Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
Намерени са резултати от
119
текста в
2
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
довол
'.
На страница
1
:
333
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче, както добре може да се предположи имайки предвид неговата природа, Гьоте не се за
довол
и само с отричането на едно схващане, а положи усилия все повече да си изработи свое собствено схващане.
"Който иска да познае и опише живото, търси първо духа да прогони; тогаз в ръката си той има частите, за жалост! Липсва връзката духовна”.
Обаче, както добре може да се предположи имайки предвид неговата природа, Гьоте не се задоволи само с отричането на едно схващане, а положи усилия все повече да си изработи свое собствено схващане.
И в указанията, които имаме върху неговото мислене от 1769 до 1775 година, ние познаваме вече твърде често зародишите на неговите по-късни работи. Тук той си създава идеята за едно същество, при което всяка част оживява друга, при която един принцип прониква всички отделни части. Във "Фауст" се казва: “Как всичко се във цялото втъкава, Едно във друго действува и живее”
към текста >>
Ние даже бихме останали
довол
ни от всичко това, ако авторът действително би изградил пред нашите очи света от неговата движеща се материя.
През време когато в Гьотевия дух се развиваха такива определени възгледи, в Щрасбург в ръцете му попадна една книга, която искаше да представи един светоглед, който беше точно противоположен на неговия. Това беше книгата на Холбах "Системи на природата"*(Поезия и истина, част III, книга11). Докато дотогава трябваше да укорява само обстоятелството, че живия организъм се описваше като едно механическо съчетание на отделните неща, в лицето на Холбах, той се запозна с един философ, който действително считаше живия организъм като един механизъм. Това, което в първия случай произхождаше от една неспособност да бъде познат животът в неговия корен, тук то доведе до една догма убиваща живота. Върху това Гьоте казва в "Поезия и истина": “Съществувала някаква материя от вечността, която се движела от вечността и чрез това движение наляво и надясно и на всички страни тя направо произвеждала всички безкрайни явления на съществуванието.
Ние даже бихме останали доволни от всичко това, ако авторът действително би изградил пред нашите очи света от неговата движеща се материя.
Но и той знае толкова малко за природата колкото и ние; защото като приковава няколко общи понятия, той ги пуска веднага, за да превърне това, което е по-висше от природата или което се явява като по-висша природа в природата, в материалната, тежка, вярно е че движена, но все пак лишена от насока и форма природа, и счита, че с това е добил твърде много”. В това схващане Гьоте не можа да намери нищо освен "движена материя" и противоположно на това се образуваха неговите понятия за природата все по-ясно. Ние ги намираме свързано представени в неговата статия "Природа", която е била писана около 1780 година.Тъй като в тази статия са събрани всички мисли на Гьоте върху природата, които досега посочихме само разпръснато, тя добива особено голямо значение. Идеята за едно същество, което е обхванато в постоянно изменение и при това винаги остава тъждествено, срещаме тук в тази статия: "Всичко е ново и все пак винаги старо”. “Тя /природата/ вечно се превръща и в нея няма нито момент почивка”, но “нейните закони са неизменими”.
към текста >>
При важното понятие, което Гьоте имаше за природата на едно живо същество, този начин на разглеждане не можеше да го за
довол
и.
Тъй като при това се касаеше преди всичко за да бъде познато всяко едно растение по-лесен начин, а също и неговото място в системата лесно да се намери, трябваше да се държи сметка особено за онези признаци, които различават растенията едни от други. За да се направи невъзможно смесването на едно растение с друго, търсеха се предимно тези различаващи признаци. При това Лине и неговите ученици считаха като характерни външните признаци, големина, брой и положение на отделните органи. По този начин растенията бяха подредени в поредица, но така, както биха могли да бъдат подредени и известен брой неорганически тела: по признаци, които са взети отвъншния изглед, а не от вътрешната природа на растението. Те се явяват външно подредени едно до друго, без вътрешна, необходима връзка.
При важното понятие, което Гьоте имаше за природата на едно живо същество, този начин на разглеждане не можеше да го задоволи.
Тук никъде не се изследваше същността на растението. Гьоте трябваше да си зададе въпроса: в какво се състои онова “нещо”, което прави от определено същество на природата едно растение? Той трябваше по-нататък да признае, че това нещо се проявява еднакво във всички растения. И въпреки това налице беше безкрайното различие на отделните същества, което трябваше да бъде обяснено. Как става, че онова единно нещо се явява в толкова разнообразни форми?
към текста >>
2.
06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче поетът не беше напълно за
довол
ен от никое философско направление, с което той се запозна.
6. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ Йохан Готлиб Фихте изпрати през юни 1794 година на Гьоте първите коли на своята книга "Науко учение". По повод на това той писа на 24 юни на философа: "Що се отнася за мене, аз ще ви дължа най-голяма благодарност, ако най-после ме помирите с философите, от които никога не мога да се лиша и с които никога не можах да се съединя." Това, което поетът беше търсил тук при Фихте, той го беше търсил по-рано при Спиноза; по-късно той го търси при Шелинг и Хегел: един философски възглед за света, който да бъде съобразен с неговия начин на мислене.
Обаче поетът не беше напълно задоволен от никое философско направление, с което той се запозна.
Това затруднява съществено нашата задача. Ние искаме да се приближим до Гьоте от философската страна. Ако той би назовал като свое едно научно становище, ние бихме се позовали на него. Но не е този случаят. И така предстои ни задачата, от всичко, което притежаваме от поета, да познаем философската ядка, която се намираше в него, и да обрисуваме една картина за това.
към текста >>
Тази философия се стремеше да за
довол
и по свой начин най-висшите човешки нужди, на които Гьоте и Шилер посветиха своя живот.
Ние искаме да се приближим до Гьоте от философската страна. Ако той би назовал като свое едно научно становище, ние бихме се позовали на него. Но не е този случаят. И така предстои ни задачата, от всичко, което притежаваме от поета, да познаем философската ядка, която се намираше в него, и да обрисуваме една картина за това. Считаме като един правилен път за решението на тази задача едно идейно направление добито на основата на германската идеалистична философия.
Тази философия се стремеше да задоволи по свой начин най-висшите човешки нужди, на които Гьоте и Шилер посветиха своя живот.
Тя произлиза от същото течение на времето. Ето защото тази философия стои много по-близо до Гьоте отколкото онези възгледи, които днес многократно господствуват науките. От нея ще може да се състави едно мнение, като последствие на което ще се получи това, което Гьоте е оформил поетически, което той е изложил научно. Това никога не ще може да се извлече от днешните научни направления. Днес ние сме твърде много отдалечени от онзи способ на мислене, който стоеше в Гьотевата природа.
към текста >>
Всички те са проблематични натури, които не са способни да се справят с никакво положение и които никое положение не за
довол
ява.
А с волята и с действието е същото нещо. Хората не знаят да си поставят никакви определени задачи в живота, с които да могат да се справят. Те си мечтаят в неопределени, неясни идеали и се оплакват след това, когато не постигат онова, за което не са имали една и най-малко ясна представа, а една едва смътна представа. Нека запитаме един от песимистите на нашето време, какво всъщност иска той и какво се очакват да постигне? Той не знае това.
Всички те са проблематични натури, които не са способни да се справят с никакво положение и които никое положение не задоволява.
Нека не бъда криво разбран. Аз не искам да пея хвалебствия на плоския оптимизъм, който, доволен с тривиалните наслади на живота, не желае нищо по-възвишено и поради това никога не чувства да му липсва нещо. Аз не искам да обсъждам индивидите, които чувстват болезнено дълбокия трагизъм състоящ се в това, че ние зависим от условия, който действат парализиращо върху всичката наша работа и които напразно се стараем да изменим. Но нека само не забравяме, че страданието е обвивката на щастието. Нека помислим само за майката: как процъфтяването на нейните деца и доставя увеличена радост, когато някога е постигнала това с грижи, страдания и усилия.
към текста >>
Аз не искам да пея хвалебствия на плоския оптимизъм, който,
довол
ен с тривиалните наслади на живота, не желае нищо по-възвишено и поради това никога не чувства да му липсва нещо.
Те си мечтаят в неопределени, неясни идеали и се оплакват след това, когато не постигат онова, за което не са имали една и най-малко ясна представа, а една едва смътна представа. Нека запитаме един от песимистите на нашето време, какво всъщност иска той и какво се очакват да постигне? Той не знае това. Всички те са проблематични натури, които не са способни да се справят с никакво положение и които никое положение не задоволява. Нека не бъда криво разбран.
Аз не искам да пея хвалебствия на плоския оптимизъм, който, доволен с тривиалните наслади на живота, не желае нищо по-възвишено и поради това никога не чувства да му липсва нещо.
Аз не искам да обсъждам индивидите, които чувстват болезнено дълбокия трагизъм състоящ се в това, че ние зависим от условия, който действат парализиращо върху всичката наша работа и които напразно се стараем да изменим. Но нека само не забравяме, че страданието е обвивката на щастието. Нека помислим само за майката: как процъфтяването на нейните деца и доставя увеличена радост, когато някога е постигнала това с грижи, страдания и усилия. Всеки по-добре мислещ човек би трябвало да отхвърли едно щастие, което би му предложила някаква външна сила, защото той не може да чувства като щастие това, което му се дава като незаслужен подарък. Ако някакъв творец би се заловил да създаде човека с мисълта, заедно със своя образ подобие да му даде като наследство и щастието, той би направил по-добре да не го създаде.
към текста >>
Вместо да се придържа към това, как стигаме ние до нашите възгледи, тя предварително определя въпроса "що" относно тези възгледи единственото за
довол
ително хващане на действителността е емпирическият метод с идеалистически резултат на изследването.
Обективно даденото съвсем не се покрива със сетивното даденото, както вярва механическото схващане на света. Последното е само половината от даденото. Другата половина на същото са идеите, които също така са предмет на опитността, разбира се на една по-висша опитност, чийто орган е мисленето. Идеите също са постижими за един индуктивен метод. Днешната наука на опита следва съвсем правилния метод: Придържа се към даденото; но тя прибавя недопустимото твърдение, че този метод може да достави само факти достъпни за сетивата.
Вместо да се придържа към това, как стигаме ние до нашите възгледи, тя предварително определя въпроса "що" относно тези възгледи единственото задоволително хващане на действителността е емпирическият метод с идеалистически резултат на изследването.
Това е идеализъм, обаче съвсем не такъв, който следва една мъглива, мечтателно единство на нещата, а едно такова единство, което търси конкретно идейно съдържание на действителността също така съобразно опита, както днешното свръхточно изследване търси съдържанието на фактите. Постъпвайки с тези възгледи към Гьоте, ние вярваме, че можем да проникнем в неговата същност. Ние се придържаме към идеализма, обаче при развитието на същия не поставяме като основа диалектическия метод на Хегел, а един пречистен, по-висш емпиризъм. Такъв един идеализъм стои също и на основата на философията на Едуард фон Хартман. Едуард фон Хартман търси в природата идейно-съобразното единство, както то се получава положително за едно пълно съдържателно мислене.
към текста >>
за възгледа, че нищо в света не може да ни за
довол
и, че винаги неу
довол
ствието надделява у
довол
ствието, именно това бих искал аз да посоча като щастие на човечеството.
В историята и естетиката той търси конретната идея. Всичко това по емпирично-индуктивен метод. Философията на Хартман се различава от моята само по въпроса за песимизма и чрез метафизическо изостряне на системата към "несъзнателното". Що се отнася за тази последна точка, нека се прочете изложеното по-нататък. По отношение на песимизма обаче ще отбележим следното: Това, което Хартман привежда като основание за песимизма, т.е.
за възгледа, че нищо в света не може да ни задоволи, че винаги неудоволствието надделява удоволствието, именно това бих искал аз да посоча като щастие на човечеството.
Това, което Хартман изнася, за мене то е само доказателство за това, че напразно човек се стреми към щастие. Ние трябва именно да се откажем от един такъв стремеж напълно, и да търсим нашето определение чисто в това, да изпълним безкористно онези идеални задачи, които нашият разум ни предписва. А какво друго значи това, освен че ние трябва да търсим нашето щастие само в творчеството, в неуморната дейност: само действащият, а именно безкористното действащият, който със своята дейност не се стреми към никаква награда, изпълнява своето определение. Глупаво е за човека да иска да бъде възнаграден за неговата дейност; не съществува никаква истинска награда. Тук Хартман би трябвало да гради по-нататък.
към текста >>
Подхождайки по строго естественонаучен метод, аз открих в обективния идеализъм единствено за
довол
яващия възглед за света.
А с това ние отново стигнахме до Гьоте. "За действащия човек е важно това, той да върши правилното, а дали правилното става, това не трябва да го интересува." "Целият наш фокус се състои в това, да се откажем от нашето съществуване, за да съществуваме*/*Сентенции в проза, цитир. на други места, стр.464 и 441./" Аз не съм стигнал до моя възглед за света само чрез изучаването на Гьоте или на хегелианизма. Аз изходих от механично-натуралистичното схващане на света, но разбрах, че при едно интензивно мислене не можем да останем при него.
Подхождайки по строго естественонаучен метод, аз открих в обективния идеализъм единствено задоволяващия възглед за света.
Начинът, по който едно разбиращо себе си и без противоречие мислене стига до този възглед за света, показва моята Теория на познанието*(*"Основни линии на една теория на познананието на Гьотевия светоглед с особено позоваване на Шилер", 1 издание Берлин и Щутгарт 1886 г.; Джобно издание на Щайнерови съчинения т.1). След това аз открих, че по своите черти този обективен идеализъм пропива Гьотевия възглед за света. Ето как следователно изграждането на моите възгледи върви естествено успоредно с изучаването на Гьоте; и никога аз не съм открил някакво принципно противоречие между моите основни възгледи и Гьотевата научна дейност. Ако съм успял поне отчасти: първо да развия моето становище така, че то оживее и в други, и второ да създам убеждението, че това становище е действително гьотево, тогава ще считам, че моята задача е изпълнена.
към текста >>
3.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Привържениците на съвременното направление бяха до най-висока степен
довол
ни от нея.
Ето защо книгата завладя силно всички духове, които чувстват нужда от по-дълбоко познание. Обаче тя кръстоса пътищата на учените естественици, които напипват само повърхността на нещата. Всички тези учени се надигнаха срещу нея. След като различните нападки от тяхна страна останаха почти без ефект, излезе едно съчинение от един анонимен автор: "Несъзнателното от гледна точка на физиологията и на теорията на произхода" /1872 г./, която изложи с цялата критична острота, която бихме могли да си представим, всичко против новооснованата философия, което може да се каже против нея от гледна точка на модерната естествена наука. Тази книга предизвика голяма сензация.
Привържениците на съвременното направление бяха до най-висока степен доволни от нея.
Те публично признаха, че авторът е едни от техните и обявиха неговите изложения като техни. Но какво разочарование трябваше да изпитат те! Когато авторът действително назова себе си, това беше Едуард Фон Хартман. С това обаче е доказано с убедителна сила едно нещо: Не е непознаването на резултатите на природоизследването, не е дилетантизмът основанието, които правят, щото някои духове стремящи се към по-дълбоко разбиране да се виждат в невъзможност да се присъединят към насоката, която днес иска да се наложи като господстваща. А това е познанието, че пътищата на тази насока не са правилни.
към текста >>
Истинската наука съществува само там, където духът търси за
довол
яване на своите потребности без външна цел.
При тези примери човек може да направи истински изследвания върху дилетантското третиране на такива решаващи въпроси на науката. Човек трябва да има смелостта да си признае всичко това по отношение на съвременната естествена наука, въпреки великите и достойни за удивление постижения, които същата естествена наука е отбелязала в областта на техниката. Защото тези постижения нямат нищо общо с истинската потребност от познание на природата. Ние можахме да констатираме при съвременници, на които дължим открития, значението на които за бъдещето още не може да се предчувствува, че на тях им липсва една по-дълбока научна потребност. Едно нещо е да наблюдаваш процесите на природата, за да поставиш нейните сили в служба на техниката, друго нещо е с помощта на тези процеси да се стремиш да вникнеш по-дълбоко в същността на действието на природата.
Истинската наука съществува само там, където духът търси задоволяване на своите потребности без външна цел.
Истинската наука в по-висш смисъл има работа само с идейните обекти; тя може да бъде само идеализъм. Защото тя има своята последна основа в потребности, които произхождат от духа. Природата събужда в нас въпроси, проблеми, които се стремят към решение. Обаче тя не може сама да достави това решение. Само обстоятелството, че с нашата познавателна способност срещу природата застава един по-висш свят, това създава също по-висши изисквания.
към текста >>
Защото, защо при едно второ наблюдение ние би трябвало да се чувстваме по-за
довол
ени отколкото при първото?
Самата потребност за една закономерност царуваща зад явленията произхожда от духа. Едно недуховно същество не би имало тези потребност. И сега ние пристъпваме към наблюдението: Какво всъщност искаме да постигнем чрез него? Може ли чрез сетивното наблюдение да се достави на възникналия в нашия дух въпрос нещо, което би могло да бъде отговор на този въпрос? Никога!
Защото, защо при едно второ наблюдение ние би трябвало да се чувстваме по-задоволени отколкото при първото?
Ако духът би бил задоволен с наблюдението на обекта, той би бил задоволен още с първия наблюдаван обект. Обаче същинският въпрос не е този за едно второ наблюдение, а за идейната основа на наблюденията. Какво идейно обяснение допуска това наблюдение, как трябва аз да го мисля, за да ми се яви то възможно? Тези са въпросите, които възникват за нас по отношение на сетивния свят. Аз трябва да търся от глъбините на самия моя дух това, което ми липсва по отношение на сетивния свят.
към текста >>
Ако духът би бил за
довол
ен с наблюдението на обекта, той би бил за
довол
ен още с първия наблюдаван обект.
Едно недуховно същество не би имало тези потребност. И сега ние пристъпваме към наблюдението: Какво всъщност искаме да постигнем чрез него? Може ли чрез сетивното наблюдение да се достави на възникналия в нашия дух въпрос нещо, което би могло да бъде отговор на този въпрос? Никога! Защото, защо при едно второ наблюдение ние би трябвало да се чувстваме по-задоволени отколкото при първото?
Ако духът би бил задоволен с наблюдението на обекта, той би бил задоволен още с първия наблюдаван обект.
Обаче същинският въпрос не е този за едно второ наблюдение, а за идейната основа на наблюденията. Какво идейно обяснение допуска това наблюдение, как трябва аз да го мисля, за да ми се яви то възможно? Тези са въпросите, които възникват за нас по отношение на сетивния свят. Аз трябва да търся от глъбините на самия моя дух това, което ми липсва по отношение на сетивния свят. Щом аз не мога да си създам по-висшата природа, към която се стреми моят дух спрямо сетивната природа, то никоя сила навъншния свят не може да я създаде.
към текста >>
Често пъти става така, че сами си затваряме пътя за един за
довол
ителен отговор чрез едно погрешно поставяне на въпроса.
Той не се задава от едно същество, което би стояло като едно трето лице над природата в духа и от тази точка на своето положение би изследвало онази връзка, а се задава от едното от двете същества, от самия Дух. Този последният пита: Какво отношение съществува между мене и природата? А това не значи нищо друго освен: как мога за да се доведа сам до едно отношение към стоящата срещу мене природа? Как мога да изразя това отношение според живеещите в мене потребности? Аз живея в идеи; каква идея отговаря на природата, как мога аз да изразя като идея това, което съзерцавам като природа?
Често пъти става така, че сами си затваряме пътя за един задоволителен отговор чрез едно погрешно поставяне на въпроса.
Обаче един правилен въпрос е вече половин отговор. Духът се стреми навсякъде да се издигне над редуването на фактите, каквито му ги доставя простото наблюдение, и да проникне до идеите на нещата. Науката започва именно там, където започва мисленето. В нейните резултати се крие под формата на идейна необходимост това, което за сетивата се явява само като редуване на фактите. Тези резултати са само привидно последният продукт на гореописания процес: Всъщност те са онова, което ние трябва да считаме като основа в цялата вселена.
към текста >>
4.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Човекът не се за
довол
ява с това, което природата предлага доброволно на неговия наблюдателен дух.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ "СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА"
Човекът не се задоволява с това, което природата предлага доброволно на неговия наблюдателен дух.
Той чувства, че за да произведе разнообразието на нейните творения, тя се нуждае от двигателни сили, които отначало скрива от наблюдателя. Природата не изговаря сама своята последна дума. Нашият опит ни показва, това, което природата може да създаде, обаче тя не ни казва, как става това създаване. В самия човешки дух се намира средството за откриване на двигателните сили на природата. От човешкия дух възникват идеите, които ни дават осветление върху това, как природата произвежда своите творения.
към текста >>
Дълбокото за
довол
ство, което блика от тези студии и сентенции, има своята причина в това, че виждаме съзвучието между изкуството и познанието осъществено в една личност.
Те показват заложбите на природата, които в чисто външната природа не стигат до пълно развитие. Но когато в духа на един истински художник освен съвършените образи на нещата се изразяват също и двигателните сили на природата във формата на мисли, тогава пред нашия поглед застава особено ясно общият извор на философията и изкуството. Гьоте е един такъв художник. Той ни разкрива същите тайни във формата на едно произведение на изкуството във формата на мисълта. Това, на което дава форма в своите съчинения, той ги изказва в своите студии върху естествената наука и върху изкуствознанието и в своите "Сентенции в проза".
Дълбокото задоволство, което блика от тези студии и сентенции, има своята причина в това, че виждаме съзвучието между изкуството и познанието осъществено в една личност.
Нещо възвисяващо има в чувството, което възниква при всяка Гьотева мисъл: Тук говори някой, който същевременно изразява в идеи, подкрепена чрез чувството. Това, което произхожда от най-висшите потребности на една личност, трябва да си принадлежи вътрешно. Гьотевите мъдри учения отговарят на въпроса: Каква философия е съобразна на едно истинско изкуство? Аз се опитвам да обрисувам свързано тази философия родена от духа на един истински художник. Съдържанието на мисълта, което произлиза от човешкия дух, когато този последният застава срещу външния свят е истината.
към текста >>
се чувства в света като в едно велико, красива, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на
довол
ство му осигурява едно чисто, свободно очарование, тогава вселената, ако тя би могла да чувства себе си, би възкликнала като че е достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето собствено развитие и същество*/*Гьоте, Ванкелман, "Мислене виждане Размисъл", т.16, стр.7/." Целта на вселената и същността на съществуването не се състои в това, което външния свят доставя, а в това, което живее в човешкия дух и произлиза от него.
Отделните съждения са различни според организацията на човека и според становището, от което той разглежда нещата; обаче всички съждения произлизат от същия елемент и водят в същността на нещата. Това може да се изрази в различни отсенки на мислите; но то все пак остава същността на нещата. Човекът е органът, чрез който природата открива своите тайни. В субективната личност се явява най-дълбокото съдържание на света. "когато здравата природа на човека действува като едно цяло, когато той
се чувства в света като в едно велико, красива, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на доволство му осигурява едно чисто, свободно очарование, тогава вселената, ако тя би могла да чувства себе си, би възкликнала като че е достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето собствено развитие и същество*/*Гьоте, Ванкелман, "Мислене виждане Размисъл", т.16, стр.7/." Целта на вселената и същността на съществуването не се състои в това, което външния свят доставя, а в това, което живее в човешкия дух и произлиза от него.
Ето защо Гьоте счита като грешка, когато природоизследователят иска да проникне във вътрешността на природата чрез инструменти и обективни опити, защото "В самия себе си човекът, доколкото той си служи със своите здрави сетива, е най-великият и най-точен физически апарат, който може да съществува и това е най-голямото нещастие на по-новата физика, че тя някакси отделя експериментите от човека и иска да познае природата само в това, което изкуствени инструменти показват и чрез това иска да разграничи и докаже това, което тя произвежда." "Но в замяна на това човекът стои така високо, че това, което иначе е неизобразимо, се изобразява в него. Какво е една струна и всяко нейно механическо деление спрямо ухото на музиканта? Можем даже да кажем, какво са елементарните явления на природата спрямо човека, който трябва първо да ги обуздае и да ги измени, за да може някакси да си ги асимилира*/*"Сентенции в проза, цит. на др. място стр.351/?
към текста >>
Този съвсем естествен начин да се гледа на нещата и да се съди за тях, изглежда толкова лесен, колкото и необходим..... Една далеч по трудна работа поемат върху себе си онези, чийто стремеж към познание на предметите на природата за самите тях и в техните отношения помежду им ги кара да наблюдават и да изследват това, което е, а не това, което доставя у
довол
ствие." Моята забележка гласи: "Тук се вижда, как Гьотевият светоглед е точно противоположният полюс на Кантовия.
Форледер няма никакво предчувствие за светогледа, в който живееше Гьоте. Да полемизираме с него би било съвсем безполезно за мене, защото ние говорим на различни езици. Колко ясно е неговото мислене, се вижда в това, че при моите изречения той никога не знае, какво се разбира с тях. Например аз направих една забележка към Гьотевото изречение: "Щом човекът забелязва предметите около себе си, той ги разглежда по отношение на себе си и с право. Защото цялата негова съдба зависи от това, дали те му харесват или не му се нравят, дали го привличат или го отблъскват, дали са полезни или вредни за него.
Този съвсем естествен начин да се гледа на нещата и да се съди за тях, изглежда толкова лесен, колкото и необходим..... Една далеч по трудна работа поемат върху себе си онези, чийто стремеж към познание на предметите на природата за самите тях и в техните отношения помежду им ги кара да наблюдават и да изследват това, което е, а не това, което доставя удоволствие." Моята забележка гласи: "Тук се вижда, как Гьотевият светоглед е точно противоположният полюс на Кантовия.
За Кант не съществува въобще никакъв възглед върху нещата, каквито са те в себе си, а само как те се явяват по отношение на нас. Гьоте счита този възглед като съвършено второстепен начин да се поставяме в отношение с нещата." Към това Форлендер казва: "Тези /думи на Гьоте/ не искат да обяснят нищо повече освен като увод тривиалната разлика между приятното и истинното. Изследователят трябва да търси това, което е, а не това, което е приятно". Който, както Щайнер се опитва да нарече последните думи, които във всеки случай са твърде второстепени, като едно поставяне в отношение с нещата, него трябва да го посъветваме първо да си изясни основните понятия на Кантовото учение, например разликата между субективното и обективното усещане, от параграф 3 на критиката на разсъдъчната способност." Но както ясно се вижда от моето изречение, аз съвсем не съм казал, че въпросният начин да се постави човек в отношение с нещата е този на Кант, а това, че Гьоте не намира Кантовото схващане за отношението между субект и обект съответно на онова отношение, в което се намира човекът, когато той иска да познае, какви са те в тяхната същност.
към текста >>
5.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
Природата ни е дала нужди, сред които има такива, чието за
довол
яване тя предоставя на собствената ни дейност.
Статков, Народна култура, София, 1962, стр. 75. - Б. пр./ С тези думи Гьоте обрисува една черта на характера, произтичаща от дълбините на човешката природа. Човекът не представлява единно устроена същност. Той винаги настоява за повече, отколкото светът му дава доброволно.
Природата ни е дала нужди, сред които има такива, чието задоволяване тя предоставя на собствената ни дейност.
Многобройни са отредените ни дарове, но още по-многобройни са нашите желания. Ние сякаш сме родени за недоволство. Стремежът ни към познание е само частен случай на това недоволство. Поглеждаме едно дърво два пъти. Първия път виждаме клоните му в покой, втория път - в движение.
към текста >>
Ние сякаш сме родени за не
довол
ство.
С тези думи Гьоте обрисува една черта на характера, произтичаща от дълбините на човешката природа. Човекът не представлява единно устроена същност. Той винаги настоява за повече, отколкото светът му дава доброволно. Природата ни е дала нужди, сред които има такива, чието задоволяване тя предоставя на собствената ни дейност. Многобройни са отредените ни дарове, но още по-многобройни са нашите желания.
Ние сякаш сме родени за недоволство.
Стремежът ни към познание е само частен случай на това недоволство. Поглеждаме едно дърво два пъти. Първия път виждаме клоните му в покой, втория път - в движение. Ние не се задоволяваме с това наблюдение. Питаме се: Защо дървото ни се представя веднъж в покой, а после в движение?
към текста >>
Стремежът ни към познание е само частен случай на това не
довол
ство.
Човекът не представлява единно устроена същност. Той винаги настоява за повече, отколкото светът му дава доброволно. Природата ни е дала нужди, сред които има такива, чието задоволяване тя предоставя на собствената ни дейност. Многобройни са отредените ни дарове, но още по-многобройни са нашите желания. Ние сякаш сме родени за недоволство.
Стремежът ни към познание е само частен случай на това недоволство.
Поглеждаме едно дърво два пъти. Първия път виждаме клоните му в покой, втория път - в движение. Ние не се задоволяваме с това наблюдение. Питаме се: Защо дървото ни се представя веднъж в покой, а после в движение? Всеки поглед към природата поражда у нас куп въпроси.
към текста >>
Ние не се за
довол
яваме с това наблюдение.
Многобройни са отредените ни дарове, но още по-многобройни са нашите желания. Ние сякаш сме родени за недоволство. Стремежът ни към познание е само частен случай на това недоволство. Поглеждаме едно дърво два пъти. Първия път виждаме клоните му в покой, втория път - в движение.
Ние не се задоволяваме с това наблюдение.
Питаме се: Защо дървото ни се представя веднъж в покой, а после в движение? Всеки поглед към природата поражда у нас куп въпроси. Чрез всяко явление, с което се сблъскваме, на нас ни се поставя някаква задача. За нас всяко преживяване се превръща в загадка. От яйцето виждаме да излиза сходна на майката твар и се питаме за причината на това сходство.
към текста >>
Ние никога не сме
довол
ни от това, което природата излага пред нашите сетива.
Всеки поглед към природата поражда у нас куп въпроси. Чрез всяко явление, с което се сблъскваме, на нас ни се поставя някаква задача. За нас всяко преживяване се превръща в загадка. От яйцето виждаме да излиза сходна на майката твар и се питаме за причината на това сходство. Наблюдаваме как едно живо същество расте и се развива до определена степен на съвършенство и издирваме предпоставките за установеното.
Ние никога не сме доволни от това, което природата излага пред нашите сетива.
Навред търсим онова, което наричаме обяснение на фактите. Търсеното от нас в нещата повече от онова, което те непосредствено ни предлагат, разполовява цялата ни същност на две части; ние осъзнаваме нашата противопоставеност спрямо света. Пред него ние заставаме като една самостоятелна същност. Универсумът ни се явява в двете противоположности Аз и свят. Тази разделителна стена между себе си и света издигаме в момента, когато у нас се пробуди съзнанието.
към текста >>
В откровението, предоставено му от Бога, религиозно вярващият търси решение на загадките на света, които неговият не
довол
ен от света на чистите явления Аз му поставя.
Но ние никога не губим чувството, че все пак спадаме към света, че съществува връзка, която ни съединява, че сме същност не извън, а вътре в универсума. Това чувство поражда стремеж да се превъзмогне противоположността. И в превъзмогването на тази противоположност в крайна сметка се състои целият духовен стремеж на човечеството. Историята на духовния живот е едно непрестанно търсене на единството между нас и света. Религията, изкуството и науката в еднаква степен преследват тази цел.
В откровението, предоставено му от Бога, религиозно вярващият търси решение на загадките на света, които неговият недоволен от света на чистите явления Аз му поставя.
Човекът на изкуството се старае да вложи в материала идеите на своя Аз, за да помири живеещото вътре в него с външния свят. Той също се чувства неудовлетворен от света на чистите явления и се опитва да му придаде онова повече, което неговият Аз, излизайки извън рамките на този свят, таи. Мислителят търси законите на явленията, стреми се мислейки да проникне в онова, което узнава чрез наблюдение. Едва след като сме превърнали съдържанието на света в наше мисловно съдържание, ние преоткриваме взаимовръзката, от която сами сме се откъснали. По- нататък ще видим, че тази цел може да се постигне, само ако задачата на научния изследовател се схваща много по-дълбоко, отколкото това обичайно се прави.
към текста >>
Материализмът никога не може да даде за
довол
ително обяснение за света.
Откъде Духът ще знае какво става в материята, ако нейната своеобразна природа му е съвсем чужда? Или как той при тези обстоятелства ще й въздейства, та намеренията му да се претворяват в дела? За решаването на тези въпроси са съставяни най-дълбокомислени и най-абсурдни хипотези. До днес обаче и положението с монизма не е много по-добро. Досега той се е опитвал да си помогне по трояк начин: или отрича Духа и се превръща в материализъм, или отрича материята, за да подири спасение в спиритуализма, или пък твърди, че материя и Дух са неразривно свързани дори в най-простата даденост на света, което съвсем не би трябвало да учудва, щом тези два начина на съществуване, които никъде не съществуват по-отделно, са налице у човека.
Материализмът никога не може да даде задоволително обяснение за света.
Защото всеки опит за обяснение трябва да започва с това, че се оформят мисли за явленията в света. Оттук и материализмът поставя началото с мисълта за материята, или за материалните процеси. По такъв начин той вече стои пред две различни фактологични области: Материалният свят и мислите за него. Материалистът се опитва да вникне в мислите, схващайки ги като чист материален процес. Той смята, че в мозъка мисленето се осъществява по подобие на храносмилането в животинските органи.
към текста >>
Защо тя не е просто
довол
на от себе си и не се примири със своето съществуване?
Както приписва на материята механични и органични действия, така той и прикачва и способността да мисли при определени условия. Той забравя, че така само прехвърля проблема на друго място. Вместо на самия себе си, той приписва на материята способността да мисли. Така той отново се озовава на изходната си точка. Как материята стига до размишление над собствената си същност?
Защо тя не е просто доволна от себе си и не се примири със своето съществуване?
Материалистът е извърнал поглед от определения субект, от нашия собствен Аз и е стигнал до някакво неопределено, мъгляво образувание, където пред него застава същата загадка. Материалистическият възглед не е в състояние да реши проблема, а само го измества. А как стоят нещата със спиритуалистическия? Чистият спиритуалист отрича материята в нейното самостоятелно битие и я схваща само като продукт на Духа. Приложи ли този светоглед за разгадаване на собственото си човешко същество, той изпада в затруднение.
към текста >>
6.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Същността на всеки човешки стремеж, както при всяко живо същество, се проявява в за
довол
яване на изградените от природата пориви и инстинкти по най-добрия начин.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ 10.
Същността на всеки човешки стремеж, както при всяко живо същество, се проявява в задоволяване на изградените от природата пориви и инстинкти по най-добрия начин.
Когато човек се стреми към добродетелност, справедливост, познание и изкуство, тогава се случва това, защото добродетелност, справедливост и т.н. са средство, чрез което човешките инстинкти могат да се развиват съобразно своята природа. Без такова средство инстинктите биха залинели. Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н.
към текста >>
По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като за
довол
яване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост.
Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели.
По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост.
Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си. Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“.
към текста >>
Също и това, което християнинът смята за добродетел, която му е разкрил Бог, е открито от хора, които са искали да за
довол
ят някакви инстинкти.
Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“. Той смята себе си за добър човек тогава, когато уж му се е удало да укроти своя егоизъм, което значи своите естествени инстинкти, и да следва безкористно някаква идеална цел. На такъв идеалист му се струва неблагороден и „лош“ някой човек, който не е достигнал до такова себепревъзмогване. Всички идеали произлизат от естествени инстинкти.
Също и това, което християнинът смята за добродетел, която му е разкрил Бог, е открито от хора, които са искали да задоволят някакви инстинкти.
Същинската причина е забравена и обожествена. Така е и с добродетелите, провъзгласявани от философите и проповедниците на морала. Ако човек просто имаше здрави инстинкти и ги определяше съгласно своите идеали, тогава теоретичната заблуда за произхода на тези идеали не би била вредна. Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява. Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване.
към текста >>
Един не
довол
ен, страдащ бог е имал предвид Заратустра.
Още по-добре му е, когато сънят му, който той нарича душевен мир, не е притесняван от никакъв сън. Това значи: най-доброто за добродетелния е, когато той отнякъде получава правилата за дейността си и може да се наслаждава на своя покой. „Неговата мъдрост означава: будувай, за да спиш добре. И наистина, ако животът нямаше смисъл и ако трябваше да избера безсмислието, за мен това щеше да бъде най-достойното избрано безсмислие“, казва Заратустра. И за Заратустра е имало време, когато е вярвал, че един живеещ извън света дух, един бог е създал света.
Един недоволен, страдащ бог е имал предвид Заратустра.
За да получи удовлетворение, за да се освободи от страданието си, бог е създал света, някога така е мислел Заратустра. Но той е осъзнал, че е било заблуда това, което сам си е създал. „Ах, братя мои, този бог, когото аз създадох, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове! “31 Заратустра се е научил да използва сетивата си и да разглежда света. И е станал доволен от света, мислите му вече не витаят в отвъдното.
към текста >>
И е станал
довол
ен от света, мислите му вече не витаят в отвъдното.
Един недоволен, страдащ бог е имал предвид Заратустра. За да получи удовлетворение, за да се освободи от страданието си, бог е създал света, някога така е мислел Заратустра. Но той е осъзнал, че е било заблуда това, което сам си е създал. „Ах, братя мои, този бог, когото аз създадох, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове! “31 Заратустра се е научил да използва сетивата си и да разглежда света.
И е станал доволен от света, мислите му вече не витаят в отвъдното.
Сляп е бил някога и не е можел да вижда света, защото е търсил своето благо извън света. Но Заратустра се е научил да вижда и е познал, че светът има смисъл в самия себе си. „На една нова гордост ме научи моят Аз, на нея уча хората: повече да не заравят глава в пясъка на небесните неща, а свободно да носят тази земна глава, която твори смисъла на земята! “32 15.
към текста >>
Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за не
довол
ни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността.
И този характер е противоположността на това, което Ницше означава като стойностно и достойно в живота. Стойностният тип човек иска всичко, което той е, само чрез самия себе си. Той иска всичко, което смята и нарича добро, да не принадлежи на никого, освен на самия него. Но този посредствен възглед не е изключение. „Той е един от най-разпространените и най-старите факти, които съществуват.
Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността.
Аскетичният проповедник е утешител и лекар на онези, които страдат в живота. Той ги утешава, като им казва, че този живот, в който страдат, не е истинският живот. Истинският живот за онези, които страдат в настоящия, е много по-лесно достижим, отколкото за здравите, които са зависими от него и са му се отдали. Чрез такива изказвания проповедникът култивира презрението, оклеветяването на реалния живот. Накрая той създава убеждението, което гласи, че за да се достигне истинският живот, трябва да се отрече настоящият живот.
към текста >>
Слабите не са
довол
ни с посочването на естествената воля за власт като причина за човешката дейност.
Уродливият човек му казва: твърдостта ти почита грозотата ми. Твърде отвратителен съм, за да понеса нечие човешко състрадание. Състраданието унижава. Нуждаещият се от състрадание не може да остане сам, а свободомислещият иска да се уповава само на себе си. 23.
Слабите не са доволни с посочването на естествената воля за власт като причина за човешката дейност.
Те не търсят просто естествените взаимовръзки в човешкото развитие, а търсят връзката на човешката дейност с това, което наричат „воля в себе си“, „вечен, нравствен световен ред“. На човек, който нарушава този световен ред, те приписват вина. И не се задоволяват да оценяват едно действие според неговите естествени последствия, а наблягат на факта, че погрешното действие води до морални последствия и наказания. Те се наричат грешни, ако преценят, че действията им не са в съответствие с нравствения световен ред и с ужас се отвръщат от извора на злото в себе си, като наричат това чувство нечиста съвест. Това не важи за силна-та личност, която се интересуват само от естествените последствия на своята дейност.
към текста >>
И не се за
довол
яват да оценяват едно действие според неговите естествени последствия, а наблягат на факта, че погрешното действие води до морални последствия и наказания.
Нуждаещият се от състрадание не може да остане сам, а свободомислещият иска да се уповава само на себе си. 23. Слабите не са доволни с посочването на естествената воля за власт като причина за човешката дейност. Те не търсят просто естествените взаимовръзки в човешкото развитие, а търсят връзката на човешката дейност с това, което наричат „воля в себе си“, „вечен, нравствен световен ред“. На човек, който нарушава този световен ред, те приписват вина.
И не се задоволяват да оценяват едно действие според неговите естествени последствия, а наблягат на факта, че погрешното действие води до морални последствия и наказания.
Те се наричат грешни, ако преценят, че действията им не са в съответствие с нравствения световен ред и с ужас се отвръщат от извора на злото в себе си, като наричат това чувство нечиста съвест. Това не важи за силна-та личност, която се интересуват само от естествените последствия на своята дейност. Силният пита: доколко начинът ми на действие има стойност за живота? Отговаря ли той на това, което съм искал? Той може да се измъчва, когато действието му е несполучливо, когато резултатите не са сполучливи.
към текста >>
Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, за
довол
яване на потребности, които действителността не за
довол
ява.
А Хегел нарича красивото „сетивния изглед на идеята“66. По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети. За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание. Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството. А какво иска наслаждаващият се на изкуството?
Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задоволяване на потребности, които действителността не задоволява.
Не иска, когато умът му е отправен към действителността, чрез творбата на изкуството да забелязва отражението на божественото и неземното. Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми говори Бизе. Също и по-добър музикант, по-добър слушател. Може ли изобщо да се чуе нещо по-добро? Аз заравям уши под тази музика, чувам нейната причина.
към текста >>
7.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
За Щирнер е все едно дали човек си внушава, че е „цар на Китай“, или „си внушава, че е негово призвание да е
довол
ен човек, добър християнин, вярващ протестант, примерен гражданин, добродетелна личност.
Проследява хода на световната история и намира ос-новната заблуда на досегашното човечество във факта, че то не се занимава с грижата и култивирането на отделната индивидуална личност, а с безлични цели и задачи. Вижда истинското освобождение на човека в това, че той не отдава на такива цели по-голяма стойност, освен като на средство за развиване на своята личност. Свободният човек определя своите цели. Той притежава своите идеали, не се оставя да бъде притежаван от тях. Човекът, който не властва като свободна личност над своите идеали, е под влиянието на същите, както умопомраченият, който страда от фиксидея.
За Щирнер е все едно дали човек си внушава, че е „цар на Китай“, или „си внушава, че е негово призвание да е доволен човек, добър християнин, вярващ протестант, примерен гражданин, добродетелна личност.
Всичко това са просто „фиксидеи“. Който никога не е опитал и не се е осмелил да бъде добър християнин, вярващ протестант, добродетелна личност и т.н., е попаднал под властта на вяра, добродетелност и т.н.“ Човек трябва да прочете само няколко изречения от книгата на Щирнер „Индивидуалността и нейната собственост“, за да види колко сродни са възгледите му с тези на Ницше. Привеждам няколко места от книгата, характеризиращи начина на мислене на Щирнер. „Предхристиянското и християнското време преследват противоположни цели.
към текста >>
Ти не си това, което правиш, мислиш, желаеш.“ Така си казва човекът, който един ден открива, че винаги се е за
довол
явал с това да приема образователната материя отвън.
Върху всеки човек влияе времето с културните си средства. Той възприема това, което времето предлага като образователна материя. Но се пита как може да открие себе си, когато към него отвън нахлуват безброй влияния; как от себе си може да развива това, което може той, само той и никой друг. ,Човекът, който не иска да принадлежи към масата, трябва само да престане да бъде нехаен. Той следва съвестта си, която зове: Бъди себе си!
Ти не си това, което правиш, мислиш, желаеш.“ Така си казва човекът, който един ден открива, че винаги се е задоволявал с това да приема образователната материя отвън.
(„Шопенхауер като възпитател“, § 1) Ницше открива себе си чрез изучаването на Шопенхауеровата философия, макар и все още не в изконния си облик. Несъзнателно Ницше се стреми просто и честно да се изразява, следвайки своите основни инстинкти. Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми. В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения.
към текста >>
„Здравото за
довол
ство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения.
Ти не си това, което правиш, мислиш, желаеш.“ Така си казва човекът, който един ден открива, че винаги се е задоволявал с това да приема образователната материя отвън. („Шопенхауер като възпитател“, § 1) Ницше открива себе си чрез изучаването на Шопенхауеровата философия, макар и все още не в изконния си облик. Несъзнателно Ницше се стреми просто и честно да се изразява, следвайки своите основни инстинкти. Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми. В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света.
„Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения.
„Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом. В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти. Ницше вижда в Шопенхауер силна личност, която не се преобразява чрез философията в човек на разума, а която прави от логичното само израз на над-логичното, на инстинктивното в себе си.
към текста >>
Така филистерът показва как човек може да е щастлив и
довол
ен, въпреки че се знае, че над звездите не владее по-висш дух, а над историческите събития властват вкостенелите и безчувствени сили на природата.
(„Давид Щраус“, § 2) Филистерът не иска чисто и просто да оспорва екзистенциалното право на забележителни хора, той обаче смята, че те загиват от действителността, ако не могат да се помирят с институциите, които средностатистическият човек е създал за своите нужди. Тези институции са единственото, което е реално и разумно и с тях трябва да се помири също и великият човек. Изхождайки от това филистерско убеждение, Давид Щраус пише книгата „Старата и новата вяра“. Срещу тази книга и още повече срещу изразеното в нея убеждение е отправено първото от Ницшевите „Несвоевременни размишления“, „Давид Щраус, изповедникът и писателят“ (1873). Въздействието на по-новите постижения на естествената наука върху филистера е такова, че той казва: „Християнската перспектива за един безсмъртен, небесен живот, заедно с другите надежди (на християнската религия), е безвъзвратно пропаднала.“ („Давид Щраус“, § 4) Той иска удобно да нагласи живота на земята според представите на естествената наука, толкова удобно, както това е угодно на филистера.
Така филистерът показва как човек може да е щастлив и доволен, въпреки че се знае, че над звездите не владее по-висш дух, а над историческите събития властват вкостенелите и безчувствени сили на природата.
„През последните години ние взехме живо участие във великата национална война и в издигането на немската държава и чрез този така неочакван обрат на съдбата на нашата претърпяла безчет изпитания нация се откриваме израснали вътрешно. За разбирането на тези неща си помагаме с исторически изследвания, които са направени лесно разбираеми и за неукия посредством редица привлекателно и популярно написани исторически творби. При това се стремим да разширим нашето природознание, за което в същото време не липсват общоразбираеми помощни средства. И накрая намираме в произведенията на нашите велики поети и при изпълненията на творбите на нашите велики музиканти едно внушение за дух и душевност, за фантазия и хумор, които не оставят нищо повече да се желае. Така живеем, така вървим щастливи.“ (Щраус, „Старата и новата вяра“, § 88) От тези думи говори евангелието на тривиална-та житейска наслада.
към текста >>
Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и не
довол
ство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора.
40. Първо в книгата „Човешко, твърде човешко“ (1878) Ницше се проявява като свободен от влиянието на Шопенхауеровия начин на мислене. Той се отказва да търси свръхестествени причини за естествените събития; стреми се към естествени обяснения. Сега той разглежда целия човешки живот като низ от естествени събития; в човека вижда най-висшия природен продукт. Човек живее „сред хората и със себе си като в природата, без похвали, без упреци и раздразнение, наслаждавайки се на много неща като на пиеса, изпълвала го по-рано с ужас.
Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора.
За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на свободно и безстрашно носене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1. § 34) Ницше се отказва от вяра и идеали. Той вижда в човешките действия само последствия от природни причини и в познанието на тези причини открива удовлетворение. Той открива, че човек получава погрешна представа за нещата, когато ги вижда просто така, както са осветени от светлината на идеалистичното познание. Тогава за такъв човек сенчестата страна на нещата остава скрита.
към текста >>
Този, чиято душа жадува да изживее целия обхват на досегашните ценности и желания, да преплава край всички брегове на това идеалистично „Средиземно море“, този, който желае да узнае от собствен опит какво е да си покорител и откривател на един идеал... има нужда от по-крепко здраве... И сега, след като сме вървели дълго, ние, аргонавтите на идеала, може би по-смели, отколкото мъдри... като награда изглежда ще ни се разкрие още една неоткрита земя... И сега, след такива гледки, с такава жажда за знание, как бихме се за
довол
или със съвременния човек?
Когато свръхчовешка сила не може да наложи на човека някакво обвързващо задължение, тогава той е в състояние да освободи личното творчество. Това познание е лайтмотивът на „Веселата наука“ (1882). Това „свободно“ познание на Ницше сега е освободено от окови. Той се чувства призван да създава нови ценности, след като е разпознал причината за старите и е открил, че те представляват само човешки, а не божествени ценности. Осмелява се да отхвърли противоречащото на неговите инстинкти и да постави на мястото му нещо друго, което съответства на подбудите му: „Ние, новите, безименните, зле разбраните, ние, рано родените за едно далечно бъдеще, се нуждаем за една нова цел от ново средство, именно от ново здраве, по-крепко, по-духовито, по-твърдо, по-дръзновено, по-весело, отколкото е имало досега.
Този, чиято душа жадува да изживее целия обхват на досегашните ценности и желания, да преплава край всички брегове на това идеалистично „Средиземно море“, този, който желае да узнае от собствен опит какво е да си покорител и откривател на един идеал... има нужда от по-крепко здраве... И сега, след като сме вървели дълго, ние, аргонавтите на идеала, може би по-смели, отколкото мъдри... като награда изглежда ще ни се разкрие още една неоткрита земя... И сега, след такива гледки, с такава жажда за знание, как бихме се задоволили със съвременния човек?
“ („Веселата наука“, § 382) 41. От характеризираното настроение в предходните изречения израства образът на Ницшевия свръхчовек. Той е противоположност на съвременния човек. Той е преди всичко противоположност на християнина.
към текста >>
То е религията на слабите, които с у
довол
ствие приемат повелята „Не се противопоставяй на злото и понасяй всяка несгода“, защото те не са достатъчно силни за съпротива.
Той е преди всичко противоположност на християнина. В християнството възражението срещу грижата за здравия живот е станало религия. („Антихрист“, § 5) Основателят на тази религия учи, че от Бог е презряно имащото стойност за хората. В „царството божие“ християнинът иска да открие реализирано всичко, което на земята му изглежда несъвършено. Християнството е религията, която желае да отнеме на човека всички грижи за земния живот.
То е религията на слабите, които с удоволствие приемат повелята „Не се противопоставяй на злото и понасяй всяка несгода“, защото те не са достатъчно силни за съпротива.
Християнинът няма никакво понятие за благородната личност, която иска да създава силата си от своята собствена реалност. Той вярва, че погледът за земното царство унищожава силата за виждане на Божието царство. Дори напредничавите християни, които повече не вярват, че в края на дните ще възкръснат в телесен облик, за да бъдат взети в рая или хвърлени в ада, мечтаят за „свръхсетивен“ ред на нещата. Също и те са на мнение, че човек трябва да се издигне над обикновените земни цели и да отиде в едно идеално царство. Те вярват, че животът има някакъв чисто духовен заден план и че чрез това той има стойност.
към текста >>
8.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Когато ще съм постигнал това, тогава той ще бъде
довол
ен от мене.
Това, което казах, звучеше за някои така, че то можеше да се побере в техните шаблонни мисли. Приемайки го, те вършеха това, като казваха: "Един такъв труд като уводите на Рудолф Щайнер към естествено-научните трудове на Гьоте трябва да се счита като най-добрият, който въобще е бил написан по този въпрос". Когато по-късно публикувах един самостоятелен труд, бях станал вече значително по-глупав. Защото сега един доброжелателен критик даде съвет: "Преди да продължи по-нататък да реформира и да изнесе в света своята "Философия на свободата", съветваме го настоятелно да работи над себе си и се издигне до едно разбиране на онези двама философи /Юм и Кант/". За съжаление критикът познава само това, което той разбира четейки философите Кант и Юм: Той ме съветва следователно всъщност да не си представям, четейки същите философи, нищо друго, освен това, което сам си представя.
Когато ще съм постигнал това, тогава той ще бъде доволен от мене.
Когато излезе от печат моята книга "Философия на свободата", върху мене бе произнесена присъдата като върху най-невежия начинател. Тя бе произнесена от един господин, когото едва ли нещо друго заставя да пише книги, освен фактът, че не е разбрал безброй чужди книги. Той дълбокомислено ме поучава, че бих забелязал своите грешки, ако бих направил по-задълбочени психологически, логически и теоритико-познавателни проучвания; и веднага ми изброява книгите, които трябва да чета, за да стана така умен като него: "Милл, Зигварт, Вундт, Рил, Паулсен, В. Ердман". Особено забавен беше светът, даден ми от един човек, комуто толкова импонира, как той "разбира" Канта, че той никак не може да си представи някого, който да е чел Канта и все пак да разсъждава различно от него. За целта ми посочва веднага съответните глави от трудовете на Кант, от които бих искал да почерпя едно такова дълбоко разбиране на този философ, каквото той има.
към текста >>
9.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Такъв човек не е в състояние да вижда духовното по духовен начин; ето защо той за
довол
ява своята нужда за съществуване на духа по един сетивен начин.
Той лишава от дух обикновените сетивни явления, за да счита направо като дух нещо рядко, изненадващо, необикновено. Той не разбира, че това, което живее като "дух на природата", се разкрива на пример при сблъскването на две еластични топки на онзи, който умее да вижда духа; а не да се търси духът едва при онези процеси, които смайват чрез тяхната радост и чиято естествена връзка не може веднага да бъде съзряна. Но спиритистът снижава и духа в една по-нисша сфера. За да обясни нещо, което става в пространството и което той възприема чрез сетивата, чрез сили и процеси, които също са възпримаеми пространствено и сетивно, той прибягва до "духове", които поставя на равнището на сетивно-възприемаемото. На основата на подобен начин на мислене стои липсата на духовна способност на схващане на нещата.
Такъв човек не е в състояние да вижда духовното по духовен начин; ето защо той задоволява своята нужда за съществуване на духа по един сетивен начин.
На такива хора духът не показва никакъв дух; затова те го търсят със сетивата. Както виждат да летят облаците във въздуха, така те биха искали да виждат, че летят и духовете. Агрипа от Нетесхайм води борба за една истинска естествена наука, която не иска да обяснява природните явления чрез духовни същества, които бродят в сетивния свят, но която иска да вижда в природата само природни явления, а в духа духовни явления. Естествено Агрипа ще бъде съвсем криво разбран, ако се сравни неговата естествена наука с тази на следващите векове, която разполага със съвършено други опитности. При такова едно сравнение лесно може да изглежда, че това, което почива само на природни отношения или на лъжлива опитност, той го свързва направо с действия на духове.
към текста >>
В своята книга върху винкелман, Гьоте рисува отношението на човека към природата с прекрасните изречения: "Когато здравата природа на човека действа като едно цяло, когато той се чувства в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на
довол
ство му осигурява едно чисто, свободно очарование; тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възликувала, като че е достигнала своята цел и би се възхитила на върха на своето собствено развитие и същество."
Ние можем да сгрешим съдейки за Парацелзий по неговата груба външност, която понякога зад шегата крие дълбока сериозност. Той самият казва: "Аз не съм тънко изпреден от природата, не съм също отгледан със смокини и пшеничен хляб, но със сирене, мляко и овесен хляб, и за това без съмнение изглеждам груб пред малките господари и префинените велможи; защото тези, които са облечени в меки дрехи, и ние, които сме били възпитани при груби условия, не можем да се разберем помежду си. Даже ако бих си въобразил, че съм очарователен, за другите ще изглеждам груб. Как няма да изглеждам тогава странен за онзи, който никога не е пътувал под слънчевия припек? "
В своята книга върху винкелман, Гьоте рисува отношението на човека към природата с прекрасните изречения: "Когато здравата природа на човека действа като едно цяло, когато той се чувства в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на доволство му осигурява едно чисто, свободно очарование; тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възликувала, като че е достигнала своята цел и би се възхитила на върха на своето собствено развитие и същество."
Парацелзий е дълбоко проникнат от едно такова чувство, както е изразено в такива изречения. От такова чувство за него се оформява загадката на човека. Нека разгледаме, как става това в смисъла на Парацелзий. Отначало пътят, по който природата е вървяла, за да произведе върха на своето развитие, е скрит за нашата способност да разбираме нещата. Тя се е изкачила на този връх; но този връх не казва: Аз се чувствам като отделен човек.
към текста >>
10.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
ще се за
довол
ява
че само във духовната страна душата се усеща у дома си. ДРУГАТА МАРИЯ (която е влязла с Теодосий) Додето чувства нужда човекът само да говори,
ще се задоволява
с каквото тази реч съдържа. Ала в живота с всичките стремежи, с копнежите за щастие и с неговата мъка е нужно друга някаква храна да се предложи на душите.
към текста >>
и виждайки ръцете на
довол
ни хора
но само волевата подготовка, в съюз с умение и сила, ще продължи човешкия напредък във всяко истинно житейско дело. И слушайки свистенето на колелата,
и виждайки ръцете на доволни хора
как ръчките задвижват, аз чувствам силите в живота. ГЕРМАН Аз често лекомислено съм казвал, че остроумните истории обичам
към текста >>
11.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
По този начин Якоби отхвърли знанието на разума, за да добие място за една вяра за
довол
яваща нуждите на сърцето.
Х. Якоби. Той вярваше, че трябва да допусне, че разумът предоставен на самия себе си не води до ученията на вярата, а до възгледа, до който беше стигнал Спиноза, а именно, че светът се владее от вечни, необходими закони. Така Якоби беше изправен пред едно важно решение: Той или трябваше да се довери на своя разум и да остави да отпаднат ученията на вярата; или пък, за да запази тези последните, трябваше да отрече на самия разум възможността да може да стигне до най-висшите разбирания. Той избра тази последната алтернатива. Якоби твърдеше, че човекът има в своята най-вътрешна душа една непосредствена сигурност, една сигурна вяра, с помощта на която чувства истината на представата за един личен Бог, за свободата на волята и за безсмъртието, така щото това убеждение е съвършено независимо от познанията на разума опиращ се на логическите изводи, които никак не се отнасят за тези неща, а само за външни природни процеси.
По този начин Якоби отхвърли знанието на разума, за да добие място за една вяра задоволяваща нуждите на сърцето.
Гьоте, който беше малко поучен от това детрониране на знанието, пише на своя приятел: "Бог те наказа с метафизиката и ти заби един кол в плътта, а мене благослови с физиката. Аз се придържам към богопочитанието на атеиста /Спиноза/ и оставям на вас всичко, което наричате или можете да наречете религия. Ти се придържаш към вярата в Бога; аз към виждането". Просветлението постави най-после духовете пред избора, или да заменят истините получени чрез откровението чрез истини на разума в смисъла на Спиноза, или да обявят война на науката получена чрез разума. Пред този избор стоеше и Кант.
към текста >>
Той иска приятното, у
довол
ствието.
Човек трябва да се откаже от вникването в един свръхсетивен свят; от неговата морална природа за него извира един заместител на познанието. Нищо чудно, че Кант вижда в невъздържаното на дълга най-висшето изискване към човека. Ако дългът не би отворил на човека един изглед навън от сетивния свят, той би бил през целия си живот затворен в този свят. Следователно, каквото и да изисква сетивния свят, то трябва да отстъпи зад изискването на дълга. И сетивният свят не може от само себе си да съвпада с дълга.
Той иска приятното, удоволствието.
Срещу тях трябва да застане дългът, за да изпълни човек своето определение. Това, което човек върши от удоволствие, не е добродетелно; добродетелно е само това, което той върши в безкористното отдаване на дълга. Подчини твоите желания на дълга: Тази е строгата задача на Кантовото учение за морала. Не искай нищо, което те задоволява в твоя егоизъм, а действай така че принципите на твоето действане да могат да станат такива на всички хора. В отдаването на закона на морала човекът постига своето съвършенство.
към текста >>
Това, което човек върши от у
довол
ствие, не е добродетелно; добродетелно е само това, което той върши в безкористното отдаване на дълга.
Ако дългът не би отворил на човека един изглед навън от сетивния свят, той би бил през целия си живот затворен в този свят. Следователно, каквото и да изисква сетивния свят, то трябва да отстъпи зад изискването на дълга. И сетивният свят не може от само себе си да съвпада с дълга. Той иска приятното, удоволствието. Срещу тях трябва да застане дългът, за да изпълни човек своето определение.
Това, което човек върши от удоволствие, не е добродетелно; добродетелно е само това, което той върши в безкористното отдаване на дълга.
Подчини твоите желания на дълга: Тази е строгата задача на Кантовото учение за морала. Не искай нищо, което те задоволява в твоя егоизъм, а действай така че принципите на твоето действане да могат да станат такива на всички хора. В отдаването на закона на морала човекът постига своето съвършенство. Вярата, че този морален закон плува във висините над всички други мирови процеси и се осъществява в света чрез едно божествено същество, това е, според мнението на Кант, истинската религия. Тя извира от морала.
към текста >>
Не искай нищо, което те за
довол
ява в твоя егоизъм, а действай така че принципите на твоето действане да могат да станат такива на всички хора.
И сетивният свят не може от само себе си да съвпада с дълга. Той иска приятното, удоволствието. Срещу тях трябва да застане дългът, за да изпълни човек своето определение. Това, което човек върши от удоволствие, не е добродетелно; добродетелно е само това, което той върши в безкористното отдаване на дълга. Подчини твоите желания на дълга: Тази е строгата задача на Кантовото учение за морала.
Не искай нищо, което те задоволява в твоя егоизъм, а действай така че принципите на твоето действане да могат да станат такива на всички хора.
В отдаването на закона на морала човекът постига своето съвършенство. Вярата, че този морален закон плува във висините над всички други мирови процеси и се осъществява в света чрез едно божествено същество, това е, според мнението на Кант, истинската религия. Тя извира от морала. Човек не трябва да бъде добър, защото вярва в един бог, който иска доброто; той трябва да бъде добър единствено от чувството за дълг; обаче той трябва да вярва в Бога, защото дълг без Бог и безсмислен. Това е "религия вътре в границите на чистия разум"; така нарича Кант своята книга върху религиозния светоглед.
към текста >>
Ние проявяваме желание към това, което ни доставя у
довол
ствието.
Кант направи от безкористното отдаване на гласа на духа основата на морала. В областта на добродетелното действане едно такова отдаване не се понася с това на сетивния свят. Съществува обаче едно поле, на което сетивното е така възвисено, че то се явява като непосредствен израз на духовното. Това е областта на красотата и на изкуството. Във всекидневния живот ние желаем сетивното, защото то събужда нашето желание, нашия егоистичен интерес.
Ние проявяваме желание към това, което ни доставя удоволствието.
Но ние можем да имаме също и един безкористен интерес по отношение на един предмет. Ние можем да стоим с удивление пред него, изпълнени с блажено удоволствие и това удоволствие може да бъде съвършено независимо от притежанието на вещта. Дали аз искам да притежавам една красива къща, покрай която минавам, това няма нищо общо с безкористния интерес към нейната красота. Когато отделя всяко желание от моето чувство, остава още нещо, едно удоволствие, което е свързано чисто с красивото произведение на изкуството. Красивото се различава от приятното и доброто.
към текста >>
Ние можем да стоим с удивление пред него, изпълнени с блажено у
довол
ствие и това у
довол
ствие може да бъде съвършено независимо от притежанието на вещта.
Съществува обаче едно поле, на което сетивното е така възвисено, че то се явява като непосредствен израз на духовното. Това е областта на красотата и на изкуството. Във всекидневния живот ние желаем сетивното, защото то събужда нашето желание, нашия егоистичен интерес. Ние проявяваме желание към това, което ни доставя удоволствието. Но ние можем да имаме също и един безкористен интерес по отношение на един предмет.
Ние можем да стоим с удивление пред него, изпълнени с блажено удоволствие и това удоволствие може да бъде съвършено независимо от притежанието на вещта.
Дали аз искам да притежавам една красива къща, покрай която минавам, това няма нищо общо с безкористния интерес към нейната красота. Когато отделя всяко желание от моето чувство, остава още нещо, едно удоволствие, което е свързано чисто с красивото произведение на изкуството. Красивото се различава от приятното и доброто. Приятното възбужда моя интерес, защото събужда моето желание; доброто ме интересува, защото то трябва да бъде осъществено от мене. Срещу красивото аз стоя без някакъв интерес, който е свързан с моята личност.
към текста >>
Когато отделя всяко желание от моето чувство, остава още нещо, едно у
довол
ствие, което е свързано чисто с красивото произведение на изкуството.
Във всекидневния живот ние желаем сетивното, защото то събужда нашето желание, нашия егоистичен интерес. Ние проявяваме желание към това, което ни доставя удоволствието. Но ние можем да имаме също и един безкористен интерес по отношение на един предмет. Ние можем да стоим с удивление пред него, изпълнени с блажено удоволствие и това удоволствие може да бъде съвършено независимо от притежанието на вещта. Дали аз искам да притежавам една красива къща, покрай която минавам, това няма нищо общо с безкористния интерес към нейната красота.
Когато отделя всяко желание от моето чувство, остава още нещо, едно удоволствие, което е свързано чисто с красивото произведение на изкуството.
Красивото се различава от приятното и доброто. Приятното възбужда моя интерес, защото събужда моето желание; доброто ме интересува, защото то трябва да бъде осъществено от мене. Срещу красивото аз стоя без някакъв интерес, който е свързан с моята личност. С какво красивото може да привлече към себе си моето безкористно удоволствие? Дадена вещ може да ми хареса, когато тя е така устроена, че служи на своята цел.
към текста >>
С какво красивото може да привлече към себе си моето безкористно у
довол
ствие?
Дали аз искам да притежавам една красива къща, покрай която минавам, това няма нищо общо с безкористния интерес към нейната красота. Когато отделя всяко желание от моето чувство, остава още нещо, едно удоволствие, което е свързано чисто с красивото произведение на изкуството. Красивото се различава от приятното и доброто. Приятното възбужда моя интерес, защото събужда моето желание; доброто ме интересува, защото то трябва да бъде осъществено от мене. Срещу красивото аз стоя без някакъв интерес, който е свързан с моята личност.
С какво красивото може да привлече към себе си моето безкористно удоволствие?
Дадена вещ може да ми хареса, когато тя е така устроена, че служи на своята цел. Следователно при красивото аз мога да доловя една цел. Целесъобразността се харесва; нецелесъобразното не се харесва. Но тъй като аз нямам никакъв интерес към действителността на красивия предмет, а ми прави удоволствие само неговото гледане, то и красивото не е нужно да служи на една цел. Целта ми е безразлична, аз желая само целесъобразността.
към текста >>
Но тъй като аз нямам никакъв интерес към действителността на красивия предмет, а ми прави у
довол
ствие само неговото гледане, то и красивото не е нужно да служи на една цел.
Срещу красивото аз стоя без някакъв интерес, който е свързан с моята личност. С какво красивото може да привлече към себе си моето безкористно удоволствие? Дадена вещ може да ми хареса, когато тя е така устроена, че служи на своята цел. Следователно при красивото аз мога да доловя една цел. Целесъобразността се харесва; нецелесъобразното не се харесва.
Но тъй като аз нямам никакъв интерес към действителността на красивия предмет, а ми прави удоволствие само неговото гледане, то и красивото не е нужно да служи на една цел.
Целта ми е безразлична, аз желая само целесъобразността. Ето защо Кант нарича "красиво" онова, при което долавяме целесъобразност, без при това да мислим за определена цел. С това Кант даде не само едно обяснение, но също и едно оправдание на изкуството. Това се вижда най-добре, когато си представим, как той се поставяше със своето чувство спрямо своя светоглед. Той изразява това в дълбоки, красиви думи: "Две неща изпълват душата с постоянно ново и нарастващо удивление и благоговение: Звездното небе над мене и моралният закон в мене".
към текста >>
Следователно човешкият дух се чувства неза
довол
ен от царството навъншната действителност, която Кант разбира със звездното небе и многобройните неща в света, и от моралната закономерност.
Напротив погледът в моята вътрешност повишава моята стойност, като една интелигентност, той повишава тази стойност безкрайно чрез моята /себесъзнателна и свободна/ личност, в която моралният закон ми разкрива един живот независим от животинството и даже от целия сетивен свят, поне толкова, колкото чрез този закон може да се приеме от целесъобразното определение на моето съществуване, което определение не е ограничено в условията и границите на този живот, а отива в безкрайността". Човекът на изкуството посажда това целесъобразно определение, което в действителност царува само в царството на моралния живот, в сетивния свят. Чрез това произведението на изкуството стои между областта на наблюдавания свят, в който царуват вечните железни закони на необходимостта, които човешкият дух първо сам е вложил в него, и царството на свободната нравственост, в което направление и цел дават повелите на дълга като излияние на едни мъдър божествен миров ред. Между тези две царства влиза художникът със своите произведения. Той взема от царството на действителността необходимия му материал; но същевременно така преработва, така преобразява този материал, че той става носител на една целесъобразна хармония, каквато се намира в царството на свободата.
Следователно човешкият дух се чувства незадоволен от царството навъншната действителност, която Кант разбира със звездното небе и многобройните неща в света, и от моралната закономерност.
Ето защо той си създава едно красиво царство на илюзията, което свързва скованата природна необходимост със свободната целесъобразност. Но човек намира красивото не само в човешките произведения на изкуството, а също и в природата. Наред с красотата на изкуството съществува една красота на природата. Тази природна красота съществува без намесата на човека. Следователно изглежда, като че в действителността все пак може да се наблюдава не само скованата закономерна необходимост, а и една свободна мъдра дейност.
към текста >>
То за
довол
ява потребността от познание, като му разграничава една област, вътре в която признава безусловно определени истини.
Следователно той би трябвало да дава на нещата не само закони, които са валидни за тях, доколкото те са явления на неговия вътрешен свят; той би трябвало да може да им предписва и тяхното собствено, напълно независимо от него определение. Следователно той би трябвало да бъде не само един познаващ, но и един творящ дух; неговият разум би трябвало, както божественият, да твори нещата. Който си представя структурите на Кантовото схващане на света, както то бе скицирано тук, той ще разбере силното въздействие на това схващане върху неговите съвременници, а също и върху следващите поколения. Защото то не докосва никоя от представите, които се бяха отпечатали в човешката душа в течение на развитието на западната култура. То оставя на религиозния дух: Бога, свободата и безсмъртието.
То задоволява потребността от познание, като му разграничава една област, вътре в която признава безусловно определени истини.
Даже то остава валидно и мнението, че човешкият разум има право да си служи за обяснението на живите същества не само с вечните, железни природни закони, но и с понятията за целесъобразност, което сочи към един преследван ред в мировата същност. Но на каква цена постигна Кант всичко това! Той пренесе цялата природа вътре в човешкия дух и направи нейните закони такива на самия този дух. Той изгони по-висшия ред на света напълно от природата и го постави върху една чиста морална основа. Кант постави една рязка разграничаваща линия между неорганичното и органичното царство; и обясни първото според чисто механически, строго необходими закони, а второто според пълноценни идеи.
към текста >>
Как един красив предмет се включва във връзката на света, това е безразлично; достатъчно е той да възбуди в нас представата за целесъобразното и с това да предизвика нашето у
довол
ствие, нашата приятност.
Той пренесе цялата природа вътре в човешкия дух и направи нейните закони такива на самия този дух. Той изгони по-висшия ред на света напълно от природата и го постави върху една чиста морална основа. Кант постави една рязка разграничаваща линия между неорганичното и органичното царство; и обясни първото според чисто механически, строго необходими закони, а второто според пълноценни идеи. Най-после той откъсна царството на красотата и на изкуството от неговата връзка с останалата действителност. Защото целесъобразността, която се наблюдава в красивото, няма нищо общо с действителни цели.
Как един красив предмет се включва във връзката на света, това е безразлично; достатъчно е той да възбуди в нас представата за целесъобразното и с това да предизвика нашето удоволствие, нашата приятност.
Кант не само застъпва възгледа, че знанието на човека е възможно дотолкова, доколкото закономерността на това знание произхожда от самата себесъзнателна душа, и че сигурността върху тази душа иде от други източници, а не от природознанието; той показва също, че човешкото знание трябва да спре пред природата там, където както в живия организъм мисълта изглежда да царува в самите природни същества. С това Кант изразява, че той не може да си представи мисли, които човек може да си представи действащи в самите същества на природата. Признаването на такива мисли предполага, че човешката душа не само мисли, но и мислейки съизживява живота на природата. Ако някой би намерил, че човек може да приеме мисли не само като възприятие, какъвто и случаят при идеите на Платон и на Аристотел, но че той може да изживее мисли, като се потопява в съществата на природата, тогава отново би бил намерен един елемент, който би искал да бъде приет както в образа на природата така и в представата на себесъзнателния Аз. Себесъзнателният Аз не намира за себе си някакво място в образа на природата на по-ново време.
към текста >>
Когато в 1811 година Гьоте прочете книгата на Якоби "За божествените неща", той не стори това "с у
довол
ствие".
Изкуството е продължение и човешко завършване на природата, защото "бидейки поставен на върха на природата човекът вижда себе си отново като една цяла природа, която трябва да произведе в себе си още веднъж един връх. До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, извиква подбор, ред, хармония и значение и накрая се издига до произведението на изкуството". Всичко е природа, от неорганичния камък до най-висшето произведение на изкуството от човека, и всичко в тази природа се владее от същите "вечни, необходими, следователно божествени закони", по такъв начин, че "самият Бог не може да измени нищо в това". /Поезия и Истина. 16. книга. /
Когато в 1811 година Гьоте прочете книгата на Якоби "За божествените неща", той не стори това "с удоволствие".
Как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя проведена тезата, че природата скрива Бога! Не трябваше ли при моя чист, дълбок, вроден и упражнен начин на мислене, който не беше научил нерушимо да вижда Бога в природата и природата в Бога, така че този начин на мислене съставляваше основата на цялото ми съществуване, не трябваше ли едно толкова странно, едностранчиво ограничено изказване да ме отдалечи за винаги по дух от най-благородния човек, чието сърце от обожание обичах? Въпреки това аз не се подадох на моето болезнено огорчение, а се спасих напротив в моя стар приют и намерих в Спинозовата етика за няколко седмици моето ежедневно занимание и понеже през това време моето образование се повиши, аз отново изпитах удивление в познати вече за мене неща, които ми разкриха нещо, което сега изглеждаше ново и различно". Царството на необходимостта в смисъл на Спиноза е за Кант едно царство на вътрешна човешка закономерност; за Гьоте то е самата вселена и човекът, с цялото негово мислене чувстване и воление и действие е едно звено в тази верига от необходимости. Вътре в това царство съществуваха само една закономерност, а природната и моралната закономерност са двете страни на същността на тази закономерност.
към текста >>
Обаче колкото и голямо да беше действието, което изхождаше от Кант, на съвременниците не можеше да остане скрито, че той не може да за
довол
и една по-дълбока нужда от познание.
Кант изгради своя светоглед с всички средства на една строга школна философия; Гьоте философстваше наивно, оставяйки се на своята здрава природа. Ето защо, както вече споменахме, Фихте вярваше, че може да се обърне към Гьоте само "като представител на най-чистата духовност на чувството на постигнатата в тоя момент степен на хуманността", докато за Кант той е на мнение, че "никой човешки ум не може да стигне по-далече от границата, на която е стоял Кант особено в неговата "Критика на разсъдъчната способност. Който прониква в светогледа на Гьоте, както този светоглед е предаден в наивна дреха, той ще намери в него една сигурна основа, която може да бъде изразена в ясни идеи. Обаче самият Гьоте не осъзна тази основа. Ето защо неговият начин на мислене навлиза само постепенно в развитието на светогледа; а в началото на столетието Кант е първо този, с който духовете искат да се обяснят.
Обаче колкото и голямо да беше действието, което изхождаше от Кант, на съвременниците не можеше да остане скрито, че той не може да задоволи една по-дълбока нужда от познание.
Такава една нужда от обяснение се стреми към един единен възглед за света, какъвто беше случаят при Гьоте. При Кант отделните области на съществуването стоят една до друга без посредничество, без връзка. Поради тази причина за Фихте, въпреки неговата безусловна почит към Кант, не можеше да остане скрито, че "Кант само е загатнал за истината, но нито я е представил, нито е доказал". "Този единствен чудесен човек или има една пророческа способност за истината, без сам да има съзнание за нейните основания, или не е оценил достатъчно своята епоха, за да и съобщи тази истина, или пък се е страхувал да навлече върху себе си свръхчовешкото почитание, което би трябвало да му се полага кога да е. Още никой не го е разбрал, и не ще го разбере и никой, който не ще стигне по свои собствени пътища до резултатите на Кант, и тогава едва светът ще се учуди".
към текста >>
Други също са разбрали неза
довол
ителността на Кантовия кръг на мисли.
Поради тази причина за Фихте, въпреки неговата безусловна почит към Кант, не можеше да остане скрито, че "Кант само е загатнал за истината, но нито я е представил, нито е доказал". "Този единствен чудесен човек или има една пророческа способност за истината, без сам да има съзнание за нейните основания, или не е оценил достатъчно своята епоха, за да и съобщи тази истина, или пък се е страхувал да навлече върху себе си свръхчовешкото почитание, което би трябвало да му се полага кога да е. Още никой не го е разбрал, и не ще го разбере и никой, който не ще стигне по свои собствени пътища до резултатите на Кант, и тогава едва светът ще се учуди". "Обаче аз вярвам също така сигурно да зная, че Кант си е представил една такава система; че всичко, което той действително изнася, са откъслеци и резултати на тази система и че неговите твърдения имат смисъл и връзка само при тази предпоставка". Защото ако не беше такъв случаят, тогава Фихте би искал "да счита Критиката на чистия разум по-скоро за едно произведение на странната случайност, отколкото на един ум".
Други също са разбрали незадоволителността на Кантовия кръг на мисли.
Лихтенберг, един от най-одухотворените и независими умове от втората половина на 18-тото столетие, който искаше Кант, не можеше въпреки тава да си забрани да направи важни възражения против неговия светоглед. От една страна той казва: "- Що значи да мислиш с Квантиански дух? Аз мисля, че това значи да открием отношението на нашето същество, каквото и да бъде то, към нещата, които ние наричаме външни на нас; това значи, да определим отношенията на субективното към обективното. Тази е без съмнение винаги целта на ясните дълбоки природоизследователи, обаче въпросът е, дали те са пристъпили така истински философски към този въпрос, както господин Кант. Хората са считали това, което е и трябва да бъде субективно, за обективно".
към текста >>
Колкото и да се беше старал да постави граница на знанието, за да запази място за вярата, въпреки това, в истинския смисъл на думата, човешкият дух може да се обяви за
довол
ен само от знанието, от познанието.
Един от най-последователните привърженици на скептицизма е Соломон Маймон, който от 1790 година съчини различни книги, които се намираха под влиянието на Кант и на Шулце и в които с пълната решителност той се застъпваше за това, че, поради цялото устройство на нашата познавателна способност, съвсем не може да се говори за съществуването на външни предмети. Един друг ученик на Кант, Яков Сигисмунд Бек, отиде даже толкова далече да твърди, че в действителност самият Кант не е приемал съществуването на никакви неща вън от нас и че когато му се приписва една подобна представа, това се дължи на едно недоразумение. Едно е сигурно, Кант предложи на своите съвременници безброй атакуеми места на тълкувания и за противоречия. Именно чрез неговите неясноти и противоречия той стана баща на класическите германски светогледи на Фихте, Шелинг, Шопехауер, Хегел, Хербарт и Шлайермахер. Неговите неясноти станаха за тях нови въпроси.
Колкото и да се беше старал да постави граница на знанието, за да запази място за вярата, въпреки това, в истинския смисъл на думата, човешкият дух може да се обяви задоволен само от знанието, от познанието.
Така се случи следователно, че приемниците на Кант искаха да поставят отново познанието в неговите права; че с него /с познанието/ те искаха да уредят най-висшите духовни потребности на човека. За продължител на Кант в това направление беше като че ли създаден Йохан Готлиб Фихте. Той, който каза: "- Любовта към науката и особено към спекулацията, щом тя веднъж е обзела човека, така го завладява, че той не запазва никакво друго желание освен това, да се занимава в спокойствие с нея". Можем да наречем Фихте един ентусиаст на светогледа. Чрез този свой ентусиазъм той трябва да действал вълшебно върху своите съвременници и своите ученици.
към текста >>
Там, където вярваше, че неговите думи биха искали да се превърнат в дело у други, там той се чувстваше най-
довол
ен.
С това той разбираше, че наблюдаващият оценява всичко според неговата действителна, истинска стойност и разбира всяко нещо на неговото място и го оставя валидно. Действуващият насочва преди всичко своя поглед върху това, да види изпълнени своите изисквания; дали при това се отнася справедливо или несправедливо към нещата: Това е все едно за него. За Фихте важното беше преди всичко действуването; обаче при това той не искаше да бъде обвинен от наблюдението в безсъвестност. Ето защо той основа ваше стойността на съзерцаването. Постоянният стремеж на Фихте беше да се намеси в непосредствения живот.
Там, където вярваше, че неговите думи биха искали да се превърнат в дело у други, там той се чувстваше най-доволен.
Изхождайки от този стремеж той замисли съчиненията: "Искане от князете на Европа да възвърнат свободата на мисълта, която досега подтискаха. Хелиополис в последната година на старото затъмнение 1793 година". "Приноси към изправяне на съжденията на публиката върху Френската революция 1793 г. "Изхождайки от същия този стремеж той държа своите увлекателни речи: "Основната черта на съвременната епоха, изложени в лекции държани в Берлин през 1804 година и 1805 година": "Указание за блажения живот или също религиозното учение. В лекции, държани в Берлин през 1806 година", и накрая неговите "Речи към германската нация в 1808 година".
към текста >>
Той за
довол
ява същевременно своя дух, като действа върху своята сетивност.
Това е състоянието, в което красивото се твори и се чувства. Който създава едно произведение на изкуството, той следва един свободен природен подтик. Той върши това от наклонност. Обаче тук няма никакви физически страсти, които да го подбуждат; това е фантазията, духът. Същото и положението и с онзи, който се отдава на наслаждението на едно произведение на изкуството.
Той задоволява същевременно своя дух, като действа върху своята сетивност.
Човек може да следва своите желания, без да съблюдава по-висшите закони на духа; той може да изпълнява своя дълг, без да го е грижа за сетивността; едно красиво произведение на изкуството действа върху неговото задоволство, без да събужда неговите желания; и то го пренася в един духовен свят, в който той пребивава от наклонност. В това състояние е човекът и детето, което при своите действия следва наклонността и не пита, дали тази наклонност противоречи на законите на разума; "Чрез красотата сетивния човек е... насочен към мисленето; чрез красотата духовният човек е отново доведен при материята и предаден на сетивния свят". /Осемнадесето писмо върху естетическото възпитание на човека/. "висшата свобода и спокойствието на духа, свързани със сила и бодрост, това е настроението, в което трябва да ни остави едно истинско произведение на изкуството, и не съществува по-сигурен пробен камък на истинското естетическо добро. Ако след едно наслаждение от този род ние се намираме настроени към някой особен начин на чувства не или на действане, а напротив към някое друго несръчни и неразположени, това служи като едно сигурно доказателство, че не сме изпитали никакво чисто естетическо въздействие, независимо дали това се дължи на самия предмет или на нашия начин на чувстване или /какъвто е почти винаги случаят/ и на двете".
към текста >>
Човек може да следва своите желания, без да съблюдава по-висшите закони на духа; той може да изпълнява своя дълг, без да го е грижа за сетивността; едно красиво произведение на изкуството действа върху неговото за
довол
ство, без да събужда неговите желания; и то го пренася в един духовен свят, в който той пребивава от наклонност.
Който създава едно произведение на изкуството, той следва един свободен природен подтик. Той върши това от наклонност. Обаче тук няма никакви физически страсти, които да го подбуждат; това е фантазията, духът. Същото и положението и с онзи, който се отдава на наслаждението на едно произведение на изкуството. Той задоволява същевременно своя дух, като действа върху своята сетивност.
Човек може да следва своите желания, без да съблюдава по-висшите закони на духа; той може да изпълнява своя дълг, без да го е грижа за сетивността; едно красиво произведение на изкуството действа върху неговото задоволство, без да събужда неговите желания; и то го пренася в един духовен свят, в който той пребивава от наклонност.
В това състояние е човекът и детето, което при своите действия следва наклонността и не пита, дали тази наклонност противоречи на законите на разума; "Чрез красотата сетивния човек е... насочен към мисленето; чрез красотата духовният човек е отново доведен при материята и предаден на сетивния свят". /Осемнадесето писмо върху естетическото възпитание на човека/. "висшата свобода и спокойствието на духа, свързани със сила и бодрост, това е настроението, в което трябва да ни остави едно истинско произведение на изкуството, и не съществува по-сигурен пробен камък на истинското естетическо добро. Ако след едно наслаждение от този род ние се намираме настроени към някой особен начин на чувства не или на действане, а напротив към някое друго несръчни и неразположени, това служи като едно сигурно доказателство, че не сме изпитали никакво чисто естетическо въздействие, независимо дали това се дължи на самия предмет или на нашия начин на чувстване или /какъвто е почти винаги случаят/ и на двете". /Двадесет и второ писмо върху Естетическото възпитание/.
към текста >>
Той би следвал винаги само своето собствено у
довол
ствие, ако държавата не би регулирала съвместния живот чрез разумни закони.
Ако човек иска сега да бъде в пълно значение на думата човек и в моралното постъпване, т.е., ако иска да бъде способен, той трябва да има към своите добродетели същото отношение както към красотата. Той трябва да облагороди своите наклонности и да ги превърне в добродетели; и трябва да се проникне със своите добродетели така, че съобразно цялото си същество да няма никаква друга подбуда, а да следва само тях. Един човек, който е установил тази хармония между наклонност и дълг, може всеки момент да разчита на доброто на своите действия, като на нещо от само себе си разбиращо се. От тази гледна точка можем да разгледаме също и съвместния обществен живот на хората. Човекът, който следва своите сетивни подбуди, е егоистичен.
Той би следвал винаги само своето собствено удоволствие, ако държавата не би регулирала съвместния живот чрез разумни закони.
Свободният човек върши от собствена подбуда това, което държавата трябва да изисква от егоистичния човек. В едно съвместно съществуване на свободни хора няма нужда от никакви принудителни закони. "Сред ужасното царство на силите и сред свещеното царство на законите естетическата формираща подбуда гради незабелязано едно трето, радостно царство на играта, където тя снема от човека всички вериги, веригите на всички отношения и го освобождава от всичко, което се нарича принуда, както във физическата така и в моралната област"./27то писма/. "Това царство се простира нагоре, до там, където разумът царува с безусловна необходимост и всяка материя престава да съществува; надолу то се простира дотам, където природната подбуда властва със сляпа необходимост". Така Шилер разглежда едно морално царство като идеал, в което добродетелното убеждение царува със същата лекота и свобода както вкусът в царството на красотата.
към текста >>
Висшето за
довол
ство, което Гьоте извличаше от своите възгледи върху красотата и изкуството също и за своето поведение в живота, доведе все повече и повече Шилера до начина на мислене на първия.
Така Шилер разглежда едно морално царство като идеал, в което добродетелното убеждение царува със същата лекота и свобода както вкусът в царството на красотата. Той прави от живота в царството на красотата един образец на един съвършен морален обществен ред, освобождаващ човека във всяко направление. Той завършва красивото съчинение, в което излага този свой идеал, с въпроса, дали един такъв ред съществува някъде и отговаря на него с думите: "- Според нуждата той съществува във всяко фино настроена душа; в действителността той би искал да бъде намерен, както чистата църква и чистата република, само в малки избрани кръгове, където не бездушното подражание на чужди нрави, а собствената красива природа направлява поведението, където човекът минава през най-заплетените отношения със смела простота и спокойна невинност и нито има нужда да нарушава чуждата свобода, за да утвърди своята, нито да захвърли своето достойнство, за да покаже прелест". В тази облагородена и превърната в красота добродетелност Шилер е намерил едно посредничество между светогледа на Кант и този на Гьоте. Колкото и голям да беше чарът, който Кант упражняваше върху Шилер, когато той самият защищаваше идеалът на чистата човечност против действително царуващия ред на морала: Когато опозна по-отблизо Гьоте, Шилер стана един удивляващ се почитател на неговия начин да разглежда света и живота и неговото чувство, което постоянно го тласкаше към най-чистата яснота на мислите, не му даваше покой, докато не успя да проникне тази Гьотева мъдрост и с понятия.
Висшето задоволство, което Гьоте извличаше от своите възгледи върху красотата и изкуството също и за своето поведение в живота, доведе все повече и повече Шилера до начина на мислене на първия.
Когато благодари на Гьоте, че му е изпратил "Вилхелм Майстер", той върши това с думите: "- Не мога да ви изкажа, колко мъчително е често пъти за мене чувството, да проникна от едно произведение от този род във философската същност. Там всичко не е така радостно, така живо, така хармонично разрешено и така човешки истинно; тук всичко е така строго, сковано и абстрактно и така неестествено, защото всяка природа е синтеза, а философията антитеза. Наистина аз трябва да си засвидетелствам, че съм останал верен на природата в моите спекулации дотолкова, доколкото позволява понятието за анализа: Може би даже съм и останал много по-верен от колкото нашите кантианци биха считали за позволено и възможно. Но въпреки това аз не по-малко живо чувствам безкрайното разстояние между живота и разсъждението и не мога да се въздържа, в един такъв меланхоличен момент да припиша на един недостатък на моята природа това, което в един радостен и ведър час трябва да считам само като едно единствено свойство на нещата. Но между впрочем сигурно си остава това, че поетът е единствено истинския човек и в сравнение с него и най-добрият философ е само една карикатура".
към текста >>
Той казва върху "вилхелм Майстер" /роман от Гьоте, бележка на превод./: "Не мога да изразя по-добре чувството, което ме прониква и завладява при четенето на това съчинение, и това вън все по-нарастваща степен, колкото по-нататък отивам, освен чрез едно благо и вътрешно за
довол
ство, чрез едно чувство на духовно и телесно здраве, и бих искал да гарантирам, че то трябва да бъде същото в цялост за всички читатели.
Чисто разсъдъчното понятие за дълг стои пред нея като най-висшето нещо. Това, което човек обича, към което има наклонност: Всичко непосредствено естествено в човешкото същество трябва да бъде подчинено на този идеал на дълга. Даже чак в областта на красотата Кант унищожава онзи дял, който човекът трябва да има съобразно своите първични усещания и чувства. Красивото трябва да бъде нещо напълно "лишено от интерес", то трябва да предизвика една такава напълно лишена от интерес наслада. Нека чуем, колко предано, колко "заинтересован" застава Шилер пред едно творение, в което той се възхищава на най-висшата степен на художественото.
Той казва върху "вилхелм Майстер" /роман от Гьоте, бележка на превод./: "Не мога да изразя по-добре чувството, което ме прониква и завладява при четенето на това съчинение, и това вън все по-нарастваща степен, колкото по-нататък отивам, освен чрез едно благо и вътрешно задоволство, чрез едно чувство на духовно и телесно здраве, и бих искал да гарантирам, че то трябва да бъде същото в цялост за всички читатели.
Аз си обяснявам това удоволствие идващо от царуващите там навсякъде спокойна яснота, гладкост и прозрачност, които не изоставят и най-малкото от това, което да остави душата незадоволена и неспокойна и движението на тези качества не води по-далече отколкото е нужно, за да за палят в човека един радостен живот и да го подържат". Така не говори някой, който вярва в лишеното от интерес удоволствие, а един човек, който счита радостта изпитана при красивото за способна да произведе едно такова облагородяване, че не означава никакво понижение човек да се отдаде изцяло на тази радост. Интересът не трябва да угасва, когато стоим пред произведението на изкуството; напротив ние трябва да бъдем в състояние да можем да проявим нашия интерес и към това, което е излияние на духа. И този вид интерес за красивото "истинският" човек трябва да го има и по отношение на моралните представи. В едно писмо до Гьоте Шилер пише: "Заслужава действително да бъде отбелязано, че заспалостта по отношение на естетическите неща все повече се показва свързана с моралната заспалост и че чистият, строг стремеж към висшата красота, при най-висшата либералност спрямо всичко, което е природата, ще произведе в себе си строгостта в моралната област".
към текста >>
Аз си обяснявам това у
довол
ствие идващо от царуващите там навсякъде спокойна яснота, гладкост и прозрачност, които не изоставят и най-малкото от това, което да остави душата неза
довол
ена и неспокойна и движението на тези качества не води по-далече отколкото е нужно, за да за палят в човека един радостен живот и да го подържат".
Това, което човек обича, към което има наклонност: Всичко непосредствено естествено в човешкото същество трябва да бъде подчинено на този идеал на дълга. Даже чак в областта на красотата Кант унищожава онзи дял, който човекът трябва да има съобразно своите първични усещания и чувства. Красивото трябва да бъде нещо напълно "лишено от интерес", то трябва да предизвика една такава напълно лишена от интерес наслада. Нека чуем, колко предано, колко "заинтересован" застава Шилер пред едно творение, в което той се възхищава на най-висшата степен на художественото. Той казва върху "вилхелм Майстер" /роман от Гьоте, бележка на превод./: "Не мога да изразя по-добре чувството, което ме прониква и завладява при четенето на това съчинение, и това вън все по-нарастваща степен, колкото по-нататък отивам, освен чрез едно благо и вътрешно задоволство, чрез едно чувство на духовно и телесно здраве, и бих искал да гарантирам, че то трябва да бъде същото в цялост за всички читатели.
Аз си обяснявам това удоволствие идващо от царуващите там навсякъде спокойна яснота, гладкост и прозрачност, които не изоставят и най-малкото от това, което да остави душата незадоволена и неспокойна и движението на тези качества не води по-далече отколкото е нужно, за да за палят в човека един радостен живот и да го подържат".
Така не говори някой, който вярва в лишеното от интерес удоволствие, а един човек, който счита радостта изпитана при красивото за способна да произведе едно такова облагородяване, че не означава никакво понижение човек да се отдаде изцяло на тази радост. Интересът не трябва да угасва, когато стоим пред произведението на изкуството; напротив ние трябва да бъдем в състояние да можем да проявим нашия интерес и към това, което е излияние на духа. И този вид интерес за красивото "истинският" човек трябва да го има и по отношение на моралните представи. В едно писмо до Гьоте Шилер пише: "Заслужава действително да бъде отбелязано, че заспалостта по отношение на естетическите неща все повече се показва свързана с моралната заспалост и че чистият, строг стремеж към висшата красота, при най-висшата либералност спрямо всичко, което е природата, ще произведе в себе си строгостта в моралната област". Шилер чувстваше така силно отчуждаването от природата във светогледа, в цялата култура на епохата, в която той живее, че направи от него обект на една разглеждане в статията "Върху наивната и сантиментална поезия".
към текста >>
Така не говори някой, който вярва в лишеното от интерес у
довол
ствие, а един човек, който счита радостта изпитана при красивото за способна да произведе едно такова облагородяване, че не означава никакво понижение човек да се отдаде изцяло на тази радост.
Даже чак в областта на красотата Кант унищожава онзи дял, който човекът трябва да има съобразно своите първични усещания и чувства. Красивото трябва да бъде нещо напълно "лишено от интерес", то трябва да предизвика една такава напълно лишена от интерес наслада. Нека чуем, колко предано, колко "заинтересован" застава Шилер пред едно творение, в което той се възхищава на най-висшата степен на художественото. Той казва върху "вилхелм Майстер" /роман от Гьоте, бележка на превод./: "Не мога да изразя по-добре чувството, което ме прониква и завладява при четенето на това съчинение, и това вън все по-нарастваща степен, колкото по-нататък отивам, освен чрез едно благо и вътрешно задоволство, чрез едно чувство на духовно и телесно здраве, и бих искал да гарантирам, че то трябва да бъде същото в цялост за всички читатели. Аз си обяснявам това удоволствие идващо от царуващите там навсякъде спокойна яснота, гладкост и прозрачност, които не изоставят и най-малкото от това, което да остави душата незадоволена и неспокойна и движението на тези качества не води по-далече отколкото е нужно, за да за палят в човека един радостен живот и да го подържат".
Така не говори някой, който вярва в лишеното от интерес удоволствие, а един човек, който счита радостта изпитана при красивото за способна да произведе едно такова облагородяване, че не означава никакво понижение човек да се отдаде изцяло на тази радост.
Интересът не трябва да угасва, когато стоим пред произведението на изкуството; напротив ние трябва да бъдем в състояние да можем да проявим нашия интерес и към това, което е излияние на духа. И този вид интерес за красивото "истинският" човек трябва да го има и по отношение на моралните представи. В едно писмо до Гьоте Шилер пише: "Заслужава действително да бъде отбелязано, че заспалостта по отношение на естетическите неща все повече се показва свързана с моралната заспалост и че чистият, строг стремеж към висшата красота, при най-висшата либералност спрямо всичко, което е природата, ще произведе в себе си строгостта в моралната област". Шилер чувстваше така силно отчуждаването от природата във светогледа, в цялата култура на епохата, в която той живее, че направи от него обект на една разглеждане в статията "Върху наивната и сантиментална поезия". Той сравнява възгледа за живота на неговото време с онзи на гърците и се запитва: "Как става, че ние, които във всичко, което е природа, сме така безкрайно много превъзхождане от древните, можем да се прекланяме пред природата в една по-висока степен, да се привързваме по-сърдечно към нея и да обръщаме даже неживия свят с най-топлото чувство?
към текста >>
Не нашата по-голяма природосъобразност, а съвсем обратно, противоестествеността на нашите отношения, състояние и нрави ни подбуждат да създадем едно за
довол
яване във физическия свят на събуждащия се стремеж към истина и простота, който, както и моралната заложба, от която произтича, живее неподкупно и неунищожимо във всяко човешко сърце, на което за
довол
яване не можем да се надяваме в моралната област.
И този вид интерес за красивото "истинският" човек трябва да го има и по отношение на моралните представи. В едно писмо до Гьоте Шилер пише: "Заслужава действително да бъде отбелязано, че заспалостта по отношение на естетическите неща все повече се показва свързана с моралната заспалост и че чистият, строг стремеж към висшата красота, при най-висшата либералност спрямо всичко, което е природата, ще произведе в себе си строгостта в моралната област". Шилер чувстваше така силно отчуждаването от природата във светогледа, в цялата култура на епохата, в която той живее, че направи от него обект на една разглеждане в статията "Върху наивната и сантиментална поезия". Той сравнява възгледа за живота на неговото време с онзи на гърците и се запитва: "Как става, че ние, които във всичко, което е природа, сме така безкрайно много превъзхождане от древните, можем да се прекланяме пред природата в една по-висока степен, да се привързваме по-сърдечно към нея и да обръщаме даже неживия свят с най-топлото чувство? " И на този въпрос той отговаря: "Това става затова, че при нас природата е изчезнала от човечеството и ние я намираме отново само вън от това човечество и ние я намираме отново само вън от това човечество, в неодушевения свят в нейната истинност.
Не нашата по-голяма природосъобразност, а съвсем обратно, противоестествеността на нашите отношения, състояние и нрави ни подбуждат да създадем едно задоволяване във физическия свят на събуждащия се стремеж към истина и простота, който, както и моралната заложба, от която произтича, живее неподкупно и неунищожимо във всяко човешко сърце, на което задоволяване не можем да се надяваме в моралната област.
Ето защо чувството, с което се привързваме към природата, е близко родствено с чувството, с което при напреднала възраст съжаляваме за детството. Нашето детство е единствено неосакатената природа, ко ято още намираме в цивилизованото човечество, поради което нищо чудно, когато всяка следа на природата вън от нас ни връща към нашето детство". При гърците това беше съвършено различно. Всичко, което те вършеха, идваше от тяхното естествено мислене, чувстване и усещане. Те бяха вътрешно свързани с природата.
към текста >>
Възгледът за света и живота, който съществуваше в Гьоте по наивен начин и към който Шилер се стремеше по всички околни пътища на мисленето, няма нужда от една общовалидна истина, която вижда своя идеал в математиката: Той е за
довол
ен от другата истина, която се получава за нашия дух от непосредственото общение с действителния свят.
И това чувство човешкото себесъзнание изпитва своето родство с това, което се намира над простия образ на природата. В него човекът се чувства обзет от духа, когато се отдава на природата като природно и сетивно същество. Лайбниц се стреми да разбере човешката душа като монада; Фихте не изхожда само от една идея, чрез която трябва да стане ясно що е човешката душа; той търси едно изживяване, в което тази душа да схване себе си; Шилер пита: Съществува ли едно изживяване на човешката душа, в което тя да може да чувства, как се корени в духовната действителност? Гьоте изживява в себе си идеи, които за него представляват същевременно природни идеи. В Гьоте, Фихте, Шилер в душата се оформи борейки се изживяната идея, бихме искали също да кажем: Идейното изживяване в душата; при гърците това ставаше с възприеманата идея, с идейното възприятие.
Възгледът за света и живота, който съществуваше в Гьоте по наивен начин и към който Шилер се стремеше по всички околни пътища на мисленето, няма нужда от една общовалидна истина, която вижда своя идеал в математиката: Той е задоволен от другата истина, която се получава за нашия дух от непосредственото общение с действителния свят.
Познанията, които Гьоте почерпи от съзерцаването на произведенията на изкуството в Италия, нямаха несъмнено онази безусловна сигурност като теоремите на математиката. Но в замяна на това те бяха по-малко отвлечени. Обаче Гьоте стоеше пред тях с чувството: Тук има необходимост, тук е Бог. За Гьоте не съществуваше една истина в смисъла, че тя е нещо различно от онова, което се изявява също и в съвършеното произведение на изкуството. Това, което изкуството въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник на истината, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за изразяване, а единствено с мисълта, с идеята.
към текста >>
12.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Нека се пренесем в една човешка душа, която може да отиде с идейното направление на Хегел така далеч, защото да счита, че изживява присъствието на мисълта в съзнанието така, както самият Хегел; тогава ние ще почувстваме, как в една такава душа загадъчни въпроси съществуващи от стотици години се явяват поставени в една светлина, която може да за
довол
и до най-висока степен питащия.
И черпейки от този първоизточник и изпълвайки се от него с мисли, тя живее в нейната истинска същност и същевременно в същността на природата. Защото тази природа е също така откровение на мисълта както и самата душа. През явленията на природата светът на мислите гледа душата; и душата обхваща в себе си силата на мисълта, така че знае себе си едно с всеки процес на света. Душата вижда своето тясно себесъзнание разширено чрез това, че в нея самият свят гледа себе си със знание. С това душата престава да се счита само като това, което е обхванато в преходното сетивно тяло между раждането и смъртта; в нея знае себе си непреходният, несвързан и необвързан от никакви ограничения дух, и тя знае за себе си, че е едно с този дух, свързана в неразривно единство с него.
Нека се пренесем в една човешка душа, която може да отиде с идейното направление на Хегел така далеч, защото да счита, че изживява присъствието на мисълта в съзнанието така, както самият Хегел; тогава ние ще почувстваме, как в една такава душа загадъчни въпроси съществуващи от стотици години се явяват поставени в една светлина, която може да задоволи до най-висока степен питащия.
Такова едно задоволство живее фактически например в многобройните съчинения на Карл Розенкранщ. Който да остави да действат върху него тези съчинения /между другите "Система на философията 1850 г.; "Психология" 1844 г.; "Критически обяснения на Хегеловата философия" 1851 г./, той се вижда застанал пред една личност, която вярва да е намерила в идеите на Хегел това, което може да постави човешката душа в едно задоволяващо я познавателно отношение към света. В това отношение Розенкранщ може да бъде считан като знаменит, защото в подробности той не е един сляп подражател на Хегел, а защото в него живее един дух, който има съзнанието: В становището на Хегел към света и към човека се крие възможността да се даде здравата основа на един светоглед. Как можеше да чувства един такъв дух по отношение на тази основа? В течение на столетия, от раждането на мисълта в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса.
към текста >>
Такова едно за
довол
ство живее фактически например в многобройните съчинения на Карл Розенкранщ.
Защото тази природа е също така откровение на мисълта както и самата душа. През явленията на природата светът на мислите гледа душата; и душата обхваща в себе си силата на мисълта, така че знае себе си едно с всеки процес на света. Душата вижда своето тясно себесъзнание разширено чрез това, че в нея самият свят гледа себе си със знание. С това душата престава да се счита само като това, което е обхванато в преходното сетивно тяло между раждането и смъртта; в нея знае себе си непреходният, несвързан и необвързан от никакви ограничения дух, и тя знае за себе си, че е едно с този дух, свързана в неразривно единство с него. Нека се пренесем в една човешка душа, която може да отиде с идейното направление на Хегел така далеч, защото да счита, че изживява присъствието на мисълта в съзнанието така, както самият Хегел; тогава ние ще почувстваме, как в една такава душа загадъчни въпроси съществуващи от стотици години се явяват поставени в една светлина, която може да задоволи до най-висока степен питащия.
Такова едно задоволство живее фактически например в многобройните съчинения на Карл Розенкранщ.
Който да остави да действат върху него тези съчинения /между другите "Система на философията 1850 г.; "Психология" 1844 г.; "Критически обяснения на Хегеловата философия" 1851 г./, той се вижда застанал пред една личност, която вярва да е намерила в идеите на Хегел това, което може да постави човешката душа в едно задоволяващо я познавателно отношение към света. В това отношение Розенкранщ може да бъде считан като знаменит, защото в подробности той не е един сляп подражател на Хегел, а защото в него живее един дух, който има съзнанието: В становището на Хегел към света и към човека се крие възможността да се даде здравата основа на един светоглед. Как можеше да чувства един такъв дух по отношение на тази основа? В течение на столетия, от раждането на мисълта в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса. В по-ново време в центъра на философското размишление е застанал като основен въпрос този за значението, стойността и границите на познанието.
към текста >>
Който да остави да действат върху него тези съчинения /между другите "Система на философията 1850 г.; "Психология" 1844 г.; "Критически обяснения на Хегеловата философия" 1851 г./, той се вижда застанал пред една личност, която вярва да е намерила в идеите на Хегел това, което може да постави човешката душа в едно за
довол
яващо я познавателно отношение към света.
През явленията на природата светът на мислите гледа душата; и душата обхваща в себе си силата на мисълта, така че знае себе си едно с всеки процес на света. Душата вижда своето тясно себесъзнание разширено чрез това, че в нея самият свят гледа себе си със знание. С това душата престава да се счита само като това, което е обхванато в преходното сетивно тяло между раждането и смъртта; в нея знае себе си непреходният, несвързан и необвързан от никакви ограничения дух, и тя знае за себе си, че е едно с този дух, свързана в неразривно единство с него. Нека се пренесем в една човешка душа, която може да отиде с идейното направление на Хегел така далеч, защото да счита, че изживява присъствието на мисълта в съзнанието така, както самият Хегел; тогава ние ще почувстваме, как в една такава душа загадъчни въпроси съществуващи от стотици години се явяват поставени в една светлина, която може да задоволи до най-висока степен питащия. Такова едно задоволство живее фактически например в многобройните съчинения на Карл Розенкранщ.
Който да остави да действат върху него тези съчинения /между другите "Система на философията 1850 г.; "Психология" 1844 г.; "Критически обяснения на Хегеловата философия" 1851 г./, той се вижда застанал пред една личност, която вярва да е намерила в идеите на Хегел това, което може да постави човешката душа в едно задоволяващо я познавателно отношение към света.
В това отношение Розенкранщ може да бъде считан като знаменит, защото в подробности той не е един сляп подражател на Хегел, а защото в него живее един дух, който има съзнанието: В становището на Хегел към света и към човека се крие възможността да се даде здравата основа на един светоглед. Как можеше да чувства един такъв дух по отношение на тази основа? В течение на столетия, от раждането на мисълта в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса. В по-ново време в центъра на философското размишление е застанал като основен въпрос този за значението, стойността и границите на познанието. Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да мисли, стои в отношение към действителния свят?
към текста >>
Четвъртият главен въпрос на философията, този за същността на душата и за нейните съдби изглежда, че намира в смисъла на Хегел отговор по за
довол
ителен начин чрез истинския ход на изживяването на мисълта.
Достигне ли душата да изживява мисълта в себе си, тя намира в нейното самоизживяване също и онази форма на мисълта, която може отново да познае, когато гледа в процесите и съществата на външния свят. Така душата може например да намери в нейните изживявания на мисълта нещо, за което непосредствено знае: Това е същността на светлината. Когато след това поглежда с очите в природата, тя вижда във външната светлина едно откровение, една изява на мисловата същност на светлината. Така за Хегел целият свят се превръща в същност на мисълта. Природата плува в космоса на мисълта някакси като една втвърдена част на този космос; и човешката душа е мисъл в света на мислите.
Четвъртият главен въпрос на философията, този за същността на душата и за нейните съдби изглежда, че намира в смисъла на Хегел отговор по задоволителен начин чрез истинския ход на изживяването на мисълта.
Душата намира първо себе си свързана с природата; в тази връзка тя още не познава своята истинска същност. Тя се откъсва от това битие на природата, намира се след това отделена в мисълта, но накрая вижда, че заедно с истинската същност на природата в мисълта тя е обхванала също и своята собствена истинска същност като същност на живия дух, когато живее и тъче като един член на този дух. С това изглежда, че всеки материализъм е победен. Самата материя се явява като едно откровение, като една изява на духа. Човешката душа трябва да се чувства развиваща се и съществуваща като във вселената на духа.
към текста >>
Но в този въпрос за същността на човешката душа най-ясно се разкрива неза
довол
ителната страна на Хегеловия светоглед.
Душата намира първо себе си свързана с природата; в тази връзка тя още не познава своята истинска същност. Тя се откъсва от това битие на природата, намира се след това отделена в мисълта, но накрая вижда, че заедно с истинската същност на природата в мисълта тя е обхванала също и своята собствена истинска същност като същност на живия дух, когато живее и тъче като един член на този дух. С това изглежда, че всеки материализъм е победен. Самата материя се явява като едно откровение, като една изява на духа. Човешката душа трябва да се чувства развиваща се и съществуваща като във вселената на духа.
Но в този въпрос за същността на човешката душа най-ясно се разкрива незадоволителната страна на Хегеловия светоглед.
С погледа към този светоглед човешката душа трябва да запита: Мога ли аз действително да намеря себе си в обширната мислова сграда на света? Ние видяхме, че всеки нов светоглед трябваше да търси един такъв образ на света, в който човешката душа има заедно с нейната същност едно съответно място. Хегел прави целия свят да бъде мисъл; в мисълта душата също има своето свръхсетивно мислово битие. Но може ли душата да се обяви задоволена с това, да се съдържа като мирова мисъл в общия свят на мислите? Този въпрос изниква пред онези, които в средата на 19-то столетие се видяха поставени срещу подбудите на Хегеловата философия.
към текста >>
Но може ли душата да се обяви за
довол
ена с това, да се съдържа като мирова мисъл в общия свят на мислите?
Човешката душа трябва да се чувства развиваща се и съществуваща като във вселената на духа. Но в този въпрос за същността на човешката душа най-ясно се разкрива незадоволителната страна на Хегеловия светоглед. С погледа към този светоглед човешката душа трябва да запита: Мога ли аз действително да намеря себе си в обширната мислова сграда на света? Ние видяхме, че всеки нов светоглед трябваше да търси един такъв образ на света, в който човешката душа има заедно с нейната същност едно съответно място. Хегел прави целия свят да бъде мисъл; в мисълта душата също има своето свръхсетивно мислово битие.
Но може ли душата да се обяви задоволена с това, да се съдържа като мирова мисъл в общия свят на мислите?
Този въпрос изниква пред онези, които в средата на 19-то столетие се видяха поставени срещу подбудите на Хегеловата философия. Но кои са всъщност гнетящите загадки на душата? Онези, за отговора на които душата трябва да копнее, за да има вътрешна сигурност и подкрепа в живота. Първо това е въпросът: Що е човешката душа по нейната най-вътрешна същина? Е ли тя едно със съществуването на тялото и престават ли нейните прояви с умирането на тялото, както движението на часовниковите стрелки престава, когато часовникът е разглобен в неговите части?
към текста >>
Един за
довол
ителен светоглед може да бъде само онзи, който посочва към един свят, от който идва отговор на горепосочените въпроси и който същевременно доказва своето право да може да даде такива отговори.
Или душата е едно самостоятелно същество по отношение на тялото, което има живот и значение още и в един свят различен от този, в който тялото се ражда и умира? Но с това е свързан после другият въпрос: Как може да се домогне човек до познанието на един такъв друг свят? Едва с отговора на този въпрос човекът може след това да се надява да получи светлина на въпросите на живота: Защо съм подложен аз на тази или онази съдба? Откъде произхожда страданието? Къде се намира произходът на моралното?
Един задоволителен светоглед може да бъде само онзи, който посочва към един свят, от който идва отговор на горепосочените въпроси и който същевременно доказва своето право да може да даде такива отговори.
Хегел даде един свят от мисли. Ако светът трябва да бъде изчерпващият всичко Космос, тогава спрямо душата се вижда принудена да счита себе си в нейната най-вътрешна същина като мисъл. Ако човек сериозно вземе този Космос от мисли, тогава по отношение на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека. Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите. И така казва всъщност Хегеловият светоглед.
към текста >>
Така разбираха, че трябва да се чувствуват в тяхното отношение към света онези личности, които повече или по-малко следваха Хегеловото развитие на мислите, и се чувстваха дълбоко за
довол
ени от това.
В нея намираме описано, как душата се развива в тялото като "естествена душа", как тя разгръща съзнанието, себесъзнанието, разума; как след това тя осъществява във външния свят идеите за правото, за моралността, за държавата, как тя гледа в мировата история в един продължаващ живот това, което тя мисли като идея, как тя изживява тези идеи като изкуство, като религия, за да гледа след това самата себе си в съединяването с мислимата истина в живо действащия всемирен Дух. Че светът, в който човекът се вижда поставен, е изцяло дух, че също и всяко материално съществуване е само едно откровение, една изява на духа, това трябва да бъде здраво установено за всеки, който чувства подобно на Хегел. Ако такъв човек търси този дух, той го намира, по неговата същност, като действуваща мисъл, като животворяща идея. Пред това стои сега душата и трябва да се запита: Мога ли аз действително да се считам като едно същество, което се изчерпва с мисловото битие? Великото, неопровержимото в светогледа на Хегел, което ние трябва да чувстваме, е, че душата, когато тя се издига до истинската мисъл, се чувства отнесена в творящото естество на съществуването.
Така разбираха, че трябва да се чувствуват в тяхното отношение към света онези личности, които повече или по-малко следваха Хегеловото развитие на мислите, и се чувстваха дълбоко задоволени от това.
Как може да се живее с мисълта? Този беше великият загадъчен въпрос на по-новото развитие на светогледа. Този въпрос възникна от развитието на това, което се яви в гръцката философия от оживяването на мисълта и от даденото с това откъсване на душата от външното съществуване. Хегел се опита сега да постави пред душата целия обсег на изживяването на мисълта, да държи пред нея един вид всичко, което тя може да извлече от своите глъбини като мисъл. По отношение на това изживяване на мисълта той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока основа.
към текста >>
Щом те могат да бъдат зададени, тогава поради тази възможност светогледът прави впечатлението на нещо неза
довол
яващо.
Че и той също не може да стигне до някакъв напредък на Хегеловото изложение, това става разбираемо от следваните от него ходове на мисълта, които бяха скицирани в една предидуща глава на настоящата книга. Както можеше да се чувствува безсилието на Хегеловото построение от мисли по отношение на индивидуалната същност на душата, това безсилие можа да бъде забелязано и по отношение на изискването да се проникне действително по-нататък в дълбочините на природата, да се проникне до по-големи дълбочини от тези, които са явни и за сетивния свят. Че всичко, което се предлага на сетивата, е в действителност мисъл и като такава е дух, това беше ясно за Хегел; обаче дали с този "дух на природата" е проникнат с погледа целият дух на природата, това можеше да се чувства като един нов въпрос. Щом душата не обхваща с мисълта своята собствена същина, не би ли искало тогава при едно друго изживяване на нейната същина да бъдат познати в природата по-дълбоки сили и същества? Дали хората си задават такива въпроси с цялата яснота или не, това не е важно, а важното е, дали те могат да бъдат зададени по отношение на един светоглед.
Щом те могат да бъдат зададени, тогава поради тази възможност светогледът прави впечатлението на нещо незадоволяващо.
Понеже такъв е случаят при светогледа на Хегел, а това хората чувстваха по отношение на този светоглед, че той не дава истинския образ на света, към който се отнасят най-висшите загадъчни въпроси на съществуването. Това трябва да се има предвид, ако искаме да видим в неговата светлина образа, картината, в която се представя развитието на светогледа в средата на 19-тото столетие. В това време по отношение картината на външната природа бяха направени нови прогреси. Още повече отколкото по-рано тегнеше тази картина върху общия човешки светоглед. За нас трябва да бъде разбираемо, че в това време философските представи бяха заплетени в една остра борба, тъй като в описания смисъл те бяха стигнали до една критична точка... От значение е първо, как последователите на Хегел се опитваха да защитят неговата философия.
към текста >>
Меродавно стана вярата, че от средствата и резултатите на естествените науки може да се добие един светоглед, който не съдържа в себе си неза
довол
яващия елемент на Хегеловия светоглед.
Х. Планк. От него излезе през 1850 година едно забележително съчинение: "ерата" в предговора на което той казва: "- Едновременно да доведе до съзнанието чисто природната закономерност и обусловеност на всяко битие и отново да установи пълната себе съзнателна свобода на духа, самостоятелния вътрешен закон на неговата същност, тази двойна тенденция, която е отличителната основна черта на по-новата история, съставлява в нейната най-изразена и най-чиста форма също задачата на предстоящото съчинение. Първата тенденция лежи от възкръсването на науките насам в пробуденото самостоятелно и обширно изследване на природата и в нейното освобождение от господството на чисто религиозното, в произведеното от него /от изследването на природата/ преобразуване на целия физически светоглед и на все по-трезвото разглеждане на нещата въобще; тя се крие също и в най-висша форма във философския стремеж, природните закони да бъдат разбрани според тяхната вътрешна необходимост на всички страни; но тази тенденция се показва практически и във все по-пълното развитие на този непосредствено съвременен живот според неговите естествени /природни/ условия". В такива изречения се изразява растящото влияние на естествените науки. Доверието в тези науки стана все по-голямо.
Меродавно стана вярата, че от средствата и резултатите на естествените науки може да се добие един светоглед, който не съдържа в себе си незадоволяващия елемент на Хегеловия светоглед.
Една представа за поврата, който стана в това направление, ни дава една книга, която може да се счита като представителна за това време в най-пълния смисъл: Книгата на Александер фон Хумболдт "Космос, скица на едно физическо описание на света". Този човек, който стоеше на висотата на естествонаучното образование на своето време, говори за своето доверие в едно естественонаучно разглеждане на света: "Моята увереност се основава на блестящото състояние на самите естествени науки: Богатството на които не е вече пълнотата, а верижното свързване на наблюдаваното. Общите резултати, които вдъхват интерес на всеки образован ум, са се умножили по един чудесен начин от края на 18-то столетие насам. Фактите са вече налице по-малко изолирано; пропастите между съществата се запълват. Това, което в един по-тесен кръг, в нашата близост, оставаше дълго време необяснимо за изследователския дух, се запълва с наблюдения, които са били направени в изследването на най-отдалечените области.
към текста >>
И подчертавало се е, че този техен материализъм е един прадревен светоглед, за който видни духове отдавна са познавали, колко неза
довол
ителен е той за едно по-висше мислене.
Едно друго знание няма за човека никаква трайност". Според мнението на тези мислители, цялата досегашна философия е предала на човека едно такова несъстоятелно знание. Идеалистичните философи вярват, според мнението на Бюхнер и на неговите съмишленици, че черпят от разума; но чрез един такъв подход, твърди Бюхнер, не може да се роди никаква пълносъдържателна сграда от представи. "Истината може да бъде доловена от природата и от нейното царуване", казва Молешот. В тяхното и в следващото време борците за един подслушан от природата светоглед са били наречени с общото име материалисти.
И подчертавало се е, че този техен материализъм е един прадревен светоглед, за който видни духове отдавна са познавали, колко незадоволителен е той за едно по-висше мислене.
Бюхнер се е обърнал срещу едно такова мнение. Той изтъква: "Първо материализмът или цялото направление въобще никога не е било опровергано и то е само най-старото философско разглеждане на света, а също е възникнало отново при всяка оживяване на философията с нови сили в историята; и второ днешният материализъм не е вече някогашният материализъм на Епикур или на енциклопедистите, а е едно съвършено ново, носено от постиженията на положителните науки направление или метод, което освен това се различава така съществено от своите предшественици, че то не е вече, както някогашният материализъм, система, а едно просто реалистично разглеждане на съществуването, което преди всичко търси единните принципи в света на природата и на духа и се стреми навсякъде към обяснението на една естествена и закономерна връзка на всички явления на този свят". От поведението на един дух, който в превъзходния смисъл се е стремил към едно природосъобразно мислене, а именно от поведението на Гьоте спрямо един от най-изпъкващите френски материалисти, енциклопедистите на миналото столетие Холбах, ние можем да покажем, как един дух, който отдава пълното право на едно естественонаучно мислене, може да заеме становище спрямо материализма. Паул Хайн Рих Дитрих фон Холбах /роден в 1723 г. / издаде в 1770 година своята книга "Система на природата".
към текста >>
Ние бихме били
довол
ни от всичко това, ако авторът би искал действително да изгради пред очите от тези движеща се материя света.
Той изтъква: "Първо материализмът или цялото направление въобще никога не е било опровергано и то е само най-старото философско разглеждане на света, а също е възникнало отново при всяка оживяване на философията с нови сили в историята; и второ днешният материализъм не е вече някогашният материализъм на Епикур или на енциклопедистите, а е едно съвършено ново, носено от постиженията на положителните науки направление или метод, което освен това се различава така съществено от своите предшественици, че то не е вече, както някогашният материализъм, система, а едно просто реалистично разглеждане на съществуването, което преди всичко търси единните принципи в света на природата и на духа и се стреми навсякъде към обяснението на една естествена и закономерна връзка на всички явления на този свят". От поведението на един дух, който в превъзходния смисъл се е стремил към едно природосъобразно мислене, а именно от поведението на Гьоте спрямо един от най-изпъкващите френски материалисти, енциклопедистите на миналото столетие Холбах, ние можем да покажем, как един дух, който отдава пълното право на едно естественонаучно мислене, може да заеме становище спрямо материализма. Паул Хайн Рих Дитрих фон Холбах /роден в 1723 г. / издаде в 1770 година своята книга "Система на природата". Гьоте, в ръцете на когото книгата падна в Щрасбург, описва в "Поезия и Истина" отблъскващото впечатление, което е получил от нея: "Трябвало да съществува някаква материя от вечността, която от вечността се движи и тези движения наляво и надясно и на всички страни произвеждали направо безкрайни явления на съществуването.
Ние бихме били доволни от всичко това, ако авторът би искал действително да изгради пред очите от тези движеща се материя света.
Обаче авторът знае за природата толкова колкото и ние; защото установявайки няколко общи понятия, той ги изоставя веднага, за да превърне това, което е по-висше от природата или което се явява като по-висша природа в природата, в материална, тежка, наистина движеща се, обаче все пак лишена от посока и форма природа. И с това той вярва, че е добил твърде много нещо" Гьоте беше проникнат от убеждението: "По себе си и за себе си теорията не ползува нищо, освен това, че ни кара да вярваме във връзката на явленията". /Сентенции в проза". Германска национална литература, Гьотените съчинения, том 36, 2 стр. 357./ Резултатите на естествените науки от първата половина на 19-тото столетие като фактически познания бяха без съмнение пригодни да доставят на материалистите от 50-те години основите за техния светоглед.
към текста >>
В своята излязла през 1865 година книга "Граници и произход на човешкото познание противоположно на Кант и Хегел" той обяснява, че всяко богословие произлиза от неза
довол
яването с този свят.
"Едно такова развитие е несъединимо с приемането на една безсмъртна душевна субстанция". Че при техните противници материалистите трябваше да се борят не само с основания на ума, но и чувства, това ни показва със съвършена яснота борбата между Фогт и Вагнер. Нали този последния апелира в своята гьотенгенска лекция към моралната потребност, която не понася, когато "механически, ходещи на два крака и на две ръце апарати" накрая се разливат в безразлични вещества, без човек да може да има надежда, че доброто, което те вършат, ще бъде възнаградено, а злото наказано. На това Фогт отговаря: "Съществуването на една безсмъртна душа за господин Вагнер не е резултат на изследването или на размишлението... Той се нуждае от една безсмъртна душа, за да може след смъртта на човека да я измъчва и наказва". Че съществува една гледна точка, от която и моралният ред на света на материалистичния възглед може да бъде в съгласие, това се опита да покаже Хайнрих Чолбе /1819-1873 г./.
В своята излязла през 1865 година книга "Граници и произход на човешкото познание противоположно на Кант и Хегел" той обяснява, че всяко богословие произлиза от незадоволяването с този свят.
"За изключване на свръхсетивното или на всички неразбираемо, което води до приемането на един втори свят, с една реч, за натурализма съвсем не е нужна силата на естественонаучните факти, първо не и искащата да разбере всичко философия, а в най-дълбокия смисъл моралът, а именно онова нравствено поведение на човека спрямо мировия ред, което може да се нарече доволство с природния свят". Чолбе вижда в желанието за един свръхестествен свят именно един израз на неблагодарността към естествения. Основите на философията на отвъдния свят са за него морални грешки, грехове против духа на природния ред на света. Защото те отклоняват "от стремежа към възможното щастие на всеки един отделен човек" и от изпълнението на дълга, който следва от един такъв стремеж "към самите нас и към другите, без оглед на свръхсетивната награда или наказание". Според неговото мнение човек трябва да бъде изпълнен от "благодарното приемане на това, което му се дава, може би и малкото земно щастие, наред с доволството от намиращото се в природния свят оскърбление в неговите граници, наред с необходимото страдание в този свят".
към текста >>
"За изключване на свръхсетивното или на всички неразбираемо, което води до приемането на един втори свят, с една реч, за натурализма съвсем не е нужна силата на естественонаучните факти, първо не и искащата да разбере всичко философия, а в най-дълбокия смисъл моралът, а именно онова нравствено поведение на човека спрямо мировия ред, което може да се нарече
довол
ство с природния свят".
Че при техните противници материалистите трябваше да се борят не само с основания на ума, но и чувства, това ни показва със съвършена яснота борбата между Фогт и Вагнер. Нали този последния апелира в своята гьотенгенска лекция към моралната потребност, която не понася, когато "механически, ходещи на два крака и на две ръце апарати" накрая се разливат в безразлични вещества, без човек да може да има надежда, че доброто, което те вършат, ще бъде възнаградено, а злото наказано. На това Фогт отговаря: "Съществуването на една безсмъртна душа за господин Вагнер не е резултат на изследването или на размишлението... Той се нуждае от една безсмъртна душа, за да може след смъртта на човека да я измъчва и наказва". Че съществува една гледна точка, от която и моралният ред на света на материалистичния възглед може да бъде в съгласие, това се опита да покаже Хайнрих Чолбе /1819-1873 г./. В своята излязла през 1865 година книга "Граници и произход на човешкото познание противоположно на Кант и Хегел" той обяснява, че всяко богословие произлиза от незадоволяването с този свят.
"За изключване на свръхсетивното или на всички неразбираемо, което води до приемането на един втори свят, с една реч, за натурализма съвсем не е нужна силата на естественонаучните факти, първо не и искащата да разбере всичко философия, а в най-дълбокия смисъл моралът, а именно онова нравствено поведение на човека спрямо мировия ред, което може да се нарече доволство с природния свят".
Чолбе вижда в желанието за един свръхестествен свят именно един израз на неблагодарността към естествения. Основите на философията на отвъдния свят са за него морални грешки, грехове против духа на природния ред на света. Защото те отклоняват "от стремежа към възможното щастие на всеки един отделен човек" и от изпълнението на дълга, който следва от един такъв стремеж "към самите нас и към другите, без оглед на свръхсетивната награда или наказание". Според неговото мнение човек трябва да бъде изпълнен от "благодарното приемане на това, което му се дава, може би и малкото земно щастие, наред с доволството от намиращото се в природния свят оскърбление в неговите граници, наред с необходимото страдание в този свят". Тук ние срещаме едно отхвърляне на свръхсетивния морален ред на света поради морални причини.
към текста >>
Според неговото мнение човек трябва да бъде изпълнен от "благодарното приемане на това, което му се дава, може би и малкото земно щастие, наред с
довол
ството от намиращото се в природния свят оскърбление в неговите граници, наред с необходимото страдание в този свят".
В своята излязла през 1865 година книга "Граници и произход на човешкото познание противоположно на Кант и Хегел" той обяснява, че всяко богословие произлиза от незадоволяването с този свят. "За изключване на свръхсетивното или на всички неразбираемо, което води до приемането на един втори свят, с една реч, за натурализма съвсем не е нужна силата на естественонаучните факти, първо не и искащата да разбере всичко философия, а в най-дълбокия смисъл моралът, а именно онова нравствено поведение на човека спрямо мировия ред, което може да се нарече доволство с природния свят". Чолбе вижда в желанието за един свръхестествен свят именно един израз на неблагодарността към естествения. Основите на философията на отвъдния свят са за него морални грешки, грехове против духа на природния ред на света. Защото те отклоняват "от стремежа към възможното щастие на всеки един отделен човек" и от изпълнението на дълга, който следва от един такъв стремеж "към самите нас и към другите, без оглед на свръхсетивната награда или наказание".
Според неговото мнение човек трябва да бъде изпълнен от "благодарното приемане на това, което му се дава, може би и малкото земно щастие, наред с доволството от намиращото се в природния свят оскърбление в неговите граници, наред с необходимото страдание в този свят".
Тук ние срещаме едно отхвърляне на свръхсетивния морален ред на света поради морални причини. В светогледа на Чолбе се вижда също така ясно, какви качества правят материализма да бъде така приемлив за човешкото мислене. Защото няма съмнение в това, че Бюхнер, Фогт и Молешот не бяха достатъчно философи, за да обосноват логически ясно техните възгледи. Върху тях действуваше силата на фактите на естествената наука. Без да се издигнат до висините на един идейносъобразен начин на мислене, както обичаше да се изразява Гьоте, те извличаха повече като природни мислители заключенията от това, което сетивата възприемат.
към текста >>
Духове като Чолбе не се за
довол
яват с това, което е изследвано; те приемат хипотетично факти, които не са изследвани.
Забележително е, че това физическо обяснение на съзнанието стана за Чолбе същевременно един повод, той да стане неверен, да изневери на своя материализъм. Тук при него се показва една от слабостите, които са свързани с материализма. Ако би останал верен на своите принципи, тогава той никога не би отишъл по-нататък със своите обяснения, никога не би отишъл по-далече от това, което му позволяват изследваните със сетивата факти. Той не би говорил за никакви други процеси в мозъка, освен за такива, които действително могат да бъдат установени със средствата на естествената наука. Това, което той си предначертава, е следователно една безкрайно далечна цел.
Духове като Чолбе не се задоволяват с това, което е изследвано; те приемат хипотетично факти, които не са изследвани.
Един такъв факт е споменатото кръгово движение на частите на мозъка. Едно цялостно изследване на мозъка би довело несъмнено до познанието на такива процеси, които иначе не се явяват никъде в света. От това ще следва, че обусловените от мозъчните процеси душевни процеси се явяват само във връзка с един мозък. Но Чолбе не можеше да твърди за своето хипотетично кръгово движение, че то е ограничено само в мозъка. То би могло да се яви също и вън от животинския организъм.
към текста >>
Той се е развил в течение на времето от подобни нему маймуноподобни животни до форми, които му позволяват, да за
довол
и по-висши телесни и духовни потребности.
За тази цел то трябва да протяга своята шия на дължина. Тогава в течение на времето неговата шия се удължава под влиянието на нуждата. От едно животно с къса шия се ражда един жерав с дългата шия. Следователно живите същества не са се родили в това разнообразие, в което днес ги познаваме, а това разнообразие се е развило природосъобразно с течение на времето чрез царуващите условия. Ламарк е на мнение, че човекът е включен в това развитие.
Той се е развил в течение на времето от подобни нему маймуноподобни животни до форми, които му позволяват, да задоволи по-висши телесни и духовни потребности.
Следователно Ламарк е свързал света на организмите, включително и човека, с царството на неорганичното. Съвременността на Ламарк обърна малко внимание на неговия опит да обясни разнообразието на живота. Две десетилетия след това във френската Академия възникна един спор между Жьофроай дьо Сент Илер и Кюние. Жьофроай дьо Сент Илер вярваше, че въпреки разнообразието на животинските организми, и в него има един общ строителен план. Такъв един план беше предварителното условие за обяснение на тяхното развитие едни от други.
към текста >>
И не изглежда ли, че те отнемат на природата всички възвишаващи чувствата качества и я свеждат до една мъртва вещ, при която техният ум за
довол
ява само стремежа да търсят за всичко причините, които остават безучастно човешкото сърце?
Такива трудности, които възникват за някои мислители по отношение на един образ на света, който иска да вземе своите елементи само от сетивно възприемаемата природа, не забелязваха материалистично настроените мислители. Те се стремяха към това, да противопоставят на идеалистическия образ на света от първата половина на столетието един такъв, който получава цялата светлина за обяснението на света от факти на природата. Те имаха доверие само в познанията, които се добиват на основата на тези факти. Нищо не ни позволява да вникнем по-добре в сърцата на материалистите както това доверие. Те бяха упрекнати, че отнемат на нещата душата и с това им отнемат онова, което говори на сърцето, на чувствата на човека.
И не изглежда ли, че те отнемат на природата всички възвишаващи чувствата качества и я свеждат до една мъртва вещ, при която техният ум задоволява само стремежа да търсят за всичко причините, които остават безучастно човешкото сърце?
Не изглежда ли, като че те подкопават морала, който се издига над чистите природни духовни мотиви и искат да разгърнат знамето на животинските инстинкти, които се казват: - Да ядем и да пием, да задоволим инстинктите на нашето тяло, защото утре ще умрем? Лотце /1817-1881 г./ казва именно за времето, за което става дума тук, че хората принадлежащи на това време ценят истината на трезвото познание на опита според степента на враждебност, с която то оскърбяваше всичко, сърцето считаше за неприкосновено. Обаче в лицето на Карл Фогт ние се научаваме да познаваме един човек, който имаше дълбоко разбиране за красотата на природата и се стараеше да нарисува тези красоти като дилетант в живописта. Той беше човек, който не беше тъп за творенията на човешката фантазия, а се чувстваше добре в обществото на художниците и поетите. Ни най-малко не изглеждаше, че естетическата наслада от чудесното устройство на органическите същества е тази, която е увлякла във въодушевление материалистите при мисълта, че величествените явления на тялото могат да бъдат също източник и на душите.
към текста >>
Не изглежда ли, като че те подкопават морала, който се издига над чистите природни духовни мотиви и искат да разгърнат знамето на животинските инстинкти, които се казват: - Да ядем и да пием, да за
довол
им инстинктите на нашето тяло, защото утре ще умрем?
Те се стремяха към това, да противопоставят на идеалистическия образ на света от първата половина на столетието един такъв, който получава цялата светлина за обяснението на света от факти на природата. Те имаха доверие само в познанията, които се добиват на основата на тези факти. Нищо не ни позволява да вникнем по-добре в сърцата на материалистите както това доверие. Те бяха упрекнати, че отнемат на нещата душата и с това им отнемат онова, което говори на сърцето, на чувствата на човека. И не изглежда ли, че те отнемат на природата всички възвишаващи чувствата качества и я свеждат до една мъртва вещ, при която техният ум задоволява само стремежа да търсят за всичко причините, които остават безучастно човешкото сърце?
Не изглежда ли, като че те подкопават морала, който се издига над чистите природни духовни мотиви и искат да разгърнат знамето на животинските инстинкти, които се казват: - Да ядем и да пием, да задоволим инстинктите на нашето тяло, защото утре ще умрем?
Лотце /1817-1881 г./ казва именно за времето, за което става дума тук, че хората принадлежащи на това време ценят истината на трезвото познание на опита според степента на враждебност, с която то оскърбяваше всичко, сърцето считаше за неприкосновено. Обаче в лицето на Карл Фогт ние се научаваме да познаваме един човек, който имаше дълбоко разбиране за красотата на природата и се стараеше да нарисува тези красоти като дилетант в живописта. Той беше човек, който не беше тъп за творенията на човешката фантазия, а се чувстваше добре в обществото на художниците и поетите. Ни най-малко не изглеждаше, че естетическата наслада от чудесното устройство на органическите същества е тази, която е увлякла във въодушевление материалистите при мисълта, че величествените явления на тялото могат да бъдат също източник и на душите. Не трябваше ли те да си кажат: - Колко повече право за причина на духа има величественото устройство на човешкия мозък в сравнение с абстрактните понятия, с които философията се занимава?
към текста >>
13.
02. ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
С много голямо за
довол
ство тя забеляза, че е станала прозрачна и светеща.
Намери една пукнатина между назъбените скали и изсипа вътре жълтиците. В тази пукнатина живееше красивата Зелена Змия. Веднага щом чу звъна на жълтиците, тя се разбуди от дълбокия си сън. Едва съзряла блестящите кръгчета, тя ги нагълта с огромен апетит, след което претърси внимателно всички храсти и процепи наоколо, където се бяха разпръснали някои златни късчета. Преглъщайки последното, тя вече чувствуваше с най-приятна наслада как златото се разтапя в нейните вътрешности и прониква в цялото и тяло.
С много голямо задоволство тя забеляза, че е станала прозрачна и светеща.
Бяха я уверявали, че такова светещо явление е възможно, но понеже се съмняваше, дали тази светлина ще продължи да се излъчва още дълго от нея, тя реши да задоволи любопитството си, както и да се подсигури занапред. Затова изпълзя от скалите и тръгна да търси този, който бе разпилял красивите жълтици. Но не намери никого. Толкова по-приятно и стана обаче да се възхищава сама на себе си така, както се провираше между тревите и шубраците, излъчваща своята привлекателна светлина, която осветяваше свежата зеленина и караше листата да заприличат на смарагди, а цветята да блестят в най-прекрасния си вид. Напразно преброди тя дивата пустош, но затова пък надеждата и се удвои, когато стигна до мястото, където забеляза в далечината някакви проблясвания, подобни на нейните.
към текста >>
Бяха я уверявали, че такова светещо явление е възможно, но понеже се съмняваше, дали тази светлина ще продължи да се излъчва още дълго от нея, тя реши да за
довол
и любопитството си, както и да се подсигури занапред.
В тази пукнатина живееше красивата Зелена Змия. Веднага щом чу звъна на жълтиците, тя се разбуди от дълбокия си сън. Едва съзряла блестящите кръгчета, тя ги нагълта с огромен апетит, след което претърси внимателно всички храсти и процепи наоколо, където се бяха разпръснали някои златни късчета. Преглъщайки последното, тя вече чувствуваше с най-приятна наслада как златото се разтапя в нейните вътрешности и прониква в цялото и тяло. С много голямо задоволство тя забеляза, че е станала прозрачна и светеща.
Бяха я уверявали, че такова светещо явление е възможно, но понеже се съмняваше, дали тази светлина ще продължи да се излъчва още дълго от нея, тя реши да задоволи любопитството си, както и да се подсигури занапред.
Затова изпълзя от скалите и тръгна да търси този, който бе разпилял красивите жълтици. Но не намери никого. Толкова по-приятно и стана обаче да се възхищава сама на себе си така, както се провираше между тревите и шубраците, излъчваща своята привлекателна светлина, която осветяваше свежата зеленина и караше листата да заприличат на смарагди, а цветята да блестят в най-прекрасния си вид. Напразно преброди тя дивата пустош, но затова пък надеждата и се удвои, когато стигна до мястото, където забеляза в далечината някакви проблясвания, подобни на нейните. „Дали най-после не намерих свои роднини?
към текста >>
Извивайки се в лек поклон, младите господа се отдалечиха, а Змията беше много
довол
на, че се е освободила от тях, преди всичко, за да се полюбува на своята собствена светлина, както и да за
довол
и любопитството, което от доста време я измъчваше.
слънце и при залез, той е най-силен, затова нощно време на гърба си той може да пренесе всичко. Тогава Великанът се отправя бавно към брега и сянката му може да прекара пътника отвъд реката. Ако държите обаче по обяд да бъдете в онова горско кътче, където храстите се спущат към брега, тогава мога аз да Ви пренеса и да Ви представя там на Красивата Лилия. Но щом се страхувате от горещината по пладне, то наистина ще трябва да потърсите привечер Великана в онзи скалист залив. Той сигурно ще откликне на желанието Ви."
Извивайки се в лек поклон, младите господа се отдалечиха, а Змията беше много доволна, че се е освободила от тях, преди всичко, за да се полюбува на своята собствена светлина, както и да задоволи любопитството, което от доста време я измъчваше.
В един от скалните процепи, из които се провираше безпрепятствено, тя направи странно откритие: Че може да пълзи из тези пукнатини без да се нуждае от светлина, защото умееше да различава по вътрешен усет всички заобикалящи я предмети. Беше свикнала да открива и най-необичайните творения на природата: ту се промъкваше между рифове от големи кристали, ту се плъзгаше по жилите на самородно сребро и току изваждаше някой благороден камък навън. Но за свое голямо учудване, в една затворена урва тя долови предмети, които издаваха съзидателния труд на човешките ръце. Гладки стени, по които тя не можеше да се изкачи или правилни ръбове на стройно изваяни колони, и което и се стори най-странното човешки фигури, около които много пъти се бе обвивала и които вероятно бе приемала за късове руда или в най-добрия случай за добре полиран мрамор. Сега искаше да провери всичко това и да го потвърди, като се надяваше чрез собствената си светлина да опознае напълно странните предмети в него.
към текста >>
И той продължи да се оплаква, без да за
довол
и ни най-малко любопитството на старата жена, която искаше да узнае повече не само за неговата странна външност, но и за вътрешните му изживявания.
А живите същества трябва да се пазят от нея, за да не ги постигне жалката съдба... Каква жалка съдба! Не е ли по- страшно това, да бъдеш парализиран само от присъствието и, отколкото направо да умреш от докосването на ръката и? „Погледни ме, каза той на Старицата, на моите години аз съм принуден да търпя това мъчение. Тази ризница, която с чест съм носил през войните, пурпурната мантия, която се опитвах да спечеля чрез мъдро царуване съдбата ме накара да нося сега всичко това като тежък товар и като ненужно украшение. Короната ми, скиптърът и мечът вече не съществуват; аз стоя сега тук толкова гол и беззащитен, колкото и всеки обикновен човек, защото нейните красиви очи имат такова ужасно въздействие, че отнемат жизнената сила на всяко живо същество, а онези, които докосването на нейните ръце не е успяло да умъртви, се превръщат в мрачно странстващи сенки."
И той продължи да се оплаква, без да задоволи ни най-малко любопитството на старата жена, която искаше да узнае повече не само за неговата странна външност, но и за вътрешните му изживявания.
Тя не успя да научи нито името на баща му, нито това на неговото царство. Той галеше вкаменения мопс, който толкова се беше затоплил от Слънчевите лъчи и от допира на младежа, сякаш беше оживял. Младежът продължи от своя страна да я разпитва за мъжа с лампата, за въздействието на свещената светлина и сякаш занапред очакваше нещо добро от нея, което да промени окаяното му състояние. Разговаряйки така, те забелязаха как величествената дъга на моста, свързваща единия с другия бряг, заблестя силно в сиянието на Слънчевата светлина. И двамата се учудиха, защото никой от тях досега не бе виждал този мост така великолепно сияещ.
към текста >>
В това време Старецът с лампата слушаше разговора на Блуждаещите Светлини с голямо внимание и беше
довол
ен, че така Лилия малко се поразсея и ободри.
Ето защо и появата на старата жена в компанията на двата весели пламъка, беше за всички една много приятна изненада; те бяха разпилели доста своето злато и сега се появиха доста изтънели, но пък толкова по-вежливо се отнесоха към принцесата и нейните компаньонки. С най-голяма увереност и доста подчертано те изрекоха почти обикновени неща, но особена чувствителност те проявиха към очарованието, което светещият воал разпръскваше като сияние над Лилия и нейните придружителки. Те сведоха поглед в тихо смирение, а възхвалата за тяхната красота ги правеше още по-прекрасни. Всички бяха обзети от някакво удовлетворение и спокойствие, с изключение на Старицата, която независимо от уверенията на нейния мъж, че ръката и няма да се смалява, докато я осветява неговата лампа, непрекъснато повтаряше, че ако така продължи, още преди полунощ тя ще загуби тази скъпа част от своето тяло.
В това време Старецът с лампата слушаше разговора на Блуждаещите Светлини с голямо внимание и беше доволен, че така Лилия малко се поразсея и ободри.
И ето че неусетно настана полунощ. Старецът погледна към звездите и започна да говори: „За щастие, в този момент всички ние сме заедно; нека всеки да изпълни своето задължение, всеки своето дело, и едно общо щастие ще претопи в себе си отделните страдания, също както общото нещастие разяжда радостта на отделния човек." След тези негови думи настана странен шум, защото всички присъстващи говореха за себе си и изразяваха високо онова, което би трябвало да направят; само трите девойки останаха безмълвни: едната заспа до арфата, другата до слънчобрана, а третата до стола и никой не можеше да ги упрекне понеже беше станало много късно. След няколко учтиви фрази, адресирани към девойките, накрая пламтящите младежи се обърнаха към Лилия, като най-красивата от всички. „Ти хвани огледалото", каза Старецът на ястреба, „и с първия Слънчев лъч освети спящите девойки, за да се събудят от отразената небесна светлина."
към текста >>
После двамата я занесоха до брега и там от едно високо възвишение, той изсипа цялото съдържа ние в реката, въпреки съпротивата на Красивата Лилия и на своята жена, които с у
довол
ствие биха си избрали по един или друг камък.
В същия миг животът му сякаш се възвърна; той се раздвижи в кошницата, надигна се и седна. Лилия поиска да го прегърне, но Старецът я спря; в същото време той помогна на младежа да се изправи на краката си, като го крепеше, докато той излизаше от кошницата и от кръга на Змията. Младежът стана, а канарчето пърхаше с криле на рамото му; животът отново пулсираше и в двамата, обаче Духът беше все още вън от тях; очите на красивия Момък бяха отворени, но не виждаха или поне изглеждаше, че гледат всичко съвсем безучастно; и едва когато удивлението от това събитие затихна, всички забелязаха колко странно се беше променила Змията. Нейното красиво гъвкаво тяло се беше разпаднало на хиляди, стотици хиляди блестящи скъпоценни камъни; посягайки към своята кошница, Старицата се препъна най- непредпазливо в тях и тогава не остана и следа от Змията, освен красивия кръг, чиито очертания от скъпоценни камъни ярко блестяха в тревата. Старецът веднага нареди да съберат камъните в кошницата, при което неговата жена му помагаше най-усърдно.
После двамата я занесоха до брега и там от едно високо възвишение, той изсипа цялото съдържа ние в реката, въпреки съпротивата на Красивата Лилия и на своята жена, които с удоволствие биха си избрали по един или друг камък.
Като ярки, бледи сияещи звезди камъните заплуваха по вълните и човек не би могъл да различи, дали просто изчезват в далечината или потъват на дъното. „Господа", обърна се Старецът почтително към Блуждаещите Светлини „сега ще Ви покажа пътя и ще Ви разкрия посоката; но Вие ще ни окажете най-голямата услуга, ако ни отворите вратата на светилище то, през която този път ние трябва да влезем и която никой освен Вас не може да отвори." Тогава Блуждаещите Светлини се поклониха леко и се отдръпнаха назад. Старецът с лампата тръгна пръв към скалата, която се отвори пред него; Момъкът го следваше механично; малко несигурно Лилия се спря на известно разстояние зад него; Старицата не желаеше да изостава и простря ръката си напред, за да може светлината на лампата да я освети добре. Блуждаещите Светлини завършваха това шествие, като приближаваха огнените си езици един към друг и изглежда нещо си говореха.
към текста >>
Но за
довол
ството му не продължи дълго, понеже забеляза нещо, което за миг силно го разстрои.
„Ако изглеждам твърде стар за теб", каза той, усмихвайки се, „днес ти можеш да си избереш друг съпруг; от днес нататък нито един брак няма да е валиден, ако не бъде сключен отново." „А нима не знаеш", отвърна тя, „че ти също си се подмладил? " „Радвам се, ако в твоите младежки очи изглеждам като един строен младеж; сега искам ръката ти отново, и заедно с теб да прекрача в следващото хилядолетие." Царицата радостно поздрави своята нова приятелка и заедно с нея и с другите компаньонки слезе до олтара, докато Царят, застанал между двамата мъже се взираше в моста и внимателно наблюдаваше преминаващите по него хора.
Но задоволството му не продължи дълго, понеже забеляза нещо, което за миг силно го разстрои.
Огромният Великан, който изглежда още не се беше разбудил след своя утринен сън, се клатушкаше бавно по моста и предизвикваше голямо безредие. Както обикновено той и сега беше замаян след съня си и възнамеряваше да се изкъпе в познатия му речен залив; но вместо към реката, той закрачи по сушата и сега залиташе по широката настилка на моста. Несръчната му поява сред множеството хора и животни веднага предизвика всеобщо, макар и неясно учудване; когато обаче Слънцето блесна в очите му и той вдигна ръце, за да се предпази, сянката на неговите чудовищни юмруци се стовари върху тълпата толкова силно и хаотично, че хора и животни вкупом се разбягаха, понеже бяха или улучени от ударите, или застрашени от опасността да бъдат съборени в реката. Когато Царят видя това безобразие, той неволно посегна към меча си, но после размисли и спокойно погледна към своя скиптър, а после към лампата и към веслото на своите спътници.
към текста >>
олтара, отправяйки се през тайни галерии към техния дворец; а хората се разпръснаха из храма, за да за
довол
ят своето любопитство.
После те се насочиха към храма, който изглежда едва сега беше забелязан от тях и се насъбраха пред вратите му. В този миг ястребът с огледалото се издигна високо над храма; то улови Слънчевата светлина и я препрати към множеството хора събрани около олтара. Царят, Царицата и техните придружители се появиха в сумрачния свод на храма, целите озарени от небесно сияние, и когато ги видяха, всички паднаха на колене. Но после те бързо се съвзеха и станаха прави, докато в същото време Царят и неговата свита слязоха в
олтара, отправяйки се през тайни галерии към техния дворец; а хората се разпръснаха из храма, за да задоволят своето любопитство.
С удивление и страхопочитание те разглеждаха тримата изправени Царе, макар че изпитваха двойно по-голяма жажда да узнаят що за безформена купчина се крие под килима в четвъртата ниша, защото който и да беше вътре някоя благородна ръка беше поставила едно великолепно покривало върху рухналия на пода Цар, така че ничий поглед да не проникне до него и ничия ръка да не посмее да го докосне. Удивлението на хората не би имало край и те сами биха се премазали в общата блъсканица, ако тяхното внимание не се беше отново насочило към голямото пространство около храма. Там неочаквано, сякаш от въздуха, започнаха да се сипят златни монети; те закънтяха по мраморните плочи и най-близко разположените пътници се втурнаха да ги събират; после чудото отново се повтори, ту на едно, ту на друго място. Стана ясно, че оттегляйки се, Блуждаещите Светлини искаха да се позабавляват още веднъж и сега те весело разпръскваха златото от крайниците на рухналия Цар. Известно време хората алчно се втурваха насам и натам, блъскаха се и падаха, дори след като златните монети престанаха да се сипят от небето.
към текста >>
14.
04. 4.Относно целта на тази книга
GA_23 Същност на социалния въпрос
Не
довол
ни от разсъжденията на автора първоначално ще бъдат и онези личности, които се смятат за компетентни в областта на социалните проблеми, понеже са под влиянието на традиционните представи.
Изграждането на такава социална воля изобщо не зависи от това, дали някому тези проблеми се харесват или не. Те са тук и ние сме длъжни да се съобразяваме с тях като с конкретни факти на социалния живот. Нека това накара да се замислят онези, които изхождайки от своето лично място в живота, например смятат, че авторът на тази книга обсъжда пролетарските изисквания по начин, които не им харесва, защото според тях го прави твърде едностранчиво, определяйки тези изисквания като нещо, за което социалната воля трябва да държи точна сметка. Обаче авторът ще се опита да говори за реалните факти от съвременния живот, доколкото може да ги обхване със своето познание. Пред погледа му са съдбоносните последици, които възникват, когато хората не желаят да видят самите факти, открояващи се всред живота на новото човечество; когато хората не желаят да разбият социалната воля, за да я приложат спрямо тези факти.
Недоволни от разсъжденията на автора първоначално ще бъдат и онези личности, които се смятат за компетентни в областта на социалните проблеми, понеже са под влиянието на традиционните представи.
Те ще установят, че авторът съвсем не говори като „практик" особено в смисъла, които те влагат в тази дума. Точно по отношение на тези лица, авторът смята, че се налага тяхното основно преобучение. Защото тяхната „компетентност" изглежда като нещо, което самите факти и събития, изстрадани от съвременното човечество, безусловно превръщат в една тежка заблуда, подобна на тази, която опустоши Европа всички те неизбежно ще разберат колко необходимо е да признаят за „практично" това, което според тях е един непоправим идеализъм. Вероятно и сега те ще сметнат, че изходната точка на книгата е погрешна, понеже в първите и части се говори много повече за духовния живот на съвременното човечество, отколкото за икономика и стопанство. Обаче, опирайки се на своето познание за живота, авторът е длъжен да посочи, че ако по някакъв начин отклоним вниманието си от духовния живот на човечеството, възможните грешки ще нараснат неимоверно.
към текста >>
Авторът предпочита такъв начин на изразяване не само защото се обръща и към хора, за които специалната терминология е трудно разбираема, а преди всичко от убеждението, че близкото бъдеще неизбежно ще потвърди колко едностранчиви и неза
довол
ителни са изразите в така наречената „специална" литература.
Ако все пак някой намира нещо утопично в тази книга, авторът би го помолил да се замисли: До каква голяма степен днес повечето представи, от които зависи развитието на социалния организъм, са отдалечени от действителния живот и проядени от жесток фанатизъм. Ето защо и на следващите страници, чието съдържание е в точно съответствие с истинските факти, лесно може да се погледне като на една утопия. Определени лица ще видят в книгата нещо „абстрактно", понеже за тях „конкретно" е само това, което отговаря на техните мисловни навици, а „абстрактно" е всичко, което е чуждо на тези навици, дори и то да е всъщност нещо напълно конкретно. В своите разсъждения авторът съзнателно и безусловно отбягва употребата на общоприетите термини, с които си служи политическата икономия. Той предварително знае пасажите, които „специалистите" ще определят като дилетантски.
Авторът предпочита такъв начин на изразяване не само защото се обръща и към хора, за които специалната терминология е трудно разбираема, а преди всичко от убеждението, че близкото бъдеще неизбежно ще потвърди колко едностранчиви и незадоволителни са изразите в така наречената „специална" литература.
Който смята, че би трябвало да насочвам читателя към социалните идеи на други автори, него аз моля да има предвид: най-съществените моменти в практическото осъществяване на предлаганите импулси са именно изходните положения и пътищата, по които възникват тези импулси, а не формулираните по един или друг начин мисли. Той добре знае, че партийните агитатори няма да са доволни от неговите изводи. И все пак той вярва, че много от хората с партийни пристрастия съвсем скоро ще се убедят, че обективните факти от човешката еволюция отдавна са надхвърлили всякакви партийни програми, и че за непосредствените цели на социалната воля преди всичко са необходими оценки, които не зависят от подобни програми. Началото на април, 1919 Рудолф Щайнер
към текста >>
Той добре знае, че партийните агитатори няма да са
довол
ни от неговите изводи.
Определени лица ще видят в книгата нещо „абстрактно", понеже за тях „конкретно" е само това, което отговаря на техните мисловни навици, а „абстрактно" е всичко, което е чуждо на тези навици, дори и то да е всъщност нещо напълно конкретно. В своите разсъждения авторът съзнателно и безусловно отбягва употребата на общоприетите термини, с които си служи политическата икономия. Той предварително знае пасажите, които „специалистите" ще определят като дилетантски. Авторът предпочита такъв начин на изразяване не само защото се обръща и към хора, за които специалната терминология е трудно разбираема, а преди всичко от убеждението, че близкото бъдеще неизбежно ще потвърди колко едностранчиви и незадоволителни са изразите в така наречената „специална" литература. Който смята, че би трябвало да насочвам читателя към социалните идеи на други автори, него аз моля да има предвид: най-съществените моменти в практическото осъществяване на предлаганите импулси са именно изходните положения и пътищата, по които възникват тези импулси, а не формулираните по един или друг начин мисли.
Той добре знае, че партийните агитатори няма да са доволни от неговите изводи.
И все пак той вярва, че много от хората с партийни пристрастия съвсем скоро ще се убедят, че обективните факти от човешката еволюция отдавна са надхвърлили всякакви партийни програми, и че за непосредствените цели на социалната воля преди всичко са необходими оценки, които не зависят от подобни програми. Началото на април, 1919 Рудолф Щайнер
към текста >>
15.
Статия 03: Марксизмът и Троичният социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Светът е
довол
ен и цели векове протичат в лъжа.“
Настояването за икономически живот, който контролира само стоките и производството, никога да се осъществи, ако е единственото изискване [и не включва обособяването и на другите две сфери — бел. пр.]. Всеки, които упорства по този начин, все едно твърди, че е способен да създаде икономически живот, при който е отхвърлил една необходимост за съществуването му, обаче някак си уж това негово съществуване ще продължи. Макар да е живял при доста различни обстоятелства, но с пълна проницателност за живота, Гьоте е записал две мисли, които са съвършено съпоставими към много съвременни социални изисквания. Първата е: „Полуистината върши работа до някое време; след това, вместо да дойде пълно просветление, внезапно идва ослепителното притворство.
Светът е доволен и цели векове протичат в лъжа.“
Втората е: „Слагането под общ знаменател и безмерната самомнителност винаги проправят пътя на ужасните бедствия.“ И наистина, марксизмът отказва да се поучи от наскорошните събития и затова е „полуистина“, която обаче дейно работи в мирогледа на пролетариата. Откакто се случи катастрофата на Световната война и изправено пред истинските изисквания на съвремието, това учение се превърна в „ослепително лицемерие“, на което не трябва да се позволи да доведе до „цели векове в лъжа“. Опитът това да се предотврати ще се подкрепи от всеки, който разбира в каква беля се вкарва пролетариатът с неговата „полуистина“.
към текста >>
16.
III. Студентски години
GA_28 Моят жизнен път
Никога не беше
довол
ен от формата, която може да постигне, когато говори свободно.
Имаше нужда да пише на спокойствие, за да може да отдели необходимото внимание на обличането на своите мисли в подходящите думи. След това прочиташе написаното със силно вглъбен говор. Веднъж обаче той говорѝ свободно за Анастасиус Грюн и Ленау. Беше забравил ръкописа си. Но в следващия час отново разгледа темата, този път четейки.
Никога не беше доволен от формата, която може да постигне, когато говори свободно.
Благодарение на Шрьоер се научих да разбирам много конкретни примери за красота. Благодарение на Цимерман пък се запознах с една развита теория за красивото. Двата подхода не се съгласуваха добре помежду си. Шрьоер, интуитивната личност с известно омаловажаване на систематичния подход, в съзнанието ми стоеше до Цимерман, строго систематичния теоретик на красотата. При Франц Брентано, чиито лекции по „Практическа философия“ също посещавах, по това време ме интересуваше особено неговата личност.
към текста >>
17.
IV. Младежки приятелства
GA_28 Моят жизнен път
Често часове наред стоях при него в стаята му и с у
довол
ствие го слушах да ми чете стиховете си.
Аз предложих да говоря на противоположната тема. „Опровергах“ песимизма с истински гръмки слова, още тогава нарекох Шопенхауер „тесногръд гений“, а кулминация на изложението ми беше изречението: „Ако господинът имаше право с начина си на представяне на песимизма, по-добре да бях дървената дъска, върху която са стъпили краката ми, отколкото човек.“ С тези ми думи дълго ме подиграваха в кръга на моите познати. Но те превърнаха младия песимист и мен в приятели, дълбоко привързани един към друг. По това време прекарвахме много време заедно. Той също се изживяваше като поет.
Често часове наред стоях при него в стаята му и с удоволствие го слушах да ми чете стиховете си.
Към духовните ми стремления от това време той също показваше топъл интерес. Макар че от нещата, с които се занимавах тогава, се вълнуваше по-малко, отколкото от личните си чувства към мен. Той беше обвързан с много прекрасни приятелства, а също и с младежка любов. Нуждаеше се от тях в живота си, който беше наистина труден. Беше завършил училище като бедно момче в Херманщат и още там се налагало да се издържа от частни уроци.
към текста >>
Зад монокъла примигваше едно истински само
довол
но, но и разумно око, а другото изглеждаше така, сякаш непрекъснато казва на примижалото едно
довол
но „да“.
ди. Тук ораторстваше с характерната си острота младочехът Грегр. При него човек имаше усещането, че вижда пред себе си полудемагог. Тук стоеше Ригер от старочехите, който олицетворяваше най-дълбокия характерен смисъл на чешката идея, развивала се от отдавнашни времена и превърнала се в самосъзнание през втората половина на деветнадесети век. Той беше рядко затворен в себе си човек с могъщ ум и непоколебима воля. Тук, в дясната страна на камарата, от средата на полските скамейки, говореше Ото Хауснер, който четеше конспекта на своя изпълнен с остроумие доклад, като често с известно удовлетворение изстрелваше във всички посоки на парламента остри, попадащи точно в целта, но и фактологически справедливи стрели.
Зад монокъла примигваше едно истински самодоволно, но и разумно око, а другото изглеждаше така, сякаш непрекъснато казва на примижалото едно доволно „да“.
Той беше оратор, който още тогава понякога изричаше пророчески думи за бъдещето на Австрия. Днес би трябвало да прочетем казаното от него още по това време. Можем само да се учудваме колко остър е бил погледът му. Тогава мнозина се смееха над много неща, които след няколко десетилетия се превърнаха в горчива действителност.
към текста >>
18.
XXXV. За книги, лекции и публичното им въздействие
GA_28 Моят жизнен път
Началото на антропософската ми дейност беше по времето, когато мнозина не бяха
довол
ни от направлението на познанието в непосредствено предшестващата епоха.
ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА За книги, лекции и публичното им въздействие
Началото на антропософската ми дейност беше по времето, когато мнозина не бяха доволни от направлението на познанието в непосредствено предшестващата епоха.
Имаше желание да бъде намерен път, който да води отвъд сферата на битието, в която хората се бяха затворили поради факта, че признаваха за „вярно“ познание само това, което може да бъде осмислено с механистични идеи. Тези стремежи на някои мои съвременници към някакъв вид духовно познание ми бяха близки. Биолозите като Оскар Хертвиг, който започна като ученик на Хекел, но после остави дарвинизма, тъй като, според разбиранията му, импулсите, произхождащи от него, не могат да дадат обяснение на органичното развитие, за мен бяха личности, в които се проявяваше стремежът към познание на епохата. Но аз усещах, че над всички тези стремления тежи някакво бреме. То беше зрелият плод на убеждението, че знание се явява само това, което може да се изследва в сетивния свят с помощта на числа, мерки и теглилки.
към текста >>
19.
10. До всички членове * IX 16 март 1924 Индивидуално формиране на антропософските истини
GA_39 Писма до членовете
Можем да бъдем напълно
довол
ни от това, което питащият сам влага във въпросите си.
Важно е не само какво казваме, но преди всичко как го казваме. В крайна сметка от определена гледна точка антропософските истини са най-голямото нещо от всичко, което един човек може да съобщи на друг. Но извършването на това, без дълбокото вътрешно съпричастие към тези истини, фактически вече означава те да бъдат изопачени. Това вътрешно чувство се задълбочава, когато при цялото разнообразие от хора се схване причината за задаване на въпроса. Няма нужда да ставаме изпитващи се, психологични вивисектори един на друг.
Можем да бъдем напълно доволни от това, което питащият сам влага във въпросите си.
Но никога един деен член на Антропософското общество не трябва да се задоволява да отговаря на всички въпроси наизуст или със заучени, готови схеми. Често се набляга, и съвсем правилно, че антропософията трябва да влезе в живота на човечеството, а не да остава само едно учение. Но нещо може да стане живот само, когато вечно се стимулира от живота. Ако развием такова поведение в антропософията, тя ще се превърне в стимул за човешка любов и действително цялата наша дейност в съответната сфера трябва да бъде напоена с любов. Всеки, който си държи очите отворени в Антропософското общество знае, че много хора влизат в него, защото истините за живо та в другите области пропускат основния тон на човешката любов.
към текста >>
Но никога един деен член на Антропософското общество не трябва да се за
довол
ява да отговаря на всички въпроси наизуст или със заучени, готови схеми.
В крайна сметка от определена гледна точка антропософските истини са най-голямото нещо от всичко, което един човек може да съобщи на друг. Но извършването на това, без дълбокото вътрешно съпричастие към тези истини, фактически вече означава те да бъдат изопачени. Това вътрешно чувство се задълбочава, когато при цялото разнообразие от хора се схване причината за задаване на въпроса. Няма нужда да ставаме изпитващи се, психологични вивисектори един на друг. Можем да бъдем напълно доволни от това, което питащият сам влага във въпросите си.
Но никога един деен член на Антропософското общество не трябва да се задоволява да отговаря на всички въпроси наизуст или със заучени, готови схеми.
Често се набляга, и съвсем правилно, че антропософията трябва да влезе в живота на човечеството, а не да остава само едно учение. Но нещо може да стане живот само, когато вечно се стимулира от живота. Ако развием такова поведение в антропософията, тя ще се превърне в стимул за човешка любов и действително цялата наша дейност в съответната сфера трябва да бъде напоена с любов. Всеки, който си държи очите отворени в Антропософското общество знае, че много хора влизат в него, защото истините за живо та в другите области пропускат основния тон на човешката любов. Човешката душа притежава фина чувствителност за възприемане на този тон и това в най-висша степен се превръща в посредник за разбиране.
към текста >>
20.
3. Човешката душа и животинската душа; Берлин, 10. 11. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Едно животно, което преживя, следователно изживява в себе си вътрешната дейност на духа, изпитва в това едно особено чувство на
довол
ство.
Бихме могли, без думата да се разбира погрешно, да наречем душевния живот на животното "едно наслаждение от духа вътре в организма". Ако се придържаме към това понятие, ние ще можем да се справим до голяма степен, когато искаме да охарактеризираме душевния живот. Но тогава ще видим и за сега искаме да се спрем при висшите животни -, че това изживяване на духовната дейност, това душевно изживяване на животното се изчерпва до висока степен вътрешно, то се изживява така да се каже вътрешно. Да, душевното изживяване на животните се състои в притежаването на органите, в желанието да има тези органи, а именно в дейността на тези органи, която е насочена към вътрешния живот. Едно предчувствие за това, което се разкрива в пълен размер на духовното изследване, може да се получи, когато човек насочи своя поглед върху едно животно, което преживя.
Едно животно, което преживя, следователно изживява в себе си вътрешната дейност на духа, изпитва в това едно особено чувство на доволство.
Това е душевно изживяване на вътрешността на тялото, където духът действува непосредствено. И по този начин душевният живот в животинското царство е свързано по определен начин с тялото. Очарователно е даже да наблюдаваме едно стадо говеда, непосредствено след като са се напасли и е легнало да преживя и когато можем да наблюдаваме тогава душевния живот, който протича във всяко животно. Това състояние е още по-повишено при онези животни, които изпадат в един вид преживен сън. Тогава те изживяват дейността на духа в органите.
към текста >>
Без съмнение ние нямаме никаква гаранция в непосредственото наблюдение, ако не докажем а това ще стане, за да покажем, как трябва да документираме нещата от гледището на Духовната наука -, че животното действително изживява нещо вътрешно душевно, когато проявява за
довол
ство при храносмилането.
Че може да се радва на нещата на външния свят, че може да проникне до това, което се явява външно, което като дух говори на душата, това човекът дължи на обстоятелството, че неговата душа се е еманципирала от тялото, отделила се е от вътрешното изживяване на духа и е изкупила сигурността да изживява самия дух, с една несигурност и несръчност, даже с незавършеност в инстинктите. Обикновено лесно е да се каже: Как може въобще да се говори за животинска душа, тъй като думата "душа" включва в себе си понятието за вътрешност и тъй като общо взето човекът не може да погледне във вътрешността на едно друго същество? На това лекомислено възражение се основават именно онези, които въобще искат да забранят да се говори върху душевното изживяване, защото душевното изживяване може де бъде изпитано само вътре в нас и поради това общо взето можем да извадим заключение за другите същества само чрез аналогия. Но когато някой не изказва тези неща по съвършено абстрактен начин, а взема нещата такива, каквито те са, тогава трябва да кажем: Как едно животно се проявява, в това то показва, какво изживява непосредствено вътрешно. И който не иска да вярва, че едно същество се проявява непосредствено според това, което изживява вътрешно, той ще бъде въобще глух за разглеждане на света.
Без съмнение ние нямаме никаква гаранция в непосредственото наблюдение, ако не докажем а това ще стане, за да покажем, как трябва да документираме нещата от гледището на Духовната наука -, че животното действително изживява нещо вътрешно душевно, когато проявява задоволство при храносмилането.
Обаче който сравнява нещата в света и не наблюдава само ЕДНО нещо, той ще види, че съществуват наистина много основания да говорим по този начин върху вътрешността. И тогава, след като човек си е създал едно чувство за разликата между душевното изживяване в животното и в човека, той ще може да разпростре по един правилен начин своето чувствуване и усещане върху душевното естество на животното. Тогава преди всичко той все повече и повече ще добие едно чувство за това, как при човека душевното се еманципира от това, което е вътрешно-телесно изживян дух. Духът е този, който създава органите, който действува в организма и го изгражда такъв, какъвто е. И ние говорим за дух, който действува в етерното тяло, когато говорим за изграждане на органите.
към текста >>
Но когато етерното тяло може да се справи навсякъде в своята дейност с физическите органи, когато всичко, което трябва да стане дейност, действително може да бъде изпълнено с помощта на физическите органи, това предизвиква в човека най-широко чувство на приятност, на
довол
ство.
Ние можем да обхванем това особено душевно изживяване най-добре, когато го обгърнем в определено състояние. Кой не познава онзи особен начин на душевно изживяване, което съществува само докато животното расте, увеличава своите органи, и престава, когато растежът е приключен. Това, което се изживява тук в изобилствуващата сила, то е свързано с определена работа на етерното тяло над физическото тяло и е израз на това, че тази работа протича по подходящия начин. Но това, което можем да изтъкнем в това състояние, съществува постоянно като определено самочувство на приятност в душата, като едно жизнено чувство, като разположение или неразположение и то иде от там, как етерното тяло овладява или не може да овладее, оказва се силно или безсилно по отношение на физическия организъм. Ако то не е в състояние действително да овладее физическите органи, това се изразява като неприятност в астралния организъм.
Но когато етерното тяло може да се справи навсякъде в своята дейност с физическите органи, когато всичко, което трябва да стане дейност, действително може да бъде изпълнено с помощта на физическите органи, това предизвиква в човека най-широко чувство на приятност, на доволство.
Това може да се долови в неговите по-тънки и по-груби страни. Когато стомахът е повреден, какво друго значи това освен, че етерното тяло не може да извърши една дейност, която иначе трябва да извърши? Това се проявява тогава в свързаната с този процес състояние, чувството на неприятност. Или да предположим, че някой така много се е изморил със своето мислене, че органът на мозъка не иска вече да се подчинява. Тогава етерното тяло може още да мисли, но мозъкът не може да върви в крак с него.
към текста >>
21.
5. Същност на съня; Берлин, 24. 11. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Той се проявява особено чрез това, че такива хора наблюдават това, което са изживели в своята душа пред предния ден, и са останали
довол
ни в своята съвест от него.
По-добри опитности имат вече хората, които наблюдават по-точно момента на заспиването с едно по-тънко развитие на своя душевен живот. Тогава въпреки заспиването те могат да чувствуват един вид събуждане. Това, което ви разказвам сега, може да каже всеки един, който е усвоил някои методи за действително наблюдение на тези неща, защото това е едно всеобщо човешко явление. В момента, когато при задремването хората чувствуват нещо като събуждане, състоянието е такова, че може действително да се каже: Събужда се нещо като една разширяваща се съвест, събужда се нещо като морал на душата. Този е действително случаят.
Той се проявява особено чрез това, че такива хора наблюдават това, което са изживели в своята душа пред предния ден, и са останали доволни в своята съвест от него.
Те чувствуват твърде особено това в този момент на моралното събуждане. Същевременно това чувствуване е изцяло противоположно на чувствуването през деня. Докато чувствуването на деня се показва по такъв начин, че нещата идват към нас, заспиващият чувствува, като че душата се разлива над един свят, който сега се пробужда и който включва главно едно простиране, едно разливане на чувството над това, което душата може да изживее по отношение на своята морална вътрешност като чрез едно разширение на съвестта. Това е тогава един момент, който обаче за заспиващия изглежда много по-дълъг, един момент на вътрешно блаженство, когато се касае за едно разширение над нещата, с което душата може да бъде съгласна, но често пъти тя изпитва едно чувство на дълбоко разкъсване, когато има да си прави упреци. Накратко казано, моралният човек, който през време на деня е силно подтиснат от сетивните впечатления, се разпростира и се чувствува особено в момента на заспиването.
към текста >>
Може би материалистът ще се за
довол
и с едно такова обяснение.
И човек може да изпита твърде особени чувства, когато констатира, че някой учен, принуден от съвременното природоизследване, стига до там да признае, че трябва да си представим отношението на душевния живот към телесния приблизително така, както отношението на ездача към коня, т.е. според образа, който по-рано, когато хората още са виждала в духовния свят, са си представяли кентавра. От нищо не проличава, че авторът на тази книга е мислил това, обаче мисълта бликва през природонаучната представа и тук ние добиваме чувства за такива представи, които произхождат от времена, когато за много хора още е съществувала способността на ясновиждането. Във всеки случай някои днешни представи за кентавра изглежда да отговарят по-добре на това, което веднъж един господин ми каза. Съответният беше на мнение: Гърците са виждали идващите от север Скити или други яздещи народи, но те са ги виждали може би как излизат от мъглата и поради това не са можели да различават точно показващите се фигури и са помислили, че те са израснали от коня.
Може би материалистът ще се задоволи с едно такова обяснение.
Обаче именно природонаучните изследвания на съвремието са на път да установят, че душевното е независимо от телесното. При това на нас без съмнение ще може да ни направи впечатление едно нещо и ние можем да проследим такива неща по-добре, когато си представим определени явления, които не са ежедневни, но все пак такива явления съществуват и те не могат да бъдат отречени. Духовният изследовател познава случаят, при който един прост селски човек започва в своя смъртен час да говори на латински език, който всъщност никога не е ползувал и за който можа да се докаже, че го е слушал само като малко дете в църквата. Това не е никаква измислица, а една действителност. Естествено когато го е слушал като дете той не е разбирал нищо от този език, или може би е повтарял след свещеника латинските думи.
към текста >>
22.
Сагата Зигфрид. 21 октомври 1904 г.
GA_90f Гръцката и германската митология в светлината на езотеризма
Гунтер я ухажва, но Зигфрид с плаща на невидимостта воюва на негова страна, и е
довол
ен че тя става съпруга на Гунтер.
То е нещо, което предците притежаваха, което им бе разрешено да притежават, защото те можеха да го пазят по подходящ начин. Всички вие знаете как продължава сагата Зигфрид в тази стара форма. Това не е най-старата форма, но тя е тази, която ни интересува. Вие знаете, че Гунтер се стреми да спечели Брунхилд от Исландия. Два пъти Зигфрид обладава Брунхилд, която вярва, че нейният ухажор Гунтер е този, който я е спечелил.
Гунтер я ухажва, но Зигфрид с плаща на невидимостта воюва на негова страна, и е доволен че тя става съпруга на Гунтер.
По-късно Кримхилд в момент на слабост разкрива на Брунхилд, че в действителност не Гунтер е бил онзи, който я е покорил, а Зигфрид, когато е бил невидим. Брунхилд се вбесява от това и си поставя за цел да убие Зигфрид. Но тя още не знае как може да направи това. Тя привлича на своя страна Хаген от Трони, който живее в двора. Ние можем да разпознаем образа на Хаген като извлечен от древните Мистерии на друидите.
към текста >>
23.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Берлин, Петдесятница, 23.5.1904 г. Света Троица – празник на освобождениетo на човешкия дух.
GA_93 Легендата за храма
Другите са онези, които са
довол
ни от обикновеното ежедневие и от сляпата вяра и които подозират опасност в луциферичните стремежи на техните събратя човеци.
Прометей го съветва да не приема този съмнителен дар от бог Зевс. Епиметей не послушва своя брат, а приема дара. Дарът, който Епиметей получава, не е така ценен, както онзи, на неговия брат Прометей. Така виждаме, че в живота има два пътя, отворени за хората. Едните се държат за чувството на свобода и – макар че е опасно да се развива духовност – все пак те я търсят в свобода.
Другите са онези, които са доволни от обикновеното ежедневие и от сляпата вяра и които подозират опасност в луциферичните стремежи на техните събратя човеци.
Основателите на външната доктрина на църквата са преиначили дълбокото значение на луциферическия стремеж. Древните учения по този въпрос се съдържат в тайни ръкописи/*20/ в скрити места, където те не се виждат почти от никого. Те са на разположение на малцина хора, които са в състояние да ги виждат в астралната светлина, само на неколцина посветени. Пътят е изпълнен с опасности, ала той е единственият, който води до висшата цел на духовната свобода. Духът на човека трябва да бъде свободен, а не затъпял.
към текста >>
24.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23. октомври 1905 г. /вечерна лекция/ Отношението между окултното знание и ежедневния живот.
GA_93 Легендата за храма
Тогава ще открием, че те могат да ни бъдат водачи към доверие в изследването, към
довол
ство и към един хармоничен живот вътре в нас.
Ако вече знаехме, нямаше нужда да изследваме. Онова, което липсва на изследователите като сигурност и увереност, трябва да се достави от сигурността и увереността на вярването. Двете трябва да работят заедно и така накрая ще произведат онова, което трябва да пристъпи към нас като едно единство, плодът на опита – знанието. Нека да чуем окултистите и да не казваме нито да, нито не. Но нека да третираме казаното като основа на нашия собствен живот и на нашето собствено поведение; нека да го третираме, като че техните изследвания са полезни показатели за нашия живот, тогава ще открием, че те ще ни водят през живота и накрая ще ни изведат до едно вътрешно знание и един живот, пулсиращ вътре в нас.
Тогава ще открием, че те могат да ни бъдат водачи към доверие в изследването, към доволство и към един хармоничен живот вътре в нас.
към текста >>
25.
Минало и бъдещо духовно познание
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
харесват се умрелите завинаги,
довол
ните!
Напразно! Малко прах и пепел само те докопват, където никога животът твой за тях през вечността не ще се върне. Но в гнилота и бездушевност
харесват се умрелите завинаги, доволните!
Напразно! Не е останал знак от празниците твои, нито следа, ни образ твой. Така свещени за сина на посвещението бяха на ученията пълнотата,
към текста >>
Практическият живот е станал стремеж и бързане за постигането на материални блага, за за
довол
яването на чисто физически нужди, и неща, които са далеч по-лоши, заплашват да се появят като следствие.
През втората половина на 19-ти век всичко бива проникнато от духа на материализма, а този дух също и днес цари в широките кръгове. Ако остане да преобладава, той ще доведе човечеството до пълно вкаменяване в културния му живот. Особени възгледи се появяват във втората половина на 19-ти век. Още през 18-ти век Лесинг казва18, че вярата не би трябвало да е безсмислена поради това, че се е появила в младата невинна детска възраст на човечеството. Материалистът представя вярата, която при всички народи се среща като основа на културата, като детски, фантастични представи и единствено в това, което естественонаучното мислене е създало, се вижда все още нещо, което отговаря на възмъжалия дух.
Практическият живот е станал стремеж и бързане за постигането на материални блага, за задоволяването на чисто физически нужди, и неща, които са далеч по-лоши, заплашват да се появят като следствие.
Науката с нейния девиз «Колко много сме постигнали» се чувства същевременно невероятно издигната над всичко, създадено от човечеството преди, за да се постигне взаимовръзката със света – халдейските и вавилонските мъдреци-жреци, ученията на Питагор и други. За великия Платон се казва, че човек не може да се ориентира в обърканите му писания, които е оставил. «Тимей» се смята за неразбираем, но не се търси причината, защо не се разбира. Нека да си припомним думите на Лихтенберг: «Когато глава и книга се сблъскат и звучи на кухо, не е нужно причината да е книгата.» В практическия живот материализмът проявява лицемерие, като не иска да си признае, че само чисто материалният стремеж владее живота. За идеали никога не се е говорило толкова много, а се е разбирало толкова малко, колкото в наше време.
към текста >>
26.
Световноисторическото значение на изтеклата на кръста кръв
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Колко са
довол
ни днес хората в такива кръгове, когато се стремят да схванат Христос Исус като простия мъж от Назарет93, образ, който наистина на драго се представя като висш идеал на човечеството, подобен на Сократ, Платон, Гьоте или Шилер, но не искат да го издигнат повече от средноаритметическата мярка на човечеството.
Хора, които се доближат до този мироглед, трябва все повече да свикват да опознават от различни страни великата мирова мисия на духовнонаучното движение и в света все повече трябва да се наложи убеждението, че това движение не може да е тук, за да основе нова вяра, нова секта или нещо подобно. Времената, през които е можело да се основават нови вероизповедания или нови специални религии, са отминали, и бъдещето на религиозното развитие лежи в усъвършенстването на съществуващите религии до единна религия на човечеството. Движението за духовно познание не иска да проповядва нова религия на хората. То иска да бъде инструмент, с чиято помощ да се разберат и осъзнаят дълбоките религиозни истини, съдържащи се в религиозните документи. Тук често е било посочвано, че насоката на времето днес както в теологичните, също така и в останалите религиозни кръгове е да се опростяват религиозните истини, да не се схващат достатъчно дълбоко.
Колко са доволни днес хората в такива кръгове, когато се стремят да схванат Христос Исус като простия мъж от Назарет93, образ, който наистина на драго се представя като висш идеал на човечеството, подобен на Сократ, Платон, Гьоте или Шилер, но не искат да го издигнат повече от средноаритметическата мярка на човечеството.
Хората са далеч от мисълта да се запитат, дали в тялото на Исус от Назарет не е живяло нещо, надхвърлящо всичко в обикновеното човечество. Изглежда, че днешното човечество далеч е задминало стария гностически въпрос, който се нуждае от цялата човешка мъдрост, за да се разбере какво всъщност е станало в началото на нашето летоброене. И така хората са доволни, когато с няколко морални проповеди и съвсем прости изречения се търси да се схване една толкова голяма истина като греха срещу Светия дух. Но религиозните документи не са затова тук, за да се опростяват. Няма дълбочина, която да е достатъчно дълбока, и мъдрост, която да е достатъчно мъдра, за да повдигне булото, лежащо отгоре.
към текста >>
И така хората са
довол
ни, когато с няколко морални проповеди и съвсем прости изречения се търси да се схване една толкова голяма истина като греха срещу Светия дух.
То иска да бъде инструмент, с чиято помощ да се разберат и осъзнаят дълбоките религиозни истини, съдържащи се в религиозните документи. Тук често е било посочвано, че насоката на времето днес както в теологичните, също така и в останалите религиозни кръгове е да се опростяват религиозните истини, да не се схващат достатъчно дълбоко. Колко са доволни днес хората в такива кръгове, когато се стремят да схванат Христос Исус като простия мъж от Назарет93, образ, който наистина на драго се представя като висш идеал на човечеството, подобен на Сократ, Платон, Гьоте или Шилер, но не искат да го издигнат повече от средноаритметическата мярка на човечеството. Хората са далеч от мисълта да се запитат, дали в тялото на Исус от Назарет не е живяло нещо, надхвърлящо всичко в обикновеното човечество. Изглежда, че днешното човечество далеч е задминало стария гностически въпрос, който се нуждае от цялата човешка мъдрост, за да се разбере какво всъщност е станало в началото на нашето летоброене.
И така хората са доволни, когато с няколко морални проповеди и съвсем прости изречения се търси да се схване една толкова голяма истина като греха срещу Светия дух.
Но религиозните документи не са затова тук, за да се опростяват. Няма дълбочина, която да е достатъчно дълбока, и мъдрост, която да е достатъчно мъдра, за да повдигне булото, лежащо отгоре. Не бива и нищо да се внася, когато се търси да се разбере дълбокият смисъл. За неучения и нешколувания човек не е така трудно, но също е истина, че религиозните документи са така дълбоки, че никоя мъдрост не е напълно достатъчна, за да разкрие техния смисъл. Никоя душа не е толкова проста, че да не би могла да почувства нещо от величието и могъществото на истинските религиозни документи.
към текста >>
27.
Трите аспекта на личността
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Сливането с другия е само нещо, което за
довол
ява собствения егоизъм.
За любовта лесно се вярва, че това, което човек чувства към другия, е нещо безличностно. Но не е необходимо това да бъде нещо, което да има общо със свръхличното. Човекът изпада тук в голяма илюзия. Той бърка самолюбието с любов към другия. Повечето хора вярват, че обичат някой друг, понеже обичат себе си в другия.
Сливането с другия е само нещо, което задоволява собствения егоизъм.
Въпросният човек не го знае, не е необходимо изобщо да знае, но то всъщност е заобиколен път за задоволяване на егоизма. Човекът не е отделно същество. Той е член на една общност. Пръстът е свързан с ръката и организма. Ако не е така, той би умрял.
към текста >>
Въпросният човек не го знае, не е необходимо изобщо да знае, но то всъщност е заобиколен път за за
довол
яване на егоизма.
Но не е необходимо това да бъде нещо, което да има общо със свръхличното. Човекът изпада тук в голяма илюзия. Той бърка самолюбието с любов към другия. Повечето хора вярват, че обичат някой друг, понеже обичат себе си в другия. Сливането с другия е само нещо, което задоволява собствения егоизъм.
Въпросният човек не го знае, не е необходимо изобщо да знае, но то всъщност е заобиколен път за задоволяване на егоизма.
Човекът не е отделно същество. Той е член на една общност. Пръстът е свързан с ръката и организма. Ако не е така, той би умрял. Пръстът обича ръката и организма ми, понеже се нуждае от тях.
към текста >>
Тя може да бъде извор на радост и
довол
ство.
И тогава ще ставате все по-способни да чувствате цената му и да не го обичате от самолюбие. Вървите ли така през света, ще видите, че някои имат един, други друг вид егоизъм и всеки обича според степента на своя егоизъм. Изисква се по-висшето развитие на личността. Неличностната любов, която се дължи на слабостта, винаги ще бъде свързана със страдание. Свръхличностната любов се поражда от силата и се изгражда върху познаването на другия.
Тя може да бъде извор на радост и доволство.
Люшкането между всевъзможни настроения в любовта винаги е знак, че тази любов е маскиран егоизъм и произлиза от обедняла личност. Така въз основа на любовта можем да си изясним разликата между безличното и свръхличното. На когото науката за духа не дава знания за живота, той не я е разбрал, защото тя е извор на вътрешно жизнено доволство от бъдещето. Ако материализмът все повече се засилва и с това също и егоизмът, който принадлежи към първия, човечеството все повече ще изпада в песимизъм, който е шлаката на изгорелия дух. Приеме ли човечеството науката за духа, отново ще му бъде дадена истинската ведрина, която същевременно е изворът на здравето.
към текста >>
На когото науката за духа не дава знания за живота, той не я е разбрал, защото тя е извор на вътрешно жизнено
довол
ство от бъдещето.
Неличностната любов, която се дължи на слабостта, винаги ще бъде свързана със страдание. Свръхличностната любов се поражда от силата и се изгражда върху познаването на другия. Тя може да бъде извор на радост и доволство. Люшкането между всевъзможни настроения в любовта винаги е знак, че тази любов е маскиран егоизъм и произлиза от обедняла личност. Така въз основа на любовта можем да си изясним разликата между безличното и свръхличното.
На когото науката за духа не дава знания за живота, той не я е разбрал, защото тя е извор на вътрешно жизнено доволство от бъдещето.
Ако материализмът все повече се засилва и с това също и егоизмът, който принадлежи към първия, човечеството все повече ще изпада в песимизъм, който е шлаката на изгорелия дух. Приеме ли човечеството науката за духа, отново ще му бъде дадена истинската ведрина, която същевременно е изворът на здравето. Дисхармонията в крайна сметка е излив на егоизма, а ведрото, радостно настроение избликва от висшия човек. Колкото повече висшето, божественото навлиза в човека, толкова той ще става все по-блажен. Би трябвало повече да мислим как да помогнем на цялото човечество, отколкото как науката за духа може да помогне на нас.
към текста >>
28.
«Тайните» – коледно и великденско стихотворение от Гьоте
GA_98 Природни и духовни същества
че не
довол
ен със това оставам.
Бих искал много сам аз да разкажа, отколкото сега да слушам тихо. Не ще да липсва ни детайл от всичко, което живо пазя в паметта си. Аз слушам и не мога да прикрия,
че недоволен със това оставам.
Ако за тез неща бих заговорил, величествено биха прозвучали. Кат’ трети бих разказал по-свободно, на майка му как дух го предвещава и на кръщението му звезда отгоре
към текста >>
Накрая се предаде и
довол
ен
И както радостта момчето, а честта младежа, напред подтикваше го чужда воля. Измисляше бащата пак напразно нови проби, изпълвани достойно.
Накрая се предаде и доволен
цената на сина си той признава. Суровостта на стария изчезна, дори прекрасен кон дари му с радост. Младежът бе от службата свободен и вместо ножа къс, получи меча остър.
към текста >>
довол
ни двойки там да затанцуват.
Не удар на часовник или звън камбанен, от флейта звуци се преливат странно, нечувани и за тълкуване неясни. Разливат се те и сърцето радват, като че с песни сериозно канят
доволни двойки там да затанцуват.
Поглежда през стъклото, за да види, какво обърква го и го затрогва. Деня съглежда да светлей на Изток, разпръскващ нежен аромат нагоре. Дали да вярва на очите свои?
към текста >>
29.
Петдесятница – празникът на общия душевен стремеж и работата върху одухотворяването на света. Втора лекция, Кьолн, 9 юни 1908 г.
GA_98 Природни и духовни същества
Има толкова много фанатици, които не остават
довол
ни, докато не принудят другия да се съгласи с тяхното мнение.
Някои неща от душевния живот отново предизвикват процеса на изолирането. Да си представим, че двама души имат две различни мнения. Единият се опитва да придума другия и желае да го убеди. Такова желание е доста разпространено между хората днес. Би трябвало хората да излагат своето мнение пред другия и да изчакат, дали в другия ще се появи реакция да приеме мнението.
Има толкова много фанатици, които не остават доволни, докато не принудят другия да се съгласи с тяхното мнение.
Случи ли се подобно нещо, това вреди и на двете астрални тела. Те приемат увещанията и погрешните съвети. Потъналото в астралните тела става причина от астралното тяло да се изолират същества, които се наричат демони. Тези демонични същества оказват особено неблагоприятно влияние върху нашето човешко развитие. Те се носят в духовното пространство и пречат на хората да си изграждат свои лични възгледи.
към текста >>
30.
6. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 30 май 1907 г. Закона на съдбата.
GA_99 Теософия на розенкройцерите
Например, човекът има професия, която както му се струва, му позволява да бъде
довол
ен и щастлив.
Когато ние проследихме предишните прераждания на съдиите и на екзекутирания, то установихме, че всички тези хора преди са живели едновременно, при което екзекутираният е бил вожд на племе, който някога е заповядал да убият тези тримата, като сега са станали съдии. Това събитие от минал физически живот създало връзка между неговите участници, то създало сили, които оказали влияние на Акашовата летопис. И когато човек се ражда в ново въплъщение, то тези сили така въздействат, че той да се роди по същото време и на същото място, където са и хората, с които е свързан по този начин, и създават неговата съдба. Акашовата летопис действително се явява източник на сили, в които е записано всичко с което един човек е останал "длъжен" на друг. Някои хора могат да почувстват тези процеси, но много малко от тях ги осъзнават.
Например, човекът има професия, която както му се струва, му позволява да бъде доволен и щастлив.
И изведнъж по някаква причина го уволняват, той не намира там, където е живеел друга работа, той е изпратен далече, в друга страна, и тук му се налага са усвоява нова професия. Тук той среща човек, с който влиза в някакви отношения. Какво се е случило? Те двамата някога са живеели редом един до друг. И първият е останал тогава с нещо "длъжен" на другия.
към текста >>
31.
3. Трета лекция, 17 септември 1909 г.
GA_114 Евангелието на Лука
То постепенно трябваше да се за
довол
и с това, да си служи само с органите на физическото тяло и после да изживява в очертанията на астралното тяло откровенията на физическото тяло под формата на мисли, усещания, чувства и представи.
Ако човек си служи само с органите на своето астрално тяло, той може да достига до най-дълбоките тайни, обаче не може да ги „вижда". Едва когато това, което е изживявано в астралното тяло, си създава, така да се каже, един „отпечатък" в етерното тяло, може да настъпи ясновидство. Също и старото смътно ясновидство възникна поради това, че етерното тяло, което все още не се беше прибрало напълно във физическото тяло, имаше органи, с които древното човечество можеше да си служи. Следователно, какво беше изгубило човечеството в течение на времето? То беше изгубило способността да си служи с органите на етерното тяло.
То постепенно трябваше да се задоволи с това, да си служи само с органите на физическото тяло и после да изживява в очертанията на астралното тяло откровенията на физическото тяло под формата на мисли, усещания, чувства и представи.
Всичко това мина през душата на Буда. Той си каза: „Да, хората са изгубили способността да си служат с органите на своето етерно тяло. В своите астрални тела те изживяват само това, което идва от външния свят чрез сетивата на физическото тяло." Сега Буда можа да си зададе и друг важен въпрос: Когато окото възприема червения цвят, когато ухото чува някакъв звук, когато вкусовото сетиво има някакво вкусово усещане, тогава при нормални условия тези усещания стигат до съзнанието на човека и стават негови представи; те са изживени вътре в астралното тяло. Ако биха били изживени само по този начин, те не биха могли да съдържат това, което се нарича болка и страдание и представлява един вид прибавка към усещанията.
към текста >>
Ако би бил
довол
ен от това, което светът му предлага, той не би се разграничавал от него.
Накратко: във всичко, което застава пред съвременния човек, се промъква нещо, което идва от миналите прераждания под формата на това, което наричаме „желание". Ако не би се промъквало това желание, идващо от миналите прераждания, така казваше Буда, човекът би гледал в света както би гледало едно божествено същество, той би се доверил на света и никога не би искал нещо повече. Със своето знание той не би излязъл вън от това, което му е подарено от божествените сили, той не би правил никаква разлика между себе си и външния свят и би се чувствувал като част от него. Защото човек се усеща откъснат от останалия свят, само защото иска да има повече наслади, отколкото светът му предлага. Ето защо в душата се пробужда съзнанието, че тя е нещо различно от света.
Ако би бил доволен от това, което светът му предлага, той не би се разграничавал от него.
Той просто би усещал как неговият живот продължава във външния свят. Човекът никога не би познавал това, което наричаме „съприкосновение" със света; понеже не би бил разделен от света, той не би могъл да влезе и в съприкосновение с него. „Съприкосновението с външния свят" както и цялата „привързаност към света" възниква благодарение на споменатите „шест органа". Обаче на свой ред тази привързаност към външния свят ражда болката, страданието, грижите и скръбта. Ето какво сподели Буда със своите ученици за „вътрешния човек", за онзи „вътрешен човек", който е причина за всички болки и страдания, скърби и грижи.
към текста >>
Какво Буда е разбирал под това, можем най-добре да изясним, когато кажем: Има толкова много хора, които не са
довол
ни от задачата, която имат в света и смятат, че заслужават по-добра участ.
Третото е, да се стремим когато се свързваме със света да изразяваме правилно това, което искаме да кажем, след като вече сме постигнали правилното мнение и правилното съждение: Да го изразяваме не само с думите, но и с всички наши прояви. В смисъла на Буда, това е „правилното слово". На четвърто място, необходимо е да осъществяваме нашите действия не според нашите симпатии и антипатии, не според това, което смътно бушува в нас като Самскара; да се стремим да превърнем в дело само онова, което сме признали като наше правилно мнение, като наше правилно съждение и като правилно слово. Това е „правилният начин на действие". Петото, от което се нуждае човек, за да се освободи от това, което живее в него, е правилното място, правилната позиция в света.
Какво Буда е разбирал под това, можем най-добре да изясним, когато кажем: Има толкова много хора, които не са доволни от задачата, която имат в света и смятат, че заслужават по-добра участ.
Но човек трябва да извлича най-доброто от мястото, в което се е родил или в което сьдбата го е поставила, да направи това в най-добрия смисъл, да извлече от това положение всичко добро, което може, т.е. да постигне най-доброто „местонахождение". Който не се чувствува доволен от положението, в което се намира, той не ще може да извлече от него силата, която ще му позволи да действува правилно в света. Това Буда нарича „правилното място ". Шесто: да полагаме все повече грижи, така че нещата, постигнати чрез правилното мнение, правилното съждение и т.н.
към текста >>
Който не се чувствува
довол
ен от положението, в което се намира, той не ще може да извлече от него силата, която ще му позволи да действува правилно в света.
Това е „правилният начин на действие". Петото, от което се нуждае човек, за да се освободи от това, което живее в него, е правилното място, правилната позиция в света. Какво Буда е разбирал под това, можем най-добре да изясним, когато кажем: Има толкова много хора, които не са доволни от задачата, която имат в света и смятат, че заслужават по-добра участ. Но човек трябва да извлича най-доброто от мястото, в което се е родил или в което сьдбата го е поставила, да направи това в най-добрия смисъл, да извлече от това положение всичко добро, което може, т.е. да постигне най-доброто „местонахождение".
Който не се чувствува доволен от положението, в което се намира, той не ще може да извлече от него силата, която ще му позволи да действува правилно в света.
Това Буда нарича „правилното място ". Шесто: да полагаме все повече грижи, така че нещата, постигнати чрез правилното мнение, правилното съждение и т.н. да се превърнат в навици. Всеки от нас израства със своите навици. Детето също проявява определени влечения, които се превръщат в навици.
към текста >>
32.
10. Десета лекция, 26 септември 1909 г.
GA_114 Евангелието на Лука
С помощта на микроскопа тя усърдно търси материалния субстрат на мъжките и женски зародишни клетки и е
довол
на, когато повярва, че е доказала как човешкият организъм възниква от тяхното взаимодействие.
И той трябваше още веднъж да заяви пред хората, до какво се свежда старото учение и в какво се състои старата душевна нагласа. Впрочем как се проявяваше тази стара душевна нагласа преди появата на Христовия Принцип? Тук ние се докосваме до нещо, което занапред ще се превърне в съдържание на съвременната естествена наука, стига тя да бъде поне отчасти инспирирана от Антропософията, колкото и странно да изглежда това на пръв поглед. Сега бих искал да засегна макар и само бегло един въпрос, който показва до каква дълбока степен Антропософията може да осветли проблемите, стоящи пред естествената наука. Поставете се в условията на естествената наука и се замислете колко едностранчиво се стреми да проникне тя в тайните на човешкото съществувание; тя твърди например, че човешкият организъм е създаден от взаимодействието между мъжките и женски зародишни клетки.
С помощта на микроскопа тя усърдно търси материалния субстрат на мъжките и женски зародишни клетки и е доволна, когато повярва, че е доказала как човешкият организъм възниква от тяхното взаимодействие.
Обаче естествената наука ще бъде принудена да признае, и то по силата на своите собствени убеждения, че взаимодействието между мъжките и женски зародишни клетки поражда само една част от човешкото същество, и че за съвременния човек, намиращ се в днешната еволюционна степен, нещата фактически стоят така, че дори и да знае с голяма точност какво идва от едните и другите зародишни клетки, по правило науката не може да обясни целия човек. У всеки човек се намира нещо, което не е резултат от взаимодействието между зародишните клетки, а е един вид, бих казал, резултат от „непорочното зачатие", чиито корени лежат в съвсем други сфери. Със зародишните човешки сили се свързва нещо, което изобщо не произлиза от бащата и майката, макар и все пак да принадлежи на човека, нещо, което се влива в неговия Аз и рано или късно може да бъде облагородено чрез приемането на Христовия Принцип. Непорочно зачената и непорочно родена е онази част от човека, която в хода на неговото развитие се свързва с Христос. И всичко това е свързано естествената наука ще стигне до него със своите собствени средства с онзи забележителен прелом, който настъпи по времето на Христос Исус.
към текста >>
33.
2. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ. Карлсруе, 25. 1. 1910 г. Събитието появяване на Христос в етерния свят.
GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят
Тези идеи не служат само, за да за
довол
ят нашето теоретично или научно любопитство.
Събитието появяване на Христос в етерна свят Карлсруе, 25. 1. 1910 г. Когато човек, който за известно време се е занимавал с мирогледа на Духовната Наука, оставя различните мисли, идеи и знанието които той е придобил, да му въздействуват, това знание го подтиква към множество въпроси. Наистина човек се развива като духовен учен чрез асоцииране на такива въпроси които всъщност са въпроса на усещането, чувството и характера, накъсо, въпроси на живота с идеите на Духовната наука.
Тези идеи не служат само, за да задоволят нашето теоретично или научно любопитство.
По-скоро те изясняват загадките на живота, тайните на съществуването. Наистина тези мисли и идеи стават действително плодоносни за нас когато ние не само мислим, чувствуваме и усещаме тяхното съдържание и значение, но и когато, под тяхно влияние, се научаваме да гледаме по-различно на света около себе си. Тези идеи трябва да ни проникнат с топлота; те би трябвало да станат в нас импулси, сили на чувството и ума. Това те все повече и повече правят, когато отговорите, които получаваме на някои въпроса отново ни довеждат до нови въпроси, когато биваме водени от въпрос до отговор, а отговорът ни довежда до по-нататъшни въпроси и т.н. По този начин ние напредваме в духовното знание и в духовния живот.
към текста >>
Ако човек е умерен, така да се каже, в твърденията си обаче, ако е
довол
ен от онази мярка на духовна опитност, която току-що описахме, възможно е да се разпредели по описания вече начин онова, което се бе случило в миналото.
Това е периодът, когато човешките същества станаха най-недуховни и следователно най-привързани, най-вкоренени в света на сетивата. Това беше необходимо, за да може съзнанието за себе постепенно да достигне върха на своята еволюция, тъй като само чрез здравото противопоставяне на външния свят човекът можеше да се научи да различи себе си от света и да се усети като индивидуално същество. Този последен период се нарича Кали Юга, или Тъмният век. Искам също да подчертая, че тези изрази могат също тъй да бъдат използувани за обозначаване и на още по-обширни епохи. Определението за Крита Юга например може да бъде приложено към един много по-обширен период, тъй като преди съществуването даже на Златния Век човешкото същество е участвувало чрез опит в още по-висши духовни сфери; следователно всички тези още по-ранни периоди могат да бъдат включени в термина "Златен Век".
Ако човек е умерен, така да се каже, в твърденията си обаче, ако е доволен от онази мярка на духовна опитност, която току-що описахме, възможно е да се разпредели по описания вече начин онова, което се бе случило в миналото.
Определени периоди от време могат да бъдат преписани на всички такива ери. Наистина еволюцията се движи напред бавно, по постепенно издигащи се стъпала, но има известни граници, за които можем да кажем, че преди това такова едно нещо е било първоначално вярно, а след това някое друго състояние на живота и на съзнанието е преобладавало. Според това можем да пресметнем, че в смисъла, в който най-напред употребихме термина Кали Юга е започнала приблизително в годината 3101 пр. Хр. Така виждаме, че нашите души са се появявали многократно на земята в нови въплъщения, през които човешкото виждане все повече е било затваряно за духовния свят и все повече ограничавано само във външния свят на сетивата. Така виждаме, че нашите души при всяко ново въплъщение фактически идват и в нови условия, от които нещо ново може винаги да се научи.
към текста >>
Нейната цел не е само да за
довол
и теоретични нужди или научно любопитство.
Цялото антропософско знание би трябвало да бъде трансформирано в нас в силно желание да се предотврати човечеството да пропусне, без да забележи това събитие, но през времето, останало на наше разположение, постепенно да възпитаме едно човечество, което да може да е узряло за култивирането на тези нови способности и следователно да се свърже отново с Христос. В противен случай човечеството ще се наложи дълго време да чака за да се повтори такава една възможност всъщност до едно следващо въплъщение на земята. Ако човечеството игнорира това събитие на връщането на Христос, виждането на Христос в етерно тяло ще бъде ограничено само за онези, които, чрез езотерично обучение, докажат себе си готови да се издигнат до такава една опитност. Но великото събитие възможността щото тези способности да могат да бъдат придобити от човечеството изобщо и това велико събитие да може, посредством тези естествено развити способности да бъде разбрано от всички човешки същества това не ще бъде възможно преди да измине дълго време. Така виждаме, че има нещо в нашата епоха, което оправдава съществуването и дейността на Духовната наука в света.
Нейната цел не е само да задоволи теоретични нужди или научно любопитство.
Духовната наука подготвя човешки същества за тази епоха, подготвят ги по правилен начин да се свържат със своя период и да видят с пълна яснота на разбирането и знанието онова, което е фактически в него и което може да премине през човешките същества, без да бъде оплодено. Това е нейната цел! Много важно е да се схване това събитие на Христовото появяване защото други събития ще следват след него. Така както други събития предшествуват Христовото събитие в Палестина, така след периода, когато Самият Христос ще стане отново видим за човечеството в етерно тяло, онези, които преди това Го предсказаха сега ще станат Негови приемници. Всички онези, които подготвиха пътя за Него, ще станат познаваеми под нова форма за тези, които ще преживеят новото Христово събитие.
към текста >>
Нека да използуваме Духовната наука не само да за
довол
ява нашето любопитство, но по такъв начин, че да ни подготви за най-великите задачи, за великите, мисии на човешката раса, за които трябва все повече и повече да узряваме.
Необходимо е било за човешката еволюция щото синовете на боговете да се свържат с дъщерите човешки, душите които са били обвързани към физическия свят, за да може като син на човека човешкото същество да се научи да владее физическото поле. Необходимо е за човешкото същество на бъдещето обаче, щото, като син на човека, да може да се радва на дъщерите божии, на божествено-духовната светлина на мъдростта, с която той трябва да свърже себе си, за да може отново пак да се издигне в света на боговете. Волята би трябвало да бъде запалена от божествената Мъдрост и най-силният импулс към това ще възникне когато, за онзи, който се е подготвил за това, възвишената етерна фигура на Христос Исус стане видима. Второто идване на Христос ще бъде, за човешките същества, които са развили естествено ясновидство, същото както онова което бе за Павел, когато етерният Христос му се яви като духовно същество. Той отново ще се появи на човешките същества, ако те разберат, че тези способности, които ще се появят чрез еволюиране на човешката душа, трябва да се използуват за тази цел.
Нека да използуваме Духовната наука не само да задоволява нашето любопитство, но по такъв начин, че да ни подготви за най-великите задачи, за великите, мисии на човешката раса, за които трябва все повече и повече да узряваме.
Отговори на Рудолф Щайнер на въпроси във връзка с горната лекция Когато се говори за неща като тези, които ние говорихме днес, когато се стараем да осветлим по-интимни мистерии, нека не се отнасяме към тях без мисъл, както сме склонни да слушаме някои неща днес, но нека ни стане ясно, че Антропософията би трябвало да стане за нас нещо напълно по-различно от само една теория. Разбира се, учение трябва да има; как човек би могъл да се издигне до такива мисли, каквито бяха произнесени тук днес, ако не е възможно да ги абсорбира под формата на учение? Обаче онова, което е съществено, е, че то не трябва да остане само учение, но да бъде преоформено в душите ни в характерни черти на чувство /Гемют/ и характер, в едно съвсем по-различно разположение и че то така ще направи от нас съвсем по-различни човешки същества. Това учение би трябвало да ни насочва правилно да използуваме нашите въплъщения, така че да сме в състояние през тяхното протичане да се развием в неща напълно по-различно.
към текста >>
34.
5. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ. Щутгарт, 5. 3. 1910 г. Мистериите на Вселената: Комети и Луната.
GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят
Онова, което разгневяваше Гьоте беше, че няколко идеи се пускаха и хората се обявяваха за
довол
ни.
Ако търсим еволюцията на самото Аз, необходимо е да се огледаме в духовно-културния живот на периода. Ако искаме обаче да знаем как стана, че тези хора от 19-тото столетие са имали физически мозък и етерно тяло, подходящи за материалистично мислене, трябва да кажем, че в 1835 г. се появява Халеевата комета. През 18-тото столетие имаше така нареченото Просвещение, което също е известна степен в развитието на Аза. През втората половина на 18-тото столетие средното човешко същество имаше в своя мозък това духовно очертание което се нарича "Просвещение".
Онова, което разгневяваше Гьоте беше, че няколко идеи се пускаха и хората се обявяваха за доволни.
Кое създаде мозъкът за този "Век на Просвещение"? Халеевата комета през 1759 г. създаде този мозък. Това бе едно от нейните главни въздействия. И така всяко кометно тяло има определена задача.
към текста >>
35.
12. ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 19. 11. 1917 г. Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света. Част ІІ.
GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят
Това обаче е свързано с много значително нещо, което човек трябва да внесе в своето съзнание, ако желае в съвремието да достигне до някакъв вид за
довол
яващ световен мироглед.
Когато обаче се говори за теории, може да не се наруши основата на противоречието. Обаче, когато се говори за факти, то точно защото се говори за факти, често може да се покаже, че тези факти се съгласуват така малко в духовния свят, както действията на човешките същества правят това на физическото поле. Следователно ви моля да разберете, че не е възможно, когато се говори за тези неща, да се говори и за реалности, ако не се говори за индивидуални факти. С тях ние се занимаваме. И така става необходимо да държим индивидуалните потоци отделно, да ги отделим.
Това обаче е свързано с много значително нещо, което човек трябва да внесе в своето съзнание, ако желае в съвремието да достигне до някакъв вид задоволяващ световен мироглед.
Което аз говоря сега е от изключителна важност и макар и да е нещо абстрактно, ние отново трябва да доведем този факт пред нашите души. Ако човек желае да си изгради един световен мироглед, той правилно се стреми към хармонизиране на отделните части. Това той върши от навик, който е много оправдан, защото през много векове на всички е казвано, че най-голямото съкровище на човешката душа и дух е монотеизмът. Онова, което се среща в света като опитност човек желае да го сведе обратно до една неразделна основа на света. Това е добре оправдано, макар че не по начина, по който обикновено вярваме да е оправдано.
към текста >>
По този начин работникът също е бил за
довол
ен, защото огромни спестявания са били направени и надницата на всеки работник е могла да бъде повишена с 60%.
Тейлър обаче използувал аритметични средства: той подбрал онези работници, които се възстановявали напълно през тези определени паузи и им давал такива паузи. А другите, които не са били в състояние да възобновят своите сили през тези почивни периоди, били просто изхвърлени. Чрез експериментиране по този начин с хора бе открито, че подбраните, тези подбрани, които се възобновявали напълно през почивките, всеки един могъл да натовари 47,5 т. Той приложил механиката на Дарвиновата теория към живота на работниците: по дяволите неподходящите, годните подбрани чрез селекция! Годни са онези, които използувайки напълно почивките, са могли да натоварят не един максимум от 18 т., както е било предположено първоначално, а 47,5 т.
По този начин работникът също е бил задоволен, защото огромни спестявания са били направени и надницата на всеки работник е могла да бъде повишена с 60%.
Така са подбрани годните, най-годните в борбата за съществуване, които са били подбрани по този начин чрез селекция; и по този начин работодателят има много доволни работници. Обаче негодните могат да си умрат от глад! Това е началото на един принцип! Такива неща малко се взимат под внимание, защото не са осветени с по-голяма перспектива, винаги трябва да се осветяват такива въпроси чрез по-големи перспективи. Понастоящем само погрешни идеи от естествената наука се прилагат към човешкия живот.
към текста >>
Така са подбрани годните, най-годните в борбата за съществуване, които са били подбрани по този начин чрез селекция; и по този начин работодателят има много
довол
ни работници.
А другите, които не са били в състояние да възобновят своите сили през тези почивни периоди, били просто изхвърлени. Чрез експериментиране по този начин с хора бе открито, че подбраните, тези подбрани, които се възобновявали напълно през почивките, всеки един могъл да натовари 47,5 т. Той приложил механиката на Дарвиновата теория към живота на работниците: по дяволите неподходящите, годните подбрани чрез селекция! Годни са онези, които използувайки напълно почивките, са могли да натоварят не един максимум от 18 т., както е било предположено първоначално, а 47,5 т. По този начин работникът също е бил задоволен, защото огромни спестявания са били направени и надницата на всеки работник е могла да бъде повишена с 60%.
Така са подбрани годните, най-годните в борбата за съществуване, които са били подбрани по този начин чрез селекция; и по този начин работодателят има много доволни работници.
Обаче негодните могат да си умрат от глад! Това е началото на един принцип! Такива неща малко се взимат под внимание, защото не са осветени с по-голяма перспектива, винаги трябва да се осветяват такива въпроси чрез по-големи перспективи. Понастоящем само погрешни идеи от естествената наука се прилагат към човешкия живот. Импулсът остава обаче и импулсът след това ще бъде приложен към езотерични истини, които ще дойдат в течение на Петата Следатлантска епоха.
към текста >>
36.
13. ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 25. 11. 1917 г. Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света. Част ІІІ.
GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят
Това наистина ще бъде много вредно, защото онези, които правят такива изказвания, са точно тези, които се чувствуват
довол
ни от такива изказвания и не отиват по-нататък.
По-нататък той казва: " В тази космична набожност не се касае само до мистицизъм, който започва с отхвърляне на света..." и пр. Човек не може да схване нищо умно от тези изречения! Но тъй като професора, д-р по теология и д-р по философия ги е написал, все пак човек трябва естествено да сметне това за нещо умно. В противен случай това би се възприело като нещо, което несигурно е било изразено в една неясна тирада, която напомня на човек учения господин който като не може да продължи по пътя, по който е вървял се чувствува принуден да покаже нещо, което някога е било там, нещо, което очевидно нему изглежда ненапълно безнадеждно. Човек не бива никак да се възхити от тези изказвания; такива неща не трябва да ни успиват само защото забелязваме, че от някакво направление някой отново е забелязал, че нещо лежи за нашето духовно-научно движение.
Това наистина ще бъде много вредно, защото онези, които правят такива изказвания, са точно тези, които се чувствуват доволни от такива изказвания и не отиват по-нататък.
Те дори посочват с такива измити, избелели думи и към едно събитие, което ще навлезе в света и това ще хареса точно на онези, които им е крайно удобно и не им се иска да се включват в нещо, което изисква усилено проучване на Духовната наука. Това събитие наистина ще навлезе и ще завземе човешката душа, щом онова, което е свързано с реалността ще трябва да протече в потока на еволюцията така, че да могат от него да възникват лечителни сили. Естествено по-лесно е да се говори за "надигащи се вълни" и за "космични чувства" вместо да се навлезе сериозно в нещата, които се изискват от знаците на да бъдат разкрити на човечеството. По тази причина на мен ми се струва, че е необходимо да кажа неща тук, които са били преди това казани в публични лекции, но за които ще се говори и по-нататък, сега като силно подчертая разликата между онова, което е износено, което вече не е способно на живот, което е довело до тези катастрофални времена и онова, което действително трябва да завземе човешката душа, за да може да се направи някакъв напредък. Със старата мъдрост, чрез която човешките същества са стигнали до настоящото, хиляди конгреси могат да се състоят световни конгреси и национални конгреси и пр,хиляди общества могат да се основат, но на човек трябва да му бъде ясно, че тези хиляди конгреси, тези хиляди общества нищо не ще помогнат, ако духовната жизнена кръв на науката на духа не протече през тях.
към текста >>
37.
8. Осма лекция. Огледални образи на Макрокосмоса в човека. Розенкройцерски символи.
GA_119 Макрокосмос и микрокосмос
Има основания за човек да се чувства
довол
ен, ако прави само малък напредък всеки ден, имайки своите дневни изживявания и извличайки нова сила нощем.
Денят се редува с нощта, будността със съня. През деня ние имаме много изживявания; през нощта, без да бъдем съзнателни за това, се извличат сили от духовния свят. Точно както имаме изживявания в своя съзнателен живот, нощем ние имаме изживявания в подсъзнателната област на своето същество. Ако с цел придобиване на познание разглеждаме вътрешния си живот от време на време, ние със сигурност ще зададем на себе си въпроса: Какъв напредък правя аз? Всяко изживяване през деня действително ли ми е донесло стъпка напред?
Има основания за човек да се чувства доволен, ако прави само малък напредък всеки ден, имайки своите дневни изживявания и извличайки нова сила нощем.
Разбира се, трябва да се изживява много всеки ден, ако той действително иска да стане по-зрял. Запитайте себе си какъв напредък сте направили в това отношение за един ден. Вие ще намерите, че въпреки безбройните изживявания напредъкът, правен от Аза от ден на ден, в много случаи е много бавен процес и наистина доста изживявания остават неотбелязани. Ако обаче погледнем назад към най-благоприятния период на своя живот, към детството, ние виждаме колко бързо напредва детето в сравнение с постигнатото в по-късния живот. Има добри основания да започнем от там, че един пътник, който посвещава цялата си енергия на пътешествия по земното кълбо с цел да напредне чрез овладяването на познание, не напредва толкова, колкото едно дете посредством онова, което е научило то от своята бавачка.
към текста >>
38.
5. Пета лекция, 11. Юни 1910. Духовните Йерархии и тяхното проявление във физическия свят. Мисията на Стария Сатурн, Старото Слънце, Старата Луна и Земята.
GA_121 Отделните души на народите
Единствено чрез подобна трактовка, стига тя да бъде правилно разбрана, ние можем да отстраним каквото и да е не
довол
ство, произтичащо от факта, че сме се инкарнирали в тази или онази раса, в този или онзи народ.
Тук всъщност ние пристъпваме към правил но разбраното учение за Кармата и реинкарнацията. Това учение изведнъж разширява нашето полезрение и ние започваме да се досещаме, че най-вътрешната, най-дълбоката част на нашата човешка същност вече се е прераждала в отделните епохи, минавайки през различни раси и народи. Така ние, насочвайки поглед към това ядро на нашата същност, можем да сме напълно сигурни, че с него вече сме вземали участие не само в светли те, положителните, но и в тъмните, отрицателните страни на всички раси, можем да сме сигурни, че многократно сме се възползвали от предимствата на всички раси и народи, всред които сме се прераждали до този момент. Една такава идея за Кармата и реинкарнацията значително разширява хоризонта на нашето съзнание. Ето защо ние смогваме да се изправим пред тайните на расите и народите, единствено с помощта на тази идея.
Единствено чрез подобна трактовка, стига тя да бъде правилно разбрана, ние можем да отстраним каквото и да е не доволство, произтичащо от факта, че сме се инкарнирали в тази или онази раса, в този или онзи народ.
И все пак, ако не вземем предвид посочените предпоставки, дори едно такова обективно разглеждане на расите и народите, може да внесе недоволство и дисхармония всред доста хора. Чрез учението за Кармата и реинкарнацията духовно устременият човек ще научи, как всеки народ дори и най-незначителният може да подпомогне общото развитие на човечеството. Ето защо най-важното е, че във втората част на тези лекции, ще бъде по сочено как влиянията на отделните народи, мисиите на отделните народи се вливат в потока на общочовешката еволюция, как дори и най-малките групи от този или онзи народ, разпръснати тук или там по света, имат своето значение в общата хармония на цялото човечество. Обаче всичко това ще се разкрие пред нашия духовен взор бавно и постепенно. За да стигнем до цялостно разбиране на отделните народи, респективно до това, което наричаме Души на Народите, ние ще се придържаме към такива примери, които в известно отношение са от една страна по-ясни, отколкото народностните характери на нашето съвремие, а от друга страна може би ще се занимаем с такива народностни характери, които са твърде отдалечени във времето; крайната цел е действително да обхванем характерите и мисиите на народите.
към текста >>
И все пак, ако не вземем предвид посочените предпоставки, дори едно такова обективно разглеждане на расите и народите, може да внесе не
довол
ство и дисхармония всред доста хора.
Това учение изведнъж разширява нашето полезрение и ние започваме да се досещаме, че най-вътрешната, най-дълбоката част на нашата човешка същност вече се е прераждала в отделните епохи, минавайки през различни раси и народи. Така ние, насочвайки поглед към това ядро на нашата същност, можем да сме напълно сигурни, че с него вече сме вземали участие не само в светли те, положителните, но и в тъмните, отрицателните страни на всички раси, можем да сме сигурни, че многократно сме се възползвали от предимствата на всички раси и народи, всред които сме се прераждали до този момент. Една такава идея за Кармата и реинкарнацията значително разширява хоризонта на нашето съзнание. Ето защо ние смогваме да се изправим пред тайните на расите и народите, единствено с помощта на тази идея. Единствено чрез подобна трактовка, стига тя да бъде правилно разбрана, ние можем да отстраним каквото и да е не доволство, произтичащо от факта, че сме се инкарнирали в тази или онази раса, в този или онзи народ.
И все пак, ако не вземем предвид посочените предпоставки, дори едно такова обективно разглеждане на расите и народите, може да внесе недоволство и дисхармония всред доста хора.
Чрез учението за Кармата и реинкарнацията духовно устременият човек ще научи, как всеки народ дори и най-незначителният може да подпомогне общото развитие на човечеството. Ето защо най-важното е, че във втората част на тези лекции, ще бъде по сочено как влиянията на отделните народи, мисиите на отделните народи се вливат в потока на общочовешката еволюция, как дори и най-малките групи от този или онзи народ, разпръснати тук или там по света, имат своето значение в общата хармония на цялото човечество. Обаче всичко това ще се разкрие пред нашия духовен взор бавно и постепенно. За да стигнем до цялостно разбиране на отделните народи, респективно до това, което наричаме Души на Народите, ние ще се придържаме към такива примери, които в известно отношение са от една страна по-ясни, отколкото народностните характери на нашето съвремие, а от друга страна може би ще се занимаем с такива народностни характери, които са твърде отдалечени във времето; крайната цел е действително да обхванем характерите и мисиите на народите. Сега ние правим само първата стъпка към постигането на тази крайна цел.
към текста >>
39.
8. СКАЗКА ОСМА
GA_122 Тайните на библейското сътворение на света
Той не е искал да каже нещо подобно, като думите: Да, ние виждаме светлината и сме
довол
ни от себе си, че добре сме я направили.
Авторът на Генезиса /Битието/ изразява това, като към думите: "И рекоха Елохимите: Да бъде Светлина"! прибавя: "И Елохимите видяха Светлината". Да, в този документ не е записано нищо ненужно; това не е една фраза, там нищо не е само фраза. И желателно би било, между другите неща, които хората биха могли да научат от този документ, да научат също и това: да не прибавят в своето писане нищо, което да не бъде пълносочно съдържание, да не пишат нищо, което да бъде само една фраза. Авторът на Генезиса не е написал нищо ненужно, нищо, което в еснафски смисъл може да бъде само едно украшение, за да прибавят и нещо красиво към създаването на Светлината.
Той не е искал да каже нещо подобно, като думите: Да, ние виждаме светлината и сме доволни от себе си, че добре сме я направили.
Не се явява нещо ново, това е важното, което е казано с това малко изречение. Но казано е и нещо повече. Там не е писано само: "И Елохимите видяха Светлината", а: "Те видяха, че това беше хубаво или добро "Правя забележката, че в еврейския език не се прави такава разлика между "красиво" и "добро", както днес. Същата дума означава и "красиво" и "добро". Но какво се разбира с това, което е наречено красиво или добро?
към текста >>
40.
Лекция трета
GA_126 Окултна история
Но след това трябва да се каже по-нататък: това време вече е минало, ние трябва да сме
довол
ни от това, което произлиза от тази епоха, ние трябва да се примирим с това, че музикалното в смисъла на Ханслик се разширява, издигайки се над самото себе си към нещо ново.
Същността на музиката трябва да е изключително в архитектониката на звуковия материал". Какво може да се каже за такова явление? Нищо друго от това, че Ханслик е бил изтъкнат реакционер на четвъртата културна епоха. Той е бил прав относно тази културна епоха; но което е вярно за една културна епоха, не става за следващата. От негова гледна точка може да се каже: Рихард Вагнер не е музикант.
Но след това трябва да се каже по-нататък: това време вече е минало, ние трябва да сме доволни от това, което произлиза от тази епоха, ние трябва да се примирим с това, че музикалното в смисъла на Ханслик се разширява, издигайки се над самото себе си към нещо ново.
И такъв род стълкновение на старото и новото можем да изучаваме в много области на нашата културна епоха. Особено интересно е това в отделни отрасли на науката. Бихме отишли твърде далеко, ако бихме искали да покажем как навсякъде има и реакционери, и такива, които правят от отделните науки това, което науката трябва да стане - израз на намиращото се зад явленията божествено-духовно. Основният елемент, с който трябва да се проникне съвременността, за да поставяме все по-съзнателно за цел на нашата работа божествено-духовното, трябва да е именно науката за духа, и науката за духа трябва да пробужда навсякъде импулси, насочени отдолу нагоре; тя навсякъде трябва да призовава човешките души към жертва, тоест към принасяне на това, което ние придобиваме чрез външни впечатления, в жертва на това, което трябва да достигнем чрез работа, насочена нагоре в областите на Духа Себе, Духа-Живот и Човека-Дух. Ако ние поставим пред нашите очи този образ от човешката история, окултната история, тогава ще стане разбираемо, че душата, която е била инкарнирана в индийската, а след това в персийската епоха, е могла да бъде проникната от инспириращия елемент на някаква индивидуалност от висшите йерархии, но че след това, когато тя встъпила в гръко-римската епоха, тази душа се оказала насаме със себе си, че тази душа е работила така, че "азът" е работил с "аз".
към текста >>
41.
Лекция пета
GA_126 Окултна история
Затова ние трябва да сме
довол
ни от това, че днес в областта на духовнонаучния мироглед можем да насочваме към такива неща.
Наистина в историческото развитие на човечеството всичко действително става така, че това, което първоначално се проявява духовно, отново застава пред нашите очи при анатомично разкриване, защото неща, които по-рано са били достъпни за духовното ясновидско съзерцание, в по-късните епохи се проявяват материално. Тук, действително, се открива удивителен мост между спиритуалността на зороастризма и нашата съвременна физиология с нейния материализъм. Разбира се, големи части от човечеството гледат на такива идеи за връзка между персийските Амшаспанди и Изарди с нашите нерви като на безумие, особено тези, които днес изучават материалистическа физиология. Но ние все още имаме време, защото персийският период ще се повтори напълно чак в шестия период, в този период, който ще последва след нашия. Чак тогава ще съществуват достатъчни условия такива неща да станат понятни за по-голямата част от човечеството.
Затова ние трябва да сме доволни от това, че днес в областта на духовнонаучния мироглед можем да насочваме към такива неща.
Но такива насоки и днес трябва да се правят, ако говорим в истинския смисъл на думата за духовнонаучен мироглед и ако не само с общи приказки насочваме към това, че човек е микрокосмическо повторение на Макрокосмоса. В други страни също така е било известно, че това, което се проявява в човека, идва отвън. Затова например в определено време в германската митология се говорило за дванадесет потока, които текат от Нифелхайм към Муспелхайм. Дванадесет потока се подразбирали не във физически-материален смисъл; това е, което, видяно ясновидски като определен отблясък на Макрокосмоса, се влива в човешкия микрокосмос, в съществото, което живее на земята и което трябва да се развива посредством макрокосмическите сили. И, разбира се, трябва да подчертаем, че днес тези течения са видими, всъщност като астрални течения, тъй както в атлантските времена, които непосредствено са следвали след Лемурия, и даже в самата Лемурия са могли да бъдат видими като етерни течения.
към текста >>
42.
Христовият Импулс в хода на историческото развитие. Локарно, 19. Септември 1911, Втора лекция
GA_130 Езотеричното християнство
Днес се обръщам към Вас със сърдечно за
довол
ство – тук всред мирните планини и при изгледа на чудесното езеро – и ще говоря за онези неща, които най-силно ни интересуват като благовестия, като факти на духовния живот.
ХРИСТОВИЯТ ИМПУЛС В ХОДА ИСТОРИЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ Локарно, 19. Септември 1911 ВТОРА ЛЕКЦИЯ
Днес се обръщам към Вас със сърдечно задоволство – тук всред мирните планини и при изгледа на чудесното езеро – и ще говоря за онези неща, които най-силно ни интересуват като благовестия, като факти на духовния живот.
И когато свържа нещата с най-очебийния факт, който засяга особено онези, които са събрани тук, за да посетят нашите планински приятели, ще се изправим пред факта, че редица от нашите приятели са се оттеглили, може би не в планинска самотност, но все пак всред царуващия в планините мир и всред планинска красота. И ако тогава някой запита: Какво се крие в основата на нашите сърца като подтик, като желание? – ние трябва да намерим този подтик, това желание твърде сродно с днешния копнеж на човека за духовен живот въобще. И може би не ще бъде никаква илюзия, ако приемем, че там навън в света съществува същият подтик, същият стремеж както този, който е довел някои хора тук, в усамотението всред планината. Човекът или знае, или предчувствува, че във всичко, което ни заобикаля като природа, като гори и планински върхове, като стихии и бури, царува една духовност, която според изказването на една бележита западноевропейска личност, е вече духовност, която е по-последователна, отколкото действието, чувствуването и мисленето на човека.
към текста >>
Когато за
довол
яваме нашето чувство за природата чрез Духовната наука, тогава трябва да ни завладее и нещо друго: Че в известно отношение е една привилегия да можем да бъдем в Духа на природата.
И това, което ни заобикаля като природни явления, е дело на Боговете в прадревните времена. Когато се изпълваме с едно такова чувство, тогава цялата природа постепенно се превръща в това, което тя е била за всяка Духовна наука от всички времена. Тя се превръща за нас наистина в една илюзия, Майя, обаче в една илюзия, която е велика и красива затова, защото е произведение на божествено-духовния свят. И така, когато излизаме вън в природата, ние се движим сред паметниците на духовната работа на древни предземни времена. Тогава ни завладява онова велико, онова силно чувство, което може да породи едно задълбочаване на чувството за природата и да ни проникне с топлота.
Когато задоволяваме нашето чувство за природата чрез Духовната наука, тогава трябва да ни завладее и нещо друго: Че в известно отношение е една привилегия да можем да бъдем в Духа на природата.
Колко много хора живеят днес главно в културните градове и не могат да доловят вече нищо от възвисяващото, от Божествено-Духовното в природата! И когато наблюдаваме природата с поглед, заострен от Духовната наука, ние знаем колко вътрешно е свързано онова, което наричаме морален живот – което за духовния живот е най-висшето, към което имаме стремеж в този живот – тогава ние знаем колко тясно е свързано това, което чувстваме в природата с това, което наричаме морал. Може би е казано парадоксално, обаче е вярно, че онези които трябва да учат в града що е едно овесено, едно ръжено, едно ечемичено зърно, как изглеждат тези зърна, са за съжаление също отделени в своите сърца от най-дълбоките извори на морала, който трябва да царува в съществуванието. Когато размислим върху това, ние трябва да считаме като привилегия факта, че можем да бъдем близо до изворите на Духа на природата, защото тогава едно такова чувство от само себе си се свързва с едно друго, което подсилено от Духовната наука, трябва да живее в света – истината за реинкарнациите. Първоначално ние се докосваме до тази истина като до нещо, в което вярваме: Истината за повтарящите се земни съществувания на човека.
към текста >>
Тогава човекът, който има привилегията да бъде близо до изворите на природата, чувствува добре, че не само има пълното основание да бъде
довол
ен, че може да знае истините на Духовната наука, но чувствува също цялата отговорност, цялото задължение да познава духовния живот.
И когато наблюдаваме природата с поглед, заострен от Духовната наука, ние знаем колко вътрешно е свързано онова, което наричаме морален живот – което за духовния живот е най-висшето, към което имаме стремеж в този живот – тогава ние знаем колко тясно е свързано това, което чувстваме в природата с това, което наричаме морал. Може би е казано парадоксално, обаче е вярно, че онези които трябва да учат в града що е едно овесено, едно ръжено, едно ечемичено зърно, как изглеждат тези зърна, са за съжаление също отделени в своите сърца от най-дълбоките извори на морала, който трябва да царува в съществуванието. Когато размислим върху това, ние трябва да считаме като привилегия факта, че можем да бъдем близо до изворите на Духа на природата, защото тогава едно такова чувство от само себе си се свързва с едно друго, което подсилено от Духовната наука, трябва да живее в света – истината за реинкарнациите. Първоначално ние се докосваме до тази истина като до нещо, в което вярваме: Истината за повтарящите се земни съществувания на човека. Обаче как една душа да остане будна за тази истина в наши дни, когато виждаме по колко различни пътища хората минават през живота, където съществува такова рязко неравенство, което по необходимост трябва да бъде разлято по нашата земя.
Тогава човекът, който има привилегията да бъде близо до изворите на природата, чувствува добре, че не само има пълното основание да бъде доволен, че може да знае истините на Духовната наука, но чувствува също цялата отговорност, цялото задължение да познава духовния живот.
Защото какво ще отнесат като най-добро до Портата на смъртта онези хора, онези души, които днес имат привилегията да се наслаждават на мир и здраве в природата? Какво ще отнесат там те като свое най-добро нещо? Когато хвърлим поглед върху това, което може да бъде научено от духовните Същества, които стоят по-близо до нас, отколкото беше случаят в деветнадесетото столетие, какво можем да научим ние? Можем да научим най-вече това, че в нашата найдълбока душа, в нашето най-дълбоко чувствуване можем да вземем със себе си нещо друго в следващите прераждания, именно когато се проникнем с Духовната наука, а не когато стоим далеч от нея. Днес ние наистина не сме заставени да приемем това, което Духовната наука може да ни даде като едно абстрактно учение, като една теория.
към текста >>
Ние изучаваме Духовната наука не за собствено у
довол
ствие, не заради нашето за
довол
ство, а за да получим нежни, благославящи ръце, да получим нежния поглед, който действува вече чрез това, че се излъчва от очите, за да разпространяваме онова, за което окото е извор, извор на всичко онова, което наричаме духовно виждане.
То преминава с всичките си плодове в непосредственото външно съществуване. И онова, което днес можем само да кажем, да изговорим, да въплътим в нашите думи, се превръща в поглед, в поглед при по-младите, в поглед при повъзрастните, в поглед, който ощастливява. Всички, които не са могли да се докоснат до топлината и светлината на Духовната наука, за да стигнат за самите себе си до плодовете на тази Духовна наука, ще почувствуват тогава блаженството, което един такъв поглед дава! Всичко онова, което може да бъде външна личност, занапред ще има в себе си онзи огън, за който това, което днес е теория, ще бъде отоплителният материал. Днес само една малка група хора иска да бъде носител на това, което в бъдеще ще стане достояние на всички хора, които се нуждаят от него: от истинските плодове на човешката любов и на човешкото състрадание.
Ние изучаваме Духовната наука не за собствено удоволствие, не заради нашето задоволство, а за да получим нежни, благославящи ръце, да получим нежния поглед, който действува вече чрез това, че се излъчва от очите, за да разпространяваме онова, за което окото е извор, извор на всичко онова, което наричаме духовно виждане.
Хората, които могат именно да живеят така близо до природата, би трябвало сега да обърнат внимание как в сегашно време всичко се променя, всичко става друго! Нещата се променят, променят се именно във великия Космос. Никак не е правилно, когато се казва: Природата не прави никакви скокове. Напротив, в природата постоянно има скокове. Вижте например онези скокове, които наблюдаваме при растенията: От листата до цветовете, от цветовете до плодовете.
към текста >>
43.
Йешу бен Пандира подготвителят за разбиране на Христовия Импулс. Кармата като съдържание на живота. Лайпциг, 5. Ноември 1911, Втора лекция
GA_130 Езотеричното християнство
Това чувство на човека, че той е бил вкаран в своята професия, че е бил заставен, това чувство на неза
довол
еност е също един признак на волева слабост.
Понеже вече от дълго време хората нямат никакви правилни принципи за възпитанието, всред днешното населен и е съществуват много хора, които не са прекарали своята младост по правилен начин. Ако човечеството не се реши да подобри това, което е най-важното, възпитанието на младежта според принципите на Духовната наука, ще се раждат поколения с все послаба воля. Това се отразява дълбоко в живота на човека. Запитайте много хора как са стигнали до тяхната професия. Бъдете уверени, че в повечето случаи ще получите отговора: Но ние не знаем, про сто сме били вкарани в нашат а профе сия.
Това чувство на човека, че той е бил вкаран в своята професия, че е бил заставен, това чувство на незадоволеност е също един признак на волева слабост.
Когато тази волева слабост е била причинена по начина, който обяснихме по-горе, тогава възникват и други последствия за човешката душа, а именно когато волевата слабост е породена от факта, че в младата възраст са възниквали състояния на страх, на отчаяние, на уплаха. Ще бъде все повече и повече необходимо хората да имат едно основно разбиране на по-висшите закони, за да се освободят от състоянието на отчаяние, защото именно състоянието на отчаяние е това, което можем да очакваме, ако не постъпваме според духовното познание. Чрез материалистичен и монистичен светоглед само две поколения хора могат да се запазят със силна воля. Материализмът може да задоволи именно само две поколения: едното, което го е основало и след това неговите последователи, които са го възприели. Тази е особеността на този материалистичен и монистичен светоглед, че онзи, който работи в лабораторията или в работилницата, който сам създава възгледа, чиито сили са напълно ангажирани с това, което изгражда в душата си, че той изпитва голямо вътрешно задоволство.
към текста >>
Материализмът може да за
довол
и именно само две поколения: едното, което го е основало и след това неговите последователи, които са го възприели.
Бъдете уверени, че в повечето случаи ще получите отговора: Но ние не знаем, про сто сме били вкарани в нашат а профе сия. Това чувство на човека, че той е бил вкаран в своята професия, че е бил заставен, това чувство на незадоволеност е също един признак на волева слабост. Когато тази волева слабост е била причинена по начина, който обяснихме по-горе, тогава възникват и други последствия за човешката душа, а именно когато волевата слабост е породена от факта, че в младата възраст са възниквали състояния на страх, на отчаяние, на уплаха. Ще бъде все повече и повече необходимо хората да имат едно основно разбиране на по-висшите закони, за да се освободят от състоянието на отчаяние, защото именно състоянието на отчаяние е това, което можем да очакваме, ако не постъпваме според духовното познание. Чрез материалистичен и монистичен светоглед само две поколения хора могат да се запазят със силна воля.
Материализмът може да задоволи именно само две поколения: едното, което го е основало и след това неговите последователи, които са го възприели.
Тази е особеността на този материалистичен и монистичен светоглед, че онзи, който работи в лабораторията или в работилницата, който сам създава възгледа, чиито сили са напълно ангажирани с това, което изгражда в душата си, че той изпитва голямо вътрешно задоволство. Обаче който само се присъединява към тези учения, който приема наготово материализма, при него не може да бъде постигнато това вътрешно задоволство и тогава отчаянието ще се отрази обратно върху възпитанието на волята и ще предизвика волева слабост. Отслабване на волята, хора, лишени от енергия – ето какви ще бъдат последствията от този светоглед. Втората от разгледаните вчера три страни на душевния, на свръхсетивния живот, са душевните вълнения, чувствата. Кое действува в благоприятен смисъл върху чувствата?
към текста >>
Тази е особеността на този материалистичен и монистичен светоглед, че онзи, който работи в лабораторията или в работилницата, който сам създава възгледа, чиито сили са напълно ангажирани с това, което изгражда в душата си, че той изпитва голямо вътрешно за
довол
ство.
Това чувство на човека, че той е бил вкаран в своята професия, че е бил заставен, това чувство на незадоволеност е също един признак на волева слабост. Когато тази волева слабост е била причинена по начина, който обяснихме по-горе, тогава възникват и други последствия за човешката душа, а именно когато волевата слабост е породена от факта, че в младата възраст са възниквали състояния на страх, на отчаяние, на уплаха. Ще бъде все повече и повече необходимо хората да имат едно основно разбиране на по-висшите закони, за да се освободят от състоянието на отчаяние, защото именно състоянието на отчаяние е това, което можем да очакваме, ако не постъпваме според духовното познание. Чрез материалистичен и монистичен светоглед само две поколения хора могат да се запазят със силна воля. Материализмът може да задоволи именно само две поколения: едното, което го е основало и след това неговите последователи, които са го възприели.
Тази е особеността на този материалистичен и монистичен светоглед, че онзи, който работи в лабораторията или в работилницата, който сам създава възгледа, чиито сили са напълно ангажирани с това, което изгражда в душата си, че той изпитва голямо вътрешно задоволство.
Обаче който само се присъединява към тези учения, който приема наготово материализма, при него не може да бъде постигнато това вътрешно задоволство и тогава отчаянието ще се отрази обратно върху възпитанието на волята и ще предизвика волева слабост. Отслабване на волята, хора, лишени от енергия – ето какви ще бъдат последствията от този светоглед. Втората от разгледаните вчера три страни на душевния, на свръхсетивния живот, са душевните вълнения, чувствата. Кое действува в благоприятен смисъл върху чувствата? Когато полагаме колкото е възможно повече усилия да поддържаме едно внимание, едно голямо внимание за това, което става в заобикалящия ни свят – не мислете, че това внимание е особено често развито у хората – това може да ни е от голяма полза.
към текста >>
Обаче който само се присъединява към тези учения, който приема наготово материализма, при него не може да бъде постигнато това вътрешно за
довол
ство и тогава отчаянието ще се отрази обратно върху възпитанието на волята и ще предизвика волева слабост.
Когато тази волева слабост е била причинена по начина, който обяснихме по-горе, тогава възникват и други последствия за човешката душа, а именно когато волевата слабост е породена от факта, че в младата възраст са възниквали състояния на страх, на отчаяние, на уплаха. Ще бъде все повече и повече необходимо хората да имат едно основно разбиране на по-висшите закони, за да се освободят от състоянието на отчаяние, защото именно състоянието на отчаяние е това, което можем да очакваме, ако не постъпваме според духовното познание. Чрез материалистичен и монистичен светоглед само две поколения хора могат да се запазят със силна воля. Материализмът може да задоволи именно само две поколения: едното, което го е основало и след това неговите последователи, които са го възприели. Тази е особеността на този материалистичен и монистичен светоглед, че онзи, който работи в лабораторията или в работилницата, който сам създава възгледа, чиито сили са напълно ангажирани с това, което изгражда в душата си, че той изпитва голямо вътрешно задоволство.
Обаче който само се присъединява към тези учения, който приема наготово материализма, при него не може да бъде постигнато това вътрешно задоволство и тогава отчаянието ще се отрази обратно върху възпитанието на волята и ще предизвика волева слабост.
Отслабване на волята, хора, лишени от енергия – ето какви ще бъдат последствията от този светоглед. Втората от разгледаните вчера три страни на душевния, на свръхсетивния живот, са душевните вълнения, чувствата. Кое действува в благоприятен смисъл върху чувствата? Когато полагаме колкото е възможно повече усилия да поддържаме едно внимание, едно голямо внимание за това, което става в заобикалящия ни свят – не мислете, че това внимание е особено често развито у хората – това може да ни е от голяма полза. Аз често посочвам един пример.
към текста >>
Ние ще забележим плодовете, когато систематично работим против този недо статък; чрез борбата срещу твърдоглавието ние ставаме
довол
ни от себе си.
Даже хора, които минават много невнимателно през живота, могат да бъдат твърдоглави. Хора, които имат съвсем слаба воля, ние ги виждаме да вършат именно онова, което не очакваме и слабостта на волята става все по-голяма, когато не се стараем да водим борба против твърдоглавието. Ние намираме това твърдоглавие именно при лица със слаба воля. Напротив, когато полагаме усилия, за да не развием твърдоглавието, именно тогава ще забележим, че винаги сме подобрили чувствата и сме укрепили волята. Винаги, когато някой прояви твърдоглавие и ние не се поддаваме, не отстъпваме, тогава винаги ще се оказваме по-силни в живота.
Ние ще забележим плодовете, когато систематично работим против този недо статък; чрез борбата срещу твърдоглавието ние ставаме доволни от себе си.
Именно културата на чувствата е тази, която зависи от това, че ние водим борба срещу твърдоглавието, притъпяването, липсата на интерес, водим тази борба по всякакъв начин. Следователно интересът и вниманието спрямо заобикалящия ни свят насърчават чувствата и волята. Притъпяването и твърдоглавието пораждат обратното. За здравите чувства имаме хубавата дума „разумност”. Разумност е това, че някому хрумва нещо смислено, целесъобразно.
към текста >>
Колкото и малко да се вярва, че чрез едно такова развитие на смислеността се получава спокойствие на душата, хармония на душата, за
довол
ство в човешкия живот, все пак това е така.
Разумност е това, че някому хрумва нещо смислено, целесъобразно. Децата трябва да играят така, че тяхната фантазия да се раздвижва, да се събужда самодейността на тяхната душа, така че да размишляват върху тяхната игра. Те трябва да подреждат строителни материали не по модели, защото това поражда у тях само педантизъм, а не смисленост, разумност. Смислено е, когато ги оставяме да изпълняват всякакви неща в пясъка, когато ги завеждаме в гората и ги оставяме да правят кошнички от леска, а после ги насърчаваме да направят и други предмети. Неща, които възпитават определена изобретателност, развиват разумността, смислеността.
Колкото и малко да се вярва, че чрез едно такова развитие на смислеността се получава спокойствие на душата, хармония на душата, задоволство в човешкия живот, все пак това е така.
По-нататък ще направим добре, когато отиваме на разходка с едно дете, да позволим на детето да прави каквото иска, ако разбира се това, което иска, не е противоречащо на възпитанието. И когато детето прави нещо, трябва да проявим към него радост, одобрение, интерес, да не се сърдим или да не бъдем лишени от интерес към онова, което детето създава от своята душа. Когато поучаваме детето, ние също трябва да свързваме нещата с формите и процесите в природата. Когато след това децата израстнат, трябва да избягваме да ги занимаваме със загадки или с ребуси от вестниците, което ражда само педантизъм. Напротив, наблюдението на природата предлага противоположното на това, което днес вестниците ни предлагат за развитието на чувствата.
към текста >>
Действително, себелюбието, егоизмът се самонаказват чрез това, че егоистичният човек става все по-не
довол
ен и не
довол
ен, все повече се оплаква, че неговата личност не е получила това, което и се полага.
Това, което е извънредно много необходимо за мисленето, привидно не изглежда да има някаква връзка с мисленето. Всяко твърдоглавие, всеки егоизъм действува разрушително върху мисленето. Всички качества, които са свързани с твърдоглавието и с егоизма като честолюбие, тщестлавие, всички тези неща, които привидно се отнасят за нещо друго, правят нашето мислене нездраво и се отразяват неблагоприятно върху нашето настроение. Ето защо трябва да водим борба срещу твърдоглавието и егоизма, а напротив, да развиваме по отношение на нещата и на съществата определена отдайност, определена пожертвувателност. Отдайност, пожертвувателност по отношение на най-незначителните неща и случаи действуват благоприятно върху мисленето и настроението.
Действително, себелюбието, егоизмът се самонаказват чрез това, че егоистичният човек става все по-недоволен и недоволен, все повече се оплаква, че неговата личност не е получила това, което и се полага.
Там, където някой долавя в себе си това, той би трябвало да се постави под закона на Кармата и да се запита, когато е недоволен: Чий егоизъм ми създаде това недоволство? Така именно може да се покаже как могат да се развиват трите части от нашия душевен живот и как може да им се пречи, а това е извънредно важно. Ето защо ние виждаме, че Духовната наука е нещо, което действува дълбоко, дълбоко в нашия живот. Тя действува дълбоко в нашия живот, защото едно действително наблюдение върху духовните принципи може да ни помогне да се самовъзпитаме, а това е от извънредно голямо значение за живота. То добива обаче все по-голямо значение, тъй като за развитието на човечеството са минали вече онези времена, когато хората бяха ръководени от Боговете, от по-висшите Същества.
към текста >>
Там, където някой долавя в себе си това, той би трябвало да се постави под закона на Кармата и да се запита, когато е не
довол
ен: Чий егоизъм ми създаде това не
довол
ство?
Всяко твърдоглавие, всеки егоизъм действува разрушително върху мисленето. Всички качества, които са свързани с твърдоглавието и с егоизма като честолюбие, тщестлавие, всички тези неща, които привидно се отнасят за нещо друго, правят нашето мислене нездраво и се отразяват неблагоприятно върху нашето настроение. Ето защо трябва да водим борба срещу твърдоглавието и егоизма, а напротив, да развиваме по отношение на нещата и на съществата определена отдайност, определена пожертвувателност. Отдайност, пожертвувателност по отношение на най-незначителните неща и случаи действуват благоприятно върху мисленето и настроението. Действително, себелюбието, егоизмът се самонаказват чрез това, че егоистичният човек става все по-недоволен и недоволен, все повече се оплаква, че неговата личност не е получила това, което и се полага.
Там, където някой долавя в себе си това, той би трябвало да се постави под закона на Кармата и да се запита, когато е недоволен: Чий егоизъм ми създаде това недоволство?
Така именно може да се покаже как могат да се развиват трите части от нашия душевен живот и как може да им се пречи, а това е извънредно важно. Ето защо ние виждаме, че Духовната наука е нещо, което действува дълбоко, дълбоко в нашия живот. Тя действува дълбоко в нашия живот, защото едно действително наблюдение върху духовните принципи може да ни помогне да се самовъзпитаме, а това е от извънредно голямо значение за живота. То добива обаче все по-голямо значение, тъй като за развитието на човечеството са минали вече онези времена, когато хората бяха ръководени от Боговете, от по-висшите Същества. Хората трябва все повече и повече да вършат много неща, без да бъдат ръководени и направлявани.
към текста >>
44.
Основно настроение спрямо човешката карма Виена, 8. Февруари 1912
GA_130 Езотеричното християнство
Не би ли могло животът ми да протече така, че да не ме сполетяват никакви страдания, да бъда
довол
ен?
Разбира се, всеки отделен човек ще трябва да приложи това, което би получил в отговор на един такъв въпрос, към своя особен случай. Когато се говори на много хора, може да се говори само в общи черти. Защо се нуждаем от утеха в живота? Защото можем да бъдем разтревожени за едно, или друго нещо, защото страдаме, защото могат да ни сполетят нещастия. Естествено е по отношение на страданието човек да се чувствува така, като че ли нещо вътре в него би трябвало да се противопостави на това страдание, и да си каже: Защо трябва да страдам, защо ме сполетя това страдание?
Не би ли могло животът ми да протече така, че да не ме сполетяват никакви страдания, да бъда доволен?
– Онзи, който поставя въпроса така, може да стигне до един отговор само тогава, когато разполага с едно действително познание за природата на нашата човешка карма, на човешката съдба. Защо страдаме ние в света? А с това имаме предвид както външните, така и вътрешните страдания, които възникват от вътрешната организация, поради които ние не винаги сме доволни, не винаги можем да се справим в живота. Защо ни сполетяват такива неща, които ни оставят недоволни? Ако разгледаме законите на кармата, ще видим, че в основата на нашите страдания стои нещо подобно, каквото е онова, което в обикновения живот между раждането и смъртта може да бъде онагледено приблизително със следния пример.
към текста >>
А с това имаме предвид както външните, така и вътрешните страдания, които възникват от вътрешната организация, поради които ние не винаги сме
довол
ни, не винаги можем да се справим в живота.
Защото можем да бъдем разтревожени за едно, или друго нещо, защото страдаме, защото могат да ни сполетят нещастия. Естествено е по отношение на страданието човек да се чувствува така, като че ли нещо вътре в него би трябвало да се противопостави на това страдание, и да си каже: Защо трябва да страдам, защо ме сполетя това страдание? Не би ли могло животът ми да протече така, че да не ме сполетяват никакви страдания, да бъда доволен? – Онзи, който поставя въпроса така, може да стигне до един отговор само тогава, когато разполага с едно действително познание за природата на нашата човешка карма, на човешката съдба. Защо страдаме ние в света?
А с това имаме предвид както външните, така и вътрешните страдания, които възникват от вътрешната организация, поради които ние не винаги сме доволни, не винаги можем да се справим в живота.
Защо ни сполетяват такива неща, които ни оставят недоволни? Ако разгледаме законите на кармата, ще видим, че в основата на нашите страдания стои нещо подобно, каквото е онова, което в обикновения живот между раждането и смъртта може да бъде онагледено приблизително със следния пример. Аз вече често пъти съм споменавал този пример: Да предположим, че някой е живял до своята осемнадесета година от издръжката на своя баща, живял е в радости и удоволствия, не е пропуснал нищо. След това бащата изгубва своето имущество, банкрутира. Младежът трябва да научи нещо подходящо, трябва да полага усилия, за да може да живее.
към текста >>
Защо ни сполетяват такива неща, които ни оставят не
довол
ни?
Естествено е по отношение на страданието човек да се чувствува така, като че ли нещо вътре в него би трябвало да се противопостави на това страдание, и да си каже: Защо трябва да страдам, защо ме сполетя това страдание? Не би ли могло животът ми да протече така, че да не ме сполетяват никакви страдания, да бъда доволен? – Онзи, който поставя въпроса така, може да стигне до един отговор само тогава, когато разполага с едно действително познание за природата на нашата човешка карма, на човешката съдба. Защо страдаме ние в света? А с това имаме предвид както външните, така и вътрешните страдания, които възникват от вътрешната организация, поради които ние не винаги сме доволни, не винаги можем да се справим в живота.
Защо ни сполетяват такива неща, които ни оставят недоволни?
Ако разгледаме законите на кармата, ще видим, че в основата на нашите страдания стои нещо подобно, каквото е онова, което в обикновения живот между раждането и смъртта може да бъде онагледено приблизително със следния пример. Аз вече често пъти съм споменавал този пример: Да предположим, че някой е живял до своята осемнадесета година от издръжката на своя баща, живял е в радости и удоволствия, не е пропуснал нищо. След това бащата изгубва своето имущество, банкрутира. Младежът трябва да научи нещо подходящо, трябва да полага усилия, за да може да живее. Животът му донася страдания и лишения.
към текста >>
Аз вече често пъти съм споменавал този пример: Да предположим, че някой е живял до своята осемнадесета година от издръжката на своя баща, живял е в радости и у
довол
ствия, не е пропуснал нищо.
– Онзи, който поставя въпроса така, може да стигне до един отговор само тогава, когато разполага с едно действително познание за природата на нашата човешка карма, на човешката съдба. Защо страдаме ние в света? А с това имаме предвид както външните, така и вътрешните страдания, които възникват от вътрешната организация, поради които ние не винаги сме доволни, не винаги можем да се справим в живота. Защо ни сполетяват такива неща, които ни оставят недоволни? Ако разгледаме законите на кармата, ще видим, че в основата на нашите страдания стои нещо подобно, каквото е онова, което в обикновения живот между раждането и смъртта може да бъде онагледено приблизително със следния пример.
Аз вече често пъти съм споменавал този пример: Да предположим, че някой е живял до своята осемнадесета година от издръжката на своя баща, живял е в радости и удоволствия, не е пропуснал нищо.
След това бащата изгубва своето имущество, банкрутира. Младежът трябва да научи нещо подходящо, трябва да полага усилия, за да може да живее. Животът му донася страдания и лишения. И така, този човек е засегнат твърде неприятно от страданията, през които трябва да мине. Да предположим, че съответният човек стига до петдесетгодишна възраст.
към текста >>
Ако би зависело от него, този “полу-мъдрец” би избрал пътя на у
довол
ствието, на радостта, пред този на страданието.
Когато разгледаме целия живот и застанем действително по един такъв начин пред нашата карма, както това беше показано в завчерашната лекция, ние винаги стигаме до убеждението, че всички страдания, които ни сполетяват, всички страдания, които се изпречват на пътя ни, са от такова естество, че те всъщност са търсени от нашето несъвършенство. А именно най-голямата част от мъките и страданията са търсени от онези несъвършенства, които сме донесли със себе си от нашите минали инкарнации. И понеже тези несъвършенства са вътре в нас, нещо, което е по-разумно от самите нас, търси пътя към мъките и страданията. Защото това е едно златно правило на живота, че всички ние като хора имаме в нас един по-разумен човек, един по-мъдър човек, отколкото сме самите ние. Защото този, който в обикновения живот наричаме “аз”, е по-малко мъдър.
Ако би зависело от него, този “полу-мъдрец” би избрал пътя на удоволствието, на радостта, пред този на страданието.
“По-разумният” е онзи, който почива в глъбините на нашето подсъзнание, до което нашето обикновено съзнание няма достъп. Той ни закрива погледа към лекомислената радост и запалва в нас една магическа сила, която тръгва по пътя на страданието, без ние да знаем за това. Но какво значи това: Без ние да знаем? Това значи, че по-разумният добива по-голяма сила над по-малко разумният и постоянно действува в нас така, че насочва нашите несъвършенства към нашите страдания и ни причинява страдание, защото с всяко вътрешно и външно страдание ние премахваме едно несъвършенство и ставаме по-съвършени. Подобни размишления звучат като една добра теория, обаче те не вършат кой знае каква работа.
към текста >>
Колкото и да се пренасяме в настроението, че сами сме искали нашите страдания: Когато приложим това към у
довол
ствието и радостта, ние не ще можем да сторим друго нещо, освен да се засрамим.
Сега обаче ние ще сме в състояние – ако впрочем антропософът вече е успял да активизира миговете на утеха, съпровождащи страданията – ние ще сме в състояние да прибавим и нещо друго, а именно: Да обърнем поглед към нашите радости, да погледнем към това, което ни доставя радост в живота! Който по този начин застава с безпристрастно чувство пред съдбата си, който застава пред своята съдба така, като че той сам е искал своите страдания, за него се получава нещо твърде особено, когато разглежда своите радости в живота. Той не може да се справи с тях така добре, както със своите страдания. За нас е сравнително лесно да намерим утеха в страданията – и който не вярва, нека да се пренесе в това положение. Обаче да се справим с веселието и радостта е трудно.
Колкото и да се пренасяме в настроението, че сами сме искали нашите страдания: Когато приложим това към удоволствието и радостта, ние не ще можем да сторим друго нещо, освен да се засрамим.
Ние ще изпитаме чувство на дълбок срам и не бихме могли да се освободим от него по друг начин, освен като си кажем: Не, що се отнася до веселието и радостта, аз действително не съм ги създал чрез моята карма! – И това е единствено възможното избавление, защото иначе срамът може да нарастне до такава степен, че да разруши нашата душа. Единственото избавление е да не приписваме на “по-мъдрия човек в нас” това, че благодарение на него сме изпитали радостта. При тази мисъл ние забелязваме, че сме прави, защото чувството на срам изчезва. Работата стои така, че ние имаме удоволствието и радостта в живота като нещо, което ни е дадено от мъдрото ръководство на света, без да сме го заслужили, и трябва да го приемем като милост, като благодат и винаги да помним, че то е предназначено да ни включи в целостта на Вселената.
към текста >>
Работата стои така, че ние имаме у
довол
ствието и радостта в живота като нещо, което ни е дадено от мъдрото ръководство на света, без да сме го заслужили, и трябва да го приемем като милост, като благодат и винаги да помним, че то е предназначено да ни включи в целостта на Вселената.
Колкото и да се пренасяме в настроението, че сами сме искали нашите страдания: Когато приложим това към удоволствието и радостта, ние не ще можем да сторим друго нещо, освен да се засрамим. Ние ще изпитаме чувство на дълбок срам и не бихме могли да се освободим от него по друг начин, освен като си кажем: Не, що се отнася до веселието и радостта, аз действително не съм ги създал чрез моята карма! – И това е единствено възможното избавление, защото иначе срамът може да нарастне до такава степен, че да разруши нашата душа. Единственото избавление е да не приписваме на “по-мъдрия човек в нас” това, че благодарение на него сме изпитали радостта. При тази мисъл ние забелязваме, че сме прави, защото чувството на срам изчезва.
Работата стои така, че ние имаме удоволствието и радостта в живота като нещо, което ни е дадено от мъдрото ръководство на света, без да сме го заслужили, и трябва да го приемем като милост, като благодат и винаги да помним, че то е предназначено да ни включи в целостта на Вселената.
Удоволствието и радостта трябва да действуват върху нас в тържествените моменти на живота, така че да ги чувствуваме като един вид милост, като благодат от страна на висшите мирови Същества, които искат да ни приемат, присъединят към себе си. Докато чрез нашите мъки и страдания стигаме до самите себе си и ставаме все по-съвършени, чрез нашите удоволствия и радости ние развиваме онова чувство, което можем да наречем чувство на “блажено почиване” в божествените Същества и сили на света – обаче само като ги считаме като милост, като благодат. И тогава по отношение на удоволствията и радостите единственото оправдано настроение, което трябва да проявим, е чувството на благодарност. Никой не може да разбере правилно удоволствията и радостите в живота, ако в часовете на уединение и себепознание приписва удоволствията и радостите на своята карма. Ако ги приписва на своята карма, той се поддава на една грешка, която отслабва духовното в нас, парализира го.
към текста >>
У
довол
ствието и радостта трябва да действуват върху нас в тържествените моменти на живота, така че да ги чувствуваме като един вид милост, като благодат от страна на висшите мирови Същества, които искат да ни приемат, присъединят към себе си.
Ние ще изпитаме чувство на дълбок срам и не бихме могли да се освободим от него по друг начин, освен като си кажем: Не, що се отнася до веселието и радостта, аз действително не съм ги създал чрез моята карма! – И това е единствено възможното избавление, защото иначе срамът може да нарастне до такава степен, че да разруши нашата душа. Единственото избавление е да не приписваме на “по-мъдрия човек в нас” това, че благодарение на него сме изпитали радостта. При тази мисъл ние забелязваме, че сме прави, защото чувството на срам изчезва. Работата стои така, че ние имаме удоволствието и радостта в живота като нещо, което ни е дадено от мъдрото ръководство на света, без да сме го заслужили, и трябва да го приемем като милост, като благодат и винаги да помним, че то е предназначено да ни включи в целостта на Вселената.
Удоволствието и радостта трябва да действуват върху нас в тържествените моменти на живота, така че да ги чувствуваме като един вид милост, като благодат от страна на висшите мирови Същества, които искат да ни приемат, присъединят към себе си.
Докато чрез нашите мъки и страдания стигаме до самите себе си и ставаме все по-съвършени, чрез нашите удоволствия и радости ние развиваме онова чувство, което можем да наречем чувство на “блажено почиване” в божествените Същества и сили на света – обаче само като ги считаме като милост, като благодат. И тогава по отношение на удоволствията и радостите единственото оправдано настроение, което трябва да проявим, е чувството на благодарност. Никой не може да разбере правилно удоволствията и радостите в живота, ако в часовете на уединение и себепознание приписва удоволствията и радостите на своята карма. Ако ги приписва на своята карма, той се поддава на една грешка, която отслабва духовното в нас, парализира го. Всяка мисъл, че едно удоволствие, една радост е нещо заслужено, ни прави слаби и ни парализира.
към текста >>
Докато чрез нашите мъки и страдания стигаме до самите себе си и ставаме все по-съвършени, чрез нашите у
довол
ствия и радости ние развиваме онова чувство, което можем да наречем чувство на “блажено почиване” в божествените Същества и сили на света – обаче само като ги считаме като милост, като благодат.
– И това е единствено възможното избавление, защото иначе срамът може да нарастне до такава степен, че да разруши нашата душа. Единственото избавление е да не приписваме на “по-мъдрия човек в нас” това, че благодарение на него сме изпитали радостта. При тази мисъл ние забелязваме, че сме прави, защото чувството на срам изчезва. Работата стои така, че ние имаме удоволствието и радостта в живота като нещо, което ни е дадено от мъдрото ръководство на света, без да сме го заслужили, и трябва да го приемем като милост, като благодат и винаги да помним, че то е предназначено да ни включи в целостта на Вселената. Удоволствието и радостта трябва да действуват върху нас в тържествените моменти на живота, така че да ги чувствуваме като един вид милост, като благодат от страна на висшите мирови Същества, които искат да ни приемат, присъединят към себе си.
Докато чрез нашите мъки и страдания стигаме до самите себе си и ставаме все по-съвършени, чрез нашите удоволствия и радости ние развиваме онова чувство, което можем да наречем чувство на “блажено почиване” в божествените Същества и сили на света – обаче само като ги считаме като милост, като благодат.
И тогава по отношение на удоволствията и радостите единственото оправдано настроение, което трябва да проявим, е чувството на благодарност. Никой не може да разбере правилно удоволствията и радостите в живота, ако в часовете на уединение и себепознание приписва удоволствията и радостите на своята карма. Ако ги приписва на своята карма, той се поддава на една грешка, която отслабва духовното в нас, парализира го. Всяка мисъл, че едно удоволствие, една радост е нещо заслужено, ни прави слаби и ни парализира. Едно такова изказване може да изглежда твърде крайно, понеже някой би могъл да разсъждава така: Ако страданието е желано и предизвикано от моята собствена личност, тогава аз трябва да съм господар също и на моите удоволствия и радости!
към текста >>
И тогава по отношение на у
довол
ствията и радостите единственото оправдано настроение, което трябва да проявим, е чувството на благодарност.
Единственото избавление е да не приписваме на “по-мъдрия човек в нас” това, че благодарение на него сме изпитали радостта. При тази мисъл ние забелязваме, че сме прави, защото чувството на срам изчезва. Работата стои така, че ние имаме удоволствието и радостта в живота като нещо, което ни е дадено от мъдрото ръководство на света, без да сме го заслужили, и трябва да го приемем като милост, като благодат и винаги да помним, че то е предназначено да ни включи в целостта на Вселената. Удоволствието и радостта трябва да действуват върху нас в тържествените моменти на живота, така че да ги чувствуваме като един вид милост, като благодат от страна на висшите мирови Същества, които искат да ни приемат, присъединят към себе си. Докато чрез нашите мъки и страдания стигаме до самите себе си и ставаме все по-съвършени, чрез нашите удоволствия и радости ние развиваме онова чувство, което можем да наречем чувство на “блажено почиване” в божествените Същества и сили на света – обаче само като ги считаме като милост, като благодат.
И тогава по отношение на удоволствията и радостите единственото оправдано настроение, което трябва да проявим, е чувството на благодарност.
Никой не може да разбере правилно удоволствията и радостите в живота, ако в часовете на уединение и себепознание приписва удоволствията и радостите на своята карма. Ако ги приписва на своята карма, той се поддава на една грешка, която отслабва духовното в нас, парализира го. Всяка мисъл, че едно удоволствие, една радост е нещо заслужено, ни прави слаби и ни парализира. Едно такова изказване може да изглежда твърде крайно, понеже някой би могъл да разсъждава така: Ако страданието е желано и предизвикано от моята собствена личност, тогава аз трябва да съм господар също и на моите удоволствия и радости! Обаче дори един бегъл поглед в душевния живот на човека ни подсказва: Удоволствието и радостта съдържат в себе си нещо заличаващо.
към текста >>
Никой не може да разбере правилно у
довол
ствията и радостите в живота, ако в часовете на уединение и себепознание приписва у
довол
ствията и радостите на своята карма.
При тази мисъл ние забелязваме, че сме прави, защото чувството на срам изчезва. Работата стои така, че ние имаме удоволствието и радостта в живота като нещо, което ни е дадено от мъдрото ръководство на света, без да сме го заслужили, и трябва да го приемем като милост, като благодат и винаги да помним, че то е предназначено да ни включи в целостта на Вселената. Удоволствието и радостта трябва да действуват върху нас в тържествените моменти на живота, така че да ги чувствуваме като един вид милост, като благодат от страна на висшите мирови Същества, които искат да ни приемат, присъединят към себе си. Докато чрез нашите мъки и страдания стигаме до самите себе си и ставаме все по-съвършени, чрез нашите удоволствия и радости ние развиваме онова чувство, което можем да наречем чувство на “блажено почиване” в божествените Същества и сили на света – обаче само като ги считаме като милост, като благодат. И тогава по отношение на удоволствията и радостите единственото оправдано настроение, което трябва да проявим, е чувството на благодарност.
Никой не може да разбере правилно удоволствията и радостите в живота, ако в часовете на уединение и себепознание приписва удоволствията и радостите на своята карма.
Ако ги приписва на своята карма, той се поддава на една грешка, която отслабва духовното в нас, парализира го. Всяка мисъл, че едно удоволствие, една радост е нещо заслужено, ни прави слаби и ни парализира. Едно такова изказване може да изглежда твърде крайно, понеже някой би могъл да разсъждава така: Ако страданието е желано и предизвикано от моята собствена личност, тогава аз трябва да съм господар също и на моите удоволствия и радости! Обаче дори един бегъл поглед в душевния живот на човека ни подсказва: Удоволствието и радостта съдържат в себе си нещо заличаващо. Ние едва ли бихме могли да открием другаде по-нагледно описание на този заличаващ елемент в удоволствието и радостта, отколкото в Гьотевия “Фауст”, където парализиращото въздействие на удоволствието и радостта е посочено с думите: “Така от страсти към наслади люшкам се аз.
към текста >>
Всяка мисъл, че едно у
довол
ствие, една радост е нещо заслужено, ни прави слаби и ни парализира.
Удоволствието и радостта трябва да действуват върху нас в тържествените моменти на живота, така че да ги чувствуваме като един вид милост, като благодат от страна на висшите мирови Същества, които искат да ни приемат, присъединят към себе си. Докато чрез нашите мъки и страдания стигаме до самите себе си и ставаме все по-съвършени, чрез нашите удоволствия и радости ние развиваме онова чувство, което можем да наречем чувство на “блажено почиване” в божествените Същества и сили на света – обаче само като ги считаме като милост, като благодат. И тогава по отношение на удоволствията и радостите единственото оправдано настроение, което трябва да проявим, е чувството на благодарност. Никой не може да разбере правилно удоволствията и радостите в живота, ако в часовете на уединение и себепознание приписва удоволствията и радостите на своята карма. Ако ги приписва на своята карма, той се поддава на една грешка, която отслабва духовното в нас, парализира го.
Всяка мисъл, че едно удоволствие, една радост е нещо заслужено, ни прави слаби и ни парализира.
Едно такова изказване може да изглежда твърде крайно, понеже някой би могъл да разсъждава така: Ако страданието е желано и предизвикано от моята собствена личност, тогава аз трябва да съм господар също и на моите удоволствия и радости! Обаче дори един бегъл поглед в душевния живот на човека ни подсказва: Удоволствието и радостта съдържат в себе си нещо заличаващо. Ние едва ли бихме могли да открием другаде по-нагледно описание на този заличаващ елемент в удоволствието и радостта, отколкото в Гьотевия “Фауст”, където парализиращото въздействие на удоволствието и радостта е посочено с думите: “Така от страсти към наслади люшкам се аз. И после от наслади към страсти отново стремя се”. И който размисли поне малко върху насладата, върху влиянието на насладата, върху удоволствието, когато то ни засяга лично, той ще види, че в удоволствието, радостта, има нещо, което ни довежда до замайване в живота и заличава нашия Аз.
към текста >>
Едно такова изказване може да изглежда твърде крайно, понеже някой би могъл да разсъждава така: Ако страданието е желано и предизвикано от моята собствена личност, тогава аз трябва да съм господар също и на моите у
довол
ствия и радости!
Докато чрез нашите мъки и страдания стигаме до самите себе си и ставаме все по-съвършени, чрез нашите удоволствия и радости ние развиваме онова чувство, което можем да наречем чувство на “блажено почиване” в божествените Същества и сили на света – обаче само като ги считаме като милост, като благодат. И тогава по отношение на удоволствията и радостите единственото оправдано настроение, което трябва да проявим, е чувството на благодарност. Никой не може да разбере правилно удоволствията и радостите в живота, ако в часовете на уединение и себепознание приписва удоволствията и радостите на своята карма. Ако ги приписва на своята карма, той се поддава на една грешка, която отслабва духовното в нас, парализира го. Всяка мисъл, че едно удоволствие, една радост е нещо заслужено, ни прави слаби и ни парализира.
Едно такова изказване може да изглежда твърде крайно, понеже някой би могъл да разсъждава така: Ако страданието е желано и предизвикано от моята собствена личност, тогава аз трябва да съм господар също и на моите удоволствия и радости!
Обаче дори един бегъл поглед в душевния живот на човека ни подсказва: Удоволствието и радостта съдържат в себе си нещо заличаващо. Ние едва ли бихме могли да открием другаде по-нагледно описание на този заличаващ елемент в удоволствието и радостта, отколкото в Гьотевия “Фауст”, където парализиращото въздействие на удоволствието и радостта е посочено с думите: “Така от страсти към наслади люшкам се аз. И после от наслади към страсти отново стремя се”. И който размисли поне малко върху насладата, върху влиянието на насладата, върху удоволствието, когато то ни засяга лично, той ще види, че в удоволствието, радостта, има нещо, което ни довежда до замайване в живота и заличава нашия Аз. Това не бива да звучи като проповед срещу удоволствието и радостта, не бива да се взема като подтик към себебичуване, да се изтезаваме с горещи клещи и други подобни.
към текста >>
Обаче дори един бегъл поглед в душевния живот на човека ни подсказва: У
довол
ствието и радостта съдържат в себе си нещо заличаващо.
И тогава по отношение на удоволствията и радостите единственото оправдано настроение, което трябва да проявим, е чувството на благодарност. Никой не може да разбере правилно удоволствията и радостите в живота, ако в часовете на уединение и себепознание приписва удоволствията и радостите на своята карма. Ако ги приписва на своята карма, той се поддава на една грешка, която отслабва духовното в нас, парализира го. Всяка мисъл, че едно удоволствие, една радост е нещо заслужено, ни прави слаби и ни парализира. Едно такова изказване може да изглежда твърде крайно, понеже някой би могъл да разсъждава така: Ако страданието е желано и предизвикано от моята собствена личност, тогава аз трябва да съм господар също и на моите удоволствия и радости!
Обаче дори един бегъл поглед в душевния живот на човека ни подсказва: Удоволствието и радостта съдържат в себе си нещо заличаващо.
Ние едва ли бихме могли да открием другаде по-нагледно описание на този заличаващ елемент в удоволствието и радостта, отколкото в Гьотевия “Фауст”, където парализиращото въздействие на удоволствието и радостта е посочено с думите: “Така от страсти към наслади люшкам се аз. И после от наслади към страсти отново стремя се”. И който размисли поне малко върху насладата, върху влиянието на насладата, върху удоволствието, когато то ни засяга лично, той ще види, че в удоволствието, радостта, има нещо, което ни довежда до замайване в живота и заличава нашия Аз. Това не бива да звучи като проповед срещу удоволствието и радостта, не бива да се взема като подтик към себебичуване, да се изтезаваме с горещи клещи и други подобни. Това не е така.
към текста >>
Ние едва ли бихме могли да открием другаде по-нагледно описание на този заличаващ елемент в у
довол
ствието и радостта, отколкото в Гьотевия “Фауст”, където парализиращото въздействие на у
довол
ствието и радостта е посочено с думите: “Така от страсти към наслади люшкам се аз.
Никой не може да разбере правилно удоволствията и радостите в живота, ако в часовете на уединение и себепознание приписва удоволствията и радостите на своята карма. Ако ги приписва на своята карма, той се поддава на една грешка, която отслабва духовното в нас, парализира го. Всяка мисъл, че едно удоволствие, една радост е нещо заслужено, ни прави слаби и ни парализира. Едно такова изказване може да изглежда твърде крайно, понеже някой би могъл да разсъждава така: Ако страданието е желано и предизвикано от моята собствена личност, тогава аз трябва да съм господар също и на моите удоволствия и радости! Обаче дори един бегъл поглед в душевния живот на човека ни подсказва: Удоволствието и радостта съдържат в себе си нещо заличаващо.
Ние едва ли бихме могли да открием другаде по-нагледно описание на този заличаващ елемент в удоволствието и радостта, отколкото в Гьотевия “Фауст”, където парализиращото въздействие на удоволствието и радостта е посочено с думите: “Така от страсти към наслади люшкам се аз.
И после от наслади към страсти отново стремя се”. И който размисли поне малко върху насладата, върху влиянието на насладата, върху удоволствието, когато то ни засяга лично, той ще види, че в удоволствието, радостта, има нещо, което ни довежда до замайване в живота и заличава нашия Аз. Това не бива да звучи като проповед срещу удоволствието и радостта, не бива да се взема като подтик към себебичуване, да се изтезаваме с горещи клещи и други подобни. Това не е така. Когато искаме да проумеем нещо, това не означава, че трябва да го отбягваме.
към текста >>
И който размисли поне малко върху насладата, върху влиянието на насладата, върху у
довол
ствието, когато то ни засяга лично, той ще види, че в у
довол
ствието, радостта, има нещо, което ни довежда до замайване в живота и заличава нашия Аз.
Всяка мисъл, че едно удоволствие, една радост е нещо заслужено, ни прави слаби и ни парализира. Едно такова изказване може да изглежда твърде крайно, понеже някой би могъл да разсъждава така: Ако страданието е желано и предизвикано от моята собствена личност, тогава аз трябва да съм господар също и на моите удоволствия и радости! Обаче дори един бегъл поглед в душевния живот на човека ни подсказва: Удоволствието и радостта съдържат в себе си нещо заличаващо. Ние едва ли бихме могли да открием другаде по-нагледно описание на този заличаващ елемент в удоволствието и радостта, отколкото в Гьотевия “Фауст”, където парализиращото въздействие на удоволствието и радостта е посочено с думите: “Така от страсти към наслади люшкам се аз. И после от наслади към страсти отново стремя се”.
И който размисли поне малко върху насладата, върху влиянието на насладата, върху удоволствието, когато то ни засяга лично, той ще види, че в удоволствието, радостта, има нещо, което ни довежда до замайване в живота и заличава нашия Аз.
Това не бива да звучи като проповед срещу удоволствието и радостта, не бива да се взема като подтик към себебичуване, да се изтезаваме с горещи клещи и други подобни. Това не е така. Когато искаме да проумеем нещо, това не означава, че трябва да го отбягваме. Не да го “отбягваме”, а спокойно да го приемаме там, където се сблъскваме с него; да се отнасяме към него като към една милост, като към една благодат, и колкото по-съзнателно, толкова по-добре, защото по този начин ние се потопяваме в божествения свят. Следователно, казваме това, не за да проповядваме отшелничеството, а за да събудим правилното настроение по отношение на удоволствието и радостта.
към текста >>
Това не бива да звучи като проповед срещу у
довол
ствието и радостта, не бива да се взема като подтик към себебичуване, да се изтезаваме с горещи клещи и други подобни.
Едно такова изказване може да изглежда твърде крайно, понеже някой би могъл да разсъждава така: Ако страданието е желано и предизвикано от моята собствена личност, тогава аз трябва да съм господар също и на моите удоволствия и радости! Обаче дори един бегъл поглед в душевния живот на човека ни подсказва: Удоволствието и радостта съдържат в себе си нещо заличаващо. Ние едва ли бихме могли да открием другаде по-нагледно описание на този заличаващ елемент в удоволствието и радостта, отколкото в Гьотевия “Фауст”, където парализиращото въздействие на удоволствието и радостта е посочено с думите: “Така от страсти към наслади люшкам се аз. И после от наслади към страсти отново стремя се”. И който размисли поне малко върху насладата, върху влиянието на насладата, върху удоволствието, когато то ни засяга лично, той ще види, че в удоволствието, радостта, има нещо, което ни довежда до замайване в живота и заличава нашия Аз.
Това не бива да звучи като проповед срещу удоволствието и радостта, не бива да се взема като подтик към себебичуване, да се изтезаваме с горещи клещи и други подобни.
Това не е така. Когато искаме да проумеем нещо, това не означава, че трябва да го отбягваме. Не да го “отбягваме”, а спокойно да го приемаме там, където се сблъскваме с него; да се отнасяме към него като към една милост, като към една благодат, и колкото по-съзнателно, толкова по-добре, защото по този начин ние се потопяваме в божествения свят. Следователно, казваме това, не за да проповядваме отшелничеството, а за да събудим правилното настроение по отношение на удоволствието и радостта. Обаче който би казал: Удоволствието и радостта имат в себе си нещо парализиращо, нещо заличаващо, ето защо трябва да ги отбягваме – което е идеал на аскетизма, на самоизмъчването – той би отхвърлил милостта, благодатта, които му се дават от Боговете.
към текста >>
Следователно, казваме това, не за да проповядваме отшелничеството, а за да събудим правилното настроение по отношение на у
довол
ствието и радостта.
И който размисли поне малко върху насладата, върху влиянието на насладата, върху удоволствието, когато то ни засяга лично, той ще види, че в удоволствието, радостта, има нещо, което ни довежда до замайване в живота и заличава нашия Аз. Това не бива да звучи като проповед срещу удоволствието и радостта, не бива да се взема като подтик към себебичуване, да се изтезаваме с горещи клещи и други подобни. Това не е така. Когато искаме да проумеем нещо, това не означава, че трябва да го отбягваме. Не да го “отбягваме”, а спокойно да го приемаме там, където се сблъскваме с него; да се отнасяме към него като към една милост, като към една благодат, и колкото по-съзнателно, толкова по-добре, защото по този начин ние се потопяваме в божествения свят.
Следователно, казваме това, не за да проповядваме отшелничеството, а за да събудим правилното настроение по отношение на удоволствието и радостта.
Обаче който би казал: Удоволствието и радостта имат в себе си нещо парализиращо, нещо заличаващо, ето защо трябва да ги отбягваме – което е идеал на аскетизма, на самоизмъчването – той би отхвърлил милостта, благодатта, които му се дават от Боговете. И всъщно ст самоизмъчванията на аскетите, монасите и монахините са непрестанни бунтове против Боговете. За нас е подобаващо да чувствуваме страданията като нещо, произтичащо от нашата карма, а удоволствието и радостта – като милост, като благодат, дадена от Боговете. Удоволствието и радостта да бъдат за нас като един знак, колко близо ни е допуснал Бог до себе си, а мъките и страданията да бъдат за нас като знак, колко много сме се отдалечили от това, което трябва да постигнем като разумни хора. Ето кое ни дава основното настроение по отношение на кармата и без това основно настроение ние не можем да напредваме истински в живота.
към текста >>
Обаче който би казал: У
довол
ствието и радостта имат в себе си нещо парализиращо, нещо заличаващо, ето защо трябва да ги отбягваме – което е идеал на аскетизма, на самоизмъчването – той би отхвърлил милостта, благодатта, които му се дават от Боговете.
Това не бива да звучи като проповед срещу удоволствието и радостта, не бива да се взема като подтик към себебичуване, да се изтезаваме с горещи клещи и други подобни. Това не е така. Когато искаме да проумеем нещо, това не означава, че трябва да го отбягваме. Не да го “отбягваме”, а спокойно да го приемаме там, където се сблъскваме с него; да се отнасяме към него като към една милост, като към една благодат, и колкото по-съзнателно, толкова по-добре, защото по този начин ние се потопяваме в божествения свят. Следователно, казваме това, не за да проповядваме отшелничеството, а за да събудим правилното настроение по отношение на удоволствието и радостта.
Обаче който би казал: Удоволствието и радостта имат в себе си нещо парализиращо, нещо заличаващо, ето защо трябва да ги отбягваме – което е идеал на аскетизма, на самоизмъчването – той би отхвърлил милостта, благодатта, които му се дават от Боговете.
И всъщно ст самоизмъчванията на аскетите, монасите и монахините са непрестанни бунтове против Боговете. За нас е подобаващо да чувствуваме страданията като нещо, произтичащо от нашата карма, а удоволствието и радостта – като милост, като благодат, дадена от Боговете. Удоволствието и радостта да бъдат за нас като един знак, колко близо ни е допуснал Бог до себе си, а мъките и страданията да бъдат за нас като знак, колко много сме се отдалечили от това, което трябва да постигнем като разумни хора. Ето кое ни дава основното настроение по отношение на кармата и без това основно настроение ние не можем да напредваме истински в живота. Ние трябва да усетим: Зад това, което светът ни предлага като добро, като красиво, зад този свят стоят Съществата, за които Библията казва: И те видяха, че светът беше красив и добър!
към текста >>
За нас е подобаващо да чувствуваме страданията като нещо, произтичащо от нашата карма, а у
довол
ствието и радостта – като милост, като благодат, дадена от Боговете.
Когато искаме да проумеем нещо, това не означава, че трябва да го отбягваме. Не да го “отбягваме”, а спокойно да го приемаме там, където се сблъскваме с него; да се отнасяме към него като към една милост, като към една благодат, и колкото по-съзнателно, толкова по-добре, защото по този начин ние се потопяваме в божествения свят. Следователно, казваме това, не за да проповядваме отшелничеството, а за да събудим правилното настроение по отношение на удоволствието и радостта. Обаче който би казал: Удоволствието и радостта имат в себе си нещо парализиращо, нещо заличаващо, ето защо трябва да ги отбягваме – което е идеал на аскетизма, на самоизмъчването – той би отхвърлил милостта, благодатта, които му се дават от Боговете. И всъщно ст самоизмъчванията на аскетите, монасите и монахините са непрестанни бунтове против Боговете.
За нас е подобаващо да чувствуваме страданията като нещо, произтичащо от нашата карма, а удоволствието и радостта – като милост, като благодат, дадена от Боговете.
Удоволствието и радостта да бъдат за нас като един знак, колко близо ни е допуснал Бог до себе си, а мъките и страданията да бъдат за нас като знак, колко много сме се отдалечили от това, което трябва да постигнем като разумни хора. Ето кое ни дава основното настроение по отношение на кармата и без това основно настроение ние не можем да напредваме истински в живота. Ние трябва да усетим: Зад това, което светът ни предлага като добро, като красиво, зад този свят стоят Съществата, за които Библията казва: И те видяха, че светът беше красив и добър! – Обаче доколкото изпитваме болки и страдания, ние трябва да признаем всичко онова, което в хода на реинкарнациите човекът е направил от света, от онзи първоначално добър свят, който той следва да подобри още повече, възпитавайки себе си в едно смело понасяне на тези страдания. Описаното тук онагледява двата начина, по които приемаме нашата карма.
към текста >>
У
довол
ствието и радостта да бъдат за нас като един знак, колко близо ни е допуснал Бог до себе си, а мъките и страданията да бъдат за нас като знак, колко много сме се отдалечили от това, което трябва да постигнем като разумни хора.
Не да го “отбягваме”, а спокойно да го приемаме там, където се сблъскваме с него; да се отнасяме към него като към една милост, като към една благодат, и колкото по-съзнателно, толкова по-добре, защото по този начин ние се потопяваме в божествения свят. Следователно, казваме това, не за да проповядваме отшелничеството, а за да събудим правилното настроение по отношение на удоволствието и радостта. Обаче който би казал: Удоволствието и радостта имат в себе си нещо парализиращо, нещо заличаващо, ето защо трябва да ги отбягваме – което е идеал на аскетизма, на самоизмъчването – той би отхвърлил милостта, благодатта, които му се дават от Боговете. И всъщно ст самоизмъчванията на аскетите, монасите и монахините са непрестанни бунтове против Боговете. За нас е подобаващо да чувствуваме страданията като нещо, произтичащо от нашата карма, а удоволствието и радостта – като милост, като благодат, дадена от Боговете.
Удоволствието и радостта да бъдат за нас като един знак, колко близо ни е допуснал Бог до себе си, а мъките и страданията да бъдат за нас като знак, колко много сме се отдалечили от това, което трябва да постигнем като разумни хора.
Ето кое ни дава основното настроение по отношение на кармата и без това основно настроение ние не можем да напредваме истински в живота. Ние трябва да усетим: Зад това, което светът ни предлага като добро, като красиво, зад този свят стоят Съществата, за които Библията казва: И те видяха, че светът беше красив и добър! – Обаче доколкото изпитваме болки и страдания, ние трябва да признаем всичко онова, което в хода на реинкарнациите човекът е направил от света, от онзи първоначално добър свят, който той следва да подобри още повече, възпитавайки себе си в едно смело понасяне на тези страдания. Описаното тук онагледява двата начина, по които приемаме нашата карма. Нашата карма, в известен смисъл, е съставена от страдания и радости.
към текста >>
45.
Прераждане и карма, необходими представи за гледната точка на съвременната естествена наука (октомври/ноември 1903 г.). Бележки от Рудолф Щайнер
GA_135 Прераждане и Карма
Днес няма да изгорят антропософите на кладата, хората ще се за
довол
ят с това да ги направят безопасни, като ги обявят за мечтатели и луди глави.
Защото – това трябва да се подчертава отново и отново – в антропософския възглед се застъпва същото мнение, както в научното твърдение, че насекоми, червеи и риби не произлизат от тинята, а от живи микроорганизми. А този възглед твърди, че „всяка душа произлиза от нещо душевно“ в същия смисъл, както естествоизпитателят казва, че „всичко живо произлиза от нещо друго живо.1“/Виж бележките в края на статията, стр. 33./ Нравите днес са различни от тези през седемнадесетото столетие. Но убежденията в основата на тези нрави не са се променили особено. През седемнадесети век са преследвали еретичните възгледи със средства, които днес не се смятат вече за хуманни.
Днес няма да изгорят антропософите на кладата, хората ще се задоволят с това да ги направят безопасни, като ги обявят за мечтатели и луди глави.
Общоприетата наука ги заклеймява като глупаци. На мястото на по-раншната екзекуция чрез Инквизицията е дошъл новият екзекуционен начин – журналистическият. Сега антропософите се успокояват със съзнанието, че ще дойде време, когато от някого като Вирхов ще се чуе приблизително следното: „Имаше време – щастливи сме, че то е отминало, – когато се вярваше, че душата произлиза от самата себе си, когато протичат определени химически и физически процеси във вътрешността на един череп. Днес обаче за всеки сериозен изследовател тази детска представа трябва да отстъпи място пред твърдението: Всичко душевно произлиза от друго душевно.“ И хорът на „просветените“ журналисти от различни партийни направления – в случай, че тогава тази журналистика няма да се смята за нещо детинско – ще пише: „Гениалният изследовател Х развя мъжествено флага на просветителската душевна наука и разби на парчета суеверието на механичния възглед на естествената наука, който честваше един истински триумф на научното събрание през 1903 г. благодарение на бреславския химик Ладенбург.“
към текста >>
И затова си мислят, че могат да се за
довол
ят да ги разглеждат като душевните качества на животните.
Не би могло да се каже нищо друго освен това, че за подобни явления не е било мислено достатъчно дълго и не са направени старателни наблюдения. Такава работа се отнася към душевното така, както естествоизпитателят би се отнесъл към живота, ако приеме, че неговият произход е от неживата тиня. Правилно е да се търси обяснение на по-нисшите душевни качества, като се вземат под внимание физическите предци и се говори за унаследяване, както това се прави за физическите белези. Но човек иска да си затвори очите пред най-същественото, ако поема същата посока за по-висшите душевни качества, за същински духовното в човека. Хората са свикнали да разглеждат тези по-висши душевни особености като едно степенуване, като една по-висока степен на нисшето.
И затова си мислят, че могат да се задоволят да ги разглеждат като душевните качества на животните.
Не може да се отрече, че наблюдението над някои душевни дейности на по-висшите животни подвежда да се приема един такъв подобен възглед. Само трябва да се обърне внимание на това, че кучетата дават забележителни доказателства за памет, че коне, които забелязват, че им липсва едната подкова, сами се отправят към ковачницата, в която обикновено ги подковават; че дори животни, които са затворени в стая, натискат дръжката и си отварят вратата, и на други подобни удивителни неща. Дори антропософът няма да пропусне да признае тези способности на животните. Но трябва ли поради това да се заличава разликата между нисшите душевни белези, които човекът притежава съвместно с животните, и по-висшите духовни качества, които са присъщи само на него? Това може да направи само онзи, който е напълно заслепен от догматичните предразсъдъци на „науката“, която желае да остане във връзка единствено със сетивното.
към текста >>
Такива възражения се посрещат с у
довол
ствие.
Броенето е най-простото, най-тривиалното от по-висшите душевни способности. Точно това е граничната точка, където животинско-душевното преминава в духовно-душевното, в човешкото. Разбира се, много е лесно и тук да се направят възражения. Първо може да се каже, че някога може да се случи нещо, което досега не е било: определени интелигентни животни да се научат да броят. Като второ би могло да се посочи, че човешкият мозък все пак е един по-усъвършенстван мозък в сравнение с животинския и че именно това е причината да е налице по-висшата степен на душевните способности.
Такива възражения се посрещат с удоволствие.
В същото положение сме и с онези, които, обратно на факта, че всеки живот произлиза от друго живо нещо, твърдят: Но в червея действат същите химически и физически закони, както в тинята, само че по по-сложен начин. Който иска да разбули тайните на природата с тривиалности и неща, които се разбират от само себе си, на него трудно може да му се помогне. Има хора, които смятат степента на разбиране, до която са стигнали, за най-висша, и които затова изобщо не се сещат, че и някой друг може би би могъл да направи своите тривиални възражения, тъй като не осъзнава тяхната нищожност. По никакъв начин не възразяваме, че всички по-висши дейности в света са само степенуване на по-нисши, че действащите в червея закони са степенуване на онези, които действат в тинята. Но както днес никой благоразумен човек не би твърдял, че червеят произлиза от тинята, така и никой здравомислещ не може да иска да вкара духовно-душевното в същите понятийни шаблони, както животинско-душевното.
към текста >>
Нововерецът се оттегля
довол
ен в спокойна дрямка; той не желае да продължава по-нататък.
Така се обяснява възникването на нови животински и растителни видове.4 И сега обяснението на нововерците продължава. Разликата между нисшите човешки души и високоразвитите животински души не е толкова голяма. Определени условия в живота, в които са поставени високоразвитите животински души, допринасят за изменението на тези души, като по този начин те се оформят в нисши човешки души. Чудото на развитието на човешките души е изхвърлено завинаги от храма на новата вяра, а човекът е определен според „вечни, безусловни“ закони на животинския свят.
Нововерецът се оттегля доволен в спокойна дрямка; той не желае да продължава по-нататък.
Непредубеденото мислене би трябвало да му попречи в неговата дрямка. Защото едно такова мислене ще извика призраци. Да разгледаме по-отблизо горното Хекелово изречение: „Разликата (между по-висшите животни и човека) е много по-незначителна, отколкото разликата между най-нисшите и най-висшите човешки души“. Ако нововерецът допуска това, как може да се унася в приятна дрямка, след като – според неговия възглед – обяснява развитието на по-нисшите хора от по-висшите животни? Не, той не може да направи това.
към текста >>
Познание без целта за облагородяване на хората е само за
довол
яване на едно по-висше любопитство.
Като в гъста мъгла е забулен човек, докато достигне до това убеждение, защото не предчувства нищо за своята истинска същност, не знае нищо за нейното начало и за нейните цели. Той следва импулсите на своята природа, без да има разбиране за тях. Той трябва да си каже, че може би би следвал нещо съвсем различно, ако можеше да осветли своите пътища със светлината на познанието. Чувството за отговорност в живота нараства все повече и повече под влиянието на един такъв възглед. Ако не изгражда това чувство за отговорност в себе си, човек отрича в по-висш смисъл своята човечност.
Познание без целта за облагородяване на хората е само задоволяване на едно по-висше любопитство.
Познанието, издигащо се да обхване духовното, за да стане сила в целия живот, това е – в по-висш смисъл – дълг. И е дълг за всеки човек да търси разбиране за това откъде идва и накъде отива душата. Как работят тези закони на духовния живот – прераждане и карма, – това трябва да стане предмет на една следваща статия. Бележки от Рудолф Щайнер 1 Горното трябва изрично да се подчертае, тъй като повърхностните читатели днес са много и са готови по всяко време да откриват всякакви безсмислици в изразите на някой мислител, дори когато последният се старае да се изрази съвсем точно.
към текста >>
3 Мнозина днес биха желали с особено у
довол
ствие и бързо да усвояват ученията на духовната наука.
Затова тук трябва да се добави, че не ми идва на ум да се боря с онези, които, изхождайки от естественонаучни предпоставки, проучват проблема за „самозараждането“. Но щом може да бъде факт, че по някакъв начин „безжизнени“ субстанции се съчетават в жив белтък, от това не следва, че, правилно погледнато, възгледът на Реди е погрешен. 2 Привържениците на школата на Вунд могат да се чувстват дълбоко засегнати, че говоря по такъв патриархален начин за „душата“, докато те се кълнат в думите на своя маестро, който е възвестил, че не трябва да се говори за „душа“, защото от тази „свръхестествена“ душевна субстанция, след като „митологизацията на явленията в трансцендентното е изчезнала“, не е останало нищо друго освен „свързани помежду си събития“. Мъдростта на Вунд стига до убеждението, че не трябва да се говори за „лилия“, защото човек се занимава само с цвят, форма, процеси на растеж и т. н. (Вунд: Естествена наука и психология, Лайпциг 1903 г.)
3 Мнозина днес биха желали с особено удоволствие и бързо да усвояват ученията на духовната наука.
Ще им се стори неудобно, когато им се представят с подробности естественонаучните факти така, че да им служат като основа на една антропософска постройка. Те казват: Ние искаме да чуем нещо за духовната наука, а вие ни разказвате за естественонаучни неща, които всеки образован човек познава. Това е едно възражение, което ясно показва как нашите съвременници не желаят да мислят сериозно. В действителност онези, които говорят по подобен начин, не знаят нищо за значението на своите познания; астрономът не знае нищо за следствията от астрономията, химикът – нищо за тези от химията и т. н. И за тях няма спасение, освен да бъдат скромни и да слушат внимателно, когато им се обяснява как те – поради повърхностността на своето мислене – не знаят нищо за това, което в своето невежество си мислят, че напълно са разбрали.
към текста >>
46.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23 януари 1912 г.
GA_135 Прераждане и Карма
Например дали някой е бил син, който с у
довол
ствие е щял да стане поет, ако не е бил принуден от баща си да стане занаятчия, макар никога да не е искал това.
Какво ми е било леко, какво – тежко? Какво съм искал да избегна? И какво съм предпочитал? Поглеждайки по този начин на живота си, човек постига едно вътрешно познание за своята душевно-духовна същност. От особена важност е да се представи ясно пред душата всичко, което спада към онова, което човек не е искал.
Например дали някой е бил син, който с удоволствие е щял да стане поет, ако не е бил принуден от баща си да стане занаятчия, макар никога да не е искал това.
И той е станал такъв, макар да е искал да бъде поет. Като си изясним какъв всъщност човек е искал да стане и какъв е станал против волята си, става ясно какво е прилягало на някого през младостта му и какво не е получил. По-нататък става ясно от какво човек е щял да пожелае да избяга. Бих искал да отбележа, че това, което казвам, трябва да се отнася до миналото в живота на човека, а не до бъдещето. Последното би била една погрешна представа.
към текста >>
Това не е представата, за която става дума днес, а тази, която ни отклонява от това, от което човек обикновено е
довол
ен и ни отвежда към нещо друго – макар и не към убеждението за една друга инкарнация, – а именно към онова същество, което надживява нашата организация, такава, каквато е тя между раждането и смъртта.
Дълбоката същност на човека ще се появи в тази картина, която той си създава по този начин. От този, който иска да стигне до вътрешната си същност, се изисква нещо, което хората от настоящето правят в най-малка степен. Нашето съвремие не е предразположено да разглежда нещата по начина, по който е нужно. Понеже, когато размишляват за себе си, хората всъщност се стремят най-малко към това да открият себе си абсолютно вярно такива, каквито действително са. Ако погледнем назад към по-ранни времена на едно все още религиозно развитие, откриваме чувството, че човекът се усеща дълбоко разкаян поради факта, че толкова малко отговаря на това, което може да окачестви като свой божествен образец.
Това не е представата, за която става дума днес, а тази, която ни отклонява от това, от което човек обикновено е доволен и ни отвежда към нещо друго – макар и не към убеждението за една друга инкарнация, – а именно към онова същество, което надживява нашата организация, такава, каквато е тя между раждането и смъртта.
Ако човек нарисува противоположния образ на това, което е, ще се получи следното: Този противоположен образ, колкото и тежко да ти е да го приемеш като твой образ в този живот, има нещо общо с теб. Това ти не можеш да отречеш. Щом веднъж си го получил, той ще те преследва, ще витае пред душата ти и ще изкристализира така, че да си кажеш: Този образ има нещо общо с мен, но е сигурно, че не е свързан със сегашния ми живот. Тогава се придобива усещането, че този образ произлиза именно от един по-ранен живот. Когато изведем това пред душата си, скоро ще осъзнаем доколко погрешни са повечето представи, които човек си създава за прераждането и кармата.
към текста >>
Представете си, че нещо наистина ви харесва и го гледате винаги с у
довол
ствие, когато отидете на някое определено място.
Но ентусиазмът, усещането и чувството оживяват под влиянието на мисълта и те преминават през портата на смъртта. От антропософията човек не взема мислите, а това, което е преживял чрез тези мисли до най-малките нюанси, не само общото основно усещане. Към това искаме да се придържаме: За физическия свят мислите са основното нещо, изпълнено със значение, а когато говорим за въздействието на мисълта в по-висшите светове, всъщност говорим за едно преобразуване на тази мисъл в духовния свят. Мисли, които отричат прераждането, се преобразуват в следващия живот във вътрешна нищета, във вътрешна празнота на живота и нищетата и празнотата се усещат като болка и дисхармония. Можете да добиете представа за това какво представляват вътрешната нищета и празнотата с помощта на едно сравнение.
Представете си, че нещо наистина ви харесва и го гледате винаги с удоволствие, когато отидете на някое определено място.
Например сте свикнали да виждате едно определено цвете в една градина на определено място. И ако някоя безсъвестна ръка откъсне цветето, ще изпитате болка. Когато нямате нещо, което обичате, когато то ви липсва, тогава изпитвате болка. Така е с цялото човешко същество. Защо човекът изпитва болка?
към текста >>
47.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 5 март 1912 г.
GA_135 Прераждане и Карма
Защото ако не е
довол
ен от своите кръвни роднини, човек ще научи, че той сам е поставил началото на това си не
довол
ство и че следователно трябва да се погрижи по различен начин за следващата си инкарнация и едва тогава идеята за прераждането и кармата ще стане плодотворна в живота.
А когато вижда себе си отвъд протичащото между раждането и смъртта, тъй като се чувства вътрешно свързан с други хора от другото прераждане, той се чувства отговорен по същия начин, както тук, в живота, по отношение на собствените си дела. Хората ще трябва все повече да научават за тези конкретни факти. В общата идея, че в смисъла на кармата човек сам си избира родителите, все още няма нищо особено. Но човек добива една представа за този избор, която може да се затвърди с помощта на всички останали житейски опитности, когато знае: Тези, които сега си избрал напълно несъзнателно, си бил избрал в един предишен живот по времето на най-будното си съзнание, тогава, когато си бил най-зрял. Вероятно това днес може да се окаже неприятно, но въпреки това е вярно.
Защото ако не е доволен от своите кръвни роднини, човек ще научи, че той сам е поставил началото на това си недоволство и че следователно трябва да се погрижи по различен начин за следващата си инкарнация и едва тогава идеята за прераждането и кармата ще стане плодотворна в живота.
Работата е там, че тези идеи не служат за задоволяване на нечие любопитство и т. н., а за нашето усъвършенстване и следователно за усъвършенстването на целия живот. Ще разберем още, че това, което бе казано, важи също и за настоящия живот и последствията от него, а именно че тези, с които се свържем около тридесетата си година, следователно когато вярваме, че преценяваме с пълния си разсъдък, се свързват с нас така, че в следващия ни живот ще се появят в неговата изходна точка, може би като родители или като братя и сестри. Когато знаем от какво зависи формирането на семейните конфигурации и това с кои хора да бъдем, чувството ни за отговорност ще се разшири значително под влияние на идеите за прераждането и кармата. Както вече казах, бихме могли да подчертаем, че по този начин нещата в живота се оказват разбираеми.
към текста >>
Работата е там, че тези идеи не служат за за
довол
яване на нечие любопитство и т.
Хората ще трябва все повече да научават за тези конкретни факти. В общата идея, че в смисъла на кармата човек сам си избира родителите, все още няма нищо особено. Но човек добива една представа за този избор, която може да се затвърди с помощта на всички останали житейски опитности, когато знае: Тези, които сега си избрал напълно несъзнателно, си бил избрал в един предишен живот по времето на най-будното си съзнание, тогава, когато си бил най-зрял. Вероятно това днес може да се окаже неприятно, но въпреки това е вярно. Защото ако не е доволен от своите кръвни роднини, човек ще научи, че той сам е поставил началото на това си недоволство и че следователно трябва да се погрижи по различен начин за следващата си инкарнация и едва тогава идеята за прераждането и кармата ще стане плодотворна в живота.
Работата е там, че тези идеи не служат за задоволяване на нечие любопитство и т.
н., а за нашето усъвършенстване и следователно за усъвършенстването на целия живот. Ще разберем още, че това, което бе казано, важи също и за настоящия живот и последствията от него, а именно че тези, с които се свържем около тридесетата си година, следователно когато вярваме, че преценяваме с пълния си разсъдък, се свързват с нас така, че в следващия ни живот ще се появят в неговата изходна точка, може би като родители или като братя и сестри. Когато знаем от какво зависи формирането на семейните конфигурации и това с кои хора да бъдем, чувството ни за отговорност ще се разшири значително под влияние на идеите за прераждането и кармата. Както вече казах, бихме могли да подчертаем, че по този начин нещата в живота се оказват разбираеми. А не би ли трябвало силите, които насочват дадена човешка индивидуалност към едно определено семейство, да са много значими и силни?
към текста >>
48.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Щутгарт, 21 февруари 1912 г.
GA_135 Прераждане и Карма
Кой би отрекъл, че голяма част от съвременните културни стремежи не представлява едно непрекъснато въвеждане на подобрения в живота ни, които да премахнат не
довол
ството от антипатичните позиции в живота?
И когато тогава човек стига до убеждението в реалността на закона на кармата, няма да закъснее и това той да започне да изпитва до голяма степен симпатия, а дори и любов към мястото, на което той сам се е поставил, каквото и да е това място. И сега бихте могли да кажете: Да, ти говориш такива странни и невероятни неща! При поети, писатели и други работещи в сферата на духовното хора това може и да се получи. Когато става въпрос за такива хора, звучи добре те да изпитват радост, любов, отдаденост към мястото, което заемат в живота. Но как е при всички онези, които са на такива работни места, които, съдейки по тяхната същност и по дейностите, които трябва да се извършват, наистина не са пригодени да събудят особена симпатия, а напротив – събуждат в човешките души усещането, че принадлежат към най-пренебрегнатите, към поробените от живота хора?
Кой би отрекъл, че голяма част от съвременните културни стремежи не представлява едно непрекъснато въвеждане на подобрения в живота ни, които да премахнат недоволството от антипатичните позиции в живота?
Колко много най-различни партийни подразделения, колко много сектантски домогвания има, които искат така да подобрят живота във всички отношения, че да може да се получи един вид поносимост към колективното земно битие на човечеството. Но всички тези стремления не си дават сметка за това, че този вид неудовлетвореност, която днес съществува в живота на много хора, се намира в многостранна връзка с цялостния ход на развитието на човечеството, че по принцип по начина, по който са се развили хората в минали времена, те са стигнали до такава карма, и че от взаимодействието на тези различни карми се е появило сегашното културно развитие на хората. И ако искаме да охарактеризираме това състояние на културата, трябва да кажем, че то се оказва във висша степен усложнено. Трябва също така да кажем, че това, което човекът върши, което изпълнява, е във все по-малка връзка с онова, което обича. И ако речем да преброим хората, които са принудени да извършват една необичана от тях дейност във външната си житейска позиция, техният брой със сигурност ще е далеч по-голям от броя на тези, които твърдят: Не мога да кажа нищо друго освен че обичам външните си занимания, че те ме правят доволен и щастлив!
към текста >>
И ако речем да преброим хората, които са принудени да извършват една необичана от тях дейност във външната си житейска позиция, техният брой със сигурност ще е далеч по-голям от броя на тези, които твърдят: Не мога да кажа нищо друго освен че обичам външните си занимания, че те ме правят
довол
ен и щастлив!
Кой би отрекъл, че голяма част от съвременните културни стремежи не представлява едно непрекъснато въвеждане на подобрения в живота ни, които да премахнат недоволството от антипатичните позиции в живота? Колко много най-различни партийни подразделения, колко много сектантски домогвания има, които искат така да подобрят живота във всички отношения, че да може да се получи един вид поносимост към колективното земно битие на човечеството. Но всички тези стремления не си дават сметка за това, че този вид неудовлетвореност, която днес съществува в живота на много хора, се намира в многостранна връзка с цялостния ход на развитието на човечеството, че по принцип по начина, по който са се развили хората в минали времена, те са стигнали до такава карма, и че от взаимодействието на тези различни карми се е появило сегашното културно развитие на хората. И ако искаме да охарактеризираме това състояние на културата, трябва да кажем, че то се оказва във висша степен усложнено. Трябва също така да кажем, че това, което човекът върши, което изпълнява, е във все по-малка връзка с онова, което обича.
И ако речем да преброим хората, които са принудени да извършват една необичана от тях дейност във външната си житейска позиция, техният брой със сигурност ще е далеч по-голям от броя на тези, които твърдят: Не мога да кажа нищо друго освен че обичам външните си занимания, че те ме правят доволен и щастлив!
Наскоро чух, че един човек казал на свой приятел следните забележителни думи: Като разглеждам живота си в най-големи подробности, трябва да кажа, че ако трябваше да започна същия този живот отначало и ако имах възможността да го изживея както искам, щях да правя точно същото, което правя и до днес. На това неговият приятел му отвърнал: Тогава ти принадлежиш към хората, които се срещат най-рядко днес. Вероятно този човек е прав по отношение на повечето хора. Не са много нашите съвременници, които биха твърдели, че ако имат тази възможност, биха започнали живота си отново и отново биха изживели всичко, което той им е донесъл като радости, страдания, удари на съдбата и трудности, че биха били доволни, ако той отново им предложи точно същото. Не може да се каже, че изложеният факт, а именно че в настоящето има толкова малко хора, които биха поели отново настоящата си карма с всичките ѝ подробности, не е във връзка с всичко онова, довело до днешното културно състояние на човечеството.
към текста >>
Не са много нашите съвременници, които биха твърдели, че ако имат тази възможност, биха започнали живота си отново и отново биха изживели всичко, което той им е донесъл като радости, страдания, удари на съдбата и трудности, че биха били
довол
ни, ако той отново им предложи точно същото.
Трябва също така да кажем, че това, което човекът върши, което изпълнява, е във все по-малка връзка с онова, което обича. И ако речем да преброим хората, които са принудени да извършват една необичана от тях дейност във външната си житейска позиция, техният брой със сигурност ще е далеч по-голям от броя на тези, които твърдят: Не мога да кажа нищо друго освен че обичам външните си занимания, че те ме правят доволен и щастлив! Наскоро чух, че един човек казал на свой приятел следните забележителни думи: Като разглеждам живота си в най-големи подробности, трябва да кажа, че ако трябваше да започна същия този живот отначало и ако имах възможността да го изживея както искам, щях да правя точно същото, което правя и до днес. На това неговият приятел му отвърнал: Тогава ти принадлежиш към хората, които се срещат най-рядко днес. Вероятно този човек е прав по отношение на повечето хора.
Не са много нашите съвременници, които биха твърдели, че ако имат тази възможност, биха започнали живота си отново и отново биха изживели всичко, което той им е донесъл като радости, страдания, удари на съдбата и трудности, че биха били доволни, ако той отново им предложи точно същото.
Не може да се каже, че изложеният факт, а именно че в настоящето има толкова малко хора, които биха поели отново настоящата си карма с всичките ѝ подробности, не е във връзка с всичко онова, довело до днешното културно състояние на човечеството. Животът ни много се е усложнил, но е станал такъв благодарение на най-различните карми на отделните хора, които днес живеят на земята. Това несъмнено е така. За този, който дори само малко прозира в хода на развитието на човечеството, нещата изобщо не стоят така, че в бъдеще да можем да се озовем в един живот, който да бъде по-малко сложен. Напротив, животът ще става все по-усложнен и по-усложнен!
към текста >>
49.
ПЕТА ЛЕКЦИЯ, Мюнхен, 29 август 1912 г.
GA_138 За инициацията
Ясна и светла е сферата на света, в който навлиза той, ако може да бъде
довол
ен от себе си.
Това е, което се явява като първо усещане. То не се явява така, че да може да се изрази най-добре с думи, заети от сетивното битие, тъй като когато човек навлиза в духовния свят, преживяването е много по-интензивно свързано с нас, отколкото е нещо подобно в сетивното битие. Щом като човек е направил нещо, с което не може да бъде съгласен морално, цялото вътрешно битие, което има там, се изпълва с нещо като горчивина, с нещо, което се разширява в света, в който се е вживял, като изпълва този свят с аромат на горчивина, при което нямам предвид сетивен аромат, но човек чувства да се приближава една проникнатост с аромат на горчивина. Това, което може да се оправдае морално, е изпълнено със симпатичен аромат. Би могло също така да се каже: ако човек не е бил съгласен с нещо, сферата, в която навлиза, е тъмна, мрачна.
Ясна и светла е сферата на света, в който навлиза той, ако може да бъде доволен от себе си.
Такива трябва да бъдат оценките от морален или интелектуален вид, които човек може да си даде и които изпълват като атмосфера света, в който влиза, за да може да се ориентира добре там. И така, най-добре, когато усеща душевно този свят, и когато, след като се е запознал добре с това душевно чувстване – да кажем на духовното пространство, – се явява споменът, който може изцяло да има формата и образа също и на това, което е физическа телесна форма в сетивното битие, така че той като че ли се вмества в новопридобитата морална атмосфера. Това, което ви описах тук, не може обаче да се появи примерно само посред дневния живот, така че да се получи навлизане в духовния свят, когато човек е направил съответните стъпки към инициацията; той може да влезе и по друг начин. Дали ще влезе по един или друг начин зависи всъщност от кармата на отделния човек, зависи от вида на склонностите му. Не може да се каже дали единият начин на навлизане е по-добър или по-малко добър; може да се случи по единия или по другия начин.
към текста >>
Представите му за него ще бъдат винаги неза
довол
ителни.
Затова се случва така, че тези, които до известна степен са се запознали с окултизма, но не са се проникнали с определени важни и очебийни факти, смятат за все едно дали човекът в днешни времена при проникването си в по-висшите светове се е запознал с Христовата представа или не. Защото вярват, че онова, което е там, горе, не зависи толкова силно от това, което човек е преживял долу, въпреки че иначе винаги го подчертават. Обаче начинът, по който човек се явява пред Христос в по-висшите светове, зависи тъкмо от това как се е отнасял към него във физическия свят. Ако не се опита да извика правилната представа за него във физическия свят, той се издига до известна степен незрял и не може да го намери там, въпреки че би трябвало да го намери; така че ако няма предвид този изключително важен и очебиен факт, при издигането му в по-висшите светове Христовата представа може напълно да му убегне. Следователно ако някой пропусне още в рамките на сетивното битие да придобие отношение към Христос, той може да стане голям окултист и да не знае нищо за Христос чрез своите възприятия в по-висшите светове, защото няма да го намери там и няма да може да научи нищо от него.
Представите му за него ще бъдат винаги незадоволителни.
Това е важното. С това не ви казвам нещо, изхождайки от субективно мнение, а нещо, което е общ обективен резултат за тези, които са предприели изследвания по въпроса. При окултистите може обективно да се опише, че това е така; при този, който не изпитва потребност да стане окултист, а е само прилежен застъпник на религиозното си вероизповедание, това се изразява с цялата онази несъзнателност, която описах като състояние на страх. И ако някой иска да предприеме път в по-висшите светове, това е истински дяволска работа, и такива хора смятат, че той не би могъл да е постигнал правилното отношение към Христос, следователно не трябва да бъде извеждан извън обикновения свят. Значи този страх е до известна степен основателен.
към текста >>
50.
Трета лекция, 17 Септември, 1912
GA_139 Евангелието на Марко
И той непрекъснато трябваше да започва отначало и никога не оставаше
довол
ен от своята работа.
Сега отново бих искал да обсъдим този въпрос, като обърнем внимание не толкова на Йоан Кръстител, колкото на цялата духовна същност на Илия-Йоан. Ето защо аз се обръщам към по-нататъшния процес, през който минава душата на Илия-Йоан, вече в инкарнацията си като Рафаело. Но за да проникне някой честно в това, което беше Рафаело, той трябва да притежава специален усет за подобно проучване. Аз често съм говорил за съвременния познавач на изкуствата Херман Грим13 и съм казвал, че той с лекота написа една биография на Микеланджело, но му трябваха три опита да опише, тъй да се каже, жизнения път на Рафаело. И понеже Херман Грим не беше обикновен „учен“ в подобен случай той лесно би се справил с всичко а един универсален човек, който в сърцето си подхождаше честно към всеки обект на своите изследвания, той трябваше да признае, когато за пореден път се опитваше да напише „Животът на Рафаело“, че усилията му са били напразни.
И той непрекъснато трябваше да започва отначало и никога не оставаше доволен от своята работа.
Малко преди смъртта си както личи от неговото литературно наследство той, воден от своето сърце, отново се опита да пристъпи към Рафаело и забележете колко характерно е заглавието, което неговата книга трябваше да носи: „Рафаело като мирова сила“. На Херман Грим му се струваше, че ако човек наистина иска да се приближи до Рафаело, той изобщо не може да го стори, ако не гледа на него като на една мирова сила, ако не долови всичко онова, което чрез Рафаело се влива в цялата мирова история. Напълно естествено е, че един съвременен писател не би могъл да подбира своите думи тъй открито и свободно, както правят това евангелистите. Да, добрият писател изпитва неудобство, ако трябва да се придържа към подобен стил на изразяване; обаче често пъти самите образи, които той описва, му помагат да намери подходящите думи и изрази. И твърде показателен е начинът, по който Херман Грим говори за Рафаело в онези първи глави, които той пише малко преди своята смърт.
към текста >>
Там Вие ще откриете най-странни предположения, но не и нещо за
довол
ително, понеже те не знаят какво всъщност представляваше Мистерията на Голгота.
И той стана, веднага вдигна постелката и излезе пред очите на всички.“ (2, 9-12). Христос свързва моралната страна с магичния процес на изцелението и по този начин осъществява прехода от липсващия Аз към пълновластния Аз. Това се потвърждава на много места в Евангелието. Тъй трябва да разбираме нещата, защото те са казани тъкмо в този смисъл. И сравнете сега нашите духовно-научни изводи с всичко онова, което библейските тълкуватели описват като „опрощаване на греховете“.
Там Вие ще откриете най-странни предположения, но не и нещо задоволително, понеже те не знаят какво всъщност представляваше Мистерията на Голгота.
Аз вече казах, че вярата е едно необходимо условие. Защо вяра? Защото проявленията на моралните качества във физическия свят не настъпват в рамките на една инкарнация. Заставайки днес пред физическия недъг на един човек, ние не бихме могли да свържем неговите морални и физически качества, така че да получим ясна картина в рамките на неговата сегашна инкарнация. Само ако се издигнем над сегашната му инкарнация, ние ще стигнем до връзката между неговите морални и физически качества, проявяващи се в неговата Карма.
към текста >>
51.
Антропософията като смисъл на живота и като съдържание на чувствата и познанието
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
Но ако можем да сме
довол
ни от нашите действия, при заспиването настъпва един блажен момент, в който човек си казва: О, да може винаги така да остане!
Нещата тук опират до едно фино наблюдение в момента, когато крайниците започват да стават тежки. Появява се едно много особено усещане. То се състои в това, че ни говори: Това си направил, това си пропуснал. Като жива съвест пристъпват към нас делата ни от изминалия ден. И ако между тях има нещо, което не одобряваме, тогава се въртим в леглото и не можем да заспим.
Но ако можем да сме доволни от нашите действия, при заспиването настъпва един блажен момент, в който човек си казва: О, да може винаги така да остане!
И тогава идва един тласък това е, когато човек излезе от своето физическо и етерно тяло и се намери в духовния свят. Ние искаме да разгледаме по-точно мига, в който се появява явлението, пристъпващо също като една жива съвест. Без човек да има силата да направи нещо разумно, той се върти в леглото си. Това е нездравословно състояние, то му пречи да заспи. Това съвпада с мига, когато при заспиване искаме да напуснем физическия план, за да се издигнем в един друг свят, който обаче не иска да приеме това, което ние наричаме „лоша съвест“.
към текста >>
52.
Предсказание и предизвестяване на Христовия импулс. Духът на Христос и неговите обвивки. Посланието на Петдесятница
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
вечно мъртвите,
довол
ните!
Частици прах и пепел докопват само те, където никога животът твой при тях не ще се върне. Но в гнилота и бездушевност харесват себе си
вечно мъртвите, доволните!
Напразно! Не остана ни знак от твоите празници, нито следа. Свещени бяха мъдростите висши и дълбочината неизказана на чувствата за тоз,
към текста >>
53.
3. ВТОРА ЛЕКЦИЯ. 21 март 1913 г.
GA_145 Какво значение има окултното развитие за човека и неговите тела
Шоколадът може да бъде
довол
ен като истинско питие на еснафщината в едно непосредствено изживяване, когато физическото тяло става по-подвижно в себе си.
Така щото чрез консумирането на чай лесно може да бъде поощрена една мечтателна фантастичност и определено безгрижие определено нехайство, едно състояние, което на драго сърце не обръща внимание на изискванията на външния солиден живот. И при тази душа, която се развива в антропософски смисъл, не е добре тя да консумира много чай, за щото консумирането на чай води по-лесно до шарлатанство отколкото консумирането на кафе. Консумирането на кафе прави човека по-солиден, а консумирането на чай го прави по-склонен към шарлатанство, макар и думите за тези неща са казани много силно. Всичко това са неща, които както казахме могат да бъдат изживени, почувствувани чрез подвижността, в която навлиза физическото тяло, когато човек минава през едно антропософско развитие. Бих искал да добавя, че Вие можете да размишлявате по-нататък върху това или да се стремите действително да изживейте подобни неща -, бих искал да добавя, че докато консумирането на кафе произвежда известна солидарност във физическото тяло, а консумирането на чай определена склонност към шарлатанство, то например шоколадът поощрява най-много еснафщината.
Шоколадът може да бъде доволен като истинско питие на еснафщината в едно непосредствено изживяване, когато физическото тяло става по-подвижно в себе си.
Ето защо той може да бъде добре препоръчан именно при еснафски празници и тогава извинете за това вмятане може да се разбере добре, че при семейните празници, при празнувания на рождения ден, на именния ден, именно в определени кръгове, при определени празненства се пие именно шоколад. И когато обгърнем с поглед тези неща, които са следователно възбудителни средства, това застава пред нас по един още по-пълен със значение начин, защото онова, което изживяваме именно по отношение на хранителните средства, хвърля своите лъчи в обикновения така наречен външен нормален живот, но не само така, че забелязваме така да се каже само вещественото, от което е съставено тялото и постоянно се обновява, но ние забелязваме също, както вече споменахме вчера, вътрешното отделяне на органите едни от други. Това е важно, това е пълно със значение. И тук трябва да изтъкнем особено, че за едно окултно наблюдение става разбираемо изживяването относно физическото тяло с физическото сърце. Физическото сърце на човека е за окултиста един извънредно интересен, един извънредно пълен със значение орган; защото това физическо сърце може да бъде разбрано само тогава, когато обгърнем с поглед цялото взаимно отношение, също и духовното отношение, в което се намират Слънцето и Земята.
към текста >>
54.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, 21. Януари 1914 г.
GA_151 Човешката и космическата мисъл
Но пък всеки си доставя у
довол
ствието, че въпреки всичко, може да „мисли”.
Следователно, той започва да мисли. На света има най-различни мирогледи. Живеят много, много философи. Лесно е да се забележи, че един казва едно, друг казва друго. Но дори и ако бяха не чак толкова умни, хората щяха да обръщат внимание на евентуални техни противоречия, обаче по този въпрос не се разсъждава.
Но пък всеки си доставя удоволствието, че въпреки всичко, може да „мисли”.
Следователно, хората са убедени, че сами могат да стигнат до правилните изводи. Защото днес не може да разчитаме само на авторитета! Това влиза в противоречие с достойнството на човешката природа. Човекът трябва да мисли сам. В областта на мисленето не може иначе.
към текста >>
Възможно е обаче да има и такива хора, които не се издигат до монадата, които не могат да признаят, че това, което съществува, са различните степени на представните възможности, но от друга страна, те не са
довол
ни от обстоятелството, че признават единствено това, което се разпростира във външната реалност и което е пронизано от най-различни сили.
Той я нарича монада, което означава, че той е загрижен само за нейния представен характер. Добре, в света има Дух, има Духове, обаче аз ги описвам само дотолкова, доколкото ги приемам като една същност, която си представяме по различен начин. От тях аз извличам едно или друго абстрактно качество. аз си изграждам този едностранчив мироглед, за който толкова много се застъпваше духовно надареният Лайбниц. Така аз стигам до монадизма – Монадизмът е един абстрактен спиритуализъм.
Възможно е обаче да има и такива хора, които не се издигат до монадата, които не могат да признаят, че това, което съществува, са различните степени на представните възможности, но от друга страна, те не са доволни от обстоятелството, че признават единствено това, което се разпростира във външната реалност и което е пронизано от най-различни сили.
Когато например един камък пада на земята, те казват: - Това е силата на гравитацията. Когато един магнит привлича железните стърготини, те казват: - Това е магнитната сила. Те не се задоволяват просто с твърдението: - Тук е магнитът! , а заявяват: - Магнитът предпоставя наличието на невидимата, свръхсетивна магнитна сила, която се разпростира навсякъде. Следователно, може да съществува такъв мироглед, който обяснява мировите процеси с вложените в тях сили и този мироглед може да бъде наречен динамизъм.
към текста >>
Те не се за
довол
яват просто с твърдението: - Тук е магнитът!
аз си изграждам този едностранчив мироглед, за който толкова много се застъпваше духовно надареният Лайбниц. Така аз стигам до монадизма – Монадизмът е един абстрактен спиритуализъм. Възможно е обаче да има и такива хора, които не се издигат до монадата, които не могат да признаят, че това, което съществува, са различните степени на представните възможности, но от друга страна, те не са доволни от обстоятелството, че признават единствено това, което се разпростира във външната реалност и което е пронизано от най-различни сили. Когато например един камък пада на земята, те казват: - Това е силата на гравитацията. Когато един магнит привлича железните стърготини, те казват: - Това е магнитната сила.
Те не се задоволяват просто с твърдението: - Тук е магнитът!
, а заявяват: - Магнитът предпоставя наличието на невидимата, свръхсетивна магнитна сила, която се разпростира навсякъде. Следователно, може да съществува такъв мироглед, който обяснява мировите процеси с вложените в тях сили и този мироглед може да бъде наречен динамизъм. Но сега може да се чуе възражението: - Не, да се вярва в сили, това е суеверие! Един добър пример за това, колко последователно бе защитена тезата, че да се вярва в сили е суеверие, вие ще намерите в лицето на Фриц Маутнерс и неговата „Критика на езика”. В този случай човек остава в рамките на това, което реално се разпростира около него.
към текста >>
55.
1. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_153 Вътрешната същност на човека и живота между смъртта и новото раждане
Всичко това се разиграва във вълнуващи се нагоре и надолу чувства: чувства се въздигат в нас или се насочват към нас, които повдигат нашия живот, укрепват го, чувства, в които се чувствуваме щастливи и
довол
ни; чрез събитията на живота, чрез нашата съдба, също и чрез нашия вътрешен живот ни връхлитат чувства, които изразяват нашето страдание, нашата скръб.
По-нататък към нашия вътрешен живот трябва да числим света на мислите, чрез които си създаваме първо познания за най-близките до нас неща, а в науката за намиращите се по-далече от нас неща. Чрез тези мисли ние превръщаме външния свят в наш вътрешен свят до много по-висока степен, в много по-широк смисъл отколкото вършим това чрез възприятието. Ние не само живеем в нашите възприятия, но размишляваме върху тях и имаме съзнанието, че с помощта на размишлението можем да открием нещо от тайните на това, което възприемаме. След това към нашия вътрешен живот трябва да числим нашите чувства и с чувствата ние се намираме вече в онази област на вътрешния живот на човека, която включва, така да се каже, в себе си всичко, което ни поставя като човеци в един отговарящ на човешкото достойнство допир със света. Фактът, че можем да имаме чувства за нещата, че можем да се радваме на заобикалящия ни свят, това едва съставлява основата на нашето истинско човешко съществуване, в известно отношение то съставлява и всичко онова, което е ваше щастие и наше страдание.
Всичко това се разиграва във вълнуващи се нагоре и надолу чувства: чувства се въздигат в нас или се насочват към нас, които повдигат нашия живот, укрепват го, чувства, в които се чувствуваме щастливи и доволни; чрез събитията на живота, чрез нашата съдба, също и чрез нашия вътрешен живот ни връхлитат чувства, които изразяват нашето страдание, нашата скръб.
И изказвайки думата "чувство", обични мои антропософски приятели, ние сочим към онази област, която всъщност включва щастието и страданието на човешкия живот. И когато посочим четвъртата област, тази на волята, касае се за нещо, което ни придава стойност за света, което така ни поставя в живота, че ние живеем не само като познаващи същества, не само като чувствуващи в нас същества, а можем да въздействуваме обратно на света. Това, което един човек иска, може да иска и което от волята се излива в делата, то образува неговата стойност за света. Следователно можем да си кажем: Посочвайки към областта на волята, ние имаме работа с онзи елемент, който ни показва човека като член на света, и нашият вътрешен живот е този, който се влива като един член в света. Дали това са егоистичните, социални враждебните ефекти и страсти на престъпните натури, които се вливат във волята и от там се превръщат в част на света внасяйки разрушение, или са висшите чисти идеали, които идеалистът извлича от своя допир с един духовен ред на света и ги прави да се влеят в неговите дела прави ги да се вливат може би само в думи, които действуват върху хората поощряващо или показващи им човешкото достойнство -: винаги ние имаме работа с това, което се намира в областта на човешката воля, което придава стойност на човека.
към текста >>
Нашето мислене не би могло да ни за
довол
и, ако чрез него не бихме могли да изпитаме нещо върху външния свят.
Обаче в обикновения живот човек не осъзнава достатъчно тази разлика; най-много тя изпъква в нашето съзнание, когато размишляваме по следния начин върху тези четири сфери на човешката природа. Когато говорим са възприятието и размишляваме върху него, ние можем да имаме чувството: С възприятието ние стоим непосредствено в известно отношение към външния свят. Чрез възприятието ние овътрешняваме външния свят; то ни доставя нещо, което после принадлежи на нашата вътрешност, когато преработим усещането. Но ние имаме чувството: трябва да сме устроили нашето усещане така, че в известно отношение то да ни дава верни изображения на външния свят; и всяко заболяване на живота на възприятието, на живота на усещането, всяко заболяване на сетивата ни показва, че чрез едно такова заболяване нашият вътрешен живот обеднява, обеднява чрез това, че не получаваме достатъчно вътре в нас от това, което можем да получим от външния свят. Преминавайки от възприемането към мисленето, можем да забележим, че и по отношение на мисленето имаме чувството: за нас не може да бъде достатъчно, когато това мислене рови само в себе си и се изгубва в себе си; в крайна сметка мислите имат стойност само тогава когато могат да ни представят вътре в нас нещо обективно, намиращо се вън от нас, когато те могат да изразят нещо, което е вън от нас.
Нашето мислене не би могло да ни задоволи, ако чрез него не бихме могли да изпитаме нещо върху външния свят.
Но когато преминем към нашето чувство и размислим малко върху това чувство, ще открием, че това чувство, или по-добре казано, чувственият живот е много по-вътрешно свързан с нашето непосредствено вътрешно битие отколкото мисленето и възприемането. Когато искаме да почувствуваме по един правилен начин определени тънкости на външния свят, имаме представата, че ние самите трябва да се развием, първо чисто външно на физическото поле, ако искаме да чувствуваме по един правилен начин определени тънкости на външния свят. Когато имаме една мисъл и наричаме тази мисъл истинна, за такава истинна мисъл ние казваме: тя трябва да важи за всички наши себеподобни и когато само успеем да намерим подходящите думи, за да изразим мисълта, трябва да има възможност да убедим и другите в тази мисъл. Когато стоим пред едно природно явление или пък, да речем, пред едно човешко произведение на изкуството и при неговото гледане в нас се развие едно чувство, ние знаем, че всъщност на първо време нашата човешка природа, такава каквато тя е, не ни помага нищо, за да можем да изчерпим изцяло това, което може да стои пред нас. Може да се случи да останем напълно тъп пред едно музикално или едно художествено творение, просто поради причината, че не сме възпитали нашето чувство така, щото да може да възприема тънкостите.
към текста >>
Помислете само, обични мои антропософски приятели: Човекът прави една разходка и движи своите крайници напред с помощта на скелетната механика; той мисли, че върши това за свое у
довол
ствие.
Той познава, че в мировия ред е била записана като основен план за човека тази негова костна система и как останалото, което съставлява неговите физически органи, е било един вид окачено върху този основен план. Така ясновидското разглеждане на това, което сега става външен свят, завършва със съзерцаването на символа на смъртта бихме могли да кажем със съзерцаването от вън на човека от кости, на човека-скелет. Защото чрез тези ясновидски процеси човек стига най-после до познанието, как духовните светове са си създали така да се каже един външен символ тези духовни светове, на които той действително принадлежи със своята вътрешност и в които е навлязъл, като е излязъл вън от своето тяло. Той се научава да се познава със своето същество вън от своето тяло. И сега при този четвърти стадий човек познава: Когато извършваме нашите дела в света, когато разгръщаме нашата воля, тогава това е онази сила в нас, която действува несъзнателно на физическото поле, това е онази сила, която всъщност едва сега познаваме, когато просто вървим напред и при това движение напред си служим с механиката на нашата костна система, в този процес на ходенето действуват универсални, космически сили, сили, в които ние се намираме действително едва тогава, когато изживяваме себе си вън от нашето тяло на четвъртата степен.
Помислете само, обични мои антропософски приятели: Човекът прави една разходка и движи своите крайници напред с помощта на скелетната механика; той мисли, че върши това за свое удоволствие.
Но за да стане това, за да има сили, чрез които можем да се движим напред с механиката на нашия скелет, за целта трябваше да съществува целият свят и целият свят да бъде изпълнен с вълни от сили, от божествено-духовни сили, за които добиваме едно познание едва тогава, когато се намираме на тази четвърта степен. Във всяка наша крачка съживее божествено-духовният Космос и докато вярваме, че ние сме тези, които движим нашите крака пристъпвайки напред, ние не бихме могли да сторим това, ако не бихме живели в духовния Космос, в божествения свят. Докато се намираме във физическото тяло ние насочваме нашия поглед около нас; тогава виждаме съществата на минералното, растителното и животинското царство, виждаме планини, реки, морета, облаци, виждаме звезди, слънцето, луната; това, което виждаме така външно, има една вътрешна страна и в тази вътрешност навлизаме ние самите, когато живеем по посочения начин вън от нашето тяло. Когато живеем в тази вътрешност на света, ние знаем: това, което е духовно във външните неща, което се крие зад лъчезарещото слънце, зад блестящите звезди, зад планините, реките, моретата, езерата, облаците, то живее в механиката на нашия скелет, когато го движим и за целта всичко това трябва да съществува, да бъде налице. Тогава ние добиваме повече разбиране за това, което разгледахме по-рано.
към текста >>
56.
6. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ
GA_153 Вътрешната същност на човека и живота между смъртта и новото раждане
Ние сме вкусили това или онова това ни се показва някакси чрез едно духовно виждане вкусили сме това или онова, дарено ни е било това или онова като радост, като у
довол
ствие на съществуването.
Но казахме, че копнежът към един външен свят отново действува в нас и че този копнеж става активен чрез Духа, който действува в духовните светове, и че този копнеж ражда от нас една нова душевна светлина. По този начин за нас става възможно да виждаме сега един външен свят от съвършено особен род. Този външен свят, който виждаме тогава, е нашето собствено минало, така както то се е родило чрез предишни въплъщения и междинните периоди между умиранията и новите раждания. Сега ние обгръщаме това наше минало с поглед като един външен свят, като поглеждаме назад към това, което сме имали от мировото съществуване, което сме вкусили, и към това, което сме останали длъжни на това мирови съществуване. Когато имаме този поглед назад и нашите минали изживявания, срещу нас застават с голяма сила особено две неща.
Ние сме вкусили това или онова това ни се показва някакси чрез едно духовно виждане вкусили сме това или онова, дарено ни е било това или онова като радост, като удоволствие на съществуването.
Всичко това ние можем да обхванем с поглед, което някога сме имали като радост, като удоволствие на съществуването; но ние го обхващаме с поглед така, че то ни се явява в неговата духовна стойност, че то ни показва това, което е направило от нас. Да вземем един конкретен случай. Ние поглеждаме назад към нещо, което сме получили като наслада, като удоволствие в миналото в едно от нашите съществувания. Тогава ние чувствуваме: Това не е нещо минало; то наистина се намира и миналите времена, когато си имал удоволствието, но то не е нещо, което абсолютно е минало. То е нещо, което продължава своите действия във всички времена, продължава ги така, че очаква това, което ние ще направим от него.
към текста >>
Всичко това ние можем да обхванем с поглед, което някога сме имали като радост, като у
довол
ствие на съществуването; но ние го обхващаме с поглед така, че то ни се явява в неговата духовна стойност, че то ни показва това, което е направило от нас.
По този начин за нас става възможно да виждаме сега един външен свят от съвършено особен род. Този външен свят, който виждаме тогава, е нашето собствено минало, така както то се е родило чрез предишни въплъщения и междинните периоди между умиранията и новите раждания. Сега ние обгръщаме това наше минало с поглед като един външен свят, като поглеждаме назад към това, което сме имали от мировото съществуване, което сме вкусили, и към това, което сме останали длъжни на това мирови съществуване. Когато имаме този поглед назад и нашите минали изживявания, срещу нас застават с голяма сила особено две неща. Ние сме вкусили това или онова това ни се показва някакси чрез едно духовно виждане вкусили сме това или онова, дарено ни е било това или онова като радост, като удоволствие на съществуването.
Всичко това ние можем да обхванем с поглед, което някога сме имали като радост, като удоволствие на съществуването; но ние го обхващаме с поглед така, че то ни се явява в неговата духовна стойност, че то ни показва това, което е направило от нас.
Да вземем един конкретен случай. Ние поглеждаме назад към нещо, което сме получили като наслада, като удоволствие в миналото в едно от нашите съществувания. Тогава ние чувствуваме: Това не е нещо минало; то наистина се намира и миналите времена, когато си имал удоволствието, но то не е нещо, което абсолютно е минало. То е нещо, което продължава своите действия във всички времена, продължава ги така, че очаква това, което ние ще направим от него. Когато сме имали едно удоволствие, една наслада, така чувствуваме ние, ние го изживяваме непосредствено в нашето душевно битие при това взиране в миналото: Това трябва да се превърна в тебе в една сила, в една сила в твоята душа и тази сила на твоята душа ти можеш да направиш да действува в тебе по два начина.
към текста >>
Ние поглеждаме назад към нещо, което сме получили като наслада, като у
довол
ствие в миналото в едно от нашите съществувания.
Сега ние обгръщаме това наше минало с поглед като един външен свят, като поглеждаме назад към това, което сме имали от мировото съществуване, което сме вкусили, и към това, което сме останали длъжни на това мирови съществуване. Когато имаме този поглед назад и нашите минали изживявания, срещу нас застават с голяма сила особено две неща. Ние сме вкусили това или онова това ни се показва някакси чрез едно духовно виждане вкусили сме това или онова, дарено ни е било това или онова като радост, като удоволствие на съществуването. Всичко това ние можем да обхванем с поглед, което някога сме имали като радост, като удоволствие на съществуването; но ние го обхващаме с поглед така, че то ни се явява в неговата духовна стойност, че то ни показва това, което е направило от нас. Да вземем един конкретен случай.
Ние поглеждаме назад към нещо, което сме получили като наслада, като удоволствие в миналото в едно от нашите съществувания.
Тогава ние чувствуваме: Това не е нещо минало; то наистина се намира и миналите времена, когато си имал удоволствието, но то не е нещо, което абсолютно е минало. То е нещо, което продължава своите действия във всички времена, продължава ги така, че очаква това, което ние ще направим от него. Когато сме имали едно удоволствие, една наслада, така чувствуваме ние, ние го изживяваме непосредствено в нашето душевно битие при това взиране в миналото: Това трябва да се превърна в тебе в една сила, в една сила в твоята душа и тази сила на твоята душа ти можеш да направиш да действува в тебе по два начина. Сега в това духовно съществуване след мировата среднощ, в което се намираш, ти имаш тази двойна възможност. Духовният свят ти дава просто способности да можеш да осъществиш една от тези възможности: Ти можеш да превърнеш това минало удоволствие, тази минала наслада в една способност в тебе, така щото чрез тази минала наслада да развиеш в твоята душа една сила, която те прави способен за едно или друго нещо, чрез която да създадеш в света нещо, било то най-малкото или било най-голямото, да създадеш нещо, което има стойност за света.
към текста >>
Тогава ние чувствуваме: Това не е нещо минало; то наистина се намира и миналите времена, когато си имал у
довол
ствието, но то не е нещо, което абсолютно е минало.
Когато имаме този поглед назад и нашите минали изживявания, срещу нас застават с голяма сила особено две неща. Ние сме вкусили това или онова това ни се показва някакси чрез едно духовно виждане вкусили сме това или онова, дарено ни е било това или онова като радост, като удоволствие на съществуването. Всичко това ние можем да обхванем с поглед, което някога сме имали като радост, като удоволствие на съществуването; но ние го обхващаме с поглед така, че то ни се явява в неговата духовна стойност, че то ни показва това, което е направило от нас. Да вземем един конкретен случай. Ние поглеждаме назад към нещо, което сме получили като наслада, като удоволствие в миналото в едно от нашите съществувания.
Тогава ние чувствуваме: Това не е нещо минало; то наистина се намира и миналите времена, когато си имал удоволствието, но то не е нещо, което абсолютно е минало.
То е нещо, което продължава своите действия във всички времена, продължава ги така, че очаква това, което ние ще направим от него. Когато сме имали едно удоволствие, една наслада, така чувствуваме ние, ние го изживяваме непосредствено в нашето душевно битие при това взиране в миналото: Това трябва да се превърна в тебе в една сила, в една сила в твоята душа и тази сила на твоята душа ти можеш да направиш да действува в тебе по два начина. Сега в това духовно съществуване след мировата среднощ, в което се намираш, ти имаш тази двойна възможност. Духовният свят ти дава просто способности да можеш да осъществиш една от тези възможности: Ти можеш да превърнеш това минало удоволствие, тази минала наслада в една способност в тебе, така щото чрез тази минала наслада да развиеш в твоята душа една сила, която те прави способен за едно или друго нещо, чрез която да създадеш в света нещо, било то най-малкото или било най-голямото, да създадеш нещо, което има стойност за света. Това е едното.
към текста >>
Когато сме имали едно у
довол
ствие, една наслада, така чувствуваме ние, ние го изживяваме непосредствено в нашето душевно битие при това взиране в миналото: Това трябва да се превърна в тебе в една сила, в една сила в твоята душа и тази сила на твоята душа ти можеш да направиш да действува в тебе по два начина.
Всичко това ние можем да обхванем с поглед, което някога сме имали като радост, като удоволствие на съществуването; но ние го обхващаме с поглед така, че то ни се явява в неговата духовна стойност, че то ни показва това, което е направило от нас. Да вземем един конкретен случай. Ние поглеждаме назад към нещо, което сме получили като наслада, като удоволствие в миналото в едно от нашите съществувания. Тогава ние чувствуваме: Това не е нещо минало; то наистина се намира и миналите времена, когато си имал удоволствието, но то не е нещо, което абсолютно е минало. То е нещо, което продължава своите действия във всички времена, продължава ги така, че очаква това, което ние ще направим от него.
Когато сме имали едно удоволствие, една наслада, така чувствуваме ние, ние го изживяваме непосредствено в нашето душевно битие при това взиране в миналото: Това трябва да се превърна в тебе в една сила, в една сила в твоята душа и тази сила на твоята душа ти можеш да направиш да действува в тебе по два начина.
Сега в това духовно съществуване след мировата среднощ, в което се намираш, ти имаш тази двойна възможност. Духовният свят ти дава просто способности да можеш да осъществиш една от тези възможности: Ти можеш да превърнеш това минало удоволствие, тази минала наслада в една способност в тебе, така щото чрез тази минала наслада да развиеш в твоята душа една сила, която те прави способен за едно или друго нещо, чрез която да създадеш в света нещо, било то най-малкото или било най-голямото, да създадеш нещо, което има стойност за света. Това е едното. Другото е: Ние можем да си кажем: Аз съм имал насладата, искам да остана доволен с тази наслада, искам да взема там наслада в моята душа и искам да се освежавам, да се подкрепям с това, че в миналото съм имал тази наслада. Когато осъществим една такава възможност с много неща, от които сме се наслаждавали, които са ни доставили удоволствие, стига се до там, да създадем в нашата вътрешност една сила, чрез която постепенно се изродяваме духовно, задушаваме се.
към текста >>
Духовният свят ти дава просто способности да можеш да осъществиш една от тези възможности: Ти можеш да превърнеш това минало у
довол
ствие, тази минала наслада в една способност в тебе, така щото чрез тази минала наслада да развиеш в твоята душа една сила, която те прави способен за едно или друго нещо, чрез която да създадеш в света нещо, било то най-малкото или било най-голямото, да създадеш нещо, което има стойност за света.
Ние поглеждаме назад към нещо, което сме получили като наслада, като удоволствие в миналото в едно от нашите съществувания. Тогава ние чувствуваме: Това не е нещо минало; то наистина се намира и миналите времена, когато си имал удоволствието, но то не е нещо, което абсолютно е минало. То е нещо, което продължава своите действия във всички времена, продължава ги така, че очаква това, което ние ще направим от него. Когато сме имали едно удоволствие, една наслада, така чувствуваме ние, ние го изживяваме непосредствено в нашето душевно битие при това взиране в миналото: Това трябва да се превърна в тебе в една сила, в една сила в твоята душа и тази сила на твоята душа ти можеш да направиш да действува в тебе по два начина. Сега в това духовно съществуване след мировата среднощ, в което се намираш, ти имаш тази двойна възможност.
Духовният свят ти дава просто способности да можеш да осъществиш една от тези възможности: Ти можеш да превърнеш това минало удоволствие, тази минала наслада в една способност в тебе, така щото чрез тази минала наслада да развиеш в твоята душа една сила, която те прави способен за едно или друго нещо, чрез която да създадеш в света нещо, било то най-малкото или било най-голямото, да създадеш нещо, което има стойност за света.
Това е едното. Другото е: Ние можем да си кажем: Аз съм имал насладата, искам да остана доволен с тази наслада, искам да взема там наслада в моята душа и искам да се освежавам, да се подкрепям с това, че в миналото съм имал тази наслада. Когато осъществим една такава възможност с много неща, от които сме се наслаждавали, които са ни доставили удоволствие, стига се до там, да създадем в нашата вътрешност една сила, чрез която постепенно се изродяваме духовно, задушаваме се. И това е едно от важните неща, които можем да научим в духовния свят, че и чрез насладата, чрез това, което ни е доставило удоволствие, ние можем да станем длъжници на мировото съществуване. Пред нашия духовен поглед се разкрива изгледът да се задушим в последействията на удоволствията, на насладите, ако не се решим в подходящия момент да създадем от миналите удоволствия, от миналите наслади способности, които могат да произведат ценни неща в живота.
към текста >>
Другото е: Ние можем да си кажем: Аз съм имал насладата, искам да остана
довол
ен с тази наслада, искам да взема там наслада в моята душа и искам да се освежавам, да се подкрепям с това, че в миналото съм имал тази наслада.
То е нещо, което продължава своите действия във всички времена, продължава ги така, че очаква това, което ние ще направим от него. Когато сме имали едно удоволствие, една наслада, така чувствуваме ние, ние го изживяваме непосредствено в нашето душевно битие при това взиране в миналото: Това трябва да се превърна в тебе в една сила, в една сила в твоята душа и тази сила на твоята душа ти можеш да направиш да действува в тебе по два начина. Сега в това духовно съществуване след мировата среднощ, в което се намираш, ти имаш тази двойна възможност. Духовният свят ти дава просто способности да можеш да осъществиш една от тези възможности: Ти можеш да превърнеш това минало удоволствие, тази минала наслада в една способност в тебе, така щото чрез тази минала наслада да развиеш в твоята душа една сила, която те прави способен за едно или друго нещо, чрез която да създадеш в света нещо, било то най-малкото или било най-голямото, да създадеш нещо, което има стойност за света. Това е едното.
Другото е: Ние можем да си кажем: Аз съм имал насладата, искам да остана доволен с тази наслада, искам да взема там наслада в моята душа и искам да се освежавам, да се подкрепям с това, че в миналото съм имал тази наслада.
Когато осъществим една такава възможност с много неща, от които сме се наслаждавали, които са ни доставили удоволствие, стига се до там, да създадем в нашата вътрешност една сила, чрез която постепенно се изродяваме духовно, задушаваме се. И това е едно от важните неща, които можем да научим в духовния свят, че и чрез насладата, чрез това, което ни е доставило удоволствие, ние можем да станем длъжници на мировото съществуване. Пред нашия духовен поглед се разкрива изгледът да се задушим в последействията на удоволствията, на насладите, ако не се решим в подходящия момент да създадем от миналите удоволствия, от миналите наслади способности, които могат да произведат ценни неща в живота. От това Вие отново виждате, как духовното и това, което става на физическото поле, са във взаимодействие. Който се проникне все повече и повече с познанията на Духовната наука в смисъла на завчерашната сказка, у него тази Духовна наука ще премине в инстинктивния живот и той ще развие така да се каже като една подбуда на неговата вътрешна съвест и спрямо насладите, спрямо удоволствията настроението: Ти не трябва да приемаш някоя наслада, някоя радост само заради себе си.
към текста >>
Когато осъществим една такава възможност с много неща, от които сме се наслаждавали, които са ни доставили у
довол
ствие, стига се до там, да създадем в нашата вътрешност една сила, чрез която постепенно се изродяваме духовно, задушаваме се.
Когато сме имали едно удоволствие, една наслада, така чувствуваме ние, ние го изживяваме непосредствено в нашето душевно битие при това взиране в миналото: Това трябва да се превърна в тебе в една сила, в една сила в твоята душа и тази сила на твоята душа ти можеш да направиш да действува в тебе по два начина. Сега в това духовно съществуване след мировата среднощ, в което се намираш, ти имаш тази двойна възможност. Духовният свят ти дава просто способности да можеш да осъществиш една от тези възможности: Ти можеш да превърнеш това минало удоволствие, тази минала наслада в една способност в тебе, така щото чрез тази минала наслада да развиеш в твоята душа една сила, която те прави способен за едно или друго нещо, чрез която да създадеш в света нещо, било то най-малкото или било най-голямото, да създадеш нещо, което има стойност за света. Това е едното. Другото е: Ние можем да си кажем: Аз съм имал насладата, искам да остана доволен с тази наслада, искам да взема там наслада в моята душа и искам да се освежавам, да се подкрепям с това, че в миналото съм имал тази наслада.
Когато осъществим една такава възможност с много неща, от които сме се наслаждавали, които са ни доставили удоволствие, стига се до там, да създадем в нашата вътрешност една сила, чрез която постепенно се изродяваме духовно, задушаваме се.
И това е едно от важните неща, които можем да научим в духовния свят, че и чрез насладата, чрез това, което ни е доставило удоволствие, ние можем да станем длъжници на мировото съществуване. Пред нашия духовен поглед се разкрива изгледът да се задушим в последействията на удоволствията, на насладите, ако не се решим в подходящия момент да създадем от миналите удоволствия, от миналите наслади способности, които могат да произведат ценни неща в живота. От това Вие отново виждате, как духовното и това, което става на физическото поле, са във взаимодействие. Който се проникне все повече и повече с познанията на Духовната наука в смисъла на завчерашната сказка, у него тази Духовна наука ще премине в инстинктивния живот и той ще развие така да се каже като една подбуда на неговата вътрешна съвест и спрямо насладите, спрямо удоволствията настроението: Ти не трябва да приемаш някоя наслада, някоя радост само заради себе си. Такъв човек ще проникне това удоволствие с един вид чувство на благодарност към всемира, към духовните Същества на всемира; защото ще знае, че чрез всяка наслада, чрез всяко удоволствие той става длъжник на всемира.
към текста >>
И това е едно от важните неща, които можем да научим в духовния свят, че и чрез насладата, чрез това, което ни е доставило у
довол
ствие, ние можем да станем длъжници на мировото съществуване.
Сега в това духовно съществуване след мировата среднощ, в което се намираш, ти имаш тази двойна възможност. Духовният свят ти дава просто способности да можеш да осъществиш една от тези възможности: Ти можеш да превърнеш това минало удоволствие, тази минала наслада в една способност в тебе, така щото чрез тази минала наслада да развиеш в твоята душа една сила, която те прави способен за едно или друго нещо, чрез която да създадеш в света нещо, било то най-малкото или било най-голямото, да създадеш нещо, което има стойност за света. Това е едното. Другото е: Ние можем да си кажем: Аз съм имал насладата, искам да остана доволен с тази наслада, искам да взема там наслада в моята душа и искам да се освежавам, да се подкрепям с това, че в миналото съм имал тази наслада. Когато осъществим една такава възможност с много неща, от които сме се наслаждавали, които са ни доставили удоволствие, стига се до там, да създадем в нашата вътрешност една сила, чрез която постепенно се изродяваме духовно, задушаваме се.
И това е едно от важните неща, които можем да научим в духовния свят, че и чрез насладата, чрез това, което ни е доставило удоволствие, ние можем да станем длъжници на мировото съществуване.
Пред нашия духовен поглед се разкрива изгледът да се задушим в последействията на удоволствията, на насладите, ако не се решим в подходящия момент да създадем от миналите удоволствия, от миналите наслади способности, които могат да произведат ценни неща в живота. От това Вие отново виждате, как духовното и това, което става на физическото поле, са във взаимодействие. Който се проникне все повече и повече с познанията на Духовната наука в смисъла на завчерашната сказка, у него тази Духовна наука ще премине в инстинктивния живот и той ще развие така да се каже като една подбуда на неговата вътрешна съвест и спрямо насладите, спрямо удоволствията настроението: Ти не трябва да приемаш някоя наслада, някоя радост само заради себе си. Такъв човек ще проникне това удоволствие с един вид чувство на благодарност към всемира, към духовните Същества на всемира; защото ще знае, че чрез всяка наслада, чрез всяко удоволствие той става длъжник на всемира. Най-добре и най-сигурно можем да се справим с превръщането на онези наслади и радости, които са от духовно естество.
към текста >>
Пред нашия духовен поглед се разкрива изгледът да се задушим в последействията на у
довол
ствията, на насладите, ако не се решим в подходящия момент да създадем от миналите у
довол
ствия, от миналите наслади способности, които могат да произведат ценни неща в живота.
Духовният свят ти дава просто способности да можеш да осъществиш една от тези възможности: Ти можеш да превърнеш това минало удоволствие, тази минала наслада в една способност в тебе, така щото чрез тази минала наслада да развиеш в твоята душа една сила, която те прави способен за едно или друго нещо, чрез която да създадеш в света нещо, било то най-малкото или било най-голямото, да създадеш нещо, което има стойност за света. Това е едното. Другото е: Ние можем да си кажем: Аз съм имал насладата, искам да остана доволен с тази наслада, искам да взема там наслада в моята душа и искам да се освежавам, да се подкрепям с това, че в миналото съм имал тази наслада. Когато осъществим една такава възможност с много неща, от които сме се наслаждавали, които са ни доставили удоволствие, стига се до там, да създадем в нашата вътрешност една сила, чрез която постепенно се изродяваме духовно, задушаваме се. И това е едно от важните неща, които можем да научим в духовния свят, че и чрез насладата, чрез това, което ни е доставило удоволствие, ние можем да станем длъжници на мировото съществуване.
Пред нашия духовен поглед се разкрива изгледът да се задушим в последействията на удоволствията, на насладите, ако не се решим в подходящия момент да създадем от миналите удоволствия, от миналите наслади способности, които могат да произведат ценни неща в живота.
От това Вие отново виждате, как духовното и това, което става на физическото поле, са във взаимодействие. Който се проникне все повече и повече с познанията на Духовната наука в смисъла на завчерашната сказка, у него тази Духовна наука ще премине в инстинктивния живот и той ще развие така да се каже като една подбуда на неговата вътрешна съвест и спрямо насладите, спрямо удоволствията настроението: Ти не трябва да приемаш някоя наслада, някоя радост само заради себе си. Такъв човек ще проникне това удоволствие с един вид чувство на благодарност към всемира, към духовните Същества на всемира; защото ще знае, че чрез всяка наслада, чрез всяко удоволствие той става длъжник на всемира. Най-добре и най-сигурно можем да се справим с превръщането на онези наслади и радости, които са от духовно естество. Такива наслади и радости, които могат да бъдат задоволени само чрез телесните органи или въобще само чрез това, че на физическото поле човекът има едно тяло, също стоят пред нас в посочения период между смъртта и едно ново раждане като нещо, което трябва да бъде преобразено, ако не искаме постепенно да се задушим, да се изродим духовно.
към текста >>
Който се проникне все повече и повече с познанията на Духовната наука в смисъла на завчерашната сказка, у него тази Духовна наука ще премине в инстинктивния живот и той ще развие така да се каже като една подбуда на неговата вътрешна съвест и спрямо насладите, спрямо у
довол
ствията настроението: Ти не трябва да приемаш някоя наслада, някоя радост само заради себе си.
Другото е: Ние можем да си кажем: Аз съм имал насладата, искам да остана доволен с тази наслада, искам да взема там наслада в моята душа и искам да се освежавам, да се подкрепям с това, че в миналото съм имал тази наслада. Когато осъществим една такава възможност с много неща, от които сме се наслаждавали, които са ни доставили удоволствие, стига се до там, да създадем в нашата вътрешност една сила, чрез която постепенно се изродяваме духовно, задушаваме се. И това е едно от важните неща, които можем да научим в духовния свят, че и чрез насладата, чрез това, което ни е доставило удоволствие, ние можем да станем длъжници на мировото съществуване. Пред нашия духовен поглед се разкрива изгледът да се задушим в последействията на удоволствията, на насладите, ако не се решим в подходящия момент да създадем от миналите удоволствия, от миналите наслади способности, които могат да произведат ценни неща в живота. От това Вие отново виждате, как духовното и това, което става на физическото поле, са във взаимодействие.
Който се проникне все повече и повече с познанията на Духовната наука в смисъла на завчерашната сказка, у него тази Духовна наука ще премине в инстинктивния живот и той ще развие така да се каже като една подбуда на неговата вътрешна съвест и спрямо насладите, спрямо удоволствията настроението: Ти не трябва да приемаш някоя наслада, някоя радост само заради себе си.
Такъв човек ще проникне това удоволствие с един вид чувство на благодарност към всемира, към духовните Същества на всемира; защото ще знае, че чрез всяка наслада, чрез всяко удоволствие той става длъжник на всемира. Най-добре и най-сигурно можем да се справим с превръщането на онези наслади и радости, които са от духовно естество. Такива наслади и радости, които могат да бъдат задоволени само чрез телесните органи или въобще само чрез това, че на физическото поле човекът има едно тяло, също стоят пред нас в посочения период между смъртта и едно ново раждане като нещо, което трябва да бъде преобразено, ако не искаме постепенно да се задушим, да се изродим духовно. Ние чувствуваме необходимостта от тяхното превръщане, но чувствуваме също: че първо ще бъдат необходими много прераждания, за да можем в периодите между тези прераждания, когато се намираме в духовния свят, да произведем това превръщане. След това в духовния свят намираме още и нещо друго.
към текста >>
Такъв човек ще проникне това у
довол
ствие с един вид чувство на благодарност към всемира, към духовните Същества на всемира; защото ще знае, че чрез всяка наслада, чрез всяко у
довол
ствие той става длъжник на всемира.
Когато осъществим една такава възможност с много неща, от които сме се наслаждавали, които са ни доставили удоволствие, стига се до там, да създадем в нашата вътрешност една сила, чрез която постепенно се изродяваме духовно, задушаваме се. И това е едно от важните неща, които можем да научим в духовния свят, че и чрез насладата, чрез това, което ни е доставило удоволствие, ние можем да станем длъжници на мировото съществуване. Пред нашия духовен поглед се разкрива изгледът да се задушим в последействията на удоволствията, на насладите, ако не се решим в подходящия момент да създадем от миналите удоволствия, от миналите наслади способности, които могат да произведат ценни неща в живота. От това Вие отново виждате, как духовното и това, което става на физическото поле, са във взаимодействие. Който се проникне все повече и повече с познанията на Духовната наука в смисъла на завчерашната сказка, у него тази Духовна наука ще премине в инстинктивния живот и той ще развие така да се каже като една подбуда на неговата вътрешна съвест и спрямо насладите, спрямо удоволствията настроението: Ти не трябва да приемаш някоя наслада, някоя радост само заради себе си.
Такъв човек ще проникне това удоволствие с един вид чувство на благодарност към всемира, към духовните Същества на всемира; защото ще знае, че чрез всяка наслада, чрез всяко удоволствие той става длъжник на всемира.
Най-добре и най-сигурно можем да се справим с превръщането на онези наслади и радости, които са от духовно естество. Такива наслади и радости, които могат да бъдат задоволени само чрез телесните органи или въобще само чрез това, че на физическото поле човекът има едно тяло, също стоят пред нас в посочения период между смъртта и едно ново раждане като нещо, което трябва да бъде преобразено, ако не искаме постепенно да се задушим, да се изродим духовно. Ние чувствуваме необходимостта от тяхното превръщане, но чувствуваме също: че първо ще бъдат необходими много прераждания, за да можем в периодите между тези прераждания, когато се намираме в духовния свят, да произведем това превръщане. След това в духовния свят намираме още и нещо друго. Това намираме ние, че в настоящия цикъл на човечеството с такива радости, с такива наслади, в които на физическото поле нашето душевно-духовно естество пропада така да се каже напълно и насладата, удоволствието приемат един подчовешки, да не кажа едни животински характер защото радостта и насладата могат да приемат един подчовешки характер ,че в действителност с такива наслади причиняваме безкрайно страдание на определени същества от духовния свят, които застават пред нас едва тогава, когато проникнем в този духовен свят.
към текста >>
Такива наслади и радости, които могат да бъдат за
довол
ени само чрез телесните органи или въобще само чрез това, че на физическото поле човекът има едно тяло, също стоят пред нас в посочения период между смъртта и едно ново раждане като нещо, което трябва да бъде преобразено, ако не искаме постепенно да се задушим, да се изродим духовно.
Пред нашия духовен поглед се разкрива изгледът да се задушим в последействията на удоволствията, на насладите, ако не се решим в подходящия момент да създадем от миналите удоволствия, от миналите наслади способности, които могат да произведат ценни неща в живота. От това Вие отново виждате, как духовното и това, което става на физическото поле, са във взаимодействие. Който се проникне все повече и повече с познанията на Духовната наука в смисъла на завчерашната сказка, у него тази Духовна наука ще премине в инстинктивния живот и той ще развие така да се каже като една подбуда на неговата вътрешна съвест и спрямо насладите, спрямо удоволствията настроението: Ти не трябва да приемаш някоя наслада, някоя радост само заради себе си. Такъв човек ще проникне това удоволствие с един вид чувство на благодарност към всемира, към духовните Същества на всемира; защото ще знае, че чрез всяка наслада, чрез всяко удоволствие той става длъжник на всемира. Най-добре и най-сигурно можем да се справим с превръщането на онези наслади и радости, които са от духовно естество.
Такива наслади и радости, които могат да бъдат задоволени само чрез телесните органи или въобще само чрез това, че на физическото поле човекът има едно тяло, също стоят пред нас в посочения период между смъртта и едно ново раждане като нещо, което трябва да бъде преобразено, ако не искаме постепенно да се задушим, да се изродим духовно.
Ние чувствуваме необходимостта от тяхното превръщане, но чувствуваме също: че първо ще бъдат необходими много прераждания, за да можем в периодите между тези прераждания, когато се намираме в духовния свят, да произведем това превръщане. След това в духовния свят намираме още и нещо друго. Това намираме ние, че в настоящия цикъл на човечеството с такива радости, с такива наслади, в които на физическото поле нашето душевно-духовно естество пропада така да се каже напълно и насладата, удоволствието приемат един подчовешки, да не кажа едни животински характер защото радостта и насладата могат да приемат един подчовешки характер ,че в действителност с такива наслади причиняваме безкрайно страдание на определени същества от духовния свят, които застават пред нас едва тогава, когато проникнем в този духовен свят. И изгледът на това страдание, което в духовния свят причиняваме на определени същества, е толкова поразяващ, подтискащ, той прониква, пропива нашите души с такива сили, че ние не можем да се справим с хармоничното изграждане на отношенията за следващото прераждане. За да обясним и нещо друго в сравнение с това, което изпитваме на Земята като скърби, като страдания, на духовното поле ни се показва, че изпитаните на физическото поле болки и страдания продължават да действуват и на духовното поле проникват така нашата душа със сили, които се превръщат в сили на волята; така щото по този начин ние ставаме по-силни в нашата душа и имаме възможност до превърнем тази сила в морална сила, която после отново можем да донесем на физическото поле, за да имаме не само определени способности, чрез които можем да създадем нещо ценно за окръжаващия свят, но за да имаме и моралната сила да проявим пълнохарактерно тези способности.
към текста >>
Това намираме ние, че в настоящия цикъл на човечеството с такива радости, с такива наслади, в които на физическото поле нашето душевно-духовно естество пропада така да се каже напълно и насладата, у
довол
ствието приемат един подчовешки, да не кажа едни животински характер защото радостта и насладата могат да приемат един подчовешки характер ,че в действителност с такива наслади причиняваме безкрайно страдание на определени същества от духовния свят, които застават пред нас едва тогава, когато проникнем в този духовен свят.
Такъв човек ще проникне това удоволствие с един вид чувство на благодарност към всемира, към духовните Същества на всемира; защото ще знае, че чрез всяка наслада, чрез всяко удоволствие той става длъжник на всемира. Най-добре и най-сигурно можем да се справим с превръщането на онези наслади и радости, които са от духовно естество. Такива наслади и радости, които могат да бъдат задоволени само чрез телесните органи или въобще само чрез това, че на физическото поле човекът има едно тяло, също стоят пред нас в посочения период между смъртта и едно ново раждане като нещо, което трябва да бъде преобразено, ако не искаме постепенно да се задушим, да се изродим духовно. Ние чувствуваме необходимостта от тяхното превръщане, но чувствуваме също: че първо ще бъдат необходими много прераждания, за да можем в периодите между тези прераждания, когато се намираме в духовния свят, да произведем това превръщане. След това в духовния свят намираме още и нещо друго.
Това намираме ние, че в настоящия цикъл на човечеството с такива радости, с такива наслади, в които на физическото поле нашето душевно-духовно естество пропада така да се каже напълно и насладата, удоволствието приемат един подчовешки, да не кажа едни животински характер защото радостта и насладата могат да приемат един подчовешки характер ,че в действителност с такива наслади причиняваме безкрайно страдание на определени същества от духовния свят, които застават пред нас едва тогава, когато проникнем в този духовен свят.
И изгледът на това страдание, което в духовния свят причиняваме на определени същества, е толкова поразяващ, подтискащ, той прониква, пропива нашите души с такива сили, че ние не можем да се справим с хармоничното изграждане на отношенията за следващото прераждане. За да обясним и нещо друго в сравнение с това, което изпитваме на Земята като скърби, като страдания, на духовното поле ни се показва, че изпитаните на физическото поле болки и страдания продължават да действуват и на духовното поле проникват така нашата душа със сили, които се превръщат в сили на волята; така щото по този начин ние ставаме по-силни в нашата душа и имаме възможност до превърнем тази сила в морална сила, която после отново можем да донесем на физическото поле, за да имаме не само определени способности, чрез които можем да създадем нещо ценно за окръжаващия свят, но за да имаме и моралната сила да проявим пълнохарактерно тези способности. Такива и много други изживявания имаме ние непосредствено след мировия среднощен час на съществуването. Ние чувствуваме, изживяваме, каква стойност сме добили чрез нашето изминало съществуване, изпитваме, до какви способности можем да стигнем в бъдеще. И след като живеем известно време по-нататък в духовния свят, из сумрака на окръжаващия духовен свят изниква една ясна картина, едно ясно виждане, сега вече не на нашия минал живот на Земята, но на всичко човешко, което е било свързано с този живот, а именно на всичко онова човешко, което е било по-близо свързано с този живот.
към текста >>
Ето защо никой не трябва да се чуди, когато нещо, което се описва за духовните светове, изглежда така, че ако към него се приложат понятията на физическия свят, то ще се чувствува като неза
довол
ително.
Когато един нещастен случай изтръгва от живота на физическото поле един човек, който би имал достатъчно сили да живее до дълбока старост, у него също остава един остатък от тези сили. По същия начин, когато е преминал мировия среднощен час на съществуването между смъртта и едно ново раждане, тези остатъчни сили от земния живот се вливат в него и укрепват, подсилват неговите интелектуални сили, неговите познавателни сили нарастват. Чрез духовно изследване може да се открие, че великите откриватели са често пъти такива хора, които в минали прераждания са загинали чрез някой нещастен случай. Когато искаме да обгърнем с поглед с действително разбиране тези неща, ние виждаме от такива случаи, че гледището в духовния свят е действително коренно различно от това, което хората имат тук на Земята. На Вас ще Ви стане все повече и повече понятно, че за да разбере човек духовния свят, трябва да се намерят нови представи и понятия, защото духовните светове са нещо съвършено различно от физическия свят.
Ето защо никой не трябва да се чуди, когато нещо, което се описва за духовните светове, изглежда така, че ако към него се приложат понятията на физическия свят, то ще се чувствува като незадоволително.
Например факт е, който духовното изследване потвърждава в много случаи, че някой, който умира с материалистично разбиране и оставя тук на Земята свои близки, които имат също материалистични разбирания, такъв човек понася отначало определени лишения в духовния свят. Когато е минал през вратата на смъртта без духовно разбиране и иска да погледне назад към своите любими същества на Земята, ако в неговата душа няма никаква духовна мисъл, той не може да ги вижда непосредствено; той знае за тях само до момента, когато е минал през смъртта. Какво изживяват те сега на Земята, това неговото духовно око не може да види, защото и в техните души няма духовен живот. Защото само духовният живот хвърля светлина в духовните светове. Такъв един човек трябва тогава да чака, докато в духовния свят израснат в него самия сили, за да вижда ясно нещата, а именно за да види: тези хора, тези близки души, които е оставил на Земята, са с материалистични разбирания, защото са завладени от Ариман.
към текста >>
57.
4. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ
GA_155 Христос и човешката душа
Естествено твърде далеч е от това материалистичното съзнание на нашето време, също и съзнанието на много философски изследователи на настоящето, които са
довол
ни да говорят или да могат да говорят за едно продължаване на живота на човешката душа след смъртта, докато човешкото безсмъртие би могло да бъде идентифицирано само с едно съзнателно съществуване на човешката душа след смъртта.
Нужно ни е само да си спомним думите, които аз казах в първата изнесена тук лекция, аз казах, че едно безсмъртие на човешката душа без запазване и продължаване на съзнанието в състоянието след смъртта, не би означавало никакво истинско безсмъртие; едно прекратяване на съзнанието със смъртта би било равнозначно на факта, който човек тогава трябва да приеме, а именно, че всъщност човекът не е безсмъртен. Защото едно несъзнателно съществуване на човешкото същество след смъртта би означавало, че най-важното, това, което прави от човека един истински човек, не би съществувало след смъртта. А една несъзнателна човешка душа, която би надживяла смъртта, не би означавала, така да се каже, нещо повече от един сбор от атоми, които също и материализмът приема, че трябва да останат, след като човешкото тяло е разрушено. За апостол Павел беше още непоклатимо като скала схващането, че за безсмъртието може да се говори само при запазване на индивидуалното съзнание. И тъй като трябваше да определи индивидуалното съзна ние като нещо зависимо от дълга и греха, той можеше естествено да каже: когато след смъртта човешкото съзнание е замъглено от дълга и греха или от последствията на дълга и греха, когато следователно след смъртта съзнанието е нарушено от дълга и греха, това означава, че грехът и дългът действително умъртвяват човека, умъртвяват човека душа и като дух.
Естествено твърде далеч е от това материалистичното съзнание на нашето време, също и съзнанието на много философски изследователи на настоящето, които са доволни да говорят или да могат да говорят за едно продължаване на живота на човешката душа след смъртта, докато човешкото безсмъртие би могло да бъде идентифицирано само с едно съзнателно съществуване на човешката душа след смъртта.
Сега възниква без съмнение една трудност особено за антропософския светоглед. И за да разберем тази трудност, е достатъчно само да обърнем внимание на взаимосвързаните отношения между понятията „дълг", „грях" и „Карма". Някои антропософи слагат край на съмненията, като просто казват:"Ние вярваме в Кармата, а това означава: едно прегрешение, което един човек извършва в някое прераждане, се носи от същия човек с неговата Карма и се пренася в по-късни времена; но също в течение на преражданията настъпва едно изравняване". И сега започва трудността. Антропософите тогава лесно казват:"Как може това да се свърже с приетото като християнско понятие например за прощаването на греховете чрез Христос?
към текста >>
". И тези теософи са
довол
ни, когато могат да говорят само за кармическото изправяне.
Тогава ние ще разберем, че всъщност Христос е онова Същество, което стои във връзка с цялото човечество, с цялото земно човечество: защото Земята съществува по волята на човечеството, също и Христос стои във връзка с цялата Земя. И тази е слабостта на човека, която е настъпила вследствие на изкушението на Луцифер: това, че човек наистина е в състояние да се спаси субективно в Кармата, но че той не е в състояние да спаси и Земята заедно със себе си. Това се извършва от космическото Същество, което е Христос. И сега ние разбираме, защо някои теософи съвсем не разбират, че християнството стои в пълно съзвучие с идеята за Кармата. Това са теософите, които внасят в Теософията най-пълния егоизъм, един по-висш егоизъм; те наистина не го изговарят, но всъщност го мислят и чувствуват; „Когато аз спасявам самия себе си в моята Карма, какво ме интересува тогава целият свят; нека той прави каквото си иска!
". И тези теософи са доволни, когато могат да говорят само за кармическото изправяне.
Но с това нищо не е направено. Човекът би бил едно чисто луциферическо същество, ако би мислил само за себе си. Човекът е член на целия свят и той трябва да мисли всеотдайно по отношение на целия свят. Така той трябва да мисли върху това, че може сам за себе си егоистично да се спаси чрез Кармата, но не би могъл да спаси заедно със себе си и цялото Земно битие. Тогава встъпва Христос.
към текста >>
58.
3. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ. Берлин, 30 януари 1916 г.
GA_166 Необходимост и свобода в мировите процеси и човешките действия
И тогава директорът казва: Да, аз съм много
довол
ен.
Да се спрем на първия учител: След като директорът го запитва какво ще прави през следващата учебна година, този учител казва: През ваканцията аз грижливо си записах всичко онова, отбелязах си грижливо всичко онова, за което се убедих, че през изтеклата година не се отрази добре върху учениците, не беше възприето добре от тях, което следователно аз не бях предвидил. И за следващата учебна година аз съставих един план, който съдържа всичко онова, за което съм убеден, че беше прието добре от учениците и успя да влезе в техните глави, в техните мозъци. Аз обмислих всички подробности, които ще включа в учебната програма, така че моят план ще съдържа онова, което даде най-добри резултати през миналата година. И когато директорът задава следващите си въпроси, този учител веднага показва един план за разпределението на учебния материал. Той подробно посочва какви теми ще възложи в хода на учебната година, какви домашни задачи ще постави за всяка отделна седмица и всичко това е предварително и грижливо обмислено според неговия опит от изтеклата учебна година.
И тогава директорът казва: Да, аз съм много доволен.
Несъмнено Вие сте един добросъвестен учител и аз вярвам, че ще постигнете отлични успехи с Вашите ученици. Вторият учител също казва: „Аз прегледах целия учебен материал, който преподавах миналата година на моите ученици и видях къде съм сгрешил, какво съм пропуснал. Сега подготвих съвсем нов учебен план, така че да избегна всички грешки, които съм допускал досега.“ И той също показва на директора един подробно разработен учебен план, включващ темите и домашните задачи, които ще бъдат възложени на учениците през новата учебна година въз основа както се изразява той на опита относно миналата година, на опита относно своите грешки. Директорът казва: „Учителят, с когото разговарях преди малко, се беше постарал да отбележи всички предимства на своята работа и с оглед на тях той подготви новия си учебен план. Вие сте се постарали да избегнете всички допуснати грешки.
към текста >>
Аз съм напълно спокоен и убеден, че Вие също ще постигнете отлични резултати с Вашите ученици.“ С истинско у
довол
ствие, казва още директорът, аз виждам, че разполагам с учители, които внимателно обмислят своя минал опит и знаят как да се отнасят към своите задължения.
Вторият учител също казва: „Аз прегледах целия учебен материал, който преподавах миналата година на моите ученици и видях къде съм сгрешил, какво съм пропуснал. Сега подготвих съвсем нов учебен план, така че да избегна всички грешки, които съм допускал досега.“ И той също показва на директора един подробно разработен учебен план, включващ темите и домашните задачи, които ще бъдат възложени на учениците през новата учебна година въз основа както се изразява той на опита относно миналата година, на опита относно своите грешки. Директорът казва: „Учителят, с когото разговарях преди малко, се беше постарал да отбележи всички предимства на своята работа и с оглед на тях той подготви новия си учебен план. Вие сте се постарали да избегнете всички допуснати грешки. И двата начина могат да се окажат добри.
Аз съм напълно спокоен и убеден, че Вие също ще постигнете отлични резултати с Вашите ученици.“ С истинско удоволствие, казва още директорът, аз виждам, че разполагам с учители, които внимателно обмислят своя минал опит и знаят как да се отнасят към своите задължения.
Ето до какво боди мъдрото себе познание. Да се познават предимствата на миналия опит това е нещо, което следва да прави много добро впечатление на всеки директор. Но сега идва редът на третия учител. Той заявява следното: „През ваканцията аз също обмислих много внимателно всичко онова, което се случи в моя клас през изтеклата година. Постарах се да проуча още по-добре характерите на моите ученици, направих един вид ретроспекция на онова, което се случи с всеки един от тях.“
към текста >>
„Но как така възразява директорът, Вие се държите като един доста само
довол
ен човек; впрочем разработихте ли някаква програма, разработихте ли темите и задачите, които ще възлагате на Вашите ученици?
И по този начин аз стигнах до нещо, което трябваше да се прояви под формата на необходимост. Моите ученици бяха възпитавани по определен начин, показаха качествата на своите характери. Какви бяха техните характери ето какво се постарах да проуча аз. Естествено, аз също проявих някои от моите характерови черти и чрез взаимодействието между моя характер и характерите на моите ученици се получи това, до което се стигна в крайна сметка. Да, повтаря третият учител, аз не мога да добавя нищо повече.
„Но как така възразява директорът, Вие се държите като един доста самодоволен човек; впрочем разработихте ли някаква програма, разработихте ли темите и задачите, които ще възлагате на Вашите ученици?
“ „Не отвръща учителят, аз не съм сторил това.“ „Но как ще постъпите тогава с Вашия клас? “ Учи телят отговаря: „Най-напред аз ще видя как ще изглеждат моите ученици в началото на учебната година, какви промени са настъпили в техните характери. И мисля, че ще разбера това по-добре, отколкото през миналата година, понеже през цялата ваканция аз проучвах съдбите на моите ученици. Обаче какви ще бъдат характеровите им особености, аз не мога да зная: това тепърва ще разбера.“ „Но няма ли да разработите предварителните теми и задачи, свързани с учебната програма? “ „Да, но аз ще сторя това едва тогава, когато видя как са напреднали не само положителните качества, но и недостатъците на децата.
към текста >>
Но бившият директор не се за
довол
ил само с това.
От един такъв учител, какъвто бил третият, не можело да се очаква нещо друго. Изминали много години. Станало така, че отстраненият директор се постарал да проучи нещата доста по-задълбочено: какво именно е станало с двамата учители, които винаги подготвяли добросъвестни и точни самонаблюдения в преподавателската работа, като набелязвали темите, с които постигали съмнителен успех, а после избирали такива теми, с които имали подчертан успех, какво от своя страна е постигнал третият учител и т.н. Проследил още какво са постигнали след време и техните ученици. Тогава той констатирал, че в горните класове учениците на третия учител напредвали много по-бавно, отколкото учениците на първите двама учители.
Но бившият директор не се задоволил само с това.
Той проследил нещата още по-нататък, проследил как възпитаниците на първите двама учители след време станали несъмнено почтени хора – естествено, с някои изключения, но без да са постигнали нещо особено в живота; чисто и просто те станали почтени граждани. Обаче много от възпитаниците на третия учител по-късно станали забележителни личности и имали постижения, с които далеч превъзхождали възпитаниците на първите двама учители. Да, ето какво може да се получи в един конкретно взет случай. Но това не прави никакво впечатление на хората, защото те обикновено казват: Не винаги може да се проследи целият живот на онези, които излизат от училищата. Това е изключено.
към текста >>
В този случай човек упорито се придържа към миналото и го разглежда съвсем изолирано, изхождайки от личния си егоизъм; разглежда с подчертано у
довол
ствие всичко онова, което е направил изрядно, изпитва истинско у
довол
ствие от успеха си и не иска нищо друго освен да го продължи напред във времето.
Обаче те правят това в един мъртъв смисъл. Правят го така, че искат не да подобрят своите лични качества, а да решават нещата единствено чрез едно външно регистриране на фактите. Те не искат да работят върху себе си по един непосредствен и жив начин, а си въобразяват, че биха могли да допринесат нещо за бъдещия свят единствено чрез регистрирането на фактите, единствено чрез данните, които получават от външното наблюдение на нещата. От гледна точка на Духовната наука ние трябва да кажем: първият от учителите, който грижливо проучва своите предимства, проявени в миналото, и иска да ги пренесе в своята бъдеща работа, работи ариманически. Той постъпва ариманически.
В този случай човек упорито се придържа към миналото и го разглежда съвсем изолирано, изхождайки от личния си егоизъм; разглежда с подчертано удоволствие всичко онова, което е направил изрядно, изпитва истинско удоволствие от успеха си и не иска нищо друго освен да го продължи напред във времето.
Другият, вторият учител, има такъв характер, който е по-скоро под властта на луциферическите сили. Той размишлява върху допуснатите грешки и си казва: занапред аз трябва да избягвам тези грешки на всяка цена! Той съвсем не си казва: това, което е станало, беше под властта на една или друга необходимост, а си казва: аз допуснах тези и тези грешки. Тук ние сме изправени пред една разновидност на егоизма: когато човек смята, че би искал да е по-добър, отколкото е в действителност; когато признава, че е допуснал грешки и че те би требвало да бъдат избегнати. Така той упорито се придържа към миналото, също както и Луцифер, който по духовен път пренася миналото в настоящето.
към текста >>
И въпреки това, скъпи мои приятели, ако насочим още по-добре погледа си върху начина, по който човешките действия са вплетени в мировите процеси, ние все пак ще стигнем до едно за
довол
ително обяснение на това, което наричаме свобода, обаче с цената на една важна предпоставка: Да, но преди свободата трябваше да съществува именно тя – необходимостта!
Но да предположим сега, че в деянието, извършено тук във физическия свят, се е вляло нещо, което може да бъде намерено единствено в живота, който съответният човек е имал между своята смърт и поредното си ново раждане. Тогава това ще означава, че в момента на раждането ние прекъсваме линията на причините и стигаме дотам, че пред нас застава нещо подобно на уговорката между двамата души: защото онова, което аз изследвам сега, може да е било предопределено още преди столетия тъкмо там в живота между по следната смърт и поредното ново раждане. И тъкмо онова, което е било преживяно там, се влива сега в моите намерения, в моите действия и т.н. Сама по себе си необходимостта е от такова естество, че в известен смисъл т.е. без да сме проникнали в духовния свят ние изобщо не можем да стигнем до причините на човешките действия; да, ако ги търсим тук, на физическото поле, и според методите, с които изследваме външните природни събития, ние изобщо не стигаме до причините на човешките действия.
И въпреки това, скъпи мои приятели, ако насочим още по-добре погледа си върху начина, по който човешките действия са вплетени в мировите процеси, ние все пак ще стигнем до едно задоволително обяснение на това, което наричаме свобода, обаче с цената на една важна предпоставка: Да, но преди свободата трябваше да съществува именно тя – необходимостта!
И сега идва нещо друго, което също следва да вземем под внимание. Виждате ли, „свобода“ и „необходимост“ са две понятия, които хората много трудно свързват. И не току-така в по-голямата си част философските опити за обяснение на света претърпяват провал именно когато трябва да бъдат дефинирани свободата и необходимостта. И това се получава най-вече защото хората нямат представа за трудностите, които този сложен въпрос влече след себе си. Ето защо в тези лекции аз нарочно се постарах да изложа най-вече изключителните трудности, свързани с тази тема.
към текста >>
59.
5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ. Берлин, 8 февруари 1916 г.
GA_166 Необходимост и свобода в мировите процеси и човешките действия
Така ние по напълно за
довол
ителен начин успяхме да изведем действието от усещането и от паметовите образи, свързани с предишни усещания, от представи, според законите, по които протичат асоциациите на идеите, като по този начин проследихме физическия процес до неговите последни разклонения.“ На това място обаче казва Циен ние се сблъскваме с една хипотеза, която винаги и без изключения е била поддържана от психологията и до която обикновеният човешки разум през всички времена е стигал привидно несъзнателно: имам предвид наличието на някаква специална воля като причина за нашите действия.
В отделни лекции те са петнадесет той говори върху усещането, нервната възбуда, обонятелните, вкусовите, слуховите усещания и т.н. и тук аз не искам да Ви обременявам с друго, освен да цитирам само няколко места, които срещаме в неговата 15 лекция върху волята. И сега, виждате ли, там намираме следните изречения: „Безбройните материални дразнения от външния свят пораждат въз будни процеси в кората на главния мозък, които във физическата област отговарят на усещанията. После проследихме тези възбудни процеси в посока на асоциативните нервни влакна и стигнахме до двигателните зони: оттук материалната възбуда отново се пренася към периферията чак до мускулите и предизвика контракция на мускулните влакна. На транскортикалния процес физически отговаря асоциацията на идеите и възникващото движение ние обозначихме като действие.
Така ние по напълно задоволителен начин успяхме да изведем действието от усещането и от паметовите образи, свързани с предишни усещания, от представи, според законите, по които протичат асоциациите на идеите, като по този начин проследихме физическия процес до неговите последни разклонения.“ На това място обаче казва Циен ние се сблъскваме с една хипотеза, която винаги и без изключения е била поддържана от психологията и до която обикновеният човешки разум през всички времена е стигал привидно несъзнателно: имам предвид наличието на някаква специална воля като причина за нашите действия.
Следователно тук се сблъскваме с една хипотеза като причина за нашите действия. И сега той посочва как няма никакъв смисъл да се говори за такава воля, как физиологията не открива нищо, което да отговаря на тази дума „воля“. После той се спира на т.нар. „силови действия“, които биха могли да бъдат разглеждани като „дегенерация“ на волята, за да отбележи, че тук също не може да става дума за някаква воля, а за нещо съвършено друго, така че в случая не може да се говори за воля. Вие виждате: ходът на тези размишления е напълно логически.
към текста >>
Тук хората се усещат бих казал най-
довол
ни само тогава, когато не им се казва абсолютно нищо, когато не им се казва по какви причини следва да бъде импулсирано това или онова, а просто им се предлагат мъгляви понятия, с които те не могат да размишляват, понятия, с които бих казал те да скочат направо в огъня.
А това означава: ние живеем в една епоха, когато трябва да се откажем от пълното изследване на волевите импулси. Религиозните изповедания искат да ни гарантират подобни импулси, само че те не ни позволяват да ги проучим под каквато и да е форма. Те изобщо не искат да подлагаме на каквато и да е обективно проучване онези понятия, които импулсират нашата воля. Всичко това трябва да бъде внесено в човека като нещо външно, като опиянение. Но размислете още веднъж тези неща лесно биха могли да бъдат доказани в наше време: опитайте се поне веднъж, обаче напълно безпристрастно, да се вслушате в начина, по който днес се говори за религиозните импулси.
Тук хората се усещат бих казал най-доволни само тогава, когато не им се казва абсолютно нищо, когато не им се казва по какви причини следва да бъде импулсирано това или онова, а просто им се предлагат мъгляви понятия, с които те не могат да размишляват, понятия, с които бих казал те да скочат направо в огъня.
Образцовият проповедник днес е този, който влага в душите огън, огън и пак огън, който в максимална степен пречи на хората да размишляват. Ето защо тези обхванати от сомнамбулизъм души идват и казват: „Ние проверихме Евангелията и там не открихме нито следа от това, че в Исус от Назарет ако изобщо допуснем, че е съществувал е живяло някакво извънземно Същество.“ Да, нека да си припомним колко много от тези сомнамбулни души идват и с всички сили отричат съществуването на Христос само защото то не може да се докаже в условията на физическия свят. От другата страна застават такива теолози, които не са в състояние да докажат нищо и говорят за Христос по такъв начин, че ни натрапват възможно най-неясни понятия, апелиращи по-скоро към чувствата, към инстинктите. Това се прояви наскоро в нашето време, и то по един забележителен начин.
към текста >>
60.
Кармични влияния
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
Защото духовната наука не трябва да бъде само мъртво знание, за
довол
яващо нашето любопитство, а тя следва да бъде нещо, което иска да се намеси във взаимовръзките на нещата, с които човек ще се сблъска в бъдеще.
С нашите чувства и волеви импулси е същото, както с мислите. Тези волеви импулси на човечеството ще стават все по-своенравни, все по-упорити. Можем да употребим тъкмо този израз – те постепенно ще се отделят от общия елемент на човечеството, освен ако душата не се изпълни с онези велики, всеобхватни импулси, които могат да възникнат само от виждането на духовните взаимовръзки на физическите неща. Така аз изричам истини с изключително значение за развитието на бъдещото човечество. Но тези истини трябва да се съединят с душите на онези, които се занимават с духовната наука.
Защото духовната наука не трябва да бъде само мъртво знание, задоволяващо нашето любопитство, а тя следва да бъде нещо, което иска да се намеси във взаимовръзките на нещата, с които човек ще се сблъска в бъдеще.
Затова обаче трябва да се види кои сили отслабват, за да се заместят с други. Аз казах: човешките земни сили ще отслабнат, ако не са проникнати от духовни сили. И това, което придобиваме чрез духовно-научно познание и пренасяме през портата на смъртта, в периода между смъртта и ново раждане ще ни даде не само силата да оформяме живота си между смъртта и ново раждане, но и способността да изпращаме духовни сили към земята. И все повече и повече ще става така, че онези хора, които живеят тук, на земята, ще могат да получават идващото от одухотворените души, преминали през портата на смъртта и изпращащи обратно това, което са взели оттук, но в променен вид, според житейския опит, с който са навлезли в духовните светове. Така, от една страна, може да се действа от физическия в духовния свят, да се помага на мъртвите, като им се чете, като им се изпращат мисли, свързани с духовната наука.
към текста >>
Първо с цялата високомерна мъдрост на настоящето се посочва как човекът не може да бъде
довол
ен от това, което му дава естествената наука, от това, че има просто натуралистична представа за света.
Нека Ви посоча един пример. Отново се появява един популярен сборник. Днес се повяват толкова много популярни сборници, в които човечеството може да види всичко, което са поднесли като мъдрост онези хора, които казват: „Но истинска наслада е, простете, да вникваме в духа на вековете“42 и т.н., и как после стигаме до „възходът на сегашния ни ден“43.За целта днес има наистина много средства. Искам да обърна внимание на едно томче от този сборник с религиозни въпроси на настоящето44. Тези религиозни въпроси се разглеждат много своеобразно.
Първо с цялата високомерна мъдрост на настоящето се посочва как човекът не може да бъде доволен от това, което му дава естествената наука, от това, че има просто натуралистична представа за света.
После се показва как човекът не може да се задоволи с проста нравствена представа за света, за да може после да се издигне до това, което авторът на тази книжчица нарича своя религиозна картина на света. Обикновената представа за света, която предлагат нравствените изисквания, се критикува от този религиозен човек по един много умен начин: песимизмът, обхванал нашето настояще по всевъзможни начини, не е нещо безпочвено, а произлиза от един жив житейски трагизъм, който впрочем се е усещал във всички времена. И този религиозен човек обръща внимание на това как песимизмът на знанието се е проявявал в различни времена. Човек вярва, че чрез своите мисли ще стигне дотам да не знае нищо, стремежът към познание никога да не може да го удовлетвори. Той дава за пример големи авторитети като Плиний Стари45, великия римски естествоизпитател, който казва: „Човекът е същество, изтъкано от безброй противоречия, най-нещастното от всички творения, доколкото останалите творения нямат потребности, излизащи извън рамките на природата.
към текста >>
После се показва как човекът не може да се за
довол
и с проста нравствена представа за света, за да може после да се издигне до това, което авторът на тази книжчица нарича своя религиозна картина на света.
Отново се появява един популярен сборник. Днес се повяват толкова много популярни сборници, в които човечеството може да види всичко, което са поднесли като мъдрост онези хора, които казват: „Но истинска наслада е, простете, да вникваме в духа на вековете“42 и т.н., и как после стигаме до „възходът на сегашния ни ден“43.За целта днес има наистина много средства. Искам да обърна внимание на едно томче от този сборник с религиозни въпроси на настоящето44. Тези религиозни въпроси се разглеждат много своеобразно. Първо с цялата високомерна мъдрост на настоящето се посочва как човекът не може да бъде доволен от това, което му дава естествената наука, от това, че има просто натуралистична представа за света.
После се показва как човекът не може да се задоволи с проста нравствена представа за света, за да може после да се издигне до това, което авторът на тази книжчица нарича своя религиозна картина на света.
Обикновената представа за света, която предлагат нравствените изисквания, се критикува от този религиозен човек по един много умен начин: песимизмът, обхванал нашето настояще по всевъзможни начини, не е нещо безпочвено, а произлиза от един жив житейски трагизъм, който впрочем се е усещал във всички времена. И този религиозен човек обръща внимание на това как песимизмът на знанието се е проявявал в различни времена. Човек вярва, че чрез своите мисли ще стигне дотам да не знае нищо, стремежът към познание никога да не може да го удовлетвори. Той дава за пример големи авторитети като Плиний Стари45, великия римски естествоизпитател, който казва: „Човекът е същество, изтъкано от безброй противоречия, най-нещастното от всички творения, доколкото останалите творения нямат потребности, излизащи извън рамките на природата. Но човекът е изпълнен с безкрайно много желания и потребности, които никога не могат да бъдат задоволени.
към текста >>
Но човекът е изпълнен с безкрайно много желания и потребности, които никога не могат да бъдат за
довол
ени.
После се показва как човекът не може да се задоволи с проста нравствена представа за света, за да може после да се издигне до това, което авторът на тази книжчица нарича своя религиозна картина на света. Обикновената представа за света, която предлагат нравствените изисквания, се критикува от този религиозен човек по един много умен начин: песимизмът, обхванал нашето настояще по всевъзможни начини, не е нещо безпочвено, а произлиза от един жив житейски трагизъм, който впрочем се е усещал във всички времена. И този религиозен човек обръща внимание на това как песимизмът на знанието се е проявявал в различни времена. Човек вярва, че чрез своите мисли ще стигне дотам да не знае нищо, стремежът към познание никога да не може да го удовлетвори. Той дава за пример големи авторитети като Плиний Стари45, великия римски естествоизпитател, който казва: „Човекът е същество, изтъкано от безброй противоречия, най-нещастното от всички творения, доколкото останалите творения нямат потребности, излизащи извън рамките на природата.
Но човекът е изпълнен с безкрайно много желания и потребности, които никога не могат да бъдат задоволени.
Природата му представлява една лъжа, най-голямата нищожност, обединена с най-голямото високомерие. Предвид това тъй огромно зло най-доброто за него е да се самоубие.“ Могат да се приведат много, много такива изказвания. Сенека46, мъдрият Сенека казва например: „Много образовани хора са преситени да виждат и правят постоянно едно и също нещо. Те не мразят точно живота, но усещат онова отвращение, което все повече се разпространява под влиянието на философията.
към текста >>
61.
2. ВТОРА ЛЕКЦИЯ, 9 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
Но на отговорното място не знаели нищо повече, освен че руският посланик пътувал за Петербург, както се казва, по частна работа и те били, както много често се случва,
довол
ни от такова сведение, тъй като понякога хората тъкмо на отговорно място са изпълнени с окова чувство на невнимание, за което вече говорих, и съвсем не са склонни да проверяват нещата по-задълбочено.
От Войдаревич той узнал, че пребиваващият във Виена руски посланик не заминавал за Цариград, както съобщавали вестниците, ами за Петербург. Освен туй се оказвало, че руският външен министър" не отивал както твърде ли вестниците на бани в Чехия, ами си оставал вкъщи. Странно впечатление направили на лекаря тези положения,че руският посланик в Цариград пътувал през Виена за Петербург, че руският външен министър*37 не отивал на бани в Чехия, ами си оставал в Петербург, та там да приеме посланика, и че вестниците съобщавали съвършено друго. И тогава това са онези неясни, подобни на инстинкт интуиции през ума му като мълния минало: Цялата тази работа стои във връзка с това, че в България трябва да бъде свален Александър фон Батемберг*38. На лекаря това му се сторило доста нередно и той го съобщил на отговорно място.
Но на отговорното място не знаели нищо повече, освен че руският посланик пътувал за Петербург, както се казва, по частна работа и те били, както много често се случва, доволни от такова сведение, тъй като понякога хората тъкмо на отговорно място са изпълнени с окова чувство на невнимание, за което вече говорих, и съвсем не са склонни да проверяват нещата по-задълбочено.
И седмица подир това Батемберг бил принуден да абдикира. Виждате едно за историка само по себе си незначително събитие, ала все пак такова, което хвърля светлина в най-широкия смисъл. И ако на лекаря не му се бе удало "случайно", както се казва, да измъкне тези неща психоаналитически от Войдаревич, те никога нямаше да станат известни. Но нишките на Кармата имат странни пътища и чрез катехизирането се знае просто, че Войдаревич, който бил издал още нещо в тази насока, е бил предопределен да стане воевода в Босна и Херцеговина, ако цялата тамошна история се развиеше сполучливо за потомците на старите воеводи. От светлината, хвърлена върху случая, се знае как са протичали нишките от руския Изток към Херцеговина и Босна и историята, която впоследствие е изиграла голяма роля, може да се долови от нейния първоизточник.
към текста >>
Така например господинът не
довол
ства заради следното.
Има се предвид през 1908 г. "Обаче "Нибелунгът" от Шпре заканително вдигна брониран юмрук и Русия, неуверена в съюзниците си, трябваше да отстъпи. През 1913 г. осъществяването на славянско-руската идея най-сетне изглеждаше съвсем близо: турците бяха разгромени, победоносните южни славяни проникнаха до Солун и Цариград още малко усилие и работата щеше да бъде приключена." Това писмо е невероятно интересно, защото насочва вниманието върху някои странни неща.
Така например господинът недоволства заради следното.
"Есенските предприятия изпращаха на турската артилерия своите топове, които, макар и неравностойни на оръдията от Крьозо, все пак бяха направени много добре; а най-важното е, че редовната армия на османците се обучаваше от германски инструктори... На руснаците вече им стана ясно, че ако всичко се запази така, както е сега [през Април 1914 г.], пътят към Цариград преминава през Берлин. Виена всъщност остава на втори план." Април 1914! Тогава се извършва немалко, което ясно показва, че в тази глава като в сън живее нещо, предстоящо да се случи в скоро време. Друг е въпросът, дали поменатата глава си го е представяла така близо; но тя естествено ведно с тялото и крайниците си гостувала на своя учител в Берлин.
към текста >>
62.
3. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, 10 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
Беше умен човек на зряла възраст, от добро семейство, богат, независим, ерген и истински англичанин трезв, практичен, несантиментален, абсолютно немузикален, без интерес към изкуството, здравеняк, веселяк, човек на чувствените наслади, въдичар, гребец, ветроходец, добре похапващ си, голям пияч, епикуреец, чието
довол
ство бе смущавано от една единствена страст: любопитството всичко да види, с всичко да се запознае, навсякъде да е бил, и то без някаква друга умисъл, освен в крайна сметка да може със за
довол
ство да каже за което и място да става дума "О, да, знам го", да са му известни хотелът, в който го е настанил Кук, и забележителностите, които е издирил, хората с име и положение, с които е общувал.
"Щом в определения час не извършеше обичайния си обход, в града веднага се знаеше: каноникът е заминал за някъде! Разчуеше ли се пък, че се е завърнал, това като че ли беше от изключителна важност за града. Франц си спомняше за един воден преди години в Рим разговор с някакъв..." извинете, загдето Ви,чета това, но така го е написал Херман Бар "... с някакъв англичанин, който след като обиколил целия свят се бе установил в свещения град, защо то по негово твърдение не бил срещал нищо по-загадъчно от монсиньорите. Който съумеел да ги разбере, щял да има ключа към съдбата на човечеството.
Беше умен човек на зряла възраст, от добро семейство, богат, независим, ерген и истински англичанин трезв, практичен, несантиментален, абсолютно немузикален, без интерес към изкуството, здравеняк, веселяк, човек на чувствените наслади, въдичар, гребец, ветроходец, добре похапващ си, голям пияч, епикуреец, чието доволство бе смущавано от една единствена страст: любопитството всичко да види, с всичко да се запознае, навсякъде да е бил, и то без някаква друга умисъл, освен в крайна сметка да може със задоволство да каже за което и място да става дума "О, да, знам го", да са му известни хотелът, в който го е настанил Кук, и забележителностите, които е издирил, хората с име и положение, с които е общувал.
За да пътува удобно и да има достъп навсякъде, бяха го посъветва ли да стане франкмасон. Той хвалел полезността на това обединение, докато не му хрумнало, че би трябвало да има някакво сходно, но по-добре ръководено, по-могъщо обединение от най-висок ранг, в което сега с удоволствие би се включил,както естествено би се обърнал към някой друг, по-добър Кук, стига да можел да се намери отнякъде. Не даваше да бъде разубеден, че света се управлявал от съвсем малка група тайни водачи и че така наречената история се правела от тези скрити мъже, които били неизвестни дори на най-близките си служители, както те пък на своите служители, и твърдеше, че вървейки по дирите на това потайно световно правителство, на това истинско франкмасонство, в сравнение с което другото представлявало само някакво безкрайно бледо копие, бил открил неговото седалище в Рим, и то точно при монсиньорите, повечето от които, разбира се, също така били нищо неподозиращи статисти, чийто гмеж целял единствено да прикрие четиримата или петимата истински господари на света. Франц и днес още го досмещаваше от забавното разочарование на неговия англичанин, който никога нямал късмет да стигне до истинските, ами все попадал на статисти, ала вместо да се разколебае, изпитвал все по-голям респект от някакво толкова добре пазено, непроницаемо обединение, в което той обзалагаше се накрая щял да бъде допуснат дори ако трябвало да остане в Рим до края на живота си, дори да се наложело да надене монашеското расо или даже да бъде обрязан, защото, след като навред бил усетил невидимите нишки на едно разперено върху целия свят могъщество, той нямал нищо против да цени високо даже евреите и понякога съвсем сериозно изказваше подозрението, че в последния, най-вътрешния кръг на тази скрита световна тъкан равини и монсиньори може би седели най-сговорчиво един до друг, което впрочем би му било без различно, стига и на него да му позволели да чудотворства ведно с тях." Виждате, тук някой си търси!
към текста >>
Той хвалел полезността на това обединение, докато не му хрумнало, че би трябвало да има някакво сходно, но по-добре ръководено, по-могъщо обединение от най-висок ранг, в което сега с у
довол
ствие би се включил,както естествено би се обърнал към някой друг, по-добър Кук, стига да можел да се намери отнякъде.
Разчуеше ли се пък, че се е завърнал, това като че ли беше от изключителна важност за града. Франц си спомняше за един воден преди години в Рим разговор с някакъв..." извинете, загдето Ви,чета това, но така го е написал Херман Бар "... с някакъв англичанин, който след като обиколил целия свят се бе установил в свещения град, защо то по негово твърдение не бил срещал нищо по-загадъчно от монсиньорите. Който съумеел да ги разбере, щял да има ключа към съдбата на човечеството. Беше умен човек на зряла възраст, от добро семейство, богат, независим, ерген и истински англичанин трезв, практичен, несантиментален, абсолютно немузикален, без интерес към изкуството, здравеняк, веселяк, човек на чувствените наслади, въдичар, гребец, ветроходец, добре похапващ си, голям пияч, епикуреец, чието доволство бе смущавано от една единствена страст: любопитството всичко да види, с всичко да се запознае, навсякъде да е бил, и то без някаква друга умисъл, освен в крайна сметка да може със задоволство да каже за което и място да става дума "О, да, знам го", да са му известни хотелът, в който го е настанил Кук, и забележителностите, които е издирил, хората с име и положение, с които е общувал. За да пътува удобно и да има достъп навсякъде, бяха го посъветва ли да стане франкмасон.
Той хвалел полезността на това обединение, докато не му хрумнало, че би трябвало да има някакво сходно, но по-добре ръководено, по-могъщо обединение от най-висок ранг, в което сега с удоволствие би се включил,както естествено би се обърнал към някой друг, по-добър Кук, стига да можел да се намери отнякъде.
Не даваше да бъде разубеден, че света се управлявал от съвсем малка група тайни водачи и че така наречената история се правела от тези скрити мъже, които били неизвестни дори на най-близките си служители, както те пък на своите служители, и твърдеше, че вървейки по дирите на това потайно световно правителство, на това истинско франкмасонство, в сравнение с което другото представлявало само някакво безкрайно бледо копие, бил открил неговото седалище в Рим, и то точно при монсиньорите, повечето от които, разбира се, също така били нищо неподозиращи статисти, чийто гмеж целял единствено да прикрие четиримата или петимата истински господари на света. Франц и днес още го досмещаваше от забавното разочарование на неговия англичанин, който никога нямал късмет да стигне до истинските, ами все попадал на статисти, ала вместо да се разколебае, изпитвал все по-голям респект от някакво толкова добре пазено, непроницаемо обединение, в което той обзалагаше се накрая щял да бъде допуснат дори ако трябвало да остане в Рим до края на живота си, дори да се наложело да надене монашеското расо или даже да бъде обрязан, защото, след като навред бил усетил невидимите нишки на едно разперено върху целия свят могъщество, той нямал нищо против да цени високо даже евреите и понякога съвсем сериозно изказваше подозрението, че в последния, най-вътрешния кръг на тази скрита световна тъкан равини и монсиньори може би седели най-сговорчиво един до друг, което впрочем би му било без различно, стига и на него да му позволели да чудотворства ведно с тях." Виждате, тук някой си търси! Вниманието ни бива насочено към някакъв търсещ човек. И макар това да не е автобиография, можете да бъдете напълно уверени, че Херман Бар е познавал този англичанин!
към текста >>
Живеят усамотено и са
довол
ни, ако бъдат пощадени.
Ако не желаем да приемем, че Бог се намесва пряко, та със собствена ръка да нагажда към своите цели безсмислието, лудостта на човешкото своеволие, ние сме принудени да си представим някакво междинно царство, опосредстващо неговата воля, някакъв кръг от тихо властващи хора, чрез който той въздейства на света, нещо като станции на божествената сила и мъдрост, от които техните лъчи достигат мрачното човечество и в крайна сметка вее пак оправят всичко. Тези божии лещи, събиращи творческия дух и пръскащи го по света, тези тайни уредници, тези скрити царе биха били онова, чрез което в края на краищата всяко безумие бива вразумявано, страстта бива укротявана, случайността става необходимост, хаосът придобива образ, мракът просветва; а кой не е срещал в живота си хора, които действително притежават невероятна извисеност и дистанцираност, известни са с това, че само с поглед могат да сеят прокоба или щастие, и колкото и да са кротки, явно умеят да влияят отдалече? Обикновено това са съвсем непретенциозно живеещи хора пастири, селски лекари и свещеници, место пъти старици или пък преждевременно развити деца, които скоро умират, и у всички тях има нещо, което ги прави зловещи за другите и което им дава огромна сила да въздействат върху хората и животните, та дори както непрекъснато се чуват твърдения върху цялата природа, върху извори, руди, време, пек и дъжд, град и суша. Ако пътищата ни се кръстосат, още в същия миг, ала понякога чак след години ние долавяме ясното чувство, че от това е произтекло нещо съдбовно за живота ни. Самите те като че ли усещат силата си по-скоро като бреме, може би почти като проклятие, но при всички случаи като задължение.
Живеят усамотено и са доволни, ако бъдат пощадени.
Напълно мислимо е, че всички те поддържат взаимна връзка по широкия свят, подават си сигнали или пък може би препредават сигналите на още по-могъщи тайнствени князе, при това навярно съвсем несъзнателно или най-много полусъзнателно, по-скоро следвайки някакви вътрешни поръчения и подчинявайки се инстинктивно, отколкото вземайки самостоятелни решения, точно както те изобщо не владеят собствената си сила, ами сами биват надмогвани от нея; всички тези способности се проявяват почти винаги при замъглено или може би изключено съзнание. Франц още на млади години бе познавал такива хора, които съвсем не са рядкост в планините. За тях го накараха да си спомни чудатите приумици на англичанина. И едва много по-късно му хрумна мисълта дали някой, комуто подобни способности не са вродени, не би могъл да ги придобие,дали човек не би бил в състояние да развие такива сили, да ги усвои чрез трениране.Но теософските упражнения скоро го бяха разочаровали и едва видът на екстатичните богомолци в тъмните църкви му бе припомнил това. Чрез упражняване тези хора се бяха научили да изпадат в състояние, при което страданието, нуждата, завистта заглъхваше; те се връщаха от молитва облекчени, утешени и окуражени."
към текста >>
"дълбокото му чувство за тайнствата, които все са му прекалено малко, неговият усет за интуитивното, неговата предразположеност към страхопочитанието, особено пък това, че той съвсем не по протестантски – никога не се за
довол
ява с вярата, ами навред настоява за почтителност към Бога чрез живото дело, чрез благочестивата постъпка, а и това толкова рядко, върховно, най-трудно прозрение, че човек не може да бъде призван от Бога, ако сам не се призове при Бога, прозирането на тази страшна човешка свобода да трябва сам да избираш и да можеш да приемеш, но и да откажеш предлаганата милост, чрез която свобода единствено божията милост се превръща за човека, който се спира на нея и я приема, в негова собствена заслуга всичко това звучи дори в неговите преувеличения и дори в неговите деформации до такава степен определено католически, че аз, както виждаш,"каноникът говори на Франц на ти" доста често можех да нанасям по поетата местата от "Тридентското вероизповедание", където понякога с почти същите думи е написано същото.
Често пъти едва съм вярвал на собствените си очи! Но долови ли се веднъж у Гьоте следата на тайнобрачния католик, скоро човек го вижда навред. Неговото доверие към Светия дух, когото той, разбира се, предпочита да нарича гений," Гьоте естествено с пълно основание!
"дълбокото му чувство за тайнствата, които все са му прекалено малко, неговият усет за интуитивното, неговата предразположеност към страхопочитанието, особено пък това, че той съвсем не по протестантски – никога не се задоволява с вярата, ами навред настоява за почтителност към Бога чрез живото дело, чрез благочестивата постъпка, а и това толкова рядко, върховно, най-трудно прозрение, че човек не може да бъде призван от Бога, ако сам не се призове при Бога, прозирането на тази страшна човешка свобода да трябва сам да избираш и да можеш да приемеш, но и да откажеш предлаганата милост, чрез която свобода единствено божията милост се превръща за човека, който се спира на нея и я приема, в негова собствена заслуга всичко това звучи дори в неговите преувеличения и дори в неговите деформации до такава степен определено католически, че аз, както виждаш,"каноникът говори на Франц на ти" доста често можех да нанасям по поетата местата от "Тридентското вероизповедание", където понякога с почти същите думи е написано същото.
И ако Цахариас Вернер е заявил, че едно изречение в "Родства по избор" го е направило католик, аз приемам това изявление буквално. С което естествено не искам да от река, че освен туй е имало също един езически, един протестантски, та дори и един кажи-речи еврейски Гьоте, и съвсем не желая да му правя реклама на образцов католик, какъвто той впрочем все пак е бил в по-голяма степен, отколкото доволстващия монистичен всезнайко, представян от новонемските гимназиални учители под неговото име.*55 Както проличава, дори в тези кръгове се търси някакъв друг Гьоте, който може да поеме по пътя към духовния свят, при всяко положение обаче един по-друг Гьоте в сравнение с "доволстващия монистичен всезнайко", описан от биографите на Гьоте и поднасян днес на света. Виждате, че изминаваните от Франц пътища не са чак толкова различни от онези, които Вие откривате втъкани в това, което наричаме наша Духовна Наука, и установявате, че тук сигурно ще да е налице някаква необходимост. Сега Ви моля да си припомните, че както често съм споменавал към загадъчните събития на нашата съвременност, абстрахирайки се от всичко случило се във външен план, спада смъртта на австрийския ерц херцог Франц Фердинанд*56.
към текста >>
С което естествено не искам да от река, че освен туй е имало също един езически, един протестантски, та дори и един кажи-речи еврейски Гьоте, и съвсем не желая да му правя реклама на образцов католик, какъвто той впрочем все пак е бил в по-голяма степен, отколкото
довол
стващия монистичен всезнайко, представян от новонемските гимназиални учители под неговото име.*55
Неговото доверие към Светия дух, когото той, разбира се, предпочита да нарича гений," Гьоте естествено с пълно основание! "дълбокото му чувство за тайнствата, които все са му прекалено малко, неговият усет за интуитивното, неговата предразположеност към страхопочитанието, особено пък това, че той съвсем не по протестантски – никога не се задоволява с вярата, ами навред настоява за почтителност към Бога чрез живото дело, чрез благочестивата постъпка, а и това толкова рядко, върховно, най-трудно прозрение, че човек не може да бъде призван от Бога, ако сам не се призове при Бога, прозирането на тази страшна човешка свобода да трябва сам да избираш и да можеш да приемеш, но и да откажеш предлаганата милост, чрез която свобода единствено божията милост се превръща за човека, който се спира на нея и я приема, в негова собствена заслуга всичко това звучи дори в неговите преувеличения и дори в неговите деформации до такава степен определено католически, че аз, както виждаш,"каноникът говори на Франц на ти" доста често можех да нанасям по поетата местата от "Тридентското вероизповедание", където понякога с почти същите думи е написано същото. И ако Цахариас Вернер е заявил, че едно изречение в "Родства по избор" го е направило католик, аз приемам това изявление буквално.
С което естествено не искам да от река, че освен туй е имало също един езически, един протестантски, та дори и един кажи-речи еврейски Гьоте, и съвсем не желая да му правя реклама на образцов католик, какъвто той впрочем все пак е бил в по-голяма степен, отколкото доволстващия монистичен всезнайко, представян от новонемските гимназиални учители под неговото име.*55
Както проличава, дори в тези кръгове се търси някакъв друг Гьоте, който може да поеме по пътя към духовния свят, при всяко положение обаче един по-друг Гьоте в сравнение с "доволстващия монистичен всезнайко", описан от биографите на Гьоте и поднасян днес на света. Виждате, че изминаваните от Франц пътища не са чак толкова различни от онези, които Вие откривате втъкани в това, което наричаме наша Духовна Наука, и установявате, че тук сигурно ще да е налице някаква необходимост. Сега Ви моля да си припомните, че както често съм споменавал към загадъчните събития на нашата съвременност, абстрахирайки се от всичко случило се във външен план, спада смъртта на австрийския ерц херцог Франц Фердинанд*56. Специално съм подчертавал, че съвместим ли физическия и духовния свят преди и след убийството на Франц Фердинанд, налице е било нещо различно за света като цяло. В такива случаи никой не се интересува как изглеждат външните неща в Майя.
към текста >>
Както проличава, дори в тези кръгове се търси някакъв друг Гьоте, който може да поеме по пътя към духовния свят, при всяко положение обаче един по-друг Гьоте в сравнение с "
довол
стващия монистичен всезнайко", описан от биографите на Гьоте и поднасян днес на света.
Гьоте естествено с пълно основание! "дълбокото му чувство за тайнствата, които все са му прекалено малко, неговият усет за интуитивното, неговата предразположеност към страхопочитанието, особено пък това, че той съвсем не по протестантски – никога не се задоволява с вярата, ами навред настоява за почтителност към Бога чрез живото дело, чрез благочестивата постъпка, а и това толкова рядко, върховно, най-трудно прозрение, че човек не може да бъде призван от Бога, ако сам не се призове при Бога, прозирането на тази страшна човешка свобода да трябва сам да избираш и да можеш да приемеш, но и да откажеш предлаганата милост, чрез която свобода единствено божията милост се превръща за човека, който се спира на нея и я приема, в негова собствена заслуга всичко това звучи дори в неговите преувеличения и дори в неговите деформации до такава степен определено католически, че аз, както виждаш,"каноникът говори на Франц на ти" доста често можех да нанасям по поетата местата от "Тридентското вероизповедание", където понякога с почти същите думи е написано същото. И ако Цахариас Вернер е заявил, че едно изречение в "Родства по избор" го е направило католик, аз приемам това изявление буквално. С което естествено не искам да от река, че освен туй е имало също един езически, един протестантски, та дори и един кажи-речи еврейски Гьоте, и съвсем не желая да му правя реклама на образцов католик, какъвто той впрочем все пак е бил в по-голяма степен, отколкото доволстващия монистичен всезнайко, представян от новонемските гимназиални учители под неговото име.*55
Както проличава, дори в тези кръгове се търси някакъв друг Гьоте, който може да поеме по пътя към духовния свят, при всяко положение обаче един по-друг Гьоте в сравнение с "доволстващия монистичен всезнайко", описан от биографите на Гьоте и поднасян днес на света.
Виждате, че изминаваните от Франц пътища не са чак толкова различни от онези, които Вие откривате втъкани в това, което наричаме наша Духовна Наука, и установявате, че тук сигурно ще да е налице някаква необходимост. Сега Ви моля да си припомните, че както често съм споменавал към загадъчните събития на нашата съвременност, абстрахирайки се от всичко случило се във външен план, спада смъртта на австрийския ерц херцог Франц Фердинанд*56. Специално съм подчертавал, че съвместим ли физическия и духовния свят преди и след убийството на Франц Фердинанд, налице е било нещо различно за света като цяло. В такива случаи никой не се интересува как изглеждат външните неща в Майя. Важно е вътрешното протичане на нещата.
към текста >>
Онова, което е трябвало или е могло да се уреди (вече не по волята на едни или други хора, а поинтенциите на всемирната еволюция), което е могло да бъде подето от тази душа, наблюдаваща славянството с разбиране (засега ще се за
довол
я само с абстрактна характеристика), то действително е щяло да има освобождаващи последствия за славянството.
И ето как наистина не е маловажно да се обърне внимание: "Тук той можеше само да го обещае, животът му беше само едно предизвестие. Едва сега то може да се случи. Никога не съм бил в състояние да си го представя като конституционен монарх, с парламентаризъм и всички останали измишльотини." Точно така обаче човек би трябвало да си представя другия! Виждате как Кармата върши своята работа и ние трябва да съзрем тази работеща Карма, за да можем да изкачим още по-големи висоти на познанието.
Онова, което е трябвало или е могло да се уреди (вече не по волята на едни или други хора, а поинтенциите на всемирната еволюция), което е могло да бъде подето от тази душа, наблюдаваща славянството с разбиране (засега ще се задоволя само с абстрактна характеристика), то действително е щяло да има освобождаващи последствия за славянството.
Но в същото време то е щяло да бъде унищожително за онова, което русизмът възнамерява за славянството. Защото русизмът иска да обхване славянството в своите рамки и да го използва като свой инструмент. Иска да го обрамчи в завещанието на Петър Велики. Бързината, с която се осъществяват такива неща, зависи естествено от разни вторични течения и вторични обстоятелства. Важното обаче е да имаме верен поглед за онова, което си проправя път в определена посока.
към текста >>
63.
6.ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 17 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
Една форма на епикурейство сред развлечения се смята за достойно въжделение в живота на човека, така че в колкото по-голямо
довол
ство живее някой, толкова по-добродетелен е той в Утопия.
Утопийците казват: Как може човек да се перчи с това, че носел дреха от една или друга вълна? Нали преди туй овцете са я носи ли? Не върви да се перчиш с нещо, което природата първоначално е дала на овцете! Към своеобразията на Утопия спада, че там за добро и зло, за порок и добродетел се съди единствено в рамките на религиозните представи.
Една форма на епикурейство сред развлечения се смята за достойно въжделение в живота на човека, така че в колкото по-голямо доволство живее някой, толкова по-добродетелен е той в Утопия.
Утопийците вярват в безсмъртието на човешката душа и изповядват своего рода религия на разума. По техен възглед всеки човек чрез собствения си разум може да прозре, че Бог като вещ майстор направлява света, че човек притежава безсмъртна душа и подир смъртта преминава в един духовен свят, където за добродетелността и порочността има награди и наказания. Към драгоценните камъни те не проявяват интерес, защото разсъждават така: Когато някой купува драгоценен камък, той иска от продавача да му даде гаранция,че е истински; но какво значение има това, щом дори и погледът не открива дали драгоценният камък е истински или не? Следователно това си е чисто утопична работа. При тях ловът се обявява за нещо недостойно.
към текста >>
Искал е да изрази какви желания, цели, идеи дебнат в известен смисъл в подсъзнанието на онези, които са не
довол
ни от външния свят.
Такива хора имат съвсем друго схващане за истината в сравнение с постепенно формиралото се през петата следатлантска епоха схващане за нея. Те знаят, че трябва да се мисли за неща, които не се отнасят до физическия план, тъй като без оглед на това, какво представлява истината за тези неща, човекът ако не иска да се съсухри трябва да има мисли, които не се отнасят до физическия план; защото това са живителните мисли, които правят възможен живота въобще и които го стимулират. Ето какво заслужава внимание наравно със стойността за истината на духовното. Чрез своите медитации, на Томас Мор му се удавало по полуатавистичен, полусъзнателен начин да придобива представи от по-висшия свят, конто обаче у него се размесвали с материалното от световете на мечти те. И от такива реални вътрешни преживявания произлязло разказаното от него в "Утопия" То не е измислица, не е фантазия, а нещо, което наистина бил изживял като плод на своите медитации и което представил така, както го бил изживял, за да каже: Вижте как един човек, който живее в Англия по времето на Хенри VIII, който дори е държавен служител при Хенри VІІІ и в душата си носи чувствата, желанията, съкровените цели на Англия от онова време, изживява когато виденията му разравят неговата вътрешност това като своеобразен идеал за държава.
Искал е да изрази какви желания, цели, идеи дебнат в известен смисъл в подсъзнанието на онези, които са недоволни от външния свят.
Това е искал да представи. Ето защо може да се каже: Става дума за астралното себепознание на един човек от онова време. Един мъдър човек като Томас Мор представя не просто някакъв идеал за бъдещето, а изживяваното от него, за щото така по свой начин и съобразно с епохата си иска да приближи до хората голямата истина, че външната сетивна действителност е само Майя и че тази външна сетивна действителност трябва да се съпостави със свръхсетивния свят. Но когато тя бъде съпоставена така, че в същото време се усеща въздействието на всички страсти, на всички желания, присъщи на определена епоха и отговарящи на естеството на тази епоха, тогава се получава нещо, което ако човек се взре в него ни най-малко не би му се искало да го представи като идеал. Защото, откровено казано, ако аз самият се бях родил в Утопия, за своя първа задача вероятно щях да смитам възможно по-бързото премахване на тези утопични условия и тяхното заместване с други.
към текста >>
В известен смисъл, той е искал да каже на хората: Ако можехте да видите желанията си, ако можехте нагледно да видите окова, което ви се иска да си представите като идеални условия, то щеше да изглежда така, че сигурно нямаше да бъдете
довол
ни от него.
Един мъдър човек като Томас Мор представя не просто някакъв идеал за бъдещето, а изживяваното от него, за щото така по свой начин и съобразно с епохата си иска да приближи до хората голямата истина, че външната сетивна действителност е само Майя и че тази външна сетивна действителност трябва да се съпостави със свръхсетивния свят. Но когато тя бъде съпоставена така, че в същото време се усеща въздействието на всички страсти, на всички желания, присъщи на определена епоха и отговарящи на естеството на тази епоха, тогава се получава нещо, което ако човек се взре в него ни най-малко не би му се искало да го представи като идеал. Защото, откровено казано, ако аз самият се бях родил в Утопия, за своя първа задача вероятно щях да смитам възможно по-бързото премахване на тези утопични условия и тяхното заместване с други. Абстрахирайки се от сегашните времена, условията, които царят тук-таме по земята, щяха може би да ми се сторят дори по-идеални от царящите в Утопия. Но и Томас Мор е искал да опише не идеални условия, а онова, което действително бил изживял при обрисуваните от мен обстоятелства.
В известен смисъл, той е искал да каже на хората: Ако можехте да видите желанията си, ако можехте нагледно да видите окова, което ви се иска да си представите като идеални условия, то щеше да изглежда така, че сигурно нямаше да бъдете доволни от него.
Сега на нас ни е известен чужденецът, дал описанието на Утопия: Чужденецът е астралното "себе" на Томас Мор. На тези неща трябва да се гледа много по-реално, отколкото се случва на практика. За да бъде разбрана еволюцията на човечеството, наложително е на определени нейни места да се издирят основополагащите факти. Във всеки случай оценката не може да се оформи чрез извеждане от няколкото факта, намиращи се в непосредствена близост или пък приготвени от хора от обкръжението. От това валидна оценка не може да се получи, а само точно отражение на симпатиите и антипатиите.
към текста >>
64.
11. ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 26 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
Чужденците били много по-
довол
ни, когато вместо в дилижанс можели да пътуват в спални вагони, но отчасти съжалявали, загдето тук-таме по уличните кръстовища не срещали някой калабрийски разбойник с дълга пушка и кадифена шапка с форма на чалма.
Книгата на германеца Фишер е от 1899 г., а тази на англичанина Болтън Кинг от 1901 г. До ден днешен никой италианец не е издал дори не и по повод на петдесетгодишния юбилей на "единството" книга, която да се мери с тях. Своеобразната проницателност на тези чужденци заслужава особено внимание, тъй като в странство наистина нито искат, нито са искали да знаят нещо за една модерна Италия. Преди, пък и днес още по отношение на Италия съществува преценката или по-скоро предразсъдъкът,че е страна на миналото, а не на съвременността, че трябвало "да почива в миналото" и да не при-стъпва в настоящето. Желанието било за една Италия на архивите, музеите, хотелите за сватбени пътешествия или за развличане на хипохондрици и гръдоболни, за една Италия на латерните, серенадите и разходките с гондоли, пълна с чичеронета, ваксаджии, полиглоти и палячовци.
Чужденците били много по-доволни, когато вместо в дилижанс можели да пътуват в спални вагони, но отчасти съжалявали, загдето тук-таме по уличните кръстовища не срещали някой калабрийски разбойник с дълга пушка и кадифена шапка с форма на чалма.
Ех, това красиво италианско небе, загрозено от фабрични комини; ех, този Неапол la bella Napoli, оклепан от параходи и тяхното разтоварване; а и Рим с италианските войници; каква горест по хубавите времена на папския, бурбонския и леополдинския Рим! Тези човеколюбиви чувства продължават да образуват основата на всяка англосаксонска и германска преценка за нас, а за да покажа колко дълбоки са били те, е достатъчно да припомня, че са били изразявани от люде, които в други отношения са били превъзходни, както например Грегоровиус и Бурже. Италия, която се реформира и угои, която започна да носи една или друга банкнота в портфейла си, едва в наши дни придоби вярното съзнание за себе си. И ако в отговор на това тя отива с възторзите си малко по-далеч, отколкото се полага, редно е да бъде извинена и да намери разбиране. Десет години бяха необходими и едва ли са стигнали, за да може идеята да премине от първите, предвидили бъдещето и силата на Италия, върху множеството, което сега е пропито и убедено в тях.
към текста >>
65.
9. Лекция, 11.05.1917
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Работата е там, че значителен брой не
довол
ни вътре в нашето общество, не
довол
ни именно поради личностни причини, стават оръдие в ръцете на тези противници на духовната наука, които не търсят честните пътища – те и не могат по честен път да осъществят своите цели, – избягват откритите научни дискусии и другите честни пътища, а търсят да подронят авторитета на обществото, натрисайки му някакъв скандал или превръщайки всичко в личностно.
Какво осъждане може да предизвика, ако по пътя, който е добре познат на всеки антропософ, човек честно търси да се ориентира и противопоставя на духовната наука всички възможни възражения, всичко, което той има да каже! Но именно това не се иска, това е абсолютно неудобен път. Доста по-удобно е да се пренесе всичко в плоскостта на личностното, да се говори не за това, за което говори духовната наука, а за всичко друго, само не и по същество. И това, видите ли, именно това правят днес нашите съвременници, и в близко бъдеще все повече ще се практикува. На това бих искал да ви обърна внимание.
Работата е там, че значителен брой недоволни вътре в нашето общество, недоволни именно поради личностни причини, стават оръдие в ръцете на тези противници на духовната наука, които не търсят честните пътища – те и не могат по честен път да осъществят своите цели, – избягват откритите научни дискусии и другите честни пътища, а търсят да подронят авторитета на обществото, натрисайки му някакъв скандал или превръщайки всичко в личностно.
Времето, отредено ми за разговор за работата, изтече, и за да не каже някой, че използвам вашето време за обсъждания на вътрешните дела на Обществото вместо да говоря по същество, ще си позволя само да прибавя следното: все повече ще стават хората, които ще позволяват да бъдат използвани от описаните личности, и честно преданите на антропософски ориентираната духовна наука ясно трябва да си дават сметка за това. Веднъж, – това беше преди много години – М. Я. Щайнер получи от жител на едно малко градче писмо, каквито тя често получава; той се чувствал неудовлетворен от своето положение и искал да го подобри. Той питал за съвет: не е ли по-добре чрез брак да влезе в някаква фирма или да избере за своя по-нататъшен живот някакъв друг път. Да, ако искаш да видиш фактите в истинската им светлина и да не стоиш като слепец пред това, което се разиграва около теб, трябва да се говори истината без да се спестява нещо.
към текста >>
Така вървеше и той в началото беше много
довол
ен от нас.
Той влезе в Антропософията. Понякога се проявяваше, че стремежите му не бяха свободни от личната заинтересованост. Това, собствено, и не трябва да се изисква. Не трябва да се порицава, ако понякога има поддаване на лични стремежи. Върви се към такива лични стремежи, тъй като понякога по този обходен път човек стига до истинното.
Така вървеше и той в началото беше много доволен от нас.
Той написа труда "Теософия и християнство". Аз даже написах послеслов към него, и той беше издаден в 1910 година в нашето издателство. Той беше доволен от нас, ние бяхме хора, с които можеш да имаш работа. След това той подготви за печат друга работа - "Кой е бил Христос", и след като тази работа претърпя известни перипетии, които сега не ни засягат, я предложи на нашето философско-антропософско издателство. Но тази работа беше невъзможно да се отпечата във философско-антропософското издателство.
към текста >>
Той беше
довол
ен от нас, ние бяхме хора, с които можеш да имаш работа.
Не трябва да се порицава, ако понякога има поддаване на лични стремежи. Върви се към такива лични стремежи, тъй като понякога по този обходен път човек стига до истинното. Така вървеше и той в началото беше много доволен от нас. Той написа труда "Теософия и християнство". Аз даже написах послеслов към него, и той беше издаден в 1910 година в нашето издателство.
Той беше доволен от нас, ние бяхме хора, с които можеш да имаш работа.
След това той подготви за печат друга работа - "Кой е бил Христос", и след като тази работа претърпя известни перипетии, които сега не ни засягат, я предложи на нашето философско-антропософско издателство. Но тази работа беше невъзможно да се отпечата във философско-антропософското издателство. На първите и страници беше казано, че Щайнер само е набелязал някои черти на проблема Христос, а авторът дава тяхното по-нататъшно разкриване. Не казвам това поради накърнено тщеславие, макар в този случай да ми го приписват; но думите, в които във вестникарската статия ми е хвърлен този упрек, са дръзка лъжа, тъй като това, за което се говори в нея, го нямаше. Без да се съобразява, че може да съм имал основания да не задълбавам в проблема Христос в предназначения за широката аудитория печат, авторът действа по маниера, който напомня друга разиграла се история, на която тази сякаш е миниатюрен вариант.
към текста >>
66.
13. Лекция, 24.02.1918
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
– Най-често те не само си спомнят само това, което е събуждало емоциите им, но те са
довол
ни, ако бързичко могат да забравят всичко.
Училищното образование е годно само за главата. Но съвременното възпитание на главата е така построено, че тази глава нищо душевно-духовно не може да даде на останалия организъм. Останалият организъм в течение на целия живот на човека, отдава на главата своите унаследени сили, иначе бихме умирали на 28 години, както това съответства на организацията на главата. Но главата също трябва отново да отдаде това, което е получила. Обаче съвременното обучение не създава тези възможности, в това можете да се убедите, ако си зададете въпроса: нима съвременните хора, получили училищно образование, в по-късния живот си спомнят нещо, извън това, което е събуждало емоциите им?
– Най-често те не само си спомнят само това, което е събуждало емоциите им, но те са доволни, ако бързичко могат да забравят всичко.
Това означава, че останалият организъм само съзерцава обучението на главата. Ако той, като жизнена есенция, получаваше от главата това, което му е необходимо, тогава не само би си спомнял с паметта, но и душевно ще поглежда назад към казаното от учителите като на блаженство, към което в по-късния живот ежечасно и с искрено удоволствие ще се връща в спомените, с вътрешно удовлетворение, с привързаност, в което отново и отново да се потапя, като в извор за подмладяване. Тя би била източник на живот, ако в нея бяха силите, образуващи не само главата, а и сърцето. Тогава от детството си, от времето на училището, човек в течение на целия си живот би имал действителни сили за останалия, бавно развиващ се организъм. Би имал... Днес това едва започва, работата ще става все по-лоша и по-лоша.
към текста >>
Ако той, като жизнена есенция, получаваше от главата това, което му е необходимо, тогава не само би си спомнял с паметта, но и душевно ще поглежда назад към казаното от учителите като на блаженство, към което в по-късния живот ежечасно и с искрено у
довол
ствие ще се връща в спомените, с вътрешно удовлетворение, с привързаност, в което отново и отново да се потапя, като в извор за подмладяване.
Останалият организъм в течение на целия живот на човека, отдава на главата своите унаследени сили, иначе бихме умирали на 28 години, както това съответства на организацията на главата. Но главата също трябва отново да отдаде това, което е получила. Обаче съвременното обучение не създава тези възможности, в това можете да се убедите, ако си зададете въпроса: нима съвременните хора, получили училищно образование, в по-късния живот си спомнят нещо, извън това, което е събуждало емоциите им? – Най-често те не само си спомнят само това, което е събуждало емоциите им, но те са доволни, ако бързичко могат да забравят всичко. Това означава, че останалият организъм само съзерцава обучението на главата.
Ако той, като жизнена есенция, получаваше от главата това, което му е необходимо, тогава не само би си спомнял с паметта, но и душевно ще поглежда назад към казаното от учителите като на блаженство, към което в по-късния живот ежечасно и с искрено удоволствие ще се връща в спомените, с вътрешно удовлетворение, с привързаност, в което отново и отново да се потапя, като в извор за подмладяване.
Тя би била източник на живот, ако в нея бяха силите, образуващи не само главата, а и сърцето. Тогава от детството си, от времето на училището, човек в течение на целия си живот би имал действителни сили за останалия, бавно развиващ се организъм. Би имал... Днес това едва започва, работата ще става все по-лоша и по-лоша. Хората рано ще остаряват, тъй като те предимно умозрително ще се обръщат само с паметта към това, което е пригодно само за главата, и което поради това има значение само до 28 години. После, това към което е принудена да се обръща паметта, остава непригодно; и човек старее.
към текста >>
67.
Познание за свръхсетивното и загадките на човешката душа
GA_178 Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света
В обикновения живот сме
довол
ни с понятията и представите, за които можем да си кажем: Тези понятия, тези представи са отражение на някакво външно събитие или на външен предмет.
Там ще намерите изложено с всички подробности това, което душата трябва да предприеме със себе си във вътрешна подвижност и вътрешни упражнения - ако ми позволите да употребя този израз, - за да преобрази наистина в себе си това, което в нея не е диференцирано в духовни органи, за да може тогава да вижда в духовния свят. Но доста усилия са необходими, ако човек иска наистина да прави изследвания по този път. Необходимо е твърде много, защото поради навиците, изградени в наше време именно в естественонаучната област, в областта на природонаучния мироглед, който в областта си е напълно основателен, в човешкия живот навлиза особен начин на мислене, противоположен на пътя, водещ в духовния свят. От само себе си се разбира, че от страна на естествените науки се чуват изказвания, при които хората всъщност не искат нищо да знаят за духовния свят, какъвто е той в действителност със своите факти и процеси. Искам да кажа още само едно нещо - подробности ще намерите в споменатите книги, - че човекът трябва да си изгради съвсем друг начин на мислене и представяне.
В обикновения живот сме доволни с понятията и представите, за които можем да си кажем: Тези понятия, тези представи са отражение на някакво външно събитие или на външен предмет.
С това духовният изследовател не може да се задоволи. Самите представи и понятия в душата му стават нещо съвсем различно от това, което изграждат мисловните навици на съвремието. Ако отново ми позволите да употребя едно сравнение, бих искал да покажа с него как духовният изследовател застава днес срещу света. Материалистически, спиритуалистически, пантеистически, индивидуалистически, монадистически и т. н.14 - така хората искат да проникнат някак си в мировите загадки.
към текста >>
С това духовният изследовател не може да се за
довол
и.
Но доста усилия са необходими, ако човек иска наистина да прави изследвания по този път. Необходимо е твърде много, защото поради навиците, изградени в наше време именно в естественонаучната област, в областта на природонаучния мироглед, който в областта си е напълно основателен, в човешкия живот навлиза особен начин на мислене, противоположен на пътя, водещ в духовния свят. От само себе си се разбира, че от страна на естествените науки се чуват изказвания, при които хората всъщност не искат нищо да знаят за духовния свят, какъвто е той в действителност със своите факти и процеси. Искам да кажа още само едно нещо - подробности ще намерите в споменатите книги, - че човекът трябва да си изгради съвсем друг начин на мислене и представяне. В обикновения живот сме доволни с понятията и представите, за които можем да си кажем: Тези понятия, тези представи са отражение на някакво външно събитие или на външен предмет.
С това духовният изследовател не може да се задоволи.
Самите представи и понятия в душата му стават нещо съвсем различно от това, което изграждат мисловните навици на съвремието. Ако отново ми позволите да употребя едно сравнение, бих искал да покажа с него как духовният изследовател застава днес срещу света. Материалистически, спиритуалистически, пантеистически, индивидуалистически, монадистически и т. н.14 - така хората искат да проникнат някак си в мировите загадки. Те се опитват да си изградят картина за процесите на света с определени представи и понятия.
към текста >>
Духовният изследовател никога не може да напредне по своя път, ако при такава представа се за
довол
и с това, че розата е нещо действително.
Бих могъл да обясня това и по следния начин. Приемете, че имате отрязана от розовия храст роза. Вие си образувате представа за нея. Можете лесно да образувате тази представа. При нея често ще имате чувството, че тя изразява нещо действително, че розата е действителност.
Духовният изследовател никога не може да напредне по своя път, ако при такава представа се задоволи с това, че розата е нещо действително.
Откъснатата роза сама по себе си съвсем не е нещо действително. Такава, каквато е, тя може да съществува само на розовия храст. Розовият храст е нещо действително! За всички отделни неща, за които хората си изграждат представи, вярвайки, че са нещо действително, духовният изследовател трябва да привикне винаги да съзнава в какъв ограничен, относителен смисъл такова нещо е наистина действителност. Когато види откъснатата роза пред себе си, той трябва да почувства, че тя не е действителна.
към текста >>
Чрез това се получават не вече умъртвените, замръзнали представи, с които се за
довол
ява днешният естественонаучен мироглед, а се получават представи, които живеят с нещата.
Розовият храст е нещо действително! За всички отделни неща, за които хората си изграждат представи, вярвайки, че са нещо действително, духовният изследовател трябва да привикне винаги да съзнава в какъв ограничен, относителен смисъл такова нещо е наистина действителност. Когато види откъснатата роза пред себе си, той трябва да почувства, че тя не е действителна. Трябва да почувства, усети и изживее степента на недействителното, което се съдържа в тази роза, която е само цвят с дръжка. Но когато това се разпростре върху цялото разглеждане на света, се оживява самият живот на мислите и представите.
Чрез това се получават не вече умъртвените, замръзнали представи, с които се задоволява днешният естественонаучен мироглед, а се получават представи, които живеят с нещата.
Но когато се тръгне от мисловните навици на съвремието, човек първоначално изживява някои разочарования, защото така изживяваното наистина много се различава от мисловните навици на съвремието. Ако човек се опира на познанията, извлечени от духовния свят, понякога наистина трябва да говори парадоксално за неща, за които изобщо се говори днес. Днес човек може да е учен, да кажем в областта на физиката, да е извънредно учен човек и с право да предизвиква възхищение чрез своята начетеност, но да работи с понятия, които не са изградени по начина, който описах, когато животът на мислите и представите се оживява. Казах само съвсем елементарно нещо. Но това елементарно нещо трябва да се разпростре над цялото разглеждане на света от духовния изследовател.
към текста >>
се появи Едуард фон Хартман21 с «Философия на несъзнателното» и се обяви срещу чисто външното схващане на света от дарвинизма, като посочи, макар и неза
довол
ително, само по философски начин, необходимостта на вътрешните сили - той не беше духовен изследовател.
Въодушевени учени изследователи, въодушевени ученици разпространяваха това разбиране десетилетия наред през втората половина на 19-то столетие. Може би и тук съм споменавал що за своеобразен факт се появи тогава. Още през шестдесетте години под водачеството на Хекел20 беше възникнало могъщо мирогледно движение, отричащо всичко старо и искащо да преобрази целия мироглед според дарвинистките понятия. Днес все още има много хора, които изтъкват колко грандиозно и значимо би било да не се признава едно мъдро висше управление на света, а развитието на всичко да може да се обясни въз основа на механичните сили в смисъла на дарвинизма. През 1869 г.
се появи Едуард фон Хартман21 с «Философия на несъзнателното» и се обяви срещу чисто външното схващане на света от дарвинизма, като посочи, макар и незадоволително, само по философски начин, необходимостта на вътрешните сили - той не беше духовен изследовател.
Разбира се, тези, които бяха възхитени от появата на дарвинизма, бяха готови да кажат: «Е, философът е дилетант, не е нужно да се слуша.» Появиха се насрещни статии, в които се говореше за дилетанта Едуард фон Хартман - нали истинският учен природоизследовател няма нужда да се съобразява с такива неща? Появи се също и едно произведение от анонимен автор22, който блестящо оспори тази книга на Едуард фон Хартман. С това произведение природоизследователите и другите, които мислеха в техния смисъл, бяха напълно съгласни, понеже Едуард фон Хартман беше напълно опроверган. Всичко, което можеше да се изложи напълно научно там от фонда на естествената наука, беше изложено срещу Едуард фон Харт-ман в това произведение на един непознат - както днес се изнасят много неща срещу духовното изследване. И виж ти, произведението беше прието.
към текста >>
68.
ЗАД КУЛИСИТЕ НА ВЪНШНИТЕ СЪБИТИЯ. Първа лекция, Цюрих, 6 ноември 1917 г.
GA_178 Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света
Това е тайната как да се владеят тези маси, които малко се грижат за външните работи, но имат духовни заложби, подходящи да служат, подготвяйки шестата следатлантска културна епоха, как тези човешки маси да се владеят по за
довол
ителен начин и как способността да бъдат владени може да попадне в ръцете на отделни хора.
Тези хора имат именно задачата да достигнат до споменатите сили и да инспирират с тях хора, които са на Земята, които не са медиуми, а могат да ги получат по нормален редовен начин чрез инспирация. В нормалния живот би трябвало да се чака. Но поради това, че нещата, които всъщност би трябвало да дойдат по-късно, идват чрез окултно престъпление като духовни преждевременни раждания по пътя, който ви посочих, такива тайни могат да се завладеят от онези, които не планират нищо добро за човечеството и в този смисъл са черни или сиви магьосници. Такива неща се правят зад кулисите на външните събития особено в нашето десетилетие. Целта е определени групи хора да получат в ръцете си тайната как да се владеят широките маси.
Това е тайната как да се владеят тези маси, които малко се грижат за външните работи, но имат духовни заложби, подходящи да служат, подготвяйки шестата следатлантска културна епоха, как тези човешки маси да се владеят по задоволителен начин и как способността да бъдат владени може да попадне в ръцете на отделни хора.
Това е едното. Другото е нещо, което ще играе голяма роля в бъдеще - да се разкрият тайните, средствата как да се насочат в определена посока условията, които са във връзка с болестните процеси, а също и с процесите на размножаването. Касае се именно за неща, каквито съм посочил пред някои приятели. Определени кръгове хора в материалистическото време се стремят да парализират, да направят невъзможно цялото духовно развитие на човечеството, да повлияят на хората да отрекат просто чрез своя темперамент, чрез своя характер всичко духовно, да го смятат за глупост. Такова течение - днес то вече се забелязва при отделни хора - все повече и повече ще се задълбочава.
към текста >>
Трябва да бъдете
довол
ни, ако сред тези човешки маси се намерят само няколко, чийто интерес да се запали, защото това лежи в характера на живото.
Питам ви: Спира ли нещо рибата в морето да изхвърля толкова много хайвер, който може да бъде унищожен? Запитайте се колко от изхвърления хайвер става храна за другите риби? Колко от него се унищожава! Такъв е животът и също така е в духовния живот. Дълги години наред можете постоянно да говорите на широките човешки маси.
Трябва да бъдете доволни, ако сред тези човешки маси се намерят само няколко, чийто интерес да се запали, защото това лежи в характера на живото.
Там наистина се постига нещо само когато човек го прави като природата, която е образ на духа. Какво би станало, ако природата реши живите същества да не снасят яйцата, които могат да бъдат унищожени, понеже се е забелязало, че в продължение на една година определен брой яйца биват унищожени? Но природните процеси продължават и постигат еволюцията. Не става въпрос за основанията, които изтъкваме, дали това или онова може да се постигне, дали това или онова харесва на някого, а става въпрос да видим импулса в самата му същност и да не можем другояче освен да внасяме този импулс в света. И когато се погледнат основанията - някои от тях днес отново поставихме пред душите ни, - въз основа на които трябва да се внесе този импулс на петата следатлантска културна епоха в света, виждаме, че те са достатъчно сериозни.
към текста >>
69.
Втора лекция, Дорнах, 19 ноември 1917 г.
GA_178 Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света
Това е във връзка с много важен факт, който трябва да осъзнаем преди всичко останало, ако искаме да стигнем до приблизително за
довол
ителни възгледи в настоящето.
Говори ли се за теории, не бива да се накърнява законът на противоречието. Говори ли се обаче за факти, ще се види - точно защото се говори за факти, - че много често тези факти от духовния свят си съответстват също толкова малко, колкото делата на хората на физическото поле. Моля, винаги го имайте предвид. Когато се говори за тези неща, не може да се говори за действителности, ако не се отнася до индивидуални факти. Отделните течения трябва да се различават, да се отделят едно от друго.
Това е във връзка с много важен факт, който трябва да осъзнаем преди всичко останало, ако искаме да стигнем до приблизително задоволителни възгледи в настоящето.
Това, което ще кажа, е съвсем принципен и значителен факт, макар малко абстрактен, но ние трябва да го разгледаме. Когато човек иска да си изгради определени възгледи, с право иска отделните части да си съответстват. Той прави това по известен навик, който е напълно правилен, понеже е свързан с най-скъпото душевно и духовно наследство на човечеството от изминалите столетия - монотеизма. Човек иска да доведе всяко преживяване назад до всеобщото единство на основата на света. Това има своето добро основание, но не в посоката, както обикновено вярват хората, а в съвсем друга посока, за която ще говорим следващия път.
към текста >>
Така подходящите в борбата за съществуване, избраните чрез селекция, се правят
довол
ни хора.
Другите, които не могат да възстановят силите си в тези паузи, просто са изхвърлени. Тогава се установило, че когато по този начин се експериментира с хората, ако избраните чрез селекция напълно се възстановят в паузите, могат да натоварят всеки поотделно по 47, 5 тона. Върху работниците се прилага механизмът на дарвиновата теория: неподходящите се изхвърлят, подходящите се избират чрез селекция. Подходящи са тези, които чрез съответното използване на паузите могат да натоварят не 18 тона, както преди се е предполагало, а максимум 47,5 тона. Чрез това също и работниците били удовлетворени, защото така се пести невероятно много и чрез това се увеличило заплащането на всеки работник с 60 процента.
Така подходящите в борбата за съществуване, избраните чрез селекция, се правят доволни хора.
А другите, неподходящите, нека да гладуват! Това е началото на един принцип! Такива неща малко се вземат под внимание, защото не се осветляват, като се имат предвид големите взаимовръзки. Но те трябва да се разглеждат от тази страна. Засега е само прилагане на неправилни естественонаучни представи върху човешкия живот.
към текста >>
70.
Четвърта лекция, 13 септември 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
Римокатолическата църква би била много
довол
на от човечеството, което би имало интелект само в тази степен, която днес израства от човешката природа.
И така, собствено, волята спрямо интелекта може да се сравни със старец спрямо дете. Както старецът се отнася към детето, така, естествено, със съответния времеви мащаб, нашият волящ човек се отнася към нашия мислещ човек. По какъв начин става изглаждането? Но в нашия мислещ човек действа също това, което често съм наричал ариманически, космически разум. Ако имахме работа само с човешкото, без въздействието върху човека на Ариман, в настояще време работата с нашия интелект би стояла съвсем иначе.
Римокатолическата църква би била много доволна от човечеството, което би имало интелект само в тази степен, която днес израства от човешката природа.
Защото този интелект е дете по отношение на това, към което човек е предразположен в общия Космос, а нашата воля можем да я сравним със старец. В нашето мислене – и това мислене в еволюцията е невъзможно да си го представим без съучастието, например, на езиковия елемент – действа ариманическото. В нашата воля действа луциферическото. Пронизващото ни ариманическо, доколкото интелектът на съвременната степен на еволюция е още много слаб и е още дете, го издига на значителна висота. Но това има и обратна страна: ние имаме интелект, който, собствено, не израства от нас; ние имаме примерно такъв интелект, който може да се сравни не с растение, което израства от почвата и след това развива семе, а с такова растение, което расте на друго растение, което произвежда не семе, а друго растение, именно, твърде съвършено растение.
към текста >>
71.
Тринадесета лекция, 11 октомври 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
Помислете само, с какво чувство, с какво само
довол
ство гледа съвременният човек към своите предци, за които казва, че са вярвали в духове.
А сега се запитайте, доколко това религиозно благочестие днес още влияе върху общия човешки живот, даже ако тези хора смятат себе си за благочестиви или смятат, че трябва да станат такива? Религиозните усещания, които се развиват в едно или друго вероизповедание, влияят изключително малко върху мислите за света. Навсякъде във външния живот, в широките кръгове на днешното население, мисленето е ориентирано в естественонаучна насока. Религията днес за повечето хора, в по-голяма или по-малка степен е само придатък. Тоест вече може да се каже, че новата епоха на съзнателната душа е горда и даже арогантна със своите естественонаучни достижения и свързаната с това естественонаучна насока на своето мислене, и тази епоха гледа отвисоко към предишните епохи.
Помислете само, с какво чувство, с какво самодоволство гледа съвременният човек към своите предци, за които казва, че са вярвали в духове.
Не е нужно да се опитваме да опровергаваме това твърдение, защото нашите предци са вярвали в духове. Това е било така. Нека днес по-малко да обръщаме внимание на понятийното съдържание на изречението: нашите предци са вярвали в духове, а ние сме станали толкова умни, че вече не вярваме в духове, – а да обърнем повече внимание на чувственото съдържание, на това, което усещаме когато виждаме, как съвремието съди своите глупави предци, които са вярвали в духове, и как ние, накрая, сме достигнали до естественонаучната епоха и вече не вярваме в духове. Съждението, че предците са вярвали в духове, е половинчато и затова е извънредно опасна истина; защото половинчатата истина често е по-лоша от пълната заблуда, доколкото пълната заблуда лесно се разпознава, а половинчатата истина броди из света като привидение. Вярно е, че ако хвърлим поглед към предшестващите епохи, към времето до и след Мистерията на Голгота и към още по-ранните времена, към третата следатлантска култура, ще открием, че основно хората са вярвали в духове и демони, както ви показах с примера за Тертулиан.
към текста >>
Той е
довол
ен от това и намира себе си за много умен.
Но след това духовният свят е започнал повече или по-малко да се забравя, или по-добре да се каже, станал недостъпен за наблюдение; останали голи образи, които започнали да се разглеждат като реалност и от това се появила вярата в духове, която е упадък по отношение на това, което я е предшествало. Така че може да се каже: древните така са формирали своето съзнание, че те са развивали силите, които са били дадени на съзнанието им и инстинктивно са се ограничавали до това, в представите си да нямат нищо друго, освен духове. В древните времена чрез духовете те са си представяли боговете, а по-късно започнали да разглеждат духовете като реалност. Работата не е в това, че духовете са фалшиви, а възгледът на човека за духовете стана фалшив. И така, това, че предците ни са си представяли духове, и че тези представи за духове са суеверие, е преценката на съвременния човек за древните.
Той е доволен от това и намира себе си за много умен.
Човек не се стреми особено да научи, че в древните времена посредством духовете хората са си представяли духовния свят, доколкото духовния свят днес много не го интересува и той се интересува само от природния свят. Той чувства безкрайното си превъзходство над предците, защото от своето съзнание той образува представи относно природата. Обаче епохата на съзнателната душа изисква от нас нещо различно от това, което е било изисквано от нашите предци. Трябва да си изясним какво собствено имаме, когато си формираме възгледа върху природата. Изхождайки от нашето съзнание, ние образуваме представи относно природата, доколкото сме истински съвременни, самодоволни, просветени, умни хора.
към текста >>
Изхождайки от нашето съзнание, ние образуваме представи относно природата, доколкото сме истински съвременни, само
довол
ни, просветени, умни хора.
Той е доволен от това и намира себе си за много умен. Човек не се стреми особено да научи, че в древните времена посредством духовете хората са си представяли духовния свят, доколкото духовния свят днес много не го интересува и той се интересува само от природния свят. Той чувства безкрайното си превъзходство над предците, защото от своето съзнание той образува представи относно природата. Обаче епохата на съзнателната душа изисква от нас нещо различно от това, което е било изисквано от нашите предци. Трябва да си изясним какво собствено имаме, когато си формираме възгледа върху природата.
Изхождайки от нашето съзнание, ние образуваме представи относно природата, доколкото сме истински съвременни, самодоволни, просветени, умни хора.
Но ако вземем целия този свят от представи за природата и го изпитаме, непреднамерено го изпитаме, ще намерим, че макар да имаме представи, с тези свои представи не сме в състояние да обхванем природата. Тогава хората казват, че съществуват граници в познанието за природата. Често съм цитирал един съвременен философ, който е малко известен като писател-философ, който открито е говорил много неща, които другите, изследвали нещата не толкова дълбоко, не са казвали. Това е Ричард Уол[ii], който е написал две големи книги и много по-малки. Една от големите книги е била написана в деветдесетте години и се нарича „Общата философия и нейният край“.
към текста >>
72.
Четиринадесета лекция, 12 октомври 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
Той ще разбере следното: възможно е да се занимаваме с природните науки като чисто призрачно познание и да не се знае, че това е чисто призрачно познание; може да сме
довол
ни от неистинското познание.
Тези сили не може просто така да се предадат на човечеството, – както показах това, изхождайки от други гледни точки, – ако не се възпита вътре в човечеството абсолютна съвестност, която се разпространява не само върху външно видимото, но също и върху външно невидимото; когато човек си забранява не само външно видимото, но съгласно определени правила, установени от съвестта, си забранява и това, което е външно невидимо: мислене, чувства. Защото познанието за силата, която е скрита от нас защото разглеждаме жизнения си поток между раждането и смъртта като застинало тяло, овладяването на тази сила ще донесе голямо нещастие, ако по-нататъшното развитие не премине в светлината на абсолютната съвест също и по отношение на външно невидимото. И трето трябва да бъде това, което съответства на моята първа точка, което съответства на познанието за тайната на раждането и смъртта. Тази тайна на раждането и смъртта по подобен начин предполага, че човечеството трябва да достигне определено състояние на зрялост; защото тя предполага, че човек действително може съзнателно да противостои на Ариман и Луцифер. Който е в състояние напълно да претегли това, което се разбира в тази точка, ще разбере следващото, което искам да ви дам в заключение на разглеждането; утре ще продължим това разглеждане.
Той ще разбере следното: възможно е да се занимаваме с природните науки като чисто призрачно познание и да не се знае, че това е чисто призрачно познание; може да сме доволни от неистинското познание.
На някого това може да помогне, защото така няма опасност от среща с Ариман. Вие можете да направите Ариман невидим; но тогава вие трябва да събирате в днешен смисъл знания за природата, които не съдържат в себе си истината. Такова познание за природата издига добра бариера срещу Ариман, но тогава изследователят не достига до истината. Имате избор – или искате да достигнете истината и тогава трябва да се запознаете с това, което като ариманически-свръхсетивно се влива в света, – или трябва да се примирите с неистината. Ако изповядвате неистината, тогава казвате: призрачното познание за природата ни дава знание за действителната природа, – добре, тогава оставате при това, което е угодно на Ариман, който желае лъжата и който живее с лъжата.
към текста >>
73.
2. Втора лекция, Дорнах, 22 Октомври 1921
GA_208 Антр. като Космософия 2 ч.
Нощем, докато спим, нашето съзнание се намира под прага на будността и ние регистрираме процесите, които се разиграват от заспиването до пробуждането по един крайно неза
довол
ителен и смътен начин: или съвсем смътно по време на дълбокия сън, или под формата на сънища, когато определени реминисценции от ежедневието, както и вътрешни процеси на организма се проявяват като едни или други образи.
Дорнах, 22 Октомври 1921 Ако прегледате още веднъж лекционния цикъл, изнесен от мен през 1914 върху живота между смъртта и новото раждане, Вие ще откриете отделни подробности, които несъмнено ще се явят в подкрепа на лекциите от последните дни и седмици. Днес бих желал да насоча Вашето внимание към онази смяна в основните състояния на живота, която се извършва през периода между смъртта и новото раждане. Тя впрочем е толкова характерна, колкото и смяната между будност и сън в условията на земния живот. Ние притежаваме нашето нормално съзнание което практически ни превръща в хора между раждането и смъртта именно в състоянието, което наричаме будност или бодърствуване; докато по време на съня ние сме, така да се каже, „понижени“ в степента на нашето съзнание.
Нощем, докато спим, нашето съзнание се намира под прага на будността и ние регистрираме процесите, които се разиграват от заспиването до пробуждането по един крайно незадоволителен и смътен начин: или съвсем смътно по време на дълбокия сън, или под формата на сънища, когато определени реминисценции от ежедневието, както и вътрешни процеси на организма се проявяват като едни или други образи.
Една подобна смяна се извършва и в живота между смъртта и новото раждане. След смъртта, радикално се променя и отношението ни към състоянията, които са характерни за нас при условията на земния живот. Вчера посочих колко различни са опитностите на човека преди и след неговата смърт. Между смъртта и новото раждане ние имаме такива опитности, които ни показват нашия Аз в неговите действия, в неговите волеви импулси. В духовния свят след смъртта, „нормално“ е точно това съзнание, което ни прави сигурни в нашия Аз; по същия начин и тук на Земята е „нормално“ именно будното, а не спящото съзнание.
към текста >>
Аз съм напълно
довол
ен, че извличам от околния свят моите душевни впечатления.
Ако обаче искаме да сме пределно точни, трябва да заявим: Това, което аз нося в душата си, целият душевен облик на моята вътрешна организация, е последица на моите опитности между раждането и смъртта, респективно между раждането и настоящия миг. Ако насочим обаче погледа си не към това, което носим в себе си по този абстрактно-душевен начин, ако го насочим към това, което носим в себе си под формата на конкретните и материални вътрешни органи бели дробове, сърце, черен дроб и т.н., тогава ще установим следното. Преди всичко, те също са нещо, което ние носим вътре в себе си. Но тук един мистично настроен човек ще възрази: Всичко това изобщо не ме интересува! Аз се интересувам единствено от духовното, от душевното.
Аз съм напълно доволен, че извличам от околния свят моите душевни впечатления.
Материалният свят е за мен просто несъществен! Само че подобно възражение издава именно дълбокия материализъм на този мистик, който досега не е разбрал, че в действителност привидният материален свят е нещо духовно. Духовни са не само абстрактните ни душевни изживявания, които са отзвуци от външните впечатления между раждането и смъртта, духовни са и нашите вътрешни органи бели дробове, сърце, и т.н. Само пред обикновеното съзнание те застават в своята материална форма; всъщност те са последица от Духа. Вие добре знаете: Човек се състои от физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз.
към текста >>
И ако се за
довол
яваме единствено с официалните възгледи на съвременната анатомия и физиология за нашите вътрешни органи, тогава ние ще бъдем изправени пред Майя в много по-голяма степен, отколкото ако просто се отнасяше за външния свят.
А сега бих желал да Ви опиша нещата от нов ъгъл на зрение. Надявам се, че по този начин Вие ще разберете: Всичко онова, което се намира преди раждането, респективно преди зачатието, е от такова естество, че ние сме заставени да търсим нашата вътрешна организация именно във външния свят, и по-точно в неговите „подготвителни“ процеси, разиграващи се между смъртта и едно ново раждане. Външният свят става вътрешен свят. Онова, което сме изживели в небесните простори на Космоса, се отпечатва като дълбоко несъзнавана опитност в нашите органи. Практически в тези органи кипи животът на един цял невидим и свръхсетивен свят.
И ако се задоволяваме единствено с официалните възгледи на съвременната анатомия и физиология за нашите вътрешни органи, тогава ние ще бъдем изправени пред Майя в много по-голяма степен, отколкото ако просто се отнасяше за външния свят.
Повтарям: отправим ли поглед навън към сетивния свят, ние отправяме поглед към Елохимите. Ако обаче погледнем навътре към нашето телесно устройство, към това, което изгражда нашите органи, тогава ние трябва да отидем още по-нататък. От моята „Тайна Наука“ Вие знаете, че над Духовете на формата се намират и други свръхсетивни Същества. И тези други Същества те се намират не просто извън човека; те действуват вътре в човека. Така че между смъртта и едно ново раждане с помощта на личното съзнание и доколкото се издигаме до сферата на Архаи ние успяваме да узнаем нещо за тези свръхсетивни Същества.
към текста >>
74.
8. Осма лекция, Дорнах, 5 Ноември 1921
GA_208 Антр. като Космософия 2 ч.
Да, човек трябва да е
довол
ен, че има нещо повече от сакообразната форма, защото практически при висшите животни и човека се намесва нещо ново: при тях сферично-сакообразната форма се обогатява с един или друг вид „съдържание“ или „пълнеж“ (рис. 29).
Сатурн предизвиква един вид вдлъбване, Юпитер втори вид, Марс трети вид, и т.н. Вътрешната сакообразна форма на лъва е родово специфична, защото планетарните въздействия при него са съвсем други, отколкото например при камилата. Обаче при висшите животни и при човека защото при нисшите животни не е така се намесва нещо, което не е свързано с планетарната система. При животинско-човешката форма имаме нещо повече от сакообразните вдлъбнатини. Последните биха били меродавни, ако съществуваха само планетите, не и небето на неподвижните звезди.
Да, човек трябва да е доволен, че има нещо повече от сакообразната форма, защото практически при висшите животни и човека се намесва нещо ново: при тях сферично-сакообразната форма се обогатява с един или друг вид „съдържание“ или „пълнеж“ (рис. 29).
Достатъчно е само да погледнете сетивните органи, например очите първо имаме очните вдлъбнатини, после пълнежа. И този „пълнеж“, който забелязваме най-напред при сетивните органи, зависи от животинския кръг, както и сакообразните форми зависят от планетарните сфери. В това отношение човек има най-съвършената животинска организация. Той притежава макар и в прикрит вид 12 сака, изпълнени със съответното съдържание, със съответния пълнеж. Тези неща съм описал в моята „Антропософия“ като 12-те човешки сетива.
към текста >>
И той ще е
довол
ен, защото няма нужда да говори за неизвестното.
Обаче рано или късно, неизвестното се появява на бял свят. И какво иска Бенедикт? Не друго, а да сме винаги наясно с неизвестното. И какво би се получило на пример в случая с черния дроб? Онзи истински лекар и физиолог, който описва черния дроб от противоположната гледна точка на Бенедикт, би опитал да вникне в биохимичните свойства на чернодробните клетки, той ще се опита да обясни по какъв начин черният дроб отделя жлъчка.
И той ще е доволен, защото няма нужда да говори за неизвестното.
Бенедикт обаче би казал: Добре, черният дроб отделя жлъчка; това произтича от биохимичните свойства на чернодробните клетки. Само че като твърде съвестен учен, аз трябва да изтъкна и всичко, което не зная за черния дроб и жлъчката. И в своята монография той ще отбележи: Всичко това е известно, обаче не се знае по какъв начин е възникнал черният дроб, как действуват върху него хемостатиката и хемодинамиката, не се знае как действуват централната и периферната нервна система, какво е точно участието на черния дроб в хранителните процеси и т.н. Навсякъде би звучал лайтмотивът: „това ние не знаем“. Тази би била и съществената особеност в книгите на Бенедикт.
към текста >>
75.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Щутгарт, 9 октомври 1922 г. Изживявания на човека по време на съня. Основания и значение за дневния живот
GA_218 Духовни взаимовръзки в изграждане на човешкия организъ
Можем да се запитаме защо човекът не е
довол
ен просто да вижда отделните неща в света да стоят едно до друго по време на будното му състояние, защо не е
довол
ен просто да върви през света и да вижда растения, животни и т.н.?
Имагинативното познание не прави нищо друго освен да издигне в съзнанието тези факти, както обикновеното дневно съзнание на хората издига в съзнанието циркулацията на кръвта, която лежи в основата на радостта или на тъгата. Фактите са налице и навлизат в дневното съзнание, така че когато сутрин се събудим, ние действително намираме нашия организъм освежен затова, защото нощното изживяване е протекло за нашия душевен живот. Това, което става в отделената от тялото душа между заспиването и събуждането, има като следствие голямо значение по време на будния живот през следващите дни. Не бихме могли да си служим по правилния начин с нашето тяло през последвалите дни, ако не бихме се изскубнали от връзката си с външните физическо-сетивни неща и не бихме се потопили в описаното неопределено изживяване. И за да изплува от дълбочината на нашата воля нещо като потребност през будния ни дневен живот да отнесем към една общност това, което е така диференцирано около нас, да отнесем сетивния свят към божествеността, е следствие от първия стадий по време на съня.
Можем да се запитаме защо човекът не е доволен просто да вижда отделните неща в света да стоят едно до друго по време на будното му състояние, защо не е доволен просто да върви през света и да вижда растения, животни и т.н.?
Защо започва - това го прави и най-простият човек, не само философът; най-простият човек разбира между другото по-добре от философа - да философства как са свързани нещата, защо отнася единичното към нещо общо, защо пита как единичното е обосновано във всеобщия Космос? Той не би го правил, ако по време на съня не би живял наистина пълноценно в нещо така неопределено. И той не би стигнал до чувство за Бога в своето будно състояние, ако не би преживял в първия стадий на съня си съответния факт, това божествено чувство. Ние дължим на съня извънредно значителни неща, именно отнасящи се до същността на нашата човечност. Продължавайки съня си след това, човекът преминава през други стадии, които не могат вече да се прозрат с имагинативното познание, а е необходимо инспиративното, инспирираното познание.
към текста >>
76.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Щутгарт, 14 октомври 1922 г. За духовно-душевната същност на човека между смъртта и новото раждане
GA_218 Духовни взаимовръзки в изграждане на човешкия организъ
Във физическото земно битие казваме, че едно действие е добро, друго зло, ние сме
довол
ни или не
довол
ни с някое дело.
Само извиращото като воля от човека по такъв чудесен начин, така че той може да схване и своите волеви импулси само в мисли, в представи и може само да каже: «Аз искам да повдигна ръката си», но не знае какво се случва между тези мисли и действителното повдигане на ръката, цялото това чудо, което се случва там, напрягането на мускула, всичко лежи за душата в несъзнателното, както събитията по време на съня. Това, което се проявява като воля, остава до голяма част несъзнавано, то само се оглежда в мисловния живот. Който обаче поглежда навътре в този волев живот с инспирираното и интуитивното познание, той прави огромни открития. Тук, във физическото земно битие, което виждаме само външно, ние извършваме своите действия и материалистическото време би могло да вярва, че тези действия се изчерпват във физическото земно битие, че те нямат по-нататъшно значение. Но този, който поглежда в истинската волева природа на човека, която не се осъзнава от обикновеното дневно съзнание, вижда как в същата степен, в която човекът напредва в земното битие, се образува нещо, но не изхождащо от мисленето, а от волята, състоящо се от оценката на неговите действия.
Във физическото земно битие казваме, че едно действие е добро, друго зло, ние сме доволни или недоволни с някое дело.
Можем, може би, да вярваме, че това, което прибавяме към делата, е само абстрактна преценка. Погледнем ли с нашата истински вярна инспирация и интуиция във волевата същност на човека, виждаме как от това, което тук е само мисъл, се поражда действителна същност, преценката «доволен съм с едно действие или не съм доволен» се превръща вътрешно волево в един факт, едно същество се поражда в дълбините на нашата човешка природа, едно същество, ако мога да се изразя така, което има лице, съответно на нашите дела тук, в земния живот. Направили ли сме нещо лошо, при което не можем да сме доволни при пълноценното човешко съзнание, вътре в нас се поражда едно същество с грозно лице; извършили ли сме добро дело, с което сме доволни, поражда се същество със симпатично лице. Действително оценката на нашите дела става вътрешна същност в нас и в същата степен, в която мислите ни стават все по-зависими от физическия организъм - при детето те още не са, там те работят върху физическата организация, а после се отделят, стават абстрактни, в същата степен, в която, бих казал, нашите мисли се превръщат в труп в нашия физически организъм, защото те не живеят повече, а стават мъртви мисли, в същата степен долу се раздвижва моралната същност на човека, която обаче той сам изгражда през своя живот. Тази морална същност е налице и се съединява с неговата азова същност, като той я носи със себе си през портата на смъртта в духовния свят.
към текста >>
Погледнем ли с нашата истински вярна инспирация и интуиция във волевата същност на човека, виждаме как от това, което тук е само мисъл, се поражда действителна същност, преценката «
довол
ен съм с едно действие или не съм
довол
ен» се превръща вътрешно волево в един факт, едно същество се поражда в дълбините на нашата човешка природа, едно същество, ако мога да се изразя така, което има лице, съответно на нашите дела тук, в земния живот.
Който обаче поглежда навътре в този волев живот с инспирираното и интуитивното познание, той прави огромни открития. Тук, във физическото земно битие, което виждаме само външно, ние извършваме своите действия и материалистическото време би могло да вярва, че тези действия се изчерпват във физическото земно битие, че те нямат по-нататъшно значение. Но този, който поглежда в истинската волева природа на човека, която не се осъзнава от обикновеното дневно съзнание, вижда как в същата степен, в която човекът напредва в земното битие, се образува нещо, но не изхождащо от мисленето, а от волята, състоящо се от оценката на неговите действия. Във физическото земно битие казваме, че едно действие е добро, друго зло, ние сме доволни или недоволни с някое дело. Можем, може би, да вярваме, че това, което прибавяме към делата, е само абстрактна преценка.
Погледнем ли с нашата истински вярна инспирация и интуиция във волевата същност на човека, виждаме как от това, което тук е само мисъл, се поражда действителна същност, преценката «доволен съм с едно действие или не съм доволен» се превръща вътрешно волево в един факт, едно същество се поражда в дълбините на нашата човешка природа, едно същество, ако мога да се изразя така, което има лице, съответно на нашите дела тук, в земния живот.
Направили ли сме нещо лошо, при което не можем да сме доволни при пълноценното човешко съзнание, вътре в нас се поражда едно същество с грозно лице; извършили ли сме добро дело, с което сме доволни, поражда се същество със симпатично лице. Действително оценката на нашите дела става вътрешна същност в нас и в същата степен, в която мислите ни стават все по-зависими от физическия организъм - при детето те още не са, там те работят върху физическата организация, а после се отделят, стават абстрактни, в същата степен, в която, бих казал, нашите мисли се превръщат в труп в нашия физически организъм, защото те не живеят повече, а стават мъртви мисли, в същата степен долу се раздвижва моралната същност на човека, която обаче той сам изгражда през своя живот. Тази морална същност е налице и се съединява с неговата азова същност, като той я носи със себе си през портата на смъртта в духовния свят. Премине ли човекът през портата на смъртта в духовния свят, той първо - можете да го намерите описано в книгата ми «Теософия» - напуска физическото тяло и остава в своето астрално тяло. Тогава той все още има съзнание за своите земни дела.
към текста >>
Направили ли сме нещо лошо, при което не можем да сме
довол
ни при пълноценното човешко съзнание, вътре в нас се поражда едно същество с грозно лице; извършили ли сме добро дело, с което сме
довол
ни, поражда се същество със симпатично лице.
Тук, във физическото земно битие, което виждаме само външно, ние извършваме своите действия и материалистическото време би могло да вярва, че тези действия се изчерпват във физическото земно битие, че те нямат по-нататъшно значение. Но този, който поглежда в истинската волева природа на човека, която не се осъзнава от обикновеното дневно съзнание, вижда как в същата степен, в която човекът напредва в земното битие, се образува нещо, но не изхождащо от мисленето, а от волята, състоящо се от оценката на неговите действия. Във физическото земно битие казваме, че едно действие е добро, друго зло, ние сме доволни или недоволни с някое дело. Можем, може би, да вярваме, че това, което прибавяме към делата, е само абстрактна преценка. Погледнем ли с нашата истински вярна инспирация и интуиция във волевата същност на човека, виждаме как от това, което тук е само мисъл, се поражда действителна същност, преценката «доволен съм с едно действие или не съм доволен» се превръща вътрешно волево в един факт, едно същество се поражда в дълбините на нашата човешка природа, едно същество, ако мога да се изразя така, което има лице, съответно на нашите дела тук, в земния живот.
Направили ли сме нещо лошо, при което не можем да сме доволни при пълноценното човешко съзнание, вътре в нас се поражда едно същество с грозно лице; извършили ли сме добро дело, с което сме доволни, поражда се същество със симпатично лице.
Действително оценката на нашите дела става вътрешна същност в нас и в същата степен, в която мислите ни стават все по-зависими от физическия организъм - при детето те още не са, там те работят върху физическата организация, а после се отделят, стават абстрактни, в същата степен, в която, бих казал, нашите мисли се превръщат в труп в нашия физически организъм, защото те не живеят повече, а стават мъртви мисли, в същата степен долу се раздвижва моралната същност на човека, която обаче той сам изгражда през своя живот. Тази морална същност е налице и се съединява с неговата азова същност, като той я носи със себе си през портата на смъртта в духовния свят. Премине ли човекът през портата на смъртта в духовния свят, той първо - можете да го намерите описано в книгата ми «Теософия» - напуска физическото тяло и остава в своето астрално тяло. Тогава той все още има съзнание за своите земни дела. Това съзнание обаче започва да се прониква с космическо мирово съзнание.
към текста >>
77.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Лондон, 12 ноември 1922 г. Изживявания на човешката душа в духовния свят в съня и след смъртта
GA_218 Духовни взаимовръзки в изграждане на човешкия организъ
Оттам престъпникът е толкова
довол
ен в съня си.
Неотдавна във вестника имаше една бележка за нещо, което днес вече е изследвано от природната наука, въпросът защо престъпниците имат така добър сън, докато точно моралните хора с добра съвест често не могат да спят. Това се обяснява с казваното от мен сега. Този, който развива силна съвест, който е задълбочен човек, чувстващ морално, при него моралните чувства навлизат така дълбоко в душата, че той ги взима в съня и тогава спи лошо, ако вярва, че е направил много зло. Който обаче е лош човек, който няма силно развита морална съвест, той не взима угризенията на съвестта оттатък в съня. И тогава има чисто духовно ухо за шептенето на Ариман, който му представя злото за добро.
Оттам престъпникът е толкова доволен в съня си.
Хората казват: «Не е справедливо престъпниците да спят добре, а добрите хора зле! » Това, както казах, е природонаучно откритие. Но е така поради причините, които изложих. В действителност изкушението за злото по време на съня е невероятно голямо и човекът лесно си донася от съня демонични изкушаващи сили. Когато отново се завърне в своето физическо и етерно тяло, тогава при този, който не е много добър човек, се появяват угризенията на съвестта.
към текста >>
Понеже за мое за
довол
ство пред вас имам да изнасям още две лекции, днес няма защо да бързам и спокойно ще мога да ви кажа нещо, което искам да ви кажа при сегашното ми гостуване.
Но в древните времена е била необходима духовна диета. Тази духовна диета трябва да се научим да я прибавяме към нашата физическа диета. Задачата на настоящето е ние, хората, отново да си изработим чувство за духовна диета, прибавена към физическата. Тогава по отношение на сегашното време ще можем да решим своите задачи в земния си живот. Това е, което исках да ви кажа в първата част.
Понеже за мое задоволство пред вас имам да изнасям още две лекции, днес няма защо да бързам и спокойно ще мога да ви кажа нещо, което искам да ви кажа при сегашното ми гостуване.
Някога древните хора са можели да съзерцават предишния си живот и живота, който човекът е изживял в духовния свят, преди да се съедини тук, на Земята, с физическото и етерното си тяло, чрез едно елементарно ясновиждане. Днес това може да се постигне само чрез истинската наука за духа, както тя е представена в антропософията. Но със съзерцанието чрез инспирираното съзнание на времето, което сме прекарали преди да слезем като хора на Земята, чрез това ясновиждане става ясно как известно време ние живеем в един чисто духовен свят, в който не съществуват минералното, растителното и животинското царство, също и звездите, които съзираме в околността на Земята, а около нас са съществата на висшите йерархии. Известно време между смъртта и новото раждане ние живеем между духовните същества. Едва след това проникваме през звездното небе надолу към Земята и минаваме с по-голяма или с по-малка симпатия през една или друга звездна сфера.
към текста >>
78.
ДЕВЕТА ЧАСТ. ЛЕКЦИЯ, Щутгарт, 9 декември 1922 г. Човекът и свръхсетивните светове. Слушане, говорене, пеене, вървене, мислене
GA_218 Духовни взаимовръзки в изграждане на човешкия организъ
Но когато погледнем един човек, не сме
довол
ни, че можем пространствено да снимаме формите, а през пространствените движения на жестовете ние търсим душевното, лежащо зад тях.
От светлината, която виждаме, не може да се изгради окото със своите вътрешни формиращи сили. Но вземете един човек, едно човешко лице. Вземете това човешко лице, благородно чело, изпъкнал навън нос, очите, физиономията. Да прибавим жестовете. Ако бихме снимали всичко това пространствено, бихме получили формите.
Но когато погледнем един човек, не сме доволни, че можем пространствено да снимаме формите, а през пространствените движения на жестовете ние търсим душевното, лежащо зад тях.
Слънчевата светлина идва към нас. Навън е Слънцето и слънчевата светлина идва към нас. Това е предната страна. Задната страна на слънчевата светлина, духът на слънчевата светлина е отзад. В тази душа и в този дух се намираме между смъртта и новото раждане.
към текста >>
79.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 12 март, 1923 г.
GA_222 Импулсиране на световно-историческите събития от духовните сили
И тогава той се заел да преработи «Ифигения», която бил написал по-рано, но той не бил
довол
ен от нея, защото е била написана изхождайки само от Аза и астралното тяло, но не и от етерното тяло, и той преработил «Ифигения» в Италия.
Той търсил своите гръцки предци. Защото не му действало добре това, което след гръцката епоха постепенно проникнало в интелектуалистичния свят. И когато пристигнал в Италия, то той действително получил такова усещане, като че ли гърците са го породили. И това, което той видял тук, го довело до произнасянето на тези думи, които аз често съм цитирал: «След това, което виждам тук, аз се чувствам, като да съм разгадал загадките на гръцкото изкуство: гърците творят по същите закони, по които твори и природата, и които аз сега проследих»... и т.н. Тук той почувствал, че е получил тази сила, която му е била нужна, за да може правилно да овладее своето етерно тяло.
И тогава той се заел да преработи «Ифигения», която бил написал по-рано, но той не бил доволен от нея, защото е била написана изхождайки само от Аза и астралното тяло, но не и от етерното тяло, и той преработил «Ифигения» в Италия.
В нашите лекции ние вече често сме ви демонстрирали тези «Ифигении», немската и италианската, за да покажем, как Гьоте е извършил тук определен скок в своята еволюция. Този скок се състои в това, че благодарение на впечатлението, което му произвели отзвуците на гръцкото изкуство в италианското изкуство, той възприел в себе си тази сила, която му дала възможност по правилен начин да встъпи по време на сън във взаимоотношения с Началата, така, че тези Начала, като изначални сили, са могли да му дадат това, което по правилен начин го съединило с етерното му и физическо тяло. Благодарение на това Гьоте станал различен от останалите хора на материалистичната епоха. Забележително е това, че тези хора на материалистичната епоха говорят за материя, говорят за физически свят, тогава когато тяхната болест се състои в това, че физическо им и етерно тяло не са в ред. Те стават материалисти защото не могат да пристъпят към разглеждане на физическото и етерното тяло, защото духът е твърде слаб за това, по правилен начин да овладее тялото.
към текста >>
80.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 17 март, 1923 г.
GA_222 Импулсиране на световно-историческите събития от духовните сили
Можем да си кажем: какво би станало с живота в Европа, с нейната цивилизация, ако различните народности не бяха започнали своето странстване от Азия към Европа, не се бяха преместили тук и не се бяха разселили по различни места, и при това преселение не бяха проявявали доста често, по
довол
но див начин, своята човешка индивидуалност.
Историческите процеси, протичащи на Земята, ще бъдат разбрани в тяхната същина само тогава, когато видят в тях отражение на това, което се разиграва в свръхсетивния духовен свят между съществата от висшите духовни Йерархии. Ние можем отначало, ако разглеждаме едната страна на този факт, да кажем, че имаме две течения: едно, което на схемата отбелязах с жълта линия, което предизвиква редица разнообразни движения от Запад на Изток; другото течение се движи напред, а след това обръща назад. Така, че тези две течения през цялото време преминават едно в друго. Ние виждаме това, което се извършва в духовния свят, отразено в тези боеве, които стават при преселението на народите, в които старите култури частично се разрушават, но при които също и старата култура се прониква от човешката индивидуалност. Можем да се отдадем на следния размисъл.
Можем да си кажем: какво би станало с живота в Европа, с нейната цивилизация, ако различните народности не бяха започнали своето странстване от Азия към Европа, не се бяха преместили тук и не се бяха разселили по различни места, и при това преселение не бяха проявявали доста често, по доволно див начин, своята човешка индивидуалност.
Ние виждаме, как при това преселение на народите цели племена се обхващат от един общ дух. Но ако погледнем към хода на историята, то навсякъде ще видим, как във всички тези племена, обединени от един общ дух, в остготите, вестготите, лангобардите, херулите, франките, маркоманите и т.н., се появяват отделни личности, пронизани от индивидуални импулси. Можем да кажем: навсякъде се разиграва срещата на това, което, от една страна, представлява продължаващия поток импулси на остарелите, вече неправомерни Духове на Формата, а от друга – правомерната изява на Духовете на Личността (или Начала). Ако историята изобразяваше по-точно това, което е ставало в битките на народите при преселенията им, ако обръщаше повече внимание на тези духовни сили, които са действали там, тогава бихме видели, как двойственото разделение на мисловните импулси сред човечеството е било това, което е господствало в живота на Европа по време на «великото преселение на народите». Би могло, както вече казах, да се постави въпрос за това, какво би станало с европейската цивилизация, ако не бяха нахлули от Изток на Запад тези, често, доволно варварски народи и не бяха се излели чрез своите, изпълнени с младежки свежи сили отделни представители, върху остарялата гръко-римска цивилизация?
към текста >>
Би могло, както вече казах, да се постави въпрос за това, какво би станало с европейската цивилизация, ако не бяха нахлули от Изток на Запад тези, често,
довол
но варварски народи и не бяха се излели чрез своите, изпълнени с младежки свежи сили отделни представители, върху остарялата гръко-римска цивилизация?
Можем да си кажем: какво би станало с живота в Европа, с нейната цивилизация, ако различните народности не бяха започнали своето странстване от Азия към Европа, не се бяха преместили тук и не се бяха разселили по различни места, и при това преселение не бяха проявявали доста често, по доволно див начин, своята човешка индивидуалност. Ние виждаме, как при това преселение на народите цели племена се обхващат от един общ дух. Но ако погледнем към хода на историята, то навсякъде ще видим, как във всички тези племена, обединени от един общ дух, в остготите, вестготите, лангобардите, херулите, франките, маркоманите и т.н., се появяват отделни личности, пронизани от индивидуални импулси. Можем да кажем: навсякъде се разиграва срещата на това, което, от една страна, представлява продължаващия поток импулси на остарелите, вече неправомерни Духове на Формата, а от друга – правомерната изява на Духовете на Личността (или Начала). Ако историята изобразяваше по-точно това, което е ставало в битките на народите при преселенията им, ако обръщаше повече внимание на тези духовни сили, които са действали там, тогава бихме видели, как двойственото разделение на мисловните импулси сред човечеството е било това, което е господствало в живота на Европа по време на «великото преселение на народите».
Би могло, както вече казах, да се постави въпрос за това, какво би станало с европейската цивилизация, ако не бяха нахлули от Изток на Запад тези, често, доволно варварски народи и не бяха се излели чрез своите, изпълнени с младежки свежи сили отделни представители, върху остарялата гръко-римска цивилизация?
Но, от друга страна, би могло да се попита и за това, какво биха могли да дадат тези полуварварски народи за европейската цивилизация, ако не бяха възприели нещото, което го имаше в гръко-римската цивилизация и което беше прието от Духовете на Личността, Архаите. Това е необичайно интересно. Ако разгледаме античните гърци, та даже и римляните, то виждаме съвършено ясно, че те са получавали своите мисли, своите научни, своите художествени, своите политически и социални мисли именно като дошли от Духовете на Формата, от Властите. Достатъчно е да хвърлим поглед, но не този груб поглед, който ползват съвременните исторически описания, а по-проницателен, към такива хора, като Перикъл, или Сула, дори и Ханибал, макар последният да носи в себе си чертите на силната личност, но даже и към Цезар, към всички тези личности, то ще намерите, че в техните мисли управляват все още Космическите Власти като нещо инстинктивно. Това произтича от обстоятелството, че те имат своите мисли от Духовете на Формата.
към текста >>
81.
СЕДМА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 23 март, 1923 г.
GA_222 Импулсиране на световно-историческите събития от духовните сили
И философите, които днес, задъхвайки се и превели гръб под бремето на естествено-научните изводи, се омотават кое как е; те са
довол
ни, когато могат да кажат: «Да, за природата съществува наука, а във философията трябва да се за
довол
им с категоричния императив, този, че е невъзможно никакво точно знание».
И само интелектуалното знание е днес напълно ариманически продукт, служещ да дезориентира, да въвежда човек в заблуждение относно тези неща. Човекът сега го поучават, че мислите му са мисли, които не са в никаква връзка с битието на Вселената. Пускат му мъгла, говорят му, че той не може да оказва никакво влияние върху земното развитие, и че Земята ще завърши своето съществуване независимо от неговия душевен живот; ще завърши така, както предопределя физиката. Но ще настъпи не просто физически край на Земята, ще настъпи такъв край на Земята, към какъвто я доведе самото човечество. Виждате ли тук още един момент, който ви показва, как антропософията довежда до връзки, можещи да обединят морално-душевното с външно-физическия свят, тогава когато днес не забелязват никаква връзка между тях, а новата теология смята даже за много желателно да направи моралното напълно независимо от физическото.
И философите, които днес, задъхвайки се и превели гръб под бремето на естествено-научните изводи, се омотават кое как е; те са доволни, когато могат да кажат: «Да, за природата съществува наука, а във философията трябва да се задоволим с категоричния императив, този, че е невъзможно никакво точно знание».
Такива възгледи днес често не излизат извън пределите на отделните школи, но те ще обхванат живота, ако хората не осъзнаят, че душевно-духовното съучаства във физически-сетивното, и как цялото бъдеще на физически-сетивното зависи от това, какво именно човек ще съумее за изработи в душевно-духовното. На основата на това може да се осъзнае, от една страна - цялото безкрайно значение на душевния живот на човечеството, а от друга - това, че човек не е просто някакво блуждаещо по Земята същество, а че принадлежи на цялата Вселена. Но, скъпи мой приятели, правилните имагинации довеждат и до правилен извод, а именно: ако човек не оживотвори своите мисли, а ги остави на все по-нататъшно умиране, то тези мисли ще пропълзят под Земята, а човек, по отношение на Вселената ще премине към положението на дъждовния червей. Това е напълно действителна имагинация. Човешката цивилизация би трябвало да избегне превръщането на човека в дъждовен червей, защото иначе Земята ще бъде разбита, раздробена и целта на вселенското развитие, която е изразена съвсем ясно в авансите на човека, няма да бъде достигната.
към текста >>
82.
Втора лекция, 28. Септември 1923
GA_223 Годишният кръговрат
В своето коректно и добросъвестно поведение даден човек може и да е
довол
ен от себе си, без изобщо да подозира, че в коректното поведение той има само едната половина от живота.
Ние окачествяваме нашето мислене като студено, сухо, трезво, намираме го, бих казал, за изчерпващо духовните ни сили, в случай че мислите остават абстрактни в нашата душа, след като не сме в състояние да наситим тези мисли с топлината и ентусиазма на чувствата. Според нас един човек е “сърдечен” само ако от неговите мисли, доколкото той ги изразява външно, към нас приижда част от вътрешната топлина на неговата душа. И всъщност ние се доверяваме на един човек не само ако той се отнася към нас коректно и с чувство за изпълнен дълг, не само ако е коректен и изпълнителен спрямо външния свят, а само ако в поведението му долавяме топлината и ентусиазма на сърцето му, неговата любов към природата и към всяко живо същество. Фактът, че човекът е станал космически самотник слага отпечатък не само върху мисленето и волята, а най вече върху човешкото сърце. Мисленето може и да е убедено в своите точни изчисления, що се отнася до процесите в цялата Вселена, то вероятно може и да се забавлява на остроумието, с което разрешава големите мирови въпроси, обаче то изобщо не предполага колко далеч се намира от същинския, топъл пулс на живота.
В своето коректно и добросъвестно поведение даден човек може и да е доволен от себе си, без изобщо да подозира, че в коректното поведение той има само едната половина от живота.
Двете половини остават далеч една от друга. Обаче онова, което лежи между мисленето и волята, всичко онова, което обхваща човешкото сърце, тъкмо то се приближава много, много близко до истинската човешка същност. И когато понякога ние вярваме, че това, което всъщност трябва да сгрява, издига и ентусиазира човешкото сърце, би могло и да го изстуди при особената ситуация, в която живеят нашите съвременници, това е едно дълбоко заблуждение. Често пъти това, което човекът изживява вътрешно, изживява съзнателно, протича така, че – колкото и да е парадоксално – то го оставя безсърдечен, обаче душевното изживяване не може да остане безсърдечно, без това безсърдечие по един или друг начин да засегне цялостната човешка природа. И ако някой е принуден да понесе едно такова безсърдечие, под една или друга форма то ще се опита да разруши неговата истинска човешка същност, ще се опита да проникне в самата му физическа организация, включително до здравето и болестта.
към текста >>
Човекът, израснал в съвременната цивилизация вижда нещата от външния свят, възприема ги, изгражда си своите абстрактни мисли за тях, вероятно изпитва радост и у
довол
ствие от любимите цветя, от прекрасния растителен свят и може би, ако притежава фантазия, стига до някакъв вътрешен образ за любимите цветя, за целия растителен свят.
И когато понякога ние вярваме, че това, което всъщност трябва да сгрява, издига и ентусиазира човешкото сърце, би могло и да го изстуди при особената ситуация, в която живеят нашите съвременници, това е едно дълбоко заблуждение. Често пъти това, което човекът изживява вътрешно, изживява съзнателно, протича така, че – колкото и да е парадоксално – то го оставя безсърдечен, обаче душевното изживяване не може да остане безсърдечно, без това безсърдечие по един или друг начин да засегне цялостната човешка природа. И ако някой е принуден да понесе едно такова безсърдечие, под една или друга форма то ще се опита да разруши неговата истинска човешка същност, ще се опита да проникне в самата му физическа организация, включително до здравето и болестта. В общи линии голяма част от упадъчните явления на нашето съвремие са свързани именно с безсърдечието, което е обзело повечето хора. Но какво точно се крие зад едно такова обобщение може да ни стане ясно, ако поне малко се задълбочим във вчерашната лекция.
Човекът, израснал в съвременната цивилизация вижда нещата от външния свят, възприема ги, изгражда си своите абстрактни мисли за тях, вероятно изпитва радост и удоволствие от любимите цветя, от прекрасния растителен свят и може би, ако притежава фантазия, стига до някакъв вътрешен образ за любимите цветя, за целия растителен свят.
Обаче той не може да си обясни откъде всъщност идва дълбоката му връзка с този растителен свят. За да стигне човек до някакъв духовен възглед не е достатъчно той непрекъснато да говори за Духа, за Духа и пак за Духа, а действително да осъзнае духовния характер на връзките си с външния свят. Когато наблюдаваме едно растение според общоприетия днес начин, ние просто не можем да предположим, че в това растение е спотаено едно елементарно Същество, че във всяко растение е спотаено нещо, което не остава безразлично, когато ние само го забелязваме и го свързваме с някакви абстрактни наши представи. Защото във всяко растение наистина е спотаено едно елементарно духовно Същество и то по такъв начин, като че ли един вид е омагьосано в растението. И всъщност верен поглед към растенията има като онзи, който си казва: В цялата си красота те не са нищо друго, освен обвивката на определени духовни Същества, които са скрити и омагьосани там, в отделните растения.
към текста >>
Да, това е единият начин: Човекът става от стола си, но фактически остава седнал, той е прочел една статия и изпитва определено за
довол
ство от нея.
И Вие виждате как поради това трайно омаломощаване на живота му, как поради надмощието на Дракона в него, човекът е лишен от възможността да изживее в себе си победоносната сила на Духа. Има два начина да бъде изживяна антропософията. Разбира се, съществуват и много други междинни степени, но аз искам да посоча двете крайности. Единият начин е този: Човекът сяда на своя стол, взема една книга и започва да чете, намира я за много интересна, намира че е много утешително за човека да съществува някакъв миров Дух, да съществува безсмъртие, и че е много добре, ако след смъртта тялото умира, а душата продължава да живее. Човекът се успокоява от един такъв светоглед, приема го, както може би приема абстрактните географски понятия и намира, че антропософията дава много по-голяма утеха отколкото географията.
Да, това е единият начин: Човекът става от стола си, но фактически остава седнал, той е прочел една статия и изпитва определено задоволство от нея.
Или още по-добре: Прочел е не статията, а една лекция. Но има и един друг начин да се оставим под въздействието на антропософията: Когато например се изправяме пред идеята за Михаил и неговата битка с Дракона, но я приемаме така, че стигаме до вътрешно преобразяване, и превръщаме тази идея във важно, решаващо изживяване, тъй че всеки, след като е прочел нещо, да стане от стола си като съвсем нов човек. Естествено, между тези две крайности има всевъзможни други нюанси. Първият начин не може да бъде оправдан за случаите, когато става дума за обновление на Михаиловия празник; той може да бъде оправдан само за онези, които, макар и плахо, правят усилия да приемат в себе си антропософията като нещо живо. И тук опираме до нещо, което трябва да бъде изживяно тъкмо в рамките на антропософското Движение: необходимостта да усетим мислите, които първоначално остават само мисли, като могъщи жизнени сили.
към текста >>
83.
11. ЕДИНАДЕСАТА СКАЗКА: Дорнах 10 ноември 1926 г.
GA_230 Човекът като съзвучие на творящото образуващото и формиращото мирово слово
Да, така е, един растителен корен е така извънредно пълен,
довол
ен от себе си.
Изравяме си ако щете едно растение с корените. Ако разгледаме това, което сме изровили, с очите на духа, ние имаме всъщност едно чудесно вълшебно съчетание. Коренът се разширява като нещо, за което можем в същност да кажем: то е преминало напълно в земното. О, един растителен корен, колкото по-брутално застава пред нас, той е всъщност нещо ужасно земно. Защото един растителен корен, особено, да речем, един цвеклов корен, ни напомня в същност винаги за един сит банкер.
Да, така е, един растителен корен е така извънредно пълен, доволен от себе си.
Той е приел в себе си солите на Земята и се чувствува така добре в това чувство, да е всмукал в себе си Земята. Между всичко земно не съществува нищо така по-доволно както един такъв цвеклов корен; той е представител на кореновото естество. Да разгледаме напротив цвета. Ние не можем в същност другояче, когато стоим срещу него с окото на духа, освен да го чувствуваме като наша собствена душа, когато тази душа храни най-нежните желания. Разгледайте само един такъв истински пролетен цвят: той е в същност един дъх на желанието; той е въплъщението на копнежа.
към текста >>
Между всичко земно не съществува нищо така по-
довол
но както един такъв цвеклов корен; той е представител на кореновото естество.
Коренът се разширява като нещо, за което можем в същност да кажем: то е преминало напълно в земното. О, един растителен корен, колкото по-брутално застава пред нас, той е всъщност нещо ужасно земно. Защото един растителен корен, особено, да речем, един цвеклов корен, ни напомня в същност винаги за един сит банкер. Да, така е, един растителен корен е така извънредно пълен, доволен от себе си. Той е приел в себе си солите на Земята и се чувствува така добре в това чувство, да е всмукал в себе си Земята.
Между всичко земно не съществува нищо така по-доволно както един такъв цвеклов корен; той е представител на кореновото естество.
Да разгледаме напротив цвета. Ние не можем в същност другояче, когато стоим срещу него с окото на духа, освен да го чувствуваме като наша собствена душа, когато тази душа храни най-нежните желания. Разгледайте само един такъв истински пролетен цвят: той е в същност един дъх на желанието; той е въплъщението на копнежа. И когато притежаваме достатъчно за това нежното чувство на душата, над света на цветята се разлива нещо чудесно, над този свят на цветята, който ни заобикаля. Ние виждаме през пролетта една теменужка, или ако щете кокичето или момината сълза или някое жълто цъфтящо растенийце, и сме завладени от това, като че всички цъфтящи през пролетта растения биха искали да ни кажат: О, човече, колко чисто и невинно можеш ти всъщност да насочиш твоите желания към духовното.
към текста >>
И последствието от това е, че в животното на растителното естество е дадено обещанието: ти трябва да се за
довол
иш с твоя копнеж към мировите простори обаче това обещание не се изпълнява.
Ето защо в животното растението не може да се обърне от долу нагоре и отгоре на-долу. Животното има своя гръбначен стълб успореден на земната повърхност. Поради това онова, което иска да стане при храносмилането, се превръща в животното напълно в безредие. /Нарисувано е./ Долното иска да отиде нагоре и горното надолу, и този процес се задържа, спира, задържа се в самия себе си, така че животинското храносмилане е нещо съществено различно от човешкото храносмилане. При животинското храносмилане се заприщва онова, което живее в растението.
И последствието от това е, че в животното на растителното естество е дадено обещанието: ти трябва да се задоволиш с твоя копнеж към мировите простори обаче това обещание не се изпълнява.
Растението бива отново хвърлено към земята. Обаче чрез това, че в животинския организъм растението бива хвърлено обратно към земята, при животно то в растението проникват веднага определени духове на елементите, докато в човека проникват отгоре ми ровите Духове с техните сили. И тези духове на елементите са духове на страха, носители на страха. Така щото духовното виждане може да проследи този забележителен и странен процес: Самото животно консумира храната, консумира я с вътрешна приятност; и през време когато потокът на храната отива към едната страна, към другата страна отива един поток на страха идващ от елементалните духове на страха. Непрестанно в посоката на храносмилането през храносмилателния канал на животното тече приятността изпита на от приемането на храната, и противоположно на храносмилането тече един ужасен поток от страх идващ от елементалните духове.
към текста >>
84.
ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, 9 декември 1923 г.
GA_232 Мистерийни центрове
Ако външно исторически честно се представят нещата, историческото описание на времето, когато загива древният Рим, ще се окаже
довол
но оскъдно; по-късно текат разрушителните походи на преселенията на народите, които са били не така страшно забележителни външно, както си ги представят днешните хора; те са били поразителни само по отношение на предшестващото и последвалото спокойствие.
Обаче вижте колко бедни стават външните исторически съобщения за времето, което започва няколко столетия след възникването на Християнството и завършва приблизително през девето, десето столетие. Погледнете историческите трудове: във всички стари честни исторически трудове навсякъде ще намерите само съвсем кратки описания на това време, ще намерите много малко относно тези столетия. Едва по-късно нещата отново започват да стават по-подробни. Най-новите историци, малко професорски срамувайки се от факта, че материалът е толкова лош, вследствие на това, че те не описват нещо, което знаят, измислят всякакви фантастични конструкции и ги разполагат в тези столетия. Обаче всичко това е безсмислица.
Ако външно исторически честно се представят нещата, историческото описание на времето, когато загива древният Рим, ще се окаже доволно оскъдно; по-късно текат разрушителните походи на преселенията на народите, които са били не така страшно забележителни външно, както си ги представят днешните хора; те са били поразителни само по отношение на предшестващото и последвалото спокойствие.
Но ако просто изчислите днес, или бихте изчислили в предвоенния период, колко хора пътуват всяка година от Русия в Швейцария, ще получите по-голяма бройка хора от тези, които са пресекли същата територия в Европа във времената на преселението на народите. Всички тези неща са относителни. Така че, собствено, ако продължим в същия стил, в който се говори при описание на придвижването на народите, би трябвало да кажем: чак до предвоенния период всичко в Европа се намирало в постоянно преселение на народите, даже в Америка през океана. Отиванията в Америка са били по-многобройни от потоците при преселението на народите. Обаче това не искат да си го изяснят.
към текста >>
85.
ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 18 май 1924 година
GA_236 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Втори том
Защото виждате ли, кой би останал
довол
ен, когато ни запита за един човек, за когото иска да знае нещо по отношение на неговия земен живот, понеже предполага, че ние знаем нещо за него и му отговорим: - Той се казва Йозеф Мюлер.
- също така от 28-та година нататък в нашето подсъзнание се намират Серафимите, които също говорят в нашето подсъзнание: - И всичко това ти остава, защото ти не можеш да го изпълниш, защото не го издигаш до нас, то ти остава и ти трябва да го пренесеш в следващия земен живот; ти си могъл да го реализираш, нямал си силата за това. В подсъзнанието на човека говорят кармическите сили, съществата, които образуват кармата. Те говорят от всичките три йерархии. И когато имаме чувство за това, което съдбовно се намесва в нашия живот, тогава зад това прозрение за нашата съдба ние можем да предчувстваме в свещено страхопочитание, как в течение на нашия живот върху тази наша съдба работят съществата от всички йерархии. Едва тогава ние правилно разглеждаме живота си.
Защото виждате ли, кой би останал доволен, когато ни запита за един човек, за когото иска да знае нещо по отношение на неговия земен живот, понеже предполага, че ние знаем нещо за него и му отговорим: - Той се казва Йозеф Мюлер.
- Ние не знаем нищо друго, освен името му. Той е очаквал да научи за този човек нещо, което наистина е повече от името - събития от неговия земен живот, сведения за силите му, за импулсите, които от земния живот са действали върху него. Ние не можем да се задоволим само с името на един човек, когато искаме да знаем нещо за неговия земен живот. Но за съжаление в нашата днешна материалистична епоха по отношение на това, което стои зад обикновеното съзнание и в което действат Ангели, Архангели, Архаи, Ексусиаи, Динамис, Кириотетес, Престоли, Херувими, Серафими, хората се задоволяват само с името «човек», и то само с едно общо име «човек». Те не насочват поглед върху конкретното.
към текста >>
Ние не можем да се за
довол
им само с името на един човек, когато искаме да знаем нещо за неговия земен живот.
И когато имаме чувство за това, което съдбовно се намесва в нашия живот, тогава зад това прозрение за нашата съдба ние можем да предчувстваме в свещено страхопочитание, как в течение на нашия живот върху тази наша съдба работят съществата от всички йерархии. Едва тогава ние правилно разглеждаме живота си. Защото виждате ли, кой би останал доволен, когато ни запита за един човек, за когото иска да знае нещо по отношение на неговия земен живот, понеже предполага, че ние знаем нещо за него и му отговорим: - Той се казва Йозеф Мюлер. - Ние не знаем нищо друго, освен името му. Той е очаквал да научи за този човек нещо, което наистина е повече от името - събития от неговия земен живот, сведения за силите му, за импулсите, които от земния живот са действали върху него.
Ние не можем да се задоволим само с името на един човек, когато искаме да знаем нещо за неговия земен живот.
Но за съжаление в нашата днешна материалистична епоха по отношение на това, което стои зад обикновеното съзнание и в което действат Ангели, Архангели, Архаи, Ексусиаи, Динамис, Кириотетес, Престоли, Херувими, Серафими, хората се задоволяват само с името «човек», и то само с едно общо име «човек». Те не насочват поглед върху конкретното. Трябва обаче да настъпи хората отново да се научат, да насочват своя поглед към конкретното! [1] От това един професор.. направи: Има се предвид професорът по анатомия в Гьотинген, д-р Хуго Фукс, който се проявява като бурен противник на антропософията. [2] след 49-та година животът е подарен: В предишните издания е написано «ограничен».
към текста >>
Но за съжаление в нашата днешна материалистична епоха по отношение на това, което стои зад обикновеното съзнание и в което действат Ангели, Архангели, Архаи, Ексусиаи, Динамис, Кириотетес, Престоли, Херувими, Серафими, хората се за
довол
яват само с името «човек», и то само с едно общо име «човек».
Едва тогава ние правилно разглеждаме живота си. Защото виждате ли, кой би останал доволен, когато ни запита за един човек, за когото иска да знае нещо по отношение на неговия земен живот, понеже предполага, че ние знаем нещо за него и му отговорим: - Той се казва Йозеф Мюлер. - Ние не знаем нищо друго, освен името му. Той е очаквал да научи за този човек нещо, което наистина е повече от името - събития от неговия земен живот, сведения за силите му, за импулсите, които от земния живот са действали върху него. Ние не можем да се задоволим само с името на един човек, когато искаме да знаем нещо за неговия земен живот.
Но за съжаление в нашата днешна материалистична епоха по отношение на това, което стои зад обикновеното съзнание и в което действат Ангели, Архангели, Архаи, Ексусиаи, Динамис, Кириотетес, Престоли, Херувими, Серафими, хората се задоволяват само с името «човек», и то само с едно общо име «човек».
Те не насочват поглед върху конкретното. Трябва обаче да настъпи хората отново да се научат, да насочват своя поглед към конкретното! [1] От това един професор.. направи: Има се предвид професорът по анатомия в Гьотинген, д-р Хуго Фукс, който се проявява като бурен противник на антропософията. [2] след 49-та година животът е подарен: В предишните издания е написано «ограничен». В стенограмата ги има и двете думи.
към текста >>
86.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 29 юни 1924 година
GA_236 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Втори том
И ние можем да видим как ариманически същества сладострастно подават
довол
ното си лице от глъбините на Земята, когато настъпват такива природни катастрофи.
А сега спомнете си, как обясних, че с кармата на човека са свързани онези същества, които някога са били великите праучители на човечеството, които са донесли на човечеството великата първоначална мъдрост, които не са живяли на Земята в едно физическо тяло, а в едно етерно тяло, и които в даден момент са напуснали Земята и днес обитават Луната, така че ние ги срещаме в началото на времето, което прекарваме между смъртта и едно ново раждане. Това са съществата, които с една истинска душевно-духовна писменост записват в световния етер онова, което е кармата на хората. Но във Вселената съществува, бих могъл да кажа, един заговор, който достига своята връхна точка в използването не само на това, което придружава нашата Земя с оправданата днешна Луна, а се използува също и онова, което е останало в Земята като лунно естество, намиращо се в брожение. А то се използва от ариманическите същества. И тук ариманическите същества могат да се намесят в протичането на живота на човечеството.
И ние можем да видим как ариманически същества сладострастно подават доволното си лице от глъбините на Земята, когато настъпват такива природни катастрофи.
В такъв случай с помощта на инициационната наука ние виждаме, как човекът, който загива при тези катастрофи, е разгънал само една част от своята карма до момента, в който нишката на живота му внезапно се прекъсва. Ако не би се случила катастрофата, би се разгърнала още една част от живота, една по-голяма или по-малка част според това, дали от живота са били откъснати старци, възрастни или кърмачета; в такъв случай би съществувала възможността, нишката на живота с неговите събития да се проточи през целия живот, но внезапно във физическия организъм на човека се намесва събрано в един момент онова, което би трябвало да стане през цялото това време. Помислете само, мили приятели, какво имаме всъщност тук. Да предположим, че един човек загива от такава катастрофа на 30 години. Ако не би бил засегнат от катастрофата, според неговата карма той би живял, да кажем, до 65 години.
към текста >>
87.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, 1 юли 1924 г.
GA_237 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Трети том
При други хора, които винаги спят добре, защото са
довол
ни от себе си, имаме строгото подчертаване на индивидуалния принцип.
Обаче в онези времена думите са съдържали понякога в себе си богат душевен живот, те са сочили към един такъв душевен живот, какъвто аз току-що охарактеризирах. И така ние имаме две течения, които и до ден днешен продължават да действат. Едното течение, - сега вече само от духовния свят, но затова пък още по-силно, - иска да обясни на човека, че един общ мисловен живот заобикаля Земята, че хората дишат духовно-душевно вътре в мислите. Другото течение, преди всичко иска да насочи вниманието на човека върху това, че той трябва да стане независим от такава общност, че трябва да се изживее в своята индивидуалност. Първото течение, като едно повече неопределено нашепване от заобикалящата Земята духовна среда за много хора днес е възприемаемо само тогава, когато в някои особени нощи лежейки в леглото си се вслушват в това неопределено нашепване, от което се раждат всевъзможни съмнения в онова, което повечето хора днес твърдят, изхождайки от своята индивидуалност.
При други хора, които винаги спят добре, защото са доволни от себе си, имаме строгото подчертаване на индивидуалния принцип.
И тази борба се разгаря всъщност в основата на европейската цивилизация. Тя се разгаря и до ден днешен. И в нещата, които стават външно на житейската повърхност, всъщност едва ли има нещо друго освен повърхностните вълни на онова, което вече съществува в дълбините на душите като остатък от онзи по-дълбок, по-интензивен душевен живот на отминалото време. Но някои души от онази епоха отново се намират в настоящия земен живот. По определен начин те са победили това, което в миналото е създавало силно безпокойство в обикновеното им съзнание, безпокояло е това съзнание поне в определени моменти.
към текста >>
88.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, 4 юли 1924 г.
GA_237 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Трети том
Хората са
довол
ни, когато могат да сравнят това, което се явява в антропософията, с някакъв стар израз.
Няма нищо по-благоприятно за ариманическото течение в нашата епоха, както това, което става, когато се образуват популярни сдружения, занимаващи се със заблужденията на миналото столетие, които днес за прозорливите хора всъщност са вече отдавна угаснали идеи. В никоя епоха дилетантството не е популяризирало така силно заблужденията на предходната епоха, както това се случва в настоящата. Вече може да се каже: - Ако искаме да се запознаем със същността на ариманическите дела, можем да направим това навсякъде, където се посещават събрания, действащи от гледна точка на обикновеното съзнание. Днес има много възможности да се запознаем с ариманизма в света, защото той действа извънредно силно. Той е този, който по околния път, описан от мен днес, задържа хората да приемат в сърцата и в душите си онова, което, тъй като не е съществувало по-рано, се явява като нещо ново, - това е именно антропософията.
Хората са доволни, когато могат да сравнят това, което се явява в антропософията, с някакъв стар израз.
Трябва само да погледнете, колко доволни са те, когато в някоя изнасяна от мен лекция се явява нещо, за което някой може да каже: - Виждате ли, това се намира също и в една стара книга. - Но в старата книга то се намира по съвършено друг начин, изхождайки именно от съвършено други основания на съзнанието! Хората обаче са толкова несмели да приемат това, което израства от почвата на настоящето, че се чувстват вече успокоени, когато може да бъде цитирано нещо подобно от миналото. Именно това свидетелства, колко силно действат върху съвременните хора импулсите на миналото и колко спокойни се чувстват те, когато върху тях действат тези импулси. А това е следствие именно оттам, че този 19-ти век продължава все още така силно да въздейства върху 20-ти век.
към текста >>
Трябва само да погледнете, колко
довол
ни са те, когато в някоя изнасяна от мен лекция се явява нещо, за което някой може да каже: - Виждате ли, това се намира също и в една стара книга.
В никоя епоха дилетантството не е популяризирало така силно заблужденията на предходната епоха, както това се случва в настоящата. Вече може да се каже: - Ако искаме да се запознаем със същността на ариманическите дела, можем да направим това навсякъде, където се посещават събрания, действащи от гледна точка на обикновеното съзнание. Днес има много възможности да се запознаем с ариманизма в света, защото той действа извънредно силно. Той е този, който по околния път, описан от мен днес, задържа хората да приемат в сърцата и в душите си онова, което, тъй като не е съществувало по-рано, се явява като нещо ново, - това е именно антропософията. Хората са доволни, когато могат да сравнят това, което се явява в антропософията, с някакъв стар израз.
Трябва само да погледнете, колко доволни са те, когато в някоя изнасяна от мен лекция се явява нещо, за което някой може да каже: - Виждате ли, това се намира също и в една стара книга.
- Но в старата книга то се намира по съвършено друг начин, изхождайки именно от съвършено други основания на съзнанието! Хората обаче са толкова несмели да приемат това, което израства от почвата на настоящето, че се чувстват вече успокоени, когато може да бъде цитирано нещо подобно от миналото. Именно това свидетелства, колко силно действат върху съвременните хора импулсите на миналото и колко спокойни се чувстват те, когато върху тях действат тези импулси. А това е следствие именно оттам, че този 19-ти век продължава все още така силно да въздейства върху 20-ти век. Бъдещите наблюдатели на сегашната история на човечество, които ще описват нещата по духовен начин, докато ние днес ги описваме само от документи, ще опишат преди всичко това, което се съдържа в думите: - Насочвайки поглед към началото на 20-и век, към първите три десетилетия, в повечето случаи всичко изглежда така, сякаш е било извършено от сенчестите образи на човешките дела, идващи от края на 19-то столетие.
към текста >>
89.
11. ПОСЛЕДНО СЛОВО, Дорнах, 28 септември 1924 г.
GA_238 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Четвърти том
Въпреки че беше вече завършил биографията на Микеланджело, той никога не успя действително да опише земния живот на Рафаел, така че да бъде
довол
ен от това описание.
Ние виждаме, как в сферата на Слънцето той отново може да изживее интимно - сега по начин различен от миналото, когато беше на Земята другар на Христос Исус, - онова, което беше изпитал, когато благодарение на посвещението чрез Христос Исуса от Лазар той стана Йоан. Ние виждаме, как в космическото блестящо отражение на човешкото сърце той вижда да лъчезари в сияеща мирова светлина онова, което беше нарисувал в такава сияеща светлина за вярващите в Христос Исус. И ние виждаме след това, как изпълнен с мъдрост в сферата на Юпитер той прониква онова, което имаше в основата на своя живот; ние виждаме как той успява да го обхване в мъдрост заедно с такива духове като Гьоте, по-късния Гьоте, а също и с такива духове, които повече или по-малко се намираха на погрешни пътища, обаче все пак пренасяха в областта на магическото това, което е мирова същност, мирово мислене, как Рафаел поставя там основата на своя магически идеализъм в съизживяване на еволюцията на по-късния Елифас Леви. Ние виждаме, как той взима участие във всичко това, което живееше там отвъд в Сведенборг. И едно нещо е забележително, мои мили приятели, дълбоко значително: Една напълно предана на Рафаел личност, Херман Грим, четири пъти се опита да напише биографията на Рафаел[3].
Въпреки че беше вече завършил биографията на Микеланджело, той никога не успя действително да опише земния живот на Рафаел, така че да бъде доволен от това описание.
Херман Грим винаги намираше, според неговото собствено схващане, че е създал нещо незадоволително по отношение живота на Рафаел. И така излезе неговата първа книга върху Рафаел, която би трябвало да бъде една биография на Рафаел. Какво представлява тази книга? Тя просто повтаря старите анекдоти на Вазари за Рафаел. И това не допринася нищо към биографията на Рафаел, а дава нещо съвършено друго - едно описание на онова, което Рафаел беше станал на Земята в почитанието, в признанието, в разбирането на хората след неговата смърт.
към текста >>
Херман Грим винаги намираше, според неговото собствено схващане, че е създал нещо неза
довол
ително по отношение живота на Рафаел.
Ние виждаме, как в космическото блестящо отражение на човешкото сърце той вижда да лъчезари в сияеща мирова светлина онова, което беше нарисувал в такава сияеща светлина за вярващите в Христос Исус. И ние виждаме след това, как изпълнен с мъдрост в сферата на Юпитер той прониква онова, което имаше в основата на своя живот; ние виждаме как той успява да го обхване в мъдрост заедно с такива духове като Гьоте, по-късния Гьоте, а също и с такива духове, които повече или по-малко се намираха на погрешни пътища, обаче все пак пренасяха в областта на магическото това, което е мирова същност, мирово мислене, как Рафаел поставя там основата на своя магически идеализъм в съизживяване на еволюцията на по-късния Елифас Леви. Ние виждаме, как той взима участие във всичко това, което живееше там отвъд в Сведенборг. И едно нещо е забележително, мои мили приятели, дълбоко значително: Една напълно предана на Рафаел личност, Херман Грим, четири пъти се опита да напише биографията на Рафаел[3]. Въпреки че беше вече завършил биографията на Микеланджело, той никога не успя действително да опише земния живот на Рафаел, така че да бъде доволен от това описание.
Херман Грим винаги намираше, според неговото собствено схващане, че е създал нещо незадоволително по отношение живота на Рафаел.
И така излезе неговата първа книга върху Рафаел, която би трябвало да бъде една биография на Рафаел. Какво представлява тази книга? Тя просто повтаря старите анекдоти на Вазари за Рафаел. И това не допринася нищо към биографията на Рафаел, а дава нещо съвършено друго - едно описание на онова, което Рафаел беше станал на Земята в почитанието, в признанието, в разбирането на хората след неговата смърт. Херман Грим разказва онова, което хората са мислили за Рафаел, което италианците, французите, германците са мислили за Рафаел в течение на столетия.
към текста >>
90.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Вроцлав, 13. Юни1924 г.
GA_239 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Пети том
Когато животът им предлага повече тривиалности, те така свикват с тривиалното,
довол
ни са от него, че нищо не разтърсва душата им.
И най-очевидното, най-фрапиращото беше, че същият този човек, който с въодушевление можеше да говори за Омир и Есхил, който по чудесен начин обясняваше географията на своите ученици, че същият този човек достигна до една тривиално-партийна дейност. Нещо неразбираемо! Аз давам този пример, само като пример, понеже бих могъл да прибавя още много подобни примери. Това биха били личности от настоящето, при които човек има чувството, че в техния аз, те твърде малко са засегнати от живота. Те застават в живота като личности, които индивидуално слабо са засегнати от живота, а животът ги обгръща само външно.
Когато животът им предлага повече тривиалности, те така свикват с тривиалното, доволни са от него, че нищо не разтърсва душата им.
Ако става въпрос само за ума, за способността за разбиране - колко много хора биха станали днес антропософи! Защото днес милиони и повече хора са достатъчно умни за да станат антропософи. Това, което в нашата епоха пречи на хората да се доближат точно до антропософията, е следното: Душата възприема живота повърхностно, тя съвсем не се докосва до живота, оставя той така да си тече с неговата дълбочина с неговата повърхностност и баналност. От единия живот човек преминава в другия, може известно време да е училищен реформатор, след това през целия ден да стои в кафенето и да играе билярд. Такива неща се случват в нашия живот.
към текста >>
91.
ШЕСТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Вроцлав, 15. Юни1924 г.
GA_239 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Пети том
Но докато ние напълно можем да бъдем
довол
ни, когато наблюдаваме в природата, как нещо произлиза от своята причина, съвсем не можем да бъдем
довол
ни за връзката на нашето морално-духовно изживяване с хода на света.
Точно през тези вечери ние изходихме от такива наблюдения и накрая ще оставим нашите разяснения отново да се влеят в такива наблюдения. Когато от една страна погледнем начина, по който нашите морално-душевни действия произлизат от нашите намерения, от цялата нагласа на душата ни, когато непредубедено разгледаме самите нас, ние виждаме, как определяме някои от нашите действия като морално добри, които могат да се причислят към мировия процес, а други като морално лоши, несъвършени; такива, които душевно не могат да се причислят към мировия процес. Но всичко това, което става чрез хората, не може да има само моментно значение - така всъщност всеки сам може да си каже, - както всичко в природата не може да има само своето мигновено значение, а има своите въздействия, своите последствия. Всичко става причина за нещо друго или е следствие от нещо друго. Човешкият живот съвсем не би се включвал в хода на световните събития, ако това, което той носи в себе си, не би могло да бъде причина и следствие.
Но докато ние напълно можем да бъдем доволни, когато наблюдаваме в природата, как нещо произлиза от своята причина, съвсем не можем да бъдем доволни за връзката на нашето морално-духовно изживяване с хода на света.
Ние виждаме, как във физическите събития не се установява непосредствена връзка между това, което трябва да последва от нашата морално-душевна нагласа и това, което в течение на физическия живот наистина се случва. И също така, когато разгледаме това, което се случва между хората, и когато наблюдаваме душите, ние често виждаме, че този, който при дадени обстоятелства, изглежда морален, душевно добър, бива постиган от нещастия, от лоши неща в света, докато този, който е душевно слаб, лош, зъл, е възможно да бъде засегнат от външни нещастия, но не е така, че във всичко получава отплата или нещо подобно за това, което живее в неговата душа. Накратко, когато погледнем в природата, ние не намираме връзка между това, което човекът изживява, което го постига от съдбата и това, което е същността, естеството на неговата воля и би било една, би могло да се каже, съвсем безотговорна илюзия, ако за отделния земен живот човекът си въобрази, че ходът на неговия, определен от съдбата живот, някак си се получава като следствие от неговата морална воля. Лошият може да е щастлив, добрият може да бъде нещастен. В тези две изречения се изразява това от земния живот, което първоначално прави този земен живот неразбираем относно висшата човечност.
към текста >>
Въпреки, че нашето добро поведение вътрешно душевно може да ни за
довол
ява, възможно е да ни постигне нещастие, което стои в крещящо противоречие с това, което ние всъщност причиняваме; но това, което се е получило по този начин, въпреки това остава вътрешно-душевно.
Лошият може да е щастлив, добрият може да бъде нещастен. В тези две изречения се изразява това от земния живот, което първоначално прави този земен живот неразбираем относно висшата човечност. И от това ние ще видим, как човекът, както е поставен в света, не е в състояние да остави да се проявят съответните следствия от неговите действия. В отделния земен живот моралното остава вътрешна душевна нагласа, вътрешно душевно настроение, не може непосредствено да се разкрие във външната физическа действителност. Но възможно е, душевната нагласа да стане реално следствие на душевното настроение.
Въпреки, че нашето добро поведение вътрешно душевно може да ни задоволява, възможно е да ни постигне нещастие, което стои в крещящо противоречие с това, което ние всъщност причиняваме; но това, което се е получило по този начин, въпреки това остава вътрешно-душевно.
Човек трябва да си признае, че във физическия живот той не е в състояние да осъществи външно това, което морално-душевно носи в неговата душа. Когато така разглеждаме кармата, как предишните земни животи проникват в по късните, - както направихме това през последните дни, - ние достигаме до една такава вътрешна, съответна връзка на по-късното с по-ранното в душевно моралната област. С други думи това означава, че тук във физическия земен живот човекът има една организация, която връща в душевността му душевните следствия от неговото морално поведение, не ги оставя да се проявят в единия земен живот. В този земен живот човекът е безсилен да прояви това, което морално носи в душата си. Безсилен е човекът; неговата външна физическа конституция, неговата етерна субстанция го правят безсилен.
към текста >>
92.
2. Втора лекция, 11 Октомври 1915 год.
GA_254 Окултното движение през 19 век и неговата връзка със съвременната култура
И така, имаше моменти, когато тя можеше да бъде много нагла и в едно от тези настроения на безочливост наложи на окултното Братство, което се беше решило да направи опит с нея, изисквания които не можеха да бъдат за
довол
ени.
Но тя бе принципно почтена по природа и след като това загатване и бе направено за нещо, което отначало тя трудно можеше да одобри поради своята почтенност, тя се опита от своя страна да достигне до нещо като компромис с едно окултно Братство в Европа. Нещо чудесно можеше да произлезе от това, защото чрез своята голяма дарба за медиумизъм тя щеше да бъде способна да даде потвърждения от изключителна важност във връзка с онова, което се знаеше от посветените чрез теориите и символизма. Но тя не само беше напълно почтена, тя беше също и онова, което в Германия наричат "Frechdachs" "безочливо същество". И тя безспорно беше! Тя имаше в своята природа определена характерна черта, която е особено разпространена сред предразположените към медиумизъм, а именно липсата на постоянство във външното поведение.
И така, имаше моменти, когато тя можеше да бъде много нагла и в едно от тези настроения на безочливост наложи на окултното Братство, което се беше решило да направи опит с нея, изисквания които не можеха да бъдат задоволени.
Но като знаеше, че наистина много би могло да бъде постигнато с нейното сътрудничество, тя реши да повдигне въпроса пред други Братства. И така тя стигна до едно Американско Братство. Това Американско Братство беше такова, че там мнозинството винаги се колебаеше между десницата и левицата, но във всички случаи имаше изгледи за откриване на неща от огромно значение относно духовния свят. Това беше периодът, когато силен интерес бе проявен към Елена Блаватска от други Братства от левицата. По това време тези леви Братя вече имаха свои собствени особени интереси.
към текста >>
Книгата за
довол
и всички искания за материализъм и все пак можеше да посрещне нуждата от духовен свят и да потвърди неговото съществуване.
Разглежданата тема е умело скрита, но в никоя книга на Синет не можем да се отървем от материализъм, колкото и високи върхове тя да претендира, че е превзела. И така, онези които бяха духовни "хранители" на Елена Блаватска забравете материалистичната аналогия не само имаха специални цели обвързани с индийски интереси, но също и рязко отстъпваха пред материалистичния дух на епохата. И въздействието, което книгите на Синет имаха върху много голям брой хора, показва колко умело се спекулираше. (Виж бележките в края на петата лекция бел. англ. пр.) Срещал съм учени, възхитени от тази книга, защото всичко пасваше на техните присъщи знания, и все пак те можеха да си представят съществуването на духовен свят.
Книгата задоволи всички искания за материализъм и все пак можеше да посрещне нуждата от духовен свят и да потвърди неговото съществуване.
Вие знаете, че в по-нататъшното развитие на тези събития, Елена Блаватска написа "Тайната Доктрина" през 80-те години на XIX век, и през 1891 год. тя почина. "Тайната Доктрина" е написана в същия стил като "Езотеричен Будизъм", с изключение на това, че поправи определени груби грешки, които всеки окултист можеше веднага да коригира. Често съм говорил за присъщите особености на книгата на Блаватска и не е нужно сега отново да навлизаме в тази тема. И след това, на основата на случилото се, беше основано Теософското Общество, и принципно казано, то запази своята индийска насоченост.
към текста >>
Но те имаха искрен копнеж за духовния свят, и по тази причина бяха свързали себе си с Движението, в което този копнеж можеше да бъде за
довол
ен.
Първите лекции бяха онези, които в основата си се превърнаха в книга, озаглавена "Мистиката в зората на съвременната културна епоха". Тези лекции бяха изнесени пред кръг от членове на Теософското Общество, на което аз самият тогава не бях член. Трябва да се има в предвид от самото начало, че си имахме работа с учение, което вече беше широко разпространено и накарало много хора да променят своето мнение за духовния свят. Така навсякъде по света имаше хора, които до известна степен бяха готови и искаха да знаят нещо за духовния свят. За нещата, които ви казах днес, те не знаеха нищо, нямаха ни най-малка представа за тях.
Но те имаха искрен копнеж за духовния свят, и по тази причина бяха свързали себе си с Движението, в което този копнеж можеше да бъде задоволен.
И така в това Движение можеха да се намерят личности, чиито сърца копнееха за познание за духовния свят. Вие знаете, че по гротесков и абсурден начин бях обвинен, че съм направил внезапен обрат от изцяло различен светоглед, представен в моята книга "Възгледи за света и живота през XIX век" (Съдържанието на тази книга е включено в "Загадките на философията" бел. англ. пр.) Първата част бе издадена през Февруари 1900 год., а втората част през Октомври същата година. Бях обвинен, че неочаквано съм променил някои страни и съм преминал отвъд Теософията. Често съм ви казвал, че не само имах книгите на Синет, например, в ръцете си непосредствено след тяхното излизане, но и че имах също и тесни връзки с младото Теософско Общество във Виена.
към текста >>
Хората се опитаха да се за
довол
ят с онова, което лежи в полето на наблюдението и мисленето.
Ако душата на човека е в Бог, как се стига до това, че тя следва своите собствени егоистични интереси? И ако е Бог този, който действа в мен, как мога аз, който следователно по никакъв начин не действам като независимо същество, да бъда наречен свободен? " Този възглед за света не е оставен настрана и аз казвам по-нататък: "С такива възгледи, Шелинг доказва себе си като най-смелия, най-решителния сред онези философи, които позволиха да бъдат подтикнати от Кант към възприемане на един идеалистичен възглед за света. Под влиянието на този стимул, човекът изостави философстването за неща, лежащи отвъд човешките сетива, и също мисленето относно тези наблюдения.
Хората се опитаха да се задоволят с онова, което лежи в полето на наблюдението и мисленето.
Но докато Кант извличаше от това неизбежното заключение, че човекът не може да знае нищо за нещата отвъд, наследилите го заявиха: Тъй като наблюдението и мисленето не показват нищо божествено в това "отвъд", те самите са божествени. Сред заявилите това, Шелинг бе най-убедителен. Фихте събра всичко в азовостта; Шелинг разпростря азовостта върху всичко. Той не желаеше, както Фихте, да покаже че азовостта е всичко, а напротив, че всичко е азовост. И Шелинг имаше куража да заяви, не само че идеите на Аза са божествени, а също и цялата човешка духовна индивидуалност.
към текста >>
Ако рационалната философия го за
довол
ява и той не желае нищо повече, нека си остане
довол
ен с нея, но ще трябва да се откаже в опита си да намери в рационалната философия онова, което за съжаление тя не може да съдържа, а именно, истинския Бог и реалността, лежаща в основата на развитието на нещата, и едно свободно отношение на Бог към света." Негативната философия ще "остане в най-крайна степен философия за училищата, а Позитивната философия такава за живота.
Господ Бог като Творец, Вседържител и Властелин на Космоса е представен тук съвсем като човек в Неговите мисли и действия." Шелинг имаше куража да изведе антропоморфизма до неговите най-крайни изводи. Той провъзгласи човека и цялото му жизнено съдържание за божествени; и тъй като не само разумното принадлежи към това жизнено съдържание, а също и неразумното, той можеше да обясни съществуването на неразумността в света. За тази цел той трябваше да разшири разумните възгледи на мислещото съзнание чрез добавяне на нещо друго, чиито произход не лежи в мисленето. Този според него по-висш възглед, той нарече "позитивна философия". "Това", казва той, "е истински свободната философия; всеки, който не я желае, може да я отхвърли; аз оставям всекиго свободен; аз казвам само, че ако някой желае например да установи действителната посока на развитие на нещата, да има едно волево сътворение на света и т.н., той може да успее само следвайки пътя на философия като тази.
Ако рационалната философия го задоволява и той не желае нищо повече, нека си остане доволен с нея, но ще трябва да се откаже в опита си да намери в рационалната философия онова, което за съжаление тя не може да съдържа, а именно, истинския Бог и реалността, лежаща в основата на развитието на нещата, и едно свободно отношение на Бог към света." Негативната философия ще "остане в най-крайна степен философия за училищата, а Позитивната философия такава за живота.
Само чрез двете заедно ще дойде посвещаването, което хората могат да очакват от философията. Добре е известно, че Елевзинските Посветени разграничаваха Малките от Големите Мистерии; Малките бяха подготовка за Големите.... Позитивната философия е необходимата последица от Негативната философия, когато това се разбира правилно. Следователно може да се каже: В Негативната философия се честват Малките Мистерии, а в Позитивната философия Големите." Тази глава на моята книга завършва с пасажа: "Ако вътрешният живот бъде обявен за божествен, изглежда нелогично да се ограничаваме в една част от него. Шелинг не изпадна в това противоречие.
към текста >>
93.
8. Осма лекция, 23 Октомври 1915 год.
GA_254 Окултното движение през 19 век и неговата връзка със съвременната култура
И ако тези хора могат да кажат за някой символ, че той има отличителен белег за дълбока древност, тяхното у
довол
ствие е безгранично.
Под влиянието на естествено-научния начин на мислене, и особено на тенденциите вследствие на него, не се правеха усилия тези символи да се доведат до по-далечен етап. След XIV, XV и XVI век символизмът бе желателно да бъде развит с по-голяма свобода. Символите трябваше да вървят в крак с онова, което всъщност човечеството изживяваше в света. Но това не се случи и така за онези, чиито мисловен кръгозор е бил създаден от съвременната култура, символите изглеждаха остарели и старомодни каквито наистина са повечето от тях. Но точно сред онези, които искаха да се доближат до окултизма, се бе развила склонност, която често съм осъждал склонността да се изровят колкото се може повече древни символи.
И ако тези хора могат да кажат за някой символ, че той има отличителен белег за дълбока древност, тяхното удоволствие е безгранично.
Те не ценят толкова символизма, а по-скоро факта, че той води началото си някъде и някакси в далечното минало. Много често не се правят опити това да се разбере; тези хора са доволни, ако изнамерените символи са от дълбока древност. През последните столетия е направено много малко символизмът да се развие до по-висока степен. Резултатът е, че както той е поднасян днес в Ордените, които могат да бъдат наречени само "остатъци" от старите окултни Ордени тъй като наистина са такива този символизъм е в по-голямата си част остарял, и не се правят усилия той да се развие според прогреса, направен от човечеството. Общото схващане и отношение на хората се е променило.
към текста >>
Много често не се правят опити това да се разбере; тези хора са
довол
ни, ако изнамерените символи са от дълбока древност.
Символите трябваше да вървят в крак с онова, което всъщност човечеството изживяваше в света. Но това не се случи и така за онези, чиито мисловен кръгозор е бил създаден от съвременната култура, символите изглеждаха остарели и старомодни каквито наистина са повечето от тях. Но точно сред онези, които искаха да се доближат до окултизма, се бе развила склонност, която често съм осъждал склонността да се изровят колкото се може повече древни символи. И ако тези хора могат да кажат за някой символ, че той има отличителен белег за дълбока древност, тяхното удоволствие е безгранично. Те не ценят толкова символизма, а по-скоро факта, че той води началото си някъде и някакси в далечното минало.
Много често не се правят опити това да се разбере; тези хора са доволни, ако изнамерените символи са от дълбока древност.
През последните столетия е направено много малко символизмът да се развие до по-висока степен. Резултатът е, че както той е поднасян днес в Ордените, които могат да бъдат наречени само "остатъци" от старите окултни Ордени тъй като наистина са такива този символизъм е в по-голямата си част остарял, и не се правят усилия той да се развие според прогреса, направен от човечеството. Общото схващане и отношение на хората се е променило. Да се пазят в тайна някои неща днес по начина, по който това можеше да се прави по-рано, вече не е възможно. Нека някой опита да се рови в ранния, изцяло автентичен символизъм и той скоро ще намери как има една малка трудност.
към текста >>
94.
4.Четвърта лекция, 3 Юни 1923
GA_276 Изкуството и неговата мисия
От друга страна религиозният човек, като такъв, просто не би съществувал тук, ако земните условия го за
довол
яваха по един или друг начин, ако нещата действително бяха такива, каквито ги представя модерният натурализъм, чието бълнуване описва човека само като една висша степен от еволюцията на природата.
От друга страна нека да отбележим и голямата пропаст, разделяща чисто природния свят от всичко онова, което човекът трябва да преодолее, ако той иска да се завърне в своето истинско отечество и ако той иска да знае защо често пъти се чувствува като чужденец в чисто природния свят. Следователно, между най-дълбоката, вътрешна същност на човека и арената, където тя се проявява, има една голяма пропаст. Естествено, когато с акта на раждането слизаме във физическия свят, ние сваляме със себе си и част от нашата вечна, божествена същност. Обаче когато искаме да я опознаем според нейните първоначални извори, тогава тази пропаст изведнъж разделя непосредствения земен живот от онези области на познанието, които трябва да преодоляваме по пътя си към духовния свят. И така, от една страна истинското познание предполага пълна сериозност спрямо духовния свят и спрямо начините, по които се стремим да се свържем с него.
От друга страна религиозният човек, като такъв, просто не би съществувал тук, ако земните условия го задоволяваха по един или друг начин, ако нещата действително бяха такива, каквито ги представя модерният натурализъм, чието бълнуване описва човека само като една висша степен от еволюцията на природата.
Да, ако това беше така и всички биха били доволни от земните условия, няма никакво място за каквато и да е религия. Обаче религията има съвсем други задачи и тя не се интересува дали някой е доволен от земните условия или не. Религията има задача или да утеши човека от земните несгоди или по някакъв начин да го обезщети за понесените страдания. Религията се стреми да издигне човека над физическите закономерности и отново да пробуди у него усещането, че той представлява нещо много повече от един жив организъм. Антропософското задълбочаване е в състояние да пробуди едно дълбоко чувство, една дълбоко усещане както откъм страната на познанието, така и откъм страната на религиозното изживяване.
към текста >>
Да, ако това беше така и всички биха били
довол
ни от земните условия, няма никакво място за каквато и да е религия.
Следователно, между най-дълбоката, вътрешна същност на човека и арената, където тя се проявява, има една голяма пропаст. Естествено, когато с акта на раждането слизаме във физическия свят, ние сваляме със себе си и част от нашата вечна, божествена същност. Обаче когато искаме да я опознаем според нейните първоначални извори, тогава тази пропаст изведнъж разделя непосредствения земен живот от онези области на познанието, които трябва да преодоляваме по пътя си към духовния свят. И така, от една страна истинското познание предполага пълна сериозност спрямо духовния свят и спрямо начините, по които се стремим да се свържем с него. От друга страна религиозният човек, като такъв, просто не би съществувал тук, ако земните условия го задоволяваха по един или друг начин, ако нещата действително бяха такива, каквито ги представя модерният натурализъм, чието бълнуване описва човека само като една висша степен от еволюцията на природата.
Да, ако това беше така и всички биха били доволни от земните условия, няма никакво място за каквато и да е религия.
Обаче религията има съвсем други задачи и тя не се интересува дали някой е доволен от земните условия или не. Религията има задача или да утеши човека от земните несгоди или по някакъв начин да го обезщети за понесените страдания. Религията се стреми да издигне човека над физическите закономерности и отново да пробуди у него усещането, че той представлява нещо много повече от един жив организъм. Антропософското задълбочаване е в състояние да пробуди едно дълбоко чувство, една дълбоко усещане както откъм страната на познанието, така и откъм страната на религиозното изживяване. Откъм страната на познанието, както вече стана дума, човекът се задължава, още преди да е прекрачил портата на духовния свят, да измине един труден и пречистващ път.
към текста >>
Обаче религията има съвсем други задачи и тя не се интересува дали някой е
довол
ен от земните условия или не.
Естествено, когато с акта на раждането слизаме във физическия свят, ние сваляме със себе си и част от нашата вечна, божествена същност. Обаче когато искаме да я опознаем според нейните първоначални извори, тогава тази пропаст изведнъж разделя непосредствения земен живот от онези области на познанието, които трябва да преодоляваме по пътя си към духовния свят. И така, от една страна истинското познание предполага пълна сериозност спрямо духовния свят и спрямо начините, по които се стремим да се свържем с него. От друга страна религиозният човек, като такъв, просто не би съществувал тук, ако земните условия го задоволяваха по един или друг начин, ако нещата действително бяха такива, каквито ги представя модерният натурализъм, чието бълнуване описва човека само като една висша степен от еволюцията на природата. Да, ако това беше така и всички биха били доволни от земните условия, няма никакво място за каквато и да е религия.
Обаче религията има съвсем други задачи и тя не се интересува дали някой е доволен от земните условия или не.
Религията има задача или да утеши човека от земните несгоди или по някакъв начин да го обезщети за понесените страдания. Религията се стреми да издигне човека над физическите закономерности и отново да пробуди у него усещането, че той представлява нещо много повече от един жив организъм. Антропософското задълбочаване е в състояние да пробуди едно дълбоко чувство, една дълбоко усещане както откъм страната на познанието, така и откъм страната на религиозното изживяване. Откъм страната на познанието, както вече стана дума, човекът се задължава, още преди да е прекрачил портата на духовния свят, да измине един труден и пречистващ път. От друга страна религиозният живот също се устремява към онези области, които са разположени над сетивния физически свят.
към текста >>
Извънредно интересно е, как дори противоположния подход, който бих казал с отчаяние наблюдаваше невъзможността на сетивно-физическите феномени да се издигнат до божествения свят, как този поход, който се за
довол
яваше именно с тях, за да загатне малко или много за божествено-духовния свят, как тъкмо това романтично направление, възникнало в средна Европа, накрая се присъедини към застъпвания от Гьоте класицизъм.
Ето как Гьоте усещаше класицизма. Според него той беше в основата на гръцкото изкуство и въобще в основата на истинското изкуство. Разбира се, една личност като Шилер не можеше да се съгласи с подобни възгледи, понеже неговият поглед беше отправен прекалено идеалистично нагоре към божествено-духовния свят. Той третираше сетивно-физическите феномени само като една възможност да бъдат загатнати божествено-духовните факти. Ето защо Шилер насърчаваше всички, които имаха афинитет към романтичната поезия, макар и по-късно сам да се присъедини към Гьоте.
Извънредно интересно е, как дори противоположния подход, който бих казал с отчаяние наблюдаваше невъзможността на сетивно-физическите феномени да се издигнат до божествения свят, как този поход, който се задоволяваше именно с тях, за да загатне малко или много за божествено-духовния свят, как тъкмо това романтично направление, възникнало в средна Европа, накрая се присъедини към застъпвания от Гьоте класицизъм.
Обаче нека да се обърнем още веднъж към този Гьотев класицизъм. Гьоте, който изрече прекрасните думи: Който наука и изкуство притежава, И религия също има; А който тези двете не притежава,
към текста >>
95.
4. Четвърта лекция, 25.08.1919
GA_293 Общото човекознание
И тъкмо това различава по-високо стоящият в културно отношение човек от по-ниско стоящия, че последният е винаги
довол
ен от себе си.
Тук ние се доближаваме до нещо, което все още е в областта на волята, след като имаме мотиви, и то е не друго, а желанието. Тук аз нямам предвид силно изразените желания, от които се пораждат страстите, а онова леко ехо от желания, кои то съпровождат всички наши мотиви. Ние възприемаме тези желания особено отчетливо, когато осъществяваме определено действие под напора на конкретен волев мотив и после размишляваме в себе си, казвайки: Това, което ти извърши, можеше да бъде направено и по-добре. Но нима има нещо, което вършим в живота, без да сме обладани от съмнението, че бихме могли да го извършим още по-добре? Би било твърде тъжно, ако сме напълно до волни от нашите постижения, защото на света няма такова нещо, което да не би могло да се извърши по-добре.
И тъкмо това различава по-високо стоящият в културно отношение човек от по-ниско стоящия, че последният е винаги доволен от себе си.
Издигнатият човек никога не би могъл да бъде доволен от себе си, понеже едно смътно желание за по-добри постижения, или просто за друг род постижения, непрекъснато звучи в душата му като силен и настойчив импулс. В тази област обикновено се допускат много грешки. Често се отдава прекомерно голямо значение на разкаянието след една или друга постъпка. Обаче това съвсем не е най-доброто, което човек може да направи в подобен случай; защото в основата на разкаянието често лежи не друго, а егоизмът: Ти трябва да постъпиш по-добре, за да станеш по-съвършен! Но точно тук е скрит един дълбок егоизъм.
към текста >>
Издигнатият човек никога не би могъл да бъде
довол
ен от себе си, понеже едно смътно желание за по-добри постижения, или просто за друг род постижения, непрекъснато звучи в душата му като силен и настойчив импулс.
Тук аз нямам предвид силно изразените желания, от които се пораждат страстите, а онова леко ехо от желания, кои то съпровождат всички наши мотиви. Ние възприемаме тези желания особено отчетливо, когато осъществяваме определено действие под напора на конкретен волев мотив и после размишляваме в себе си, казвайки: Това, което ти извърши, можеше да бъде направено и по-добре. Но нима има нещо, което вършим в живота, без да сме обладани от съмнението, че бихме могли да го извършим още по-добре? Би било твърде тъжно, ако сме напълно до волни от нашите постижения, защото на света няма такова нещо, което да не би могло да се извърши по-добре. И тъкмо това различава по-високо стоящият в културно отношение човек от по-ниско стоящия, че последният е винаги доволен от себе си.
Издигнатият човек никога не би могъл да бъде доволен от себе си, понеже едно смътно желание за по-добри постижения, или просто за друг род постижения, непрекъснато звучи в душата му като силен и настойчив импулс.
В тази област обикновено се допускат много грешки. Често се отдава прекомерно голямо значение на разкаянието след една или друга постъпка. Обаче това съвсем не е най-доброто, което човек може да направи в подобен случай; защото в основата на разкаянието често лежи не друго, а егоизмът: Ти трябва да постъпиш по-добре, за да станеш по-съвършен! Но точно тук е скрит един дълбок егоизъм. Нашият стремеж би бил неегоистичен не когато изразяваме съжаление за вече извършеното действие, а когато поставим ударението върху по-доброто му изпълнение следващия път.
към текста >>
96.
12. Дванадесета лекция, 03.09.1919
GA_293 Общото човекознание
Тя Ви налага формите на цялото животинско царство и с у
довол
ствие би насърчавала самообновяването на животинския свят в рамките на човешкото тяло.
Там ние бихме видели не друго, а човешките мисли. Мислите на човека са свръхсетивния корелат на това, което остава невидимо за сетивата. Тази непрекъсната метаморфоза на животинската същност, спускаща се от главата надолу, намира своя свръхсетивен израз в човешкото същество, под формата на неговия мисловен процес. Този реален свръхсетивен процес е един неоспорим факт. Вашата глава е не само един безделник, излегнат над раменете, а нещо, което на всяка цена се стреми да Ви задържи в животинския свят.
Тя Ви налага формите на цялото животинско царство и с удоволствие би насърчавала самообновяването на животинския свят в рамките на човешкото тяло.
Но тъкмо чрез Вашите гърди и крайници, Вие не допускате това! Вие активно превръщате животинското царство в човешки мисли. Ето как изглежда нашата връзка с животинския свят. В свръхсетивен смисъл, ние позволяваме на животинското царство да възникне у нас, но не и да се прояви във физически измерения; ние просто го задържаме в свръхсетивния свят. Гърдите и крайниците не допускат материализация на тези животни в своята област.
към текста >>
Тя отдава прекомерно значение на бацилите и бактериите, които счита за главни причинители на болестите и е
довол
на, когато може да ги посочи.
Тук се натъкваме на цяла поредица от трудно забележими процеси, които несъмнено ще бъдат обект на особено внимание от страна на бъдещата медицина. Хигиената на следващите столетия също ще трябва да постави редица важни въпроси: Как различните топлинни степени си взаимодействуват в Космоса? Как действува топлината при прехода от по-хладно място към по-топло и обратно? Как се отразяват външните топлинни процеси върху човешкия организъм? Днешната медицина все още не може да отговори на подобни въпроси.
Тя отдава прекомерно значение на бацилите и бактериите, които счита за главни причинители на болестите и е доволна, когато може да ги посочи.
Обаче тук същественото е да разберем, как става така, че в определен момент от своя живот, човек допуска в себе си нарастване на вегетационните процеси, които представляват изключително благоприятна среда за развитието на едни или други бактерии. Какво трябва да правим? Трябва да поддържаме нашия организъм в такова състояние, че да лишим бактериите от благоприятната за тях среда; единствено в този случай те няма да нанесат поражения в човешкия организъм. Има и друг важен въпрос: В каква връзка се намира костите и мускулите с останалите жизнени процеси, когато разглежда ме отношението на човешкото физическо тяло към външния свят? Сега идва ред на нещо, което трябва да бъде разбрано на всяка цена, ако държим да имаме вярна представа за човека; нещо, на което съвременната наука почти не обръща внимание.
към текста >>
97.
6. ШЕСТИ СЕМИНАР. Щутгарт, 27.8.1919
GA_295 Лекции по валдорфска педагогика
Благоразумният психолог не би постъпил така, той ще прояви усет, за да може прозата или стихотворението да въздействуват така върху душата, че тя след като го е преживяла да бъде
довол
на от впечатлението.
"Ние няма да си завиждаме, ти си толкова приятен за очите, колкото аз за ухото," Славеят и паунът станали приятели. Р.Щ. каза вместо това на шега: Франция и Италия са по-добри приятели от Италия и Англия. Може да се каже: Приложението може да стане по най-различен начин. Р.Щ.: Сега искам да обсъдя с Вас част от обучението. Искам да обърна вниманието Ви върху това, че не трябва никога да разваляте съдържанието на едно четиво, а същевременно и чувството и усещанията, които то предизвиква, като след прочита му започнете педантично да го разяснявате.
Благоразумният психолог не би постъпил така, той ще прояви усет, за да може прозата или стихотворението да въздействуват така върху душата, че тя след като го е преживяла да бъде доволна от впечатлението.
Не трябва обаче да се изключва и това, че точно удовлетворяването, което трябва да произлиза от съдържанието на четивото, се засилва когато възпитаникът разбира пълноценно всички нюанси, когато чувствува инстинктивно, това което съдържа стихотворението. Не е необходимо да се прави заучен коментар на стихотворението или разказа, а детето трябва пълноценно да се издигне до чувствено разбиране на едно произведение. Така се повишава удоволствието и удовлетворението на детето. Аз бих предприел с участниците в класа следното. Ще им кажа: Мили деца, определено вие вече сте виждали куче!
към текста >>
Така се повишава у
довол
ствието и удовлетворението на детето.
Р.Щ.: Сега искам да обсъдя с Вас част от обучението. Искам да обърна вниманието Ви върху това, че не трябва никога да разваляте съдържанието на едно четиво, а същевременно и чувството и усещанията, които то предизвиква, като след прочита му започнете педантично да го разяснявате. Благоразумният психолог не би постъпил така, той ще прояви усет, за да може прозата или стихотворението да въздействуват така върху душата, че тя след като го е преживяла да бъде доволна от впечатлението. Не трябва обаче да се изключва и това, че точно удовлетворяването, което трябва да произлиза от съдържанието на четивото, се засилва когато възпитаникът разбира пълноценно всички нюанси, когато чувствува инстинктивно, това което съдържа стихотворението. Не е необходимо да се прави заучен коментар на стихотворението или разказа, а детето трябва пълноценно да се издигне до чувствено разбиране на едно произведение.
Така се повишава удоволствието и удовлетворението на детето.
Аз бих предприел с участниците в класа следното. Ще им кажа: Мили деца, определено вие вече сте виждали куче! То се е скрило и зад вашата печка. Вие сте забелязали, че не всички кучета са еднакви. Те са много различни едно от друго.
към текста >>
Вие можете да я сравните само с едно дете, което се гледа с у
довол
ствие.
Има скромни и нескромни деца. Скромните деца се забелязват по-малко. Нескромните деца обаче искат да бъдат забелязани. Вижте, теменужката наистина е хубава, но когато я наблюдавате как изпъва нагоре своите мили листенца, ще забележите: теменужката иска да бъде забелязана, да бъде видяна. Аз не мога да сравня теменужката с едно скромно дете, което се дърпа назад и остава в ъгъла.
Вие можете да я сравните само с едно дете, което се гледа с удоволствие.
Да, но тя не се показва, когато е скрита в мъха? Когато виждате теменужката да се показва между листенцата и цялото цвете да изпълзява от мъха, е все едно, че теменужката не иска изобщо да бъде видяна, изобщо не иска да бъде мирисана; изглежда така, като че тя иска да бъде търсена. "Да, да, да, аз вече съм тук! Но ти трябва да ме търсиш! " Тази теменужка е нещо като не съвсем скромно дете, но и нещо като дяволито дете."
към текста >>
Така трябва да се постъпи и с едно четиво: да се направи всичко, което може да доведе до у
довол
ствие.
Би било добре всички тези обсъждания с децата да се разгледат като подготовка, за да могат децата да получат някаква наслада. След четивото не трябва изобщо да се дават повече обяснения. Нали би било безсмислено, ако искам да Ви изнасям нещо на китайски. Вие бихте казали: Но това няма смисъл; ние не сме учили китайски. Но ако всички Вие знаете китайски и аз започна да Ги говоря, би Ви станало най-малкото скучно, ако след това искам да Ви обясня всичко.
Така трябва да се постъпи и с едно четиво: да се направи всичко, което може да доведе до удоволствие.
Нещо допълнително, с което ще постигнете много при децата, говорете за скромността на човека и за нескромността и кокетството и след това им прочете: Ах, какво цъфти така под слънчевите лъчи? Това са милите теменужки, които цъфтят в тихата долина. Цъфтят така тайно скрити в мъха, Затова и ние децата не откриваме никаква теменужка.
към текста >>
Това искам да Ви препоръчам при работата с текстове, защото по този начин имате възможност да обсъдите с децата много неща, които трябва да се включат в училищното обучение и защото с такива текстове ще можете да доставите цялостно у
довол
ствие на детето.
Търсете ме, де! " Хей, теменужке, чакай, чакай! ние ще те намерим! Хофман фон Фалерслебен Когато детето научи езика на стихотворението, тогава то ще постигне всички нюанси и няма да е необходимо да разваляте впечатлението със следващ коментар и педантичност.
Това искам да Ви препоръчам при работата с текстове, защото по този начин имате възможност да обсъдите с децата много неща, които трябва да се включат в училищното обучение и защото с такива текстове ще можете да доставите цялостно удоволствие на детето.
Това е което искам да приемете на сърце във връзка с работата по текстовете. Сега искам да продължим да разглеждаме детската психика. Вчера Ви помолих да обмислите как ще постъпите с лицемерно послушните, които пробиват със своята лицемерна добрина, без да правят нещо от полза за класа. Следват изложения на присъствуващите. Р.Щ.: Поставих въпроса, защото е трудно да се направи разлика между полезните и вредни примерни деца.
към текста >>
98.
4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 15 август 1919
GA_296 Възпитанието
По принцип егоизмът не пита за това продължение поради това, че съзнава, че той е тук, човекът, и е
довол
ен от това, че е тук.
Към това трябва да се насочи вниманието в бъдещето. Ние трябва да се научим да се вслушаме в откровението на духовно-душевното в подрастващия човек, какво е било то преди раждането или преди зачатието. Трябва да се научим да виждаме в растящото дете продължението на престоя му в духовния свят: тогава нашето разбиране за вечната ядка на човешкото същество ще става все по-неегоистично и неегоистично. Защото ако някой не се интересува кое от духовния свят намира продължението си във физическия живот, а се интересува само от това, което се продължава след смъртта, то той е вътрешно егоистичен. Наблюдението на това, което продължава съществуването си от духовното във физическия свят е основа на едно неегоистично душевно настроение.
По принцип егоизмът не пита за това продължение поради това, че съзнава, че той е тук, човекът, и е доволен от това, че е тук.
Той само не осъзнава това, че и след смъртта е тук, затова иска да му се даде доказателство за това. Към това го тласка егоизма. Но истинското познание на човека няма да произлезе от егоизма, също и не от онзи сублимиран егоизъм, който току що описахме като причинител на интереса към продължението на душевното съществуване след смъртта. И трябва ли да се отрича, че религията дори много спекулира с този така обозначен егоизъм? Тази спекулация с егоизма трябва да бъде преодоляна.
към текста >>
99.
ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Развитието на социалния живот в историята на човечеството. Оксфорд, 26. Август 1922
GA_305 Градивните духовно-душевни сили на възпитателното изкуство
Ако си позволявам да говоря върху социалния въпрос в рамките на три кратки лекции, ясно е , че мога да предложа само няколко, и то неза
довол
ителни гледни точки и че нещо от това, което тук само загатвам поради ограниченото време ще добие очертания едва след изводите, които уважаемите слушатели биха могли да си направят от моите думи.
РАЗВИТИЕТО НА СОЦИАЛНИЯ ЖИВОТ В ИСТОРИЯТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО Оксфорд, 26. Август 1922 Уважаеми дами и господа! В наши дни разглеждането на социалния въпрос се превърна в дело на цялото човечество, а в рамките на социалния въпрос се търсят онези отговори, които тъкмо в наши дни подтикват хората към спорове и тези спорове могат да тласнат нашите социални отношения в една посока, където те губят своите очертания и застават пред много хора, бих казал, като съвсем мъгляви образи на бъдещето, спрямо които днес в никакъв случай не можем да разполагаме с ясни понятия.
Ако си позволявам да говоря върху социалния въпрос в рамките на три кратки лекции, ясно е , че мога да предложа само няколко, и то незадоволителни гледни точки и че нещо от това, което тук само загатвам поради ограниченото време ще добие очертания едва след изводите, които уважаемите слушатели биха могли да си направят от моите думи.
Ето защо аз мисля тези лекции да бъдат разглеждани само като един плах опит за раздвижване на общоприетите мнения. И така: социалният въпрос! Как застава той пред нас в наши дни? Във всеки случай не и като се стремим да разглеждаме безпристрастно живота на съвременните хора, съставяйки си ясна формулировка за него, приемайки, че социалният въпрос изглежда по този или онзи начин и би могъл да се разреши тъй или иначе. Съвсем не е така.
към текста >>
Уважаеми дами и господа, да се говори за един рай на Земята, в който всички ще живеят добре, в който всички ще са
довол
ни, е нещо твърде лесно.
Днес ние може би отправяме поглед към тези жизнени отношения и, слава Богу, по-скоро с нашето сърце усещаме техния трагизъм; обаче разумът, интелектът, колкото и да е изострен през последните векове, той не може да проумее нищо. И тъкмо в това се състои своеобразието на днешните социални отношения, че въпросите на реалността, на непосредствения живот напират с голяма сила, а със своите понятия човекът остава напълно безпомощен пред тях. Ако се запитаме: Къде можем да открием плодотворните социални идеи? – и си отговорим непредубедено, следва да признаем, че не сме в състояние да го сторим. Оказва се, че когато става дума за социалния живот, тъкмо мислите са тези, които отказват да ни служат.
Уважаеми дами и господа, да се говори за един рай на Земята, в който всички ще живеят добре, в който всички ще са доволни, е нещо твърде лесно.
В това, бих казал, се убеждаваме от само себе си. Но да посочим, изхождайки от особеностите на нашия социален живот, от конкретните факти, лежащи в природния свят, в човешкия труд, в откривателския и комбинативен човешки дух, да посочим как от всичко изобразено постепенно може да се стигне до едно достойно човешко съществувание, това изисква едно толкова дълбоко познание, с каквото не разполага нито един клон на науката, нито един клон на природознанието. Защото по отношение на усложнените социални и стопански факти онова, което виждаме под микроскопа или през телескопа, е нещо извънредно просто. Тъй че трябва да заявим: Днес всеки би могъл да се изказва тъкмо по социалния въпрос, но малцина имат търпението и постоянството, както и възможността да усвояват конкретни и специални познания. Ето защо по отношение на социалния въпрос ние имаме зад себе си една епоха, за която трябва да кажем: Слава Богу, че тя стои зад нас.
към текста >>
Погледнете социалните структури в Гърция, в Рим: необичайно голям брой роби, а над тях – едно само
довол
но, благоденстващо – разбира се, тези думи са относителни – висше съсловие; и Вие не бихте могли да разберете социалната структура, без да вникнете в нейния произход, в теократичния произход, направил възможно това, че тази социална структура се превърна в нещо, дадено на човека от Бога или Боговете, превърна се в нещо достоверно не само за главата, но и за сърцето, нещо достоверно за целия човек; тъй че робите се чувствуваха поставени на точното си място по силата на божествения миров ред.
Първоначално ние трябва да насочим поглед върху един съвсем друг вид отношения, които са били определящи за историческото и предисторическото развитие на човечеството. Ние трябва да насочим поглед върху онези социални общности, каквито са ориенталските теокрации, които по-късно намериха място и в западния свят. Те представляваха съвсем други социални общности. Те бяха такива социални общности, всред които структурата на човешките отношения се определяше от инспирациите на жреческото съсловие, което беше чуждо на обикновените житейски изисквания. Импулсите, необходими за външния свят, бяха извличани от духовния свят.
Погледнете социалните структури в Гърция, в Рим: необичайно голям брой роби, а над тях – едно самодоволно, благоденстващо – разбира се, тези думи са относителни – висше съсловие; и Вие не бихте могли да разберете социалната структура, без да вникнете в нейния произход, в теократичния произход, направил възможно това, че тази социална структура се превърна в нещо, дадено на човека от Бога или Боговете, превърна се в нещо достоверно не само за главата, но и за сърцето, нещо достоверно за целия човек; тъй че робите се чувствуваха поставени на точното си място по силата на божествения миров ред.
Социалният живот на древното човечество може да бъде обяснен само като едно проникване на инспирираните от духовния свят заповеди във външната материално-физическа социална структура. Тези заповеди, които откъснатото от света жреческо съсловие получаваше, определяха не само това, което беше необходимо за душевното спасение на човека, не само това, което той усещаше и мислеше за раждането и смъртта, но те определяха и самите отношения между хората. От Изтока звучат не само думите: “Обичай Бога повече от всичко”, но и нещо друго: “и своите ближни като самия себе си”. Днес ние се отнасяме към тези думи: “и своите ближни като самия себе си” твърде абстрактно. Но през епохата, когато инспирираният жрец отправяше тези думи към тълпите, те съвсем не бяха абстрактни.
към текста >>
100.
3. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, 23.03.1920 г.
GA_312 Духовна наука и медицина
Нихилизъм, който всъщност е напълно
довол
ен, когато болестите бъдат разпознати и който общо се отнася доста скептично спрямо някакво рацио в лечението.
Подробностите ще бъдат засегнати при следващите разглеждания, но предварително бих желал да проведа тези принципни разисквания. Ако си представим, как всъщност изглежда изучаването на медицината днес, то ще открием поне главното че терапията следва патологията, без между двете да съществува ясно разбираема връзка. Особено в терапията голият емпиричен метод и почти единствен метод днес. И особено в терапията почти не може да бъде открито нещо рационално, върху което да се гради практика с помощта на действителни принципи. Знаем, че тези недостатъци на медицинското мислене през 19 век довеждат дори до школата на медицинския нихилизъм, залагащ изцяло на диагнозата.
Нихилизъм, който всъщност е напълно доволен, когато болестите бъдат разпознати и който общо се отнася доста скептично спрямо някакво рацио в лечението.
А би трябвало, бих искал да кажа, ако по чисто разумен път поставяме изискванията спрямо медицината, все пак би трябвало да кажем, че заедно с диагнозата трябва да е дадено и нещо, което да ни насочи към лечението. Не бива да съществува само външната връзка между терапия и патология. В известен смисъл така би трябвало да разпознаваме същността на заболяването, че изхождайки от нея, да можем да си формираме мнение и за лечебния процес. Разбира се, това е свързано с въпроса: доколко изобщо е възможно в цялата взаимовръзка на природните процеси да има лечебни средства и лечебни процеси? Често се цитира един много интересен израз на Парацелзий: "Лекарят трябва да положи изпит пред природата".
към текста >>
НАГОРЕ