Търсене в текстове за 'Преданост'

Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени са 75 резултата от 52 текста в целия текст в който се съдържат търсените думи : 'Преданост'.

1. 10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Само онзи, който се ръководи от любовта към действието, от преданост към обективността, действа истински свободно.
Самото действие не е за нас една потребност; защото ние бихме го изоставили, ако то не ни принасяше полза. Обаче едно действие, което ние не извършваме заради самото него, е несвободно действие. Егоизмът действа несвободно. Несвободно действа въобще всеки човек, който не следва от обективното съдържание на самото действие. Да извърши човек едно действие заради самото него, това значи той да действа от Любов. Само онзи, който се ръководи от любовта към действието, от преданост към обективността, действа истински свободно. Който не е способен на такава безкористна преданост, той никога не ще може да счита своята дейност като свободна. Ако действието на човека не трябва да бъде нищо друго освен осъществяването на неговото собствено идейно съдържание, тогава естествено е, че такова едно съдържание трябва да се намира в него. Неговият дух трябва да действува производително. Защото какво би могло да го изпълни със стремежа да извърши нещо, ако не една възникваща в неговия дух активна идея? Тази идея ще се окаже толкова по-плодотворна, колкото тя се явява в неговия дух с по-определени очертания, с по-ясно съдържание.
към текста >>

Който не е способен на такава безкористна преданост, той никога не ще може да счита своята дейност като свободна.
Обаче едно действие, което ние не извършваме заради самото него, е несвободно действие. Егоизмът действа несвободно. Несвободно действа въобще всеки човек, който не следва от обективното съдържание на самото действие. Да извърши човек едно действие заради самото него, това значи той да действа от Любов. Само онзи, който се ръководи от любовта към действието, от преданост към обективността, действа истински свободно. Който не е способен на такава безкористна преданост, той никога не ще може да счита своята дейност като свободна. Ако действието на човека не трябва да бъде нищо друго освен осъществяването на неговото собствено идейно съдържание, тогава естествено е, че такова едно съдържание трябва да се намира в него. Неговият дух трябва да действува производително. Защото какво би могло да го изпълни със стремежа да извърши нещо, ако не една възникваща в неговия дух активна идея? Тази идея ще се окаже толкова по-плодотворна, колкото тя се явява в неговия дух с по-определени очертания, с по-ясно съдържание. Защото само това може да ни тласка с пълна сила към осъществяване, което е напълно определено по отношение на неговото цяло "що".
към текста >>

2. I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

И както знае онзи, че нещо не спи, нещо отброява часовете и ще го събуди, така знаем и ние, че решителният миг ще ни открие будни, че тогава нещо ще изскочи и ще завари духа в действие, в слабост или връщане, или в преданост, или във втвърдяване, или в смрачаване, във всички болестни състояния, които в дни на здраве се възправят гордо срещу духа... Човек се учи чрез такова себепитане, себетърсене да се вглежда с по-фино око във всичко, за което изобщо досега се е философствало..“22
Всички, които имат причина да отричат реалния живот, казват да на нещо измислено. Ницше иска да бъде противоположност на човек, казващ да по отношение на действителността. Той иска да изследва този свят от всички страни, да се потопи в дълбините на битието, за някакъв друг живот не иска нищо да знае. Страданието не може да го накара да каже не на живота, защото за него то също представлява средство за познание. „Нищо повече от това, което прави един пътешественик, който си налага в определен час да се пробуди, а после спокойно да се отпусне в сън: така ние, философите, приемаме временно болестта, като че ли затваряме очи. И както знае онзи, че нещо не спи, нещо отброява часовете и ще го събуди, така знаем и ние, че решителният миг ще ни открие будни, че тогава нещо ще изскочи и ще завари духа в действие, в слабост или връщане, или в преданост, или във втвърдяване, или в смрачаване, във всички болестни състояния, които в дни на здраве се възправят гордо срещу духа... Човек се учи чрез такова себепитане, себетърсене да се вглежда с по-фино око във всичко, за което изобщо досега се е философствало..“22 5. Този жизнеутвърждаващ характер на Ницше се проявява също и във възгледите му за хората и техните връзки. В тази област Ницше се явява като завършен индивидуалист. За него всеки човек представлява отделен свят, уникум. Чудното многообразие, което ни се явява като единство в определен човек, не може още никоя толкова необикновена случайност да възпроизведе за втори път по същия начин.
към текста >>

3. 3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900) GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Към Шопенхауер той чувства изключителна сърдечна преданост.
По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека. Нищо чудно, че с тези чувства Ницше се чувства сам в тази по-нова култура. Изглежда, че две личности са го откъсвали от тази самота. Шопенхауер с възгледа му за нищожността на битието и Рихард Вагнер го срещат на житейския му път. Начинът, по който възприема двамата, разкрива ясно същността на неговия дух. Към Шопенхауер той чувства изключителна сърдечна преданост. И въпреки това учението му остава за него без значение. Мъдрецът от Франкфурт има безбройни привърженици, които са приемали религиозно всичко, което е казвал. Към тези вярващи Ницше никога не се е числял. В същото време, когато дава на света своя химн „Шопенхауер като възпитател“, той описва тежките си съмнения към възгледите на философа. Той не го вижда като учител, обича го като баща.
към текста >>

4. ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

В следващото изложение аз говоря изпълнен с одобрителна преданост върху мистиците, започвайки от Майстер Екхарт и стигайки до Ангелус Силезиус.
Но аз да изразя този свят от идеи, както върша това днес, и да ги поставя за основа на едно разглеждане, както става в настоящия труд, за това се изисква още нещо съвършено друго, а не само да бъде човек твърдо убеден в тяхната мисловна истина. За това се изисква една интимна обхода с този идеен свят, каквато могат да създадат само много години от живота. Едвам сега, когато тази обхода ми е присъща, аз се осмелявам да говоря така, както ще се види в настоящия труд. Който не се запознава с моя идеен свят безпристрастно, открива в него противоречия над противоречия. Неотдавна аз посветих на Ернст Хекел една книга върху светогледите на 19-ия век /Берлин, 1906 г./, в която оправдавах неговият мисловен свят. В следващото изложение аз говоря изпълнен с одобрителна преданост върху мистиците, започвайки от Майстер Екхарт и стигайки до Ангелус Силезиус. Съвсем не искам да говоря за други "противоречия", които един или други “мистик", други като "материалист". Когато намирам, че йезуитският Патер Мюлер разрешил една трудна химическа задача и затова невъздържано се съгласявам с него по този въпрос, това не трябва да бъде причина да бъде считан за последовател на йезуитизма. И който би сторил това, би бил считан за глупак от разумните хора. Който подобно на мене върви по своя път, той ще събуди известни недоразумения относно себе си. Но общо взето той лесно ще пренесе това.
към текста >>

5. 4. ДУХЪТ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА GA_9 Теософия

Тук зреят плодовете на всички дела, които са извършени на Земята в служба на общността с чувство на преданост към нашите братя човеци.
Тук се намират първообразите на желанията, страстите, чувствата и т.н. Но тук, в духовния свят, тези душевни състояния изгубват своя егоистичен характер. Както във втората област и в тази трета област всички страсти, всички желания, удоволствия и неудоволствия също образуват едно неделимо цяло, едно единство. Страстите, желанията и удоволствията на другите същества не се различават от моите желания и страсти. Усещанията и чувствата на всички същества образуват един единен свят, обгръщат всичко останало, както физическата атмосфера на "царството на духовете". Тук зреят плодовете на всички дела, които са извършени на Земята в служба на общността с чувство на преданост към нашите братя човеци. Защото, извършвайки ги, човек дава израз на своя живот в третата област от "царството на духовете". Великите благодетели на човечеството, преданите натури, онези, които истински и всеотдайно служат на общността, са развили в предишните прераждания, те непрекъснато са се стремили към родство с нея. Очевидно е, че описаните три области от "царството на духовете", се намират в определени отношения с по-низшите светове: физическият и душевният. Защото те съдържат първообразите, живите мисловни Същества, които намират в тези светове, съответно физически или душевен израз. Едва в четвъртата област представлява чистото "царство на духовете".
към текста >>

6. ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО GA_9 Теософия

Това е безрезервната, пълна и безкористна преданост, с която човешкото сърце се отнася към всички откровения, бликащи от самия човешки живот, както и от целия Космос.
" Ето, такова е светоусещането на духовния изследовател. Той дава на своя ученик необходимия подтик, обаче ученикът сам трябва да намери в себе си силата, с която ще провери истинността на едни или други послания от духовния свят. Духовно-научните данни следва да бъдат разглеждани тъкмо в този смисъл. И който има твърдото и трайно намерение да ги обхване със своето мислене, може да бъде сигурен, че рано или късно, те ще го доведат до някоя от разновидностите на личното ясновидство. Още тук е загатнато и първото качество, което трябва да изгради у себе си този който иска да постигне личен поглед върху свръхсетивните факти и събития. Това е безрезервната, пълна и безкористна преданост, с която човешкото сърце се отнася към всички откровения, бликащи от самия човешки живот, както и от целия Космос. Ако човек предварително определя своето отношение към даден факт, опирайки се на своите досегашни съждения, той се лишава от спокойното и всестранно въздействие, което този факт може да упражни върху него. Всеки миг ученикът трябва да е в състояние да превърне себе си в празен съд, готов да поеме целия външен и чужд свят. Мигове на познанието са единствено онези, при които замлъкват всяко съждение и всяка критика, идващи от самите нас. Не става дума за това, дали сме по-мъдри от един или друг човек. Дори безразсъдното дете може да научи на нещо и най-великия мъдрец.
към текста >>

И ако той би се обърнал към детето, опирайки се на своята мъдрост, все едно че вмъква почернено стъкло между себе си и това, което детето може да му открие*.(*Следователно, става ясно, че изискването за "безкористната преданост" съвсем не означава отричане от собствените съждения или потъване в една сляпа вяра.
Ако човек предварително определя своето отношение към даден факт, опирайки се на своите досегашни съждения, той се лишава от спокойното и всестранно въздействие, което този факт може да упражни върху него. Всеки миг ученикът трябва да е в състояние да превърне себе си в празен съд, готов да поеме целия външен и чужд свят. Мигове на познанието са единствено онези, при които замлъкват всяко съждение и всяка критика, идващи от самите нас. Не става дума за това, дали сме по-мъдри от един или друг човек. Дори безразсъдното дете може да научи на нещо и най-великия мъдрец. И ако той би се обърнал към детето, опирайки се на своята мъдрост, все едно че вмъква почернено стъкло между себе си и това, което детето може да му открие*.(*Следователно, става ясно, че изискването за "безкористната преданост" съвсем не означава отричане от собствените съждения или потъване в една сляпа вяра. Спрямо едно дете, последните две състояния са лишени от какъвто и да е смисъл.) Тази преданост към откровенията, идващи от един чужд свят, изисква истинска безкористност. Всеки, който се опита да провери до каква степен я притежава, ще стигне до удивителни открития за себе си. Ако някой иска да тръгне по "пътят на познанието" трябва да се упражнява в следното: Всеки миг той трябва да е в състояние да се освободи от всичките си предразсъдъци. Само висшата степен на тази безкористна преданост която човек може да изгради у себе си съвсем целенасочено ни позволява да се докоснем до свръхсетивните факти, които са навсякъде около нас.
към текста >>

Тази преданост към откровенията, идващи от един чужд свят, изисква истинска безкористност.
Мигове на познанието са единствено онези, при които замлъкват всяко съждение и всяка критика, идващи от самите нас. Не става дума за това, дали сме по-мъдри от един или друг човек. Дори безразсъдното дете може да научи на нещо и най-великия мъдрец. И ако той би се обърнал към детето, опирайки се на своята мъдрост, все едно че вмъква почернено стъкло между себе си и това, което детето може да му открие*.(*Следователно, става ясно, че изискването за "безкористната преданост" съвсем не означава отричане от собствените съждения или потъване в една сляпа вяра. Спрямо едно дете, последните две състояния са лишени от какъвто и да е смисъл.) Тази преданост към откровенията, идващи от един чужд свят, изисква истинска безкористност. Всеки, който се опита да провери до каква степен я притежава, ще стигне до удивителни открития за себе си. Ако някой иска да тръгне по "пътят на познанието" трябва да се упражнява в следното: Всеки миг той трябва да е в състояние да се освободи от всичките си предразсъдъци. Само висшата степен на тази безкористна преданост която човек може да изгради у себе си съвсем целенасочено ни позволява да се докоснем до свръхсетивните факти, които са навсякъде около нас. Нека да се опитаме, например, да не осъждаме хората, които ни заобикалят; да не изграждаме отношението си към тях с оглед на нашата симпатия или антипатия, нито с оглед на интелигентността или глупостта, които им приписваме, както обикновено се прави, а да положим усилия и ги разбирам такива, каквито са. В този смисъл, най-добрите упражнения могат да се предприемат с хора, към които изпитваме неприязън.
към текста >>

Само висшата степен на тази безкористна преданост която човек може да изгради у себе си съвсем целенасочено ни позволява да се докоснем до свръхсетивните факти, които са навсякъде около нас.
И ако той би се обърнал към детето, опирайки се на своята мъдрост, все едно че вмъква почернено стъкло между себе си и това, което детето може да му открие*.(*Следователно, става ясно, че изискването за "безкористната преданост" съвсем не означава отричане от собствените съждения или потъване в една сляпа вяра. Спрямо едно дете, последните две състояния са лишени от какъвто и да е смисъл.) Тази преданост към откровенията, идващи от един чужд свят, изисква истинска безкористност. Всеки, който се опита да провери до каква степен я притежава, ще стигне до удивителни открития за себе си. Ако някой иска да тръгне по "пътят на познанието" трябва да се упражнява в следното: Всеки миг той трябва да е в състояние да се освободи от всичките си предразсъдъци. Само висшата степен на тази безкористна преданост която човек може да изгради у себе си съвсем целенасочено ни позволява да се докоснем до свръхсетивните факти, които са навсякъде около нас. Нека да се опитаме, например, да не осъждаме хората, които ни заобикалят; да не изграждаме отношението си към тях с оглед на нашата симпатия или антипатия, нито с оглед на интелигентността или глупостта, които им приписваме, както обикновено се прави, а да положим усилия и ги разбирам такива, каквито са. В този смисъл, най-добрите упражнения могат да се предприемат с хора, към които изпитваме неприязън. Нека подтиснем с всички сили тази неприязън и без никакво предубеждение да се отворим за въздействията, които се излъчват от тях. Или пък, намирайки се в определена среда, която изисква от нас една или друга оценка, просто да не я правим, а да се оставим под влиянието на непосредствените си впечатления*. (*Това душевно състояние няма нищо общо със "сляпата вяра".
към текста >>

А който има личен опит в тези неща, добре знае, че безкористната преданост е един неподозиран източник на сили.
Тук не става дума за това, човек сляпо да вярва в нещо, а да не поставя своите или чужди предразсъдъци на мястото на живите и непосредствени впечатления.) Нека да оставим самите факти и събития да говорят за себе си, а не ние да говорим за тях. Нека да разширим този подход върху целият наш мисловен свят. Нека заглушим в себе си това, което поражда една или друга мисъл, а да се съсредоточим изключително върху външните условия, които пробуждат нашите мисли. Тези упражнения водят към висшите познавателни цели, само ако подхождаме към тях с огромно постоянство и една свещена сериозност. А който има личен опит в тези неща, добре знае, че безкористната преданост е един неподозиран източник на сили. Както топлината, произвеждана в парния котел, се превръща в подемна сила за локомотива, така и упражненията, свързани с безкористната преданост, се превръщат в сила, с чиято помощ човекът може да вижда в духовните светове. Благодарение на тези упражнения, ние ставаме възприемчиви към всичко, което ни заобикаля. Обаче към възприемателната способност трябва де се прибави и правилната оценка за нещата. Докато сме склонни да се надценяваме за сметка на обкръжаващия ни свят, ние сами си затваряме достъпа до висшето познание. Всеки, който застава пред нещата и събитията в зависимост от удоволствието или болката, които те предизвикват у него, е твърде застрашен от подобно надценяване.
към текста >>

Както топлината, произвеждана в парния котел, се превръща в подемна сила за локомотива, така и упражненията, свързани с безкористната преданост, се превръщат в сила, с чиято помощ човекът може да вижда в духовните светове.
Нека да оставим самите факти и събития да говорят за себе си, а не ние да говорим за тях. Нека да разширим този подход върху целият наш мисловен свят. Нека заглушим в себе си това, което поражда една или друга мисъл, а да се съсредоточим изключително върху външните условия, които пробуждат нашите мисли. Тези упражнения водят към висшите познавателни цели, само ако подхождаме към тях с огромно постоянство и една свещена сериозност. А който има личен опит в тези неща, добре знае, че безкористната преданост е един неподозиран източник на сили. Както топлината, произвеждана в парния котел, се превръща в подемна сила за локомотива, така и упражненията, свързани с безкористната преданост, се превръщат в сила, с чиято помощ човекът може да вижда в духовните светове. Благодарение на тези упражнения, ние ставаме възприемчиви към всичко, което ни заобикаля. Обаче към възприемателната способност трябва де се прибави и правилната оценка за нещата. Докато сме склонни да се надценяваме за сметка на обкръжаващия ни свят, ние сами си затваряме достъпа до висшето познание. Всеки, който застава пред нещата и събитията в зависимост от удоволствието или болката, които те предизвикват у него, е твърде застрашен от подобно надценяване. Ако изпитвам симпатия към един човек, аз усещам преди всичко моето отношение към него.
към текста >>

7. ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО) GA_13 Въведение в Тайната наука

Ако обаче човек се подлъже от чувството на преданост и преклонение, и умъртви здравото себесъзнание и доверието в своя Аз, той върши престъпление пред закона на равновесието.
По същия начин стоят и нещата с този, който се удивлява на силите, ръководещи човешкия живот. От не по-малко значение е и случаят, когато един възрастен и зрял човек може да изпитва преклонение, и то до най-висша степен, пред други хора, чиято стойност той предусеща или се надява да познае. Само това преклонение може да разкрие достъпа към висшите светове. Който не стига до преклонението, не може да напредне далеч в своето познание. Който не иска да признае дадено явление в света, за него същността на нещата се затваря. Ако обаче човек се подлъже от чувството на преданост и преклонение, и умъртви здравото себесъзнание и доверието в своя Аз, той върши престъпление пред закона на равновесието. Окултният ученик трябва непрекъснато да работи над себе си, за да става все по-зрял; но наред с това той трябва да има и доверие в своята личност и да вярва, че нейните сили израстват с всеки час и ден. Който стигне до верния усет за тези неща, знае: В мен дремят скрити сили и аз мога да ги изнеса навън. Ето защо там, където намирам нещо, което се извисява над мен и е достойно за преклонение, аз трябва не само да го уважавам, а да се доверя на мен самия и да изградя в себе си всичко онова, което може да ме направи равен на уважаваната личност. Колкото по-голяма е способността на един човек да насочва вниманието си върху определени процеси и събития от живота които не са му познати от преди толкова по-голям шанс има да изгради в себе си предпоставки за издигане в духовния свят. Нека си послужим с друг пример.
към текста >>

8. РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ GA_18_1 Загадки на философията

Само мислители надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на мислите на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху богата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата мисъл.
Изходната точка на Хегел е чистото мислене, абстрактната идея, която той самият нарича "стридоподобно, сиво или изцяло черно" същество /Писмо до Гьоте от 20 февруари 1821 година/, но за която същевременно твърди, че тя трябва да се схваща като изображение на Бога, какъвто той е в неговата вечна същност преди създаването на природата и на един невечен дух". Целта, до която той стига, е пълносъдържателният, индивидуален човешки дух, благодарение на който само се изявява това, което води само едно сянковидно съществуване в сивото, в стридоподобното. Той може лесно да бъде разбран така като че вън от човешкия дух не съществува една личност като живо, самостоятелно същество. Хегел извежда това, което е богато на съдържание и което изживяваме в нас, от идейното, което трябва да измислим. Можем да разберем факта, че хора с една особена чувствена заложба се чувстват отблъснати от този възглед за света и за живота. Само мислители надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на мислите на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху богата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата мисъл. Наистина Хегел ще бъде криво разбран, когато някой го тълкува по този начин; но това криво разбиране е понятно. Това незадоволено от Хегеловия начин на мислене настроение намери един израз в мисловното течение, което имаше своите представители в лицето на Карл Бенидикт Ваадер /1765-1841 г./, Карл Кристиян Фридрих Краузе /1765-1841 г./, Имануел Херман Фихте /1797-1879 г./, Кристиян Херман Вайсе / 1801-1866 г./, Антон Гюнтер /1785-1862 г./, К. Ф. Трандорф /1782-1863 г./, Мартин Дойтингер /1815-1864 г./ и Херман Улричи /1806-1884 г./. Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог. Ваадер нарече една "отричаща Бога представа" това, да се вярва, че Бог постига своето съвършено съществуване едва в човека.
към текста >>

9. 03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ GA_22 Тайното откровение на Гьоте

Който познава Шопенхауер, добре знае, с каква преданост говори той за Гьоте.
За него той е един вятърничав самохвалко, който живее в своите празни думи и нищо повече. Той винаги изтъква цялата незначителност и безсъдържателност на Фихтевата философия. Да, едва ли има по-голяма противоположност от тази между Шопенхауер и Фихте. Но Шопенхауер действително се е учил от Гьоте. Известно време той експериментира заедно с Гьоте, за да си обясни някои основни понятия от физиката, и част от изводите в първите му съчинения, както и в неговия основен труд, са направени под впечатлението, което Гьоте прави на Шопенхауер. Който познава Шопенхауер, добре знае, с каква преданост говори той за Гьоте. Двете големи противоположности, Шопенхауер и Фихте, се обединяват в Гьоте и той се явява като единствената свързваща сила между тях двамата. И нека накрая да разгледаме Хегел и Шопенхауер! Хегел е също труден за разбиране. Той, който се опитва да превърне фактическия свят на понятията в една всеобхватна, систематична органика, изисква от човека да се издигне до такова равнище, при което да борави с понятията като с факти, или казано с други думи, да ги изживява съвсем непосредствено. Но Шопенхауер намира това техническо боравене с понятията за нещо, което е напълно безсмислено; той смята, че в този случай всичко се свежда само до една празна игра с абстрактни думи и изрази.
към текста >>

10. V. Научни изследвания (Учение за цветовете, оптика) GA_28 Моят жизнен път

Под този натиск той развива своята преданост към немската самобитност и немската литература, както и голяма любов към всичко, свързано с Гьоте.
Стихотворенията на Тобиас Готфрид Шрьоер, въпреки несъмнената им значимост и горещото признание, което намират в някои тесни кръгове, не стават известни. Възгледите, с които са проникнати, са противоположни на господстващото тогава политическо течение в Унгария. Затова тези стихове – без да се посочва името на автора – бяха частично публикувани зад граница в немскоговорещите държави. Ако идеологическото направление на автора е било станало известно в Унгария, той не само е щял да бъде отстранен от длъжност, но и да получи тежко наказание. Така на Карл Юлиус Шрьоер му се налага да преживее натиска, на който е било подложено всичко немско още през младостта му в собствения му дом. Под този натиск той развива своята преданост към немската самобитност и немската литература, както и голяма любов към всичко, свързано с Гьоте. Дълбоко влияние му оказва „История на немската поезия“ от Гервинус. През четиридесетте години на деветнадесети век той отива в Германия, за да води занятията по немски език и литература в университетите на Лайпциг, Хале и Берлин. След връщането си първо работи като учител по немска литература и ръководител на семинар в лицея на своя баща. Тогава се запознава с народните Коледни мистерии, които се играят ежегодно от немските колонисти в околността на Пресбург. Там немският народностен характер се открива пред душата му по един толкова привлекателен начин.
към текста >>

11. XIII. Пътувания до Будапеща и Трансилвания; спомени за семейство Шпехт GA_28 Моят жизнен път

Един от моите приятели, родом от Трансилвания, за когото споменах преди и който през всичките години беше останал свързан с мен с рядка преданост, ме бе запознал с много от пребиваващите във Виена негови земляци.
Така самият аз почувствах, че неговата борба ми е близка, и изпитах потребност да изразя тази близост. Струваше ми се, че Ницше е сред най-трагичните хора на тогавашното съвремие. И този трагизъм на предразположената към по-голяма задълбоченост душа по мое мнение произтичаше от общата духовна атмосфера на естественонаучната епоха. В такива усещания преживях последните си години във Виена. Преди края на първия период от моя живот успях да посетя още Будапеща и Трансилвания. Един от моите приятели, родом от Трансилвания, за когото споменах преди и който през всичките години беше останал свързан с мен с рядка преданост, ме бе запознал с много от пребиваващите във Виена негови земляци. Така към моя станал вече много широк кръг познати се прибави и кръг от трансилванци. Между тях бяха господин и госпожа Брайтенщайн, с които тогава се бяхме сприятелили и с които си останахме най-сърдечни приятели. Дълго време те имаха водеща позиция във Виенското Антропософско общество. Човешките контакти с трансилванци доведоха до пътуването ми до Будапеща. Столицата на Унгария, с толкова различния си от Виена характер, ме впечатли дълбоко.
към текста >>

12. XIV. Сътрудничество в Архива на Гьоте и Шилер GA_28 Моят жизнен път

Зуфан беше привързан към Херман Грим с беззаветна преданост.
Беше видял двете си съпруги, които бяха сестри, преждевременно зарити в гроба. Сега той живееше във Ваймар с двете си момчета, тъгуващ по напусналите го, без каквато и да е радост от живота. Единствената светлина за него беше благоразположението, което получаваше от великата херцогиня Софи, дълбоко почитаната от него владетелка. В тази почит нямаше нищо сервилно. Зуфан обичаше великата херцогиня и ѝ се възхищаваше като личност. Зуфан беше привързан към Херман Грим с беззаветна преданост. Преди това в Берлин на него бяха гледали като на член на семейство Грим и с удоволствие се беше потапял в духовната атмосфера, царяща в този дом. Но у него имаше нещо, което не му позволяваше да се адаптира към живота. С него човек определено можеше да говори на най-възвишени духовни теми, но в разговора лесно се промъкваше някаква горчивина, произлизаща от неговите усещания. Тази горчилка живееше преди всичко в собствената му душа. Той се бореше с нея с помощта на сух хумор.
към текста >>

13. XXIX. Сред литературни дейци („Идващите“) и монисти („Съюз Джордано Бруно“) GA_28 Моят жизнен път

Спомени за нашето приятелство живеят постоянно в моето сърце и често с искрена преданост отправям поглед назад към недългото време на нашето общуване.
Той беше изтръгнат от всичко това от преждевременната си смърт едва на тридесет години. Почина от менингит, следствието от непрекъснатите му натоварвания. За мен остана единствено задачата да държа погребална реч за приятеля си и да редактирам литературното му наследство. Прекрасен паметник му направи дружащата с него поетеса Мари Стона, като издаде книга, в която взеха участие неговите приятели. Всичко у Лудвиг Якобовски беше достойно за любов: вътрешният му трагизъм, стремежът да се избави от него към своите „сияещи дни“, отдадеността му на бурния живот. Спомени за нашето приятелство живеят постоянно в моето сърце и често с искрена преданост отправям поглед назад към недългото време на нашето общуване. В този период възникнаха и приятелски отношения с Марта Асмус, мислеща философски дама, но със силен уклон към материализъм. Тази склонност обаче беше смекчена от обстоятелството, че Марта Асмус беше изцяло посветила живота си на спомени за своя преждевременно починал брат Паул Асмус, който е убеден идеалист. Паул Асмус, като философ отшелник, още веднъж през последната третина на деветнадесети век изживява философския идеализъм от епохата на Хегел. Той пише труд за „аз-а“ и друг за индогерманските религии. И двата в хегелиански стил, но напълно самостоятелни по съдържание.
към текста >>

14. 1. Основаване на Единното Антропософско общество на Коледното събрание 1923 г. в Дорнах, Швейцария, 13 януари 1924 GA_39 Писма до членовете

Не можеше да става въпрос за издигане на принципи, към които да се очаква преданост.
Изложих това, което трябва да заеме мястото на обикновените правила и устави. А именно едно описание на това, което хората искат да постигнат чрез чисто човешката взаимовръзка, събирайки се в Антропософското общество. Гьотеанумът, с неговите оскъдни бараки и временни дървени зали след пожара, бе мястото, където антропософията щеше да се подхранва. Трябваше да се каже как неговите ръководители разбират тази задача и какво смятат, че ще бъде нейното влияние върху човечеството. Също така как си представят работата, която щеше да бъде провеждана в една "Свободна Школа за Духовна Наука". Не можеше да става въпрос за издигане на принципи, към които да се очаква преданост. Трябваше да се опише една съществуваща действителност, да бъде изложен нейния характер. Към което да се добави: член може да стане всеки, който иска да отдаде сътрудничеството си и подкрепата си на нещата, които се извършват в Гьотеанума. Като "Устав", който обаче не е устав, а едно описание на обществото, което може да произлезе от описаната по-горе чисто човешка и жива взаимовръзка, се предлага само следното: 1. Единното Антропософско общество е замислено като съюз между хора, които се стремят да обхванат душевния живот на индивида и на самото човешко общество на основата на истинско познание за духовния свят. 2. Ядрото на това Общество бе създадено от определени лица по Коледа на 1923 г.
към текста >>

15. 1. Същност на духовната наука и нейното значение за нашето съвремие; Берлин, 20. 10. 1910 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Можем да кажем, че този копнеж, тази нужда за резултатите на Духовната наука се явява като едно странично явление наред с удивлението, с предаността към постиженията на естествената наука.
Всичко това е свързано с обстоятелството, че нашата епоха стои под властта на внушителната сила на убеждението, че истината, познанието може да се добие само тогава, когато насочим нашите сетива навън и запалим нашия ум от това, което сетивата възприемат. Но по отношение на Духовната наука трябва да кажем: Ако и тези резултати да събуждат опровержения на резултатите на Духовната наука от всички точки по този начин, все пак можем да кажем, че днес съществува от друга страна една дълбока нужда, един дълбок копнеж хората да чуят нещо за онези области, за които Духовната наука говори. Същевременно се е родил един дълбок копнеж и той съществува по един съзнателен начин в една група от хора, копнеж за духовните истини. У по-голяма част от хората този копнеж дреме под повърхността на съзнанието, така да се каже, но той ще се прояви все повече и повече. Нуждата от резултатите на Духовната наука ще нарасне все повече и повече. Можем да кажем, че този копнеж, тази нужда за резултатите на Духовната наука се явява като едно странично явление наред с удивлението, с предаността към постиженията на естествената наука. Именно поради това, че постиженията на естествената наука трябва да обърнат по необходимост погледа на човека навън, събужда се като един противоположен полюс копнежът към резултатите на Духовната наука. По отношение на това ние се намираме сред развитието, както то се е получило в 19-то и нашето столетие, но сме стигнали до съвършено различни гледища в сравнение с тези, които човечеството още е имало преди едно столетие. Когато искаме да говорим за стойността на духовно-научните изследвания за нашето съвремие, от голямо значение е да си припомним, че даже по-велики духове преди едно столетие още не бяха почувствували нуждата да се говори за духовно-научните резултати така, как това трябва да стане днес в смисъла на тези поредица от сказки. И понеже великите индивидуалности дават тона за човечеството, понеже в определен смисъл те само изразяват това, което живее като нужда на цялата епоха, следователно и на малките индивидуалности, тогава този въпрос може да ни се представи нагледно, когато насочим нашия поглед към по-великите индивидуалности. Тук с право можем да кажем: Един такъв човек като ГЬОТЕ съвсем не е почувствувал преди едно столетие нуждата да се изкаже върху резултати на Духовната наука така, както това става днес на почвата на Духовната наука.
към текста >>

16. 2. Как се добива познание на духовния свят; Берлин, 15. 12. 1910 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Това е вече много, да почувствува човек предаността към сгъстяването на мировата същност в една точка с всички трепети на страхопочитанието и с цялото чувство за величието на този факт.
Когато насочваме нашия поглед върху това, което намирате поставено във философията в центъра на разглежданията, върху духовния център на човека, Аза когато сме научили да се издигнем до представата на Аза -, който придружава всички наши представи, този тайнствен център на всяко изживяване; и когато отидем все по-напред в онази почит и отдайност, които могат да се свържат с факта несъмнено за мнозина никакъв факт, а една химера -: Там вътре живее един Аз! когато това може да се превърне в най-великото, най-решаващото събитие да си казваме постоянно, че това "Аз съм" е най-същественото в човешката душа, тогава свързано с това "Аз съм" се развиват силни чувства, които са безлични и ни насочват именно да познаем, как в една точка в точката на Аза е събрано всичко, което ни заобикаля като тайни на света и като мистерии, за да обхванем човека от тази точка на Аза. За това осъзнаване на Аза разказва например поетът Жан Пол в своя животопис: "Никога не ще забравя онова явление в мене, което не съм разказал още никому, когато присъствувах на раждането на моето себесъзнание, за което мога да покажа мястото и времето. В един преди обед още като малко дете аз стоях под вратата на нашия дом и гледах вляво към дърварника, когато внезапно вътрешното видение, аз съм един Аз, мина пред мене като светкавица от небето и от тогава насам остана да свети: Тук моят Аз бе видял самия себе си за пръв път и за вечността. Трудно е тук човек да си представи измами на спомена, тъй като никакъв чужд разказ не би могъл да се примеси с добавки в едно събитие случило се в скритата Светая Светих на човека, чиято новост единствено предаде трайност на такива всекидневни странични обстоятелства." Това е вече много, да почувствува човек предаността към сгъстяването на мировата същност в една точка с всички трепети на страхопочитанието и с цялото чувство за величието на този факт. Но когато човек го чувствува отново и отново и го остави да действува върху него, то може да бъде така, че може би не да му изясни всички загадки на света, но все пак да му даде една насока отиваща изцяло към безличното и към най-вътрешната същност на човека. Тека чрез Аза ние възпитаваме нашия живот на усещанията и на чувствата. И когато сме правили известно време това, ние можем да доведем нашите усещания и чувства в една друга посока, можем да си кажем: Този Аз в нас е свързан с всичко в нашия душевен живот, с всичко, което мислим, чувствуваме и усещаме, той разпалва и озарява нашия душевен живот. Тогава, без да вземаме под внимание самите себе си или без да ставаме лични, ние можем да изучим човешката природа с Аза като център на мисленето, чувствуването и волението. Човекът става за нас тайнство, а не ние за себе си.
към текста >>

17. 4. Мойсей; Берлин, 09. 03. 1911 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

За онзи, който познава изследването на Библията, нищо не може да се сравни с онова усърдие, с онова остроумие, което е било употребено за да бъдат познати например отделните части на Библията по отношение на нейния стил, на това, което учените считаха, че могат да знаят върху нейния произход, нищо не може да се сравни с онази себеотрицателна научна преданост, която е била упражнена.
Ето защо когато говорим върху него, ние говорим като върху нещо познато в широки кръгове. Това именно улеснява разглеждането на неговата личност. Обаче от друга страна трябва отново да кажем, че именно чрез формата на преданието, което имаме от Библията върху Мойсея, това разглеждане отново се затруднява. Можем да видим това вече от съдбата на изследването на Библията през 19-тия век. Постоянно и постоянно трябва да подчертаваме, че даже когато вземем предвид естествените науки едва някой клон на човешката ученост, на човешката сериозна научна воля може да събуди у нас едно такова дълбоко уважение, едно такова свещено уважение както изследването на Библията през 19-тия век. За онзи, който познава изследването на Библията, нищо не може да се сравни с онова усърдие, с онова остроумие, което е било употребено за да бъдат познати например отделните части на Библията по отношение на нейния стил, на това, което учените считаха, че могат да знаят върху нейния произход, нищо не може да се сравни с онази себеотрицателна научна преданост, която е била упражнена. Въпреки всичко, в това изследване на Библията на 19-тия век можем да видим нещо трагично. Защото колкото по-далече е стигнало то, толкова повече ако можем да кажем така то е отнело всъщност от ръката ни Библията. Защото това изследване е разкъсало така да се каже Библията и преди всичко Стария Завет, за да иска да ни покаже, как една част е следвала едно друго течение на преданието в сравнение с друга част, как всичко е било така да се каже събрано в течение на времето в едно цяло, което учените би трябвало отново да разкъсат, за да го разберат. В това може да се убеди всеки един, който вземе в ръка издадените книги върху резултатите от изследването на Библията. И в известен смисъл ние можем да наречем трагичен резултатът от това изследване затова, защото всъщност той е изцяло отрицателен, защото не е допринесъл нищо за оживяването на това, което Библията може да направи да оживее, което тя е направила да оживее в сърцата и в душите на хората в течение на хилядолетия.
към текста >>

18. ДЕВЕТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23. октомври 1905 г. /вечерна лекция/ Отношението между окултното знание и ежедневния живот. GA_93 Легендата за храма

Да вземем астралното тяло на едно дете, което има един идеалистичен възпитател, с хармонична душа, който с преданост гледа на света и е възприемчив за неговата красота и възвишеност; възпитател, който е в състояние да създава вътре в себе си един образ на красотата на света.
Душата все повече се изпълва с такива представи. Ако детето е гледано без любов, ехото на това безлюбие се проявява в астралното тяло. Детето тогава се затваря като в една обвивка срещу външния свят. Всичко това ни показва, че наистина се извършва едно продължително преобразуване на астралното тяло и че взаимодействието с хората има огромно влияние в това преобразуване. Детето има едно още еднородно астрално тяло, но съдържащо безгранично изобилие от възможности. Да вземем астралното тяло на едно дете, което има един идеалистичен възпитател, с хармонична душа, който с преданост гледа на света и е възприемчив за неговата красота и възвишеност; възпитател, който е в състояние да създава вътре в себе си един образ на красотата на света. Такъв възпитател ще развие също способност, положително да повлияе детската душа. Той ще допринесе в детската душа да се образуват нежни и чувствителни структури, като изпраща в нея потоци, които се абсорбират от собствената астрална субстанция на детето. Възпитател, който е така хармонично формиран в себе си, непрекъснато отправя хармонични потоци към детето. Характерните свойства на възпитателя съвсем естествено протичат и в детето, а заедно с тях всичко от онази световна хармония, която възпитателят е поел чрез заобикаляща обстановка под формата на красота. Като учител, той отправя към детската природа цялото величие и красота, които като благороден човек и добър наблюдател е възприел.
към текста >>

19. Трите аспекта на личността GA_96 Първоначални импулси на духовната наука

Той създава впечатление както за сериозност и достойнство, така и за преданост и чар.
Окултистът знае, че червеното има особено въздействие върху здравата душа. То предизвиква появата на активните сили в здравата душа, силите, които подтикват към дела, силите, които карат душата да напусне удобството и да приеме неудобството на работата. Помещение, предназначено за празнично настроение, трябва да бъде тапицирано в червено. Който тапицира всекидневната в червено, показва, че вече не познава празничното настроение и профанира червения цвят. Гьоте е изрекъл най-хубавите думи, които може да се кажат относно такива неща119: «Въздействието на този цвят е толкова своеобразно, колкото и неговата природа. Той създава впечатление както за сериозност и достойнство, така и за преданост и чар. Някои от тези качества проявява в тъмните си, сгъстени нюанси, други – в светлите си, разредени състояния. И така, достолепността на старостта и достойната да се обича младост се обличат в един и същ цвят.» Това е нагласа, която може да бъде предизвикана чрез червеното. Настроенията могат да се докажат по окултен път. Наблюдавате ли ландшафта през червено стъкло, си представяте, че така би трябвало да изглежда в деня на Великия съд.
към текста >>

20. Бележки. GA_98 Природни и духовни същества

Но за да не остане един такъв хубав съюз бе водач и посредник, чрез прекрасно намесване на съдбата и откровение бедният странник брат Марко е заслужил да бъде поставен на висшето място и без широка съобразителност, разсъдливост, благоразумие, без стремеж към недостижимото, а чрез смирение, преданост, вярна активност в религиозните кръгове да предвожда доброжелателното общество толкова дълго, колкото то остава на Земята
Тук би се показало, че всяка отделна религия достига кулминацията на разцвета си, с което тя се доближава до онзи главен водач и посредник, да, напълно се съединява с него. Епохите трябваше да се въплътят и фиксират в дванадесет представители, така че всяко признаване на Бог и всяка добродетел, показана в най-прекрасен образ, трябва да бъде приемана с голямо уважение и любов. След дълъг взаимен живот Хуманос може да се раздели с тях, понеже духът му се е въплътил във всички тях, принадлежи на всички, и повече не се нуждае от собствено земно облекло. Ако съгласно тази скица слушателят, участникът се повежда в духа през всички страни и времена, и узнае навсякъде най-приятното, което Божията любов и любовта на хората произвежда в толкова много форми, би трябвало от това да се породи най-приятното усещане, без да се появи нито отклонение, злоупотреба, или извращение, заради които всяка религия е мразена в определени епохи. Понеже цялото това действие протича през Страстната седмица, и главната отличителна черта на това общество е кръст, обвит с рози, може лесно да се прозре, че утвърдената чрез Великден вечна продължителност на издигнатите човешки състояния и тук при напускането на Хуманус ще продължи да се разкрива. Но за да не остане един такъв хубав съюз бе водач и посредник, чрез прекрасно намесване на съдбата и откровение бедният странник брат Марко е заслужил да бъде поставен на висшето място и без широка съобразителност, разсъдливост, благоразумие, без стремеж към недостижимото, а чрез смирение, преданост, вярна активност в религиозните кръгове да предвожда доброжелателното общество толкова дълго, колкото то остава на Земята Ако това стихотворение беше завършено преди тридесет години, когато беше замислено и започнато, то би изпреварило до известна степен времето. Но дори и днес, въпреки че от онази епоха насам идеите се разшириха, чувствата се просветлиха и възгледите изясниха, общопризнатото може би със задоволство би се видяло в поетична форма и от това биха се укрепили възгледите, в които човекът съвсем сам може да намери щастие и мир на своя собствен връх. 25. Стихът «Където и той поглед да насочи...» липсва в повечето Гьотеви издания, но според един ръкопис на Гьоте той е бил първоначално предвиден за «Тайните». Виж Произведенията на Гьоте, Ваймарско издание, том 16, стр. 436. 26. Гьоте «Фауст», част I, Пролог в рая.
към текста >>

21. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ GA_103 Евангелието на Йоан

И Словото стана плът и живя между нас, и ние чухме Неговото учение, учението на единородния Син на Отца, пълно с преданост и истина.
Защото истинската Светлина, която озарява Всички човеци, трябваше да дойде в света. В света беше, и светът чрез Него стана, но светът не Го позна. Дойде (Словото) в отделните човеци (до Азо-вите човеци), но отделните човеци (Азовите човеци) не Го приеха. Но всички ония, които Го приеха, можаха чрез Него да станат чеда Божии. Те, които повярваха в Неговото име, се родиха не от кръв, не от волята на плътта, нито от човешката воля, а от Бога. И Словото стана плът и живя между нас, и ние чухме Неговото учение, учението на единородния Син на Отца, пълно с преданост и истина. Йоан свидетелствуваше за Него, говорейки ясно: Този беше, за Когото казах: След мен ще дойде Този, Който беше преди мен. Защото Той съществува преди мен. И от Неговата пълнота всички ние приехме благодат връз благодат. Защото Законът беше даден чрез Мойсей, а благодатта и истината произлязоха чрез Исуса Христа. Бог никой досега не е видял с очите си.
към текста >>

Едва Той превърна това учение в общо достояние, “учението за единородния Син на Отца, пълен с преданост и истина”.
Онези, които по-рано се наричаха “чеда Божии”, винаги бяха в известен смисъл “единородни”, и учението за Сина Божи е учение за “единородния”. Физическият човек е “двоероден”, а духовният човек е “единороден”. Този израз не означава примерно, че даден човек се ражда “в себе си”, не, единороден е противоположно на двоероден. С други думи, освен физическото раждане човек може да мине също и през едно духовно раждане, да се съедини с Духа; раждане, чрез което той става единороден, дете, или Син на Бога. Такова учение можеше да бъде чуто най-напред от Този, в който Словото стана плът. Едва Той превърна това учение в общо достояние, “учението за единородния Син на Отца, пълен с преданост и истина”. Тук думата “преданост” трябва да се преведе в по-дълбок смисъл, защото нещата се отнасят до един процес на раждане и отделяне от Бога, като в същото време човек остава свързан с Него и освободен от всякакви илюзии. Илюзиите идват от “двоераждането” и обричат човека на сетивни заблуди, за разлика от учението за истината, което в лицето на Христос Исус живя между хората като въплътен Логос. Обаче Йоан Кръстител нарича себе си буквално “Предтеча”, “Предшественик”, който идва, за да възвести Аза. Йоан определя себе си като човек, който знае: в отделния индивид Азът трябва да стане напълно самостоятелен, но преди това той трябва да свидетелствува за Този, чрез Когото Азът ще се пробуди за своя самостоятелен живот. Йоан е пределно ясен: “Този, който ще дойде, е “Аз-съм”, той е вечен и наистина може да каже за себе си - Преди Авраам да бъде, беше “Аз-съм”.
към текста >>

Тук думата “преданост” трябва да се преведе в по-дълбок смисъл, защото нещата се отнасят до един процес на раждане и отделяне от Бога, като в същото време човек остава свързан с Него и освободен от всякакви илюзии.
Физическият човек е “двоероден”, а духовният човек е “единороден”. Този израз не означава примерно, че даден човек се ражда “в себе си”, не, единороден е противоположно на двоероден. С други думи, освен физическото раждане човек може да мине също и през едно духовно раждане, да се съедини с Духа; раждане, чрез което той става единороден, дете, или Син на Бога. Такова учение можеше да бъде чуто най-напред от Този, в който Словото стана плът. Едва Той превърна това учение в общо достояние, “учението за единородния Син на Отца, пълен с преданост и истина”. Тук думата “преданост” трябва да се преведе в по-дълбок смисъл, защото нещата се отнасят до един процес на раждане и отделяне от Бога, като в същото време човек остава свързан с Него и освободен от всякакви илюзии. Илюзиите идват от “двоераждането” и обричат човека на сетивни заблуди, за разлика от учението за истината, което в лицето на Христос Исус живя между хората като въплътен Логос. Обаче Йоан Кръстител нарича себе си буквално “Предтеча”, “Предшественик”, който идва, за да възвести Аза. Йоан определя себе си като човек, който знае: в отделния индивид Азът трябва да стане напълно самостоятелен, но преди това той трябва да свидетелствува за Този, чрез Когото Азът ще се пробуди за своя самостоятелен живот. Йоан е пределно ясен: “Този, който ще дойде, е “Аз-съм”, той е вечен и наистина може да каже за себе си - Преди Авраам да бъде, беше “Аз-съм”. Йоан знае: Азът, за когото става дума тук, съществува преди мен; макар и да съм негов предшественик, той е преди мен; аз свидетелствувам за нещо, което и досега е присъствувало във всеки човек.
към текста >>

22. 2. СКАЗКА ПЪРВА GA_113 Изтокът в светлината на Запада

С най-дълбоко задоволство трябва да кажем, че онези членове на нашето движение, които съдействуваха за да осъществим това представление, работиха за нашето дело не само с преданост казвам това с пълно съзнание но преди всичко с най-вътрешно разбиране за това дело.
Може би не всичко може да се постигне наведнаж; но това, което плуваше пред нашия поглед, беше, че ние бихме могли да създадем едно единство, без някой да се нуждае да се включи в една машинария, където се чува командната дума и след това се върши това или онова. Най-малко това плуваше пред погледа ни като идея, че всеки един от участвуващите в работата имаше чувството, че застъпва своята работа, върши своята работа. С това стигам до онази точка, където трябва да кажа няколко особени думи, защото това е свързано с истинския духовен живот. Трябва да кажа тези думи не толкова за да говоря върху този пример на духовната работа, а да говоря именно върху него като пример за това, което може да бъде принцип, ръководна нишка и идея на едно духовно съжителство. За нас стана явно, че е възможно да развържем онези сили в човешката душа, които могат да бъдат развързани, когато през сърцата, през душата преминава една духовна идея и когато душите са достатъчно узрели, щото всеки един от участвуващите в работата да се чувствува на своето място. С най-дълбоко задоволство трябва да кажем, че онези членове на нашето движение, които съдействуваха за да осъществим това представление, работиха за нашето дело не само с преданост казвам това с пълно съзнание но преди всичко с най-вътрешно разбиране за това дело. И благодарение на това ние успяхме да включим в едно цяло не само изпълнителите на отделните образи на драмата, цяло, което вчера бе показано пред Вас, но бяхме също в състояние да създадем едно цяло и чрез работата на нашите членове живописци, работа също изпълнена не само с преданост, но и с разбиране. Би било невъзможно да Ви изтъкна в подробности всичко, което беше необходимо като работа от страна на този или онзи член. Но когато от първия до последния костюм трябва да се получи едно цяло, трябва да се получи нещо, което не само така да се каже изразява отделно това, което се проявява чрез отделния изпълнител, но което дава една обща картина, тогава е необходимо и тази част на работата да бъде одушевена от една обща идея. И със задоволство трябва да кажа, че този наш уважаем член, който се нагърби с неимоверно тежката работа да изработи нашите костюми в смисъла на цялостното представление, че този наш член свърши своята работа с най-дълбоко разбиране. С пълно съзнание казвам, че бе проявена, извънредна гениалност в начина, как отделните неща бяха съчетани в цялото.
към текста >>

И благодарение на това ние успяхме да включим в едно цяло не само изпълнителите на отделните образи на драмата, цяло, което вчера бе показано пред Вас, но бяхме също в състояние да създадем едно цяло и чрез работата на нашите членове живописци, работа също изпълнена не само с преданост, но и с разбиране.
Най-малко това плуваше пред погледа ни като идея, че всеки един от участвуващите в работата имаше чувството, че застъпва своята работа, върши своята работа. С това стигам до онази точка, където трябва да кажа няколко особени думи, защото това е свързано с истинския духовен живот. Трябва да кажа тези думи не толкова за да говоря върху този пример на духовната работа, а да говоря именно върху него като пример за това, което може да бъде принцип, ръководна нишка и идея на едно духовно съжителство. За нас стана явно, че е възможно да развържем онези сили в човешката душа, които могат да бъдат развързани, когато през сърцата, през душата преминава една духовна идея и когато душите са достатъчно узрели, щото всеки един от участвуващите в работата да се чувствува на своето място. С най-дълбоко задоволство трябва да кажем, че онези членове на нашето движение, които съдействуваха за да осъществим това представление, работиха за нашето дело не само с преданост казвам това с пълно съзнание но преди всичко с най-вътрешно разбиране за това дело. И благодарение на това ние успяхме да включим в едно цяло не само изпълнителите на отделните образи на драмата, цяло, което вчера бе показано пред Вас, но бяхме също в състояние да създадем едно цяло и чрез работата на нашите членове живописци, работа също изпълнена не само с преданост, но и с разбиране. Би било невъзможно да Ви изтъкна в подробности всичко, което беше необходимо като работа от страна на този или онзи член. Но когато от първия до последния костюм трябва да се получи едно цяло, трябва да се получи нещо, което не само така да се каже изразява отделно това, което се проявява чрез отделния изпълнител, но което дава една обща картина, тогава е необходимо и тази част на работата да бъде одушевена от една обща идея. И със задоволство трябва да кажа, че този наш уважаем член, който се нагърби с неимоверно тежката работа да изработи нашите костюми в смисъла на цялостното представление, че този наш член свърши своята работа с най-дълбоко разбиране. С пълно съзнание казвам, че бе проявена, извънредна гениалност в начина, как отделните неща бяха съчетани в цялото. Така щото, ако ми позволите да изразя едно лично чувство, вчера аз действително изпитах в дълбочината на душата си голяма благодарност към онези, към всички онези, които съдействуваха с такова пълно разбиране и работа, всеки един на своето място, благодарност, която бих искал и днес да изкажа към всеки един от тях, благодарност, която има и една друга страна, онази страна, която прави чувството на благодарност да бъде отправено отново към всеобщия извор на нашия духовен живот, от който произхожда всичко, което ние хората въобще можем да направим.
към текста >>

Ето защо трябва да бъдем на ясно върху факта, че имаме не само задачата да разберем звездата, как тя е светила през развитието на човечеството, докато от короната на Луцифер падна скъпоценният камък; но ние трябва да разберем, че трябва да приемем това, което е станало от този скъпоценен камък, Свещения Граал, че трябва да разберем кръста в звездата; че трябва да разберем това, което е светило като мъдрост пълна със светлина в най-древните времена на света, което в най-дълбоките глъбини на нашата душа обожаваме като мъдрост на предихристиянските времена, към които поглеждаме с пълна преданост, и че към това трябва да прибавим другото, което светът е могъл да стане чрез мисията на кръста.
Но това е именно същото, което отнема от нас убиващото и парализиращо съмнение. Тогава за нас идва моментът, когато имаме смелост в живота и сила на вярата, за да чакаме с търпение; когато обаче също имаме онази сигурност, която става наше достояние, когато светът на нашия дух е проникнат от светлината, която ни казва: няма никакво оправдание да се съмняваме в абсолютното. Ако от една страна можем да чакаме, ако имаме силата да оставим нашите намерения да узреят, и ако от друга страна имаме абсолютната вътрешна сигурност за трайността на вечното, на непреходното, за трайността на Светлината, която осветява тъмнината на ума, тогава ние притежаваме двете сили, които водят напред, тогава сме разбрали, че нашата мисия е в бъдеще да съединим два свята, тогава разбираме, що значи: пред нашата душа и пред нашия дух стоят "знаците на двата свята, съединявайки се в любов." Тогава ние разбираме кръста Христов и лъчезарещата в Христовата Светлина звезда на Луцифер. Това трябва да бъде посочено като нещо, което в известно отношение е мисията на духовно-научния живот за бъдещето: от една страна да добием сигурност и сила, да стоим на една здрава почва на духовния живот, да станем възприемчиви за новородената светлина на някогашния носител на светлината, а от друга страна да се опираме на другата опорна точка на твърдата вяра и на твърдата сигурност, че това, което трябва да стане чрез силите, които се намират в света, ще стане. Само чрез тази двойна сигурност ще можем да произведем това, което трябва да произведем в света; само чрез тази двойна сигурност ще успеем да преведем в живота духовното познание. Ето защо трябва да бъдем на ясно върху факта, че имаме не само задачата да разберем звездата, как тя е светила през развитието на човечеството, докато от короната на Луцифер падна скъпоценният камък; но ние трябва да разберем, че трябва да приемем това, което е станало от този скъпоценен камък, Свещения Граал, че трябва да разберем кръста в звездата; че трябва да разберем това, което е светило като мъдрост пълна със светлина в най-древните времена на света, което в най-дълбоките глъбини на нашата душа обожаваме като мъдрост на предихристиянските времена, към които поглеждаме с пълна преданост, и че към това трябва да прибавим другото, което светът е могъл да стане чрез мисията на кръста. Нито частица не трябва да изгубим от предихристиянската мъдрост, нито частица не трябва да изгубим от светлината на Изтока. Ние поглеждаме към Фосфорос, към Носителя на Светлината; ние познаваме този някогашен носител на светлината като онова същество, което първо може да ни направи разбираемо цялото дълбоко вътрешно значение на Христа; но до Фосфорос ние виждаме Христофорос, носителя на Христа, и се стараем да разберем духовно-научната мисия, която може да бъде изпълнена само, когато знаците на тези два свята действително "се съединят в любовта". Когато разберем тази мисия така, тогава звездата ще ни бъде ръководител към сигурността на един изпълнен със Светлина духовен живот, тогава Христос ще бъде наш ръководител във вяра и доверие към вътрешната топлина на нашата душа, че ще стане това, което можем да наречем: раждане на вечното от временното. Нека постоянно си спомняме за принципа: че когато това, което искаме, е правилно, нищо не може да ни заблуди и ние можем да чакаме, докато плодовете узреят. Ако от една страна здраво държим погледа си насочен към звездата, която Луцифер изгуби, а от друга страна към кръста Христов, тогава ще проникнем вътрешно и живо мисията на духовното познание, тогава постоянно и все повече и повече ще затвърдим в нас сигурността, че Светлината, която свети от това духовно познание, е истинска звездна светлина.
към текста >>

23. Мисията на древноеврейския народ. Берлин, втора лекция, 9 ноември 1909 година. GA_117 Дълбоките тайни в еволюцията на човечеството в светлината на Евангелията

За това е способствала и нечуваната преданост на индивидуалността на Авраам към Яхве; защото ние достигаме възможност все повече и повече да развиваме определена конституция само тогава, когато я употребяваме в духа, в който е била създадена.
Тук е трябвало да става нещо съвсем особено. Авраам е трябвало да има потомство, развиващо по-нататък тази особена конституция на физическото тяло, която досега формирали боговете и която при Авраам е била в разцвет. Хората е трябвало да поемат сега в свои ръце строежа на своето физическо тяло, за да водят по-нататък това, което досега са правили боговете, като това е трябвало да става в продължение на много поколения. Разбиращият Яхве мозък е трябвало да се запазва при физическото наследяване. Съюзът на Яхве с Авраам е трябвало да преминава също и към потомците. За това е способствала и нечуваната преданост на индивидуалността на Авраам към Яхве; защото ние достигаме възможност все повече и повече да развиваме определена конституция само тогава, когато я употребяваме в духа, в който е била създадена. Ако е желателно да се приспособи ръката, например, за определена цел, това може да стане само тогава, когато я усъвършенстваме в смисъла, в който тя е създадена. Ако физическите качества на мозъка като способност за възприемане на Яхве трябваше да се развият, тази преданост и това разбиране на Яхве е трябвало да достигнат при Авраам, по възможност, най-висша степен. Така и станало. Библията разказва, как е станало това. Предаността се усилва неимоверно, когато се жертва нещо, което е нужно за бъдещето.
към текста >>

Ако физическите качества на мозъка като способност за възприемане на Яхве трябваше да се развият, тази преданост и това разбиране на Яхве е трябвало да достигнат при Авраам, по възможност, най-висша степен.
Хората е трябвало да поемат сега в свои ръце строежа на своето физическо тяло, за да водят по-нататък това, което досега са правили боговете, като това е трябвало да става в продължение на много поколения. Разбиращият Яхве мозък е трябвало да се запазва при физическото наследяване. Съюзът на Яхве с Авраам е трябвало да преминава също и към потомците. За това е способствала и нечуваната преданост на индивидуалността на Авраам към Яхве; защото ние достигаме възможност все повече и повече да развиваме определена конституция само тогава, когато я употребяваме в духа, в който е била създадена. Ако е желателно да се приспособи ръката, например, за определена цел, това може да стане само тогава, когато я усъвършенстваме в смисъла, в който тя е създадена. Ако физическите качества на мозъка като способност за възприемане на Яхве трябваше да се развият, тази преданост и това разбиране на Яхве е трябвало да достигнат при Авраам, по възможност, най-висша степен. Така и станало. Библията разказва, как е станало това. Предаността се усилва неимоверно, когато се жертва нещо, което е нужно за бъдещето. Авраам трябва да принесе в жертва на Яхве своя син Исаак. С това би принесъл в жертва целия древноеврейски народ и всичко, което е бил самият той, и което е трябвало благодарение на него да бъде донесено в света.
към текста >>

Предаността се усилва неимоверно, когато се жертва нещо, което е нужно за бъдещето.
За това е способствала и нечуваната преданост на индивидуалността на Авраам към Яхве; защото ние достигаме възможност все повече и повече да развиваме определена конституция само тогава, когато я употребяваме в духа, в който е била създадена. Ако е желателно да се приспособи ръката, например, за определена цел, това може да стане само тогава, когато я усъвършенстваме в смисъла, в който тя е създадена. Ако физическите качества на мозъка като способност за възприемане на Яхве трябваше да се развият, тази преданост и това разбиране на Яхве е трябвало да достигнат при Авраам, по възможност, най-висша степен. Така и станало. Библията разказва, как е станало това. Предаността се усилва неимоверно, когато се жертва нещо, което е нужно за бъдещето. Авраам трябва да принесе в жертва на Яхве своя син Исаак. С това би принесъл в жертва целия древноеврейски народ и всичко, което е бил самият той, и което е трябвало благодарение на него да бъде донесено в света. Първият, който разбирал Йехова бил Авраам. Той знаел, че ако иска да докаже предаността си, е трябвало напълно да му се отдаде. Принасяйки в жертва единствения си потомък, той се отказвал от продължение на своя род в света.
към текста >>

Той знаел, че ако иска да докаже предаността си, е трябвало напълно да му се отдаде.
Библията разказва, как е станало това. Предаността се усилва неимоверно, когато се жертва нещо, което е нужно за бъдещето. Авраам трябва да принесе в жертва на Яхве своя син Исаак. С това би принесъл в жертва целия древноеврейски народ и всичко, което е бил самият той, и което е трябвало благодарение на него да бъде донесено в света. Първият, който разбирал Йехова бил Авраам. Той знаел, че ако иска да докаже предаността си, е трябвало напълно да му се отдаде. Принасяйки в жертва единствения си потомък, той се отказвал от продължение на своя род в света. И той отишъл толкова далеч в своята преданост, че се канел да принесе в жертва Исаак; такава била неговата воля. Тогава получава Исаак обратно. Какво значи това? Това означава нещо нечувано.
към текста >>

И той отишъл толкова далеч в своята преданост, че се канел да принесе в жертва Исаак; такава била неговата воля.
Авраам трябва да принесе в жертва на Яхве своя син Исаак. С това би принесъл в жертва целия древноеврейски народ и всичко, което е бил самият той, и което е трябвало благодарение на него да бъде донесено в света. Първият, който разбирал Йехова бил Авраам. Той знаел, че ако иска да докаже предаността си, е трябвало напълно да му се отдаде. Принасяйки в жертва единствения си потомък, той се отказвал от продължение на своя род в света. И той отишъл толкова далеч в своята преданост, че се канел да принесе в жертва Исаак; такава била неговата воля. Тогава получава Исаак обратно. Какво значи това? Това означава нещо нечувано. Той го получава обратно от Яхве, тоест, Авраам отива толкова далеч, че пренася по-нататък към бъдещите поколение мисията, която има по силата на индивидуалността на своя аз, не чрез себе си, а я приема като дар от Яхве, или Йехова, в своя собствен син[2]. Който размисли над това, ще забележи, че тук имаме всемирно-исторически факт, който дълбоко осветява тайната на историческата еволюция на човечеството.
към текста >>

Благодарение на тази преданост на Авраам към Яхве, става възможно действителното продължение на това, което досега са създавали боговете.
Какво значи това? Това означава нещо нечувано. Той го получава обратно от Яхве, тоест, Авраам отива толкова далеч, че пренася по-нататък към бъдещите поколение мисията, която има по силата на индивидуалността на своя аз, не чрез себе си, а я приема като дар от Яхве, или Йехова, в своя собствен син[2]. Който размисли над това, ще забележи, че тук имаме всемирно-исторически факт, който дълбоко осветява тайната на историческата еволюция на човечеството. Сега виждаме, как се развиват събитията по-нататък. Благодарение на тази преданост на Авраам към Яхве, става възможно действителното продължение на това, което досега са създавали боговете. Това, което представлява физическото човечество, се е раждало от Вселената. Знаем, как човешката телесност на Земята, е свързана с числото, мярката и теглото с всички закони, които царят в звездните светове. Човек е роден от звездните светове; той носи в себе си законите на звездните светове. Законите на звездните светове е трябвало, така да се каже, в продължение на поколенията на древноеврейския народ да се вписват в струящата от Авраам кръв. В древноеврейския народ всичко е трябвало да бъде подредено по такъв начин, че да продължи да струи и по-нататък в духа на звездния ред потокът от закономерности, който е организирал от Вселената човешкото физическо тяло, съгласно пропорциите за число, мярка и тегло.
към текста >>

24. 6. Шеста лекция. Опитности на посвещението в северните Мистерии. GA_119 Макрокосмос и микрокосмос

За да разберем един такъв процес, ние трябва да можем да формираме идея за силната преданост и жертвоготовност, с които хората работеха в Мистериите в онези стари времена.
Изживяванията, които отделното човешко същество може да има в хода на годината, бяха разпределени на много хора, така че бяха налице индивидуалности, засилили една от страните на своя Аз по доста различни начини. Понеже бяха развили една сила в частност с изключване на всички останали, те имаха в себе си излишък на Аз-сила, и тогава, в съгласие с определени правила, те бяха свързвани с кандидата за Посвещение по такъв начин, че техният излишък на Аз-сила му беше предаван. Неговата Аз-сила в противен случай би отслабвала прогресивно. Така онзи, който в процеса на Посвещение щеше да изживее целия годишен кръг, живееше през всички сезони с еднаква интензивност; Аз-силата на тези помощници на посвещаващия жрец се вливаше в него така ефективно, че той бе отвеждан до етапа, където му се разкриваха определени висши истини, свързани с Макрокосмоса. Онова, което другите можеха да предадат, се изливаше в душата на кандидата за Посвещение. За да разберем един такъв процес, ние трябва да можем да формираме идея за силната преданост и жертвоготовност, с които хората работеха в Мистериите в онези стари времена. Екзотеричният свят днес има много слаба представа за такава пламенна жертвоготовност. В по-ранни времена имаше индивидуалности, които с готовност развиваха една страна на своя Аз с цел да я поставят в служба на кандидата за Посвещение и така евентуално да могат да чуят от него описание на онова, което той е изживял в едно състояние, което не беше екстаз в обикновения смисъл, а понеже в него се е вляла външна Аз-сила съзнателно издигане в Макрокосмоса. Бяха необходими 12 индивидуалности трима пролетни помощници, трима летни помощници, трима есенни помощници и трима зимни помощници; те предаваха своите специализирани Аз-сили на кандидата за Посвещение и той, когато се бе издигнал във висшите светове, можеше да даде информация за тези светове от своите опитности. Екип или "колегия" от 12 мъже работеше заедно в Мистериите, за да помогнат на кандидата за Посвещение да се издигне във висшите светове. Нещо, напомнящо за това е било запазено в определени съществуващи и днес общества, но в изцяло упадъчна форма.
към текста >>

25. 3. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, 18 май 1910 г. Болестта и здравето в светлината на Кармата. GA_120 Откровенията на Кармата

Антропософската Наука за Духа показва: В рамките на дадена инкарнация, един безсмислен и празен живот, непознаващ нито преданост, нито обич, има тази особеност, че през следващата инкарнация той се проявява в склонността да се лъже; а склонността да се лъже метаморфозира по време на по-следващата инкарнация в неправилно изградени вътрешни органи!
И тогава този човек ще донесе в следващата си инкарнация не само един слаб организъм, а (както ни показва Науката за Духа) и един неправилно, дефектно изграден организъм с несъмнено увредени вътрешни органи, макар и в техните най-фини структури. Всичко това води началото си от предишната склонност към лъжа! Но откъде идва самата склонност да се лъже? Защото в самата нея вече има нещо, което е нередно. Тук ние трябва да се върнем още по-назад. Антропософската Наука за Духа показва: В рамките на дадена инкарнация, един безсмислен и празен живот, непознаващ нито преданост, нито обич, има тази особеност, че през следващата инкарнация той се проявява в склонността да се лъже; а склонността да се лъже метаморфозира по време на по-следващата инкарнация в неправилно изградени вътрешни органи! Ето как можем да проследим кармичните последици в три последователни инкарнации: Повърхностен душевен живот в първата инкарнация, склонност към лъжа във втората инкарнация и физическа предразположба към заболяване в третата инкарнация. Да, Кармата действува по точно определен начин както в здравето, така и в болестта. Тук отбелязвам в скоби, че фактите, за които става дума, са извлечени с помощта на духовнонаучното изследване. Трябва да се стремим не към едни или други теории, а към конкретни случаи, към които да подходим с чисто антропософските изследователски методи. И така, първоначално ние се обърнахме към най-елементарните факти към лечебните сили на етерното тяло в растителния свят.
към текста >>

26. 11. ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 28 май 1910 г. Индивидуална и универсална Карма. GA_120 Откровенията на Кармата

Обаче тъкмо тази постоянно подновявана илюзия направи възможна онази непоколебима, мисионерска преданост, с която отделните народи бдяха над своите култури, сякаш те бяха неповторими и вечни шедьоври.
Обаче откъде изниква това, което впоследствие се пренася от една епоха в друга? Замислете се за всичко, което изпълва културното пространство на всеки отделен народ! Замислете се за всичко, което предхожда връхната точка в живота на един народ, за амалгамата от чувства и усещания на безброй индивиди, за стремежите и ентусиазма, които кулминират в точно определен момент, придавайки характерен облик на този или онзи културен импулс! Замислете се как отделните души са вложили най-добрите си сили за тържеството на един или друг културен импулс. И въпреки това е трябвало да минат хилядолетие след хилядолетие, народ след народ, без те да са в състояние да изкоренят упоритата илюзия, че всеки народ сам работи върху своя културен импулс, създавайки по този начин нещо вечно и непреходно. Обаче тъкмо тази постоянно подновявана илюзия направи възможна онази непоколебима, мисионерска преданост, с която отделните народи бдяха над своите култури, сякаш те бяха неповторими и вечни шедьоври. Тази илюзия е жива също и днес ,макар и хората да не говорят открито за „вечността на тази или онази култура"; илюзията е жива, и всъщност тя отвлича хората от самата идея за развитието на земното човечество. Тук, погледнато от две различни страни, Вие имате най-същественото, от което се нуждаеха отделните култури и то започва да се променя едва в наши дни. Защото преди появата на антропософския духовен живот, тези илюзии бяха непоклатими. Би било крещящо недомислие, ако някой, който вече е проникнал в нашето Антропософско Движение, повярва, че формите, в които изливаме нашите познания, или мисловните конструкции, с които днес си служат нашето антропософско мислене, нашите антропософски чувства и воля, са нещо вечно. Израз на голямо късогледство би било да твърдим, че и след три хилядолетия ще има хора, които ще дискутират антропософските истини така, както правим това ние днес.
към текста >>

Но същественото тук е, че ние винаги трябва да сме наясно: Ние сме длъжни да приемаме отделните култури, понеже те са израз на Земното развитие; сега обаче искаме да се посветим, с преданост и обич, на една по-друга, антропософска култура, която също няма да бъде вечна; но сега с изгарящ ентусиазъм и обич ние сме решени да създадем всичко онова, което по-рано сме вършили под влиянието на Луцифер.
А душевният еквивалент на светлината е мъдростта. Ето как любовта и светлината ще навлязат в човешката душа; те ще се превърнат в полезна и практическа сила, в единствено верния жизнен импулс, който може да бъде и ще бъде извличан от антропософския мироглед. Мъдростта, която е душевния еквивалент на светлината, мъдростта, която може да се свърже с любовта, ще намери верния път, за да се намеси отново в това, което принадлежи към мъдростта на видимия физически свят. А когато пристъпим и към втората половина от развитието, за да преодолеем Луцифер и Ариман, ние трябва да се изпълним със силите на мъдростта и любовта. Укрепвайки в мъдростта и любовта, ние развиваме онези елементи, които отново ще бликнат от нашите собствени души като благодарствен дар за луциферическите и ариманически Същества, защото през първата половина от Земното развитие тъкмо те се пожертваха заради нас, предоставяйки ни всичко необходимо за извоюването на нашата свобода. Но същественото тук е, че ние винаги трябва да сме наясно: Ние сме длъжни да приемаме отделните култури, понеже те са израз на Земното развитие; сега обаче искаме да се посветим, с преданост и обич, на една по-друга, антропософска култура, която също няма да бъде вечна; но сега с изгарящ ентусиазъм и обич ние сме решени да създадем всичко онова, което по-рано сме вършили под влиянието на Луцифер. И след като проумеем, че можем да създаваме но вече съвършено будни и носещи в себе си силата на любовта всичко онова, което по-рано сме вършили под влиянието на луциферическите желания и страсти, сега ще се издигнем до нова степен на любовта. Ако бихме се ограничили само в строго необходимата любов, нямаше да напредваме от една култура към друга. Антропософията е длъжна да ни даде онзи жив импулс, изтъкан от всеотдайна и нарастваща любов, който ще ни отведе до отговорите на всички въпроси, поставяни от съвременната епоха; и вгледаме ли се в нея, в Антропософията, ще установим, че там е в сила същия горещ ентусиазъм, с който по-рано хората действуваха под влиянието на Луцифер. Ние няма да се поддаваме повече на илюзията, че това, което вършим, ще продължава вечно. Когато с нарастващата в нашите сърца любов ние градим култура след култура, ние преумножаваме любовта, ние създаваме любов в повече, любов в преизобилие.
към текста >>

27. 12. Дванадесета лекция, 12. Септември 1910 GA_123 Евангелието на Матей

Смирение и преданост и то в най-висшата им форма: ето какво бликва от това астрално тяло, което Лука следи от началото до края.
Описвайки смъртта на Христос Исус, евангелистът Лука отново проследява това, което от самото начало е взел за своя отправна точка: астралното тяло и носителя на Аза. Ето защо той не се обръща към нас със същите думи. Той насочва своето внимание главно към онези факти, които имат връзка с астралното тяло, а в този миг то е обзето от най-висш порив на любов и състрадание. И той прошепва: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят" (Лука 23, 34). Ето как звучат човешките думи, преизпълнени с една небесна любов; те идват не от другаде, а единствено от астралното тяло, което Лука проследява още от самото начало на своето Евангелие. Смирение и преданост и то в най-висшата им форма: ето какво бликва от това астрално тяло, което Лука следи от началото до края. Ето защо и последните му думи са: „Отче, в твоите ръце предавам духа си" (Лука 23, 46). А Йоан описва това, което макар и да е вложено в Земята, трябва да бъде осъществено именно от човека: Земният порядък, който се намира в Слънчевото Слово. Ето защо той насочва своето внимание главно върху това, което се извършва от кръста на Голгота като една сила, внасяща ред. Той ни описва как в този момент Христос основава едно по-висше братство, отколкото е това, което се опира на кръвното родство. Предишните форми на братство се изграждаха според кръвното родство.
към текста >>

28. Йешу бен Пандира подготвителят за разбиране на Христовия Импулс. Кармата като съдържание на живота. Лайпциг, 5. Ноември 1911, Втора лекция GA_130 Езотеричното християнство

Защото да има човек знание за тези неща, това значи той да изгради сигурност, преданост и мир в своята душа, да изгради спокойствие в своята душа и да гледа със сигурност и надежда на това, което предстои в следващите хилядолетия от развитието на човечеството.
Духовната наука има да подготви онова, което някога трябва да стане на нашата Земя. Обаче в наши дни някой може да вземе следното решение: Ние ще развиваме онези качества, които са вредни за душата, ние ще култивираме душевната притъпеност и т.н. Обаче това води до едно разхлабване на чувствата, до едно разхлабване на вътрешния душевен живот и тогава един такъв човек не ще може да изпълнява своите задачи по отношение на живота. Ето защо всеки човек трябва да счита като особена милост и благодат, ако може да постигне едно знание за бъдещите неща. Който днес има възможност да се отдаде на духовното познание, той вече вкусва милостта на Кармата. Защото да има човек знание за тези неща, това значи той да изгради сигурност, преданост и мир в своята душа, да изгради спокойствие в своята душа и да гледа със сигурност и надежда на това, което предстои в следващите хилядолетия от развитието на човечеството. Всички хора, които могат да знаят за това, трябва да го чувствуват като особено щастие, като нещо, което призовава най-висшите сили на човека, което може да възпламени всичко в неговата душа, което изглежда, че отива към угасване, което се намира в дисхармония или в упадък. Ентусиазмът, огънят, въодушевлението се превръщат в здраве и в щастие във външния живот. Онзи, който сериозно се запознава с тези неща, който може да развие необходимата преданост към тези неща, той ще се убеди какво щастие и вътрешна хармония му донасят те. И ако някой в нашето общество все още не е вътрешно убеден в това, той трябва да се отдаде на такова познание, че да си каже: Ако аз още не съм почувствувал това, вината е в самия мен. От мен зависи да се задълбоча в тайните, които човек може да чуе днес.
към текста >>

Онзи, който сериозно се запознава с тези неща, който може да развие необходимата преданост към тези неща, той ще се убеди какво щастие и вътрешна хармония му донасят те.
Ето защо всеки човек трябва да счита като особена милост и благодат, ако може да постигне едно знание за бъдещите неща. Който днес има възможност да се отдаде на духовното познание, той вече вкусва милостта на Кармата. Защото да има човек знание за тези неща, това значи той да изгради сигурност, преданост и мир в своята душа, да изгради спокойствие в своята душа и да гледа със сигурност и надежда на това, което предстои в следващите хилядолетия от развитието на човечеството. Всички хора, които могат да знаят за това, трябва да го чувствуват като особено щастие, като нещо, което призовава най-висшите сили на човека, което може да възпламени всичко в неговата душа, което изглежда, че отива към угасване, което се намира в дисхармония или в упадък. Ентусиазмът, огънят, въодушевлението се превръщат в здраве и в щастие във външния живот. Онзи, който сериозно се запознава с тези неща, който може да развие необходимата преданост към тези неща, той ще се убеди какво щастие и вътрешна хармония му донасят те. И ако някой в нашето общество все още не е вътрешно убеден в това, той трябва да се отдаде на такова познание, че да си каже: Ако аз още не съм почувствувал това, вината е в самия мен. От мен зависи да се задълбоча в тайните, които човек може да чуе днес. От мен зависи да се чувствувам като човек, като звено от една верига, която се разпростира от началото до края на развитието, в която са потопени като членове всички хора, индивидуалности, Бодисатви, Буди, Христос. Аз трябва да си кажа: Да бъде човек звено в тази верига – ето кое аз чувствувам като едно съзнание за моето човешко достойнство. Ето кое трябва да предусетя аз.
към текста >>

29. Христовият Импулс като действителен живот. Мюнхен, 20. Ноември 1911, Втора лекция GA_130 Езотеричното християнство

Междувременно тази индивидуалност беше развила в различни инкарнации най-дълбокия копнеж, преданост и любов.
Седем от тези дванадесет мъдреци бяха получили чрез определени окултни процеси, така да се каже, като предадено от стари времена онова, което беше дошло от свещените индийски Риши като мъдрост на човечеството, донесена от Атлантида. Четири от тези мъдри мъже бяха съединили в себе си чрез съответните окултни процеси онова, което се отнасяше за свещените тайни на индийците, персийците, египтяните и на Гръцкоримската епоха. А приносът на Петата следатлантска епоха беше представен в мъдростта на дванадесетия. Целият обхват на духовния живот беше открит пред очите на тези дванадесет мъдреци. В онова време не се знаеше, че трябва да се прероди като дете една индивидуално ст, която беше живяла по времето на Мистерията на Голгота и беше участвувала в нея. Междувременно тази индивидуалност беше развила в различни инкарнации най-дълбокия копнеж, преданост и любов. Колегиумът на дванадесетте мъдри мъже взе това дете скоро след като то се бе родило и положи грижи за неговото израстване и възпитание. Изолирано от външния свят, детето се намираше единствено под негово влияние; те бяха негови възпитатели също и за това, що се отнасяше до грижите за тялото. Детето се разви по един твърде особен начин, така че също и това, което то носеше в себе си като висша духовност от много инкарнации, намери израз и във външното тяло. Неговото тяло беше наистина слабо и болнаво, обаче то стана чудно прозрачно. То израстна и се разви до онова особено състояние, при което един светящ, блестящ Дух обитаваше в едно прозрачно тяло.
към текста >>

30. Миров Аз и човешки Аз. Микрокосмически свръхсетивни Същества. Природата на Христос. Мюнхен, 9. Януари 1912 GA_130 Езотеричното християнство

Обаче в това отношение те се издигат също и над Христос, защото Христос трябваше именно да изгради своя четвърти принцип на Земята в преданост към човеците.
Четвъртият макрокосмически принцип в Христос отговаря на четвъртия микрокосмически принцип в човека и петият макрокосмически принцип в Христос ще отговаря на Духът-Себе в човека. Така влезе Христос в своя земен път, като донесе на човека от Макрокосмоса онова, което човекът трябваше да развие микрокосмически, само че Христос го донесе като Макрокосмически Принцип. Той влезе в Земното развитие така, че в хода на това развитие не притежаваше нито петия, нито шестия, нито седмия принцип, както и самият човек не ги притежава. Христос е едно Същество, което макрокосмически се разви до четвъртия принцип и което в хода на своя земен път ще вижда развитието на своя четвърти принцип в това да даде всичко, за да може човекът да развие своя Аз. Ако вземем цялото положение на нещата, ние имаме в началото на Земното развитие три класи Същества: човеците, които трябва да развият своя четвърти принцип на Земята, една класа луциферически Същества, които трябва да развият своя шести принцип и една класа луциферически Същества, които трябва да развият своя седми принцип, които следователно чрез това, че трябва да развият своя шести и седми принцип, стоят по-високо от човека и в това отношение са по-напреднали от човека. Обаче в това отношение те се издигат също и над Христос, защото Христос трябваше именно да изгради своя четвърти принцип на Земята в преданост към човеците. Христос не ще бъде, да речем такъв, който занапред да тласка хората към нещо друго, освен към техния собствен Аз, най-вътрешната човешка същност. Луциферическите Същества ще бъдат тези, които в известно отношение ще издигнат човека над самия него. Който би наблюдавал нещата отвън, би възразил: Но тогава Христос стои по-ниско от луциферическите Духове например, защото той идва на Земята с нещо, което е напълно сродно с четвъртия принцип на човека. – Той няма заложбата за това да издига човека над самия него, а само да го развива по-дълбоко в неговото душевно същество. Той има заложбата за това да доведе собственото душевно същество на човека все повече и повече до самия него.
към текста >>

31. При освещаването на антропософския клон „Кристиян Розенкройц” Хамбург, 17. Юни 1912 GA_130 Езотеричното християнство

Днес ние сме се събрали тук, за да измолим благословията на онези духовни Същества, които бдят над нашето духовно-научно движение, благословията за една нова работна група, която за най-дълбоко задоволство създаде едно свое място за работа, изразяваща чрез най-разнообразни символи импулсите на нашата воля: а именно импулсите на преданост към духовните Същества, волята да им служим по един истински начин.
ПРИ ОСВЕЩАВАНЕТО НА АНТРОПОСОФСКИЯ КЛОН „КРИСТИЯН РОЗЕНКРОЙЦ” Хамбург, 17. Юни 1912 Днес ние сме се събрали тук, за да измолим благословията на онези духовни Същества, които бдят над нашето духовно-научно движение, благословията за една нова работна група, която за най-дълбоко задоволство създаде едно свое място за работа, изразяваща чрез най-разнообразни символи импулсите на нашата воля: а именно импулсите на преданост към духовните Същества, волята да им служим по един истински начин. Употребен е много труд на Духа и на душата, за да бъде достойно обзаведено това помещение. Заобиколени от тези символи, членовете на този антропософски клон непрекъснато ще получават правилните подтици за своята работа; онези обаче, които дойдоха тук, за да съизживеят откриването, ще отнесат със себе си един траен спомен, а онези, които изпращат насърчаващи подтици, ще останат трайно свързани в Духа с хората, които потърсиха тук поле за своята работа. Да си поставен в едно такова движение, каквото е нашето духовно-научно движение – това следва да приемаме като една милост от страна на духовните сили, защото това движение ще се превърне в една необходимост и ние трябва да участвуваме в това движение, което ще се влее в предстоящото общочовешко развитие, ако то не иска да пресъхне и да се провали в своя напредък. Като окултист човек вижда, че едно такова оплодяване на човечеството е неизбежно. И че именно ние можем да се чувствуваме задължени да подадем ръка на това оплодяване: Ето кое трябва да считаме като една милост.
към текста >>

32. 7. СЕДМА СКАЗКА. Берн, 15 декември 1912 г. GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане

Според това, дали тук на Земята сме били в състояние да чувствуваме нашата преданост към светия Дух, ние намираме в тази сфера всички онези, които са имали същото настроение по отношение на божествено духовното.
Тогава човекът ще почувствува как онези, които са заминали за другия свят, проникват в земния живот и ще има връзка с тях. Над пропастта, която разделя живите от мъртвите, ще бъде хвърлен мост, чрез Духовната наука, която ще стане действително един елексир на живота. Следващата сфера, следователно следващото време след смъртта е така наречената сфера на Венера. Ние ставаме самотници в тази сфера на Венера, когато на Земята сме били нерелигиозно настроени. Напротив ставаме общителни, дружелюбни същества, когато донасяме от Земята със себе си, в душата си едно религиозно настроение. Според това, дали тук на Земята сме били в състояние да чувствуваме нашата преданост към светия Дух, ние намираме в тази сфера всички онези, които са имали същото настроение по отношение на божествено духовното. В тази сфера на Венера хората са групирани според религиозният стремеж така и религиозното изживяване са решаващи. В сферата на Венера групирането става сама според религиозните вероизповедания и светогледните убеждения. Онези, които имат един и същ светоглед, са съединени в сферата на Венера в големи, мощни общности. Те не са самотници. Самотници са онези, които не могат да развият някакви религиозни чувства и импулси.
към текста >>

33. 11.Берлин, Шеста лекция, 10 февруари 1914 GA_148 От изследването на Акаша Петото евангелие

Към това, което виждаме там, ние бихме могли да прибавим една важна подробност: Ако ти си имал добри чувства, ако си проявявал преданост към духовния свят, тогава ти си пренесъл във всеобщия етерен Космос нещо, което продължава да действува там като една добра сила.
Да, бихме могли да кажем, че в облика на етерното тяло ние виждаме цялата гама от добри и лоши душевни качества. Всички те са отпечатани в него. Ние влагаме цялата си душевна нагласа, каквато и да е тя, там, в етерното тяло. След смъртта това ясно може да се види в структурата на етерното тяло, което се разпада по един твърде сложен начин, за да бъде всмукано от етерния свят на Космоса. Ето защо, когато обръщаме поглед назад към съдбата на нашето етерно тяло, всъщност виждаме един отпечатък, едно копие на това, което самите ние сме представлявали на Земята. Към това, което виждаме там, ние бихме могли да прибавим една важна подробност: Ако ти си имал добри чувства, ако си проявявал преданост към духовния свят, тогава ти си пренесъл във всеобщия етерен Космос нещо, което продължава да действува там като една добра сила. Ако си имал лоши мисли и чувства и не си пожелал да се занимаваш с описанията на духовните светове, тогава ти си пренесъл в етерния Космос нещо, което предизвиква беди и разрушения в етерния свят. Към съдбата на нашата душа, следователно към съдбата на нашето астрално тяло и нашия Аз, принадлежи наред с много други неща и следното: намирайки се в духовните светове, душата трябва да види и да проследи това, което сама е причинила в съдбата на своето етерно тяло, без то да може да бъде вече променено, след като се е отделило от физическото тяло. Това е дори най-важната гледка, която човек има след смъртта. Както по-рано, намирайки се в сетивния свят, сме били изправени пред гледката на облаците, планините и т.н., така и сега след смъртта, ние сме изправени пред гледката на всичко онова, което чрез нашите душевни качества са ми сме вложили в нашето етерно тяло. Тази гледка става все по-голяма и по-голяма, колкото повече напредва раз падането на етерното тяло, превръщайки се накрая в един небосвод, където са представени всички добри и лоши страни на душата от нейната последна инкарнация.
към текста >>

34. 4. Лекция, 22.11.1915 GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война

Съществото е тук, и представата за него е тук, в нас, когато с почит гледаме след починалия, когато в изпълнени с преданост мисли възстановяваме това, което е бил той за нас.
Това, за което си спомняме, го няма тук, то не става в миговете, когато си спомняме. Това, което е съдържание на моите представи-спомени, сега не действа. Когато си спомняме за душа, която е била свързана с нас и е преминала през портата на смъртта, ние живеем в мисли за този починал; но самият той, починалият, е тук, в непосредствена близост, той е реално същество в духовния свят. Следователно това не е само представа-спомен; макар и да се явява изображение на спомена, това съответства на реално духовно същество. Вътре в нас живее представата, а навън, в духовния свят живее мъртвият. Съществото е тук, и представата за него е тук, в нас, когато с почит гледаме след починалия, когато в изпълнени с преданост мисли възстановяваме това, което е бил той за нас. В нашето будно съзнание навлиза имагинацията, образът на мъртвия. Той е тук. Какво значи това? Това значи: той е тук, в жив, действен процес, в нашето физическо и етерно тяло. В ежедневния живот във физическо и етерно тяло, когато не сме насочени към скъпите ни покойници, ние имаме в нашите мисли това, което принадлежи на физическия свят.
към текста >>

Те биха възприемали струящия духовен процес, но за тях той би бил безжизнен или празен, толкова безжизнен и празен, колкото лишените от образност и колорит природни процеси за децата на Земята, – ако не бяха живи спомените за умрелите, ако в будно съзнание хората не живееха с изпълнени с преданост към починалите мисли, които за духовния свят са като произведенията на изкуството; доколкото това са прекрасни мисли, които не са свързани с природните процеси, но са насочени към тези, които не живеят вече в процесите на Земята.
Тук се проявява дълбоко впечатляващата разлика между земния живот и живота в духа. За да извисим за живеещите на Земята земния живот, трябва да присъединим към него в живи образи и цветове това, което не му достига. Земята, лишената от художественото, от образното Земя, е само сбор от природни процеси. Колко безжизнено празна би била тя! Да се издигнем сега до починалите. Те биха възприемали струящия духовен процес, но за тях той би бил безжизнен или празен, толкова безжизнен и празен, колкото лишените от образност и колорит природни процеси за децата на Земята, – ако не бяха живи спомените за умрелите, ако в будно съзнание хората не живееха с изпълнени с преданост към починалите мисли, които за духовния свят са като произведенията на изкуството; доколкото това са прекрасни мисли, които не са свързани с природните процеси, но са насочени към тези, които не живеят вече в процесите на Земята. И това, което тук на Земята прави произведението на изкуството произведение на изкуството, което създава красотата му, е в много по-малка степен свързано с вътрешното на човека, отколкото това, което значат за духовния свят нашите мисли за умрелите. И в този смисъл, в духовния свят има една красота, истинска, реална красота. Но тя не възниква от външното, както често става тук на физическата Земя. Това, че произведенията на Рафаело, Леонардо, Дюрер са по-добри от другите, се дължи на това, че тези майстори са можели повече от другите. За да може мъртвият – говорейки по аналогия – да почувства появяващото се срещу него от Земята като по-прекрасно произведение на изкуството, зависи от дълбините на вътрешното, от святостта и духовността на чувствата, които ние изпращаме към починалите при спомнянето за тях.
към текста >>

35. 6. Лекция, 24.11.1915 GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война

Това, което трябва да запазим, е сериозността и предаността в нашата работа.
С дълбоко удовлетворение ме изпълва, че в тези трагични дни мога отново да съм с вас и да говоря за това, което е толкова нужно на човешките души. Искам само да добавя, че сега не е толкова лесно да се пътува, както беше в мирно време. И в нашите кръгове, сред нашите членове, както и от всички хора, трябва да се разбира, че военното време се отличава от мирното и нашите възможности са ограничени. Говоря за това защото именно наши членове изпускат това предвид, тогава когато именно те трябва да разбират нашата съвременност, да носят срещу нея живо чувство. Между другото често се вижда, че наши членове не разбират, в какво трудно време живеем, и че не всичко сега може да се прави с предишната последователност. Това, което трябва да запазим, е сериозността и предаността в нашата работа. Това, което всеки от нас маже да направи в това трудно време, е извънредно много, съвсем сериозно да работи в своя клон; това не само ще запази нашето свято дело, но ще има далеч отиващо влияние. Общността на нашите клонове сега е отслабена. Това е неизбежно. Толкова по-интензивна трябва да бъде работата във всеки клон, особено в смисъла на нейното душевно задълбочаване. Това особено бих искал да вложа във вашите души и във вашите сърца.
към текста >>

Да се опита всеки, именно в тази епоха, с цялата святост, с цялата преданост да запази нашите идеали, свято и предано да запази това, което произтича от нашия духовнонаучен начин на мислене.
Това, което всеки от нас маже да направи в това трудно време, е извънредно много, съвсем сериозно да работи в своя клон; това не само ще запази нашето свято дело, но ще има далеч отиващо влияние. Общността на нашите клонове сега е отслабена. Това е неизбежно. Толкова по-интензивна трябва да бъде работата във всеки клон, особено в смисъла на нейното душевно задълбочаване. Това особено бих искал да вложа във вашите души и във вашите сърца. Да се опита всеки, именно в тази епоха, с цялата святост, с цялата преданост да запази нашите идеали, свято и предано да запази това, което произтича от нашия духовнонаучен начин на мислене. Духовната наука трябва да оправдава себе си не само в леките, но и в трудните времена. Особено дълбоко трябва да звучи в нашите души – може да стане малко банално, но изразява нашия основен стремеж: да се учим многостранно да възприемаме живота. В противовес на всичко, което ни предоставя сега склонният към материалното външен свят, – и често с такава едностранчивост – ние искаме да се стремим да възприемаме живота многостранно. Във всеки миг ние стоим пред безкрайността, и всеки миг трябва да се предпазваме да не изпаднем в удобната едностранчивост. Окултното е най-важното в нашето движение.
към текста >>

36. 16. Лекция, 21.03.1921 GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война

Второ – това е безграничната преданост на дълга и чувството за отговорност.
Но тогава автоматично – в това не може да има съмнение – ще възникне съюз на Германия с Австрия, а от страна на Италия е имало твърдото уверение за съюз, чак до определянето, на състоялото се малко преди това специално съглашение, на броя на предоставяните от Италия в случай на война дивизии. Това е било, което е знаел човекът, който е имал само два изходни пункта за ориентир в сложната световна ситуация. Това бяха две основни положения, които са стояли пред генерал-полковник фон Молтке. Първото – ако се разрази война, това ще бъде страшна война, ще настане ужас. И този, който познаваше много фината душа на генерал-полковник фон Молтке, знае, че такава душа не може с леко сърце да се реши на нещо, което смята за ужасно. Второ – това е безграничната преданост на дълга и чувството за отговорност. И това не е можело да действа по друг начин, освен както е подействало. Ако това, което тогава стана, е можело да бъде предотвратено, то би трябвало да бъде предотвратено от германската политика. Би трябвало да бъде предотвратено това, което самите вие бихте сметнали за предотвратяемо, ако ви обърна внимание на следните факти. Това е било в събота следобед; тогава тук се е приближило това, което е трябвало да доведе до решението, и тук, след 4 часа /през деня/ началникът на Генералния щаб фон Молтке е заварил императора, Бетман-Холвег /бележка 121/ и ред други влиятелни лица, които видимо са били доста оптимистично настроени. Току що било получено съобщение от Англия – мисля, че, наистина, това съобщение едва ли е било прочетено както трябва, тъй като то не би могло да бъде възприето така /оптимистично/, както е било възприето, – това съобщение е гласяло, от гледна точка на германските политици, че Англия все още може да се въздържи от намеса във войната.
към текста >>

37. 2. ВТОРА ЛЕКЦИЯ. 25. 12. 1919 год. GA_195 Мировата Нова година и новогодишни мисли

религиозни общества днес приемат Евангелията точно както са написани, и когато се отхвърля всяко ново разкритие, такава преданост към Евангелията, такъв начин за придържане към Християнството е наистина най-добрият начин да се подготви Аримановото появяване на Земята.
Ние трябва да можем да му се противопоставим с пълно съзнание. Докато изнасям лекции тук в Щутгарт аз ще изтъквам много, че ние трябва внимателно да наблюдаваме човешката еволюция до времето на Аримановото въплъщение, така че когато то се състои да можем да знаем как правилно да го преценим. Днес само ще ви обърна внимание на още едно нещо. В това отношение много от съвременните тълкувания на Евангелията са точно толкова лоши, колкото и най-лошите материалистични схващания. Когато представителите на т.н. религиозни общества днес приемат Евангелията точно както са написани, и когато се отхвърля всяко ново разкритие, такава преданост към Евангелията, такъв начин за придържане към Християнството е наистина най-добрият начин да се подготви Аримановото появяване на Земята. Огромна част от представителите на т.н. днешни вероизповедания усилено работят за Ариман; те оставят незабелязана истината: "Аз съм с вас винаги, дори до края на Земната епоха" ("Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света." Мат. 28:20 бел. пр.), когато обявяват за еретично всичко, което произлиза от непосредственото виждане на Христос днес. Те оставят тази истина незабелязана, защото е по-удобно да вземат Евангелията само в буквален смисъл, а това означава да се придържат към онова, което те смятат, че трябва да бъде буквалното тълкувание на Евангелията.
към текста >>

38. 1. Първа лекция, Дорнах, 23 Септември 1921 GA_207 Антропософията като космософия 1

Но то може да се изживее само ако човек е изпълнен с преданост към света, ако е изцяло подчинен на порива да се от даде безрезервно на този свят.
Обаче човекът е твърде близък и сроден с този свят, който се простира зад външните сетивни възприятия, зад сетивните представи. Всяка нощ между заспиването и пробуждането човек нахлува там, в този свят. Щом Вие заспите, Вие пребивавате там, в този свят. Това, което Вие изживявате там, се намира отвъд сетивните представи и няма нищо общо с фантастния атомизиран свят на естествените науки. Обаче това, което е отвъд сетивната сфера, именно него изживяваше в своите Мистерии древния източен мъдрец. Но то може да се изживее само ако човек е изпълнен с преданост към света, ако е изцяло подчинен на порива да се от даде безрезервно на този свят. Искаме ли да проникнем зад сетивните впечатления, в нашето познание трябва да цари не друго, а любов. Древната източна цивилизация притежаваше именно тази любов в познанието. И защо беше необходима тази преданост, тази жертвоготовност? Защото ако обикновеният човешки Аз искаше да проникне в надсетивния свят, човек трябваше да се откаже от своя Аз. Но този Аз, от какво възниква той?
към текста >>

И защо беше необходима тази преданост, тази жертвоготовност?
Това, което Вие изживявате там, се намира отвъд сетивните представи и няма нищо общо с фантастния атомизиран свят на естествените науки. Обаче това, което е отвъд сетивната сфера, именно него изживяваше в своите Мистерии древния източен мъдрец. Но то може да се изживее само ако човек е изпълнен с преданост към света, ако е изцяло подчинен на порива да се от даде безрезервно на този свят. Искаме ли да проникнем зад сетивните впечатления, в нашето познание трябва да цари не друго, а любов. Древната източна цивилизация притежаваше именно тази любов в познанието. И защо беше необходима тази преданост, тази жертвоготовност? Защото ако обикновеният човешки Аз искаше да проникне в надсетивния свят, човек трябваше да се откаже от своя Аз. Но този Аз, от какво възниква той? Човешкото същество си изгражда този Аз, благодарение на това, че може да се потопи в един хаос на разрушението. Този Аз трябва да бъде отнет и утвърден там, вътре в споменатото огнище на разрушение. С този Аз човек не може да живее извън сферата на външния сетивен свят.
към текста >>

Затова и древният източен мъдрец проникваше там само чрез преданост, любов и отказване от Аза.
Злото е не друго, а изнесеният навън хаос, необходимият вътре в човека хаос. И в този хаос, който трябва да е в човека, но да остане в него като едно огнище на злото, в този хаос се изгражда човешкия Аз, в този хаос укрепва и човешкото себелюбие. Това човешко себелюбие не може да съществува в надсетивния свят. Затова и по време на сън Азовото съзнание изчезва, или пък ако се появи в сънищата, то често изглежда като чуждо или отслабено. Азът, който кристализира и укрепва в огнището на злото, този Аз не може да пребивава извън сферата на сетивните явления. Затова и древният източен мъдрец проникваше там само чрез преданост, любов и отказване от Аза. Този свят съвсем не беше видимия физически свят; обикновеното съществувание беше пръснато и разлято из този друг свят, наричан още Нирвана. Навлизането в Нирвана, това върховно себеотдаване на Аза, както то се извършва по време на сън, за ученикът на източните Мистерии беше съзнателно и будно познание. И днес той би казал: при вас всичко е основано върху страха, защото вие сте длъжни да изградите егоизма, себелюбието. При нас всичко беше основано върху любовта, защото ние трябваше да подтискаме себелюбието. При вас говори Азът, който иска да се прояви.
към текста >>

39. ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Лондон, 18 ноември 1922 г. (полупублична). Христос от гледната точка на антропософията GA_218 Духовни взаимовръзки в изграждане на човешкия организъ

То се е състояло в това, че най-напред от безкрайно силното чувство на благоговение и предаността към гуру ученикът е бил изцяло отдаден на своя учител с това, което го е свързвало с духовните светове.
Разбира се, има хора, които мислят, че човешкият говор се е развил в следствие развитието на животните в смисъла на Дарвиновата теория. Но преди не много време е имало и още има хора, които са приписвали божествен произход на говора. Не искам да се разпростирам за това, което лежи тук в основата, защото ще ни отведе твърде далеч. Нека да се задоволим засега с убеждението, което е водило до благочестивите чувства на учениците на мистерийните учители, че това, което те са слушали от учителите си, някога е било дадено на човечеството от самите богове. До каква цел е следвало да доведе това ученичество? То се е състояло в това, че най-напред от безкрайно силното чувство на благоговение и предаността към гуру ученикът е бил изцяло отдаден на своя учител с това, което го е свързвало с духовните светове. Той е трябвало да приема този учител като единствения източник, чрез който до него е стигало божественото. За всичко, което един такъв ученик е имал, което е развил в душата си, той си е казвал, че го дължи на учителя си. Учителят му е давал преди всичко напътствия, най-напред за насоката на мислите му. Мислите е трябвало да се насочват така, че човекът се е учил да мисли, като не е обръщал внимание на сетивния свят, а чрез силата, която учителят е насаждал в душата му като едно позволено внушение, ученикът е насочвал душевността си, отправял е всички свои мисли към надсетивното. Докато в сетивното наблюдение обикновено мислите се сблъскват в определен смисъл с външните неща - ние мислим за масата, това означава, че мисълта ни стига до масата, мислим за дървото, мисълта се спира на дървото, сблъсква се с дървото, чрез влиянието на гуру мислите е следвало да станат прозрачни, така че ученикът не е виждал нищо, което е в света, а чрез тях е съзерцавал в онези светове, които, изхождайки от съвременната инициационна наука, вчера ви описах като надсетивни светове.
към текста >>

40. Антропософията и човешкото сърце. Първа лекция, Виена, 27. Септември 1923 GA_223 Годишният кръговрат

В човека живее едно етерно отражение на Михаил, и тъкмо то води същинската битка в човека, благодарение на която човекът постепенно може да се издигне до свободата, защото не Михаил води битката, а човешката преданост и възникващото чрез нея отражение на Михаил.
Той виждаше как в човека, в антропоса оживява вътрешната Михаилова битка, произлизаща от външната Михаилова битка в Космоса. Да, там той виждаше как антропософията възниква от космософията. И така, навсякъде където се докосваме до по-древните мирогледи, ние се усещаме от една страна освободени от абстрактните мисли, които ни правят студени и трезви, които ни карат да зъзнем от тяхната интелектуалност, но от друга страна – приближени до един от онези грандиозни образи, какъвто е образа на Михаил в битката му с Дракона, онзи Михаил, който сваля Дракона на Земята, където после, бих казал, Драконът използва човека, за да изгради в него своята крепост. Едва тогава, както вече описах, Михаил побеждава Дракона там, в неговата човешка крепост. В този образ, който скицирах пред душите ви, Михаил космически е застанал зад човека. В човека живее едно етерно отражение на Михаил, и тъкмо то води същинската битка в човека, благодарение на която човекът постепенно може да се издигне до свободата, защото не Михаил води битката, а човешката преданост и възникващото чрез нея отражение на Михаил. В космическия Михаил все още живее онова Същество, към което човекът може да отправи своя взор и което навремето беше започнало първоначалната космическа битка на Михаил с Дракона. И наистина, тези събития не се разиграват само на Земята. Събитията, които се разиграват на Земята – общо взето остават неразбираеми за човека, ако той не ги схваща като отражения на истинските събития, разиграващи се в свръхсетивния свят, ако той не вижда причините за тях именно в свръхсетивния свят. Малко преди нашата епоха, в свръхсетивното царство вече беше извършено едно Михаилово действие, онова Михаилово действие, което аз бих могъл да охарактеризирам приблизително по следния начин. При това ще се наложи да прибегна до един стил на изразяване, който днес бива осмиван като “антропософски”, но как бих могъл да опиша тези неща, след като трябва да си служа с човешки думи за да говоря за неща, които се разиграват в свръхсетивния свят.
към текста >>

41. ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 12 април 1924 година GA_236 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Втори том

Това неизпитване на радост, това всъщност отдръпване от нещо, което той вършеше, следвайки един друг подтик на сърцето си, но което той вършеше с всичка сила, с цялата си преданост, това подейства по известен начин така, че при преминаването през следващия земен живот настъпи едно космическо размътване на паметта.
Индивидуалността, която по-късно се прероди като Конрад Фердинанд Майер, само присъстваше там, но тази индивидуалност беше много подвижна, будна и дейна и с това тя предизвиква недоволството и гнева на един англо-саксонски главатар и е убита под подстрекателството на този англо-саксонски главатар. Това е, което първо се открива. Но през времето, когато пребивава в Англия, в душата на Конрад Фердинанд Майер имаше нещо, което не й позволи да се радва на живота. Тази душа имаше всъщност своите корени в тогавашното италианско изкуство, ако искаме да наречем това така, в италианския духовен живот. Тя не се радваше при упражняването на нейната мисионерска дейност в Англия, но въпреки това се посвети на тази мисионерска дейност по един интензивен начин, което предизвика реакцията и убийството. Това неизпитване на радост, това всъщност отдръпване от нещо, което той вършеше, следвайки един друг подтик на сърцето си, но което той вършеше с всичка сила, с цялата си преданост, това подейства по известен начин така, че при преминаването през следващия земен живот настъпи едно космическо размътване на паметта. Импулсът беше налице, обаче той не се покриваше вече с някакво понятие. И така се получи, че след това в прераждането като Конрад Фердинанд Майер действаше един неопределен импулс: - Аз действах в Англия; нещо там е свързано с Кентърбъри; аз бях убит поради моята връзка с Кентърбъри. - В отговор на това сега действа външният живот през въплъщението като Конрад Фердинанд Майер. Той изучава английската история, изучава Кентърбъри, изучава това, което стои във връзка с английската история и Кентърбъри. Сблъсква се с Томас Бекет[10], канцлерът на крал Хенри ІІ в 12-то столетие, с тази особена съдба на Томас Бекет, който отначало беше всемогъщ канцлер на крал Хенри ІІ, а след това бе убит под неговото подстрекателство.
към текста >>

42. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 8 юли 1924 г. GA_237 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Трети том

Така в най-дълбоката част на тяхното същество остана една извънредно голяма топлота и преданост към християнското чувство и едно подсъзнателно припомняне на онези мощни имагинации.
Тогава в един свръхсетивен култ, който се състоеше от мощни имагинации, се намираха и тези души, пред чиито духовни погледи беше представена в тези мощни имагинации слънчевата тайна на Христос. Това имаше за задача, поне чрез образи да бъдат доведени при Христос тези души, които преди да слязат отново на Земята по определен начин бяха стигнали до задънена улица по отношение на тяхното християнство. Христос, когото те не бяха изгубили напълно, но все пак го бяха изгубили така, че в техните души Той беше потопен в съмнение и несигурност. Тези души реагираха по един особен начин тогава. Те не станаха още по-несигурни, защото получиха възможността за една по-голяма сигурност - в живота между смъртта и едно ново раждане получиха нещо като удовлетворение и един вид освобождение от определени съмнения, - те също си спомниха за това, което бяха възприели за Христос, още непроникнато по правилния, по космическия начин от Мистерията на Голгота. Така в най-дълбоката част на тяхното същество остана една извънредно голяма топлота и преданост към християнското чувство и едно подсъзнателно припомняне на онези мощни имагинации. Всичко това се сля сега в копнежа им да бъдат християни по един правилен начин. Когато отново слязоха на Земята и се родиха в края на 19-то столетие или около прехода от 19-то към 20-то столетие, те бяха онези, които не можеха да постъпят по друг начин, освен да се почувстват тласнати към Христос - понеже по време на тяхното въплъщение в първите столетия на християнството бяха приели Христос без космическото разбиране за неговата същност, а само по един чувствен начин. Но впечатленията, получени чрез мощните имагинации, в които бяха участвали в техния предземен живот, тези впечатления останаха в тях като неопределени копнежи. И така на тях им беше трудно да намерят мястото си в антропософския светоглед, доколкото този антропософски светоглед разглежда първо Космоса и оставя по-назад разглеждането на Христос. Защо им беше трудно?
към текста >>

43. 5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 14 септември 1924 г. GA_238 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Четвърти том

И така в школата от Шартр в един интензивен смисъл бе развита преданост към духовните сили, към духовните същества, а именно към онези, които царуват в природата, макар и това да не ставаше вече чрез древното посвещение, а чрез личности, които имаха разбиране и сърце да приемат от традицията някои неща от онова, което някога е било изживявано по духовен начин.
ПЕТА ЛЕКЦИЯ Дорнах, 14 септември 1924 г. Аз накарах да окачат тук картините, които съставляват част от един подарък, който получих през последните дни в резултат на честото говорене за толкова важната за западния вътрешен духовен живот школа от Шартр. На тези картини вие виждате - следващия вторник аз ще накарам да поставят и други от сбирката, - какви чудесни архитектурни произведения, какви чудесни в смисъла на средновековната пластика скулптори са били създадени на мястото, където някога е разцъфтявал онзи живот, за който аз често говорих също и тук като важен за западния свят духовен живот. В тази школа от Шартр се намираха онези личности, които през 12-то столетие в себе си още имаха стремежа, да се задълбочат поучавайки или учейки се в онова, което се разви като жив духовен живот в поврата на времето, което възникна за онази епоха от развитието на европейската култура, когато човечеството, доколкото то търсеше познание, търсеше това познание още в живото действие и творчество на природните същества, а не в разбирането на мъртвите абстрактни природни закони. И така в школата от Шартр в един интензивен смисъл бе развита преданост към духовните сили, към духовните същества, а именно към онези, които царуват в природата, макар и това да не ставаше вече чрез древното посвещение, а чрез личности, които имаха разбиране и сърце да приемат от традицията някои неща от онова, което някога е било изживявано по духовен начин. И аз отбелязах, мои мили приятели, как можем да виждаме едно тайнствено излъчване на светлината от школата в Шартр при духа на Брунето Латини, великият учител на Данте. Аз се постарах да направя разбираемо, как личностите, индивидуалностите от Шартр са продължили да действат по-нататък в духовния свят, в съюз с онези, които след това дойдоха повече като носители на схоластиката в ордена на доминиканците. Можем да кажем, че четейки по знаменията на времето индивидуалностите от Шартр стигнаха до възгледа, че сред земния живот за тях ще дойде отново времето едва тогава, когато елементът на Михаил, който трябваше да започне в края на 19-то столетие, ще започне отново да действа известно време на Земята. Тези индивидуалности от Шартр взеха широко участие в онези свръхсетивни учения, които бяха дадени в смисъла, в който аз говорих за тях в последно време, под покровителството на самия Михаил, за да разлеят импулсите, имащи значение и валидност за духовния живот в следващите столетия, под влиянието на които трябва да стои по необходимост днес онзи, които иска да се посвети на култивирането на духовния живот. Общо взето може да се каже: Прераждания на духовете от Шартр е имало много малко.
към текста >>

44. ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Вроцлав, 13. Юни1924 г. GA_239 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Пети том

Когато някой изпитва благодарност към живота, точно чрез благодарността към живота той ще бъде доведен до признание и до преобразяване на спомнянето в любяща преданост към невидимите духовни дарители на живота.
Човек може и е също благодарен, когато получи от някого и едно малко парче сладкиш, макар че е очаквал голямо парче. Това, че сме очаквало по-голямо парче, наистина не трябва да попречи на благодарността. И така може да се каже: - Каквото и да ни е било отказано от живота според нашето мнение, според нашето убеждение, което между другото може да е и заблуждение, животът при всички обстоятелства ни е донесъл нещо. За това, което той ни е донесъл, би трябвало да изпитваме чувство на благодарност. Но когато с най-дълбока сериозност развиваме чувството на благодарност, трябва - човек има нужда само да се замисли и веднага ще прозре - благодарността да бъде там насреща на нещо друго. Когато някой изпитва благодарност към живота, точно чрез благодарността към живота той ще бъде доведен до признание и до преобразяване на спомнянето в любяща преданост към невидимите духовни дарители на живота. И това е най-хубавият начин човек да бъде воден от собствената личност към свръхсетивното, като се мине през чувството на благодарност към живота. Тази благодарност е също един път към свръхсетивното и тя накрая стига до почит и до любов към животодаряващия дух на човека. Благодарността ражда любов. Любовта тогава, когато сама е родена от благодарността към живота, ражда разтварянето на сърцето за проникващите живота духовни същества. И тъй като животът ни започва с нашето раждане и не е възможно да започнем да храним благодарност само от момента на нашето раждане, понеже ние очевидно сме поставени в живота вече с определени качества, то е несъмнено, че благодарността към живота връща назад от този живот в битието преди раждането.
към текста >>

45. 8. Осма лекция, 23 Октомври 1915 год. GA_254 Окултното движение през 19 век и неговата връзка със съвременната култура

Понеже появяването и развитието на тези методи на естествената наука накара човешката душа постепенно да загуби възможността да се придържа към символизма със старата преданост.
Затова оттогава окултните Ордени задълго изгубиха значимостта, която някога им се придаваше. В много отношения те бяха станали Общества, където се преследват всякакви видове особени цели; те са Общества за подхранване на лично честолюбие и т.н. В много случаи те вече не са притежатели на никакво специално знание, а по-скоро на празен формализъм. Развитието на естествената наука от времето на Галилей, Коперник и др. тук изигра съществена роля. Понеже появяването и развитието на тези методи на естествената наука накара човешката душа постепенно да загуби възможността да се придържа към символизма със старата преданост. Всъщност, всички символи допринасяха за разкриването на духовното зад природата. Но естествената наука с нейните материалистични методи, достигнала своята връхна точка в XIX век, въздействаше на човешката душа по такъв начин, че тя изгуби интерес към реалността, за която символизмът е едно указание. Практическо доказателство за това е, че всеки който вярва, че е способен да изгради светоглед върху данните на естествената наука, вече няма никаква склонност да се занимава със символизма с истинска задълбоченост и сериозност. И така се появи едни признак, значимостта на който е изцяло налице днес. Символите на тайните Общества, представяни до XIV, XV и XVI век на по-низшите степени, изразяваха много дълбоки истини.
към текста >>

46. Съдържание GA_293 Общото човекознание

Слизайки от духовния свят, човекът сваля своята преданост към духовните Същества под формата на това, което наричаме подражание в детската възраст.
Понятията формират не само душевния и мисловен живот, но и самото физическо тяло на човека. Херман Бар за увеличаващия се брой на еднаквите човешки физиономии. Дефинициите са смърт за обучението и възпитанието. Разликата между мъртвите и живите понятия: Живите понятия метаморфозират и се развиват в хода на индивидуалния човешки живот. Силата да благославят имат само онези хора, които в детската си възраст са изградили навика да се молят. Слизайки от духовния свят, човекът сваля своята преданост към духовните Същества под формата на това, което наричаме подражание в детската възраст. Дълбоко в себе си, детето знае: Светът е морален! Светът е красив! Светът е истинен! 10. Десета лекция, 01.09.1919 Троичното устройство на човека и неговата връзка с Макрокосмоса.
към текста >>

47. 5. Пета лекция, 25.08.1919 GA_293 Общото човекознание

В не многобройните действия, които предприемаме не само под контрола на нашия разум, но и под напора на вдъхновението, отдавайки им се с любов и преданост, симпатията рязко и мощно се издига над прага на съзнанието и прониква във волята, докато обикновено волевият елемент ни свързва като нещо обективно с околния свят.
Но и при волевата дейност също имаме сливане на представката дейност със същинския волев елемент. Изпитвайки желание към нещо, ние сме изпълнени със симпатия към него. Но обектът на наше то желание винаги би останал в сферата на инстинктивната и сляпа воля, ако не бихме вмъкнали в симпатията също и жилото на антипатията, която единствено е в състояние да ни разграничи от обекта на желанието и да ни утвърди като личност. Сега все още преобладава симпатията, обаче ние я уравновесяваме като вмъкваме там и антипатията. Но по този начин намирайки се под прага на съзнанието в обекта на желанието преминава само част от симпатията. В не многобройните действия, които предприемаме не само под контрола на нашия разум, но и под напора на вдъхновението, отдавайки им се с любов и преданост, симпатията рязко и мощно се издига над прага на съзнанието и прониква във волята, докато обикновено волевият елемент ни свързва като нещо обективно с околния свят. Точно както нашата антипатия към околния свят бива осъзната само в изключителни случаи, например в акта на познанието, така и нашата непрекъсната симпатия към околния свят става факт на съзнанието само в редките случаи на вдъхновение, в случаите на силна и преданна любов. Ако това не беше така, щяхме да вършим всичко само по механичен и инстинктивен начин. Следователно, ние никога не бихме могли да се включим в това, което обективно се изисква от нас например в областта на социалния живот. Ето защо, за да се включим в социалните и космически процеси, ние трябва да обогатим нашата воля със силата на мисленето. Може би ще разберете за какво става дума, ако се замислите за въздействието, което биха имали всички тези неща в случай че те стигаха до нашето обикновено съзнание.
към текста >>

48. 9. Девета лекция, 30.08.1919 GA_293 Общото човекознание

Той все още е изпълнен с онази преданост, която изпитва към духовния свят.
Нека още веднъж да се спрем на трите възрастови периода: От раждането до смяната на зъбите, детето подражава; до полова та зрелост то има естествената готовност да се подчини на нечий авторитет; а после да се осланя на своите собствени убеждения. Това може да се изрази и по друг начин. Когато човек слиза от духовния свят и се инкарнира в едно физическо тяло, какво цели той всъщност? Той иска да реализира в условията на физическия свят своето минало, което е изживял в духовния свят. Преди зъбната смяна, човекът е все още дълбоко свързан със своето минало. Той все още е изпълнен с онази преданост, която изпитва към духовния свят. Ето защо той сваля тази преданост тук, долу, под формата на подражание! И така, в какво се изразяват основните несъзнателни импулси у детето до зъбната смяна? Преди всичко, тези импулси са нещо прекрасно; те трябва да бъдат грижливо и ревностно пазени. Те бликат от несъзнаваната, но извънредно силна убеденост на детската душа: Целият свят е морален! Съвременните хора не споделят това усещане; обаче в хода на своята инкарнация, т.е.
към текста >>

Ето защо той сваля тази преданост тук, долу, под формата на подражание!
Това може да се изрази и по друг начин. Когато човек слиза от духовния свят и се инкарнира в едно физическо тяло, какво цели той всъщност? Той иска да реализира в условията на физическия свят своето минало, което е изживял в духовния свят. Преди зъбната смяна, човекът е все още дълбоко свързан със своето минало. Той все още е изпълнен с онази преданост, която изпитва към духовния свят. Ето защо той сваля тази преданост тук, долу, под формата на подражание! И така, в какво се изразяват основните несъзнателни импулси у детето до зъбната смяна? Преди всичко, тези импулси са нещо прекрасно; те трябва да бъдат грижливо и ревностно пазени. Те бликат от несъзнаваната, но извънредно силна убеденост на детската душа: Целият свят е морален! Съвременните хора не споделят това усещане; обаче в хода на своята инкарнация, т.е. слизайки в условията на физическия свят, човекът е пронизан от безусловната сигурност: Светът е морален!
към текста >>

49. 7. СЕДМИ СЕМИНАР. Щутгарт, 28.8.1919 GA_295 Лекции по валдорфска педагогика

Р.Щ. обобщава: Принципите са правилни; да се отклони възхищението, да се отклони предаността.
Следва обсъждане, по време на което много участници се изказват по темата. Р.Щ.: Откритото злепоставяне пред класа ще определя като нож с две остриета, тъй като то оказва трайно въздействие и откъсва ученика от класа. Много трудно се възстановяват отношенията на такова дете, което се е изложило, пред останалия клас. Обикновено се стига до там, че децата си извоюват да напуснат училището. Ф.: Може да се говори със засегнатото дете и да се отклони увлечението. Р.Щ. обобщава: Принципите са правилни; да се отклони възхищението, да се отклони предаността. Само че Вие няма да постигнете много, ако приказвате с тези деца, защото на тях това много ще им хареса. Влюбването им много повече се основава на чувствата и страданията, а не на представите и би било изключително тежко, ако на това страдание се излезе с чести срещи. При по-способните деца се наблюдава повече възхищението, при по-слабите ученици предаността. Това само по себе си не е толкова важно, но то има значение при включването на децата в обучението, защото когато то са влюбени учат по-малко. Едно общо увлечение на децата не е лошо, то не продължава дълго.
към текста >>

При по-способните деца се наблюдава повече възхищението, при по-слабите ученици предаността.
Обикновено се стига до там, че децата си извоюват да напуснат училището. Ф.: Може да се говори със засегнатото дете и да се отклони увлечението. Р.Щ. обобщава: Принципите са правилни; да се отклони възхищението, да се отклони предаността. Само че Вие няма да постигнете много, ако приказвате с тези деца, защото на тях това много ще им хареса. Влюбването им много повече се основава на чувствата и страданията, а не на представите и би било изключително тежко, ако на това страдание се излезе с чести срещи. При по-способните деца се наблюдава повече възхищението, при по-слабите ученици предаността. Това само по себе си не е толкова важно, но то има значение при включването на децата в обучението, защото когато то са влюбени учат по-малко. Едно общо увлечение на децата не е лошо, то не продължава дълго. Отминава много бързо. В класа възникват надежди, които не се реализират. Това води до разочароваше и след това всичко замира от само себе си.
към текста >>

50. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, 5. Юли 1924 GA_317 Лечебно-педагогически курс

Ето защо в тази детска възраст нашата Валдорфска програма смята за особено важен авторитета на учителя; у детето следва да бъде пробудена една естествена преданост към възпитателя и възпитателят да говори за доброто по такъв начин, че детето да изпитва симпатия към него, а към злото да изпитва антипатия.
В тази възраст децата подражават, вършат това, което става в тяхното обкръжение и в поведението им не се забелязва никаква склонност към клептомания. Тази склонност към клептомания проличава едва след смяната на зъбите. Но дори и след като смяната на зъбите е приключила, детето все още не е в състояние – понеже с душевните си сили то не е навлязло достатъчно навън във физическия свят – да развие друг морален усет, освен този: Доброто ми харесва, злото не ми харесва. Нещата остават в плоскостта на естетическата преценка. И тук възпитателят трябва да насочва детето по такъв начин, че да пробуди у него усета за доброто чрез това, че детето да превърне своя възпитател в норма на подражание. Ето защо в тази детска възраст нашата Валдорфска програма смята за особено важен авторитета на учителя; у детето следва да бъде пробудена една естествена преданост към възпитателя и възпитателят да говори за доброто по такъв начин, че детето да изпитва симпатия към него, а към злото да изпитва антипатия. Всичко това не може да се постигне без единединствен авторитет. И ако той е необходим за така наречените нормални деца, още по-необходим е за деца като това, което обсъждаме. Най-силно действуващото възпитателно средство, това е доверието, което детето може да изпитва към своя възпитател. При подобни деца е наистина необходимо да спечелим тяхното доверие. Естествено, в един такъв лекционен курс не бива да пропуснем и нещо друго: а именно да посочим, че най-малкото, което трябва да направим, поемайки възпитанието на едно малко дете, е да проследим как е протекло неговото ранно развитие.
към текста >>

51. 5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 12 септември 1924 г. GA_318 Съвместната работа между лекарите и пастирите на човешката душа

И така, виждаме, че тук е налице една памет, не логична, но памет, която в отношение пространство-време се стреми с изключителна преданост и с един автоматизиран стремеж към едно себеоткровение.
Е да, аз разказвам нещата доста типично и типично съм ги подбрал: после вие трябва да се ориентирате при съответните по-леки варианти, които ще срещате в живота, и които лекарят особено, среща. Аз преднамерено разказвам крайния случай, за да видите, за какво става дума. И така, когато по този начин астралното тяло притегля навътре Азовото устройство, възниква една сила, която обича да възстановява, сякаш автоматично, приетите детайли в паметта, която сила е непрекъснато готова да ги възстановява, но отказва да търси някаква логическа връзка; тя просто изброява едно след друго нещата, така че човек не може добре да разбере, защо съответната личност в един момент се насочва към едно, в следващия момент, към нещо друго. Може въпросната личност да разкаже следното: селянката излезе и донесе млякото; докато тя беше навън аз погледнах към ъгъла на стаята, там имаше едноизображение на мадоната, и това беше същото изображение, както едно друго, което аз видях преди 30 години на едно място, ала там ми поднесоха не кафе, но една вкусна супа. Може да стане така, че човекът съвсем да се отклони от другия разказ, може да стане така, отново да се върне към него. И така, виждаме, че тук е налице една памет, не логична, но памет, която в отношение пространство-време се стреми с изключителна преданост и с един автоматизиран стремеж към едно себеоткровение. Такава памет има въпросния човек, памет, при която, ако се приближим още повече към нея, ще видим нещо много странно: ще видим на какво почива всичко това в един още по-дълбок смисъл. Ще видим, че този човек изпитва известна радост от определени звукосъчетания, които той си е присвоил, когато е изживявал тези неща. И сега забелязваме, че той се радва когато отново произнасяме тези звукосъчетания. Накратко, забелязваме, че тук става дума за едно завръщане към езика, който бива задържан паметово, изключвайки мислите, не с пълното изключване на мислите, но все пак с изключване на мислите. От друга страна забелязваме и промени във волевата сфера.
към текста >>

52. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 19 март 1924 г. Троицата, трите форми на християнство и ислям. Кръстоносните походи. GA_353 История на човечеството и културните народи

Той е можел например да срещне някакъв старец, живеещ в някаква колиба, когото не занимавали нито турците, нито християните, нито арабите, но който със забележителна вярност и преданост продължавал древните езически традиции.
сл. Р. Хр., продължили в течение на столетия и се падали в средата на средновековието. Така че какво виждали тези, които се отправяли в Азия като кръстоносци, воини на кръста? Преди всичко те виждали, че турците са страшен враг. В тяхно лице те се сблъскали със страшен враг. Но ако един или друг кръстоносец в дните, свободни от сражения, е можел малко да се огледа, с него са можели да станат знаменателни събития. Той е можел например да срещне някакъв старец, живеещ в някаква колиба, когото не занимавали нито турците, нито християните, нито арабите, но който със забележителна вярност и преданост продължавал древните езически традиции. Той е бил продължител на това, което е живеело в древното езичество, бидейки култура, наука, вероучение. Турците не се занимавали с това. Всичко това е било изкоренено от официалната култура. Но такива хора е имало, и то много. Така европейците се запознавали с мнозина, отнасящи се към древната мъдрост, с мнозина, вече несъществуващи в християнството.
към текста >>

НАГОРЕ

0.69739603996277