Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
Намерени са резултати от
170
текста в
2
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
удовлет
'.
На страница
1
:
191
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
Той също се чувства не
удовлет
ворен от света на чистите явления и се опитва да му придаде онова повече, което неговият Аз, излизайки извън рамките на този свят, таи.
И в превъзмогването на тази противоположност в крайна сметка се състои целият духовен стремеж на човечеството. Историята на духовния живот е едно непрестанно търсене на единството между нас и света. Религията, изкуството и науката в еднаква степен преследват тази цел. В откровението, предоставено му от Бога, религиозно вярващият търси решение на загадките на света, които неговият недоволен от света на чистите явления Аз му поставя. Човекът на изкуството се старае да вложи в материала идеите на своя Аз, за да помири живеещото вътре в него с външния свят.
Той също се чувства неудовлетворен от света на чистите явления и се опитва да му придаде онова повече, което неговият Аз, излизайки извън рамките на този свят, таи.
Мислителят търси законите на явленията, стреми се мислейки да проникне в онова, което узнава чрез наблюдение. Едва след като сме превърнали съдържанието на света в наше мисловно съдържание, ние преоткриваме взаимовръзката, от която сами сме се откъснали. По- нататък ще видим, че тази цел може да се постигне, само ако задачата на научния изследовател се схваща много по-дълбоко, отколкото това обичайно се прави. Цялостното съотношение, изложено тук от мен, ни се представя в едно световноисторическо явление: в противостоенето на схващането за единния свят, или монизма, и на теорията за двата свята, или дуализма. Дуализмът насочва поглед само върху извършеното от съзнанието на човека разделение между Аз и свят.
към текста >>
Никой от двата възгледа не води до
удовлет
ворение, защото те не оценяват фактите правдиво.
По такъв начин човекът сам се поставя в противоположността: Дух и свят. Той трябва да стори това, след като и собственото му тяло спада към материалния свят. Така „Азът" принадлежи към духовното като една негова част, а възприеманите от сетивата материални неща и процеси - към „светът". В основната загадка на собственото си същество, човекът трябва неминуемо да преоткрие всички загадки, отнасящи се до Духа и материята. Монизмът насочва поглед изцяло върху единството и се старае да отрече или да заличи наличните противоположности.
Никой от двата възгледа не води до удовлетворение, защото те не оценяват фактите правдиво.
Дуализмът разглежда Духа (Аз) и Материята (свят) като две коренно различни същности и затова не може да проумее как двете могат да си въздействат. Откъде Духът ще знае какво става в материята, ако нейната своеобразна природа му е съвсем чужда? Или как той при тези обстоятелства ще й въздейства, та намеренията му да се претворяват в дела? За решаването на тези въпроси са съставяни най-дълбокомислени и най-абсурдни хипотези. До днес обаче и положението с монизма не е много по-добро.
към текста >>
2.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Познавателна
удовлет
вореност настъпва едва когато индивидуалността и за себе си самата е сляла двата елемента на действителността, които в света са неразривно свързани: Азът отново се е домогнал до действителността.
Нещата не настояват за никакво обяснение. Те съществуват и си влияят взаимно по закони, които са установими чрез мисленето. Те съществуват в неразривно единство с тези закони. Пред нещата обаче застава нашата индивидуалност (Азова същност) и от тях най-напред долавя само онова, което означихме като възприятие. Но във вътрешността на тази индивидуалност (Азова същност) се таи силата за откриване и на другата част от действителността.
Познавателна удовлетвореност настъпва едва когато индивидуалността и за себе си самата е сляла двата елемента на действителността, които в света са неразривно свързани: Азът отново се е домогнал до действителността.
Следователно предпоставките за възникването на познанието са обусловени чрез Аза и за Аза. Той сам си задава въпросите на познанието, вземайки ги от напълно ясните и прозрачните елементи на мисленето. Зададем ли си въпрос, на който не можем да отговорим, тогава съдържанието му може да не е ясно и прецизно във всичките си части. Не светът е този, който ни поставя въпросите, а ние самите си ги поставяме. Мислимо е, че аз няма да бъда в състояние да отговоря на един въпрос, прочетен от мен някъде, без да познавам сферата, от която е взето съдържанието му.
към текста >>
3.
10. РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА - ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА
GA_4 Философия на свободата
Защото и двете твърдят, че понятийното проникване на света не може да ги
удовлет
вори.
Неговото собствено желаене му изглежда като частен случай от общия всемирен процес, а последният от своя страна - като всеобща воля. Волята става всемирен принцип, както чувството става принцип на познанието в мистиката на чувството. Този възглед представлява философия на волята (телизъм). Чрез него онова, което може ла се изживее само индивидуално, бива превръщано в конституиращ фактор на света. Нито мистиката на чувството, нито философията на волята може да бъде наречена наука.
Защото и двете твърдят, че понятийното проникване на света не може да ги удовлетвори.
Редом с идейният принцип на битието те постулират и един реален принцип. В това имат известно право. Но доколкото за така наречените реални принципи ние разполагаме само с възприемането като концептуално средство, твърдението на мистиката на чувството и на философията на волята е тъждествено с възгледа, че имаме два източника на познанието: мисленето и възприемането, което в чувството и волята се проявява като индивидуално изживяване. Понеже при тези светогледи еманациите на единия източник - изживяванията - не могат да бъдат приети пряко в еманациите на другия - мисленето, двата начина на познание - възприемане и мислене - остават да съществуват успоредно без по-висше опосредствуване. Наред с достижимия чрез знанието идеен принцип имало и един подлежащ на изживяване, но не и на мисловно обхващане реален принцип на света.
към текста >>
4.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
Основна черта на всяка воля е вечният стремеж, непрестанната жажда за
удовлет
ворение, което така и не може да се постигне никога.
И ще се чувства честит, ако към останалото благо прибавя и своето. Така от оптимистично гледище животът заслужава да бъде живян. Той трябва да ни подтиква към действено участие в него. Шопенхауер гледа на нещата другояче. Той не си представя основата на света като премъдра и предобра същност, а като сляп устрем или сляпа воля.
Основна черта на всяка воля е вечният стремеж, непрестанната жажда за удовлетворение, което така и не може да се постигне никога.
Защото след постигането на една преследвана цел възниква нова нужда и така нататък. Трайността на удовлетворението при всяко положение може да бъде само нищожна. Цялото останало съдържание на живота ни е неудовлетворено напиране, сиреч недоволство, страдания. Притъпи ли се накрая слепият устрем, на нас ни липсва всяко съдържание и съществуването ни се изпълва с безкрайна скука. Ето защо сравнително по-добре е човек да задушава в себе си желанията и нуждите, да умъртвява волята си.
към текста >>
Трайността на
удовлет
ворението при всяко положение може да бъде само нищожна.
Той трябва да ни подтиква към действено участие в него. Шопенхауер гледа на нещата другояче. Той не си представя основата на света като премъдра и предобра същност, а като сляп устрем или сляпа воля. Основна черта на всяка воля е вечният стремеж, непрестанната жажда за удовлетворение, което така и не може да се постигне никога. Защото след постигането на една преследвана цел възниква нова нужда и така нататък.
Трайността на удовлетворението при всяко положение може да бъде само нищожна.
Цялото останало съдържание на живота ни е неудовлетворено напиране, сиреч недоволство, страдания. Притъпи ли се накрая слепият устрем, на нас ни липсва всяко съдържание и съществуването ни се изпълва с безкрайна скука. Ето защо сравнително по-добре е човек да задушава в себе си желанията и нуждите, да умъртвява волята си. Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност. По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката.
към текста >>
Цялото останало съдържание на живота ни е не
удовлет
ворено напиране, сиреч недоволство, страдания.
Шопенхауер гледа на нещата другояче. Той не си представя основата на света като премъдра и предобра същност, а като сляп устрем или сляпа воля. Основна черта на всяка воля е вечният стремеж, непрестанната жажда за удовлетворение, което така и не може да се постигне никога. Защото след постигането на една преследвана цел възниква нова нужда и така нататък. Трайността на удовлетворението при всяко положение може да бъде само нищожна.
Цялото останало съдържание на живота ни е неудовлетворено напиране, сиреч недоволство, страдания.
Притъпи ли се накрая слепият устрем, на нас ни липсва всяко съдържание и съществуването ни се изпълва с безкрайна скука. Ето защо сравнително по-добре е човек да задушава в себе си желанията и нуждите, да умъртвява волята си. Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност. По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита.
към текста >>
Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо
удовлет
ворение се оказва илюзия.
Ето защо сравнително по-добре е човек да задушава в себе си желанията и нуждите, да умъртвява волята си. Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност. По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита. Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието.
Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия.
Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък. При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот.
към текста >>
Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и
удовлет
ворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък.
Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност. По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита. Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието. Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия.
Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък.
При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел.
към текста >>
Човекът трябва да се проникне от убеждението, че преследването на индивидуално
удовлет
ворение (егоизмът) е глупост, и да се ръководи единствено от задачата чрез самоотвержено отдаване на всемирния процес да се посвети на избавлението на Бога.
Светът „в известен смисъл трябва да се разглежда като сърбящ обрив върху Абсолютното", чрез който неговата несъзнателна целебна сила го избавя от една вътрешна болест, „или пък като болезнен пластир за изтегляне на гной, който всеединното Същество само си слага, за да може да насочи една вътрешна болка първо навън, а впоследствие да я премахне". Хората са брънки на света, в който страда Бог. Той ги е създал, за да раздроби безмерната си болка. Болката, която всеки от нас изпитва поотделно, е само капка в безкрайното море на Божиите страдания (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 866 сл.).
Човекът трябва да се проникне от убеждението, че преследването на индивидуално удовлетворение (егоизмът) е глупост, и да се ръководи единствено от задачата чрез самоотвержено отдаване на всемирния процес да се посвети на избавлението на Бога.
В противовес на Шопенхауеровия песимизъм Хартмановият ни насочва към всеотдайна дейност в името на една възвишена задача. Но как стоят нещата с основаването върху опита? Стремежът към удовлетворение е излизане на жизнената дейност извън рамките на жизненото съдържание. Едно същество е гладно, тоест то се стреми към нахранване, когато за по-нататъшното протичане на органичните му функции те изискват подаване на ново жизнено съдържание под формата на храна. Стремежът към почит се състои в това, че човекът смята личните си занимания за пълноценни, едва когато за дейността му постъпва признание отвън.
към текста >>
Стремежът към
удовлет
ворение е излизане на жизнената дейност извън рамките на жизненото съдържание.
Болката, която всеки от нас изпитва поотделно, е само капка в безкрайното море на Божиите страдания (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 866 сл.). Човекът трябва да се проникне от убеждението, че преследването на индивидуално удовлетворение (егоизмът) е глупост, и да се ръководи единствено от задачата чрез самоотвержено отдаване на всемирния процес да се посвети на избавлението на Бога. В противовес на Шопенхауеровия песимизъм Хартмановият ни насочва към всеотдайна дейност в името на една възвишена задача. Но как стоят нещата с основаването върху опита?
Стремежът към удовлетворение е излизане на жизнената дейност извън рамките на жизненото съдържание.
Едно същество е гладно, тоест то се стреми към нахранване, когато за по-нататъшното протичане на органичните му функции те изискват подаване на ново жизнено съдържание под формата на храна. Стремежът към почит се състои в това, че човекът смята личните си занимания за пълноценни, едва когато за дейността му постъпва признание отвън. Стремежът към познание се поражда, когато на света, който човекът може да вижда, да чува и т.н. липсва нещо дотолкова, доколкото той не го е разбрал. В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетвореността - неудоволствие.
към текста >>
В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а не
удовлет
вореността - неудоволствие.
Стремежът към удовлетворение е излизане на жизнената дейност извън рамките на жизненото съдържание. Едно същество е гладно, тоест то се стреми към нахранване, когато за по-нататъшното протичане на органичните му функции те изискват подаване на ново жизнено съдържание под формата на храна. Стремежът към почит се състои в това, че човекът смята личните си занимания за пълноценни, едва когато за дейността му постъпва признание отвън. Стремежът към познание се поражда, когато на света, който човекът може да вижда, да чува и т.н. липсва нещо дотолкова, доколкото той не го е разбрал.
В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетвореността - неудоволствие.
При това е важно да се установи, че удоволствието или неудоволствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж. Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие. Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удоволствието е породило неудоволствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удоволствие. За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено. Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие.
към текста >>
От това не бива да се заключава, че удоволствие е
удовлет
воряването на едно желание, а неудоволствие - неговото не
удовлет
воряване.
А когато тя бъде постигната, тогава удоволствието от изпълнението й се прибавя като нещо ново към удоволствието от стремежа. Ако ли пък някой рече, че към неудоволствието от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело неудоволствието от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното удоволствие от изпълнението, нему трябва да се отговори: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху неудоволствието от неизпълнението. Доказателство за това твърдение е онзи, който предвид на пропадналата надежда възкликва: - Направих всичко, каквото можах! Блаженото чувство, че си искал да постигнеш максималното според силите си, остава незабелязано за ония, които свързват всяко неизпълнено желание с твърдението, че не само не е настъпила радостта от изпълнението, но е била разрушена и насладата от самото желание. Изпълнението на едно желание предизвиква удоволствие, а неизпълнението му - неудоволствие.
От това не бива да се заключава, че удоволствие е удовлетворяването на едно желание, а неудоволствие - неговото неудовлетворяване.
И удоволствието, и неудоволствието могат да се появят в едно същество, без да са последици от едно желание. Заболяването е неудоволствие, което не се предхожда от желание. Ако някой рече да твърди, че заболяването било неудовлетворено желание за здраве, той ще допусне грешката, че за положително желание приема самопонятното и недоведено до съзнанието искане да не се боледува. Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание. И така, ако някой иска да провери дали превесът се намира на страната на удоволствието или на страната на неудоволствието, в сметката ще трябва да включи: удоволствие от желанието, удоволствие от изпълнението на желанието и удоволствие, с което сме се сдобили без стремеж.
към текста >>
Ако някой рече да твърди, че заболяването било не
удовлет
ворено желание за здраве, той ще допусне грешката, че за положително желание приема самопонятното и недоведено до съзнанието искане да не се боледува.
Блаженото чувство, че си искал да постигнеш максималното според силите си, остава незабелязано за ония, които свързват всяко неизпълнено желание с твърдението, че не само не е настъпила радостта от изпълнението, но е била разрушена и насладата от самото желание. Изпълнението на едно желание предизвиква удоволствие, а неизпълнението му - неудоволствие. От това не бива да се заключава, че удоволствие е удовлетворяването на едно желание, а неудоволствие - неговото неудовлетворяване. И удоволствието, и неудоволствието могат да се появят в едно същество, без да са последици от едно желание. Заболяването е неудоволствие, което не се предхожда от желание.
Ако някой рече да твърди, че заболяването било неудовлетворено желание за здраве, той ще допусне грешката, че за положително желание приема самопонятното и недоведено до съзнанието искане да не се боледува.
Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание. И така, ако някой иска да провери дали превесът се намира на страната на удоволствието или на страната на неудоволствието, в сметката ще трябва да включи: удоволствие от желанието, удоволствие от изпълнението на желанието и удоволствие, с което сме се сдобили без стремеж. На другата страна на сметководната книга ще трябва да стои: Неудоволствие от скука, неудоволствие от неизпълнен стремеж и накрая неудоволствие, настъпило без наше желание. Към последния вид спада и неудоволствието, което ни причинява натрапената, неизбрана от самите нас работа. Сега възниква въпросът кое е подходящото средство за съставяне на равносметка от този дебит и кредит?
към текста >>
Но ако в някоя фирма в даден момент действително са налице такива загуби, че никакъв кредит вече не е достатъчен, за да
удовлет
вори заемодавците, то банкрутът настъпва дори тогава, когато търговецът не държи да има яснота за положението си чрез сметководството.
За човека реалното е достижимо не в самото понятие, а в мисловно опосредственото взаимно проникване на понятие и възприятие (чувството също е възприятие), (срв. стр.83 сл.) И търговецът ще се откаже от фирмата си едва тогава, когато изчислената от неговия счетоводител загуба на стоки бъде потвърдена от фактите. Ако това не е така, той накарва счетоводителя да направи повторно сметката. Съвсем по същия начин ще постъпи човекът от ежедневието. Ако философът рече да му докаже, че неудоволствието е далеч по-много от удоволствието, само че не го усеща, той ще му отвърне: заблудил си се, премисли нещата още веднъж.
Но ако в някоя фирма в даден момент действително са налице такива загуби, че никакъв кредит вече не е достатъчен, за да удовлетвори заемодавците, то банкрутът настъпва дори тогава, когато търговецът не държи да има яснота за положението си чрез сметководството.
Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството неудоволствие у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне страданието. Но ето че броят на самоубийците все пак е относително малък в сравнение с количеството на ония, които смело продължават да живеят. Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на неудоволствие. Какво следва от това? Или че не е правилно да се казва, че количеството неудоволствие било по-голямо от количеството удоволствие, или че ние съвсем не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество удоволствие или неудоволствие.
към текста >>
Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до
удовлет
ворение.
По този начин песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкористността. Едно възпитание въз основа на песимизма трябва да изкорени егоизма, като покаже неговата безперспективност. Така според този възглед стремежът към удоволствие бил изконно заложен в човешката природа. Едва след като се прозре невъзможността да бъде осъществен, този стремеж отстъпвал мястото си на по-висши задачи на човечеството. За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата.
Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение.
Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот. Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма. Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел. И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога. Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се спъва.
към текста >>
5.
17. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА
GA_4 Философия на свободата
Щом в края на краищата философите се чувстват
удовлет
ворени да извеждат света от принципи, които вземат от опита и пренасят в някакво хипотетично отвъдно, такова
удовлет
ворение трябва да бъде възможно и тогава, когато същото съдържание се остави тук на земята, където му е мястото, според подлежащото на изживяване мислене.
Те не прозират, че чрез мисленето откриват онова, което им трябва за обясняване на възприятието. Затова пък и досега никое умозрение не е изкарало наяве някое съдържание, което да не е заимствано от дадената ни действителност. Допусканият чрез абстрактно умозаключение Бог е просто човекът, пренесен в някакво отвъдно; Шопенхауеровата воля е абсолютизираната сила на човешката воля, а съставеното от идея и воля несъзнателно Прасъщество на Хартман - съчетание на две абстракции, извлечени от опита. Съвсем същото важи за всички останали отвъдни (метафизични) принципи, които не почиват на изживяно мислене. Човешкият Дух наистина не напуска никога рамките на действителността, в която живеем, а и не му е необходимо, тъй като на този свят се намира всичко, което му е нужно за неговото обяснение.
Щом в края на краищата философите се чувстват удовлетворени да извеждат света от принципи, които вземат от опита и пренасят в някакво хипотетично отвъдно, такова удовлетворение трябва да бъде възможно и тогава, когато същото съдържание се остави тук на земята, където му е мястото, според подлежащото на изживяване мислене.
Всяко излизане извън рамките на света е само привидно, а изнесените извън света принципи не го обясняват по-добре, отколкото намиращите се в него. Пък и разбиращото самото себе си мислене въобще не призовава към такова излизане, защото единствено в света, а не извън него, едно мисловно съдържание трябва да търси някое възприятийно съдържание, ведно с което образува нещо реално. Обектите на въображението също са съдържания, имащи своето оправдание едва след като станат представи, които сочат към някакво възприятийно съдържание. Чрез него те се вграждат в действителността. Едно понятие, което би трябвало да се изпълни със съдържание, намиращо се уж извън дадения ни свят, представлява абстракция, на която не съответства никаква действителност.
към текста >>
6.
19. ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Удовлет
ворява ни единствено знанието, което не се подчинява на никаква външна форма, а произтича от вътрешния живот на личността.
Силите на изтерзания от съмнения са парализирани. В един загадъчен за него свят той не може да намери цел за своето творчество. Ние вече не желаем повече само да вярваме; ние искаме да знаем. Вярата изисква признаването на истини, които ние прозираме напълно. А когато не прозираме нещо напълно, то се противи на индивидуалното, което иска да преживее всичко в съкровените си дълбини.
Удовлетворява ни единствено знанието, което не се подчинява на никаква външна форма, а произтича от вътрешния живот на личността.
Ние не желаем също такова знание, което веднъж завинаги е залегнало в сковани школски правила и се пази в компендиуми, валидно за всички времена. Според нас всекиму се полага правото да изхожда от прекия си опит, от непосредствените си изживявания и оттам да се извиси до опознаването на цялата вселена. Стараем се да се доберем до едно сигурно знание, но всеки по свой начин. На нашите научни доктрини също не бива повече да се придава вид, като че ли тяхното признаване е въпрос на безусловна принуда. Никой от нас не желае да озаглавява свое научно съчинение, както Фихте навремето: „Пределно ясно уведомление на широката общественост относно истинската същност на най-новата философия.
към текста >>
7.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Не само разумът, а цялата човешка личност трябва да бъде
удовлет
ворена.
Трябва да се прозре, че стойността на живота не може да бъде измерена. От един жив не може, защото той представлява само едната страна, не е съдия; от един мъртвец не може, поради други причини... Срещу един философ остава дори едно възражение, една въпросителна относно неговата мъдрост, относно липсата на мъдрост.“20 („Залезът на кумирите“, „Проблемът на Сократ“) Въпросът за стойността на живота съществува само за неправилно образована, болна личност. Който е развит всестранно, живее без да пита колко е стойностен животът му. Тъй като Ницше има описаните възгледи, той отдава малко значение на логическото доказване на дадено твърдение. Интересува го не дали едно твърдение може да се докаже чрез логиката, а дали то е в хармония с неговата същност.
Не само разумът, а цялата човешка личност трябва да бъде удовлетворена.
Най-добрите мисли са тези, които привеждат всички сили на човешката природа в подходящо движение. Само такива мисли интересуват Ницше. Той не е философски ум, а „духовен медосъбирач“21, който търси „пчелните кошери“ на познанието, за да принесе придаващото стойност на живота. 3. В личността на Ницше живеят онези инстинкти, които правят от човека доминиращо същество.
към текста >>
Във всеки идеал Ницше вижда само израз на инстинкт, който търси по определен начин своето
удовлет
ворение така, както естествоизпитателят вижда в целесъобразното устройство на един орган резултата на органични закони на развитието.
Истини сами по себе си са му безразлични; грижа го е за това как хората изграждат истините съобразно инстинктите си и как по този начин преследват житейските си цели. Той иска да търси естествените причини за човешките възгледи. С разбирането на идеалистите, приписващи на истината самостоятелна стойност, искащи да и придадат един „чист, по-висш произход“ от този на инстинктите, Ницшевият стремеж няма нищо общо. Той смята човешките възгледи за резултат на природни сили, както естествоизпитателят обяснява устройството на окото от взаимодействието на природни сили. Обяснение на духовното развитие на човечеството от особени нравствени цели, идеали, от нравствен световен ред той възприема също така малко, както малко съвременният естествоизпитател приема обяснението, че природата е изградила окото по определен начин поради факта, че е имала намерение да създаде зрителен орган за организма.
Във всеки идеал Ницше вижда само израз на инстинкт, който търси по определен начин своето удовлетворение така, както естествоизпитателят вижда в целесъобразното устройство на един орган резултата на органични закони на развитието.
Ако все още има естествоизпитатели и философи, които отричат всяко творение на природата според цели, но се придържат към нравствения идеализъм и виждат в историята осъществяването на божествена воля, на идеален ред на нещата, това представлява инстинктивна половинчатост. На такива личности им липсва верният поглед за правилната преценка на духовни събития, докато те показват такъв при наблюдението на природни събития. Когато човек вярва, че преследва идеал, който не произлиза от действителността, той вярва в това само защото не познава инстинкта, от който произлиза този идеал. Ницше е антиидеалист в смисъла, в който модерният естествоизпитател е противник на приемането на цели, които природата трябва да реализира. Той говори за нравствени цели също толкова малко, колкото естествоизпитателят говори за природни цели.
към текста >>
8.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Когато всички се устремят към една цел, казват те, тогава ще има
удовлет
ворение и щастие на земята.
Заратустра е изживял величието, че за него всяка добродетел се е превърнала в погнуса, поставяна над човека. „Какво е най-великото, което можете да преживеете? Това е мигът на най-голямото презрение. Мигът, в който и щастието ви ще се превърне в погнуса, както и вашият разум, и вашата добродетел.“25 Мъдростта на Заратустра не е в смисъла на „модерните образовани“. Те искат да направят всички хора еднакви.
Когато всички се устремят към една цел, казват те, тогава ще има удовлетворение и щастие на земята.
Човек трябва да контролира, съветват те, личните си желания и да служи само на общочовешкото, на всеобщото щастие. Тогава ще се възцарят на земята мир и покой. Когато всеки има едни и същи потребности, тогава никой не нарушава чуждата хармония. Не индивидуални цели, а веднъж установени шаблони трябва да се следват в живота. Трябва да изчезне отделният живот и всички да станат членове на един всеобщ световен ред.
към текста >>
За да получи
удовлет
ворение, за да се освободи от страданието си, бог е създал света, някога така е мислел Заратустра.
Това значи: най-доброто за добродетелния е, когато той отнякъде получава правилата за дейността си и може да се наслаждава на своя покой. „Неговата мъдрост означава: будувай, за да спиш добре. И наистина, ако животът нямаше смисъл и ако трябваше да избера безсмислието, за мен това щеше да бъде най-достойното избрано безсмислие“, казва Заратустра. И за Заратустра е имало време, когато е вярвал, че един живеещ извън света дух, един бог е създал света. Един недоволен, страдащ бог е имал предвид Заратустра.
За да получи удовлетворение, за да се освободи от страданието си, бог е създал света, някога така е мислел Заратустра.
Но той е осъзнал, че е било заблуда това, което сам си е създал. „Ах, братя мои, този бог, когото аз създадох, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове! “31 Заратустра се е научил да използва сетивата си и да разглежда света. И е станал доволен от света, мислите му вече не витаят в отвъдното. Сляп е бил някога и не е можел да вижда света, защото е търсил своето благо извън света.
към текста >>
С този въпрос и с предположенията, с които ни отговаря, Ницше ни кара да погледнем в дълбочина в неговото не
удовлет
ворено от западната по-нова култура сърце.
Един болен инстинкт може само да каже: моето царство не е от този свят35. Царството на един здрав инстинкт е само този свят. Що за идеали са създали тези презрители на реалността? Нека ги видим, идеалите на аскетите, които казват: отвърнете поглед от настоящето и погледнете към от-въдното! Какво означават аскетичните идеали?
С този въпрос и с предположенията, с които ни отговаря, Ницше ни кара да погледнем в дълбочина в неговото неудовлетворено от западната по-нова култура сърце.
(„Към генеалогията на морала“, Трета част) Когато някой творец, например като Рихард Вагнер, в последния етап на своето творчество се превръща в привърженик на аскетичен идеал, това не е от голямо значение. Творецът поставя живота си над своите творби. Той гледа отгоре надолу към своите реалности. Той твори реалности, които не са неговата реалност.
към текста >>
Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото не
удовлет
ворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността.
И този характер е противоположността на това, което Ницше означава като стойностно и достойно в живота. Стойностният тип човек иска всичко, което той е, само чрез самия себе си. Той иска всичко, което смята и нарича добро, да не принадлежи на никого, освен на самия него. Но този посредствен възглед не е изключение. „Той е един от най-разпространените и най-старите факти, които съществуват.
Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността.
Аскетичният проповедник е утешител и лекар на онези, които страдат в живота. Той ги утешава, като им казва, че този живот, в който страдат, не е истинският живот. Истинският живот за онези, които страдат в настоящия, е много по-лесно достижим, отколкото за здравите, които са зависими от него и са му се отдали. Чрез такива изказвания проповедникът култивира презрението, оклеветяването на реалния живот. Накрая той създава убеждението, което гласи, че за да се достигне истинският живот, трябва да се отрече настоящият живот.
към текста >>
Това търсене не може да се
удовлет
вори с никакво знание.
Този „аз“ е залепен за сънищните образи като определение, като предопределение. Самият той, като определен от сънищни образи, представлява нещо сънищно. Й. Г. Фихте обобщава този възглед в думите: „Каквото възниква чрез знание и от знание, е само знание. Всяко знание обаче е само отражение и в него винаги ще се търси нещо, което да съответства на образа.
Това търсене не може да се удовлетвори с никакво знание.
Необходима е система на познанието, система от прости образи, без реалност, значение и цел“50. За Фихте „всяка реалност“ е чуден „сън без живот, който се сънува, и без дух, който сънува“; сън, „свързан със самия себе си в сън“51. Какво означава тази последователност от мисли? Един слаб интелект, който не иска да се осмели да придаде смисъл на света от самия себе си, търси този смисъл в света на наблюденията. Естествено той не може да го открие, защото простите наблюдения са безсъ-държателни.
към текста >>
Той оставя своя Фауст да открие пълно
удовлет
ворение в съзнанието за извършената работа65.
Само доколкото трудът представлява естествен резултат от човешките наклонности, той е достоен за човека. Който прави от себе си служител на работата, той се принизява. Само човекът, който не може да определи за себе си своята стойност, иска да измери тази стойност в обема на дейността си. Характерно за демократичното градско съсловие на по-новото време е, че то измерва стойността на човека според труда му. Дори Гьоте не е свободен от това убеждение.
Той оставя своя Фауст да открие пълно удовлетворение в съзнанието за извършената работа65.
Също и изкуството, според разбирането на Ницше, има стойност само когато служи на живота на отделния човек. И тук Ницше прокарва възгледа на силната личност и отрича всичко, което слабите инстинкти казват за изкуството. Почти всички немски естети застъпват становището на слабите инстинкти. Изкуството трябва да представя нещо „безкрайно“ в „крайното“, една „идея“ в „действителността“, нещо „вечно“ във „преходното“. Например за Шелинг всяка сетивна красота е отражение на онази безкрайна красота, която ние никога не можем да възприемем чрез сетивата.
към текста >>
9.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Един филистер е противоположност на човека, който намира
удовлет
ворение в свободното изживяване на своите заложби.
Какво е жизнеутвърждаващо в историческото разглеждане? Въпросът е поставен от Ницше в неговата „История“ и с този въпрос той вече стои на мястото, което е описал в гореспоменатите (на стр. 20) изречения от „Отвъд доброто и злото“. 39. В особено голяма степен противодейства на здравото развитие на личността схващането, което се появява в гражданското филистерство.
Един филистер е противоположност на човека, който намира удовлетворение в свободното изживяване на своите заложби.
Филисте-рът признава това изживяване само дотолкова, доколкото то съответства на средностатистическото човешкото дарование. Докато филистерът остава в своите граници, не може нищо да му се възрази. Този, който иска да остане средностатистически човек, има работа единствено със себе си. Ницше открива сред своите съвременници такива, които искат да наложат филистерските си разбирания като норма за всички хора и разглеждат своето филистерство като единственото истинско човешко. Към тях той причислява Давид Фридрих Щраус74, естетика Фридрих Теодор Вишер и други.
към текста >>
Той вижда в човешките действия само последствия от природни причини и в познанието на тези причини открива
удовлет
ворение.
Сега той разглежда целия човешки живот като низ от естествени събития; в човека вижда най-висшия природен продукт. Човек живее „сред хората и със себе си като в природата, без похвали, без упреци и раздразнение, наслаждавайки се на много неща като на пиеса, изпълвала го по-рано с ужас. Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора. За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на свободно и безстрашно носене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1. § 34) Ницше се отказва от вяра и идеали.
Той вижда в човешките действия само последствия от природни причини и в познанието на тези причини открива удовлетворение.
Той открива, че човек получава погрешна представа за нещата, когато ги вижда просто така, както са осветени от светлината на идеалистичното познание. Тогава за такъв човек сенчестата страна на нещата остава скрита. Ницше не иска да се запознае само със слънцето, а също и със сенчестата страна на нещата. От този стремеж възниква книгата „Странникът и неговата сянка“ (1879). В нея той иска да обхване явленията на живота от всички страни.
към текста >>
10.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Той не търси логическо, а само естетическо
удовлет
ворение.
Заради това му дължа огромна благодарност. Но изобщо не ми изглежда важно как човек сега приема, че при даден философ е проучено точно това, което той действително е учел. Такова познание най-малкото не е предназначено за хора, които търсят една философия за своя живот, а не нови знания за своята памет. И накрая за мен остава невероятно, че така нещо действително може да се изследва.“ Ницше изгражда идеите си за „Раждането на трагедията“ върху основата на философска постановка, която не е сигурно дали е разбрана правилно.
Той не търси логическо, а само естетическо удовлетворение.
Друг показателен пример за неговата липса на чувство за истина показва поведението му, докато пише книгата „Рихард Вагнер в Байройт“ през 1876 г. По това време той записва не само всичко, което е хвалебствено за Вагнер, но и някои от идеите, които по-късно в „Случаят Вагнер“ са насочени против Вагнер. В произведението „Рихард Вагнер в Байройт“ записва само това, което може да допринесе за възвели-чаването на Рихард Вагнер и изкуството му; гневните и еретични присъди засега държи на своето писалище. Така не постъпва никой, който има чувство за обективна истина. Ницше не иска да даде вярна характеристика на Вагнер, а иска да възпее майстора с хвалебствен химн.
към текста >>
11.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Или може да потърси
удовлет
ворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието.
Дионисиевите служители не искаха да принадлежат към тази житейска общност, а към една по-висша. Това се изразява за Ницше в тяхната култура. „С песни и танци човек се изразява като член на една по-висша общност. Той се е отучил да върви и да говори и е на път да полети, танцувайки в ефира.“ Човек има два пътя, които го издигат над битието. Той може в блажена омая, като в опиянение да забрави битието и да се почувства, „с песни и танци“ едно с всички души.
Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието.
Ницше характеризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение. По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека. Нищо чудно, че с тези чувства Ницше се чувства сам в тази по-нова култура. Изглежда, че две личности са го откъсвали от тази самота. Шопенхауер с възгледа му за нищожността на битието и Рихард Вагнер го срещат на житейския му път.
към текста >>
Всички отвъдни светове, които отклоняват човека от тази действителност, за него стават противни и далечни светове, измислени от фантазията на слаби хора, които нямат достатъчно сила да открият
удовлет
ворение в непосредственото съществуване.
„Заблуда след заблуда се поставят върху лед, идеалът не се опровергава, той замръзва.“ Така се изказва през 1888 г. за целта на появилата се през 1878 г. книга ,Човешко, твърде човешко“. По-късно Ницше търси убежище в действителността. Потапя се в по-новата естествена наука, за да открие в нея истинска предводителка в реалността.
Всички отвъдни светове, които отклоняват човека от тази действителност, за него стават противни и далечни светове, измислени от фантазията на слаби хора, които нямат достатъчно сила да открият удовлетворение в непосредственото съществуване.
Естествената наука поставя човека на края на едно чисто природно развитие. Всичко, което е под него, е получило по-висш смисъл чрез факта, че е създало човека от себе си. Човекът не трябва да отрича този свой смисъл и да иска да направи от себе си отражение на някакво отвъдно. Трябва да разбере, че той не е смисълът на някаква надземна сила, а е „смисълът на земята“. Каквото иска да постигне повече от това, което е тук, той трябва да го постига без враждебност към съществуващото.
към текста >>
12.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
Също така ние не следваме слепешком своите влечения, инстинкти и страсти; а чрез размишлението стигаме до подходящия момент, за да ги
удовлет
ворим.
Всичките имат същия личен характер, както и усещанията, и зависят, както тях, от тялото. Ако Сетивната Душа, от една страна, влиза във взаимодействие с тялото, също така тя взаимодействува и с мисленето, с Духа. Преди всичко, мисленето и служи. Ние градим своите мисли въз основа на усещанията и така стигаме до обяснение на външния свят. Детето, което се е изгорило, размишлява и стига до мисълта: "огънят пари".
Също така ние не следваме слепешком своите влечения, инстинкти и страсти; а чрез размишлението стигаме до подходящия момент, за да ги удовлетворим.
Това, което наричаме материална култура, се е развило напълно в тази посока. Тя се състои в приноса, който мисленето има спрямо Сетивната Душа. За тази цел се изразходва колосална мисловна сила. Тъкмо тя е построила корабите, железопътните линии, телефона и телеграфа; всичко това служи в по-голяма част за удовлетворяване на желанията на сетивната душа. Както жизнената строителна сила прониква физическото тяло, така и силата на мисълта прониква Сетивната Душа.
към текста >>
Тъкмо тя е построила корабите, железопътните линии, телефона и телеграфа; всичко това служи в по-голяма част за
удовлет
воряване на желанията на сетивната душа.
Детето, което се е изгорило, размишлява и стига до мисълта: "огънят пари". Също така ние не следваме слепешком своите влечения, инстинкти и страсти; а чрез размишлението стигаме до подходящия момент, за да ги удовлетворим. Това, което наричаме материална култура, се е развило напълно в тази посока. Тя се състои в приноса, който мисленето има спрямо Сетивната Душа. За тази цел се изразходва колосална мисловна сила.
Тъкмо тя е построила корабите, железопътните линии, телефона и телеграфа; всичко това служи в по-голяма част за удовлетворяване на желанията на сетивната душа.
Както жизнената строителна сила прониква физическото тяло, така и силата на мисълта прониква Сетивната Душа. Жизнената строителна сила свързва физическото тяло за предшественика с това на потомъка и така го подчинява на една закономерност, която не се подчинява на чисто минералния принцип. Мисловната сила подчинява душата на една закономерност, която не е характерна за Сетивната Душа. Посредством Сетивната Душа, човекът се сродява с животното. Още при животното ние забелязваме усещания, влечения, инстинкти и страсти.
към текста >>
Дори и Лесинг, който смяташе, че цялата чиста истина съществува само за Бога, се
удовлет
ворява от вечния стремеж към истината и не отрича вечната и стойност, а я утвърждава.
Душата, която схваща истината, се свързва с нещо, което носи определена стойност в себе си. Последната не изчезва с усещането на душата, както и не се е родила от него. Чистата истина не възниква и не изчезва: тя притежава една стойност, която не може да бъде унищожена. Това не противоречи на факта, че някои отделни човешки "истини" имат само преходна стойност и в определен момент се появяват като частични или пълни заблуждения. Тогава трябва да се каже, че истината съществува сама по себе си, при все че човешките мисли са само нейните преходни разновидности.
Дори и Лесинг, който смяташе, че цялата чиста истина съществува само за Бога, се удовлетворява от вечния стремеж към истината и не отрича вечната и стойност, а я утвърждава.
Защото само това, което има вечна стойност, може да предизвика вечен стремеж към търсене. Ако истината не би била независима в себе си, тя би получила стойността си от човешкото душевно усещане и тогава тя не би могла да бъде една единствен. А цел за всички хора. Доколкото се стремим към нея ние признаваме нейната независима стойност. Същото е и с истински доброто.
към текста >>
13.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
Какви впечатления би могла да има душата, кои нейни желания ще се
удовлет
воряват, какви радости и скърби ще я сполетят, с какви хора тя ще се срещне, зависи от това, какви са бил и делата и в предишните превъплъщения на Духа.
Напротив, човешкият Дух трябва непрестанно да се превъплътява и законът, който царува над него, го принуждава да донася в своите следващи съществувания плодовете от предишните животи. Душата живее в настоящето. Но този живот в настоящето не е независим от предишния живот. Превъплъщаващият Дух извлича своята съдба от предишния живот. И тази съдба определя неговия нов живот.
Какви впечатления би могла да има душата, кои нейни желания ще се удовлетворяват, какви радости и скърби ще я сполетят, с какви хора тя ще се срещне, зависи от това, какви са бил и делата и в предишните превъплъщения на Духа.
Душата ще трябва отново да намери хората, с които е била свързана в един минал живот, защото отношенията, които са съществували между тях, неизбежно носят определени последствия. Душите на тези хора също се стремят да се преродят в същото време, в което се преражда и тя. Следователно, животът на душата е едно следствие от съдбата, която човешкия Дух изковава сам. Животът на човека между раждането и смъртта зависи от три фактора. Те лежат отвъд границите на живота и смъртта.
към текста >>
14.
2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Един човек е толкова по-съвършен, колкото повече душата му изпитва симпатии към проявленията на Духа; той е толкова несъвършен, колкото повече неговите наклонности се
удовлет
воряват чрез тялото.
те действуват не само всред душевните формации, но се проявяват и спрямо съществата от другите светове, физическия и духовния. Докато душата живее в тялото, тя взема участие във всичко, което се извършва в него. Когато физическите процеси в човешкото тяло протичат правилно, тогава в душата възникват удоволствие и приятност; когато тези процеси са смутени, идват страданието и болката. От друга страна, душата участвува и в проявленията на Духа: една мисъл я изпълва с радост, друга с отвращение; едно правилно съждение получава одобрението на душата, а едно погрешно съждение нейното неодобрение. Наистина, еволюционната степен на един човек зависи от това, дали неговите душевни качества са насочени повече в една или друга посока.
Един човек е толкова по-съвършен, колкото повече душата му изпитва симпатии към проявленията на Духа; той е толкова несъвършен, колкото повече неговите наклонности се удовлетворяват чрез тялото.
Духът е основното ядро на човека, тялото е посредника, чрез Духът наблюдава и познава физическия свят, за да осъществява там своите действия, но душата е посредница между тялото и духа. Тя отхвърля физическото въздействие, което трептенето на въздуха упражнява върху ухото, извличайки удоволствие от съответния тон. Всичко това тя предава на Духа, който по този начин стига до разбирането на физическия свят. Чрез душата, една мисъл, която се поражда в Духа, може да се превърне в желание за своето собствено осъществяване, и едва по този начин с помощта на тялото да прерасне в действие. Но човек може да изпълни своето призвание, само ако позволи на духа да ръководи всичките му действия.
към текста >>
След смъртта, техните души, бидейки лишени от сетивно-физическите процеси, които по необходимост са свързани с
удовлет
ворението на този вид желание, изпадат в едно състояние, което рано или късно стига до своя закономерен край.
Вторият род явления, които душата среща в душевния свят, се характеризират с равновесието, което силите на симпатията и антипатията достигат там. Душата ще бъде повлияна от тези явления известно време след смъртта, според това, до каква степен се намира тя в едно подобно състояние. Това състояние се отличава с онова лекомислие и радост, които някой изпитва от преходните впечатление на сетивата. То е характерно за онези лица, които се оставят под влиянието на всички незначителни събития на деня; но понеже тяхната симпатия не се стреми към определен обект, влиянията, които изпитват, са преходни. Всичко, което надвишава сферата на нищожните "неща", е антипатично за тези лица.
След смъртта, техните души, бидейки лишени от сетивно-физическите процеси, които по необходимост са свързани с удовлетворението на този вид желание, изпадат в едно състояние, което рано или късно стига до своя закономерен край.
Естествено, състоянието на лишение, което цари в душата преди пълното отмиране на този вид желания, е нещо болезнено. Но тъкмо това болезнено и мъчително състояние е истинска школа за разрушаване на илюзиите, от които човек е обгърнат по време на физическия живот. На трето място, в света на душите, наблюдаваме една съвкупност от явления, където господствува симпатията, където преобладава "желанието". Душите изпитват тяхното влияние чрез всичко, което след смъртта създава в тях една атмосфера на "желание". Но и тези желания постепенно отмират поради невъзможността да бъдат задоволени.
към текста >>
Към мъченията, които чувството на внезапната празнота поражда у самоубиеца, се прибавят и тези на не
удовлет
ворените желания и страсти, които са го подтикнали към самоубийство.
Тя тържествува над всичко, което е свързваше с физическия свят и оставя силите на симпатията да се разгърнат напълно свободни. Тя се е освободила, така да се каже от себе си и е готова да се разлее в душевния свят, и да вземе участие в неговия живот. Не трябва да скриваме, че самоубийците са особено подложени на изпитанията, които ги очакват в тази област. Те са напуснали своето физическо тяло по изкуствен и насилствен начин, но всички чувства, които са свързани с него, остават непроменени. Естествената смърт носи след себе си частично угасване на тези чувства.
Към мъченията, които чувството на внезапната празнота поражда у самоубиеца, се прибавят и тези на неудовлетворените желания и страсти, които са го подтикнали към самоубийство.
Петата степен от душевния свят е тази на душевната светлина. Симпатията към другите същества добива тук най-висока стойност. Душите влизат в отношение с тази област дотолкова, доколкото през своя физически живот не са се задоволили да изпълняват само своите низши желания, а са изпитвали истинска радост към заобикалящия ги свят. Увлечението към природата, например, което е пропито с един сетивен характер е подложено тук на пречистване. Не бива да смесваме това увлечение с възвишения живот в природата, който е от духовно естество и навсякъде в предметите и явленията вижда откровенията на Духа.
към текста >>
15.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
Ако предприеме едно или друго действие, което е признал за правилно, макар и да не намира в него лична
удовлет
вореност, той няма право да се откаже от него поради тази причина.
Добре подредено то мислене му осигурява надеждна изходна точка по пътя към скритите истини. Обаче тези указания не трябва да се приемат едностранчиво. Независимо, че математиката създава добра дисциплинираност на мисленото, човек може да постигне чисто, здраво и живо мислене без нейна помощ. Окултният изследовател трябва да прилага към своите действия същите мерки, как както и към своето мислене. Действията му трябва да са в съгласие с вечните закони на красотата и истината, без смущаващото влияние от страна на неговата личност.
Ако предприеме едно или друго действие, което е признал за правилно, макар и да не намира в него лична удовлетвореност, той няма право да се откаже от него поради тази причина.
Обаче той не бива да върши нещо само поради личното си одобрение, особено след като открие, че действията му не са в съгласие с вечните закони на истината и красотата. Всекидневният живот потвърждава, че човешките действия се определят от удоволствието или ползата, които хората се надяват да извлекат от тях. Така те натрапват на света своите лични особености и предпочитания. Те не се борят за истината, която е записана в законите на духовния свят, а за осъществяване на своите собствени цели. Човек действува в съгласие с духовния свят, когато се подчинява единствено на неговите закони.
към текста >>
16.
ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_9 Теософия
Можем да го сравним с тихото
удовлет
ворение на ощастливения Дух, проявяващо се не в бездействието, а напротив в неспирната съзидателна дейност.
30 В последната глава на тази книга "Пътят към познанието" аз засегнах само накратко въпроса за "Духовните възприемателни органи"; повече подробности за тях са дадени в съчиненията ми "Как се постигат познания за висшите светове? " и "Въведение в Тайната наука". КЪМ СТР. 39 Поради обстоятелството, че в духовния свят не съществува онова спокойствие, което е характерно за физическия свят, не би трябвало да вадим заключение, че там цари непрекъснато безпокойство. И наистина, там където са в сила "първообразите", не съществува никакъв "застой", а един вид духовно спокойствие, съчетано с творческа деятелност.
Можем да го сравним с тихото удовлетворение на ощастливения Дух, проявяващо се не в бездействието, а напротив в неспирната съзидателна дейност.
КЪМ СТР. 40 Принуден съм да употребя думата "цели", за да обознача силите, направляващи световното развитие, макар че по този начин давам повод те да бъдат отъждествени с чисто човешки намерения. Тази грешка може да бъде избегната, само ако на думите заети по необходимост от областта на човешките взаимоотношения се придаде един много по-висш смисъл, който премахва от тях ограниченото човешко тълкуване, за да ги обогати с нещо съвършено ново, до което се приближаваме в онези моменти от живота, когато, така да се каже, се издигаме над самите себе си. КЪМ СТР. 45 По-големи подробности за "духовното слово" ще намерите в моята книга "Въведение в Тайната наука".
към текста >>
17.
11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Така той стига до там, че независимо от външните резултати, намира
удовлет
ворение в самите действия.
Резултатът е решаващ само когато мотивът за действие се корени в желанието. Обаче всички действия, извършени под влияния на желанията нямат стойност за висшите светове. Тук единствено решаваща е любовта към действието. В тази любов трябва да бъде изживяно всичко, което тласка окултния ученик към едно или друго действие. И тогава нищо не може да го спре, когато той реши да превръща своите решения в действия, колкото и чести да са външните неуспехи.
Така той стига до там, че независимо от външните резултати, намира удовлетворение в самите действия.
Той ще се научи да принася в жертва на света своите действия и цялата своя същност; независимо от това как светът гледа на тези жертви. За тази жертвена служба трябва да е готов всеки, който поема пътя на окултното обучение. Шестото Условие изисква от ученика да развие чувството на благодарност спрямо всичко, което му се случва във физическия свят. Той трябва да гледа своя личен живот като дар от целия Космос. Колко много неща са необходими, за да може всеки от нас да получи и поддържа своя живот!
към текста >>
18.
ЗА ЖИВОТА НА ЧОВЕКА СЛЕД СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
След известно време тези състояния довеждат „Аза" до такава духовна нагласа, че в своите вътрешни духовни изживявания той не намира вече никакво
удовлет
ворение.
Но понеже човешките опитности са различни в зависимост от това, дали човек се въплъщава като жена или мъж, то през посочения период по правило стават две прераждания, едното като мъж и другото като жена. Но тези неща зависят и от това, какви сили човек взема със себе си, какви сили пренася той от земния живот в живота след смъртта. Ето защо на изнесените тук данни трябва да се гледа по такъв начин, че макар и по принцип да са напълно верни, в отделните случаи те, естествено, ще показват всевъзможни отклонения. Времето, през което човешкият Аз пребивава в духовния свят между смъртта и новото раждане, зависи от споменатите космически условия само донякъде. От друга страна то зависи и от степените на развитие, през които човек минава между смъртта и новото раждане.
След известно време тези състояния довеждат „Аза" до такава духовна нагласа, че в своите вътрешни духовни изживявания той не намира вече никакво удовлетворение.
Възниква копнежът за една промяна в съзнанието, чрез която Азът отново ще има своето отражение във физическите изживявания. Встъпването на човека в новия земен живот се определя от взаимодействието между тази жажда за въплъщение и космически подготвената възможност за намирането на подходящо физическо тяло. Понеже тук действуват два фактора, в единия случай въплъщаването може да стане преди „жаждата" да е стигнала своята връх на точка, при което се постига едно приблизително подходящо тяло; в другия случай „жаждата" е надхвърлила връхната си точка, тъй като в съответния момент няма никаква възможност за въплъщаване. Общият жизнен тонус на човека, наред с особеностите на неговото физическо тяло, зависи и от тези неща.
към текста >>
19.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Тъй търся
удовлет
ворение, което
Какво тъй силно в любовта ме тласка? Аз виждам как живеещото в моята душа в душата на приятеля ми действа, а също в творческите му дела.
Тъй търся удовлетворение, което
от себе си изпитвам, и в заблуждение, че съм безкористна, живея. Ала за мен остава скрито, че само себе си в приятеля си отразявам. На егоизма драконът бе този,
към текста >>
20.
Четиринадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
могло би да се
удовлет
вори,
които убеждение създават. Ала това, което казва Щрадер, въздейства също при самия говор. Той преживяването си в духа, което в нашите човешки чувства
могло би да се удовлетвори,
тъй малко го цени, че като мист на подтика си на изследовател предава ръководството неспирно. Така чрез мистиката не обърква и смисъла в науката, която
към текста >>
21.
ЧЕТВЪРТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Но човек открива още, че с подобна мисъл ще се окаже твърде уязвим и слаб, когато поривът да се
удовлет
ворят омразата и завистта избухне в душата като една природна сила.
Но наред с това става ясно колко малко е склонен днешният човек да се откаже от себелюбието. Дори когато става дума за душевни качества, свързани с обикновения живот и с отношенията към другите, трудността, която възниква, е достатъчно голяма. Истинското себепознание например сочи: възможно е да проявиш благосклонност към някого, и въпреки това в душата си да храниш скрита завист или омраза. Човек разбира, че тези непроявени досега чувства един ден сигурно ще поискат да се проявят. И човек забелязва, че би било съвсем повърхностно да си каже: Добре, сега ти вече разбра как стоят нещата с теб, следователно можеш да изкорениш и завистта, и омразата.
Но човек открива още, че с подобна мисъл ще се окаже твърде уязвим и слаб, когато поривът да се удовлетворят омразата и завистта избухне в душата като една природна сила.
Такива нюанси в себепознанието възникват според едни или други качества на душата. Те се проявяват с настъпването на онези изживявания, които протичат вън от сетивното тяло, защото себепознанието е вече истинно и не може да бъде помрачено от желанието да гледа на себе си, опирайки се на едни или други предпочитания. Тези особени степени на себепознание са болезнени и подтискащи за душата. Но онзи, който се стреми към несетивни изживявания, тоест към изживявания вън от тялото, не може да ги избегне. Защото те възникват по необходимост, поради особеното отношение, което човек сега изгражда спрямо своята душа.
към текста >>
22.
02. ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Всички бяха обзети от някакво
удовлет
ворение и спокойствие, с изключение на Старицата, която независимо от уверенията на нейния мъж, че ръката и няма да се смалява, докато я осветява неговата лампа, непрекъснато
Междувременно Слънцето беше залязло и когато мракът се сгъсти, не само Змията и лампата на Стареца започнаха да светят, но и воалът на Лилия заблещука с мека светлина, която освети като нежна утринна зора нейното побледняло лице и бялата и одежда, придавайки й безкрайно очарование. Всички се спогледаха спокойно; тревогата и скръбта бяха смекчени от една нарастваща надежда. Ето защо и появата на старата жена в компанията на двата весели пламъка, беше за всички една много приятна изненада; те бяха разпилели доста своето злато и сега се появиха доста изтънели, но пък толкова по-вежливо се отнесоха към принцесата и нейните компаньонки. С най-голяма увереност и доста подчертано те изрекоха почти обикновени неща, но особена чувствителност те проявиха към очарованието, което светещият воал разпръскваше като сияние над Лилия и нейните придружителки. Те сведоха поглед в тихо смирение, а възхвалата за тяхната красота ги правеше още по-прекрасни.
Всички бяха обзети от някакво удовлетворение и спокойствие, с изключение на Старицата, която независимо от уверенията на нейния мъж, че ръката и няма да се смалява, докато я осветява неговата лампа, непрекъснато
повтаряше, че ако така продължи, още преди полунощ тя ще загуби тази скъпа част от своето тяло. В това време Старецът с лампата слушаше разговора на Блуждаещите Светлини с голямо внимание и беше доволен, че така Лилия малко се поразсея и ободри. И ето че неусетно настана полунощ. Старецът погледна към звездите и започна да говори: „За щастие, в този момент всички ние сме заедно; нека всеки да изпълни своето задължение, всеки своето дело, и едно общо щастие ще претопи в себе си отделните страдания, също както общото нещастие разяжда радостта на отделния човек." След тези негови думи настана странен шум, защото всички присъстващи говореха за себе си и изразяваха високо онова, което би трябвало да направят; само трите девойки останаха безмълвни: едната заспа до арфата, другата до слънчобрана, а третата до стола и никой не можеше да ги упрекне понеже беше станало много късно.
към текста >>
23.
06. II. Относно произтичащите от живота опити за разрешение на социалните въпроси
GA_23 Същност на социалния въпрос
Работникът, ангажиран в ръчния труд, ще съумее да постигне
удовлет
воряващо го усещане за мястото на неговата работа в социалния организъм тъкмо чрез влиянията на такъв духовен живот.
Както политическата държава, така и стопанският живот занапред ще получават необходимите им духовни влияния не по друг начин, а от самоуправляващия се духовен организъм. Дори и практическото обучение в областта на стопанския живот ще може да разгърне своята пълна сила едва при свободното си взаимодействие с духовния организъм. Подготвените специалисти ще могат да обогатяват своите икономически познания опирайки се на освободените духовни стойности. Хора, които са добили съответните опитности в стопанския живот, ще намерят и прехода към духовния организъм, за да действуват в него продуктивно спрямо онова, което трябва да бъде оплодено от един нов вид познание. В сферата на политическата държава необходимите и здрави възгледи ще се изграждат чрез свободните импулси, идващи от самостоятелния духовен живот.
Работникът, ангажиран в ръчния труд, ще съумее да постигне удовлетворяващо го усещане за мястото на неговата работа в социалния организъм тъкмо чрез влиянията на такъв духовен живот.
Той ще стигне до убеждението, че без целесъобразно ръководство на ръчния труд, социалният организъм не може да го включи и носи в себе си. Той ще се пробуди за чувството за съпринадлежността между своя труд и организиращите сили, които идват от развитието на индивидуалните човешки способности. В областта на политическата държава той ще изработи онези правни норми, които ще му гарантират съответния дял от прихода, реализиран чрез изработените от него стоки; а спрямо полагащите му се духовни блага, той по свободен начин ще си позволи онова участие, което способства тяхното възникване. В областта на духовния живот ще се затвърди възможността творците да живеят от приходите, свързани с техните художествени постижения. Това, което човешкият индивид бърши в областта на духовния живот, ще остава в един най-строг смисъл негова лична работа; а това, което човек успее да постигне за социалния организъм ще бъде възнаградено под формата на свободно заплащане от онези, за които духовните стойности са вече една необходимост.
към текста >>
24.
Статия 06: Уменията за работа, волята за работа и Троичния социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
За такива хора следното се превръща в спешен въпрос: Кое ще ни накара да използваме уменията си с достатъчна енергия в полза на икономическото производство, когато себичността (намираща
удовлет
ворение в печалбата) вече не може да се проявява?
Уменията за работа, волята за работа и Троичният социален ред Статия 6. Превод: Иван Стаменов Социалистите имат склонност да разглеждат мотивацията за печалба, която и досега действа като основен подтик за работа, като нещо, което трябва да бъде елиминирано, ако искаме да създадем по-добри условия в обществото.
За такива хора следното се превръща в спешен въпрос: Кое ще ни накара да използваме уменията си с достатъчна енергия в полза на икономическото производство, когато себичността (намираща удовлетворение в печалбата) вече не може да се проявява?
На този въпрос не се обръща дължимото внимание дори от онези, които възнамеряват да строят социализъм. Искането в бъдеще хората да не работят за себе си, а за общността, ще си остане напълно изпразнено от съдържание, докато нямаме конкретна идея как да се поощри човешката душа — да работи със същата воля за „за общността“, каквато проявява и за себе си. Без съмнение мнозина се задоволяват със схващането, че дадено централно управляващо тяло ще постави всеки от нас на работното му място, както и че тази трудова организация ще позволи на централното управление да извършва честно разпределение на произведените блага. Всяко такова схващане обаче се основава на заблуда — обръща се внимание на това, че хората имат нужда от потребителски стоки и че тези нужди трябва да се задоволяват, но не се взима предвид, че само по себе си осъзнаването на тези нужди няма да породи всеотдайна работа в производството, ако се очаква това производство да не е за лична изгода, а за обществото. Само по себе си съзнанието на някого, че работи за общността, няма да му даде осезаемо удовлетворение; съответно не може да го поощри да работи.
към текста >>
Само по себе си съзнанието на някого, че работи за общността, няма да му даде осезаемо
удовлет
ворение; съответно не може да го поощри да работи.
За такива хора следното се превръща в спешен въпрос: Кое ще ни накара да използваме уменията си с достатъчна енергия в полза на икономическото производство, когато себичността (намираща удовлетворение в печалбата) вече не може да се проявява? На този въпрос не се обръща дължимото внимание дори от онези, които възнамеряват да строят социализъм. Искането в бъдеще хората да не работят за себе си, а за общността, ще си остане напълно изпразнено от съдържание, докато нямаме конкретна идея как да се поощри човешката душа — да работи със същата воля за „за общността“, каквато проявява и за себе си. Без съмнение мнозина се задоволяват със схващането, че дадено централно управляващо тяло ще постави всеки от нас на работното му място, както и че тази трудова организация ще позволи на централното управление да извършва честно разпределение на произведените блага. Всяко такова схващане обаче се основава на заблуда — обръща се внимание на това, че хората имат нужда от потребителски стоки и че тези нужди трябва да се задоволяват, но не се взима предвид, че само по себе си осъзнаването на тези нужди няма да породи всеотдайна работа в производството, ако се очаква това производство да не е за лична изгода, а за обществото.
Само по себе си съзнанието на някого, че работи за общността, няма да му даде осезаемо удовлетворение; съответно не може да го поощри да работи.
Би трябвало да е очевидно, че се налага създаване на нов стимул за работа в същия момент, в който се появи мисълта за елиминиране на стария стимул за егоистичната печалба. Стопанско управление, което не включва мотива за печалбата сред работните сили в икономиката, не може само по себе си да въздейства по какъвто и да било начин на човешката воля за работа. И точно понеже не може да го направи, се сблъсква със социалните искания, които голяма част от човечеството започва да повдига в наши дни. Тази част от човечеството вече не иска да бъде карано да работи заради икономическата принуда. То иска да работи заради мотиви, имащи отношение към човешкото достойнство.
към текста >>
25.
Статия 11: Култивирането на Духа и икономическия живот
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Няма форма, която човек би могъл да даде на светските институции, за да могат, на свой ред, тези институции да ни осигурят социално-
удовлет
ворителен живот.
Превод: Иван Стаменов Много съвременни хора говорят за „социализация“, като имат предвид редица външни институции, държавни или обществени, чрез които се очаква да се задоволят различни потребности на днешното човечество. Ако ги питате, правилните институции още не били създадени, затова в обществото имало недоволство и объркване. Щом веднъж заработели правилните институции, щял да последва обществен живот в порядък, а хората щели да се сработват помежду си. Това, че толкова много хора поддържат тази вяра в различна степен на съзнателност, е причината за развитието на също толкова много зловредни схващания за „социалния въпрос“.
Няма форма, която човек би могъл да даде на светските институции, за да могат, на свой ред, тези институции да ни осигурят социално-удовлетворителен живот.
Такива институции ще са добри в техническо отношение, ако направят така, че стоките да се произвеждат и доставят по най-ефективния възможен начин. Но те ще са полезни в социален смисъл, само ако социално-отговорни хора разпределят благата в полза на обществото. Независимо какви са институциите, винаги се намират какви ли не начини определени лица или групи да работят против обществените интереси. Трябва да се освободим от заблуждението, че какъвто и да било задоволителен социален живот може да се постигне без социално-мислещи и отговорни хора. Такива илюзии са същинска напаст за практичните социални идеи.
към текста >>
26.
Статия 13: Социалният дух и социалистическите суеверия
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
В социален ред, основан на разделението на работната сила, работата на даден човек може и да не му носи лично
удовлет
ворение заради самия него, но все пак може да му носи
удовлет
ворение, ако той има интерес към онези, заради които работи.
Тези, които искат да въведат един такъв огромен конгломерат, не вземат предвид факта, че хората се зареждат с известно количество ентусиазъм, за да осъществят тази цел, но ентусиазмът обикновено приключва в мига, когато целта е постигната. След това хората ще се окажат между зъбните колелета на една бездушна социална машина и неизбежно ще бъдат пресушени от всичко, наподобяващо воля за живот. А това, че една такава цел подбужда ентусиазъм сред широките маси на населението е просто следствие от повяхващия интерес към плодовете на труда им, който не е бил заменен с поощряването на какъвто и да било друг интерес. Подбуждането на такъв интерес би трябвало да е специфичната работа на онези, които днес заемат място в духовно-културната сфера и са съхранили възможността си да мислят отвъд чисто икономическите интереси към нещата, съставляващи социалното добруване. Тези хора трябва да свикнат да виждат, че съществуват две сфери на интерес, които трябва да заемат мястото на стария интерес към работата.
В социален ред, основан на разделението на работната сила, работата на даден човек може и да не му носи лично удовлетворение заради самия него, но все пак може да му носи удовлетворение, ако той има интерес към онези, заради които работи.
Такъв интерес обаче трябва да се развива в живо общество. Правно-юридическа система, в която всеки индивид е равен измежду равни, поощрява интереса на човек към събратята му. Човек работи в такава система заради другите, защото в основата на взаимоотношенията му с другите човеци намираме жива основа. От икономическата сфера човек научава само това, което другите искат от него. В рамките на живия правен и политически живот стойността на другите хора за даден човек се осъзнава от дълбините на човешката му природа, затова не се изчерпва само с необходимостта на човека да работи с други хора, просто защото това е необходимо, за да се произвеждат стоки, отговарящи на разни потребности.
към текста >>
Работа, която не носи вътрешно
удовлет
ворение, ще придобие стойност, ако се извършва от човек, за когото, ако го погледнем от по-възвишена духовна гледна точка, може да се каже, че се стреми към цели, за които икономическата дейност е само средството.
Това е една сфера на интерес, която възниква от правна система, която е независима от икономическия живот. Към нея трябва да се прибави втора. Човешко съществуване, което трябва да извлича съдържанието на културния си живот от икономическата система, ще бъде незадоволително, когато няма достатъчно интерес към продуктите от работата — дори тогава, когато интересът на хората един към друг адекватно се подхранва от правната сфера. В края на краищата на хората трябва да им просветне, че те търгуват един с друг само заради едната търговия. А търговията придобива смисъл само когато служи на нещо в човешкия живот, което излиза извън икономиката, нещо доста независимо от всичко комерсиално.
Работа, която не носи вътрешно удовлетворение, ще придобие стойност, ако се извършва от човек, за когото, ако го погледнем от по-възвишена духовна гледна точка, може да се каже, че се стреми към цели, за които икономическата дейност е само средството.
Този възглед за живота от духовна гледна точка може да се придобие само в свободен духовно-културен клон на социалния организъм. А духовно-културен живот, който е „суперструктура“ или придатък на икономиката, се проявява само като средство за икономически цели. Сложната съвременна индустрия с нейната механизация на човешкия труд създава изискване за уравновесяване чрез свободен, самоподхранващ се духовно-културен живот. По-ранните епохи на човешката история можеха да си позволят смесването на икономически интереси и културни импулси, защото тогава индустрията все още не беше станала плячка на механизацията. Ако не искаме човешката природа също да загине от тази механизация, при която човешки същества стават част от тази механизирана работна система, техните души трябва винаги да са в състояние да се издигат свободно към общение с по-висшите светове, до които те се чувстват приближени от свободния духовно-културен живот.
към текста >>
27.
Статия 14: Педагогическата основа за Валдорфското училище
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Разбира се, децата трябва да са достатъчно напреднали в различните училищни класове, за да
удовлет
ворят наложените от текущите възгледи стандарти.
Обосноваността на тази идея е неоспорима; но е невъзможно да се развива волята и това чувство на здравословност, на която почива, докато не развием вникването в нещата, което събужда енергийните импулси на волята и чувствата. Честа съвременна грешка в това отношение е не, че хората пренасищат младите умове с прекалено много концепции, а че видовете концепции, които се култивират, са изпразнени от всякаква животворна сила. Всеки, който вярва, че може да култивира волята, без да култивира концепции, които ѝ дават живот, страда от заблуда. Работа на съвременните учители е да разберат това ясно; но това ясно разбиране може единствено да изхожда от живо разбиране за цялото човешко същество. Според настоящия план Валдорфското училище ще е основно училище, в което образователните цели и учебен план се базират на живото вникване на всеки отделен учител в цялостната природа на човешкото същество – доколкото това е възможно в сегашните условия.
Разбира се, децата трябва да са достатъчно напреднали в различните училищни класове, за да удовлетворят наложените от текущите възгледи стандарти.
В тази рамка обаче педагогическите идеали и учебен план ще добият форма, която възниква от знанието за човешкото същество и реалния живот. Децата са поверени на основното училище в период от живота им, когато душата преминава през много важни трансформации. От раждането до приблизително 6-тата или 7-мата година, човешкото същество по естествен начин се оставя на всичко непосредствено обграждащо го в средата му, и така, чрез имитативния инстинкт, дава форма на своите собствени зараждащи се сили. От този период нататък детската душа свободно приема в съзнанието си това, което образователят и учителят дават, което влияе на детето в резултат на естествения авторитет на учителя. Този авторитет не се подлага на съмнение заради смътното чувство на детето, че в учителя съществува нещо, което съществува също така и в него.
към текста >>
28.
Статия 15: Главната заблуда в социалната мисъл
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Това е изискване на човешкото развитие, а съдбата на социалното движение зависи дали това изискване ще се
удовлет
вори.
Те са уверени, че целокупният живот се обуславя от икономиката, защото са наследили този начин на мислене от онези, от които, повече или по-малко съзнателно, мислят по същия икономически начин. Затова тези социалистически мислители искат да променят икономическата система според това, което според тях е довело до необходимостта от спешна промяна. За тях е невъзможно да забележат, че биха усилили влиянието на това, което всъщност не искат, ако действията им се ръководят от идеи, които са довели точно до проблема, който искат да разрешат. Причината за това е, че хората се придържат много по-упорито към идеите и мисловните си навици, отколкото към външните институции. Днес обаче е достигната една точка в човешката еволюция, когато самото естество на тази еволюция настоява за прогрес не само в нашите институции, но също и в мислите ни и в мисловните ни навици.
Това е изискване на човешкото развитие, а съдбата на социалното движение зависи дали това изискване ще се удовлетвори.
Колкото и да е все още странно за много хора, все пак е вярно, че съвременният живот е придобил форма, която не може да се овладява от стари идеи. Мнозина основателно казват, че към социалния проблем трябва да се подходи по начин, различен от този, да речем, на Сен Симон[1] или Оуен[2] или Фурие[3], че духовни импулси, каквито са техните, не могат да доведат до промяна в икономическия живот. Така те стигат до извода, че духовните импулси са съвършено неспособни да упражнят преобразуващ ефект върху социалния живот. В действителност тези мислители са извличали интелектуалните си концепции от една форма на духовния живот, която по своята природа вече не е била адекватна на икономическия живот в наше време. Вместо тогава да стигнат до ясното заключение, че „в такъв случай се нуждаем от нова форма на духовен и правов живот“, хората оформят мнението, че желаните социални условия ще възникнат от само себе си от икономическата сфера.
към текста >>
29.
Моят жизнен път или пътят, истината и животът на Рудолф Щайнер – предговор към българското издание от д-р Трайчо Франгов
GA_28 Моят жизнен път
Загадката на пространството го мъчи известно време, а разрешаването ѝ му носи огромно
удовлет
ворение.
Но тези опитности не споделя с никого. Тогава среща във влака билкаря. От други лекции на Щайнер ще разберем кой стои зад тази личност. Двамата се сприятеляват и споделят духовните си тайни. Р. Щайнер решава да изгради в себе си своя „теория на познанието“, което налага обстойно изучаване на Хегел.
Загадката на пространството го мъчи известно време, а разрешаването ѝ му носи огромно удовлетворение.
Трябва да се пребори и със загадката на времето. Всеки духовен път и стремеж към познание минават през тези лични опитности. Дарвинизмът е пропил всички органични науки, но за Щайнер той е „научна невъзможност“. Вътрешната същност на човека е от духовно естество и той е член на духовния свят. Срещата с естетиката на Шилер внася нов импулс в изживяването на различните състояния на съзнанието.
към текста >>
30.
I. Преживявания през детството
GA_28 Моят жизнен път
Това, което ми казваха хората от обкръжението ми, както и за други подобни неща, не ме
удовлет
воряваше.
Персоналът на влака изобщо не беше забелязал това. Влакът навлезе горящ в нашата гара. Всичко, което се разигра, остави много дълбоко впечатление у мен. В един от вагоните се беше подпалило леснозапалимо вещество. Дълго време ме занимаваше въпросът как може да се случи подобно нещо.
Това, което ми казваха хората от обкръжението ми, както и за други подобни неща, не ме удовлетворяваше.
Бях изпълнен с въпроси и трябваше да ги нося у себе си без отговор. Така станах на осем години. През осмата ми година семейството ни се премести в Нойдьорфл, малко унгарско селце. То се намира непосредствено до границата с Долна Австрия. Тази граница образува река Лайта. Ж.п.
към текста >>
Често можех да изпитам вътрешно
удовлет
ворение от това, час и половина да събирам вкусна добавка към семейната вечеря, която иначе за всеки от нас се състоеше от филия хляб с масло или комат хляб със сирене.
От хълмовете особено много обичах един, който можеше да бъде изкачен за три-четвърти час. На върха му се издигаше един параклис, в който имаше портрет на Св. Розалия. Този параклис представляваше крайната точка на една разходка, която отначало правех с родителите, брат ми и сестра ми, а по-късно с удоволствие и сам. Тези разходки ми доставяха особена радост и с това, че през съответните сезони от тях човек можеше да се върне богато надарен с природни дарове. Защото в горите се намираха къпини, малини и ягоди.
Често можех да изпитам вътрешно удовлетворение от това, час и половина да събирам вкусна добавка към семейната вечеря, която иначе за всеки от нас се състоеше от филия хляб с масло или комат хляб със сирене.
И други радости предлагаше скитането из тези гори, които бяха общинска собственост. Хората от селото си носеха оттам запасите от дърва. По-бедните ги събираха лично, а позаможните си ги доставяха чрез работници. Можах да опозная всички тях, най-често хора с широки сърца. Защото те винаги имаха време да си побъбрят, щом „Щайнер-Рудолф“ се приближеше към тях.
към текста >>
Възможността в обучението си да изживявам душевно изцяло вътрешно възприемани форми, без впечатления от външните сетива, ми доставяше най-висше
удовлет
ворение.
С учителя бяхме в толкова добри отношения, че той веднага ми зае книгата за известно време. С ентусиазъм се задълбочих в нея. Седмици наред душата ми беше изцяло погълната от равенства, подобия на триъгълници, четириъгълници и многоъгълници. Блъсках си главата над въпроса къде всъщност се пресичат паралелите. Теоремата на Питагор ме омагьосваше.
Възможността в обучението си да изживявам душевно изцяло вътрешно възприемани форми, без впечатления от външните сетива, ми доставяше най-висше удовлетворение.
В това намерих утешение от настроението, в което бях изпаднал поради останалите без отговор въпроси. Да мога да разбера нещо чисто в духа, ми носеше вътрешно щастие. Знам, че за първи път срещнах щастието благодарение на геометрията. В отношението си към геометрията трябва да видя първото покълване на един възглед, който постепенно се разви у мен. Той вече живееше повече или по-малко несъзнателно у мен по време на детството ми и около двадесетата ми година получи определена, напълно съзнателна форма.
към текста >>
31.
III. Студентски години
GA_28 Моят жизнен път
Но това не го
удовлет
воряваше.
Той беше вътрешно религиозна личност. Нямаше училищно образование. Беше прочел много мистически книги, наистина, но това, което говореше, беше съвсем неповлияно от тях. То беше резултат от един душевен живот, носещ в себе си елементарна творческа мъдрост. Човек можеше веднага да усети, че той чете книгите само защото иска да намери и у други това, което сам знае.
Но това не го удовлетворяваше.
Изразяваше се така, сякаш той като личност е само говорният орган за едно духовно съдържание, което иска да извади наяве от скритите светове. Когато бях с него, можех да направя дълбоки прозрения в тайните на природата. На гърба си той носеше своя вързоп с целебни билки, а в сърцето си – резултатите, които беше събрал от духовността на природата. Виждах някои хора, които понякога се присъединяваха към нашия разговор, да се смеят, когато с този „посветен“ вървяхме по улиците на Виена. В това нямаше нищо чудно.
към текста >>
В този случай за мен това беше нещо като потвърждение на стремежа ми към понятие за време, което да ме
удовлет
ворява.
Всички мисловни опити водеха дотам да призная, че трябва особено много да се пазя от това да прехвърлям нагледната представа за пространството в разбирането си за времето. Всички разочарования, които може да донесе стремежът към познание, се появяваха при загадката за времето. Идеите, които бях запазил от Цимерман за естетиката, ме подтикнаха да прочета трудовете на прочутия по това време естет Фридрих Теодор Фишер. На едно място в произведенията му открих забележката, че по-новото естественонаучно мислене прави необходима една реформа на понятието за време. Винаги изпитвах радостна възбуда, когато откривах и у други потребността от знание, възникнала у мен.
В този случай за мен това беше нещо като потвърждение на стремежа ми към понятие за време, което да ме удовлетворява.
Лекциите, които бях записал във Висшето техническо училище, винаги трябваше да приключват със съответните изпити. Тъй като ми беше отпусната стипендия, която можеше да бъде продължена само ако всяка година показвах определен успех в следването си. Но на потребността ми от разбиране, особено в областта на естествените науки, тези задължителни дисциплини бяха от малка помощ. По това време обаче във виенските висши училища съществуваше възможността да се ходи на лекции като посетител, както и да се участва в упражненията към тях. Всички бяха отзивчиви към мен, когато исках да обогатя по този начин научния си живот чак до изучаването на медицина.
към текста >>
32.
IV. Младежки приятелства
GA_28 Моят жизнен път
Това, че не можеше да изпита истинско
удовлет
ворение от собственото си поетическо изкуство, действаше разяждащо на душата му.
Поради едно вътрешно раздвоение той не беше готов да се справя с живота. Нито една професия не го привличаше дотолкова, че да подходи с радост към нея. Интересът към поезията го поглъщаше изцяло и той не намираше друга истинска връзка с битието освен тази. Накрая стана необходимо да започне работа, която му беше безразлична. С него също останахме във връзка чрез кореспонденция.
Това, че не можеше да изпита истинско удовлетворение от собственото си поетическо изкуство, действаше разяждащо на душата му.
За него животът не беше изпълнен с нищо стойностно. За голямо мое съжаление трябваше да науча нещо, което малко по малко започна да се усеща в писмата му, а също и в разговорите с него, а именно че у него все повече се задълбочава мнението, че страда от неизлечима болест. Нищо не му беше достатъчно, за да разсее това съмнение. Така че един ден трябваше да науча новината, че младежът, който ми беше истински близък, сам е сложил край на живота си. По това време създадох най-искрено приятелство с един младеж, който беше дошъл във виенското Висше техническо училище от немска Трансилвания.
към текста >>
Желанието ми за общуване намери голямо
удовлет
ворение в „читалнята“.
Всеки искаше да ме убеди, че само неговата партия има право. Когато бях избран, всички партии гласуваха за мен. Защото дотогава бяха чули само как по време на събранията се бях застъпвал за основателните твърдения. Когато вече от половин година бях председател, всички гласуваха против мен. Защото вече бяха разбрали, че на никоя партия не можех да дам толкова силно право, колкото би ѝ се искало.
Желанието ми за общуване намери голямо удовлетворение в „читалнята“.
Отражението на събитията от обществения живот в студентските среди пробуждаше интерес и към други сфери на този живот. Така че по това време присъствах и на някои интересни парламентарни дебати в галерията на долната или горната камара на парламента. Освен от вземаните парламентарни мерки, които често даваха дълбоко отражение в живота, особено силно се интересувах от личностите на народните представители. На ръба на своята скамейка, всяка година тук, в качеството си на главен говорител на бюджета, стоеше проницателният философ Бартоломеус Карнери. Думите му изстрелваха остри обвинения срещу правителството на Таафе и бяха в защита на немщината в Австрия.
към текста >>
Тук, в дясната страна на камарата, от средата на полските скамейки, говореше Ото Хауснер, който четеше конспекта на своя изпълнен с остроумие доклад, като често с известно
удовлет
ворение изстрелваше във всички посоки на парламента остри, попадащи точно в целта, но и фактологически справедливи стрели.
Малко приведената му напред глава правеше казаното от него да изглежда като изливане на зрели възгле- ди. Тук ораторстваше с характерната си острота младочехът Грегр. При него човек имаше усещането, че вижда пред себе си полудемагог. Тук стоеше Ригер от старочехите, който олицетворяваше най-дълбокия характерен смисъл на чешката идея, развивала се от отдавнашни времена и превърнала се в самосъзнание през втората половина на деветнадесети век. Той беше рядко затворен в себе си човек с могъщ ум и непоколебима воля.
Тук, в дясната страна на камарата, от средата на полските скамейки, говореше Ото Хауснер, който четеше конспекта на своя изпълнен с остроумие доклад, като често с известно удовлетворение изстрелваше във всички посоки на парламента остри, попадащи точно в целта, но и фактологически справедливи стрели.
Зад монокъла примигваше едно истински самодоволно, но и разумно око, а другото изглеждаше така, сякаш непрекъснато казва на примижалото едно доволно „да“. Той беше оратор, който още тогава понякога изричаше пророчески думи за бъдещето на Австрия. Днес би трябвало да прочетем казаното от него още по това време. Можем само да се учудваме колко остър е бил погледът му. Тогава мнозина се смееха над много неща, които след няколко десетилетия се превърнаха в горчива действителност.
към текста >>
33.
V. Научни изследвания (Учение за цветовете, оптика)
GA_28 Моят жизнен път
Това „преподаване“ ми доставяше най-дълбоко
удовлет
ворение.
Трябваше да давам частни уроци в най-различни области. „Педагогическите“ ситуации, в които се озовавах, бяха наистина многообразни. Така например във Виена се появи един пруски офицер, който поради някаква причина е трябвало да напусне службата си в немската армия. Той искаше да се подготви за постъпване в австрийската армия като инженерен офицер. По особено съдбовно стечение на обстоятелствата станах негов учител по математика и естествознание.
Това „преподаване“ ми доставяше най-дълбоко удовлетворение.
Защото моят „ученик“ се оказа изключително мил човек, който направо напираше за човешко общение с мен, след като бяхме приключили с въпросите на математиката и механиката, от които се нуждаеше за подготовката си. В други случаи, като например със завършили студенти, които се подготвяха за изпити за докторска степен, трябваше да преподавам математически и естественонаучни знания. Благодарение на тази непрекъснато възникваща необходимост отново и отново да работя върху естествознанието от онова време, имах достатъчно възможности да се потопя в съвременните виждания в тази сфера. Нали чрез уроците можех да преподавам само тези възгледи, а това, което беше най-важно за мен във връзка с естествознанието, трябваше да нося тихо заключено в себе си. Работата ми като частен учител, която по онова време ми предлагаше единствената възможност да се издържам, ме предпазваше от едностранчивост.
към текста >>
34.
VI. Домашен учител в семейство Шпехт; изследвания върху Гьоте
GA_28 Моят жизнен път
Това превърна задачата ми в дълбоко
удовлет
воряваща.
Когато се запознах с детето, си изградих преценката, че едно възпитание, подходящо за този физически и психически организъм, би трябвало да събуди спящите му способности и предложих на родителите да ми възложат неговото възпитание. Майката на момчето прие с доверие моето предложение и така можах да си поставя тази особена педагогическа задача. Трябваше да намеря достъп до една душа, която се намираше в някакво съноподобно състояние и постепенно да я доведа до овладяване на тялото. В известна степен душата трябваше да бъде внедрена в тялото. Бях изпълнен с вярата, че момчето наистина има скрити, даже много големи умствени способности.
Това превърна задачата ми в дълбоко удовлетворяваща.
Скоро можах да постигна детето да изпитва към мен нежна привързаност. Благодарение на това простото общуване с него започна да пробужда спящите му умствени способности. За преподаването се налагаше да измислям специални методи. Дори четвърт час над определеното време, предвидено за учебното занятие, водеше до влошаване на здравословното му състояние. Някои от учебните предмети се удаваха на момчето едва с много труд.
към текста >>
Бях
удовлет
ворен, че в течение на две години момчето навакса материала от основното училище и можа да издържи зрелостния изпит в гимназията.
Благодарение на нея преминах през същинска школа по физиология и психология. Осъзнах, че възпитанието и преподаването трябва да се превърнат в изкуство, в основата на което лежи действителното познаване на човека. Налагаше се щателно да се придържам към принципа на икономията. Често за половин час учебно занятие трябваше да се подготвям цели два часа, за да изложа учебния материал така, че след това да мога във възможно най-кратко време и с възможно най-малко напрягане на духовните и физическите сили на момчето да извлека максимум от неговата способност за постижения. Последователността на учебните предмети трябваше да бъде грижливо премисляна и целият дневен режим да се направи по подходящия начин.
Бях удовлетворен, че в течение на две години момчето навакса материала от основното училище и можа да издържи зрелостния изпит в гимназията.
Здравословното му състояние също значително се подобри. Съществуващата хидроцефалия бе овладяна и чувствително отслабна. Можах да направя на родителите предложение да изпратят момчето в общественото училище. Струваше ми се необходимо житейското му развитие да премине в компанията на други момчета. Останах като възпитател в семейството много години и се посветих поспециално на това момче, което винаги направлявах по такъв начин, че обучението му в училище да не пречи на домашните му занимания и те да продължат в духа, в който бяха започнали.
към текста >>
Аз възприемах човека като същество, чиято цел е да почерпи от извора в себе си това, което да изпълни неговия живот с
удовлет
ворение.
Изучавах неговата „Теория на познанието“, която предизвикваше у мен непрестанен протест. Мнението, че истинската действителност, както несъзнателното, се намира отвъд съзнателните преживявания и че последните не представляват нищо друго освен нереално, образно отражение на действителността, за мен беше съвършено неприемливо. На това противопоставях схващането, че чрез вътрешно укрепване на душевния живот съзнателните преживявания могат да се потопят в истинската действителност. Беше ми ясно, че божествено-духовното се разкрива в човека, ако той направи възможно това откровение благодарение на вътрешния си живот. Песимизмът на Едуард фон Хартман тогава ми се струваше резултат от напълно погрешната му постановка на въпроса за човешкия живот.
Аз възприемах човека като същество, чиято цел е да почерпи от извора в себе си това, което да изпълни неговия живот с удовлетворение.
Ако на човека, така си казвах, от самото начало световният ред бе предопределил „по-добър живот“, как би могъл той да превърне този извор в буен поток? Външният световен ред е достигнал до такъв стадий на развитие, в който не се интересува от доброто и злото в нещата и фактите. Едва тогава човешкото същество се пробужда към самосъзнание и продължава своето водещо към свобода развитие, изхождайки не от нещата и фактите, а единствено от извора на човешкото битие. Струваше ми се, че самото поставяне на въпроса за песимизма или оптимизма действа срещу свободното човешко същество. Често си казвах: „Как би могъл човекът да бъде свободен създател на собственото си най-висше щастие, ако външният световен ред му беше предопределил някаква мяра щастие?
към текста >>
Така за мен всички писателски опити се превърнаха в постоянен източник на вътрешно не
удовлет
ворение.
За мен тази задача включваше изложение, в което, от една страна, трябваше да бъде представено естествознанието, а от друга – целият Гьотев светоглед. Тъй като сега бях длъжен да изляза с такова изложение пред обществеността, аз трябваше да доведа до определен завършек всичко, което си бях изработил досега като светоглед. До този момент се бях изявявал като автор само в няколко статии за пресата. Не ми беше лесно да напиша това, което живееше в душата ми така, че да го сметна достойно за публикуване. Все имах чувството, че вътрешно изработеното от мен приема много оскъден вид, когато трябва да го представя в готово за печат изложение.
Така за мен всички писателски опити се превърнаха в постоянен източник на вътрешно неудовлетворение.
Начинът на мислене, който господстваше в естествознанието, откакто започна голямото му влияние върху цивилизацията на деветнадесети век, ми се струваше непригоден за разбирането на това, към което Гьоте се стреми в познанието за природата и което във висока степен и постига. У Гьоте виждах личност, която поставя човека в особено, съобразно с духа отношение със света и благодарение на това е в състояние да намери правилното място на познанието за природата в целокупността на човешките постижения. Начинът на мислене на епохата, в която бях израснал, ми се струваше подходящ само за развитие на идеи за неживата природа. Смятах го за неспособен да се приближи познавателно до живата природа. За да стигна до идеи, които да могат да способстват за познанието на органиката, си казвах, че е необходимо първо сам да оживя понятията, пригодни за разбиране на неорганичната природа.
към текста >>
Намирах, че механиката
удовлет
ворява потребността от познание поради тази причина, че по един рационален начин изгражда понятия в човешкия дух, които после тя открива осъществени в сетивния опит в областта на неживото.
За да стигна до идеи, които да могат да способстват за познанието на органиката, си казвах, че е необходимо първо сам да оживя понятията, пригодни за разбиране на неорганичната природа. Защото те ми се струваха мъртви и затова годни единствено да обхванат мъртвото. Как са се оживили идеите в духа на Гьоте, как са се превърнали в идеални форми, това се опитвах да представя в поясненията към Гьотевия възглед за природата. Това, което Гьоте е мислел и разработил в подробности в една или друга област на знанието за природата, ми се струваше от по-несъществено значение в сравнение с централното откритие, което се полагаше да му припиша. Него виждах в това, че той е открил как следва да се мисли за органичното, за да се приближим познавателно до него.
Намирах, че механиката удовлетворява потребността от познание поради тази причина, че по един рационален начин изгражда понятия в човешкия дух, които после тя открива осъществени в сетивния опит в областта на неживото.
За мен Гьоте се явяваше основател на една органика, която се отнася към одухотворената природа по същия начин. Когато в обзора на историята на по-новия духовен живот се спирах на Галилей, не можех да не забележа, че изграждайки понятия за неорганичното, той придава на съвременното естествознание неговия облик. Към това, което е постигнал в областта на неорганичното, Гьоте се стреми и в тази на органичното. За мен Гьоте стана Галилей на органиката. За първия том на естественонаучните съчинения на Гьоте първо трябваше да обработя неговите идеи за метаморфозата.
към текста >>
35.
VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
В моята статия той не виждаше това, което казвах за човешкия дух, който превъзмогва пречките на природата, изхождайки от собствената си вътрешна същност, а беше наранен от твърдението ми, че външният природен свят не би могъл да бъде създател на истинско вътрешно
удовлет
ворение у човека.
“* Бях наранен до дълбините на душата си, когато получих тези редове от личността, към която толкова силно бях привързан. Шрьоер можеше да изпадне в страшно вълнение, когато доловеше прегрешение срещу хармонията, проявяваща се в изкуството като красота. Той се отвърна от деле Грацие, когато забеляза такова прегрешение срещу неговите разбирания. Смяташе възхищението, което изпитвам към поетесата, за отричане от него и същевременно от Гьоте.
В моята статия той не виждаше това, което казвах за човешкия дух, който превъзмогва пречките на природата, изхождайки от собствената си вътрешна същност, а беше наранен от твърдението ми, че външният природен свят не би могъл да бъде създател на истинско вътрешно удовлетворение у човека.
Исках да представя маловажността на песимизма, въпреки неговата оправданост в рамките на известни граници, а Шрьоер виждаше във всяка склонност към песимизъм нещо, което наричаше „шлаката от изгорели умове“. В дома на Мари Ойгение деле Грацие преживях прекрасни часове от моя живот. Всяка събота вечер беше време за посещения при нея. Тук се събираха представители на найразлични духовни направления. Център на събиранията беше самата поетеса.
към текста >>
Какво заслужаващо съжаление същество щеше да бъде човекът, ако не можеше да намери
удовлет
ворение в собствения си идеален свят, а се нуждаеше от съдействието на природата за това?
Та не са ли нашите идеали, ако са истински живи индивидуалности, същности сами по себе си, независими от благосклонността или неблагосклонността на природата? Макар и листата на прекрасната роза да могат да бъдат завинаги откъснати от безмилостния порив на вятъра, все пак тя е изпълнила своето послание, защото е зарадвала стотици човешки очи. Ако утре на унищожителната природа ѝ се прииска да унищожи цялото звездно небе, все пак хората хилядолетия наред са вдигали към него поглед, изпълнен с благоговение, и това е достатъчно. Не съществуването във времето, не, вътрешната същност на нещата ги прави съвършени. Идеалите на нашия дух представляват свят сам по себе си, който също трябва да се изживее за себе си, и който не може да спечели нищо от съдействието на една блага природа.
Какво заслужаващо съжаление същество щеше да бъде човекът, ако не можеше да намери удовлетворение в собствения си идеален свят, а се нуждаеше от съдействието на природата за това?
Къде щеше да остане божествената свобода, ако природата ни пазеше и се грижеше за нас, безпомощните деца, водейки ни на повод? Не, тя трябва да ни откаже всичко, за да може, когато сме щастливи, това да е изцяло резултат от дейността на свободното ни същество. Нека природата всеки ден да разрушава това, което съграждаме, за да можем ежедневно да се радваме на ново съзидание! Не желаем за нищо да благодарим на природата, за всичко искаме да благодарим на себе си! Тази свобода, бихме могли да кажем, е само мечта!
към текста >>
36.
IX. Пътувания до Ваймар, Берлин и Мюнхен
GA_28 Моят жизнен път
Беше ми ясно, че едва с постигането на другата страна, която произтича от отношението на човека към самия себе си, може да настъпи
удовлет
ворение.
По време на пребиваването ми във Ваймар у мен винаги решително изникваше въпросът: как трябва да се надгражда върху основите на познанието, положени от Гьоте, за да може, изхождайки мисловно от неговия съзерцателен метод, да се премине към такъв, който да може да приеме в себе си духовния опит, такъв, какъвто ми се открива той? Гьоте изхожда от това, което се постига на нисшите степени на познанието, тези на „практичните“ и на „жадните за знания“. В душата му тези знания се изпълват със светлината на „съзерцателните“ и „всеобхватните“ знания, които, благодарение на продуктивните душевни сили, могат да осветят съдържанието на по-нисшите степени на познанието. Когато по този начин, с по-нисшето знание в душата, пристъпва светлината на по-висшето съзерцание и обхващане, той се чувства съединен със същността на нещата. Но това, разбира се, още не е дадено на познаващото преживяване в духа, а само е указан пътят към него от една страна – от тази, която изхожда от отношението на човека към външния свят.
Беше ми ясно, че едва с постигането на другата страна, която произтича от отношението на човека към самия себе си, може да настъпи удовлетворение.
Може ли съзнанието, когато стане продуктивно, т.е. прибавя нещо от себе си към най-близките образи от действителността, да продължи да съществува в рамките на действителността, или пък ще се изплъзне от нея, за да се изгуби в нереалното? Какво от „създаденото“ с помощта на съзнанието се противопоставя на това съзнание, ето кое трябваше да бъде прозряно. Първо беше нужно да се постигне съгласие на човешкото съзнание със самото себе си. Едва тогава човек би могъл да намери потвърждение на чисто духовното преживяване.
към текста >>
В мистическите търсения, във вътрешната борба със себе си и света тя се опитваше да намери някакво, макар и непълно
удовлет
ворение.
Вътрешно това бе подкрепено от желанието ми да доведа до определена точка в житейското му развитие момчето, чието обучение ми беше поверено преди няколко години, и чиято душа бях успял да събудя от напълно спящо състояние. След връщането ми във Виена скоро ми се предостави възможност да общувам с един кръг от хора, който се поддържаше от една дама, чийто мистически-теософско настроен ум правеше дълбоко впечатление на всички участници в него. Часовете, които тогава можах да изживея в дома на тази дама, Мари Ланг, бяха в най-висша степен ценни за мен. Присъщата ѝ сериозност в разбирането и усещането за живота се проявяваха в нея благородно и красиво. Дълбоките ѝ душевни преживявания се изразяваха от един звучен и проникновен глас.
В мистическите търсения, във вътрешната борба със себе си и света тя се опитваше да намери някакво, макар и непълно удовлетворение.
Така че тя сякаш бе създадена да бъде душата на кръг от търсачи. В този кръг беше проникнала теософията, чието начало бе поставено от Е. П. Блаватска в края на миналия век. Франц Хартман, който благодарение на многобройните си теософски трудове и връзките си с Е. П. Блаватска беше станал прочут в широки кръгове, беше въвел своята теософия и в този кръг.
към текста >>
Моето отношение към изкуството, както тя си го представяше, така и никога не я
удовлет
вори.
Начинът, по който, изхождайки от понастоящем признатата научност, се издигам до преживяване на духовното, бе невъзможно да ѝ стане симпатичен. Тя се опитва да използва тази научност за обосновката на идеи, целящи пълното развитие на човешката личност, без да позволява познанието за един чисто духовен свят да намери достъп до тази личност. Това, което за мен се явяваше необходимост в това отношение, едва ли ѝ говореше нещо. Тя беше напълно отдадена на изискванията на непосредствената човешка индивидуалност и не обръщаше внимание на духовните сили, действащи в тази индивидуалност. Този метод ѝ позволи да достигне значително ниво в изобразяването на същността на женствеността и жизнените потребности на жената.
Моето отношение към изкуството, както тя си го представяше, така и никога не я удовлетвори.
Тя мислеше, че не дооценявам истински художественото тогава, когато аз се стремях да разбера специфично художественото посредством това, което възникваше в душата ми при преживяване на духовното. Тя смяташе, че не мога да вникна достатъчно в откровенията на сетивния свят и поради това не мога да се приближа до същинското художествено, докато аз се опитвах да проникна тъкмо в пълната истина на сетивните форми. Всичко това не отне нищо от сърдечния приятелски интерес, който развих у себе си към тази личност по времето, когато ѝ бях благодарен за най-ценните часове в моя живот, и който наистина не е намалял и до ден днешен. В дома на Роза Майредер многократно имах възможност да участвам в беседите, за които в него се събираха талантливи хора. Там тихо, видимо вглъбен повече в себе си, отколкото слушайки околните, седеше Хуго Волф, близък приятел на Роза Майредер.
към текста >>
37.
XI. За мистиката и мистиците
GA_28 Моят жизнен път
Усещах като липса на истинска духовност, когато, за да постигне душевно
удовлет
ворение от собствените си идеи, човек иска да се потопи в един вътрешен свят, лишен от идеи.
За мистиката и мистиците В края на първия период от живота ми у мен възникна потребността да си изградя ясно определена позиция по отношение на някои тенденции в човешката душа. Една от тези тенденции беше мистиката. Но във вида, в който тя се явяваше пред душевния ми взор в различните епохи от духовното развитие на човечеството – в източната мъдрост, в неоплатонизма, в християнското средновековие, в кабалистичните стремления, – поради различната ми настройка ми беше доста трудно да си изработя някакво отношение към нея. Струваше ми се, че мистикът е човек, който не се справя със света на идеите, в който за мен се изразяваше духовното.
Усещах като липса на истинска духовност, когато, за да постигне душевно удовлетворение от собствените си идеи, човек иска да се потопи в един вътрешен свят, лишен от идеи.
В това не можех да видя път към светлината, а по-скоро поход към духовния мрак. Струваше ми се проява на безсилие в познанието, когато душата иска да стигне до духовната действителност, която реално сама не действа в идеите, обаче може да бъде изживяна от човека чрез тях, чрез бягство от идеите. И все пак нещо ме привличаше към мистическите стремежи на човечеството. Това беше начинът на вътрешното преживяване на мистиците. Те искат да живеят във вътрешно си същество в жив контакт с източниците на човешкото битие, а не просто да ги гледат като нещо външно с помощта на наблюдение, опиращо се на идеите.
към текста >>
38.
XII. Съдбовни въпроси
GA_28 Моят жизнен път
Когато разбирах какво е вложил в такива образи в естественонаучните си трудове, пред мен заставаше нещо, което ми носеше най-дълбоко душевно
удовлет
ворение.
Като съществено у него усещах преди всичко отказа му да се задоволи с някакви теоретически лесно обозрими мисловни построения за сметка на познанието на неизмеримото богатство на действителността. Гьоте става рационалистичен, когато желае да представи многообразните форми на растителните и животинските видове. Когато желае да разбере геоложкия строеж на земята или пък метеорологичните явления, той се стреми към идеите, действени в процеса на развитие на природата. Но идеите му не са абстрактни мисли. Те са образи, живеещи в душата по мисловен начин.
Когато разбирах какво е вложил в такива образи в естественонаучните си трудове, пред мен заставаше нещо, което ми носеше най-дълбоко душевно удовлетворение.
Гледах едно идейно-образно съдържание, за което можех единствено да вярвам, че – ако бъде доразвито – представлява истинско отражение на ставащото в природата в човешкия дух. Стана ми ясно, че преобладаващият в момента естественонаучен начин на мислене трябва да се извиси до този на Гьоте. Същевременно обаче в разбирането на Гьотевото познание за природата се заключаваше изискването да се даде представа за същността на това съдържание от идеи-образи по отношение на самата духовна действителност. Идеите-образи са оправдани единствено тогава, когато се отнасят до такава духовна действителност, която стои в основата на сетивното. Но в свещеното си благоговение пред необятното богатство на действителността Гьоте се въздържа да пристъпи към изобразяване на духовния свят, след като е довел сетивния до духовен образ-форма в душата си.
към текста >>
Но подобен род свръхсетивна дейност все пак не го
удовлет
ворява.
Виждах, че това произведение на Гьоте е резултат от духовното му общуване с Шилер. Когато Шилер пише „Писма за естетическото възпитание на човека“, духът му преминава през философската фаза на неговото развитие. „Съгласуването на човешкото съзнание със самото себе си“ е една от найсилно занимаващите го душевни задачи. Той вижда човешката душа, от една страна, изцяло отдадена на разсъдливостта. Чувства, че душата, действаща в сферата на чистия разум, не е зависима от телесно-сетивното.
Но подобен род свръхсетивна дейност все пак не го удовлетворява.
Душата пребивава „в духа“, когато е отдадена на „логическата необходимост“ на разсъдъка. Но в това си отдаване тя нито е свободна, нито вътрешно духовно жива. Тя се отдава на абстрактната сянка на духа, но не се движи и не действа в живота и битието на духа. От друга страна, Шилер забелязва, че развивайки противоположна дейност, човешката душа е изцяло отдадена на телесното – на сетивните възприятия и първичните импулси. Тук в нея се изгубва въздействието на духовната сянка.
към текста >>
Можех да продължа тълкуванията си на Гьоте за „Немска национална литература“ на Кюршнер единствено в стила, в който ги бях започнал, самите те обаче вече не ме
удовлет
воряваха.
За мен бе важно не обяснението на приказката, а стимулите за душевно преживяване, идващи от работата ми с нея. След това тези импулси продължиха да действат в по-нататъшния ми душевен живот чак до формата на създадените по-късно мистерийни драми. Обаче за работата ми, свързана с Гьоте, не можах да почерпя много от тази приказка. Защото ми се струваше, че в написването на тази творба, воден от вътрешната сила на един полунесъзнателен душевен живот, Гьоте е надраснал самия себе си в своя светоглед той. Така че за мен възникна сериозно затруднение.
Можех да продължа тълкуванията си на Гьоте за „Немска национална литература“ на Кюршнер единствено в стила, в който ги бях започнал, самите те обаче вече не ме удовлетворяваха.
Защото си казвах, че докато е писал „приказката“, в нея Гьоте е прогледнал към духовния свят отвъд границата. А това, което е написал за процесите в природата, не взема под внимание този поглед. Затова и то не може да бъде интерпретирано въз основа на това прозрение в духовния свят. Но макар и от вглъбяването ми в приказката първоначално да не спечелих нищо за работата си върху Гьоте, това вглъбяване извика у мен изобилие от душевни импулси. За мен това, което се вля в душата ми във връзка с тази приказка, стана важен материал за медитация.
към текста >>
39.
XV. Срещи с Хекел, Трайчке и Лайстнер
GA_28 Моят жизнен път
Тенденцията на един предишен земен живот, с фанатичен уклон, насочен към нещо съвсем различно от природата, търсеше
удовлет
ворение на своята страст.
Там, където би трябвало да започне да мисли, той преставаше да разгръща умствената си дейност и предпочиташе да запечата видяното посредством четката. Такава беше същинската природа на Хекел. Ако я беше разгърнал, щеше да се разкрие нещо необикновено очарователно, истински човешко. Но в едно от кътчетата на тази душа се таеше нещо, което упорито искаше да се изрази и наложи със съвсем определено мисловно съдържание. Нещо, идващо от напълно различно отношение към света от неговия усет към природата.
Тенденцията на един предишен земен живот, с фанатичен уклон, насочен към нещо съвсем различно от природата, търсеше удовлетворение на своята страст.
В глъбините на неговата душа се изживяваше религиозна политика, прибягваща до идеите за природата, за да се прояви. По такъв противоречив начин у Хекел живееха две същества – един човек с благо, изпълнено с любов отношение към природата, а зад него нещо като сенчесто същество с не напълно премислени, тясно ограничени идеи, издишващи фанатизъм. Когато Хекел говореше, благостта му трудно позволяваше на фанатизма да се излее в слово. Беше така, сякаш естествено желаната от него мекота заглушава скритите демонични сили в речта му. Това беше загадъчна личност, която човек не можеше да не обикне, когато я види, но от която често можеше да изпадне в гняв, слушайки мненията, които изразява.
към текста >>
Казваше подобни неща, от които човек можеше да долови, че самотата, в която живее душата му поради глухотата, е довела до парадокси и че той намира вътрешно
удовлет
ворение в тях.
Ясно можеше да се види, че това бе пуснало корен в съзнанието му. Тъй като не можеше да чуе възражения срещу мислите си, той усещаше много силно стойността на това, което сам мисли. Първият въпрос, отправен от Трайчке към мен, беше откъде произхождам. Написах на листчето, че съм австриец. Трайчке отвърна, че австрийците са или много добри и гениални хора, или мошеници.
Казваше подобни неща, от които човек можеше да долови, че самотата, в която живее душата му поради глухотата, е довела до парадокси и че той намира вътрешно удовлетворение в тях.
Обикновено обедните гости оставаха у Зуфан цял следобед. Така стана и тогава, когато Трайчке бе сред тях. Можахме да видим как тази личност се разгръща. Този широкоплещест мъж и в духовната си личност имаше нещо, чрез което се налагаше широко сред ближните си.
към текста >>
40.
XIX. Въпроси на познанието – граници на познанието; сред хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Добро душевно здраве и нещо вътрешно дълбоко
удовлет
воряващо преживях във Ваймар благодарение на културния и художествения живот, неотменен елемент от който бяха художественото училище и театърът, както и музикантите, свързани с него.
Атомистичната хипотеза е напълно необоснована, ако трябва да бъде мислена не просто като помощно средство за абстрактната мисъл, а като съждение за действителната същност, лежаща извън предела на достижимост на нашите възприятия. Една хипотеза може да бъде единствено допускане за дадено фактическо положение на нещата, което не ни е достъпно поради случайни причини, което обаче по своята същност принадлежи към света, който ни е даден.“ По това време изразих този възглед за изграждането на хипотези, желаейки да окачествя „границите на познанието“ като необосновани, а границите на естествознанието – като необходимост. Тогава го направих само с оглед на познанието за природата. Но тези идеи винаги ми стояха на пътя там, където със средствата на познанието за природата се стига до неизбежната „граница“ и откъдето трябваше да продължа напред със средствата на духовното познание.
Добро душевно здраве и нещо вътрешно дълбоко удовлетворяващо преживях във Ваймар благодарение на културния и художествения живот, неотменен елемент от който бяха художественото училище и театърът, както и музикантите, свързани с него.
У художниците – учители и ученици от художественото училище – се проявяваше това, което излизаше от старите традиции и се стремеше към ново, непосредствено възприятие и възпроизвеждане на природата и живота. Сред тези художници действително имаше мнозина, които в истинския смисъл бяха „търсачи“. Как това, с което художникът разполага като цвят върху своята палитра или в бурканчето с боя, трябва да се нанася върху рисувателната повърхност, за да се намира създаваното от него в правилно отношение с живеещата в творчеството и явяваща се пред човешкото око природа? Това беше въпросът, който непрекъснато се разискваше в най-разнообразни форми по увлекателен, често пълен с въображение, а често и догматичен начин. За неговото художествено преживяване свидетелстваха многобройните картини, излагани от ваймарските художници в постоянната художествена изложба във Ваймар.
към текста >>
41.
XX. Ваймарски приятелски кръг
GA_28 Моят жизнен път
Не
удовлет
ворението от някои филологически въпроси тласна фон дер Хелен към оживения политически живот на Ваймар.
Основната ѝ черта беше известна сдържаност, внимателност в преценките ѝ, ведно с чиста дълбока човечност. След всяка такава беседа с г-жа фон дер Хелен душата ми още дълго беше заета с това, което тя по-скоро беше подсказала, отколкото казала. С голяма любезност се отличаваха и бащата на г-жа фон дер Хелен, генерал-лейтенант, който беше участвал във войната от седемдесетте години като майор, както и втората му дъщеря. В обкръжението на тези хора живееха най-добрите страни на немската духовност, онази духовност, чиито религиозни, естетически и популярно-научни импулси, толкова дълго съставлявали истинската духовна същност на немците, проникваха във всички области на социалния живот. Интересите на Едуард фон дер Хелен за известно време ме приближиха до политическия живот на това време.
Неудовлетворението от някои филологически въпроси тласна фон дер Хелен към оживения политически живот на Ваймар.
Струваше му се, че тук за него се отваря по-широка житейска перспектива. Приятелският интерес към тази личност застави и мен да проявявам интерес към движенията в обществения живот, без да взимам активно участие в политиката. Много от нещата, които в настоящето се показаха или в своята невъзможност за съществуване, или пък породиха ужасяващи метаморфози в абсурдни социални форми, тогава се намираха в своя стадий на зараждане и носеха в себе си надеждата на работническата класа, на която красноречиви и енергични лидери бяха съумели да внушат, че за човечеството трябва да дойде ново време в социалното устройство. Пролетарски радикални елементи, отличаващи се с разсъдливост, завоюваха авторитет. Беше много интересно да ги наблюдаваш, тъй като това, което се проявяваше тогава по подобен начин, беше като кипене на социалния живот някъде под почвата.
към текста >>
Аз не можех да им дам
удовлет
воряващо ги обяснение.
Защото заедно прекарвахме дълго време. Понякога водехме горещи дискусии по някои въпроси, но всичко винаги приключваше в пълна хармония. Понеже бяхме взаимно убедени в сериозността на своите разбирания. Затова ми е толкова по-горчиво, когато си спомня факта, че и приятелството ми с Август Фрезениус свърши с разрив поради недоразуменията, свързани с отношението ми към Архива на Ницше и г-жа д-р Фьорстер-Ницше. Приятелите ми не можеха да си представят картината на това, което всъщност се беше случило.
Аз не можех да им дам удовлетворяващо ги обяснение.
Защото всъщност нищо особено не се бе случило. И всичко почиваше на недоразумения и илюзии, затвърдили се в Архива на Ницше. Това, което можах да кажа, съдържа излязлата по-късно статия в „Списание за литература“. Дълбоко съжалявах за недоразумението, защото приятелството ми към Август Фрезениус беше пуснало здрави корени в сърцето ми. Често си спомнях и за още един мой приятел, Франц Фердинанд Хайтмюлер, който също се присъедини към кръга на сътрудниците в Архива, но по-късно от Вале, фон дер Хелен и аз.
към текста >>
Изпитвах дълбоко
удовлет
ворение да открия такова пълно разбиране за същността на духовното в тази личност.
Това, че първоначално търсех духовното преживяване в преживяването на идеите, доведе до недоразумението, за което вече говорих, че дори най-близките ми приятели не виждаха живата реалност в идеите и ме вземаха за рационалист или интелектуалец. Разбирането на живата действителност на света на идеите тогава се проявяваше най-енергично у една по-млада личност, която често идваше във Ваймар: Макс Кристлиб. В началото на пребиваването си във Ваймар често се срещах с този търсещ духовното познание човек. По това време той беше преминал подготвително обучение за евангелски пастор, тъкмо вземаше докторския си изпит и се готвеше за нещо като мисионерска служба в Япония, за където скоро и замина. Този човек виждаше – бих казал, вдъхновено, – че животът в чистите идеи се явява живот в духа и че в света на чистите идеи цялата природа се озарява от познанието, а материята се явява само привидност (илюзия) и че чрез идеите цялото физическо битие се разкрива като дух.
Изпитвах дълбоко удовлетворение да открия такова пълно разбиране за същността на духовното в тази личност.
Това бе разбиране за битието на духа в идеалното. Там духът живее така, че от морето на всеобщото идеално битие на духа пред възприемащия поглед още не могат да бъдат отделени чувстващите и творчески духовни индивидуалности. За тези духовни индивидуалности още не можех да говоря на Макс Кристлиб. Това би означавало да искам нещо непосилно от неговия красив идеализъм. Но затова пък с него можех да обсъждам истинското битие на духа.
към текста >>
42.
XXI. Приятелства (Нойфер, Анзорге); книгата „Гьотевият светоглед“ възниква като завършек на работата във Ваймарското академично изданието
GA_28 Моят жизнен път
Нойфер истински се натъжил, защото за него имало нещо дълбоко
удовлет
воряващо в мисълта да ми достави радост с бюста на Хегел.
Казал ѝ, че някой е видял бюста в нейното ателие и че за него би било от голяма стойност, ако може да го притежава. Дамата казала, че да, такива неща имало от незапомнени времена в нейната къща, но дали сред тях има и „Хегел“, изобщо не знаела. Но изрази готовност да разведе Нойфер, за да може той да погледне. Всичко било „претърсено“, не било оставено без внимание и най-скритото кътче. Но никъде не могли да открият бюста на Хегел.
Нойфер истински се натъжил, защото за него имало нещо дълбоко удовлетворяващо в мисълта да ми достави радост с бюста на Хегел.
Той вече бил на вратата, заедно с дамата. Но дошла прислужницата и успяла да чуе думите на Нойфер: „Да, жалко, че не открихме бюста на Хегел.“ „Хегел ли? – намесила се тя. – Да не би това да е главата с отчупен връх на носа, която се намира в стаята за прислугата под моето легло? “ Веднага направили последната експедиция.
към текста >>
Всяко посещение в дома им за мен бе източник на вътрешно
удовлет
ворение.
Така беше при семейство Нойфер. Те бяха неуморни, щом станеше дума за това да зарадват някого с нещо, което най-много съответства на неговата същност. Децата, които се появяваха постепенно в дома на Нойфер, имаха образцова майка. Г-жа Нойфер възпитаваше не толкова с това, което върши, колкото благодарение на това, което е, на цялото си същество. Имах радостта да стана кръстник на един от нейните синове.
Всяко посещение в дома им за мен бе източник на вътрешно удовлетворение.
Можех да правя такива посещения и в следващите години, когато си бях заминал от Ваймар и ходех от време на време там, за да изнасям лекции. Жалко, че това не се е случвало от дълго време и така и не можах да виждам семейство Нойфер през годините, в които то получи болезнени съдбовни удари. Защото това семейство се числи към подложените на най-тежки изпитания от световната война. Бащата на г-жа Нойфер, старият Ставенхаген, беше личност, която предразполага към себе си. По-рано той беше упражнявал практична професия, след което обаче се бе пенсионирал.
към текста >>
Взаимоотношенията между хората във Ваймар по това време действително бяха от такова естество, че душите, които се чувстваха малко
удовлет
ворени на други места, тук откриваха себе си.
Защото това семейство се числи към подложените на най-тежки изпитания от световната война. Бащата на г-жа Нойфер, старият Ставенхаген, беше личност, която предразполага към себе си. По-рано той беше упражнявал практична професия, след което обаче се бе пенсионирал. Сега живееше изцяло със съдържанието на една библиотека, която сам беше събирал и за другите беше много приятно да наблюдават как живее той в него. У възрастния човек не бе навлязло нищо самодоволно или високомерно по отношение на познанието, а нещо, което по-скоро разкриваше безкористна жажда за знания.
Взаимоотношенията между хората във Ваймар по това време действително бяха от такова естество, че душите, които се чувстваха малко удовлетворени на други места, тук откриваха себе си.
Така беше не само с тези, които живееха там постоянно, но и с гостите на Ваймар, които с удоволствие идваха тук. Мнозина чувстваха, че посещенията във Ваймар, за разлика от тези на други места, представляват нещо специално. Особено силно усетих това при датския поет Рудолф Шмит. Отначало той дойде за представлението на неговата драма „Преобразеният крал“. Още при това му посещение се запознах с него.
към текста >>
Вечерите, озарени от музикалното творчество на Анзорге, с часове, изпълнени с интересни разговори за Ницше, в които всички участваха и в които най-значими и сериозни въпроси за света и живота даваха повод за приятни беседи, бяха нещо, за което си спомням с
удовлет
ворение.
Собственото ми отношение към Ницше не се промени поради общуването ми с тези хора. Но тъй като бях този, когото питаха, когато искаха да научат нещо за него, те проектираха начина, по който сами се отнасяха към Ницше, и върху моето отношение към него. Но трябва да кажа, че тъкмо този кръг се отнасяше с поголямо разбиране към това, което Ницше смяташе, че е познал, както и че се опитваше да съпреживее неговите житейски идеали по начин, пълен с по-голямо разбиране, отколкото това се случваше в някои други кръгове, в които „свръхчовечеството“ и „отвъд доброто и злото“ не винаги разцъфтяваха в радостни краски. За мен това общество беше важно заради живеещата в него силна и увличаща със себе си енергия. От друга страна обаче, срещах най-отзивчиво разбиране за всичко, което мислех, че мога да внеса в този кръг.
Вечерите, озарени от музикалното творчество на Анзорге, с часове, изпълнени с интересни разговори за Ницше, в които всички участваха и в които най-значими и сериозни въпроси за света и живота даваха повод за приятни беседи, бяха нещо, за което си спомням с удовлетворение.
Те бяха украшението на последния период от живота ми във Ваймар. Тъй като всичко, което се проявяваше в този кръг, произлизаше от непосредствено и сериозно художествено усещане и желаеше да се пропие от един светоглед, център на който бе един човек в истинския смисъл на думата, не можеше да се изпитва неприятно чувство, когато се изказваше негативно отношение към тогавашния Ваймар. При това тонът беше съществено различен от този, който бях преживял по-рано в кръга на Олден. В него голяма роля играеше иронията. Там гледаха и на Ваймар като на „човешки, твърде човешки“, както биха гледали на други градове, ако живееха в тях.
към текста >>
43.
XXV. В „Свободно литературно общество“; берлински театрален живот
GA_28 Моят жизнен път
Впоследствие с голямо
удовлет
ворение мислено се връщах към опита, натрупан от мен в тази област.
Ние оформяхме пиесите сценично. Тъкмо в това изкуство се показва, че всяко теоретизиране и догматизиране не помагат с нищо, ако не произлизат от живия усет за изкуството, който интуитивно улавя в единичното общите изисквания на стила. Избягването на общите правила трябва да представлява непрекъснат стремеж. Всичко, което може да се направи в една такава област, изхождайки от вярното чувство за стила, трябва на мига да се отразява в жестовете, в постановката на сцената. Тогава това, което възниква от чувството за стил без всякакво разсъдъчно обмисляне, действа благотворно на всички участващи артисти, докато при режисурата, основаваща се на разсъдъка, те усещат намеса във вътрешната им свобода.
Впоследствие с голямо удовлетворение мислено се връщах към опита, натрупан от мен в тази област.
Първата драма, която поставихме по този начин, беше „Неканената“ от Морис Метерлинк в превод на Ото Ерих Хартлебен. По това време Метерлинк беше смятан от естетите за драматурга, който представя на сцената пред обхванатата от предчувствие душа на зрителя невидимото, намиращо се между по-суровите събития в живота. Това, което в драмата обикновено наричат „фабула“, а също и диалозите Метерлинк използва така, че всичко това да произведе върху податливите на възприятие зрители ефекта на символите. Тази символизация привличаше по това време много вкусове, отблъснати от предшестващия натурализъм. Всички, които търсеха „духа“, но не харесваха изразните форми, в които непосредствено се разкрива някакъв „духовен свят“, намираха удовлетворение в символизма, който не използваше език, изразяващ се по натуралистичен начин, но и към духовното имаше отношение само дотолкова, доколкото можеше да се проявява в неопределени сливащи се мистически предчувствия.
към текста >>
Всички, които търсеха „духа“, но не харесваха изразните форми, в които непосредствено се разкрива някакъв „духовен свят“, намираха
удовлет
ворение в символизма, който не използваше език, изразяващ се по натуралистичен начин, но и към духовното имаше отношение само дотолкова, доколкото можеше да се проявява в неопределени сливащи се мистически предчувствия.
Впоследствие с голямо удовлетворение мислено се връщах към опита, натрупан от мен в тази област. Първата драма, която поставихме по този начин, беше „Неканената“ от Морис Метерлинк в превод на Ото Ерих Хартлебен. По това време Метерлинк беше смятан от естетите за драматурга, който представя на сцената пред обхванатата от предчувствие душа на зрителя невидимото, намиращо се между по-суровите събития в живота. Това, което в драмата обикновено наричат „фабула“, а също и диалозите Метерлинк използва така, че всичко това да произведе върху податливите на възприятие зрители ефекта на символите. Тази символизация привличаше по това време много вкусове, отблъснати от предшестващия натурализъм.
Всички, които търсеха „духа“, но не харесваха изразните форми, в които непосредствено се разкрива някакъв „духовен свят“, намираха удовлетворение в символизма, който не използваше език, изразяващ се по натуралистичен начин, но и към духовното имаше отношение само дотолкова, доколкото можеше да се проявява в неопределени сливащи се мистически предчувствия.
Колкото по-малко „ясно“ можеше да се каже какво стои зад загатнатия символ, толкова по-възхитени от него бяха някои хора. Не се чувствах уютно по отношение на този лъжлив духовен блясък. Но все пак беше очарователно да участваш в режисурата на такива драми като „Неканената“. Защото да представиш чрез подходящи сценични средства тъкмо този род символи, изисква от режисьора в особено висока степен майсторство, ориентирано към това, което беше описано по-горе. На мен се падаше и задачата да представя спектакъла с кратка встъпителна реч.
към текста >>
Задачата за тези кратки сценични речи ми носеше
удовлет
ворение поради причината, че ми предоставяше възможност да внеса в речта си настроение, излъчващо се за мен от самия дух.
Защото да представиш чрез подходящи сценични средства тъкмо този род символи, изисква от режисьора в особено висока степен майсторство, ориентирано към това, което беше описано по-горе. На мен се падаше и задачата да представя спектакъла с кратка встъпителна реч. По това време за някои драми и в Германия бяха възприели този практикуван във Франция метод. Разбира се, не в обикновените театри, а в тези, които се придържаха към направлението на „Драматично общество“. Това ставаше не преди всяко представление на това общество, а рядко, когато се сметнеше за необходимо публиката да бъде въведена в непривични за нея художествени цели.
Задачата за тези кратки сценични речи ми носеше удовлетворение поради причината, че ми предоставяше възможност да внеса в речта си настроение, излъчващо се за мен от самия дух.
И фактът, че това ставаше пред хора, които иначе бяха глухи за духовното, правеше тази задача още по-приятна. Този живот в драматичното изкуство тогава имаше за мен истински важно значение. Благодарение на него сам започнах да пиша театралните критики за „Списанието“. Имах собствено виждане за такива „критики“, което обаче намираше малко разбиране. Смятах за ненужно да се изказват лични „съждения“ за драмата и нейната постановка.
към текста >>
По това време не можах да намеря вътрешно
удовлет
ворение нито от статиите ми в „Списанието“, нито от моите лекции.
Но в такива неща човек винаги има един и същ опит. Хората, занимаващи се с писателство, или не проявяват никакъв интерес към тях, тъй като те противоречат на мисловните им навици, а те просто не желаят да излязат от тях, или пък слушат, след което казват: „Да, това е правилно, но аз винаги съм го правил така и така.“ Те изобщо не забелязват разликата между това, към което трябва да се стремим, и това, което „винаги са правили по такъв начин“. Всичко това няма нужда да докосва душевно онзи, който може да върви по самотния си духовен път. Ала този, който трябва да работи в сферата на човешките духовни взаимоотношения, бива истински дълбоко душевно засегнат от тези отношения. Особено тогава, когато вътрешната му посока е толкова определена, дотолкова сраснала се с него, че в нищо съществено той не може да се отклони от нея.
По това време не можах да намеря вътрешно удовлетворение нито от статиите ми в „Списанието“, нито от моите лекции.
Само че този, който ги прочете днес и сметне, че съм искал да се застъпя за материализма, напълно се заблуждава. Никога не съм искал това. Това може да се види ясно също и от статиите и от фрагментите от лекции, които съм написал. Нужно е само на отделните материалистически звучащи места да се противопоставят някои други, в които говоря за духовното, за вечното. Като например в статията „Един виенски поет“.
към текста >>
То обаче никога няма да
удовлет
вори онзи, който е в състояние да проникне с по-дълбок поглед в природните процеси... Съвременните естествоизпитатели са твърде малодушни в мисленето си.
В нея казвам за Петер Алтенберг: „Това, което интересува най-много човека, който се задълбочава във вечната световна хармония, му се струва чуждо... В погледа на Алтенберг не прониква никаква светлина от вечните идеи...“ („Списанието“ от 17 юли 1897 г.). А че с „вечната световна хармония“ не може да се има предвид нещо механично-материално, става ясно от изявленията ми в статията за Рудолф Хайденхайн (от 6 ноември 1897 г.): „Нашето възприятие на природата ясно се стреми към целта да обясни живота на организмите съгласно същите закони, според които трябва да бъдат обяснени и явленията от неживата природа. В животинските и растителните тела се търси механическа, физическа и химическа закономерност. Същият вид закони, които управляват една машина, само че в безкрайно по-сложна и трудно разпознаваема форма, трябва да са дейни и в организма. Нищо не е необходимо да се добавя към тези закони, за да бъде направен възможен феноменът, който наричаме живот... Механистичното разбиране за явленията в живота завоюва все по-голямо пространство.
То обаче никога няма да удовлетвори онзи, който е в състояние да проникне с по-дълбок поглед в природните процеси... Съвременните естествоизпитатели са твърде малодушни в мисленето си.
Там, където откаже мъдростта на техните механични обяснения, те казват, че за тях нещата не могат да бъдат обяснени... Смелото мислене се издига до по-високо ниво на разглеждане. То се опитва да обясни нещата от немеханичен вид с по-висши закони. Цялото ни естественонаучно мислене остава зад естественонаучния ни опит. Днес твърде много се превъзнася естественонаучният начин на мислене. Говори се, че живеем в естественонаучна епоха.
към текста >>
44.
XXVII. Перспективи по време на смяната на века; размишления за Хегел, Маккей и анархизма
GA_28 Моят жизнен път
Външният ми личен живот ми донесе много голямо
удовлет
ворение благодарение на факта, че семейство Ойнике се премести в Берлин и аз можех да живея при тях, обграден от най-добрите грижи, след като за кратко преживях цялата нищета на живота в собствено жилище.
И все пак, за да се получи вярната картина, известни струващи се твърде радикални изказвания трябва да бъдат противопоставени на някои други. Виждащият в духовния свят винаги открива, че собственото му същество се облича в конкретна външна форма, когато трябва да изкаже мнения и възгледи. В духовния свят той встъпва не в абстракции, а в живи възприятия. Също и природата, която се явява сетивното отражение на духовното, не представлява мнения и възгледи, а представя пред света своите форми и тяхното развитие. Вътрешна подвижност, привеждаща във вълнение всичките ми душевни сили – на това се основаваха тогава вътрешните ми преживявания.
Външният ми личен живот ми донесе много голямо удовлетворение благодарение на факта, че семейство Ойнике се премести в Берлин и аз можех да живея при тях, обграден от най-добрите грижи, след като за кратко преживях цялата нищета на живота в собствено жилище.
Приятелството с г-жа Ойнике скоро се превърна в граждански брак. Само толкова ще кажа за тези си лични преживявания. В тази „автобиография“ не искам никъде да споменавам за личния си живот нещо друго освен това, което играе роля за хода на моето развитие. А животът в дома на Ойнике тогава ми даде възможност да имам несмущавана от нищо опора за един вътрешно и външно раздвижен живот. Впрочем личните отношения не принадлежат на обществеността.
към текста >>
45.
XXVIII. Като учител в Берлинското общообразователно училище за работещи
GA_28 Моят жизнен път
Но тя можеше да бъде
удовлет
ворена само чрез материалистическата литература на икономическа тематика.
Затова и марксизмът с „материалистическата си концепция за историята“ стигаше до тях толкова лесно. Той твърдеше, че движещите сили в историческото развитие са само икономическо-материални, създавани от материалния труд. „Духовните фактори“ са просто един вид вторичен продукт, възникващ от материално-икономическото. Те се явяват просто идеология. Към това се прибавяше и фактът, че по това време в работническата класа още отдавна се беше развила жажда за научно образование.
Но тя можеше да бъде удовлетворена само чрез материалистическата литература на икономическа тематика.
Защото само този вид литература подхождаше на формите на понятията и съжденията на работниците. Това, което не беше материалистическо, беше написано по такъв начин, че не бе възможно да намери разбиране у работниците. Така се получаваше безкрайно тъжният факт, че развиващият се пролетариат имаше възможност да удовлетвори най-висшия си копнеж към познание единствено чрез материализъм от най-груб вид. Трябва да имаме предвид, че в икономическия материализъм, приет от работниците чрез марксизма като „материалистическа история“, се крият полуистини. И че тези полуистини са тъкмо това, което те лесно разбират.
към текста >>
Така се получаваше безкрайно тъжният факт, че развиващият се пролетариат имаше възможност да
удовлет
вори най-висшия си копнеж към познание единствено чрез материализъм от най-груб вид.
Те се явяват просто идеология. Към това се прибавяше и фактът, че по това време в работническата класа още отдавна се беше развила жажда за научно образование. Но тя можеше да бъде удовлетворена само чрез материалистическата литература на икономическа тематика. Защото само този вид литература подхождаше на формите на понятията и съжденията на работниците. Това, което не беше материалистическо, беше написано по такъв начин, че не бе възможно да намери разбиране у работниците.
Така се получаваше безкрайно тъжният факт, че развиващият се пролетариат имаше възможност да удовлетвори най-висшия си копнеж към познание единствено чрез материализъм от най-груб вид.
Трябва да имаме предвид, че в икономическия материализъм, приет от работниците чрез марксизма като „материалистическа история“, се крият полуистини. И че тези полуистини са тъкмо това, което те лесно разбират. Следователно, ако аз преподавах идеалистическа история до пълното им игнориране, учениците съвсем неволно щяха да усетят в липсата на материалистическите полуистини това, което да ги отблъсне от моите лекции. Поради това изхождах от една истина, която беше понятна и за моите слушатели. Показвах, че за периода до шестнадесети век е нелепо да се говори за някакво господство на икономическите сили, както прави това Маркс.
към текста >>
46.
XXX. Езотерика и публичност
GA_28 Моят жизнен път
Това ми донесе
удовлет
ворение.
Защото говорех за това при всеки удобен случай. И когато в Берлин в присъствието на Ани Безант беше основана „Немска секция на Теософското общество“ и аз бях избран за неин генерален секретар, трябваше да си тръгна от учредителното събрание, за да изнеса лекция пред една нетеософска публика, в която разглеждах духовното развитие на човечеството. Тази лекция аз недвусмислено озаглавих „Антропософия“. Ани Безант също знаеше, че каквото имах да кажа за духовния свят в този период, изнасях в лекции с това заглавие. Когато после отидох в Лондон на един теософски конгрес, една от ръководните личности ми каза, че в книгата ми „Мистиката...“ се намира истинската теософия.
Това ми донесе удовлетворение.
Защото в нея бях изнесъл единствено резултатите от духовното си съзерцание и те бяха приети в Теософското общество. Сега вече за мен нямаше никакво основание да не излагам по своя начин това познание за духа пред теософската аудитория, която по това време беше единствената, посветила се напълно на духовното познание. Не се отдавах на никаква сектантска догматика. Останах човек, който говори за това, което смята, че може да изрази с думи, изцяло съгласно изживяваното от самия него като духовен свят. Преди основаването на секцията се състоя още една поредица от лекции, която изнесох пред кръга на „Идващите“, „От Буда до Христос“.
към текста >>
„Не трябва да се учудваме, ако по отношение на такива явления някои духове с по-дълбоки духовни потребности намират за по-
удовлет
ворителни гордите мисловни построения на схоластиката в сравнение с идейното съдържание на собственото ни време.
Има се предвид не ерес спрямо изповядването на религия, а по отношение на културната ориентация, която беше възприела епохата. Намирахме се пред портата на ново столетие. Изминалото беше донесло големи постижения в сферата на външния живот и знанието. Във връзка с това от мен се изтръгна мисълта: „Въпреки всички тези и някои други постижения, например в областта на изкуството, по-проницателният човек все пак не може да се радва истински на съдържателността на нашето време. Нашите най-висши духовни потребности жадуват за нещо, което нашата съвременност предоставя едва в оскъдна степен.“ А с оглед на празнотата на тогавашната съвременна култура поглеждах назад към епохата на схоластиката, в която духовете, поне в понятия, все още са живеели в съгласие с духа.
„Не трябва да се учудваме, ако по отношение на такива явления някои духове с по-дълбоки духовни потребности намират за по-удовлетворителни гордите мисловни построения на схоластиката в сравнение с идейното съдържание на собственото ни време.
Ото Вилман написа забележителната книга „История на идеализма“, в която се изявява като панегирист на светогледа на миналия век. Трябва да признаем, че човешкият дух копнее за онова гордо, всеобхватно озарение на мисълта, което човешкото знание изпитва във философските системи на схоластиката.“ „Обезсърчеността е характерен признак на духовния живот в края на стария и началото на новия век. Тя помрачава радостта ни от постиженията на неотдавна отминалите времена.“ А по отношение на хората, които настояват, че тъкмо „истинското знание“ се явява свидетелство за невъзможността за светоглед, който да обхваща една обща картина на битието, съм длъжен да кажа: „Ако се придържаме към мненията на хората, провъзгласяващи подобни възгледи, би трябвало да се ограничим до това да измерваме, теглим, сравняваме нещата и явленията, да ги изследваме с наличната апаратура. Никога обаче нямаше да бъде повдигнат въпросът за по-висшия смисъл на нещата и явленията.“
към текста >>
47.
XXXII. Теософия и антропософия
GA_28 Моят жизнен път
Списанието се разпространяваше напълно
удовлет
ворително.
Когато даден брой станеше готов, сами го опаковахме в бандероли, лепяхме марките и двамата лично носехме целия тираж до пощата в един кош за пране. „Луцифер“ скоро получи по-широко разпространение, понеже господин Рапапорт от Виена, който издаваше списание „Гнозис“, ми направи предложение да обединим неговото списание с моето. Така „Луцифер“ започна да излиза като „Луцифер-Гнозис“. Известно време Рапапорт също участваше в неговото издаване. С „Луцифер-Гнозис“ нещата вървяха възможно най-добре.
Списанието се разпространяваше напълно удовлетворително.
Някои вече продадени броеве дори се налагаше да бъдат отпечатани повторно. То също така не „пропадна“. Но разпространението на антропософията доби за сравнително кратко време такава форма, че аз лично бях викан да изнасям лекции в много градове. Единичните лекции в много случаи прерастваха в лекционни цикли. Отначало, съвместно с тази лекционна дейност, все още се опитвах да поддържам изправно редактирането на „Луцифер-Гнозис“.
към текста >>
48.
XXXV. За книги, лекции и публичното им въздействие
GA_28 Моят жизнен път
Но сега, когато механистистическите възгледи вече не
удовлет
воряваха никого, не следва да го има и желанието в по-висшите области да се проникне с помощта на същата ориентация.
Така ситуацията си оставаше такава, че те казваха: „Средствата, които досега са били прилагани за обяснение дори на такива висши форми на действителността като органичната, вече не са достатъчни.“ Но когато след това би трябвало да стигнат до нещо позитивно, когато би трябвало да кажат кое е действеното в жизнените дейности, те започваха да се движат в неопределени идеи. На стремящите се да се откъснат от механистичното обяснение на света най-често не им достигаше мъжество да си признаят, че който желае да преодолее този механизъм, трябва да превъзмогне и мисловните навици, довели до него. Епохата се нуждаеше от признание, което никак не искаше да се появи. То се заключаваше във факта, че с ориентацията към сетивата човек прониква в сферата на механистичното. През втората половина на деветнадесети век хората бяха привикнали към тази ориентация.
Но сега, когато механистистическите възгледи вече не удовлетворяваха никого, не следва да го има и желанието в по-висшите области да се проникне с помощта на същата ориентация.
Сетивата в човека се развиват сами, но с развитието, което те дават сами на себе си, човек никога няма да успее да види нещо друго освен механистичното. Ако желае да стигне до по-голямо познание, той, изхождайки от самия себе си, трябва да придаде на заложените по-надълбоко сили на познанието формата, която природата дава на силата на сетивата. Силите на познанието за механичното са будни в самите себе си, а тези за по-висшите форми на действителността трябва да бъдат събудени. Това самопризнание на стремежа към познание ми се струваше необходимост за дадената епоха. Чувствах се щастлив, когато долавях зачатъци на това.
към текста >>
Доставя ми вътрешно
удовлет
ворение винаги, когато – за съжаление много рядко – имам възможност отново да се срещна с този човек, който ми стана толкова симпатичен тогава.
Той проявяваше вътрешна толерантност по отношение на моите възгледи – толерантността, необходима на човек, който наистина е жаден за познание. Дискутирахме относно теоретико-познавателната обосновка на духовното познание. Говорихме за проблема, че проникването в духовната действителност, от една страна, трябва да може да бъде обосновано теоретико-познавателно, също както проникването в сетивната действителност, от друга. Начинът на мислене на Шелер ми направи изключително впечатление. И до днес следя с най-дълбок интерес неговия път в познанието.
Доставя ми вътрешно удовлетворение винаги, когато – за съжаление много рядко – имам възможност отново да се срещна с този човек, който ми стана толкова симпатичен тогава.
За мен такива преживявания бяха от голямо значение. Всеки път, когато се случваха, у мен възникваше вътрешна необходимост отново да изпитам правилността на собствения си път на познание. В това постоянно възобновяващо се изпитване се разгръщаха силите, които откриват достъп до понататъшни области на духовното битие. Резултатът от антропософската ми дейност е представен първо в моите книги, публикувани за цялата общественост и, второ, в голяма поредица от лекционни курсове, които първоначално бяха замислени за частно издаване и продажба само на членове на Теософското (по-късно Антропософско) общество. Това бяха записки, направени повече или по-малко добре по време на лекциите, и които – поради липса на време не можаха да бъдат коригирани от мен.
към текста >>
Наред с повелята да изграждам „антропософията“, като същевременно служа единствено на това, което се установява, когато съобщенията от духовния свят трябва да се предадат на днешния общообразован свят, се появи и другата повеля – да се
удовлет
вори напълно разкриващото се като душевна потребност, като копнеж по духа сред членовете на Обществото.
Сега това ограничение е отпаднало вече повече от година. Тук в моята „автобиография“ е необходимо преди всичко да отбележа как двете – публикуваните ми книги и тези частни издания – се включват в това, което разработих като антропософия. Този, който желае да проследи личната ми вътрешна борба и работа за представянето на антропософията пред съзнанието на съвременната епоха, трябва да го направи въз основа на моите съчинения, адресирани до широкия читател. В тях се опитвам да изложа всичко, което съществува като стремеж към познание в нашата епоха. В тези трудове намира отражение всичко, което все повече придоби форма за мен в „духовно виждане“ и стана сградата на антропософията – наистина несъвършена в много отношения.
Наред с повелята да изграждам „антропософията“, като същевременно служа единствено на това, което се установява, когато съобщенията от духовния свят трябва да се предадат на днешния общообразован свят, се появи и другата повеля – да се удовлетвори напълно разкриващото се като душевна потребност, като копнеж по духа сред членовете на Обществото.
Сред тях съществуваше преди всичко силно желание да се запознаят с тълкуванията на евангелията и библейските събития в светлината на антропософията. Те желаеха да слушат лекции за тези откровения, дадени на човечеството. Тъй като в духа на това желание се водеха закрити лекционни курсове, беше необходимо да бъде отчетено и друго едно обстоятелство. На тези лекции присъстваха само членове, вече запознати с основите на антропософията. Към тях можех да се обръщам като към напреднали в областта на антропософията.
към текста >>
49.
XXXVI. Езотерични указания
GA_28 Моят жизнен път
Подобни потребности исках да
удовлет
воря.
Не съм взел нищо, наистина абсолютно нищо от това общество, освен чисто формалното право да провеждам самостоятелна символико-култова дейност, имаща историческа основа. Всичко, което се предлагаше като съдържание в „церемониите“, използвани в създадената от мен организация, не беше свързано с никаква историческа традиция. Формалната диплома не ми пречеше да работя единствено над това, което се явяваше като нагледно представяне на антропософското познание. Това се правеше, изхождайки от потребностите на членовете на Обществото. Наред с преработката на идеите, в които беше облечено познанието за духа, те се стремяха и към нещо, което да говори непосредствено на съзерцанието, на душата.
Подобни потребности исках да удовлетворя.
Ако не бе дошло предложението от страна на споменатото общество, аз щях да пристъпя към символико-култова дейност, без да я свързвам с историческото развитие. Но това общество не бива да бъде наричано „тайно“. На този, който влизаше в организацията, по най-ясен начин му беше съобщавано, че не постъпва в някакъв орден, а че като участник в церемониални действия ще преживее нещо като онагледяване, демонстрация на духовните познания. Ако някои неща в тях протичаха във формите, в които бяха приемани или посвещавани в по-висока степен членовете на традиционните ордени, това съвсем не означаваше, че се касае за такъв орден. Тук ставаше дума само за това, духовният подем в душевните преживявания да се онагледи с помощта на сетивни образи.
към текста >>
50.
XXXVII. Съзряване на душата; лекции в Париж през 1906 г.
GA_28 Моят жизнен път
Винаги изпитвах най-дълбоко
удовлет
ворение, когато забелязвах, че антропософското движение получава нов живот благодарение на това непрекъснато потапяне в художествения елемент.
Стоенето пред „Тайната вечеря“ на Леонардо в Милано, пред творбите на Рафаело и Микеланджело в Рим и провежданите с Мари фон Сиверс беседи, свързани с тези съзерцания, трябва, както мисля, да бъдат приети с благодарност към повелята на съдбата точно тогава, когато те за първи път застават пред душата едва в зряла възраст. Наистина би трябвало да напиша книга с немалък обем, ако искам дори само накратко да опиша това, което преживях по посочения начин. Когато зад него стои духовното съзерцание, погледът, отправен към „Атинската школа“ или „Диспут“ и загубил се в размисъл над тях, прониква толкова дълбоко в тайните на еволюцията на човечеството. А преминавайки от наблюдението на Чимабуе през Джото до Рафаело, може да се проследи постепенното угасване на едно по-древно духовно съзерцание на човечеството и неговия преход към съвременното, по-натуралистично. Това, което ми се показа от духовното съзерцание като закон за развитието на човечеството, е, че то ясно се разкрива пред душата в процеса на развитие на изкуството.
Винаги изпитвах най-дълбоко удовлетворение, когато забелязвах, че антропософското движение получава нов живот благодарение на това непрекъснато потапяне в художествения елемент.
За да могат реалностите на духовното да бъдат обхванати с идеите и да се оформят идейно, има нужда от подвижност на работата с идеите. А тя се постига чрез изпълване на душата с изкуство. Беше необходимо Обществото да бъде предпазено от проникване на всички онези вътрешни неистини, свързани с фалшива сантименталност. Едно духовно движение винаги е изложено на такова проникване. Ако една даваща информация лекция бъде оживена с подвижните идеи, за които можем да благодарим на живота в художественото, идващата от сантименталността неистинност, таяща се в душата на слушателя, ще бъде прокудена.
към текста >>
51.
XXXVIII. Мюнхенският теософски конгрес през 1907 г
GA_28 Моят жизнен път
Те не получаваха
удовлет
ворение от това, което им се предлагаше от други източници.
В антропософията идваха хора, които не откриваха това, което търсеха душите им като духовно съдържание нито в естественонаучния светоглед, нито в традиционните догми. В Берлин можа да се сформира клон на Обществото и аудитория за публичните лекции само от кръга на личности, които отхвърлят всичко, възникнало в светогледите като противоположност на традиционните вярвания. Защото привържениците на мирогледите, основаващи се на рационализма, интелектуализма и т.н. намираха в това, което дава антропософията, фантастика, суеверия и т.н. Затова възникна кръг от членове и слушатели, които приемат антропософията, без да насочват чувствата или идеите си в друга посока, освен към нея.
Те не получаваха удовлетворение от това, което им се предлагаше от други източници.
Тази душевна настройка трябваше да бъде зачетена. И тъй като това се случваше, броят на членовете, както и този на слушателите на публичните лекции, все повече се увеличаваше. Възникна антропософски живот, който в известна степен беше затворен в себе си и малко се интересуваше от други опити да се хвърли поглед в духовния свят. Надеждите се възлагаха на разгръщането на антропософската информация, която им бе съобщавана. Те очакваха да напредват все повече в своите знания за духовния свят.
към текста >>
52.
Възпитанието на детето от гледна точка на Антропософията
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Тя не би трябвало да бъде само сива теория, която единствено
удовлет
ворява любопитството към познанието, също не и средство за някои хора, които от самолюбие биха искали да имат по-висока степен на развитие.
Има една възможност да се каже нещо за това бъдеще - ако се проникне под повърхността на човешката природа до нейната същност. Различните реформаторски идеи на настоящето биха могли да станат наистина плодотворни и практични едва тогава, когато бъдат извлечени от едно такова дълбоко изследване на човешкия живот. Задачата, да се даде едно обхващащо същността на човешкия живот светоусещане, би трябвало да има за основа Духовната Наука. За това, което днес многократно е наричано така, и дали е оправдано да се издига подобно схващане, не става дума. Отнася се много повече за същността на тази Духовна Наука и за това, какво може да бъде тя според тази същност.
Тя не би трябвало да бъде само сива теория, която единствено удовлетворява любопитството към познанието, също не и средство за някои хора, които от самолюбие биха искали да имат по-висока степен на развитие.
Тя може да бъде истинската помощ в решаването на най-важните задачи на съвременното човечество в развитието му към неговото благополучие. Тя, разбира се, трябва да има предвид, че ще изпита оспорване и съмнения след като си е избрала именно такава мисия. Радикали и умерени, както и консерватори във всички области на живота ще проявяват към нея силно съмнение, тъй като тя няма да може да угоди на нито една групировка, понеже постулатите й лежат извън всякакви догматични учения. Тези постулати се коренят единствено и само в истинското познание за живота. Който опознае живота, ще може да си поставя задачи, които взема от самия живот, и няма да съставя предварително нарочни програми, тъй като знае, че в бъдеще ще властвуват същите основни закони на живота, които важат и в настоящето.
към текста >>
53.
2. До всички членове * I Писмо 20 януари 1924
GA_39 Писма до членовете
Много членове изпитваха дълбоко
удовлет
ворение да приемат отново вече в художествени картини това, което дотогава само бяха поглъщали в душата си, без външни образи.
Бяха поставени основите на антропософията не само като духовно-научна система на познание, но и като нещо живо в много човешки сърца. Но антропософията стига до самите корени на човешкото съществуване и в тези корени тя се свързва с всичко, което израства от творческата дейност и изживяване на човека. Затова бе природосъобразно тя да разпростира своята дейност постепенно върху все нови и нови области на изживяване и творчество. Бе поставено начало в областта на изкуството. В Мистерийните представления бе дадена художествена форма на това, което духовният поглед разкриваше за света и за човека.
Много членове изпитваха дълбоко удовлетворение да приемат отново вече в художествени картини това, което дотогава само бяха поглъщали в душата си, без външни образи.
И тук никой извън кръга на участниците не прояви съществен интерес. След това у някои ентусиазирани и жертвоготовни антропософи се породи замисълът за изграждане на собствен дом на Движението. През 1913 положихме неговия Основен камък, което впоследствие се превърна в Гьотеанума, изграден през следващите години. По това време се случи нещо друго. Мъже и жени, които работеха в една или друга област на науката или академичното образование, постепенно навлязоха в Обществото.
към текста >>
И в тази спокойна работа повечето от членовете намериха пълно
удовлет
вореност.
Хора извън нейния кръг започнаха да питат какво в нея е правилно и благотворно. Неизбежно се появиха хора, чийто убеждения се различаваха от това, което показваше антропософията или чийто живот бе свързан с неща, разкривани от Антропософията в светлина, която не им харесваше. Те започнаха да преценяват антропософията от собствените си гледни точки и житейски опит. Антропософското общество не бе неподготвено за това, което се появи след съвсем кратко време. В него се работеше спокойно.
И в тази спокойна работа повечето от членовете намериха пълно удовлетвореност.
Редом със задачите, които им определяше мястото във външният живот, това бе всичко, което те вярваха, че трябва да изпълнят. И кой може да каже, че и в най-малка степен са грешали, като са мислели така? Когато хората в неудовлетворението си се отвърнат от всичко и стигнат до Антропософията, те естествено искат да намерят в нея положителната страна на духовното познание и духовния живот. Те се чувстват обезпокоени в търсенията си, ако от всички страни се сблъскват с борба срещу Антропософията. За Антропософското общество действително възниква един важен въпрос.
към текста >>
Когато хората в не
удовлет
ворението си се отвърнат от всичко и стигнат до Антропософията, те естествено искат да намерят в нея положителната страна на духовното познание и духовния живот.
Антропософското общество не бе неподготвено за това, което се появи след съвсем кратко време. В него се работеше спокойно. И в тази спокойна работа повечето от членовете намериха пълно удовлетвореност. Редом със задачите, които им определяше мястото във външният живот, това бе всичко, което те вярваха, че трябва да изпълнят. И кой може да каже, че и в най-малка степен са грешали, като са мислели така?
Когато хората в неудовлетворението си се отвърнат от всичко и стигнат до Антропософията, те естествено искат да намерят в нея положителната страна на духовното познание и духовния живот.
Те се чувстват обезпокоени в търсенията си, ако от всички страни се сблъскват с борба срещу Антропософията. За Антропософското общество действително възниква един важен въпрос. Как може да се продължи под държането на необходимия за него истински духовен живот, макар че отмина времето, когато никой освен участващите в него не се интересуваше от антропософия? Пред Ръководството на Гьотеанума се оформи един от въпросите възникващи в настоящия момент, а именно: Необходимо ли е да се приеме, че Антропософското общество трябва да работи за олицетворяване на по-голяма част от Антропософията, от колкото то е въплъщавало досега? И как може да стане това?
към текста >>
54.
4. До всички членове * III 3 Февруари 1924 Относно антропософските събирания
GA_39 Писма до членовете
Лесно е да се каже: "Това или онова не ме
удовлет
ворява".
След това такива членове слабо се интересуват от живота в групите на Обществото. Може би в началото са ходели на събирания, но скоро престават, след което казват: "Това, което става там, на мен не ми помага. Ще разбера Антропософията по-добре, ако се занимавам с нея самостоятелно." Не може да се отрече, че направените от тези личности упреци срещу събиранията на членовете не винаги са били основателни. Проблемът не винаги се е дължал на събиранията, а често пъти на невъзможните изисквания на някои хора, които не можеха да намерят правилната връзка с тях.
Лесно е да се каже: "Това или онова не ме удовлетворява".
По-трудно е спокойно да се наблюдава това, което е неудовлетворително, а след това човек сам да направи нужните усилия, за да допринесе по този начин за подобрението. От друга страна и няма никаква причина да скриваме фактите в събиранията на членовете някои неща трябва да бъдат различни от това, което са. Точно при тези събирания би могла да бъде установена една голяма истина. Когато хората заедно търсят духовното във вътрешна честност, тогава те също намират пътища един към друг, от една душа към друга. В безброй хора днес се чувства дълбоката нужда от откриване на тези пътища.
към текста >>
По-трудно е спокойно да се наблюдава това, което е не
удовлет
ворително, а след това човек сам да направи нужните усилия, за да допринесе по този начин за подобрението.
Може би в началото са ходели на събирания, но скоро престават, след което казват: "Това, което става там, на мен не ми помага. Ще разбера Антропософията по-добре, ако се занимавам с нея самостоятелно." Не може да се отрече, че направените от тези личности упреци срещу събиранията на членовете не винаги са били основателни. Проблемът не винаги се е дължал на събиранията, а често пъти на невъзможните изисквания на някои хора, които не можеха да намерят правилната връзка с тях. Лесно е да се каже: "Това или онова не ме удовлетворява".
По-трудно е спокойно да се наблюдава това, което е неудовлетворително, а след това човек сам да направи нужните усилия, за да допринесе по този начин за подобрението.
От друга страна и няма никаква причина да скриваме фактите в събиранията на членовете някои неща трябва да бъдат различни от това, което са. Точно при тези събирания би могла да бъде установена една голяма истина. Когато хората заедно търсят духовното във вътрешна честност, тогава те също намират пътища един към друг, от една душа към друга. В безброй хора днес се чувства дълбоката нужда от откриване на тези пътища. Те казват: "Ако Антропософията е правилният възглед за живота, тази нужда на сърцето трябва да бъде почувствана от тези, които наричат себе си антропософи".
към текста >>
55.
8. До всички членове * VII 2 март 1924 Относно работата в Обществото
GA_39 Писма до членовете
И както, за да види източника на живот за всичко земно, човек извръща погледа си от земята към слънцето, така той трябва да извърне поглед от света на сетивата към реалността на духа, за да намери това, което води душата към истински
удовлет
воряващата човешка общност, към пълното изживяване на тази общност.
В сънуването всеки има свой собствен. Антропософията трябва да води не от будност към сънуване, а към още по-интензивна будност. Във всеки дневния живот ние действително разполагаме с общност, но тя се изживява в тесни граници. Ние сме привързани към фрагмента "тук съм" от битието и само най-дълбоко в сърцето си носим копнежа към пълнотата на живота. Чувстваме, че общността на човешкия живот продължава отвъд ограниченията на всеки дневния живот.
И както, за да види източника на живот за всичко земно, човек извръща погледа си от земята към слънцето, така той трябва да извърне поглед от света на сетивата към реалността на духа, за да намери това, което води душата към истински удовлетворяващата човешка общност, към пълното изживяване на тази общност.
Защото е много лесно човек да се отвърне от живота вместо да се навлезе в него още по-интензивно. Жертва на тази опасност са хората, които презират природата. Те са хвърлени в такава душевна изолация, добър пример за която е обикновеното сънуване. По-добре нека възпитаме умовете си чрез досега със светлината на истината, която струи в душата на човека от природата. Тогава най-добре ще развием усета за истините за човека, които в същото време са истини и за космоса.
към текста >>
56.
Минало и бъдещо духовно познание
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
То ще може да намери
удовлет
ворение от това, което Елена Блаватска е трябвало да донесе на света и което все повече следва да бъде развивано.
Когато човек помисли колко лесно могат да бъдат предизвикани страстите чрез сетивния свят и какви пропасти изживява този, който трябва да надникне в окултните светове така, както е необходимо, за да напише книга като «Тайната доктрина», не се интересува повече от баналностите, които са свързани с тази значима личност и нейното обкръжение. Дори самата тази личност почти се разбива в противодействието на света. Именно защото насреща ѝ застават толкова много неразбиране и фалшиви авторитети, имайки предвид възприемчивостта и чувствителността на нейните окултни сили, можем да разберем, че тя достига края на живота си като една, в известен смисъл, пречупена личност. Но каквото тя донася на света, следва да живее в човечеството и да има бъдеще. Настроението, което исках да нарисувам пред душите ви, изхождайки от думите на един от най-великите синове на новото време, това настроение на копнеж, трябва все повече да се разпространява.
То ще може да намери удовлетворение от това, което Елена Блаватска е трябвало да донесе на света и което все повече следва да бъде развивано.
Именно тогава почитаме най-много тази личност, когато я разглеждаме като импулсатор. Тя искаше да действа само като вярна ученичка на великите духовни сили, стоящи зад нея и само този действа в смисъла на теософското течение, който работи в смисъла на тези духовни сили. Духовният живот, който е станал като сянка, отново ще се изпълни с живот, ако все повече бъде разбирано това, което Елена Петровна Блаватска искаше да внесе в света с толкова смелост, енергия и устрем. Възможно е да спечелим по-дълбоко разбиране за това какво може да бъде такъв Лотусов ден, ако се абстрахираме от всякакви исторически клюки и се постараем да виждаме същественото. Теософското движение е правилно разбрано, ако осъзнаем, че живият дух на Елена Петровна Блаватска следва да действа в нас за доброто и напредъка на човечеството.
към текста >>
57.
Техника на кармата
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Колкото повече той се освободи в този живот от потребността да получава
удовлет
ворение чрез сетивата, колкото повече свикне да се радва на красотата, на доброто в света, на чистото, на несвързаните с тялото идеи, толкова по-кратко е времето в камалока.
В камалока душата още копнее за удоволствието, но след смъртта ѝ липсват органите, чрез които да задоволи копнежа си. Тогава в душата се появява усещане от особен вид. Можем да го сравним с изгарящата жажда при преминаване през пустиня, където няма вода. Състоянието след смъртта се дължи на това, че липсват органи за задоволяване на копнежите. Тогава човекът изпитва изгаряща жажда, и то дотогава, докато всички копнежи изчезнат.
Колкото повече той се освободи в този живот от потребността да получава удовлетворение чрез сетивата, колкото повече свикне да се радва на красотата, на доброто в света, на чистото, на несвързаните с тялото идеи, толкова по-кратко е времето в камалока.
Ако тук дори само се вживее в духовния свят, ако душата му се проникне с представи и мисли за това, което стои зад сетивния свят, времето му в камалока се съкращава. На астралния план всичко протича обратно, нещата се представят обратно като в огледало, например числото 641 трябва да се чете там като 146. Страст, която произлиза от човека, се появява в образ, насочен към човека, например като нападащо диво животно. В действителност такъв образ произлиза от самия човек. Така човекът още веднъж преживява изминалия си живот, но в обратен ред.
към текста >>
58.
Розенкройцерството
GA_98 Природни и духовни същества
Но човекът не стига в тази област до
удовлет
ворителен резултат, докато не може да си създаде тези представи без патериците на външното наблюдение.
Разгледайте всичко, което изживявате от сутрин до вечер и премахнете мислено всичко, което сте видели или чули външно. За повечето хора тогава остава или много малко, или съвсем нищо. Но когато човек иска да тръгне по пътя към висшите светове, трябва да свикне да може да мисли също и тогава, когато изворът на неговото мислене лежи само в неговата собствена душевност, без връзка с външния свят. Единственият начин да се мисли несетивно в европейските страни, е математиката. Детето учи, че две по две е четири, най-напред опирайки се на външното наблюдение, с пръстите или с други предмети и на ужасните сметачни машини.
Но човекът не стига в тази област до удовлетворителен резултат, докато не може да си създаде тези представи без патериците на външното наблюдение.
Един кръг никога не може да се види във външната действителност, кръгове, които се начертават на дъската, са наредени една до друга купчинки тебешир. Едва мисловният кръг е точен. Кръгът трябва да се конструира в духа, човек трябва да може да мисли за кръга. Несетивно мислене при хората днес може да се срещне само в областта на математиката и геометрията. Но за повечето хора това не е достъпно и затова се споменава само за сравнение.
към текста >>
59.
3. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, 26 май 1907 г. Стихийният свят и царството небесно; реалност, сън и смърт.
GA_99 Теософия на розенкройцерите
Във физическото тяло именно астралното тяло е тава, което се радва, страда
удовлет
ворява своите мечти, влечения и желания, с помощта на физическото тяло.
Това, което се образува от този екстракт на спомените, конкретно-реално се нарича причинно тяло. Всеки земен живот добавя нова страница в книгата на живота. Това увеличава жизнената есенция и способства за това,само ако миналите животи са били плодотворни следващият живот да се развие по съответен начин. Тук е причината за това, че човешкият живот може да бъде богат или беден на таланти, способности и т.н. За да разберем живота на астралното тяло след неговото отделяне на етерното тяло, трябва да разгледаме условията на физическия свят.
Във физическото тяло именно астралното тяло е тава, което се радва, страда удовлетворява своите мечти, влечения и желания, с помощта на физическото тяло.
След смъртта, астралното тяло се лишава от този инструмент. Любителят на вкусното ядене не може повече да удовлетворява своята страст към вкусната храна, понеже сега той няма език, отнет му е заедно с физическото тяло. Но желанията, на човека остават, понеже е свързано с астралното тяло, и в това е причината за изгарящата жажда, която изпитва човека в Камалока. "Кама" означава "желание", "лока" означава "място", но в действителност това не е място, а е състояние. Което още през периода на физическия живот е "надраснало" своето физическо тяло, това съкращава времето на своята Камалока.
към текста >>
Любителят на вкусното ядене не може повече да
удовлет
ворява своята страст към вкусната храна, понеже сега той няма език, отнет му е заедно с физическото тяло.
Това увеличава жизнената есенция и способства за това,само ако миналите животи са били плодотворни следващият живот да се развие по съответен начин. Тук е причината за това, че човешкият живот може да бъде богат или беден на таланти, способности и т.н. За да разберем живота на астралното тяло след неговото отделяне на етерното тяло, трябва да разгледаме условията на физическия свят. Във физическото тяло именно астралното тяло е тава, което се радва, страда удовлетворява своите мечти, влечения и желания, с помощта на физическото тяло. След смъртта, астралното тяло се лишава от този инструмент.
Любителят на вкусното ядене не може повече да удовлетворява своята страст към вкусната храна, понеже сега той няма език, отнет му е заедно с физическото тяло.
Но желанията, на човека остават, понеже е свързано с астралното тяло, и в това е причината за изгарящата жажда, която изпитва човека в Камалока. "Кама" означава "желание", "лока" означава "място", но в действителност това не е място, а е състояние. Което още през периода на физическия живот е "надраснало" своето физическо тяло, това съкращава времето на своята Камалока. Истинското надрастване става тогава, когато ние се възхищаваме на прекрасните предмет, на хармонията. Това още тук на Земята ни извежда от чувствения свят.
към текста >>
За това ние още тук трябва да отвикваме от тези желания и мечти, които могат да бъдат
удовлет
ворени само с помощта на чувственото оръдие.
Което още през периода на физическия живот е "надраснало" своето физическо тяло, това съкращава времето на своята Камалока. Истинското надрастване става тогава, когато ние се възхищаваме на прекрасните предмет, на хармонията. Това още тук на Земята ни извежда от чувствения свят. чувствено-материалното изкуство ни води към това, че състоянието "Камалока" преминава по-трудно, а духовното изкуство, обратно, облекчава състоянието. Всяко благородно, проникнато от духа желание съкращава Камалока.
За това ние още тук трябва да отвикваме от тези желания и мечти, които могат да бъдат удовлетворени само с помощта на чувственото оръдие.
Времето на Камалока е именно времето на отвикване от чувствените желания и влечения. Това време приблизително продължава една трета от човешкия живот. Има нещо необикновено в преживяването на това време. Ако веднага след смъртта пред него се е появила картина лишена от радост и страдания, то сега той действително чувства всичките радости и страдания още веднъж, при което на обратно, т.е. всички радости и страдания, които е причинил на другите хора, трябва този път да ги изпита сам.
към текста >>
60.
12. ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 4 юни 1907 г. Развитието на човечеството на Земята. / ІІ част/.
GA_99 Теософия на розенкройцерите
Ако гъркът в своите творения издигнал човек над човека /понеже Зевс е човек, издигнат над самия себе си/, ако в римските закони вие откривате още нещо от човека, превъзхождащо пределите на личното, доколкото римлянинът повече ценял в себе си римския гражданин, отколкото частното лице, то в нашата епоха вие ще откриете човек, на практика прилагащ духа за
удовлет
ворение на своите материални потребности.
Трябва да изчезне всяка любов, основана върху природните връзки; човекът трябва да застане през човека, душата трябва да намери пътя към душата. Нашата задача е в това, да свалим още повече от физически план това, което се изляло от душата в гръко-латинската епоха. Това прави човека същество, все по-силно потапящо се в материалното. Ако гъркът създавал в своите произведения на изкуството идеалистичния образ на своя душевен живот и го отлял в човешката форма, ако римлянинът създал със своите закони нещо такова, което по-скоро представлява вече личните потребности, то върхът на нашата епоха това са машините, които се явяват само материален израз на съвършенно личните потребности на хората. Все повече и повече слизало човечеството от небесата, и тази пета епоха се спуснала най-ниско от всички и се оказала най-силно свързана с материята.
Ако гъркът в своите творения издигнал човек над човека /понеже Зевс е човек, издигнат над самия себе си/, ако в римските закони вие откривате още нещо от човека, превъзхождащо пределите на личното, доколкото римлянинът повече ценял в себе си римския гражданин, отколкото частното лице, то в нашата епоха вие ще откриете човек, на практика прилагащ духа за удовлетворение на своите материални потребности.
Понеже всички машини, железни пътища, всички сложни изобретения за каква цел служат? По-рано древният халдеец удовлетворявал своята потребност като се препитавал по-прост начин; днес за това се прилагат огромните запаси на мъдростта. За да утоли глада и жаждата, използват изкристализираната човешка мъдрост. Ние не трябва да се залъгваме: мъдростта, която се използва по този начин, се е спуснала по-долу от самата себе си в минералното. Всичко, което човекът придобил преди от духовната сфера, всичко това трябвало да се спусне по-ниско от самото себе си, за да се издигне след това отново.
към текста >>
По-рано древният халдеец
удовлет
ворявал своята потребност като се препитавал по-прост начин; днес за това се прилагат огромните запаси на мъдростта.
Това прави човека същество, все по-силно потапящо се в материалното. Ако гъркът създавал в своите произведения на изкуството идеалистичния образ на своя душевен живот и го отлял в човешката форма, ако римлянинът създал със своите закони нещо такова, което по-скоро представлява вече личните потребности, то върхът на нашата епоха това са машините, които се явяват само материален израз на съвършенно личните потребности на хората. Все повече и повече слизало човечеството от небесата, и тази пета епоха се спуснала най-ниско от всички и се оказала най-силно свързана с материята. Ако гъркът в своите творения издигнал човек над човека /понеже Зевс е човек, издигнат над самия себе си/, ако в римските закони вие откривате още нещо от човека, превъзхождащо пределите на личното, доколкото римлянинът повече ценял в себе си римския гражданин, отколкото частното лице, то в нашата епоха вие ще откриете човек, на практика прилагащ духа за удовлетворение на своите материални потребности. Понеже всички машини, железни пътища, всички сложни изобретения за каква цел служат?
По-рано древният халдеец удовлетворявал своята потребност като се препитавал по-прост начин; днес за това се прилагат огромните запаси на мъдростта.
За да утоли глада и жаждата, използват изкристализираната човешка мъдрост. Ние не трябва да се залъгваме: мъдростта, която се използва по този начин, се е спуснала по-долу от самата себе си в минералното. Всичко, което човекът придобил преди от духовната сфера, всичко това трябвало да се спусне по-ниско от самото себе си, за да се издигне след това отново. И в това е задачата на нашето време. В стария човек течала кръв, която го свързвала с рода,днес любовта, която течала в старата кръв, все повече е подложена на разпад.
към текста >>
61.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ: 16. Берлин, 13.12.1907 г. Коледа от гледна точка на животомъдростта (Витаесофия)
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
И когато през есента косачът отрязва със сърпа класовете, това не е просто един абстрактен процес, за този, който съумее да задълбочи идеите на духовната наука в душевни усещания, а косенето със сърпа означава за него един полъх от
удовлет
ворение, който преминава през нивята, и цялото ожънване на зърното облъхва полето с чувство на удоволствие.
Болката и удоволствието у растенията са болката и удоволствието на земния организъм. Нужно е само да си припомним казаното преди няколко седмици във връзка с болката и удоволствието в растителния свят. Този, който може да наблюдава нещата, знае, че когато нараним едно растение доколкото нараняването засяга горните му части, това нараняване не е свързано с усещане на болка от страна на земния организъм. То е същото, както когато телето суче от кравата, което е свързано с изпитване на удоволствие. Тъй като това, което изниква от земята, когато е твърдо, тази избуяваща от земята зеленина може да се сравни за земния организъм с млякото в животинския организъм.
И когато през есента косачът отрязва със сърпа класовете, това не е просто един абстрактен процес, за този, който съумее да задълбочи идеите на духовната наука в душевни усещания, а косенето със сърпа означава за него един полъх от удовлетворение, който преминава през нивята, и цялото ожънване на зърното облъхва полето с чувство на удоволствие.
Така ние съусещаме земния организъм, както усещаме приятелската гръд. Ние се научаваме да разбираме болката на земята, когато знаем, че земята усеща болка веднага щом отскубнем растението с корена. Тук не бива да се възразява, че при определени обстоятелства е по-добре растението да се пресади с корена, отколкото да откъснем цвета му. Такива обстоятелства тук нямат никакъв смисъл. Когато косите на човек започнат да сивеят, и той, за да остане по-красив, отскубне първите си сиви коси, то това все пак му причинява болка.
към текста >>
Това, което се нарича раздробяване в царството на камъните, предизвиква в природата най-голяма радост, вътрешно
удовлет
ворение, а такова чувство тя изпитва и когато разтваряме сол или бучка захар във вода.
Да, дори когато скалата бива взривявана, за нас това не е нещо абстрактно, а ние се учим да съусещаме, какво чувства надарената с душа и дух природа. А кога то имаме пред себе си чаша вода, и поставим в нея малко сол или бучка захар, и наблюдаваме как солта или захарта се разтваря, то тогава усещането е: тук има душа. И ако искаме да знаем, какво е вътре в тази душа, ние не бива да използваме обикновени аналогии. Тъй като лесно бихме могли да сметнем: когато работниците раздробяват скалата, това предизвиква чувство на болка в природата. Но случаят е тъкмо обратен.
Това, което се нарича раздробяване в царството на камъните, предизвиква в природата най-голяма радост, вътрешно удовлетворение, а такова чувство тя изпитва и когато разтваряме сол или бучка захар във вода.
От разтварянето на минералното тяло водата се прониква от вълни на удоволствие. При другите процеси е различно. Нека си спомним пра миналото на земята, онова време на земята, когато тя беше едно огнено-течно тяло и всички метали и минерали бяха разтворени в нея. Земята не можеше да остане такава, тъй като тя трябваше да се превърне в сцената, по която ние днес стъпваме. Металите и минералите трябваше да се втвърдят от течния елемент.
към текста >>
62.
1. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 6. 1. 1908 г.
GA_102 Въздействие на духовните същества върху човека
Разбира се, той е писал това, нищо не знаейки за същността на тези факти, но самото действие на ароматите са му били ясни, и той с
удовлет
ворение забелязал, че се оказал достатъчно защитен и не е попаднал под тяхното влияние.
От тук вие виждате, колко тънко и интимно трябва да се наблюдават от духовна гледна точка дори най-ежедневните неща, ако искаме да разберем живота. Вие може би сте слушали разкази за хора, които повече или по-малко съзнателно или не са умеели да владеят тези духове, които действат на човека и проникват в него именно чрез аромата /миризмата/. Ако научите някои по-интимни подробности от историята на една или друга епоха, например, от историята на Франция при Людвик ХІІІ, ХІV, ХV, когато действително ароматите са играели наистина важна роля в създаването на различни интриги, то бихте имали представа за тези възможности, с които разполагат хората, можещи съзнателно или не да се разпореждат с такива духовни същества, които се смесват с чувственото впечатление и чрез парфюм и аромати проникват в хората. Аз мога да ви покажа доста интересна книга, написана неотдавна от министъра на един не голям двор, който в последните години се е случила голяма катастрофа. Той описва в своите мемоари действията на една личност, която е умеела до известна степен да управлява ароматите от техния духовен аспект.
Разбира се, той е писал това, нищо не знаейки за същността на тези факти, но самото действие на ароматите са му били ясни, и той с удовлетворение забелязал, че се оказал достатъчно защитен и не е попаднал под тяхното влияние.
Вие виждате, че тези неща съвсем не са без значение за живота на практика и му оказват своето влияние. Ако се възприемаме живота не като сляп материалист,а като виждащ човек, то могат навсякъде да се усетят тези влияния; и само този, който знае за тези влияния разбира живота. И така, виждате, че трябва да си представим човека като същество твърде сложно, като спътник на много същества и много светове. Който се придвижва по пътя на окултното развитие към все по-високи познания, той се научава да разпознава своеобразната природа на тези същества и само благодарение на това ще се освободи от тях и ще достигне свободното им съзерцание. Да възприемем в себе си истинското познание за висшите светове – това значи действително да станем свободни, зрели, тъй като по този път ние овладяваме импулсите и влиянията, пулсиращи в нашия живот.
към текста >>
63.
9. Девета лекция. Органи на духовно възприятие. Съзерцание на Аза от 12 страни. Мисленето на сърцето.
GA_119 Макрокосмос и микрокосмос
Човек, който се подготвя съзнателно и преди всичко се е научил да отстранява собствените си лични мнения, искания, желания, страсти от своя по-висш живот, който е обучил себе си да не счита нещо за истинно, само защото то го
удовлет
ворява, и да изключва собственото си мнение такъв човек може веднага да различи символ или картина, която е истинна, от онази, която е лъжлива.
На тези сили се дължи, че рано или късно, след като се е обръщал отново и отново към символите и е укрепнал така себе си вътрешно, че душевният му живот да е много обогатен, тези органи правят възможни истински опитности за духовния свят, с някаква степен на виждане. Когато действително е постигнато имагинативно познание, то вече позволява на човека да има определено проникновение във висшия свят. Сравнително дълго време човек ще се нуждае да изживява в дълбока медитация картини, взети от живота и говорещи на сърцето, или определени формулировки, в които сбито са изразени велики световни тайни. След това, първо в момента на събуждане, но също и когато отклонява вниманието си от изживяванията на обикновения дневен живот, той ще забележи, че пред душата му застава нещо, което възниква като вътрешните картини, които той е формирал за себе си, но е там пред него като цветя или камъни, видяни в обикновеното съзнание; той има пред себе си действителни символи или емблеми, за които знае, че не ги е създал самият той. По време на периода на подготовката, и чрез вниманието, което упражнява в изграждането на своите символи, той се учи да прави разлика между илюзорни и истински картини.
Човек, който се подготвя съзнателно и преди всичко се е научил да отстранява собствените си лични мнения, искания, желания, страсти от своя по-висш живот, който е обучил себе си да не счита нещо за истинно, само защото то го удовлетворява, и да изключва собственото си мнение такъв човек може веднага да различи символ или картина, която е истинна, от онази, която е лъжлива.
Сега започва една дейност, която е важно да се има в предвид във връзка с разграничаването на истинни и лъжливи картини. Тя може да бъде наречена само мислене на сърцето. Това е нещо, което се получава в хода на развитието, за което говорихме вчера. В обикновения живот ние имаме чувството, че мислим с главата. Това, разбира се, е образно изразено, защото ние мислим с духовните органи, лежащи в основата на мозъка; но е общоприето, че мислим с главата.
към текста >>
64.
1. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Хамбург, 16 май 1910 г. Същност и значение на Кармата в живота на индивида, човечеството, Земята и света.
GA_120 Откровенията на Кармата
Кармата ще се разкрие пред нас като едно учение, което не само посочва как се отнасят едни или други неща в света, а което същевременно ни тласка към извисяване на живота, към
удовлет
воряване от живота.
И все пак, подобна оценка би била твърде повърхностна, и то поради обстоятелството, че не взема в съображение нещо, което се налага като извод от нашето учение: Когато онези сили, които проникват в нас чрез Антропософията, станат достатъчно мощни, те ще съумеят да намерят и средствата, необходими им за да се намесят в света; но ако никой не би се грижил за непрекъснато разрастване на тези сили, тяхното участие в световните процеси би било нещо невъзможно. Но има и нещо друго, което би ни дало известна утеха, ако подобни размишления ни обезкуражат, и то е тъкмо съдържанието на този лекционен цикъл: Човешката Карма и Кармата въобще. Защото с всеки изминат час, все по-ясно ще виждаме: Ние изобщо не можем да включим антропософските импулси в живота, ако не повярваме сериозно в Кармата, ако не се убедим, че самата Карма ни тласка в онази посока, където сами, рано или късно, ще увеличим нашите сили. Ние ще се убедим: Ако допуснем, че все още не бихме могли да употребим силите, бликащи от нашите антропософски възгледи, тогава ние работим срещу тези сили и Кармата не ни позволява да ги включим в света. В предстоящите лекции нещата няма да се свеждат само до натрупване на нови познания за Кармата, а до нещо по-важно: с всеки изминат час трябва да нараства доверието ни в Кармата; убеждението, че когато настъпи определеното време, било то утре, в други ден или след много години, нашата Карма ще ни изправи пред онези задачи, които ще можем да изпълним според степента, до която сме проникнали в Антропософията.
Кармата ще се разкрие пред нас като едно учение, което не само посочва как се отнасят едни или други неща в света, а което същевременно ни тласка към извисяване на живота, към удовлетворяване от живота.
Впрочем, ако искаме Кармата да изпълни своята задача, налага се да я разгледаме много по-дълбоко и, така да се каже, в нейните универсални прояви. За тази цел, обаче е необходимо да си послужа с нещо, което по начало не е в мой стил, а именно с една дефиниция. Общо взето, аз избягвам дефинициите, защото по правило с тях не се постига нищо. Нашите размишления по правило започват с излагане на фактите и когато тези факти са групирани и подредени както трябва, съответните понятия и представи възникват сякаш от само себе си. Ако бихме искали да приложим подобен метод към всеобхватните проблеми, които ще обсъждаме в следващите дни, би трябвало да раз полагаме с много повече време.
към текста >>
65.
Лекция шеста
GA_126 Окултна история
В епикурейството се намесва още нещо, проявяващо се в това, което хората питат: как следва да се изградя интелектуално, че животът да протече най-
удовлет
ворително, вътрешно хармонично?
Тогава питат: "Какво трябва да бъде нашето знание, за да можем да се превърнем в човек, който достига практически цели в живота? ". И ние виждаме как в епохата на упадък се развива течение, което ние наричаме стоицизъм. У Платон и у Аристотел в мъдростта се съдържало и доброто; всеки порив към добро могъл да възникне само от мъдростта. Стоиците питат какво човек трябва да прави, за да стане в живота, в житейската практика човек мъдър, целесъобразно и правилно живеещ. Практическите жизнени цели се прибавят към това, което някога е било универсална въодушевяваща истина.
В епикурейството се намесва още нещо, проявяващо се в това, което хората питат: как следва да се изградя интелектуално, че животът да протече най-удовлетворително, вътрешно хармонично?
На този въпрос Талес, Платон, та чак до Аристотел, биха отговорили: търси истината и тя ще ти даде велико блаженство, семето на всяка любов. Но сега този въпрос го отделят от въпроса за истината и възниква течение на упадък. Тава е то, което наричат стоицизъм и епикурейство - това са течения на упадъка. И като следствие истината става съмнителна за хората, губи всякаква сила. Затова едновременно със стоицизма и епикурейството се появява в епохата на упадък и скептицизмът, склонността към съмнение в истината.
към текста >>
66.
5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 5 Декември 1911
GA_132 Еволюцията от гл.т.на истината
Последния път ние тръгнахме от скритите дълбини на душевния живот, от това, което се стреми да пробие всички възможни препятствия, и което в антропософията наричаме човешко астрално тяло.После насочихме нашия поглед към въздействията, които копнежът упражнява върху човешкото същество, към
удовлет
воряването на копнежа, до което душата стига единствено с помощта на онзи свят от образи, който може да бъде разглеждан като едно от характерните вътрешни движения на душевния живот.
Впрочем сравнението не е толкова важно. Важно е най-после да поставим въпроса: Нима все пак в широкия свят на Майя, на илюзията, не съществува нещо, което да е „действително"? Днес ще постъпим както постъпихме в хода на последните лекции. Изхождайки от вътрешните изживявания на нашата душа, ние постепенно ще се приближаваме до предмета на нашата основна тема. И наистина, в духовното придвижване на Стария Сатурн през Старото Слънце и Старата Луна, сега ние стигаме до нашата Земя, и бихме желали да се спрем на най-обикновените душевни изживявания, както сторихме това и последния път.
Последния път ние тръгнахме от скритите дълбини на душевния живот, от това, което се стреми да пробие всички възможни препятствия, и което в антропософията наричаме човешко астрално тяло.После насочихме нашия поглед към въздействията, които копнежът упражнява върху човешкото същество, към удовлетворяването на копнежа, до което душата стига единствено с помощта на онзи свят от образи, който може да бъде разглеждан като едно от характерните вътрешни движения на душевния живот.
Така ние стигнахме и до пътя, който води от индивидуалната микрокосмическа душа до онова макрокосмическо мироздание, чиито изпълнители са Духовете на Движението. Днес бихме желали да имаме като отправна точка едно душевно изживяване, което беше високо оценено още от древните гърци, и което не е изгубило своето голямо значение дори и днес. Ще го изразим със следните думи: В основата на цялата философия, следователно в основата на всеки стремеж към познание, лежи удивлението! И това е напълно вярно. Ако човек се замисли поне малко върху протичането на своите душевни изживявания и върху начина, по който стига до едно или друго познание, той ще потвърди от собствен опит, че нормалният, здравият път към познание винаги има за своя изходна точка именно удивлението, учудването.
към текста >>
Така се постига поне възможността за
удовлет
воряване на копнежа, който измъчва Съществата, чиято жертва беше отхвърлена.
Ние можем да обобщим целия характер на старото Лунно развитие и изобщо цялата духовна атмосфера на Старата Луна по следния начин: Старата Луна е обитавана от Същества, които настоятелно искат да принесат своята жертва, но виждат, че поради резигнацията на по-висшите Същества, тази жертва остава неприета. Ето на какво се дължи своеобразният меланхоличен характер на духовната атмосфера, в която протича епохата на Старата Луна: На отхвърлената жертва! И за нас отхвърлената жертва на Каин33, в чието лице е символично загатната изходната точка на общочовешката еволюция, идва като един вид повторение на това главно събитие от епохата на Старата Луна; само че сега то се разиграване на Старата Луна, а в душата на самия Каин, който вижда неприемането на своята жертва. А после от неговото огорчение, от страданието и болката възниква копнежа, какъвто беше и случаят със Съществата на Старата Луна. От последната лекция ние разбрахме и нещо друго, а именно, че между тази неприета жертва и копнежа, породен в свръхсетивните Същества от неприетата жертва, възниква един вид равновесие, главно поради намесата на онази Йерархия, към която спадат Духовете на Движението.
Така се постига поне възможността за удовлетворяване на копнежа, който измъчва Съществата, чиято жертва беше отхвърлена.
Представете си за миг, нагледно и живо, следната картина: Ето, пред Вас са висшите Същества, към които е отправена жертвата, обаче те отхвърлят жертвата, и сега у другите Същества, които напразно искаха да принесат жертвата, възниква един силен копнеж и те усещат съвсем ясно: Ако аз бих принесъл моята жертва на по-висшите Същества, най-добрата част от мен щеше да попадне у тях, самият аз щях да се окажа включен в техния живот, но сега аз съм отделен от тях, сега аз стоя тук, а онези по-висши Същества стоят там! Обаче Духовете на Движението нека да приемем това в буквалния смисъл на думата довеждат тези Същества у които, поради отхвърлената жертва, пламва копнежът към по-висшите Същества до такова състояние, че те се устремяват към по-висшите Същества, използувайки най-различни пътища и начини. Става така, че това, което се натрупва в тях като жертвена субстанция, все пак може да бъде уравновесено, поне поради ярките впечатления от по-висшите Същества, които сякаш кръжат над Съществата-жертвоприносители; стига се до уравновесяване на онова, което е останало неудовлетворено поради отхвърля нето на жертвата, така че в констелацията на тези Същества към по-висшите свръхсетивни Същества настъпват промени, сходни на тези, които биха настъпили, ако жертвата беше приета. Нека да си послужим и с едно друго сравнение, което е съвсем просто и ясно; нека да си представим, че по-висшите Същества са съсредоточени в Слънцето, а по-низшите Същества са съсредоточени в една или друга планета. Да допуснем, че Съществата от по-низшата планета искат да принесат своята жертва на по-висшата планета, следователно на Слънцето.
към текста >>
Става така, че това, което се натрупва в тях като жертвена субстанция, все пак може да бъде уравновесено, поне поради ярките впечатления от по-висшите Същества, които сякаш кръжат над Съществата-жертвоприносители; стига се до уравновесяване на онова, което е останало не
удовлет
ворено поради отхвърля нето на жертвата, така че в констелацията на тези Същества към по-висшите свръхсетивни Същества настъпват промени, сходни на тези, които биха настъпили, ако жертвата беше приета.
А после от неговото огорчение, от страданието и болката възниква копнежа, какъвто беше и случаят със Съществата на Старата Луна. От последната лекция ние разбрахме и нещо друго, а именно, че между тази неприета жертва и копнежа, породен в свръхсетивните Същества от неприетата жертва, възниква един вид равновесие, главно поради намесата на онази Йерархия, към която спадат Духовете на Движението. Така се постига поне възможността за удовлетворяване на копнежа, който измъчва Съществата, чиято жертва беше отхвърлена. Представете си за миг, нагледно и живо, следната картина: Ето, пред Вас са висшите Същества, към които е отправена жертвата, обаче те отхвърлят жертвата, и сега у другите Същества, които напразно искаха да принесат жертвата, възниква един силен копнеж и те усещат съвсем ясно: Ако аз бих принесъл моята жертва на по-висшите Същества, най-добрата част от мен щеше да попадне у тях, самият аз щях да се окажа включен в техния живот, но сега аз съм отделен от тях, сега аз стоя тук, а онези по-висши Същества стоят там! Обаче Духовете на Движението нека да приемем това в буквалния смисъл на думата довеждат тези Същества у които, поради отхвърлената жертва, пламва копнежът към по-висшите Същества до такова състояние, че те се устремяват към по-висшите Същества, използувайки най-различни пътища и начини.
Става така, че това, което се натрупва в тях като жертвена субстанция, все пак може да бъде уравновесено, поне поради ярките впечатления от по-висшите Същества, които сякаш кръжат над Съществата-жертвоприносители; стига се до уравновесяване на онова, което е останало неудовлетворено поради отхвърля нето на жертвата, така че в констелацията на тези Същества към по-висшите свръхсетивни Същества настъпват промени, сходни на тези, които биха настъпили, ако жертвата беше приета.
Нека да си послужим и с едно друго сравнение, което е съвсем просто и ясно; нека да си представим, че по-висшите Същества са съсредоточени в Слънцето, а по-низшите Същества са съсредоточени в една или друга планета. Да допуснем, че Съществата от по-низшата планета искат да принесат своята жертва на по-висшата планета, следователно на Слънцето. Обаче Слънцето отхвърля жертвата и сега жертвената субстанция се натрупва в по-низшите Същества, които в своята пълна самотност, в своята пълна изолираност се изпълват с непрекъснат, мъчителен копнеж. Но сега идват Духовете на Движението и ги насочват към сферата на по-висшите Същества, при което става нещо забележително: Вместо непосредственото разливане, вместо разпиляването на жертвената субстанция, сега настъпва едно вътрешно раздвижване на самата жертвена субстанция, в резултат на което се стига до формирането на нови отношения с по-висшите Същества. Положението е сходно с невъзможността на даден човек да се справи със своя копнеж чрез еднократно и пълно удовлетворяване, поради което той пристъпва към частично удовлетворяване: Лесно е да предположим, че в този случай се раздвижват всичките му душевни сили.
към текста >>
Положението е сходно с невъзможността на даден човек да се справи със своя копнеж чрез еднократно и пълно
удовлет
воряване, поради което той пристъпва към частично
удовлет
воряване: Лесно е да предположим, че в този случай се раздвижват всичките му душевни сили.
Става така, че това, което се натрупва в тях като жертвена субстанция, все пак може да бъде уравновесено, поне поради ярките впечатления от по-висшите Същества, които сякаш кръжат над Съществата-жертвоприносители; стига се до уравновесяване на онова, което е останало неудовлетворено поради отхвърля нето на жертвата, така че в констелацията на тези Същества към по-висшите свръхсетивни Същества настъпват промени, сходни на тези, които биха настъпили, ако жертвата беше приета. Нека да си послужим и с едно друго сравнение, което е съвсем просто и ясно; нека да си представим, че по-висшите Същества са съсредоточени в Слънцето, а по-низшите Същества са съсредоточени в една или друга планета. Да допуснем, че Съществата от по-низшата планета искат да принесат своята жертва на по-висшата планета, следователно на Слънцето. Обаче Слънцето отхвърля жертвата и сега жертвената субстанция се натрупва в по-низшите Същества, които в своята пълна самотност, в своята пълна изолираност се изпълват с непрекъснат, мъчителен копнеж. Но сега идват Духовете на Движението и ги насочват към сферата на по-висшите Същества, при което става нещо забележително: Вместо непосредственото разливане, вместо разпиляването на жертвената субстанция, сега настъпва едно вътрешно раздвижване на самата жертвена субстанция, в резултат на което се стига до формирането на нови отношения с по-висшите Същества.
Положението е сходно с невъзможността на даден човек да се справи със своя копнеж чрез еднократно и пълно удовлетворяване, поради което той пристъпва към частично удовлетворяване: Лесно е да предположим, че в този случай се раздвижват всичките му душевни сили.
За всичко това стана дума в предишната лекция. Тогава посочихме, че благодарение на външните впечатления, на вътрешните възприятия и главно поради обстоятелството, че в акта на жертвата, въпросните Същества не се свързват с по-висшите Същества настъпва един вид заместител на тези връзки. Разбира се, не би могло да се отрече, че евентуално приетата жертва, би имала по-друга съдба, ако за нея отговаряха по-висшите същества. Защото, ако мога така да се изразя, условията за живот на това, което би било пожертвувано, са в ръцете на по-висшите Същества. По-низшите Същества осигуряват други условия за живот.
към текста >>
67.
Прераждане и карма, необходими представи за гледната точка на съвременната естествена наука (октомври/ноември 1903 г.). Бележки от Рудолф Щайнер
GA_135 Прераждане и Карма
Той прави това, защото знае, че човешкото чувство за познание може да бъде
удовлет
ворено само тогава, когато съществува съзвучие, а не противоречие между отделните области на битието.
Но сега не трябва да се поддаваме на заблудата, че духовната наука иска да докаже своите истини с помощта на естествената наука. Това, което трябва да се подчертае, е, че духовната наука има същото убеждение като истинската естествената наука. Антропософът извършва в областта на душевния живот същото, което естествоизпитателят се стреми да постигне за това, което може да види с очи и да чуе с уши. Не може да има противоречие между истинския естествоизпитател и духовната наука. Антропософът обяснява, че законите, които установява за душевния живот, по съответен начин са валидни също и за външните природни явления.
Той прави това, защото знае, че човешкото чувство за познание може да бъде удовлетворено само тогава, когато съществува съзвучие, а не противоречие между отделните области на битието.
Днес повечето хора, които изобщо се стремят към познанието и истината, са запознати с определени научни възгледи. Такива истини, така да се каже, не стават за нищо. Забавните рубрики на вестниците разкриват на образования, както и на необразования законите, според които висшите животни се развиват от по-нисшите, обясняват какво дълбоко родство съществува между човека и висшите маймуни. И бързи писачи не се уморяват да внушават на своите читатели как те трябва да мислят за „духа“ в епохата на „великия Дарвин“. И прибавят към това изречението от главния труд на Дарвин: „Държа на това, че всички органични същества, които са живели на тази земя, са произлезли от една праформа, на която животът е вдъхнат от твореца.“ В една такава епоха е изключително необходимо отново и отново да се показва, че антропософията не се отнася така леко с „вдъхването на живота“, нито с душата, както това прави Дарвин и някои дарвинисти, но че нейните истини не са в противоречие с постиженията на естествената наука.
към текста >>
68.
Съдържание
GA_138 За инициацията
Това, с което човек не е съгласен морално, се усеща като мрак, а
удовлет
ворението се усеща като светлина.
ПЕТА ЛЕКЦИЯ, Мюнхен, 29 август 1912 г. . . . . . . . . . . . 81 В сетивния свят се различават природният развой и изживяващите се в него същества. В духовния свят няма такава двойственост, а само същества. След прекрачването на границата се усеща морално-интелектуално.
Това, с което човек не е съгласен морално, се усеща като мрак, а удовлетворението се усеща като светлина.
Влизането в духовния свят е многостранно, зависи от кармата. Човекът се изживява все по-интензивно със съществата от по-висшите йерархии. Свръхсетивните изживявания хвърлят също отражения в поеми като речите на Кришна в Бхагавад Гита. Който се пренесе съзнателно в по-висши светове, се чувства излят в този свят. Времевите понятия се изгубват.
към текста >>
69.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Мюнхен, 25 август 1912 г.
GA_138 За инициацията
Казвам това и бих искал да го кажа съвсем ясно, че тъкмо поради това този Мюнхенски лекционен цикъл ме изпълва с възможно най-голямо
удовлет
ворение.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ Мюнхен, 25 август 1912 г. В началото на нашия Мюнхенски лекционен цикъл нека ми бъде позволено и този път, както през последните години, да използвам първия час от лекцията за един вид въведение към онова, което ще бъде изложено през следващите дни. Първата мисъл, върху която искам силно да Ви обърна внимание в началото на цикъла, може би все пак ще е във връзка с това, с което можахме да започнем тъкмо този Мюнхенски цикъл преди няколко години: с нашите теософско-художествени представления. И ако мога да изразя тук мисълта, която се явява пред душата ми по този повод, тя е, че ме изпълва с най-дълбоко задоволство фактът, че ние – както миналата година, така и този път – можахме да открием тези представления с реконструкцията на Елисейската мистерия.
Казвам това и бих искал да го кажа съвсем ясно, че тъкмо поради това този Мюнхенски лекционен цикъл ме изпълва с възможно най-голямо удовлетворение.
Тъй като тази година се радвахме на едно по-засилено посещение, отколкото през изтеклите години, може би няма да бъде ненужно по този повод да повторя някои думи, които вече често съм си позволявал да казвам тъкмо тук, в Мюнхен. Това, което е свързано с тази Елисейска мистерия, е вътрешно тясно свързано със стремежа, който тук, в средноевропейските области, от години наричаме наш теософски стремеж. Преди години в Берлин – пред един наистина малък кръг, от който сега само малко, наистина малко са останали верни на теософското движение, – опирайки се на всичко, постигнато за теософското движение от нашия многоуважаван Едуард Шуре чрез реконструкцията на Елисейската мистерия и представянето на посвещението, на принципите на инициацията на различните епохи и народи, започнахме, така да се каже, нещо като въвеждането им в теософското ни движение. И сега, когато години наред имахме възможност да представяме на сцена част от произлязлото от душата на Едуард Шуре, имаме право да смятаме това, което съумяхме да направим, за един вид потвърждение на онова, с което за по-малък кръг от нас се свърза като чувства, усещания и мисли именно в този изходен пункт на нашия стремеж. И ако трябва да охарактеризирам какво се свърза с това, бих искал да кажа: то се изля от чисто духовния начин, от неопетнения духовен начин, по който тези неща се изправиха пред нашата душа, едно вътрешно дълбоко убеждение, вътрешно доверие, което стигна дотам, че можахме да си кажем: ако оставим в нас да навлязат тези усещания, тези чувства с това, което иначе живее в душата ни за теософския стремеж, можем да се надяваме, че ще ни се удадат немалко неща.
към текста >>
Можете да говорите много за всякакви теософски неща на хората вън в света; може също така те да изглеждат
удовлет
ворени от това.
Във връзка с това става дума за нещо, което според моето усещане надхвърля всяко тривиално изказване на чувство за благодарност. С това имам предвид цялостното значение, което има това реконструиране на Елисейската мистерия за съвременния духовен живот. Тогава обаче някоя душа може да признае, че всичко, което е във връзка с тази Елисейска мистерия и което се е случило по отношение на повторното събуждане на принципите на инициацията през различните епохи от същия автор, е нещо, за което е определено най-дълбокото, най-интимното на европейската душевна натура. И съществува един дълг, дълг от свещен и най-сериозен характер за всеки, който се отнася искрено и сериозно към духовния живот, да въведе именно този характер в съвременния душевен живот. Скъпи приятели!
Можете да говорите много за всякакви теософски неща на хората вън в света; може също така те да изглеждат удовлетворени от това.
Когато обаче човек успее да прозре в дълбините на душите, той знае от какво имат нужда, колко е необходимо да им се даде това, което самите те сигурно не съзнават, което обаче жадуват в най-дълбоките основи на сърцето си. Такива чувства проникваха душата ми, когато миналата неделя видяхме да се спуска завесата след последната сцена на „Елисейската мистерия“. И ако човек иска да почувства така това, което се разигра, в самото усещане живее толкова много, че той може да му даде плодовитост и сила на въздействие в живота. И ако видяхме тази плодовитост, тази сила на въздействие по отношение на някои неща, би трябвало лесно да преодолеем и други, които днес не трябва да са тук, които обаче се противопоставят на тази плодовитост и може би ще се противопоставят още повече, отколкото през изминалите години. И фактът, че не съм сам с това усещане, ме научиха седмиците, предхождащи нашите Мюнхенски представления.
към текста >>
70.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, Мюнхен, 28 август 1912 г.
GA_138 За инициацията
В душата ни се пораждат страсти, желания, стремежи,
удовлет
ворения, не
удовлет
ворения, блаженства, разочарования и т.
– може да бъде разглеждан само въпросът за дневния живот. Но ние знаем, че на първо място на разположение са онези врати, които наричаме наши сетивни органи, през които в душата ни се вливат светът на цветовете и на светлината, светът на звуците, светът на миризмите, светът на топлината и студа и т. н., и това, което в сетивното битие наричаме свой свят, е всъщност само резюме на всичко, което се влива през вратите на нашите сетива. След това имаме инструмента на нашия разсъдък, на усещанията си, на волята си. С него преработваме онова, което идва срещу нас от външния свят.
В душата ни се пораждат страсти, желания, стремежи, удовлетворения, неудовлетворения, блаженства, разочарования и т.
н., и ако обхванем с поглед всичко, което човекът знае за себе си, то е именно всичко това. Ако искаме да познаем какво е вътрешен свят за обикновения живот, не можем да споменем нещо друго, освен сумата на това, което бе охарактеризирано сега. В добавка човек може да се наблюдава също и отвън. Той може да наблюдава тялото си. Посредством многостранните факти, които няма нужда да излагаме в подробности, той осъзнава, че трябва да разглежда тялото си като инструмент за будния дневен живот по време на живота между раждане и смърт.
към текста >>
71.
ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, Мюнхен, 30 август 1912 г.
GA_138 За инициацията
Човешката душа е разположена между два полюса, които са просто отпечатък и отражение на всички светове, в които човешката душа действително се намира: че тя се укрепва в самата себе си, че се оплита напълно в своя егоизъм и желае само това, което ѝ служи, което я
удовлет
ворява; и че човешката душа изважда от своите дълбини силите, които могат да просияят в целия живот на човечеството.
Какво друго е индивидуалното величие в отделната душа, освен зародишът на величието в цялото световно развитие на човечеството? Чрез какво са работили върху човечеството Омир, Шекспир, Данте, Гьоте? Чрез това, че са били егоистични, вътре в тях са били цели светове, произлезли от техните дълбини, от егоистичността им. Чрез това обаче – по околния път на егоистичността – се внасят импулсите на духовния живот, които предават от епоха към епоха именно най-големите, духовните дела на човечеството. Тук отново присъства Луцифер, носителят на светлината, импулсът и мощта на всичко величествено, което сияе в човешката еволюция от бликащата вечна сила на отделната човешка душа.
Човешката душа е разположена между два полюса, които са просто отпечатък и отражение на всички светове, в които човешката душа действително се намира: че тя се укрепва в самата себе си, че се оплита напълно в своя егоизъм и желае само това, което ѝ служи, което я удовлетворява; и че човешката душа изважда от своите дълбини силите, които могат да просияят в целия живот на човечеството.
Кога излиза наяве този егоизъм на човека? Точно тогава, когато мислим колко е необходимо всеки човек да отдаде на другите хора собственото, това, което е негова индивидуалност, което е най-дълбока същност на неговия егоизъм. Но във всичко, което човек може да направи за другите хора от своята себичност, живее отново Луцифер, другият полюс на Луцифер. А в това, което човек под въздействието на носителя на светлината иска да постигне така за човечеството, се намира едно отражение на онова, което е Луцифер действително в по-висшите светове, отражение на творческата дейност на Луцифер: да се доведе до откровение скритото. Може ли да се каже, че Луцифер е лош или добър?
към текста >>
Луцифер става лошо същество, което означава, че каквото прави, става лошо, ако дава такива импулси на човешката душа, че тя да желае да прави всичко единствено за свое
удовлет
ворение.
Може само да се каже: който иска да твърди, че Луцифер е лош и би трябвало да се избягва, той би трябвало също да каже, че и огънят трябва да се избягва, тъй като при определени обстоятелства може да погуби живота. По пътя на инициацията се разбира, че изразите добро и зло не са приложими по същия начин, ако искаме да характеризираме същността на свръхсетивния миров ред. Огънят е добър, ако се използва при добри условия; той е лош, ако се ползва лошо; сам по себе си не е нито добър, нито лош. Така е и с Луцифер. Той упражнява добро въздействия върху човешката душа, ако става подбудител за издигането на всичко онова от човешката душа, което човекът като своя индивидуалност може да пренесе в жертва на олтара на човешката еволюция.
Луцифер става лошо същество, което означава, че каквото прави, става лошо, ако дава такива импулси на човешката душа, че тя да желае да прави всичко единствено за свое удовлетворение.
Как действат делата на съществата в света, това може да се разбере, ако сме обърнали внимание на тези същества. Въздействията на свръхсетивните същества могат да се означат като добри или лоши, но самите същества не са нито добри, нито лоши. Да допуснем – простете ми за парадокса, – не искам да кажа, че това би могло да се случи, че някъде, на някой остров съществува човечество, чийто възглед е, че на всяка цена хората трябва да се пазят от Луцифер, че той трябва да се държи далеч настрана. От това няма да последва, че хората на този остров ще имат най-доброто познание за Луцифер, нещо друго обаче ще произлезе, а именно че тези хора чрез своята предразположеност ще са единствено в състояние да превръщат в зло всичко, което може да им даде Луцифер. Възгледите, които хората на този остров биха имали за Луцифер, ще характеризират само хората на острова, но не и самия Луцифер!
към текста >>
72.
ОТДЕЛНА ЛЕКЦИЯ, Мюнхен, 30 август 1912 г.
GA_138 За инициацията
Отделният човек, който чрез усещанията и копнежа на душата си чувства подтика да влезе в Теософското движение, ще търси – може би без да е винаги съзнателен в пълна степен за това –
удовлет
воряване на това, което лично сърцето му желае, което може да му даде лично покой по отношение на големите загадки на битието, на онези въпроси, за които чувства, че без техния отговор не може да е пълноценен за живота в епохата, в която се намира, благодарение на своята настояща инкарнация.
ОТДЕЛНА ЛЕКЦИЯ Мюнхен, 30 август 1912 г.
Отделният човек, който чрез усещанията и копнежа на душата си чувства подтика да влезе в Теософското движение, ще търси – може би без да е винаги съзнателен в пълна степен за това – удовлетворяване на това, което лично сърцето му желае, което може да му даде лично покой по отношение на големите загадки на битието, на онези въпроси, за които чувства, че без техния отговор не може да е пълноценен за живота в епохата, в която се намира, благодарение на своята настояща инкарнация.
Когато отделният човек открива тук или там в духовния живот на своята епоха това, което може да приеме, за да достигне разрешаване на своите плахи и необходими за него душевни загадки, той би трябвало да се постарае да стигне до разбирането, че такъв духовен живот, който протича в някаква епоха, също така действително може да донесе за отделната душа това, което тази отделна душа свързва по един правилен начин с духовното – без винаги тази правилност да става съзнателна за отделната душа, – когато такъв духовен живот се намира в съзвучие с всеобщата еволюция на човечеството. Тук или там може да се появи някое духовно движение, отделни души могат да вярват, че могат да открият в такива движения това, от което се нуждаят. Може обаче това, което душата получава и за което вярва, че може да ѝ донесе удовлетворение, да е безстойностно за действителното развитие на душата, за истинските сили, които душата трябва да търси, когато това, което я среща като духовен живот, не може да поеме пълната отговорност по отношение на духовното водачество и духовното ръководство на човечеството в някоя епоха, когато това духовно движение не посрещне силите, които имат челно място в духовния живот на човечеството, и не може да отговаря пред тези сили, когато то, така да се каже, ги чува да казват: Да, с духовното движение се случва това, което изисква времето, което изискват духовните сили, които действат във времето. Отделният теософ може да има потребност да наблюдават как това, което среща, се отнася към всеобщия духовен живот, или да се изразява в най-различни области, което обаче може би се проявява повече като копнеж, а не като потребност да се очаква от времето разрешение на загадките, което трябва да се спечели чрез духовната наука. Когато отправи поглед към онова, което получава с известно удовлетворение от духовната наука, теософската душа може да погледне понякога с неудовлетворение или дори с антипатия това, което ни обгражда навсякъде като духовен живот в нашата епоха така, че този духовен живот допуска, че има работа също с най-големите въпроси на битието, с най-големите загадки на човешкото битие.
към текста >>
Може обаче това, което душата получава и за което вярва, че може да ѝ донесе
удовлет
ворение, да е безстойностно за действителното развитие на душата, за истинските сили, които душата трябва да търси, когато това, което я среща като духовен живот, не може да поеме пълната отговорност по отношение на духовното водачество и духовното ръководство на човечеството в някоя епоха, когато това духовно движение не посрещне силите, които имат челно място в духовния живот на човечеството, и не може да отговаря пред тези сили, когато то, така да се каже, ги чува да казват: Да, с духовното движение се случва това, което изисква времето, което изискват духовните сили, които действат във времето.
ОТДЕЛНА ЛЕКЦИЯ Мюнхен, 30 август 1912 г. Отделният човек, който чрез усещанията и копнежа на душата си чувства подтика да влезе в Теософското движение, ще търси – може би без да е винаги съзнателен в пълна степен за това – удовлетворяване на това, което лично сърцето му желае, което може да му даде лично покой по отношение на големите загадки на битието, на онези въпроси, за които чувства, че без техния отговор не може да е пълноценен за живота в епохата, в която се намира, благодарение на своята настояща инкарнация. Когато отделният човек открива тук или там в духовния живот на своята епоха това, което може да приеме, за да достигне разрешаване на своите плахи и необходими за него душевни загадки, той би трябвало да се постарае да стигне до разбирането, че такъв духовен живот, който протича в някаква епоха, също така действително може да донесе за отделната душа това, което тази отделна душа свързва по един правилен начин с духовното – без винаги тази правилност да става съзнателна за отделната душа, – когато такъв духовен живот се намира в съзвучие с всеобщата еволюция на човечеството. Тук или там може да се появи някое духовно движение, отделни души могат да вярват, че могат да открият в такива движения това, от което се нуждаят.
Може обаче това, което душата получава и за което вярва, че може да ѝ донесе удовлетворение, да е безстойностно за действителното развитие на душата, за истинските сили, които душата трябва да търси, когато това, което я среща като духовен живот, не може да поеме пълната отговорност по отношение на духовното водачество и духовното ръководство на човечеството в някоя епоха, когато това духовно движение не посрещне силите, които имат челно място в духовния живот на човечеството, и не може да отговаря пред тези сили, когато то, така да се каже, ги чува да казват: Да, с духовното движение се случва това, което изисква времето, което изискват духовните сили, които действат във времето.
Отделният теософ може да има потребност да наблюдават как това, което среща, се отнася към всеобщия духовен живот, или да се изразява в най-различни области, което обаче може би се проявява повече като копнеж, а не като потребност да се очаква от времето разрешение на загадките, което трябва да се спечели чрез духовната наука. Когато отправи поглед към онова, което получава с известно удовлетворение от духовната наука, теософската душа може да погледне понякога с неудовлетворение или дори с антипатия това, което ни обгражда навсякъде като духовен живот в нашата епоха така, че този духовен живот допуска, че има работа също с най-големите въпроси на битието, с най-големите загадки на човешкото битие. Много от това, което се явява вън и се бори за разрешение на загадките на битието, може да се възприеме като материалистическо, повърхностно, недостатъчно от много души, които приемат духовната наука. Непредубедените наблюдатели в този външен живот обаче са малцина, които също могат неведнъж да предчувстват какво живее в това, което ние наричаме духовна наука, и които честно и искрено се борят за истината в нашата епоха, и чиито души усещат честно и искрено най-дълбокия копнеж за разрешаване на мировите загадки. Не с повърхностен, нивелиращ всичко поглед трябва да наблюдаваме света, който ни заобикаля, а с различаващ поглед, защото само така можем да спечелим възможността по правилен начин да се свържем с това, което е тук.
към текста >>
Когато отправи поглед към онова, което получава с известно
удовлет
ворение от духовната наука, теософската душа може да погледне понякога с не
удовлет
ворение или дори с антипатия това, което ни обгражда навсякъде като духовен живот в нашата епоха така, че този духовен живот допуска, че има работа също с най-големите въпроси на битието, с най-големите загадки на човешкото битие.
Отделният човек, който чрез усещанията и копнежа на душата си чувства подтика да влезе в Теософското движение, ще търси – може би без да е винаги съзнателен в пълна степен за това – удовлетворяване на това, което лично сърцето му желае, което може да му даде лично покой по отношение на големите загадки на битието, на онези въпроси, за които чувства, че без техния отговор не може да е пълноценен за живота в епохата, в която се намира, благодарение на своята настояща инкарнация. Когато отделният човек открива тук или там в духовния живот на своята епоха това, което може да приеме, за да достигне разрешаване на своите плахи и необходими за него душевни загадки, той би трябвало да се постарае да стигне до разбирането, че такъв духовен живот, който протича в някаква епоха, също така действително може да донесе за отделната душа това, което тази отделна душа свързва по един правилен начин с духовното – без винаги тази правилност да става съзнателна за отделната душа, – когато такъв духовен живот се намира в съзвучие с всеобщата еволюция на човечеството. Тук или там може да се появи някое духовно движение, отделни души могат да вярват, че могат да открият в такива движения това, от което се нуждаят. Може обаче това, което душата получава и за което вярва, че може да ѝ донесе удовлетворение, да е безстойностно за действителното развитие на душата, за истинските сили, които душата трябва да търси, когато това, което я среща като духовен живот, не може да поеме пълната отговорност по отношение на духовното водачество и духовното ръководство на човечеството в някоя епоха, когато това духовно движение не посрещне силите, които имат челно място в духовния живот на човечеството, и не може да отговаря пред тези сили, когато то, така да се каже, ги чува да казват: Да, с духовното движение се случва това, което изисква времето, което изискват духовните сили, които действат във времето. Отделният теософ може да има потребност да наблюдават как това, което среща, се отнася към всеобщия духовен живот, или да се изразява в най-различни области, което обаче може би се проявява повече като копнеж, а не като потребност да се очаква от времето разрешение на загадките, което трябва да се спечели чрез духовната наука.
Когато отправи поглед към онова, което получава с известно удовлетворение от духовната наука, теософската душа може да погледне понякога с неудовлетворение или дори с антипатия това, което ни обгражда навсякъде като духовен живот в нашата епоха така, че този духовен живот допуска, че има работа също с най-големите въпроси на битието, с най-големите загадки на човешкото битие.
Много от това, което се явява вън и се бори за разрешение на загадките на битието, може да се възприеме като материалистическо, повърхностно, недостатъчно от много души, които приемат духовната наука. Непредубедените наблюдатели в този външен живот обаче са малцина, които също могат неведнъж да предчувстват какво живее в това, което ние наричаме духовна наука, и които честно и искрено се борят за истината в нашата епоха, и чиито души усещат честно и искрено най-дълбокия копнеж за разрешаване на мировите загадки. Не с повърхностен, нивелиращ всичко поглед трябва да наблюдаваме света, който ни заобикаля, а с различаващ поглед, защото само така можем да спечелим възможността по правилен начин да се свържем с това, което е тук. Не може, разбира се, в една едночасова лекция да се каже много за това, на което онези – които днес са духовните водачи на нашето движение – трябва да се позовават, което трябва напълно да съблюдават. Затова могат да се дадат само отделни насоки и трябва да се позовем на отделни примери, в които вън в света пулсират въпросите за загадките на битието, чиито отговори антропософията иска да открие.
към текста >>
В последните дни пред душата ми се яви отново това усещане по отношение на мъжа, който искаше да опише хода на развитието на човечеството, изхождайки от фантазията и си казах: Той е имал идеала да открие
удовлет
воряващото го по отношение на мировите загадки от духовния живот чрез духовните средства, дадени му от неговото време.
Той чувстваше смътно, че нещо би могло да се осъществи, ако му се удаде това, което искаше. Но това не стана. Защо не е станало? Защото фантазията постоянно се изплъзва на човека, който желае да я разглежда само в общочовешкия смисъл. Човек усеща постоянно как силата, която той нарича фантазия, действително произхожда от истината, но самата тя не води към истината, а само до майа, и как зад всичко, до което води фантазията, стои духовният свят, срещу който Херман Грим правеше онова защитно движение с ръка.
В последните дни пред душата ми се яви отново това усещане по отношение на мъжа, който искаше да опише хода на развитието на човечеството, изхождайки от фантазията и си казах: Той е имал идеала да открие удовлетворяващото го по отношение на мировите загадки от духовния живот чрез духовните средства, дадени му от неговото време.
Но каквото е постигнал от своето време, каквото е могъл да възприеме честно и искрено в своята душа, не му е дало разрешението. И понеже е бил честен, той е изоставил това решение! Така виждаме как нашето време достига това, което може да разбули мировите загадки, които стоят зад сетивните явления и са причина за сетивните явления. Защо това се явява пред душата ми през последните дни? Никога не съм се боял да споменавам и личното, когато то е обективно, а всеки може да мисли за това, както той иска.
към текста >>
73.
Рудолф Щайнер за лекционните записки
GA_138 За инициацията
Редом с изискването да се изгради „антропософията“ и при това да се служи само на това, което се получава, когато съобщенията от духовния свят трябва да се предадат на образованите хора от съвремието, се появи и другото – да се
удовлет
вори напълно и проявилото се като душевна необходимост, като копнеж по духа от страна на членовете.
От повече от година то вече отпадна. На това място в моя „жизнен път“ е необходимо преди всичко да кажа как двете неща – моите публикувани книги и тези частно отпечатани лекции се включват в това, което изграждам като антропософия. Който иска да проследи моята вътрешна борба и работа за поставянето на антропософията пред съзнанието на настоящата епоха, трябва да го стори въз основа на публикуваните произведения за общо ползване. В тях разглеждам всичко, което се среща като стремеж към познание в тази епоха. Там е изложено това, което все повече се оформяше пред мен в духовното съзерцание и се превърна в постройката на антропософията, макар и в много отношения по несъвършен начин.
Редом с изискването да се изгради „антропософията“ и при това да се служи само на това, което се получава, когато съобщенията от духовния свят трябва да се предадат на образованите хора от съвремието, се появи и другото – да се удовлетвори напълно и проявилото се като душевна необходимост, като копнеж по духа от страна на членовете.
Преди всичко беше налице силното желание Евангелията и съдържанието на Библията да бъдат разгледани в светлината на антропософията. Хората пожелаха да чуят курсове за тези дадени на човечеството откровения. След като бяха изнесени лекционни курсове в смисъла на това искане, се прибави и нещо друго. На тези лекции присъстваха само членове. Те бяха запознати с началната антропософска информация.
към текста >>
74.
10. ДЕСЕТА СКАЗКА. Тюбинген, 16. 2. 1913 г.
GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане
Ако през време на живота някой се е затъпявал, колкото и да е много, ако се е заглушавал, като е ругаел против Духовната наука, след смъртта се забелязва един стремеж и той изпитва страдания, защото този стремеж не може да бъде
удовлет
ворен.
Там може да стане нещо друго. в астралното тяло живее подсъзнанието. Докато някой страстно ругае и вилнее против Духовната наука, може да се случи така, че в неговото подсъзнание да има толкова повече копнежа, стремежа да научи нещо от Духовната наука. Когато човек е минал през вратата на смъртта, нещата добиват техния истински облик там нещо не може да бъде маскирано. Тук на Земята човек може да лъже, да се прикрива, да се преструва, след смъртта обаче всички неща излизат наяве те показват там техния истински облик.
Ако през време на живота някой се е затъпявал, колкото и да е много, ако се е заглушавал, като е ругаел против Духовната наука, след смъртта се забелязва един стремеж и той изпитва страдания, защото този стремеж не може да бъде удовлетворен.
Тогава живият може да си представи мислено мъртвия като че той стои пред него и може да прекара през мислите си духовните неща и мъртвият разбира това. И ако мъртвият не е бил също никакъв антропософ, ако също само живият е такъв, тогава мъртвия възприема живия. Това, което бихме могли да наречем: определена привързаност към езика който човекът е говорил в своя земен живот, то трябва да бъде взето под внимание там, защото в първите времена след смъртта, мъртвият има още определена връзка със същия език, както го е имал тук на Земята. Ето защо ние ще направим добре, ако мислено говорим езика, който мъртвият е говорил на Земята. обаче след 6, 7, 8 години, даже след 5, а понякога и по-рано години се установява, че езика на духа е такъв, че за него външният език не е никаква пречка и че мъртвият може да разбира духовните мисли и тогава, когато през време на земният живот не е познавал този език.
към текста >>
75.
Човешките душевни дейности в течение на времето
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
Когато при ретроспективното разглеждане на деня отзад напред достигнем до момент, който ни изпълва със задоволство, с морално
удовлет
ворение поради едно добро дело, в което се е проявил наш волев импулс, тогава настъпва блаженството, което ни пренася в Девахана.
Волевите импулси понякога са още по-голяма пречка от душевните вълнения, за да можем да навлезем в духовния свят, където трябва да навлезем. Представите сравнително малко затрудняват, душевните вълнения повече, а за да преминем в духовния свят най-много ни пречат угризенията на съвестта заради действията, за които се упрекваме. Обикновено представите, това ще рече нашите представи, бдят над съня ни; ако картинно представим пред съзнанието си събитията от изминалия ден, обикновено лесно заспиваме. Но прибавят ли се чувства, то те са по-лош закрилник на съня ни; при възбуда ние спим по-лошо. Най-добре пазят съня ни, най-добре ни помагат да пристъпим в Девахана волевите импулси, които са ни довели до морални действия.
Когато при ретроспективното разглеждане на деня отзад напред достигнем до момент, който ни изпълва със задоволство, с морално удовлетворение поради едно добро дело, в което се е проявил наш волев импулс, тогава настъпва блаженството, което ни пренася в Девахана.
Вземе ли се предвид какво казва духовната наука, ще се види, че има съответствие между тези наблюдения и откритото по пътя на Ясновидството. Защото духовната наука ни казва: Със своето етерно тяло човекът принадлежи на астралния свят. Поради това, че с етерното си тяло той принадлежи към астралния свят, с представите си той живее в нещо, което не е присъщо на физическия свят. Физическият свят ни предоставя сетивни възприятия. От тях трябва да се отвърнем и тогава в нас остава нещо нашите представи.
към текста >>
Дълго време ще мине, докато се достигне една по-висока културна степен, при която спрямо правилното ще се изпитва
удовлет
воряващо чувство, а спрямо неправилното неприятно чувство.
Човекът, който започва определено развитие, фактически трябва предварително да извърши това, което по-късно трябва да направи цялата човешка култура. Той трябва да преобрази душевните настроения. Може да се случи, някой човек да започне с развитието на своите душевни настроения в посока към висшите светове, и чак тогава в допира си с другите хора да премине през културата на представите. Тогава той ще забележи, че веднъж чувства правилно, друг път погрешно. Един само интелектуален човек от логични основания ще приеме правилното и ще отблъсне погрешното.
Дълго време ще мине, докато се достигне една по-висока културна степен, при която спрямо правилното ще се изпитва удовлетворяващо чувство, а спрямо неправилното неприятно чувство.
Тогава това ще дава сигурност относно истинската и фалшивата същност, понеже ще се очакват не само представи за истинското и фалшивото. Тогава няма да трябва дълго да се мъчим да доказваме нещо, то ще може изведнъж да се обхване. Днес трябва да доказваме, да развиваме. Тогава няма да е нужно да се доказва, а да се харесва. След културата на възприятието при гърците и след културата на представите в наше време, когато ние отново ще се инкарнираме, ще последва една култура на душата.
към текста >>
76.
Пътят на познанието и неговата връзка с моралната природа на хората
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
Също толкова малко сме принудени да говорим за морал, когато човек
удовлет
ворява естествените нужди на своя организъм с ядене и пиене.
За да разберем това, нека сега си изясним какво всъщност можем да разбираме под морална природа на човека. Ние сме принудени да говорим за моралната природа на човека, когато от една страна вземем под внимание подтиците за действие, стремежите и желанията, които идват от външния свят. Когато човек е принуден да действа от нещо, което се числи към неговите естествени потребности като глад или жажда, или просто го желае, обикновено не казваме, че такова желаене или искане е морално действие. Естествено е, че поради това не е нужно те да бъдат неморални. Но когато един камък падне на Земята, това също не е морално действие и ние не се чувстваме принудени да му прикачим мярка за моралност.
Също толкова малко сме принудени да говорим за морал, когато човек удовлетворява естествените нужди на своя организъм с ядене и пиене.
Ние нямаме причина да говорим за моралност и тогава, когато някъде човекът види хубаво цвете или нещо друго красиво и понеже това му прави приятно впечатление, той го пожелава. Тук също не говорим за моралност. Кога всъщност говорим за моралност при човешката природа? Чак когато не такива външни поводи като глад или жажда, или приятно чувство, което е породено от някакъв външен предмет, стават причина да извършим това или онова, а когато подтикът произлиза от нашата най-дълбока вътрешна същност като една заповед, една заповед от нашата душевност, която е независима от външните поводи. Ние особено виждаме разликата, която съществува между тази моралност и това, няма да кажа неморалност, но равнодушие спрямо моралното, когато вземем под внимание как по външни поводи бихме могли да извършим различни неща, които обаче не извършваме, понеже вътрешната заповед, която наричаме морален импулс, не ни позволява.
към текста >>
77.
Антропософията като смисъл на живота и като съдържание на чувствата и познанието
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
Някоя мъка, някои тъмни меланхолични настроения могат да се наслоят в душата поради не
удовлет
ворен копнеж за обяснение.
Ние живеем в такова време, когато се разкриват известни неща, които могат да се обяснят само чрез духовната наука. Някои неща се противят на всяко друго обяснение. Спрямо такива неща хората се отнасят съвсем различно. В наше време без съмнение имаме много човешки характери за наблюдение, но сред нюансите на различните характери различаваме главно два вида. Едните можем да означим като дълбокомислени хора, склонни към разсъждения, които навсякъде могат да изпитат удивление и навсякъде чувстват да се обажда съвестта.
Някоя мъка, някои тъмни меланхолични настроения могат да се наслоят в душата поради неудовлетворен копнеж за обяснение.
Една чувствителна съвест може много да утежни живота. Но в съвремието има и друг род хора. Те не искат нищо да знаят за подобни обяснения на света. За тях е ужасно скучно това, което като обяснения на нещата се излага от духовното изследване и те просто живеят, без да изпитват нужда от обяснения и когато някой започне да дава подобни обяснения, те вече започват да се прозяват. Наистина е вярно, че при така устроени характери съвестта по-малко се обажда отколкото при другите.
към текста >>
Духовната наука не е нещо, което трябва да
удовлет
ворява само нашето любопитство.
Да, за него са илюзии, но за този, който разказва нещо за духовния свят не са илюзии. Още след смъртта ще настъпят последиците за материалиста и още повече при следващия земен живот. Тогава за него ще бъде така, че той ще изпитва духовните светове като мъчителни, като един жив укор. В неговото Камалока-време между смъртта и новото раждане, той, така да се каже, няма да вижда разликата между Камалока и Девахана. И когато отново се роди и светът се простре пред него по описания начин, той ще представлява за него нещо недействително, също като илюзия, като халюцинация.
Духовната наука не е нещо, което трябва да удовлетворява само нашето любопитство.
Не защото сме само по-любопитни от другите хора по отношение на свръхсетивния свят, сме се събрали тук, а понеже ние повече или по-малко предчувстваме, че хората на бъдещето няма да могат да живеят без духовната наука. Всички други стремежи, които не се съобразят с този факт, вървят към упадък. Тези, които днес се противят да приемат духовната наука, в по-късни прераждания все още ще имат възможност да се приближат до нея. Предвестници обаче трябва да има. Хора, които чрез своята карма още днес копнеят за духовната наука, имат възможност чрез това да бъдат предвестници.
към текста >>
78.
ТРИТЕ ПЪТЯ НА ДУШАТА КЪМ ХРИСТОС. Първа лекция: Пътят през Евангелията и пътят на вътрешния опит
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
Достатъчно е само да се огледаме в света и да поискаме да разберем копнежите, търсенето на човешката душа, и ще можем да си кажем: Човешките души все повече търсят нещо, което в душите векове наред е свързано с името на Христос и хората все повече стигат до убеждението, че е необходимо обновяване на пътищата, обновяване на интереса, задълбочаване на познанието, ако трябва да се
удовлет
ворят нуждите на човешките души, които непрекъснато и все повече ще се обръщат към Христос.
ВЪТРЕШНИЯ ОПИТ През тези две интимни вечери ще говорим по един въпрос, за една задача на човечеството, която в двустранно отношение извънредно дълбоко засяга нашата душа; веднъж защото въпросът за Христос е такъв, че вече две хилядолетия не само занимава многобройни души на Земята, но и защото от него е изтекла духовна жизнена кръв, душевна сила, утеха и надежда в страданията, сила и сигурност в човешките действия24. И не само това, но и когато вземем под внимание всичко, което имаме около нас като външна, екзотерична култура, създадена през много столетия, тогава при по-задълбочено опознаване виждаме, че всичко това би било невъзможно, ако Христовият импулс не бе обхванал една голяма част от човечеството. Това е едното разглеждане, което ни показва какъв силен интерес трябва да предлага Христовият въпрос, ако ние го разгледаме с познанията на антропософията. Това е само едната страна на интереса, с който се обръщаме към този проблем; другата страна на интереса идва от особените душевни и духовни отношения точно на нашето време, на нашата епоха.
Достатъчно е само да се огледаме в света и да поискаме да разберем копнежите, търсенето на човешката душа, и ще можем да си кажем: Човешките души все повече търсят нещо, което в душите векове наред е свързано с името на Христос и хората все повече стигат до убеждението, че е необходимо обновяване на пътищата, обновяване на интереса, задълбочаване на познанието, ако трябва да се удовлетворят нуждите на човешките души, които непрекъснато и все повече ще се обръщат към Христос.
Ако от една страна намираме жажда за осветление, за разяснение по отношение на Христос, то от друга страна при многобройни души на съвременността намираме съмнение и несигурност относно досегашните средства. И точно поради копнежа да се намери отговор и поради несигурността да се узнае истината, този въпрос е най-неотложният в нашата съвременност. От само себе си се разбира, че едно духовно движение, което навлиза в духовните принципи, има за задача да внесе яснота по този въпрос. Ако нещата засега стоят така, то в сравнително кратко време, наистина в съвсем кратко време, те ще стоят съвсем по друг начин! Ако ние малко по-неегоистично погледнем към това, от какво ще се нуждаят хората, наследниците на нашето време от идните епохи по отношение на Христос, тогава ще трябва да си кажем: Дори и много хора на съвремието да черпят удовлетворение от това, което е налице, то все повече души ще се чувстват несигурни и все повече ще жадуват за обяснения.
към текста >>
Ако ние малко по-неегоистично погледнем към това, от какво ще се нуждаят хората, наследниците на нашето време от идните епохи по отношение на Христос, тогава ще трябва да си кажем: Дори и много хора на съвремието да черпят
удовлет
ворение от това, което е налице, то все повече души ще се чувстват несигурни и все повече ще жадуват за обяснения.
Достатъчно е само да се огледаме в света и да поискаме да разберем копнежите, търсенето на човешката душа, и ще можем да си кажем: Човешките души все повече търсят нещо, което в душите векове наред е свързано с името на Христос и хората все повече стигат до убеждението, че е необходимо обновяване на пътищата, обновяване на интереса, задълбочаване на познанието, ако трябва да се удовлетворят нуждите на човешките души, които непрекъснато и все повече ще се обръщат към Христос. Ако от една страна намираме жажда за осветление, за разяснение по отношение на Христос, то от друга страна при многобройни души на съвременността намираме съмнение и несигурност относно досегашните средства. И точно поради копнежа да се намери отговор и поради несигурността да се узнае истината, този въпрос е най-неотложният в нашата съвременност. От само себе си се разбира, че едно духовно движение, което навлиза в духовните принципи, има за задача да внесе яснота по този въпрос. Ако нещата засега стоят така, то в сравнително кратко време, наистина в съвсем кратко време, те ще стоят съвсем по друг начин!
Ако ние малко по-неегоистично погледнем към това, от какво ще се нуждаят хората, наследниците на нашето време от идните епохи по отношение на Христос, тогава ще трябва да си кажем: Дори и много хора на съвремието да черпят удовлетворение от това, което е налице, то все повече души ще се чувстват несигурни и все повече ще жадуват за обяснения.
Така ние мислим, когато днес говорим за Христос, за това, което предвиждаме, че ще бъде необходимо за хората от едно близко бъдеще. Антропософията не би изпълнила задачата си, ако с нейните познания не си постави задачата да създаде яснота относно тези въпроси, доколкото това е възможно днес. Моята изходна точка ще е да посоча трите пътя, по които според човешкото развитие душата може да достигне до Христос. Когато се говори за трите пътя, трябва ясно да се посочи първият път, който днес вече не е никакъв път, днес той повече не може да бъде езотеричен път, както е антропософският път точно в нашето време, но беше път за милиони души в продължение на много столетия. Този първи път е пътят, който минава през така наречените християнски документи, Евангелията.
към текста >>
79.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Мюнхен, 24 август 1913 г.
GA_147 Тайните на прага
Затова мога не само от най-дълбоките пориви на собственото си сърце, но и от сърдечния устрем на всички събрали се тук приятели да изразя най-голямо
удовлет
ворение по повод факта, че по време и на този мюнхенски цикъл и сезон Едуард Шуре отново ще бъде сред нас.
Само че тогава щяхме да сме принудени да изключим една част от нашите приятели от участие в празненствата тази година. И, разбира се, по-справедливо е постановката на една от драмите да бъде отложена, отколкото да се отнеме възможността на наши приятели да присъстват на представленията, в които желаят да участват. Това, което щяхме да получим от представлението на тази драма, е свързано и с факта, че в тази драма имаме пред себе си произведение на нашия многоуважаван Едуард Шуре. Когато произнасяме това име, трябва да вземем предвид, че то се носи от мъжа, който със своите „Великите Посветени“, „Les Grands Initiés“2, a и с други свои съчинения в известен смисъл се явява първовестител на езотеричното направление на Запада, за което ние искаме да вложим нашите сили. Отново и отново трябва да преосмисляме това, което е внесъл Едуард Шуре в съвременността, а също и в бъдещото развитие на човечеството, създавайки с това цяла една епоха.
Затова мога не само от най-дълбоките пориви на собственото си сърце, но и от сърдечния устрем на всички събрали се тук приятели да изразя най-голямо удовлетворение по повод факта, че по време и на този мюнхенски цикъл и сезон Едуард Шуре отново ще бъде сред нас.
Той участва в сутрешния цикъл, но тъй като имаме и тържества, на които ще бъдем всички заедно, всички приятели ще имат възможност да се видят лично с човека, който със своята гениалност и дълбоко разбиране на езотеричните отношения, изхождайки от най-съкровени импулси, отново застава на наша страна в настоящото време, когато, както всички вие знаете, бяхме въвлечени в една борба, която ни беше натрапена и която ние наистина не сме търсили. Дълбоката връзка с Едуард Шуре отново се показа в това, че със своето отворено писмо – което бе отпечатвано нееднократно в нашите „Вести“ и което можете да намерите и в прекрасната книга на нашия уважаван приятел Ойген Леви – той застана на наша страна в една борба, хвърлила важни лъчи светлина върху това, къде по отношение на нашите стремления трябва да търсим истина и къде противници, защото така се налага да ги наричаме. Във висша степен е характерно, скъпи мои приятели, че след продължително време решиха до известна степен да оттеглят глупавото обвинение в йезуитство, като при това обаче не може да не се забележи вътрешното съпротивление и желанието да се скрие това признание. Характерно е, от друга страна, че това отстъпление в известен смисъл се свързва същевременно с едно, така да се нарече, поругаване на всичко, което Едуард Шуре е изложил в своето отворено писмо, изхождайки от дълбока правдивост. Не без връзка с горното бяха свързани затрудненията, които изпитахме по време на и без това нелеките мюнхенски постановки, възникнали поради натрапената ни борба, която няма повече да разискваме тук, но която ни струваше толкова много труд и мисли и която всъщност наистина беше ненужна и ще си остане ненужна и по-нататък.
към текста >>
80.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, 25 август 1913 г.
GA_147 Тайните на прага
Но ако разгледате човешкия живот, скоро ще забележите, че в него съществува и друг вид любов, тази любов, когато човек обича, защото той сам обладава определени качества, които се чувстват
удовлет
ворени, възхитени, възрадвани от това, че може да обича едно или друго същество.
За тази любов в най-широк смисъл трябва да се каже следното: когато тази любов се проявява във физическо-сетивния свят и действа в човешкия живот, тя е абсолютно защитена от всяко неправомерно луциферическо въздействие, ако се проявява така, че човекът да обича съществото, което обича, заради самото него. Когато във физическо-сетивния свят срещаме някое същество, друг човек или същество от други природни царства, то се явява пред нас с определени качества, нали така? Ако имаме свободни възприятия и впечатления за тези качества, те ще извикат у нас любов, тогава няма да можем да не обикнем това същество. Самото същество ни подбужда да го обичаме. Такава любов, причината за която лежи не в любещото същество, а в обичаното, е този вид, тази форма на любов в сетивния свят, която е абсолютно неуязвима към всяко луциферическо влияние.
Но ако разгледате човешкия живот, скоро ще забележите, че в него съществува и друг вид любов, тази любов, когато човек обича, защото той сам обладава определени качества, които се чувстват удовлетворени, възхитени, възрадвани от това, че може да обича едно или друго същество.
Тогава човек обича заради самия себе си, обича, защото е устроен по един или друг начин и това негово устройство изпитва удовлетворение от това, че обича другото същество. Виждате ли, тази любов, която би могла да се нарече егоистична, също трябва да съществува. Тя не следва да отсъства в човечеството. Защото всичко, което можем да обичаме в духовния свят, духовните факти, всичко, което може да живее у нас чрез любовта като копнеж, като порив нагоре в духовния свят, към постигане на съществата от духовния свят, към познаване на духовния свят, всичко това, разбира се, също произтича от сетивната любов към духовния свят. Но тази любов към духовното не само може, а трябва по необходимост да бъде заради самите нас.
към текста >>
Тогава човек обича заради самия себе си, обича, защото е устроен по един или друг начин и това негово устройство изпитва
удовлет
ворение от това, че обича другото същество.
Когато във физическо-сетивния свят срещаме някое същество, друг човек или същество от други природни царства, то се явява пред нас с определени качества, нали така? Ако имаме свободни възприятия и впечатления за тези качества, те ще извикат у нас любов, тогава няма да можем да не обикнем това същество. Самото същество ни подбужда да го обичаме. Такава любов, причината за която лежи не в любещото същество, а в обичаното, е този вид, тази форма на любов в сетивния свят, която е абсолютно неуязвима към всяко луциферическо влияние. Но ако разгледате човешкия живот, скоро ще забележите, че в него съществува и друг вид любов, тази любов, когато човек обича, защото той сам обладава определени качества, които се чувстват удовлетворени, възхитени, възрадвани от това, че може да обича едно или друго същество.
Тогава човек обича заради самия себе си, обича, защото е устроен по един или друг начин и това негово устройство изпитва удовлетворение от това, че обича другото същество.
Виждате ли, тази любов, която би могла да се нарече егоистична, също трябва да съществува. Тя не следва да отсъства в човечеството. Защото всичко, което можем да обичаме в духовния свят, духовните факти, всичко, което може да живее у нас чрез любовта като копнеж, като порив нагоре в духовния свят, към постигане на съществата от духовния свят, към познаване на духовния свят, всичко това, разбира се, също произтича от сетивната любов към духовния свят. Но тази любов към духовното не само може, а трябва по необходимост да бъде заради самите нас. Ние сме същества, имащи корени в духовния свят.
към текста >>
81.
ОСМА ЛЕКЦИЯ, 31 август 1913 г.
GA_147 Тайните на прага
Защото ако действително заради хода на развитието на човечеството бихме искали да гледаме, от една страна, на разцвета на теософската мъдрост като на най-красивото, най-великото, което може да се случи в настоящето и в близко бъдеще, би могло също така, от друга страна, да се приветства като най-великолепно, най-прекрасно, често най-
удовлет
ворително, ако се случи и нещо друго, ако стане видно как потоците на чувството за отговорност се пробуждат във всяка отделна душа, обхваната от нашата духовна наука.
На това, че нашата култура със сигурност ще опустее и изсъхне, ако не получи онова освежаване, което произлиза от изворите на сериозния и истинен окултизъм. Но, от друга страна, именно един такъв цикъл лекции, който вероятно би ни дал да познаем необходимостта от обръщане към теософията, към духовната наука, ни дава да почувстваме и нещо друго, може да даде на всяка отделна душа да го почувства. Това е, което би могло да се нарече чувство за отговорност. Голяма част от свързаното с чувстването на тази отговорност и с вглеждането в начина, по който нашето толкова необходимо, толкова неминуемо движение се разкрива и със сенчестите си страни, и с грешки, се запечатва дълбоко в подосновите на душата. И тогава се преживява много с оглед на това какво би трябвало да бъде нашето движение и какво, разбира се, може да бъде едва днес, което действително едва ли може да бъде изречено с думи и което е най-добре да не изказва този, който го е усетил напълно и го носи в душата си, защото ако го е почувствал по този начин, тази отговорност понякога тежи на душата и ако я чувстваме така, се представя в доста печална светлина, ако от всички страни днес изплуват окултизми и има толкова малко чувство за отговорност.
Защото ако действително заради хода на развитието на човечеството бихме искали да гледаме, от една страна, на разцвета на теософската мъдрост като на най-красивото, най-великото, което може да се случи в настоящето и в близко бъдеще, би могло също така, от друга страна, да се приветства като най-великолепно, най-прекрасно, често най-удовлетворително, ако се случи и нещо друго, ако стане видно как потоците на чувството за отговорност се пробуждат във всяка отделна душа, обхваната от нашата духовна наука.
И още повече ще поискаме да ценим тази поява на чувството за отговорност. Ще считаме нашето движение за особено щастливо, ако в изтичащите от него потоци бихме могли същевременно да видим като красиво ехо това чувство за отговорност. Мнозина от тези, които изпитват чувството за отговорност, биха могли да го носят до известна степен по-лесно, ако могат да дочуят многократно такова ехо на чувството за отговорност. Но и тук има много неща, по отношение на които, скъпи мои приятели, трябва да се отдадем на надеждите на бъдещето, на очакването на бъдещето, по отношение на които сме длъжни да живеем във вярата и упованието, че правилното и вярното ще обхване човешката душа чрез собствената . стойност, и че действително ще се случи това, което трябва да се случи.
към текста >>
82.
Съставните части на човека между смъртта и ново раждане
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
В усещането след смъртта в душата започва да струи нещо дълбоко
удовлет
воряващо.
Когато в продължаващия след смъртта живот наблюдаваме смъртното битие, имаме усещане и впечатление, че там, където сме умрели, вече няма пространство, че там няма нищо. Това, както се каза, е трудно за описване, но е така: там е нищото. И казано по външен начин: това изглежда величаво и възвишено поради факта, че около нас изгрява един нов свят. От всички страни напира прииждащият духовен свят, но нищото е там, където сме умрели. Така, теоретично описано, нещата звучат ужасяващо, но в усещането след смъртта няма нищо ужасяващо.
В усещането след смъртта в душата започва да струи нещо дълбоко удовлетворяващо.
Човек същевременно се учи да се разширява в целия свят и да наблюдава нещо, което представлява един вид празнота в света. И от това възниква усещането: това е твоето място в света, мястото, което е твое. И човек получава усещането, тъкмо от тази празнота, че има чувство за смисъла на целия свят, че всяко отделно човешко битие – човек го получава, разбира се, като обяснение за самия себе си – трябва да бъде тук. Това място би трябвало да бъде винаги празно, ако не съм тук – така си казва всяка душа. Че всеки, всеки като човек има определено място във Всемира, това усещане, необикновеното вътрешно, стоплящо усещане, което произлиза от това наблюдение: че целият свят е тук и че целият този свят е извлякъл като от симфония единствения тон, който е и който трябва да е тук, защото в противен случай светът не би съществувал.
към текста >>
Спиритизмът обаче желае, първо, да си изгради един сетивен възглед за духовния свят, и, второ, да постигне постоянно
удовлет
ворение, но по напълно физически начин.
Защото човек казва: аз искам преди всичко да видя нещо практично. Като при това мисли, че по този начин духовното трябва да се внесе във физическия свят, да се наблюдава външно духа така, както се виждат физическите предмети. Тъй като това е твърде удобно, но то всъщност представлява една напълно егоистична гледна точка. И когато днес материализмът се свързва с егоизма – да, той представлява светоглед, – по този начин материалистическият спиритизъм е всъщност много по-егоистичен. Защото материализмът приема само физическия свят и свежда всичко само до него.
Спиритизмът обаче желае, първо, да си изгради един сетивен възглед за духовния свят, и, второ, да постигне постоянно удовлетворение, но по напълно физически начин.
Но в своята неяснота той представя този физически начин като духовност, накратко, иска да остане във физическия свят и при това да има духовното! Болезнено е, че е станало възможно онова нарастване на нашия материализъм, което навлиза в общоприетия, особено в процъфтяващия в Америка спиритизъм. Защото там се развива тенденцията духовното да се огрубява, духовното и духовните процеси да се представят материално. Съществуват обаче много други начини да се познае това, което е на физическия план, като отражение на духовния свят. Един от начините – сега, разбира се, не може да се посочат всички – е да се търси духовното там, където то действа, например в децата, в които трябва да бъде развивано.
към текста >>
83.
Как се преодолява душевната нищета на съвремието?
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
И тази връзка се проявява също и благодарение на това, че духовните същества, обитаващи духовния свят извън нас, че тези духовни същества могат да виждат с удоволствие и
удовлет
ворение мислите, които можем да имаме за техния свят.
Затова те имат основание да скърбят също така, както хората, докато живеят във физическо тяло, могат да усещат благотворната изцелителна сила от идването на Христос при тях. Това е правилният ход на мисълта и този, който действително познава духовния свят, знае какво е единственото спасение за ангелите. За тях е добре, когато хората тук, на земята, в техните физически тела живеят с мисълта за Христос и тази мисъл за Христос просиява нагоре към ангелите като светлина, след Мистерията на Голгота тя просиява нагоре към ангелите като светлина. Хората казват: „Христос е влязъл в нас и ние можем да се развиваме така, че Христос да живее в нас – „Не аз, а Христос в мен.“33 Ангелите обаче казват: „Христос е напуснал сферите на вътрешния ни живот и Той блести над нас така, както блестят толкова много звезди в мисълта за Христос на отделните хора. Така Го разпознаваме отново, така Той просиява след Мистерията на Голгота.“ Това представлява една действителна връзка между духовния свят и човешкия свят.
И тази връзка се проявява също и благодарение на това, че духовните същества, обитаващи духовния свят извън нас, че тези духовни същества могат да виждат с удоволствие и удовлетворение мислите, които можем да имаме за техния свят.
Те могат да ни помагат само тогава, когато мислим за тях; когато все още не сме способни да виждаме духовния свят ясновидски, те могат да ни помогнат, ако знаем за тях. Затова, че изучаваме духовната наука, от духовния свят получаваме помощ. Ние не изучаваме просто неща, не получаваме просто познания, а научаваме за съществата от висшите йерархии и мислейки за тях, те ни помагат. И когато занапред се изправяме пред авторитети, за нас ще е благотворно, ако имаме не просто само собствения си човешки разум, а и това, което духовните същества могат да втъкат в него, когато знаем за тях. Те ни правят способни за правилна преценка, когато се изправим пред авторитета.
към текста >>
– „Ние трябва да я разглеждаме като движение за
удовлет
воряване на свръхсетивните интереси на хората и с това като надрастване на сетивния реализъм.
Той казва: Тези, които виждат в нея „само тенденция към синкретизъм и еклектизъм, еквивалент на индивидуални наклонности, я бъркат с още по-съмнителни явления в съвременния живот като суеверия, спиритизъм, привидения, символика и други подобни външни проявления на духовно заиграване с тайните на човешката природа. Но това не е така. Ние се отнасяме към това движение несправедливо, когато отказваме да разпознаем неговите дълбоки вътрешни връзки и ценности.“ Така че ние имаме един доброжелателен човек. Той казва: „Ние трябва да я разбираме, най-малкото в рамките на кръга около Щайнер, най-вече като религиозно движение, макар и не толкова оригинално, колкото синкретично, но насочено към същността на живота“. Надявам се той да прозре и нейната оригиналност, щом е изпълнен с добра воля.
– „Ние трябва да я разглеждаме като движение за удовлетворяване на свръхсетивните интереси на хората и с това като надрастване на сетивния реализъм.
Преди всичко можем да разпознаем в нея движение, което импулсира хората да обмислят своите морални проблеми, да работят за вътрешно прераждане чрез усилено себевъзпитание.“ Както казах, аз не чета това поради някаква сантименталност, но като се имат предвид нещата, казани за антропософията от други гледни точки, не е без значение да се запознаем с критики като тази. „Човек може да прочете само Щайнеровата книга, която ни въвежда в теософията, за да забележи с каква сериозност авторът възлага на своите читатели задачата да се пречистят вътрешно и да се самоусъвършенстват. Спекулациите за свръхсетивното, съдържащи се в нея, представляват, разбира се, реакция срещу материализма.“ Сега идва нещо, на което моля да обърнете внимание. „По този начин тя лесно губи почвата на реализма и се обгръща с хипотези, ясновидски фантазии, потъва в царство на сънища, където вече няма място за реалността на индивидуалния и социалния живот. Въпреки това трябва да отчитаме теософията като явление с коригираща функция в развитието на съвременността.“
към текста >>
84.
Кармични влияния
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
Човек вярва, че чрез своите мисли ще стигне дотам да не знае нищо, стремежът към познание никога да не може да го
удовлет
вори.
Тези религиозни въпроси се разглеждат много своеобразно. Първо с цялата високомерна мъдрост на настоящето се посочва как човекът не може да бъде доволен от това, което му дава естествената наука, от това, че има просто натуралистична представа за света. После се показва как човекът не може да се задоволи с проста нравствена представа за света, за да може после да се издигне до това, което авторът на тази книжчица нарича своя религиозна картина на света. Обикновената представа за света, която предлагат нравствените изисквания, се критикува от този религиозен човек по един много умен начин: песимизмът, обхванал нашето настояще по всевъзможни начини, не е нещо безпочвено, а произлиза от един жив житейски трагизъм, който впрочем се е усещал във всички времена. И този религиозен човек обръща внимание на това как песимизмът на знанието се е проявявал в различни времена.
Човек вярва, че чрез своите мисли ще стигне дотам да не знае нищо, стремежът към познание никога да не може да го удовлетвори.
Той дава за пример големи авторитети като Плиний Стари45, великия римски естествоизпитател, който казва: „Човекът е същество, изтъкано от безброй противоречия, най-нещастното от всички творения, доколкото останалите творения нямат потребности, излизащи извън рамките на природата. Но човекът е изпълнен с безкрайно много желания и потребности, които никога не могат да бъдат задоволени. Природата му представлява една лъжа, най-голямата нищожност, обединена с най-голямото високомерие. Предвид това тъй огромно зло най-доброто за него е да се самоубие.“ Могат да се приведат много, много такива изказвания.
към текста >>
85.
Житейските лъжи на съвременното културно човечество
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
Човек навлиза в духовната наука, когато разглежда днешния живот с всичко, което той предлага, и вижда действително колко малко различните духовни движения, било то религиозни или научни, могат да дадат
удовлет
воряващи отговори на големите житейски загадки.
В нашата литература днес вече се предлага богат и подробен материал, от който можем да научим за различните факти, които духовната наука е в състояние да извлече от свръхсетивните светове, и нашите клонове могат да работят с помощта на този материал. Препоръчва се при възможност на лични срещи да се говори също за това, в каква връзка с нашия душевен живот се представя този материал, как го използваме в живота, как самите ние благодарение на него укрепваме в живота, вдъхновяваме се и се възвисяваме. Накратко, при такива възможности се препоръчва, така да се каже, да се имат предвид повече такива неща, защото поради обстоятелствата ние можем все по-рядко да се срещаме лично. Мнозина от Вас ще забележат, че когато се задълбочават в духовната наука или антропософията, срещат най-различни трудности. Човек навлиза в духовната наука благодарение на потребностите на душата си, чрез това, че душата трябва да открие отговор за най-важните житейски загадки.
Човек навлиза в духовната наука, когато разглежда днешния живот с всичко, което той предлага, и вижда действително колко малко различните духовни движения, било то религиозни или научни, могат да дадат удовлетворяващи отговори на големите житейски загадки.
И когато благодарение на своя импулс за познание, благодарение на копнежа си за познание човек е навлязъл в духовната наука, когато се е задълбочавал достатъчно време в това, което до днес е придобито като познания от духовните светове, тогава наистина често възникват трудности, трудности от различен характер. При всеки човек те са различни, затова не е лесно да се опишат с няколко думи. Често казваме на своите приятели: поради това, че се задълбочавам в духовната наука, наистина придобивам нещо извънредно стойностно, нещо значимо за живота. Само че това до известна степен ме изолира, откъсва ме от възгледите, от общността на останалите хора, така да се каже, прави живота ми по-труден. Особено силно чувстват това онези, които именно със своя духовен стремеж са зависими от мнението на външния свят.
към текста >>
Огромно
удовлет
ворение ми донесе фактът, че успяхме отново да се срещнем и тук, в Санкт Гален79, след дълъг период от време, и тъкмо в тези дни беше моя задача да разгледам – добавяйки към това, което Вие можете да прочетете в нашата литература – и нещо, което може би лично, от душа към душа, в рамките на нашето движение, трябва да се обсъжда, за да бъде разбрано в правилния смисъл.
Той е трябвало да отстъпи, защото хората не са искали да видят християнските истини в духовна светлина. Същата тенденция е продължила, тя също така се е промъкнала и в естественонаучния стремеж. Поради това човечеството е научило, че през столетията тя се е борила също и срещу възможността за разбиране на духовното. Но вече е настъпил такъв период от време, в който тъкмо за онези, които са в центъра на съвременната култура – която обаче представлява чист материализъм, дори и да не се признава, – представлява особена трудност да приемат съществуването на един действителен духовен свят, но не под формата на неясни речи за духовния свят, а под формата на нагледно познание за духовния свят. Ние обаче трябва да сме наясно, че приемането на този духовен свят спада към най-важното и че едва тогава може да дойде останалото, това, което може да дойде като нова основа на етичната, социалната, както и на останалата практическа житейска организация, когато се създават основи чрез духовната наука, чрез приемането на реални духовни факти и духовни същества.
Огромно удовлетворение ми донесе фактът, че успяхме отново да се срещнем и тук, в Санкт Гален79, след дълъг период от време, и тъкмо в тези дни беше моя задача да разгледам – добавяйки към това, което Вие можете да прочетете в нашата литература – и нещо, което може би лично, от душа към душа, в рамките на нашето движение, трябва да се обсъжда, за да бъде разбрано в правилния смисъл.
Защото вътре в нашето движение не става дума за това, катехизирайки, да се приеме едно или друго от духовната наука, а за това да открием правилната връзка на нашата душа с познанията от духовния свят. Тогава духовната наука няма да бъде просто наука, тогава тя ще бъде за нас наистина житейски път, ще бъде за нас душевна храна, но такава душевна храна, която не подкопава духовното ни здраве и духовната ни свежест, а напротив, стимулира ги по такъв начин, че ние, въпреки всички съпротиви на външния свят, чието естество днес отчасти изследвахме, да навлизаме в света по хармоничен начин. Как човек би трябвало да се отнася към духовната наука душевно, за това исках да Ви говоря днес. И когато беше необходимо да Ви посоча явления, които могат да бъдат осветлени по такъв начин може би само чрез духовната наука, това беше поради причината, че ние, като познавачи на антропософския светоглед, можем да открием истинска вътрешна хармония само чрез ясно и точно схващане в хода на света, в който живеем. И от тази вътрешна хармония може също да настъпи и хармония в нашия живот.
към текста >>
86.
Връзката на човека с духовния свят
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
Докато представяме пред душата такива факти, трябва да сме наясно, че нашето време има истински копнеж за това, което духовната наука трябва да донесе на хората, но че днес този истински копнеж често се
удовлет
ворява по погрешни начини.
Това обаче е едно непрекъснато взаимодействие между това, което протича в царството на онези, които са преминали през портата на смъртта, и нашите собствени души. Като имате предвид всичко това, ще кажете: „В това, което ние, като души, носим в себе си, се извършва сложна работа и е нужно още много, за да се възприемат всички тайнствени сили, които всъщност пулсират в човешката душа.“ Душата съзнава много малко от това, което пулсира в нея. Но хармонията на душата, нейните способности или неспособности зависят от това. А всичко това в един по-голям мащаб се определя от нашата карма. Фактът, че тук сме свързани с един или друг човек, както и фактът, че тези хора работят върху нас по начина, който описах, всичко това, разбира се, зависи от нашата карма в най-широк смисъл.
Докато представяме пред душата такива факти, трябва да сме наясно, че нашето време има истински копнеж за това, което духовната наука трябва да донесе на хората, но че днес този истински копнеж често се удовлетворява по погрешни начини.
Днес съществува известен брой хора, които са преодолели предразсъдъка, който хората са имали в средата, а дори и в последната третина на 19. век, че всичко душевно може да се обясни само чрез физически и физиологически въздействия. Ала често половинчатите истини действат много по-лошо от пълните заблуди. Една такава половинчата истина се намира в основата на това, което днес се означава като аналитична психология или психоанализа82. Хората търсят, но те търсят, опипвайки в тъмното.
към текста >>
Особено много продължава да действа, смятат психоаналитиците, тогава, когато любовните чувства са били налице, но любимото същество е отсъствало, тоест тези чувства не са били
удовлет
ворени.
Това вече не е в съзнанието му, но то се намира в душевността му и я прояжда. Цялостното му състояние зависи от това, което се намира долу в неговото подсъзнание. Този човек е преживял – а най-често психоаналитиците откриват това, защото изхождат от него – някаква нещастна любов. Това представлява една изолирана провинция от неговото душевно съзнание. Той се е борил с това, то вече не е в неговото съзнание, но продължава да действа.
Особено много продължава да действа, смятат психоаналитиците, тогава, когато любовните чувства са били налице, но любимото същество е отсъствало, тоест тези чувства не са били удовлетворени.
После психоаналитикът търси в дълбините на душевния живот освен пропадналите надежди за житейско щастие, освен това, за което загатнах, и „животинската първична тиня“ на живота, това, което като „животинска първична тиня“ на живота непрестанно напира нагоре, което е свързано с всичко, което човекът има като животинско и което се разиграва в неговия душевен живот като животинска същност. И такива аналитични психолози продължават: „Ако се навлезе достатъчно дълбоко, ще се открие това, което се разиграва в душата като расови и национални взаимовръзки и т.н., това, което по повече или по-малко съзнателен начин се разиграва в душата. И най-сетне на самото дъно се намира демоничното, най-несъзнателното, което лежи под „животинската първична тиня“. И тогава такива хора, причисляващи се към водещите психоаналитици, намекват, че в тези демонични дълбини се намират импулсите, които водят хората към гностицизма, теософията, антропософията и др. под. Когато това се казва по завоалиран начин, то вече се загатва.
към текста >>
И тези неприятности се изразяват в това, че в съзнанието ни се явява една или друга не
удовлет
вореност.
Когато това се казва по завоалиран начин, то вече се загатва. Ако прочетете една от последните брошури от „Знание и живот“83, ще откриете подобни намеци между редовете. Казах, че половинчатите истини действат често по-лошо от пълните заблуди. В аналитичната психология се намират такива половинчати истини, а именно търсенето в подсъзнателните основи на душата. Но ако направим сравнение с това, за което говорихме днес, че всичко, което живее в основите на душата като реалности, действа от царството на мъртвите, тогава бихме подходили по съвсем различен начин, тогава няма да търсим „животинската първична тиня“ на душата84 или прикритата еротика за някакво душевно настроение, а често ще търсим причините за дадено душевно настроение при един или друг починал, на когото причиняваме неприятности чрез нашето поведение.
И тези неприятности се изразяват в това, че в съзнанието ни се явява една или друга неудовлетвореност.
Накратко, ние ще направим добре, ако по един изпълнен с пиетет и святост начин доведем до съзнанието си връзката, която съществува не просто между нашия свят и един абстрактен, пантеистично-изгубен духовен свят, а е налице между нашия и духовния свят, в който онези, които са преминали през портата на смъртта, са реални същества и са свързани с нас така, както са били в живота, само че това, което правят с нас сега, докосва душите ни много по-силно, отколкото когато са били с нас в живота, когато сме били разделени чрез нашите и техните тела, стояли между нас като бариера. После идва времето, когато човекът се освобождава напълно от астралното си тяло, той отхвърля астралното и след това може да работи върху физическото по един още по-интензивен, по-вътрешен начин. В миналото външният живот често е бил подреждан според такива инстинктивно придобити истини, дори ако това, което възниква във външния живот, се извежда от обикновени външни причини. Но във външното – често това се е знаело само инстинктивно – се намира вътрешното. Аз казах, че след като са преминали през портата на смъртта, мъртвите се намират в непосредствена връзка с хората, които са оставили тук и с които са били свързани особено с любов, така че те действат в техните навици.
към текста >>
87.
4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 11 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
Може да се предположи, че в началото Бисмарковата политика с
удовлет
ворение е гледала как Франция се впускаше в далечни и трудни начинания, които години напред трябваше на пълно да ангажират вниманието на страната и на нейното правителство.
На това може да се спрем някой друг път. Всеки случай на немския народ не му е било в характера да предизвиква колизия в тази насока, а в прочутите речи на Фихте към германската нация можете изрично да прочетете, че германците никога не биха спорили с народ, който говори за свободата на моретата, а под това в действителност разбира да господства над моретата в ущърб на всички други*91. Най-вече пък във Франция се е знаело, че направо съществува предразположение целта, изказана тук от Аното, да не бъде зачертавана и Франция да се остави да върви спокойно по своя път на колонизаторски народ. В посочената книга на министър Аното четем обаче и следния пасаж: "Историята ще има за задача да установи от коя мисъл са се ръководили Германия и нейното правителство по време на заплетените спорове, при които протекоха подялбата на Африка и последната фаза от френската колониална политика.
Може да се предположи, че в началото Бисмарковата политика с удовлетворение е гледала как Франция се впускаше в далечни и трудни начинания, които години напред трябваше на пълно да ангажират вниманието на страната и на нейното правителство.
Все пак не е сигурно доколко тази сметка в перспектива се оказа правилна, понеже Германия накрая пое от своя страна по същия път и естествено малко късно се опита да навакса загубеното време. Ако тази държава по своя воля..." той казва "по своя воля", моля Ви се "... е предоставила колониалната инициатива на други, то тя няма причина да се учудва, ако те са докопали най-вкусните мръвки." Това становище естествено също е напълно разбираемо, но в него се съдържа вече и едно признание: че Германия по своя воля е предоставила на колониалната политика на Франция най-вкусните мръвки. Не съдете веднага по подробностите, които давам, защото цялостна картина ще се получи едва когато ги събера в едно. Вижте, би могло да се постави въпросът как въобще е възможно толкова лекомислено, както често се постъпва, да се създава взаимовръзка между събитията примерно от 24 и 25 Юли 1914 г.
към текста >>
Защо обаче в дискусиите между сър Едуард Грей и всички останали никога не се появява гледната точка за локализацията, никога поне в сериозен вид, а вместо това още от 23 Юли насам се застъпва становището, че Русия трябвало да бъде
удовлет
ворена?
Добросъвестен отговор на този въпрос би трябвало да си даде всеки. Но и на един друг въпрос трябва да се отговори добросъвестно. За локализирането на войната е било наложително да се извърши едно нещо Русия трябвало да прояви въздържаност, не бивало да се намесва. Ако тя не се е била намесила, войната е щяла да бъде локализирана. От друга страна, роля естествено играят и някои необходимости, но това са необходимости, които нямат нищо общо с волята на хората и с въпроса за вината.
Защо обаче в дискусиите между сър Едуард Грей и всички останали никога не се появява гледната точка за локализацията, никога поне в сериозен вид, а вместо това още от 23 Юли насам се застъпва становището, че Русия трябвало да бъде удовлетворена?
Никога не се появява като гледна точка, че Австрия и Сърбия трябва да разчитат сами на себе, а все се твърди, че било невъзможно от Русия да се очаква да изостави Сърбия. Гледището за локализиране на войната не се споменава дори тогава, когато Австрия дава обвързващото обещание да запази териториалната цялост на Сърбия. Може ли да се каже, че в него не се е вярвало? Но дори и тогава би могло да се изчака, защото друг път също се е случвало припомнете си по-предишни събития хората да бъдат оставени необезпокоявано да се разправят, а подир туй да се свика конференция. Защо онези, с които разговаря сър Едуард Грей, вземат незабавно присърце да представят работата така, като че ли се касае за руски въпрос?
към текста >>
88.
7. СЕДМА ЛЕКЦИЯ, 18 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
Нека да се каже, че щом това бъде постигнато, ще се изпита
удовлет
ворение.
Напротив, на хората ще им бъде доста удобно да онаследят добре поддържаната германска култура, но им се иска да създадат нещо наподобяващо отношението на римляните към гърците, сиреч съществуващото в Централна Европа да бъде подложено на своего рода духовно робство. Но нека тогава това да се каже! Нека да не бъде разкрасявано с нещо, което направо е смехотворно; защото германският милитаризъм който не трябва да се отрича по своето същинско потекло е френски и руски милитаризъм. Без френския и руския милитаризъм германски нямаше да има. Но нека тогава да се каже: Цели се нещо, което може да бъде наречено поробване на Централна Европа!
Нека да се каже, че щом това бъде постигнато, ще се изпита удовлетворение.
Тогава нека спокойно да се признае: Противно ми е, че тук, в центъра на Европа, има един народ, който желае да постъпва като други те народи наоколо. Ако някой признава, че всичко германско му е ненавистно, че не желае германците да имат същото като останалите народи, тогава добре с него може да се разговаря или пък не може да се разговаря, щом не иска; той обаче казва истината. Но ако повтаря, че искал да унищожи германския милитаризъм, че не желаел германците да потискат други народи, че искал германците да извършат това или онова, както непрекъснато се говори днес и вече години наред, тогава той лъже; Възможно е да не знае, че лъже, но той лъже, той действително лъже; той лъже обективно, въпреки че може и да не го върши субективно. Целта е човек да застане на страната на истината, дори тази истина понякога да е вредна, дори тя на него самия да му е неприятна. Нека обаче да си признае нещата и да не притъпява съзнанието си с фразите за германския милитаризъм, към който изпитва омраза, ала без да желае да потвърди това пред себе си.
към текста >>
89.
10. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 25 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
Този кайзер имал съпруга, която била родом от Англия и която, за да
удовлет
вори напълно съкровените си потребности, пожелала да бъде основана специална църковна институция.
Детински са се държали ония навремето, казват хората. Според днешните представи те наистина са се държали детински! Нека чуем например как била разказвана една старинна преживелица, нещо, което безброй хора все още с вижданията на Четвъртия следатлантски период са смятали за история*192. Нека днес насочим вниманието си върху един пример, за да го имаме като основа при по-нататъшните разсъждения, с които ще се заемем утре: И тъй, живял нявга в земите саксонски един кайзер,наричан "Червения кайзер, кайзера с червената брада Ото Червенобрадия*193.
Този кайзер имал съпруга, която била родом от Англия и която, за да удовлетвори напълно съкровените си потребности, пожелала да бъде основана специална църковна институция.
Тогава Ото Червенобрадия решил да основе Магдебургската архиепископия. Тя трябвало да изпълнява особена мисия в Централна Европа и в частност да свърже Запада с Изтока така, че именно от Магдебургската архиепископия християнството да бъде разпространявано сред живеещите в непосредствена близост славяни. Магдебургската архиепископия напредвала добре, в земите околовръст ти оказвала извънредно благотворно въздействие и Ото Червенобрадия виждал какво благотворно въздействие оказвала основаната от него институция. Това му доставяло голяма радост. Делата ми носят благодат във физическия свят, казвал си той и непрестанно желаел Бог да го възнагради за вършените от него благодеяния спрямо човеците.
към текста >>
90.
1. Лекция, 30.09.1914
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Нашето духовно движение търси възможности да
удовлет
вори такива стремежи.
Ние чувстваме, че в етичния мироглед няма национални разлики. Всички ние сме готови да се пожертваме за своята родина; но ние сме далеч от това, за тази цел да искаме война. Твърдението, че запазването на мира е наше свещено желание, не е лъжа. "На земята мир и между човеците благоволение" – това ни пронизва. Погледнете какво говори Антропософията в отговор на тези слова.
Нашето духовно движение търси възможности да удовлетвори такива стремежи.
Ето и други думи на Херман Грим: "Хората осъзнават своята общност, когато се усещат подвластни на незримото, сякаш в облаците почиващо Могъщество, на което не смеят нито да противостоят, нито да го разглеждат като нещастие, и усещат като свой вътрешен дълг разбирането за правилността и справедливостта на решенията Му. Те се стараят да се оправдаят с боязливост. Какви усилия употребяват днешните французи, за да представят войната против Германия като законна необходимост, и те изискват признаването на това от другите народи, че и от самите германци. Като отговор на тези думи приемете това, което казва Антропософията за света на Йерархиите. Потресаващо е, когато виждаш, как човечеството в лицето на най-издигнатите си представители, е пълно с копнеж и стремежи към това, което носи със себе си Антропософията, но я подминават и не я откриват, и как тогава с боязлив устрем хората си търсят оправдание.
към текста >>
И когато гледаме тези велики жертви, тези страдания, едно може да ни изпълни – не радост, а чувство на дълбоко
удовлет
ворение: че тази свята кръв тече, осветена от ставащото, и тези, които са я пролели, ще станат най-важните участници в бъдещето.
Както и да се оценяват неговите преживявания, едно е несъмнено: това е одухотвореност на човешката душа, която извън тези събития още дълго не би стигнала до духовност. Тези събития са значителни. Те могат да се съпоставят само с великите събития от миналото, които циклично се повтарят. Както войната на Рим с Картаген и войните от периода на преселението на народите, така и войната, в центъра на която стоим сега, е не по-малко значителна. От думите, казани от мен, едни особено ще потънат в душите ви: тези, които сега са по бойните полета, които проливат кръвта си в боевете, я принасят в жертва на това, което трябва да се направи за оздравяването на човечеството.
И когато гледаме тези велики жертви, тези страдания, едно може да ни изпълни – не радост, а чувство на дълбоко удовлетворение: че тази свята кръв тече, осветена от ставащото, и тези, които са я пролели, ще станат най-важните участници в бъдещето.
Много ще разберем, ако успеем да видим в пролятата кръв свещената кръв на жертвата. Ако с тази картина дадем сили на нашите души, тогава духът ще даде в нас своите плодове. Мога да кажа: именно в душите на нашите скъпи антропософски приятели може да живее това, което е казал този обикновен войник. Мислите, които, като дълбока убеденост, могат да се съхранят в душите на антропософите, с особена сила ще звучат навън; и това е необходимо, за да бъдат действени думите, с които започваме нашите сбирки. Сред сражаващите се има вече такива, които имат в себе си правилни мисли и чувства.
към текста >>
91.
6. Лекция, 24.11.1915
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
С дълбоко
удовлет
ворение ме изпълва, че в тези трагични дни мога отново да съм с вас и да говоря за това, което е толкова нужно на човешките души.
Тогава духовната наука ще бъде действително приета. В известен смисъл, вече изхождайки от тази гледна точка, духовната наука ще преобразува света. В тези два дена се опитах сякаш с намеци да ви охарактеризирам отделни страни на взаимовръзките между физическия и духовен свят. Говорих базирайки се на импулсите, изхождащи от значителните събития на нашите дни. В дни, когато в хиляди случаи, ежедневно пред нашите души стои смъртта, такива разглеждания, ако им е дарена тази възможност, са особено близки на човешките души, тъй като на тях им е необходимо да узнаят смисъла и значението на ставащото.
С дълбоко удовлетворение ме изпълва, че в тези трагични дни мога отново да съм с вас и да говоря за това, което е толкова нужно на човешките души.
Искам само да добавя, че сега не е толкова лесно да се пътува, както беше в мирно време. И в нашите кръгове, сред нашите членове, както и от всички хора, трябва да се разбира, че военното време се отличава от мирното и нашите възможности са ограничени. Говоря за това защото именно наши членове изпускат това предвид, тогава когато именно те трябва да разбират нашата съвременност, да носят срещу нея живо чувство. Между другото често се вижда, че наши членове не разбират, в какво трудно време живеем, и че не всичко сега може да се прави с предишната последователност. Това, което трябва да запазим, е сериозността и предаността в нашата работа.
към текста >>
92.
7. Лекция, 12.03.1916
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Французинът търси красивия израз в словото, обхванат в красиво изграденото изречение – и тогава той е
удовлет
ворен.
Но физиката в наше време е така англизирана, че физиците даже не забелязват за какво става дума тук, и смятат за глупак всеки, който сериозно се отнася към теорията за цветовете на Гьоте. В немския народ живее стремежа към духовното. Затова и вътре в немския народ, ние сме задължени да се съобразяваме с това, което в пламтящия душевен стремеж идва от най-доброто от него, от тези, които вече споменахме, и за които утре отново ще говорим. Но стремежите на германския народ са веществени, конструктивни, устремени към същността на нещата. И това е, което отличава германския народ от френския и английския.
Французинът търси красивия израз в словото, обхванат в красиво изграденото изречение – и тогава той е удовлетворен.
Англичанинът търси полезност в знанията и във всичко друго. Но за да израсте стремежа към знание като потребност на душата, като цвета от растението, без което човек не се чувства завършен, това не разбират нито французите, нито англосаксонците – става дума, разбира се, за народностите като такива, а не за отделните личности от тези народи. Задачата на германската същност е да развие душевния живот в света на идеите; това е, което трябва да бъде достигнато след културата на Древна Гърция, достигнала върха на четвъртата следатлантска културна епоха. И каквото и да се казва, не би трябвало да си националист в тесния смисъл на думата, а е съвсем достатъчно да бъдеш обективен наблюдател на хода на развитие на човечеството. Вие знаете: аз говоря за това не под влиянието на войната, говоря за това от години, от петнадесет години преди войната.
към текста >>
93.
8. Лекция, 15.03.1916
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Може би при това сме изпитали някакво
удовлет
ворение.
Но ние го преживяваме по съвсем различен начин. Сега през душата ни преминават нашите чувства и стремежи. Да вземем изключителен случай. В течение на нашия живот сме обидили някого. Тогава сме чувствали това, което е довело до тази обида.
Може би при това сме изпитали някакво удовлетворение.
Но оскърбеният от нас човек е преживял този факт по съвсем различен начин. Този, когото сме обидили, преживява нещо съвсем друго от обиждащия. След смъртта, в този обратен обзор на своя живот, ние преживяваме не нашите предишни чувства и желания, а въздействието на нашите чувства, волеизяви и мисли върху другите хора и същества. Значи, не това, което самите сме преживели, а това, което са преживели заради нас другите души, другите същества. Това, което е било външно в течение на физическия живот, сега става наше вътрешно преживяване.
към текста >>
94.
9. Лекция, 11.05.1917
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
– търсим да намерим път към духовния свят, да
удовлет
ворим потребността за общуване с духовния свят, да се измъкнем от житейските отношения на съвременността.
Това намерение отдавна зрееше в мен именно за тази среща. Ние пак ще се срещнем идната неделя. Преглеждайки различни неща, които, бих казал, като удари на волята на нашето време – казвам това съвсем съзнателно – отвън нахлуват в нашето движение, виждам необходимост преди всичко, като въведение в темата, да обсъдим нещо принципно, което ще ни помогне да предупредим за възможни грешки в разбирането, които лесно могат да се появят в нашата, лишена от дълбочина на мислите и чувствата, епоха. От друга страна това ще ни помогне да намерим в своята душа правилното отношение към това, в което може да се превърне за нас Антропософията. Да пробваме точно да поставим пред себе си въпроса: какво търсим в Антропософията?
– търсим да намерим път към духовния свят, да удовлетворим потребността за общуване с духовния свят, да се измъкнем от житейските отношения на съвременността.
При нас няма да дойде този, който намира своя път в духовния свят по отъпканите със столетия известни пътища, удобни с това, че не изискват обосноваването си. Но това, което за пръв път навлиза в света, винаги предизвиква многобройни спорове. Ние недостатъчно ясно си даваме сметка за значението на Антропософията за нашата съвременност, за това, какво тя трябва и иска да бъде, също и за това, какво ни заставя да търсим Антропософията, какво ни води към нея. Видите ли, скъпи мои приятели, Антропософията нямаше да я има, ако тя не беше необходима поне на десет души. Антропософията отговаря на потребност на души, които само по този път могат да намерят именно това, което търсят.
към текста >>
Щайнер получи от жител на едно малко градче писмо, каквито тя често получава; той се чувствал не
удовлет
ворен от своето положение и искал да го подобри.
И това, видите ли, именно това правят днес нашите съвременници, и в близко бъдеще все повече ще се практикува. На това бих искал да ви обърна внимание. Работата е там, че значителен брой недоволни вътре в нашето общество, недоволни именно поради личностни причини, стават оръдие в ръцете на тези противници на духовната наука, които не търсят честните пътища – те и не могат по честен път да осъществят своите цели, – избягват откритите научни дискусии и другите честни пътища, а търсят да подронят авторитета на обществото, натрисайки му някакъв скандал или превръщайки всичко в личностно. Времето, отредено ми за разговор за работата, изтече, и за да не каже някой, че използвам вашето време за обсъждания на вътрешните дела на Обществото вместо да говоря по същество, ще си позволя само да прибавя следното: все повече ще стават хората, които ще позволяват да бъдат използвани от описаните личности, и честно преданите на антропософски ориентираната духовна наука ясно трябва да си дават сметка за това. Веднъж, – това беше преди много години – М. Я.
Щайнер получи от жител на едно малко градче писмо, каквито тя често получава; той се чувствал неудовлетворен от своето положение и искал да го подобри.
Той питал за съвет: не е ли по-добре чрез брак да влезе в някаква фирма или да избере за своя по-нататъшен живот някакъв друг път. Да, ако искаш да видиш фактите в истинската им светлина и да не стоиш като слепец пред това, което се разиграва около теб, трябва да се говори истината без да се спестява нещо. Беше му разяснено, че ние не можем да му дадем съвет, да встъпи или не чрез брак в някаква фирма. Но според неговата настоятелност охотно се отзовахме в неговия стремеж да се запознае с учението за духовния свят. Той се отдаде на духовното във формата, както той си я представяше, и много скоро стигна до убеждението, че за човек с такъв голям дух, какъвто си се представяше, не му подхожда да предприема нещо в малкия град.
към текста >>
Образците от негови работи, които той представи, говореха, наистина, за пълно отсъствие на какъвто и да е талант, но някои и без талант, с трудолюбие,
удовлет
воряват по-ограничени претенции, – и го покровителстваха.
Той се отдаде на духовното във формата, както той си я представяше, и много скоро стигна до убеждението, че за човек с такъв голям дух, какъвто си се представяше, не му подхожда да предприема нещо в малкия град. Той искаше голям размах. Явно нещо беше понатрупал и се отправи към Берлин. На него му харесваше да се занимава с духовната наука, но той откри в себе си изключителен талант на художник и изискваше от Обществото признание и покровителство. Ние охотно приемаме хората, нали така?
Образците от негови работи, които той представи, говореха, наистина, за пълно отсъствие на какъвто и да е талант, но някои и без талант, с трудолюбие, удовлетворяват по-ограничени претенции, – и го покровителстваха.
Той преминаваше от един член на Обществото към друг, от тези, които можеха да му помогнат. Но всеки път се изясняваше, че той не иска на нищо да се научи, и се смята за завършен художник, знаещ повече от тези, които бяха готови да му помогнат. И тъй като той отклоняваше всеки учител, в края на краищата вече с нищо не можеше да му се помогне, проявяваше се неизчерпаема снизходителност, но нищо не можеше да се направи, тъй като той не поддаваше. В неговите очи, разбира се, само в неговите очи – това беше скандален случай, когато светът не признава зараждащия се гений. Него никак не го смущаваше, че никой не споделя това мнение.
към текста >>
В нашето Общество те търсят преди всичко
удовлет
воряване на своите претенции, и ако те не се
удовлет
ворят в степента и формата, каквато искат, те се превръщат в противници.
В неговите очи, разбира се, само в неговите очи – това беше скандален случай, когато светът не признава зараждащия се гений. Него никак не го смущаваше, че никой не споделя това мнение. Да, скъпи мои приятели, тук действително вината не беше наша. Това е основното, всичко останало е странично. И по-нататък с този човек стана, както и с много други.
В нашето Общество те търсят преди всичко удовлетворяване на своите претенции, и ако те не се удовлетворят в степента и формата, каквато искат, те се превръщат в противници.
И тогава те излизат с всевъзможни обвинения. За това, какво стои зад фактите, за него те, разбира се, не говорят. Те излизат с всевъзможни обвинения, които след това, в най-добрия случай се опровергават чрез излагане на истинските факти. В дадения случай това, разбира се, беше в чист вид болезнено тщеславие и отсъствие на талант. Всичко останало бяха празни дрънканици около тази глупава измислица, глупава фантазия.
към текста >>
Там той заявил, че бил при нас, запознал се с моето учение, но не
удовлет
ворен от него, самият той отишъл по-надълбоко, и че в неговата книга читателите ще намерят много, което го няма в моите книги.
Разбира се, това е лесно да се отрича. Могат да се приведат всякакви възражения, но работата не е в това, какво казва един или друг, а в това, какви са фактите. Този случай, напомня на друг, съвсем изключителен, и разказаният току що е само бледо негово подобие. Изключителният /в известен смисъл гениален/ случай е такъв: Преди няколко години един господин по покана на стар наш член посети Германия, чу всичко, каквото беше възможно като лекции, с огромно старание търсеше записки на години по-рано изнесени лекции, упорито добивайки ги ту от един, ту от друг. След като надлежно опакова всичко, което преписа, той замина обратно в Америка.
Там той заявил, че бил при нас, запознал се с моето учение, но неудовлетворен от него, самият той отишъл по-надълбоко, и че в неговата книга читателите ще намерят много, което го няма в моите книги.
Тъй като, когато изчерпал всичко, което можал да получи от мен, той ходил при Учител, живеещ някъде в Трансилванските Алпи, който му съобщил много неща, които той сега излага в своята книга. Но всичко, за което той писа в своята книга, беше това, което чу тук на посетените от него лекции или преписа от стенограмите на по-рано изнесените лекции. Книгата се появи в Америка и предизвика сензация. Книга, комбинирана от това, което той чул тук от мен и от някакъв Учител в Трансилванските Алпи. Хората нямаше нужда да изследват, какво именно излизаше от мен; те и не можеха да направят това, тъй като материалът беше взет от нашите закрити лекции.
към текста >>
Какво
удовлет
ворение, например, чувства някой, казвайки: "Аз станах езотеричен ученик" – или: "Да, знаете ли, всичко това е много тайно, не мога нищо да говоря за това, нямам право да говоря“.
Само през последните години, по силата на обстоятелствата, се налагаше от време на време да отстъпвам от тази традиция; но именно временно и по изключение. Въпреки това често се подчертаваше, че в това, което е написано в книгите, и в това, което се говори на лекциите, всеки ще намери указанията, нужни за неговия индивидуален, самостоятелен път на развитие. Така че личните срещи имаха значение само като лични изказвания, като общение на човек с човека. Но отново и отново, във връзка с тези лични срещи на членове на Обществото с мен, се появяват и битуват в Обществото най-нелепи измислици – простете рязкостта на тези думи, – които за стоящите извън Обществото стават източници за всевъзможни сплетни и клевети. За тези лъжи мисля, че вече твърде често в кръговете на нашето Общество мнозина са склонни да употребяват помпозни думи, за да придадат значимост на собствената си персона.
Какво удовлетворение, например, чувства някой, казвайки: "Аз станах езотеричен ученик" – или: "Да, знаете ли, всичко това е много тайно, не мога нищо да говоря за това, нямам право да говоря“.
Да се направиш значим, да си придадеш изключителност – ето какво стои зад такива думи, а тези думи след това се употребяват от стоящите вън във вреда на Обществото. Всички тези неща, които сега злонамерено се употребяват във вреда на Обществото, никога нямаше да ги има, ако не се представяше в лъжлива светлина това, което отговаря на закономерното желание на всеки, и което би могло също толкова закономерно да бъде удовлетворено. Но сега, във връзка с това, в какво го превръща външното обкръжение, то не може да запази своето предишно звучене, колкото и тежко да е, скъпи мои приятели. От самосебе си се разбира, че в Обществото, всяко дружеско общуване е естествено, но неизбежната необходимост ме принуждава да прекратя личните аудиенции. Това е особено тежко за мен, защото естествено ще кажат, защо с виновните трябва да страдат и невинните: – но когато си в Обществото, влизаш в неговата карма, а за защитата на Обществото друго решение на въпроса няма.
към текста >>
Всички тези неща, които сега злонамерено се употребяват във вреда на Обществото, никога нямаше да ги има, ако не се представяше в лъжлива светлина това, което отговаря на закономерното желание на всеки, и което би могло също толкова закономерно да бъде
удовлет
ворено.
Така че личните срещи имаха значение само като лични изказвания, като общение на човек с човека. Но отново и отново, във връзка с тези лични срещи на членове на Обществото с мен, се появяват и битуват в Обществото най-нелепи измислици – простете рязкостта на тези думи, – които за стоящите извън Обществото стават източници за всевъзможни сплетни и клевети. За тези лъжи мисля, че вече твърде често в кръговете на нашето Общество мнозина са склонни да употребяват помпозни думи, за да придадат значимост на собствената си персона. Какво удовлетворение, например, чувства някой, казвайки: "Аз станах езотеричен ученик" – или: "Да, знаете ли, всичко това е много тайно, не мога нищо да говоря за това, нямам право да говоря“. Да се направиш значим, да си придадеш изключителност – ето какво стои зад такива думи, а тези думи след това се употребяват от стоящите вън във вреда на Обществото.
Всички тези неща, които сега злонамерено се употребяват във вреда на Обществото, никога нямаше да ги има, ако не се представяше в лъжлива светлина това, което отговаря на закономерното желание на всеки, и което би могло също толкова закономерно да бъде удовлетворено.
Но сега, във връзка с това, в какво го превръща външното обкръжение, то не може да запази своето предишно звучене, колкото и тежко да е, скъпи мои приятели. От самосебе си се разбира, че в Обществото, всяко дружеско общуване е естествено, но неизбежната необходимост ме принуждава да прекратя личните аудиенции. Това е особено тежко за мен, защото естествено ще кажат, защо с виновните трябва да страдат и невинните: – но когато си в Обществото, влизаш в неговата карма, а за защитата на Обществото друго решение на въпроса няма. Във връзка със злонамерените клевети неизбежно трябва да се прекрати всичко това, което живееше в тези лични срещи, към които мнозина се стремяха. Не си мислете, че на мен ми е по-малко болно, отколкото на вас, но аз знам, че както всичко, което досега съм говорил за тези неща, е отишло на вятъра, така и днешните ми думи биха били на вятъра, ако не бяха предприети мерките, принуждаващи да се осъзнае сериозността на думите ми.
към текста >>
95.
10. Лекция, 13.05.1917
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
И без личните беседи ще се намерят възможности да се
удовлет
ворят всички закономерни потребности в езотеричния живот на всеки.
Повярвайте, в условията на подетата в печата клеветническа кампания предприетите мерки са толкова необходими, че изключения не може да има. Но никой не трябва нищо да губи. Каквото езотерично може да бъде съобщено, ще бъде съобщено в условията на пълна гласност. Ще намеря начини и средства да дам отговор на всеки езотеричен въпрос, нуждаещ се от отговор. Само бъдете търпеливи известно време.
И без личните беседи ще се намерят възможности да се удовлетворят всички закономерни потребности в езотеричния живот на всеки.
Никой няма да пострада заради нахлулите в нашето Общество клевети около личните беседи с мен. Искам още да кажа, че с радост бих ви дал още нещо, дълбоко свързано с това, което може да ни помогне в разбирането на нашата сурова действителност. И че наистина съм неудовлетворен от това, което днес успях да ви кажа. За тези, които желаят да дойдат, ще говоря още в четвъртък вечер, на 15 май.
към текста >>
И че наистина съм не
удовлет
ворен от това, което днес успях да ви кажа.
Ще намеря начини и средства да дам отговор на всеки езотеричен въпрос, нуждаещ се от отговор. Само бъдете търпеливи известно време. И без личните беседи ще се намерят възможности да се удовлетворят всички закономерни потребности в езотеричния живот на всеки. Никой няма да пострада заради нахлулите в нашето Общество клевети около личните беседи с мен. Искам още да кажа, че с радост бих ви дал още нещо, дълбоко свързано с това, което може да ни помогне в разбирането на нашата сурова действителност.
И че наистина съм неудовлетворен от това, което днес успях да ви кажа.
За тези, които желаят да дойдат, ще говоря още в четвъртък вечер, на 15 май.
към текста >>
96.
11. Лекция, 15.05.1917
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
В течение на 19 век хората се сраснаха с абстрактното мислене, то ги
удовлет
ворява, намират се за толкова умни.
Тази епоха беше тогава, когато с изключителна абстрактност бяха провъзгласени идеите: Свобода, Равенство и Братство. Те бяха провъзгласени с чиста абстрактност. Говоря не от консерватизъм или реакционност, а характеризирам развитието на човечеството. Призивът за Свобода, Равенство и Братство, раздал се в края на 18 век, звучи не от душевното, а от мислещия мозък. И в 19 век това се разви по-нататък, така, че и днес чувстваме отзвуците му.
В течение на 19 век хората се сраснаха с абстрактното мислене, то ги удовлетворява, намират се за толкова умни.
Те мислят, че мисленето им открива истината и не изпитват потребност да се потопят със своите мисли в истинската действителност. Това трябва отново да се научи, иначе ще остане само декларирането на абстрактни идеи, които нямат значение за живота. Това е голямото нещастие на нашите дни: декларирането на абстрактни идеи, лишени от жизнена ценност. Когато днес се провъзгласява, че ще настъпи време, когато на способния ще му бъдат открити всички пътища, когато всеки способен ще намери своето място – какво по-прекрасно може да има от тази идея? Нима това не е идеал – да се даде път на способния!
към текста >>
Да произнасяш прекрасни идеи и да се
удовлет
воряваш от произнасянето им – това ще бъде все по-вредно.
Когато днес се провъзгласява, че ще настъпи време, когато на способния ще му бъдат открити всички пътища, когато всеки способен ще намери своето място – какво по-прекрасно може да има от тази идея? Нима това не е идеал – да се даде път на способния! Изхождайки от днешното материалистично време, се мисли, че изричайки такъв идеал, в него може да се помести цялото бъдеще. Но какво дава такъв абстрактен идеал, ако както преди за способен се смята племенникът или зетят? Работата не е в признаването, изговарянето и провъзгласяването на абстрактния идеал, работата е в това, да умееш с душа да се потопиш в действителността, да разгледаш в нейната жизненост тази действителност, да я опознаеш, да вникнеш в нея, да я преживееш и обработиш.
Да произнасяш прекрасни идеи и да се удовлетворяваш от произнасянето им – това ще бъде все по-вредно.
Любовта към действителността, изучаването и вниманието към нея – ето какво трябва да навлезе в нашите души. Но това може да настъпи само когато хората отново се научат да опознават действителността в целия и обем, – тъй като действителността на сетивния свят е само външна обвивка на истинската действителност. Ако този, който види магнит във формата на подкова, каже, че най-добре е с него да се подкове копитото на коня, – вижда ли той тогава цялата действителност? Не, само ако той разбере, че там вътре в желязото са концентрирани магнитни сили, само тогава пред него ще бъде цялата действителност. Но както този, който не намира по-добро приложение за магнита, от това да подкове с него копито на коня, така разсъждава и човек, който иска да обоснове естествените науки или науката за държавата с предпоставката, че съществува само това, което е видимо за окото, и което може да бъде напълно обхванато с представите, взети от възприемаемия със зрението свят.
към текста >>
И е разбираемо, макар и безкрайно тъжно, че в духовнонаучното движение понякога личните интереси много грозно изкривяват този нежен кълн на любовта, и ненавистта завладява именно тези, които подхождат към духовната наука не от чиста жажда за познание, а така, че ако тщеславието им не намери
удовлет
ворение, изглеждащото като любов се превръща в ненавист.
Понятията са ни необходими, но те не трябва да бъдат мъртви, те трябва да се изпълнят с живот. Ако духовната наука се приема реално, тя обхваща целия човек, въздейства върху целия човек. Но трябва целият човек, с чувство и воля да се отвори за духовната наука, и само тогава той правилно ще живее в нея. Ние никога не трябва да губим любов към истинското познание и към самото развиващо се човечество. В наше време тази любов е още слаб кълн.
И е разбираемо, макар и безкрайно тъжно, че в духовнонаучното движение понякога личните интереси много грозно изкривяват този нежен кълн на любовта, и ненавистта завладява именно тези, които подхождат към духовната наука не от чиста жажда за познание, а така, че ако тщеславието им не намери удовлетворение, изглеждащото като любов се превръща в ненавист.
Ненавистта може да я победи само истинската любов, мнимата любов често именно ражда ненавист. Ако почувстваме това правилно, ние се ориентираме в явленията, върху които вече два пъти ви акцентирах, в тези явления, които така тъжно пронизват живота на нашето Общество, когато изпълнени със злоба ненавистници се раждат именно в кръговете на Антропософското Общество. Няма да победим тези явления, докато сме подвластни на един фактор в епохата на материализма, на който толкова охотно се отдаваме, а именно – стремежа към спокойствие! – ако неглижираме фактите или не ги назоваваме с истинските им имена. Нищо не се противопоставя, когато сега се появяват безбройни пасквили, тези пасквили се вземат толкова сериозно, че се опровергават само отделни фрази.
към текста >>
97.
13. Лекция, 24.02.1918
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Ако той, като жизнена есенция, получаваше от главата това, което му е необходимо, тогава не само би си спомнял с паметта, но и душевно ще поглежда назад към казаното от учителите като на блаженство, към което в по-късния живот ежечасно и с искрено удоволствие ще се връща в спомените, с вътрешно
удовлет
ворение, с привързаност, в което отново и отново да се потапя, като в извор за подмладяване.
Останалият организъм в течение на целия живот на човека, отдава на главата своите унаследени сили, иначе бихме умирали на 28 години, както това съответства на организацията на главата. Но главата също трябва отново да отдаде това, което е получила. Обаче съвременното обучение не създава тези възможности, в това можете да се убедите, ако си зададете въпроса: нима съвременните хора, получили училищно образование, в по-късния живот си спомнят нещо, извън това, което е събуждало емоциите им? – Най-често те не само си спомнят само това, което е събуждало емоциите им, но те са доволни, ако бързичко могат да забравят всичко. Това означава, че останалият организъм само съзерцава обучението на главата.
Ако той, като жизнена есенция, получаваше от главата това, което му е необходимо, тогава не само би си спомнял с паметта, но и душевно ще поглежда назад към казаното от учителите като на блаженство, към което в по-късния живот ежечасно и с искрено удоволствие ще се връща в спомените, с вътрешно удовлетворение, с привързаност, в което отново и отново да се потапя, като в извор за подмладяване.
Тя би била източник на живот, ако в нея бяха силите, образуващи не само главата, а и сърцето. Тогава от детството си, от времето на училището, човек в течение на целия си живот би имал действителни сили за останалия, бавно развиващ се организъм. Би имал... Днес това едва започва, работата ще става все по-лоша и по-лоша. Хората рано ще остаряват, тъй като те предимно умозрително ще се обръщат само с паметта към това, което е пригодно само за главата, и което поради това има значение само до 28 години. После, това към което е принудена да се обръща паметта, остава непригодно; и човек старее.
към текста >>
И така, виждате, че антропософски ориентираната духовна наука истински е предназначена не за
удовлет
воряване на субективните стремежи към познание, а тя дълбоко се врязва в целия ход на развитие на нашата епоха.
Това не е вярно. Естествознанието въздейства върху цялото съвременно образование, върху цялото съвременно човешко развитие. Тези естественонаучни понятия се разпространяват чак до неделния вестник. И даже този, който черпи своите мисли само от неделния вестник, черпи от него това, което гаси вярата в него, действителната, истинска вяра, която той днес лицемерно носи в своята църква; даже днес той е заразен от естествознанието, което в наши дни може да предложи само мъртвото, макар това мъртво да може да бъде разгледано по най-духовен начин. Тези неща трябва ясно да се доведат до съзнанието.
И така, виждате, че антропософски ориентираната духовна наука истински е предназначена не за удовлетворяване на субективните стремежи към познание, а тя дълбоко се врязва в целия ход на развитие на нашата епоха.
И отново, – това проникване в развитието на епохата е тясно свързано в нашето съзнание, израснало в Антропософията, с познанието за това, което от 1841 година до 1879 година и до 1917 година е ставало в развитието на човечеството, свръхсетивно и сетивно, в надфизическия план и на физически план. Тези неща трябва да бъдат разбрани най-сериозно. Твърде много неща в наше време се приемат несериозно! В това и трябва да се състои оздравяването на човечеството, за да стъпим отново на живи възприятия, понятия и чувства, отнасящи се до развитието на мирозданието. Обмислете това!
към текста >>
98.
14. Лекция, 23.04.1918
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Тази сила на мислене ние имаме подобно на това, както на Земята имаме силата на глада, но това чувство на глад не може да бъде
удовлет
ворено между смъртта и новото раждане, ако душата не е била подготвена с мисли за духовния свят тук на Земята.
Не може да се отрече, че това са съвсем други мисли, нали така? И то става явно най-малкото от това, че мислите, които не са насочени към духовния свят, от гледна точка на повечето живеещи днес хора, са умни, реални мисли, а мислите на духовната наука – умопобъркани, фантазьорски и безумни. Но да вземем тези двама човека. Какво ще бъде продължението на тези двамата, когато те преминат портата на смъртта? Този, който тук на Земята не е имал никакви мисли за духовния свят, не е прекарал през душата си мисли за духовния свят, след смъртта, като душевен човек, той ще бъде в същото положение като този, който, имайки физически организъм, няма храна, тоест гладува.Тъй като мислите, които тук на Земята си съставяме за духовния свят, представляват храна за една от най-важните сили, оставащи в нас след смъртта – силата на мислене.
Тази сила на мислене ние имаме подобно на това, както на Земята имаме силата на глада, но това чувство на глад не може да бъде удовлетворено между смъртта и новото раждане, ако душата не е била подготвена с мисли за духовния свят тук на Земята.
След смъртта ние имаме имагинации, инспирации, интуиции, но мисли, като такива, не можем да имаме. Тях трябва да ги преживеем тук. Трябва да встъпим в живота между раждането и смъртта, за да придобием тук мисли. С тези мисли, придобити тук във физическия живот, ние се храним през целия период на живота между смъртта и новото раждане, и "гладуваме", ако ги нямаме. В това е разликата.
към текста >>
Не можем да си представим нищо по-не
удовлет
воряващо и празно, от тази книга.
Той даже често го цитира в своята книга. Тази негова книга "Еволюция на организмите..." е майсторски изградена. Това е образец на израснало от естественонаучния метод на съвременността майсторско изследване. Преди няколко седмици се появи нещо като продължение на тази книга, написана от същия автор "Опровержение на социалния, етичен и политически дарвинизъм". Едва ли можем да си представим по-глупава книга, от тази, която Оскар Хертвиг написа след своя първи епохален труд.
Не можем да си представим нищо по-неудовлетворяващо и празно, от тази книга.
Знаете, че на основата на духовната наука трябва да възпитаваме в себе си свобода от авторитарност. И ако нашите скъпи приятели, след като превъзнесох до небесата наистина правещата епоха книга на Хертвиг и продължавам да говоря така за нея, ако изхождайки от авторитета на автора, купят тази втора книга и мислят, че трябва да придадат голямо значение на това, което е написано в нея, ще изпаднат в голяма грешка. Духовната наука ни учи в действителна свобода да изработваме своите съждения, във всеки момент, във всяка насока да бъдем готови свободно да стоим пред всяко срещнато явление. Вярата в авторитета в никаква степен не е допустима в областта на духовнонаучните стремежи, иначе това ще бъде не духовна наука, а карикатура на духовната наука. С какво да обясним поразителната разлика между тези две книги?
към текста >>
99.
Втора лекция, Цюрих, 13 ноември 1917 г.
GA_178 Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света
Тогава някои нечестно действащи братства, искащи да
удовлет
ворят само своите стремежи за власт, могат да ги използват като медиуми, за да получат това, което може да се получи от мъртвите, на които се е дала възможност да притежават такива знания.
Но това, за което се касае, е да се поставим по правилния начин в тези течения, които се проявяват в сегашното време и още повече ще се проявят в бъдеще. А човек постепенно се поставя в тях по правилния начин, когато духовнонаучно правилно достигне до знанията, които дават обяснения за духовния свят. Чрез това се постига и правилното отношение към духовния свят. Последния път обърнах вниманието ви върху едно неправилно отношение към духовния свят, търсено от някои хора. Казах, че живи хора се изпращат в духовния свят чрез специални машинации, така че тук те не изживяват напълно живота си и когато пристъпят в света, където живеят между смъртта и ново раждане, могат да използват определени сили.
Тогава някои нечестно действащи братства, искащи да удовлетворят само своите стремежи за власт, могат да ги използват като медиуми, за да получат това, което може да се получи от мъртвите, на които се е дала възможност да притежават такива знания.
Такива окултни братства по правило са и онези, които заблуждават хората относно най-важните неща в духовния свят. Ако ви разкажа, че през ноември 1879 г. е станало важно събитие - битката на силите на мрака със силите на светлината завършва в смисъла на символичния образ, където Михаил побеждава дракона, - важното не е в казаното, че се е случило такова нещо, защото в много книги можете да прочетете, че това събитие е предвидено в световното развитие и трябва да стане. Не това е езотеричната истина, а важното е, и аз се стремя да обясня епохалното му значение, какво всъщност е станало и как хората трябва да се отнасят по правилния начин към това събитие. Това е, за което се касае.
към текста >>
100.
Втора лекция, Дорнах, 19 ноември 1917 г.
GA_178 Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света
Чрез това също и работниците били
удовлет
ворени, защото така се пести невероятно много и чрез това се увеличило заплащането на всеки работник с 60 процента.
Знаете, че те се прилагат в механиката, при хората не могат да се приложат, понеже всеки човек има своето право на съществуване, но Тейлър прилага аритметични средства, това означава, че избира онези работници, които общо взето използват по-рационално паузите, и им разрешава тези рационални паузи. Другите, които не могат да възстановят силите си в тези паузи, просто са изхвърлени. Тогава се установило, че когато по този начин се експериментира с хората, ако избраните чрез селекция напълно се възстановят в паузите, могат да натоварят всеки поотделно по 47, 5 тона. Върху работниците се прилага механизмът на дарвиновата теория: неподходящите се изхвърлят, подходящите се избират чрез селекция. Подходящи са тези, които чрез съответното използване на паузите могат да натоварят не 18 тона, както преди се е предполагало, а максимум 47,5 тона.
Чрез това също и работниците били удовлетворени, защото така се пести невероятно много и чрез това се увеличило заплащането на всеки работник с 60 процента.
Така подходящите в борбата за съществуване, избраните чрез селекция, се правят доволни хора. А другите, неподходящите, нека да гладуват! Това е началото на един принцип! Такива неща малко се вземат под внимание, защото не се осветляват, като се имат предвид големите взаимовръзки. Но те трябва да се разглеждат от тази страна.
към текста >>
НАГОРЕ