Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
Намерени са
96
резултата от
29
текста в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Реализъм
'.
1.
10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Този възглед може да се нарече
реализъм
.
Когато частите на нашия идеен свят се сливат в съжденията, тогава тяхното собствено съдържание е това, което произвежда това сливане, а не някакви причини, които се намират вън. В нашето мислене са непосредствено присъстващи предметите /обективните/, а не само чисто формалните основания за нашите твърдения. С това отхвърлихме мнението, което приема една извънидейна абсолютна действителност, която носи всички неща, включително и мисленето. За този възглед за света основата на съществуващото въобще не може да бъде намерена в това, което е постижимо за нас. Тя не е вродена настощия пред нас свят, а съществува вън от него; една същност за себе си, която съществува наред с него.
Този възглед може да се нарече реализъм.
Той се явява в две форми. Той приема или едно множество от действителните същества /същности/, които стоят на основата на света /Лайбниц, Хербарт/, или една единна реална същност /Шопенхауер/. Такава една същност не може никога да бъде позната освен като тъждествена с идеята; но тя вече се предполага като различна по природа от идеята. Който осъзнава в ясния смисъл въпроса за същността на явленията, той не може да бъде привърженик на този реализъм. Какъв смисъл има всъщност да се пита за същността на света?
към текста >>
Който осъзнава в ясния смисъл въпроса за същността на явленията, той не може да бъде привърженик на този
реализъм
.
Тя не е вродена настощия пред нас свят, а съществува вън от него; една същност за себе си, която съществува наред с него. Този възглед може да се нарече реализъм. Той се явява в две форми. Той приема или едно множество от действителните същества /същности/, които стоят на основата на света /Лайбниц, Хербарт/, или една единна реална същност /Шопенхауер/. Такава една същност не може никога да бъде позната освен като тъждествена с идеята; но тя вече се предполага като различна по природа от идеята.
Който осъзнава в ясния смисъл въпроса за същността на явленията, той не може да бъде привърженик на този реализъм.
Какъв смисъл има всъщност да се пита за същността на света? Това няма никакъв друг смисъл, освен този че когато аз заставам пред дадено нещо, в мене се изявява един глас, който ми казва, че в крайна сметка даденото нещо е още нещо съвършено различно от това, което аз възприемам със сетивата. Това, което то представлява още, работи вече в мене, стреми се да се изяви в мене, когато аз разглеждам предмета намиращ се вън от мене. Само затова, защото работещия в мене идеен свят ме заставя да обясня заобикалящия ме свят от него /от идейния свят/, аз изисквам една такова обяснение. За едно същество, в което не възникват никакви идеи, не съществува стремежът нещата да бъдат обяснени по-нататък; то е задоволено напълно от сетивното явление.
към текста >>
Който прецени тези изречения в тяхното истинско значение, за него е невъзможно той да бъде един последовател на охарактеризирания по-горе
реализъм
.
Това няма никакъв друг смисъл, освен този че когато аз заставам пред дадено нещо, в мене се изявява един глас, който ми казва, че в крайна сметка даденото нещо е още нещо съвършено различно от това, което аз възприемам със сетивата. Това, което то представлява още, работи вече в мене, стреми се да се изяви в мене, когато аз разглеждам предмета намиращ се вън от мене. Само затова, защото работещия в мене идеен свят ме заставя да обясня заобикалящия ме свят от него /от идейния свят/, аз изисквам една такова обяснение. За едно същество, в което не възникват никакви идеи, не съществува стремежът нещата да бъдат обяснени по-нататък; то е задоволено напълно от сетивното явление. Изискването за обяснение на света произхожда от потребността на мисленето да обедини, да слее постижимото от него /от мисленето/ съдържание с действителността на явлението в едно, да проникне с понятия всичко; това, което виждаме, чуваме и т.н., нашето мислене иска да го превърне в нещо което ние разбираме.
Който прецени тези изречения в тяхното истинско значение, за него е невъзможно той да бъде един последовател на охарактеризирания по-горе реализъм.
Да искаме да обясним света чрез нещо реално, което не е идея, е едно такова противоречие, че ние съвсем не разбираме, как е въобще възможно то да спечели привърженици. Да обясним възприеманата за нас действителност чрез нещо което не се изявява вътре в мисленето, което даже трябва да бъде принципно различно от мисълта, за това ние нито можем да чувстваме нужда, нито пък е възможно такова едно начинание. Първо: Откъде да чувстваме ние нуждата да обясним света чрез нещо, което никъде не ни се натрапва, което се скрива от нас? И ако допуснем, че то застава срещу нас, тогава отново възниква въпросът: В каква форма и къде? В мисленето то все пак не може да бъде.
към текста >>
Следователно ние основахме всъщност един идеализъм, който същевременно е
реализъм
.
Само затова, защото често пъти човек не е в състояние да разбере, че битието на идеята е нещо далече по-висше и по-пълно от битието на възприеманата действителност, той търси една друга действителност. Той счита идейното битие за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задоволен от него. Той не може именно да схване идеята в нейната положителност, а я има само като нещо абстрактно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност. Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума. Такова битие ние трябва да считаме за нещо действително.
Следователно ние основахме всъщност един идеализъм, който същевременно е реализъм.
Ходът на нашите мисли е: Мисленето ни тласка към разбирането на действителността от идеята. То крие този стремеж във въпроса: Що е същността на действителността? За съдържанието на самата тази същност ние питаме едва накрая на науката, а не правим както реализма, който предлага нещо реално, за да изведе след това от него действителността. Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това.
към текста >>
Ние отхвърлихме този
реализъм
, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/.
Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това. Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действителност. Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната. Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята.
Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/.
Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта. Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност. Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно. Трябва да се занимаем още и с емпириците на достъпния за сетивата свят, които считат всяко обяснение на действителността чрез идеята като непозволена философска дедукция и изискват в познанието на света да останем само при това, което сетивата долавят. Против това становище можем да кажем просто това, че неговото изискване е само методично, то може да бъде само формално.
към текста >>
Нашето становище е идеализъм, защото вижда основата на света в идеята; то е
реализъм
, защото счита идеята за нещо реално; и то е позитивизъм или емпиризъм, защото иска да стигне до съдържанието на идеята не чрез априрористични построения, а като към нещо дадено.
Но що е това дадено, становището на емпириците не може да реши и най-малкото нещо върху него; защото това що трябва да му дойде именно от самото дадено нещо. За нас е напълно неразбираемо, как заедно с изискването да се придържаме само към опитността се поставя и това да не излизаме вън от сетивния свят, тъй като и самата идея изпълнява изискването за даденост. Позитивистичният принцип на опита трябва да остави напълно открит въпроса, какво е дадено, и следователно много добре се съединява с един идеалистичен резултат на изследването. Обаче тогава това изискване съвпада също така с нашето. И ние съединяваме в нашия възглед всички становища, доколкото те са оправдани.
Нашето становище е идеализъм, защото вижда основата на света в идеята; то е реализъм, защото счита идеята за нещо реално; и то е позитивизъм или емпиризъм, защото иска да стигне до съдържанието на идеята не чрез априрористични построения, а като към нещо дадено.
Ние имаме един емпиричен метод, който прониква в реалното и накрая се задоволява с идеалистичния резултат на изследването. Ние не познаваме нещо подобно: От нещо дадено като познато да се направи заключение за нещо недадено, което да стои на основата на даденото, което да обуславя това дадено. Ние отхвърлихме едно такова заключение, при което един член на заключението не е даден. Да се направи заключение, това значи да се премине от дадени елементи към други също така дадени елементи. В заключението ние свързваме А с В чрез С; обаче всичко това трябва да бъде дадено.
към текста >>
2.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Едуард Ф.Хартман намира това положение толкова безспорно, че в своя труд "Критически обосновки на трансцеденталния
реализъм
" предполага въобще само такива читатели, които са се освободили критически от наивното отъждествяване на образа на своите възприятия с вещите в себе си и са дошли до признанието, че даденото посредством акта на представянето, във вид на субективно-идеално съдържание на съзнанието, обектът на съзерцаването и независимата от акта на представянето и от формата на съзнанието, съществуваща сама по себе си вещ са неща абсолютно хетерогенни, т.е.
От сега нататък този възглед, става основно положение и изходна точка на почти всички теоретико-познавателни истини. Всичко, което за нас е преди всичко и непосредствено достоверно, е единствено положението, че ние имаме знание за нашите представи; това е станало общопризнато убеждение на философите. Още в 1792 г. Г.Е.Шулце в своя... ................. твърди, че всички наши познания са просто представи и че ние никога не можем да отидем зад границите на нашите представи. Шопенхауер със свойствения си философски патос изказва възгледа, че здравата придобивка на кантовската философия е възгледът, че светът е моя представа.
Едуард Ф.Хартман намира това положение толкова безспорно, че в своя труд "Критически обосновки на трансцеденталния реализъм" предполага въобще само такива читатели, които са се освободили критически от наивното отъждествяване на образа на своите възприятия с вещите в себе си и са дошли до признанието, че даденото посредством акта на представянето, във вид на субективно-идеално съдържание на съзнанието, обектът на съзерцаването и независимата от акта на представянето и от формата на съзнанието, съществуваща сама по себе си вещ са неща абсолютно хетерогенни, т.е.
той предполага такива читатели, които са проникнати от убеждението, че цялата съвкупност от това, което ни е дадено непосредствено, е редица от представи/1/. В своята, последна теоретико-познавателна работа Хартман се опитва, да обоснове своя възглед. Нашите следващи разсъждения ще покажат, как трябва да се отнася към такова обоснование свободната от предпоставки теория на познанието. Ото Либман насочва като най-свещено, най-висше в основното положение на всяка теория на познанието следното: "съзнанието не може да прескочи над самото себе си"/2/. Фолкелт изказва съждението, че първата най-непосредствена истина е тази, че всяко наше знание се простира преди всичко върху нашите представи и нарича, това позитивистически принципи на познанието.
към текста >>
Хартман прибавя към физическите и физиологически доводи против така наречения "наивен
реализъм
" още и такива, които той нарича философски в собствения смисъл на тази дума.
При усещането на слуха или зрението, външният процес на движението преди да стигне до нерва се изменя освен това в цяла редица предавателни органи на сетивата. Това възбуждение на нервното окончание трябва да стигне чрез нерва до централния орган и тук само може да се извърши това, от което, въз основа на чието механическите процеси в мозъка, се предизвиква усещането. Ясно е, че благодарение на тези изменения, които изпитва раздразнението, действуващо на сетивните органи, това раздразнение толкова много се изменя, че трябва да се заличи всяка следа на сходство между първото въздействие на сетивата и появяващото се, накрая, усещане в съзнанието. Хартман приключва равносметката на тези разсъждения със следните думи: "Това съдържание на съзнанието се състои първоначално от усещания, с които душата реагира рефлексно на състоянието на движение на своя мозъчен център, но които нямат ни най-малко сходство с молекулярните състояния на движение, които ги предизвикват". Който размисли до края този ход на мислите, трябва да се съгласи, че ако той би бил верен, в нашето съзнание не би се съдържало и най-малкия остатък от това, което може да се нарече външно съществувание.
Хартман прибавя към физическите и физиологически доводи против така наречения "наивен реализъм" още и такива, които той нарича философски в собствения смисъл на тази дума.
При логическото разглеждане на двата първи довода ние забелязваме, че можем да бъдем, всъщност, до посочения резултат само тогава, когато изхождаме от съществуването и връзката на външните неща, така както ги приема наивното съзнание и след това проучим, как този външен свят може при нашата организация да проникне в нашето съзнание. Видяхме, че всяка следа от такъв външен свят се изгубва за нас по пътя на сетивното впечатление до влизането му в нашето съзнание и в това последното не остава нищо, освен нашите представи. Ето защо трябва да приемем, че образът на външния свят, който ние в действителност имаме, се изгражда чрез душата от материалите на усещанията. Отначало от усещанията на зрителното и осезателното, сетивата си изграждат пространственият образ на света, в който след това се включват усещанията на останалите сетива. Ако се видим принудени да /търсим/ мислим известен комплекс от усещания, като нещо свързано, ние идваме до понятието на субстанция, която разглеждаме като техен носител.
към текста >>
Обикновено мирогледът, който признава действителността на дадения образ на света като нещо, което не подлежи на съмнение, се нарича пасивен
реализъм
.
Но способен ли е този ход на мислите да обоснове някакво убеждение? Имаме ли ние право да считаме дадения ни образ на света като субективно съдържание от представи, само заради това, че до този възглед, ако го премислим строго довежда, това което наивното съзнание допуска? Нали нашата цел се заключава в това, да докажем недействителността именно на това, което наивното съзнание допуска. Тогава би се оказало възможно да бъде доказана неверността на твърдението и въпреки това резултатът, до който то води, да бъде верен. Това ще рече, би могло да се случи; обаче тогава вече резултатът в никой случай не може да се счита за доказан, ако изхождаме от това твърдение.
Обикновено мирогледът, който признава действителността на дадения образ на света като нещо, което не подлежи на съмнение, се нарича пасивен реализъм.
Напротив противоположния мироглед, който счита този образ на света само като съдържание на нашето съзнание, се нарича трансцедентален идеализъм. По този начин ние можем да изразим резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният идеализъм доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия реализъм, към опровергаването, на който той се стреми. Той е прав, ако наивният реализъм е лъжлив; но този лъжливият се доказва с помощта на самия неверен възглед. За този, за който това става очевидно, не остава нищо друго, освен да напусне пътя, начертан тук за постигането на някакъв мироглед и да хване друг път. Не трябва ли ние да търсим този път чрез налучкване, чрез опитване, докато случайно намерим верния?
към текста >>
По този начин ние можем да изразим резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният идеализъм доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия
реализъм
, към опровергаването, на който той се стреми.
Нали нашата цел се заключава в това, да докажем недействителността именно на това, което наивното съзнание допуска. Тогава би се оказало възможно да бъде доказана неверността на твърдението и въпреки това резултатът, до който то води, да бъде верен. Това ще рече, би могло да се случи; обаче тогава вече резултатът в никой случай не може да се счита за доказан, ако изхождаме от това твърдение. Обикновено мирогледът, който признава действителността на дадения образ на света като нещо, което не подлежи на съмнение, се нарича пасивен реализъм. Напротив противоположния мироглед, който счита този образ на света само като съдържание на нашето съзнание, се нарича трансцедентален идеализъм.
По този начин ние можем да изразим резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният идеализъм доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия реализъм, към опровергаването, на който той се стреми.
Той е прав, ако наивният реализъм е лъжлив; но този лъжливият се доказва с помощта на самия неверен възглед. За този, за който това става очевидно, не остава нищо друго, освен да напусне пътя, начертан тук за постигането на някакъв мироглед и да хване друг път. Не трябва ли ние да търсим този път чрез налучкване, чрез опитване, докато случайно намерим верния? Едуард Ф. Хартман несъмнено се придържа към този възглед, когато мисли, че е доказал значимостта на своята теоретико-познавателна гледна точка с това, че тя обяснява явленията на света, докато другите гледища не правят това.
към текста >>
Той е прав, ако наивният
реализъм
е лъжлив; но този лъжливият се доказва с помощта на самия неверен възглед.
Тогава би се оказало възможно да бъде доказана неверността на твърдението и въпреки това резултатът, до който то води, да бъде верен. Това ще рече, би могло да се случи; обаче тогава вече резултатът в никой случай не може да се счита за доказан, ако изхождаме от това твърдение. Обикновено мирогледът, който признава действителността на дадения образ на света като нещо, което не подлежи на съмнение, се нарича пасивен реализъм. Напротив противоположния мироглед, който счита този образ на света само като съдържание на нашето съзнание, се нарича трансцедентален идеализъм. По този начин ние можем да изразим резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният идеализъм доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия реализъм, към опровергаването, на който той се стреми.
Той е прав, ако наивният реализъм е лъжлив; но този лъжливият се доказва с помощта на самия неверен възглед.
За този, за който това става очевидно, не остава нищо друго, освен да напусне пътя, начертан тук за постигането на някакъв мироглед и да хване друг път. Не трябва ли ние да търсим този път чрез налучкване, чрез опитване, докато случайно намерим верния? Едуард Ф. Хартман несъмнено се придържа към този възглед, когато мисли, че е доказал значимостта на своята теоретико-познавателна гледна точка с това, че тя обяснява явленията на света, докато другите гледища не правят това. Според възгледа на този мислител отделните светогледи влизат в своего рода борба за съществуване и онова мировозрение, което се окаже най-добро, е обявено за победител.
към текста >>
Ето защо по-добре е да се държим за споменатия по-горе ход на мислите за опровержението на наивния
реализъм
и да разгледаме, в какво се състои неговият недостатък.
Не трябва ли ние да търсим този път чрез налучкване, чрез опитване, докато случайно намерим верния? Едуард Ф. Хартман несъмнено се придържа към този възглед, когато мисли, че е доказал значимостта на своята теоретико-познавателна гледна точка с това, че тя обяснява явленията на света, докато другите гледища не правят това. Според възгледа на този мислител отделните светогледи влизат в своего рода борба за съществуване и онова мировозрение, което се окаже най-добро, е обявено за победител. Обаче такъв способ на действие ни се струва несъстоятелен затова, защото много добре могат да съществуват няколко хипотези, които еднакво задоволително водят до обяснението на световните явления.
Ето защо по-добре е да се държим за споменатия по-горе ход на мислите за опровержението на наивния реализъм и да разгледаме, в какво се състои неговият недостатък.
Нали наивният реализъм е такова разбиране, от което изхождат всички люде. Именно затова се препоръчва да се започне изправянето именно от него. Когато след това намерим, защото той трябва да е недостатъчен, ние ще намерим верния път вече със съвършено друга увереност, отколкото ако бихме се опитали да го търсим просто чрез налучкване. Скицираният по-горе субективизъм се основава на мислителната преработка на известни факти. По този начин той предполага, че при фактическа изходна точка, с помощта на последователното мислене /логическото съчетание на известни наблюдения/, могат да се добият верни убеждения.
към текста >>
Нали наивният
реализъм
е такова разбиране, от което изхождат всички люде.
Едуард Ф. Хартман несъмнено се придържа към този възглед, когато мисли, че е доказал значимостта на своята теоретико-познавателна гледна точка с това, че тя обяснява явленията на света, докато другите гледища не правят това. Според възгледа на този мислител отделните светогледи влизат в своего рода борба за съществуване и онова мировозрение, което се окаже най-добро, е обявено за победител. Обаче такъв способ на действие ни се струва несъстоятелен затова, защото много добре могат да съществуват няколко хипотези, които еднакво задоволително водят до обяснението на световните явления. Ето защо по-добре е да се държим за споменатия по-горе ход на мислите за опровержението на наивния реализъм и да разгледаме, в какво се състои неговият недостатък.
Нали наивният реализъм е такова разбиране, от което изхождат всички люде.
Именно затова се препоръчва да се започне изправянето именно от него. Когато след това намерим, защото той трябва да е недостатъчен, ние ще намерим верния път вече със съвършено друга увереност, отколкото ако бихме се опитали да го търсим просто чрез налучкване. Скицираният по-горе субективизъм се основава на мислителната преработка на известни факти. По този начин той предполага, че при фактическа изходна точка, с помощта на последователното мислене /логическото съчетание на известни наблюдения/, могат да се добият верни убеждения. Обаче самото право на такова прилагане на нашето мислене не се проверява от тази гледна точка и в това се състои и нейната слабост.
към текста >>
Докато наивният
реализъм
изхожда от непровереното признание, че възприеманото от нас съдържание на нашата опитност има обективна реалност, посоченото по-горе гледище изхожда също така от непровереното убеждение, че чрез прилагането на мисленето можем да стигнем до едно правилно научно убеждение.
Именно затова се препоръчва да се започне изправянето именно от него. Когато след това намерим, защото той трябва да е недостатъчен, ние ще намерим верния път вече със съвършено друга увереност, отколкото ако бихме се опитали да го търсим просто чрез налучкване. Скицираният по-горе субективизъм се основава на мислителната преработка на известни факти. По този начин той предполага, че при фактическа изходна точка, с помощта на последователното мислене /логическото съчетание на известни наблюдения/, могат да се добият верни убеждения. Обаче самото право на такова прилагане на нашето мислене не се проверява от тази гледна точка и в това се състои и нейната слабост.
Докато наивният реализъм изхожда от непровереното признание, че възприеманото от нас съдържание на нашата опитност има обективна реалност, посоченото по-горе гледище изхожда също така от непровереното убеждение, че чрез прилагането на мисленето можем да стигнем до едно правилно научно убеждение.
Противоположното на наивния реализъм това схващане може да се нарече наивен рационализъм. За да оправдаят такава терминология бихме искали да направим тук кратка забележка за понятието "наивно". Дернит се опитва да определи по-отблизо това понятие в своята статия: "За понятието на наивния реализъм"./1/ Относно това той казва: "Понятието наивност означава един вид нулева точка върху скалата на размишление над собственото положение. По своето съдържание наивността може напълно да съвпадне с правилното, понеже въпреки че е лишена от размисъл, а именно затова е лишена и от критика или с други думи тя е некритична, това отсъствие на размисъл и критика изключва само обективната увереност в нейната правилност; това крие в себе си опасност и възможност от погрешност, но в никой случай необходимостта да бъде погрешно. Съществува наивност на чувствата и желанията също така, както и такава на представите и мисленето в най-широкия смисъл на тази дума; по-нататък съществува наивност на изразяването на тези вътрешни състояния, противоположно на надаването и изменението на това изразяване, предизвикана от съображенията и размисъла.
към текста >>
Противоположното на наивния
реализъм
това схващане може да се нарече наивен рационализъм.
Когато след това намерим, защото той трябва да е недостатъчен, ние ще намерим верния път вече със съвършено друга увереност, отколкото ако бихме се опитали да го търсим просто чрез налучкване. Скицираният по-горе субективизъм се основава на мислителната преработка на известни факти. По този начин той предполага, че при фактическа изходна точка, с помощта на последователното мислене /логическото съчетание на известни наблюдения/, могат да се добият верни убеждения. Обаче самото право на такова прилагане на нашето мислене не се проверява от тази гледна точка и в това се състои и нейната слабост. Докато наивният реализъм изхожда от непровереното признание, че възприеманото от нас съдържание на нашата опитност има обективна реалност, посоченото по-горе гледище изхожда също така от непровереното убеждение, че чрез прилагането на мисленето можем да стигнем до едно правилно научно убеждение.
Противоположното на наивния реализъм това схващане може да се нарече наивен рационализъм.
За да оправдаят такава терминология бихме искали да направим тук кратка забележка за понятието "наивно". Дернит се опитва да определи по-отблизо това понятие в своята статия: "За понятието на наивния реализъм"./1/ Относно това той казва: "Понятието наивност означава един вид нулева точка върху скалата на размишление над собственото положение. По своето съдържание наивността може напълно да съвпадне с правилното, понеже въпреки че е лишена от размисъл, а именно затова е лишена и от критика или с други думи тя е некритична, това отсъствие на размисъл и критика изключва само обективната увереност в нейната правилност; това крие в себе си опасност и възможност от погрешност, но в никой случай необходимостта да бъде погрешно. Съществува наивност на чувствата и желанията също така, както и такава на представите и мисленето в най-широкия смисъл на тази дума; по-нататък съществува наивност на изразяването на тези вътрешни състояния, противоположно на надаването и изменението на това изразяване, предизвикана от съображенията и размисъла. Наивността не се поддава, поне съзнателно на влиянието на производното, разумното и предписаното; тя, както изразява това самата дума......, се явява във всички области безсъзнателна импулсивна, инстинктивна, демоническа".
към текста >>
Дернит се опитва да определи по-отблизо това понятие в своята статия: "За понятието на наивния
реализъм
"./1/ Относно това той казва: "Понятието наивност означава един вид нулева точка върху скалата на размишление над собственото положение.
По този начин той предполага, че при фактическа изходна точка, с помощта на последователното мислене /логическото съчетание на известни наблюдения/, могат да се добият верни убеждения. Обаче самото право на такова прилагане на нашето мислене не се проверява от тази гледна точка и в това се състои и нейната слабост. Докато наивният реализъм изхожда от непровереното признание, че възприеманото от нас съдържание на нашата опитност има обективна реалност, посоченото по-горе гледище изхожда също така от непровереното убеждение, че чрез прилагането на мисленето можем да стигнем до едно правилно научно убеждение. Противоположното на наивния реализъм това схващане може да се нарече наивен рационализъм. За да оправдаят такава терминология бихме искали да направим тук кратка забележка за понятието "наивно".
Дернит се опитва да определи по-отблизо това понятие в своята статия: "За понятието на наивния реализъм"./1/ Относно това той казва: "Понятието наивност означава един вид нулева точка върху скалата на размишление над собственото положение.
По своето съдържание наивността може напълно да съвпадне с правилното, понеже въпреки че е лишена от размисъл, а именно затова е лишена и от критика или с други думи тя е некритична, това отсъствие на размисъл и критика изключва само обективната увереност в нейната правилност; това крие в себе си опасност и възможност от погрешност, но в никой случай необходимостта да бъде погрешно. Съществува наивност на чувствата и желанията също така, както и такава на представите и мисленето в най-широкия смисъл на тази дума; по-нататък съществува наивност на изразяването на тези вътрешни състояния, противоположно на надаването и изменението на това изразяване, предизвикана от съображенията и размисъла. Наивността не се поддава, поне съзнателно на влиянието на производното, разумното и предписаното; тя, както изразява това самата дума......, се явява във всички области безсъзнателна импулсивна, инстинктивна, демоническа". Изхождайки от тези положения искаме да определим по-точно понятието за наивното. Във всяка деятелност, която извършваме, се вземат под внимание две неща: самата деятелност и познанието на нейните закономерности.
към текста >>
3.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен
реализъм
, означава себе си като критически идеализъм, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен
реализъм
.
Освен това в цялото заключение се съдържа една пукнатина. Аз съм в състояние да проследя процесите в моя организъм до този в мозъка ми, макар моите предположения да стават все по-хипотетични, колкото повече се приближавам до централните процеси в мозъка. Пътят на външното наблюдение спира с процеса в моя мозък, и то с оня процес, който щях да възприемам, ако можех да третирам мозъка с помощта на физически, химически и други средства и методи. Пътят на вътрешното наблюдение започва с усещането и стига до построяването на нещата с материала на усещанията. При прехода от мозъчния процес към усещането пътят на наблюдението е прекъснат.
Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, означава себе си като критически идеализъм, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен реализъм.
Той иска да докаже, че възприятията имат характер на представи, като по наивен начин приема възприятията от собствения организъм за обективно валидни факти, и на всичкото отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдението, между които не може да намери връзка. Критическият идеалист може да опровергае наивния реализъм, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ. В момента, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията от собствения организъм, с приеманите от наивния реализъм за обективно съществуващи възприятия, той вече не може да използва първите като сигурна опора. Би трябвало и субективното си устройство да разглежда просто като комплекс от представи. Но тогава изчезва възможността съдържанието на възприемания свят да се смята за породено от духовното устройство.
към текста >>
Критическият идеалист може да опровергае наивния
реализъм
, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ.
Пътят на външното наблюдение спира с процеса в моя мозък, и то с оня процес, който щях да възприемам, ако можех да третирам мозъка с помощта на физически, химически и други средства и методи. Пътят на вътрешното наблюдение започва с усещането и стига до построяването на нещата с материала на усещанията. При прехода от мозъчния процес към усещането пътят на наблюдението е прекъснат. Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, означава себе си като критически идеализъм, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен реализъм. Той иска да докаже, че възприятията имат характер на представи, като по наивен начин приема възприятията от собствения организъм за обективно валидни факти, и на всичкото отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдението, между които не може да намери връзка.
Критическият идеалист може да опровергае наивния реализъм, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ.
В момента, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията от собствения организъм, с приеманите от наивния реализъм за обективно съществуващи възприятия, той вече не може да използва първите като сигурна опора. Би трябвало и субективното си устройство да разглежда просто като комплекс от представи. Но тогава изчезва възможността съдържанието на възприемания свят да се смята за породено от духовното устройство. Би трябвало да се приеме, че представата „цвят" е само преобразование на представата „око". Така нареченият критически идеализъм не може да бъде доказан, без да заимства нещо от наивния реализъм.
към текста >>
В момента, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията от собствения организъм, с приеманите от наивния
реализъм
за обективно съществуващи възприятия, той вече не може да използва първите като сигурна опора.
Пътят на вътрешното наблюдение започва с усещането и стига до построяването на нещата с материала на усещанията. При прехода от мозъчния процес към усещането пътят на наблюдението е прекъснат. Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, означава себе си като критически идеализъм, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен реализъм. Той иска да докаже, че възприятията имат характер на представи, като по наивен начин приема възприятията от собствения организъм за обективно валидни факти, и на всичкото отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдението, между които не може да намери връзка. Критическият идеалист може да опровергае наивния реализъм, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ.
В момента, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията от собствения организъм, с приеманите от наивния реализъм за обективно съществуващи възприятия, той вече не може да използва първите като сигурна опора.
Би трябвало и субективното си устройство да разглежда просто като комплекс от представи. Но тогава изчезва възможността съдържанието на възприемания свят да се смята за породено от духовното устройство. Би трябвало да се приеме, че представата „цвят" е само преобразование на представата „око". Така нареченият критически идеализъм не може да бъде доказан, без да заимства нещо от наивния реализъм. Последният бива опроверган само с това, че се допуска собствените му предпоставки без проверка да бъдат валидни в друга област.
към текста >>
Така нареченият критически идеализъм не може да бъде доказан, без да заимства нещо от наивния
реализъм
.
Критическият идеалист може да опровергае наивния реализъм, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ. В момента, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията от собствения организъм, с приеманите от наивния реализъм за обективно съществуващи възприятия, той вече не може да използва първите като сигурна опора. Би трябвало и субективното си устройство да разглежда просто като комплекс от представи. Но тогава изчезва възможността съдържанието на възприемания свят да се смята за породено от духовното устройство. Би трябвало да се приеме, че представата „цвят" е само преобразование на представата „око".
Така нареченият критически идеализъм не може да бъде доказан, без да заимства нещо от наивния реализъм.
Последният бива опроверган само с това, че се допуска собствените му предпоставки без проверка да бъдат валидни в друга област. Безспорният извод от това е, че чрез изследвания в областта на възприятията критическият идеализъм не може да бъде доказан, а оттук и възприятието не може да бъде лишено от обективния си характер. Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост. Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той.
към текста >>
4.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Но ако наивният
реализъм
- последователно проследен - води до резултати, представляващи тъкмо обратното на неговите предпоставки, тогава сме длъжни да окачествим тези предпоставки като неподходящи за обосноваването на един светоглед и да ги изоставим.
ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА От предходните разсъждения проличава невъзможността чрез изследване съдържанието на нашите наблюдения да се приведе доказателство, че нашите възприятия са представи. Такова доказателство именно се цели да се приведе, като се покаже, че ако процесът на възприемането протича така, както се схваща съгласно наивно- реалистичните предположения за психологическото и физиологичното устройство на нашия индивид, тогава имаме работа не с неща сами за себе си, а само с наши представи за нещата.
Но ако наивният реализъм - последователно проследен - води до резултати, представляващи тъкмо обратното на неговите предпоставки, тогава сме длъжни да окачествим тези предпоставки като неподходящи за обосноваването на един светоглед и да ги изоставим.
Неуместно е, във всеки случай да се отхвърлят предпоставките, а да се запазва валидността на изводите, както постъпва критическият идеалист, който в основата на твърдението си, че светът е моя представа, полага горния доказателствен подход. (В съчинението си „Основни проблеми на теорията на познанието" Едуард фон Хартман представя подробно този доказателствен подход.) Едно е правилност на критическия идеализъм, друго е убедителната сила на неговите доказателства. Въпросът за правилността ще се изясни по-късно в хода на нашето изложение. Но убедителността на неговите доказателства е равна на нула.
към текста >>
Наивният
реализъм
и критическият идеализъм се отнасят като основата и първият етаж.
(В съчинението си „Основни проблеми на теорията на познанието" Едуард фон Хартман представя подробно този доказателствен подход.) Едно е правилност на критическия идеализъм, друго е убедителната сила на неговите доказателства. Въпросът за правилността ще се изясни по-късно в хода на нашето изложение. Но убедителността на неговите доказателства е равна на нула. Когато се строи къща и при издигане на първия етаж се срути основата, тогава с нея рухва и първият етаж.
Наивният реализъм и критическият идеализъм се отнасят като основата и първият етаж.
Който застъпва възгледа, че целият възприеман свят е само свят на представите, и то като въздействие на непознатите за мен неща върху моята душа, за него същинският въпрос на познанието се свежда естествено не до съществуващите само в душата представи, а до нещата, които се намират отвъд нашето съзнание и са независими от нас. Той пита: колко от тях можем да опознаем косвено, след като те не са пряко достъпни за нашето наблюдение? Застъпващият това становище се интересува не за вътрешната взаимовръзка на своите осъзнати възприятия, а за техните вече неосъзнавани причини, които имат независещо от него битие, докато възприятията - по негово мнение - изчезват, щом той отвърне сетивата си от нещата. Според това гледище нашето съзнание функционира като огледало, чиито образи на определени предмети изчезват в мига, в който отразяващата му повърхност не е обърната към тях. Но който не вижда самите неща, а само техните огледални отражения, той трябва от поведението им чрез заключения да се осведоми непряко за естеството на нещата.
към текста >>
Първият светоглед може да се означи с името абсолютен илюзионизъм, а вторият бива наричан от своя най-последователен застъпник Едуард фон Хартман, трансцендентален
реализъм
*/* Трансцендентално в смисъла на този светоглед се нарича едно познание, което е убедено, че за нещата сами за себе си пряко не може да се каже нищо, но което от познатото субективно прави косвени заключения за непознатото, за намиращото се отвъд субективното, т.е.
В такъв случай, който отрича, че има неща, или поне че можем да знаем нещо за тях, той трябва да отрече и съществуването, респективно познанието за собствената личност. Тогава критическият идеалист стига до твърдението: „Цялата действителност се превръща в един чудесен сън - без живот, който бива сънуван, и без дух, който сънува; в един сън, който е в зависимост от един сън, сам за себе си" срв. Фихте, Предназначението на човека). Независимо от това, дали онзи, който схваща непосредствения живот като сън, не предполага нищо повече над този сън, или пък отнася своите представи към действителни неща, за него самият живот трябва да загуби някакъв научен интерес. Но докато за този, който със съня смята достъпната ни вселена за изчерпана, всяка наука е безсмислица, то за другия, смятащ се в правото си от представите да вади заключения за нещата, науката ще се състои в изследването на тези „неща сами за себе си".
Първият светоглед може да се означи с името абсолютен илюзионизъм, а вторият бива наричан от своя най-последователен застъпник Едуард фон Хартман, трансцендентален реализъм*/* Трансцендентално в смисъла на този светоглед се нарича едно познание, което е убедено, че за нещата сами за себе си пряко не може да се каже нищо, но което от познатото субективно прави косвени заключения за непознатото, за намиращото се отвъд субективното, т.е.
(за трансцендентното). Според този възглед нещото само за себе си е отвъд областта на пряко познаваемия за нас свят, т.е. то е трансцендентно. Но нашият свят може Трансцендентално да бъде отнесен към трансцендентното. Гледището на Хартман се нарича реализъм, понеже излиза извън рамките на субективното, идеалното и се насочва към трансцендентното, реалното.
към текста >>
Гледището на Хартман се нарича
реализъм
, понеже излиза извън рамките на субективното, идеалното и се насочва към трансцендентното, реалното.
Първият светоглед може да се означи с името абсолютен илюзионизъм, а вторият бива наричан от своя най-последователен застъпник Едуард фон Хартман, трансцендентален реализъм*/* Трансцендентално в смисъла на този светоглед се нарича едно познание, което е убедено, че за нещата сами за себе си пряко не може да се каже нищо, но което от познатото субективно прави косвени заключения за непознатото, за намиращото се отвъд субективното, т.е. (за трансцендентното). Според този възглед нещото само за себе си е отвъд областта на пряко познаваемия за нас свят, т.е. то е трансцендентно. Но нашият свят може Трансцендентално да бъде отнесен към трансцендентното.
Гледището на Хартман се нарича реализъм, понеже излиза извън рамките на субективното, идеалното и се насочва към трансцендентното, реалното.
- Б.а./ Общото на тези два възгледа с наивния реализъм е това, че се опитват да намерят своето място, чрез проучване на възприятията. Но в тази област те никъде не могат да намерят здрава почва. Главен въпрос за привърженика на трансценденталния реализъм би трябвало да бъде как Азът от самия себе си създава света на представите. За някакъв даден ни свят от представи, който изчезва, щом отвърнем сетивата си от външния свят, един сериозен стремеж към познание би пламнал дотолкова, доколкото този свят от представи е средството за косвено изследване на света на съществуващия сам за себе си Аз.
към текста >>
Общото на тези два възгледа с наивния
реализъм
е това, че се опитват да намерят своето място, чрез проучване на възприятията.
Според този възглед нещото само за себе си е отвъд областта на пряко познаваемия за нас свят, т.е. то е трансцендентно. Но нашият свят може Трансцендентално да бъде отнесен към трансцендентното. Гледището на Хартман се нарича реализъм, понеже излиза извън рамките на субективното, идеалното и се насочва към трансцендентното, реалното. - Б.а./
Общото на тези два възгледа с наивния реализъм е това, че се опитват да намерят своето място, чрез проучване на възприятията.
Но в тази област те никъде не могат да намерят здрава почва. Главен въпрос за привърженика на трансценденталния реализъм би трябвало да бъде как Азът от самия себе си създава света на представите. За някакъв даден ни свят от представи, който изчезва, щом отвърнем сетивата си от външния свят, един сериозен стремеж към познание би пламнал дотолкова, доколкото този свят от представи е средството за косвено изследване на света на съществуващия сам за себе си Аз. Ако нещата от нашия опит бяха представи, тогава всекидневният ни живот щеше да прилича на сън, а опознаването на истинските факти щеше да напомня събуждане. Нашите съновидения също ни интересуват дотогава, докато сънуваме, т.е.
към текста >>
Главен въпрос за привърженика на трансценденталния
реализъм
би трябвало да бъде как Азът от самия себе си създава света на представите.
Но нашият свят може Трансцендентално да бъде отнесен към трансцендентното. Гледището на Хартман се нарича реализъм, понеже излиза извън рамките на субективното, идеалното и се насочва към трансцендентното, реалното. - Б.а./ Общото на тези два възгледа с наивния реализъм е това, че се опитват да намерят своето място, чрез проучване на възприятията. Но в тази област те никъде не могат да намерят здрава почва.
Главен въпрос за привърженика на трансценденталния реализъм би трябвало да бъде как Азът от самия себе си създава света на представите.
За някакъв даден ни свят от представи, който изчезва, щом отвърнем сетивата си от външния свят, един сериозен стремеж към познание би пламнал дотолкова, доколкото този свят от представи е средството за косвено изследване на света на съществуващия сам за себе си Аз. Ако нещата от нашия опит бяха представи, тогава всекидневният ни живот щеше да прилича на сън, а опознаването на истинските факти щеше да напомня събуждане. Нашите съновидения също ни интересуват дотогава, докато сънуваме, т.е. докато не прозрем естеството им. В момента на събуждането ние вече не питаме за вътрешната взаимовръзка на нашите съновидения, а за физическите, физиологичните и психологическите процеси, които лежат в основата им.
към текста >>
В аргументацията си критическият идеализъм не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен – наивният
реализъм
сам се опровергава.
Загадъчността на един предмет се крие в неговото отделно битие. Тази загадъчност обаче е предизвикана от нас и може - в рамките на понятийния свят - да бъде отстранена. Освен чрез мислене и възприемане на нас пряко не ни е дадено нищо. Тук възниква въпросът: какво според нашето изложение е значението на възприятието? Ние действително установихме, че привежданото от критическия идеализъм доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за неверността на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда.
В аргументацията си критическият идеализъм не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен – наивният реализъм сам се опровергава.
А как стоят нещата, ако бъде призната абсолютността на мисленето? Нека приемем, че в съзнанието ми се появява определено възприятие, например за червено. При по-нататъшното разглеждане се оказва, че възприятието стои във взаимовръзка с други възприятия, например с определена фигура, с топлинни и осезателни възприятия. Тази взаимовръзка означавам като обект на сетивния свят. Сега мога да се запитам: какво още - освен посоченото - се намира в онзи пространствен отрязък, в който ми се явяват горните възприятия.
към текста >>
От лице, което авторът на тази книга цени много, му бе отправен упрекът, че с мнението си за мисленето заставал на позициите на един наивен
реализъм
на мисленето, какъвто бил налице, когато действителният свят и светът на представите биват смятани за едно и също.
Объркаността, в която се изпада при критично отношение спрямо това гледище, се избягва само ако бъде забелязано, че в рамките на това, което човек чрез възприемане може да изживее вътре в себе си и вън в света, има нещо, което изобщо не може да бъде сполетяно от фатално вмъкване на представата между процеса и съзерцаващия човек. И това нещо е мисленето. Спрямо мисленето човекът може да остане на наивното гледище за действителността. Не го ли стори, това е само затуй, защото е забелязал, че по друга причина трябва да изостави това гледище, но не съзнава, че достигнатото познание е неприложимо по отношение на мисленето. Щом съзнае това, той си открива достъпа към другото познание, че в мисленето и чрез мисленето трябва да опознае онова, за което човекът явно се прави на сляп, вмъквайки между света и себе си живота на представите.
От лице, което авторът на тази книга цени много, му бе отправен упрекът, че с мнението си за мисленето заставал на позициите на един наивен реализъм на мисленето, какъвто бил налице, когато действителният свят и светът на представите биват смятани за едно и също.
Но авторът на настоящото изложение счита, че тъкмо в него е показал, че за мисленето валидността на този „наивен реализъм" произтича по необходимост от едно непредубедено наблюдение на мисленето; и че невалидният в друго отношение наивен реализъм се превъзмогва чрез опознаване на истинската същност на мисленето.
към текста >>
Но авторът на настоящото изложение счита, че тъкмо в него е показал, че за мисленето валидността на този „наивен
реализъм
" произтича по необходимост от едно непредубедено наблюдение на мисленето; и че невалидният в друго отношение наивен
реализъм
се превъзмогва чрез опознаване на истинската същност на мисленето.
И това нещо е мисленето. Спрямо мисленето човекът може да остане на наивното гледище за действителността. Не го ли стори, това е само затуй, защото е забелязал, че по друга причина трябва да изостави това гледище, но не съзнава, че достигнатото познание е неприложимо по отношение на мисленето. Щом съзнае това, той си открива достъпа към другото познание, че в мисленето и чрез мисленето трябва да опознае онова, за което човекът явно се прави на сляп, вмъквайки между света и себе си живота на представите. От лице, което авторът на тази книга цени много, му бе отправен упрекът, че с мнението си за мисленето заставал на позициите на един наивен реализъм на мисленето, какъвто бил налице, когато действителният свят и светът на представите биват смятани за едно и също.
Но авторът на настоящото изложение счита, че тъкмо в него е показал, че за мисленето валидността на този „наивен реализъм" произтича по необходимост от едно непредубедено наблюдение на мисленето; и че невалидният в друго отношение наивен реализъм се превъзмогва чрез опознаване на истинската същност на мисленето.
към текста >>
5.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Ако поиска да изгради една наука, наивният
реализъм
ще я вижда изцяло като точно описание на възприятийното съдържание.
Наивното съзнание държи той да му се разкрие чрез средства, които са достъпни за сетивното възприятие. Бог трябва да се яви въплътен; на мисловното свидетелство човек е склонен да обръща по-малко внимание, отколкото примерно на това, че божествеността се удостоверява чрез сетивно установимо превръщане на водата във вино. Самото познание наивният човек също си го представя като процес, аналогичен на сетивните процеси. Нещата оставяли отпечатък в душата или изпращали образи, които прониквали чрез сетивата и т.н. Онова, което може да възприеме чрез сетивата си, наивният човек го смята за действително, а онова, за което няма такива възприятия (Бог, душа, познание и т.н.), него си го представя като аналогично на възприеманото.
Ако поиска да изгради една наука, наивният реализъм ще я вижда изцяло като точно описание на възприятийното съдържание.
За наивния реализъм понятията са само средство към целта. Те съществуват, за да създават идеални еквивалентни образи на възприятията. За самите неща те не означават нищо. Реални за наивния реалист са единствено отделните лалета, които биват виждани или могат да бъдат видени; за него идеята за лале е нещо абстрактно - нереален мисловен образ, който душата си е съставила от общите за всички лалета белези. Наивният реализъм с неговия принцип за реалност на всичко възприемано се опровергава от опита, който учи, че съдържанието на възприятията има преходен характер.
към текста >>
За наивния
реализъм
понятията са само средство към целта.
Бог трябва да се яви въплътен; на мисловното свидетелство човек е склонен да обръща по-малко внимание, отколкото примерно на това, че божествеността се удостоверява чрез сетивно установимо превръщане на водата във вино. Самото познание наивният човек също си го представя като процес, аналогичен на сетивните процеси. Нещата оставяли отпечатък в душата или изпращали образи, които прониквали чрез сетивата и т.н. Онова, което може да възприеме чрез сетивата си, наивният човек го смята за действително, а онова, за което няма такива възприятия (Бог, душа, познание и т.н.), него си го представя като аналогично на възприеманото. Ако поиска да изгради една наука, наивният реализъм ще я вижда изцяло като точно описание на възприятийното съдържание.
За наивния реализъм понятията са само средство към целта.
Те съществуват, за да създават идеални еквивалентни образи на възприятията. За самите неща те не означават нищо. Реални за наивния реалист са единствено отделните лалета, които биват виждани или могат да бъдат видени; за него идеята за лале е нещо абстрактно - нереален мисловен образ, който душата си е съставила от общите за всички лалета белези. Наивният реализъм с неговия принцип за реалност на всичко възприемано се опровергава от опита, който учи, че съдържанието на възприятията има преходен характер. Вижданото от мен лале днес е действително, но след година то ще е изчезнало в небитието.
към текста >>
Наивният
реализъм
с неговия принцип за реалност на всичко възприемано се опровергава от опита, който учи, че съдържанието на възприятията има преходен характер.
Ако поиска да изгради една наука, наивният реализъм ще я вижда изцяло като точно описание на възприятийното съдържание. За наивния реализъм понятията са само средство към целта. Те съществуват, за да създават идеални еквивалентни образи на възприятията. За самите неща те не означават нищо. Реални за наивния реалист са единствено отделните лалета, които биват виждани или могат да бъдат видени; за него идеята за лале е нещо абстрактно - нереален мисловен образ, който душата си е съставила от общите за всички лалета белези.
Наивният реализъм с неговия принцип за реалност на всичко възприемано се опровергава от опита, който учи, че съдържанието на възприятията има преходен характер.
Вижданото от мен лале днес е действително, но след година то ще е изчезнало в небитието. Утвърдилото се у мен е родът лале. Но за наивния реализъм този род е „само" идея, а не действителност. Така този светоглед изпада в положението да вижда как реалностите му се появяват и изчезват, докато считаното от него за нереално фактически се утвърждава спрямо реалното. Следователно наред с възприятията наивният реализъм трябва да признае валидността и на нещо идеално.
към текста >>
Но за наивния
реализъм
този род е „само" идея, а не действителност.
За самите неща те не означават нищо. Реални за наивния реалист са единствено отделните лалета, които биват виждани или могат да бъдат видени; за него идеята за лале е нещо абстрактно - нереален мисловен образ, който душата си е съставила от общите за всички лалета белези. Наивният реализъм с неговия принцип за реалност на всичко възприемано се опровергава от опита, който учи, че съдържанието на възприятията има преходен характер. Вижданото от мен лале днес е действително, но след година то ще е изчезнало в небитието. Утвърдилото се у мен е родът лале.
Но за наивния реализъм този род е „само" идея, а не действителност.
Така този светоглед изпада в положението да вижда как реалностите му се появяват и изчезват, докато считаното от него за нереално фактически се утвърждава спрямо реалното. Следователно наред с възприятията наивният реализъм трябва да признае валидността и на нещо идеално. Той трябва да допусне наличието на същности, които не могат да се възприемат сетивно. Противоречието със себе си той избягва, представяйки си тяхната форма на битие като аналогична на тази на сетивните обекти. Такива хипотетично приемани реалности са невидимите сили, чрез които сетивно възприеманите неща си въздействат взаимно.
към текста >>
Следователно наред с възприятията наивният
реализъм
трябва да признае валидността и на нещо идеално.
Наивният реализъм с неговия принцип за реалност на всичко възприемано се опровергава от опита, който учи, че съдържанието на възприятията има преходен характер. Вижданото от мен лале днес е действително, но след година то ще е изчезнало в небитието. Утвърдилото се у мен е родът лале. Но за наивния реализъм този род е „само" идея, а не действителност. Така този светоглед изпада в положението да вижда как реалностите му се появяват и изчезват, докато считаното от него за нереално фактически се утвърждава спрямо реалното.
Следователно наред с възприятията наивният реализъм трябва да признае валидността и на нещо идеално.
Той трябва да допусне наличието на същности, които не могат да се възприемат сетивно. Противоречието със себе си той избягва, представяйки си тяхната форма на битие като аналогична на тази на сетивните обекти. Такива хипотетично приемани реалности са невидимите сили, чрез които сетивно възприеманите неща си въздействат взаимно. Едно такова нещо е наследствеността, която проявява действието си извън рамките на индивида и на чиято основа от индивида се развива нов, подобен нему индивид, чрез което родът се запазва. Едно такова нещо е жизнен принцип - душата, която пронизва органичното тяло и за която в наивното съзнание винаги е налице понятие, образувано по аналогия на сетивните реалности.
към текста >>
Без такива предположения светът на наивния
реализъм
би се разпаднал в едно несвързано помежду си струпване от възприятия без взаимни отношения, което не се обединява в единство.
Това божествено Същество се мисли, че действува по начин, отговарящ изцяло на това, което може да се възприема като деятелност на самия човек: Тоест антропоморфно. Съвременната физика въвежда сетивните усещания към процеси при най-малките частици на телата и към едно безкрайно фино вещество, наричано етер или към нещо подобно. Така например усещаното от нас като топлина е движение на частиците на топлоизлъчващо тяло в рамките на пространството, заемано от това тяло. И тук нещо невъзприемаемо отново се мисли по аналогия на възприемаемото. В този смисъл сетивният аналог на понятието „тяло" е общо взето вътрешността на едно затворено отвсякъде пространство, където във всички посоки се движат еластични сфери, които се сблъскват помежду си, удрят се в стените и отскачат от тях и т.н.
Без такива предположения светът на наивния реализъм би се разпаднал в едно несвързано помежду си струпване от възприятия без взаимни отношения, което не се обединява в единство.
Ясно е обаче, че до такава постановка наивният реализъм може да стигне само чрез известна непоследователност. Ако иска да остане верен на принципа си, че реално е само възприеманото, той не бива да допуска наличие на реалност, когато не се възприема нищо. Всъщност хипотезата за невъзприемаемите сили, чието действие изхожда от възприемаеми неща, е неоправдана от гледище на наивния реализъм. И тъй като не познава други реалности, той съоръжава хипотетичните си сили с възприятийно съдържание. Следователно той прилага една форма на битие (наличието на възприятия) към област, в която му липсва средството, което единствено трябва да свидетелствува за тази форма на битие: Сетивното възприятие.
към текста >>
Ясно е обаче, че до такава постановка наивният
реализъм
може да стигне само чрез известна непоследователност.
Съвременната физика въвежда сетивните усещания към процеси при най-малките частици на телата и към едно безкрайно фино вещество, наричано етер или към нещо подобно. Така например усещаното от нас като топлина е движение на частиците на топлоизлъчващо тяло в рамките на пространството, заемано от това тяло. И тук нещо невъзприемаемо отново се мисли по аналогия на възприемаемото. В този смисъл сетивният аналог на понятието „тяло" е общо взето вътрешността на едно затворено отвсякъде пространство, където във всички посоки се движат еластични сфери, които се сблъскват помежду си, удрят се в стените и отскачат от тях и т.н. Без такива предположения светът на наивния реализъм би се разпаднал в едно несвързано помежду си струпване от възприятия без взаимни отношения, което не се обединява в единство.
Ясно е обаче, че до такава постановка наивният реализъм може да стигне само чрез известна непоследователност.
Ако иска да остане верен на принципа си, че реално е само възприеманото, той не бива да допуска наличие на реалност, когато не се възприема нищо. Всъщност хипотезата за невъзприемаемите сили, чието действие изхожда от възприемаеми неща, е неоправдана от гледище на наивния реализъм. И тъй като не познава други реалности, той съоръжава хипотетичните си сили с възприятийно съдържание. Следователно той прилага една форма на битие (наличието на възприятия) към област, в която му липсва средството, което единствено трябва да свидетелствува за тази форма на битие: Сетивното възприятие. Този вътрешно противоречив светоглед води до метафизическия реализъм.
към текста >>
Всъщност хипотезата за невъзприемаемите сили, чието действие изхожда от възприемаеми неща, е неоправдана от гледище на наивния
реализъм
.
И тук нещо невъзприемаемо отново се мисли по аналогия на възприемаемото. В този смисъл сетивният аналог на понятието „тяло" е общо взето вътрешността на едно затворено отвсякъде пространство, където във всички посоки се движат еластични сфери, които се сблъскват помежду си, удрят се в стените и отскачат от тях и т.н. Без такива предположения светът на наивния реализъм би се разпаднал в едно несвързано помежду си струпване от възприятия без взаимни отношения, което не се обединява в единство. Ясно е обаче, че до такава постановка наивният реализъм може да стигне само чрез известна непоследователност. Ако иска да остане верен на принципа си, че реално е само възприеманото, той не бива да допуска наличие на реалност, когато не се възприема нищо.
Всъщност хипотезата за невъзприемаемите сили, чието действие изхожда от възприемаеми неща, е неоправдана от гледище на наивния реализъм.
И тъй като не познава други реалности, той съоръжава хипотетичните си сили с възприятийно съдържание. Следователно той прилага една форма на битие (наличието на възприятия) към област, в която му липсва средството, което единствено трябва да свидетелствува за тази форма на битие: Сетивното възприятие. Този вътрешно противоречив светоглед води до метафизическия реализъм. Наред с възприемаемата действителност последният построява и една невъзприемаема, която си представя като аналогична на първата. Ето защо метафизическият реализъм по необходимост е дуализъм.
към текста >>
Този вътрешно противоречив светоглед води до метафизическия
реализъм
.
Ясно е обаче, че до такава постановка наивният реализъм може да стигне само чрез известна непоследователност. Ако иска да остане верен на принципа си, че реално е само възприеманото, той не бива да допуска наличие на реалност, когато не се възприема нищо. Всъщност хипотезата за невъзприемаемите сили, чието действие изхожда от възприемаеми неща, е неоправдана от гледище на наивния реализъм. И тъй като не познава други реалности, той съоръжава хипотетичните си сили с възприятийно съдържание. Следователно той прилага една форма на битие (наличието на възприятия) към област, в която му липсва средството, което единствено трябва да свидетелствува за тази форма на битие: Сетивното възприятие.
Този вътрешно противоречив светоглед води до метафизическия реализъм.
Наред с възприемаемата действителност последният построява и една невъзприемаема, която си представя като аналогична на първата. Ето защо метафизическият реализъм по необходимост е дуализъм. Метафизическият реализъм предполага наличие на реалност там, където забелязва някаква връзка между възприемаеми неща - доближаване чрез движение, осъзнаване на нещо обективно и т.н. Забелязаната от него връзка той може обаче да изрази само чрез мисленето, но не и да я възприеме. Идейната връзка своеволно бива превръщана в подобие на възприемаемото.
към текста >>
Ето защо метафизическият
реализъм
по необходимост е дуализъм.
Всъщност хипотезата за невъзприемаемите сили, чието действие изхожда от възприемаеми неща, е неоправдана от гледище на наивния реализъм. И тъй като не познава други реалности, той съоръжава хипотетичните си сили с възприятийно съдържание. Следователно той прилага една форма на битие (наличието на възприятия) към област, в която му липсва средството, което единствено трябва да свидетелствува за тази форма на битие: Сетивното възприятие. Този вътрешно противоречив светоглед води до метафизическия реализъм. Наред с възприемаемата действителност последният построява и една невъзприемаема, която си представя като аналогична на първата.
Ето защо метафизическият реализъм по необходимост е дуализъм.
Метафизическият реализъм предполага наличие на реалност там, където забелязва някаква връзка между възприемаеми неща - доближаване чрез движение, осъзнаване на нещо обективно и т.н. Забелязаната от него връзка той може обаче да изрази само чрез мисленето, но не и да я възприеме. Идейната връзка своеволно бива превръщана в подобие на възприемаемото. Така за това мисловно направление реалният свят е съставен от обекти на възприемането, които - бидейки във вечно развитие - се появяват и изчезват и от невъзприемаеми сили, които произвеждат обектите на възприемането и които са трайното. Метафизическият реализъм представлява една изпълнена с противоречия смесица от наивен реализъм и идеализъм.
към текста >>
Метафизическият
реализъм
предполага наличие на реалност там, където забелязва някаква връзка между възприемаеми неща - доближаване чрез движение, осъзнаване на нещо обективно и т.н.
И тъй като не познава други реалности, той съоръжава хипотетичните си сили с възприятийно съдържание. Следователно той прилага една форма на битие (наличието на възприятия) към област, в която му липсва средството, което единствено трябва да свидетелствува за тази форма на битие: Сетивното възприятие. Този вътрешно противоречив светоглед води до метафизическия реализъм. Наред с възприемаемата действителност последният построява и една невъзприемаема, която си представя като аналогична на първата. Ето защо метафизическият реализъм по необходимост е дуализъм.
Метафизическият реализъм предполага наличие на реалност там, където забелязва някаква връзка между възприемаеми неща - доближаване чрез движение, осъзнаване на нещо обективно и т.н.
Забелязаната от него връзка той може обаче да изрази само чрез мисленето, но не и да я възприеме. Идейната връзка своеволно бива превръщана в подобие на възприемаемото. Така за това мисловно направление реалният свят е съставен от обекти на възприемането, които - бидейки във вечно развитие - се появяват и изчезват и от невъзприемаеми сили, които произвеждат обектите на възприемането и които са трайното. Метафизическият реализъм представлява една изпълнена с противоречия смесица от наивен реализъм и идеализъм. Неговите хипотетични сили са невъзприемаеми същности, с възприятийни качества.
към текста >>
Метафизическият
реализъм
представлява една изпълнена с противоречия смесица от наивен
реализъм
и идеализъм.
Ето защо метафизическият реализъм по необходимост е дуализъм. Метафизическият реализъм предполага наличие на реалност там, където забелязва някаква връзка между възприемаеми неща - доближаване чрез движение, осъзнаване на нещо обективно и т.н. Забелязаната от него връзка той може обаче да изрази само чрез мисленето, но не и да я възприеме. Идейната връзка своеволно бива превръщана в подобие на възприемаемото. Така за това мисловно направление реалният свят е съставен от обекти на възприемането, които - бидейки във вечно развитие - се появяват и изчезват и от невъзприемаеми сили, които произвеждат обектите на възприемането и които са трайното.
Метафизическият реализъм представлява една изпълнена с противоречия смесица от наивен реализъм и идеализъм.
Неговите хипотетични сили са невъзприемаеми същности, с възприятийни качества. Извън сферата на света, за чиято форма на съществуване познавателно средство намира във възприемането, той се е решил да приеме валидността на още една сфера, в която това средство не функционира и която може да се разкрие само чрез мисленето. Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята). Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието. Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения.
към текста >>
Ако от метафизическия
реализъм
бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения.
Метафизическият реализъм представлява една изпълнена с противоречия смесица от наивен реализъм и идеализъм. Неговите хипотетични сили са невъзприемаеми същности, с възприятийни качества. Извън сферата на света, за чиято форма на съществуване познавателно средство намира във възприемането, той се е решил да приеме валидността на още една сфера, в която това средство не функционира и която може да се разкрие само чрез мисленето. Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята). Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието.
Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения.
Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта. Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип. Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане. Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка. За връзка на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него.
към текста >>
Така метафизическият
реализъм
се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта.
Неговите хипотетични сили са невъзприемаеми същности, с възприятийни качества. Извън сферата на света, за чиято форма на съществуване познавателно средство намира във възприемането, той се е решил да приеме валидността на още една сфера, в която това средство не функционира и която може да се разкрие само чрез мисленето. Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята). Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието. Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения.
Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта.
Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип. Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане. Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка. За връзка на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него. Характеризирания по-горе светоглед, в който метафизическият реализъм в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия реализъм и идеализма в едно по-висше единство.
към текста >>
Когато метафизическият
реализъм
твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане.
Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята). Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието. Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения. Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта. Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип.
Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане.
Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка. За връзка на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него. Характеризирания по-горе светоглед, в който метафизическият реализъм в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия реализъм и идеализма в едно по-висше единство. За наивния реализъм реалният свят е съвкупност от обекти на възприемането; за метафизическия реализъм реалност освен на възприятията се полага и на невъзприемаемите сили; на мястото на силите монизмът поставя идейните взаимовръзки, получавани чрез мисленето. Такива взаимовръзки обаче са природните закони.
към текста >>
Когато метафизическият
реализъм
заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка.
Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието. Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения. Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта. Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип. Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане.
Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка.
За връзка на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него. Характеризирания по-горе светоглед, в който метафизическият реализъм в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия реализъм и идеализма в едно по-висше единство. За наивния реализъм реалният свят е съвкупност от обекти на възприемането; за метафизическия реализъм реалност освен на възприятията се полага и на невъзприемаемите сили; на мястото на силите монизмът поставя идейните взаимовръзки, получавани чрез мисленето. Такива взаимовръзки обаче са природните закони. Един природен закон не е нищо друго освен понятиен израз за взаимовръзката на определени възприятия.
към текста >>
Характеризирания по-горе светоглед, в който метафизическият
реализъм
в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия
реализъм
и идеализма в едно по-висше единство.
Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта. Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип. Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане. Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка. За връзка на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него.
Характеризирания по-горе светоглед, в който метафизическият реализъм в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия реализъм и идеализма в едно по-висше единство.
За наивния реализъм реалният свят е съвкупност от обекти на възприемането; за метафизическия реализъм реалност освен на възприятията се полага и на невъзприемаемите сили; на мястото на силите монизмът поставя идейните взаимовръзки, получавани чрез мисленето. Такива взаимовръзки обаче са природните закони. Един природен закон не е нищо друго освен понятиен израз за взаимовръзката на определени възприятия. На монизма изобщо не му се налага да търси извън възприятието и понятието други принципи за обясняване на действителността. Той знае, че в цялата сфера на действителността не се намира никакъв повод за това.
към текста >>
За наивния
реализъм
реалният свят е съвкупност от обекти на възприемането; за метафизическия
реализъм
реалност освен на възприятията се полага и на невъзприемаемите сили; на мястото на силите монизмът поставя идейните взаимовръзки, получавани чрез мисленето.
Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип. Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане. Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка. За връзка на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него. Характеризирания по-горе светоглед, в който метафизическият реализъм в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия реализъм и идеализма в едно по-висше единство.
За наивния реализъм реалният свят е съвкупност от обекти на възприемането; за метафизическия реализъм реалност освен на възприятията се полага и на невъзприемаемите сили; на мястото на силите монизмът поставя идейните взаимовръзки, получавани чрез мисленето.
Такива взаимовръзки обаче са природните закони. Един природен закон не е нищо друго освен понятиен израз за взаимовръзката на определени възприятия. На монизма изобщо не му се налага да търси извън възприятието и понятието други принципи за обясняване на действителността. Той знае, че в цялата сфера на действителността не се намира никакъв повод за това. В света на възприятията, както непосредствено се предоставя за възприемане, той вижда нещо полудействително; в съединяването му със света на понятията той открива пълната действителност.
към текста >>
Въпросът за границата на познанието съществува единствено за наивния и за метафизическия
реализъм
, които в съдържанието на душата виждат само едно идейно представяне на света.
По такъв начин взаимовръзката на нещата е прекъсната. Чрез мисленето субектът възстановява тази взаимовръзка. Така той отново се вгражда във всемирното цяло. Тъй като единствено чрез нашия субект това цяло се явява разкъсано на мястото между нашето възприятие и нашето понятие, в тяхното съединяване ни е дадено и едно истинско познание. За същества с друг свят на възприятията (например с удвоен брой сетивни органи) прекъсването на взаимовръзката би се появило на друго място, така че възстановяването й също би трябвало да има специфичен за тези същества облик.
Въпросът за границата на познанието съществува единствено за наивния и за метафизическия реализъм, които в съдържанието на душата виждат само едно идейно представяне на света.
За тях намиращото се извън субекта е нещо абсолютно, нещо почиващо на себе си, а съдържанието на субекта е негов образ, който чисто и просто се намира извън това абсолютно нещо. Съвършенството на познанието се опира на по-голямото или по-малкото сходство на образа с абсолютния обект. Едно същество с по-малък брой сетива, отколкото са човешките, ще възприеме по-малко, докато друго с по-голям брой сетива ще възприеме повече от света. Оттук първото ще има по-несъвършено познание от второто. За монизма работата стои по-иначе.
към текста >>
Метафизическият
реализъм
е длъжен да се запита: - От какво се дава това, което е дадено като възприятие; от какво се афектира субектът?
По отношение на този определен субект, обектът не е абсолютен, а само относителен. Следователно противопоставянето отново може да се преодолее единствено по съвсем специфичния, присъщ именно на човешкия субект начин. Щом при мисловното съзерцание Азът, който при възприемането е отделен от света, отново се вгради във взаимовръзката на света, с това престава всяко по-нататъшно питане, което е било само последица от отделянето. Едно същество устроено по друг начин би имало познание от по-друг вид. Нашето е достатъчно, за да отговори на въпросите, поставяни от собственото ни същество.
Метафизическият реализъм е длъжен да се запита: - От какво се дава това, което е дадено като възприятие; от какво се афектира субектът?
За монизма възприятието се определя от субекта. Но в мисленето субектът същевременно намира средството за обезсилване на предизвиканата от самия него определеност. Метафизическият реализъм се вижда също така затруднен, ако рече да обясни сходството на образите на света у различните човешки индивиди. Той трябва да се запита: как се получава така, че образът на света, който изграждам от моето субективно определено възприятие и от моите понятия, съвпада с образа, който някой друг човешки индивид изгражда от същите два субективни фактора? Как въобще е възможно по моя субективен образ на света да съдя за образа на света у друг човек?
към текста >>
Метафизическият
реализъм
се вижда също така затруднен, ако рече да обясни сходството на образите на света у различните човешки индивиди.
Едно същество устроено по друг начин би имало познание от по-друг вид. Нашето е достатъчно, за да отговори на въпросите, поставяни от собственото ни същество. Метафизическият реализъм е длъжен да се запита: - От какво се дава това, което е дадено като възприятие; от какво се афектира субектът? За монизма възприятието се определя от субекта. Но в мисленето субектът същевременно намира средството за обезсилване на предизвиканата от самия него определеност.
Метафизическият реализъм се вижда също така затруднен, ако рече да обясни сходството на образите на света у различните човешки индивиди.
Той трябва да се запита: как се получава така, че образът на света, който изграждам от моето субективно определено възприятие и от моите понятия, съвпада с образа, който някой друг човешки индивид изгражда от същите два субективни фактора? Как въобще е възможно по моя субективен образ на света да съдя за образа на света у друг човек? Метафизическият реалист вярва, че може да изведе сходството при субективните образи на света от това, че хората на практика се споразумяват помежду си. От сходството на тези образи на света той по-нататък вади заключение за еднаквостта на индивидуалните духове, които лежат в основата на отделните човешки субекти на възприемането или на „Азовете сами в себе си", лежащи в основата на субектите. Следователно това заключение е извадено от известен брой следствия и се отнася до характера на лежащите в основата им причини.
към текста >>
Индуктивното заключение представлява методическа основа на съвременния метафизически
реализъм
.
Следователно това заключение е извадено от известен брой следствия и се отнася до характера на лежащите в основата им причини. Ние вярваме, че от един достатъчно голям брой случаи, схващаме фактическото положение на нещата дотолкова, че знаем какво поведение ще имат разкритите причини в други случаи. Едно такова заключение наричаме индуктивно. На нас ще ни се наложи да модифицираме неговите резултати, ако при някое друго наблюдение се получи нещо неочаквано, тъй като характерът на резултата несъмнено се определя само от индивидуалната форма на извършените наблюдения. Но метафизическият реалист твърди, че това условно познаване на причините било напълно достатъчно за практическия живот,
Индуктивното заключение представлява методическа основа на съвременния метафизически реализъм.
Имало е времена, когато се е вярвало, че от понятията може да се извлече нещо, което да не е повече понятие. Вярвало се е, че чрез понятията могат да се познаят метафизическите реални същности, от които метафизическият реализъм някога се е нуждаел. Днес този вид философски разсъждения вече са превъзмогнати. Но за сметка на това се приема, че от достатъчно голям брой възприятийни факти могат да се правят изводи за характера на нещото само за себе си, което лежи в основата на тези факти. Днес се мисли, че метафизическото може да се извлече от възприятията, както по-преди от понятието.
към текста >>
Вярвало се е, че чрез понятията могат да се познаят метафизическите реални същности, от които метафизическият
реализъм
някога се е нуждаел.
Едно такова заключение наричаме индуктивно. На нас ще ни се наложи да модифицираме неговите резултати, ако при някое друго наблюдение се получи нещо неочаквано, тъй като характерът на резултата несъмнено се определя само от индивидуалната форма на извършените наблюдения. Но метафизическият реалист твърди, че това условно познаване на причините било напълно достатъчно за практическия живот, Индуктивното заключение представлява методическа основа на съвременния метафизически реализъм. Имало е времена, когато се е вярвало, че от понятията може да се извлече нещо, което да не е повече понятие.
Вярвало се е, че чрез понятията могат да се познаят метафизическите реални същности, от които метафизическият реализъм някога се е нуждаел.
Днес този вид философски разсъждения вече са превъзмогнати. Но за сметка на това се приема, че от достатъчно голям брой възприятийни факти могат да се правят изводи за характера на нещото само за себе си, което лежи в основата на тези факти. Днес се мисли, че метафизическото може да се извлече от възприятията, както по-преди от понятието. Имайки понятията с прозрачна яснота пред себе си, се е вярвало, че от тях с абсолютна сигурност може да се изведе и метафизическото. Възприятията не съществуват с еднакво прозрачна яснота.
към текста >>
6.
10. РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА - ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА
GA_4 Философия на свободата
Оттук според принципа на наивния
реализъм
, реално е всичко, което може да се възприеме, чувството е гаранция за реалността на собствената личност.
Ние отнасяме възприятията към себе си не само идейно, не само чрез понятието, но и - както видяхме - чрез чувството. Следователно ние не сме същества с чисто понятийно жизнено съдържание. В емоционалния живот наивният реалист дори вижда един по-реален живот на личността, отколкото в чисто идейния елемент на знанието. И от своя гледна точка той е напълно прав, когато си представя нещата по този начин. От страна на субекта чувството отпърво е съвсем същото, каквото е възприятието от обективна страна.
Оттук според принципа на наивния реализъм, реално е всичко, което може да се възприеме, чувството е гаранция за реалността на собствената личност.
Но според описания тук монизъм чувството трябва да получи същото допълнение, което е необходимо на възприятието, ако то трябва да се представи като съвършена реалност. За този монизъм чувството е нещо не напълно реално: в първата форма, в която ни е дадено, то още не съдържа своя втори фактор - понятието или идеята. Затова и навред в живота чувстването, както и възприемането, настъпва преди познаването. Ние по-напред се чувстваме съществуващи и едва в течение на постепенното развитие се добираме до точката, където в смътно усещаното собствено съществуване у нас се появява понятието за нашето себе. Но онова, което за нас се появява едва по-късно, първоначално е неразделно свързано с чувството.
към текста >>
Въпреки това наивният
реализъм
и тук ще смята, че пред себе си има едно далеч по-реално битие, отколкото достижимото чрез мисленето.
Чувстването е чисто индивидуален акт: отнасяне на външния свят към нашия субект, доколкото това отнасяне намира израз в чисто субективно изживяване. Има и още една изява на човешката личност. Чрез своето мислене Азът участва в общия всемирен живот; чрез мисленето той чисто идейно (понятийно) отнася възприятията към себе си, и себе си към възприятията. При чувството той изживява едно отнасяне на обектите към своя субект; при волята се извършва обратното: При желаенето ние също имаме работа с едно възприятие, а именно с това на индивидуалното отнасяне на нашия субект към обективните неща. Онова, което при желаенето не е чисто идеен фактор, е също така само обект на възприемането, както и при което и да е нещо от външния свят.
Въпреки това наивният реализъм и тук ще смята, че пред себе си има едно далеч по-реално битие, отколкото достижимото чрез мисленето.
Във волята той ще съзре елемент, при който непосредствено забелязва как нещо става или бива причинявано, противоположно на мисленето, което обхваща ставането едва в понятия. За един такъв възглед, извършваното от Аза чрез неговата воля представлява непосредствено изживяван процес. Застъпникът на тази философия смята, че във волята действително е доловил една част от всемирния процес. Според него, докато другите процеси може да проследява само чрез възприемане отвън, в своята воля той съвсем непосредствено изживява един реален процес. За него формата на битие, в която волята му се явява в рамките на неговото себе, се превръща в реален принцип на действителността.
към текста >>
С други думи, мистиката на чувството и философията на волята са наивен
реализъм
, защото се придържат към тезата, че реално е непосредствено възприеманото.
Редом с идейният принцип на битието те постулират и един реален принцип. В това имат известно право. Но доколкото за така наречените реални принципи ние разполагаме само с възприемането като концептуално средство, твърдението на мистиката на чувството и на философията на волята е тъждествено с възгледа, че имаме два източника на познанието: мисленето и възприемането, което в чувството и волята се проявява като индивидуално изживяване. Понеже при тези светогледи еманациите на единия източник - изживяванията - не могат да бъдат приети пряко в еманациите на другия - мисленето, двата начина на познание - възприемане и мислене - остават да съществуват успоредно без по-висше опосредствуване. Наред с достижимия чрез знанието идеен принцип имало и един подлежащ на изживяване, но не и на мисловно обхващане реален принцип на света.
С други думи, мистиката на чувството и философията на волята са наивен реализъм, защото се придържат към тезата, че реално е непосредствено възприеманото.
В сравнение с изконния наивен реализъм те допускат и непоследователността, че превръщат една определена форма на възприемането (чувстването, респ. волята) в единствено познавателно средство на битието, след като това е възможно само ако се придържат въобще към принципа, че реално е възприеманото. Следователно еднаква познавателна стойност те би трябвало да припишат и на външното възприемане. Философията на волята се превръща в метафизически реализъм, когато пренася волята и в онези сфери на битието, в които нейното пряко изживяване не е възможно, както в собствения субект. Тази философия хипотетично приема един принцип извън субекта, според който субективното изживяване е единственият критерий за реалност.
към текста >>
В сравнение с изконния наивен
реализъм
те допускат и непоследователността, че превръщат една определена форма на възприемането (чувстването, респ.
В това имат известно право. Но доколкото за така наречените реални принципи ние разполагаме само с възприемането като концептуално средство, твърдението на мистиката на чувството и на философията на волята е тъждествено с възгледа, че имаме два източника на познанието: мисленето и възприемането, което в чувството и волята се проявява като индивидуално изживяване. Понеже при тези светогледи еманациите на единия източник - изживяванията - не могат да бъдат приети пряко в еманациите на другия - мисленето, двата начина на познание - възприемане и мислене - остават да съществуват успоредно без по-висше опосредствуване. Наред с достижимия чрез знанието идеен принцип имало и един подлежащ на изживяване, но не и на мисловно обхващане реален принцип на света. С други думи, мистиката на чувството и философията на волята са наивен реализъм, защото се придържат към тезата, че реално е непосредствено възприеманото.
В сравнение с изконния наивен реализъм те допускат и непоследователността, че превръщат една определена форма на възприемането (чувстването, респ.
волята) в единствено познавателно средство на битието, след като това е възможно само ако се придържат въобще към принципа, че реално е възприеманото. Следователно еднаква познавателна стойност те би трябвало да припишат и на външното възприемане. Философията на волята се превръща в метафизически реализъм, когато пренася волята и в онези сфери на битието, в които нейното пряко изживяване не е възможно, както в собствения субект. Тази философия хипотетично приема един принцип извън субекта, според който субективното изживяване е единственият критерий за реалност. Като метафизически реализъм философията на волята попада под изразената в предходната глава критика, която трябва да обори противоречивия момент във всеки метафизически реализъм и да признае, че волята само дотолкова е общ всемирен процес, доколкото идейно се отнася към останалия свят.
към текста >>
Философията на волята се превръща в метафизически
реализъм
, когато пренася волята и в онези сфери на битието, в които нейното пряко изживяване не е възможно, както в собствения субект.
Наред с достижимия чрез знанието идеен принцип имало и един подлежащ на изживяване, но не и на мисловно обхващане реален принцип на света. С други думи, мистиката на чувството и философията на волята са наивен реализъм, защото се придържат към тезата, че реално е непосредствено възприеманото. В сравнение с изконния наивен реализъм те допускат и непоследователността, че превръщат една определена форма на възприемането (чувстването, респ. волята) в единствено познавателно средство на битието, след като това е възможно само ако се придържат въобще към принципа, че реално е възприеманото. Следователно еднаква познавателна стойност те би трябвало да припишат и на външното възприемане.
Философията на волята се превръща в метафизически реализъм, когато пренася волята и в онези сфери на битието, в които нейното пряко изживяване не е възможно, както в собствения субект.
Тази философия хипотетично приема един принцип извън субекта, според който субективното изживяване е единственият критерий за реалност. Като метафизически реализъм философията на волята попада под изразената в предходната глава критика, която трябва да обори противоречивия момент във всеки метафизически реализъм и да признае, че волята само дотолкова е общ всемирен процес, доколкото идейно се отнася към останалия свят. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Трудността да се обхване същността на мисленето чрез наблюдение се крие в това, че тази същност твърде лесно се изплъзва на съзерцаващата душа, щом тя понечи да я насочи в руслото на своето внимание. На разположение й остава само мъртвата абстракция, тленните останки на живото мислене.
към текста >>
Като метафизически
реализъм
философията на волята попада под изразената в предходната глава критика, която трябва да обори противоречивия момент във всеки метафизически
реализъм
и да признае, че волята само дотолкова е общ всемирен процес, доколкото идейно се отнася към останалия свят.
В сравнение с изконния наивен реализъм те допускат и непоследователността, че превръщат една определена форма на възприемането (чувстването, респ. волята) в единствено познавателно средство на битието, след като това е възможно само ако се придържат въобще към принципа, че реално е възприеманото. Следователно еднаква познавателна стойност те би трябвало да припишат и на външното възприемане. Философията на волята се превръща в метафизически реализъм, когато пренася волята и в онези сфери на битието, в които нейното пряко изживяване не е възможно, както в собствения субект. Тази философия хипотетично приема един принцип извън субекта, според който субективното изживяване е единственият критерий за реалност.
Като метафизически реализъм философията на волята попада под изразената в предходната глава критика, която трябва да обори противоречивия момент във всеки метафизически реализъм и да признае, че волята само дотолкова е общ всемирен процес, доколкото идейно се отнася към останалия свят.
ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Трудността да се обхване същността на мисленето чрез наблюдение се крие в това, че тази същност твърде лесно се изплъзва на съзерцаващата душа, щом тя понечи да я насочи в руслото на своето внимание. На разположение й остава само мъртвата абстракция, тленните останки на живото мислене. При взиране само в тази абстракция човек лесно ще изпита подтик да навлезе в „изпълнената с живот" стихия на мистиката на чувството или пък на философията на волята. Странно ще му се струва, ако някой държи да обхване същността на действителността „чисто мисловно".
към текста >>
7.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
Такива чувства са например чувството за срам, гордостта, чувството за чест, смирението, разкаянието, съчувствието, чувството за отмъщение и благодарност, пиететът, верността, чувството на обич и дълг.*/* Пълен списък на принципите на нравствеността е приведен (от гледна точка на метафизическия
реализъм
) във „Феноменология на нравственото съзнание" от Едуард фон Хартман.
Колкото по-често такова непосредствено предизвикване на едно действие се извършва чрез едно възприятие, толкова съответният човек ще се оказва по-пригоден да действа изцяло под влияние на такта, тоест тактът ще стане негово характерологично начало. Втората сфера на човешкия живот е чувстването. Към възприятията от външния свят се присъединяват определени чувства. Тези чувства могат да станат движещи сили на действията. При вида на гладуващ човек съчувствието ми към него може да представлява движеща сила за моите действия.
Такива чувства са например чувството за срам, гордостта, чувството за чест, смирението, разкаянието, съчувствието, чувството за отмъщение и благодарност, пиететът, верността, чувството на обич и дълг.*/* Пълен списък на принципите на нравствеността е приведен (от гледна точка на метафизическия реализъм) във „Феноменология на нравственото съзнание" от Едуард фон Хартман.
- Б. а./ Третата степен на живота вече е мисленето и представянето. Чрез чисто размишление една представа или едно понятие може да стане мотив за действие. Представи стават мотиви поради това, че в живота си ние постоянно свързваме някои цели на волята с възприятия, които непрестанно се повтарят в повече или по-малко модифицирана форма. Ето защо в съзнанието на хора, на които не липсва известен опит, при определени възприятия винаги изникват и представите за действия, които те са извършвали или са виждали да бъдат извършвани в аналогичен случай.
към текста >>
8.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
Висша степен на развитие на наивния
реализъм
в областта на нравствеността е тази, при която нравствената заповед (нравствената идея) се отделя от каквото и да било чуждо същество и хипотетично се представя като абсолютна сила в собствената вътрешност.
По този начин като нравствени принципи възникват вече споменатите принципи на семейния, държавния, обществения, църковния и божествения авторитет. Най-предубеденият човек вярва все още на един отделен друг човек; малко по-напредналият допуска нравственото му поведение да бъде диктувано от някое множество (държава, общество). Силите, на които той се опира, винаги са възприемаеми. Когато у някого най-сетне просветне убеждението, че това всъщност са също така слаби хора като него, той търси осведомление от някоя по-висша сила, от някое божествено същество, което обаче снабдява със сетивно възприемаеми свойства. Той се оставя това същество да му предаде понятийно съдържание на неговия нравствен живот, и отново по възприемаем начин - било като Бог, който се явява в горящата къпина, било като ходи във въплътен човешки образ сред хората и доловимо за техния слух качва какво да вършат и да не вършат.
Висша степен на развитие на наивния реализъм в областта на нравствеността е тази, при която нравствената заповед (нравствената идея) се отделя от каквото и да било чуждо същество и хипотетично се представя като абсолютна сила в собствената вътрешност.
Онова, което човекът отпърво е чул като външен Божи глас, сега го дочува като самостоятелна сила вътре в себе си и говори за този вътрешен глас, като го отъждествява със съвестта. По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми. Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си. Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното. Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм.
към текста >>
Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия
реализъм
, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното.
Той се оставя това същество да му предаде понятийно съдържание на неговия нравствен живот, и отново по възприемаем начин - било като Бог, който се явява в горящата къпина, било като ходи във въплътен човешки образ сред хората и доловимо за техния слух качва какво да вършат и да не вършат. Висша степен на развитие на наивния реализъм в областта на нравствеността е тази, при която нравствената заповед (нравствената идея) се отделя от каквото и да било чуждо същество и хипотетично се представя като абсолютна сила в собствената вътрешност. Онова, което човекът отпърво е чул като външен Божи глас, сега го дочува като самостоятелна сила вътре в себе си и говори за този вътрешен глас, като го отъждествява със съвестта. По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми. Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си.
Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното.
Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм. Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека. Налице са различни възможности. Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия.
към текста >>
Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически
реализъм
.
Висша степен на развитие на наивния реализъм в областта на нравствеността е тази, при която нравствената заповед (нравствената идея) се отделя от каквото и да било чуждо същество и хипотетично се представя като абсолютна сила в собствената вътрешност. Онова, което човекът отпърво е чул като външен Божи глас, сега го дочува като самостоятелна сила вътре в себе си и говори за този вътрешен глас, като го отъждествява със съвестта. По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми. Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си. Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното.
Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм.
Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека. Налице са различни възможности. Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси.
към текста >>
Произхода на нравствеността той (метафизическият
реализъм
) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека.
Онова, което човекът отпърво е чул като външен Божи глас, сега го дочува като самостоятелна сила вътре в себе си и говори за този вътрешен глас, като го отъждествява със съвестта. По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми. Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си. Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното. Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм.
Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека.
Налице са различни възможности. Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси. Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм.
към текста >>
За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия
реализъм
, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява.
Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание. Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството. „Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871). Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен. Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното.
За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява.
Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи. Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си". Монизмът ще трябва да признае частичната правота на наивния реализъм, защото той признава правотата на света на възприятията. Който не е способен да произвежда нравствените идеи чрез интуиция, той трябва да ги приема от други хора. Доколкото човекът приема нравствените си принципи отвън, той действително е несвободен.
към текста >>
Както наивният
реализъм
, така и този метафизически
реализъм
неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи.
Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството. „Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871). Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен. Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното. За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява.
Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи.
Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си". Монизмът ще трябва да признае частичната правота на наивния реализъм, защото той признава правотата на света на възприятията. Който не е способен да произвежда нравствените идеи чрез интуиция, той трябва да ги приема от други хора. Доколкото човекът приема нравствените си принципи отвън, той действително е несвободен. Но монизмът придава на идеята и на възприятието еднакво значение.
към текста >>
Наивният
реализъм
умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си".
„Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871). Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен. Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното. За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява. Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи.
Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си".
Монизмът ще трябва да признае частичната правота на наивния реализъм, защото той признава правотата на света на възприятията. Който не е способен да произвежда нравствените идеи чрез интуиция, той трябва да ги приема от други хора. Доколкото човекът приема нравствените си принципи отвън, той действително е несвободен. Но монизмът придава на идеята и на възприятието еднакво значение. А идеята може да се появи в човешкия индивид.
към текста >>
Монизмът ще трябва да признае частичната правота на наивния
реализъм
, защото той признава правотата на света на възприятията.
Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен. Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното. За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява. Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи. Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си".
Монизмът ще трябва да признае частичната правота на наивния реализъм, защото той признава правотата на света на възприятията.
Който не е способен да произвежда нравствените идеи чрез интуиция, той трябва да ги приема от други хора. Доколкото човекът приема нравствените си принципи отвън, той действително е несвободен. Но монизмът придава на идеята и на възприятието еднакво значение. А идеята може да се появи в човешкия индивид. Доколкото човекът следва подтиците си от тази страна, той се чувства свободен.
към текста >>
9.
18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Възможно било само третото становище - трансценденталният
реализъм
.
Така отпърво се ставало трансцендентален идеалист. Но тогава трябвало да се отхвърли, че в даден момент в човешкото съзнание може да се появи следа от някакво „нещо само за себе си". А по този начин, ако се процедира достатъчно последователно, не се избягвало от абсолютния илюзионизъм. Защото за нас светът, пред който заставаме, се превръщал просто в сбор от обекти на съзнанието, и то само от обекти на собственото съзнание. В такъв случай сме бивали принудени да си мислим, че и другите хора присъстват единствено в съдържанието на собственото ни съзнание, което е абсурд.
Възможно било само третото становище - трансценденталният реализъм.
Той приемал наличието на „неща сами за себе си", но в непосредственото изживяване съзнанието не можело да има нищо общо с тях. По неосъзнаван начин те предизвиквали отвъд човешкото съзнание появата на обекти на съзнанието в него. До тези „неща сами за себе си" можело да се стигне само чрез заключение от изживяваното, но именно под формата на представи, съдържание на съзнанието. Във въпросната статия Едуард фон Хартман твърди, че един „гносеологичен монизъм", за какъвто той представя моето становище, трябвало всъщност да се присъедини към едно от трите становища, ала не го правел само защото не си давал истинска сметка за последствията от своите предпоставки. По-нататък в статията се казва: „Ако искаме да узнаем към кое гносеологично становище принадлежи един така наречен гносеологичен монизъм, необходимо е само да му поставим няколко въпроса и да изискаме от него отговора им.
към текста >>
Ако отговорът гласи, че са непрекъснати, тогава имаме работа с някаква форма на наивния
реализъм
.
Във въпросната статия Едуард фон Хартман твърди, че един „гносеологичен монизъм", за какъвто той представя моето становище, трябвало всъщност да се присъедини към едно от трите становища, ала не го правел само защото не си давал истинска сметка за последствията от своите предпоставки. По-нататък в статията се казва: „Ако искаме да узнаем към кое гносеологично становище принадлежи един така наречен гносеологичен монизъм, необходимо е само да му поставим няколко въпроса и да изискаме от него отговора им. Защото от само себе си той не благоволява да изрази мнението си по тези точки, а и при пряко запитване ще се опита по всякакъв начин да избегне отговора, понеже всеки отговор ликвидира претенциите на гносеологичния монизъм да бъде становище, различаващо се от другите три. Касае се за следните въпроси: 1. Дали в наличието си нещата са прекъснати или непрекъснати.
Ако отговорът гласи, че са непрекъснати, тогава имаме работа с някаква форма на наивния реализъм.
Ако гласи, че са прекъснати, налице е трансцендентален идеализъм. Но ако отговорът гласи, че те, от една страна (като съдържания на абсолютното съзнание или като несъзнателни представи, или пък като възприятийни възможности), са непрекъснати, а от друга страна (като съдържания на ограниченото съзнание) - прекъснати, тогава установяваме трансцендентален реализъм; 2. Ако три лица седят на една маса, колко екземпляра от масата са налице? Който отговори, че налице е един екземпляр, той е наивен реалист; който отговори, че екземплярите са три, той е трансцендентален идеалист; който пък отговори, че са четири, той е трансцендентален реалист. Разбира се, в случая се предпоставя, че нееднородността на едната маса като нещо само за себе си и трите маси като обекти на възприятието в трите съзнания би могла да се подведе под общото означение „екземпляри от масата".
към текста >>
Но ако отговорът гласи, че те, от една страна (като съдържания на абсолютното съзнание или като несъзнателни представи, или пък като възприятийни възможности), са непрекъснати, а от друга страна (като съдържания на ограниченото съзнание) - прекъснати, тогава установяваме трансцендентален
реализъм
;
Защото от само себе си той не благоволява да изрази мнението си по тези точки, а и при пряко запитване ще се опита по всякакъв начин да избегне отговора, понеже всеки отговор ликвидира претенциите на гносеологичния монизъм да бъде становище, различаващо се от другите три. Касае се за следните въпроси: 1. Дали в наличието си нещата са прекъснати или непрекъснати. Ако отговорът гласи, че са непрекъснати, тогава имаме работа с някаква форма на наивния реализъм. Ако гласи, че са прекъснати, налице е трансцендентален идеализъм.
Но ако отговорът гласи, че те, от една страна (като съдържания на абсолютното съзнание или като несъзнателни представи, или пък като възприятийни възможности), са непрекъснати, а от друга страна (като съдържания на ограниченото съзнание) - прекъснати, тогава установяваме трансцендентален реализъм;
2. Ако три лица седят на една маса, колко екземпляра от масата са налице? Който отговори, че налице е един екземпляр, той е наивен реалист; който отговори, че екземплярите са три, той е трансцендентален идеалист; който пък отговори, че са четири, той е трансцендентален реалист. Разбира се, в случая се предпоставя, че нееднородността на едната маса като нещо само за себе си и трите маси като обекти на възприятието в трите съзнания би могла да се подведе под общото означение „екземпляри от масата". Ако някой сметне това за твърде голямо своеволие, ще трябва вместо „четири" да отговори: един плюс три; 3. Ако две лица се намират сами в една стая, колко екземпляра от тези лица са налице?
към текста >>
Знам, че трансценденталният реалист означава това като връщане към наивния
реализъм
.
Само че всяко от лицата първоначално притежава както за себе си, така и за другото лице, само нереалния образ на възприятието. Налице са четири такива образа, при чието присъствие в мисловните дейности на двете лица протича обхващането на действителността. С тази мисловна дейност всяко от лицата разширява сферата на своето съзнание - в нея оживява сферата на другото, и на собственото съзнание. В миговете на такова оживяване лицата, както по време на сън, не са затворени в своето съзнание. Само че в останалите мигове съзнанието за това сливане с другия отново се появява, така че при мисловното изживяване съзнанието на всяко отделно лице обхваща себе си и другия.
Знам, че трансценденталният реалист означава това като връщане към наивния реализъм.
Но в тази книга вече посочих, че наивният реализъм запазва правото си по отношение на изживяното мислене. Трансценденталният реалист изобщо не се занимава с истинското положение на нещата при процеса на познанието; той се изолира от него посредством мрежа от мисловни конструкции и се заплита в нея. Освен това застъпваният във „Философия на свободата" монизъм не би трябвало да се нарича „гносеологичен", а - ако ще се търси някакво прецизиране - монизъм на мисълта. Едуард фон Хартман не е успял да схване всичко това. Вместо да вникне в спецификата на изложеното във „философия на свободата", той заявява: аз по-скоро бих се опитал да съчетая Хегеловия универсалистичен панлогизъм с Хюмовия индивидуалистичен феноменализъм (срв.
към текста >>
Но в тази книга вече посочих, че наивният
реализъм
запазва правото си по отношение на изживяното мислене.
Налице са четири такива образа, при чието присъствие в мисловните дейности на двете лица протича обхващането на действителността. С тази мисловна дейност всяко от лицата разширява сферата на своето съзнание - в нея оживява сферата на другото, и на собственото съзнание. В миговете на такова оживяване лицата, както по време на сън, не са затворени в своето съзнание. Само че в останалите мигове съзнанието за това сливане с другия отново се появява, така че при мисловното изживяване съзнанието на всяко отделно лице обхваща себе си и другия. Знам, че трансценденталният реалист означава това като връщане към наивния реализъм.
Но в тази книга вече посочих, че наивният реализъм запазва правото си по отношение на изживяното мислене.
Трансценденталният реалист изобщо не се занимава с истинското положение на нещата при процеса на познанието; той се изолира от него посредством мрежа от мисловни конструкции и се заплита в нея. Освен това застъпваният във „Философия на свободата" монизъм не би трябвало да се нарича „гносеологичен", а - ако ще се търси някакво прецизиране - монизъм на мисълта. Едуард фон Хартман не е успял да схване всичко това. Вместо да вникне в спецификата на изложеното във „философия на свободата", той заявява: аз по-скоро бих се опитал да съчетая Хегеловия универсалистичен панлогизъм с Хюмовия индивидуалистичен феноменализъм (срв. бележката на стр.71 от посоченото списание).
към текста >>
10.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Великолепната гъвкава телесност, дръзкият
реализъм
и безнравствеността, присъща на елините, са били необходимост, не нещо естествено.
167) четем описанието на това, което той дължи на римляните: „На гърците не дължа никакви силни сродни впечатления и да го кажа направо, те не могат да бъдат за нас това, което са римляните. Човек не учи от гърците. Тяхната природа е твърде чужда, те са също така твърде променливи, за да действат императивно и „класически“. Кой би учил писане при един грък? Кой би учил това без римляните?...
Великолепната гъвкава телесност, дръзкият реализъм и безнравствеността, присъща на елините, са били необходимост, не нещо естествено.
Това е дошло по-късно, не е било от самото начало там. И с празници и изкуства човек не е искал нищо друго освен да се почувства добре, да покаже, че е добре. Това са средства човек да се самовъзвеличае, при определени обстоятелствата да създаде страх от себе си... Да съдим гърците по немски маниер според техните философи е като да се използват еснафските сократови школи за обясняване на това, което е в основата си елинско... Философите са декадентите на елинизма...“ Може да се добие пълна яснота за някои Ницшеви изложения, когато фактът, че философските му мисли се основават на себенаблюдение, се свърже с идеята, че тази личност не е хармонична, а раздвоена. Тази раздвоеност той внася в своето обяснение на света. Той има предвид себе си, когато казва: „Трябва ли ние, артистите, да признаем, че в нас е налице едно фатално различие, че нашият вкус, а от друга страна, и нашата творческа сила стоят сами по един чуден начин, остават да стоят сами и имат собствен растеж - искам да кажа, напълно различна степен на старост, на младост, зрялост, крехкост, гнилост?
към текста >>
11.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ 1910
GA_13 Въведение в Тайната наука
би счел това за „наивен
реализъм
", който още не е стигнал до „изработването на понятия" и т.н., а представители на модерния прагматизъм като Уйлям Джеймс и Фердинант Шилер биха сметнали, че е премината мярката на „истинските представи", които „ние считаме за валидни, поставяме в действие и можем да верифицираме".
„За философа такива некритични, наивни и некомпетентни изказвания са непоносими и всяко по-нататъшно занимание с тях би било чиста загуба на време." Движен от същия мотив, както по-горе, и въпреки възможните недоразумения, произтичащи от него, авторът и тук би желал да изтъкне нещо лично. Той започна да изучава Кант на 16 годишна възраст; а днес наистина смята, че може да разсъждава върху изнесените в „Тайната Наука" факти, и то напълно обективно, тъкмо от гледището на Кант. Следователно, и от тази страна, авторът би имал основание да остави книгата ненаписана, ако не знаеше кое би накарало един философ да я намери за наивна, прибягвайки до критическия мащаб на съвременната епоха. Тук става наистина ясно, как в смисъла на Кант са надхвърлени границите на възможното познание; Хербарт напр.
би счел това за „наивен реализъм", който още не е стигнал до „изработването на понятия" и т.н., а представители на модерния прагматизъм като Уйлям Джеймс и Фердинант Шилер биха сметнали, че е премината мярката на „истинските представи", които „ние считаме за валидни, поставяме в действие и можем да верифицираме".
Човек може да е наясно за тези неща и въпреки това, а може би тъкмо поради това, да се заеме с написването на тази книга. Авторът е анализирал различните философски системи в своите трудове „Теорията на познанието и Гьотевия светоглед", „Истина и наука", „Философия на свободата", „Гьотевия светоглед", „Възгледите за света и за живота през 19 век", „Загадки на философията". Могат да бъдат приведени още много мнения и критики. Възможно е да се намери някой, който е запознат с по-ранните съчинения на автора, напр. „Възгледите за света и за живота през 19 век", или малката брошура
към текста >>
12.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и
реализъм
, стр. 13/.
Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие. Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността. Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо.
Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/.
Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам. Въпреки че тези мислители вземат своята изходна точка от Кант, който би искал да бъде за тях повод да считат мисълта като нещо, което живее само в душата и вън от истинската действителност, при тях проличава схващането за носещата сила на мисълта. При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на мислители, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят. Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз. При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие".
към текста >>
13.
63. 3. Привидно угасване на духовното познание в ново време
GA_26 Мистерията на Михаил
В истински развития по-нататък
реализъм
до естественонаучния номинализъм трябва да застане един път на познанието, който показва, че в човечеството не е угаснало познанието на духовното, а то може отново да навлезе в човешкото развитие в един нов възход от новоразкритите извори на човешката душа.
Номинализмът стана начин на мислене на природопознанието. Това природопознание изгради една величествена система от възгледи за сетивния свят, но унищожи вникването в същността на идейния свят. Реализмът водеше едно мъртво съществуване. Той знаеше за действителността на идейния свят; но не можеше да стигне до нея в живото познание. Хората ще стигнат до тази действителност, когато Антропософията ще намери пътя до идеите до изживява нето на Духа в идеите.
В истински развития по-нататък реализъм до естественонаучния номинализъм трябва да застане един път на познанието, който показва, че в човечеството не е угаснало познанието на духовното, а то може отново да навлезе в човешкото развитие в един нов възход от новоразкритите извори на човешката душа.
Гьотеанум, март 1925 година.
към текста >>
14.
V. Научни изследвания (Учение за цветовете, оптика)
GA_28 Моят жизнен път
Сега пред душата ми застана противоположността между номинализъм и
реализъм
, както се е формирала в рамките на схоластиката.
„Звукът“ за мен беше обобщено абстрактно понятие, а „светлината“ – конкретна действителност. Казвах си, че светлината изобщо не се възприема сетивно. Възприемат се „цветове“ посредством светлината, която винаги се разкрива при възприемането на цветовете, но самата тя не се възприема сетивно. „Бялото“ – това не е светлина, а вече цвят. Така за мен светлината стана реална същност в сетивния свят, която обаче сама по себе си не е възприемаема за сетивата.
Сега пред душата ми застана противоположността между номинализъм и реализъм, както се е формирала в рамките на схоластиката.
Реалистите твърдяха, че понятията са нещо същностно, което живее в нещата и се извлича от тях само от човешкото познание. Номиналистите, напротив, разглеждаха понятията единствено като измислени от хората названия за обобщение на многообразието в нещата, които обаче нямат собствено битие в тях. Усещах, че звуковите преживявания би трябвало да се разглеждат номиналистически, а преживяванията, явяващи се благодарение на светлината – реалистически. С подобна ориентация пристъпих към оптиката на физиците. Трябваше да отхвърля много неща в нея.
към текста >>
15.
XIX. Въпроси на познанието – граници на познанието; сред хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Такива „гледни точки“ като материализъм,
реализъм
, идеализъм, спиритуализъм, каквито се развиват в обширни теории от абстрактно ориентирани личности във физическия свят, за да се придаде значение на тези неща, не представляват никакъв интерес за познавача на свръхсетивното.
Това беше истинско, дадено ми от живота и съдбата душевно упражнение за преодоляване на абстрактното интелектуално съждение „или-или“. Това съждение поставя пред душата граници пред свръхсетивния свят. В него не съществуват същества и процеси, даващи повод за такова „или-или“. По отношение на свръхсетивното следва да сме многостранни. Трябва да се учим не само теоретично, а да си изградим навика да възприемаме всичко в глъбините на душевния си живот, да разглеждаме всичко от най-разнообразни гледни точки.
Такива „гледни точки“ като материализъм, реализъм, идеализъм, спиритуализъм, каквито се развиват в обширни теории от абстрактно ориентирани личности във физическия свят, за да се придаде значение на тези неща, не представляват никакъв интерес за познавача на свръхсетивното.
Той знае, че материализмът например не може да бъде нищо друго освен поглед върху света от тази гледна точка, от която той се разкрива в материалните явления. Практическо обучение в това направление е, когато човек се види пренесен в едно битие, което довежда живота, чиито вълни се удрят извън неговия собствен, вътрешно толкова близко като собствените му съждения и чувства. Във Ваймар подобни неща ми се случваха често. Струва ми се, че с края на века това също ще престане. По-рано над всичко все още витаеше духът на Гьоте и Шилер.
към текста >>
16.
7. СЕДМА ЛЕКЦИЯ, 9 юни 1912
GA_137 Човекът в светлината на окултизма
И ние изобщо не трябва да вярваме на днешните материалистично настроени хора, когато те упрекват теософите във склонност към фантазиране, а приписват
реализъм
и прозорливост единствено на себе си.
На тези хора, които бяха предразположени да ценят своето добро самочувствие и здраве като едно истинско земно щастие, т.е. на хората, които изграждаха основното си настроение чрез телесното здраве на средния човек, окултните кандидати в качеството си на основатели на религии можеха да кажат: "Това, което гради вашето здраве, идва от Слънчевото Същество." И тогава под влиянието на окултните кандидати, тези хора ставаха привърженици на някаква Слънчева религия. Вие сами бихте могли да се убедите: Навсякъде по Земята, където хората бяха устроени по такъв начин, че да дават предпочитание на това, което осигурява доброто им здраве, навсякъде там възникваха Слънчеви религии. Твърденията на материалистичната наука, че хората и без друго биха стигнали до обожествяване на Слънцето, са чисто фантазьорство и бълнуване. Когато официалната материалистична наука говори, че тази или онази част от хората са станали поклонници на Слънцето всичко това е чисто фантазьорство.
И ние изобщо не трябва да вярваме на днешните материалистично настроени хора, когато те упрекват теософите във склонност към фантазиране, а приписват реализъм и прозорливост единствено на себе си.
Когато материализмът стига до там, да твърди, че определени хора изведнъж са станали поклонници на Слънцето, то несъмнено фантастната склонност е негова, а не на теософията. Да, така си фантазира материалистичната наука и си представя, че при едни или други обстоятелства, хората са деградирали до там, че да се молят на Слънцето. А в действителност окултните кандидати бяха тези посветени, които отиваха напълно съзнателно при определени племена и народи, и то след като предварително знаеха: тук ние имаме работа с такива хора, които зачитат куража, непоколебимата твърдост и смелостта качества, свързани със средния човек; и ние трябва да научим тези хора, че в свръхсетивния свят много ясно може да се установи, как този среден човек е една пряка последица от действието на Слънцето. И тогава тези окултни посветени се обръщаха към хората, в които доминираше средният човек, отклоняваха ги от простото им благоразположение, от телесното здраве и ги насочваха към молитвената съсредоточеност. Те тласнаха тези хора към обожествяване на Слънцето.
към текста >>
17.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, 21. Януари 1914 г.
GA_151 Човешката и космическата мисъл
През Средновековието въпросът „
реализъм
или номинализъм” стана твърде болезнен за теолозите и той засягаше една област, която почти не вълнува днешните мислители.
Припомнете си само пътищата, които последователите на големите учители е трябвало да извървят, за да стигнат до тях и вие ще се убедите, че според нас важното в този случай се отнася до кармата, а по отношение на възгледите, които съществуват във външния свят, трябва да кажем: - Дали един човек е последовател на Бергсон или Хекел, на този или на онзи, това наистина зависи от други неща – а и както знаем, днешните мирогледи не признават кармата – но не и от дълбокото убеждение в правотата на онзи ум, към когото пътят ни отвежда според едни или други обстоятелства. Ето защо вчера аз казах: - Номиналистите са такива хора, които твърдят, че общите понятия нямат никакво реално покритие, че те са само думи. Срещу тези номиналисти се изправиха техните противници. И в тогавашната епоха – защото тогава името имаше по-друго значение, различно от днес – противниците на номиналистите бяха наричани реалисти. Те твърдяха: - Общите понятия не са само думи, те се отнасят за една точно определена реалност.
През Средновековието въпросът „реализъм или номинализъм” стана твърде болезнен за теолозите и той засягаше една област, която почти не вълнува днешните мислители.
Защото по времето, когато възникна въпросът „реализъм или номинализъм”, между 11. и 13. столетие, това беше едно от най-важните неща за християнска Европа – въпросът за „трите лица”, Отец, Син и Светия Дух, образуващи едно божествено същество, което обаче включваше в себе си тези три лица. И номиналистите твърдяха: - Тези три божествени лица съществуват само изолирани едно от друго, „Отецът” сам за себе си, „Синът” сам за себе си, „Духът” сам за себе си; и когато говорим за един общ Бог, който включва в себе си „трите лица”, това е само едно име за тях трите. – Така номинализмът отхвърляше единството на Троицата, и номиналистите, за разлика от реалистите, намираше единството на Троицата не само за логически абсурдно, но и за езическо, докато реалистите настояваха, че „трите лица” са свързани в едно реално, а не въображаемо единство.
към текста >>
Защото по времето, когато възникна въпросът „
реализъм
или номинализъм”, между 11.
Ето защо вчера аз казах: - Номиналистите са такива хора, които твърдят, че общите понятия нямат никакво реално покритие, че те са само думи. Срещу тези номиналисти се изправиха техните противници. И в тогавашната епоха – защото тогава името имаше по-друго значение, различно от днес – противниците на номиналистите бяха наричани реалисти. Те твърдяха: - Общите понятия не са само думи, те се отнасят за една точно определена реалност. През Средновековието въпросът „реализъм или номинализъм” стана твърде болезнен за теолозите и той засягаше една област, която почти не вълнува днешните мислители.
Защото по времето, когато възникна въпросът „реализъм или номинализъм”, между 11.
и 13. столетие, това беше едно от най-важните неща за християнска Европа – въпросът за „трите лица”, Отец, Син и Светия Дух, образуващи едно божествено същество, което обаче включваше в себе си тези три лица. И номиналистите твърдяха: - Тези три божествени лица съществуват само изолирани едно от друго, „Отецът” сам за себе си, „Синът” сам за себе си, „Духът” сам за себе си; и когато говорим за един общ Бог, който включва в себе си „трите лица”, това е само едно име за тях трите. – Така номинализмът отхвърляше единството на Троицата, и номиналистите, за разлика от реалистите, намираше единството на Троицата не само за логически абсурдно, но и за езическо, докато реалистите настояваха, че „трите лица” са свързани в едно реално, а не въображаемо единство. Следователно, номинализмът и реализмът бяха две големи противоположности.
към текста >>
– Такива хора следва да наречем реалисти, а техният мироглед –
реализъм
, въпреки че в случая – за разлика отпреди малко – аз влагам по-друго значение в тази дума.
Несъмнено е само едно: около нас е разположен един свят! Дали в основата му лежи това, което химиците и физиците, ставайки материалисти, наричат атоми, това аз не зная. Аз признавам само света, който се разпростира около мен; него виждам аз, върху него мога да мисля аз! Дали в основата му лежи някакъв дух или не, това не ме интересува особено много. аз се опирам на това, което се разпростира около мен.
– Такива хора следва да наречем реалисти, а техният мироглед – реализъм, въпреки че в случая – за разлика отпреди малко – аз влагам по-друго значение в тази дума.
Както е възможно да се изразходва неимоверно много остроумие в защита на материализма, да се говори много остроумно в защита на материализма и много глупаво в защита на спиритуализма, по същия начин е възможно да се изтъкват остроумни доводи в защита на реализма, който не е нито спиритуализъм, нито материализъм. Обаче има и друг вид хора, които разсъждават по следния начин. Около нас е разположен светът на материята, на материалните процеси и явления. Но фактически, сам по себе си, светът на материалните явления е лишен от смисъл. Ако в него липсва онази тенденция, която осигурява движението напред, ако от този свят, разположен около нас, не може да възникне нещо, към което човешката душа да се стреми, тогава този свят наистина няма смисъл.
към текста >>
18.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 23. Януари 1914 г.
GA_151 Човешката и космическата мисъл
Обаче тази констелация – а именно, когато душата нахлува в по-долните равнища, под линията идеализъм–
реализъм
(Рис.
През третия период, инспирирани от духовно-задиакалната опозиция, се появяват онези съчинения, които са свързани с волята за власт, които са протъкани от сили, от мощ: „Отвъд доброто и злото”, „Генеалогия на морала”, „Случаят Вагнер”, „Залезът на идолите”, „Антихрист”, „Тъй рече Заратустра”. И така, вие долавяте дълбоката вътрешна закономерност, която съществува между духовния Космос от една страна, и начина, по който човекът стои в този духовен Космос, от друга страна. И ако си послужим със символите на астрологията, които в случая означават нещо съвсем друго, ние бихме искали да кажем: - При Нитче нещата стояха така, че през определен период от неговия живот Венера се намираше в Овен, а после когато тази констелация се промени и Слънцето застана в знака на Телеца – той не можеше да напредва, така че не успя да се придвижи с Марс в знака на Близнаците, а застана в опозиция, т.е. с Марс в знака на Скорпиона. И за последната фаза от неговия философски живот е характерно именно това, че с Марс той стоеше в знака на Скорпиона.
Обаче тази констелация – а именно, когато душата нахлува в по-долните равнища, под линията идеализъм–реализъм (Рис.
13) – може да бъде понесена само, ако човекът се потопи в един духовен мироглед, окултизъм или нещо подобно; в противен случай тази констелация ще има неблагоприятни последици за него. Ето откъде идва трагичната съдба на Нитче. Човекът понася горните констелации, ако по съответен начин успее да се справя с външните отношения на света. Но с това, което лежи под линията идеализъм-реализъм, човекът може да се справи само ако се потопи в духовната наука, нещо, което Нитче не успя да направи. Когато казвам „външните отношения на света” аз имам предвид всичко, което, примерно, може да бъде постигнато чрез възпитанието, чрез външните обстоятелства; всички тези неща са от значение само ако душата се намира над линията идеализъм-реализъм.
към текста >>
Но с това, което лежи под линията идеализъм-
реализъм
, човекът може да се справи само ако се потопи в духовната наука, нещо, което Нитче не успя да направи.
И за последната фаза от неговия философски живот е характерно именно това, че с Марс той стоеше в знака на Скорпиона. Обаче тази констелация – а именно, когато душата нахлува в по-долните равнища, под линията идеализъм–реализъм (Рис. 13) – може да бъде понесена само, ако човекът се потопи в един духовен мироглед, окултизъм или нещо подобно; в противен случай тази констелация ще има неблагоприятни последици за него. Ето откъде идва трагичната съдба на Нитче. Човекът понася горните констелации, ако по съответен начин успее да се справя с външните отношения на света.
Но с това, което лежи под линията идеализъм-реализъм, човекът може да се справи само ако се потопи в духовната наука, нещо, което Нитче не успя да направи.
Когато казвам „външните отношения на света” аз имам предвид всичко, което, примерно, може да бъде постигнато чрез възпитанието, чрез външните обстоятелства; всички тези неща са от значение само ако душата се намира над линията идеализъм-реализъм. За да вникнем в пълното значение на това, което накратко скицирам в тези лекции, трябва да знаем следното. Трябва да сме наясно, какво всъщност представлява мисълта в човешките изживявания, как мисълта работи в човешките изживявания. Грубите материалисти на нашето време смятат, че мозъкът образува мислите, респективно, че централната нервна система образува мислите. За този, който вниква в нещата, това е толкова вярно, колкото е вярно и твърдението, че именно огледалото, в което се оглежда едно човешко лице, „произвежда” това лице.
към текста >>
Когато казвам „външните отношения на света” аз имам предвид всичко, което, примерно, може да бъде постигнато чрез възпитанието, чрез външните обстоятелства; всички тези неща са от значение само ако душата се намира над линията идеализъм-
реализъм
.
Обаче тази констелация – а именно, когато душата нахлува в по-долните равнища, под линията идеализъм–реализъм (Рис. 13) – може да бъде понесена само, ако човекът се потопи в един духовен мироглед, окултизъм или нещо подобно; в противен случай тази констелация ще има неблагоприятни последици за него. Ето откъде идва трагичната съдба на Нитче. Човекът понася горните констелации, ако по съответен начин успее да се справя с външните отношения на света. Но с това, което лежи под линията идеализъм-реализъм, човекът може да се справи само ако се потопи в духовната наука, нещо, което Нитче не успя да направи.
Когато казвам „външните отношения на света” аз имам предвид всичко, което, примерно, може да бъде постигнато чрез възпитанието, чрез външните обстоятелства; всички тези неща са от значение само ако душата се намира над линията идеализъм-реализъм.
За да вникнем в пълното значение на това, което накратко скицирам в тези лекции, трябва да знаем следното. Трябва да сме наясно, какво всъщност представлява мисълта в човешките изживявания, как мисълта работи в човешките изживявания. Грубите материалисти на нашето време смятат, че мозъкът образува мислите, респективно, че централната нервна система образува мислите. За този, който вниква в нещата, това е толкова вярно, колкото е вярно и твърдението, че именно огледалото, в което се оглежда едно човешко лице, „произвежда” това лице. Обаче човешкото лице съществува независимо от огледалото.
към текста >>
19.
Как се преодолява душевната нищета на съвремието?
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
– „Ние трябва да я разглеждаме като движение за удовлетворяване на свръхсетивните интереси на хората и с това като надрастване на сетивния
реализъм
.
Той казва: Тези, които виждат в нея „само тенденция към синкретизъм и еклектизъм, еквивалент на индивидуални наклонности, я бъркат с още по-съмнителни явления в съвременния живот като суеверия, спиритизъм, привидения, символика и други подобни външни проявления на духовно заиграване с тайните на човешката природа. Но това не е така. Ние се отнасяме към това движение несправедливо, когато отказваме да разпознаем неговите дълбоки вътрешни връзки и ценности.“ Така че ние имаме един доброжелателен човек. Той казва: „Ние трябва да я разбираме, най-малкото в рамките на кръга около Щайнер, най-вече като религиозно движение, макар и не толкова оригинално, колкото синкретично, но насочено към същността на живота“. Надявам се той да прозре и нейната оригиналност, щом е изпълнен с добра воля.
– „Ние трябва да я разглеждаме като движение за удовлетворяване на свръхсетивните интереси на хората и с това като надрастване на сетивния реализъм.
Преди всичко можем да разпознаем в нея движение, което импулсира хората да обмислят своите морални проблеми, да работят за вътрешно прераждане чрез усилено себевъзпитание.“ Както казах, аз не чета това поради някаква сантименталност, но като се имат предвид нещата, казани за антропософията от други гледни точки, не е без значение да се запознаем с критики като тази. „Човек може да прочете само Щайнеровата книга, която ни въвежда в теософията, за да забележи с каква сериозност авторът възлага на своите читатели задачата да се пречистят вътрешно и да се самоусъвършенстват. Спекулациите за свръхсетивното, съдържащи се в нея, представляват, разбира се, реакция срещу материализма.“ Сега идва нещо, на което моля да обърнете внимание. „По този начин тя лесно губи почвата на реализма и се обгръща с хипотези, ясновидски фантазии, потъва в царство на сънища, където вече няма място за реалността на индивидуалния и социалния живот. Въпреки това трябва да отчитаме теософията като явление с коригираща функция в развитието на съвременността.“
към текста >>
20.
Житейските лъжи на съвременното културно човечество
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
Ние би трябвало да го разглеждаме като движение за освобождаване на свръхсетивните интереси на хората и по този начин като надрастване на държащия се за сетивното
реализъм
.
В Цюрих обърнах внимание на един човек, който е добър пример за казаното. Това е човек59, който говори за духовната наука напълно доброжелателно и речта му също така е отпечатана, човек, който има смелостта да разглежда пред една много добре образована публика живеещото в нашето духовно движение вече не като обикновена глупост. Този човек обаче не може да се въздържи да не признае най-важното, реалността на духовния свят. Какво казва той? „Ние трябва да го разбираме60 (това духовно движение), най-малкото в образувания около Щайнер кръг, като много повече от религиозно движение сред нашите съвременници, макар и не с оригинален произход, но от синкретичен вид, което е насочено към основите на живота.
Ние би трябвало да го разглеждаме като движение за освобождаване на свръхсетивните интереси на хората и по този начин като надрастване на държащия се за сетивното реализъм.
Преди всичко трябва да разпознаем в него движение, което води хората до осъзнаване на нравствените проблеми и подтиква към работа за вътрешно прераждане чрез усърдно себевъзпитание. Достатъчно е да се прочете Щайнеровата книга „Теософия“, за да се забележи с каква сериозност човекът се насочва към работата за своето нравствено пречистване и себеусъвършенстване.“ Не Ви чета тези думи поради някаква прищявка, а защото искаме ясно да видим как външният свят се отнася към нашите стремежи. Ние виждаме, че това е един добронамерен човек, който разглежда движението ни като синкретично, защото не го познава, не знае, че е ново движение затова, защото то също така се основава на нещо, което е ново в света: на едно ново естественонаучно направление, което представлява негов фундамент. Той не може да каже нищо, защото не го разбира. Но е настроен добронамерено спрямо нашето движение.
към текста >>
21.
5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, 16 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
Работата обаче взема друго развитие, бих казал нещо подобно макар може би със съвсем друга отсянка -, каквото установихме при благородния сръбски княз Михаил Обренович, когато той принася предишните си идеалистически възгледи в жертва на изискванията на държавната необходимост нещо подобно намираме във факта, че величавата душа на Камило Кавур се прекланя пред кармическата необходимост и извършва преход от идеала към привидния
реализъм
.
Намираме се следователно в петдесетте години на XIX век. Кое в онези дни е дало възможност рискът на истина е бил голям Италия и Франция да направят при Солферино първата стъпка по пътя към съвременна Италия? Прочетете историята и ще намерите пълно потвърждение на казаното от мен било е възможно само затуй, защото по онова време Прусия и Австрия нали Австрия е трябвало да губи не са могли да се обединят! Случилото се по-късно се дължи на факта, че в лицето на Какило Кавур*112 Италия наистина намира един величав държавник, в чиято душа покълва идеята от тази изходна точка Италия да бъде превърната в нещо, което да доведе до своеобразно съживяване на старата римска слава.
Работата обаче взема друго развитие, бих казал нещо подобно макар може би със съвсем друга отсянка -, каквото установихме при благородния сръбски княз Михаил Обренович, когато той принася предишните си идеалистически възгледи в жертва на изискванията на държавната необходимост нещо подобно намираме във факта, че величавата душа на Камило Кавур се прекланя пред кармическата необходимост и извършва преход от идеала към привидния реализъм.
Щe представя нещата само схематично*113. Италия преминава от един етап към друг. Още през лятото на 1871 г. Виктор Емануил*114 може тържествено да пристигне в Рим. Как става възможно това?
към текста >>
22.
7. Седма лекция, Дорнах, 12 Октомври 1917
GA_177 Окултни основи на видимия свят. Духовете на мрака и свалянето им на Земята
Стига се до там, че съвременниците се добират до блестящи и остроумни описания, пълни с
реализъм
, с точно и вярно доловени подробности, с многобройни и изненадващи нюанси и въпреки всичко описанието няма нищо общо с действителността, защото му липсва духовната тежест.
Да, това е моето искрено мнение. Обаче този Лутер, който ще бъде описан от нашите съвременници, ще бъде описан по такъв начин, че ще наподобява фигура от велпапе, понеже на тези описания ще липсва тъкмо онова, което придава на явленията тяхната духовна тежест. Нека допълним: Ако тук седи един човек и наблюдава движенията на фокусника, той няма да разграничи кога онзи повдига фалшиви и кога повдига истински тежести. Или още по-добре: представете си, че един художник би нарисувал съответната картина тя ще е съвсем вярна, независимо, че тежестите са фалшиви. По същия верен начин могат да се описват видни исторически личности, като например Лутер.
Стига се до там, че съвременниците се добират до блестящи и остроумни описания, пълни с реализъм, с точно и вярно доловени подробности, с многобройни и изненадващи нюанси и въпреки всичко описанието няма нищо общо с действителността, защото му липсва духовната тежест.
Кога впрочем ще разберем Лутер истински? Ще го разберем истински, когато знаем, че нашите душевни качества са съвсем различни от тези на Лутер; когато знаем, че Лутер се появи малко след изгрева на Петата следатлантска епоха, така че в душата му действуваха импулсите на човек от Четвъртата следатлантска епоха. Макар и да беше така да се каже екстрадиран в Петата следатлантска епоха, той мислеше и чувствуваше като човек от Четвъртата следатлантска епоха. И все пак той имаше задачата да се бори за утвърждаването на Петата следатлантска епоха. Като личност, той беше поставен в зората на Петата следатлантска епоха, макар и да носеше в душата си всички качества и импулси на човек от Четвъртата следатлантска епоха.
към текста >>
23.
Девета лекция, 22 септември 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
Ако сега си представим, какво следва не от подробностите, а от общия дух на изнесените тук лекции, например, от вчерашната, можем да кажем: това, което изисква културата, призвана в бъдеще да смени нашата, е хората по-дълбоко да се вглеждат в истинската действителност, и преди всичко, такива лозунги, такива теории като монизъм, идеализъм,
реализъм
и т. н.
ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ Дорнах, 22 септември 1918 г.
Ако сега си представим, какво следва не от подробностите, а от общия дух на изнесените тук лекции, например, от вчерашната, можем да кажем: това, което изисква културата, призвана в бъдеще да смени нашата, е хората по-дълбоко да се вглеждат в истинската действителност, и преди всичко, такива лозунги, такива теории като монизъм, идеализъм, реализъм и т. н.
да престанат да се употребяват и човек да види, че майята, действителността на външните явления, която ни обкръжава, представлява сливане на действителността на два свята, и можем да кажем, два свята, които се намират в борба помежду си. Да гледаш действителността означава нещо съвсем друго, отколкото само теоретически, както това го прави, например, днешното естествознание, да проследява това, което ни обкръжава в света на явленията, в света на феномените. За да обсъдим практически това положение, нека сега разгледаме конкретен пример. Никой не се съмнява, че материалистическият мироглед, този материалистически мироглед, който особено от шестесетте-седемдесетте години на миналия век се разпространи сред цивилизованите народи, а също и материалистичният начин на живот, произтичащ от представите на материалистическия мироглед, въздействайки върху хората, ги направи материалисти, нали така? Естествено, мнозина мислят, ако разглеждат света съответно на явленията, че става това, което изглежда като външно осъществяване на идеи, които се намират в главата на човека.
към текста >>
24.
ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 15.03.1924
GA_235 Езотерично разглеждане на кармическите взаимовръзки Първи том
Интересуваше ме много повече това, че в определена възраст този човек е получил заболяване на коляното, интересуваше ме много повече, отколкото неговият трансцендентален
реализъм
или, че той казваше: - Първо е съществувала религията на Отца, след това религията на Сина и в бъдеще ще дойде религията на Духа.
Имаше време, когато той съвсем не можеше да върви, беше заставен да държи краката си изпънати, да ходи малко, да седи, да седи върху един диван. И след като получи образованието на своето време, той пише един философски труд след друг. Философията на Хартман е цяла библиотека. Толкова много е писал той. Когато разглеждах тази личност, един ден за мен стана извънредно важно това заболяване на коляното, появата на това заболяване на коляното.
Интересуваше ме много повече това, че в определена възраст този човек е получил заболяване на коляното, интересуваше ме много повече, отколкото неговият трансцендентален реализъм или, че той казваше: - Първо е съществувала религията на Отца, след това религията на Сина и в бъдеще ще дойде религията на Духа.
- Това са остроумни неща, обаче в остроумния 19-ти век те можеха да бъдат намерени повече или по-малко на улицата. Но това, че един човек става философ благодарение на факта, че като лейтенант получава заболяване на коляното, това е един много значителен факт. И докато не можем да се спрем на такива неща, докато се оставяме да бъдем заслепени от това, което привидно е най-изпъкващо, дотогава ние не ще можем да стигнем до кармическите връзки. И когато по правилен начин можах да свържа заболяването на коляното с цялата личност, тогава ми се разкри това, което при тази личност се явява като съдба. Сега можах да погледна назад.
към текста >>
25.
2. СКАЗКА ВТОРА. Арнхайм, 19 юли 1924 г.
GA_240 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Шести том
Онези, които бяха свързани с Михаел, след споразуменията с платониците, предприеха да подготвят тази земна интелигентност в схоластичния
реализъм
така, че Михаел да може отново да се съедини с нея, когато отново ще поеме своето господство в напредващата цивилизация в края на 70-те години на 19-то столетие.
От Тайната на Голгота насам Христос бе съединен със Земята. Земното човечество не можа първо да го разбере външно. Господството на Михаел бе управлявало последната фаза на космическата Интелигентност през времето на Александър Велики. С настъпването на 8-то следхристиянско столетие космическата Интелигентност беше слязла изцяло в областта на Земята.
Онези, които бяха свързани с Михаел, след споразуменията с платониците, предприеха да подготвят тази земна интелигентност в схоластичния реализъм така, че Михаел да може отново да се съедини с нея, когато отново ще поеме своето господство в напредващата цивилизация в края на 70-те години на 19-то столетие.
Сега се касаеше за това, Антропософското Общество да обхване тази нейна вътрешна задача, която се състои в това, човешкото мислене да не бъде оспорвано на Михаел. Тук ние не можем да бъдем фаталисти. Тук ние можем само да кажем: хората трябва да работят съвместно с Боговете. Михаел одушевлява хората със самия Михаел, за да се яви на Земята една духовност, която да бъде по силите на собствената интелигентност на хората, за да могат хората да мислят и едновременно да бъдат духовни човеци; защото това означава първо господството на Михаел. За това трябва да се води борба сред Антропософското Движение.
към текста >>
26.
2. Виена, 9 ноември 1988 г. Гьоте като баща на една нова естетика Към второ издание
GA_271 Изкуство и познание на изкуството Основите на една нова естетика
Ние сме се отучили да виждаме в чистата природа най-висшето, за което нашият дух проявява желание; ето защо чистият
реализъм
, който е лишен от онова висше естество, не би могъл никога да ни задоволи.
Така при този наивен народ изкуството образуваше едно продължение на живота и работата в природата, то израсна напълно от нея. То задоволяваше същите нужди както неговата майка, само че в по-висок размер. Но това се дължи, че Аристотел не познаваше никакъв по-висок принцип на изкуството освен подражанието на природата. Гърците не се нуждаеха от нищо повече освен да достигнат природата, защото те имаха в природата вече извора на всяко задоволяване. Това, което на нас би трябвало да ни изглежда празно и без значение, чисто подражание на природата, тук беше напълно достатъчно.
Ние сме се отучили да виждаме в чистата природа най-висшето, за което нашият дух проявява желание; ето защо чистият реализъм, който е лишен от онова висше естество, не би могъл никога да ни задоволи.
Това време трябваше да дойде. То беше необходимост за развиващото се до все по-високи степени човечество. Човекът можеше да се задържи само толкова дълго в природата, докато нямаше още съзнание за това. В момента, когато позна с пълна яснота своето собствено себе, в момента, в който разбра, че в неговата вътрешност живее едно царство, което е поне равностойно на това на външния свят, той трябваше да се освободи от връзките на природата. Сега той вече не можеше да и се отдаде напълно, за да разполага тя с него и го владее, за да създава неговите нужди и отново да ги задоволява.
към текста >>
27.
ПЕТА ЛЕКЦИЯ. Учителят като артист във възпитателния процес (I). Оксфорд, 21. Август 1922
GA_305 Градивните духовно-душевни сили на възпитателното изкуство
В нашето време на
реализъм
и материализъм хората имат слаб материален и натуралистичен усет.
Само трябва да умеем да усетим това в детето. Ето защо едва около тази възраст урокът може да бъде така построен, че за заобикалящата среда да говорим като за един външен свят. Тогава можем да започнем с това, което обикновено наричаме учебни предмети, например учение за растението. И тъкмо чрез учението за растението в най-добрия смисъл на думата, аз реалистично мога да онагледя как трябва да постъпваме при творческото възпитание. Поставяйки пред детето едно отделно растение, ние постъпваме неестествено, защото отделното растение не представлява нещо цялостно.
В нашето време на реализъм и материализъм хората имат слаб материален и натуралистичен усет.
Представлява ли отделното растение нещо цяло? Не, след като сме го изтръгнали и сме го поставили ето тук, растението загива. Не е в природата на растението да бъде изтръгнато. То представлява нещо единствено в почвата, единствено заедно с почвата. Камъкът представлява нещо цяло за себе си; него аз мога да поставя навсякъде; той си остава един и същ.
към текста >>
28.
ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Социалните импулси в съвременния свят. Оксфорд, 28. Август 1922
GA_305 Градивните духовно-душевни сили на възпитателното изкуство
Що се отнася до теорията, за мен материализъм, идеализъм,
реализъм
са напълно еднакви; аз ги разглеждам като един език, с чиято помощ мога да изразя реалния свят.
Обаче днес хората не схващат нещата по този начин. Ето защо правя тази лична забележка: за да бъдат правилно разбрани някои неща, които са важни за социалния живот. За мен всяка теория е нещо неутрално и всяко формулиране на идеи и понятия за мен е като един език, с чиято помощ можем да обозначим процесите в реалния свят. Ако установя, че реалността се покрива от понятията, които дават материалистите, тогава аз изразявам това, което мога да определя като реалност, по материалистичен начин. Ако установя, че идеалистите имат подходящи понятия за назоваване на реалността, аз се изразявам идеалистически.
Що се отнася до теорията, за мен материализъм, идеализъм, реализъм са напълно еднакви; аз ги разглеждам като един език, с чиято помощ мога да изразя реалния свят.
Ето защо е лесно да се открие, че в определен период от време – изразявайки това, което исках да кажа – аз съм си послужил с думите на Ернст Хекел, тъй че книгите, написани от мен през този период, могат да дадат повод да бъда взет за материалист; и така противоречията се натрупват едно след друго. Ето какво се случва в живота и това го прави много сложен. Ако по отношение на социалните проблеми искаме да мислим практически, следва да имаме предвид, че всичко онова, което наричаме натурализъм, идеализъм, материализъм, спиритуализъм, произтича от юридическо-логическото мислене и че то вече не подхожда за съвременната епоха, както не подхождат и понятия като “индустриализъм”, “комунизъм”, “социализъм”. Всички тези думи са подходящи за назоваването на един или друг факт, но взети като теории, като агитаторски директиви, те са напълно изхабени. Ето защо е толкова трудно да се намерят подходящите названия.
към текста >>
29.
Съдържание
GA_352 Природата и човекът от гл.т. на Духовната наука
В теорията на относителността има логика, но няма чувство за
реализъм
.
Дебатите с университетските професори за теорията на Айнщайн. Стойността на човека не е относителна, тя е обусловена от цялото космическо пространство. Дебатите за силата на тежестта във времената на младостта на Р. Щайнер. Ранният Айнщайн и късният Айнщайн. Опитът на Плато.
В теорията на относителността има логика, но няма чувство за реализъм.
към текста >>
НАГОРЕ