Космическата форма на кармата

и индивидуалното разглеждане на

кармичните взаимовръзки

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 04 юни 1924

Когато разглеждаме как действа кармата, трябва да имаме предвид, че човешкият аз, който всъщност представлява истинската същност, най-интимната същност на човека разполага с три инструмента, чрез които се изявява в света: физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло. Човекът всъщност носи със себе си физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло. Той не е нито едно от тези тела, понеже в истинския смисъл той е азът. И азът е този, който изстрадва кармата и който създава карма.

Сега е необходимо да изясним отношението на човека като азово същество към тези три, бих ги назовал, инструментални формации, т.е. физическо, етерно и астрално тяло, за да изградим точно чрез това фундамент за разбиране същността на кармата. И по отношение на кармата ще имаме необходимата гледна точка, за да наблюдаваме физическата, етерната и астралната същност на човека, ако се съобразим със следното.

В света, който заобикаля човека тук на Земята, ние намираме физическото в минералното царство, етерното откриваме как действа в растителното царство, астралното виждаме как действа в животинското царство. В Космоса около Земята ние имаме онзи свят, в който Земята се разпростира във всички посоки. Ние усещаме известно сродство между това, което става на Земята и това, което се намира в Космоса. Но за духовната наука изниква въпросът, дали това сродство е толкова тривиално, както си го представя днес естествената наука?

Днешният естественонаучен светоглед изследва какво живее и какво не живее на Земята според физическите свойства. След това той изследва Слънцето, звездите, Луната и т. н. и намира - с което е особено горд, - че тези тела са същите както Земята.

До тази гледна точка обаче се достига само чрез едно познание, което изобщо не може да обхване самия човек, което всъщност обхваща само извънчовешкото. В момента, в който истински се обхване човекът, като стоящ вътре в Универсума, в същия момент може да се открият взаимните връзки между единичните човешки помощни тела, служещи му като инструменти, - т.е. физическото, етерното и астралното тяло – със съответстващата им същност в Космоса.

Като съответстващ на етерното тяло навън в Космоса откриваме световния етер. Разбира се, етерното тяло на човека има определена човешка структура, то притежава известни форми на движение и др., които са различни от световния етер. Но въпреки това световният етер е от същото естество като човешкото етерно тяло. Също така може да говорим за прилика между това, което се намира в човешкото астрално тяло и определена астралност, която навън в Космоса действа във всички неща и същества. При това откриваме нещо изключително важно, нещо, което по своята същност е съвсем чуждо на днешния човек.

Нека си послужим с една схематична представа: Да си представим тук на Земята човека с неговото етерно тяло /виж рис.6 средата/, около Земята световния етер /жълто/, който е от същото естество както човешкия етер. В човека имаме също и астралното тяло /тъмни щрихи в жълтото/. В космическото обкръжение също се намира астралност, но къде да я намерим? Къде е тя? Тя може да се намери, но трябва да се досетим какво в Космоса показва астралността, чрез какво тя се изявява: - Някъде, - би трябвало да си кажем, - се намира астралността. - Но дали астралността в Космоса е съвсем невидима, съвсем не възприемаема, или тя наистина може да бъде възприета по някакъв начин? Естествено сам по себе си етерът също първоначално не може да се възприеме с физическите сетива. Когато вие, ако мога така да се изразя,

Рис.6

погледнете късче етер, с физическите си сетива, не виждате нищо, вие просто гледате през него, етерът е като едно нищо. Когато обаче обхванете с очи цялото обкръжение на етера, причината да виждате небето синьо, което всъщност също го няма там, е, че вие възприемате края на етера. Вие възприемате етера като синьото на небето. Възприятието на синевата на небето е наистина възприятие на етера. Така, че ние вече можем да кажем: - С това, че възприемаме синьото на небето, /виж рис.6 синьо/, възприемаме етера от обкръжението ни. -

Най-напред ние виждаме през етера. Той допуска това отначало, но след това се проявява в синьото на небето. Синевата на небето се описва по правилен начин, когато става въпрос за човешкото възприятие и се каже: - Етерът не може да се види, но той се издига до възприемаемост, заради голямата величественост, с която застава в Космоса, като се разкрива в небесната синева. -

Във физическата наука се размишлява материалистично относно небесната синева. За физическата наука е трудно да размишлява разумно, поради простата причина, че тя трябва да е наясно, че там, където е небесната синева, няма нищо физическо. Но поне разумът се напъва да си обясни, как светлинните лъчи се пречупват и рефлектират по особен начин, за да предизвикат синьото в небето. Но точно тук започва влиянието на свръхсетивното. А в Космоса е така, че свръхсетивното вече може да се възприема, но трябва да се открие, там където то става възприемаемо.

Значи, етерът става възприемаем чрез небесната синева. Някъде в Космоса се намира също и астралността. Етерът поглежда през синевата на небето в сетивността. Къде поглежда тогава астралността на Космоса във видимото, във възприемаемото?

Вижте, в действителност всяка звезда, която виждаме да блести на небето, е входна порта към астралността, така че навсякъде, където блестят звездите, всъщност блести астралното. Вижте звездното небе в неговото разнообразие - там звездите са събрани на групи, тук повече са разпръснати, раздалечени една от друга, - тогава трябва да си кажете: - В тази вълшебна светлинна конфигурация невидимото свръхсетивно тяло на Космоса става видимо. Затова звездният свят не бива да се смята за бездуховен. Да се поглежда нагоре към звездите и да се говори за горящи газови формации е точно същото, когато някой - извинете ме за парадоксалното сравнение, но то е абсолютно подходящо - с любов ви погали и при това държи пръстите си малко разперени, а вие кажете, че това, което чувствате при галенето, са малки ленти, положени върху лицето ви. Точно толкова малко, колкото малки ленти са положени върху лицето ви при галенето, точно толкова и там горе съществуват онези същности, за които говори физиката; а астралното тяло на Космоса постоянно упражнява своите въздействия върху етерната организация, които въздействия са като галенето на лицето ви.

Само, че то се проявява със стабилна дълготрайност. Затова и трайността на една звезда, която винаги оказва влияние върху световния етер от страна на астралния свят, е по-дълга от галенето.

Човек не би издържал толкова дълго галене, но в Космоса това трае по-дълго, понеже там пропорциите са гигантски. Така, че в звездното небе се вижда душевната проява на световната астралност.

С това в Космоса се внася величествен, но същевременно душевен, истински душевен живот. Помислете си само поне веднъж, колко е мъртъв Космосът, когато се погледне нагоре и се наблюдават само горящи газови тела, които светят! Представете си, как всичко оживява, когато се знае, че тези звезди са израз на любовта, с която астралният Космос въздейства върху етерния Космос! Това е съвсем точен израз.

Сега си помислете за загадъчните процеси, обяснени само по физически начин, при които нищо не се разбира, когато някои звезди просветват за кратко време. Звезди, които не са били там, просветват и отново изгасват. Значи в Космоса съществува и кратко галене. В епохи, през които, бих искал да кажа, боговете искат да въздействат от астралния свят върху етерния свят, се виждат такива просветващи и отново веднага помръкващи звезди.

Както в нас имаме най-разнообразни приятни усещания чрез нашето астрално тяло, така в Космоса чрез астралността имаме конфигурации на звездното небе. Нищо чудно, че една стара инстинктивно ясновидска наука нарече третата съставна част на човека астрално тяло, защото то е от същото естество както това, което се проявява в звездите. Само аза не го намираме да се разкрива в това обкръжение. Защо? Защо това е така, откриваме точно когато наблюдаваме, че този човешки аз, както се изявява на Земята, - което означава и в принадлежащия към нея Космос, който земен свят по същността си е един тричленен свят, един физически, един етерен и един астрален, - азът, както той се изявява там, винаги е повторение на предишния земен живот. И той е винаги вътре в живота между смъртта и едно ново раждане.

Когато го наблюдаваме там обаче /извън Земята/, виждаме, че за този аз етерният свят, който се намира в обкръжението, няма никакво значение, та нали етерното тяло скоро след смъртта се изоставя.

Само астралният свят, който поглежда през звездите, има значение за аза по време на живота между смъртта и новото раждане. И в този свят, който поглежда през звездите, в този свят живеят съществата от висшите йерархии, заедно с които човекът формира своята карма между смъртта и едно ново раждане.

Но когато наблюдаваме този аз в последователното му развитие между раждането и смъртта, и между смъртта и едно ново раждане, ние изобщо не можем да останем в пространството. Два последователни земни живота не могат да бъдат в същото пространство, също не и в Космоса, който е зависим от едновременността, от пространствеността. Затова ние излизаме от пространството и навлизаме във времето. И в действителност, когато се наблюдава аза в неговите последователни земни животи, се излиза от пространството и се навлиза в чистия поток на времето.

Но помислете си: Естествено в пространството се намира и времето; но човек няма никаква възможност да изживее времето като такова вътре в пространството. Човек няма средства за това. Човек винаги трябва да изживява времето чрез пространството и неговите процеси. Когато искате да узнаете времето, вие поглеждате например към часовника, или проследявате хода на Слънцето, часовникът е само едно земно отражение на хода на Слънцето. Но какво всъщност виждате там? Вие виждате положението на стрелките или различните места, където се намира Слънцето - пространствени неща. Поради това, че местата на стрелките или на Слънцето се променят, значи поради това, че нещо пространствено в неговите изменения застава пред вас, вие имате усещане за времето. Но в пространството няма нищо от времето. Там се намират само различните пространствени подреждания, различни положения на стрелките, различни места, където застава Слънцето. Вие изживявате времето едва в душевните усещания. Там обаче вие изживявате действително времето, и там излизате също и извън пространството. Там времето е реалност. На Земята времето не е никаква реалност.

Но какво трябва да изживеем, когато излизаме извън пространството, в което се намираме между раждането и смъртта, и искаме да пристъпим в безпространствеността, в която човек се намира между смъртта и едно ново раждане, какво трябва да изпитаме там? Да, мои мои мили приятели, човек трябва да умре!

Вземете това с най-голяма сериозност, приемете в неговата дълбочина факта, че на Земята човек изживява времето само чрез пространството, чрез пространствени места, чрез подреждането на пространствени неща, че човек изобщо не изживява времето в неговата реалност и тогава всъщност ще намерите една друга дума за това, което е там, когато кажете: - За да се навлезе в реалността на времето, трябва да се излезе от пространството, трябва да се напусне всичко пространствено, а това означава да се умре! -

Ние обръщаме поглед към този космически свят, който ни заобикаля в обкръжението на Земята, с когото сме подобни чрез нашето етерно тяло, подобни сме и чрез нашето астрално тяло и поглеждаме към духовността на този космически свят. Някога имаше народи, имаше човешки групи, които поглеждаха само към духовното в този пространствено-космически свят. Те пропускаха възможността да си създадат представи за повтарянето на земния живот. Защото мисли за повторните земни животи имаха само онези хора и човешки групи, които можеха да си представят времето в неговата чистота, в неговата безпространственост. И когато ние изключим това, което имаме като наш земен свят и неговото обкръжение, или накратко като наш Космос и прозрем духовното в него, ние имаме приблизително онова, за което можем да кажем: То трябва да е тук, за да можем ние като земни хора да навлезем в нашето съществуване. То трябва да е тук.

В тази представа - всичко това, което аз сега характеризирах, трябва да е тук, за да можем ние като земни хора да навлезем в нашето земно съществуване – в това се намира нещо изключително важно. Именно тогава се намира нещо изключително важно, когато си представим духовността на всичко това, което аз охарактеризирах. И когато си представите тази духовност, в тази, бих искал да кажа, затвореност в себе си, в тази чистота, тогава имаме приблизително това, което онези народи, които се бяха ограничили до съзерцанието само на пространството, наричаха Бог.

В своите мъдри учения тези народи поне бяха почувствали, че Космосът е пронизан и проникнат с една божественост и че трябва да се отличава от тази божественост онова, което във физическия свят е в нашето земно обкръжение. Това, което се изявява като етерното в това космически божествено и духовно, което ни поглежда през синевата на небето, може да бъде разграничено; освен това в тази божественост може да се различи също и астралното, което ни поглежда през конфигурациите на звездното небе.

Ако истински се вживеем в ситуацията, стоейки на Земята като човеци в Космоса, и си кажем: - Ние човеците притежаваме физическо тяло. - Къде е физическото в Космоса? Нека се върнем към това, което вече загатнах. Физическата наука желае да открие в Космоса всичко онова, което има на Земята. Но същинската физическа организация не е в Космоса. Човекът започва с физическата организация, следва етерната и после астралната; Космосът започва веднага с етерната организация. Там навън никъде няма физическо. Физическото е само на Земята и е просто фантастика да се говори за физическо в Космоса. Там се намира етерното и после астралното. Какво притежава той като трета част, нашите души ще научат още днес. Но триединството на извънземния Космос е различно от триединството на Космоса, към който причисляваме Земята.

Когато застанем на Земята с такова усещане, когато почувстваме физическото на нашето непосредствено местоживеене, почувстваме етерното, което е на Земята и в Космоса, и заедно от Земята и от Космоса действа като етерно, когато погледнем астралното, което през звездите блести надолу към Земята и блести най-интензивно от звездата Слънце, когато погледнем към всичко това и поставим пред душата си величието на тази световна мисъл, тогава намираме за правилно, че в онези времена, когато чрез инстинктивното ясновидство не се мислеха само абстракции, а величието е могло да се усети мисловно, могло е да бъде доведено до разбирането на хората: една такава величествена мисъл в цялата й пълнота не може винаги да се игнорира. Веднъж тя трябва да се обхване с поглед, да се остави да въздейства на душата с цялата си невероятна сила, да се остави да действа вътре в душата на човека - без да се разваля и корумпира от съзнанието. И когато премислим, чрез какво старото инстинктивно ясновидство реализира такова настроение, от всичко това, което тогава е било дадено, за да се реализира тази мисъл всред човечеството, в наше време ни е останал Коледният празник.

Когато през Коледната нощ човекът си представи, как стои на Земята със своето физическо, със своето етерно, със своето астрално тяло, сроден с триединния Космос, който в своята етерност, проявяваща се така величествено в синевата на небето, но същевременно вълшебно-магически му се представя през нощта, как той стои срещу астралността на Космоса в блестящите звезди, тогава в тази светлина на обкръжението, във взаимната й връзка с това, което е в земното, той чувства как е поставен в пространството със своята собствена азова същност. И тогава той може да погледне Коледната мистерия, новороденото дете, представителя на човечеството на Земята, който, доколкото встъпва в своето детство, се ражда в пространството. И той казва, когато осъзнава Коледната мисъл с нейната пълнота и с тази нейна величественост в картината на роденото на Коледа дете: - Ex deo nascimur. – Роден съм от божественото, което прониква и одухотворява пространството. -

Но когато човек е изпитал това, когато вътрешно се е изпълнил с него, тогава може да си спомни за истините относно смисъла на Земята, които е разбрал чрез антропософията. Това дете, към което поглеждаме, е външната обвивка на роденото в онзи момент в пространството. И от какво произхожда то, за да се роди в пространството? Според досегашните ни изложения, това може да бъде само времето. То се ражда от времето.

И когато проследим живота на това дете, неговото одухотворяване с Христовата същност, тогава ние се досещаме: От Слънцето идва това същество, това Христово същество. И ние поглеждаме нагоре към Слънцето и си казваме: - Когато гледаме нагоре към Слънцето, в слънчевите лъчи трябва да съзрем скритото за пространството време. Във вътрешността на Слънцето се намира времето. И от това, стаено във вътрешността на Слънцето време, в пространството на Земята е слязъл Христос. И какво имаме в лицето на Христос на Земята? В Христос на Земята имаме това, което, идвайки извън пространството, се свързва със Земята.

Помислете си, когато приемем за истина това, което сега оставихме да пристъпи пред душата ни, как се преобразява нашата представа за Космоса, сравнена с обикновената представа! В Космоса имаме Слънцето, с всичко онова, което заедно със Слънцето от Космоса се представя пред нас първоначално; онова, което е затворено в синевата на небето и в звездния свят. Там някъде имаме и Земята заедно с човечеството. Но когато поглеждаме от Земята към Слънцето, поглеждаме същевременно и в потока на времето.

От това произлиза нещо съвсем значително. И то е, че човекът едва тогава правилно поглежда към Слънцето, когато поглежда към Слънцето само през духовното, когато той забрави пространството и се съобрази само с времето. Слънцето излъчва не само светлината, но и самото пространство. И когато гледаме в Слънцето, излизаме с погледа си извън пространството. Затова Слънцето е тази превъзходна звезда, понеже чрез нея човек прозира извън пространството. И точно от това извън-пространство Христос е дошъл при хората. Когато на Земята чрез Христос, беше основано християнството човекът вече твърде дълго беше останал само в Ex deo nascimur (родени сме от Отец). Той му беше станал сроден. Той беше изгубил времето. Той беше станал едно изцяло пространствено същество.

Със свързаното с днешната цивилизация наше съзнание ние затова толкова трудно разбираме старите предания, защото всъщност човешкото съзнание навсякъде се съобразява с пространството, а не с времето[1], нашето съзнание смята времето само като един придатък на пространството.

Христос дойде и отново донесе времето на хората. И когато човешкото сърце, човешката душа, човешкият дух се свърже с Христос, те отново ще спечелят потока на времето от вечност на вечност. Какво друго може да направим ние хората, освен когато умрем, когато излезем от света на пространството да се вкопчим в това, което тогава отново ни възвръща времето. Тъй като по време на мистерията на Голгота човечеството беше станало само пространствено и беше изгубило времето, Христос отново възвърна времето на хората.

И ако при напускане на пространството хората не искат да умрат също и с душата си, те трябва тогава да умрат в Христос. Ние можем въпреки това да бъдем пространствени хора, и тогава можем да кажем: - Ex deo nascimur. - Тогава можем да погледнем към детето, което навлиза в пространството, идвайки от времето, за да се съедини заедно с хората в Христос.

Но ние не можем да мислим за края на земния живот, за смъртта от времето на мистерията на Голгота до сега, ако не искаме да заплатим загубата на времето със загубата на Христос, ако не искаме да бъдем заточени в пространството и като призрак да искаме да останем в него. Ние трябва да умрем в Христос. Тук трябва да се проникнем с мистерията на Голгота. Тук трябва да прибавим към Ex deo nascimur, In Christo morimur (да умрем в Христос). Тук към Коледната мисъл трябва да прибавим Великденската мисъл.

И така Ex deo nascimur кара да пристъпи пред душата ни Коледната представа, а In Christo morimur извиква пред душата ни представата за Великден.

Ние можем да кажем: - На Земята, човекът има своето физическо, своето етерно, своето астрално тяло. Етерното е също и навън в Космоса; астралното е също навън в Космоса /виж рис.7 стр. 248 червено/; физическото естество се намира само на Земята, навън в Космоса няма физическо естество. - Ние трябва да кажем: - На Земята има физическо, етерно, астрално; в Космоса няма физическо, има етерно и астрално естество.

Но Космосът също е тричленно изграден. Каквото той няма долу, се появява горе. При него етерното е най-долното; на Земята физическото е най-долното. На Земята

Рис.7

астралното е най-висшето; в Космоса най-висшето е онова, което човекът днес има в себе си в рудиментарна форма, онова, от което някога ще бъде създаден неговият Дух-себе. Ние можем да кажем: - В Космоса като трети член е Духът-себе. -

И сега звездите ни изглеждат като изрази на нещо друго. Аз ги сравних с галене. Духът-себе зад тях е галещото същество. Само че галещото същество там не е едно единство, а целият свят на йерархиите. Разгледам ли осанката на един човек, погледна ли очите му, които светят насреща ми, чуя ли гласа му, това е изразът на човека. Погледна ли нагоре в далечния Космос, погледна ли звездите, те са израз на йерархиите, те са жизнените проявления на йерархиите, предизвикващи чувства у човека. Погледна ли в безкрайността на синия световен феномен, виждам как се проявява навън тяхното етерно тяло, което обаче е най-долната част на този свят на йерархиите.

Тогава обаче, когато погледнем нагоре в безкрайността на Космоса, предчувстваме нещо, което се издига над земното, както Земята с нейните физически субстанции и сили се простира надолу под космическото. Земята има нещо подкосмическо във физическото, а Космосът има нещо надземно в Духът-себе.

Физическата наука говори за движение на Слънцето. Това тя може да прави. Защото в пространствената картина, която ни обгражда като Космос, по различни явления може да се види, че Слънцето се намира в движение. Но това е само разпростиращото се отражение на слънчевото движение. А когато говорим за истинското Слънце, е просто безсмислено да кажем, че Слънцето се движи в пространството. Понеже пространството се излъчва от Слънцето! Слънцето излъчва не само светлина, Слънцето създава и пространството. И движението на самото Слънце, само всред пространството е пространствено; извън пространството то е времево. Това, което се вижда от Слънцето и което се приближава към съзвездието Херкулес, това е само отражение на времевото развитие на слънчевата същност.

Да, на своите най-близки ученици Христос каза: - Погледнете към живота на Земята, той е сроден с живота на Космоса. Онова, което вие наблюдавате на Земята и в околния Космос, това е Отец, който живее в този свят. Бог Отец е богът на пространството. Аз обаче идвам, за да ви известя, че съм дошъл от Слънцето, от времето, от времето, което приема човека, когато той умре. Аз донесох себе си от времето. Приемете ли ме, - казваше Христос, - така ще приемете времето и няма да останете в плен на пространството. Но вие трябва да намерите и прехода от едната триединност: физическото, етерното, астралното към другата триединност: етерното, астралното до Духа-себе. Духът-себе също така не може да се намери в земното, както и физически-земното не може да се намери в Космоса. Но аз ви нося вест от него, защото идвам от Слънцето. -

Да, Слънцето има един тристранен аспект. Ако живеем вътре в Слънцето и гледаме от Слънцето към Земята /виж рис. червено/, виждаме физическото, етерното и астралното. Ако гледаме към това, което се намира в самото Слънце, тогава непрекъснато виждаме Духа-себе. Физическото се вижда, когато човек си спомни за Земята или погледне към нея. Отвърне ли погледа си от нея, на другата страна вижда Духа-себе. Човек се люшка напред назад между физическото и Духа-себе. Остава стабилно между тях само етерното и астралното. Погледне ли се обаче навън в Космоса, тогава земното изчезва напълно. Остават етерното, астралното и Духът-себе. Това ще бъде вашият изглед, когато навлезете в слънчевото време между смъртта и едно ново раждане.

Нека си представим, че човек съвсем се затвори в земната същност с душевната си нагласа. Той може да почувства божественото, защото от божественото сме родени. Ex deo nascimur.

Нека сега си представим, че той не се затваря само вътре в пространствения свят, а приеме Христос, който е слязъл от света на времето в света на пространството и е донесъл самото време в пространството на Земята. С това той преодолява в смъртта си смъртта. Ex deo nascimur, In Christo morimur.

Но Христос донася вестта: Тогава, когато пространството бъде преодоляно и човекът опознае Слънцето като творец на пространството, когато той чувства, че се намира в Слънцето чрез Христос, когато се чувства поставен в живото Слънце, тогава физическо-земното изчезва; остава етерното и астралното. Етерното оживява сега не в небесната синева, а като светло червени отблясъци на Космоса. И от тези светлочервени отблясъци не блестят звездите, а звездите ни докосват с техните любовни въздействия. И човекът - когато той наистина се вживее във всичко това, - стоящ на Земята, отхвърлил физическото, може да се почувства в етерното, което го облъчва като лилавочервено; звездите не изглеждат като блестящи точки, а са любовни ласки, като човешко погалване.

Но когато човек изпита божественото в себе си, изпита божествения световен огън като своя същност, припламваща от него, когато се почувства в етерния Космос и изживее духовните прояви, излъчени от астралния свят, това предизвиква тогава вътрешното изживяване на духовното излъчване, към което човекът е призван от Космоса.

След като онези, на които Христос оповести това, достатъчно дълго бяха прониквани от тази мисъл, те почувстваха въздействието на тази мисъл в пламенните езици на Петдесятница. Те почувстваха умирането и отпадането, окапването на физическото на Земята. Тогава те почувстваха обаче, че това не е смъртта, а в замяна на физическото на Земята, разцъфва Духът-себе на Космоса: Per spiritum sanctum reviviscimus (С Духа ще възкръснем).

Така можем да погледнем към тричленността на полугодието: Коледната мисъл-представа - Ex deo nascimur; представата за Великден - In Christo morimur; мисълта за Петдесятница - Per spiritum sanctum reviviscimus.

Остава другата половина на годината. Ако едната половина се разбере по този начин, на човека се разкрива и другата половина от живота му. Разбере ли се онова отношение на физическото спрямо душевното в човека и спрямо свръхфизическото, което отношение съдържа в себе си свободата, която земният човек ще постигне на Земята, тогава във взаимовръзките между Коледния, Великденския празник и Петдесятница се разбира свободният човек на Земята. А разбере ли той въз основа на тези три представи, Коледната мисъл, мисълта за Великден и мисълта за Петдесятница, от тях човек се мотивира да разбере останалата част от годината, разкрива се и останалата част от човешкия живот, за която загатнах с това, че казах: - Погледне ли се към човешката съдба, зад нея се явяват йерархиите, работата, творчеството на йерархиите. Затова е така величествено да се погледне в една човешка съдба, понеже се вижда, как вътре се намират всички йерархии.

Всъщност езикът на звездите, който звучи насреща ни от Коледната мисъл, от Великденската мисъл и от Петдесятница: от Коледната мисъл, доколкото Земята е една звезда във Всемира, от Великденската мисъл, доколкото най-блестящата звезда Слънцето ни изпраща своите милостиви дарове, от мисълта за Петдесятница, доколкото това, което е скрито от другата страна на звездите, просветва в душата и от своя страна се излъчва от душата в пламенни езици.

Когато вие медитирате върху това, което по този начин идва от Отец, носителят на Коледната мисъл, който обаче изпраща Сина, за да се осъществи Великденската мисъл, и тогава от този Син, който от своя страна донася вестта за Духа  в мисълта за Петдесятница, за да се осъществи човешкият живот на Земята в триединство, когато вие медитирате и истински се размислите върху него, тогава ще получите едно основно чувство относно всички гореописани основания, които ви дадох за разбирането на кармата.

Опитайте веднъж да оставите да въздействат върху човешките чувства Коледната мисъл, Великденската мисъл, мисълта за Петдесятница, така изтълкувани, както направихме това днес. Опитайте това, задълбочете тези ваши изживявания. И когато след моето пътуване, което се налага да направя точно на Петдесятница заради Селскостопанския курс, отново се срещнем, донесете това ваше чувство, което трябва да живее като топла, като пламенна мисъл за Петдесятница и тогава ще можем да говорим по-нататък за кармата.

Така вашето разбиране ще бъде обогатено с това, което представлява мисълта за Петдесятница. Както някога преди въвеждането на празника Петдесятница, при първото празнуване на Петдесятница нещо просветна във всеки един от апостолите, така би трябвало мисълта за Петдесятница отново да оживее и за антропософското разбиране.

Би трябвало нещо да засвети от вашите души. Във връзка с по-нататъшното разглеждане на кармата, което ще стане през второто полугодие, като усещане за Петдесятница ви дадох онова, каквото днес можах да кажа относно взаимовръзките между Коледа, Великден и Петдесятница.

[1] .. понеже навсякъде трябва да се съобразява с пространството, а не с времето: Виж статията «Жизненият път на Рудолф Щайнер в неговата реалност и биография» от Хела Визенбергер, в «Приноси към Събраните съчинения» № 49/50, страница 12.