Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
Намерени са
89
резултата от
55
текста в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Трагедия
'.
1.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
„Опит за самокритика“ във второто издание на „Раждането на
трагедия
та“).
Изток и запад са тебеширени линии, очертани пред очите ни от някого, за да залъже нашата страхливост. Искам да се опитам да достигна свободата, така си казва младата душа и би трябвало да я смущава фактът, че случайно две нации се мразят и воюват или че едно море разделя две части от земята, или че се изучава религия, която преди няколко хиляди години не е съществувала.“13 Чувствата на немците по време на войната през 1870 г. предизвикват в душата му толкова незначителен отзвук, че той, „докато отшумяват над Европа бурите на битката на Вьорт“14, се намирал на едно живописно кътче в Алпите, „потънал в мисли, едновременно угрижен и безгрижен“, и записвал мислите си за древните гърци. И когато след няколко седмици той вече се бил озовал „под стените на Мец“, „все още го измъчвали въпросите“ за живота и „старогръцкото изкуство“ (вж.
„Опит за самокритика“ във второто издание на „Раждането на трагедията“).
Когато войната свършила, толкова малко бил обхванат от въодушевлението на своите съвременници по повод спечелената битка, че през 1873 г. в творбата си за Давид Щраус той вече пише за „лошите и страшни последици“15 на приключилата победно битка. За него е илюзия, че също и немската култура е спечелила в тази война и той нарича тази илюзия пагубна, защото, докато тя властва сред немския народ, е налице опасността победата „да се преобразува в пълно поражение: в поражение, в унищожение на немския дух в полза на немския райх“. Това е убеждението на Ницше във време, когато цяла Европа е изпаднала в национално въодушевление. Това е убеждение на една несвоевременна личност, на един борец срещу своето време.
към текста >>
2.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на
трагедия
та“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля.
Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля. Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух. Прави от себе си видимо въплъщение на волята. Превръща се сам в творение. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля.
По този начин Ницше обяснява празниците, които се провеждат от дионисиевите служители в чест на бог Дионис. В дионисиевия служител Ницше вижда прототипа на дионисиевия творец. Той си представя, че най-старото драматическо изкуство на гърците е възникнало благодарение на факта, че се е осъществило едно по-висше обединение на дионисиевото с аполоно-вото. По този начин той обяснява причината за първата гръцка трагедия. Приема, че трагедията е възникнала от трагичния хор.
към текста >>
По този начин той обяснява причината за първата гръцка
трагедия
.
„Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира. Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля. По този начин Ницше обяснява празниците, които се провеждат от дионисиевите служители в чест на бог Дионис. В дионисиевия служител Ницше вижда прототипа на дионисиевия творец. Той си представя, че най-старото драматическо изкуство на гърците е възникнало благодарение на факта, че се е осъществило едно по-висше обединение на дионисиевото с аполоно-вото.
По този начин той обяснява причината за първата гръцка трагедия.
Приема, че трагедията е възникнала от трагичния хор. Дионисиевият човек става зрител, наблюдател на картина, представяща самия него. Хорът е себеотражение на един дионисиево развълнуван човек, това значи, че дионисиевият човек вижда отразено своето дионисиево вълнение чрез една аполонова творба. Представянето на дионисиевото в аполоновия образ представлява примитивната трагедия. Предпоставката за такава трагедия е, че в нейния създател е налице живо съзнание за връзката на човека с прасилите на света.
към текста >>
Приема, че
трагедия
та е възникнала от трагичния хор.
Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля. По този начин Ницше обяснява празниците, които се провеждат от дионисиевите служители в чест на бог Дионис. В дионисиевия служител Ницше вижда прототипа на дионисиевия творец. Той си представя, че най-старото драматическо изкуство на гърците е възникнало благодарение на факта, че се е осъществило едно по-висше обединение на дионисиевото с аполоно-вото. По този начин той обяснява причината за първата гръцка трагедия.
Приема, че трагедията е възникнала от трагичния хор.
Дионисиевият човек става зрител, наблюдател на картина, представяща самия него. Хорът е себеотражение на един дионисиево развълнуван човек, това значи, че дионисиевият човек вижда отразено своето дионисиево вълнение чрез една аполонова творба. Представянето на дионисиевото в аполоновия образ представлява примитивната трагедия. Предпоставката за такава трагедия е, че в нейния създател е налице живо съзнание за връзката на човека с прасилите на света. Такова съзнание се изразява като мит.
към текста >>
Представянето на дионисиевото в аполоновия образ представлява примитивната
трагедия
.
Той си представя, че най-старото драматическо изкуство на гърците е възникнало благодарение на факта, че се е осъществило едно по-висше обединение на дионисиевото с аполоно-вото. По този начин той обяснява причината за първата гръцка трагедия. Приема, че трагедията е възникнала от трагичния хор. Дионисиевият човек става зрител, наблюдател на картина, представяща самия него. Хорът е себеотражение на един дионисиево развълнуван човек, това значи, че дионисиевият човек вижда отразено своето дионисиево вълнение чрез една аполонова творба.
Представянето на дионисиевото в аполоновия образ представлява примитивната трагедия.
Предпоставката за такава трагедия е, че в нейния създател е налице живо съзнание за връзката на човека с прасилите на света. Такова съзнание се изразява като мит. Митичното трябва да бъде противоположност на най-древната трагедия. Щом в развитието на един народ настъпи моментът, когато разлагащият разум разрушава живото чувство за мита, тогава настъпва смъртта на трагичното като необходимо следствие. 33.
към текста >>
Предпоставката за такава
трагедия
е, че в нейния създател е налице живо съзнание за връзката на човека с прасилите на света.
По този начин той обяснява причината за първата гръцка трагедия. Приема, че трагедията е възникнала от трагичния хор. Дионисиевият човек става зрител, наблюдател на картина, представяща самия него. Хорът е себеотражение на един дионисиево развълнуван човек, това значи, че дионисиевият човек вижда отразено своето дионисиево вълнение чрез една аполонова творба. Представянето на дионисиевото в аполоновия образ представлява примитивната трагедия.
Предпоставката за такава трагедия е, че в нейния създател е налице живо съзнание за връзката на човека с прасилите на света.
Такова съзнание се изразява като мит. Митичното трябва да бъде противоположност на най-древната трагедия. Щом в развитието на един народ настъпи моментът, когато разлагащият разум разрушава живото чувство за мита, тогава настъпва смъртта на трагичното като необходимо следствие. 33. Според Ницше този момент в развитието на елинската култура настъпва със Сократ.
към текста >>
Митичното трябва да бъде противоположност на най-древната
трагедия
.
Дионисиевият човек става зрител, наблюдател на картина, представяща самия него. Хорът е себеотражение на един дионисиево развълнуван човек, това значи, че дионисиевият човек вижда отразено своето дионисиево вълнение чрез една аполонова творба. Представянето на дионисиевото в аполоновия образ представлява примитивната трагедия. Предпоставката за такава трагедия е, че в нейния създател е налице живо съзнание за връзката на човека с прасилите на света. Такова съзнание се изразява като мит.
Митичното трябва да бъде противоположност на най-древната трагедия.
Щом в развитието на един народ настъпи моментът, когато разлагащият разум разрушава живото чувство за мита, тогава настъпва смъртта на трагичното като необходимо следствие. 33. Според Ницше този момент в развитието на елинската култура настъпва със Сократ. Сократ е враг на всеки инстинктивен и свързан с природните сили живот. За него е важно само това, което разумът може да докаже, което е поучително.
към текста >>
И посоченият от Ницше за ученик на Сократ Еврипид72 разрушава
трагедия
та, защото неговото творчество вече не произлиза, като това на Есхил, от дионисиевите инстинкти, а от критическото разбиране.
33. Според Ницше този момент в развитието на елинската култура настъпва със Сократ. Сократ е враг на всеки инстинктивен и свързан с природните сили живот. За него е важно само това, което разумът може да докаже, което е поучително. Така е обявена война на мита.
И посоченият от Ницше за ученик на Сократ Еврипид72 разрушава трагедията, защото неговото творчество вече не произлиза, като това на Есхил, от дионисиевите инстинкти, а от критическото разбиране.
Вместо отражение на волевите движения на мировия дух, при Еврипид се среща разбираемата връзка на отделните събития в трагичното действие. Не питам за историческото оправдание на тези Ницшеви идеи. Заради тях той е нападнат остро от един класически филолог. Ницшевото описание на гръцката култура може да се сравни с обрисуването, което човек прави за местност, която наблюдава от върха на планина; това е филологическо представяне на описание, което някой пътешественик, посетил всяко отделно кътче, би могъл да даде. От планината много неща се изопачават съгласно законите на оптиката.
към текста >>
Това, което се има предвид, е въпросът: каква задача поставя Ницше в своята книга „Раждането на
трагедия
та“?
Не питам за историческото оправдание на тези Ницшеви идеи. Заради тях той е нападнат остро от един класически филолог. Ницшевото описание на гръцката култура може да се сравни с обрисуването, което човек прави за местност, която наблюдава от върха на планина; това е филологическо представяне на описание, което някой пътешественик, посетил всяко отделно кътче, би могъл да даде. От планината много неща се изопачават съгласно законите на оптиката. 34.
Това, което се има предвид, е въпросът: каква задача поставя Ницше в своята книга „Раждането на трагедията“?
Ницше е на мнение, че древните гърци са познавали много добре страданието от съществуването. „В древното предание цар Мидас гони дълго време в гората мъдрия Силен, придружителя на Дионис, без да може да го настигне. Когато най-сетне пада в ръцете му, царят го пита какво е най-доброто за човека. Неподвижен, демонът мълчи упорито, докато накрая, принуден от царя да говори, избухва в пронизителен кикот и казва: „Жалко потомство на еднодневки, рожби на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва. Най-доброто за теб е напълно недостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо.
към текста >>
“ („Раждането на
трагедия
та“, § 3) В това предание Ницше открива изразено едно ос-новно усещане на гърците.
„В древното предание цар Мидас гони дълго време в гората мъдрия Силен, придружителя на Дионис, без да може да го настигне. Когато най-сетне пада в ръцете му, царят го пита какво е най-доброто за човека. Неподвижен, демонът мълчи упорито, докато накрая, принуден от царя да говори, избухва в пронизителен кикот и казва: „Жалко потомство на еднодневки, рожби на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва. Най-доброто за теб е напълно недостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. А другото най-добро за теб е скоро да умреш!
“ („Раждането на трагедията“, § 3) В това предание Ницше открива изразено едно ос-новно усещане на гърците.
Той смята за повърхност-но мнението, че гърците са винаги ведър, по детински забавляващ се народ. От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо. Те търсят оправдание на битието. И го откриват в един свят на богове и в изкуството. Само чрез контрастния образ на боговете и изкуството грубата действителност става за гърците поносима.
към текста >>
Основният въпрос в „Раждането на
трагедия
та“ за Ницше е доколко гръцкото изкуство е станало жизнеутвърждаващо и жизнезапаз-ващо.
Той смята за повърхност-но мнението, че гърците са винаги ведър, по детински забавляващ се народ. От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо. Те търсят оправдание на битието. И го откриват в един свят на богове и в изкуството. Само чрез контрастния образ на боговете и изкуството грубата действителност става за гърците поносима.
Основният въпрос в „Раждането на трагедията“ за Ницше е доколко гръцкото изкуство е станало жизнеутвърждаващо и жизнезапаз-ващо.
Във връзка с изкуството като жизнеутвърждаваща сила основният инстинкт на Ницше се проявява още в тази първа негова творба. 35. В същото произведение се наблюдава още един основен Ницшев инстинкт. Това е антипатията към обикновените логични духове, чиято личност е подчинена напълно на техния разум. От тази антипатия възниква мнението на Ницше, че сократовият дух е разрушител на гръцката култура.
към текста >>
3.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Това може да се види вече в начина, по който Ницше достига до основните идеи на своята първа творба „Раждането на
трагедия
та от духа на музиката“.
Г Конрад, „Еретична кръв“, стр. 182) Характерно за Ницшевата духовна конституция е, че той предполага, че като дете не е отделял внимание на приведените религиозни представи. От биографията, представена от неговата сестра, ние знаем, че заради религиозните си прояви съучениците му са го наричали „малкия пастор“. От това става ясно, че той е преодолял с голяма лекота религиозните убеждения на своята младост. Психологическият процес, чрез който Ницше достига до съдържанието на своите възгледи, не е този, който човек извършва, за да стигне до обективна истина.
Това може да се види вече в начина, по който Ницше достига до основните идеи на своята първа творба „Раждането на трагедията от духа на музиката“.
Ницше приема, че в старогръцкото изкуство действат два импулса: аполоновият и дионисиевият. Чрез апо-лоновия импулс човек предлага едно красиво отражение на света, една творба на спокойното съзерцание. Чрез дионисиевия импулс човекът изпада в състояние на опиянение. Той не съзерцава сам света, а се прониква с вечните сили на битието и ги изразява в своето изкуство. Епосът, пластиката са достижение на аполо-новото изкуство.
към текста >>
Чрез жестовете му говори ма-гичното“ („Раждането на
трагедия
та“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуалност, а като орган на всеобщата световна воля.
Епосът, пластиката са достижение на аполо-новото изкуство. Лириката и музиката произлизат от дионисиевия импулс. Дионисиево настроеният човек се прониква с мировия дух и чрез своите действия проявява неговата същност. Той самият става произведение на изкуството. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Чрез жестовете му говори ма-гичното“ („Раждането на трагедията“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуалност, а като орган на всеобщата световна воля.
В празничните игри, провеждани в прослава на бог Дионис, Ницше вижда дионисиевото изразяване на човешкия дух. Той си представя, че драматическото изкуство при гърците е възникнало от такива игри. Извършено е по-висше обединение между дионисиевото и аполоновото начало. В античната драма се създава аполоново отражение на дионисиево възбудения човек. До такива представи Ницше достига чрез философията на Шопенхауер.
към текста >>
Ницше изгражда идеите си за „Раждането на
трагедия
та“ върху основата на философска постановка, която не е сигурно дали е разбрана правилно.
Сред бележките, които той си прави по същото време, когато е писал хвалебствената книга „Шопенхауер като възпитател“, намираме следното: „Далече съм от това да вярвам, че съм разбрал правилно Шопенхауер, а чрез него съм се научил само да разбирам малко по-добре самия себе си. Заради това му дължа огромна благодарност. Но изобщо не ми изглежда важно как човек сега приема, че при даден философ е проучено точно това, което той действително е учел. Такова познание най-малкото не е предназначено за хора, които търсят една философия за своя живот, а не нови знания за своята памет. И накрая за мен остава невероятно, че така нещо действително може да се изследва.“
Ницше изгражда идеите си за „Раждането на трагедията“ върху основата на философска постановка, която не е сигурно дали е разбрана правилно.
Той не търси логическо, а само естетическо удовлетворение. Друг показателен пример за неговата липса на чувство за истина показва поведението му, докато пише книгата „Рихард Вагнер в Байройт“ през 1876 г. По това време той записва не само всичко, което е хвалебствено за Вагнер, но и някои от идеите, които по-късно в „Случаят Вагнер“ са насочени против Вагнер. В произведението „Рихард Вагнер в Байройт“ записва само това, което може да допринесе за възвели-чаването на Рихард Вагнер и изкуството му; гневните и еретични присъди засега държи на своето писалище. Така не постъпва никой, който има чувство за обективна истина.
към текста >>
В „Раждането на
трагедия
та“ цялото западноевропейско културно развитие от Сократ и Еври-пид до Шопенхауер и Вагнер се представя като път на заблуда.
И начинът, по който той се занимава с проблемите на познанието, е само доказателство за липсата му на чувство за истина. Че такава липса в една гениална личност се проявява по по-друг начин, отколкото в една обикновена личност, е разбираемо. Колкото и голяма да е разликата между Ницше и психопатично малоценния, на когото в ежедневния живот липсва чувство за истина, и в двата случая имаме работа със същата психологическа особеност, граничеща с патологията. В Ницшевия мисловен свят се разкрива един инстинкт за разрушение, който го кара в преценката на известни възгледи и убеждения да излезе далече над това, което се явява психологически понятно като критика. Забележително е, че по-голямата част от това, което е написал Ницше, се явява като резултат от този инстинкт за разрушение.
В „Раждането на трагедията“ цялото западноевропейско културно развитие от Сократ и Еври-пид до Шопенхауер и Вагнер се представя като път на заблуда.
„Несвоевременни размишления“, над които започва да работи през 1873 г., започват с решителното намерение „да се изпее цялата музикална гама“ на неговата „неприязън“. От двадесетте замислени са завършени четири размишления. Две от тях са войнствени творби, които по ужасяващ начин разкриват слабостите на изтощения противник или несимпатичен на Ницше възглед, без да се грижат ни най-малко за относителната правота на оборвания. Другите две са химни за прослава на две личности. През 1888 г.
към текста >>
следното: „Той интерпретира изкуството, героизма, гения, красотата, волята за истина,
трагедия
та като последица на „отрицанието“ или на нуждата от отрицание на „волята“ - най-голямата психологическа фалшификация, която, като приспаднем християнството, съществува в историята.
Две от тях са войнствени творби, които по ужасяващ начин разкриват слабостите на изтощения противник или несимпатичен на Ницше възглед, без да се грижат ни най-малко за относителната правота на оборвания. Другите две са химни за прослава на две личности. През 1888 г. (в „Случаят Вагнер“) Ницше не само оттегля всичко, което е казал във възхвала на Вагнер през 1876 г., а по-късно представя явлението на Вагнеровото изкуство, което отначало хвали като избавление и повторно раждане на западноевропейската култура, като най-голямата опасност за тази култура. Също и за Шопенхауер той пише през 1888 г.
следното: „Той интерпретира изкуството, героизма, гения, красотата, волята за истина, трагедията като последица на „отрицанието“ или на нуждата от отрицание на „волята“ - най-голямата психологическа фалшификация, която, като приспаднем християнството, съществува в историята.
Ако погледнем по-внимателно, той се явява наследник на християнската интерпретация. Само че той също така одобрява отхвърленото от християнството, големите културни събития на човечеството все още в християнски, тоест в нихилистичен смисъл.“ Така Ницшевият инстинкт за разрушение се надига срещу явления, от които някога се е въодушевявал. Също и в четирите книги, които се появяват от 1878 до 1882 г., преобладава тенденцията да се разрушават общопризнати направления, а именно това, което Ницше е смятал за позитивно. Не става въпрос за това да се търсят нови разбирания, а много повече за това да се разклащат съществуващите. Той пише през 1888 г.
към текста >>
4.
НИЦШЕ, СЪЧИНЕНИЯ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Раждането на
трагедия
та.
НИЦШЕ, СЪЧИНЕНИЯ Тук привеждам за ориентация издадените досега и разгледани в моите изложения творби на Ницше и добавям към всяка една годината на излизане на първото издание.
Раждането на трагедията.
Старогръцката култура и песимизмът. Първото издание излиза през 1872 г. Ново издание с „Опит за самокритика“ излиза през 1886 г. Несвоевременни размишления. Първа част: Давид Щраус, изповедникът и писателят.
към текста >>
Те съдържат следните творби: „Раждането на
трагедия
та“, четвърто издание; „Несвоевременни размишления“, трето издание; „Човешко, твърде човешко“, първи и втори том, четвърто издание; „Утринна заря“, второ издание; „Веселата наука“, второ издание; „Заратустра“, четвърто издание; „Отвъд доброто и злото“, пето издание; „Към генеалогията на морала“, четвърто издание; „Случаят Вагнер“, трето издание; „Залезът на кумирите“, трето издание; „Ницше contra Вагнер“; „Антихрист“; „Стихотворения“.
В Събрани съчинения (1895) е отпечатана за първи път. Стихотворения. В Събрани съчинения, 1895 г. Събрани съчинения на творбите на Ницше в 8 тома излизат през 1895 г. при К. Г. Науман в Лайпциг.
Те съдържат следните творби: „Раждането на трагедията“, четвърто издание; „Несвоевременни размишления“, трето издание; „Човешко, твърде човешко“, първи и втори том, четвърто издание; „Утринна заря“, второ издание; „Веселата наука“, второ издание; „Заратустра“, четвърто издание; „Отвъд доброто и злото“, пето издание; „Към генеалогията на морала“, четвърто издание; „Случаят Вагнер“, трето издание; „Залезът на кумирите“, трето издание; „Ницше contra Вагнер“; „Антихрист“; „Стихотворения“.
Предстои издаването на все още неотпечатани творби от Ницше, както и на негови проекти, фрагменти и др.
към текста >>
5.
Бележки
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
7. приятел на загадките: Раждането на
трагедия
та от духа на музиката.
Честолюбивата сестра е отговорна за многобройните подправяния и фалшификации, свързани с героичния култ към Ницше, и за съставянето на книгата Воля за власт, която се появява между 1901 и 1906 г. Размерът на биографичните и редакторските подправяния се разкриват след смъртта й (1935), както и след Втората световна война. 6. преживените часове в „Архива на Ницше“ в Наумбург: вж. Р Щайнер, Моят жизнен път, глава 18, Събр. съч. 28.
7. приятел на загадките: Раждането на трагедията от духа на музиката.
Предговор към второто издание: Опит за самокритика. 8. не среща никого: Утринна заря, Предговор. 9. „Спадам към онези читатели (на Шопенхауер),.,“: Несвоевременни размишления, Трета част, Шопенхауер като възпитател. 10. „Вие казвате, че вярвате на Заратустра?...“: Тъй рече, Първа част, За даряващата добродетел. 11. инстинкти: вж.
към текста >>
14. „бурите на битката...“: Раждането на
трагедия
та, Опит за самокритика.
10. „Вие казвате, че вярвате на Заратустра?...“: Тъй рече, Първа част, За даряващата добродетел. 11. инстинкти: вж. изложенията на Рудолф Щайнер за инстинктите и изследването на тази тема от Алберт Винсент, Преобразуване на инстинктите на Фридрих Ницше, Базел, 1999. 12. „Ала аз откривам сърцето си напълно пред вас...“: Тъй рече , Втора Част, На блажените острови. 13. „Толкова е провинциално...“: Шопенхауер като възпитател.
14. „бурите на битката...“: Раждането на трагедията, Опит за самокритика.
15. „лошите и страшни последици“: Несвоевременни размишления, Първа част, Давид Щраус, Изповедникът и писателят. 16. Георг Брандес (1842-1927), датски критик и литературен историк. 17. „Ти питаш защо?...“: Тъй рече Заратустр, Втора част, За поетите. 18. „Волята за истина...“: Отвъд доброто и злото, Първа част. 19. „Аз съм призван...“: Йохан Готлиб Фихте, За призванието на учения (Йенски лекции, 1794), Четвърта лекция, Лайпциг (Reclam), стр. 48.
към текста >>
71. „двете идеи за аполоновото и дионисиевото разглеждане на света...“: В Раждането на
трагедия
та от духа на музиката (1872).
Тъй прозрях три пъти как проспан, как пропушен и просвирен става земният живот – и тъй презрян! – почне ли за нас да се смрачава.*
71. „двете идеи за аполоновото и дионисиевото разглеждане на света...“: В Раждането на трагедията от духа на музиката (1872).
72. „заученик на Сократ Еврипид...“: Раждането на трагедията. 73. „изкривен понятиен инвалид“: Залезът на кумирите, Какво липсва на немците, 7. 74. Давид Фридрих Щраус (1808-1874), евангелистки теолог и успешен писател. Творбата му Старата и новата вяра излиза през 1872 г. и претърпява множество издания.
към текста >>
72. „заученик на Сократ Еврипид...“: Раждането на
трагедия
та.
как пропушен и просвирен става земният живот – и тъй презрян! – почне ли за нас да се смрачава.* 71. „двете идеи за аполоновото и дионисиевото разглеждане на света...“: В Раждането на трагедията от духа на музиката (1872).
72. „заученик на Сократ Еврипид...“: Раждането на трагедията.
73. „изкривен понятиен инвалид“: Залезът на кумирите, Какво липсва на немците, 7. 74. Давид Фридрих Щраус (1808-1874), евангелистки теолог и успешен писател. Творбата му Старата и новата вяра излиза през 1872 г. и претърпява множество издания. 75. „Порядъчните неща...“: Залезът на кумирите, Проблемът на Сократ, 5.
към текста >>
Те се отчуждават чрез неразбирателството, с което Ричъл, както почти целият тогавашен учен свят, посреща Раждането на
трагедия
та.
и отговорът на Ницше от 10 април 1888 г. 84. Фридрих Вилхелм Ричъл (1806-1876), антрополог, при когото Ницше следва в Бон през 1863 г. и когото следва през 1864 г. в Лайпциг. Като учител и приятел той насърчава Ницше по всякакъв начин.
Те се отчуждават чрез неразбирателството, с което Ричъл, както почти целият тогавашен учен свят, посреща Раждането на трагедията.
85. „Фридрих Ницше може всичко, което иска.“: вж. писмото на Ричъл до съветника по възпитанието Вилхелм Вишер в Базел от 11 януари 1869; Ц. П. Янц, Фридрих Ницше, биография, том 1, Мюнхен, 1978, стр. 255: „За мен е несъмнено, че при практическа нужда той би могъл, предвид неговото високо дарование, да се изяви успешно и в други области. Той ще може да прави всичко, което поиска.“
към текста >>
6.
ГЛЕДИЩА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Какъв чуден химически процес, който може да превърне известно количество храна в божествената
трагедия
на един „Хамлет".
Няма никакво съмнение също, че начинът, по който той задоволява първоначално духовните нужди на хората, е повърхностен. Би било трагично, ако този начин на мислене беше правилният. Нима не ще бъде подтискащо за човешката душа, ако трябва да се съгласим с изказването: Мисълта е една форма на силата. Ние ходим със същата сила, с която мислим. Човекът е един организъм, който превръща различните форми на силата в мисловни сили, той е един организъм, чиято деятелност ние поддържаме с това, което наричаме „храна" и с негова помощ продуцираме всичко, което наричаме мисли?
Какъв чуден химически процес, който може да превърне известно количество храна в божествената трагедия на един „Хамлет".
Това е написано в една брошура от Роберт Г. Ингерсол, която носи заглавието „Съвременният залез на Боговете". Дали когато един или друг човек изказва такива мисли, те намират външно малко одобрение, това е без различно. Важното е, че голямо е числото на тези, които по отношение на световните процеси се виждат заставени чрез естественонаучния начин на мислене да се съгласят с горните твърдения, макар и да не мислят, че вършат това. Без съмнение тези неща биха били твърде безутешни, ако самата естествена наука би ни заставила да стигнем до извода, който мнозина от нейните пророци проповядват.
към текста >>
И тогава няма да вярваме, че сме разбрали същността на божествената
трагедия
„Хамлет", когато казваме: Един чуден химически процес е превърнал известно количество храна в тази
трагедия
.
То не е такова, каквото мнозина го описват и го изискват за други области. Биха ли направили някога Дарвин и Ернст Хекел великите открития в областта на развитието на живота, ако вместо да наблюдават живота и строежа на съществата, биха се затворили в лабораторията, за да правят химически изследвания върху парче тъкан, взето от един организъм? Би ли могъл Лиел да опише развитието на Земната повърхност, ако не би изследвал земните пластове и тяхното съдържание, но вместо това би проучил безброй камъни относно техните химически свойства? Нека действително вървим по следите на тези изследователи, които се издигат като величествени образи сред новото развитие на науката. Тогава ние ще постъпим по същия начин във висшите области на духовния живот, както са постъпилите в наблюдението на природния свят.
И тогава няма да вярваме, че сме разбрали същността на божествената трагедия „Хамлет", когато казваме: Един чуден химически процес е превърнал известно количество храна в тази трагедия.
Ние няма да вярваме, както и един естествоизпитател не може сериозно да вярва, че е разбрал задачата на топлината в Земното развитие, ако е изследвал нейното действие върху сярата в химическата реторта. Той няма да се стреми да разбере строежа на човешкия мозък като вземе една част от главата и изследва как действува върху нея някоя основа, а не се запита, как този мозък се е развил в хода на еволюцията, засягаща органите на по-низши животни. Следователно, вярно е, че този, който изследва същността на Духа може само да се учи от естествената наука. Той трябва действително да постъпва така, както постъпва тя. Само че не трябва да се заблуждава в това, което отделни представители на естествената наука искат да му предпишат.
към текста >>
7.
ЧУДОТО С ЛАЗАР
GA_8 Християнството като мистичен факт
Идеята на
трагедия
та „Хамлет" е станала негова художествена, лична опитност.
Нека резюмираме цялото съдържание на Шекспировия „Хамлет" само в няколко думи. Ако размисли върху тях, човек може в известен смисъл да е сигурен, че вниква в съдържанието на Хамлет. И логически той наистина вниква. Обаче по друг начин вниква този, който е изживял цялата Шекспирова драма. През душата му е преминало едно богатство, което не може да бъде заменено с никакво описание.
Идеята на трагедията „Хамлет" е станала негова художествена, лична опитност.
Чрез магически-многозначителния процес, с който е свързано посвещението, в човека се извършва същият процес, но на една по-висока степен. Той изживява образно това, което постига духовно. Тук думата „образно" показва, че един външен процес се извършва сетивно- действително, но като такъв, той е все пак само образ. Тук имаме работа не с един недействителен, а с един действителен образ. В продължение на три дни земното тяло е наистина мъртво.
към текста >>
8.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
Ние ги виждаме да прозират още в Гьотевия "Фауст", в сцената от втората част на тази
трагедия
, където Фауст отива при "майките".
В смисъла на Ферекид светът се произвежда чрез задружните действия на тези три първични основи. Чрез това задружно действие се раждат от една страна сетивните материални светове; огън, въздух, вода, земя; от друга страна множество невидими, свръхсетивни същества, духовни същества, които оживяват четирите материални светове. Зевс, Хронос и Хтон са същности, по отношение на които можем да употребим изрази те: "Дух, душа, материя", обаче с това ние назоваваме само приблизително тяхното значение. Едва чрез свързването на тези три първични същества се раждат повече материалните царства на света, царствата на огъня, въздуха, водата, земята и повече душевни и духовни /свръхсетивни/ същества. С един израз на по-късните светогледи можем да наречем Зевса като "пространство-етер", Хронос като "творец на времето" и Хтон като "произвеждащ материята" трите "прамайки" на света.
Ние ги виждаме да прозират още в Гьотевия "Фауст", в сцената от втората част на тази трагедия, където Фауст отива при "майките".
Така както тези три първични същества се явяват при Ферекид, тези ни сочат към предшествениците на тази личност, към така наречените "Орфици" /последователи на Орфей/. Тези орфици са последователи на един начин на мислене, което живее още изцяло в образността. При тях също се намират три първични същества: Зевс, Хронос и Хаосът. В сравнение с тези три "прамайки" онези на Ферекид са с една степен по-малко образни. Ферекид се стреми вече да схване с мислителния живот това, което орфиците са държали още напълно като образ.
към текста >>
9.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Така стана чрез Ницше в неговия първи творчески период, който започна с "Раждането на
трагедия
та" /1870 г./, и се изяви в неговите ненавременни четири разглеждания /Давид Щраус, последователя и еснафът; Относно ползата и вредата от историята; Шопенхауер като възпитател; Рихард Вагнер Байройт/.
Тази е причината, поради която Ницше става все повече поет в своето излагане на светогледа. Тази също е причината, поради която онзи, който не иска да се сближи с това изложение като философия, може винаги да му се удивлява заради неговата поетическа сила. Колко различен е тонът, който се влива чрез Ницше в новото светогледно развитие, от този на Хамерлинг, Вундт, даже и на Шопенхауер! Тези последните търсят чрез разглеждане на нещата основата на съществуването и стигат до волята, която намират в глъбините на човешката душа. Тази воля живее в Ницше; и той приема в себе си философските идеи, разпалва ги със своята волева природа и представя след това нещо ново: Един живот, в който пулсират носената от волята идея, просветлената от идеята воля.
Така стана чрез Ницше в неговия първи творчески период, който започна с "Раждането на трагедията" /1870 г./, и се изяви в неговите ненавременни четири разглеждания /Давид Щраус, последователя и еснафът; Относно ползата и вредата от историята; Шопенхауер като възпитател; Рихард Вагнер Байройт/.
В един втори период на своя живот съдбата на Ницше беше да изпита, какво може да бъде за човешката душа един светоглед, който се опира само на естественонаучните начини на мислене. Този период от живота на Ницше се изразява в съчиненията "Човешкото, прекомерно човешкото" /1878 г./, "Зора", "Преуспяваща наука" /1881 г./. Идеалите, които оживяват Ницше в неговия първи период, сега изстиват в него; те се оказват като леки образования от пяна на познанието; душата иска да се проникне със сила, да укрепне в нейното чувстване чрез "реалното" съдържание на това, което може да даде естественонаучният начин на мислене. Въпреки това душата на Ницше е пълна с живот; силата на този вътрешен живот се стреми навън от това, което може да получи от разглеждането на природата. Разглеждането на природата показва, как животното става човек, и как в чувстването на вътрешната жизнена сила се ражда представата: Животното е носило в себе си човека; не трябва ли човекът да носи в себе си нещо по-висше, свръхчовека?
към текста >>
10.
05. ПРИКАЗКАТА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ В СВЕТЛИНАТА НА РУДОЛФ ЩАЙНЕРОВОТО ДУХОВНО ИЗСЛЕДВАНЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Връзката между Гьотевата Приказка и
трагедия
та на темплиерите.
1913: Пробуждането на душата В същото време се обсъжда въпросът за построяване на нова „сграда", първоначално в Мюнхен, а по-късно в Дорнах, с намерението, през Август 1914 да бъде поставена петата Мистерийна драма. Избухването на 1-та Световна война на 1 Август 1914 прави това невъзможно. 1916
Връзката между Гьотевата Приказка и трагедията на темплиерите.
Тази връзка е посочена в лекционния цикъл „Вътрешните еволюционни импулси на човечеството. Гьоте и кризата на 19 век" (Лекция от 25 Септември 1916, Дорнах, в Събр. Съч. 171) Проблемът за свободата в Шилеровите „Естетически писма" и в Гьотевата Приказка.
към текста >>
11.
IV. Младежки приятелства
GA_28 Моят жизнен път
Когато се запознахме, вече беше написал една
трагедия
, озаглавена „Ханибал“, и много лирика.
Към този период се числи още едно важно за мен приятелство с един млад мъж, който във всичко представляваше противоположност на младежа с русите къдри. Той чувстваше себе си като поет. С него също прекарвах много време в разговори, стимулиращи мисълта. Той изпитваше голям възторг от всичко поетично. Още на съвсем млади години си беше поставил големи задачи.
Когато се запознахме, вече беше написал една трагедия, озаглавена „Ханибал“, и много лирика.
Заедно с тези двама мои приятели ходехме на „упражненията по устно и писмено изложение“, водени от Шрьоер във висшето училище. От тях ние тримата, а и някои други, получавахме най-голямо вдъхновение. Ние, младите, имахме възможност да представяме това, което раждаше духът ни, а Шрьоер обсъждаше всичко с нас и възвисяваше душите ни чрез великолепния си идеализъм и благородната си способност да въодушевява. Моят приятел често ме придружаваше, когато имах възможност да посетя Шрьоер в дома му. Там той винаги се оживяваше, докато иначе често в изказванията му за живота се долавяше тежка нотка.
към текста >>
12.
XVI. Сред учени и хора на изкуството; Гьотеви събрания
GA_28 Моят жизнен път
Мъжът, който по-късно бе въвлечен в разтърсваща житейска
трагедия
, ми беше истински симпатичен.
Когато описвам нещата така, на някого може да се стори, че всичко ми е било принципно безразлично. Обаче изобщо не беше така. Усещанията ми бяха съвсем други. Отнасях се с пълно участие към всичко различно, защото не се отчуждавах от него поради факта, че същевременно внасях в него собствените си преценки и усещания. Водех например безброй разговори с Ото Харнак, остроумния автор на книгата „Гьоте в периода на неговата зрялост“, който по това време много често идваше във Ваймар, понеже работеше върху Гьотевите студии за изкуството.
Мъжът, който по-късно бе въвлечен в разтърсваща житейска трагедия, ми беше истински симпатичен.
Когато говорех с него, можех изцяло да бъда Ото Харнак. Възприемах мислите му, вживявах се в тях – в посочения смисъл – като на гости, но все пак „като вкъщи“. Изобщо не си и помислях да го помоля да ме посети. Той можеше да живее само при себе си. Беше толкова погълнат от своите мисли, че усещаше като чуждо всичко, което не беше негово.
към текста >>
13.
1. Основаване на Единното Антропософско общество на Коледното събрание 1923 г. в Дорнах, Швейцария, 13 януари 1924
GA_39 Писма до членовете
Цялата
трагедия
, болката на хиляди, отново запулсира при думите на Щефен.
Красноречиви и могъщи видения възникваха пред всеки, който го слушаше. Ние виждахме с очите на душата полагането на Основния Камък на Гьотеанума през 1913 г. Не мога да намеря думи, за да опиша какво преживях, когато действието, в което участвах преди 10 години, отново израсна пред мен в картината на Алберт Щефен. Думи, идващи от духа с вълшебна художественост, извикаха пред умовете ни изграждането на Гьотеанума стотици предано работещи ръце, стотици вдъхновено биещи сърца. После Гьотеанумът горя.
Цялата трагедия, болката на хиляди, отново запулсира при думите на Щефен.
И накрая една друга картина: на преден план самото Същество на Антропософията, преобразено в душата на поета. И на заден фон противниците, не обвинявани, а просто и спокойно изобразени с цялата негова пластична сила на изразяване. "Десет години Гьотеанум"; човек добре можеше да почувства колко дълбоко потънаха думите на Щефен в сърцата на присъстващите. След това толкова ценно за случая встъпление трябваше да говоря за формата, която Антропософското общество сега трябва да приеме. Изложих това, което трябва да заеме мястото на обикновените правила и устави.
към текста >>
14.
4. Заратустра; Берлин, 19. 01. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Твърде знаменателно е и това принадлежи към многото загадки, които възникват за мислителя -, че Нитцше е имал едно предчувствие за това, но нищо повече, и обосновал в своята първа книга "Раждането на
трагедия
та от духа на музиката", че в древна Гърция този кръг не вярващите в Дионисий и на вярващите в Аполон се срещат като духовно-научно и като мистично течение.
Обаче това, което застава срещу нас, когато обгръщаме с поглед света, когато гледаме духовно това, което застава физически срещу нас за нашите сетива, то е било кръстено с името Аполон. Ето защо в течението на Аполон ни се явява учението на Заратустра, а в течението на Дионисий ни се явява учението на мистическото потопяване, тези две течения ни се явяват в древна Гърция едно до друго. Там те се съединяват, сливат се, Заратустризмът и мистичното учение, което срещаме в неговата най-голяма висота в древна Индия. Така древните времена бяха призвани да направят двете течения да вървят едно до друго, а в кръговете в древна Гърция, които вярваха в Аполон и в Дионисий, тези две течения се сливат, за да вървят след това единно. Така щото, когато в нашата култура се издигаме до духовното, ние ги намираме да живеят единно по-нататък.
Твърде знаменателно е и това принадлежи към многото загадки, които възникват за мислителя -, че Нитцше е имал едно предчувствие за това, но нищо повече, и обосновал в своята първа книга "Раждането на трагедията от духа на музиката", че в древна Гърция този кръг не вярващите в Дионисий и на вярващите в Аполон се срещат като духовно-научно и като мистично течение.
Интересно е сега да се види, как действително Заратустра е учил най-големи подробности своите ученици и с това цялата култура, която изхожда от него, че зад всичко сетивно трябва да се вижда Духът. Тук важното е, че не е достатъчно когато се казва: Пред нас се простира сетивният свят, а зад него тъче Божествено-Духовното. В такова едно изказване и разбиране човек се чувствува като нещо много важно, но с това той работи само опирайки се на един общ пантеизъм. Той мисли, че вече е направил нещо, когато казва: Зад всичко сетивно тъче нещо духовно, нещо Божествено т.е. допуска нещо неясно, мъгливо духовно зад всички физически явления.
към текста >>
Тези служещи на Ормузд Духове е разбирал Гьоте например, когато в началото на своята
трагедия
"Фауст", в "Пролог на небето" казва:
Докато Ормузд изпълнява цялата дейност на царството на Светлината, Амшаспандите изпълняват специалните дейности, които се изразяват чрез светенето на Слънцето от Овен, от Телец, от Рака и т.н. Дейността на Ормузд се изразява чрез цялото светене на Слънцето през всички светли зодиакални знаци от Овен до Везните или до Скорпион. Така в смисъла на Заратустра ние можем да кажем по-нататък: Ариман действува един вид като че през Земята от тъмнината и има там своите служители, които са противници на добрите Гении, на добрите Духове, които стоят до Ормузд. По този начин Заратустра е различавал фактически дванадесет различни духовни Същества, които са служителите от една страна шест съответно седем на Ормузд, от друга страна шест съответно пет на Ариман. Тези дванадесет духовни Същества са символизирани като добри или като зли Гении или подчинени Духове, Амеша-Спентас, според това, дали Слънцето изпраща своите лъчи от светлите или от тъмните зодиакални знаци.
Тези служещи на Ормузд Духове е разбирал Гьоте например, когато в началото на своята трагедия "Фауст", в "Пролог на небето" казва:
Но вий, чеда на райските селения, На Божеството истински деца, За красотата жива и нетленна Разкрийте с обич своите сърца Това, което вечно се развива,
към текста >>
15.
4. Мойсей; Берлин, 09. 03. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Това, което бе влято като нещо ново в Аза от подготвителното развитие на човечеството и лицето на древноеврейския народ, ние можем да го разберем най-добре, когато хвърлим поглед върху
трагедия
та разказана по чудесен начин в книгата на Йов, но която
трагедия
можем да разберем само от особеността на древноеврейския народ.
Чрез мисията на Мойсея човечеството беше доведено до там, където то трябваше да разбере и можеше да разбере, че протъкаващият и оживяващият света миров Дух можеше да бъде най-ясно почувствуван, най-човешки почувствуван в "Аз съм", в най-вътрешния център на човешката душа, но че първо Аз съм трябва да се изпълни с едно съдържание, което сега отново може да обгърне света, така щото бедната дума Аз съм може да получи най-богатото съдържанието за целта беше необходима една друга мисия, мисията, която после можа да бъде изразена със забележителните думи на апостол Павла: "Не аз а Христос в мене! " Мойсей доведе човечеството до основаването на една азова култура. Сега азовата култура трябваше да се вживее като един дар отгоре, като една култура на народ, като един съсъд, който трябваше да приеме ново съдържание. Азът трябваше първо да се развие в лоното на древноеврейския народ и в съсъда трябваше да се влее онова, което можеше да излезе от едно действително истинско разбиране на палестинските събития на Голготската Тайна. Тук Азът трябваше да приеме едно ново съдържание, което беше почерпено от самия духовен свят.
Това, което бе влято като нещо ново в Аза от подготвителното развитие на човечеството и лицето на древноеврейския народ, ние можем да го разберем най-добре, когато хвърлим поглед върху трагедията разказана по чудесен начин в книгата на Йов, но която трагедия можем да разберем само от особеността на древноеврейския народ.
В тази книга ни се разказва, че Йов въпреки че се придържа като един праведен към своя Бог и има съзнание, че всичко, което има, идва от неговия Бог,изпитва нещастие след нещастие в своя живот, в своето семейство, лично върху себе си. Така щото в откровенията на неговия Бог има нещо, което би могло да го заблуди и да го вкара в съмнение, че действително онзи миров Дух, за който току що говорихме, се изявява в човешкия Аз. Нещата отиват толкова далече, че жената на Йов не може да разбере, защо нейният мъж още се придържа към своя Бог и затова му казва забележителните думи, които имат едно незабравимо значение: "Отречи се от твоя Бог и умри! " Какво значат следователно в смисъла на тази пълна със значение алегорична трагедия тези думи: "Отречи се от твоя Бог и умри! "?
към текста >>
" Какво значат следователно в смисъла на тази пълна със значение алегорична
трагедия
тези думи: "Отречи се от твоя Бог и умри!
Тук Азът трябваше да приеме едно ново съдържание, което беше почерпено от самия духовен свят. Това, което бе влято като нещо ново в Аза от подготвителното развитие на човечеството и лицето на древноеврейския народ, ние можем да го разберем най-добре, когато хвърлим поглед върху трагедията разказана по чудесен начин в книгата на Йов, но която трагедия можем да разберем само от особеността на древноеврейския народ. В тази книга ни се разказва, че Йов въпреки че се придържа като един праведен към своя Бог и има съзнание, че всичко, което има, идва от неговия Бог,изпитва нещастие след нещастие в своя живот, в своето семейство, лично върху себе си. Така щото в откровенията на неговия Бог има нещо, което би могло да го заблуди и да го вкара в съмнение, че действително онзи миров Дух, за който току що говорихме, се изявява в човешкия Аз. Нещата отиват толкова далече, че жената на Йов не може да разбере, защо нейният мъж още се придържа към своя Бог и затова му казва забележителните думи, които имат едно незабравимо значение: "Отречи се от твоя Бог и умри!
" Какво значат следователно в смисъла на тази пълна със значение алегорична трагедия тези думи: "Отречи се от твоя Бог и умри!
"? Нищо друго освен: Щом Бог, който трябва да бъде изворът на твоя живот, се отнася така с тебе, тогава отречи се от него. Но тогава е сигурно, че участта на това отричане от Бога е смъртта, че този, който се отрича от Бога, той се откъсва от живото развитие. Приятелите на Йов не могат да разберат, че той не е поел върху себе си никакъв грях, тъй като резултатите би трябвало да се проявят над праведната личност. Самият разказвач не може да ни накара да разберем по друг начин, че все пак съществува мировата правда, освен чрез това, че смазаният, хвърлен в мизерия Йов все пак получава във физическия свят едно възмездие за всичко, което беше изгубил.
към текста >>
16.
Сагата Зигфрид. 21 октомври 1904 г.
GA_90f Гръцката и германската митология в светлината на езотеризма
Древният чела Зиг е онзи, който трябваше да отведе северните народи към една
трагедия
.
Самият той живя по-късно като Посветен Учител. Зиг е много специален случай. Той не е способен да представя движение, както направи Учителят Исус13 след основаването на Християнството. Зиг трябваше да доведе тази северна култура до нейния упадък. Той е призован да води народите на петата подраса на петата коренна раса, достигайки ги от юг.
Древният чела Зиг е онзи, който трябваше да отведе северните народи към една трагедия.
Затова той е наричан също и Зиг-урт, което означава “онзи, който води в миналото”. “Фрид” е същата дума; тя означава “което води към смърт, към разрушение”. Това още може да се открие в думата “Friedhof” (гробище). Същият чела, който приготви пътя на великия Посветен, бе този, който щеше да отведе северната култура към нейния крах. Нейното духовно съдържание западна и бе заменено от изгряващото Християнство.
към текста >>
Тя бива тласната към
трагедия
.
Один съответства на онова, развило се през втората подраса на петата коренна раса. Последният преди Зигфрид е Балдур, слънчевият герой. Той съответства на развилото се през Халдейско-Вавилоно-Асирийската епоха. Но докато онова, развило се на юг, е въздигаща се, напредваща култура, тук на север ние имаме настроение на безпокойство, очакване, чакане нещо да се случи. Така ние слизаме от бога към човека; и докато южната подраса се разви по-нататък, Зигфрид стана основателят на тази култура на очакване.
Тя бива тласната към трагедия.
И понеже идва краят на тази северна култура, вие имате трагичната смърт на Балдур и на Зигфрид. ----------------- 13) Учителят Исус е описан от Рудолф Щайнер като Същество, явяващо се като водачът на Християнския духовен поток през вековете, със сравнително кратки интервали между смърт и ново раждане. Той не трябва да се бърка с Исус от Назарет. Виж също лекция VII от цикъла “Евангелието на Лука” от Рудолф Щайнер.
към текста >>
17.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 5. юни 1905 г. /четвърта лекция/ Относно изгубения храм и как да бъде възстановен.
GA_93 Легендата за храма
Това е великата
трагедия
и всеки, който се развива нагоре, поема върху себе си огромна отговорност.
Втората религия беше отхранена в Близкия Изток. В нея се почиташе вторият принцип на Троицата като повторение, когато за първи път Синът бе направил да се почувствува Неговото влияние на Земята. Същевремено с идването на принципа на Сина настъпва свалянето долу на някои същества. Няма по-висше развитие, без да се отблъсне надолу нещо друго. Минералното, растителното и животинското царство бяха отблъснати надолу по този начин.
Това е великата трагедия и всеки, който се развива нагоре, поема върху себе си огромна отговорност.
За всеки светец са отблъснати надолу голямо число същества. Не би имало никакво развитие, ако не ставаше такова отблъсване надолу. Човек непрекъснато трябва да отблъсва други надолу, докато развива себе си нагоре. Това е причината, поради която всяко развитие, което става от себичност, е зло и осъдително; то е оправдано, само ако се върши за развитието на други същества. Само онзи, който иска да повдигне отново онези, които са били отблъснати надолу, е подходящ за развитие.
към текста >>
18.
ДВАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 2 януари 1906 г. Царственото изкуство в нова форма. /на смесена аудитория от мъже и жени/.
GA_93 Легендата за храма
Изразите, които той употребява, за да обясни
трагедия
та, са смътен отблясък на онова, което учениците научаваха в мистерийните школи.
От мистериите се разви гръцкото драматично изкуство. Докато в Индия до времето на египетския култ/*10/ човек се занимаваше със страданието и смъртта на боговете, при великите гръцки трагични поети, такива като Есхил, Софокъл и др. имаме работа с отделни човешки личности, които са образи на великото Божество. Чрез тези образи, учениците на мистериите реконструираха в драмите си мъката, борбата и страдащия Бог, като по този начин показваха Бог на хората, в неговото отражение в човека. Който иска да разбере какво е искал да каже Аристотел с думата прочистване, катарзис/*11/, трябва да изтълкува понятието от астралното, от тайните на мистериите.
Изразите, които той употребява, за да обясни трагедията, са смътен отблясък на онова, което учениците научаваха в мистерийните школи.
Спомнете си как Лесинг изследваше душевните сили на страха и състраданието, които трябва да бъдат възбудени чрез трагедията. Това е доставило материал за множество големи и научни разисквания от Лесинг насам. Тези емоции бяха реално събуждани при мистерийния ученик, когато му беше представян Бог с неговия път през света. Чрез това бяха възбуждани и изтегляни навън страстите, съществуващи дълбоко в човешката душа, подобно на болестта, която доведена до нейната връхна точка чрез високата температура, се изважда навън от човека. Това довеждаше до прочистване, така че човек да бъде в състояние да продължи нататък до прераждането.
към текста >>
Спомнете си как Лесинг изследваше душевните сили на страха и състраданието, които трябва да бъдат възбудени чрез
трагедия
та.
Докато в Индия до времето на египетския култ/*10/ човек се занимаваше със страданието и смъртта на боговете, при великите гръцки трагични поети, такива като Есхил, Софокъл и др. имаме работа с отделни човешки личности, които са образи на великото Божество. Чрез тези образи, учениците на мистериите реконструираха в драмите си мъката, борбата и страдащия Бог, като по този начин показваха Бог на хората, в неговото отражение в човека. Който иска да разбере какво е искал да каже Аристотел с думата прочистване, катарзис/*11/, трябва да изтълкува понятието от астралното, от тайните на мистериите. Изразите, които той употребява, за да обясни трагедията, са смътен отблясък на онова, което учениците научаваха в мистерийните школи.
Спомнете си как Лесинг изследваше душевните сили на страха и състраданието, които трябва да бъдат възбудени чрез трагедията.
Това е доставило материал за множество големи и научни разисквания от Лесинг насам. Тези емоции бяха реално събуждани при мистерийния ученик, когато му беше представян Бог с неговия път през света. Чрез това бяха възбуждани и изтегляни навън страстите, съществуващи дълбоко в човешката душа, подобно на болестта, която доведена до нейната връхна точка чрез високата температура, се изважда навън от човека. Това довеждаше до прочистване, така че човек да бъде в състояние да продължи нататък до прераждането. Всичко това се появяваше като сянка в образите на древните гръцки трагедии.
към текста >>
19.
Знаци и символи на Коледния празник
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
76) Цитат от втората част на
трагедия
та Фауст: Прелестна местност.
Тогава ще празнуваме Коледа, осъзнавайки дълбокото и прадревно значение, понеже то ще ни показва, че духовната светлина ще проблесне от вътрешността на човека, ще заблести в целия свят. И ние ще можем да празнуваме празника на Христос като един празник в името на най-висшия идеал на човечеството. Тогава отново ще получи значение, отново ще оживее в душата ни и коледното дърво, като отново се превърне в символ на райското дърво, имащ най-важното значение за нас. Празнуването на Свещената нощ ще породи в душата ни радостната сигурност: Да, и аз ще изживея в себе си това, което трябва да се нарече раждането на висшия човек, също и в мен ще се извърши раждането на Спасителя, раждането на Христос. -----------------------------------------------
76) Цитат от втората част на трагедията Фауст: Прелестна местност.
77) Р. Щайнер, «Стихове и медитации», Издателско ателие Аб, 2013, Преводач: Христо Маринов. 78) В гръцката митология пратеничката на боговете. В други записки стои: едно изображение на свещената Изис. 79) На гръцки означава XQICTOC, Христос, Помазания, според термина иврит Месия.
към текста >>
20.
Бележки.
GA_98 Природни и духовни същества
Какъв прекрасен химически процес, който може да преобрази известно количество храна в божествената
трагедия
.»
съч. 323-та 54. Вероятно става въпрос за едно произведение на Робърт Грийн Ингерзол (1833-1899), «Модерен залез на боговете», 12 тома «Писания и речи», посмъртно публикувани в Ню Йорк през 1902 г. Цитатът гласи: Мисълта е форма на силата. Ние вървим със същата сила, с която мислим. Човекът е организъм, който поддържаме в дейност с това, което наричаме и с което произвеждаме това, което наричаме мисли.
Какъв прекрасен химически процес, който може да преобрази известно количество храна в божествената трагедия .»
55. В лекцията от 22 май 1908 г. «Евангелието на Йоан», Събр. съч. 103 (8-ма лекция). 56. През март и април 1908 г. лекции в Лунд, Малмьо, Стокхолм, Упсала, Кристияния (Осло), Гьотеборг и Копенхаген.
към текста >>
21.
5. Пета лекция, Берлин, 28.10.1907 г. Германска и персийска митология.
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
Това е причината, поради която в
трагедия
та болката и пред усещането за очакваното разрешение ни задоволяват.
Така на тези чувствителни места се образуваха струпеи, и от тях постепенно се оформи прекрасното чудо на окото. Това стана след дълго, дълго развитие. Това, което болката беше откъснала от тялото се превърна във великолепното око. Наистина нищо не може да възникне в света като удоволствие, като наслада, ако негова основа не е болката. Точно както засищането и съпътствуващото го удоволствие се предхожда от глада, така и всяко познание и всяка радост имат за основа болката.
Това е причината, поради която в трагедията болката и пред усещането за очакваното разрешение ни задоволяват.
Всичко, което в бъдеще ще стане съвършено, в настоящето преминава през състояние на болка и страдания. Но утеха за нас е когато знаем, че това, което днес е болка и страдание, в бъдеще ще е състояние на съвършенство. Днешните съвършени очи ние дължим на съществуването в миналото на болезнени точки в човешкото тяло, на болката, която беше преодоляна. Това имаше предвид посветеният Павел, когато изрече великите думи: "Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега, очаквайки осиновение" или "Всички твари се страхуват в болката на битието и очакват осиновение", което не изразява нищо друго освен копнежа към постигането отново на едно синовно отношение към бога. Този, който разбира съществуването той вижда как болката протича през цялото съществувание.
към текста >>
22.
Дванадесета лекция: Как Духът намира израз в гръцките произведения на изкуството; Духът като роб на материята в нашето време.
GA_106 Египетски митове и мистерии
И този художествен свят, в който те вложиха Духа, направи материята толкова неустоимо привлекателна, че дори и при нас, в Средна Европа, великият Волфганг Гьоте се опита да се отъждестви с тази културна епоха в своя „Фауст” и в своята
трагедия
„Елена”.
Причината, за да определяме като изключително важна тази епоха, която от една страна бележи най-долната точка в общочовешкото развитие, а от друга страна е толкова примамлива и симпатична за днешния наблюдател, е тази, че тя стана изходна точка за ред многозначителни събития, засягащи днешната културна епоха. Ние видяхме как през тази Гръцко-латинска епоха се стигна до едно бракосъчетание между Духа и материята, което пролича най-вече в гръцкото изкуство. Видяхме как гръцкият храм се превърна в едно архитектурно творение, където можеха да живеят самите Богове, и човекът можеше да каже: Да, аз доведох материята дотам, че сега за мен материята е израз на Духа, и във всяка нейна частица аз мога да доловя нещо от този универсален Дух. И това беше в сила за всички произведения на гръцкото изкуство. Така е с всичко, което знаем за живота на древните гърци.
И този художествен свят, в който те вложиха Духа, направи материята толкова неустоимо привлекателна, че дори и при нас, в Средна Европа, великият Волфганг Гьоте се опита да се отъждестви с тази културна епоха в своя „Фауст” и в своята трагедия „Елена”.
Но какво би последвало, ако културите биха вървели в същата тази посока? Ние можем отговорим на този въпрос приблизително по следния начин. През Гръцко-латинската културна епоха човекът беше слязъл до най-долната точка, обаче така, че в нито една частица на материята той не изгубваше връзката с Духа. Духът беше въплътен в материята и това беше в сила за всички художествени произведения на тази епоха. Ако обгърнем с поглед изображението на един от гръцките Богове, ние навсякъде ще видим как гръцкият творчески гений влагаше Духа във външната материя.
към текста >>
23.
4. СКАЗКА ТРЕТА
GA_113 Изтокът в светлината на Запада
Вижте Орест така, както ни го рисувал Есхил в своята
трагедия
; прекарайте през погледа на душата си това, което става там!
Обаче условието за това би било тогавашните хора да не са имали вътрешна съвест, тази вътрешна съвест трябва да не е била още развита, следователно онова, което днес наричаме душевно явление на съвестта, трябва да не е съществувало някога у нашите прадеди, но в замяна на това нашите прадеди трябва да са виждали това, което днес духовния наблюдател в астралната обвивка, докато днес за хората понеже те чувствуват вътрешния глас на съвестта този глас закрива да речем външните духове на съвестта. Аз нарочно изнесох този пример, понеже при него потвърждението на фактите може да се напипа просто с ръце. Можем да посочим съвсем точно момента, да посочим този момент външно исторически, когато е станало преминаването от виждането на външните духове на съвестта от страна на човеците към събуждането на вътрешния глас на съвестта. Достатъчно е само мислено да разгледаме драмата "Орестия" на Есхил и да я сравните със същата материя третирана от Еврипид само кратко време след това в неговите трагедии. Тук имаме един преход в течение само на няколко десетилетия, от Есхил до Еврипид, когато се извършило това, което ви описах и което е едно неопровержимо потвърждение.
Вижте Орест така, както ни го рисувал Есхил в своята трагедия; прекарайте през погледа на душата си това, което става там!
Агамемнон се завръща у дома си след завършването на Троянската война. Той бива убит от своята прелюбодействуваща жена. Синът Орест отсъствува. Когато се завръща и узнава за станалото, той си отмъщава за смъртта на баща си и убива своята майка, защото самият глас на един от почитаните богове го подбуждат към това; той извършва това отмъщение даже в съгласие със съществуващото тогава чувство у народа. Народът именно казва, че той правилно е постъпил, като е убил своята майка, че е извършил нещо справедливо.
към текста >>
24.
7. СКАЗКА ШЕСТА
GA_113 Изтокът в светлината на Запада
И след това от кръга на Вагнер Фридрих Ницше създаде своето забележително гениално съчинение "Раждането на
трагедия
та от духа на музиката", основавайки се именно на това делене на гръцкия духове н живот на аполоновски и на дионисийски.
Ето защо нищо чудно, че в Дионисий, духът намиращ се в центъра на този вътрешен кръг на боговете, хората намираха едно същество, което беше близо до човешката душа, което беше, така да се каже, нещо като един човек. Но хората го чувствуваха като един човек, който не възлиза до физическия свят, а го намираха, когато от физическия свят слизаха надолу до основите на душевния живот. Тук имаме истинските по-дълбоки причини за деленето на духовния живот на гърците на две, един аполоновски духовен живот и един дионисийски. В по-ново време в някои хора възникна предчувствието, че нещо подобно е съществувало в Гърция. В кръговете около Рихард Вагнер са чувствували, че нещо подобно е съществувало, макар и хората да не са имали едно ясно съзнание, къде се крият основите на тези неща.
И след това от кръга на Вагнер Фридрих Ницше създаде своето забележително гениално съчинение "Раждането на трагедията от духа на музиката", основавайки се именно на това делене на гръцкия духове н живот на аполоновски и на дионисийски.
Всички тези неща бяха предчувствия за това, което може да бъде все повече и повече познато чрез духовното задълбочаване. Днес у много хора се чувствува един копнеж на модерния дух към едно такова задълбочаване. Навсякъде съществува предчувствието: само това задълбочаване ще даде отговор на това, към което хората имат копнеж. Така следователно ние виждаме, как в древна Гърция тези два така наречени божествено-духовни свята стоят един до друг. Там те се явяват един до друг.
към текста >>
25.
7. СКАЗКА СЕДМА
GA_122 Тайните на библейското сътворение на света
Това е, като че някой би искал да каже: Но вижте, във втората част на
трагедия
та "Фауст", например, ние виждаме един съвършено друг стил, когато сравним мястото, където говори Ариел, с четиристъпните стихове от първата част на "Фауст".
Такива библии съществуват! Малко, че понякога нещата трябва да бъдат така разделени, че предното изречение е синьо, а следващата част от изречението е червено, защото предната част на такова изречение произхожда от единия народ, а последната част от другия народ. Чудно е само, как главното изречение и допълнителното изречение са така чудесно съчетани, че трябва да се предположи, какво само някой съчетател е трябвало да дойде, за да съчетае така добре тези две предания. В това тълкуване на Библията през нашето столетие е бил изразходван огромен труд и можем да кажем, когато познаваме нещата, че върху никое естествено-научно или историческо изследване не е бил изразходван толкова труд, както върху това богословско тълкуване на Библията през 19-я век, което ни изпълва с дълбока печал и с чувството на дълбока трагичност. Онова, което трябваше да разказва на човечеството за най-духовното, е изгубило своята връзка с духовните извори.
Това е, като че някой би искал да каже: Но вижте, във втората част на трагедията "Фауст", например, ние виждаме един съвършено друг стил, когато сравним мястото, където говори Ариел, с четиристъпните стихове от първата част на "Фауст".
Невъзможно е един и същ човек да е написал това и затова Гьоте трябва да е една митична фигура. Действително резултатът от неимоверен труд, от всеотдайни усилия, поради отделянето от окултните източници, стои по един трагичен начин на същата почва, на който би стоял някой, който отрича съществуването на Гьоте, покаже не може да си представи, че две толкова различни неща, като стилът от първата част на "Фауст" и от неговата втора част могат да произхождат от един и същ човек. Тук ние се вглеждаме в един дълбок трагизъм на човешкия живот; виждаме, как това отново събужда необходимостта, духовете да бъдат насочени към изворите на духовния живот. Духовното познание е възможно само тогава, когато хората отново ще потърсят живия дух. Те отново ще го потърсят; защото това е свързано с един непреодолим стремеж на човешката душа.
към текста >>
26.
Лекция трета
GA_126 Окултна история
Той могъл да даде теорията на
трагедия
та, тъй като при съзерцание на гръцката
трагедия
той бил доведен от тези възпоминания до това, че в нея се съдържа отзвук, като че външен, изнесен на физически план отзвук на това мистерийно възпитание, когато душата се очиства чрез състрадание и страх.
Тогава човек бивал въоръжен за това, да се издигне в непознатия му по своето съдържание духовен свят. По такъв начин душата на ученика в мистериите е трябвало чрез възпитание да стигне до всеобемащо, универсално чувство на състрадание и до универсално чувство на безстрашие. Това е преминавала всяка душа в тези древни мистерии, в които е взимал участие Енкиду, когато се появил отново в тази инкарнация, която лежи в промеждутъка между Енкиду и Аристотел. Той също преминал през това. И ето, като възпоменание за по-ранните инкарнации, това се проявило при Аристотел.
Той могъл да даде теорията на трагедията, тъй като при съзерцание на гръцката трагедия той бил доведен от тези възпоминания до това, че в нея се съдържа отзвук, като че външен, изнесен на физически план отзвук на това мистерийно възпитание, когато душата се очиства чрез състрадание и страх.
Затова драматическият герой и цялата постройка на трагедията е трябвало да покажат пред зрителите нещо, на основата на което зрителят в отслабен вид би могъл да преживее състрадание към съдбата на героя на трагедията и страх пред изхода на неговата съдба, пред пълната с ужас смърт, която го грози. По такъв начин, в драматическото развитие на действието, в живота и движението на трагедията е било втъкано това, което е ставало в душата на древния мист: очистване, катарзис чрез страх и състрадание. И като отзвук [на мистерията] на физически план е трябвало да усети човек, принадлежащ към гръцкия културен период, преминаването през страх и състрадание. Трябвало е художествено да се преживее, естетически да се насладиш на това, което е било по-рано велик принцип на възпитанието. И когато това, на което Аристотел се научил в предишните инкарнации, влязло в неговата личност, той станал този човек, който е бил способен да даде това единствено определение на трагедията, което станало класическо и действало толкова силно, че още в XVIII век то било възприето от Лесинг и в течение на целия XIX век играло такава роля, че за това определение са написани цели библиотеки.
към текста >>
Затова драматическият герой и цялата постройка на
трагедия
та е трябвало да покажат пред зрителите нещо, на основата на което зрителят в отслабен вид би могъл да преживее състрадание към съдбата на героя на
трагедия
та и страх пред изхода на неговата съдба, пред пълната с ужас смърт, която го грози.
По такъв начин душата на ученика в мистериите е трябвало чрез възпитание да стигне до всеобемащо, универсално чувство на състрадание и до универсално чувство на безстрашие. Това е преминавала всяка душа в тези древни мистерии, в които е взимал участие Енкиду, когато се появил отново в тази инкарнация, която лежи в промеждутъка между Енкиду и Аристотел. Той също преминал през това. И ето, като възпоменание за по-ранните инкарнации, това се проявило при Аристотел. Той могъл да даде теорията на трагедията, тъй като при съзерцание на гръцката трагедия той бил доведен от тези възпоминания до това, че в нея се съдържа отзвук, като че външен, изнесен на физически план отзвук на това мистерийно възпитание, когато душата се очиства чрез състрадание и страх.
Затова драматическият герой и цялата постройка на трагедията е трябвало да покажат пред зрителите нещо, на основата на което зрителят в отслабен вид би могъл да преживее състрадание към съдбата на героя на трагедията и страх пред изхода на неговата съдба, пред пълната с ужас смърт, която го грози.
По такъв начин, в драматическото развитие на действието, в живота и движението на трагедията е било втъкано това, което е ставало в душата на древния мист: очистване, катарзис чрез страх и състрадание. И като отзвук [на мистерията] на физически план е трябвало да усети човек, принадлежащ към гръцкия културен период, преминаването през страх и състрадание. Трябвало е художествено да се преживее, естетически да се насладиш на това, което е било по-рано велик принцип на възпитанието. И когато това, на което Аристотел се научил в предишните инкарнации, влязло в неговата личност, той станал този човек, който е бил способен да даде това единствено определение на трагедията, което станало класическо и действало толкова силно, че още в XVIII век то било възприето от Лесинг и в течение на целия XIX век играло такава роля, че за това определение са написани цели библиотеки. Впрочем не много би било загубено8, ако по-голямата част от това, което се намира в библиотеките, изгори.
към текста >>
По такъв начин, в драматическото развитие на действието, в живота и движението на
трагедия
та е било втъкано това, което е ставало в душата на древния мист: очистване, катарзис чрез страх и състрадание.
Това е преминавала всяка душа в тези древни мистерии, в които е взимал участие Енкиду, когато се появил отново в тази инкарнация, която лежи в промеждутъка между Енкиду и Аристотел. Той също преминал през това. И ето, като възпоменание за по-ранните инкарнации, това се проявило при Аристотел. Той могъл да даде теорията на трагедията, тъй като при съзерцание на гръцката трагедия той бил доведен от тези възпоминания до това, че в нея се съдържа отзвук, като че външен, изнесен на физически план отзвук на това мистерийно възпитание, когато душата се очиства чрез състрадание и страх. Затова драматическият герой и цялата постройка на трагедията е трябвало да покажат пред зрителите нещо, на основата на което зрителят в отслабен вид би могъл да преживее състрадание към съдбата на героя на трагедията и страх пред изхода на неговата съдба, пред пълната с ужас смърт, която го грози.
По такъв начин, в драматическото развитие на действието, в живота и движението на трагедията е било втъкано това, което е ставало в душата на древния мист: очистване, катарзис чрез страх и състрадание.
И като отзвук [на мистерията] на физически план е трябвало да усети човек, принадлежащ към гръцкия културен период, преминаването през страх и състрадание. Трябвало е художествено да се преживее, естетически да се насладиш на това, което е било по-рано велик принцип на възпитанието. И когато това, на което Аристотел се научил в предишните инкарнации, влязло в неговата личност, той станал този човек, който е бил способен да даде това единствено определение на трагедията, което станало класическо и действало толкова силно, че още в XVIII век то било възприето от Лесинг и в течение на целия XIX век играло такава роля, че за това определение са написани цели библиотеки. Впрочем не много би било загубено8, ако по-голямата част от това, което се намира в библиотеките, изгори. Да изгори, защото е било написано с пълно неразбиране на току-що казаното, на това, че в изкуството се проектира нещо, което се съдържа в духовното, и тези, които са писали това, не подозирали, че Аристотел е откривал древната тайна на мистерията9, когато е казвал: "Трагедия - това е поредица от последователни действия, които се групират около един герой и които са способни да извикат у зрителя чувство на страх и състрадание, за да може в душата на зрителя да настъпи очистване".
към текста >>
И когато това, на което Аристотел се научил в предишните инкарнации, влязло в неговата личност, той станал този човек, който е бил способен да даде това единствено определение на
трагедия
та, което станало класическо и действало толкова силно, че още в XVIII век то било възприето от Лесинг и в течение на целия XIX век играло такава роля, че за това определение са написани цели библиотеки.
Той могъл да даде теорията на трагедията, тъй като при съзерцание на гръцката трагедия той бил доведен от тези възпоминания до това, че в нея се съдържа отзвук, като че външен, изнесен на физически план отзвук на това мистерийно възпитание, когато душата се очиства чрез състрадание и страх. Затова драматическият герой и цялата постройка на трагедията е трябвало да покажат пред зрителите нещо, на основата на което зрителят в отслабен вид би могъл да преживее състрадание към съдбата на героя на трагедията и страх пред изхода на неговата съдба, пред пълната с ужас смърт, която го грози. По такъв начин, в драматическото развитие на действието, в живота и движението на трагедията е било втъкано това, което е ставало в душата на древния мист: очистване, катарзис чрез страх и състрадание. И като отзвук [на мистерията] на физически план е трябвало да усети човек, принадлежащ към гръцкия културен период, преминаването през страх и състрадание. Трябвало е художествено да се преживее, естетически да се насладиш на това, което е било по-рано велик принцип на възпитанието.
И когато това, на което Аристотел се научил в предишните инкарнации, влязло в неговата личност, той станал този човек, който е бил способен да даде това единствено определение на трагедията, което станало класическо и действало толкова силно, че още в XVIII век то било възприето от Лесинг и в течение на целия XIX век играло такава роля, че за това определение са написани цели библиотеки.
Впрочем не много би било загубено8, ако по-голямата част от това, което се намира в библиотеките, изгори. Да изгори, защото е било написано с пълно неразбиране на току-що казаното, на това, че в изкуството се проектира нещо, което се съдържа в духовното, и тези, които са писали това, не подозирали, че Аристотел е откривал древната тайна на мистерията9, когато е казвал: "Трагедия - това е поредица от последователни действия, които се групират около един герой и които са способни да извикат у зрителя чувство на страх и състрадание, за да може в душата на зрителя да настъпи очистване". По такъв начин ние виждаме, че в отделната личност, в това, което тя казва, се съдържа сянка на това, което става понятно само тогава, когато ние отвъд личността прозираме стоящият зад нея инспиратор. Само когато вие разглеждате историята така, можете да видите какво означава личността и какво означават свръхличните сили за историческия живот, как в индивидуалните инкарнации става нещо, което Блаватска нарича взаимодействие на личните, индивидуални инкарнации с това, което тя описва, казвайки: "но наред със старата, не всякога приложима истина за реинкарнацията и кармата окултистите трябва да учат за цикличната и вървяща в крак с еволюцията реинкарнация" и т.н. Тя нарича това съзнателна реинкарнация, така, както за болшинството от хората днес последователните инкарнации все пак остават безсъзнателни за тяхното "аз", тогава, когато духовните сили, които действат свише, в крайна сметка с пълно съзнание пренасят циклично своите сили от една епоха в друга.
към текста >>
Да изгори, защото е било написано с пълно неразбиране на току-що казаното, на това, че в изкуството се проектира нещо, което се съдържа в духовното, и тези, които са писали това, не подозирали, че Аристотел е откривал древната тайна на мистерията9, когато е казвал: "
Трагедия
- това е поредица от последователни действия, които се групират около един герой и които са способни да извикат у зрителя чувство на страх и състрадание, за да може в душата на зрителя да настъпи очистване".
По такъв начин, в драматическото развитие на действието, в живота и движението на трагедията е било втъкано това, което е ставало в душата на древния мист: очистване, катарзис чрез страх и състрадание. И като отзвук [на мистерията] на физически план е трябвало да усети човек, принадлежащ към гръцкия културен период, преминаването през страх и състрадание. Трябвало е художествено да се преживее, естетически да се насладиш на това, което е било по-рано велик принцип на възпитанието. И когато това, на което Аристотел се научил в предишните инкарнации, влязло в неговата личност, той станал този човек, който е бил способен да даде това единствено определение на трагедията, което станало класическо и действало толкова силно, че още в XVIII век то било възприето от Лесинг и в течение на целия XIX век играло такава роля, че за това определение са написани цели библиотеки. Впрочем не много би било загубено8, ако по-голямата част от това, което се намира в библиотеките, изгори.
Да изгори, защото е било написано с пълно неразбиране на току-що казаното, на това, че в изкуството се проектира нещо, което се съдържа в духовното, и тези, които са писали това, не подозирали, че Аристотел е откривал древната тайна на мистерията9, когато е казвал: "Трагедия - това е поредица от последователни действия, които се групират около един герой и които са способни да извикат у зрителя чувство на страх и състрадание, за да може в душата на зрителя да настъпи очистване".
По такъв начин ние виждаме, че в отделната личност, в това, което тя казва, се съдържа сянка на това, което става понятно само тогава, когато ние отвъд личността прозираме стоящият зад нея инспиратор. Само когато вие разглеждате историята така, можете да видите какво означава личността и какво означават свръхличните сили за историческия живот, как в индивидуалните инкарнации става нещо, което Блаватска нарича взаимодействие на личните, индивидуални инкарнации с това, което тя описва, казвайки: "но наред със старата, не всякога приложима истина за реинкарнацията и кармата окултистите трябва да учат за цикличната и вървяща в крак с еволюцията реинкарнация" и т.н. Тя нарича това съзнателна реинкарнация, така, както за болшинството от хората днес последователните инкарнации все пак остават безсъзнателни за тяхното "аз", тогава, когато духовните сили, които действат свише, в крайна сметка с пълно съзнание пренасят циклично своите сили от една епоха в друга. Значи откровението за това, което Блаватска говори, изхождайки от розенкройцерските мистерии в своя първи период, напълно може да се провери и установи чрез непосредствено изследване. Но оттук вие ще видите, че удобния способ да се разбира една инкарнация само като следствие на предишното въплъщение, съществено се модифицира, и вие ще разберете, че реинкарнацията е много по-сложен свят от факти, отколкото обикновено се смята, и че ние го разбираме напълно само тогава, когато съпричислим човека към висшия свръхфизически свят, който постоянно въздейства върху нашия свят.
към текста >>
27.
ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, Мюнхен, 30 август 1912 г.
GA_138 За инициацията
Докато навлиза в свръхсетивното, той има свойството да му се разкрива малко от божественото, докато Ариман – с една огромна
трагедия
– пронизва земната еволюция именно в сетивното битие и се стреми да оформи това битие така, че то да стане духовно битие.
Няма по-скъп другар от Ариман за онези, които желаят да съхранят всеки миг за вечността. Много хора, прекрачвайки портата към свръхсетивния свят, започват да усещат Ариман като много добър другар, защото той е винаги устремен да направи част от по-висшия свят всичко, което се случва на земята, и да го ангажира там за себе си и своите служители. Но това още не е най-лошото, защото човек не навлиза в свръхсетивния свят, ако до известна степен не е освободил себе си от егоизма. Ако човек бъде оставен да влезе в свръхсетивните светове с обикновената нормална сила на стремежа, тогава той скоро ще се хване за шлифера на Ариман и ще го усети като много приятен другар. Но човек не може да навлезе в свръхсетивния свят такъв, какъвто е.
Докато навлиза в свръхсетивното, той има свойството да му се разкрива малко от божественото, докато Ариман – с една огромна трагедия – пронизва земната еволюция именно в сетивното битие и се стреми да оформи това битие така, че то да стане духовно битие.
Това е огромната трагедия на Ариман! Той би желал всичко, което някога се е появило в сетивното, да го оформи непосредствено в духовно. И той се бори в мировия ред за пречистване, за преминаване на всичко сетивно през огъня. В неговия смисъл това е добро. Но това би било много лошо в смисъла на божествено-духовните същества, чийто противник в мировия ред е Ариман, защото той би могъл да реализира всички свои цели.
към текста >>
Това е огромната
трагедия
на Ариман!
Много хора, прекрачвайки портата към свръхсетивния свят, започват да усещат Ариман като много добър другар, защото той е винаги устремен да направи част от по-висшия свят всичко, което се случва на земята, и да го ангажира там за себе си и своите служители. Но това още не е най-лошото, защото човек не навлиза в свръхсетивния свят, ако до известна степен не е освободил себе си от егоизма. Ако човек бъде оставен да влезе в свръхсетивните светове с обикновената нормална сила на стремежа, тогава той скоро ще се хване за шлифера на Ариман и ще го усети като много приятен другар. Но човек не може да навлезе в свръхсетивния свят такъв, какъвто е. Докато навлиза в свръхсетивното, той има свойството да му се разкрива малко от божественото, докато Ариман – с една огромна трагедия – пронизва земната еволюция именно в сетивното битие и се стреми да оформи това битие така, че то да стане духовно битие.
Това е огромната трагедия на Ариман!
Той би желал всичко, което някога се е появило в сетивното, да го оформи непосредствено в духовно. И той се бори в мировия ред за пречистване, за преминаване на всичко сетивно през огъня. В неговия смисъл това е добро. Но това би било много лошо в смисъла на божествено-духовните същества, чийто противник в мировия ред е Ариман, защото той би могъл да реализира всички свои цели. Тогава много неща трябва да бъдат разглеждани, както той би искал.
към текста >>
28.
1.Кристияния (Осло), Първа лекция, 1 Октомври 1913
GA_148 От изследването на Акаша Петото евангелие
Достатъчно е само да припомня, как в древна Гърция
трагедия
та, особено в нейната първоначална форма, представяше воюващия Бог или воюващия човек, в чиято душа спореха Боговете, като един вид непосредствено сценично присъствие.
С тези средства не би могло да се постигне много. Аз не вярвам, че някой, който проследява обективно християнството и неговия ход през вековете, би могъл да отправи сериозни възражения срещу подобна теза. Нека да прибавя и още една важна подробност. Нека да се пренесем назад във времената, когато не е съществувало никакво християнство. Достатъчно е само да припомня нещо, което е добре известно на повечето от Вас.
Достатъчно е само да припомня, как в древна Гърция трагедията, особено в нейната първоначална форма, представяше воюващия Бог или воюващия човек, в чиято душа спореха Боговете, като един вид непосредствено сценично присъствие.
Достатъчно е само да припомня, как Омир насити своята най-важна творба с непосредственото присъствие на духовния свят, достатъчно е да припомня великите образи на Сократ, Платон, Аристотел*1. С тези имена пред нашите души се изправя един духовен живот от най-висш порядък. Ако сега се абстрахираме от всичко останало и спрем поглед само върху образа на Аристотел, който живя няколко века преди основаването на християнството, пред нас застава нещо, което в известен смисъл не е направило нито крачка напред и не е претърпяло никакво развитие. Мисленето и логиката на Аристотел са толкова съвършени, че дори и днес бихме могли да заявим: в областта на човешкото мислене е постигната една върхова точка и досега тя остава ненадмината. А сега нека за момент да формулираме една странна хипотеза, която ще ни бъде необходима през следващите дни.
към текста >>
29.
12.Хамбург, 16 Ноември 1913
GA_148 От изследването на Акаша Петото евангелие
Ако допуснем, че
трагедия
та на Шекспир е неизвестна, и че днес би се появила за пръв път, ясно е, че тя веднага ще стане обект за присмех.
В края на Четвъртото Евангелие са записани онези думи, които всички знаем: Че светът не е в състояние да побере книгите, които биха могли да бъдат написани. Тези думи отговарят на истината. Когато се установяват нови факти относно събитията в Палестина, хората ще усетят и нова смелост, защото и другите четири Евангелия възникнаха по същия начин, както Петото, само че Петото Евангелие дойде две хиляди години по-късно. Когато един ден Петото Евангелие бъде тук, тогава по отношение на своето възникване то няма да се различава от останалите четири Евангелия. Но ще има и хора, които ще го отричат, понеже човешката природа е егоистична.
Ако допуснем, че трагедията на Шекспир е неизвестна, и че днес би се появила за пръв път, ясно е, че тя веднага ще стане обект за присмех.
Така и Петото Евангелие ще трябва да си пробива път в света. Хората се нуждаят от нещо, което онези, които искат да разберат, действително ще разберат. Ще трябва само да се съгласим, че както и по-рано откровенията идват от Духа. Но средствата и пътищата са винаги различни. В този смисъл нашата епоха има своите специални задачи.
към текста >>
30.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 23. Януари 1914 г.
GA_151 Човешката и космическата мисъл
През този период той написа „Раждането на
трагедия
та от духа на музиката” и „Несвоевременни размишления”, съдържащи четирите части: „Давид Щраус – изповедникът и писателят”, „За ползата и вредата от историята”, „Шопенхауер като възпитател”, „Рихард Вагнер в Байрот”.
И в хода на своя живот една такава душа би се насочила към определена констелация, където тя ще застъпва един мироглед, опиращ се на особеното стечение на сили, на динамизма, на протъкания от воля динамизъм в света. В духовната астрология нещата не изглеждат така, както във физическата астрология; във физическата астрология опозицията има съвсем друго значение, отколкото в духовната астрология. Тук опозицията се поражда от това, че душата не може да продължава своето развитие по един път, който е неблагоприятен; тя рязко променя посоката си и навлиза в зоната на опозицията. С тези думи аз накратко скицирах пред вас какво изпита душата на Нитче в хода на неговия живот. Ако се опитате да вникнете в първите му произведения, вие ще ги разберете най-вече чрез разположението на мистицизма в знака на идеализма.
През този период той написа „Раждането на трагедията от духа на музиката” и „Несвоевременни размишления”, съдържащи четирите части: „Давид Щраус – изповедникът и писателят”, „За ползата и вредата от историята”, „Шопенхауер като възпитател”, „Рихард Вагнер в Байрот”.
Всичко това е мистицизъм в знака на идеализма. После душата на Нитче рязко поема напред. Настъпва една втора епоха. Тогава възникват „Човешко, твърде човешко”, „Утринна зора”, „Весела наука”. Тук емпиризмът стои в знака на рационализма.
към текста >>
31.
1. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ. Берлин, 25 януари 1916 г.
GA_166 Необходимост и свобода в мировите процеси и човешките действия
Сега Вие ще попитате: Има ли кочияшът някаква вина за
трагедия
та, или тук е в сила една абсолютна необходимост?
После сяда в колата и компанията тръгва. Всички се отправят нагоре към планинския проход. И тъкмо когато стигат там, където се намира надвисналата скала, тази скала се откъсва, пада върху колата и премазва цялата компания. Хората загиват, а кочияшът остава незасегнат. Да, виждате ли, тук сме изправени пред един точно такъв случай.
Сега Вие ще попитате: Има ли кочияшът някаква вина за трагедията, или тук е в сила една абсолютна необходимост?
Беше ли абсолютно необходимо тези хора да бъдат сполетени от нещастието? И дали мудността на кочияша беше само донякъде вплетена в тази необходимост? Или бихме могли да мислим, че ако кочияшът би бил точен, пътниците нямаше да бъдат засегнати от падналата скала, понеже в този случай те щяха да изпреварят момента на срутването, макар и с няколко секунди? Ето как в областта на всекидневния живот рано или късно възниква големият въпрос за свободата и необходимостта, който е вътрешно свързан с това, което наричаме „виновност“ или „невинност“. Естествено, ако всичко подлежи на някаква абсолютна необходимост, тогава не бихме могли да говорим за вина на кочияша, а бихме могли само да кажем: Необходимо е било именно тези хора да понесат смъртта.
към текста >>
32.
4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 11 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
И ако човек разполага със съответните книги, които всъщност описват само крайната фаза на
трагедия
та, и се поизмъчи с тях, както аз честно и почтено го сторих, изучавайки ги по дванайсет, петнайсет, двайсет пъти, тогава не може да не прозре колко могъща е била групата, която, бих казал, като изнесен пост за мощни импулси стояла зад онези видими отвън марионетки.
Ала не било така и затуй трябвало да се вземе друг курс. Това е едно от важните събития, чийто брой би могъл значително да се увеличи. Всичко през последните години е изпъстрено с хитрувания. Такива хитрувания нерядко се откриват в периферията. От тях отърва не няма.
И ако човек разполага със съответните книги, които всъщност описват само крайната фаза на трагедията, и се поизмъчи с тях, както аз честно и почтено го сторих, изучавайки ги по дванайсет, петнайсет, двайсет пъти, тогава не може да не прозре колко могъща е била групата, която, бих казал, като изнесен пост за мощни импулси стояла зад онези видими отвън марионетки.
Те, разбира се, са честни хора, но при все това марионетки, които сега слизат от сцената, за да може Европа да се убеди в онова, което следва. Създало се било все пак положение, когато човек в Централна Европа си поставял въпроса: Ще бъде ли възможно чрез подбор на повърхността да изплават толкова много честни хора, та да надвият онази мощ на група, или това няма да бъде възможно? Намерили се обаче хора, които се разтревожили, защото в случай на война предвидили коалицията Русия Франция Англия. Наистина не зная дали трябва да учудва, че хората се разтревожили. За много неща човек трябва да се учудва, но за това всъщност не би било редно.
към текста >>
33.
6. Лекция, 24.11.1915
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Има хора, мислещи се за по-умни от боговете, и затова поставящи въпроса: не биха ли могли боговете да създадат в духовния свят нещо, съответстващо на идеализма, без да вкарват Земята в
трагедия
та на такива епохи.
Това зависи от начина и степента на одухотворяване на земния познавателен живот на човечеството. От казаното никой не трябва да прави извод, че и в бъдеще такива епохи са неизбежни. Но когато се изследва техния смисъл за съвременността, се разкрива това, което ви разказах. Да се задълбочим в изпълнените с мъдрост взаимовръзки в света и да се запитаме: как се съчетават страхът и ужасът, страданието и болката с това, което е необходимо да намерят в духовния свят тези, които преминават портата на смъртта? – виждаме, как страданието, болката, кръвта и жертвената смърт, проявяващи се тук на Земята с едната си страна, в духовния свят се проявяват от другата си страна.
Има хора, мислещи се за по-умни от боговете, и затова поставящи въпроса: не биха ли могли боговете да създадат в духовния свят нещо, съответстващо на идеализма, без да вкарват Земята в трагедията на такива епохи.
Такъв въпрос поставят само тези, които се мислят за по-умни от боговете. Хора, правилно задълбочаващи се в разбирането на епохата, се стремят да разберат света, те са убедени, че той трябва да бъде такъв, какъвто е, и че всички умувания на хората биха довели само до по-лошо. Ние гледаме долу на Земята към идеалистите, може би само към един, особено идеалистично настроен човек. Ако имаме усет за идеала, може би ще се опитаме да кажем: погледнете този човек, той носи на Земята небесата, той носи на Земята като скъпоценност това, което няма груба реалност, носи го като пътеводна нишка за хората. Душите, преминали по обичайния начин портата на смъртта, живеещи в духовния свят между смъртта и новото раждане, виждат душите на хората, преминали през жертвена смърт, на които физическото им тяло, във връзка със земните съотношения е било взето по външен, насилствен начин.
към текста >>
34.
7. Лекция, 12.03.1916
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Защо това е повторено в хрониката за 1914 година – преди тази година да настъпи, в 1913 година: "
Трагедия
та в дома на Хабсбургите ще настъпи по-рано, отколкото я очакват"?
И така: защо известната в окултизма и на окултистите от Париж личност /бележка 52/, щом само се разрази войната между Германия, Русия, Англия и Франция, отново и отново пътува до Рим, и даже още през октомври 1914 година? Защо тя е влиятелна в Рим и влияе на международната политика на Италия в същата насока, както по-късно, хората, принадлежащи към "Grand Orient de France" или свързани със "свободните зидари" на Англия, имали далеч отиващо влияние върху събитията от съвременността, доста по-голямо, отколкото си го представят? Трябва да поставя и още един въпрос. Защо стои в хрониката на ежегодника /бележка 53/, който издава тази личност, използвана от известни окултни кръгове за различни благовидни цели /както беше казано, ако тези неща се обсъждат открито, аз трябва да изкажа отношението си към тях/, защо в хрониката на ежегодника от 1913 година, която беше издадена от тази личност и която се появи още през 1912 година, стои: "Този, който мисли да управлява Австрия, не ще царува, ще царува млад, непредназначен за царуване"? – защо това стои през 1913 година в хрониката на медиум, свързан с определени окултни кръгове?
Защо това е повторено в хрониката за 1914 година – преди тази година да настъпи, в 1913 година: "Трагедията в дома на Хабсбургите ще настъпи по-рано, отколкото я очакват"?
Защо това стои в хрониките? И още – защо в парижкия вестник, който на немски може да бъде наречен "Париж по пладне", през 1913-та година /бележка 54/ е изказано пожеланието, австрийският наследник на престола Франц Фердинанд да бъде убит? Този вестник съответства, примерно, на това, което представлява "Берлин по пладне", това е уважаван вестник. Защо в алманаха на едната страница стои това, което току що цитирах: "Този който мисли да управлява, няма да царува, млад ще царува“, а на другата страница има пожелание, ерцхерцогът Франц Фердинанд да бъде убит? Защо в същия този вестник, когато течаха дебатите за въвеждането във Франция на тригодишна военна служба, с цинична откровеност е написано: ако във Франция бъде обявена мобилизация, първият, когото ще убият, ще бъде Жорес?
към текста >>
35.
16. Лекция, 21.03.1921
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Това са били решаващите часове в Берлин, в които се разрази чудовищната световна
трагедия
.
Това са казали дъщерите на крал Никита, Анастасия и Милица, на 22 юли – моля обърнете внимание на датата – на посланика на Франция в Петербург. Това също е факт, който може да бъде посочен. В края на краищата работата не е в тези по-малко важни детайли. Работата е в това, че към 31 юли 1914 година обстановката в Берлин дотолкова се обостри, че цялата отговорност за решаването на въпроса за войната беше възложена на плещите на генерал-полковник фон Молтке, а той, естествено, можеше да даде оценка на ситуацията само изхождайки от чисто военни съображения. Това трябва сериозно да го имаме предвид, за да оценим правилно положението, което тогава се стече в Берлин, необходимо е точно да се знае, бих казал, по часове да се знае, какво е ставало през тази събота примерно от 4 часа следобед до 2 часа през нощта.
Това са били решаващите часове в Берлин, в които се разрази чудовищната световна трагедия.
Тази световна трагедия се разигра така, че началникът на Генералния щаб, изхождайки от това, което в Берлин са можели да знаят за станалото, не е можел да предприеме нищо друго, освен да пристъпи към изпълнение на плана на Генералния щаб, изработен години преди това, в случай, че стане това, което в края на краищата стана. Различните отношения в Европа бяха такива, че за общата ситуация беше възможно да се мисли само така: ако балканските безредици се прехвърлят в Австрийската империя, Русия безусловно ще се намеси. Русия има своите съюзници Франция и Англия. В една или друга степен те ще вземат участие в това. Но тогава автоматично – в това не може да има съмнение – ще възникне съюз на Германия с Австрия, а от страна на Италия е имало твърдото уверение за съюз, чак до определянето, на състоялото се малко преди това специално съглашение, на броя на предоставяните от Италия в случай на война дивизии.
към текста >>
Тази световна
трагедия
се разигра така, че началникът на Генералния щаб, изхождайки от това, което в Берлин са можели да знаят за станалото, не е можел да предприеме нищо друго, освен да пристъпи към изпълнение на плана на Генералния щаб, изработен години преди това, в случай, че стане това, което в края на краищата стана.
Това също е факт, който може да бъде посочен. В края на краищата работата не е в тези по-малко важни детайли. Работата е в това, че към 31 юли 1914 година обстановката в Берлин дотолкова се обостри, че цялата отговорност за решаването на въпроса за войната беше възложена на плещите на генерал-полковник фон Молтке, а той, естествено, можеше да даде оценка на ситуацията само изхождайки от чисто военни съображения. Това трябва сериозно да го имаме предвид, за да оценим правилно положението, което тогава се стече в Берлин, необходимо е точно да се знае, бих казал, по часове да се знае, какво е ставало през тази събота примерно от 4 часа следобед до 2 часа през нощта. Това са били решаващите часове в Берлин, в които се разрази чудовищната световна трагедия.
Тази световна трагедия се разигра така, че началникът на Генералния щаб, изхождайки от това, което в Берлин са можели да знаят за станалото, не е можел да предприеме нищо друго, освен да пристъпи към изпълнение на плана на Генералния щаб, изработен години преди това, в случай, че стане това, което в края на краищата стана.
Различните отношения в Европа бяха такива, че за общата ситуация беше възможно да се мисли само така: ако балканските безредици се прехвърлят в Австрийската империя, Русия безусловно ще се намеси. Русия има своите съюзници Франция и Англия. В една или друга степен те ще вземат участие в това. Но тогава автоматично – в това не може да има съмнение – ще възникне съюз на Германия с Австрия, а от страна на Италия е имало твърдото уверение за съюз, чак до определянето, на състоялото се малко преди това специално съглашение, на броя на предоставяните от Италия в случай на война дивизии. Това е било, което е знаел човекът, който е имал само два изходни пункта за ориентир в сложната световна ситуация.
към текста >>
Значи, в Средна Европа е трябвало в политиката да се опасяват от приказливостта, и аз ви питам: Не е ли това чудовищна
трагедия
, ако трябва да се води политика в такива условия?
Авторът на тези редове, през ноември 1914 година попита господин фон Молтке, с когото дълги години беше в дружески отношения: какво мислеше императорът за нахлуването в Белгия? – и чу отговор: в дните, предшестващи нахлуването, той нищо не е знаел за това, тъй като предвид неговите особености се е налагало да се опасяват, че той всичко ще раздрънка на всички. Това е било недопустимо, тъй като нахлуването е можело да бъде успешно само в условията на пълна неподготвеност на противника. Попитах, знаел ли е за това райхсканцлерът? Отговорът беше: Да, той знаеше.
Значи, в Средна Европа е трябвало в политиката да се опасяват от приказливостта, и аз ви питам: Не е ли това чудовищна трагедия, ако трябва да се води политика в такива условия?
– това напълно потвърждава думите на изобщо неприятния ми Тирпиц /бележка 122/ за Бетман-Холвег, че той е паднал на колене и е проявил пълната си политическа нищожност. Тази нищожност се прояви по-късно и в това, което той заяви в присъствието на английския посланик, че ако Англия все пак встъпи във войната, цялата му политика ще рухне като къща от карти. Така стана в действителност и тази къща от карти рухна, и началникът на Генералния щаб, характеризирайки обстановката в събота вечер, беше принуден да напише в своите мемоари: ситуацията ставаше все по-изострена и аз стоях пред нея съвсем сам. Политическите усилия напълно се провалиха, военните решения бяха предоставени сами на себе си. Това беше резултат от нежеланието на немците да се издигат повече до възвишените гледни точки, за които те имаха съвсем особено призвание; това се е проявявало във великите, значителни епохи на германското културно развитие, но до него не искаха да се издигат нито в края на XIX, нито в началото на XX век.
към текста >>
36.
Бележки към текста
GA_178 Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света
108. «Раждането на
трагедия
та от духа на музиката» (1872 г.) - «Несвоевременни размишления»: «Давид Щраус - изповедникът и писателят» (1873 г.), «За ползата и вредата от историята за живота» (1874 г.), «Шопенхауер като възпитател» (1874 г.), «Рихард Вагнер в Байройт» (1876 г.).
107. Виж също края на предходната лекция от 10 ноември 1917 г. и бележките там. Сравни също лекцията от 31 август 1921 г. в «Антропософия, корените й и жизнени плодове» (8 лекции, Щутгарт, 1921 г.), Събр. съч. 78.
108. «Раждането на трагедията от духа на музиката» (1872 г.) - «Несвоевременни размишления»: «Давид Щраус - изповедникът и писателят» (1873 г.), «За ползата и вредата от историята за живота» (1874 г.), «Шопенхауер като възпитател» (1874 г.), «Рихард Вагнер в Байройт» (1876 г.).
109. Преди всичко: «Случаят Вагнер» (1888 г.) - «Залезът на боговете или как се философства с чук в ръка» (1889 г.) - «Антихрист» (1888 г., изд. 1894 г.) - «Ecce homo» (1888 г. изд. 1908 г.). 110. «Фридрих Ницше, борец срещу своето време» (1895 г.), Събр. съч. 5
към текста >>
37.
Единадесета лекция, 5 октомври 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
Това е било негова заблуда, а също и негова велика
трагедия
.
Лунното въздействие малко по-дълго е останало за него като природно влияние. И днес влюбените обичат да се разхождат на лунна светлина, да бленуват и мечтаят, защото на лунна светлина фантазията расте и разцъфтява; поезията на лунната светлина, истина и лъжовна, и днес е широко разпространена сред хората. Така, но доста по-интензивно, отколкото днес някои още чувстват луната, са чувствали древните хора, когато пробуждайки се са виждали слънцето. Когато пробуждайки се са виждали слънцето, са говорили не само за слънчевата светлина, а са усещали: от това небесно същество, заедно с лъчите светлина, които ни сгряват и светят, в нас се излива това, което ни прави личности. Това още го е чувствал Юлиан Отстъпник и е вярвал, че може да бъде запазено от човека.
Това е било негова заблуда, а също и негова велика трагедия.
Развиващото се човечество вече не е можело да усеща своята личност в лъчите на физическото слънце. Това познание за личността човек е трябвало да добива сега по духовен път. Това, което външното слънце в пространството не е можело повече да дава, което вече не е можело да идва при човека отвън, е трябвало да се издигне от вътрешните дълбини на човека. Христос сам е трябвало да свърже своята мирова съдба с човечеството, за да не кривне то от предписания му път при това постоянно колебание на везната между Ариман и Луцифер. С пълна и дълбока сериозност трябва да се възприеме това, че Христос е слязъл от духовните висини при хората и е свързал своята съдба с тях.
към текста >>
38.
3. ТРЕТА КОНФЕРЕНЦИЯ, Дорнах, 29 юли 1922 г.
GA_214 Тайната на троицата
Ницше, който беше още импрегниран от всички тези неща, но не можеше, при това, да постигне едно истинско виждане на нещата, състави, знаем, своята първа книга "Раждането на
трагедия
та, изхождайки от духа на музиката": тук той искаше да покаже, че гърците са измислили изкуството, за да имат средство да се издигнат в свободни хора, пазейки своето човешко достойнство над действителността на външните сетива, в които не можеш никога да постигнеш своето човешко достойнство, според него, те биха се поместили над реалността на нещата, за да завоюват във вътрешността, в артистичната външност, възможността за свободата.
Само когато човек създава красота, или се радва на красотата, живее в свобода. Помислете как, съставяйки своите "Естетически бележки" Шилер се е стремял с цялата вътрешна сила на своята душа да намери нещо за човека, например, кога този човек може да бъде свободен. И той намира като единствена възможността да се реализира човешката свобода в живота в недрата на проявлението на красотата. Човекът трябва да отбягва грубата действителност казва вече Шилер, дори и да не се изразява така ясно ако иска да стане свободен, значи, да завоюва едно съществуване, достойно за човешкото същество. Само външно, всъщност, може да се постигне свободата.
Ницше, който беше още импрегниран от всички тези неща, но не можеше, при това, да постигне едно истинско виждане на нещата, състави, знаем, своята първа книга "Раждането на трагедията, изхождайки от духа на музиката": тук той искаше да покаже, че гърците са измислили изкуството, за да имат средство да се издигнат в свободни хора, пазейки своето човешко достойнство над действителността на външните сетива, в които не можеш никога да постигнеш своето човешко достойнство, според него, те биха се поместили над реалността на нещата, за да завоюват във вътрешността, в артистичната външност, възможността за свободата.
Това е интерпретацията, която Ницше даде на елинизма. В това отношение, Ницше само изразяваше по радикален начин това, което се намира вече в "Бележки върху естетическото възпитание на човека" на Шилер. Така че, може да се каже, че Шилер живееше в една абстрактна духовност, но в него живееше в същото време импулсът да даде на човека неговото достойнство. Погледнете грандиозния, величествения, удивителния характер на тези естетически бележки. От гледна точка на поезията и на човешката сила, на душата, това е най-доброто от всички други трудове на Шилер.
към текста >>
39.
Младото поколение и повратната точка в развитието на човечеството
GA_217-1 - Младото поколение и повратната точка в развитието на човечеството
Помислете за начина, по който тази ужасна
трагедия
, тази ужасна подигравка, бе описана през XIX век, и го сравнете със значението, придавано днес на същия този случай.
Както знаете, той бе обявен за душевно болен и прибран в лудница. Днес вие можете да отидете до Хейлброн и да видите паметника на Робърт Майер. Твърди се, че законът за запазването на енергията е най-важният закон на физиката, открит в съвременната епоха. Добре, разбира се, такива неща се случват! Човечеството може, естествено, да изпадне в грешка, но важното, което искам да изтъкна е, че такава грешка може да бъде направена само изхождайки от обикновените думи, обикновените условности, обикновеното ежедневие.
Помислете за начина, по който тази ужасна трагедия, тази ужасна подигравка, бе описана през XIX век, и го сравнете със значението, придавано днес на същия този случай.
Онова, което действително се е случило, не може да бъде поправено с абстрактни писания. Всеки, който има сърце в себе си и прочете описанията, давани на този случай, се чувства като ограбен от всякаква вътрешна подкрепа и един ужасен смут преминава през неговата душа. Човешките същества трябва отново да бъдат способни да чувстват, не слабо, а силно: красиво - грозно, добро - зло, вярно - грешно. Те трябва да бъдат способни да чувстват нещата не слабо, а силно, така че да живеят в тях с цялото си същество, така че в думите им да се влее самата кръв на сърцето им. Тогава празните думи ще бъдат разпръснати и те ще почувстват не само себе си, но и другите хора вътре в своето същество; условностите ще се разпръснат, и кръвта на сърцето ще пулсира през онова, което те имат в главите си; тогава чистото ежедневие ще се разпръсне и животът ще стане отново човешки.
към текста >>
40.
Младежта в епохата на светлината
GA_217a-13 - Младежта в епохата на светлината
Множество млади хора са преживели тази
трагедия
.
Това има естествено последствие: търсене на човешките същества един друг. И това е много трогателно; защото всичките различни “скаутски” движения, Вандервогел и другите, те търсят в другите човешкото същество. Това е напълно разбираемо. Понеже човешкото същество вече духовно не е там, всеки си казва: “Но аз чувствам едно и също, че човешкото същество трябва да бъде там.” И те търсят човешкото същество, търсят го в общността. Но не трябва да забравяме, че това носи нещо безкрайно трагично в себе си.
Множество млади хора са преживели тази трагедия.
Те се събират заедно и вярват, че откриват човешкото същество. Но нищо от това, което те търсят, не изпълва тяхната общност; и те стават дори още по-самотни от преди. Тези две фази на младежкото движение са явни: етапът на общността, етапът на голяма самота. Колко много млади хора има днес, които вървят по света в самота, съзнавайки, че никъде не са били разбрани. Истината е, че никой не може да намери човешкото същество в друга личност, докато не знае как да го търси по духовен начин – защото фактически човекът е духовно същество, и ако някой подхожда към човека само външно, той не може да бъде открит, дори и да е там.
към текста >>
41.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 27 декември, 1923 г.
GA_233 Световната история в антропософска светлина и като основа за познанието на човешкия дух
Ще видим, как Александър Велики и Аристотел живеели в свят, не напълно пригоден за тях, - в свят, който всъщност крие за тях голяма
трагедия
.
В онези далечни времена човек преживявал в Азия присъствието на природните духове, а по-високо – присъствието на Ангелите, Архангелите и т.н., а още по-високо – на Властите и останалите йерархии. И може да се каже: доколкото вече в самата Гърция са останали само отзвуци на предишната реалност и това, което е било действителност, се трансформирало в образите на героите от легендите (в които, обаче, все още ясно се забелязвали знаци от изначалната реалност); доколкото в Гърция драматичният елемент на изначалната реалност е придобил живот в Есхил, - то в Ефес, собствено, е оставала възможност за това, че при потапяне в дълбоката тъмнина на мистериите човек да усети отзвуци от тази древна реалност, когато още е живеел в непосредствена взаимовръзка с божествено-духовния свят. Главна особеност на гърка е било това, че той взел древното преживяване на Космоса от човека и го потопил в мита, в прекрасното, в стихията на изкуството, преобразувайки го в образи, които му се стрували по човечни и близки. Сега трябва да се обърнем към времето, когато, от една страна, гръцката цивилизация достигнала върха си, когато гордо нанесла в персийските войни сякаш последен удар по древната азиатска реалност, а от друга – Гърция вече започвала да клони към упадък. Ние трябва да си обрисуваме, какво е трябвало да преживява човека от тази епоха, ако още е носил в душата си ясен отзвук на това, което някога е било божествено-духовна земна реалност в тялото, душата и духа на човека.
Ще видим, как Александър Велики и Аристотел живеели в свят, не напълно пригоден за тях, - в свят, който всъщност крие за тях голяма трагедия.
Работата е там, че Александър и Аристотел стояли в съвсем друго отношение към духовното от заобикалящите ги. Защото макар и за тях да не може да се каже, че особено се интересували от Самотракийските мистерии, те, въпреки това, чувствали душевна близост с това, което е ставало с Кабирите в тези мистерии. Честно казано и в средните векове е имало хора, които разбирали, какво значи това. Съвременните хора имат съвсем лъжливи представи за средновековието. Те не разбират, че чак до XIII и XIV век са съществували личности във всички съсловия, които са имали ясен духовен поглед, - във всеки случай, в тази област, която в Древния Изток са наричали Азия.
към текста >>
Въпреки това, ако възприемем тези неща без предразсъдъци, а с открит ум, ще видим, как Лампрехт, християнският свещеник, още е усещал нещо от
трагедия
та на Александровите походи.
Не, те са били проникнати от истински високодуховна цел. Импулсът за тях е произтичал от духа. Ние четем за тях в поемата на Лампрехт, който с огромно въодушевление петнадесет столетия след смъртта на Александър разказва тази героична история. Той разказва за това, как Александър приближил вратите на рая, но не могъл да влезе в него, защото, както казва Лампрехт, в рая може да влезе само този, който притежава истинско смирение, а Александър, живеейки в дохристиянската епоха, още не е можел да го притежава. Истинско смирение на човечеството е можело да донесе само християнството.
Въпреки това, ако възприемем тези неща без предразсъдъци, а с открит ум, ще видим, как Лампрехт, християнският свещеник, още е усещал нещо от трагедията на Александровите походи.
Не без умисъл ви говорих за "Песента на Александър". Защото сега няма да се учудите, ако започнем с походите на Александър, за да опишем, какво е станало преди и какво после в историята на западното човечество в неговата връзка с Изтока. Защото стоящото в основата на тези неща усещане, както видяхме, е било все още широко разпространено в сравнително късен период на средновековието. И не само като общо усещане: то е съществувало в толкова конкретна форма, че е могла да възникне "Песента на Александър", описваща с удивителна драматическа сила събития, станали благодарение на двама души, които охарактеризирах. Значението на този момент в историята на Македония се простира, от една страна, далеч в миналото, а от друга – далеч в бъдещето.
към текста >>
42.
ОСМА ЛЕКЦИЯ, 31 декември, 1923 г.
GA_233 Световната история в антропософска светлина и като основа за познанието на човешкия дух
Но ние решихме да вървим напред, без да се сломим от сполетялата ни
трагедия
, за да продължим нашата дейност за духовния свят.
А куполът на зданието беше изписан със сцени, които можеха да извикат пред душевния взор миналото от еволюцията на човечеството. Всеки, гледащ към този Гьотеанум с чувство и разбиране, можеше да намери в него възпоменание за Ефеския храм. Но споменът става твърде болезнен. Защото по начин, не съвсем различен от този, който се паднал на Ефес в миналото, именно в този момент на развитието, когато Гьотеанума беше готов да стане носител на обновения духовен живот, в този момент беше хвърлен в него горящият факел. Скъпи мои приятели, нашата болка е дълбока и неизразима.
Но ние решихме да вървим напред, без да се сломим от сполетялата ни трагедия, за да продължим нашата дейност за духовния свят.
Защото в дълбините на сърцата си можем да си кажем: когато се вглеждаме в пламъците, които се издигат над Ефес, ние виждаме вписани в пламъците думите: завист на боговете. Това е било време, когато човек е бил още несвободен и е трябвало да следва волята на добрите и лоши богове. В наши дни хората са създадени за свобода. А година назад преди Нова година ние видяхме поглъщащият пламък. Огненото зарево се издигна към небето.
към текста >>
43.
ОСМА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 09.03.1924
GA_235 Езотерично разглеждане на кармическите взаимовръзки Първи том
И преди всичко нямаше нужда да я има
трагедия
та на Гретхен, а щеше да има една истинска солидна сватба, вместо сцената в затвора.
Трябва да се обърне внимание, как в кармата силно работи несъзнателното, това несъзнателно, което естествено за една по-висока степен на виждането е нещо съзнателно. Но човек трябва да е наясно, как някои филистерски естествено научни изследователи мразеха Гъотевия «Фауст»! Спомнете си израза от Дю Боа Реймонд, който вчера ви споменах, че Гъоте би направил по-добре, да накара Фауст нещо да изобрети, вместо да го остави да заклева духове, като земния дух и след това да тръгне с Мефистофел да изкушава момичета и да не се жени за тях. Да, всичко това за Дю Боа Реймонд са глупости и той би искал Гъоте да опише един герой, който изобретява електрическата въздушна помпа! Наистина това би било истинско социално дело, въпросният можеше да стане и кмет на Магдебург.
И преди всичко нямаше нужда да я има трагедията на Гретхен, а щеше да има една истинска солидна сватба, вместо сцената в затвора.
Е, наистина от една гледна точка това има своето основание, но Гъоте сигурно съвсем не е имал това предвид. Нали, Фридрих Теодор Фишер не е бил напълно сигурен, когато, както казах се е получило това отклоняване на кармата. Но нещо постоянно го е подтиквало назад и това е било неговото подсъзнание, въпреки че той беше един свободен дух и изпитваше удоволствие, когато чуваше някой филистър да хули Гъотевия «Фауст». При това той естествено се изпълваше с остроумие; това е също както битка със снежни топки. И точно когато при един човек се наблюдават нещата, които изпъкват пред наблюдението, се стига до имагинациите, които трябва да доведат до зад кулисите на сетивното съществуване.
към текста >>
44.
ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 15.03.1924
GA_235 Езотерично разглеждане на кармическите взаимовръзки Първи том
Първият период започва, когато като младеж той написа своята книга «Раждането на
трагедия
та от духа на музиката», одушевен от изгряването на музиката от гръцките мистерии и от друга страна извеждайки отново
трагедия
та от музиката.
А долу имаше нещо, което по отношение на душата можеше да бъде труп, но не беше труп само поради това, че се държеше още с пълна сила за душата само в долните части на човека благодарение на извънредно здравия организъм на обмяната на веществата и ритмичния организъм. Когато човек види подобно нещо, това в най-дълбокия смисъл може да възбуди вниманието към кармическите взаимовръзки. Но тук в кармическите връзки то бе осветено с една друга светлина. Тук не можеше да се изходи от някой отделен орган или нещо подобно, а аз бях насочен към цялата индивидуалност на Фридрих Ницше. В този живот на Ницше строго могат да се разграничат един от друг три периода.
Първият период започва, когато като младеж той написа своята книга «Раждането на трагедията от духа на музиката», одушевен от изгряването на музиката от гръцките мистерии и от друга страна извеждайки отново трагедията от музиката.
После със същото настроение той написа следващите четири книги: «Давид Фридрих Щраус привърженик на идеите и като писател», «Шопенхауер като възпитател», «За ползата и вредата от историята за живота», «Рихард Вагнер в Байройт». Това беше в 1876 година, през 1869 година е написана «Раждането на трагедията от духа на музиката». Книгата «Рихард Вангнер в Байройт» е един въодушевен химн за Рихард Вагнер, фактически може би най-добрата книга, която е била написана от един почитател на Рихард Вагнер. В живота на Ницше започва една втора епоха. Той пише своите книги «Човешко, прекалено човешко» в два тома, «Утринна заря» и «Преуспяващата наука».
към текста >>
Това беше в 1876 година, през 1869 година е написана «Раждането на
трагедия
та от духа на музиката».
Но тук в кармическите връзки то бе осветено с една друга светлина. Тук не можеше да се изходи от някой отделен орган или нещо подобно, а аз бях насочен към цялата индивидуалност на Фридрих Ницше. В този живот на Ницше строго могат да се разграничат един от друг три периода. Първият период започва, когато като младеж той написа своята книга «Раждането на трагедията от духа на музиката», одушевен от изгряването на музиката от гръцките мистерии и от друга страна извеждайки отново трагедията от музиката. После със същото настроение той написа следващите четири книги: «Давид Фридрих Щраус привърженик на идеите и като писател», «Шопенхауер като възпитател», «За ползата и вредата от историята за живота», «Рихард Вагнер в Байройт».
Това беше в 1876 година, през 1869 година е написана «Раждането на трагедията от духа на музиката».
Книгата «Рихард Вангнер в Байройт» е един въодушевен химн за Рихард Вагнер, фактически може би най-добрата книга, която е била написана от един почитател на Рихард Вагнер. В живота на Ницше започва една втора епоха. Той пише своите книги «Човешко, прекалено човешко» в два тома, «Утринна заря» и «Преуспяващата наука». Ницше, който в неговите първи съчинения до 1876 година беше идеалист в най-висшия смисъл и искаше да издигне всичко до идеал, в тази втора епоха на своя живот казва сбогом на всякакъв идеализъм. Той осмива идеалите.
към текста >>
45.
ПЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 27 април 1924 година
GA_236 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Втори том
И когато вникнем в същността на такива отношения, ние виждаме да се развива един извънредно голям трагизъм, но един справедлив трагизъм, една извънредно справедлива
трагедия
.
Как е изживяно това обръщане? То е изживяно именно чрез това, че един живот, който външно съдържа всичко, което е ценно, се отразява навътре така, че носителят на този живот го счита за лишен от всякаква стойност и той сам слага край на живота си. За целта душата заболява, става полупобъркана. За тази цел душата си търси външното заплитане в съответните любовни афери и т. н.. Но всичко това са само последици от стремежа на душата, бих искал да кажа, да насочи към себе си всички стрели, които по-рано тя беше насочила срещу света.
И когато вникнем в същността на такива отношения, ние виждаме да се развива един извънредно голям трагизъм, но един справедлив трагизъм, една извънредно справедлива трагедия.
И двете картини се подреждат заедно. Аз често споменавах: - В основата на нещата, стоят дребни явления, които дават възможност в действителност да се направят сериозни изследвания в такива области. Тук някои неща трябва да съдействат в живота. - Както казах, когато стана това събитие, което произведе тогава такъв разтърсващ ефект, се намирах на път за Шрьоер. Аз не отидох там поради това събитие, но просто бях на път към Шрьоер.
към текста >>
46.
ОСМА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 10 май 1924 година
GA_236 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Втори том
Често съм подчертавал, че не е толкова жалко, че материализмът насочва поглед само върху материята, но жалкото е и това е
трагедия
та на материализма, че той всъщност нищо не знае за материята, защото не познава действието на духовното в материята.
Но с факта, че се занимава в мисълта си главно с онова, което отпада със земния живот и оставя настрана онова, което изпраща силите в следващия земен живот, и което взима участие в образуването на главата, с това един такъв човек ще се яви в един нов земен живот с мека и нежна плът. Но тогава, когато той мисли много, особеното е, че в неговия следващ земен живот кожата му ще бъде устроена много добре, цялата повърхност на тялото, кожата, ще бъде много добре изградена. От друга страна, когато виждате хора с петна по кожата, които имат нечиста кожа, от това винаги може да направите извод - естествено към това трябва да се прибавят и други признаци, само от един признак не можем безусловно да заключим, обаче общо взето данните, които аз изнасям днес относно връзката на душевно-духовното с физическото, са правилни, - че това са хора, които в един минал земен живот са мислили малко. Например хора с много лунички по кожата положително не са били мислители в един минал земен живот. Това са неща, които същевременно показват, как именно духовната наука не се интересува само от абстрактно-духовното, а се интересува също и от действието на духовното във физическото.
Често съм подчертавал, че не е толкова жалко, че материализмът насочва поглед само върху материята, но жалкото е и това е трагедията на материализма, че той всъщност нищо не знае за материята, защото не познава действието на духовното в материята.
Точно при разглеждането на човека истински трябва да насочим поглед първо върху материята, защото именно при човешката форма, при цялото човешко същество, в материята се изразява действието на духа. Материята е външното откровение на духа. В «Ръководните принципи», които ще бъдат отпечатвани в бюлетина, приложен към седмичника «Гьотеанумът», може да видите, че човешката глава е разглеждана правилно само тогава, когато върху външното приложим имагинативното познание; защото човешката глава в нейната форма, във формата на ушите, а също и във формата на носа, във формата на очите е всъщност устроена по образеца на имагинацията. Тя се състои от външно видими имагинации. Но това се простира също и върху начина, по който човек е изграден.
към текста >>
47.
4. СКАЗКА ПЪРВА. Мюнхен, 15 февруари 1918 г.
GA_271 Изкуство и познание на изкуството Основите на една нова естетика
То излиза наяве особено художествено изразено в още малко разбраната втора част на неговата
трагедия
"Фауст".
Тези интуиции, доколкото те се проявяват в изкуството, са свързани без съмнение с интимни изживявания, които душата може да има, когато излизайки вън от себе си тя става едно с нещата. Ето защо Гьоте, изхождайки от своето всъщност до висока степен импресионистично изкуство, каза към един свой приятел: Искам да ви кажа нещо, което може да ви изясни отношението на човека към това, което аз съм създал. Моите неща не могат да станат популярни. Само онези, които са изживели нещо подобно, които са минали през същия случай, само те ще разберат в действителност моите работи. Гьоте имаше вече това чувствуване на изкуството.
То излиза наяве особено художествено изразено в още малко разбраната втора част на неговата трагедия "Фауст".
Гьоте притежава вече това чувствува не на изкуството, да търси сетивно-свръхсетивното чрез това, че частта на природата да бъде позната като това, което иска да стане едно цяло издигайки се над самото себе си, което метаморфоризирайки се става отново нещо друго и след това бивайки съединено с другото в едно произведение на природата бива убито чрез един по-висш живот. Когато проникваме по такъв начин в природата, ние навлизаме в много по-висок смисъл в една истинска действителност, отколкото вярва обикновеното съзнание. Това, в което проникваме, доставя обаче най-голямото доказателство за това, че изкуството няма нужда да копира просто сетивното или да изразява свръхсетивното, чисто духовното, чрез което би се заблудила към две страни, но че изкуството може да даде форма, може да изрази това, което е сетивно в свръхсетивното, свръхсетивно в сетивното. Ние сме може би в най-истинския смисъл на думата натуралисти именно чрез това, че познаваме сетивно-свръхсетивното и ставаме натуралисти именно по отношение на сетивно-свръхсетивното тъкмо затова, защото можем да го схванем само тогава, когато сме същевременно супер натуралисти. И, както вярвам, така в душата ще могат да се развият истински художествени изживявания, могат да се развият така, че да възбудят също художественото разбиране, художествената наслада.
към текста >>
48.
8. Виена, 1 юни 1918 г.
GA_271 Изкуство и познание на изкуството Основите на една нова естетика
Например ясновидецът не може да чувствува героинята Текла от Шилеровата
трагедия
"Валенщайн" по друг начин, освен като една картонена фигура, така че като я гледа, той я вижда да прегъва постоянно коленете си.
Волята се изразява иначе в цялото физическо тяло; при това, което е фантазия, волята живее там, където мозъкът и нервите влизат в допир със сетивните органи: там биват създадени поетическите образи. Когато това бива произведено от тялото, чувствуващото воление е това, чрез което ясновидецът влиза в областта, от същия извор на която черпи поетът. Ето защо, когато развие душевното устройство, за да вкуси поетическото чрез своето душевно устройство, ясновидецът се чувствува чрез това свое чувствуващо, волящо сетиво по отношение на поетическото в едно особено положение. Той трябва да гледа това, което поетът произвежда, на което поетът дава форма. Това води до там, че в момента, в който поетът представя едно или друго нещо и не черпи от действителността, а представя нещо просто само измислено, само сглобено, нещо недействително, нехудожествено, в този момент ясновидецът гледа формиращо това, което е предоставено по този начин, когато драматургът представя една недействителна фигура, едно недействително лице.
Например ясновидецът не може да чувствува героинята Текла от Шилеровата трагедия "Валенщайн" по друг начин, освен като една картонена фигура, така че като я гледа, той я вижда да прегъва постоянно коленете си.
И това при един такъв велик поет като Шилер! Всяко отклонение от действителността, всяко неописване, нерисуване на действителността бива чувствувано така, че ясновидецът трябва да си пресъздаде във фантазията именно това, което поетът създава, да го пресъздаде в пластично и той оттегля своето мислене от пластичното. По отношение на поета ясновидецът се потопява в една вътрешна пластика. Това е особеното, че тук при поетическото ясновидското съзнание създава пластика, ето защо той вижда карикатури в това, което често пъти бива много прославено, много хвалено. Но ясновидецът не може другояче, освен в някои драматургични произведения, при които хората съвсем не забелязват, че фигурите са само кукли напълнени с чоп, да гледа как на сцената маршируват такива напълнени с чоп кукли, или как те възникват пред него, когато чете драмата.
към текста >>
49.
1.Първа лекция, Дорнах, 27 Май 1923
GA_276 Изкуството и неговата мисия
Всичко това даде на гръцкото изкуство, на гръцката
трагедия
и на Омировата поезия онзи неповторим полет в описанието на човешката природа, доколкото тя е свързана с външните форми на неговото физическо тяло.
И наистина, древните гърци имаха такова усещане за физическото тяло, каквото има едно дете, когато то се радва на своите нови дрехи и това е така, защото във физическото тяло гърците се усещаха свежи и млади. По-късно, в разцвета на Римската империя, хората престанаха да усещат свежестта на физическото тяло; те започнаха да усещат самото физическо тяло и се чувстваха, как да се изразя, като пъхнати в държавно облекло, и бяха убедени, че означават нещо главно поради силата, произтичаща от държавната униформа. Приблизително такова беше основното усещане, което естествено не може да бъде изразено с думи, но така или иначе то беше дълбоко присъщо на римляните. Те възприемаха своето физическо тяло като един вид държавно облекло, което са получили от самия миров ред. От своя страна гърците изпитваха огромна радост, че сега, след като са вече родени, могат да си послужат с предоставеното им физическо тяло.
Всичко това даде на гръцкото изкуство, на гръцката трагедия и на Омировата поезия онзи неповторим полет в описанието на човешката природа, доколкото тя е свързана с външните форми на неговото физическо тяло.
Всички психологически особености имат своите дълбоки вътрешни основания. Опитайте се поне веднъж да се пренесете в онази неподправена радост, която се излъчва от Омир, когато той описва Хектор, Ахил и така нататък, и вижте каква голяма важност се отдава на външните описания. При римляните тази специфична особеност постепенно угасна. Поначало за романския елемент е характерно това, че хората започват да придават стойност на онова, което може да бъде разбрано с помощта на обикновеното човешко съзнание. Защото човекът стана гражданин на Земята едва през тази Четвърта следатлантска културна епоха.
към текста >>
50.
6. Шеста лекция, 9 Юни 1923
GA_276 Изкуството и неговата мисия
Трагедия
та ще процъфти едва когато хората започнат да изживяват Кармата.
Нашите мисли трябва да стават все по-свободни и по-свободни. И както подчертавам в моята „Философия на свободата“, когато мислите се превърнат в импулси на волята, волята също става свободна. Това са също противоположности, които могат да станат свободни, свободните мисли, свободната воля. Обаче между тях се намира онази част от човешката природа, която е свързана с Кармата. И тъкмо както някога демоничното отвеждаше човека към трагичното, съвременният човек стига до най-дълбок трагизъм именно чрез изживяването на Кармата.
Трагедията ще процъфти едва когато хората започнат да изживяват Кармата.
Доколкото оставаме при нашите мисли, дотолкова ние можем да сме свободни. След като облечем мислите в думи, думите вече не ни принадлежат. Какво ли не може да направи една дума, която аз съм изговорил! Тя веднага е приета от някой друг. Той я обгръща с други усещания, с други емоции.
към текста >>
51.
ВТОРО ЗАКЛЮЧЕНИЕ, Дорнах, 7 февруари 1921 г.
GA_283 Същност на музикалното и тоновото изживяване в човека
Всъщност би трябвало да кажем: Неслучайно някой като Ницше[3], изхождайки от едно истински дълбоко усещане, пише като първи свой труд „Раждането на
трагедия
та от духа на музиката“.
Така в тази китайска легенда всъщност не се говори за нищо друго освен за човека, за оформянето на тези пет звезди, за безсмъртната душа. Но човекът остава встрани, тъкмо защото цялото, от което той се състои, води всъщност към самия човек. В основата на това лежи дълбокото съзнание за взаимовръзката на същинската музика със самата човешка природа. И г-н ван дер Палс каза съвсем точно: Който търси произхода на мелодията, той стига до голямо объркване, ако я търси някъде в днешно време. Този, който го търси, би трябвало да се върне назад в светите писания и никога не би стигнал до края на изследването си, защото мелодиите са нещо, което принадлежи към цялостното културно развитие на човека.
Всъщност би трябвало да кажем: Неслучайно някой като Ницше[3], изхождайки от едно истински дълбоко усещане, пише като първи свой труд „Раждането на трагедията от духа на музиката“.
И ако е напълно правилно това, което г-н ван дер Палс каза, че музикалното изкуство, такова, каквото го разбираме днес, се появява едва след края на средновековието, музикалното като такова ни връща съвсем далеч назад в човешкия произход. Би могло да се направи изложение по темата „Произходът на цялостния духовен живот на човека от музикалния елемент“. Защото който истински усеща едно малко дете, винаги би казал за него, че малкото дете е родено всъщност като музикален инструмент. Музикалното у децата се дължи именно на тази правръзка на мелодичния елемент с човека. Но, както казах, да говорим за тези неща в подробности днес, би ни отнело твърде много време.
към текста >>
[3] Фридрих Ницше, 1844-1900, „Раждането на
трагедия
та от духа на музиката“, излязла от печат през 1872 г.
[2] в китайската легенда: легенда със заглавието „Лунната цигулка“ не можа да бъде открита. Затова пък в сборника „Китайски новели“ (събрани от П. Кюнел, 1914 г.) на стр. 161 се намира един разказ за възникването на звуковете. Той съдържа повечето от мотивите, споменати от Рудолф Щайнер.
[3] Фридрих Ницше, 1844-1900, „Раждането на трагедията от духа на музиката“, излязла от печат през 1872 г.
към текста >>
52.
Бележки. Към текста.
GA_283 Същност на музикалното и тоновото изживяване в човека
103. Фридрих Ницше, 1844-1900, „Раждането на
трагедия
та от духа на музиката“, излязла от печат през 1872 г.
в китайската легенда: легенда със заглавието „Лунната цигулка“ не можа да бъде открита. Затова пък в сборника „Китайски новели“ (събрани от П. Кюнел, 1914 г.) на стр. 161 се намира един разказ за възникването на звуковете. Той съдържа повечето от мотивите, споменати от Рудолф Щайнер.
103. Фридрих Ницше, 1844-1900, „Раждането на трагедията от духа на музиката“, излязла от печат през 1872 г.
105. дискусиите, които проведохме в последно време: вж. Рудолф Щайнер „Връзката на звездния свят с човека и на човека със звездния свят – духовното причастие на човечеството“, Събр. съч. 219. 107. космологическо разглеждане, с което се занимаваме вече от няколко седмици: срв. с предната бел.
към текста >>
53.
16. ШЕСТАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 5.04.1920 г.
GA_312 Духовна наука и медицина
Виждате ли,
трагедия
та на материализма се състои в това, че в този материализъм отклонява хората от познанието на материята, че той препятствува опознаването на материята.
Но не да става така, нещо, което мога да потвърдя с разни писъмца, които съм получавал, че психоаналитиците да използуват дори болничния персонал в ролята на шпиони, и чрез всякакви обстоятелства, дори с помощта на болничния персонал да се домогват до всичко онова, което желаят да изтръгнат от болния по време на анализата; всичко това се случва толкова често, че в него естествено е заложено едно ужасно зло. Но при всичко това нещата твърде силно зависят от моралната същност на личностите, занимаващи се с тази област. Ала ако се абстрахираме от тези неща, то бихме могли да кажем: по отношение на диагнозата в психоанализа има някаква истина. Но не е възможно и терапевтично да се върви по този път, по който искат да тръгнат психоаналитиците. Това от своя страна отново е свързано с едно явление на епохата.
Виждате ли, трагедията на материализма се състои в това, че в този материализъм отклонява хората от познанието на материята, че той препятствува опознаването на материята.
Материализмът дори не е така вреден по отношение познанието на духовното, тъй както е вреден по отношение познанието на духовното в материалното. Именно, защото се препятствува възгледа, че навсякъде с материалното са свързани духовни влияния, така че тъкмо в материалното да бъдат търсени духовните влияния, по тези причини се препятствуват много неща, които не би трябвало да бъдат препятствувани за изграждането на един здрав възглед за човешкия живот. Ако аз съм материалист, то аз никога не мога да припиша на материята всички тези свойства, които ние обсъдихме в тези разглеждания. Да се приписват на материята именно тези или онези свойства, която тя притежава, това днес се разглежда като нелепост. Или хората се отклоняват именно от познанието на материалното.
към текста >>
54.
6. Сказка пета. Дорнах, 1 октомври 1920 г.
GA_322 Граници на природознанието
Веднага след като Ницше публикува своето първо съчинение “Раждането на
трагедия
та от духа на музиката”, от което проличава тази готовност на Ницше да навлезе в посвещението, да навлезе в музикалното, в инспиративното – самото заглавие на книгата носи този копнеж за врастване в онова, което аз охарактеризирах, което не беше налице, тъй като по времето на Ницше не съществуваше никакво съзнателна Духовна наука – още с озаглавяването на това съчинение “Раждането на
трагедия
та от духа на музиката” той показа, че от този дух на музиката искаше да разбере едно явление, каквото е например
трагедия
та на Вагнер.
Фридрих Ницше е една особена личност. Той съвсем не е един обикновен човек на науката. Но още израствайки в своята младост от половата зрялост той навлезе в научните изследвания и прие с една извънредно гениална надарено от онова, което една съвременна научност може да предложи. Че приемайки всичко това той не стана един учен в обикновения смисъл, това ни показва просто фактът, по който срещу него застана един образцов учен на днешното време още при първата негова младенческа публикация. Това беше именно Виламо Виц.
Веднага след като Ницше публикува своето първо съчинение “Раждането на трагедията от духа на музиката”, от което проличава тази готовност на Ницше да навлезе в посвещението, да навлезе в музикалното, в инспиративното – самото заглавие на книгата носи този копнеж за врастване в онова, което аз охарактеризирах, което не беше налице, тъй като по времето на Ницше не съществуваше никакво съзнателна Духовна наука – още с озаглавяването на това съчинение “Раждането на трагедията от духа на музиката” той показа, че от този дух на музиката искаше да разбере едно явление, каквото е например трагедията на Вагнер.
И той се врастна все повече и повече в това. Следователно аз казах, че веднага се надигна Виламовиц, който написа тогава една брошура против това съчинение “Раждането на трагедията от духа на музиката”, в която отрече напълно онова, което беше написал неученият, но стремящ се към познание Ницше; той го отрече съвсем оправдано от гледна точка на модерната наука. И всъщност човек не може да разбере, как един такъв отличен човек като Ервин Роле е могъл да повярва, че може да се сключи един компромис между филологията на Виламовиц и онова, което живееше в Ницше като един още смътен стремеж, като един копнеж към посвещение, към Инспирация. Това, което Ницше беше приел по този начин в себе си, което той беше развил в самия себе си, то се врастна след това в другите отрасли на съвременния научен живот. То се врастна в позитивизма, какъвто той бе създаден от французина Огюст Конт от германеца Дюринг.
към текста >>
Следователно аз казах, че веднага се надигна Виламовиц, който написа тогава една брошура против това съчинение “Раждането на
трагедия
та от духа на музиката”, в която отрече напълно онова, което беше написал неученият, но стремящ се към познание Ницше; той го отрече съвсем оправдано от гледна точка на модерната наука.
Но още израствайки в своята младост от половата зрялост той навлезе в научните изследвания и прие с една извънредно гениална надарено от онова, което една съвременна научност може да предложи. Че приемайки всичко това той не стана един учен в обикновения смисъл, това ни показва просто фактът, по който срещу него застана един образцов учен на днешното време още при първата негова младенческа публикация. Това беше именно Виламо Виц. Веднага след като Ницше публикува своето първо съчинение “Раждането на трагедията от духа на музиката”, от което проличава тази готовност на Ницше да навлезе в посвещението, да навлезе в музикалното, в инспиративното – самото заглавие на книгата носи този копнеж за врастване в онова, което аз охарактеризирах, което не беше налице, тъй като по времето на Ницше не съществуваше никакво съзнателна Духовна наука – още с озаглавяването на това съчинение “Раждането на трагедията от духа на музиката” той показа, че от този дух на музиката искаше да разбере едно явление, каквото е например трагедията на Вагнер. И той се врастна все повече и повече в това.
Следователно аз казах, че веднага се надигна Виламовиц, който написа тогава една брошура против това съчинение “Раждането на трагедията от духа на музиката”, в която отрече напълно онова, което беше написал неученият, но стремящ се към познание Ницше; той го отрече съвсем оправдано от гледна точка на модерната наука.
И всъщност човек не може да разбере, как един такъв отличен човек като Ервин Роле е могъл да повярва, че може да се сключи един компромис между филологията на Виламовиц и онова, което живееше в Ницше като един още смътен стремеж, като един копнеж към посвещение, към Инспирация. Това, което Ницше беше приел по този начин в себе си, което той беше развил в самия себе си, то се врастна след това в другите отрасли на съвременния научен живот. То се врастна в позитивизма, какъвто той бе създаден от французина Огюст Конт от германеца Дюринг. Още през 90-те години на миналото столетие, кога то аз самият подреждах библиотеката на Ницше, видях – бих могъл да кажа – всички съвестно направени от Ницше подчертавания в полетата от страниците на Дюринговите съчинения, от които той беше изучавал позитивизма, беше го приел в себе си. Аз самият държах тогава в ръцете си тези съчинения.
към текста >>
55.
ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, 9 август 1924 г. За миризмите
GA_354 Сътворението на света и човека
Впрочем този човек напълно сериозно смяташе така, той виждаше в това страшна
трагедия
.
Защото в предишните времена хората през целия си живот са запазвали доброто си зрение, а сега са им необходими очила! Обонянието при хората също не е толкова добро. Ръцете стават неловки, неумели. А неприспособените органи атрофират. Той се боеше, че всичко ще се превърне в мозък, че човек, който първо е такъв (изобразява го на дъската) - тук е торсът с крайниците, а горе му е главата, - както той смяташе, малко по малко ще стигне дотам, че всичко това ще атрофира, ще се изроди, главата ще става все по-голяма и по-голяма, а краката - все по-малки.
Впрочем този човек напълно сериозно смяташе така, той виждаше в това страшна трагедия.
В края на краищата хората ще се търкалят по света, представлявайки само глава, подобна на топка. Дали ще е така? Това е напълно пра-вилна мисъл. Защото ако човек не се върне отново към това, което някога се е постигало с помощта на фантазията, ако човек отново не дойде до духа, той ще се превърне в такава топка. Ето защо изучаването на духовната наука ще позволи на човек не само да стане по-умен, макар и от това той да не поумнее повече, отколкото от другите теории, възприема ли духовната наука само като теория.
към текста >>
НАГОРЕ