Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
Намерени са резултати от
149
текста в
2
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Писател
'.
На страница
1
:
167
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Нашата философия понастоящем е достатъчно безплодна и би могла добре да използва живителната сила от мисли на един смел и решителен
писател
, какъвто е Ницше.
Някои от тези умове, които не са нищо друго освен персонифицирани учебници по логика, не могат, разбира се, да оценят Ницшевите произведения, възникнали от най-могъщите и непосредствени житейски импулси. Във всеки случай, със смелите си мисловни скокове Ницше се озовава в по-дълбоки тайни на човешката природа, отколкото мнозина логически мислители с предпазливото си пълзене. Какъв е смисълът от логиката, щом с мрежата си от понятия тя улавя само едно безстойностно съдържание? Когато чуваме стойностни мисли, се изпълваме със задоволство, дори да не са свързани с логически нишки. Житейската радост не зависи само от логиката, а също и от създаването на мисли.
Нашата философия понастоящем е достатъчно безплодна и би могла добре да използва живителната сила от мисли на един смел и решителен писател, какъвто е Ницше.
Силата на развитие на тази философия е парализирана от влиянието, оказано върху нея от Кантовото мислене. Чрез това влияние тя е загубила цялата си самобитност и кураж. От школската философия на своето време Кант е възприел понятието за истина, което произлиза от „чистия разум“. Той се е опитал да покаже, че чрез такава истина ние не можем да знаем нищо за нещата, намиращи се извън нашето преживяване, за „нещата в себе си“. От едно столетие се прилага изключително остроумие, за да се преосмислят мислите на Кант от всички страни.
към текста >>
2.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
В началото на
писател
ския си път Ницше се заблуждава относно това, което инстинктите му желаят от изкуството.
Не се ли нарушава храносмилането ми? Не се ли сгорещявам внезапно?... Питам се какво всъщност иска тялото ми от музиката... Мисля, че иска да олекне, като че ли всички животински функции трябва да бъдат ускорени чрез леки, смели, свободни, себеуверени ритми; като че ли твърдият и тежък живот трябва да загуби тежестта си в потока от златни и нежни леещи се мелодии. Моята меланхолия иска да отпочине в убежищата и бездните на съвършенството. Затова се нуждая от музика.“ („Ницше contra Вагнер“: „Където възразявам“)
В началото на писателския си път Ницше се заблуждава относно това, което инстинктите му желаят от изкуството.
Ето защо тогава той е бил привърженик на Вагнер. Чрез изучаването на Шопенхауеровата философия е изкушен от идеализма. Известно време вярва в идеализма и се заблуждава с идеални потребности. По-късно забелязва, че идеализмът се противопоставя на неговите инстинкти. Става по-искрен спрямо себе си.
към текста >>
3.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Ницше не излага мислите си в завършена форма още в началото на своя
писател
ски път.
Критика на философията като нихилистично движение. 3. Неморалният. Критика на най-фаталния вид невежество: морала. 4. Дионис. Философия на вечното възвръщане.
Ницше не излага мислите си в завършена форма още в началото на своя писателски път.
В началото се намира под влиянието на немския идеализъм, по-точно във формата, която е получил от Шопенхауер и Вагнер. В първите си творби той се изразява във формулите на Шопенхауер и Вагнер. Но който успее да погледне през същността на тези формули до сърцевината на Ницшевите мисли, той ще открие в тези книги същите възгледи и цели, които се изразяват в по-късните му творби. Човек не може да каже нищо за развитието на Ницше, ако преди това не си спомни за най-свободния мислител, когото роди новото човечество, за Макс Щирнер68. Тъжна истина е, че този мислител, който в най-пълния смисъл на думата отговаря на това, което Ницше описва като свръхчовек, е познат и признат само от малцина.
към текста >>
В противоположност на
писател
ите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми. В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом.
В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти. Ницше вижда в Шопенхауер силна личност, която не се преобразява чрез философията в човек на разума, а която прави от логичното само израз на над-логичното, на инстинктивното в себе си. „Копнежът към по-крепка природа, към по-здраво и по-просто човечество при него е копнеж към самия себе си, и докато овладява времето в себе си, с удивление съзира гения в себе си.“ („Шопенхауер“, § 3) В Ницшевия дух още тогава работи стремежът към идеята за свръхчовека, търсещ себе си и намиращ в търсенето смисъла на съществуването си. Такъв търсещ Ницше вижда в Шопенхауер. В него той съзира достигната целта, единствената цел на мировото съществуване.
към текста >>
Срещу тази книга и още повече срещу изразеното в нея убеждение е отправено първото от Ницшевите „Несвоевременни размишления“, „Давид Щраус, изповедникът и
писател
ят“ (1873).
На духа му липсва единствено твърдост, липсва му като оръжие хуморът. Той не може да изтърпи, че човек още не е варварин, щом е станал вече филистер. („Давид Щраус“, § 2) Филистерът не иска чисто и просто да оспорва екзистенциалното право на забележителни хора, той обаче смята, че те загиват от действителността, ако не могат да се помирят с институциите, които средностатистическият човек е създал за своите нужди. Тези институции са единственото, което е реално и разумно и с тях трябва да се помири също и великият човек. Изхождайки от това филистерско убеждение, Давид Щраус пише книгата „Старата и новата вяра“.
Срещу тази книга и още повече срещу изразеното в нея убеждение е отправено първото от Ницшевите „Несвоевременни размишления“, „Давид Щраус, изповедникът и писателят“ (1873).
Въздействието на по-новите постижения на естествената наука върху филистера е такова, че той казва: „Християнската перспектива за един безсмъртен, небесен живот, заедно с другите надежди (на християнската религия), е безвъзвратно пропаднала.“ („Давид Щраус“, § 4) Той иска удобно да нагласи живота на земята според представите на естествената наука, толкова удобно, както това е угодно на филистера. Така филистерът показва как човек може да е щастлив и доволен, въпреки че се знае, че над звездите не владее по-висш дух, а над историческите събития властват вкостенелите и безчувствени сили на природата. „През последните години ние взехме живо участие във великата национална война и в издигането на немската държава и чрез този така неочакван обрат на съдбата на нашата претърпяла безчет изпитания нация се откриваме израснали вътрешно. За разбирането на тези неща си помагаме с исторически изследвания, които са направени лесно разбираеми и за неукия посредством редица привлекателно и популярно написани исторически творби. При това се стремим да разширим нашето природознание, за което в същото време не липсват общоразбираеми помощни средства.
към текста >>
4.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Такива
писател
и ни липсват.
За него другите изкуства са прости отражения на волята, а музиката е непосредствен израз на мировата воля. Шопенхауер никога не е влияел върху Ницше така, че да може да се каже, че последният е станал негов привърженик. В книгата „Шопенхауер като възпитател“ Ницше описва впечатлението, което е получил от учението на песимистичния философ. „Шопенхау-ер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, тогава трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добро-душно изразяване пред слушател, който слуша с любов.
Такива писатели ни липсват.
Силното задоволство от говоренето ни обгръща при първия звук на неговия глас. Чувстваме се така, сякаш навлизаме в обширна гора, дишаме дълбоко и се чувстваме изключително добре. Въздухът е хомогенен, укрепващ. Една сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито имат хора, които са господари на много богат дом.“76 Това естетическо впечатление е решаващо за Ницше-вото отношение към Шопенхауер. Сред бележките, които той си прави по същото време, когато е писал хвалебствената книга „Шопенхауер като възпитател“, намираме следното: „Далече съм от това да вярвам, че съм разбрал правилно Шопенхауер, а чрез него съм се научил само да разбирам малко по-добре самия себе си.
към текста >>
5.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Когато в първия си
писател
ски период се нахвърля върху филологията, тогава това е филологът в него, срещу когото се бори, този изключителен филолог, който преди завършване на докторантурата, вече е назначен за професор в университета.
Може да се постави моето име или думата „Заратустра“ там, където в текста се среща думата Вагнер. Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реалността на Вагнер. Самият Вагнер имаше идея за това, затова той не се разпозна в тази книга.“ (E. Фьорстер-Ницше, „Животът на Фридрих Ницше, II, 1, стр. 259) Когато Ницше воюва, почти винаги воюва със самия себе си.
Когато в първия си писателски период се нахвърля върху филологията, тогава това е филологът в него, срещу когото се бори, този изключителен филолог, който преди завършване на докторантурата, вече е назначен за професор в университета.
Когато от 1876 г. започва битката си срещу идеалите, той вече има изграден свой собствен идеал. И когато в края на писателския си път написва безподобно гневния „Антихрист“, това отново не е нищо друго освен скритият в самия него християнски елемент, чрез който той е предизвикан. Той не трябва да води особена борба със себе си, за да се освободи от християнството. Но той бива освободен от разума, от едната страна на същността си.
към текста >>
И когато в края на
писател
ския си път написва безподобно гневния „Антихрист“, това отново не е нищо друго освен скритият в самия него християнски елемент, чрез който той е предизвикан.
Фьорстер-Ницше, „Животът на Фридрих Ницше, II, 1, стр. 259) Когато Ницше воюва, почти винаги воюва със самия себе си. Когато в първия си писателски период се нахвърля върху филологията, тогава това е филологът в него, срещу когото се бори, този изключителен филолог, който преди завършване на докторантурата, вече е назначен за професор в университета. Когато от 1876 г. започва битката си срещу идеалите, той вече има изграден свой собствен идеал.
И когато в края на писателския си път написва безподобно гневния „Антихрист“, това отново не е нищо друго освен скритият в самия него християнски елемент, чрез който той е предизвикан.
Той не трябва да води особена борба със себе си, за да се освободи от християнството. Но той бива освободен от разума, от едната страна на същността си. В сърцето си, в своите чувства той остава верен на християнските представи в практическия живот. Действа като страстен противник на едната страна на същността си. „Човек трябва да погледне гибелта отблизо, още по-добре да я изживее в себе си, трябва да стигне почти до същността и, за да разбере, че тук няма шега.
към текста >>
6.
НИЦШЕ, СЪЧИНЕНИЯ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Първа част: Давид Щраус, изповедникът и
писател
ят.
Раждането на трагедията. Старогръцката култура и песимизмът. Първото издание излиза през 1872 г. Ново издание с „Опит за самокритика“ излиза през 1886 г. Несвоевременни размишления.
Първа част: Давид Щраус, изповедникът и писателят.
Първо издание, 1873 г. Втора част: За ползата и вредата от историята за живота. Първо издание, 1874 г. Трета част: Шопенхауер като възпитател. Първо издание, 1874 г.
към текста >>
7.
Бележки
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
15. „лошите и страшни последици“: Несвоевременни размишления, Първа част, Давид Щраус, Изповедникът и
писател
ят.
11. инстинкти: вж. изложенията на Рудолф Щайнер за инстинктите и изследването на тази тема от Алберт Винсент, Преобразуване на инстинктите на Фридрих Ницше, Базел, 1999. 12. „Ала аз откривам сърцето си напълно пред вас...“: Тъй рече , Втора Част, На блажените острови. 13. „Толкова е провинциално...“: Шопенхауер като възпитател. 14. „бурите на битката...“: Раждането на трагедията, Опит за самокритика.
15. „лошите и страшни последици“: Несвоевременни размишления, Първа част, Давид Щраус, Изповедникът и писателят.
16. Георг Брандес (1842-1927), датски критик и литературен историк. 17. „Ти питаш защо?...“: Тъй рече Заратустр, Втора част, За поетите. 18. „Волята за истина...“: Отвъд доброто и злото, Първа част. 19. „Аз съм призван...“: Йохан Готлиб Фихте, За призванието на учения (Йенски лекции, 1794), Четвърта лекция, Лайпциг (Reclam), стр. 48. 20. „съждения, стойностни съждения по отношение на живота...“: Залезът на кумирите, Проблемът на Сократ.
към текста >>
74. Давид Фридрих Щраус (1808-1874), евангелистки теолог и успешен
писател
.
– почне ли за нас да се смрачава.* 71. „двете идеи за аполоновото и дионисиевото разглеждане на света...“: В Раждането на трагедията от духа на музиката (1872). 72. „заученик на Сократ Еврипид...“: Раждането на трагедията. 73. „изкривен понятиен инвалид“: Залезът на кумирите, Какво липсва на немците, 7.
74. Давид Фридрих Щраус (1808-1874), евангелистки теолог и успешен писател.
Творбата му Старата и новата вяра излиза през 1872 г. и претърпява множество издания. 75. „Порядъчните неща...“: Залезът на кумирите, Проблемът на Сократ, 5. 77. Малвида фон Майзенбург (1816-1903), писателка. Ницше се запознава с Ваг-неровата привърженичка през 1872 г.
към текста >>
77. Малвида фон Майзенбург (1816-1903),
писател
ка.
73. „изкривен понятиен инвалид“: Залезът на кумирите, Какво липсва на немците, 7. 74. Давид Фридрих Щраус (1808-1874), евангелистки теолог и успешен писател. Творбата му Старата и новата вяра излиза през 1872 г. и претърпява множество издания. 75. „Порядъчните неща...“: Залезът на кумирите, Проблемът на Сократ, 5.
77. Малвида фон Майзенбург (1816-1903), писателка.
Ницше се запознава с Ваг-неровата привърженичка през 1872 г. в Байройт; той живее в нейния кръг между 1876 и 1882 г. в Сорент и Рим. - Мемоарите на една идеалистка, 1876. - Заникът на една идеалистка, Берлин и Лайпциг, 1898.
към текста >>
79. „В Дюринговия „Курс по философия“: Ойген Дюринг (1833-1921), философ и националикономист в Берлин,
писател
на свободна практика; вж.
в Байройт; той живее в нейния кръг между 1876 и 1882 г. в Сорент и Рим. - Мемоарите на една идеалистка, 1876. - Заникът на една идеалистка, Берлин и Лайпциг, 1898. 78. „учение за „вечното възвръщане“: Веселата наука и Тъй рече Заратустра, Трета част, Оздравяващият.
79. „В Дюринговия „Курс по философия“: Ойген Дюринг (1833-1921), философ и националикономист в Берлин, писател на свободна практика; вж.
Рудолф Щайнер, Загадките на философията, Събр. съч. 18. Курс по философия от Дюринг, Лайпциг, 1875. Вж. Рудолф Щайнер, Моят жизнен път, глава XVIII. 80. Теодор Циен (1862-1950), философ, медик, психиатър, лекуващ лекар на Ницше в Йенската психиатрична клиника.
към текста >>
8.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Аз поглеждам не без хумористични чувства назад върху някои "критични" съждения, които съм изпитал в моя път като
писател
.
Когато намирам, че йезуитският Патер Мюлер разрешил една трудна химическа задача и затова невъздържано се съгласявам с него по този въпрос, това не трябва да бъде причина да бъде считан за последовател на йезуитизма. И който би сторил това, би бил считан за глупак от разумните хора. Който подобно на мене върви по своя път, той ще събуди известни недоразумения относно себе си. Но общо взето той лесно ще пренесе това. За него тези недоразумения са много самопонятни, когато си представи духовното разбиране на своите критици.
Аз поглеждам не без хумористични чувства назад върху някои "критични" съждения, които съм изпитал в моя път като писател.
Аз писах върху Гьоте и във връзка с него. Това, което казах, звучеше за някои така, че то можеше да се побере в техните шаблонни мисли. Приемайки го, те вършеха това, като казваха: "Един такъв труд като уводите на Рудолф Щайнер към естествено-научните трудове на Гьоте трябва да се счита като най-добрият, който въобще е бил написан по този въпрос". Когато по-късно публикувах един самостоятелен труд, бях станал вече значително по-глупав. Защото сега един доброжелателен критик даде съвет: "Преди да продължи по-нататък да реформира и да изнесе в света своята "Философия на свободата", съветваме го настоятелно да работи над себе си и се издигне до едно разбиране на онези двама философи /Юм и Кант/".
към текста >>
Въпреки че по себе си са незначителни, те ме се струват все пак подходящи като симптоми сочещи на факти, които днес застават като непреодолими пречки в пътя, в който се разгръща
писател
ска дейност в областта на висшите въпроси на познанието.
Тя бе произнесена от един господин, когото едва ли нещо друго заставя да пише книги, освен фактът, че не е разбрал безброй чужди книги. Той дълбокомислено ме поучава, че бих забелязал своите грешки, ако бих направил по-задълбочени психологически, логически и теоритико-познавателни проучвания; и веднага ми изброява книгите, които трябва да чета, за да стана така умен като него: "Милл, Зигварт, Вундт, Рил, Паулсен, В. Ердман". Особено забавен беше светът, даден ми от един човек, комуто толкова импонира, как той "разбира" Канта, че той никак не може да си представи някого, който да е чел Канта и все пак да разсъждава различно от него. За целта ми посочва веднага съответните глави от трудовете на Кант, от които бих искал да почерпя едно такова дълбоко разбиране на този философ, каквото той има. Тук аз посочих няколко типични съждения върху моя идеен свят.
Въпреки че по себе си са незначителни, те ме се струват все пак подходящи като симптоми сочещи на факти, които днес застават като непреодолими пречки в пътя, в който се разгръща писателска дейност в областта на висшите въпроси на познанието.
Аз обаче трябва да вървя по своя път, безразлично, дали един ми дава добрия съвет да чета Кант; дали друг ме очерня, защото съм съгласен с Хекел. И така аз писах и върху мистиката, независимо от това, какво може да помисли един вярващ материалист. За да не се прахосва безполезно печатарско мастило, бих искал само да осведомя тези, които може би сега ме съветват да прочета Хекеловите "Мирови загадки", че през последните месеци съм държал над тридесет сказки върху тази книга. Надявам се да съм показал в моята книга, че някой може да бъде верен и ревностен привърженик на естествено-научния светоглед и все пак може да научава пътищата към душата, по които води правилно разбраната мистика. Аз даже отивам по-далече и казвам: само който познава духа в смисъла на истинската мистика, може да добие едно пълно разбиране за фактите в природата.
към текста >>
9.
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Станал известен първоначално като изследовател на Гьоте, по-късно като
писател
и редактор на престижно литературно списание, като лектор и преподавател, той развива в края на миналия и началото на нашия век своя духовно-научен светоглед, като същевременно се придържа и към точните природни науки.
И обратно. От разрастването на границите, които се наложиха в мисленето, в съзнанието ще възникнат обновяващи импулси. Това означава същевременно, че за в бъдеще повече от всякога ще трябва да се обърне внимание на духовните течения, които въпреки атаката на материалистическите науки съумяха да утвърдят своята противостояща позиция като една духовно-творческа сила; за тези течения единството на изкуство, наука и религия беше по-важно от перфекционизма на едностранчивите познания, ограничаващи религиозността. „В нашата епоха ние изживяваме процеса на разчленението на религия, изкуства и наука в неговия пълен триумф." добави философът и антропософ Рудолф Щайнер на конгреса „Изтокът и Западът", състоял се във Виена през 1922 год. Изводите, които могат да се направят от това, той формулира така: „Онова, което трябва да търсим и да намерим като разбирателство между Изтока и Запада е хармонията, вътрешното единство между религия, изкуство и наука," Рудолф Щайнер (1868-1925) принадлежи несъмнено към най-изтъкнатите мислители на нашия век.
Станал известен първоначално като изследовател на Гьоте, по-късно като писател и редактор на престижно литературно списание, като лектор и преподавател, той развива в края на миналия и началото на нашия век своя духовно-научен светоглед, като същевременно се придържа и към точните природни науки.
„Едва когато превърнем космическото съдържание в съдържание на нашето мислене, едва тогава ще намерим отново връзката, от която сами сме се отделили.", пише той в 1893 в своя философски труд „Философия на свободата". Основната посока на това, което Рудолф Щайнер създаде през следващите години чрез многобройните си статии и преди всичко реферати, както и в творческо- художествените си изпълнения, беше ясно очертана още в този труд. Това бе антропософията, както той нарече своята духовна наука, което означава наука за мъдростта на човека; свързана същевременно с мъдростта на Космоса, тя представлява космософия. А онази наука, която няма за цел „да повдигне битието на личността, всъщност не може да бъде нищо друго, освен задоволяване на повърхностно любопитство". През годините след Първата Световна война Рудолф Щайнер разгъна своята изследователска дейност върху множество области.
към текста >>
10.
ИСУС В ИСТОРИЧЕСКИ АСПЕКТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Във всеки дом има едно свещено място, наречено храм и манастир, една малка стаичка или килия, в която те се отдават на тайните на висшия живот... Те притежават също съчинения на древни
писател
и, които в миналото са ръководили тяхната школа и са оставили обяснения върху методите, употребявани в алегоричните писания... Тълкуването на свещените писания е било насочено върху дълбокия смисъл на алегоричните писания."
Спорът дали това съчинение е автентично или не, трябва да се счита днес за положително решен и да се приеме за правилно, че Филон действително е описал живота на една общност, съществувала дълго преди Христос и добре позната нему. (Относно този въпрос да се види книгата на Г. Р. Мийд: „Откъси от една изгубена вяра".) Достатъчно е да разгледаме само отделни места от това съчинение, за да разберем за какво става дума: „Жилищата на терапевтите са външно прости, осигуряващи само предпазването от слънчевата жега и външния студ. Те не са разположени нагъсто, както в градовете, защото близкото съседство не е привличащо за този, който търси уединението; но те не са и много отдалечени едно от друго, за да не затрудняват задружния живот, който те толкова много ценят; а и при случай на нападение от разбойници да могат лесно да си помагат.
Във всеки дом има едно свещено място, наречено храм и манастир, една малка стаичка или килия, в която те се отдават на тайните на висшия живот... Те притежават също съчинения на древни писатели, които в миналото са ръководили тяхната школа и са оставили обяснения върху методите, употребявани в алегоричните писания... Тълкуването на свещените писания е било насочено върху дълбокия смисъл на алегоричните писания."
Виждаме, че става дума за нещо, което било култивирано в по-тесен кръг също и в Мистериите. Естествено е, че по този начин строгият характер на Мистериите бил отслабен. Общностите на есеите и терапевтите образуват един естествен преход от Мистериите към християнството Само че това, което при тях е обект само на една секта, християнството иска то да стане достояние на цялото човечество. Естествено, така се създават предпоставки за едно по-нататъшно отслабване на строгата дисциплина. От съществуването на такива секти става понятно, доколко тогавашното време беше назряло, за да разбере Христовата тайна.
към текста >>
11.
ЗА СЪЩНОСТТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО
GA_8 Християнството като мистичен факт
Климент Александрийски, християнски
писател
с езическо образование (умрял през 217 г.
Това ги довеждаше до тежки душевни борби. По най-различни начини те търсеха възможност за примирение между двете направления. Писанията от първите столетия на Християнството отразяват тази борба както у езичниците, които бяха привличани от величието на християнството, така и у онези християни, на които беше трудно да се отделят от ритуала на Мистериите. Християнството израства бавно от Мистериите. Християнските убеждения се изнасят под формата на истини от Мистериите; мъдростта на Мистериите се облича в думите на християнството.
Климент Александрийски, християнски писател с езическо образование (умрял през 217 г.
сл.Хр.) ни дава следния пример: „Бог не ни е забранил да си почиваме от добрите дела, празнувайки съботата. Той е позволил на онези, които могат да ги разберат, да вземат участие в божествените тайни и в свещената светлина. Той не е открил на тълпата това, което не е подходящо за нея, но само на малцина, които е сметнал за достойни да разберат великата тайна и да се развиват съобразно с нея, както Бог е поверил неизразимото на Логоса, а не на писанието. Бог е дал на църквата едни като апостоли, други като пророци, трети като евангелисти, четвърти като пастири и учители за съвършенството на светиите, за делото на служенето, за съграждането на Христовото тяло." Отделните личности търсят по всевъзможен начин пътя от древните традиции към християнските възгледи.
към текста >>
Борбата между Мистериите и християнството приема особен отпечатък чрез различните „гностически" секти и
писател
и.
Колкото повече придобива сила, толкова пътят, който тя признава за правилен чрез решения на събори и външно законодателство, измества личното изследване. Тя решава кой се отклонява повече или по-малко от божествената истина. Понятието „еретик" приема все по-установена форма. През първите столетия на християнството личното търсене на божествения път е било до по-голяма степен достояние на личността, отколкото през следващите столетия. Трябваше да измине дълго време, за да стане възможно убеждението на Августин: „Аз не бих вярвал в истинността на Евангелията, ако не бях заставен от авторитета на католическата църква."
Борбата между Мистериите и християнството приема особен отпечатък чрез различните „гностически" секти и писатели.
Като гностици трябва да считаме всички писатели, които търсели един по-дълбок смисъл в християнското учение. (Блестящо описание на развитието на Гнозиса дава споменатата по-горе книга на Мийд „Откъси от една изгубена вяра".) Ние можем да разберем тези гностици, ако ги разглеждаме като хора, пропити от мъдростта на Мистериите и устремени да разберат християнството от гледището на Мистериите. За тях Христос е Логосът. Като такъв той е от духовно естество. В своята първична същност, Той не може да дойде до човека от вън.
към текста >>
Като гностици трябва да считаме всички
писател
и, които търсели един по-дълбок смисъл в християнското учение.
Тя решава кой се отклонява повече или по-малко от божествената истина. Понятието „еретик" приема все по-установена форма. През първите столетия на християнството личното търсене на божествения път е било до по-голяма степен достояние на личността, отколкото през следващите столетия. Трябваше да измине дълго време, за да стане възможно убеждението на Августин: „Аз не бих вярвал в истинността на Евангелията, ако не бях заставен от авторитета на католическата църква." Борбата между Мистериите и християнството приема особен отпечатък чрез различните „гностически" секти и писатели.
Като гностици трябва да считаме всички писатели, които търсели един по-дълбок смисъл в християнското учение.
(Блестящо описание на развитието на Гнозиса дава споменатата по-горе книга на Мийд „Откъси от една изгубена вяра".) Ние можем да разберем тези гностици, ако ги разглеждаме като хора, пропити от мъдростта на Мистериите и устремени да разберат християнството от гледището на Мистериите. За тях Христос е Логосът. Като такъв той е от духовно естество. В своята първична същност, Той не може да дойде до човека от вън. Той трябва да бъде пробуден в душата.
към текста >>
12.
ХРИСТИЯНСТВО И ЕЗИЧЕСКА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
„Те притежават също съчинения на древни
писател
и, които някога са ръководили тяхната школа и са остави ли много обяснения относно метода, употребяван в алегорическите писания... При тях тълкуването на тези писания е насочено върху по-дълбокия смисъл на алегорическите разкази." Така Филон насочва своето внимание върху по-дълбокия смисъл на „алегоричните" разкази от Стария Завет.
Така всички неща в Библията приемат един дълбок символичен характер. Филон става тълкувател на този символичен смисъл. Той чете Библията като история на душата. Приемайки този начин да се чете Библията, Филон се съобразява с едно духовно течение на своята епоха, което черпи от мъдростта на Мистериите. Той приписва същия начин на тълкуване и на терапевтите.
„Те притежават също съчинения на древни писатели, които някога са ръководили тяхната школа и са остави ли много обяснения относно метода, употребяван в алегорическите писания... При тях тълкуването на тези писания е насочено върху по-дълбокия смисъл на алегорическите разкази." Така Филон насочва своето внимание върху по-дълбокия смисъл на „алегоричните" разкази от Стария Завет.
Нека си представим до къде можеше да доведе подобно тълкуване. Когато четем историята на сътворението, ние намираме в нея не само един външен разказ, но образец на пътя, по който трябва да върви душата, за да стигне до Божественото. Душата трябва да повтори в себе си микрокосмически пътищата на Бога; само в това се състои нейният мистичен стремеж към мъдростта. Във всяка душа трябва да се разиграе мировата драма. Душевният живот на един мистичен мъдрец е едно осъществяване на дадения образец от разказа за сътворението.
към текста >>
13.
БЕЛЕЖКИ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Едуард Шуре (1841-1929), френски
писател
.
БЕЛЕЖКИ
Едуард Шуре (1841-1929), френски писател.
„Les Grands Inities Esguisses de I,Historie secrete des Rligions, Paris 1889. Авторизиран немски превод от Мари фон Сиверс (по-късно Мари Щайнер фон Сиверс) Роберт Грийн Ингерсол (1833-1899), американски писател и политически оратор Чарлс Дарвин (1809-1882), английски естественик Ернст Хекел (1834-1919), немски естественик.
към текста >>
Роберт Грийн Ингерсол (1833-1899), американски
писател
и политически оратор
БЕЛЕЖКИ Едуард Шуре (1841-1929), френски писател. „Les Grands Inities Esguisses de I,Historie secrete des Rligions, Paris 1889. Авторизиран немски превод от Мари фон Сиверс (по-късно Мари Щайнер фон Сиверс)
Роберт Грийн Ингерсол (1833-1899), американски писател и политически оратор
Чарлс Дарвин (1809-1882), английски естественик Ернст Хекел (1834-1919), немски естественик. За становището на Р. Щайнер към Чарлс Дарвин и Ернст Хекел виж „Методологични принципи на Антропософията" (Събрани Съчинения №30) Менип от Кадара (около 280 пр.
към текста >>
Ернест Ренан (1823-1892), френски философ и
писател
Рихард Лепсиус (1810-1884), основоположник на съвременната египтология Рудолф Зайдел (1835-1892), немски философ и теолог Аурелий Августин (354-430 сл.Хр.), един от най-значителните църковни отци на Рим Адолф фон Харнак. (1851-1930), евангелски теолог, Берлин
Ернест Ренан (1823-1892), френски философ и писател
Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг (1775-1854), наред с Фихте и Хегел, главен представител на немския идеализъм Якоб Бургхард (1818-1897), известен базелски историк на културата. „Култура и изкуство на ренесанса в Италия", Издателство „Наука и изкуство" София, 1987 есеи: Виж Р.Щайнер „Евангелието на Матей" (Събрани Съчинения №131) и „Петото Евангелие" (Събрани Съчинения №148) Книгата Зохар: основна част от Кабала
към текста >>
14.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ТОВА ИЗДАНИЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Давид Фридрих Щраус, 1808-1874, евангелски теолог и
писател
.
Людвиг Бюхнер, 1824/1899 в произведението му Сила и вещество издадено 1855. 2. както Ладенбург на събранието на прородоизследователите от 1903: Химикът Алберт Ладенбург (18421911) в лекцията му от 21 Септември 1903 “За въздействието на природните науки върху светогледа”, Лайпциг 1903 пред събранието на немските природоизследователи и лекари от Касел. Макс Ферворн, 18631921. 3. Якоб Молешот, 1822-1893, Естествоизпитател и философ холандски произход.
Давид Фридрих Щраус, 1808-1874, евангелски теолог и писател.
1. Емил Дю Боа Реймонд, 1818-1896. неговата речигнорабимус: “За границите на природознанието”, лекция пред второто събрание на 45. Конгрес на немските природоизследователи и лекари от Лайпциг на 14. Август 1872. Raoul France, 1874-1943.
към текста >>
15.
ОРИЕНТИРАНЕ В РЪКОВОДНИТЕ ЛИНИИ НА ИЗЛОЖЕНИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
Писател
ят на тази книга вярва, че никакъв вид предубеждение не го е съблазнило да направи една произволна конструкция на историческото развитие, а самите факти ни принуждават да признаем резултата от горепосочения род.
На него му се представят четири различаващи се епохи и развитието на философския стремеж на човечеството. Той трябваше да намери различията на тези епохи така характерно изразени, както намираме различията на видовете на едно природно царство. Това го доведе дотам, да признае, че историята на философското развитие на човечеството носи доказателството за съществуването на обективни напълно независими от човека духовни импулси, които се развиват по-нататък в течение на времето. И това, което хората вършат като философи, то се явява като изява на развитието на тези импулси, които властват под повърхността на външната история. Налага се убеждението, че един такъв резултат следва от безпристрастното разглеждане на историческите факти.
Писателят на тази книга вярва, че никакъв вид предубеждение не го е съблазнило да направи една произволна конструкция на историческото развитие, а самите факти ни принуждават да признаем резултата от горепосочения род.
Оказа се, че ходът на развитието на философския стремеж на човечеството ни кара да различим епохи, всяка една от които трае 7 до 8 столетия. Във всяка една от тези епохи под повърхността на външната история царува един друг духовен импулс, който, така да се каже, прониква със своите лъчи в човешката личност и който със своето собствено по-нататъшно развитие произвежда това на човешкото философстване. Как говорят фактите за това различаване на тези епохи, това ще се види от предстоящата книга. Нейният автор би искал, доколкото му е възможно, да остави да говорят самите тези факти. Тук ще поставим предварително само някои ръководни линии, от които не е изходил но при разглеждането, което доведе до тази книга, но които се получиха като резултат от това разглеждане.
към текста >>
16.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
Важно е не само това, което Платон е изнесъл върху Сократа, а това, как в своето поведение като
писател
той е поставил Сократа в света на гръцкия духовен живот.
От много голямо значение трябва да се яви първо, че светогледът на Сократ е стигнал до следващите поколения изцяло като един израз на неговата личност, на основния характер на неговия душевен живот. Както Платон така и Ксенофон представят Сократа така, че имаме впечатлението: В него навсякъде говори неговото лично мнение; но личността носи в себе си съзнанието: Който изказва своето лично мнение от истинските глъбини на своята душа, той изисква нещо, което е повече от човешкото мнение, което е израз на намеренията на мировия ред чрез човешкото мислене. Сократ е приеман от онези, които вярват, че го познават, така, че той е едно доказателство за факта: Истината се ражда в човешката душа мислейки, когато тази човешка душа е така свързана с нейната основна същност, какъвто е бил случаят при Сократа. Когато Платон поглежда към Сократа, той не изнася едно учение, което е "установено" чрез размишление, а кара един развит в истинския смисъл човек да говори и наблюдава, какво този последният произвежда като истина. Така начинът, по който Платон се отнася към Сократа, става един израз за това, що е човекът по отношение на света.
Важно е не само това, което Платон е изнесъл върху Сократа, а това, как в своето поведение като писател той е поставил Сократа в света на гръцкия духовен живот.
С раждането на мисълта човекът беше насочен към своята "душа". Сега възниква въпросът, какво казва тази душа, когато тя започва да говори и изразява това, което мировите сили са положили в нея? И от начина, по който Платон се поставя спрямо Сократа, се получава отговорът: В душата Разумът на света казва онова, което той иска да каже на човека. С това се създава основата на доверието в откровенията на човешката душа, доколкото тя развива в себе си мисълта. В знака на това доверие се явява образът на Сократ.
към текста >>
17.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
Рисува например професията на
писател
я: "Идеята трябва сама да говори, не
писател
ят.
Чрез този свой ентусиазъм той трябва да действал вълшебно върху своите съвременници и своите ученици. Нека чуем, какво казва един от тези последните, Форберг: "Неговата публична лекция опиянява поради това като буря, която се разтоварва от своя огън в отделните удари; той повдига душата, иска да направи не само добри, но велики хора; неговото око е наказващо, неговата стъпка упорита, той иска чрез своята философия да ръководи духа на епохата; неговата фантазия не е цъфтяща, но енергична и мощна; неговите образи не са очарователни, но смели и велики. Той прониква в най-вътрешните глъбини на предмета и властва в царството на понятията с едно безпристрастие, което издава, че той не само живее в тази невидима страна, а и властва". Най-изпъкващата черта в личността на Фихте е големият, сериозен стил в неговото схващане на живота. Той на всичко поставя най-високите мащаби.
Рисува например професията на писателя: "Идеята трябва сама да говори, не писателят.
Всеки произвол на този последния, цялата негова индивидуалност, неговото собствено естество и изкуство трябва да е умряло в неговия начин на говорене, за да живее само естеството и изкуството на неговата идея, най-висшият живот, който тя може да добие в този говор и в тази епоха. Тъй като той е свободен от задължението на словесния учител, да се приспособява към възприемчивостта на другите, той също няма извинението на този последния за себе си. Той няма предвид никакъв поставен читател, а изгражда своя читател и му дава закона, какъвто този закон трябва да бъде". "Обаче в себе си произведението на писателя трябва да бъде едно произведение на вечността. Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само науката, а целия определен характер на епохата по отношението на науката и своето произведение и този характер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света.
към текста >>
"Обаче в себе си произведението на
писател
я трябва да бъде едно произведение на вечността.
Той на всичко поставя най-високите мащаби. Рисува например професията на писателя: "Идеята трябва сама да говори, не писателят. Всеки произвол на този последния, цялата негова индивидуалност, неговото собствено естество и изкуство трябва да е умряло в неговия начин на говорене, за да живее само естеството и изкуството на неговата идея, най-висшият живот, който тя може да добие в този говор и в тази епоха. Тъй като той е свободен от задължението на словесния учител, да се приспособява към възприемчивостта на другите, той също няма извинението на този последния за себе си. Той няма предвид никакъв поставен читател, а изгражда своя читател и му дава закона, какъвто този закон трябва да бъде".
"Обаче в себе си произведението на писателя трябва да бъде едно произведение на вечността.
Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само науката, а целия определен характер на епохата по отношението на науката и своето произведение и този характер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света. Неговата буква говори независимо от променливостта във всички епохи на всички хора, които могат да оживят тази буква и одушевени, повдигнати, облагородени до края на дните". Така говори един мъж, който има съзнание за своята професия, за своето призвание като духовен ръководител на своята епоха, когото в предговора към своето Наукоучение каза: Важна не е моята личност, а истината, защото "аз съм един свещенослужител на истината". Ние разбираме за едни човек, който живееше по този начин в истината, че той искаше не само да насочи другите към разбиране, а да ги принуди. Той може да даде на едно от своите съчинения заглавието: "Ясен като слънцето отчет пред голямата публика върху истинската същност на най-новата философия.
към текста >>
18.
ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Без съмнение при него не беше случаят такъв, че някаква враждебност към нуждите на чувството са го определили за един разумен възглед за природата, защото в своята книга той ясно ни казва, как добитият свят на идеите говори на неговото сърце: "Много бележити
писател
и изглежда, че са задоволени от възгледа, че всеки вид е бил създаден независимо.
В това развитие е вложена като един механичен закон тенденцията към постоянно усъвършенстване. След като беше познал това и с него заедно беше поставил една сигурна основа на природосъобразния светоглед, Дарвин можа да напише в края на своята книга, която откри една нова епоха на мисленето. "Произход на видовете", ентузиастните думи: "Ето защо от борбата на природата, от глада и смъртта се получава най-висшето, което ние можем да обгърнем, произвеждането на висшите животни. Има нещо величествено в този възглед за живота, според който този живот с всички негови различни сили е бил създаден от Твореца от малко форми, или може би първоначално само за една; и че през време, когато тази планета се върти съобразно определените закони на гравитацията, от едно просто начало са се развили и ще се развият още по-красивите и чудесни форми". Същевременно от това изречение може да се види, че Дарвин е стигнал до своя възглед не от някакви антирелигиозни чувства, а единствено от изводите, които са били получени от ясно говорещите факти.
Без съмнение при него не беше случаят такъв, че някаква враждебност към нуждите на чувството са го определили за един разумен възглед за природата, защото в своята книга той ясно ни казва, как добитият свят на идеите говори на неговото сърце: "Много бележити писатели изглежда, че са задоволени от възгледа, че всеки вид е бил създаден независимо.
Според моето мнение, доколкото знаем това, по-добре съвпада с внедрените от Твореца закони в материята, че произвеждането и угасването на сегашни и предишни жители на Земята, както също и определенията върху раждането и смъртта на един индивид са зависими от вторичните причини. Когато разглеждам всички същества не като отделни сътворения, а като линейни потомци на няколко малко на брой същества, които живели дълго преди да бъдат отложени по-новите геологически пластове, чрез това те ми изглеждат, че са облагородени... Ние трябва с доверие да гледаме на едно далечно бъдеще. И понеже естественият подбор действа чрез и за доброто на всяка същество, то всички телесни и духовни дарби ще се стремят към усъвършенстване". С изобилие от факти Дарвин показа, как организмите растат и се размножават, как в течение на тяхното напредващо развитие те наследяват приети, добити качества, как се раждат нови органи и се изменят чрез употреба или неупотреба, как следователно създанията се приспособяват към условията на съществуване то; и накрая как борбата за съществуване произвежда един естествен подбор, чрез което се раждат разнообразни, все по-съвършени форми. С това изглежда, че е намерено едно обяснение на целесъобразните същества, което не прави необходимо да се постъпва в органическата природа различно откакто в неорганичната.
към текста >>
19.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
В началото на своя
писател
ски път той стоеше от еволюционната идея както въобще и от естествената наука.
Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, необходимо е също удобство, ако даже не и богатство, трябва да се добие сила и влияние. Жаждата, стремежът към постоянно подобрение на жизненото положение е характерният стремеж на животното и човека". /Биологически проблеми, стр. 222 и следв./. Фридрих Ницше /1844-1900 г./ бе подбуден от мислите на Ролф за своите еволюционни идеи, след като първо беше минал през други форми на своя душевен живот.
В началото на своя писателски път той стоеше от еволюционната идея както въобще и от естествената наука.
Той получи първо едно голямо впечатление от светогледа на Артур Шопенхауер. Страданието на основата на всяко съществуване е една представа, която той прие от Шопенхауер. Той търсеше освобождението от това страдание не в изпълнението на морални задачи както Шопенхауер и Едуард фон Хартман, а напротив вярваше, че устройването на живота в произведение на изкуството, води над страданието на съществуването. Гърците си създадоха един свят на красотата, на илюзията, за да си направят поносимо страданието, което изпълва съществуването. И той вярваше, че намира в музикалната драма на Рихард Вагнер един свят, който чрез красотата повдига човека над страданието.
към текста >>
В споменатата книга можем да прочетем: "Би трябвало... да е вече време, да бъде създадено едно учение за възникването на органическите видове, което да се основава не само на едностранчиво изградени изречения от о
писател
ната естествена наука, а което да бъде в пълно съгласие и с останалите природни закони, които същевременно, което да бъде освободено от всякакво хипотетизиране и да почива в най-широкия смисъл върху строги заключения от естественонаучните наблюдения; едно учение, което да спаси по фактическа възможност понятието за вид, но същевременно да приеме в неговата област и да го оплодотвори създаденото от Дарвин понятие за развитието.
Тези загуби са това, което представлява останалото животинско царство, а също и растителния свят; това дотолкова, доколкото те означават нещо положително, нещо освободено от случайностите на развитието". /Бергсон, Творческо развитие, германско издание 1912 г., стр. 270/. С това Бергсон създава от лесно изтъкано, лесно постижимо /мислене/ размишление една идея на развитието, която по-рано, в 1882 г., В. Х. Пройс беше изказал дълбокомислено в своята книга "Дух и материя" /Олденбург, 2-ро издание, 1899 г. /. И за този мислител човек не е произлязъл от други природни същества, а той от самото начало е основното същество, което само, преди да може да си даде на Земята полагащата му се форма, трябваше първо да отхвърли от себе си по-долните степени в лицето на другите живи същества.
В споменатата книга можем да прочетем: "Би трябвало... да е вече време, да бъде създадено едно учение за възникването на органическите видове, което да се основава не само на едностранчиво изградени изречения от описателната естествена наука, а което да бъде в пълно съгласие и с останалите природни закони, които същевременно, което да бъде освободено от всякакво хипотетизиране и да почива в най-широкия смисъл върху строги заключения от естественонаучните наблюдения; едно учение, което да спаси по фактическа възможност понятието за вид, но същевременно да приеме в неговата област и да го оплодотвори създаденото от Дарвин понятие за развитието.
Центърът на това ново учение е човекът, само веднъж повтарящият се върху нашата планета вид: Homo capiens. Странно е, че по-старите наблюдатели са започнали при природните предмети и след това така са се объркали, че не са искали да намерят пътя към човека, което също и Дарвин успя по най-оскъден и незадоволителен начин, като потърси господаря на сътворението между животните докато природоизследователят трябваше да започне при себе си като човек, за да се върне обратно към човечеството напредвайки така през цялата област на битието и на мисленето... фактът, че човешката природа е възникнала от земната природа, не е било случайност, а необходимост. Човекът е цел на всички земни процеси и всяка друга възникваща до него форма е взела своите черти от неговата форма. Човекът е първородното същество на цялата вселена... Когато се бяха родили неговите зародиши, останалият органически остатък нямаше вече необходимата сила, за да създаде по-нататъшни човешки зародиши. Това, което още се роди, стана животно или растение...."
към текста >>
20.
03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Ние го четем така, сякаш е
писател
от нашето съвремие.
Благодарение на връзката си с Гьоте, Шилер изживява онова, което изживя и Гьоте в най-решителните периоди от своя живот. Дори и на Шилер да беше трудно да разбере Гьоте, все пак ние трябва да кажем: Това, което Шилер абстрактно изразява в своите Писма, и това, което Гьоте образно описва в своята Приказка, представляват едно и също нещо. Приказката носи в себе си цялата Гьотева психология. Ние виж даме, че в специфичния устрем на своите творчески пориви Гьоте става до такава степен продуктивен, че дори и днес мнозина от нас се ориентират именно по него. Дори и днес ние считаме Гьоте за наш съвременник.
Ние го четем така, сякаш е писател от нашето съвремие.
Той е толкова продуктивен, плодотворен, защото неговите творби съдържат голяма част от вечните истини на света. Той действува в смисъла на онази максима, която сам считаше да общовалидна: „Истинно е само това, което е плодотворно." Или с други думи: човекът трябва да овладее онези истини, които се проявяват по такъв начин, че когато той навлезе в живота, те непрекъснато намират там своето потвърждение и непрекъснато дават своите добри плодове. Гьотевият критерий за истината беше: „Истинно е само това, което е плодотворно!
към текста >>
21.
05. ПРИКАЗКАТА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ В СВЕТЛИНАТА НА РУДОЛФ ЩАЙНЕРОВОТО ДУХОВНО ИЗСЛЕДВАНЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Един съвсем нов аспект, свързан с Приказката, проличава от следните думи, които Рудолф Щайнер пише на своя близък приятел, френския
писател
Едуард Шуре: „Всъщност Приказката за Зелената Змия и Красивата Лилия представя алхимистичното посвещение в утвърдената от Кристиян Розенкройц форма..."
Този, който „се доближава до езотеричното ядро на Приказката, същевременно стига и до теософския мироглед." („Философия и антропософия", Събр. Съч. 35) 1906/1907 Приказката като плод на Гьотевото розенкройцерско посвещение.
Един съвсем нов аспект, свързан с Приказката, проличава от следните думи, които Рудолф Щайнер пише на своя близък приятел, френския писател Едуард Шуре: „Всъщност Приказката за Зелената Змия и Красивата Лилия представя алхимистичното посвещение в утвърдената от Кристиян Розенкройц форма..."
(Събр. Съч. 93) В своя лекционен цикъл „Теософията на розенкройцера" (Събр. Съч. 99) Рудолф Щайнер описва, че Гьоте действително е изживял един вид посвещение, което в случая се изразява в поетично творчество: „...и след като накрая Гьоте ясно осъзна това посвещение, той можа да напише онова художествено произведение, което ние познаваме като Приказката за Зелената Змия и Красивата Лилия. Тя представлява едно от най-дълбоките съчинения в световната литература; и този, който може да я интерпретира правилно, се приближава твърде много до розенкройцерската мъдрост."
към текста >>
22.
VI. Домашен учител в семейство Шпехт; изследвания върху Гьоте
GA_28 Моят жизнен път
Така за мен всички
писател
ски опити се превърнаха в постоянен източник на вътрешно неудовлетворение.
За мен тази задача включваше изложение, в което, от една страна, трябваше да бъде представено естествознанието, а от друга – целият Гьотев светоглед. Тъй като сега бях длъжен да изляза с такова изложение пред обществеността, аз трябваше да доведа до определен завършек всичко, което си бях изработил досега като светоглед. До този момент се бях изявявал като автор само в няколко статии за пресата. Не ми беше лесно да напиша това, което живееше в душата ми така, че да го сметна достойно за публикуване. Все имах чувството, че вътрешно изработеното от мен приема много оскъден вид, когато трябва да го представя в готово за печат изложение.
Така за мен всички писателски опити се превърнаха в постоянен източник на вътрешно неудовлетворение.
Начинът на мислене, който господстваше в естествознанието, откакто започна голямото му влияние върху цивилизацията на деветнадесети век, ми се струваше непригоден за разбирането на това, към което Гьоте се стреми в познанието за природата и което във висока степен и постига. У Гьоте виждах личност, която поставя човека в особено, съобразно с духа отношение със света и благодарение на това е в състояние да намери правилното място на познанието за природата в целокупността на човешките постижения. Начинът на мислене на епохата, в която бях израснал, ми се струваше подходящ само за развитие на идеи за неживата природа. Смятах го за неспособен да се приближи познавателно до живата природа. За да стигна до идеи, които да могат да способстват за познанието на органиката, си казвах, че е необходимо първо сам да оживя понятията, пригодни за разбиране на неорганичната природа.
към текста >>
23.
VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Освен това от време на време се появяваха философът Адолф Щьор, Гозвине фон Берлепш, прочувствената разказвачка Емилие Матайя (която пишеше под псевдонима Емил Мариот), поетът и
писател
Фриц Лемермайер и композиторът Щрос.
Професорът ме изслуша, говореше за най-различни книги, в които можеше да се намери нещо по този въпрос. Често поклащаше глава, но изобщо нямаше намерение да навлиза в съдържателната страна на изглеждащата му твърде нереална тема. И все пак за мен и този разговор беше важен. Дълбоко в паметта ми се вряза чувството на неловкост, с което Нойман приемаше изказванията ми със своите неизречени присъди над тях. Съботни посетители бяха още историци на църквата и други теолози.
Освен това от време на време се появяваха философът Адолф Щьор, Гозвине фон Берлепш, прочувствената разказвачка Емилие Матайя (която пишеше под псевдонима Емил Мариот), поетът и писател Фриц Лемермайер и композиторът Щрос.
С Фриц Лемермайер, с когото по-късно тясно се сприятелих, се запознах в следобедите при деле Грацие. Той беше забележителен човек. Говореше за всичко, от което се интересува, с вътрешно премерено достойнство. По външен вид той приличаше както на музиканта Рубинщайн, така и на актьора Левински. Беше развил почти култ към Хебел.
към текста >>
24.
VIII. Размишления върху изкуството и естетиката; редактор при „Немски седмичник“
GA_28 Моят жизнен път
Веднъж седмично там се събираше един кръг от творци и
писател
и.
Така чрез съзерцаването на свободната воля исках да открия духа, чрез който човекът е като индивидуалност в света. Чрез усещането за истински красивото исках да съзра духа, който действа в човека, когато е активен в сетивното по такъв начин, че не просто да изразява собствената си същност духовно като свободно дело, а така, че тази негова духовна същност да се излива в света, чиято реалност произхожда от духа, но без да разкрива този дух непосредствено. Чрез съзерцаването на истинското желаех да изживея духа, който се разкрива в собствената си същност, чието духовно отражение е моралното дело, и към който се стреми художественото творчество посредством сетивната форма. Пред душата ми витаеше „философия на свободата“, една житейска визия за жадуващия духа и стремящ се към красота сетивен свят, една духовна визия за живия свят на истината. Беше също през 1888 г., когато бях въведен в дома на виенския евангелски пастор Алфред Формей.
Веднъж седмично там се събираше един кръг от творци и писатели.
Алфред Формей сам се изявяваше като поет. Фриц Лемермайер го характеризираше дружески така: „Топлосърдечен, със задушевно усещане за природата, мечтателен, почти опиянен от вярата в Бог и блаженството, така пише стихове Алфред Формей в меки, звучни акорди. Като че ли стъпките му не докосват твърдата земя, а сякаш броди в унес и мечтае високо в облаците.“ Такъв беше Алфред Формей също и като човек. Хората се чувстваха далеч от всичко земно, когато идваха в този пасторски дом и отначало там бяха само домакинът и домакинята. Пасторът беше по детски набожен, но в топлата му душевност набожността преминаваше по най-самопонятен начин в лирическо настроение.
към текста >>
25.
IX. Пътувания до Ваймар, Берлин и Мюнхен
GA_28 Моят жизнен път
Разказите, с които започна
писател
ското ѝ поприще, представляват завършени хармонии, изплетени от лична борба и напълно обективно наблюдение.
От съчиненията на Роза Майредер, които по-късно с пълно право направиха толкова голямо впечатление на много хора, и които несъмнено я поставят на едно от челните места в литературата, тогава още не беше публикувано нищо. Но това, което се разкрива в нейните произведения, живееше в Роза Майредер в духовна форма, към която се отнасях с огромна вътрешна симпатия. Тази жена създаваше у мен впечатлението, че сякаш притежава всеки един от различните човешки душевни таланти в такава степен, че в хармоничното си взаимодействие те дават истинен израз на човешкото същество. Тя обединяваше различни артистични дарования с един свободен, проникновен усет за наблюдение. Нейната живопис се отличаваше с индивидуален подход към живота, както и с дълбоко проникване в обективния свят.
Разказите, с които започна писателското ѝ поприще, представляват завършени хармонии, изплетени от лична борба и напълно обективно наблюдение.
Следващите ѝ произведения все повече носят подобен характер. Най-ясно той се проявява в по-късно публикувания ѝ двутомен труд „Критика на женствеността“. Разглеждам като красива скъпоценност в живота си, че по времето, което описвам тук, съм прекарал някой и друг час с Роза Майредер в годините на нейното търсене и душевна борба. Тук отново трябва да се обърна към тези отношения, които възникваха между мен и хората отвъд сферата на мисловното съдържание, в известен смисъл съвсем независимо от нея, и които преживявах много интензивно. Защото моят светоглед и още повече насоката на моите усещания не бяха тези на Роза Майредер.
към текста >>
26.
XVI. Сред учени и хора на изкуството; Гьотеви събрания
GA_28 Моят жизнен път
Запознах се с Ото Ерих Хартлебен в кръга на журналистите, театралите и
писател
ите, който се събираше във вечерите на Гьотевите фестивали отделно от „учените знаменитости“ в хотел „Хемнициус“.
Това ставаше с тон на ирония, който обаче никога не се подиграваше фриволно, а често дори демонстрираше естетическо негодувание, че „настоящето“ тук раздава присъди над „миналото“. Дни наред след тези мероприятия Олден седеше на пишещата машина, за да пише кратки статии за преживяното, които по негово мнение би трябвало да отразяват съжденията на един „светски човек“ за Гьотевите пророци. В този тон скоро изпадна и един друг „светски човек“, Ото Ерих Хартлебен. Той не отсъстваше от почти никое Гьотево събрание. Но в началото така и не можах да отгатна защо изобщо идва.
Запознах се с Ото Ерих Хартлебен в кръга на журналистите, театралите и писателите, който се събираше във вечерите на Гьотевите фестивали отделно от „учените знаменитости“ в хотел „Хемнициус“.
Веднага ми стана понятно неговото присъствие там, тъй като той се чувстваше в свои води в разговорите, които се водеха в хотела. Той се застояваше дълго там и просто не можеше да си тръгне. Един път бяхме с него и останалите. Ние, останалите, на следващата сутрин трябваше „по задължение“ да отидем на Гьотевото заседание. Хартлебен го нямаше.
към текста >>
27.
XIX. Въпроси на познанието – граници на познанието; сред хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Такова търсене, каквото можеше да се забележи тук, се случва само там, където благодарение на приемствеността на старите сценични традиции е много трудно да се изрази това, което изхожда от
писател
ите, идващи не от сцената – като Шилер, а от живота – като Ибсен.
Това, което първоначално беше подходящо да му помогне да разпери крила, след това отново ги скова. Така стана и със скъпия ми приятел Ото Фрьолих. Подобно на Целер, той се нуждаеше от художествената почва на Ваймар, но приглушената духовна атмосфера също го погълна прекалено много в своята артистическа уютност. Тази „артистическа уютност“ започна да се усеща, когато тук проникна духът на Ибсен и други новатори. Това изпитаха всички, например актьорите, които водеха борба в стремежа си да изработят стил например за „Нора“.
Такова търсене, каквото можеше да се забележи тук, се случва само там, където благодарение на приемствеността на старите сценични традиции е много трудно да се изрази това, което изхожда от писателите, идващи не от сцената – като Шилер, а от живота – като Ибсен.
Обаче свой дял в отразяването на този модернизъм имаха и самите хора на изкуството поради „артистическата уютност“ на театралната публика. Те все пак трябваше да намерят средния път между това, което диктуваше обстоятелството, че са жители на „класическия Ваймар“, и това, което беше направило Ваймар велик, а именно всякогашното му разбиране на новото. С радост си спомням за изпълненията на Вагнеровите музикални драми, на които присъствах във Ваймар. Директорът на театъра фон Бронсарт се отнасяше с особено разбиране и отдаденост именно към тази форма на театралното изкуство. Гласът на Хайнрих Целер беше много подходящ за музикална драма.
към текста >>
28.
XXV. В „Свободно литературно общество“; берлински театрален живот
GA_28 Моят жизнен път
Хората, занимаващи се с
писател
ство, или не проявяват никакъв интерес към тях, тъй като те противоречат на мисловните им навици, а те просто не желаят да излязат от тях, или пък слушат, след което казват: „Да, това е правилно, но аз винаги съм го правил така и така.“ Те изобщо не забелязват разликата между това, към което трябва да се стремим, и това, което „винаги са правили по такъв начин“.
От фантазията на мислите може да се породи това, което режисьорското изкуство внася в сценичната картина. То позволява актьорът да бъде следван, да не се критикува това, което живее в него, а то да бъде представено по „позитивен“ начин. Тогава като „пишещ“ човек става съучастник в съвременния художествен живот, а не стоящ в ъгъла „критик“, от когото „се боят“ или когото „съжаляват“ или пък го презират и ненавиждат. Ако това се осъществи за всички области на изкуството, се получава литературно-художествено списание, намиращо се в реалния живот. Но в такива неща човек винаги има един и същ опит.
Хората, занимаващи се с писателство, или не проявяват никакъв интерес към тях, тъй като те противоречат на мисловните им навици, а те просто не желаят да излязат от тях, или пък слушат, след което казват: „Да, това е правилно, но аз винаги съм го правил така и така.“ Те изобщо не забелязват разликата между това, към което трябва да се стремим, и това, което „винаги са правили по такъв начин“.
Всичко това няма нужда да докосва душевно онзи, който може да върви по самотния си духовен път. Ала този, който трябва да работи в сферата на човешките духовни взаимоотношения, бива истински дълбоко душевно засегнат от тези отношения. Особено тогава, когато вътрешната му посока е толкова определена, дотолкова сраснала се с него, че в нищо съществено той не може да се отклони от нея. По това време не можах да намеря вътрешно удовлетворение нито от статиите ми в „Списанието“, нито от моите лекции. Само че този, който ги прочете днес и сметне, че съм искал да се застъпя за материализма, напълно се заблуждава.
към текста >>
29.
XXX. Езотерика и публичност
GA_28 Моят жизнен път
Запознах се с мистър Мийд, толкова заслужилия
писател
на теософското движение.
На този конгрес, в който участие взе и Мари фон Сиверс, вече се приемаше като свършен факт, че трябва да бъде основана Немска секция на Обществото с мен като генерален секретар, макар и да бях поканен да стана член на Обществото съвсем скоро преди това. Посещението в Лондон представляваше голям интерес за мен. Там се запознах с важни ръководители на Теософското общество. Имах възможността да живея в дома на мистър Бертрам Китли, един от тези лидери. С него станахме големи приятели.
Запознах се с мистър Мийд, толкова заслужилия писател на теософското движение.
В дома на Бертрам Китли се водеха възможно най-интересните беседи за духовното познание, развивано в Теософското общество, които човек може да си представи. Особено сърдечни бяха разговорите със самия Бертрам Китли. В тях оживяваше образът на Е. П. Блаватска. Любезният ми домакин, преживял толкова много благодарение на Блаватска, с най-голяма нагледност описваше пред двама ни с Мари фон Сиверс богатата ѝ на духовно съдържание личност.
към текста >>
30.
3. Човешката душа и животинската душа; Берлин, 10. 11. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Това, което изнасяме тук от гледището на Духовната наука, ще го намерите добре описано в книжката на заслужилия
писател
в областта на изследването на животинската душа цел: "Лишено ли е от разум животното?
Обаче у животното дейността на духа е още тясно свързана с организма. Тъй като духът е изградил определен сбор от органи, животното изпитва импулса да представи, да изобрази този дух, как той е действувал в органите, как той се изявява живеейки в тези органи; то няма никаква възможност да излезе вън от мащабите на този дух, както той се изявява в тези органи. Когато наблюдаваме външните душевни жизнени функции, външните жизнени процеси на животното при един или друг животински вид, ние ще видим, колко тясно са свързани душевните прояви с организма на животното, следователно с това, което духът е направил у животното. Ако наблюдаваме, при какви обстоятелства едно животно проявява страх, ние ще можем да кажем: Там, където животното проявява страх, то има този страх именно поради своя организъм, поради своята организация. Също така когато едно животно проявява крадливост, можем да кажем: то показва тази крадливост поради своята организация.
Това, което изнасяме тук от гледището на Духовната наука, ще го намерите добре описано в книжката на заслужилия писател в областта на изследването на животинската душа цел: "Лишено ли е от разум животното?
" Въпреки че книжката е написана от една друга гледна точка, тя все пак е добра с цел да дадем пример, как душевното изживяване на животното е свързано с организма и може именно да послужи като доказателство за това, което Духовната наука има да докаже от една друга страна. Ето защо душевният живот на животните при различните животни ни се явява степенуван по най-различен начин, защото духът си е създал своите органи в своите различни видове. Но ние виждаме, че духовното творчество, т.е. това, което намираме закотвено в астралното тяло, се изчерпва в образуването на органите, в това, което животните донасят непосредствено в света. То се е изчерпило във видовата форма.
към текста >>
31.
4. Заратустра; Берлин, 19. 01. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Древни гръцки
писател
и постоянно обръщат вниманието върху това, че съществуването на Заратустра трябва да бъде поставено около пет до шест хиляди години преди Троянската война.
Обаче Духовната наука ни показва това изпъква вече от държаните до сега сказки и ще изпъкне и от следващите -, че именно човешкият душевен живот, начинът на усещането, на чувствуването и на волението в течение на развитието на човечеството е подложен на големи, пълни със значение промени. В древни времена човешкото съзнание е било съвършено различно и ние имаме основание да приемем, че в бъдеще ще бъдат достигнати отново други степени на това съзнание, различни от тези на нормалното днес човечество. Когато насочим поглед върху Заратустра, ние трябва всъщност да обгърнем съвършено отдалечени от нашата епоха времена. Въпреки това някои нови изследвания считат Заратустра за съвременник на Буда и съгласно тези изследвания той е живял преди шест или шест и половина столетия преди явяването на Християнството на Земята. Но тук трябва да отбележим също знаменателния факт, че и проучванията през последните години, проследявайки внимателно всичко, което съществува като предания върху Заратустра, трябваше да стигнат до констатацията, че все пак онази личност, която се крие зад името на Заратустра, на древния основател на персийската религия, трябва да бъде поставена много, много столетия преди Буда.
Древни гръцки писатели постоянно обръщат вниманието върху това, че съществуването на Заратустра трябва да бъде поставено около пет до шест хиляди години преди Троянската война.
От това, което официалното изследване е открило в много области, можем вече да направим извода: официалното историческо изследване трудно ще се реши на това, обаче накрая ще бъде принудено от самите документи да признае това, което гръцката наука, гръцкото предание е запазило върху далечната древност на епохата на Заратустра. Изхождайки от своите предпоставки, Духовната наука също трябва да постави фактически живота на основателя на персийската религия, на Заратустра, в такива далечни минали времена, както са сторили това вече гръцките писатели в древността. Но тогава ние имаме правото да обърнем вниманието на това, че щом Заратустра е живял в света толкова хилядолетия преди идването на Християнството в света, той трябва да се е намирал пред едно съвършено друго човешко съзнание. Често пъти е обръщано вниманието на това и за него ще говорим и по-нататък, че развитието на човешкото съзнание е станало така, щото в древни времена съновидни, ясновидски състояния с тези думи не трябва да се злоупотребява тук, както днес е случаят в много области че такива ясновидски състояния са били състояния на съзнанието на същински нормалните хора. Така щото човекът не е виждал света така в понятия и идеи, в строго очертани сетивни възприятия, както го вижда днес.
към текста >>
Изхождайки от своите предпоставки, Духовната наука също трябва да постави фактически живота на основателя на персийската религия, на Заратустра, в такива далечни минали времена, както са сторили това вече гръцките
писател
и в древността.
Когато насочим поглед върху Заратустра, ние трябва всъщност да обгърнем съвършено отдалечени от нашата епоха времена. Въпреки това някои нови изследвания считат Заратустра за съвременник на Буда и съгласно тези изследвания той е живял преди шест или шест и половина столетия преди явяването на Християнството на Земята. Но тук трябва да отбележим също знаменателния факт, че и проучванията през последните години, проследявайки внимателно всичко, което съществува като предания върху Заратустра, трябваше да стигнат до констатацията, че все пак онази личност, която се крие зад името на Заратустра, на древния основател на персийската религия, трябва да бъде поставена много, много столетия преди Буда. Древни гръцки писатели постоянно обръщат вниманието върху това, че съществуването на Заратустра трябва да бъде поставено около пет до шест хиляди години преди Троянската война. От това, което официалното изследване е открило в много области, можем вече да направим извода: официалното историческо изследване трудно ще се реши на това, обаче накрая ще бъде принудено от самите документи да признае това, което гръцката наука, гръцкото предание е запазило върху далечната древност на епохата на Заратустра.
Изхождайки от своите предпоставки, Духовната наука също трябва да постави фактически живота на основателя на персийската религия, на Заратустра, в такива далечни минали времена, както са сторили това вече гръцките писатели в древността.
Но тогава ние имаме правото да обърнем вниманието на това, че щом Заратустра е живял в света толкова хилядолетия преди идването на Християнството в света, той трябва да се е намирал пред едно съвършено друго човешко съзнание. Често пъти е обръщано вниманието на това и за него ще говорим и по-нататък, че развитието на човешкото съзнание е станало така, щото в древни времена съновидни, ясновидски състояния с тези думи не трябва да се злоупотребява тук, както днес е случаят в много области че такива ясновидски състояния са били състояния на съзнанието на същински нормалните хора. Така щото човекът не е виждал света така в понятия и идеи, в строго очертани сетивни възприятия, както го вижда днес. Ние ще получим най-добре един образ за това, как в древни времена човекът е приемал заобикалящия го свят в своето съзнание, ако помислим за последните остатъци на древното първично съзнание: за съновидното съзнание. Всекиму са познати възлизащите се нагоре и надолу, днес в тяхната най-голяма част безсмислени за човешкото съзнание образи на сънищата, които често пъти са само спомени за преживелици във външния свят, въпреки че в сънищата могат да проникнат и по-висши форми на съзнанието, които обаче днешният човек трудно може да изтълкува.
към текста >>
Много трудно е да предизвикаме едно понятие за това, което Заратустра е виждал като нещо единно зад Ормузд и Ариман, за което още гръцките
писател
и ни казваха, че персийците са го обожавали като нещо живеещо в Единност, и което Заратустра наричаше "Зеруане акарене", т.е.
Но това учение не оставаше нещо отвлечено, напротив, то ставаше нещо напълно конкретно. За днешната епоха, даже когато хората имат известно чувство за духовното, което се намира зад сетивното, е трудно да направим разбираемо, как един действително духовно-научен светоглед не се нуждае само от една единна централна духовна Сила. Но както трябва да различаваме отделните природни сили топлина, светлина, химически сили и т.н.-, така и в света на духовното трябва да различаваме не само един единен Дух, който с това съвсем не се отрича, но и по-нисши духовни сили, духовни "помощни сили", чиято област е по-тясно ограничена в сравнения с областта на всеобхващащия Дух. Така и Заратустра учеше своите ученици, че освен този обгръщащ всичко Ормузд съществуват и служители, духовни същества, които служат на Ормузд. Но преди да слезем до тези служещи духовни Същества, искаме да обърнем вниманието върху нещо, а именно върху това, че този възглед на Заратустра не е просто един дуализъм, просто едно учение за два свята, едно учение за света на Ормузд и за света на Ариман; но то е едно такова учение, което казва, че на основата на тези две мирови течения стои нещо единно, една единна Сила, една единна власт, от която произхожда царството на Светлината както и царството на Сянката, царството на Ормузд, както и царството на Ариман.
Много трудно е да предизвикаме едно понятие за това, което Заратустра е виждал като нещо единно зад Ормузд и Ариман, за което още гръцките писатели ни казваха, че персийците са го обожавали като нещо живеещо в Единност, и което Заратустра наричаше "Зеруане акарене", т.е.
това, което стои зад Светлината. Чрез какво можем да си създадем едно понятие за това, което Заратустра и учението на Заратустра разбира под "Зеруане акарене" или "Зеруане акарана"? Нека си представим протичането на развитието. Трябва да си представим, че развитието към бъдещето протича така, щото съществата стават все по-съвършени и по-съвършени. Така щото когато поглеждаме в бъдещето, ние все повече виждаме блясъка на царството на Светлината, на Ормузд.
към текста >>
Когато даже и древните гръцки
писател
и казват: Най-висшето Божество за да създаде Ормузд, трябваше да създаде и Аримана, за да има една противоположност, то във факта, че Ариман се противопоставя на Ормузд ни е дадено нещо, как една първична сила се противопоставя на друга.
Обаче това, което се съдържа в него като основна жилка, като най-здравото нещо, е така да се каже изгубено за нашата епоха. И когато хората отново ще разберат, как Заратустризмът е духовният първообраз за всичко, което ние отново намираме в областта на физическото изследване бихме могли да цитираме много неща и което ще се вживее по-нататък, тогава в нашата култура ще бъде надмогнат един основен тон чрез един друг основен тон, който се намира именно в Заратустризма. Странно е, как в Заратустризма чрез неговото отдаване на великите явления на макрокосмоса, на външния свят, нещо отстъпва, оттегля се, което във всички или почти във всички други придържащи се повече към мистиката културни течения, също и в нашия материализъм, играе важна роля. Голямата противоположност, големият контраст, който винаги е съществувал в света, е бил схващан така, че като символ за това се е вземала противоположността между половете между мъжкия и женския пол: Така например когато в древните религиозни системи които стоят на мистична почва, на боговете се противопоставят богини за това, което минава през света като противоположността Заратустризма ние имаме чудесното положение, че той се издига над този възглед, за да си представи първичните основи на духовната дейност в един друг образ: в образа на Доброто, на изпълненото със Светлина и на Злото, на Сянкообразното. От тук и неизмеримата девственост на Заратустризма, неговата възвишеност, неговото превъзхождане на всички представи и възгледи, които в наше време отново играят една толкова грозна роля, когато хората вярват, че могат да задълбочат своя възглед за духовния живот.
Когато даже и древните гръцки писатели казват: Най-висшето Божество за да създаде Ормузд, трябваше да създаде и Аримана, за да има една противоположност, то във факта, че Ариман се противопоставя на Ормузд ни е дадено нещо, как една първична сила се противопоставя на друга.
Даже и в Евреизма е изразено казаното за другите религиозни системи, като се счита, че злото е дошло в света чрез жената чрез Ева. В Заратустризма не може да се намери нищо от това, което живее в света като Зло, изразено чрез противопоставянето на половете в света, чрез противоположността на половете. Това, което днес така грозно се е промъкнало чак до ежедневната литература в цялото наше мислене и чувствуване, което погрозява много неща по отношение на главната стойност при болестни и здравни явления и което въпреки това не съдържа главните неща на живота, ще бъде победено, когато противоположността олицетворена в Ормузд и Ариман, която е съвършено друга, която е нещо героично по отношение на еснафската противоположност, ще се вживее като фермент в нашата култура с думите на Заратустра. Нещата в света вървят по своя път и нищо не ще задържи победния ход на възгледа на Заратустра, който постепенно ще се вживее в човечеството. Когато разглеждаме Заратустра, ние виждаме фактически в него един дух, който в много далечни времена на миналото е дал на културата на човечеството мощни импулси.
към текста >>
На нас ще ни бъде разбираемо, когато гръцкият
писател
, който искаше да изрази, как отделните ръководители са дали на своите народи винаги по-късния дял, от който тези народи се нуждаеха в културата, на нас ще ни бъде разбираемо, когато този
писател
изтъква: Когато Питагор научи от прадедите това, което трябваше да премине върху него от египтяните геометрията, от финикийците аритметиката, от халдейците астрономията -, той трябваше да отиде при последователите на Заратустра, за да научи от тях пълните с тайнственост учения за отношението на човечеството към духовния свят и за истинското поведение в живота.
В Заратустризма не може да се намери нищо от това, което живее в света като Зло, изразено чрез противопоставянето на половете в света, чрез противоположността на половете. Това, което днес така грозно се е промъкнало чак до ежедневната литература в цялото наше мислене и чувствуване, което погрозява много неща по отношение на главната стойност при болестни и здравни явления и което въпреки това не съдържа главните неща на живота, ще бъде победено, когато противоположността олицетворена в Ормузд и Ариман, която е съвършено друга, която е нещо героично по отношение на еснафската противоположност, ще се вживее като фермент в нашата култура с думите на Заратустра. Нещата в света вървят по своя път и нищо не ще задържи победния ход на възгледа на Заратустра, който постепенно ще се вживее в човечеството. Когато разглеждаме Заратустра, ние виждаме фактически в него един дух, който в много далечни времена на миналото е дал на културата на човечеството мощни импулси. Защото достатъчно е само да проследим това, което е било изживяно в Предна Азия и в по-късни времена на асирийските и вавилонски народи, даже до епохата на Египет и до времето, когато Християнството се разпространи в света: навсякъде ние ще намерим представи, които можем да проследим в миналото, и ще намерим, че те имат своя произход във великите светлини, които Заратустра е дал на човечеството.
На нас ще ни бъде разбираемо, когато гръцкият писател, който искаше да изрази, как отделните ръководители са дали на своите народи винаги по-късния дял, от който тези народи се нуждаеха в културата, на нас ще ни бъде разбираемо, когато този писател изтъква: Когато Питагор научи от прадедите това, което трябваше да премине върху него от египтяните геометрията, от финикийците аритметиката, от халдейците астрономията -, той трябваше да отиде при последователите на Заратустра, за да научи от тях пълните с тайнственост учения за отношението на човечеството към духовния свят и за истинското поведение в живота.
С това писателят, който ни казва това за Питагор, констатира, че учението на Заратустра върху поведението в живота води над всички други противоположности и прави всички други противоположности да завършат в противоположността на доброто и злото,която противоположност може да бъде превъзмогната само чрез едно пречистване от злото, от лъжата и измамата. Например като най-злия противник на Ормузд се счита онзи, който е назован с името "КЛЕВЕТА": това е едно от най-важните качества на Ариман. С това гръцкият писател обръща вниманието върху факта, че Питагор не можеше да намери най-чистия морален идеал, идеалът за моралното пречистване на човека, нито при египтяните, от които можа да научи геометрията, нито при финикийците, от които можа да научи аритметиката, нито даже при халдейците, от които можа да научи астрономията, а трябваше да отиде при последователите на Заратустра, за да има един героичен светоглед, който сериозно признава побеждаването на Злото в пречистването. С това древността признава високото благородство и единствеността на Заратустризма. Всичко, което бе казано сега, може да бъде подкрепено с изказвания от официалната история.
към текста >>
С това
писател
ят, който ни казва това за Питагор, констатира, че учението на Заратустра върху поведението в живота води над всички други противоположности и прави всички други противоположности да завършат в противоположността на доброто и злото,която противоположност може да бъде превъзмогната само чрез едно пречистване от злото, от лъжата и измамата.
Това, което днес така грозно се е промъкнало чак до ежедневната литература в цялото наше мислене и чувствуване, което погрозява много неща по отношение на главната стойност при болестни и здравни явления и което въпреки това не съдържа главните неща на живота, ще бъде победено, когато противоположността олицетворена в Ормузд и Ариман, която е съвършено друга, която е нещо героично по отношение на еснафската противоположност, ще се вживее като фермент в нашата култура с думите на Заратустра. Нещата в света вървят по своя път и нищо не ще задържи победния ход на възгледа на Заратустра, който постепенно ще се вживее в човечеството. Когато разглеждаме Заратустра, ние виждаме фактически в него един дух, който в много далечни времена на миналото е дал на културата на човечеството мощни импулси. Защото достатъчно е само да проследим това, което е било изживяно в Предна Азия и в по-късни времена на асирийските и вавилонски народи, даже до епохата на Египет и до времето, когато Християнството се разпространи в света: навсякъде ние ще намерим представи, които можем да проследим в миналото, и ще намерим, че те имат своя произход във великите светлини, които Заратустра е дал на човечеството. На нас ще ни бъде разбираемо, когато гръцкият писател, който искаше да изрази, как отделните ръководители са дали на своите народи винаги по-късния дял, от който тези народи се нуждаеха в културата, на нас ще ни бъде разбираемо, когато този писател изтъква: Когато Питагор научи от прадедите това, което трябваше да премине върху него от египтяните геометрията, от финикийците аритметиката, от халдейците астрономията -, той трябваше да отиде при последователите на Заратустра, за да научи от тях пълните с тайнственост учения за отношението на човечеството към духовния свят и за истинското поведение в живота.
С това писателят, който ни казва това за Питагор, констатира, че учението на Заратустра върху поведението в живота води над всички други противоположности и прави всички други противоположности да завършат в противоположността на доброто и злото,която противоположност може да бъде превъзмогната само чрез едно пречистване от злото, от лъжата и измамата.
Например като най-злия противник на Ормузд се счита онзи, който е назован с името "КЛЕВЕТА": това е едно от най-важните качества на Ариман. С това гръцкият писател обръща вниманието върху факта, че Питагор не можеше да намери най-чистия морален идеал, идеалът за моралното пречистване на човека, нито при египтяните, от които можа да научи геометрията, нито при финикийците, от които можа да научи аритметиката, нито даже при халдейците, от които можа да научи астрономията, а трябваше да отиде при последователите на Заратустра, за да има един героичен светоглед, който сериозно признава побеждаването на Злото в пречистването. С това древността признава високото благородство и единствеността на Заратустризма. Всичко, което бе казано сега, може да бъде подкрепено с изказвания от официалната история. Така хората би трябвало да помислят, дали отговаря на истината това, което представители на официалната наука казват, когато например Плутарх споменава, че в смисъла на Заратустризма като тяло на най-висшето Същество, което има значение за Земята, се счита светлината и че неговото духовно естеството истината.
към текста >>
С това гръцкият
писател
обръща вниманието върху факта, че Питагор не можеше да намери най-чистия морален идеал, идеалът за моралното пречистване на човека, нито при египтяните, от които можа да научи геометрията, нито при финикийците, от които можа да научи аритметиката, нито даже при халдейците, от които можа да научи астрономията, а трябваше да отиде при последователите на Заратустра, за да има един героичен светоглед, който сериозно признава побеждаването на Злото в пречистването.
Когато разглеждаме Заратустра, ние виждаме фактически в него един дух, който в много далечни времена на миналото е дал на културата на човечеството мощни импулси. Защото достатъчно е само да проследим това, което е било изживяно в Предна Азия и в по-късни времена на асирийските и вавилонски народи, даже до епохата на Египет и до времето, когато Християнството се разпространи в света: навсякъде ние ще намерим представи, които можем да проследим в миналото, и ще намерим, че те имат своя произход във великите светлини, които Заратустра е дал на човечеството. На нас ще ни бъде разбираемо, когато гръцкият писател, който искаше да изрази, как отделните ръководители са дали на своите народи винаги по-късния дял, от който тези народи се нуждаеха в културата, на нас ще ни бъде разбираемо, когато този писател изтъква: Когато Питагор научи от прадедите това, което трябваше да премине върху него от египтяните геометрията, от финикийците аритметиката, от халдейците астрономията -, той трябваше да отиде при последователите на Заратустра, за да научи от тях пълните с тайнственост учения за отношението на човечеството към духовния свят и за истинското поведение в живота. С това писателят, който ни казва това за Питагор, констатира, че учението на Заратустра върху поведението в живота води над всички други противоположности и прави всички други противоположности да завършат в противоположността на доброто и злото,която противоположност може да бъде превъзмогната само чрез едно пречистване от злото, от лъжата и измамата. Например като най-злия противник на Ормузд се счита онзи, който е назован с името "КЛЕВЕТА": това е едно от най-важните качества на Ариман.
С това гръцкият писател обръща вниманието върху факта, че Питагор не можеше да намери най-чистия морален идеал, идеалът за моралното пречистване на човека, нито при египтяните, от които можа да научи геометрията, нито при финикийците, от които можа да научи аритметиката, нито даже при халдейците, от които можа да научи астрономията, а трябваше да отиде при последователите на Заратустра, за да има един героичен светоглед, който сериозно признава побеждаването на Злото в пречистването.
С това древността признава високото благородство и единствеността на Заратустризма. Всичко, което бе казано сега, може да бъде подкрепено с изказвания от официалната история. Така хората би трябвало да помислят, дали отговаря на истината това, което представители на официалната наука казват, когато например Плутарх споменава, че в смисъла на Заратустризма като тяло на най-висшето Същество, което има значение за Земята, се счита светлината и че неговото духовно естеството истината. Тук един древен писател дава едно определение, което съвпада съвсем точно с това, което е изразено сега. Но и историческите явления ще се изяснят, когато вземем под внимание това, което сега охарактеризирахме.
към текста >>
Тук един древен
писател
дава едно определение, което съвпада съвсем точно с това, което е изразено сега.
Например като най-злия противник на Ормузд се счита онзи, който е назован с името "КЛЕВЕТА": това е едно от най-важните качества на Ариман. С това гръцкият писател обръща вниманието върху факта, че Питагор не можеше да намери най-чистия морален идеал, идеалът за моралното пречистване на човека, нито при египтяните, от които можа да научи геометрията, нито при финикийците, от които можа да научи аритметиката, нито даже при халдейците, от които можа да научи астрономията, а трябваше да отиде при последователите на Заратустра, за да има един героичен светоглед, който сериозно признава побеждаването на Злото в пречистването. С това древността признава високото благородство и единствеността на Заратустризма. Всичко, което бе казано сега, може да бъде подкрепено с изказвания от официалната история. Така хората би трябвало да помислят, дали отговаря на истината това, което представители на официалната наука казват, когато например Плутарх споменава, че в смисъла на Заратустризма като тяло на най-висшето Същество, което има значение за Земята, се счита светлината и че неговото духовно естеството истината.
Тук един древен писател дава едно определение, което съвпада съвсем точно с това, което е изразено сега.
Но и историческите явления ще се изяснят, когато вземем под внимание това, което сега охарактеризирахме. Нека още веднъж хвърлим поглед върху древния индийски възглед. Той почиваше на едно мистично потопяване в собствената вътрешност. Преди човек да стигне до вътрешната светлина на Брахман, той среща това, което като желания, страсти, диви получовешки импулси се противопоставя на вглъбяването в собствената духовно-душевна природа, във вечната вътрешност. През това трябва да мине човек.
към текста >>
32.
VІІ. Евангелието на св. Йоан
GA_92 Езотерична космология
Най-великите гръцки
писател
и говореха са тези Мистерии с огромна почит и вдъхновение.
Те се бяха научили да работят върху етерното тяло и бяха "второ-родените", защото можеха да възприемат истината в двоен смисъл: пряко, чрез сън и астрално виждане, и косвено, чрез сетивно възприятие и логика. Посвещението, през което те преминаваха, се извършваше на три степени: живот, смърт и възкресение. Ученикът прекарваше три дни в саркофаг в гробницата на храма. Неговият Дух бе освобождаван от тялото му; но на третия ден, след призива на йерофанта, Духът слизаше отново долу в тялото от космическите пространства на всемирния живот. Човекът бе преобразено, новородено същество.
Най-великите гръцки писатели говореха са тези Мистерии с огромна почит и вдъхновение.
Платон отиде толкова далеч, за да каже, че единствено Посветеният е достоен за името човек. Това древно посвещение имаше своята връхна точка "в Христос". Христос представя кристализиралото посвещение на живота на сетивата. Всичко, което бе виждано свръхсетивно в Древните Мистерии стана, в Христос, исторически факт на физическия план. Смъртта преминавана от древните Посветени бе само частична смърт в етерния свят.
към текста >>
33.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Берлин, Петдесятница, 23.5.1904 г. Света Троица – празник на освобождениетo на човешкия дух.
GA_93 Легендата за храма
Във вестниците, които за по-голяма част от нашите съвременници представляват главния източник на образование и просвета, човек може да прочете и различни статии, писани за такива празници, като
писател
ите им нямат и най-малката идея за значението на един такъв празник.
Онова, за което искам да говоря днес, идва от една древна окултна традиция. С тази тема, разбира се, не можем изчерпателно да се занимаем днес. Част от нея може да се стори невероятна. Бих помолил следователно, днешната лекция да бъде приета като един епизод, в който нищо не се доказва, а само се разказва. Хората днес празнуват своите празници, без да имат ни най-малка представа от това, което те означават.
Във вестниците, които за по-голяма част от нашите съвременници представляват главния източник на образование и просвета, човек може да прочете и различни статии, писани за такива празници, като писателите им нямат и най-малката идея за значението на един такъв празник.
Ала за теософите е необходимо отново да погледнат тяхното вътрешно значение. И така днес искам да отправя вашето внимание към произхода на един такъв древен празник – първоизточникът на празника Света Троица. Света Троица е един от най-важните празници и един от най-трудните за разбиране. За християнското съзнание той ознаменува идването на Светия Дух. Това събитие е описано като чудо.
към текста >>
34.
ШЕСТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 22. октомври 1905 г. Отношението на окултизма към теософското движение.
GA_93 Легендата за храма
И само това ни дава възможност да хвърлим поглед в бъдещето, прави възможно да предусещаме какво "наскоро"- както казва
писател
ят на Апокалипсиса – ще се случи.
Много отдавна ние сме го срещали за първи път. Сега го срещаме отново, когато можем да схванем съзнателно това, което той е внесъл в нашите души. И ако слезем още по-надолу, ние срещаме духовете, които са участвали в нашето създаване преди еони. Ние срещаме 12-те йерархии духове: Духовете на волята, Духовете на мъдростта, Духовете на формата, Духовете на движението, Духовете на личността или на егоизма, Духовете на топлината или огъня, Духовете на свечеряването и т. н. Всичко това се представя пред нашите духовни сетива, при това слизане в Универсума, в това пътуване.
И само това ни дава възможност да хвърлим поглед в бъдещето, прави възможно да предусещаме какво "наскоро"- както казва писателят на Апокалипсиса – ще се случи.
Това е задачата на окултизма. Тя трябва да се изпълни, защото това изпълнение е необходимо. Има достатъчно движения, които са идеалистични, които са етични. Ала движението, наречено теософия се различава от другите в това, че окултизмът съзнателно се изразява в това движение. С това връзката между окултизъм и теософия става ясна.
към текста >>
35.
Бележки.
GA_93 Легендата за храма
Наистина много от практиките на друидите все още се спазват в Свободното масонство и някои
писател
и на този орден се стараят да покажат, че това е било установено скоро след забраната на Канют и тъй като чрез това друидското богослужение било изцяло забранено, най-силна клетва била необходима, за да се обвържат посветените с мълчание.
УНИЩОЖАВАНЕ ВЛАСТТА НА ДРУИДИТЕ Когато римляните все повече се налагали в тези острови, властта на друидите постепенно намалява и най-накрая те били нападнати от Светониус Паулинус, губернатор на Британия при Нерон, 61-ва година сл. Хр. От това нападение остава в крепостта на друидите, малкият остров Англесей. Те били напълно разбити, победителят хвърля много от тях в огньовете, които те самите запалили за изгаряне на римските пленници, които очаквали да заловят. Ала въпреки че тяхната власт била така разрушена, много от техните религиозни практики продължили и през ХІ век, при управлението на Канют, било необходимо да се забрани на хората да обожествяват Слънцето, Луната, огньовете и др.
Наистина много от практиките на друидите все още се спазват в Свободното масонство и някои писатели на този орден се стараят да покажат, че това е било установено скоро след забраната на Канют и тъй като чрез това друидското богослужение било изцяло забранено, най-силна клетва била необходима, за да се обвържат посветените с мълчание.
СКАНДИНАВСКИ МИСТЕРИИ, ДРОТИ Жреците на Скандинавия се наричали дроти и били учредени от Сиге, един скитийски принц, за който се казва, че след това възприел името Один. Тяхното число било 12 и те едновременно били жреци и съдии; от този орден произлиза установяването на Британските съдебни заседатели. Тяхната власт била разтеглена до най-големите възможни граници. Като им била разрешена дискретната привилегия да определят в избора човешките жертви за жертвоприношението, от което дори е бил лишен монарха – и от тук възниква необходимостта да се култивира добрата воля на тези властници; и тъй като този орден, също както израелското свещеничество, бил ограничен до една фамилия, те стават притежатели на неимоверни богатства и накрая стават толкова тиранични, че от тях се ужасява цялото общество.
към текста >>
/*4/ – Историческо основание за това лежи в творбата на
писател
я, който публикува "Спомените за Мария Антоанета, Архидукеса на Австрия, царица на Франция и за Версайския двор от мадам Контеса Дадемар, придворна дама", Париж, 1836 г.
Тримата занаятчии били издирени, но вместо да попаднат в ръцете на своите преследвачи, те се самоубили и техните глави били донесени на Соломон. Тъй като триъгълникът не бил намерен на врата на Хирам, те го търсили и накрая го открили в кладенеца, в който архитектът го беше хвърлил. Царят наредил той да бъде поставен в един триъгълен олтар, издигнат в един таен свод, построен в най-отдалечената част на храма. Освен това, триъгълникът бил скрит и под един кубически камък, върху който бил записан свещения закон. Сводът, съществуването на който е било известно само на 27 избранници, след това е бил зазидан".
/*4/ – Историческо основание за това лежи в творбата на писателя, който публикува "Спомените за Мария Антоанета, Архидукеса на Австрия, царица на Франция и за Версайския двор от мадам Контеса Дадемар, придворна дама", Париж, 1836 г.
Около 50 години по-късно тези мемоари бяха извадени от забрава от Е. П. Блаватска и нейните приятели. Едно от много редките копия на тези мемоари се намираше в библиотеката на лелята на Е. П. Блаватска, която живееше в Одеса. Хенри Стил Олкът, който основа Теософското Общество с Блаватска в 1875 г., писа в своята книга "Листа от стария дневник – истинската история на Теософското общество", 1895, т.
към текста >>
Може би много твърдения на мохамеданските
писател
и, че Будасп-буда е бил основател на култа на сабиерите е възникнало от едно фактическо историческо влияние на будизма върху мендауните, които първоначално били наричани сабиери от мохамеданите.
Вебер също намира, че е "много вероятно будистки мисионери, подтиквани от своето свежо религиозно усърдие, да са разпространявали будизма по крайните части на Западен Иран" по времето, за което той говори /времето на гръцкото владение на Индия/. Вебер обаче прибавя, че данни по този въпрос липсват. На друго място той отбелязва: Важното влияние, което будизмът е имал върху учението на Мани, е лесно обяснимо чрез процъфтяването на будизма при принцовете Yueitchi на Индо-Скития, чието управление се разпростира временно върху голяма част от източните провинции на Иран. Също сме на мнение, че описанието, което Мас Уди дава на пътуванията на Будасп-буда, на Сегестан, Сабулистан и Керман сочат към едно ранно разпространяване на будизма в Персия. Ако тогава, според това, Скитианус, който според нашето мнение е подчертано автентична историческа личност, е бил разпространител на будисткото учение, според горните аргументи би трябвало да търсим будистки елементи и будистко влияние всред мендаените.
Може би много твърдения на мохамеданските писатели, че Будасп-буда е бил основател на култа на сабиерите е възникнало от едно фактическо историческо влияние на будизма върху мендауните, които първоначално били наричани сабиери от мохамеданите.
Генетичният произход, както на будизма, така и на мендаизмът е все още недостатъчно известен за нас, за да можем да си оформим окончателни мнения за влиянието на първия върху втория. Следователно ние ще се задоволим с меки подсказвания към бъдещите изследователи, които, може би, ще помогнат за изясняването на задачата". Макар че най-последните изследвания вече не обръщат внимание на тази легенда, защото тя приписва различен произход на Мани, все пак тя не е окончателно отхвърлена като описание на "духовния" произход на Мани. Сравни бел. 13: "защо Мани наричал себе си "Синът на вдовицата" – а също и 9-та лекция от цикъла на Рудолф Щайнер, изнесени в Мюнхен, 1909 г.
към текста >>
/*2/ – Джим Пол /псевдоним на Джим Пол Фридрих Рихтер /1763-18251 поет,
писател
на романи и мислител.
Стенографски бележки от Валтер Вегелан и от Берта Рибщайн-Леман. /*1/ – І. Първа книга на царете, глава 5-7. ІІ. Първа книга Паралипоменон, гл. 3-4. ІІІ. Езекил, глави 40-42.
/*2/ – Джим Пол /псевдоним на Джим Пол Фридрих Рихтер /1763-18251 поет, писател на романи и мислител.
Тук разказаният епизод е от неговите детски спомени. /*3/ – Това е ставало веднъж в годината на деня на Помазването. Левит, гл. 16, стихове 29-34: "И това да бъде за вас вечна наредба: Да се извършва очистване над синовете Израилеви от всичките им грехове веднъж в годината". /*4/ – Според бележки на една лекция от Рудолф Щайнер, държана в Колон на 28 декември 1907 г.
към текста >>
/*4/ – "Светлина върху пътя" от Майбъл Колинс /1851-1927/, теософска
писател
ка, призната от Р.
и "Окултна наука", очерк, Лондон, 1969 г. /*3/ – Няколко много недостатъчно записани изречения следват във всички текстове. В текста на Вегелан е както следва: "Тогава астралното тяло бива проникнато от Манас, Будхи се появява в етерното тяло и принципът Отец във физическото тяло. И тази работа напредва дотам, че може да се сформира мозък и да се дойде до точката, където съществото се научава да казва "аз". Това е случаят с Урсемитите".
/*4/ – "Светлина върху пътя" от Майбъл Колинс /1851-1927/, теософска писателка, призната от Р.
Щайнер с похвала към въпросната и книга. /Похвалата, отпечатана в неговото "Ръководство за езотерично обучение", Лондон, 1972 г. /*5/ – Р. Щайнер тук извлича своя цитат за Хераклит от един труд върху философията от Винсент Кнауер. ПЕТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин 5 юни 1905 г.
към текста >>
Лео Таксил /псевдоним на Габриел Йоганд Паже/, 1854-1907, възпитан от йезуитите и известен от 70-те години като антиклерикален
писател
и основател на няколко свободно мислещи общества, става член на Парижката ложа: "Храмът на честта на Франция" в 1881 г., ала бил изключен от нея скоро след това, понеже се предполагало да е подправял писма на брат Юго и Луи Бланк.
Във връзка с това виж "Моят жизнен път". /*3/ – Случаят за това е в дискусиите, преобладаващи по онова време между църквата и Свободното масонство относно сензационния труд на Лео Таксил за сатанинските практики на Свободните масони, който вече бе се появил в сто хиляди екземпляра по времето на тези разисквания. – виж следващата бележка. /*4/ – Тук Р. Щайнер намеква за вече прочутата Таксил-Воган измама.
Лео Таксил /псевдоним на Габриел Йоганд Паже/, 1854-1907, възпитан от йезуитите и известен от 70-те години като антиклерикален писател и основател на няколко свободно мислещи общества, става член на Парижката ложа: "Храмът на честта на Франция" в 1881 г., ала бил изключен от нея скоро след това, понеже се предполагало да е подправял писма на брат Юго и Луи Бланк.
В 1885 г. той изрежисира своето покайващо връщане към църквата. Подчинявайки се на енцикликата на Лъв ХІІІ от 20 април 1884 г., Hutanum genis, в която се изискваше демаскирането на свободните масони като съюзници на дявола, той започва своята главна работа "Братята на трите точки", започва своята демаскираща борба с други творби относно неговото изфабрикуване на системата "Паладизъм" на Свободното масонство и дори беше поканен на частна аудиенция при Лъв ХІІІ в 1887 г. Невъобразимият успех на Лео Таксил и неговите двама други съюзници: немеца Карл Хакс /псевдоним на д-р Батай; зет на издателя на италианската /не се чете/ и италианеца Доменико Маргиота, достига своя връх в католическата църква, когато Таксил измисли свидетелката мис Даяна Воган /Мис Даяна Воган,/ не се чете/. Със сътрудничеството на най-висши църковници Таксил основава един Антисвободномасонски съюз, който събра първия антисвободномасонски конгрес в Триен, септември 1896 г.
към текста >>
36.
VІІ. Евангелието на св. Йоан
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Най-великите гръцки
писател
и говореха са тези Мистерии с огромна почит и вдъхновение.
Те се бяха научили да работят върху етерното тяло и бяха “второ-родените”, защото можеха да възприемат истината в двоен смисъл: пряко, чрез сън и астрално виждане, и косвено, чрез сетивно възприятие и логика. Посвещението, през което те преминаваха, се извършваше на три степени: живот, смърт и възкресение. Ученикът прекарваше три дни в саркофаг в гробницата на храма. Неговият Дух бе освобождаван от тялото му; но на третия ден, след призива на йерофанта, Духът слизаше отново долу в тялото от космическите пространства на всемирния живот. Човекът бе преобразено, новородено същество.
Най-великите гръцки писатели говореха са тези Мистерии с огромна почит и вдъхновение.
Платон отиде толкова далеч, за да каже, че единствено Посветеният е достоен за името човек. Това древно посвещение имаше своята връхна точка “в Христос”. Христос представя кристализиралото посвещение на живота на сетивата. Всичко, което бе виждано свръхсетивно в Древните Мистерии стана, в Христос, исторически факт на физическия план. Смъртта преминавана от древните Посветени бе само частична смърт в етерния свят.
към текста >>
37.
Вътрешността на Земята и вулканичните изригвания
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Известно е, че е загинал прочутият римски
писател
Плиний Стари15.
На истинско изследване почива това, което ви казах днес за значението на такива събития както за човека, който загива, така и за човека, роден по времето на тези събития, който следователно чувства в себе си подтик да бъде въплътен тогава. Това са взаимовръзки, които ни оставят да надникнем дълбоко в човешката природа. Окултистът не бива да се плаши да казва и неща, които не се приемат лесно. И накрая искам да споделя още нещо трудно за вярване, което обаче е изследвано съвсем сигурно. При въпросното избухване на Везувий през 79-та година, когато са разрушени Херкулан и Помпей, се случва нещо забележително.
Известно е, че е загинал прочутият римски писател Плиний Стари15.
Да се проследи съдбата му окултно е извънредно важно, но в сегашното разглеждане няма да засегнем индивидуалната му карма, а нещо друго. Всички знаете какво представлява акашовата хроника. Известно ви е, че с помощта на акашовата хроника човек може да се пренесе в определено време, също и във времето на първото изригване на Везувий. Там се вижда нещо забележително. В течение на лекцията разказах за своеобразностите на осмия пласт, който се нарича раздробител или създател на числата.
към текста >>
38.
Духовното познание като най-висша освобождаваща. Втора лекция, Берлин, 8 октомври 1906 г. същност.
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Пишещият може да се махне, да дойде друг и от това, което стои тук като материално, да познае какво първоначално е имал наум
писател
ят.
Който няма някакво понятие за духа, сигурно няма да напише тази дума. Но може да дойде някой, който няма понятие от духа, изобщо не може да чете, но може да опише: Това е крива линия, която отива надолу, после отново има крива линия нагоре, после отново надолу и така нататък. На никой човек няма да му дойде на ума, че това, което описва този, който не може да чете, се нарича «дух». Но науката днес така описва фактите. За да може да се напише тази дума тук, е бил необходим някакъв смисъл, излял се в това, което стои тук.
Пишещият може да се махне, да дойде друг и от това, което стои тук като материално, да познае какво първоначално е имал наум писателят.
Така е също и с първоначалния дух насреща на физическия ни свят. Физическият свят е шрифт, нищо друго освен шрифт. Обикновената наука описва отделните неща на света така, както показах. Окултистът обаче знае, че тези отделни неща, освен че човек може да ги опише външно, означават още нещо. Те могат да се прочетат, понеже са писмени знаци на духа.
към текста >>
39.
Световноисторическото значение на изтеклата на кръста кръв
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Сигурно си спомняте, че Розегер, който е добър и обичан
писател
, описва своите селяни от външно наблюдение и то така, както ги представя пред нас.
Срещаме го в началната епоха на всеки отделен народ. Само трябва да отидем далеч назад. Тогава навсякъде има малки групи сред земното население, които са кръвни роднини, и се женят само вътре в малката кръвна роднинска група. Това има важно значение. За да се изразя разбираемо, веднъж ви насочих към разговор между Анзенгрубер и Петър Розегер99.
Сигурно си спомняте, че Розегер, който е добър и обичан писател, описва своите селяни от външно наблюдение и то така, както ги представя пред нас.
Но Анзенгрубер ги описва по-живо, така, че те стоят твърдо и сигурно на двата си крака като издялани, напълно действителни и сигурни. Веднъж двамата сприятелени писатели вървели заедно и Розегер казва на Анзенгрубер: «Ти би могъл да опишеш селяните много по-добре, ако веднъж отидеш на село и ги видиш. Да, отвърнал Анзенгрубер, аз никога не съм виждал такива селяни. Но ги описвам, понеже това лежи в кръвта ми. Баща ми, дядо ми, прадядо ми, а също и чичо ми бяха селяни.
към текста >>
Веднъж двамата сприятелени
писател
и вървели заедно и Розегер казва на Анзенгрубер: «Ти би могъл да опишеш селяните много по-добре, ако веднъж отидеш на село и ги видиш.
Тогава навсякъде има малки групи сред земното население, които са кръвни роднини, и се женят само вътре в малката кръвна роднинска група. Това има важно значение. За да се изразя разбираемо, веднъж ви насочих към разговор между Анзенгрубер и Петър Розегер99. Сигурно си спомняте, че Розегер, който е добър и обичан писател, описва своите селяни от външно наблюдение и то така, както ги представя пред нас. Но Анзенгрубер ги описва по-живо, така, че те стоят твърдо и сигурно на двата си крака като издялани, напълно действителни и сигурни.
Веднъж двамата сприятелени писатели вървели заедно и Розегер казва на Анзенгрубер: «Ти би могъл да опишеш селяните много по-добре, ако веднъж отидеш на село и ги видиш.
Да, отвърнал Анзенгрубер, аз никога не съм виждал такива селяни. Но ги описвам, понеже това лежи в кръвта ми. Баща ми, дядо ми, прадядо ми, а също и чичо ми бяха селяни. Това лежи в кръвта ми.» Азенгрубер няма нужда да вижда селяните. Кръвта действа през поколенията, така че това се проявява и в описанието на селяните.
към текста >>
40.
6. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 30 май 1907 г. Закона на съдбата.
GA_99 Теософия на розенкройцерите
Това, което казва тук
писател
ят-материалист, отдавна е известно на окултистите, защото висшата мъдрост на света се придобива със спокойно понасяне на болката и страданието.
По този начин, може в значителна степен да се проникне в дълбините на създаването на света, ако се знае съотношението между физическия и астралния светове. И предметите се съотнасят един с друг съвършено не така, както си го представят това хората. Много се оплакват например, от болки и страдание. Но от висша гледна точка съвършенно неправилно е да им се сърдим, тъй като, когато те бъдат преодолени и човек се окаже готов за ново въплъщение, болката и страданието ще станат източници на мъдрост, благоразумие и широко разбиране на нещата. Дори в една нова книга, възникнала от материалистичния възглед на нашето време, ние откриваме такъв израз, че на лицето на всеки мислител може да се открие някаква застинала болка.
Това, което казва тук писателят-материалист, отдавна е известно на окултистите, защото висшата мъдрост на света се придобива със спокойно понасяне на болката и страданието.
Това създава мъдрост в следващото прераждане. Никой, страхливо бягайки от болката, не можещ да я понесе, не създава за себе си основа за мъдрост. Ако ние продължим да разглеждаме по-нататък, то ще открием, че и за болестите не трябва да се оплакваме. Ако погледнем на болестта отгоре, от гледна точка на вечността, трябва да се отнасяме към нея по съвършено различен начин. Понесените болести често се възвръщат в следващия живот под формата на особена телесна красота, така че красотата, която срещаме у хората, е придобита от тях с цената на болест от предишен живот.
към текста >>
В особена връзка с това можем да посочим думите на френския
писател
Фобр д`Оливе: ако се погледне на човешкия живот, той често прилича на образоването на бисера в черупката на мидата само поради болест в мидата се получава бисер.
Никой, страхливо бягайки от болката, не можещ да я понесе, не създава за себе си основа за мъдрост. Ако ние продължим да разглеждаме по-нататък, то ще открием, че и за болестите не трябва да се оплакваме. Ако погледнем на болестта отгоре, от гледна точка на вечността, трябва да се отнасяме към нея по съвършено различен начин. Понесените болести често се възвръщат в следващия живот под формата на особена телесна красота, така че красотата, която срещаме у хората, е придобита от тях с цената на болест от предишен живот. Такава е връзката между увреждането на тялото в следствие на болест, особено в следствие на външни причини,и красотата.
В особена връзка с това можем да посочим думите на френския писател Фобр д`Оливе: ако се погледне на човешкия живот, той често прилича на образоването на бисера в черупката на мидата само поради болест в мидата се получава бисер.
В крайна сметка, така е и с живота на човека: кармично красотата е свързана с болестите и се явява като техен резултат. Но когато аз казвам: който развива в себе си лоши наклонности, той създава за себе си предразположеност към болест,трябва твърдо да се знае, че става дума именно за вътрешна предразположеност. Става така, че човекът заболява от това, че работи в заразена атмосфера, а това е нещо друго това също може да бъде причини за болестта, но не е свързано с предразположеността на физическото тяло. И ето всичко, което така или иначе е извършено, всичко, което се проявява така, че има последствие във физическия свят от краката и движението на ръката до най-сложните процеси, например, строеж на къща,всичко това се възвръща към човека в новото прераждане отвън, в качеството на действително физическо следствие. Вие виждате, че ние живеем "отвътре навън": всяка радост и всяка мъка, живеещи в астралното тяло, идват отново към нас в етерното тяло, всичко имащо свои корени в устойчивите влечения и страсти на етерното тяло, се появява във физическото тяло в качеството на предразположеност.
към текста >>
41.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ: 16. Берлин, 13.12.1907 г. Коледа от гледна точка на животомъдростта (Витаесофия)
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
Вие можете да проследите чак до средата на 18 век християнски
писател
и, които все още притежаваха усет за живото в природата, в цялата му радост и болка.
Павел знаеше, че земните тела са се втвърдили в болки и че стенат за своето освобождение, за превръщането им в духовно-небесни: " … всички твари заедно стенат и се мъчат досега, очаквайки осиновение." (Римл. 8:22) Посветеният Павел има предвид тези мъки, в които твърдите минерали са се образували в това, върху което стъпваме и ходим. Докато не знаем правия път на духовната наука, докато тя не стане за нас система на мислене. Но свое образното е това, идеите да се преобразуват в чувство, и ние да станем други хора, когато се научим на всяка стъпка да усещаме и чувстваме това, което виждаме навън! Това имаха предвид тези, които наистина познаваха езотеричното учение на християнството.
Вие можете да проследите чак до средата на 18 век християнски писатели, които все още притежаваха усет за живото в природата, в цялата му радост и болка.
Затова в писанията си те ни казваха думите, които за днешния човек са само фрази, или в най-добрия случай алегории и образи, докато в действителност те трябва да се разбират като нещо истинско: Вие не трябва просто да мислите за природата, вие трябва да я усещате и да я вкусвате, и да я чувствате! Това имаха предвид те, когато косачът косеше нивите: да вкусим, да изпитаме чувствата, които облъхват нивята. И когато видим как човекът в каменоломната раздробява камъните, а съусетим удоволствието, което изпитва природата. И когато видим, как там, където реката се влива в морето, се отлага пръст, да се научим да усещаме, как заедно с отлагащата се пръст, в земята се отлагат чувства на болка. Така природата ще стане за нас напълно проникната от душа.
към текста >>
42.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_103 Евангелието на Йоан
Казва се по-нататък, че авторът на Йоановото Евангелие е бил човек с гръцко образование и се посочва как гърците имали един
писател
, Филон Александрийски, който също говори за Логоса.
С по-новите съчинения той постъпва по същия начин. Вземете например студиите върху Гьотевия “Фауст”. Навсякъде ще установите как авторите посочват откъде идва този или онзи мотив; столетия наред се преобръщат например всички книги, за да се посочи откъде Гьоте взема думата “червей”, която той споменава в своя “Фауст”. По същия начин се повдига и въпросът: Откъде Йоан взема понятието “Логос”? Другите евангелисти, които се обръщат към обикновения човешки ум, не се изразяват толкова философски.
Казва се по-нататък, че авторът на Йоановото Евангелие е бил човек с гръцко образование и се посочва как гърците имали един писател, Филон Александрийски, който също говори за Логоса.
Следователно, когато в образованите гръцки среди искали да говорят за нещо възвишено, говорели за Логоса, а Йоан е следвал техния пример. И така, това се приема като доказателство, че авторът на Йоановото Евангелие не черпи от онези източници, от които черпят другите евангелисти, а се оставя За какво говори този, който навремето употреби думата “Логос” или думата “Слово”? За какво говори тoй? До истинска представа за Логоса Вие няма да стигнете чрез теоретични разсъждения или абстрактни спорове; за тази цел трябва да се пренесете в душевния свят на всички онези, които можеха да говорят за Логоса по този начин.
към текста >>
43.
1. ВСТЪПИТЕЛНА ЛЕКЦИЯ. Нюрнберг, 17 Юни 1908 г.
GA_104 Апокалипсисът на Йоан
За да изтълкуваме тайнствеността на неговия живот един
писател
казва, че в деня, когато този човек е бил изкаран на бял свят, на единия край на небето е залязвало Слънцето, а на другия е изгрявала Луната.
С нарастващата умствена култура на човечеството паметта е отстъпила значително на заден план. Който гледа света с проникващ и практически поглед, може и днес да констатира, че това, което Духовната Наука твърди по този начин, не виси във въздуха, а е здраво обоснован. Би могло да се каже: Ако това е вярно, тогава ако някой от днешните хора би изостанал по някаква случайност назад в своето развитие, би трябвало той да покаже, че именно по отношение на паметта той е най-силен; той би трябвало също да покаже, че ако се постараем да развием ума в един изкуствено задържан човек, неговата памет би намаляла силно. Именно тук в този град можа да бъде наблюдаван един такъв характерен случай от този род. Високо уважаемият професор Даумер е наблюдавал добре този случай при онзи за мнозина толкова загадъчен човек, който по един тайнствен път бе доведен тук в този град и който намери своята смърт по също такъв загадъчен начин в Ансбах.
За да изтълкуваме тайнствеността на неговия живот един писател казва, че в деня, когато този човек е бил изкаран на бял свят, на единия край на небето е залязвало Слънцето, а на другия е изгрявала Луната.
Вие знаете, че аз говоря за Каспар Хаузер. Ако оставите настрана всичко, което е било казано за и против във връзка с този случай, ако се спрете само на това, което при всички обстоятелства е доказано, ще знаете, че този подхвърлен човек, който внезапно изниква на улицата и който, поради това, че не се знаеше от къде е дошъл, бе наречен дете на Европа, когато бе намерен, той не знаеше нито да чете, нито да смята. На 20-годишна възраст той още не познаваше нищо, което се добива чрез ума, обаче по един странен начин притежаваше една чудесна памет. Когато започнаха да го учат, когато логиката прониква в неговата душа, неговата памет изчезна. Този преход на съзнанието беше свързан още и с нещо друго.
към текста >>
44.
3. СКАЗКА ПЪРВА. Касел, 24 юни /ден Йоан Кръстител/, 1909
GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия
И ако този
писател
би искал да опише тъждествеността, самоличността на този човек, ако той би искал да покаже, че още при раждането си този човек е имал нещо особено в своя произход, тогава той би проследил годините му начиная от 40-та назад, що се касае за неговото физическо съществувание.
За да разберем, кое придобива сега за него значение, нека си послужим с едно сравнение. Да си представим, че имаме пред себе си един 70 годишен човек, обаче един вече пробуден човек, който е придобил своя висш Аз. Да се представим, че новораждането или пробуждането на неговия висш Аз е станало в 40-та му година. Ако тогава някой би го познавал и би искал да опише неговия живот, той би могъл да си каже: тук аз имам пред себе си един човек, в който току що се е родил висшият Аз. Това е същият човек, когото преди 5 години аз познавах в еди кое си положение, а преди 10 години в друго положение!
И ако този писател би искал да опише тъждествеността, самоличността на този човек, ако той би искал да покаже, че още при раждането си този човек е имал нещо особено в своя произход, тогава той би проследил годините му начиная от 40-та назад, що се касае за неговото физическо съществувание.
Той би описал това физическо съществувание в смисъла даден от Духовната наука. Обаче в 40-та година в човека се ражда висшият Аз. От сега нататък висшият Аз озарява всички отношения на живота. Сега пред нас стои един нов човек. Сега за нас не е вече важно това, което е било по-рано.
към текста >>
45.
4. СКАЗКА ВТОРА. Живата духовна история. Ръководителите на човечеството. Творящото Слово.
GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия
Има двама
писател
и, които и двамата са се опитали да преработят това съчинение.
Искам да покажа само с един пример, колко несигурна може да бъде всяка история. Между някои от поетическите планове на Гьоте, които са останали и които за този, който проучва по-отблизо Гьоте, могат да станат една ценна прибавка към великите и прекрасни творби на поета, между тези планове се намира също и фрагментът от една поема за Навзикаа. Обаче има само малко скици, върху които той е отбелязал, как е искал да построи това съчинение. Той е работил може би много пъти върху него, понякога е изхвърлял някои изречения и често пъти е оставало само малко от написаното. Така стои въпросът и с "Навзикаа".
Има двама писатели, които и двамата са се опитали да преработят това съчинение.
И двамата са били изследователи: литературният историк Шерер и Херман Грим. Обаче Херман Грим не е бил само изследовател, но също и мислител с творческа фантазия. Той е също авторът на книгата "Животът на Микеланджело" и "Гьоте". Залавяйки се да преработи Гьотевата "Навзикаа" , той постъпил по следния начин: опитал се да се пренесе в духа на Гьоте и се запитал: ако Гьоте е бил такъв и такъв, как е схващал той един такъв образ като този на Навзикаа от Одисея? На тази основа и с известно презиране на историческите документи Херман Грим съчинил една "Навзикаа" според идеята на Гьоте, в духа на Гьоте.
към текста >>
46.
10. СКАЗКА ОСМА. Тайните на Посвещението. Пробуждането чрез Христа Исуса.
GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия
Накрая той написа своята дисертация: За връзката, която съществува между отоците на г-жа Кристияна Гьоте и алегоричните и символичните лица от втората част на Фауст... Явно, това е малко преувеличено, но все пак то добре отговаря на манталитета на съвременните
писател
и на биографии.
Всекидневните събития били оставяни настрана, това което толкова много би интересувало един днешен биограф, не се за писвало. Какво не би направил днес един историк, за да събира документация! Теодор Вишер, който осмиваше начина, по който питат днес биографите, използуваше един много добър пример: Един ден един млад учен се залови да пише една докторска дисертация върху Гьоте. Тази дисертация започваше една подготвителна работа състоящата събирането на всички елементи, от които авторът би се нуждаел. Но това не му беше достатъчно и той отиде да рови из всички хамбари в градовете, където Гьоте бе живял, обърна праха на всички стаи, от където беше минал Гьоте, прерови всички съдове с вонящи боклуци, за да не изпусне нищо от това, което би обогатило неговата дисертация.
Накрая той написа своята дисертация: За връзката, която съществува между отоците на г-жа Кристияна Гьоте и алегоричните и символичните лица от втората част на Фауст... Явно, това е малко преувеличено, но все пак то добре отговаря на манталитета на съвременните писатели на биографии.
Думата "дискретност" им е непозната. Евангелистите, които са описали живота на Исуса от Назарет, са разбра-ли съвсем другояче своята задача. За всички тях събитията на външния живот изчезват пред степените на посвещение, през които минава Исус. Това именно описват те, но всеки един от тях по свой начин, според това, което знае. Описанието на евангелиста Матей е това на един посветен в мистериите на Човека.
към текста >>
47.
4. СКАЗКА ТРЕТА
GA_113 Изтокът в светлината на Запада
Както в растението става един скок от зеления лист към цвета, такива скове можем да наблюдаваме и в духовния живот: нещата се развиват бавно и постепенно в течения на столетия и хилядолетия; но тогава промяната става така бързо, както е станало със съвестта в епохата, която се пада около петстотин години преди Христа, така щото един
писател
на трагедии от по-рано не вмъква нищо от това, което е съвест, в своята драма, докато няколко десетилетия по-късно един друг
писател
на трагедии прави това за първи път и намира също така една дума за това, което днес наричаме съвест.
И би сгрешил онзи, който би отишъл назад в миналото няколко хилядолетия и би искал да намери и в по-старите времена това, което днес живее в душата като едно самопонятно явление. Случаят е даже такъв, че в съответната област, където трябва да стане това, нещата се променят сравнително бързо. Както растението расте от лист към лист и после като в скок преминава към цвета, така е и в духовното развитие. Глупавото изказване, че природата не прави скокове, е една неистина; природата постоянно прави скокове. В решаващите точки стават постоянно скокове.
Както в растението става един скок от зеления лист към цвета, такива скове можем да наблюдаваме и в духовния живот: нещата се развиват бавно и постепенно в течения на столетия и хилядолетия; но тогава промяната става така бързо, както е станало със съвестта в епохата, която се пада около петстотин години преди Христа, така щото един писател на трагедии от по-рано не вмъква нищо от това, което е съвест, в своята драма, докато няколко десетилетия по-късно един друг писател на трагедии прави това за първи път и намира също така една дума за това, което днес наричаме съвест.
С това отново е свързан фактът, че за човекът изчезва именно ясновидското наблюдение на духовете на съвестта, на Ериниите. Тези духовни същества са такива, че пред тях се изпъчва нашето вътрешно изживяване на съвестта, както пред духовете на огъня се изпречва външният израз на огъня. Така вие виждате, че в две направления се стига до един бряг на изживяването във физическия свят. Едно от направленията е: когато наблюдаваме килима на сетивния свят около нас и явленията на света на цветовете и на формите вън, тогава стигаме до границата, на която – можем да кажем съществуват външните духове. Но също когато проникнем в нашата вътрешност, когато разглеждаме явленията на нашата съвест, на паметта, на чувството, на волята, на живота на мислите, и в тези явления трябва да виждаме нещо съвършено подобно вътрешно, каквото наблюдаваме при огъня, въздуха, земята Тези неща се изпречват и закриват това, което съществува като духовна същност зад тях Когато съвестта се проявява като един глас в човешката душа, като едно вътрешно изживяване във физическия свят, тя се изпречва пред света на Ериниите, на Фуриите и ги закрива за човешкото наблюдение.
към текста >>
48.
Рождественското настроение. Берлин, 26 декември 1909 година.
GA_117 Дълбоките тайни в еволюцията на човечеството в светлината на Евангелията
австрийски историк и
писател
на политически теми, използвал фалшив документ, за да свидетелства за сръбските интриги срещу Австрия.
[7] Матей 28:20 [8] които искат да вярват във външната наука – например Джон Робърсън „Евангелски митове“, Йена, 1910 г. и проф. Артър Дрюс „Митът Христос“ 1909-1911 г.; виж и Рудолф Щайнер, GA 116 „Христовият импулс и развитието на азовото съзнание“, лекцията от 08.05.1910 г. [9] Тук беше историк – Хайнрих Фридюнг – 1851-1920 г.
австрийски историк и писател на политически теми, използвал фалшив документ, за да свидетелства за сръбските интриги срещу Австрия.
Виж също „Масарик разказва за своя живот“, беседи с Карел Чапек, издателство Саssirer, Берлин, 1937, стр. 130/131 [10] Дипломатика – проиходът на термина е от диплома, което в Гърция е означавало записан върху две скрепени помежду си дъсчици юридически акт. В средновековието терминът отпада от канцеларския език и бива заменен от документ. През 17. век думата е възкресена и вкарана в употреба с по-друго значение.
към текста >>
49.
3. ВТОРА ЛЕКЦИЯ. Хайделберг, 27. 1. 1910 г. Духвната Наука като подготовка за нова етерно зрение.
GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят
Знаем, че важният римски
писател
Тацит в един пасаж на своите творби описва християните като тайна и неизвестна секта и също знаем, че сто години след като Християнството се бе разпространило по южните области на Европа, странни истории относно него са се разправяли в Рим.
В този смисъл векът, когато Христос е живял и проповядвал в Палестина, можем да наречем преходен век. Моля не считайте, че такъв един скок, такова едно преминаване като това трябва да бъде забелязано лесно от всеки един. Не, наистина! Най-съществените събития, ставащи в един век може да останат напълно скрити от очите на онези, които са живи и те могат да преминат край хората напълно незабелязано. Ние знаем, че такова едно събитие някога е станало, като не е оставило следа, минавайки напълно незабележимо край милиони човешки същества.
Знаем, че важният римски писател Тацит в един пасаж на своите творби описва християните като тайна и неизвестна секта и също знаем, че сто години след като Християнството се бе разпространило по южните области на Европа, странни истории относно него са се разправяли в Рим.
И тъй имало е много кръгове в Рим по онова време, които нищо че са знаели за Християнството освен това, че това е една бунтуваща секта, която съществувала някъде в някаква далечна задна улица, водена от някой си Исус, който е подтиквал хората към всевъзможни лоши дела. Това е била едната версия, която е циркулирала в Рим, даде един век след като Християнството вече е съществувало. Това ни показва как най-значителното от всички събития, не само за онова време, а също за цялата човешка еволюция, е преминало без следа, незабелязано от огромно число човешки същества. Трябва да сме в състояние да си представим факта, че докато човешките същества незабелязват нищо, абсолютно нищо, може би става най-важното и значително събитие. Когато хората следователно казват, че живеем във време, през което нищо съществено, нищо важно не става, това никак не доказва, че те са прави.
към текста >>
50.
7. Седма лекция. Четирите сфери на висшите светове.
GA_119 Макрокосмос и микрокосмос
Тъй като въпросният
писател
е онзи, който казва това или онова.
С тези думи човек е поставил граница на своето познание, която вярва, че не е способен да премине. Докато една личност използва тези думи по такъв начин, тя показва, че не е способна да добие понятие за истинското човешко познание. В никой момент на живота не трябва да се казва, че "всеки" може или че "никой" не може да знае това и това, а по-скоро че "ние" можем да знаем само доколкото е в съгласие с нашите способности и настоящ етап на развитие, и че когато ще сме достигнали по-високо ниво, ще знаем повече. Всеки, който говори за граници на познанието, показва себе си като личност, неспособна да има дори понятие от себепознание, защото в противен случай тя би разбрала, че всички ние сме същества, способни на развитие и така на придобиване на познание, съответстващо на нашите способности в точно определено време. Духовният изследовател трябва да свикне, четейки съвременната литература, да замества "всеки" и "никой" с "той".
Тъй като въпросният писател е онзи, който казва това или онова.
От това авторът заблуждава колко знае; но започва да става съмнително, когато писателят отива по-далеч и действително прилага на практика онова, което пише. Теориите са опасни само когато се прилагат на практика. Например, ако такъв писател казва: Аз зная какво е възможно за човека да разбере и схване, така че не се нуждая от това да напредвам ... тогава той само поставя пречки по пътя си, блокира своето собствено развитие. В действителност има много хора, наистина много такива хора днес. На целия стил на усещане на човешките същества днес принадлежи това, че те всъщност харесват постоянно да правят все по-тъмен воала върху света, в които не може да се навлезе по правилния начин без преминаваме покрай могъщата фигура, покрай Големия Пазач на Прага.
към текста >>
От това авторът заблуждава колко знае; но започва да става съмнително, когато
писател
ят отива по-далеч и действително прилага на практика онова, което пише.
Докато една личност използва тези думи по такъв начин, тя показва, че не е способна да добие понятие за истинското човешко познание. В никой момент на живота не трябва да се казва, че "всеки" може или че "никой" не може да знае това и това, а по-скоро че "ние" можем да знаем само доколкото е в съгласие с нашите способности и настоящ етап на развитие, и че когато ще сме достигнали по-високо ниво, ще знаем повече. Всеки, който говори за граници на познанието, показва себе си като личност, неспособна да има дори понятие от себепознание, защото в противен случай тя би разбрала, че всички ние сме същества, способни на развитие и така на придобиване на познание, съответстващо на нашите способности в точно определено време. Духовният изследовател трябва да свикне, четейки съвременната литература, да замества "всеки" и "никой" с "той". Тъй като въпросният писател е онзи, който казва това или онова.
От това авторът заблуждава колко знае; но започва да става съмнително, когато писателят отива по-далеч и действително прилага на практика онова, което пише.
Теориите са опасни само когато се прилагат на практика. Например, ако такъв писател казва: Аз зная какво е възможно за човека да разбере и схване, така че не се нуждая от това да напредвам ... тогава той само поставя пречки по пътя си, блокира своето собствено развитие. В действителност има много хора, наистина много такива хора днес. На целия стил на усещане на човешките същества днес принадлежи това, че те всъщност харесват постоянно да правят все по-тъмен воала върху света, в които не може да се навлезе по правилния начин без преминаваме покрай могъщата фигура, покрай Големия Пазач на Прага. Този могъщ Пазач ни отказва влизане, ако не поемем следния свещен обет: Знаейки добре колко сме несъвършени, ние никога няма да спрем стремежа си да станем все по-съвършени.
към текста >>
Например, ако такъв
писател
казва: Аз зная какво е възможно за човека да разбере и схване, така че не се нуждая от това да напредвам ... тогава той само поставя пречки по пътя си, блокира своето собствено развитие.
Всеки, който говори за граници на познанието, показва себе си като личност, неспособна да има дори понятие от себепознание, защото в противен случай тя би разбрала, че всички ние сме същества, способни на развитие и така на придобиване на познание, съответстващо на нашите способности в точно определено време. Духовният изследовател трябва да свикне, четейки съвременната литература, да замества "всеки" и "никой" с "той". Тъй като въпросният писател е онзи, който казва това или онова. От това авторът заблуждава колко знае; но започва да става съмнително, когато писателят отива по-далеч и действително прилага на практика онова, което пише. Теориите са опасни само когато се прилагат на практика.
Например, ако такъв писател казва: Аз зная какво е възможно за човека да разбере и схване, така че не се нуждая от това да напредвам ... тогава той само поставя пречки по пътя си, блокира своето собствено развитие.
В действителност има много хора, наистина много такива хора днес. На целия стил на усещане на човешките същества днес принадлежи това, че те всъщност харесват постоянно да правят все по-тъмен воала върху света, в които не може да се навлезе по правилния начин без преминаваме покрай могъщата фигура, покрай Големия Пазач на Прага. Този могъщ Пазач ни отказва влизане, ако не поемем следния свещен обет: Знаейки добре колко сме несъвършени, ние никога няма да спрем стремежа си да станем все по-съвършени. Само с този импулс е допустимо за който е да премине в Макрокосмоса. Всеки, който няма достатъчна сила на волята да продължи да работи върху себе си, трябва да започне да я придобива.
към текста >>
51.
8. СКАЗКА ОСМА
GA_122 Тайните на библейското сътворение на света
навярно
писател
ят го е забравил.
И нарече Бог разширението /твърдта, в други преводи/ небе... И стана вечер, стана утро, ден втори. "А онова изречение, което се намира, в описанието за първия ден, не се споменава вече за втория ден. Генезисът разказва така, както трябва да изискваме от него според това, което можем да констатираме от гледището на Духовната наука. Тук отново имате едно такова кръстовище, с което тълкувателите от 19-я век не са могли никак да се справят. Имало е тълкуватели, които са казвали: Но що е това, каква е причината, че вторият ден не се произнася това изречение?
навярно писателят го е забравил.
От Генезиса хората би трябвало да се научат, че те не само не трябва да прибавят нищо, което не принадлежи там, но и да не отнемат нищо, което му принадлежи. Авторът на Генезиса не е забравил нищо. Има най-дълбока причина, щото за втория ден на сътворението тези думи да не стоят там. Това отново е един такъв факт, какъвто споменах вече много, който ни изпълва с едно такова чувство на удивление и благоговение, когато вникваме в един такъв древен документ, какъвто е Генезисът. Ние бихме могли да научим много неща от тези древни писатели, които действително не се нуждаели да полагат никаква клетва за това, но от само себе си са следвали принципа, "да не прибавят нищо и да не изпускат нищо от това, което са познали като истина." те са били дълбоко проникнати от това, че всяка дума трябва да бъде свещена за нас, всяка дума, която стой там, и че ние ме трябва да изпускаме нищо от необходимото.
към текста >>
Ние бихме могли да научим много неща от тези древни
писател
и, които действително не се нуждаели да полагат никаква клетва за това, но от само себе си са следвали принципа, "да не прибавят нищо и да не изпускат нищо от това, което са познали като истина." те са били дълбоко проникнати от това, че всяка дума трябва да бъде свещена за нас, всяка дума, която стой там, и че ние ме трябва да изпускаме нищо от необходимото.
навярно писателят го е забравил. От Генезиса хората би трябвало да се научат, че те не само не трябва да прибавят нищо, което не принадлежи там, но и да не отнемат нищо, което му принадлежи. Авторът на Генезиса не е забравил нищо. Има най-дълбока причина, щото за втория ден на сътворението тези думи да не стоят там. Това отново е един такъв факт, какъвто споменах вече много, който ни изпълва с едно такова чувство на удивление и благоговение, когато вникваме в един такъв древен документ, какъвто е Генезисът.
Ние бихме могли да научим много неща от тези древни писатели, които действително не се нуждаели да полагат никаква клетва за това, но от само себе си са следвали принципа, "да не прибавят нищо и да не изпускат нищо от това, което са познали като истина." те са били дълбоко проникнати от това, че всяка дума трябва да бъде свещена за нас, всяка дума, която стой там, и че ние ме трябва да изпускаме нищо от необходимото.
С това ние разбрахме така да се каже из вътрешни основи композицията на тези така наречени ден първи и втори на сътворението. Онзи, който чрез духовното изследване разкрива, какво се крие зад небето, и след това отваря Библията, казва: Би било чудесно, твърде чудесно, ако тези тънкости, които могат да бъдат намерени чрез едно съвестно духовно изследване, бихме ги намерили и при древния ясновидец, който е работил върху Генезиса. И когато този поразяващ факт се потвърди, той изпитва едно чудно чувство; едно чувство, което би трябвало да изпълни човешката душа, за да почувствуват те отношението, свещеността, която живее в този древен документ, който познаваме под името Генезис или Битие /Сътворение на света/.
към текста >>
52.
9. Девета лекция, 9. Септември 1910
GA_123 Евангелието на Матей
Да допуснем -, а това е било нещо естествено за епохите преди идването на Христос че някой художник или
писател
узнава как кандидатът за посвещение минава през едни или други процедури, и после се опитва да ги нарисува или опише; в този случай рисунките и описанията могат да се окажат съвсем близки до евангелските описания за Христовото Събитие.
Но както вчера посочих, понеже всеки човек е зависим от околния свят и не може да си осигурява прехраната по някакъв магичен път, той често се поддава на опасната илюзия, да счита че процесите на неговото физическо тяло са идентични с величествените процеси на макрокосмическия свят. През подобни изживявания минаваше всеки от учениците на древните Мистерии, само че в друго състояние на съзнанието, различно от това на Христос Исус. Следователно, ако някой описва изживяванията на окултните ученици в условията на древните Мистерии, а после ги описва под формата, каквато те имаха в живота на Христос Исус, тези описания са до голяма степен еднакви. Защото това, което се разиграваше в мрака на Мистериите, сега чрез Христос Исус се превърна в един световноисторически факт. Нека да вземем следния случай.
Да допуснем -, а това е било нещо естествено за епохите преди идването на Христос че някой художник или писател узнава как кандидатът за посвещение минава през едни или други процедури, и после се опитва да ги нарисува или опише; в този случай рисунките и описанията могат да се окажат съвсем близки до евангелските описания за Христовото Събитие.
Лесно е да си представим как в някои от древните Мистерии, окултният ученик след определена подготовка за да бъде напълно свободен в душевните си изживявания е бил завързван с разпънати ръце за един вид кръст. В това състоя ние той оставал известно време, за да получи свобода в душевните си изживявания. Да приеме, че всичко това остава за поколенията под някаква художествена форма. Но после, вече в наши дни, някой намира тези описания и с право заявява: Този писател, съответно този художник, е заимствувал нещо от душевните изпитания, на които са били подлагани окултните ученици в древните Мистерии. И той би могъл да добави: Да, в Евангелията аз отново откривам онова, което е съществувало в древните Мистерии.
към текста >>
Но после, вече в наши дни, някой намира тези описания и с право заявява: Този
писател
, съответно този художник, е заимствувал нещо от душевните изпитания, на които са били подлагани окултните ученици в древните Мистерии.
Нека да вземем следния случай. Да допуснем -, а това е било нещо естествено за епохите преди идването на Христос че някой художник или писател узнава как кандидатът за посвещение минава през едни или други процедури, и после се опитва да ги нарисува или опише; в този случай рисунките и описанията могат да се окажат съвсем близки до евангелските описания за Христовото Събитие. Лесно е да си представим как в някои от древните Мистерии, окултният ученик след определена подготовка за да бъде напълно свободен в душевните си изживявания е бил завързван с разпънати ръце за един вид кръст. В това състоя ние той оставал известно време, за да получи свобода в душевните си изживявания. Да приеме, че всичко това остава за поколенията под някаква художествена форма.
Но после, вече в наши дни, някой намира тези описания и с право заявява: Този писател, съответно този художник, е заимствувал нещо от душевните изпитания, на които са били подлагани окултните ученици в древните Мистерии.
И той би могъл да добави: Да, в Евангелията аз отново откривам онова, което е съществувало в древните Мистерии. Това може да се установи в много и различни случаи. В моята книга „Християнството като мистичен факт" аз подробно описах как всички тайни на древните Мистерии отново оживяват в Евангелията и как, общо взето, Евангелията не са нищо друго, освен повторни описания на мистерийното посвещение. И защо, възпроизвеждайки древното мистерийно посвещение, Евангелията описаха всичко онова, което стана с Христос Исус? Защото онова, което в древните Мистерии се разиграваше като интимно душевно изживяване, сега се прояви като обективен исторически факт; защото Христовото Събитие възпроизведе само че в една много по-висша Азова степен символичните или реално-символични процеси на старото посвещение.
към текста >>
53.
Лекция първа
GA_126 Окултна история
413) - късноримски
писател
-неоплатоник, в Александрия под ръководството на Хипатия изучава философия и точни науки.
584-499 пр.Р.Х.) - съвременник на "седемте мъдреци", ученик на Питак и учител на Питагор. За учението на Ферекид виж лекцията на Рудолф Щайнер от 26 август 1909 г., GA 113. 19. Хипатия (Ипатия) (ок. 380-415) - философ и математик, глава на неоплатоническата школа в Александрия на границата на IV-V в. 20. Синезий (ок. 370-ок.
413) - късноримски писател-неоплатоник, в Александрия под ръководството на Хипатия изучава философия и точни науки.
към текста >>
54.
Лекция четвърта
GA_126 Окултна история
Понеже не само че тази вест се разпространила много скоро и никога не била опровергана от нито едни значим християнски
писател
, но би било удивително в най-голяма степен, ако персите, причинявайки смъртта на своя заклет враг, не биха се похвалили след това с тази смърт.
От усърдието и ентусиазма, които Юлиан придобил благодарение на елинското си възпитание и посвещение, от великите опити, които могъл да направи под ръководството на своя йерофант, в него се развила воля да възстанови отново това, което той видял като жив живот и дейност на древната духовност. И ето, ние виждаме, как се опитва с различни мерки пак да въведе древните богове в културата, в която е навлязло християнството. Той отишъл твърде далеко както в разкриването на тайните от мистериите, така и в своето отношение към християнството. Затова и се случило, че в 363 година, когато е трябвало да се предприеме поход срещу персите, съдбата му го настигнала. С Юлиан се случило това, което се случва с всеки, който, като няма право, казва това, което не трябва да се казва, настига го съдбата му, и може исторически да се докаже, че Юлиан е паднал в този поход срещу персите от ръката на християнин.
Понеже не само че тази вест се разпространила много скоро и никога не била опровергана от нито едни значим християнски писател, но би било удивително в най-голяма степен, ако персите, причинявайки смъртта на своя заклет враг, не биха се похвалили след това с тази смърт.
Но и сред тях веднага възникнало мнение, че той е загинал от ръката на християнин. Действително, нещо, подобно на буря, произлязло от тази инспирирана душа, от ентусиазма, който Юлиан Отстъпник почерпил от своето посвещение в Елевзинските мистерии, вече потапящи се в сумрака на своя залез. Такава била съдбата на един от хората на четвъртото столетие, цялостен човек-личност, мировата карма на когото всъщност се състояла в това, че той е бил длъжен в личния си гняв, в личната си ненавист, в личния си ентусиазъм да проявява това, което получил като наследство. Това е бил основен закон на живота му. Интересно е за целите на окултно-историческото изследване да се разгледа този живот, тази индивидуалност в хода на по-нататъшното развитие.
към текста >>
55.
Въведение от Мария Щайнер, 1947
GA_130 Езотеричното християнство
Тези обстоятелства подготвиха още в ранната му младост неговата по-късна дейност като лектор и
писател
.
За да бъде превърнато знанието от окултните светове в една наука за Духа, която да бъде постепенно овладяна от хората чрез сериозно изучаване, на това знание трябваше да се посвети един човек, който владееше съвършено своя характер и своя темперамент и можеше да обгърне с поглед, и да борави с цялото знание на своето време, човек, който владееше отделните научни области до степен, която го правеше способен да се противопоставя срещу възраженията и най-острата критика. Той трябваше да има на разположение един железен и въпреки това гъвкав физически организъм, за да устоява срещу връхлитащите го нападения. Този човек беше намерен в лицето на Рудолф Щайнер. Той прекара своята младост, бихме казали, в една дружелюбна самотност и непрекъснато учене. Едва излязъл от детството, той беше принуден да се издържа с преподаването на частни уроци, а после и като възпитател.
Тези обстоятелства подготвиха още в ранната му младост неговата по-късна дейност като лектор и писател.
Понеже животът в Духа беше за него нещо естествено, той напълно съзнателно си постави задачата да отправи към себе си всички възражения, които критичният материалист има срещу откровенията на Духа, без да си спестява и най-малките подробности. Той обозначи това като „вмъкване под кожата на Дракона”. Тази тежка борба беше за него едно задължение. Защото в противен случай той не би си признал правото да воюва в името на човечеството. Тази битка имаше за цел да постигне победата на Духа над абстрактния интелект.
към текста >>
56.
Христовият Импулс в хода на историческото развитие. Локарно, 19. Септември 1911, Втора лекция
GA_130 Езотеричното християнство
Една личност, която за съжаление бе оклеветена и криво разбрана, например от
писател
я Целзус и особено от Хекел в неговата книга „Мирови загадки”.
И от какво зависи тези две течения да се слеят, за да могат хората вътрешно, чрез Буда, да стигнат до Христос? Как ще бъде постигнато това? Благодарение на факта, че задълженията на Бодисатва никога не остават неизпълнени. В момента, когато Бодисатва стана Буда, едно друго същество дойде до неговия сан, едно друго същество зае службата на Бодисатва. И тогава дойде онази индивидуалност, за която знаем, че живя около сто години преди Исус от Назарет в ордена на есеите.
Една личност, която за съжаление бе оклеветена и криво разбрана, например от писателя Целзус и особено от Хекел в неговата книга „Мирови загадки”.
Онази личност, която следователно беше действувала едно цяло столетие преди Мистерията на Голгота, известна под името Йешу бен Пандира, беше едно от въплъщенията на онзи Бодисатва, който стана приемник на Гаутама, издигнал се от Бодисатва до ранга Буда. Той ще действува още като Бодисатва в течение на три хиляди години отсега нататък и след това, когато се изпълнят пет хиляди години от неговата дейност като Бодисатва, също ще стане Буда. Всеки сериозен окултист знае, че пет хиляди години след озарението на Гаутама Буда под дървото Боди онази индивидуалност, която заема неговата служба като Бодисатва, ще е станала Майтрея-Буда. Дотогава той ще се въплъщава още често. А после, когато ще са изминали пет хиляди години, ще се роди едно учение: Учението на Майтрея-Буда, на Буда на Доброто, когато това, което се казва, в същото време ще действува морално.
към текста >>
57.
При освещаването на антропософския клон „Кристиян Розенкройц” Хамбург, 17. Юни 1912
GA_130 Езотеричното християнство
Днес Учителите не позволяват
писател
ят да отхвърлят отговорността от себе си; ето защо дълг е човек постоянно да призовава за съвет своя разум и да не счита нищо за истина само по силата на авторитета.
Ние можем да познаем дали нещо, което произхожда от окултните извори, е вярно или не, когато обърнем внимание на определени методи. Например би било лесно при издаването на книгата: „Как се постигат познания за висшите светове? ” да се напише: Тези учения са дадени чрез инспирация, те произхождат от Учителя и така нататък, или нещо подобно. – Обаче принципът на Теософското движение е вече нарушен, ако авторът не носи отговорност за написаното от него. Ако някой би твърдял, че една книга е написана без отговорност от автора, Вие можете да сте сигурни, че тук няма никаква истина, а само една измама от страна на Луцифер и Ариман.
Днес Учителите не позволяват писателят да отхвърлят отговорността от себе си; ето защо дълг е човек постоянно да призовава за съвет своя разум и да не счита нищо за истина само по силата на авторитета.
Естествено много по-удобно е да се кълнем в култа на личността, защото преценките на разума изискват усилия. Само онези, които са винаги готови да проверяват, да изпитват това, което е дадено от духовните светове, могат да пазят вярност към Кристиян Розенкройц. Ето защо имайте предвид, че тук се основава една работна група, която иска да пази вярност – независимо от личността, която в даден момент е призована като Учител – да пази вярност към принципа: Да изложи в една разбираема за хората форма това, което се разлива чрез Христос от духовните светове. Ако Вие давате обет да се придържате към този дух на мислене и действия, тогава в този час аз мога да си позволя и да призова долу благословията на духовните Същества, в които не е нужно да вярваме, понеже добре знаем, че се намираме в тяхната сфера. Нека тук да властвуват добрите Духове и да благославят работата, която ще се върши на това място, тези Духове, за чието съществуване аз съм толкова сигурен, колкото съм сигурен и в присъствието на всички, които стоят тук в своите физически тела.
към текста >>
58.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Щутгарт, 21 февруари 1912 г.
GA_135 Прераждане и Карма
При поети,
писател
и и други работещи в сферата на духовното хора това може и да се получи.
Но той трябва да започне да допуска и възможността, че в организма на нашия световен ред като един нов зародиш започва да се развива това, което може и трябва да следва от признаването на идеята за прераждането и кармата. От идеята за прераждането и кармата преди всичко следва, че не трябва – вярвам, това следва от вчерашните ни разсъждения – да се чувстваме като поставени в този световен ред по случайност, да се чувстваме случайно поставени на мястото, което заемаме в живота, а че това лежи в основата на един вид несъзнателно волево решение; че ние в известен смисъл, преди да встъпим в сегашното си земно съществуване, което сме си изработили в духовния свят между смъртта и раждането, като резултат от предишните ни прераждания, в духовния свят сме взели решение – което просто сме забравили, когато сме влезли в тялото си – да се поставим на мястото, което заемаме. Така че резултатът от едно предрождено, предземно собствено волево решение ни е поставил в нашето житейско положение и ни е дал склонност към онези удари на съдбата, които ни сполетяват. И когато тогава човек стига до убеждението в реалността на закона на кармата, няма да закъснее и това той да започне да изпитва до голяма степен симпатия, а дори и любов към мястото, на което той сам се е поставил, каквото и да е това място. И сега бихте могли да кажете: Да, ти говориш такива странни и невероятни неща!
При поети, писатели и други работещи в сферата на духовното хора това може и да се получи.
Когато става въпрос за такива хора, звучи добре те да изпитват радост, любов, отдаденост към мястото, което заемат в живота. Но как е при всички онези, които са на такива работни места, които, съдейки по тяхната същност и по дейностите, които трябва да се извършват, наистина не са пригодени да събудят особена симпатия, а напротив – събуждат в човешките души усещането, че принадлежат към най-пренебрегнатите, към поробените от живота хора? Кой би отрекъл, че голяма част от съвременните културни стремежи не представлява едно непрекъснато въвеждане на подобрения в живота ни, които да премахнат недоволството от антипатичните позиции в живота? Колко много най-различни партийни подразделения, колко много сектантски домогвания има, които искат така да подобрят живота във всички отношения, че да може да се получи един вид поносимост към колективното земно битие на човечеството. Но всички тези стремления не си дават сметка за това, че този вид неудовлетвореност, която днес съществува в живота на много хора, се намира в многостранна връзка с цялостния ход на развитието на човечеството, че по принцип по начина, по който са се развили хората в минали времена, те са стигнали до такава карма, и че от взаимодействието на тези различни карми се е появило сегашното културно развитие на хората.
към текста >>
59.
9. ОСМА СКАЗКА
GA_136 Духовните същества в небесните тела и природните царства
Обикновено намерих само, че
писател
ите на тези книги знаят, че този Логос се състои от пет букви; щом обаче човек се опита да стигне до действителни представи, до конкретни представи, така че да запази нещо в своята душа, тогава изнесените представи се изпаряват.
Само окултното изследване ни довежда до аза на животните. Обаче този аз на животните не може вече да бъде намерен в същата област в която може да бъде намерен човешкият Аз. Животинският аз може да бъде намерен само съществуващ отделно от физическото тяло; така че всъщност ние се запознаваме с един напълно друг свят, когато с окултния поглед се издигаме до животинския аз. И когато човек не обича да прави всякакви схематични деления и предварително да казва: светът се състои от физическо поле, астрално поле, ментално поле и т.н., когато той не обича това, защото при всички тези наименования не се получава особено много нещо, той трябва да постъпи тогава по друг начин. Аз намерих даже в теософски книги, че там много се говори за израза "Логос", обаче не намерих, че с този израз се предизвикват всъщност пред стави за това, което Логосът е действително.
Обикновено намерих само, че писателите на тези книги знаят, че този Логос се състои от пет букви; щом обаче човек се опита да стигне до действителни представи, до конкретни представи, така че да запази нещо в своята душа, тогава изнесените представи се изпаряват.
Защото с това, че споменатите писатели разказват всякакви неща: че Логосът преде и т.н., едно съзнание, което иска да бъде конкретно, не може да започне нищо. Каквото и да бъде Логосът, той съвсем положително не е един паяк, който преде своята паяжина, и това, което той върши, съвсем сигурно не можем да наречем една мрежа или платно. Следователно не е добре да постъпва ме с абстракции, за да предизвикаме представи, когато говорим за неща, които излизат вън от физическата област на човека. Нещо друго е, когато окултният поглед търси за животното това, което за човека се проявява вече във физическия свят, в цялото действие и целите постъпки на човека: Аза. Когато окултният поглед търси това при животното, той също го намира, не в света, в който съществуват физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло на животното, а в един свръхсетивен свят, който без съмнение се показва веднага, когато отдръпнем булото на обикновения свят, който е най-близо до сетивния свят.
към текста >>
Защото с това, че споменатите
писател
и разказват всякакви неща: че Логосът преде и т.н., едно съзнание, което иска да бъде конкретно, не може да започне нищо.
Обаче този аз на животните не може вече да бъде намерен в същата област в която може да бъде намерен човешкият Аз. Животинският аз може да бъде намерен само съществуващ отделно от физическото тяло; така че всъщност ние се запознаваме с един напълно друг свят, когато с окултния поглед се издигаме до животинския аз. И когато човек не обича да прави всякакви схематични деления и предварително да казва: светът се състои от физическо поле, астрално поле, ментално поле и т.н., когато той не обича това, защото при всички тези наименования не се получава особено много нещо, той трябва да постъпи тогава по друг начин. Аз намерих даже в теософски книги, че там много се говори за израза "Логос", обаче не намерих, че с този израз се предизвикват всъщност пред стави за това, което Логосът е действително. Обикновено намерих само, че писателите на тези книги знаят, че този Логос се състои от пет букви; щом обаче човек се опита да стигне до действителни представи, до конкретни представи, така че да запази нещо в своята душа, тогава изнесените представи се изпаряват.
Защото с това, че споменатите писатели разказват всякакви неща: че Логосът преде и т.н., едно съзнание, което иска да бъде конкретно, не може да започне нищо.
Каквото и да бъде Логосът, той съвсем положително не е един паяк, който преде своята паяжина, и това, което той върши, съвсем сигурно не можем да наречем една мрежа или платно. Следователно не е добре да постъпва ме с абстракции, за да предизвикаме представи, когато говорим за неща, които излизат вън от физическата област на човека. Нещо друго е, когато окултният поглед търси за животното това, което за човека се проявява вече във физическия свят, в цялото действие и целите постъпки на човека: Аза. Когато окултният поглед търси това при животното, той също го намира, не в света, в който съществуват физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло на животното, а в един свръхсетивен свят, който без съмнение се показва веднага, когато отдръпнем булото на обикновения свят, който е най-близо до сетивния свят. Така щото можем да кажем: животинският аз може да бъде намерен в един свят от свръхсетивно естество.
към текста >>
60.
4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, б юни 1912
GA_137 Човекът в светлината на окултизма
Главна представителка на испанската мистика,
писател
ка.
Съч. №109) 2 Скотус Еригена (810 877 сл. Хр.), Майстер Екхарт (1260 1327) 3 Франциск от Асизи (1182 1226) 4 Терезия от Авила (1515 1582): испанска светица от ордена на Кармелитите.
Главна представителка на испанската мистика, писателка.
В условията на големи трудности, заедно с Йоханес Кройц (1542 1591) е осъществила важни реформи в ордена на Кармелитите 5 Хилдегард от Бинген (1100 1179): Известна представителка на Бенедиктинския орден, упражнила силно влияние върху църковния и политически живот на своята епоха. Съветничка на Папата. Проповедничка, поетеса, композирала църковни песни. С медицинските си съчинения влиза в историята като първата немска лекарка.
към текста >>
61.
11. УКАЗАНИЯ
GA_137 Човекът в светлината на окултизма
Главна представителка на испанската мистика,
писател
ка.
Съч. №109) 25 Скотус Еригена (810 877 сл. Хр.), Майстер Екхарт (1260 1327) 27 Франциск от Асизи (1182 1226) 29 Терезия от Авила (1515 1582): испанска светица от ордена на Кармелитите.
Главна представителка на испанската мистика, писателка.
В условията на големи трудности, заедно с Йоханес Кройц (1542 1591) е осъществила важни реформи в ордена на Кармелитите 29 Хилдегард от Бинген (1100 1179): Известна представителка на Бенедиктинския орден, упражнила силно влияние върху църковния и политически живот на своята епоха. Съветничка на Папата. Проповедничка, поетеса, композирала църковни песни. С медицинските си съчинения влиза в историята като първата немска лекарка.
към текста >>
62.
Бележки
GA_138 За инициацията
Spemann, 1900 г.: „От самото начало на
писател
ската си дейност се стремях към това да записвам основните си мисли, проследявайки историята на европейското развитие на народите… Първоначално намерението ми беше да оформя изнасяните в Берлинския университет в продължение на петдесет семестъра лекции в един том, който да съдържа историята на духовния растеж на немците, но започвам да се съмнявам, че ще успея с това.“ Берлин, септември 1899 г.
Вилхелм фон Хумболд, Постдам, 1767 г. – Тегел при Берлин, 1835 г., учен и държавник. Виж още писмото му до Аугуст Вилхелм Шлегел от 21 юни 1823 г. (пресъздадено във „Вилхелм фон Хумболд в общуването си със своите приятели“, Берлин, без година). 149 във встъпителните бележки: Херман Грим, Фрагменти: Първи том, Берлин и Щутгарт, Verlag W.
Spemann, 1900 г.: „От самото начало на писателската си дейност се стремях към това да записвам основните си мисли, проследявайки историята на европейското развитие на народите… Първоначално намерението ми беше да оформя изнасяните в Берлинския университет в продължение на петдесет семестъра лекции в един том, който да съдържа историята на духовния растеж на немците, но започвам да се съмнявам, че ще успея с това.“ Берлин, септември 1899 г.
151 „L’Еvolution divine“ на Едуард Шуре: „L’Еvolution divine du Sphinx au Christ“ излиза през февруари 1912 г. с предговор от Рудолф Щайнер. Немският превод „Die göttliche Entwicklung von der Sphinx bis zum Christ“ на Й. Харт излиза в Лайпциг през 1922 г.
към текста >>
63.
Първа лекция, Базел, 15 Септември 1912
GA_139 Евангелието на Марко
Защото там те виждаха мисията на гръцкия народ, осъществена от Омир4, от великите древногръцки трагици и
писател
и.
Какво можеше да си каже един такъв обикновен човек, следващ предписанията на външния, екзотеричен живот? Дори и най-образованите, намиращи се на върха на тогавашната култура, не можеха да обгърнат с поглед повече от три хилядолетия, едно от които, обвито в гъста мъгла, спадаше към епохата преди християнското летоброене, а другите две, почти завършени, бяха свързани с основаването и разпространението на християнството. Да, тогавашният образован човек обгръщаше със своя поглед именно три хилядолетия. Вглеждайки се в първото хилядолетие, той се доближаваше до митичната и смътна предистория на Древноперсийската епоха, както и до някои откъслечни представи за Древноегипетската епоха, като всичко това предхождаше същинската история, започваща с елинството. Елинството създаваше, тъй да се каже, основните предпоставки за изчисляването на времето и всички онези, които искаха да проникнат по-дълбоко в смисъла на живота, се опираха именно на елинството.
Защото там те виждаха мисията на гръцкия народ, осъществена от Омир4, от великите древногръцки трагици и писатели.
После те виждаха как елинството постепенно навлезе в дълбок упадък и как, външно погледнато, накрая то беше покорено от римляните. Обаче само външно, защото всъщност римляните покориха гърците само политически, докато в действителност римляните възприеха гръцкото образование, гръцката култура, цялата гръцка същност. Или с други думи: в политически смисъл римляните покориха гърците, но в духовен смисъл гърците покориха римляните. Именно в хода на този процес, белязан от духовното превъзходство на гърците, когато техните постижения се вливаха по стотици и стотици пътища в Римската империя, за да навлязат после във всички останали култури на света, възникна и християнството, което неудържимо проникна в цялата гръко-римска култура, показвайки на свой ред една съществена метаморфоза от онзи момент нататък, когато северно-германските народи се намесиха в развитието на същата тази гръко-римска култура. С това сливане между елинство, римлянство и християнство човекът на 18 век отбеляза второто хилядолетие от достъпната за него общочовешка история, което всъщност представляваше и първото християнско хилядолетие.
към текста >>
64.
Трета лекция, 17 Септември, 1912
GA_139 Евангелието на Марко
Напълно естествено е, че един съвременен
писател
не би могъл да подбира своите думи тъй открито и свободно, както правят това евангелистите.
Аз често съм говорил за съвременния познавач на изкуствата Херман Грим13 и съм казвал, че той с лекота написа една биография на Микеланджело, но му трябваха три опита да опише, тъй да се каже, жизнения път на Рафаело. И понеже Херман Грим не беше обикновен „учен“ в подобен случай той лесно би се справил с всичко а един универсален човек, който в сърцето си подхождаше честно към всеки обект на своите изследвания, той трябваше да признае, когато за пореден път се опитваше да напише „Животът на Рафаело“, че усилията му са били напразни. И той непрекъснато трябваше да започва отначало и никога не оставаше доволен от своята работа. Малко преди смъртта си както личи от неговото литературно наследство той, воден от своето сърце, отново се опита да пристъпи към Рафаело и забележете колко характерно е заглавието, което неговата книга трябваше да носи: „Рафаело като мирова сила“. На Херман Грим му се струваше, че ако човек наистина иска да се приближи до Рафаело, той изобщо не може да го стори, ако не гледа на него като на една мирова сила, ако не долови всичко онова, което чрез Рафаело се влива в цялата мирова история.
Напълно естествено е, че един съвременен писател не би могъл да подбира своите думи тъй открито и свободно, както правят това евангелистите.
Да, добрият писател изпитва неудобство, ако трябва да се придържа към подобен стил на изразяване; обаче често пъти самите образи, които той описва, му помагат да намери подходящите думи и изрази. И твърде показателен е начинът, по който Херман Грим говори за Рафаело в онези първи глави, които той пише малко преди своята смърт. В сърцето си човек действително може да предусети нещо за връзката между един такъв образ, какъвто е бил Илия-Йоан, и Рафаело, когато Херман Грим казва: „Ако по някакво чудо Микеланджело би бил възкресен от мъртвите, за да живее отново всред нас, и ако бих го срещнал по пътя си, аз щях да отстъпя встрани, изпълнен със страхопочитание; ако обаче бих срещнал Рафаело, аз просто бих тръгнал след него, за да чуя макар и само няколко думи от неговата уста. При Леонардо да Винчи и при Микеланджело човек може да се ограничи в описанието на това, какво са представлявали те някога; при Рафаело трябва да изходим от това, какво представлява той за нас в днешния ден. Върху първите двама е разстелено едно тънко було, върху Рафаело не!
към текста >>
Да, добрият
писател
изпитва неудобство, ако трябва да се придържа към подобен стил на изразяване; обаче често пъти самите образи, които той описва, му помагат да намери подходящите думи и изрази.
И понеже Херман Грим не беше обикновен „учен“ в подобен случай той лесно би се справил с всичко а един универсален човек, който в сърцето си подхождаше честно към всеки обект на своите изследвания, той трябваше да признае, когато за пореден път се опитваше да напише „Животът на Рафаело“, че усилията му са били напразни. И той непрекъснато трябваше да започва отначало и никога не оставаше доволен от своята работа. Малко преди смъртта си както личи от неговото литературно наследство той, воден от своето сърце, отново се опита да пристъпи към Рафаело и забележете колко характерно е заглавието, което неговата книга трябваше да носи: „Рафаело като мирова сила“. На Херман Грим му се струваше, че ако човек наистина иска да се приближи до Рафаело, той изобщо не може да го стори, ако не гледа на него като на една мирова сила, ако не долови всичко онова, което чрез Рафаело се влива в цялата мирова история. Напълно естествено е, че един съвременен писател не би могъл да подбира своите думи тъй открито и свободно, както правят това евангелистите.
Да, добрият писател изпитва неудобство, ако трябва да се придържа към подобен стил на изразяване; обаче често пъти самите образи, които той описва, му помагат да намери подходящите думи и изрази.
И твърде показателен е начинът, по който Херман Грим говори за Рафаело в онези първи глави, които той пише малко преди своята смърт. В сърцето си човек действително може да предусети нещо за връзката между един такъв образ, какъвто е бил Илия-Йоан, и Рафаело, когато Херман Грим казва: „Ако по някакво чудо Микеланджело би бил възкресен от мъртвите, за да живее отново всред нас, и ако бих го срещнал по пътя си, аз щях да отстъпя встрани, изпълнен със страхопочитание; ако обаче бих срещнал Рафаело, аз просто бих тръгнал след него, за да чуя макар и само няколко думи от неговата уста. При Леонардо да Винчи и при Микеланджело човек може да се ограничи в описанието на това, какво са представлявали те някога; при Рафаело трябва да изходим от това, какво представлява той за нас в днешния ден. Върху първите двама е разстелено едно тънко було, върху Рафаело не! Той спада към онези, чиито растеж ще продължи още дълго време.
към текста >>
65.
12. ДВАНАДЕСЕТА СКАЗКА. Щутгарт, 20. 2. 1913 г.
GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане
Това е една легенда
писател
ят Хамерлинг я е разказвал отново в своите творби това е една легенда, в която нищо не е действително, обаче в стотици случаи може да бъде така.
Той заминава в чужбина, там научава, че неговият баща се е разболял. Баща му умира и той преминава към вярата на момичето, но когато бърза да отиде при момичето, то е вече болно и умира. Завръщайки се в своята родина той го намира умряло. Той изпитва най-дълбоката скръб и не може да постъпи по друг начин, освен да накарат да отворят гроба, за да види още веднъж своята възлюбена. От положението на трупа се констатира, че момичето е умряло привидно и така е било погребано.
Това е една легенда писателят Хамерлинг я е разказвал отново в своите творби това е една легенда, в която нищо не е действително, обаче в стотици случаи може да бъде така.
Ние виждаме, че една човешка душа не само умира в разцвета на нейния земен живот, а я виждаме преследвана по определен начин. При устройването на такива отношения, сътрудничат онези души, които поради тяхната безсъвестност по време на земният живот, стават слуги на духовете на болестите, на смъртта и на нещастието. Така такива безсъвестни души трябва да работят в произвеждането на такива тежки съдби: това е една връзка! Ясновидецът констатира това особено силно при един такъв случай, като например катастрофата на кораба Титаник. Нека проследим тук как в този случай са действували душите, които поради тяхната безсъвестност са станали слуги на духовете на болестите и нещастието.
към текста >>
66.
Антропософията като смисъл на живота и като съдържание на чувствата и познанието
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
Обаче при по-новите гръцки
писател
и като Еврипид16, вече намираме такава дума.
Едва в този случай се превръщаме в хора, стремящи се към познание и поради това при старите гърци се е наложил изразът: „Всяко философстване произлиза от удивлението. „ Как стои въпросът със съвестта? Отново е интересно, че думата „съвест“ т.е. понятието, защото чак когато изплува една представа за дадено нещо, изплува също и думата може да се открие в древна Гърция едва от един определен момент. Никъде до времето на Есхил не може да се намери дума в старата гръцка литература, която да се преведе с думата „съвест“.
Обаче при по-новите гръцки писатели като Еврипид16, вече намираме такава дума.
При това като с пръст можем да посочим, че както удивлението пред обичайното, също и съвестта е нещо, за което човекът в древна Гърция знае едва от един определен момент. Това, което от един определен момент се е появило като глас на съвестта, е съвсем различно нещо от това, което е съществувало при гърците от старите времена. През старите времена не се е случвало да настъпи гризене на съвестта, когато човек направи нещо лошо. Някога хората са имали едно първично, елементарно ясновидство и ако се върнем само малко преди християнското летоброене, ще намерим, че всички хора са имали това първично ясновидство. Когато човек правел нещо лошо, не се е обаждала съвестта, но пред старото ясновидство са се появявали демонични образи, които измъчвали човека и тези образи са наричани с имената Еринии и Фурии.
към текста >>
67.
Предсказание и предизвестяване на Христовия импулс. Духът на Христос и неговите обвивки. Посланието на Петдесятница
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
Точно който причислява „Дзиян-строфите“ и „Писмата от Учителите“ към най-великото, което е споделяно с човечеството, получава от тези обширни части в книгата относно теорията за масата впечатлението, като че ли те са написани от някой, който е страдал от
писател
ска лудост, който непрекъснато е писал каквото му е хрумнало и не е могъл да остави перото от ръката си.
Така в „Тайната доктрина“ се появи единствена по рода си книга, в която стоят най-големите откровения, които човечеството по това време можа да получи. Там се намират неща, които са изтъкнати и в едно друго произведение в писмата от „Учителите на мъдростта и съзвучието на усещанията“, така наречените „Писма от Учителите“36. Там също се намира нещо велико, което е било открито на човечеството. Но има и други части в „Тайната доктрина“. Там например има изчерпателни сведения за теорията на масата.
Точно който причислява „Дзиян-строфите“ и „Писмата от Учителите“ към най-великото, което е споделяно с човечеството, получава от тези обширни части в книгата относно теорията за масата впечатлението, като че ли те са написани от някой, който е страдал от писателска лудост, който непрекъснато е писал каквото му е хрумнало и не е могъл да остави перото от ръката си.
Има и други части, в които прозира дълбока, страстна природа относно научните неща, без да е налице точно познание на предмета. Така „Тайната доктрина“ е книга, съставена от събрани неща, които би трябвало да се изключат, но също и от факти на най-висша мъдрост. Това става понятно, когато се узнае обяснението на един дълбок познавач и добър познат на госпожа Блаватска37. Той казва: „Госпожа Блаватска беше една тройственост. Най-напред малка, грозна жена с нелогично мислене, със страстен характер, която винаги се ядосваше от нещо, която всъщност беше добра, любвеобилна и състрадателна, но не би могла да мине за надарена жена.
към текста >>
68.
Бележки
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
43. Волтер (1694-1778), влиятелен
писател
и философ на възраждането, който се изказва по много политически въпроси и такива на изкуството през своето време и със своите произведения упражнява изключително голямо влияние.
Възможно е Гьоте да е бил подведен в това настроение от служителя на галерията, който му е бил познат и да не е обърнал внимание на може би противоречащото вътрешно чувство.“ „Сикстинската мадона“ на Рафаел, би могла да го огрее като слънце, но той не й обръща достатъчно внимание. „ („Животът на Рафаел“, глава 9, издание 5, Щутгарт и Берлин 1913, стр. 284) Но по-късно през 1813 Гьоте й е обърнал внимание, както се вижда от спомените на Хайнрих Фрайхерн фон Хес, който обаче може би е бил още непознат на Грим и на Рудолф Щайнер („Разговори с Гьоте“, Цюрих 1962, 2 том, стр. 827). Хес разказва: Така например при „Мадоната на свети Сикст“ от Рафаел, която още по-рано ми беше позната от медни гравюри и копия, се възхищавах на обхващащия световете поглед на детето и дълбокомисленото девическо лице и същност на майката на това божествено дете; Гьоте само с няколко думи опресни моите по-раншни чувства, като пристъпващ пред картината каза: „Вижте тук как с най-голямото майсторство в света са изобразени едновременно дете, Бог, майка и девица в божествено просветление. Картината сама по себе си е един свят, един цялостен свят на изкуството и би трябвало да направи безсмъртен своя създател, даже и ако той не беше нарисувал нищо друго освен нея“
43. Волтер (1694-1778), влиятелен писател и философ на възраждането, който се изказва по много политически въпроси и такива на изкуството през своето време и със своите произведения упражнява изключително голямо влияние.
44. Новалис (1772-1801), всъщност Фридрих фон Харденберг, произведения: „Хайнрих фон Офтердинген“; „Химни на нощта“; „Фрагменти“. Сравни също четирите лекции, които като единични издания съдържат отделни изказвания „Коледната мистерия. Новалис, ясновидец и вестител на Христос“, Дорнах 1980. 45. Матей, 23, 40. 46. Йесая, 54, 2.
към текста >>
69.
3. ВТОРА ЛЕКЦИЯ. 21 март 1913 г.
GA_145 Какво значение има окултното развитие за човека и неговите тела
Бихме могли да кажем, че изглежда много естествено, щото онзи, който е по професия
писател
и труд но намира логическата връзка от едно изречение до друго и би искал да изтръгне всичко от перото, когато такъв човек се възбужда чрез кафето.
Наистина това не трябва да бъде една агитация за консумирането на кафе; защото всичко това се движи върху физическа основа и човекът би направил от себе си едно напълно несамостоятелно същество, ако би искал да се нагласява чрез консумацията на това хранително или възбуждащо средство. Аз искам само да охарактеризирам влиянието на това хранително или възбуждащо средство. Но понеже логическото, свързано мислене зависи именно много от структурата, от формата на физическото тяло, чрез своеобразното действие на кафето, което нюансира по-остро структурата на физическото тяло, логическото свързване на мислите бива подпомагано. Чрез консумирането на кафе човекът е подпомогнат да мисли логически по физически път. И можем да кажем, че макар и това да крие известна опасност за здравето, когато човек консумира много кафе, то именно за онези хора, които искат да се издигнат във висшите области на духовния живот, може да бъде много добре те да си помагат в логическото мислене с кафето.
Бихме могли да кажем, че изглежда много естествено, щото онзи, който е по професия писател и труд но намира логическата връзка от едно изречение до друго и би искал да изтръгне всичко от перото, когато такъв човек се възбужда чрез кафето.
Това е напълно разбираемо за този, който разбира да наблюдава тези неща до тяхната окултна и пълна с тайнственост природа. Макар такова консумиране на кафе да е понякога необходимо според личните индивидуални отношения, тъй като сме граждани на Земята, трябва именно да подчертаем, че въпреки вредите, които може да причини, консумирането на кафе може да допринесе за повишение солидарността на мисленето. Не бих искал да го препоръчвам като средство за добиване на солидарност в мисленето, а трябва да кажа, че то може да повиши тази здравина на мисълта и че например при онзи, който се развива антропософски, ако има склонност да изгубва своята правилна мисъл, не трябва да считаме като нещо лошо, ако той прибягва до помощта на кафето. Различно стоят нещата например при чая. Чаят произвежда едно подобно действие, един вид диференцира не на физическата природа и на етерната природа.
към текста >>
70.
9. ОСМА ЛЕКЦИЯ. 27 март 1913 г.
GA_145 Какво значение има окултното развитие за човека и неговите тела
Ако
писател
я на разказа за Каина и Авела би могъл да напише онова, което е станало с човека в момента на разказа за рая, от други основания отколкото тези, които са съществували в течение на развитието на човечеството, той би описал първото /виж рисунка № 6/, горното изживяване.
Протестът: аз не искам да бъда този пазител. Когато човек е имал това имагинативно изживяване, обични приятели, тогава той знае, за какво всичко може да бъде в състояние една човешка душа и знае преди всичко едно нещо: че, когато тази душа бъде обърната в нейната противоположност, най-благородните неща на духовните светове могат да се превърнат в най-ужасните неща на физическия свят. Той знае, че в основата на човешката душа чрез обръщението, чрез изопачението на най-благородната воля за пожертвуване, може да се роди желанието да се убие своя себеподобен. От този момент човек знае, какво трябва да се разбира с историята, с разказа за Каин и Авел (Абел), предаден в Библията. Обаче само от този момент, защото разказът за Каина и Авела не е нищо друго освен предаването на едно окултно изживяване, а именно онова, за което току-що говорих.
Ако писателя на разказа за Каина и Авела би могъл да напише онова, което е станало с човека в момента на разказа за рая, от други основания отколкото тези, които са съществували в течение на развитието на човечеството, той би описал първото /виж рисунка № 6/, горното изживяване.
Така той започва разказа за рая и описва огледалния образ, отражението; защото така чувствуваше Каин по отношение на Авела, преди в развитието на Земята да настъпи моментът, който е посочен чрез разказа за рая, така чувствуваше Каин по отношение на Авела, както току-що бе посочено тук. И след изкушението, след изгубване на онова виждане чрез имагинацията за рая, волята за пожертвувателност при Каин премина в това, което се явява тук долу. И желанието на душата да убие другия, действително се е превърнало в действителност. И викът, който ни е съобщен в Библията: аз не съм пазител на моя брат? Този вик е отражение на другата инспирация: аз искам да те поставя тук долу на земята за пазител на другия.
към текста >>
71.
Бележки
GA_147 Тайните на прага
73) Морис Метерлинк, 1862-1949, белгийски поет и
писател
.
и мир в духа като душевно тяло не може да обгърне същността ти. Четвърта лекция 72) Фердинанд Райнеке: „Пазачът на прага“, Първа и Осма картина. „Пробуждането на душите“, Дванадесета картина, където в сценичната забележка е казано, че по форма душата на Фердинанд Райнеке е нещо като копие на Ариман.
73) Морис Метерлинк, 1862-1949, белгийски поет и писател.
„За смъртта“, превод на немски Фридрих фон Опелн-Брониковски, Йена 1913 г. 79) Към нищо да не се стремиш...: думи на Феликс Балде в „Пробуждането на душите“, Трета и Тринадесета картина. Пета лекция 89) И г-жа Фелиция разказва на добрия професор Капезий следното: следобеда на същия ден – рождената дата на Гьоте – става първото евритмично представление. Тогава за увода си към това ново изкуство Рудолф Щайнер изхожда от разказването на приказки от г-жа Балде.
към текста >>
136) ако такъв човек… глупавата басня за йезуитите: Фердинанд Мак, 1861-1930, лекар и
писател
.
съч. 233a. 128) три пъти Йохан има едно преживяване: в „Пробуждането на душите“, Втора, Четвърта и Десета картина. Осма лекция 134) в едно берлинско издателство излиза: „Химическа сватба: Кристиян Розенкройц. Година 1459“, с въведение и издадена от д-р Фердинанд Мак, Берлин 1913 г.
136) ако такъв човек… глупавата басня за йезуитите: Фердинанд Мак, 1861-1930, лекар и писател.
В: „Два пъти умрял! “, Лайпциг 1912 г., д-р Щайнер е набелязан за възпитаник на йезуитите във Втори раздел: „Теософско висше училище за духовна наука“. 142) човекът да развие самопознание: вж. излязлото през 1912 г. в Мюнхен съчинение на Рудолф Щайнер „Път към себепознание на човека, в осем медитации“, Събр.
към текста >>
72.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 23. Януари 1914 г.
GA_151 Човешката и космическата мисъл
През този период той написа „Раждането на трагедията от духа на музиката” и „Несвоевременни размишления”, съдържащи четирите части: „Давид Щраус – изповедникът и
писател
ят”, „За ползата и вредата от историята”, „Шопенхауер като възпитател”, „Рихард Вагнер в Байрот”.
И в хода на своя живот една такава душа би се насочила към определена констелация, където тя ще застъпва един мироглед, опиращ се на особеното стечение на сили, на динамизма, на протъкания от воля динамизъм в света. В духовната астрология нещата не изглеждат така, както във физическата астрология; във физическата астрология опозицията има съвсем друго значение, отколкото в духовната астрология. Тук опозицията се поражда от това, че душата не може да продължава своето развитие по един път, който е неблагоприятен; тя рязко променя посоката си и навлиза в зоната на опозицията. С тези думи аз накратко скицирах пред вас какво изпита душата на Нитче в хода на неговия живот. Ако се опитате да вникнете в първите му произведения, вие ще ги разберете най-вече чрез разположението на мистицизма в знака на идеализма.
През този период той написа „Раждането на трагедията от духа на музиката” и „Несвоевременни размишления”, съдържащи четирите части: „Давид Щраус – изповедникът и писателят”, „За ползата и вредата от историята”, „Шопенхауер като възпитател”, „Рихард Вагнер в Байрот”.
Всичко това е мистицизъм в знака на идеализма. После душата на Нитче рязко поема напред. Настъпва една втора епоха. Тогава възникват „Човешко, твърде човешко”, „Утринна зора”, „Весела наука”. Тук емпиризмът стои в знака на рационализма.
към текста >>
73.
Бележки .
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
13 Фриц Маутнер (1849-1923,
писател
и философ на езика), написал философия на езика и свеждащ всичко до езика: Вж.
112, от 24 юни до 7 юли 1909 г.; вж. особено лекцията от 5 юли 1909 г. 12 В Хале имаше един професор: Ханс Вайхинген (1852-1933), философ. „Философия на като-че-ли. Система на теоретическите, практическите и религиозните фикции въз основа на един идеалистичен позитивизъм“, Берлин, 1913.
13 Фриц Маутнер (1849-1923, писател и философ на езика), написал философия на езика и свеждащ всичко до езика: Вж.
книгите му „Принос към критиката на езика“ (1901/02); „Езикът“ (1907); и особено „Философски 11. Точно тук, в Касел, в един цикъл от лекции разясних...: „Евангелието на Йоан“, Събр. съч. 112, от 24 юни до 7 юли 1909 г.; вж. особено лекцията от 5 юли 1909 г. 12. В Хале имаше един професор: Ханс Вайхинген (1852-1933), философ.
към текста >>
13. Фриц Маутнер (1849-1923,
писател
и философ на езика), написал философия на езика и свеждащ всичко до езика: Вж.
112, от 24 юни до 7 юли 1909 г.; вж. особено лекцията от 5 юли 1909 г. 12. В Хале имаше един професор: Ханс Вайхинген (1852-1933), философ. „Философия на като-че-ли. Система на теоретическите, практическите и религиозните фикции въз основа на един идеалистичен позитивизъм“, Берлин, 1913.
13. Фриц Маутнер (1849-1923, писател и философ на езика), написал философия на езика и свеждащ всичко до езика: Вж.
книгите му „Принос към критиката на езика“ (1901/02); „Езикът“ (1907); и особено „Философски речник. Нов принос към критиката на езика“ (2 тома, Мюнхен и Лайпциг, 1910/11). 14. Фриц Маутнер казва: Ако дъждовна капка..: Във „Философски речник“, том 1, „История“. 15. Има един наистина умен човек, специалист по криминална антропология. Той е изследвал много мозъци на престъпници: Морис Бенедикт (1835-1920), медик, криминален антрополог, професор по невропатология, основава с Ломбросо криминалната антропология.
към текста >>
58. Жан Жорес, 1857-1914, френски
писател
и политик, застъпник за свобода и примирие между народите, особено между Франция и Германия.
Хунцингер „Водещи въпроси на формирането на живота“ (вж. бел. 44), стр. 114. 56. Това е Божието царство за Исус: пак там, стр. 128. 57. Съдържанието на тази книжка: пак там, стр. 5. Градът: Хамбург.
58. Жан Жорес, 1857-1914, френски писател и политик, застъпник за свобода и примирие между народите, особено между Франция и Германия.
59. Това е един човек: Фридрих Малинг, „Мисловният свят на интелигенцията. Проблеми и задачи“ (срв. с бел. 34). 60. Ние трябва да го разбираме: Фридрих Малинг, „Мисловният свят на интелигенцията. Проблеми и задачи“, стр. 42.
към текста >>
74.
Предговор от немския издател
GA_173 Карма на неистината
бел.22) беше дала повод на френския
писател
Едуард Шуре, който до Първата световна война бил близък приятел както на Рудолф Щайнер, така и на Мария Щайнер, да оклевети Рудолф Щайнер във Франция публично като германски шовинист.
Той винаги, а най-вече през онези съдбовни седмици в края на 1916 и началото на 1917 г, се е опитвал да събуди разбиране за жизнените права на една Централна Европа, чието съществуване е трябвало да разглежда като необходимост за благоприятното развитие на човешката култура. Въпреки че на него му е бил чужд какъвто и да било национализъм, от една или друга страна са го упреквали в пристрастие спрямо Централните сили. Та нали излязлата още през 1915 г. публикация "Размисли по време на войната" (включена в Събр. Съч. № 24, срв.
бел.22) беше дала повод на френския писател Едуард Шуре, който до Първата световна война бил близък приятел както на Рудолф Щайнер, така и на Мария Щайнер, да оклевети Рудолф Щайнер във Франция публично като германски шовинист.
След войната пък истинските германски шовинисти бяха онези, които чрез опити за покушения, чрез провокиране на сбивания в залите и т.н.направиха иевъзможни публичните изяви на Рудолф Щайнер в Германия. Тъкмо по онова време, през Декември 1916 г., става ясно, че вече няма надежда за ограничаване на конфликта и за скорошен край на войната. Страстите все повече се разгорещяват. Чрез разюзданата военна пропаганда фразьорството и лъжата приемат и от двете страни необичайни дотогава измерения и форми. В лекцията си от 1 Януари 1917 г.
към текста >>
75.
1. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 4 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
Георг Брандес е датчанин, датски
писател
.
Следователно днес съществува наградена от швейцарски университет книга, която се опитва да представи нещата по-иначе, отколкото те понастоящем често се срещат според описанията от гледище на периферията. Това несъмнено е факт, заслужаващ респект, тъй като никой не ще посмее да обвини семинара по история към Бернския университет, че е бил подкупен или нещо подобно. Нека приведа и още един факт. От известно време се води дискусия между Клемансо, мистър Арчър и Георг Брандес*16 с един акцент! Преди войната това не беше обичайно.
Георг Брандес е датчанин, датски писател.
Повечето от Вас сигурно го познават, защото той е един от най-успешните европейски писатели. Не смятайте, че днес го споменавам заради особено предпочитание, тъй като той се числи към най-несимпатичните ми писатели, към писателите, които понасям най-трудно. След тези уводни думи ще Ви прочета последната статия, написана от Брандес по повод на един спор с Грей*17, мистър Арчър и Клемансо. Но, както казах, разчитам, че ще се потвърди онова, което предпоставих по отношение на нашия кръг: наличието на умение да се прави разлика и да не се допуска, че искам да злепоставя никой народ. Изразявам не свое мнение, а само Ви чета статия от Георг Брандес.
към текста >>
Повечето от Вас сигурно го познават, защото той е един от най-успешните европейски
писател
и.
Това несъмнено е факт, заслужаващ респект, тъй като никой не ще посмее да обвини семинара по история към Бернския университет, че е бил подкупен или нещо подобно. Нека приведа и още един факт. От известно време се води дискусия между Клемансо, мистър Арчър и Георг Брандес*16 с един акцент! Преди войната това не беше обичайно. Георг Брандес е датчанин, датски писател.
Повечето от Вас сигурно го познават, защото той е един от най-успешните европейски писатели.
Не смятайте, че днес го споменавам заради особено предпочитание, тъй като той се числи към най-несимпатичните ми писатели, към писателите, които понасям най-трудно. След тези уводни думи ще Ви прочета последната статия, написана от Брандес по повод на един спор с Грей*17, мистър Арчър и Клемансо. Но, както казах, разчитам, че ще се потвърди онова, което предпоставих по отношение на нашия кръг: наличието на умение да се прави разлика и да не се допуска, че искам да злепоставя никой народ. Изразявам не свое мнение, а само Ви чета статия от Георг Брандес. Той пише:
към текста >>
Не смятайте, че днес го споменавам заради особено предпочитание, тъй като той се числи към най-несимпатичните ми
писател
и, към
писател
ите, които понасям най-трудно.
Нека приведа и още един факт. От известно време се води дискусия между Клемансо, мистър Арчър и Георг Брандес*16 с един акцент! Преди войната това не беше обичайно. Георг Брандес е датчанин, датски писател. Повечето от Вас сигурно го познават, защото той е един от най-успешните европейски писатели.
Не смятайте, че днес го споменавам заради особено предпочитание, тъй като той се числи към най-несимпатичните ми писатели, към писателите, които понасям най-трудно.
След тези уводни думи ще Ви прочета последната статия, написана от Брандес по повод на един спор с Грей*17, мистър Арчър и Клемансо. Но, както казах, разчитам, че ще се потвърди онова, което предпоставих по отношение на нашия кръг: наличието на умение да се прави разлика и да не се допуска, че искам да злепоставя никой народ. Изразявам не свое мнение, а само Ви чета статия от Георг Брандес. Той пише: "Тъй като било в чуждестранни вестници, било в онези анонимни писма, от които цветът на датския плебс излъчва своя аромат съм срещал нападки и лично срещу мен, нека веднъж завинаги да отбележа само следното: Имам честта да бъда член на три видни лондонски клуба, бях президент на единия и вицепрезидент на другия, почетен член съм на три научни дружества и почетен доктор на един шотландски университет.
към текста >>
Същият английски
писател
потвърждава описанието за японския милитаризъм, дадено навремето от кореспондента на "Таймс" На 21 Ноември 1894 г.
Казаците навързвали китайците за плитките им и ги пускали да се носят по реката в лодки, който не можели да ги издържат. Когато жените хвърляли децата си на брега и се молели поне те да бъдат пощадени, казаците набучвали малчуганите на байонетите си. "Жестокост като масовото избиване в Благовешченск и турците никога не са си позволявали", пише някогашният английски цензор по печата мистър Ф. Е. Смит през 1907 г. годината, когато Англия и Русия подписах; договора, който гарантираше и подкопаваше независимостта на Персия.
Същият английски писател потвърждава описанието за японския милитаризъм, дадено навремето от кореспондента на "Таймс" На 21 Ноември 1894 г.
японската войска щурмува Порт Артур и четири дни наред безчинстващи войници колит цивилното население, мъже, жени и деца с необуздано варварство. "От ранни зори до късна нощ дните минаваха в убийства, грабежи и осакатявания, във всевъзможни неописуеми жестокости, докато градът заприлича на такава кошмарна картина, че всеки останал жив с ужас ще я помни до края на дните си." Тези неща, казани от Георг Брандес, който не притежава най-дребната "червена птица" четвърта степен, естествено са били добре известни на човека, написал думите: "Войната сама поражда ужасите на войната и няма защо да се учудваме, когато тъкмо на война се използват модерни средства.*22 Неотдавна обаче чух, че точно това изречение от моята брошура е подразнило особено много някого. То може да подразни само хора, които изобщо не познават историята и на които не е известно последица на какво е едно такова нещо. По-нататък Георг Брандес казва:
към текста >>
Жестокостите на френската тълпа, глупостта на нейните министри и нескопосните изявления на парижките журналисти и
писател
и не обезсилват факта, че Франция е отечество на светеца на любовта към ближния Венсан дьо Пол, който и днес има последователи, и изобщо не са пречка народът в по-голямата си част да бъде трудолюбив и мирея.
От само себе си се разбира, че казваното в крепостта всъщност не засяга околността, тъй като то поначало изобщо не се отнася за нея. При малко по-тактично мислене всеки ще схване какво искам да кажа. Глайхен-Русвурм пише: "Руският народ е добродушен и благ, каквото и да извършват неродствените му казаци. Престъпното правителство на царизма предизвика войната, но най-великият поет на страната Толстой, който за нас вина ги ще бъде достоен за уважение,проповядваше с вълнуващи думи отвращение към войната.
Жестокостите на френската тълпа, глупостта на нейните министри и нескопосните изявления на парижките журналисти и писатели не обезсилват факта, че Франция е отечество на светеца на любовта към ближния Венсан дьо Пол, който и днес има последователи, и изобщо не са пречка народът в по-голямата си част да бъде трудолюбив и мирея.
Англия си остава родината на Шекспир, тя е дала на света нежни поети, жертвоготовни човеколюбци, философи от най-висок ранг, но при все това се управлява от лъжци и мошеници, а англичаните, които най-много се гордеят с културата си, достигнаха чрез своя начин на водене на война върха на най-гнусното съвременно варварство. Безхарактерното бандитско правителство на Италия заслужава презрение. На приятелите на страната също бе неприятно и противно всичко свързано с Италия, но от Гьоте насам за древната култура,художественото чувство и красотата и, получихме такава съкровищница, че я пазим в сърцето си незабравима и все така плодоносна. Ненавистта на нашите врагове спаси може би най-ценното от същността ни. Огорчението, което преживях ме, усещането за небивала антипатия от вси страни напомня предупреждението, което робът е трябвало да нашепне на триумфатора: "Не забравяй, че си смъртен!
към текста >>
76.
Бележки
GA_173 Карма на неистината
Уилям Арчър, английски
писател
,преводач на Ибсен, виден журналист.
Рухти пише: "На 3 Август Грей изнася в долната камара своята голяма реч с цел подготвяне на духа за обявяване на война от страна на Англия. При това той премълчава по следните предложения от страна на Германия и изчислява, че ако Англия се включи във войната, за нея щетите няма да бъдат по-големи, отколкото ако стои настрана. На 6 Август премиерът Аскуит застава пред парламента, за да аргументира обявяването на войната. Той изгражда аргументацията си върху предложенията на германския райхсканцлер от 29 Юли, отхвърля с израз на най-дълбоко морално възмущение дръзките претенции на германското правителство, укрива точно като своя "достопочтен приятел" Грей преговорите с германския посланик от 1 Август и дава на парламента, на английския народ и на целия свят една преднамерено недостоверна представа за фактите." *16. Жорж Клемансо (1841-1929), 1917-1920 министър-председател на Франция.
Уилям Арчър, английски писател,преводач на Ибсен, виден журналист.
Георг Брандес (1842-1927). Статията е озаглавена "Farbenbli nde Neutralitat" (Страдащ от далтонизъм неутралитет), сп. "Интернационале рундшау", Цюрих, 1916, стр. 633 сл. и представлява отговор на William Archer, "Colour-blind Neutrality, аn Open Letter to Doctor George Brandes" (Страдащ от далтонизъм неутралитет, отворено писмо до д-р Георг Брандес), Лондон, 1916.
към текста >>
*32. Richard Graf von Pfeil (1846-1916), офицер и
писател
, написал между другото (1907) "Neun Jahre in russischen Diensten unter Alexander III." (Девет години на руска служба по времето на Александър ІІІ).
*30. Charles Webster Leadbeater (1847-1934). *31. Annie Besant (1847-1933), от 1907 г. председателка на Теософското дружество. През 1913 г. отдавна настъпилото вътрешно отделяне на германската секция, чийто генерален секретар е Рудолф Щайнер, от Теософското Общество се извършва също така външно чрез нейното изключване и чрез основаването на Антропософското Общество.
*32. Richard Graf von Pfeil (1846-1916), офицер и писател, написал между другото (1907) "Neun Jahre in russischen Diensten unter Alexander III." (Девет години на руска служба по времето на Александър ІІІ).
Цитатът е взет от А1ехander Redlich, "Dеr Gegensatz zwischen Osterreich-Ungarn und Ruß1and" (Антагонизмът между Австро-Унгария и Русия), Щутгарт, 1915, стр. 19. *33. Виж Rudolf Steiner, "Die okkulte Bewegung im 19 Jahrhundert und ihre Beziehung zur Weltkultur" (Окултното движение през XIX век и неговото отношение към световната култура), Събр. Съч.№ 254 (Събрани съчинения, Дорнах, 1969) и Harrison, "Das transzendentale Weltenall" (Трансценденталната вселена, срв. бел. 7). В лекция първа Харисън пише: (Koot-Hoomi) "е един нает от руското правителство вероломен мерзавец, комуто за известно време се удава да заблуди г-жа Б., но чийто истински характер и личност тя в крайна сметка разкрива" Освен туй и в приложението към лекция първа: "А от "Хора от оня свят" на полковник Олкът знаем, че през 1874 г.
към текста >>
*69. Maurice Barres (1862-1923),
писател
националист.
*65. Срв. Rudolf' Steiner, "Briefe 1" (Писма I), Дорнах, 1955, стр.259, забележката към номер 7. *66. Nikolaus Lenau (1802-1850), псевдоним на Niembsch von Strehlenau, австрийски поет. *67. Anastasius Grun (1806-1876), псевдоним на Anton Alexander Graf чоп Auersperg, австрийски поет. *68. "Diе demolierte Literatur" (Порутената литература), Виена, 1897, от Karl Kraus (1874-1936), издател на списание "Die Fackel" (факел).
*69. Maurice Barres (1862-1923), писател националист.
*70. "Expressionismus" (Експресионизъм), Мюнхен, 1916. *71. Не са споменати словенците. *72. Erzherzog Rudolf (1858-1889), причините за чиято смърт в Майерлинг са останали неизяснени. *73. Става дума за "Омладина", виж следващата лекция. *74. "Тъй рече Заратустра", IV, Песен на опиянението, превод Ж Николова-Гълъбова, изд.
към текста >>
*152. Готхолд Ефраим Лесинг (1729-1781), германски
писател
и философ от епохата на Просвещението.
*149. Вж. бел. 100. *150. Herbert Spencer (1820-1903). Политически статии: "The Ргорег Sphere of Government" (Истинската сфера на властта), 1842; "Social Statics" (Социална статика), 1850; "Essays" (Очерци), 1858; "Political Insti tutions" (Политически системи), 1882; "Маn versus the State" (Човекът спрямо държавата), 1886. *151. John Stuart Mill (1806-1873). Политически статии: "Оn Liberty" (За свободата), 1856; "Thoughts оn Par liamentary Reform" (Размисли за парламентарната реформа), 1859, "Considerations оn Representational Go vernment" (Разсъждения за представителната власт), 1861; "England and Ireland" (Англия и Ирландия), 1868; "Subjection of Woman" (Зависимостта на жената), 1869.
*152. Готхолд Ефраим Лесинг (1729-1781), германски писател и философ от епохата на Просвещението.
"Laokoon oder uber die Grenzen der Malerei und Poesie" (Лаокоон, или За границите между живописта и по езията), 1766. *153. По този въпрос срв. Rudolf Steiner, "Der Schauplatz der Gedanken als Ergebnis des deutschen Idealismus im Hinblick auf unsere schicksaltragende Zeit" (Арената на мислите като резултат от германския идеализъм по отношение на нашето съдбоносно време) в "Aus schicksaltragender Zeit" (От съдбоносно време), Събр. Съч. № 64 (Събрани съчинения, Дорнах, 1959). *154. Преди включването на Италия във войната Австрия изявила готовност да изпълни до голяма степен териториалните й искания.
към текста >>
1882), италиански
писател
.
Срв. К. Steiner "Zeitgeschichtliche Betrachtungen" (вж. бел. 99), първа лекция. *210. Останала неидентифицирана. *211. Giuseppe Prezzolini (род.
1882), италиански писател.
Споменатите в цитата книги са Р. Р. Fischer, "Ita lien und die Italiener" (Италия и италианците), 1901; Bolton-King, "А History of Italian Unitiy" (История на италианското единство), Лондон, 1899, "Italy today' (Италия днес), Лондон, 1901. *212. Вж. бел. 99. *213. Това, че погазването на неутралитета на Белгия е било не причина, а претекст за намесата на Англия във войната, личи съвсем ясно от споменатия "Memorandum оn Resignation" на лорд Морли (вж. бел. 93).
към текста >>
*228. Александър Херцен (1812-1870), руски
писател
.
*225. Съвместната нота от 30 декември 1916 г. на десетте големи и малки държави от Антантата до президента Уилсън (в отговор на неговия призив за мир от 18 декември). В нотата между другото фигурирало изречението: "В момента един исторически факт е неоспорим, а именно агресивността на Германия и Австро-Унгария, целяща да подсигури тяхното надмощие в Европа и икономическото им господство над света." *226. Вж бел. 225. *227. John Stuart Mill (1806-1873), английски философ и икономист.
*228. Александър Херцен (1812-1870), руски писател.
Сведения за преписката между Херцен и Мил се съдържат у Mereschkowski, "Dег Anmarsch des Pobels" (Настъплението на тълпата), Мюнхен 1907. *229. Срв. К. Steiner, "Аus schicksaltragender Zeit" (вж. бел. 28),лекцията от 29.10.1914, където той се позовава на Мегеschkowski (вж. бел. 228).
към текста >>
77.
14. Лекция, 23.04.1918
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Професорите по философия само фино са продължили това, и
писател
ите-философи също.
С изключение на последната третина на XIX век, хората все още са се интересували от въпроса за безсмъртието в смисъла на това, в каква степен безсмъртието е продължаване на земния живот. Така са поставяли въпроса учените-философи, но тези учени-философи, макар и да се представяли като представители на обективната наука, по същество, в много отношения продължавали традициите на предвзетост, израснали от следното. Помислете върху факта, че църквата от времената на Ориген /182-253г.сл.Хр./ е осъдила /проклела/ учението за предсъществуването на душата, че тя е осъдила Ориген за учението му за предсъществуването на душата, така че църквата попаднала в много трудно положение: имало е Ориген, великият църковен учител, и не може да се отрече, че той е учил за предсъществуването на душата, но това учение е било забранено от църквата. Църквата явно е била в голямо затруднение. В течение на цялото средновековие учението за предсъществуването на душата е било под забрана.
Професорите по философия само фино са продължили това, и писателите-философи също.
Те само са били погрешно убедени, че мислят непредвзето. По други въпроси работата е стояла по същия начин, по въпроси, за които тук вече сме давали примери. Трябва да си изясним, че насоката на мислите, насоката на човешкия мироглед коренно трябва да бъде променена от духовната наука. Земният живот ще ни се представи в своето истинско значение, само когато бъде осъзнато, че той представлява продължение на живота в духовния свят. И той може да бъде разбран правилно само изхождайки от такива позиции.
към текста >>
78.
Бележки
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Австрийска
писател
ка, една от организаторките на международното пацифистко движение.
Бележка № 60 Изнесената на 21.11.1916 година в Лайпциг лекция "Изгубеният в развитието на немското мислене стремеж към познание за духа" не е била отпечатана. Паралелната лекция в Берлин на 25.11.1916 година е отпечатана в Дорнах в 1962 година в сборника "Из духовния живот на Средна Европа", СС № 65. Бележка № 61 Берта фон 3утнер, (1843-1914г.г.).
Австрийска писателка, една от организаторките на международното пацифистко движение.
Нейният автобиографичен роман "Долу оръжието! " (1899) произвел огромно впечатление и бил преведен почти на всички европейски езици. От 1892 до 1899 г. издателка на списание със същото име. В 1905 година получава нобелова награда за мир.
към текста >>
Тертулиан, (160-220 г.), църковен
писател
.
Карл Ернст фон Баер, (1792-1876 г.), естествоизпитател, от 1910-1914 г. изучава медицина, интересувал се е от зооанатомия, бил е професор в Кьонигсберг. Много е пътувал из Лапландия и Нова Гвинея. Изказвал се е в опозиция на Дарвиновата теория. Бележка № 67
Тертулиан, (160-220 г.), църковен писател.
Грегор фон Нацианц, (329-390 г.), един от "отците на църквата". Бележка № 68 Херман фон Хелмхолц, (1821-1894 г.) Автор на фундаментални трудове по физика, оптика, биофизика, физиология, психология. От 1868 година е чуждестранен член-кореспондент на Петербургската Академия на науките. Бележка № 69
към текста >>
Густав Ерве, (1871-1944г.), журналист и
писател
.
Лекция 12 Бележка № 91 Фишер, Фридрих Теодор, (1807-1887г.). "Сън" – етюд към съчиненията на доктор Йохан Фолкелт "Фантазиите на съня", 1881г., Щутгарт, сборник "Старото и новото". Бележка № 92
Густав Ерве, (1871-1944г.), журналист и писател.
Бележка № 93 Жорж Клемансо, (1871-1929г.), министър-председател на Франция, получил прозвището "Тигъра". Лекция 13 Бележка № 94 Лекциите в Християния – "Мисиите на отделните души на народите във връзка със северно-германската митология", 1910 г.
към текста >>
79.
3. Tpeтa лекция, Дорнах, 1 Октомври 1917
GA_177 Окултни основи на видимия свят. Духовете на мрака и свалянето им на Земята
Напълно естествено е, че днес всеки педагог или
писател
е абсолютно убеден: Той би трябвало да открие такава възпитател на система, такива принципи на възпитание, че те да са най-добрите в света.
и т.н. И всеки път когато подобни хора започнат да скицират бъдещето устройство на физическия план, пред нас застава един украсен проект на Рая. Опитайте се поне веднъж да проучите партийните им програми, и Вие ще се убедите в правотата на моите думи. Обаче подобни възгледи срещаме не само в политиката. Вземете например педагозите.
Напълно естествено е, че днес всеки педагог или писател е абсолютно убеден: Той би трябвало да открие такава възпитател на система, такива принципи на възпитание, че те да са най-добрите в света.
Разбира се, срещу подобни стремежи хората въстават единодушно и ги таксуват като чиста глупост. Защото днешната ситуация е такава, че хората едва ли могат да кажат нещо друго, освен: "Ако някой се противи срещу максималното подобрение на света, той е с несъмнено лош и зъл характер" Да, хората едва ли могат да мислят по друг начин. Обаче, скъпи мои приятели, не зла воля, а просто един истински и правилен светоглед е този, който спъва подобно еуфорично мислене и заявява: Пълна илюзия е да вярваме, че на физическия план могат да се постигнат толкова и толкова градуса съвършенство, иначе това твърдение отдавна би станало прекрасен закон във физическия свят, подобен на закона, че сборът от трите ъгъла на един триъгълник е винаги 180 градуса. Да, сега вече ние трябва да погледнем този светоглед по друг начин, трябва да го погледнем сериозно и смело. По начало самите материалистически понятия са вече илюзии.
към текста >>
Наскоро получих един лексикон с фамилните имена на поети и
писател
и, които са малко или много свързани с еврейството, с идеите, целите и постиженията на юдаизма.
Истините, които днес ние предлагаме, съдържат нещо отблъскващо за широките кръгове; те са неудобни, твърде неудобни. А удобните истини, в които хората са влюбени, имат такива предпоставки, за които вече стана дума. В хода на тези лекции ние ще трябва да се приближим тъкмо до някои от неудобните истини. Изнесени на вън с едно чувство за висша отговорност, те имат отношение не само към нещата на физическия план; тези неудобни истини просто рушат илюзиите и там, където предразсъдъци и внушения са държали човешката душа в мъчителен мрак, сега в един миг се откриват чистите и светли очертания на реалните факти. И в тази връзка, днес са възможни най-странни и неочаквани ситуации.
Наскоро получих един лексикон с фамилните имена на поети и писатели, които са малко или много свързани с еврейството, с идеите, целите и постиженията на юдаизма.
Вътре бях посочен и аз. Според автора на този литературен лексикон причините са две. Първо голямата ми прилика с Игнатий Лойола, който именно поради своя юдаизъм бил основал йезуитството, и второ произхождал съм от една гранична област между земи, населени с германци и славяни (макар и аз да съм случайно роден там, без нито един от родителите ми да има нещо общо с местното население). Считаше се, че еврейското ми потекло е доказано! Виждате ли, скъпи мои приятели, аз вече не се учудвам от подобни неща, защото днес всички сме свидетели на толкова много странни и чудновати неща, нали.
към текста >>
80.
8.Осма лекция, Дорнах, 13 Октомври 1917
GA_177 Окултни основи на видимия свят. Духовете на мрака и свалянето им на Земята
Скандинавският
писател
Кийлен*33 беше и остава един измежду малцината, които се обявиха в подкрепа на моите книги.
Обаче за да поеме неудобствата върху себе си, за това е необходимо много, много сила: Сила на мисленето, сила на усещането,сила на волята иначе светът не може да бъде разбран; затова и човек трябва да има куража да скъса е много неща, които тегнат върху него от миналите епохи. Защото днес дори и най-просветените хора работят само с древни понятия, и те изобщо не знаят как трябва да се употребяват тези понятия. Позволете ми един кратък пример. Преди известно време също тук в Швейцария Вие сигурно забелязахте една книга, която се открояваше по витрините, и която направи голямо впечатление на съвременните хора. Вие разбирате аз обсъждам тези неща съвсем добронамерено, а не с някаква затаена враждебност; в моите коментари няма дори и сянка от лично пристрастие.
Скандинавският писател Кийлен*33 беше и остава един измежду малцината, които се обявиха в подкрепа на моите книги.
И той прие моята характеристика за книгата "Държавата като форма на живот", за нея става дума -, като характеристика, която аз бях длъжен да направя с оглед на моите антропософски принципи. Тази книга впрочем е чудесен пример за това, доколко могат да се объркат понятията в нашата съвременност. В нея се прави опит, държавата да се разгледа като огромен организъм. Изобщо един типичен случай вместо да обяснят нещата в духовен смисъл, хората прибягват до съвременните понятия. Винаги е добре, когато някой се опита да хвърли достатъчно светлина върху съвсем погрешните, объркани мисли на един духовит и образован човек.
към текста >>
Просто стана така, че преди време един берлински
писател
написа няколко остроумни статии макар и не в традициите на немската журналистика статии, които съдържаха цялата "доктрина Уилсън", макар и да не се споменаваше нищо за самия него.
Обаче това съвсем не е вярно. Аз съзнателно употребявам съчетанието "доктрината на Уилсън", за да подчертая, че тук имаме нещо съвсем специално; но съм твърде далеч от някакви обобщения, за които Вие може да употребите например израза "доктрината на Америка" Реалният свят трябва да се разбира правилно. Впрочем част от тирадите, които в последно време изнесе мистър Уилсън, не са поникнали на американска почва. И мистър Уилсън не може да претендира за някаква награда, тъй като тирадите му наистина не са оригинални. Те нямат никаква стойност, те не са дори оригинални.
Просто стана така, че преди време един берлински писател написа няколко остроумни статии макар и не в традициите на немската журналистика статии, които съдържаха цялата "доктрина Уилсън", макар и да не се споменаваше нищо за самия него.
Тези статии причиниха задоволство не толкова в Германия, колкото в Американския Конгрес; те бяха преведе ни и отпечатани, Вие ще ги намерите в много от решенията на Американския Конгрес; да, новите тиради на мистър Уилсън са взети от дебатите в Американския Конгрес върху статиите на този берлински писател. И много от това, което г-н Уилсън изфабрикува срещу Средна Европа, се корени точно тук. Както вече казах, то изобщо не е оригинално. И за бъдещата историография ще бъде от особен интерес да установи комичния факт, че за известно време конгресмените се отказаха от своите лични интереси и четяха на глас статиите на един берлински писател, след което ги подвързваха в брошури и върху тях обосноваха много от решенията на Американския Конгрес. А това, което най-много ни интересува, скъпи мои приятели, е следното: Защо тези статии се харесаха толкова много на хората.
към текста >>
Тези статии причиниха задоволство не толкова в Германия, колкото в Американския Конгрес; те бяха преведе ни и отпечатани, Вие ще ги намерите в много от решенията на Американския Конгрес; да, новите тиради на мистър Уилсън са взети от дебатите в Американския Конгрес върху статиите на този берлински
писател
.
Аз съзнателно употребявам съчетанието "доктрината на Уилсън", за да подчертая, че тук имаме нещо съвсем специално; но съм твърде далеч от някакви обобщения, за които Вие може да употребите например израза "доктрината на Америка" Реалният свят трябва да се разбира правилно. Впрочем част от тирадите, които в последно време изнесе мистър Уилсън, не са поникнали на американска почва. И мистър Уилсън не може да претендира за някаква награда, тъй като тирадите му наистина не са оригинални. Те нямат никаква стойност, те не са дори оригинални. Просто стана така, че преди време един берлински писател написа няколко остроумни статии макар и не в традициите на немската журналистика статии, които съдържаха цялата "доктрина Уилсън", макар и да не се споменаваше нищо за самия него.
Тези статии причиниха задоволство не толкова в Германия, колкото в Американския Конгрес; те бяха преведе ни и отпечатани, Вие ще ги намерите в много от решенията на Американския Конгрес; да, новите тиради на мистър Уилсън са взети от дебатите в Американския Конгрес върху статиите на този берлински писател.
И много от това, което г-н Уилсън изфабрикува срещу Средна Европа, се корени точно тук. Както вече казах, то изобщо не е оригинално. И за бъдещата историография ще бъде от особен интерес да установи комичния факт, че за известно време конгресмените се отказаха от своите лични интереси и четяха на глас статиите на един берлински писател, след което ги подвързваха в брошури и върху тях обосноваха много от решенията на Американския Конгрес. А това, което най-много ни интересува, скъпи мои приятели, е следното: Защо тези статии се харесаха толкова много на хората. Защото в тях беше подчертано съвсем ясно човек може да се чувствува много удобно дори и на онзи стол, върху който седи от стотици години; а пред света се тръби: ако всички Вие седне те на такива столове, тогава нещата ще са вече в пълен ред.
към текста >>
И за бъдещата историография ще бъде от особен интерес да установи комичния факт, че за известно време конгресмените се отказаха от своите лични интереси и четяха на глас статиите на един берлински
писател
, след което ги подвързваха в брошури и върху тях обосноваха много от решенията на Американския Конгрес.
Те нямат никаква стойност, те не са дори оригинални. Просто стана така, че преди време един берлински писател написа няколко остроумни статии макар и не в традициите на немската журналистика статии, които съдържаха цялата "доктрина Уилсън", макар и да не се споменаваше нищо за самия него. Тези статии причиниха задоволство не толкова в Германия, колкото в Американския Конгрес; те бяха преведе ни и отпечатани, Вие ще ги намерите в много от решенията на Американския Конгрес; да, новите тиради на мистър Уилсън са взети от дебатите в Американския Конгрес върху статиите на този берлински писател. И много от това, което г-н Уилсън изфабрикува срещу Средна Европа, се корени точно тук. Както вече казах, то изобщо не е оригинално.
И за бъдещата историография ще бъде от особен интерес да установи комичния факт, че за известно време конгресмените се отказаха от своите лични интереси и четяха на глас статиите на един берлински писател, след което ги подвързваха в брошури и върху тях обосноваха много от решенията на Американския Конгрес.
А това, което най-много ни интересува, скъпи мои приятели, е следното: Защо тези статии се харесаха толкова много на хората. Защото в тях беше подчертано съвсем ясно човек може да се чувствува много удобно дори и на онзи стол, върху който седи от стотици години; а пред света се тръби: ако всички Вие седне те на такива столове, тогава нещата ще са вече в пълен ред. Ето, това е Западът. Изтокът, Русия те имат друга линия на развитие и тя далеч не е отвлечена и абстрактна, тя не е логична, изобщо там хората все още не са логични. Те имат една друга линия на развитие.
към текста >>
81.
10. Десета лекция, Дорнах, 20 Октомври 1917
GA_177 Окултни основи на видимия свят. Духовете на мрака и свалянето им на Земята
Стигна се дотам, че някои литературни произведения се оказаха много повъзхвалявани от най-забележителните творби на
писател
и като Шпилхаген, Густав Фрайтаг, Паул Хайзе и т.н.
Достатъчно е само да се замислим върху отделните факти и ще установим, че в това отношение нашата епоха показва доста странни особености. Кой би повярвал например нека да си послужа с това доказателство -, че днес големите литературни творби далеч не стават достояние на широката общественост чрез пресата, която разбира всичко и се намесва във всичко? Кой би по вярвал днес, че големите, епохални литературни творби могат да останат непознати за широката общественост? Хората все пак би трябвало да научават за тях. Но ето че през втората половина на 19 век онова, което днес наричаме и то с известен респект "преса", намери своите трайни очертания.
Стигна се дотам, че някои литературни произведения се оказаха много повъзхвалявани от най-забележителните творби на писатели като Шпилхаген, Густав Фрайтаг, Паул Хайзе и т.н.
Питам Ви: Има ли всред Вас хора, които да не са чували за книгата "Тринадесет липи" от Вебер*39? Ето как пресата се намесва в живота на хората. Макар че в това съчинение са вложени наистина забележителни идеи. Да, те живеят днес в стотици и хиляди сърца. Послужих си с този пример, за да покажа, че всъщност е напълно възможно широките човешки маси да се окажат незапознати с други, решаващи събития, които стават около тях.
към текста >>
И ако Давид Фридрих Щраус*40 би постигнал своя идеал, основавайки подобна филистерска религия заради която Ницше написа книгата "Давид Фридрих IIIpayc: вероизповедникът-
писател
" -, тогава ариманическите Същества биха се чувствували много по-добре, отколкото се чувствуват те днес.
Точно това е същественото, че тези ариманически Същества, които вече са обхванали човешкия интелект стават най-силни тогава, когато човек не иска да знае нищо за тях, когато не иска да научи нищо за тях. Ако идеалът на много хора: Да се изучават само естествените науки и от естествените науки да се извличат социалните закони, да се зачита само "реалният свят" при което се подразбира сетивният свят и да отпадне интересът към духовния свят, ако този идеал би се утвърдил всред широките човешки маси, тогава ариманическите сили биха спечелили огромна победа, защото в този случай хората не биха стигнали до никакво предчувствие за тяхното съществувание. Тогава хората биха основали една монистична религия в Хекелов смисъл и ариманическите сили биха постигнали най-доброто поле за своята работа. Защото най-доброто за ариманическите сили е хората да не знаят нищо за тях, като по този начин те биха могли да работят в областта на човешкото подсъзнание. Следователно, ариманическите Същества получават истинска помощ, ако хората се стремят към една на пълно натуралистична религия.
И ако Давид Фридрих Щраус*40 би постигнал своя идеал, основавайки подобна филистерска религия заради която Ницше написа книгата "Давид Фридрих IIIpayc: вероизповедникът-писател" -, тогава ариманическите Същества биха се чувствували много по-добре, отколкото се чувствуват те днес.
Да, обаче ариманическите Същества черпят сили за устояване и от още нещо: А именно, когато съвременните хора изпадат в предразсъдъци, незнание и ужас пред духовния свят. С нищо друго хората не насърчават ариманическите Същества така, както с предразсъдъците, незнанието и ужаса пред духовния свят! А сега погледнете нещата право в очите, и вижте колко много хора си поставят днес именно тази задача: да поддържат у себе си предразсъдъци, незнание и ужас пред духовните Същества. Вчера в публичната лекция*41, аз казах: Обвиненията срещу Коперник, Галилей и Кеплер бяха снети едва през 1882. Следователно, до 1882 на католиците беше забранено да проявяват какъвто и да е интерес към Коперниковия светоглед.
към текста >>
82.
Бележки
GA_177 Окултни основи на видимия свят. Духовете на мрака и свалянето им на Земята
*14. Херман Бар, 1863-1934, австрийски поет и
писател
.
След 1610 пътува из Европа като член на езотерично общество. Последовател на херметизма. През 1614 е ръкоположен за свещеник в градче недалеч от Щутгард, където преживява спокойно Тридесетгодишната война (1618-1648). *12. Удроу Уилсьн, 1865-1924, Президент на САЩ 1913-1922 *13. Лойд Джорж, 1863-1945, Министър-председател на Англия 1916-1922
*14. Херман Бар, 1863-1934, австрийски поет и писател.
*15. Антропософското Движение има своите първоизточници в духовния свят, а своите проявления тук, на Земята. Антропософското Общество е неговата видима структура, включваща Ръководство, представителства и членове,обединени около свободно поетата грижа и отговорност за опазване на онова, което Рудолф Щайнер нарича "антропософски импулс". След Коледното събрание през 1923-1924 в Дорнах, Швейцария, когато Рудолф Щайнер поема председателския пост, Антропософското Движение и Антропософското Общество стават едно цяло. В България Антропософските Дружества са официално регистрирани по чл. 134 от ЗЛС в Стара Загора и София.
към текста >>
*46. Д-р Роман Боос, 1889-1952, социолог,
писател
и лектор.
2. Силите на духовния живот: Свободата може и трябва да се осъществява единствено тук в областта на духовния живот. 3. Силите на правовия живот: Равенството може и трябва да се осъществява единствено тук, в областта на правовия живот. Днес според Р. Щайнер истинският еволюционен импулс на Средна Европа е не в областта на изкуството, религията или науката, а в жизнеспособността на идеята за "троичния социален организъм" и във волята за нейното осъществяване. *45. Алфред Брем, 1829-1884, пътешественик и зоолог.
*46. Д-р Роман Боос, 1889-1952, социолог, писател и лектор.
Поддържа идеята на Р. Щайнер за "троичното устройство на социалния организъм" *47. Адолф Келер, род. 1872, протестантски теолог *48. С израза "гьотеанизъм" Р.
към текста >>
*52. Морис Метерлинк, 1862-1949, белгийски поет и
писател
Щайнер, "по-вероятно е, че пребиваващата в духовния свят индивидуалност на Гьоте,би се съгласила с тях." *49. Освалд Марбах, 1810-1890 *50 "Бхагавад Гита н Посланията на апостол Павел" 5 лекции в Кьолн, 1912, Събр. Съч. № 142 *51. Фритц Миутнер, 1849-1923
*52. Морис Метерлинк, 1862-1949, белгийски поет и писател
*53. Франсиз Делези, род. 1873, френски писател *54. Раймонд Поанкаре, 1860-1934, президент на френската република от 1913 до 1920, известен с антигерманската си политика.
към текста >>
1873, френски
писател
*50 "Бхагавад Гита н Посланията на апостол Павел" 5 лекции в Кьолн, 1912, Събр. Съч. № 142 *51. Фритц Миутнер, 1849-1923 *52. Морис Метерлинк, 1862-1949, белгийски поет и писател *53. Франсиз Делези, род.
1873, френски писател
*54. Раймонд Поанкаре, 1860-1934, президент на френската република от 1913 до 1920, известен с антигерманската си политика.
към текста >>
83.
Втора лекция, Дорнах, 11 ноември 1917 г.
GA_178 Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света
Човек наистина е принуден, понеже «Философия на свободата» не е моята първа книга, а е завършекът на десетгодишна
писател
ска дейност, да посочи такива изблици на академична параноя, на академична лудост при такова прилагане на научния морал.
Така е наистина. Щом обсъждаме такива въпроси, понякога трябва да се посочват много странни неща. Той споменава «Философия на свободата» само с една забележка, като формулира тривиално изречение, което е типично Десоарово, не произлиза от мен101. Всичко това е лудост. При това казва: В Щайнеровата първа книга «Философия на свободата».
Човек наистина е принуден, понеже «Философия на свободата» не е моята първа книга, а е завършекът на десетгодишна писателска дейност, да посочи такива изблици на академична параноя, на академична лудост при такова прилагане на научния морал.
Известно ми е, разбира се, въпреки че в тази статия показах колко е корумпирано цялото това изложение, че винаги ще се намерят хора да кажат: Десоар опроверга Щайнер и т. н. Разбира се, че това много добре го знам. Знам, че днес се говори на стените, когато човек иска да пречупи това, което хората днес уж изобщо не притежават - вярата в авторитета, понеже уж са я премахнали! Но тъкмо тази лекция102 ще е доказателство за трудностите, с които се бори духовната наука в съвременното културно течение, по простата причина, че е принудена да посочи ясни и точни граници на понятията и конкретни духовни изживявания. При такъв индивид като Десоар далеч не може да става дума например за логика.
към текста >>
Така се изгражда душевният живот на Ницше, така протича и животът му като
писател
.
Под влиянието на тази борба той не иска да засили въздействието на произведенията си, а на мислите си. Ницше наистина продължава мислите на Шопенхауер, но ги продължава по своеобразен начин. Когато е преминал вече през портата на смъртта, Шопенхауер вижда, че е написал произведенията си в епоха, в която духовете на мрака още не са приближили, още не са долу на Земята, и иска да продължи мислите и импулсите си, които се пораждат от това. Още докато наблюдава в духовния свят борбата на духовете на мрака срещу духовете на светлината, той иска да продължи своите произведения, внася в душата на Ницше импулсите да продължи мислите му. Това, което навлиза в душата на Ницше от духовния свят, контрастира със случващото се на физическия план в личните отношения с Вагнер.
Така се изгражда душевният живот на Ницше, така протича и животът му като писател.
Наближава 1879 г. Борбата, приключила в духовния свят, продължава долу, след като духовете на мрака падат. През 1889 г. Вагнер пристъпва в духовния свят. Чрез цялата карма, в която включих конкретното му отношение с духовния свят, Ницше е изложен на определена опасност.
към текста >>
84.
Бележки към текста
GA_178 Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света
Псевдоним на Абата Алфонс Луис Констант, френски олултен
писател
.
в «Карма на неистината. Съвременно-исторически обзор. Част I» (13 лекции, Дорнах и Базел, 1916 г.), Събр. съч. 173. 62. Елифас Леви, 1810 - 1875.
Псевдоним на Абата Алфонс Луис Констант, френски олултен писател.
63. Франц Ксавер Бенедикт фон Бадер, 1765 - 1841, лекар, философ, теолог. 64. Луис Клод маркиз де Сен Мартен, 1743 - 1803, френски философ, теософ и окултист. 65. На това място Рудолф Щайнер добавя:«Когато някой приема това за несправедливо и каже, че трябва да страдат невинни заради виновните, тогава мога само да отвърна: Скъпи приятели, обърнете се към тези, от които идват клеветите. Необходимо е да се внесе сериозност в тази област, иначе няма да се подобри положението в Обществото. А трябва да се подобри.
към текста >>
108. «Раждането на трагедията от духа на музиката» (1872 г.) - «Несвоевременни размишления»: «Давид Щраус - изповедникът и
писател
ят» (1873 г.), «За ползата и вредата от историята за живота» (1874 г.), «Шопенхауер като възпитател» (1874 г.), «Рихард Вагнер в Байройт» (1876 г.).
107. Виж също края на предходната лекция от 10 ноември 1917 г. и бележките там. Сравни също лекцията от 31 август 1921 г. в «Антропософия, корените й и жизнени плодове» (8 лекции, Щутгарт, 1921 г.), Събр. съч. 78.
108. «Раждането на трагедията от духа на музиката» (1872 г.) - «Несвоевременни размишления»: «Давид Щраус - изповедникът и писателят» (1873 г.), «За ползата и вредата от историята за живота» (1874 г.), «Шопенхауер като възпитател» (1874 г.), «Рихард Вагнер в Байройт» (1876 г.).
109. Преди всичко: «Случаят Вагнер» (1888 г.) - «Залезът на боговете или как се философства с чук в ръка» (1889 г.) - «Антихрист» (1888 г., изд. 1894 г.) - «Ecce homo» (1888 г. изд. 1908 г.). 110. «Фридрих Ницше, борец срещу своето време» (1895 г.), Събр. съч. 5
към текста >>
121. Людвиг Анценгрубер, 1839 - 1889, виенски
писател
в «Един юмручен удар», драма в 3 акта, 3-ти акт, 6-та сцена, буквално: «Щом Бог живее - аз съм атеист!
Гьоте и кризата на ХК век» (16 лекции, Дорнах, 1916 г.), Събр. съч. 171 и 3 и 4 ноември 1917 г. в «Духовнонаучни разяснения към Гьотевия ». Том II: «Романтичната и класическата Валпургиева нощ» (13 лекции, Дорнах и Прага, 1916/19 г.), Събр. съч. 273.
121. Людвиг Анценгрубер, 1839 - 1889, виенски писател в «Един юмручен удар», драма в 3 акта, 3-ти акт, 6-та сцена, буквално: «Щом Бог живее - аз съм атеист!
» 122. Например в следните лекции: 23 септември, 1916 г. във «Вътрешните импулси за развитие на човечеството. Гьоте и кризата на XIX век» (16 лекции, Дорнах, 1916), Събр. съч. 171; 27 ноември, 1916 г.
към текста >>
127. Фриц Маутнер, 1849 - 1923,
писател
и философ.
171, «Кармата на професията от гледна точка на Гьотевия живот» (10 лекции, Дорнах, 1916 г), Събр. съч. 172 и «Карма на неистината. Съвременно-исторически обзор. Част I» (13 лекции, Дорнах и Базел, 1916), Събр. съч. 173.
127. Фриц Маутнер, 1849 - 1923, писател и философ.
«Речник на философията. Нови публикации към критика на езика», 2 тома, Мюнхен и Лайпциг 1910 г., 1. т., статията «История», стр. 411, гласи: «Така Вунд е един класик на философията по милостта на издателя ». 128. Например в лекциите от 6 и 18 ноември в този том.
към текста >>
85.
Как да намеря Христос?
GA_182 Смъртта като преобразуване на живота
От тази гледна точка Тертулиан застава като римлянин с не особено голямо литературно образование, но като
писател
с величествена сила на словото.
Разбира се, той пише, както е трябвало да пише според своето човешко конституционно устройство. Някой би могъл да има инспирации, но те винаги да се показват по начин, по който само той може да ги възприеме. Така и Тертулиан не предава съвсем чисто инспирациите. Той ги предава така, както може да ги изрази чрез човешкия си мозък, първо, защото е живял в смъртно тяло и второ, защото в известен смисъл е бил страстен и фанатичен. Той пише, както може, но се получава нещо забележително, ако се разглежда от правилната гледна точка.
От тази гледна точка Тертулиан застава като римлянин с не особено голямо литературно образование, но като писател с величествена сила на словото.
Човек може да каже, че Тертулиан преобразява латинския език, като го прави подходящ за християнството. Той пръв открива възможността да възпламени този най-прозаичен, най-непоетичен език, този чисто риторичен латински език с такъв темперамент и с такава свещена страст, че в произведенията му наистина има непосредствен душевен живот, особено в „De carne Christi“** или в произведението му, в което се опитва да отхвърли всичко, за което обвиняват християните. Тези произведения са написани със свещен темперамент и величествена сила на словото. Като римлянин Тертулиан е без предубеждения по отношение на своята собствена римска принадлежност – това може да се види в „De carne Christi“. Той употребява внушителни думи, когато защитава християните при преследването им от римляните.
към текста >>
Когато човек опознае Тертулиан като
писател
, наистина има всички основания да запита: Какво всъщност е дълбокото душевно убеждение на Тертулиан, който е бил обхванат от току-що описаната инспирация?
„Но когато християнинът ги запита правилно, демоните също ще ви кажат, че Христос е истинският Бог. Само че те го мразят, понеже се борят с него. Вие ще узнаете от демона, че той е истинският Бог.“ Следователно Тертулиан се опира не само на свидетелството на хората, а и на свидетелството на демоните. Той говори за демоните като за свидетели, които не само говорят, но също и признават, че Христос е истинският Бог. Всичко това Тертулиан го казва, като изхожда от самия себе си.
Когато човек опознае Тертулиан като писател, наистина има всички основания да запита: Какво всъщност е дълбокото душевно убеждение на Тертулиан, който е бил обхванат от току-що описаната инспирация?
Това дълбоко душевно убеждение на Тертулиан е наистина поучително. Защото той вече е предчувствал нещо, което всъщност е трябвало да се разкрие на човечеството доста време след неговата епоха. Той признава три принципа, касаещи човешката природа. Първо, човешката природа е такава, че каквато е била по онова време – времето на Тертулиан, края на 2-то столетие след Христос, – е можела да си позволи срама да отрече най-великото земно събитие. Ако човек следва само себе си, той не стига до най-великото земно събитие.
към текста >>
Сравних обаче – сравнението може да се направи съвсем обективно – някои от статиите на Удроу Уилсън с изказвания например от Херман Грим, една личност, която е изцяло немец от 19 век, типичен средноевропеец от 19-то столетие,
писател
, който с начина си на писане ми е толкова симпатичен, колкото Удроу Уилсън ми е несимпатичен.
Може да се каже, че Удроу Уилсън величествено, мощно описва именно американското развитие, както протича от американския Изток към Запада. Той го описва съвсем като американец и тези написани като статии лекции са много въздействащи. Те се казват „Само литература“. Прочитайки тези статии, човек изучава американската същност – понеже Удроу Уилсън е типичен американец.
Сравних обаче – сравнението може да се направи съвсем обективно – някои от статиите на Удроу Уилсън с изказвания например от Херман Грим, една личност, която е изцяло немец от 19 век, типичен средноевропеец от 19-то столетие, писател, който с начина си на писане ми е толкова симпатичен, колкото Удроу Уилсън ми е несимпатичен.
Но нека оставим личното настрана. Обичам стила на Херман Грим и изпитвам нещо като антипатия към начина на писане на Удроу Уилсън, но въпреки това човек може да бъде напълно обективен. Типичният американец Удроу Уилсън пише просто блестящо, прекрасно тъкмо за развитието на американския народ. Но нещо друго ми направи впечатление, когато сравних статиите на Удроу Уилсън и на Херман Грим, където и двамата пишат за методите на историята. Изречения от Удроу Уилсън могат да се пренесат в статията на Херман Грим, думите са почти същите, които е написал Херман Грим.
към текста >>
86.
Бележки към текста
GA_182 Смъртта като преобразуване на живота
89. обикновеният човек от Назарет: Това определение е направено от Густав Френсен, 1863–1945, евангелски свещеник и
писател
на романи („Селски проповеди“, 2 изд., Том I, Гьотинген 1900 г., стр.
31, стр. 164. 85. Фридрих Ницше, 1844–1900: Виж Рудолф Щайнер, „Фридрих Ницше, борец срещу своето време“ (1895 г.), Събр. съч. 5. 86. атлантска катастрофа, Сравни Рудолф Щайнер „Тайната наука“ (1910 г.), Събр. съч. 13.
89. обикновеният човек от Назарет: Това определение е направено от Густав Френсен, 1863–1945, евангелски свещеник и писател на романи („Селски проповеди“, 2 изд., Том I, Гьотинген 1900 г., стр.
69), и от Хайнрих Вайне, 1874–1936, протестантски теолог, („Исус през деветнадесетото столетие“, Тюбинген/Лайпциг 1903 г.). 90. от 9 век...: През 9 век започва отделянето на Източната църква (Византия) от Рим. 91. троцкизъм, ленинизъм: Под водачеството на Ленин (1870–1924) и Троцки (1879–1940) през 1917 г. се извършва болшевишката революция в Русия. Рабиндранат Тагор, 1861–1941, индийски поет и философ.
към текста >>
220 г., църковен
писател
.
съч. 8. 165. Адолф фон Харнак: виж бележката на стр. 22. 167. Ако бива да употребим този израз на Лесинг: Във „Възпитанието на човешкия род“, 1780 г. 169. Тертулиан, ок. 160 до ок.
220 г., църковен писател.
Неговото произведение за защита на християните е: „Apologeticum“. 172. „Божият син беше разпнат на кръста...“: Тертулиан в „De carne Christi“ (според Вилман „История на идеализма“ том 2, стр. 133). 173. за която авторът на Апокалипсиса говори: Сравни глава 13, стих 18 на Апокалипсис. 174. Юстиниан, 527–565, византийски император. 175. Зено Исаурик, кайзер от 474–491.
към текста >>
87.
Втора лекция, 7 септември 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
Тя много ясно се проявява при първите църковни
писател
и.
И какви са били последствията от това? Знаете, че след Мистерията на Голгота започва строителството на църквата. Църквата установила определена последователност на църковните чинове: дякони, архидякони, епископи, архиепископи и т.н. Била е установена такава степенувана последователност. Но зад издигането на тази степенувана последователност е стояла съвсем определена мисъл.
Тя много ясно се проявява при първите църковни писатели.
Ако прочетете Дионисий Ареопагит, отчетливо ще видите това. Била е въведена такава структура, за да стане църквата отражение на божествения ред. Отношението на дякона към архидякона би трябвало да е отражение на отношението на Ангела към Архангела. И отношението на архидякона към епископа би трябвало да е отражение на отношението на Архангела към Архая. По такъв начин, социалната структура на църквата е трябвало да бъде отражение на теокрацията: горе в духовния свят стъпаловидно са се разположили йерархиите, а долу, като отражение на духовните йерархии, трябва стъпаловидно да се разположат църковните чинове.
към текста >>
88.
Пета лекция, 14 септември 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
Неотдавна в едно чуждо списание[v], което излиза тук в Швейцария, прочетох една статия, в която социалистическият
писател
Кауцки[vi] особено се оплаква от един руски социалист, обвинявайки го в неправилно цитиране, така че при него се получава точно обратното на това, което Кауцки пише в книгите си.
Не завиждам на хората, които с леко сърце днес се захващат с преводи на Есхил, Омир, даже на псалмите и т.н., наистина не им завиждам! Това, че в наше време може да се вярва, че такива филистерски нелепици, като превода на гръцките драми на господин Виламовиц[iv], действително предава нещо от Есхил или другите, е печален знак за нашето време. Когато нещо е невъзможно да се наблюдава в голямото, често се губи търпение да се изучава също и малкото. Би било много полезно, като упражнение да се опитваме да правим наблюдения на малкото. Искам да ви дам пример с една наистина малка, детска работа.
Неотдавна в едно чуждо списание[v], което излиза тук в Швейцария, прочетох една статия, в която социалистическият писател Кауцки[vi] особено се оплаква от един руски социалист, обвинявайки го в неправилно цитиране, така че при него се получава точно обратното на това, което Кауцки пише в книгите си.
Че тук има място преднамерено изкривяване на текста на Кауцки е изключено поради самата природа на въпроса и природата на тази личност. Прочетох и статия на същия този социалист, и също намерих за доста любопитно това, което се излага като мнение на Кауцки. Още по време на четенето имах мнение, защото ми стана интересно, как изобщо е възможно такова нещо; но много скоро, след като приключих с четенето, разбрах как това е могло да стане, доколкото този социалист поднесе своите извинения, но аз научих за това по-късно. Този социалист не е чел книгата на Кауцки на немски, а е чел руския ѝ превод, и понеже статията е била преведена от немски, той си направил неин обратен превод. И така, ето какво станало: превод от немски на руски и обратен превод.
към текста >>
89.
Осма лекция, 21 септември 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
[ii] Мишел Ейкем дьо Монтен – (1533-1592), френски философ и
писател
от епохата на Ренесанса, автор на книгата „Есета“ (1580-1588).
Можете, ако имате часовник с махало, да искате да прекратите колебанията, да спрете махалото; но тогава няма да можете да ползвате часовника; за да показва времето, махалото трябва да се клати. Така и в живота махалото трябва да се клати. Това е необходимо навсякъде да се забелязва. Ще говорим за това по-нататък утре. Разгледайте формите на нашата сграда – първият Гьотеанум, проектиран от Р.Щайнер, монументална сграда с двоен купол, построена в Дорнах през 1913-1921 г., опожарена на 31.12.1922 г.
[ii] Мишел Ейкем дьо Монтен – (1533-1592), френски философ и писател от епохата на Ренесанса, автор на книгата „Есета“ (1580-1588).
Виж Р.Щайнер, лекцията от 2.12.2015 в GA 65 „За духовния живот на Средна Европа“
към текста >>
90.
Дванадесета лекция, 6 октомври 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
в отвъдния живот, – и истинските
писател
и, които в тези векове са писали за Мистерията на Голгота, са били инспирирани от духовния свят от тези съвременници.
Второто, за което говорих вчера, е, че човек с разума, който е добил в процеса на своето развитие като земно същество, собствено, до самата си смърт, – забележете, до самата си смърт, – изхождайки от своя собствен, развил се вътре в сетивния свят разум, не е способен да стигне до разбиране на Мистерията на Голгота. Казах, че едва след смъртта, едва post mortem, т.е. когато човек се намира в свръхсетивния свят, в него се развиват разбиране и сили за това разбиране, които могат да му дадат пълно разяснение относно Мистерията на Голгота. Затова вчера казах нещо, което от външния свят може да бъде възприето като абсурд, като парадокс. Аз казах, че, собствено, даже самите съвременници на Христос едва във II-III век след Мистерията на Голгота са успели да стигнат до нейното разбиране, – т.е.
в отвъдния живот, – и истинските писатели, които в тези векове са писали за Мистерията на Голгота, са били инспирирани от духовния свят от тези съвременници.
В привидно противоречие с това стои твърдението, че Евангелията, книгите, появили се като плод на инспирации, както следва от моя труд „Християнството като мистичен факт“, са инспирирани книги на християнството. Инспирираните Евангелия могат да изразят истината за християнството само затова, защото, както често съм подчертавал, те са написани не изхождайки от изначалното същество на човека, а са действали последните остатъци от атавистично-ясновидската мъдрост. Това, което казах за отношението на човечеството към Мистерията на Голгота, е извлечено от самата наука за инициацията. Ако по такъв начин от свръхсетивното познание могат да бъдат получени някакви сведения, може да възникне въпросът: как трябва да се отнасяме към това, ако с него се сравнят фактите на външния исторически живот? Искам в началото на нашите днешни разглеждания, като особено характерен случай, – преди всичко като въпрос, отговорът на който ще получим чак в края на днешните разглеждания, – да представя един типичен църковен автор от втори век.
към текста >>
Преди всичко уважение предизвиква това, как Тертулиан използва латински език, този латински език, който е израз на най-абстрактния човешки начин на мислене, който по неговото време при другите
писател
и отдавна е станал средство за изцяло прозаично изразяване на римския дух, с каква жар той го използва: той влага в своите описания темперамент, раздвиженост, свещена страст.
Тертулиан е доста забележителна личност. Тези, които чуват за Тертулиан нещата, които обикновено се казват за него, едва ли знаят за него повече от това, че той сякаш се е опитвал да обоснове вярата в съществото на Христос, в Неговата жертвена смърт, в Неговото възкресение с известното изречение: Credo, quia absurdum est – Вярвам, защото това е абсурдно, защото не се поддава на разума. Няма да намерим в съчиненията на Тертулиан тези думи: Credo, quia absurdum est. Няма да ги намерим също и във всички други съчинения на отците на църквата; те са измислени, но впоследствие са залегнали в основата на мнението за Тертулиан и днес често ги възприемат като догма. Напротив, ако се изучава самият Тертулиан, – при това не е задължително човек да е негов последовател, – според това, как се запознаваш с личността на Тертулиан, все повече и повече се проникваш с уважение към този забележителен човек.
Преди всичко уважение предизвиква това, как Тертулиан използва латински език, този латински език, който е израз на най-абстрактния човешки начин на мислене, който по неговото време при другите писатели отдавна е станал средство за изцяло прозаично изразяване на римския дух, с каква жар той го използва: той влага в своите описания темперамент, раздвиженост, свещена страст.
И макар да е типичен римлянин, който се изразява толкова абстрактно, колкото може да го прави само римлянин по отношение на реалностите от онова време, макар според мнението на хората, получили гръцко образование, той да е бил не твърде образован човек, той пише изразително, с вътрешна сила, той пише така, че на основата на абстрактния латински език се превръща в творец на християнския стил. Смият му маниер на говорене е достатъчно впечатляващ. Когато пише в защита на християните, трябва да кажем, че написаното слово действа така, сякаш непосредствено се произнася от обхванат от свещена страст човек. Има такива места, където Тертулиан става защитник на християните, които, когато ги обвиняват по време на разпити, много приличащи на изтезания, не отричат, а потвърждават, че те са християни и казват, в какво вярват. Тертулиан казва: обикновено тези, които ги измъчват, ги обвиняват, че лъжат; с християните всичко е наопаки: тях ги наричат безумни, когато те изричат това, което живее в тяхната душа.
към текста >>
Климент Александрийски (Тит Флавий Клеменс), 150-217, гръцки християнски теолог и църковен
писател
и учител в „Катехетското училище“ в Александрия, виж „Християнството като мистичен факт“ GA 8
И има много такива неща, както можете да видите от това, което ви разказах днес. В сетивния свят има две илюзии, които скриват своята собствена същност: смъртта и раждането на човека, които, собствено, внасят свръхсетивното в сетивното; те са чужди елементи в сетивния свят, но се маскират като сетивни явления и вследствие на това надяват лъжлива маска също и върху цялата останала природа, така че днешният човек вижда цялата останала природа в лъжлива светлина. Задълбоченото разбиране на тези неща и приемането им в подхода ни към познанието, е едно от изискванията за бъдещия човешки живот, особено изискване, което Духовете на Времето поставят пред тези, които търсят познание за бъдещето и искат да разгърнат своята воля в някоя област. Това особено касае духовните области на културата: теология, медицина, юриспруденция, философия, естествознание, самата техника, социалния живот и даже политиката; да, да, наистина политиката, това е доста странно образувание! Онези, които усещат духа на времето, трябва да внедряват в тези области това, което следва от духовната наука.
Климент Александрийски (Тит Флавий Клеменс), 150-217, гръцки християнски теолог и църковен писател и учител в „Катехетското училище“ в Александрия, виж „Християнството като мистичен факт“ GA 8
Ориген, 185-254, ученик на Климент Александрийски, философ, основател на християнската гностика и теология [ii] Квинт Септимий Флоренс Тертулиан, 160-220, баща на латинската теология, апологет на християнството. Произведения: „Към народите“, „Апология“, „Против евреите“, „За душата“ и др. [iii] Харнак – вероятно става дума за Адолф фон Харнак, 1851-1930, германски лютерански теолог, автор на произведения върху ранната християнска литература и догматика – бел. на прев.
към текста >>
91.
Тринадесета лекция, 11 октомври 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
Често съм цитирал един съвременен философ, който е малко известен като
писател
-философ, който открито е говорил много неща, които другите, изследвали нещата не толкова дълбоко, не са казвали.
Обаче епохата на съзнателната душа изисква от нас нещо различно от това, което е било изисквано от нашите предци. Трябва да си изясним какво собствено имаме, когато си формираме възгледа върху природата. Изхождайки от нашето съзнание, ние образуваме представи относно природата, доколкото сме истински съвременни, самодоволни, просветени, умни хора. Но ако вземем целия този свят от представи за природата и го изпитаме, непреднамерено го изпитаме, ще намерим, че макар да имаме представи, с тези свои представи не сме в състояние да обхванем природата. Тогава хората казват, че съществуват граници в познанието за природата.
Често съм цитирал един съвременен философ, който е малко известен като писател-философ, който открито е говорил много неща, които другите, изследвали нещата не толкова дълбоко, не са казвали.
Това е Ричард Уол[ii], който е написал две големи книги и много по-малки. Една от големите книги е била написана в деветдесетте години и се нарича „Общата философия и нейният край“. Няколко години по-късно е написана книгата „За механизма на духовния живот“. Ричард Уол е бил човек, когото можем да наречем типичен представител на съвременните хора и може да се каже, че така, както мисли Ричард Уол, мислят, собствено, всички хора, които са ориентирани в естественонаучна насоченост. Те мислят така, както и той; но само той довежда тези мисли до логически край и по такъв начин в него намираме странен, поразителен случай, когато професор по философия пише дебела книга за края на философията, книга, в която той се опитва, изхождайки от естественонаучния възглед, да докаже, че не трябва да има никаква философия.
към текста >>
В своята книга „За механизма на духовния живот“ този професор по философия и
писател
-философ се изразява по съвсем необичаен начин за своите колеги-философи.
Това е Ричард Уол[ii], който е написал две големи книги и много по-малки. Една от големите книги е била написана в деветдесетте години и се нарича „Общата философия и нейният край“. Няколко години по-късно е написана книгата „За механизма на духовния живот“. Ричард Уол е бил човек, когото можем да наречем типичен представител на съвременните хора и може да се каже, че така, както мисли Ричард Уол, мислят, собствено, всички хора, които са ориентирани в естественонаучна насоченост. Те мислят така, както и той; но само той довежда тези мисли до логически край и по такъв начин в него намираме странен, поразителен случай, когато професор по философия пише дебела книга за края на философията, книга, в която той се опитва, изхождайки от естественонаучния възглед, да докаже, че не трябва да има никаква философия.
В своята книга „За механизма на духовния живот“ този професор по философия и писател-философ се изразява по съвсем необичаен начин за своите колеги-философи.
Той казва за своите колеги примерно следното: философите и философията приличат на ресторант; преди в него са сновали готвачи и келнери, готвили са посредствена храна и са я сервирали на гостите; сега те се мотат съвсем без работа. И така, този готвач, или келнер, или философ казва, че философията може да се сравни с ресторант, в който от готвачите и келнерите – колегите на този философ – се е готвила посредствена храна и се е сервирала на посетителите, но в наше време тази лоша храна вече не се готви от готвачите-философи, а готвачите и келнерите просто се мотат без работа. Доколкото той самият е такъв готвач, или келнер, или философ, той си представя, че самият той се мота без всякаква полза. В двете си книги той поставя пред себе си, както му се струва, последната си задача; доколкото не трябва да има повече никаква философия, той трябва да бъде последният философ. Примерно такова е дълбокото съдържание на неговите книги.
към текста >>
92.
Четиринадесета лекция, 12 октомври 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
[vi] Бейкън Вируламски – Франсис Бейкън, 1561-1626, англиски философ, юрист, политик и
писател
.
Чосро Ануширван (531-578) е спонсорирал тези преводи. В историята на древна Персия от Фердинанд Юсти, Берлин 1879, на стр.213 пише: „Чосро заповяда да се преведат Аристотел и Платон, а медицинските и логическите съчинения да бъдат прехвърлени от персийски на арабски“. [iv] Мохамед – ок.570-632, основател на исляма [v] Роджър Бейкън – 1214-1294, английски философ и алхимик, францисканец, преподавател в университетите в Париж и Оксфорд, удостоен поради обширните си познания с титлата Доктор Мирабилис. Включва научното мислене в теологията.
[vi] Бейкън Вируламски – Франсис Бейкън, 1561-1626, англиски философ, юрист, политик и писател.
Автор на „Нов органон“, по подобие на Аристотелевия „Органон“ [vii] са представени схоластиците – в творба на Беноцо Гозоли в Лувъра е изобразен Тома Аквински, а в нозете му е Аверое. На фреска в испанския параклис във Флоренция в църквата „Санта Мария Новела“ също е представен триумфът на Тома Аквински, като под краката му са еретиците Аверое, Нестор и Арий. [viii] Маймонид , наречен още Рамбам, 1135-1204, еврейски философ Авицена – 980-1037 арабски философ
към текста >>
93.
Петнадесета лекция, 13 октомври 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
[iv] Херман Бар – 1863-1934, австрийски
писател
и поет, театрален и литературен критик
Винаги трябва да има такива хора. Обаче тези хора трябва да преодолеят съвременното филистерство и трябва да се ръководят в своите съждения не от днешния ден или година, а трябва да градят съжденията си съобразно това, което вековете прикриват или откриват; трябва действително истински, с вътрешната активна сила на душата да насочим своите погледи към хълма, на който е бил поставен Голготският кръст, представляващ символ за всичко това, което се влива в човечеството като откровение на древните тайни, ставащи все по-млади и по-млади и носещи все по-нови откровения на човечеството; човечеството не трябва да се затваря за тези откровения, бидейки приспано или от Рим, или от заслепяващата риторика, която е толкова увлекателна днес за хората. Демостен – 384-322 г.пр.Хр., древногръцки държавник и оратор [ii]Corpus iuris - кодификацията на правото, извършена по времето на Юстиниан I от 529 до 534 г.-бел.на прев. [iii] Новалис – поетическото име на Фридрих Филип Леополд барон фон Харденберг, 1772-1801, представител на ранния немски литературен романтизъм
[iv] Херман Бар – 1863-1934, австрийски писател и поет, театрален и литературен критик
Макс Шелер – 1874-1928 философ Берис фон Мюнхаузен – 1874-1945 поет [v] „Аз съм с вас през всичките дни до скончанието на века“ – Евангелие на Матей гл.28 стих 20 [vi] Книгите ми, в които признах заслугите на Хекел – виж Р.Щайнер „Хекел и неговите опоненти“-1899 в GA 30 „Методически основи на Антропософията.Избрани статии върху философията, естествознанието, естетиката и психологията“ 1884-1901 [vii] …да се създават такива форми – виж р.Щайнер GA 286 „Пътища за един нов стил на строителство“
към текста >>
94.
2. СКАЗКА ВТОРА. Дорнах, 22 ноември 1919 г.
GA_194 Мисията на Архангел Михаил
Това не е една измислица на някой по-късен допълващ
писател
, когато в края на Евангелието /на Йоана/ стои, че някои неща са оставени ненаписани.
Но трябва да започнете обратния процес, този обратен процес, който се състои в това, да прибавим към Словото на Евангелиста едно друго. В нашето съзнание трябва да се настани силата, да виждаме, как човекът приема това, което от духовните светове се е съединило чрез Христовия Импулс със Земята и трябва да се свърже с човечеството, за да не загине това човечество заедно с материалната Земя. Хората трябва да видят, как човекът приема духовното не само в своята глава, а в цялото свое същество, как той се прониква напълно с духовното. За това обаче трябва също да помогне тълкуването на Христовия Импулс чрез импулса на Михаел. Тогава към думите на Евангелиста ще може да се прибави: и трябва да дойде времето, когато плътта отново ще стане слово и ще се научи да живее в царството на словото.
Това не е една измислица на някой по-късен допълващ писател, когато в края на Евангелието /на Йоана/ стои, че някои неща са оставени ненаписани.
С това посочва същевременно онова, което може да се открие на човечеството само постепенно. Лошо разбира Евангелията онзи, който ги разглежда така, като че те трябва да останат такива, каквито са и че към тях не може да се прибави нищо. Те трябва да бъдат тълкува ни според думите на Христа Исуса, които аз постоянно съм Ви цитирал: Ето аз съм с вас всеки ден до края на земните времена. А това значи: аз ви се изявих не само в дните, в които са написани евангелията, аз ще ви говоря постоянно чрез моя дух на деня Михаел, когато по търсите пътя към мене. Вие можете да прибавите чрез непрестанното Откровение Христово към Евангелията това, което наистина не може да се знае в Евангелието на първото хилядолетие, но ще може да се знае в Евангелието на второто хилядолетие /с това Евангелие трябва да разбираме Антропософията/, и към което постоянно може да се прибави нещо ново.
към текста >>
95.
4. СКАЗКА ЧЕТВЪРТА. Дорнах, 28 ноември 1919 г.
GA_194 Мисията на Архангел Михаил
Не съществува ни каква необходимост, щото това, което този
писател
казва, да го казва за Христос.
Мохамеданизмът е много по-разпространен отколкото се мисли. Ако не се спираме на думите, а на духовното съдържание, тогава някои християни са всъщност турци. И така хората се наричат също християни, макар и да не могат да намерят прехода от Бога, когото чувствуват, до Христос. Достатъчно е само да обърна вниманието Ви върху един класически пример на едни модерен богослов, Адолф Харнак, който написа книгата "Същност на християнството". Моля Ви, направете този опит, заличете навсякъде в книгата "Същност на християнството" името Христос и на негово място напишете просто името Бог, ще видите, че не се изменя нищо от съдържанието на тази книга.
Не съществува ни каква необходимост, щото това, което този писател казва, да го казва за Христос.
Нужно е само той да го каже за общия Бог, за стоящия на основата на света Бог. Ни как не е нужно, щото това, което казва, то да бъде отнесено към Христос. Там където той доказва нещо, то е повърхностно и вътрешно невярно, като заема от Евангелията отделните съобщения; обаче от начина, по който ги преработва, няма никакъв повод те да бъдат отнесени към Христос. Ние трябва да добием възможността да схващаме Христа не така, че да го отъждествяваме с Бога-Отца. Това не могат да направят вече твърде особено много нови евангелски богослови, а именно, да направят разлика между понятието за Бога и понятието за Христос.
към текста >>
96.
7. СКАЗКА СЕДМА. Дорнах, 6 декември 1919 г.
GA_194 Мисията на Архангел Михаил
И сега този днешен
писател
който както се вижда от неговата книга е един отличен днешен химик, казва: аз не мога да си представя нищо при тази химическа рецепта, която един такъв алхимист дава.
Само че днешните хора не искат да допуснат това. Те не искат да допуснат такива преврати в развитието на човечеството, каквито са станали например в средата на 15-то столетие. Обаче можем да докажем в подробности, че това е така. Някой си, не зная дали шведец или норвежец, е написал неотдавна една книга, в която предава много цитати от алхимисти. Той цитира особено едно място от един алхимист, в което се намира всичко възможно: /живак/ меркурий, антимон и т.н.
И сега този днешен писател който както се вижда от неговата книга е един отличен днешен химик, казва: аз не мога да си представя нищо при тази химическа рецепта, която един такъв алхимист дава.
Той действително не може да си представи нещо с тази химическа рецепта на алхимика, поради простата причина, че когато днешният химик говори за меркурий, за живак, това е за него минералът меркурий или живак; когато днешният химик говори за антимон, за него това е металът антимон и т. н. Обаче, в книгата, която този автор цитира, тези думи означават нещо съвършено различно, те не означават външния метал, а определени процеси, които стават в човешкия организъм. Това е вътрешно познание на човека. Ако напишем тези думи в смисъла, в който ги разбира цитираният писател, ние можем да ги четем днес като описание на един лабораторен процес, в който се работи с реторти. Обаче в този случай от това не може да се получи никакъв смисъл.
към текста >>
Ако напишем тези думи в смисъла, в който ги разбира цитираният
писател
, ние можем да ги четем днес като описание на един лабораторен процес, в който се работи с реторти.
Той цитира особено едно място от един алхимист, в което се намира всичко възможно: /живак/ меркурий, антимон и т.н. И сега този днешен писател който както се вижда от неговата книга е един отличен днешен химик, казва: аз не мога да си представя нищо при тази химическа рецепта, която един такъв алхимист дава. Той действително не може да си представи нещо с тази химическа рецепта на алхимика, поради простата причина, че когато днешният химик говори за меркурий, за живак, това е за него минералът меркурий или живак; когато днешният химик говори за антимон, за него това е металът антимон и т. н. Обаче, в книгата, която този автор цитира, тези думи означават нещо съвършено различно, те не означават външния метал, а определени процеси, които стават в човешкия организъм. Това е вътрешно познание на човека.
Ако напишем тези думи в смисъла, в който ги разбира цитираният писател, ние можем да ги четем днес като описание на един лабораторен процес, в който се работи с реторти.
Обаче в този случай от това не може да се получи никакъв смисъл. Ние ще считаме тези неща като лишени от всякакъв смисъл. Обаче нещата получават своя пълен смисъл, когато знаем, какво се е разбирало, във времето на алхимиците под наименованията меркурий, антимон и т.н., и че наистина тук се получаваше също един аспект за външния минерал, но че преди всичко с тези процеси алхимиците са разбирали външните процеси на човешката природа, за които обаче те са имали други методи, други средства, различни от тези, които днешните химици имат. Ето защо онзи, който чете литературата от преди 15-то столетие, трябва да я чете със съвършено друго разбиране, отколкото това, с което чете литературата от по-късни времена. При такива неща можем също да проучим и външно цялото преобразуване на душевното устройство на хората.
към текста >>
97.
12. СКАЗКА ДВАНАДЕСЕТА. Дорнах, 15 декември 1919 г.
GA_194 Мисията на Архангел Михаил
Аз трябва да кажа това особено поради причината, че различните изисквания, различните
писател
ски изложения, които направих относно така наречения социален въпрос и относно троичното разчленение на социалния организъм, действително се вземат, както ще се види, лекомислено, за щото по отношение на тези неща твърде малко се задават въпросите за сериозността на тези основи.
Който разглежда днес тези задачи и се опитва да получи един действителен поглед в онова, от което човечеството крайно се нуждае, трябва често да мисли за повърхностна та лекота, с която днес се вземат публичните, така наречените публични работи. Бихме могли да кажем, че днес хората политизират в пусто. Те си образуват възгледа върху живота изхождайки от някои вълнения, от няколко егоистични гледни точки, били те и народно-егоистични, докато сериозността на днешното вре ме изисква хората да имат определен копнеж за това, да добият фактическите основи за образуването на един здрав разсъдък. В течение на последните месеци, а също и години аз изнасях тук сказки и правих разглеждания върху най-различните предмети, също и върху историята на времето и изискванията на настоящето време, като имах винаги целта, да доставя факти, които могат да поставят човека в състоянието да си образува едно съждение, а не за да им предложа едно готово съждение. Копнежът за познаване фактите на живота, за тяхното все по-основно и по-основно познаване, за да има човек една действителна основа за едно съждение, това е важното днес.
Аз трябва да кажа това особено поради причината, че различните изисквания, различните писателски изложения, които направих относно така наречения социален въпрос и относно троичното разчленение на социалния организъм, действително се вземат, както ще се види, лекомислено, за щото по отношение на тези неща твърде малко се задават въпросите за сериозността на тези основи.
Днешните хора така трудно стигат до тези фактически основи, защото, въпреки че не вярват това, всъщност са теоретици във всички области на живота. Онези, които днес най-много си въобразяват, че са практици, те са най-големите теоретици, поради това, че всеобщо се задоволяват с това, да си образуват няколко представи, само малко представи върху живота, за да съдят върху този живот, докато днес само на едно действително, универсално и всеобхватно вникване в живота е възможно да добие едно обективно съждение върху онова, което е необходимо. Можем да кажем, че днес представлява най-малко едно интелектуално лекомислие, когато без обективни основи се политизира в пусто или се фантазира върху възгледа за живота. Желателно е днес в основата на душите да има сериозно отношение към живота. Когато наред с другата страна пред света бъде поставена също и практическата страна на нашия духовно научен стремеж в най-ново време, троичното разчленение на социалния организъм, това е така, че още срещу целия начин на мислене и образуване на представи, който царува в разработването на този тричленен социален организъм, днес се противопоставят предразсъдъците и именно предварително образувани чувства.
към текста >>
В една от своите книги Ницше е написал онези думи, които аз отново цитирах в моята книга за Ницше още на първите страници, и от които може да се предчувствува трагичността на германския духовен живот В своята книга "давид щраус изповядващият и
писател
ят" Ницше се опитва тогава да охарактеризира събитията от 187/71 г.
По-рано тя е струвало само 20 пфенига в рекламната Универсална Библиотека не зная вече колко струва сега. Прочетете тази книга: "Идеи относно един опит да бъдат определени границите на действието на държавата", тогава ще видите първото начало за построяване на самостоятелен правов или държавен живот, самостоятелността на истинската политическа област. Без съмнение, това ни кога не е стигало по-далече от един опит. Това начало, тези наченки са създадени в първата половина на 19-то столетие, даже в края на 18-то столетие. Но трябва да се помисли, че винаги в тази средна Европа са съществували важни импулси в тази насока, импулси, с които не трябва да бъдат оставени без вземане под внимание, които трябва да се влеят в импулса на троичния, на тричленния социален организъм.
В една от своите книги Ницше е написал онези думи, които аз отново цитирах в моята книга за Ницше още на първите страници, и от които може да се предчувствува трагичността на германския духовен живот В своята книга "давид щраус изповядващият и писателят" Ницше се опитва тогава да охарактеризира събитията от 187/71 г.
основаването на Германския райх с думите: "изкореняването на германския дух в полза на германския райх". От тогава това изрязване на гръкляна на германския дух е било основно продължено. И когато в последните 5 до 6 години три четвърти от света се нахвърляха върху тогавашна Германия аз не искам да говоря върху причините и виновните, а да предам само конфигурацията, световното положение тогава всъщност съществуваше мъртвият труп на германския духовен живот. Но когато някой говори така, както аз говорих вчера, характеризирайки безпристрастно фактите, не трябва да се мисли, че в този германски духовен живот не съществува още много нещо, което въпреки бъдещето циганство трябва да излезе наяве, което трябва да бъде взето под внимание. Защото от какво се провалиха всъщност германците?
към текста >>
98.
2. ВТОРА ЛЕКЦИЯ. 25. 12. 1919 год.
GA_195 Мировата Нова година и новогодишни мисли
Писател
и като Милтън и Клопсток описват битката между луциферическите черти, които им се явяват Божествени, и ариманическите черти.
Какво тогава се е случило в по-близките дни? Случило се е нещо, на което хората трябва да погледнат с духовно-интелектуална пламенност, защото ако не разберат какво е онова, което се е случило, те не могат да навлязат по правилния начин в Коледния празник. Днес ние четем Милтън и Клопсток, четем техните описания на свръхсетивния свят. Какво намираме? Навсякъде намираме луциферически качества приписани на Съществата, които са наречени Божествени.
Писатели като Милтън и Клопсток описват битката между луциферическите черти, които им се явяват Божествени, и ариманическите черти.
И голяма част от онова, което съвременното човечество описва като Божествено, е просто луциферическо. Те не го разпознават като такова, каквото е; точно колкото малко разпознават и онова, което е ариманическо. Същото нещо се появява в Гьотевия "Фауст", където намираме Мефистофел противопоставен с "Господ". Гьоте също бе неспособен да разграничи луциферическото от ариманическото. Следователно неговият Мефистофел е един вид кръстоска между двамата.
към текста >>
99.
12. Бележки
GA_207 Антропософията като космософия 1
*4. Едуард Булвър-Лайтън (1803 1873), английски
писател
и политик, автор на „Занони“ и „Последните дни на Помпей“.
611, вх.Г, ап.91, тел.: 246 291 Антропософско Дружество „Изис-София“ София 1463 п. к. 152 *3. Рудолф Щайнер „Окултното движение в 19-ти век и неговото отношение към световната култура“, Дорнах, 1915 г., Събр. Съч. №254
*4. Едуард Булвър-Лайтън (1803 1873), английски писател и политик, автор на „Занони“ и „Последните дни на Помпей“.
*5. Конференция по разоръжаването, свикана във Вашингтон от 11 Ноември 1921 г. *6. Ян Сматс (1870 1950), през войната срещу бурите (1899 1902), един от водачите им срещу англичаните. По-късно министър-президент на Южна Африка. Въвел мандатната система. *7. Според антропософската Наука за Духа, сегашната планета Земя е минала през три планетарни състояния, на всяко от които се развива и съответна степен на човешко съзнание:
към текста >>
100.
ЧАСТ ПЪРВА. МИСТЕРИЯТА НА ТРОИЦАТА. 1. ПЪРВА КОНФЕРЕНЦИЯ, Дорнах, 23 юли 1922 г.
GA_214 Тайната на троицата
Те са, разбира се, твърде слаби и в действителност имат само, да речем кожа от понятия върху костите от интелектуално усилие; но това са, все пак, внушителни царици, които отвеждат в духовния свят този Капела, най-древния
писател
, говорил за седемте свободни изкуства.
Ако потърсим из представените неща в древните времена, никъде няма да открием сухи дефиниции. Интересно е, че Капела не описва, например, граматиката както по-късно, Ренесанса; не, граматиката при не го е още едно истинско същество и риториката, втората степен, е също едно същество. През Ренесанса, идват вече сухите алегории, преди това, бяха духовните виждания, които не се задоволяват да поучават нещо както при Капела, например, който поучаваше, напротив, това бяха творчески същности и достъпът до духа беше усещан като достъп до творчески същности. Сега, те бяха станали алегории, но все пак, това бяха още алегории. Което значи, че даже и да не са вече твърде богати, даже и да са станали вече доста слаби, все пак, са царици, тази граматика, тази реторика, тази диалектика.
Те са, разбира се, твърде слаби и в действителност имат само, да речем кожа от понятия върху костите от интелектуално усилие; но това са, все пак, внушителни царици, които отвеждат в духовния свят този Капела, най-древния писател, говорил за седемте свободни изкуства.
Той се запознава, така да се каже, малко по малко с тези седем царици най-напред с царица Граматика, после с царица Риторика, с царица Геометрия, с царица Музика и накрая с Небесната царица Астрология, която доминира над всички. Защото това абсолютно са царици. Както казахме, те са 7 на брой. Женската седемкратност ни влече към висините, така би могъл да заключи Капела, когато описва своя път към мъдростта. Но помислете какво е останало от това!
към текста >>
НАГОРЕ