Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
Намерени са резултати от
434
текста в
5
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Възприятие
'.
На страница
1
:
533
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
И в това се състои покриването на
възприятие
/явление/ и понятие.
Едно тяло се нагрява и чрез това увеличава своя обем; и първото и второто принадлежат на сетивния свят, както причината така и следствието. Следователно, за да разберем такива явления, такива процеси, ние съвсем не се нуждаем да излезем вън от сетивния свят. Ние само извеждаме сред този свят едно явление от друго. Следователно, когато обясняваме едно такова явление, т.е., искаме да го проникнем с понятия, ние не трябва да взимаме в понятието никакви други елементи освен такива, които можем да възприемаме също нагледно с нашите сетива. Ние можем да виждаме, да гледаме всичко, което искаме да разберем.
И в това се състои покриването на възприятие /явление/ и понятие.
В процесите не ни остава нищо тъмно, защото познаваме отношенията, от които те следват. С това ние развихме същността на неорганичната природа и същевременно показахме, доколко можем да обясним същата из самата нея, без да излезем вън от нея. Никога хората не са се съмнявали в тази обяснимост, откакто те въобще са започнали да мислят върху природата на тези неща. Вярно е, че не винаги те са минали по същия ход на мислите, от който следва възможността за едно покриване на понятие и възприятие; но все пак те никога не са се поколебали да обяснят явленията по посочения начин от природата на тяхната собствена същност.*(*Някои философи твърдят, че можем да свеждаме явленията на сетивния свят до техните първични елементи (сили), но че не можем да обясним тези елементи, както не можем да обясним и същността на живота. Срещу това можем да отбележим, че въпросните елементи са прости т.е.
към текста >>
Вярно е, че не винаги те са минали по същия ход на мислите, от който следва възможността за едно покриване на понятие и
възприятие
; но все пак те никога не са се поколебали да обяснят явленията по посочения начин от природата на тяхната собствена същност.*(*Някои философи твърдят, че можем да свеждаме явленията на сетивния свят до техните първични елементи (сили), но че не можем да обясним тези елементи, както не можем да обясним и същността на живота.
Ние можем да виждаме, да гледаме всичко, което искаме да разберем. И в това се състои покриването на възприятие /явление/ и понятие. В процесите не ни остава нищо тъмно, защото познаваме отношенията, от които те следват. С това ние развихме същността на неорганичната природа и същевременно показахме, доколко можем да обясним същата из самата нея, без да излезем вън от нея. Никога хората не са се съмнявали в тази обяснимост, откакто те въобще са започнали да мислят върху природата на тези неща.
Вярно е, че не винаги те са минали по същия ход на мислите, от който следва възможността за едно покриване на понятие и възприятие; но все пак те никога не са се поколебали да обяснят явленията по посочения начин от природата на тяхната собствена същност.*(*Някои философи твърдят, че можем да свеждаме явленията на сетивния свят до техните първични елементи (сили), но че не можем да обясним тези елементи, както не можем да обясним и същността на живота.
Срещу това можем да отбележим, че въпросните елементи са прости т.е. не могат да бъдат съставени по-нататък от по-прости елементи. Обаче да бъдат те изведени, обяснени в тяхната простота е невъзможно, не защото нашата познавателна способност е ограничена, а защото те почиват на самите себе си; те са налице в тяхната непосредственост, завършени са в себе си, не могат да бъдат изведени от нищо друго. Но не така е стоял до Гьоте въпросът с явленията на органическия свят. При организма възприемаемите за сетивата отношения, например форма, големина, цвят, топлинни отношения на един орган, се явяват не обусловени от отношенията от същия род.
към текста >>
С това обаче се явява едно отдалечаване от
възприятие
то и понятието; те не изглеждат вече да се покриват; понятието плува над
възприятие
то.
Те се явяват като последствие на едно плуващо над сетивните процеси единство. Не формата на корена обуславя тази на стеблото и не формата на стеблото обуславя тази на листа и т.н., а всички тези форми са обусловени чрез нещо стоящо над тях, което самото то не е вече сетивно-възприемаема форма; те съществуват едни за други, обаче не едни чрез други. Те не се обуславят помежду си, а са всички обусловени от нещо друго. Това, което тук възприемаме по сетивен начин, ние не можем да го изведем също от сетивно-възприемаеми отношения, а трябва да приемем в понятието за процесите елементите, които не принадлежат на света на сетивата, трябва да се издигнем над сетивния свят. Тук съзерцанието не е вече достатъчно, а трябва да обхванем единството с понятия, когато искаме да обясним явленията.
С това обаче се явява едно отдалечаване от възприятието и понятието; те не изглеждат вече да се покриват; понятието плува над възприятието.
Става трудно да се съзре връзката на двете. Докато в неорганичната природа понятие и действителност бяха едно, тук те изглежда да се отделят и да принадлежат всъщност на два различни свята. Възприятието, което се прилага непосредствено на сетивата, изглежда не носи в себе си своето основание, своята същност. Обектът не изглежда обясним от себе си, защото неговото понятие не е взето от самия него, а от нещо друго. Защото обектът не се явява владян от законите на сетивния свят, но въпреки това съществува за сетивата, явява се за тях, така че тук като че човек стои пред едно неразрешимо противоречие в природата, като че съществува една пропаст между неорганичните явления, които могат да бъдат обяснени от тях самите, и органичните същества, при които става една намеса в законите на природата, при които общовалидни закони са като че изведнъж нарушени.
към текста >>
Възприятие
то, което се прилага непосредствено на сетивата, изглежда не носи в себе си своето основание, своята същност.
Това, което тук възприемаме по сетивен начин, ние не можем да го изведем също от сетивно-възприемаеми отношения, а трябва да приемем в понятието за процесите елементите, които не принадлежат на света на сетивата, трябва да се издигнем над сетивния свят. Тук съзерцанието не е вече достатъчно, а трябва да обхванем единството с понятия, когато искаме да обясним явленията. С това обаче се явява едно отдалечаване от възприятието и понятието; те не изглеждат вече да се покриват; понятието плува над възприятието. Става трудно да се съзре връзката на двете. Докато в неорганичната природа понятие и действителност бяха едно, тук те изглежда да се отделят и да принадлежат всъщност на два различни свята.
Възприятието, което се прилага непосредствено на сетивата, изглежда не носи в себе си своето основание, своята същност.
Обектът не изглежда обясним от себе си, защото неговото понятие не е взето от самия него, а от нещо друго. Защото обектът не се явява владян от законите на сетивния свят, но въпреки това съществува за сетивата, явява се за тях, така че тук като че човек стои пред едно неразрешимо противоречие в природата, като че съществува една пропаст между неорганичните явления, които могат да бъдат обяснени от тях самите, и органичните същества, при които става една намеса в законите на природата, при които общовалидни закони са като че изведнъж нарушени. Тази пропаст се приемаше всеобщо в науката до Гьоте; едва той успя да произнесе решаващата дума на загадката. Преди него се мислеше, че обяснима чрез самата нея е само не органичната природа; при органичната природа престава човешката познавателна способност. Ние ще оценим най-добре величието на Гьотевото дело, на делото, което той извърши, когато помислим, че великият реформатор на по-новата философия, Кант, не само споделяше тази стара грешка, а даже се опита да намери едно научно основание за това, че човешкият дух никога не ще успее да обясни органическите образувания.
към текста >>
Той наричаше това мислене дискурсивно /минаващо от едно съдържание към друго/; това, което искаме да познаем, е външно
възприятие
; понятието, обгръщащото единство, е просто едно средство.
Елементите М, П и С са възприемаеми и за външните сетива елементи. Тук понятието се явява само затова, за да служи на духа като средство за обгръщане на нещата, то изразява нещо, което не е идейно, няма форма на понятие, а е сетивно. И онова нещо, което то изразява, това е сетивния обект. Познаването на неорганичната природа почива на възможността да схващаме външния свят чрез сетивата и да изразяваме неговото взаимодействие чрез понятия. Възможността да познаваме по този начин неща, беше единствената достъпна за човека според Кант.
Той наричаше това мислене дискурсивно /минаващо от едно съдържание към друго/; това, което искаме да познаем, е външно възприятие; понятието, обгръщащото единство, е просто едно средство.
Обаче ако искаме да познаем органичната природа, ние не би трябвало да схващаме идейния момент, понятието като такова, което изразява, означава нещо друго, взема своето съдържание от него, а би трябвало да познаем идейното като такова; то трябва да има едно съдържание произхождащо от самото него, а не от пространствено-времевия сетивен свят. Онова единство, което в първия случай нашият дух просто абстрахира, трябва да се гради на самото себе си, то трябва да бъде образувано според неговата собствена същност, а не според влиянията на други обекти. Кант отричаше на човека способността да може да схване една такава същност, която се изгражда от самата себе си, изявява се от своята собствена сила. Но какво е необходимост за едно такова схващане? Една разсъдъчна способност, която да може да предаде в една мисъл не само една вещественост взета единствено чрез външните сетива, но и една друга вещественост, която може да обхване не само достъпното за сетивата, но и нещо чисто идейно за себе си, отделено от сетивния свят.
към текста >>
Възприятие
то материалният елемента на познанието което ни е дадено чрез външните сетива, и понятието формалното -, чрез което познаваме
възприятие
то като необходимо, стоят едно до друго като обективно изискващи се елементи, но така, че понятието не се намира в отделните членове на една поредица от явления, а в едно отношение на същите един към друг.
Гьоте изразява това с думите: "Понятието е сбор, идеята резултат на опитността; за извличането на понятието се изисква ум, за схващането на идеята се изисква разум"* (*Сентенции и проза, Ест. Науки IV/2, стр.579). С това ние обяснихме онзи вид действителност, която е присъща на Гьотевия първичен организъм (първично растение или първично животно). Този Гьотев метод е явно единствено възможният, за да проникнем в същността на света на организмите. При неорганичното същественото, което трябва да разглеждаме е, че в неговото разнообразие явлението не е тъждествено с обясняващата го закономерност, а само сочи на последната като на нещо външно.
Възприятието материалният елемента на познанието което ни е дадено чрез външните сетива, и понятието формалното -, чрез което познаваме възприятието като необходимо, стоят едно до друго като обективно изискващи се елементи, но така, че понятието не се намира в отделните членове на една поредица от явления, а в едно отношение на същите един към друг.
Това отношение, което обхваща разнообразието в едно единно цяло, е основано в отделните части на даденото, но като цялото не стига до едно реално, конкретно явление. До външното съществуване в обекта стигат само членовете на това отношение. Единството, понятието се явява като такова само в нашия ум. На него се пада задачата да обхване разнообразието на явлението, то се отнася към това последното като сбор. Тук ние имаме работа с една двойност, с разнообразната вещ, която съзерцаваме, и с единството, което мислим.
към текста >>
Обясняващото формалното на познанието, понятието и обясненото материалното,
възприятие
то са тъждествени.
Отношението на отделните членове на едно цяло от явления /организма/ е станало нещо действително. То не се явява като нещо конкретно само в нашия ум, а в самия обект, в който то произвежда от себе си разнообразието. Понятието няма само ролята на един сбор, на нещо обгръщащо, обхващащо, което има своя обект вън от себе си; то е станало изцяло едно с него. Това, което ние гледаме, не е вече различно от онова, чрез което мислим гледаното; ние гледаме понятието като самата идея. Ето защо Гьоте нарича способността, чрез която разбираме органическата природа, съзерцателна разсъдъчна способност.
Обясняващото формалното на познанието, понятието и обясненото материалното, възприятието са тъждествени.
Идеята, чрез която схващаме органическото, е следователно съществено различна от понятието, чрез което обясняваме неорганичното; тя не само обхваща едно дадено разнообразие като един сбор а изнася от себе си своето собствено съдържание. Тя е резултат на даденото /на опитността/, конкретно явление. Тук се крие причината, защо в неорганическата естествена наука говорим за закони (природни закони) и обясняваме фактите чрез тях, а в органичната природа напротив вършим това чрез типове. Законът не е едно и също нещо с разнообразието на възприятието, което той владее, той стои над него; обаче в типа идейното и реалното са станали единство, разнообразието може да бъде обяснено само като изхождащо от една точка на тъждественото с него цяло. В познаването на това отношение между науката и неорганичното и онази на органичното се състои важното в Гьотевото изследване.
към текста >>
Законът не е едно и също нещо с разнообразието на
възприятие
то, което той владее, той стои над него; обаче в типа идейното и реалното са станали единство, разнообразието може да бъде обяснено само като изхождащо от една точка на тъждественото с него цяло.
Ето защо Гьоте нарича способността, чрез която разбираме органическата природа, съзерцателна разсъдъчна способност. Обясняващото формалното на познанието, понятието и обясненото материалното, възприятието са тъждествени. Идеята, чрез която схващаме органическото, е следователно съществено различна от понятието, чрез което обясняваме неорганичното; тя не само обхваща едно дадено разнообразие като един сбор а изнася от себе си своето собствено съдържание. Тя е резултат на даденото /на опитността/, конкретно явление. Тук се крие причината, защо в неорганическата естествена наука говорим за закони (природни закони) и обясняваме фактите чрез тях, а в органичната природа напротив вършим това чрез типове.
Законът не е едно и също нещо с разнообразието на възприятието, което той владее, той стои над него; обаче в типа идейното и реалното са станали единство, разнообразието може да бъде обяснено само като изхождащо от една точка на тъждественото с него цяло.
В познаването на това отношение между науката и неорганичното и онази на органичното се състои важното в Гьотевото изследване. Ето защо греши се, когато днес многократно това изследване се обявява като един предшественик на онзи монизъм, който иска да основе един единен възглед за природата, обхващащ както органичното така и неорганичното, чрез това, че приписва на органичното, свежда органичното до същите закони механо-физическите категории и природни закони -, които обуславят неорганичното. Как Гьоте си представя един монистичен възглед, това ние виждаме. Начинът, по който той обяснява органичното, е съществено различен от този, по който той постъпва при неорганичното. Той иска да счита механичния начин на обяснение строго отделен от това, което е от по-висше естество.*(*Сентенции в проза, а.а. О. стр.413).
към текста >>
Изграденият върху себе си тип съдържа възможността да приеме при своята изява безкрайно разнообразни форми; и тези форми са обект на нашето сетивно
възприятие
, те са живеещите във времето и пространството родове и видове на организмите.
Неес фон Евенбек пише на 24 юни 1820 година*(*Също II,19.): "във вашия труд, който нарекохте "опит за обяснение на метаморфозата на растенията", растението говори първо между нас за самото себе си, заплете и мене хубаво очовечаване, когато бях още млад. Най-после Фойгт* (*също II, 360) пише на 6 юни 1831 година: "С живо участие и покорна благодарност аз започнах да чета малката книга за метаморфозата, която ме завладя като съучастник на това учение и ме свърза здраво исторически с него. Странно е, че учените са се отнесли по-тривиално спрямо метаморфозата на животните /разбирам не старата метаморфоза на насекомите, а тази изходяща от гръбначния стълб/ отколкото към тази на растенията. Независимо от плагиатите и злоупотребите, тихото признание би имало своето основание в това, че при нея те вярваха, че ще има да рискуват по-малко. Защото при скелета изолираните кости остават вечно същите, обаче в ботаниката метаморфозата застрашава да преобърне цялата терминология и следователно определението на видовете, и слабите се страхуват следователно, защото не знаят, до къде може да доведе нещо подобно." Тук е налице съзнанието, че един нов вид виждаме на индивидуалното трябва да настъпи; и от този нов възглед трябва да произлезе новата систематика, разглеждането на особеното.
Изграденият върху себе си тип съдържа възможността да приеме при своята изява безкрайно разнообразни форми; и тези форми са обект на нашето сетивно възприятие, те са живеещите във времето и пространството родове и видове на организмите.
Схващайки онази обща идея, типа, нашият дух е разбрал цялото царство на организмите в неговото единство. Когато той гледа сега въплъщаването на типа във всяка отделна изявена форма, последната става разбираема за него; тя му се явява като една от степените, в които типът се осъществява. И да покаже тези различни степени, тази трябваше да бъде същността на систематиката, която Гьоте искаше да основе. Както в животинското така и в растителното царство царува една завишаваща се поредица на развитие; организмите се делят на съвършени и несъвършени. Как е възможно това?
към текста >>
Следователно то трябва да седи в самия тип; идеята за първичното същество можеше да бъде само една такава, която развива от себе си едно съдържание съгласно една намираща се в самата нея необходимост, което съдържание се явява след това в света на явленията под една друга форма под формата на
възприятие
то.
То стана нещо обективно за него едва чрез онзи разговор с Шилер, който предаваме по-долу*. /*Естеств. Науки I, стр.108 и следв./ Шилер позна веднага идейното естество на Гьотевото прарастение и твърдеше, че на нещо подобно не може да се припише никаква действителност. Това подбуди Гьоте да размишлява върху отношението на това, което той наричаше тип, с емпиричната действителност. Тук той се натъкна на една проблема, която е една от най-важните за човешкото изследване въобще: Нито един от отделните емпирични обекти не отговарят напълно на неговия тип; нито едно същество в природата не беше тъждествено с него. Следователно съдържанието на понятието за типа не може да произхожда от сетивния свят като такъв, въпреки че то се добива при този сетивен свят.
Следователно то трябва да седи в самия тип; идеята за първичното същество можеше да бъде само една такава, която развива от себе си едно съдържание съгласно една намираща се в самата нея необходимост, което съдържание се явява след това в света на явленията под една друга форма под формата на възприятието.
В това отношение интересно е да видим, как самият Гьоте застава срещу емпиричните природоизследователи за истинската опитност и строгото различаване на идеята от обекта. В 1796 година Зьомеринг му изпраща една книга, в която той (Зьомеринг) се опитва да открие седалището на душата. В едно писмо, което отправя до Зьомеринг на 28 август 1796 година, Гьоте намира че той е вплел твърде много метафизика в своите възгледи; една идея върху предмети на опитността няма никакво оправдание, когато тя излиза вън от тях, когато не е основа на в същността на самите обекти. Според него при обектите на опитността идеята е един орган, който трябва да обхване като необходима връзка това, което иначе би било възприемано само в едно сляпо редуване едно до друго и едно след друго. Обаче от това, че идеята не може да прибави нищо ново към обекта, следва, че самият този последен, по неговата собствена същност, е нещо идейно; че въобще емпиричната действителност трябва да има две страни: Едната, според които тя е нещо особено, индивидуално, другата, според която тя е нещо идейно-общо.
към текста >>
2.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче никак не може да се разбере, защо Фолкелт схваща лишените от връзка образи на
възприятие
то като представи и с това предварително си отрязва пътя към едно възможно обективно познание.
виждаме един камък, който лети срещу една стъклена плоча, пробива я и после след определено време пада на земята. Питаме: Какво е дадено тук в непосредствената опитност? Една поредица от последователни зрителни възприятия, изхождащи от местата, които камъкът последователно е заел, една поредица от звукови възприятия при строшаването на стъклената плоча, отхвръкването на парчета стъкло и т.н. Ако не искаме да измамваме себе си, трябва да кажем: На непосредствената опитност не е дадено нищо повече от този лишен от връзка агрегат от възприемателни актове. Същото строго разграничаване на непосредствено възприеманото (на сетивната опитност) намираме и при Фолкелт в неговата отлична книга "Квантовата теория на познанието анализирана според нейните основни принципи" /Хамбург 1879 г./, която принадлежи към най-хубавото, което философията е произвела.
Обаче никак не може да се разбере, защо Фолкелт схваща лишените от връзка образи на възприятието като представи и с това предварително си отрязва пътя към едно възможно обективно познание.
Да се схваща непосредствената опитност като едно цяло от представи, това е решително един предразсъдък. Когато имам пред себе си един предмет, аз виждам на него форма, цвят; възприемам на него определена твърдост и т.н. Дали този агрегат от образи дадени от моите сетива е нещо намиращо се вън от мене, дали той е само построение от представи: Аз предварително не зная това. Както не мога предварително безмислителна преценка да позная затоплянето на камъка като последствие на слънчевите лъчи, така също аз не зная, в какво отношение се намира даденият ми свят към моята мислителна способност. Фолкелт поставя на върха (начело) на теорията на познанието изречението: "Че ние имаме едно разнообразие от така и така устроени представи".
към текста >>
На
възприятие
то са дадени ъглите.
Но къде една действителна наука има работа, къде една такава наука има нещо общо с този въпрос? Да разгледаме математиката! Тя има пред себе си едно построение, което се е родило от пресичането на три прави линии: един триъгълник. Трите ъгъла се намират в едно неизменно отношение (ъглите); те правят заедно един разпънат ъгъл или са равни на два прави ъгъла / = 180 градуса/. Това е едно математическо съждение.
На възприятието са дадени ъглите.
Въз основа на мислителна преценка се получава горното познавателно съждение. То установява една връзка на трите образа на възприятието. Тук не става дума за размисъл върху някой намиращ се зад представата на триъгълника предмет. И така постъпват всички науки. Те предават нишката от един образ на представата към
към текста >>
То установява една връзка на трите образа на
възприятие
то.
Тя има пред себе си едно построение, което се е родило от пресичането на три прави линии: един триъгълник. Трите ъгъла се намират в едно неизменно отношение (ъглите); те правят заедно един разпънат ъгъл или са равни на два прави ъгъла / = 180 градуса/. Това е едно математическо съждение. На възприятието са дадени ъглите. Въз основа на мислителна преценка се получава горното познавателно съждение.
То установява една връзка на трите образа на възприятието.
Тук не става дума за размисъл върху някой намиращ се зад представата на триъгълника предмет. И така постъпват всички науки. Те предават нишката от един образ на представата към друг образ на представата, създават ред в това, което за непосредственото възприятие е един хаос: Никъде обаче не се взема под внимание нещо вън от даденото. Истината не е съгласуваността /съвпадението/ на една представа с нейния предмет, а изразът на едно отношение на два възприети факта.
към текста >>
друг образ на представата, създават ред в това, което за непосредственото
възприятие
е един хаос: Никъде обаче не се взема под внимание нещо вън от даденото.
Въз основа на мислителна преценка се получава горното познавателно съждение. То установява една връзка на трите образа на възприятието. Тук не става дума за размисъл върху някой намиращ се зад представата на триъгълника предмет. И така постъпват всички науки. Те предават нишката от един образ на представата към
друг образ на представата, създават ред в това, което за непосредственото възприятие е един хаос: Никъде обаче не се взема под внимание нещо вън от даденото.
Истината не е съгласуваността /съвпадението/ на една представа с нейния предмет, а изразът на едно отношение на два възприети факта. Да се върнем отново към нашия пример с хвърления камък. Ние свързваме зрителните възприятия, които изхождат от отделните места, където се намира камъкът. Това свързване дава една крива линия /траектория/; получаваме закона на наклоненото хвърляне; когато по-нататък вземем под внимание материалния състав на стъклото след това летящия камък като причина, строшената стъклена плоча като следствие и т.н., ние сме пропили даденото с понятие така, че то става разбираемо. Цялата тази работа, която обхваща разнообразието на възприятието в едно понятно единство, се извършва вътре в нашето съзнание.
към текста >>
Цялата тази работа, която обхваща разнообразието на
възприятие
то в едно понятно единство, се извършва вътре в нашето съзнание.
друг образ на представата, създават ред в това, което за непосредственото възприятие е един хаос: Никъде обаче не се взема под внимание нещо вън от даденото. Истината не е съгласуваността /съвпадението/ на една представа с нейния предмет, а изразът на едно отношение на два възприети факта. Да се върнем отново към нашия пример с хвърления камък. Ние свързваме зрителните възприятия, които изхождат от отделните места, където се намира камъкът. Това свързване дава една крива линия /траектория/; получаваме закона на наклоненото хвърляне; когато по-нататък вземем под внимание материалния състав на стъклото след това летящия камък като причина, строшената стъклена плоча като следствие и т.н., ние сме пропили даденото с понятие така, че то става разбираемо.
Цялата тази работа, която обхваща разнообразието на възприятието в едно понятно единство, се извършва вътре в нашето съзнание.
Идейната връзка на образите на възприятието не е дадена чрез сетивата, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух. За едно същество надарено само със способността да възприема сетивно цялата тази работа не би съществувала. За него външния свят би останал онзи лишен от връзка хаос на възприятието, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас. Така мястото, където образите на възприятието се явяват в тяхната идейна връзка, където тази идейна връзка е поставена пред образите на възприятията като техен понятен насрещен образ, е човешкото съзнание. Ако и сега тази понятна /закономерна/ връзка да е произведена по нейното субстанциално устройство в съзнанието, от това съвсем не следва, че тя е само от субективно естество по нейното значение.
към текста >>
Идейната връзка на образите на
възприятие
то не е дадена чрез сетивата, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух.
Истината не е съгласуваността /съвпадението/ на една представа с нейния предмет, а изразът на едно отношение на два възприети факта. Да се върнем отново към нашия пример с хвърления камък. Ние свързваме зрителните възприятия, които изхождат от отделните места, където се намира камъкът. Това свързване дава една крива линия /траектория/; получаваме закона на наклоненото хвърляне; когато по-нататък вземем под внимание материалния състав на стъклото след това летящия камък като причина, строшената стъклена плоча като следствие и т.н., ние сме пропили даденото с понятие така, че то става разбираемо. Цялата тази работа, която обхваща разнообразието на възприятието в едно понятно единство, се извършва вътре в нашето съзнание.
Идейната връзка на образите на възприятието не е дадена чрез сетивата, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух.
За едно същество надарено само със способността да възприема сетивно цялата тази работа не би съществувала. За него външния свят би останал онзи лишен от връзка хаос на възприятието, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас. Така мястото, където образите на възприятието се явяват в тяхната идейна връзка, където тази идейна връзка е поставена пред образите на възприятията като техен понятен насрещен образ, е човешкото съзнание. Ако и сега тази понятна /закономерна/ връзка да е произведена по нейното субстанциално устройство в съзнанието, от това съвсем не следва, че тя е само от субективно естество по нейното значение. По нейното съдържание тя произхожда напротив също така от обективността, както по нейната понятна форма произхожда от съзнанието.
към текста >>
За него външния свят би останал онзи лишен от връзка хаос на
възприятие
то, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас.
Ние свързваме зрителните възприятия, които изхождат от отделните места, където се намира камъкът. Това свързване дава една крива линия /траектория/; получаваме закона на наклоненото хвърляне; когато по-нататък вземем под внимание материалния състав на стъклото след това летящия камък като причина, строшената стъклена плоча като следствие и т.н., ние сме пропили даденото с понятие така, че то става разбираемо. Цялата тази работа, която обхваща разнообразието на възприятието в едно понятно единство, се извършва вътре в нашето съзнание. Идейната връзка на образите на възприятието не е дадена чрез сетивата, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух. За едно същество надарено само със способността да възприема сетивно цялата тази работа не би съществувала.
За него външния свят би останал онзи лишен от връзка хаос на възприятието, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас.
Така мястото, където образите на възприятието се явяват в тяхната идейна връзка, където тази идейна връзка е поставена пред образите на възприятията като техен понятен насрещен образ, е човешкото съзнание. Ако и сега тази понятна /закономерна/ връзка да е произведена по нейното субстанциално устройство в съзнанието, от това съвсем не следва, че тя е само от субективно естество по нейното значение. По нейното съдържание тя произхожда напротив също така от обективността, както по нейната понятна форма произхожда от съзнанието. Тя е необходимото обективно допълнение на образа на възприятието. Именно поради това, че образът на възприятието е нещо напълно, незавършено, ние сме принудени да му прибавим на него като сетивна опитност необходимото допълнение.
към текста >>
Така мястото, където образите на
възприятие
то се явяват в тяхната идейна връзка, където тази идейна връзка е поставена пред образите на възприятията като техен понятен насрещен образ, е човешкото съзнание.
Това свързване дава една крива линия /траектория/; получаваме закона на наклоненото хвърляне; когато по-нататък вземем под внимание материалния състав на стъклото след това летящия камък като причина, строшената стъклена плоча като следствие и т.н., ние сме пропили даденото с понятие така, че то става разбираемо. Цялата тази работа, която обхваща разнообразието на възприятието в едно понятно единство, се извършва вътре в нашето съзнание. Идейната връзка на образите на възприятието не е дадена чрез сетивата, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух. За едно същество надарено само със способността да възприема сетивно цялата тази работа не би съществувала. За него външния свят би останал онзи лишен от връзка хаос на възприятието, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас.
Така мястото, където образите на възприятието се явяват в тяхната идейна връзка, където тази идейна връзка е поставена пред образите на възприятията като техен понятен насрещен образ, е човешкото съзнание.
Ако и сега тази понятна /закономерна/ връзка да е произведена по нейното субстанциално устройство в съзнанието, от това съвсем не следва, че тя е само от субективно естество по нейното значение. По нейното съдържание тя произхожда напротив също така от обективността, както по нейната понятна форма произхожда от съзнанието. Тя е необходимото обективно допълнение на образа на възприятието. Именно поради това, че образът на възприятието е нещо напълно, незавършено, ние сме принудени да му прибавим на него като сетивна опитност необходимото допълнение. Ако непосредствено даденото би било толкова достатъчно за себе си, че да не възниква за нас на всяка негова точка една проблема, ние никога не бихме се нуждаели да излезем извън него.
към текста >>
Тя е необходимото обективно допълнение на образа на
възприятие
то.
За едно същество надарено само със способността да възприема сетивно цялата тази работа не би съществувала. За него външния свят би останал онзи лишен от връзка хаос на възприятието, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас. Така мястото, където образите на възприятието се явяват в тяхната идейна връзка, където тази идейна връзка е поставена пред образите на възприятията като техен понятен насрещен образ, е човешкото съзнание. Ако и сега тази понятна /закономерна/ връзка да е произведена по нейното субстанциално устройство в съзнанието, от това съвсем не следва, че тя е само от субективно естество по нейното значение. По нейното съдържание тя произхожда напротив също така от обективността, както по нейната понятна форма произхожда от съзнанието.
Тя е необходимото обективно допълнение на образа на възприятието.
Именно поради това, че образът на възприятието е нещо напълно, незавършено, ние сме принудени да му прибавим на него като сетивна опитност необходимото допълнение. Ако непосредствено даденото би било толкова достатъчно за себе си, че да не възниква за нас на всяка негова точка една проблема, ние никога не бихме се нуждаели да излезем извън него. Обаче образите на възприятието не следват някак така един друг и един от друг, че ние да ги виждаме като взаимни последствия на един от друг; те следват напротив от нещо друго, което е затворено за сетивното схващане. Срещу тях застава схващането в понятия и обхваща също и онази част на действителността, която остава затворена за сетивата. Познанието би било направо един ненужен процес, ако в опитността на сетивата би ни било доставено нещо завършено.
към текста >>
Именно поради това, че образът на
възприятие
то е нещо напълно, незавършено, ние сме принудени да му прибавим на него като сетивна опитност необходимото допълнение.
За него външния свят би останал онзи лишен от връзка хаос на възприятието, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас. Така мястото, където образите на възприятието се явяват в тяхната идейна връзка, където тази идейна връзка е поставена пред образите на възприятията като техен понятен насрещен образ, е човешкото съзнание. Ако и сега тази понятна /закономерна/ връзка да е произведена по нейното субстанциално устройство в съзнанието, от това съвсем не следва, че тя е само от субективно естество по нейното значение. По нейното съдържание тя произхожда напротив също така от обективността, както по нейната понятна форма произхожда от съзнанието. Тя е необходимото обективно допълнение на образа на възприятието.
Именно поради това, че образът на възприятието е нещо напълно, незавършено, ние сме принудени да му прибавим на него като сетивна опитност необходимото допълнение.
Ако непосредствено даденото би било толкова достатъчно за себе си, че да не възниква за нас на всяка негова точка една проблема, ние никога не бихме се нуждаели да излезем извън него. Обаче образите на възприятието не следват някак така един друг и един от друг, че ние да ги виждаме като взаимни последствия на един от друг; те следват напротив от нещо друго, което е затворено за сетивното схващане. Срещу тях застава схващането в понятия и обхваща също и онази част на действителността, която остава затворена за сетивата. Познанието би било направо един ненужен процес, ако в опитността на сетивата би ни било доставено нещо завършено. Всяко обгръщане, подреждане, групиране на сетивните факти не би имало никаква обективна стойност.
към текста >>
Обаче образите на
възприятие
то не следват някак така един друг и един от друг, че ние да ги виждаме като взаимни последствия на един от друг; те следват напротив от нещо друго, което е затворено за сетивното схващане.
Ако и сега тази понятна /закономерна/ връзка да е произведена по нейното субстанциално устройство в съзнанието, от това съвсем не следва, че тя е само от субективно естество по нейното значение. По нейното съдържание тя произхожда напротив също така от обективността, както по нейната понятна форма произхожда от съзнанието. Тя е необходимото обективно допълнение на образа на възприятието. Именно поради това, че образът на възприятието е нещо напълно, незавършено, ние сме принудени да му прибавим на него като сетивна опитност необходимото допълнение. Ако непосредствено даденото би било толкова достатъчно за себе си, че да не възниква за нас на всяка негова точка една проблема, ние никога не бихме се нуждаели да излезем извън него.
Обаче образите на възприятието не следват някак така един друг и един от друг, че ние да ги виждаме като взаимни последствия на един от друг; те следват напротив от нещо друго, което е затворено за сетивното схващане.
Срещу тях застава схващането в понятия и обхваща също и онази част на действителността, която остава затворена за сетивата. Познанието би било направо един ненужен процес, ако в опитността на сетивата би ни било доставено нещо завършено. Всяко обгръщане, подреждане, групиране на сетивните факти не би имало никаква обективна стойност. Познанието има смисъл само тогава, когато считаме дадената на сетивната форма като незавършена, когато то е за нас нещо половинчато, което крие в себе си нещо още по-висше, което обаче не е вече сетивно възприемаемо. Ето защо и мисленето не трябва да бъде схващано така, като че то прибавя нещо към съдържанието на действителността.
към текста >>
Да познаваме значи: Да прибавим към половината действителност на сетивната опитност
възприятие
то на мисленето, за да стане нейният образ пълен.
Както окото възприема цветове, а ухото звуци, така и мисленето възприема идеи. Ето защо идеализмът може много добре да се съедини с принципа на емпиричното изследване. Идеята не е съдържание на субективното мислене, а резултат на изследването. Когато заставаме с отворени сетива пред действителността, тя се явява срещу нас. Тя ни се явява в онази форма, която не можем да считаме за нейна истинска форма, едва тогава, когато поставяме в движение нашето мислене.
Да познаваме значи: Да прибавим към половината действителност на сетивната опитност възприятието на мисленето, за да стане нейният образ пълен.
Всичко се свежда до това, как човек си представя отношението на идеята и на сетивната действителност. Под сетивна действителност аз разбирам целокупността на възприятията, които човешките сетива ни доставят. Тук най-разпространено мнение е, че понятието е само едно средство принадлежащо на съзнанието, чрез което овладява данните на действителността. Същността на действителността се намира в самите неща по себе си, ако ние бихме били действително в състояние да стигнем до основата на нещата, ние все пак не бихме могли да овладеем самата тази основа, а само понятното изображение на същата. Тук се предполага два съвършено отделни свята.
към текста >>
Аз вече отбелязах, че този възглед води до последствието на една съвършена съгласуваност на понятието /идеята/ и на
възприятие
то.
Тук се предполага два съвършено отделни свята. Обективният външен свят, който носи в себе си своята същност, основите на своето съществуване, и субективно-идеалният вътрешен свят, който трябва да бъде едно изображение под формата на понятия навъншния свят. Съгласуването на тези два свята би било теоретико-познавателният идеал на този основен възглед. Към това последното аз причислявам не само естествено-научното направление на нашата епоха, а и философията на Кант, на Шопенхауер и на новокантианците и не по-малко последната фаза на философията на Шелинг. Всички тези направления си съвпадат в това, че търсят същността /есенцията/ на света в нещо транссубективно и от тяхната гледна точка трябва да допуснат, че субективно-идейният свят, който поради това е за тях също само свят на представите, не означава нищо за самата действителност, а единствено за човешкото съзнание.
Аз вече отбелязах, че този възглед води до последствието на една съвършена съгласуваност на понятието /идеята/ и на възприятието.
Това, което се намира предварително в това последното, трябва отново да се съдържа в неговото изображение под форма на понятия, само че в идейна форма. По отношение на съдържанието и двата свята би трябвало да се покриват напълно. Отношенията на пространствено-времевата действителност би трябвало да се повторят точно в идеята, само че вместо възприеманите намерения, форма, цвят и т.н. би трябвало да съществува съответната представа. Когато виждам например един триъгълник, неговите очертания, големина, посока на неговите страни и т.н.
към текста >>
Обаче това мнение почива само на едно пълно непознаване не само на съдържанието на понятието, а също и на
възприятие
то.
Това мнение счита именно, че понятното единство е като такова въобще без всяко съдържание, че то се ражда само благодарение на това че се изоставят известни определения в обектите на опитността, а напротив се изтъква общото и се въплъщава в нашия интелект за едно по-удобно обгръщане на разнообразието на обективната действителност според принципа: да бъде обгърната с духа цялата опитност с възможно по-малък брой общи единици т.е. според принципа на най-малкото количество сила. Наред с модерната натурфилософия на това становище стои и Шопенхауер. Обаче в неговите най-рязка и поради това най-едностранчива последователност то е застъпено в съчинението на Рихард Авенариус: "Философията като мислене на света съобразно принципа на най-малкото количество сила”. Предисловие към една критика на чистата опитност /Лайпциг,1876 г./.
Обаче това мнение почива само на едно пълно непознаване не само на съдържанието на понятието, а също и на възприятието.
За да се създаде тук яснота, необходимо е да се върнем на основата, която съпоставя възприятието като нещо особено на понятието като нещо общо. Трябва да се запитаме: В какво се състои всъщност характеристиката на особеното? Може ли тя да бъде определена понятно /с помощта на понятията/? Можем ли да кажем: Това понятно единство трябва да се разпадне в тези или онези възприемаеми, особени разнообразности? Не, е съвсем определеният отговор.
към текста >>
За да се създаде тук яснота, необходимо е да се върнем на основата, която съпоставя
възприятие
то като нещо особено на понятието като нещо общо.
според принципа на най-малкото количество сила. Наред с модерната натурфилософия на това становище стои и Шопенхауер. Обаче в неговите най-рязка и поради това най-едностранчива последователност то е застъпено в съчинението на Рихард Авенариус: "Философията като мислене на света съобразно принципа на най-малкото количество сила”. Предисловие към една критика на чистата опитност /Лайпциг,1876 г./. Обаче това мнение почива само на едно пълно непознаване не само на съдържанието на понятието, а също и на възприятието.
За да се създаде тук яснота, необходимо е да се върнем на основата, която съпоставя възприятието като нещо особено на понятието като нещо общо.
Трябва да се запитаме: В какво се състои всъщност характеристиката на особеното? Може ли тя да бъде определена понятно /с помощта на понятията/? Можем ли да кажем: Това понятно единство трябва да се разпадне в тези или онези възприемаеми, особени разнообразности? Не, е съвсем определеният отговор. Самото понятие никак не познава особеността.
към текста >>
Но след като ние не познаваме един междинен член между
възприятие
и понятие ако не бихме искали да цитираме фантастично-мистичните схеми на Кант, които днес се считат за нещо несериозно тези елементи трябва да принадлежат на самото
възприятие
.
Може ли тя да бъде определена понятно /с помощта на понятията/? Можем ли да кажем: Това понятно единство трябва да се разпадне в тези или онези възприемаеми, особени разнообразности? Не, е съвсем определеният отговор. Самото понятие никак не познава особеността. Следователно тази особеност трябва да се намира в елементи, които като такива са съвсем недостъпни за понятието.
Но след като ние не познаваме един междинен член между възприятие и понятие ако не бихме искали да цитираме фантастично-мистичните схеми на Кант, които днес се считат за нещо несериозно тези елементи трябва да принадлежат на самото възприятие.
Причината за особеността не може да бъде извлечена от понятието, а трябва да се търси в самото възприятие. Това, което съставлява особеността на един обект, не може да се разбира, а само да се вижда /възприема. Тази е причината, защо всяка философия, която иска да изведе от самото понятие цялата възприемаема действителност съобразно нейната особеност, трябва да се провали. В това се състои и класическата грешка на Фихте, който искаше да изведе /да дедуцира/ целия свят от съзнанието. Обаче който счита тази невъзможност като един недостатък на идеалната философия, той не постъпва по-разумно от философа Круг, един последовател на Кант, който изискваше от философията на тъждествеността тя да му изведе неговите писци.
към текста >>
Причината за особеността не може да бъде извлечена от понятието, а трябва да се търси в самото
възприятие
.
Можем ли да кажем: Това понятно единство трябва да се разпадне в тези или онези възприемаеми, особени разнообразности? Не, е съвсем определеният отговор. Самото понятие никак не познава особеността. Следователно тази особеност трябва да се намира в елементи, които като такива са съвсем недостъпни за понятието. Но след като ние не познаваме един междинен член между възприятие и понятие ако не бихме искали да цитираме фантастично-мистичните схеми на Кант, които днес се считат за нещо несериозно тези елементи трябва да принадлежат на самото възприятие.
Причината за особеността не може да бъде извлечена от понятието, а трябва да се търси в самото възприятие.
Това, което съставлява особеността на един обект, не може да се разбира, а само да се вижда /възприема. Тази е причината, защо всяка философия, която иска да изведе от самото понятие цялата възприемаема действителност съобразно нейната особеност, трябва да се провали. В това се състои и класическата грешка на Фихте, който искаше да изведе /да дедуцира/ целия свят от съзнанието. Обаче който счита тази невъзможност като един недостатък на идеалната философия, той не постъпва по-разумно от философа Круг, един последовател на Кант, който изискваше от философията на тъждествеността тя да му изведе неговите писци. Това, което различава действително по същество възприятието от идеята, е именно този елемент, който не може да бъде доведен в понятие и който именно трябва да бъде изпитан /да имаме опитност за него/.
към текста >>
Това, което различава действително по същество
възприятие
то от идеята, е именно този елемент, който не може да бъде доведен в понятие и който именно трябва да бъде изпитан /да имаме опитност за него/.
Причината за особеността не може да бъде извлечена от понятието, а трябва да се търси в самото възприятие. Това, което съставлява особеността на един обект, не може да се разбира, а само да се вижда /възприема. Тази е причината, защо всяка философия, която иска да изведе от самото понятие цялата възприемаема действителност съобразно нейната особеност, трябва да се провали. В това се състои и класическата грешка на Фихте, който искаше да изведе /да дедуцира/ целия свят от съзнанието. Обаче който счита тази невъзможност като един недостатък на идеалната философия, той не постъпва по-разумно от философа Круг, един последовател на Кант, който изискваше от философията на тъждествеността тя да му изведе неговите писци.
Това, което различава действително по същество възприятието от идеята, е именно този елемент, който не може да бъде доведен в понятие и който именно трябва да бъде изпитан /да имаме опитност за него/.
Чрез това понятието и възприятието стоят едно срещу друго наистина като подобни по същество, но въпреки това като различни страни на света. И тъй като възприятието изисква понятието, както обяснихме това, то доказва, че има своята есенция /своята същност/ не в своята особеност, а в понятната всеобщност. Обаче тази всеобщност трябва да бъде намерена според нейното явление едва в субекта: защото тя може да бъде добита от този последния. Понятието не може да заеме своето съдържание от опитността, защото то не приема именно в себе си характерната черта на опитността, особеността. Всичко, което съставлява тази последната, му е чуждо.
към текста >>
Чрез това понятието и
възприятие
то стоят едно срещу друго наистина като подобни по същество, но въпреки това като различни страни на света.
Това, което съставлява особеността на един обект, не може да се разбира, а само да се вижда /възприема. Тази е причината, защо всяка философия, която иска да изведе от самото понятие цялата възприемаема действителност съобразно нейната особеност, трябва да се провали. В това се състои и класическата грешка на Фихте, който искаше да изведе /да дедуцира/ целия свят от съзнанието. Обаче който счита тази невъзможност като един недостатък на идеалната философия, той не постъпва по-разумно от философа Круг, един последовател на Кант, който изискваше от философията на тъждествеността тя да му изведе неговите писци. Това, което различава действително по същество възприятието от идеята, е именно този елемент, който не може да бъде доведен в понятие и който именно трябва да бъде изпитан /да имаме опитност за него/.
Чрез това понятието и възприятието стоят едно срещу друго наистина като подобни по същество, но въпреки това като различни страни на света.
И тъй като възприятието изисква понятието, както обяснихме това, то доказва, че има своята есенция /своята същност/ не в своята особеност, а в понятната всеобщност. Обаче тази всеобщност трябва да бъде намерена според нейното явление едва в субекта: защото тя може да бъде добита от този последния. Понятието не може да заеме своето съдържание от опитността, защото то не приема именно в себе си характерната черта на опитността, особеността. Всичко, което съставлява тази последната, му е чуждо. Следователно то само трябва да си даде своето съдържание.
към текста >>
И тъй като
възприятие
то изисква понятието, както обяснихме това, то доказва, че има своята есенция /своята същност/ не в своята особеност, а в понятната всеобщност.
Тази е причината, защо всяка философия, която иска да изведе от самото понятие цялата възприемаема действителност съобразно нейната особеност, трябва да се провали. В това се състои и класическата грешка на Фихте, който искаше да изведе /да дедуцира/ целия свят от съзнанието. Обаче който счита тази невъзможност като един недостатък на идеалната философия, той не постъпва по-разумно от философа Круг, един последовател на Кант, който изискваше от философията на тъждествеността тя да му изведе неговите писци. Това, което различава действително по същество възприятието от идеята, е именно този елемент, който не може да бъде доведен в понятие и който именно трябва да бъде изпитан /да имаме опитност за него/. Чрез това понятието и възприятието стоят едно срещу друго наистина като подобни по същество, но въпреки това като различни страни на света.
И тъй като възприятието изисква понятието, както обяснихме това, то доказва, че има своята есенция /своята същност/ не в своята особеност, а в понятната всеобщност.
Обаче тази всеобщност трябва да бъде намерена според нейното явление едва в субекта: защото тя може да бъде добита от този последния. Понятието не може да заеме своето съдържание от опитността, защото то не приема именно в себе си характерната черта на опитността, особеността. Всичко, което съставлява тази последната, му е чуждо. Следователно то само трябва да си даде своето съдържание. Обикновено се казва, че обектът на опитността /или на опита/ е индивидуален, а понятието напротив е абстрактно, бедно в сравнение с пълносъдържателното възприятие, оскъдно, празно.
към текста >>
Обикновено се казва, че обектът на опитността /или на опита/ е индивидуален, а понятието напротив е абстрактно, бедно в сравнение с пълносъдържателното
възприятие
, оскъдно, празно.
И тъй като възприятието изисква понятието, както обяснихме това, то доказва, че има своята есенция /своята същност/ не в своята особеност, а в понятната всеобщност. Обаче тази всеобщност трябва да бъде намерена според нейното явление едва в субекта: защото тя може да бъде добита от този последния. Понятието не може да заеме своето съдържание от опитността, защото то не приема именно в себе си характерната черта на опитността, особеността. Всичко, което съставлява тази последната, му е чуждо. Следователно то само трябва да си даде своето съдържание.
Обикновено се казва, че обектът на опитността /или на опита/ е индивидуален, а понятието напротив е абстрактно, бедно в сравнение с пълносъдържателното възприятие, оскъдно, празно.
Но в какво се търси тук богатството на определенията? В техния брой, които трябва да бъде безкрайно голям в безкрайността на пространството. Затова пък понятието не е по-малко пълноопределено. При него числеността е заменена чрез качества. Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите.
към текста >>
Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на
възприятие
то липсва динамично-качественото на характерите.
Обикновено се казва, че обектът на опитността /или на опита/ е индивидуален, а понятието напротив е абстрактно, бедно в сравнение с пълносъдържателното възприятие, оскъдно, празно. Но в какво се търси тук богатството на определенията? В техния брой, които трябва да бъде безкрайно голям в безкрайността на пространството. Затова пък понятието не е по-малко пълноопределено. При него числеността е заменена чрез качества.
Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите.
Понятието е също така индивидуално, също така пълносъдържателно както възприятието. Разликата е само тази, че при обхващане съдържанието на опитността не е необходимо нищо друго освен отворени сетива, чисто пасивно поведение спрямо външния свят, докато идейната ядка на света трябва да се роди в духа чрез неговото собствено спонтанно поведение, ако тя въобще трябва да стигне до явление. Да се казва: Понятието е враг на живото гледане /възприятие/, това е едно безсмислено празнословие. Понятието във възприятието, то прибавя към неговото съдържание своето, бе да премахва първото защото това не е важно за него -, как тогава то ще бъде враг на възприятието! То е негов враг само тогава, когато една криво разбираща себе си философия иска да изведе цялото, богато съдържание на сетивния свят от идеята.
към текста >>
Понятието е също така индивидуално, също така пълносъдържателно както
възприятие
то.
Но в какво се търси тук богатството на определенията? В техния брой, които трябва да бъде безкрайно голям в безкрайността на пространството. Затова пък понятието не е по-малко пълноопределено. При него числеността е заменена чрез качества. Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите.
Понятието е също така индивидуално, също така пълносъдържателно както възприятието.
Разликата е само тази, че при обхващане съдържанието на опитността не е необходимо нищо друго освен отворени сетива, чисто пасивно поведение спрямо външния свят, докато идейната ядка на света трябва да се роди в духа чрез неговото собствено спонтанно поведение, ако тя въобще трябва да стигне до явление. Да се казва: Понятието е враг на живото гледане /възприятие/, това е едно безсмислено празнословие. Понятието във възприятието, то прибавя към неговото съдържание своето, бе да премахва първото защото това не е важно за него -, как тогава то ще бъде враг на възприятието! То е негов враг само тогава, когато една криво разбираща себе си философия иска да изведе цялото, богато съдържание на сетивния свят от идеята. Защото тогава, вместо живата природа, тя дава една празна схема от фрази.
към текста >>
Да се казва: Понятието е враг на живото гледане /
възприятие
/, това е едно безсмислено празнословие.
Затова пък понятието не е по-малко пълноопределено. При него числеността е заменена чрез качества. Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите. Понятието е също така индивидуално, също така пълносъдържателно както възприятието. Разликата е само тази, че при обхващане съдържанието на опитността не е необходимо нищо друго освен отворени сетива, чисто пасивно поведение спрямо външния свят, докато идейната ядка на света трябва да се роди в духа чрез неговото собствено спонтанно поведение, ако тя въобще трябва да стигне до явление.
Да се казва: Понятието е враг на живото гледане /възприятие/, това е едно безсмислено празнословие.
Понятието във възприятието, то прибавя към неговото съдържание своето, бе да премахва първото защото това не е важно за него -, как тогава то ще бъде враг на възприятието! То е негов враг само тогава, когато една криво разбираща себе си философия иска да изведе цялото, богато съдържание на сетивния свят от идеята. Защото тогава, вместо живата природа, тя дава една празна схема от фрази. До едно задоволително обяснение на това, се стига само по посочения от нас начин. Необходимостта да се премине към познанието чрез понятия би било направо неразбираема, ако понятието не би донесло нещо ново към сетивното възприятие.
към текста >>
Понятието във
възприятие
то, то прибавя към неговото съдържание своето, бе да премахва първото защото това не е важно за него -, как тогава то ще бъде враг на
възприятие
то!
При него числеността е заменена чрез качества. Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите. Понятието е също така индивидуално, също така пълносъдържателно както възприятието. Разликата е само тази, че при обхващане съдържанието на опитността не е необходимо нищо друго освен отворени сетива, чисто пасивно поведение спрямо външния свят, докато идейната ядка на света трябва да се роди в духа чрез неговото собствено спонтанно поведение, ако тя въобще трябва да стигне до явление. Да се казва: Понятието е враг на живото гледане /възприятие/, това е едно безсмислено празнословие.
Понятието във възприятието, то прибавя към неговото съдържание своето, бе да премахва първото защото това не е важно за него -, как тогава то ще бъде враг на възприятието!
То е негов враг само тогава, когато една криво разбираща себе си философия иска да изведе цялото, богато съдържание на сетивния свят от идеята. Защото тогава, вместо живата природа, тя дава една празна схема от фрази. До едно задоволително обяснение на това, се стига само по посочения от нас начин. Необходимостта да се премине към познанието чрез понятия би било направо неразбираема, ако понятието не би донесло нещо ново към сетивното възприятие. Чистото знание на опита не би могло да направи нито стъпка да превъзмогне милионите подробности, които се предлагат на нашето възприятие.
към текста >>
Необходимостта да се премине към познанието чрез понятия би било направо неразбираема, ако понятието не би донесло нещо ново към сетивното
възприятие
.
Да се казва: Понятието е враг на живото гледане /възприятие/, това е едно безсмислено празнословие. Понятието във възприятието, то прибавя към неговото съдържание своето, бе да премахва първото защото това не е важно за него -, как тогава то ще бъде враг на възприятието! То е негов враг само тогава, когато една криво разбираща себе си философия иска да изведе цялото, богато съдържание на сетивния свят от идеята. Защото тогава, вместо живата природа, тя дава една празна схема от фрази. До едно задоволително обяснение на това, се стига само по посочения от нас начин.
Необходимостта да се премине към познанието чрез понятия би било направо неразбираема, ако понятието не би донесло нещо ново към сетивното възприятие.
Чистото знание на опита не би могло да направи нито стъпка да превъзмогне милионите подробности, които се предлагат на нашето възприятие. Чистото знание на опита трябва логически да отрече своето собствено съдържание. Защото, за какво да създаваме още веднъж в понятието това, което и без това съществува във възприятието? Последователният позитивизъм би трябвало да преустанови след тези разсъждения всяка научна работа и да се предостави само на чистите случайности. Като не прави това, той фактически провежда това, което теоретически отрича.
към текста >>
Чистото знание на опита не би могло да направи нито стъпка да превъзмогне милионите подробности, които се предлагат на нашето
възприятие
.
Понятието във възприятието, то прибавя към неговото съдържание своето, бе да премахва първото защото това не е важно за него -, как тогава то ще бъде враг на възприятието! То е негов враг само тогава, когато една криво разбираща себе си философия иска да изведе цялото, богато съдържание на сетивния свят от идеята. Защото тогава, вместо живата природа, тя дава една празна схема от фрази. До едно задоволително обяснение на това, се стига само по посочения от нас начин. Необходимостта да се премине към познанието чрез понятия би било направо неразбираема, ако понятието не би донесло нещо ново към сетивното възприятие.
Чистото знание на опита не би могло да направи нито стъпка да превъзмогне милионите подробности, които се предлагат на нашето възприятие.
Чистото знание на опита трябва логически да отрече своето собствено съдържание. Защото, за какво да създаваме още веднъж в понятието това, което и без това съществува във възприятието? Последователният позитивизъм би трябвало да преустанови след тези разсъждения всяка научна работа и да се предостави само на чистите случайности. Като не прави това, той фактически провежда това, което теоретически отрича. Въобще както материализмът така включително и реализмът допускат това, което ние твърдим.
към текста >>
Защото, за какво да създаваме още веднъж в понятието това, което и без това съществува във
възприятие
то?
Защото тогава, вместо живата природа, тя дава една празна схема от фрази. До едно задоволително обяснение на това, се стига само по посочения от нас начин. Необходимостта да се премине към познанието чрез понятия би било направо неразбираема, ако понятието не би донесло нещо ново към сетивното възприятие. Чистото знание на опита не би могло да направи нито стъпка да превъзмогне милионите подробности, които се предлагат на нашето възприятие. Чистото знание на опита трябва логически да отрече своето собствено съдържание.
Защото, за какво да създаваме още веднъж в понятието това, което и без това съществува във възприятието?
Последователният позитивизъм би трябвало да преустанови след тези разсъждения всяка научна работа и да се предостави само на чистите случайности. Като не прави това, той фактически провежда това, което теоретически отрича. Въобще както материализмът така включително и реализмът допускат това, което ние твърдим. От нашата гледна точка е оправдан само техният подход, докато този подход се намира в най-крещящо противоречие с техните теоретически основни възгледи. От нашето становище се обяснява съвършено без противоречие необходимостта от научното познание и превъзмогването на опита /опитността/.
към текста >>
Колкото малко знаем, когато оставаме при непосредственото
възприятие
на сетивата, че падащият камък е причината за създадената вдлъбнатина на мястото, където той пада, толкова малко знае също и това, че той е представа.
За сетивата и двете имат еднакво значение, когато външно изглеждат подобни. На тази степен на разглеждане нещата Наполеон не е по-важен от историческа гледна точка от Ивана или Драгана в никое отдалечено планинско село. Дотук е стигнала днешната теория на познанието. Но че тя не е премислела ни най-малко изчерпателно тези истини, това ни показва обстоятелството че почти всички теоретици на познанието правят грешката да поставят веднага на този предварително неопределен и лишен от определение образ, срещу който ние застава ме на първата степен на нашето възприемане, сказуемото: Това е една представа. Това значи човек да накърнява по най-груб начин своето собствено, току-що добито разбиране.
Колкото малко знаем, когато оставаме при непосредственото възприятие на сетивата, че падащият камък е причината за създадената вдлъбнатина на мястото, където той пада, толкова малко знае също и това, че той е представа.
Както до причината можем да стигнем само чрез разнообразно размишление, така и до познанието, че светът е само представа, ако то би било вярно, ние бихме искали да стигнем само чрез размишление. Дали това, което сетивата ми доставят, е една реална същност, или то е само представи, върху това самите сетива не ми изясняват нищо. Светът на сетивата заставя срещу нас като изстрелян от пищов. Ако искаме да го имаме в неговата чистота, ние трябва да се въздържаме да му приписваме някакво характерно сказуемо. Само едно нещо можем да кажем: Той застава срещу нас, даден ни е.
към текста >>
Мисленето е призвано да разреши загадката, която ни поставя
възприятие
то.
Това, което видяхме по-нататък е: Непосредствено даденото ни оставя незадоволен и в неговата характеризирана форма. То застава срещу нас като едно изискване, като една загадка, която трябва да бъде разрешена. То ни казва: Ето аз съм тук; но така, както заставам срещу тебе, аз не съм в моята истинска форма. Като чуваме този глас отвън, като осъзнаваме, че стоим срещу една половинчатост, срещу една същност, която ни скрива своята по-добра част, ние долавяме вътре в нас дейността на онзи орган, чрез който добиваме осветление върху онази страна на действителността, чрез която сме в състояние да доведем половинчатостта до пълнота. Ние осъзнаваме, че това, което не виждаме, не чуваме, трябва да го допълним чрез мисленето.
Мисленето е призвано да разреши загадката, която ни поставя възприятието.
Ние добавяме яснота върху това отношение едва тогава, когато изследваме, защо сме незадоволени от вижданата с очите действителност, а сме задоволени напротив от мислената действителност. Вижданата действителност застава срещу нас като нещо завършено. Тя е просто пред нас; ние не сме допринесли нищо, за да бъде тя такава. Ето защо ние се чувстваме срещу една чужда същност, която не сме произвели, при произвеждането на която не сме присъствали. Ние стоим пред нещо станало.
към текста >>
Един мисловен образ не застава срещу мене, без аз самият да съм съдействувал за неговото възникване; той се явява в полето на моето
възприятие
само така, че аз изнасям нагоре от тъмната пропаст на невъзприемаемостта.
Тя е просто пред нас; ние не сме допринесли нищо, за да бъде тя такава. Ето защо ние се чувстваме срещу една чужда същност, която не сме произвели, при произвеждането на която не сме присъствали. Ние стоим пред нещо станало. Обаче ние можем да схванем само това, за което знаем, както е станало, как е възникнало; когато знаем, къде се намират нишките, за които е свързано това, което се явява пред нас. Различно е положението при нашето мислене.
Един мисловен образ не застава срещу мене, без аз самият да съм съдействувал за неговото възникване; той се явява в полето на моето възприятие само така, че аз изнасям нагоре от тъмната пропаст на невъзприемаемостта.
Мисълта се явява в мене не като завършен образ, както сетивното възприятие, а аз имам съзнание, че когато я задържам в една завършена форма, аз самият съм я довел до тази форма. Това, което стои пред мене, ми се явява не като нещо първично, а като нещо последно, като завършек на един процес, който е така сраснат с мене, че аз винаги съм стоял сред него. А това е именно, което трябва да изисквам при една вещ, която се явява в хоризонта на моето възприемане, за да я разбера. За мене не трябва да остане нищо тъмно; нищо не трябва да се яви като завършено; аз самият трябва да го проследя до онази степен, където то е станало нещо завършено. Именно поради това непосредствената форма на действителността, която обикновено наричаме опитност /или опит/ ни тласка към едно научно обработване.
към текста >>
Мисълта се явява в мене не като завършен образ, както сетивното
възприятие
, а аз имам съзнание, че когато я задържам в една завършена форма, аз самият съм я довел до тази форма.
Ето защо ние се чувстваме срещу една чужда същност, която не сме произвели, при произвеждането на която не сме присъствали. Ние стоим пред нещо станало. Обаче ние можем да схванем само това, за което знаем, както е станало, как е възникнало; когато знаем, къде се намират нишките, за които е свързано това, което се явява пред нас. Различно е положението при нашето мислене. Един мисловен образ не застава срещу мене, без аз самият да съм съдействувал за неговото възникване; той се явява в полето на моето възприятие само така, че аз изнасям нагоре от тъмната пропаст на невъзприемаемостта.
Мисълта се явява в мене не като завършен образ, както сетивното възприятие, а аз имам съзнание, че когато я задържам в една завършена форма, аз самият съм я довел до тази форма.
Това, което стои пред мене, ми се явява не като нещо първично, а като нещо последно, като завършек на един процес, който е така сраснат с мене, че аз винаги съм стоял сред него. А това е именно, което трябва да изисквам при една вещ, която се явява в хоризонта на моето възприемане, за да я разбера. За мене не трябва да остане нищо тъмно; нищо не трябва да се яви като завършено; аз самият трябва да го проследя до онази степен, където то е станало нещо завършено. Именно поради това непосредствената форма на действителността, която обикновено наричаме опитност /или опит/ ни тласка към едно научно обработване. Когато поставяме в течение нашето мислене, ние отиваме назад към останалите отначало скрити за нас условия на даденото; ние се издигаме активно от произведеното към произвежданото, стигаме дотам, сетивното възприятие да стане за нас също така прозрачно както и мисълта.
към текста >>
Когато поставяме в течение нашето мислене, ние отиваме назад към останалите отначало скрити за нас условия на даденото; ние се издигаме активно от произведеното към произвежданото, стигаме дотам, сетивното
възприятие
да стане за нас също така прозрачно както и мисълта.
Мисълта се явява в мене не като завършен образ, както сетивното възприятие, а аз имам съзнание, че когато я задържам в една завършена форма, аз самият съм я довел до тази форма. Това, което стои пред мене, ми се явява не като нещо първично, а като нещо последно, като завършек на един процес, който е така сраснат с мене, че аз винаги съм стоял сред него. А това е именно, което трябва да изисквам при една вещ, която се явява в хоризонта на моето възприемане, за да я разбера. За мене не трябва да остане нищо тъмно; нищо не трябва да се яви като завършено; аз самият трябва да го проследя до онази степен, където то е станало нещо завършено. Именно поради това непосредствената форма на действителността, която обикновено наричаме опитност /или опит/ ни тласка към едно научно обработване.
Когато поставяме в течение нашето мислене, ние отиваме назад към останалите отначало скрити за нас условия на даденото; ние се издигаме активно от произведеното към произвежданото, стигаме дотам, сетивното възприятие да стане за нас също така прозрачно както и мисълта.
По този начин нашата потребност от познание е задоволена. Ние можем да приключим научно с една вещ само тогава, когато сме проникнали напълно /без остатък/ непосредствено възприетото с мисленето. Един процес на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дейност. Една мисъл се явява като завършек на един процес, вътре в който ние стоим. Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем.
към текста >>
В обикновения живот ние имаме работа с една опитност, която е наполовина пропита от мисленето, която се явява вече повече или по-малко повдигната от тъмнината на
възприятие
то към светлата яснота на духовното схващане.
Различието на човешките мнения е също така обяснимо както различието на един пейзаж за двама наблюдатели намиращи се на различни места. Когато само човек е в състояние да стигне до света на мислите, той може да бъде сигурен, че има накрая един свят, който е общ на всички хора. Тогава може да се касае най-много за това, че ние схващаме този свят по един твърде едностранен начин, че стоим на едно становище, където той ни се явява именно в най-неблагоприятната светлина и т.н. Ние фактически никога не стоим срещу лишения от всякакво идейно съдържание сетивен свят. Най-много през първата детска възраст, когато не съществува още никаква следа от мислене, ние се приближаваме до чистото сетивно схващане.
В обикновения живот ние имаме работа с една опитност, която е наполовина пропита от мисленето, която се явява вече повече или по-малко повдигната от тъмнината на възприятието към светлата яснота на духовното схващане.
Науките работят върху това, да преодолеят тази тъмнина и да не оставят в опитността нищо, което не би било пропито от мисълта. А каква задача е изпълнила теорията на познанието спрямо другите науки? Тя ни даде осветление върху целта и задачата на всяка наука. Тя ни показа, какво значение има съдържанието на отделните науки. Нашата теория на познанието е науката за определението на всички други науки.
към текста >>
3.
10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Едно научно съждение се ражда чрез това, че ние съединяваме или две понятия или едно понятие и едно
възприятие
помежду им.
2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
Едно научно съждение се ражда чрез това, че ние съединяваме или две понятия или едно понятие и едно възприятие помежду им.
От първия род е съждението: Никакво следствие без причина; от втория: Лалето е едно растение. След това ежедневния живот познава още съждения, при които биват съединени възприятие с възприятие, например: Розата е червена. Когато произнасяме едно съждение, това става поради едно или друго основание. Но върху това основание може да има две различни мнения. Едното приема, че предметите /обективните/ основания, защо едно съждение, което произнасяме, е вярно, се намират отвъд онова, което ние дадено във възприятията и понятията влизащи в съждението.
към текста >>
След това ежедневния живот познава още съждения, при които биват съединени
възприятие
с
възприятие
, например: Розата е червена.
2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД Едно научно съждение се ражда чрез това, че ние съединяваме или две понятия или едно понятие и едно възприятие помежду им. От първия род е съждението: Никакво следствие без причина; от втория: Лалето е едно растение.
След това ежедневния живот познава още съждения, при които биват съединени възприятие с възприятие, например: Розата е червена.
Когато произнасяме едно съждение, това става поради едно или друго основание. Но върху това основание може да има две различни мнения. Едното приема, че предметите /обективните/ основания, защо едно съждение, което произнасяме, е вярно, се намират отвъд онова, което ние дадено във възприятията и понятията влизащи в съждението. Основанието, защо едно съждение е вярно, според това мнение не съвпада със субективните основания, от които ние произнасяме това съждение. Според това мнение нашите логически основания нямат нищо общо с обективните.
към текста >>
А даже и във външното или вътрешното
възприятие
?
Да искаме да обясним света чрез нещо реално, което не е идея, е едно такова противоречие, че ние съвсем не разбираме, как е въобще възможно то да спечели привърженици. Да обясним възприеманата за нас действителност чрез нещо което не се изявява вътре в мисленето, което даже трябва да бъде принципно различно от мисълта, за това ние нито можем да чувстваме нужда, нито пък е възможно такова едно начинание. Първо: Откъде да чувстваме ние нуждата да обясним света чрез нещо, което никъде не ни се натрапва, което се скрива от нас? И ако допуснем, че то застава срещу нас, тогава отново възниква въпросът: В каква форма и къде? В мисленето то все пак не може да бъде.
А даже и във външното или вътрешното възприятие?
Тогава какъв смисъл ще има да обясняваме сетивния свят чрез нещо, което качествено му е равностойно? Остава още едно трето положение: Да приемем, че имаме способността да се доберем до извънмисловната и най-реална същност по път различен от този на мисленето и възприятието. Който допуска това, той изпада в мистицизъм. Ние не искаме да се занимаваме с него; защото нас ни интерисува само отношението на мислене и битие, на идея и действителност. За мистицизма един мистик трябва да напише една теория на познанието.
към текста >>
Остава още едно трето положение: Да приемем, че имаме способността да се доберем до извънмисловната и най-реална същност по път различен от този на мисленето и
възприятие
то.
Първо: Откъде да чувстваме ние нуждата да обясним света чрез нещо, което никъде не ни се натрапва, което се скрива от нас? И ако допуснем, че то застава срещу нас, тогава отново възниква въпросът: В каква форма и къде? В мисленето то все пак не може да бъде. А даже и във външното или вътрешното възприятие? Тогава какъв смисъл ще има да обясняваме сетивния свят чрез нещо, което качествено му е равностойно?
Остава още едно трето положение: Да приемем, че имаме способността да се доберем до извънмисловната и най-реална същност по път различен от този на мисленето и възприятието.
Който допуска това, той изпада в мистицизъм. Ние не искаме да се занимаваме с него; защото нас ни интерисува само отношението на мислене и битие, на идея и действителност. За мистицизма един мистик трябва да напише една теория на познанието. Становището, което Шелинг заема в по-късния период на своя живот, според което с помощта на нашия разум ние развиваме само що-то на мировото съдържание, но не можем да стигнем до че-то, ни се струва най-голямата нелепост. Защото за нас че-то е пред поставка на що-то и ние не бихме знаели, как бихме искали да стигнем до що-то на дадено нещо, чието Че не би било предварително сигурно установено.
към текста >>
4.
10_4. ВЪРХУ ГРАНИЦИТЕ НА ПОЗНАНИЕТО И ОБРАЗУВАНЕТО НА ХИПОТЕЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Може да се случи, защото да имаме предчувствието за нещо действително, че то е тук, обаче се изплъзва от нашето
възприятие
.
Касае се само двете да бъдат съответно свързани. Обяснението не е ни какво търсене на нещо непознато, а само едно справяне с взаимното отношение на две известни. На нас никога не би трябвало да ни хрумне, да обясним нещо дадено чрез нещо, за което нямаме никакво знание. Следователно съвсем не може да става дума за принципни граници на обяснението. Без съмнение тук се намесва нещо, което привидно дава право на теорията за граници на познанието.
Може да се случи, защото да имаме предчувствието за нещо действително, че то е тук, обаче се изплъзва от нашето възприятие.
Ние можем да възприемаме известни следи действия на дадено нещо и след това да приемем, че това нещо съществува. И тук може горе-долу да се говори за една граница на знанието. Това, което предполагаме за недостижимо, е налице, обаче то не е нещо, от което може принципно да бъде обяснено нещо; то е нещо подлежащо на възприемане, макар и невъзприемано. Пречките, които правят аз да не го възприемам, не са никакви принципни граници на познанието, а чисто случайни, външни. Те могат много добре да бъдат преодоляни.
към текста >>
5.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Това ни води до едно такова следствие, където причината на едно такова следствие ни се явява отново във формата на едно външно
възприятие
, а това е понятието за сила.
Тук на действащия обект е непосредствено присъща идеята; и ако пред него би застанало едно друго по-висше същество, то не би могло да намери в неговата дейност нищо друго, освен това, което самият действащ обект е заложил в своята дейност. Защото една съвършена човешка деятелност е резултат на нашите намерения и само това. Когато гледаме едно произведение на природата, което действува върху едно друго такова, нещата се представят така: Ние виждаме едно действие; това действие е обусловено от закони, които могат да бъдат обхванати в понятия. Но ако искаме да разберем действието, тогава не е достатъчно да го свържем с някакви закони, трябва да имаме една втора възприемаема но следваща да бъде отново претопена в понятия вещ. Когато виждаме една следа в почвата, ние търсим предмета, който е направил тази следа.
Това ни води до едно такова следствие, където причината на едно такова следствие ни се явява отново във формата на едно външно възприятие, а това е понятието за сила.
Силата може да застане срещу нас само там, където идеята ни се явява първо на един възприемаем обект и едва под тази форма действа върху един друг обект. Противоположното на това имаме, когато посредничеството отпада, когато идеята пристъпва непосредствено към сетивния свят. Тук идеята сама се явява като действаща причина. Тук именно е мястото, където можем да говорим за воля. Следователно волята е самата идея схващана като сила.
към текста >>
Когато имам
възприятие
за едно действие /следствие/ и търся към него причината, тези две понятия съвсем не са достатъчни за моята потребност да обясня нещата.
Воля без идея би била нищо. Същото не може да се каже за идеята, защото дейността е един неин елемент, докато тя е носеща себе си същност. Това можем да кажем като характеристика на човешката дейност. Ние преминаваме към една нейно втора отличителна черта, която се налага по необходимост от казаното дотук. Обяснението на един процес в природата е едно намиране на условията на този процес: Едно търсене на произвеждащия фактор към даденото произведение.
Когато имам възприятие за едно действие /следствие/ и търся към него причината, тези две понятия съвсем не са достатъчни за моята потребност да обясня нещата.
Аз трябва да стигна до законите, според които тази причина произвежда това действие. Това не е така при човешката деятелност. Тук самата закономерност, която обуславя едно явление, влиза в действие; това, което създава едно произведение, се явява само на арената на действието. Ние имаме работа с едно проявяващо се съществуване, при което можем да останем, при което нямаме нужда да питаме за условия лежащи по-дълбоко. Ние сме разбрали едно произведение на изкуството, когато познаваме идеята, която е въплътена в него; нямаме нужда да питаме за една по-нататъшна закономерна връзка между идея /причина/ и произведение /следствие/.
към текста >>
6.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Следователно пространство и време са предпоставки на моето сетивно
възприятие
.
Аз мога да си представя въобще, че цялото разнообразие от неща и процеси го няма, че то не съществува. Но това, което не мога да си представя, че го няма, е пространството и времето. За мене не може да съществува нищо, което да не бъде пространствено и времево. Даже ако съществува нещо безпространствено и безвремево, аз не мога да си представя нищо без време и без пространство. Дали пространството и времето са присъщи на нещата, това аз не зная; аз зная само, че за мене нещата трябва да се явят в тези форми.
Следователно пространство и време са предпоставки на моето сетивно възприятие.
Аз не зная нищо за вещта в себе си; зная само, как тя трябва да се яви за мене, ако трябва да съществува за мене. С тези принципи Кант въвежда един нов проблем. Той се явява в науката с една нова постановка на въпросите. Вместо да пита както предишните философи: Как са устроени нещата? , той пита: Как трябва да ни се явят нещата, за да могат те да станат обект на нашето знание?
към текста >>
Когато Гьоте казва: "Всичко, което съзираме и за което можем да говорим, са само проявления на идеята", и когато той изисква човек да развие в себе си една такава познавателна способност, че идеята да стане за него също така нагледна, както външното
възприятие
е за сетивата, той стои на онази почва, където идеята е не само явление на съзнанието, а обективен миров принцип; мисленето е просияването в съзнанието на онова, което съставлява обективно света.
Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство. Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията. Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни. Който не прави това предположение, той никога не може да оправдае, защо въобще трябва да търси нещо върху света чрез размишление посредством идеите. Със своя обективен идеализъм Едуард фон Хартман стои на почвата на Гьотевия възглед за света.
Когато Гьоте казва: "Всичко, което съзираме и за което можем да говорим, са само проявления на идеята", и когато той изисква човек да развие в себе си една такава познавателна способност, че идеята да стане за него също така нагледна, както външното възприятие е за сетивата, той стои на онази почва, където идеята е не само явление на съзнанието, а обективен миров принцип; мисленето е просияването в съзнанието на онова, което съставлява обективно света.
Следователно същественото в идеята не е това, което тя е за нас, за нашето съзнание, а това, което е в самата себе си. Защото чрез своята собствена същност тя стои като принцип на основата на света. Ето защо мисленето е едно съзиране на онова, което е по себе си и за себе си. Следователно, въпреки че идеята съвсем не би стигнала до изява, ако не съществуваше никакво съзнание, все пак тя трябва да бъде схващана така, че не съзнателността съставлява нейната характерна черта а това, което тя е по себе си, което се намира в самата нея, за което осъзнаването не прави нищо. Ето защо според Едуард фон Хартман ние трябва да поставим идеята на основата на света като нещо настъпателно действащо, независимо от осъзнаването.
към текста >>
7.
15. ГЬОТЕ И ЕСТЕСТВЕНОНАУЧНИЯТ ИЛЮЗИОНИЗЪМ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
А това разсъждение ни дава следното: Кое у
възприятие
то може да бъде наречено "субективно"?
Противоречията на тази физиологическа теория са изложени и се намират в главата "Гьоте против атомизма". Тук като субективна може да се назове само формата на движение на мозъчното вещество. Колкото и далече да отидем с изследването на процесите в субекта, по този път ние винаги трябва да останем в областта на механическото. И никъде в центъра не ще открием усещането. Остава следователно само философското разсъждение, за да може да получим осветление върху субективността и обективността на усещането.
А това разсъждение ни дава следното: Кое у възприятието може да бъде наречено "субективно"?
Без да имаме една точна анализа на понятието "субективно", ние въобще не можем да напредваме. Субективността не може да бъде определена чрез нищо друго освен чрез самата себе си. Всичко, което не може да се докаже, че е обусловено от субекта, не трябва да бъде наречено "субективно". А сега трябва да се запитаме: кое можем да назовем като свойствено на човешкия субект? Това, което той може да изпита на себе си чрез външно или вътрешно възприятие.
към текста >>
Това, което той може да изпита на себе си чрез външно или вътрешно
възприятие
.
А това разсъждение ни дава следното: Кое у възприятието може да бъде наречено "субективно"? Без да имаме една точна анализа на понятието "субективно", ние въобще не можем да напредваме. Субективността не може да бъде определена чрез нищо друго освен чрез самата себе си. Всичко, което не може да се докаже, че е обусловено от субекта, не трябва да бъде наречено "субективно". А сега трябва да се запитаме: кое можем да назовем като свойствено на човешкия субект?
Това, което той може да изпита на себе си чрез външно или вътрешно възприятие.
Чрез външно възприятие ние схващаме телесното устройство, чрез вътрешната опитност нашето собствено мислене, чувстване и воление. Кое може сега да бъде наречено в първия смисъл? Устройството на целия организъм, следователно също и на сетивните органи и на мозъка, които вероятно ще се явят в малко по-друга модификация при всеки човек. Обаче всичко, което може да бъде доказано по този път, е само една определена форма в подреждането и функцията на веществата, които са посредници на усещането. Следователно субективен е само пътят, който усещането трябва да измине, преди то да може да бъде наречено мое усещане.
към текста >>
Чрез външно
възприятие
ние схващаме телесното устройство, чрез вътрешната опитност нашето собствено мислене, чувстване и воление.
Без да имаме една точна анализа на понятието "субективно", ние въобще не можем да напредваме. Субективността не може да бъде определена чрез нищо друго освен чрез самата себе си. Всичко, което не може да се докаже, че е обусловено от субекта, не трябва да бъде наречено "субективно". А сега трябва да се запитаме: кое можем да назовем като свойствено на човешкия субект? Това, което той може да изпита на себе си чрез външно или вътрешно възприятие.
Чрез външно възприятие ние схващаме телесното устройство, чрез вътрешната опитност нашето собствено мислене, чувстване и воление.
Кое може сега да бъде наречено в първия смисъл? Устройството на целия организъм, следователно също и на сетивните органи и на мозъка, които вероятно ще се явят в малко по-друга модификация при всеки човек. Обаче всичко, което може да бъде доказано по този път, е само една определена форма в подреждането и функцията на веществата, които са посредници на усещането. Следователно субективен е само пътят, който усещането трябва да измине, преди то да може да бъде наречено мое усещане. Нашата организация е посредник на усещането и тези пътища на посредничеството са субективни; обаче самото усещане не е субективно.
към текста >>
8.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Това, което е опосредствувано по целия този път, е въпросното
възприятие
на червено.
Когато наричам това, което е разпростряно в пространството "тела", аз мога да си представя такива тела, чиито изменения притежаващи червения цвят? Тогава ще констатирам, че в отговор на моя въпрос ми се явяват механически, химически или други процеси. Сега аз мога да отида по-нататък и да изследвам процесите, които са станали от въпросната вещ по пътя до моя сетивен орган, за да опосредстват за мене усещането на червения цвят. Тук като такава посредници не могат да ми се представят освен процеси на движение или електрически токове или химически изменения. Същия резултат би трябвало да получа ако бих искал да изследвам по-нататъшното посредничество от сетивния орган до централното място в мозъка.
Това, което е опосредствувано по целия този път, е въпросното възприятие на червено.
Как това възприятие се представя в определена вещ, която стои на пътя от възбуждането до възприятието, това зависи единствено от естеството на тази вещ. Усещането съществува на всяко място, от възбудителя до мозъка, обаче не като такова, не разяснено, а така както това отговаря на естеството на предмета, който се намира на онова място. От това следва обаче една истина, която е в състояние да хвърли светлина върху цялата теоретическа основа на физиката и физиологията. Какво научавам аз от изследването на една вещ, която е обхваната от един процес, който в моето съзнание се явява като усещане? Аз не научавам повече, а само начина, как въпросната вещ отговаря на действието, което изхожда от усещането, или с други думи: Как се проявява едно усещане в някой предмет на пространствено-временния свят.
към текста >>
Как това
възприятие
се представя в определена вещ, която стои на пътя от възбуждането до
възприятие
то, това зависи единствено от естеството на тази вещ.
Тогава ще констатирам, че в отговор на моя въпрос ми се явяват механически, химически или други процеси. Сега аз мога да отида по-нататък и да изследвам процесите, които са станали от въпросната вещ по пътя до моя сетивен орган, за да опосредстват за мене усещането на червения цвят. Тук като такава посредници не могат да ми се представят освен процеси на движение или електрически токове или химически изменения. Същия резултат би трябвало да получа ако бих искал да изследвам по-нататъшното посредничество от сетивния орган до централното място в мозъка. Това, което е опосредствувано по целия този път, е въпросното възприятие на червено.
Как това възприятие се представя в определена вещ, която стои на пътя от възбуждането до възприятието, това зависи единствено от естеството на тази вещ.
Усещането съществува на всяко място, от възбудителя до мозъка, обаче не като такова, не разяснено, а така както това отговаря на естеството на предмета, който се намира на онова място. От това следва обаче една истина, която е в състояние да хвърли светлина върху цялата теоретическа основа на физиката и физиологията. Какво научавам аз от изследването на една вещ, която е обхваната от един процес, който в моето съзнание се явява като усещане? Аз не научавам повече, а само начина, как въпросната вещ отговаря на действието, което изхожда от усещането, или с други думи: Как се проявява едно усещане в някой предмет на пространствено-временния свят. Не само че един такъв пространствено-временен процес не е причината, която събужда в мене усещането, а напротив, истината е съвършено друга: Пространствено-временният процес е следствието на усещането в една пространствено-временно разпростряна вещ.
към текста >>
А сега нека се запитаме: От какво естество са тези процеси, които служат като посредници на
възприятие
то, на усещането?
Аз мога да включа по воля още много неща по пътя от възбудителя до възприемателния орган: При това във всяка едно от тези неща ще става само онова, което може да стане по силата на неговата природа. Затова пък усещането остава онова, което се проявява във всички тези процеси. Следователно в надлъжните трептения на въздуха при опосредствуването на звука или в хипотетичните осцилации на етера при опосредствуването на светлината не трябва да виждаме нищо друго освен начина, по който съответните усещания могат да се явят в една среда, която по своята природа е способна само да се разредява или сгъстява съответно да проявява трептящи движения. Самото усещане като такова аз не мога да намеря в този свят, защото то просто не може да бъде там. Обаче във въпросните процеси аз нямам дадено обективното на процесите на усещането, а една форма на тяхната изява.
А сега нека се запитаме: От какво естество са тези процеси, които служат като посредници на възприятието, на усещането?
Нима ние ги изследваме с други средства освен с помощта на сетивата? Нима мога аз да изследвам моите сетива с други средства освен пак само също с тези сетива? Нима периферният край на нервите, нима нагъванията на мозъка ми са дадени чрез нещо друго освен чрез сетивното възприятие? Всичко това е еднакво субективно и еднакво обективно, ако това различаване въобще би могло да се приеме като оправдано. Сега ние можем да обхванем нещата още по-точно.
към текста >>
Нима периферният край на нервите, нима нагъванията на мозъка ми са дадени чрез нещо друго освен чрез сетивното
възприятие
?
Самото усещане като такова аз не мога да намеря в този свят, защото то просто не може да бъде там. Обаче във въпросните процеси аз нямам дадено обективното на процесите на усещането, а една форма на тяхната изява. А сега нека се запитаме: От какво естество са тези процеси, които служат като посредници на възприятието, на усещането? Нима ние ги изследваме с други средства освен с помощта на сетивата? Нима мога аз да изследвам моите сетива с други средства освен пак само също с тези сетива?
Нима периферният край на нервите, нима нагъванията на мозъка ми са дадени чрез нещо друго освен чрез сетивното възприятие?
Всичко това е еднакво субективно и еднакво обективно, ако това различаване въобще би могло да се приеме като оправдано. Сега ние можем да обхванем нещата още по-точно. Проследявайки възприятието от неговото възбуждане до възприемателния орган, ние не изследваме нищо друго освен постоянното преминаване от едно възприятие към друго. "Червеното" съществува за нас като онова нещо, заради което въобще ние устройваме цялото изследване. То ни насочва към неговия възбудител.
към текста >>
Проследявайки
възприятие
то от неговото възбуждане до възприемателния орган, ние не изследваме нищо друго освен постоянното преминаване от едно
възприятие
към друго.
Нима ние ги изследваме с други средства освен с помощта на сетивата? Нима мога аз да изследвам моите сетива с други средства освен пак само също с тези сетива? Нима периферният край на нервите, нима нагъванията на мозъка ми са дадени чрез нещо друго освен чрез сетивното възприятие? Всичко това е еднакво субективно и еднакво обективно, ако това различаване въобще би могло да се приеме като оправдано. Сега ние можем да обхванем нещата още по-точно.
Проследявайки възприятието от неговото възбуждане до възприемателния орган, ние не изследваме нищо друго освен постоянното преминаване от едно възприятие към друго.
"Червеното" съществува за нас като онова нещо, заради което въобще ние устройваме цялото изследване. То ни насочва към неговия възбудител. В този последния ние наблюдаваме и други усещания освен тези, които са свързани с усещането на червено. Това са процеси на движение. Тези процеси на движение се явяват след това като по-нататъшни процеси на движение между възбудителя и сетивния орган и т.н.
към текста >>
Разбира се в моето
възприятие
и двете са едно и също нещо; защото в него трябва да присъства съдържанието на усещането, иначе аз не бих му обърнал внимание.
Обаче този процес трябва да стане на една материя, която няма нито начало, нито край, т.е. която е неразрушима, вечна. Тази материя трябва да бъде всъщност трайното, вечното в промяната на процесите. Заключението би било може би оправдано, ако понятието за време би било приложено по горния начин правилно към усещането. Но не трябва ли ние да правим строга разлика между съдържанието на усещането и появяването на същото?
Разбира се в моето възприятие и двете са едно и също нещо; защото в него трябва да присъства съдържанието на усещането, иначе аз не бих му обърнал внимание.
Но не е ли безразлично на това съдържание, взето чисто като такова, дали то влиза в този момент в моето съзнание и отново излиза от него след толкова и толкова секунди? Това, което съставлява съдържанието на усещането, т.е. онова, което единствено обективно има значение, е на пълно независимо от горното обстоятелство. Но това, което е на пълно безразлично за съдържанието на дадено нещо, не може да се счита като съществено условие за неговото съществуване. Обаче също и за един обективен процес, който има начало и край, нашето прилаган е на понятието за време не е правилно.
към текста >>
След гореизложеното можем да кажем: Сетивният образ на света е сбор от метаморфозиращи се съдържания на
възприятие
то без някаква стояща на тяхната основа материя.
Мога ли аз да кажа за същността на един факт: тя се ражда и умира? Аз мога само да кажа, че нейното съдържание обуславя едно друго съдържание и че тогава това обуславяне се явява като редуване на времето /като протичане на времето/. Същността на дадено нещо не може да бъде разрушена; защото тя е вън от всякакво време и обуславя това време. С това ние хвърлихме светлина върху две понятия, за които може да се намери още малко разбиране, върху същността и явлението. Който схваща нещата както ние ги схващаме, той не може да търси доказателства за неразрушимостта на същността на дадено нещо, защото разрушението включва в себе си понятието за време, което няма нищо общо със същността.
След гореизложеното можем да кажем: Сетивният образ на света е сбор от метаморфозиращи се съдържания на възприятието без някаква стояща на тяхната основа материя.
Но нашите забележки ни показаха и нещо друго. Видяхме, че не можем да говорим за един субективен характер на възприятията. Когато имаме едно възприятие, ние можем да проследим процесите от възбудителя до нашия централен орган; тук никъде не ще намерим една точка, където от обективността на невъзприеманото бихме искали да посочим към субективността на възприятието. С това е опроверган субективният характер на света на възприятията. Светът на възприятието съществува като основа на себе си съдържание, което предварително няма още нищо общо със субекта и обекта.
към текста >>
Когато имаме едно
възприятие
, ние можем да проследим процесите от възбудителя до нашия централен орган; тук никъде не ще намерим една точка, където от обективността на невъзприеманото бихме искали да посочим към субективността на
възприятие
то.
С това ние хвърлихме светлина върху две понятия, за които може да се намери още малко разбиране, върху същността и явлението. Който схваща нещата както ние ги схващаме, той не може да търси доказателства за неразрушимостта на същността на дадено нещо, защото разрушението включва в себе си понятието за време, което няма нищо общо със същността. След гореизложеното можем да кажем: Сетивният образ на света е сбор от метаморфозиращи се съдържания на възприятието без някаква стояща на тяхната основа материя. Но нашите забележки ни показаха и нещо друго. Видяхме, че не можем да говорим за един субективен характер на възприятията.
Когато имаме едно възприятие, ние можем да проследим процесите от възбудителя до нашия централен орган; тук никъде не ще намерим една точка, където от обективността на невъзприеманото бихме искали да посочим към субективността на възприятието.
С това е опроверган субективният характер на света на възприятията. Светът на възприятието съществува като основа на себе си съдържание, което предварително няма още нищо общо със субекта и обекта. Естествено с гореизложеното е засегнато само онова понятие за материята, което физиката поставя на основата на своите съзерцания и което тя отъждествява със старото, също така неоправдано понятие за веществото на метафизиката. Едно нещо е материята като истински реалното, което стои на основата на явленията, друго нещо е материята като явление, като феномен. Нашето разглеждане засяга само първото понятие.
към текста >>
Светът на
възприятие
то съществува като основа на себе си съдържание, което предварително няма още нищо общо със субекта и обекта.
След гореизложеното можем да кажем: Сетивният образ на света е сбор от метаморфозиращи се съдържания на възприятието без някаква стояща на тяхната основа материя. Но нашите забележки ни показаха и нещо друго. Видяхме, че не можем да говорим за един субективен характер на възприятията. Когато имаме едно възприятие, ние можем да проследим процесите от възбудителя до нашия централен орган; тук никъде не ще намерим една точка, където от обективността на невъзприеманото бихме искали да посочим към субективността на възприятието. С това е опроверган субективният характер на света на възприятията.
Светът на възприятието съществува като основа на себе си съдържание, което предварително няма още нищо общо със субекта и обекта.
Естествено с гореизложеното е засегнато само онова понятие за материята, което физиката поставя на основата на своите съзерцания и което тя отъждествява със старото, също така неоправдано понятие за веществото на метафизиката. Едно нещо е материята като истински реалното, което стои на основата на явленията, друго нещо е материята като явление, като феномен. Нашето разглеждане засяга само първото понятие. Последното не се засяга от него. Защото, когато наричам "материя" това, което изпълва пространството, това е просто една дума за едно явление, на което не може да се препише никаква по-висша реалност, освен тази, която се приписва и на другите явления.
към текста >>
Защото задачата на познанието би била изпълнена изцяло и без остатък още във
възприятие
то.
Защото, когато наричам "материя" това, което изпълва пространството, това е просто една дума за едно явление, на което не може да се препише никаква по-висша реалност, освен тази, която се приписва и на другите явления. Нужно е само при това да държа постоянно в съзнанието си този характер на материята. Светът на това, което ни се представя като възприятия, т.е. пространственост, движение, покой, сила, светлина, топлина, цвят, звук, електричество и т.н., това е обектът на всяка наука. Ако сега възприеманият образ на света би бил такъв, че така както той се явява за нашите сетива би се изявил неразмътен в неговата същност, с други думи, ако всичко, което се явява като явление, би било един съвършен, несмущаван от нищо отпечатък на вътрешната същност на нещата, тогава науката би била най-непотребното нещо на света.
Защото задачата на познанието би била изпълнена изцяло и без остатък още във възприятието.
Ние не бихме могли тогава да направим разлика между същност и явление. И двете биха се слели като напълно тъждествени. Но работата не стои така. Да предположим, че съдържащият се в света на фактите елемент А стои в някаква връзка с елемента Б. Естествено, съобразно нашите изложения, и двата елемента не са нищо повече от явления.
към текста >>
9.
16_2. СИСТЕМАТА НА ЕСТЕСТВЕНАТА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Качествата, които са дадени на моето сетивно
възприятие
, аз не мога да превърна в нещо друго чрез никакво размишление в понятия.
2. СИСТЕМАТА НА ЕСТЕСТВЕНАТА НАУКА Лесно би могло да изглежда, като че с нашите изследвания, които признават на мисленето само едно право целяща само обхващането на възприятията, ние поставяме под съмнение самостоятелното значение на понятията и идеите, за които отначало така енергично се застъпихме. Само едно недостатъчно тълкуване на това изследване може да доведе до това мнение. Какво постига мисленето, когато то установява връзката на възприятията? Да разгледаме две възприятия, А и Б, те ни са дадени като лишени от понятия същности.
Качествата, които са дадени на моето сетивно възприятие, аз не мога да превърна в нещо друго чрез никакво размишление в понятия.
Аз не мога също да намеря никакво мислително качество, чрез което бих могъл да построя това, което ми е дадено в сетивната действителност, ако би ми липсвало възприятието. Аз не бих могъл никога да създам на един слепец за червения цвят представата за качеството "червено", даже ако бих му описал същото със всички мислими средства чрез понятия. Следователно сетивното възприятие съдържа нещо, което никога не влиза в понятието; което трябва да бъде възприето /чрез сетивата/, ако трябва въобще да стане обект на нашето познание. Следователно, каква роля играе понятието, което ние свързваме с някое сетивно възприятие? Явно то трябва да бъде един съвършено самостоятелен елемент, да прибави нещо ново, което наистина принадлежи на възприятието, на сетивата, но което не се проявява в сетивното възприятие.
към текста >>
Аз не мога също да намеря никакво мислително качество, чрез което бих могъл да построя това, което ми е дадено в сетивната действителност, ако би ми липсвало
възприятие
то.
Лесно би могло да изглежда, като че с нашите изследвания, които признават на мисленето само едно право целяща само обхващането на възприятията, ние поставяме под съмнение самостоятелното значение на понятията и идеите, за които отначало така енергично се застъпихме. Само едно недостатъчно тълкуване на това изследване може да доведе до това мнение. Какво постига мисленето, когато то установява връзката на възприятията? Да разгледаме две възприятия, А и Б, те ни са дадени като лишени от понятия същности. Качествата, които са дадени на моето сетивно възприятие, аз не мога да превърна в нещо друго чрез никакво размишление в понятия.
Аз не мога също да намеря никакво мислително качество, чрез което бих могъл да построя това, което ми е дадено в сетивната действителност, ако би ми липсвало възприятието.
Аз не бих могъл никога да създам на един слепец за червения цвят представата за качеството "червено", даже ако бих му описал същото със всички мислими средства чрез понятия. Следователно сетивното възприятие съдържа нещо, което никога не влиза в понятието; което трябва да бъде възприето /чрез сетивата/, ако трябва въобще да стане обект на нашето познание. Следователно, каква роля играе понятието, което ние свързваме с някое сетивно възприятие? Явно то трябва да бъде един съвършено самостоятелен елемент, да прибави нещо ново, което наистина принадлежи на възприятието, на сетивата, но което не се проявява в сетивното възприятие. Сега обаче няма съмнение, че това нова "нещо", което понятието прибавя към сетивното възприятие, изразява именно това, което иде насреща на нашата потребност от обяснение.
към текста >>
Следователно сетивното
възприятие
съдържа нещо, което никога не влиза в понятието; което трябва да бъде възприето /чрез сетивата/, ако трябва въобще да стане обект на нашето познание.
Какво постига мисленето, когато то установява връзката на възприятията? Да разгледаме две възприятия, А и Б, те ни са дадени като лишени от понятия същности. Качествата, които са дадени на моето сетивно възприятие, аз не мога да превърна в нещо друго чрез никакво размишление в понятия. Аз не мога също да намеря никакво мислително качество, чрез което бих могъл да построя това, което ми е дадено в сетивната действителност, ако би ми липсвало възприятието. Аз не бих могъл никога да създам на един слепец за червения цвят представата за качеството "червено", даже ако бих му описал същото със всички мислими средства чрез понятия.
Следователно сетивното възприятие съдържа нещо, което никога не влиза в понятието; което трябва да бъде възприето /чрез сетивата/, ако трябва въобще да стане обект на нашето познание.
Следователно, каква роля играе понятието, което ние свързваме с някое сетивно възприятие? Явно то трябва да бъде един съвършено самостоятелен елемент, да прибави нещо ново, което наистина принадлежи на възприятието, на сетивата, но което не се проявява в сетивното възприятие. Сега обаче няма съмнение, че това нова "нещо", което понятието прибавя към сетивното възприятие, изразява именно това, което иде насреща на нашата потребност от обяснение. Ние сме в състояние да разберем някакъв елемент в сетивния свят едва тогава, когато имаме едно понятие за него. Това, което достъпната за сетивата действителност ни предлага, ние винаги можем да посочваме на него; и всеки, който има възможността да възприема именно този въпросен елемент, знае, за какво става дума.
към текста >>
Следователно, каква роля играе понятието, което ние свързваме с някое сетивно
възприятие
?
Да разгледаме две възприятия, А и Б, те ни са дадени като лишени от понятия същности. Качествата, които са дадени на моето сетивно възприятие, аз не мога да превърна в нещо друго чрез никакво размишление в понятия. Аз не мога също да намеря никакво мислително качество, чрез което бих могъл да построя това, което ми е дадено в сетивната действителност, ако би ми липсвало възприятието. Аз не бих могъл никога да създам на един слепец за червения цвят представата за качеството "червено", даже ако бих му описал същото със всички мислими средства чрез понятия. Следователно сетивното възприятие съдържа нещо, което никога не влиза в понятието; което трябва да бъде възприето /чрез сетивата/, ако трябва въобще да стане обект на нашето познание.
Следователно, каква роля играе понятието, което ние свързваме с някое сетивно възприятие?
Явно то трябва да бъде един съвършено самостоятелен елемент, да прибави нещо ново, което наистина принадлежи на възприятието, на сетивата, но което не се проявява в сетивното възприятие. Сега обаче няма съмнение, че това нова "нещо", което понятието прибавя към сетивното възприятие, изразява именно това, което иде насреща на нашата потребност от обяснение. Ние сме в състояние да разберем някакъв елемент в сетивния свят едва тогава, когато имаме едно понятие за него. Това, което достъпната за сетивата действителност ни предлага, ние винаги можем да посочваме на него; и всеки, който има възможността да възприема именно този въпросен елемент, знае, за какво става дума. Чрез понятието ние сме в състояние да кажем нещо за сетивния свят, което не може да бъде възприето /чрез сетивата/.
към текста >>
Явно то трябва да бъде един съвършено самостоятелен елемент, да прибави нещо ново, което наистина принадлежи на
възприятие
то, на сетивата, но което не се проявява в сетивното
възприятие
.
Качествата, които са дадени на моето сетивно възприятие, аз не мога да превърна в нещо друго чрез никакво размишление в понятия. Аз не мога също да намеря никакво мислително качество, чрез което бих могъл да построя това, което ми е дадено в сетивната действителност, ако би ми липсвало възприятието. Аз не бих могъл никога да създам на един слепец за червения цвят представата за качеството "червено", даже ако бих му описал същото със всички мислими средства чрез понятия. Следователно сетивното възприятие съдържа нещо, което никога не влиза в понятието; което трябва да бъде възприето /чрез сетивата/, ако трябва въобще да стане обект на нашето познание. Следователно, каква роля играе понятието, което ние свързваме с някое сетивно възприятие?
Явно то трябва да бъде един съвършено самостоятелен елемент, да прибави нещо ново, което наистина принадлежи на възприятието, на сетивата, но което не се проявява в сетивното възприятие.
Сега обаче няма съмнение, че това нова "нещо", което понятието прибавя към сетивното възприятие, изразява именно това, което иде насреща на нашата потребност от обяснение. Ние сме в състояние да разберем някакъв елемент в сетивния свят едва тогава, когато имаме едно понятие за него. Това, което достъпната за сетивата действителност ни предлага, ние винаги можем да посочваме на него; и всеки, който има възможността да възприема именно този въпросен елемент, знае, за какво става дума. Чрез понятието ние сме в състояние да кажем нещо за сетивния свят, което не може да бъде възприето /чрез сетивата/. От това се осветлява обаче непосредствено следното.
към текста >>
Сега обаче няма съмнение, че това нова "нещо", което понятието прибавя към сетивното
възприятие
, изразява именно това, което иде насреща на нашата потребност от обяснение.
Аз не мога също да намеря никакво мислително качество, чрез което бих могъл да построя това, което ми е дадено в сетивната действителност, ако би ми липсвало възприятието. Аз не бих могъл никога да създам на един слепец за червения цвят представата за качеството "червено", даже ако бих му описал същото със всички мислими средства чрез понятия. Следователно сетивното възприятие съдържа нещо, което никога не влиза в понятието; което трябва да бъде възприето /чрез сетивата/, ако трябва въобще да стане обект на нашето познание. Следователно, каква роля играе понятието, което ние свързваме с някое сетивно възприятие? Явно то трябва да бъде един съвършено самостоятелен елемент, да прибави нещо ново, което наистина принадлежи на възприятието, на сетивата, но което не се проявява в сетивното възприятие.
Сега обаче няма съмнение, че това нова "нещо", което понятието прибавя към сетивното възприятие, изразява именно това, което иде насреща на нашата потребност от обяснение.
Ние сме в състояние да разберем някакъв елемент в сетивния свят едва тогава, когато имаме едно понятие за него. Това, което достъпната за сетивата действителност ни предлага, ние винаги можем да посочваме на него; и всеки, който има възможността да възприема именно този въпросен елемент, знае, за какво става дума. Чрез понятието ние сме в състояние да кажем нещо за сетивния свят, което не може да бъде възприето /чрез сетивата/. От това се осветлява обаче непосредствено следното. Ако същността на сетивното възприятие би била изчерпана в сетивното качество, тогава не би искало да се прибави нещо ново във формата на понятието.
към текста >>
Ако същността на сетивното
възприятие
би била изчерпана в сетивното качество, тогава не би искало да се прибави нещо ново във формата на понятието.
Сега обаче няма съмнение, че това нова "нещо", което понятието прибавя към сетивното възприятие, изразява именно това, което иде насреща на нашата потребност от обяснение. Ние сме в състояние да разберем някакъв елемент в сетивния свят едва тогава, когато имаме едно понятие за него. Това, което достъпната за сетивата действителност ни предлага, ние винаги можем да посочваме на него; и всеки, който има възможността да възприема именно този въпросен елемент, знае, за какво става дума. Чрез понятието ние сме в състояние да кажем нещо за сетивния свят, което не може да бъде възприето /чрез сетивата/. От това се осветлява обаче непосредствено следното.
Ако същността на сетивното възприятие би била изчерпана в сетивното качество, тогава не би искало да се прибави нещо ново във формата на понятието.
Следователно сетивното възприятие не е никаква цялост, а само една страна на тази цялост; а именно онази страна, която може да бъде само гледана. Едва чрез понятието ни става ясно това, което гледаме. Сега можем да изкажем съдържателното значение на това, което развихме методически в предидущата глава: Едва чрез обхващането с понятия на нещо дадено в сетивния свят се изявява що-то на даденото във възприятието. Ние не можем да изразим съдържанието на възприеманото /на вижданото/, защото това съдържание се изчерпва във въпроса как на възприеманото, т.е. във формата на появата.
към текста >>
Следователно сетивното
възприятие
не е никаква цялост, а само една страна на тази цялост; а именно онази страна, която може да бъде само гледана.
Ние сме в състояние да разберем някакъв елемент в сетивния свят едва тогава, когато имаме едно понятие за него. Това, което достъпната за сетивата действителност ни предлага, ние винаги можем да посочваме на него; и всеки, който има възможността да възприема именно този въпросен елемент, знае, за какво става дума. Чрез понятието ние сме в състояние да кажем нещо за сетивния свят, което не може да бъде възприето /чрез сетивата/. От това се осветлява обаче непосредствено следното. Ако същността на сетивното възприятие би била изчерпана в сетивното качество, тогава не би искало да се прибави нещо ново във формата на понятието.
Следователно сетивното възприятие не е никаква цялост, а само една страна на тази цялост; а именно онази страна, която може да бъде само гледана.
Едва чрез понятието ни става ясно това, което гледаме. Сега можем да изкажем съдържателното значение на това, което развихме методически в предидущата глава: Едва чрез обхващането с понятия на нещо дадено в сетивния свят се изявява що-то на даденото във възприятието. Ние не можем да изразим съдържанието на възприеманото /на вижданото/, защото това съдържание се изчерпва във въпроса как на възприеманото, т.е. във формата на появата. Следователно в понятието ние намираме що-то, другото съдържание на даденото в сетивния свят под формата на възприятие.
към текста >>
Сега можем да изкажем съдържателното значение на това, което развихме методически в предидущата глава: Едва чрез обхващането с понятия на нещо дадено в сетивния свят се изявява що-то на даденото във
възприятие
то.
Чрез понятието ние сме в състояние да кажем нещо за сетивния свят, което не може да бъде възприето /чрез сетивата/. От това се осветлява обаче непосредствено следното. Ако същността на сетивното възприятие би била изчерпана в сетивното качество, тогава не би искало да се прибави нещо ново във формата на понятието. Следователно сетивното възприятие не е никаква цялост, а само една страна на тази цялост; а именно онази страна, която може да бъде само гледана. Едва чрез понятието ни става ясно това, което гледаме.
Сега можем да изкажем съдържателното значение на това, което развихме методически в предидущата глава: Едва чрез обхващането с понятия на нещо дадено в сетивния свят се изявява що-то на даденото във възприятието.
Ние не можем да изразим съдържанието на възприеманото /на вижданото/, защото това съдържание се изчерпва във въпроса как на възприеманото, т.е. във формата на появата. Следователно в понятието ние намираме що-то, другото съдържание на даденото в сетивния свят под формата на възприятие. Следователно едва в понятието светът добива своето пълно съдържание. Но ние открихме, че понятието ни насочва вън от отделното явление към връзката на нещата.
към текста >>
Следователно в понятието ние намираме що-то, другото съдържание на даденото в сетивния свят под формата на
възприятие
.
Следователно сетивното възприятие не е никаква цялост, а само една страна на тази цялост; а именно онази страна, която може да бъде само гледана. Едва чрез понятието ни става ясно това, което гледаме. Сега можем да изкажем съдържателното значение на това, което развихме методически в предидущата глава: Едва чрез обхващането с понятия на нещо дадено в сетивния свят се изявява що-то на даденото във възприятието. Ние не можем да изразим съдържанието на възприеманото /на вижданото/, защото това съдържание се изчерпва във въпроса как на възприеманото, т.е. във формата на появата.
Следователно в понятието ние намираме що-то, другото съдържание на даденото в сетивния свят под формата на възприятие.
Следователно едва в понятието светът добива своето пълно съдържание. Но ние открихме, че понятието ни насочва вън от отделното явление към връзката на нещата. По този начин това, което в сетивния свят се явява отделно, изолирано се представя за понятието като единно цяло. Така чрез нашата естественонаучна методика се ражда крайната цел на монистичната естествена наука; обаче тя не е абстрактен монизъм, който предварително предполага единството и след това му подчинява по принудителен начин отделните на конкретното съществуване, а конкретният монизъм, който част по част показва, че привидното разнообразие на сетивното съществуване се оказва накрая като едно идейно единство. Множеството е само една форма, в която се изразява единството на мировото съдържание.
към текста >>
И двете, понятие и
възприятие
, не са наистина тъждествени, обаче понятието не се явява вън от сетивното разнообразие като закон, а вътре в него като принцип.
Всичко, което става с едно такова същество, може да се припише на влиянията на едно друго същество; и как двете действат едно върху друго, това може да бъде обяснено с един стоящ вън от тях закон. В тази сфера ние имаме работа с явления и закони, които, когато са първични, ние наричаме първични явления или проявления. Следователно в този случай понятното, което трябва да бъде възприето, стои вън от едно възприемано разнообразие. Обаче едно достъпно за сетивата единство може да сочи вече над себе си; то може, когато искаме да го схванем, да ни застави да преминем към други определения отколкото възприемаемите за нас. Тогава това, което може да бъде обхванато в понятия, се явява като достъпно за сетивата единство.
И двете, понятие и възприятие, не са наистина тъждествени, обаче понятието не се явява вън от сетивното разнообразие като закон, а вътре в него като принцип.
То стои на основата му като нещо проникващо го, не вече сетивно възпримаемо, което ние наричаме тип. С него има работа органичната естествена наука. Но и тук понятието не се явява в неговата свойствена форма като понятие, а първо като тип. Когато понятието не се явява вече само като такъв, като проникващ принцип, а в самата негова форма на понятие, тогава най-после се проявява това, което на ниските степени съществува само по същество. Тук самото понятие става възприятие.
към текста >>
Тук самото понятие става
възприятие
.
И двете, понятие и възприятие, не са наистина тъждествени, обаче понятието не се явява вън от сетивното разнообразие като закон, а вътре в него като принцип. То стои на основата му като нещо проникващо го, не вече сетивно възпримаемо, което ние наричаме тип. С него има работа органичната естествена наука. Но и тук понятието не се явява в неговата свойствена форма като понятие, а първо като тип. Когато понятието не се явява вече само като такъв, като проникващ принцип, а в самата негова форма на понятие, тогава най-после се проявява това, което на ниските степени съществува само по същество.
Тук самото понятие става възприятие.
Ние имаме работа със себесъзнателния човек. Природния закон, тип, понятие са трите форми, в които се проявява идейното. Природният закон е нещо абстрактно, стоящо над сетивното разнообразие, той владее неорганичната естествена наука. Типът вече съединява и двете в едно същество. Духовното става действаща същност, но то още не действа като такова, то не съществува като такова, а когато трябва да бъде разглеждано според неговото съществуване, то трябва да бъде като нещо сетивно.
към текста >>
Възприятие
и идея се покриват.
Типът вече съединява и двете в едно същество. Духовното става действаща същност, но то още не действа като такова, то не съществува като такова, а когато трябва да бъде разглеждано според неговото съществуване, то трябва да бъде като нещо сетивно. Така е в царството на органичната природа. Понятието съществува по възприемаем начин. В човешкото съзнание самото понятие е възприемаемото.
Възприятие и идея се покриват.
Именно идейното е това, което е виждано, възприемано. Ето защо на тази степен могат да се проявят също и идейните ядки на съществуването на по-ниските природни степени. С човешкото съзнание е дадена възможността, това, което на по-ниските степени на съществуване само Е, а не се изявява, да стане сега също изявяваща се действителност.
към текста >>
10.
16_3. СИСТЕМАТА НА ТЕОРИЯТА НА ЦВЕТОВЕТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Той не пита първо, какви процеси стават в окото, когато се ражда това или онова
възприятие
, а търси да разбере същината на това, което може да възникне чрез окото в живия акт на виждането.
Ето защо Гьоте поставя физиологичната теория на цветовете в началото. Но и тук неговото схващане е съществено различно от това, което обикновено се разбира под тази част на оптиката. Той не иска да обясни от строежа на окото неговите функции, а иска да разгледа окото при различни условия, за да стигне до познанието на неговите способности и сили. Неговият подход е и тук по същество наблюдателен. Какво настъпва, когато светлина и тъмнина действат върху окото; какво настъпва, когато ограничени образи влизат в отношение с него и т.н.?
Той не пита първо, какви процеси стават в окото, когато се ражда това или онова възприятие, а търси да разбере същината на това, което може да възникне чрез окото в живия акт на виждането.
За неговата цел това е първо единствено важния въпрос. Другият, строго погледната, не принадлежи на областта на физиологичната теория на цветовете, а на учението за човешкия организъм, т.е. на общата физиология. Гьоте има работа само с окото, доколкото то вижда, а не с обяснението на виждането, на зрението от онези възприятия, които можем да получим при мъртвото око. От там той преминава след това към обективните процеси, които причиняват явленията на цветовете.
към текста >>
11.
16_4. ГЬОТЕВОТО ПОНЯТИЕ ЗА ПРОСТРАНСТВОТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Първото измерение установява едно отношение между две сетивни възприятия*/*Сетивно
възприятие
означава тук същото нещо, което Кант нарича усещане/.
В този както и в безброй други случаи аз мога да получа понятието за приятелството въобще. Обаче по същество всички тези понятия са тъждествени едно с друго; и когато ги разглеждам от същата гледна точка, тогава се установява, че съм намерил едно единство. Аз отново съм се върнал към това, от което съм изходил. Следователно пространството е възгледът за неща, един начин, как нашият дух обхваща едно единство. При това трите измерения се отнасят по следния начин.
Първото измерение установява едно отношение между две сетивни възприятия*/*Сетивно възприятие означава тук същото нещо, което Кант нарича усещане/.
Следователно то е една конкретна представа. Второто измерение отнася две конкретни представи една към друга и чрез това преминава в областта на абстракцията. Най-после третото измерение установява вече само идейното единство между абстракциите. Следователно съвсем неправилно е трите измерения на пространството да се вземат като имащи напълно еднакво значение. Кое е първото, това зависи естествено от възприеманите елементи.
към текста >>
Пространството е една идея; а не, както Кант вярваше, едно
възприятие
/едно виждане/.
С това обаче аз свеждам абсолютната даденост за място към едно пространствено отношение. Следователно посоченото изследване отпада. Сега нека поставим още въпроса съвършено определено: Що е пространство според предидущите изследвания? Нищо друго освен една намираща се в нещата необходимост да преодолеем тяхната отделеност по съвсем външен начин, без да навлизаме в тяхната същност, и да ги съединим в едно единство, още като такива външни. Следователно пространството е един начин да схващаме света като едно единство.
Пространството е една идея; а не, както Кант вярваше, едно възприятие /едно виждане/.
към текста >>
12.
16_5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче това, което действително произвежда едно
възприятие
, то няма, както вече показахме, нищо общо със същността на съдържанието.
Не, а действителното, което застава срещу нашите очи, е само определена цветна отсенка. Само духът може да разложи този сетивен факт на две духовни същности: светлина и не-светлина. С това ни най-малко не се засягат външните устройства, чрез които става това, материалните процеси в материята. Това е съвършено друг въпрос. Че в етера става някакъв процес на трептене, докато пред мене застава "червеният" цвят, това не искаме да оспорваме.
Обаче това, което действително произвежда едно възприятие, то няма, както вече показахме, нищо общо със същността на съдържанието.
Но ще се възрази: Обаче може да се докаже, че всичко в усещането е субективно и само процесът на движение, който стои на неговата основа е действително съществуващото вън от нашия мозък. Тогава въобще не би искало да се говори за една физическа теория на възприятията, а само за една такава на стоящите на основата процеси на движението. С това доказателство работата стои приблизително така: когато някой ми изпраща една телеграма от мястото "А", до мене, който се намирам на мястото "В", тогава това, което получавам в ръцете си от телеграмата, се е родило изцяло в "В". В В се намира телеграфистът; той написва върху хартията, която никога не е била в "А", с мастило, което никога не е било в "А" и т.н.; накратко казано, може да се докаже, че в това, което стои пред мене, не се е вляло съвършено нищо от "А". Въпреки това всичко, което произхожда от В, е съвършено безразлично за съдържанието, за същността на телеграмата; това, което има значение за мене, е опосредствувано само чрез "В".
към текста >>
13.
17_б. ВТОРО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Най-абсурдното нещо, което можем да си представим, е да припишем на една извлечена от сетивното
възприятие
абстракция една степен на действителност различна от тази на една вещ на сетивното
възприятие
.
Б. В Т О Р О Величина, форма, положение, движение, сила и т.н. са възприятията точно в същия с мисъл както светлина, цветове, звуци, миризми, вкусови усещания, топлина, студенина и т.н. Който отделя величината на дадено нещо от неговите останали свойства и я разглежда за себе си, той няма вече работа с една действителна вещ, а с една абстракция на ума.
Най-абсурдното нещо, което можем да си представим, е да припишем на една извлечена от сетивното възприятие абстракция една степен на действителност различна от тази на една вещ на сетивното възприятие.
Пространствените и числени отношения нямат никакво предимство пред другите сетивни възприятия освен тяхната по-голяма простота и по-лесна обозримост. На тази простота и обозримост се крепи сигурността на математическите науки. Когато модерният възглед за природата свежда всички процеси на света на телата до нещо, което може да бъде изразено математически и механически, това почива на факта, че математическите и механическите операции могат да се манипулират по-лесно и по-удобно за нашето мислене. А човешкото мислене е склонно към удобствата. Това може да се види именно при горецетираната лекция на Оствалд.
към текста >>
14.
17_в ТРЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тогава ние откриваме определени условия, при които едно сетивно
възприятие
влече след себе си по необходимост другото.
Колкото малко процесите на света на телата могат да бъдат сведени до механиката на атомите, толкова малко могат те да бъдат превърнати също и в енергийни отношения. Чрез един такъв подход не се постига нищо повече, освен да се отклони вниманието от съдържанието на действителния сетивен свят и да бъде насочено към една недействителна абстракция, чийто по-беден фонд от свойства все пак е също взет от същия сетивен свят. Едната група свойства на сетивния свят: светлина, цветове, звуци, миризми, вкусови възприятия, топлнни отношения и т.н. не може да бъде обяснена чрез това, като я "сведем" до друга група свойства на същия сетивен свят: величина, форма, положение, число, енергия и т.н. Задачата на естествената наука не може да бъде "свеждането" /превръщането/ единия вид свойства в другия, а търсенето на връзки и отношения между възприемамите свойства на сетивния свят.
Тогава ние откриваме определени условия, при които едно сетивно възприятие влече след себе си по необходимост другото.
Ние откриваме, че между различните явления съществува една интимна връзка, по-интимна отколкото между други. Тогава ние не свързваме вече явленията по начина, както те се предлагат на случайното наблюдение. Тогава ние познаваме, че определени връзки на явленията са необходими. По отношение на тях други връзки са случайни. Гьоте нарича необходимите връзки на явленията първични явления /проявления/.
към текста >>
Изразът на едно първично явление се състои винаги в това, като за едно определено сетивно
възприятие
казваме, че то по необходимост предизвиква друго.
Ние откриваме, че между различните явления съществува една интимна връзка, по-интимна отколкото между други. Тогава ние не свързваме вече явленията по начина, както те се предлагат на случайното наблюдение. Тогава ние познаваме, че определени връзки на явленията са необходими. По отношение на тях други връзки са случайни. Гьоте нарича необходимите връзки на явленията първични явления /проявления/.
Изразът на едно първично явление се състои винаги в това, като за едно определено сетивно възприятие казваме, че то по необходимост предизвиква друго.
Този израз е това, което наричаме един природен закон. Когато казваме: "Чрез нагряване едно тяло се разширява", ние имаме една необходима връзка на явления на сетивния свят /топлина, разширение/, които се изразяват по този начин. Ние сме познали едно първично явление и сме го изразили под формата на един природен закон. Първичните явления са търсени от Оствалд форми за най-общите отношения на неорганичната природа. Законите на математиката и на механиката са също така само изрази на първичните явления както законите, които привеждат в една формула други сетивни връзки Когато Г.
към текста >>
15.
17_ж. СЕДМО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче именно това двойно понятие, съставено от една нагледна и една понятна част, ми се струва да доказва решително, че самото понятие на енергията изисква едно разлагане, което води до елементи на
възприятие
то.
Щутгарт 1894 г./ изтъква навиците на мислене на модерните природоизследовател и като свързващи логически норми. Лекомислието, което той проявява при това, става особено ясно на онова място, където говори за опита на Оствалд, да постави на мястото на движещата се материя трептящото движение на енергията. Вундт казва следното: "От съществуването на явленията на интерференция следва необходимостта да се предположи някакво трептящо движение”. Но тъй като едно движение без субстрат, който се движи, е немислимо, то с това и извеждането на явленията на светлината от един механически процес е едно неизбежно изискване. Обаче Оствалд се е опитал да избегне последното предположение, като приписва "лъчистата енергия" не на трептенията на една материална среда, а я определя на една намираща се в трептенията енергия.
Обаче именно това двойно понятие, съставено от една нагледна и една понятна част, ми се струва да доказва решително, че самото понятие на енергията изисква едно разлагане, което води до елементи на възприятието.
Едно действително движение може да бъде определено само като изменение на мястото на един намиращ се в пространството действителен субстрат. Този действителен субстрат може да ни се разкрие само чрез действие на сили, които изхождат от него, или чрез силови функции, за чийто носител ние го считаме. Но че такива силови функции, които могат да бъдат фиксирани само чрез понятия, сами се движат, това ми се струва едно изискване, което не може да бъде изпълнено, без да прибавим мислена някакъв субстрат /носител/. Оствалдовото понятие на енергията стои много по-близо до действителността отколкото предполагаемото "действителният" субстрат на Вундт. Явленията на света на възприятията, светлина, топлина, електричество, магнетизъм и т.н., могат да бъдат сведени до общото понятие на произвеждане на сила, т.е.
към текста >>
16.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Противоположността на обективното външно
възприятие
и субективния вътрешен свят на мислите съществува за човека само тогава, докато той не познае съпринадлежността на тези светове.
Ето защо той предлага, че тази същност е скрита зад нещата. Зад света на възприятията той вярва в още един външен свят. Обаче нещата са външни неща само дотогава, докато само ги наблюдаваме. Когато размишляваме върху тях, те престават да бъдат вън от нас. Ние се сливаме с тяхната същност.
Противоположността на обективното външно възприятие и субективния вътрешен свят на мислите съществува за човека само тогава, докато той не познае съпринадлежността на тези светове.
Вътрешният свят на човека е вътрешността на природата. Тези мисли не се опровергават от факта, че различните хора си съставят различни представи за нещата. Те не се опровергават и от това, че организациите на хората са различни, така че не се знае, дали един и същ цвят се вижда по един и напълно същ начин от различни хора. Защото важното не е това, дали хората си образуват същото съждение за едно и също нещо, а това, дали езикът, който вътрешността на човека говори, е именно езикът, който изразява същността на нещата. Отделните съждения са различни според организацията на човека и според становището, от което той разглежда нещата; обаче всички съждения произлизат от същия елемент и водят в същността на нещата.
към текста >>
17.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
255 и следващите: "
Възприятие
то е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/.
Онази първа форма е въобще без значение за обективния свят и има такова значение само като основа за процеса на познанието. Следователно не онази форма на света, която теорията и дава, е субективната, а напротив онази, която първо е дадена на Аза." Едно по-нататъшно развитие на тази гледна точка съставлява по-късният опит на автора "Философия на Свободата" /излязла в 1894 г., 44.-48. хил. Щутгарт 1955 г./ Там той се старае да даде философските основи за един възглед, за който се споменава в гореспомената книга както следва: "Не в самите неща се крие причината, че те ни са дадени първо без съответните понятия, а в нашата духовна организация”. Нашето цялостно същество функционира така, че при всяка вещ на действителността елементите се вливат в нея от две страни, тези елементи, които имат значение за вещта: от страна на възприемането и от тази на мисленето..... Да схвана нещата така, както аз съм организиран, това няма нищо общо с тяхната природа. Разрезът между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз, наблюдаващият, заставам срещу нещата....." А на стр.
255 и следващите: "Възприятието е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/.
Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията. Едва връзката на двата фактора, включващото се закономерно във вселената възприятие, е пълната действителност. Ако разглеждаме само възприятието за себе си, ние нямаме никаква действителност, а един хаос лишен от свръзка; ако разглеждаме закономерността на възприятията за себе си, тогава имаме работа само с абстрактни понятия. Не абстрактното понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво за себе си понятията, нито възприятието, а връзката и на двете."
към текста >>
Едва връзката на двата фактора, включващото се закономерно във вселената
възприятие
, е пълната действителност.
Нашето цялостно същество функционира така, че при всяка вещ на действителността елементите се вливат в нея от две страни, тези елементи, които имат значение за вещта: от страна на възприемането и от тази на мисленето..... Да схвана нещата така, както аз съм организиран, това няма нищо общо с тяхната природа. Разрезът между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз, наблюдаващият, заставам срещу нещата....." А на стр. 255 и следващите: "Възприятието е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/. Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията.
Едва връзката на двата фактора, включващото се закономерно във вселената възприятие, е пълната действителност.
Ако разглеждаме само възприятието за себе си, ние нямаме никаква действителност, а един хаос лишен от свръзка; ако разглеждаме закономерността на възприятията за себе си, тогава имаме работа само с абстрактни понятия. Не абстрактното понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво за себе си понятията, нито възприятието, а връзката и на двете." Който може да приеме посочените тук гледища като свои, той добива възможността да си представя плодотворната действителност свързана с неговия душевен живот в неговия себесъзнателен Аз. Този е възгледът, към който се стреми философското развитие от Гръцката епоха насам и който е показал своите първи ясно доловими следи в светогледа на Гьоте. Стига се до познанието, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си изолирано вътре в себе си и вън от обективния свят, а напротив неговото откъсване от този свят е само едно явление на съзнанието, което може да бъде преодоляно.
към текста >>
Ако разглеждаме само
възприятие
то за себе си, ние нямаме никаква действителност, а един хаос лишен от свръзка; ако разглеждаме закономерността на възприятията за себе си, тогава имаме работа само с абстрактни понятия.
Разрезът между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз, наблюдаващият, заставам срещу нещата....." А на стр. 255 и следващите: "Възприятието е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/. Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията. Едва връзката на двата фактора, включващото се закономерно във вселената възприятие, е пълната действителност.
Ако разглеждаме само възприятието за себе си, ние нямаме никаква действителност, а един хаос лишен от свръзка; ако разглеждаме закономерността на възприятията за себе си, тогава имаме работа само с абстрактни понятия.
Не абстрактното понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво за себе си понятията, нито възприятието, а връзката и на двете." Който може да приеме посочените тук гледища като свои, той добива възможността да си представя плодотворната действителност свързана с неговия душевен живот в неговия себесъзнателен Аз. Този е възгледът, към който се стреми философското развитие от Гръцката епоха насам и който е показал своите първи ясно доловими следи в светогледа на Гьоте. Стига се до познанието, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си изолирано вътре в себе си и вън от обективния свят, а напротив неговото откъсване от този свят е само едно явление на съзнанието, което може да бъде преодоляно. Преодоляна чрез това, което му дава разбирането, че като човек той трябва да прояви в определено състояние на развитието една преходна форма на Аза, като изтласка вън от съзнанието силите, които свързват душата със света.
към текста >>
Не абстрактното понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво за себе си понятията, нито
възприятие
то, а връзката и на двете."
255 и следващите: "Възприятието е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/. Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията. Едва връзката на двата фактора, включващото се закономерно във вселената възприятие, е пълната действителност. Ако разглеждаме само възприятието за себе си, ние нямаме никаква действителност, а един хаос лишен от свръзка; ако разглеждаме закономерността на възприятията за себе си, тогава имаме работа само с абстрактни понятия.
Не абстрактното понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво за себе си понятията, нито възприятието, а връзката и на двете."
Който може да приеме посочените тук гледища като свои, той добива възможността да си представя плодотворната действителност свързана с неговия душевен живот в неговия себесъзнателен Аз. Този е възгледът, към който се стреми философското развитие от Гръцката епоха насам и който е показал своите първи ясно доловими следи в светогледа на Гьоте. Стига се до познанието, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си изолирано вътре в себе си и вън от обективния свят, а напротив неговото откъсване от този свят е само едно явление на съзнанието, което може да бъде преодоляно. Преодоляна чрез това, което му дава разбирането, че като човек той трябва да прояви в определено състояние на развитието една преходна форма на Аза, като изтласка вън от съзнанието силите, които свързват душата със света. Ако тези сили биха действали непрестанно в съзнанието, тогава човек не би развил едно пълно силно, почиващо в себе си себесъзнание.
към текста >>
Същото може да се направи и с чувстването и волението на душата, даже и с усещането, с
възприятие
то навъншните неща.
Човек може да постоянствува в задържането на един такава мисъл. Той може да се вживее напълно само във вътрешната работа на душата, когато постъпва по този начин. Важното тук не е човек да живее в мисли, а това, да изживява дейността на мисленето. По този начин душата се освобождава от това което тя върши в нейното обикновено мислене. Когато продължи достатъчно дълго такова вътрешно упражнение, след известно време тя ще разбере, как е навлязла в изживявания, които я отделят от онова мислене и образуване на представите, което е свързано с телесните органи.
Същото може да се направи и с чувстването и волението на душата, даже и с усещането, с възприятието навъншните неща.
По този път ще се постигне нещо само тогава, когато човек не се плаши пред това, да си признае, че себепознанието на душата не може да се предприеме просто, като той насочва погледа си в своята вътрешност, а напротив към това, което може да се разкрие чрез вътрешната работа на душата. Чрез една вътрешна работа на душата, която чрез вътрешно упражнение стига до едно такова постоянство във вътрешната дейност на мисленето, чувстването и волението, че тези изживявания се "сгъстяват" някакси духовно. Тогава в това "сгъстяване" те разкриват тяхната вътрешна същност, която не може да бъде възприемана в обикновеното съзнание. Чрез такава психическа работа човек открива, че за възникването на обикновеното съзнание психическите сили трябва така да се "изтънят" и че в това изтъняване те стават невъзприемаеми. Психическата работа, която разбираме тук, се състои в едно безкрайно повишение на душевните способности, които и обикновеното съзнание познава, но които то не използува в такава завишеност.
към текста >>
Така е и със сетивното
възприятие
разбира се трябва да се има предвид недостатъчността на едно сравнение.
Когато обикновеното съзнание съм свързан само психически с един цвят, поради устройството на това съзнание аз не мога да възприемам нищо от цвета. Както не мога да вида моето лице, когато гледам пред себе си. Но щом пред мене стои едно огледало, аз виждам това лице като тяло. Когато не стоя пред огледалото, Аз Съм тялото, аз изживявам себе си като такова тяло. Стоейки пред огледалото, аз възприемам тялото като образ в огледалото.
Така е и със сетивното възприятие разбира се трябва да се има предвид недостатъчността на едно сравнение.
Аз живея с цвета вън от моето тяло; чрез дейността на тялото /на окото, на нервната система/ цветът се превръща за мене в съзнателно възприятие. Тялото не е един производител на възприятия, на душевния живот въобще, а това човешко тяло е един огледален апарат на това, което става душевно-духовно вън от тялото. Чрез един такъв възглед теорията на познанието е поставена върху една пълна перспектива основа. "Човек ще стигне.....до една.....представа за "Аза" по пътя на теорията на познанието, когато той си представя този аз намиращ се навътре в телесния организъм и се оставя впечатленията да му бъдат дадени "отвън", а когато постави този "Аз" в закономерността на нещата и вижда в организма на тялото само едно огледало, което отразява намиращото се вън от тялото тъкане на Аза в истинската същност на света чрез дейността на органите на тялото срещу самия Аз." С тези думи се опита авторът на настоящата книга /"Загадки на Философията"/ да охарактеризира плуващата пред него перспектива към една теория на познанието в една лекция, която беше разработил на проведения през 1911 година в Болоня философски конгрес: "Психологическите основи и становището на Духовната наука по теорията на познанието”*/*Отпечатана в Щайнерово-джобно издание том 4, стр.16 и следв./". През време на човешкия сън отразяващото взаимодействие между тялото и душата е непрекъснато; "Азът" живее само в тъкането на душевно-духовното.
към текста >>
Аз живея с цвета вън от моето тяло; чрез дейността на тялото /на окото, на нервната система/ цветът се превръща за мене в съзнателно
възприятие
.
Както не мога да вида моето лице, когато гледам пред себе си. Но щом пред мене стои едно огледало, аз виждам това лице като тяло. Когато не стоя пред огледалото, Аз Съм тялото, аз изживявам себе си като такова тяло. Стоейки пред огледалото, аз възприемам тялото като образ в огледалото. Така е и със сетивното възприятие разбира се трябва да се има предвид недостатъчността на едно сравнение.
Аз живея с цвета вън от моето тяло; чрез дейността на тялото /на окото, на нервната система/ цветът се превръща за мене в съзнателно възприятие.
Тялото не е един производител на възприятия, на душевния живот въобще, а това човешко тяло е един огледален апарат на това, което става душевно-духовно вън от тялото. Чрез един такъв възглед теорията на познанието е поставена върху една пълна перспектива основа. "Човек ще стигне.....до една.....представа за "Аза" по пътя на теорията на познанието, когато той си представя този аз намиращ се навътре в телесния организъм и се оставя впечатленията да му бъдат дадени "отвън", а когато постави този "Аз" в закономерността на нещата и вижда в организма на тялото само едно огледало, което отразява намиращото се вън от тялото тъкане на Аза в истинската същност на света чрез дейността на органите на тялото срещу самия Аз." С тези думи се опита авторът на настоящата книга /"Загадки на Философията"/ да охарактеризира плуващата пред него перспектива към една теория на познанието в една лекция, която беше разработил на проведения през 1911 година в Болоня философски конгрес: "Психологическите основи и становището на Духовната наука по теорията на познанието”*/*Отпечатана в Щайнерово-джобно издание том 4, стр.16 и следв./". През време на човешкия сън отразяващото взаимодействие между тялото и душата е непрекъснато; "Азът" живее само в тъкането на душевно-духовното. Обаче за обикновеното съзнание не съществува изживяване, когато тялото не отразява изживяванията.
към текста >>
Чрез това тя добива способността не само да изживява душевно-духовно, но също и така да засили изживяното в себе си, че то да се отрази, така да се каже, в самото себе си без помощта на тялото и по този начин да стигне до духовното
възприятие
.
"Човек ще стигне.....до една.....представа за "Аза" по пътя на теорията на познанието, когато той си представя този аз намиращ се навътре в телесния организъм и се оставя впечатленията да му бъдат дадени "отвън", а когато постави този "Аз" в закономерността на нещата и вижда в организма на тялото само едно огледало, което отразява намиращото се вън от тялото тъкане на Аза в истинската същност на света чрез дейността на органите на тялото срещу самия Аз." С тези думи се опита авторът на настоящата книга /"Загадки на Философията"/ да охарактеризира плуващата пред него перспектива към една теория на познанието в една лекция, която беше разработил на проведения през 1911 година в Болоня философски конгрес: "Психологическите основи и становището на Духовната наука по теорията на познанието”*/*Отпечатана в Щайнерово-джобно издание том 4, стр.16 и следв./". През време на човешкия сън отразяващото взаимодействие между тялото и душата е непрекъснато; "Азът" живее само в тъкането на душевно-духовното. Обаче за обикновеното съзнание не съществува изживяване, когато тялото не отразява изживяванията. Ето защо сънят протича безсъзнателно. Чрез горепосочените и други подобни психически упражнения се стига дотам, душата да развие едно съзнание различно от обикновеното.
Чрез това тя добива способността не само да изживява душевно-духовно, но също и така да засили изживяното в себе си, че то да се отрази, така да се каже, в самото себе си без помощта на тялото и по този начин да стигне до духовното възприятие.
И едва в така изживяното душата може да познае истински себе си, може да изживее себе си в своето същество съзнателно. Както споменът извиква като по вълшебен начин минали факти на физическото изживяване от глъбините на душата, така и пред една душа, която се е подготвила чрез горепосочените упражнения, изникват от глъбините на вътрешността истински изживявания, които не принадлежат на света на сетивното битие, а принадлежат на един свят, в който душата има своята основна същина. Твърде близко е сега до ума, че някой от вярващите в съвременния начин на мислене ще окачестви този свят, който се явява тук като принадлежащ на областта на грешките на паметта, на илюзиите, на халюцинациите, на самовнушенията и тем подобни. На това можем да възразим, че един сериозен стремеж на душата, който работи в посочения път, намира във вътрешното състояние на духа, което тя си е възпитала, такива сигурни средства, за да различава илюзията от духовната действителност, както в обикновения живот при едно здраво устройство на душата човек може да различава фантастичните образи от едно възприятие. Напразно ще се търсят теоретически доказателства, че горехарактеризираният свят е действителен; но такива доказателства не съществуват също и за действителността на света на възприятията.
към текста >>
На това можем да възразим, че един сериозен стремеж на душата, който работи в посочения път, намира във вътрешното състояние на духа, което тя си е възпитала, такива сигурни средства, за да различава илюзията от духовната действителност, както в обикновения живот при едно здраво устройство на душата човек може да различава фантастичните образи от едно
възприятие
.
Чрез горепосочените и други подобни психически упражнения се стига дотам, душата да развие едно съзнание различно от обикновеното. Чрез това тя добива способността не само да изживява душевно-духовно, но също и така да засили изживяното в себе си, че то да се отрази, така да се каже, в самото себе си без помощта на тялото и по този начин да стигне до духовното възприятие. И едва в така изживяното душата може да познае истински себе си, може да изживее себе си в своето същество съзнателно. Както споменът извиква като по вълшебен начин минали факти на физическото изживяване от глъбините на душата, така и пред една душа, която се е подготвила чрез горепосочените упражнения, изникват от глъбините на вътрешността истински изживявания, които не принадлежат на света на сетивното битие, а принадлежат на един свят, в който душата има своята основна същина. Твърде близко е сега до ума, че някой от вярващите в съвременния начин на мислене ще окачестви този свят, който се явява тук като принадлежащ на областта на грешките на паметта, на илюзиите, на халюцинациите, на самовнушенията и тем подобни.
На това можем да възразим, че един сериозен стремеж на душата, който работи в посочения път, намира във вътрешното състояние на духа, което тя си е възпитала, такива сигурни средства, за да различава илюзията от духовната действителност, както в обикновения живот при едно здраво устройство на душата човек може да различава фантастичните образи от едно възприятие.
Напразно ще се търсят теоретически доказателства, че горехарактеризираният свят е действителен; но такива доказателства не съществуват също и за действителността на света на възприятията. Как трябва да се съди, върху това решава самото изживяване в единия както и в другия случай. Това, което задържа мнозина да предприемат стъпката, която според това изложение е единствено за философските загадки, то е, че те се страхуват да не би чрез една такава стъпка да изпаднат в областта на една мъглива мистика. Който предварително няма в себе си влечението на душата към такава мъглива мистика, той ще си отвори по описания път достъпна до един свят на душевното изживяване, който е в себе си така кристално ясно, както математическото идейно построение. Обаче ако човек има склонност да търси духовното в "тъмното неизвестно", в това, "което не може да бъде обяснено", той не ще може да се ориентира в този път нито като негов познавач, нито като негов противник.
към текста >>
Дейвид Юм се е обявил на своето време с пълната решителност против метафизиците, които твърдят, че са намерили едно вещество /материя/ като носител на психическите състояния в себе си." Аз от моя страна, казва той, когато вникна достатъчно дълбоко в това, което наричам себе си, се сблъсквам винаги с едното или другото
възприятие
на горещо или студено, светлина или сянка, любов или омраза, страдание или удоволствие.
Ако от определена гледна точка тази последна глава не принадлежи вече на същинската история на философията, от друга гледна точка обаче тя ще се яви като оправдана, а именно от една такава, за която резултатите на тази книга са ясни. Защото тези резултати се състояха в това, че духовнонаучният светоглед се явява като желан, като изискан от по-новото философско течение, като един отговор на възникналите от него въпроси. Трябва да разгледаме това философско течение в отделни характерни точки, за да забележим това. В своята "Психология" Франц Брентано говори за това, как това течение е било отклонено от пътя, да третира по-дълбоките загадки на душевния живот. В неговата книга можем да прочетем: "Все пак, колкото и привидна да е от тази страна необходимостта от ограничението на изследваната област, тя все пак е може би не е повече от привидна.
Дейвид Юм се е обявил на своето време с пълната решителност против метафизиците, които твърдят, че са намерили едно вещество /материя/ като носител на психическите състояния в себе си." Аз от моя страна, казва той, когато вникна достатъчно дълбоко в това, което наричам себе си, се сблъсквам винаги с едното или другото възприятие на горещо или студено, светлина или сянка, любов или омраза, страдание или удоволствие.
Никога, колкото и често да се опитвам, аз не мога да доловя, да хвана моето себе без една представа, и никога да открия нещо извън представата. Ако за известно време моите представи бъдат премахнати, каквито при здравия сън, аз не мога да доловя през цялото време нищо от самия мене и действително би искало да се каже, че аз съвсем не съществувам." /Брентано, Психология, стр. 20/. Юм знае само за едно наблюдение на душата, което се насочва към душата без да е минало през една вътрешна работа. Без съмнение едно такова наблюдение не може да проникне до същината на душата. Брентано свързва своите разсъждения само с изреченията на Юм и казва: "не по-малко същият Юм забелязва, че всички доказателства за безсмъртието при един светоглед като неговия притежават още напълно същата сила както и противоположното установено предположение" Към това обаче трябва да кажем, че към думите на Юм би искала да се придържа само една вяра, а не едно познание, ако неговото мнение би било правилно, че в душата не може да се намери нищо друго освен това, което той посочва.
към текста >>
Както човек живее духовно-душевно с цвета и този цвят е доведен до неговото
възприятие
само чрез отражението на тялото, така той живее като в едно единство със своята съдба.
Нека разгледаме душевното състояние на един 30-годишен човек. Действителното съдържание на неговото външно битие би било съвършено друго, ако пред предидущите години той би изживял нещо друго, различно от това, което е изживял. Неговият "Аз" е немислим без тези изживявания. И когато те са го сполетели като болезнени удари на съдбата, чрез тях той е станал това, което е. Те принадлежат към силите които действат в неговия "Аз".
Както човек живее духовно-душевно с цвета и този цвят е доведен до неговото възприятие само чрез отражението на тялото, така той живее като в едно единство със своята съдба.
С цвета той е свързан душевно; въпреки това той може да го възприеме само тогава, когато тялото го отразява; с причините на един удар на съдбата човекът е едно от своите минали съществувания, въпреки това той го изживява благодарение на това, че неговата душа е навлязла в едно ново земно съществуване, като се е спуснала несъзнателно в изживявания, които отговарят на тези причини. В обикновеното съзнание, той не знае, че неговата воля е свързана с тази съдба; в постигнатото свободно от тялото съзнание той намира, че не би искал да прояви своята воля по отношение на самия себе си, ако с онази част на своята душа, която е живо свързана с духовния свят, не би искал всички подробности на своята съдба. Също и загадката на съдбата не се разрешава като човек измисля хипотези върху нея, а чрез това, че той се научава да разбира, как в едно изживяване на душата надхвърлящо обикновеното съзнание той се сраства със своята съдба. Тогава той познава, че в зародишните заложби на земното съществуване предхождащо настоящето се намират причините, поради които той изживява това или онова събитие на съдбата. Във формата, в която се представя на обикновеното съзнание, съдбата не се явява в нейната истинска форма.
към текста >>
18.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
А. МИСЛЕНЕ И
ВЪЗПРИЯТИЕ
………………………………......35
А. МИСЛЕНЕТО КАТО ПО-ВИСША ОПИТНОСТ В ОПИТНОСТТА…..........................................................................24 Б. МИСЛЕНЕ И СЪЗНАНИЕ………………………………...........28 В. ВЪТРЕШНА ПРИРОДА НА МИСЛЕНЕТО………………......31 6. НАУКАТА………………………………………………………......35
А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ………………………………......35
Б. УМ И РАЗУМ…………………………………………………....39 В. ПОЗНАНИЕТО………………………………………………......43 Г. ОСНОВАТА НА НЕЩАТА И МИСЛЕНЕТО……………........47 7. ПОЗНАНИЕ НА ПРИРОДАТА……………...................................49 А. НЕОРГАНИЧНАТА ПРИРОДА…………..................................49
към текста >>
19.
04_б. УКАЗАНИЕ НА СЪДЪРЖАНИЕТО НА ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Чрез нашите примери считаме да сме показали достатъчно това, което разбираме под онова по-голямо или по-малко значение на обектите на
възприятие
то (считани тук като имащи същото значение с това на нещата на опитността), което си представяме под онова знание, което се ражда едва тогава, когато разглеждаме тези обекти в тяхната връзка.
Равностойни в това отношение са и културата на ескимо са и тази на образования европеец; значението на Цезар за историческото развитие на човечеството се явява за чистата опитност не по-голямо от това на един от неговите войници. В историята на литературата Гьоте не стои по-високо от Готшед, когато се касае само за фактите на чистата опитност. Мисловно на тази степен на наблюдение светът е за нас една съвършена гладка повърхност. Нито една част на тази повърхност не се издига над друга; никоя част не показва някаква мислима разлика над друга. Едва когато искрата на мисълта проникне в тази повърхност, явяват се възвишения и вдлъбнатини, едното се явява изпъкващо повече или по-малко над другото, всичко се оформява по определен начин, преминават нишките от едно образуване към друго; всичко се превръща в една съвършена хармония.
Чрез нашите примери считаме да сме показали достатъчно това, което разбираме под онова по-голямо или по-малко значение на обектите на възприятието (считани тук като имащи същото значение с това на нещата на опитността), което си представяме под онова знание, което се ражда едва тогава, когато разглеждаме тези обекти в тяхната връзка.
С това считаме, че сме предпазени от възражението, от упрека, че нашият свят на опитността показва вече безкрайни различия в своите обекти (предмети), преди мисленето да е пристъпило към него. Тези, които биха ни упрекнали в това, казват, че една червена повърхност се различава от една зелена такава и без дейността на мисленето. Това е вярно. Но който би искал да ни опровергае с това, той съвсем не е разбрал нашето твърдение. Точно това твърдим ние, че в опитността ни се предлага едно безкрайно количество подробности, отделни неща.
към текста >>
Фолкет казва: "- Например сега моето съзнание има представата, че съм работил днес усърдно, като свое съдържание; непосредствено след това идва съдържанието на представите, че мога с добра съвест да отида да се разходя; но внезапно се явява образът на
възприятие
то на отварящата се врата на влизащия разносвач на писма; образът на пощенския разносвач се явява ту протягащ ръка, ту отварящ уста, ту вършещ противоположното; същевременно със съдържанието на
възприятие
то на отварящата се уста се свързват всякакви слухови впечатления, между другите и едно такова впечатление, че вън започва да вали.
Според нашето убеждение Йоханес Фолкелт е успял отлично да обрисува в строги черти това, което ние сме оправдани да наречем опитност. Още преди 5 години в своята книга "Квантовата теория на познанието" той много сполучливо я охарактеризира и я доразви в своята нова публикация "Опитност и Мислене". Разбира се той направи това за да подкрепи един възглед, който основно се различава от нашия, и със съвършено друго намерение в сравнение с нашето настоящо намерение. Обаче това не може да ни попречи да приемем тук неговото отлично охарактеризиране на чистата опитност. Тази характеристика ни описва просто образите, които минават пред нашето съзнание в ограничен откъс от време без да имат някаква връзка помежду си.
Фолкет казва: "- Например сега моето съзнание има представата, че съм работил днес усърдно, като свое съдържание; непосредствено след това идва съдържанието на представите, че мога с добра съвест да отида да се разходя; но внезапно се явява образът на възприятието на отварящата се врата на влизащия разносвач на писма; образът на пощенския разносвач се явява ту протягащ ръка, ту отварящ уста, ту вършещ противоположното; същевременно със съдържанието на възприятието на отварящата се уста се свързват всякакви слухови впечатления, между другите и едно такова впечатление, че вън започва да вали.
Образът на пощенския разносвач изчезва от моето съзнание и представите, които влизат сега в него, имат по ред като съдържание: хващане на ножицата, отваряне на писмото, упрек за нечетливото писане, зрителни образи на най-разнообразни писмени знаци, свързващи се с това различни образи на фантазията и мисли; едва тази поредица е изчерпана, когато отново настъпва представата, че съм работил усърдно и придруженото с неприятност възприятие на продължаващия валеж; но и двете изчезват от моето съзнание и изниква една представа със съдържанието, че една трудност през време на днешната работа, която смятах за решена, не е решена; с това едновременно са налице представите: Свобода на волята, емпирична необходимост, отговорност, стойност на добродетелта, абсолютна случайност, неразбираемост и т.н. и се свързват едни с други по най-различни и най-сложни начини; и по един подобен начин продължава по-нататък”. Тук ние имаме описано за определен, ограничен откъс от време това, което действително изпитваме, онези форми на действителността, в която мисленето няма никакво участие. Сега съвсем не трябва да се мисли, че би се стигнало един друг резултат, ако освен тази всекидневна опитност бихме описали една такава, която имаме при един научен опит или при едно особено природно явление. Тук както и там това са отделни образи без връзка, които минават пред нашето съзнание.
към текста >>
Образът на пощенския разносвач изчезва от моето съзнание и представите, които влизат сега в него, имат по ред като съдържание: хващане на ножицата, отваряне на писмото, упрек за нечетливото писане, зрителни образи на най-разнообразни писмени знаци, свързващи се с това различни образи на фантазията и мисли; едва тази поредица е изчерпана, когато отново настъпва представата, че съм работил усърдно и придруженото с неприятност
възприятие
на продължаващия валеж; но и двете изчезват от моето съзнание и изниква една представа със съдържанието, че една трудност през време на днешната работа, която смятах за решена, не е решена; с това едновременно са налице представите: Свобода на волята, емпирична необходимост, отговорност, стойност на добродетелта, абсолютна случайност, неразбираемост и т.н.
Още преди 5 години в своята книга "Квантовата теория на познанието" той много сполучливо я охарактеризира и я доразви в своята нова публикация "Опитност и Мислене". Разбира се той направи това за да подкрепи един възглед, който основно се различава от нашия, и със съвършено друго намерение в сравнение с нашето настоящо намерение. Обаче това не може да ни попречи да приемем тук неговото отлично охарактеризиране на чистата опитност. Тази характеристика ни описва просто образите, които минават пред нашето съзнание в ограничен откъс от време без да имат някаква връзка помежду си. Фолкет казва: "- Например сега моето съзнание има представата, че съм работил днес усърдно, като свое съдържание; непосредствено след това идва съдържанието на представите, че мога с добра съвест да отида да се разходя; но внезапно се явява образът на възприятието на отварящата се врата на влизащия разносвач на писма; образът на пощенския разносвач се явява ту протягащ ръка, ту отварящ уста, ту вършещ противоположното; същевременно със съдържанието на възприятието на отварящата се уста се свързват всякакви слухови впечатления, между другите и едно такова впечатление, че вън започва да вали.
Образът на пощенския разносвач изчезва от моето съзнание и представите, които влизат сега в него, имат по ред като съдържание: хващане на ножицата, отваряне на писмото, упрек за нечетливото писане, зрителни образи на най-разнообразни писмени знаци, свързващи се с това различни образи на фантазията и мисли; едва тази поредица е изчерпана, когато отново настъпва представата, че съм работил усърдно и придруженото с неприятност възприятие на продължаващия валеж; но и двете изчезват от моето съзнание и изниква една представа със съдържанието, че една трудност през време на днешната работа, която смятах за решена, не е решена; с това едновременно са налице представите: Свобода на волята, емпирична необходимост, отговорност, стойност на добродетелта, абсолютна случайност, неразбираемост и т.н.
и се свързват едни с други по най-различни и най-сложни начини; и по един подобен начин продължава по-нататък”. Тук ние имаме описано за определен, ограничен откъс от време това, което действително изпитваме, онези форми на действителността, в която мисленето няма никакво участие. Сега съвсем не трябва да се мисли, че би се стигнало един друг резултат, ако освен тази всекидневна опитност бихме описали една такава, която имаме при един научен опит или при едно особено природно явление. Тук както и там това са отделни образи без връзка, които минават пред нашето съзнание. Едва мисленето установява връзката.
към текста >>
20.
04_в. ИЗПРАВЯНЕТО НА ЕДНО ПОГРЕШНО СХВАЩАНЕ НА ОБЩАТА ОПИТНОСТ
GA_2 Светогледа Гьоте
Думата ми е за възгледа, според който като че предварително е установено, че общият свят на
възприятие
то, това безкрайно разнообразие на цветове и форми, на звуци и топлинни различия и т.н.
В. ИЗПРАВЯНЕТО НА ЕДНО ПОГРЕШНО СХВАЩАНЕ НА ОБЩАТА ОПИТНОСТ Тук е сега мястото да обърнем внимание на един съществуващ още от Кант насам предразсъдък, който вече така се е вкоренил в някои кръгове, че важи като аксиома. Всеки, който би искал да се усъмни в него, би бил обявен за дилетант, за човек, който не се е издигнал над най-елементарните понятия на модерната наука.
Думата ми е за възгледа, според който като че предварително е установено, че общият свят на възприятието, това безкрайно разнообразие на цветове и форми, на звуци и топлинни различия и т.н.
не е нищо друго освен нашият субективен свят от представи, който съществува само докато нашите сетива са отворени за въздействието на един непознат за нас свят. Според този възглед целият свят на явленията се обяснява, обявява се като една престава вътре в нашето индивидуално съзнание и на основата на това предположение се градят други твърдения върху природата на познанието. Фолкелт също се е присъединил към този възглед и е основал своята теория на познанието, която е отлично развита от научна гледна точка, върху него. Въпреки това този възглед не е никаква основна истина и е най-малко призван да стои на челно място в науката на познанието. Нека не бъдем крайно разбрани.
към текста >>
21.
05_б.МИСЛЕНЕ И СЪЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако и останалият свят на
възприятие
то да не носи един субективен характер би искало да се заключи от нашите обяснения -, все пак, според нашия възглед, мисълта носи един субективен характер.
Б. МИСЛЕНЕ И СЪЗНАНИЕ Сега обаче изглежда, като че тук сами внесохме субективистичния елемент, който така решително искахме да държим далече от нашата теория на познанието.
Ако и останалият свят на възприятието да не носи един субективен характер би искало да се заключи от нашите обяснения -, все пак, според нашия възглед, мисълта носи един субективен характер.
Това възражение почива на едно смесване на арената на нашите мисли с онзи елемент, от който те получават своите съдържателни определения, своята вътрешна закономерност. Ние съвсем не произвеждаме едно мислително съдържание така, че да определим в това произвеждане, каква връзка трябва да имат нашите мисли. Ние даваме само подводната причина, защото мислителното съдържание да може да се развие съобразно неговата собствена природа. Ние произвеждаме мисълта "А" и мисълта "Б" и даваме на същите повод да се свържат по един закономерен начин, като ги поставяме във взаимодействие една с друга. Нашата субективна организация е тази, която определя по някакъв начин тази връзка на А и Б, а единствено определящо е съдържанието на А и Б.
към текста >>
22.
06_а. НАУКАТА - А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
А. МИСЛЕНЕ И
ВЪЗПРИЯТИЕ
6. НАУКАТА
А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ
Науката пропива възприемателната действителност със заченатите и обработени от нашето мислене понятия. Тя допълва и задълбочава пасивно възприемаемото чрез това, което нашият дух е издигнал той самият чрез своята дейност от тъмата на чистата възможност в светлината на действителността. Това предполага, че възприятието се нуждае от допълване чрез духа, че то съвсем не е нищо окончателно, последно, завършено. Основна грешка на модерната наука е, че тя счита възприятието на сетивата като нещо вече приключено, завършено. Поради това тя си поставя задачата, просто да фотографира това завършено в себе си битие.
към текста >>
Това предполага, че
възприятие
то се нуждае от допълване чрез духа, че то съвсем не е нищо окончателно, последно, завършено.
6. НАУКАТА А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ Науката пропива възприемателната действителност със заченатите и обработени от нашето мислене понятия. Тя допълва и задълбочава пасивно възприемаемото чрез това, което нашият дух е издигнал той самият чрез своята дейност от тъмата на чистата възможност в светлината на действителността.
Това предполага, че възприятието се нуждае от допълване чрез духа, че то съвсем не е нищо окончателно, последно, завършено.
Основна грешка на модерната наука е, че тя счита възприятието на сетивата като нещо вече приключено, завършено. Поради това тя си поставя задачата, просто да фотографира това завършено в себе си битие. Последователен е в това отношение само позитивизмът, който просто отхвърля всяко едно излизане вън от възприятието. Въпреки това днес във всички науки виждаме стремежа да се счита за правилна тази гледна точка. В истинския смисъл на думата на това изискване би отговорила само една такава наука, която просто би изброявала и описвала нещата, както те съществуват едно до друго в пространството, и процесите, както те се редуват във времето.
към текста >>
Основна грешка на модерната наука е, че тя счита
възприятие
то на сетивата като нещо вече приключено, завършено.
6. НАУКАТА А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ Науката пропива възприемателната действителност със заченатите и обработени от нашето мислене понятия. Тя допълва и задълбочава пасивно възприемаемото чрез това, което нашият дух е издигнал той самият чрез своята дейност от тъмата на чистата възможност в светлината на действителността. Това предполага, че възприятието се нуждае от допълване чрез духа, че то съвсем не е нищо окончателно, последно, завършено.
Основна грешка на модерната наука е, че тя счита възприятието на сетивата като нещо вече приключено, завършено.
Поради това тя си поставя задачата, просто да фотографира това завършено в себе си битие. Последователен е в това отношение само позитивизмът, който просто отхвърля всяко едно излизане вън от възприятието. Въпреки това днес във всички науки виждаме стремежа да се счита за правилна тази гледна точка. В истинския смисъл на думата на това изискване би отговорила само една такава наука, която просто би изброявала и описвала нещата, както те съществуват едно до друго в пространството, и процесите, както те се редуват във времето. Естествената наука от стария стил се доближава до това изискване.
към текста >>
Последователен е в това отношение само позитивизмът, който просто отхвърля всяко едно излизане вън от
възприятие
то.
Науката пропива възприемателната действителност със заченатите и обработени от нашето мислене понятия. Тя допълва и задълбочава пасивно възприемаемото чрез това, което нашият дух е издигнал той самият чрез своята дейност от тъмата на чистата възможност в светлината на действителността. Това предполага, че възприятието се нуждае от допълване чрез духа, че то съвсем не е нищо окончателно, последно, завършено. Основна грешка на модерната наука е, че тя счита възприятието на сетивата като нещо вече приключено, завършено. Поради това тя си поставя задачата, просто да фотографира това завършено в себе си битие.
Последователен е в това отношение само позитивизмът, който просто отхвърля всяко едно излизане вън от възприятието.
Въпреки това днес във всички науки виждаме стремежа да се счита за правилна тази гледна точка. В истинския смисъл на думата на това изискване би отговорила само една такава наука, която просто би изброявала и описвала нещата, както те съществуват едно до друго в пространството, и процесите, както те се редуват във времето. Естествената наука от стария стил се доближава до това изискване. По-новата наука наистина желае това, поставя една пълна теория на опитността, за да я пристъпи веднага, когато предприеме първата стъпка в действителната наука. Ние би трябвало да се откажем напълно от нашето мислене, ако бихме искали да се придържаме към чистата опитност.
към текста >>
Възприятие
то на сетивата доставя само една страна на действителността.
Ние понижаваме мисленето, когато му отнемаме възможността да възприема в самото себе си същности които са недостъпни за сетивата. В действителността трябва да съществува освен сетивните качества още един фактор, който бива обхванат от мисленето. Мисленето е един орган на човека, който е определен да наблюдава нещо по-висше от това, което сетивата предлагат. На мисленето е достъпна онази страна на действителността, за която едно същество надарено само със сетива не би изпитвало никога нищо. То не съществува само за да предъвква сетивността, а за да проникне онова, което е скрито за това последното.
Възприятието на сетивата доставя само една страна на действителността.
Другата страна е мислителното схващане на света. Обаче в първия момент мисленето ни се явява като нещо съвършено чуждо на възприятието. Възприятието прониква отвън в нас; мисленето се изработва от нашата вътрешност. Съдържанието на това мислене ни се явява като вътрешно съвършен организъм; всичко се намира в една строга връзка. Отделните членове на мислителната система се определят едни други; всяко отделно понятие има в крайна сметка своя корен в целостта на нашата сграда от мисли.
към текста >>
Обаче в първия момент мисленето ни се явява като нещо съвършено чуждо на
възприятие
то.
Мисленето е един орган на човека, който е определен да наблюдава нещо по-висше от това, което сетивата предлагат. На мисленето е достъпна онази страна на действителността, за която едно същество надарено само със сетива не би изпитвало никога нищо. То не съществува само за да предъвква сетивността, а за да проникне онова, което е скрито за това последното. Възприятието на сетивата доставя само една страна на действителността. Другата страна е мислителното схващане на света.
Обаче в първия момент мисленето ни се явява като нещо съвършено чуждо на възприятието.
Възприятието прониква отвън в нас; мисленето се изработва от нашата вътрешност. Съдържанието на това мислене ни се явява като вътрешно съвършен организъм; всичко се намира в една строга връзка. Отделните членове на мислителната система се определят едни други; всяко отделно понятие има в крайна сметка своя корен в целостта на нашата сграда от мисли. На пръв поглед изглежда, като че вътрешната непротиворечивост на мисленето, неговата самозадоволителност да прави невъзможно всяко преминаване към възприятието. Ако определенията на мисленето биха били такива, че те да могат да бъдат задоволени само по един начин, тогава то действително би било затворено в себе си; ние не бихме искали да излезем от него.
към текста >>
Възприятие
то прониква отвън в нас; мисленето се изработва от нашата вътрешност.
На мисленето е достъпна онази страна на действителността, за която едно същество надарено само със сетива не би изпитвало никога нищо. То не съществува само за да предъвква сетивността, а за да проникне онова, което е скрито за това последното. Възприятието на сетивата доставя само една страна на действителността. Другата страна е мислителното схващане на света. Обаче в първия момент мисленето ни се явява като нещо съвършено чуждо на възприятието.
Възприятието прониква отвън в нас; мисленето се изработва от нашата вътрешност.
Съдържанието на това мислене ни се явява като вътрешно съвършен организъм; всичко се намира в една строга връзка. Отделните членове на мислителната система се определят едни други; всяко отделно понятие има в крайна сметка своя корен в целостта на нашата сграда от мисли. На пръв поглед изглежда, като че вътрешната непротиворечивост на мисленето, неговата самозадоволителност да прави невъзможно всяко преминаване към възприятието. Ако определенията на мисленето биха били такива, че те да могат да бъдат задоволени само по един начин, тогава то действително би било затворено в себе си; ние не бихме искали да излезем от него. Но не е такъв случаят.
към текста >>
На пръв поглед изглежда, като че вътрешната непротиворечивост на мисленето, неговата самозадоволителност да прави невъзможно всяко преминаване към
възприятие
то.
Другата страна е мислителното схващане на света. Обаче в първия момент мисленето ни се явява като нещо съвършено чуждо на възприятието. Възприятието прониква отвън в нас; мисленето се изработва от нашата вътрешност. Съдържанието на това мислене ни се явява като вътрешно съвършен организъм; всичко се намира в една строга връзка. Отделните членове на мислителната система се определят едни други; всяко отделно понятие има в крайна сметка своя корен в целостта на нашата сграда от мисли.
На пръв поглед изглежда, като че вътрешната непротиворечивост на мисленето, неговата самозадоволителност да прави невъзможно всяко преминаване към възприятието.
Ако определенията на мисленето биха били такива, че те да могат да бъдат задоволени само по един начин, тогава то действително би било затворено в себе си; ние не бихме искали да излезем от него. Но не е такъв случаят. Тези определения са такива, че те могат да бъдат задоволени по разнообразен начин. Само че тогава онзи елемент, който произвежда това разнообразие, не трябва да се търси вътре в самото мислене. Да вземе мислителното определение: Земята привлича всяко едно тяло; в случая ние скоро ще забележим, че мисълта оставя възможността тя да бъде задоволена по най-различен начин.
към текста >>
Този елемент е сетивното
възприятие
.
Тези определения са такива, че те могат да бъдат задоволени по разнообразен начин. Само че тогава онзи елемент, който произвежда това разнообразие, не трябва да се търси вътре в самото мислене. Да вземе мислителното определение: Земята привлича всяко едно тяло; в случая ние скоро ще забележим, че мисълта оставя възможността тя да бъде задоволена по най-различен начин. Обаче това са различия, които не могат вече да бъдат постигнати с мисленето. Тук има място за един друг елемент.
Този елемент е сетивното възприятие.
Възприятието предлага едно такова специализиране на мислителните определения, което е оставено открито от самите тези определения. Именно това специализиране е, в което ни се явява светът, когато си служим само с опитността. Психолоически това е първото нещо, което обективно взето е изведеното. При всяко научно обработване на действителността процесът е този: Ние заставаме пред конкретното възприятие. То стои като една загадка пред нас.
към текста >>
Възприятие
то предлага едно такова специализиране на мислителните определения, което е оставено открито от самите тези определения.
Само че тогава онзи елемент, който произвежда това разнообразие, не трябва да се търси вътре в самото мислене. Да вземе мислителното определение: Земята привлича всяко едно тяло; в случая ние скоро ще забележим, че мисълта оставя възможността тя да бъде задоволена по най-различен начин. Обаче това са различия, които не могат вече да бъдат постигнати с мисленето. Тук има място за един друг елемент. Този елемент е сетивното възприятие.
Възприятието предлага едно такова специализиране на мислителните определения, което е оставено открито от самите тези определения.
Именно това специализиране е, в което ни се явява светът, когато си служим само с опитността. Психолоически това е първото нещо, което обективно взето е изведеното. При всяко научно обработване на действителността процесът е този: Ние заставаме пред конкретното възприятие. То стои като една загадка пред нас. В нас се проявява стремеж да изследваме неговото същинско нещо, неговата същност, която то не изразява само.
към текста >>
При всяко научно обработване на действителността процесът е този: Ние заставаме пред конкретното
възприятие
.
Тук има място за един друг елемент. Този елемент е сетивното възприятие. Възприятието предлага едно такова специализиране на мислителните определения, което е оставено открито от самите тези определения. Именно това специализиране е, в което ни се явява светът, когато си служим само с опитността. Психолоически това е първото нещо, което обективно взето е изведеното.
При всяко научно обработване на действителността процесът е този: Ние заставаме пред конкретното възприятие.
То стои като една загадка пред нас. В нас се проявява стремеж да изследваме неговото същинско нещо, неговата същност, която то не изразява само. Този стремеж не е нищо друго освен възникването на едно понятие от тъмата на нашето съзнание. Това понятие задържаме ние тогава, през време когато сетивното възприятие върви успоредно с този мислителен процес. Нямото възприятие ни заговаря внезапно един разбираем език; ние познаваме, че понятието, което сме заченали, е онази търсена от нас същност на възприятието.
към текста >>
Това понятие задържаме ние тогава, през време когато сетивното
възприятие
върви успоредно с този мислителен процес.
Психолоически това е първото нещо, което обективно взето е изведеното. При всяко научно обработване на действителността процесът е този: Ние заставаме пред конкретното възприятие. То стои като една загадка пред нас. В нас се проявява стремеж да изследваме неговото същинско нещо, неговата същност, която то не изразява само. Този стремеж не е нищо друго освен възникването на едно понятие от тъмата на нашето съзнание.
Това понятие задържаме ние тогава, през време когато сетивното възприятие върви успоредно с този мислителен процес.
Нямото възприятие ни заговаря внезапно един разбираем език; ние познаваме, че понятието, което сме заченали, е онази търсена от нас същност на възприятието. Това, което е било извършено тук, е едно съждение. То е различно от онази форма на съждението, което свързва две понятия, без да държи сметка за възприятието. Когато казвам: Свободата е определението на едно същество из самото него, аз също съм произвел едно съждение. Членовете на това съждение са понятия, които нямам дадени във възприятието.
към текста >>
Нямото
възприятие
ни заговаря внезапно един разбираем език; ние познаваме, че понятието, което сме заченали, е онази търсена от нас същност на
възприятие
то.
При всяко научно обработване на действителността процесът е този: Ние заставаме пред конкретното възприятие. То стои като една загадка пред нас. В нас се проявява стремеж да изследваме неговото същинско нещо, неговата същност, която то не изразява само. Този стремеж не е нищо друго освен възникването на едно понятие от тъмата на нашето съзнание. Това понятие задържаме ние тогава, през време когато сетивното възприятие върви успоредно с този мислителен процес.
Нямото възприятие ни заговаря внезапно един разбираем език; ние познаваме, че понятието, което сме заченали, е онази търсена от нас същност на възприятието.
Това, което е било извършено тук, е едно съждение. То е различно от онази форма на съждението, което свързва две понятия, без да държи сметка за възприятието. Когато казвам: Свободата е определението на едно същество из самото него, аз също съм произвел едно съждение. Членовете на това съждение са понятия, които нямам дадени във възприятието. Върху такива съждения почива вътрешното единство на нашето мислене, което разглежда в предидущата глава.
към текста >>
То е различно от онази форма на съждението, което свързва две понятия, без да държи сметка за
възприятие
то.
В нас се проявява стремеж да изследваме неговото същинско нещо, неговата същност, която то не изразява само. Този стремеж не е нищо друго освен възникването на едно понятие от тъмата на нашето съзнание. Това понятие задържаме ние тогава, през време когато сетивното възприятие върви успоредно с този мислителен процес. Нямото възприятие ни заговаря внезапно един разбираем език; ние познаваме, че понятието, което сме заченали, е онази търсена от нас същност на възприятието. Това, което е било извършено тук, е едно съждение.
То е различно от онази форма на съждението, което свързва две понятия, без да държи сметка за възприятието.
Когато казвам: Свободата е определението на едно същество из самото него, аз също съм произвел едно съждение. Членовете на това съждение са понятия, които нямам дадени във възприятието. Върху такива съждения почива вътрешното единство на нашето мислене, което разглежда в предидущата глава. Съждението, за което става дума тук, има като подлог едно възприятие, а като сказуемо едно понятие. Това определено животно, което имам пред мене е едно куче.
към текста >>
Членовете на това съждение са понятия, които нямам дадени във
възприятие
то.
Това понятие задържаме ние тогава, през време когато сетивното възприятие върви успоредно с този мислителен процес. Нямото възприятие ни заговаря внезапно един разбираем език; ние познаваме, че понятието, което сме заченали, е онази търсена от нас същност на възприятието. Това, което е било извършено тук, е едно съждение. То е различно от онази форма на съждението, което свързва две понятия, без да държи сметка за възприятието. Когато казвам: Свободата е определението на едно същество из самото него, аз също съм произвел едно съждение.
Членовете на това съждение са понятия, които нямам дадени във възприятието.
Върху такива съждения почива вътрешното единство на нашето мислене, което разглежда в предидущата глава. Съждението, за което става дума тук, има като подлог едно възприятие, а като сказуемо едно понятие. Това определено животно, което имам пред мене е едно куче. В едно такова съждение едно възприятие е включено на едно определено място в моята мислителна система. Нека наречем едно такова съждение едно възприемателно съждение.
към текста >>
Съждението, за което става дума тук, има като подлог едно
възприятие
, а като сказуемо едно понятие.
Това, което е било извършено тук, е едно съждение. То е различно от онази форма на съждението, което свързва две понятия, без да държи сметка за възприятието. Когато казвам: Свободата е определението на едно същество из самото него, аз също съм произвел едно съждение. Членовете на това съждение са понятия, които нямам дадени във възприятието. Върху такива съждения почива вътрешното единство на нашето мислене, което разглежда в предидущата глава.
Съждението, за което става дума тук, има като подлог едно възприятие, а като сказуемо едно понятие.
Това определено животно, което имам пред мене е едно куче. В едно такова съждение едно възприятие е включено на едно определено място в моята мислителна система. Нека наречем едно такова съждение едно възприемателно съждение. Чрез възприемателното съждение познаваме, че определен сетивен предмет съвпада по своето същество с определено понятие. Следователно ако искаме да разберем, какво възприемаме, тогава възприятието трябва да бъде предварително образувано в нас като определено понятие.
към текста >>
В едно такова съждение едно
възприятие
е включено на едно определено място в моята мислителна система.
Когато казвам: Свободата е определението на едно същество из самото него, аз също съм произвел едно съждение. Членовете на това съждение са понятия, които нямам дадени във възприятието. Върху такива съждения почива вътрешното единство на нашето мислене, което разглежда в предидущата глава. Съждението, за което става дума тук, има като подлог едно възприятие, а като сказуемо едно понятие. Това определено животно, което имам пред мене е едно куче.
В едно такова съждение едно възприятие е включено на едно определено място в моята мислителна система.
Нека наречем едно такова съждение едно възприемателно съждение. Чрез възприемателното съждение познаваме, че определен сетивен предмет съвпада по своето същество с определено понятие. Следователно ако искаме да разберем, какво възприемаме, тогава възприятието трябва да бъде предварително образувано в нас като определено понятие. Ние бихме минали покрай един предмет, при който това не би станало, без да сме го разбрали. Че това е така, най-доброто доказателство за него ни доставя обстоятелството, че две лица, които водят един по-богат духовен живот, проникват също така по-дълбоко в света на опитността отколкото други, при които не е този случаят.
към текста >>
Следователно ако искаме да разберем, какво възприемаме, тогава
възприятие
то трябва да бъде предварително образувано в нас като определено понятие.
Съждението, за което става дума тук, има като подлог едно възприятие, а като сказуемо едно понятие. Това определено животно, което имам пред мене е едно куче. В едно такова съждение едно възприятие е включено на едно определено място в моята мислителна система. Нека наречем едно такова съждение едно възприемателно съждение. Чрез възприемателното съждение познаваме, че определен сетивен предмет съвпада по своето същество с определено понятие.
Следователно ако искаме да разберем, какво възприемаме, тогава възприятието трябва да бъде предварително образувано в нас като определено понятие.
Ние бихме минали покрай един предмет, при който това не би станало, без да сме го разбрали. Че това е така, най-доброто доказателство за него ни доставя обстоятелството, че две лица, които водят един по-богат духовен живот, проникват също така по-дълбоко в света на опитността отколкото други, при които не е този случаят. Много неща, които минават без да оставят следа при тези последните, правят на първите едно дълбоко впечатление. ("Ако окото ни беше от слънчево естество, то не би искало да види слънцето."). Да но, ще каже някой, не срещаме ли ние в живота много неща, за които до сега не сме си образува ли и най-малкото понятие?
към текста >>
Хората така са свикнали да считат света на понятията като нещо празно, безсъдържателно и да и противопоставят
възприятие
то като нещо пълно съдържателно, напълно определено, че за истинското положение на нещата ще бъде трудно те да разберат полагащото му се място.
Наистина този предмет ми дава повод в даден момент да извлека от единството на всички възможни мисли именно това мислително съдържание, но той съвсем не ми доставя градивните камъни за същото. Аз трябва да извлека тези градивни камъни от мене самия. Когато поставим в действие нашето мислене, едва тогава действителността получава истински определения. Тя, която по-рано беше няма, говори сега ясен език. Нашето мислене е преводачът, който тълкува жестовете на опитността.
Хората така са свикнали да считат света на понятията като нещо празно, безсъдържателно и да и противопоставят възприятието като нещо пълно съдържателно, напълно определено, че за истинското положение на нещата ще бъде трудно те да разберат полагащото му се място.
Изпуска се напълно изпредвид, че простото гледане на нещата е най-празното нещо, което можем да си представим, и че то получава цялото си съдържание само чрез мисленето. Естественото вярно нещо по въпроса е това, че то задържа в определена форма постоянно течащата мисъл, без да става нужда ние да съдействаме активно за това задържане. Когато един човек, който има един богат душевен живот, вижда хиляди неща, които за духовно бедния са едно нищо, това ясно доказва, че съдържанието на действителността е само огледален образ на съдържанието на нашия дух и че отвън ние получаваме само празната форма. Без съмнение ние трябва да притежаваме в нас силата да се познаем като създатели на това съдържание, иначе винаги ще виждаме само отражението, а никога нашия дух, който се оглежда, отразява се. Също и този, който вижда себе си в едно фактическо огледало, трябва да се познава сам като личност, за да се познае отново в огледалния образ.
към текста >>
Всяко сетивно
възприятие
се разтваря, що се отнася за същността, накрая в идейно съдържание.
Изпуска се напълно изпредвид, че простото гледане на нещата е най-празното нещо, което можем да си представим, и че то получава цялото си съдържание само чрез мисленето. Естественото вярно нещо по въпроса е това, че то задържа в определена форма постоянно течащата мисъл, без да става нужда ние да съдействаме активно за това задържане. Когато един човек, който има един богат душевен живот, вижда хиляди неща, които за духовно бедния са едно нищо, това ясно доказва, че съдържанието на действителността е само огледален образ на съдържанието на нашия дух и че отвън ние получаваме само празната форма. Без съмнение ние трябва да притежаваме в нас силата да се познаем като създатели на това съдържание, иначе винаги ще виждаме само отражението, а никога нашия дух, който се оглежда, отразява се. Също и този, който вижда себе си в едно фактическо огледало, трябва да се познава сам като личност, за да се познае отново в огледалния образ.
Всяко сетивно възприятие се разтваря, що се отнася за същността, накрая в идейно съдържание.
Едва тогава то ни се явява прозрачно и ясно. Науките съвсем нямат съзнание за тази истина. Мислителното определение се счита като признаци на предметите, както цветът, миризмата и т.н. Така се мисли, че определението ни е едно свойство на всички тела, че те продължават да се намират в състоянието на движение или на почивка дотогава, докато едно външно влияние измени това състояние. В тази форма фигурират законът на инерцията в естествената наука.
към текста >>
Когато след това срещам определено тяло, което във
възприятие
то ми отразява горното понятно определение, аз го наричам неорганично и свързвам с него всички определения, които следват от понятието за неорганично тяло.
В тази форма фигурират законът на инерцията в естествената наука. Обаче истинското състояние на нещата е съвършено различно. В моята система от понятия мисълта тяло съществува в много изменения. Едната форма е мисълта за една вещ, която може да се постави от само себе си в почивка или движение, друга една форма е понятието за едно тяло, което променя своето състояние само вследствие на външното влияние. Тези последни тела аз наричам неорганични.
Когато след това срещам определено тяло, което във възприятието ми отразява горното понятно определение, аз го наричам неорганично и свързвам с него всички определения, които следват от понятието за неорганично тяло.
Всички науки трябва да бъдат проникнати от убеждението, че тяхното съдържание е само мислително съдържание и че те не се намират с възприятието в никаква друга връзка, освен тази, че в обекта на възприятието те виждат една особена форма на понятието.
към текста >>
Всички науки трябва да бъдат проникнати от убеждението, че тяхното съдържание е само мислително съдържание и че те не се намират с
възприятие
то в никаква друга връзка, освен тази, че в обекта на
възприятие
то те виждат една особена форма на понятието.
Обаче истинското състояние на нещата е съвършено различно. В моята система от понятия мисълта тяло съществува в много изменения. Едната форма е мисълта за една вещ, която може да се постави от само себе си в почивка или движение, друга една форма е понятието за едно тяло, което променя своето състояние само вследствие на външното влияние. Тези последни тела аз наричам неорганични. Когато след това срещам определено тяло, което във възприятието ми отразява горното понятно определение, аз го наричам неорганично и свързвам с него всички определения, които следват от понятието за неорганично тяло.
Всички науки трябва да бъдат проникнати от убеждението, че тяхното съдържание е само мислително съдържание и че те не се намират с възприятието в никаква друга връзка, освен тази, че в обекта на възприятието те виждат една особена форма на понятието.
към текста >>
23.
06_в. ПОЗНАНИЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Но може да се случи, защото формата на даденото да не включва в себе си същността на вещта; тогава самата вещ изисква тя да се яви първо във
възприятие
то /опитността/, за да покаже по-късно тази същност в една дейност на нашия дух надхвърляща
възприятие
то.
Действителността се е разложила за нас на две области: Опитността и мисленето. Опитността има значение в две отношения. Първото дотолкова, доколкото общата действителност има една форма на явлението вън от мисленето, която трябва да се яви във формата на опитността. Второто дотолкова, доколкото на природата на нашия дух, чиято същност се състои в разглеждането (следователно в една дейност насочена навън), е присъщо предметите на наблюдение да влязат в неговото зрително поле, т.е. да бъдат отново дадени като опитност.
Но може да се случи, защото формата на даденото да не включва в себе си същността на вещта; тогава самата вещ изисква тя да се яви първо във възприятието /опитността/, за да покаже по-късно тази същност в една дейност на нашия дух надхвърляща възприятието.
Друга една възможност е тази, в непосредствено даденото да се намира вече същността и ако забелязваме веднага тази същност, това, трябва да припишем само на второто обстоятелство, че за нашия дух всичко трябва да се яви пред очите ни като опитност. Първия случай срещаме при мисленето, втория при останалата действителност. При мисленето се изисква само да надделеем нашето субективно пристрастие, за да го разберем в неговата ядка. Това, което при останалата действителност е основа но фактически в обективното възприятие, че непосредствената форма на явлението трябва да бъде преодоляна, за да го обясним, при мисленето то се състои в една особеност на нашия дух. В първия случай самата вещ е тази, която се дава формата на опитността, във втория случай това е самият наш дух, самата организация на нашия дух.
към текста >>
Това, което при останалата действителност е основа но фактически в обективното
възприятие
, че непосредствената форма на явлението трябва да бъде преодоляна, за да го обясним, при мисленето то се състои в една особеност на нашия дух.
да бъдат отново дадени като опитност. Но може да се случи, защото формата на даденото да не включва в себе си същността на вещта; тогава самата вещ изисква тя да се яви първо във възприятието /опитността/, за да покаже по-късно тази същност в една дейност на нашия дух надхвърляща възприятието. Друга една възможност е тази, в непосредствено даденото да се намира вече същността и ако забелязваме веднага тази същност, това, трябва да припишем само на второто обстоятелство, че за нашия дух всичко трябва да се яви пред очите ни като опитност. Първия случай срещаме при мисленето, втория при останалата действителност. При мисленето се изисква само да надделеем нашето субективно пристрастие, за да го разберем в неговата ядка.
Това, което при останалата действителност е основа но фактически в обективното възприятие, че непосредствената форма на явлението трябва да бъде преодоляна, за да го обясним, при мисленето то се състои в една особеност на нашия дух.
В първия случай самата вещ е тази, която се дава формата на опитността, във втория случай това е самият наш дух, самата организация на нашия дух. В първия случай нямаме пред себе си цялата вещ, когато обгръщаме опитността, във втория ние я имаме. На това се основава дуализмът, който науката, мислителното познание, трябва да преодолее. Човекът се намира пред два свята, чиято връзка той трябва да установи. Единият свят е опитността, за което той знае, че тя съдържа само половината от действителността; другият е мисленето, което е завършено в себе си, в което трябва да се влее онази външна опитност на действителността, ако искаме да се получи един задоволителен възглед за света.
към текста >>
Казва се: "Познанието е обработването на опитността”, без да се определя, какво се вработва в тази опитност; определя се: “При познанието
възприятие
то се влива в мисленето, или по силата на една вътрешна принуда мисленето прониква от опитността до намиращата зад нея същност”.
Гьоте е изразил сполучливо това с думите: "Идеята е вечна и неделима; фактът, че употребяваме множественото число, съвсем не изменя това положение. Всичко, което виждаме и за което говорим, са прояви на идеята; ние изказваме понятия и в това отношение самата идея е едно понятие”. Гражданин на два свята, на света на сетивата и на света на мислите, единият проникващ към него отдолу, другият светещ отгоре, човекът овладява науката, чрез която свързва и двата тези свята в едно неразривно единство. От една страна върху нас действа външната форма, от друга страна вътрешната същност; ние трябва да съединим и двете. С това нашата теория на познанието се издига над онова становище, което най-често възприемат подобни изследвания и което не се издига над формалностите.
Казва се: "Познанието е обработването на опитността”, без да се определя, какво се вработва в тази опитност; определя се: “При познанието възприятието се влива в мисленето, или по силата на една вътрешна принуда мисленето прониква от опитността до намиращата зад нея същност”.
Това са обаче чисти формалности. Една наука на познанието, която иска да обхване познанието в неговата имаща световно значение роля, трябва да даде първо неговата идеална цел. Тази цел се състои в това, да дадем на незавършената опитност на непълната опитност един завършек, една пълнота чрез откриването на нейната ядка. Тя е мисъл, идея. Най-после, трето, тя трябва да покаже, как става това откриване.
към текста >>
Разделът "Мислене и
Възприятие
" в настоящата книга ни изяснява това.
Това са обаче чисти формалности. Една наука на познанието, която иска да обхване познанието в неговата имаща световно значение роля, трябва да даде първо неговата идеална цел. Тази цел се състои в това, да дадем на незавършената опитност на непълната опитност един завършек, една пълнота чрез откриването на нейната ядка. Тя е мисъл, идея. Най-после, трето, тя трябва да покаже, как става това откриване.
Разделът "Мислене и Възприятие" в настоящата книга ни изяснява това.
Нашата теория на познанието води до положителния резултат, че мисленето е същността на света и че индивидуалното човешко мислене е отделната форма на изява на тази същност. Една чисто формална наука на познанието не може да стори това, тя остава безплодна. Тя няма никакъв възглед върху това, какво отношение има това, което науката добива, към мировата същност и към мировите процеси. И все пак това отношение трябва да се разкрие именно в теорията на познанието. Следователно тази наука трябва да ни покаже, докъде ще стигнем с нашето познание, накъде ни води всяка друга наука.
към текста >>
А когато се разбере добре, че не можем да минем вън от границите на нашето съзнание, без да стигнем до нещо недействително, но не се разбере същевременно, че същността на нещата може да бъде намерена в нашето съзнание във
възприятие
то на идеите, тогава се раждат онези грешки, които говорят за някаква граница на познанието.
Мисленето е една цялост в себе си, която задоволява себе си, която не трябва да излиза вън от своите граници, ако не иска да изпадне в празнота. С други думи казано: За да обясни нещо, то не трябва да прибягва до неща, които не намира в самото себе си. Една вещ, която не може да бъде обгърната с мисленето, би била едно недомислие. Накрая всичко преминава в мисленето, всичко намира своето място в него. Изразено по отношение на нашето индивидуално съзнание, това значи: По отношение на научните определения ние трябва да останем строго в това, което ни е дадено в съзнанието, не можем да преминем отвъд това съзнание.
А когато се разбере добре, че не можем да минем вън от границите на нашето съзнание, без да стигнем до нещо недействително, но не се разбере същевременно, че същността на нещата може да бъде намерена в нашето съзнание във възприятието на идеите, тогава се раждат онези грешки, които говорят за някаква граница на познанието.
Щом не можем да излезем вън от нашето съзнание и щом същността на действителността не е вътре в това съзнание, тогава ние въобще не можем да стигнем до същността. Казва се; нашето мислене е свързано с отсамния свят и не знае нищо за отвъдния свят. По отношение на нашия възглед това мнение не е нищо друго освен едно неразбиращо себе си мислене. Една граница на познанието би била възможна само тогава, когато външната опитност би наложила сама по себе си изследването на нейната същност, ако тя би определяла въпросите, които могат да се поставят по отношение на нея. Но не е такъв случаят.
към текста >>
При едно по-точно разсъждение се вижда обаче веднага, че всички подобни фактори не са нищо освен отвлеченост от света на
възприятие
то, които сами очакват да бъдат обяснени.
Но не е такъв случаят. За мисленето се ражда нуждата да постави срещу опитността, която възприема, нейната същност. Мисленето може да има само съвсем определения стремеж, да вижда и в останалия свят свойствената на самото него закономерност, не обаче нещо, за което то няма ни най-малко знание. Друга една грешка трябва също да се намери тук своята поправка. Тя е тази, да се счита, че мисленето не е достатъчно да състави, да образува, че трябва да се прибавя и нещо друго (сила, воля и пр.), за да стане възможен светът.
При едно по-точно разсъждение се вижда обаче веднага, че всички подобни фактори не са нищо освен отвлеченост от света на възприятието, които сами очакват да бъдат обяснени.
Всяка друга съставна част на мировата същност освен мисленето би наложила веднага един друг вид схващане, един друг вид познание освен мислителното. Ние би трябвало да стигнем до онази друга съставна част по друг начин освен чрез мисленето. Защото мисленето доставя само мисли. Обаче още със самия факт, че искаме да обясним участието, което онази втора съставна част в мировите процеси има, и при това си служим с понятията, ние си противоречим. Но освен това вън от сетивното възприятие и мисленето не ни е дадено никакво трето нещо, защото при едно по-близко разглеждане всички негови членове показват, че като такива те не съдържат същността на света.
към текста >>
Но освен това вън от сетивното
възприятие
и мисленето не ни е дадено никакво трето нещо, защото при едно по-близко разглеждане всички негови членове показват, че като такива те не съдържат същността на света.
При едно по-точно разсъждение се вижда обаче веднага, че всички подобни фактори не са нищо освен отвлеченост от света на възприятието, които сами очакват да бъдат обяснени. Всяка друга съставна част на мировата същност освен мисленето би наложила веднага един друг вид схващане, един друг вид познание освен мислителното. Ние би трябвало да стигнем до онази друга съставна част по друг начин освен чрез мисленето. Защото мисленето доставя само мисли. Обаче още със самия факт, че искаме да обясним участието, което онази втора съставна част в мировите процеси има, и при това си служим с понятията, ние си противоречим.
Но освен това вън от сетивното възприятие и мисленето не ни е дадено никакво трето нещо, защото при едно по-близко разглеждане всички негови членове показват, че като такива те не съдържат същността на света.
Ето защо тази същност може да се търси единствено в мисленето.
към текста >>
24.
06_г. ОСНОВАТА НА НЕЩАТА И МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
То свързва две неща: Или едно понятие с едно
възприятие
или две понятия.
Той трябва да търси основите на сигурността на своите твърдения от това, което му е дадено в неговата духовна способност, а не в натрапените отвън истини. Научно убеждение само чрез самия себе си, този е лозунгът на Кантовата философия. Ето защо той нарече своята философия предимно критична, противоположно на догматичната, която запазва по предание готови твърдения и търси след това доказателства за тези твърдения. С това е дадена една противоположност на две научни направления; обаче Кант не го е мислил с онази рязкост, на която е бил способен. Нека обгърнем строго с погледа, как може да се роди едно твърдение на науката.
То свързва две неща: Или едно понятие с едно възприятие или две понятия.
От този последен род е например твърдението: Никакво следствие без причина. Възможно е сега фактическите основания, защо двете понятия се сливат, да се намират вън от това, което те съдържат, което поради това ми е единствено дадено. Аз мога тогава да имам винаги някакви формални основания (непротиворечивост, определени аксиоми), които ме насочват към определено свързване на мислите. Обаче тези последните нямат никакво влияние върху самата вещ. Твърдението се крепи на нещо, което аз фактически никога не мога да достигна.
към текста >>
25.
07_а. ПОЗНАНИЕ НА ПРИРОДАТА - А. НЕОРГАНИЧНА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
В приведения пример чрез I изразяваме символично групирането на елементите за чистото сетивно
възприятие
, чрез II това за духа.
Аз виждам един процес и същевременно фактите а, в, c и d. Как мога аз тук да зная веднага, кой от тези факти участва повече и кой по-малко в този процес? Нещата стават прозрачни, когато първо проуча, кой от четирите факта е безусловно необходим, за да може процесът въобще да настъпи. Намирам например, че а и с са безусловно необходими. След това намирам, че без d процесът наистина би настъпил, обаче със значително изменение, а напротив виждам, че в няма никакво съществено значение и би могъл да бъде заменен и чрез нещо друго.
В приведения пример чрез I изразяваме символично групирането на елементите за чистото сетивно възприятие, чрез II това за духа.
Следователно духът групира фактите на неорганичния свят така, че вижда в този процес или в едно отношение последствието на отношенията на фактите. Така духът внася необходимостта в случайността. Искаме да изясним това с няколко примера. Когато имам пред мене един триъгълник а в с, аз не виждам от пръв поглед, че сборът на трите ъгъла е винаги равен на един разтегнат ъгъл. Това става веднага ясно, щом групирам фактите по следния начин.
към текста >>
26.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Той е научен, защото прониква напълно едно явление с понятието, защото чрез него
възприятие
и мислене се покриват напълно.
дадени са възможни за опитността условия) и след това се определя, какво настъпва, когато тези предпоставки са налице. Тогава ние разбираме едно отделно явление като поставим на основата закона. Ние мислим така: При тези условия настъпва едно явление; условията са налице, ето защо явлението трябва да настъпи. Този е нашият мислителен процес, когато пристъпваме към едно събитие на неорганичния свят, за да го обясним. Този е доказателствения метод.
Той е научен, защото прониква напълно едно явление с понятието, защото чрез него възприятие и мислене се покриват напълно.
Обаче ние не можем да направим нищо с този доказателен метод в науката на организмите. Типът не определя именно, че при определени условия трябва да настъпи едно определено явление; той не установява нищо върху едно отношение на членовете, които стоят един срещу друг външно и са чужди един на друг. Той определя само закономерността на своите собствени части. Той не сочи като природен закон над себе си. Следователно особените органически форми могат да бъдат развити само от общата типова форма и явяващите се в опитността органически същества трябва да съвпадат с някоя от тези изведени от типа форми.
към текста >>
При размисъл върху нещата на неорганичната природа
възприятие
то на сетивата ни дава на ръка съдържанието.
Тази разлика не лежи по такъв последователен начин на основата на никой подход в изследването както при това на Гьоте. Никой както Гьоте не е познал, че една наука на организмите трябва да бъде възможна без всякакъв мъглив мистицизъм, без теология, без приемането на някакви творящи мисли. Обаче също така никой както не го не е отхвърлял така категорично подхода, който иска да проучи органическия свят с методите на неорганичната естествена наука. Както видяхме, типът е едно по-пълна научна форма отколкото първичното явление. Той също така предполага една по-интензивна дейност на нашия дух отколкото изисква първичното явление.
При размисъл върху нещата на неорганичната природа възприятието на сетивата ни дава на ръка съдържанието.
Нашата сетивна организация е тази, която тук ни доставя това, което в света на организмите получаваме чрез духа. За да възприемаме сладко, кисело, топло, студено, светлина, цвят и т.н., ние се нуждаем само от здрави сетива. Тук в мисленето към веществото трябва да намерим само формата. Обаче в типа съдържание и форма са тясно свързани едно с друго. Ето защо типът не определя съдържанието чисто формално, както законът прави това, а той прониква живо това съдържание отвътре, като нещо собствено негово.
към текста >>
Английският философ Рейд нарича интуиция способността, с която от
възприятие
то навъншните явления (сетивни впечатления) черпим същевременно убеждението за битието.
Обаче в типа съдържание и форма са тясно свързани едно с друго. Ето защо типът не определя съдържанието чисто формално, както законът прави това, а той прониква живо това съдържание отвътре, като нещо собствено негово. На нашия дух се поставя задачата, едновременно с формалното да вземе продуктивно участие в създаване на съдържанието. Един начин на мислене, на който съдържанието се явява в непосредствена връзка с формалното, се е наричало винаги интуитивно мислене. Интуицията се явява много пъти като научен принцип.
Английският философ Рейд нарича интуиция способността, с която от възприятието навъншните явления (сетивни впечатления) черпим същевременно убеждението за битието.
Якоби считаше, че в нашето чувство за Бога ни е дадено не само това чувство, но същевременно и гаранцията, че Бог е. Това съждение също се нарича интуитивно. Когато виждаме, винаги характерното е, че в съдържанието постоянно ни е дадено нещо повече от самото това съдържание, че знаем за едно мислително определение, без доказателство, просто чрез непосредствено убеждение. Счита се, че не е нужно да се доказват мислителните определения "битие" и т.н. изхождайки от материала на възприятието, но човек ги има в неразделно единство със съдържанието.
към текста >>
изхождайки от материала на
възприятие
то, но човек ги има в неразделно единство със съдържанието.
Английският философ Рейд нарича интуиция способността, с която от възприятието навъншните явления (сетивни впечатления) черпим същевременно убеждението за битието. Якоби считаше, че в нашето чувство за Бога ни е дадено не само това чувство, но същевременно и гаранцията, че Бог е. Това съждение също се нарича интуитивно. Когато виждаме, винаги характерното е, че в съдържанието постоянно ни е дадено нещо повече от самото това съдържание, че знаем за едно мислително определение, без доказателство, просто чрез непосредствено убеждение. Счита се, че не е нужно да се доказват мислителните определения "битие" и т.н.
изхождайки от материала на възприятието, но човек ги има в неразделно единство със съдържанието.
А този е действително случаят при типа. Ето защо той не може да даде никакво средство за доказателство, а дава на ръка само възможността да бъде развита от него всяка особена форма. Съобразно с това при схващането на типа нашият дух трябва да действа много по-интензивно отколкото при схващането на природния закон. Той трябва да поеме върху себе си една дейност, за която наричаме съзерцание (гледане, наблюдаване). Следователно на тази по-висока степен самият дух трябва да бъде съзерцаващ.
към текста >>
27.
08_б. ПСИХОЛОГИЧЕСКО ПОЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Тук вече не е така както в науката за организмите, да виждаме в отделното, особено същество развитието, оформянето на общото, на първичната форма, а
възприятие
то на особеното, на частното като самата тази първична форма.
Това не е една особена форма на човешкия дух; това е винаги цялостният човек, с когото имаме работа. Ние трябва да отделим този цялостен човек от неговата окръжаваща среда, ако искаме да го схванем. Ако искаме да стигнем до типа, ние трябва да се издигнем от отделната форма до първичната форма; ако искаме да стигнем до духа, ние трябва да се абстрахираме от израженията, чрез които той се проявява, от специалните дела, които той извършва, и да разгледаме по себе си и за себе си. Трябва да го подслушваме, как той въобще действа, а не как е действал в този или онзи случай. При типа трябва да освободим общата форма от отделните форми чрез сравнения; в психологията трябва просто да освободим отделната форма от окръжаващата среда.
Тук вече не е така както в науката за организмите, да виждаме в отделното, особено същество развитието, оформянето на общото, на първичната форма, а възприятието на особеното, на частното като самата тази първична форма.
Човешкото духовно същество не е едно развитие, едно оформяне на първичната форма, а развитието, оформянето на същата. Когато Якоби вярва, че същевременно с възприятието на нашата вътрешност добиваме убеждението, че на основата на тази вътрешност лежи едно единно същество (интуитивно себе-схващане), тази мисъл е погрешна поради това, защото ние възприемаме самото това единно същество. Това, което иначе е интуиция, тук става себе-разглеждане, себе-наблюдение. Това е също необходимо фактически при най-висшата форма на съществуването. Това, което духът може да прочете от явленията, е най-висшата форма на съдържанието, която той въобще може да добие.
към текста >>
Когато Якоби вярва, че същевременно с
възприятие
то на нашата вътрешност добиваме убеждението, че на основата на тази вътрешност лежи едно единно същество (интуитивно себе-схващане), тази мисъл е погрешна поради това, защото ние възприемаме самото това единно същество.
Ако искаме да стигнем до типа, ние трябва да се издигнем от отделната форма до първичната форма; ако искаме да стигнем до духа, ние трябва да се абстрахираме от израженията, чрез които той се проявява, от специалните дела, които той извършва, и да разгледаме по себе си и за себе си. Трябва да го подслушваме, как той въобще действа, а не как е действал в този или онзи случай. При типа трябва да освободим общата форма от отделните форми чрез сравнения; в психологията трябва просто да освободим отделната форма от окръжаващата среда. Тук вече не е така както в науката за организмите, да виждаме в отделното, особено същество развитието, оформянето на общото, на първичната форма, а възприятието на особеното, на частното като самата тази първична форма. Човешкото духовно същество не е едно развитие, едно оформяне на първичната форма, а развитието, оформянето на същата.
Когато Якоби вярва, че същевременно с възприятието на нашата вътрешност добиваме убеждението, че на основата на тази вътрешност лежи едно единно същество (интуитивно себе-схващане), тази мисъл е погрешна поради това, защото ние възприемаме самото това единно същество.
Това, което иначе е интуиция, тук става себе-разглеждане, себе-наблюдение. Това е също необходимо фактически при най-висшата форма на съществуването. Това, което духът може да прочете от явленията, е най-висшата форма на съдържанието, която той въобще може да добие. Когато след това размисли върху себе си, той трябва да се познае като непосредствена проява на тази по-висша форма, като самият неин носител. Това, което духът намира като единство в много формената действителност, той трябва да го намери в неговата отделеност като непосредствено съществено същество.
към текста >>
28.
09. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
По отношение на пасивно приетото
възприятие
науката е следователно продукт на дейността на човешкия дух.
А. ПОЗНАНИЕ И ХУДОЖЕСТВЕНО ТВОРЧЕСТВО Нашата теория на познанието съблече познанието от чисто пасивния характер, с който то често е облечено, и го обясни като дейност на човешкия дух. Обикновено се вярва, че съдържанието на науката е нещо взето отвън: Мисли се, че на науката може да се осигури обективност дотолкова по-голяма степен, колкото повече духът се въздържа от всякаква прибавка към разглеждания материал. Нашето изложение показа, че и истинското съдържание на науката въобще не е възприеманата външна материя, а схванатата в духа идея, която ни въвежда по-дълбоко в процесите на света отколкото всяко разлагане и наблюдение на външния свят само като опитност. Идеята е съдържание на науката.
По отношение на пасивно приетото възприятие науката е следователно продукт на дейността на човешкия дух.
С това ние приближихме познанието до художественото творчество, което е също така едно дейно произведение на човека. Но същевременно ние изтъкахме и необходимостта да изясним тяхното взаимно отношение. Както познавателната така и художествената дейност почиват на това, че от действителността като произведение човекът се издига до нея като произвеждащ фактор; че от създаденото той се издига до създаването, от случайността до необходимостта. Докато външната действителност постоянно ни показва само едно създание на творящата природа, в духа ние се издигаме до единството на природата, която ни се явява като творец. Всеки предмет на действителността ни представя една от възможностите, от безкрайните възможности, които лежат скрити в лоното на творящата природа.
към текста >>
29.
04. ИЗХОДНИ ТОЧКИ НА ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Как можем, например, да обозначим една част на света като
възприятие
, другата като понятие, едната като битие, другата като видимост, това като причина, другото като действие?
Къде се намира преходът, който ни превежда от субективното в транссубективното? Но за нас както съзнанието, така и представата за "Аза" са преди всичко части на непосредствено даденото, и какво отношение имат първите към последните това да бъде вече резултат на познанието. Ние искаме да определим познанието не от съзнанието, а напротив: от познанието да определим съзнанието и отношението на субективното и обективното. Тъй като ние оставяме даденото временно без всякакво сказуемо, трябва да запитаме: по какъв начин преминаваме ние въобще към определението на това дадено? Как да започнем някъде акта за познанието?
Как можем, например, да обозначим една част на света като възприятие, другата като понятие, едната като битие, другата като видимост, това като причина, другото като действие?
Как можем да отделим самите нас от обективното и да гледаме на себе си като на "Аз" в противоположност на "не-Аза"? Ние трябва да намерим мост от дадения образ на света към този, който развиваше чрез нашето познание. Но при това се сблъскваме със следната трудност. До тогава, докогато гледаме пасивно на даденото, ние никъде не можем да намерим началната точка, към която да се присъединим, за да продължим нишката на нашето познание. Ние трябва да намерим някъде в даденото такова място, където трябва да встъпим, където е заложено нещо еднородно на познанието.
към текста >>
30.
06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
"Азът" като център/1/ на съзнанието, е непосредствено даден, както и външното и вътрешно
възприятие
и неговото собствено съществувание.
VІ. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ До тук ние установихме в нашето изложение идеята на познанието. Тази идея е непосредствено дадена в човешкото съзнание, доколкото то се отдава на познавателната дейност.
"Азът" като център/1/ на съзнанието, е непосредствено даден, както и външното и вътрешно възприятие и неговото собствено съществувание.
/*1 Едва ли е нужно да се казва,, че с обозначението "център" ние съвсем не искаме да съединим някакъв теоретически възглед за природата на съзнанието, но го употребяваме само като стилистическо съкращение за общата физиономия на съзнанието./. "Азът" чувствува стремеж да намери в това дадено повече отколкото това, което е дадено непосредствено. Срещу дадения свят в него възниква един втори свят, светът на мисленето и "Азът" съединява двата свята, като съществува чрез свободно решение това, което установихме като идея на познанието. В това лежи основното различие между понятието и непосредствено даденото се явяват съединени в една цялостна действителност и този, който има значение за останалото съдържателно на света. При всяка друга част на образа на света ние трябва да си представяме, че съединението е първоначално, от самото начало необходимо, и че само в началото на познанието настъпва за познанието изкуствено разделение, което обаче, в края на краищата, чрез познанието отново се отстранява, съобразно с първоначалната същност на обективното.
към текста >>
Но напразно ще се стремим да съчиним по себе си макар и един елемент на
възприятие
то, който никога не е бивал в областта на даденото.
При това безспорно е, че никакъв идеализъм не ще бъде никога в състояние да изведе от "Аза" онази форма на съдържанието на света, която обозначихме като непосредствено дадена. Тази форма може да бъде именно само дадена, а никога построена от мисленето. Нека само помислим, че ние не бихме били в състояние, ако бихме имали дадена цялата останала гама на цветове, да допълним изхождайки от "Аза" поне един липсващ цветен оттенък. Можем да си съставим картината на най-отдалечените, никога не виждани от нас страна, ако веднъж сме преживели индивидуално съответствуващите елементи, като дадени. Тогава ние си комбинираме образа, съобразно дадените указания от преживяните от нас отделни факти.
Но напразно ще се стремим да съчиним по себе си макар и един елемент на възприятието, който никога не е бивал в областта на даденото.
Обаче едно нещо е простото знание на дадения свят; друго познаването на неговата същина. Тази същина не става ясна за нас, независимо от това, че тя е тясно свързана със съдържанието на света, докато ние самите не построим действителността от даденото и от мисленето. Истинското "какво" на даденото за "Аза" се полага само от самия този последния. У "Аза" никога не би имало повод да полага същността на даденото в себе си, ако първо той не бе виждал пред себе си вещта в образ съвършено лишен от определение. И така, това, което се полага от този "Аз" като същност на света, полага се не без "Аза", а чрез този последния.
към текста >>
31.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Светът като
възприятие
Предговор към новото издание (1918 г.) Наука за свободата Съзнателната човешка дейност Основният подтик към науката Мисленето в служба на разбирането на света
Светът като възприятие
Познаването на света Човешката индивидуалност Има ли граници познанието? Реалността на свободата 10.Факторите на живота
към текста >>
32.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
СВЕТЪТ КАТО
ВЪЗПРИЯТИЕ
СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
Чрез мисленето възникват понятия и идеи. С думи не може да се изкаже що е понятие. Думите могат само да насочат вниманието на човека върху това, че той има понятия. Когато някой види дърво, неговото мислене реагира на наблюдението - към обекта се прибавя едно идейно противоположно съответствие и той разглежда обекта и идейното противоположно съответствие като принадлежащи едно към друго. Щом обектът изчезне от неговото полезрение, у него остава само идейното му противоположно съответствие.
към текста >>
Следователно едва когато свържа понятието следствие с
възприятие
то шум, аз имам повод да изляза от отделното наблюдение и да потърся причината.
Това обяснение, забележете, се свежда до следното: Тъй като безброй пъти в живота си сме установявали, че смущението на покоя на малки тела съпътства движението на други намиращи се между тях тела, и понеже сме обобщавали връзките между такива смущения и такива движения, ние считаме това частно смущение за обяснено, щом открием, че то е пример именно за тази връзка." Погледнати по-точно, нещата се представят далеч по-иначе, отколкото са описани тук. Когато доловя някакъв шум, аз най-напред търся понятието за това наблюдение. Едва това понятие ме извежда отвъд шума. Който не продължава да размисля, той просто чува шума и с това се задоволява. Но чрез моя размисъл на мен ми е ясно, че един шум трябва да се схваща като следствие.
Следователно едва когато свържа понятието следствие с възприятието шум, аз имам повод да изляза от отделното наблюдение и да потърся причината.
Понятието следствие събужда понятието причина и тогава аз търся причиняващия обект, който откривам в лицето на яребицата. Тези понятия-причина и следствие - аз обаче никога не мога да придобия само чрез наблюдение, върху колкото и случая да се простира то. Наблюдението провокира мисленето и едва то ми сочи пътя, по който да присъединя едно преживяване към друго. Ако от една „строго обективна наука" се изисква да черпи своето съдържание само от наблюдението, тогава същевременно трябва да се изисква тя да се откаже от всякакво мислене. Защото по своята природа мисленето излиза извън рамките на наблюдаваното.
към текста >>
Не избирам термина усещане, понеже във физиологията той има определено значение, което е по-тясно от това на моето понятие за
възприятие
.
Ако пък си припомним, че мисловната дейност ни най-малко не бива да се схваща като субективна, ние няма да бъдем изкушавани да смятаме, че такива връзки, създавани от мисленето, имат само субективна валидност. Сега целта ще бъде по мисловен път да се установи отношението, което горепосоченото непосредствено дадено съдържание на наблюдението има към нашия съзнателен субект. Поради колебанията в езиковата практика на мен ми се струва уместно да се договоря с моя читател относно употребата на една дума, която се налага да използвам по-нататък. Непосредствените обекти на усещането, които споменах по-горе, доколкото съзнателният субект се запознава с тях чрез наблюдение, ще наричам възприятия. Следователно с това име ще означавам не процеса на наблюдението, а обекта на това наблюдение.
Не избирам термина усещане, понеже във физиологията той има определено значение, което е по-тясно от това на моето понятие за възприятие.
Едно чувство в самия себе си бих могъл да означа като възприятие, но не и като усещане във физиологичния смисъл. С чувството си също се запознавам чрез това, че за мен то става възприятие. А начинът, по който чрез наблюдение се запознаваме с нашето мислене, е такъв, че при първата му поява за нашето съзнание него също можем да наречем възприятие. Наивният човек смята своите възприятия във вида, в който те непосредствено му се явяват, за неща, чието съществуване е напълно независимо от него. Когато гледа едно дърво, той най-напред счита, че във формата, която вижда, с различно оцветените си части и т.н.
към текста >>
Едно чувство в самия себе си бих могъл да означа като
възприятие
, но не и като усещане във физиологичния смисъл.
Сега целта ще бъде по мисловен път да се установи отношението, което горепосоченото непосредствено дадено съдържание на наблюдението има към нашия съзнателен субект. Поради колебанията в езиковата практика на мен ми се струва уместно да се договоря с моя читател относно употребата на една дума, която се налага да използвам по-нататък. Непосредствените обекти на усещането, които споменах по-горе, доколкото съзнателният субект се запознава с тях чрез наблюдение, ще наричам възприятия. Следователно с това име ще означавам не процеса на наблюдението, а обекта на това наблюдение. Не избирам термина усещане, понеже във физиологията той има определено значение, което е по-тясно от това на моето понятие за възприятие.
Едно чувство в самия себе си бих могъл да означа като възприятие, но не и като усещане във физиологичния смисъл.
С чувството си също се запознавам чрез това, че за мен то става възприятие. А начинът, по който чрез наблюдение се запознаваме с нашето мислене, е такъв, че при първата му поява за нашето съзнание него също можем да наречем възприятие. Наивният човек смята своите възприятия във вида, в който те непосредствено му се явяват, за неща, чието съществуване е напълно независимо от него. Когато гледа едно дърво, той най-напред счита, че във формата, която вижда, с различно оцветените си части и т.н. то стои на мястото, накъдето е отправен погледът му.
към текста >>
С чувството си също се запознавам чрез това, че за мен то става
възприятие
.
Поради колебанията в езиковата практика на мен ми се струва уместно да се договоря с моя читател относно употребата на една дума, която се налага да използвам по-нататък. Непосредствените обекти на усещането, които споменах по-горе, доколкото съзнателният субект се запознава с тях чрез наблюдение, ще наричам възприятия. Следователно с това име ще означавам не процеса на наблюдението, а обекта на това наблюдение. Не избирам термина усещане, понеже във физиологията той има определено значение, което е по-тясно от това на моето понятие за възприятие. Едно чувство в самия себе си бих могъл да означа като възприятие, но не и като усещане във физиологичния смисъл.
С чувството си също се запознавам чрез това, че за мен то става възприятие.
А начинът, по който чрез наблюдение се запознаваме с нашето мислене, е такъв, че при първата му поява за нашето съзнание него също можем да наречем възприятие. Наивният човек смята своите възприятия във вида, в който те непосредствено му се явяват, за неща, чието съществуване е напълно независимо от него. Когато гледа едно дърво, той най-напред счита, че във формата, която вижда, с различно оцветените си части и т.н. то стои на мястото, накъдето е отправен погледът му. Когато същият човек сутрин вижда слънцето да се появява като диск на хоризонта и проследява хода на този диск, той е на мнение, че всичко това (само по себе си) съществува и протича по начина, по който го наблюдава.
към текста >>
А начинът, по който чрез наблюдение се запознаваме с нашето мислене, е такъв, че при първата му поява за нашето съзнание него също можем да наречем
възприятие
.
Непосредствените обекти на усещането, които споменах по-горе, доколкото съзнателният субект се запознава с тях чрез наблюдение, ще наричам възприятия. Следователно с това име ще означавам не процеса на наблюдението, а обекта на това наблюдение. Не избирам термина усещане, понеже във физиологията той има определено значение, което е по-тясно от това на моето понятие за възприятие. Едно чувство в самия себе си бих могъл да означа като възприятие, но не и като усещане във физиологичния смисъл. С чувството си също се запознавам чрез това, че за мен то става възприятие.
А начинът, по който чрез наблюдение се запознаваме с нашето мислене, е такъв, че при първата му поява за нашето съзнание него също можем да наречем възприятие.
Наивният човек смята своите възприятия във вида, в който те непосредствено му се явяват, за неща, чието съществуване е напълно независимо от него. Когато гледа едно дърво, той най-напред счита, че във формата, която вижда, с различно оцветените си части и т.н. то стои на мястото, накъдето е отправен погледът му. Когато същият човек сутрин вижда слънцето да се появява като диск на хоризонта и проследява хода на този диск, той е на мнение, че всичко това (само по себе си) съществува и протича по начина, по който го наблюдава. Към това убеждение той се придържа дотогава, докато се натъкне на други възприятия, които противоречат на предходните.
към текста >>
Детето, което още не е придобило опит за разстоянията, посяга към луната и поправя това, което на пръв поглед е смятало за действително, едва тогава, когато някое друго
възприятие
се окаже в противоречие с първото.
Наивният човек смята своите възприятия във вида, в който те непосредствено му се явяват, за неща, чието съществуване е напълно независимо от него. Когато гледа едно дърво, той най-напред счита, че във формата, която вижда, с различно оцветените си части и т.н. то стои на мястото, накъдето е отправен погледът му. Когато същият човек сутрин вижда слънцето да се появява като диск на хоризонта и проследява хода на този диск, той е на мнение, че всичко това (само по себе си) съществува и протича по начина, по който го наблюдава. Към това убеждение той се придържа дотогава, докато се натъкне на други възприятия, които противоречат на предходните.
Детето, което още не е придобило опит за разстоянията, посяга към луната и поправя това, което на пръв поглед е смятало за действително, едва тогава, когато някое друго възприятие се окаже в противоречие с първото.
Всяко разширяване на кръга на моите възприятия ме принуждава да коригирам своя образ за света. Това се проявява както във всекидневния живот, така и в духовното развитие на човечеството. Образът, който древните са имали за отношението на Земята към Слънцето и другите небесни тела, е трябвало да бъде заменен от Коперник с друг, понеже не се е съгласувал с възприятия, които по-преди не са били известни. Когато д-р Франц оперирал един сляп по рождение, пациентът заявил, че чрез възприятията на своето осезание преди операцията си е бил създал съвсем друг образ за големината на предметите. Осезателните си възприятия той е трябвало да коригира чрез своите зрителни възприятия.
към текста >>
Когато знаем, че едно
възприятие
- например това на червения цвят или на определен тон - не е възможно без определено устройство на нашия организъм, може да се стигне до убеждението, че това
възприятие
- независимо от субективния ни организъм - не е нещо в наличност, че без акта на възприемането, чийто обект представлява, няма форма на съществуване.
Зависимостта на образа на моите възприятия от мястото на моето наблюдение бих искал да назова математическа, а зависимостта от моето устройство - качествена. Първата определя размерните отношения и взаимната отдалеченост на моите възприятия, а втората - тяхното качество. Качественото определение, че виждам една червена повърхност - червена, зависи от устройството на моето око. Следователно образите на моите възприятия са преди всичко субективни. Разбирането за субективния характер на нашите възприятия лесно може да породи съмнение дали в основата им изобщо лежи нещо обективно.
Когато знаем, че едно възприятие - например това на червения цвят или на определен тон - не е възможно без определено устройство на нашия организъм, може да се стигне до убеждението, че това възприятие - независимо от субективния ни организъм - не е нещо в наличност, че без акта на възприемането, чийто обект представлява, няма форма на съществуване.
Този възглед намери класически застъпник в лицето на Джордж Бъркли, който изрази мнението, че от мига, в който осъзнал значението на субекта за възприятието, човекът повече не можел да вярва в някакъв свят, съществуващ без съзнателния Дух. Той казва: „- Някои истини са толкова понятни и така явни, че трябва само да си отвориш очите, за да ги видиш. За такава считам важната постановка, че цялото множество на небето и всичко спадащо към Земята, с една дума, - всички тела, съставляващи огромното мироздание, нямат самостоятелно съществуване извън Духа, че битието им се състои в тяхното възприемане или опознаване, че докато не бъдат действително възприемани от мен или не съществуват било в моето съзнание, било в съзнанието на някакъв друг сътворен Дух, те следователно или изобщо не съществуват, или пък съществуват в съзнанието на един вечен Дух." Ако се абстрахираме от момента възприемане, според този възглед, от възприятието не остава нищо друго. Няма цвят, ако не бъде виждан, няма тон, ако не бъде чуван. Подобно на цвета и тона, извън акта на възприемането не съществуват измерение, форма и движение.
към текста >>
Този възглед намери класически застъпник в лицето на Джордж Бъркли, който изрази мнението, че от мига, в който осъзнал значението на субекта за
възприятие
то, човекът повече не можел да вярва в някакъв свят, съществуващ без съзнателния Дух.
Първата определя размерните отношения и взаимната отдалеченост на моите възприятия, а втората - тяхното качество. Качественото определение, че виждам една червена повърхност - червена, зависи от устройството на моето око. Следователно образите на моите възприятия са преди всичко субективни. Разбирането за субективния характер на нашите възприятия лесно може да породи съмнение дали в основата им изобщо лежи нещо обективно. Когато знаем, че едно възприятие - например това на червения цвят или на определен тон - не е възможно без определено устройство на нашия организъм, може да се стигне до убеждението, че това възприятие - независимо от субективния ни организъм - не е нещо в наличност, че без акта на възприемането, чийто обект представлява, няма форма на съществуване.
Този възглед намери класически застъпник в лицето на Джордж Бъркли, който изрази мнението, че от мига, в който осъзнал значението на субекта за възприятието, човекът повече не можел да вярва в някакъв свят, съществуващ без съзнателния Дух.
Той казва: „- Някои истини са толкова понятни и така явни, че трябва само да си отвориш очите, за да ги видиш. За такава считам важната постановка, че цялото множество на небето и всичко спадащо към Земята, с една дума, - всички тела, съставляващи огромното мироздание, нямат самостоятелно съществуване извън Духа, че битието им се състои в тяхното възприемане или опознаване, че докато не бъдат действително възприемани от мен или не съществуват било в моето съзнание, било в съзнанието на някакъв друг сътворен Дух, те следователно или изобщо не съществуват, или пък съществуват в съзнанието на един вечен Дух." Ако се абстрахираме от момента възприемане, според този възглед, от възприятието не остава нищо друго. Няма цвят, ако не бъде виждан, няма тон, ако не бъде чуван. Подобно на цвета и тона, извън акта на възприемането не съществуват измерение, форма и движение. Ние никъде не сме виждали измерение или форма самостоятелно, а винаги в съчетание с цвят или други безспорно независими от нашата субективност свойства.
към текста >>
За такава считам важната постановка, че цялото множество на небето и всичко спадащо към Земята, с една дума, - всички тела, съставляващи огромното мироздание, нямат самостоятелно съществуване извън Духа, че битието им се състои в тяхното възприемане или опознаване, че докато не бъдат действително възприемани от мен или не съществуват било в моето съзнание, било в съзнанието на някакъв друг сътворен Дух, те следователно или изобщо не съществуват, или пък съществуват в съзнанието на един вечен Дух." Ако се абстрахираме от момента възприемане, според този възглед, от
възприятие
то не остава нищо друго.
Следователно образите на моите възприятия са преди всичко субективни. Разбирането за субективния характер на нашите възприятия лесно може да породи съмнение дали в основата им изобщо лежи нещо обективно. Когато знаем, че едно възприятие - например това на червения цвят или на определен тон - не е възможно без определено устройство на нашия организъм, може да се стигне до убеждението, че това възприятие - независимо от субективния ни организъм - не е нещо в наличност, че без акта на възприемането, чийто обект представлява, няма форма на съществуване. Този възглед намери класически застъпник в лицето на Джордж Бъркли, който изрази мнението, че от мига, в който осъзнал значението на субекта за възприятието, човекът повече не можел да вярва в някакъв свят, съществуващ без съзнателния Дух. Той казва: „- Някои истини са толкова понятни и така явни, че трябва само да си отвориш очите, за да ги видиш.
За такава считам важната постановка, че цялото множество на небето и всичко спадащо към Земята, с една дума, - всички тела, съставляващи огромното мироздание, нямат самостоятелно съществуване извън Духа, че битието им се състои в тяхното възприемане или опознаване, че докато не бъдат действително възприемани от мен или не съществуват било в моето съзнание, било в съзнанието на някакъв друг сътворен Дух, те следователно или изобщо не съществуват, или пък съществуват в съзнанието на един вечен Дух." Ако се абстрахираме от момента възприемане, според този възглед, от възприятието не остава нищо друго.
Няма цвят, ако не бъде виждан, няма тон, ако не бъде чуван. Подобно на цвета и тона, извън акта на възприемането не съществуват измерение, форма и движение. Ние никъде не сме виждали измерение или форма самостоятелно, а винаги в съчетание с цвят или други безспорно независими от нашата субективност свойства. Щом последните изчезнат ведно с нашето възприятие, това трябва да е валидно и за първите, които са свързани с тях. На възражението, че макар фигурата, цветът, тонът и т. н.
към текста >>
Щом последните изчезнат ведно с нашето
възприятие
, това трябва да е валидно и за първите, които са свързани с тях.
Той казва: „- Някои истини са толкова понятни и така явни, че трябва само да си отвориш очите, за да ги видиш. За такава считам важната постановка, че цялото множество на небето и всичко спадащо към Земята, с една дума, - всички тела, съставляващи огромното мироздание, нямат самостоятелно съществуване извън Духа, че битието им се състои в тяхното възприемане или опознаване, че докато не бъдат действително възприемани от мен или не съществуват било в моето съзнание, било в съзнанието на някакъв друг сътворен Дух, те следователно или изобщо не съществуват, или пък съществуват в съзнанието на един вечен Дух." Ако се абстрахираме от момента възприемане, според този възглед, от възприятието не остава нищо друго. Няма цвят, ако не бъде виждан, няма тон, ако не бъде чуван. Подобно на цвета и тона, извън акта на възприемането не съществуват измерение, форма и движение. Ние никъде не сме виждали измерение или форма самостоятелно, а винаги в съчетание с цвят или други безспорно независими от нашата субективност свойства.
Щом последните изчезнат ведно с нашето възприятие, това трябва да е валидно и за първите, които са свързани с тях.
На възражението, че макар фигурата, цветът, тонът и т. н. да нямат друго съществуване освен това в рамките на акта на възприемането, все пак трябва да има неща, които без съзнанието са налице и с които са сходни осъзнатите образи на възприятието, описаният възглед отвръща с думите, че един цвят можел само да наподобява един цвят, една фигура - само да наподобява една фигура. Нашите възприятия могат да бъдат сходни само с нашите възприятия, но не и с някакви други неща. Онова, което наричаме обект, също не е нищо друго освен група от възприятия, свързани по определен начин. Отнема ли на една маса формата, измеренията, цвета и т.н., накратко всичко, което е само мое възприятие, тогава от нея не оставало нищо.
към текста >>
да нямат друго съществуване освен това в рамките на акта на възприемането, все пак трябва да има неща, които без съзнанието са налице и с които са сходни осъзнатите образи на
възприятие
то, описаният възглед отвръща с думите, че един цвят можел само да наподобява един цвят, една фигура - само да наподобява една фигура.
Няма цвят, ако не бъде виждан, няма тон, ако не бъде чуван. Подобно на цвета и тона, извън акта на възприемането не съществуват измерение, форма и движение. Ние никъде не сме виждали измерение или форма самостоятелно, а винаги в съчетание с цвят или други безспорно независими от нашата субективност свойства. Щом последните изчезнат ведно с нашето възприятие, това трябва да е валидно и за първите, които са свързани с тях. На възражението, че макар фигурата, цветът, тонът и т. н.
да нямат друго съществуване освен това в рамките на акта на възприемането, все пак трябва да има неща, които без съзнанието са налице и с които са сходни осъзнатите образи на възприятието, описаният възглед отвръща с думите, че един цвят можел само да наподобява един цвят, една фигура - само да наподобява една фигура.
Нашите възприятия могат да бъдат сходни само с нашите възприятия, но не и с някакви други неща. Онова, което наричаме обект, също не е нищо друго освен група от възприятия, свързани по определен начин. Отнема ли на една маса формата, измеренията, цвета и т.н., накратко всичко, което е само мое възприятие, тогава от нея не оставало нищо. Последователно проследен, този възглед води до твърдението: Обектите на моите възприятия съществуват само чрез мен, и то само доколкото, и докато ги възприемам; те изчезват с възприемането и без него губят смисъл. Извън моите възприятия обаче не са ми известни и не могат да ми бъдат известни никакви обекти.
към текста >>
Отнема ли на една маса формата, измеренията, цвета и т.н., накратко всичко, което е само мое
възприятие
, тогава от нея не оставало нищо.
Щом последните изчезнат ведно с нашето възприятие, това трябва да е валидно и за първите, които са свързани с тях. На възражението, че макар фигурата, цветът, тонът и т. н. да нямат друго съществуване освен това в рамките на акта на възприемането, все пак трябва да има неща, които без съзнанието са налице и с които са сходни осъзнатите образи на възприятието, описаният възглед отвръща с думите, че един цвят можел само да наподобява един цвят, една фигура - само да наподобява една фигура. Нашите възприятия могат да бъдат сходни само с нашите възприятия, но не и с някакви други неща. Онова, което наричаме обект, също не е нищо друго освен група от възприятия, свързани по определен начин.
Отнема ли на една маса формата, измеренията, цвета и т.н., накратко всичко, което е само мое възприятие, тогава от нея не оставало нищо.
Последователно проследен, този възглед води до твърдението: Обектите на моите възприятия съществуват само чрез мен, и то само доколкото, и докато ги възприемам; те изчезват с възприемането и без него губят смисъл. Извън моите възприятия обаче не са ми известни и не могат да ми бъдат известни никакви обекти. Срещу това твърдение няма какво да се възрази, доколкото аз само най-общо вземам предвид обстоятелството, че устройството на моя субект участва в определянето на възприятието. Но значително по-иначе биха се поставили нещата, ако бяхме в състояние да посочим коя е функцията на нашето възприемане при възникването на едно възприятие. Тогава щяхме да знаем какво става с възприятието по време на възприемането и бихме могли също да определим какво трябва да представлява то, преди още да бъде възприето.
към текста >>
Срещу това твърдение няма какво да се възрази, доколкото аз само най-общо вземам предвид обстоятелството, че устройството на моя субект участва в определянето на
възприятие
то.
Нашите възприятия могат да бъдат сходни само с нашите възприятия, но не и с някакви други неща. Онова, което наричаме обект, също не е нищо друго освен група от възприятия, свързани по определен начин. Отнема ли на една маса формата, измеренията, цвета и т.н., накратко всичко, което е само мое възприятие, тогава от нея не оставало нищо. Последователно проследен, този възглед води до твърдението: Обектите на моите възприятия съществуват само чрез мен, и то само доколкото, и докато ги възприемам; те изчезват с възприемането и без него губят смисъл. Извън моите възприятия обаче не са ми известни и не могат да ми бъдат известни никакви обекти.
Срещу това твърдение няма какво да се възрази, доколкото аз само най-общо вземам предвид обстоятелството, че устройството на моя субект участва в определянето на възприятието.
Но значително по-иначе биха се поставили нещата, ако бяхме в състояние да посочим коя е функцията на нашето възприемане при възникването на едно възприятие. Тогава щяхме да знаем какво става с възприятието по време на възприемането и бихме могли също да определим какво трябва да представлява то, преди още да бъде възприето. С това нашето разсъждение се пренася от обекта на възприятието върху неговия субект. Аз възприемам не само други неща, но и себе си. Възприятието на самия себе си съдържа на първо място това, че аз съм трайното в сравнение с непрекъснато идващите и отиващи си възприятийни образи.
към текста >>
Но значително по-иначе биха се поставили нещата, ако бяхме в състояние да посочим коя е функцията на нашето възприемане при възникването на едно
възприятие
.
Онова, което наричаме обект, също не е нищо друго освен група от възприятия, свързани по определен начин. Отнема ли на една маса формата, измеренията, цвета и т.н., накратко всичко, което е само мое възприятие, тогава от нея не оставало нищо. Последователно проследен, този възглед води до твърдението: Обектите на моите възприятия съществуват само чрез мен, и то само доколкото, и докато ги възприемам; те изчезват с възприемането и без него губят смисъл. Извън моите възприятия обаче не са ми известни и не могат да ми бъдат известни никакви обекти. Срещу това твърдение няма какво да се възрази, доколкото аз само най-общо вземам предвид обстоятелството, че устройството на моя субект участва в определянето на възприятието.
Но значително по-иначе биха се поставили нещата, ако бяхме в състояние да посочим коя е функцията на нашето възприемане при възникването на едно възприятие.
Тогава щяхме да знаем какво става с възприятието по време на възприемането и бихме могли също да определим какво трябва да представлява то, преди още да бъде възприето. С това нашето разсъждение се пренася от обекта на възприятието върху неговия субект. Аз възприемам не само други неща, но и себе си. Възприятието на самия себе си съдържа на първо място това, че аз съм трайното в сравнение с непрекъснато идващите и отиващи си възприятийни образи. Възприятието на Аза може да се появи в моето съзнание винаги, докато имам други възприятия.
към текста >>
Тогава щяхме да знаем какво става с
възприятие
то по време на възприемането и бихме могли също да определим какво трябва да представлява то, преди още да бъде възприето.
Отнема ли на една маса формата, измеренията, цвета и т.н., накратко всичко, което е само мое възприятие, тогава от нея не оставало нищо. Последователно проследен, този възглед води до твърдението: Обектите на моите възприятия съществуват само чрез мен, и то само доколкото, и докато ги възприемам; те изчезват с възприемането и без него губят смисъл. Извън моите възприятия обаче не са ми известни и не могат да ми бъдат известни никакви обекти. Срещу това твърдение няма какво да се възрази, доколкото аз само най-общо вземам предвид обстоятелството, че устройството на моя субект участва в определянето на възприятието. Но значително по-иначе биха се поставили нещата, ако бяхме в състояние да посочим коя е функцията на нашето възприемане при възникването на едно възприятие.
Тогава щяхме да знаем какво става с възприятието по време на възприемането и бихме могли също да определим какво трябва да представлява то, преди още да бъде възприето.
С това нашето разсъждение се пренася от обекта на възприятието върху неговия субект. Аз възприемам не само други неща, но и себе си. Възприятието на самия себе си съдържа на първо място това, че аз съм трайното в сравнение с непрекъснато идващите и отиващи си възприятийни образи. Възприятието на Аза може да се появи в моето съзнание винаги, докато имам други възприятия. Когато съм вглъбен във възприятието на даден обект, първоначално имам съзнание само за него.
към текста >>
С това нашето разсъждение се пренася от обекта на
възприятие
то върху неговия субект.
Последователно проследен, този възглед води до твърдението: Обектите на моите възприятия съществуват само чрез мен, и то само доколкото, и докато ги възприемам; те изчезват с възприемането и без него губят смисъл. Извън моите възприятия обаче не са ми известни и не могат да ми бъдат известни никакви обекти. Срещу това твърдение няма какво да се възрази, доколкото аз само най-общо вземам предвид обстоятелството, че устройството на моя субект участва в определянето на възприятието. Но значително по-иначе биха се поставили нещата, ако бяхме в състояние да посочим коя е функцията на нашето възприемане при възникването на едно възприятие. Тогава щяхме да знаем какво става с възприятието по време на възприемането и бихме могли също да определим какво трябва да представлява то, преди още да бъде възприето.
С това нашето разсъждение се пренася от обекта на възприятието върху неговия субект.
Аз възприемам не само други неща, но и себе си. Възприятието на самия себе си съдържа на първо място това, че аз съм трайното в сравнение с непрекъснато идващите и отиващи си възприятийни образи. Възприятието на Аза може да се появи в моето съзнание винаги, докато имам други възприятия. Когато съм вглъбен във възприятието на даден обект, първоначално имам съзнание само за него. После към него може да се прибави възприятието на моето себе.
към текста >>
Възприятие
то на самия себе си съдържа на първо място това, че аз съм трайното в сравнение с непрекъснато идващите и отиващи си възприятийни образи.
Срещу това твърдение няма какво да се възрази, доколкото аз само най-общо вземам предвид обстоятелството, че устройството на моя субект участва в определянето на възприятието. Но значително по-иначе биха се поставили нещата, ако бяхме в състояние да посочим коя е функцията на нашето възприемане при възникването на едно възприятие. Тогава щяхме да знаем какво става с възприятието по време на възприемането и бихме могли също да определим какво трябва да представлява то, преди още да бъде възприето. С това нашето разсъждение се пренася от обекта на възприятието върху неговия субект. Аз възприемам не само други неща, но и себе си.
Възприятието на самия себе си съдържа на първо място това, че аз съм трайното в сравнение с непрекъснато идващите и отиващи си възприятийни образи.
Възприятието на Аза може да се появи в моето съзнание винаги, докато имам други възприятия. Когато съм вглъбен във възприятието на даден обект, първоначално имам съзнание само за него. После към него може да се прибави възприятието на моето себе. Тогава аз вече осъзнавам не само обекта, но и моята личност, която противостои на обекта и го наблюдава. Аз не само виждам едно дърво, но и зная, че аз съм онзи, който го вижда.
към текста >>
Възприятие
то на Аза може да се появи в моето съзнание винаги, докато имам други възприятия.
Но значително по-иначе биха се поставили нещата, ако бяхме в състояние да посочим коя е функцията на нашето възприемане при възникването на едно възприятие. Тогава щяхме да знаем какво става с възприятието по време на възприемането и бихме могли също да определим какво трябва да представлява то, преди още да бъде възприето. С това нашето разсъждение се пренася от обекта на възприятието върху неговия субект. Аз възприемам не само други неща, но и себе си. Възприятието на самия себе си съдържа на първо място това, че аз съм трайното в сравнение с непрекъснато идващите и отиващи си възприятийни образи.
Възприятието на Аза може да се появи в моето съзнание винаги, докато имам други възприятия.
Когато съм вглъбен във възприятието на даден обект, първоначално имам съзнание само за него. После към него може да се прибави възприятието на моето себе. Тогава аз вече осъзнавам не само обекта, но и моята личност, която противостои на обекта и го наблюдава. Аз не само виждам едно дърво, но и зная, че аз съм онзи, който го вижда. Освен това разбирам, че докато наблюдавам дървото, у мен протича някакъв процес.
към текста >>
Когато съм вглъбен във
възприятие
то на даден обект, първоначално имам съзнание само за него.
Тогава щяхме да знаем какво става с възприятието по време на възприемането и бихме могли също да определим какво трябва да представлява то, преди още да бъде възприето. С това нашето разсъждение се пренася от обекта на възприятието върху неговия субект. Аз възприемам не само други неща, но и себе си. Възприятието на самия себе си съдържа на първо място това, че аз съм трайното в сравнение с непрекъснато идващите и отиващи си възприятийни образи. Възприятието на Аза може да се появи в моето съзнание винаги, докато имам други възприятия.
Когато съм вглъбен във възприятието на даден обект, първоначално имам съзнание само за него.
После към него може да се прибави възприятието на моето себе. Тогава аз вече осъзнавам не само обекта, но и моята личност, която противостои на обекта и го наблюдава. Аз не само виждам едно дърво, но и зная, че аз съм онзи, който го вижда. Освен това разбирам, че докато наблюдавам дървото, у мен протича някакъв процес. Когато дървото изчезне от моя кръгозор, за съзнанието ми остава следа от този процес: Един образ на дървото.
към текста >>
После към него може да се прибави
възприятие
то на моето себе.
С това нашето разсъждение се пренася от обекта на възприятието върху неговия субект. Аз възприемам не само други неща, но и себе си. Възприятието на самия себе си съдържа на първо място това, че аз съм трайното в сравнение с непрекъснато идващите и отиващи си възприятийни образи. Възприятието на Аза може да се появи в моето съзнание винаги, докато имам други възприятия. Когато съм вглъбен във възприятието на даден обект, първоначално имам съзнание само за него.
После към него може да се прибави възприятието на моето себе.
Тогава аз вече осъзнавам не само обекта, но и моята личност, която противостои на обекта и го наблюдава. Аз не само виждам едно дърво, но и зная, че аз съм онзи, който го вижда. Освен това разбирам, че докато наблюдавам дървото, у мен протича някакъв процес. Когато дървото изчезне от моя кръгозор, за съзнанието ми остава следа от този процес: Един образ на дървото. По време на наблюдението ми този образ се е свързал с моето себе.
към текста >>
Аз никога нямаше да съм в състояние да говоря за представи, ако не ги изживявах във
възприятие
то на моето себе.
Освен това разбирам, че докато наблюдавам дървото, у мен протича някакъв процес. Когато дървото изчезне от моя кръгозор, за съзнанието ми остава следа от този процес: Един образ на дървото. По време на наблюдението ми този образ се е свързал с моето себе. Моето себе се е обогатило; неговото съдържание е възприело един нов елемент в себе си. Този елемент наричам моя представа за дървото.
Аз никога нямаше да съм в състояние да говоря за представи, ако не ги изживявах във възприятието на моето себе.
Възприятията щяха да идват и да си отиват; аз щях да ги оставям да отминават. Само поради това, че възприемам моето себе и забелязвам, че с всяко възприятие се променя и неговото съдържание, аз се виждам принуден да свържа наблюдението на обекта с промяната на собственото ми състояние и да говоря за моя представа. При моето себе аз възприемам представата в същия смисъл, както цвета, тона и т. н. при други обекти. Сега мога също да направя и разликата, че тези други обекти, които застават пред мен, наричам външен свят, докато съдържанието на моето самовъзприятие означавам като вътрешен свят.
към текста >>
Само поради това, че възприемам моето себе и забелязвам, че с всяко
възприятие
се променя и неговото съдържание, аз се виждам принуден да свържа наблюдението на обекта с промяната на собственото ми състояние и да говоря за моя представа.
По време на наблюдението ми този образ се е свързал с моето себе. Моето себе се е обогатило; неговото съдържание е възприело един нов елемент в себе си. Този елемент наричам моя представа за дървото. Аз никога нямаше да съм в състояние да говоря за представи, ако не ги изживявах във възприятието на моето себе. Възприятията щяха да идват и да си отиват; аз щях да ги оставям да отминават.
Само поради това, че възприемам моето себе и забелязвам, че с всяко възприятие се променя и неговото съдържание, аз се виждам принуден да свържа наблюдението на обекта с промяната на собственото ми състояние и да говоря за моя представа.
При моето себе аз възприемам представата в същия смисъл, както цвета, тона и т. н. при други обекти. Сега мога също да направя и разликата, че тези други обекти, които застават пред мен, наричам външен свят, докато съдържанието на моето самовъзприятие означавам като вътрешен свят. Неправилното схващане на отношението между представа и обект предизвикваше най-големите недоразумения в по-новата философия. Възприятието за промяна у нас, преобразованието, което изпитва моето себе, биваше изтласквано на преден план, а обектът, причиняващ това преобразование, изцяло се изпускаше от погледа.
към текста >>
Сега мога също да направя и разликата, че тези други обекти, които застават пред мен, наричам външен свят, докато съдържанието на моето само
възприятие
означавам като вътрешен свят.
Аз никога нямаше да съм в състояние да говоря за представи, ако не ги изживявах във възприятието на моето себе. Възприятията щяха да идват и да си отиват; аз щях да ги оставям да отминават. Само поради това, че възприемам моето себе и забелязвам, че с всяко възприятие се променя и неговото съдържание, аз се виждам принуден да свържа наблюдението на обекта с промяната на собственото ми състояние и да говоря за моя представа. При моето себе аз възприемам представата в същия смисъл, както цвета, тона и т. н. при други обекти.
Сега мога също да направя и разликата, че тези други обекти, които застават пред мен, наричам външен свят, докато съдържанието на моето самовъзприятие означавам като вътрешен свят.
Неправилното схващане на отношението между представа и обект предизвикваше най-големите недоразумения в по-новата философия. Възприятието за промяна у нас, преобразованието, което изпитва моето себе, биваше изтласквано на преден план, а обектът, причиняващ това преобразование, изцяло се изпускаше от погледа. Заявяваше се, че ние възприемаме не обектите, а само нашите представи. Аз не трябва да зная нищо за масата сама по себе си, която е обект на моето наблюдение, а само за промяната, извършваща се в мен, докато възприемам масата. Това гледище не бива да се смесва със споменатия възглед на Бъркли.
към текста >>
Възприятие
то за промяна у нас, преобразованието, което изпитва моето себе, биваше изтласквано на преден план, а обектът, причиняващ това преобразование, изцяло се изпускаше от погледа.
Само поради това, че възприемам моето себе и забелязвам, че с всяко възприятие се променя и неговото съдържание, аз се виждам принуден да свържа наблюдението на обекта с промяната на собственото ми състояние и да говоря за моя представа. При моето себе аз възприемам представата в същия смисъл, както цвета, тона и т. н. при други обекти. Сега мога също да направя и разликата, че тези други обекти, които застават пред мен, наричам външен свят, докато съдържанието на моето самовъзприятие означавам като вътрешен свят. Неправилното схващане на отношението между представа и обект предизвикваше най-големите недоразумения в по-новата философия.
Възприятието за промяна у нас, преобразованието, което изпитва моето себе, биваше изтласквано на преден план, а обектът, причиняващ това преобразование, изцяло се изпускаше от погледа.
Заявяваше се, че ние възприемаме не обектите, а само нашите представи. Аз не трябва да зная нищо за масата сама по себе си, която е обект на моето наблюдение, а само за промяната, извършваща се в мен, докато възприемам масата. Това гледище не бива да се смесва със споменатия възглед на Бъркли. Бъркли утвърждава субективната природа на моето възприятийно съдържание, но не казва, че аз мога да зная единствено за моите представи. Той ограничава знанието ми върху моите представи, защото е на мнение, че извън представянето няма обекти.
към текста >>
Аз виждам една маса, понеже Бог предизвиква това
възприятие
у мен.
Това гледище не бива да се смесва със споменатия възглед на Бъркли. Бъркли утвърждава субективната природа на моето възприятийно съдържание, но не казва, че аз мога да зная единствено за моите представи. Той ограничава знанието ми върху моите представи, защото е на мнение, че извън представянето няма обекти. В смисъла на Бъркли смятаното от мен за маса вече го няма, щом погледът ми престане да бъде насочен към нея. Затова според Бъркли моите възприятия възникват непосредствено от силата на Бога.
Аз виждам една маса, понеже Бог предизвиква това възприятие у мен.
Оттук Бъркли не познава други реални същества освен Бог и човешките духове. Това, което ние наричаме свят, съществува само в рамките на духовете. Онова, което наивният човек нарича външен свят, физическа природа, според Бъркли не съществува. На този възглед противостои господстващият понастоящем възглед на Кант, който ограничава познанието ни за света върху нашите представи не затуй, защото е убеден, че извън тези представи не може да има неща, а защото ни смята за така устроени, че можем да узнаваме само за промените на собственото ни себе, а не за нещата сами по себе си, причиняващи тези промени. От обстоятелството, че познавам само моите представи, той не заключава, че няма независимо от тези представи съществуване, а единствено, че субектът не може пряко да възприема в себе си едно такова съществуване, че няма друг начин освен с „посредничеството на субективните си мисли да си го въобразява, съчинява, мисли, опознава, а навярно и да не може да го опознава" (О.
към текста >>
Когато такива процеси дразнят кожните нерви на тялото ми, аз имам субективното
възприятие
за топлина, а когато попаднат на зрителния нерв, възприемам светлина и цвят.
Скицираният тук ход на мисълта действително е характеризиран от Едуард фон Хартман като такъв, който трябва да доведе до убеждение в тезата, че пряко знание ние можем да имаме само за нашите представи (срв. книгата му „Основни проблеми на теорията на познанието", стр. 16-40). Тъй като извън нашия организъм откриваме трептения на телата и въздуха, които ни се представят като звук, бива заключавано, че наричаното от нас звук не е нищо друго освен субективна реакция на нашия организъм на съответните движения във външния свят. По същия начин се смята, че цветът и топлината били преобразования на нашия организъм. При това се изразява мнение, че у нас тези два вида възприятия се предизвикват под въздействие на процеси във външния свят, които са напълно различни от онова, което изживяваме като топлина и светлина.
Когато такива процеси дразнят кожните нерви на тялото ми, аз имам субективното възприятие за топлина, а когато попаднат на зрителния нерв, възприемам светлина и цвят.
Следователно светлина, цвят и топлина представляват онова, с което сетивните ми нерви отвръщат на дразнението отвън. Осезанието също ми представя не обектите от външния свят, а само мои собствени състояния. В духа на модерната физика би могло например да се мисли, че телата се състоят от безкрайно малки частици - молекулите, и че тези молекули не са допрени непосредствено една о друга, а имат известни разстояния помежду си. Следователно между тях има празно пространство. През разстоянията те си взаимодействат посредством притеглящи и отблъскващи сили.
към текста >>
Упражни ли се върху зрителния нерв някакво въздействие, възниква светлинно
възприятие
, все едно дали дразнението е причинено от това, което наричаме светлина, или пък върху нерва въздейства било механичен натиск, било електрически ток.
Когато доближа ръката си до едно тяло, молекулите на ръката ми изобщо не докосват молекулите на тялото - между тялото и ръката остава известно разстояние, а онова, което усещам като съпротивление на тялото, не е нищо друго освен въздействието на отблъскващата сила, която неговите молекули упражняват върху ръката ми. Аз просто съм извън тялото и възприемам само неговото въздействие върху организма ми. Тези разсъждения се допълват от теорията за така наречените специфични сетивни енергии, създадена от Й. Мюлер (1801 - 1858). Тя се състои в това, че всяко сетиво притежава свойството да реагира на всички външни дразнения само по един определен начин.
Упражни ли се върху зрителния нерв някакво въздействие, възниква светлинно възприятие, все едно дали дразнението е причинено от това, което наричаме светлина, или пък върху нерва въздейства било механичен натиск, било електрически ток.
От друга страна, едни и същи външни дразнения предизвикват в различните сетива различни възприятия. Оттук сякаш следва, че нашите сетива могат да предават само онова, което става в самите тях, но нищо от външния свят. Те определят възприятията според своето естество, физиологията показва, че за пряко знание не може да се говори и по отношение на онова, което обектите пораждат в нашите сетивни органи. Проследявайки процесите в собственото ни тяло, физиологът установява, че още в сетивните органи въздействията на външното движение се преоформят по най-разнообразен начин. Това най-ясно виждаме при окото и ухото.
към текста >>
Нали досега се занимавах с външното
възприятие
- нещо, за което по-рано, като наивен човек, съм имал съвсем погрешно виждане.
Цветното тяло намирам едва там, откъдето съм тръгнал. Кръгът е затворен. В онова, което според наивния човек съществува вън в пространството, аз смятам, че съм открил продукт на моята душа. Ако се спре дотук, всичко изглежда напълно наред. Но въпросът трябва още веднъж да се подхване от самото начало.
Нали досега се занимавах с външното възприятие - нещо, за което по-рано, като наивен човек, съм имал съвсем погрешно виждане.
Смятал съм, че във вида, в който го възприемам, то съществува обективно. Сега забелязвам, че с появата на моите представи то изчезва, че то представлява само едно преобразование на душевните ми състояния. Имам ли тогава изобщо право в моите разсъждения да изхождам от възприятието? Мога ли да твърдя, че то въздейства върху моята душа? Отсега нататък самата маса, за която по-рано съм вярвал, че въздейства върху мен и че създава у мен представа за себе си, ще трябва да третирам като представа.
към текста >>
Имам ли тогава изобщо право в моите разсъждения да изхождам от
възприятие
то?
Ако се спре дотук, всичко изглежда напълно наред. Но въпросът трябва още веднъж да се подхване от самото начало. Нали досега се занимавах с външното възприятие - нещо, за което по-рано, като наивен човек, съм имал съвсем погрешно виждане. Смятал съм, че във вида, в който го възприемам, то съществува обективно. Сега забелязвам, че с появата на моите представи то изчезва, че то представлява само едно преобразование на душевните ми състояния.
Имам ли тогава изобщо право в моите разсъждения да изхождам от възприятието?
Мога ли да твърдя, че то въздейства върху моята душа? Отсега нататък самата маса, за която по-рано съм вярвал, че въздейства върху мен и че създава у мен представа за себе си, ще трябва да третирам като представа. Но тогава е логично моите сетивни органи и процесите в тях също да бъдат само субективни. Нямам право да говоря за истинското око, а само за представата ми за око. Същото се отнася за нервната проводимост и мозъчния процес, както и за процеса в самата душа, чрез който от хаоса на многообразните усещания трябва да се построяват неща.
към текста >>
Защото описаният ход на мисълта проявява пълната си невъзможност веднага щом ми стане ясно, че моите сетивни органи и техните дейности, моите нервни и душевни процеси също могат да ми бъдат дадени само чрез
възприятие
то.
Нямам право да говоря за истинското око, а само за представата ми за око. Същото се отнася за нервната проводимост и мозъчния процес, както и за процеса в самата душа, чрез който от хаоса на многообразните усещания трябва да се построяват неща. Ако приема първото мисловно кръгово движение за вярно и премина още веднъж съставките на моя акт на познанието, той ще се окаже тъкан от представи, които обаче като такива не могат да въздействат една на друга. Не мога да кажа, че представата ми за обекта въздейства на представата ми за окото и че от това взаимодействие произтича представата за цвета. Но това не ми е и нужно.
Защото описаният ход на мисълта проявява пълната си невъзможност веднага щом ми стане ясно, че моите сетивни органи и техните дейности, моите нервни и душевни процеси също могат да ми бъдат дадени само чрез възприятието.
Вярно е, че за мен няма възприятие без съответния сетивен орган. Но също така няма сетивен орган без възприятие. От моето възприятие за маса мога да премина към окото, което я вижда, към кожните нерви, които я опипват; но какво става в тях отново мога да узная само от възприятието. И тогава скоро забелязвам, че в процеса, протичащ в окото, няма следа от сходство с онова, което възприемам като цвят. Цветовото си възприятие не мога да унищожа с това, че показвам процеса в окото, който протича в него по време на възприятието.
към текста >>
Вярно е, че за мен няма
възприятие
без съответния сетивен орган.
Същото се отнася за нервната проводимост и мозъчния процес, както и за процеса в самата душа, чрез който от хаоса на многообразните усещания трябва да се построяват неща. Ако приема първото мисловно кръгово движение за вярно и премина още веднъж съставките на моя акт на познанието, той ще се окаже тъкан от представи, които обаче като такива не могат да въздействат една на друга. Не мога да кажа, че представата ми за обекта въздейства на представата ми за окото и че от това взаимодействие произтича представата за цвета. Но това не ми е и нужно. Защото описаният ход на мисълта проявява пълната си невъзможност веднага щом ми стане ясно, че моите сетивни органи и техните дейности, моите нервни и душевни процеси също могат да ми бъдат дадени само чрез възприятието.
Вярно е, че за мен няма възприятие без съответния сетивен орган.
Но също така няма сетивен орган без възприятие. От моето възприятие за маса мога да премина към окото, което я вижда, към кожните нерви, които я опипват; но какво става в тях отново мога да узная само от възприятието. И тогава скоро забелязвам, че в процеса, протичащ в окото, няма следа от сходство с онова, което възприемам като цвят. Цветовото си възприятие не мога да унищожа с това, че показвам процеса в окото, който протича в него по време на възприятието. В нервните и мозъчните процеси също не откривам цвета; аз само свързвам нови възприятия в рамките на организма ми с първото, което наивният човек пренася извън своя организъм.
към текста >>
Но също така няма сетивен орган без
възприятие
.
Ако приема първото мисловно кръгово движение за вярно и премина още веднъж съставките на моя акт на познанието, той ще се окаже тъкан от представи, които обаче като такива не могат да въздействат една на друга. Не мога да кажа, че представата ми за обекта въздейства на представата ми за окото и че от това взаимодействие произтича представата за цвета. Но това не ми е и нужно. Защото описаният ход на мисълта проявява пълната си невъзможност веднага щом ми стане ясно, че моите сетивни органи и техните дейности, моите нервни и душевни процеси също могат да ми бъдат дадени само чрез възприятието. Вярно е, че за мен няма възприятие без съответния сетивен орган.
Но също така няма сетивен орган без възприятие.
От моето възприятие за маса мога да премина към окото, което я вижда, към кожните нерви, които я опипват; но какво става в тях отново мога да узная само от възприятието. И тогава скоро забелязвам, че в процеса, протичащ в окото, няма следа от сходство с онова, което възприемам като цвят. Цветовото си възприятие не мога да унищожа с това, че показвам процеса в окото, който протича в него по време на възприятието. В нервните и мозъчните процеси също не откривам цвета; аз само свързвам нови възприятия в рамките на организма ми с първото, което наивният човек пренася извън своя организъм. Аз само преминавам от едно възприятие към друго.
към текста >>
От моето
възприятие
за маса мога да премина към окото, което я вижда, към кожните нерви, които я опипват; но какво става в тях отново мога да узная само от
възприятие
то.
Не мога да кажа, че представата ми за обекта въздейства на представата ми за окото и че от това взаимодействие произтича представата за цвета. Но това не ми е и нужно. Защото описаният ход на мисълта проявява пълната си невъзможност веднага щом ми стане ясно, че моите сетивни органи и техните дейности, моите нервни и душевни процеси също могат да ми бъдат дадени само чрез възприятието. Вярно е, че за мен няма възприятие без съответния сетивен орган. Но също така няма сетивен орган без възприятие.
От моето възприятие за маса мога да премина към окото, което я вижда, към кожните нерви, които я опипват; но какво става в тях отново мога да узная само от възприятието.
И тогава скоро забелязвам, че в процеса, протичащ в окото, няма следа от сходство с онова, което възприемам като цвят. Цветовото си възприятие не мога да унищожа с това, че показвам процеса в окото, който протича в него по време на възприятието. В нервните и мозъчните процеси също не откривам цвета; аз само свързвам нови възприятия в рамките на организма ми с първото, което наивният човек пренася извън своя организъм. Аз само преминавам от едно възприятие към друго. Освен това в цялото заключение се съдържа една пукнатина.
към текста >>
Цветовото си
възприятие
не мога да унищожа с това, че показвам процеса в окото, който протича в него по време на
възприятие
то.
Защото описаният ход на мисълта проявява пълната си невъзможност веднага щом ми стане ясно, че моите сетивни органи и техните дейности, моите нервни и душевни процеси също могат да ми бъдат дадени само чрез възприятието. Вярно е, че за мен няма възприятие без съответния сетивен орган. Но също така няма сетивен орган без възприятие. От моето възприятие за маса мога да премина към окото, което я вижда, към кожните нерви, които я опипват; но какво става в тях отново мога да узная само от възприятието. И тогава скоро забелязвам, че в процеса, протичащ в окото, няма следа от сходство с онова, което възприемам като цвят.
Цветовото си възприятие не мога да унищожа с това, че показвам процеса в окото, който протича в него по време на възприятието.
В нервните и мозъчните процеси също не откривам цвета; аз само свързвам нови възприятия в рамките на организма ми с първото, което наивният човек пренася извън своя организъм. Аз само преминавам от едно възприятие към друго. Освен това в цялото заключение се съдържа една пукнатина. Аз съм в състояние да проследя процесите в моя организъм до този в мозъка ми, макар моите предположения да стават все по-хипотетични, колкото повече се приближавам до централните процеси в мозъка. Пътят на външното наблюдение спира с процеса в моя мозък, и то с оня процес, който щях да възприемам, ако можех да третирам мозъка с помощта на физически, химически и други средства и методи.
към текста >>
Аз само преминавам от едно
възприятие
към друго.
Но също така няма сетивен орган без възприятие. От моето възприятие за маса мога да премина към окото, което я вижда, към кожните нерви, които я опипват; но какво става в тях отново мога да узная само от възприятието. И тогава скоро забелязвам, че в процеса, протичащ в окото, няма следа от сходство с онова, което възприемам като цвят. Цветовото си възприятие не мога да унищожа с това, че показвам процеса в окото, който протича в него по време на възприятието. В нервните и мозъчните процеси също не откривам цвета; аз само свързвам нови възприятия в рамките на организма ми с първото, което наивният човек пренася извън своя организъм.
Аз само преминавам от едно възприятие към друго.
Освен това в цялото заключение се съдържа една пукнатина. Аз съм в състояние да проследя процесите в моя организъм до този в мозъка ми, макар моите предположения да стават все по-хипотетични, колкото повече се приближавам до централните процеси в мозъка. Пътят на външното наблюдение спира с процеса в моя мозък, и то с оня процес, който щях да възприемам, ако можех да третирам мозъка с помощта на физически, химически и други средства и методи. Пътят на вътрешното наблюдение започва с усещането и стига до построяването на нещата с материала на усещанията. При прехода от мозъчния процес към усещането пътят на наблюдението е прекъснат.
към текста >>
Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, означава себе си като критически идеализъм, допуска грешката, че едното
възприятие
окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен реализъм.
Освен това в цялото заключение се съдържа една пукнатина. Аз съм в състояние да проследя процесите в моя организъм до този в мозъка ми, макар моите предположения да стават все по-хипотетични, колкото повече се приближавам до централните процеси в мозъка. Пътят на външното наблюдение спира с процеса в моя мозък, и то с оня процес, който щях да възприемам, ако можех да третирам мозъка с помощта на физически, химически и други средства и методи. Пътят на вътрешното наблюдение започва с усещането и стига до построяването на нещата с материала на усещанията. При прехода от мозъчния процес към усещането пътят на наблюдението е прекъснат.
Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, означава себе си като критически идеализъм, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен реализъм.
Той иска да докаже, че възприятията имат характер на представи, като по наивен начин приема възприятията от собствения организъм за обективно валидни факти, и на всичкото отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдението, между които не може да намери връзка. Критическият идеалист може да опровергае наивния реализъм, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ. В момента, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията от собствения организъм, с приеманите от наивния реализъм за обективно съществуващи възприятия, той вече не може да използва първите като сигурна опора. Би трябвало и субективното си устройство да разглежда просто като комплекс от представи. Но тогава изчезва възможността съдържанието на възприемания свят да се смята за породено от духовното устройство.
към текста >>
Безспорният извод от това е, че чрез изследвания в областта на възприятията критическият идеализъм не може да бъде доказан, а оттук и
възприятие
то не може да бъде лишено от обективния си характер.
Би трябвало и субективното си устройство да разглежда просто като комплекс от представи. Но тогава изчезва възможността съдържанието на възприемания свят да се смята за породено от духовното устройство. Би трябвало да се приеме, че представата „цвят" е само преобразование на представата „око". Така нареченият критически идеализъм не може да бъде доказан, без да заимства нещо от наивния реализъм. Последният бива опроверган само с това, че се допуска собствените му предпоставки без проверка да бъдат валидни в друга област.
Безспорният извод от това е, че чрез изследвания в областта на възприятията критическият идеализъм не може да бъде доказан, а оттук и възприятието не може да бъде лишено от обективния си характер.
Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост. Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той. Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята. В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя.
към текста >>
Критическият идеализъм е напълно непригоден за създаване на възглед относно връзката между
възприятие
и представа.
Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята. В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя. Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата. Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка. Но критическият идеализъм смее да говори само за последните.
Критическият идеализъм е напълно непригоден за създаване на възглед относно връзката между възприятие и представа.
Той не може да извърши загатнатото на стр. 63 и сл. разграничаване между това, какво става с възприятието по време на възприемането и какво трябва да представлява то, преди да бъде възприето. Следователно към тази цел трябва да се тръгне по друг път.
към текста >>
разграничаване между това, какво става с
възприятие
то по време на възприемането и какво трябва да представлява то, преди да бъде възприето.
Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка. Но критическият идеализъм смее да говори само за последните. Критическият идеализъм е напълно непригоден за създаване на възглед относно връзката между възприятие и представа. Той не може да извърши загатнатото на стр. 63 и сл.
разграничаване между това, какво става с възприятието по време на възприемането и какво трябва да представлява то, преди да бъде възприето.
Следователно към тази цел трябва да се тръгне по друг път.
към текста >>
33.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Но първата стъпка, която се прави за преодоляване на това становище, може да се състои единствено във въпроса: как се отнася мисленето към
възприятие
то?
До такъв възглед много лесно може да доведе наблюдението, че в противовес на сънуването наистина има будно състояние, в което имаме възможност да вникнем в сънищата, и да ги отнесем към реални отношения, но че нямаме състояние, което да стои в подобно отношение към будния живот на съзнанието. Който изповядва този възглед, на него му убягва прозрението, че има нещо, което действително се отнася към простото възприемане така, както узнаването в будно състояние се отнася към сънуването. Това нещо е мисленето. На наивния човек не може да му се придиря за липсата на посоченото тук прозрение. Той се отдава на живота и смята нещата за действителни във вида, в който опитът му ги предлага.
Но първата стъпка, която се прави за преодоляване на това становище, може да се състои единствено във въпроса: как се отнася мисленето към възприятието?
Независимо дали в дадената за мен форма възприятието продължава, или не продължава да съществува преди и след възникване на моята представа, ако аз искам да заявя нещо за него, това може да стане само с помощта на мисленето. Ако кажа, че светът е моя представа, аз съм изговорил резултата от един мисловен процес, а ако моето мислене е неприложимо към света, тогава този резултат е една заблуда. Между възприятието и всеки вид изявление за него се вмъква мисленето. Причината, поради която мисленето често бива игнорирано при разглеждане на нещата, вече беше посочена (срв. стр.43). Тя се крие в обстоятелството, че насочваме вниманието си само върху обекта, за който мислим, но не и същевременно върху мисленето.
към текста >>
Независимо дали в дадената за мен форма
възприятие
то продължава, или не продължава да съществува преди и след възникване на моята представа, ако аз искам да заявя нещо за него, това може да стане само с помощта на мисленето.
Който изповядва този възглед, на него му убягва прозрението, че има нещо, което действително се отнася към простото възприемане така, както узнаването в будно състояние се отнася към сънуването. Това нещо е мисленето. На наивния човек не може да му се придиря за липсата на посоченото тук прозрение. Той се отдава на живота и смята нещата за действителни във вида, в който опитът му ги предлага. Но първата стъпка, която се прави за преодоляване на това становище, може да се състои единствено във въпроса: как се отнася мисленето към възприятието?
Независимо дали в дадената за мен форма възприятието продължава, или не продължава да съществува преди и след възникване на моята представа, ако аз искам да заявя нещо за него, това може да стане само с помощта на мисленето.
Ако кажа, че светът е моя представа, аз съм изговорил резултата от един мисловен процес, а ако моето мислене е неприложимо към света, тогава този резултат е една заблуда. Между възприятието и всеки вид изявление за него се вмъква мисленето. Причината, поради която мисленето често бива игнорирано при разглеждане на нещата, вече беше посочена (срв. стр.43). Тя се крие в обстоятелството, че насочваме вниманието си само върху обекта, за който мислим, но не и същевременно върху мисленето. Затова наивното съзнание разглежда мисленето като нещо, което няма връзка с нещата, а стои съвсем встрани от тях и прави своите разсъждения за света.
към текста >>
Между
възприятие
то и всеки вид изявление за него се вмъква мисленето.
На наивния човек не може да му се придиря за липсата на посоченото тук прозрение. Той се отдава на живота и смята нещата за действителни във вида, в който опитът му ги предлага. Но първата стъпка, която се прави за преодоляване на това становище, може да се състои единствено във въпроса: как се отнася мисленето към възприятието? Независимо дали в дадената за мен форма възприятието продължава, или не продължава да съществува преди и след възникване на моята представа, ако аз искам да заявя нещо за него, това може да стане само с помощта на мисленето. Ако кажа, че светът е моя представа, аз съм изговорил резултата от един мисловен процес, а ако моето мислене е неприложимо към света, тогава този резултат е една заблуда.
Между възприятието и всеки вид изявление за него се вмъква мисленето.
Причината, поради която мисленето често бива игнорирано при разглеждане на нещата, вече беше посочена (срв. стр.43). Тя се крие в обстоятелството, че насочваме вниманието си само върху обекта, за който мислим, но не и същевременно върху мисленето. Затова наивното съзнание разглежда мисленето като нещо, което няма връзка с нещата, а стои съвсем встрани от тях и прави своите разсъждения за света. Образът, нахвърлян от мислителя за явленията в света, не се счита за принадлежащ към нещата, а за съществуващ само в ума на човека; светът и без този образ бил готов. Светът с всички свои субстанции и сили бил напълно готов, и за този готов свят човекът нахвърлял някакъв образ.
към текста >>
Пълно своеволие е сборът от това, което узнаваме за едно нещо чрез простото
възприятие
, да се смята за съвкупност, за едно цяло, а резултатът от мисловното съзерцание да се схваща като нещо присъединило се, което нямало нищо общо със самия предмет.
Защо това понятие принадлежи към цялото растение в по-малка степен, отколкото листата и цветовете? Ще кажете: листата и цветовете съществуват без възприемащ ги субект, а понятието се появява едва когато човекът застане пред растението. Точно така. Но цветовете и листата на растението също възникват само когато има земя, в която да се положи семето; когато има светлина и въздух, при които могат да се развият листата и цветовете. По същия начин възниква и понятието „растение", когато едно мислещо съзнание влезе в съприкосновение с растението.
Пълно своеволие е сборът от това, което узнаваме за едно нещо чрез простото възприятие, да се смята за съвкупност, за едно цяло, а резултатът от мисловното съзерцание да се схваща като нещо присъединило се, което нямало нищо общо със самия предмет.
Ако днес получа розова пъпка, образът, който се предлага на моето възприятие, само на първо време е окончателен. Сложа ли пъпката във вода, утре ще получа съвършено друг образ на моя обект. Ако не отмествам поглед от розовата пъпка, ще видя как днешното й състояние през безброй междинни степени непрекъснато ще преминава във утрешното. Образът, който ми се представя в определен момент, е само случаен отрязък от обекта, намиращ се в непрестанен развой. Ако не сложа пъпката във вода, тя няма да развие цяла редица състояния, потенциално заложени в нея.
към текста >>
Ако днес получа розова пъпка, образът, който се предлага на моето
възприятие
, само на първо време е окончателен.
Ще кажете: листата и цветовете съществуват без възприемащ ги субект, а понятието се появява едва когато човекът застане пред растението. Точно така. Но цветовете и листата на растението също възникват само когато има земя, в която да се положи семето; когато има светлина и въздух, при които могат да се развият листата и цветовете. По същия начин възниква и понятието „растение", когато едно мислещо съзнание влезе в съприкосновение с растението. Пълно своеволие е сборът от това, което узнаваме за едно нещо чрез простото възприятие, да се смята за съвкупност, за едно цяло, а резултатът от мисловното съзерцание да се схваща като нещо присъединило се, което нямало нищо общо със самия предмет.
Ако днес получа розова пъпка, образът, който се предлага на моето възприятие, само на първо време е окончателен.
Сложа ли пъпката във вода, утре ще получа съвършено друг образ на моя обект. Ако не отмествам поглед от розовата пъпка, ще видя как днешното й състояние през безброй междинни степени непрекъснато ще преминава във утрешното. Образът, който ми се представя в определен момент, е само случаен отрязък от обекта, намиращ се в непрестанен развой. Ако не сложа пъпката във вода, тя няма да развие цяла редица състояния, потенциално заложени в нея. Може също така утре да бъда възпрепятстван да продължа наблюдението на цвета и по такъв начин ще имам непълен образ.
към текста >>
Напълно възможно би било един дух да приеме понятието едновременно и свързано с
възприятие
то.
Образът, който ми се представя в определен момент, е само случаен отрязък от обекта, намиращ се в непрестанен развой. Ако не сложа пъпката във вода, тя няма да развие цяла редица състояния, потенциално заложени в нея. Може също така утре да бъда възпрепятстван да продължа наблюдението на цвета и по такъв начин ще имам непълен образ. Съвсем необективно и почиващо на случайността би било едно мнение, ако за представящия се в даден момент образ твърди: това е предметът. Неуместно е също така сборът от възприятийните признаци да се обявява за идентичен с предмета.
Напълно възможно би било един дух да приеме понятието едновременно и свързано с възприятието.
Такъв дух изобщо не би се досетил да разглежда понятието като нещо непринадлежащо към предмета. На понятието той би трябвало да припише съществуване, което е неразривно свързано с предмета. Ще поясня мисълта си с един пример. Когато хвърля камък в хоризонтална посока, аз го виждам последователно на различни места. Тези места свързвам в една линия.
към текста >>
На мен само
възприятие
то ми показва сбор от качества, които обобщавам в целостта на моята личност по същия начин, както обобщавам качествата жълто, с метален блясък, твърдо и т.н.
Нашето око може да различава последователно отделни цветове от едно многосъставно цветово цяло, нашият ум може да обхваща отделни понятия от една цялостна понятийна система. Това отделяне е субективен акт, обусловен от обстоя- телството, че ние не сме тъждествени със световния процес, а едно същество, сред други същества. Сега въпросът изцяло се свежда до определяне мястото на съществото, което сме самите ние, спрямо другите същества. Това определяне трябва да се разграничи от простото осъзнаване на нашето себе. То - както и осъзнаването на всяко друго нещо - почива върху възприемането.
На мен самовъзприятието ми показва сбор от качества, които обобщавам в целостта на моята личност по същия начин, както обобщавам качествата жълто, с метален блясък, твърдо и т.н.
в единството „злато". Самовъзприятието не ме извежда извън сферата на онова, което принадлежи към мен. Това самовъзприемане трябва да се различава от мисловното самоопределяне. Точно както чрез мисленето включвам едно отделно възприятие от външния свят във взаимовръзката на света, така чрез мисленето аз включвам полученото за самия себе си възприятие в световния процес. Моето самовъзприемане ме затваря в рамките на определени граници; моето мислене няма нищо общо с тези граници.
към текста >>
Само
възприятие
то не ме извежда извън сферата на онова, което принадлежи към мен.
Сега въпросът изцяло се свежда до определяне мястото на съществото, което сме самите ние, спрямо другите същества. Това определяне трябва да се разграничи от простото осъзнаване на нашето себе. То - както и осъзнаването на всяко друго нещо - почива върху възприемането. На мен самовъзприятието ми показва сбор от качества, които обобщавам в целостта на моята личност по същия начин, както обобщавам качествата жълто, с метален блясък, твърдо и т.н. в единството „злато".
Самовъзприятието не ме извежда извън сферата на онова, което принадлежи към мен.
Това самовъзприемане трябва да се различава от мисловното самоопределяне. Точно както чрез мисленето включвам едно отделно възприятие от външния свят във взаимовръзката на света, така чрез мисленето аз включвам полученото за самия себе си възприятие в световния процес. Моето самовъзприемане ме затваря в рамките на определени граници; моето мислене няма нищо общо с тези граници. В този смисъл аз представлявам двойствено същество. Аз съм затворен в областта, която възприемам като област на моята личност, но съм и носител на дейност, която от по-висша сфера определя моето ограничено битие.
към текста >>
Точно както чрез мисленето включвам едно отделно
възприятие
от външния свят във взаимовръзката на света, така чрез мисленето аз включвам полученото за самия себе си
възприятие
в световния процес.
То - както и осъзнаването на всяко друго нещо - почива върху възприемането. На мен самовъзприятието ми показва сбор от качества, които обобщавам в целостта на моята личност по същия начин, както обобщавам качествата жълто, с метален блясък, твърдо и т.н. в единството „злато". Самовъзприятието не ме извежда извън сферата на онова, което принадлежи към мен. Това самовъзприемане трябва да се различава от мисловното самоопределяне.
Точно както чрез мисленето включвам едно отделно възприятие от външния свят във взаимовръзката на света, така чрез мисленето аз включвам полученото за самия себе си възприятие в световния процес.
Моето самовъзприемане ме затваря в рамките на определени граници; моето мислене няма нищо общо с тези граници. В този смисъл аз представлявам двойствено същество. Аз съм затворен в областта, която възприемам като област на моята личност, но съм и носител на дейност, която от по-висша сфера определя моето ограничено битие. Нашето мислене не е индивидуално като нашето усещане и чувстване, а универсално. У всеки човек то получава индивидуален оттенък само дотолкова, доколкото се опира на неговото индивидуално чувстване и усещане.
към текста >>
Следователно
възприятие
то не е нищо готово, нищо завършено, а само едната страна на цялостната действителност.
Срещата им с други неща не поражда никакви въпроси. За такива същества тези други неща остават външни. Срещу външното нещо у мислещите същества се появява понятието. То е онова, което ние приемаме за нещото не отвън, а отвътре. Познанието трябва да доведе до уравновесяване, до сливане на двете начала - вътрешното и външното.
Следователно възприятието не е нищо готово, нищо завършено, а само едната страна на цялостната действителност.
Другата страна е понятието. Актът на познанието представлява синтез от възприятие и понятие. Но едва възприятието и понятието за едно нещо съставляват цялото нещо. Изложеното дотук доказва, че е безсмислено в отделните същества на света да се търси нещо друго общо освен идейното съдържание, което ни предлага мисленето. На неуспех са обречени всички опити да се открие някакво друго единство на света извън това вътрешно свързано идейно съдържание, което придобиваме чрез мисловното съзерцание на нашите възприятия.
към текста >>
Актът на познанието представлява синтез от
възприятие
и понятие.
Срещу външното нещо у мислещите същества се появява понятието. То е онова, което ние приемаме за нещото не отвън, а отвътре. Познанието трябва да доведе до уравновесяване, до сливане на двете начала - вътрешното и външното. Следователно възприятието не е нищо готово, нищо завършено, а само едната страна на цялостната действителност. Другата страна е понятието.
Актът на познанието представлява синтез от възприятие и понятие.
Но едва възприятието и понятието за едно нещо съставляват цялото нещо. Изложеното дотук доказва, че е безсмислено в отделните същества на света да се търси нещо друго общо освен идейното съдържание, което ни предлага мисленето. На неуспех са обречени всички опити да се открие някакво друго единство на света извън това вътрешно свързано идейно съдържание, което придобиваме чрез мисловното съзерцание на нашите възприятия. За нас валидност на едно универсално единство на света не могат да имат нито някакъв човеколичен Бог, нито силата или материята, нито пък лишената от идеи воля (на Шопенхауер). Всички тези същности спадат към една ограничена област на нашето наблюдение.
към текста >>
Но едва
възприятие
то и понятието за едно нещо съставляват цялото нещо.
То е онова, което ние приемаме за нещото не отвън, а отвътре. Познанието трябва да доведе до уравновесяване, до сливане на двете начала - вътрешното и външното. Следователно възприятието не е нищо готово, нищо завършено, а само едната страна на цялостната действителност. Другата страна е понятието. Актът на познанието представлява синтез от възприятие и понятие.
Но едва възприятието и понятието за едно нещо съставляват цялото нещо.
Изложеното дотук доказва, че е безсмислено в отделните същества на света да се търси нещо друго общо освен идейното съдържание, което ни предлага мисленето. На неуспех са обречени всички опити да се открие някакво друго единство на света извън това вътрешно свързано идейно съдържание, което придобиваме чрез мисловното съзерцание на нашите възприятия. За нас валидност на едно универсално единство на света не могат да имат нито някакъв човеколичен Бог, нито силата или материята, нито пък лишената от идеи воля (на Шопенхауер). Всички тези същности спадат към една ограничена област на нашето наблюдение. Човешки ограничената личност възприемаме само от нас, а сила и материя - от външните неща.
към текста >>
Който дава такава преценка, той изобщо не си е изяснил какво означава
възприятие
без понятие.
По негово мнение в действията на тялото той непосредствено чувства някаква реалност и конкретно нещото само за себе си. На изложеното трябва да се възрази, че действията на нашето тяло достигат до съзнанието ни само чрез себевъзприемания, и като такива те с нищо не превъзхождат други възприятия. Ако искаме да опознаем същността им, това е възможно само чрез мисловно съзерцание, тоест чрез тяхното включване в идейната система от наши понятия и идеи. В наивното човешко съзнание най-дълбоко вкоренено е мнението, че мисленето е абстрактно, без всякакво конкретно съдържание. То можело да предложи най-много някакво „идейно" съответствие на единството на света, но не и него самото.
Който дава такава преценка, той изобщо не си е изяснил какво означава възприятие без понятие.
Нека само се вгледаме в света на възприятието: Той ни се представя като проста паралелност в пространството и последователност във времето, като струпване от единичности без връзка помежду им. Никое от нещата, които се появяват и се оттеглят от сцената на възприемането, няма някаква забележима непосредствена връзка с друго, която да бъде възприемана. Тук светът представлява разнообразие от равностойни обекти. Нито един от тях не играе по-голяма роля от другия в световния гмеж. Речем ли да си изясним дали един факт има по-голямо значение от друг, ние трябва да се допитаме до нашето мислене.
към текста >>
Нека само се вгледаме в света на
възприятие
то: Той ни се представя като проста паралелност в пространството и последователност във времето, като струпване от единичности без връзка помежду им.
На изложеното трябва да се възрази, че действията на нашето тяло достигат до съзнанието ни само чрез себевъзприемания, и като такива те с нищо не превъзхождат други възприятия. Ако искаме да опознаем същността им, това е възможно само чрез мисловно съзерцание, тоест чрез тяхното включване в идейната система от наши понятия и идеи. В наивното човешко съзнание най-дълбоко вкоренено е мнението, че мисленето е абстрактно, без всякакво конкретно съдържание. То можело да предложи най-много някакво „идейно" съответствие на единството на света, но не и него самото. Който дава такава преценка, той изобщо не си е изяснил какво означава възприятие без понятие.
Нека само се вгледаме в света на възприятието: Той ни се представя като проста паралелност в пространството и последователност във времето, като струпване от единичности без връзка помежду им.
Никое от нещата, които се появяват и се оттеглят от сцената на възприемането, няма някаква забележима непосредствена връзка с друго, която да бъде възприемана. Тук светът представлява разнообразие от равностойни обекти. Нито един от тях не играе по-голяма роля от другия в световния гмеж. Речем ли да си изясним дали един факт има по-голямо значение от друг, ние трябва да се допитаме до нашето мислене. Без функциониращото мислене рудиментарният орган на животното, който не е от значение за неговия живот, ни се струва равностоен на най-важната част на тялото.
към текста >>
Простото съзиране,
възприятие
то, не ми дава никакво съдържание, което би могло да ме осведоми за съвършенството на организацията.
Речем ли да си изясним дали един факт има по-голямо значение от друг, ние трябва да се допитаме до нашето мислене. Без функциониращото мислене рудиментарният орган на животното, който не е от значение за неговия живот, ни се струва равностоен на най-важната част на тялото. Отделните факти проявяват своето значение за себе си и за останалите части на света едва когато мисленето прокара нишките си от една същност към друга. Това е съдържателната дейност на мисленето. Защото само чрез едно съвсем определено конкретно съдържание аз мога да зная защо охлювът се намира на по-низша степен на организация в сравнение с лъва.
Простото съзиране, възприятието, не ми дава никакво съдържание, което би могло да ме осведоми за съвършенството на организацията.
Това съдържание, извлечено от понятийния и идейния свят на човека, мисленето предоставя на възприятието. В противовес на даденото ни отвън възприятийно съдържание, мисловното съдържание възниква вътрешно. Формата, в която то се появява първоначално, ще означим като интуиция. Нейната роля за мисленето е същата като тази на наблюдението за възприятието. Интуицията и наблюдението са изворите на нашето познание.
към текста >>
Това съдържание, извлечено от понятийния и идейния свят на човека, мисленето предоставя на
възприятие
то.
Без функциониращото мислене рудиментарният орган на животното, който не е от значение за неговия живот, ни се струва равностоен на най-важната част на тялото. Отделните факти проявяват своето значение за себе си и за останалите части на света едва когато мисленето прокара нишките си от една същност към друга. Това е съдържателната дейност на мисленето. Защото само чрез едно съвсем определено конкретно съдържание аз мога да зная защо охлювът се намира на по-низша степен на организация в сравнение с лъва. Простото съзиране, възприятието, не ми дава никакво съдържание, което би могло да ме осведоми за съвършенството на организацията.
Това съдържание, извлечено от понятийния и идейния свят на човека, мисленето предоставя на възприятието.
В противовес на даденото ни отвън възприятийно съдържание, мисловното съдържание възниква вътрешно. Формата, в която то се появява първоначално, ще означим като интуиция. Нейната роля за мисленето е същата като тази на наблюдението за възприятието. Интуицията и наблюдението са изворите на нашето познание. Едно наблюдавано от нас нещо от света продължава да ни е чуждо, докато вътре в себе си нямаме съответната интуиция, която допълва липсващия ни във възприятието къс от действителността.
към текста >>
Нейната роля за мисленето е същата като тази на наблюдението за
възприятие
то.
Защото само чрез едно съвсем определено конкретно съдържание аз мога да зная защо охлювът се намира на по-низша степен на организация в сравнение с лъва. Простото съзиране, възприятието, не ми дава никакво съдържание, което би могло да ме осведоми за съвършенството на организацията. Това съдържание, извлечено от понятийния и идейния свят на човека, мисленето предоставя на възприятието. В противовес на даденото ни отвън възприятийно съдържание, мисловното съдържание възниква вътрешно. Формата, в която то се появява първоначално, ще означим като интуиция.
Нейната роля за мисленето е същата като тази на наблюдението за възприятието.
Интуицията и наблюдението са изворите на нашето познание. Едно наблюдавано от нас нещо от света продължава да ни е чуждо, докато вътре в себе си нямаме съответната интуиция, която допълва липсващия ни във възприятието къс от действителността. Който не притежава способността да намира съответстващите на нещата интуиции, за него цялата действителност остава недостъпна. Както далтонистът забелязва различия в яркостта, но не и в качеството на цветовете, така лишеният от интуиции може да наблюдава само несвързани помежду си фрагменти от възприятия. Да се обясни, да се направи понятно едно нещо не означава нищо друго, освен то да бъде вмъкнато във взаимовръзката, от която е било извадено поради описаното по-горе устройство на нашия организъм.
към текста >>
Едно наблюдавано от нас нещо от света продължава да ни е чуждо, докато вътре в себе си нямаме съответната интуиция, която допълва липсващия ни във
възприятие
то къс от действителността.
Това съдържание, извлечено от понятийния и идейния свят на човека, мисленето предоставя на възприятието. В противовес на даденото ни отвън възприятийно съдържание, мисловното съдържание възниква вътрешно. Формата, в която то се появява първоначално, ще означим като интуиция. Нейната роля за мисленето е същата като тази на наблюдението за възприятието. Интуицията и наблюдението са изворите на нашето познание.
Едно наблюдавано от нас нещо от света продължава да ни е чуждо, докато вътре в себе си нямаме съответната интуиция, която допълва липсващия ни във възприятието къс от действителността.
Който не притежава способността да намира съответстващите на нещата интуиции, за него цялата действителност остава недостъпна. Както далтонистът забелязва различия в яркостта, но не и в качеството на цветовете, така лишеният от интуиции може да наблюдава само несвързани помежду си фрагменти от възприятия. Да се обясни, да се направи понятно едно нещо не означава нищо друго, освен то да бъде вмъкнато във взаимовръзката, от която е било извадено поради описаното по-горе устройство на нашия организъм. Няма нещо, което да съществува отделено от световната цялост. Всяко обособяване има само субективна валидност за нашето устройство.
към текста >>
Тук възниква въпросът: какво според нашето изложение е значението на
възприятие
то?
За нас световната цялост се разлага на горе и долу, преди и след, причина и следствие, обект и представа, материя и сила, обект и субект и т. н. Наблюдаваните от нас единични неща, брънка по брънка, се свързват чрез взаимозависимия единен свят на нашите интуиции; а чрез мисленето ние наново сглобяваме в едно всичко, което чрез възприемането ни е дадено разделено. Загадъчността на един предмет се крие в неговото отделно битие. Тази загадъчност обаче е предизвикана от нас и може - в рамките на понятийния свят - да бъде отстранена. Освен чрез мислене и възприемане на нас пряко не ни е дадено нищо.
Тук възниква въпросът: какво според нашето изложение е значението на възприятието?
Ние действително установихме, че привежданото от критическия идеализъм доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за неверността на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда. В аргументацията си критическият идеализъм не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен – наивният реализъм сам се опровергава. А как стоят нещата, ако бъде призната абсолютността на мисленето? Нека приемем, че в съзнанието ми се появява определено възприятие, например за червено. При по-нататъшното разглеждане се оказва, че възприятието стои във взаимовръзка с други възприятия, например с определена фигура, с топлинни и осезателни възприятия.
към текста >>
Нека приемем, че в съзнанието ми се появява определено
възприятие
, например за червено.
Освен чрез мислене и възприемане на нас пряко не ни е дадено нищо. Тук възниква въпросът: какво според нашето изложение е значението на възприятието? Ние действително установихме, че привежданото от критическия идеализъм доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за неверността на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда. В аргументацията си критическият идеализъм не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен – наивният реализъм сам се опровергава. А как стоят нещата, ако бъде призната абсолютността на мисленето?
Нека приемем, че в съзнанието ми се появява определено възприятие, например за червено.
При по-нататъшното разглеждане се оказва, че възприятието стои във взаимовръзка с други възприятия, например с определена фигура, с топлинни и осезателни възприятия. Тази взаимовръзка означавам като обект на сетивния свят. Сега мога да се запитам: какво още - освен посоченото - се намира в онзи пространствен отрязък, в който ми се явяват горните възприятия. В тази част на пространството установявам механични, химически и други процеси. Продължавам нататък и изследвам процесите, установени от мен по пътя от предмета до моя сетивен орган.
към текста >>
При по-нататъшното разглеждане се оказва, че
възприятие
то стои във взаимовръзка с други възприятия, например с определена фигура, с топлинни и осезателни възприятия.
Тук възниква въпросът: какво според нашето изложение е значението на възприятието? Ние действително установихме, че привежданото от критическия идеализъм доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за неверността на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда. В аргументацията си критическият идеализъм не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен – наивният реализъм сам се опровергава. А как стоят нещата, ако бъде призната абсолютността на мисленето? Нека приемем, че в съзнанието ми се появява определено възприятие, например за червено.
При по-нататъшното разглеждане се оказва, че възприятието стои във взаимовръзка с други възприятия, например с определена фигура, с топлинни и осезателни възприятия.
Тази взаимовръзка означавам като обект на сетивния свят. Сега мога да се запитам: какво още - освен посоченото - се намира в онзи пространствен отрязък, в който ми се явяват горните възприятия. В тази част на пространството установявам механични, химически и други процеси. Продължавам нататък и изследвам процесите, установени от мен по пътя от предмета до моя сетивен орган. Мога да открия двигателни процеси в еластична среда, които по своята същност да нямат ни най-малко общо с първоначалните възприятия.
към текста >>
Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на
възприятие
то, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм.
Във всяка от тези области аз добивам нови възприятия; но онова, което като спойка пронизва раздалечените в пространството и времето възприятия, е мисленето. На мен трептенията на въздуха, които предават звука, са ми дадени като възприятия точно както и самият звук. Но мисленето подрежда едно до друго всички тези възприятия и ги показва в техните взаимоотношения. Ние не можем да твърдим, че извън пряко възприеманото има друго освен онова, което бива опознавано посредством идейните (разкриваеми чрез мисленето) взаимовръзки на възприятията. Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия.
Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм.
Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане. Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между възприятието цвят и възприятието око съществува идейна взаимовръзка, познаваема чрез мисленето. Емпиричната наука ще трябва да установи как се съотнасят свойствата на окото и свойствата на цвета; по какви пътища органът на зрението опосредствува възприемането на цветовете и т.н. Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото. Неминуемо са обречени на неуспех всички усилия за намиране на други връзки между възприятията, освен мисловните.
към текста >>
Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между
възприятие
то цвят и
възприятие
то око съществува идейна взаимовръзка, познаваема чрез мисленето.
Но мисленето подрежда едно до друго всички тези възприятия и ги показва в техните взаимоотношения. Ние не можем да твърдим, че извън пряко възприеманото има друго освен онова, което бива опознавано посредством идейните (разкриваеми чрез мисленето) взаимовръзки на възприятията. Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия. Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм. Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане.
Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между възприятието цвят и възприятието око съществува идейна взаимовръзка, познаваема чрез мисленето.
Емпиричната наука ще трябва да установи как се съотнасят свойствата на окото и свойствата на цвета; по какви пътища органът на зрението опосредствува възприемането на цветовете и т.н. Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото. Неминуемо са обречени на неуспех всички усилия за намиране на други връзки между възприятията, освен мисловните. И така какво представлява възприятието? Поставен най-общо, този въпрос е абсурден.
към текста >>
Аз мога да проследя как едно
възприятие
следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно
възприятие
произтича от невъзприемаемото.
Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия. Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм. Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане. Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между възприятието цвят и възприятието око съществува идейна взаимовръзка, познаваема чрез мисленето. Емпиричната наука ще трябва да установи как се съотнасят свойствата на окото и свойствата на цвета; по какви пътища органът на зрението опосредствува възприемането на цветовете и т.н.
Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото.
Неминуемо са обречени на неуспех всички усилия за намиране на други връзки между възприятията, освен мисловните. И така какво представлява възприятието? Поставен най-общо, този въпрос е абсурден. Възприятието винаги се явява като съвсем определено, като конкретно съдържание. Това съдържание е дадено непосредствено и се изчерпва с даденото.
към текста >>
И така какво представлява
възприятие
то?
Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане. Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между възприятието цвят и възприятието око съществува идейна взаимовръзка, познаваема чрез мисленето. Емпиричната наука ще трябва да установи как се съотнасят свойствата на окото и свойствата на цвета; по какви пътища органът на зрението опосредствува възприемането на цветовете и т.н. Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото. Неминуемо са обречени на неуспех всички усилия за намиране на други връзки между възприятията, освен мисловните.
И така какво представлява възприятието?
Поставен най-общо, този въпрос е абсурден. Възприятието винаги се явява като съвсем определено, като конкретно съдържание. Това съдържание е дадено непосредствено и се изчерпва с даденото. Но по отношение на даденото може да се запита какво представлява то извън възприятието, сиреч какво представлява то за мисленето. Следователно във връзка с едно възприятие, въпросът „какво е то" може да бъде насочен само към понятийната интуиция, която му съответства.
към текста >>
Възприятие
то винаги се явява като съвсем определено, като конкретно съдържание.
Емпиричната наука ще трябва да установи как се съотнасят свойствата на окото и свойствата на цвета; по какви пътища органът на зрението опосредствува възприемането на цветовете и т.н. Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото. Неминуемо са обречени на неуспех всички усилия за намиране на други връзки между възприятията, освен мисловните. И така какво представлява възприятието? Поставен най-общо, този въпрос е абсурден.
Възприятието винаги се явява като съвсем определено, като конкретно съдържание.
Това съдържание е дадено непосредствено и се изчерпва с даденото. Но по отношение на даденото може да се запита какво представлява то извън възприятието, сиреч какво представлява то за мисленето. Следователно във връзка с едно възприятие, въпросът „какво е то" може да бъде насочен само към понятийната интуиция, която му съответства. С оглед на това въпросът за субективността на възприятието в смисъла на критическия идеализъм изобщо не може да се поставя. Като субективно е редно да се означава само онова, което се възприема като принадлежащо към субекта.
към текста >>
Но по отношение на даденото може да се запита какво представлява то извън
възприятие
то, сиреч какво представлява то за мисленето.
Неминуемо са обречени на неуспех всички усилия за намиране на други връзки между възприятията, освен мисловните. И така какво представлява възприятието? Поставен най-общо, този въпрос е абсурден. Възприятието винаги се явява като съвсем определено, като конкретно съдържание. Това съдържание е дадено непосредствено и се изчерпва с даденото.
Но по отношение на даденото може да се запита какво представлява то извън възприятието, сиреч какво представлява то за мисленето.
Следователно във връзка с едно възприятие, въпросът „какво е то" може да бъде насочен само към понятийната интуиция, която му съответства. С оглед на това въпросът за субективността на възприятието в смисъла на критическия идеализъм изобщо не може да се поставя. Като субективно е редно да се означава само онова, което се възприема като принадлежащо към субекта. Създаването на връзка между субективното и обективното не се полага на никой реален в наивния смисъл процес, тоест на никой възприемаем процес, а единствено на мисленето. Следователно за нас обективно е онова, което по отношение на възприятието се явява като намиращо се извън субекта на възприемането.
към текста >>
Следователно във връзка с едно
възприятие
, въпросът „какво е то" може да бъде насочен само към понятийната интуиция, която му съответства.
И така какво представлява възприятието? Поставен най-общо, този въпрос е абсурден. Възприятието винаги се явява като съвсем определено, като конкретно съдържание. Това съдържание е дадено непосредствено и се изчерпва с даденото. Но по отношение на даденото може да се запита какво представлява то извън възприятието, сиреч какво представлява то за мисленето.
Следователно във връзка с едно възприятие, въпросът „какво е то" може да бъде насочен само към понятийната интуиция, която му съответства.
С оглед на това въпросът за субективността на възприятието в смисъла на критическия идеализъм изобщо не може да се поставя. Като субективно е редно да се означава само онова, което се възприема като принадлежащо към субекта. Създаването на връзка между субективното и обективното не се полага на никой реален в наивния смисъл процес, тоест на никой възприемаем процес, а единствено на мисленето. Следователно за нас обективно е онова, което по отношение на възприятието се явява като намиращо се извън субекта на възприемането. За мен моят субект на възприемането остава възприемаем, когато стоящата пред мен маса ще бъде изчезнала от кръга на моето наблюдение.
към текста >>
С оглед на това въпросът за субективността на
възприятие
то в смисъла на критическия идеализъм изобщо не може да се поставя.
Поставен най-общо, този въпрос е абсурден. Възприятието винаги се явява като съвсем определено, като конкретно съдържание. Това съдържание е дадено непосредствено и се изчерпва с даденото. Но по отношение на даденото може да се запита какво представлява то извън възприятието, сиреч какво представлява то за мисленето. Следователно във връзка с едно възприятие, въпросът „какво е то" може да бъде насочен само към понятийната интуиция, която му съответства.
С оглед на това въпросът за субективността на възприятието в смисъла на критическия идеализъм изобщо не може да се поставя.
Като субективно е редно да се означава само онова, което се възприема като принадлежащо към субекта. Създаването на връзка между субективното и обективното не се полага на никой реален в наивния смисъл процес, тоест на никой възприемаем процес, а единствено на мисленето. Следователно за нас обективно е онова, което по отношение на възприятието се явява като намиращо се извън субекта на възприемането. За мен моят субект на възприемането остава възприемаем, когато стоящата пред мен маса ще бъде изчезнала от кръга на моето наблюдение. Наблюдаването на масата е предизвикало у мен една - също така оставаща - промяна.
към текста >>
Следователно за нас обективно е онова, което по отношение на
възприятие
то се явява като намиращо се извън субекта на възприемането.
Но по отношение на даденото може да се запита какво представлява то извън възприятието, сиреч какво представлява то за мисленето. Следователно във връзка с едно възприятие, въпросът „какво е то" може да бъде насочен само към понятийната интуиция, която му съответства. С оглед на това въпросът за субективността на възприятието в смисъла на критическия идеализъм изобщо не може да се поставя. Като субективно е редно да се означава само онова, което се възприема като принадлежащо към субекта. Създаването на връзка между субективното и обективното не се полага на никой реален в наивния смисъл процес, тоест на никой възприемаем процес, а единствено на мисленето.
Следователно за нас обективно е онова, което по отношение на възприятието се явява като намиращо се извън субекта на възприемането.
За мен моят субект на възприемането остава възприемаем, когато стоящата пред мен маса ще бъде изчезнала от кръга на моето наблюдение. Наблюдаването на масата е предизвикало у мен една - също така оставаща - промяна. Аз запазвам способността по-късно да възпроизведа един образ на масата. Тази способност за произвеждане на образ остава свързана с мен. Психологията означава този образ като спомен-представа.
към текста >>
Следователно представата е субективно
възприятие
, в противовес на обективното
възприятие
при наличие на обекта в кръгозора на възприемането.
Тази способност за произвеждане на образ остава свързана с мен. Психологията означава този образ като спомен-представа. Но той е онова, което единствено може с право да се нарече представа за масата. Именно то съответства на възприемаемата промяна в собственото ми състояние, поради наличието на масата в моя кръгозор. При това тя не означава промяна на някакъв стоящ зад субекта на възприемането „Аз, сам за себе си", а промяна на самия възприемаем субект.
Следователно представата е субективно възприятие, в противовес на обективното възприятие при наличие на обекта в кръгозора на възприемането.
Смесването на субективното с обективното възприятие води до заблудата на идеализма: Светът е моя представа. Сега най-напред ще се занимаем с по-точното определяне на понятието представа. Изложеното от нас дотук не бе понятието за представата, а само посочване на пътя, по който тя може да се открие в сферата на възприемането. От своя страна точното понятие за представа ще ни даде възможност да се сдобием със задоволителна яснота относно връзката между представа и обект. По-нататък това ще ни отведе отвъд границата, където връзката между човешки субект и принадлежащ към света обект се насочва от чисто понятийната област на познанието към конкретния индивидуален живот.
към текста >>
Смесването на субективното с обективното
възприятие
води до заблудата на идеализма: Светът е моя представа.
Психологията означава този образ като спомен-представа. Но той е онова, което единствено може с право да се нарече представа за масата. Именно то съответства на възприемаемата промяна в собственото ми състояние, поради наличието на масата в моя кръгозор. При това тя не означава промяна на някакъв стоящ зад субекта на възприемането „Аз, сам за себе си", а промяна на самия възприемаем субект. Следователно представата е субективно възприятие, в противовес на обективното възприятие при наличие на обекта в кръгозора на възприемането.
Смесването на субективното с обективното възприятие води до заблудата на идеализма: Светът е моя представа.
Сега най-напред ще се занимаем с по-точното определяне на понятието представа. Изложеното от нас дотук не бе понятието за представата, а само посочване на пътя, по който тя може да се открие в сферата на възприемането. От своя страна точното понятие за представа ще ни даде възможност да се сдобием със задоволителна яснота относно връзката между представа и обект. По-нататък това ще ни отведе отвъд границата, където връзката между човешки субект и принадлежащ към света обект се насочва от чисто понятийната област на познанието към конкретния индивидуален живот. Когато вече знаем как трябва да гледаме на света, тогава ще ни бъде лесно да се нагаждаме към него.
към текста >>
34.
08. ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ
GA_4 Философия на свободата
Възприятие
то за дърво се намира заедно с моя Аз в същото цяло.
Следователно, за да съществува връзка между моя организъм и обекта извън мен, изобщо не е нужно нещо от обекта да се промъкне в мен или да остави в Духа ми отпечатък, както метален печат във восък. Напълно погрешно поставен е въпросът как получавам вест от дървото, което е отдалечено на десет крачки от мен. Той произхожда от възгледа, че границите на моето тяло са абсолютни преградни стени, през които в мен проникват вестите за нещата. Силите, действащи под кожата на моето тяло, са същите, както съществуващите извън него. Така че аз действително съм нещата - впрочем не Аз, доколкото съм субект на възприятията, а Аз, доколкото съм част в рамките на всеобщия миров процес.
Възприятието за дърво се намира заедно с моя Аз в същото цяло.
Този всеобщ миров процес в еднаква степен предизвиква там възприятието за дърво, както тук възприятието за моя Аз. Ако не бях познаващият света, а творец на света, тогава обект и субект (възприятие и Аз) щяха да възникнат в един акт. Защото те взаимно се обуславят. Като познаващ света аз мога да открия общото между двете, като съпринадлежащи същности само чрез мисленето, което посредством понятия ги свързва едно с друго. Най-трудно оборими ще бъдат така наречените физиологични доказателства за субективността на нашите възприятия.
към текста >>
Този всеобщ миров процес в еднаква степен предизвиква там
възприятие
то за дърво, както тук
възприятие
то за моя Аз.
Напълно погрешно поставен е въпросът как получавам вест от дървото, което е отдалечено на десет крачки от мен. Той произхожда от възгледа, че границите на моето тяло са абсолютни преградни стени, през които в мен проникват вестите за нещата. Силите, действащи под кожата на моето тяло, са същите, както съществуващите извън него. Така че аз действително съм нещата - впрочем не Аз, доколкото съм субект на възприятията, а Аз, доколкото съм част в рамките на всеобщия миров процес. Възприятието за дърво се намира заедно с моя Аз в същото цяло.
Този всеобщ миров процес в еднаква степен предизвиква там възприятието за дърво, както тук възприятието за моя Аз.
Ако не бях познаващият света, а творец на света, тогава обект и субект (възприятие и Аз) щяха да възникнат в един акт. Защото те взаимно се обуславят. Като познаващ света аз мога да открия общото между двете, като съпринадлежащи същности само чрез мисленето, което посредством понятия ги свързва едно с друго. Най-трудно оборими ще бъдат така наречените физиологични доказателства за субективността на нашите възприятия. Когато упражнявам натиск върху кожата на тялото си, аз го възприемам като усещане за натиск.
към текста >>
Ако не бях познаващият света, а творец на света, тогава обект и субект (
възприятие
и Аз) щяха да възникнат в един акт.
Той произхожда от възгледа, че границите на моето тяло са абсолютни преградни стени, през които в мен проникват вестите за нещата. Силите, действащи под кожата на моето тяло, са същите, както съществуващите извън него. Така че аз действително съм нещата - впрочем не Аз, доколкото съм субект на възприятията, а Аз, доколкото съм част в рамките на всеобщия миров процес. Възприятието за дърво се намира заедно с моя Аз в същото цяло. Този всеобщ миров процес в еднаква степен предизвиква там възприятието за дърво, както тук възприятието за моя Аз.
Ако не бях познаващият света, а творец на света, тогава обект и субект (възприятие и Аз) щяха да възникнат в един акт.
Защото те взаимно се обуславят. Като познаващ света аз мога да открия общото между двете, като съпринадлежащи същности само чрез мисленето, което посредством понятия ги свързва едно с друго. Най-трудно оборими ще бъдат така наречените физиологични доказателства за субективността на нашите възприятия. Когато упражнявам натиск върху кожата на тялото си, аз го възприемам като усещане за натиск. Същият натиск мога да възприема чрез окото като светлина, чрез ухото като тон.
към текста >>
Ако не съществуваше око, към
възприятие
то за механично разтърсване в близост до него нямаше да се присъедини
възприятие
то за светлинен ефект; без наличието на орган на слуха нямаше да има звуково
възприятие
и т. н.
Същият натиск мога да възприема чрез окото като светлина, чрез ухото като тон. Един електрически удар възприемам чрез окото като светлина, чрез ухото като звук, чрез кожните нерви като тласък, чрез органа на обонянието като мирис на фосфор. Какво следва от този факт? Само едно: Аз възприемам един електрически удар (респ. натиск) и после светлинен ефект или тон, или съответно даден мирис и т. н.
Ако не съществуваше око, към възприятието за механично разтърсване в близост до него нямаше да се присъедини възприятието за светлинен ефект; без наличието на орган на слуха нямаше да има звуково възприятие и т. н.
С какво право може да се каже, че без органи на възприятието целият процес не би бил налице? Ако от обстоятелството, че един електрически процес предизвиква светлина в окото, някой заключава, че усещаното от нас като светлина е само механичен двигателен процес извън нашия организъм, той забравя, че преминава само от едно възприятие към друго, а не към нещо извън възприятието. Точно както може да се каже, че окото възприема един механичен двигателен процес в близост до себе си като светлина, така може да се твърди, че една закономерна промяна в даден обект се възприема от нас като двигателен процес. Ако по периферията на въртящ се диск нарисувам един кон дванайсет пъти, и то точно в положенията, които тялото му заема по време на бягане, чрез завъртане на диска аз мога да предизвикам илюзията за движение. Необходимо е само да гледам през един отвор, и то така, че в съответните интервали от време да виждам последователните положения на коня.
към текста >>
С какво право може да се каже, че без органи на
възприятие
то целият процес не би бил налице?
Един електрически удар възприемам чрез окото като светлина, чрез ухото като звук, чрез кожните нерви като тласък, чрез органа на обонянието като мирис на фосфор. Какво следва от този факт? Само едно: Аз възприемам един електрически удар (респ. натиск) и после светлинен ефект или тон, или съответно даден мирис и т. н. Ако не съществуваше око, към възприятието за механично разтърсване в близост до него нямаше да се присъедини възприятието за светлинен ефект; без наличието на орган на слуха нямаше да има звуково възприятие и т. н.
С какво право може да се каже, че без органи на възприятието целият процес не би бил налице?
Ако от обстоятелството, че един електрически процес предизвиква светлина в окото, някой заключава, че усещаното от нас като светлина е само механичен двигателен процес извън нашия организъм, той забравя, че преминава само от едно възприятие към друго, а не към нещо извън възприятието. Точно както може да се каже, че окото възприема един механичен двигателен процес в близост до себе си като светлина, така може да се твърди, че една закономерна промяна в даден обект се възприема от нас като двигателен процес. Ако по периферията на въртящ се диск нарисувам един кон дванайсет пъти, и то точно в положенията, които тялото му заема по време на бягане, чрез завъртане на диска аз мога да предизвикам илюзията за движение. Необходимо е само да гледам през един отвор, и то така, че в съответните интервали от време да виждам последователните положения на коня. Аз не виждам дванайсет изображения на кон, а образа на препускащ кон.
към текста >>
Ако от обстоятелството, че един електрически процес предизвиква светлина в окото, някой заключава, че усещаното от нас като светлина е само механичен двигателен процес извън нашия организъм, той забравя, че преминава само от едно
възприятие
към друго, а не към нещо извън
възприятие
то.
Какво следва от този факт? Само едно: Аз възприемам един електрически удар (респ. натиск) и после светлинен ефект или тон, или съответно даден мирис и т. н. Ако не съществуваше око, към възприятието за механично разтърсване в близост до него нямаше да се присъедини възприятието за светлинен ефект; без наличието на орган на слуха нямаше да има звуково възприятие и т. н. С какво право може да се каже, че без органи на възприятието целият процес не би бил налице?
Ако от обстоятелството, че един електрически процес предизвиква светлина в окото, някой заключава, че усещаното от нас като светлина е само механичен двигателен процес извън нашия организъм, той забравя, че преминава само от едно възприятие към друго, а не към нещо извън възприятието.
Точно както може да се каже, че окото възприема един механичен двигателен процес в близост до себе си като светлина, така може да се твърди, че една закономерна промяна в даден обект се възприема от нас като двигателен процес. Ако по периферията на въртящ се диск нарисувам един кон дванайсет пъти, и то точно в положенията, които тялото му заема по време на бягане, чрез завъртане на диска аз мога да предизвикам илюзията за движение. Необходимо е само да гледам през един отвор, и то така, че в съответните интервали от време да виждам последователните положения на коня. Аз не виждам дванайсет изображения на кон, а образа на препускащ кон. И така, споменатият физиологичен акт не може да хвърли светлина върху връзката между възприятие и представа.
към текста >>
И така, споменатият физиологичен акт не може да хвърли светлина върху връзката между
възприятие
и представа.
Ако от обстоятелството, че един електрически процес предизвиква светлина в окото, някой заключава, че усещаното от нас като светлина е само механичен двигателен процес извън нашия организъм, той забравя, че преминава само от едно възприятие към друго, а не към нещо извън възприятието. Точно както може да се каже, че окото възприема един механичен двигателен процес в близост до себе си като светлина, така може да се твърди, че една закономерна промяна в даден обект се възприема от нас като двигателен процес. Ако по периферията на въртящ се диск нарисувам един кон дванайсет пъти, и то точно в положенията, които тялото му заема по време на бягане, чрез завъртане на диска аз мога да предизвикам илюзията за движение. Необходимо е само да гледам през един отвор, и то така, че в съответните интервали от време да виждам последователните положения на коня. Аз не виждам дванайсет изображения на кон, а образа на препускащ кон.
И така, споменатият физиологичен акт не може да хвърли светлина върху връзката между възприятие и представа.
Налага се да си помогнем по друг начин. Веднага щом в полето на моето наблюдение се появи възприятие, чрез мен бива задействано и мисленето. Едно звено в мисловната ми система, една определена интуиция, едно понятие се свързва с възприятието. Какво остава, след като възприятието изчезне от моето полезрение? Остава моята интуиция ведно с отношението към въпросното възприятие, което се е формирало в момента на възприемането.
към текста >>
Веднага щом в полето на моето наблюдение се появи
възприятие
, чрез мен бива задействано и мисленето.
Ако по периферията на въртящ се диск нарисувам един кон дванайсет пъти, и то точно в положенията, които тялото му заема по време на бягане, чрез завъртане на диска аз мога да предизвикам илюзията за движение. Необходимо е само да гледам през един отвор, и то така, че в съответните интервали от време да виждам последователните положения на коня. Аз не виждам дванайсет изображения на кон, а образа на препускащ кон. И така, споменатият физиологичен акт не може да хвърли светлина върху връзката между възприятие и представа. Налага се да си помогнем по друг начин.
Веднага щом в полето на моето наблюдение се появи възприятие, чрез мен бива задействано и мисленето.
Едно звено в мисловната ми система, една определена интуиция, едно понятие се свързва с възприятието. Какво остава, след като възприятието изчезне от моето полезрение? Остава моята интуиция ведно с отношението към въпросното възприятие, което се е формирало в момента на възприемането. С каква адекватност аз мога впоследствие да си припомня това отношение зависи от начина, по който функционира моето духовно и телесно устройство. Представата не е нищо друго освен отнесена към определено възприятие интуиция, едно понятие, което някога е било свързано с дадено възприятие и е запазило връзката с това възприятие.
към текста >>
Едно звено в мисловната ми система, една определена интуиция, едно понятие се свързва с
възприятие
то.
Необходимо е само да гледам през един отвор, и то така, че в съответните интервали от време да виждам последователните положения на коня. Аз не виждам дванайсет изображения на кон, а образа на препускащ кон. И така, споменатият физиологичен акт не може да хвърли светлина върху връзката между възприятие и представа. Налага се да си помогнем по друг начин. Веднага щом в полето на моето наблюдение се появи възприятие, чрез мен бива задействано и мисленето.
Едно звено в мисловната ми система, една определена интуиция, едно понятие се свързва с възприятието.
Какво остава, след като възприятието изчезне от моето полезрение? Остава моята интуиция ведно с отношението към въпросното възприятие, което се е формирало в момента на възприемането. С каква адекватност аз мога впоследствие да си припомня това отношение зависи от начина, по който функционира моето духовно и телесно устройство. Представата не е нищо друго освен отнесена към определено възприятие интуиция, едно понятие, което някога е било свързано с дадено възприятие и е запазило връзката с това възприятие. Понятието ми за лъв не е формирано от мои възприятия за лъвовете.
към текста >>
Какво остава, след като
възприятие
то изчезне от моето полезрение?
Аз не виждам дванайсет изображения на кон, а образа на препускащ кон. И така, споменатият физиологичен акт не може да хвърли светлина върху връзката между възприятие и представа. Налага се да си помогнем по друг начин. Веднага щом в полето на моето наблюдение се появи възприятие, чрез мен бива задействано и мисленето. Едно звено в мисловната ми система, една определена интуиция, едно понятие се свързва с възприятието.
Какво остава, след като възприятието изчезне от моето полезрение?
Остава моята интуиция ведно с отношението към въпросното възприятие, което се е формирало в момента на възприемането. С каква адекватност аз мога впоследствие да си припомня това отношение зависи от начина, по който функционира моето духовно и телесно устройство. Представата не е нищо друго освен отнесена към определено възприятие интуиция, едно понятие, което някога е било свързано с дадено възприятие и е запазило връзката с това възприятие. Понятието ми за лъв не е формирано от мои възприятия за лъвовете. Но представата ми за лъвовете явно е формирана чрез възприятието.
към текста >>
Остава моята интуиция ведно с отношението към въпросното
възприятие
, което се е формирало в момента на възприемането.
И така, споменатият физиологичен акт не може да хвърли светлина върху връзката между възприятие и представа. Налага се да си помогнем по друг начин. Веднага щом в полето на моето наблюдение се появи възприятие, чрез мен бива задействано и мисленето. Едно звено в мисловната ми система, една определена интуиция, едно понятие се свързва с възприятието. Какво остава, след като възприятието изчезне от моето полезрение?
Остава моята интуиция ведно с отношението към въпросното възприятие, което се е формирало в момента на възприемането.
С каква адекватност аз мога впоследствие да си припомня това отношение зависи от начина, по който функционира моето духовно и телесно устройство. Представата не е нищо друго освен отнесена към определено възприятие интуиция, едно понятие, което някога е било свързано с дадено възприятие и е запазило връзката с това възприятие. Понятието ми за лъв не е формирано от мои възприятия за лъвовете. Но представата ми за лъвовете явно е формирана чрез възприятието. Понятието за един лъв мога да втълпя някому, който никога не е виждал лъв, но жива представа не ще ми се удаде да му втълпя без наличието на негово собствено възприемане.
към текста >>
Представата не е нищо друго освен отнесена към определено
възприятие
интуиция, едно понятие, което някога е било свързано с дадено
възприятие
и е запазило връзката с това
възприятие
.
Веднага щом в полето на моето наблюдение се появи възприятие, чрез мен бива задействано и мисленето. Едно звено в мисловната ми система, една определена интуиция, едно понятие се свързва с възприятието. Какво остава, след като възприятието изчезне от моето полезрение? Остава моята интуиция ведно с отношението към въпросното възприятие, което се е формирало в момента на възприемането. С каква адекватност аз мога впоследствие да си припомня това отношение зависи от начина, по който функционира моето духовно и телесно устройство.
Представата не е нищо друго освен отнесена към определено възприятие интуиция, едно понятие, което някога е било свързано с дадено възприятие и е запазило връзката с това възприятие.
Понятието ми за лъв не е формирано от мои възприятия за лъвовете. Но представата ми за лъвовете явно е формирана чрез възприятието. Понятието за един лъв мога да втълпя някому, който никога не е виждал лъв, но жива представа не ще ми се удаде да му втълпя без наличието на негово собствено възприемане. Следователно представата е индивидуализирано понятие. И сега ни става понятно, че за нас нещата от действителността могат да бъдат застъпени чрез представи.
към текста >>
Но представата ми за лъвовете явно е формирана чрез
възприятие
то.
Какво остава, след като възприятието изчезне от моето полезрение? Остава моята интуиция ведно с отношението към въпросното възприятие, което се е формирало в момента на възприемането. С каква адекватност аз мога впоследствие да си припомня това отношение зависи от начина, по който функционира моето духовно и телесно устройство. Представата не е нищо друго освен отнесена към определено възприятие интуиция, едно понятие, което някога е било свързано с дадено възприятие и е запазило връзката с това възприятие. Понятието ми за лъв не е формирано от мои възприятия за лъвовете.
Но представата ми за лъвовете явно е формирана чрез възприятието.
Понятието за един лъв мога да втълпя някому, който никога не е виждал лъв, но жива представа не ще ми се удаде да му втълпя без наличието на негово собствено възприемане. Следователно представата е индивидуализирано понятие. И сега ни става понятно, че за нас нещата от действителността могат да бъдат застъпени чрез представи. Пълната реалност на едно нещо ни се явява в мига на наблюдението, от сливането на понятие и възприятие. Чрез едно възприятие понятието придобива индивидуален облик, който съдържа отношението към възприятието като характерна особеност, понятието продължава да живее у нас и формира представата за въпросното нещо.
към текста >>
Пълната реалност на едно нещо ни се явява в мига на наблюдението, от сливането на понятие и
възприятие
.
Понятието ми за лъв не е формирано от мои възприятия за лъвовете. Но представата ми за лъвовете явно е формирана чрез възприятието. Понятието за един лъв мога да втълпя някому, който никога не е виждал лъв, но жива представа не ще ми се удаде да му втълпя без наличието на негово собствено възприемане. Следователно представата е индивидуализирано понятие. И сега ни става понятно, че за нас нещата от действителността могат да бъдат застъпени чрез представи.
Пълната реалност на едно нещо ни се явява в мига на наблюдението, от сливането на понятие и възприятие.
Чрез едно възприятие понятието придобива индивидуален облик, който съдържа отношението към възприятието като характерна особеност, понятието продължава да живее у нас и формира представата за въпросното нещо. Натъкнем ли се на второ нещо, с което се свързва същото понятие, ние го схващаме като спадащо към вида на първото; срещнем ли повторно същото нещо, тогава в нашата понятийна система намираме не само съответно понятие изобщо, а индивидуализираното понятие с характерното за него отношение към същия обект и ние отново разпознаваме обекта. Следователно представата стои между възприятие и понятие. Тя е определеното, насочващо към възприятието понятие. Съвкупността от онова, за което мога да формирам представи, бих искал да назова мой опит.
към текста >>
Чрез едно
възприятие
понятието придобива индивидуален облик, който съдържа отношението към
възприятие
то като характерна особеност, понятието продължава да живее у нас и формира представата за въпросното нещо.
Но представата ми за лъвовете явно е формирана чрез възприятието. Понятието за един лъв мога да втълпя някому, който никога не е виждал лъв, но жива представа не ще ми се удаде да му втълпя без наличието на негово собствено възприемане. Следователно представата е индивидуализирано понятие. И сега ни става понятно, че за нас нещата от действителността могат да бъдат застъпени чрез представи. Пълната реалност на едно нещо ни се явява в мига на наблюдението, от сливането на понятие и възприятие.
Чрез едно възприятие понятието придобива индивидуален облик, който съдържа отношението към възприятието като характерна особеност, понятието продължава да живее у нас и формира представата за въпросното нещо.
Натъкнем ли се на второ нещо, с което се свързва същото понятие, ние го схващаме като спадащо към вида на първото; срещнем ли повторно същото нещо, тогава в нашата понятийна система намираме не само съответно понятие изобщо, а индивидуализираното понятие с характерното за него отношение към същия обект и ние отново разпознаваме обекта. Следователно представата стои между възприятие и понятие. Тя е определеното, насочващо към възприятието понятие. Съвкупността от онова, за което мога да формирам представи, бих искал да назова мой опит. По-богат опит ще има човекът, разполагащ с по-голям брой индивидуализирани понятия.
към текста >>
Следователно представата стои между
възприятие
и понятие.
Следователно представата е индивидуализирано понятие. И сега ни става понятно, че за нас нещата от действителността могат да бъдат застъпени чрез представи. Пълната реалност на едно нещо ни се явява в мига на наблюдението, от сливането на понятие и възприятие. Чрез едно възприятие понятието придобива индивидуален облик, който съдържа отношението към възприятието като характерна особеност, понятието продължава да живее у нас и формира представата за въпросното нещо. Натъкнем ли се на второ нещо, с което се свързва същото понятие, ние го схващаме като спадащо към вида на първото; срещнем ли повторно същото нещо, тогава в нашата понятийна система намираме не само съответно понятие изобщо, а индивидуализираното понятие с характерното за него отношение към същия обект и ние отново разпознаваме обекта.
Следователно представата стои между възприятие и понятие.
Тя е определеното, насочващо към възприятието понятие. Съвкупността от онова, за което мога да формирам представи, бих искал да назова мой опит. По-богат опит ще има човекът, разполагащ с по-голям брой индивидуализирани понятия. Човекът, комуто липсва всяка интуитивна способност, е непригоден да придобие опит. Той отново губи обектите от своя кръгозор, защото му липсват понятията, които трябва да отнесе към тях.
към текста >>
Тя е определеното, насочващо към
възприятие
то понятие.
И сега ни става понятно, че за нас нещата от действителността могат да бъдат застъпени чрез представи. Пълната реалност на едно нещо ни се явява в мига на наблюдението, от сливането на понятие и възприятие. Чрез едно възприятие понятието придобива индивидуален облик, който съдържа отношението към възприятието като характерна особеност, понятието продължава да живее у нас и формира представата за въпросното нещо. Натъкнем ли се на второ нещо, с което се свързва същото понятие, ние го схващаме като спадащо към вида на първото; срещнем ли повторно същото нещо, тогава в нашата понятийна система намираме не само съответно понятие изобщо, а индивидуализираното понятие с характерното за него отношение към същия обект и ние отново разпознаваме обекта. Следователно представата стои между възприятие и понятие.
Тя е определеното, насочващо към възприятието понятие.
Съвкупността от онова, за което мога да формирам представи, бих искал да назова мой опит. По-богат опит ще има човекът, разполагащ с по-голям брой индивидуализирани понятия. Човекът, комуто липсва всяка интуитивна способност, е непригоден да придобие опит. Той отново губи обектите от своя кръгозор, защото му липсват понятията, които трябва да отнесе към тях. Човек с добре развита мисловна способност, но с възприемане, което поради притъпена сетивност функционира зле, също така няма да смогне да набере по-голям опит.
към текста >>
На нас действителността ни се разкрива като
възприятие
и понятие, а като представа ни се явява субективната репрезентация на тази действителност.
Човекът, комуто липсва всяка интуитивна способност, е непригоден да придобие опит. Той отново губи обектите от своя кръгозор, защото му липсват понятията, които трябва да отнесе към тях. Човек с добре развита мисловна способност, но с възприемане, което поради притъпена сетивност функционира зле, също така няма да смогне да набере по-голям опит. Той по някакъв начин може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата връзка с определени неща. Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият богат опит.
На нас действителността ни се разкрива като възприятие и понятие, а като представа ни се явява субективната репрезентация на тази действителност.
Ако нашата личност се проявяваше само като познаваща, тогава съвкупността от всичко обективно би била дадена във възприятието, понятието и представата. Ние обаче не се задоволяваме с това, посредством мисленето да отнасяме възприятието към понятието, ами го отнасяме и към нашата особена субективност, към нашия индивидуален Аз. Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие. Мисленето и чувстването съответстват на двойствената природа на нашата същност, за която вече споменахме. Мисленето е елементът, чрез който участваме в общият ход на Вселената, а чрез чувстването можем да се оттеглим в теснотата на нашето същество.
към текста >>
Ако нашата личност се проявяваше само като познаваща, тогава съвкупността от всичко обективно би била дадена във
възприятие
то, понятието и представата.
Той отново губи обектите от своя кръгозор, защото му липсват понятията, които трябва да отнесе към тях. Човек с добре развита мисловна способност, но с възприемане, което поради притъпена сетивност функционира зле, също така няма да смогне да набере по-голям опит. Той по някакъв начин може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата връзка с определени неща. Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият богат опит. На нас действителността ни се разкрива като възприятие и понятие, а като представа ни се явява субективната репрезентация на тази действителност.
Ако нашата личност се проявяваше само като познаваща, тогава съвкупността от всичко обективно би била дадена във възприятието, понятието и представата.
Ние обаче не се задоволяваме с това, посредством мисленето да отнасяме възприятието към понятието, ами го отнасяме и към нашата особена субективност, към нашия индивидуален Аз. Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие. Мисленето и чувстването съответстват на двойствената природа на нашата същност, за която вече споменахме. Мисленето е елементът, чрез който участваме в общият ход на Вселената, а чрез чувстването можем да се оттеглим в теснотата на нашето същество. Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща в нас самите и тепърва ни прави индивиди: Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да отминава в еднообразно безразличие.
към текста >>
Ние обаче не се задоволяваме с това, посредством мисленето да отнасяме
възприятие
то към понятието, ами го отнасяме и към нашата особена субективност, към нашия индивидуален Аз.
Човек с добре развита мисловна способност, но с възприемане, което поради притъпена сетивност функционира зле, също така няма да смогне да набере по-голям опит. Той по някакъв начин може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата връзка с определени неща. Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият богат опит. На нас действителността ни се разкрива като възприятие и понятие, а като представа ни се явява субективната репрезентация на тази действителност. Ако нашата личност се проявяваше само като познаваща, тогава съвкупността от всичко обективно би била дадена във възприятието, понятието и представата.
Ние обаче не се задоволяваме с това, посредством мисленето да отнасяме възприятието към понятието, ами го отнасяме и към нашата особена субективност, към нашия индивидуален Аз.
Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие. Мисленето и чувстването съответстват на двойствената природа на нашата същност, за която вече споменахме. Мисленето е елементът, чрез който участваме в общият ход на Вселената, а чрез чувстването можем да се оттеглим в теснотата на нашето същество. Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща в нас самите и тепърва ни прави индивиди: Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да отминава в еднообразно безразличие. Ако можехме да се опознаваме само като себе, щяхме да си бъдем напълно безразлични.
към текста >>
За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като
възприятие
на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената.
Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща в нас самите и тепърва ни прави индивиди: Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да отминава в еднообразно безразличие. Ако можехме да се опознаваме само като себе, щяхме да си бъдем напълно безразлични. Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме удоволствие и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието битие не се изчерпва с понятийната връзка, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стойност за себе си. Би могло да се изпита изкушение в емоционалния живот да се вижда един елемент, който е по-наситен с действителност, отколкото мисловното съзерцание на света. На това трябва да се отговори, че този емоционален живот все пак има по-богато значение именно само за мен като индивид.
За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената.
Нашият живот представлява едно непрестанно люшкане между съизживяването на общият всемирен ход и нашето индивидуално битие. Колкото по-нагоре се издигаме в общата природа на мисленето, където накрая индивидуалното ни интересува единствено като пример, като илюстрация на понятието, толкова повече у нас се губи характерът на отделното същество, на съвсем определената отделна личност. Колкото по-надолу се спускаме в дълбините на личния живот и даваме воля на чувствата си редом с опита ни от външния свят, толкова повече се изолираме от всеобщото битие. Истинска индивидуалност ще бъде онзи, който с чувствата си се извиси най-далеч в сферата на идейното. Има хора, у които и най-общите идеи, появили се в ума им, продължават да носят оня особен оттенък, който еднозначно показва връзката им с техния носител.
към текста >>
35.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Познанието превъзмогва тази двойственост, като от двата елемента на действителността -
възприятие
то и изработеното чрез мислене понятие - сглобява цялото нещо.
ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО? Ние установихме, че елементите за обясняване на действителността трябва да се вземат от две сфери: възприемането и мисленето. Както видяхме, нашата организация е причина, пълната цялостна действителност, включително собственият ни субект, първоначално да ни се явява като двойственост.
Познанието превъзмогва тази двойственост, като от двата елемента на действителността - възприятието и изработеното чрез мислене понятие - сглобява цялото нещо.
Нека начина, по който светът ни се разкрива, преди да придобие чрез познанието своя верен облик, да наречем свят на явлението, в противовес на единната същност, съставена от възприятие и понятие. Тогава можем да кажем: светът ни е даден като двойственост (дуалистично), а познанието го преработва в единство (монистично). Философия, която изхожда от този основен принцип, може да се означи като монистична философия или монизъм. На нея и противостои теорията за двата свята или дуализмьт. Дуализмът допуска наличие на два абсолютно различни свята, а не примерно на две разграничавани само от нашето органично устройство страни на единната действителност.
към текста >>
Нека начина, по който светът ни се разкрива, преди да придобие чрез познанието своя верен облик, да наречем свят на явлението, в противовес на единната същност, съставена от
възприятие
и понятие.
ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО? Ние установихме, че елементите за обясняване на действителността трябва да се вземат от две сфери: възприемането и мисленето. Както видяхме, нашата организация е причина, пълната цялостна действителност, включително собственият ни субект, първоначално да ни се явява като двойственост. Познанието превъзмогва тази двойственост, като от двата елемента на действителността - възприятието и изработеното чрез мислене понятие - сглобява цялото нещо.
Нека начина, по който светът ни се разкрива, преди да придобие чрез познанието своя верен облик, да наречем свят на явлението, в противовес на единната същност, съставена от възприятие и понятие.
Тогава можем да кажем: светът ни е даден като двойственост (дуалистично), а познанието го преработва в единство (монистично). Философия, която изхожда от този основен принцип, може да се означи като монистична философия или монизъм. На нея и противостои теорията за двата свята или дуализмьт. Дуализмът допуска наличие на два абсолютно различни свята, а не примерно на две разграничавани само от нашето органично устройство страни на единната действителност. След това той търси в единния свят принципи за обяснението на другия.
към текста >>
От един такъв дуализъм произхожда въведеното от Кант в науката, и до ден-днешен все още неотхвърлено различаване между обект на
възприятие
то и „нещото само за себе си".
На нея и противостои теорията за двата свята или дуализмьт. Дуализмът допуска наличие на два абсолютно различни свята, а не примерно на две разграничавани само от нашето органично устройство страни на единната действителност. След това той търси в единния свят принципи за обяснението на другия. Дуализмът почива на едно погрешно схващане за онова, което наричаме познание. Той подразделя цялостното битие на две области, всяка от които си има свои закони и противопоставя тези области външно.
От един такъв дуализъм произхожда въведеното от Кант в науката, и до ден-днешен все още неотхвърлено различаване между обект на възприятието и „нещото само за себе си".
Съгласно нашето изложение, в естеството на духовното ни устройство е заложена възможността едно отделно нещо да бъде дадено само като възприятие. Впоследствие мисленето превъзмогва тази отделеност, като посочва закономерното място на всяко възприятие във всемирното цяло. Определяйки отделните части на всемирното цяло като възприятия, при обособяването им ние просто следваме един закон на нашата субективност. Разглеждаме ли обаче съвкупността от всички възприятия като едната страна и противопоставим ли й „нещата сами за себе си", като втора страна, тогава философските ни разсъждения стават безцелни. В този случай имаме работа с една обикновена игра на понятия.
към текста >>
Съгласно нашето изложение, в естеството на духовното ни устройство е заложена възможността едно отделно нещо да бъде дадено само като
възприятие
.
Дуализмът допуска наличие на два абсолютно различни свята, а не примерно на две разграничавани само от нашето органично устройство страни на единната действителност. След това той търси в единния свят принципи за обяснението на другия. Дуализмът почива на едно погрешно схващане за онова, което наричаме познание. Той подразделя цялостното битие на две области, всяка от които си има свои закони и противопоставя тези области външно. От един такъв дуализъм произхожда въведеното от Кант в науката, и до ден-днешен все още неотхвърлено различаване между обект на възприятието и „нещото само за себе си".
Съгласно нашето изложение, в естеството на духовното ни устройство е заложена възможността едно отделно нещо да бъде дадено само като възприятие.
Впоследствие мисленето превъзмогва тази отделеност, като посочва закономерното място на всяко възприятие във всемирното цяло. Определяйки отделните части на всемирното цяло като възприятия, при обособяването им ние просто следваме един закон на нашата субективност. Разглеждаме ли обаче съвкупността от всички възприятия като едната страна и противопоставим ли й „нещата сами за себе си", като втора страна, тогава философските ни разсъждения стават безцелни. В този случай имаме работа с една обикновена игра на понятия. Създаваме някакво изкуствено противопоставяне, но за втория му член не можем да получим никакво съдържание, защото по отношение на едно отделно нещо съдържанието може да се почерпи само от възприятието.
към текста >>
Впоследствие мисленето превъзмогва тази отделеност, като посочва закономерното място на всяко
възприятие
във всемирното цяло.
След това той търси в единния свят принципи за обяснението на другия. Дуализмът почива на едно погрешно схващане за онова, което наричаме познание. Той подразделя цялостното битие на две области, всяка от които си има свои закони и противопоставя тези области външно. От един такъв дуализъм произхожда въведеното от Кант в науката, и до ден-днешен все още неотхвърлено различаване между обект на възприятието и „нещото само за себе си". Съгласно нашето изложение, в естеството на духовното ни устройство е заложена възможността едно отделно нещо да бъде дадено само като възприятие.
Впоследствие мисленето превъзмогва тази отделеност, като посочва закономерното място на всяко възприятие във всемирното цяло.
Определяйки отделните части на всемирното цяло като възприятия, при обособяването им ние просто следваме един закон на нашата субективност. Разглеждаме ли обаче съвкупността от всички възприятия като едната страна и противопоставим ли й „нещата сами за себе си", като втора страна, тогава философските ни разсъждения стават безцелни. В този случай имаме работа с една обикновена игра на понятия. Създаваме някакво изкуствено противопоставяне, но за втория му член не можем да получим никакво съдържание, защото по отношение на едно отделно нещо съдържанието може да се почерпи само от възприятието. Всякакъв вид битие, чието наличие се приема извън областта на възприятието и понятието, трябва да се отнесе към сферата на неоснователните хипотези.
към текста >>
Създаваме някакво изкуствено противопоставяне, но за втория му член не можем да получим никакво съдържание, защото по отношение на едно отделно нещо съдържанието може да се почерпи само от
възприятие
то.
Съгласно нашето изложение, в естеството на духовното ни устройство е заложена възможността едно отделно нещо да бъде дадено само като възприятие. Впоследствие мисленето превъзмогва тази отделеност, като посочва закономерното място на всяко възприятие във всемирното цяло. Определяйки отделните части на всемирното цяло като възприятия, при обособяването им ние просто следваме един закон на нашата субективност. Разглеждаме ли обаче съвкупността от всички възприятия като едната страна и противопоставим ли й „нещата сами за себе си", като втора страна, тогава философските ни разсъждения стават безцелни. В този случай имаме работа с една обикновена игра на понятия.
Създаваме някакво изкуствено противопоставяне, но за втория му член не можем да получим никакво съдържание, защото по отношение на едно отделно нещо съдържанието може да се почерпи само от възприятието.
Всякакъв вид битие, чието наличие се приема извън областта на възприятието и понятието, трябва да се отнесе към сферата на неоснователните хипотези. Към тази категория спада „нещото само за себе си". Съвсем естествено е, че дуалистичният мислител не може да открие взаимовръзка между хипотетично приемания всемирен принцип и даденото, съобразно с опита. Съдържание за хипотетичния всемирен принцип е възможно да се получи само чрез заемането му от света на опита - и човек се заблуждава относно този факт. Иначе принципът остава едно понятие без съдържание - някакво непонятие, което има само формата на понятие.
към текста >>
Всякакъв вид битие, чието наличие се приема извън областта на
възприятие
то и понятието, трябва да се отнесе към сферата на неоснователните хипотези.
Впоследствие мисленето превъзмогва тази отделеност, като посочва закономерното място на всяко възприятие във всемирното цяло. Определяйки отделните части на всемирното цяло като възприятия, при обособяването им ние просто следваме един закон на нашата субективност. Разглеждаме ли обаче съвкупността от всички възприятия като едната страна и противопоставим ли й „нещата сами за себе си", като втора страна, тогава философските ни разсъждения стават безцелни. В този случай имаме работа с една обикновена игра на понятия. Създаваме някакво изкуствено противопоставяне, но за втория му член не можем да получим никакво съдържание, защото по отношение на едно отделно нещо съдържанието може да се почерпи само от възприятието.
Всякакъв вид битие, чието наличие се приема извън областта на възприятието и понятието, трябва да се отнесе към сферата на неоснователните хипотези.
Към тази категория спада „нещото само за себе си". Съвсем естествено е, че дуалистичният мислител не може да открие взаимовръзка между хипотетично приемания всемирен принцип и даденото, съобразно с опита. Съдържание за хипотетичния всемирен принцип е възможно да се получи само чрез заемането му от света на опита - и човек се заблуждава относно този факт. Иначе принципът остава едно понятие без съдържание - някакво непонятие, което има само формата на понятие. При това положение дуалистичният мислител обикновено твърди, че съдържанието на това понятие било недостъпно за нашето познание и че сме можели да знаем единствено за съществуването на такова съдържание, а не какво съществува.
към текста >>
Дори в понятието „нещо само за себе си" да се внесат няколко абстрактни елемента от света на опита, пак няма да е възможно богатият конкретен живот на опита да бъде възведен към няколко свойства, които самите са заети изцяло от
възприятие
то.
Съвсем естествено е, че дуалистичният мислител не може да открие взаимовръзка между хипотетично приемания всемирен принцип и даденото, съобразно с опита. Съдържание за хипотетичния всемирен принцип е възможно да се получи само чрез заемането му от света на опита - и човек се заблуждава относно този факт. Иначе принципът остава едно понятие без съдържание - някакво непонятие, което има само формата на понятие. При това положение дуалистичният мислител обикновено твърди, че съдържанието на това понятие било недостъпно за нашето познание и че сме можели да знаем единствено за съществуването на такова съдържание, а не какво съществува. В двата случая преодоляването на дуализма е невъзможно.
Дори в понятието „нещо само за себе си" да се внесат няколко абстрактни елемента от света на опита, пак няма да е възможно богатият конкретен живот на опита да бъде възведен към няколко свойства, които самите са заети изцяло от възприятието.
Дю Боа-Реймон смята, че чрез положението и движението си, невъзприемаемите атоми на материята произвеждат усещане и чувство; и така стига до заключението, че ние никога не можем да се доберем до задоволително обяснение на това, как материята и движението произвеждат усещане и чувство, защото „напълно и завинаги непонятно е именно, че на известен брой въглеродни, водородни, азотни, кислородни и т.н. атоми няма да им бъде безразлично как са разположени и как се движат, как са били разположени и са се движили, как ще бъдат разположени и ще се движат. По никакъв начин не е възможно да се прозре как от тяхното взаимодействие би могло да възникне съзнание." Това заключение е характерно за цялото мисловно направление. От богатия свят на възприятията са отделени положението и движението. Те биват пренесени върху мнимия свят на атомите, след което настъпва учудването, че от този самодейно изработен и зает от света на възприятията принцип не може да се изведе конкретният живот.
към текста >>
Пред нещата обаче застава нашата индивидуалност (Азова същност) и от тях най-напред долавя само онова, което означихме като
възприятие
.
От понятието познание, както бе дефинирано от нас, следва, че за граници на познанието не може да се говори. Познанието не е някакво всемирно дело, а работа, която човекът трябва да уреди със самия себе си. Нещата не настояват за никакво обяснение. Те съществуват и си влияят взаимно по закони, които са установими чрез мисленето. Те съществуват в неразривно единство с тези закони.
Пред нещата обаче застава нашата индивидуалност (Азова същност) и от тях най-напред долавя само онова, което означихме като възприятие.
Но във вътрешността на тази индивидуалност (Азова същност) се таи силата за откриване и на другата част от действителността. Познавателна удовлетвореност настъпва едва когато индивидуалността и за себе си самата е сляла двата елемента на действителността, които в света са неразривно свързани: Азът отново се е домогнал до действителността. Следователно предпоставките за възникването на познанието са обусловени чрез Аза и за Аза. Той сам си задава въпросите на познанието, вземайки ги от напълно ясните и прозрачните елементи на мисленето. Зададем ли си въпрос, на който не можем да отговорим, тогава съдържанието му може да не е ясно и прецизно във всичките си части.
към текста >>
Съществуващите чрез това бариери са само временни и с напредъка на
възприятие
то и мисленето могат да бъдат преодолени.
При нашето познание се касае за въпроси, произтичащи от това, че на една възприятийна сфера, обусловена от място, време и субективна организация, се противопоставя една понятийна сфера, насочена към целостта на света. Моята задача е да уравновеся тези две добре известни ми сфери. Тук за граница на познанието не може да се говори. В даден момент, едно или друга нещо може да остане необяснено, ако нашата жизнена среда възпрепятства възприемането на въпросните неща. Но неразкритото днес може да бъде разкрито утре.
Съществуващите чрез това бариери са само временни и с напредъка на възприятието и мисленето могат да бъдат преодолени.
Дуализмът допуща грешка, че пренася противопоставянето на обект и субект, което е от значение само в областта на възприятието, върху измислени същности извън тази област. Но тъй като обособените в кръга на възприемането неща са обособени само дотогава, докато възприемащият не пристъпи към мисленето, което премахва всяка обособеност и я разкрива като чисто субективно обусловена, дуалистът пренася определения върху същности зад възприятията, които дори за последните имат не абсолютна, а само относителна валидност. Така той разлага двата меродавни за процеса на познанието фактора - възприятие и понятие - на четири: 1. обект сам за себе си; 2. възприятие, което субектът има за обекта; 3.
към текста >>
Дуализмът допуща грешка, че пренася противопоставянето на обект и субект, което е от значение само в областта на
възприятие
то, върху измислени същности извън тази област.
Моята задача е да уравновеся тези две добре известни ми сфери. Тук за граница на познанието не може да се говори. В даден момент, едно или друга нещо може да остане необяснено, ако нашата жизнена среда възпрепятства възприемането на въпросните неща. Но неразкритото днес може да бъде разкрито утре. Съществуващите чрез това бариери са само временни и с напредъка на възприятието и мисленето могат да бъдат преодолени.
Дуализмът допуща грешка, че пренася противопоставянето на обект и субект, което е от значение само в областта на възприятието, върху измислени същности извън тази област.
Но тъй като обособените в кръга на възприемането неща са обособени само дотогава, докато възприемащият не пристъпи към мисленето, което премахва всяка обособеност и я разкрива като чисто субективно обусловена, дуалистът пренася определения върху същности зад възприятията, които дори за последните имат не абсолютна, а само относителна валидност. Така той разлага двата меродавни за процеса на познанието фактора - възприятие и понятие - на четири: 1. обект сам за себе си; 2. възприятие, което субектът има за обекта; 3. субект; 4.
към текста >>
Така той разлага двата меродавни за процеса на познанието фактора -
възприятие
и понятие - на четири: 1.
В даден момент, едно или друга нещо може да остане необяснено, ако нашата жизнена среда възпрепятства възприемането на въпросните неща. Но неразкритото днес може да бъде разкрито утре. Съществуващите чрез това бариери са само временни и с напредъка на възприятието и мисленето могат да бъдат преодолени. Дуализмът допуща грешка, че пренася противопоставянето на обект и субект, което е от значение само в областта на възприятието, върху измислени същности извън тази област. Но тъй като обособените в кръга на възприемането неща са обособени само дотогава, докато възприемащият не пристъпи към мисленето, което премахва всяка обособеност и я разкрива като чисто субективно обусловена, дуалистът пренася определения върху същности зад възприятията, които дори за последните имат не абсолютна, а само относителна валидност.
Така той разлага двата меродавни за процеса на познанието фактора - възприятие и понятие - на четири: 1.
обект сам за себе си; 2. възприятие, което субектът има за обекта; 3. субект; 4. понятие, което отнася възприятието към обекта сам за себе си. Отношението между обект и субект било реално; обектът въздействал истински (динамично) върху субекта.
към текста >>
възприятие
, което субектът има за обекта; 3.
Съществуващите чрез това бариери са само временни и с напредъка на възприятието и мисленето могат да бъдат преодолени. Дуализмът допуща грешка, че пренася противопоставянето на обект и субект, което е от значение само в областта на възприятието, върху измислени същности извън тази област. Но тъй като обособените в кръга на възприемането неща са обособени само дотогава, докато възприемащият не пристъпи към мисленето, което премахва всяка обособеност и я разкрива като чисто субективно обусловена, дуалистът пренася определения върху същности зад възприятията, които дори за последните имат не абсолютна, а само относителна валидност. Така той разлага двата меродавни за процеса на познанието фактора - възприятие и понятие - на четири: 1. обект сам за себе си; 2.
възприятие, което субектът има за обекта; 3.
субект; 4. понятие, което отнася възприятието към обекта сам за себе си. Отношението между обект и субект било реално; обектът въздействал истински (динамично) върху субекта. Този реален процес не достигал до нашето съзнание, но предизвиквал в субекта противодействие на изхождащото от обекта действие. Резултатът от това противодействие било възприятието.
към текста >>
понятие, което отнася
възприятие
то към обекта сам за себе си.
Но тъй като обособените в кръга на възприемането неща са обособени само дотогава, докато възприемащият не пристъпи към мисленето, което премахва всяка обособеност и я разкрива като чисто субективно обусловена, дуалистът пренася определения върху същности зад възприятията, които дори за последните имат не абсолютна, а само относителна валидност. Така той разлага двата меродавни за процеса на познанието фактора - възприятие и понятие - на четири: 1. обект сам за себе си; 2. възприятие, което субектът има за обекта; 3. субект; 4.
понятие, което отнася възприятието към обекта сам за себе си.
Отношението между обект и субект било реално; обектът въздействал истински (динамично) върху субекта. Този реален процес не достигал до нашето съзнание, но предизвиквал в субекта противодействие на изхождащото от обекта действие. Резултатът от това противодействие било възприятието. Едва то достигало до съзнанието. Обектът представлявал обективна (независима от субекта) реалност, а възприятието - субективна реалност.
към текста >>
Резултатът от това противодействие било
възприятие
то.
възприятие, което субектът има за обекта; 3. субект; 4. понятие, което отнася възприятието към обекта сам за себе си. Отношението между обект и субект било реално; обектът въздействал истински (динамично) върху субекта. Този реален процес не достигал до нашето съзнание, но предизвиквал в субекта противодействие на изхождащото от обекта действие.
Резултатът от това противодействие било възприятието.
Едва то достигало до съзнанието. Обектът представлявал обективна (независима от субекта) реалност, а възприятието - субективна реалност. Тази субективна реалност субектът отнасял към обекта. Това отношение било идеално. По такъв начин дуализмът разделя процеса на познанието на две части.
към текста >>
Обектът представлявал обективна (независима от субекта) реалност, а
възприятие
то - субективна реалност.
понятие, което отнася възприятието към обекта сам за себе си. Отношението между обект и субект било реално; обектът въздействал истински (динамично) върху субекта. Този реален процес не достигал до нашето съзнание, но предизвиквал в субекта противодействие на изхождащото от обекта действие. Резултатът от това противодействие било възприятието. Едва то достигало до съзнанието.
Обектът представлявал обективна (независима от субекта) реалност, а възприятието - субективна реалност.
Тази субективна реалност субектът отнасял към обекта. Това отношение било идеално. По такъв начин дуализмът разделя процеса на познанието на две части. Според него едната от тях - произвеждането на обекта на възприемането от „нещото само за себе си" - протичала извън съзнанието, а другата - свързването на възприятието с понятието и отнасянето на понятието към обекта - се извършвала в съзнанието. При това положение става ясно, че в своите понятия дуалистът вижда само субективни представители на онова, което се намира пред неговото съзнание.
към текста >>
Според него едната от тях - произвеждането на обекта на възприемането от „нещото само за себе си" - протичала извън съзнанието, а другата - свързването на
възприятие
то с понятието и отнасянето на понятието към обекта - се извършвала в съзнанието.
Едва то достигало до съзнанието. Обектът представлявал обективна (независима от субекта) реалност, а възприятието - субективна реалност. Тази субективна реалност субектът отнасял към обекта. Това отношение било идеално. По такъв начин дуализмът разделя процеса на познанието на две части.
Според него едната от тях - произвеждането на обекта на възприемането от „нещото само за себе си" - протичала извън съзнанието, а другата - свързването на възприятието с понятието и отнасянето на понятието към обекта - се извършвала в съзнанието.
При това положение става ясно, че в своите понятия дуалистът вижда само субективни представители на онова, което се намира пред неговото съзнание. За един такъв дуалист обективно- реалният процес в субекта, чрез който възниква възприятието, и най-вече обективните отношения на „нещата сами за себе си" остават пряко непознаваеми; по негово мнение човекът може да се сдобие само с понятийни представители на обективно реалното. Единната връзка на нещата, която ги свързва помежду им и обективно с нашия индивидуален дух (като „неща сами за себе си"), се намира отвъд съзнанието в едно същество само за себе си, за което в съзнанието си бихме могли да имаме също така само понятиен представител. Дуализмът вярва, че ако наред с понятийните взаимовръзки на обектите не въведе и реални взаимовръзки, той ще размие целия свят в някаква абстрактна схема от понятия. С други думи: Откриваемите чрез мисленето идеални принципи изглеждат на дуалиста твърде въздушни, та освен тях търси и реални принципи, на които те да бъдат опрени.
към текста >>
За един такъв дуалист обективно- реалният процес в субекта, чрез който възниква
възприятие
то, и най-вече обективните отношения на „нещата сами за себе си" остават пряко непознаваеми; по негово мнение човекът може да се сдобие само с понятийни представители на обективно реалното.
Тази субективна реалност субектът отнасял към обекта. Това отношение било идеално. По такъв начин дуализмът разделя процеса на познанието на две части. Според него едната от тях - произвеждането на обекта на възприемането от „нещото само за себе си" - протичала извън съзнанието, а другата - свързването на възприятието с понятието и отнасянето на понятието към обекта - се извършвала в съзнанието. При това положение става ясно, че в своите понятия дуалистът вижда само субективни представители на онова, което се намира пред неговото съзнание.
За един такъв дуалист обективно- реалният процес в субекта, чрез който възниква възприятието, и най-вече обективните отношения на „нещата сами за себе си" остават пряко непознаваеми; по негово мнение човекът може да се сдобие само с понятийни представители на обективно реалното.
Единната връзка на нещата, която ги свързва помежду им и обективно с нашия индивидуален дух (като „неща сами за себе си"), се намира отвъд съзнанието в едно същество само за себе си, за което в съзнанието си бихме могли да имаме също така само понятиен представител. Дуализмът вярва, че ако наред с понятийните взаимовръзки на обектите не въведе и реални взаимовръзки, той ще размие целия свят в някаква абстрактна схема от понятия. С други думи: Откриваемите чрез мисленето идеални принципи изглеждат на дуалиста твърде въздушни, та освен тях търси и реални принципи, на които те да бъдат опрени. Нека погледнем тези реални принципи по-отблизо. Наивният човек (наивният реалист) разглежда обектите от външния опит като реалности.
към текста >>
Мисълта не прибавя нищо реално към
възприятие
то.
„Не съществува нищо, което да не може да се възприеме", трябва направо да се смята за първата аксиома на наивния човек, която се признава и в обърнат вид: „Всичко, което може да се възприеме, съществува." Най-доброто доказателство за това твърдение е вярата на наивния човек в безсмъртието и духовете. Той си представя душата като фина, сетивно достъпна материя, която при особени условия може да стане видима дори за обикновения човек (наивната вяра в призраци). В противовес на този негов реален свят, за наивния реалист всичко друго, най-вече светът на идеите, е нещо нереално, „чисто идеално". Онова, което ние мисловно прибавяме към обектите, е само мисъл за нещата.
Мисълта не прибавя нищо реално към възприятието.
Но наивният човек схваща сетивното възприятие като единствено свидетелство за реалността не само по отношение битието на нещата, а и по отношение на процесите. По негово мнение едно нещо може да въздейства на друго, само когато някоя налична за сетивното възприятие сила изхожда от едното и обхваща другото. По-старата физика смятала, че от телата изтичат много фини вещества и чрез нашите сетивни органи проникват в душата. Истинското виждане на тези вещества било невъзможно само поради грубоватостта на нашите сетива в сравнение с финото естество на тези вещества. Принципно тяхното реално съществуване се признавало на същата основа, на която се признавало за обектите от сетивния свят, а именно поради тяхната форма на битие, която се представяла за аналогична на онази от сетивно възприеманата реалност.
към текста >>
Но наивният човек схваща сетивното
възприятие
като единствено свидетелство за реалността не само по отношение битието на нещата, а и по отношение на процесите.
„Всичко, което може да се възприеме, съществува." Най-доброто доказателство за това твърдение е вярата на наивния човек в безсмъртието и духовете. Той си представя душата като фина, сетивно достъпна материя, която при особени условия може да стане видима дори за обикновения човек (наивната вяра в призраци). В противовес на този негов реален свят, за наивния реалист всичко друго, най-вече светът на идеите, е нещо нереално, „чисто идеално". Онова, което ние мисловно прибавяме към обектите, е само мисъл за нещата. Мисълта не прибавя нищо реално към възприятието.
Но наивният човек схваща сетивното възприятие като единствено свидетелство за реалността не само по отношение битието на нещата, а и по отношение на процесите.
По негово мнение едно нещо може да въздейства на друго, само когато някоя налична за сетивното възприятие сила изхожда от едното и обхваща другото. По-старата физика смятала, че от телата изтичат много фини вещества и чрез нашите сетивни органи проникват в душата. Истинското виждане на тези вещества било невъзможно само поради грубоватостта на нашите сетива в сравнение с финото естество на тези вещества. Принципно тяхното реално съществуване се признавало на същата основа, на която се признавало за обектите от сетивния свят, а именно поради тяхната форма на битие, която се представяла за аналогична на онази от сетивно възприеманата реалност. Почиващата върху себе си същност на онова, което може да се изживее само мисловно, идеално, не се приема от наивното съзнание като реално в същия смисъл, както поддаващото се на сетивно преживяване.
към текста >>
По негово мнение едно нещо може да въздейства на друго, само когато някоя налична за сетивното
възприятие
сила изхожда от едното и обхваща другото.
Той си представя душата като фина, сетивно достъпна материя, която при особени условия може да стане видима дори за обикновения човек (наивната вяра в призраци). В противовес на този негов реален свят, за наивния реалист всичко друго, най-вече светът на идеите, е нещо нереално, „чисто идеално". Онова, което ние мисловно прибавяме към обектите, е само мисъл за нещата. Мисълта не прибавя нищо реално към възприятието. Но наивният човек схваща сетивното възприятие като единствено свидетелство за реалността не само по отношение битието на нещата, а и по отношение на процесите.
По негово мнение едно нещо може да въздейства на друго, само когато някоя налична за сетивното възприятие сила изхожда от едното и обхваща другото.
По-старата физика смятала, че от телата изтичат много фини вещества и чрез нашите сетивни органи проникват в душата. Истинското виждане на тези вещества било невъзможно само поради грубоватостта на нашите сетива в сравнение с финото естество на тези вещества. Принципно тяхното реално съществуване се признавало на същата основа, на която се признавало за обектите от сетивния свят, а именно поради тяхната форма на битие, която се представяла за аналогична на онази от сетивно възприеманата реалност. Почиващата върху себе си същност на онова, което може да се изживее само мисловно, идеално, не се приема от наивното съзнание като реално в същия смисъл, както поддаващото се на сетивно преживяване. Оформеният „само като идея" обект, остава чиста фантазия дотогава, докато чрез сетивно възприятие не се стигне до убеждението за неговата реалност.
към текста >>
Оформеният „само като идея" обект, остава чиста фантазия дотогава, докато чрез сетивно
възприятие
не се стигне до убеждението за неговата реалност.
По негово мнение едно нещо може да въздейства на друго, само когато някоя налична за сетивното възприятие сила изхожда от едното и обхваща другото. По-старата физика смятала, че от телата изтичат много фини вещества и чрез нашите сетивни органи проникват в душата. Истинското виждане на тези вещества било невъзможно само поради грубоватостта на нашите сетива в сравнение с финото естество на тези вещества. Принципно тяхното реално съществуване се признавало на същата основа, на която се признавало за обектите от сетивния свят, а именно поради тяхната форма на битие, която се представяла за аналогична на онази от сетивно възприеманата реалност. Почиващата върху себе си същност на онова, което може да се изживее само мисловно, идеално, не се приема от наивното съзнание като реално в същия смисъл, както поддаващото се на сетивно преживяване.
Оформеният „само като идея" обект, остава чиста фантазия дотогава, докато чрез сетивно възприятие не се стигне до убеждението за неговата реалност.
Накратко казано, наивният човек държи да прибави към идеалното свидетелство на своето мислене и реалното свидетелство на сетивата. В тази нужда на наивния човек се крие причината за възникване на примитивните форми на вярата в откровението. За наивното съзнание даденият чрез мисленето Бог винаги остава само един „измислен" Бог. Наивното съзнание държи той да му се разкрие чрез средства, които са достъпни за сетивното възприятие. Бог трябва да се яви въплътен; на мисловното свидетелство човек е склонен да обръща по-малко внимание, отколкото примерно на това, че божествеността се удостоверява чрез сетивно установимо превръщане на водата във вино.
към текста >>
Наивното съзнание държи той да му се разкрие чрез средства, които са достъпни за сетивното
възприятие
.
Почиващата върху себе си същност на онова, което може да се изживее само мисловно, идеално, не се приема от наивното съзнание като реално в същия смисъл, както поддаващото се на сетивно преживяване. Оформеният „само като идея" обект, остава чиста фантазия дотогава, докато чрез сетивно възприятие не се стигне до убеждението за неговата реалност. Накратко казано, наивният човек държи да прибави към идеалното свидетелство на своето мислене и реалното свидетелство на сетивата. В тази нужда на наивния човек се крие причината за възникване на примитивните форми на вярата в откровението. За наивното съзнание даденият чрез мисленето Бог винаги остава само един „измислен" Бог.
Наивното съзнание държи той да му се разкрие чрез средства, които са достъпни за сетивното възприятие.
Бог трябва да се яви въплътен; на мисловното свидетелство човек е склонен да обръща по-малко внимание, отколкото примерно на това, че божествеността се удостоверява чрез сетивно установимо превръщане на водата във вино. Самото познание наивният човек също си го представя като процес, аналогичен на сетивните процеси. Нещата оставяли отпечатък в душата или изпращали образи, които прониквали чрез сетивата и т.н. Онова, което може да възприеме чрез сетивата си, наивният човек го смята за действително, а онова, за което няма такива възприятия (Бог, душа, познание и т.н.), него си го представя като аналогично на възприеманото. Ако поиска да изгради една наука, наивният реализъм ще я вижда изцяло като точно описание на възприятийното съдържание.
към текста >>
Следователно той прилага една форма на битие (наличието на възприятия) към област, в която му липсва средството, което единствено трябва да свидетелствува за тази форма на битие: Сетивното
възприятие
.
Без такива предположения светът на наивния реализъм би се разпаднал в едно несвързано помежду си струпване от възприятия без взаимни отношения, което не се обединява в единство. Ясно е обаче, че до такава постановка наивният реализъм може да стигне само чрез известна непоследователност. Ако иска да остане верен на принципа си, че реално е само възприеманото, той не бива да допуска наличие на реалност, когато не се възприема нищо. Всъщност хипотезата за невъзприемаемите сили, чието действие изхожда от възприемаеми неща, е неоправдана от гледище на наивния реализъм. И тъй като не познава други реалности, той съоръжава хипотетичните си сили с възприятийно съдържание.
Следователно той прилага една форма на битие (наличието на възприятия) към област, в която му липсва средството, което единствено трябва да свидетелствува за тази форма на битие: Сетивното възприятие.
Този вътрешно противоречив светоглед води до метафизическия реализъм. Наред с възприемаемата действителност последният построява и една невъзприемаема, която си представя като аналогична на първата. Ето защо метафизическият реализъм по необходимост е дуализъм. Метафизическият реализъм предполага наличие на реалност там, където забелязва някаква връзка между възприемаеми неща - доближаване чрез движение, осъзнаване на нещо обективно и т.н. Забелязаната от него връзка той може обаче да изрази само чрез мисленето, но не и да я възприеме.
към текста >>
Но като равноправен фактор, редом с
възприятие
то, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята).
Идейната връзка своеволно бива превръщана в подобие на възприемаемото. Така за това мисловно направление реалният свят е съставен от обекти на възприемането, които - бидейки във вечно развитие - се появяват и изчезват и от невъзприемаеми сили, които произвеждат обектите на възприемането и които са трайното. Метафизическият реализъм представлява една изпълнена с противоречия смесица от наивен реализъм и идеализъм. Неговите хипотетични сили са невъзприемаеми същности, с възприятийни качества. Извън сферата на света, за чиято форма на съществуване познавателно средство намира във възприемането, той се е решил да приеме валидността на още една сфера, в която това средство не функционира и която може да се разкрие само чрез мисленето.
Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята).
Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието. Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения. Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта. Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип. Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане.
към текста >>
Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото
възприятие
, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието.
Така за това мисловно направление реалният свят е съставен от обекти на възприемането, които - бидейки във вечно развитие - се появяват и изчезват и от невъзприемаеми сили, които произвеждат обектите на възприемането и които са трайното. Метафизическият реализъм представлява една изпълнена с противоречия смесица от наивен реализъм и идеализъм. Неговите хипотетични сили са невъзприемаеми същности, с възприятийни качества. Извън сферата на света, за чиято форма на съществуване познавателно средство намира във възприемането, той се е решил да приеме валидността на още една сфера, в която това средство не функционира и която може да се разкрие само чрез мисленето. Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята).
Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието.
Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения. Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта. Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип. Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане. Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка.
към текста >>
Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за
възприятие
то постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта.
Неговите хипотетични сили са невъзприемаеми същности, с възприятийни качества. Извън сферата на света, за чиято форма на съществуване познавателно средство намира във възприемането, той се е решил да приеме валидността на още една сфера, в която това средство не функционира и която може да се разкрие само чрез мисленето. Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята). Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието. Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения.
Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта.
Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип. Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане. Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка. За връзка на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него. Характеризирания по-горе светоглед, в който метафизическият реализъм в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия реализъм и идеализма в едно по-висше единство.
към текста >>
Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на
възприятие
то и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане.
Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята). Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието. Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения. Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта. Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип.
Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане.
Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка. За връзка на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него. Характеризирания по-горе светоглед, в който метафизическият реализъм в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия реализъм и идеализма в едно по-висше единство. За наивния реализъм реалният свят е съвкупност от обекти на възприемането; за метафизическия реализъм реалност освен на възприятията се полага и на невъзприемаемите сили; на мястото на силите монизмът поставя идейните взаимовръзки, получавани чрез мисленето. Такива взаимовръзки обаче са природните закони.
към текста >>
На монизма изобщо не му се налага да търси извън
възприятие
то и понятието други принципи за обясняване на действителността.
За връзка на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него. Характеризирания по-горе светоглед, в който метафизическият реализъм в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия реализъм и идеализма в едно по-висше единство. За наивния реализъм реалният свят е съвкупност от обекти на възприемането; за метафизическия реализъм реалност освен на възприятията се полага и на невъзприемаемите сили; на мястото на силите монизмът поставя идейните взаимовръзки, получавани чрез мисленето. Такива взаимовръзки обаче са природните закони. Един природен закон не е нищо друго освен понятиен израз за взаимовръзката на определени възприятия.
На монизма изобщо не му се налага да търси извън възприятието и понятието други принципи за обясняване на действителността.
Той знае, че в цялата сфера на действителността не се намира никакъв повод за това. В света на възприятията, както непосредствено се предоставя за възприемане, той вижда нещо полудействително; в съединяването му със света на понятията той открива пълната действителност. Метафизическият реалист може да възрази на привърженика на монизма: Да речем, че за твоето органично устройство познанието ти е съвършено и не му липсва никое звено; но ти не знаеш как светът се отразява в един интелект, който е устроен по-иначе в сравнение с твоя. Отговорът на монизма ще бъде: Ако има и други видове интелект освен човешкия и ако техните възприятия имат по-друг облик в сравнение с нашите, тогава за мен има значение само онова, което от тях достига до мен посредством възприемане и понятие. Чрез моето възприемане, сиреч чрез специфичното човешко възприемане, аз като субект съм противопоставен на обекта.
към текста >>
Тъй като единствено чрез нашия субект това цяло се явява разкъсано на мястото между нашето
възприятие
и нашето понятие, в тяхното съединяване ни е дадено и едно истинско познание.
Отговорът на монизма ще бъде: Ако има и други видове интелект освен човешкия и ако техните възприятия имат по-друг облик в сравнение с нашите, тогава за мен има значение само онова, което от тях достига до мен посредством възприемане и понятие. Чрез моето възприемане, сиреч чрез специфичното човешко възприемане, аз като субект съм противопоставен на обекта. По такъв начин взаимовръзката на нещата е прекъсната. Чрез мисленето субектът възстановява тази взаимовръзка. Така той отново се вгражда във всемирното цяло.
Тъй като единствено чрез нашия субект това цяло се явява разкъсано на мястото между нашето възприятие и нашето понятие, в тяхното съединяване ни е дадено и едно истинско познание.
За същества с друг свят на възприятията (например с удвоен брой сетивни органи) прекъсването на взаимовръзката би се появило на друго място, така че възстановяването й също би трябвало да има специфичен за тези същества облик. Въпросът за границата на познанието съществува единствено за наивния и за метафизическия реализъм, които в съдържанието на душата виждат само едно идейно представяне на света. За тях намиращото се извън субекта е нещо абсолютно, нещо почиващо на себе си, а съдържанието на субекта е негов образ, който чисто и просто се намира извън това абсолютно нещо. Съвършенството на познанието се опира на по-голямото или по-малкото сходство на образа с абсолютния обект. Едно същество с по-малък брой сетива, отколкото са човешките, ще възприеме по-малко, докато друго с по-голям брой сетива ще възприеме повече от света.
към текста >>
Метафизическият реализъм е длъжен да се запита: - От какво се дава това, което е дадено като
възприятие
; от какво се афектира субектът?
По отношение на този определен субект, обектът не е абсолютен, а само относителен. Следователно противопоставянето отново може да се преодолее единствено по съвсем специфичния, присъщ именно на човешкия субект начин. Щом при мисловното съзерцание Азът, който при възприемането е отделен от света, отново се вгради във взаимовръзката на света, с това престава всяко по-нататъшно питане, което е било само последица от отделянето. Едно същество устроено по друг начин би имало познание от по-друг вид. Нашето е достатъчно, за да отговори на въпросите, поставяни от собственото ни същество.
Метафизическият реализъм е длъжен да се запита: - От какво се дава това, което е дадено като възприятие; от какво се афектира субектът?
За монизма възприятието се определя от субекта. Но в мисленето субектът същевременно намира средството за обезсилване на предизвиканата от самия него определеност. Метафизическият реализъм се вижда също така затруднен, ако рече да обясни сходството на образите на света у различните човешки индивиди. Той трябва да се запита: как се получава така, че образът на света, който изграждам от моето субективно определено възприятие и от моите понятия, съвпада с образа, който някой друг човешки индивид изгражда от същите два субективни фактора? Как въобще е възможно по моя субективен образ на света да съдя за образа на света у друг човек?
към текста >>
За монизма
възприятие
то се определя от субекта.
Следователно противопоставянето отново може да се преодолее единствено по съвсем специфичния, присъщ именно на човешкия субект начин. Щом при мисловното съзерцание Азът, който при възприемането е отделен от света, отново се вгради във взаимовръзката на света, с това престава всяко по-нататъшно питане, което е било само последица от отделянето. Едно същество устроено по друг начин би имало познание от по-друг вид. Нашето е достатъчно, за да отговори на въпросите, поставяни от собственото ни същество. Метафизическият реализъм е длъжен да се запита: - От какво се дава това, което е дадено като възприятие; от какво се афектира субектът?
За монизма възприятието се определя от субекта.
Но в мисленето субектът същевременно намира средството за обезсилване на предизвиканата от самия него определеност. Метафизическият реализъм се вижда също така затруднен, ако рече да обясни сходството на образите на света у различните човешки индивиди. Той трябва да се запита: как се получава така, че образът на света, който изграждам от моето субективно определено възприятие и от моите понятия, съвпада с образа, който някой друг човешки индивид изгражда от същите два субективни фактора? Как въобще е възможно по моя субективен образ на света да съдя за образа на света у друг човек? Метафизическият реалист вярва, че може да изведе сходството при субективните образи на света от това, че хората на практика се споразумяват помежду си.
към текста >>
Той трябва да се запита: как се получава така, че образът на света, който изграждам от моето субективно определено
възприятие
и от моите понятия, съвпада с образа, който някой друг човешки индивид изгражда от същите два субективни фактора?
Нашето е достатъчно, за да отговори на въпросите, поставяни от собственото ни същество. Метафизическият реализъм е длъжен да се запита: - От какво се дава това, което е дадено като възприятие; от какво се афектира субектът? За монизма възприятието се определя от субекта. Но в мисленето субектът същевременно намира средството за обезсилване на предизвиканата от самия него определеност. Метафизическият реализъм се вижда също така затруднен, ако рече да обясни сходството на образите на света у различните човешки индивиди.
Той трябва да се запита: как се получава така, че образът на света, който изграждам от моето субективно определено възприятие и от моите понятия, съвпада с образа, който някой друг човешки индивид изгражда от същите два субективни фактора?
Как въобще е възможно по моя субективен образ на света да съдя за образа на света у друг човек? Метафизическият реалист вярва, че може да изведе сходството при субективните образи на света от това, че хората на практика се споразумяват помежду си. От сходството на тези образи на света той по-нататък вади заключение за еднаквостта на индивидуалните духове, които лежат в основата на отделните човешки субекти на възприемането или на „Азовете сами в себе си", лежащи в основата на субектите. Следователно това заключение е извадено от известен брой следствия и се отнася до характера на лежащите в основата им причини. Ние вярваме, че от един достатъчно голям брой случаи, схващаме фактическото положение на нещата дотолкова, че знаем какво поведение ще имат разкритите причини в други случаи.
към текста >>
Чрез разсъждения за процеса на познанието, той е убеден в наличието на една обективно-реална взаимовръзка на света, редом със „субективната", познаваема чрез
възприятие
то и понятието.
Всяко следващо се представя малко по-иначе в сравнение с предхождащите го еднородни възприятия. Ето защо, общо взето, установеното при предходните възприятия отчасти се модифицира чрез всяко следващо. Затова и полученият по този начин облик на метафизическото трябва да се означи като само относително верен - той подлежи на коригиране чрез бъдещи случаи. Този методически принцип е характерен за метафизиката на Едуард фон Хартман, който на заглавната страница на своето първо главно съчинение е отбелязал: „Умозрителни (спекулативни) резултати, получени индуктивно по природонаучен метод." Обликът, който метафизическият реалист понастоящем придава на своите неща сами за себе си, е получен но пътя на индуктивни заключения.
Чрез разсъждения за процеса на познанието, той е убеден в наличието на една обективно-реална взаимовръзка на света, редом със „субективната", познаваема чрез възприятието и понятието.
Посредством индуктивни заключения на базата на своите възприятия той вярва, че може да определи как е сътворена тази обективна реалност. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Непредубеденото наблюдение над изживяваното под формата на възприятия и понятия, както бе направен опит за неговото описване в предходното изложение, периодично ще бъде смущавано от някои представи, възникващи под влияние на естествознанието. Изхождайки от него, се казва, че от светлинния спектър окото възприема цветовете от червено до виолетово. В областта на спектралното излъчване отвъд виолетовото има обаче сили, на които не отговаря цветовото възприятие в окото, а химическо въздействие; отвъд границата на червения диапазон също така се намират лъчения, които имат само топлинно въздействие.
към текста >>
В областта на спектралното излъчване отвъд виолетовото има обаче сили, на които не отговаря цветовото
възприятие
в окото, а химическо въздействие; отвъд границата на червения диапазон също така се намират лъчения, които имат само топлинно въздействие.
Чрез разсъждения за процеса на познанието, той е убеден в наличието на една обективно-реална взаимовръзка на света, редом със „субективната", познаваема чрез възприятието и понятието. Посредством индуктивни заключения на базата на своите възприятия той вярва, че може да определи как е сътворена тази обективна реалност. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Непредубеденото наблюдение над изживяваното под формата на възприятия и понятия, както бе направен опит за неговото описване в предходното изложение, периодично ще бъде смущавано от някои представи, възникващи под влияние на естествознанието. Изхождайки от него, се казва, че от светлинния спектър окото възприема цветовете от червено до виолетово.
В областта на спектралното излъчване отвъд виолетовото има обаче сили, на които не отговаря цветовото възприятие в окото, а химическо въздействие; отвъд границата на червения диапазон също така се намират лъчения, които имат само топлинно въздействие.
Чрез разсъждения, насочени към такива и подобни явления, се стига до схващането, че обхватът на света на човешките възприятия е определен от обхвата на човешките сетива и че човекът би имал съвсем друг свят пред себе си, ако освен наличните си сетива имаше и други, или ако сетивата му изобщо бяха други. Който се впуска в необуздани фантазии, за каквито доста изкусителен повод в тази насока дават преди всичко блестящите открития в по-новото естествознание, той навярно може да стигне до становището, че в наблюдателната сфера на човека попада само онова, което е в състояние да въздейства на сетивата му, оформени в съответствие с неговото органично устройство; че възприеманото в ограничения от неговото устройство вид той няма право да разглежда като меродавно за действителността; че всяко ново сетиво би трябвало да го поставя пред друг образ на действителността. Взето в съответните граници, всичко това представлява едно напълно оправдано мнение. Но ако чрез това мнение някой бъде разколебан в непредубеденото наблюдение на изтъкнатата в настоящото изложение връзка между възприятие и понятие, той си затваря пътя към едно познание за света и човека, коренящо се в действителността. Да се изживее същността на мисленето, тоест активно да се разкрие светът на понятията е нещо съвсем друго в сравнение с изживяването на нещо възприемаемо чрез сетивата.
към текста >>
Но ако чрез това мнение някой бъде разколебан в непредубеденото наблюдение на изтъкнатата в настоящото изложение връзка между
възприятие
и понятие, той си затваря пътя към едно познание за света и човека, коренящо се в действителността.
Изхождайки от него, се казва, че от светлинния спектър окото възприема цветовете от червено до виолетово. В областта на спектралното излъчване отвъд виолетовото има обаче сили, на които не отговаря цветовото възприятие в окото, а химическо въздействие; отвъд границата на червения диапазон също така се намират лъчения, които имат само топлинно въздействие. Чрез разсъждения, насочени към такива и подобни явления, се стига до схващането, че обхватът на света на човешките възприятия е определен от обхвата на човешките сетива и че човекът би имал съвсем друг свят пред себе си, ако освен наличните си сетива имаше и други, или ако сетивата му изобщо бяха други. Който се впуска в необуздани фантазии, за каквито доста изкусителен повод в тази насока дават преди всичко блестящите открития в по-новото естествознание, той навярно може да стигне до становището, че в наблюдателната сфера на човека попада само онова, което е в състояние да въздейства на сетивата му, оформени в съответствие с неговото органично устройство; че възприеманото в ограничения от неговото устройство вид той няма право да разглежда като меродавно за действителността; че всяко ново сетиво би трябвало да го поставя пред друг образ на действителността. Взето в съответните граници, всичко това представлява едно напълно оправдано мнение.
Но ако чрез това мнение някой бъде разколебан в непредубеденото наблюдение на изтъкнатата в настоящото изложение връзка между възприятие и понятие, той си затваря пътя към едно познание за света и човека, коренящо се в действителността.
Да се изживее същността на мисленето, тоест активно да се разкрие светът на понятията е нещо съвсем друго в сравнение с изживяването на нещо възприемаемо чрез сетивата. Каквито и други сетива да имаше човекът, никое от тях не би му предложило някаква действителност, ако той мисловно не изпълнеше с понятия възприетото чрез това сетиво; а всяко сетиво, от какъвто и вид да е то, дава - щом възприеманото от него е понятийно осмислено - на човека възможността да живее вътре в действителността. Фантазиите за възможния съвсем друг образ на възприятието при други сетива нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят. Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността. Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност.
към текста >>
Фантазиите за възможния съвсем друг образ на
възприятие
то при други сетива нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят.
Който се впуска в необуздани фантазии, за каквито доста изкусителен повод в тази насока дават преди всичко блестящите открития в по-новото естествознание, той навярно може да стигне до становището, че в наблюдателната сфера на човека попада само онова, което е в състояние да въздейства на сетивата му, оформени в съответствие с неговото органично устройство; че възприеманото в ограничения от неговото устройство вид той няма право да разглежда като меродавно за действителността; че всяко ново сетиво би трябвало да го поставя пред друг образ на действителността. Взето в съответните граници, всичко това представлява едно напълно оправдано мнение. Но ако чрез това мнение някой бъде разколебан в непредубеденото наблюдение на изтъкнатата в настоящото изложение връзка между възприятие и понятие, той си затваря пътя към едно познание за света и човека, коренящо се в действителността. Да се изживее същността на мисленето, тоест активно да се разкрие светът на понятията е нещо съвсем друго в сравнение с изживяването на нещо възприемаемо чрез сетивата. Каквито и други сетива да имаше човекът, никое от тях не би му предложило някаква действителност, ако той мисловно не изпълнеше с понятия възприетото чрез това сетиво; а всяко сетиво, от какъвто и вид да е то, дава - щом възприеманото от него е понятийно осмислено - на човека възможността да живее вътре в действителността.
Фантазиите за възможния съвсем друг образ на възприятието при други сетива нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят.
Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността. Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност. Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото възприятие част от действителността. Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н. Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие.
към текста >>
Трябва просто да се прозре, че всеки образ на
възприятие
то получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на
възприятие
то въвежда човека в действителността.
Взето в съответните граници, всичко това представлява едно напълно оправдано мнение. Но ако чрез това мнение някой бъде разколебан в непредубеденото наблюдение на изтъкнатата в настоящото изложение връзка между възприятие и понятие, той си затваря пътя към едно познание за света и човека, коренящо се в действителността. Да се изживее същността на мисленето, тоест активно да се разкрие светът на понятията е нещо съвсем друго в сравнение с изживяването на нещо възприемаемо чрез сетивата. Каквито и други сетива да имаше човекът, никое от тях не би му предложило някаква действителност, ако той мисловно не изпълнеше с понятия възприетото чрез това сетиво; а всяко сетиво, от какъвто и вид да е то, дава - щом възприеманото от него е понятийно осмислено - на човека възможността да живее вътре в действителността. Фантазиите за възможния съвсем друг образ на възприятието при други сетива нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят.
Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността.
Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност. Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото възприятие част от действителността. Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н. Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие. Но едно такова схващане би почивало на самоизмама.
към текста >>
Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко
възприятие
дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност.
Но ако чрез това мнение някой бъде разколебан в непредубеденото наблюдение на изтъкнатата в настоящото изложение връзка между възприятие и понятие, той си затваря пътя към едно познание за света и човека, коренящо се в действителността. Да се изживее същността на мисленето, тоест активно да се разкрие светът на понятията е нещо съвсем друго в сравнение с изживяването на нещо възприемаемо чрез сетивата. Каквито и други сетива да имаше човекът, никое от тях не би му предложило някаква действителност, ако той мисловно не изпълнеше с понятия възприетото чрез това сетиво; а всяко сетиво, от какъвто и вид да е то, дава - щом възприеманото от него е понятийно осмислено - на човека възможността да живее вътре в действителността. Фантазиите за възможния съвсем друг образ на възприятието при други сетива нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят. Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността.
Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност.
Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото възприятие част от действителността. Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н. Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие. Но едно такова схващане би почивало на самоизмама. От значение е най-вече, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да бъдат игнорирани, е получено чрез възприятие и понятие.
към текста >>
Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото
възприятие
част от действителността.
Да се изживее същността на мисленето, тоест активно да се разкрие светът на понятията е нещо съвсем друго в сравнение с изживяването на нещо възприемаемо чрез сетивата. Каквито и други сетива да имаше човекът, никое от тях не би му предложило някаква действителност, ако той мисловно не изпълнеше с понятия възприетото чрез това сетиво; а всяко сетиво, от какъвто и вид да е то, дава - щом възприеманото от него е понятийно осмислено - на човека възможността да живее вътре в действителността. Фантазиите за възможния съвсем друг образ на възприятието при други сетива нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят. Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността. Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност.
Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото възприятие част от действителността.
Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н. Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие. Но едно такова схващане би почивало на самоизмама. От значение е най-вече, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да бъдат игнорирани, е получено чрез възприятие и понятие. Въз основа на верния познавателен инстинкт на физика онова, което привидно представлява неосезаемо съдържание, при всяко положение се пренася в областта, в която се намират възприятията и се мисли чрез понятия, с които се борави в тази област.
към текста >>
Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между
възприятие
и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н.
Каквито и други сетива да имаше човекът, никое от тях не би му предложило някаква действителност, ако той мисловно не изпълнеше с понятия възприетото чрез това сетиво; а всяко сетиво, от какъвто и вид да е то, дава - щом възприеманото от него е понятийно осмислено - на човека възможността да живее вътре в действителността. Фантазиите за възможния съвсем друг образ на възприятието при други сетива нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят. Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността. Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност. Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото възприятие част от действителността.
Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н.
Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие. Но едно такова схващане би почивало на самоизмама. От значение е най-вече, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да бъдат игнорирани, е получено чрез възприятие и понятие. Въз основа на верния познавателен инстинкт на физика онова, което привидно представлява неосезаемо съдържание, при всяко положение се пренася в областта, в която се намират възприятията и се мисли чрез понятия, с които се борави в тази област. По същество напреженията в електрическото и магнитното поле и така нататък, не се откриват посредством някакъв друг процес на познанието извън този, който протича между възприятие и понятие.
към текста >>
От значение е най-вече, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да бъдат игнорирани, е получено чрез
възприятие
и понятие.
Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност. Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото възприятие част от действителността. Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н. Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие. Но едно такова схващане би почивало на самоизмама.
От значение е най-вече, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да бъдат игнорирани, е получено чрез възприятие и понятие.
Въз основа на верния познавателен инстинкт на физика онова, което привидно представлява неосезаемо съдържание, при всяко положение се пренася в областта, в която се намират възприятията и се мисли чрез понятия, с които се борави в тази област. По същество напреженията в електрическото и магнитното поле и така нататък, не се откриват посредством някакъв друг процес на познанието извън този, който протича между възприятие и понятие. Увеличаването на броя или видоизменянето на човешките сетива би довело до друг образ на възприятието, до обогатяване или видоизменяне на човешкия опит; но едно истинско познание спрямо този опит също би трябвало да се постигне чрез взаимодействието на понятие и възприятие. Задълбочаването на познанието зависи от изявяващите се в мисленето сили на интуицията (срв. стр. 89).
към текста >>
По същество напреженията в електрическото и магнитното поле и така нататък, не се откриват посредством някакъв друг процес на познанието извън този, който протича между
възприятие
и понятие.
Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н. Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие. Но едно такова схващане би почивало на самоизмама. От значение е най-вече, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да бъдат игнорирани, е получено чрез възприятие и понятие. Въз основа на верния познавателен инстинкт на физика онова, което привидно представлява неосезаемо съдържание, при всяко положение се пренася в областта, в която се намират възприятията и се мисли чрез понятия, с които се борави в тази област.
По същество напреженията в електрическото и магнитното поле и така нататък, не се откриват посредством някакъв друг процес на познанието извън този, който протича между възприятие и понятие.
Увеличаването на броя или видоизменянето на човешките сетива би довело до друг образ на възприятието, до обогатяване или видоизменяне на човешкия опит; но едно истинско познание спрямо този опит също би трябвало да се постигне чрез взаимодействието на понятие и възприятие. Задълбочаването на познанието зависи от изявяващите се в мисленето сили на интуицията (срв. стр. 89). С изживяването, което се оформя при мисленето, тази интуиция може да се гмурне в по-големи или по-малки подоснови на действителността. Чрез разширяване образа на възприятието, това гмурване може да получи импулси и по такъв начин косвено да бъде стимулирано.
към текста >>
Увеличаването на броя или видоизменянето на човешките сетива би довело до друг образ на
възприятие
то, до обогатяване или видоизменяне на човешкия опит; но едно истинско познание спрямо този опит също би трябвало да се постигне чрез взаимодействието на понятие и
възприятие
.
Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие. Но едно такова схващане би почивало на самоизмама. От значение е най-вече, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да бъдат игнорирани, е получено чрез възприятие и понятие. Въз основа на верния познавателен инстинкт на физика онова, което привидно представлява неосезаемо съдържание, при всяко положение се пренася в областта, в която се намират възприятията и се мисли чрез понятия, с които се борави в тази област. По същество напреженията в електрическото и магнитното поле и така нататък, не се откриват посредством някакъв друг процес на познанието извън този, който протича между възприятие и понятие.
Увеличаването на броя или видоизменянето на човешките сетива би довело до друг образ на възприятието, до обогатяване или видоизменяне на човешкия опит; но едно истинско познание спрямо този опит също би трябвало да се постигне чрез взаимодействието на понятие и възприятие.
Задълбочаването на познанието зависи от изявяващите се в мисленето сили на интуицията (срв. стр. 89). С изживяването, което се оформя при мисленето, тази интуиция може да се гмурне в по-големи или по-малки подоснови на действителността. Чрез разширяване образа на възприятието, това гмурване може да получи импулси и по такъв начин косвено да бъде стимулирано. Само че гмурването в дълбините като достигане до действителността никога не бива да се смесва с противостоенето на по-широк или по-тесен образ на възприятието, в който винаги е налице само една половинчатост на действителността, обусловена от познаващото органично устройство.
към текста >>
Чрез разширяване образа на
възприятие
то, това гмурване може да получи импулси и по такъв начин косвено да бъде стимулирано.
По същество напреженията в електрическото и магнитното поле и така нататък, не се откриват посредством някакъв друг процес на познанието извън този, който протича между възприятие и понятие. Увеличаването на броя или видоизменянето на човешките сетива би довело до друг образ на възприятието, до обогатяване или видоизменяне на човешкия опит; но едно истинско познание спрямо този опит също би трябвало да се постигне чрез взаимодействието на понятие и възприятие. Задълбочаването на познанието зависи от изявяващите се в мисленето сили на интуицията (срв. стр. 89). С изживяването, което се оформя при мисленето, тази интуиция може да се гмурне в по-големи или по-малки подоснови на действителността.
Чрез разширяване образа на възприятието, това гмурване може да получи импулси и по такъв начин косвено да бъде стимулирано.
Само че гмурването в дълбините като достигане до действителността никога не бива да се смесва с противостоенето на по-широк или по-тесен образ на възприятието, в който винаги е налице само една половинчатост на действителността, обусловена от познаващото органично устройство. Който не се лута в абстракции, той ще разбере как за опознаване на човешката същност значение придобива и фактът, че за целите на физиката в областта на възприятията трябва да бъдат разкривани елементи, за които липсва едно непосредствено сетиво, както за цвета или звука. Конкретната същност на човека се определя не само от онова, което той чрез своето органично устройство си противопоставя като пряко възприятие, но и от обстоятелството, че от това пряко възприятие изключва други неща. Както животът, редом със съзнателното будно състояние се нуждае от несъзнателното състояние на съня, така себеизживяването на човека редом със сферата на неговото сетивно възприятие се нуждае от една – дори далеч по-голяма - сфера на възприемаеми не по сетивен път елементи в областта, от която произхождат сетивните възприятие. Всичко това косвено е изразено още в първоначалната версия на тази книга.
към текста >>
Само че гмурването в дълбините като достигане до действителността никога не бива да се смесва с противостоенето на по-широк или по-тесен образ на
възприятие
то, в който винаги е налице само една половинчатост на действителността, обусловена от познаващото органично устройство.
Увеличаването на броя или видоизменянето на човешките сетива би довело до друг образ на възприятието, до обогатяване или видоизменяне на човешкия опит; но едно истинско познание спрямо този опит също би трябвало да се постигне чрез взаимодействието на понятие и възприятие. Задълбочаването на познанието зависи от изявяващите се в мисленето сили на интуицията (срв. стр. 89). С изживяването, което се оформя при мисленето, тази интуиция може да се гмурне в по-големи или по-малки подоснови на действителността. Чрез разширяване образа на възприятието, това гмурване може да получи импулси и по такъв начин косвено да бъде стимулирано.
Само че гмурването в дълбините като достигане до действителността никога не бива да се смесва с противостоенето на по-широк или по-тесен образ на възприятието, в който винаги е налице само една половинчатост на действителността, обусловена от познаващото органично устройство.
Който не се лута в абстракции, той ще разбере как за опознаване на човешката същност значение придобива и фактът, че за целите на физиката в областта на възприятията трябва да бъдат разкривани елементи, за които липсва едно непосредствено сетиво, както за цвета или звука. Конкретната същност на човека се определя не само от онова, което той чрез своето органично устройство си противопоставя като пряко възприятие, но и от обстоятелството, че от това пряко възприятие изключва други неща. Както животът, редом със съзнателното будно състояние се нуждае от несъзнателното състояние на съня, така себеизживяването на човека редом със сферата на неговото сетивно възприятие се нуждае от една – дори далеч по-голяма - сфера на възприемаеми не по сетивен път елементи в областта, от която произхождат сетивните възприятие. Всичко това косвено е изразено още в първоначалната версия на тази книга. Тук нейният автор прибавя настоящото разширение на съдържанието, понеже практиката му е показала че някои читатели не са чели достатъчно точно.
към текста >>
Конкретната същност на човека се определя не само от онова, което той чрез своето органично устройство си противопоставя като пряко
възприятие
, но и от обстоятелството, че от това пряко
възприятие
изключва други неща.
стр. 89). С изживяването, което се оформя при мисленето, тази интуиция може да се гмурне в по-големи или по-малки подоснови на действителността. Чрез разширяване образа на възприятието, това гмурване може да получи импулси и по такъв начин косвено да бъде стимулирано. Само че гмурването в дълбините като достигане до действителността никога не бива да се смесва с противостоенето на по-широк или по-тесен образ на възприятието, в който винаги е налице само една половинчатост на действителността, обусловена от познаващото органично устройство. Който не се лута в абстракции, той ще разбере как за опознаване на човешката същност значение придобива и фактът, че за целите на физиката в областта на възприятията трябва да бъдат разкривани елементи, за които липсва едно непосредствено сетиво, както за цвета или звука.
Конкретната същност на човека се определя не само от онова, което той чрез своето органично устройство си противопоставя като пряко възприятие, но и от обстоятелството, че от това пряко възприятие изключва други неща.
Както животът, редом със съзнателното будно състояние се нуждае от несъзнателното състояние на съня, така себеизживяването на човека редом със сферата на неговото сетивно възприятие се нуждае от една – дори далеч по-голяма - сфера на възприемаеми не по сетивен път елементи в областта, от която произхождат сетивните възприятие. Всичко това косвено е изразено още в първоначалната версия на тази книга. Тук нейният автор прибавя настоящото разширение на съдържанието, понеже практиката му е показала че някои читатели не са чели достатъчно точно. Редно е също така да се обърне внимание, че идеята за възприятието, както е развита в настоящата книга, не бива да се смесва с идеята за външно сетивно възприятие, което представлява само негов частен случай. От предходното и в още по-голяма степен от по-нататъшното изложение ще се види, че тук всичко, което постъпва в човека по сетивен и духовен път, се схваща като възприятие, преди да бъде обхванато от активно изграденото понятие.
към текста >>
Както животът, редом със съзнателното будно състояние се нуждае от несъзнателното състояние на съня, така себеизживяването на човека редом със сферата на неговото сетивно
възприятие
се нуждае от една – дори далеч по-голяма - сфера на възприемаеми не по сетивен път елементи в областта, от която произхождат сетивните
възприятие
.
С изживяването, което се оформя при мисленето, тази интуиция може да се гмурне в по-големи или по-малки подоснови на действителността. Чрез разширяване образа на възприятието, това гмурване може да получи импулси и по такъв начин косвено да бъде стимулирано. Само че гмурването в дълбините като достигане до действителността никога не бива да се смесва с противостоенето на по-широк или по-тесен образ на възприятието, в който винаги е налице само една половинчатост на действителността, обусловена от познаващото органично устройство. Който не се лута в абстракции, той ще разбере как за опознаване на човешката същност значение придобива и фактът, че за целите на физиката в областта на възприятията трябва да бъдат разкривани елементи, за които липсва едно непосредствено сетиво, както за цвета или звука. Конкретната същност на човека се определя не само от онова, което той чрез своето органично устройство си противопоставя като пряко възприятие, но и от обстоятелството, че от това пряко възприятие изключва други неща.
Както животът, редом със съзнателното будно състояние се нуждае от несъзнателното състояние на съня, така себеизживяването на човека редом със сферата на неговото сетивно възприятие се нуждае от една – дори далеч по-голяма - сфера на възприемаеми не по сетивен път елементи в областта, от която произхождат сетивните възприятие.
Всичко това косвено е изразено още в първоначалната версия на тази книга. Тук нейният автор прибавя настоящото разширение на съдържанието, понеже практиката му е показала че някои читатели не са чели достатъчно точно. Редно е също така да се обърне внимание, че идеята за възприятието, както е развита в настоящата книга, не бива да се смесва с идеята за външно сетивно възприятие, което представлява само негов частен случай. От предходното и в още по-голяма степен от по-нататъшното изложение ще се види, че тук всичко, което постъпва в човека по сетивен и духовен път, се схваща като възприятие, преди да бъде обхванато от активно изграденото понятие. За наличието на възприятия от душевно или духовно естество не са нужни сетива в обичайния смисъл на думата.
към текста >>
Редно е също така да се обърне внимание, че идеята за
възприятие
то, както е развита в настоящата книга, не бива да се смесва с идеята за външно сетивно
възприятие
, което представлява само негов частен случай.
Който не се лута в абстракции, той ще разбере как за опознаване на човешката същност значение придобива и фактът, че за целите на физиката в областта на възприятията трябва да бъдат разкривани елементи, за които липсва едно непосредствено сетиво, както за цвета или звука. Конкретната същност на човека се определя не само от онова, което той чрез своето органично устройство си противопоставя като пряко възприятие, но и от обстоятелството, че от това пряко възприятие изключва други неща. Както животът, редом със съзнателното будно състояние се нуждае от несъзнателното състояние на съня, така себеизживяването на човека редом със сферата на неговото сетивно възприятие се нуждае от една – дори далеч по-голяма - сфера на възприемаеми не по сетивен път елементи в областта, от която произхождат сетивните възприятие. Всичко това косвено е изразено още в първоначалната версия на тази книга. Тук нейният автор прибавя настоящото разширение на съдържанието, понеже практиката му е показала че някои читатели не са чели достатъчно точно.
Редно е също така да се обърне внимание, че идеята за възприятието, както е развита в настоящата книга, не бива да се смесва с идеята за външно сетивно възприятие, което представлява само негов частен случай.
От предходното и в още по-голяма степен от по-нататъшното изложение ще се види, че тук всичко, което постъпва в човека по сетивен и духовен път, се схваща като възприятие, преди да бъде обхванато от активно изграденото понятие. За наличието на възприятия от душевно или духовно естество не са нужни сетива в обичайния смисъл на думата. Би могло да се твърди, че такова разширяване на езиковата употреба е неуместно. То обаче е безусловно необходимо, ако не искаме тъкмо чрез езиковата употреба да си вържем ръцете при разширяване на познанието в някои области. Който под възприятие разбира само сетивно възприятие, той и за това сетивно възприятие не стига до едно пригодно за познанието понятие.
към текста >>
От предходното и в още по-голяма степен от по-нататъшното изложение ще се види, че тук всичко, което постъпва в човека по сетивен и духовен път, се схваща като
възприятие
, преди да бъде обхванато от активно изграденото понятие.
Конкретната същност на човека се определя не само от онова, което той чрез своето органично устройство си противопоставя като пряко възприятие, но и от обстоятелството, че от това пряко възприятие изключва други неща. Както животът, редом със съзнателното будно състояние се нуждае от несъзнателното състояние на съня, така себеизживяването на човека редом със сферата на неговото сетивно възприятие се нуждае от една – дори далеч по-голяма - сфера на възприемаеми не по сетивен път елементи в областта, от която произхождат сетивните възприятие. Всичко това косвено е изразено още в първоначалната версия на тази книга. Тук нейният автор прибавя настоящото разширение на съдържанието, понеже практиката му е показала че някои читатели не са чели достатъчно точно. Редно е също така да се обърне внимание, че идеята за възприятието, както е развита в настоящата книга, не бива да се смесва с идеята за външно сетивно възприятие, което представлява само негов частен случай.
От предходното и в още по-голяма степен от по-нататъшното изложение ще се види, че тук всичко, което постъпва в човека по сетивен и духовен път, се схваща като възприятие, преди да бъде обхванато от активно изграденото понятие.
За наличието на възприятия от душевно или духовно естество не са нужни сетива в обичайния смисъл на думата. Би могло да се твърди, че такова разширяване на езиковата употреба е неуместно. То обаче е безусловно необходимо, ако не искаме тъкмо чрез езиковата употреба да си вържем ръцете при разширяване на познанието в някои области. Който под възприятие разбира само сетивно възприятие, той и за това сетивно възприятие не стига до едно пригодно за познанието понятие. Понякога едно понятие трябва да бъде разширено, за да получи полагащия му се в една по-тясна област смисъл.
към текста >>
Който под
възприятие
разбира само сетивно
възприятие
, той и за това сетивно
възприятие
не стига до едно пригодно за познанието понятие.
Редно е също така да се обърне внимание, че идеята за възприятието, както е развита в настоящата книга, не бива да се смесва с идеята за външно сетивно възприятие, което представлява само негов частен случай. От предходното и в още по-голяма степен от по-нататъшното изложение ще се види, че тук всичко, което постъпва в човека по сетивен и духовен път, се схваща като възприятие, преди да бъде обхванато от активно изграденото понятие. За наличието на възприятия от душевно или духовно естество не са нужни сетива в обичайния смисъл на думата. Би могло да се твърди, че такова разширяване на езиковата употреба е неуместно. То обаче е безусловно необходимо, ако не искаме тъкмо чрез езиковата употреба да си вържем ръцете при разширяване на познанието в някои области.
Който под възприятие разбира само сетивно възприятие, той и за това сетивно възприятие не стига до едно пригодно за познанието понятие.
Понякога едно понятие трябва да бъде разширено, за да получи полагащия му се в една по-тясна област смисъл. Към онова, което първоначално се влага в едно понятие, понякога трябва да се прибави още нещо, за да може вложеното да намери своето оправдание, или пък доуточнение. Така например на стр. 82 в тази книга бе казано: „Следователно представата е едно индивидуализирано понятие." В тази връзка ми бе възразено, че това било необичайна словоупотреба.
към текста >>
36.
10. РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА - ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА
GA_4 Философия на свободата
Този облик на света ние означаваме чисто и просто като даден и - доколкото не го развиваме чрез съзнателна дейност, а го намираме - като
възприятие
.
РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА Да направим рекапитулация на постигнатото в предходните глави. Пред човека светът застава като едно множество, като един сбор от единичности. Една от тези единичности, едно същество сред същества е самият човек.
Този облик на света ние означаваме чисто и просто като даден и - доколкото не го развиваме чрез съзнателна дейност, а го намираме - като възприятие.
В рамките на света на възприятията ние възприемаме самите себе си. Това себевъзприятие направо щеше да си остане едно сред многото други възприятия, ако от самото него не се появяваше нещо, което се оказва пригодно да свързва възприятията въобще, тоест и сбора от всички други възприятия с това на нашето себе. Това появяващо се нещо вече не е чисто възприятие; то не е и просто дадено наготово, подобно на възприятията. То се създава чрез дейност. Отпърво то изглежда свързано с онова, което възприемаме като наше себе.
към текста >>
Това себе
възприятие
направо щеше да си остане едно сред многото други възприятия, ако от самото него не се появяваше нещо, което се оказва пригодно да свързва възприятията въобще, тоест и сбора от всички други възприятия с това на нашето себе.
Да направим рекапитулация на постигнатото в предходните глави. Пред човека светът застава като едно множество, като един сбор от единичности. Една от тези единичности, едно същество сред същества е самият човек. Този облик на света ние означаваме чисто и просто като даден и - доколкото не го развиваме чрез съзнателна дейност, а го намираме - като възприятие. В рамките на света на възприятията ние възприемаме самите себе си.
Това себевъзприятие направо щеше да си остане едно сред многото други възприятия, ако от самото него не се появяваше нещо, което се оказва пригодно да свързва възприятията въобще, тоест и сбора от всички други възприятия с това на нашето себе.
Това появяващо се нещо вече не е чисто възприятие; то не е и просто дадено наготово, подобно на възприятията. То се създава чрез дейност. Отпърво то изглежда свързано с онова, което възприемаме като наше себе. Но по своето вътрешно значение излиза извън рамките на това себе. Към отделните възприятия то прибавя идейни определености, които обаче се съотнасят помежду си и в основата им лежи едно цяло.
към текста >>
Това появяващо се нещо вече не е чисто
възприятие
; то не е и просто дадено наготово, подобно на възприятията.
Пред човека светът застава като едно множество, като един сбор от единичности. Една от тези единичности, едно същество сред същества е самият човек. Този облик на света ние означаваме чисто и просто като даден и - доколкото не го развиваме чрез съзнателна дейност, а го намираме - като възприятие. В рамките на света на възприятията ние възприемаме самите себе си. Това себевъзприятие направо щеше да си остане едно сред многото други възприятия, ако от самото него не се появяваше нещо, което се оказва пригодно да свързва възприятията въобще, тоест и сбора от всички други възприятия с това на нашето себе.
Това появяващо се нещо вече не е чисто възприятие; то не е и просто дадено наготово, подобно на възприятията.
То се създава чрез дейност. Отпърво то изглежда свързано с онова, което възприемаме като наше себе. Но по своето вътрешно значение излиза извън рамките на това себе. Към отделните възприятия то прибавя идейни определености, които обаче се съотнасят помежду си и в основата им лежи едно цяло. Полученото чрез себевъзприятие го определя идейно по същия начин, както всички други възприятия и го противопоставя на обектите като субект или „Аз".
към текста >>
Полученото чрез себе
възприятие
го определя идейно по същия начин, както всички други възприятия и го противопоставя на обектите като субект или „Аз".
Това появяващо се нещо вече не е чисто възприятие; то не е и просто дадено наготово, подобно на възприятията. То се създава чрез дейност. Отпърво то изглежда свързано с онова, което възприемаме като наше себе. Но по своето вътрешно значение излиза извън рамките на това себе. Към отделните възприятия то прибавя идейни определености, които обаче се съотнасят помежду си и в основата им лежи едно цяло.
Полученото чрез себевъзприятие го определя идейно по същия начин, както всички други възприятия и го противопоставя на обектите като субект или „Аз".
Това нещо е мисленето, а идейните определености са понятията и идеите. Затова мисленето най-напред се проявява при възприемането на нашето себе, но не е само субективно, защото нашето себе едва чрез мисленето се означава като субект. Това мисловно отнасяне към самия себе си е едно житейско предназначение на нашата личност. Чрез него ние водим едно чисто идейно съществуване. Чрез него ние се чувстваме мислещи същества.
към текста >>
От страна на субекта чувството отпърво е съвсем същото, каквото е
възприятие
то от обективна страна.
Но условието не е налице. Ние отнасяме възприятията към себе си не само идейно, не само чрез понятието, но и - както видяхме - чрез чувството. Следователно ние не сме същества с чисто понятийно жизнено съдържание. В емоционалния живот наивният реалист дори вижда един по-реален живот на личността, отколкото в чисто идейния елемент на знанието. И от своя гледна точка той е напълно прав, когато си представя нещата по този начин.
От страна на субекта чувството отпърво е съвсем същото, каквото е възприятието от обективна страна.
Оттук според принципа на наивния реализъм, реално е всичко, което може да се възприеме, чувството е гаранция за реалността на собствената личност. Но според описания тук монизъм чувството трябва да получи същото допълнение, което е необходимо на възприятието, ако то трябва да се представи като съвършена реалност. За този монизъм чувството е нещо не напълно реално: в първата форма, в която ни е дадено, то още не съдържа своя втори фактор - понятието или идеята. Затова и навред в живота чувстването, както и възприемането, настъпва преди познаването. Ние по-напред се чувстваме съществуващи и едва в течение на постепенното развитие се добираме до точката, където в смътно усещаното собствено съществуване у нас се появява понятието за нашето себе.
към текста >>
Но според описания тук монизъм чувството трябва да получи същото допълнение, което е необходимо на
възприятие
то, ако то трябва да се представи като съвършена реалност.
Следователно ние не сме същества с чисто понятийно жизнено съдържание. В емоционалния живот наивният реалист дори вижда един по-реален живот на личността, отколкото в чисто идейния елемент на знанието. И от своя гледна точка той е напълно прав, когато си представя нещата по този начин. От страна на субекта чувството отпърво е съвсем същото, каквото е възприятието от обективна страна. Оттук според принципа на наивния реализъм, реално е всичко, което може да се възприеме, чувството е гаранция за реалността на собствената личност.
Но според описания тук монизъм чувството трябва да получи същото допълнение, което е необходимо на възприятието, ако то трябва да се представи като съвършена реалност.
За този монизъм чувството е нещо не напълно реално: в първата форма, в която ни е дадено, то още не съдържа своя втори фактор - понятието или идеята. Затова и навред в живота чувстването, както и възприемането, настъпва преди познаването. Ние по-напред се чувстваме съществуващи и едва в течение на постепенното развитие се добираме до точката, където в смътно усещаното собствено съществуване у нас се появява понятието за нашето себе. Но онова, което за нас се появява едва по-късно, първоначално е неразделно свързано с чувството. Това обстоятелство кара наивния човек да вярва, че в чувстването битието му се представя пряко, а в знанието – косвено.
към текста >>
Тъй като чувството е нещо съвсем индивидуално, нещо сравнимо с
възприятие
то, философът на чувството превръща във всемирен един принцип, който има значение само в рамките на неговата личност.
Но онова, което за нас се появява едва по-късно, първоначално е неразделно свързано с чувството. Това обстоятелство кара наивния човек да вярва, че в чувстването битието му се представя пряко, а в знанието – косвено. Ето защо формирането на емоционалния живот ще му се струва най-важното нещо. За него взаимовръзката на света ще му е станала понятна едва тогава, когато я е поел в своето чувстване. В средство към познанието той се стреми да превърне не знаенето, а чувстването.
Тъй като чувството е нещо съвсем индивидуално, нещо сравнимо с възприятието, философът на чувството превръща във всемирен един принцип, който има значение само в рамките на неговата личност.
Той се опитва със собственото си себе да проникне целия свят. Онова, което описаният тук монизъм се старае да обхване в понятието, философът на чувството се стреми да го постигне с чувството и смята това свое съприкосновение с обектите за по-непосредствено. Характеризираното по този начин направление, а именно философията на чувството, често бива означавано като мистика. Грешката на един изграден само върху чувството мистичен възглед се състои в това, че той иска знанието да бъде изживяно, тоест във всемирно той иска да издигне нещо индивидуално - чувството. Чувстването е чисто индивидуален акт: отнасяне на външния свят към нашия субект, доколкото това отнасяне намира израз в чисто субективно изживяване.
към текста >>
При чувството той изживява едно отнасяне на обектите към своя субект; при волята се извършва обратното: При желаенето ние също имаме работа с едно
възприятие
, а именно с това на индивидуалното отнасяне на нашия субект към обективните неща.
Характеризираното по този начин направление, а именно философията на чувството, често бива означавано като мистика. Грешката на един изграден само върху чувството мистичен възглед се състои в това, че той иска знанието да бъде изживяно, тоест във всемирно той иска да издигне нещо индивидуално - чувството. Чувстването е чисто индивидуален акт: отнасяне на външния свят към нашия субект, доколкото това отнасяне намира израз в чисто субективно изживяване. Има и още една изява на човешката личност. Чрез своето мислене Азът участва в общия всемирен живот; чрез мисленето той чисто идейно (понятийно) отнася възприятията към себе си, и себе си към възприятията.
При чувството той изживява едно отнасяне на обектите към своя субект; при волята се извършва обратното: При желаенето ние също имаме работа с едно възприятие, а именно с това на индивидуалното отнасяне на нашия субект към обективните неща.
Онова, което при желаенето не е чисто идеен фактор, е също така само обект на възприемането, както и при което и да е нещо от външния свят. Въпреки това наивният реализъм и тук ще смята, че пред себе си има едно далеч по-реално битие, отколкото достижимото чрез мисленето. Във волята той ще съзре елемент, при който непосредствено забелязва как нещо става или бива причинявано, противоположно на мисленето, което обхваща ставането едва в понятия. За един такъв възглед, извършваното от Аза чрез неговата воля представлява непосредствено изживяван процес. Застъпникът на тази философия смята, че във волята действително е доловил една част от всемирния процес.
към текста >>
37.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
За познанието понятието дърво е обусловено от
възприятие
то дърво.
ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
За познанието понятието дърво е обусловено от възприятието дърво.
Спрямо определено възприятие аз мога да излъча само едно съвсем определено понятие от общата понятийна система. Чрез мисленето взаимовръзката между понятие и възприятие се определя косвено и обективно въз основа на възприятието. Връзката на възприятието с неговото понятие се разкрива след акта на възприемането, но съпринадлежността им е заложена в самия предмет. Процесът придобива друг вид, когато се разглежда познанието и проявяващото се в него отношение на човека към света. В предходното изложение бе направен опит да се покаже, че изясняването на това отношение е възможно посредством едно насочено към него непредубедено наблюдение.
към текста >>
Спрямо определено
възприятие
аз мога да излъча само едно съвсем определено понятие от общата понятийна система.
ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА За познанието понятието дърво е обусловено от възприятието дърво.
Спрямо определено възприятие аз мога да излъча само едно съвсем определено понятие от общата понятийна система.
Чрез мисленето взаимовръзката между понятие и възприятие се определя косвено и обективно въз основа на възприятието. Връзката на възприятието с неговото понятие се разкрива след акта на възприемането, но съпринадлежността им е заложена в самия предмет. Процесът придобива друг вид, когато се разглежда познанието и проявяващото се в него отношение на човека към света. В предходното изложение бе направен опит да се покаже, че изясняването на това отношение е възможно посредством едно насочено към него непредубедено наблюдение. Правилното разбиране на това наблюдение води до убеждението, че мисленето като обособена в себе си същност може да се съзерцава пряко.
към текста >>
Чрез мисленето взаимовръзката между понятие и
възприятие
се определя косвено и обективно въз основа на
възприятие
то.
ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА За познанието понятието дърво е обусловено от възприятието дърво. Спрямо определено възприятие аз мога да излъча само едно съвсем определено понятие от общата понятийна система.
Чрез мисленето взаимовръзката между понятие и възприятие се определя косвено и обективно въз основа на възприятието.
Връзката на възприятието с неговото понятие се разкрива след акта на възприемането, но съпринадлежността им е заложена в самия предмет. Процесът придобива друг вид, когато се разглежда познанието и проявяващото се в него отношение на човека към света. В предходното изложение бе направен опит да се покаже, че изясняването на това отношение е възможно посредством едно насочено към него непредубедено наблюдение. Правилното разбиране на това наблюдение води до убеждението, че мисленето като обособена в себе си същност може да се съзерцава пряко. Който смята, че за обясняване на мисленето като такова е необходимо да привлича нещо друго, например физически процеси в мозъка или пък несъзнателни духовни процеси, протичащи отвъд наблюдаваното съзнателно мислене, той недооценява това, което му дава непредубеденото наблюдение на мисленето.
към текста >>
Връзката на
възприятие
то с неговото понятие се разкрива след акта на възприемането, но съпринадлежността им е заложена в самия предмет.
ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА За познанието понятието дърво е обусловено от възприятието дърво. Спрямо определено възприятие аз мога да излъча само едно съвсем определено понятие от общата понятийна система. Чрез мисленето взаимовръзката между понятие и възприятие се определя косвено и обективно въз основа на възприятието.
Връзката на възприятието с неговото понятие се разкрива след акта на възприемането, но съпринадлежността им е заложена в самия предмет.
Процесът придобива друг вид, когато се разглежда познанието и проявяващото се в него отношение на човека към света. В предходното изложение бе направен опит да се покаже, че изясняването на това отношение е възможно посредством едно насочено към него непредубедено наблюдение. Правилното разбиране на това наблюдение води до убеждението, че мисленето като обособена в себе си същност може да се съзерцава пряко. Който смята, че за обясняване на мисленето като такова е необходимо да привлича нещо друго, например физически процеси в мозъка или пък несъзнателни духовни процеси, протичащи отвъд наблюдаваното съзнателно мислене, той недооценява това, което му дава непредубеденото наблюдение на мисленето. По време на наблюдението наблюдаващият мисленето живее непосредствено в една духовна, опираща се на себе си същностна дейност.
към текста >>
При съзерцаване на самото мислене става сливане на две неща, които иначе винаги трябва да се явяват поотделно: Понятието и
възприятие
то.
В предходното изложение бе направен опит да се покаже, че изясняването на това отношение е възможно посредством едно насочено към него непредубедено наблюдение. Правилното разбиране на това наблюдение води до убеждението, че мисленето като обособена в себе си същност може да се съзерцава пряко. Който смята, че за обясняване на мисленето като такова е необходимо да привлича нещо друго, например физически процеси в мозъка или пък несъзнателни духовни процеси, протичащи отвъд наблюдаваното съзнателно мислене, той недооценява това, което му дава непредубеденото наблюдение на мисленето. По време на наблюдението наблюдаващият мисленето живее непосредствено в една духовна, опираща се на себе си същностна дейност. Дори може да се каже, че който иска да схване същността на духовното във вида, в който тя се представя на човека най-напред, може да го стори, чрез основаващото се на самото себе си мислене.
При съзерцаване на самото мислене става сливане на две неща, които иначе винаги трябва да се явяват поотделно: Понятието и възприятието.
Който не го проумява, той ще вижда в понятията, създавани въз основа на възприятия, само смътни копия на тези възприятия, а възприятията ще му припомнят истинската действителност. По образец на възприемания свят той ще си изгради и един метафизически свят и в зависимост от своите представи ще го нарече атомен свят, света на волята, неосъзнат свят на духа и т.н. И няма да забележи, че с всичко това хипотетично си е изградил един просто метафизически свят, по образец на света на своите възприятия. А който прозре как стоят нещата с мисленето, той ще разбере, че във възприятието се съдържа само една част от действителността и че другата спадаща към нея част, която в крайна сметка я представя като цялостна действителност, се изживява в мисловното проникване на възприятието. В онова, което в съзнанието му се явява като мислене, той няма да вижда смътно копие на някаква действителност, а една основаваща се на себе си духовна реалност.
към текста >>
А който прозре как стоят нещата с мисленето, той ще разбере, че във
възприятие
то се съдържа само една част от действителността и че другата спадаща към нея част, която в крайна сметка я представя като цялостна действителност, се изживява в мисловното проникване на
възприятие
то.
Дори може да се каже, че който иска да схване същността на духовното във вида, в който тя се представя на човека най-напред, може да го стори, чрез основаващото се на самото себе си мислене. При съзерцаване на самото мислене става сливане на две неща, които иначе винаги трябва да се явяват поотделно: Понятието и възприятието. Който не го проумява, той ще вижда в понятията, създавани въз основа на възприятия, само смътни копия на тези възприятия, а възприятията ще му припомнят истинската действителност. По образец на възприемания свят той ще си изгради и един метафизически свят и в зависимост от своите представи ще го нарече атомен свят, света на волята, неосъзнат свят на духа и т.н. И няма да забележи, че с всичко това хипотетично си е изградил един просто метафизически свят, по образец на света на своите възприятия.
А който прозре как стоят нещата с мисленето, той ще разбере, че във възприятието се съдържа само една част от действителността и че другата спадаща към нея част, която в крайна сметка я представя като цялостна действителност, се изживява в мисловното проникване на възприятието.
В онова, което в съзнанието му се явява като мислене, той няма да вижда смътно копие на някаква действителност, а една основаваща се на себе си духовна реалност. За нея той може да каже, че в съзнанието му тя се явява чрез интуиция. Интуицията е протичащото в чисто духовната сфера съзнателно изживяване на едно чисто духовно съдържание. Същината на мисленето може да бъде схваната само чрез интуиция. Едва след като сме се добрали до постигнатото чрез непредубедено наблюдение признаване на тази истина за интуитивната същност на мисленето, става възможно да се открие пътят за разглеждане на телесно- душевната организация на човека: Установява се, че тази организация с нищо не влияе върху същността на мисленето.
към текста >>
Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното
възприятие
предизвиква волевия акт.
Движещите сили на нравствеността можем да открием, като проверим от кои елементи е съставен индивидуалният живот. Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане. Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие. Движещата сила на човека, която се има предвид тук, се нарича просто нагон. Чрез него се осъществява задоволяването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.).
Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт.
Този вид мотивиране на волята, който поначало е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на по-висшите сетива. След възприемането на някакъв процес във външния свят ние - без по-нататъшен размисъл и без да свързваме възприятието с някое особено чувство - произвеждаме действие, както е прието в конвенционалното общуване с хората. Движещата сила за подобни действия се означава като такт или нравствен вкус. Колкото по-често такова непосредствено предизвикване на едно действие се извършва чрез едно възприятие, толкова съответният човек ще се оказва по-пригоден да действа изцяло под влияние на такта, тоест тактът ще стане негово характерологично начало. Втората сфера на човешкия живот е чувстването.
към текста >>
След възприемането на някакъв процес във външния свят ние - без по-нататъшен размисъл и без да свързваме
възприятие
то с някое особено чувство - произвеждаме действие, както е прието в конвенционалното общуване с хората.
Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие. Движещата сила на човека, която се има предвид тук, се нарича просто нагон. Чрез него се осъществява задоволяването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.). Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт. Този вид мотивиране на волята, който поначало е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на по-висшите сетива.
След възприемането на някакъв процес във външния свят ние - без по-нататъшен размисъл и без да свързваме възприятието с някое особено чувство - произвеждаме действие, както е прието в конвенционалното общуване с хората.
Движещата сила за подобни действия се означава като такт или нравствен вкус. Колкото по-често такова непосредствено предизвикване на едно действие се извършва чрез едно възприятие, толкова съответният човек ще се оказва по-пригоден да действа изцяло под влияние на такта, тоест тактът ще стане негово характерологично начало. Втората сфера на човешкия живот е чувстването. Към възприятията от външния свят се присъединяват определени чувства. Тези чувства могат да станат движещи сили на действията.
към текста >>
Колкото по-често такова непосредствено предизвикване на едно действие се извършва чрез едно
възприятие
, толкова съответният човек ще се оказва по-пригоден да действа изцяло под влияние на такта, тоест тактът ще стане негово характерологично начало.
Чрез него се осъществява задоволяването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.). Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт. Този вид мотивиране на волята, който поначало е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на по-висшите сетива. След възприемането на някакъв процес във външния свят ние - без по-нататъшен размисъл и без да свързваме възприятието с някое особено чувство - произвеждаме действие, както е прието в конвенционалното общуване с хората. Движещата сила за подобни действия се означава като такт или нравствен вкус.
Колкото по-често такова непосредствено предизвикване на едно действие се извършва чрез едно възприятие, толкова съответният човек ще се оказва по-пригоден да действа изцяло под влияние на такта, тоест тактът ще стане негово характерологично начало.
Втората сфера на човешкия живот е чувстването. Към възприятията от външния свят се присъединяват определени чувства. Тези чувства могат да станат движещи сили на действията. При вида на гладуващ човек съчувствието ми към него може да представлява движеща сила за моите действия. Такива чувства са например чувството за срам, гордостта, чувството за чест, смирението, разкаянието, съчувствието, чувството за отмъщение и благодарност, пиететът, верността, чувството на обич и дълг.*/* Пълен списък на принципите на нравствеността е приведен (от гледна точка на метафизическия реализъм) във „Феноменология на нравственото съзнание" от Едуард фон Хартман.
към текста >>
Това става тогава, когато в съзнанието ни определени типични образи на действия са се свързали с представи за някои положения в живота така тясно, че в дадения случай ние - прескачайки всяко основаващо се на опита размишление - след
възприятие
то преминаваме направо към волята.
Представи стават мотиви поради това, че в живота си ние постоянно свързваме някои цели на волята с възприятия, които непрестанно се повтарят в повече или по-малко модифицирана форма. Ето защо в съзнанието на хора, на които не липсва известен опит, при определени възприятия винаги изникват и представите за действия, които те са извършвали или са виждали да бъдат извършвани в аналогичен случай. На тях тези представи им се явяват като определящи образци при всички по-късни решения, те стават съставки на тяхното характерологично начало. Означената по този начин движеща сила на волята можем да наречем практически опит. Постепенно практическият опит преминава в чисто тактични действия.
Това става тогава, когато в съзнанието ни определени типични образи на действия са се свързали с представи за някои положения в живота така тясно, че в дадения случай ние - прескачайки всяко основаващо се на опита размишление - след възприятието преминаваме направо към волята.
Висша степен на индивидуалния живот е понятийното мислене без оглед на определено възприятийно съдържание. Съдържанието на дадено понятие ние определяме чрез чиста интуиция от идейната сфера. Първоначално едно такова понятие не съдържа отношение към определени възприятия. Ако към волевият акт пристъпваме под влияние на едно опиращо се на възприятие понятие, тоест на една представа, тогава именно това възприятие ни мотивира по околен път чрез понятийното мислене. Ако действаме под влияние на интуиции, тогава движеща сила на нашето действие е чистото мислене.
към текста >>
Ако към волевият акт пристъпваме под влияние на едно опиращо се на
възприятие
понятие, тоест на една представа, тогава именно това
възприятие
ни мотивира по околен път чрез понятийното мислене.
Постепенно практическият опит преминава в чисто тактични действия. Това става тогава, когато в съзнанието ни определени типични образи на действия са се свързали с представи за някои положения в живота така тясно, че в дадения случай ние - прескачайки всяко основаващо се на опита размишление - след възприятието преминаваме направо към волята. Висша степен на индивидуалния живот е понятийното мислене без оглед на определено възприятийно съдържание. Съдържанието на дадено понятие ние определяме чрез чиста интуиция от идейната сфера. Първоначално едно такова понятие не съдържа отношение към определени възприятия.
Ако към волевият акт пристъпваме под влияние на едно опиращо се на възприятие понятие, тоест на една представа, тогава именно това възприятие ни мотивира по околен път чрез понятийното мислене.
Ако действаме под влияние на интуиции, тогава движеща сила на нашето действие е чистото мислене. Тъй като във философията е обичайно чистата мисловна способност да се означава като разум, оправдано би било очертаната на тази степен морална движеща сила да се нарича практически разум. Най-ясно тази движеща сила на волята е разисквана от Крайенбюл („филозофише монатсхефте", т. XVIII, бр. 3). Аз причислявам статията му по този въпрос към най-значителните произведения на съвременната философия и по-точно на етиката.
към текста >>
Но висшият мислим нравствен принцип е този, който не съдържа по начало такава връзка, а произтича от извора на чистата интуиция и едва подир туй търси връзката с
възприятие
то (с живота).
За онзи, който свързва културните ценности с чувството на удоволствие, културният напредък се оказва частен случай на предходния морален принцип. Той ще трябва само да се примири със загиването и разрушаването на някои неща, които също допринасят за благото на човечеството. Но възможно е също така в културния напредък - отделно от свързаното с него чувство на удоволствие - някой да съзира нравствена необходимост. В такъв случай за него културният напредък е самостоятелен морален принцип редом с предходния. Както максимата за всеобщото благо, така и тази за културния напредък се основават на представата, тоест на връзката, която се придава на съдържанието на нравствените идеи за определени изживявания (възприятия).
Но висшият мислим нравствен принцип е този, който не съдържа по начало такава връзка, а произтича от извора на чистата интуиция и едва подир туй търси връзката с възприятието (с живота).
Тук определянето на това, какво да се желае, изхожда от по-друга инстанция в сравнение с предходните случаи. Който се придържа към нравствения принцип за всеобщото благо, той при всички свои действия първо ще се запита какво допринасят идеалите му за това всеобщо благо. Точно така ще постъпи и привърженикът на нравствения принцип за културния напредък. Има обаче един по-висш принцип, който в отделния случай не изхожда от определена единична нравствена цел, а отдава определено значение на всички нравствени максими и винаги пита дали в съответния случай по-важен е единият или другият морален принцип. Възможно е някой при дадени условия да счете за редно да превърне в мотив за своите действия насърчаването на културния напредък, при други условия - подобряването на всеобщото благо, в трети случай - подобряването на собственото си благо.
към текста >>
При нещото от външния свят идеята се определя чрез
възприятие
то; ние сме си свършили работата, щом сме познали взаимовръзката между идея и
възприятие
.
Наистина хора ние сме все пак само дотолкова, доколкото сме свободни. Мнозина ще кажат, това е един идеал. Несъмнено, но идеал, който изплува като реален елемент на повърхността на нашето същество. Това не е някакъв измислен или мечтан идеал, а жив и ясно проявяващ се дори в най-несъвършената форма на своето битие. Ако човекът беше просто природно творение, тогава щеше да бъде безсмислено да се издирват идеали, тоест идеи, които в момента не действат, но чието осъществяване се цели.
При нещото от външния свят идеята се определя чрез възприятието; ние сме си свършили работата, щом сме познали взаимовръзката между идея и възприятие.
При човека това не е така. Целокупността на неговото съществуване не се определя без самия него; неговото истинско понятие като нравствен човек (свободен дух) не е предварително обективно съчетано с възприятийния образ „човек", та едва подир това да бъде установено чрез познанието. Човекът от само себе си трябва да съедини своето понятие с възприятието „човек". Тук понятие и възприятие се покриват, само ако човекът сам осъществи тяхното покриване. А това ще му се удаде, само ако е намерил понятието за свободен Дух, сиреч своето собствено понятие.
към текста >>
Човекът от само себе си трябва да съедини своето понятие с
възприятие
то „човек".
Това не е някакъв измислен или мечтан идеал, а жив и ясно проявяващ се дори в най-несъвършената форма на своето битие. Ако човекът беше просто природно творение, тогава щеше да бъде безсмислено да се издирват идеали, тоест идеи, които в момента не действат, но чието осъществяване се цели. При нещото от външния свят идеята се определя чрез възприятието; ние сме си свършили работата, щом сме познали взаимовръзката между идея и възприятие. При човека това не е така. Целокупността на неговото съществуване не се определя без самия него; неговото истинско понятие като нравствен човек (свободен дух) не е предварително обективно съчетано с възприятийния образ „човек", та едва подир това да бъде установено чрез познанието.
Човекът от само себе си трябва да съедини своето понятие с възприятието „човек".
Тук понятие и възприятие се покриват, само ако човекът сам осъществи тяхното покриване. А това ще му се удаде, само ако е намерил понятието за свободен Дух, сиреч своето собствено понятие. Спрямо обективния свят нашето органично устройство прокарва граница между възприятие и понятие; познанието преодолява тази граница. В субективната природа такава граница съществува не по-малко; човекът я преодолява в хода на своето развитие, като в проявлението си оформя понятието за самия себе си. Така и интелектуалният, и нравственият живот на човека ни довежда до неговата двойствена природа: Възприемането (непосредственото изживяване) и мисленето.
към текста >>
Тук понятие и
възприятие
се покриват, само ако човекът сам осъществи тяхното покриване.
Ако човекът беше просто природно творение, тогава щеше да бъде безсмислено да се издирват идеали, тоест идеи, които в момента не действат, но чието осъществяване се цели. При нещото от външния свят идеята се определя чрез възприятието; ние сме си свършили работата, щом сме познали взаимовръзката между идея и възприятие. При човека това не е така. Целокупността на неговото съществуване не се определя без самия него; неговото истинско понятие като нравствен човек (свободен дух) не е предварително обективно съчетано с възприятийния образ „човек", та едва подир това да бъде установено чрез познанието. Човекът от само себе си трябва да съедини своето понятие с възприятието „човек".
Тук понятие и възприятие се покриват, само ако човекът сам осъществи тяхното покриване.
А това ще му се удаде, само ако е намерил понятието за свободен Дух, сиреч своето собствено понятие. Спрямо обективния свят нашето органично устройство прокарва граница между възприятие и понятие; познанието преодолява тази граница. В субективната природа такава граница съществува не по-малко; човекът я преодолява в хода на своето развитие, като в проявлението си оформя понятието за самия себе си. Така и интелектуалният, и нравственият живот на човека ни довежда до неговата двойствена природа: Възприемането (непосредственото изживяване) и мисленето. Интелектуалният живот превъзмогва двойствената природа чрез познанието, а нравственият - чрез фактическото осъществяване на свободния Дух.
към текста >>
Спрямо обективния свят нашето органично устройство прокарва граница между
възприятие
и понятие; познанието преодолява тази граница.
При човека това не е така. Целокупността на неговото съществуване не се определя без самия него; неговото истинско понятие като нравствен човек (свободен дух) не е предварително обективно съчетано с възприятийния образ „човек", та едва подир това да бъде установено чрез познанието. Човекът от само себе си трябва да съедини своето понятие с възприятието „човек". Тук понятие и възприятие се покриват, само ако човекът сам осъществи тяхното покриване. А това ще му се удаде, само ако е намерил понятието за свободен Дух, сиреч своето собствено понятие.
Спрямо обективния свят нашето органично устройство прокарва граница между възприятие и понятие; познанието преодолява тази граница.
В субективната природа такава граница съществува не по-малко; човекът я преодолява в хода на своето развитие, като в проявлението си оформя понятието за самия себе си. Така и интелектуалният, и нравственият живот на човека ни довежда до неговата двойствена природа: Възприемането (непосредственото изживяване) и мисленето. Интелектуалният живот превъзмогва двойствената природа чрез познанието, а нравственият - чрез фактическото осъществяване на свободния Дух. Всяко същество има свое вродено понятие (закона за неговото битие и действие), но при външните неща то е неразривно свързано с възприятието и едва в нашия духовен организъм бива отделено от него. При самия човек понятието и възприятието първоначално са фактически разделени, за да бъдат съединени от него също така фактически.
към текста >>
Всяко същество има свое вродено понятие (закона за неговото битие и действие), но при външните неща то е неразривно свързано с
възприятие
то и едва в нашия духовен организъм бива отделено от него.
А това ще му се удаде, само ако е намерил понятието за свободен Дух, сиреч своето собствено понятие. Спрямо обективния свят нашето органично устройство прокарва граница между възприятие и понятие; познанието преодолява тази граница. В субективната природа такава граница съществува не по-малко; човекът я преодолява в хода на своето развитие, като в проявлението си оформя понятието за самия себе си. Така и интелектуалният, и нравственият живот на човека ни довежда до неговата двойствена природа: Възприемането (непосредственото изживяване) и мисленето. Интелектуалният живот превъзмогва двойствената природа чрез познанието, а нравственият - чрез фактическото осъществяване на свободния Дух.
Всяко същество има свое вродено понятие (закона за неговото битие и действие), но при външните неща то е неразривно свързано с възприятието и едва в нашия духовен организъм бива отделено от него.
При самия човек понятието и възприятието първоначално са фактически разделени, за да бъдат съединени от него също така фактически. Някой може да възрази: На нашето възприятие за човека всеки миг от неговия живот отговаря определено понятие, точно както е положението при всяко друго нещо. Аз мога да си съставя понятие за някакъв шаблонен човек, но такова понятие може да ми е дадено и като възприятие; прибавя ли към него и понятието свободен Дух, тогава ще имам две понятия за същия обект. Този начин на мислене е едностранчив. Бидейки обект на възприемане, аз съм подложен на непрекъснато изменение.
към текста >>
При самия човек понятието и
възприятие
то първоначално са фактически разделени, за да бъдат съединени от него също така фактически.
Спрямо обективния свят нашето органично устройство прокарва граница между възприятие и понятие; познанието преодолява тази граница. В субективната природа такава граница съществува не по-малко; човекът я преодолява в хода на своето развитие, като в проявлението си оформя понятието за самия себе си. Така и интелектуалният, и нравственият живот на човека ни довежда до неговата двойствена природа: Възприемането (непосредственото изживяване) и мисленето. Интелектуалният живот превъзмогва двойствената природа чрез познанието, а нравственият - чрез фактическото осъществяване на свободния Дух. Всяко същество има свое вродено понятие (закона за неговото битие и действие), но при външните неща то е неразривно свързано с възприятието и едва в нашия духовен организъм бива отделено от него.
При самия човек понятието и възприятието първоначално са фактически разделени, за да бъдат съединени от него също така фактически.
Някой може да възрази: На нашето възприятие за човека всеки миг от неговия живот отговаря определено понятие, точно както е положението при всяко друго нещо. Аз мога да си съставя понятие за някакъв шаблонен човек, но такова понятие може да ми е дадено и като възприятие; прибавя ли към него и понятието свободен Дух, тогава ще имам две понятия за същия обект. Този начин на мислене е едностранчив. Бидейки обект на възприемане, аз съм подложен на непрекъснато изменение. Като дете съм бил един, като юноша и мъж - друг.
към текста >>
Някой може да възрази: На нашето
възприятие
за човека всеки миг от неговия живот отговаря определено понятие, точно както е положението при всяко друго нещо.
В субективната природа такава граница съществува не по-малко; човекът я преодолява в хода на своето развитие, като в проявлението си оформя понятието за самия себе си. Така и интелектуалният, и нравственият живот на човека ни довежда до неговата двойствена природа: Възприемането (непосредственото изживяване) и мисленето. Интелектуалният живот превъзмогва двойствената природа чрез познанието, а нравственият - чрез фактическото осъществяване на свободния Дух. Всяко същество има свое вродено понятие (закона за неговото битие и действие), но при външните неща то е неразривно свързано с възприятието и едва в нашия духовен организъм бива отделено от него. При самия човек понятието и възприятието първоначално са фактически разделени, за да бъдат съединени от него също така фактически.
Някой може да възрази: На нашето възприятие за човека всеки миг от неговия живот отговаря определено понятие, точно както е положението при всяко друго нещо.
Аз мога да си съставя понятие за някакъв шаблонен човек, но такова понятие може да ми е дадено и като възприятие; прибавя ли към него и понятието свободен Дух, тогава ще имам две понятия за същия обект. Този начин на мислене е едностранчив. Бидейки обект на възприемане, аз съм подложен на непрекъснато изменение. Като дете съм бил един, като юноша и мъж - друг. Дори всеки миг възприятийният ми образ е по-различен, отколкото в предходните.
към текста >>
Аз мога да си съставя понятие за някакъв шаблонен човек, но такова понятие може да ми е дадено и като
възприятие
; прибавя ли към него и понятието свободен Дух, тогава ще имам две понятия за същия обект.
Така и интелектуалният, и нравственият живот на човека ни довежда до неговата двойствена природа: Възприемането (непосредственото изживяване) и мисленето. Интелектуалният живот превъзмогва двойствената природа чрез познанието, а нравственият - чрез фактическото осъществяване на свободния Дух. Всяко същество има свое вродено понятие (закона за неговото битие и действие), но при външните неща то е неразривно свързано с възприятието и едва в нашия духовен организъм бива отделено от него. При самия човек понятието и възприятието първоначално са фактически разделени, за да бъдат съединени от него също така фактически. Някой може да възрази: На нашето възприятие за човека всеки миг от неговия живот отговаря определено понятие, точно както е положението при всяко друго нещо.
Аз мога да си съставя понятие за някакъв шаблонен човек, но такова понятие може да ми е дадено и като възприятие; прибавя ли към него и понятието свободен Дух, тогава ще имам две понятия за същия обект.
Този начин на мислене е едностранчив. Бидейки обект на възприемане, аз съм подложен на непрекъснато изменение. Като дете съм бил един, като юноша и мъж - друг. Дори всеки миг възприятийният ми образ е по-различен, отколкото в предходните. Тези изменения могат да протичат в смисъл, че в тях се проявява все същият (шаблонен човек) или че те представляват израз на свободния Дух.
към текста >>
38.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
Но монизмът придава на идеята и на
възприятие
то еднакво значение.
Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи. Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си". Монизмът ще трябва да признае частичната правота на наивния реализъм, защото той признава правотата на света на възприятията. Който не е способен да произвежда нравствените идеи чрез интуиция, той трябва да ги приема от други хора. Доколкото човекът приема нравствените си принципи отвън, той действително е несвободен.
Но монизмът придава на идеята и на възприятието еднакво значение.
А идеята може да се появи в човешкия индивид. Доколкото човекът следва подтиците си от тази страна, той се чувства свободен. Монизмът обаче отрича всяка правота на просто умозаключаващата метафизика, сиреч и на подтиците за действие, произтичащи от така нареченото „Същество само за себе си". Според монистичното схващане човекът може да действа несвободно, ако следва една възприемаема външна принуда; той може да действа свободно, ако се вслуша единствено в самия себе си. Монизмът не може да признае една неосъзната принуда, криеща се зад възприятие и понятие.
към текста >>
Монизмът не може да признае една неосъзната принуда, криеща се зад
възприятие
и понятие.
Но монизмът придава на идеята и на възприятието еднакво значение. А идеята може да се появи в човешкия индивид. Доколкото човекът следва подтиците си от тази страна, той се чувства свободен. Монизмът обаче отрича всяка правота на просто умозаключаващата метафизика, сиреч и на подтиците за действие, произтичащи от така нареченото „Същество само за себе си". Според монистичното схващане човекът може да действа несвободно, ако следва една възприемаема външна принуда; той може да действа свободно, ако се вслуша единствено в самия себе си.
Монизмът не може да признае една неосъзната принуда, криеща се зад възприятие и понятие.
Когато някой твърди за дадено действие на своя ближен, че било извършено несвободно, той трябва да посочи в рамките на възприемаемия свят нещото или човека, или пък институцията, подбудили някого към съответното действие; ако авторът на твърдението се позовава на причини за действието извън сетивно и духовно реалния свят, тогава монизмът не може да приеме едно такова твърдение. Според монистичното схващане човекът действа отчасти несвободно, отчасти свободно. Той се оказва несвободен в света на възприятията, а в себе си осъществява свободния Дух. За привърженика на монизма нравствените заповеди, които просто умозаключавашият метафизик трябва да разглежда като еманации на една по-висша сила, представляват мисли на хората, за него нравствения ред в света не е копие нито на някакъв механичен ред в природата, нито на някакъв всемирен ред извън човека, а изцяло свободно човешко дело. Човекът няма за задача да налага в света волята на някакво намиращо се извън него същество, а трябва да прокарва своята собствена воля; той не осъществява решенията и намеренията на друго същество, а своите собствени.
към текста >>
39.
13. ВСЕМИРНА ЦЕЛ И ЦЕЛ НА ЖИВОТА (ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧОВЕКА)
GA_4 Философия на свободата
При процеса, който се разчленява на причина и следствие, проличава разликата между
възприятие
и понятие.
Истински действителна целесъобразност има само тогава, когато в противовес на причинно-следствената връзка, където предходното събитие определя някое по-късно, последователността е обратна, и следващото събитие влияе определящо върху по-ранното. Преди всичко това е налице само при човешки действия. Човекът извършва дадено действие, като предварително си го представя и тази представа мотивира неговото действие. С помощта на представата по-късното, тоест действието, влияе върху по-ранното, тоест действащия човек. За целесъобразната взаимовръзка обаче този обиколен път посредством представата е безспорно необходим.
При процеса, който се разчленява на причина и следствие, проличава разликата между възприятие и понятие.
Възприятието за причината предхожда възприятието за следствието; в нашето съзнание причина и следствие щяха да останат просто успоредно съществуващи, ако не можехме да ги свържем чрез съответстващите им понятия. Възприятието за следствието може само да следва възприятието за причината. Ако следствието трябва да окаже реално влияние върху причината, това е възможно единствено чрез понятийния фактор. Защото възприятийният фактор на следствието изобщо не е налице преди този на причината. Ако някой твърди, че дървесният цвят е цел на корена, тоест че първият оказва влияние върху втория, това твърдение се отнася само за фактора при цвета, който той мисловно констатира при него.
към текста >>
Възприятие
то за причината предхожда
възприятие
то за следствието; в нашето съзнание причина и следствие щяха да останат просто успоредно съществуващи, ако не можехме да ги свържем чрез съответстващите им понятия.
Преди всичко това е налице само при човешки действия. Човекът извършва дадено действие, като предварително си го представя и тази представа мотивира неговото действие. С помощта на представата по-късното, тоест действието, влияе върху по-ранното, тоест действащия човек. За целесъобразната взаимовръзка обаче този обиколен път посредством представата е безспорно необходим. При процеса, който се разчленява на причина и следствие, проличава разликата между възприятие и понятие.
Възприятието за причината предхожда възприятието за следствието; в нашето съзнание причина и следствие щяха да останат просто успоредно съществуващи, ако не можехме да ги свържем чрез съответстващите им понятия.
Възприятието за следствието може само да следва възприятието за причината. Ако следствието трябва да окаже реално влияние върху причината, това е възможно единствено чрез понятийния фактор. Защото възприятийният фактор на следствието изобщо не е налице преди този на причината. Ако някой твърди, че дървесният цвят е цел на корена, тоест че първият оказва влияние върху втория, това твърдение се отнася само за фактора при цвета, който той мисловно констатира при него. По време на възникването на корена възприятийният фактор на цвета още не съществува.
към текста >>
Възприятие
то за следствието може само да следва
възприятие
то за причината.
Човекът извършва дадено действие, като предварително си го представя и тази представа мотивира неговото действие. С помощта на представата по-късното, тоест действието, влияе върху по-ранното, тоест действащия човек. За целесъобразната взаимовръзка обаче този обиколен път посредством представата е безспорно необходим. При процеса, който се разчленява на причина и следствие, проличава разликата между възприятие и понятие. Възприятието за причината предхожда възприятието за следствието; в нашето съзнание причина и следствие щяха да останат просто успоредно съществуващи, ако не можехме да ги свържем чрез съответстващите им понятия.
Възприятието за следствието може само да следва възприятието за причината.
Ако следствието трябва да окаже реално влияние върху причината, това е възможно единствено чрез понятийния фактор. Защото възприятийният фактор на следствието изобщо не е налице преди този на причината. Ако някой твърди, че дървесният цвят е цел на корена, тоест че първият оказва влияние върху втория, това твърдение се отнася само за фактора при цвета, който той мисловно констатира при него. По време на възникването на корена възприятийният фактор на цвета още не съществува. За целесъобразната взаимовръзка е необходима не само идейната законосъобразна взаимовръзка на по-късното с по-ранното, но освен туй и понятието (законът) за следствието трябва да влияе на причината реално, чрез един възприемаем процес.
към текста >>
Там, където за нашето
възприятие
се проявява закономерна връзка между причина и следствие, дуалистът може да допусне, че виждаме само копието на една взаимовръзка, в която абсолютната всемирна същност е реализирала своите цели.
Тази законосъобразност обаче не бива да се смесва със законосъобразността на субективните човешки действия. Абсолютно необходимо за наличието на цел е действащата причина да бъде понятие, и то понятието за следствието. Но в природата никъде не могат да се открият понятия като причина; оказва се, че понятието винаги представлява само идейната взаимовръзка между причина и следствие. Причини в природата съществуват само под формата на възприятия. Дуализмът може да говори за всемирни и природни цели.
Там, където за нашето възприятие се проявява закономерна връзка между причина и следствие, дуалистът може да допусне, че виждаме само копието на една взаимовръзка, в която абсолютната всемирна същност е реализирала своите цели.
Ведно с абсолютната, неподлежаща на изживяване, а само хипотетично изведена всемирна същност, за монизма отпада и основанието за допускане на всемирни и природни цели. Добавка към новото издание (1918 г.). При едно свободно от предразсъдъци премисляне на казаното тук не може да се стигне до извода, че със своето отрицание на представата за целесъобразност по отношение на извънчовешки факти авторът на това изложение е заел позицията на онези мислители, които чрез отхвърляне на това понятие си създават възможността да схващат всичко извън човешките действия - а впоследствие и тях самите - като изцяло природен процес. От такъв извод би трябвало да предпазва самото обстоятелство, че в тази книга мисловният процес е представен като чисто духовен. Ако тук мисълта за цел се отхвърля и по отношение на духовния, намиращ се извън човешките действия свят, причината за това е, че в този свят се проявява нещо по-висше в сравнение с целта, намираща откровение в човечеството.
към текста >>
40.
14. НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ)
GA_4 Философия на свободата
За несвободния дух причината, поради която той отделя определена интуиция от своя свят на идеите, за да я положи в основата на едно действие, се намира в дадения му
възприятие
н свят, тоест в досегашните му преживявания.
НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ) /* Бележка на редактора: В оригиналния текст на заглавието на XIIглава - Нравствено въображение - отговаря буквално преведено„Моралната фантазия". Моралната фантазия е термин въведен от Рудолф Щайнер, има специфична окраска и не се среща често в обичайната философска литература. Читателят следва да се съобразява с горното, тъй като терминът „морална фантазия" се среща и в следващите страници, преведен с „нравствено въображение"./ Свободният дух действа по свои импулси, а именно интуиции, мисловно подбрани от целостта на неговия свят на идеите.
За несвободния дух причината, поради която той отделя определена интуиция от своя свят на идеите, за да я положи в основата на едно действие, се намира в дадения му възприятиен свят, тоест в досегашните му преживявания.
Преди да стигне до някакво решение, той си спомня как някой е постъпил или е смятал за правилно да постъпи в аналогичен на неговия случай, или пък какво Бог е заповядал относно този случай и така нататък, и действа в зависимост от това. За свободния дух тези предварителни условия не са единствените подтици към действие. Той взема едно направо първично решение, без да се интересува как други са постъпвали в подобен случай и каква заповед съществува за това. Той има чисто идейни причини, които го подбуждат да излъчи измежду множеството свои понятия едно точно определено и да го претвори в дело. Неговото действие обаче ще бъде част от възприемаемата действителност.
към текста >>
Към него то ще може да се отнася по същия начин, както едно понятие се отнася изобщо към дадено
възприятие
, например понятието за лъв към един отделен лъв.
Той има чисто идейни причини, които го подбуждат да излъчи измежду множеството свои понятия едно точно определено и да го претвори в дело. Неговото действие обаче ще бъде част от възприемаемата действителност. Следователно извършеното от него ще бъде тъждествено с едно съвсем определено възприятийно съдържание. Понятието ще трябва да се осъществи в един конкретен отделен процес. Самото понятие не ще може да съдържа този отделен случай.
Към него то ще може да се отнася по същия начин, както едно понятие се отнася изобщо към дадено възприятие, например понятието за лъв към един отделен лъв.
Междинно звено между понятието и възприятието е представата (срв. стр.99 и сл.). За несвободния дух това междинно звено по начало е дадено. В съзнанието му мотивите по начало съществуват като представи. Ако иска да извърши нещо, той го прави така, както го е видял или както му е заповядано за отделния случай.
към текста >>
Междинно звено между понятието и
възприятие
то е представата (срв.
Неговото действие обаче ще бъде част от възприемаемата действителност. Следователно извършеното от него ще бъде тъждествено с едно съвсем определено възприятийно съдържание. Понятието ще трябва да се осъществи в един конкретен отделен процес. Самото понятие не ще може да съдържа този отделен случай. Към него то ще може да се отнася по същия начин, както едно понятие се отнася изобщо към дадено възприятие, например понятието за лъв към един отделен лъв.
Междинно звено между понятието и възприятието е представата (срв.
стр.99 и сл.). За несвободния дух това междинно звено по начало е дадено. В съзнанието му мотивите по начало съществуват като представи. Ако иска да извърши нещо, той го прави така, както го е видял или както му е заповядано за отделния случай. Поради това авторитетът действа най-добре чрез примери, тоест чрез предаване на точно определени отделни действия в съзнанието на несвободния дух.
към текста >>
За преобразуването на определен обект на възприемането или на съвкупност от такива обекти в съответствие с дадена морална представа човек трябва да е схванал законосъобразното съдържание (дотогавашния принцип на действие, който човек иска да обнови или да му даде нова насока) на този образ на
възприятие
то.
Затова и само хора с нравствено въображение са действително морално продуктивни. Елементарните проповедници на морал, сиреч хората, които надълго и нашироко излагат нравствени правила, без да могат да ги превъплътят в конкретни представи, са морално непродуктивни. Те приличат на критиците, които умеят смислено да разясняват какви качества трябва да притежава една художествена творба, но не са в състояние лично да създадат абсолютно нищо. За да осъществи своите представи, нравственото въображение трябва да посегне към определена област от възприятия. Действието на човека не създава възприятия, а преоформя наличните възприятия и им придава нов облик.
За преобразуването на определен обект на възприемането или на съвкупност от такива обекти в съответствие с дадена морална представа човек трябва да е схванал законосъобразното съдържание (дотогавашния принцип на действие, който човек иска да обнови или да му даде нова насока) на този образ на възприятието.
Освен туй трябва да се намери начинът, по който тази законосъобразност може да се превърне в нова. Тази част на моралната активност почива върху знания за света на явленията, за който става въпрос. Следователно тя трябва да се търси в някой клон на научното познание въобще. Така редом с моралната идейна способност* и с нравственото въображение моралните действия предполагат способността за преоформяне на света на възприятията, без да се накърни подчинената му на природните закони взаимовръзка. Тази способност се нарича морална техника.
към текста >>
По същия начин от понятието за Кант-Лапласовата мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за мъглявината се приеме за пряко определено само от
възприятие
то за мъглявината.
В органичния свят под еволюция се разбира обстоятелството, че по-късните (по-съвършените) органични форми са реални потомци на по-ранните (несъвършените) и са произлезли от тях съобразно природните закони. Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота. По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир. Тук не се взема под внимание, че при такава представа същността както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители. На никой еволюционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго.
По същия начин от понятието за Кант-Лапласовата мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за мъглявината се приеме за пряко определено само от възприятието за мъглявината.
С други думи казано, ако мисли последователно, еволюционистът е длъжен да твърди, че от по-ранни фази на развитието реално се получават по-късни и че ако ни е дадено понятието за несъвършеното и понятието за съвършеното, ние можем да прозрем взаимовръзката; но той в никакъв случай не би трябвало да допуска, че понятието, придобито за по-ранното, е достатъчно, за да може от него да се развие по-късното. От това за етика следва, че той несъмнено може да прозре взаимовръзката между по-късни и по-ранни морални понятия, но също така, че дори една единствена нова морална идея не може да се вземе от по-ранни. Като морално същество индивидът произвежда своето съдържание. За етика това произведено съдържание е една точно такава даденост, каквато са влечугите за естествоизпитателя. Влечугите са произлезли от праамниотите; но от понятието за праамниотите естествоизпитателят не може да изведе понятието за влечугите.
към текста >>
41.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
По такъв начин ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в живота, а трябва да покаже този превес като
възприятие
.
Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката? Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба не се покрива със стоката, доказуемо реализирана или подлежаща на реализиране чрез фирмата. И философът непременно ще е допуснал грешка в преценката си, ако не може да приведе доказателства примерно за измъдрувания превес на удоволствието или на неудоволствието в усещането. Засега не искам да подлагам на проверка сметката на песимистите, опиращи се на едно разглеждане на света от позициите на разума; но който трябва да реши дали да остане на жизненото поприще или не, той първо ще поиска доказателство, което да разкрива пресметнатия превес на неудоволствието.
По такъв начин ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в живота, а трябва да покаже този превес като възприятие.
За човека реалното е достижимо не в самото понятие, а в мисловно опосредственото взаимно проникване на понятие и възприятие (чувството също е възприятие), (срв. стр.83 сл.) И търговецът ще се откаже от фирмата си едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на стоки бъде потвърдена от фактите. Ако това не е така, той накарва счетоводителя да направи повторно сметката. Съвсем по същия начин ще постъпи човекът от ежедневието. Ако философът рече да му докаже, че неудоволствието е далеч по-много от удоволствието, само че не го усеща, той ще му отвърне: заблудил си се, премисли нещата още веднъж.
към текста >>
За човека реалното е достижимо не в самото понятие, а в мисловно опосредственото взаимно проникване на понятие и
възприятие
(чувството също е
възприятие
), (срв.
А и годен ли е разумът да направи равносметката? Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба не се покрива със стоката, доказуемо реализирана или подлежаща на реализиране чрез фирмата. И философът непременно ще е допуснал грешка в преценката си, ако не може да приведе доказателства примерно за измъдрувания превес на удоволствието или на неудоволствието в усещането. Засега не искам да подлагам на проверка сметката на песимистите, опиращи се на едно разглеждане на света от позициите на разума; но който трябва да реши дали да остане на жизненото поприще или не, той първо ще поиска доказателство, което да разкрива пресметнатия превес на неудоволствието. По такъв начин ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в живота, а трябва да покаже този превес като възприятие.
За човека реалното е достижимо не в самото понятие, а в мисловно опосредственото взаимно проникване на понятие и възприятие (чувството също е възприятие), (срв.
стр.83 сл.) И търговецът ще се откаже от фирмата си едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на стоки бъде потвърдена от фактите. Ако това не е така, той накарва счетоводителя да направи повторно сметката. Съвсем по същия начин ще постъпи човекът от ежедневието. Ако философът рече да му докаже, че неудоволствието е далеч по-много от удоволствието, само че не го усеща, той ще му отвърне: заблудил си се, премисли нещата още веднъж. Но ако в някоя фирма в даден момент действително са налице такива загуби, че никакъв кредит вече не е достатъчен, за да удовлетвори заемодавците, то банкрутът настъпва дори тогава, когато търговецът не държи да има яснота за положението си чрез сметководството.
към текста >>
42.
16. ИНДИВИДУАЛНОСТ И РОД
GA_4 Философия на свободата
Никой не може веднъж завинаги да фиксира и в готов вид да завещае на човечеството понятийното съдържание, което човекът мисловно трябва да свърже с
възприятие
то, за да се добере до пълната реалност (срв.
Намиращото се под тази граница може естествено да бъде предмет на научно разглеждане. Спецификата на расата, племето, народа и пола са съдържание на частни науки. Само хората, които биха искали да живеят единствено като представители на рода, биха могли да се покриват с една обща картина, създавана от такова научно разглеждане. Но всички тези науки не могат да проникнат до особеното съдържание на отделния индивид. Определянето на индивида по закони на рода спира там, където започва сферата на свободата (на мислене и действие).
Никой не може веднъж завинаги да фиксира и в готов вид да завещае на човечеството понятийното съдържание, което човекът мисловно трябва да свърже с възприятието, за да се добере до пълната реалност (срв.
стр.83 сл.). С понятията си индивидът трябва да се сдобие чрез собствена интуиция. Начинът на индивидуалното мислене не може да се изведе от някакво родово понятие. Меродавен за него е единствено индивидът. Неуместно е също така въз основа на общочовешките характеристики да се определя какви конкретни цели индивидът да поставя на своята воля.
към текста >>
Познанието се състои в свързване на понятието с
възприятие
то посредством мислене.
Неуместно е също така въз основа на общочовешките характеристики да се определя какви конкретни цели индивидът да поставя на своята воля. Който иска да разбере отделния индивид, той трябва да вникне в специфичната му същност, а не да остава при типичните своеобразности. В този смисъл всеки отделен човек представлява един проблем. А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля. Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност.
Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене.
При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание). Хора, които при всяка преценка на друг човек незабавно внасят свои понятия, не могат никога да стигнат до разбирането на една индивидуалност. Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познанието трябва да се освободи от начина, по който бива разбирано характерното за рода. Човекът може да се смята за свободен дух в рамките на една човешка общност само дотолкова, доколкото той се е освободил от характернородовото по посочения начин. Никой човек не застъпва напълно даден род, както и никой не представлява изцяло индивидуалност.
към текста >>
43.
17. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА
GA_4 Философия на свободата
Той е част от света и в действителност между него и всемирното цяло е налице взаимовръзка, която е прекъсната само по отношение на нашето
възприятие
.
Източниците за действията той търси също така в света на наблюдението, по-точно в достъпната за нашето самопознание човешка природа, а именно в нравственото въображение. Той отхвърля абстрактните умозаключения, чрез които първопричините за представящия се на възприемането и мисленето свят се търсят извън него. За монизма единството, което изживяемото мисловно съзерцание прибавя към разнообразното множество на възприятията, е същевременно онова единство, което нуждата за човешко познание изисква и чрез което тя търси достъп до физическите и духовните сфери на света. Ако зад издирваното по този начин единство някой търси и друго, с това той само доказва, че не схваща съвпадението на намереното чрез мислене с изискваното от инстинкта за познание. Отделният човешки индивид не е фактически отделен от света.
Той е част от света и в действителност между него и всемирното цяло е налице взаимовръзка, която е прекъсната само по отношение на нашето възприятие.
Първа ние виждаме тази част като съществуваща за себе си същност, защото не забелязва трансмисиите, чрез които главните сили на Вселената поставят в движение колелото на нашия живот. Който не прекрачи това становище, той разглежда частта на едно цяло като наистина самостоятелно съществуваща същност, като монада, до която вестта за останалия свят достига по някакъв начин отвън. Визираният тук монизъм показва, че в самостоятелността може да се вярва само дотогава, докато, мисленето не стегне възприетото в мрежата на понятийния свят. Щом това стане, частичното съществуване се оказва чиста илюзия на възприемането. Своето цялостно съществуване във вселената човекът може да установи само чрез интуитивно-мисловно изживяване.
към текста >>
Не се е схващало обаче, че мисленето едновременно обхваща субективни и обективни неща и че цялостната действителност се проявява чрез съединяване на
възприятие
то с понятието.
Предвид илюзията на възприемането, познанието на реалното открай време е представлявало цел на човешкото мислене. Чрез разкриване на закономерните взаимовръзки между възприятията науката се е мъчела да опознае последните като действителност. А там, където се е смятало, че установената от човешкото мислене взаимовръзка има само субективно значение, истинската причина за единството се е търсела в някой обект, извън света на нашия опит (изведеният чрез умозаключение Бог, воля, абсолютен Дух и т.н.). - Изхождайки от това мнение, се е целяло освен знанието за взаимовръзките, познаваеми в рамките на опита, да се придобие и едно друго знание, което излиза извън опита н разкрива неговата взаимовръзка с недостъпните за опита същности (метафизика, получена чрез умозаключения, а не чрез изживяване). От тази гледна точка причината, поради която ние разбираме всемирната взаимовръзка чрез правилно регулирано мислене, се е виждала в това, че някакво Прасъщество е изградило света по законите на логиката, а причината за нашите действия се е виждала във волята на Прасъществото.
Не се е схващало обаче, че мисленето едновременно обхваща субективни и обективни неща и че цялостната действителност се проявява чрез съединяване на възприятието с понятието.
Ние наистина имаме работа с нещо чисто субективно само дотогава, докато разглеждаме закономерността, проникваща и определяща възприятието, в абстрактната форма на понятието. Не е субективно обаче съдържанието на понятието, което с помощта на мисленето се прибавя към възприятието. Това съдържание не е взето от субекта, а от действителността. То е онази част от действителността, която възприемането не може да достигне. То е опит, но такъв, който не е придобит чрез възприемане.
към текста >>
Ние наистина имаме работа с нещо чисто субективно само дотогава, докато разглеждаме закономерността, проникваща и определяща
възприятие
то, в абстрактната форма на понятието.
Чрез разкриване на закономерните взаимовръзки между възприятията науката се е мъчела да опознае последните като действителност. А там, където се е смятало, че установената от човешкото мислене взаимовръзка има само субективно значение, истинската причина за единството се е търсела в някой обект, извън света на нашия опит (изведеният чрез умозаключение Бог, воля, абсолютен Дух и т.н.). - Изхождайки от това мнение, се е целяло освен знанието за взаимовръзките, познаваеми в рамките на опита, да се придобие и едно друго знание, което излиза извън опита н разкрива неговата взаимовръзка с недостъпните за опита същности (метафизика, получена чрез умозаключения, а не чрез изживяване). От тази гледна точка причината, поради която ние разбираме всемирната взаимовръзка чрез правилно регулирано мислене, се е виждала в това, че някакво Прасъщество е изградило света по законите на логиката, а причината за нашите действия се е виждала във волята на Прасъществото. Не се е схващало обаче, че мисленето едновременно обхваща субективни и обективни неща и че цялостната действителност се проявява чрез съединяване на възприятието с понятието.
Ние наистина имаме работа с нещо чисто субективно само дотогава, докато разглеждаме закономерността, проникваща и определяща възприятието, в абстрактната форма на понятието.
Не е субективно обаче съдържанието на понятието, което с помощта на мисленето се прибавя към възприятието. Това съдържание не е взето от субекта, а от действителността. То е онази част от действителността, която възприемането не може да достигне. То е опит, но такъв, който не е придобит чрез възприемане. Който не може да си представи, че понятието е нещо действително, той мисли единствено за абстрактната форма, в която го задържа в Духа си.
към текста >>
Не е субективно обаче съдържанието на понятието, което с помощта на мисленето се прибавя към
възприятие
то.
А там, където се е смятало, че установената от човешкото мислене взаимовръзка има само субективно значение, истинската причина за единството се е търсела в някой обект, извън света на нашия опит (изведеният чрез умозаключение Бог, воля, абсолютен Дух и т.н.). - Изхождайки от това мнение, се е целяло освен знанието за взаимовръзките, познаваеми в рамките на опита, да се придобие и едно друго знание, което излиза извън опита н разкрива неговата взаимовръзка с недостъпните за опита същности (метафизика, получена чрез умозаключения, а не чрез изживяване). От тази гледна точка причината, поради която ние разбираме всемирната взаимовръзка чрез правилно регулирано мислене, се е виждала в това, че някакво Прасъщество е изградило света по законите на логиката, а причината за нашите действия се е виждала във волята на Прасъществото. Не се е схващало обаче, че мисленето едновременно обхваща субективни и обективни неща и че цялостната действителност се проявява чрез съединяване на възприятието с понятието. Ние наистина имаме работа с нещо чисто субективно само дотогава, докато разглеждаме закономерността, проникваща и определяща възприятието, в абстрактната форма на понятието.
Не е субективно обаче съдържанието на понятието, което с помощта на мисленето се прибавя към възприятието.
Това съдържание не е взето от субекта, а от действителността. То е онази част от действителността, която възприемането не може да достигне. То е опит, но такъв, който не е придобит чрез възприемане. Който не може да си представи, че понятието е нещо действително, той мисли единствено за абстрактната форма, в която го задържа в Духа си. Но в такава изолация то, както и възприятието, е налице само поради устройството на нашия организъм.
към текста >>
Но в такава изолация то, както и
възприятие
то, е налице само поради устройството на нашия организъм.
Не е субективно обаче съдържанието на понятието, което с помощта на мисленето се прибавя към възприятието. Това съдържание не е взето от субекта, а от действителността. То е онази част от действителността, която възприемането не може да достигне. То е опит, но такъв, който не е придобит чрез възприемане. Който не може да си представи, че понятието е нещо действително, той мисли единствено за абстрактната форма, в която го задържа в Духа си.
Но в такава изолация то, както и възприятието, е налице само поради устройството на нашия организъм.
Дървото, което възприемаме, също така не съществува изолирано за себе си. То представлява звено в огромния механизъм на природата и е възможно само в реална взаимовръзка с нея. Едно абстрактно понятие не съществува само за себе си, както и едно възприятие не съществува само за себе си. Възприятието е тази част от действителността, която ни се дава обективно, а понятието онази, която ни се дава субективно (чрез интуиция, срв. стр.89 и сл.).
към текста >>
Едно абстрактно понятие не съществува само за себе си, както и едно
възприятие
не съществува само за себе си.
То е опит, но такъв, който не е придобит чрез възприемане. Който не може да си представи, че понятието е нещо действително, той мисли единствено за абстрактната форма, в която го задържа в Духа си. Но в такава изолация то, както и възприятието, е налице само поради устройството на нашия организъм. Дървото, което възприемаме, също така не съществува изолирано за себе си. То представлява звено в огромния механизъм на природата и е възможно само в реална взаимовръзка с нея.
Едно абстрактно понятие не съществува само за себе си, както и едно възприятие не съществува само за себе си.
Възприятието е тази част от действителността, която ни се дава обективно, а понятието онази, която ни се дава субективно (чрез интуиция, срв. стр.89 и сл.). Нашето духовно устройство разединява действителността на тези два фактора. Единият от тях е присъщ на възприемането, другият - на интуицията. Едва взаимовръзката между двата, закономерно вграждащото се във Вселената възприятие представя пълната действителност.
към текста >>
Възприятие
то е тази част от действителността, която ни се дава обективно, а понятието онази, която ни се дава субективно (чрез интуиция, срв.
Който не може да си представи, че понятието е нещо действително, той мисли единствено за абстрактната форма, в която го задържа в Духа си. Но в такава изолация то, както и възприятието, е налице само поради устройството на нашия организъм. Дървото, което възприемаме, също така не съществува изолирано за себе си. То представлява звено в огромния механизъм на природата и е възможно само в реална взаимовръзка с нея. Едно абстрактно понятие не съществува само за себе си, както и едно възприятие не съществува само за себе си.
Възприятието е тази част от действителността, която ни се дава обективно, а понятието онази, която ни се дава субективно (чрез интуиция, срв.
стр.89 и сл.). Нашето духовно устройство разединява действителността на тези два фактора. Единият от тях е присъщ на възприемането, другият - на интуицията. Едва взаимовръзката между двата, закономерно вграждащото се във Вселената възприятие представя пълната действителност. Разглеждаме ли чистото възприятие само за себе си, ние нямаме пред себе си действителност, а хаос без взаимовръзка; разглеждаме ли закономерността на възприятията сама за себе си, ние имаме работа само с абстрактни понятия.
към текста >>
Едва взаимовръзката между двата, закономерно вграждащото се във Вселената
възприятие
представя пълната действителност.
Едно абстрактно понятие не съществува само за себе си, както и едно възприятие не съществува само за себе си. Възприятието е тази част от действителността, която ни се дава обективно, а понятието онази, която ни се дава субективно (чрез интуиция, срв. стр.89 и сл.). Нашето духовно устройство разединява действителността на тези два фактора. Единият от тях е присъщ на възприемането, другият - на интуицията.
Едва взаимовръзката между двата, закономерно вграждащото се във Вселената възприятие представя пълната действителност.
Разглеждаме ли чистото възприятие само за себе си, ние нямаме пред себе си действителност, а хаос без взаимовръзка; разглеждаме ли закономерността на възприятията сама за себе си, ние имаме работа само с абстрактни понятия. Действителността не се съдържа в абстрактното понятие, а по-скоро в мисловното наблюдение, което не разглежда едностранно нито понятието, нито възприятието само за себе си, а тяхната взаимовръзка. Дори най-ортодоксалният субективен идеалист няма да отрече, че ние живеем (с нашето реално съществуване сме вкоренени) в действителността. Но ще оспори, че с нашето познание ние идейно достигаме и до онова, което реално преживяваме. В противовес на това монизмът показва, че мисленето не е нито субективен, нито обективен принцип, а такъв, който обхваща двете страни на действителността.
към текста >>
Разглеждаме ли чистото
възприятие
само за себе си, ние нямаме пред себе си действителност, а хаос без взаимовръзка; разглеждаме ли закономерността на възприятията сама за себе си, ние имаме работа само с абстрактни понятия.
Възприятието е тази част от действителността, която ни се дава обективно, а понятието онази, която ни се дава субективно (чрез интуиция, срв. стр.89 и сл.). Нашето духовно устройство разединява действителността на тези два фактора. Единият от тях е присъщ на възприемането, другият - на интуицията. Едва взаимовръзката между двата, закономерно вграждащото се във Вселената възприятие представя пълната действителност.
Разглеждаме ли чистото възприятие само за себе си, ние нямаме пред себе си действителност, а хаос без взаимовръзка; разглеждаме ли закономерността на възприятията сама за себе си, ние имаме работа само с абстрактни понятия.
Действителността не се съдържа в абстрактното понятие, а по-скоро в мисловното наблюдение, което не разглежда едностранно нито понятието, нито възприятието само за себе си, а тяхната взаимовръзка. Дори най-ортодоксалният субективен идеалист няма да отрече, че ние живеем (с нашето реално съществуване сме вкоренени) в действителността. Но ще оспори, че с нашето познание ние идейно достигаме и до онова, което реално преживяваме. В противовес на това монизмът показва, че мисленето не е нито субективен, нито обективен принцип, а такъв, който обхваща двете страни на действителността. Когато наблюдаваме мисловно, ние извършваме процес, който също спада към потока на реалната събитийност.
към текста >>
Действителността не се съдържа в абстрактното понятие, а по-скоро в мисловното наблюдение, което не разглежда едностранно нито понятието, нито
възприятие
то само за себе си, а тяхната взаимовръзка.
стр.89 и сл.). Нашето духовно устройство разединява действителността на тези два фактора. Единият от тях е присъщ на възприемането, другият - на интуицията. Едва взаимовръзката между двата, закономерно вграждащото се във Вселената възприятие представя пълната действителност. Разглеждаме ли чистото възприятие само за себе си, ние нямаме пред себе си действителност, а хаос без взаимовръзка; разглеждаме ли закономерността на възприятията сама за себе си, ние имаме работа само с абстрактни понятия.
Действителността не се съдържа в абстрактното понятие, а по-скоро в мисловното наблюдение, което не разглежда едностранно нито понятието, нито възприятието само за себе си, а тяхната взаимовръзка.
Дори най-ортодоксалният субективен идеалист няма да отрече, че ние живеем (с нашето реално съществуване сме вкоренени) в действителността. Но ще оспори, че с нашето познание ние идейно достигаме и до онова, което реално преживяваме. В противовес на това монизмът показва, че мисленето не е нито субективен, нито обективен принцип, а такъв, който обхваща двете страни на действителността. Когато наблюдаваме мисловно, ние извършваме процес, който също спада към потока на реалната събитийност. Чрез мисленето ние преодоляваме в рамките на самия опит едностранчивостта на чистото възприемане.
към текста >>
Монизмът не се стреми да добави към опита нещо неузнаваемо (отвъдно), а вижда в понятието и
възприятие
то реалното.
Но ще оспори, че с нашето познание ние идейно достигаме и до онова, което реално преживяваме. В противовес на това монизмът показва, че мисленето не е нито субективен, нито обективен принцип, а такъв, който обхваща двете страни на действителността. Когато наблюдаваме мисловно, ние извършваме процес, който също спада към потока на реалната събитийност. Чрез мисленето ние преодоляваме в рамките на самия опит едностранчивостта на чистото възприемане. Ние не можем чрез абстрактни, понятийни хипотези (чрез чисто понятийно размишляване) да измислим същността на реалното, но намирайки идеите за съответните възприятия, ние живеем в реалното.
Монизмът не се стреми да добави към опита нещо неузнаваемо (отвъдно), а вижда в понятието и възприятието реалното.
Той не съчинява някаква метафизика от голи, абстрактни понятия, защото в понятието само по себе си вижда само едната страна на действителността, която остава скрита за възприемането, и има някакъв смисъл едва във взаимовръзка с възприятието. У човека обаче поражда убеждението, че той живее в света на действителността, и няма защо да търси някаква неподлежаща на изживяване по-висша действителност извън своя свят. Монизмът не позволява абсолютно-реалното да се търси другаде освен в опита, понеже го съзира в съдържанието на самия опит. И той се задоволява с тази действителност, защото знае, че мисленето притежава силата на нейното гарантиране. В самия свят на наблюдението той открива онова, което дуализмът търси едва зад него.
към текста >>
Той не съчинява някаква метафизика от голи, абстрактни понятия, защото в понятието само по себе си вижда само едната страна на действителността, която остава скрита за възприемането, и има някакъв смисъл едва във взаимовръзка с
възприятие
то.
В противовес на това монизмът показва, че мисленето не е нито субективен, нито обективен принцип, а такъв, който обхваща двете страни на действителността. Когато наблюдаваме мисловно, ние извършваме процес, който също спада към потока на реалната събитийност. Чрез мисленето ние преодоляваме в рамките на самия опит едностранчивостта на чистото възприемане. Ние не можем чрез абстрактни, понятийни хипотези (чрез чисто понятийно размишляване) да измислим същността на реалното, но намирайки идеите за съответните възприятия, ние живеем в реалното. Монизмът не се стреми да добави към опита нещо неузнаваемо (отвъдно), а вижда в понятието и възприятието реалното.
Той не съчинява някаква метафизика от голи, абстрактни понятия, защото в понятието само по себе си вижда само едната страна на действителността, която остава скрита за възприемането, и има някакъв смисъл едва във взаимовръзка с възприятието.
У човека обаче поражда убеждението, че той живее в света на действителността, и няма защо да търси някаква неподлежаща на изживяване по-висша действителност извън своя свят. Монизмът не позволява абсолютно-реалното да се търси другаде освен в опита, понеже го съзира в съдържанието на самия опит. И той се задоволява с тази действителност, защото знае, че мисленето притежава силата на нейното гарантиране. В самия свят на наблюдението той открива онова, което дуализмът търси едва зад него. Монизмът показва, че с нашето познание ние обхващаме действителността в истинския й вид, а не в някакъв субективен образ, който се вмъквал между хората и нея.
към текста >>
И понятието, което А прибавя към
възприятие
то лъв, е същото като Б, само че схващано от друг субект на възприемането (срв.
Монизмът показва, че с нашето познание ние обхващаме действителността в истинския й вид, а не в някакъв субективен образ, който се вмъквал между хората и нея. Според монизма понятийното съдържание на света е еднакво за всички човешки индивиди (срв. стр.83 и сл.). Съгласно монистичните принципи всеки човешки индивид гледа на другия като на себеподобен, защото представлява същото мирово съдържание, каквото се изявява у него. В. единния понятиен свят няма примерно толкова понятия за лъв, колкото са индивидите, които мислят за лъва, а само едно.
И понятието, което А прибавя към възприятието лъв, е същото като Б, само че схващано от друг субект на възприемането (срв.
стр.84 и сл.). Мисленето довежда всички субекти на възприемането до общото идейно единство на цялото многообразие. В тях единният свят на идеите се изявява като в едно множество от индивиди. Докато човекът добива представа за себе си само чрез самовъзприемане, той се вижда като отделен човек; щом погледне проблясващия у него свят на идеите, който обгръща всичко отделно, той вижда в себе си оживяването на абсолютно реалното. Дуализмът отъждествява божественото Прасъщество с онова нещо, което прониква всички хора и живее във всички тях.
към текста >>
Те не прозират, че чрез мисленето откриват онова, което им трябва за обясняване на
възприятие
то.
Всеки човек обгръща с мисленето си само една част от цялостния свят на идеите и в този смисъл индивидите се различават също по фактическото съдържание на своето мислене. Но тези съдържания се намират в едно затворено цяло, обхващащо мисловните съдържания на всички хора. Така в своето мислене човекът долавя общото Прасъщество (Първичното Прасъщество), което прониква всички хора. Изпълненият с мисловно съдържание живот в действителността е същевременно живот в Бога. Постигнатото по чисто умозрителен път, неподлежащо на изживяване отвъдно, почива на едно недоразумение от страна на ония, които смятат, че земното не съдържа в себе си причината за своето съществуване.
Те не прозират, че чрез мисленето откриват онова, което им трябва за обясняване на възприятието.
Затова пък и досега никое умозрение не е изкарало наяве някое съдържание, което да не е заимствано от дадената ни действителност. Допусканият чрез абстрактно умозаключение Бог е просто човекът, пренесен в някакво отвъдно; Шопенхауеровата воля е абсолютизираната сила на човешката воля, а съставеното от идея и воля несъзнателно Прасъщество на Хартман - съчетание на две абстракции, извлечени от опита. Съвсем същото важи за всички останали отвъдни (метафизични) принципи, които не почиват на изживяно мислене. Човешкият Дух наистина не напуска никога рамките на действителността, в която живеем, а и не му е необходимо, тъй като на този свят се намира всичко, което му е нужно за неговото обяснение. Щом в края на краищата философите се чувстват удовлетворени да извеждат света от принципи, които вземат от опита и пренасят в някакво хипотетично отвъдно, такова удовлетворение трябва да бъде възможно и тогава, когато същото съдържание се остави тук на земята, където му е мястото, според подлежащото на изживяване мислене.
към текста >>
Но също така като половинчати той разглежда и всички абстрактни понятия, които не намират своето допълнение във
възприятие
то и никъде не се вграждат в понятийната мрежа, обгръщаща наблюдаемия свят.
Едно понятие, което би трябвало да се изпълни със съдържание, намиращо се уж извън дадения ни свят, представлява абстракция, на която не съответства никаква действителност. Ние можем да измисляме само понятия за действителността, а за разкриването на нея самата е необходимо и възприемането. Някакво Първично Същество на света, за което се измисля съдържание, е невъзможно допускане за едно разбиращо самото себе си мислене. Монизмът не отрича идейното и дори смята едно възприятийно съдържание, на което липсва идейно съответствие, за непълна действителност; но в цялата област на мисленето той не намира нищо, което би наложило да се излезе извън сферата на мисловното изживяване чрез отричане на обективно-духовната реалност на мисленето. Монизмът смята за половинчата една наука, която се ограничава в описанието на възприятията, без да се добира до идейните им допълнения.
Но също така като половинчати той разглежда и всички абстрактни понятия, които не намират своето допълнение във възприятието и никъде не се вграждат в понятийната мрежа, обгръщаща наблюдаемия свят.
Затова монизмът не познава идеи, които да насочват към нещо обективно, разположено отвъд нашия опит, и които да образуват съдържанието на една чисто хипотетична метафизика. За него всички произведени от човечеството идеи от този род са абстракции, взети от опита, чието заимстване от опита просто бива игнорирано от техните създатели. Според монистичния принцип целите на нашите действия също не могат да бъдат получени от някакъв отвъден свят, намиращ се извън човека. Доколкото са от мисловен порядък, те трябва да произхождат от човешката интуиция. Човекът не превръща целите на някакво обективно (отвъдно) Прасъщество в свои индивидуални цели, а преследва собствените си цели, дадени му от неговото нравствено въображение.
към текста >>
Изложението на тази книга е изградено върху чисто духовно изживяемото интуитивно мислене, чрез което всяко
възприятие
бива вграждано в действителността с цел да се познае.
Действащият човек бива смятан за свободен от онзи, който въз основа на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същност. Който не е в състояние да го стори, той едва ли ще съумее да намери някой що-годе необорим път към допускането за свободата. Изтъкваният тук опит открива в съзнанието интуитивното мислене, което притежава действителност не само в съзнанието. А с това този опит установява свободата като отличителен белег на действията, произтичащи от интуициите на съзнанието. * ВТОРА ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.).
Изложението на тази книга е изградено върху чисто духовно изживяемото интуитивно мислене, чрез което всяко възприятие бива вграждано в действителността с цел да се познае.
Стремежът беше в книгата да се представи единствено онова, което може да се обозре, изхождайки от изживяването на интуитивното мислене. Същевременно обаче трябваше да се изтъкне каква мисловна форма изисква това изживявано мислене. А то изисква в процеса на познанието да не му се отрича качеството на почиващо в себе си изживяване. Да не му се оспорва способността ведно с възприятието да изживява и действителността, наместо тя тепърва да бъде търсена в някакъв хипотетичен, намиращ се извън това изживяване свят, спрямо който мисловната дейност на човека била само нещо субективно. По такъв начин при мисленето се посочва елементът, чрез който човекът духовно се вживява в действителността.
към текста >>
Да не му се оспорва способността ведно с
възприятие
то да изживява и действителността, наместо тя тепърва да бъде търсена в някакъв хипотетичен, намиращ се извън това изживяване свят, спрямо който мисловната дейност на човека била само нещо субективно.
* ВТОРА ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Изложението на тази книга е изградено върху чисто духовно изживяемото интуитивно мислене, чрез което всяко възприятие бива вграждано в действителността с цел да се познае. Стремежът беше в книгата да се представи единствено онова, което може да се обозре, изхождайки от изживяването на интуитивното мислене. Същевременно обаче трябваше да се изтъкне каква мисловна форма изисква това изживявано мислене. А то изисква в процеса на познанието да не му се отрича качеството на почиващо в себе си изживяване.
Да не му се оспорва способността ведно с възприятието да изживява и действителността, наместо тя тепърва да бъде търсена в някакъв хипотетичен, намиращ се извън това изживяване свят, спрямо който мисловната дейност на човека била само нещо субективно.
По такъв начин при мисленето се посочва елементът, чрез който човекът духовно се вживява в действителността. (Между другото този основан върху изживяваното мислене светоглед не бива да се бърка с някакъв чист рационализъм.) От друга страна, от цялостния дух на изложението несъмнено следва, че за човешкото познание възприятийният елемент придобива стойност като определение на действителността, едва когато бъде мисловно обхванат. Обозначението „действителност" не може да се намира извън мисленето. Следователно не бива да се твърди например, че сетивният начин на възприемане бил единствената гаранция за действителността. Това, което се явява като възприятие, човекът просто трябва да очаква по житейския си път.
към текста >>
Това, което се явява като
възприятие
, човекът просто трябва да очаква по житейския си път.
Да не му се оспорва способността ведно с възприятието да изживява и действителността, наместо тя тепърва да бъде търсена в някакъв хипотетичен, намиращ се извън това изживяване свят, спрямо който мисловната дейност на човека била само нещо субективно. По такъв начин при мисленето се посочва елементът, чрез който човекът духовно се вживява в действителността. (Между другото този основан върху изживяваното мислене светоглед не бива да се бърка с някакъв чист рационализъм.) От друга страна, от цялостния дух на изложението несъмнено следва, че за човешкото познание възприятийният елемент придобива стойност като определение на действителността, едва когато бъде мисловно обхванат. Обозначението „действителност" не може да се намира извън мисленето. Следователно не бива да се твърди например, че сетивният начин на възприемане бил единствената гаранция за действителността.
Това, което се явява като възприятие, човекът просто трябва да очаква по житейския си път.
Би могло само да се постави въпросът дали от гледната точка, следваща единствено от интуитивно изживяваното мислене, е правомерно да се очаква, че освен сетивното, човекът може да възприема също и нещо духовно? Това очакване е правомерно. Защото, макар интуитивно изживяваното мислене да представлява - от една страна - деен процес, протичащ в човешкия Дух, в същото време то - от друга страна - е духовно възприятие, схващано без сетивен орган. То е възприятие, в което действащ е самият възприемащ и е самодейност, която същевременно бива възприемана. При интуитивно изживяваното мислене човекът и като възприемащ бива пренасян в един духовен свят.
към текста >>
Защото, макар интуитивно изживяваното мислене да представлява - от една страна - деен процес, протичащ в човешкия Дух, в същото време то - от друга страна - е духовно
възприятие
, схващано без сетивен орган.
Обозначението „действителност" не може да се намира извън мисленето. Следователно не бива да се твърди например, че сетивният начин на възприемане бил единствената гаранция за действителността. Това, което се явява като възприятие, човекът просто трябва да очаква по житейския си път. Би могло само да се постави въпросът дали от гледната точка, следваща единствено от интуитивно изживяваното мислене, е правомерно да се очаква, че освен сетивното, човекът може да възприема също и нещо духовно? Това очакване е правомерно.
Защото, макар интуитивно изживяваното мислене да представлява - от една страна - деен процес, протичащ в човешкия Дух, в същото време то - от друга страна - е духовно възприятие, схващано без сетивен орган.
То е възприятие, в което действащ е самият възприемащ и е самодейност, която същевременно бива възприемана. При интуитивно изживяваното мислене човекът и като възприемащ бива пренасян в един духовен свят. Онова, което в този свят му се явява като възприятие така, както духовният свят се явява на собственото му мислене, човекът опознава като свят на духовните възприятия. Спрямо мисленето този свят на възприятията би имал същото отношение, както светът на сетивните възприятия спрямо сетивността. Докато го изживява, светът на духовните възприятия не може да бъде нещо чуждо за човека, понеже при интуитивното мислене той вече има едно изживяване, което носи чисто духовен характер.
към текста >>
То е
възприятие
, в което действащ е самият възприемащ и е самодейност, която същевременно бива възприемана.
Следователно не бива да се твърди например, че сетивният начин на възприемане бил единствената гаранция за действителността. Това, което се явява като възприятие, човекът просто трябва да очаква по житейския си път. Би могло само да се постави въпросът дали от гледната точка, следваща единствено от интуитивно изживяваното мислене, е правомерно да се очаква, че освен сетивното, човекът може да възприема също и нещо духовно? Това очакване е правомерно. Защото, макар интуитивно изживяваното мислене да представлява - от една страна - деен процес, протичащ в човешкия Дух, в същото време то - от друга страна - е духовно възприятие, схващано без сетивен орган.
То е възприятие, в което действащ е самият възприемащ и е самодейност, която същевременно бива възприемана.
При интуитивно изживяваното мислене човекът и като възприемащ бива пренасян в един духовен свят. Онова, което в този свят му се явява като възприятие така, както духовният свят се явява на собственото му мислене, човекът опознава като свят на духовните възприятия. Спрямо мисленето този свят на възприятията би имал същото отношение, както светът на сетивните възприятия спрямо сетивността. Докато го изживява, светът на духовните възприятия не може да бъде нещо чуждо за човека, понеже при интуитивното мислене той вече има едно изживяване, което носи чисто духовен характер. За един такъв свят на духовните възприятия става дума в редица мои съчинения, публикувани след тази книга.
към текста >>
Онова, което в този свят му се явява като
възприятие
така, както духовният свят се явява на собственото му мислене, човекът опознава като свят на духовните възприятия.
Би могло само да се постави въпросът дали от гледната точка, следваща единствено от интуитивно изживяваното мислене, е правомерно да се очаква, че освен сетивното, човекът може да възприема също и нещо духовно? Това очакване е правомерно. Защото, макар интуитивно изживяваното мислене да представлява - от една страна - деен процес, протичащ в човешкия Дух, в същото време то - от друга страна - е духовно възприятие, схващано без сетивен орган. То е възприятие, в което действащ е самият възприемащ и е самодейност, която същевременно бива възприемана. При интуитивно изживяваното мислене човекът и като възприемащ бива пренасян в един духовен свят.
Онова, което в този свят му се явява като възприятие така, както духовният свят се явява на собственото му мислене, човекът опознава като свят на духовните възприятия.
Спрямо мисленето този свят на възприятията би имал същото отношение, както светът на сетивните възприятия спрямо сетивността. Докато го изживява, светът на духовните възприятия не може да бъде нещо чуждо за човека, понеже при интуитивното мислене той вече има едно изживяване, което носи чисто духовен характер. За един такъв свят на духовните възприятия става дума в редица мои съчинения, публикувани след тази книга. Настоящата „Философия на свободата" полага философските основи на тези по-късни съчинения. Защото в тази книга се прави опит да бъде показано, че правилно разбираното изживяване на мисленето е вече изживяване на Духа.
към текста >>
44.
18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Това е даденият ми като
възприятие
сетивен образ за тялото на другата личност, освен туй слуховото
възприятие
на казваното от нея и т.н.
В областта, която не може да бъде осъзната, това същество въздейства на моето първоначално несъзнателно същество, така че в моето съзнание се създава застъпничество на онова, което присъства в едно напълно независимо от моето осъзнато изживяване съзнание. Вижда се, че тук към достижимия за моето съзнание свят хипотетично се измисля друг, до който моето съзнание не може да достигне чрез изживяване, защото в противен случай съществува опасност от изпадане в твърдението, че целият външен свят, който според мен имам пред себе си, представлява само мой осъзнат свят, а от това би следвал - солипсистичният - абсурд, че и другите личности живеят само в рамките на моето съзнание. Яснота по този въпрос, поставян от някои по-нови течения в теорията на познанието, може да се получи, ако се постараем да обгърнем нещата с поглед от гледна точка на духовно-съобразното наблюдение, възприето в изложението на тази книга. Какво имам най-напред пред себе си, когато застана пред друга личност? Вглеждам се в най-непосредственото.
Това е даденият ми като възприятие сетивен образ за тялото на другата личност, освен туй слуховото възприятие на казваното от нея и т.н.
Но аз не само се вглеждам във всичко това - то задвижва и мисловната ми дейност. Стоейки в размисъл пред другата личност, възприятието в известна степен ми се струва душевно прозрачно. При мисловното обхващане на възприятието аз съм принуден да си кажа, че тя съвсем не е това, което се явява за външните сетива. Сетивният образ разкрива в непосредствения и вид нещо друго, което тя представлява косвено. Нейното заставане пред мен е същевременно нейно заличаване като чисто сетивен образ.
към текста >>
Стоейки в размисъл пред другата личност,
възприятие
то в известна степен ми се струва душевно прозрачно.
Яснота по този въпрос, поставян от някои по-нови течения в теорията на познанието, може да се получи, ако се постараем да обгърнем нещата с поглед от гледна точка на духовно-съобразното наблюдение, възприето в изложението на тази книга. Какво имам най-напред пред себе си, когато застана пред друга личност? Вглеждам се в най-непосредственото. Това е даденият ми като възприятие сетивен образ за тялото на другата личност, освен туй слуховото възприятие на казваното от нея и т.н. Но аз не само се вглеждам във всичко това - то задвижва и мисловната ми дейност.
Стоейки в размисъл пред другата личност, възприятието в известна степен ми се струва душевно прозрачно.
При мисловното обхващане на възприятието аз съм принуден да си кажа, че тя съвсем не е това, което се явява за външните сетива. Сетивният образ разкрива в непосредствения и вид нещо друго, което тя представлява косвено. Нейното заставане пред мен е същевременно нейно заличаване като чисто сетивен образ. Но показаното от нея при това заличаване ме кара като мислещо същество да изключа моето мислене по време на нейното действие и на мястото му да поставя нейното мислене. Това нейно мислене пък обхващам в моето изживявано мислене като мое собствено.
към текста >>
При мисловното обхващане на
възприятие
то аз съм принуден да си кажа, че тя съвсем не е това, което се явява за външните сетива.
Какво имам най-напред пред себе си, когато застана пред друга личност? Вглеждам се в най-непосредственото. Това е даденият ми като възприятие сетивен образ за тялото на другата личност, освен туй слуховото възприятие на казваното от нея и т.н. Но аз не само се вглеждам във всичко това - то задвижва и мисловната ми дейност. Стоейки в размисъл пред другата личност, възприятието в известна степен ми се струва душевно прозрачно.
При мисловното обхващане на възприятието аз съм принуден да си кажа, че тя съвсем не е това, което се явява за външните сетива.
Сетивният образ разкрива в непосредствения и вид нещо друго, което тя представлява косвено. Нейното заставане пред мен е същевременно нейно заличаване като чисто сетивен образ. Но показаното от нея при това заличаване ме кара като мислещо същество да изключа моето мислене по време на нейното действие и на мястото му да поставя нейното мислене. Това нейно мислене пък обхващам в моето изживявано мислене като мое собствено. Аз действително съм възприел мисленето на другия.
към текста >>
Защото заличаващото се като сетивен образ непосредствено
възприятие
се обхваща от моето мислене, а протичащият изцяло в моето съзнание процес се състои в това, че на мястото на моето мислене, застава другото мислене.
Сетивният образ разкрива в непосредствения и вид нещо друго, което тя представлява косвено. Нейното заставане пред мен е същевременно нейно заличаване като чисто сетивен образ. Но показаното от нея при това заличаване ме кара като мислещо същество да изключа моето мислене по време на нейното действие и на мястото му да поставя нейното мислене. Това нейно мислене пък обхващам в моето изживявано мислене като мое собствено. Аз действително съм възприел мисленето на другия.
Защото заличаващото се като сетивен образ непосредствено възприятие се обхваща от моето мислене, а протичащият изцяло в моето съзнание процес се състои в това, че на мястото на моето мислене, застава другото мислене.
Чрез заличаването на сетивния образ фактически се премахва разделението между сферите на двете съзнания. В моето съзнание това се проявява в това, че изживявайки съдържанието на другото съзнание, аз не изживявам моето съзнание, както не го изживявам по време на сън, без сънуване. Точно както будното ми съзнание е изключено при този сън, така съдържанието на собственото ми съзнание е изключено при възприемане на съдържанието на чуждото. Измамното впечатление, че това не е така, се дължи само на факта, че – при възприемането на другата личност, първо - след изключване съдържанието на собственото съзнание не настава безсъзнателност, както по време на сън, а постъпва съдържанието на другото съзнание, и че - второ - променливите състояния на изключване и включване на съзнанието от мен самия се редуват твърде бързо, за да подлежат на нормално забелязване. - Целият третиран тук проблем се решава не чрез изкуствени понятийни конструкции, вадещи заключение от нещо осъзнато за нещо, което никога не може да бъде осъзнато, а чрез истинско изживяване на онова, което се получава при свързването на мисленето и възприятието.
към текста >>
- Целият третиран тук проблем се решава не чрез изкуствени понятийни конструкции, вадещи заключение от нещо осъзнато за нещо, което никога не може да бъде осъзнато, а чрез истинско изживяване на онова, което се получава при свързването на мисленето и
възприятие
то.
Защото заличаващото се като сетивен образ непосредствено възприятие се обхваща от моето мислене, а протичащият изцяло в моето съзнание процес се състои в това, че на мястото на моето мислене, застава другото мислене. Чрез заличаването на сетивния образ фактически се премахва разделението между сферите на двете съзнания. В моето съзнание това се проявява в това, че изживявайки съдържанието на другото съзнание, аз не изживявам моето съзнание, както не го изживявам по време на сън, без сънуване. Точно както будното ми съзнание е изключено при този сън, така съдържанието на собственото ми съзнание е изключено при възприемане на съдържанието на чуждото. Измамното впечатление, че това не е така, се дължи само на факта, че – при възприемането на другата личност, първо - след изключване съдържанието на собственото съзнание не настава безсъзнателност, както по време на сън, а постъпва съдържанието на другото съзнание, и че - второ - променливите състояния на изключване и включване на съзнанието от мен самия се редуват твърде бързо, за да подлежат на нормално забелязване.
- Целият третиран тук проблем се решава не чрез изкуствени понятийни конструкции, вадещи заключение от нещо осъзнато за нещо, което никога не може да бъде осъзнато, а чрез истинско изживяване на онова, което се получава при свързването на мисленето и възприятието.
Сходно е положението с доста много въпроси, поставяни във философската литература. Мислителите би трябвало да търсят пътя към непредубеденото духовно-съобразно наблюдение; наместо това те вмъкват пред действителността някаква изкуствена понятийна конструкция. В статията си „Последни въпроси на теорията на познанието и на метафизиката" (в спис. „Цайтшрифт фюр филозофи унд филозофише критик", т.108, стр.55 сл.) Едуард фон Хартман отнася моята „Философия на свободата" към философското направление, което търсело опора в някакъв „гносеологичен монизъм". Едно такова становище бива отхвърлено от Едуард фон Хартман като невъзможно.
към текста >>
Разбира се, в случая се предпоставя, че нееднородността на едната маса като нещо само за себе си и трите маси като обекти на
възприятие
то в трите съзнания би могла да се подведе под общото означение „екземпляри от масата".
Ако отговорът гласи, че са непрекъснати, тогава имаме работа с някаква форма на наивния реализъм. Ако гласи, че са прекъснати, налице е трансцендентален идеализъм. Но ако отговорът гласи, че те, от една страна (като съдържания на абсолютното съзнание или като несъзнателни представи, или пък като възприятийни възможности), са непрекъснати, а от друга страна (като съдържания на ограниченото съзнание) - прекъснати, тогава установяваме трансцендентален реализъм; 2. Ако три лица седят на една маса, колко екземпляра от масата са налице? Който отговори, че налице е един екземпляр, той е наивен реалист; който отговори, че екземплярите са три, той е трансцендентален идеалист; който пък отговори, че са четири, той е трансцендентален реалист.
Разбира се, в случая се предпоставя, че нееднородността на едната маса като нещо само за себе си и трите маси като обекти на възприятието в трите съзнания би могла да се подведе под общото означение „екземпляри от масата".
Ако някой сметне това за твърде голямо своеволие, ще трябва вместо „четири" да отговори: един плюс три; 3. Ако две лица се намират сами в една стая, колко екземпляра от тези лица са налице? Който отговори, че са два, той е наивен реалист; който отговори, че са четири (а именно по един Аз и още някой във всяко от двете съзнания), той е трансцендентален идеалист; който пък отговори, че са шест (а именно две лица като неща сами за себе си и четири обекта като представи за лица в двете съзнания), той е трансцендентален реалист. Който рече да доказва, че гносеологичният монизъм е нещо различно от тези три становища, би трябвало да даде друг отговор на всеки от трите въпроса; аз обаче не виждам какъв би могъл да бъде той." Отговорите на „Философия на свободата" би трябвало да гласят така:
към текста >>
Налице е само една маса; но доколкото трите лица биха искали да останат при своите образи на
възприятие
то, те би трябвало да кажат: тези образи на
възприятие
то изобщо не са реалност.
Отговорите на „Философия на свободата" би трябвало да гласят така: 1. Ако от нещата някой обхваща само техните възприятийни съдържания и ги приема за реалност, той е наивен реалист, комуто не е ясно, че той всъщност би трябвало да смята тези възприятийни съдържания за съществуващи само дотогава, докато гледа нещата и че поради това би следвало да разглежда като прекъснато онова, което има пред себе си. Щом обаче му стане ясно, че действителност съществува единствено в мисловно проникнатото възприемаемо, той стига до убеждението, че възприятийното съдържание, явяващо се като прекъснато, се оказва непрекъснато, когато бъде проникнато от онова, до което се е добрало мисленето. Следователно за непрекъснато трябва да се счита обхванатото от изживяваното мислене възприятийно съдържание, от което само възприеманото би могло да се мисли за прекъснато, ако то би било нещо действително, което не е истината; 2. Ако три лица седят на една маса, колко екземпляра от масата са налице?
Налице е само една маса; но доколкото трите лица биха искали да останат при своите образи на възприятието, те би трябвало да кажат: тези образи на възприятието изобщо не са реалност.
Щом преминат към обхванатата от тяхното мислене маса, пред тях се разкрива единствената реалност на масата; с трите съдържания на своите съзнания те са обединени в тази реалност; 3. Ако две лица се намират сами в една стая, колко екземпляра от тези лица са налице? Абсолютно сигурно налице са не шест (дори в смисъла на трансценденталния реалист), а само два екземпляра. Само че всяко от лицата първоначално притежава както за себе си, така и за другото лице, само нереалния образ на възприятието. Налице са четири такива образа, при чието присъствие в мисловните дейности на двете лица протича обхващането на действителността.
към текста >>
Само че всяко от лицата първоначално притежава както за себе си, така и за другото лице, само нереалния образ на
възприятие
то.
2. Ако три лица седят на една маса, колко екземпляра от масата са налице? Налице е само една маса; но доколкото трите лица биха искали да останат при своите образи на възприятието, те би трябвало да кажат: тези образи на възприятието изобщо не са реалност. Щом преминат към обхванатата от тяхното мислене маса, пред тях се разкрива единствената реалност на масата; с трите съдържания на своите съзнания те са обединени в тази реалност; 3. Ако две лица се намират сами в една стая, колко екземпляра от тези лица са налице? Абсолютно сигурно налице са не шест (дори в смисъла на трансценденталния реалист), а само два екземпляра.
Само че всяко от лицата първоначално притежава както за себе си, така и за другото лице, само нереалния образ на възприятието.
Налице са четири такива образа, при чието присъствие в мисловните дейности на двете лица протича обхващането на действителността. С тази мисловна дейност всяко от лицата разширява сферата на своето съзнание - в нея оживява сферата на другото, и на собственото съзнание. В миговете на такова оживяване лицата, както по време на сън, не са затворени в своето съзнание. Само че в останалите мигове съзнанието за това сливане с другия отново се появява, така че при мисловното изживяване съзнанието на всяко отделно лице обхваща себе си и другия. Знам, че трансценденталният реалист означава това като връщане към наивния реализъм.
към текста >>
45.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
На такъв човек обаче му липсва смисълът за
възприятие
на самия дух.
Затова духът е тук, защото тук е тялото, което има сили да развива духа. Както растенията развиват цветовете, така тялото развива духа. „Зад твоите мисли и чувства, братко, стои могъщ повелител, един непознат мъдрец, който се зове себе-същност. В тялото ти живее той, твоето тяло е той.“33 Който открива смисъл в реалното, той търси духа, душата в реалността, търси разумното в реалността; който смята реалността за бездуховна, за „просто природна“, за „груба“, само той придава на духа и на душата някакво особено битие. Той прави от реалността просто обиталище на духа.
На такъв човек обаче му липсва смисълът за възприятие на самия дух.
Само защото не вижда духа в реалността, той го търси другаде. „В твоето тяло има повече разум, отколкото в най-голямата ти мъдрост. Тялото представлява огромна мъдрост, множество с един смисъл, война и мир, стадо и пастир. Инструмент на тялото ти е също твоят малък разум, братко мой, който наричаш „дух“, инструмент и играчка на твоя велик разум.“34 Глупак е този, който къса пъпката от растението и вярва, че откъснатата пъпка ще се развие до плод.
към текста >>
Във
възприятие
то очите и ушите са предопределени да усещат по определен начин.
По още един начин слабият интелект иска да докаже, че чрез човешкото познание не може да се постигне нищо несъмнено. Той казва, че човек вижда, чува, изпробва нещата. И това, което възприема, са впечатления върху неговите сетивни органи. Когато възприема един цвят, един звук, той може само да каже: Очите ми, ушите ми са предопределени да възприемат цветове и звуци по определен начин. Човек възприема не нещо извън себе си, а само една определеност, модификация на сетивните органи.
Във възприятието очите и ушите са предопределени да усещат по определен начин.
Те се привеждат в определено състояние. Тези състояния на своите органи човек възприема като цветове, звуци, миризми и т.н. Във всички възприятия човек възприема само своите собствени състояния. Това, което нарича външен свят, се състои единствено от тези негови състояния, които представляват негово дело. Той не познава нещата, които го карат да разглежда външния свят като такъв, познава само въздействията им върху своите органи.
към текста >>
Мисловното обхващане на световните явления представлява особена форма на общата способност за
възприятие
.
Това се показва във факта, че човек може да върши неща, които не се обясняват непосредствено със сетивни инстинкти, а с онези подбуди, които се означават като по-висши форми на инстинкта. Човек създава подбуди за своята дейност, които не са следствие от сетивните му импулси, а само от съзнателното мислене. Той си поставя лични цели, но си ги поставя със съзнание. И това е голямата разлика, а именно дали той следва един несъзнателно възникнал и по-късно приет в съзнанието инстинкт, или една мисъл, която от самото начало е създал сам. Да се храня, защото инстинктът ми за прехрана ме подтиква, е нещо съществено различно от решаването на математическа задача.
Мисловното обхващане на световните явления представлява особена форма на общата способност за възприятие.
То се различава от простото сетивно възприятие. За човека по-висшите форми на развитие са също толкова естествени, колкото и по-нисшите. Ако двете не са в съзвучие, тогава той е осъден на несвобода. Може да имаме случай, когато една слаба личност с напълно здрави сетивни инстинкти има само слаби духовни инстинкти. Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във връзка със своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията.
към текста >>
То се различава от простото сетивно
възприятие
.
Човек създава подбуди за своята дейност, които не са следствие от сетивните му импулси, а само от съзнателното мислене. Той си поставя лични цели, но си ги поставя със съзнание. И това е голямата разлика, а именно дали той следва един несъзнателно възникнал и по-късно приет в съзнанието инстинкт, или една мисъл, която от самото начало е създал сам. Да се храня, защото инстинктът ми за прехрана ме подтиква, е нещо съществено различно от решаването на математическа задача. Мисловното обхващане на световните явления представлява особена форма на общата способност за възприятие.
То се различава от простото сетивно възприятие.
За човека по-висшите форми на развитие са също толкова естествени, колкото и по-нисшите. Ако двете не са в съзвучие, тогава той е осъден на несвобода. Може да имаме случай, когато една слаба личност с напълно здрави сетивни инстинкти има само слаби духовни инстинкти. Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във връзка със своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията. Може да възникне дисхармония между двата свята на инстинкти.
към текста >>
46.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Касае се само за това, да се вслушаме добре в преобразуването, което настъпва, когато затваряме нашето
възприятие
за външните неща и слушаме само това, което звучи тогава още само от самите нас.
Това, което ни се разкрива, то трябва да бъде обхванато в характерния за нас език. Една книга, която би ни се предложила написано на един чужд за нас език, би била без значение за нас. Също така светът би бил без значение за нас, ако той не би ни говорил на наш език. Същият език, който прониква в нас от нещата, ние го чуваме отвътре от самите нас. Но тогава и ние самите сме тези, които говорят.
Касае се само за това, да се вслушаме добре в преобразуването, което настъпва, когато затваряме нашето възприятие за външните неща и слушаме само това, което звучи тогава още само от самите нас.
За това е необходимо именно новото сетиво. Ако то не е пробудено, тогава в съобщенията за самите нас ние мислим че чуваме само такива за един външен нам предмет; мислим, че някъде има нещо скрито, което ни говори по същия начин, както говорят външните неща. Когато притежаваме новото сетиво, ние знаем, че възприятията на това сетиво се различават съществено от тези, които се отнасят за външните неща. Тогава ние знаем, че това сетиво не оставя вън от себе си това, което възприема, както окото оставя вън от себе си вижданите предмети, а може без остатък да приеме в себе си своя предмет. Когато виждам един предмет, този предмет остава вън от мене; когато възприемам себе си, аз самият влизам в моето възприятие.
към текста >>
Когато виждам един предмет, този предмет остава вън от мене; когато възприемам себе си, аз самият влизам в моето
възприятие
.
Касае се само за това, да се вслушаме добре в преобразуването, което настъпва, когато затваряме нашето възприятие за външните неща и слушаме само това, което звучи тогава още само от самите нас. За това е необходимо именно новото сетиво. Ако то не е пробудено, тогава в съобщенията за самите нас ние мислим че чуваме само такива за един външен нам предмет; мислим, че някъде има нещо скрито, което ни говори по същия начин, както говорят външните неща. Когато притежаваме новото сетиво, ние знаем, че възприятията на това сетиво се различават съществено от тези, които се отнасят за външните неща. Тогава ние знаем, че това сетиво не оставя вън от себе си това, което възприема, както окото оставя вън от себе си вижданите предмети, а може без остатък да приеме в себе си своя предмет.
Когато виждам един предмет, този предмет остава вън от мене; когато възприемам себе си, аз самият влизам в моето възприятие.
Който освен възприетото търси още нещо от своето себе, той показва, че неговото възприятие не просветва същинското съдържание. Йоханес Таулер /1300-1361 г./е изразил тази истина със сполучливите думи: Ако бях цар и не бих знаел това, тогава не бих бил никакъв цар. Ако в моето себевъзприятие не проблясвам за самия себе си, тогава аз не съществувам за себе си. Проблясвам ли за себе си, тогава аз съществувам за себе си в моето възприятие в моята най-първична същност. Тогава извън моето възприятие не остава никакъв остатък от мене.
към текста >>
Който освен възприетото търси още нещо от своето себе, той показва, че неговото
възприятие
не просветва същинското съдържание.
За това е необходимо именно новото сетиво. Ако то не е пробудено, тогава в съобщенията за самите нас ние мислим че чуваме само такива за един външен нам предмет; мислим, че някъде има нещо скрито, което ни говори по същия начин, както говорят външните неща. Когато притежаваме новото сетиво, ние знаем, че възприятията на това сетиво се различават съществено от тези, които се отнасят за външните неща. Тогава ние знаем, че това сетиво не оставя вън от себе си това, което възприема, както окото оставя вън от себе си вижданите предмети, а може без остатък да приеме в себе си своя предмет. Когато виждам един предмет, този предмет остава вън от мене; когато възприемам себе си, аз самият влизам в моето възприятие.
Който освен възприетото търси още нещо от своето себе, той показва, че неговото възприятие не просветва същинското съдържание.
Йоханес Таулер /1300-1361 г./е изразил тази истина със сполучливите думи: Ако бях цар и не бих знаел това, тогава не бих бил никакъв цар. Ако в моето себевъзприятие не проблясвам за самия себе си, тогава аз не съществувам за себе си. Проблясвам ли за себе си, тогава аз съществувам за себе си в моето възприятие в моята най-първична същност. Тогава извън моето възприятие не остава никакъв остатък от мене. Й. Г.
към текста >>
Ако в моето себе
възприятие
не проблясвам за самия себе си, тогава аз не съществувам за себе си.
Когато притежаваме новото сетиво, ние знаем, че възприятията на това сетиво се различават съществено от тези, които се отнасят за външните неща. Тогава ние знаем, че това сетиво не оставя вън от себе си това, което възприема, както окото оставя вън от себе си вижданите предмети, а може без остатък да приеме в себе си своя предмет. Когато виждам един предмет, този предмет остава вън от мене; когато възприемам себе си, аз самият влизам в моето възприятие. Който освен възприетото търси още нещо от своето себе, той показва, че неговото възприятие не просветва същинското съдържание. Йоханес Таулер /1300-1361 г./е изразил тази истина със сполучливите думи: Ако бях цар и не бих знаел това, тогава не бих бил никакъв цар.
Ако в моето себевъзприятие не проблясвам за самия себе си, тогава аз не съществувам за себе си.
Проблясвам ли за себе си, тогава аз съществувам за себе си в моето възприятие в моята най-първична същност. Тогава извън моето възприятие не остава никакъв остатък от мене. Й. Г. Фитхе сочи енергично на разликата между себевъзприятието и всякакъв друг род възприятие със следните думи: "По-голяма част от хората са повече склонни да считат себе си за парче лава от луната отколкото да се считат за един аз. Който не е още съгласен със самия себе си по въпроса, той не познава никаква дълбока философия и не се нуждае от никаква философия.
към текста >>
Проблясвам ли за себе си, тогава аз съществувам за себе си в моето
възприятие
в моята най-първична същност.
Тогава ние знаем, че това сетиво не оставя вън от себе си това, което възприема, както окото оставя вън от себе си вижданите предмети, а може без остатък да приеме в себе си своя предмет. Когато виждам един предмет, този предмет остава вън от мене; когато възприемам себе си, аз самият влизам в моето възприятие. Който освен възприетото търси още нещо от своето себе, той показва, че неговото възприятие не просветва същинското съдържание. Йоханес Таулер /1300-1361 г./е изразил тази истина със сполучливите думи: Ако бях цар и не бих знаел това, тогава не бих бил никакъв цар. Ако в моето себевъзприятие не проблясвам за самия себе си, тогава аз не съществувам за себе си.
Проблясвам ли за себе си, тогава аз съществувам за себе си в моето възприятие в моята най-първична същност.
Тогава извън моето възприятие не остава никакъв остатък от мене. Й. Г. Фитхе сочи енергично на разликата между себевъзприятието и всякакъв друг род възприятие със следните думи: "По-голяма част от хората са повече склонни да считат себе си за парче лава от луната отколкото да се считат за един аз. Който не е още съгласен със самия себе си по въпроса, той не познава никаква дълбока философия и не се нуждае от никаква философия. Природата, на която той е машина, ще го ръководи във всички сделки, които има да върши, без неговото участие.
към текста >>
Тогава извън моето
възприятие
не остава никакъв остатък от мене.
Когато виждам един предмет, този предмет остава вън от мене; когато възприемам себе си, аз самият влизам в моето възприятие. Който освен възприетото търси още нещо от своето себе, той показва, че неговото възприятие не просветва същинското съдържание. Йоханес Таулер /1300-1361 г./е изразил тази истина със сполучливите думи: Ако бях цар и не бих знаел това, тогава не бих бил никакъв цар. Ако в моето себевъзприятие не проблясвам за самия себе си, тогава аз не съществувам за себе си. Проблясвам ли за себе си, тогава аз съществувам за себе си в моето възприятие в моята най-първична същност.
Тогава извън моето възприятие не остава никакъв остатък от мене.
Й. Г. Фитхе сочи енергично на разликата между себевъзприятието и всякакъв друг род възприятие със следните думи: "По-голяма част от хората са повече склонни да считат себе си за парче лава от луната отколкото да се считат за един аз. Който не е още съгласен със самия себе си по въпроса, той не познава никаква дълбока философия и не се нуждае от никаква философия. Природата, на която той е машина, ще го ръководи във всички сделки, които има да върши, без неговото участие. За да философства човек, изисква се самостоятелност: А тази самостоятелност човек сам може да си я даде.
към текста >>
Фитхе сочи енергично на разликата между себе
възприятие
то и всякакъв друг род
възприятие
със следните думи: "По-голяма част от хората са повече склонни да считат себе си за парче лава от луната отколкото да се считат за един аз.
Йоханес Таулер /1300-1361 г./е изразил тази истина със сполучливите думи: Ако бях цар и не бих знаел това, тогава не бих бил никакъв цар. Ако в моето себевъзприятие не проблясвам за самия себе си, тогава аз не съществувам за себе си. Проблясвам ли за себе си, тогава аз съществувам за себе си в моето възприятие в моята най-първична същност. Тогава извън моето възприятие не остава никакъв остатък от мене. Й. Г.
Фитхе сочи енергично на разликата между себевъзприятието и всякакъв друг род възприятие със следните думи: "По-голяма част от хората са повече склонни да считат себе си за парче лава от луната отколкото да се считат за един аз.
Който не е още съгласен със самия себе си по въпроса, той не познава никаква дълбока философия и не се нуждае от никаква философия. Природата, на която той е машина, ще го ръководи във всички сделки, които има да върши, без неговото участие. За да философства човек, изисква се самостоятелност: А тази самостоятелност човек сам може да си я даде. Не трябва да искаме да виждаме без очи; но не трябва също да твърдим, че окото вижда." Следователно възприемането на самия себе си е същевременно пробуждане на своето Себе.
към текста >>
То се явява като нещо ново в сравнение с това, което може да даде само външното
възприятие
.
"Следователно новото сетиво е сетивото за духа; това е сетивото, за което съществува само духът и нищо друго и за което и другото, даденото битие, приема формата на духа и се превръща в него; за което, следователно, фактически е изчезнало битието в неговата собствена форма. Това сетиво е служило за виждане откакто съществуват хора и всичко велико и прекрасно, което съществува в света и което единствено дава възможност човечеството да съществува, произхождат от това, което въпросното сетиво е видяло. Но не е имало случай това сетиво да е видяло самото себе си и разликата и противоположността, която съществува между него и другите сетива. Впечатленията на двата вида сетива са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна връзка." Съединителното звено се създава благодарение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духовност духовното, което събужда в своето отношение с външния свят. Благодарение на този факт, това, което ние приемаме от нещата в нашия дух, престава да се явява като едно повторение без значение.
То се явява като нещо ново в сравнение с това, което може да даде само външното възприятие.
Простият процес на хвърлянето на камък и моето възприятие на този процес се явяват в една по-висша светлина, когато аз си изясня, каква задача има моето вътрешно сетиво в цялата тази работа. За да съчетаем мислено двете влияния и техният начин на действие, необходимо е цяло едно духовно съдържание, което аз вече трябва да съм усвоил, когато възприемам летящия камък. Следователно аз прилагам едно вече натрупано в мене духовно съдържание върху нещо, което срещам във външния свят. И този процес на външния свят се включва в съществуващото вече съдържание. В неговата особеност той се оказва като един израз на това съдържание.
към текста >>
Простият процес на хвърлянето на камък и моето
възприятие
на този процес се явяват в една по-висша светлина, когато аз си изясня, каква задача има моето вътрешно сетиво в цялата тази работа.
Това сетиво е служило за виждане откакто съществуват хора и всичко велико и прекрасно, което съществува в света и което единствено дава възможност човечеството да съществува, произхождат от това, което въпросното сетиво е видяло. Но не е имало случай това сетиво да е видяло самото себе си и разликата и противоположността, която съществува между него и другите сетива. Впечатленията на двата вида сетива са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна връзка." Съединителното звено се създава благодарение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духовност духовното, което събужда в своето отношение с външния свят. Благодарение на този факт, това, което ние приемаме от нещата в нашия дух, престава да се явява като едно повторение без значение. То се явява като нещо ново в сравнение с това, което може да даде само външното възприятие.
Простият процес на хвърлянето на камък и моето възприятие на този процес се явяват в една по-висша светлина, когато аз си изясня, каква задача има моето вътрешно сетиво в цялата тази работа.
За да съчетаем мислено двете влияния и техният начин на действие, необходимо е цяло едно духовно съдържание, което аз вече трябва да съм усвоил, когато възприемам летящия камък. Следователно аз прилагам едно вече натрупано в мене духовно съдържание върху нещо, което срещам във външния свят. И този процес на външния свят се включва в съществуващото вече съдържание. В неговата особеност той се оказва като един израз на това съдържание. По този начин чрез разбирането на моето вътрешно сетиво ми се разкрива, какво отношение има съдържанието на това сетиво към нещата на външния свят.
към текста >>
Тогава те вярват, че останалата част трябва също да се намира във външния свят, както и нещата на самото външно
възприятие
.
Всеки може да стигне до нея по пътя, ако сам не затваря пред себе си този път. Обаче това затваряне на пътя е много често. И при възражения, които се правят в това направление, винаги имаме чувството: Тук не се касае за такива хора, които не могат да добият вътрешна опитност, а за такива, които сами си залостват достъпа чрез една мрежа от всякакъв вид логически измислици. Това е почти така, както когато някой, който гледа през един далекоглед, открива една нова планета, но отрича нейното съществуване, понеже неговото изчисление му е показало, че на това място не трябва да има никаква планета. При това обаче, по-голяма част от хората имат ясното чувство, че с това, което външните сетива и разлагащият ум познават, не може още да бъде дадено всичко, което се крие в същността на нещата.
Тогава те вярват, че останалата част трябва също да се намира във външния свят, както и нещата на самото външно възприятие.
Те смятат, че трябва да съществува нещо, което остава недостижимо за познанието. Това, което би трябвало да постигнат благодарение на факта, че още веднъж възприемат с вътрешното сетиво на по-висока степен това, което са възприели чрез сетивата и са обхванали с ума, те го пренасят във външния свят като нещо недостижимо и непознато. Тогава говорят за границите на познанието, които им пречат да стигнат до "нещото в себе си". Те говорят за непознатата "същност" на нещата. Че тази "същност" на нещата просиява, когато вътрешното сетиво прави да падне неговата светлина върху нещата, това те не искат да признаят.
към текста >>
Подобни възражения против новораждането на нещата в духа могат да се чуят предимно от онези, които на истина са надарени със здрави органи за сетивно
възприятие
и с пълножизнени инстинкти и страсти, но чиято наблюдателна способност по отношение на обектите с чисто духовно съдържание отказва да работи.
Напълно е присъщо на човешкото съществото да победи едно противоречие първоначално вложено в него. Който би искал да счита духа само като логически ум, той може да почувства, че кръвта замръзва при мисълта, че нещата трябва да изпитат своето новораждане в духа. Той ще сравни свежото, живо цвете, в пълнотата на неговите багри във външния свят, със схематичната мисъл за цветето. Той ще се чувства особено неудобно при представата, че човекът, който черпи своите мотиви за действие от самотата на своето себесъзнание, трябва да бъде свободен отколкото първоначалната, наивна личност, която действа от своите непосредствени импулси, от пълнотата на своята природа. За такъв човек виждащ едностранно логичното този, който се потопява в своята вътрешност, ще изглежда като една странстваща схема от понятия, като един призрак в сравнение с онзи, който пребивава в своята природна индивидуалност.
Подобни възражения против новораждането на нещата в духа могат да се чуят предимно от онези, които на истина са надарени със здрави органи за сетивно възприятие и с пълножизнени инстинкти и страсти, но чиято наблюдателна способност по отношение на обектите с чисто духовно съдържание отказва да работи.
Щом се наложи да възприемат нещо чисто духовно, на тях им липсва виждането; на тях им се струва, че имат работа само с обвивки на понятия, ако не даже и с празни думи. Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абстрактни хора на ума". Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание. Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето. Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание?
към текста >>
47.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
В своето съчинение "Върху отшелничеството" Майстер Екхарт се изказва върху отношението на външното
възприятие
към вътрешното: "Тук трябва да знаеш, че учителите говорят, че във всеки човек има два човека: Единият е външния човек, това е светът на сетивата; на човека служат пет сетива, и въпреки това той действува чрез силата на душата.
Аз съм едно с него; и той не може да ме изключи. Дух святи приема своята същност в същото дело, и го приема от мене, както от Бога. Защо? Аз съм в Бога, и ако дух святи не приема своето същество от мене, той не го приема и от Бога. Аз по някакъв начин съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите на Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините на вашето същество Бог ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно със същността на Бога. "Бог е станал човек, за да стана аз Бог."
В своето съчинение "Върху отшелничеството" Майстер Екхарт се изказва върху отношението на външното възприятие към вътрешното: "Тук трябва да знаеш, че учителите говорят, че във всеки човек има два човека: Единият е външния човек, това е светът на сетивата; на човека служат пет сетива, и въпреки това той действува чрез силата на душата.
Другият човек се нарича вътрешен човек, това е вътрешността на човека. Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата. Защото на него му е ясно, че от никаква форма навъншния сетивен свят не може да му се яви тази същност. Би могло да му се възрази: Какво значение има за нещата във външния свят онова, което ти прибавяш към тях из твоя дух? Гради следователно върху твоите сетива.
към текста >>
Сетивното
възприятие
изключва от нещата всичко несетивно.
Следователно техните съобщения за нещата могат да се отнасят само за физическото на нещата. И това физическо в нещата ми се предава така, че в мене самия се възбужда един физически процес. Цветът като физически процес на външния свят възбужда в мене, в моето око и в моя мозък също физически причини. Благодарение на това аз възприемам цвета. Но по този път аз мога да възприема от цвета само това, което у него е физическо, сетивно.
Сетивното възприятие изключва от нещата всичко несетивно.
Чрез него нещата са съблечени от всичко, което е несетивно в тях. Когато след това пристъпвам към духовното, към идейното съдържание, аз само възстановявам отново онова, което сетивното възприятие е заличило от нещата. Следователно сетивното възприятие не ми показва най-дълбоката същност на нещата; напротив то ме отделя от тази същност. Обаче духовното, идейното схващане отново ме свързва с тази същност. То ми показва, че в тяхната вътрешност нещата са от същото духовно естество, както аз самият чрез духовното схващане на света границата между мене и външния свят отпада.
към текста >>
Когато след това пристъпвам към духовното, към идейното съдържание, аз само възстановявам отново онова, което сетивното
възприятие
е заличило от нещата.
Цветът като физически процес на външния свят възбужда в мене, в моето око и в моя мозък също физически причини. Благодарение на това аз възприемам цвета. Но по този път аз мога да възприема от цвета само това, което у него е физическо, сетивно. Сетивното възприятие изключва от нещата всичко несетивно. Чрез него нещата са съблечени от всичко, което е несетивно в тях.
Когато след това пристъпвам към духовното, към идейното съдържание, аз само възстановявам отново онова, което сетивното възприятие е заличило от нещата.
Следователно сетивното възприятие не ми показва най-дълбоката същност на нещата; напротив то ме отделя от тази същност. Обаче духовното, идейното схващане отново ме свързва с тази същност. То ми показва, че в тяхната вътрешност нещата са от същото духовно естество, както аз самият чрез духовното схващане на света границата между мене и външния свят отпада. Аз съм отделен отвъншния свят дотолкова, доколкото съм една сетивна вещ между сетивни вещи. Моето око и цветът са две различни същности.
към текста >>
Следователно сетивното
възприятие
не ми показва най-дълбоката същност на нещата; напротив то ме отделя от тази същност.
Благодарение на това аз възприемам цвета. Но по този път аз мога да възприема от цвета само това, което у него е физическо, сетивно. Сетивното възприятие изключва от нещата всичко несетивно. Чрез него нещата са съблечени от всичко, което е несетивно в тях. Когато след това пристъпвам към духовното, към идейното съдържание, аз само възстановявам отново онова, което сетивното възприятие е заличило от нещата.
Следователно сетивното възприятие не ми показва най-дълбоката същност на нещата; напротив то ме отделя от тази същност.
Обаче духовното, идейното схващане отново ме свързва с тази същност. То ми показва, че в тяхната вътрешност нещата са от същото духовно естество, както аз самият чрез духовното схващане на света границата между мене и външния свят отпада. Аз съм отделен отвъншния свят дотолкова, доколкото съм една сетивна вещ между сетивни вещи. Моето око и цветът са две различни същности. Моят мозък и растението са две различни същности.
към текста >>
Духовното съдържание на един външен предмет, което се появява в моята вътрешност, не е нещо мислено прибавено към външното
възприятие
.
Такъв извод прави този, който стои на почвата на антропоморфозиращия /очовечаващия/ светоглед. Това, което възприемам външно от растението, трябва също така да бъде външната страна на една вътрешност, на една душа, която аз мислено трябва да прибавя към това, което възприемам. И понеже за мене съществува само един единствен вътрешен свят, а именно моят собствен вътрешен свят, аз мога да си представя и вътрешния свят на другите същества подобен на моя вътрешен свят. Чрез това се стига до един вид всеобщо одушевяване на природата /панпсихизъм/. Този възглед представлява едно изопачаване на това, което развитото вътрешно сетиво действително предлага.
Духовното съдържание на един външен предмет, което се появява в моята вътрешност, не е нещо мислено прибавено към външното възприятие.
То не е подобно нещо, както не е подобно нещо и духът на един друг човек. Чрез вътрешното сетиво аз възприемам това духовно съдържание също така, както чрез външните сетива възприемам физическото съдържание. И това, което наричам мой вътрешен живот в горния смисъл, съвсем не е, в по-висш смисъл, моят дух. Този вътрешен живот е само резултат на чисто сетивни процеси, той ми принадлежи като напълно индивидуална личност, която не е нищо друго освен резултат на нейната физическа организация. Когато пренасям тази вътрешност върху външните неща, аз фактически бълнувам и фантазирам.
към текста >>
48.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Вернер в своята книга: Франц Суарез и схоластиката на последните столетия стр.122/, изхождайки напълно от духа на тази схоластика, казва: "Човекът няма във времето никакво
възприятие
/виждане/ за своя Аз, за скритата основа на неговата духовна същност и живот.... Той никога не ще стигне до там, да вижда себе си; защото той или завинаги ще се отчужди от Бога и ще намери в себе една бездънна, тъмна пропаст, една безкрайна празнота, или пък постигайки блаженство в Бога, обръщайки поглед навътре, ще намери само Бога, чието благодатно слънце свети в него, чийто образ се изразява в духовните черти на неговото същество."
Това понятие, че при познанието човек създава в себе си един образ на това, което трябва да познае. Ясно е при едно такова понятие на познанието, че цялата действителност трябва да бъде преместен навън от познанието. Защото тогава в познанието не можем да обхванем никаква действителна вещ, а само един образ на тази вещ. И в своето себепознание човек не може да обхване самия себе си, а това, което познава от себе си, е само един образ на неговото себе. Един добър познавач на Схоластиката /К.
Вернер в своята книга: Франц Суарез и схоластиката на последните столетия стр.122/, изхождайки напълно от духа на тази схоластика, казва: "Човекът няма във времето никакво възприятие /виждане/ за своя Аз, за скритата основа на неговата духовна същност и живот.... Той никога не ще стигне до там, да вижда себе си; защото той или завинаги ще се отчужди от Бога и ще намери в себе една бездънна, тъмна пропаст, една безкрайна празнота, или пък постигайки блаженство в Бога, обръщайки поглед навътре, ще намери само Бога, чието благодатно слънце свети в него, чийто образ се изразява в духовните черти на неговото същество."
Който мисли така върху познанието, той има понятие само за онова познание, което е приложима към външните неща. Сетивното на една вещ остава винаги външно за нас. Ето защо от това, което е сетивна част на света ние можем да вземем само образи в нашето познание. Когато възприемаме един цвят или един камък, за да познаем същността на цвета или на камъка, ние не можем да станем цвят или камък. Също така цветът и камъкът ни най-малко не могат да се превърнат в част на нашето същество!
към текста >>
Отношението между двете се ограничава в това, че същият обект, който произвежда своето въздействие при същите обстоятелства, предизвиква същия знак и че следователно различните знаци отговарят винаги на различните въздействия..... Когато ягодови плодове от определен вид образуват същевременно червен пигмент и захар, тогава в нашето усещане винаги ще се намерят заедно при ягоди от тази форма и червеният цвят и сладкият вкус." /виж Хелмхолц: фактите на
възприятие
то, стр.12 и след./.
Херман Хелмхолц /1821 -1894 г./ е изразил много ясно тази мисъл. "Нашите усещания са само действия, които са произведени чрез външни причини в нашите органи и как се проявява едно такова действие, зависи напълно от вида на апарата, върху който се действува. Понеже качеството на нашето усещане ни съобщава нещо за особеността на външното въздействие, което го предизвиква, то може да бъде считано за един негов знак, но не като едно копие. Защото от образа се изисква да има някаква прилика с изобразения предмет, от една статуя се изисква да има подобие на формата, от една рисунка се изисква подобие на перспективната проекция в полето на зрението, от една картина също еднаквостта на цветовете. Обаче един знак не е нужно да има някакво подобие с това, за което то служи като знак.
Отношението между двете се ограничава в това, че същият обект, който произвежда своето въздействие при същите обстоятелства, предизвиква същия знак и че следователно различните знаци отговарят винаги на различните въздействия..... Когато ягодови плодове от определен вид образуват същевременно червен пигмент и захар, тогава в нашето усещане винаги ще се намерят заедно при ягоди от тази форма и червеният цвят и сладкият вкус." /виж Хелмхолц: фактите на възприятието, стр.12 и след./.
Аз описах подобно този начин на мислене в моята книга "Философия на свободата" /Берлин, Философско-антропософско издателство/ и в книгата "Загадки на философията", 1918 г. Нека следваме стъпка по стъпка хода на мислите, който е свойствен на този възглед. Вън в пространството се предполага един процес. Този процес упражнява едно действие върху моя сетивен орган; моята нервна система превежда полученото впечатление до моя мозък. Сега аз имам усещането на "червено".
към текста >>
По-нататък същото познание ме заставя да приема, че и в мене съществува един подобен процес, въпреки че аз също не мога да имам непосредствено
възприятие
от него.
Такъв един процес става в окото и той се продължава в мозъка, когато аз възприемам "червено". Аз не мога да възприема направо процеса, който става "вътре"; също както не мога да възприема направо вълновото движение, което физиците считат, че отговаря на цвета "червено". Но само в този смисъл аз мога да говоря за едно "вън" и за едно "вътре". Противоположността между "вън" и "вътре" е валидна само на степента на сетивното познание. Това познание ме заставя да приема "вън" един пространствено-временен процес, въпреки че аз нямам непосредствено възприемане за него.
По-нататък същото познание ме заставя да приема, че и в мене съществува един подобен процес, въпреки че аз също не мога да имам непосредствено възприятие от него.
Но и в обикновения живот аз приемам, че съществуват пространствено-временни процеси, които не възприемам направо. Аз чувам, например, че в съседната стая се свири на пиано. Поради това допускам, че на пианото седи и свири едно пространствено човешко същество. И моето мислене не се различава от това, когато говоря за процеси вътре в мене и вън от мене. Аз предполагам, че тези процеси имат аналогични свойства, както и процесите, които падат в обсега на моите сетива, само че, поради определени причини, те избягват от моето непосредствено възприятие.
към текста >>
Аз предполагам, че тези процеси имат аналогични свойства, както и процесите, които падат в обсега на моите сетива, само че, поради определени причини, те избягват от моето непосредствено
възприятие
.
По-нататък същото познание ме заставя да приема, че и в мене съществува един подобен процес, въпреки че аз също не мога да имам непосредствено възприятие от него. Но и в обикновения живот аз приемам, че съществуват пространствено-временни процеси, които не възприемам направо. Аз чувам, например, че в съседната стая се свири на пиано. Поради това допускам, че на пианото седи и свири едно пространствено човешко същество. И моето мислене не се различава от това, когато говоря за процеси вътре в мене и вън от мене.
Аз предполагам, че тези процеси имат аналогични свойства, както и процесите, които падат в обсега на моите сетива, само че, поради определени причини, те избягват от моето непосредствено възприятие.
Ако бих искал да отрека на всички тези процеси качествата, които моите сетива ми показват в областта на пространственото и временното, това би било подобно на онази знаменита нелепост за ножа без дръжка, на който липсва режещата част. Следователно аз мога само да кажа, че "вън" се разиграват пространствено-временни процеси; те произвеждат "вътре" пространствено-временни процеси. И двата процеса са необходими, когато в полето на моето зрение трябва да се яви "червеното". Аз на празно ще търся червено, доколкото то не е пространствено-временно, безразлично дали ще търся "вън" или "вътре". Естествениците и философите, които не могат да го намерят "вън", не би трябвало да го търсят и "вътре".
към текста >>
Неговото ясно отделяне на нисшото от висшето познание, му позволява от една страна да стигне до пълно разбиране на факта, че като сетивно същество човекът може да има в себе си само процеси, които като въздействия трябва да бъдат неподобни на съответните външни процеси; но от друга страна това го предпазва от смесването на вътрешните процеси с фактите, които възникват в полето на нашето
възприятие
и които, в тяхната непосредственост, не са нито вън, нито вътре, а стоят над тази противоположност.
За да обхвана този общ свят, аз трябва без съмнение да се издигна до една по-висока степен на познанието, за което вече не съществува "вън" и "вътре". /Зная много добре, че хора, които се опират на евангелието, според което "целият свят на нашата опитност" се изгражда от усещания имащи неизвестен произход, ще погледнат гордо към изложеното тук, както например Д-р Ерих Адикес в своята книга: "Кант срещу Хекел" извисоко казва: "Хекел и хиляди други като него се залавят смело да философстват, без ни най-малко да се интересуват от някаква теория на познанието и от критичното самоопределение." Тези господа никак не предчувстват, колко евтини са техните теории на познанието. Те предполагат липса на критическо самоопределение само у другите. Нека не завиждаме на тяхната "мъдрост"./ Именно по въпроса, който тук разглеждаме, Николай от Куза има много сполучливи мисли.
Неговото ясно отделяне на нисшото от висшето познание, му позволява от една страна да стигне до пълно разбиране на факта, че като сетивно същество човекът може да има в себе си само процеси, които като въздействия трябва да бъдат неподобни на съответните външни процеси; но от друга страна това го предпазва от смесването на вътрешните процеси с фактите, които възникват в полето на нашето възприятие и които, в тяхната непосредственост, не са нито вън, нито вътре, а стоят над тази противоположност.
"Свещеническата одежда попречи на Николай от Куза" да следва неудържимо пътя, който му беше посочило това разбиране. И така ние виждаме, как с преминаването от "знанието" към "не-знанието" той полага едно хубаво начало. Но същевременно трябва да отбележим, че в полето на "не-знанието" той не показва нищо друго, освен съдържанието на богословското учение, което ни предлагат и схоластиците. Все пак той умее да развие това богословско съдържание в една напълно одухотворена форма. Върху Провидението, Христос, Сътворението на света, Спасението на човека, върху моралния живот той излага учения, които са изградени напълно в духа и смисъла на догматичното християнство.
към текста >>
49.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Яков Бьоме ги нарича звук или ехтене и като символ за сетивното
възприятие
поставя сетивното
възприятие
на звука.
Тази четвърта форма на природата се издига до петата, на почиващата в себе си жива борба на частите /вода/. На тази степен съществува една вътрешна суровост и безмълвие, както на първата степен; само че това не е една абсолютна почивка, едно мълчание на вътрешните противоположности, а едно вътрешно движение на противоположностите. Не почива в себе си неподвижното, а подвижното, запаленото от светкавичния огън на четвъртата степен. На шестата степен самото Първично същество възприема себе си като такъв вътрешен живот; то възприема себе си чрез сетивните органи. Съществата надарени със сетива представят тази форма на природата.
Яков Бьоме ги нарича звук или ехтене и като символ за сетивното възприятие поставя сетивното възприятие на звука.
Седмата форма на природата е Духът издигащ се върху основата на своите сетивни възприятия /мъдростта/. Той отново намира себе си като Първопричина сред света израснал от небитието и образуващ се от хармоничното и дисхармоничното. "Духът святи донася сиянието на величието в същността, в която божеството се изявява." С такива възгледи Яков Бьоме се опитва да обясни света, който според знанието на неговата епоха той считаше за фактически. За него са факти онези, които естествената наука на неговото време и Библията считаха за такива.
към текста >>
50.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Сетивното
възприятие
само ни измамва, защото не познаваме истинското Битие, и ни кара да считаме за действително това, което е само илюзия.
Затова смешно е, когато се страхуваме от една смърт, понеже сме умирали и умираме по толкова разнообразни начини. Защото не само, както казва Хераклит, смъртта на огъня е раждане на въздуха, и смъртта на въздуха е раждане на водата; ние можем да видим това още по-ясно у човека: Възмъжалият човек умира, когато става старец, младежът когато възмъжава, юношата когато става младеж, детето когато става юноша. Вчерашното умира в днешното, днешното умира в утрешното; нищо не остава и не е единно. Защото ако оставахме същите, как бихме могли да намерим сега удоволствие в други неща, отколкото по-рано, да обичаме и мразим най-противоположни неща, да се удивляваме и хулим, да говорим друго, да се отдаваме на други страсти, ако не приемахме също и други форми, други образи и други сетива? Защото без изменение не можем да преминем в друго състояние и този, който се променя, не е вече същият.
Сетивното възприятие само ни измамва, защото не познаваме истинското Битие, и ни кара да считаме за действително това, което е само илюзия.
/Плутарх: Относно „ЕИ" в Делфи, 17 и 18/. Плутарх често се представя като посветен. Това, което той описва тук е условие за живота на миста. Човек се домогва до една мъдрост и само с помощта на тази мъдрост прониква с поглед до илюзорното естество на сетивния живот. Всичко, което сетивният живот вижда и счита за битие, за действителност, е потопено в потока на развитието.
към текста >>
Той има живот, живот достъпен за
възприятие
то, който се движи, ходи между хората.
В тази душа има едно място, в което омагьосаният Бог може да оживее, да възкръсне. Душата е майката, която е приела Бога от природата. Ако душата се остави да бъде оплодена от природата, тя ще роди нещо Божествено. От брака на душата с природата се ражда Бог. Това не е вече „скритият Бог", това е проявеният Бог.
Той има живот, живот достъпен за възприятието, който се движи, ходи между хората.
Той е освободеният Бог, потомък на омагьосания Бог. Разбира се, това не е великият Бог, който е бил, който е, и ще бъде, но в известен смисъл може да бъде взет и за негово откровение. Бог-Отец остава тих в скрития свят, за човека се ражда Синът в неговата собствена душа. Ето как мистичното познание се превръща в един действителен космически процес. То е един процес, също така действителен, както и другите природни процеси, но на по-висока степен.
към текста >>
51.
ПЛАТОН КАТО МИСТИК
GA_8 Християнството като мистичен факт
Всички трябва да покажат, че човек намира нещо друго, когато върви по пътищата на преходното сетивно
възприятие
, а не това, когато неговия Дух е сам със себе си.
Ето защо Сократ казва: „- Когато душата съзерцава чрез себе си, тогава тя се издига до чистото и безсмъртното, винаги до подобното на себе си Битие; чувствувайки се сродна нему, тя се свързва с него винаги, когато има възможност да остане сама със себе си. Тогава тя си отпочива от своето заблуждение и има също връзка с „винаги подобното", защото го докосва и това нейно състояние се нарича именно разумност... Погледни сега, не следва ли от всичко казано, че душата има най-голямо сходство с Божественото, Безсмъртното, Разумното, Единородното, Неизчезващото? А тялото е подобно на човешкото, смъртното, неразумното, многообразното и умиращото... Следователно, ако това е така, душата отива към лишеното от форма и подобно на нея, към Божественото, Безсмъртното, Разумното, където тя живее в блаженство, освободена от грешки и незнание, от страх и дива любов, и от всички други човешки злини, за да живее наистина, както казват посветените, през останалото време с Бога." Не е тук наша задача да покажем всички пътища, по които Сократ води своите приятели към вечността. Всички те дишат същия Дух.
Всички трябва да покажат, че човек намира нещо друго, когато върви по пътищата на преходното сетивно възприятие, а не това, когато неговия Дух е сам със себе си.
Именно към тази първична природа на духовния свят насочва Сократ онези, които го слушат. Когато го намират, те сами виждат с духовните очи, че той е вечен. Умиращият Сократ не доказва логически безсмъртието, той само показва същността на душата. И тогава се установява, че раждането и умирането нямат нищо общо с душата. Същността на душата е вложена в истината, но истината не може да възниква и изчезва.
към текста >>
Или човек следва сетивното, това, което
възприятие
то и умът предлагат и тогава той се ограничава в своята личност, откъсва се от Космоса; или пък става съзнателен за великата космическа Сила и тогава в личността си той изживява Вечното.
Това е описанието на един вид познание, изложено по начин, от който виждаме, че който върви по този път, той съзнава: Когато Логосът оживее в него, той се слива с Божественото. Това е изразено ясно с думите: „Когато духът, обзет от любовта, поема своя полет в най-свещеното, с радостен замах, божествено окрилен, той забравя всичко друго, както и самия себе си. Изпълнен само с диханието на Този, на когото е спътник и служител, той диша само неговия живот и му принася в жертва най-свещената и най-девствена добродетел." За Филон съществуват само два пътя.
Или човек следва сетивното, това, което възприятието и умът предлагат и тогава той се ограничава в своята личност, откъсва се от Космоса; или пък става съзнателен за великата космическа Сила и тогава в личността си той изживява Вечното.
„Които иска да избегне Бога, той пада в собствените си ръце, защото две неща трябва да вземем под внимание: Всемирният Дух, който е Бог и нашият собствен Дух; този последният, ако иска да избяга от себе си, отива при Всемирния Дух; защото който се издига над своя собствен Дух, си казва, че този Дух е нищо и свързва всичко с Бога; но който се отклонява от Бога, премахва тази първооснова и поставя самия себе си в основата на всичко, което става." Платоническият мироглед иска да бъде едно познание, което по самото си естество е религия. Той свързва познанието с най-висшето, което човек може да достигне със своите чувства. Само когато чувството може да бъде напълно задоволено в познанието, такова познание Платон счита за истинско. Тогава то не е образно знание; то е съдържание на живот.
към текста >>
52.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Но както една представа не представлява нищо за себе си, ако не е предизвикана във
възприятие
то чрез външния предмет, така и митичният образ не е нищо, ако той не възниква чрез действителните факти на духовния свят.
Те свързват и разделят елементите. Представянето на един мит в такъв стил, какъвто виждаме тук, не трябва да бъде смесвано с едно чисто символично или даже алегорично тълкуване на митовете. Тук ние не разбираме такова тълкуване. Образите, от които е съставен митът, не са измислени символи на абстрактни истини, а действителни душевни изживявания на посветения. Последният изживява образите с духовните възприемателни органи, както нормалният човек изживява сетивните представи с помощта на очите и ушите.
Но както една представа не представлява нищо за себе си, ако не е предизвикана във възприятието чрез външния предмет, така и митичният образ не е нищо, ако той не възниква чрез действителните факти на духовния свят.
Само че по отношение на сетивния свят, човек стои извън неговите обективни условия; докато митичните образи той може да изживее само тогава, когато стои всред съответните духовни процеси. Но за да стои всред тях, той трябва да е минал през посвещение. Духовните процеси, които той вижда, после се илюстрират чрез митичните образи. Който не може да приеме митичното като такава илюстрация на истинските духовни процеси, той е далеч от истинското разбиране. Защото духовните процеси са свръхсетивни; а образите, които в своето съдържание напомнят за сетивния свят, не са духовни, а са само една илюстрация на духовното.
към текста >>
53.
ЗА СЪЩНОСТТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО
GA_8 Християнството като мистичен факт
Сетивното
възприятие
замъглява виждането на Духа.
Обаче за тези писания се споменава едва в шестия век. Важното в тях е не кога и къде са били написани, а че дават едно описание на християнството, облечено напълно в представите на неоплатоническата философия, които могат да се получат чрез духовно виждане на висшия свят. При всички обстоятелства, това е описание, изложено в такава форма, която е от първите столетия на християнството. В древни времена тези истини били предавани устно; тогава най-важното изобщо не се поверявало на писмеността. Християнството, както е описано в книгите на Дионисий Аеропагита, може да се нарече християнство, извлечено от огледалото на неоплатоническия мироглед.
Сетивното възприятие замъглява виждането на Духа.
Човек трябва да се издигне над сетивното. Но първоначално всички човешки понятия са извлечени от сетивното наблюдение. Това, което сетивният човек наблюдава, той го нарича битие; това, което не може да наблюдава, нарича го не-битие. Ето защо, ако човек иска да открие една действителна перспектива към Божественото, той трябва да се издигне над битието и не-битието, защото и това, последното, също произхожда от сетивната сфера. В този смисъл, Бог е нито битие, нито не- битие.
към текста >>
54.
ХРИСТИЯНСТВО И ЕЗИЧЕСКА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Според неговото убеждение, сетивното
възприятие
и умственото логическо познание не водят до Божественото.
Източникът на тези мирогледи е Филон Александрийски (25 г. пр.Хр. до 50 г. сл.Хр.). Процесите, които водят до Божественото, у него се явяват пренесени изцяло във вътрешните дълбини на човешката душа. Би могло да се каже: Светилището на Мистериите, в които Филон търси своето посвещение, е единствено в неговата душа и нейните най-висши изживявания. Той замества процедурите, които се извършваха в светилищата на Мистериите, с един чисто духовен процес.
Според неговото убеждение, сетивното възприятие и умственото логическо познание не водят до Божественото.
Те се отнасят само до преходното. Но за душата съществува един път, по който тя може да се издигне над този начин на познание. Тя трябва да излезе вън от това, което нарича свой обикновен „Аз". Тя трябва да се освободи от този „Аз". Тогава тя навлиза в едно състояние на духовно извисяване, на озарение, в което вече знае, мисли и познава не в обикновения смисъл на тези думи.
към текста >>
55.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_9 Теософия
Когато Йохан Готлиб Фихте през есента на 1813 година изнася своето "учение" като зрял плод на един живот, посветен в служба на истината, в началото на своята реч, той произнася следните думи: "Това учение предоставя един изцяло нов вътрешен орган на
възприятие
, чрез който е даден един нов свят, който просто не съществува за отделния човек".
ВЪВЕДЕНИЕ
Когато Йохан Готлиб Фихте през есента на 1813 година изнася своето "учение" като зрял плод на един живот, посветен в служба на истината, в началото на своята реч, той произнася следните думи: "Това учение предоставя един изцяло нов вътрешен орган на възприятие, чрез който е даден един нов свят, който просто не съществува за отделния човек".
И тогава в едно сравнение, той показва колко неразбираемо трябва да е това учение за онзи, който иска да го прецени с представите на обикновените сетива: "Нека си представим един свят, казва той, слепородени, които не познават нищо друго за нещата и за техните отношения, освен това, което те могат да на пипат. Идете при тях и започнете да им говорите за цветовете и за всички явления, които могат да се видят само с очите и да се възприемат само посредством светлината. Тогава ще се случи едно от двете: Или това, за което им говорите за тях е нищо и това е най- щастливия случай, защото така скоро ще забележите грешката си; или, ако не сте в състояние да им отворите очите, то тогава трябва да прекратите напразните приказки". В положението на този човек се намира всеки, който иска да говори за тези неща за които загатва и Фихте: Положението на виждащ всред сляпородени. Тези неща, обаче, се отнасят до истинската същност и висшата цел на човека.
към текста >>
56.
ЕСТЕСТВОТО НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Физическото съществуване на човека е достъпно за всички и за всяко
възприятие
; душевното е сфера, недостъпна за физическите възприятия; животът на душата е един собствен свят за човека, който той носи само в себе си.
Веществата на външния свят съставляват неговото тяло; силите на външния свят действуват в него. Той може да наблюдава собственото си телесно съществувание по същия начин, по който наблюдава предметите на външния свят със сетивата си. Обаче невъзможно е да разглежда по същия начин съществуването на своята душа. Всичко, което представлява в мен телесни процеси, аз мога да схвана с физическите сетива. Но моето удоволствие или страдание, моята радост или скръб, не могат да бъдат възприемани с помощта на физическите сетива, нито от мен, нито от някой друг.
Физическото съществуване на човека е достъпно за всички и за всяко възприятие; душевното е сфера, недостъпна за физическите възприятия; животът на душата е един собствен свят за човека, който той носи само в себе си.
Най-после, чрез Духа, външният свят му се открива по един по-висш начин. В него наистина се откриват тайните на света; но в духа той излиза извън себе си и оставя нещата да говорят на своя собствен език, относно това, което има значение за тях, а не за него. Човекът отправя поглед към звездното небе: възхищението, което изпълва неговата душа, му принадлежи; вечните закони на звездите, които той схваща в духа, в мисълта, не му принадлежат; те принадлежат на самите звезди. Следователно човекът е гражданин на три свята. Чрез Тялото си той принадлежи на света, който неговото тяло възприема; чрез Душата си той изгражда своя собствен свят; чрез своя Дух той открива един свят, който е по-висш от другите два.
към текста >>
57.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
Следователно, от сетивните органи на едно същество зависи дали външния свят се представя пред него като усещане, като
възприятие
.
Ние можем да възприемаме само това, за което разполагаме с едно или друго сетиво. Без окото ние не можем да възприемаме светлината, а без ухото – звука. От сетивата, които човекът притежава, низшите организми имат само осезанието. За тях са налице по един човешки начин на възприемане само онези минерални сили, които са достъпни за осезанието. В степента, в която са развити другите сетива при висшите животни, светът за тях, както и за човека, е много по-богат и разнороден.
Следователно, от сетивните органи на едно същество зависи дали външния свят се представя пред него като усещане, като възприятие.
Това, което съществува във въздуха като определено движение, у човека се превръща в усещане на звука. Човекът изобщо не възприема проявленията на жизнената сила с обикновените сетива. Той вижда цветовете на растенията, усеща тяхното ухание, но жизнената сила остава скрита за този род наблюдение. Но колкото малко основание има слепия да отрича цветове, които не вижда, толкова малко основание имаме и ние отречем жизнената сила, въпреки че не я виждаме с обикновените сетива. Цветовете съществуват за слепия, когато той вече е опериран; също така и за хората за възприемаеми тези сътворени от жизнената сила видове на животни и растения, а не само индивиди, стига съответните възприемателни органи да са налице.
към текста >>
58.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
Присъствието на нещата от външния свят, както и на телесните органи, е необходимо, за да се осъществи едно впечатление, усещане или
възприятие
.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА В средината между тялото и Духа живее душата. Впечатленията, които тя получава от тялото, са преходни. Те съществуват дотогава, докато тялото разтваря своите органи за нещата от външния свят. Окото ми усеща цвета на розата толкова време колкото тя стои насреща му и доколкото то самото е отворено за нея.
Присъствието на нещата от външния свят, както и на телесните органи, е необходимо, за да се осъществи едно впечатление, усещане или възприятие.
Обаче онова, което съм познал в Духа като истина за розата, не изчезва заедно с нея. Тази истина изобщо не зависи от мен. Тя би била винаги същата, дори ако аз никога не бих видял тази роза. Онова, което аз познавам чрез Духа като истина се основава на един елемент в душевния живот, чрез който душата е свързана с едно съдържание на света, което и се открива независимо от нейните преходни телесни основи. Тук не става дума за това, дали откриващия се предмет е изобщо нещо непреходно и вечно; същественото тук е душата да схване в откровението на предмета, неговата непреходност, независимо от телесните си материални основи.
към текста >>
Тук става дума не за това дали тези преживявания са осъзнати непосредствено чрез преходните реакции на телесната организация, а за това, че те съдържат нещо което живее действително в душата, но е независимо в своята истина от преходните процеси на
възприятие
то.
Тази истина изобщо не зависи от мен. Тя би била винаги същата, дори ако аз никога не бих видял тази роза. Онова, което аз познавам чрез Духа като истина се основава на един елемент в душевния живот, чрез който душата е свързана с едно съдържание на света, което и се открива независимо от нейните преходни телесни основи. Тук не става дума за това, дали откриващия се предмет е изобщо нещо непреходно и вечно; същественото тук е душата да схване в откровението на предмета, неговата непреходност, независимо от телесните си материални основи. Трайният елемент в душата възниква в този миг от наблюдението, когато осъзнаем, че съществуват преживявания, които не са ограничени от нейната преходна същност.
Тук става дума не за това дали тези преживявания са осъзнати непосредствено чрез преходните реакции на телесната организация, а за това, че те съдържат нещо което живее действително в душата, но е независимо в своята истина от преходните процеси на възприятието.
Душата се намира поставена между преходното настояще и вечността; тя поддържа връзката между тялото и духа. Но тя едновременно и посредничи между настоящето и вечността. Тя запазва настоящето под формата на спомени. По този начин тя го изтръгва от преходността и го приема във вечността на своята духовна същност. Тя внася един елемент на трайност във временно-преходното, като в живота си не се отдава само на мимолетните дразнения, а сама определя нещата извън нея, като въплътява в тях своята същина чрез делата, които извършва.
към текста >>
За да запази съзнанието на червения цвят на розата, моята душа непрекъснато би трябвало да възобновява сетивното
възприятие
, ако споменът не бил в състояние да го съхрани.
Но тя едновременно и посредничи между настоящето и вечността. Тя запазва настоящето под формата на спомени. По този начин тя го изтръгва от преходността и го приема във вечността на своята духовна същност. Тя внася един елемент на трайност във временно-преходното, като в живота си не се отдава само на мимолетните дразнения, а сама определя нещата извън нея, като въплътява в тях своята същина чрез делата, които извършва. Чрез спомена, душата запазва вчерашното; чрез делата се подготвя за утрешното.
За да запази съзнанието на червения цвят на розата, моята душа непрекъснато би трябвало да възобновява сетивното възприятие, ако споменът не бил в състояние да го съхрани.
Това, което остава в душата след изчезването на впечатлението, може да стане отново една представа, независимо от съответното външно впечатление. Чрез тази своя дарба душата така приспособява външния свят към своя вътрешен свят, че го запазва чрез паметта за спомена и може да води с него по-нататък един собствен живот, независимо от придобитите впечатления. Душевният живот става едно постоянно следствие на преходните въздействие от външния свят. Обаче и действията съдържат елемент на трайност, ако веднъж са отпечатани във външния свят. Ако отрежа клонка от едно дърво, чрез душата ми настъпва нещо, което напълно изменя хода на събитията във външния свят.
към текста >>
Обикновеното съзнание не си представя по същия начин трайността, предадена на действието, както онази трайност, която "паметта" придава на впечатлението, което се получава въз основа на
възприятие
то.
Ако отрежа клонка от едно дърво, чрез душата ми настъпва нещо, което напълно изменя хода на събитията във външния свят. С тази клонка би се случило нещо съвсем различно, ако аз не се бях намесил със своето действие. Аз предизвиках една поредица от събития, които нямаше да се случат, ако не съществувах Това, което съм направил днес, ще бъде налице и утре. Чрез действието то придобива трайност, както моите впечатления от вчера са станали трайни чрез паметта.
Обикновеното съзнание не си представя по същия начин трайността, предадена на действието, както онази трайност, която "паметта" придава на впечатлението, което се получава въз основа на възприятието.
Обаче не е ли свързан "Азът" на човека с получените в света изменения на неговото действие по същия начин, както е свързан и с получения спомен от едно впечатление? "Азът" съди за новите впечатления в зависимост от това, дали има спомен за получените по-рано впечатления или не. Но като "Аз" той влиза в друго отношение със света, според това дали е извършил едно действие или не. От впечатлението, което едно мое действие е направило на един друг човек ще зависи, дали нещо в отношението на света към моя "Аз" ще съществува или не. Отношението на света към мен се променя, след като съм упражнил едно въздействие върху моята обкръжаваща среда.
към текста >>
Явно по съвсем различен начин, отколкото усещането и
възприятие
то.
Тук поставяме само един въпрос защото, несъмнено, би могло да се получи така, че подтикът, приближаващ "азовите" последици от едно действие до човешката душа, да не се появи никога. Но че съществуват такива последствия и че те определят отношението на света към "Азът", това веднага се проявява към една напълно възможна представа, стига внимателно да проследим горните разсъждения. В следващите страници ще проучим, дали в човешкия живот не съществува нещо, което да ни позволи да извлечем от тази "възможна" представа, една конкретна действителност. Да разгледаме първо паметта. Как се появява тя?
Явно по съвсем различен начин, отколкото усещането и възприятието.
Без моето око, аз не мога да имам усещането за "синьо". Но с окото си, аз по никакъв начин не мога да получа спомена за "синьото". Ако на окото ми трябва да се даде едно такова усещане, то трябва да застане пред един син предмет. Физическият организъм би оставил да се заличат всички представи, ако в момента, когато актът на възприемането създава настоящи /актуални/ представи, не се установяваше същевременно определено отношение между външния свят и душата. Това създадено отношение има такова последствие за човека, че по-късно той чрез процесите в самия себе си може винаги да има една представа за това, което по-рано е било пораждано отвън.
към текста >>
Днешният образ ми се дава от
възприятие
то, т. е.
изживявам нещо, което не е повече тук. Аз свързвам едно минало изживяване с моя настоящ живот. Така е при всеки спомен. Да приемем, че ако срещна един човек, ще го позная отново защото съм го срещал и вчера. Той би бил за мен напълно непознат, ако аз не бих свързал образа, който съм създал вчера, с моето днешно впечатление за него.
Днешният образ ми се дава от възприятието, т. е.
от моята сетивна организация. Но какво е това, което магически вмъква вчерашния образ в моята душа? Това е онази същност, която взе участие в моята опитност както вчера, така и днес. В предшествуващото изложение аз нарекох тази същност душа. Без тази вярна пазителка на миналото, всяка външно впечатление би било винаги ново за хората.
към текста >>
59.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ
GA_9 Теософия
Който се доверява единствено на тези сетива и развива само тяхната способност за
възприятие
, не може да намери никакво обяснение за другите два свята, за душевния и духовния свят.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ Разглеждането на човека показа, че той принадлежи на три свята. От физическия материален свят са взети веществата и силите, които изграждат физическото му тяло. Той притежава познание за този свят посредством своите външни физически сетива.
Който се доверява единствено на тези сетива и развива само тяхната способност за възприятие, не може да намери никакво обяснение за другите два свята, за душевния и духовния свят.
Дали човек може да се увери в действителността на един предмет или на едно същество, зависи от това дали той притежава подходящия орган за тяхното възприемане, подходящо сетиво. Естествено, лесно може да се стигне до едно недоразумение, ако направо назовем по-висшите органи на възприятие с името духовни сетива. Понеже когато се говори за "сетиво", мисълта неволно свързва тази дума с "физическото сетиво". Тъкмо физическия свят се означава като "сетивен", в противоположност на "духовния" свят. За да избегнем това недоразумение, тук трябва да споменем, че за "по-висши сетива" се говори само в преносен смисъл, само като сравнение.
към текста >>
Естествено, лесно може да се стигне до едно недоразумение, ако направо назовем по-висшите органи на
възприятие
с името духовни сетива.
Разглеждането на човека показа, че той принадлежи на три свята. От физическия материален свят са взети веществата и силите, които изграждат физическото му тяло. Той притежава познание за този свят посредством своите външни физически сетива. Който се доверява единствено на тези сетива и развива само тяхната способност за възприятие, не може да намери никакво обяснение за другите два свята, за душевния и духовния свят. Дали човек може да се увери в действителността на един предмет или на едно същество, зависи от това дали той притежава подходящия орган за тяхното възприемане, подходящо сетиво.
Естествено, лесно може да се стигне до едно недоразумение, ако направо назовем по-висшите органи на възприятие с името духовни сетива.
Понеже когато се говори за "сетиво", мисълта неволно свързва тази дума с "физическото сетиво". Тъкмо физическия свят се означава като "сетивен", в противоположност на "духовния" свят. За да избегнем това недоразумение, тук трябва да споменем, че за "по-висши сетива" се говори само в преносен смисъл, само като сравнение. Както физическите сетива възприемат физическия свят, така душевните и духовните сетива възприемат душевния и духовен свят. Думата "сетиво" се използува само в значението на "органа за възприятие".
към текста >>
Думата "сетиво" се използува само в значението на "органа за
възприятие
".
Естествено, лесно може да се стигне до едно недоразумение, ако направо назовем по-висшите органи на възприятие с името духовни сетива. Понеже когато се говори за "сетиво", мисълта неволно свързва тази дума с "физическото сетиво". Тъкмо физическия свят се означава като "сетивен", в противоположност на "духовния" свят. За да избегнем това недоразумение, тук трябва да споменем, че за "по-висши сетива" се говори само в преносен смисъл, само като сравнение. Както физическите сетива възприемат физическия свят, така душевните и духовните сетива възприемат душевния и духовен свят.
Думата "сетиво" се използува само в значението на "органа за възприятие".
Човекът не би имал никакво познание за светлината и за цветовете, ако не би притежавал едно око, което да ги усети; той не би знаел нищо за звуците, ако не би притежавал едно ухо, което да ги възприема. В този смисъл, немският философ Лотце казва с пълно право: "без око, което да усеща светлината и без ухо, което да възприема звука, целият свят би бил тъмен и ням. В него биха се намерили толкова малко светлина и звук, колкото малко е възможен и зъбобол, без наличието на един усещаш болката нерв". За да се види казаното тук в една вярна светлина, нужно е само веднъж да погледнем колко различен изглежда света на по-низшите живи същества; тези по-нисши същества са постигнали само един вид сетива за допир или осезание по цялото тяло. Светлината, цветът и тонът не могат да съществуват за тези същества в същия смисъл, както за онези, които са надарени с очи и уши.
към текста >>
Както в тялото, окото и ухото се развиват като органи на
възприятие
то, като сетива за телесните процеси, така и човекът е способен да култивира в себе си душевни и духовни органи на
възприятие
то, чрез които му се откриват душевния и духовен свят.
Той по-скоро има предвид, че не трябва да се говори изобщо за една такава "скрита същност". Същността не се намира зад своето откровение; тя се появява чрез него. Само че тази същност е толкова богата, че може да се открие на други сетива, под други форми. Това, което се проявява, принадлежи на същността, но поради ограничеността на сетивата, то не е цялата същност. Това мнение на Гьоте напълно съвпада с истините на Науката за Духа.
Както в тялото, окото и ухото се развиват като органи на възприятието, като сетива за телесните процеси, така и човекът е способен да култивира в себе си душевни и духовни органи на възприятието, чрез които му се откриват душевния и духовен свят.
За онези, които не притежават такива по-висши сетива, тези светове са "тъмни и неми", както за едно същество без ухо и око, телесният свят е "тъмен и ням". В действителност, отношението на човека към тези по-висши сетива е малко по-различно, отколкото към телесните сетива. Че последните са развити напълно в него, за това по правило се грижи добрата майка Природа. Те се появяват без негова помощ. За развитието на своите по-висши сетива, той трябва да работи сам.
към текста >>
60.
3. ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
(Ето защо питагорейците са наричали това
възприятие
на духовния свят "музика на сферите".
"Звукът", за който става дума тук, е едно явление от съвършено духовно естество. Той съвсем не трябва да бъде сравняван с физическия звук. Наблюдателят се чувствува потопен в едно море от звуци, чрез които изразяват себе си Съществата от духовния свят. В хармонията, ритмите, мелодиите, които се раждат от тези звуци, първичните закони на света изразяват своето съществувание, своите взаимни отношения и сродства. Всичко, което на човешкото разбиране се представя под формата на закон, на идея, се открива на "духовното ухо" като нещо духовно-музикално.
(Ето защо питагорейците са наричали това възприятие на духовния свят "музика на сферите".
За този, който е надарен с "духовен слух" това не е само един символ, а добре позната духовна действителност). За да изградим понятие за тази "духовна музика", трябва да отстраним всички представи за сетивната музика, която се възприема от "телесното ухо". Тук става дума за едно "духовно възприятие", за което, следователно, "физическото ухо" остава напълно глухо. С цел да опростим нещата, отсега нататък няма да говоря за "духовна музика". Достатъчно е да си представим, че всичко, което описваме като "образ", като "светлина", е същевременно и звук.
към текста >>
Тук става дума за едно "духовно
възприятие
", за което, следователно, "физическото ухо" остава напълно глухо.
В хармонията, ритмите, мелодиите, които се раждат от тези звуци, първичните закони на света изразяват своето съществувание, своите взаимни отношения и сродства. Всичко, което на човешкото разбиране се представя под формата на закон, на идея, се открива на "духовното ухо" като нещо духовно-музикално. (Ето защо питагорейците са наричали това възприятие на духовния свят "музика на сферите". За този, който е надарен с "духовен слух" това не е само един символ, а добре позната духовна действителност). За да изградим понятие за тази "духовна музика", трябва да отстраним всички представи за сетивната музика, която се възприема от "телесното ухо".
Тук става дума за едно "духовно възприятие", за което, следователно, "физическото ухо" остава напълно глухо.
С цел да опростим нещата, отсега нататък няма да говоря за "духовна музика". Достатъчно е да си представим, че всичко, което описваме като "образ", като "светлина", е същевременно и звук. На всеки цвят, на всяко светлинно явление, отговаря един духовен звук, и на всяка хармония на цветовете една звукова хармония, една мелодия и пр. Защото от само себе си се разбира, че там, където царуват звуците, възприятията на "духовното око" ни най-малко не престават. Звукът само се прибавя към светлината.
към текста >>
61.
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
GA_9 Теософия
А по-нататък, същественото е, че "ясновидецът" напълно съзнава: с тези свои изживявания той се намира извън тялото и е в състояние да говори за значението на душевния живот в един свят, за чието
възприятие
той изобщо не се нуждае от своето физическо тяло.
Спрямо физическия цвят, душата изпитва не само сетивно впечатление, но и определено душевно изживяване. Това душевно изживяване е едно, когато душата чрез окото възприема една жълта повърхност, и съвсем друго, когато тя възприема синя повърхност. Ще наречем това изживяване "живот в жълто" или "живот в синьо". Душата, поела Пътят на познанието, изпитва подобна "опитност в жълто" спрямо активните душевни изживявания на другите същества; и една "опитност в синьо" спрямо жертвоготовното душевно настроение. Същественото тук е не че "ясновидецът" свързва чуждите представи със "синия цвят", какъвто той възприема в своето сетивно обкръжение, а че разполага с една опитност, позволяваща му да назове тези представи именно "сини", също както физическият човек назовава една завеса "синя".
А по-нататък, същественото е, че "ясновидецът" напълно съзнава: с тези свои изживявания той се намира извън тялото и е в състояние да говори за значението на душевния живот в един свят, за чието възприятие той изобщо не се нуждае от своето физическо тяло.
Макар и никога да не подминава този смисъл на изложението, за "ясновидеца" е напълно естествено да описва "аурата" с думи като "синьо", "жълто", "зелено" и т.н. Човешката аура е коренно различна в зависимост от различните темпераменти и душевни състояния, както и в зависимост от степените на духовното развитие. Един човек, изцяло отдаден на своите животински влечения, има съвършено различна аура от друг, който предпочита да живее в своите мисли. Много по-различна е и аурата на един религиозно настроен човек, от тази на човек, потънал в сивите грижи на всекидневието. Освен това, всички променливи настроения, всички влечения, радости и болки, също намират своя израз в човешката аура.
към текста >>
62.
ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_9 Теософия
Душата не създава произволно този образ; той изгражда сам себе си в процеса на свръхсетивното
възприятие
.
Тази жажда ще бъде задоволена само там, където човешкото разбиране за Духа не се различава по нищо от разбирането за физическия свят. Забележките относно специалният начин, по който трябва да си представяме цветовете на аурата, би следвало да са достатъчни за да ни предпазят от подобни грешки. Обаче този, който се стреми към точна представа за нещата, неизбежно стига до извода, че човешката душа по необходимост се добира до едно духовно а не сетивно прозрение за аурата, едва след като е минала през съответните изживявания в духовния и в душевния свят. Без това прозрение, изживяванията остават неосъзнати. Разбира се, не бива да смесваме прозрението, което обикновено е от образно естество, със самите изживявания; обаче следва да сме наясно, че тези изживявания намират своя съвършен израз тъкмо в прозрението, в образа.
Душата не създава произволно този образ; той изгражда сам себе си в процеса на свръхсетивното възприятие.
Днес лесно бихме извинили един естествоизпитател, когато той се опитва да говори за един вид "човешка аура", както прави това проф. д-р Мориц Бенедикт в своята книга Ruten und Pendellehre. "има незначителен брой хора, които могат да виждат "на тъмно". По-голямата част от тях виждат във тъмнината доста предмети, лишени от цветове, и само малка част от тези хора ги виждат оцветени... Голям брой учени и лекари са имали възможност да наблюдават в моята тъмна камера тези две групи... И всред тях не остана и най-малкото съмнение в точността на техните наблюдения и описания. . .
към текста >>
63.
07. КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Става дума за едно духовно
възприятие
, аналогично с физическото впечатление от един или друг цвят.
И ако приема тази мисъл в душата си и ако я свържа със съответното чувство след известно време тя ще пробуди в мен една сила, която ще ме издигне до нови възприятия. Сега от растението започва да израства разбира се в духовен смисъл един вид пламък. Естествено този пламък е по-голям от описания преди малко. В средната си част той е синьо-зелен, а по краищата: Жълто-червен. Категорично следва да подчертаем, че това, което наричаме тук цвят, съвсем не прилича на цветове, възприемани от физическите очи.
Става дума за едно духовно възприятие, аналогично с физическото впечатление от един или друг цвят.
В духовен смисъл, възприятието "синьо" означава: Аз възприемам нещо, което е само сходно с това, което физическото око усеща като "син" цвят. Този факт следва да се има предвид от всеки, който действително се стреми към духовни възприятия. В противен случай, той ще очаква в духовния свят само едно повторение на физическите процеси: нещо, което би го огорчило в най-висша степен. Всеки, който е стигнал до подобни духовни възприятия, вече е постигнал твърде много, защото нещата му се откриват не само в тяхното непосредствено съществувание, а в тяхното възникване и умиране. Навсякъде той започва да вижда Духа, за който физическите сетива не знаят нищо.
към текста >>
В духовен смисъл,
възприятие
то "синьо" означава: Аз възприемам нещо, което е само сходно с това, което физическото око усеща като "син" цвят.
Сега от растението започва да израства разбира се в духовен смисъл един вид пламък. Естествено този пламък е по-голям от описания преди малко. В средната си част той е синьо-зелен, а по краищата: Жълто-червен. Категорично следва да подчертаем, че това, което наричаме тук цвят, съвсем не прилича на цветове, възприемани от физическите очи. Става дума за едно духовно възприятие, аналогично с физическото впечатление от един или друг цвят.
В духовен смисъл, възприятието "синьо" означава: Аз възприемам нещо, което е само сходно с това, което физическото око усеща като "син" цвят.
Този факт следва да се има предвид от всеки, който действително се стреми към духовни възприятия. В противен случай, той ще очаква в духовния свят само едно повторение на физическите процеси: нещо, което би го огорчило в най-висша степен. Всеки, който е стигнал до подобни духовни възприятия, вече е постигнал твърде много, защото нещата му се откриват не само в тяхното непосредствено съществувание, а в тяхното възникване и умиране. Навсякъде той започва да вижда Духа, за който физическите сетива не знаят нищо. А по този начин той прави първите си стъпки, за да вникне самостоятелно зад тайната на раждането и смъртта.
към текста >>
64.
ПОСЛЕСЛОВ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
И душата която се свързва с тези мисли, изключвайки в този момент всяко външно
възприятие
, всеки спомен и всяко вътрешно изживяване, се издига с мисленето в една свръхсетивна област, където изживява себе си извън тялото.
Хората, които отхвърлят подобен възглед, не могат да се освободят от заблужденията, възникващи при смесването на мисловната активност с другите душевни прояви. Обаче в душевните изживявания човек може да се извиси до там, че да отдели мисловната част на своя вътрешен живот от всичко останало. От огромния обхват на душевния живот може да се обособи нещо, което е съставено единствено от чисто мислене. От мисли, съществуващи сами по себе си, като от тях са изключени всякакви външни възприятия и всякакви вътрешни изживявания, свързани по някакъв начин с тялото. Такива мисли се проявяват чрез самите себе си, чрез това което представляват, като една духовна, свръхсетивна еманация.
И душата която се свързва с тези мисли, изключвайки в този момент всяко външно възприятие, всеки спомен и всяко вътрешно изживяване, се издига с мисленето в една свръхсетивна област, където изживява себе си извън тялото.
За всеки, който идва до това разбиране на нещата, неизбежно възниква въпросът: Може ли душата да има свръхсетивни изживявания извън тялото? Да се оспорва тази възможност, би противоречало на неговия собствен опит. Тук се поражда по-скоро един друг въпрос: какво пречи на хората да признаят този несъмнен факт? Единственият отговор гласи, че този вид факти изобщо не се проявяват, ако човек предварително не се пренесе в подходящо душевно настроение. Първоначално хората изпитват недоверие, ако трябва да се отдадат на чисто душевни занимания, за да им се открият процесите и събитията, които не зависят от самите тях.
към текста >>
65.
ИЗ ХРОНИКАТА АКАША ПРЕДГОВОР
GA_11 Из Хрониката Акаша
Само че вечното не е достъпно за сетивното
възприятие
.
Всичко, което принадлежи на външния сетивен свят, подлежи на времето. А времето също и разрушава това, което се е родило във времето. Официалната история обаче е заставена да ползва това, което е било запазено от времето. Никой не може да каже, когато се задоволява само с външните документи, дали това, което е запазено, е било същественото. Но всичко, което се ражда във времето, има своя произход във вечното.
Само че вечното не е достъпно за сетивното възприятие.
Но на човека са открити пътищата за възприятие на вечното. Той може да развие дремещите в него сили така, че да може да познае това вечно. В статиите върху въпроса: “Как се постигат познания за висшите светове? ”, които излязоха от печат под формата на книга, се показва това развитие. Тези статии постепенно също ще покажат, че на определена висша степен на неговата познавателна способност човекът може да проникне и до вечния произход на преходните във времето неща.
към текста >>
Но на човека са открити пътищата за
възприятие
на вечното.
А времето също и разрушава това, което се е родило във времето. Официалната история обаче е заставена да ползва това, което е било запазено от времето. Никой не може да каже, когато се задоволява само с външните документи, дали това, което е запазено, е било същественото. Но всичко, което се ражда във времето, има своя произход във вечното. Само че вечното не е достъпно за сетивното възприятие.
Но на човека са открити пътищата за възприятие на вечното.
Той може да развие дремещите в него сили така, че да може да познае това вечно. В статиите върху въпроса: “Как се постигат познания за висшите светове? ”, които излязоха от печат под формата на книга, се показва това развитие. Тези статии постепенно също ще покажат, че на определена висша степен на неговата познавателна способност човекът може да проникне и до вечния произход на преходните във времето неща. Когато човекът по този начин разшири своята познавателна способност, по отношение познанието на миналото той вече не ще бъде принуден да ползва външните документи.
към текста >>
Тези, които са посветени в четенето на тази жива писменост, могат да надникнат в едно много по-далечно минало, отколкото в онова, което описва официалната история; и те могат също – изхождайки от непосредственото духовно
възприятие
– да опишат нещата, за които съобщава историята, по един много по-сигурен начин, отколкото на нея й е възможно.
И това, което обозначаваме с него, приема веднага характера на този сетивен свят. Поради това пред един непосветен, който не може още чрез собствена опитност да се убеди в действителността на един особен духовен свят, човек лесно може да си създаде впечатлението, че е фантазьор или нещо по-лошо. Който си е изработил способността да възприема в духовния свят, той опознава там миналите процеси и събития в техния вечен характер. Те стоят пред него не както мъртвите исторически документи, а изпълнени с живот. Пред него по определен начин се разиграва това, което е станало.
Тези, които са посветени в четенето на тази жива писменост, могат да надникнат в едно много по-далечно минало, отколкото в онова, което описва официалната история; и те могат също – изхождайки от непосредственото духовно възприятие – да опишат нещата, за които съобщава историята, по един много по-сигурен начин, отколкото на нея й е възможно.
За да предотвратим възможно заблуждение, веднага тук ще кажем, че също и духовното виждане не е защитено от грешки, че то не е напълно непогрешимо. Това виждане също може да се заблуди, може да види нещата неточно, криво, изопачено. Също и в тази област никой човек, колкото и високо да стои, не е предпазен от грешки. Затова не трябва непременно да мислим, че съобщения, произхождащи от такива духовни източници, винаги отговарят на истината. Но сигурността на наблюдението тук е далеч по-голяма отколкото във външния сетивен свят.
към текста >>
66.
ХИПЕРБОРЕЙСКАТА И ПОЛЯРНАТА ЕПОХА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Естествено възможно е да се получи някоя грешка на
възприятие
то както там, така и тук.
Записите в “Хрониката Акаша” трудно могат да се преведат на нашия обикновен език. Те могат по-лесно да бъдат съобщени на символичния език, който се практикува в окултните школи, но съобщението на тези знаци днес още не е позволено. Ето защо читателят трябва да приеме някои неясни и трудно разбираеми неща и да положи усилия да стигне до разбиране, както самият автор полага големи усилия да даде едно общодостъпно описание. Читателите ще видят, че си струва човек да полага усилия, за да преодолее трудното разбиране, когато насочи поглед към дълбоките тайни, към пълните със значение загадки, засягащи човека. Едно действително себепознание на човека се поражда от тези “Хрониката Акаша”, които за окултния изследовател са толкова сигурни действителности както планините и реките за сетивните очи.
Естествено възможно е да се получи някоя грешка на възприятието както там, така и тук.
– Трябва да обърнем вниманието само върху това, че в предстоящия раздел ще разгледаме първо само развитието на човека. Наред с него естествено протича и развитието на другите природни царства минералното, растителното и животинското царство. За това ще говорим в следващите раздели. После ще разгледаме някои неща, които ще помогнат обясненията за човека да се явят в една разбираема светлина. Не можем обаче да говорим в духовно-научен смисъл за развитието на другите Земни царства, преди да е било описано постепенното напредване на човека.
към текста >>
67.
ЗА ПРОИЗХОДА НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Тези предишни съзнания се различават от Земното главно по два признака степента на яснота и кръга (обсега), върху който се простира
възприятие
то на човека.
Той действа тогава в сетивния свят съобразно тези негови възприятия, представи и идеи. Човекът е развил това съзнание едва на четвъртата главна степен на неговото мирово развитие; то не съществуваше още на Сатурн, Слънцето и на Луната. Там той живееше в други състояния на съзнанието. Съобразно това можем да определим предхождащите степени на развитието като развитие на по-низши състояния на съзнанието. Най-низшето състояние на съзнанието е било изминато по време на Сатурновото развитие; едно по-висше състояние е това, което се е развило на Слънцето, следва Лунното съзнание и накрая Земното.
Тези предишни съзнания се различават от Земното главно по два признака степента на яснота и кръга (обсега), върху който се простира възприятието на човека.
Сатурновото съзнание има най-малката яснота, най-малката степен на яснота. То е напълно притъпено. Трудно е да си съставим представа за притъпеността, защото даже притъпеността на съня е с една степен по-ясна от това съзнание. Човекът може да изпадне отново в това състояние на съзнанието в абнормните, или така наречени дълбоки трансови състояния. Също и онзи човек, който е ясновидец в смисъл на духовната наука, може да си състави една сполучлива представа за това.
към текста >>
68.
ЗЕМЯТА И НЕЙНОТО БЪДЕЩЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Тогава човекът ще може да влезе в общение със същества, които остават напълно скрити за неговото настоящо сетивно
възприятие
.
А следствието от това ще бъде, че човекът ще може да възприема същества и неща, които ще бъдат от повисше естество от онези в неговата сегашна заобикаляща среда. Това са неща и същества, които са от по-фино духовно и душевно естество, така че те не се обличат в предметните цветове, които са възприемаеми за днешните физически сетивни органи, а се изявяват чрез по-фините духовни и душевни цветове и тонове, които човекът на бъдещето ще може да събужда чрез силите на своята душа. Следователно човекът се приближава до едно състояние, в което той ще има подходящо за такива възприятия себесъзнателно образно съзнание.*/* Съчетанието на думите “себесъзнателно образно съзнание” може да изглежда странно, но то най-добре изразява фактите. Ако искаме, бихме могли също да кажем: образно себесъзнание./ Бъдещото Земно развитие от една страна ще доведе настоящия живот на представите и на мислите до все по-високо, по-фино и по-съвършено развитие; от друга страна обаче през това време постепенно ще се развие също и себесъзнателното образно съзнание. Обаче това себесъзнателно образно съзнание ще стигне до пълно развитие, до пълен живот едва на следващата планета, в която ще се превърне Земята и която в духовната наука се нарича “Юпитер”.
Тогава човекът ще може да влезе в общение със същества, които остават напълно скрити за неговото настоящо сетивно възприятие.
Понятно е, че чрез това не само животът на възприятията ще стане съвършено друг, но също и делата, чувствата, всички отношения към заобикалящия свят напълно ще се преобразят. Както днес човекът може да влияе съзнателно само върху сетивните същества, тогава той ще може да действа съвсем съзнателно върху съвършено други сили и същества; и самият той ще приема съвършено познаваеми за него влияния от съвършено други царства, отколкото сега. На тази степен не може вече да става дума за раждане и смърт в съвременния смисъл на тези думи. Защото смъртта настъпва чрез това, че съзнанието е насочено само към един външен свят, с който то влиза в общение чрез сетивните органи. Щом тези физически сетивни органи откажат вече да служат, тогава престава да съществува всяка връзка със заобикалящия свят.
към текста >>
Този е ходът на развитието на съзнанието: първо то започва сумрачно; не възприема нищо от другите неща и същества, а само вътрешните изживявания (образи, картини) на собствената душа; след това се развива
възприятие
то.
Но за да може например да стане това, което той иска от едно такова свръхсетивно същество, това същество трябва да постави в движение собствените си сили по негова подбуда. Следователно човекът ще бъде господар над образите и чрез тези образи той ще може да предизвиква въздействия. Обаче той не ще бъде господар на самите сили. Когато ще се развие неговото себесъзнателно предметно съзнание, той ще стане господар също и над творческите сили на други светове. Той не само ще възприема същества и ще влияе върху тях, а самият той ще ги създава.
Този е ходът на развитието на съзнанието: първо то започва сумрачно; не възприема нищо от другите неща и същества, а само вътрешните изживявания (образи, картини) на собствената душа; след това се развива възприятието.
И накрая възприемащото съзнание се превръща в едно творческо съзнание. Преди Земното състояние да премине в живота на Юпитер, – след четвъртия Земен цикъл трябва да бъдат преминати още три по-малки цикли. Тези цикли ще служат за по-нататъшното усъвършенствуване на Земното съзнание по начин, който ще бъде описан в следващите глави, когато бъдат разгледани развитията на по-малките цикли и на техните подразделения при всичките седем планети. Когато след един период от почивка Земята ще се е превърнала в Юпитер и човекът ще се е появил на тази планета, тогава през времето на четири по-малки цикли трябва отново да бъдат повторени четирите предишни състояния – Сатурн, Слънце, Луна и Земя; и едва през време на петия Юпитеров цикъл човекът ще стигне до степента, която по-горе бе охарактеризирана като същинско Юпитерово съзнание. По един съответен начин ще се прояви “Венериното съзнание” през време на шестия Венерин цикъл.
към текста >>
69.
ЖИВОТЪТ НА СЛЪНЦЕТО
GA_11 Из Хрониката Акаша
Тази растително-човешка форма още не притежаваше едно собствено волево движение.*/*За един човек, който се придържа към съвременното сетивно
възприятие
ще бъде естествено трудно да си представи, че човекът е живял като растително същество на самото Слънце.
Докато през времето на Сатурн тялото на човека беше един вид автомат (напълно безжизнено), сега чрез етерното тяло, което постепенното изцяло го проникна, то се превърна в живо същество. Благодарение на това човекът стана един вид растение. Неговият външен вид обаче не е онзи на днешните растения. Напротив в неговите форми той вече малко приличаше на съвременния човек. Само че заложбата за главата е обърната надолу към центъра на Старото Слънце, както коренът на днешните растения, а заложбите на краката са насочени нагоре както цветовете на днешните растения.
Тази растително-човешка форма още не притежаваше едно собствено волево движение.*/*За един човек, който се придържа към съвременното сетивно възприятие ще бъде естествено трудно да си представи, че човекът е живял като растително същество на самото Слънце.
Изглежда немислимо едно живо същество да може да съществува при такива физически условия, каквито трябва да бъдат приети за този факт. Обаче само едно днешно растение е приспособено към условията на днешната физическа Земя. И то се е развило така само затова, защото се намира в съответната околна среда. Слънчевото растително същество имаше други жизнени условия, които отговаряха на тогавашните физически Слънчеви отношения./ Човекът приема тази форма едва през втория от седемте по-малки цикли (кръгове), през които минава Слънцето.
към текста >>
Само че те си служиха със зародишите на сетивата за един вид
възприятие
.
Ние виждаме следователно, че егоизмът постепенно се внедрява от тези духове във всички членове на човешкото същество. – В същото време “Синовете на огъня” придобиха степента на съзнанието, която човекът има днес като негово будно съзнание. Следователно за тях можем да кажем, че те стават човеци. И сега те могат да си служат с човешкото тяло като с инструмент за един вид общение с външния свят. По подобен начин “Духовете на личността” можеха да си служат с човешкото физическо тяло от средата на четвъртия Сатурнов кръг.
Само че те си служиха със зародишите на сетивата за един вид възприятие.
Обаче “Синовете на огъня” по природа разливат топлината на тяхната душа в заобикалящия ги свят. Сега човешкото физическо тяло е така далече в неговото развитие, че тези духове могат да вършат това чрез него. Тяхната топлина действа приблизително както топлината на кокошката върху люпенето на яйцето, което ще рече, че тя има една сила събуждаща живот. Всичко, което в човека и неговите другари има такава събуждаща живот сила, бе посадено тогава в етерното тяло от “Синовете на огъня”. Тук имаме работа с произхода на онази топлина, която всички живи същества имат като условие за тяхното размножение.
към текста >>
70.
ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ 1925
GA_13 Въведение в Тайната наука
Правилното духовно обучение изключва грешките, също както в областта на сетивния свят здравото мислене ясно различава въображението от обективното
възприятие
.
Имам ясното съзнание, че моите познания за духовния свят са резултат от моето собствено „виждане". Вина ги, както в подробностите, така и при цялостния поглед върху нещата, се проверявах най-строго, дали при всяка следваща крачка в моето ясновидство запазвам пълната будност и острота на съзнанието. Както математикът напредва от една мисъл към друга без да се поддава на несъзнателни импулси и самовнушение, така и духовното виждане казвах си аз трябва да пристъпва от една обективна имагинация към друга, без в душата да се промъква нещо друго, освен духовното съдържание на едно ясно и будно съзнание. Имагинацията е не просто субективен образ, а образно възпроизвеждане на обективно духовно съдържание. Човек разбира това след съответни вътрешни опитности, които се постигат по духовно- душевен път.
Правилното духовно обучение изключва грешките, също както в областта на сетивния свят здравото мислене ясно различава въображението от обективното възприятие.
Резултатите от моето ясновидство стояха пред мен. Първоначално те бяха подобни на „образи", които живееха без никакво име. В задачата си да ги оповестя на всички, аз трябваше да намеря думи за тяхното обозначение. Едва тогава аз потърсих наименования в някои по- стари описания на духовния свят, за да изразя с думи това, което по своя та същност е безсловесно. Употребих тези наименования свободно, така че едва ли и едно от тях съвпада в моите книги с подобното име, което съм заимствувал от по-старите източници.
към текста >>
71.
ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Тези факти не застават пред човешкото
възприятие
без съответствуващата душевна активност, какъвто е случаят при естествената наука; те проникват в човека само чрез такава душевна активност.
Задачата на тази книга е да развие душевните сили и качества, придобити в хода на природопознанието, и да обърне внимание, че при такова развитие душата рано или късно идва в допир със свръхсетивните факти. Естествено, предполага се, че и всеки читател, който успее да вникне в изложението, по необходимост се натъква на тези факти. Впрочем една разлика спрямо естественонаучния подход настъпва още в мига, когато се пристъпва в областта на Духовната Наука (Geheimwissenschaft). При естествената наука фактите се намират в полето на сетивния свят; ученият разглежда душевната дейност като нещо второстепенно и дава превес на сетивните факти и тяхната закономерност. Духовнонаучният изследовател поставя на преден план тъкмо душевната дейност, защото читателят ще се добере до тези факти, само ако съумее да развие по правилен начин своята собствена душевна дейност.
Тези факти не застават пред човешкото възприятие без съответствуващата душевна активност, какъвто е случаят при естествената наука; те проникват в човека само чрез такава душевна активност.
Следователно, духовният изследовател предполага, че читателят сам търси заедно с него тези факти. Неговите описания са така замислени, че той просто разказва за появата на тези факти и че в начина, по който разказва, цари не произвол и лични съображения, а характерният научен усет, изграден и възпитан чрез строгата методология на естествената наука. Ето защо той е принуден да говори и за средствата, чрез които постига наблюдения в областта на свръхсетивния свят. След като човек навлезе в тази област, той скоро ще забележи, че с помощта на Тайната Наука добива представи и идеи, каквито по-рано не е имал. Така човек стига до ново обяснение също и на това, което преди е смятал за основна същност на „доказателството".
към текста >>
72.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Точно чрез тази дейност Азът все повече се освобождава от предметите на
възприятие
то, за да работи в своята собствена област.
А това, което придава на знанието елемента трайност, означаваме като душа. От казаното обаче става ясно, колко дълбоко свързани в човека са астралното тяло с онази част от душата, която придава на знанието елемента трайност. Ето защо тази комбинация също можем да означим като астрално тяло. Ако се стремим към по-точна дефиниция на нещата, астралното тяло на човека ще наречем още душевно тяло (Seelenleib), а душата, доколкото тя е свързана с него, ще наречем Сетивна Душа (Empfindungsseele). Азът се издига до една по-висока степен в своето развитие, ако насочи дейността си върху това, което е усвоил като знание от външните предмети.
Точно чрез тази дейност Азът все повече се освобождава от предметите на възприятието, за да работи в своята собствена област.
Тази част от душата, която е ангажирана с всичко това, ще наречем Разсъдъчна (Verstandesseele) или Чувствуваща Душа (Gemutseele). Както Сетивната така и Разсъдъчната Душа работят с впечатленията от сетивно възприеманите предмети и със следите, които запазват от тях в паметта. Тук душата е напълно отдадена на това, което за нея представлява нещо съвсем външно. Отвън тя е приела също и това, което после превръща чрез паметта в свое лично притежание. Но душата има много по-големи възможности.
към текста >>
73.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Важното е друго: Че това, което будното сетивно
възприятие
би регистрирало като звук, съновидението превръща в образ.
Възниква мъчителната мисъл: ако детето не внимава, ще падне в пропастта. И ето, той го вижда да пада и чува тъпия удар, който падащото тяло издава. Събужда се и разбира, че един предмет, висящ на стената в стаята, се е откачил и при падането си е произвел някакъв тъп звук. Тази обикновена случка дава повод, в съновидението да се разиграе едно драматично събитие, изпълнено с ужасяващи образи. Тук не трябва да се замисляме, как става така, че в последния случай моментът на тъпия удар от един падащ предмет прераства в цяла верига от събития, които се разиграват в един продължителен период от време.
Важното е друго: Че това, което будното сетивно възприятие би регистрирало като звук, съновидението превръща в образ.
Нека запомним: Веднага щом сетивата преустановят своята дейност, в човека бликва творчески процес. Това е същият творчески процес, който се проявява в дълбокия сън, в спането, с други думи, в онова душевно състояние, което изглежда пълна противоположност на будното душевно състояние. За да настъпи този дълбок сън, астралното тяло трябва да се отдели от двете други тела физическото и етерното. По време на съновиденията, астралното тяло е само дотолкова отделено от физическото тяло, че то няма вече никаква връзка с неговите сетивни органи; обаче с етерното тяло то все още запазва известна връзка. Обстоятелството, че процесите на астралното тяло могат да бъдат възприемани в образи, се обяснява тъкмо с тази негова връзка с етерното тяло.
към текста >>
Някой би могъл да възрази: А защо по време на сън нямаме никакво
възприятие
за това развито Духовно Себе, за Духа-Живот и Човека-Дух?
Не е трудно да се досетим, че в астралното тяло продължава да съществува всичко, което то е завладяло чрез своята дейност по време на пребиваването си във физическото тяло. Азът е развил до известна степен Духовното Себе, Духа-Живот и Човека-Дух. Доколкото тези съставни части са развити, те поддържат своето съществуване не чрез това, което съществува като органи в отделните тела, а чрез Аза. А тъкмо Азът е онази същност, която за да възприеме себе си, не се нуждае от никакви външни органи. Той не се нуждае също така и от никакви външни органи, за да остане в притежание на това, което вече е съединил със себе си.
Някой би могъл да възрази: А защо по време на сън нямаме никакво възприятие за това развито Духовно Себе, за Духа-Живот и Човека-Дух?
Такова възприятие липсва, за щото между раждането и смъртта Азът е обвързан с физическото тяло. Дори по време на съня, когато заедно с астралното тяло Азът се намира извън физическото тяло, той все пак остава тясно свързан с последното. Защото дейността на неговото астрално тяло е насочена тъкмо към това физическо тяло. По този начин заедно със своето възприятие Азът е отправен към външния сетивен свят и не може да долови откровенията на духовния свят в неговите непосредствени форми. Тези откровения застават пред Аза едва след смъртта, понеже чрез нея Азът се освобождава от своята свързаност с физическото и етерното тяло.
към текста >>
Такова
възприятие
липсва, за щото между раждането и смъртта Азът е обвързан с физическото тяло.
Азът е развил до известна степен Духовното Себе, Духа-Живот и Човека-Дух. Доколкото тези съставни части са развити, те поддържат своето съществуване не чрез това, което съществува като органи в отделните тела, а чрез Аза. А тъкмо Азът е онази същност, която за да възприеме себе си, не се нуждае от никакви външни органи. Той не се нуждае също така и от никакви външни органи, за да остане в притежание на това, което вече е съединил със себе си. Някой би могъл да възрази: А защо по време на сън нямаме никакво възприятие за това развито Духовно Себе, за Духа-Живот и Човека-Дух?
Такова възприятие липсва, за щото между раждането и смъртта Азът е обвързан с физическото тяло.
Дори по време на съня, когато заедно с астралното тяло Азът се намира извън физическото тяло, той все пак остава тясно свързан с последното. Защото дейността на неговото астрално тяло е насочена тъкмо към това физическо тяло. По този начин заедно със своето възприятие Азът е отправен към външния сетивен свят и не може да долови откровенията на духовния свят в неговите непосредствени форми. Тези откровения застават пред Аза едва след смъртта, понеже чрез нея Азът се освобождава от своята свързаност с физическото и етерното тяло. В същия миг пред душата може да просветне един друг свят, понеже тя е вече свободна от физическите условия, които по време на живота са ангажирали до голяма степен нейната дейност.
към текста >>
По този начин заедно със своето
възприятие
Азът е отправен към външния сетивен свят и не може да долови откровенията на духовния свят в неговите непосредствени форми.
Той не се нуждае също така и от никакви външни органи, за да остане в притежание на това, което вече е съединил със себе си. Някой би могъл да възрази: А защо по време на сън нямаме никакво възприятие за това развито Духовно Себе, за Духа-Живот и Човека-Дух? Такова възприятие липсва, за щото между раждането и смъртта Азът е обвързан с физическото тяло. Дори по време на съня, когато заедно с астралното тяло Азът се намира извън физическото тяло, той все пак остава тясно свързан с последното. Защото дейността на неговото астрално тяло е насочена тъкмо към това физическо тяло.
По този начин заедно със своето възприятие Азът е отправен към външния сетивен свят и не може да долови откровенията на духовния свят в неговите непосредствени форми.
Тези откровения застават пред Аза едва след смъртта, понеже чрез нея Азът се освобождава от своята свързаност с физическото и етерното тяло. В същия миг пред душата може да просветне един друг свят, понеже тя е вече свободна от физическите условия, които по време на живота са ангажирали до голяма степен нейната дейност. Но дори и в този момент възникват причини, които не позволяват на човека да прекъсне всички връзки с външния сетивен свят. В човека остават някои страсти, някои прекалено силни желания, които поддържат тази връзка. Това са страсти, които човек сам си създава благодарение на това, че има съзнание за своя Аз като четвърта съставна част на своето същество.
към текста >>
Това е също така, както за физическото
възприятие
всяко населено място има своето гробище за физическите трупове на починалите.
Сега той навлиза в нова степен на съществуванието. Както при смъртта той отхвърля физическото, а веднага след него и етерното тяло, така сега се разпада и онази част от астралното тяло, която е можела да съществува само в съзнанието за външния физически свят трупа: физическият, етерният и астралният. Моментът, когато човек отхвърля и последния труп, означава, че времето на пречистване е продължило приблизително една трета от живота между раждането и смъртта. Едва по-късно, когато ще разгледаме човешкия живот от гледна точка на Тайната Наука, ще станат ясни и причините за това. За свръхсетивното наблюдение, в заобикалящия ни свят непрекъснато се носят астрални трупове, отхвърлени от хора, които преминават от състояние на пречистване в едно по-висше съществувание.
Това е също така, както за физическото възприятие всяко населено място има своето гробище за физическите трупове на починалите.
След пречистването, за Аза настъпва съвършено ново състояние на съзнанието. Докато преди смъртта, външните възприятия трябваше да се вливат в него, за да падне върху тях светлината на съзнанието, сега отвътре, от самия него струи един свят, който стига до съзнанието. Наистина, Азът живее в този свят и тогава, когато се намира между раждането и смъртта. Само че тогава този свят е облечен в откровенията на сетивата; а само там, където Азът отхвърля всяко сетивно възприятие и възприема единствено себе си в своята най-дълбока „Светая Светих", нему се открива непосредственият облик на това, което иначе се проявява само в булото на сетивата. Както преди смъртта възприемането на Аза става вътре в душата, така след смъртта и след пречистването, духовният свят се проявява отвътре навън.
към текста >>
Само че тогава този свят е облечен в откровенията на сетивата; а само там, където Азът отхвърля всяко сетивно
възприятие
и възприема единствено себе си в своята най-дълбока „Светая Светих", нему се открива непосредственият облик на това, което иначе се проявява само в булото на сетивата.
За свръхсетивното наблюдение, в заобикалящия ни свят непрекъснато се носят астрални трупове, отхвърлени от хора, които преминават от състояние на пречистване в едно по-висше съществувание. Това е също така, както за физическото възприятие всяко населено място има своето гробище за физическите трупове на починалите. След пречистването, за Аза настъпва съвършено ново състояние на съзнанието. Докато преди смъртта, външните възприятия трябваше да се вливат в него, за да падне върху тях светлината на съзнанието, сега отвътре, от самия него струи един свят, който стига до съзнанието. Наистина, Азът живее в този свят и тогава, когато се намира между раждането и смъртта.
Само че тогава този свят е облечен в откровенията на сетивата; а само там, където Азът отхвърля всяко сетивно възприятие и възприема единствено себе си в своята най-дълбока „Светая Светих", нему се открива непосредственият облик на това, което иначе се проявява само в булото на сетивата.
Както преди смъртта възприемането на Аза става вътре в душата, така след смъртта и след пречистването, духовният свят се проявява отвътре навън. Впрочем това откровение е налице и веднага след отхвърлянето на етерното тяло; обаче пред него застава като тъмен облак светът на онези желания, които все още са обърнати към външния свят. Сякаш в един блажен духовен свят към чистите духовни изживявания се примесват черните и демонични сенки на желанията, възникващи в „пояждащия огън". Само че сега тези желания са не просто сенки, а действителни Същества. Това става ясно веднага щом физическите органи са отстранени от Аза и той може да възприема това, което е от духовно естество.
към текста >>
Когато Азът пристъпи в духовния свят, той се оказва всред онези сили, които са останали скрити и недостъпни за физическото
възприятие
.
В това, което един сетивен орган възприема, е скрита и силата, чрез която е образуван този орган. Окото възприема светлината. Обаче без светлина не би съществувало никакво око. Същества, които живеят в тъмнина, не изграждат никакви зрителни органи. Така целият телесен човек е създаден от скритите сили на това, което неговите телесни органи са в състояние да възприемат, физическо то тяло е изградено от силите на физическия свят, етерното тяло от тези на етерния свят, астралното тяло от силите на астралния свят.
Когато Азът пристъпи в духовния свят, той се оказва всред онези сили, които са останали скрити и недостъпни за физическото възприятие.
Това, което се вижда най-напред в първата област на духовния свят, са онези духовни Същества, които непрекъснато са около човека и които изграждат неговото физическо тяло. Следователно, във физическия свят човек не възприема нищо друго, освен откровенията на онези духовни сили, които изграждат неговото физическо тяло. След смъртта той попада тъкмо всред тези формиращи сили, които сега му се откриват в своята истинска, скрита по-рано форма. Минавайки през втората област, той попада всред силите, от които е изградено неговото етерно тяло; в третата област го заливат силите, от които е изградено неговото астрално тяло. Също и от по-висшите сфери на духовния свят, в него се вливат сили, които допълват цялостното му изграждане през живота между раждането и смъртта.
към текста >>
Съзнанието може да се появи отново едва във физическия свят, когато ще са изградени органите, необходими за физическото
възприятие
.
До новообразуването на астралното тяло, човек е свидетел на своето ново изграждане. Понеже силите на духовния свят му се явяват не чрез външни органи, а отвътре, както собствения Аз в акта на себесъзнанието, той може да възприема тяхното откровение дотогава, докато стремежът му не е насочен към един външно възприемаем свят. От мига, когато астралното тяло е отново образувано, този стремеж се насочва навън. Сега астралното тяло жадно търси друго етерно и друго физическо тяло.То вече отблъсква откровенията,които бликат отвътре. Ето защо сега възниква такова междинно състояние, при което човек потъва в безсъзнание.
Съзнанието може да се появи отново едва във физическия свят, когато ще са изградени органите, необходими за физическото възприятие.
През времето, когато озареното от вътрешни възприятия съзнание е прекратено, към астралното тяло започва присъединяването на ново етерно тяло и така то отново може да се вмъкне в ново физическо тяло. В тези два присъединителни процеса би могъл съзнателно да участвува само такъв Аз, който поражда в самия себе си скритите във физическото и етерното тяло творчески сили, насочени към изграждането на Духа-Живот и Човека-Дух. Но след като човек не е стигнал до тази степен, това присъединяване трябва да се ръководи от Същества, които са по-напреднали в своето развитие. Тези Същества насочват астралното тяло към определена родителска двойка, за да му бъдат осигурени съответствуващите етерно и физическо тяло. Преди да се осъществи присъединяването на етерното тяло, за всеки човек, който отново влиза във физическото съществувание, става нещо изключително важно.
към текста >>
74.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Свръхсетивните факти могат да бъдат изследвани само чрез свръхсетивното
възприятие
; но след като са вече изследвани и съобщени от Тайната Наука, те могат да бъдат разбрани от обикновеното мислене, стига то да е съхранило своята непредубеденост.
Техните следи, техните точни отражения остават в духовните основи на Космоса. Ако човек постигне онази степен, която му позволява зад външния, да възприема и невидимия свят, най-после той се изправя пред една величествена духовна панорама, в която са отбелязани всички минали събития на света. Тези непреходни следи от всички духовни процеси ще наричаме "Акашова хроника", като в случая „Акаша" означава трайната духовна същност на мировите събития, за разлика от преходните форми на видимите процеси и събития. Отново ще повторим, че изследвания в свръхсетивните области на съществуването могат да се правят само с помощта на духовните възприятия, в случая само с „четенето" в „Акашовата хроника". Тук важи същото, което вече казахме за подобни неща в тази книга.
Свръхсетивните факти могат да бъдат изследвани само чрез свръхсетивното възприятие; но след като са вече изследвани и съобщени от Тайната Наука, те могат да бъдат разбрани от обикновеното мислене, стига то да е съхранило своята непредубеденост.
В следващите страници ще опишем състоянията през които според свръхсетивното познание е минала Земята в хода на своето развитие. Ще проследим метаморфозите на нашата планета до онова състояние на живота, в което тя се намира днес. Когато човек разглежда видимия свят с помощта на сетивните възприятия, и после се запознава с данните на свръхсетивното познание, простиращи се до най-далечното минало, при едно наистина безпристрастно и обективно мислене, той може да заяви: Най-напред това, което свръх сетивното познание съобщава, е напълно логично; второ, ако приема свръхсетивното изследване за вярно, аз мога да разбера защо външният свят е стигнал до формите, които има днес. В този смисъл, когато говорим за „логика" не смятаме, че едно описание на свръхсетивното изследване не би могло да съдържа логически грешки. За „логичното" и тук трябва да говорим така, както правим това в обикновения живот на физическия свят.
към текста >>
Благодарение на това, човешкото същество добива на Слънцето за пръв път един вид
възприятие
за заобикалящо то го по-низше царство.
Вече посочихме, че още в топлинната субстанция на Сатурн „Духовете на Огъня" бяха ангажирани в изработването на зародишите на сетивата. А в това, което се осъществява чрез съвместната дейност на „Духовете на Личността" и „Духовете на Любовта" (Серафимите), се съдържат първите наченки на жлезите в съвременния човешки организъм. С това обаче не се изчерпва работата на обитаващите новия Сатурн „Духове на Личността". Те разпростират своята дейност не само върху споменатото второ Слънчево царство, но изграждат и един вид връзка между това царство и човешките сетива. Топлинните субстанции непрекъснато пронизват зародишите на човешките сетива.
Благодарение на това, човешкото същество добива на Слънцето за пръв път един вид възприятие за заобикалящо то го по-низше царство.
Разбира се, това възприятие е съвсем смътно; то напълно съответствува на смътното Сатурново съзнание, за което вече стана дума. То се състои предимно от различни топлинни действия. Всичко описано тук за средата на Слънчевото развитие трае определено време. После отново настъпва почивен период. След него развитието продължава по същия начин до настъпването на един момент, когато зрелостта на човешкото етерно тяло вече позволява една съвместна работа от страна на „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Хармонията" (Херувими).
към текста >>
Разбира се, това
възприятие
е съвсем смътно; то напълно съответствува на смътното Сатурново съзнание, за което вече стана дума.
А в това, което се осъществява чрез съвместната дейност на „Духовете на Личността" и „Духовете на Любовта" (Серафимите), се съдържат първите наченки на жлезите в съвременния човешки организъм. С това обаче не се изчерпва работата на обитаващите новия Сатурн „Духове на Личността". Те разпростират своята дейност не само върху споменатото второ Слънчево царство, но изграждат и един вид връзка между това царство и човешките сетива. Топлинните субстанции непрекъснато пронизват зародишите на човешките сетива. Благодарение на това, човешкото същество добива на Слънцето за пръв път един вид възприятие за заобикалящо то го по-низше царство.
Разбира се, това възприятие е съвсем смътно; то напълно съответствува на смътното Сатурново съзнание, за което вече стана дума.
То се състои предимно от различни топлинни действия. Всичко описано тук за средата на Слънчевото развитие трае определено време. После отново настъпва почивен период. След него развитието продължава по същия начин до настъпването на един момент, когато зрелостта на човешкото етерно тяло вече позволява една съвместна работа от страна на „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Хармонията" (Херувими). Сега свръхсетивното съзнание констатира как в човешкото същество настъпват такива промени, които могат да бъдат сравнени с вкусови възприятия, макар че навън те се проявяват като звуци.
към текста >>
Сега това човешко същество започва да развива един интензивен вътрешен живот, чиито прояви могат да бъдат сравнени с едно вътрешно обонятелно
възприятие
.
Всъщност те виждат по духовен път това, което сега се разиграва вътре в самото Слънчево развитие. Само че те се отказват от всяко предимство, от всяка полза, която би им донесъл този духовен поглед, отказват се от всяко изживяване на преизпълнените с мъдрост образи и ги оставят да нахлуват като могъщи и вълшебни сили в неясното, сънищно съзнание на „Синовете на Живота". Те от своя страна подготвят в етерното тяло на човека такива образи, извлечени от своето „виждане", които подтикват етерното тяло към все по-високи степени на развитие. Отново настъпва почивен период и отново всичко се издига в един „миров сън", и след известно време човешкото същество е вече достатъчно напреднало, за да постави в движение свои собствени сили. Това са силите, които през последната част на Сатурновия период „Престолите" бяха внесли в човешкото същество.
Сега това човешко същество започва да развива един интензивен вътрешен живот, чиито прояви могат да бъдат сравнени с едно вътрешно обонятелно възприятие.
Обаче спрямо външното небесно пространство, това човешко същество се изявява като една индивидуалност, която не се ръководи от никакъв вътрешен „Аз". Напротив, то изглежда като растение с индивидуални прояви. Вече споменахме, че в края на Сатурновото развитие индивидуалността се проявява механично, проявява се като една машина. И както там се разви първоначалният зародиш на това, което и при днешния човек е само едва загатнато, а именно „Човекът-Дух" (Атма), така и тук се образува първоначалният зародиш на „Духа-Живот" (Будхи). След като всичко това се разиграва в продължение на определено време, отново настъпва един почивен период.
към текста >>
Защото вътрешната жизнена дейност, която бихме могли да сравним с обонятелно
възприятие
, навън се проявява като един примитивен говор.
След като всичко това се разиграва в продължение на определено време, отново настъпва един почивен период. Както и в предишните подобни случаи, дейностите на човешкото същество продължават. После нещата се променят така, че „Духовете на Мъдростта" отново влизат в действие. Благодарение на тях човешкото същество започва да усеща първите следи на симпатия и антипатия спрямо заобикалящата го среда. В случая нямаме едно действително усещане, а само предшественик на това усещане.
Защото вътрешната жизнена дейност, която бихме могли да сравним с обонятелно възприятие, навън се проявява като един примитивен говор.
Стигне ли се до вътрешното възприемане на една приятна миризма или вкус и т.н. в същото време навън човешкото същество се проявява като един звук. Същото става и при вътрешните неприятни усещания. Така чрез всички гореописани процеси се постига и същинският смисъл на Слънчевото развитие за човешкото същество. То се добира до една по-висока степен на съзнание спрямо Сатурновото съзнание.
към текста >>
75.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
В известен смисъл първото изживява не се свежда до едно себе
възприятие
.
Обаче тя още не е притежавала никакви инструменти за наблюдение на духовния свят. Тя е представлявала нещо като физическо тяло, лишено от очи за виждане и от уши за чуване. По-рано душевно-духовната същност е била неорганизирана. Едва сега, след медитациите и благодарение на силата, вложена в тях, тя изгражда от тази неорганизирана същност споменатите душевно-духовни органи. Най-напред възприемаме това, което сами сме създали по този начин.
В известен смисъл първото изживява не се свежда до едно себевъзприятие.
За духовното обучение е характерно, че поради проведеното самовъзпитание, в този момент от своето развитие душата има ясното съзнание: Преди всичко аз възприемам самата себе си в света на образите (имагинации), които се появяват в резултат на описаните упражнения. Наистина, тези образи изникват като живи в един нов свят; но душата трябва да разбере, че все пак първоначално те не са нищо друго, освен отражението на нейната собствена същност, подсилена от упражненията. И тя трябва не само ясно да осмисли този факт, но и да развие волята си до такава степен, че да е в състояние по всяко време да отстрани образите от съзнанието и да ги заличи. Намирайки се всред тези образи, душата трябва да остане съвършено свободна. Тази подробност е част от истинското духовно обучение.
към текста >>
От това себе
възприятие
следва по-нататъшната крачка, изразяваща се в наблюдение на външния душевно-духовен свят.
От този момент предчувствието за повтарящите се земни съществувания се превръща в действително изживяване. Спрямо всичко останало трябва да властва споменатата свобода на изживяванията. Едва след като ученикът постигне способността да заличава съответните образи, той навлиза в реалния духовен свят. На мястото на заличените образи идва нещо ново и в него той разпознава истинската духовна действителност. Той чувствува как от цялата неопределеност израства нещо конкретно.
От това себевъзприятие следва по-нататъшната крачка, изразяваща се в наблюдение на външния душевно-духовен свят.
То настъпва, когато ученикът е организирал своите вътрешни изживявания по начина, който ще бъде описан в следващите страници. Отначало душата на окултния ученик е твърде слаба спрямо всичко онова, което той може да възприема в душевно-духовния свят. Отсега нататък му е необходима огромна вътрешна енергия, за да укроти и задържи в рамките на медитациите онези символи или представи, които е изградил с помощта на сетивния свят. Но ако освен това иска да стигне до истинско наблюдение в един по-висш свят, той трябва да се придържа не само към тези представи. След като е постигнал това, той трябва да напредне до ново състояние, при което върху душата му не могат да действуват никакви дразнители от външния сетивен свят.
към текста >>
Това, което първоначално се образува като душевно-духовен организъм и което трябва да бъде обхванато в акта на себе
възприятие
то, е съвсем нежно и бегло.
След като е постигнал това, той трябва да напредне до ново състояние, при което върху душата му не могат да действуват никакви дразнители от външния сетивен свят. В това състояние трябва да бъдат заличени от съзнанието също и описаните имагинативни представи. Едва тогава в съзнанието може да се появи това, което душата е постигнала чрез имагинациите. Сега същественото е, душата да разполага с достатъчно вътрешни сили, за да вижда по действително духовен начин изграденото от самата нея и да не позволява то да се изплъзва от вниманието. Това често се случва при ниско равнище на вътрешната енергия.
Това, което първоначално се образува като душевно-духовен организъм и което трябва да бъде обхванато в акта на себевъзприятието, е съвсем нежно и бегло.
А смущенията от страна на външния сетивен свят, както и техните последствия проявяващи се като спомени са големи, независимо от усилията, които човек полага, за да ги отстрани. Тук следва да се имат предвид не само смущенията, които човек забелязва, но преди всичко смущенията, които в обикновения живот остават незабелязани. Впрочем поради самата природа на човека е възможно постигането на едно Преходно състояние. Това, което поради смущенията от страна на физическия свят душата не може да ръководи в своето будно състояние, тя извършва в състоянието на сън. Ако човек се отдаде на медитиране, при подходящо внимание, той ще забележи нещо в своя сън.
към текста >>
Така, отдавайки се на свободно от сетивни впечатления мислене, човек усеща, че в нашия вътрешен живот действително се влива нещо субстанциално, както и свойствата на физическите предмети се вливат в нас в акта на сетивното
възприятие
.
Те обаче са понятни не само за духовно обученото мислене, но за всяко мислене, което е наясно със своите сили и е решено да си служи с тях. Благодарение на това, че човек непрекъснато усвоява данните идващи от Духовната Наука, той възпитава в себе си мислене, което не черпи от сетивните наблюдения. Той узнава как в дълбоките сфери на душата една мисъл се вплита в друга, как една мисъл търси друга, дори и когато връзката между тях не се дължи на сетивните наблюдения. Същественото тук е, че човек сега забелязва, как мисловният свят има свой вътрешен живот, как, ако мисли в истинския смисъл на думата, човек вече попада в един жив свръхсетивен свят. И тогава той си казва: В мен има нещо, което изгражда някакъв мисловен организъм и аз съм едно цяло с това „нещо".
Така, отдавайки се на свободно от сетивни впечатления мислене, човек усеща, че в нашия вътрешен живот действително се влива нещо субстанциално, както и свойствата на физическите предмети се вливат в нас в акта на сетивното възприятие.
Там навън в пространството така разсъждава наблюдателят на сетивния свят цъфти една роза; тя ми е близка, защото ми се открива чрез своите цветове и аромати. По същия начин, ако човек е напълно непредубеден и в него работи свободното от сетивни впечатления мислене, той може да заяви: сега в мен се влива нещо субстанциално, нещо, което свързва в мен една мисъл с друга, нещо което образува един мисловен организъм. Съществува обаче разлика в усещанията на този, който застава като наблюдател в сетивния свят, и усещанията на окултния ученик, практикуващ свободното от сетивни впечатления мислене. Първият чувствува, че стои вън от розата, онзи обаче, който е отдаден на освободеното от сетивни впечатления мислене, чувствува нахлуващия субстанциален свят именно вътре в себе си, той се чувствува едно цяло с него. Ако човек повече или по-малко съзнателно признава за действително само това, което застава срещу него като външен предмет, той, без съмнение, няма да стигне до усещането: Това, което е действително за себе си, може да се прояви също и за мен така, сякаш съм съединен с него в едно цяло.
към текста >>
Докато окото и ухото се отнасят пасивно към светлината и звука, за духовно-душевните възприемателни органи може да се каже, че в акта на
възприятие
то те са в непрекъсната деятелност, и че обхващат своите обекти в пълно съзнание.
* * * * * Точно казано, целта на медитациите чрез описаните символни представи и усещания се състои в изграждането на по-висшите възприемателни органи в астралното тяло на човека. Първоначално те се изграждат от субстанцията на астралното тяло. Тези нови познавателни органи ни разкриват един нов свят и в него човек се научава да познава себе си като нов Аз. Те се различават от обикновените сетивни органи по това, че са действени органи.
Докато окото и ухото се отнасят пасивно към светлината и звука, за духовно-душевните възприемателни органи може да се каже, че в акта на възприятието те са в непрекъсната деятелност, и че обхващат своите обекти в пълно съзнание.
Така се поражда чувството, че духовно-душевното познание представлява едно съединяване със съответните факти, един „живот в тях самите". В съответствие с формата на, отделните духовно-душевни органи, до която свръхсетивното съзнание имагинативно се приближава; можем да ги сравним с „лотосовите цветове". (Естествено трябва да сме наясно, че подобно наименование се отнася към Действителния обект, както например израза „крило", когато говорим за „белодробните крила".) По точно определен начин на медитиране, върху астралното тяло се въздействува така, че се образува един или друг духовно-душевен орган, един или друг „лотосов цвят". След всичко казано в тази книга, излишно е да се подчертава, че не трябва да си представяме тези „наблюдателни органи" като нещо, което е сетивен отпечатък на действителен обект. Тези органи са именно свръхсетивни и се състоят в точно определена душевна дейност.
към текста >>
Ако някой непрекъснато повтаря: „Аз не възприемам нищо", тогава нещата стоят така, че той си е внушил да получи дадено
възприятие
по някакъв начин, и след като това не се получи, той казва: „Аз не виждам нищо".
Тогава той просто ще подминава това, което всъщност има неизмеримо значение. Впрочем необходимо е внимателно да наблюдаваме всичко, което изпитваме по време на упражненията и което коренно се различава от всички изживявания в сетивния свят. И тогава ще забележим, че работим в нашето астрално тяло не като в неутрална субстанция, и че в него живее един съвършено различен свят, до който изобщо не можем да се доберем по сетивен път. Върху астралното тяло действуват висши Същества, както върху физическото тяло действува целият физически сетивен свят. И така, ако човек сам не се затваря пред тази възможност, той се „сблъсква" с по-висшия живот в своето собствено астрално тяло.
Ако някой непрекъснато повтаря: „Аз не възприемам нищо", тогава нещата стоят така, че той си е внушил да получи дадено възприятие по някакъв начин, и след като това не се получи, той казва: „Аз не виждам нищо".
Но който постигне истинско разбиране за упражненията и медитирането, там той открива нещо, което обиква заради самите тях. И тогава той знае, че чрез самото медитиране е поставен в един духовно-душевен свят, за да очаква с търпение и смирение какво ще се случи по-нататък. Това усещане на окултния ученик може да бъде осъзнато най-добре, ако си послужим със следните думи: „Аз искам да правя всички упражнения, които са подходящи за мен, и зная, че в определеното време ще получа това, което е важно за мен. Аз не го изисквам с нетърпение, а винаги съм готов да го приема." Срещу подобно настроение не може да се отправи възражението: „Да, но това означава, че на окултния ученик се налага безкрайно дълго време да върви, напипвайки в мрака, защото дали медитациите му са на прав път, се разбира едва когато резултатът е налице". Обаче нещата не стоят така и не резултатът е меродавен за правилния ход на упражненията.
към текста >>
За физическо-сетивното
възприятие
са достъпни само процесите на физическото тяло.
Тя не може да бъде възприета по физически път. И когато растението изчезне, на негово място идва тази напълно развита формация. Раждане и смърт са представи, които в имагинативния свят изгубват своето значение. Вместо тях на преден план идва понятието за превръщане, за преобразява не на едно нещо в друго. Тъкмо поради тази причина имагинативното познание разкрива и онези истини за същността на човека, които бяха описани в началото на книгата.
За физическо-сетивното възприятие са достъпни само процесите на физическото тяло.
Те се разиграват в интервала между „раждането и смъртта". Другите съставни части на човека: етерно тяло, астрално тяло и Азът, са подчинени на закона на превръщането, на преобразяването; те могат да бъдат възприети само от имагинативното познание. Ако някой е стигнал до това познание, той вижда, как след смъртта от физическото тяло се отделя онази част, която преминава в друга форма на съществувание. Обаче развитието не спира в имагинативния свят. Човек, който иска да остане в него, би могъл да възприема Съществата, обхванати от процесите на преобразяването; но не би могъл да тълкува тези процеси, не би могъл да се ориентира в новооткрития свят.
към текста >>
Описанието на тези отношения идва не от имагинативното
възприятие
, а от познанието чрез Инспирация, от разчитането на скритата писменост.
Възприятията, чрез които разпознаваме съставните части на човешкото същество, както и предходните планетарни въплъщения на Земята, са част от имагинативното познание. По-нататък обаче е необходимо да вникнем в съотношенията между Сатурновото състояние и човешкото физическо тяло, между Слънчевото състояние и етерното тяло и т.н. Трябваше да подчертаем, че зародишът на човешкото физическо тяло е възникнал още по времето на Стария Сатурн, и че за да стигне до своята днешна форма, физическото тяло е продължило да се развива, минавайки през Слънчевото, Лунното и Земното състояние. Трябваше да посочим още и промените в човешкото същество, настъпили поради отделянето на Слънцето от Земята, а по-късно и поради отделянето на Луната. По нататък трябваше да обобщим факторите, които се намесиха в развитието на цялото човечество през Атлантската епоха и по време на последователните периоди, описани като древноиндийска, древноперсийска, египетска и т.н. епохи.
Описанието на тези отношения идва не от имагинативното възприятие, а от познанието чрез Инспирация, от разчитането на скритата писменост.
За това „разчитане" или „четене", имагинативните възприятия са като букви или звуци. Но то е необходимо не само за горните уточнения. Ние не бихме могли да разберем цялостния човек, ако се обръщаме към него само с имагинативното познание. Наистина, тогава бихме възприели, как при умирането душевно- духовната му същност се освобождава от това, което остава във физическия свят; обаче без да се ориентираме в самите имагинативни възприятия, ние не бихме могли да разберем връзките между това, което става след смъртта на човека, и предходните и следващи състояния, в които той навлиза. Без инспиративното познание, имагинативният свят остава като един текст, в който се възприема, но не можем да разчетем.
към текста >>
Обектът на познанието тук идва непосредствено с
възприятие
то, актът е един; след
възприятие
то няма размисъл.
След този етап, осъществяваните в етерното тяло потоци и движения могат безпрепятствено да влязат в досег с външния духовно- душевен свят и да се свържат с него така, че външните духовно-душевни процеси да се слеят с вътрешните, с тези на човешкото етерно тяло. Сега настъпва и моментът, когато човек, започва да възприема света на Инспирацията напълно съзнателно. Това познание идва по твърде различен път в сравнение с познанието за сетивно-физическия свят. В последния случай от сетивата човек получава възприятия и после върху тях изгражда представи и понятия. При инспиративното познание нещата не стоят така.
Обектът на познанието тук идва непосредствено с възприятието, актът е един; след възприятието няма размисъл.
Това, което за сетивно-физическото познание се постига едва по-късно в понятието, при Инспирацията идва едновременно с възприятието. Ето защо, ако не сме създали гореописаната мрежа в етерното тяло, бихме се слели в едно цяло с душевно-духовния свят, без да сме в състояние да се разграничим от него. Когато се практикуват упражненията за Интуиция, те действуват не само върху етерното тяло, но и върху свръхсетивните сили на физическото тяло. Впрочем не трябва да си представяме, че в случая става дума за действия във физическото тяло, които са достъпни за обикновеното сетивно наблюдение. Те могат да бъдат преценени само от свръхсетивното познание.
към текста >>
Това, което за сетивно-физическото познание се постига едва по-късно в понятието, при Инспирацията идва едновременно с
възприятие
то.
Сега настъпва и моментът, когато човек, започва да възприема света на Инспирацията напълно съзнателно. Това познание идва по твърде различен път в сравнение с познанието за сетивно-физическия свят. В последния случай от сетивата човек получава възприятия и после върху тях изгражда представи и понятия. При инспиративното познание нещата не стоят така. Обектът на познанието тук идва непосредствено с възприятието, актът е един; след възприятието няма размисъл.
Това, което за сетивно-физическото познание се постига едва по-късно в понятието, при Инспирацията идва едновременно с възприятието.
Ето защо, ако не сме създали гореописаната мрежа в етерното тяло, бихме се слели в едно цяло с душевно-духовния свят, без да сме в състояние да се разграничим от него. Когато се практикуват упражненията за Интуиция, те действуват не само върху етерното тяло, но и върху свръхсетивните сили на физическото тяло. Впрочем не трябва да си представяме, че в случая става дума за действия във физическото тяло, които са достъпни за обикновеното сетивно наблюдение. Те могат да бъдат преценени само от свръхсетивното познание. С външното познание те нямат нищо общо.
към текста >>
И това себе
възприятие
не може да се отдели от
възприятие
то на останалия духовно-душевен свят.
Така това чувство скрива човека от самия него, от неговия истински облик. Наред с това обаче, той скрива и целия духовно-душевен свят. Защото докато на човек му убягва неговата собствена вътрешна същност, той не може да възприема и това, спрямо което би искал да развие познавателните инструменти, гарантиращи му напредък в душевно-духовния свят; в случая той не може да преобрази своята вътрешна същност така, че тя да раз полага с духовните възприемателни органи. Но в хода на правилното обучение, човек полага усилия за изграждането на тези възприемателни органи, като първо впечатление пред него се явява това, което е самият той. Човек застава пред своя двойник.
И това себе възприятие не може да се отдели от възприятието на останалия духовно-душевен свят.
При обикновения живот в сетивно- физическия свят посоченото чувство непрекъснато затваря достъпа на човека към духовно-душевния свят. Поиска ли човек да направи дори само една крачка в този свят, веднага се надига но без да стига до съзнанието чувството на срам и закрива всяка пролука към духовно- душевния свят. Описаните упражнения обаче откриват достъпа към духовния свят. Но нещата стоят така, че това скрито чувство на срам действува като голям благодетел на човека. Защото с онези чувства, разум и воля, които развива без духовно-научното обучение, за човека е невъзможно да понесе без сътресения гледката на своето собствено същество в неговата истинска форма.
към текста >>
Той се добира до
възприятие
то на своя по-висш Аз и вече знае как трябва да работи по-нататък, за да овладее своя двойник
В много случаи обучението може да протече така, че според индивидуалността на окултния ученик една предходна степен да бъде измината само отчасти и той да започне упражнения, отговарящи на следващата степен. И все пак за предпочитане е първо да се постигнат Имагинации, и то по сигурен начин, а в същото време да се запознае с упражнения, водещи до Инспирация, Интуиция или до познанието върху отношенията между Микрокосмоса и Макрокосмоса. * * * * * След като ученикът си е създал едно изживяване за Интуицията, той не само различава образите на душевно-духовния свят, не само вижда техните връзки в „скритата писменост": той стига до познанието за самите Същества, чрез чиито задружни действия е възникнал светът, комуто принадлежи човекът. Така той се научава да познава себе си в онази форма, която приема като духовно същество в душевно- духовния свят.
Той се добира до възприятието на своя по-висш Аз и вече знае как трябва да работи по-нататък, за да овладее своя двойник
„Пазачът на прага". Но ученикът е преживял вече и срещата с „Големия Пазач на прага", чието непрекъснато подканваше го кара да работи по-нататък. И сега „Големият Пазач на прага" се превръща в негов образец, към който ученикът трябва де се стреми. След като в ученика се пробуди това усещане, той вече може да се досети, кой всъщност стои пред него като „Големият Пазач на прага". Точно сега във възприятието на ученика, този Пазач се превръща в образа на Христос, за чието Същество и намеса в Земното развитие вече говорихме в предходните глави.
към текста >>
Точно сега във
възприятие
то на ученика, този Пазач се превръща в образа на Христос, за чието Същество и намеса в Земното развитие вече говорихме в предходните глави.
Той се добира до възприятието на своя по-висш Аз и вече знае как трябва да работи по-нататък, за да овладее своя двойник „Пазачът на прага". Но ученикът е преживял вече и срещата с „Големия Пазач на прага", чието непрекъснато подканваше го кара да работи по-нататък. И сега „Големият Пазач на прага" се превръща в негов образец, към който ученикът трябва де се стреми. След като в ученика се пробуди това усещане, той вече може да се досети, кой всъщност стои пред него като „Големият Пазач на прага".
Точно сега във възприятието на ученика, този Пазач се превръща в образа на Христос, за чието Същество и намеса в Земното развитие вече говорихме в предходните глави.
Ето как ученикът стига до посвещението в самата тайна, свързана с името на Христос. Сега Христос му се явява като „великия човешки образец на Земята". След като ученикът по този начин чрез Интуицията е познал Христос в духовния свят, му става ясно и това, което се разигра исторически на Земята през четвъртия следатлантски период на нашата планета, а именно в гръко-римската епоха. Ученикът се добира до лично изживяно познание относно това, как в хода на тази епоха висшето Слънчево Същество, Христовото Същество се е намесило в Земното развитие и както продължава да действува там. Следователно чрез Интуицията ученикът стига до смисъла и значението на Земното развитие.
към текста >>
76.
НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ В РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
GA_13 Въведение в Тайната наука
Той съдържа онази част от процесите на Старата Луна, които не са сгъстени до предела на сетивно-физическото
възприятие
.
Но процесите и Съществата, участвували в Лунното развитие, са претърпели едно по-нататъшно развитие. Те са се превърнали във всичко онова, което днес принадлежи на Земята. Обаче сетивно-физическото съзнание далеч не възприема всички подробности от тази еволюция. Част от процесите на Старата Луна се открива едва при определена степен от свръхсетивното съзнание. И когато е постигнат този вид познание, за него нашият земен свят се оказва свързан с един свръхсетивен свят.
Той съдържа онази част от процесите на Старата Луна, които не са сгъстени до предела на сетивно-физическото възприятие.
То впрочем ги съдържа в този вид, в който те съществуват днес, а не каквито са били по времето на Старата Луна. Обаче свръхсетивното съзнание може да се добере до определени образи от тогавашното състояние на нещата. И когато това свръхсетивно съзнание се задълбочи във възприятия, каквито има днес, оказва се, че то постепенно се разпада от само себе си на два образа. Единият образ се доближава до формата, която Земята е имала по време на своето Лунно развитие. Другият образ се проявява по такъв начин, че човек се досеща: Той съдържа една форма, която е все още в зародишно състояние и която ще се развие едва в бъдеще; едва тогава тя ще постигне своята реалност, както реална е и днешната Земя.
към текста >>
77.
ПОДРОБНОСТИ ОТ ОБЛАСТТА НА ДУХОВНАТА НАУКА - Етерното тяло на човека
GA_13 Въведение в Тайната наука
Когато свръхсетивното
възприятие
се насочва към по-висшите съставни части на човешкото същество, това
възприятие
никога не е напълно еднакво с това, което се осъществява чрез външните сетива.
ПОДРОБНОСТИ ОТ ОБЛАСТТА НА ДУХОВНАТА НАУКА Етерното тяло на човека
Когато свръхсетивното възприятие се насочва към по-висшите съставни части на човешкото същество, това възприятие никога не е напълно еднакво с това, което се осъществява чрез външните сетива.
Ако човек докосва един предмет и има топлинно възприятие, необходимо е да различаваме всичко, което идва от предмета и един вид се излъчва от него, от това, което човек изпитва в душата си. Вътрешното душевно изживяване при топлинното усещане е нещо различно от топлината, която излъчва предметът. Нека да си представим това душевно изживяване като нещо съвсем отделно и независимо от външния предмет. Да си представим душевното изживяване, което съпровожда едно топлинно усещане, без да търсим причината в един или друг физически предмет. Ако би съществувало просто едно такова изживяване без външна причина, то би било едно въображение.
към текста >>
Ако човек докосва един предмет и има топлинно
възприятие
, необходимо е да различаваме всичко, което идва от предмета и един вид се излъчва от него, от това, което човек изпитва в душата си.
ПОДРОБНОСТИ ОТ ОБЛАСТТА НА ДУХОВНАТА НАУКА Етерното тяло на човека Когато свръхсетивното възприятие се насочва към по-висшите съставни части на човешкото същество, това възприятие никога не е напълно еднакво с това, което се осъществява чрез външните сетива.
Ако човек докосва един предмет и има топлинно възприятие, необходимо е да различаваме всичко, което идва от предмета и един вид се излъчва от него, от това, което човек изпитва в душата си.
Вътрешното душевно изживяване при топлинното усещане е нещо различно от топлината, която излъчва предметът. Нека да си представим това душевно изживяване като нещо съвсем отделно и независимо от външния предмет. Да си представим душевното изживяване, което съпровожда едно топлинно усещане, без да търсим причината в един или друг физически предмет. Ако би съществувало просто едно такова изживяване без външна причина, то би било едно въображение. Окултният ученик има подобни вътрешни възприятия без физическа причина и най-вече без физическото участие на своето собствено тяло.
към текста >>
Обаче на определена степен от развитието, причинните моменти се представят така, че той може да е сигурен: това вътрешно
възприятие
не е въображение, а е предизвикано от едно духовно-душевно Същество на свръхсетивния външен свят, също както например обикновеното топлинно усещане е предизвикано от един външен физически предмет.
Вътрешното душевно изживяване при топлинното усещане е нещо различно от топлината, която излъчва предметът. Нека да си представим това душевно изживяване като нещо съвсем отделно и независимо от външния предмет. Да си представим душевното изживяване, което съпровожда едно топлинно усещане, без да търсим причината в един или друг физически предмет. Ако би съществувало просто едно такова изживяване без външна причина, то би било едно въображение. Окултният ученик има подобни вътрешни възприятия без физическа причина и най-вече без физическото участие на своето собствено тяло.
Обаче на определена степен от развитието, причинните моменти се представят така, че той може да е сигурен: това вътрешно възприятие не е въображение, а е предизвикано от едно духовно-душевно Същество на свръхсетивния външен свят, също както например обикновеното топлинно усещане е предизвикано от един външен физически предмет.
По същия начин стоят нещата и ако говорим за възприятието на да ден цвят. В този случай също трябва да различаваме външното, обективно явление, от вътрешното душевно изживяване, което го съпровожда. Да си представим вътрешното усещане на душата, когато тя възприема един червен предмет от сетивно-физическия свят. Да си представим още, че запазваме много силен и жив спомен за това впечатление; но в същото време да отвърнем поглед от самия предмет. И нека сега тази представа- спомен за цвета да разгледаме като чисто вътрешно изживяване.
към текста >>
По същия начин стоят нещата и ако говорим за
възприятие
то на да ден цвят.
Нека да си представим това душевно изживяване като нещо съвсем отделно и независимо от външния предмет. Да си представим душевното изживяване, което съпровожда едно топлинно усещане, без да търсим причината в един или друг физически предмет. Ако би съществувало просто едно такова изживяване без външна причина, то би било едно въображение. Окултният ученик има подобни вътрешни възприятия без физическа причина и най-вече без физическото участие на своето собствено тяло. Обаче на определена степен от развитието, причинните моменти се представят така, че той може да е сигурен: това вътрешно възприятие не е въображение, а е предизвикано от едно духовно-душевно Същество на свръхсетивния външен свят, също както например обикновеното топлинно усещане е предизвикано от един външен физически предмет.
По същия начин стоят нещата и ако говорим за възприятието на да ден цвят.
В този случай също трябва да различаваме външното, обективно явление, от вътрешното душевно изживяване, което го съпровожда. Да си представим вътрешното усещане на душата, когато тя възприема един червен предмет от сетивно-физическия свят. Да си представим още, че запазваме много силен и жив спомен за това впечатление; но в същото време да отвърнем поглед от самия предмет. И нека сега тази представа- спомен за цвета да разгледаме като чисто вътрешно изживяване. Тогава несъмнено ще правим разлика между външния цвят и свързаното с него вътрешно изживяване.
към текста >>
И колкото по-малко внимание обръщаме на това, че процесът трябва да протича тъкмо по този начин, толкова по-слабо ще различаваме истинското духовно
възприятие
от измамното внушение, илюзията, халюцинацията и т.н.
Нека сега да си представим, че в душата се надига едно такова вътрешно изживяване, без то да е предизвикано от някакъв физически предмет, нито пък от спомена за този предмет. При свръхсетивното познание имаме точно такива изживявания. В съответния случай човек ясно разбира, че е изправен не пред някакво внушение или въображение, а пред изразната форма на едно душевно-духовно Същество. Когато това душевно-духовно Същество предизвиква същото впечатление, което предизвиква и един червен предмет от физическия свят, то може да бъде наречено червено. При сетивно-физическия предмет обаче винаги имаме първо външното впечатление, а след това вътрешното изживяване на цвета; докато при истинското свръхсетивно изживяване на човека от нашата епоха трябва да е обратно: Най-напред вътрешното изживяване, което остава смътно и наподобява обикновения спомен за даден цвят, а после все по-наситения и жив образ.
И колкото по-малко внимание обръщаме на това, че процесът трябва да протича тъкмо по този начин, толкова по-слабо ще различаваме истинското духовно възприятие от измамното внушение, илюзията, халюцинацията и т.н.
А до каква степен образът при едно такова душевно-духовно възприятие израства подвижен и жив, с интензивното въздействие на един физически предмет или пък остава неясен и блед, като една смътна представа, това зависи изцяло от начина, по които напредва окултният ученик. Цялостното впечатление, което ясновидецът има от човешкото етерно тяло, можем да обобщим по следния начин: той е развил такава сила на волята, че дори и пред него да стои физически един човек той може да от клони вниманието си от това, което вижда физическото око, и чрез свръхсетивното съзнание да отправи своя взор в пространството, заето от физическия човек. Разбира се, за да отклоним вниманието си не само от предмета на нашите мисли, но и от физическото му присъствие, е необходима изключително силна воля. Но това укрепване на волята е напълно възможно и то се постига благодарение на упражненията за свръх сетивно познание. Първоначално окултният ученик се добира до едно общо впечатление от етерното тяло.
към текста >>
А до каква степен образът при едно такова душевно-духовно
възприятие
израства подвижен и жив, с интензивното въздействие на един физически предмет или пък остава неясен и блед, като една смътна представа, това зависи изцяло от начина, по които напредва окултният ученик.
При свръхсетивното познание имаме точно такива изживявания. В съответния случай човек ясно разбира, че е изправен не пред някакво внушение или въображение, а пред изразната форма на едно душевно-духовно Същество. Когато това душевно-духовно Същество предизвиква същото впечатление, което предизвиква и един червен предмет от физическия свят, то може да бъде наречено червено. При сетивно-физическия предмет обаче винаги имаме първо външното впечатление, а след това вътрешното изживяване на цвета; докато при истинското свръхсетивно изживяване на човека от нашата епоха трябва да е обратно: Най-напред вътрешното изживяване, което остава смътно и наподобява обикновения спомен за даден цвят, а после все по-наситения и жив образ. И колкото по-малко внимание обръщаме на това, че процесът трябва да протича тъкмо по този начин, толкова по-слабо ще различаваме истинското духовно възприятие от измамното внушение, илюзията, халюцинацията и т.н.
А до каква степен образът при едно такова душевно-духовно възприятие израства подвижен и жив, с интензивното въздействие на един физически предмет или пък остава неясен и блед, като една смътна представа, това зависи изцяло от начина, по които напредва окултният ученик.
Цялостното впечатление, което ясновидецът има от човешкото етерно тяло, можем да обобщим по следния начин: той е развил такава сила на волята, че дори и пред него да стои физически един човек той може да от клони вниманието си от това, което вижда физическото око, и чрез свръхсетивното съзнание да отправи своя взор в пространството, заето от физическия човек. Разбира се, за да отклоним вниманието си не само от предмета на нашите мисли, но и от физическото му присъствие, е необходима изключително силна воля. Но това укрепване на волята е напълно възможно и то се постига благодарение на упражненията за свръх сетивно познание. Първоначално окултният ученик се добира до едно общо впечатление от етерното тяло. В душата му трепва същото вътрешно усещане, което той има пред цветната корона на една цъфнала праскова; после това усещане нараства и той вече е сигурен: етерното тяло има цвета на цъфналата праскова.
към текста >>
78.
ФАЗИТЕ НИ ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ
GA_13 Въведение в Тайната наука
Обаче в по-късния живот на човека, свръхсетивното
възприятие
долавя определени свръхсетивни процеси, които са твърде подобни на сетивните процеси при физическото раждане.
ФАЗИТЕ НИ ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ Човешкият живот, в последователната смяна на отделните му фази между раждането и смъртта, може да бъде разбран единствено благодарение на това, че вземаме под внимание не само сетивно- физическото тяло, но и промените, които стават със свръхсетивните съставки на човешката природа. Тези промени могат да се разгледат накратко по следния начин, физическото раждане идва като един вид освобождаване на човека от физическата майчина обвивка. Преди раждането, определени сили са общи за човешкия зародиш и за майчиното тяло; след раждането те остават да съществуват в човешкия организъм под една самостоятелна форма.
Обаче в по-късния живот на човека, свръхсетивното възприятие долавя определени свръхсетивни процеси, които са твърде подобни на сетивните процеси при физическото раждане.
По отношение на своето етерно тяло, до смяната на зъбите (т. е. до шестата, седмата година) човекът е обгърнат от една етерна обвивка. В посочения период тази обвивка се разкъсва. Настъпва „раждането" на етерното тяло. Човекът продължава да е обгърнат от своята астрална обвивка, която отпада между дванадесетата и шестнадесетата година (по времето на половото съзряване); Настъпва „раждането" на астралното тяло.
към текста >>
79.
ЗА ПОСТИГАНЕТО НА СВРЪХСЕТИВНИ ПОЗНАНИЯ
GA_13 Въведение в Тайната наука
Ако например душата се изпълни седмици наред,месеци или по-дълго време с чувството на смирение, съдържанието на това чувство се превръща в един вид
възприятие
.
Наред с него има и такъв, който може да бъде означен като „път на чувството". Но би било съвсем погрешно да смятаме, че първият път няма нищо общо с усъвършенствуването на чувствата. Напротив, той води към възможно най-голямото задълбочаване на чувствения живот. Но „пътят на чувството" се обръща непосредствено към чувствата и всред тях търси начини за издигане до познанието. Той се основава на това, че едно чувство ако човешката душа му се отдаде напълно за определено време може да се превърне в познание, в образно виждане.
Ако например душата се изпълни седмици наред,месеци или по-дълго време с чувството на смирение, съдържанието на това чувство се превръща в един вид възприятие.
Задълбоченото и постоянно укрепване на определени чувства, също може да се окаже един от пътищата към свръхсетивните светове. Разбира се, този път не е лесно осъществим при съвременните, условия на живота. Той изисква на всяка цена усамотяване, оттегляне от задачите на деня. Защото впечатлението от всекидневния живот неизбежно смущават всичко онова, което душата постига при вглъбяването си в определени чувства. Напротив, описаният в тази книга път на познание, може да се приложи независимо от условията и трудностите, които предлага съвременният живот.
към текста >>
80.
ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ. Душевни и духовни процеси в сценични картини
GA_14 Четири мистерийни драми
Изобразената духовна действителност застава пред душата със същата неизбежност, както нещата от физическото
възприятие
.
Относно някои въпроси и този път се опитах разяснения към тези душевни картини да направя под формата на „Допълнителни бележки“. Но както по-рано, и този път изоставих този опит. Не ми е приятно да добавям такива неща към драмата, която трябва да говори чрез самата себе си. При замисъла и разработката на драмата такива абстракции не могат да играят никаква роля. Те биха действали тук само смущаващо.
Изобразената духовна действителност застава пред душата със същата неизбежност, както нещата от физическото възприятие.
При това е естествено образите на духовните възприятия да бъдат отнасяни от здравото духовно виждане към техните същества и събития по по-друг начин, отколкото възприятията на физическия свят към съответните същества и събития. От друга страна обаче, трябва да кажа, че начинът, по който духовните събития застават пред възприемащата душа, същевременно съдържа диспозицията и композицията на такава драма. Също така трябва да се спомене, че музикалният принос за представленията на четирите драми е написан от Адолф Аренсон. Мюнхен, август 1913 г. Рудолф Щайнер
към текста >>
81.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Онова, което досега се възприемаше като граница на пространството, е всъщност само граница на сетивното човешко
възприятие
.
Вашата наука стана „наука" едва тогава, когато тя престана да се доверява на сетивата. „После дойде Джордано Бруно като философски тълкувател на Коперниковото учение. Той отправи поглед навън в космическото пространство и заяви: „Това, което се нарича граница на пространството и което досега е било означавано като осмата сфера, обхващаща всички останали, просто не съществува. Това е Майя, илюзия; защото в космическото пространство са пръснати безброй светове.
Онова, което досега се възприемаше като граница на пространството, е всъщност само граница на сетивното човешко възприятие.
И ако отправим погледа си над сетивния свят, ние ще видим не само онзи познаваем за сетивата свят тогава ние ще открием безкрая." От казаното дотук става ясно, че еволюцията на човечеството протича по следния път. Първоначално човекът имал един чисто духовен възглед за Космоса, който в хода на времето постепенно изчезнал. На негово място се появило предимно сетивното възприемане на света. Тогава в еволюцията навлиза Храстовият Импулс.
към текста >>
82.
ТРЕТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Сега, когато възприема не чрез сетивното тяло, а вън от него и чрез етерното тяло, човек се докосва до един свят, който остава напълно непознат за сетивното
възприятие
и разума.
ТРЕТА МЕДИТАЦИЯ Медитиращият "се опитва да изгради представа за ясновиждащото познание на елементарния свят.
Сега, когато възприема не чрез сетивното тяло, а вън от него и чрез етерното тяло, човек се докосва до един свят, който остава напълно непознат за сетивното възприятие и разума.
Ако искаме да сравним този свят с нещо, което принадлежи на обикновените изживявания, бихме могли да се обърнем към света на спомените, към паметовите представи (Gedachtnis-vorstellungen). Както те се пораждат в най-вътрешните области на душата, така става и със свръхсетивните изживявания на етерното тяло. Само че при една паметова представа душата знае, че тя се отнася до едно предишно изживяване в сетивния свят. Свръхсетивна та представа също носи едно отношение в себе си. Както паметовата представа се проявява като нещо, което не може да се разглежда просто като образ на фантазията, така стоят нещата и със свръхсетивната представа.
към текста >>
83.
ШЕСТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Той вече знае, че нещата с природните сили изглеждат така, само поради естеството на сетивното
възприятие
.
Постепенно се научава да разбира какви са взаимните отношения на Съществата. Така човешкото съзнание се разширява и включва част от духовния свят. Човек вижда как едни или други духовни Същества определят последователните епохи от развитието на човечеството и как техният характер се определя именно от духовните Същества. Това са Духовете на Времето или прасилите. Човек разпознава и други Същества, чието битие протича от душевна гледна точка така, че техните мисли са същевременно и природни сили на Земята.
Той вече знае, че нещата с природните сили изглеждат така, само поради естеството на сетивното възприятие.
И че в действителност навсякъде, където работи една природна сила, се проявяват мислите на определено духовно Същество, както и в жеста на ръката се проявява характерът на човешката душа. Всичко това съвсем не означава, че човек теоретично си представя как зад природните процеси се намират различни духовни Същества. Напротив, след като изживява себе си в астралното тяло, човек изгражда живи и конкретни без помощта на никакви понятия отношения с тези Същества, както например в сетивния свят се среща с други живи хора. Всред Съществата, в чиито области навлиза по този начин, той може да установи известно степенуване и да говори за един свят на висшите Йерархии. Съществата, чиито мисли се откриват на сетивното възприятие като природни сили, наричаме Духове на Формата.
към текста >>
Съществата, чиито мисли се откриват на сетивното
възприятие
като природни сили, наричаме Духове на Формата.
Той вече знае, че нещата с природните сили изглеждат така, само поради естеството на сетивното възприятие. И че в действителност навсякъде, където работи една природна сила, се проявяват мислите на определено духовно Същество, както и в жеста на ръката се проявява характерът на човешката душа. Всичко това съвсем не означава, че човек теоретично си представя как зад природните процеси се намират различни духовни Същества. Напротив, след като изживява себе си в астралното тяло, човек изгражда живи и конкретни без помощта на никакви понятия отношения с тези Същества, както например в сетивния свят се среща с други живи хора. Всред Съществата, в чиито области навлиза по този начин, той може да установи известно степенуване и да говори за един свят на висшите Йерархии.
Съществата, чиито мисли се откриват на сетивното възприятие като природни сили, наричаме Духове на Формата.
Характерът на изживяването в този свят е такъв, че то се явява като нещо външно, както и в сетивния свят растението е нещо външно. Този начин да съществуваме вън от това, с което през обикновения живот сме длъжни да бъдем свързани, е изключително болезнен, докато не се появи едно друго изживяване. При достатъчно интензивни душевни упражнения, водещи до укрепване и концентриране на душевния живот, болката не е толкова силна. Защото наред с навлизането в астралното тяло, настъпва и другото изживяване. Другото изживяване се състои в това, че душата може да усети като един вид спомен всичко, което е било нейно притежание досега, а самият човек да се отнася вече към предишния си Аз, както в сетивния свят се отнася към своите спомени.
към текста >>
84.
ПОСЛЕСЛОВ КЪМ ИЗДАНИЕТО ОТ 1918 г.
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Както можем да си припомним едно
възприятие
или изживяване, но без да сме в състояние да ги осъществим повторно чрез спомена, така стоят нещата и с това, което остава в паметта на ясновиждането: то не разполага с действителното съдържание на това ясновиждане.
Дори и душевното отношение на едно "виждане" към съответствуващата му действителност да има сходство с отношението на една паметова представа към непосредствено изживяната действителност, за която тя на помня, същественото във "виждането" е тъкмо това, че докато то действува, силата на спомените изобщо не присъствува в душата. Ако човек си представи нещо, той може и да си го припомни, дори и да става дума за някакъв фантастен образ. Но ако той узнае едни или други подробности в процеса на ясновиждането, те веднага изчезват в мига, когато то престане, след като наред с присъщите му душевни сили, не са развити и другите способности, а именно да се възстановят онези душевни условия, които поначало правят ясновиждането възможно. Човек може да си припомни тези условия и така да повтори "виждането"; обаче не може пряко да си припомни самото "виждане". След като е изградил необходимото разбиране за тези неща, именно в него човек притежава и едно средство да вникне в действителността, която съответствува на "виждането".
Както можем да си припомним едно възприятие или изживяване, но без да сме в състояние да ги осъществим повторно чрез спомена, така стоят нещата и с това, което остава в паметта на ясновиждането: то не разполага с действителното съдържание на това ясновиждане.
Както в сетивната област действителното възприятие не е илюзия, по същия начин не представлява илюзия и отговарящата на ясновиждането свръхсетивна действителност. Хора, които не са достатъчно запознати с разглежданото тук ясновидство и съдят за него само според предварителните си становища, неизбежно ще изпаднат в грешка. Те вярват, че всичко, което се появява в ясновиждащото съзнание, би могло да идва от една игра на фантазията или от едно произволно преплитане на представите, напиращи от подсъзнателните душевни дълбини под формата на неясни спомени. Подобни критици изобщо не знаят, че истинското ясновиждащо съзнание е възможно само при онези душевни състояния, които като такива не потъват в органичните пластове на тялото и които още в мига на своето възникване, се противопоставят на тенденцията да бъдат обхванати от каквито и да са паметови сили. Друга особеност на ясновидството е, че по много признаци неговото протичане се отклонява от това на обикновения душевен живот.
към текста >>
Както в сетивната област действителното
възприятие
не е илюзия, по същия начин не представлява илюзия и отговарящата на ясновиждането свръхсетивна действителност.
Ако човек си представи нещо, той може и да си го припомни, дори и да става дума за някакъв фантастен образ. Но ако той узнае едни или други подробности в процеса на ясновиждането, те веднага изчезват в мига, когато то престане, след като наред с присъщите му душевни сили, не са развити и другите способности, а именно да се възстановят онези душевни условия, които поначало правят ясновиждането възможно. Човек може да си припомни тези условия и така да повтори "виждането"; обаче не може пряко да си припомни самото "виждане". След като е изградил необходимото разбиране за тези неща, именно в него човек притежава и едно средство да вникне в действителността, която съответствува на "виждането". Както можем да си припомним едно възприятие или изживяване, но без да сме в състояние да ги осъществим повторно чрез спомена, така стоят нещата и с това, което остава в паметта на ясновиждането: то не разполага с действителното съдържание на това ясновиждане.
Както в сетивната област действителното възприятие не е илюзия, по същия начин не представлява илюзия и отговарящата на ясновиждането свръхсетивна действителност.
Хора, които не са достатъчно запознати с разглежданото тук ясновидство и съдят за него само според предварителните си становища, неизбежно ще изпаднат в грешка. Те вярват, че всичко, което се появява в ясновиждащото съзнание, би могло да идва от една игра на фантазията или от едно произволно преплитане на представите, напиращи от подсъзнателните душевни дълбини под формата на неясни спомени. Подобни критици изобщо не знаят, че истинското ясновиждащо съзнание е възможно само при онези душевни състояния, които като такива не потъват в органичните пластове на тялото и които още в мига на своето възникване, се противопоставят на тенденцията да бъдат обхванати от каквито и да са паметови сили. Друга особеност на ясновидството е, че по много признаци неговото протичане се отклонява от това на обикновения душевен живот. При последния, навиците и обучението играят значителна роля за човешкия живот.
към текста >>
85.
ЗА ПОЗНАНИЕТО НА ДУХОВНИЯ СВЯТ
GA_17 Прагът на духовния свят
За свръхсетивното
възприятие
те имат стойност само тогава, когато в хода на своето възникване те съвсем не искат да бъдат вземани за нещо само по себе си.
" за изграждането на духовното виждане, той напълно ще различава илюзиите от действителното състояние на нещата в тази област. Трябва да добавим и следното. Първоначално духовните изживявания се явяват под формата на образи. Те възникват от дълбините на подготвената душа именно като образи. Сега същественото е да стигнем до пра вилното отношение към тези образи.
За свръхсетивното възприятие те имат стойност само тогава, когато в хода на своето възникване те съвсем не искат да бъдат вземани за нещо само по себе си.
Ако това е така, те едва ли имат по-голяма стойност от обикновените сънища. Пред нас те трябва да застанат като един вид букви. Когато имаме тези букви пред себе си, ние не обръщаме внимание на тяхната форма, а разчитаме това, което е изразено чрез тях. Както един написан текст не ни заставя да описваме извивките на буквите, така и образите, които представляват съдържанието на свръхсетивното виждане, не ни карат да ги възприемаме като такива; но чрез самите себе си те внасят необходимостта да се абстрахираме напълно от тяхната образна същност и да насочим душата към това, което се проявява чрез тях като свръхсетивен процес или свръхсетивно същество. Както не можем да оспорим, че едно писмо, от което узнаваме нещо съвършено ново и непознато, е съставено от отдавна известните букви, така и относно образите на свръхсетивното съзнание не можем да твърдим, че те съдържат само това, което е взето от обикновения живот.
към текста >>
Всичко, което би могло да възникне като спомен за тези неща, би трябвало да е съвсем различно от впечатлението, което получаваме чрез истинското
възприятие
от духовния свят.
За действителните впечатления от напълно свръхсетивните светове това важи в още по-голяма степен. Често например няма никаква възможност да извлечем от обикновения живот образи, които имат отношение към живота между земните съществувания, т.е. към живота между последната смърт на човека в неговия минал живот на Земята и раждането му в сегашния живот. Тук установяваме, че в духовния живот развиваме склонности към хора и неща, които са в пълно противоречие с нашите склонности в земния живот. Че сто в земния живот сме проникнати с обич към неща, които в предшествуващия духовен живот (между смъртта и новото раждане) сме отхвърлили от себе си.
Всичко, което би могло да възникне като спомен за тези неща, би трябвало да е съвсем различно от впечатлението, което получаваме чрез истинското възприятие от духовния свят.
Ако човек е незапознат с Духовната Наука, ще има възражения дори и когато нещата стоят така, както ги описахме току-що. Той ще заяви: Добре, ти си привързан към определени неща. Но човешката природа е толкова сложна. Към всяка привързаност е примесена и тайна антипатия. И в даден момент тази антипатия възниква в теб спрямо това, към което си привързан.
към текста >>
При издигането към свръхсетивните светове тази разграничаваща способност се усвоява така добре, че и в посочената област, човек може да разграничи истинското
възприятие
от въображението така сигурно, както в сетивния свят различава нагорещеното желязо, което изгаря ръката, от представата за едно нагорещено желязо.
Ти я смяташ за едно пред рождено изживяване, докато вероятно тя може да се обясни като нещо, което идва от подсъзнанието на душата. Общо взето, срещу подобно възражение не може да се каже нищо друго, освен че в много случаи то отговаря на истината. Свръхсетивното познание не може да се постигне по лесен и безупречен начин. Но както е вярно, че един "мним" духовен изследовател може да се заблуди и да свърже подсъзнателното изживяване с въображаемата духовна опитност от живота преди раждането, вярно е също че духовнонаучното обучение води до такова себепознание, което обхваща и подсъзнателните душевни пластове, така че би могло да се освободи от всякакви илюзии. Тук не твърдим друго, освен че истинни са само тези свръхсетивни познания, които в акта на познанието могат да различат това, което произхожда от свръхсетивните светове, от това, което е резултат на собствените представи.
При издигането към свръхсетивните светове тази разграничаваща способност се усвоява така добре, че и в посочената област, човек може да разграничи истинското възприятие от въображението така сигурно, както в сетивния свят различава нагорещеното желязо, което изгаря ръката, от представата за едно нагорещено желязо.
към текста >>
86.
ЗА ЕТЕРНОТО ТЯЛО НА ЧОВЕКА И ЗА ЕЛЕМЕНТАРНИЯ СВЯТ
GA_17 Прагът на духовния свят
Това разбиране се потвърждава веднага щом проумеем, че човешкото тяло което е обект на сетивното
възприятие
и с което се занимава официалната наука е израз на едно фино, свръхсетивно (етерно) тяло, в което сетивното (или физическо) тяло се съдържа като едно сгъстено ядро в един вид облак.
Когато душата търси в областта на мисленето "доказателства" против духовния свят, това става не поради действителната стойност на тези "доказателства", а защото душата търси един вид заглушаване на описаното чувство. Човек става отрицател на духовния свят и на възможността за неговото опознаване не защото може да "докаже" по един или друг начин "несъществуването" му, а защото се стреми да изпълнени душата си с мисли, които прогонват "страха от духовния свят". Освобождаване от този стремеж от материалистичното заглушаващо средство против "страха от духовния свят" настъпва едва тогава, когато човек обгърне с поглед цялото състояние на нещата в областта на душевния живот, което описахме тук. Материализмът като "феномен на ужаса" е важна съставна част на психологията. "Страхът от духовния свят" става разбираем, когато човек стигне до убеждението, че процесите и съществата от сетивния свят са само външен израз на свръхсетивни, духовни процеси и Същества.
Това разбиране се потвърждава веднага щом проумеем, че човешкото тяло което е обект на сетивното възприятие и с което се занимава официалната наука е израз на едно фино, свръхсетивно (етерно) тяло, в което сетивното (или физическо) тяло се съдържа като едно сгъстено ядро в един вид облак.
Етерното тяло е втората съставна част на човешкото същество. В него са вложени причините за живота на физическото тяло. По отношение на етерното си тяло човек не е така обособен от външния свят, както физическото му тяло е обособено от външния физически свят. Когато по отношение на етерното тяло се говори за външен свят, имаме предвид не външния, сетивно възприемаем физически свят, а един духовен обкръжаващ свят, който в сравнение с физическия е също така свръхсетивен, както и етерното тяло спрямо физическото. Като етерно същество човекът е поставен в един етерен (елементарен) свят.
към текста >>
87.
ОРИЕНТИРАНЕ В РЪКОВОДНИТЕ ЛИНИИ НА ИЗЛОЖЕНИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
Гъркът чувства мисълта, както днес хората чувстват
възприятие
то, както те чувстват "червено" или "жълто".
Когато в нея се пробужда мисълта в нейната лишеност от образ, тя чувства отделеността на свят и душа. Мисълта става неин възпитател към самостоятелност. Но гъркът изживява мисълта по начин различен от този на съвременния човек. Това е един факт, който лесно може да се изпусне изпредвид. Но той се разкрива при едно истинско вникване в гръцкото мислене.
Гъркът чувства мисълта, както днес хората чувстват възприятието, както те чувстват "червено" или "жълто".
Както днес хората приписват на една "вещ" едно възприятие на цвят или на звук, така гъркът гледа на мисълта във и при света на нещата. Ето защо в тази епоха мисълта остава още връзката, която свързва душата със света. Наистина душата изживява мисълта в себе си; но тя трябва да счита, че е получила тази мисъл от света, затова може да очаква от изживяването на мисълта разкриването на мировите загадки. В такова изживяване на мислите се извършва философско развитие, което започва с Форекид и Талес, достига една връхна точка в Платон и Аристотел и след това навлиза в отлив, докато намери своя край във времето на основаването на християнството. От основите на духовното развитие приижда, тече животът на мислите в човешките души, влива се в тях и създава в тези души философии, които възпитават душите да чувстват тяхната самостоятелност по отношение на външния свят.
към текста >>
Както днес хората приписват на една "вещ" едно
възприятие
на цвят или на звук, така гъркът гледа на мисълта във и при света на нещата.
Мисълта става неин възпитател към самостоятелност. Но гъркът изживява мисълта по начин различен от този на съвременния човек. Това е един факт, който лесно може да се изпусне изпредвид. Но той се разкрива при едно истинско вникване в гръцкото мислене. Гъркът чувства мисълта, както днес хората чувстват възприятието, както те чувстват "червено" или "жълто".
Както днес хората приписват на една "вещ" едно възприятие на цвят или на звук, така гъркът гледа на мисълта във и при света на нещата.
Ето защо в тази епоха мисълта остава още връзката, която свързва душата със света. Наистина душата изживява мисълта в себе си; но тя трябва да счита, че е получила тази мисъл от света, затова може да очаква от изживяването на мисълта разкриването на мировите загадки. В такова изживяване на мислите се извършва философско развитие, което започва с Форекид и Талес, достига една връхна точка в Платон и Аристотел и след това навлиза в отлив, докато намери своя край във времето на основаването на християнството. От основите на духовното развитие приижда, тече животът на мислите в човешките души, влива се в тях и създава в тези души философии, които възпитават душите да чувстват тяхната самостоятелност по отношение на външния свят. Във времето на раждащото се християнство започва една нова епоха.
към текста >>
Сега човешката душа не може вече да чувства мисълта както едно
възприятие
от външния свят.
Ето защо в тази епоха мисълта остава още връзката, която свързва душата със света. Наистина душата изживява мисълта в себе си; но тя трябва да счита, че е получила тази мисъл от света, затова може да очаква от изживяването на мисълта разкриването на мировите загадки. В такова изживяване на мислите се извършва философско развитие, което започва с Форекид и Талес, достига една връхна точка в Платон и Аристотел и след това навлиза в отлив, докато намери своя край във времето на основаването на християнството. От основите на духовното развитие приижда, тече животът на мислите в човешките души, влива се в тях и създава в тези души философии, които възпитават душите да чувстват тяхната самостоятелност по отношение на външния свят. Във времето на раждащото се християнство започва една нова епоха.
Сега човешката душа не може вече да чувства мисълта както едно възприятие от външния свят.
Тя я чувства като произведение на своето собствено /вътрешно/ същество. От основите на духовното развитие в душата изпраща своите лъчи един импулс много по-силен отколкото мисловния живот. Едва сега сред човечеството се пробужда себесъзнанието по начин, който отговаря на истинската същност на това себесъзнание. Това, което хората изживяваха по-рано, беше само предвестник на това, което би трябвало да наречем в най-дълбокия смисъл вътрешно изживяно себесъзнание. Можем да се надяваме, че едно бъдещо разглеждане на духовното развитие ще на рече времето, за което говорим тук, време на "пробуждането на себесъзнанието".
към текста >>
И първата епоха мисълта действа като
възприятие
отвън.
В хората се ражда стремежът да си представят природата така, че в представите за нея да не се вмесва нищо от това, което душата черпи от себе си, а не от самата природа. Така в тази епоха душата се вижда насочена със своето вътрешно изживяване към самата себе си. Тя е застрашена да трябва да си признае, че всичко, което може да познае за себе си, има също така значение само за самата нея и не съдържа никакво указание за света, в който тя се корени с нейното истинско същество. Защото в образа на природата тя не може да намери нищо от самата себе си. Развитието на мисловния живот е минало през 4 епохи.
И първата епоха мисълта действа като възприятие отвън.
Тя поставя познаващата човешка душа върху нейната собствена почва. Във 2-та тя е изчерпила своята сила в тази насока. Душата укрепва в себеизживяването на своето собствено същество; мисълта живее в подосновата и се претопява със себепознанието. Сега тя не може вече да бъде гледана като едно възприятие отвън. Душата се научава да я чувства като нейно собствено създание.
към текста >>
Сега тя не може вече да бъде гледана като едно
възприятие
отвън.
Развитието на мисловния живот е минало през 4 епохи. И първата епоха мисълта действа като възприятие отвън. Тя поставя познаващата човешка душа върху нейната собствена почва. Във 2-та тя е изчерпила своята сила в тази насока. Душата укрепва в себеизживяването на своето собствено същество; мисълта живее в подосновата и се претопява със себепознанието.
Сега тя не може вече да бъде гледана като едно възприятие отвън.
Душата се научава да я чувства като нейно собствено създание. Тя трябва да стигне дотам, да се запита: Какво общо има това вътрешно произведение на душата с един външен свят? В светлината на този въпрос протича 3-тата епоха. Философите развиват един познавателен живот, който изпитва мисълта по отношение на нейната вътрешна сила. Философската сила на тази епоха се изявява като едно вживяване в елемента на мисълта, като сила, да се разработи мисълта в нейната собствена същност.
към текста >>
88.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
Който вижда само света, както той се предлага на образното
възприятие
, той не различава отначало процесите на "добрите прамайки" и тези на Офионеус.
При Ферекид Офионеус не е само една символична идея за пречещите, разрушителни мирови сили. Със своето мислене Ферекид стои на границата между образ и мисъл. Той не мисли нещо такова: Има разрушителни сили; аз си ги представям под образа на Офионеус. При него един такъв мислителен процес не е също и като една дейност на фантазията. Той поглежда към разрушителните сили и пред неговата душа за става непосредствено Офионеус, както червеният цвят стои пред душата, когато погледът е насочен към розата.
Който вижда само света, както той се предлага на образното възприятие, той не различава отначало процесите на "добрите прамайки" и тези на Офионеус.
На границата към мислителното съзерцаване на света, там се чувства необходимостта от това различаване. Защото едва с този напредък душата се чувства като едно отделно самостоятелно същество. Тя чувствува, че трябва да се запита: Откъде произхождам аз самата? И тя трябва да търси своя произход в дълбините на света, където Хронос, Зевс и Хтон не са имали още до себе си техния противник. Все пак душата чувствува също, че отначало не може да знае нищо за този свой произход.
към текста >>
Но напредвайки по този начин, душата открива в своето вътрешно изживяване повтарящите се земни съществувания като едно душевно
възприятие
.
Питагор се е свързал с първичните учения на човечеството. Митическите образни учения, които съществуваха около него, трябваше да изглеждат като западнали възгледи. Тези образни учения трябваше да бъдат превърнати в неговото време в един умствен светоглед. Обаче това мислително разглеждане на света му се яви само като една част на душевния живот. Тази част трябваше да бъде задълбочена, тогава тя би довела душата до нейния произход.
Но напредвайки по този начин, душата открива в своето вътрешно изживяване повтарящите се земни съществувания като едно душевно възприятие.
Тя не може да стигне до своя произход, ако не намери пътя към него минавайки през повтарящите се земни съществувания. Както един пътник, който отивайки към едно далечно място, в своя път минава естествено през други места, така и душата, когато отива към "майките"; минава през своите минали съществувания, през които е минавала слизайки от нейното битие в "съвършеното" до нейния настоящ живот в "несъвършеното". Когато вземе под внимание всичко свързано с този въпрос, човек не може другояче, освен да припише на Питагор възгледа за повтарящите земни съществувания в този смисъл, като негово вътрешно възприятие, а не като нещо, до което той е стигнал по пътя на разсъждението. Нещо особено характерно, за което се говори, че е съществувало у последователите на Питагора убеждението им, че всички неща почиват на "числа". Когато се цитира това, трябва да се има предвид, че Питагорейството е продължило да съществува и след смъртта на Питагора до по-късни времена.
към текста >>
Когато вземе под внимание всичко свързано с този въпрос, човек не може другояче, освен да припише на Питагор възгледа за повтарящите земни съществувания в този смисъл, като негово вътрешно
възприятие
, а не като нещо, до което той е стигнал по пътя на разсъждението.
Обаче това мислително разглеждане на света му се яви само като една част на душевния живот. Тази част трябваше да бъде задълбочена, тогава тя би довела душата до нейния произход. Но напредвайки по този начин, душата открива в своето вътрешно изживяване повтарящите се земни съществувания като едно душевно възприятие. Тя не може да стигне до своя произход, ако не намери пътя към него минавайки през повтарящите се земни съществувания. Както един пътник, който отивайки към едно далечно място, в своя път минава естествено през други места, така и душата, когато отива към "майките"; минава през своите минали съществувания, през които е минавала слизайки от нейното битие в "съвършеното" до нейния настоящ живот в "несъвършеното".
Когато вземе под внимание всичко свързано с този въпрос, човек не може другояче, освен да припише на Питагор възгледа за повтарящите земни съществувания в този смисъл, като негово вътрешно възприятие, а не като нещо, до което той е стигнал по пътя на разсъждението.
Нещо особено характерно, за което се говори, че е съществувало у последователите на Питагора убеждението им, че всички неща почиват на "числа". Когато се цитира това, трябва да се има предвид, че Питагорейството е продължило да съществува и след смъртта на Питагора до по-късни времена. От по-късните питагорейци се споменават: Филолай, Архитас и др. За тях в древността се е знаело особено и това да изглежда исторически невъзможно, този възглед да може да бъде проследен в миналото чак до Питагор. Трябва само да се предположи, че у него той е бил дълбоко и органически основан в целия му начин на мислене, но у неговите последовници е приел една овъншнена форма.
към текста >>
У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на
възприятие
то на мисълта.
В този троичен начин на изява тя е земна душа. Като разумна душа тя слиза чрез физическото раждане в земното съществуване и със смъртта отново се връща в света на идеите. Доколкото е разумна душа, тя е безсмъртна, защото като такава тя живее вечното съществуване на света на идеите. Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта. Пробудената мисъл насочи човека към душата.
У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта.
В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта.
към текста >>
Ако мислителите до Аристотел насочваха своето внимание върху това, да добият познанието, което е достижимо за човека, след като чрез
възприятие
то на мисълта той беше стигнал до пълното съзнание за своята душа, със стоиците започва размишлението върху това: Какво трябва да прави човек, за да изрази най-добре своята човешка същност?
/и др. Те вземат от съществуващите по-рано светогледи това, което им се струва разумно в тези светогледи; но за тях е важно преди всичко, да изпитат чрез разглеждането на света, как е поставен човекът в света. Според това те искат да определят, как трябва да бъде устроен животът, за да отговаря той на мировия ред и за да прояви човекът в своя живот онова в смисъл на този миров ред, което е съобразено с неговото същество. В техния смисъл, чрез желанията, страстите, нуждите човек заглушава своето природосъобразно същество; чрез сдържаност, спокойствие, непроявяване на нужди той чувства най-добре, какво трябва да бъде и може да бъде. Идеалът на човека е "мъдрецът", който не затъмнява чрез никакъв порок вътрешното развитие на човешкото същество.
Ако мислителите до Аристотел насочваха своето внимание върху това, да добият познанието, което е достижимо за човека, след като чрез възприятието на мисълта той беше стигнал до пълното съзнание за своята душа, със стоиците започва размишлението върху това: Какво трябва да прави човек, за да изрази най-добре своята човешка същност?
Епикур /роден в 342 г. пр.Хр. , починал в 270 г. пр.Хр./ разви по свой начин елементите, които бяха заложени вече в атомистиката. И върху тази основа той изгражда един възглед на живота, който може да се счита като един отговор на въпроса: Тъй като човешката душа изпъква като цвят от мировите процеси, как трябва да живее тя, за да изгради своя отделен живот, своята самостоятелност съобразно с разумното мислене? Епикур можа да отговори на този въпрос само по такъв начин, който взема под внимание душевния живот между раждането и смъртта, защото при пълна откровеност от атомистичния светоглед не може да се получи нищо друго.
към текста >>
89.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В СРЕДНОВЕКОВИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
Това не ми се предава чрез никакво
възприятие
, което може да ме измами; в него се намирам аз самият; то е, защото аз присъствам, когато ме се приписва неговото битие.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В СРЕДНОВЕКОВИЕТО Като едно предвъзвестяване се показва един нов елемент, който произвежда из себе си самият мислителен живот, при Августина /354-430 г./, за да тече след това незабелязано по-нататък в забулващото го религиозно мислене и да излезе наяве по-ясно едва в по-късното Средновековие. Новото при Августина е като един спомен от миналото за гръцкия мислителен живот. Той се оглежда около себе си и в себе си и си казва: Възможно е всичко, което иначе светът разкрива, да е само несигурност и измама: В едно нещо не мога да се съмнявам, в сигурността на самото душевно изживяване.
Това не ми се предава чрез никакво възприятие, което може да ме измами; в него се намирам аз самият; то е, защото аз присъствам, когато ме се приписва неговото битие.
В сравнение с гръцкия мислителен живот в тези представи можем да съзрем нещо ново, въпреки че отначало те приличат на един спомен за него от миналото. Гръцкото мислене сочи към душата; при Августина вниманието се насочва към центъра на душевния живот. Гръцките мислители разглеждат душата в нейното отношение към света; при Августина срещу душевния живот застава нещо в самия този душевен живот и съзерцава този душевен живот като един особен, затворен в себе си свят. Можем да наречем центъра на душевния живот "Азът" на човека. За гръцките мислители отношението на душата към света става загадка; за новите мислители такава загадка става отношението на "Аза" към душата.
към текста >>
За гръцките мислители мисълта се яви като едно
възприятие
.
Действителни са само отделните неща. Спорът е характерен за душевното настроение на неговите носители. И двете страни чувствуват необходимостта да изследват, каква стойност, какво значение имат мислите, които душата трябва да си образува. Те се отнасят към мислите различно от това както са се отнасяли към тях Платон и Аристотел. И това поради причината, че между завръщането на гръцкото развитие на светогледите и началото на новото развитие е станало нещо, което лежи като под повърхността на историческото развитие, но може да бъде забелязано от начина, но който забелязано от начина, но който различните личности се поставят към своя мислителен живот.
За гръцките мислители мисълта се яви като едно възприятие.
Тя се яви в душата както се явява червеният цвят, когато човекът застава срещу розата. И мислителят я приемаше като едно възприятие. Като такова възприятие мисълта имаше едно съвсем непосредствена убедителна сила. Гръцкият мислител имаше усещането, когато с душата си заставаше възприемчиво срещу духовния свят, че от духовния свят в тази душа не може да проникне една неправилна мисъл, както при правилно използване на сетивата в сетивния свят не може да се получи възприятието на един окрилен кон. За гърка се касаеше да може да черпи мислите от света.
към текста >>
И мислителят я приемаше като едно
възприятие
.
И двете страни чувствуват необходимостта да изследват, каква стойност, какво значение имат мислите, които душата трябва да си образува. Те се отнасят към мислите различно от това както са се отнасяли към тях Платон и Аристотел. И това поради причината, че между завръщането на гръцкото развитие на светогледите и началото на новото развитие е станало нещо, което лежи като под повърхността на историческото развитие, но може да бъде забелязано от начина, но който забелязано от начина, но който различните личности се поставят към своя мислителен живот. За гръцките мислители мисълта се яви като едно възприятие. Тя се яви в душата както се явява червеният цвят, когато човекът застава срещу розата.
И мислителят я приемаше като едно възприятие.
Като такова възприятие мисълта имаше едно съвсем непосредствена убедителна сила. Гръцкият мислител имаше усещането, когато с душата си заставаше възприемчиво срещу духовния свят, че от духовния свят в тази душа не може да проникне една неправилна мисъл, както при правилно използване на сетивата в сетивния свят не може да се получи възприятието на един окрилен кон. За гърка се касаеше да може да черпи мислите от света. Тези мисли сами свидетелстват за тяхната истинност. Против този факт не говори нито софистиката, нито скептицизмът.
към текста >>
Като такова
възприятие
мисълта имаше едно съвсем непосредствена убедителна сила.
Те се отнасят към мислите различно от това както са се отнасяли към тях Платон и Аристотел. И това поради причината, че между завръщането на гръцкото развитие на светогледите и началото на новото развитие е станало нещо, което лежи като под повърхността на историческото развитие, но може да бъде забелязано от начина, но който забелязано от начина, но който различните личности се поставят към своя мислителен живот. За гръцките мислители мисълта се яви като едно възприятие. Тя се яви в душата както се явява червеният цвят, когато човекът застава срещу розата. И мислителят я приемаше като едно възприятие.
Като такова възприятие мисълта имаше едно съвсем непосредствена убедителна сила.
Гръцкият мислител имаше усещането, когато с душата си заставаше възприемчиво срещу духовния свят, че от духовния свят в тази душа не може да проникне една неправилна мисъл, както при правилно използване на сетивата в сетивния свят не може да се получи възприятието на един окрилен кон. За гърка се касаеше да може да черпи мислите от света. Тези мисли сами свидетелстват за тяхната истинност. Против този факт не говори нито софистиката, нито скептицизмът. В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време.
към текста >>
Гръцкият мислител имаше усещането, когато с душата си заставаше възприемчиво срещу духовния свят, че от духовния свят в тази душа не може да проникне една неправилна мисъл, както при правилно използване на сетивата в сетивния свят не може да се получи
възприятие
то на един окрилен кон.
И това поради причината, че между завръщането на гръцкото развитие на светогледите и началото на новото развитие е станало нещо, което лежи като под повърхността на историческото развитие, но може да бъде забелязано от начина, но който забелязано от начина, но който различните личности се поставят към своя мислителен живот. За гръцките мислители мисълта се яви като едно възприятие. Тя се яви в душата както се явява червеният цвят, когато човекът застава срещу розата. И мислителят я приемаше като едно възприятие. Като такова възприятие мисълта имаше едно съвсем непосредствена убедителна сила.
Гръцкият мислител имаше усещането, когато с душата си заставаше възприемчиво срещу духовния свят, че от духовния свят в тази душа не може да проникне една неправилна мисъл, както при правилно използване на сетивата в сетивния свят не може да се получи възприятието на един окрилен кон.
За гърка се касаеше да може да черпи мислите от света. Тези мисли сами свидетелстват за тяхната истинност. Против този факт не говори нито софистиката, нито скептицизмът. В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време. Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време.
към текста >>
Тази жизненост, която в Гърция е придавала на мисълта характера на едно
възприятие
, не съществува вече в Средновековието.
За гърка се касаеше да може да черпи мислите от света. Тези мисли сами свидетелстват за тяхната истинност. Против този факт не говори нито софистиката, нито скептицизмът. В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време. Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време.
Тази жизненост, която в Гърция е придавала на мисълта характера на едно възприятие, не съществува вече в Средновековието.
Това, което е станало е следното: Както през време на гръцката епоха мисълта е проникнала в душата и е унищожила старото образно мислене, така през време на Средновековието в душите е прониквало съзнанието на "Аза"; а това е направило да се изпари жизнеността на мисълта; то му е отнело възприемателната сила. Ние можем да познаем, как напредва животът на светогледите само тогава, когато прозрем, как за Платон, Аристотел мисълта, идеята са били в действителност нещо съвършено различно от това, което те са станали за личностите от Средновековието и от новото време. Мислителят на древността имаше чувството, че мисълта му е дадена; мислителят на по-късно време има чувството: Аз образувам мисълта; и така за него се ражда въпросът: Какво значение може да има за действителността онова, което е образувано в душата? Гъркът се чувстваше като душа отделен от света; в мисълта той търсеше да се свърже с духовния свят; по-късният мислител се чувства самотен със своя мислителен живот. Така се ражда изследването върху "общите идеи".
към текста >>
90.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
GA_18_1 Загадки на философията
В древността мисълта се явяваше в душата като едно
възприятие
; този начин на възникване бе заличен от яснотата на новото съзнание за Аза; това, което в душата води до мислите, които трябва да образуват един светоглед, трябва да се оформи като едно откритие на душата.
Така щото относно това Гьоте употребява думите: "Защото как може човек да слуша спокойно, когато той сравнява така лекомислено съчиненията на Аристотел и на Платон, които, според него, понеже нямат порядъчно съдържание, ще са изплували много добре до нас. Бейкън не разбира, че самият той иска да постигне същото, което Платон и Аристотел са постигнали, и че на същата цел той трябва да си послужи с други средства, защото средствата на древността не могат вече да бъдат такива на новото време. Той посочва един път, който във външното поле на природата би могъл да изглежда плодотворен; но Гьоте показва с примера на Галилей, че и на това поле е необходимо нещо различно от това, което Бейкън изисква. Ето защо пътят на Бейкън трябва да се окаже съвсем безплоден, когато душата търси достъпа не само до отделното изследване, а до един светоглед. Какъв плод ще донесе на един такъв светоглед търсенето на отделните явления и образуването на общи идеи от такива явления, ако тези общи идеи не проблясват като светкавици в душата от основите на съществуването и не доказват чрез самите себе си тяхната истинност?
В древността мисълта се явяваше в душата като едно възприятие; този начин на възникване бе заличен от яснотата на новото съзнание за Аза; това, което в душата води до мислите, които трябва да образуват един светоглед, трябва да се оформи като едно откритие на душата.
И душата трябва да търси за себе си възможността, да създаде валидност на своето собствено откритие, на създадения от нея образ. Тя трябва да може да вярва в собственото си творение. Всичко това Бейкън не го чувства; ето защо за построяването на новия светоглед той насочва към строителните материали, а именно към отделните природни явления. Но както една къща не може да бъде никога построена, ако наблюдаваме само формите на камъните на строеж, които трябва да бъдат използвани, също така в една душа не може да се роди един плодотворен светоглед, ако тя иска да борави само с отделните природни явления. Противоположно на Бейкън от Верулам, който насочи вниманието към строителните материали, Декарт /Картезиус/ и Спиноза пристъпват към строителния план.
към текста >>
Сега той не разглежда нито едното, нито другото само така, че просто да го приеме, и да ги признае като истина това, което то му донася; не, той поставя срещу него "Аза", който срещупоставя срещу всяко откровение и срещу всяко
възприятие
своето съмнение по собствено решение.
Но както една къща не може да бъде никога построена, ако наблюдаваме само формите на камъните на строеж, които трябва да бъдат използвани, също така в една душа не може да се роди един плодотворен светоглед, ако тя иска да борави само с отделните природни явления. Противоположно на Бейкън от Верулам, който насочи вниманието към строителните материали, Декарт /Картезиус/ и Спиноза пристъпват към строителния план. Декарт е роден в 1596 година и починал в 1650 година. При него е важна изходната точка на неговия стремеж към един светоглед. Той застава срещу света безпристрастно питайки, тъй като този свят му предлага някои неща върху неговите загадки, отчасти чрез религиозното откровение, отчасти чрез наблюдението на сетивата.
Сега той не разглежда нито едното, нито другото само така, че просто да го приеме, и да ги признае като истина това, което то му донася; не, той поставя срещу него "Аза", който срещупоставя срещу всяко откровение и срещу всяко възприятие своето съмнение по собствено решение.
Това е един факт на по-новия стремеж към светоглед, който има едно многоказващо значение. Душата на мислителя сред света не оставя да и направи нищо впечатление, а застава срещу всичко със съмнението, което може да съществува само в нея. И сега душата обхваща себе си и своята собствена дейност: Аз се съмнявам, т.е. аз мисля. Следователно каквото и да е положението по отношение на целия свят, при моето съмняващо се мислене за мене става ясно, че Аз Съм.
към текста >>
А това значи, че тази възможност може да се получи само чрез една вътрешна дейност, обаче никога чрез едно
възприятие
отвън.
Тази идея се представя в Аза толкова вярна, толкова ясна, колкото Азът сам не представя себе си. Но тя е толкова възвишена, толкова мощна, че Азът не може да я има чрез самия себе си, следователно тя идва от една външна действителност, на която отговаря. Декарт вярва в действителността навъншния свят не затова, че този външен свят се представя като действителен, а защото Азът трябва да вярва в себе си и по-нататък в Бога; но Бог може да бъде мислен само като истинен. Защото би било неистинно за него, да представи на човека един външен свят за действителен, ако този свят не би бил действителен. Така както Декарт стига до признаване действителността на Аза, това е възможно само чрез едно мислене, което се насочва в най-тесен смисъл върху този Аз, за да намери една опорна точка на познанието.
А това значи, че тази възможност може да се получи само чрез една вътрешна дейност, обаче никога чрез едно възприятие отвън.
Всяко възприятие, което идва отвън, дава само свойства на разпростряност. Така Декарт стига дотам, да признае в света две субстанции: Едната, на която е свойствена разпростряността, и другата, на която е свойствено мисленето и на която се корени човешката душа. Животните, които в смисъла на Декарт не могат да схванат себе си във външната, опираща се на себе си дейност, са съобразно с това само същества на разпростряността, на намеренията, те са автомати, машини. Също и човешкото тяло е само една машина. Душата е свързана с тази машина.
към текста >>
Всяко
възприятие
, което идва отвън, дава само свойства на разпростряност.
Но тя е толкова възвишена, толкова мощна, че Азът не може да я има чрез самия себе си, следователно тя идва от една външна действителност, на която отговаря. Декарт вярва в действителността навъншния свят не затова, че този външен свят се представя като действителен, а защото Азът трябва да вярва в себе си и по-нататък в Бога; но Бог може да бъде мислен само като истинен. Защото би било неистинно за него, да представи на човека един външен свят за действителен, ако този свят не би бил действителен. Така както Декарт стига до признаване действителността на Аза, това е възможно само чрез едно мислене, което се насочва в най-тесен смисъл върху този Аз, за да намери една опорна точка на познанието. А това значи, че тази възможност може да се получи само чрез една вътрешна дейност, обаче никога чрез едно възприятие отвън.
Всяко възприятие, което идва отвън, дава само свойства на разпростряност.
Така Декарт стига дотам, да признае в света две субстанции: Едната, на която е свойствена разпростряността, и другата, на която е свойствено мисленето и на която се корени човешката душа. Животните, които в смисъла на Декарт не могат да схванат себе си във външната, опираща се на себе си дейност, са съобразно с това само същества на разпростряността, на намеренията, те са автомати, машини. Също и човешкото тяло е само една машина. Душата е свързана с тази машина. Щом тялото стане неизползуваемо чрез износване или други причини, душата го напуска, за да живее по-нататък в своя елемент.
към текста >>
При гръцките мислители мисълта бива изживяна като
възприятие
; от 8-тото до 15-тото столетие тя възниква от глъбините на душата; човекът чувства: Мисълта се ражда в мене.
Постигнатите духовни сили могат да се развият по-нататък само тогава, когато са посадени в млади природни сили на човечеството. Първите осем столетия на християнското летоброене представляват едно продължаващо действие на изживяването на мисълта в човешката душа така, че в скритите глъбини още почива възникването на нови сили, които искат да действат формиращо върху развитието на светогледите. В Декарт тези сили се показват вече действащи в една висока степен. В епохата между Скотус Еригена и /приблизително/ до 15-тото столетие мисълта отново си пробива път нагоре в нейната собствена сила, която тя не беше развила явно в предидущата епоха. Обаче тя се проявява от една страна съвършено различна от тази през гръцката епоха.
При гръцките мислители мисълта бива изживяна като възприятие; от 8-тото до 15-тото столетие тя възниква от глъбините на душата; човекът чувства: Мисълта се ражда в мене.
При гръцките мислители се ражда още непосредствено едно отношение на мисълта към природните процеси; в посочената епоха мисълта се явява като произведение на себесъзнанието. Мислителят чувства, че той трябва да докаже оправданието на мисълта. Така чувства номиналистите, реалистите; така чувства също Тома Аквински, който закотвя изживяването на мисълта в религиозните откровения. Петнадесето, 16-тото столетие поставят пред душите един нов импулс. Това се разширява бавно и бавно се проявява.
към текста >>
В областта на светогледния живот това преобразяване се изразява благодарение на факта, че сега мисълта не може да бъде чувствана като
възприятие
, а като създаване на себесъзнанието.
Мислителят чувства, че той трябва да докаже оправданието на мисълта. Така чувства номиналистите, реалистите; така чувства също Тома Аквински, който закотвя изживяването на мисълта в религиозните откровения. Петнадесето, 16-тото столетие поставят пред душите един нов импулс. Това се разширява бавно и бавно се проявява. В душевната организация на човека става едно преобразуване.
В областта на светогледния живот това преобразяване се изразява благодарение на факта, че сега мисълта не може да бъде чувствана като възприятие, а като създаване на себесъзнанието.
Това преобразуване на човешката душевна организация не може да бъде наблюдавано във всички области на развитието на човечеството. То се явява във възраждането на изкуството и на науката и на европейския живот, както и в реформаторските религиозни движения. Ние ще можем да го намерим, когато проучим изкуството на Данте и на Шекспир според неговите основи в човешкото душевно развитие. Тук всичко това може да бъде отбелязано; защото настоящите изложения искат да останат в рамките на движението напред на мислителното развитие на светогледите. Като един друг симптом на това преобразуване на човешката душевна организация се явява възникването на по-новия естественонаучен начин на мислене.
към текста >>
Когато със своето сетивно
възприятие
човекът не вижда монади, това се дължи на факта, че той вижда монадите така както вижда мъглата, която не е мъгла, а рояк мушици.
Лайбниц изразява това така, като капка: Монадата няма никакви прозорци. В смисъла на Лайбниц всички действителни същества са монади. И в действителност не съществува нищо друго освен монади. Под тези различни монади имат различно интензивен вътрешен живот. Има монади със съвършено тъп вътрешен живот, които са като спящи; такива, които са като сънуващи; след това бедните човешки монади; и така нагоре до най-завишения вътрешен живот на божествената първична Монада.
Когато със своето сетивно възприятие човекът не вижда монади, това се дължи на факта, че той вижда монадите така както вижда мъглата, която не е мъгла, а рояк мушици.
Това, което сетивата на човека виждат, е като един вид мъгла, която е съставена от стоящите една до друга монади. Така за Лайбниц светът е в действителност един сбор от монади, които съвсем не действат едни върху други, а са същества себесъзнателни Азове живеещи независими едни от други. Ако въпреки това отделната монада има в своя вътрешен живот едно изображение на общия миров живот, това не се държи на факта, че отделните монади действат едни върху други, а на това, че в дадения случай едната монада изживява вътрешно на себе си това, което също една друга монада изживява независимо от нея. Вътрешните животи на монадите си съвпадат, както часовниците показват същите часове, въпреки че не действат едни върху други. Както часовниците си съвпадат, защото още отначало са били нагласени едни към други чрез изливащата от божествената първична Монада предварително установена хармония.
към текста >>
Но той отива по-нататък до най-крайното последствие: мисленето няма за себе си никакви самостоятелна действителност; според него то не е нищо друго, освен едно изтънчено, преобразено външно сетивно
възприятие
.
Този е възгледът на Бъркли. Той обръща представите на Лок в тяхната противоположност, като счита всичко, което този последният разглежда като впечатления на материалните неща, за духовна действителност и по този начин вярва, че със себепознанието познава непосредствено себе си в един духовен свят. Други мислители са довели мислите на Лок до други резултати. Един пример за това е Кондияк /1715-1780 г./. И той, също както Лок, счита, че всяко познание на света трябва, даже може само да почива само на наблюдението на сетивата и на мисленето.
Но той отива по-нататък до най-крайното последствие: мисленето няма за себе си никакви самостоятелна действителност; според него то не е нищо друго, освен едно изтънчено, преобразено външно сетивно възприятие.
Следователно в един образ на света, който трябва да отговаря на истината, трябва да бъдат приети само сетивните усещания. Неговото обяснение в това направление е многозначително: да вземем душевно още съвсем непробуденото човешко тяло и да си представим, как сетивата се пробуждат едно след друго. Какво имаме сега повече на това усещащо тяло в сравнение с неусещащото по-рано? Едно тяло, върху което околният свят е направил впечатление. Тези впечатления на околния свят са произвели изцяло това, което счита, че е един "Аз".
към текста >>
Душевното развитие на човечеството се представя в Хердер така, че чрез него се сочи особено ясно на стоящия на неговата /на човечеството/ основа /идеи/ подобно на едно
възприятие
, е чувствано като себеизживяване на душата.
Човек иска да добие един образ на света, в който светът да се яви така, че самият човек да може да познае себе си в него, както трябва да познае себе си, когато остави да му говори вътрешният глас на себесъзнателната душа. Спиноза иска да задоволи стремежа към едно такова изживяване, като оставя силата на мисъл та да развие нейната собствена сигурност; Лайбниц разглежда душата и иска да си представи света така, както човек трябва да си го представи, когато правилната представа за душата трябва да се покаже правилно поставена в образа на света. Хердер наблюдава мировите процеси и е предварително убеден, че в човешката душа изниква правилния образ на света, когато тази душа застава с цялата си сила здраво срещу тези процеси. Това, което Гьоте казва по-късно, че всичко фактическо е вече теория, за Хердер то е без условно установено. Той е подбуден също и от Лайбницовия кръг на мислите; въпреки това той никога не би могъл да търси първо една идея на себесъзнанието теоретически в монадата и след това да изгради с тази идея един образ на света.
Душевното развитие на човечеството се представя в Хердер така, че чрез него се сочи особено ясно на стоящия на неговата /на човечеството/ основа /идеи/ подобно на едно възприятие, е чувствано като себеизживяване на душата.
И мислителят е изправен срещу въпроса: Как трябва аз да проникна в глъбините на душата така, че да постигна връзката на душата с Първоосновата на света и моята мисъл да бъде същевременно израз на творящите света сили? Епохата на просветлението, която виждаме в 18-тото столетие, още вярваше, че намира в самата мисъл нейното оправдание. Хердер израсна над тази гледна точка. Той не търси онази точка в душата, където тази последната мисли, в живия извор, където мисълта блика от живеещия в душата творчески принцип. По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с мисълта.
към текста >>
91.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
Ако някой би намерил, че човек може да приеме мисли не само като
възприятие
, какъвто и случаят при идеите на Платон и на Аристотел, но че той може да изживее мисли, като се потопява в съществата на природата, тогава отново би бил намерен един елемент, който би искал да бъде приет както в образа на природата така и в представата на себесъзнателния Аз.
Защото целесъобразността, която се наблюдава в красивото, няма нищо общо с действителни цели. Как един красив предмет се включва във връзката на света, това е безразлично; достатъчно е той да възбуди в нас представата за целесъобразното и с това да предизвика нашето удоволствие, нашата приятност. Кант не само застъпва възгледа, че знанието на човека е възможно дотолкова, доколкото закономерността на това знание произхожда от самата себесъзнателна душа, и че сигурността върху тази душа иде от други източници, а не от природознанието; той показва също, че човешкото знание трябва да спре пред природата там, където както в живия организъм мисълта изглежда да царува в самите природни същества. С това Кант изразява, че той не може да си представи мисли, които човек може да си представи действащи в самите същества на природата. Признаването на такива мисли предполага, че човешката душа не само мисли, но и мислейки съизживява живота на природата.
Ако някой би намерил, че човек може да приеме мисли не само като възприятие, какъвто и случаят при идеите на Платон и на Аристотел, но че той може да изживее мисли, като се потопява в съществата на природата, тогава отново би бил намерен един елемент, който би искал да бъде приет както в образа на природата така и в представата на себесъзнателния Аз.
Себесъзнателният Аз не намира за себе си някакво място в образа на природата на по-ново време. Ако себесъзнателният Аз се изпълва с мисълта не само така, да знае: Аз обрисувах тази мисъл, а така, че познава в нея един живот, за който може да знае: Той може да се осъществи също и вън от мене, тогава той може да се каже: Аз нося нещо в себе си, което мога да намеря и вън от мене. Следователно по-новото развитие на светогледите напира към стъпката: да бъде намерена в себесъзнателния Аз мисълта, която да бъде чувствана като жива. Кант не направи тази стъпка; Гьоте я направи. * * *
към текста >>
Ние никога не бихме знаели, що е "червено", "топло", "студено", ако не бихме знаели това чрез
възприятие
то.
Следователно Фихте може да постави на върха на светогледа само нещо, което е добило своето съществуване едва чрез нас. Когато казваме за даден предмет на външния свят: Той е, ние го вършим затова, защото го възприемаме. Знаем, че ние признаваме съществуването на едно друго същество. Що е този друг предмет, това не зависи от нас. Ние можем да познаем неговото устройство само тогава, когато насочим към него нашата възприемателна способност.
Ние никога не бихме знаели, що е "червено", "топло", "студено", ако не бихме знаели това чрез възприятието.
Ние не можем да прибавим нищо към устройството на нещата, не можем да им отнемем нищо. Казваме "те са". Що са те, това те ни казват. Съвършено различно стои работата с нашето собствено съществуване. Човекът не казва към самия себе си "то е", а: "Аз съм".
към текста >>
В мислителния живот за гръка се разкриваше душевният живот; и той можеше да приеме това разкриване, защото за него мисълта беше едно
възприятие
, каквото са цветовете или звуците.
А такъв един връх той изкачва в описаното от Шилер естетическо състояние, при което сетивността и разумът се намирали своето съзвучие. С изказването, което Шилер прави по отношение на Гьоте в своето писмо от 23 август 1794 година същността на по-новото развитие на светогледите е знаменателно охарактеризирано: "Ако... бихте се родили като един грък и ако още от люлката би ви заобикаляла една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, вашият път би бил направен излишен. Тогава още при първото съзерцаване на нещата вие бихте при ели необходимото и с вашите първи опитности във вас би се развил вашият велик стил. А сега... тъй като вашият гръцки дух е бил хвърлен в това северно сътворение, не ви оставаше никакъв избор, освен или сам да станете един северен човек на изкуството или да замените това, което действителността държи пред вашето въображение, с помощта на мислителната сила и по този начин да родите от вътре по рационален път една Гърция". Шилер чувства това разкриват тези негови изречения хода на развитието на душевния живот от гръцката епоха до неговата.
В мислителния живот за гръка се разкриваше душевният живот; и той можеше да приеме това разкриване, защото за него мисълта беше едно възприятие, каквото са цветовете или звуците.
За по-новия човек тази мисъл е избледняла; той трябва да изживее вътре в душата това, което протъкава света творейки; и все пак за да има невъзприемаемият живот на мислите нагледност, той трябва да бъде изпълнен с въображението. От едно такова въображение, което се чувства едно с творящите сили на природата. Понеже в модерния човек съзнанието за душата се е превърнало в себесъзнание, възниква въпросът на светогледа: Как себесъзнанието изживява себе си живо така, че неговото изживяване да знае, че се на мира в творчеството на живите мирови сили? Шилер е отговорил на този въпрос по свой начин, като е взел за себе си под внимание художественото чувство като идеал. И това чувство човешкото себесъзнание изпитва своето родство с това, което се намира над простия образ на природата.
към текста >>
В Гьоте, Фихте, Шилер в душата се оформи борейки се изживяната идея, бихме искали също да кажем: Идейното изживяване в душата; при гърците това ставаше с възприеманата идея, с идейното
възприятие
.
Шилер е отговорил на този въпрос по свой начин, като е взел за себе си под внимание художественото чувство като идеал. И това чувство човешкото себесъзнание изпитва своето родство с това, което се намира над простия образ на природата. В него човекът се чувства обзет от духа, когато се отдава на природата като природно и сетивно същество. Лайбниц се стреми да разбере човешката душа като монада; Фихте не изхожда само от една идея, чрез която трябва да стане ясно що е човешката душа; той търси едно изживяване, в което тази душа да схване себе си; Шилер пита: Съществува ли едно изживяване на човешката душа, в което тя да може да чувства, как се корени в духовната действителност? Гьоте изживява в себе си идеи, които за него представляват същевременно природни идеи.
В Гьоте, Фихте, Шилер в душата се оформи борейки се изживяната идея, бихме искали също да кажем: Идейното изживяване в душата; при гърците това ставаше с възприеманата идея, с идейното възприятие.
Възгледът за света и живота, който съществуваше в Гьоте по наивен начин и към който Шилер се стремеше по всички околни пътища на мисленето, няма нужда от една общовалидна истина, която вижда своя идеал в математиката: Той е задоволен от другата истина, която се получава за нашия дух от непосредственото общение с действителния свят. Познанията, които Гьоте почерпи от съзерцаването на произведенията на изкуството в Италия, нямаха несъмнено онази безусловна сигурност като теоремите на математиката. Но в замяна на това те бяха по-малко отвлечени. Обаче Гьоте стоеше пред тях с чувството: Тук има необходимост, тук е Бог. За Гьоте не съществуваше една истина в смисъла, че тя е нещо различно от онова, което се изявява също и в съвършеното произведение на изкуството.
към текста >>
92.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Гръцкият дух познава мисълта като
възприятие
; по-новият дух я познава като собствено произведение на душата.
И то е противоречиво, защото мисълта сочи към една по-висока степен на нейното развитие. Следователно чрез съдържащото се в нея противоречие всяка мисъл сочи към една друга, към която тя се стреми в течение на развитието. Така философът може да започне при най-простата мисъл, която е напълно празна от съдържание, при абстрактното битие. От намиращото в самата тази мисъл противоречие той бива изтласкан към една по-висша и по-малко противоречива степен, и после по-нататък, докато стигне до най-високия стадий, при живеещата в самата себе си мисъл, която е най-висшата изява на духа. Чрез Хегел е изразен основният характер на по-новия стремеж на светогледа.
Гръцкият дух познава мисълта като възприятие; по-новият дух я познава като собствено произведение на душата.
Хегел проследява съзерцавайки създанията на себесъзнанието, като излага своя светоглед. Следователно първо той има работа само със себесъзнанието и с неговите произведения. Но след това дейността на това събесъзнание става за него една такава, в която това събесъзнание се чувства свързано с мировия Дух. Гръцкият мислител съзерцава света и това съзерцание му дава пояснение върху същността на света. По-новият мислител в лицето на Хегел иска да се вживее в творящия свят, да се пренесе в него; тогава той вярва, че открива самия себе си в този свят и оставя де се изрази чрез него това, което Духът на света изговаря като своя същност, при което тази същност на мировия Дух присъства живо в себесъзнанието.
към текста >>
Този е случаят и при изкуството; обаче при него образът е такъв, че той е зает отвъншното
възприятие
; в образите на религията са одухотворени.
Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията. В смисъла на Хегел можем да кажем: Целият свят е божествен, т.е. изпълнен с мисли, обаче във философията божественото се явява съвсем непосредствено в неговата божественост, докато в другите явления то приема формите на небожественото. Между изкуството и философията стои религията. В това последната мисълта не живее още като чиста мисъл, а в образа, в символа.
Този е случаят и при изкуството; обаче при него образът е такъв, че той е зает отвъншното възприятие; в образите на религията са одухотворени.
Всички други човешки изяви на живота се отнасят към тези най-висши форми на изявата като несъвършени предварителни степени. От такива предварителни степени е съставен целият исторически живот на човечеството. Ето защо, който проследява външното развитие на историческите явления, ще намери някои неща, които не отговарят на чистата мисъл, която е обект на разума. Обаче който гледа по-дълбоко, той ще види, че все пак в историческото развитие се осъществява разумната мисъл. Обаче тя се осъществява в една форма, която в нейната непосредствена външност се явява небожествена.
към текста >>
93.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
За него едно деяние е морално само тогава, когато то почива на това
възприятие
.
Според неговия начин на мислене разумът няма никаква власт над неразумността. Защото той самият се ражда като резултат на неразума, той е пяна и сън, произведен от волята. Светогледът на Шопенхауер е превърнато в мисли мрачно основно настроение на неговата душа. Неговото око не беше настроено към това, да следи с радост разумните устройства на съществуването; той виждаше само изразяващата се в страдания и болки неразумност на сляпата воля. Ето защо неговото морално учение можеше да се основава само на възприемането на страданието.
За него едно деяние е морално само тогава, когато то почива на това възприятие.
Състраданието трябва да бъде извор на човешките дела. Какво по-добро би искал да направи този, който вижда, че всички същества страдат, освен да остави всички негови деяния да се ръководят от съчувствието. Тъй като във волята лежи неразумното и лошото, човекът ще стои морално толкова по-високо, колкото повече убива в себе си необузданата воля. Изразът на волята в отделното лице е себелюбието, егоизмът. Който се отдава на съчувствието, т.е.
към текста >>
94.
РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Следователно развитието трябва да бъде едно разгръщане на нещо вече съществуващо, което първоначално поради неговите малки размери или поради други причини беше скрито на
възприятие
то.
По-нататъшното изложение на неговите мисли можем да проследим в неговите други писания: "Същност на християнството /1841 г./, "Същност на религията" /1845 г./ и "Теогония" /1857 г./. В действието на Лудвиг Фойербах се повтори в областта на духовната наука един процес, който стана с един век по-рано в областта на естествената наука /1759 г./ чрез явяването на Каспар Фридрих Волф. Делото на Волф означава една реформа на идеята за развитието в полето ва науката за живите същества. Как развитието беше разбирано преди Волф, това може да се види най-ясно от възгледите на човека, който противопостави на изменението на тази представа най-острото противоречие: Албрехт фон Халерс. Този човек, в когото физиолозите с право почитат най-знаменития дух на тяхната наука, не можеше да си представи развитието на едно живо същество по друг начин, освен така, че в зародиша се съдържат вече всички части, които се явяват в течение на живота на това същество, съдържат се в малък размер, но предварително съвършено оформени.
Следователно развитието трябва да бъде едно разгръщане на нещо вече съществуващо, което първоначално поради неговите малки размери или поради други причини беше скрито на възприятието.
Ако този възглед беше запазен, то според него в течение на развитието не се ражда нищо ново, а на светлината на деня непрестанно се изнася нещо скрито, нещо, чиито части са вмъкнати една в друга. Халер съвсем рязко и застъпил този възглед. В пра-майката Ева е съществувал вече в малък размер, скрит целият човешки род. Тези човешки зародиши са се проявили само в течение на мировата история. Нека се види, как философът Лайбниц /1646-1716 г./ изказва същата представа: "Така аз трябваше да мисля, че душите, които един ден ще бъдат човешки души, са съществували в зародиш, както онези на другите видове, че те са съществували в прародителите чак до Адама, т.е.
към текста >>
95.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Той изхожда от
възприятие
то на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта.
Да разгледаме едно растение, което се развива минавайки от корена през стеблото и листата и стигайки до цвета и плода. Ние можем сега да завършим живота на това растение, като вземем от плода семената и ги използваме например за храна на човека. Но можем също така да поставим семената на растението при подходящи условия, така че те да се развият и дадат едно ново растение. Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене. Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта.
Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта.
При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества. Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо? Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж?
към текста >>
96.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Според неговото мнение външното
възприятие
е една истинска халюцинация.
Това, което в нашия образ на света ни се представя като светлина и цвят, вън в пространството то е движение. Шлайден изразява този възглед с думите: "Светлината вън от нас в природата е движение на етера, едно движение може да бъде бавно или бързо, да има тази или онази посока, обаче явно е, че няма никакъв смисъл да говорим за едно светло или тъмно, за едно зелено или червено движение; накратко казано: - Вън от нас, усещащите същество, няма никакво светло и тъмно, никакви цветове". Следователно физикът изтласква цветовете и светлината вън отвъншния свят, защото намира в този свят само движение; физиологът се вижда принуден да приеме цвета и светлината вътре в душата, защото е на мнение, че нервът показва само своето собствено състояние, от каквото и да бъде възбуден той. Рязко изразява дадения чрез това възглед Х. Тен в неговата книга "Умът" /германско издание/, Бон, 1880 г.
Според неговото мнение външното възприятие е една истинска халюцинация.
Халюциниращият, който вижда на разстояние три крачки от себе си една мъртвешка глава, има точно същото възприятие както онзи, който възприема светлинните лъчи, които една действителна мъртвешка глава изпраща към него. В нас съществува същият вътрешен признак, безразлично, дали имаме пред нас една действителна мъртвешка глава или имаме една халюцинация. Единствената разлика между едното и другото възприятие е тази, че в единия случай протегнатата ръка напипва в празнотата, а в другия случай се натъква на едно твърдо съпротивление. Следователно основанието подкрепя зрението. Но подкрепата действително ли е такава, щото чрез нея да ни се предаде едно лишено от измама свидетелство?
към текста >>
Халюциниращият, който вижда на разстояние три крачки от себе си една мъртвешка глава, има точно същото
възприятие
както онзи, който възприема светлинните лъчи, които една действителна мъртвешка глава изпраща към него.
Шлайден изразява този възглед с думите: "Светлината вън от нас в природата е движение на етера, едно движение може да бъде бавно или бързо, да има тази или онази посока, обаче явно е, че няма никакъв смисъл да говорим за едно светло или тъмно, за едно зелено или червено движение; накратко казано: - Вън от нас, усещащите същество, няма никакво светло и тъмно, никакви цветове". Следователно физикът изтласква цветовете и светлината вън отвъншния свят, защото намира в този свят само движение; физиологът се вижда принуден да приеме цвета и светлината вътре в душата, защото е на мнение, че нервът показва само своето собствено състояние, от каквото и да бъде възбуден той. Рязко изразява дадения чрез това възглед Х. Тен в неговата книга "Умът" /германско издание/, Бон, 1880 г. Според неговото мнение външното възприятие е една истинска халюцинация.
Халюциниращият, който вижда на разстояние три крачки от себе си една мъртвешка глава, има точно същото възприятие както онзи, който възприема светлинните лъчи, които една действителна мъртвешка глава изпраща към него.
В нас съществува същият вътрешен признак, безразлично, дали имаме пред нас една действителна мъртвешка глава или имаме една халюцинация. Единствената разлика между едното и другото възприятие е тази, че в единия случай протегнатата ръка напипва в празнотата, а в другия случай се натъква на едно твърдо съпротивление. Следователно основанието подкрепя зрението. Но подкрепата действително ли е такава, щото чрез нея да ни се предаде едно лишено от измама свидетелство? Това, което важи за едното сетиво, то важи естествено и за другото.
към текста >>
Единствената разлика между едното и другото
възприятие
е тази, че в единия случай протегнатата ръка напипва в празнотата, а в другия случай се натъква на едно твърдо съпротивление.
Рязко изразява дадения чрез това възглед Х. Тен в неговата книга "Умът" /германско издание/, Бон, 1880 г. Според неговото мнение външното възприятие е една истинска халюцинация. Халюциниращият, който вижда на разстояние три крачки от себе си една мъртвешка глава, има точно същото възприятие както онзи, който възприема светлинните лъчи, които една действителна мъртвешка глава изпраща към него. В нас съществува същият вътрешен признак, безразлично, дали имаме пред нас една действителна мъртвешка глава или имаме една халюцинация.
Единствената разлика между едното и другото възприятие е тази, че в единия случай протегнатата ръка напипва в празнотата, а в другия случай се натъква на едно твърдо съпротивление.
Следователно основанието подкрепя зрението. Но подкрепата действително ли е такава, щото чрез нея да ни се предаде едно лишено от измама свидетелство? Това, което важи за едното сетиво, то важи естествено и за другото. Също и усещанията на осезанието се оказват като халюцинации. Анатомът Хенле изразява същия възглед в своите "Антропологически лекции" /1876 г./: "Всичко, чрез което вярваме, че са ни осведомили за един външен свят, са форми на съзнанието, към които външният свят се отнася само като възбуждащи причини, като възбуждане на сетивата в смисъла на физиологията.
към текста >>
Един обзор в областта на физиологичната литература от втората половина на 19-тото столетие показва, че този възглед за субективната природа на образа на
възприятие
то е обхванал широки кръгове.
Също и усещанията на осезанието се оказват като халюцинации. Анатомът Хенле изразява същия възглед в своите "Антропологически лекции" /1876 г./: "Всичко, чрез което вярваме, че са ни осведомили за един външен свят, са форми на съзнанието, към които външният свят се отнася само като възбуждащи причини, като възбуждане на сетивата в смисъла на физиологията. Външният свят няма цветове, няма звуци, няма вкусове; това, което той има действително, ние го научаваме по околен път или никак не узнаваме за него; що е това, чрез което той възбужда едно сетиво, за него заключаваме само от поведението му спрямо другите сетива, както например виждаме тона, т.е. трептенията на диапазона с очите и ги чувстваме с пръстите; същността на някои възбуди, които се откриват само на едно сетиво, например възбудата на обонятелното сетиво, и до днес е недостъпна за нас. Броят на свойствата на материята се навежда според остротата на сетивата; когато едно сетиво липсва, за съответния човек е незаменимо изгубена една група от свойства; който би имал едно сетиво повече, той би притежавал един орган за схващане на качества, които ние предчувстваме също така малко, както слепият цвета".
Един обзор в областта на физиологичната литература от втората половина на 19-тото столетие показва, че този възглед за субективната природа на образа на възприятието е обхванал широки кръгове.
Тук винаги ще се натъкнем на вариации на мисълта, която Й. Розентал е изказал в своята "Обща физиология на мускулите и нервите" /1877 г./: "Усещанията, които получаваме от външни впечатления, не са зависими от тези впечатления, от природата на тези впечатления, а от природата на нашите нервни клетки. Ние не усещаме това, което действа върху нашето тяло, а само това, което става в нашия мозък". Доколко нашият субективен образ на света ни дава знаци, сигнали на обективния външен свят, за това ни дава една представа Хелмхолц в неговата "Физиологична оптика": "Да се зададе въпросът, дали киноварът е действително червен, както го виждаме, или дали това е само една измама на сетивата, е безсмислено. Усещането на червено е нормалната реакция на нормално изградените очи на отразената от киновара светлина.
към текста >>
Вътре в този Аз идват и си отиват представи, свързват се и се разделят; за това човекът има
възприятие
.
Той вижда в явленията редовности, правилности и стига чрез логично-методически изследвания на тези редовности до природните закони. Обаче нещо него довежда в основата на самите неща. Ето защо човек може много добре да си представи, че всичко в света може да бъде също и другояче. Мил е убеден, който е свикнал с абстракция и анализ и честно прилага своите способности, след достатъчно упражнение на своята мисловна способност не намира никаква трудност в идеята, че в някоя звездна система различна от нашата не ще се намери нищо от законите, които са валидни за нашата. Логически последователно е само тогава, когато тази гледна точка на зрител на света се разпростре от страна на Мил и върху собствения Аз на човека.
Вътре в този Аз идват и си отиват представи, свързват се и се разделят; за това човекът има възприятие.
Едно същество, което като "Аз" остава еднакво на себе си в това идване и отиване, разделяне и свързване на представите, такова същество той не вижда. До сега той е виждал да възникват в него представи и предполага, че така ще бъде по-нататък. От тази възможност, че около един център се подрежда един свят от представи, се ражда представата за "Аза". Следователно и спрямо своя собствен "Аз" човекът е зрител. Той се оставя неговите представи да му кажат, какво може да знае върху себе си.
към текста >>
Следователно вместо за действителни неща вън от него, човекът може всъщност да говори само за това, че съществуват възможности за
възприятие
.
Мил не може да излезе от тази дилема. За него тя крие в себе си една неразрешима загадка. Той е скъсал именно връзката между себе си, наблюдателя, и света и не е в състояние да я завърже. За него светът остава нещо отвъдно непознато, което прави впечатление върху човека. Всичко, което този последният знае за отвъдния непознат свят, че съществува възможността този свят да предизвика в него възприятия.
Следователно вместо за действителни неща вън от него, човекът може всъщност да говори само за това, че съществуват възможности за възприятие.
Който говори за вещи в себе си, се губи в празни думи; само който говори за съществуващата възможност за настъпване на усещания, възприятия, представи, той се движи на почвата на фактите. Стюарт Мил изпитва едно остро отвращение към всички мисли, които са добити по други пътища освен чрез сравнение на фактите, чрез проследяване на подобното, аналогичното и съпринадлежащото в явленията. Той счита, че на човешкото поведение в живота може да се нанесе най-голяма вреда, когато човек се люлее във вярването: Може да се стигне до някаква истина по друг път освен чрез наблюдението. В това отвращение на Мил ние чувствуваме страха, да не би при всеки стремеж към познание той да се държи по друг начин освен като приемащ /пасивен/ по отношение на нещата. Те трябва да диктуват на човека, какво трябва да мисли той върху тях.
към текста >>
97.
ОТЗВУЦИ НА КАНТОВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ
GA_18_2 Загадки на философията
208 и следв./ В края на своето съчинение "Климакс на теориите" Ото Лимбан прави признанието, че, според неговото мнение, цялото построение от мисли на човешкото познание, от партера на науката на наблюдението до най-въздушните области на най-висшите светогледни хипотези, е проникнато от мисли, които сочат над
възприятие
то, и че "Фрагментите и възприятията трябва да бъдат свързани и подредени в здрав ред само според мярката на определени методически форми на ума допълнени чрез извънредно много ненаблюдавани неща".
Отличителна черта на тази принуда се състои следователно в това, че мисълта, че трябва да съществува противоположното на натрапващата ни се необходимост, ни се явява като едно непосредствено изискване, действителността да въстане против условията на нейното съществуване. Както е известно ние наричаме тази особена, непосредствено изживяна принуда логическа принуда, необходимост на мисълта. Логически необходимото ни се разкрива като едно изказване на самите неща. А именно това е особеното смислено значение, разумното осветление, което всичко логично съдържа, чрез което се свидетелствува с непосредствена явност на обективната, реална валидност на логическите свързвания на понятията". /Фолкелт, Кантовата теория на познанието, стр.
208 и следв./ В края на своето съчинение "Климакс на теориите" Ото Лимбан прави признанието, че, според неговото мнение, цялото построение от мисли на човешкото познание, от партера на науката на наблюдението до най-въздушните области на най-висшите светогледни хипотези, е проникнато от мисли, които сочат над възприятието, и че "Фрагментите и възприятията трябва да бъдат свързани и подредени в здрав ред само според мярката на определени методически форми на ума допълнени чрез извънредно много ненаблюдавани неща".
Обаче как може да се отрече на човешкото мислене способността да познае от себе си, чрез собствена дейност нещо, щом то трябва да извика на помощ тази своя дейност още при подреждането на наблюдаваните факти на възприятието? Неокантианизмът се намира в едно странно положение. Той иска не да остане вътре в съзнанието, вътре в живота на представите, обаче трябва да си признае, че в това "вътре" не може да направи нито една крачка, която да не го изведе наляво или надясно. Ото Либман завършва втората от своите тетрадки "Мисли и факти" така: "Ако от една страна, разгледан от гледна точка на естествената наука, човекът не би бил нищо друго освен оживотворен прах, то от друга страна, разгледана от единствено достъпната за нас непосредствено дадена гледна точка, цялата явяваща се в пространството и време природа е едно антропоцентрично явление". Въпреки че възгледът, според който светът на наблюдението е само човешка представа, трябва де се заличи, когато той бъде правилно разбран, неговите последователи са много.
към текста >>
Обаче как може да се отрече на човешкото мислене способността да познае от себе си, чрез собствена дейност нещо, щом то трябва да извика на помощ тази своя дейност още при подреждането на наблюдаваните факти на
възприятие
то?
Както е известно ние наричаме тази особена, непосредствено изживяна принуда логическа принуда, необходимост на мисълта. Логически необходимото ни се разкрива като едно изказване на самите неща. А именно това е особеното смислено значение, разумното осветление, което всичко логично съдържа, чрез което се свидетелствува с непосредствена явност на обективната, реална валидност на логическите свързвания на понятията". /Фолкелт, Кантовата теория на познанието, стр. 208 и следв./ В края на своето съчинение "Климакс на теориите" Ото Лимбан прави признанието, че, според неговото мнение, цялото построение от мисли на човешкото познание, от партера на науката на наблюдението до най-въздушните области на най-висшите светогледни хипотези, е проникнато от мисли, които сочат над възприятието, и че "Фрагментите и възприятията трябва да бъдат свързани и подредени в здрав ред само според мярката на определени методически форми на ума допълнени чрез извънредно много ненаблюдавани неща".
Обаче как може да се отрече на човешкото мислене способността да познае от себе си, чрез собствена дейност нещо, щом то трябва да извика на помощ тази своя дейност още при подреждането на наблюдаваните факти на възприятието?
Неокантианизмът се намира в едно странно положение. Той иска не да остане вътре в съзнанието, вътре в живота на представите, обаче трябва да си признае, че в това "вътре" не може да направи нито една крачка, която да не го изведе наляво или надясно. Ото Либман завършва втората от своите тетрадки "Мисли и факти" така: "Ако от една страна, разгледан от гледна точка на естествената наука, човекът не би бил нищо друго освен оживотворен прах, то от друга страна, разгледана от единствено достъпната за нас непосредствено дадена гледна точка, цялата явяваща се в пространството и време природа е едно антропоцентрично явление". Въпреки че възгледът, според който светът на наблюдението е само човешка представа, трябва де се заличи, когато той бъде правилно разбран, неговите последователи са много. Той постоянно се повтаря в най-различни отсенки в течение на последните десетилетия на 19-тото столетие.
към текста >>
Ернст Лааз /1837-1885 г./ застъпва енергично становището, че в познанието трябва да бъдат преработени само положителни факти на
възприятие
то.
Неокантианизмът се намира в едно странно положение. Той иска не да остане вътре в съзнанието, вътре в живота на представите, обаче трябва да си признае, че в това "вътре" не може да направи нито една крачка, която да не го изведе наляво или надясно. Ото Либман завършва втората от своите тетрадки "Мисли и факти" така: "Ако от една страна, разгледан от гледна точка на естествената наука, човекът не би бил нищо друго освен оживотворен прах, то от друга страна, разгледана от единствено достъпната за нас непосредствено дадена гледна точка, цялата явяваща се в пространството и време природа е едно антропоцентрично явление". Въпреки че възгледът, според който светът на наблюдението е само човешка представа, трябва де се заличи, когато той бъде правилно разбран, неговите последователи са много. Той постоянно се повтаря в най-различни отсенки в течение на последните десетилетия на 19-тото столетие.
Ернст Лааз /1837-1885 г./ застъпва енергично становището, че в познанието трябва да бъдат преработени само положителни факти на възприятието.
Алоис Рил /роден в 1844 г./, изхождайки от същия основен възглед, заявява, че въобще не може да съществува никакъв общ светоглед, но че всичко, което излиза вън от отделните науки, не би могло да бъде нищо друго освен една критика на познанието. Познание се получава само в отделните науки; философията има задачата да покаже, как се добива познанието и да бди върху това, защото мисленето де не внесе в познанието нищо, което не може да се оправдае от фактите. Най-радикално се проявява Рихард Вале в своята книга "Цялостта на философията и нейният край" /1894 г./. Той отделя по мислимо най-остроумния начин от познанието всичко онова, което човешкият дух е прибавил към "събитията" по света. Накрая този дух стои там в морето от вълнуващи се събития, гледайки самия себе си като такова събитие в това море и не намирайки никъде една опорна точка, да си изясни смислено събитията.
към текста >>
98.
СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ
GA_18_2 Загадки на философията
Чрез своето
възприятие
човекът стои във връзка със съществуването.
За обяснението на природата са необходими по-висши, издигащи се над действителното идеи; обаче според Дюринг такива идеи не могат да съществуват; следователно той ги претълкува във факти. Нещо подобно се прояви и в светогледа на Й. Х. Ф. Кирхман, който се яви по същото време със своята "Философия на знанието", както Дюринг със своята "Природна диалектика" /1864 г./. Действително е само това, което възприемаме: От това изхожда Кирхман.
Чрез своето възприятие човекът стои във връзка със съществуването.
Всичко, което човек добива не от възприятието, той трябва да го отделя от своето познание на действителното. Това той постига, когато отхвърля всичко противоречиво. "Противоречието не съществува"; този е вторият принцип на Кирхман наред с първия "Възприятието съществува". Кирхман счита само чувствата и желанията като такива душевни състояния на човека, което дава едно съществуване за себе си. Той поставя знанието в противоположност с тези съществуващи състояния на душата.
към текста >>
Всичко, което човек добива не от
възприятие
то, той трябва да го отделя от своето познание на действителното.
Нещо подобно се прояви и в светогледа на Й. Х. Ф. Кирхман, който се яви по същото време със своята "Философия на знанието", както Дюринг със своята "Природна диалектика" /1864 г./. Действително е само това, което възприемаме: От това изхожда Кирхман. Чрез своето възприятие човекът стои във връзка със съществуването.
Всичко, което човек добива не от възприятието, той трябва да го отделя от своето познание на действителното.
Това той постига, когато отхвърля всичко противоречиво. "Противоречието не съществува"; този е вторият принцип на Кирхман наред с първия "Възприятието съществува". Кирхман счита само чувствата и желанията като такива душевни състояния на човека, което дава едно съществуване за себе си. Той поставя знанието в противоположност с тези съществуващи състояния на душата. "Знанието образува една противоположност спрямо другите две състояния, чувстването и желанието... Може би на основата на знанието стои някакъв духовен процес, даже може би един подобен процес, какъвто е налягането, напрежението; обаче така схванато, знанието не е схванато в неговата същност.
към текста >>
"Противоречието не съществува"; този е вторият принцип на Кирхман наред с първия "
Възприятие
то съществува".
Кирхман, който се яви по същото време със своята "Философия на знанието", както Дюринг със своята "Природна диалектика" /1864 г./. Действително е само това, което възприемаме: От това изхожда Кирхман. Чрез своето възприятие човекът стои във връзка със съществуването. Всичко, което човек добива не от възприятието, той трябва да го отделя от своето познание на действителното. Това той постига, когато отхвърля всичко противоречиво.
"Противоречието не съществува"; този е вторият принцип на Кирхман наред с първия "Възприятието съществува".
Кирхман счита само чувствата и желанията като такива душевни състояния на човека, което дава едно съществуване за себе си. Той поставя знанието в противоположност с тези съществуващи състояния на душата. "Знанието образува една противоположност спрямо другите две състояния, чувстването и желанието... Може би на основата на знанието стои някакъв духовен процес, даже може би един подобен процес, какъвто е налягането, напрежението; обаче така схванато, знанието не е схванато в неговата същност. Като знание, а само като такова трябва да бъде изследвано тук, то скрива своето собствено битие и прави от себе си едно огледало на едно чуждо битие. Няма по-добър символ за това, каквото е огледалото.
към текста >>
Докато при Хегел в мисълта, следователно в това, което душата прибавя към
възприятие
то чрез нейната собствена дейност, се изявява същността на дадена вещ, Кирхман поставя един идеал за знанието, в който това знание е един освободен от всички прибавки на душата огледален образ на възприятията.
Като знание, а само като такова трябва да бъде изследвано тук, то скрива своето собствено битие и прави от себе си едно огледало на едно чуждо битие. Няма по-добър символ за това, каквото е огледалото. Както огледалото е толкова по-съвършено, колкото повече то не позволява да се оглежда само, а оглежда, отразява само чуждо битие, такова е и знанието. Неговото битие е това чисто отразяване на едно чуждо битие, без примес на собственото съществуващо състояние". Не можем да си представим една по-силна противоположност спрямо Хегеловия начин на мислене, освен този възглед за знанието.
Докато при Хегел в мисълта, следователно в това, което душата прибавя към възприятието чрез нейната собствена дейност, се изявява същността на дадена вещ, Кирхман поставя един идеал за знанието, в който това знание е един освободен от всички прибавки на душата огледален образ на възприятията.
Ако искаме да съдим правилно за положението на Кирхман в духовния живот, трябва да вземем под внимание големите трудности, които по времето на неговата поява изпитваше някой, който имаше в себе си стремежа да построи една самостоятелна светогледна сграда. Резултатите на естествената наука, които трябваше да имат едно дълбоко проникващо влияние върху развитието на светогледите, бяха още млади. Тяхното състояние достигаше само за това, да бъде разклатена вярата в класическия, идеалистичен светоглед, който трябваше да построи своята горда сграда без помощта на новата естествена наука. Обаче не беше лесно да се стигне спрямо изобилието от отделни резултати до основни мисли, които трябваше да бъдат ориентирани в нова форма. В широки кръгове се изгубваше нишката, която от научното познание на фактите водеше до един задоволителен общ възглед.
към текста >>
99.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
Това, което може да се постигне чрез едно такова издигане над света на непосредственото
възприятие
, върху него царуват най-различни възгледи.
И когато материалните части се сглобяват и образуват по-съвършени материални тела, този процес е нещо гледано само отвън; на него отговаря един вътрешен процес, кой то би се представил като съчетаване на отделни души в по-съвършени общи души, ако бихме искали да го наблюдаваме. Ако някой би бил в състояние да гледа от вътре телесното оживление върху нашата Земя с живеещите върху нея растения, с движещите се насам и нататък животни и хора, всичко това би му се представило като душа на Земята. И същото би било при цялата слънчева система, даже при целия свят. Вселената, гледана отвън, е телесният Космос; гледана от вътре, тя е всемирен Дух, най-съвършената личност, Бог. Който иска да стигне до един светоглед, трябва да се издигне над фактите, които му са дадени без негово съучастие.
Това, което може да се постигне чрез едно такова издигане над света на непосредственото възприятие, върху него царуват най-различни възгледи.
В 1874 година Кирххоф изказа своя възглед /виж по-горе стр. 38/ в смисъла, че и чрез най-строгата наука не може да се стигне до нищо друго, освен до едно пълно и просто описание на фактическите процеси. Фехнер изхожда от една друга гледна точка. Той е на мнение, че "голямото изкуство на заключението от отсамния свят за отвъдния е това, не да правим заключение от причини, които не познаваме, нито от предположения, които правим, а от факти, които познаваме да заключаваме за по-големите и по-висши факти на отвъдния свят и чрез това да укрепим и подкрепим практически изискваната, зависеща от по-висши гледни точки вяра отдолу и да я поставим в жива връзка с живота". /Книжката за живота след смъртта, 4-то издание стр. 60/.
към текста >>
Той се чувства подбуден за едно такова издигане от разглеждането на сетивния свят, едно смислено наблюдение, което му казва на неговото мислене повече от това, което простото сетивно
възприятие
може да му каже.
Фехнер изхожда от една друга гледна точка. Той е на мнение, че "голямото изкуство на заключението от отсамния свят за отвъдния е това, не да правим заключение от причини, които не познаваме, нито от предположения, които правим, а от факти, които познаваме да заключаваме за по-големите и по-висши факти на отвъдния свят и чрез това да укрепим и подкрепим практически изискваната, зависеща от по-висши гледни точки вяра отдолу и да я поставим в жива връзка с живота". /Книжката за живота след смъртта, 4-то издание стр. 60/. В смисъла на това мнение Фехнер търси не само връзката с телесните явления, които са дадени на наблюдението, с духовните явления на наблюдението, а той прибавя към наблюдаваните психически явления и други, духа на Земята, духа на планетите, мировия Дух. Фехнер не се оставя неговото почиващо на сигурна почва естественонаучно знание да го въздържи да издигне мислите от сетивния свят в области, където пред тях се мяркат мирови същества и мирови процеси, които не са достъпни за сетивното наблюдение, ако съществуват.
Той се чувства подбуден за едно такова издигане от разглеждането на сетивния свят, едно смислено наблюдение, което му казва на неговото мислене повече от това, което простото сетивно възприятие може да му каже.
Това "повече" му дава повод да пристъпи към измислянето на същества извън сетивния свят. По този свой начин той се стреми да си нарисува един свят, в който обещава да го въведе оживената мисъл. Такова едно преминаване на границите на сетивата не попречи на Фехнер да постъпва по най-строгия естественонаучен метод даже в една област, която граничи с психиката. Той беше онзи, който създаде за тази област научните методи. Неговата книга "Елементи на психофизиката" /1860 г./ е в тази област един труд, който полага основи.
към текста >>
Нека повторно кажем, че вън от мене съществува само сбор от онези условия, които правят, щото и моите сетива да се роди едно
възприятие
, който аз наричам кон".
В него той искаше да даде една критика на модерната цивилизация. Той развива по един радикален начин в поредица от поетически образи, накъде отива едно човечество, което изгубва душата и вярва само в силата на външните природни закони. Като поет, автор на Хомункулус той не спира пред нищо, което в модерната цивилизация му изглежда да произхожда от тази вяра; като мислител обаче Хамерлинг свива платната /капитулира/ в пълния смисъл на думата пред начина на мислене, който в настоящата книга бе изложен в главата "Светът като илюзия". Той не се плаши да каже думи като тези: "Разпростреният, пространствен свят на телата съществува като такъв само доколкото ние го възприемаме. Който установи това, ще разбере, каква наивна грешка е да се вярва, че наред с представата, която наричаме "кон", съществува и нещо друго, а именно, че съществува истинският, действителен кон, на който нашата представа е само един вид изображение.
Нека повторно кажем, че вън от мене съществува само сбор от онези условия, които правят, щото и моите сетива да се роди едно възприятие, който аз наричам кон".
По отношение на душевния живот Хамерлинг се чувства така, като че в морето от представи на този душевен живот не би могло да действа нищо от собствената същност на света. Обаче той има едно чувство за това, което става в глъбините на по-новото развитие на душата. Той чувства: Познанието на хората от новото време трябва да проблесне със собствената сила на истината в себесъзнателния Аз, както то се е представило на гърците във възприеманата мисъл. Той постоянно напипва точката, където себесъзнателния Аз се чувства вътрешно надарен със силата на неговото истинско битие, което същевременно се чувства стоящо в духовния живот на света. Тъй като, когато напипва това, не му се разкрива нещо друго, той се придържа към живеещото в душата чувство за битието, което му се струва по-живо, по-пълно със съществуване отколкото голата представа за Аза, като мисъл за Аз.
към текста >>
Философите стигат дотам, да развият мнение, как би искало да се отнася
възприятие
то към нещата вън от душата, как се развиват и свързват представите, как се ражда споменът, как се отнасят чувството и волята към мисленето; обаче чрез собствения начин на мислене те си затварят вратата, когато се касае за "надеждите на Платон и Аристотел".
От този образ на света не говори нищо, което да отговори на въпросите: Как стои човешката душа вътре в развитието на света? Защото дали разглеждаме душата като това, като което тя се явява пред всяко философско мислене, или дали я охарактеризираме, според това мислене, като волева монада, и по отношение на двете представи трябва да повдигнем същите загадъчни въпроси. А един човек, който мисли подобно на Брентано, би искал да каже: "- За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на тялото, знанието, че душата е волева монада между други волеви монади, е всичко друго, но не и едно истинско обезщетение". В много течения на по-новия живот на светогледите се забелязва един инстинктивен /живеещ в подсъзнанието на мислителя/ стремеж, да бъде намерена в себесъзнателния Аз една сила, която не е тази на Спиноза, Кант, Лайбниц и други, и чрез която този Аз ядката на човешката душа може да бъде представян така, че да се изяви положението на човека в течението и в развитието на света. Същевременно при тези светогледни течения се вижда, че средствата, които се използуват, за да се намери една такава сила, нямат достатъчно еластичност, за да изпълнят "надеждите на Платон и Аристотел /в смисъла на Брентано/ така, както отговаря на по-новите изисквания на душата.
Философите стигат дотам, да развият мнение, как би искало да се отнася възприятието към нещата вън от душата, как се развиват и свързват представите, как се ражда споменът, как се отнасят чувството и волята към мисленето; обаче чрез собствения начин на мислене те си затварят вратата, когато се касае за "надеждите на Платон и Аристотел".
Счита се, че чрез всичко, което би искало да се измисли върху тези "надежди", се накърняват веднага изискванията на една строга научност, които са поставени чрез естественонаучния начин на мислене. Една философска мислова картина, която със своите идеи не може никъде да се издигне по-високо, отколкото позволява почвата на естествената наука, е тази на вилхелм Вундт /роден в 1832 г. /. За Вундт философията е "общата наука", която има задачата да съедини в една безпротиворечива система познанията доставени от отделните науки". /Вундт, Система на философията, стр. 21/. По пътя, който се търси с една такава философия, е възможно само да бъдат продължени по-нататък ходовете на мислите създадени отделните науки, да бъдат те свързани и подредени в едно нагледно цяло.
към текста >>
100.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Марксизмът е най-смелото развитие на едно духовно течение, което взема своята изходна точка в наблюдението на външното, на достъпните за непосредственото
възприятие
исторически явления, за да разбере духовния живот, цялото културно развитие на човека.
Те се представят като идеални последствия на реалните факти; те нямат никакъв дял в тези факти. Следователно също така един светоглед възникнал чрез идеални фактори не може да има никакъв дял в развитието на съвременното поведение в живота; нашата задача е да приемем реалните конфликти там, където те са стигна ли днес и да ги продължим в същия смисъл. Този възглед се е родил чрез едно материалистично претълкуване на хегелианизма. При Хегел идеята се намира във вечно развитие и последствията на това продължаващо развитие са фактически събития на живота. Това, което Огюст Конт изгражда от естественонаучни представи, Карл Маркс иска да стигне до него чрез непосредствено наблюдение на стопанското развитие.
Марксизмът е най-смелото развитие на едно духовно течение, което взема своята изходна точка в наблюдението на външното, на достъпните за непосредственото възприятие исторически явления, за да разбере духовния живот, цялото културно развитие на човека.
Това е модерната "социология". Тя не взема в никое направление човека като отделно същество, а като член на социалното развитие. Как човекът мисли, познава, действа, чувства: Всичко това се схваща като резултат на социалните сили, под влиянието на които стои отделният човек. Хиполит Тен /1828-1893 г. /нарича съвкупността от сили, които определят всяко културно събитие, "средата".
към текста >>
Те не се приемат, за да изобразяват нещо фактическо, което е дадено единствено чрез
възприятие
то; те се измислят и по този начин действителността се подрежда, "като че" това, което си представяме с тях, лежи на основата на тази действителност.
"Атомът" например е не възприемаем. Човекът си образува мисълта за "атома". Той не може да образува тази мисъл така, че с това да знае нещо за една действителност, а така, "като че" външните природни явления се раждат чрез съвместното действие на атоми. Когато човек си представи, че съществуват атоми, тогава в хаоса на възприеманите природни явления се внася ред. И така е с всички ръководни идеи.
Те не се приемат, за да изобразяват нещо фактическо, което е дадено единствено чрез възприятието; те се измислят и по този начин действителността се подрежда, "като че" това, което си представяме с тях, лежи на основата на тази действителност.
С това безсилието на мисълта съзнателно е поставено в центъра на философстването. Силата на външните факти натиска така мощно върху духа на мислителя, че той не се осмелява да проникне с "голата мисъл" в онези области, от които външната действителност блика като от своя първична основа. Но тъй като надежда да се разкрие нещо върху същността на човека съществува само тогава, когато имаме едно духовно средство, с което можем да проникнем до посочените области, не може и дума да става за едно приближаване до най-висшите загадки на света при "Философията на Като че ли". Но както прагматизма така и философията на "Като че ли" са израснали от практиката на мисленето на епохата в която царува естественонаучният начин на мислене. За естествената наука е важно само изследването на връзката на външните факти, на онези факти, които стават в полето на сетивното наблюдение.
към текста >>
При разглеждането светогледа на Гьоте бе обърнато внимание върху това, как в този светоглед са търсени такива изживявания в душата, които изнасят тази душа в една действителност, която се намира зад сетивното
възприятие
като един духовен свят.
Защо едно такова разглеждане, което за мнозина ще изглежда незначително, се предприема във връзка с висши светогледни въпроси? Изглежда безперспективно да се стигне до такива изходни точки до един възглед върху това, което е положението на човешката душа в мировото цяло. Обаче същественото е, че философията е стигнала до такова разглеждане по пътя, който нека още веднъж припомним думите на Брентано е бил предприет "за да се добие сигурност за надеждите на един Платон и Аристотел върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на нашето тяло... "Да се добие такава сигурност изглежда все по-трудно, колкото по-нататък напредва развитието на мисълта. "Себесъзнателния Аз" се чувства все повече изхвърлен от света; той изглежда, че намира все по-малко в себе си елементите, които го свързват със света и по един начин различен от този на изложеното на "разлагане на тялото". Търсейки едно сигурно познание върху неговата връзка с един вечен свят, той самият изгубва сигурността на едно разбиране за връзката със света, който се разкрива на възприятията на сетивата.
При разглеждането светогледа на Гьоте бе обърнато внимание върху това, как в този светоглед са търсени такива изживявания в душата, които изнасят тази душа в една действителност, която се намира зад сетивното възприятие като един духовен свят.
Следователно тук се полагат усилия да бъде изживяно вътре в самата душа нещо, чрез което тя не стои вече само в себе си, въпреки че чувства изживяването като нещо нейно собствено. Душата търси в себе си мирови изживявания, чрез които тя съизживява онова в света, което е невъзможно да изживее само посредством органите на тялото. Въпреки привидната излишност на неговия начин на разглеждане нещата, Дилтей стои в същото течение на философското развитие. Той би искал да покаже вътре в душата нещо, което, въпреки че е изживяно в душата, все пак не и принадлежи, а принадлежи на нещо независимо от нея. Той би искал да докаже, че светът прониква в изживяването на душата.
към текста >>
Те насочват тяхното внимание върху онова, което им се явява като най-висш плод на мисленето: Върху мисленето, което не е вече свързано с
възприятие
то, а е чисто мислене, работещо само с мисли /понятия/.
Представите на Дитлей, Ойкен, Винделбанд, Рикерт и други са такива опити в съвременната философия, които искат да държат сметка за изискванията на природознанието и на разглеждането на душевното изживява не по такъв начин, че наред с естествената наука да може да съществува и една духовна наука. Същата цел преследват с насоката на своите мисли и Херман Коен /роден в 1848 г. виж стр. 50 на настоящия том/, Паул Наторн, Август Щадлер, Ернст Касирер, Валтер Кинкел и техните съмишленици. Насочвайки своя поглед направо върху мисленето, тези мислители вярват, че долавят в най-висшата мислителна дейност на себесъзнателния Аз едно притежание на душата, която позволява на душата да се потопи в действителното съществуване.
Те насочват тяхното внимание върху онова, което им се явява като най-висш плод на мисленето: Върху мисленето, което не е вече свързано с възприятието, а е чисто мислене, работещо само с мисли /понятия/.
Един прост пример за това би било мисленето на един кръг, при което се абстрахираме напълно от представата за този начин, дотолкова се простира в душата силата на онова, което може да се потопи в действителността. Защото това, което човек може да мисли по този начин, то изразява своята собствена същност чрез мисленето в човешкото съзнание. Чрез своите наблюдения, експерименти, методи науките се стремят да стигнат до такива резултати върху света, които биват обхванати в чистото мислене. Обаче те ще трябва да оставят постигането на тази цел на едно далечно бъдеще; въпреки това може да се каже: Доколкото се стремят да имат чисти мисли те водят борба за това, да доведат в притежанието на себесъзнателния Аз истинската същност неща които човек наблюдава нещо н сетивния външен свят или също в течение на историческия живот, той няма в смисъла на този начин на мислене никаква действителност пред себе си. Това, което наблюдението на сетивата предлага, е само една подкана, да се търси една действителност, а не самата действителност.
към текста >>
Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно
възприятие
.
Защото мисълта само определя себе си и се изявява според нейния характер в себесъзнателния Аз. Но своя характер тя не се оставя по никакъв начин да бъде определена от този Аз. В този светоглед живее едно чувство за развитието на мислителния живот от неговото разцъфтяване сред гръцкия духовен живот е дал на себесъзнателния Аз силата, да знае себе си с пълна сила в своята самостоятелна същност. В настояще време тази сила на мисълта може да бъде изживяна в душата като импулс, който схванат в себесъзнателния Аз дава на този последния едно съзнание за това, че той не е само един външен наблюдател на нещата, а живее съществено с действителността на нещата. В самата мисъл душата може да почувства, че в тази мисъл има истинско, поставено на собствени основи съществуване.
Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие.
Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността. Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/.
към текста >>
Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като
възприятие
в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността.
Но своя характер тя не се оставя по никакъв начин да бъде определена от този Аз. В този светоглед живее едно чувство за развитието на мислителния живот от неговото разцъфтяване сред гръцкия духовен живот е дал на себесъзнателния Аз силата, да знае себе си с пълна сила в своята самостоятелна същност. В настояще време тази сила на мисълта може да бъде изживяна в душата като импулс, който схванат в себесъзнателния Аз дава на този последния едно съзнание за това, че той не е само един външен наблюдател на нещата, а живее съществено с действителността на нещата. В самата мисъл душата може да почувства, че в тази мисъл има истинско, поставено на собствени основи съществуване. Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие.
Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността.
Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/. Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам.
към текста >>
Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като
възприятие
?
Въпреки че тези мислители вземат своята изходна точка от Кант, който би искал да бъде за тях повод да считат мисълта като нещо, което живее само в душата и вън от истинската действителност, при тях проличава схващането за носещата сила на мисълта. При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на мислители, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят. Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз. При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие". "Битието е битие на мисленето /Коен/.
Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие?
Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива мисълта. И когато душата се чувства свързана с възприеманата мисъл, тя може да счита, че принадлежи на това, което в света е мисъл, неразрушима мисъл; докато напротив възприятието на сетивата разкрива само същества, които могат да бъдат разрушени. Тогава може да се счита, че това, което сетивата възприемат от човешкото същество, е преходно; обаче това, което оживява в душата като мисъл, прави тази душа да се яви като член на духовното, на истински действителното съществуване. Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи на истинския действителен свят. Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност.
към текста >>
И когато душата се чувства свързана с възприеманата мисъл, тя може да счита, че принадлежи на това, което в света е мисъл, неразрушима мисъл; докато напротив
възприятие
то на сетивата разкрива само същества, които могат да бъдат разрушени.
Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз. При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие". "Битието е битие на мисленето /Коен/. Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие? Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива мисълта.
И когато душата се чувства свързана с възприеманата мисъл, тя може да счита, че принадлежи на това, което в света е мисъл, неразрушима мисъл; докато напротив възприятието на сетивата разкрива само същества, които могат да бъдат разрушени.
Тогава може да се счита, че това, което сетивата възприемат от човешкото същество, е преходно; обаче това, което оживява в душата като мисъл, прави тази душа да се яви като член на духовното, на истински действителното съществуване. Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи на истинския действителен свят. Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност. Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на мисълта, когато тази мисъл се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата. Защото от къде би искала да се получи сигурността, че това, което душата изработва в сетивното битие, и дава също едно действително значение в един свят, който сетивата не възприемат?
към текста >>
НАГОРЕ