Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
7
,
8
,
9
,
10
,
11
,
12
,
13
,
Намерени са резултати от
1269
текста в
13
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Нос
'.
На страница
1
:
4189
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
00. УВОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Вярно е, че Гьоте е направил редица големи отделни открития, както например това на междучелюстната кост и на прешленната теория на черепа в остеологията, на тъждестве
нос
тта на всички растителни органи със стебления лист в ботаниката и т.н.
1. У В О Д На 18 август 1787 година Гьоте писа от Италия на Кнебел: "След това, което видях от растенията и риби край Неапол и Сивиля, аз бих бил твърде съблазнен, ако бях с 10 години по-млад, да направя едно пътешествие до Индия, не за да открия нещо ново, а за да разгледам откритото по мой начин”. Тези думи се крие гледната точка, от която трябва да разглеждаме научните трудове на Гьоте. При него не се касае за откриването на нови факти, а за една нова гледна точка, за един определен начин да се разглежда природата.
Вярно е, че Гьоте е направил редица големи отделни открития, както например това на междучелюстната кост и на прешленната теория на черепа в остеологията, на тъждествеността на всички растителни органи със стебления лист в ботаниката и т.н.
Обаче като душа оживяваща всички тези подробности ние трябва да разгледаме величествения възглед за природата, който носи тези открития, трябва да обгърнем с поглед в учението за организмите преди всичко едно велико откритие, поставящо в сянка всички открития: Откритието на същността на самия организъм. Онзи принцип, чрез който един организъм е това, като което той се представя, причините, чиито следствия ни се явяват проявите на живота, с една дума всичко, за което трябва да питаме принципно в това отношение, бе изложено и обяснено от Гьоте.*(* Който заявява, че такава една цел е предварително непостижимо, той никога не ще стигне до едно разбиране на Гьотевите възгледи върху природата; напротив онзи, който, оставяйки този въпрос открит, пристъпва без предразсъдък към неговото проучване, той, завършвайки своето изследване, сигурно ще даде един положителен отговор. Някои забележки, които самия Гьоте е направил, могат да събудят известни съмнения.Такава забележка е например следната "Без да проявяваме дързостта, че искаме да открием първите двигателни пружини на природните действия ние бихме насочили нашето внимание върху проявата на силите, чрез които растението постепенно превръща в орган”. Обаче такива изказвания на Гьоте не са насочени против принципната възможност да познаем същността на нещата, а в него Гьоте проявява достатъчна предпазливост, като не иска да отсъжда прибързано върху физико-механическите условия, които стоят на основата на организма, тъй като знаеше добре, че такива въпроси могат да бъдат разрешени само в течение на времето. Тази е от самото начало пълната цел на неговия стремеж по отношение на органичните естествени науки; при преследването на тази цел на него му се натрапват като от само себе си горепосочените отделни открития.
към текста >>
Обаче като душа оживяваща всички тези подроб
нос
ти ние трябва да разгледаме величествения възглед за природата, който
нос
и тези открития, трябва да обгърнем с поглед в учението за организмите преди всичко едно велико откритие, поставящо в сянка всички открития: Откритието на същ
нос
тта на самия организъм.
1. У В О Д На 18 август 1787 година Гьоте писа от Италия на Кнебел: "След това, което видях от растенията и риби край Неапол и Сивиля, аз бих бил твърде съблазнен, ако бях с 10 години по-млад, да направя едно пътешествие до Индия, не за да открия нещо ново, а за да разгледам откритото по мой начин”. Тези думи се крие гледната точка, от която трябва да разглеждаме научните трудове на Гьоте. При него не се касае за откриването на нови факти, а за една нова гледна точка, за един определен начин да се разглежда природата. Вярно е, че Гьоте е направил редица големи отделни открития, както например това на междучелюстната кост и на прешленната теория на черепа в остеологията, на тъждествеността на всички растителни органи със стебления лист в ботаниката и т.н.
Обаче като душа оживяваща всички тези подробности ние трябва да разгледаме величествения възглед за природата, който носи тези открития, трябва да обгърнем с поглед в учението за организмите преди всичко едно велико откритие, поставящо в сянка всички открития: Откритието на същността на самия организъм.
Онзи принцип, чрез който един организъм е това, като което той се представя, причините, чиито следствия ни се явяват проявите на живота, с една дума всичко, за което трябва да питаме принципно в това отношение, бе изложено и обяснено от Гьоте.*(* Който заявява, че такава една цел е предварително непостижимо, той никога не ще стигне до едно разбиране на Гьотевите възгледи върху природата; напротив онзи, който, оставяйки този въпрос открит, пристъпва без предразсъдък към неговото проучване, той, завършвайки своето изследване, сигурно ще даде един положителен отговор. Някои забележки, които самия Гьоте е направил, могат да събудят известни съмнения.Такава забележка е например следната "Без да проявяваме дързостта, че искаме да открием първите двигателни пружини на природните действия ние бихме насочили нашето внимание върху проявата на силите, чрез които растението постепенно превръща в орган”. Обаче такива изказвания на Гьоте не са насочени против принципната възможност да познаем същността на нещата, а в него Гьоте проявява достатъчна предпазливост, като не иска да отсъжда прибързано върху физико-механическите условия, които стоят на основата на организма, тъй като знаеше добре, че такива въпроси могат да бъдат разрешени само в течение на времето. Тази е от самото начало пълната цел на неговия стремеж по отношение на органичните естествени науки; при преследването на тази цел на него му се натрапват като от само себе си горепосочените отделни открития. Той трябваше да ги намери, ако не искаше да бъде възпрепятстван в своя по-нататъшен стремеж.
към текста >>
Обаче такива изказвания на Гьоте не са насочени против принципната възмож
нос
т да познаем същ
нос
тта на нещата, а в него Гьоте проявява достатъчна предпазливост, като не иска да отсъжда прибързано върху физико-механическите условия, които стоят на основата на организма, тъй като знаеше добре, че такива въпроси могат да бъдат разрешени само в течение на времето.
При него не се касае за откриването на нови факти, а за една нова гледна точка, за един определен начин да се разглежда природата. Вярно е, че Гьоте е направил редица големи отделни открития, както например това на междучелюстната кост и на прешленната теория на черепа в остеологията, на тъждествеността на всички растителни органи със стебления лист в ботаниката и т.н. Обаче като душа оживяваща всички тези подробности ние трябва да разгледаме величествения възглед за природата, който носи тези открития, трябва да обгърнем с поглед в учението за организмите преди всичко едно велико откритие, поставящо в сянка всички открития: Откритието на същността на самия организъм. Онзи принцип, чрез който един организъм е това, като което той се представя, причините, чиито следствия ни се явяват проявите на живота, с една дума всичко, за което трябва да питаме принципно в това отношение, бе изложено и обяснено от Гьоте.*(* Който заявява, че такава една цел е предварително непостижимо, той никога не ще стигне до едно разбиране на Гьотевите възгледи върху природата; напротив онзи, който, оставяйки този въпрос открит, пристъпва без предразсъдък към неговото проучване, той, завършвайки своето изследване, сигурно ще даде един положителен отговор. Някои забележки, които самия Гьоте е направил, могат да събудят известни съмнения.Такава забележка е например следната "Без да проявяваме дързостта, че искаме да открием първите двигателни пружини на природните действия ние бихме насочили нашето внимание върху проявата на силите, чрез които растението постепенно превръща в орган”.
Обаче такива изказвания на Гьоте не са насочени против принципната възможност да познаем същността на нещата, а в него Гьоте проявява достатъчна предпазливост, като не иска да отсъжда прибързано върху физико-механическите условия, които стоят на основата на организма, тъй като знаеше добре, че такива въпроси могат да бъдат разрешени само в течение на времето.
Тази е от самото начало пълната цел на неговия стремеж по отношение на органичните естествени науки; при преследването на тази цел на него му се натрапват като от само себе си горепосочените отделни открития. Той трябваше да ги намери, ако не искаше да бъде възпрепятстван в своя по-нататъшен стремеж. Съществуващата преди него естествена наука, която не познаваше същността на проявите на живота и изследваше организмите просто според техния състав от части, според техните външни признаци, както това се прави и при неорганичните предмети, трябваше често пъти в своя път да даде погрешни тълкувания на подробностите, да ги постави в погрешна светлина. Естествено такава една грешка не може да се забележи при подробностите. Ние виждаме тази грешка едва тогава, когато разбираме организма, тъй като подробностите, разглеждани отделно, не съдържат в себе си принципа на тяхното обяснение.
към текста >>
Съществуващата преди него естествена наука, която не познаваше същ
нос
тта на проявите на живота и изследваше организмите просто според техния състав от части, според техните външни признаци, както това се прави и при неорганичните предмети, трябваше често пъти в своя път да даде погрешни тълкувания на подроб
нос
тите, да ги постави в погрешна светлина.
Онзи принцип, чрез който един организъм е това, като което той се представя, причините, чиито следствия ни се явяват проявите на живота, с една дума всичко, за което трябва да питаме принципно в това отношение, бе изложено и обяснено от Гьоте.*(* Който заявява, че такава една цел е предварително непостижимо, той никога не ще стигне до едно разбиране на Гьотевите възгледи върху природата; напротив онзи, който, оставяйки този въпрос открит, пристъпва без предразсъдък към неговото проучване, той, завършвайки своето изследване, сигурно ще даде един положителен отговор. Някои забележки, които самия Гьоте е направил, могат да събудят известни съмнения.Такава забележка е например следната "Без да проявяваме дързостта, че искаме да открием първите двигателни пружини на природните действия ние бихме насочили нашето внимание върху проявата на силите, чрез които растението постепенно превръща в орган”. Обаче такива изказвания на Гьоте не са насочени против принципната възможност да познаем същността на нещата, а в него Гьоте проявява достатъчна предпазливост, като не иска да отсъжда прибързано върху физико-механическите условия, които стоят на основата на организма, тъй като знаеше добре, че такива въпроси могат да бъдат разрешени само в течение на времето. Тази е от самото начало пълната цел на неговия стремеж по отношение на органичните естествени науки; при преследването на тази цел на него му се натрапват като от само себе си горепосочените отделни открития. Той трябваше да ги намери, ако не искаше да бъде възпрепятстван в своя по-нататъшен стремеж.
Съществуващата преди него естествена наука, която не познаваше същността на проявите на живота и изследваше организмите просто според техния състав от части, според техните външни признаци, както това се прави и при неорганичните предмети, трябваше често пъти в своя път да даде погрешни тълкувания на подробностите, да ги постави в погрешна светлина.
Естествено такава една грешка не може да се забележи при подробностите. Ние виждаме тази грешка едва тогава, когато разбираме организма, тъй като подробностите, разглеждани отделно, не съдържат в себе си принципа на тяхното обяснение. Те могат да бъдат обяснени само чрез природата на цялото, защото цялото е това, което им придава същност и значение. Именно едва след като Гьоте откри тази природа на цялото, за него станаха видими онези погрешни тълкувания; те не можеха да бъдат съединени с неговата теория за живите същества, противоречаха на тази теория. Ако искаше да върви по-нататък в своя път, той трябваше да отстрани подобни грешки и предразсъдъци.
към текста >>
Естествено такава една грешка не може да се забележи при подроб
нос
тите.
Някои забележки, които самия Гьоте е направил, могат да събудят известни съмнения.Такава забележка е например следната "Без да проявяваме дързостта, че искаме да открием първите двигателни пружини на природните действия ние бихме насочили нашето внимание върху проявата на силите, чрез които растението постепенно превръща в орган”. Обаче такива изказвания на Гьоте не са насочени против принципната възможност да познаем същността на нещата, а в него Гьоте проявява достатъчна предпазливост, като не иска да отсъжда прибързано върху физико-механическите условия, които стоят на основата на организма, тъй като знаеше добре, че такива въпроси могат да бъдат разрешени само в течение на времето. Тази е от самото начало пълната цел на неговия стремеж по отношение на органичните естествени науки; при преследването на тази цел на него му се натрапват като от само себе си горепосочените отделни открития. Той трябваше да ги намери, ако не искаше да бъде възпрепятстван в своя по-нататъшен стремеж. Съществуващата преди него естествена наука, която не познаваше същността на проявите на живота и изследваше организмите просто според техния състав от части, според техните външни признаци, както това се прави и при неорганичните предмети, трябваше често пъти в своя път да даде погрешни тълкувания на подробностите, да ги постави в погрешна светлина.
Естествено такава една грешка не може да се забележи при подробностите.
Ние виждаме тази грешка едва тогава, когато разбираме организма, тъй като подробностите, разглеждани отделно, не съдържат в себе си принципа на тяхното обяснение. Те могат да бъдат обяснени само чрез природата на цялото, защото цялото е това, което им придава същност и значение. Именно едва след като Гьоте откри тази природа на цялото, за него станаха видими онези погрешни тълкувания; те не можеха да бъдат съединени с неговата теория за живите същества, противоречаха на тази теория. Ако искаше да върви по-нататък в своя път, той трябваше да отстрани подобни грешки и предразсъдъци. Такъв беше случаят при междучелюстната кост.
към текста >>
Ние виждаме тази грешка едва тогава, когато разбираме организма, тъй като подроб
нос
тите, разглеждани отделно, не съдържат в себе си принципа на тяхното обяснение.
Обаче такива изказвания на Гьоте не са насочени против принципната възможност да познаем същността на нещата, а в него Гьоте проявява достатъчна предпазливост, като не иска да отсъжда прибързано върху физико-механическите условия, които стоят на основата на организма, тъй като знаеше добре, че такива въпроси могат да бъдат разрешени само в течение на времето. Тази е от самото начало пълната цел на неговия стремеж по отношение на органичните естествени науки; при преследването на тази цел на него му се натрапват като от само себе си горепосочените отделни открития. Той трябваше да ги намери, ако не искаше да бъде възпрепятстван в своя по-нататъшен стремеж. Съществуващата преди него естествена наука, която не познаваше същността на проявите на живота и изследваше организмите просто според техния състав от части, според техните външни признаци, както това се прави и при неорганичните предмети, трябваше често пъти в своя път да даде погрешни тълкувания на подробностите, да ги постави в погрешна светлина. Естествено такава една грешка не може да се забележи при подробностите.
Ние виждаме тази грешка едва тогава, когато разбираме организма, тъй като подробностите, разглеждани отделно, не съдържат в себе си принципа на тяхното обяснение.
Те могат да бъдат обяснени само чрез природата на цялото, защото цялото е това, което им придава същност и значение. Именно едва след като Гьоте откри тази природа на цялото, за него станаха видими онези погрешни тълкувания; те не можеха да бъдат съединени с неговата теория за живите същества, противоречаха на тази теория. Ако искаше да върви по-нататък в своя път, той трябваше да отстрани подобни грешки и предразсъдъци. Такъв беше случаят при междучелюстната кост. Факти, които представляваха интерес и стойност само тогава, когато човек притежава гореспоменатата теория, а именно прешленната природа на черепните кости, бяха непознати на по-старата естествена наука.
към текста >>
Те могат да бъдат обяснени само чрез природата на цялото, защото цялото е това, което им придава същ
нос
т и значение.
Тази е от самото начало пълната цел на неговия стремеж по отношение на органичните естествени науки; при преследването на тази цел на него му се натрапват като от само себе си горепосочените отделни открития. Той трябваше да ги намери, ако не искаше да бъде възпрепятстван в своя по-нататъшен стремеж. Съществуващата преди него естествена наука, която не познаваше същността на проявите на живота и изследваше организмите просто според техния състав от части, според техните външни признаци, както това се прави и при неорганичните предмети, трябваше често пъти в своя път да даде погрешни тълкувания на подробностите, да ги постави в погрешна светлина. Естествено такава една грешка не може да се забележи при подробностите. Ние виждаме тази грешка едва тогава, когато разбираме организма, тъй като подробностите, разглеждани отделно, не съдържат в себе си принципа на тяхното обяснение.
Те могат да бъдат обяснени само чрез природата на цялото, защото цялото е това, което им придава същност и значение.
Именно едва след като Гьоте откри тази природа на цялото, за него станаха видими онези погрешни тълкувания; те не можеха да бъдат съединени с неговата теория за живите същества, противоречаха на тази теория. Ако искаше да върви по-нататък в своя път, той трябваше да отстрани подобни грешки и предразсъдъци. Такъв беше случаят при междучелюстната кост. Факти, които представляваха интерес и стойност само тогава, когато човек притежава гореспоменатата теория, а именно прешленната природа на черепните кости, бяха непознати на по-старата естествена наука. Всички тези пречки трябваше да бъдат отстранени от пътя чрез отделни опитности.
към текста >>
Факти, които представляваха интерес и стой
нос
т само тогава, когато човек притежава гореспоменатата теория, а именно прешленната природа на черепните кости, бяха непознати на по-старата естествена наука.
Ние виждаме тази грешка едва тогава, когато разбираме организма, тъй като подробностите, разглеждани отделно, не съдържат в себе си принципа на тяхното обяснение. Те могат да бъдат обяснени само чрез природата на цялото, защото цялото е това, което им придава същност и значение. Именно едва след като Гьоте откри тази природа на цялото, за него станаха видими онези погрешни тълкувания; те не можеха да бъдат съединени с неговата теория за живите същества, противоречаха на тази теория. Ако искаше да върви по-нататък в своя път, той трябваше да отстрани подобни грешки и предразсъдъци. Такъв беше случаят при междучелюстната кост.
Факти, които представляваха интерес и стойност само тогава, когато човек притежава гореспоменатата теория, а именно прешленната природа на черепните кости, бяха непознати на по-старата естествена наука.
Всички тези пречки трябваше да бъдат отстранени от пътя чрез отделни опитности. Ето защо тези опитности не бяха никога за Гьоте самоцел; те трябваше да бъдат направени, за да потвърдят онова централно откритие. Не може да се отрече, че съвременниците на Гьоте рано или късно стигнаха до същите наблюдения и че може би днес всички те бяха били познати и без Гьоте. Биха били познати стремежи; но още по-малко може да се отриче, че неговото велико, обгръщащо цялата органическа природа откритие не е било изказано до днес по такъв сполучлив начин от някой естественик независимо от Гьоте.*(* С това съвсем не искаме да кажем, че в това отношение Гьоте въобще не е бил разбран. Напротив: В настоящето издание многократно ще използваме случая да обърнем вниманието върху редица мъже, които се явяват за нас като продължители и преработватели на идеите на Гьоте.
към текста >>
Всички тези пречки трябваше да бъдат отстранени от пътя чрез отделни опит
нос
ти.
Те могат да бъдат обяснени само чрез природата на цялото, защото цялото е това, което им придава същност и значение. Именно едва след като Гьоте откри тази природа на цялото, за него станаха видими онези погрешни тълкувания; те не можеха да бъдат съединени с неговата теория за живите същества, противоречаха на тази теория. Ако искаше да върви по-нататък в своя път, той трябваше да отстрани подобни грешки и предразсъдъци. Такъв беше случаят при междучелюстната кост. Факти, които представляваха интерес и стойност само тогава, когато човек притежава гореспоменатата теория, а именно прешленната природа на черепните кости, бяха непознати на по-старата естествена наука.
Всички тези пречки трябваше да бъдат отстранени от пътя чрез отделни опитности.
Ето защо тези опитности не бяха никога за Гьоте самоцел; те трябваше да бъдат направени, за да потвърдят онова централно откритие. Не може да се отрече, че съвременниците на Гьоте рано или късно стигнаха до същите наблюдения и че може би днес всички те бяха били познати и без Гьоте. Биха били познати стремежи; но още по-малко може да се отриче, че неговото велико, обгръщащо цялата органическа природа откритие не е било изказано до днес по такъв сполучлив начин от някой естественик независимо от Гьоте.*(* С това съвсем не искаме да кажем, че в това отношение Гьоте въобще не е бил разбран. Напротив: В настоящето издание многократно ще използваме случая да обърнем вниманието върху редица мъже, които се явяват за нас като продължители и преработватели на идеите на Гьоте. Имена като тези на Фойгт, Неес фон Езенбек, д, Алтон /старшият и младият/, Шелвер, К. Г.
към текста >>
Ето защо тези опит
нос
ти не бяха никога за Гьоте самоцел; те трябваше да бъдат направени, за да потвърдят онова централно откритие.
Именно едва след като Гьоте откри тази природа на цялото, за него станаха видими онези погрешни тълкувания; те не можеха да бъдат съединени с неговата теория за живите същества, противоречаха на тази теория. Ако искаше да върви по-нататък в своя път, той трябваше да отстрани подобни грешки и предразсъдъци. Такъв беше случаят при междучелюстната кост. Факти, които представляваха интерес и стойност само тогава, когато човек притежава гореспоменатата теория, а именно прешленната природа на черепните кости, бяха непознати на по-старата естествена наука. Всички тези пречки трябваше да бъдат отстранени от пътя чрез отделни опитности.
Ето защо тези опитности не бяха никога за Гьоте самоцел; те трябваше да бъдат направени, за да потвърдят онова централно откритие.
Не може да се отрече, че съвременниците на Гьоте рано или късно стигнаха до същите наблюдения и че може би днес всички те бяха били познати и без Гьоте. Биха били познати стремежи; но още по-малко може да се отриче, че неговото велико, обгръщащо цялата органическа природа откритие не е било изказано до днес по такъв сполучлив начин от някой естественик независимо от Гьоте.*(* С това съвсем не искаме да кажем, че в това отношение Гьоте въобще не е бил разбран. Напротив: В настоящето издание многократно ще използваме случая да обърнем вниманието върху редица мъже, които се явяват за нас като продължители и преработватели на идеите на Гьоте. Имена като тези на Фойгт, Неес фон Езенбек, д, Алтон /старшият и младият/, Шелвер, К. Г. Карус, Мерциус и др.
към текста >>
Вярно е, че често пъти се е обръщало внимание то върху Гьотевото убеждение на последовател
нос
тта на природата, но не се е вземало предвид, че с това се дава само една съвсем странична, имащо малко значение характеристиката на Гьотевите възгледи и че по отношение на науката за организмите, например, главното е да се покаже, от какво естество е това, което запазва тази последовател
нос
т.
принадлежат към тази поредица. Обаче всички те са градили своите системи върху основата на изложените в Гьотевите съчинения възгледи и именно за тях не можем да кажем, че те биха стигнали до техните понятия и без Гьоте,а напротив негови съвременници например Йозефи в Гьотенген е стигнал самостоятелно до междучелюстната кост, или Окен до теорията на прешлените./, даже можем да кажем че и до днес то ни най-малко не е било задоволително оценено. Изобщо явява се безразлично, дали Гьоте първи е открил един факт или го е преоткрил; но този факт добива своето истинско значение едва чрез начина, по който той го включва в своя възглед за природата. Това е, което досега учените са изпуснали от поглед. Те твърде често са изтъквали прекалено отделните факти, открити от Гьоте и с това са предизвиквали полемика.
Вярно е, че често пъти се е обръщало внимание то върху Гьотевото убеждение на последователността на природата, но не се е вземало предвид, че с това се дава само една съвсем странична, имащо малко значение характеристиката на Гьотевите възгледи и че по отношение на науката за организмите, например, главното е да се покаже, от какво естество е това, което запазва тази последователност.
Ако тук се назове типът, то трябва да се каже, в какво се състои същността на типа в смисъла на Гьоте. Важното в метаморфозата на растението не се състои например в откриването на отделните факти, че лист, чашка, корона и т.н. са тъждествени органи, а във величественото мисловно построение на едно живо цяло на действащи едни през други формиращи закони, което произтича от това и което построение определя от себе отделните степени на развитието. Величието на мисълта, която след това Гьоте се опитва да разпростре и върху животинския свят, минава някому през ума само тогава, когато той се опитва да я оживи в своя дух, когато се залови да я размисли. Тогава той забелязва, че преведената в идеята природа на растението е самата тази, която живее в нашия дух също така, както в обекта; той забелязва също, че оживява един организъм и до най-малките части, когато си го представи в себе си не като мъртъв, завършен предмет, а като нещо развиващо се, ставащо, намиращо се в постоянно безпокойство.
към текста >>
Ако тук се назове типът, то трябва да се каже, в какво се състои същ
нос
тта на типа в смисъла на Гьоте.
Обаче всички те са градили своите системи върху основата на изложените в Гьотевите съчинения възгледи и именно за тях не можем да кажем, че те биха стигнали до техните понятия и без Гьоте,а напротив негови съвременници например Йозефи в Гьотенген е стигнал самостоятелно до междучелюстната кост, или Окен до теорията на прешлените./, даже можем да кажем че и до днес то ни най-малко не е било задоволително оценено. Изобщо явява се безразлично, дали Гьоте първи е открил един факт или го е преоткрил; но този факт добива своето истинско значение едва чрез начина, по който той го включва в своя възглед за природата. Това е, което досега учените са изпуснали от поглед. Те твърде често са изтъквали прекалено отделните факти, открити от Гьоте и с това са предизвиквали полемика. Вярно е, че често пъти се е обръщало внимание то върху Гьотевото убеждение на последователността на природата, но не се е вземало предвид, че с това се дава само една съвсем странична, имащо малко значение характеристиката на Гьотевите възгледи и че по отношение на науката за организмите, например, главното е да се покаже, от какво естество е това, което запазва тази последователност.
Ако тук се назове типът, то трябва да се каже, в какво се състои същността на типа в смисъла на Гьоте.
Важното в метаморфозата на растението не се състои например в откриването на отделните факти, че лист, чашка, корона и т.н. са тъждествени органи, а във величественото мисловно построение на едно живо цяло на действащи едни през други формиращи закони, което произтича от това и което построение определя от себе отделните степени на развитието. Величието на мисълта, която след това Гьоте се опитва да разпростре и върху животинския свят, минава някому през ума само тогава, когато той се опитва да я оживи в своя дух, когато се залови да я размисли. Тогава той забелязва, че преведената в идеята природа на растението е самата тази, която живее в нашия дух също така, както в обекта; той забелязва също, че оживява един организъм и до най-малките части, когато си го представи в себе си не като мъртъв, завършен предмет, а като нещо развиващо се, ставащо, намиращо се в постоянно безпокойство. Опитвайки се да изложим в следващото по един подробен начин всичко посочено тук, на нас ще ни се разкрие същевременно истинското отношение на Гьотевия възглед на природата към този на нашата епоха, а именно към еволюционната теория в модерна форма.
към текста >>
2.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Самият Гьоте мислеше много малко за своите познания по естествените науки в това време: "За това...., което всъщ
нос
т се нарича природа, аз нямах никакво понятие и ни най-малко познание за нейните така наречени три царства”.
2. РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ Когато проследим историята на раждането на Гьотевите мисли върху образуването на организмите, твърде лесно се изпада в съмнение върху дяла, който трябва да припишем на младостта на поета, т.е. на времето преди неговото идване във Ваймар.
Самият Гьоте мислеше много малко за своите познания по естествените науки в това време: "За това...., което всъщност се нарича природа, аз нямах никакво понятие и ни най-малко познание за нейните така наречени три царства”.
Опирайки се на това изказване, изследователите често си представят началото на неговия размисъл върху естествените науки едва след неговото пристигане във Ваймар. Въпреки това изглежда, че ни е позволено да отидем по-далече в миналото, ако не искаме да оставим неизяснен целия дух на неговите възгледи. Оживяващата сила, която насочваше неговите проучвания в онази насока, която ще изложим по-късно, се проявява още от най-ранна младост. Когато Гьоте дойде във висшето Училище в Лайпциг, там царуваше в естественонаучните стремежи напълно онзи дух, който е характерен за голяма част от 18-то столетие и който хвърли цялата наука и я разкъса на две крайности, за съединението на които не се чувстваше никаква нужда. От едната страна стоеше философията на Християн Волф (1679 1754 г.), която се движеше изцяло в един абстрактен елемент; от другата страна отделните клонове на науката, които се губеха във външното описание на безкрайните подробности и у които липсваше всякакъв стремеж да търсят в света на техните обекти един по-висш принцип.
към текста >>
Когато Гьоте дойде във висшето Училище в Лайпциг, там царуваше в естественонаучните стремежи напълно онзи дух, който е характерен за голяма част от 18-то столетие и който хвърли цялата наука и я разкъса на две край
нос
ти, за съединението на които не се чувстваше никаква нужда.
на времето преди неговото идване във Ваймар. Самият Гьоте мислеше много малко за своите познания по естествените науки в това време: "За това...., което всъщност се нарича природа, аз нямах никакво понятие и ни най-малко познание за нейните така наречени три царства”. Опирайки се на това изказване, изследователите често си представят началото на неговия размисъл върху естествените науки едва след неговото пристигане във Ваймар. Въпреки това изглежда, че ни е позволено да отидем по-далече в миналото, ако не искаме да оставим неизяснен целия дух на неговите възгледи. Оживяващата сила, която насочваше неговите проучвания в онази насока, която ще изложим по-късно, се проявява още от най-ранна младост.
Когато Гьоте дойде във висшето Училище в Лайпциг, там царуваше в естественонаучните стремежи напълно онзи дух, който е характерен за голяма част от 18-то столетие и който хвърли цялата наука и я разкъса на две крайности, за съединението на които не се чувстваше никаква нужда.
От едната страна стоеше философията на Християн Волф (1679 1754 г.), която се движеше изцяло в един абстрактен елемент; от другата страна отделните клонове на науката, които се губеха във външното описание на безкрайните подробности и у които липсваше всякакъв стремеж да търсят в света на техните обекти един по-висш принцип. Философията на Християн Волф не можеше да намери пътя от сферата на нейните общи понятия в царството на непосредствената действителност, на индивидуалното съществуване. Там и най-понятните по себе си неща бяха третирани с пълна подробност. Установяваше се, че вещта е нещо,което няма никакво противоречие в себе си, че има крайни и безкрайни вещества и т.н. Обаче когато с тези общи понятия се пристъпваше към самите неща, за да се разбере тяхното действие и живот, привържениците на тази философия бяха напълно безпомощни; те не можеха да направят никакво приложение на такива понятия към света, в който ние живеем и който искаме да разберем.
към текста >>
От едната страна стоеше философията на Християн Волф (1679 1754 г.), която се движеше изцяло в един абстрактен елемент; от другата страна отделните клонове на науката, които се губеха във външното описание на безкрайните подроб
нос
ти и у които липсваше всякакъв стремеж да търсят в света на техните обекти един по-висш принцип.
Самият Гьоте мислеше много малко за своите познания по естествените науки в това време: "За това...., което всъщност се нарича природа, аз нямах никакво понятие и ни най-малко познание за нейните така наречени три царства”. Опирайки се на това изказване, изследователите често си представят началото на неговия размисъл върху естествените науки едва след неговото пристигане във Ваймар. Въпреки това изглежда, че ни е позволено да отидем по-далече в миналото, ако не искаме да оставим неизяснен целия дух на неговите възгледи. Оживяващата сила, която насочваше неговите проучвания в онази насока, която ще изложим по-късно, се проявява още от най-ранна младост. Когато Гьоте дойде във висшето Училище в Лайпциг, там царуваше в естественонаучните стремежи напълно онзи дух, който е характерен за голяма част от 18-то столетие и който хвърли цялата наука и я разкъса на две крайности, за съединението на които не се чувстваше никаква нужда.
От едната страна стоеше философията на Християн Волф (1679 1754 г.), която се движеше изцяло в един абстрактен елемент; от другата страна отделните клонове на науката, които се губеха във външното описание на безкрайните подробности и у които липсваше всякакъв стремеж да търсят в света на техните обекти един по-висш принцип.
Философията на Християн Волф не можеше да намери пътя от сферата на нейните общи понятия в царството на непосредствената действителност, на индивидуалното съществуване. Там и най-понятните по себе си неща бяха третирани с пълна подробност. Установяваше се, че вещта е нещо,което няма никакво противоречие в себе си, че има крайни и безкрайни вещества и т.н. Обаче когато с тези общи понятия се пристъпваше към самите неща, за да се разбере тяхното действие и живот, привържениците на тази философия бяха напълно безпомощни; те не можеха да направят никакво приложение на такива понятия към света, в който ние живеем и който искаме да разберем. Обаче самите заобикалящи ни неща бяха описани приблизително по безпринципен начин, чисто по техния външен изглед, според техните външни признаци.
към текста >>
Философията на Християн Волф не можеше да намери пътя от сферата на нейните общи понятия в царството на непосредствената действител
нос
т, на индивидуалното съществуване.
Опирайки се на това изказване, изследователите често си представят началото на неговия размисъл върху естествените науки едва след неговото пристигане във Ваймар. Въпреки това изглежда, че ни е позволено да отидем по-далече в миналото, ако не искаме да оставим неизяснен целия дух на неговите възгледи. Оживяващата сила, която насочваше неговите проучвания в онази насока, която ще изложим по-късно, се проявява още от най-ранна младост. Когато Гьоте дойде във висшето Училище в Лайпциг, там царуваше в естественонаучните стремежи напълно онзи дух, който е характерен за голяма част от 18-то столетие и който хвърли цялата наука и я разкъса на две крайности, за съединението на които не се чувстваше никаква нужда. От едната страна стоеше философията на Християн Волф (1679 1754 г.), която се движеше изцяло в един абстрактен елемент; от другата страна отделните клонове на науката, които се губеха във външното описание на безкрайните подробности и у които липсваше всякакъв стремеж да търсят в света на техните обекти един по-висш принцип.
Философията на Християн Волф не можеше да намери пътя от сферата на нейните общи понятия в царството на непосредствената действителност, на индивидуалното съществуване.
Там и най-понятните по себе си неща бяха третирани с пълна подробност. Установяваше се, че вещта е нещо,което няма никакво противоречие в себе си, че има крайни и безкрайни вещества и т.н. Обаче когато с тези общи понятия се пристъпваше към самите неща, за да се разбере тяхното действие и живот, привържениците на тази философия бяха напълно безпомощни; те не можеха да направят никакво приложение на такива понятия към света, в който ние живеем и който искаме да разберем. Обаче самите заобикалящи ни неща бяха описани приблизително по безпринципен начин, чисто по техния външен изглед, според техните външни признаци. Тук стояха една срещу друга една наука на принципите, на която липсваш живото съдържание, любвеобилното вдълбочаване в непосредствената действителност, и една лишена от принципи наука, на която липсваше идейното съдържание, без някаква връзка помежду им, всяка една безплодна за другата.
към текста >>
Там и най-понятните по себе си неща бяха третирани с пълна подроб
нос
т.
Въпреки това изглежда, че ни е позволено да отидем по-далече в миналото, ако не искаме да оставим неизяснен целия дух на неговите възгледи. Оживяващата сила, която насочваше неговите проучвания в онази насока, която ще изложим по-късно, се проявява още от най-ранна младост. Когато Гьоте дойде във висшето Училище в Лайпциг, там царуваше в естественонаучните стремежи напълно онзи дух, който е характерен за голяма част от 18-то столетие и който хвърли цялата наука и я разкъса на две крайности, за съединението на които не се чувстваше никаква нужда. От едната страна стоеше философията на Християн Волф (1679 1754 г.), която се движеше изцяло в един абстрактен елемент; от другата страна отделните клонове на науката, които се губеха във външното описание на безкрайните подробности и у които липсваше всякакъв стремеж да търсят в света на техните обекти един по-висш принцип. Философията на Християн Волф не можеше да намери пътя от сферата на нейните общи понятия в царството на непосредствената действителност, на индивидуалното съществуване.
Там и най-понятните по себе си неща бяха третирани с пълна подробност.
Установяваше се, че вещта е нещо,което няма никакво противоречие в себе си, че има крайни и безкрайни вещества и т.н. Обаче когато с тези общи понятия се пристъпваше към самите неща, за да се разбере тяхното действие и живот, привържениците на тази философия бяха напълно безпомощни; те не можеха да направят никакво приложение на такива понятия към света, в който ние живеем и който искаме да разберем. Обаче самите заобикалящи ни неща бяха описани приблизително по безпринципен начин, чисто по техния външен изглед, според техните външни признаци. Тук стояха една срещу друга една наука на принципите, на която липсваш живото съдържание, любвеобилното вдълбочаване в непосредствената действителност, и една лишена от принципи наука, на която липсваше идейното съдържание, без някаква връзка помежду им, всяка една безплодна за другата. Здравата природа на Гьоте се чувстваше отблъсквана и от двете едностранчивости по еднакъв начин и в борбата срещу тях у него се развиха представи, които по-късно го доведоха до онзи плодотворен възглед за природата, до онова схващане, в което идеи и опитност се взаимно оживяват във всестранно проникване и се превръща в едно цяло.
към текста >>
Тук стояха една срещу друга една наука на принципите, на която липсваш живото съдържание, любвеобилното вдълбочаване в непосредствената действител
нос
т, и една лишена от принципи наука, на която липсваше идейното съдържание, без някаква връзка помежду им, всяка една безплодна за другата.
Философията на Християн Волф не можеше да намери пътя от сферата на нейните общи понятия в царството на непосредствената действителност, на индивидуалното съществуване. Там и най-понятните по себе си неща бяха третирани с пълна подробност. Установяваше се, че вещта е нещо,което няма никакво противоречие в себе си, че има крайни и безкрайни вещества и т.н. Обаче когато с тези общи понятия се пристъпваше към самите неща, за да се разбере тяхното действие и живот, привържениците на тази философия бяха напълно безпомощни; те не можеха да направят никакво приложение на такива понятия към света, в който ние живеем и който искаме да разберем. Обаче самите заобикалящи ни неща бяха описани приблизително по безпринципен начин, чисто по техния външен изглед, според техните външни признаци.
Тук стояха една срещу друга една наука на принципите, на която липсваш живото съдържание, любвеобилното вдълбочаване в непосредствената действителност, и една лишена от принципи наука, на която липсваше идейното съдържание, без някаква връзка помежду им, всяка една безплодна за другата.
Здравата природа на Гьоте се чувстваше отблъсквана и от двете едностранчивости по еднакъв начин и в борбата срещу тях у него се развиха представи, които по-късно го доведоха до онзи плодотворен възглед за природата, до онова схващане, в което идеи и опитност се взаимно оживяват във всестранно проникване и се превръща в едно цяло. Ето защо у Гьоте се разви първо понятието, което споменатите крайности можеха да схванат най-малкото: Понятието за живота. Когато наблюдаваме едно живо същество по неговите външни явления, то ни представя множество подробности, които се явяват като негови членове и органи. Описанието на тези членове, на тяхната форма, взаимно положение, големина и т.н. може да стане обект на обширна лекция, на която се посвещаваше второто от посочените от нас направления.
към текста >>
Здравата природа на Гьоте се чувстваше отблъсквана и от двете ед
нос
транчивости по еднакъв начин и в борбата срещу тях у него се развиха представи, които по-късно го доведоха до онзи плодотворен възглед за природата, до онова схващане, в което идеи и опит
нос
т се взаимно оживяват във всестранно проникване и се превръща в едно цяло.
Там и най-понятните по себе си неща бяха третирани с пълна подробност. Установяваше се, че вещта е нещо,което няма никакво противоречие в себе си, че има крайни и безкрайни вещества и т.н. Обаче когато с тези общи понятия се пристъпваше към самите неща, за да се разбере тяхното действие и живот, привържениците на тази философия бяха напълно безпомощни; те не можеха да направят никакво приложение на такива понятия към света, в който ние живеем и който искаме да разберем. Обаче самите заобикалящи ни неща бяха описани приблизително по безпринципен начин, чисто по техния външен изглед, според техните външни признаци. Тук стояха една срещу друга една наука на принципите, на която липсваш живото съдържание, любвеобилното вдълбочаване в непосредствената действителност, и една лишена от принципи наука, на която липсваше идейното съдържание, без някаква връзка помежду им, всяка една безплодна за другата.
Здравата природа на Гьоте се чувстваше отблъсквана и от двете едностранчивости по еднакъв начин и в борбата срещу тях у него се развиха представи, които по-късно го доведоха до онзи плодотворен възглед за природата, до онова схващане, в което идеи и опитност се взаимно оживяват във всестранно проникване и се превръща в едно цяло.
Ето защо у Гьоте се разви първо понятието, което споменатите крайности можеха да схванат най-малкото: Понятието за живота. Когато наблюдаваме едно живо същество по неговите външни явления, то ни представя множество подробности, които се явяват като негови членове и органи. Описанието на тези членове, на тяхната форма, взаимно положение, големина и т.н. може да стане обект на обширна лекция, на която се посвещаваше второто от посочените от нас направления. Обаче по този начин може да бъде описан също всеки механически състав от неорганични тела.
към текста >>
Ето защо у Гьоте се разви първо понятието, което споменатите край
нос
ти можеха да схванат най-малкото: Понятието за живота.
Установяваше се, че вещта е нещо,което няма никакво противоречие в себе си, че има крайни и безкрайни вещества и т.н. Обаче когато с тези общи понятия се пристъпваше към самите неща, за да се разбере тяхното действие и живот, привържениците на тази философия бяха напълно безпомощни; те не можеха да направят никакво приложение на такива понятия към света, в който ние живеем и който искаме да разберем. Обаче самите заобикалящи ни неща бяха описани приблизително по безпринципен начин, чисто по техния външен изглед, според техните външни признаци. Тук стояха една срещу друга една наука на принципите, на която липсваш живото съдържание, любвеобилното вдълбочаване в непосредствената действителност, и една лишена от принципи наука, на която липсваше идейното съдържание, без някаква връзка помежду им, всяка една безплодна за другата. Здравата природа на Гьоте се чувстваше отблъсквана и от двете едностранчивости по еднакъв начин и в борбата срещу тях у него се развиха представи, които по-късно го доведоха до онзи плодотворен възглед за природата, до онова схващане, в което идеи и опитност се взаимно оживяват във всестранно проникване и се превръща в едно цяло.
Ето защо у Гьоте се разви първо понятието, което споменатите крайности можеха да схванат най-малкото: Понятието за живота.
Когато наблюдаваме едно живо същество по неговите външни явления, то ни представя множество подробности, които се явяват като негови членове и органи. Описанието на тези членове, на тяхната форма, взаимно положение, големина и т.н. може да стане обект на обширна лекция, на която се посвещаваше второто от посочените от нас направления. Обаче по този начин може да бъде описан също всеки механически състав от неорганични тела. Забравяше се напълно, че при организма трябва преди всичко да се държи сметка, че тук външното явление се владее от един вътрешен принцип, че във всеки орган действа цялото.
към текста >>
Когато наблюдаваме едно живо същество по неговите външни явления, то ни представя множество подроб
нос
ти, които се явяват като негови членове и органи.
Обаче когато с тези общи понятия се пристъпваше към самите неща, за да се разбере тяхното действие и живот, привържениците на тази философия бяха напълно безпомощни; те не можеха да направят никакво приложение на такива понятия към света, в който ние живеем и който искаме да разберем. Обаче самите заобикалящи ни неща бяха описани приблизително по безпринципен начин, чисто по техния външен изглед, според техните външни признаци. Тук стояха една срещу друга една наука на принципите, на която липсваш живото съдържание, любвеобилното вдълбочаване в непосредствената действителност, и една лишена от принципи наука, на която липсваше идейното съдържание, без някаква връзка помежду им, всяка една безплодна за другата. Здравата природа на Гьоте се чувстваше отблъсквана и от двете едностранчивости по еднакъв начин и в борбата срещу тях у него се развиха представи, които по-късно го доведоха до онзи плодотворен възглед за природата, до онова схващане, в което идеи и опитност се взаимно оживяват във всестранно проникване и се превръща в едно цяло. Ето защо у Гьоте се разви първо понятието, което споменатите крайности можеха да схванат най-малкото: Понятието за живота.
Когато наблюдаваме едно живо същество по неговите външни явления, то ни представя множество подробности, които се явяват като негови членове и органи.
Описанието на тези членове, на тяхната форма, взаимно положение, големина и т.н. може да стане обект на обширна лекция, на която се посвещаваше второто от посочените от нас направления. Обаче по този начин може да бъде описан също всеки механически състав от неорганични тела. Забравяше се напълно, че при организма трябва преди всичко да се държи сметка, че тук външното явление се владее от един вътрешен принцип, че във всеки орган действа цялото. Външното явление, външното разположение на членовете един до друг може да бъде разгледано и след разрушаването на живота, защото то продължава да съществува още известно време.
към текста >>
Обаче това, което имаме пред нас от един мъртъв организъм, в действител
нос
т не е вече никакъв организъм.
Описанието на тези членове, на тяхната форма, взаимно положение, големина и т.н. може да стане обект на обширна лекция, на която се посвещаваше второто от посочените от нас направления. Обаче по този начин може да бъде описан също всеки механически състав от неорганични тела. Забравяше се напълно, че при организма трябва преди всичко да се държи сметка, че тук външното явление се владее от един вътрешен принцип, че във всеки орган действа цялото. Външното явление, външното разположение на членовете един до друг може да бъде разгледано и след разрушаването на живота, защото то продължава да съществува още известно време.
Обаче това, което имаме пред нас от един мъртъв организъм, в действителност не е вече никакъв организъм.
Изчезнал е онзи принцип, който прониква всички подробности, всички отделни части. Срещу онова разглеждане, което разрушава живота, за да познае живота, Гьоте поставя възможноста и нуждата от едно по-висше разглеждане. Ние виждаме това вече в едно писмо от времето прекарано в Щрасбург, датирано от 14 юли 1770 година, където той говори за една пеперуда: "Бедното животно трепери в мрежата, изтрива си най-хубавите цветове; и когато го улавяме неповредено, то лежи вцепенено и безжизнено; трупът не е цялото животно, към него принадлежи още нещо, една главна част и при случай, както и при всеки друг една съществена главна част: животът..."От същия възглед са се родили и думите от "Фауст": "Който иска да познае и опише живото, търси първо духа да прогони;
към текста >>
Изчезнал е онзи принцип, който прониква всички подроб
нос
ти, всички отделни части.
може да стане обект на обширна лекция, на която се посвещаваше второто от посочените от нас направления. Обаче по този начин може да бъде описан също всеки механически състав от неорганични тела. Забравяше се напълно, че при организма трябва преди всичко да се държи сметка, че тук външното явление се владее от един вътрешен принцип, че във всеки орган действа цялото. Външното явление, външното разположение на членовете един до друг може да бъде разгледано и след разрушаването на живота, защото то продължава да съществува още известно време. Обаче това, което имаме пред нас от един мъртъв организъм, в действителност не е вече никакъв организъм.
Изчезнал е онзи принцип, който прониква всички подробности, всички отделни части.
Срещу онова разглеждане, което разрушава живота, за да познае живота, Гьоте поставя възможноста и нуждата от едно по-висше разглеждане. Ние виждаме това вече в едно писмо от времето прекарано в Щрасбург, датирано от 14 юли 1770 година, където той говори за една пеперуда: "Бедното животно трепери в мрежата, изтрива си най-хубавите цветове; и когато го улавяме неповредено, то лежи вцепенено и безжизнено; трупът не е цялото животно, към него принадлежи още нещо, една главна част и при случай, както и при всеки друг една съществена главна част: животът..."От същия възглед са се родили и думите от "Фауст": "Който иска да познае и опише живото, търси първо духа да прогони; тогаз в ръката си той има частите,
към текста >>
Срещу онова разглеждане, което разрушава живота, за да познае живота, Гьоте поставя възмож
нос
та и нуждата от едно по-висше разглеждане.
Обаче по този начин може да бъде описан също всеки механически състав от неорганични тела. Забравяше се напълно, че при организма трябва преди всичко да се държи сметка, че тук външното явление се владее от един вътрешен принцип, че във всеки орган действа цялото. Външното явление, външното разположение на членовете един до друг може да бъде разгледано и след разрушаването на живота, защото то продължава да съществува още известно време. Обаче това, което имаме пред нас от един мъртъв организъм, в действителност не е вече никакъв организъм. Изчезнал е онзи принцип, който прониква всички подробности, всички отделни части.
Срещу онова разглеждане, което разрушава живота, за да познае живота, Гьоте поставя възможноста и нуждата от едно по-висше разглеждане.
Ние виждаме това вече в едно писмо от времето прекарано в Щрасбург, датирано от 14 юли 1770 година, където той говори за една пеперуда: "Бедното животно трепери в мрежата, изтрива си най-хубавите цветове; и когато го улавяме неповредено, то лежи вцепенено и безжизнено; трупът не е цялото животно, към него принадлежи още нещо, една главна част и при случай, както и при всеки друг една съществена главна част: животът..."От същия възглед са се родили и думите от "Фауст": "Който иска да познае и опише живото, търси първо духа да прогони; тогаз в ръката си той има частите, за жалост!
към текста >>
Не това колебаещо се той противопоставя там идеята или "нещо, което се съдържа само за миг в опит
нос
тта” като нещо постоянно.
В "Сатирос" се казва: “Вървеше движейки се ту нагоре, ту надолу Единното и вечно цяло нещо, Променящо се постоянно, все същото оставащо”. Нека сравним с горното това, което Гьоте е написал в 1807 година като увод към своето учение на метаморфозите: "Но когато разгледаме всички форми, особено органичните, ние откриваме, че никъде не се явява нещо постоянно, никъде нещо почиващо, нещо завършено, а напротив всичко се колебае в постоянно движение”.
Не това колебаещо се той противопоставя там идеята или "нещо, което се съдържа само за миг в опитността” като нещо постоянно.
От горецитираното място от "Сатирос" ясно може да се види, че основата на мисълта за метаморфозите, морфологическата мисъл се е родила у Гьоте още преди неговото идване във Ваймар. Обаче това, което трябва да запомним, е, че той си представя идеята за живото същество не приложена към един отделен организъм, но че цялата вселена е едно такова живо същество. Произходът на това схващане трябва да се търси разбира се в работите на алхимията заедно с госпожица фон Клетенберг и в четенето на Теофрастус Парапелзус след своето завръщане от Лайпциг (1768/69г.) Проявяваше се стремеж да се долови чрез някакъв опит онзи принцип проникващ цялата вселена, да бъде той изобразен в някакво вещество. 1) Обаче този клонящ към мистичното начин на разглеждане света съставлява само един преходен епизод в развитието на Гьоте и скоро отстъпва на една по-здрава и по-обективна форма на мислене.
към текста >>
Море на веч
нос
тта,
Ние го срещаме още веднъж във "Фауст", а именно на Земята е представен като онзи принцип на живота, който прониква всемирния организъм: “В вълните на живота, в буря на делата, Кипя нагоре аз, надолу Тъча нататък и насам! Рождение и гроб,
Море на вечността,
Тъкане непрестанно, Един пламтящ живот”. През време когато в Гьотевия дух се развиваха такива определени възгледи, в Щрасбург в ръцете му попадна една книга, която искаше да представи един светоглед, който беше точно противоположен на неговия. Това беше книгата на Холбах "Системи на природата"*(Поезия и истина, част III, книга11). Докато дотогава трябваше да укорява само обстоятелството, че живия организъм се описваше като едно механическо съчетание на отделните неща, в лицето на Холбах, той се запозна с един философ, който действително считаше живия организъм като един механизъм.
към текста >>
Това, което в първия случай произхождаше от една неспособ
нос
т да бъде познат животът в неговия корен, тук то доведе до една догма убиваща живота.
Тъкане непрестанно, Един пламтящ живот”. През време когато в Гьотевия дух се развиваха такива определени възгледи, в Щрасбург в ръцете му попадна една книга, която искаше да представи един светоглед, който беше точно противоположен на неговия. Това беше книгата на Холбах "Системи на природата"*(Поезия и истина, част III, книга11). Докато дотогава трябваше да укорява само обстоятелството, че живия организъм се описваше като едно механическо съчетание на отделните неща, в лицето на Холбах, той се запозна с един философ, който действително считаше живия организъм като един механизъм.
Това, което в първия случай произхождаше от една неспособност да бъде познат животът в неговия корен, тук то доведе до една догма убиваща живота.
Върху това Гьоте казва в "Поезия и истина": “Съществувала някаква материя от вечността, която се движела от вечността и чрез това движение наляво и надясно и на всички страни тя направо произвеждала всички безкрайни явления на съществуванието. Ние даже бихме останали доволни от всичко това, ако авторът действително би изградил пред нашите очи света от неговата движеща се материя. Но и той знае толкова малко за природата колкото и ние; защото като приковава няколко общи понятия, той ги пуска веднага, за да превърне това, което е по-висше от природата или което се явява като по-висша природа в природата, в материалната, тежка, вярно е че движена, но все пак лишена от насока и форма природа, и счита, че с това е добил твърде много”. В това схващане Гьоте не можа да намери нищо освен "движена материя" и противоположно на това се образуваха неговите понятия за природата все по-ясно. Ние ги намираме свързано представени в неговата статия "Природа", която е била писана около 1780 година.Тъй като в тази статия са събрани всички мисли на Гьоте върху природата, които досега посочихме само разпръснато, тя добива особено голямо значение.
към текста >>
Върху това Гьоте казва в "Поезия и истина": “Съществувала някаква материя от веч
нос
тта, която се движела от веч
нос
тта и чрез това движение наляво и надясно и на всички страни тя направо произвеждала всички безкрайни явления на съществуванието.
Един пламтящ живот”. През време когато в Гьотевия дух се развиваха такива определени възгледи, в Щрасбург в ръцете му попадна една книга, която искаше да представи един светоглед, който беше точно противоположен на неговия. Това беше книгата на Холбах "Системи на природата"*(Поезия и истина, част III, книга11). Докато дотогава трябваше да укорява само обстоятелството, че живия организъм се описваше като едно механическо съчетание на отделните неща, в лицето на Холбах, той се запозна с един философ, който действително считаше живия организъм като един механизъм. Това, което в първия случай произхождаше от една неспособност да бъде познат животът в неговия корен, тук то доведе до една догма убиваща живота.
Върху това Гьоте казва в "Поезия и истина": “Съществувала някаква материя от вечността, която се движела от вечността и чрез това движение наляво и надясно и на всички страни тя направо произвеждала всички безкрайни явления на съществуванието.
Ние даже бихме останали доволни от всичко това, ако авторът действително би изградил пред нашите очи света от неговата движеща се материя. Но и той знае толкова малко за природата колкото и ние; защото като приковава няколко общи понятия, той ги пуска веднага, за да превърне това, което е по-висше от природата или което се явява като по-висша природа в природата, в материалната, тежка, вярно е че движена, но все пак лишена от насока и форма природа, и счита, че с това е добил твърде много”. В това схващане Гьоте не можа да намери нищо освен "движена материя" и противоположно на това се образуваха неговите понятия за природата все по-ясно. Ние ги намираме свързано представени в неговата статия "Природа", която е била писана около 1780 година.Тъй като в тази статия са събрани всички мисли на Гьоте върху природата, които досега посочихме само разпръснато, тя добива особено голямо значение. Идеята за едно същество, което е обхванато в постоянно изменение и при това винаги остава тъждествено, срещаме тук в тази статия: "Всичко е ново и все пак винаги старо”.
към текста >>
И тази мисъл ние намираме отбелязана тук: “Всяко едно от нейните /на природата/ произведения има своя собствена същ
нос
т, всяко едно от нейните явления най-изолираното понятие, и въпреки това всичко съставлява едно цяло”.
В това схващане Гьоте не можа да намери нищо освен "движена материя" и противоположно на това се образуваха неговите понятия за природата все по-ясно. Ние ги намираме свързано представени в неговата статия "Природа", която е била писана около 1780 година.Тъй като в тази статия са събрани всички мисли на Гьоте върху природата, които досега посочихме само разпръснато, тя добива особено голямо значение. Идеята за едно същество, което е обхванато в постоянно изменение и при това винаги остава тъждествено, срещаме тук в тази статия: "Всичко е ново и все пак винаги старо”. “Тя /природата/ вечно се превръща и в нея няма нито момент почивка”, но “нейните закони са неизменими”. По-късно ще видим, че в безкрайното множество от растителни форми Гьоте търси едно първично растение (прарастение).
И тази мисъл ние намираме отбелязана тук: “Всяко едно от нейните /на природата/ произведения има своя собствена същност, всяко едно от нейните явления най-изолираното понятие, и въпреки това всичко съставлява едно цяло”.
Даже отношението, което той по-късно заема спрямо изключителни случаи, а именно да не ги счита просто като грешки на формирането, а да ги обяснява като произхождащи от природни закони, е съвсем ясно изразено вече тук: "И най-неестественото е природа" и "нейните изключения са рядки"* /*Рудолф Щайнер имаше намерението да напише за специалното издание на Гьотевите съчинения върху естествените науки,1.5.издание Дорнах Швейцария 1926 г. на това и на други 36 отбелязани от него места, носещи в предстоящия текст знака*, забележки. Той не може да осъществи това си намерение./ Видяхме, че още преди неговото идване във Ваймар Гьоте беше съставил определено понятие за един организъм. Защото въпреки че споменатата статия "Природата се е родила дълго време след това идване, тя все пак съдържа в по-голямата си част предишните възгледи на Гьоте.
към текста >>
на това и на други 36 отбелязани от него места,
нос
ещи в предстоящия текст знака*, забележки.
Идеята за едно същество, което е обхванато в постоянно изменение и при това винаги остава тъждествено, срещаме тук в тази статия: "Всичко е ново и все пак винаги старо”. “Тя /природата/ вечно се превръща и в нея няма нито момент почивка”, но “нейните закони са неизменими”. По-късно ще видим, че в безкрайното множество от растителни форми Гьоте търси едно първично растение (прарастение). И тази мисъл ние намираме отбелязана тук: “Всяко едно от нейните /на природата/ произведения има своя собствена същност, всяко едно от нейните явления най-изолираното понятие, и въпреки това всичко съставлява едно цяло”. Даже отношението, което той по-късно заема спрямо изключителни случаи, а именно да не ги счита просто като грешки на формирането, а да ги обяснява като произхождащи от природни закони, е съвсем ясно изразено вече тук: "И най-неестественото е природа" и "нейните изключения са рядки"* /*Рудолф Щайнер имаше намерението да напише за специалното издание на Гьотевите съчинения върху естествените науки,1.5.издание Дорнах Швейцария 1926 г.
на това и на други 36 отбелязани от него места, носещи в предстоящия текст знака*, забележки.
Той не може да осъществи това си намерение./ Видяхме, че още преди неговото идване във Ваймар Гьоте беше съставил определено понятие за един организъм. Защото въпреки че споменатата статия "Природата се е родила дълго време след това идване, тя все пак съдържа в по-голямата си част предишните възгледи на Гьоте. Той не беше приложил още това понятие към определен род природни обекти, към отделни същества. За това беше необходим конкретния свят на живите същества в непосредствена действителност.
към текста >>
За това беше необходим конкретния свят на живите същества в непосредствена действител
нос
т.
на това и на други 36 отбелязани от него места, носещи в предстоящия текст знака*, забележки. Той не може да осъществи това си намерение./ Видяхме, че още преди неговото идване във Ваймар Гьоте беше съставил определено понятие за един организъм. Защото въпреки че споменатата статия "Природата се е родила дълго време след това идване, тя все пак съдържа в по-голямата си част предишните възгледи на Гьоте. Той не беше приложил още това понятие към определен род природни обекти, към отделни същества.
За това беше необходим конкретния свят на живите същества в непосредствена действителност.
Преминалият през човешкия дух отблясък на природата съвсем не беше елементът, който можеше да подбуди Гьоте. Разговорите върху ботаниката при дворцовия съветник Лудвиг в Лайпциг останаха също така без по-дълбоко въздействие, както и разговорите на масата с медицинските приятели в Щрасбург. По отношение на научните изследвания Гьоте ни се явява напълно както лишения от свежестта на първичното наблюдение на природата Фауст, който изразява своя копнеж към тази свежест с думите: “ О! Да можех на планински върхове
към текста >>
Стремежите на Лине бяха да достави една систематична преглед
нос
т в познанието на растенията.
За нас трябва да има много голямо значение, че тук Гьоте се занимава вече с този по-нискостоящ свят на организмите и въпреки това по-късно извлече законите на организацията на растенията от по-висшите растения. Преценявайки това обстоятелство, ние не трябва, както мнозина правят това, да припишем това на едно подценяване на значението на по-малко развитите същества, а на едно пълно съзнателно намерение. От сега нататък поетът не напуска вече царството на растенията. Още много по-рано той трябва да е прочел съчиненията на Лине. За запознаването с тези съчинения ние научаваме от писмата до госпожа фон Щайн в 1782 година.
Стремежите на Лине бяха да достави една систематична прегледност в познанието на растенията.
Трябваше да бъде намерено определено редуване, определена поредица, в която всяко растение да стои на определено място, така щото във всеки момент то да може лесно да се намери, за да има човек въобще едно средство за ориентиране в безграничното множество на подробностите. За тази цел живите същества трябваше да бъдат изследвани по степента на тяхното родство и да бъдат съответно събрани в групи. Тъй като при това се касаеше преди всичко за да бъде познато всяко едно растение по-лесен начин, а също и неговото място в системата лесно да се намери, трябваше да се държи сметка особено за онези признаци, които различават растенията едни от други. За да се направи невъзможно смесването на едно растение с друго, търсеха се предимно тези различаващи признаци. При това Лине и неговите ученици считаха като характерни външните признаци, големина, брой и положение на отделните органи.
към текста >>
Трябваше да бъде намерено определено редуване, определена поредица, в която всяко растение да стои на определено място, така щото във всеки момент то да може лесно да се намери, за да има човек въобще едно средство за ориентиране в безграничното множество на подроб
нос
тите.
Преценявайки това обстоятелство, ние не трябва, както мнозина правят това, да припишем това на едно подценяване на значението на по-малко развитите същества, а на едно пълно съзнателно намерение. От сега нататък поетът не напуска вече царството на растенията. Още много по-рано той трябва да е прочел съчиненията на Лине. За запознаването с тези съчинения ние научаваме от писмата до госпожа фон Щайн в 1782 година. Стремежите на Лине бяха да достави една систематична прегледност в познанието на растенията.
Трябваше да бъде намерено определено редуване, определена поредица, в която всяко растение да стои на определено място, така щото във всеки момент то да може лесно да се намери, за да има човек въобще едно средство за ориентиране в безграничното множество на подробностите.
За тази цел живите същества трябваше да бъдат изследвани по степента на тяхното родство и да бъдат съответно събрани в групи. Тъй като при това се касаеше преди всичко за да бъде познато всяко едно растение по-лесен начин, а също и неговото място в системата лесно да се намери, трябваше да се държи сметка особено за онези признаци, които различават растенията едни от други. За да се направи невъзможно смесването на едно растение с друго, търсеха се предимно тези различаващи признаци. При това Лине и неговите ученици считаха като характерни външните признаци, големина, брой и положение на отделните органи. По този начин растенията бяха подредени в поредица, но така, както биха могли да бъдат подредени и известен брой неорганически тела: по признаци, които са взети отвъншния изглед, а не от вътрешната природа на растението.
към текста >>
Тук никъде не се изследваше същ
нос
тта на растението.
За да се направи невъзможно смесването на едно растение с друго, търсеха се предимно тези различаващи признаци. При това Лине и неговите ученици считаха като характерни външните признаци, големина, брой и положение на отделните органи. По този начин растенията бяха подредени в поредица, но така, както биха могли да бъдат подредени и известен брой неорганически тела: по признаци, които са взети отвъншния изглед, а не от вътрешната природа на растението. Те се явяват външно подредени едно до друго, без вътрешна, необходима връзка. При важното понятие, което Гьоте имаше за природата на едно живо същество, този начин на разглеждане не можеше да го задоволи.
Тук никъде не се изследваше същността на растението.
Гьоте трябваше да си зададе въпроса: в какво се състои онова “нещо”, което прави от определено същество на природата едно растение? Той трябваше по-нататък да признае, че това нещо се проявява еднакво във всички растения. И въпреки това налице беше безкрайното различие на отделните същества, което трябваше да бъде обяснено. Как става, че онова единно нещо се явява в толкова разнообразни форми? Тези бяха несъмнено въпросите, които Гьоте си зададе при четенето на съчиненията на Лине, защото той сам казва за себе си: “Това, което той – Лине – се стараеше да държи насила отделно едно от друго, то трябваше, според най-вътрешната нужда на моето същество, да се стреми към съединение” *.(* Естествени Науки, стр.68.)
към текста >>
Изтъкването на номенклатурата произхожда от същ
нос
тта на растенията и отговаряща на тази същ
нос
т, разглеждането на растението заради самото него, независимо от всички принципи на полез
нос
т, които срещаме у Русо, всичко това беше съвсем в смисъла на Гьоте.
Приблизително по същото време, както първото запознаване с Лине, става и запознаването с ботаническите стремежи на Русо. На 16 юни 1782 година Гьоте пише на Карл Август: “В съчиненията на Русо се намират много мили писма върху ботаниката, в които по най-разбираем и изящен начин той предава уроци върху тази наука на една дама. Това е наистина един образец, как трябва да се преподава и едно допълнение на неговото съчинение “Емил”. Ето защо използвам случая да препоръчам отново царството на цветята на моите красиви приятелки”. Стремежите на Русо в областта на ботаниката направиха дълбоко впечатления на Гьоте.
Изтъкването на номенклатурата произхожда от същността на растенията и отговаряща на тази същност, разглеждането на растението заради самото него, независимо от всички принципи на полезност, които срещаме у Русо, всичко това беше съвсем в смисъла на Гьоте.
И двамата също имаха общо това, че бяха стигнали до изучаване на растенията не чрез някакъв специален научен стремеж, а чрез общочовешките мотиви. Същият интерес ги обвързваше към същия обект. Следващите подробни наблюдения на растителния свят се падат в 1784 година. Вилхелм Фрайхер фон Глайхен, наречен Русвурм, беше издал тогава два труда, които се занимаваха с изучаване на предмета, който живо интересуваше Гьоте: Най-новото из областта на растенията” и "Избрани микроскопски открития при растенията"*/* Нюрнберг 1764 г. съотв. 1777-1781 г./.
към текста >>
През същата пролет бе проучена и природата на семето, както ни показва това едно писмо до Кнебел от 2 април 1785 г.: "Аз размислих материята на семето, доколкото достигат моите опит
нос
ти”.
1777-1781 г./. И двете книги разглеждаха процесите на оплождането при растенията. Цветният прашец, тичинките и близалцето бяха грижливо изследвани и откритите при това процеси представени в добре изпълнена картини. Тези изследвания направи сега Гьоте на свой ред. На 12 януари 1785 година той пише на госпожа фон Щайн: "Моят микроскоп е поставен, за да наблюдавам отново с началото на пролетта изследванията на Глайхен, наречен Русвурм и да ги проверя”.
През същата пролет бе проучена и природата на семето, както ни показва това едно писмо до Кнебел от 2 април 1785 г.: "Аз размислих материята на семето, доколкото достигат моите опитности”.
При всички тези изследвания у Гьоте става дума за нещо отделно; целта на неговите стремежи да изследва същността на растението. За това той съобщава на 8 април 1785 година на Марк, че е "направил в ботаниката хубави открития и комбинации”. Също и изразът комбинации доказва тук, че Гьоте се старае да си нарисува мислено една картина за процесите в растителния свят. Изучаването на ботаниката се приближаваше бързо до определената цел. Естествено при това трябва да помислим, че в 1784 година Гьоте беше открил вече междучелюстната кост, за което подробно ще говорим по-нататък, и че с това той беше значително приближил до тайната, как постъпва природата при образуването на едно органическо същество.
към текста >>
При всички тези изследвания у Гьоте става дума за нещо отделно; целта на неговите стремежи да изследва същ
нос
тта на растението.
И двете книги разглеждаха процесите на оплождането при растенията. Цветният прашец, тичинките и близалцето бяха грижливо изследвани и откритите при това процеси представени в добре изпълнена картини. Тези изследвания направи сега Гьоте на свой ред. На 12 януари 1785 година той пише на госпожа фон Щайн: "Моят микроскоп е поставен, за да наблюдавам отново с началото на пролетта изследванията на Глайхен, наречен Русвурм и да ги проверя”. През същата пролет бе проучена и природата на семето, както ни показва това едно писмо до Кнебел от 2 април 1785 г.: "Аз размислих материята на семето, доколкото достигат моите опитности”.
При всички тези изследвания у Гьоте става дума за нещо отделно; целта на неговите стремежи да изследва същността на растението.
За това той съобщава на 8 април 1785 година на Марк, че е "направил в ботаниката хубави открития и комбинации”. Също и изразът комбинации доказва тук, че Гьоте се старае да си нарисува мислено една картина за процесите в растителния свят. Изучаването на ботаниката се приближаваше бързо до определената цел. Естествено при това трябва да помислим, че в 1784 година Гьоте беше открил вече междучелюстната кост, за което подробно ще говорим по-нататък, и че с това той беше значително приближил до тайната, как постъпва природата при образуването на едно органическо същество. По-нататък трябва да помислим също, че първата част от книгата на Хердер "Идеи към философията на историята" беше завършена в 1784 година и че тогава е имало много чести разговори между Гьоте и Хердер върху предмети на природата.
към текста >>
Върху това интересно пътуване научаваме по-големи подроб
нос
ти от Гьотевата "Историята на едно ботаническо изучаване" и от някои съобщения на Кон от Браслау, който е можал да вземе същите от един ръкопис на Дитрих.
Малко преди това той даже иска да напише един малък ботанически тракт за Кнебел, за да го спечели за тази наука*./*”На драго сърце бих ти изпратил една лекция по ботаника, ако тя беше вече написана”. Писмо до Кнебел от 2 април 1785 г./. Ботаниката така много го привлича, че неговото пътуване за Карлсбад, което предприема на 20 юни 1785 година, за да прекара там лятото, се превръща в едно изследователско пътуване. Кнебел го придружава. Близо до Йена те срещат един 17 годишен младеж, Дитрих, чиято оловена кутия показваше, че той току-що се завръща от една ботаническа екскурзия.
Върху това интересно пътуване научаваме по-големи подробности от Гьотевата "Историята на едно ботаническо изучаване" и от някои съобщения на Кон от Браслау, който е можал да вземе същите от един ръкопис на Дитрих.
В Карлсбад често пъти разговорите върху ботаниката са били едно приятно занимание. Завърнал се у дома, Гьоте се посвещава с по-голяма енергия на изучаването на ботаниката; с помощта на философията на Лине той прави наблюдения върху гъби, мъхове, лишеи и водорасли, както виждаме това от неговите писма до г-жа Фон Щайн. Едва сега, когато той самият е наблюдавал и мислил много, Лине става по-полезен за него и намира при осветление върху много подробности, които му помагат да напредне в своите комбинации. На 9 ноември 1785 година той съобщава на госпожа фон Щайн: “Аз продължавам да чета Лине, трябва да свърша това, нямам у мене никаква друга книга, това е най-добрият начин да четеш съвестно една книга, който аз често трябва да практикувам, тъй като не лесно чета една книга. Това не е за четене, а за повторение и то ми направи много добри услуги, тъй като размислих върху най-многото неща”.
към текста >>
Едва сега, когато той самият е наблюдавал и мислил много, Лине става по-полезен за него и намира при осветление върху много подроб
нос
ти, които му помагат да напредне в своите комбинации.
Кнебел го придружава. Близо до Йена те срещат един 17 годишен младеж, Дитрих, чиято оловена кутия показваше, че той току-що се завръща от една ботаническа екскурзия. Върху това интересно пътуване научаваме по-големи подробности от Гьотевата "Историята на едно ботаническо изучаване" и от някои съобщения на Кон от Браслау, който е можал да вземе същите от един ръкопис на Дитрих. В Карлсбад често пъти разговорите върху ботаниката са били едно приятно занимание. Завърнал се у дома, Гьоте се посвещава с по-голяма енергия на изучаването на ботаниката; с помощта на философията на Лине той прави наблюдения върху гъби, мъхове, лишеи и водорасли, както виждаме това от неговите писма до г-жа Фон Щайн.
Едва сега, когато той самият е наблюдавал и мислил много, Лине става по-полезен за него и намира при осветление върху много подробности, които му помагат да напредне в своите комбинации.
На 9 ноември 1785 година той съобщава на госпожа фон Щайн: “Аз продължавам да чета Лине, трябва да свърша това, нямам у мене никаква друга книга, това е най-добрият начин да четеш съвестно една книга, който аз често трябва да практикувам, тъй като не лесно чета една книга. Това не е за четене, а за повторение и то ми направи много добри услуги, тъй като размислих върху най-многото неща”. През време на тези проучвания на него му става все по-ясно, че все пак това е само една основна форма, която се явява в безкрайното множество на растителните индивиди, тази основна форма ми стана самата тя все по-нагледна, той позна по-нататък, че в тази основна форма притежава способността за неограниченото изменение, чрез което се създава многообразието от единството. На 9 юли 1786 година той пише на госпожа фон Щайн: “Това е едно съглеждане на формата, с която природата един вид постоянно играе и играеки произвежда многообразния живот”. Сега преди всичко се касаеше за това, не променящо се, постоянното, онази първична форма с която природата един вид играе, да добие поотделно един пластичен образ.
към текста >>
През време на тези проучвания на него му става все по-ясно, че все пак това е само една основна форма, която се явява в безкрайното множество на растителните индивиди, тази основна форма ми стана самата тя все по-нагледна, той позна по-нататък, че в тази основна форма притежава способ
нос
тта за неограниченото изменение, чрез което се създава многообразието от единството.
В Карлсбад често пъти разговорите върху ботаниката са били едно приятно занимание. Завърнал се у дома, Гьоте се посвещава с по-голяма енергия на изучаването на ботаниката; с помощта на философията на Лине той прави наблюдения върху гъби, мъхове, лишеи и водорасли, както виждаме това от неговите писма до г-жа Фон Щайн. Едва сега, когато той самият е наблюдавал и мислил много, Лине става по-полезен за него и намира при осветление върху много подробности, които му помагат да напредне в своите комбинации. На 9 ноември 1785 година той съобщава на госпожа фон Щайн: “Аз продължавам да чета Лине, трябва да свърша това, нямам у мене никаква друга книга, това е най-добрият начин да четеш съвестно една книга, който аз често трябва да практикувам, тъй като не лесно чета една книга. Това не е за четене, а за повторение и то ми направи много добри услуги, тъй като размислих върху най-многото неща”.
През време на тези проучвания на него му става все по-ясно, че все пак това е само една основна форма, която се явява в безкрайното множество на растителните индивиди, тази основна форма ми стана самата тя все по-нагледна, той позна по-нататък, че в тази основна форма притежава способността за неограниченото изменение, чрез което се създава многообразието от единството.
На 9 юли 1786 година той пише на госпожа фон Щайн: “Това е едно съглеждане на формата, с която природата един вид постоянно играе и играеки произвежда многообразния живот”. Сега преди всичко се касаеше за това, не променящо се, постоянното, онази първична форма с която природата един вид играе, да добие поотделно един пластичен образ. За целта беше необходим един случай, който да позволи отделянето на онова непроменливо, трайно в растителната форма от изменящото се, непостоянното. За наблюдения от този род Гьоте беше проучил дотогава само една малка област. Той трябваше да наблюдава едно и също растение при различни условия и влияния защото само по този начин изменящото се изпъква по-добре.
към текста >>
От това той извади заключението, че следователно същ
нос
тта на растението не се намира в тези свойства, а трябва да се търси по-дълбоко.
Също и при езерото Валхен забелязах по-дълги и по-тънки метли отколкото в ниските места”.*/*Пътуване в Италия, 8 септември 1786 г.). Подобни наблюдения се повтаряха. При морето във Венеция той открива растения, които му показваха свойства, които можеше да им даде само солта съдържаща се в песъчливите почви, повече обаче соленият въздух. Той намира там едно растение, което му изглеждаше като нашия "невинен подбел", “Тук обаче въоръжен с остри оръжия и листата като кожа, също и семенните кутийки, дръжките на листата, всичко беше дебело и тлъсто”.*/*Пътуване в Италия, 8 септември 1786 г./ Тук Гьоте видя всички външни признаци на растението, всичко, което принадлежеше навъншния изглед, непостоянно, променливо.
От това той извади заключението, че следователно същността на растението не се намира в тези свойства, а трябва да се търси по-дълбоко.
От подобни наблюдения, както Гьоте тук, изходи и Дарвин, когато той изказа своето съмнение върху постоянството навъншните форми на рода и на вида. Обаче резултатите, които двамата извлякоха от това, са съвършено различни. Докато Дарвин считаше същността на организма вече за изчерпана в посочените свойства и от изменчивостта вади заключението; следователно в живота на растенията не съществува нищо постоянно, Гьоте отива по-дълбоко и извежда заключението: Щом тези свойства не са постоянни, тогава постоянното трябва да се търси в нещо друго, което лежи на основата на въпросните изменчиви външни признаци. Да развие това последното става цел на Гьоте, докато стремежите на Дарвин са насочени към това, да изследва и опише причините на посочената изменчивост. И двете форми на разглеждане са необходими и се допълват една друга.
към текста >>
Докато Дарвин считаше същ
нос
тта на организма вече за изчерпана в посочените свойства и от изменчивостта вади заключението; следователно в живота на растенията не съществува нищо постоянно, Гьоте отива по-дълбоко и извежда заключението: Щом тези свойства не са постоянни, тогава постоянното трябва да се търси в нещо друго, което лежи на основата на въпросните изменчиви външни признаци.
Той намира там едно растение, което му изглеждаше като нашия "невинен подбел", “Тук обаче въоръжен с остри оръжия и листата като кожа, също и семенните кутийки, дръжките на листата, всичко беше дебело и тлъсто”.*/*Пътуване в Италия, 8 септември 1786 г./ Тук Гьоте видя всички външни признаци на растението, всичко, което принадлежеше навъншния изглед, непостоянно, променливо. От това той извади заключението, че следователно същността на растението не се намира в тези свойства, а трябва да се търси по-дълбоко. От подобни наблюдения, както Гьоте тук, изходи и Дарвин, когато той изказа своето съмнение върху постоянството навъншните форми на рода и на вида. Обаче резултатите, които двамата извлякоха от това, са съвършено различни.
Докато Дарвин считаше същността на организма вече за изчерпана в посочените свойства и от изменчивостта вади заключението; следователно в живота на растенията не съществува нищо постоянно, Гьоте отива по-дълбоко и извежда заключението: Щом тези свойства не са постоянни, тогава постоянното трябва да се търси в нещо друго, което лежи на основата на въпросните изменчиви външни признаци.
Да развие това последното става цел на Гьоте, докато стремежите на Дарвин са насочени към това, да изследва и опише причините на посочената изменчивост. И двете форми на разглеждане са необходими и се допълват една друга. Ще се сгреши напълно, ако се счита, че величието на Гьоте в органичната наука се състои в това, че той е бил само един предшественик на Дарвин. Неговият начин на разглеждане нещата е много по-широк; той обхваща две страни: 1/ Напротив, с това и се създава една сигурна основа: т.е. изявяващата се в организма закономерност на животинското битие в животното, образуващият се, развиващият се от себе си живот, който има сила и способност, да се развие в разнообразни външни форми /видове, родове/ чрез намиращите се в него възможности.
към текста >>
изявяващата се в организма закономер
нос
т на животинското битие в животното, образуващият се, развиващият се от себе си живот, който има сила и способ
нос
т, да се развие в разнообразни външни форми /видове, родове/ чрез намиращите се в него възмож
нос
ти.
Докато Дарвин считаше същността на организма вече за изчерпана в посочените свойства и от изменчивостта вади заключението; следователно в живота на растенията не съществува нищо постоянно, Гьоте отива по-дълбоко и извежда заключението: Щом тези свойства не са постоянни, тогава постоянното трябва да се търси в нещо друго, което лежи на основата на въпросните изменчиви външни признаци. Да развие това последното става цел на Гьоте, докато стремежите на Дарвин са насочени към това, да изследва и опише причините на посочената изменчивост. И двете форми на разглеждане са необходими и се допълват една друга. Ще се сгреши напълно, ако се счита, че величието на Гьоте в органичната наука се състои в това, че той е бил само един предшественик на Дарвин. Неговият начин на разглеждане нещата е много по-широк; той обхваща две страни: 1/ Напротив, с това и се създава една сигурна основа: т.е.
изявяващата се в организма закономерност на животинското битие в животното, образуващият се, развиващият се от себе си живот, който има сила и способност, да се развие в разнообразни външни форми /видове, родове/ чрез намиращите се в него възможности.
2/ Взаимодействието на организма и на неорганичната природа и на организмите помежду им /приспособление и борба за съществуване/. Дарвин е развил само последната страна на науката за организмите. Следователно не може да се каже: Дарвиновата теория е развитие на основните идеи на Гьоте, а тя е само развитие на едната страна на последните. Тя насочва погледа само върху онези факти, които дават повод, щото светът на живите същества да се развие по определен начин, не обаче и върху онова “нещо”, върху което фактите действат определящо. Когато се преследва само едната страна, тя не може никак да доведе до една пълна теория на организмите, тя трябва да бъде действително проследена в духа на Гьоте, трябва да бъде допълнена и задълбочена чрез другата страна на неговата теория.
към текста >>
Организмите също се оставят да бъдат повлияни от обкръжаващите ги условия, те също се приемат различни състояния, предизвикани чрез условията на обкръжаващата среда, а именно напълно съответно на тяхната природа, на тяхната същ
нос
т, която прави от тях организми.
Едно просто сравнение ще изясни нещата. Да вземем едно парче олово, да го доведем в течно състояние чрез нагряване и след това да го излеем в студена вода. Оловото е минало през две следващи един след друг стадии на неговото състояние; първият стадий е предизвикан от по-високата, вторият от по-ниската температура. Каква форма добиват двата стадия, това не зависи само от природата на топлината, а съвсем съществено и от природата на оловото. Едно друго тяло, прекарано през същите условия, би показало съвършено други състояния.
Организмите също се оставят да бъдат повлияни от обкръжаващите ги условия, те също се приемат различни състояния, предизвикани чрез условията на обкръжаващата среда, а именно напълно съответно на тяхната природа, на тяхната същност, която прави от тях организми.
Тази същност намираме именно в идеите на Гьоте. Онзи, който е въоръжен с разбиране за тази същност, той първо ще бъде в състояние да разбере, защо организмите отговарят (реагират) на определени условия именно по един такъв, а съвсем не по друг начин. Само такъв човек ще бъде в състояние да си състави правилни представи върху изменчивостта навъншните форми на организмите и върху свързаните с това закони на приспособлението и на борбата за съществуване.*/*Ненужно е да се каже, че с това съвсем не се съмняваме в модерната теория за произхода или че с това нейните твърдения трябва да бъдат ограничени; напротив, с това и се създава една сигурна основа. Мисълта за прарастението (първичното растение) се оформя все по-определено, все по-ясно в духа на Гьоте. В Ботаническата градина в Падова* (* Пътуване в Италия 27.09.1786 г.), където той се движи между една чужда нему растителност, в него “Все повече оживява мисълта, че вероятно човек може да развие всички форми на растенията от една форма”.
към текста >>
Тази същ
нос
т намираме именно в идеите на Гьоте.
Да вземем едно парче олово, да го доведем в течно състояние чрез нагряване и след това да го излеем в студена вода. Оловото е минало през две следващи един след друг стадии на неговото състояние; първият стадий е предизвикан от по-високата, вторият от по-ниската температура. Каква форма добиват двата стадия, това не зависи само от природата на топлината, а съвсем съществено и от природата на оловото. Едно друго тяло, прекарано през същите условия, би показало съвършено други състояния. Организмите също се оставят да бъдат повлияни от обкръжаващите ги условия, те също се приемат различни състояния, предизвикани чрез условията на обкръжаващата среда, а именно напълно съответно на тяхната природа, на тяхната същност, която прави от тях организми.
Тази същност намираме именно в идеите на Гьоте.
Онзи, който е въоръжен с разбиране за тази същност, той първо ще бъде в състояние да разбере, защо организмите отговарят (реагират) на определени условия именно по един такъв, а съвсем не по друг начин. Само такъв човек ще бъде в състояние да си състави правилни представи върху изменчивостта навъншните форми на организмите и върху свързаните с това закони на приспособлението и на борбата за съществуване.*/*Ненужно е да се каже, че с това съвсем не се съмняваме в модерната теория за произхода или че с това нейните твърдения трябва да бъдат ограничени; напротив, с това и се създава една сигурна основа. Мисълта за прарастението (първичното растение) се оформя все по-определено, все по-ясно в духа на Гьоте. В Ботаническата градина в Падова* (* Пътуване в Италия 27.09.1786 г.), където той се движи между една чужда нему растителност, в него “Все повече оживява мисълта, че вероятно човек може да развие всички форми на растенията от една форма”. На 17 ноември 1786 година той пише на Кнебел: “Моите скромни познания по ботаника ме радват твърде много в тази страна, където съществува една по-радостна, по-непрекъсната вегетация.
към текста >>
Онзи, който е въоръжен с разбиране за тази същ
нос
т, той първо ще бъде в състояние да разбере, защо организмите отговарят (реагират) на определени условия именно по един такъв, а съвсем не по друг начин.
Оловото е минало през две следващи един след друг стадии на неговото състояние; първият стадий е предизвикан от по-високата, вторият от по-ниската температура. Каква форма добиват двата стадия, това не зависи само от природата на топлината, а съвсем съществено и от природата на оловото. Едно друго тяло, прекарано през същите условия, би показало съвършено други състояния. Организмите също се оставят да бъдат повлияни от обкръжаващите ги условия, те също се приемат различни състояния, предизвикани чрез условията на обкръжаващата среда, а именно напълно съответно на тяхната природа, на тяхната същност, която прави от тях организми. Тази същност намираме именно в идеите на Гьоте.
Онзи, който е въоръжен с разбиране за тази същност, той първо ще бъде в състояние да разбере, защо организмите отговарят (реагират) на определени условия именно по един такъв, а съвсем не по друг начин.
Само такъв човек ще бъде в състояние да си състави правилни представи върху изменчивостта навъншните форми на организмите и върху свързаните с това закони на приспособлението и на борбата за съществуване.*/*Ненужно е да се каже, че с това съвсем не се съмняваме в модерната теория за произхода или че с това нейните твърдения трябва да бъдат ограничени; напротив, с това и се създава една сигурна основа. Мисълта за прарастението (първичното растение) се оформя все по-определено, все по-ясно в духа на Гьоте. В Ботаническата градина в Падова* (* Пътуване в Италия 27.09.1786 г.), където той се движи между една чужда нему растителност, в него “Все повече оживява мисълта, че вероятно човек може да развие всички форми на растенията от една форма”. На 17 ноември 1786 година той пише на Кнебел: “Моите скромни познания по ботаника ме радват твърде много в тази страна, където съществува една по-радостна, по-непрекъсната вегетация. Аз вече направих усърдни, простиращи се в областта на общото наблюдения, които после ще ти бъдат и на тебе приятни”.
към текста >>
В Ботаническата градина в Падова* (* Пътуване в Италия 27.09.1786 г.), където той се движи между една чужда нему растител
нос
т, в него “Все повече оживява мисълта, че вероятно човек може да развие всички форми на растенията от една форма”.
Организмите също се оставят да бъдат повлияни от обкръжаващите ги условия, те също се приемат различни състояния, предизвикани чрез условията на обкръжаващата среда, а именно напълно съответно на тяхната природа, на тяхната същност, която прави от тях организми. Тази същност намираме именно в идеите на Гьоте. Онзи, който е въоръжен с разбиране за тази същност, той първо ще бъде в състояние да разбере, защо организмите отговарят (реагират) на определени условия именно по един такъв, а съвсем не по друг начин. Само такъв човек ще бъде в състояние да си състави правилни представи върху изменчивостта навъншните форми на организмите и върху свързаните с това закони на приспособлението и на борбата за съществуване.*/*Ненужно е да се каже, че с това съвсем не се съмняваме в модерната теория за произхода или че с това нейните твърдения трябва да бъдат ограничени; напротив, с това и се създава една сигурна основа. Мисълта за прарастението (първичното растение) се оформя все по-определено, все по-ясно в духа на Гьоте.
В Ботаническата градина в Падова* (* Пътуване в Италия 27.09.1786 г.), където той се движи между една чужда нему растителност, в него “Все повече оживява мисълта, че вероятно човек може да развие всички форми на растенията от една форма”.
На 17 ноември 1786 година той пише на Кнебел: “Моите скромни познания по ботаника ме радват твърде много в тази страна, където съществува една по-радостна, по-непрекъсната вегетация. Аз вече направих усърдни, простиращи се в областта на общото наблюдения, които после ще ти бъдат и на тебе приятни”. На 18 февруари 1787 година *(*Пътуване в Италия, 27.09.1786 г./ той пише в Рим, че е на път “Да открие нови, прекрасни отношения, как природата, това чудо на чудесата, което изглежда като нещо друго, развива такова разнообразие от нещо просто”. На 25 март той моли да кажат на Хердер, че вече е готов с прарастението. На 17 април * (*Пътуване в Италия, 27.09.1786 г./ той пише в Палермо и записва за прарастението думите: “Такова трябва все пак да съществува: по какво иначе бих познал аз, че тази или онази форма е едно растение, ако всички не биха били образувани по същия образец”.
към текста >>
Даже ние можем да измислим растителни форми съобразно този закон, които да следват по необходимост от същ
нос
тта на растението и биха могли да съществуват, ако биха настъпили необходимите за това условия.
На 17 април * (*Пътуване в Италия, 27.09.1786 г./ той пише в Палермо и записва за прарастението думите: “Такова трябва все пак да съществува: по какво иначе бих познал аз, че тази или онази форма е едно растение, ако всички не биха били образувани по същия образец”. Той има предвид комплекса от законите на формирането, който организира растението, прави от него това, което то е, и чрез което при определен обект на природата ние стигаме до мисълта: това е едно растение това е прарастението. Като такова то е нещо идейно, което може да бъде задържано само в мисълта; обаче то добива форма, добива определена форма, цвят, брой на своите органи и пр. Тази външна форма не е нещо сковано с онзи комплекс от формиращи закони, произхождат по необходимост от него. Когато сме схванали тези формиращи закони, този първообраз на растението, ние сме задържали в идеята това, което природата поставя някакси на основата на всеки отделен растителен индивид и от който последствие същия и правим той да се роди от него.
Даже ние можем да измислим растителни форми съобразно този закон, които да следват по необходимост от същността на растението и биха могли да съществуват, ако биха настъпили необходимите за това условия.
По този начин Гьоте се стреми да си изобрази духом това, което природата извършва при образуването на нейните същества. Той пише на Хердер на 17 май 1787 година: “По-нататък трябва да ти поверя, че съм съвсем близо до тайната на създаването на растенията, и че това е най-простата работа, която можем да си представим прарастението става най-чудното създание на света, за което природата ще ми завиди. С този модел и с ключа за това ние можем след това да измислим още растения до безкрайност, които трябва да бъдат логични т.е. такива, които макар и да не съществуват, все пак биха могли да съществуват и не са просто сянка и илюзии на живописец или на поет, а притежават една вътрешна истиност и необходимост. Същият закон ще може да се разпростре върху всичко живо.
към текста >>
С този модел и с ключа за това ние можем след това да измислим още растения до безкрай
нос
т, които трябва да бъдат логични т.е.
Тази външна форма не е нещо сковано с онзи комплекс от формиращи закони, произхождат по необходимост от него. Когато сме схванали тези формиращи закони, този първообраз на растението, ние сме задържали в идеята това, което природата поставя някакси на основата на всеки отделен растителен индивид и от който последствие същия и правим той да се роди от него. Даже ние можем да измислим растителни форми съобразно този закон, които да следват по необходимост от същността на растението и биха могли да съществуват, ако биха настъпили необходимите за това условия. По този начин Гьоте се стреми да си изобрази духом това, което природата извършва при образуването на нейните същества. Той пише на Хердер на 17 май 1787 година: “По-нататък трябва да ти поверя, че съм съвсем близо до тайната на създаването на растенията, и че това е най-простата работа, която можем да си представим прарастението става най-чудното създание на света, за което природата ще ми завиди.
С този модел и с ключа за това ние можем след това да измислим още растения до безкрайност, които трябва да бъдат логични т.е.
такива, които макар и да не съществуват, все пак биха могли да съществуват и не са просто сянка и илюзии на живописец или на поет, а притежават една вътрешна истиност и необходимост. Същият закон ще може да се разпростре върху всичко живо. Тук изпъква още една друга разлика на Гьотевото схващане от Дарвиновото, а именно когато се вземе предвид, как се застъпва Дарвиновото схващане*/*Тук ние имаме по-малко предвид еволюционната теория на онези природоизследователи, които стоят на почвата на сетивния емпиризъм, а напротив теоретичните основи, принципите, които са били поставени на основите на Дарвинизма. Преди всичко Йенската Школа начело с Хекел; в този първостепенен дух дарвиновото учение е намирало несъмнено с цялата си едностранчивост своето последователно развитие. Това последното приема, че външните условия действат като механически причини върху природата на един организъм и го изменят съответно с това.
към текста >>
такива, които макар и да не съществуват, все пак биха могли да съществуват и не са просто сянка и илюзии на живописец или на поет, а притежават една вътрешна исти
нос
т и необходимост.
Когато сме схванали тези формиращи закони, този първообраз на растението, ние сме задържали в идеята това, което природата поставя някакси на основата на всеки отделен растителен индивид и от който последствие същия и правим той да се роди от него. Даже ние можем да измислим растителни форми съобразно този закон, които да следват по необходимост от същността на растението и биха могли да съществуват, ако биха настъпили необходимите за това условия. По този начин Гьоте се стреми да си изобрази духом това, което природата извършва при образуването на нейните същества. Той пише на Хердер на 17 май 1787 година: “По-нататък трябва да ти поверя, че съм съвсем близо до тайната на създаването на растенията, и че това е най-простата работа, която можем да си представим прарастението става най-чудното създание на света, за което природата ще ми завиди. С този модел и с ключа за това ние можем след това да измислим още растения до безкрайност, които трябва да бъдат логични т.е.
такива, които макар и да не съществуват, все пак биха могли да съществуват и не са просто сянка и илюзии на живописец или на поет, а притежават една вътрешна истиност и необходимост.
Същият закон ще може да се разпростре върху всичко живо. Тук изпъква още една друга разлика на Гьотевото схващане от Дарвиновото, а именно когато се вземе предвид, как се застъпва Дарвиновото схващане*/*Тук ние имаме по-малко предвид еволюционната теория на онези природоизследователи, които стоят на почвата на сетивния емпиризъм, а напротив теоретичните основи, принципите, които са били поставени на основите на Дарвинизма. Преди всичко Йенската Школа начело с Хекел; в този първостепенен дух дарвиновото учение е намирало несъмнено с цялата си едностранчивост своето последователно развитие. Това последното приема, че външните условия действат като механически причини върху природата на един организъм и го изменят съответно с това. При Гьоте отделните изменения са проява на организма, който притежава при себе си способността да приеме разнообразните форми и в определен случай приема онази форма, която е най-съответстваща на условията на външния свят, които го заобикалят.
към текста >>
Преди всичко Йенската Школа начело с Хекел; в този първостепенен дух дарвиновото учение е намирало несъмнено с цялата си ед
нос
транчивост своето последователно развитие.
Той пише на Хердер на 17 май 1787 година: “По-нататък трябва да ти поверя, че съм съвсем близо до тайната на създаването на растенията, и че това е най-простата работа, която можем да си представим прарастението става най-чудното създание на света, за което природата ще ми завиди. С този модел и с ключа за това ние можем след това да измислим още растения до безкрайност, които трябва да бъдат логични т.е. такива, които макар и да не съществуват, все пак биха могли да съществуват и не са просто сянка и илюзии на живописец или на поет, а притежават една вътрешна истиност и необходимост. Същият закон ще може да се разпростре върху всичко живо. Тук изпъква още една друга разлика на Гьотевото схващане от Дарвиновото, а именно когато се вземе предвид, как се застъпва Дарвиновото схващане*/*Тук ние имаме по-малко предвид еволюционната теория на онези природоизследователи, които стоят на почвата на сетивния емпиризъм, а напротив теоретичните основи, принципите, които са били поставени на основите на Дарвинизма.
Преди всичко Йенската Школа начело с Хекел; в този първостепенен дух дарвиновото учение е намирало несъмнено с цялата си едностранчивост своето последователно развитие.
Това последното приема, че външните условия действат като механически причини върху природата на един организъм и го изменят съответно с това. При Гьоте отделните изменения са проява на организма, който притежава при себе си способността да приеме разнообразните форми и в определен случай приема онази форма, която е най-съответстваща на условията на външния свят, които го заобикалят. Тези външни условия са само повод вътрешните формиращи сили да се изявят по един определен начин. Единствено тези последните са съставният принцип, творческият принцип в растението. Ето защо на 6 септември 1787 година*/*Пътуване в Италия) Гьоте го нарича също ev xainay /едно и всичко/ на растителния свят.
към текста >>
При Гьоте отделните изменения са проява на организма, който притежава при себе си способ
нос
тта да приеме разнообразните форми и в определен случай приема онази форма, която е най-съответстваща на условията на външния свят, които го заобикалят.
такива, които макар и да не съществуват, все пак биха могли да съществуват и не са просто сянка и илюзии на живописец или на поет, а притежават една вътрешна истиност и необходимост. Същият закон ще може да се разпростре върху всичко живо. Тук изпъква още една друга разлика на Гьотевото схващане от Дарвиновото, а именно когато се вземе предвид, как се застъпва Дарвиновото схващане*/*Тук ние имаме по-малко предвид еволюционната теория на онези природоизследователи, които стоят на почвата на сетивния емпиризъм, а напротив теоретичните основи, принципите, които са били поставени на основите на Дарвинизма. Преди всичко Йенската Школа начело с Хекел; в този първостепенен дух дарвиновото учение е намирало несъмнено с цялата си едностранчивост своето последователно развитие. Това последното приема, че външните условия действат като механически причини върху природата на един организъм и го изменят съответно с това.
При Гьоте отделните изменения са проява на организма, който притежава при себе си способността да приеме разнообразните форми и в определен случай приема онази форма, която е най-съответстваща на условията на външния свят, които го заобикалят.
Тези външни условия са само повод вътрешните формиращи сили да се изявят по един определен начин. Единствено тези последните са съставният принцип, творческият принцип в растението. Ето защо на 6 септември 1787 година*/*Пътуване в Италия) Гьоте го нарича също ev xainay /едно и всичко/ на растителния свят. А когато сега пристъпим към това първично растение, върху него можем да кажем следното. Живият организъм е едно завършено в себе си цяло, което създава своите състояния от себе си.
към текста >>
Както в разположението един до друг на членовете така и в редуването по време на състоянията на едно живо същество съществува едно взаимоотношение, което ни се явява обусловено от достъпните за сетивата свойства на членовете, на частите, нито от механично-причинната обуслове
нос
т на по-късното от по-ранното, а което се владее от един по-висш принцип, стоящ над частите и състоянията.
Тези външни условия са само повод вътрешните формиращи сили да се изявят по един определен начин. Единствено тези последните са съставният принцип, творческият принцип в растението. Ето защо на 6 септември 1787 година*/*Пътуване в Италия) Гьоте го нарича също ev xainay /едно и всичко/ на растителния свят. А когато сега пристъпим към това първично растение, върху него можем да кажем следното. Живият организъм е едно завършено в себе си цяло, което създава своите състояния от себе си.
Както в разположението един до друг на членовете така и в редуването по време на състоянията на едно живо същество съществува едно взаимоотношение, което ни се явява обусловено от достъпните за сетивата свойства на членовете, на частите, нито от механично-причинната обусловеност на по-късното от по-ранното, а което се владее от един по-висш принцип, стоящ над частите и състоянията.
Самата природа на цялото обуславя, защото определено състояние да се яви първо, друго някое последно; а също и редуването на средните състояния е определено в идеята на цялото; предишното е зависимо от следващото и обратно; накратко, в живия организъм има развитие на едното и другото, един преход от едно състояние в друго, никакъв завършек, никакво приключване на битието на отделната част, а постоянно ставане, развитие. В растението тази обусловеност на всяка отделна част от цялото се явява дотолкова, доколкото всички органи са устроени от една основна форма. На 17 май 1787 година Гьоте пише тази мисъл на Хердер с думите: “На мене ми просветна мисълта че в онзи орган на растението, който обикновено наричаме лист, се крие истински протей, който може да се скрие и изяви във всички форми напред и назад. Растението е винаги само лист, така неразделно свързан с бъдещето семе, че не може да си представим единия без другото”. Докато при животното онзи по-висш принцип, който владее всяка отделна част, застава пред нас конкретно като онова нещо, което движи органите, употребява ги съобразно своите нужди и т.н., растението е още лишено от един такъв действителен жизнен принцип; при него този принцип се проявява само в по-неопределен начин, че всички органи са изградени според същия формиращ принцип, че даже във всички части се съдържа потенциално цялото растение и чрез благоприятни обстоятелства може да бъде произведено от тях.
към текста >>
В растението тази обуслове
нос
т на всяка отделна част от цялото се явява дотолкова, доколкото всички органи са устроени от една основна форма.
Ето защо на 6 септември 1787 година*/*Пътуване в Италия) Гьоте го нарича също ev xainay /едно и всичко/ на растителния свят. А когато сега пристъпим към това първично растение, върху него можем да кажем следното. Живият организъм е едно завършено в себе си цяло, което създава своите състояния от себе си. Както в разположението един до друг на членовете така и в редуването по време на състоянията на едно живо същество съществува едно взаимоотношение, което ни се явява обусловено от достъпните за сетивата свойства на членовете, на частите, нито от механично-причинната обусловеност на по-късното от по-ранното, а което се владее от един по-висш принцип, стоящ над частите и състоянията. Самата природа на цялото обуславя, защото определено състояние да се яви първо, друго някое последно; а също и редуването на средните състояния е определено в идеята на цялото; предишното е зависимо от следващото и обратно; накратко, в живия организъм има развитие на едното и другото, един преход от едно състояние в друго, никакъв завършек, никакво приключване на битието на отделната част, а постоянно ставане, развитие.
В растението тази обусловеност на всяка отделна част от цялото се явява дотолкова, доколкото всички органи са устроени от една основна форма.
На 17 май 1787 година Гьоте пише тази мисъл на Хердер с думите: “На мене ми просветна мисълта че в онзи орган на растението, който обикновено наричаме лист, се крие истински протей, който може да се скрие и изяви във всички форми напред и назад. Растението е винаги само лист, така неразделно свързан с бъдещето семе, че не може да си представим единия без другото”. Докато при животното онзи по-висш принцип, който владее всяка отделна част, застава пред нас конкретно като онова нещо, което движи органите, употребява ги съобразно своите нужди и т.н., растението е още лишено от един такъв действителен жизнен принцип; при него този принцип се проявява само в по-неопределен начин, че всички органи са изградени според същия формиращ принцип, че даже във всички части се съдържа потенциално цялото растение и чрез благоприятни обстоятелства може да бъде произведено от тях. На Гьоте това му стана особено ясно, когато при една разходка в Рим съветникът Райфенщайн вървейки заедно с него и откъсвайки тук и там по някоя клонка, твърдеше, че посадена в почвата тя може да израсне и да се развие в цяло растение. Следователно растението е едно същество, което в редуващите се периоди от време развива определени органи, които всички помежду си както и всеки един с цялото са изградени според една и съща идея.
към текста >>
Когато това стоеше ясно пред погледа на Гьоте, за него става още въпрос само за отделни наблюдения, които биха дали възмож
нос
т да бъдат изразени в отделни случаи различните стадии на развитието, които растението проявява от себе си.
На Гьоте това му стана особено ясно, когато при една разходка в Рим съветникът Райфенщайн вървейки заедно с него и откъсвайки тук и там по някоя клонка, твърдеше, че посадена в почвата тя може да израсне и да се развие в цяло растение. Следователно растението е едно същество, което в редуващите се периоди от време развива определени органи, които всички помежду си както и всеки един с цялото са изградени според една и съща идея. Всяко едно растение е едно хармонично цяло от растения*/*В какъв смисъл тези отделни части се отнасят към цялото, това ще имаме случай да покажем на различни места. Ако бихме искали да извлечем едно понятие на днешната наука за едно такова съгласувано действие на оживени понятие на днешната наука за едно такова съгласувано действие на оживени частични същества към едно цяло, това би било понятието за един "кошер" в зоологията. Това е един вид държава от живи същества, един индивид, който също се състои от самостоятелни индивиди, един индивид от по-висше естество/.
Когато това стоеше ясно пред погледа на Гьоте, за него става още въпрос само за отделни наблюдения, които биха дали възможност да бъдат изразени в отделни случаи различните стадии на развитието, които растението проявява от себе си.
И за това беше станало вече необходимото. Видяхме, че още през пролетта на 1785 година Гьоте беше изследвал семена; от Италия той съобщава на Хердер на 17 май 1787 година, че е намерил съвсем ясно и недвусмислено точката, където се намира зародишът. Но също така и единството на строежа на всички листа се показа скоро достатъчно нагледно. Наред с други примери Гьоте откри в това отношение особено при пресния копър разликата между долните и горните листа,които обаче въпреки това бяха един и същ орган. На 25 март */* Пътуване в Италия/ той моли да съобщят на Хердер, че неговото учение за котиледоните /семеделите/ е така сублимирано, че трудно би могло да се отиде по-далеч.
към текста >>
Ние можем да проследим приблизително всички подроб
нос
ти на мисълта за метаморфозата до последното превръщане в излязлата в 1790 година статия; но това не може да сторим така лесно с понятието за разширението и свиването.
Когато разглеждаме учението за метаморфозите на Гьоте, както го имаме от 1790 година, ние намираме в него, че това понятие у Гьоте е понятието за сменяващото се разширение и свиване. В семето формата на растението е най-много свита /концентрирана/. По-нататък с листата следва първото разгръщане, разширение на формиращите сили. Това, което в семето е концентрирано в една точка, в листата то се явява разгърнато в пространството. В чашката силите отново се свиват в една осова точка; короната се произвежда от следващото разширение /тук под корона трябва да се разбират венчелисчетата на цвета); тичинките и близалцето се раждат от следващото свиване; плодът чрез последното /трето/ разширение, след което цялата сила на живота на растението /ентелехичният принцип/ се скрива отново в най-високо свитото състояние на семето.
Ние можем да проследим приблизително всички подробности на мисълта за метаморфозата до последното превръщане в излязлата в 1790 година статия; но това не може да сторим така лесно с понятието за разширението и свиването.
Обаче не ще сгрешим, ако допуснем, че тази кореняща се дълбоко в духа на Гьоте мисъл е била свързана още в Италия с понятието за образуването на растението. Тъй като съдържанието на тази мисъл е обусловеното от формиращите сили по-голямо или по-малко разгръщане в пространството. Следователно то се състои в това, което у растението непосредствено се показва на очите, това съдържа ние ще се роди най-лесно, когато се заловим да нарисуваме растението съобразно естественото образуване. В Рим Гьоте намери един корен карамфил подобен на букет, който му показа особено ясно метаморфозата. Върху това той пише сега: “Не виждайки през мене никакво средство да запазя тази чудесна форма, аз се залових да я нарисувам точно, при което се домогнах до все по-голямо разбиране на основното понятие на метаморфозата”.
към текста >>
Голямо значение на учението за метаморфозата както и неговата същ
нос
т ние ще разгледаме подробно по-долу в статията "Същ
нос
т и значение на Гьотевите съчинения върху органическото образуване".
Една оповестена за следващия Великден книга, която би искала да съдържа приблизително същите мисли, го накара през есента на 1789 година да подхване отново своите идеи, за да ускори издаването на книгата. На 18 декември той изпраща ръкописа на ботаника Вач, за да се съветва с него; на 20 декември той самият отива при Вач, за да разговаря с него; На 22 декември той съобщава на Кнебел, че Вач е приел добре написаното. Връща се отново у дома си, преработва отново написаното, отново го изпраща на Вач, който ме го връща на 19 януари 1790 година. Каква съдба са претърпели сега както ръкописът така и напечатаната книга, самият Гьоте разказва подробно това */*Естествените Науки I, стр. 91 и следв./.
Голямо значение на учението за метаморфозата както и неговата същност ние ще разгледаме подробно по-долу в статията "Същност и значение на Гьотевите съчинения върху органическото образуване".
към текста >>
3.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Гьоте взе живо участие в това, не само като ръководеше издаването, но и като сам даде своя при
нос
.
3. РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ. Голямото съчинение на Лаватер "Физиогномични фрагменти за поощрение познаването на човека и на любовта към човека" излезе в 1775 1778 година.
Гьоте взе живо участие в това, не само като ръководеше издаването, но и като сам даде своя принос.
Обаче особено интересно е, че в този принос ние можем вече да намерим зародиша на неговите по-късни работи в областта на зоологията. Физиогномиката се стараеше да познае във външната форма на човека неговата вътрешност, неговия дух. Формата се разглеждаше не само заради самата нея, но също и като израз на душата. Пластичния дух на Гьоте, създаден за познаването навъншните отношения, не остана само тук. Посред работите, които третираха външната форма като средство за познаване на вътрешността, за него изпъкна значението на първата, на формата, в нейната самостоятелност.
към текста >>
Обаче особено интересно е, че в този при
нос
ние можем вече да намерим зародиша на неговите по-късни работи в областта на зоологията.
3. РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ. Голямото съчинение на Лаватер "Физиогномични фрагменти за поощрение познаването на човека и на любовта към човека" излезе в 1775 1778 година. Гьоте взе живо участие в това, не само като ръководеше издаването, но и като сам даде своя принос.
Обаче особено интересно е, че в този принос ние можем вече да намерим зародиша на неговите по-късни работи в областта на зоологията.
Физиогномиката се стараеше да познае във външната форма на човека неговата вътрешност, неговия дух. Формата се разглеждаше не само заради самата нея, но също и като израз на душата. Пластичния дух на Гьоте, създаден за познаването навъншните отношения, не остана само тук. Посред работите, които третираха външната форма като средство за познаване на вътрешността, за него изпъкна значението на първата, на формата, в нейната самостоятелност. Това ние виждаме от неговите работи върху черепите на животни от 1776 година, които се намират включени в том 2, раздел 2 на книгата "Физиогномични фрагменти".
към текста >>
Физиогномиката се стараеше да познае във външната форма на човека неговата вътреш
нос
т, неговия дух.
3. РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ. Голямото съчинение на Лаватер "Физиогномични фрагменти за поощрение познаването на човека и на любовта към човека" излезе в 1775 1778 година. Гьоте взе живо участие в това, не само като ръководеше издаването, но и като сам даде своя принос. Обаче особено интересно е, че в този принос ние можем вече да намерим зародиша на неговите по-късни работи в областта на зоологията.
Физиогномиката се стараеше да познае във външната форма на човека неговата вътрешност, неговия дух.
Формата се разглеждаше не само заради самата нея, но също и като израз на душата. Пластичния дух на Гьоте, създаден за познаването навъншните отношения, не остана само тук. Посред работите, които третираха външната форма като средство за познаване на вътрешността, за него изпъкна значението на първата, на формата, в нейната самостоятелност. Това ние виждаме от неговите работи върху черепите на животни от 1776 година, които се намират включени в том 2, раздел 2 на книгата "Физиогномични фрагменти". През тази година той чете Аристотели върху физиогномиката, чрез което бива подбуден към гореспоменатите работи, но същевременно се опитва да изследва разликата на човека от животното.
към текста >>
Посред работите, които третираха външната форма като средство за познаване на вътреш
нос
тта, за него изпъкна значението на първата, на формата, в нейната самостоятел
нос
т.
Гьоте взе живо участие в това, не само като ръководеше издаването, но и като сам даде своя принос. Обаче особено интересно е, че в този принос ние можем вече да намерим зародиша на неговите по-късни работи в областта на зоологията. Физиогномиката се стараеше да познае във външната форма на човека неговата вътрешност, неговия дух. Формата се разглеждаше не само заради самата нея, но също и като израз на душата. Пластичния дух на Гьоте, създаден за познаването навъншните отношения, не остана само тук.
Посред работите, които третираха външната форма като средство за познаване на вътрешността, за него изпъкна значението на първата, на формата, в нейната самостоятелност.
Това ние виждаме от неговите работи върху черепите на животни от 1776 година, които се намират включени в том 2, раздел 2 на книгата "Физиогномични фрагменти". През тази година той чете Аристотели върху физиогномиката, чрез което бива подбуден към гореспоменатите работи, но същевременно се опитва да изследва разликата на човека от животното. Той намира тази разлика чрез обослувеното от цялото устройство на човека изпъкване на главата, във висшето развитие на мозъка на човека, към който всички части на тялото сочат като към едно централно място. “Как цялата форма стои като основен стълб на свода, в който трябва да се отрази небето! ” Сега в устройството на животното той намира противоположното на това.
към текста >>
С тези указания Гьоте се е издигнал от отделните връзки навънш
нос
тта с вътреш
нос
тта на човека, до схващането на едно велико цяло и до виждане на формата като такава.
Той намира тази разлика чрез обослувеното от цялото устройство на човека изпъкване на главата, във висшето развитие на мозъка на човека, към който всички части на тялото сочат като към едно централно място. “Как цялата форма стои като основен стълб на свода, в който трябва да се отрази небето! ” Сега в устройството на животното той намира противоположното на това. “Главата само окачена на гръбначния стълб! Мозъкът, завършек на гръбначния стълб, няма вече обхват, освен за поставяне в действие на жизнените сили и е необходим само за управлението на едно настоящо сетивно създание”.
С тези указания Гьоте се е издигнал от отделните връзки навъншността с вътрешността на човека, до схващането на едно велико цяло и до виждане на формата като такава.
Той стигна до възгледа, че цялостта на човешкото устройство образува основата за неговите по-висши жизнени прояви, че в основата на това цяло се крие условието, което поставя човека на върха на сътворението. Онова, което трябва да задържим тук в нашето съзнание, е, че Гьоте отново търси животинската форма развита в човешката; само че при животинската форма органите служещи повече на животинските действия и нужди излизат на преден план, те са един вид точката, към която сочи цялото образуване и на която то служи, докато при човешката форма са развити особенно онези органи, които служат на духовните функции. Още тук ние намираме: Това, което стои пред Гьотевия духовен поглед като животински организъм, не е вече този или онзи сетивно-действителен организъм, а един идеен организъм, който се развива у животното повече към една по-нисша страна, а у човека към една по-висша. Още тук се намира зародишът но онова, което Гьоте нарече по-късно тип и с което не искаше да назове "никакво отделно животно", "идеята" за животното. Даже нещо повече: Още тук се намира отгласът на нещо изказано по-късно от него, а именно важния в неговите последствия закон, “Разнообразието на формата иде оттам, че тази или онази част добива надмощие над други части”.*(*Естествени Науки I,стр. 247.)".
към текста >>
Още тук противополож
нос
тта между животното и човека се търси в това, че една идейна форма се развива в две различни посоки, че винаги една система от органи добива надмощие и с това цялото създание получава своя характер.
Той стигна до възгледа, че цялостта на човешкото устройство образува основата за неговите по-висши жизнени прояви, че в основата на това цяло се крие условието, което поставя човека на върха на сътворението. Онова, което трябва да задържим тук в нашето съзнание, е, че Гьоте отново търси животинската форма развита в човешката; само че при животинската форма органите служещи повече на животинските действия и нужди излизат на преден план, те са един вид точката, към която сочи цялото образуване и на която то служи, докато при човешката форма са развити особенно онези органи, които служат на духовните функции. Още тук ние намираме: Това, което стои пред Гьотевия духовен поглед като животински организъм, не е вече този или онзи сетивно-действителен организъм, а един идеен организъм, който се развива у животното повече към една по-нисша страна, а у човека към една по-висша. Още тук се намира зародишът но онова, което Гьоте нарече по-късно тип и с което не искаше да назове "никакво отделно животно", "идеята" за животното. Даже нещо повече: Още тук се намира отгласът на нещо изказано по-късно от него, а именно важния в неговите последствия закон, “Разнообразието на формата иде оттам, че тази или онази част добива надмощие над други части”.*(*Естествени Науки I,стр. 247.)".
Още тук противоположността между животното и човека се търси в това, че една идейна форма се развива в две различни посоки, че винаги една система от органи добива надмощие и с това цялото създание получава своя характер.
В същата година (1776) намираме обаче също, че Гьоте добива яснота върху това, от което трябва да се изходи, когато искаме да разгледаме формата на животинския организъм. Той позна, че костите са здрави основи на формирането, една мисъл която той запази по-късно, като при своите работи върху анатомията изходи напълно от учението за костите. През тази година той написа важното в това отношение изречение*(* Естествени Науки II,стр.69.): “Подвижните части се образуват според тях /костите/, казано всъщност с тях, и вършат своята работа само дотолкова, доколкото твърдите части позволяват това”. И още едно друго указание във физиогномиката на Лаватер: “Някой може вече да е забелязъл, че аз считам костната система като основна схема на човека – черепа като основа на костната система и цялата месеста част като колорит на тази рисунка”.*/*Фрагменти на Лаватер II,143.); това изречение е написано може би по подбуди на Гьоте, който е разговарял с Лаватер върху тези въпроси. Те са тъждествени със схващането на Гьоте.
към текста >>
През тази година той написа важното в това отношение изречение*(* Естествени Науки II,стр.69.): “Подвижните части се образуват според тях /костите/, казано всъщ
нос
т с тях, и вършат своята работа само дотолкова, доколкото твърдите части позволяват това”.
Още тук се намира зародишът но онова, което Гьоте нарече по-късно тип и с което не искаше да назове "никакво отделно животно", "идеята" за животното. Даже нещо повече: Още тук се намира отгласът на нещо изказано по-късно от него, а именно важния в неговите последствия закон, “Разнообразието на формата иде оттам, че тази или онази част добива надмощие над други части”.*(*Естествени Науки I,стр. 247.)". Още тук противоположността между животното и човека се търси в това, че една идейна форма се развива в две различни посоки, че винаги една система от органи добива надмощие и с това цялото създание получава своя характер. В същата година (1776) намираме обаче също, че Гьоте добива яснота върху това, от което трябва да се изходи, когато искаме да разгледаме формата на животинския организъм. Той позна, че костите са здрави основи на формирането, една мисъл която той запази по-късно, като при своите работи върху анатомията изходи напълно от учението за костите.
През тази година той написа важното в това отношение изречение*(* Естествени Науки II,стр.69.): “Подвижните части се образуват според тях /костите/, казано всъщност с тях, и вършат своята работа само дотолкова, доколкото твърдите части позволяват това”.
И още едно друго указание във физиогномиката на Лаватер: “Някой може вече да е забелязъл, че аз считам костната система като основна схема на човека – черепа като основа на костната система и цялата месеста част като колорит на тази рисунка”.*/*Фрагменти на Лаватер II,143.); това изречение е написано може би по подбуди на Гьоте, който е разговарял с Лаватер върху тези въпроси. Те са тъждествени със схващането на Гьоте. Но сега Гьоте добавя една по-нататъшна бележка, за която трябва особено да държим сметка: “Тази забележка /че при костите, а именно при черепа можем най-силно да видим, как костите са основите на образуването, които тук при животните/ не могат да се отрекат, ще срещне голяма съпротива при прилагането върху съпротива при прилагането върху различието на човешките черепи”. Какво друго прави тук Гьоте, освен да търси и най-простото животно отново в сложната човешка форма, както той се изразява по-късно (1795 г.). Тук ние се убеждаваме, че основните мисли, върху които трябваше да бъдат по-късно изградени Гьотевите мисли върху образуването на животните, са се установили у него от заниманието с физиогномиката на Лаватер в 1776 година.
към текста >>
В тази година започна също и Гьотевото изучаване на подроб
нос
тите на анатомията.
И още едно друго указание във физиогномиката на Лаватер: “Някой може вече да е забелязъл, че аз считам костната система като основна схема на човека – черепа като основа на костната система и цялата месеста част като колорит на тази рисунка”.*/*Фрагменти на Лаватер II,143.); това изречение е написано може би по подбуди на Гьоте, който е разговарял с Лаватер върху тези въпроси. Те са тъждествени със схващането на Гьоте. Но сега Гьоте добавя една по-нататъшна бележка, за която трябва особено да държим сметка: “Тази забележка /че при костите, а именно при черепа можем най-силно да видим, как костите са основите на образуването, които тук при животните/ не могат да се отрекат, ще срещне голяма съпротива при прилагането върху съпротива при прилагането върху различието на човешките черепи”. Какво друго прави тук Гьоте, освен да търси и най-простото животно отново в сложната човешка форма, както той се изразява по-късно (1795 г.). Тук ние се убеждаваме, че основните мисли, върху които трябваше да бъдат по-късно изградени Гьотевите мисли върху образуването на животните, са се установили у него от заниманието с физиогномиката на Лаватер в 1776 година.
В тази година започна също и Гьотевото изучаване на подробностите на анатомията.
На 22 януари той пише на Лаватер в 1776 година: “Херцогът ми изпрати шест черепа, аз направих прекрасни забележки, които стоят в услуга на ваше преподобие ако те бяха стигнали до вас без мене”. По-нататъшните подбуди за по-подробно изучаване на анатомията му предложиха отношенията с университета в Йена. Първите указания върху това ние имаме от 1781 година. В издадения от Кайл дневник той от белязва под датата 15 октомври 1781 година, че е отишъл в Йена със стария отшелник и там се занимавал с анатомия. Тук се намираше един учен, който подпомага извънредно много проучванията на Гьоте: Лодер.
към текста >>
Под датата 6 януари дневникът отбелязва: "Демострация на сърцето от Лодер." След като видяхме, че още в 1776 година Гьоте е хранел далече простиращи се мисли върху устройството на животинския организъм, ние нито за миг не можем да се съмняваме, че неговите сегашни подробни занимания с анатомията са се издигнали далече високо над подроб
нос
тите до по-висши гледища.
Лодер ми обяснява всички кости и мускули и за по-малко дни аз ще схвана много неща”. /и на 4 ноември на Карл Август*/*”Той /Лодер/ ми демострира остелогия и миология в осем дни, естествено тези дни бяха използвани доколкото аз можех да издържа буден”./ В последното писмо той пише сега също, че има намерението “Да обясни на младежите на художествената академия скелета и да ги доведе до познаването на човешкото тяло”. Той прибавя: “Аз правя това едновременно заради себе си и заради тях; методът, който съм избрал, ще ги запознае предостатъчно с основните стълбове на тялото”. Рисунките в дневника на Гьоте показват, че той действително е държал тези лекции и ги е завършил на 16 януари. Същевременно той трябва да е разговарял твърде много с Лодер върху строежа на човешкото тяло.
Под датата 6 януари дневникът отбелязва: "Демострация на сърцето от Лодер." След като видяхме, че още в 1776 година Гьоте е хранел далече простиращи се мисли върху устройството на животинския организъм, ние нито за миг не можем да се съмняваме, че неговите сегашни подробни занимания с анатомията са се издигнали далече високо над подробностите до по-висши гледища.
Така на 14 ноември 1781 година той пише на Лаватер и Марк, че се отнася с “Костите като с един текст, на който може да се окачи целия живот и всичко човешко”. При разглеждането на един текст в нашия дух се образуват образи и идеи, които се явяват като предизвикани, като родени от този текст. Като с един такъв текст се отнася Гьоте с костите, т.е. когато ги разглеждаше, в него възникваха мисли върху целия живот и върху цялото човешко естество. От 1782 година имаме от Гьоте една ода "Божественото", която ни позволява някак си да познаем, как той е мислил тогава върху отношението на човека с останалата природа.
към текста >>
Това "единствено" ни показва съвсем ясно, че Гьоте е схващал човека по неговото физическо устройство в пълна съгласува
нос
т с останалата природа.
Единствено това го отличава от всички същества които знаем”.. Схващайки човека в първите два реда на този куплет според неговите духовни качества, Гьоте казва, че единствено това го отличава от всички други същества на света.
Това "единствено" ни показва съвсем ясно, че Гьоте е схващал човека по неговото физическо устройство в пълна съгласуваност с останалата природа.
У него все повече оживява мисълта, върху която по-горе обърнахме внимание, че една основна форма владее както устройството на човека така и това на животното, само че при човека тя се издига до такова съвършенство, че е в състояние да бъде носител на една свободна духовна същност. По неговите сетивни качества и човекът се проявява така, както е казано по-нататък в спомената ода: “Според вечни, неотменни велики закони завършва кръговете
към текста >>
У него все повече оживява мисълта, върху която по-горе обърнахме внимание, че една основна форма владее както устройството на човека така и това на животното, само че при човека тя се издига до такова съвършенство, че е в състояние да бъде
нос
ител на една свободна духовна същ
нос
т.
го отличава от всички същества които знаем”.. Схващайки човека в първите два реда на този куплет според неговите духовни качества, Гьоте казва, че единствено това го отличава от всички други същества на света. Това "единствено" ни показва съвсем ясно, че Гьоте е схващал човека по неговото физическо устройство в пълна съгласуваност с останалата природа.
У него все повече оживява мисълта, върху която по-горе обърнахме внимание, че една основна форма владее както устройството на човека така и това на животното, само че при човека тя се издига до такова съвършенство, че е в състояние да бъде носител на една свободна духовна същност.
По неговите сетивни качества и човекът се проявява така, както е казано по-нататък в спомената ода: “Според вечни, неотменни велики закони завършва кръговете на своето съществуване”.
към текста >>
Обаче при него тези закони се развиват към една страна, която му дава възмож
нос
т да може "невъзможното".
По неговите сетивни качества и човекът се проявява така, както е казано по-нататък в спомената ода: “Според вечни, неотменни велики закони завършва кръговете на своето съществуване”.
Обаче при него тези закони се развиват към една страна, която му дава възможност да може "невъзможното".
“Той различава, отбира и съди; да предаде той може вечност на мига”. Към това трябва да помислим още, че, през време когато тези възгледи се оформяха все по-определено у Гьоте, той поддържаше една жива връзка с Хердер, който в 1783 година започна да пише своята книга "Идеи към философията на историята на човечеството." Това съчинение се роди приблизително от разговори на двамата и някои идеи могат направо да се припишат на Гьоте.
към текста >>
веч
нос
т на мига”.
на своето съществуване”. Обаче при него тези закони се развиват към една страна, която му дава възможност да може "невъзможното". “Той различава, отбира и съди; да предаде той може
вечност на мига”.
Към това трябва да помислим още, че, през време когато тези възгледи се оформяха все по-определено у Гьоте, той поддържаше една жива връзка с Хердер, който в 1783 година започна да пише своята книга "Идеи към философията на историята на човечеството." Това съчинение се роди приблизително от разговори на двамата и някои идеи могат направо да се припишат на Гьоте. Мислите, които са изказани тук, са често пъти изцяло Гьотевски, само че казани по начина на Хердер, така че от тях ние можем да направим едно сигурно заключение върху тогавашните мисли на Гьоте. В първата част на книгата*(* Хердер, Идеи към философията на историята на човечеството.Част I, т.5, в "Събрани съчинения на Хердер". Издадена от В.Суфан, Берлин 1877 1915 г., т.13, стр.167.) Хердер има за същността на света следния възглед. Трябва да се предположи една главна форма, която преминава през всички същества и се осъществява по различен начин.
към текста >>
Издадена от В.Суфан, Берлин 1877 1915 г., т.13, стр.167.) Хердер има за същ
нос
тта на света следния възглед.
да предаде той може вечност на мига”. Към това трябва да помислим още, че, през време когато тези възгледи се оформяха все по-определено у Гьоте, той поддържаше една жива връзка с Хердер, който в 1783 година започна да пише своята книга "Идеи към философията на историята на човечеството." Това съчинение се роди приблизително от разговори на двамата и някои идеи могат направо да се припишат на Гьоте. Мислите, които са изказани тук, са често пъти изцяло Гьотевски, само че казани по начина на Хердер, така че от тях ние можем да направим едно сигурно заключение върху тогавашните мисли на Гьоте. В първата част на книгата*(* Хердер, Идеи към философията на историята на човечеството.Част I, т.5, в "Събрани съчинения на Хердер".
Издадена от В.Суфан, Берлин 1877 1915 г., т.13, стр.167.) Хердер има за същността на света следния възглед.
Трябва да се предположи една главна форма, която преминава през всички същества и се осъществява по различен начин. “От камъка до кристала, от кристала до металите, от тези последните до създаването на растенията, от растенията до животното, от това последното до човека ние виждаме как формата на организация се повишава, а заедно с нея и силите и инстнктите на създанията стават все по-разнообразни и най-после всички се съединяват във формата на човека, доколкото тя можеше да ги обхване”. Една идейна, типична форма на човека, която като такава самата не съществува действително сетивно, се осъществява в неограничен брой отделени пространствено едни от други и различни по своите качества същества до човека. На по-ниските степени на организацията тя се осъществява постоянно в определена посока; според тази посока тя се развива по особен начин. Като се издига до човека, тази типична форма събира всички формиращи принципи, които при по-нисшите организми беше развила винаги само едностранчиво, които тя беше разпределила в различните същества, за да се образува една форма.
към текста >>
Като се издига до човека, тази типична форма събира всички формиращи принципи, които при по-нисшите организми беше развила винаги само ед
нос
транчиво, които тя беше разпределила в различните същества, за да се образува една форма.
Издадена от В.Суфан, Берлин 1877 1915 г., т.13, стр.167.) Хердер има за същността на света следния възглед. Трябва да се предположи една главна форма, която преминава през всички същества и се осъществява по различен начин. “От камъка до кристала, от кристала до металите, от тези последните до създаването на растенията, от растенията до животното, от това последното до човека ние виждаме как формата на организация се повишава, а заедно с нея и силите и инстнктите на създанията стават все по-разнообразни и най-после всички се съединяват във формата на човека, доколкото тя можеше да ги обхване”. Една идейна, типична форма на човека, която като такава самата не съществува действително сетивно, се осъществява в неограничен брой отделени пространствено едни от други и различни по своите качества същества до човека. На по-ниските степени на организацията тя се осъществява постоянно в определена посока; според тази посока тя се развива по особен начин.
Като се издига до човека, тази типична форма събира всички формиращи принципи, които при по-нисшите организми беше развила винаги само едностранчиво, които тя беше разпределила в различните същества, за да се образува една форма.
От това се получава възможността за едно такова високо съвършенство при човека. При него природата е използувала едно същество това, което при животните беше разпръснала върху множество класи и раздели. Тази мисъл въздейства неимоверно плодотворно върху следващата немска философия. Нека тук споменем описанието, което по-късно Окаен даде за същата представа, за нейното изяснение. Той казва* /*Окаен, Учебник по Натурфилософия, 2.издание, Йена 1831 г, стр.589./: “Животинското царство е само едно животно, т.е.
към текста >>
От това се получава възмож
нос
тта за едно такова високо съвършенство при човека.
Трябва да се предположи една главна форма, която преминава през всички същества и се осъществява по различен начин. “От камъка до кристала, от кристала до металите, от тези последните до създаването на растенията, от растенията до животното, от това последното до човека ние виждаме как формата на организация се повишава, а заедно с нея и силите и инстнктите на създанията стават все по-разнообразни и най-после всички се съединяват във формата на човека, доколкото тя можеше да ги обхване”. Една идейна, типична форма на човека, която като такава самата не съществува действително сетивно, се осъществява в неограничен брой отделени пространствено едни от други и различни по своите качества същества до човека. На по-ниските степени на организацията тя се осъществява постоянно в определена посока; според тази посока тя се развива по особен начин. Като се издига до човека, тази типична форма събира всички формиращи принципи, които при по-нисшите организми беше развила винаги само едностранчиво, които тя беше разпределила в различните същества, за да се образува една форма.
От това се получава възможността за едно такова високо съвършенство при човека.
При него природата е използувала едно същество това, което при животните беше разпръснала върху множество класи и раздели. Тази мисъл въздейства неимоверно плодотворно върху следващата немска философия. Нека тук споменем описанието, което по-късно Окаен даде за същата представа, за нейното изяснение. Той казва* /*Окаен, Учебник по Натурфилософия, 2.издание, Йена 1831 г, стр.589./: “Животинското царство е само едно животно, т.е. изображението на животинското с всички негови органи всеки за себе си едно цяло.
към текста >>
Така например има животни, при които са развити особено органите на осезанието цялата организация сочи към дей
нос
тта на осезанието и намира в него своята цел; други, при които са особено развити органите на храненето и те изпъкват на преден план; цялото животно е организирано в тази насока; всичко останало остъпва пред него на заден план.
Той казва* /*Окаен, Учебник по Натурфилософия, 2.издание, Йена 1831 г, стр.589./: “Животинското царство е само едно животно, т.е. изображението на животинското с всички негови органи всеки за себе си едно цяло. Едно отделно животно се ражда, когато един отделен орган се отделя от общото животинско цяло и въпреки това изпълнява съществените животински действия. Животинското царство е само раздробеното най-висше животно: човекът. Съществува само едно човешко съсловие, само един човешки род, само един човешки вид, именно защото той е цялото животинско царство”.
Така например има животни, при които са развити особено органите на осезанието цялата организация сочи към дейността на осезанието и намира в него своята цел; други, при които са особено развити органите на храненето и те изпъкват на преден план; цялото животно е организирано в тази насока; всичко останало остъпва пред него на заден план.
Във формирането на човека всички органи и системи от органи са развиват така, че единият орган дава достатъчно пространство за свободно развитие на другия, всеки отделен орган се явява в онези граници, които са необходими, за да позволи на всички други да се проявят по същия начин. Така се ражда едно хармонично взаимодействие на отделните органи и системи, създава се една хармония, която прави от човека най-съвършеното същество, съединяващо в себе си съвършенствата на всички останали създания. Тези мисли са образували също съдържанието на разговорите на Гьоте с Хердер и Хердер ги изразява по следния начин: че човешкия род, трябва да се счита “като едно велико сливане на по-нисши органически сили, които трябваше да стигнат в него до образуването на човечеството”. А на друго място: “И така ние можем да приемем, че човекът е едно средно създание между животните, т.е. той е изработената форма, в която се събират чертите на всички видове около него в най-фина съвкупност.*/*Хердер,Философия на историята на човечеството./
към текста >>
той е изработената форма, в която се събират чертите на всички видове около него в най-фина съвкуп
нос
т.*/*Хердер,Философия на историята на човечеството./
Така например има животни, при които са развити особено органите на осезанието цялата организация сочи към дейността на осезанието и намира в него своята цел; други, при които са особено развити органите на храненето и те изпъкват на преден план; цялото животно е организирано в тази насока; всичко останало остъпва пред него на заден план. Във формирането на човека всички органи и системи от органи са развиват така, че единият орган дава достатъчно пространство за свободно развитие на другия, всеки отделен орган се явява в онези граници, които са необходими, за да позволи на всички други да се проявят по същия начин. Така се ражда едно хармонично взаимодействие на отделните органи и системи, създава се една хармония, която прави от човека най-съвършеното същество, съединяващо в себе си съвършенствата на всички останали създания. Тези мисли са образували също съдържанието на разговорите на Гьоте с Хердер и Хердер ги изразява по следния начин: че човешкия род, трябва да се счита “като едно велико сливане на по-нисши органически сили, които трябваше да стигнат в него до образуването на човечеството”. А на друго място: “И така ние можем да приемем, че човекът е едно средно създание между животните, т.е.
той е изработената форма, в която се събират чертите на всички видове около него в най-фина съвкупност.*/*Хердер,Философия на историята на човечеството./
За да отбележим дяла, който Гьоте има в създаването на Хердеровото съчинение "Идеи към философията на историята на човечеството", искаме да приведем следния цитат от едно писмо на Гьоте до Кнебел от 8 декември 1783 година: “Хердер пише една философия на историята, както можеш да си представиш из основи нова. Завчера ние четяхме заедно първите глави, те са изящни...историята на света на природата бурно се съчитават при нас”. Изложенията на Хердер в книга 3, VІ и в книга 4,I, а именно, че обусловеното в човешката организация изправено положение и това, което е свързано с него, е основното условие за неговата разумна дейност, ни припомня направо това, което Гьоте е посочил в 1776 година в раздел 2 на "Физиогномични фрагменти" от Лаватер върху родовата разлика между човека и животните и което вече споменахме. То е само едно доразвитие на горната мисъл. Обаче всичко това ни дава право да приемем, че по отношение на възгледите върху положението на човека в природата /1783 и следв./ в онова време Гьоте и Хердер са били по същество единни.
към текста >>
Изложенията на Хердер в книга 3, VІ и в книга 4,I, а именно, че обусловеното в човешката организация изправено положение и това, което е свързано с него, е основното условие за неговата разумна дей
нос
т, ни припомня направо това, което Гьоте е посочил в 1776 година в раздел 2 на "Физиогномични фрагменти" от Лаватер върху родовата разлика между човека и животните и което вече споменахме.
Тези мисли са образували също съдържанието на разговорите на Гьоте с Хердер и Хердер ги изразява по следния начин: че човешкия род, трябва да се счита “като едно велико сливане на по-нисши органически сили, които трябваше да стигнат в него до образуването на човечеството”. А на друго място: “И така ние можем да приемем, че човекът е едно средно създание между животните, т.е. той е изработената форма, в която се събират чертите на всички видове около него в най-фина съвкупност.*/*Хердер,Философия на историята на човечеството./ За да отбележим дяла, който Гьоте има в създаването на Хердеровото съчинение "Идеи към философията на историята на човечеството", искаме да приведем следния цитат от едно писмо на Гьоте до Кнебел от 8 декември 1783 година: “Хердер пише една философия на историята, както можеш да си представиш из основи нова. Завчера ние четяхме заедно първите глави, те са изящни...историята на света на природата бурно се съчитават при нас”.
Изложенията на Хердер в книга 3, VІ и в книга 4,I, а именно, че обусловеното в човешката организация изправено положение и това, което е свързано с него, е основното условие за неговата разумна дейност, ни припомня направо това, което Гьоте е посочил в 1776 година в раздел 2 на "Физиогномични фрагменти" от Лаватер върху родовата разлика между човека и животните и което вече споменахме.
То е само едно доразвитие на горната мисъл. Обаче всичко това ни дава право да приемем, че по отношение на възгледите върху положението на човека в природата /1783 и следв./ в онова време Гьоте и Хердер са били по същество единни. Обаче един такъв основен възглед води до заключението, че всяка част на едно животно може да бъде отново намерена в човека, само че развита до границите наложени от хармонията на цялото. Например при определен вид животно една кост може да бъде развита особено много, може да изпъква на преден план, обаче при всички други видове същата кост трябва да бъде най-малко в зачатъчна форма и тя не трябва да липсва у човека. Ако в първия случай тя приеме една форма отговаряща на нейните собствени закони, във втория случай /при човека/ тя трябва да се подчини на едно цяло, да приспособи законите на нейната форма към целия организъм.
към текста >>
Когато в 1782 година Мерк започна силно да се интересува за остеологията и се обърна за помощ към някои от най-известните учени на онова време, той получи от един от тях, знаменития анатом Зьомеринг, на 8 октомври 1782 година следното обяснение от
нос
но разликата между животното и човека: “Бих желал да се справите също и с Блуменбах от
нос
но междучелюстната кост, която е единствената кост притежавана от всички животни започвайки от маймуната, включително и орангутана, а напротив не се намира у човека; ако приспаднете тази кост, тогава не ще ви липсва нищо, което да не можете да пренесе от човека върху животните.
Ако в първия случай тя приеме една форма отговаряща на нейните собствени закони, във втория случай /при човека/ тя трябва да се подчини на едно цяло, да приспособи законите на нейната форма към целия организъм. Но тази кост не може да липсва, ако не искаме да се получи едно разкъсване в природата, чрез което би се нарушило последователно развитие на един тип. Такива бяха възгледите на Гьоте, когато той се запозна с едно мнение, което абсолютно противоречеше на тези велики мисли. Учените от онова време се занимаваха главно с това, да намерят признаци, които отличават един животински вид от друг такъв. Те считаха, разликата на животните от човека трябва да се състои в това, че животните имат между двете симетрични половини на горната челюст една междинна кост, върху която са наредени горните резци, а у човека тази междинна кост трябва да липсва.
Когато в 1782 година Мерк започна силно да се интересува за остеологията и се обърна за помощ към някои от най-известните учени на онова време, той получи от един от тях, знаменития анатом Зьомеринг, на 8 октомври 1782 година следното обяснение относно разликата между животното и човека: “Бих желал да се справите също и с Блуменбах относно междучелюстната кост, която е единствената кост притежавана от всички животни започвайки от маймуната, включително и орангутана, а напротив не се намира у човека; ако приспаднете тази кост, тогава не ще ви липсва нищо, което да не можете да пренесе от човека върху животните.
Ето защо изпращам ви една глава от сърна, за да се убедите, че тази ос интермаксиларис /както я нарича Блуменбах/ или ос инцисивум /както я нарича Кампер/ съществува даже у животните, които нямат никакви резци върху горната челюст”. Въпреки че Блуменбах беше намерил у неродените или у малките деца следи, почти зачатъци на ос интермаксиларис, даже веднъж беше намерил в един такъв череп една отделна малка костна ядка като истинска междинна кост, той не допускаше съществуването на такава кост у човека. По този въпрос той казва: “Разликата с една истинска ос интермаксиларис е далечна колкото небето”. Кампер най-знаменития анатом на времето, беше на същото мнение. Той казва например за междинната кост: “Тя никога не е била открита у човека, даже и у негрите”.
към текста >>
Сега това отделно откритие не трябва да се надценява спрямо великите мисли, на които то се крепи; и за Гьоте то имаше само стой
нос
тта да премахне един предрасъдък, който се явяваше като пречка, когато неговите идеи трябваше да бъдат проследени последователно чак до най-малките подроб
нос
ти на един организъм.
У Гьоте не можеше да има никакво съмнение, че тази част, която може да се намери повече или по-малко развита у всички животни, трябва да участва също и в устройството на човешката форма, само че тук отстъпва на заден план,защото органите за приемането на храна отстъпват пред тези, които служат на духовните функции. Съобразно цялото свое духовно направление Гьоте не можеше да мисли другояче, освен че и у човека съществува една междучелюстна кост. Касаеше се само за емпиричното доказателство на същата, само за това, каква форма приема тя у човека, доколко се приобщава към целостта на организма. Той успя да достави това доказателство през пролетта на 1784 година в съдружие с Лодер, с когото сравни човешки и животински черепи в Йена. Гьоте съобщи това на 27 март както на госпожа фон Щаин*/* “На мене ми достави едно прекрасно удоволствие, аз направих едно анатомическо откритие, което е важно и хубаво” така и на Хердер*/* “Аз намерих – нито злато, нито сребро, а нещо, което ми доставя неизмерима радост, ос интермаксиларис у човека”./
Сега това отделно откритие не трябва да се надценява спрямо великите мисли, на които то се крепи; и за Гьоте то имаше само стойността да премахне един предрасъдък, който се явяваше като пречка, когато неговите идеи трябваше да бъдат проследени последователно чак до най-малките подробности на един организъм.
Също и Гьоте никога не гледаше на него като отделно откритие, а само във връзка с неговия велик възглед за природата. Така ние можем да разберем, когато в гореспоменатото писмо до Хердер той казва: “Това трябва да радва дълбоко и тебе; защото тя е като ключовия камък при човека, тя не липсва, а съществува и у него но как! ” И веднага той припомня на своя приятел по-далечни перспективи: “Аз обмислих това нещо също и във връзка с твоето цяло, колко хубаво ще бъде то там”. Твърдението: Животните имат една междучелюстна кост, а човекът няма такава, не можеше да има никакъв смисъл за Гьоте. Ако в силите, които образуват един организъм, има заложбата, според която между двете кости на горната челюст у животните да бъде вмъкната една междинна кост, същите тези сили трябва да се намират в действие и у човека на същото място, по същество действащи еднакво, само че външно се проявяват различно.
към текста >>
Така през ноември 1784 година той пише на Кнебел, когато му изпраща студията върху своето откритие: “Аз се въздържах да отбележа още сега резултата, на което и Хердер сочи в своите идеи, че именно разликата между човека и животното не може да се намери в отделните подроб
нос
ти”.
Ако в силите, които образуват един организъм, има заложбата, според която между двете кости на горната челюст у животните да бъде вмъкната една междинна кост, същите тези сили трябва да се намират в действие и у човека на същото място, по същество действащи еднакво, само че външно се проявяват различно. Понеже Гьоте винаги си представяше организма не като едно мъртво, неподвижно съчетание, а винаги произхождащ от неговите вътрешни формиращи сили, той трябваше да си зададе въпроса: Какво правят тези сили в горната челюст на човека? Съвсем не можеше да става дума, дали междинната кост съществува, а как е устроена тя, каква форма приема. И тази форма трябваше да бъде намерена емпирически. Сега у Гьоте все повече оживяваше мисълта, да разработи едно по-голямо съчинение върху природата.
Така през ноември 1784 година той пише на Кнебел, когато му изпраща студията върху своето откритие: “Аз се въздържах да отбележа още сега резултата, на което и Хердер сочи в своите идеи, че именно разликата между човека и животното не може да се намери в отделните подробности”.
Тук важното преди всичко е това, че Гьоте казва, той се е въздържал да отбележи още сега основната мисъл; следователно той иска да стори това по-късно, в една по-голяма връзка. По-нататък това място ни показва, че основните мисли, които ни интересуват преди всичко у Гьоте: Великите идеи върху животинския тип, са съществували отдавна преди въпросното откритие. Защото самият Гьоте признава тук, че те са отбелязани още в "идеите" на Хердер; обаче редовете, в които става това, са били написани преди откритието на междинната кост. Следователно откритието на междинната кост е само едно последствие на онези велики възгледи. То трябваше да остане неразбираемо за онези, които нямаха тези възгледи.
към текста >>
Докато Блуменбах, който все пак виждаше нещата съвсем ясно, стигна до заключението: “Разликата между това, което си открил и междучелюстната кост е колкото от Земята до Небето”, Гьоте разсъждаваше: как може да се обясни една такава голяма външна разлика при необходимата вътрешна тъждестве
нос
т.
На тях им бе отнет единственият природо-исторически признак, чрез който те различаваха човека от животните. Те имаха слабо предчувствие за онези мисли, които владееха Гьоте и които ние посочихме по-рано, че разпръснатите при животните елементи се съединяват в хармония в единната човешка форма и по този начин въпреки подобието на всички отделни части основават една разлика в цялото, която отрежда на човека едно високо стъпало в поредицата от същества. Тяхното разглеждане на нещата не беше идейно, а едно външно сравнение; а за това последното междинната кост не съществуваше у човека. Това, което Гьоте изискваше: да виждаме с очите на духа, за това имаха малко разбиране. Това създаде после и разликата между тяхното съждение и това на Гьоте.
Докато Блуменбах, който все пак виждаше нещата съвсем ясно, стигна до заключението: “Разликата между това, което си открил и междучелюстната кост е колкото от Земята до Небето”, Гьоте разсъждаваше: как може да се обясни една такава голяма външна разлика при необходимата вътрешна тъждественост.
Гьоте искаше сега да разработи явно последователно тази мисъл и се е занимавал много с нея през следващите години. На 1 май 1784 година госпожа фон Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”. До каква степен живееше в Гьоте мисълта, да изложи своите възгледи върху природата в един по-голям труд, това става за нас особено ясно, когато виждаме, че при всяко ново откритие, което успява да направи, той не може другояче, освен да изтъкне пред своите приятели, възможността на едно разширение на неговата мисъл върху цялата природа. В 1786 година той пише на госпожа фон Щайн, че иска да разпростре своите идеи относно начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”. И тъй като в Италия пред неговия дух стои мисълта за метаморфозите при растението на всички нейни подробности, той пише в Неапол на 17 май 1787 година: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”.
към текста >>
На 1 май 1784 година госпожа фон Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероят
нос
тта, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”.
Тяхното разглеждане на нещата не беше идейно, а едно външно сравнение; а за това последното междинната кост не съществуваше у човека. Това, което Гьоте изискваше: да виждаме с очите на духа, за това имаха малко разбиране. Това създаде после и разликата между тяхното съждение и това на Гьоте. Докато Блуменбах, който все пак виждаше нещата съвсем ясно, стигна до заключението: “Разликата между това, което си открил и междучелюстната кост е колкото от Земята до Небето”, Гьоте разсъждаваше: как може да се обясни една такава голяма външна разлика при необходимата вътрешна тъждественост. Гьоте искаше сега да разработи явно последователно тази мисъл и се е занимавал много с нея през следващите години.
На 1 май 1784 година госпожа фон Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”.
До каква степен живееше в Гьоте мисълта, да изложи своите възгледи върху природата в един по-голям труд, това става за нас особено ясно, когато виждаме, че при всяко ново откритие, което успява да направи, той не може другояче, освен да изтъкне пред своите приятели, възможността на едно разширение на неговата мисъл върху цялата природа. В 1786 година той пише на госпожа фон Щайн, че иска да разпростре своите идеи относно начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”. И тъй като в Италия пред неговия дух стои мисълта за метаморфозите при растението на всички нейни подробности, той пише в Неапол на 17 май 1787 година: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”. Първата статия в Морфологическите Тетрадки /1817 г./ съдържа думите: “Поради това нещата, които в младини често си мечтаех като едно произведение, сега могат да изглеждат като една скица, даже като откъслечен сборник”. Че едно такова произведение /съчинение/ не излезе от ръката на Гьоте, за това можем само да съжаляваме.
към текста >>
До каква степен живееше в Гьоте мисълта, да изложи своите възгледи върху природата в един по-голям труд, това става за нас особено ясно, когато виждаме, че при всяко ново откритие, което успява да направи, той не може другояче, освен да изтъкне пред своите приятели, възмож
нос
тта на едно разширение на неговата мисъл върху цялата природа.
Това, което Гьоте изискваше: да виждаме с очите на духа, за това имаха малко разбиране. Това създаде после и разликата между тяхното съждение и това на Гьоте. Докато Блуменбах, който все пак виждаше нещата съвсем ясно, стигна до заключението: “Разликата между това, което си открил и междучелюстната кост е колкото от Земята до Небето”, Гьоте разсъждаваше: как може да се обясни една такава голяма външна разлика при необходимата вътрешна тъждественост. Гьоте искаше сега да разработи явно последователно тази мисъл и се е занимавал много с нея през следващите години. На 1 май 1784 година госпожа фон Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”.
До каква степен живееше в Гьоте мисълта, да изложи своите възгледи върху природата в един по-голям труд, това става за нас особено ясно, когато виждаме, че при всяко ново откритие, което успява да направи, той не може другояче, освен да изтъкне пред своите приятели, възможността на едно разширение на неговата мисъл върху цялата природа.
В 1786 година той пише на госпожа фон Щайн, че иска да разпростре своите идеи относно начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”. И тъй като в Италия пред неговия дух стои мисълта за метаморфозите при растението на всички нейни подробности, той пише в Неапол на 17 май 1787 година: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”. Първата статия в Морфологическите Тетрадки /1817 г./ съдържа думите: “Поради това нещата, които в младини често си мечтаех като едно произведение, сега могат да изглеждат като една скица, даже като откъслечен сборник”. Че едно такова произведение /съчинение/ не излезе от ръката на Гьоте, за това можем само да съжаляваме. След всичко, което вече разглеждахме, то би се превърнало в едно творение, което би оставило назад всичко, което е било създадено в тази област в по-ново време.
към текста >>
В 1786 година той пише на госпожа фон Щайн, че иска да разпростре своите идеи от
нос
но начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”.
Това създаде после и разликата между тяхното съждение и това на Гьоте. Докато Блуменбах, който все пак виждаше нещата съвсем ясно, стигна до заключението: “Разликата между това, което си открил и междучелюстната кост е колкото от Земята до Небето”, Гьоте разсъждаваше: как може да се обясни една такава голяма външна разлика при необходимата вътрешна тъждественост. Гьоте искаше сега да разработи явно последователно тази мисъл и се е занимавал много с нея през следващите години. На 1 май 1784 година госпожа фон Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”. До каква степен живееше в Гьоте мисълта, да изложи своите възгледи върху природата в един по-голям труд, това става за нас особено ясно, когато виждаме, че при всяко ново откритие, което успява да направи, той не може другояче, освен да изтъкне пред своите приятели, възможността на едно разширение на неговата мисъл върху цялата природа.
В 1786 година той пише на госпожа фон Щайн, че иска да разпростре своите идеи относно начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”.
И тъй като в Италия пред неговия дух стои мисълта за метаморфозите при растението на всички нейни подробности, той пише в Неапол на 17 май 1787 година: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”. Първата статия в Морфологическите Тетрадки /1817 г./ съдържа думите: “Поради това нещата, които в младини често си мечтаех като едно произведение, сега могат да изглеждат като една скица, даже като откъслечен сборник”. Че едно такова произведение /съчинение/ не излезе от ръката на Гьоте, за това можем само да съжаляваме. След всичко, което вече разглеждахме, то би се превърнало в едно творение, което би оставило назад всичко, което е било създадено в тази област в по-ново време. То би се превърнало в един канон, от който би трябвало да изхожда всеки стремеж в областта на естествената наука и при който би могло да бъде изпитвано духовното съдържание на този стремеж.
към текста >>
И тъй като в Италия пред неговия дух стои мисълта за метаморфозите при растението на всички нейни подроб
нос
ти, той пише в Неапол на 17 май 1787 година: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”.
Докато Блуменбах, който все пак виждаше нещата съвсем ясно, стигна до заключението: “Разликата между това, което си открил и междучелюстната кост е колкото от Земята до Небето”, Гьоте разсъждаваше: как може да се обясни една такава голяма външна разлика при необходимата вътрешна тъждественост. Гьоте искаше сега да разработи явно последователно тази мисъл и се е занимавал много с нея през следващите години. На 1 май 1784 година госпожа фон Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”. До каква степен живееше в Гьоте мисълта, да изложи своите възгледи върху природата в един по-голям труд, това става за нас особено ясно, когато виждаме, че при всяко ново откритие, което успява да направи, той не може другояче, освен да изтъкне пред своите приятели, възможността на едно разширение на неговата мисъл върху цялата природа. В 1786 година той пише на госпожа фон Щайн, че иска да разпростре своите идеи относно начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”.
И тъй като в Италия пред неговия дух стои мисълта за метаморфозите при растението на всички нейни подробности, той пише в Неапол на 17 май 1787 година: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”.
Първата статия в Морфологическите Тетрадки /1817 г./ съдържа думите: “Поради това нещата, които в младини често си мечтаех като едно произведение, сега могат да изглеждат като една скица, даже като откъслечен сборник”. Че едно такова произведение /съчинение/ не излезе от ръката на Гьоте, за това можем само да съжаляваме. След всичко, което вече разглеждахме, то би се превърнало в едно творение, което би оставило назад всичко, което е било създадено в тази област в по-ново време. То би се превърнало в един канон, от който би трябвало да изхожда всеки стремеж в областта на естествената наука и при който би могло да бъде изпитвано духовното съдържание на този стремеж. Най-дълбокият философски дух, който само повърхностни мислители биха могли да отрекат у Гьоте, би се свързал тук с едно любвеобилно задълбочаване в това, което е дадено като сетивна опитност; далеч от всяка едностранчива систематичност, която вярва, че с една обща схема обхваща всички същества, тук би отдало право на всяка една отделна индивидуалност.
към текста >>
Най-дълбокият философски дух, който само повърх
нос
тни мислители биха могли да отрекат у Гьоте, би се свързал тук с едно любвеобилно задълбочаване в това, което е дадено като сетивна опит
нос
т; далеч от всяка ед
нос
транчива систематич
нос
т, която вярва, че с една обща схема обхваща всички същества, тук би отдало право на всяка една отделна индивидуал
нос
т.
И тъй като в Италия пред неговия дух стои мисълта за метаморфозите при растението на всички нейни подробности, той пише в Неапол на 17 май 1787 година: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”. Първата статия в Морфологическите Тетрадки /1817 г./ съдържа думите: “Поради това нещата, които в младини често си мечтаех като едно произведение, сега могат да изглеждат като една скица, даже като откъслечен сборник”. Че едно такова произведение /съчинение/ не излезе от ръката на Гьоте, за това можем само да съжаляваме. След всичко, което вече разглеждахме, то би се превърнало в едно творение, което би оставило назад всичко, което е било създадено в тази област в по-ново време. То би се превърнало в един канон, от който би трябвало да изхожда всеки стремеж в областта на естествената наука и при който би могло да бъде изпитвано духовното съдържание на този стремеж.
Най-дълбокият философски дух, който само повърхностни мислители биха могли да отрекат у Гьоте, би се свързал тук с едно любвеобилно задълбочаване в това, което е дадено като сетивна опитност; далеч от всяка едностранчива систематичност, която вярва, че с една обща схема обхваща всички същества, тук би отдало право на всяка една отделна индивидуалност.
Тук ние бихме имали работа с делото на един дух, при който не изпъква на преден план един отделен клон на човешкия стремеж, изтласквайки на заден план всички останали клонове, а при който целостта на човешкото битие постоянно плува на задната основа, когато той третира една отделна област. Чрез това всяка една отделна дейност получава своето подходящо място във връзката с цялото. Обективното потопяване в разглежданите предмети става причина духът да изгрее напълно в тях, така че Гьотевите теории ни се явяват по такъв начин, като че те не абстрахират един дух от предметите, а като че самите предмети се изобразяват в един дух, който при разглеждането забравя самия себе си. Тази най-строга обективност би направила от Гьотевото дело едно най-съвършено дело на естествената наука; то би било един идеал, към който би трябвало да се стреми всеки естествоизпитател; за философа то би било един типичен образец на намиране законите на обективното разглеждане на света. Можем да приемем, че теорията на познанието, която сега се явява навсякъде като основна философска наука, ще може да стане плодотворна едва тогава, когато ще вземе своята изходна точка от Гьотевия подход на разглеждане и мислене.
към текста >>
Чрез това всяка една отделна дей
нос
т получава своето подходящо място във връзката с цялото.
Че едно такова произведение /съчинение/ не излезе от ръката на Гьоте, за това можем само да съжаляваме. След всичко, което вече разглеждахме, то би се превърнало в едно творение, което би оставило назад всичко, което е било създадено в тази област в по-ново време. То би се превърнало в един канон, от който би трябвало да изхожда всеки стремеж в областта на естествената наука и при който би могло да бъде изпитвано духовното съдържание на този стремеж. Най-дълбокият философски дух, който само повърхностни мислители биха могли да отрекат у Гьоте, би се свързал тук с едно любвеобилно задълбочаване в това, което е дадено като сетивна опитност; далеч от всяка едностранчива систематичност, която вярва, че с една обща схема обхваща всички същества, тук би отдало право на всяка една отделна индивидуалност. Тук ние бихме имали работа с делото на един дух, при който не изпъква на преден план един отделен клон на човешкия стремеж, изтласквайки на заден план всички останали клонове, а при който целостта на човешкото битие постоянно плува на задната основа, когато той третира една отделна област.
Чрез това всяка една отделна дейност получава своето подходящо място във връзката с цялото.
Обективното потопяване в разглежданите предмети става причина духът да изгрее напълно в тях, така че Гьотевите теории ни се явяват по такъв начин, като че те не абстрахират един дух от предметите, а като че самите предмети се изобразяват в един дух, който при разглеждането забравя самия себе си. Тази най-строга обективност би направила от Гьотевото дело едно най-съвършено дело на естествената наука; то би било един идеал, към който би трябвало да се стреми всеки естествоизпитател; за философа то би било един типичен образец на намиране законите на обективното разглеждане на света. Можем да приемем, че теорията на познанието, която сега се явява навсякъде като основна философска наука, ще може да стане плодотворна едва тогава, когато ще вземе своята изходна точка от Гьотевия подход на разглеждане и мислене. Самият Гьоте дава причината, поради която това негово замислено творение не бе създадено като в аналите на 1790 година казва думите: “Задачата беше толкова голяма че тя можеше да бъде решена в един разпръснат живот”. Когато изходим от тази гледна точка, тогава отделните фрагменти, които притежаваме от Гьотевата естествена наука, добиват извънредно голямо значение.
към текста >>
Тази най-строга обектив
нос
т би направила от Гьотевото дело едно най-съвършено дело на естествената наука; то би било един идеал, към който би трябвало да се стреми всеки естествоизпитател; за философа то би било един типичен образец на намиране законите на обективното разглеждане на света.
То би се превърнало в един канон, от който би трябвало да изхожда всеки стремеж в областта на естествената наука и при който би могло да бъде изпитвано духовното съдържание на този стремеж. Най-дълбокият философски дух, който само повърхностни мислители биха могли да отрекат у Гьоте, би се свързал тук с едно любвеобилно задълбочаване в това, което е дадено като сетивна опитност; далеч от всяка едностранчива систематичност, която вярва, че с една обща схема обхваща всички същества, тук би отдало право на всяка една отделна индивидуалност. Тук ние бихме имали работа с делото на един дух, при който не изпъква на преден план един отделен клон на човешкия стремеж, изтласквайки на заден план всички останали клонове, а при който целостта на човешкото битие постоянно плува на задната основа, когато той третира една отделна област. Чрез това всяка една отделна дейност получава своето подходящо място във връзката с цялото. Обективното потопяване в разглежданите предмети става причина духът да изгрее напълно в тях, така че Гьотевите теории ни се явяват по такъв начин, като че те не абстрахират един дух от предметите, а като че самите предмети се изобразяват в един дух, който при разглеждането забравя самия себе си.
Тази най-строга обективност би направила от Гьотевото дело едно най-съвършено дело на естествената наука; то би било един идеал, към който би трябвало да се стреми всеки естествоизпитател; за философа то би било един типичен образец на намиране законите на обективното разглеждане на света.
Можем да приемем, че теорията на познанието, която сега се явява навсякъде като основна философска наука, ще може да стане плодотворна едва тогава, когато ще вземе своята изходна точка от Гьотевия подход на разглеждане и мислене. Самият Гьоте дава причината, поради която това негово замислено творение не бе създадено като в аналите на 1790 година казва думите: “Задачата беше толкова голяма че тя можеше да бъде решена в един разпръснат живот”. Когато изходим от тази гледна точка, тогава отделните фрагменти, които притежаваме от Гьотевата естествена наука, добиват извънредно голямо значение. Да, ние се научаваме да ги ценим и разбираме правилно едва тогава, когато ги разглеждаме като произлизащи от онова велико цяло. Като едно предварително упражнение, в 1784 година трябваше да бъде разработена студията върху между челюстната кост.
към текста >>
Той моли приятелите си и за отделни сведения; така иска от Мерк описанието на устното небце на
нос
орог и особено за обяснение върху него: "Как всъщ
нос
т рогът на
нос
орога стои на
нос
овата кост."
В помощ бяха повикани млади хора, които трябваше да направят остеологични рисунки по метода на Кампер и под ръководството на Гьоте. Ето защо на 23 април 1784 година той моли Мерк да му даде сведения върху този метод и поисква от Зьомеринг да му изпрати Камперовите рисунки. Зьомеринг и други познати са помолени да му изпратят скелети и кости от всякакъв вид. На 25 април той пише на Мерк, че следните скелети биха му доставили голямо удоволствие: Мирмекофага, брадипус, лъвове, тигри или други подобни. На 14 май моли Зьомеринг за черепа на един слонов скелет и черепа на един хипопотам, на 16 септември за черепите на следните животни: Котки, лъвове, млада мечка, инколнитум, мравояд, камила, едногърда камила, тюлен.
Той моли приятелите си и за отделни сведения; така иска от Мерк описанието на устното небце на носорог и особено за обяснение върху него: "Как всъщност рогът на носорога стои на носовата кост."
В това време Гьоте е изцяло вглъбен в тези изследвания. Споменатият слонов череп е нарисуван от Вайз от много страни по метода на Кампер, като Гьоте го сравнява с един притежаван от него голям череп повече от спойките не са били сраснати. На този череп той прави още една важна забележка. Дотогава се е приемало че при всички животни резците са просто вмъкнати в междучелюстната кост, докато кучешките зъби принадлежат на костта на горната челюст; само слонът правел изключение от това. Че това не е така, му показва също и онзи череп, както той пише в едно писмо на Хердер.
към текста >>
Мерк се радва на студията, обаче не е убеден в истин
нос
тта на твърдението.
Мерк трябваше да изпрати съчинението на Зьомеринг. Този последният го получи през януари 1785 година. Оттам то стигна до Кампер. Ако сега хвърлим един поглед върху начина, по който е била приета студията на Гьоте, ние се натъкваме на една твърде неутешителна картина. Отначало никой не притежава необходимия орган да го разбере, освен Лодер, с когото Гьоте беше работил заедно, и Хердер.
Мерк се радва на студията, обаче не е убеден в истинността на твърдението.
Съобщавайки за получаването на студията, Зьомеринг пише в своето писмо до Мерк: "Още Блуменбах е имал главната идея." В параграфа, който започва: "Не ще има никакво съмнение" той казва "тъй като останалите (граници) се срастват", жалко само, че тези граници никога не са съществували: Аз имам пред себе си само челюсти от тримесечни зародиши до възрастни и върху никоя от тях не може да се види отпред някаква граница. А да се обяснява въпросът чрез напора на костите една към друга? Да, ако природата работеше като един столар с клин и чук! " На 13 февруари 1785 година Гьоте пише на Мерк: "От Зьомеринг аз имам едно много леко писмо. Той иска даже да ме разубеди. Охо!
към текста >>
И Зьомеринг пише на 11 май 1785 година на Мерк: "Както виждам от неговото вчерашно писмо, Гьоте не иска още да се откаже от своята идея от
нос
но междучелюстната кост."а сега Кампер*(*До сега се приемаше, че Кампер е получил студията анонимно.
А да се обяснява въпросът чрез напора на костите една към друга? Да, ако природата работеше като един столар с клин и чук! " На 13 февруари 1785 година Гьоте пише на Мерк: "От Зьомеринг аз имам едно много леко писмо. Той иска даже да ме разубеди. Охо! "
И Зьомеринг пише на 11 май 1785 година на Мерк: "Както виждам от неговото вчерашно писмо, Гьоте не иска още да се откаже от своята идея относно междучелюстната кост."а сега Кампер*(*До сега се приемаше, че Кампер е получил студията анонимно.
Тя е стигнала до него по околен път: Гьоте я изпратил първо на Зьомеринг, този последният на Мерк и Мерк я доставил на Кампер. Обаче между писмата на Мерк до Кампер, който не са още напечатани, и които се намират в "Библиотеката на нидерландското дружество за прогреса на медицината" се намира едно писмо от 17 януари 1785 година със следното място (цитираме буквално): "mon sieur de goethe, poete celebre, conseiller intime du duc de weimar, vient dem, envoyer un specimen osteologicum, gue doit vfus etre envoye apres gue mr.somering l,aura vu...c, est un petit traite sur l,os intermaxi naire, gui nfus apprend entre autres la verite, gue le triche /chus/ a dents incicives etdue le chameau en a deux." Едно писмо от 10 март 1785 година показва, че съобразно с това Мерк ще изпрати студията на Кампер, при което от ново се споменава изрично името на Гьоте: "j,aurais l,honneur de vous envoyer le specimen osteoflfg. de goethe, mon ami, par une voie, gui ne sera pas couteuse un de ces jours. На 28 април 1785 година Мерк изказва надеждата, че Кампер е получава предмета, при което отново се споменава "Гьоте". Следователно няма никакво съмнение,че Кампер е познавал автора.) На 16 септември 1785 година той съобщава на Мерк, че приложените картини не са рисувани според неговия метод.
към текста >>
Хвали се външ
нос
тта на хубавия ръкопис, латинския превод се укорява, даже на автора се дава съвет, да се образова в това отношение.
Обаче между писмата на Мерк до Кампер, който не са още напечатани, и които се намират в "Библиотеката на нидерландското дружество за прогреса на медицината" се намира едно писмо от 17 януари 1785 година със следното място (цитираме буквално): "mon sieur de goethe, poete celebre, conseiller intime du duc de weimar, vient dem, envoyer un specimen osteologicum, gue doit vfus etre envoye apres gue mr.somering l,aura vu...c, est un petit traite sur l,os intermaxi naire, gui nfus apprend entre autres la verite, gue le triche /chus/ a dents incicives etdue le chameau en a deux." Едно писмо от 10 март 1785 година показва, че съобразно с това Мерк ще изпрати студията на Кампер, при което от ново се споменава изрично името на Гьоте: "j,aurais l,honneur de vous envoyer le specimen osteoflfg. de goethe, mon ami, par une voie, gui ne sera pas couteuse un de ces jours. На 28 април 1785 година Мерк изказва надеждата, че Кампер е получава предмета, при което отново се споменава "Гьоте". Следователно няма никакво съмнение,че Кампер е познавал автора.) На 16 септември 1785 година той съобщава на Мерк, че приложените картини не са рисувани според неговия метод. Той ги намира даже достойни за упрек.
Хвали се външността на хубавия ръкопис, латинския превод се укорява, даже на автора се дава съвет, да се образова в това отношение.
Три дни по-късно той пише, че е направил известен брой наблюдения върху междучелюстната кост, но че трябва да продължава да твърди, че човекът не притежава никаква такава кост. Той допуска всички наблюдения на Гьоте, само не това по отношение на човека. На 21 март 1786 година той пише още веднъж, че от голям брой наблюдения е стигнал до заключението: Междучелюстната кост не съществува у човека. Писмата на Кампер показват, че той е имал най-добрата воля да вникне в нещата, но че не е бил в състояние да разбере ни най-малко Гьоте. Лодер веднага вижда откритието на Гьоте в неговата истинска светлина.
към текста >>
Действително ние виждаме, че след като Гьоте беше дал подбудата чрез своята велика идея, учените се убедиха в истин
нос
тта на неговото откритие постепенно чрез наблюдаване на множество случаи.
Тук несъмнено Гьотевото откритие е изразено напълно и изрично, но не като нещо изисквано от последователното развитие на типа, а като израз на един непосредствено натъкващ се в очите факт. Когато човек се придържа само към този последния факт, тогава само от щастливия случай зависи, дали ще намери такива екземпляри, при които може точно да види нещата. Обаче когато нещата се схващат по идейния начин на Гьоте, тогава тези отделни случаи служат само за потвърждение на мисълта, само за това, да демонстрират открито това, което иначе природата държи скрито; обаче идеята може да бъде проследена при който и да е екземпляр, всеки един показва един особен случай на тази идея. Когато човек притежава идеята, той е в състояние да намери чрез нея онези случаи, при които тя се изразява по особен начин. Обаче без тази идея, той е предоставен на случая.
Действително ние виждаме, че след като Гьоте беше дал подбудата чрез своята велика идея, учените се убедиха в истинността на неговото откритие постепенно чрез наблюдаване на множество случаи.
МЕРК остана постоянно в колебание. На 13 февруари 1785 година Гьоте му изпраща една изпъкнала горна челюст от човек и от Трихекус и му дава опорни точки, за да може да разбере нещата. От писмото на Гьоте от 8 април изглежда, че Мерк е бил някак си спечелен. Но скоро той отново променя своето мнение, защото на 11 ноември 1788 година пише на Зьомеринг*(*Писма на знаменити съвременници до Зьомеринг, стр. 293.): "Както чувам, даже вик Д,азюр е приел така нареченото Гьотево откритие в своя труд."
към текста >>
През време когато мисълта за прарастението се оформява в неговия дух, той се домогва и до понятия от
нос
но формата на човека.
Гьоте продължава своите проучвания върху остеологията и след завършването на гореспоменатата студия. Едновременните открития в областта на ботаниката възбуждат още повече неговия интерес към природата. Той постоянно заема интересни обекти от своите приятели. На 7 декември 1785 година Зьомеринг даже се разсърдва: "че Гьоте не му е върнал неговите глави." От едно писмо на Гьоте до Зьомеринг от 8 юни 1786 година научаваме, че до тогава той все още има черепи от него. Неговите велики идеи го придружават и в Италия.
През време когато мисълта за прарастението се оформява в неговия дух, той се домогва и до понятия относно формата на човека.
На 20 януари 1787 година Гьоте пише в Рим: "Аз съм приблизително подготвен по анатомия и добих не без усилия познания и върху човешкото тяло, до определена степен. Тук вниманието на човека е постоянно завладяно чрез наблюдение на статуите, обаче по един по-висш начин. При нашата медицинско-хирургическа анатомия се касае само за това, да познаем честта, и за целта служи също и един нищожен мускул. Обаче в Рим частите не означават нищо, ако същевременно те не представляват благородната красива форма. В големия лазарет Сан Спирито е било приготвен за ползване от художниците едно красиво мускулно тяло, красотата на което предизвиква удивлението можеше действително да се заеме за един одран полубог, за един марсиас.
към текста >>
Както в редицата от безброй растителни форми той търси прарастенията, чрез което могат да се измислят растения до безкрай
нос
т, които трябва да бъдат логически, т.е., които са напълно съобразни с тенденцията на природата и които биха съществували, ако биха били налице подходящите условия; така и по отношение на животните и на човека Гьоте залагаше на това, "да открие идеални характерни черти", които са напълно съобразени със законите на природата.
При нашата медицинско-хирургическа анатомия се касае само за това, да познаем честта, и за целта служи също и един нищожен мускул. Обаче в Рим частите не означават нищо, ако същевременно те не представляват благородната красива форма. В големия лазарет Сан Спирито е било приготвен за ползване от художниците едно красиво мускулно тяло, красотата на което предизвиква удивлението можеше действително да се заеме за един одран полубог, за един марсиас. Така също, според указанията на древните, скелетът не се изучава като една изкуствено съчетана маска, а едновременно със сухожилията, чрез което той добива вече живот и движение." Тук при Гьоте се касаеше преди всичко за това, да бъдат познати законите, според които природата образува органическите и предимно човешките форми, тенденцията, която тя преследва при формирането на същите.
Както в редицата от безброй растителни форми той търси прарастенията, чрез което могат да се измислят растения до безкрайност, които трябва да бъдат логически, т.е., които са напълно съобразни с тенденцията на природата и които биха съществували, ако биха били налице подходящите условия; така и по отношение на животните и на човека Гьоте залагаше на това, "да открие идеални характерни черти", които са напълно съобразени със законите на природата.
Скоро след неговото завръщане от Италия ние научаваме, че Гьоте се занимава "усърдно с анатомия", и в 1789 година той пише на Хердер: "Имам да говоря за една новооткрита хармония на природата". Това, което е било открито тук като нещо ново, би трябвало да бъде една част от прешленната теория за черепа* (*виж Естествени Науки, забележки към стр.316, 318, 344 и следв.). Завършването на това откритие се пада обаче в 1790 година. Това, което той е знаел до тогава, е било, че всички кости, които образуват задната част на главата, представляват изменени три прешлена на гръбначния стълб. Гьоте си представяше нещата по следния начин: Мозъкът представлява само една маса от гръбначен мозък, доведен до най–висока степен.
към текста >>
В мозъка се явява в развита форма това, което в гръбначния мозък е заложено само като възмож
нос
т.
Това, което е било открито тук като нещо ново, би трябвало да бъде една част от прешленната теория за черепа* (*виж Естествени Науки, забележки към стр.316, 318, 344 и следв.). Завършването на това откритие се пада обаче в 1790 година. Това, което той е знаел до тогава, е било, че всички кости, които образуват задната част на главата, представляват изменени три прешлена на гръбначния стълб. Гьоте си представяше нещата по следния начин: Мозъкът представлява само една маса от гръбначен мозък, доведен до най–висока степен. Докато в гръбначния мозък завършват нервите служещи предимно на по-нисшите органически функции и изхождат оттам, в мозъка завършват и започват нервите, които служат на висшите (духовни) функции, предимно сетивните нерви.
В мозъка се явява в развита форма това, което в гръбначния мозък е заложено само като възможност.
Мозъкът е един напълно развит гръбначен мозък, а гръбначният мозък е един недостигнал още до своето пълно развитие мозък. Прешлените на гръбначния стълб са напълно нагодени в тяхната форма към гръбначния мозък, те са необходимите обвивни органи на този гръбначен мозък. Изглежда обаче до най-висока степен вероятно, че щом главният мозък е един развит до най-висока степен гръбначен мозък, то и обвиващите го кости са развити на по-висока степен прешлени на гръбначния стълб. По този начин цялата глава се явява като предварително оформена в по-ниско стоящите органи на тялото. И тук са в действие онези сили, които вече работят на по-ниска степен, само че в главата те са развили до най-висока степен намиращите се в тях заложби.
към текста >>
Отново за Гьоте се касаеше само да се докаже, как всъщ
нос
т се представят нещата според сетивната действител
нос
т?
Мозъкът е един напълно развит гръбначен мозък, а гръбначният мозък е един недостигнал още до своето пълно развитие мозък. Прешлените на гръбначния стълб са напълно нагодени в тяхната форма към гръбначния мозък, те са необходимите обвивни органи на този гръбначен мозък. Изглежда обаче до най-висока степен вероятно, че щом главният мозък е един развит до най-висока степен гръбначен мозък, то и обвиващите го кости са развити на по-висока степен прешлени на гръбначния стълб. По този начин цялата глава се явява като предварително оформена в по-ниско стоящите органи на тялото. И тук са в действие онези сили, които вече работят на по-ниска степен, само че в главата те са развили до най-висока степен намиращите се в тях заложби.
Отново за Гьоте се касаеше само да се докаже, как всъщност се представят нещата според сетивната действителност?
За костта на задната глава, за предната и задната клиновидна кост, Гьоте казва, че той скоро е съзрял тези отношения; но че също и костта на небцето, горната челюст и междучелюстната кост са изменени прешлени, това той позна при своето пътуване в северна Италия, когато върху дюните на Лидо намери един разпукан череп на овца. Този череп беше така сполучливо разпаднат, че в отделните парчета можаха да се разпознаят отделните прешлени. Гьоте показа това откритие на 30 април 1790 година на госпожа фон Калб с думите: "Кажете на Хердер, че съм се приближил съвсем много до разбирането на животинската форма и някои нейни преобразования и това чрез един странен случай". Това беше едно откритие имащо извънредно голямо значение. С това беше доказано че всички членове на едно органическо цяло са тъждествени според идеята и че "вътрешно неоформени" органически маси се проявяват външно по различен начин, че е едно и също нещо това, което на по-ниска степен съществува и действа като нерв на гръбначния стълб, а на по-висока степен съществува и действа като сетивен нерв и се разтваря за външния свят като сетивен орган, който възприема и обхваща външния свят.
към текста >>
Когато през април 1790 година последва херцога в лагера от Шлесвиг, той беше там /Браслау/ зает предимно със своите проучвания от
нос
но образуването на животните.
С това беше доказано че всички членове на едно органическо цяло са тъждествени според идеята и че "вътрешно неоформени" органически маси се проявяват външно по различен начин, че е едно и също нещо това, което на по-ниска степен съществува и действа като нерв на гръбначния стълб, а на по-висока степен съществува и действа като сетивен нерв и се разтваря за външния свят като сетивен орган, който възприема и обхваща външния свят. С това всяко живо същество бе показана в неговата формираща се, изграждаща се от вътре сила; едва сега то бе разбрано като действително живо. Гьотевите основни идеи стигнаха сега до един завършек и по отношение на образуването на животните. Дошло беше времето за разработването на тези основни идеи, въпреки че той от по-рано имаше плана за това, както ни доказва кореспонденцията на Гьоте с Фр. Х. Якоби.
Когато през април 1790 година последва херцога в лагера от Шлесвиг, той беше там /Браслау/ зает предимно със своите проучвания относно образуването на животните.
Там той действително започва да записва своите мисли върху този въпрос. На 31 август 1790 година той пише на Фриц Щайн: "В цялата тази бъркотия аз започнах да пиша моята студия върху образуването на животните." Идеята за животинския тип се съдържа в един широк смисъл в стихотворението "Метаморфоза на животните", което излезе в 1820 година във втората от Морфологическите Тетрадки* (*виж Естествените Науки I, стр.344 и следв., където отделни неща са казани и в забележките). В началото на 1795 година Гьоте се намираше в Йена, където са се намирали също и братята фон Хумболдт, Якоби и Шилер. В това общество изнесе Гьоте своите идеи върху сравнителната анатомия.
към текста >>
Сега след тези исторически разглеждания, искаме да се обърнем към същ
нос
тта и значението на Гьотевите възгледи върху образуването на организмите.
Приятелите намериха неговите изложения толкова важни, че го накараха да напише своите мисли. Както се вижда от едно писмо на Гьоте до Якоби старшия, Гьоте се е отзовал на това искане още в Йена, като е издиктувал схемата на една сравнителна остеология* (*Естествени Науки I, 239 и следв.) на Макс Якоби. Уводните глави са били развити по-нататък в 1796 година* (*Естествени Науки I, 325 и следв.). В тези студии се съдържат основните възгледи на Гьоте върху образуването на животните, също както в неговото съчинение "Опит за обяснение метаморфозата на растението" се съдържат тези за образуването на растенията. В общението с Шилер от 1794 година настъпи една повратна точка в неговите възгледи, като от сега нататък той насочи своя поглед върху своя собствен начин на подхождане и изследване, при което неговият начин да разглежда нещата му се яви обективно.
Сега след тези исторически разглеждания, искаме да се обърнем към същността и значението на Гьотевите възгледи върху образуването на организмите.
към текста >>
4.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
4. ЗА СЪЩ
НОС
ТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ
4. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ
ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ Високото значение на Гьотевите морфологични работи трябва да се търси в това, че в тях са установени теоретическата основа и методът на изследване на органическите натури, което представлява едно научно дело от първа степен. Ако искаме да оценим това по един правилен начин, трябва да имаме преди всичко предвид голямата разлика, която съществува между явленията на неорганическата и тази на органическата природа. Едно явление от първия род е например сблъскването на две еластични топки. Ако едната топка е неподвижна, а другата я удря с определена скорост на движение.
към текста >>
Това ние ще успеем до такава степен, че да не остане нищо от достъпната за сетивата действител
нос
т, която да не бъде проникнато от понятията.
Високото значение на Гьотевите морфологични работи трябва да се търси в това, че в тях са установени теоретическата основа и методът на изследване на органическите натури, което представлява едно научно дело от първа степен. Ако искаме да оценим това по един правилен начин, трябва да имаме преди всичко предвид голямата разлика, която съществува между явленията на неорганическата и тази на органическата природа. Едно явление от първия род е например сблъскването на две еластични топки. Ако едната топка е неподвижна, а другата я удря с определена скорост на движение. Ако става сега въпрос, да разберем едно такова явление, това може да се постигне само благодарение на това, като превърнем непосредствено явяващото се сетивата в понятия.
Това ние ще успеем до такава степен, че да не остане нищо от достъпната за сетивата действителност, която да не бъде проникнато от понятията.
Ние виждаме как една топка идва, удря другата, как последната се движи по-нататък. Ние сме разбрали това явление, когато от масата, посоката и скоростта на първата и от масата на втората можем да дадем скоростта и посоката на последната; когато видим, че при дадените условия трябва по необходимост да се получи посоченото явление. Последното не значи нищо друго, освен; това, което се предлага на нашите сетива, трябва да се яви като едно необходимо последствие на онова, което трябва да предположим идейно. Ако се случи това последното, ние можем да кажем, че понятие и явление се покриват. Няма нищо в понятието, което да не бъде и в явлението и нищо в явлението, което да не бъде за нас и в понятието.
към текста >>
С това ние развихме същ
нос
тта на неорганичната природа и същевременно показахме, доколко можем да обясним същата из самата нея, без да излезем вън от нея.
Ние само извеждаме сред този свят едно явление от друго. Следователно, когато обясняваме едно такова явление, т.е., искаме да го проникнем с понятия, ние не трябва да взимаме в понятието никакви други елементи освен такива, които можем да възприемаме също нагледно с нашите сетива. Ние можем да виждаме, да гледаме всичко, което искаме да разберем. И в това се състои покриването на възприятие /явление/ и понятие. В процесите не ни остава нищо тъмно, защото познаваме отношенията, от които те следват.
С това ние развихме същността на неорганичната природа и същевременно показахме, доколко можем да обясним същата из самата нея, без да излезем вън от нея.
Никога хората не са се съмнявали в тази обяснимост, откакто те въобще са започнали да мислят върху природата на тези неща. Вярно е, че не винаги те са минали по същия ход на мислите, от който следва възможността за едно покриване на понятие и възприятие; но все пак те никога не са се поколебали да обяснят явленията по посочения начин от природата на тяхната собствена същност.*(*Някои философи твърдят, че можем да свеждаме явленията на сетивния свят до техните първични елементи (сили), но че не можем да обясним тези елементи, както не можем да обясним и същността на живота. Срещу това можем да отбележим, че въпросните елементи са прости т.е. не могат да бъдат съставени по-нататък от по-прости елементи. Обаче да бъдат те изведени, обяснени в тяхната простота е невъзможно, не защото нашата познавателна способност е ограничена, а защото те почиват на самите себе си; те са налице в тяхната непосредственост, завършени са в себе си, не могат да бъдат изведени от нищо друго.
към текста >>
Вярно е, че не винаги те са минали по същия ход на мислите, от който следва възмож
нос
тта за едно покриване на понятие и възприятие; но все пак те никога не са се поколебали да обяснят явленията по посочения начин от природата на тяхната собствена същ
нос
т.*(*Някои философи твърдят, че можем да свеждаме явленията на сетивния свят до техните първични елементи (сили), но че не можем да обясним тези елементи, както не можем да обясним и същ
нос
тта на живота.
Ние можем да виждаме, да гледаме всичко, което искаме да разберем. И в това се състои покриването на възприятие /явление/ и понятие. В процесите не ни остава нищо тъмно, защото познаваме отношенията, от които те следват. С това ние развихме същността на неорганичната природа и същевременно показахме, доколко можем да обясним същата из самата нея, без да излезем вън от нея. Никога хората не са се съмнявали в тази обяснимост, откакто те въобще са започнали да мислят върху природата на тези неща.
Вярно е, че не винаги те са минали по същия ход на мислите, от който следва възможността за едно покриване на понятие и възприятие; но все пак те никога не са се поколебали да обяснят явленията по посочения начин от природата на тяхната собствена същност.*(*Някои философи твърдят, че можем да свеждаме явленията на сетивния свят до техните първични елементи (сили), но че не можем да обясним тези елементи, както не можем да обясним и същността на живота.
Срещу това можем да отбележим, че въпросните елементи са прости т.е. не могат да бъдат съставени по-нататък от по-прости елементи. Обаче да бъдат те изведени, обяснени в тяхната простота е невъзможно, не защото нашата познавателна способност е ограничена, а защото те почиват на самите себе си; те са налице в тяхната непосредственост, завършени са в себе си, не могат да бъдат изведени от нищо друго. Но не така е стоял до Гьоте въпросът с явленията на органическия свят. При организма възприемаемите за сетивата отношения, например форма, големина, цвят, топлинни отношения на един орган, се явяват не обусловени от отношенията от същия род.
към текста >>
Обаче да бъдат те изведени, обяснени в тяхната простота е невъзможно, не защото нашата познавателна способ
нос
т е ограничена, а защото те почиват на самите себе си; те са налице в тяхната непосредстве
нос
т, завършени са в себе си, не могат да бъдат изведени от нищо друго.
С това ние развихме същността на неорганичната природа и същевременно показахме, доколко можем да обясним същата из самата нея, без да излезем вън от нея. Никога хората не са се съмнявали в тази обяснимост, откакто те въобще са започнали да мислят върху природата на тези неща. Вярно е, че не винаги те са минали по същия ход на мислите, от който следва възможността за едно покриване на понятие и възприятие; но все пак те никога не са се поколебали да обяснят явленията по посочения начин от природата на тяхната собствена същност.*(*Някои философи твърдят, че можем да свеждаме явленията на сетивния свят до техните първични елементи (сили), но че не можем да обясним тези елементи, както не можем да обясним и същността на живота. Срещу това можем да отбележим, че въпросните елементи са прости т.е. не могат да бъдат съставени по-нататък от по-прости елементи.
Обаче да бъдат те изведени, обяснени в тяхната простота е невъзможно, не защото нашата познавателна способност е ограничена, а защото те почиват на самите себе си; те са налице в тяхната непосредственост, завършени са в себе си, не могат да бъдат изведени от нищо друго.
Но не така е стоял до Гьоте въпросът с явленията на органическия свят. При организма възприемаемите за сетивата отношения, например форма, големина, цвят, топлинни отношения на един орган, се явяват не обусловени от отношенията от същия род. Например за растението не може да се каже, че големината, формата, положението и т.н. на корена обуславят сетивно-възприемаемите отношения при листа или при цвета. Едно тяло, при което би бил този случаят, не би бил един организъм, а една машина.
към текста >>
Напротив трябва да се признае, че всички сетивни отношения при едно живо същество не се явяват като последствие на други сетивно-възприемаеми отношения*/*Тази е именно противополож
нос
тта на организма спрямо машината.
Но не така е стоял до Гьоте въпросът с явленията на органическия свят. При организма възприемаемите за сетивата отношения, например форма, големина, цвят, топлинни отношения на един орган, се явяват не обусловени от отношенията от същия род. Например за растението не може да се каже, че големината, формата, положението и т.н. на корена обуславят сетивно-възприемаемите отношения при листа или при цвета. Едно тяло, при което би бил този случаят, не би бил един организъм, а една машина.
Напротив трябва да се признае, че всички сетивни отношения при едно живо същество не се явяват като последствие на други сетивно-възприемаеми отношения*/*Тази е именно противоположността на организма спрямо машината.
При последната всичко е взаимодействие на частите. В самата машина не съществува нищо действително извън това взаимодействие. Единият принцип, който владее взаимодействието на частите, липсва в самия обект и се намира вън от него в главата на конструктора като план. Само най-голямото късогледство може да отрече, че разликата между организма и машината се състои именно в това, че онзи принцип, който произвежда взаимното отношение на частите, при механизма се намира вън от него (абстрактно), докато при организма той добива действително съществуване в самата вещ. По този начин тогава и сетивно-възпримаемите отношения на организма се явяват не като прости последствия едни от други, а като намиращи се под властта на онзи вътрешен принцип, като последствие на един такъв, който не е вече възприемаем, както и планът на машината в главата на конструктора, който съществува само за духа; по същество това е един подобен план, само че сега внесен във вътрешността на съществото и не произвежда вече своите действия чрез посредството на един трети фактор на конструктора а сам върши това, какъвто е случаят при неорганичната природа.
към текста >>
По този начин тогава и сетивно-възпримаемите отношения на организма се явяват не като прости последствия едни от други, а като намиращи се под властта на онзи вътрешен принцип, като последствие на един такъв, който не е вече възприемаем, както и планът на машината в главата на конструктора, който съществува само за духа; по същество това е един подобен план, само че сега внесен във вътреш
нос
тта на съществото и не произвежда вече своите действия чрез посредството на един трети фактор на конструктора а сам върши това, какъвто е случаят при неорганичната природа.
Напротив трябва да се признае, че всички сетивни отношения при едно живо същество не се явяват като последствие на други сетивно-възприемаеми отношения*/*Тази е именно противоположността на организма спрямо машината. При последната всичко е взаимодействие на частите. В самата машина не съществува нищо действително извън това взаимодействие. Единият принцип, който владее взаимодействието на частите, липсва в самия обект и се намира вън от него в главата на конструктора като план. Само най-голямото късогледство може да отрече, че разликата между организма и машината се състои именно в това, че онзи принцип, който произвежда взаимното отношение на частите, при механизма се намира вън от него (абстрактно), докато при организма той добива действително съществуване в самата вещ.
По този начин тогава и сетивно-възпримаемите отношения на организма се явяват не като прости последствия едни от други, а като намиращи се под властта на онзи вътрешен принцип, като последствие на един такъв, който не е вече възприемаем, както и планът на машината в главата на конструктора, който съществува само за духа; по същество това е един подобен план, само че сега внесен във вътрешността на съществото и не произвежда вече своите действия чрез посредството на един трети фактор на конструктора а сам върши това, какъвто е случаят при неорганичната природа.
Тук всички сетивни качества се явяват напротив като последствие на едно такова качество, което не е вече сетивно възприемаемо. Те се явяват като последствие на едно плуващо над сетивните процеси единство. Не формата на корена обуславя тази на стеблото и не формата на стеблото обуславя тази на листа и т.н., а всички тези форми са обусловени чрез нещо стоящо над тях, което самото то не е вече сетивно-възприемаема форма; те съществуват едни за други, обаче не едни чрез други. Те не се обуславят помежду си, а са всички обусловени от нещо друго. Това, което тук възприемаме по сетивен начин, ние не можем да го изведем също от сетивно-възприемаеми отношения, а трябва да приемем в понятието за процесите елементите, които не принадлежат на света на сетивата, трябва да се издигнем над сетивния свят.
към текста >>
Докато в неорганичната природа понятие и действител
нос
т бяха едно, тук те изглежда да се отделят и да принадлежат всъщ
нос
т на два различни свята.
Те не се обуславят помежду си, а са всички обусловени от нещо друго. Това, което тук възприемаме по сетивен начин, ние не можем да го изведем също от сетивно-възприемаеми отношения, а трябва да приемем в понятието за процесите елементите, които не принадлежат на света на сетивата, трябва да се издигнем над сетивния свят. Тук съзерцанието не е вече достатъчно, а трябва да обхванем единството с понятия, когато искаме да обясним явленията. С това обаче се явява едно отдалечаване от възприятието и понятието; те не изглеждат вече да се покриват; понятието плува над възприятието. Става трудно да се съзре връзката на двете.
Докато в неорганичната природа понятие и действителност бяха едно, тук те изглежда да се отделят и да принадлежат всъщност на два различни свята.
Възприятието, което се прилага непосредствено на сетивата, изглежда не носи в себе си своето основание, своята същност. Обектът не изглежда обясним от себе си, защото неговото понятие не е взето от самия него, а от нещо друго. Защото обектът не се явява владян от законите на сетивния свят, но въпреки това съществува за сетивата, явява се за тях, така че тук като че човек стои пред едно неразрешимо противоречие в природата, като че съществува една пропаст между неорганичните явления, които могат да бъдат обяснени от тях самите, и органичните същества, при които става една намеса в законите на природата, при които общовалидни закони са като че изведнъж нарушени. Тази пропаст се приемаше всеобщо в науката до Гьоте; едва той успя да произнесе решаващата дума на загадката. Преди него се мислеше, че обяснима чрез самата нея е само не органичната природа; при органичната природа престава човешката познавателна способност.
към текста >>
Възприятието, което се прилага непосредствено на сетивата, изглежда не
нос
и в себе си своето основание, своята същ
нос
т.
Това, което тук възприемаме по сетивен начин, ние не можем да го изведем също от сетивно-възприемаеми отношения, а трябва да приемем в понятието за процесите елементите, които не принадлежат на света на сетивата, трябва да се издигнем над сетивния свят. Тук съзерцанието не е вече достатъчно, а трябва да обхванем единството с понятия, когато искаме да обясним явленията. С това обаче се явява едно отдалечаване от възприятието и понятието; те не изглеждат вече да се покриват; понятието плува над възприятието. Става трудно да се съзре връзката на двете. Докато в неорганичната природа понятие и действителност бяха едно, тук те изглежда да се отделят и да принадлежат всъщност на два различни свята.
Възприятието, което се прилага непосредствено на сетивата, изглежда не носи в себе си своето основание, своята същност.
Обектът не изглежда обясним от себе си, защото неговото понятие не е взето от самия него, а от нещо друго. Защото обектът не се явява владян от законите на сетивния свят, но въпреки това съществува за сетивата, явява се за тях, така че тук като че човек стои пред едно неразрешимо противоречие в природата, като че съществува една пропаст между неорганичните явления, които могат да бъдат обяснени от тях самите, и органичните същества, при които става една намеса в законите на природата, при които общовалидни закони са като че изведнъж нарушени. Тази пропаст се приемаше всеобщо в науката до Гьоте; едва той успя да произнесе решаващата дума на загадката. Преди него се мислеше, че обяснима чрез самата нея е само не органичната природа; при органичната природа престава човешката познавателна способност. Ние ще оценим най-добре величието на Гьотевото дело, на делото, което той извърши, когато помислим, че великият реформатор на по-новата философия, Кант, не само споделяше тази стара грешка, а даже се опита да намери едно научно основание за това, че човешкият дух никога не ще успее да обясни органическите образувания.
към текста >>
Преди него се мислеше, че обяснима чрез самата нея е само не органичната природа; при органичната природа престава човешката познавателна способ
нос
т.
Докато в неорганичната природа понятие и действителност бяха едно, тук те изглежда да се отделят и да принадлежат всъщност на два различни свята. Възприятието, което се прилага непосредствено на сетивата, изглежда не носи в себе си своето основание, своята същност. Обектът не изглежда обясним от себе си, защото неговото понятие не е взето от самия него, а от нещо друго. Защото обектът не се явява владян от законите на сетивния свят, но въпреки това съществува за сетивата, явява се за тях, така че тук като че човек стои пред едно неразрешимо противоречие в природата, като че съществува една пропаст между неорганичните явления, които могат да бъдат обяснени от тях самите, и органичните същества, при които става една намеса в законите на природата, при които общовалидни закони са като че изведнъж нарушени. Тази пропаст се приемаше всеобщо в науката до Гьоте; едва той успя да произнесе решаващата дума на загадката.
Преди него се мислеше, че обяснима чрез самата нея е само не органичната природа; при органичната природа престава човешката познавателна способност.
Ние ще оценим най-добре величието на Гьотевото дело, на делото, което той извърши, когато помислим, че великият реформатор на по-новата философия, Кант, не само споделяше тази стара грешка, а даже се опита да намери едно научно основание за това, че човешкият дух никога не ще успее да обясни органическите образувания. Той наистина съзираше възможността за едно разбиране на един интелектус архетипус, на един интуитивен ум -, на което би било дадено да прозре връзката между понятие и действителност при органическите същества както и при неорганическите; обаче на самия човек той отричаше възможността да притежава подобен ум. Според Кант човешкият ум трябва именно да има свойството да може да си представя единството, понятието на нещото на нещо само като произлизащо от взаимодействието на частите като нещо общо аналитично добито чрез абстракция, а не така, че отделната част да се явява като произтичаща от едно конкретно (синтетично) единство, на едно понятие в интуитивна форма. Ето защо според него на този ум е невъзможно да обясни органическата природа, защото ние трябва да си я представяме като нещо цяло действуващо в частите. Кант казва върху това: "нашият ум има следователно тази особеност за разсъдъчната способност, че за него познанието не се определя от общото за особеното и следователно това особеното не може да бъде изведено от общото.* /*Кант, Критика на разсъдъчната способност, в І.
към текста >>
Той наистина съзираше възмож
нос
тта за едно разбиране на един интелектус архетипус, на един интуитивен ум -, на което би било дадено да прозре връзката между понятие и действител
нос
т при органическите същества както и при неорганическите; обаче на самия човек той отричаше възмож
нос
тта да притежава подобен ум.
Обектът не изглежда обясним от себе си, защото неговото понятие не е взето от самия него, а от нещо друго. Защото обектът не се явява владян от законите на сетивния свят, но въпреки това съществува за сетивата, явява се за тях, така че тук като че човек стои пред едно неразрешимо противоречие в природата, като че съществува една пропаст между неорганичните явления, които могат да бъдат обяснени от тях самите, и органичните същества, при които става една намеса в законите на природата, при които общовалидни закони са като че изведнъж нарушени. Тази пропаст се приемаше всеобщо в науката до Гьоте; едва той успя да произнесе решаващата дума на загадката. Преди него се мислеше, че обяснима чрез самата нея е само не органичната природа; при органичната природа престава човешката познавателна способност. Ние ще оценим най-добре величието на Гьотевото дело, на делото, което той извърши, когато помислим, че великият реформатор на по-новата философия, Кант, не само споделяше тази стара грешка, а даже се опита да намери едно научно основание за това, че човешкият дух никога не ще успее да обясни органическите образувания.
Той наистина съзираше възможността за едно разбиране на един интелектус архетипус, на един интуитивен ум -, на което би било дадено да прозре връзката между понятие и действителност при органическите същества както и при неорганическите; обаче на самия човек той отричаше възможността да притежава подобен ум.
Според Кант човешкият ум трябва именно да има свойството да може да си представя единството, понятието на нещото на нещо само като произлизащо от взаимодействието на частите като нещо общо аналитично добито чрез абстракция, а не така, че отделната част да се явява като произтичаща от едно конкретно (синтетично) единство, на едно понятие в интуитивна форма. Ето защо според него на този ум е невъзможно да обясни органическата природа, защото ние трябва да си я представяме като нещо цяло действуващо в частите. Кант казва върху това: "нашият ум има следователно тази особеност за разсъдъчната способност, че за него познанието не се определя от общото за особеното и следователно това особеното не може да бъде изведено от общото.* /*Кант, Критика на разсъдъчната способност, в І. Кант, Събрани съчинения, т.ІІ, Лайпциг 1915 г, стр.272 и следв./ Следователно при органическите образования ние трябва да се откажем от това, да познаем необходимата връзка на идеята на цялото, която можем само да мислим, с това, което се явява за нашите сетива в пространство и време.
към текста >>
Кант казва върху това: "нашият ум има следователно тази особе
нос
т за разсъдъчната способ
нос
т, че за него познанието не се определя от общото за особеното и следователно това особеното не може да бъде изведено от общото.* /*Кант, Критика на разсъдъчната способ
нос
т, в І.
Преди него се мислеше, че обяснима чрез самата нея е само не органичната природа; при органичната природа престава човешката познавателна способност. Ние ще оценим най-добре величието на Гьотевото дело, на делото, което той извърши, когато помислим, че великият реформатор на по-новата философия, Кант, не само споделяше тази стара грешка, а даже се опита да намери едно научно основание за това, че човешкият дух никога не ще успее да обясни органическите образувания. Той наистина съзираше възможността за едно разбиране на един интелектус архетипус, на един интуитивен ум -, на което би било дадено да прозре връзката между понятие и действителност при органическите същества както и при неорганическите; обаче на самия човек той отричаше възможността да притежава подобен ум. Според Кант човешкият ум трябва именно да има свойството да може да си представя единството, понятието на нещото на нещо само като произлизащо от взаимодействието на частите като нещо общо аналитично добито чрез абстракция, а не така, че отделната част да се явява като произтичаща от едно конкретно (синтетично) единство, на едно понятие в интуитивна форма. Ето защо според него на този ум е невъзможно да обясни органическата природа, защото ние трябва да си я представяме като нещо цяло действуващо в частите.
Кант казва върху това: "нашият ум има следователно тази особеност за разсъдъчната способност, че за него познанието не се определя от общото за особеното и следователно това особеното не може да бъде изведено от общото.* /*Кант, Критика на разсъдъчната способност, в І.
Кант, Събрани съчинения, т.ІІ, Лайпциг 1915 г, стр.272 и следв./ Следователно при органическите образования ние трябва да се откажем от това, да познаем необходимата връзка на идеята на цялото, която можем само да мислим, с това, което се явява за нашите сетива в пространство и време. Според Кант ние би трябвало да се ограничим в това, да разберем, че една такава връзка съществува; обаче логическото изискване, да познаем, как общата мисъл, идеята излиза от себе си и се изявява като сетивна действителност, това изискване не може да бъде изпълнено при организмите. Напротив би трябвало да приемем, че тук понятие и действителност стоят едно срещу другото без посредство и че са били произведени чрез едно намиращо се вън от тях влияние по един и същи начин, както човекът произвежда един сложен предмет на една замислена от него идея, например както строи една машина. С това Кант отрече възможността да бъде обяснен светът на организмите и даже бе привидно доказано, че това е невъзможно.
към текста >>
Според Кант ние би трябвало да се ограничим в това, да разберем, че една такава връзка съществува; обаче логическото изискване, да познаем, как общата мисъл, идеята излиза от себе си и се изявява като сетивна действител
нос
т, това изискване не може да бъде изпълнено при организмите.
Според Кант човешкият ум трябва именно да има свойството да може да си представя единството, понятието на нещото на нещо само като произлизащо от взаимодействието на частите като нещо общо аналитично добито чрез абстракция, а не така, че отделната част да се явява като произтичаща от едно конкретно (синтетично) единство, на едно понятие в интуитивна форма. Ето защо според него на този ум е невъзможно да обясни органическата природа, защото ние трябва да си я представяме като нещо цяло действуващо в частите. Кант казва върху това: "нашият ум има следователно тази особеност за разсъдъчната способност, че за него познанието не се определя от общото за особеното и следователно това особеното не може да бъде изведено от общото.* /*Кант, Критика на разсъдъчната способност, в І. Кант, Събрани съчинения, т.ІІ, Лайпциг 1915 г, стр.272 и следв./ Следователно при органическите образования ние трябва да се откажем от това, да познаем необходимата връзка на идеята на цялото, която можем само да мислим, с това, което се явява за нашите сетива в пространство и време.
Според Кант ние би трябвало да се ограничим в това, да разберем, че една такава връзка съществува; обаче логическото изискване, да познаем, как общата мисъл, идеята излиза от себе си и се изявява като сетивна действителност, това изискване не може да бъде изпълнено при организмите.
Напротив би трябвало да приемем, че тук понятие и действителност стоят едно срещу другото без посредство и че са били произведени чрез едно намиращо се вън от тях влияние по един и същи начин, както човекът произвежда един сложен предмет на една замислена от него идея, например както строи една машина. С това Кант отрече възможността да бъде обяснен светът на организмите и даже бе привидно доказано, че това е невъзможно. Така стояха нещата, когато Гьоте се залови да се занимава с органичните науки. Обаче той пристъпи към (изследването) изучаването на същите, след като се беше подготвил за целта по най-подходящия начин чрез няколкократно прочитане на философа Спиноза. Гьоте започна да изучава Спиноза за първи път през пролетта на 1774 година.
към текста >>
Напротив би трябвало да приемем, че тук понятие и действител
нос
т стоят едно срещу другото без посредство и че са били произведени чрез едно намиращо се вън от тях влияние по един и същи начин, както човекът произвежда един сложен предмет на една замислена от него идея, например както строи една машина.
Ето защо според него на този ум е невъзможно да обясни органическата природа, защото ние трябва да си я представяме като нещо цяло действуващо в частите. Кант казва върху това: "нашият ум има следователно тази особеност за разсъдъчната способност, че за него познанието не се определя от общото за особеното и следователно това особеното не може да бъде изведено от общото.* /*Кант, Критика на разсъдъчната способност, в І. Кант, Събрани съчинения, т.ІІ, Лайпциг 1915 г, стр.272 и следв./ Следователно при органическите образования ние трябва да се откажем от това, да познаем необходимата връзка на идеята на цялото, която можем само да мислим, с това, което се явява за нашите сетива в пространство и време. Според Кант ние би трябвало да се ограничим в това, да разберем, че една такава връзка съществува; обаче логическото изискване, да познаем, как общата мисъл, идеята излиза от себе си и се изявява като сетивна действителност, това изискване не може да бъде изпълнено при организмите.
Напротив би трябвало да приемем, че тук понятие и действителност стоят едно срещу другото без посредство и че са били произведени чрез едно намиращо се вън от тях влияние по един и същи начин, както човекът произвежда един сложен предмет на една замислена от него идея, например както строи една машина.
С това Кант отрече възможността да бъде обяснен светът на организмите и даже бе привидно доказано, че това е невъзможно. Така стояха нещата, когато Гьоте се залови да се занимава с органичните науки. Обаче той пристъпи към (изследването) изучаването на същите, след като се беше подготвил за целта по най-подходящия начин чрез няколкократно прочитане на философа Спиноза. Гьоте започна да изучава Спиноза за първи път през пролетта на 1774 година. За това свое първо запознаване с философа той казва в "Поезия и истина" */*ІІІ част,Книга 14.): "след като потърсих в целия свят едно образователно средство за моето чудно същество, аз намерих най-после "етиката на този мъж".
към текста >>
С това Кант отрече възмож
нос
тта да бъде обяснен светът на организмите и даже бе привидно доказано, че това е невъзможно.
Кант казва върху това: "нашият ум има следователно тази особеност за разсъдъчната способност, че за него познанието не се определя от общото за особеното и следователно това особеното не може да бъде изведено от общото.* /*Кант, Критика на разсъдъчната способност, в І. Кант, Събрани съчинения, т.ІІ, Лайпциг 1915 г, стр.272 и следв./ Следователно при органическите образования ние трябва да се откажем от това, да познаем необходимата връзка на идеята на цялото, която можем само да мислим, с това, което се явява за нашите сетива в пространство и време. Според Кант ние би трябвало да се ограничим в това, да разберем, че една такава връзка съществува; обаче логическото изискване, да познаем, как общата мисъл, идеята излиза от себе си и се изявява като сетивна действителност, това изискване не може да бъде изпълнено при организмите. Напротив би трябвало да приемем, че тук понятие и действителност стоят едно срещу другото без посредство и че са били произведени чрез едно намиращо се вън от тях влияние по един и същи начин, както човекът произвежда един сложен предмет на една замислена от него идея, например както строи една машина.
С това Кант отрече възможността да бъде обяснен светът на организмите и даже бе привидно доказано, че това е невъзможно.
Така стояха нещата, когато Гьоте се залови да се занимава с органичните науки. Обаче той пристъпи към (изследването) изучаването на същите, след като се беше подготвил за целта по най-подходящия начин чрез няколкократно прочитане на философа Спиноза. Гьоте започна да изучава Спиноза за първи път през пролетта на 1774 година. За това свое първо запознаване с философа той казва в "Поезия и истина" */*ІІІ част,Книга 14.): "след като потърсих в целия свят едно образователно средство за моето чудно същество, аз намерих най-после "етиката на този мъж". През лятото на същата година Гьоте се срещна с Фриц Якоби.
към текста >>
Този последният, който се беше занимавал подробно със Спиноза за което свидетелстват неговите писма върху учението на Спиноза, 1785 година,беше напълно подходящ да въведе Гьоте по-дълбоко в същ
нос
тта на философа.
Така стояха нещата, когато Гьоте се залови да се занимава с органичните науки. Обаче той пристъпи към (изследването) изучаването на същите, след като се беше подготвил за целта по най-подходящия начин чрез няколкократно прочитане на философа Спиноза. Гьоте започна да изучава Спиноза за първи път през пролетта на 1774 година. За това свое първо запознаване с философа той казва в "Поезия и истина" */*ІІІ част,Книга 14.): "след като потърсих в целия свят едно образователно средство за моето чудно същество, аз намерих най-после "етиката на този мъж". През лятото на същата година Гьоте се срещна с Фриц Якоби.
Този последният, който се беше занимавал подробно със Спиноза за което свидетелстват неговите писма върху учението на Спиноза, 1785 година,беше напълно подходящ да въведе Гьоте по-дълбоко в същността на философа.
Тогава за Спиноза се говореше твърде много, защото у Гьоте "всичко беше още в началното действие и противодействие, ферментиращо и кипящо*./*Пътуване в Италия, 5.Х.1787 година/. Известно време по-късно той намери в библиотеката на своя баща една книга, чийто автор остро се бореше против Спиноза, даже го изопачаваше до най-висока степен. Това стана повод Гьоте да се заеме още веднъж сериозно с дълбокия мислител. Той намери в неговите съчинения обяснения на най-дълбоките научни въпроси, които беше способен да повдигне тогава. През 1784 година поетът чете Спиноза заедно с госпожа фон Щайн.
към текста >>
Третият вид познание е сега обаче онова, когато от достатъчната представа за действителната същ
нос
т на някои атрибути (свойства) на Бога преминаваме към достатъчно познание на същ
нос
тта на нещата.
Така може да пише само някой, който обръща езичниците към християнство и при проверка духът не го подканя"*./* Някои атрибути (свойства) на Бога в нещата/. Това е изречено напълно в духа на Спиноза. Спиноза различава три вида познание. Първият вид е онова познание, при което при определени чути или прочетени думи си спомняме за нещата и си образуваме определени представи за нещата, подобни на тези, чрез които си представяме нещата образно. Вторият вид познание е онова, когато разполагайки с достатъчно представи за свойствата на нещата си образуваме общи представи.
Третият вид познание е сега обаче онова, когато от достатъчната представа за действителната същност на някои атрибути (свойства) на Бога преминаваме към достатъчно познание на същността на нещата.
Този вид познание Спиноза нарича scientia intuitiva, интуитивно или съзерцателно знание. Към този последен и най-висш род познание се стремеше Гьоте. При това трябва преди всичко да ни бъде ясно, какво иска да каже Спиноза с думите: Нещата трябва да бъдат познати така, че в тяхната същност да познаем някои атрибути /свойства/ на Бога. Богът на Спиноза е идейното съдържание на света. Принципът, който движи, крепи и носи всичко.
към текста >>
При това трябва преди всичко да ни бъде ясно, какво иска да каже Спиноза с думите: Нещата трябва да бъдат познати така, че в тяхната същ
нос
т да познаем някои атрибути /свойства/ на Бога.
Първият вид е онова познание, при което при определени чути или прочетени думи си спомняме за нещата и си образуваме определени представи за нещата, подобни на тези, чрез които си представяме нещата образно. Вторият вид познание е онова, когато разполагайки с достатъчно представи за свойствата на нещата си образуваме общи представи. Третият вид познание е сега обаче онова, когато от достатъчната представа за действителната същност на някои атрибути (свойства) на Бога преминаваме към достатъчно познание на същността на нещата. Този вид познание Спиноза нарича scientia intuitiva, интуитивно или съзерцателно знание. Към този последен и най-висш род познание се стремеше Гьоте.
При това трябва преди всичко да ни бъде ясно, какво иска да каже Спиноза с думите: Нещата трябва да бъдат познати така, че в тяхната същност да познаем някои атрибути /свойства/ на Бога.
Богът на Спиноза е идейното съдържание на света. Принципът, който движи, крепи и носи всичко. Можем да си представим това или така, че го предполагаме като самостоятелна, съществуваща за себе си отделно от преходните същества Същност, която има тези преходни същества край себе си, владее ги и ги поставя във взаимодействие. Или пък можем да си представим тази Същност преминала в преходните неща, така че не съществува вече над и покрай тях, а само повече в тях. Този възглед съвсем не отрича онзи Първичен принцип, той го признава напълно, само че го счита като разлят в света.
към текста >>
Принципът, който движи, крепи и
нос
и всичко.
Третият вид познание е сега обаче онова, когато от достатъчната представа за действителната същност на някои атрибути (свойства) на Бога преминаваме към достатъчно познание на същността на нещата. Този вид познание Спиноза нарича scientia intuitiva, интуитивно или съзерцателно знание. Към този последен и най-висш род познание се стремеше Гьоте. При това трябва преди всичко да ни бъде ясно, какво иска да каже Спиноза с думите: Нещата трябва да бъдат познати така, че в тяхната същност да познаем някои атрибути /свойства/ на Бога. Богът на Спиноза е идейното съдържание на света.
Принципът, който движи, крепи и носи всичко.
Можем да си представим това или така, че го предполагаме като самостоятелна, съществуваща за себе си отделно от преходните същества Същност, която има тези преходни същества край себе си, владее ги и ги поставя във взаимодействие. Или пък можем да си представим тази Същност преминала в преходните неща, така че не съществува вече над и покрай тях, а само повече в тях. Този възглед съвсем не отрича онзи Първичен принцип, той го признава напълно, само че го счита като разлят в света. Първият възглед счита преходния свят като откровение на Безкрайното, обаче това Безкрайно остава запазено в своята същност, то не се отдава. То не излиза вън от себе си, а остава това, което е било преди своята изява това.
към текста >>
Можем да си представим това или така, че го предполагаме като самостоятелна, съществуваща за себе си отделно от преходните същества Същ
нос
т, която има тези преходни същества край себе си, владее ги и ги поставя във взаимодействие.
Този вид познание Спиноза нарича scientia intuitiva, интуитивно или съзерцателно знание. Към този последен и най-висш род познание се стремеше Гьоте. При това трябва преди всичко да ни бъде ясно, какво иска да каже Спиноза с думите: Нещата трябва да бъдат познати така, че в тяхната същност да познаем някои атрибути /свойства/ на Бога. Богът на Спиноза е идейното съдържание на света. Принципът, който движи, крепи и носи всичко.
Можем да си представим това или така, че го предполагаме като самостоятелна, съществуваща за себе си отделно от преходните същества Същност, която има тези преходни същества край себе си, владее ги и ги поставя във взаимодействие.
Или пък можем да си представим тази Същност преминала в преходните неща, така че не съществува вече над и покрай тях, а само повече в тях. Този възглед съвсем не отрича онзи Първичен принцип, той го признава напълно, само че го счита като разлят в света. Първият възглед счита преходния свят като откровение на Безкрайното, обаче това Безкрайно остава запазено в своята същност, то не се отдава. То не излиза вън от себе си, а остава това, което е било преди своята изява това. Вторият възглед счита преходния свят също така като едно откровение на Безкрайното, само той приема, че при своето откровение, при своята изява това Безкрайно е излязло от себе си и е вложило своите собствени същество и живот в своето творение, така че сега вече съществува само в това творение.
към текста >>
Или пък можем да си представим тази Същ
нос
т преминала в преходните неща, така че не съществува вече над и покрай тях, а само повече в тях.
Към този последен и най-висш род познание се стремеше Гьоте. При това трябва преди всичко да ни бъде ясно, какво иска да каже Спиноза с думите: Нещата трябва да бъдат познати така, че в тяхната същност да познаем някои атрибути /свойства/ на Бога. Богът на Спиноза е идейното съдържание на света. Принципът, който движи, крепи и носи всичко. Можем да си представим това или така, че го предполагаме като самостоятелна, съществуваща за себе си отделно от преходните същества Същност, която има тези преходни същества край себе си, владее ги и ги поставя във взаимодействие.
Или пък можем да си представим тази Същност преминала в преходните неща, така че не съществува вече над и покрай тях, а само повече в тях.
Този възглед съвсем не отрича онзи Първичен принцип, той го признава напълно, само че го счита като разлят в света. Първият възглед счита преходния свят като откровение на Безкрайното, обаче това Безкрайно остава запазено в своята същност, то не се отдава. То не излиза вън от себе си, а остава това, което е било преди своята изява това. Вторият възглед счита преходния свят също така като едно откровение на Безкрайното, само той приема, че при своето откровение, при своята изява това Безкрайно е излязло от себе си и е вложило своите собствени същество и живот в своето творение, така че сега вече съществува само в това творение. А тъй като познанието е явно едно откриване на същността на нещата, но все пак тази същност може да съществува само в причастието, което едно преходно същество има от Първичния принцип на всички неща; в такъв случай познанието означава едно съзиране на онова безкрайното в нещата*/*Някои атрибути /свойства/ на Бога в нещата/.
към текста >>
Първият възглед счита преходния свят като откровение на Безкрайното, обаче това Безкрайно остава запазено в своята същ
нос
т, то не се отдава.
Богът на Спиноза е идейното съдържание на света. Принципът, който движи, крепи и носи всичко. Можем да си представим това или така, че го предполагаме като самостоятелна, съществуваща за себе си отделно от преходните същества Същност, която има тези преходни същества край себе си, владее ги и ги поставя във взаимодействие. Или пък можем да си представим тази Същност преминала в преходните неща, така че не съществува вече над и покрай тях, а само повече в тях. Този възглед съвсем не отрича онзи Първичен принцип, той го признава напълно, само че го счита като разлят в света.
Първият възглед счита преходния свят като откровение на Безкрайното, обаче това Безкрайно остава запазено в своята същност, то не се отдава.
То не излиза вън от себе си, а остава това, което е било преди своята изява това. Вторият възглед счита преходния свят също така като едно откровение на Безкрайното, само той приема, че при своето откровение, при своята изява това Безкрайно е излязло от себе си и е вложило своите собствени същество и живот в своето творение, така че сега вече съществува само в това творение. А тъй като познанието е явно едно откриване на същността на нещата, но все пак тази същност може да съществува само в причастието, което едно преходно същество има от Първичния принцип на всички неща; в такъв случай познанието означава едно съзиране на онова безкрайното в нещата*/*Някои атрибути /свойства/ на Бога в нещата/. А както вече изнесохме, преди Гьоте за неорганичната природа са приемали, че тя може да бъде обяснена от самата нея, че тя носи в себе си нейното основание и нейната същност, но че не е така при органичната природа. Тук не можеше да бъде позната в самата тази органична природа онази същност, която се изявява в обекта.
към текста >>
А тъй като познанието е явно едно откриване на същ
нос
тта на нещата, но все пак тази същ
нос
т може да съществува само в причастието, което едно преходно същество има от Първичния принцип на всички неща; в такъв случай познанието означава едно съзиране на онова безкрайното в нещата*/*Някои атрибути /свойства/ на Бога в нещата/.
Или пък можем да си представим тази Същност преминала в преходните неща, така че не съществува вече над и покрай тях, а само повече в тях. Този възглед съвсем не отрича онзи Първичен принцип, той го признава напълно, само че го счита като разлят в света. Първият възглед счита преходния свят като откровение на Безкрайното, обаче това Безкрайно остава запазено в своята същност, то не се отдава. То не излиза вън от себе си, а остава това, което е било преди своята изява това. Вторият възглед счита преходния свят също така като едно откровение на Безкрайното, само той приема, че при своето откровение, при своята изява това Безкрайно е излязло от себе си и е вложило своите собствени същество и живот в своето творение, така че сега вече съществува само в това творение.
А тъй като познанието е явно едно откриване на същността на нещата, но все пак тази същност може да съществува само в причастието, което едно преходно същество има от Първичния принцип на всички неща; в такъв случай познанието означава едно съзиране на онова безкрайното в нещата*/*Някои атрибути /свойства/ на Бога в нещата/.
А както вече изнесохме, преди Гьоте за неорганичната природа са приемали, че тя може да бъде обяснена от самата нея, че тя носи в себе си нейното основание и нейната същност, но че не е така при органичната природа. Тук не можеше да бъде позната в самата тази органична природа онази същност, която се изявява в обекта. Ето защо предполагаше се, че тя съществува вън от обекта. Накратко казано: Органичната природа се обясняваше според първия възглед, а неорганичната според втория. Както видяхме, Спиноза беше доказал необходимостта от единно познание.
към текста >>
А както вече изнесохме, преди Гьоте за неорганичната природа са приемали, че тя може да бъде обяснена от самата нея, че тя
нос
и в себе си нейното основание и нейната същ
нос
т, но че не е така при органичната природа.
Този възглед съвсем не отрича онзи Първичен принцип, той го признава напълно, само че го счита като разлят в света. Първият възглед счита преходния свят като откровение на Безкрайното, обаче това Безкрайно остава запазено в своята същност, то не се отдава. То не излиза вън от себе си, а остава това, което е било преди своята изява това. Вторият възглед счита преходния свят също така като едно откровение на Безкрайното, само той приема, че при своето откровение, при своята изява това Безкрайно е излязло от себе си и е вложило своите собствени същество и живот в своето творение, така че сега вече съществува само в това творение. А тъй като познанието е явно едно откриване на същността на нещата, но все пак тази същност може да съществува само в причастието, което едно преходно същество има от Първичния принцип на всички неща; в такъв случай познанието означава едно съзиране на онова безкрайното в нещата*/*Някои атрибути /свойства/ на Бога в нещата/.
А както вече изнесохме, преди Гьоте за неорганичната природа са приемали, че тя може да бъде обяснена от самата нея, че тя носи в себе си нейното основание и нейната същност, но че не е така при органичната природа.
Тук не можеше да бъде позната в самата тази органична природа онази същност, която се изявява в обекта. Ето защо предполагаше се, че тя съществува вън от обекта. Накратко казано: Органичната природа се обясняваше според първия възглед, а неорганичната според втория. Както видяхме, Спиноза беше доказал необходимостта от единно познание. Той беше твърде много философ, за да може да разпростре това теоретическо изискване и върху специалния клон на науката за организмите.
към текста >>
Тук не можеше да бъде позната в самата тази органична природа онази същ
нос
т, която се изявява в обекта.
Първият възглед счита преходния свят като откровение на Безкрайното, обаче това Безкрайно остава запазено в своята същност, то не се отдава. То не излиза вън от себе си, а остава това, което е било преди своята изява това. Вторият възглед счита преходния свят също така като едно откровение на Безкрайното, само той приема, че при своето откровение, при своята изява това Безкрайно е излязло от себе си и е вложило своите собствени същество и живот в своето творение, така че сега вече съществува само в това творение. А тъй като познанието е явно едно откриване на същността на нещата, но все пак тази същност може да съществува само в причастието, което едно преходно същество има от Първичния принцип на всички неща; в такъв случай познанието означава едно съзиране на онова безкрайното в нещата*/*Някои атрибути /свойства/ на Бога в нещата/. А както вече изнесохме, преди Гьоте за неорганичната природа са приемали, че тя може да бъде обяснена от самата нея, че тя носи в себе си нейното основание и нейната същност, но че не е така при органичната природа.
Тук не можеше да бъде позната в самата тази органична природа онази същност, която се изявява в обекта.
Ето защо предполагаше се, че тя съществува вън от обекта. Накратко казано: Органичната природа се обясняваше според първия възглед, а неорганичната според втория. Както видяхме, Спиноза беше доказал необходимостта от единно познание. Той беше твърде много философ, за да може да разпростре това теоретическо изискване и върху специалния клон на науката за организмите. Това оставаше да направи Гьоте.
към текста >>
При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, ед
нос
транчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах?
Той беше твърде много философ, за да може да разпростре това теоретическо изискване и върху специалния клон на науката за организмите. Това оставаше да направи Гьоте. Не само горното изказване, но и множество други ни доказват, че той се обявяваше решително за схващането на Спиноза. В "Поезия и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени закони, така че и самото божеството не би искало да измени нищо в тях". И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога.
При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах?
" Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката. Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност". След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения. Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича." Същественото в един процес на неорганичната природа, или другояче казано: На един процес принадлежащ само на сетивния свят, се състои в това, че той е произведен и определен от един друг, принадлежащ също на сетивния свят процес.
към текста >>
Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способ
нос
т".
Не само горното изказване, но и множество други ни доказват, че той се обявяваше решително за схващането на Спиноза. В "Поезия и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени закони, така че и самото божеството не би искало да измени нищо в тях". И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога. При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах? " Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката.
Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност".
След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения. Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича." Същественото в един процес на неорганичната природа, или другояче казано: На един процес принадлежащ само на сетивния свят, се състои в това, че той е произведен и определен от един друг, принадлежащ също на сетивния свят процес. Да предположим сега,че причинният процес се състои от елементите М, П, и С, /маса, посока и скорост на една движена еластична топка), а произведеният процес от елементите М1, П1, и С1; тогава винаги при определени М, П и С ще бъдат определени М1, П1 и С1. Ако искам сега да разбера процеса, аз трябва да представя общия процес, който се състои от причина и следствие, в едно общо понятие.
към текста >>
След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант от
нос
но неспособ
нос
тта на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способ
нос
т", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения.
В "Поезия и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени закони, така че и самото божеството не би искало да измени нищо в тях". И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога. При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах? " Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката. Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност".
След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения.
Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича." Същественото в един процес на неорганичната природа, или другояче казано: На един процес принадлежащ само на сетивния свят, се състои в това, че той е произведен и определен от един друг, принадлежащ също на сетивния свят процес. Да предположим сега,че причинният процес се състои от елементите М, П, и С, /маса, посока и скорост на една движена еластична топка), а произведеният процес от елементите М1, П1, и С1; тогава винаги при определени М, П и С ще бъдат определени М1, П1 и С1. Ако искам сега да разбера процеса, аз трябва да представя общия процес, който се състои от причина и следствие, в едно общо понятие. Обаче това понятие не е такова, че то да се намира в самия процес и да може да определи процеса.
към текста >>
Познаването на неорганичната природа почива на възмож
нос
тта да схващаме външния свят чрез сетивата и да изразяваме неговото взаимодействие чрез понятия.
То не произвежда и не определя. Само обектите на сетивния свят се определят. Елементите М, П и С са възприемаеми и за външните сетива елементи. Тук понятието се явява само затова, за да служи на духа като средство за обгръщане на нещата, то изразява нещо, което не е идейно, няма форма на понятие, а е сетивно. И онова нещо, което то изразява, това е сетивния обект.
Познаването на неорганичната природа почива на възможността да схващаме външния свят чрез сетивата и да изразяваме неговото взаимодействие чрез понятия.
Възможността да познаваме по този начин неща, беше единствената достъпна за човека според Кант. Той наричаше това мислене дискурсивно /минаващо от едно съдържание към друго/; това, което искаме да познаем, е външно възприятие; понятието, обгръщащото единство, е просто едно средство. Обаче ако искаме да познаем органичната природа, ние не би трябвало да схващаме идейния момент, понятието като такова, което изразява, означава нещо друго, взема своето съдържание от него, а би трябвало да познаем идейното като такова; то трябва да има едно съдържание произхождащо от самото него, а не от пространствено-времевия сетивен свят. Онова единство, което в първия случай нашият дух просто абстрахира, трябва да се гради на самото себе си, то трябва да бъде образувано според неговата собствена същност, а не според влиянията на други обекти. Кант отричаше на човека способността да може да схване една такава същност, която се изгражда от самата себе си, изявява се от своята собствена сила.
към текста >>
Възмож
нос
тта да познаваме по този начин неща, беше единствената достъпна за човека според Кант.
Само обектите на сетивния свят се определят. Елементите М, П и С са възприемаеми и за външните сетива елементи. Тук понятието се явява само затова, за да служи на духа като средство за обгръщане на нещата, то изразява нещо, което не е идейно, няма форма на понятие, а е сетивно. И онова нещо, което то изразява, това е сетивния обект. Познаването на неорганичната природа почива на възможността да схващаме външния свят чрез сетивата и да изразяваме неговото взаимодействие чрез понятия.
Възможността да познаваме по този начин неща, беше единствената достъпна за човека според Кант.
Той наричаше това мислене дискурсивно /минаващо от едно съдържание към друго/; това, което искаме да познаем, е външно възприятие; понятието, обгръщащото единство, е просто едно средство. Обаче ако искаме да познаем органичната природа, ние не би трябвало да схващаме идейния момент, понятието като такова, което изразява, означава нещо друго, взема своето съдържание от него, а би трябвало да познаем идейното като такова; то трябва да има едно съдържание произхождащо от самото него, а не от пространствено-времевия сетивен свят. Онова единство, което в първия случай нашият дух просто абстрахира, трябва да се гради на самото себе си, то трябва да бъде образувано според неговата собствена същност, а не според влиянията на други обекти. Кант отричаше на човека способността да може да схване една такава същност, която се изгражда от самата себе си, изявява се от своята собствена сила. Но какво е необходимост за едно такова схващане?
към текста >>
Онова единство, което в първия случай нашият дух просто абстрахира, трябва да се гради на самото себе си, то трябва да бъде образувано според неговата собствена същ
нос
т, а не според влиянията на други обекти.
И онова нещо, което то изразява, това е сетивния обект. Познаването на неорганичната природа почива на възможността да схващаме външния свят чрез сетивата и да изразяваме неговото взаимодействие чрез понятия. Възможността да познаваме по този начин неща, беше единствената достъпна за човека според Кант. Той наричаше това мислене дискурсивно /минаващо от едно съдържание към друго/; това, което искаме да познаем, е външно възприятие; понятието, обгръщащото единство, е просто едно средство. Обаче ако искаме да познаем органичната природа, ние не би трябвало да схващаме идейния момент, понятието като такова, което изразява, означава нещо друго, взема своето съдържание от него, а би трябвало да познаем идейното като такова; то трябва да има едно съдържание произхождащо от самото него, а не от пространствено-времевия сетивен свят.
Онова единство, което в първия случай нашият дух просто абстрахира, трябва да се гради на самото себе си, то трябва да бъде образувано според неговата собствена същност, а не според влиянията на други обекти.
Кант отричаше на човека способността да може да схване една такава същност, която се изгражда от самата себе си, изявява се от своята собствена сила. Но какво е необходимост за едно такова схващане? Една разсъдъчна способност, която да може да предаде в една мисъл не само една вещественост взета единствено чрез външните сетива, но и една друга вещественост, която може да обхване не само достъпното за сетивата, но и нещо чисто идейно за себе си, отделено от сетивния свят. Едно понятие, което не е взето чрез абстракция отвъншния свят, от сетивния свят, а което има едно съдържание произтичащо от него и само от него, може да бъде наречено интуитивно понятие и познанието на това понятие може да бъде наречено интуитивно понятие. Какво следва от това, е ясно: Един организъм може да бъде схванат само в интуитивно понятие.
към текста >>
Кант отричаше на човека способ
нос
тта да може да схване една такава същ
нос
т, която се изгражда от самата себе си, изявява се от своята собствена сила.
Познаването на неорганичната природа почива на възможността да схващаме външния свят чрез сетивата и да изразяваме неговото взаимодействие чрез понятия. Възможността да познаваме по този начин неща, беше единствената достъпна за човека според Кант. Той наричаше това мислене дискурсивно /минаващо от едно съдържание към друго/; това, което искаме да познаем, е външно възприятие; понятието, обгръщащото единство, е просто едно средство. Обаче ако искаме да познаем органичната природа, ние не би трябвало да схващаме идейния момент, понятието като такова, което изразява, означава нещо друго, взема своето съдържание от него, а би трябвало да познаем идейното като такова; то трябва да има едно съдържание произхождащо от самото него, а не от пространствено-времевия сетивен свят. Онова единство, което в първия случай нашият дух просто абстрахира, трябва да се гради на самото себе си, то трябва да бъде образувано според неговата собствена същност, а не според влиянията на други обекти.
Кант отричаше на човека способността да може да схване една такава същност, която се изгражда от самата себе си, изявява се от своята собствена сила.
Но какво е необходимост за едно такова схващане? Една разсъдъчна способност, която да може да предаде в една мисъл не само една вещественост взета единствено чрез външните сетива, но и една друга вещественост, която може да обхване не само достъпното за сетивата, но и нещо чисто идейно за себе си, отделено от сетивния свят. Едно понятие, което не е взето чрез абстракция отвъншния свят, от сетивния свят, а което има едно съдържание произтичащо от него и само от него, може да бъде наречено интуитивно понятие и познанието на това понятие може да бъде наречено интуитивно понятие. Какво следва от това, е ясно: Един организъм може да бъде схванат само в интуитивно понятие. Че е дадено на човека да познава по този начин, това Гьоте показва на дело.
към текста >>
Една разсъдъчна способ
нос
т, която да може да предаде в една мисъл не само една веществе
нос
т взета единствено чрез външните сетива, но и една друга веществе
нос
т, която може да обхване не само достъпното за сетивата, но и нещо чисто идейно за себе си, отделено от сетивния свят.
Той наричаше това мислене дискурсивно /минаващо от едно съдържание към друго/; това, което искаме да познаем, е външно възприятие; понятието, обгръщащото единство, е просто едно средство. Обаче ако искаме да познаем органичната природа, ние не би трябвало да схващаме идейния момент, понятието като такова, което изразява, означава нещо друго, взема своето съдържание от него, а би трябвало да познаем идейното като такова; то трябва да има едно съдържание произхождащо от самото него, а не от пространствено-времевия сетивен свят. Онова единство, което в първия случай нашият дух просто абстрахира, трябва да се гради на самото себе си, то трябва да бъде образувано според неговата собствена същност, а не според влиянията на други обекти. Кант отричаше на човека способността да може да схване една такава същност, която се изгражда от самата себе си, изявява се от своята собствена сила. Но какво е необходимост за едно такова схващане?
Една разсъдъчна способност, която да може да предаде в една мисъл не само една вещественост взета единствено чрез външните сетива, но и една друга вещественост, която може да обхване не само достъпното за сетивата, но и нещо чисто идейно за себе си, отделено от сетивния свят.
Едно понятие, което не е взето чрез абстракция отвъншния свят, от сетивния свят, а което има едно съдържание произтичащо от него и само от него, може да бъде наречено интуитивно понятие и познанието на това понятие може да бъде наречено интуитивно понятие. Какво следва от това, е ясно: Един организъм може да бъде схванат само в интуитивно понятие. Че е дадено на човека да познава по този начин, това Гьоте показва на дело. В неорганичния свят царува взаимодействие на частите на една поредица от явления, взаимна обусловеност на членовете на същата едни чрез други. В органичния свят не е така.
към текста >>
В неорганичния свят царува взаимодействие на частите на една поредица от явления, взаимна обуслове
нос
т на членовете на същата едни чрез други.
Но какво е необходимост за едно такова схващане? Една разсъдъчна способност, която да може да предаде в една мисъл не само една вещественост взета единствено чрез външните сетива, но и една друга вещественост, която може да обхване не само достъпното за сетивата, но и нещо чисто идейно за себе си, отделено от сетивния свят. Едно понятие, което не е взето чрез абстракция отвъншния свят, от сетивния свят, а което има едно съдържание произтичащо от него и само от него, може да бъде наречено интуитивно понятие и познанието на това понятие може да бъде наречено интуитивно понятие. Какво следва от това, е ясно: Един организъм може да бъде схванат само в интуитивно понятие. Че е дадено на човека да познава по този начин, това Гьоте показва на дело.
В неорганичния свят царува взаимодействие на частите на една поредица от явления, взаимна обусловеност на членовете на същата едни чрез други.
В органичния свят не е така. Тук един член не определя друг член на едно същество, а цялото (идеята) обуславя всяка отделна част от себе си, според неговата собствена същност. Това определящо себе си от самото себе си можем да наречем заедно с Гьоте ентелехия. Следователно ентелехия е силата, която извиква в съществуване себе си от самата себе си. Това, което се явява, има също сетивно съществуване, но то е определено от онзи ентелехиен принцип.
към текста >>
Тук един член не определя друг член на едно същество, а цялото (идеята) обуславя всяка отделна част от себе си, според неговата собствена същ
нос
т.
Едно понятие, което не е взето чрез абстракция отвъншния свят, от сетивния свят, а което има едно съдържание произтичащо от него и само от него, може да бъде наречено интуитивно понятие и познанието на това понятие може да бъде наречено интуитивно понятие. Какво следва от това, е ясно: Един организъм може да бъде схванат само в интуитивно понятие. Че е дадено на човека да познава по този начин, това Гьоте показва на дело. В неорганичния свят царува взаимодействие на частите на една поредица от явления, взаимна обусловеност на членовете на същата едни чрез други. В органичния свят не е така.
Тук един член не определя друг член на едно същество, а цялото (идеята) обуславя всяка отделна част от себе си, според неговата собствена същност.
Това определящо себе си от самото себе си можем да наречем заедно с Гьоте ентелехия. Следователно ентелехия е силата, която извиква в съществуване себе си от самата себе си. Това, което се явява, има също сетивно съществуване, но то е определено от онзи ентелехиен принцип. От това се явява и привидното противоречие. Организмът определя себе си от самия себе си, създава своите качества съобразно един предпоставен принцип и въпреки това той е сетивно-действителен.
към текста >>
Следователно той е стигнал до своята сетивна действител
нос
т по съвършено друг начин в сравнение с другите обекти на сетивния свят; ето защо изглежда да се е родил по един неестествен път.
Това определящо себе си от самото себе си можем да наречем заедно с Гьоте ентелехия. Следователно ентелехия е силата, която извиква в съществуване себе си от самата себе си. Това, което се явява, има също сетивно съществуване, но то е определено от онзи ентелехиен принцип. От това се явява и привидното противоречие. Организмът определя себе си от самия себе си, създава своите качества съобразно един предпоставен принцип и въпреки това той е сетивно-действителен.
Следователно той е стигнал до своята сетивна действителност по съвършено друг начин в сравнение с другите обекти на сетивния свят; ето защо изглежда да се е родил по един неестествен път.
Но сега е напълно обяснимо, че в своята вътрешност организмът е също така изложен на влиянията на сетивния свят, както всяко друго тяло. Падащият от покрива камък може да улучи също така едно живо същество, както и едно неорганично тяло. Чрез приемането на храна и т.н. организмът се намира във връзка с външния свят; всички физически условия навъншния свят действат върху него. Естествено това може да стане само дотолкова, доколкото организмът е обект на сетивния свят, доколкото той е пространствено-времев обект.
към текста >>
Но сега е напълно обяснимо, че в своята вътреш
нос
т организмът е също така изложен на влиянията на сетивния свят, както всяко друго тяло.
Следователно ентелехия е силата, която извиква в съществуване себе си от самата себе си. Това, което се явява, има също сетивно съществуване, но то е определено от онзи ентелехиен принцип. От това се явява и привидното противоречие. Организмът определя себе си от самия себе си, създава своите качества съобразно един предпоставен принцип и въпреки това той е сетивно-действителен. Следователно той е стигнал до своята сетивна действителност по съвършено друг начин в сравнение с другите обекти на сетивния свят; ето защо изглежда да се е родил по един неестествен път.
Но сега е напълно обяснимо, че в своята вътрешност организмът е също така изложен на влиянията на сетивния свят, както всяко друго тяло.
Падащият от покрива камък може да улучи също така едно живо същество, както и едно неорганично тяло. Чрез приемането на храна и т.н. организмът се намира във връзка с външния свят; всички физически условия навъншния свят действат върху него. Естествено това може да стане само дотолкова, доколкото организмът е обект на сетивния свят, доколкото той е пространствено-времев обект. Този обект навъншния свят, стигналият до съществуване ентелехиен принцип, е външното явление на организма.
към текста >>
Но тъй като тук той е изложен не само на своите собствени формиращи закони, а също и на условията навъншния свят, тъй като тук той не е само такъв, какъвто би трябвало да бъде съобразно същ
нос
тта на определящия се от само себе си ентелехиен принцип, а такъв, както е зависим, повлиян от нещо друго, той се явява някакси никога съобразен напълно със себе си, никога подчиняващ се само на своята собствена същ
нос
т.
Падащият от покрива камък може да улучи също така едно живо същество, както и едно неорганично тяло. Чрез приемането на храна и т.н. организмът се намира във връзка с външния свят; всички физически условия навъншния свят действат върху него. Естествено това може да стане само дотолкова, доколкото организмът е обект на сетивния свят, доколкото той е пространствено-времев обект. Този обект навъншния свят, стигналият до съществуване ентелехиен принцип, е външното явление на организма.
Но тъй като тук той е изложен не само на своите собствени формиращи закони, а също и на условията навъншния свят, тъй като тук той не е само такъв, какъвто би трябвало да бъде съобразно същността на определящия се от само себе си ентелехиен принцип, а такъв, както е зависим, повлиян от нещо друго, той се явява някакси никога съобразен напълно със себе си, никога подчиняващ се само на своята собствена същност.
Сега се явява човешкият разум и се образува в идеята един организъм, който отговаря не на влиянията навъншния свят, а на своя собствен принцип. При това отпада всяко случайно влияние, което няма нищо общо с организма като такъв. Тази идея отговаряща чисто на органичното в организма е идеята на първичния организъм, на праорганизмът, на типа на Гьоте. От това се вижда и високото оправдание на тази идея на типа. Тя не е само едно понятие на ума, тя е онова, което във всеки организъм е истински органичното, без което той не би бил организъм.
към текста >>
Тя изразява също същ
нос
тта на един организъм по-пълно, по-чисто отколкото всеки отделен, особен организъм.
При това отпада всяко случайно влияние, което няма нищо общо с организма като такъв. Тази идея отговаряща чисто на органичното в организма е идеята на първичния организъм, на праорганизмът, на типа на Гьоте. От това се вижда и високото оправдание на тази идея на типа. Тя не е само едно понятие на ума, тя е онова, което във всеки организъм е истински органичното, без което той не би бил организъм. Тя е даже по-действителна от всеки отделен действителен организъм, защото се изявява във всеки организъм.
Тя изразява също същността на един организъм по-пълно, по-чисто отколкото всеки отделен, особен организъм.
Тя е добита по съществено различен начин отколкото понятието на един неорганичен процес. Това последното е отвлечено, абстрахирано от действително свята, не е действуващо в тази последната; обаче идеята на организма е действаща като ентелехия в организма; във формата, в която я схваща нашият разум, тя е само същността на самата ентелехия. Тя не обхваща опитността; тя произвежда това, което можем да имаме като опитност. Гьоте изразява това с думите: "Понятието е сбор, идеята резултат на опитността; за извличането на понятието се изисква ум, за схващането на идеята се изисква разум"* (*Сентенции и проза, Ест. Науки IV/2, стр.579).
към текста >>
Това последното е отвлечено, абстрахирано от действително свята, не е действуващо в тази последната; обаче идеята на организма е действаща като ентелехия в организма; във формата, в която я схваща нашият разум, тя е само същ
нос
тта на самата ентелехия.
От това се вижда и високото оправдание на тази идея на типа. Тя не е само едно понятие на ума, тя е онова, което във всеки организъм е истински органичното, без което той не би бил организъм. Тя е даже по-действителна от всеки отделен действителен организъм, защото се изявява във всеки организъм. Тя изразява също същността на един организъм по-пълно, по-чисто отколкото всеки отделен, особен организъм. Тя е добита по съществено различен начин отколкото понятието на един неорганичен процес.
Това последното е отвлечено, абстрахирано от действително свята, не е действуващо в тази последната; обаче идеята на организма е действаща като ентелехия в организма; във формата, в която я схваща нашият разум, тя е само същността на самата ентелехия.
Тя не обхваща опитността; тя произвежда това, което можем да имаме като опитност. Гьоте изразява това с думите: "Понятието е сбор, идеята резултат на опитността; за извличането на понятието се изисква ум, за схващането на идеята се изисква разум"* (*Сентенции и проза, Ест. Науки IV/2, стр.579). С това ние обяснихме онзи вид действителност, която е присъща на Гьотевия първичен организъм (първично растение или първично животно). Този Гьотев метод е явно единствено възможният, за да проникнем в същността на света на организмите.
към текста >>
Тя не обхваща опит
нос
тта; тя произвежда това, което можем да имаме като опит
нос
т.
Тя не е само едно понятие на ума, тя е онова, което във всеки организъм е истински органичното, без което той не би бил организъм. Тя е даже по-действителна от всеки отделен действителен организъм, защото се изявява във всеки организъм. Тя изразява също същността на един организъм по-пълно, по-чисто отколкото всеки отделен, особен организъм. Тя е добита по съществено различен начин отколкото понятието на един неорганичен процес. Това последното е отвлечено, абстрахирано от действително свята, не е действуващо в тази последната; обаче идеята на организма е действаща като ентелехия в организма; във формата, в която я схваща нашият разум, тя е само същността на самата ентелехия.
Тя не обхваща опитността; тя произвежда това, което можем да имаме като опитност.
Гьоте изразява това с думите: "Понятието е сбор, идеята резултат на опитността; за извличането на понятието се изисква ум, за схващането на идеята се изисква разум"* (*Сентенции и проза, Ест. Науки IV/2, стр.579). С това ние обяснихме онзи вид действителност, която е присъща на Гьотевия първичен организъм (първично растение или първично животно). Този Гьотев метод е явно единствено възможният, за да проникнем в същността на света на организмите. При неорганичното същественото, което трябва да разглеждаме е, че в неговото разнообразие явлението не е тъждествено с обясняващата го закономерност, а само сочи на последната като на нещо външно.
към текста >>
Гьоте изразява това с думите: "Понятието е сбор, идеята резултат на опит
нос
тта; за извличането на понятието се изисква ум, за схващането на идеята се изисква разум"* (*Сентенции и проза, Ест.
Тя е даже по-действителна от всеки отделен действителен организъм, защото се изявява във всеки организъм. Тя изразява също същността на един организъм по-пълно, по-чисто отколкото всеки отделен, особен организъм. Тя е добита по съществено различен начин отколкото понятието на един неорганичен процес. Това последното е отвлечено, абстрахирано от действително свята, не е действуващо в тази последната; обаче идеята на организма е действаща като ентелехия в организма; във формата, в която я схваща нашият разум, тя е само същността на самата ентелехия. Тя не обхваща опитността; тя произвежда това, което можем да имаме като опитност.
Гьоте изразява това с думите: "Понятието е сбор, идеята резултат на опитността; за извличането на понятието се изисква ум, за схващането на идеята се изисква разум"* (*Сентенции и проза, Ест.
Науки IV/2, стр.579). С това ние обяснихме онзи вид действителност, която е присъща на Гьотевия първичен организъм (първично растение или първично животно). Този Гьотев метод е явно единствено възможният, за да проникнем в същността на света на организмите. При неорганичното същественото, което трябва да разглеждаме е, че в неговото разнообразие явлението не е тъждествено с обясняващата го закономерност, а само сочи на последната като на нещо външно. Възприятието материалният елемента на познанието което ни е дадено чрез външните сетива, и понятието формалното -, чрез което познаваме възприятието като необходимо, стоят едно до друго като обективно изискващи се елементи, но така, че понятието не се намира в отделните членове на една поредица от явления, а в едно отношение на същите един към друг.
към текста >>
С това ние обяснихме онзи вид действител
нос
т, която е присъща на Гьотевия първичен организъм (първично растение или първично животно).
Тя е добита по съществено различен начин отколкото понятието на един неорганичен процес. Това последното е отвлечено, абстрахирано от действително свята, не е действуващо в тази последната; обаче идеята на организма е действаща като ентелехия в организма; във формата, в която я схваща нашият разум, тя е само същността на самата ентелехия. Тя не обхваща опитността; тя произвежда това, което можем да имаме като опитност. Гьоте изразява това с думите: "Понятието е сбор, идеята резултат на опитността; за извличането на понятието се изисква ум, за схващането на идеята се изисква разум"* (*Сентенции и проза, Ест. Науки IV/2, стр.579).
С това ние обяснихме онзи вид действителност, която е присъща на Гьотевия първичен организъм (първично растение или първично животно).
Този Гьотев метод е явно единствено възможният, за да проникнем в същността на света на организмите. При неорганичното същественото, което трябва да разглеждаме е, че в неговото разнообразие явлението не е тъждествено с обясняващата го закономерност, а само сочи на последната като на нещо външно. Възприятието материалният елемента на познанието което ни е дадено чрез външните сетива, и понятието формалното -, чрез което познаваме възприятието като необходимо, стоят едно до друго като обективно изискващи се елементи, но така, че понятието не се намира в отделните членове на една поредица от явления, а в едно отношение на същите един към друг. Това отношение, което обхваща разнообразието в едно единно цяло, е основано в отделните части на даденото, но като цялото не стига до едно реално, конкретно явление. До външното съществуване в обекта стигат само членовете на това отношение.
към текста >>
Този Гьотев метод е явно единствено възможният, за да проникнем в същ
нос
тта на света на организмите.
Това последното е отвлечено, абстрахирано от действително свята, не е действуващо в тази последната; обаче идеята на организма е действаща като ентелехия в организма; във формата, в която я схваща нашият разум, тя е само същността на самата ентелехия. Тя не обхваща опитността; тя произвежда това, което можем да имаме като опитност. Гьоте изразява това с думите: "Понятието е сбор, идеята резултат на опитността; за извличането на понятието се изисква ум, за схващането на идеята се изисква разум"* (*Сентенции и проза, Ест. Науки IV/2, стр.579). С това ние обяснихме онзи вид действителност, която е присъща на Гьотевия първичен организъм (първично растение или първично животно).
Този Гьотев метод е явно единствено възможният, за да проникнем в същността на света на организмите.
При неорганичното същественото, което трябва да разглеждаме е, че в неговото разнообразие явлението не е тъждествено с обясняващата го закономерност, а само сочи на последната като на нещо външно. Възприятието материалният елемента на познанието което ни е дадено чрез външните сетива, и понятието формалното -, чрез което познаваме възприятието като необходимо, стоят едно до друго като обективно изискващи се елементи, но така, че понятието не се намира в отделните членове на една поредица от явления, а в едно отношение на същите един към друг. Това отношение, което обхваща разнообразието в едно единно цяло, е основано в отделните части на даденото, но като цялото не стига до едно реално, конкретно явление. До външното съществуване в обекта стигат само членовете на това отношение. Единството, понятието се явява като такова само в нашия ум.
към текста >>
При неорганичното същественото, което трябва да разглеждаме е, че в неговото разнообразие явлението не е тъждествено с обясняващата го закономер
нос
т, а само сочи на последната като на нещо външно.
Тя не обхваща опитността; тя произвежда това, което можем да имаме като опитност. Гьоте изразява това с думите: "Понятието е сбор, идеята резултат на опитността; за извличането на понятието се изисква ум, за схващането на идеята се изисква разум"* (*Сентенции и проза, Ест. Науки IV/2, стр.579). С това ние обяснихме онзи вид действителност, която е присъща на Гьотевия първичен организъм (първично растение или първично животно). Този Гьотев метод е явно единствено възможният, за да проникнем в същността на света на организмите.
При неорганичното същественото, което трябва да разглеждаме е, че в неговото разнообразие явлението не е тъждествено с обясняващата го закономерност, а само сочи на последната като на нещо външно.
Възприятието материалният елемента на познанието което ни е дадено чрез външните сетива, и понятието формалното -, чрез което познаваме възприятието като необходимо, стоят едно до друго като обективно изискващи се елементи, но така, че понятието не се намира в отделните членове на една поредица от явления, а в едно отношение на същите един към друг. Това отношение, което обхваща разнообразието в едно единно цяло, е основано в отделните части на даденото, но като цялото не стига до едно реално, конкретно явление. До външното съществуване в обекта стигат само членовете на това отношение. Единството, понятието се явява като такова само в нашия ум. На него се пада задачата да обхване разнообразието на явлението, то се отнася към това последното като сбор.
към текста >>
Тук ние имаме работа с една двой
нос
т, с разнообразната вещ, която съзерцаваме, и с единството, което мислим.
Възприятието материалният елемента на познанието което ни е дадено чрез външните сетива, и понятието формалното -, чрез което познаваме възприятието като необходимо, стоят едно до друго като обективно изискващи се елементи, но така, че понятието не се намира в отделните членове на една поредица от явления, а в едно отношение на същите един към друг. Това отношение, което обхваща разнообразието в едно единно цяло, е основано в отделните части на даденото, но като цялото не стига до едно реално, конкретно явление. До външното съществуване в обекта стигат само членовете на това отношение. Единството, понятието се явява като такова само в нашия ум. На него се пада задачата да обхване разнообразието на явлението, то се отнася към това последното като сбор.
Тук ние имаме работа с една двойност, с разнообразната вещ, която съзерцаваме, и с единството, което мислим.
В органичната природа частите на разнообразието на едно същество не стоят в едно такова отношение едни спрямо други. Единността се явява като действителност едновременно с разнообразието като тъждествено с него в гледания обект. Отношението на отделните членове на едно цяло от явления /организма/ е станало нещо действително. То не се явява като нещо конкретно само в нашия ум, а в самия обект, в който то произвежда от себе си разнообразието. Понятието няма само ролята на един сбор, на нещо обгръщащо, обхващащо, което има своя обект вън от себе си; то е станало изцяло едно с него.
към текста >>
Един
нос
тта се явява като действител
нос
т едновременно с разнообразието като тъждествено с него в гледания обект.
До външното съществуване в обекта стигат само членовете на това отношение. Единството, понятието се явява като такова само в нашия ум. На него се пада задачата да обхване разнообразието на явлението, то се отнася към това последното като сбор. Тук ние имаме работа с една двойност, с разнообразната вещ, която съзерцаваме, и с единството, което мислим. В органичната природа частите на разнообразието на едно същество не стоят в едно такова отношение едни спрямо други.
Единността се явява като действителност едновременно с разнообразието като тъждествено с него в гледания обект.
Отношението на отделните членове на едно цяло от явления /организма/ е станало нещо действително. То не се явява като нещо конкретно само в нашия ум, а в самия обект, в който то произвежда от себе си разнообразието. Понятието няма само ролята на един сбор, на нещо обгръщащо, обхващащо, което има своя обект вън от себе си; то е станало изцяло едно с него. Това, което ние гледаме, не е вече различно от онова, чрез което мислим гледаното; ние гледаме понятието като самата идея. Ето защо Гьоте нарича способността, чрез която разбираме органическата природа, съзерцателна разсъдъчна способност.
към текста >>
Ето защо Гьоте нарича способ
нос
тта, чрез която разбираме органическата природа, съзерцателна разсъдъчна способ
нос
т.
Единността се явява като действителност едновременно с разнообразието като тъждествено с него в гледания обект. Отношението на отделните членове на едно цяло от явления /организма/ е станало нещо действително. То не се явява като нещо конкретно само в нашия ум, а в самия обект, в който то произвежда от себе си разнообразието. Понятието няма само ролята на един сбор, на нещо обгръщащо, обхващащо, което има своя обект вън от себе си; то е станало изцяло едно с него. Това, което ние гледаме, не е вече различно от онова, чрез което мислим гледаното; ние гледаме понятието като самата идея.
Ето защо Гьоте нарича способността, чрез която разбираме органическата природа, съзерцателна разсъдъчна способност.
Обясняващото формалното на познанието, понятието и обясненото материалното, възприятието са тъждествени. Идеята, чрез която схващаме органическото, е следователно съществено различна от понятието, чрез което обясняваме неорганичното; тя не само обхваща едно дадено разнообразие като един сбор а изнася от себе си своето собствено съдържание. Тя е резултат на даденото /на опитността/, конкретно явление. Тук се крие причината, защо в неорганическата естествена наука говорим за закони (природни закони) и обясняваме фактите чрез тях, а в органичната природа напротив вършим това чрез типове. Законът не е едно и също нещо с разнообразието на възприятието, което той владее, той стои над него; обаче в типа идейното и реалното са станали единство, разнообразието може да бъде обяснено само като изхождащо от една точка на тъждественото с него цяло.
към текста >>
Тя е резултат на даденото /на опит
нос
тта/, конкретно явление.
Понятието няма само ролята на един сбор, на нещо обгръщащо, обхващащо, което има своя обект вън от себе си; то е станало изцяло едно с него. Това, което ние гледаме, не е вече различно от онова, чрез което мислим гледаното; ние гледаме понятието като самата идея. Ето защо Гьоте нарича способността, чрез която разбираме органическата природа, съзерцателна разсъдъчна способност. Обясняващото формалното на познанието, понятието и обясненото материалното, възприятието са тъждествени. Идеята, чрез която схващаме органическото, е следователно съществено различна от понятието, чрез което обясняваме неорганичното; тя не само обхваща едно дадено разнообразие като един сбор а изнася от себе си своето собствено съдържание.
Тя е резултат на даденото /на опитността/, конкретно явление.
Тук се крие причината, защо в неорганическата естествена наука говорим за закони (природни закони) и обясняваме фактите чрез тях, а в органичната природа напротив вършим това чрез типове. Законът не е едно и също нещо с разнообразието на възприятието, което той владее, той стои над него; обаче в типа идейното и реалното са станали единство, разнообразието може да бъде обяснено само като изхождащо от една точка на тъждественото с него цяло. В познаването на това отношение между науката и неорганичното и онази на органичното се състои важното в Гьотевото изследване. Ето защо греши се, когато днес многократно това изследване се обявява като един предшественик на онзи монизъм, който иска да основе един единен възглед за природата, обхващащ както органичното така и неорганичното, чрез това, че приписва на органичното, свежда органичното до същите закони механо-физическите категории и природни закони -, които обуславят неорганичното. Как Гьоте си представя един монистичен възглед, това ние виждаме.
към текста >>
Поводът за споменатото погрешно мнение върху Гьоте беше отношението, в което той беше застанал спрямо Кант от
нос
но възмож
нос
тта за едно познание на органичната природа.
Ето защо греши се, когато днес многократно това изследване се обявява като един предшественик на онзи монизъм, който иска да основе един единен възглед за природата, обхващащ както органичното така и неорганичното, чрез това, че приписва на органичното, свежда органичното до същите закони механо-физическите категории и природни закони -, които обуславят неорганичното. Как Гьоте си представя един монистичен възглед, това ние виждаме. Начинът, по който той обяснява органичното, е съществено различен от този, по който той постъпва при неорганичното. Той иска да счита механичния начин на обяснение строго отделен от това, което е от по-висше естество.*(*Сентенции в проза, а.а. О. стр.413). Той укорява Кизер и Линк, че те искат да сведат органичните явления до неорганични форми на действие.*(* Естеств.Науки I,стр.198 и 206).
Поводът за споменатото погрешно мнение върху Гьоте беше отношението, в което той беше застанал спрямо Кант относно възможността за едно познание на органичната природа.
Обаче когато Кант твърди, че нашият ум не може да обясни органичната природа, той положително не счита с това, че органичната природа почива на механическа закономерност и че той не може да я схване само като едно последствие на механично-физически категории. Причината за тази неспособност се крие според Кант именно в това, че нашият ум може да обяснява само механо-физическото и че същността на организма не е от това естество. Ако тя би била от това естество, тогава по силата на намиращите се на негово разположение категории умът би искал много добре да я разбере. Гьоте съвсем не мисли за това, противно на Кант да обясни органичния свят като механизъм, а той твърди, че човекът никак не е лишен от способността да познае по-висшата форма на природното действие, което е основа на същността на органичното. Преценявайки казаното по-рано, ние веднага се натъкваме на една съществена разлика между органичната и неорганичната природа.
към текста >>
Обаче когато Кант твърди, че нашият ум не може да обясни органичната природа, той положително не счита с това, че органичната природа почива на механическа закономер
нос
т и че той не може да я схване само като едно последствие на механично-физически категории.
Как Гьоте си представя един монистичен възглед, това ние виждаме. Начинът, по който той обяснява органичното, е съществено различен от този, по който той постъпва при неорганичното. Той иска да счита механичния начин на обяснение строго отделен от това, което е от по-висше естество.*(*Сентенции в проза, а.а. О. стр.413). Той укорява Кизер и Линк, че те искат да сведат органичните явления до неорганични форми на действие.*(* Естеств.Науки I,стр.198 и 206). Поводът за споменатото погрешно мнение върху Гьоте беше отношението, в което той беше застанал спрямо Кант относно възможността за едно познание на органичната природа.
Обаче когато Кант твърди, че нашият ум не може да обясни органичната природа, той положително не счита с това, че органичната природа почива на механическа закономерност и че той не може да я схване само като едно последствие на механично-физически категории.
Причината за тази неспособност се крие според Кант именно в това, че нашият ум може да обяснява само механо-физическото и че същността на организма не е от това естество. Ако тя би била от това естество, тогава по силата на намиращите се на негово разположение категории умът би искал много добре да я разбере. Гьоте съвсем не мисли за това, противно на Кант да обясни органичния свят като механизъм, а той твърди, че човекът никак не е лишен от способността да познае по-висшата форма на природното действие, което е основа на същността на органичното. Преценявайки казаното по-рано, ние веднага се натъкваме на една съществена разлика между органичната и неорганичната природа. Понеже при неорганичната природа всеки процес може да произведе един друг, този отново един друг и т.н., редица от процеси не се явява никъде завършена.
към текста >>
Причината за тази неспособ
нос
т се крие според Кант именно в това, че нашият ум може да обяснява само механо-физическото и че същ
нос
тта на организма не е от това естество.
Начинът, по който той обяснява органичното, е съществено различен от този, по който той постъпва при неорганичното. Той иска да счита механичния начин на обяснение строго отделен от това, което е от по-висше естество.*(*Сентенции в проза, а.а. О. стр.413). Той укорява Кизер и Линк, че те искат да сведат органичните явления до неорганични форми на действие.*(* Естеств.Науки I,стр.198 и 206). Поводът за споменатото погрешно мнение върху Гьоте беше отношението, в което той беше застанал спрямо Кант относно възможността за едно познание на органичната природа. Обаче когато Кант твърди, че нашият ум не може да обясни органичната природа, той положително не счита с това, че органичната природа почива на механическа закономерност и че той не може да я схване само като едно последствие на механично-физически категории.
Причината за тази неспособност се крие според Кант именно в това, че нашият ум може да обяснява само механо-физическото и че същността на организма не е от това естество.
Ако тя би била от това естество, тогава по силата на намиращите се на негово разположение категории умът би искал много добре да я разбере. Гьоте съвсем не мисли за това, противно на Кант да обясни органичния свят като механизъм, а той твърди, че човекът никак не е лишен от способността да познае по-висшата форма на природното действие, което е основа на същността на органичното. Преценявайки казаното по-рано, ние веднага се натъкваме на една съществена разлика между органичната и неорганичната природа. Понеже при неорганичната природа всеки процес може да произведе един друг, този отново един друг и т.н., редица от процеси не се явява никъде завършена. Всичко е в постоянно взаимодействие на други групи.
към текста >>
Гьоте съвсем не мисли за това, противно на Кант да обясни органичния свят като механизъм, а той твърди, че човекът никак не е лишен от способ
нос
тта да познае по-висшата форма на природното действие, което е основа на същ
нос
тта на органичното.
Той укорява Кизер и Линк, че те искат да сведат органичните явления до неорганични форми на действие.*(* Естеств.Науки I,стр.198 и 206). Поводът за споменатото погрешно мнение върху Гьоте беше отношението, в което той беше застанал спрямо Кант относно възможността за едно познание на органичната природа. Обаче когато Кант твърди, че нашият ум не може да обясни органичната природа, той положително не счита с това, че органичната природа почива на механическа закономерност и че той не може да я схване само като едно последствие на механично-физически категории. Причината за тази неспособност се крие според Кант именно в това, че нашият ум може да обяснява само механо-физическото и че същността на организма не е от това естество. Ако тя би била от това естество, тогава по силата на намиращите се на негово разположение категории умът би искал много добре да я разбере.
Гьоте съвсем не мисли за това, противно на Кант да обясни органичния свят като механизъм, а той твърди, че човекът никак не е лишен от способността да познае по-висшата форма на природното действие, което е основа на същността на органичното.
Преценявайки казаното по-рано, ние веднага се натъкваме на една съществена разлика между органичната и неорганичната природа. Понеже при неорганичната природа всеки процес може да произведе един друг, този отново един друг и т.н., редица от процеси не се явява никъде завършена. Всичко е в постоянно взаимодействие на други групи. Неорганичните редици от действия нямат никъде начало и край; следващото се намира с предидущото само в една случайна връзка. Когато един камък падне на земята, тогава от случайната форма на обекта, върху който той пада, зависи, какво действие ще упражни.
към текста >>
То се изразява напълно в неговата външ
нос
т, във формата.
разумът се радва на развитието; умът иска да запази всичко, за да може да го използва" и "разумът има власт само над живото; създаденият свят, е което геогнозията се занимава, е мъртъв"*/*Сентенции в проза, а.а.О. стр.573). Ние срещаме организма в природата в две главни форми: Като растение и като животно; и в двете по различен начин. Растението се различава от животното чрез липсата на един действителен вътрешен живот. При животното този вътрешен живот се явява като усещане, волево движение и т.н. Растението няма един такъв душевен принцип.
То се изразява напълно в неговата външност, във формата.
Като определя някак си живота от една точка, принципът на ентелехията ни се явява в растението по такъв начин, че всички отделни органи са образувани според същия формиращ принцип. Тук ентелехията се явява като формираща сила на отделните органи. Тези последните са всички изградени според един и същ формен тип, те се явяват като изменения на един основен орган, като повторение на същия на различни степени на развитието. Това, което прави от растението едно растение, определена формираща сила, действа във всеки орган по същия начин. Така всеки орган се явява като тъждествен с всички други, а също и с цялото растение.
към текста >>
При растението вътрешното единство се разпростира един вид в ширина, изявява своя живот в разнообразието, изгубва се в това разнообразие, така че то не добива, както ще видим това по-късно при животното, едно конкретно съществуване надарено с известна самостоятел
нос
т, което да стои като жизнен център срещу разнообразието на органите и да ги използува като посредници с външния свят.
Така всеки орган се явява като тъждествен с всички други, а също и с цялото растение. Гьоте изразява това така: "Аз разбрах, че в онзи орган на растението, който наричаме обикновено лист, се крие истинският протей, който може да се скрие и изяви във всички форми. Напред и назад растението е винаги само лист, така тясно свързан с бъдещия зародиш, че не може да си представим единия без другия." Така растението се явява един вид съставено само от отделни растения, като един сложен индивид, който се състои на свой ред от по-прости индивид. Следователно образуването на растението напредва от степен на степен и образува органи; всеки орган е тъждествен с всеки друг, т.е. еднакъв според формиращия принцип, различен във външната форма.
При растението вътрешното единство се разпростира един вид в ширина, изявява своя живот в разнообразието, изгубва се в това разнообразие, така че то не добива, както ще видим това по-късно при животното, едно конкретно съществуване надарено с известна самостоятелност, което да стои като жизнен център срещу разнообразието на органите и да ги използува като посредници с външния свят.
Сега възниква въпросът: Чрез какво се произвежда онова различие в явлението на тъждествените на вътрешния принцип органи на растението? Как е възможно на формиращите закони, които всички действат по един формиращ принцип, да произведат единият път един обикновен лист, другият път едно венчелистче? При намиращия се напълно във вътрешността живот на растението разликата може да почива също навъншни, т.е. пространствени моменти. Като такива Гьоте вижда едно разширение сменящо се с едно свиване.
към текста >>
При намиращия се напълно във вътреш
нос
тта живот на растението разликата може да почива също навъншни, т.е.
Следователно образуването на растението напредва от степен на степен и образува органи; всеки орган е тъждествен с всеки друг, т.е. еднакъв според формиращия принцип, различен във външната форма. При растението вътрешното единство се разпростира един вид в ширина, изявява своя живот в разнообразието, изгубва се в това разнообразие, така че то не добива, както ще видим това по-късно при животното, едно конкретно съществуване надарено с известна самостоятелност, което да стои като жизнен център срещу разнообразието на органите и да ги използува като посредници с външния свят. Сега възниква въпросът: Чрез какво се произвежда онова различие в явлението на тъждествените на вътрешния принцип органи на растението? Как е възможно на формиращите закони, които всички действат по един формиращ принцип, да произведат единият път един обикновен лист, другият път едно венчелистче?
При намиращия се напълно във вътрешността живот на растението разликата може да почива също навъншни, т.е.
пространствени моменти. Като такива Гьоте вижда едно разширение сменящо се с едно свиване. Когато ентелехийния, действуващ от една точка принцип на растителния живот се явява в съществуването, той се проявява като пространствен, формиращите сили действат в пространството. Те създават органи с определена пространствена форма. Но тези сили или се концентрират, стремят се някакси към една единствена точка; и това е стадият на свиването; или те се разширяват, разгръщат се, стремят се един вид да се разделят едни от други, да се отдалечат: това е стадият на разширението.
към текста >>
Цветните листа (ц) са по-фини в сравнение с листата на чашката, по-нежни; нещо, което може да се получи само от една по-малка интензив
нос
т в една точка, следователно от по-голямото разширение на формиращите сили.
Формиращите сили се отблъскват все повече, поради което долните листа се явяват още груби, компактни (в,в1); колкото отиват по-нагоре толкова те стават по-назъбени, нарязани. Това, което по-рано се е притискало едно в друго, сега се разделя (лист г и д). Това, което по-рано се е било разположело в редуващи се междини /з,з1/, сега отново се явява в образуването на чашката /е/ в една точка на стеблото (ч). Тази последната съставлява второто свиване. В цветната корона отново се явява едно разгръщане, едно разширение.
Цветните листа (ц) са по-фини в сравнение с листата на чашката, по-нежни; нещо, което може да се получи само от една по-малка интензивност в една точка, следователно от по-голямото разширение на формиращите сили.
В половите органи /тичинките т и близалцето у -) се явява следващото свиване, след което в образуването на плода (к) става едно ново разширение. В произлизащото от плода семе (а) отново цялото същество на растението се явява сбито в една точка*./*Плодът се ражда чрез едно израстване на плодника /на долната част на плодника/, така наречения възел на плода; той представлява един по-късен стадий на същия, следователно може да бъде показан само отделно. В образуването на плода се явява последното разширение. Животът на растението се диференцира в един завършващ орган, същинския плод, и в семето; в първия се съединени един вид всички моменти на явлението, той е чисто явление, отчуждава се от живота, превръща се в мъртъв продукт. В семето всички вътрешни, съществени моменти на живота на растението са концентрирани.
към текста >>
Счита се, че тези понятия имат валид
нос
т само тогава, когато за тях би се намерила една физическа причина, когато би искало да се докаже един начин на действие на работещите в растението закони, от които следва едно такова разширение и свиване.
Върху това почива прекъсването на вегетацията през зимата. Гьоте казва върху това: "Интересно е даже да се отбележи, как действа една живо продължавана и непрекъсвана от студа вегетация: Тук няма никакви пъпки и едва при този случай ние се научаваме да разбираме, що е една пъпка”. Следователно това, което у нас почива скрито в пъпката, там то стои явно открито; следователно в пъпката се крие истинския живот на растението; само липсват условията за неговото развитие. Учените са се опълчили особено против Гьотевото понятие за разширението сменящо се със свиването. Обаче всички нападения в това отношение изхождат от едно криво разбиране.
Счита се, че тези понятия имат валидност само тогава, когато за тях би се намерила една физическа причина, когато би искало да се докаже един начин на действие на работещите в растението закони, от които следва едно такова разширение и свиване.
Това показва само, че нещата се поставят на върха вместо на основата. Не може да се предположи нищо, което да произвежда разширението или свиването; напротив: Всичко друго е последствие на тези два фактора, те произвеждат една напредваща метаморфоза от степен на степен. Учените не могат да си представят понятието в неговата собствена, интуитивна форма; те искат то да бъде резултат на един външен процес. Те могат да си представят разширението и свиването само като нещо произведено, а не като нещо произвеждащо. Гьоте не вижда разширението и свиването така, като че те биха следвали от естеството на неорганичните процеси ставащи у растението, а ги разглежда като начин, как онзи вътрешен ентелехиен принцип си дава форма.
към текста >>
Изложените тук идеи са вложени в същ
нос
тта на прарастението елементи, а именно само по един подходящ за самото него начин, а не така, както те се проявяват в определено растение, където вече не са първични, а нагодени към външните условия.
Първите се явяват като непосредствено зависими от заобикалящата ги външна неорганична среда, вторите напротив като зависими от предшестващите ги органични части. Ето защо всеки орган получава една, така да се каже, приготвена за себе си храна от предидущия. Природата преминава от семето до плода през редица степени, така че следващото се явява като резултат на предшестващото го. И това напредване Гьоте нарича едно напредване по една духовна стълба. Само това се съдържа в неговите посочени от нас думи, "че един по-горен възел, раждайки се от предидущия и приемайки чрез него непосредствено соковете, получава тези сокове по-фини и по-филтрирани, вкусени също и от развилите се между тях листа, следователно трябва да се образува самият той по-тънко и да достави на своите листа и очи по-тънки сокове." Всички тези неща стават разбираеми, когато им се предаде смисъла, който самият Гьоте е разбирал.
Изложените тук идеи са вложени в същността на прарастението елементи, а именно само по един подходящ за самото него начин, а не така, както те се проявяват в определено растение, където вече не са първични, а нагодени към външните условия.
Естествено при живота на животното се явява нещо различно. Тук животът не се изгубва, не се изчерпва във външната форма, а се отделя от телесната част и употребява тялото само като инструмент. Той не се проявява вече само като способност да изгради един организъм от вътре, а се проявява в един организъм като нещо, което е различно от организма и има власт над него. Животното се явява като един затворен в себе си свят, като един микрокосмос до много по-висока степен отколкото растението. То има един център, на който служи всеки орган.
към текста >>
Той не се проявява вече само като способ
нос
т да изгради един организъм от вътре, а се проявява в един организъм като нещо, което е различно от организма и има власт над него.
И това напредване Гьоте нарича едно напредване по една духовна стълба. Само това се съдържа в неговите посочени от нас думи, "че един по-горен възел, раждайки се от предидущия и приемайки чрез него непосредствено соковете, получава тези сокове по-фини и по-филтрирани, вкусени също и от развилите се между тях листа, следователно трябва да се образува самият той по-тънко и да достави на своите листа и очи по-тънки сокове." Всички тези неща стават разбираеми, когато им се предаде смисъла, който самият Гьоте е разбирал. Изложените тук идеи са вложени в същността на прарастението елементи, а именно само по един подходящ за самото него начин, а не така, както те се проявяват в определено растение, където вече не са първични, а нагодени към външните условия. Естествено при живота на животното се явява нещо различно. Тук животът не се изгубва, не се изчерпва във външната форма, а се отделя от телесната част и употребява тялото само като инструмент.
Той не се проявява вече само като способност да изгради един организъм от вътре, а се проявява в един организъм като нещо, което е различно от организма и има власт над него.
Животното се явява като един затворен в себе си свят, като един микрокосмос до много по-висока степен отколкото растението. То има един център, на който служи всеки орган. "Така всяка уста е сръчна да хване храната, която на тялото подхожда; дали е слаба или беззъба или с мощно съзъбена челюст; във всеки случай тя е сръчен орган доставящ храна на другите членове. Също така всеки крак, дали е дълъг или къс, се движи напълно хармонично в смисъла на животното и неговите нужди"*(* От: "Метаморфози на животните".) При растението във всеки орган се съдържа цялото растение, обаче жизненият принцип никъде не съществува като определен център, тъждествеността на органите лежи в образуването им според същите закони.
към текста >>
При растението във всеки орган се съдържа цялото растение, обаче жизненият принцип никъде не съществува като определен център, тъждестве
нос
тта на органите лежи в образуването им според същите закони.
Той не се проявява вече само като способност да изгради един организъм от вътре, а се проявява в един организъм като нещо, което е различно от организма и има власт над него. Животното се явява като един затворен в себе си свят, като един микрокосмос до много по-висока степен отколкото растението. То има един център, на който служи всеки орган. "Така всяка уста е сръчна да хване храната, която на тялото подхожда; дали е слаба или беззъба или с мощно съзъбена челюст; във всеки случай тя е сръчен орган доставящ храна на другите членове. Също така всеки крак, дали е дълъг или къс, се движи напълно хармонично в смисъла на животното и неговите нужди"*(* От: "Метаморфози на животните".)
При растението във всеки орган се съдържа цялото растение, обаче жизненият принцип никъде не съществува като определен център, тъждествеността на органите лежи в образуването им според същите закони.
При животното всеки орган се явява като идващ от онзи център, центърът образува всички органи съобразно своята същност. Следователно формата на животното е основата за неговото външно съществуване. Обаче тя е определена от вътре. Следователно начинът на живот трябва да се насочва според онези вътрешни формиращи принципи. От друга страна вътрешното образуване е неограничено в себе си, свободно; то може да се приспособи в известни граници към външните влияния; въпреки това, това образуване е определено от вътрешното естество на типа, а не чрез механични въздействия отвън.
към текста >>
При животното всеки орган се явява като идващ от онзи център, центърът образува всички органи съобразно своята същ
нос
т.
Животното се явява като един затворен в себе си свят, като един микрокосмос до много по-висока степен отколкото растението. То има един център, на който служи всеки орган. "Така всяка уста е сръчна да хване храната, която на тялото подхожда; дали е слаба или беззъба или с мощно съзъбена челюст; във всеки случай тя е сръчен орган доставящ храна на другите членове. Също така всеки крак, дали е дълъг или къс, се движи напълно хармонично в смисъла на животното и неговите нужди"*(* От: "Метаморфози на животните".) При растението във всеки орган се съдържа цялото растение, обаче жизненият принцип никъде не съществува като определен център, тъждествеността на органите лежи в образуването им според същите закони.
При животното всеки орган се явява като идващ от онзи център, центърът образува всички органи съобразно своята същност.
Следователно формата на животното е основата за неговото външно съществуване. Обаче тя е определена от вътре. Следователно начинът на живот трябва да се насочва според онези вътрешни формиращи принципи. От друга страна вътрешното образуване е неограничено в себе си, свободно; то може да се приспособи в известни граници към външните влияния; въпреки това, това образуване е определено от вътрешното естество на типа, а не чрез механични въздействия отвън. Следователно приспособяването не може да отиде толкова далеч, щото да направи организма да се яви само като продукт навъншния свят.
към текста >>
Тук се крие възмож
нос
тта за диференциране на първичния организъм в неговата изява в родове и видове.
Обаче животинският организъм се разчленява на множество организмени системи, които всички могат да стигнат до определена степен на образуване. Тази е причината за едно разнообразно развитие. Еднакво основателна според идеята заедно с другите, все пак една система може да изпъкне на преден план, може да употреби за себе си намиращия се в животинския организъм запас от формиращи сили и да го изтегли от другите органи. Така животното се явява образувано особено според насоката на посочената организмена система. Едно друго животно се явява образувано в друга насока.
Тук се крие възможността за диференциране на първичния организъм в неговата изява в родове и видове.
Действителните (фактическите) причини на диференцирането не са обаче още дадени с това. Тук в своите права се явяват: приспособяването, вследствие на което организмът се оформява според заобикалящите го външни условия, и борбата за съществуване, която действа в посоката, че само най-добре приспособилите се към царуващите условия същества се запазват. Обаче приспособлението и борбата за съществуване не биха могли да произведат нищо в организма, ако съставляващият организма принцип не би бил такъв, че да може да приеме най-разнообразните форми при постоянното запазване на вътрешното единство. Връзката на външните формиращи сили с този принцип съвсем не трябва да се схваща така, като че първите биха действали определящо върху втория по начина, както действат едно неорганично същество върху друго такова. Вярно е, че външните условия дават повода типът да се оформи по определен начин, да добие определена форма; обаче тази форма не може да бъде изведена отвъншните условия, а от вътрешния принцип.
към текста >>
Извеждането на формите на един организъм от заобикалящия външен свят чрез чиста причин
нос
т би било отхвърлено от Гьоте също така, както той направи с теологичния принцип, според който формата на един орган е сведена до една външна цел, на която той трябва да служи.
Тук в своите права се явяват: приспособяването, вследствие на което организмът се оформява според заобикалящите го външни условия, и борбата за съществуване, която действа в посоката, че само най-добре приспособилите се към царуващите условия същества се запазват. Обаче приспособлението и борбата за съществуване не биха могли да произведат нищо в организма, ако съставляващият организма принцип не би бил такъв, че да може да приеме най-разнообразните форми при постоянното запазване на вътрешното единство. Връзката на външните формиращи сили с този принцип съвсем не трябва да се схваща така, като че първите биха действали определящо върху втория по начина, както действат едно неорганично същество върху друго такова. Вярно е, че външните условия дават повода типът да се оформи по определен начин, да добие определена форма; обаче тази форма не може да бъде изведена отвъншните условия, а от вътрешния принцип. При това обяснение трябва винаги да се търсят първите, обаче самата форма не трябва да се разглежда като тяхно последствие.
Извеждането на формите на един организъм от заобикалящия външен свят чрез чиста причинност би било отхвърлено от Гьоте също така, както той направи с теологичния принцип, според който формата на един орган е сведена до една външна цел, на която той трябва да служи.
При онези организмени системи на животното, при които се касае повече за външността на стоежа, например при костите, там отново изпъква онзи наблюдаван у растенията закон, както при образуването на черепните кости. Дарбата на Гьоте да познава в чисто външните форми вътрешната закономерност, изпъква тук особено силно. Разликата, която се установява тук между растението и животното с тези възгледи на Гьоте, може да изглежда незначителна по отношение на това, че по-новата наука намира основания да се съмнява с право в някаква рязка граница между растение и животно. Обаче самият Гьоте имаше пълно съзнание за невъзможността да бъде установена една такава граница* (*Ест.Н., стр.11). Въпреки това той дава определени дефиниции за растението и животното.
към текста >>
При онези организмени системи на животното, при които се касае повече за външ
нос
тта на стоежа, например при костите, там отново изпъква онзи наблюдаван у растенията закон, както при образуването на черепните кости.
Обаче приспособлението и борбата за съществуване не биха могли да произведат нищо в организма, ако съставляващият организма принцип не би бил такъв, че да може да приеме най-разнообразните форми при постоянното запазване на вътрешното единство. Връзката на външните формиращи сили с този принцип съвсем не трябва да се схваща така, като че първите биха действали определящо върху втория по начина, както действат едно неорганично същество върху друго такова. Вярно е, че външните условия дават повода типът да се оформи по определен начин, да добие определена форма; обаче тази форма не може да бъде изведена отвъншните условия, а от вътрешния принцип. При това обяснение трябва винаги да се търсят първите, обаче самата форма не трябва да се разглежда като тяхно последствие. Извеждането на формите на един организъм от заобикалящия външен свят чрез чиста причинност би било отхвърлено от Гьоте също така, както той направи с теологичния принцип, според който формата на един орган е сведена до една външна цел, на която той трябва да служи.
При онези организмени системи на животното, при които се касае повече за външността на стоежа, например при костите, там отново изпъква онзи наблюдаван у растенията закон, както при образуването на черепните кости.
Дарбата на Гьоте да познава в чисто външните форми вътрешната закономерност, изпъква тук особено силно. Разликата, която се установява тук между растението и животното с тези възгледи на Гьоте, може да изглежда незначителна по отношение на това, че по-новата наука намира основания да се съмнява с право в някаква рязка граница между растение и животно. Обаче самият Гьоте имаше пълно съзнание за невъзможността да бъде установена една такава граница* (*Ест.Н., стр.11). Въпреки това той дава определени дефиниции за растението и животното. Това е свързано с целия негов възглед за природата.
към текста >>
Дарбата на Гьоте да познава в чисто външните форми вътрешната закономер
нос
т, изпъква тук особено силно.
Връзката на външните формиращи сили с този принцип съвсем не трябва да се схваща така, като че първите биха действали определящо върху втория по начина, както действат едно неорганично същество върху друго такова. Вярно е, че външните условия дават повода типът да се оформи по определен начин, да добие определена форма; обаче тази форма не може да бъде изведена отвъншните условия, а от вътрешния принцип. При това обяснение трябва винаги да се търсят първите, обаче самата форма не трябва да се разглежда като тяхно последствие. Извеждането на формите на един организъм от заобикалящия външен свят чрез чиста причинност би било отхвърлено от Гьоте също така, както той направи с теологичния принцип, според който формата на един орган е сведена до една външна цел, на която той трябва да служи. При онези организмени системи на животното, при които се касае повече за външността на стоежа, например при костите, там отново изпъква онзи наблюдаван у растенията закон, както при образуването на черепните кости.
Дарбата на Гьоте да познава в чисто външните форми вътрешната закономерност, изпъква тук особено силно.
Разликата, която се установява тук между растението и животното с тези възгледи на Гьоте, може да изглежда незначителна по отношение на това, че по-новата наука намира основания да се съмнява с право в някаква рязка граница между растение и животно. Обаче самият Гьоте имаше пълно съзнание за невъзможността да бъде установена една такава граница* (*Ест.Н., стр.11). Въпреки това той дава определени дефиниции за растението и животното. Това е свързано с целия негов възглед за природата. Той въобще не приема в явлението нещо постоянно, установено; защото в явлението всичко се колебае в постоянно движение.
към текста >>
Обаче самият Гьоте имаше пълно съзнание за невъзмож
нос
тта да бъде установена една такава граница* (*Ест.Н., стр.11).
При това обяснение трябва винаги да се търсят първите, обаче самата форма не трябва да се разглежда като тяхно последствие. Извеждането на формите на един организъм от заобикалящия външен свят чрез чиста причинност би било отхвърлено от Гьоте също така, както той направи с теологичния принцип, според който формата на един орган е сведена до една външна цел, на която той трябва да служи. При онези организмени системи на животното, при които се касае повече за външността на стоежа, например при костите, там отново изпъква онзи наблюдаван у растенията закон, както при образуването на черепните кости. Дарбата на Гьоте да познава в чисто външните форми вътрешната закономерност, изпъква тук особено силно. Разликата, която се установява тук между растението и животното с тези възгледи на Гьоте, може да изглежда незначителна по отношение на това, че по-новата наука намира основания да се съмнява с право в някаква рязка граница между растение и животно.
Обаче самият Гьоте имаше пълно съзнание за невъзможността да бъде установена една такава граница* (*Ест.Н., стр.11).
Въпреки това той дава определени дефиниции за растението и животното. Това е свързано с целия негов възглед за природата. Той въобще не приема в явлението нещо постоянно, установено; защото в явлението всичко се колебае в постоянно движение. Обаче същността на дадена вещ, която трябва да бъде установена в понятието, не може да се изведе от колебаещи се форми а от определени средни степени, в които тя може да бъде наблюдавана*(* Ест. Н., стр. 8).
към текста >>
Обаче същ
нос
тта на дадена вещ, която трябва да бъде установена в понятието, не може да се изведе от колебаещи се форми а от определени средни степени, в които тя може да бъде наблюдавана*(* Ест.
Разликата, която се установява тук между растението и животното с тези възгледи на Гьоте, може да изглежда незначителна по отношение на това, че по-новата наука намира основания да се съмнява с право в някаква рязка граница между растение и животно. Обаче самият Гьоте имаше пълно съзнание за невъзможността да бъде установена една такава граница* (*Ест.Н., стр.11). Въпреки това той дава определени дефиниции за растението и животното. Това е свързано с целия негов възглед за природата. Той въобще не приема в явлението нещо постоянно, установено; защото в явлението всичко се колебае в постоянно движение.
Обаче същността на дадена вещ, която трябва да бъде установена в понятието, не може да се изведе от колебаещи се форми а от определени средни степени, в които тя може да бъде наблюдавана*(* Ест.
Н., стр. 8). Съвсем естествено е за Гьотевия възглед той да установява определени дефиниции и въпреки това тези дефиниции да не важат в опитността за определени преходни форми. Именно в това той вижда подвижния живот на природата. С тези идеи Гьоте създаде теоретическата основа на науката на организмите. Той намери същността на организма.
към текста >>
Съвсем естествено е за Гьотевия възглед той да установява определени дефиниции и въпреки това тези дефиниции да не важат в опит
нос
тта за определени преходни форми.
Въпреки това той дава определени дефиниции за растението и животното. Това е свързано с целия негов възглед за природата. Той въобще не приема в явлението нещо постоянно, установено; защото в явлението всичко се колебае в постоянно движение. Обаче същността на дадена вещ, която трябва да бъде установена в понятието, не може да се изведе от колебаещи се форми а от определени средни степени, в които тя може да бъде наблюдавана*(* Ест. Н., стр. 8).
Съвсем естествено е за Гьотевия възглед той да установява определени дефиниции и въпреки това тези дефиниции да не важат в опитността за определени преходни форми.
Именно в това той вижда подвижния живот на природата. С тези идеи Гьоте създаде теоретическата основа на науката на организмите. Той намери същността на организма. Това лесно може да се оцени неправилно, когато някой изисква, защото типът, онзи формиращ от себе си принцип /ентелехия/, да бъде самият той обяснен чрез нещо друго. Обаче това е едно неоснователно изискване, защото типът, установен в интуитивна форма, сам обяснява себе си.
към текста >>
Той намери същ
нос
тта на организма.
Обаче същността на дадена вещ, която трябва да бъде установена в понятието, не може да се изведе от колебаещи се форми а от определени средни степени, в които тя може да бъде наблюдавана*(* Ест. Н., стр. 8). Съвсем естествено е за Гьотевия възглед той да установява определени дефиниции и въпреки това тези дефиниции да не важат в опитността за определени преходни форми. Именно в това той вижда подвижния живот на природата. С тези идеи Гьоте създаде теоретическата основа на науката на организмите.
Той намери същността на организма.
Това лесно може да се оцени неправилно, когато някой изисква, защото типът, онзи формиращ от себе си принцип /ентелехия/, да бъде самият той обяснен чрез нещо друго. Обаче това е едно неоснователно изискване, защото типът, установен в интуитивна форма, сам обяснява себе си. За всеки, който е схванал онова "формиране на себе си според самото себе си" на ентелехийния принцип, то съставлява решението на загадката на живота. Едно друго решение е невъзможно, защото това е същността на самата вещ. Когато дарвинизмът трябва да предположи един първичен организъм, за Гьоте можем да кажем, че той е открил същността на този първичен организъм.*(*В модерното природознание под първичен организъм се разбира обикновено една първична клетка (първична цитода), т.е.
към текста >>
Едно друго решение е невъзможно, защото това е същ
нос
тта на самата вещ.
С тези идеи Гьоте създаде теоретическата основа на науката на организмите. Той намери същността на организма. Това лесно може да се оцени неправилно, когато някой изисква, защото типът, онзи формиращ от себе си принцип /ентелехия/, да бъде самият той обяснен чрез нещо друго. Обаче това е едно неоснователно изискване, защото типът, установен в интуитивна форма, сам обяснява себе си. За всеки, който е схванал онова "формиране на себе си според самото себе си" на ентелехийния принцип, то съставлява решението на загадката на живота.
Едно друго решение е невъзможно, защото това е същността на самата вещ.
Когато дарвинизмът трябва да предположи един първичен организъм, за Гьоте можем да кажем, че той е открил същността на този първичен организъм.*(*В модерното природознание под първичен организъм се разбира обикновено една първична клетка (първична цитода), т.е. едно просто същество, което стои на най-ниското стъпало на органическото развитие. Тук се има предвид едно съвсем определено, действително сетивно същество. Когато говорим за първичен организъм в Гьотевия смисъл, не се има предвид това просто действително първично същество, а онази есенция /същност/, онзи формиращ, ентелехиен принцип, който прави, щото онази първична клетка да бъде един организъм. Този принцип се изявява както в най-простия организъм така и в най-съвършения, само че в различна форма.
към текста >>
Когато дарвинизмът трябва да предположи един първичен организъм, за Гьоте можем да кажем, че той е открил същ
нос
тта на този първичен организъм.*(*В модерното природознание под първичен организъм се разбира обикновено една първична клетка (първична цитода), т.е.
Той намери същността на организма. Това лесно може да се оцени неправилно, когато някой изисква, защото типът, онзи формиращ от себе си принцип /ентелехия/, да бъде самият той обяснен чрез нещо друго. Обаче това е едно неоснователно изискване, защото типът, установен в интуитивна форма, сам обяснява себе си. За всеки, който е схванал онова "формиране на себе си според самото себе си" на ентелехийния принцип, то съставлява решението на загадката на живота. Едно друго решение е невъзможно, защото това е същността на самата вещ.
Когато дарвинизмът трябва да предположи един първичен организъм, за Гьоте можем да кажем, че той е открил същността на този първичен организъм.*(*В модерното природознание под първичен организъм се разбира обикновено една първична клетка (първична цитода), т.е.
едно просто същество, което стои на най-ниското стъпало на органическото развитие. Тук се има предвид едно съвсем определено, действително сетивно същество. Когато говорим за първичен организъм в Гьотевия смисъл, не се има предвид това просто действително първично същество, а онази есенция /същност/, онзи формиращ, ентелехиен принцип, който прави, щото онази първична клетка да бъде един организъм. Този принцип се изявява както в най-простия организъм така и в най-съвършения, само че в различна форма. Това е животинското, това, чрез което едно същество е един организъм.
към текста >>
Когато говорим за първичен организъм в Гьотевия смисъл, не се има предвид това просто действително първично същество, а онази есенция /същ
нос
т/, онзи формиращ, ентелехиен принцип, който прави, щото онази първична клетка да бъде един организъм.
За всеки, който е схванал онова "формиране на себе си според самото себе си" на ентелехийния принцип, то съставлява решението на загадката на живота. Едно друго решение е невъзможно, защото това е същността на самата вещ. Когато дарвинизмът трябва да предположи един първичен организъм, за Гьоте можем да кажем, че той е открил същността на този първичен организъм.*(*В модерното природознание под първичен организъм се разбира обикновено една първична клетка (първична цитода), т.е. едно просто същество, което стои на най-ниското стъпало на органическото развитие. Тук се има предвид едно съвсем определено, действително сетивно същество.
Когато говорим за първичен организъм в Гьотевия смисъл, не се има предвид това просто действително първично същество, а онази есенция /същност/, онзи формиращ, ентелехиен принцип, който прави, щото онази първична клетка да бъде един организъм.
Този принцип се изявява както в най-простия организъм така и в най-съвършения, само че в различна форма. Това е животинското, това, чрез което едно същество е един организъм. Дарвин го предполага от самото начало; то е налице, въведено е и след това той казва за него, че то реагира на влиянията на външния свят по този или онзи начин. При Дарвин съществува едно неопределено Х, това неопределено Х се стремеше Гьоте да обясни.). Гьоте е този, който скъса и предприе едно възобновяване на науката за организмите според същността на организма.
към текста >>
Гьоте е този, който скъса и предприе едно възобновяване на науката за организмите според същ
нос
тта на организма.
Когато говорим за първичен организъм в Гьотевия смисъл, не се има предвид това просто действително първично същество, а онази есенция /същност/, онзи формиращ, ентелехиен принцип, който прави, щото онази първична клетка да бъде един организъм. Този принцип се изявява както в най-простия организъм така и в най-съвършения, само че в различна форма. Това е животинското, това, чрез което едно същество е един организъм. Дарвин го предполага от самото начало; то е налице, въведено е и след това той казва за него, че то реагира на влиянията на външния свят по този или онзи начин. При Дарвин съществува едно неопределено Х, това неопределено Х се стремеше Гьоте да обясни.).
Гьоте е този, който скъса и предприе едно възобновяване на науката за организмите според същността на организма.
Докато преди Гьотевата систематика се нуждаеше от също толкова различни понятия (идеи), колкото външни различни видове съществуваха, между които не се намираше никаква връзка, Гьоте обясни, че по идея всички организми са еднакви, а се различават само по тяхното външно явление; И той обясни защо те са такива. С това бе създадена философската основа за една научна система на организмите. Касаеше се още само за провеждането на същата. Трябваше да бъде показано, как всички действителни организми са само откровения, изяви на една идея и как те се изявяват в един определен случай. Великото дело, което бе извършено с това в науката, беше също многократно признато от по-дълбоко мислещи учени.
към текста >>
Най-после Фойгт* (*също II, 360) пише на 6 юни 1831 година: "С живо участие и покорна благодар
нос
т аз започнах да чета малката книга за метаморфозата, която ме завладя като съучастник на това учение и ме свърза здраво исторически с него.
Касаеше се още само за провеждането на същата. Трябваше да бъде показано, как всички действителни организми са само откровения, изяви на една идея и как те се изявяват в един определен случай. Великото дело, което бе извършено с това в науката, беше също многократно признато от по-дълбоко мислещи учени. Младшият д, Алтон пише на 6 юли 1827 година на Гьоте: "бих считал за най-голяма награда, ако ваше превъзходителство, на когото естествената наука дължи не само едно пълно преобразоване с величествени обзори и нови възгледи на ботаниката, но и множество обогатявания на остеологията, бихте познали в предстоящите листове едно достойно за одобрение усърдие"* (*Естественонаучна кореспонденция I,28.). Неес фон Евенбек пише на 24 юни 1820 година*(*Също II,19.): "във вашия труд, който нарекохте "опит за обяснение на метаморфозата на растенията", растението говори първо между нас за самото себе си, заплете и мене хубаво очовечаване, когато бях още млад.
Най-после Фойгт* (*също II, 360) пише на 6 юни 1831 година: "С живо участие и покорна благодарност аз започнах да чета малката книга за метаморфозата, която ме завладя като съучастник на това учение и ме свърза здраво исторически с него.
Странно е, че учените са се отнесли по-тривиално спрямо метаморфозата на животните /разбирам не старата метаморфоза на насекомите, а тази изходяща от гръбначния стълб/ отколкото към тази на растенията. Независимо от плагиатите и злоупотребите, тихото признание би имало своето основание в това, че при нея те вярваха, че ще има да рискуват по-малко. Защото при скелета изолираните кости остават вечно същите, обаче в ботаниката метаморфозата застрашава да преобърне цялата терминология и следователно определението на видовете, и слабите се страхуват следователно, защото не знаят, до къде може да доведе нещо подобно." Тук е налице съзнанието, че един нов вид виждаме на индивидуалното трябва да настъпи; и от този нов възглед трябва да произлезе новата систематика, разглеждането на особеното. Изграденият върху себе си тип съдържа възможността да приеме при своята изява безкрайно разнообразни форми; и тези форми са обект на нашето сетивно възприятие, те са живеещите във времето и пространството родове и видове на организмите. Схващайки онази обща идея, типа, нашият дух е разбрал цялото царство на организмите в неговото единство.
към текста >>
Изграденият върху себе си тип съдържа възмож
нос
тта да приеме при своята изява безкрайно разнообразни форми; и тези форми са обект на нашето сетивно възприятие, те са живеещите във времето и пространството родове и видове на организмите.
Неес фон Евенбек пише на 24 юни 1820 година*(*Също II,19.): "във вашия труд, който нарекохте "опит за обяснение на метаморфозата на растенията", растението говори първо между нас за самото себе си, заплете и мене хубаво очовечаване, когато бях още млад. Най-после Фойгт* (*също II, 360) пише на 6 юни 1831 година: "С живо участие и покорна благодарност аз започнах да чета малката книга за метаморфозата, която ме завладя като съучастник на това учение и ме свърза здраво исторически с него. Странно е, че учените са се отнесли по-тривиално спрямо метаморфозата на животните /разбирам не старата метаморфоза на насекомите, а тази изходяща от гръбначния стълб/ отколкото към тази на растенията. Независимо от плагиатите и злоупотребите, тихото признание би имало своето основание в това, че при нея те вярваха, че ще има да рискуват по-малко. Защото при скелета изолираните кости остават вечно същите, обаче в ботаниката метаморфозата застрашава да преобърне цялата терминология и следователно определението на видовете, и слабите се страхуват следователно, защото не знаят, до къде може да доведе нещо подобно." Тук е налице съзнанието, че един нов вид виждаме на индивидуалното трябва да настъпи; и от този нов възглед трябва да произлезе новата систематика, разглеждането на особеното.
Изграденият върху себе си тип съдържа възможността да приеме при своята изява безкрайно разнообразни форми; и тези форми са обект на нашето сетивно възприятие, те са живеещите във времето и пространството родове и видове на организмите.
Схващайки онази обща идея, типа, нашият дух е разбрал цялото царство на организмите в неговото единство. Когато той гледа сега въплъщаването на типа във всяка отделна изявена форма, последната става разбираема за него; тя му се явява като една от степените, в които типът се осъществява. И да покаже тези различни степени, тази трябваше да бъде същността на систематиката, която Гьоте искаше да основе. Както в животинското така и в растителното царство царува една завишаваща се поредица на развитие; организмите се делят на съвършени и несъвършени. Как е възможно това?
към текста >>
И да покаже тези различни степени, тази трябваше да бъде същ
нос
тта на систематиката, която Гьоте искаше да основе.
Независимо от плагиатите и злоупотребите, тихото признание би имало своето основание в това, че при нея те вярваха, че ще има да рискуват по-малко. Защото при скелета изолираните кости остават вечно същите, обаче в ботаниката метаморфозата застрашава да преобърне цялата терминология и следователно определението на видовете, и слабите се страхуват следователно, защото не знаят, до къде може да доведе нещо подобно." Тук е налице съзнанието, че един нов вид виждаме на индивидуалното трябва да настъпи; и от този нов възглед трябва да произлезе новата систематика, разглеждането на особеното. Изграденият върху себе си тип съдържа възможността да приеме при своята изява безкрайно разнообразни форми; и тези форми са обект на нашето сетивно възприятие, те са живеещите във времето и пространството родове и видове на организмите. Схващайки онази обща идея, типа, нашият дух е разбрал цялото царство на организмите в неговото единство. Когато той гледа сега въплъщаването на типа във всяка отделна изявена форма, последната става разбираема за него; тя му се явява като една от степените, в които типът се осъществява.
И да покаже тези различни степени, тази трябваше да бъде същността на систематиката, която Гьоте искаше да основе.
Както в животинското така и в растителното царство царува една завишаваща се поредица на развитие; организмите се делят на съвършени и несъвършени. Как е възможно това? Идейната форма, типът на организмите, има за характерно именно това, че той се състои от пространствено-времеви елементи. Поради това той на Гьоте се яви като една сетивно-свръхсетивна форма. Той съдържа пространствено-времеви форми като идейно виждане /интуитивно/.
към текста >>
Криптограмите са именно онези растения, при които прарастението е изразено до най-висока сте пен ед
нос
транно; те представляват идеята за растението в една ед
нос
транчива сетивна форма.
Обаче при установяването на типа, на организмите, това никак не може да се вземе под внимание; тук може да се касае само за това, да се намери една форма, която представлява най-съвършения израз на типа. Такава една форма трябва да ни предложи Гьотевото първично растение (прарастение). Гьоте е бил упрекнат в това, че при установяване на своя тип той не е взел никак под внимание света на криптограмите. Ние още по-рано обърнахме вниманието върху това, че това е искало да стане по напълно съзнателен начин, тъй като той се е занимавал и с изучаването на тези растения. Обаче той има своето обективно основание.
Криптограмите са именно онези растения, при които прарастението е изразено до най-висока сте пен едностранно; те представляват идеята за растението в една едностранчива сетивна форма.
За тях може да се съди според установената вече идея; обаче самата тази идея стига до своята пълна изява едва при семените растения /фанерогаме/. Това, което може да се каже тук е, че Гьоте никога не е изпълнил своите основни мисли, че той твърде малко е навлязъл в царството на особеното. Ето защо неговите работи остават откъслечни. Неговото намерение, да създаде светлина и тук, ние показано в неговите думи от "Пътуване в Италия" /27 септември 1786 г./ с които той се изразява, че с помощта на неговите идеи ще му бъде възможно "да спре ли действително родове и видове, което, както ми се струва, досега става произволно". Той не можа да изпълни това свое намерение; не изложи особено връзката на своите общи мисли със света на особеното, с действителността на отделните форми.
към текста >>
Той не можа да изпълни това свое намерение; не изложи особено връзката на своите общи мисли със света на особеното, с действител
нос
тта на отделните форми.
Криптограмите са именно онези растения, при които прарастението е изразено до най-висока сте пен едностранно; те представляват идеята за растението в една едностранчива сетивна форма. За тях може да се съди според установената вече идея; обаче самата тази идея стига до своята пълна изява едва при семените растения /фанерогаме/. Това, което може да се каже тук е, че Гьоте никога не е изпълнил своите основни мисли, че той твърде малко е навлязъл в царството на особеното. Ето защо неговите работи остават откъслечни. Неговото намерение, да създаде светлина и тук, ние показано в неговите думи от "Пътуване в Италия" /27 септември 1786 г./ с които той се изразява, че с помощта на неговите идеи ще му бъде възможно "да спре ли действително родове и видове, което, както ми се струва, досега става произволно".
Той не можа да изпълни това свое намерение; не изложи особено връзката на своите общи мисли със света на особеното, с действителността на отделните форми.
Това той самият считаше като един недостатък на неговите фрагменти; относно това той пише на 28 юни 1828 година на Соре за Декендол: "На мене също ми става все по-ясно, как той разглежда намеренията, в които аз продължавам да се движа и които са изразени достатъчно ясно в моята студия върху метаморфозата, чието отношение обаче към опитната ботаника, както отдавна зная това, не изпъква достатъчно ясно." Тази е също и причината, поради която Гьотевите възгледи бяха толкова малко разбрани и криво разбирани; това се случи затова, защото те въобще не бяха разбрани. В Гьотевите понятия ние получаваме също едно идейно обяснение за открития от Дарвин и Хекел факт, че историята на развитието на индивида е едно повторение на развитието на рода (на езика на биологията: Онтогенезата е повторение на филогенезата. Бел.на прев.). Защото това, което Хекел предлага тук, не може да бъде взето за нещо повече от един необоснован факт. Това е фактът, че всеки индивид преминава в съкратена форма онези стадии на развитието, които същевременно палеонтологията ни посочва като отделни органически форми.
към текста >>
Това той самият считаше като един недостатък на неговите фрагменти; от
нос
но това той пише на 28 юни 1828 година на Соре за Декендол: "На мене също ми става все по-ясно, как той разглежда намеренията, в които аз продължавам да се движа и които са изразени достатъчно ясно в моята студия върху метаморфозата, чието отношение обаче към опитната ботаника, както отдавна зная това, не изпъква достатъчно ясно." Тази е също и причината, поради която Гьотевите възгледи бяха толкова малко разбрани и криво разбирани; това се случи затова, защото те въобще не бяха разбрани.
За тях може да се съди според установената вече идея; обаче самата тази идея стига до своята пълна изява едва при семените растения /фанерогаме/. Това, което може да се каже тук е, че Гьоте никога не е изпълнил своите основни мисли, че той твърде малко е навлязъл в царството на особеното. Ето защо неговите работи остават откъслечни. Неговото намерение, да създаде светлина и тук, ние показано в неговите думи от "Пътуване в Италия" /27 септември 1786 г./ с които той се изразява, че с помощта на неговите идеи ще му бъде възможно "да спре ли действително родове и видове, което, както ми се струва, досега става произволно". Той не можа да изпълни това свое намерение; не изложи особено връзката на своите общи мисли със света на особеното, с действителността на отделните форми.
Това той самият считаше като един недостатък на неговите фрагменти; относно това той пише на 28 юни 1828 година на Соре за Декендол: "На мене също ми става все по-ясно, как той разглежда намеренията, в които аз продължавам да се движа и които са изразени достатъчно ясно в моята студия върху метаморфозата, чието отношение обаче към опитната ботаника, както отдавна зная това, не изпъква достатъчно ясно." Тази е също и причината, поради която Гьотевите възгледи бяха толкова малко разбрани и криво разбирани; това се случи затова, защото те въобще не бяха разбрани.
В Гьотевите понятия ние получаваме също едно идейно обяснение за открития от Дарвин и Хекел факт, че историята на развитието на индивида е едно повторение на развитието на рода (на езика на биологията: Онтогенезата е повторение на филогенезата. Бел.на прев.). Защото това, което Хекел предлага тук, не може да бъде взето за нещо повече от един необоснован факт. Това е фактът, че всеки индивид преминава в съкратена форма онези стадии на развитието, които същевременно палеонтологията ни посочва като отделни органически форми. Хекел и неговите последователи обясняват това чрез закона на наследствеността.
към текста >>
Хекел и неговите последователи обясняват това чрез закона на наследстве
нос
тта.
Това той самият считаше като един недостатък на неговите фрагменти; относно това той пише на 28 юни 1828 година на Соре за Декендол: "На мене също ми става все по-ясно, как той разглежда намеренията, в които аз продължавам да се движа и които са изразени достатъчно ясно в моята студия върху метаморфозата, чието отношение обаче към опитната ботаника, както отдавна зная това, не изпъква достатъчно ясно." Тази е също и причината, поради която Гьотевите възгледи бяха толкова малко разбрани и криво разбирани; това се случи затова, защото те въобще не бяха разбрани. В Гьотевите понятия ние получаваме също едно идейно обяснение за открития от Дарвин и Хекел факт, че историята на развитието на индивида е едно повторение на развитието на рода (на езика на биологията: Онтогенезата е повторение на филогенезата. Бел.на прев.). Защото това, което Хекел предлага тук, не може да бъде взето за нещо повече от един необоснован факт. Това е фактът, че всеки индивид преминава в съкратена форма онези стадии на развитието, които същевременно палеонтологията ни посочва като отделни органически форми.
Хекел и неговите последователи обясняват това чрез закона на наследствеността.
Обаче този закон не е самият той нищо друго освен един съкратен израз за посочения факт. Обяснението за това е, че формите на организмите както и всеки индивид са форми на изява на един и същ първообраз, който в редуващи се периоди от време развива заложените потенциално в него сили на развитие. Всеки по-висш индивид е именно чрез това по-съвършен, че не е възпрепятстван чрез благоприятните условия на заобикалящата го среда да се развие напълно свободно съобразно неговата вътрешна природа. Ако напротив индивидът трябва да бъде принуден чрез различни въздействия да остане на една по-ниска степен, тогава се изявяват само някои от неговите вътрешни сили и тогава при него е едно цяло това, което при съвършено развития индивид е само част от едно цяло. И по този начин по-висшият организъм се явява в своето развитие съставен от по-нисшите, или също по-нисшите се явяват в тяхното развитие като части на по-висшия.
към текста >>
понятията на явленията, така и за онзи, който иска да проникне в естеството на органичните същества, не може да бъде достатъчно, да изтъква само фактите за сродство, наследстве
нос
т, борба за съществуване и т.н., а той иска да познае идеите които стоят на основата на тези неща.
Всеки по-висш индивид е именно чрез това по-съвършен, че не е възпрепятстван чрез благоприятните условия на заобикалящата го среда да се развие напълно свободно съобразно неговата вътрешна природа. Ако напротив индивидът трябва да бъде принуден чрез различни въздействия да остане на една по-ниска степен, тогава се изявяват само някои от неговите вътрешни сили и тогава при него е едно цяло това, което при съвършено развития индивид е само част от едно цяло. И по този начин по-висшият организъм се явява в своето развитие съставен от по-нисшите, или също по-нисшите се явяват в тяхното развитие като части на по-висшия. Ето защо в развитието на едно по-висше животно ние трябва да виждаме отново развитието на всички по-нисши /биогенетичен закон/. Както физикът не се задоволява с това, само да изказва и да описва фактите, а проучва техните закони, т.е.
понятията на явленията, така и за онзи, който иска да проникне в естеството на органичните същества, не може да бъде достатъчно, да изтъква само фактите за сродство, наследственост, борба за съществуване и т.н., а той иска да познае идеите които стоят на основата на тези неща.
Това, което за физиката са трите кеплерови закони, това са за представителя на науката на организмите гьотевите мисли за типа. Без тях светът е за нас само един лабиринт от факти. Това често е било криво разбрано. Твърди се, че понятието за метаморфозата в смисъла на Гьоте е само един образ, който всъщност се е изградил в нашия ум чрез абстракция. Счита се, че на Гьоте е било неясно, че понятието за превръщането на листата в органи на цвета има смисъл само тогава, когато последните, например тичинките, са били някога действителни листа.
към текста >>
Твърди се, че понятието за метаморфозата в смисъла на Гьоте е само един образ, който всъщ
нос
т се е изградил в нашия ум чрез абстракция.
Както физикът не се задоволява с това, само да изказва и да описва фактите, а проучва техните закони, т.е. понятията на явленията, така и за онзи, който иска да проникне в естеството на органичните същества, не може да бъде достатъчно, да изтъква само фактите за сродство, наследственост, борба за съществуване и т.н., а той иска да познае идеите които стоят на основата на тези неща. Това, което за физиката са трите кеплерови закони, това са за представителя на науката на организмите гьотевите мисли за типа. Без тях светът е за нас само един лабиринт от факти. Това често е било криво разбрано.
Твърди се, че понятието за метаморфозата в смисъла на Гьоте е само един образ, който всъщност се е изградил в нашия ум чрез абстракция.
Счита се, че на Гьоте е било неясно, че понятието за превръщането на листата в органи на цвета има смисъл само тогава, когато последните, например тичинките, са били някога действителни листа. Обаче това поставя възгледите на Гьоте с главата надолу. Който така разбира нещата, той поставя първо един сетивен орган като нещо начално и извежда останалото от него по сетивен начин. Гьоте никога не е разбирал нещата така. При него онова, което по време е първото, то съвсем не е първото по идеята, по принципа.
към текста >>
Тичинките са сродни с истинските листа не защото никога не са били такива; не, а защото идейно, по тяхната същ
нос
т са сродни, те се явяват веднъж като истински листа.
Счита се, че на Гьоте е било неясно, че понятието за превръщането на листата в органи на цвета има смисъл само тогава, когато последните, например тичинките, са били някога действителни листа. Обаче това поставя възгледите на Гьоте с главата надолу. Който така разбира нещата, той поставя първо един сетивен орган като нещо начално и извежда останалото от него по сетивен начин. Гьоте никога не е разбирал нещата така. При него онова, което по време е първото, то съвсем не е първото по идеята, по принципа.
Тичинките са сродни с истинските листа не защото никога не са били такива; не, а защото идейно, по тяхната същност са сродни, те се явяват веднъж като истински листа.
Сетивното превръщане е само последствие на идейното сродство, а не обратно. Днес е определен емпиричният факт на тъждествеността на всички странични органи на растението, обаче защо те се наричат тъждествени? Според Шлайден те се наричат такива, защото всички се развиват по оста така, че са изтласкани като странични изпъквания, по такъв начин, щото страничното образуване на клетките остава само първоначалното тяло, а на образувания първо връх не се образуват никакви нови клетки. Това е едно чисто външно сродство и тъждествеността се разглежда като негово последствие. Не така стоят нещата при Гьоте.
към текста >>
Днес е определен емпиричният факт на тъждестве
нос
тта на всички странични органи на растението, обаче защо те се наричат тъждествени?
Който така разбира нещата, той поставя първо един сетивен орган като нещо начално и извежда останалото от него по сетивен начин. Гьоте никога не е разбирал нещата така. При него онова, което по време е първото, то съвсем не е първото по идеята, по принципа. Тичинките са сродни с истинските листа не защото никога не са били такива; не, а защото идейно, по тяхната същност са сродни, те се явяват веднъж като истински листа. Сетивното превръщане е само последствие на идейното сродство, а не обратно.
Днес е определен емпиричният факт на тъждествеността на всички странични органи на растението, обаче защо те се наричат тъждествени?
Според Шлайден те се наричат такива, защото всички се развиват по оста така, че са изтласкани като странични изпъквания, по такъв начин, щото страничното образуване на клетките остава само първоначалното тяло, а на образувания първо връх не се образуват никакви нови клетки. Това е едно чисто външно сродство и тъждествеността се разглежда като негово последствие. Не така стоят нещата при Гьоте. При него страничните органи са тъждествени на тяхната идея, по тяхната вътрешна същност; ето защо те се явяват навън като тъждествени образувания. При него сетивното сродство е едно последствие на вътрешното, идейното.
към текста >>
Това е едно чисто външно сродство и тъждестве
нос
тта се разглежда като негово последствие.
При него онова, което по време е първото, то съвсем не е първото по идеята, по принципа. Тичинките са сродни с истинските листа не защото никога не са били такива; не, а защото идейно, по тяхната същност са сродни, те се явяват веднъж като истински листа. Сетивното превръщане е само последствие на идейното сродство, а не обратно. Днес е определен емпиричният факт на тъждествеността на всички странични органи на растението, обаче защо те се наричат тъждествени? Според Шлайден те се наричат такива, защото всички се развиват по оста така, че са изтласкани като странични изпъквания, по такъв начин, щото страничното образуване на клетките остава само първоначалното тяло, а на образувания първо връх не се образуват никакви нови клетки.
Това е едно чисто външно сродство и тъждествеността се разглежда като негово последствие.
Не така стоят нещата при Гьоте. При него страничните органи са тъждествени на тяхната идея, по тяхната вътрешна същност; ето защо те се явяват навън като тъждествени образувания. При него сетивното сродство е едно последствие на вътрешното, идейното. Гьотевото схващане се различава от материалистичното чрез поставянето на въпросите; и двете не си противоречат, те се допълват едно друго. Идеите на Гьоте съставляват основата на материалистичното схващане.
към текста >>
При него страничните органи са тъждествени на тяхната идея, по тяхната вътрешна същ
нос
т; ето защо те се явяват навън като тъждествени образувания.
Сетивното превръщане е само последствие на идейното сродство, а не обратно. Днес е определен емпиричният факт на тъждествеността на всички странични органи на растението, обаче защо те се наричат тъждествени? Според Шлайден те се наричат такива, защото всички се развиват по оста така, че са изтласкани като странични изпъквания, по такъв начин, щото страничното образуване на клетките остава само първоначалното тяло, а на образувания първо връх не се образуват никакви нови клетки. Това е едно чисто външно сродство и тъждествеността се разглежда като негово последствие. Не така стоят нещата при Гьоте.
При него страничните органи са тъждествени на тяхната идея, по тяхната вътрешна същност; ето защо те се явяват навън като тъждествени образувания.
При него сетивното сродство е едно последствие на вътрешното, идейното. Гьотевото схващане се различава от материалистичното чрез поставянето на въпросите; и двете не си противоречат, те се допълват едно друго. Идеите на Гьоте съставляват основата на материалистичното схващане. Гьотевите идеи не са само едно поетическо предсказание на по-късните открития, а те са самостоятелни теоретични открития, които все още не са достатъчно оценени, от които естествената наука още дълго време ще се храни. Ако емпиричните факти, които той използува, са отдавна вече надвишени чрез по-точни изследвания на подробностите, даже са отчасти опровергани; то поставените от него идеи са веднъж завинаги основни за науката на организмите, защото те са независими от онези емпирични факти.
към текста >>
Ако емпиричните факти, които той използува, са отдавна вече надвишени чрез по-точни изследвания на подроб
нос
тите, даже са отчасти опровергани; то поставените от него идеи са веднъж завинаги основни за науката на организмите, защото те са независими от онези емпирични факти.
При него страничните органи са тъждествени на тяхната идея, по тяхната вътрешна същност; ето защо те се явяват навън като тъждествени образувания. При него сетивното сродство е едно последствие на вътрешното, идейното. Гьотевото схващане се различава от материалистичното чрез поставянето на въпросите; и двете не си противоречат, те се допълват едно друго. Идеите на Гьоте съставляват основата на материалистичното схващане. Гьотевите идеи не са само едно поетическо предсказание на по-късните открития, а те са самостоятелни теоретични открития, които все още не са достатъчно оценени, от които естествената наука още дълго време ще се храни.
Ако емпиричните факти, които той използува, са отдавна вече надвишени чрез по-точни изследвания на подробностите, даже са отчасти опровергани; то поставените от него идеи са веднъж завинаги основни за науката на организмите, защото те са независими от онези емпирични факти.
Както всяка новооткрита планета трябва да се върти около нейното слънце по законите на Кеплер, така всеки процес в органическата природа трябва да става според идеите на Гьоте. Процесите на осеяното със звезди небе са били наблюдавани дълго пред и Кеплер и Коперник. Обаче тези последните откриха първо законите. Органическото царство на природата е било наблюдавано дълго преди Гьоте, обаче Гьоте откри новите закони. Гьоте е Кеплер и Коперник на органическия свят.
към текста >>
Можем да си изясним същ
нос
тта на Гьотевата теория също и по следния начин.
Както всяка новооткрита планета трябва да се върти около нейното слънце по законите на Кеплер, така всеки процес в органическата природа трябва да става според идеите на Гьоте. Процесите на осеяното със звезди небе са били наблюдавани дълго пред и Кеплер и Коперник. Обаче тези последните откриха първо законите. Органическото царство на природата е било наблюдавано дълго преди Гьоте, обаче Гьоте откри новите закони. Гьоте е Кеплер и Коперник на органическия свят.
Можем да си изясним същността на Гьотевата теория също и по следния начин.
Наред с обикновената емпирична механика, която събира само фактите, съществува още една рационална механика, която извежда като необходими априористичните закони от вътрешната природа на основните принципи на механиката. Както първата се отнася към последната, така се отнася теорията на Дарвин, Хекел и т.н. към рационалната органическа наука на Гьоте. Тази страна на неговата теория не беше още от самото начало ясна на Гьоте. Обаче по-късно той изказва вече съвсем решително това.
към текста >>
Науки I, стр.108 и следв./ Шилер позна веднага идейното естество на Гьотевото прарастение и твърдеше, че на нещо подобно не може да се припише никаква действител
нос
т.
Когато на 21 януари 1832 година пише на Хайнрих вилхелм Фердинанд Вакенродер: "продължавайте с всичко, което ви интересува и ме запознайте с него то се свързва някъде с моите съзерцания", с това той иска да каже, че е открил основните принципи на науката на организмите, от които трябва да бъде изведе но всичко останало. Обаче по-рано всичко това е действало несъзнателно в неговия дух и той е третирал фактите според него*/*Гьоте чувстваше тава негово несъзнателно действане често пъти като една тъпост. /Виж. К. Ю. Шрьобер, Гьотевият Фауст, I/II,6-то издание, Щутгарт 1926 г., т.ІІ, стр.ХХХІV и следв./. То стана нещо обективно за него едва чрез онзи разговор с Шилер, който предаваме по-долу*. /*Естеств.
Науки I, стр.108 и следв./ Шилер позна веднага идейното естество на Гьотевото прарастение и твърдеше, че на нещо подобно не може да се припише никаква действителност.
Това подбуди Гьоте да размишлява върху отношението на това, което той наричаше тип, с емпиричната действителност. Тук той се натъкна на една проблема, която е една от най-важните за човешкото изследване въобще: Нито един от отделните емпирични обекти не отговарят напълно на неговия тип; нито едно същество в природата не беше тъждествено с него. Следователно съдържанието на понятието за типа не може да произхожда от сетивния свят като такъв, въпреки че то се добива при този сетивен свят. Следователно то трябва да седи в самия тип; идеята за първичното същество можеше да бъде само една такава, която развива от себе си едно съдържание съгласно една намираща се в самата нея необходимост, което съдържание се явява след това в света на явленията под една друга форма под формата на възприятието. В това отношение интересно е да видим, как самият Гьоте застава срещу емпиричните природоизследователи за истинската опитност и строгото различаване на идеята от обекта.
към текста >>
Това подбуди Гьоте да размишлява върху отношението на това, което той наричаше тип, с емпиричната действител
нос
т.
Обаче по-рано всичко това е действало несъзнателно в неговия дух и той е третирал фактите според него*/*Гьоте чувстваше тава негово несъзнателно действане често пъти като една тъпост. /Виж. К. Ю. Шрьобер, Гьотевият Фауст, I/II,6-то издание, Щутгарт 1926 г., т.ІІ, стр.ХХХІV и следв./. То стана нещо обективно за него едва чрез онзи разговор с Шилер, който предаваме по-долу*. /*Естеств. Науки I, стр.108 и следв./ Шилер позна веднага идейното естество на Гьотевото прарастение и твърдеше, че на нещо подобно не може да се припише никаква действителност.
Това подбуди Гьоте да размишлява върху отношението на това, което той наричаше тип, с емпиричната действителност.
Тук той се натъкна на една проблема, която е една от най-важните за човешкото изследване въобще: Нито един от отделните емпирични обекти не отговарят напълно на неговия тип; нито едно същество в природата не беше тъждествено с него. Следователно съдържанието на понятието за типа не може да произхожда от сетивния свят като такъв, въпреки че то се добива при този сетивен свят. Следователно то трябва да седи в самия тип; идеята за първичното същество можеше да бъде само една такава, която развива от себе си едно съдържание съгласно една намираща се в самата нея необходимост, което съдържание се явява след това в света на явленията под една друга форма под формата на възприятието. В това отношение интересно е да видим, как самият Гьоте застава срещу емпиричните природоизследователи за истинската опитност и строгото различаване на идеята от обекта. В 1796 година Зьомеринг му изпраща една книга, в която той (Зьомеринг) се опитва да открие седалището на душата.
към текста >>
В това отношение интересно е да видим, как самият Гьоте застава срещу емпиричните природоизследователи за истинската опит
нос
т и строгото различаване на идеята от обекта.
Науки I, стр.108 и следв./ Шилер позна веднага идейното естество на Гьотевото прарастение и твърдеше, че на нещо подобно не може да се припише никаква действителност. Това подбуди Гьоте да размишлява върху отношението на това, което той наричаше тип, с емпиричната действителност. Тук той се натъкна на една проблема, която е една от най-важните за човешкото изследване въобще: Нито един от отделните емпирични обекти не отговарят напълно на неговия тип; нито едно същество в природата не беше тъждествено с него. Следователно съдържанието на понятието за типа не може да произхожда от сетивния свят като такъв, въпреки че то се добива при този сетивен свят. Следователно то трябва да седи в самия тип; идеята за първичното същество можеше да бъде само една такава, която развива от себе си едно съдържание съгласно една намираща се в самата нея необходимост, което съдържание се явява след това в света на явленията под една друга форма под формата на възприятието.
В това отношение интересно е да видим, как самият Гьоте застава срещу емпиричните природоизследователи за истинската опитност и строгото различаване на идеята от обекта.
В 1796 година Зьомеринг му изпраща една книга, в която той (Зьомеринг) се опитва да открие седалището на душата. В едно писмо, което отправя до Зьомеринг на 28 август 1796 година, Гьоте намира че той е вплел твърде много метафизика в своите възгледи; една идея върху предмети на опитността няма никакво оправдание, когато тя излиза вън от тях, когато не е основа на в същността на самите обекти. Според него при обектите на опитността идеята е един орган, който трябва да обхване като необходима връзка това, което иначе би било възприемано само в едно сляпо редуване едно до друго и едно след друго. Обаче от това, че идеята не може да прибави нищо ново към обекта, следва, че самият този последен, по неговата собствена същност, е нещо идейно; че въобще емпиричната действителност трябва да има две страни: Едната, според които тя е нещо особено, индивидуално, другата, според която тя е нещо идейно-общо. Общението със съвременните философи както и четенето на техните съчинения доведе Гьоте до определена гледна точка в това отношение.
към текста >>
В едно писмо, което отправя до Зьомеринг на 28 август 1796 година, Гьоте намира че той е вплел твърде много метафизика в своите възгледи; една идея върху предмети на опит
нос
тта няма никакво оправдание, когато тя излиза вън от тях, когато не е основа на в същ
нос
тта на самите обекти.
Тук той се натъкна на една проблема, която е една от най-важните за човешкото изследване въобще: Нито един от отделните емпирични обекти не отговарят напълно на неговия тип; нито едно същество в природата не беше тъждествено с него. Следователно съдържанието на понятието за типа не може да произхожда от сетивния свят като такъв, въпреки че то се добива при този сетивен свят. Следователно то трябва да седи в самия тип; идеята за първичното същество можеше да бъде само една такава, която развива от себе си едно съдържание съгласно една намираща се в самата нея необходимост, което съдържание се явява след това в света на явленията под една друга форма под формата на възприятието. В това отношение интересно е да видим, как самият Гьоте застава срещу емпиричните природоизследователи за истинската опитност и строгото различаване на идеята от обекта. В 1796 година Зьомеринг му изпраща една книга, в която той (Зьомеринг) се опитва да открие седалището на душата.
В едно писмо, което отправя до Зьомеринг на 28 август 1796 година, Гьоте намира че той е вплел твърде много метафизика в своите възгледи; една идея върху предмети на опитността няма никакво оправдание, когато тя излиза вън от тях, когато не е основа на в същността на самите обекти.
Според него при обектите на опитността идеята е един орган, който трябва да обхване като необходима връзка това, което иначе би било възприемано само в едно сляпо редуване едно до друго и едно след друго. Обаче от това, че идеята не може да прибави нищо ново към обекта, следва, че самият този последен, по неговата собствена същност, е нещо идейно; че въобще емпиричната действителност трябва да има две страни: Едната, според които тя е нещо особено, индивидуално, другата, според която тя е нещо идейно-общо. Общението със съвременните философи както и четенето на техните съчинения доведе Гьоте до определена гледна точка в това отношение. Съчинението на Шелинг за Мировата душа и неговият очерк на една Натурфилософия*(*Гьотеви анали към 1798-1799 г.) както и книгата на Щефен "Основни черти на общата естествена наука" му подействаха плодотворно. Той води разговори по някои въпроси и с Хегел.
към текста >>
Според него при обектите на опит
нос
тта идеята е един орган, който трябва да обхване като необходима връзка това, което иначе би било възприемано само в едно сляпо редуване едно до друго и едно след друго.
Следователно съдържанието на понятието за типа не може да произхожда от сетивния свят като такъв, въпреки че то се добива при този сетивен свят. Следователно то трябва да седи в самия тип; идеята за първичното същество можеше да бъде само една такава, която развива от себе си едно съдържание съгласно една намираща се в самата нея необходимост, което съдържание се явява след това в света на явленията под една друга форма под формата на възприятието. В това отношение интересно е да видим, как самият Гьоте застава срещу емпиричните природоизследователи за истинската опитност и строгото различаване на идеята от обекта. В 1796 година Зьомеринг му изпраща една книга, в която той (Зьомеринг) се опитва да открие седалището на душата. В едно писмо, което отправя до Зьомеринг на 28 август 1796 година, Гьоте намира че той е вплел твърде много метафизика в своите възгледи; една идея върху предмети на опитността няма никакво оправдание, когато тя излиза вън от тях, когато не е основа на в същността на самите обекти.
Според него при обектите на опитността идеята е един орган, който трябва да обхване като необходима връзка това, което иначе би било възприемано само в едно сляпо редуване едно до друго и едно след друго.
Обаче от това, че идеята не може да прибави нищо ново към обекта, следва, че самият този последен, по неговата собствена същност, е нещо идейно; че въобще емпиричната действителност трябва да има две страни: Едната, според които тя е нещо особено, индивидуално, другата, според която тя е нещо идейно-общо. Общението със съвременните философи както и четенето на техните съчинения доведе Гьоте до определена гледна точка в това отношение. Съчинението на Шелинг за Мировата душа и неговият очерк на една Натурфилософия*(*Гьотеви анали към 1798-1799 г.) както и книгата на Щефен "Основни черти на общата естествена наука" му подействаха плодотворно. Той води разговори по някои въпроси и с Хегел. Тези подбуди доведоха най-после дотам, Гьоте да се заеме отново с изучаването на Кант, с който той вече се беше занимавал веднъж по подбудата на Шилер.
към текста >>
Обаче от това, че идеята не може да прибави нищо ново към обекта, следва, че самият този последен, по неговата собствена същ
нос
т, е нещо идейно; че въобще емпиричната действител
нос
т трябва да има две страни: Едната, според които тя е нещо особено, индивидуално, другата, според която тя е нещо идейно-общо.
Следователно то трябва да седи в самия тип; идеята за първичното същество можеше да бъде само една такава, която развива от себе си едно съдържание съгласно една намираща се в самата нея необходимост, което съдържание се явява след това в света на явленията под една друга форма под формата на възприятието. В това отношение интересно е да видим, как самият Гьоте застава срещу емпиричните природоизследователи за истинската опитност и строгото различаване на идеята от обекта. В 1796 година Зьомеринг му изпраща една книга, в която той (Зьомеринг) се опитва да открие седалището на душата. В едно писмо, което отправя до Зьомеринг на 28 август 1796 година, Гьоте намира че той е вплел твърде много метафизика в своите възгледи; една идея върху предмети на опитността няма никакво оправдание, когато тя излиза вън от тях, когато не е основа на в същността на самите обекти. Според него при обектите на опитността идеята е един орган, който трябва да обхване като необходима връзка това, което иначе би било възприемано само в едно сляпо редуване едно до друго и едно след друго.
Обаче от това, че идеята не може да прибави нищо ново към обекта, следва, че самият този последен, по неговата собствена същност, е нещо идейно; че въобще емпиричната действителност трябва да има две страни: Едната, според които тя е нещо особено, индивидуално, другата, според която тя е нещо идейно-общо.
Общението със съвременните философи както и четенето на техните съчинения доведе Гьоте до определена гледна точка в това отношение. Съчинението на Шелинг за Мировата душа и неговият очерк на една Натурфилософия*(*Гьотеви анали към 1798-1799 г.) както и книгата на Щефен "Основни черти на общата естествена наука" му подействаха плодотворно. Той води разговори по някои въпроси и с Хегел. Тези подбуди доведоха най-после дотам, Гьоте да се заеме отново с изучаването на Кант, с който той вече се беше занимавал веднъж по подбудата на Шилер. В 1817 година*(*виж Гьотевите анали) той разгледа исторически неговото влияние върху своите идеи върху природата и природните неща.
към текста >>
На това размишление, насочено към централната същ
нос
т на науката, ние дължим на статиите:
Общението със съвременните философи както и четенето на техните съчинения доведе Гьоте до определена гледна точка в това отношение. Съчинението на Шелинг за Мировата душа и неговият очерк на една Натурфилософия*(*Гьотеви анали към 1798-1799 г.) както и книгата на Щефен "Основни черти на общата естествена наука" му подействаха плодотворно. Той води разговори по някои въпроси и с Хегел. Тези подбуди доведоха най-после дотам, Гьоте да се заеме отново с изучаването на Кант, с който той вече се беше занимавал веднъж по подбудата на Шилер. В 1817 година*(*виж Гьотевите анали) той разгледа исторически неговото влияние върху своите идеи върху природата и природните неща.
На това размишление, насочено към централната същност на науката, ние дължим на статиите:
щастливо събитие, съзерцателна разсъдъчна способност, размисъл и смирение, стремеж към образование, предприятието е извинено,
към текста >>
съзерцателна разсъдъчна способ
нос
т,
Той води разговори по някои въпроси и с Хегел. Тези подбуди доведоха най-после дотам, Гьоте да се заеме отново с изучаването на Кант, с който той вече се беше занимавал веднъж по подбудата на Шилер. В 1817 година*(*виж Гьотевите анали) той разгледа исторически неговото влияние върху своите идеи върху природата и природните неща. На това размишление, насочено към централната същност на науката, ние дължим на статиите: щастливо събитие,
съзерцателна разсъдъчна способност,
размисъл и смирение, стремеж към образование, предприятието е извинено, намерението въведено, на съдържанието е даден отговор,
към текста >>
Всички тези статии изразяват вече по-горе мисъл, че всеки обект има две страни: едната непосредствена на неговото явление (формата на явление), втората, която съдържа неговата същ
нос
т.
предприятието е извинено, намерението въведено, на съдържанието е даден отговор, историята на моето ботаническо изследване, раждането на студията върху метаморфозата на растенията.
Всички тези статии изразяват вече по-горе мисъл, че всеки обект има две страни: едната непосредствена на неговото явление (формата на явление), втората, която съдържа неговата същност.
Така Гьоте стига до единствено задоволяващия възглед за природата, който основава един действително обективен метод. Когато една теория разглежда идеята като нещо чуждо на самия обект, като нещо чисто субективно, тя не може да твърди, че е истински обективна, когато си служи въобще само с идеята. Обаче Гьоте може да твърди, че към обектите не трябва да се прибавя нищо, което не би се намирало вече в самите тях. Гьоте проследи до отделните, фактически неща онези клонове на науката, към които имаха отношение неговите идеи. През 1795 година той слушаше при Лодер лекции по демология (учение за връзките)*(* Вьотигер, Литературни състояния и съвременници, т.I, Лайпциг, 1838, 49.); През цялото това време той не изгуби от своя поглед анатомията и физиологията, което се явява толкова по-важно, защото именно тогава той написа своите лекции върху остеологията.
към текста >>
От
нос
но доказателството на това твърдение обръщаме внимание на читателите върху забележките към Гьотевата статия* /*Естеств.Н.I,стр.217 и следв./ върху спиралната тенденция в природата, и които се вижда, Гьоте не изнася нищо съществено ново в сравнение с неговите предишни идеи.
И в двата случая това бяха знаменитите литературни явления в областта на тази наука, които бяха най-тясно свързани с неговите собствени стремежи. Първият път подбудата бе дадена от работите на ботаниката Марциус върху спиралната тенденция, вторият път от един спор върху естествените науки във френската Академия на науките. Марциус разглеждаше формата на растението определена в нейното развитие като съставена от една спирална и една вертикална тенденция. Вертикалната тенденция произвеждаше растежа в посоката на корена и на стеблото; спиралната тенденция произвеждаше разширението на листатата, цветовете и т.н. Гьоте видя в тези мисли само едно вземане под внимание на развитието в пространствено отношение /вертикално, спирално/ на неговите идеи, които той беше написал в един труд върху метаморфозата още в 1790 година.
Относно доказателството на това твърдение обръщаме внимание на читателите върху забележките към Гьотевата статия* /*Естеств.Н.I,стр.217 и следв./ върху спиралната тенденция в природата, и които се вижда, Гьоте не изнася нищо съществено ново в сравнение с неговите предишни идеи.
Отправяме тази забележка особено към онези, които твърдят, че тук може да се забележи даже една отстъпка на Гьоте от предишни ясни възгледи и навлизане в "най-дълбоките области на мистиката". Вече в напреднала възраст /1830-1832/ Гьоте съчини две статии върху спора на двамата френски естествоизпитатели Кювие и Жьофроай дьо Сент-Илер. В тези статии ние още веднъж намираме в много съкратена форма принципите на Гьотевия възглед за природата. Кювие беше емпирик в смисъла на по-старите естественици. Той търсеше за всеки животински вид едно отговарящо за него, особено понятие.
към текста >>
Тогава трябва да приемем, че причината за това се крие в нашата познавателна способ
нос
т.
Колкото много отделни видове животни предлага природата, толкова много отделни типове вярваше той, че трябва да приеме в мислителното изграждане на своята система на органическата природа. Това, което той не вземаше под внимание, беше следното. При него отделните типове стояха един до друг без никаква връзка помежду им. Обаче нашата познавателна нужда не се задоволява с особеното като такова, както то застава срещу нас непосредствено като явление. Но тъй като ние не заставаме срещу едно същество на природата освен с намерението да познаем това същество защото тогава не се обявяваме задоволени с особеното като такова?
Тогава трябва да приемем, че причината за това се крие в нашата познавателна способност.
А всъщност причината се крие напротив в самия обект. Същността на самия особен обект съвсем не се изчерпва още в тази негова особеност; за да бъде разбрано, то ни кара да търсим нещо, което съвсем не е нещо особено, а нещо общо. Това идейно-общо е истинската същност есенцията на всяко едно особено съществуване. Това последното има в особеността само една страна на своето съществуване, докато втората страна е общото типът*. /*Сентенции в проза, а.а.0. стр.374./.
към текста >>
А всъщ
нос
т причината се крие напротив в самия обект.
Това, което той не вземаше под внимание, беше следното. При него отделните типове стояха един до друг без никаква връзка помежду им. Обаче нашата познавателна нужда не се задоволява с особеното като такова, както то застава срещу нас непосредствено като явление. Но тъй като ние не заставаме срещу едно същество на природата освен с намерението да познаем това същество защото тогава не се обявяваме задоволени с особеното като такова? Тогава трябва да приемем, че причината за това се крие в нашата познавателна способност.
А всъщност причината се крие напротив в самия обект.
Същността на самия особен обект съвсем не се изчерпва още в тази негова особеност; за да бъде разбрано, то ни кара да търсим нещо, което съвсем не е нещо особено, а нещо общо. Това идейно-общо е истинската същност есенцията на всяко едно особено съществуване. Това последното има в особеността само една страна на своето съществуване, докато втората страна е общото типът*. /*Сентенции в проза, а.а.0. стр.374./. По този начин понятно е, когато за особеното се говори като за една форма на общото.
към текста >>
Същ
нос
тта на самия особен обект съвсем не се изчерпва още в тази негова особе
нос
т; за да бъде разбрано, то ни кара да търсим нещо, което съвсем не е нещо особено, а нещо общо.
При него отделните типове стояха един до друг без никаква връзка помежду им. Обаче нашата познавателна нужда не се задоволява с особеното като такова, както то застава срещу нас непосредствено като явление. Но тъй като ние не заставаме срещу едно същество на природата освен с намерението да познаем това същество защото тогава не се обявяваме задоволени с особеното като такова? Тогава трябва да приемем, че причината за това се крие в нашата познавателна способност. А всъщност причината се крие напротив в самия обект.
Същността на самия особен обект съвсем не се изчерпва още в тази негова особеност; за да бъде разбрано, то ни кара да търсим нещо, което съвсем не е нещо особено, а нещо общо.
Това идейно-общо е истинската същност есенцията на всяко едно особено съществуване. Това последното има в особеността само една страна на своето съществуване, докато втората страна е общото типът*. /*Сентенции в проза, а.а.0. стр.374./. По този начин понятно е, когато за особеното се говори като за една форма на общото. Тъй като истинската същност, съдържателността на особеното, е следователно идейното-общото, тогава невъзможно е последното да бъде изведено от особеното, да бъде абстрахирано от него.
към текста >>
Това идейно-общо е истинската същ
нос
т есенцията на всяко едно особено съществуване.
Обаче нашата познавателна нужда не се задоволява с особеното като такова, както то застава срещу нас непосредствено като явление. Но тъй като ние не заставаме срещу едно същество на природата освен с намерението да познаем това същество защото тогава не се обявяваме задоволени с особеното като такова? Тогава трябва да приемем, че причината за това се крие в нашата познавателна способност. А всъщност причината се крие напротив в самия обект. Същността на самия особен обект съвсем не се изчерпва още в тази негова особеност; за да бъде разбрано, то ни кара да търсим нещо, което съвсем не е нещо особено, а нещо общо.
Това идейно-общо е истинската същност есенцията на всяко едно особено съществуване.
Това последното има в особеността само една страна на своето съществуване, докато втората страна е общото типът*. /*Сентенции в проза, а.а.0. стр.374./. По този начин понятно е, когато за особеното се говори като за една форма на общото. Тъй като истинската същност, съдържателността на особеното, е следователно идейното-общото, тогава невъзможно е последното да бъде изведено от особеното, да бъде абстрахирано от него. Тъй като то не може да заеме отникъде своето съдържание, трябва тогава само да си даде това съдържание.
към текста >>
Това последното има в особе
нос
тта само една страна на своето съществуване, докато втората страна е общото типът*.
Но тъй като ние не заставаме срещу едно същество на природата освен с намерението да познаем това същество защото тогава не се обявяваме задоволени с особеното като такова? Тогава трябва да приемем, че причината за това се крие в нашата познавателна способност. А всъщност причината се крие напротив в самия обект. Същността на самия особен обект съвсем не се изчерпва още в тази негова особеност; за да бъде разбрано, то ни кара да търсим нещо, което съвсем не е нещо особено, а нещо общо. Това идейно-общо е истинската същност есенцията на всяко едно особено съществуване.
Това последното има в особеността само една страна на своето съществуване, докато втората страна е общото типът*.
/*Сентенции в проза, а.а.0. стр.374./. По този начин понятно е, когато за особеното се говори като за една форма на общото. Тъй като истинската същност, съдържателността на особеното, е следователно идейното-общото, тогава невъзможно е последното да бъде изведено от особеното, да бъде абстрахирано от него. Тъй като то не може да заеме отникъде своето съдържание, трябва тогава само да си даде това съдържание. Следователно типично-общото е нещо, при което съдържание и форма са тъждествени.
към текста >>
Тъй като истинската същ
нос
т, съдържател
нос
тта на особеното, е следователно идейното-общото, тогава невъзможно е последното да бъде изведено от особеното, да бъде абстрахирано от него.
Същността на самия особен обект съвсем не се изчерпва още в тази негова особеност; за да бъде разбрано, то ни кара да търсим нещо, което съвсем не е нещо особено, а нещо общо. Това идейно-общо е истинската същност есенцията на всяко едно особено съществуване. Това последното има в особеността само една страна на своето съществуване, докато втората страна е общото типът*. /*Сентенции в проза, а.а.0. стр.374./. По този начин понятно е, когато за особеното се говори като за една форма на общото.
Тъй като истинската същност, съдържателността на особеното, е следователно идейното-общото, тогава невъзможно е последното да бъде изведено от особеното, да бъде абстрахирано от него.
Тъй като то не може да заеме отникъде своето съдържание, трябва тогава само да си даде това съдържание. Следователно типично-общото е нещо, при което съдържание и форма са тъждествени. Ето защо обаче то може да бъде схванато също само като нещо цяло, независимо от отделното. Науката има задачата да покаже при всяко отделно нещо, как по неговата същина то се подчинява на идейно-общото. Чрез това отделните видове на съществуванието преминават в стадия на взаимна определеност и зависимост.
към текста >>
Чрез това отделните видове на съществуванието преминават в стадия на взаимна определе
нос
т и зависимост.
Тъй като истинската същност, съдържателността на особеното, е следователно идейното-общото, тогава невъзможно е последното да бъде изведено от особеното, да бъде абстрахирано от него. Тъй като то не може да заеме отникъде своето съдържание, трябва тогава само да си даде това съдържание. Следователно типично-общото е нещо, при което съдържание и форма са тъждествени. Ето защо обаче то може да бъде схванато също само като нещо цяло, независимо от отделното. Науката има задачата да покаже при всяко отделно нещо, как по неговата същина то се подчинява на идейно-общото.
Чрез това отделните видове на съществуванието преминават в стадия на взаимна определеност и зависимост.
Това, което иначе може да се вижда само като нещо стоящо едно до друго и едно след друго пространствено-временно, се вижда сега в неговата необходима връзка. Обаче Кювие не искаше да знае нищо за този последен възглед. А този възглед беше именно застъпеният от Жьофроай дьо Сент-Илер. Така ни се представя в действителност онази страна, от която Гьоте прояви интерес към въпросния спор. Нещата бяха многократно изопачени, като през очилата на модерните възгледи фактите бяха гледани в съвършено друга светлина, различна от тази, в която те се явяват, когато пристъпим към тях без предубеждение.
към текста >>
Така ни се представя в действител
нос
т онази страна, от която Гьоте прояви интерес към въпросния спор.
Науката има задачата да покаже при всяко отделно нещо, как по неговата същина то се подчинява на идейно-общото. Чрез това отделните видове на съществуванието преминават в стадия на взаимна определеност и зависимост. Това, което иначе може да се вижда само като нещо стоящо едно до друго и едно след друго пространствено-временно, се вижда сега в неговата необходима връзка. Обаче Кювие не искаше да знае нищо за този последен възглед. А този възглед беше именно застъпеният от Жьофроай дьо Сент-Илер.
Така ни се представя в действителност онази страна, от която Гьоте прояви интерес към въпросния спор.
Нещата бяха многократно изопачени, като през очилата на модерните възгледи фактите бяха гледани в съвършено друга светлина, различна от тази, в която те се явяват, когато пристъпим към тях без предубеждение. Жьофроай не се позоваваше само на своите собствени изследвания, а също на тези на няколко германски съмишленици и между тези назовава също и Гьоте. Интересът, който Гьоте проявяваше към този въпрос, беше извънредно голям. Той много се зарадва, че намери в Жьофроай дьо Сент-Илер един съмишленик: "Сега Жьофроай дьо Сент-Илер е решително на нашата страна и с него всички знаменити учени и последователи на Франция. Това събитие има неимоверно голяма стойност за мене и аз с право ликувам върху крайната победа на една кауза, на която посветих своя живот и която е предимно също и моя", казва той на 2 август 1830 година на Екерман.
към текста >>
Това събитие има неимоверно голяма стой
нос
т за мене и аз с право ликувам върху крайната победа на една кауза, на която посветих своя живот и която е предимно също и моя", казва той на 2 август 1830 година на Екерман.
Така ни се представя в действителност онази страна, от която Гьоте прояви интерес към въпросния спор. Нещата бяха многократно изопачени, като през очилата на модерните възгледи фактите бяха гледани в съвършено друга светлина, различна от тази, в която те се явяват, когато пристъпим към тях без предубеждение. Жьофроай не се позоваваше само на своите собствени изследвания, а също на тези на няколко германски съмишленици и между тези назовава също и Гьоте. Интересът, който Гьоте проявяваше към този въпрос, беше извънредно голям. Той много се зарадва, че намери в Жьофроай дьо Сент-Илер един съмишленик: "Сега Жьофроай дьо Сент-Илер е решително на нашата страна и с него всички знаменити учени и последователи на Франция.
Това събитие има неимоверно голяма стойност за мене и аз с право ликувам върху крайната победа на една кауза, на която посветих своя живот и която е предимно също и моя", казва той на 2 август 1830 година на Екерман.
Въобще странно явление е, че в Германия изследванията на Гьоте намериха отзвук само при философите, а само малко при естествоизпитателите, докато напротив във Франция те намериха най-голям отзвук при естествоизпитателите. Дьо Кандол подари на Гьотевото учение за метаморфозата най-голямото внимание, той третираше ботаниката по начин, който не беше далече от Гьотевите възгледи. Също така Гьотевата "Метаморфоза" бе преведена на френски от Жинжинс-Лазараз. При тези обстоятелства Гьоте можеше да се надява, че един превод на френски език на неговите ботанически съчинения, направен с негово сътрудничество, не би попаднал на една неплодородна почва. Един такъв превод направи в 1831 година Фридрих Якоб Соре, при постоянното съдействие на Гьоте.
към текста >>
5.
08. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тук не се пита само за оправданието и обяснението на неговата специална научна насока, а и предимно за това, как този гений е стигнал въобще до там, да прояви дей
нос
т в научната област.
8. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА Който си поставя задачата да опише духовното развитие на един мислител, трябва да ни обясни особената насока на същия по психологичен път от дадените в неговата биография факти. При едно представяне на Гьоте, мислителя, задачата още не изчерпана с това.
Тук не се пита само за оправданието и обяснението на неговата специална научна насока, а и предимно за това, как този гений е стигнал въобще до там, да прояви дейност в научната област.
Гьоте трябваше много да страда от погрешните мнения на неговите съвременници, които не можаха да си представят, че поетическото творчество и научното изследване могат да се съединят в един дух. Тук се касае преди всичко да се отговори на въпроса: Кои са мотивите, които са тласнали великия поет към науката? Дали преминаването от изкуството към науката се крие чисто в неговата субективна склонност, в неговата лична воля? Или Гьотевата насока в изкуството беше такава, че тя по необходимост трябваше да го тласне към науката? Ако първото положение би отговаряло на истината, тогава едновременно отдаване на изкуството и науката би имало само значението на едно случайно лично одушевление за двете направления на човешкия стремеж; ние бихме имали работа с един поет, който случайно е и един мислител и много добре би искало да бъде така, че при един малко различен Гьотев път на живота, той да върви само по пътя на изкуството, без да се интерисува ни най-малко и от науката.
към текста >>
Дали преминаването от изкуството към науката се крие чисто в неговата субективна склон
нос
т, в неговата лична воля?
Който си поставя задачата да опише духовното развитие на един мислител, трябва да ни обясни особената насока на същия по психологичен път от дадените в неговата биография факти. При едно представяне на Гьоте, мислителя, задачата още не изчерпана с това. Тук не се пита само за оправданието и обяснението на неговата специална научна насока, а и предимно за това, как този гений е стигнал въобще до там, да прояви дейност в научната област. Гьоте трябваше много да страда от погрешните мнения на неговите съвременници, които не можаха да си представят, че поетическото творчество и научното изследване могат да се съединят в един дух. Тук се касае преди всичко да се отговори на въпроса: Кои са мотивите, които са тласнали великия поет към науката?
Дали преминаването от изкуството към науката се крие чисто в неговата субективна склонност, в неговата лична воля?
Или Гьотевата насока в изкуството беше такава, че тя по необходимост трябваше да го тласне към науката? Ако първото положение би отговаряло на истината, тогава едновременно отдаване на изкуството и науката би имало само значението на едно случайно лично одушевление за двете направления на човешкия стремеж; ние бихме имали работа с един поет, който случайно е и един мислител и много добре би искало да бъде така, че при един малко различен Гьотев път на живота, той да върви само по пътя на изкуството, без да се интерисува ни най-малко и от науката. Тогава двете страни на този човек биха ни интересували по отделно като такива, и двете биха спомогнали може би за един значителен напредък на човечеството. Но всичко това би се случило също, ако двете духовни направления биха били разпределени върху две личности. Поетът Гьоте не би имал нищо общо с мислителя Гьоте.
към текста >>
Но всичко това би се случило също, ако двете духовни направления биха били разпределени върху две лич
нос
ти.
Тук се касае преди всичко да се отговори на въпроса: Кои са мотивите, които са тласнали великия поет към науката? Дали преминаването от изкуството към науката се крие чисто в неговата субективна склонност, в неговата лична воля? Или Гьотевата насока в изкуството беше такава, че тя по необходимост трябваше да го тласне към науката? Ако първото положение би отговаряло на истината, тогава едновременно отдаване на изкуството и науката би имало само значението на едно случайно лично одушевление за двете направления на човешкия стремеж; ние бихме имали работа с един поет, който случайно е и един мислител и много добре би искало да бъде така, че при един малко различен Гьотев път на живота, той да върви само по пътя на изкуството, без да се интерисува ни най-малко и от науката. Тогава двете страни на този човек биха ни интересували по отделно като такива, и двете биха спомогнали може би за един значителен напредък на човечеството.
Но всичко това би се случило също, ако двете духовни направления биха били разпределени върху две личности.
Поетът Гьоте не би имал нищо общо с мислителя Гьоте. Ако обаче второто положение отговаря на истината, тогава Гьотевата насока в изкуството е била такава, че тя отвътре би тласнала към това, да бъде допълнена чрез научното мислене. Тогава е направо немислимо двете направления да бъдат разпределени върху две личности. Тогава всяко едно от двете направления ни интересува не само заради себе си, но заради неговото отношение към другото. Тогава съществува едно обективно преминаване от изкуството към науката, една точка, в която двете така се докосват, че съвършенството на едната област изисква съвършенство и в другата.
към текста >>
Тогава е направо немислимо двете направления да бъдат разпределени върху две лич
нос
ти.
Ако първото положение би отговаряло на истината, тогава едновременно отдаване на изкуството и науката би имало само значението на едно случайно лично одушевление за двете направления на човешкия стремеж; ние бихме имали работа с един поет, който случайно е и един мислител и много добре би искало да бъде така, че при един малко различен Гьотев път на живота, той да върви само по пътя на изкуството, без да се интерисува ни най-малко и от науката. Тогава двете страни на този човек биха ни интересували по отделно като такива, и двете биха спомогнали може би за един значителен напредък на човечеството. Но всичко това би се случило също, ако двете духовни направления биха били разпределени върху две личности. Поетът Гьоте не би имал нищо общо с мислителя Гьоте. Ако обаче второто положение отговаря на истината, тогава Гьотевата насока в изкуството е била такава, че тя отвътре би тласнала към това, да бъде допълнена чрез научното мислене.
Тогава е направо немислимо двете направления да бъдат разпределени върху две личности.
Тогава всяко едно от двете направления ни интересува не само заради себе си, но заради неговото отношение към другото. Тогава съществува едно обективно преминаване от изкуството към науката, една точка, в която двете така се докосват, че съвършенството на едната област изисква съвършенство и в другата. Тогава Гьоте е следвал не една лична наклонност, а направлението в изкуството, на което той се отдаде, събуди в него потребност, които можаха да бъдат задоволени само в научна дейност. Нашата епоха вярва, че е налучкала правилния път, когато държи изкуството колкото е възможно по-далече от науката. Счита се, че наука и изкуство трябва да бъдат две съвършено противоположни полюса в културното развитие на човечеството.
към текста >>
Тогава Гьоте е следвал не една лична наклон
нос
т, а направлението в изкуството, на което той се отдаде, събуди в него потреб
нос
т, които можаха да бъдат задоволени само в научна дей
нос
т.
Поетът Гьоте не би имал нищо общо с мислителя Гьоте. Ако обаче второто положение отговаря на истината, тогава Гьотевата насока в изкуството е била такава, че тя отвътре би тласнала към това, да бъде допълнена чрез научното мислене. Тогава е направо немислимо двете направления да бъдат разпределени върху две личности. Тогава всяко едно от двете направления ни интересува не само заради себе си, но заради неговото отношение към другото. Тогава съществува едно обективно преминаване от изкуството към науката, една точка, в която двете така се докосват, че съвършенството на едната област изисква съвършенство и в другата.
Тогава Гьоте е следвал не една лична наклонност, а направлението в изкуството, на което той се отдаде, събуди в него потребност, които можаха да бъдат задоволени само в научна дейност.
Нашата епоха вярва, че е налучкала правилния път, когато държи изкуството колкото е възможно по-далече от науката. Счита се, че наука и изкуство трябва да бъдат две съвършено противоположни полюса в културното развитие на човечеството. Мисли се, че науката трябва да ни очертае един колкото е възможно по-обективен образ на света, трябва да ни покаже действителността в огледало, или с други думи: Държейки настрана всякакъв субективен произвол тя трябва да се придържа чисто към даденото. За нейните закони меродавен е обективния свят, на него трябва тя да се подчинява. Тя трябва да взема мярката на истинното и погрешното само от обектите на опитността.
към текста >>
Мисли се, че науката трябва да ни очертае един колкото е възможно по-обективен образ на света, трябва да ни покаже действител
нос
тта в огледало, или с други думи: Държейки настрана всякакъв субективен произвол тя трябва да се придържа чисто към даденото.
Тогава всяко едно от двете направления ни интересува не само заради себе си, но заради неговото отношение към другото. Тогава съществува едно обективно преминаване от изкуството към науката, една точка, в която двете така се докосват, че съвършенството на едната област изисква съвършенство и в другата. Тогава Гьоте е следвал не една лична наклонност, а направлението в изкуството, на което той се отдаде, събуди в него потребност, които можаха да бъдат задоволени само в научна дейност. Нашата епоха вярва, че е налучкала правилния път, когато държи изкуството колкото е възможно по-далече от науката. Счита се, че наука и изкуство трябва да бъдат две съвършено противоположни полюса в културното развитие на човечеството.
Мисли се, че науката трябва да ни очертае един колкото е възможно по-обективен образ на света, трябва да ни покаже действителността в огледало, или с други думи: Държейки настрана всякакъв субективен произвол тя трябва да се придържа чисто към даденото.
За нейните закони меродавен е обективния свят, на него трябва тя да се подчинява. Тя трябва да взема мярката на истинното и погрешното само от обектите на опитността. Според днешното разбиране, съвсем различно трябва да бъде при творението на изкуството. Те получават закона от самотворческата сила на човешкия дух. За науката всяка намеса на човешката субективност би било изопачаване на действителността, превишаване на опитността; напротив изкуството израства на почвата на гениалната субективност.
към текста >>
Тя трябва да взема мярката на истинното и погрешното само от обектите на опит
нос
тта.
Тогава Гьоте е следвал не една лична наклонност, а направлението в изкуството, на което той се отдаде, събуди в него потребност, които можаха да бъдат задоволени само в научна дейност. Нашата епоха вярва, че е налучкала правилния път, когато държи изкуството колкото е възможно по-далече от науката. Счита се, че наука и изкуство трябва да бъдат две съвършено противоположни полюса в културното развитие на човечеството. Мисли се, че науката трябва да ни очертае един колкото е възможно по-обективен образ на света, трябва да ни покаже действителността в огледало, или с други думи: Държейки настрана всякакъв субективен произвол тя трябва да се придържа чисто към даденото. За нейните закони меродавен е обективния свят, на него трябва тя да се подчинява.
Тя трябва да взема мярката на истинното и погрешното само от обектите на опитността.
Според днешното разбиране, съвсем различно трябва да бъде при творението на изкуството. Те получават закона от самотворческата сила на човешкия дух. За науката всяка намеса на човешката субективност би било изопачаване на действителността, превишаване на опитността; напротив изкуството израства на почвата на гениалната субективност. Неговите творения трябва да бъдат образи на човешкото въображение, а не огледални образи навъншния свят. Вън от нас, в обективното битие, се намира източникът на научните закони; вътре в нас, в нашата индивидуалност този на естетическите закони.
към текста >>
За науката всяка намеса на човешката субектив
нос
т би било изопачаване на действител
нос
тта, превишаване на опит
нос
тта; напротив изкуството израства на почвата на гениалната субектив
нос
т.
Мисли се, че науката трябва да ни очертае един колкото е възможно по-обективен образ на света, трябва да ни покаже действителността в огледало, или с други думи: Държейки настрана всякакъв субективен произвол тя трябва да се придържа чисто към даденото. За нейните закони меродавен е обективния свят, на него трябва тя да се подчинява. Тя трябва да взема мярката на истинното и погрешното само от обектите на опитността. Според днешното разбиране, съвсем различно трябва да бъде при творението на изкуството. Те получават закона от самотворческата сила на човешкия дух.
За науката всяка намеса на човешката субективност би било изопачаване на действителността, превишаване на опитността; напротив изкуството израства на почвата на гениалната субективност.
Неговите творения трябва да бъдат образи на човешкото въображение, а не огледални образи навъншния свят. Вън от нас, в обективното битие, се намира източникът на научните закони; вътре в нас, в нашата индивидуалност този на естетическите закони. Ето защо последните нямат ни най-малката познавателна стойност, те създават илюзии без и най-малкия фактор на действителността. Който схваща нещата по този начин, той никога не ще добие яснота върху факта, какво отношение има Гьотевата поезия към Гьотевата наука. С това обаче и двете са криво разбрани.
към текста >>
Вън от нас, в обективното битие, се намира източникът на научните закони; вътре в нас, в нашата индивидуал
нос
т този на естетическите закони.
Тя трябва да взема мярката на истинното и погрешното само от обектите на опитността. Според днешното разбиране, съвсем различно трябва да бъде при творението на изкуството. Те получават закона от самотворческата сила на човешкия дух. За науката всяка намеса на човешката субективност би било изопачаване на действителността, превишаване на опитността; напротив изкуството израства на почвата на гениалната субективност. Неговите творения трябва да бъдат образи на човешкото въображение, а не огледални образи навъншния свят.
Вън от нас, в обективното битие, се намира източникът на научните закони; вътре в нас, в нашата индивидуалност този на естетическите закони.
Ето защо последните нямат ни най-малката познавателна стойност, те създават илюзии без и най-малкия фактор на действителността. Който схваща нещата по този начин, той никога не ще добие яснота върху факта, какво отношение има Гьотевата поезия към Гьотевата наука. С това обаче и двете са криво разбрани. Световноисторическото значение на Гьоте се състои именно в това, че неговото изкуство извира непосредствено от първоизточника на битието, че то не носи в себе си нищо илюзорно, нищо субективно, а се явява като вестител на онази закономерност, която поетът е доловил от мировия дух в дълбините на природното действие. На тази степен изкуството става тълкувател на мировите тайни, както науката е такъв в друг смисъл.
към текста >>
Ето защо последните нямат ни най-малката познавателна стой
нос
т, те създават илюзии без и най-малкия фактор на действител
нос
тта.
Според днешното разбиране, съвсем различно трябва да бъде при творението на изкуството. Те получават закона от самотворческата сила на човешкия дух. За науката всяка намеса на човешката субективност би било изопачаване на действителността, превишаване на опитността; напротив изкуството израства на почвата на гениалната субективност. Неговите творения трябва да бъдат образи на човешкото въображение, а не огледални образи навъншния свят. Вън от нас, в обективното битие, се намира източникът на научните закони; вътре в нас, в нашата индивидуалност този на естетическите закони.
Ето защо последните нямат ни най-малката познавателна стойност, те създават илюзии без и най-малкия фактор на действителността.
Който схваща нещата по този начин, той никога не ще добие яснота върху факта, какво отношение има Гьотевата поезия към Гьотевата наука. С това обаче и двете са криво разбрани. Световноисторическото значение на Гьоте се състои именно в това, че неговото изкуство извира непосредствено от първоизточника на битието, че то не носи в себе си нищо илюзорно, нищо субективно, а се явява като вестител на онази закономерност, която поетът е доловил от мировия дух в дълбините на природното действие. На тази степен изкуството става тълкувател на мировите тайни, както науката е такъв в друг смисъл. Така и Гьоте винаги е схващал изкуството.
към текста >>
Световноисторическото значение на Гьоте се състои именно в това, че неговото изкуство извира непосредствено от първоизточника на битието, че то не
нос
и в себе си нищо илюзорно, нищо субективно, а се явява като вестител на онази закономер
нос
т, която поетът е доловил от мировия дух в дълбините на природното действие.
Неговите творения трябва да бъдат образи на човешкото въображение, а не огледални образи навъншния свят. Вън от нас, в обективното битие, се намира източникът на научните закони; вътре в нас, в нашата индивидуалност този на естетическите закони. Ето защо последните нямат ни най-малката познавателна стойност, те създават илюзии без и най-малкия фактор на действителността. Който схваща нещата по този начин, той никога не ще добие яснота върху факта, какво отношение има Гьотевата поезия към Гьотевата наука. С това обаче и двете са криво разбрани.
Световноисторическото значение на Гьоте се състои именно в това, че неговото изкуство извира непосредствено от първоизточника на битието, че то не носи в себе си нищо илюзорно, нищо субективно, а се явява като вестител на онази закономерност, която поетът е доловил от мировия дух в дълбините на природното действие.
На тази степен изкуството става тълкувател на мировите тайни, както науката е такъв в друг смисъл. Така и Гьоте винаги е схващал изкуството. За него то беше едното откровение на първичния закон на света, а науката другото откровение. За него изкуството и науката бликаха от един извор. Докато изследователят се потопява в дълбините на действителността, за да изрази нейните движещи сили под формата на мисли, човекът на изкуството се стреми да изобрази същите движещи сили в своя материал.
към текста >>
Докато изследователят се потопява в дълбините на действител
нос
тта, за да изрази нейните движещи сили под формата на мисли, човекът на изкуството се стреми да изобрази същите движещи сили в своя материал.
Световноисторическото значение на Гьоте се състои именно в това, че неговото изкуство извира непосредствено от първоизточника на битието, че то не носи в себе си нищо илюзорно, нищо субективно, а се явява като вестител на онази закономерност, която поетът е доловил от мировия дух в дълбините на природното действие. На тази степен изкуството става тълкувател на мировите тайни, както науката е такъв в друг смисъл. Така и Гьоте винаги е схващал изкуството. За него то беше едното откровение на първичния закон на света, а науката другото откровение. За него изкуството и науката бликаха от един извор.
Докато изследователят се потопява в дълбините на действителността, за да изрази нейните движещи сили под формата на мисли, човекът на изкуството се стреми да изобрази същите движещи сили в своя материал.
Мисля, че науката би могла да се нарече познание на общото, отвлеченото знание; изкуството напротив би било наука приложена на дело; науката е разум, а изкуството нейн механизъм, поради което бихме могли да го наречем също и практическата наука. И така в крайна сметка науката е теоремата, изкуството проблемата. "Това, което науката изразява като идея (теорема), изкуството трябва да го отпечати в материята, то трябва да стане негова проблема. В произведенията на човека както и в тези на природата заслужаващи внимание са предимно намеренията", казва Гьоте. Навсякъде той търси не само това, което е дадено на сетивата във външния свят, а тенденцията, чрез която той е станал.
към текста >>
При своите собствени образувания природата стига "До спесификации като в задънена улица"; човек трябва да се върне към това, което би трябвало да стане, когато тенденцията би могла да се развие невъзпрепятствана, тъй както математикът никога няма предвид този или онзи триъгълник, а винаги онази закономер
нос
т, която стои на основата на всеки възможен триъгълник.
И така в крайна сметка науката е теоремата, изкуството проблемата. "Това, което науката изразява като идея (теорема), изкуството трябва да го отпечати в материята, то трябва да стане негова проблема. В произведенията на човека както и в тези на природата заслужаващи внимание са предимно намеренията", казва Гьоте. Навсякъде той търси не само това, което е дадено на сетивата във външния свят, а тенденцията, чрез която той е станал. Да схване това научно, да му даде художествена форма, тази е неговата мисия.
При своите собствени образувания природата стига "До спесификации като в задънена улица"; човек трябва да се върне към това, което би трябвало да стане, когато тенденцията би могла да се развие невъзпрепятствана, тъй както математикът никога няма предвид този или онзи триъгълник, а винаги онази закономерност, която стои на основата на всеки възможен триъгълник.
Важното не е това, което природата е създала, а по какъв принцип го е създала тя. Тогава този принцип трябва да бъде оформен така, както отговаря на неговата собствена природа, а не както е станало в зависещите от хиляди случайности отделни форми на природата. Човекът на изкуството има задачата "да развие от общото благородното, от безформеното прекрасното". Гьоте и Шилер вземат изкуството в неговата цяла дълбочина. Прекрасното е "една проява на тайствените природни закони, които без неговото появяване биха останали вечно скрити".
към текста >>
Тогава този принцип трябва да бъде оформен така, както отговаря на неговата собствена природа, а не както е станало в зависещите от хиляди случай
нос
ти отделни форми на природата.
В произведенията на човека както и в тези на природата заслужаващи внимание са предимно намеренията", казва Гьоте. Навсякъде той търси не само това, което е дадено на сетивата във външния свят, а тенденцията, чрез която той е станал. Да схване това научно, да му даде художествена форма, тази е неговата мисия. При своите собствени образувания природата стига "До спесификации като в задънена улица"; човек трябва да се върне към това, което би трябвало да стане, когато тенденцията би могла да се развие невъзпрепятствана, тъй както математикът никога няма предвид този или онзи триъгълник, а винаги онази закономерност, която стои на основата на всеки възможен триъгълник. Важното не е това, което природата е създала, а по какъв принцип го е създала тя.
Тогава този принцип трябва да бъде оформен така, както отговаря на неговата собствена природа, а не както е станало в зависещите от хиляди случайности отделни форми на природата.
Човекът на изкуството има задачата "да развие от общото благородното, от безформеното прекрасното". Гьоте и Шилер вземат изкуството в неговата цяла дълбочина. Прекрасното е "една проява на тайствените природни закони, които без неговото появяване биха останали вечно скрити". Един поглед в "Пътуване в Италия" на поета е достатъчен, за да познаем, че това не е някаква фраза, а дълбоко вътрешно убеждение. Когато той казва: " Висшите произведения на изкуството са били създадени от човека едновременно като най-висши произведения на природата според истински и природни закони”.
към текста >>
В тази насока той казва от
нос
но изкуството на гърците: "аз предполагам,че те са постъпвали по същите закони, по които самата природа постъпва и по следите на които аз се намирам." А за Шекспир: "Шекспир се сдружава с мировия дух; той прониква света както този дух, и за двамата не е скрито нищо; но докато работата на мировия дух е, да запази тайни преди, даже и след делото, схващането на поета е да издаде тайната като се разбърбори”.
Гьоте и Шилер вземат изкуството в неговата цяла дълбочина. Прекрасното е "една проява на тайствените природни закони, които без неговото появяване биха останали вечно скрити". Един поглед в "Пътуване в Италия" на поета е достатъчен, за да познаем, че това не е някаква фраза, а дълбоко вътрешно убеждение. Когато той казва: " Висшите произведения на изкуството са били създадени от човека едновременно като най-висши произведения на природата според истински и природни закони”. Всичко произволно, съобразено отпада; тук има необходимост, тук е Бог", от това следва, че за него природата и изкуството имат един и същ произход.
В тази насока той казва относно изкуството на гърците: "аз предполагам,че те са постъпвали по същите закони, по които самата природа постъпва и по следите на които аз се намирам." А за Шекспир: "Шекспир се сдружава с мировия дух; той прониква света както този дух, и за двамата не е скрито нищо; но докато работата на мировия дух е, да запази тайни преди, даже и след делото, схващането на поета е да издаде тайната като се разбърбори”.
Тук е мястото да припомним също и за изказването относно "радостния период на живота", който поетът дължи на Квантовата "Критика на чистия разсъдък" и който все пак той всъщност дължи на обстоятелството, че видя, как тук "произведенията на изкуствата и телеогичният разсъдък се осветляват взаимно." "Мене ме радваше, казва поетът, че поетичното изкуство и сравнителното прородознание са толкова близо сродни едно с друго, като и двете се подчиняват на същата разсъдъчна способност." В статията: "Знаминателно насърчение чрез една единствена остроумна дума" Гьоте поставя със същото намерение своето обективно поетическо творчество срещу своето обективно мислене. Така за Гьоте изкуството се явява също така обективно както и науката. Само формата на двете е различна. И двете се явяват като излияние на едно същество, като необходими степени на едно развитие. За него е неприемлив всеки възглед, който отрежда на изкуството или на красивото едно изолирано място вън от общия образ на човешкото развитие.
към текста >>
Тук е мястото да припомним също и за изказването от
нос
но "радостния период на живота", който поетът дължи на Квантовата "Критика на чистия разсъдък" и който все пак той всъщ
нос
т дължи на обстоятелството, че видя, как тук "произведенията на изкуствата и телеогичният разсъдък се осветляват взаимно." "Мене ме радваше, казва поетът, че поетичното изкуство и сравнителното прородознание са толкова близо сродни едно с друго, като и двете се подчиняват на същата разсъдъчна способ
нос
т." В статията: "Знаминателно насърчение чрез една единствена остроумна дума" Гьоте поставя със същото намерение своето обективно поетическо творчество срещу своето обективно мислене.
Прекрасното е "една проява на тайствените природни закони, които без неговото появяване биха останали вечно скрити". Един поглед в "Пътуване в Италия" на поета е достатъчен, за да познаем, че това не е някаква фраза, а дълбоко вътрешно убеждение. Когато той казва: " Висшите произведения на изкуството са били създадени от човека едновременно като най-висши произведения на природата според истински и природни закони”. Всичко произволно, съобразено отпада; тук има необходимост, тук е Бог", от това следва, че за него природата и изкуството имат един и същ произход. В тази насока той казва относно изкуството на гърците: "аз предполагам,че те са постъпвали по същите закони, по които самата природа постъпва и по следите на които аз се намирам." А за Шекспир: "Шекспир се сдружава с мировия дух; той прониква света както този дух, и за двамата не е скрито нищо; но докато работата на мировия дух е, да запази тайни преди, даже и след делото, схващането на поета е да издаде тайната като се разбърбори”.
Тук е мястото да припомним също и за изказването относно "радостния период на живота", който поетът дължи на Квантовата "Критика на чистия разсъдък" и който все пак той всъщност дължи на обстоятелството, че видя, как тук "произведенията на изкуствата и телеогичният разсъдък се осветляват взаимно." "Мене ме радваше, казва поетът, че поетичното изкуство и сравнителното прородознание са толкова близо сродни едно с друго, като и двете се подчиняват на същата разсъдъчна способност." В статията: "Знаминателно насърчение чрез една единствена остроумна дума" Гьоте поставя със същото намерение своето обективно поетическо творчество срещу своето обективно мислене.
Така за Гьоте изкуството се явява също така обективно както и науката. Само формата на двете е различна. И двете се явяват като излияние на едно същество, като необходими степени на едно развитие. За него е неприемлив всеки възглед, който отрежда на изкуството или на красивото едно изолирано място вън от общия образ на човешкото развитие. Така той казва: " В областта на естетиката не е добре, когато се казва: Идеята за красивото; чрез това красивото се изолира, което не може да бъде мислено изолирано" или: " Стилът почива на най-дълбоките основи на познанието, върху същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и уловими форми.
към текста >>
Така той казва: " В областта на естетиката не е добре, когато се казва: Идеята за красивото; чрез това красивото се изолира, което не може да бъде мислено изолирано" или: " Стилът почива на най-дълбоките основи на познанието, върху същ
нос
тта на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и уловими форми.
Тук е мястото да припомним също и за изказването относно "радостния период на живота", който поетът дължи на Квантовата "Критика на чистия разсъдък" и който все пак той всъщност дължи на обстоятелството, че видя, как тук "произведенията на изкуствата и телеогичният разсъдък се осветляват взаимно." "Мене ме радваше, казва поетът, че поетичното изкуство и сравнителното прородознание са толкова близо сродни едно с друго, като и двете се подчиняват на същата разсъдъчна способност." В статията: "Знаминателно насърчение чрез една единствена остроумна дума" Гьоте поставя със същото намерение своето обективно поетическо творчество срещу своето обективно мислене. Така за Гьоте изкуството се явява също така обективно както и науката. Само формата на двете е различна. И двете се явяват като излияние на едно същество, като необходими степени на едно развитие. За него е неприемлив всеки възглед, който отрежда на изкуството или на красивото едно изолирано място вън от общия образ на човешкото развитие.
Така той казва: " В областта на естетиката не е добре, когато се казва: Идеята за красивото; чрез това красивото се изолира, което не може да бъде мислено изолирано" или: " Стилът почива на най-дълбоките основи на познанието, върху същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и уловими форми.
Следователно изкуството почива върху познанието. Това последното има задача да пресъздаде в мисли, реда, според който е устроен светът; а изкуството има задачата да изобрази в отделните неща идеята на този ред на мировото цяло. Всичко, което за художника е достижимо като мирова закономерност, той го влага в своето творение. Това творение се явява следователно като един свят в малък размер. Тук се крие причината за това, защо Гьотевото направление в изкуството трябва да се допълни чрез науката.
към текста >>
Всичко, което за художника е достижимо като мирова закономер
нос
т, той го влага в своето творение.
И двете се явяват като излияние на едно същество, като необходими степени на едно развитие. За него е неприемлив всеки възглед, който отрежда на изкуството или на красивото едно изолирано място вън от общия образ на човешкото развитие. Така той казва: " В областта на естетиката не е добре, когато се казва: Идеята за красивото; чрез това красивото се изолира, което не може да бъде мислено изолирано" или: " Стилът почива на най-дълбоките основи на познанието, върху същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и уловими форми. Следователно изкуството почива върху познанието. Това последното има задача да пресъздаде в мисли, реда, според който е устроен светът; а изкуството има задачата да изобрази в отделните неща идеята на този ред на мировото цяло.
Всичко, което за художника е достижимо като мирова закономерност, той го влага в своето творение.
Това творение се явява следователно като един свят в малък размер. Тук се крие причината за това, защо Гьотевото направление в изкуството трябва да се допълни чрез науката. Гьоте не искаше нито наука, нито изкуство; той искаше /търсеше/ идеята. И той изказва или излага тази идея според страната, от която тя именно му се предлага. Гьоте се стремеше да се свърже с мировия Дух и да ни разкрие неговото царуване; той стори това посредством изкуството или посредством науката, според изискването.
към текста >>
В Гьоте не живееше един ед
нос
транчив художествен или научен стремеж, а неуморния стремеж, "да съзре всяка действена сила и семе."
Това творение се явява следователно като един свят в малък размер. Тук се крие причината за това, защо Гьотевото направление в изкуството трябва да се допълни чрез науката. Гьоте не искаше нито наука, нито изкуство; той искаше /търсеше/ идеята. И той изказва или излага тази идея според страната, от която тя именно му се предлага. Гьоте се стремеше да се свърже с мировия Дух и да ни разкрие неговото царуване; той стори това посредством изкуството или посредством науката, според изискването.
В Гьоте не живееше един едностранчив художествен или научен стремеж, а неуморния стремеж, "да съзре всяка действена сила и семе."
При това Гьоте не е никакъв философски поет, защото неговата поезия не поема околния път чрез мислите към сетивното оформление, а блика непосредством от извора на всяко ставане (развитие), както неговите изследвания не са пропити с поетическа фантазия, а почиват непосредствено на съзирането на идеите. Без Гьоте да бъде един философски поет, неговото основно направление се явява за философския наблюдател като философско. С това въпросът, дали Гьотевите научни работи имат философска стойност или не, приема едно съвършено нова форма. Касае се, от това, което предстои, което имаме пред себе си, да направим извод за принципите. Какво трябва да предположим, че Гьотевите научни позиции се явяват като последствие на тези предпоставки?
към текста >>
С това въпросът, дали Гьотевите научни работи имат философска стой
нос
т или не, приема едно съвършено нова форма.
И той изказва или излага тази идея според страната, от която тя именно му се предлага. Гьоте се стремеше да се свърже с мировия Дух и да ни разкрие неговото царуване; той стори това посредством изкуството или посредством науката, според изискването. В Гьоте не живееше един едностранчив художествен или научен стремеж, а неуморния стремеж, "да съзре всяка действена сила и семе." При това Гьоте не е никакъв философски поет, защото неговата поезия не поема околния път чрез мислите към сетивното оформление, а блика непосредством от извора на всяко ставане (развитие), както неговите изследвания не са пропити с поетическа фантазия, а почиват непосредствено на съзирането на идеите. Без Гьоте да бъде един философски поет, неговото основно направление се явява за философския наблюдател като философско.
С това въпросът, дали Гьотевите научни работи имат философска стойност или не, приема едно съвършено нова форма.
Касае се, от това, което предстои, което имаме пред себе си, да направим извод за принципите. Какво трябва да предположим, че Гьотевите научни позиции се явяват като последствие на тези предпоставки? Ние трябва да изкажем това, което Гьоте е оставил неизказано, което обаче единствено прави неговите възгледи разбираеми.
към текста >>
6.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Това, което действуваше в Гьотевия Дух като вътрешен, движещ принцип във всички негови творения, проникваше ги и ги оживяваше, не можеше да изпъкне като един такъв на преден план на неговата особе
нос
т.
Ние имаме работа само с отделни прояви, от които виждаме, как изглежда тази или онази мисъл в светлината на неговия подход на мислене. Това е случаят в неговите научни съчинения, в неговите кратки указания върху това или онова понятие, както той ги дава в "Сентенции в проза", и в писмата до своите приятели. Художественото оформление на неговия светоглед най-после, което ни позволява също да направим най-разнообразните заключения върху неговите основни идеи, се съдържа за нас в неговите поетически творения. Обаче допускайки без стеснение, че никога Гьотевите основни принципи не са били изказвани от него като едно свързано цяло, с това ние съвсем не искаме да оправдаем твърдението, че Гьотевият светоглед не извира от един идеен център, който може да бъде доведен до една строга научна форма, по един строго научен израз. Преди всичко трябва да бъдем наясно, за какво се касае тук.
Това, което действуваше в Гьотевия Дух като вътрешен, движещ принцип във всички негови творения, проникваше ги и ги оживяваше, не можеше да изпъкне като един такъв на преден план на неговата особеност.
Именно защото у Гьоте този принцип прониква всичко, той не можеше да застане едновременно като нещо отделно пред неговото съзнание. Ако такъв би бил случаят, тогава той би трябвало да застане пред неговия дух като нещо завършено, почиващо, вместо, какъвто е действително случаят, да бъде нещо постоянно действащо, творящо. На тълкувателя на Гьоте предстои да проследи разнообразните дейности и прояви на този принцип, неговото постоянно течение, за да го обрисува след това в идейни очертания също като завършено цяло. Когато успеем да изразим ясно определено научното съдържание на този принцип и да го развием всестранно в научна последователност, едва тогава екзотермичните изложения на Гьоте ще ни се явят в тяхното истинско осветление, защото ще ги обгърнем с погледа в тяхното развитие като от един общ център. В тази глава ще се занимаем с Гьотевата теория на познанието.
към текста >>
На тълкувателя на Гьоте предстои да проследи разнообразните дей
нос
ти и прояви на този принцип, неговото постоянно течение, за да го обрисува след това в идейни очертания също като завършено цяло.
Обаче допускайки без стеснение, че никога Гьотевите основни принципи не са били изказвани от него като едно свързано цяло, с това ние съвсем не искаме да оправдаем твърдението, че Гьотевият светоглед не извира от един идеен център, който може да бъде доведен до една строга научна форма, по един строго научен израз. Преди всичко трябва да бъдем наясно, за какво се касае тук. Това, което действуваше в Гьотевия Дух като вътрешен, движещ принцип във всички негови творения, проникваше ги и ги оживяваше, не можеше да изпъкне като един такъв на преден план на неговата особеност. Именно защото у Гьоте този принцип прониква всичко, той не можеше да застане едновременно като нещо отделно пред неговото съзнание. Ако такъв би бил случаят, тогава той би трябвало да застане пред неговия дух като нещо завършено, почиващо, вместо, какъвто е действително случаят, да бъде нещо постоянно действащо, творящо.
На тълкувателя на Гьоте предстои да проследи разнообразните дейности и прояви на този принцип, неговото постоянно течение, за да го обрисува след това в идейни очертания също като завършено цяло.
Когато успеем да изразим ясно определено научното съдържание на този принцип и да го развием всестранно в научна последователност, едва тогава екзотермичните изложения на Гьоте ще ни се явят в тяхното истинско осветление, защото ще ги обгърнем с погледа в тяхното развитие като от един общ център. В тази глава ще се занимаем с Гьотевата теория на познанието. Що се отнася за задачата на тази наука, за съжаление от Кант насаме настъпило едно объркване, което тук ще отбележим накратко, преди да преминем към отношението на Гьоте спрямо него. Кант вярваше, че философията преди него се е намирала на погрешен път поради това, защото тя се е стремяла към познанието същността на нещата, без първо да се запита, как е възможно едно такова познание. Той виждаше основното зло на всяко философстване преди него в това, че се е мислело върху природата на предстоящия за познание обект, преди да бъде изпитано самото познание по отношение на неговата способност.
към текста >>
Когато успеем да изразим ясно определено научното съдържание на този принцип и да го развием всестранно в научна последовател
нос
т, едва тогава екзотермичните изложения на Гьоте ще ни се явят в тяхното истинско осветление, защото ще ги обгърнем с погледа в тяхното развитие като от един общ център.
Преди всичко трябва да бъдем наясно, за какво се касае тук. Това, което действуваше в Гьотевия Дух като вътрешен, движещ принцип във всички негови творения, проникваше ги и ги оживяваше, не можеше да изпъкне като един такъв на преден план на неговата особеност. Именно защото у Гьоте този принцип прониква всичко, той не можеше да застане едновременно като нещо отделно пред неговото съзнание. Ако такъв би бил случаят, тогава той би трябвало да застане пред неговия дух като нещо завършено, почиващо, вместо, какъвто е действително случаят, да бъде нещо постоянно действащо, творящо. На тълкувателя на Гьоте предстои да проследи разнообразните дейности и прояви на този принцип, неговото постоянно течение, за да го обрисува след това в идейни очертания също като завършено цяло.
Когато успеем да изразим ясно определено научното съдържание на този принцип и да го развием всестранно в научна последователност, едва тогава екзотермичните изложения на Гьоте ще ни се явят в тяхното истинско осветление, защото ще ги обгърнем с погледа в тяхното развитие като от един общ център.
В тази глава ще се занимаем с Гьотевата теория на познанието. Що се отнася за задачата на тази наука, за съжаление от Кант насаме настъпило едно объркване, което тук ще отбележим накратко, преди да преминем към отношението на Гьоте спрямо него. Кант вярваше, че философията преди него се е намирала на погрешен път поради това, защото тя се е стремяла към познанието същността на нещата, без първо да се запита, как е възможно едно такова познание. Той виждаше основното зло на всяко философстване преди него в това, че се е мислело върху природата на предстоящия за познание обект, преди да бъде изпитано самото познание по отношение на неговата способност. Ето защо той направи това изпитание една основна философска проблема и с това въведе една нова насока на идеите.
към текста >>
Кант вярваше, че философията преди него се е намирала на погрешен път поради това, защото тя се е стремяла към познанието същ
нос
тта на нещата, без първо да се запита, как е възможно едно такова познание.
Ако такъв би бил случаят, тогава той би трябвало да застане пред неговия дух като нещо завършено, почиващо, вместо, какъвто е действително случаят, да бъде нещо постоянно действащо, творящо. На тълкувателя на Гьоте предстои да проследи разнообразните дейности и прояви на този принцип, неговото постоянно течение, за да го обрисува след това в идейни очертания също като завършено цяло. Когато успеем да изразим ясно определено научното съдържание на този принцип и да го развием всестранно в научна последователност, едва тогава екзотермичните изложения на Гьоте ще ни се явят в тяхното истинско осветление, защото ще ги обгърнем с погледа в тяхното развитие като от един общ център. В тази глава ще се занимаем с Гьотевата теория на познанието. Що се отнася за задачата на тази наука, за съжаление от Кант насаме настъпило едно объркване, което тук ще отбележим накратко, преди да преминем към отношението на Гьоте спрямо него.
Кант вярваше, че философията преди него се е намирала на погрешен път поради това, защото тя се е стремяла към познанието същността на нещата, без първо да се запита, как е възможно едно такова познание.
Той виждаше основното зло на всяко философстване преди него в това, че се е мислело върху природата на предстоящия за познание обект, преди да бъде изпитано самото познание по отношение на неговата способност. Ето защо той направи това изпитание една основна философска проблема и с това въведе една нова насока на идеите. Позоваваща се на Кант философия е употребила оттогава насам неизказано голяма научна сила за отговор на този въпрос; и днес повече от всякога във философските кръгове се проявява старание да се стигне по-близо до решението на тази задача. Обаче теорията на познанието, която в настоящето е станала именно един научен въпрос на времето, не трябва да бъде нищо повече освен подробен отговор на въпроса: Как е възможно познанието? Приложен към Гьоте, въпросът би гласил тогава: Как Гьоте си представяше възможността на едно познание?
към текста >>
Той виждаше основното зло на всяко философстване преди него в това, че се е мислело върху природата на предстоящия за познание обект, преди да бъде изпитано самото познание по отношение на неговата способ
нос
т.
На тълкувателя на Гьоте предстои да проследи разнообразните дейности и прояви на този принцип, неговото постоянно течение, за да го обрисува след това в идейни очертания също като завършено цяло. Когато успеем да изразим ясно определено научното съдържание на този принцип и да го развием всестранно в научна последователност, едва тогава екзотермичните изложения на Гьоте ще ни се явят в тяхното истинско осветление, защото ще ги обгърнем с погледа в тяхното развитие като от един общ център. В тази глава ще се занимаем с Гьотевата теория на познанието. Що се отнася за задачата на тази наука, за съжаление от Кант насаме настъпило едно объркване, което тук ще отбележим накратко, преди да преминем към отношението на Гьоте спрямо него. Кант вярваше, че философията преди него се е намирала на погрешен път поради това, защото тя се е стремяла към познанието същността на нещата, без първо да се запита, как е възможно едно такова познание.
Той виждаше основното зло на всяко философстване преди него в това, че се е мислело върху природата на предстоящия за познание обект, преди да бъде изпитано самото познание по отношение на неговата способност.
Ето защо той направи това изпитание една основна философска проблема и с това въведе една нова насока на идеите. Позоваваща се на Кант философия е употребила оттогава насам неизказано голяма научна сила за отговор на този въпрос; и днес повече от всякога във философските кръгове се проявява старание да се стигне по-близо до решението на тази задача. Обаче теорията на познанието, която в настоящето е станала именно един научен въпрос на времето, не трябва да бъде нищо повече освен подробен отговор на въпроса: Как е възможно познанието? Приложен към Гьоте, въпросът би гласил тогава: Как Гьоте си представяше възможността на едно познание? Поглеждайки по-отблизо обаче установяваме, че отговарянето на повдигнатия въпрос съвсем не трябва да бъде поставено на върха на теорията на познанието.
към текста >>
Приложен към Гьоте, въпросът би гласил тогава: Как Гьоте си представяше възмож
нос
тта на едно познание?
Кант вярваше, че философията преди него се е намирала на погрешен път поради това, защото тя се е стремяла към познанието същността на нещата, без първо да се запита, как е възможно едно такова познание. Той виждаше основното зло на всяко философстване преди него в това, че се е мислело върху природата на предстоящия за познание обект, преди да бъде изпитано самото познание по отношение на неговата способност. Ето защо той направи това изпитание една основна философска проблема и с това въведе една нова насока на идеите. Позоваваща се на Кант философия е употребила оттогава насам неизказано голяма научна сила за отговор на този въпрос; и днес повече от всякога във философските кръгове се проявява старание да се стигне по-близо до решението на тази задача. Обаче теорията на познанието, която в настоящето е станала именно един научен въпрос на времето, не трябва да бъде нищо повече освен подробен отговор на въпроса: Как е възможно познанието?
Приложен към Гьоте, въпросът би гласил тогава: Как Гьоте си представяше възможността на едно познание?
Поглеждайки по-отблизо обаче установяваме, че отговарянето на повдигнатия въпрос съвсем не трябва да бъде поставено на върха на теорията на познанието. Когато питам за възможността на нещо, аз трябва преди това първо да съм го изследвал. Но как, когато понятието за познанието, което Кант и неговите последователи имат, и за което те питат, дали то е възможно или не, би се оказало самото то като неудържимо, ако не би могло да издържи пред една проникваща критика? Ако нашият процес на познанието би бил нещо на пълно различно от това, което Кант е дефинирал? Тогава цялата работа би била напразна.
към текста >>
Когато питам за възмож
нос
тта на нещо, аз трябва преди това първо да съм го изследвал.
Ето защо той направи това изпитание една основна философска проблема и с това въведе една нова насока на идеите. Позоваваща се на Кант философия е употребила оттогава насам неизказано голяма научна сила за отговор на този въпрос; и днес повече от всякога във философските кръгове се проявява старание да се стигне по-близо до решението на тази задача. Обаче теорията на познанието, която в настоящето е станала именно един научен въпрос на времето, не трябва да бъде нищо повече освен подробен отговор на въпроса: Как е възможно познанието? Приложен към Гьоте, въпросът би гласил тогава: Как Гьоте си представяше възможността на едно познание? Поглеждайки по-отблизо обаче установяваме, че отговарянето на повдигнатия въпрос съвсем не трябва да бъде поставено на върха на теорията на познанието.
Когато питам за възможността на нещо, аз трябва преди това първо да съм го изследвал.
Но как, когато понятието за познанието, което Кант и неговите последователи имат, и за което те питат, дали то е възможно или не, би се оказало самото то като неудържимо, ако не би могло да издържи пред една проникваща критика? Ако нашият процес на познанието би бил нещо на пълно различно от това, което Кант е дефинирал? Тогава цялата работа би била напразна. Кант е възприел общо приетото понятие на познанието и е запитал за една възможност. Според това понятие познанието трябва да бъде едно изобразяване на намиращите се вън от съзнанието, съществуващи в себе си отношения на битието.
към текста >>
Кант е възприел общо приетото понятие на познанието и е запитал за една възмож
нос
т.
Поглеждайки по-отблизо обаче установяваме, че отговарянето на повдигнатия въпрос съвсем не трябва да бъде поставено на върха на теорията на познанието. Когато питам за възможността на нещо, аз трябва преди това първо да съм го изследвал. Но как, когато понятието за познанието, което Кант и неговите последователи имат, и за което те питат, дали то е възможно или не, би се оказало самото то като неудържимо, ако не би могло да издържи пред една проникваща критика? Ако нашият процес на познанието би бил нещо на пълно различно от това, което Кант е дефинирал? Тогава цялата работа би била напразна.
Кант е възприел общо приетото понятие на познанието и е запитал за една възможност.
Според това понятие познанието трябва да бъде едно изобразяване на намиращите се вън от съзнанието, съществуващи в себе си отношения на битието. Обаче върху възможността на познанието не ще може да бъде установено нищо дотогава, докато не се е отговорило на въпроса що е познанието. С това въпросът: що е познанието? Става първият въпрос на теорията на познанието. Следователно по отношение на Гьоте нашата задача ще бъде да покажем, какво си е представял Гьоте под познание.
към текста >>
Обаче върху възмож
нос
тта на познанието не ще може да бъде установено нищо дотогава, докато не се е отговорило на въпроса що е познанието.
Но как, когато понятието за познанието, което Кант и неговите последователи имат, и за което те питат, дали то е възможно или не, би се оказало самото то като неудържимо, ако не би могло да издържи пред една проникваща критика? Ако нашият процес на познанието би бил нещо на пълно различно от това, което Кант е дефинирал? Тогава цялата работа би била напразна. Кант е възприел общо приетото понятие на познанието и е запитал за една възможност. Според това понятие познанието трябва да бъде едно изобразяване на намиращите се вън от съзнанието, съществуващи в себе си отношения на битието.
Обаче върху възможността на познанието не ще може да бъде установено нищо дотогава, докато не се е отговорило на въпроса що е познанието.
С това въпросът: що е познанието? Става първият въпрос на теорията на познанието. Следователно по отношение на Гьоте нашата задача ще бъде да покажем, какво си е представял Гьоте под познание. Образуването на едно отделно съждение, установяването на един факт или на редица от факти, което според Кант бихме могли да наречем вече познание, още съвсем не е познание, още съвсем не е познание в смисъла на Гьоте. Иначе той не би казал за стила, че той се опира, почива на най-дълбоките основи на познанието и чрез това стои в антагонизъм с простото подражание на природата, при което художникът се обръща към предметите на природата, подражава вярно и усърдно нейните форми, нейните цветове по най-точен начин, съвестно никога не се отдалечава от нея.
към текста >>
Това отдалечаване от сетивния свят в неговата непосредстве
нос
т е характерно на Гьотевия възглед за действителното познание.
С това въпросът: що е познанието? Става първият въпрос на теорията на познанието. Следователно по отношение на Гьоте нашата задача ще бъде да покажем, какво си е представял Гьоте под познание. Образуването на едно отделно съждение, установяването на един факт или на редица от факти, което според Кант бихме могли да наречем вече познание, още съвсем не е познание, още съвсем не е познание в смисъла на Гьоте. Иначе той не би казал за стила, че той се опира, почива на най-дълбоките основи на познанието и чрез това стои в антагонизъм с простото подражание на природата, при което художникът се обръща към предметите на природата, подражава вярно и усърдно нейните форми, нейните цветове по най-точен начин, съвестно никога не се отдалечава от нея.
Това отдалечаване от сетивния свят в неговата непосредственост е характерно на Гьотевия възглед за действителното познание.
Непосредствено даденото е опитността (опитът). Обаче в познанието ние създаваме един образ за непосредствено даденото, който съдържа съществено повече отколкото това, което сетивата, които са посредници на всяка опитност, могат да доставят. За да познаем природата в смисъла на Гьоте, ние не трябва да я запазваме такава, каквато тя се представя като факти на нашите сетива, а в процеса на познанието тя трябва да се излюпи като нещо съществено по-висше, от това, което ни се явява при първото заставане срещу нея. Школата на Мил приема, че всичко, което можем да направим с опитността (опита), е само обгръщането на отделните неща в групи, които след това запазваме като абстрактни понятия. Това не е никакво истинско познание.
към текста >>
Непосредствено даденото е опит
нос
тта (опитът).
Става първият въпрос на теорията на познанието. Следователно по отношение на Гьоте нашата задача ще бъде да покажем, какво си е представял Гьоте под познание. Образуването на едно отделно съждение, установяването на един факт или на редица от факти, което според Кант бихме могли да наречем вече познание, още съвсем не е познание, още съвсем не е познание в смисъла на Гьоте. Иначе той не би казал за стила, че той се опира, почива на най-дълбоките основи на познанието и чрез това стои в антагонизъм с простото подражание на природата, при което художникът се обръща към предметите на природата, подражава вярно и усърдно нейните форми, нейните цветове по най-точен начин, съвестно никога не се отдалечава от нея. Това отдалечаване от сетивния свят в неговата непосредственост е характерно на Гьотевия възглед за действителното познание.
Непосредствено даденото е опитността (опитът).
Обаче в познанието ние създаваме един образ за непосредствено даденото, който съдържа съществено повече отколкото това, което сетивата, които са посредници на всяка опитност, могат да доставят. За да познаем природата в смисъла на Гьоте, ние не трябва да я запазваме такава, каквато тя се представя като факти на нашите сетива, а в процеса на познанието тя трябва да се излюпи като нещо съществено по-висше, от това, което ни се явява при първото заставане срещу нея. Школата на Мил приема, че всичко, което можем да направим с опитността (опита), е само обгръщането на отделните неща в групи, които след това запазваме като абстрактни понятия. Това не е никакво истинско познание. Защото онези абстрактни понятия на Мил нямат никаква друга задача, освен да обгърнат това, което се предлага на сетивата със всички качества на непосредствената опитност.
към текста >>
Обаче в познанието ние създаваме един образ за непосредствено даденото, който съдържа съществено повече отколкото това, което сетивата, които са посредници на всяка опит
нос
т, могат да доставят.
Следователно по отношение на Гьоте нашата задача ще бъде да покажем, какво си е представял Гьоте под познание. Образуването на едно отделно съждение, установяването на един факт или на редица от факти, което според Кант бихме могли да наречем вече познание, още съвсем не е познание, още съвсем не е познание в смисъла на Гьоте. Иначе той не би казал за стила, че той се опира, почива на най-дълбоките основи на познанието и чрез това стои в антагонизъм с простото подражание на природата, при което художникът се обръща към предметите на природата, подражава вярно и усърдно нейните форми, нейните цветове по най-точен начин, съвестно никога не се отдалечава от нея. Това отдалечаване от сетивния свят в неговата непосредственост е характерно на Гьотевия възглед за действителното познание. Непосредствено даденото е опитността (опитът).
Обаче в познанието ние създаваме един образ за непосредствено даденото, който съдържа съществено повече отколкото това, което сетивата, които са посредници на всяка опитност, могат да доставят.
За да познаем природата в смисъла на Гьоте, ние не трябва да я запазваме такава, каквато тя се представя като факти на нашите сетива, а в процеса на познанието тя трябва да се излюпи като нещо съществено по-висше, от това, което ни се явява при първото заставане срещу нея. Школата на Мил приема, че всичко, което можем да направим с опитността (опита), е само обгръщането на отделните неща в групи, които след това запазваме като абстрактни понятия. Това не е никакво истинско познание. Защото онези абстрактни понятия на Мил нямат никаква друга задача, освен да обгърнат това, което се предлага на сетивата със всички качества на непосредствената опитност. Едно истинско познание трябва да допусне, че непосредствената форма на сетивно дадения свят не е още нейната съществена форма, а тази последната ни се разкрива едва в процеса на познанието.
към текста >>
Школата на Мил приема, че всичко, което можем да направим с опит
нос
тта (опита), е само обгръщането на отделните неща в групи, които след това запазваме като абстрактни понятия.
Иначе той не би казал за стила, че той се опира, почива на най-дълбоките основи на познанието и чрез това стои в антагонизъм с простото подражание на природата, при което художникът се обръща към предметите на природата, подражава вярно и усърдно нейните форми, нейните цветове по най-точен начин, съвестно никога не се отдалечава от нея. Това отдалечаване от сетивния свят в неговата непосредственост е характерно на Гьотевия възглед за действителното познание. Непосредствено даденото е опитността (опитът). Обаче в познанието ние създаваме един образ за непосредствено даденото, който съдържа съществено повече отколкото това, което сетивата, които са посредници на всяка опитност, могат да доставят. За да познаем природата в смисъла на Гьоте, ние не трябва да я запазваме такава, каквато тя се представя като факти на нашите сетива, а в процеса на познанието тя трябва да се излюпи като нещо съществено по-висше, от това, което ни се явява при първото заставане срещу нея.
Школата на Мил приема, че всичко, което можем да направим с опитността (опита), е само обгръщането на отделните неща в групи, които след това запазваме като абстрактни понятия.
Това не е никакво истинско познание. Защото онези абстрактни понятия на Мил нямат никаква друга задача, освен да обгърнат това, което се предлага на сетивата със всички качества на непосредствената опитност. Едно истинско познание трябва да допусне, че непосредствената форма на сетивно дадения свят не е още нейната съществена форма, а тази последната ни се разкрива едва в процеса на познанието. Познанието трябва да ни достави това, което сетивната опитност скрива от нас, но което въпреки това е действително. Ето защо познанието на Мил не е истинско познание, защото то е само една развита сетивна опитност.
към текста >>
Защото онези абстрактни понятия на Мил нямат никаква друга задача, освен да обгърнат това, което се предлага на сетивата със всички качества на непосредствената опит
нос
т.
Непосредствено даденото е опитността (опитът). Обаче в познанието ние създаваме един образ за непосредствено даденото, който съдържа съществено повече отколкото това, което сетивата, които са посредници на всяка опитност, могат да доставят. За да познаем природата в смисъла на Гьоте, ние не трябва да я запазваме такава, каквато тя се представя като факти на нашите сетива, а в процеса на познанието тя трябва да се излюпи като нещо съществено по-висше, от това, което ни се явява при първото заставане срещу нея. Школата на Мил приема, че всичко, което можем да направим с опитността (опита), е само обгръщането на отделните неща в групи, които след това запазваме като абстрактни понятия. Това не е никакво истинско познание.
Защото онези абстрактни понятия на Мил нямат никаква друга задача, освен да обгърнат това, което се предлага на сетивата със всички качества на непосредствената опитност.
Едно истинско познание трябва да допусне, че непосредствената форма на сетивно дадения свят не е още нейната съществена форма, а тази последната ни се разкрива едва в процеса на познанието. Познанието трябва да ни достави това, което сетивната опитност скрива от нас, но което въпреки това е действително. Ето защо познанието на Мил не е истинско познание, защото то е само една развита сетивна опитност. То оставя нещата такива, каквито ни ги показват очите и ушите. Ние не трябва да минем вън от областта на това, което може да бъде добито чрез опитността и да се изгубим в едно построение на фантазията, както са обичали да вършат метафизиците на по-старото и по-новото време, а от формата, която може да бъде добита чрез опитността, както тя ни се представя в даденото за сетивата, да преминем към една такава форма, която да задоволи нашия разум.
към текста >>
Познанието трябва да ни достави това, което сетивната опит
нос
т скрива от нас, но което въпреки това е действително.
За да познаем природата в смисъла на Гьоте, ние не трябва да я запазваме такава, каквато тя се представя като факти на нашите сетива, а в процеса на познанието тя трябва да се излюпи като нещо съществено по-висше, от това, което ни се явява при първото заставане срещу нея. Школата на Мил приема, че всичко, което можем да направим с опитността (опита), е само обгръщането на отделните неща в групи, които след това запазваме като абстрактни понятия. Това не е никакво истинско познание. Защото онези абстрактни понятия на Мил нямат никаква друга задача, освен да обгърнат това, което се предлага на сетивата със всички качества на непосредствената опитност. Едно истинско познание трябва да допусне, че непосредствената форма на сетивно дадения свят не е още нейната съществена форма, а тази последната ни се разкрива едва в процеса на познанието.
Познанието трябва да ни достави това, което сетивната опитност скрива от нас, но което въпреки това е действително.
Ето защо познанието на Мил не е истинско познание, защото то е само една развита сетивна опитност. То оставя нещата такива, каквито ни ги показват очите и ушите. Ние не трябва да минем вън от областта на това, което може да бъде добито чрез опитността и да се изгубим в едно построение на фантазията, както са обичали да вършат метафизиците на по-старото и по-новото време, а от формата, която може да бъде добита чрез опитността, както тя ни се представя в даденото за сетивата, да преминем към една такава форма, която да задоволи нашия разум. Сега за нас възниква въпросът: Какво отношение има непосредствено добитото чрез опитността към онзи образ на опитността, който се е родил в процеса на познанието? На този въпрос искаме да отговорим първо съвършено самостоятелно и след това да покажем, че отговорът, който даваме, е едно последствие на Гьотевия светоглед.
към текста >>
Ето защо познанието на Мил не е истинско познание, защото то е само една развита сетивна опит
нос
т.
Школата на Мил приема, че всичко, което можем да направим с опитността (опита), е само обгръщането на отделните неща в групи, които след това запазваме като абстрактни понятия. Това не е никакво истинско познание. Защото онези абстрактни понятия на Мил нямат никаква друга задача, освен да обгърнат това, което се предлага на сетивата със всички качества на непосредствената опитност. Едно истинско познание трябва да допусне, че непосредствената форма на сетивно дадения свят не е още нейната съществена форма, а тази последната ни се разкрива едва в процеса на познанието. Познанието трябва да ни достави това, което сетивната опитност скрива от нас, но което въпреки това е действително.
Ето защо познанието на Мил не е истинско познание, защото то е само една развита сетивна опитност.
То оставя нещата такива, каквито ни ги показват очите и ушите. Ние не трябва да минем вън от областта на това, което може да бъде добито чрез опитността и да се изгубим в едно построение на фантазията, както са обичали да вършат метафизиците на по-старото и по-новото време, а от формата, която може да бъде добита чрез опитността, както тя ни се представя в даденото за сетивата, да преминем към една такава форма, която да задоволи нашия разум. Сега за нас възниква въпросът: Какво отношение има непосредствено добитото чрез опитността към онзи образ на опитността, който се е родил в процеса на познанието? На този въпрос искаме да отговорим първо съвършено самостоятелно и след това да покажем, че отговорът, който даваме, е едно последствие на Гьотевия светоглед. Първо светът ни се представя като едно разнообразие в пространството и във времето.
към текста >>
Ние не трябва да минем вън от областта на това, което може да бъде добито чрез опит
нос
тта и да се изгубим в едно построение на фантазията, както са обичали да вършат метафизиците на по-старото и по-новото време, а от формата, която може да бъде добита чрез опит
нос
тта, както тя ни се представя в даденото за сетивата, да преминем към една такава форма, която да задоволи нашия разум.
Защото онези абстрактни понятия на Мил нямат никаква друга задача, освен да обгърнат това, което се предлага на сетивата със всички качества на непосредствената опитност. Едно истинско познание трябва да допусне, че непосредствената форма на сетивно дадения свят не е още нейната съществена форма, а тази последната ни се разкрива едва в процеса на познанието. Познанието трябва да ни достави това, което сетивната опитност скрива от нас, но което въпреки това е действително. Ето защо познанието на Мил не е истинско познание, защото то е само една развита сетивна опитност. То оставя нещата такива, каквито ни ги показват очите и ушите.
Ние не трябва да минем вън от областта на това, което може да бъде добито чрез опитността и да се изгубим в едно построение на фантазията, както са обичали да вършат метафизиците на по-старото и по-новото време, а от формата, която може да бъде добита чрез опитността, както тя ни се представя в даденото за сетивата, да преминем към една такава форма, която да задоволи нашия разум.
Сега за нас възниква въпросът: Какво отношение има непосредствено добитото чрез опитността към онзи образ на опитността, който се е родил в процеса на познанието? На този въпрос искаме да отговорим първо съвършено самостоятелно и след това да покажем, че отговорът, който даваме, е едно последствие на Гьотевия светоглед. Първо светът ни се представя като едно разнообразие в пространството и във времето. Ние възприемаме пространствено и по време отделни неща: Тук този цвят, там онази форма; сега този тон, после онзи шум и т.н. Нека вземем първо един пример от неорганичния свят и да отделим съвсем точно това, което възприемаме със сетивата, от това, което доставя процесът на познанието.
към текста >>
Сега за нас възниква въпросът: Какво отношение има непосредствено добитото чрез опит
нос
тта към онзи образ на опит
нос
тта, който се е родил в процеса на познанието?
Едно истинско познание трябва да допусне, че непосредствената форма на сетивно дадения свят не е още нейната съществена форма, а тази последната ни се разкрива едва в процеса на познанието. Познанието трябва да ни достави това, което сетивната опитност скрива от нас, но което въпреки това е действително. Ето защо познанието на Мил не е истинско познание, защото то е само една развита сетивна опитност. То оставя нещата такива, каквито ни ги показват очите и ушите. Ние не трябва да минем вън от областта на това, което може да бъде добито чрез опитността и да се изгубим в едно построение на фантазията, както са обичали да вършат метафизиците на по-старото и по-новото време, а от формата, която може да бъде добита чрез опитността, както тя ни се представя в даденото за сетивата, да преминем към една такава форма, която да задоволи нашия разум.
Сега за нас възниква въпросът: Какво отношение има непосредствено добитото чрез опитността към онзи образ на опитността, който се е родил в процеса на познанието?
На този въпрос искаме да отговорим първо съвършено самостоятелно и след това да покажем, че отговорът, който даваме, е едно последствие на Гьотевия светоглед. Първо светът ни се представя като едно разнообразие в пространството и във времето. Ние възприемаме пространствено и по време отделни неща: Тук този цвят, там онази форма; сега този тон, после онзи шум и т.н. Нека вземем първо един пример от неорганичния свят и да отделим съвсем точно това, което възприемаме със сетивата, от това, което доставя процесът на познанието. виждаме един камък, който лети срещу една стъклена плоча, пробива я и после след определено време пада на земята.
към текста >>
Питаме: Какво е дадено тук в непосредствената опит
нос
т?
На този въпрос искаме да отговорим първо съвършено самостоятелно и след това да покажем, че отговорът, който даваме, е едно последствие на Гьотевия светоглед. Първо светът ни се представя като едно разнообразие в пространството и във времето. Ние възприемаме пространствено и по време отделни неща: Тук този цвят, там онази форма; сега този тон, после онзи шум и т.н. Нека вземем първо един пример от неорганичния свят и да отделим съвсем точно това, което възприемаме със сетивата, от това, което доставя процесът на познанието. виждаме един камък, който лети срещу една стъклена плоча, пробива я и после след определено време пада на земята.
Питаме: Какво е дадено тук в непосредствената опитност?
Една поредица от последователни зрителни възприятия, изхождащи от местата, които камъкът последователно е заел, една поредица от звукови възприятия при строшаването на стъклената плоча, отхвръкването на парчета стъкло и т.н. Ако не искаме да измамваме себе си, трябва да кажем: На непосредствената опитност не е дадено нищо повече от този лишен от връзка агрегат от възприемателни актове. Същото строго разграничаване на непосредствено възприеманото (на сетивната опитност) намираме и при Фолкелт в неговата отлична книга "Квантовата теория на познанието анализирана според нейните основни принципи" /Хамбург 1879 г./, която принадлежи към най-хубавото, което философията е произвела. Обаче никак не може да се разбере, защо Фолкелт схваща лишените от връзка образи на възприятието като представи и с това предварително си отрязва пътя към едно възможно обективно познание. Да се схваща непосредствената опитност като едно цяло от представи, това е решително един предразсъдък.
към текста >>
Ако не искаме да измамваме себе си, трябва да кажем: На непосредствената опит
нос
т не е дадено нищо повече от този лишен от връзка агрегат от възприемателни актове.
Ние възприемаме пространствено и по време отделни неща: Тук този цвят, там онази форма; сега този тон, после онзи шум и т.н. Нека вземем първо един пример от неорганичния свят и да отделим съвсем точно това, което възприемаме със сетивата, от това, което доставя процесът на познанието. виждаме един камък, който лети срещу една стъклена плоча, пробива я и после след определено време пада на земята. Питаме: Какво е дадено тук в непосредствената опитност? Една поредица от последователни зрителни възприятия, изхождащи от местата, които камъкът последователно е заел, една поредица от звукови възприятия при строшаването на стъклената плоча, отхвръкването на парчета стъкло и т.н.
Ако не искаме да измамваме себе си, трябва да кажем: На непосредствената опитност не е дадено нищо повече от този лишен от връзка агрегат от възприемателни актове.
Същото строго разграничаване на непосредствено възприеманото (на сетивната опитност) намираме и при Фолкелт в неговата отлична книга "Квантовата теория на познанието анализирана според нейните основни принципи" /Хамбург 1879 г./, която принадлежи към най-хубавото, което философията е произвела. Обаче никак не може да се разбере, защо Фолкелт схваща лишените от връзка образи на възприятието като представи и с това предварително си отрязва пътя към едно възможно обективно познание. Да се схваща непосредствената опитност като едно цяло от представи, това е решително един предразсъдък. Когато имам пред себе си един предмет, аз виждам на него форма, цвят; възприемам на него определена твърдост и т.н. Дали този агрегат от образи дадени от моите сетива е нещо намиращо се вън от мене, дали той е само построение от представи: Аз предварително не зная това.
към текста >>
Същото строго разграничаване на непосредствено възприеманото (на сетивната опит
нос
т) намираме и при Фолкелт в неговата отлична книга "Квантовата теория на познанието анализирана според нейните основни принципи" /Хамбург 1879 г./, която принадлежи към най-хубавото, което философията е произвела.
Нека вземем първо един пример от неорганичния свят и да отделим съвсем точно това, което възприемаме със сетивата, от това, което доставя процесът на познанието. виждаме един камък, който лети срещу една стъклена плоча, пробива я и после след определено време пада на земята. Питаме: Какво е дадено тук в непосредствената опитност? Една поредица от последователни зрителни възприятия, изхождащи от местата, които камъкът последователно е заел, една поредица от звукови възприятия при строшаването на стъклената плоча, отхвръкването на парчета стъкло и т.н. Ако не искаме да измамваме себе си, трябва да кажем: На непосредствената опитност не е дадено нищо повече от този лишен от връзка агрегат от възприемателни актове.
Същото строго разграничаване на непосредствено възприеманото (на сетивната опитност) намираме и при Фолкелт в неговата отлична книга "Квантовата теория на познанието анализирана според нейните основни принципи" /Хамбург 1879 г./, която принадлежи към най-хубавото, което философията е произвела.
Обаче никак не може да се разбере, защо Фолкелт схваща лишените от връзка образи на възприятието като представи и с това предварително си отрязва пътя към едно възможно обективно познание. Да се схваща непосредствената опитност като едно цяло от представи, това е решително един предразсъдък. Когато имам пред себе си един предмет, аз виждам на него форма, цвят; възприемам на него определена твърдост и т.н. Дали този агрегат от образи дадени от моите сетива е нещо намиращо се вън от мене, дали той е само построение от представи: Аз предварително не зная това. Както не мога предварително безмислителна преценка да позная затоплянето на камъка като последствие на слънчевите лъчи, така също аз не зная, в какво отношение се намира даденият ми свят към моята мислителна способност.
към текста >>
Да се схваща непосредствената опит
нос
т като едно цяло от представи, това е решително един предразсъдък.
Питаме: Какво е дадено тук в непосредствената опитност? Една поредица от последователни зрителни възприятия, изхождащи от местата, които камъкът последователно е заел, една поредица от звукови възприятия при строшаването на стъклената плоча, отхвръкването на парчета стъкло и т.н. Ако не искаме да измамваме себе си, трябва да кажем: На непосредствената опитност не е дадено нищо повече от този лишен от връзка агрегат от възприемателни актове. Същото строго разграничаване на непосредствено възприеманото (на сетивната опитност) намираме и при Фолкелт в неговата отлична книга "Квантовата теория на познанието анализирана според нейните основни принципи" /Хамбург 1879 г./, която принадлежи към най-хубавото, което философията е произвела. Обаче никак не може да се разбере, защо Фолкелт схваща лишените от връзка образи на възприятието като представи и с това предварително си отрязва пътя към едно възможно обективно познание.
Да се схваща непосредствената опитност като едно цяло от представи, това е решително един предразсъдък.
Когато имам пред себе си един предмет, аз виждам на него форма, цвят; възприемам на него определена твърдост и т.н. Дали този агрегат от образи дадени от моите сетива е нещо намиращо се вън от мене, дали той е само построение от представи: Аз предварително не зная това. Както не мога предварително безмислителна преценка да позная затоплянето на камъка като последствие на слънчевите лъчи, така също аз не зная, в какво отношение се намира даденият ми свят към моята мислителна способност. Фолкелт поставя на върха (начело) на теорията на познанието изречението: "Че ние имаме едно разнообразие от така и така устроени представи". Че имаме дадено едно разнообразие, това е правилно; но откъде знаем ние, че това разнообразие се състои от представи?
към текста >>
Както не мога предварително безмислителна преценка да позная затоплянето на камъка като последствие на слънчевите лъчи, така също аз не зная, в какво отношение се намира даденият ми свят към моята мислителна способ
нос
т.
Същото строго разграничаване на непосредствено възприеманото (на сетивната опитност) намираме и при Фолкелт в неговата отлична книга "Квантовата теория на познанието анализирана според нейните основни принципи" /Хамбург 1879 г./, която принадлежи към най-хубавото, което философията е произвела. Обаче никак не може да се разбере, защо Фолкелт схваща лишените от връзка образи на възприятието като представи и с това предварително си отрязва пътя към едно възможно обективно познание. Да се схваща непосредствената опитност като едно цяло от представи, това е решително един предразсъдък. Когато имам пред себе си един предмет, аз виждам на него форма, цвят; възприемам на него определена твърдост и т.н. Дали този агрегат от образи дадени от моите сетива е нещо намиращо се вън от мене, дали той е само построение от представи: Аз предварително не зная това.
Както не мога предварително безмислителна преценка да позная затоплянето на камъка като последствие на слънчевите лъчи, така също аз не зная, в какво отношение се намира даденият ми свят към моята мислителна способност.
Фолкелт поставя на върха (начело) на теорията на познанието изречението: "Че ние имаме едно разнообразие от така и така устроени представи". Че имаме дадено едно разнообразие, това е правилно; но откъде знаем ние, че това разнообразие се състои от представи? Фолкелт върши нещо съвсем непозволено, недопустимо, когато първо твърди: Трябва да задържим това, което ни е дадено в непосредствена опитност, и след това прави предположението, което не може да бъде дадено, че светът на опитността е свят от представи. Когато правим едно такова предположение, каквото е това на Фолкелт, тогава ние веднага сме принудени да приемем горепосоченото погрешно поставяне на въпроса в теорията на познанието. Ако нашите възприятия са представи, тогава цялото наше знание е едно знание на представи и възниква въпросът: Как е възможно едно съгласуване на представата с предмета, който си представяме?
към текста >>
Фолкелт върши нещо съвсем непозволено, недопустимо, когато първо твърди: Трябва да задържим това, което ни е дадено в непосредствена опит
нос
т, и след това прави предположението, което не може да бъде дадено, че светът на опит
нос
тта е свят от представи.
Когато имам пред себе си един предмет, аз виждам на него форма, цвят; възприемам на него определена твърдост и т.н. Дали този агрегат от образи дадени от моите сетива е нещо намиращо се вън от мене, дали той е само построение от представи: Аз предварително не зная това. Както не мога предварително безмислителна преценка да позная затоплянето на камъка като последствие на слънчевите лъчи, така също аз не зная, в какво отношение се намира даденият ми свят към моята мислителна способност. Фолкелт поставя на върха (начело) на теорията на познанието изречението: "Че ние имаме едно разнообразие от така и така устроени представи". Че имаме дадено едно разнообразие, това е правилно; но откъде знаем ние, че това разнообразие се състои от представи?
Фолкелт върши нещо съвсем непозволено, недопустимо, когато първо твърди: Трябва да задържим това, което ни е дадено в непосредствена опитност, и след това прави предположението, което не може да бъде дадено, че светът на опитността е свят от представи.
Когато правим едно такова предположение, каквото е това на Фолкелт, тогава ние веднага сме принудени да приемем горепосоченото погрешно поставяне на въпроса в теорията на познанието. Ако нашите възприятия са представи, тогава цялото наше знание е едно знание на представи и възниква въпросът: Как е възможно едно съгласуване на представата с предмета, който си представяме? Но къде една действителна наука има работа, къде една такава наука има нещо общо с този въпрос? Да разгледаме математиката! Тя има пред себе си едно построение, което се е родило от пресичането на три прави линии: един триъгълник.
към текста >>
Истината не е съгласува
нос
тта /съвпадението/ на една представа с нейния предмет, а изразът на едно отношение на два възприети факта.
То установява една връзка на трите образа на възприятието. Тук не става дума за размисъл върху някой намиращ се зад представата на триъгълника предмет. И така постъпват всички науки. Те предават нишката от един образ на представата към друг образ на представата, създават ред в това, което за непосредственото възприятие е един хаос: Никъде обаче не се взема под внимание нещо вън от даденото.
Истината не е съгласуваността /съвпадението/ на една представа с нейния предмет, а изразът на едно отношение на два възприети факта.
Да се върнем отново към нашия пример с хвърления камък. Ние свързваме зрителните възприятия, които изхождат от отделните места, където се намира камъкът. Това свързване дава една крива линия /траектория/; получаваме закона на наклоненото хвърляне; когато по-нататък вземем под внимание материалния състав на стъклото след това летящия камък като причина, строшената стъклена плоча като следствие и т.н., ние сме пропили даденото с понятие така, че то става разбираемо. Цялата тази работа, която обхваща разнообразието на възприятието в едно понятно единство, се извършва вътре в нашето съзнание. Идейната връзка на образите на възприятието не е дадена чрез сетивата, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух.
към текста >>
За едно същество надарено само със способ
нос
тта да възприема сетивно цялата тази работа не би съществувала.
Да се върнем отново към нашия пример с хвърления камък. Ние свързваме зрителните възприятия, които изхождат от отделните места, където се намира камъкът. Това свързване дава една крива линия /траектория/; получаваме закона на наклоненото хвърляне; когато по-нататък вземем под внимание материалния състав на стъклото след това летящия камък като причина, строшената стъклена плоча като следствие и т.н., ние сме пропили даденото с понятие така, че то става разбираемо. Цялата тази работа, която обхваща разнообразието на възприятието в едно понятно единство, се извършва вътре в нашето съзнание. Идейната връзка на образите на възприятието не е дадена чрез сетивата, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух.
За едно същество надарено само със способността да възприема сетивно цялата тази работа не би съществувала.
За него външния свят би останал онзи лишен от връзка хаос на възприятието, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас. Така мястото, където образите на възприятието се явяват в тяхната идейна връзка, където тази идейна връзка е поставена пред образите на възприятията като техен понятен насрещен образ, е човешкото съзнание. Ако и сега тази понятна /закономерна/ връзка да е произведена по нейното субстанциално устройство в съзнанието, от това съвсем не следва, че тя е само от субективно естество по нейното значение. По нейното съдържание тя произхожда напротив също така от обективността, както по нейната понятна форма произхожда от съзнанието. Тя е необходимото обективно допълнение на образа на възприятието.
към текста >>
По нейното съдържание тя произхожда напротив също така от обектив
нос
тта, както по нейната понятна форма произхожда от съзнанието.
Идейната връзка на образите на възприятието не е дадена чрез сетивата, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух. За едно същество надарено само със способността да възприема сетивно цялата тази работа не би съществувала. За него външния свят би останал онзи лишен от връзка хаос на възприятието, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас. Така мястото, където образите на възприятието се явяват в тяхната идейна връзка, където тази идейна връзка е поставена пред образите на възприятията като техен понятен насрещен образ, е човешкото съзнание. Ако и сега тази понятна /закономерна/ връзка да е произведена по нейното субстанциално устройство в съзнанието, от това съвсем не следва, че тя е само от субективно естество по нейното значение.
По нейното съдържание тя произхожда напротив също така от обективността, както по нейната понятна форма произхожда от съзнанието.
Тя е необходимото обективно допълнение на образа на възприятието. Именно поради това, че образът на възприятието е нещо напълно, незавършено, ние сме принудени да му прибавим на него като сетивна опитност необходимото допълнение. Ако непосредствено даденото би било толкова достатъчно за себе си, че да не възниква за нас на всяка негова точка една проблема, ние никога не бихме се нуждаели да излезем извън него. Обаче образите на възприятието не следват някак така един друг и един от друг, че ние да ги виждаме като взаимни последствия на един от друг; те следват напротив от нещо друго, което е затворено за сетивното схващане. Срещу тях застава схващането в понятия и обхваща също и онази част на действителността, която остава затворена за сетивата.
към текста >>
Именно поради това, че образът на възприятието е нещо напълно, незавършено, ние сме принудени да му прибавим на него като сетивна опит
нос
т необходимото допълнение.
За него външния свят би останал онзи лишен от връзка хаос на възприятието, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас. Така мястото, където образите на възприятието се явяват в тяхната идейна връзка, където тази идейна връзка е поставена пред образите на възприятията като техен понятен насрещен образ, е човешкото съзнание. Ако и сега тази понятна /закономерна/ връзка да е произведена по нейното субстанциално устройство в съзнанието, от това съвсем не следва, че тя е само от субективно естество по нейното значение. По нейното съдържание тя произхожда напротив също така от обективността, както по нейната понятна форма произхожда от съзнанието. Тя е необходимото обективно допълнение на образа на възприятието.
Именно поради това, че образът на възприятието е нещо напълно, незавършено, ние сме принудени да му прибавим на него като сетивна опитност необходимото допълнение.
Ако непосредствено даденото би било толкова достатъчно за себе си, че да не възниква за нас на всяка негова точка една проблема, ние никога не бихме се нуждаели да излезем извън него. Обаче образите на възприятието не следват някак така един друг и един от друг, че ние да ги виждаме като взаимни последствия на един от друг; те следват напротив от нещо друго, което е затворено за сетивното схващане. Срещу тях застава схващането в понятия и обхваща също и онази част на действителността, която остава затворена за сетивата. Познанието би било направо един ненужен процес, ако в опитността на сетивата би ни било доставено нещо завършено. Всяко обгръщане, подреждане, групиране на сетивните факти не би имало никаква обективна стойност.
към текста >>
Срещу тях застава схващането в понятия и обхваща също и онази част на действител
нос
тта, която остава затворена за сетивата.
По нейното съдържание тя произхожда напротив също така от обективността, както по нейната понятна форма произхожда от съзнанието. Тя е необходимото обективно допълнение на образа на възприятието. Именно поради това, че образът на възприятието е нещо напълно, незавършено, ние сме принудени да му прибавим на него като сетивна опитност необходимото допълнение. Ако непосредствено даденото би било толкова достатъчно за себе си, че да не възниква за нас на всяка негова точка една проблема, ние никога не бихме се нуждаели да излезем извън него. Обаче образите на възприятието не следват някак така един друг и един от друг, че ние да ги виждаме като взаимни последствия на един от друг; те следват напротив от нещо друго, което е затворено за сетивното схващане.
Срещу тях застава схващането в понятия и обхваща също и онази част на действителността, която остава затворена за сетивата.
Познанието би било направо един ненужен процес, ако в опитността на сетивата би ни било доставено нещо завършено. Всяко обгръщане, подреждане, групиране на сетивните факти не би имало никаква обективна стойност. Познанието има смисъл само тогава, когато считаме дадената на сетивната форма като незавършена, когато то е за нас нещо половинчато, което крие в себе си нещо още по-висше, което обаче не е вече сетивно възприемаемо. Ето защо и мисленето не трябва да бъде схващано така, като че то прибавя нещо към съдържанието на действителността. То е ни повече ни по-малко орган на възприемането, както окото и ухото.
към текста >>
Познанието би било направо един ненужен процес, ако в опит
нос
тта на сетивата би ни било доставено нещо завършено.
Тя е необходимото обективно допълнение на образа на възприятието. Именно поради това, че образът на възприятието е нещо напълно, незавършено, ние сме принудени да му прибавим на него като сетивна опитност необходимото допълнение. Ако непосредствено даденото би било толкова достатъчно за себе си, че да не възниква за нас на всяка негова точка една проблема, ние никога не бихме се нуждаели да излезем извън него. Обаче образите на възприятието не следват някак така един друг и един от друг, че ние да ги виждаме като взаимни последствия на един от друг; те следват напротив от нещо друго, което е затворено за сетивното схващане. Срещу тях застава схващането в понятия и обхваща също и онази част на действителността, която остава затворена за сетивата.
Познанието би било направо един ненужен процес, ако в опитността на сетивата би ни било доставено нещо завършено.
Всяко обгръщане, подреждане, групиране на сетивните факти не би имало никаква обективна стойност. Познанието има смисъл само тогава, когато считаме дадената на сетивната форма като незавършена, когато то е за нас нещо половинчато, което крие в себе си нещо още по-висше, което обаче не е вече сетивно възприемаемо. Ето защо и мисленето не трябва да бъде схващано така, като че то прибавя нещо към съдържанието на действителността. То е ни повече ни по-малко орган на възприемането, както окото и ухото. Както окото възприема цветове, а ухото звуци, така и мисленето възприема идеи.
към текста >>
Всяко обгръщане, подреждане, групиране на сетивните факти не би имало никаква обективна стой
нос
т.
Именно поради това, че образът на възприятието е нещо напълно, незавършено, ние сме принудени да му прибавим на него като сетивна опитност необходимото допълнение. Ако непосредствено даденото би било толкова достатъчно за себе си, че да не възниква за нас на всяка негова точка една проблема, ние никога не бихме се нуждаели да излезем извън него. Обаче образите на възприятието не следват някак така един друг и един от друг, че ние да ги виждаме като взаимни последствия на един от друг; те следват напротив от нещо друго, което е затворено за сетивното схващане. Срещу тях застава схващането в понятия и обхваща също и онази част на действителността, която остава затворена за сетивата. Познанието би било направо един ненужен процес, ако в опитността на сетивата би ни било доставено нещо завършено.
Всяко обгръщане, подреждане, групиране на сетивните факти не би имало никаква обективна стойност.
Познанието има смисъл само тогава, когато считаме дадената на сетивната форма като незавършена, когато то е за нас нещо половинчато, което крие в себе си нещо още по-висше, което обаче не е вече сетивно възприемаемо. Ето защо и мисленето не трябва да бъде схващано така, като че то прибавя нещо към съдържанието на действителността. То е ни повече ни по-малко орган на възприемането, както окото и ухото. Както окото възприема цветове, а ухото звуци, така и мисленето възприема идеи. Ето защо идеализмът може много добре да се съедини с принципа на емпиричното изследване.
към текста >>
Ето защо и мисленето не трябва да бъде схващано така, като че то прибавя нещо към съдържанието на действител
нос
тта.
Обаче образите на възприятието не следват някак така един друг и един от друг, че ние да ги виждаме като взаимни последствия на един от друг; те следват напротив от нещо друго, което е затворено за сетивното схващане. Срещу тях застава схващането в понятия и обхваща също и онази част на действителността, която остава затворена за сетивата. Познанието би било направо един ненужен процес, ако в опитността на сетивата би ни било доставено нещо завършено. Всяко обгръщане, подреждане, групиране на сетивните факти не би имало никаква обективна стойност. Познанието има смисъл само тогава, когато считаме дадената на сетивната форма като незавършена, когато то е за нас нещо половинчато, което крие в себе си нещо още по-висше, което обаче не е вече сетивно възприемаемо.
Ето защо и мисленето не трябва да бъде схващано така, като че то прибавя нещо към съдържанието на действителността.
То е ни повече ни по-малко орган на възприемането, както окото и ухото. Както окото възприема цветове, а ухото звуци, така и мисленето възприема идеи. Ето защо идеализмът може много добре да се съедини с принципа на емпиричното изследване. Идеята не е съдържание на субективното мислене, а резултат на изследването. Когато заставаме с отворени сетива пред действителността, тя се явява срещу нас.
към текста >>
Когато заставаме с отворени сетива пред действител
нос
тта, тя се явява срещу нас.
Ето защо и мисленето не трябва да бъде схващано така, като че то прибавя нещо към съдържанието на действителността. То е ни повече ни по-малко орган на възприемането, както окото и ухото. Както окото възприема цветове, а ухото звуци, така и мисленето възприема идеи. Ето защо идеализмът може много добре да се съедини с принципа на емпиричното изследване. Идеята не е съдържание на субективното мислене, а резултат на изследването.
Когато заставаме с отворени сетива пред действителността, тя се явява срещу нас.
Тя ни се явява в онази форма, която не можем да считаме за нейна истинска форма, едва тогава, когато поставяме в движение нашето мислене. Да познаваме значи: Да прибавим към половината действителност на сетивната опитност възприятието на мисленето, за да стане нейният образ пълен. Всичко се свежда до това, как човек си представя отношението на идеята и на сетивната действителност. Под сетивна действителност аз разбирам целокупността на възприятията, които човешките сетива ни доставят. Тук най-разпространено мнение е, че понятието е само едно средство принадлежащо на съзнанието, чрез което овладява данните на действителността.
към текста >>
Да познаваме значи: Да прибавим към половината действител
нос
т на сетивната опит
нос
т възприятието на мисленето, за да стане нейният образ пълен.
Както окото възприема цветове, а ухото звуци, така и мисленето възприема идеи. Ето защо идеализмът може много добре да се съедини с принципа на емпиричното изследване. Идеята не е съдържание на субективното мислене, а резултат на изследването. Когато заставаме с отворени сетива пред действителността, тя се явява срещу нас. Тя ни се явява в онази форма, която не можем да считаме за нейна истинска форма, едва тогава, когато поставяме в движение нашето мислене.
Да познаваме значи: Да прибавим към половината действителност на сетивната опитност възприятието на мисленето, за да стане нейният образ пълен.
Всичко се свежда до това, как човек си представя отношението на идеята и на сетивната действителност. Под сетивна действителност аз разбирам целокупността на възприятията, които човешките сетива ни доставят. Тук най-разпространено мнение е, че понятието е само едно средство принадлежащо на съзнанието, чрез което овладява данните на действителността. Същността на действителността се намира в самите неща по себе си, ако ние бихме били действително в състояние да стигнем до основата на нещата, ние все пак не бихме могли да овладеем самата тази основа, а само понятното изображение на същата. Тук се предполага два съвършено отделни свята.
към текста >>
Всичко се свежда до това, как човек си представя отношението на идеята и на сетивната действител
нос
т.
Ето защо идеализмът може много добре да се съедини с принципа на емпиричното изследване. Идеята не е съдържание на субективното мислене, а резултат на изследването. Когато заставаме с отворени сетива пред действителността, тя се явява срещу нас. Тя ни се явява в онази форма, която не можем да считаме за нейна истинска форма, едва тогава, когато поставяме в движение нашето мислене. Да познаваме значи: Да прибавим към половината действителност на сетивната опитност възприятието на мисленето, за да стане нейният образ пълен.
Всичко се свежда до това, как човек си представя отношението на идеята и на сетивната действителност.
Под сетивна действителност аз разбирам целокупността на възприятията, които човешките сетива ни доставят. Тук най-разпространено мнение е, че понятието е само едно средство принадлежащо на съзнанието, чрез което овладява данните на действителността. Същността на действителността се намира в самите неща по себе си, ако ние бихме били действително в състояние да стигнем до основата на нещата, ние все пак не бихме могли да овладеем самата тази основа, а само понятното изображение на същата. Тук се предполага два съвършено отделни свята. Обективният външен свят, който носи в себе си своята същност, основите на своето съществуване, и субективно-идеалният вътрешен свят, който трябва да бъде едно изображение под формата на понятия навъншния свят.
към текста >>
Под сетивна действител
нос
т аз разбирам целокуп
нос
тта на възприятията, които човешките сетива ни доставят.
Идеята не е съдържание на субективното мислене, а резултат на изследването. Когато заставаме с отворени сетива пред действителността, тя се явява срещу нас. Тя ни се явява в онази форма, която не можем да считаме за нейна истинска форма, едва тогава, когато поставяме в движение нашето мислене. Да познаваме значи: Да прибавим към половината действителност на сетивната опитност възприятието на мисленето, за да стане нейният образ пълен. Всичко се свежда до това, как човек си представя отношението на идеята и на сетивната действителност.
Под сетивна действителност аз разбирам целокупността на възприятията, които човешките сетива ни доставят.
Тук най-разпространено мнение е, че понятието е само едно средство принадлежащо на съзнанието, чрез което овладява данните на действителността. Същността на действителността се намира в самите неща по себе си, ако ние бихме били действително в състояние да стигнем до основата на нещата, ние все пак не бихме могли да овладеем самата тази основа, а само понятното изображение на същата. Тук се предполага два съвършено отделни свята. Обективният външен свят, който носи в себе си своята същност, основите на своето съществуване, и субективно-идеалният вътрешен свят, който трябва да бъде едно изображение под формата на понятия навъншния свят. Съгласуването на тези два свята би било теоретико-познавателният идеал на този основен възглед.
към текста >>
Тук най-разпространено мнение е, че понятието е само едно средство принадлежащо на съзнанието, чрез което овладява данните на действител
нос
тта.
Когато заставаме с отворени сетива пред действителността, тя се явява срещу нас. Тя ни се явява в онази форма, която не можем да считаме за нейна истинска форма, едва тогава, когато поставяме в движение нашето мислене. Да познаваме значи: Да прибавим към половината действителност на сетивната опитност възприятието на мисленето, за да стане нейният образ пълен. Всичко се свежда до това, как човек си представя отношението на идеята и на сетивната действителност. Под сетивна действителност аз разбирам целокупността на възприятията, които човешките сетива ни доставят.
Тук най-разпространено мнение е, че понятието е само едно средство принадлежащо на съзнанието, чрез което овладява данните на действителността.
Същността на действителността се намира в самите неща по себе си, ако ние бихме били действително в състояние да стигнем до основата на нещата, ние все пак не бихме могли да овладеем самата тази основа, а само понятното изображение на същата. Тук се предполага два съвършено отделни свята. Обективният външен свят, който носи в себе си своята същност, основите на своето съществуване, и субективно-идеалният вътрешен свят, който трябва да бъде едно изображение под формата на понятия навъншния свят. Съгласуването на тези два свята би било теоретико-познавателният идеал на този основен възглед. Към това последното аз причислявам не само естествено-научното направление на нашата епоха, а и философията на Кант, на Шопенхауер и на новокантианците и не по-малко последната фаза на философията на Шелинг.
към текста >>
Същ
нос
тта на действител
нос
тта се намира в самите неща по себе си, ако ние бихме били действително в състояние да стигнем до основата на нещата, ние все пак не бихме могли да овладеем самата тази основа, а само понятното изображение на същата.
Тя ни се явява в онази форма, която не можем да считаме за нейна истинска форма, едва тогава, когато поставяме в движение нашето мислене. Да познаваме значи: Да прибавим към половината действителност на сетивната опитност възприятието на мисленето, за да стане нейният образ пълен. Всичко се свежда до това, как човек си представя отношението на идеята и на сетивната действителност. Под сетивна действителност аз разбирам целокупността на възприятията, които човешките сетива ни доставят. Тук най-разпространено мнение е, че понятието е само едно средство принадлежащо на съзнанието, чрез което овладява данните на действителността.
Същността на действителността се намира в самите неща по себе си, ако ние бихме били действително в състояние да стигнем до основата на нещата, ние все пак не бихме могли да овладеем самата тази основа, а само понятното изображение на същата.
Тук се предполага два съвършено отделни свята. Обективният външен свят, който носи в себе си своята същност, основите на своето съществуване, и субективно-идеалният вътрешен свят, който трябва да бъде едно изображение под формата на понятия навъншния свят. Съгласуването на тези два свята би било теоретико-познавателният идеал на този основен възглед. Към това последното аз причислявам не само естествено-научното направление на нашата епоха, а и философията на Кант, на Шопенхауер и на новокантианците и не по-малко последната фаза на философията на Шелинг. Всички тези направления си съвпадат в това, че търсят същността /есенцията/ на света в нещо транссубективно и от тяхната гледна точка трябва да допуснат, че субективно-идейният свят, който поради това е за тях също само свят на представите, не означава нищо за самата действителност, а единствено за човешкото съзнание.
към текста >>
Обективният външен свят, който
нос
и в себе си своята същ
нос
т, основите на своето съществуване, и субективно-идеалният вътрешен свят, който трябва да бъде едно изображение под формата на понятия навъншния свят.
Всичко се свежда до това, как човек си представя отношението на идеята и на сетивната действителност. Под сетивна действителност аз разбирам целокупността на възприятията, които човешките сетива ни доставят. Тук най-разпространено мнение е, че понятието е само едно средство принадлежащо на съзнанието, чрез което овладява данните на действителността. Същността на действителността се намира в самите неща по себе си, ако ние бихме били действително в състояние да стигнем до основата на нещата, ние все пак не бихме могли да овладеем самата тази основа, а само понятното изображение на същата. Тук се предполага два съвършено отделни свята.
Обективният външен свят, който носи в себе си своята същност, основите на своето съществуване, и субективно-идеалният вътрешен свят, който трябва да бъде едно изображение под формата на понятия навъншния свят.
Съгласуването на тези два свята би било теоретико-познавателният идеал на този основен възглед. Към това последното аз причислявам не само естествено-научното направление на нашата епоха, а и философията на Кант, на Шопенхауер и на новокантианците и не по-малко последната фаза на философията на Шелинг. Всички тези направления си съвпадат в това, че търсят същността /есенцията/ на света в нещо транссубективно и от тяхната гледна точка трябва да допуснат, че субективно-идейният свят, който поради това е за тях също само свят на представите, не означава нищо за самата действителност, а единствено за човешкото съзнание. Аз вече отбелязах, че този възглед води до последствието на една съвършена съгласуваност на понятието /идеята/ и на възприятието. Това, което се намира предварително в това последното, трябва отново да се съдържа в неговото изображение под форма на понятия, само че в идейна форма.
към текста >>
Всички тези направления си съвпадат в това, че търсят същ
нос
тта /есенцията/ на света в нещо транссубективно и от тяхната гледна точка трябва да допуснат, че субективно-идейният свят, който поради това е за тях също само свят на представите, не означава нищо за самата действител
нос
т, а единствено за човешкото съзнание.
Същността на действителността се намира в самите неща по себе си, ако ние бихме били действително в състояние да стигнем до основата на нещата, ние все пак не бихме могли да овладеем самата тази основа, а само понятното изображение на същата. Тук се предполага два съвършено отделни свята. Обективният външен свят, който носи в себе си своята същност, основите на своето съществуване, и субективно-идеалният вътрешен свят, който трябва да бъде едно изображение под формата на понятия навъншния свят. Съгласуването на тези два свята би било теоретико-познавателният идеал на този основен възглед. Към това последното аз причислявам не само естествено-научното направление на нашата епоха, а и философията на Кант, на Шопенхауер и на новокантианците и не по-малко последната фаза на философията на Шелинг.
Всички тези направления си съвпадат в това, че търсят същността /есенцията/ на света в нещо транссубективно и от тяхната гледна точка трябва да допуснат, че субективно-идейният свят, който поради това е за тях също само свят на представите, не означава нищо за самата действителност, а единствено за човешкото съзнание.
Аз вече отбелязах, че този възглед води до последствието на една съвършена съгласуваност на понятието /идеята/ и на възприятието. Това, което се намира предварително в това последното, трябва отново да се съдържа в неговото изображение под форма на понятия, само че в идейна форма. По отношение на съдържанието и двата свята би трябвало да се покриват напълно. Отношенията на пространствено-времевата действителност би трябвало да се повторят точно в идеята, само че вместо възприеманите намерения, форма, цвят и т.н. би трябвало да съществува съответната представа.
към текста >>
Аз вече отбелязах, че този възглед води до последствието на една съвършена съгласува
нос
т на понятието /идеята/ и на възприятието.
Тук се предполага два съвършено отделни свята. Обективният външен свят, който носи в себе си своята същност, основите на своето съществуване, и субективно-идеалният вътрешен свят, който трябва да бъде едно изображение под формата на понятия навъншния свят. Съгласуването на тези два свята би било теоретико-познавателният идеал на този основен възглед. Към това последното аз причислявам не само естествено-научното направление на нашата епоха, а и философията на Кант, на Шопенхауер и на новокантианците и не по-малко последната фаза на философията на Шелинг. Всички тези направления си съвпадат в това, че търсят същността /есенцията/ на света в нещо транссубективно и от тяхната гледна точка трябва да допуснат, че субективно-идейният свят, който поради това е за тях също само свят на представите, не означава нищо за самата действителност, а единствено за човешкото съзнание.
Аз вече отбелязах, че този възглед води до последствието на една съвършена съгласуваност на понятието /идеята/ и на възприятието.
Това, което се намира предварително в това последното, трябва отново да се съдържа в неговото изображение под форма на понятия, само че в идейна форма. По отношение на съдържанието и двата свята би трябвало да се покриват напълно. Отношенията на пространствено-времевата действителност би трябвало да се повторят точно в идеята, само че вместо възприеманите намерения, форма, цвят и т.н. би трябвало да съществува съответната представа. Когато виждам например един триъгълник, неговите очертания, големина, посока на неговите страни и т.н.
към текста >>
Отношенията на пространствено-времевата действител
нос
т би трябвало да се повторят точно в идеята, само че вместо възприеманите намерения, форма, цвят и т.н.
Към това последното аз причислявам не само естествено-научното направление на нашата епоха, а и философията на Кант, на Шопенхауер и на новокантианците и не по-малко последната фаза на философията на Шелинг. Всички тези направления си съвпадат в това, че търсят същността /есенцията/ на света в нещо транссубективно и от тяхната гледна точка трябва да допуснат, че субективно-идейният свят, който поради това е за тях също само свят на представите, не означава нищо за самата действителност, а единствено за човешкото съзнание. Аз вече отбелязах, че този възглед води до последствието на една съвършена съгласуваност на понятието /идеята/ и на възприятието. Това, което се намира предварително в това последното, трябва отново да се съдържа в неговото изображение под форма на понятия, само че в идейна форма. По отношение на съдържанието и двата свята би трябвало да се покриват напълно.
Отношенията на пространствено-времевата действителност би трябвало да се повторят точно в идеята, само че вместо възприеманите намерения, форма, цвят и т.н.
би трябвало да съществува съответната представа. Когато виждам например един триъгълник, неговите очертания, големина, посока на неговите страни и т.н. трябва да бъдат проследени от мене в мисли и аз да си изработя от това една фотография под формата на понятия. При един втори триъгълник аз би трябвало да сторя същото и така при всеки предмет навъншния и вътрешен сетивен свят. Така всяка вещ би се намерила отново според нейното място, нейните качества точно в моя идеен образ на света.
към текста >>
В действител
нос
т всяка вещ се представя като едно особено, напълно определено "това", срещу което стоят също така напълно определени, наситени с реална действител
нос
т "онези".
Сега ние трябва да се запитаме: отговаря ли този извод на фактите? Съвсем не! Моето понятие за триъгълника е едно единствено понятие, което обхваща всички отделни виждани триъгълници; аз мога да си го представя колкото пъти искам, то остава винаги същото. Моите различни представи за триъгълника са тъждествени едни с други. Аз имам въобще само едно понятие на триъгълника.
В действителност всяка вещ се представя като едно особено, напълно определено "това", срещу което стоят също така напълно определени, наситени с реална действителност "онези".
По отношение на това разнообразие понятието се явява като строго единство. В него не съществува никаква особеност, никакви части, то не се размножава, и ако си го представим безкрайно много пъти то остава винаги същото. Пита се сега: Кое е всъщност носителят на тази тъждественост на понятието? Фактически такъв носител не може да бъде неговата външна форма като представа, защото Бъркли е съвършено прав, когато твърди, че една представа, която сега имам за дървото няма нищо общо с тази за същото дърво след една минута, ако междувременно аз държа очите си затворени; също така нямат нищо общо помежду си различните представи на няколко индивида за един предмет. Следователно тъждествеността може да се намира само в съдържанието на представата, в нейното Що.
към текста >>
В него не съществува никаква особе
нос
т, никакви части, то не се размножава, и ако си го представим безкрайно много пъти то остава винаги същото.
Моето понятие за триъгълника е едно единствено понятие, което обхваща всички отделни виждани триъгълници; аз мога да си го представя колкото пъти искам, то остава винаги същото. Моите различни представи за триъгълника са тъждествени едни с други. Аз имам въобще само едно понятие на триъгълника. В действителност всяка вещ се представя като едно особено, напълно определено "това", срещу което стоят също така напълно определени, наситени с реална действителност "онези". По отношение на това разнообразие понятието се явява като строго единство.
В него не съществува никаква особеност, никакви части, то не се размножава, и ако си го представим безкрайно много пъти то остава винаги същото.
Пита се сега: Кое е всъщност носителят на тази тъждественост на понятието? Фактически такъв носител не може да бъде неговата външна форма като представа, защото Бъркли е съвършено прав, когато твърди, че една представа, която сега имам за дървото няма нищо общо с тази за същото дърво след една минута, ако междувременно аз държа очите си затворени; също така нямат нищо общо помежду си различните представи на няколко индивида за един предмет. Следователно тъждествеността може да се намира само в съдържанието на представата, в нейното Що. Гаранцията за тъждествеността трябва да бъде за мене това, което е пълно със значение, съдържанието. Но с това отпада и онова мнение, което отрича на понятието или не идеята всяко самостоятелно съдържание.
към текста >>
Пита се сега: Кое е всъщ
нос
т
нос
ителят на тази тъждестве
нос
т на понятието?
Моите различни представи за триъгълника са тъждествени едни с други. Аз имам въобще само едно понятие на триъгълника. В действителност всяка вещ се представя като едно особено, напълно определено "това", срещу което стоят също така напълно определени, наситени с реална действителност "онези". По отношение на това разнообразие понятието се явява като строго единство. В него не съществува никаква особеност, никакви части, то не се размножава, и ако си го представим безкрайно много пъти то остава винаги същото.
Пита се сега: Кое е всъщност носителят на тази тъждественост на понятието?
Фактически такъв носител не може да бъде неговата външна форма като представа, защото Бъркли е съвършено прав, когато твърди, че една представа, която сега имам за дървото няма нищо общо с тази за същото дърво след една минута, ако междувременно аз държа очите си затворени; също така нямат нищо общо помежду си различните представи на няколко индивида за един предмет. Следователно тъждествеността може да се намира само в съдържанието на представата, в нейното Що. Гаранцията за тъждествеността трябва да бъде за мене това, което е пълно със значение, съдържанието. Но с това отпада и онова мнение, което отрича на понятието или не идеята всяко самостоятелно съдържание. Това мнение счита именно, че понятното единство е като такова въобще без всяко съдържание, че то се ражда само благодарение на това че се изоставят известни определения в обектите на опитността, а напротив се изтъква общото и се въплъщава в нашия интелект за едно по-удобно обгръщане на разнообразието на обективната действителност според принципа: да бъде обгърната с духа цялата опитност с възможно по-малък брой общи единици т.е.
към текста >>
Фактически такъв
нос
ител не може да бъде неговата външна форма като представа, защото Бъркли е съвършено прав, когато твърди, че една представа, която сега имам за дървото няма нищо общо с тази за същото дърво след една минута, ако междувременно аз държа очите си затворени; също така нямат нищо общо помежду си различните представи на няколко индивида за един предмет.
Аз имам въобще само едно понятие на триъгълника. В действителност всяка вещ се представя като едно особено, напълно определено "това", срещу което стоят също така напълно определени, наситени с реална действителност "онези". По отношение на това разнообразие понятието се явява като строго единство. В него не съществува никаква особеност, никакви части, то не се размножава, и ако си го представим безкрайно много пъти то остава винаги същото. Пита се сега: Кое е всъщност носителят на тази тъждественост на понятието?
Фактически такъв носител не може да бъде неговата външна форма като представа, защото Бъркли е съвършено прав, когато твърди, че една представа, която сега имам за дървото няма нищо общо с тази за същото дърво след една минута, ако междувременно аз държа очите си затворени; също така нямат нищо общо помежду си различните представи на няколко индивида за един предмет.
Следователно тъждествеността може да се намира само в съдържанието на представата, в нейното Що. Гаранцията за тъждествеността трябва да бъде за мене това, което е пълно със значение, съдържанието. Но с това отпада и онова мнение, което отрича на понятието или не идеята всяко самостоятелно съдържание. Това мнение счита именно, че понятното единство е като такова въобще без всяко съдържание, че то се ражда само благодарение на това че се изоставят известни определения в обектите на опитността, а напротив се изтъква общото и се въплъщава в нашия интелект за едно по-удобно обгръщане на разнообразието на обективната действителност според принципа: да бъде обгърната с духа цялата опитност с възможно по-малък брой общи единици т.е. според принципа на най-малкото количество сила.
към текста >>
Следователно тъждестве
нос
тта може да се намира само в съдържанието на представата, в нейното Що.
В действителност всяка вещ се представя като едно особено, напълно определено "това", срещу което стоят също така напълно определени, наситени с реална действителност "онези". По отношение на това разнообразие понятието се явява като строго единство. В него не съществува никаква особеност, никакви части, то не се размножава, и ако си го представим безкрайно много пъти то остава винаги същото. Пита се сега: Кое е всъщност носителят на тази тъждественост на понятието? Фактически такъв носител не може да бъде неговата външна форма като представа, защото Бъркли е съвършено прав, когато твърди, че една представа, която сега имам за дървото няма нищо общо с тази за същото дърво след една минута, ако междувременно аз държа очите си затворени; също така нямат нищо общо помежду си различните представи на няколко индивида за един предмет.
Следователно тъждествеността може да се намира само в съдържанието на представата, в нейното Що.
Гаранцията за тъждествеността трябва да бъде за мене това, което е пълно със значение, съдържанието. Но с това отпада и онова мнение, което отрича на понятието или не идеята всяко самостоятелно съдържание. Това мнение счита именно, че понятното единство е като такова въобще без всяко съдържание, че то се ражда само благодарение на това че се изоставят известни определения в обектите на опитността, а напротив се изтъква общото и се въплъщава в нашия интелект за едно по-удобно обгръщане на разнообразието на обективната действителност според принципа: да бъде обгърната с духа цялата опитност с възможно по-малък брой общи единици т.е. според принципа на най-малкото количество сила. Наред с модерната натурфилософия на това становище стои и Шопенхауер.
към текста >>
Гаранцията за тъждестве
нос
тта трябва да бъде за мене това, което е пълно със значение, съдържанието.
По отношение на това разнообразие понятието се явява като строго единство. В него не съществува никаква особеност, никакви части, то не се размножава, и ако си го представим безкрайно много пъти то остава винаги същото. Пита се сега: Кое е всъщност носителят на тази тъждественост на понятието? Фактически такъв носител не може да бъде неговата външна форма като представа, защото Бъркли е съвършено прав, когато твърди, че една представа, която сега имам за дървото няма нищо общо с тази за същото дърво след една минута, ако междувременно аз държа очите си затворени; също така нямат нищо общо помежду си различните представи на няколко индивида за един предмет. Следователно тъждествеността може да се намира само в съдържанието на представата, в нейното Що.
Гаранцията за тъждествеността трябва да бъде за мене това, което е пълно със значение, съдържанието.
Но с това отпада и онова мнение, което отрича на понятието или не идеята всяко самостоятелно съдържание. Това мнение счита именно, че понятното единство е като такова въобще без всяко съдържание, че то се ражда само благодарение на това че се изоставят известни определения в обектите на опитността, а напротив се изтъква общото и се въплъщава в нашия интелект за едно по-удобно обгръщане на разнообразието на обективната действителност според принципа: да бъде обгърната с духа цялата опитност с възможно по-малък брой общи единици т.е. според принципа на най-малкото количество сила. Наред с модерната натурфилософия на това становище стои и Шопенхауер. Обаче в неговите най-рязка и поради това най-едностранчива последователност то е застъпено в съчинението на Рихард Авенариус: "Философията като мислене на света съобразно принципа на най-малкото количество сила”.
към текста >>
Това мнение счита именно, че понятното единство е като такова въобще без всяко съдържание, че то се ражда само благодарение на това че се изоставят известни определения в обектите на опит
нос
тта, а напротив се изтъква общото и се въплъщава в нашия интелект за едно по-удобно обгръщане на разнообразието на обективната действител
нос
т според принципа: да бъде обгърната с духа цялата опит
нос
т с възможно по-малък брой общи единици т.е.
Пита се сега: Кое е всъщност носителят на тази тъждественост на понятието? Фактически такъв носител не може да бъде неговата външна форма като представа, защото Бъркли е съвършено прав, когато твърди, че една представа, която сега имам за дървото няма нищо общо с тази за същото дърво след една минута, ако междувременно аз държа очите си затворени; също така нямат нищо общо помежду си различните представи на няколко индивида за един предмет. Следователно тъждествеността може да се намира само в съдържанието на представата, в нейното Що. Гаранцията за тъждествеността трябва да бъде за мене това, което е пълно със значение, съдържанието. Но с това отпада и онова мнение, което отрича на понятието или не идеята всяко самостоятелно съдържание.
Това мнение счита именно, че понятното единство е като такова въобще без всяко съдържание, че то се ражда само благодарение на това че се изоставят известни определения в обектите на опитността, а напротив се изтъква общото и се въплъщава в нашия интелект за едно по-удобно обгръщане на разнообразието на обективната действителност според принципа: да бъде обгърната с духа цялата опитност с възможно по-малък брой общи единици т.е.
според принципа на най-малкото количество сила. Наред с модерната натурфилософия на това становище стои и Шопенхауер. Обаче в неговите най-рязка и поради това най-едностранчива последователност то е застъпено в съчинението на Рихард Авенариус: "Философията като мислене на света съобразно принципа на най-малкото количество сила”. Предисловие към една критика на чистата опитност /Лайпциг,1876 г./. Обаче това мнение почива само на едно пълно непознаване не само на съдържанието на понятието, а също и на възприятието.
към текста >>
Обаче в неговите най-рязка и поради това най-ед
нос
транчива последовател
нос
т то е застъпено в съчинението на Рихард Авенариус: "Философията като мислене на света съобразно принципа на най-малкото количество сила”.
Гаранцията за тъждествеността трябва да бъде за мене това, което е пълно със значение, съдържанието. Но с това отпада и онова мнение, което отрича на понятието или не идеята всяко самостоятелно съдържание. Това мнение счита именно, че понятното единство е като такова въобще без всяко съдържание, че то се ражда само благодарение на това че се изоставят известни определения в обектите на опитността, а напротив се изтъква общото и се въплъщава в нашия интелект за едно по-удобно обгръщане на разнообразието на обективната действителност според принципа: да бъде обгърната с духа цялата опитност с възможно по-малък брой общи единици т.е. според принципа на най-малкото количество сила. Наред с модерната натурфилософия на това становище стои и Шопенхауер.
Обаче в неговите най-рязка и поради това най-едностранчива последователност то е застъпено в съчинението на Рихард Авенариус: "Философията като мислене на света съобразно принципа на най-малкото количество сила”.
Предисловие към една критика на чистата опитност /Лайпциг,1876 г./. Обаче това мнение почива само на едно пълно непознаване не само на съдържанието на понятието, а също и на възприятието. За да се създаде тук яснота, необходимо е да се върнем на основата, която съпоставя възприятието като нещо особено на понятието като нещо общо. Трябва да се запитаме: В какво се състои всъщност характеристиката на особеното? Може ли тя да бъде определена понятно /с помощта на понятията/?
към текста >>
Предисловие към една критика на чистата опит
нос
т /Лайпциг,1876 г./.
Но с това отпада и онова мнение, което отрича на понятието или не идеята всяко самостоятелно съдържание. Това мнение счита именно, че понятното единство е като такова въобще без всяко съдържание, че то се ражда само благодарение на това че се изоставят известни определения в обектите на опитността, а напротив се изтъква общото и се въплъщава в нашия интелект за едно по-удобно обгръщане на разнообразието на обективната действителност според принципа: да бъде обгърната с духа цялата опитност с възможно по-малък брой общи единици т.е. според принципа на най-малкото количество сила. Наред с модерната натурфилософия на това становище стои и Шопенхауер. Обаче в неговите най-рязка и поради това най-едностранчива последователност то е застъпено в съчинението на Рихард Авенариус: "Философията като мислене на света съобразно принципа на най-малкото количество сила”.
Предисловие към една критика на чистата опитност /Лайпциг,1876 г./.
Обаче това мнение почива само на едно пълно непознаване не само на съдържанието на понятието, а също и на възприятието. За да се създаде тук яснота, необходимо е да се върнем на основата, която съпоставя възприятието като нещо особено на понятието като нещо общо. Трябва да се запитаме: В какво се състои всъщност характеристиката на особеното? Може ли тя да бъде определена понятно /с помощта на понятията/? Можем ли да кажем: Това понятно единство трябва да се разпадне в тези или онези възприемаеми, особени разнообразности?
към текста >>
Трябва да се запитаме: В какво се състои всъщ
нос
т характеристиката на особеното?
Наред с модерната натурфилософия на това становище стои и Шопенхауер. Обаче в неговите най-рязка и поради това най-едностранчива последователност то е застъпено в съчинението на Рихард Авенариус: "Философията като мислене на света съобразно принципа на най-малкото количество сила”. Предисловие към една критика на чистата опитност /Лайпциг,1876 г./. Обаче това мнение почива само на едно пълно непознаване не само на съдържанието на понятието, а също и на възприятието. За да се създаде тук яснота, необходимо е да се върнем на основата, която съпоставя възприятието като нещо особено на понятието като нещо общо.
Трябва да се запитаме: В какво се състои всъщност характеристиката на особеното?
Може ли тя да бъде определена понятно /с помощта на понятията/? Можем ли да кажем: Това понятно единство трябва да се разпадне в тези или онези възприемаеми, особени разнообразности? Не, е съвсем определеният отговор. Самото понятие никак не познава особеността. Следователно тази особеност трябва да се намира в елементи, които като такива са съвсем недостъпни за понятието.
към текста >>
Можем ли да кажем: Това понятно единство трябва да се разпадне в тези или онези възприемаеми, особени разнообраз
нос
ти?
Предисловие към една критика на чистата опитност /Лайпциг,1876 г./. Обаче това мнение почива само на едно пълно непознаване не само на съдържанието на понятието, а също и на възприятието. За да се създаде тук яснота, необходимо е да се върнем на основата, която съпоставя възприятието като нещо особено на понятието като нещо общо. Трябва да се запитаме: В какво се състои всъщност характеристиката на особеното? Може ли тя да бъде определена понятно /с помощта на понятията/?
Можем ли да кажем: Това понятно единство трябва да се разпадне в тези или онези възприемаеми, особени разнообразности?
Не, е съвсем определеният отговор. Самото понятие никак не познава особеността. Следователно тази особеност трябва да се намира в елементи, които като такива са съвсем недостъпни за понятието. Но след като ние не познаваме един междинен член между възприятие и понятие ако не бихме искали да цитираме фантастично-мистичните схеми на Кант, които днес се считат за нещо несериозно тези елементи трябва да принадлежат на самото възприятие. Причината за особеността не може да бъде извлечена от понятието, а трябва да се търси в самото възприятие.
към текста >>
Самото понятие никак не познава особе
нос
тта.
За да се създаде тук яснота, необходимо е да се върнем на основата, която съпоставя възприятието като нещо особено на понятието като нещо общо. Трябва да се запитаме: В какво се състои всъщност характеристиката на особеното? Може ли тя да бъде определена понятно /с помощта на понятията/? Можем ли да кажем: Това понятно единство трябва да се разпадне в тези или онези възприемаеми, особени разнообразности? Не, е съвсем определеният отговор.
Самото понятие никак не познава особеността.
Следователно тази особеност трябва да се намира в елементи, които като такива са съвсем недостъпни за понятието. Но след като ние не познаваме един междинен член между възприятие и понятие ако не бихме искали да цитираме фантастично-мистичните схеми на Кант, които днес се считат за нещо несериозно тези елементи трябва да принадлежат на самото възприятие. Причината за особеността не може да бъде извлечена от понятието, а трябва да се търси в самото възприятие. Това, което съставлява особеността на един обект, не може да се разбира, а само да се вижда /възприема. Тази е причината, защо всяка философия, която иска да изведе от самото понятие цялата възприемаема действителност съобразно нейната особеност, трябва да се провали.
към текста >>
Следователно тази особе
нос
т трябва да се намира в елементи, които като такива са съвсем недостъпни за понятието.
Трябва да се запитаме: В какво се състои всъщност характеристиката на особеното? Може ли тя да бъде определена понятно /с помощта на понятията/? Можем ли да кажем: Това понятно единство трябва да се разпадне в тези или онези възприемаеми, особени разнообразности? Не, е съвсем определеният отговор. Самото понятие никак не познава особеността.
Следователно тази особеност трябва да се намира в елементи, които като такива са съвсем недостъпни за понятието.
Но след като ние не познаваме един междинен член между възприятие и понятие ако не бихме искали да цитираме фантастично-мистичните схеми на Кант, които днес се считат за нещо несериозно тези елементи трябва да принадлежат на самото възприятие. Причината за особеността не може да бъде извлечена от понятието, а трябва да се търси в самото възприятие. Това, което съставлява особеността на един обект, не може да се разбира, а само да се вижда /възприема. Тази е причината, защо всяка философия, която иска да изведе от самото понятие цялата възприемаема действителност съобразно нейната особеност, трябва да се провали. В това се състои и класическата грешка на Фихте, който искаше да изведе /да дедуцира/ целия свят от съзнанието.
към текста >>
Причината за особе
нос
тта не може да бъде извлечена от понятието, а трябва да се търси в самото възприятие.
Можем ли да кажем: Това понятно единство трябва да се разпадне в тези или онези възприемаеми, особени разнообразности? Не, е съвсем определеният отговор. Самото понятие никак не познава особеността. Следователно тази особеност трябва да се намира в елементи, които като такива са съвсем недостъпни за понятието. Но след като ние не познаваме един междинен член между възприятие и понятие ако не бихме искали да цитираме фантастично-мистичните схеми на Кант, които днес се считат за нещо несериозно тези елементи трябва да принадлежат на самото възприятие.
Причината за особеността не може да бъде извлечена от понятието, а трябва да се търси в самото възприятие.
Това, което съставлява особеността на един обект, не може да се разбира, а само да се вижда /възприема. Тази е причината, защо всяка философия, която иска да изведе от самото понятие цялата възприемаема действителност съобразно нейната особеност, трябва да се провали. В това се състои и класическата грешка на Фихте, който искаше да изведе /да дедуцира/ целия свят от съзнанието. Обаче който счита тази невъзможност като един недостатък на идеалната философия, той не постъпва по-разумно от философа Круг, един последовател на Кант, който изискваше от философията на тъждествеността тя да му изведе неговите писци. Това, което различава действително по същество възприятието от идеята, е именно този елемент, който не може да бъде доведен в понятие и който именно трябва да бъде изпитан /да имаме опитност за него/.
към текста >>
Това, което съставлява особе
нос
тта на един обект, не може да се разбира, а само да се вижда /възприема.
Не, е съвсем определеният отговор. Самото понятие никак не познава особеността. Следователно тази особеност трябва да се намира в елементи, които като такива са съвсем недостъпни за понятието. Но след като ние не познаваме един междинен член между възприятие и понятие ако не бихме искали да цитираме фантастично-мистичните схеми на Кант, които днес се считат за нещо несериозно тези елементи трябва да принадлежат на самото възприятие. Причината за особеността не може да бъде извлечена от понятието, а трябва да се търси в самото възприятие.
Това, което съставлява особеността на един обект, не може да се разбира, а само да се вижда /възприема.
Тази е причината, защо всяка философия, която иска да изведе от самото понятие цялата възприемаема действителност съобразно нейната особеност, трябва да се провали. В това се състои и класическата грешка на Фихте, който искаше да изведе /да дедуцира/ целия свят от съзнанието. Обаче който счита тази невъзможност като един недостатък на идеалната философия, той не постъпва по-разумно от философа Круг, един последовател на Кант, който изискваше от философията на тъждествеността тя да му изведе неговите писци. Това, което различава действително по същество възприятието от идеята, е именно този елемент, който не може да бъде доведен в понятие и който именно трябва да бъде изпитан /да имаме опитност за него/. Чрез това понятието и възприятието стоят едно срещу друго наистина като подобни по същество, но въпреки това като различни страни на света.
към текста >>
Тази е причината, защо всяка философия, която иска да изведе от самото понятие цялата възприемаема действител
нос
т съобразно нейната особе
нос
т, трябва да се провали.
Самото понятие никак не познава особеността. Следователно тази особеност трябва да се намира в елементи, които като такива са съвсем недостъпни за понятието. Но след като ние не познаваме един междинен член между възприятие и понятие ако не бихме искали да цитираме фантастично-мистичните схеми на Кант, които днес се считат за нещо несериозно тези елементи трябва да принадлежат на самото възприятие. Причината за особеността не може да бъде извлечена от понятието, а трябва да се търси в самото възприятие. Това, което съставлява особеността на един обект, не може да се разбира, а само да се вижда /възприема.
Тази е причината, защо всяка философия, която иска да изведе от самото понятие цялата възприемаема действителност съобразно нейната особеност, трябва да се провали.
В това се състои и класическата грешка на Фихте, който искаше да изведе /да дедуцира/ целия свят от съзнанието. Обаче който счита тази невъзможност като един недостатък на идеалната философия, той не постъпва по-разумно от философа Круг, един последовател на Кант, който изискваше от философията на тъждествеността тя да му изведе неговите писци. Това, което различава действително по същество възприятието от идеята, е именно този елемент, който не може да бъде доведен в понятие и който именно трябва да бъде изпитан /да имаме опитност за него/. Чрез това понятието и възприятието стоят едно срещу друго наистина като подобни по същество, но въпреки това като различни страни на света. И тъй като възприятието изисква понятието, както обяснихме това, то доказва, че има своята есенция /своята същност/ не в своята особеност, а в понятната всеобщност.
към текста >>
Обаче който счита тази невъзмож
нос
т като един недостатък на идеалната философия, той не постъпва по-разумно от философа Круг, един последовател на Кант, който изискваше от философията на тъждестве
нос
тта тя да му изведе неговите писци.
Но след като ние не познаваме един междинен член между възприятие и понятие ако не бихме искали да цитираме фантастично-мистичните схеми на Кант, които днес се считат за нещо несериозно тези елементи трябва да принадлежат на самото възприятие. Причината за особеността не може да бъде извлечена от понятието, а трябва да се търси в самото възприятие. Това, което съставлява особеността на един обект, не може да се разбира, а само да се вижда /възприема. Тази е причината, защо всяка философия, която иска да изведе от самото понятие цялата възприемаема действителност съобразно нейната особеност, трябва да се провали. В това се състои и класическата грешка на Фихте, който искаше да изведе /да дедуцира/ целия свят от съзнанието.
Обаче който счита тази невъзможност като един недостатък на идеалната философия, той не постъпва по-разумно от философа Круг, един последовател на Кант, който изискваше от философията на тъждествеността тя да му изведе неговите писци.
Това, което различава действително по същество възприятието от идеята, е именно този елемент, който не може да бъде доведен в понятие и който именно трябва да бъде изпитан /да имаме опитност за него/. Чрез това понятието и възприятието стоят едно срещу друго наистина като подобни по същество, но въпреки това като различни страни на света. И тъй като възприятието изисква понятието, както обяснихме това, то доказва, че има своята есенция /своята същност/ не в своята особеност, а в понятната всеобщност. Обаче тази всеобщност трябва да бъде намерена според нейното явление едва в субекта: защото тя може да бъде добита от този последния. Понятието не може да заеме своето съдържание от опитността, защото то не приема именно в себе си характерната черта на опитността, особеността.
към текста >>
Това, което различава действително по същество възприятието от идеята, е именно този елемент, който не може да бъде доведен в понятие и който именно трябва да бъде изпитан /да имаме опит
нос
т за него/.
Причината за особеността не може да бъде извлечена от понятието, а трябва да се търси в самото възприятие. Това, което съставлява особеността на един обект, не може да се разбира, а само да се вижда /възприема. Тази е причината, защо всяка философия, която иска да изведе от самото понятие цялата възприемаема действителност съобразно нейната особеност, трябва да се провали. В това се състои и класическата грешка на Фихте, който искаше да изведе /да дедуцира/ целия свят от съзнанието. Обаче който счита тази невъзможност като един недостатък на идеалната философия, той не постъпва по-разумно от философа Круг, един последовател на Кант, който изискваше от философията на тъждествеността тя да му изведе неговите писци.
Това, което различава действително по същество възприятието от идеята, е именно този елемент, който не може да бъде доведен в понятие и който именно трябва да бъде изпитан /да имаме опитност за него/.
Чрез това понятието и възприятието стоят едно срещу друго наистина като подобни по същество, но въпреки това като различни страни на света. И тъй като възприятието изисква понятието, както обяснихме това, то доказва, че има своята есенция /своята същност/ не в своята особеност, а в понятната всеобщност. Обаче тази всеобщност трябва да бъде намерена според нейното явление едва в субекта: защото тя може да бъде добита от този последния. Понятието не може да заеме своето съдържание от опитността, защото то не приема именно в себе си характерната черта на опитността, особеността. Всичко, което съставлява тази последната, му е чуждо.
към текста >>
И тъй като възприятието изисква понятието, както обяснихме това, то доказва, че има своята есенция /своята същ
нос
т/ не в своята особе
нос
т, а в понятната всеобщ
нос
т.
Тази е причината, защо всяка философия, която иска да изведе от самото понятие цялата възприемаема действителност съобразно нейната особеност, трябва да се провали. В това се състои и класическата грешка на Фихте, който искаше да изведе /да дедуцира/ целия свят от съзнанието. Обаче който счита тази невъзможност като един недостатък на идеалната философия, той не постъпва по-разумно от философа Круг, един последовател на Кант, който изискваше от философията на тъждествеността тя да му изведе неговите писци. Това, което различава действително по същество възприятието от идеята, е именно този елемент, който не може да бъде доведен в понятие и който именно трябва да бъде изпитан /да имаме опитност за него/. Чрез това понятието и възприятието стоят едно срещу друго наистина като подобни по същество, но въпреки това като различни страни на света.
И тъй като възприятието изисква понятието, както обяснихме това, то доказва, че има своята есенция /своята същност/ не в своята особеност, а в понятната всеобщност.
Обаче тази всеобщност трябва да бъде намерена според нейното явление едва в субекта: защото тя може да бъде добита от този последния. Понятието не може да заеме своето съдържание от опитността, защото то не приема именно в себе си характерната черта на опитността, особеността. Всичко, което съставлява тази последната, му е чуждо. Следователно то само трябва да си даде своето съдържание. Обикновено се казва, че обектът на опитността /или на опита/ е индивидуален, а понятието напротив е абстрактно, бедно в сравнение с пълносъдържателното възприятие, оскъдно, празно.
към текста >>
Обаче тази всеобщ
нос
т трябва да бъде намерена според нейното явление едва в субекта: защото тя може да бъде добита от този последния.
В това се състои и класическата грешка на Фихте, който искаше да изведе /да дедуцира/ целия свят от съзнанието. Обаче който счита тази невъзможност като един недостатък на идеалната философия, той не постъпва по-разумно от философа Круг, един последовател на Кант, който изискваше от философията на тъждествеността тя да му изведе неговите писци. Това, което различава действително по същество възприятието от идеята, е именно този елемент, който не може да бъде доведен в понятие и който именно трябва да бъде изпитан /да имаме опитност за него/. Чрез това понятието и възприятието стоят едно срещу друго наистина като подобни по същество, но въпреки това като различни страни на света. И тъй като възприятието изисква понятието, както обяснихме това, то доказва, че има своята есенция /своята същност/ не в своята особеност, а в понятната всеобщност.
Обаче тази всеобщност трябва да бъде намерена според нейното явление едва в субекта: защото тя може да бъде добита от този последния.
Понятието не може да заеме своето съдържание от опитността, защото то не приема именно в себе си характерната черта на опитността, особеността. Всичко, което съставлява тази последната, му е чуждо. Следователно то само трябва да си даде своето съдържание. Обикновено се казва, че обектът на опитността /или на опита/ е индивидуален, а понятието напротив е абстрактно, бедно в сравнение с пълносъдържателното възприятие, оскъдно, празно. Но в какво се търси тук богатството на определенията?
към текста >>
Понятието не може да заеме своето съдържание от опит
нос
тта, защото то не приема именно в себе си характерната черта на опит
нос
тта, особе
нос
тта.
Обаче който счита тази невъзможност като един недостатък на идеалната философия, той не постъпва по-разумно от философа Круг, един последовател на Кант, който изискваше от философията на тъждествеността тя да му изведе неговите писци. Това, което различава действително по същество възприятието от идеята, е именно този елемент, който не може да бъде доведен в понятие и който именно трябва да бъде изпитан /да имаме опитност за него/. Чрез това понятието и възприятието стоят едно срещу друго наистина като подобни по същество, но въпреки това като различни страни на света. И тъй като възприятието изисква понятието, както обяснихме това, то доказва, че има своята есенция /своята същност/ не в своята особеност, а в понятната всеобщност. Обаче тази всеобщност трябва да бъде намерена според нейното явление едва в субекта: защото тя може да бъде добита от този последния.
Понятието не може да заеме своето съдържание от опитността, защото то не приема именно в себе си характерната черта на опитността, особеността.
Всичко, което съставлява тази последната, му е чуждо. Следователно то само трябва да си даде своето съдържание. Обикновено се казва, че обектът на опитността /или на опита/ е индивидуален, а понятието напротив е абстрактно, бедно в сравнение с пълносъдържателното възприятие, оскъдно, празно. Но в какво се търси тук богатството на определенията? В техния брой, които трябва да бъде безкрайно голям в безкрайността на пространството.
към текста >>
Обикновено се казва, че обектът на опит
нос
тта /или на опита/ е индивидуален, а понятието напротив е абстрактно, бедно в сравнение с пъл
нос
ъдържателното възприятие, оскъдно, празно.
И тъй като възприятието изисква понятието, както обяснихме това, то доказва, че има своята есенция /своята същност/ не в своята особеност, а в понятната всеобщност. Обаче тази всеобщност трябва да бъде намерена според нейното явление едва в субекта: защото тя може да бъде добита от този последния. Понятието не може да заеме своето съдържание от опитността, защото то не приема именно в себе си характерната черта на опитността, особеността. Всичко, което съставлява тази последната, му е чуждо. Следователно то само трябва да си даде своето съдържание.
Обикновено се казва, че обектът на опитността /или на опита/ е индивидуален, а понятието напротив е абстрактно, бедно в сравнение с пълносъдържателното възприятие, оскъдно, празно.
Но в какво се търси тук богатството на определенията? В техния брой, които трябва да бъде безкрайно голям в безкрайността на пространството. Затова пък понятието не е по-малко пълноопределено. При него числеността е заменена чрез качества. Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите.
към текста >>
В техния брой, които трябва да бъде безкрайно голям в безкрай
нос
тта на пространството.
Понятието не може да заеме своето съдържание от опитността, защото то не приема именно в себе си характерната черта на опитността, особеността. Всичко, което съставлява тази последната, му е чуждо. Следователно то само трябва да си даде своето съдържание. Обикновено се казва, че обектът на опитността /или на опита/ е индивидуален, а понятието напротив е абстрактно, бедно в сравнение с пълносъдържателното възприятие, оскъдно, празно. Но в какво се търси тук богатството на определенията?
В техния брой, които трябва да бъде безкрайно голям в безкрайността на пространството.
Затова пък понятието не е по-малко пълноопределено. При него числеността е заменена чрез качества. Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите. Понятието е също така индивидуално, също така пълносъдържателно както възприятието. Разликата е само тази, че при обхващане съдържанието на опитността не е необходимо нищо друго освен отворени сетива, чисто пасивно поведение спрямо външния свят, докато идейната ядка на света трябва да се роди в духа чрез неговото собствено спонтанно поведение, ако тя въобще трябва да стигне до явление.
към текста >>
При него числе
нос
тта е заменена чрез качества.
Следователно то само трябва да си даде своето съдържание. Обикновено се казва, че обектът на опитността /или на опита/ е индивидуален, а понятието напротив е абстрактно, бедно в сравнение с пълносъдържателното възприятие, оскъдно, празно. Но в какво се търси тук богатството на определенията? В техния брой, които трябва да бъде безкрайно голям в безкрайността на пространството. Затова пък понятието не е по-малко пълноопределено.
При него числеността е заменена чрез качества.
Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите. Понятието е също така индивидуално, също така пълносъдържателно както възприятието. Разликата е само тази, че при обхващане съдържанието на опитността не е необходимо нищо друго освен отворени сетива, чисто пасивно поведение спрямо външния свят, докато идейната ядка на света трябва да се роди в духа чрез неговото собствено спонтанно поведение, ако тя въобще трябва да стигне до явление. Да се казва: Понятието е враг на живото гледане /възприятие/, това е едно безсмислено празнословие. Понятието във възприятието, то прибавя към неговото съдържание своето, бе да премахва първото защото това не е важно за него -, как тогава то ще бъде враг на възприятието!
към текста >>
Обаче както в понятието не намираме числе
нос
тта, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите.
Обикновено се казва, че обектът на опитността /или на опита/ е индивидуален, а понятието напротив е абстрактно, бедно в сравнение с пълносъдържателното възприятие, оскъдно, празно. Но в какво се търси тук богатството на определенията? В техния брой, които трябва да бъде безкрайно голям в безкрайността на пространството. Затова пък понятието не е по-малко пълноопределено. При него числеността е заменена чрез качества.
Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите.
Понятието е също така индивидуално, също така пълносъдържателно както възприятието. Разликата е само тази, че при обхващане съдържанието на опитността не е необходимо нищо друго освен отворени сетива, чисто пасивно поведение спрямо външния свят, докато идейната ядка на света трябва да се роди в духа чрез неговото собствено спонтанно поведение, ако тя въобще трябва да стигне до явление. Да се казва: Понятието е враг на живото гледане /възприятие/, това е едно безсмислено празнословие. Понятието във възприятието, то прибавя към неговото съдържание своето, бе да премахва първото защото това не е важно за него -, как тогава то ще бъде враг на възприятието! То е негов враг само тогава, когато една криво разбираща себе си философия иска да изведе цялото, богато съдържание на сетивния свят от идеята.
към текста >>
Понятието е също така индивидуално, също така пъл
нос
ъдържателно както възприятието.
Но в какво се търси тук богатството на определенията? В техния брой, които трябва да бъде безкрайно голям в безкрайността на пространството. Затова пък понятието не е по-малко пълноопределено. При него числеността е заменена чрез качества. Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите.
Понятието е също така индивидуално, също така пълносъдържателно както възприятието.
Разликата е само тази, че при обхващане съдържанието на опитността не е необходимо нищо друго освен отворени сетива, чисто пасивно поведение спрямо външния свят, докато идейната ядка на света трябва да се роди в духа чрез неговото собствено спонтанно поведение, ако тя въобще трябва да стигне до явление. Да се казва: Понятието е враг на живото гледане /възприятие/, това е едно безсмислено празнословие. Понятието във възприятието, то прибавя към неговото съдържание своето, бе да премахва първото защото това не е важно за него -, как тогава то ще бъде враг на възприятието! То е негов враг само тогава, когато една криво разбираща себе си философия иска да изведе цялото, богато съдържание на сетивния свят от идеята. Защото тогава, вместо живата природа, тя дава една празна схема от фрази.
към текста >>
Разликата е само тази, че при обхващане съдържанието на опит
нос
тта не е необходимо нищо друго освен отворени сетива, чисто пасивно поведение спрямо външния свят, докато идейната ядка на света трябва да се роди в духа чрез неговото собствено спонтанно поведение, ако тя въобще трябва да стигне до явление.
В техния брой, които трябва да бъде безкрайно голям в безкрайността на пространството. Затова пък понятието не е по-малко пълноопределено. При него числеността е заменена чрез качества. Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите. Понятието е също така индивидуално, също така пълносъдържателно както възприятието.
Разликата е само тази, че при обхващане съдържанието на опитността не е необходимо нищо друго освен отворени сетива, чисто пасивно поведение спрямо външния свят, докато идейната ядка на света трябва да се роди в духа чрез неговото собствено спонтанно поведение, ако тя въобще трябва да стигне до явление.
Да се казва: Понятието е враг на живото гледане /възприятие/, това е едно безсмислено празнословие. Понятието във възприятието, то прибавя към неговото съдържание своето, бе да премахва първото защото това не е важно за него -, как тогава то ще бъде враг на възприятието! То е негов враг само тогава, когато една криво разбираща себе си философия иска да изведе цялото, богато съдържание на сетивния свят от идеята. Защото тогава, вместо живата природа, тя дава една празна схема от фрази. До едно задоволително обяснение на това, се стига само по посочения от нас начин.
към текста >>
Да се казва: Понятието е враг на живото гледане /възприятие/, това е едно безсмислено праз
нос
ловие.
Затова пък понятието не е по-малко пълноопределено. При него числеността е заменена чрез качества. Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите. Понятието е също така индивидуално, също така пълносъдържателно както възприятието. Разликата е само тази, че при обхващане съдържанието на опитността не е необходимо нищо друго освен отворени сетива, чисто пасивно поведение спрямо външния свят, докато идейната ядка на света трябва да се роди в духа чрез неговото собствено спонтанно поведение, ако тя въобще трябва да стигне до явление.
Да се казва: Понятието е враг на живото гледане /възприятие/, това е едно безсмислено празнословие.
Понятието във възприятието, то прибавя към неговото съдържание своето, бе да премахва първото защото това не е важно за него -, как тогава то ще бъде враг на възприятието! То е негов враг само тогава, когато една криво разбираща себе си философия иска да изведе цялото, богато съдържание на сетивния свят от идеята. Защото тогава, вместо живата природа, тя дава една празна схема от фрази. До едно задоволително обяснение на това, се стига само по посочения от нас начин. Необходимостта да се премине към познанието чрез понятия би било направо неразбираема, ако понятието не би донесло нещо ново към сетивното възприятие.
към текста >>
Чистото знание на опита не би могло да направи нито стъпка да превъзмогне милионите подроб
нос
ти, които се предлагат на нашето възприятие.
Понятието във възприятието, то прибавя към неговото съдържание своето, бе да премахва първото защото това не е важно за него -, как тогава то ще бъде враг на възприятието! То е негов враг само тогава, когато една криво разбираща себе си философия иска да изведе цялото, богато съдържание на сетивния свят от идеята. Защото тогава, вместо живата природа, тя дава една празна схема от фрази. До едно задоволително обяснение на това, се стига само по посочения от нас начин. Необходимостта да се премине към познанието чрез понятия би било направо неразбираема, ако понятието не би донесло нещо ново към сетивното възприятие.
Чистото знание на опита не би могло да направи нито стъпка да превъзмогне милионите подробности, които се предлагат на нашето възприятие.
Чистото знание на опита трябва логически да отрече своето собствено съдържание. Защото, за какво да създаваме още веднъж в понятието това, което и без това съществува във възприятието? Последователният позитивизъм би трябвало да преустанови след тези разсъждения всяка научна работа и да се предостави само на чистите случайности. Като не прави това, той фактически провежда това, което теоретически отрича. Въобще както материализмът така включително и реализмът допускат това, което ние твърдим.
към текста >>
Последователният позитивизъм би трябвало да преустанови след тези разсъждения всяка научна работа и да се предостави само на чистите случай
нос
ти.
До едно задоволително обяснение на това, се стига само по посочения от нас начин. Необходимостта да се премине към познанието чрез понятия би било направо неразбираема, ако понятието не би донесло нещо ново към сетивното възприятие. Чистото знание на опита не би могло да направи нито стъпка да превъзмогне милионите подробности, които се предлагат на нашето възприятие. Чистото знание на опита трябва логически да отрече своето собствено съдържание. Защото, за какво да създаваме още веднъж в понятието това, което и без това съществува във възприятието?
Последователният позитивизъм би трябвало да преустанови след тези разсъждения всяка научна работа и да се предостави само на чистите случайности.
Като не прави това, той фактически провежда това, което теоретически отрича. Въобще както материализмът така включително и реализмът допускат това, което ние твърдим. От нашата гледна точка е оправдан само техният подход, докато този подход се намира в най-крещящо противоречие с техните теоретически основни възгледи. От нашето становище се обяснява съвършено без противоречие необходимостта от научното познание и превъзмогването на опита /опитността/. Срещу нас застава първо и като нещо непосредствено дадено сетивният свят: той ни изглежда като една огромна загадка, защото никога не можем да намерим в самия него движещия, действащ принцип.
към текста >>
От нашето становище се обяснява съвършено без противоречие необходимостта от научното познание и превъзмогването на опита /опит
нос
тта/.
Защото, за какво да създаваме още веднъж в понятието това, което и без това съществува във възприятието? Последователният позитивизъм би трябвало да преустанови след тези разсъждения всяка научна работа и да се предостави само на чистите случайности. Като не прави това, той фактически провежда това, което теоретически отрича. Въобще както материализмът така включително и реализмът допускат това, което ние твърдим. От нашата гледна точка е оправдан само техният подход, докато този подход се намира в най-крещящо противоречие с техните теоретически основни възгледи.
От нашето становище се обяснява съвършено без противоречие необходимостта от научното познание и превъзмогването на опита /опитността/.
Срещу нас застава първо и като нещо непосредствено дадено сетивният свят: той ни изглежда като една огромна загадка, защото никога не можем да намерим в самия него движещия, действащ принцип. Тогава идва разумът и с идейния свят поставя срещу сетивния свят принципната същност, която съставлява решението на загадката. Колкото е обективен сетивният свят, толкова обективни са и тези принципи. Че те не се явяват на сетивата, а само за разума, това е безразлично за тяхното съдържание. Ако не биха съществували никакви мислещи същества, тези принципи никога не биха се изявили; но затова те не по-малко биха били есенцията на света на явленията.
към текста >>
Тогава идва разумът и с идейния свят поставя срещу сетивния свят принципната същ
нос
т, която съставлява решението на загадката.
Като не прави това, той фактически провежда това, което теоретически отрича. Въобще както материализмът така включително и реализмът допускат това, което ние твърдим. От нашата гледна точка е оправдан само техният подход, докато този подход се намира в най-крещящо противоречие с техните теоретически основни възгледи. От нашето становище се обяснява съвършено без противоречие необходимостта от научното познание и превъзмогването на опита /опитността/. Срещу нас застава първо и като нещо непосредствено дадено сетивният свят: той ни изглежда като една огромна загадка, защото никога не можем да намерим в самия него движещия, действащ принцип.
Тогава идва разумът и с идейния свят поставя срещу сетивния свят принципната същност, която съставлява решението на загадката.
Колкото е обективен сетивният свят, толкова обективни са и тези принципи. Че те не се явяват на сетивата, а само за разума, това е безразлично за тяхното съдържание. Ако не биха съществували никакви мислещи същества, тези принципи никога не биха се изявили; но затова те не по-малко биха били есенцията на света на явленията. Чрез това на трансцедентния светоглед на Лок, на Кант, на по-късния Шелинг, на Шопенхауер, на Фолкелт, на неокантианците и на модерните природоизследователи ние противопоставихме един истински реален светоглед. Тези философи търсят основата на света в нещо чуждо на съзнанието, а нещо намиращо се отвъд него, а реалната философия го търси в това, което се явява в разума.
към текста >>
Резюмирайки с помощта на теоретико познавателните разсъждения получените резултати, имаме следното: ние трябва да изходим от напълно лишената от определение, непосредствена форма на действител
нос
тта, от това, което е дадено на сетивата, преди да поставим в действие мисленето, от самовижданото, чуваното и т.н.
Тези философи търсят основата на света в нещо чуждо на съзнанието, а нещо намиращо се отвъд него, а реалната философия го търси в това, което се явява в разума. Трансцедентният светоглед счита познанието чрез понятия като образ на света, реалният светоглед го счита като най-висшата форма на явление. Ето защо първият може да достави само една формална теория на познанието, която се основава на въпроса: Кое е отношението на мисленето и битието? Реалният възглед за света поставя начело на своята теория на познанието въпроса: що е познание? Първият изхожда от предразсъдъка на една съществена разлика между мислене и битие, вторият се хваща без предразсъдъци направо за единствено сигурното, за мисленето и знае, че вън от мисленето то не може да намери някакво битие.
Резюмирайки с помощта на теоретико познавателните разсъждения получените резултати, имаме следното: ние трябва да изходим от напълно лишената от определение, непосредствена форма на действителността, от това, което е дадено на сетивата, преди да поставим в действие мисленето, от самовижданото, чуваното и т.н.
Важното е да имаме съзнание, какво ни доставят сетивата и какво мисленето. Сетивата не ни казват, че нещата се намират в някакво отношение едни спрямо други, като например, че това е причина, онова следствие. За сетивата всички неща са еднакво съществени за стоежа на света. Когато разглеждаме нещата без да мислим, ние не знаем, че семето се намира на една по-висока степен на съвършенство в сравнение с прашинката от пътя. За сетивата и двете имат еднакво значение, когато външно изглеждат подобни.
към текста >>
Дали това, което сетивата ми доставят, е една реална същ
нос
т, или то е само представи, върху това самите сетива не ми изясняват нищо.
Дотук е стигнала днешната теория на познанието. Но че тя не е премислела ни най-малко изчерпателно тези истини, това ни показва обстоятелството че почти всички теоретици на познанието правят грешката да поставят веднага на този предварително неопределен и лишен от определение образ, срещу който ние застава ме на първата степен на нашето възприемане, сказуемото: Това е една представа. Това значи човек да накърнява по най-груб начин своето собствено, току-що добито разбиране. Колкото малко знаем, когато оставаме при непосредственото възприятие на сетивата, че падащият камък е причината за създадената вдлъбнатина на мястото, където той пада, толкова малко знае също и това, че той е представа. Както до причината можем да стигнем само чрез разнообразно размишление, така и до познанието, че светът е само представа, ако то би било вярно, ние бихме искали да стигнем само чрез размишление.
Дали това, което сетивата ми доставят, е една реална същност, или то е само представи, върху това самите сетива не ми изясняват нищо.
Светът на сетивата заставя срещу нас като изстрелян от пищов. Ако искаме да го имаме в неговата чистота, ние трябва да се въздържаме да му приписваме някакво характерно сказуемо. Само едно нещо можем да кажем: Той застава срещу нас, даден ни е. С това ние не сме открили още нищо върху самия него. Само когато подхождаме така, ние не си затваряме пътя към едно безпристрастно обсъждане на това дадено.
към текста >>
Можем да се надяваме, че този образ, срещу който стоим, ще ни разкрие всичко, от което се нуждаем, когато не правим невъзможен свободния достъп на неговите проявления до нашата разсъдъчна способ
нос
т чрез един пречещ предразсъдък.
Обаче на нейно челно място поставя изречението: Че имаме едно разнообразие от престави. Така неговата теория на познанието е само отговор на въпроса: как е възможно познанието при предпоставката, че даденият ни свят е едно разнообразие от представи? За нас въпросът ще се постави съвършено различно. Ние вземаме даденото такова, каквото то е: Като разнообразие от нещо, което ще се разкрие на самите нас, когато се оставим да бъдем заставени от него. Така ние имаме изглед да стигнем до едно обективно познание, защото оставяме самия обект да говори.
Можем да се надяваме, че този образ, срещу който стоим, ще ни разкрие всичко, от което се нуждаем, когато не правим невъзможен свободния достъп на неговите проявления до нашата разсъдъчна способност чрез един пречещ предразсъдък.
Защото даже тогава, когато действителността би трябвало да остане вечно загадъчна за нас, една подобна истина би имала стойност само тогава, когато тя би била добита само с помощта на самите неща. Съвсем без значение би било обаче твърдението: нашето съзнание е устроено така и така и поради това ние не можем да си изясним нещата на света. Дали нашите духовни сили са достатъчни да обхванем същността на нещата, това трябва да проверим ние самите. Аз мога да имам и най-съвършените духовни сили; ако нещата не ми разкриват нищо за себе си, моите заложби не ми помагат нищо. И обратно: Мога да зная, че моите сили са малки; но те са недостатъчни, за да позная нещата, затова аз не зная още.
към текста >>
Защото даже тогава, когато действител
нос
тта би трябвало да остане вечно загадъчна за нас, една подобна истина би имала стой
нос
т само тогава, когато тя би била добита само с помощта на самите неща.
Така неговата теория на познанието е само отговор на въпроса: как е възможно познанието при предпоставката, че даденият ни свят е едно разнообразие от представи? За нас въпросът ще се постави съвършено различно. Ние вземаме даденото такова, каквото то е: Като разнообразие от нещо, което ще се разкрие на самите нас, когато се оставим да бъдем заставени от него. Така ние имаме изглед да стигнем до едно обективно познание, защото оставяме самия обект да говори. Можем да се надяваме, че този образ, срещу който стоим, ще ни разкрие всичко, от което се нуждаем, когато не правим невъзможен свободния достъп на неговите проявления до нашата разсъдъчна способност чрез един пречещ предразсъдък.
Защото даже тогава, когато действителността би трябвало да остане вечно загадъчна за нас, една подобна истина би имала стойност само тогава, когато тя би била добита само с помощта на самите неща.
Съвсем без значение би било обаче твърдението: нашето съзнание е устроено така и така и поради това ние не можем да си изясним нещата на света. Дали нашите духовни сили са достатъчни да обхванем същността на нещата, това трябва да проверим ние самите. Аз мога да имам и най-съвършените духовни сили; ако нещата не ми разкриват нищо за себе си, моите заложби не ми помагат нищо. И обратно: Мога да зная, че моите сили са малки; но те са недостатъчни, за да позная нещата, затова аз не зная още. Това, което видяхме по-нататък е: Непосредствено даденото ни оставя незадоволен и в неговата характеризирана форма.
към текста >>
Дали нашите духовни сили са достатъчни да обхванем същ
нос
тта на нещата, това трябва да проверим ние самите.
Ние вземаме даденото такова, каквото то е: Като разнообразие от нещо, което ще се разкрие на самите нас, когато се оставим да бъдем заставени от него. Така ние имаме изглед да стигнем до едно обективно познание, защото оставяме самия обект да говори. Можем да се надяваме, че този образ, срещу който стоим, ще ни разкрие всичко, от което се нуждаем, когато не правим невъзможен свободния достъп на неговите проявления до нашата разсъдъчна способност чрез един пречещ предразсъдък. Защото даже тогава, когато действителността би трябвало да остане вечно загадъчна за нас, една подобна истина би имала стойност само тогава, когато тя би била добита само с помощта на самите неща. Съвсем без значение би било обаче твърдението: нашето съзнание е устроено така и така и поради това ние не можем да си изясним нещата на света.
Дали нашите духовни сили са достатъчни да обхванем същността на нещата, това трябва да проверим ние самите.
Аз мога да имам и най-съвършените духовни сили; ако нещата не ми разкриват нищо за себе си, моите заложби не ми помагат нищо. И обратно: Мога да зная, че моите сили са малки; но те са недостатъчни, за да позная нещата, затова аз не зная още. Това, което видяхме по-нататък е: Непосредствено даденото ни оставя незадоволен и в неговата характеризирана форма. То застава срещу нас като едно изискване, като една загадка, която трябва да бъде разрешена. То ни казва: Ето аз съм тук; но така, както заставам срещу тебе, аз не съм в моята истинска форма.
към текста >>
Като чуваме този глас отвън, като осъзнаваме, че стоим срещу една половинчатост, срещу една същ
нос
т, която ни скрива своята по-добра част, ние долавяме вътре в нас дей
нос
тта на онзи орган, чрез който добиваме осветление върху онази страна на действител
нос
тта, чрез която сме в състояние да доведем половинчатостта до пълнота.
Аз мога да имам и най-съвършените духовни сили; ако нещата не ми разкриват нищо за себе си, моите заложби не ми помагат нищо. И обратно: Мога да зная, че моите сили са малки; но те са недостатъчни, за да позная нещата, затова аз не зная още. Това, което видяхме по-нататък е: Непосредствено даденото ни оставя незадоволен и в неговата характеризирана форма. То застава срещу нас като едно изискване, като една загадка, която трябва да бъде разрешена. То ни казва: Ето аз съм тук; но така, както заставам срещу тебе, аз не съм в моята истинска форма.
Като чуваме този глас отвън, като осъзнаваме, че стоим срещу една половинчатост, срещу една същност, която ни скрива своята по-добра част, ние долавяме вътре в нас дейността на онзи орган, чрез който добиваме осветление върху онази страна на действителността, чрез която сме в състояние да доведем половинчатостта до пълнота.
Ние осъзнаваме, че това, което не виждаме, не чуваме, трябва да го допълним чрез мисленето. Мисленето е призвано да разреши загадката, която ни поставя възприятието. Ние добавяме яснота върху това отношение едва тогава, когато изследваме, защо сме незадоволени от вижданата с очите действителност, а сме задоволени напротив от мислената действителност. Вижданата действителност застава срещу нас като нещо завършено. Тя е просто пред нас; ние не сме допринесли нищо, за да бъде тя такава.
към текста >>
Ние добавяме яснота върху това отношение едва тогава, когато изследваме, защо сме незадоволени от вижданата с очите действител
нос
т, а сме задоволени напротив от мислената действител
нос
т.
То застава срещу нас като едно изискване, като една загадка, която трябва да бъде разрешена. То ни казва: Ето аз съм тук; но така, както заставам срещу тебе, аз не съм в моята истинска форма. Като чуваме този глас отвън, като осъзнаваме, че стоим срещу една половинчатост, срещу една същност, която ни скрива своята по-добра част, ние долавяме вътре в нас дейността на онзи орган, чрез който добиваме осветление върху онази страна на действителността, чрез която сме в състояние да доведем половинчатостта до пълнота. Ние осъзнаваме, че това, което не виждаме, не чуваме, трябва да го допълним чрез мисленето. Мисленето е призвано да разреши загадката, която ни поставя възприятието.
Ние добавяме яснота върху това отношение едва тогава, когато изследваме, защо сме незадоволени от вижданата с очите действителност, а сме задоволени напротив от мислената действителност.
Вижданата действителност застава срещу нас като нещо завършено. Тя е просто пред нас; ние не сме допринесли нищо, за да бъде тя такава. Ето защо ние се чувстваме срещу една чужда същност, която не сме произвели, при произвеждането на която не сме присъствали. Ние стоим пред нещо станало. Обаче ние можем да схванем само това, за което знаем, както е станало, как е възникнало; когато знаем, къде се намират нишките, за които е свързано това, което се явява пред нас.
към текста >>
Вижданата действител
нос
т застава срещу нас като нещо завършено.
То ни казва: Ето аз съм тук; но така, както заставам срещу тебе, аз не съм в моята истинска форма. Като чуваме този глас отвън, като осъзнаваме, че стоим срещу една половинчатост, срещу една същност, която ни скрива своята по-добра част, ние долавяме вътре в нас дейността на онзи орган, чрез който добиваме осветление върху онази страна на действителността, чрез която сме в състояние да доведем половинчатостта до пълнота. Ние осъзнаваме, че това, което не виждаме, не чуваме, трябва да го допълним чрез мисленето. Мисленето е призвано да разреши загадката, която ни поставя възприятието. Ние добавяме яснота върху това отношение едва тогава, когато изследваме, защо сме незадоволени от вижданата с очите действителност, а сме задоволени напротив от мислената действителност.
Вижданата действителност застава срещу нас като нещо завършено.
Тя е просто пред нас; ние не сме допринесли нищо, за да бъде тя такава. Ето защо ние се чувстваме срещу една чужда същност, която не сме произвели, при произвеждането на която не сме присъствали. Ние стоим пред нещо станало. Обаче ние можем да схванем само това, за което знаем, както е станало, как е възникнало; когато знаем, къде се намират нишките, за които е свързано това, което се явява пред нас. Различно е положението при нашето мислене.
към текста >>
Ето защо ние се чувстваме срещу една чужда същ
нос
т, която не сме произвели, при произвеждането на която не сме присъствали.
Ние осъзнаваме, че това, което не виждаме, не чуваме, трябва да го допълним чрез мисленето. Мисленето е призвано да разреши загадката, която ни поставя възприятието. Ние добавяме яснота върху това отношение едва тогава, когато изследваме, защо сме незадоволени от вижданата с очите действителност, а сме задоволени напротив от мислената действителност. Вижданата действителност застава срещу нас като нещо завършено. Тя е просто пред нас; ние не сме допринесли нищо, за да бъде тя такава.
Ето защо ние се чувстваме срещу една чужда същност, която не сме произвели, при произвеждането на която не сме присъствали.
Ние стоим пред нещо станало. Обаче ние можем да схванем само това, за което знаем, както е станало, как е възникнало; когато знаем, къде се намират нишките, за които е свързано това, което се явява пред нас. Различно е положението при нашето мислене. Един мисловен образ не застава срещу мене, без аз самият да съм съдействувал за неговото възникване; той се явява в полето на моето възприятие само така, че аз изнасям нагоре от тъмната пропаст на невъзприемаемостта. Мисълта се явява в мене не като завършен образ, както сетивното възприятие, а аз имам съзнание, че когато я задържам в една завършена форма, аз самият съм я довел до тази форма.
към текста >>
Именно поради това непосредствената форма на действител
нос
тта, която обикновено наричаме опит
нос
т /или опит/ ни тласка към едно научно обработване.
Един мисловен образ не застава срещу мене, без аз самият да съм съдействувал за неговото възникване; той се явява в полето на моето възприятие само така, че аз изнасям нагоре от тъмната пропаст на невъзприемаемостта. Мисълта се явява в мене не като завършен образ, както сетивното възприятие, а аз имам съзнание, че когато я задържам в една завършена форма, аз самият съм я довел до тази форма. Това, което стои пред мене, ми се явява не като нещо първично, а като нещо последно, като завършек на един процес, който е така сраснат с мене, че аз винаги съм стоял сред него. А това е именно, което трябва да изисквам при една вещ, която се явява в хоризонта на моето възприемане, за да я разбера. За мене не трябва да остане нищо тъмно; нищо не трябва да се яви като завършено; аз самият трябва да го проследя до онази степен, където то е станало нещо завършено.
Именно поради това непосредствената форма на действителността, която обикновено наричаме опитност /или опит/ ни тласка към едно научно обработване.
Когато поставяме в течение нашето мислене, ние отиваме назад към останалите отначало скрити за нас условия на даденото; ние се издигаме активно от произведеното към произвежданото, стигаме дотам, сетивното възприятие да стане за нас също така прозрачно както и мисълта. По този начин нашата потребност от познание е задоволена. Ние можем да приключим научно с една вещ само тогава, когато сме проникнали напълно /без остатък/ непосредствено възприетото с мисленето. Един процес на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дейност. Една мисъл се явява като завършек на един процес, вътре в който ние стоим.
към текста >>
По този начин нашата потреб
нос
т от познание е задоволена.
Това, което стои пред мене, ми се явява не като нещо първично, а като нещо последно, като завършек на един процес, който е така сраснат с мене, че аз винаги съм стоял сред него. А това е именно, което трябва да изисквам при една вещ, която се явява в хоризонта на моето възприемане, за да я разбера. За мене не трябва да остане нищо тъмно; нищо не трябва да се яви като завършено; аз самият трябва да го проследя до онази степен, където то е станало нещо завършено. Именно поради това непосредствената форма на действителността, която обикновено наричаме опитност /или опит/ ни тласка към едно научно обработване. Когато поставяме в течение нашето мислене, ние отиваме назад към останалите отначало скрити за нас условия на даденото; ние се издигаме активно от произведеното към произвежданото, стигаме дотам, сетивното възприятие да стане за нас също така прозрачно както и мисълта.
По този начин нашата потребност от познание е задоволена.
Ние можем да приключим научно с една вещ само тогава, когато сме проникнали напълно /без остатък/ непосредствено възприетото с мисленето. Един процес на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дейност. Една мисъл се явява като завършек на един процес, вътре в който ние стоим. Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем. Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на мисълта, както една чиста мисъл.
към текста >>
Един процес на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дей
нос
т.
За мене не трябва да остане нищо тъмно; нищо не трябва да се яви като завършено; аз самият трябва да го проследя до онази степен, където то е станало нещо завършено. Именно поради това непосредствената форма на действителността, която обикновено наричаме опитност /или опит/ ни тласка към едно научно обработване. Когато поставяме в течение нашето мислене, ние отиваме назад към останалите отначало скрити за нас условия на даденото; ние се издигаме активно от произведеното към произвежданото, стигаме дотам, сетивното възприятие да стане за нас също така прозрачно както и мисълта. По този начин нашата потребност от познание е задоволена. Ние можем да приключим научно с една вещ само тогава, когато сме проникнали напълно /без остатък/ непосредствено възприетото с мисленето.
Един процес на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дейност.
Една мисъл се явява като завършек на един процес, вътре в който ние стоим. Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем. Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на мисълта, както една чиста мисъл. Да изследваме същността на една вещ означава, да започнем в центъра на света на мислите и да работим от този център, докато през душата ни се яви един такъв мисловен образ, който ни изглежда тъждествен с възприетата чрез сетивата вещ. Когато говорим за същността на една вещ или въобще за същността на света, ние не можем следователно да мислим нищо друго, освен разбирането на действителността като мисъл, като идея.
към текста >>
Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действител
нос
т трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на мисълта, както една чиста мисъл.
По този начин нашата потребност от познание е задоволена. Ние можем да приключим научно с една вещ само тогава, когато сме проникнали напълно /без остатък/ непосредствено възприетото с мисленето. Един процес на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дейност. Една мисъл се явява като завършек на един процес, вътре в който ние стоим. Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем.
Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на мисълта, както една чиста мисъл.
Да изследваме същността на една вещ означава, да започнем в центъра на света на мислите и да работим от този център, докато през душата ни се яви един такъв мисловен образ, който ни изглежда тъждествен с възприетата чрез сетивата вещ. Когато говорим за същността на една вещ или въобще за същността на света, ние не можем следователно да мислим нищо друго, освен разбирането на действителността като мисъл, като идея. В идеята ние познаваме онова, от което трябва да изведем всичко друго: Принципа на нещата. Това, което философите наричат абсолютно, вечното битие, Основата на Света, а религиите Бог, това ние наричаме, въз основа на нашите познавателно-теоретични обяснения: идеята. Всичко, което в света не се явява непосредствено като идея, накрая то бива познато като произлизащо от нея.
към текста >>
Да изследваме същ
нос
тта на една вещ означава, да започнем в центъра на света на мислите и да работим от този център, докато през душата ни се яви един такъв мисловен образ, който ни изглежда тъждествен с възприетата чрез сетивата вещ.
Ние можем да приключим научно с една вещ само тогава, когато сме проникнали напълно /без остатък/ непосредствено възприетото с мисленето. Един процес на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дейност. Една мисъл се явява като завършек на един процес, вътре в който ние стоим. Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем. Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на мисълта, както една чиста мисъл.
Да изследваме същността на една вещ означава, да започнем в центъра на света на мислите и да работим от този център, докато през душата ни се яви един такъв мисловен образ, който ни изглежда тъждествен с възприетата чрез сетивата вещ.
Когато говорим за същността на една вещ или въобще за същността на света, ние не можем следователно да мислим нищо друго, освен разбирането на действителността като мисъл, като идея. В идеята ние познаваме онова, от което трябва да изведем всичко друго: Принципа на нещата. Това, което философите наричат абсолютно, вечното битие, Основата на Света, а религиите Бог, това ние наричаме, въз основа на нашите познавателно-теоретични обяснения: идеята. Всичко, което в света не се явява непосредствено като идея, накрая то бива познато като произлизащо от нея. Това, което повърхностното разглеждане на нещата вярва лишено от всяко участие в идеята, по-дълбокото мислене го извежда от идеята.
към текста >>
Когато говорим за същ
нос
тта на една вещ или въобще за същ
нос
тта на света, ние не можем следователно да мислим нищо друго, освен разбирането на действител
нос
тта като мисъл, като идея.
Един процес на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дейност. Една мисъл се явява като завършек на един процес, вътре в който ние стоим. Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем. Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на мисълта, както една чиста мисъл. Да изследваме същността на една вещ означава, да започнем в центъра на света на мислите и да работим от този център, докато през душата ни се яви един такъв мисловен образ, който ни изглежда тъждествен с възприетата чрез сетивата вещ.
Когато говорим за същността на една вещ или въобще за същността на света, ние не можем следователно да мислим нищо друго, освен разбирането на действителността като мисъл, като идея.
В идеята ние познаваме онова, от което трябва да изведем всичко друго: Принципа на нещата. Това, което философите наричат абсолютно, вечното битие, Основата на Света, а религиите Бог, това ние наричаме, въз основа на нашите познавателно-теоретични обяснения: идеята. Всичко, което в света не се явява непосредствено като идея, накрая то бива познато като произлизащо от нея. Това, което повърхностното разглеждане на нещата вярва лишено от всяко участие в идеята, по-дълбокото мислене го извежда от идеята. Никоя друга форма на съществуванието не може да ни задоволи, освен тази изведена от идеята.
към текста >>
Това, което повърх
нос
тното разглеждане на нещата вярва лишено от всяко участие в идеята, по-дълбокото мислене го извежда от идеята.
Да изследваме същността на една вещ означава, да започнем в центъра на света на мислите и да работим от този център, докато през душата ни се яви един такъв мисловен образ, който ни изглежда тъждествен с възприетата чрез сетивата вещ. Когато говорим за същността на една вещ или въобще за същността на света, ние не можем следователно да мислим нищо друго, освен разбирането на действителността като мисъл, като идея. В идеята ние познаваме онова, от което трябва да изведем всичко друго: Принципа на нещата. Това, което философите наричат абсолютно, вечното битие, Основата на Света, а религиите Бог, това ние наричаме, въз основа на нашите познавателно-теоретични обяснения: идеята. Всичко, което в света не се явява непосредствено като идея, накрая то бива познато като произлизащо от нея.
Това, което повърхностното разглеждане на нещата вярва лишено от всяко участие в идеята, по-дълбокото мислене го извежда от идеята.
Никоя друга форма на съществуванието не може да ни задоволи, освен тази изведена от идеята. Нищо не трябва да остане отвъд, всичко трябва да стане една част на великото Цяло, което идеята обгръща. Обаче идеята не изисква никакво излизане извън нея. Тя е това, което е изградено на самото себе си, тя е същността, която е здраво основана на самата себе си. Това не се състои във факта, че ние я имаме непосредствено настояща в нашето съзнание.
към текста >>
Тя е това, което е изградено на самото себе си, тя е същ
нос
тта, която е здраво основана на самата себе си.
Всичко, което в света не се явява непосредствено като идея, накрая то бива познато като произлизащо от нея. Това, което повърхностното разглеждане на нещата вярва лишено от всяко участие в идеята, по-дълбокото мислене го извежда от идеята. Никоя друга форма на съществуванието не може да ни задоволи, освен тази изведена от идеята. Нищо не трябва да остане отвъд, всичко трябва да стане една част на великото Цяло, което идеята обгръща. Обаче идеята не изисква никакво излизане извън нея.
Тя е това, което е изградено на самото себе си, тя е същността, която е здраво основана на самата себе си.
Това не се състои във факта, че ние я имаме непосредствено настояща в нашето съзнание. Това зависи от самата нея. Ако тя не би изказала само своята същност, тогава идеята би ни се явила също така, както останалата действителност: Нуждаеща се от обяснение. Но това изглежда да противоречи на казаното от нас по-горе: Че идеята се явява в една задоволяваща ни форма затова, защото ние съдействаме активно при нейното възникване. Но това не произлиза от организацията на нашето съзнание.
към текста >>
Ако тя не би изказала само своята същ
нос
т, тогава идеята би ни се явила също така, както останалата действител
нос
т: Нуждаеща се от обяснение.
Нищо не трябва да остане отвъд, всичко трябва да стане една част на великото Цяло, което идеята обгръща. Обаче идеята не изисква никакво излизане извън нея. Тя е това, което е изградено на самото себе си, тя е същността, която е здраво основана на самата себе си. Това не се състои във факта, че ние я имаме непосредствено настояща в нашето съзнание. Това зависи от самата нея.
Ако тя не би изказала само своята същност, тогава идеята би ни се явила също така, както останалата действителност: Нуждаеща се от обяснение.
Но това изглежда да противоречи на казаното от нас по-горе: Че идеята се явява в една задоволяваща ни форма затова, защото ние съдействаме активно при нейното възникване. Но това не произлиза от организацията на нашето съзнание. Ако идеята не била една построена на самата си същност, ние не бихме могли да имаме едно такова съзнание. Когато нещо няма вътре в себе си центъра, от който то произлиза, а вън от себе си, аз не мога да се обявя задоволен от него, когато то застава срещу мене; аз трябва да се издигна над него, именно до онзи център. Само когато се натъкна на нещо, което не сочи над себе си, тогава аз добивам съзнанието: Сега ти стоиш вътре в центъра; тук можеш да останеш.
към текста >>
Ако идеята не била една построена на самата си същ
нос
т, ние не бихме могли да имаме едно такова съзнание.
Това не се състои във факта, че ние я имаме непосредствено настояща в нашето съзнание. Това зависи от самата нея. Ако тя не би изказала само своята същност, тогава идеята би ни се явила също така, както останалата действителност: Нуждаеща се от обяснение. Но това изглежда да противоречи на казаното от нас по-горе: Че идеята се явява в една задоволяваща ни форма затова, защото ние съдействаме активно при нейното възникване. Но това не произлиза от организацията на нашето съзнание.
Ако идеята не била една построена на самата си същност, ние не бихме могли да имаме едно такова съзнание.
Когато нещо няма вътре в себе си центъра, от който то произлиза, а вън от себе си, аз не мога да се обявя задоволен от него, когато то застава срещу мене; аз трябва да се издигна над него, именно до онзи център. Само когато се натъкна на нещо, което не сочи над себе си, тогава аз добивам съзнанието: Сега ти стоиш вътре в центъра; тук можеш да останеш. Моето съзнание, че стоя вътре в една вещ, е само последствие от вътрешното устройство на тази вещ, че тя носи със себе си своя принцип. Завладявайки идеята, ние стигаме в ядката на света. Това, което с хващаме тук, е онова, от което всичко произлиза.
към текста >>
Моето съзнание, че стоя вътре в една вещ, е само последствие от вътрешното устройство на тази вещ, че тя
нос
и със себе си своя принцип.
Но това изглежда да противоречи на казаното от нас по-горе: Че идеята се явява в една задоволяваща ни форма затова, защото ние съдействаме активно при нейното възникване. Но това не произлиза от организацията на нашето съзнание. Ако идеята не била една построена на самата си същност, ние не бихме могли да имаме едно такова съзнание. Когато нещо няма вътре в себе си центъра, от който то произлиза, а вън от себе си, аз не мога да се обявя задоволен от него, когато то застава срещу мене; аз трябва да се издигна над него, именно до онзи център. Само когато се натъкна на нещо, което не сочи над себе си, тогава аз добивам съзнанието: Сега ти стоиш вътре в центъра; тук можеш да останеш.
Моето съзнание, че стоя вътре в една вещ, е само последствие от вътрешното устройство на тази вещ, че тя носи със себе си своя принцип.
Завладявайки идеята, ние стигаме в ядката на света. Това, което с хващаме тук, е онова, от което всичко произлиза. Ние ставаме едно единство с този принцип; ето защо идеята, която е най-обективното нещо, ни се явява същевременно като най-субективното. Сетивната действителност е загадъчна за нас затова, защото не намираме нейния център в самата нея. Тя престава да бъде загадъчна, когато познаем, че тя има същия център със света на мислите, който се изявява в нас.
към текста >>
Сетивната действител
нос
т е загадъчна за нас затова, защото не намираме нейния център в самата нея.
Само когато се натъкна на нещо, което не сочи над себе си, тогава аз добивам съзнанието: Сега ти стоиш вътре в центъра; тук можеш да останеш. Моето съзнание, че стоя вътре в една вещ, е само последствие от вътрешното устройство на тази вещ, че тя носи със себе си своя принцип. Завладявайки идеята, ние стигаме в ядката на света. Това, което с хващаме тук, е онова, от което всичко произлиза. Ние ставаме едно единство с този принцип; ето защо идеята, която е най-обективното нещо, ни се явява същевременно като най-субективното.
Сетивната действителност е загадъчна за нас затова, защото не намираме нейния център в самата нея.
Тя престава да бъде загадъчна, когато познаем, че тя има същия център със света на мислите, който се изявява в нас. Този център може да бъде само единен. Той трябва да бъде такъв, че всичко останало да сочи към него като основа на своето обяснение. Ако биха съществували повече центрове на света повече принципи, от които светът може да бъде обяснен и ако една област на действителността би сочила към този, една друга към онзи миров принцип, тогава щом бихме се намирали в една област на действителността, ние бихме би ли насочени само към един център. На нас никак не би ни хрумнало да питаме още за един друг център.
към текста >>
Ако биха съществували повече центрове на света повече принципи, от които светът може да бъде обяснен и ако една област на действител
нос
тта би сочила към този, една друга към онзи миров принцип, тогава щом бихме се намирали в една област на действител
нос
тта, ние бихме би ли насочени само към един център.
Ние ставаме едно единство с този принцип; ето защо идеята, която е най-обективното нещо, ни се явява същевременно като най-субективното. Сетивната действителност е загадъчна за нас затова, защото не намираме нейния център в самата нея. Тя престава да бъде загадъчна, когато познаем, че тя има същия център със света на мислите, който се изявява в нас. Този център може да бъде само единен. Той трябва да бъде такъв, че всичко останало да сочи към него като основа на своето обяснение.
Ако биха съществували повече центрове на света повече принципи, от които светът може да бъде обяснен и ако една област на действителността би сочила към този, една друга към онзи миров принцип, тогава щом бихме се намирали в една област на действителността, ние бихме би ли насочени само към един център.
На нас никак не би ни хрумнало да питаме още за един друг център. Една област не би знаела нищо за другата. Те просто не биха съществували една за друга. Ето защо няма никакъв смисъл да говорим за повече от един свят. Поради това идеята е на всички места на света, във всички съзнания една и съща.
към текста >>
Тогава може да се касае най-много за това, че ние схващаме този свят по един твърде ед
нос
транен начин, че стоим на едно становище, където той ни се явява именно в най-неблагоприятната светлина и т.н.
Разнообразните съзнания мислят едно и също нещо; те се приближават само към едното от различни страни. Ето защото се явява за тях разнообразно изменено. Обаче това изменение не е никакво различие на обектите, а само едно схващане под други зрителни ъгли. Различието на човешките мнения е също така обяснимо както различието на един пейзаж за двама наблюдатели намиращи се на различни места. Когато само човек е в състояние да стигне до света на мислите, той може да бъде сигурен, че има накрая един свят, който е общ на всички хора.
Тогава може да се касае най-много за това, че ние схващаме този свят по един твърде едностранен начин, че стоим на едно становище, където той ни се явява именно в най-неблагоприятната светлина и т.н.
Ние фактически никога не стоим срещу лишения от всякакво идейно съдържание сетивен свят. Най-много през първата детска възраст, когато не съществува още никаква следа от мислене, ние се приближаваме до чистото сетивно схващане. В обикновения живот ние имаме работа с една опитност, която е наполовина пропита от мисленето, която се явява вече повече или по-малко повдигната от тъмнината на възприятието към светлата яснота на духовното схващане. Науките работят върху това, да преодолеят тази тъмнина и да не оставят в опитността нищо, което не би било пропито от мисълта. А каква задача е изпълнила теорията на познанието спрямо другите науки?
към текста >>
В обикновения живот ние имаме работа с една опит
нос
т, която е наполовина пропита от мисленето, която се явява вече повече или по-малко повдигната от тъмнината на възприятието към светлата яснота на духовното схващане.
Различието на човешките мнения е също така обяснимо както различието на един пейзаж за двама наблюдатели намиращи се на различни места. Когато само човек е в състояние да стигне до света на мислите, той може да бъде сигурен, че има накрая един свят, който е общ на всички хора. Тогава може да се касае най-много за това, че ние схващаме този свят по един твърде едностранен начин, че стоим на едно становище, където той ни се явява именно в най-неблагоприятната светлина и т.н. Ние фактически никога не стоим срещу лишения от всякакво идейно съдържание сетивен свят. Най-много през първата детска възраст, когато не съществува още никаква следа от мислене, ние се приближаваме до чистото сетивно схващане.
В обикновения живот ние имаме работа с една опитност, която е наполовина пропита от мисленето, която се явява вече повече или по-малко повдигната от тъмнината на възприятието към светлата яснота на духовното схващане.
Науките работят върху това, да преодолеят тази тъмнина и да не оставят в опитността нищо, което не би било пропито от мисълта. А каква задача е изпълнила теорията на познанието спрямо другите науки? Тя ни даде осветление върху целта и задачата на всяка наука. Тя ни показа, какво значение има съдържанието на отделните науки. Нашата теория на познанието е науката за определението на всички други науки.
към текста >>
Науките работят върху това, да преодолеят тази тъмнина и да не оставят в опит
нос
тта нищо, което не би било пропито от мисълта.
Когато само човек е в състояние да стигне до света на мислите, той може да бъде сигурен, че има накрая един свят, който е общ на всички хора. Тогава може да се касае най-много за това, че ние схващаме този свят по един твърде едностранен начин, че стоим на едно становище, където той ни се явява именно в най-неблагоприятната светлина и т.н. Ние фактически никога не стоим срещу лишения от всякакво идейно съдържание сетивен свят. Най-много през първата детска възраст, когато не съществува още никаква следа от мислене, ние се приближаваме до чистото сетивно схващане. В обикновения живот ние имаме работа с една опитност, която е наполовина пропита от мисленето, която се явява вече повече или по-малко повдигната от тъмнината на възприятието към светлата яснота на духовното схващане.
Науките работят върху това, да преодолеят тази тъмнина и да не оставят в опитността нищо, което не би било пропито от мисълта.
А каква задача е изпълнила теорията на познанието спрямо другите науки? Тя ни даде осветление върху целта и задачата на всяка наука. Тя ни показа, какво значение има съдържанието на отделните науки. Нашата теория на познанието е науката за определението на всички други науки. Тя ни даде осветление върху това, че добитото в отделните науки е обективна основа на мировото съществуване.
към текста >>
Нашият дух има задачата да се развие така, че да бъде в състояние да проникне с погледа дадената му действител
нос
т по начина, както тя се явява като изхождаща от идеята.
Тогава той е създал човека и този последният, позовавайки себе си и оглеждайки се около себе си поставя задачата да действа по-нататък, да завърши това, което Първичната Сила е започнала. Човекът се вглъбява в света и познава това, което може да се изгради по-нататък върху основата, която е поставена, той съзира това, което Първичният Дух е набелязал, и изпълнява набелязаното. Така теорията на познанието е същевременно учението за значението и определението на човека; и тя решава тази задача /за "определението на човека"/ по много по-определен начин отколкото Фихте направи това на прехода между 18-я и 19-я век. Чрез постройката на мислите на този силен дух съвсем не се стига до онова пълно задоволяване, което трябва да ни достави една истинска теория на познанието. По отношение на всяко отделно съществуване ние имаме задачата да го обработим така, че то да се яви като изтичащо от идеята, че то да се изпари напълно като нещо отделно и да възкръсне в идеята, в чийто елемент ние се чувстваме поставени.
Нашият дух има задачата да се развие така, че да бъде в състояние да проникне с погледа дадената му действителност по начина, както тя се явява като изхождаща от идеята.
Ние трябва да се окажем като постоянни работници в смисъла че да преобразим всеки обект на опита, така че той да се яви като част на нашия идеен образ на света. С това ние стигнахме дотам, където започва Гьотевият начин на разглеждане на света. Ние трябва да приложим казаното така, че да си представим: описаното от нас отношение на идея и действителност е превърнато в дело в Гьотевото изследване; Гьоте пристъпва към изучаване на нещата така, както ние обяснихме това. Той счита сам своето действие като една жива евристика, която, признавайки едно непознато, предчувствувано правило /идеята/, се стреми да внесе такова правило във външния свят* /* Сентенции в проза, цитир. на др.м. стр. 374/.
към текста >>
Ние трябва да приложим казаното така, че да си представим: описаното от нас отношение на идея и действител
нос
т е превърнато в дело в Гьотевото изследване; Гьоте пристъпва към изучаване на нещата така, както ние обяснихме това.
Чрез постройката на мислите на този силен дух съвсем не се стига до онова пълно задоволяване, което трябва да ни достави една истинска теория на познанието. По отношение на всяко отделно съществуване ние имаме задачата да го обработим така, че то да се яви като изтичащо от идеята, че то да се изпари напълно като нещо отделно и да възкръсне в идеята, в чийто елемент ние се чувстваме поставени. Нашият дух има задачата да се развие така, че да бъде в състояние да проникне с погледа дадената му действителност по начина, както тя се явява като изхождаща от идеята. Ние трябва да се окажем като постоянни работници в смисъла че да преобразим всеки обект на опита, така че той да се яви като част на нашия идеен образ на света. С това ние стигнахме дотам, където започва Гьотевият начин на разглеждане на света.
Ние трябва да приложим казаното така, че да си представим: описаното от нас отношение на идея и действителност е превърнато в дело в Гьотевото изследване; Гьоте пристъпва към изучаване на нещата така, както ние обяснихме това.
Той счита сам своето действие като една жива евристика, която, признавайки едно непознато, предчувствувано правило /идеята/, се стреми да внесе такова правило във външния свят* /* Сентенции в проза, цитир. на др.м. стр. 374/. Когато Гьоте изисква* /*Също,стр.350/, щото човекът да поучава своите органи, това има само този смисъл, че човекът не трябва просто да се отдава на това, което му доставят неговите сетива, а да дава на своите сетива такова направление, че те да му показват нещата в истинската светлина.
към текста >>
7.
10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
За познанието обуславящата моите твърдения същ
нос
т се намира в един непознат свят; твърдението с неговите формални основания /непротиворечивост, подкрепяне с различни аксиоми и т.н./, те единствено се намират в моя свят.
Но върху това основание може да има две различни мнения. Едното приема, че предметите /обективните/ основания, защо едно съждение, което произнасяме, е вярно, се намират отвъд онова, което ние дадено във възприятията и понятията влизащи в съждението. Основанието, защо едно съждение е вярно, според това мнение не съвпада със субективните основания, от които ние произнасяме това съждение. Според това мнение нашите логически основания нямат нищо общо с обективните. Може да бъде така, че това мнение да прокара някакъв път, за да стигнем до обективните основания на нашето разбиране; обаче средствата, с които нашето познавателно мислене разполага, не са достатъчни за това.
За познанието обуславящата моите твърдения същност се намира в един непознат свят; твърдението с неговите формални основания /непротиворечивост, подкрепяне с различни аксиоми и т.н./, те единствено се намират в моя свят.
Една наука, която почива на този възглед, е догматична. Една такава догматична наука е както богословстващата философия, която се опира на вярата в откровението, така и модерната наука на опита; защото съществува не само една догма на откровението, съществува също така и една догма на опита /опитността/. Догмата на откровението предава на човека истини върху неща, които са напълно недостъпни за неговия кръгозор. Той не познава света, за който му се предписва да вярва в готовите твърдения. Той не може да стигне до основанията на тези твърдения.
към текста >>
Една такава догматична наука е както богословстващата философия, която се опира на вярата в откровението, така и модерната наука на опита; защото съществува не само една догма на откровението, съществува също така и една догма на опита /опит
нос
тта/.
Основанието, защо едно съждение е вярно, според това мнение не съвпада със субективните основания, от които ние произнасяме това съждение. Според това мнение нашите логически основания нямат нищо общо с обективните. Може да бъде така, че това мнение да прокара някакъв път, за да стигнем до обективните основания на нашето разбиране; обаче средствата, с които нашето познавателно мислене разполага, не са достатъчни за това. За познанието обуславящата моите твърдения същност се намира в един непознат свят; твърдението с неговите формални основания /непротиворечивост, подкрепяне с различни аксиоми и т.н./, те единствено се намират в моя свят. Една наука, която почива на този възглед, е догматична.
Една такава догматична наука е както богословстващата философия, която се опира на вярата в откровението, така и модерната наука на опита; защото съществува не само една догма на откровението, съществува също така и една догма на опита /опитността/.
Догмата на откровението предава на човека истини върху неща, които са напълно недостъпни за неговия кръгозор. Той не познава света, за който му се предписва да вярва в готовите твърдения. Той не може да стигне до основанията на тези твърдения. Ето защо той никога не може да добие разбиране, защо те са вярни. Не може да добие никакво знание, а само една вяра.
към текста >>
Спрямо това обаче и твърденията на науката на опита да чисти догми, когато тя вярва, че трябва да останем при чистия опит /опит
нос
т/ и само да наблюдаваме неговите промени, да ги описваме и да ги съпоставяме, без да се издигнем до недадените още в чистата непосредствена опит
нос
т /опит/ условия.
Догмата на откровението предава на човека истини върху неща, които са напълно недостъпни за неговия кръгозор. Той не познава света, за който му се предписва да вярва в готовите твърдения. Той не може да стигне до основанията на тези твърдения. Ето защо той никога не може да добие разбиране, защо те са вярни. Не може да добие никакво знание, а само една вяра.
Спрямо това обаче и твърденията на науката на опита да чисти догми, когато тя вярва, че трябва да останем при чистия опит /опитност/ и само да наблюдаваме неговите промени, да ги описваме и да ги съпоставяме, без да се издигнем до недадените още в чистата непосредствена опитност /опит/ условия.
И в този случай също ние добиваме истината не чрез вникване в нещата, а тя ни е натрапена отвън. Аз виждам това, което става и е през мене и го регистрирам; защо това е така, то се крие в обекта. Аз виждам само последствието, не и причината. По-рано в науката властваше догмата на откровението, днес това върши догмата на опита. По-рано се считаше за дързост някой да размишлява върху основанията на изявените истини разкритите чрез откровението; днес се счита за невъзможно някой да знае нещо друго, освен това, което изказват фактите.
към текста >>
Когато проникнем до точката, където същ
нос
тта на дадено нещо изгрява за нас като идея ние виждаме в последната нещо завършено в себе си, нещо подкрепящо се и само
нос
ещо се, което не изисква вече никакво обяснение отвън, така че можем да останем при него.
Аз виждам само последствието, не и причината. По-рано в науката властваше догмата на откровението, днес това върши догмата на опита. По-рано се считаше за дързост някой да размишлява върху основанията на изявените истини разкритите чрез откровението; днес се счита за невъзможно някой да знае нещо друго, освен това, което изказват фактите. Фактът "защо те говорят така и не иначе" се счита за нещо недостъпно за опита и поради това непостижимо. Нашите изложения показаха, че приемането на едно основание, защо едно съждение е вярно, наред с това, защо ние го признаваме за вярно, е една безсмислица.
Когато проникнем до точката, където същността на дадено нещо изгрява за нас като идея ние виждаме в последната нещо завършено в себе си, нещо подкрепящо се и само носещо се, което не изисква вече никакво обяснение отвън, така че можем да останем при него.
В идеята ние виждаме когато имаме способност за това че тя има в самата себе си всичко, което я съставя, че с нея ние имаме всичко, за което може да се пита. Цялата основа на битието е преминала в идеята, изляла се е в нея без остатък, така щото ние нямаме нужда да я търсим никъде другаде освен в самата нея. В идеята ние нямаме един образ за това, което търсим в нещата; ние имаме самото това търсено нещо. Когато частите на нашия идеен свят се сливат в съжденията, тогава тяхното собствено съдържание е това, което произвежда това сливане, а не някакви причини, които се намират вън. В нашето мислене са непосредствено присъстващи предметите /обективните/, а не само чисто формалните основания за нашите твърдения.
към текста >>
В идеята ние виждаме когато имаме способ
нос
т за това че тя има в самата себе си всичко, което я съставя, че с нея ние имаме всичко, за което може да се пита.
По-рано в науката властваше догмата на откровението, днес това върши догмата на опита. По-рано се считаше за дързост някой да размишлява върху основанията на изявените истини разкритите чрез откровението; днес се счита за невъзможно някой да знае нещо друго, освен това, което изказват фактите. Фактът "защо те говорят така и не иначе" се счита за нещо недостъпно за опита и поради това непостижимо. Нашите изложения показаха, че приемането на едно основание, защо едно съждение е вярно, наред с това, защо ние го признаваме за вярно, е една безсмислица. Когато проникнем до точката, където същността на дадено нещо изгрява за нас като идея ние виждаме в последната нещо завършено в себе си, нещо подкрепящо се и само носещо се, което не изисква вече никакво обяснение отвън, така че можем да останем при него.
В идеята ние виждаме когато имаме способност за това че тя има в самата себе си всичко, което я съставя, че с нея ние имаме всичко, за което може да се пита.
Цялата основа на битието е преминала в идеята, изляла се е в нея без остатък, така щото ние нямаме нужда да я търсим никъде другаде освен в самата нея. В идеята ние нямаме един образ за това, което търсим в нещата; ние имаме самото това търсено нещо. Когато частите на нашия идеен свят се сливат в съжденията, тогава тяхното собствено съдържание е това, което произвежда това сливане, а не някакви причини, които се намират вън. В нашето мислене са непосредствено присъстващи предметите /обективните/, а не само чисто формалните основания за нашите твърдения. С това отхвърлихме мнението, което приема една извънидейна абсолютна действителност, която носи всички неща, включително и мисленето.
към текста >>
С това отхвърлихме мнението, което приема една извънидейна абсолютна действител
нос
т, която
нос
и всички неща, включително и мисленето.
В идеята ние виждаме когато имаме способност за това че тя има в самата себе си всичко, което я съставя, че с нея ние имаме всичко, за което може да се пита. Цялата основа на битието е преминала в идеята, изляла се е в нея без остатък, така щото ние нямаме нужда да я търсим никъде другаде освен в самата нея. В идеята ние нямаме един образ за това, което търсим в нещата; ние имаме самото това търсено нещо. Когато частите на нашия идеен свят се сливат в съжденията, тогава тяхното собствено съдържание е това, което произвежда това сливане, а не някакви причини, които се намират вън. В нашето мислене са непосредствено присъстващи предметите /обективните/, а не само чисто формалните основания за нашите твърдения.
С това отхвърлихме мнението, което приема една извънидейна абсолютна действителност, която носи всички неща, включително и мисленето.
За този възглед за света основата на съществуващото въобще не може да бъде намерена в това, което е постижимо за нас. Тя не е вродена настощия пред нас свят, а съществува вън от него; една същност за себе си, която съществува наред с него. Този възглед може да се нарече реализъм. Той се явява в две форми. Той приема или едно множество от действителните същества /същности/, които стоят на основата на света /Лайбниц, Хербарт/, или една единна реална същност /Шопенхауер/.
към текста >>
Тя не е вродена настощия пред нас свят, а съществува вън от него; една същ
нос
т за себе си, която съществува наред с него.
В идеята ние нямаме един образ за това, което търсим в нещата; ние имаме самото това търсено нещо. Когато частите на нашия идеен свят се сливат в съжденията, тогава тяхното собствено съдържание е това, което произвежда това сливане, а не някакви причини, които се намират вън. В нашето мислене са непосредствено присъстващи предметите /обективните/, а не само чисто формалните основания за нашите твърдения. С това отхвърлихме мнението, което приема една извънидейна абсолютна действителност, която носи всички неща, включително и мисленето. За този възглед за света основата на съществуващото въобще не може да бъде намерена в това, което е постижимо за нас.
Тя не е вродена настощия пред нас свят, а съществува вън от него; една същност за себе си, която съществува наред с него.
Този възглед може да се нарече реализъм. Той се явява в две форми. Той приема или едно множество от действителните същества /същности/, които стоят на основата на света /Лайбниц, Хербарт/, или една единна реална същност /Шопенхауер/. Такава една същност не може никога да бъде позната освен като тъждествена с идеята; но тя вече се предполага като различна по природа от идеята. Който осъзнава в ясния смисъл въпроса за същността на явленията, той не може да бъде привърженик на този реализъм.
към текста >>
Той приема или едно множество от действителните същества /същ
нос
ти/, които стоят на основата на света /Лайбниц, Хербарт/, или една единна реална същ
нос
т /Шопенхауер/.
С това отхвърлихме мнението, което приема една извънидейна абсолютна действителност, която носи всички неща, включително и мисленето. За този възглед за света основата на съществуващото въобще не може да бъде намерена в това, което е постижимо за нас. Тя не е вродена настощия пред нас свят, а съществува вън от него; една същност за себе си, която съществува наред с него. Този възглед може да се нарече реализъм. Той се явява в две форми.
Той приема или едно множество от действителните същества /същности/, които стоят на основата на света /Лайбниц, Хербарт/, или една единна реална същност /Шопенхауер/.
Такава една същност не може никога да бъде позната освен като тъждествена с идеята; но тя вече се предполага като различна по природа от идеята. Който осъзнава в ясния смисъл въпроса за същността на явленията, той не може да бъде привърженик на този реализъм. Какъв смисъл има всъщност да се пита за същността на света? Това няма никакъв друг смисъл, освен този че когато аз заставам пред дадено нещо, в мене се изявява един глас, който ми казва, че в крайна сметка даденото нещо е още нещо съвършено различно от това, което аз възприемам със сетивата. Това, което то представлява още, работи вече в мене, стреми се да се изяви в мене, когато аз разглеждам предмета намиращ се вън от мене.
към текста >>
Такава една същ
нос
т не може никога да бъде позната освен като тъждествена с идеята; но тя вече се предполага като различна по природа от идеята.
За този възглед за света основата на съществуващото въобще не може да бъде намерена в това, което е постижимо за нас. Тя не е вродена настощия пред нас свят, а съществува вън от него; една същност за себе си, която съществува наред с него. Този възглед може да се нарече реализъм. Той се явява в две форми. Той приема или едно множество от действителните същества /същности/, които стоят на основата на света /Лайбниц, Хербарт/, или една единна реална същност /Шопенхауер/.
Такава една същност не може никога да бъде позната освен като тъждествена с идеята; но тя вече се предполага като различна по природа от идеята.
Който осъзнава в ясния смисъл въпроса за същността на явленията, той не може да бъде привърженик на този реализъм. Какъв смисъл има всъщност да се пита за същността на света? Това няма никакъв друг смисъл, освен този че когато аз заставам пред дадено нещо, в мене се изявява един глас, който ми казва, че в крайна сметка даденото нещо е още нещо съвършено различно от това, което аз възприемам със сетивата. Това, което то представлява още, работи вече в мене, стреми се да се изяви в мене, когато аз разглеждам предмета намиращ се вън от мене. Само затова, защото работещия в мене идеен свят ме заставя да обясня заобикалящия ме свят от него /от идейния свят/, аз изисквам една такова обяснение.
към текста >>
Който осъзнава в ясния смисъл въпроса за същ
нос
тта на явленията, той не може да бъде привърженик на този реализъм.
Тя не е вродена настощия пред нас свят, а съществува вън от него; една същност за себе си, която съществува наред с него. Този възглед може да се нарече реализъм. Той се явява в две форми. Той приема или едно множество от действителните същества /същности/, които стоят на основата на света /Лайбниц, Хербарт/, или една единна реална същност /Шопенхауер/. Такава една същност не може никога да бъде позната освен като тъждествена с идеята; но тя вече се предполага като различна по природа от идеята.
Който осъзнава в ясния смисъл въпроса за същността на явленията, той не може да бъде привърженик на този реализъм.
Какъв смисъл има всъщност да се пита за същността на света? Това няма никакъв друг смисъл, освен този че когато аз заставам пред дадено нещо, в мене се изявява един глас, който ми казва, че в крайна сметка даденото нещо е още нещо съвършено различно от това, което аз възприемам със сетивата. Това, което то представлява още, работи вече в мене, стреми се да се изяви в мене, когато аз разглеждам предмета намиращ се вън от мене. Само затова, защото работещия в мене идеен свят ме заставя да обясня заобикалящия ме свят от него /от идейния свят/, аз изисквам една такова обяснение. За едно същество, в което не възникват никакви идеи, не съществува стремежът нещата да бъдат обяснени по-нататък; то е задоволено напълно от сетивното явление.
към текста >>
Какъв смисъл има всъщ
нос
т да се пита за същ
нос
тта на света?
Този възглед може да се нарече реализъм. Той се явява в две форми. Той приема или едно множество от действителните същества /същности/, които стоят на основата на света /Лайбниц, Хербарт/, или една единна реална същност /Шопенхауер/. Такава една същност не може никога да бъде позната освен като тъждествена с идеята; но тя вече се предполага като различна по природа от идеята. Който осъзнава в ясния смисъл въпроса за същността на явленията, той не може да бъде привърженик на този реализъм.
Какъв смисъл има всъщност да се пита за същността на света?
Това няма никакъв друг смисъл, освен този че когато аз заставам пред дадено нещо, в мене се изявява един глас, който ми казва, че в крайна сметка даденото нещо е още нещо съвършено различно от това, което аз възприемам със сетивата. Това, което то представлява още, работи вече в мене, стреми се да се изяви в мене, когато аз разглеждам предмета намиращ се вън от мене. Само затова, защото работещия в мене идеен свят ме заставя да обясня заобикалящия ме свят от него /от идейния свят/, аз изисквам една такова обяснение. За едно същество, в което не възникват никакви идеи, не съществува стремежът нещата да бъдат обяснени по-нататък; то е задоволено напълно от сетивното явление. Изискването за обяснение на света произхожда от потребността на мисленето да обедини, да слее постижимото от него /от мисленето/ съдържание с действителността на явлението в едно, да проникне с понятия всичко; това, което виждаме, чуваме и т.н., нашето мислене иска да го превърне в нещо което ние разбираме.
към текста >>
Изискването за обяснение на света произхожда от потреб
нос
тта на мисленето да обедини, да слее постижимото от него /от мисленето/ съдържание с действител
нос
тта на явлението в едно, да проникне с понятия всичко; това, което виждаме, чуваме и т.н., нашето мислене иска да го превърне в нещо което ние разбираме.
Какъв смисъл има всъщност да се пита за същността на света? Това няма никакъв друг смисъл, освен този че когато аз заставам пред дадено нещо, в мене се изявява един глас, който ми казва, че в крайна сметка даденото нещо е още нещо съвършено различно от това, което аз възприемам със сетивата. Това, което то представлява още, работи вече в мене, стреми се да се изяви в мене, когато аз разглеждам предмета намиращ се вън от мене. Само затова, защото работещия в мене идеен свят ме заставя да обясня заобикалящия ме свят от него /от идейния свят/, аз изисквам една такова обяснение. За едно същество, в което не възникват никакви идеи, не съществува стремежът нещата да бъдат обяснени по-нататък; то е задоволено напълно от сетивното явление.
Изискването за обяснение на света произхожда от потребността на мисленето да обедини, да слее постижимото от него /от мисленето/ съдържание с действителността на явлението в едно, да проникне с понятия всичко; това, което виждаме, чуваме и т.н., нашето мислене иска да го превърне в нещо което ние разбираме.
Който прецени тези изречения в тяхното истинско значение, за него е невъзможно той да бъде един последовател на охарактеризирания по-горе реализъм. Да искаме да обясним света чрез нещо реално, което не е идея, е едно такова противоречие, че ние съвсем не разбираме, как е въобще възможно то да спечели привърженици. Да обясним възприеманата за нас действителност чрез нещо което не се изявява вътре в мисленето, което даже трябва да бъде принципно различно от мисълта, за това ние нито можем да чувстваме нужда, нито пък е възможно такова едно начинание. Първо: Откъде да чувстваме ние нуждата да обясним света чрез нещо, което никъде не ни се натрапва, което се скрива от нас? И ако допуснем, че то застава срещу нас, тогава отново възниква въпросът: В каква форма и къде?
към текста >>
Да обясним възприеманата за нас действител
нос
т чрез нещо което не се изявява вътре в мисленето, което даже трябва да бъде принципно различно от мисълта, за това ние нито можем да чувстваме нужда, нито пък е възможно такова едно начинание.
Само затова, защото работещия в мене идеен свят ме заставя да обясня заобикалящия ме свят от него /от идейния свят/, аз изисквам една такова обяснение. За едно същество, в което не възникват никакви идеи, не съществува стремежът нещата да бъдат обяснени по-нататък; то е задоволено напълно от сетивното явление. Изискването за обяснение на света произхожда от потребността на мисленето да обедини, да слее постижимото от него /от мисленето/ съдържание с действителността на явлението в едно, да проникне с понятия всичко; това, което виждаме, чуваме и т.н., нашето мислене иска да го превърне в нещо което ние разбираме. Който прецени тези изречения в тяхното истинско значение, за него е невъзможно той да бъде един последовател на охарактеризирания по-горе реализъм. Да искаме да обясним света чрез нещо реално, което не е идея, е едно такова противоречие, че ние съвсем не разбираме, как е въобще възможно то да спечели привърженици.
Да обясним възприеманата за нас действителност чрез нещо което не се изявява вътре в мисленето, което даже трябва да бъде принципно различно от мисълта, за това ние нито можем да чувстваме нужда, нито пък е възможно такова едно начинание.
Първо: Откъде да чувстваме ние нуждата да обясним света чрез нещо, което никъде не ни се натрапва, което се скрива от нас? И ако допуснем, че то застава срещу нас, тогава отново възниква въпросът: В каква форма и къде? В мисленето то все пак не може да бъде. А даже и във външното или вътрешното възприятие? Тогава какъв смисъл ще има да обясняваме сетивния свят чрез нещо, което качествено му е равностойно?
към текста >>
Тогава какъв смисъл ще има да обясняваме сетивния свят чрез нещо, което качествено му е рав
нос
тойно?
Да обясним възприеманата за нас действителност чрез нещо което не се изявява вътре в мисленето, което даже трябва да бъде принципно различно от мисълта, за това ние нито можем да чувстваме нужда, нито пък е възможно такова едно начинание. Първо: Откъде да чувстваме ние нуждата да обясним света чрез нещо, което никъде не ни се натрапва, което се скрива от нас? И ако допуснем, че то застава срещу нас, тогава отново възниква въпросът: В каква форма и къде? В мисленето то все пак не може да бъде. А даже и във външното или вътрешното възприятие?
Тогава какъв смисъл ще има да обясняваме сетивния свят чрез нещо, което качествено му е равностойно?
Остава още едно трето положение: Да приемем, че имаме способността да се доберем до извънмисловната и най-реална същност по път различен от този на мисленето и възприятието. Който допуска това, той изпада в мистицизъм. Ние не искаме да се занимаваме с него; защото нас ни интерисува само отношението на мислене и битие, на идея и действителност. За мистицизма един мистик трябва да напише една теория на познанието. Становището, което Шелинг заема в по-късния период на своя живот, според което с помощта на нашия разум ние развиваме само що-то на мировото съдържание, но не можем да стигнем до че-то, ни се струва най-голямата нелепост.
към текста >>
Остава още едно трето положение: Да приемем, че имаме способ
нос
тта да се доберем до извънмисловната и най-реална същ
нос
т по път различен от този на мисленето и възприятието.
Първо: Откъде да чувстваме ние нуждата да обясним света чрез нещо, което никъде не ни се натрапва, което се скрива от нас? И ако допуснем, че то застава срещу нас, тогава отново възниква въпросът: В каква форма и къде? В мисленето то все пак не може да бъде. А даже и във външното или вътрешното възприятие? Тогава какъв смисъл ще има да обясняваме сетивния свят чрез нещо, което качествено му е равностойно?
Остава още едно трето положение: Да приемем, че имаме способността да се доберем до извънмисловната и най-реална същност по път различен от този на мисленето и възприятието.
Който допуска това, той изпада в мистицизъм. Ние не искаме да се занимаваме с него; защото нас ни интерисува само отношението на мислене и битие, на идея и действителност. За мистицизма един мистик трябва да напише една теория на познанието. Становището, което Шелинг заема в по-късния период на своя живот, според което с помощта на нашия разум ние развиваме само що-то на мировото съдържание, но не можем да стигнем до че-то, ни се струва най-голямата нелепост. Защото за нас че-то е пред поставка на що-то и ние не бихме знаели, как бихме искали да стигнем до що-то на дадено нещо, чието Че не би било предварително сигурно установено.
към текста >>
Ние не искаме да се занимаваме с него; защото нас ни интерисува само отношението на мислене и битие, на идея и действител
нос
т.
В мисленето то все пак не може да бъде. А даже и във външното или вътрешното възприятие? Тогава какъв смисъл ще има да обясняваме сетивния свят чрез нещо, което качествено му е равностойно? Остава още едно трето положение: Да приемем, че имаме способността да се доберем до извънмисловната и най-реална същност по път различен от този на мисленето и възприятието. Който допуска това, той изпада в мистицизъм.
Ние не искаме да се занимаваме с него; защото нас ни интерисува само отношението на мислене и битие, на идея и действителност.
За мистицизма един мистик трябва да напише една теория на познанието. Становището, което Шелинг заема в по-късния период на своя живот, според което с помощта на нашия разум ние развиваме само що-то на мировото съдържание, но не можем да стигнем до че-то, ни се струва най-голямата нелепост. Защото за нас че-то е пред поставка на що-то и ние не бихме знаели, как бихме искали да стигнем до що-то на дадено нещо, чието Че не би било предварително сигурно установено. Че-то е нещо присъщо на нашия разум, когато аз обхващам неговото що. Това предположение на Шелинг, че можем да имаме едно положително мирово съдържание, без убеждението, че-то съществува, и че трябва да добием това че едва чрез една по-висша опитност, е за нас така неразбираемо пред едно разбиращо себе си мислене, че трябва да приемем, Шелинг не е разбрал вече в своята по-късна възраст становището, което е имал на младини и което беше направило толкова силно впечатление на Гьоте.
към текста >>
Това предположение на Шелинг, че можем да имаме едно положително мирово съдържание, без убеждението, че-то съществува, и че трябва да добием това че едва чрез една по-висша опит
нос
т, е за нас така неразбираемо пред едно разбиращо себе си мислене, че трябва да приемем, Шелинг не е разбрал вече в своята по-късна възраст становището, което е имал на младини и което беше направило толкова силно впечатление на Гьоте.
Ние не искаме да се занимаваме с него; защото нас ни интерисува само отношението на мислене и битие, на идея и действителност. За мистицизма един мистик трябва да напише една теория на познанието. Становището, което Шелинг заема в по-късния период на своя живот, според което с помощта на нашия разум ние развиваме само що-то на мировото съдържание, но не можем да стигнем до че-то, ни се струва най-голямата нелепост. Защото за нас че-то е пред поставка на що-то и ние не бихме знаели, как бихме искали да стигнем до що-то на дадено нещо, чието Че не би било предварително сигурно установено. Че-то е нещо присъщо на нашия разум, когато аз обхващам неговото що.
Това предположение на Шелинг, че можем да имаме едно положително мирово съдържание, без убеждението, че-то съществува, и че трябва да добием това че едва чрез една по-висша опитност, е за нас така неразбираемо пред едно разбиращо себе си мислене, че трябва да приемем, Шелинг не е разбрал вече в своята по-късна възраст становището, което е имал на младини и което беше направило толкова силно впечатление на Гьоте.
Ние не можем да приемем форми на съществуването по-висши от тези, които подхождат на света на идеите. Само затова, защото често пъти човек не е в състояние да разбере, че битието на идеята е нещо далече по-висше и по-пълно от битието на възприеманата действителност, той търси една друга действителност. Той счита идейното битие за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задоволен от него. Той не може именно да схване идеята в нейната положителност, а я има само като нещо абстрактно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност. Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума.
към текста >>
Само затова, защото често пъти човек не е в състояние да разбере, че битието на идеята е нещо далече по-висше и по-пълно от битието на възприеманата действител
нос
т, той търси една друга действител
нос
т.
Становището, което Шелинг заема в по-късния период на своя живот, според което с помощта на нашия разум ние развиваме само що-то на мировото съдържание, но не можем да стигнем до че-то, ни се струва най-голямата нелепост. Защото за нас че-то е пред поставка на що-то и ние не бихме знаели, как бихме искали да стигнем до що-то на дадено нещо, чието Че не би било предварително сигурно установено. Че-то е нещо присъщо на нашия разум, когато аз обхващам неговото що. Това предположение на Шелинг, че можем да имаме едно положително мирово съдържание, без убеждението, че-то съществува, и че трябва да добием това че едва чрез една по-висша опитност, е за нас така неразбираемо пред едно разбиращо себе си мислене, че трябва да приемем, Шелинг не е разбрал вече в своята по-късна възраст становището, което е имал на младини и което беше направило толкова силно впечатление на Гьоте. Ние не можем да приемем форми на съществуването по-висши от тези, които подхождат на света на идеите.
Само затова, защото често пъти човек не е в състояние да разбере, че битието на идеята е нещо далече по-висше и по-пълно от битието на възприеманата действителност, той търси една друга действителност.
Той счита идейното битие за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задоволен от него. Той не може именно да схване идеята в нейната положителност, а я има само като нещо абстрактно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност. Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума. Такова битие ние трябва да считаме за нещо действително. Следователно ние основахме всъщност един идеализъм, който същевременно е реализъм.
към текста >>
Той не може именно да схване идеята в нейната положител
нос
т, а я има само като нещо абстрактно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завърше
нос
т и самород
нос
т.
Че-то е нещо присъщо на нашия разум, когато аз обхващам неговото що. Това предположение на Шелинг, че можем да имаме едно положително мирово съдържание, без убеждението, че-то съществува, и че трябва да добием това че едва чрез една по-висша опитност, е за нас така неразбираемо пред едно разбиращо себе си мислене, че трябва да приемем, Шелинг не е разбрал вече в своята по-късна възраст становището, което е имал на младини и което беше направило толкова силно впечатление на Гьоте. Ние не можем да приемем форми на съществуването по-висши от тези, които подхождат на света на идеите. Само затова, защото често пъти човек не е в състояние да разбере, че битието на идеята е нещо далече по-висше и по-пълно от битието на възприеманата действителност, той търси една друга действителност. Той счита идейното битие за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задоволен от него.
Той не може именно да схване идеята в нейната положителност, а я има само като нещо абстрактно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност.
Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума. Такова битие ние трябва да считаме за нещо действително. Следователно ние основахме всъщност един идеализъм, който същевременно е реализъм. Ходът на нашите мисли е: Мисленето ни тласка към разбирането на действителността от идеята. То крие този стремеж във въпроса: Що е същността на действителността?
към текста >>
Следователно ние основахме всъщ
нос
т един идеализъм, който същевременно е реализъм.
Само затова, защото често пъти човек не е в състояние да разбере, че битието на идеята е нещо далече по-висше и по-пълно от битието на възприеманата действителност, той търси една друга действителност. Той счита идейното битие за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задоволен от него. Той не може именно да схване идеята в нейната положителност, а я има само като нещо абстрактно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност. Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума. Такова битие ние трябва да считаме за нещо действително.
Следователно ние основахме всъщност един идеализъм, който същевременно е реализъм.
Ходът на нашите мисли е: Мисленето ни тласка към разбирането на действителността от идеята. То крие този стремеж във въпроса: Що е същността на действителността? За съдържанието на самата тази същност ние питаме едва накрая на науката, а не правим както реализма, който предлага нещо реално, за да изведе след това от него действителността. Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това.
към текста >>
Ходът на нашите мисли е: Мисленето ни тласка към разбирането на действител
нос
тта от идеята.
Той счита идейното битие за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задоволен от него. Той не може именно да схване идеята в нейната положителност, а я има само като нещо абстрактно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност. Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума. Такова битие ние трябва да считаме за нещо действително. Следователно ние основахме всъщност един идеализъм, който същевременно е реализъм.
Ходът на нашите мисли е: Мисленето ни тласка към разбирането на действителността от идеята.
То крие този стремеж във въпроса: Що е същността на действителността? За съдържанието на самата тази същност ние питаме едва накрая на науката, а не правим както реализма, който предлага нещо реално, за да изведе след това от него действителността. Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това. Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действителност.
към текста >>
То крие този стремеж във въпроса: Що е същ
нос
тта на действител
нос
тта?
Той не може именно да схване идеята в нейната положителност, а я има само като нещо абстрактно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност. Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума. Такова битие ние трябва да считаме за нещо действително. Следователно ние основахме всъщност един идеализъм, който същевременно е реализъм. Ходът на нашите мисли е: Мисленето ни тласка към разбирането на действителността от идеята.
То крие този стремеж във въпроса: Що е същността на действителността?
За съдържанието на самата тази същност ние питаме едва накрая на науката, а не правим както реализма, който предлага нещо реално, за да изведе след това от него действителността. Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това. Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действителност. Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната.
към текста >>
За съдържанието на самата тази същ
нос
т ние питаме едва накрая на науката, а не правим както реализма, който предлага нещо реално, за да изведе след това от него действител
нос
тта.
Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума. Такова битие ние трябва да считаме за нещо действително. Следователно ние основахме всъщност един идеализъм, който същевременно е реализъм. Ходът на нашите мисли е: Мисленето ни тласка към разбирането на действителността от идеята. То крие този стремеж във въпроса: Що е същността на действителността?
За съдържанието на самата тази същност ние питаме едва накрая на науката, а не правим както реализма, който предлага нещо реално, за да изведе след това от него действителността.
Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това. Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действителност. Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната. Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята.
към текста >>
Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действител
нос
т.
Ходът на нашите мисли е: Мисленето ни тласка към разбирането на действителността от идеята. То крие този стремеж във въпроса: Що е същността на действителността? За съдържанието на самата тази същност ние питаме едва накрая на науката, а не правим както реализма, който предлага нещо реално, за да изведе след това от него действителността. Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това.
Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действителност.
Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната. Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята. Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/. Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта. Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност.
към текста >>
Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действител
нос
т по-висша от идейната.
То крие този стремеж във въпроса: Що е същността на действителността? За съдържанието на самата тази същност ние питаме едва накрая на науката, а не правим както реализма, който предлага нещо реално, за да изведе след това от него действителността. Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това. Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действителност.
Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната.
Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята. Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/. Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта. Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност. Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно.
към текста >>
Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същ
нос
ти/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята.
За съдържанието на самата тази същност ние питаме едва накрая на науката, а не правим както реализма, който предлага нещо реално, за да изведе след това от него действителността. Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това. Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действителност. Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната.
Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята.
Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/. Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта. Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност. Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно. Трябва да се занимаем още и с емпириците на достъпния за сетивата свят, които считат всяко обяснение на действителността чрез идеята като непозволена философска дедукция и изискват в познанието на света да останем само при това, което сетивата долавят.
към текста >>
Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същ
нос
т на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/.
Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това. Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действителност. Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната. Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята.
Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/.
Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта. Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност. Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно. Трябва да се занимаем още и с емпириците на достъпния за сетивата свят, които считат всяко обяснение на действителността чрез идеята като непозволена философска дедукция и изискват в познанието на света да останем само при това, което сетивата долавят. Против това становище можем да кажем просто това, че неговото изискване е само методично, то може да бъде само формално.
към текста >>
Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от един
нос
тта на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обектив
нос
т.
Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действителност. Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната. Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята. Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/. Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта.
Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност.
Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно. Трябва да се занимаем още и с емпириците на достъпния за сетивата свят, които считат всяко обяснение на действителността чрез идеята като непозволена философска дедукция и изискват в познанието на света да останем само при това, което сетивата долавят. Против това становище можем да кажем просто това, че неговото изискване е само методично, то може да бъде само формално. Изискването, че трябва да се придържаме само към даденото, означава само: Трябва да устоим това, което застава срещу нас. Но що е това дадено, становището на емпириците не може да реши и най-малкото нещо върху него; защото това що трябва да му дойде именно от самото дадено нещо.
към текста >>
Трябва да се занимаем още и с емпириците на достъпния за сетивата свят, които считат всяко обяснение на действител
нос
тта чрез идеята като непозволена философска дедукция и изискват в познанието на света да останем само при това, което сетивата долавят.
Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята. Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/. Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта. Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност. Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно.
Трябва да се занимаем още и с емпириците на достъпния за сетивата свят, които считат всяко обяснение на действителността чрез идеята като непозволена философска дедукция и изискват в познанието на света да останем само при това, което сетивата долавят.
Против това становище можем да кажем просто това, че неговото изискване е само методично, то може да бъде само формално. Изискването, че трябва да се придържаме само към даденото, означава само: Трябва да устоим това, което застава срещу нас. Но що е това дадено, становището на емпириците не може да реши и най-малкото нещо върху него; защото това що трябва да му дойде именно от самото дадено нещо. За нас е напълно неразбираемо, как заедно с изискването да се придържаме само към опитността се поставя и това да не излизаме вън от сетивния свят, тъй като и самата идея изпълнява изискването за даденост. Позитивистичният принцип на опита трябва да остави напълно открит въпроса, какво е дадено, и следователно много добре се съединява с един идеалистичен резултат на изследването.
към текста >>
За нас е напълно неразбираемо, как заедно с изискването да се придържаме само към опит
нос
тта се поставя и това да не излизаме вън от сетивния свят, тъй като и самата идея изпълнява изискването за даде
нос
т.
Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно. Трябва да се занимаем още и с емпириците на достъпния за сетивата свят, които считат всяко обяснение на действителността чрез идеята като непозволена философска дедукция и изискват в познанието на света да останем само при това, което сетивата долавят. Против това становище можем да кажем просто това, че неговото изискване е само методично, то може да бъде само формално. Изискването, че трябва да се придържаме само към даденото, означава само: Трябва да устоим това, което застава срещу нас. Но що е това дадено, становището на емпириците не може да реши и най-малкото нещо върху него; защото това що трябва да му дойде именно от самото дадено нещо.
За нас е напълно неразбираемо, как заедно с изискването да се придържаме само към опитността се поставя и това да не излизаме вън от сетивния свят, тъй като и самата идея изпълнява изискването за даденост.
Позитивистичният принцип на опита трябва да остави напълно открит въпроса, какво е дадено, и следователно много добре се съединява с един идеалистичен резултат на изследването. Обаче тогава това изискване съвпада също така с нашето. И ние съединяваме в нашия възглед всички становища, доколкото те са оправдани. Нашето становище е идеализъм, защото вижда основата на света в идеята; то е реализъм, защото счита идеята за нещо реално; и то е позитивизъм или емпиризъм, защото иска да стигне до съдържанието на идеята не чрез априрористични построения, а като към нещо дадено. Ние имаме един емпиричен метод, който прониква в реалното и накрая се задоволява с идеалистичния резултат на изследването.
към текста >>
В изваждането на заключение ние виждаме само една формална дей
нос
т, която не води до нищо ново, която произвежда само преходи между нещо положително-налично.
Да се направи заключение, това значи да се премине от дадени елементи към други също така дадени елементи. В заключението ние свързваме А с В чрез С; обаче всичко това трябва да бъде дадено. Когато Фолкелт казва: Мисленето ни заставя към даденото да направим едно предположение и да го надминем, ние казваме: В нашето мислене ни напира вече това, което ние искаме да прибавим към непосредствено даденото. Ето защо ние трябва да отхвърлим всяка метафизика. Метафизиката иска да обясни нещо дадено чрез нещо недадено, измислено /Волф, Хербарт/.
В изваждането на заключение ние виждаме само една формална дейност, която не води до нищо ново, която произвежда само преходи между нещо положително-налично.
към текста >>
8.
10_3. СИСТЕМА НА НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Следователно цялата наша научна дей
нос
т ще се състои в това, да преодолеем формата в която това общо съдържание на даденото застава срещу нас и я да превърнем в една задоволителна форма.
3. СИСТЕМА НА НАУКАТА Каква форма има завършената наука в светлината на Гьотевия начин на мислене? Преди всичко трябва да запомним, че цялото съдържание на науката е нещо дадено; отчасти дадено като сетивен свят отвън, отчасти като идеен свят от вътре.
Следователно цялата наша научна дейност ще се състои в това, да преодолеем формата в която това общо съдържание на даденото застава срещу нас и я да превърнем в една задоволителна форма.
Това е необходимо, защото вътрешното единство на даденото в първата форма на неговото явяване, където ни се явява само външната повърхност, остава скрито. Обаче тази методична дейност, която установява една такава връзка, се оказва различна, според областта на явленията, които обработваме. Първият случай е следният: имаме едно разнообразие от сетивно дадени елементи. Тези елементи стоят във взаимоотношение помежду си. Това взаимоотношение ни става ясно, когато се задълбочим идейно във въпроса.
към текста >>
Това е необходимо, защото вътрешното единство на даденото в първата форма на неговото явяване, където ни се явява само външната повърх
нос
т, остава скрито.
3. СИСТЕМА НА НАУКАТА Каква форма има завършената наука в светлината на Гьотевия начин на мислене? Преди всичко трябва да запомним, че цялото съдържание на науката е нещо дадено; отчасти дадено като сетивен свят отвън, отчасти като идеен свят от вътре. Следователно цялата наша научна дейност ще се състои в това, да преодолеем формата в която това общо съдържание на даденото застава срещу нас и я да превърнем в една задоволителна форма.
Това е необходимо, защото вътрешното единство на даденото в първата форма на неговото явяване, където ни се явява само външната повърхност, остава скрито.
Обаче тази методична дейност, която установява една такава връзка, се оказва различна, според областта на явленията, които обработваме. Първият случай е следният: имаме едно разнообразие от сетивно дадени елементи. Тези елементи стоят във взаимоотношение помежду си. Това взаимоотношение ни става ясно, когато се задълбочим идейно във въпроса. Тогава някой от елементите ни се явява определен повече или по-малко от другите в тази или в онази форма.
към текста >>
Обаче тази методична дей
нос
т, която установява една такава връзка, се оказва различна, според областта на явленията, които обработваме.
3. СИСТЕМА НА НАУКАТА Каква форма има завършената наука в светлината на Гьотевия начин на мислене? Преди всичко трябва да запомним, че цялото съдържание на науката е нещо дадено; отчасти дадено като сетивен свят отвън, отчасти като идеен свят от вътре. Следователно цялата наша научна дейност ще се състои в това, да преодолеем формата в която това общо съдържание на даденото застава срещу нас и я да превърнем в една задоволителна форма. Това е необходимо, защото вътрешното единство на даденото в първата форма на неговото явяване, където ни се явява само външната повърхност, остава скрито.
Обаче тази методична дейност, която установява една такава връзка, се оказва различна, според областта на явленията, които обработваме.
Първият случай е следният: имаме едно разнообразие от сетивно дадени елементи. Тези елементи стоят във взаимоотношение помежду си. Това взаимоотношение ни става ясно, когато се задълбочим идейно във въпроса. Тогава някой от елементите ни се явява определен повече или по-малко от другите в тази или в онази форма. Отношенията на съществуването на единия ни стават обясними чрез тези на другия.
към текста >>
Но в опит
нос
тта отделните явления съвсем не стават срещу нас така, че най-близкото по пространство и по време да бъде също най-близкото по неговата вътрешна същ
нос
т.
По този начин ние виждаме, как се изявява идейният закон в тази област. Той обгръща нещата на сетивния свят, стои над тях. Той определя закономерния начин на действие на дадено нещо, като прави то да бъде обусловено от нещо друго. Тук ние имаме задачата да съпоставим редицата явления така, че едно да произхожда по необходимост от другото, че всички те да образуват едно цяло, напълно закономерно. Областта, която може да бъде обяснена по този начин, е неорганичната природа.
Но в опитността отделните явления съвсем не стават срещу нас така, че най-близкото по пространство и по време да бъде също най-близкото по неговата вътрешна същност.
От най-близкото по пространство и по време ние трябва да преминем към понятно най-близкото. Ние трябва да преминем към едно явление, което по неговата същност е непосредствено свързано с първото. Такова явление трябва да търсим ние. Трябва да се стремим да съединим една самодопълваща се, самоносяща се, взаимно подкрепяща се редица от факти. От това ние получаваме една група от действащи едни върху други сетивни елементи на действителността; и явлението, което се разгръща пред нас, следва непосредствено от въпросните фактори по един прозрачен, ясен начин.
към текста >>
Ние трябва да преминем към едно явление, което по неговата същ
нос
т е непосредствено свързано с първото.
Той определя закономерния начин на действие на дадено нещо, като прави то да бъде обусловено от нещо друго. Тук ние имаме задачата да съпоставим редицата явления така, че едно да произхожда по необходимост от другото, че всички те да образуват едно цяло, напълно закономерно. Областта, която може да бъде обяснена по този начин, е неорганичната природа. Но в опитността отделните явления съвсем не стават срещу нас така, че най-близкото по пространство и по време да бъде също най-близкото по неговата вътрешна същност. От най-близкото по пространство и по време ние трябва да преминем към понятно най-близкото.
Ние трябва да преминем към едно явление, което по неговата същност е непосредствено свързано с първото.
Такова явление трябва да търсим ние. Трябва да се стремим да съединим една самодопълваща се, самоносяща се, взаимно подкрепяща се редица от факти. От това ние получаваме една група от действащи едни върху други сетивни елементи на действителността; и явлението, което се разгръща пред нас, следва непосредствено от въпросните фактори по един прозрачен, ясен начин. Такова едно явление ние наричаме заедно с Гьоте първоначално явление или основен факт. Това първоначално явление е тъждествено с обективния природен закон.
към текста >>
Трябва да се стремим да съединим една самодопълваща се, само
нос
яща се, взаимно подкрепяща се редица от факти.
Областта, която може да бъде обяснена по този начин, е неорганичната природа. Но в опитността отделните явления съвсем не стават срещу нас така, че най-близкото по пространство и по време да бъде също най-близкото по неговата вътрешна същност. От най-близкото по пространство и по време ние трябва да преминем към понятно най-близкото. Ние трябва да преминем към едно явление, което по неговата същност е непосредствено свързано с първото. Такова явление трябва да търсим ние.
Трябва да се стремим да съединим една самодопълваща се, самоносяща се, взаимно подкрепяща се редица от факти.
От това ние получаваме една група от действащи едни върху други сетивни елементи на действителността; и явлението, което се разгръща пред нас, следва непосредствено от въпросните фактори по един прозрачен, ясен начин. Такова едно явление ние наричаме заедно с Гьоте първоначално явление или основен факт. Това първоначално явление е тъждествено с обективния природен закон. Съпоставянето и съединението, за което говорим тук, може да стане или само в мисли, както когато си представим трите обуславящи фактори при хоризонтално хвърляне на един камък: 1. тласкащата сила, 2.
към текста >>
От това ние получаваме една група от действащи едни върху други сетивни елементи на действител
нос
тта; и явлението, което се разгръща пред нас, следва непосредствено от въпросните фактори по един прозрачен, ясен начин.
Но в опитността отделните явления съвсем не стават срещу нас така, че най-близкото по пространство и по време да бъде също най-близкото по неговата вътрешна същност. От най-близкото по пространство и по време ние трябва да преминем към понятно най-близкото. Ние трябва да преминем към едно явление, което по неговата същност е непосредствено свързано с първото. Такова явление трябва да търсим ние. Трябва да се стремим да съединим една самодопълваща се, самоносяща се, взаимно подкрепяща се редица от факти.
От това ние получаваме една група от действащи едни върху други сетивни елементи на действителността; и явлението, което се разгръща пред нас, следва непосредствено от въпросните фактори по един прозрачен, ясен начин.
Такова едно явление ние наричаме заедно с Гьоте първоначално явление или основен факт. Това първоначално явление е тъждествено с обективния природен закон. Съпоставянето и съединението, за което говорим тук, може да стане или само в мисли, както когато си представим трите обуславящи фактори при хоризонтално хвърляне на един камък: 1. тласкащата сила, 2. притегателната сила на земята и 3.
към текста >>
Този е пътят на изследването на природата, че то изхожда от опит
нос
тта, за да види това, което е действително, да премине по-нататък към наблюдението, за да види, защо това е действително, и след това да се издигне до опита, за да види това, което може да бъде действително.
тласкащата сила, 2. притегателната сила на земята и 3. съпротивлението на въздуха, и след това извеждам пътя на летящия камък от тези фактори, или пък: Мога да събера действително отделните фактори и тогава да очаквам следващото от тяхното взаимодействие явление. Такъв е случаят при провеждане на опита. Докато едно явление навъншния свят ни е неясно, защото познаваме само обусловеното /явлението/, но не условието, явлението, което опитът ни доставя, е ясно, защото ние самите сме съставили обуславящи фактори.
Този е пътят на изследването на природата, че то изхожда от опитността, за да види това, което е действително, да премине по-нататък към наблюдението, за да види, защо това е действително, и след това да се издигне до опита, за да види това, което може да бъде действително.
За съжаление изглежда,че онази статия на Гьоте, която най-добре би могла да бъде в подкрепа на тези възгледи, е изгубена. Тя е едно продължение на статията: "Опитът като посредник между субект и обект". Изхождайки от тази последна статия, искаме да се опитаме да възстановим възможното съдържание на първата според единствения и достъпен източник, кореспонденцията между Гьоте и Шилер. Статията "Опитът......" е произлязла от онези изследвания на Гьоте, които той е направил, за да оправдае своите оптически работи. След това тя е останала така, докато в 1798 година поетът е възобновил с пресни сили своите проучвания и заедно с Шилер е подложил на едно основно и пропито с цялата научна сериозност проучване на основните принципи на метода на естествената наука.
към текста >>
След това тя е останала така, докато в 1798 година поетът е възобновил с пресни сили своите проучвания и заедно с Шилер е подложил на едно основно и пропито с цялата научна сериоз
нос
т проучване на основните принципи на метода на естествената наука.
Този е пътят на изследването на природата, че то изхожда от опитността, за да види това, което е действително, да премине по-нататък към наблюдението, за да види, защо това е действително, и след това да се издигне до опита, за да види това, което може да бъде действително. За съжаление изглежда,че онази статия на Гьоте, която най-добре би могла да бъде в подкрепа на тези възгледи, е изгубена. Тя е едно продължение на статията: "Опитът като посредник между субект и обект". Изхождайки от тази последна статия, искаме да се опитаме да възстановим възможното съдържание на първата според единствения и достъпен източник, кореспонденцията между Гьоте и Шилер. Статията "Опитът......" е произлязла от онези изследвания на Гьоте, които той е направил, за да оправдае своите оптически работи.
След това тя е останала така, докато в 1798 година поетът е възобновил с пресни сили своите проучвания и заедно с Шилер е подложил на едно основно и пропито с цялата научна сериозност проучване на основните принципи на метода на естествената наука.
На 10 януари 1798 година той изпраща гореспомената статия на Шилер, за да я прецени, и на 13 януари съобщава на своя приятел, че има намерение да разработи по-нататък изказаните там възгледи в една нова статия. Той извършва тази работа и вече на 17 януари до Шилер пристига една статия, която е съдържала една характеристика на методите на естествената наука. Именно тази статия не се намира в съчинението на Гьоте. Тя би била безспорно онази, която би ни осигурила най-добрите опорни точки, за да можем да оценим основните възгледи на Гьоте върху метода на естествената наука. Обаче ние можем да узнаем мислите, които са били изразени в нея, от подробното писмо на Шилер от 19 януари 1798 година, при което трябва да се вземе под внимание, че към посоченото в тази статия намираме множество доказателства и допълнения в Гьотевите "Сентенции в проза”*/*виж "Естествена наука" ІV/2, стр.593, забележката: В моя увод стр.
към текста >>
том на това Гьотево издание аз казах: За съжаление изглежда че е изгубена тази статия, която би искала да бъде най-добрата подкрепа на възгледите на Гьоте върху опит
нос
т, опит и научно познание.
Той извършва тази работа и вече на 17 януари до Шилер пристига една статия, която е съдържала една характеристика на методите на естествената наука. Именно тази статия не се намира в съчинението на Гьоте. Тя би била безспорно онази, която би ни осигурила най-добрите опорни точки, за да можем да оценим основните възгледи на Гьоте върху метода на естествената наука. Обаче ние можем да узнаем мислите, които са били изразени в нея, от подробното писмо на Шилер от 19 януари 1798 година, при което трябва да се вземе под внимание, че към посоченото в тази статия намираме множество доказателства и допълнения в Гьотевите "Сентенции в проза”*/*виж "Естествена наука" ІV/2, стр.593, забележката: В моя увод стр. ХХХVІІІ към 54.
том на това Гьотево издание аз казах: За съжаление изглежда че е изгубена тази статия, която би искала да бъде най-добрата подкрепа на възгледите на Гьоте върху опитност, опит и научно познание.
Обаче тя не е изгубена, но е била намерена в горепосочената форма в архивата на Гьоте. /виж Ваймарското издание на Гьоте ІІ, раздел, том 11, стр.38 и следващите. Тя носи датата 15 януари 1798 година и е била изпратена на Шилер на 17 януари. Тя се оказва като продължение на статията: "Опитът като посредник между субект и обект". Аз взех хода на мислите на статията от кореспонденцията между Гьоте и Шилер и го предадох в споменатия увод стр.ХХХІХ и след.
към текста >>
Тя
нос
и датата 15 януари 1798 година и е била изпратена на Шилер на 17 януари.
Обаче ние можем да узнаем мислите, които са били изразени в нея, от подробното писмо на Шилер от 19 януари 1798 година, при което трябва да се вземе под внимание, че към посоченото в тази статия намираме множество доказателства и допълнения в Гьотевите "Сентенции в проза”*/*виж "Естествена наука" ІV/2, стр.593, забележката: В моя увод стр. ХХХVІІІ към 54. том на това Гьотево издание аз казах: За съжаление изглежда че е изгубена тази статия, която би искала да бъде най-добрата подкрепа на възгледите на Гьоте върху опитност, опит и научно познание. Обаче тя не е изгубена, но е била намерена в горепосочената форма в архивата на Гьоте. /виж Ваймарското издание на Гьоте ІІ, раздел, том 11, стр.38 и следващите.
Тя носи датата 15 януари 1798 година и е била изпратена на Шилер на 17 януари.
Тя се оказва като продължение на статията: "Опитът като посредник между субект и обект". Аз взех хода на мислите на статията от кореспонденцията между Гьоте и Шилер и го предадох в споменатия увод стр.ХХХІХ и след. точно по начина, който е изложен в намерената сега статия. По съдържание статията не прибавя нищо към моите изложения; обаче тя потвърди във всички точки моя възглед върху гьотевия метод и начин на познание, който аз бях добил от другите работи на Гьоте. /виж също: Рудолф Щайнер, ПисмаІ, издадени от Е.Фробьозе и В.Тайхерт, Дорнах/ Швейцария 1948 г., забележки към писмо № 72,алинея 5,стр.285/.
към текста >>
Ако общият емпиризъм иска да бъде последователен, той трябва да ограничи цялата си дей
нос
т само в това, да описва точно във всички подроб
нос
т всяко явление, с което се сблъсква, т.е.
/виж също: Рудолф Щайнер, ПисмаІ, издадени от Е.Фробьозе и В.Тайхерт, Дорнах/ Швейцария 1948 г., забележки към писмо № 72,алинея 5,стр.285/. Гьоте различава три метода на естествонаучното изследване. Тези методи почиват на три различни схващания на явленията. Първият метод е общия емпиризъм, който не се издига над емпиричното явление, над непосредствено дадените факти. Той спира при отделните явления.
Ако общият емпиризъм иска да бъде последователен, той трябва да ограничи цялата си дейност само в това, да описва точно във всички подробност всяко явление, с което се сблъсква, т.е.
да приеме емпирическото състояние на нещата. За него наука би било само сборът от всички отделни описания на непосредствено дадените факти. В сравнение с общия емпиризъм рационализмът съставлява следващата по-висша степен. Той се залавя с научното явление. Този възглед не се ограничава вече само в голото описание на явленията, а се стреми да ги обясни чрез откриване на причините, чрез поставяне на хипотези и т.н.
към текста >>
Гьоте обяснява като ед
нос
транчивости както първия така и втория метод.
За него наука би било само сборът от всички отделни описания на непосредствено дадените факти. В сравнение с общия емпиризъм рационализмът съставлява следващата по-висша степен. Той се залавя с научното явление. Този възглед не се ограничава вече само в голото описание на явленията, а се стреми да ги обясни чрез откриване на причините, чрез поставяне на хипотези и т.н. Това е степента, при която умът вади заключения от явленията за причините и връзките.
Гьоте обяснява като едностранчивости както първия така и втория метод.
Общият емпиризъм е грубата ненаучност, защото той никога не излиза вън от голото схващане на случайностите; напротив рационализмът със своите тълкувания внася в света на явленията причини и връзки, които не са в него. Първият не може да се издигне от изобилията на явленията до свободното мислене, вторият изгубва тази пълнота като сигурна почва под нозете си и изпада в произвола на въображението и на субективното хрумване. Гьоте укорява с най-остри думи манията да се свързва веднага изводи чрез субективния произвол; така в "Сентенции в проза" /Сентенции в проза, цитирано на др. място, стр. 375 съотв.
към текста >>
Общият емпиризъм е грубата ненауч
нос
т, защото той никога не излиза вън от голото схващане на случай
нос
тите; напротив рационализмът със своите тълкувания внася в света на явленията причини и връзки, които не са в него.
В сравнение с общия емпиризъм рационализмът съставлява следващата по-висша степен. Той се залавя с научното явление. Този възглед не се ограничава вече само в голото описание на явленията, а се стреми да ги обясни чрез откриване на причините, чрез поставяне на хипотези и т.н. Това е степента, при която умът вади заключения от явленията за причините и връзките. Гьоте обяснява като едностранчивости както първия така и втория метод.
Общият емпиризъм е грубата ненаучност, защото той никога не излиза вън от голото схващане на случайностите; напротив рационализмът със своите тълкувания внася в света на явленията причини и връзки, които не са в него.
Първият не може да се издигне от изобилията на явленията до свободното мислене, вторият изгубва тази пълнота като сигурна почва под нозете си и изпада в произвола на въображението и на субективното хрумване. Гьоте укорява с най-остри думи манията да се свързва веднага изводи чрез субективния произвол; така в "Сентенции в проза" /Сентенции в проза, цитирано на др. място, стр. 375 съотв. 376 съотв.
към текста >>
371/ той казва: "лошо нещо е, което някой наблюдател може да срещне, да се свързва веднага един извод с един възглед и да се считат двете като имащи еднаква стой
нос
т", и "теориите са обикновено прибързани на един нетърпилив ум, който би искал бързо да се освободи от явленията и на тяхно място внася поради това образи, понятия, даже често пъти само думи”.
Първият не може да се издигне от изобилията на явленията до свободното мислене, вторият изгубва тази пълнота като сигурна почва под нозете си и изпада в произвола на въображението и на субективното хрумване. Гьоте укорява с най-остри думи манията да се свързва веднага изводи чрез субективния произвол; така в "Сентенции в проза" /Сентенции в проза, цитирано на др. място, стр. 375 съотв. 376 съотв.
371/ той казва: "лошо нещо е, което някой наблюдател може да срещне, да се свързва веднага един извод с един възглед и да се считат двете като имащи еднаква стойност", и "теориите са обикновено прибързани на един нетърпилив ум, който би искал бързо да се освободи от явленията и на тяхно място внася поради това образи, понятия, даже често пъти само думи”.
Предчувства се, вижда се също добре, че има само едно помощно средство; но нали страстта и духът на партийност винаги обичат помощни средства? И с право, понеже се нуждаят много от тях. "Гьоте укорява особено много злоупотребата, която определението на каузалността предизвиква”. В своята необуздана фантастика рационализмът търси каузалност /причинност/ там, където самите факти не ни заставят да я търсим. В "Сентенции в проза" се казва: "най-вроденото понятие, най-необходимото, понятието за причина и следствие в неговото използуване дава повод за безброй, постоянно повтарящи се грешки." А именно страстта на рационализма при прости връзки го води дотам, да си представя явленията като една верига от причини и следствия подредени чисто по дължината; докато истината е, че никое явление, което по време е обусловено причинно от друго явление, зависи също от въздействията на много други.
към текста >>
Предчувства се, вижда се също добре, че има само едно помощно средство; но нали страстта и духът на партий
нос
т винаги обичат помощни средства?
Гьоте укорява с най-остри думи манията да се свързва веднага изводи чрез субективния произвол; така в "Сентенции в проза" /Сентенции в проза, цитирано на др. място, стр. 375 съотв. 376 съотв. 371/ той казва: "лошо нещо е, което някой наблюдател може да срещне, да се свързва веднага един извод с един възглед и да се считат двете като имащи еднаква стойност", и "теориите са обикновено прибързани на един нетърпилив ум, който би искал бързо да се освободи от явленията и на тяхно място внася поради това образи, понятия, даже често пъти само думи”.
Предчувства се, вижда се също добре, че има само едно помощно средство; но нали страстта и духът на партийност винаги обичат помощни средства?
И с право, понеже се нуждаят много от тях. "Гьоте укорява особено много злоупотребата, която определението на каузалността предизвиква”. В своята необуздана фантастика рационализмът търси каузалност /причинност/ там, където самите факти не ни заставят да я търсим. В "Сентенции в проза" се казва: "най-вроденото понятие, най-необходимото, понятието за причина и следствие в неговото използуване дава повод за безброй, постоянно повтарящи се грешки." А именно страстта на рационализма при прости връзки го води дотам, да си представя явленията като една верига от причини и следствия подредени чисто по дължината; докато истината е, че никое явление, което по време е обусловено причинно от друго явление, зависи също от въздействията на много други. В този случай се взема под внимание само дължината и ширината на природата.
към текста >>
"Гьоте укорява особено много злоупотребата, която определението на каузал
нос
тта предизвиква”.
375 съотв. 376 съотв. 371/ той казва: "лошо нещо е, което някой наблюдател може да срещне, да се свързва веднага един извод с един възглед и да се считат двете като имащи еднаква стойност", и "теориите са обикновено прибързани на един нетърпилив ум, който би искал бързо да се освободи от явленията и на тяхно място внася поради това образи, понятия, даже често пъти само думи”. Предчувства се, вижда се също добре, че има само едно помощно средство; но нали страстта и духът на партийност винаги обичат помощни средства? И с право, понеже се нуждаят много от тях.
"Гьоте укорява особено много злоупотребата, която определението на каузалността предизвиква”.
В своята необуздана фантастика рационализмът търси каузалност /причинност/ там, където самите факти не ни заставят да я търсим. В "Сентенции в проза" се казва: "най-вроденото понятие, най-необходимото, понятието за причина и следствие в неговото използуване дава повод за безброй, постоянно повтарящи се грешки." А именно страстта на рационализма при прости връзки го води дотам, да си представя явленията като една верига от причини и следствия подредени чисто по дължината; докато истината е, че никое явление, което по време е обусловено причинно от друго явление, зависи също от въздействията на много други. В този случай се взема под внимание само дължината и ширината на природата. И двата пътища, обикновения емпиризъм и рационализъм, са за Гьоте само преходни точки за най-висшия научен метод, но именно само преходни точки, които трябва да бъдат преодоляни. А това става с рационалния емпиризъм, който се занимава с чистото явление, което е тъждествено с обективния природен закон.
към текста >>
В своята необуздана фантастика рационализмът търси каузал
нос
т /причин
нос
т/ там, където самите факти не ни заставят да я търсим.
376 съотв. 371/ той казва: "лошо нещо е, което някой наблюдател може да срещне, да се свързва веднага един извод с един възглед и да се считат двете като имащи еднаква стойност", и "теориите са обикновено прибързани на един нетърпилив ум, който би искал бързо да се освободи от явленията и на тяхно място внася поради това образи, понятия, даже често пъти само думи”. Предчувства се, вижда се също добре, че има само едно помощно средство; но нали страстта и духът на партийност винаги обичат помощни средства? И с право, понеже се нуждаят много от тях. "Гьоте укорява особено много злоупотребата, която определението на каузалността предизвиква”.
В своята необуздана фантастика рационализмът търси каузалност /причинност/ там, където самите факти не ни заставят да я търсим.
В "Сентенции в проза" се казва: "най-вроденото понятие, най-необходимото, понятието за причина и следствие в неговото използуване дава повод за безброй, постоянно повтарящи се грешки." А именно страстта на рационализма при прости връзки го води дотам, да си представя явленията като една верига от причини и следствия подредени чисто по дължината; докато истината е, че никое явление, което по време е обусловено причинно от друго явление, зависи също от въздействията на много други. В този случай се взема под внимание само дължината и ширината на природата. И двата пътища, обикновения емпиризъм и рационализъм, са за Гьоте само преходни точки за най-висшия научен метод, но именно само преходни точки, които трябва да бъдат преодоляни. А това става с рационалния емпиризъм, който се занимава с чистото явление, което е тъждествено с обективния природен закон. Обикновеният емпиризъм, непосредствената опитност ни предлагат само отделни, несвързани неща, един агрегат от явления.
към текста >>
Обикновеният емпиризъм, непосредствената опит
нос
т ни предлагат само отделни, несвързани неща, един агрегат от явления.
В своята необуздана фантастика рационализмът търси каузалност /причинност/ там, където самите факти не ни заставят да я търсим. В "Сентенции в проза" се казва: "най-вроденото понятие, най-необходимото, понятието за причина и следствие в неговото използуване дава повод за безброй, постоянно повтарящи се грешки." А именно страстта на рационализма при прости връзки го води дотам, да си представя явленията като една верига от причини и следствия подредени чисто по дължината; докато истината е, че никое явление, което по време е обусловено причинно от друго явление, зависи също от въздействията на много други. В този случай се взема под внимание само дължината и ширината на природата. И двата пътища, обикновения емпиризъм и рационализъм, са за Гьоте само преходни точки за най-висшия научен метод, но именно само преходни точки, които трябва да бъдат преодоляни. А това става с рационалния емпиризъм, който се занимава с чистото явление, което е тъждествено с обективния природен закон.
Обикновеният емпиризъм, непосредствената опитност ни предлагат само отделни, несвързани неща, един агрегат от явления.
Това значи, той ни предлага това не като последен завършек на научното разглеждане, а като първа опитност. Обаче нашата научна потребност търси само нещо свързано, тя разбира отделното само като член на една връзка. Така потребността от разбиране и фактите на природата привидно се разделят. Връзката е само в духа, в природата има отделеност, духът се стреми към рода, а природата създава само индивиди. Решението на това противоречие се получава от обсъждането, от преценката, че от една страна съединяващата сила на духа е безсъдържателна, следователно само, чрез само себе си, не може да познае нищо положително, че от друга страна отделеността на природните обекти не е основана в тяхната същност, а в тяхното пространствено явление, че напротив при проникване същността на индивидуалното, на особеното, това последното само ни сочи към рода.
към текста >>
Това значи, той ни предлага това не като последен завършек на научното разглеждане, а като първа опит
нос
т.
В "Сентенции в проза" се казва: "най-вроденото понятие, най-необходимото, понятието за причина и следствие в неговото използуване дава повод за безброй, постоянно повтарящи се грешки." А именно страстта на рационализма при прости връзки го води дотам, да си представя явленията като една верига от причини и следствия подредени чисто по дължината; докато истината е, че никое явление, което по време е обусловено причинно от друго явление, зависи също от въздействията на много други. В този случай се взема под внимание само дължината и ширината на природата. И двата пътища, обикновения емпиризъм и рационализъм, са за Гьоте само преходни точки за най-висшия научен метод, но именно само преходни точки, които трябва да бъдат преодоляни. А това става с рационалния емпиризъм, който се занимава с чистото явление, което е тъждествено с обективния природен закон. Обикновеният емпиризъм, непосредствената опитност ни предлагат само отделни, несвързани неща, един агрегат от явления.
Това значи, той ни предлага това не като последен завършек на научното разглеждане, а като първа опитност.
Обаче нашата научна потребност търси само нещо свързано, тя разбира отделното само като член на една връзка. Така потребността от разбиране и фактите на природата привидно се разделят. Връзката е само в духа, в природата има отделеност, духът се стреми към рода, а природата създава само индивиди. Решението на това противоречие се получава от обсъждането, от преценката, че от една страна съединяващата сила на духа е безсъдържателна, следователно само, чрез само себе си, не може да познае нищо положително, че от друга страна отделеността на природните обекти не е основана в тяхната същност, а в тяхното пространствено явление, че напротив при проникване същността на индивидуалното, на особеното, това последното само ни сочи към рода. Понеже в тяхното явление обектите на природата са отделени, нужна е обгръщащата сила на духа, за да покаже тяхното вътрешно единство.
към текста >>
Обаче нашата научна потреб
нос
т търси само нещо свързано, тя разбира отделното само като член на една връзка.
В този случай се взема под внимание само дължината и ширината на природата. И двата пътища, обикновения емпиризъм и рационализъм, са за Гьоте само преходни точки за най-висшия научен метод, но именно само преходни точки, които трябва да бъдат преодоляни. А това става с рационалния емпиризъм, който се занимава с чистото явление, което е тъждествено с обективния природен закон. Обикновеният емпиризъм, непосредствената опитност ни предлагат само отделни, несвързани неща, един агрегат от явления. Това значи, той ни предлага това не като последен завършек на научното разглеждане, а като първа опитност.
Обаче нашата научна потребност търси само нещо свързано, тя разбира отделното само като член на една връзка.
Така потребността от разбиране и фактите на природата привидно се разделят. Връзката е само в духа, в природата има отделеност, духът се стреми към рода, а природата създава само индивиди. Решението на това противоречие се получава от обсъждането, от преценката, че от една страна съединяващата сила на духа е безсъдържателна, следователно само, чрез само себе си, не може да познае нищо положително, че от друга страна отделеността на природните обекти не е основана в тяхната същност, а в тяхното пространствено явление, че напротив при проникване същността на индивидуалното, на особеното, това последното само ни сочи към рода. Понеже в тяхното явление обектите на природата са отделени, нужна е обгръщащата сила на духа, за да покаже тяхното вътрешно единство. Понеже единството на ума е празно за себе си, той трябва да се изпълни с обектите на природата.
към текста >>
Така потреб
нос
тта от разбиране и фактите на природата привидно се разделят.
И двата пътища, обикновения емпиризъм и рационализъм, са за Гьоте само преходни точки за най-висшия научен метод, но именно само преходни точки, които трябва да бъдат преодоляни. А това става с рационалния емпиризъм, който се занимава с чистото явление, което е тъждествено с обективния природен закон. Обикновеният емпиризъм, непосредствената опитност ни предлагат само отделни, несвързани неща, един агрегат от явления. Това значи, той ни предлага това не като последен завършек на научното разглеждане, а като първа опитност. Обаче нашата научна потребност търси само нещо свързано, тя разбира отделното само като член на една връзка.
Така потребността от разбиране и фактите на природата привидно се разделят.
Връзката е само в духа, в природата има отделеност, духът се стреми към рода, а природата създава само индивиди. Решението на това противоречие се получава от обсъждането, от преценката, че от една страна съединяващата сила на духа е безсъдържателна, следователно само, чрез само себе си, не може да познае нищо положително, че от друга страна отделеността на природните обекти не е основана в тяхната същност, а в тяхното пространствено явление, че напротив при проникване същността на индивидуалното, на особеното, това последното само ни сочи към рода. Понеже в тяхното явление обектите на природата са отделени, нужна е обгръщащата сила на духа, за да покаже тяхното вътрешно единство. Понеже единството на ума е празно за себе си, той трябва да се изпълни с обектите на природата. Така на тази трета степен явление и духовна способност идва едно срещу другата и преминават в едно, и едва сега духът може да бъде задоволен.
към текста >>
Връзката е само в духа, в природата има отделе
нос
т, духът се стреми към рода, а природата създава само индивиди.
А това става с рационалния емпиризъм, който се занимава с чистото явление, което е тъждествено с обективния природен закон. Обикновеният емпиризъм, непосредствената опитност ни предлагат само отделни, несвързани неща, един агрегат от явления. Това значи, той ни предлага това не като последен завършек на научното разглеждане, а като първа опитност. Обаче нашата научна потребност търси само нещо свързано, тя разбира отделното само като член на една връзка. Така потребността от разбиране и фактите на природата привидно се разделят.
Връзката е само в духа, в природата има отделеност, духът се стреми към рода, а природата създава само индивиди.
Решението на това противоречие се получава от обсъждането, от преценката, че от една страна съединяващата сила на духа е безсъдържателна, следователно само, чрез само себе си, не може да познае нищо положително, че от друга страна отделеността на природните обекти не е основана в тяхната същност, а в тяхното пространствено явление, че напротив при проникване същността на индивидуалното, на особеното, това последното само ни сочи към рода. Понеже в тяхното явление обектите на природата са отделени, нужна е обгръщащата сила на духа, за да покаже тяхното вътрешно единство. Понеже единството на ума е празно за себе си, той трябва да се изпълни с обектите на природата. Така на тази трета степен явление и духовна способност идва едно срещу другата и преминават в едно, и едва сега духът може да бъде задоволен. Една друга област на изследването е онази, където отделното нещо в своята форма на съществуване не се явява като следствие на нещо друго, съществуващо до него, където поради това ние не го разбираме като вземаме на помощ нещо друго, еднородно.
към текста >>
Решението на това противоречие се получава от обсъждането, от преценката, че от една страна съединяващата сила на духа е безсъдържателна, следователно само, чрез само себе си, не може да познае нищо положително, че от друга страна отделе
нос
тта на природните обекти не е основана в тяхната същ
нос
т, а в тяхното пространствено явление, че напротив при проникване същ
нос
тта на индивидуалното, на особеното, това последното само ни сочи към рода.
Обикновеният емпиризъм, непосредствената опитност ни предлагат само отделни, несвързани неща, един агрегат от явления. Това значи, той ни предлага това не като последен завършек на научното разглеждане, а като първа опитност. Обаче нашата научна потребност търси само нещо свързано, тя разбира отделното само като член на една връзка. Така потребността от разбиране и фактите на природата привидно се разделят. Връзката е само в духа, в природата има отделеност, духът се стреми към рода, а природата създава само индивиди.
Решението на това противоречие се получава от обсъждането, от преценката, че от една страна съединяващата сила на духа е безсъдържателна, следователно само, чрез само себе си, не може да познае нищо положително, че от друга страна отделеността на природните обекти не е основана в тяхната същност, а в тяхното пространствено явление, че напротив при проникване същността на индивидуалното, на особеното, това последното само ни сочи към рода.
Понеже в тяхното явление обектите на природата са отделени, нужна е обгръщащата сила на духа, за да покаже тяхното вътрешно единство. Понеже единството на ума е празно за себе си, той трябва да се изпълни с обектите на природата. Така на тази трета степен явление и духовна способност идва едно срещу другата и преминават в едно, и едва сега духът може да бъде задоволен. Една друга област на изследването е онази, където отделното нещо в своята форма на съществуване не се явява като следствие на нещо друго, съществуващо до него, където поради това ние не го разбираме като вземаме на помощ нещо друго, еднородно. Тук ни се явява една поредица от сетивно възприемаеми елементи на явленията като непосредствена форма на един единен принцип, и ние трябва да проникнем до този принцип, ако искаме да разберем отделното явление.
към текста >>
Така на тази трета степен явление и духовна способ
нос
т идва едно срещу другата и преминават в едно, и едва сега духът може да бъде задоволен.
Така потребността от разбиране и фактите на природата привидно се разделят. Връзката е само в духа, в природата има отделеност, духът се стреми към рода, а природата създава само индивиди. Решението на това противоречие се получава от обсъждането, от преценката, че от една страна съединяващата сила на духа е безсъдържателна, следователно само, чрез само себе си, не може да познае нищо положително, че от друга страна отделеността на природните обекти не е основана в тяхната същност, а в тяхното пространствено явление, че напротив при проникване същността на индивидуалното, на особеното, това последното само ни сочи към рода. Понеже в тяхното явление обектите на природата са отделени, нужна е обгръщащата сила на духа, за да покаже тяхното вътрешно единство. Понеже единството на ума е празно за себе си, той трябва да се изпълни с обектите на природата.
Така на тази трета степен явление и духовна способност идва едно срещу другата и преминават в едно, и едва сега духът може да бъде задоволен.
Една друга област на изследването е онази, където отделното нещо в своята форма на съществуване не се явява като следствие на нещо друго, съществуващо до него, където поради това ние не го разбираме като вземаме на помощ нещо друго, еднородно. Тук ни се явява една поредица от сетивно възприемаеми елементи на явленията като непосредствена форма на един единен принцип, и ние трябва да проникнем до този принцип, ако искаме да разберем отделното явление. В тази област ние не можем да обясним явлението като въздействие отвън, а трябва да го изведем отвътре. Това, което по-рано беше определящ фактор, сега е само подбуждащ фактор. Докато при първата област аз съм разбрал всичко, когато съм успял да го считам като последствие на нещо друго, да го изведа от едно външно условие, тук съм заставен да поставя въпроса по друг начин.
към текста >>
Това, което става, е последствие на една вътрешна закономер
нос
т.
Това, което по-рано беше определящ фактор, сега е само подбуждащ фактор. Докато при първата област аз съм разбрал всичко, когато съм успял да го считам като последствие на нещо друго, да го изведа от едно външно условие, тук съм заставен да поставя въпроса по друг начин. Когато познавам външното влияние, аз още съвсем не съм добил пояснение върху това, че явлението протича именно по този и по никой друг начин. Аз трябва да изведа явлението от централния принцип, върху който се е упражнило външното влияние. Аз не мога да кажа: Това външно явление има това действие; а само: На това определено външно влияние отговаря вътрешният действен принцип по този определен начин.
Това, което става, е последствие на една вътрешна закономерност.
Трябва да проуча, що е това, което си дава форма отвътре. Този даващ си форма принцип, който в тази област стои на основата на всяко явление, който трябва да търся във всичко, това е типът. Ние се намираме в областта на органическата природа. Това, което в неорганичната природа е първичното явление, в света на организмите то е типът. Типът е един всеобщ образ на организма: Идеята на същия; животинството в животното.
към текста >>
Тяхната действител
нос
т са идеите.
Това, което в неорганичната природа е първичното явление, в света на организмите то е типът. Типът е един всеобщ образ на организма: Идеята на същия; животинството в животното. Тук ние трябваше отново да изложим главните точки на това, което вече казахме върху "типа" в един друг раздел на настоящия труд, поради връзката, която то има с настоящата тема. След това в етическите и историческите науки ние имаме работа с идеята в по-тесния смисъл на думата. Етиката и историята са идеални науки.
Тяхната действителност са идеите.
На отделната наука предстои да обработи даденото дотам, че да го доведе до първичното явление, до типа и до ръководните идеи в историята. "ако физикът.... Може да стигне до познанието на онова, което нарекохме едно първично явление, той е осигурен, застрахован, а заедно с него и философът; осигурен е той, защото е убеден, че е стигнал до границата на своята наука, че се намира на емпирическата висота, където може да обгърне с ретроспективен поглед опитността във всички нейни степени, и да насочи поглед напред в царството на теорията, където не може да навлезе, но може все пак да надникне. Философът е осигурен, защото приема от ръката на физика нещо последно, което сега при него е нещо първоначално* /*Очерк на една теория на цветовете 720, Е.Н.ІІІ, стр.275 и следв./ "тук именно се явява философът с неговата работа. Той взема първичните явления и ги поставя в задоволителната идейна връзка. Ние виждаме, чрез какво може, в смисъла на Гьотевия светоглед, да бъде заменена метафизиката: Чрез едно идейно разглеждане, съпоставяне и извеждане на първичните явления.
към текста >>
"ако физикът.... Може да стигне до познанието на онова, което нарекохме едно първично явление, той е осигурен, застрахован, а заедно с него и философът; осигурен е той, защото е убеден, че е стигнал до границата на своята наука, че се намира на емпирическата висота, където може да обгърне с ретроспективен поглед опит
нос
тта във всички нейни степени, и да насочи поглед напред в царството на теорията, където не може да навлезе, но може все пак да надникне.
Тук ние трябваше отново да изложим главните точки на това, което вече казахме върху "типа" в един друг раздел на настоящия труд, поради връзката, която то има с настоящата тема. След това в етическите и историческите науки ние имаме работа с идеята в по-тесния смисъл на думата. Етиката и историята са идеални науки. Тяхната действителност са идеите. На отделната наука предстои да обработи даденото дотам, че да го доведе до първичното явление, до типа и до ръководните идеи в историята.
"ако физикът.... Може да стигне до познанието на онова, което нарекохме едно първично явление, той е осигурен, застрахован, а заедно с него и философът; осигурен е той, защото е убеден, че е стигнал до границата на своята наука, че се намира на емпирическата висота, където може да обгърне с ретроспективен поглед опитността във всички нейни степени, и да насочи поглед напред в царството на теорията, където не може да навлезе, но може все пак да надникне.
Философът е осигурен, защото приема от ръката на физика нещо последно, което сега при него е нещо първоначално* /*Очерк на една теория на цветовете 720, Е.Н.ІІІ, стр.275 и следв./ "тук именно се явява философът с неговата работа. Той взема първичните явления и ги поставя в задоволителната идейна връзка. Ние виждаме, чрез какво може, в смисъла на Гьотевия светоглед, да бъде заменена метафизиката: Чрез едно идейно разглеждане, съпоставяне и извеждане на първичните явления. В този смисъл Гьоте се изказва няколкократно върху отношението на емпирическата наука и философията; той се изказва особено ясно в своите писма до Хегел. В своите анали Гьоте говори няколкократно за една схема на естествената наука.
към текста >>
9.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Но възгледът, който развихме за този въпрос, може да хвърли светлина също и върху стой
нос
тта и значението на човешката дей
нос
т.
5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ Отговорът на въпроса: Що е познание? ни обясни позицията на човека във вселената.
Но възгледът, който развихме за този въпрос, може да хвърли светлина също и върху стойността и значението на човешката дейност.
Това, което извършваме в света, на него трябва да припишем най-голямо или по-малко значение, според това, дали схващаме нашето определение като нещо имащо по-голямо или по-малко значение. Първата задача, която трябва да си поставим сега, ще бъде изследването характера на човешката дейност. Как се поставя това, което трябва да схващаме като резултат на човешката дейност, по отношение на другите действия в мировия процес? Нека разгледаме две неща: Едно произведение на природата и едно творение на човешката дейност, формата на кристала и да кажем на колелото на една каруца. И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат изразени в понятия.
към текста >>
Първата задача, която трябва да си поставим сега, ще бъде изследването характера на човешката дей
нос
т.
5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ Отговорът на въпроса: Що е познание? ни обясни позицията на човека във вселената. Но възгледът, който развихме за този въпрос, може да хвърли светлина също и върху стойността и значението на човешката дейност. Това, което извършваме в света, на него трябва да припишем най-голямо или по-малко значение, според това, дали схващаме нашето определение като нещо имащо по-голямо или по-малко значение.
Първата задача, която трябва да си поставим сега, ще бъде изследването характера на човешката дейност.
Как се поставя това, което трябва да схващаме като резултат на човешката дейност, по отношение на другите действия в мировия процес? Нека разгледаме две неща: Едно произведение на природата и едно творение на човешката дейност, формата на кристала и да кажем на колелото на една каруца. И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат изразени в понятия. Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт на определящите го природни закони, докато при колелото на каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет. Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността.
към текста >>
Как се поставя това, което трябва да схващаме като резултат на човешката дей
нос
т, по отношение на другите действия в мировия процес?
Отговорът на въпроса: Що е познание? ни обясни позицията на човека във вселената. Но възгледът, който развихме за този въпрос, може да хвърли светлина също и върху стойността и значението на човешката дейност. Това, което извършваме в света, на него трябва да припишем най-голямо или по-малко значение, според това, дали схващаме нашето определение като нещо имащо по-голямо или по-малко значение. Първата задача, която трябва да си поставим сега, ще бъде изследването характера на човешката дейност.
Как се поставя това, което трябва да схващаме като резултат на човешката дейност, по отношение на другите действия в мировия процес?
Нека разгледаме две неща: Едно произведение на природата и едно творение на човешката дейност, формата на кристала и да кажем на колелото на една каруца. И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат изразени в понятия. Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт на определящите го природни закони, докато при колелото на каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет. Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността. В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях.
към текста >>
Нека разгледаме две неща: Едно произведение на природата и едно творение на човешката дей
нос
т, формата на кристала и да кажем на колелото на една каруца.
ни обясни позицията на човека във вселената. Но възгледът, който развихме за този въпрос, може да хвърли светлина също и върху стойността и значението на човешката дейност. Това, което извършваме в света, на него трябва да припишем най-голямо или по-малко значение, според това, дали схващаме нашето определение като нещо имащо по-голямо или по-малко значение. Първата задача, която трябва да си поставим сега, ще бъде изследването характера на човешката дейност. Как се поставя това, което трябва да схващаме като резултат на човешката дейност, по отношение на другите действия в мировия процес?
Нека разгледаме две неща: Едно произведение на природата и едно творение на човешката дейност, формата на кристала и да кажем на колелото на една каруца.
И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат изразени в понятия. Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт на определящите го природни закони, докато при колелото на каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет. Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността. В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях. Обаче в нашата действителност ние завършваме този процес чрез това, като превръщаме в действителност идейния свят, който още не е такава действителност.
към текста >>
Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дей
нос
т в действител
нос
тта.
Първата задача, която трябва да си поставим сега, ще бъде изследването характера на човешката дейност. Как се поставя това, което трябва да схващаме като резултат на човешката дейност, по отношение на другите действия в мировия процес? Нека разгледаме две неща: Едно произведение на природата и едно творение на човешката дейност, формата на кристала и да кажем на колелото на една каруца. И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат изразени в понятия. Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт на определящите го природни закони, докато при колелото на каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет.
Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността.
В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях. Обаче в нашата действителност ние завършваме този процес чрез това, като превръщаме в действителност идейния свят, който още не е такава действителност. Сега ние познахме идеята като нещо, което лежи на основата на всичко действително, обуславящия принцип, намерението на природата. Нашето познание ни довежда дотам, да намерим тенденцията на мировия процес, намерението на сътворението от съдържащите се в заобикалящата ни природа намеци, знаци. Когато сме постигнали това, тогава на нашата дейност е поставена задачата да съдейства за осъществяването на тези намерения.
към текста >>
В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опит
нос
т; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действител
нос
т; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях.
Как се поставя това, което трябва да схващаме като резултат на човешката дейност, по отношение на другите действия в мировия процес? Нека разгледаме две неща: Едно произведение на природата и едно творение на човешката дейност, формата на кристала и да кажем на колелото на една каруца. И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат изразени в понятия. Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт на определящите го природни закони, докато при колелото на каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет. Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността.
В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях.
Обаче в нашата действителност ние завършваме този процес чрез това, като превръщаме в действителност идейния свят, който още не е такава действителност. Сега ние познахме идеята като нещо, което лежи на основата на всичко действително, обуславящия принцип, намерението на природата. Нашето познание ни довежда дотам, да намерим тенденцията на мировия процес, намерението на сътворението от съдържащите се в заобикалящата ни природа намеци, знаци. Когато сме постигнали това, тогава на нашата дейност е поставена задачата да съдейства за осъществяването на тези намерения. Така нашата дейност ни се явява направо като едно продължение на онзи род деятелност, която и природата изпълнява.
към текста >>
Обаче в нашата действител
нос
т ние завършваме този процес чрез това, като превръщаме в действител
нос
т идейния свят, който още не е такава действител
нос
т.
Нека разгледаме две неща: Едно произведение на природата и едно творение на човешката дейност, формата на кристала и да кажем на колелото на една каруца. И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат изразени в понятия. Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт на определящите го природни закони, докато при колелото на каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет. Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността. В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях.
Обаче в нашата действителност ние завършваме този процес чрез това, като превръщаме в действителност идейния свят, който още не е такава действителност.
Сега ние познахме идеята като нещо, което лежи на основата на всичко действително, обуславящия принцип, намерението на природата. Нашето познание ни довежда дотам, да намерим тенденцията на мировия процес, намерението на сътворението от съдържащите се в заобикалящата ни природа намеци, знаци. Когато сме постигнали това, тогава на нашата дейност е поставена задачата да съдейства за осъществяването на тези намерения. Така нашата дейност ни се явява направо като едно продължение на онзи род деятелност, която и природата изпълнява. Тя ни се явява като едно излияние на мировата Първопричина.
към текста >>
Когато сме постигнали това, тогава на нашата дей
нос
т е поставена задачата да съдейства за осъществяването на тези намерения.
Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността. В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях. Обаче в нашата действителност ние завършваме този процес чрез това, като превръщаме в действителност идейния свят, който още не е такава действителност. Сега ние познахме идеята като нещо, което лежи на основата на всичко действително, обуславящия принцип, намерението на природата. Нашето познание ни довежда дотам, да намерим тенденцията на мировия процес, намерението на сътворението от съдържащите се в заобикалящата ни природа намеци, знаци.
Когато сме постигнали това, тогава на нашата дейност е поставена задачата да съдейства за осъществяването на тези намерения.
Така нашата дейност ни се явява направо като едно продължение на онзи род деятелност, която и природата изпълнява. Тя ни се явява като едно излияние на мировата Първопричина. Но все пак, каква разлика по отношение на другата /природна/ дейност! Произведението на природата съвсем не съдържа в себе си идейната закономерност, под чиято власт изглежда да се намира. При него е нужно да застане насреща му нещо по-висше, човешкото мислене; тогава на това мислене се явява онова, което властва над природните произведения.
към текста >>
Така нашата дей
нос
т ни се явява направо като едно продължение на онзи род деятел
нос
т, която и природата изпълнява.
В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях. Обаче в нашата действителност ние завършваме този процес чрез това, като превръщаме в действителност идейния свят, който още не е такава действителност. Сега ние познахме идеята като нещо, което лежи на основата на всичко действително, обуславящия принцип, намерението на природата. Нашето познание ни довежда дотам, да намерим тенденцията на мировия процес, намерението на сътворението от съдържащите се в заобикалящата ни природа намеци, знаци. Когато сме постигнали това, тогава на нашата дейност е поставена задачата да съдейства за осъществяването на тези намерения.
Така нашата дейност ни се явява направо като едно продължение на онзи род деятелност, която и природата изпълнява.
Тя ни се явява като едно излияние на мировата Първопричина. Но все пак, каква разлика по отношение на другата /природна/ дейност! Произведението на природата съвсем не съдържа в себе си идейната закономерност, под чиято власт изглежда да се намира. При него е нужно да застане насреща му нещо по-висше, човешкото мислене; тогава на това мислене се явява онова, което властва над природните произведения. Не е така при човешката дейност.
към текста >>
Но все пак, каква разлика по отношение на другата /природна/ дей
нос
т!
Сега ние познахме идеята като нещо, което лежи на основата на всичко действително, обуславящия принцип, намерението на природата. Нашето познание ни довежда дотам, да намерим тенденцията на мировия процес, намерението на сътворението от съдържащите се в заобикалящата ни природа намеци, знаци. Когато сме постигнали това, тогава на нашата дейност е поставена задачата да съдейства за осъществяването на тези намерения. Така нашата дейност ни се явява направо като едно продължение на онзи род деятелност, която и природата изпълнява. Тя ни се явява като едно излияние на мировата Първопричина.
Но все пак, каква разлика по отношение на другата /природна/ дейност!
Произведението на природата съвсем не съдържа в себе си идейната закономерност, под чиято власт изглежда да се намира. При него е нужно да застане насреща му нещо по-висше, човешкото мислене; тогава на това мислене се явява онова, което властва над природните произведения. Не е така при човешката дейност. Тук на действащия обект е непосредствено присъща идеята; и ако пред него би застанало едно друго по-висше същество, то не би могло да намери в неговата дейност нищо друго, освен това, което самият действащ обект е заложил в своята дейност. Защото една съвършена човешка деятелност е резултат на нашите намерения и само това.
към текста >>
Произведението на природата съвсем не съдържа в себе си идейната закономер
нос
т, под чиято власт изглежда да се намира.
Нашето познание ни довежда дотам, да намерим тенденцията на мировия процес, намерението на сътворението от съдържащите се в заобикалящата ни природа намеци, знаци. Когато сме постигнали това, тогава на нашата дейност е поставена задачата да съдейства за осъществяването на тези намерения. Така нашата дейност ни се явява направо като едно продължение на онзи род деятелност, която и природата изпълнява. Тя ни се явява като едно излияние на мировата Първопричина. Но все пак, каква разлика по отношение на другата /природна/ дейност!
Произведението на природата съвсем не съдържа в себе си идейната закономерност, под чиято власт изглежда да се намира.
При него е нужно да застане насреща му нещо по-висше, човешкото мислене; тогава на това мислене се явява онова, което властва над природните произведения. Не е така при човешката дейност. Тук на действащия обект е непосредствено присъща идеята; и ако пред него би застанало едно друго по-висше същество, то не би могло да намери в неговата дейност нищо друго, освен това, което самият действащ обект е заложил в своята дейност. Защото една съвършена човешка деятелност е резултат на нашите намерения и само това. Когато гледаме едно произведение на природата, което действува върху едно друго такова, нещата се представят така: Ние виждаме едно действие; това действие е обусловено от закони, които могат да бъдат обхванати в понятия.
към текста >>
Не е така при човешката дей
нос
т.
Така нашата дейност ни се явява направо като едно продължение на онзи род деятелност, която и природата изпълнява. Тя ни се явява като едно излияние на мировата Първопричина. Но все пак, каква разлика по отношение на другата /природна/ дейност! Произведението на природата съвсем не съдържа в себе си идейната закономерност, под чиято власт изглежда да се намира. При него е нужно да застане насреща му нещо по-висше, човешкото мислене; тогава на това мислене се явява онова, което властва над природните произведения.
Не е така при човешката дейност.
Тук на действащия обект е непосредствено присъща идеята; и ако пред него би застанало едно друго по-висше същество, то не би могло да намери в неговата дейност нищо друго, освен това, което самият действащ обект е заложил в своята дейност. Защото една съвършена човешка деятелност е резултат на нашите намерения и само това. Когато гледаме едно произведение на природата, което действува върху едно друго такова, нещата се представят така: Ние виждаме едно действие; това действие е обусловено от закони, които могат да бъдат обхванати в понятия. Но ако искаме да разберем действието, тогава не е достатъчно да го свържем с някакви закони, трябва да имаме една втора възприемаема но следваща да бъде отново претопена в понятия вещ. Когато виждаме една следа в почвата, ние търсим предмета, който е направил тази следа.
към текста >>
Тук на действащия обект е непосредствено присъща идеята; и ако пред него би застанало едно друго по-висше същество, то не би могло да намери в неговата дей
нос
т нищо друго, освен това, което самият действащ обект е заложил в своята дей
нос
т.
Тя ни се явява като едно излияние на мировата Първопричина. Но все пак, каква разлика по отношение на другата /природна/ дейност! Произведението на природата съвсем не съдържа в себе си идейната закономерност, под чиято власт изглежда да се намира. При него е нужно да застане насреща му нещо по-висше, човешкото мислене; тогава на това мислене се явява онова, което властва над природните произведения. Не е така при човешката дейност.
Тук на действащия обект е непосредствено присъща идеята; и ако пред него би застанало едно друго по-висше същество, то не би могло да намери в неговата дейност нищо друго, освен това, което самият действащ обект е заложил в своята дейност.
Защото една съвършена човешка деятелност е резултат на нашите намерения и само това. Когато гледаме едно произведение на природата, което действува върху едно друго такова, нещата се представят така: Ние виждаме едно действие; това действие е обусловено от закони, които могат да бъдат обхванати в понятия. Но ако искаме да разберем действието, тогава не е достатъчно да го свържем с някакви закони, трябва да имаме една втора възприемаема но следваща да бъде отново претопена в понятия вещ. Когато виждаме една следа в почвата, ние търсим предмета, който е направил тази следа. Това ни води до едно такова следствие, където причината на едно такова следствие ни се явява отново във формата на едно външно възприятие, а това е понятието за сила.
към текста >>
Защото една съвършена човешка деятел
нос
т е резултат на нашите намерения и само това.
Но все пак, каква разлика по отношение на другата /природна/ дейност! Произведението на природата съвсем не съдържа в себе си идейната закономерност, под чиято власт изглежда да се намира. При него е нужно да застане насреща му нещо по-висше, човешкото мислене; тогава на това мислене се явява онова, което властва над природните произведения. Не е така при човешката дейност. Тук на действащия обект е непосредствено присъща идеята; и ако пред него би застанало едно друго по-висше същество, то не би могло да намери в неговата дейност нищо друго, освен това, което самият действащ обект е заложил в своята дейност.
Защото една съвършена човешка деятелност е резултат на нашите намерения и само това.
Когато гледаме едно произведение на природата, което действува върху едно друго такова, нещата се представят така: Ние виждаме едно действие; това действие е обусловено от закони, които могат да бъдат обхванати в понятия. Но ако искаме да разберем действието, тогава не е достатъчно да го свържем с някакви закони, трябва да имаме една втора възприемаема но следваща да бъде отново претопена в понятия вещ. Когато виждаме една следа в почвата, ние търсим предмета, който е направил тази следа. Това ни води до едно такова следствие, където причината на едно такова следствие ни се явява отново във формата на едно външно възприятие, а това е понятието за сила. Силата може да застане срещу нас само там, където идеята ни се явява първо на един възприемаем обект и едва под тази форма действа върху един друг обект.
към текста >>
Ако говорим така, ние не сме схванали ясно понятията, защото що е човешката лич
нос
т, когато се абстрахираме от изпълващия я свят на идеята?
Тук идеята сама се явява като действаща причина. Тук именно е мястото, където можем да говорим за воля. Следователно волята е самата идея схващана като сила. Напълно непозволено е да говорим за една самостоятелна воля. Когато човекът извършва нещо, ние не можем да кажем, че към представата се прибавя волята.
Ако говорим така, ние не сме схванали ясно понятията, защото що е човешката личност, когато се абстрахираме от изпълващия я свят на идеята?
Тя е едно деятелно съществуване. Който би я схванал по друг начин: Като мъртво, недействено природно произведение, той би я поставил наравно с камъните от улицата. Това деятелно съществуване е обаче една абстракция, то не е нещо действително. То не може да бъде уловено, няма съдържание. Ако искаме да го уловим, ако искаме едно съдържание, тогава получаваме намиращия се в действие свят на идеите.
към текста >>
Същото не може да се каже за идеята, защото дей
нос
тта е един неин елемент, докато тя е
нос
еща себе си същ
нос
т.
То не може да бъде уловено, няма съдържание. Ако искаме да го уловим, ако искаме едно съдържание, тогава получаваме намиращия се в действие свят на идеите. Наред с идеята Едуард фон Хартман прави от тази абстракция един втори учредяващ света принцип. Обаче тя не е нищо друго освен самата идея, само че в друга форма на изява. Воля без идея би била нищо.
Същото не може да се каже за идеята, защото дейността е един неин елемент, докато тя е носеща себе си същност.
Това можем да кажем като характеристика на човешката дейност. Ние преминаваме към една нейно втора отличителна черта, която се налага по необходимост от казаното дотук. Обяснението на един процес в природата е едно намиране на условията на този процес: Едно търсене на произвеждащия фактор към даденото произведение. Когато имам възприятие за едно действие /следствие/ и търся към него причината, тези две понятия съвсем не са достатъчни за моята потребност да обясня нещата. Аз трябва да стигна до законите, според които тази причина произвежда това действие.
към текста >>
Това можем да кажем като характеристика на човешката дей
нос
т.
Ако искаме да го уловим, ако искаме едно съдържание, тогава получаваме намиращия се в действие свят на идеите. Наред с идеята Едуард фон Хартман прави от тази абстракция един втори учредяващ света принцип. Обаче тя не е нищо друго освен самата идея, само че в друга форма на изява. Воля без идея би била нищо. Същото не може да се каже за идеята, защото дейността е един неин елемент, докато тя е носеща себе си същност.
Това можем да кажем като характеристика на човешката дейност.
Ние преминаваме към една нейно втора отличителна черта, която се налага по необходимост от казаното дотук. Обяснението на един процес в природата е едно намиране на условията на този процес: Едно търсене на произвеждащия фактор към даденото произведение. Когато имам възприятие за едно действие /следствие/ и търся към него причината, тези две понятия съвсем не са достатъчни за моята потребност да обясня нещата. Аз трябва да стигна до законите, според които тази причина произвежда това действие. Това не е така при човешката деятелност.
към текста >>
Когато имам възприятие за едно действие /следствие/ и търся към него причината, тези две понятия съвсем не са достатъчни за моята потреб
нос
т да обясня нещата.
Воля без идея би била нищо. Същото не може да се каже за идеята, защото дейността е един неин елемент, докато тя е носеща себе си същност. Това можем да кажем като характеристика на човешката дейност. Ние преминаваме към една нейно втора отличителна черта, която се налага по необходимост от казаното дотук. Обяснението на един процес в природата е едно намиране на условията на този процес: Едно търсене на произвеждащия фактор към даденото произведение.
Когато имам възприятие за едно действие /следствие/ и търся към него причината, тези две понятия съвсем не са достатъчни за моята потребност да обясня нещата.
Аз трябва да стигна до законите, според които тази причина произвежда това действие. Това не е така при човешката деятелност. Тук самата закономерност, която обуславя едно явление, влиза в действие; това, което създава едно произведение, се явява само на арената на действието. Ние имаме работа с едно проявяващо се съществуване, при което можем да останем, при което нямаме нужда да питаме за условия лежащи по-дълбоко. Ние сме разбрали едно произведение на изкуството, когато познаваме идеята, която е въплътена в него; нямаме нужда да питаме за една по-нататъшна закономерна връзка между идея /причина/ и произведение /следствие/.
към текста >>
Това не е така при човешката деятел
нос
т.
Това можем да кажем като характеристика на човешката дейност. Ние преминаваме към една нейно втора отличителна черта, която се налага по необходимост от казаното дотук. Обяснението на един процес в природата е едно намиране на условията на този процес: Едно търсене на произвеждащия фактор към даденото произведение. Когато имам възприятие за едно действие /следствие/ и търся към него причината, тези две понятия съвсем не са достатъчни за моята потребност да обясня нещата. Аз трябва да стигна до законите, според които тази причина произвежда това действие.
Това не е така при човешката деятелност.
Тук самата закономерност, която обуславя едно явление, влиза в действие; това, което създава едно произведение, се явява само на арената на действието. Ние имаме работа с едно проявяващо се съществуване, при което можем да останем, при което нямаме нужда да питаме за условия лежащи по-дълбоко. Ние сме разбрали едно произведение на изкуството, когато познаваме идеята, която е въплътена в него; нямаме нужда да питаме за една по-нататъшна закономерна връзка между идея /причина/ и произведение /следствие/. Ние разбираме действието на един държавник, когато познаваме неговите намерения /идеи/; нямаме нужда да отидем по-нататък от това, което се показва в явлението. Следователно процесите на природата се различават от действията на хората чрез това, че при първите законът трябва да се счита като обуславящата причина на появяващото се съществуване, докато при вторите самото съществуване е закон и се явява обусловено от нищо друго освен от самото себе си.
към текста >>
Тук самата закономер
нос
т, която обуславя едно явление, влиза в действие; това, което създава едно произведение, се явява само на арената на действието.
Ние преминаваме към една нейно втора отличителна черта, която се налага по необходимост от казаното дотук. Обяснението на един процес в природата е едно намиране на условията на този процес: Едно търсене на произвеждащия фактор към даденото произведение. Когато имам възприятие за едно действие /следствие/ и търся към него причината, тези две понятия съвсем не са достатъчни за моята потребност да обясня нещата. Аз трябва да стигна до законите, според които тази причина произвежда това действие. Това не е така при човешката деятелност.
Тук самата закономерност, която обуславя едно явление, влиза в действие; това, което създава едно произведение, се явява само на арената на действието.
Ние имаме работа с едно проявяващо се съществуване, при което можем да останем, при което нямаме нужда да питаме за условия лежащи по-дълбоко. Ние сме разбрали едно произведение на изкуството, когато познаваме идеята, която е въплътена в него; нямаме нужда да питаме за една по-нататъшна закономерна връзка между идея /причина/ и произведение /следствие/. Ние разбираме действието на един държавник, когато познаваме неговите намерения /идеи/; нямаме нужда да отидем по-нататък от това, което се показва в явлението. Следователно процесите на природата се различават от действията на хората чрез това, че при първите законът трябва да се счита като обуславящата причина на появяващото се съществуване, докато при вторите самото съществуване е закон и се явява обусловено от нищо друго освен от самото себе си. Чрез това всеки природен процес се разлага на нещо обуславящо и нещо обусловено и последното следва по необходимост от първото, докато човешката дейност обуславя само себе си.
към текста >>
Чрез това всеки природен процес се разлага на нещо обуславящо и нещо обусловено и последното следва по необходимост от първото, докато човешката дей
нос
т обуславя само себе си.
Тук самата закономерност, която обуславя едно явление, влиза в действие; това, което създава едно произведение, се явява само на арената на действието. Ние имаме работа с едно проявяващо се съществуване, при което можем да останем, при което нямаме нужда да питаме за условия лежащи по-дълбоко. Ние сме разбрали едно произведение на изкуството, когато познаваме идеята, която е въплътена в него; нямаме нужда да питаме за една по-нататъшна закономерна връзка между идея /причина/ и произведение /следствие/. Ние разбираме действието на един държавник, когато познаваме неговите намерения /идеи/; нямаме нужда да отидем по-нататък от това, което се показва в явлението. Следователно процесите на природата се различават от действията на хората чрез това, че при първите законът трябва да се счита като обуславящата причина на появяващото се съществуване, докато при вторите самото съществуване е закон и се явява обусловено от нищо друго освен от самото себе си.
Чрез това всеки природен процес се разлага на нещо обуславящо и нещо обусловено и последното следва по необходимост от първото, докато човешката дейност обуславя само себе си.
А това е действието със свобода. Когато намеренията на природата, които стоят зад явленията и ги обуславят, влизат в човека, те самите стават явления; но сега те са, така да се каже, със свободен тил. Ако всички процеси на природата са само прояви на идеята, то човешкото действие е самата действаща идея. Когато нашата теория на познанието е стигнала до заключението, че съдържанието на нашето съзнание не е само средство, да си съставим едно изображение на основата на света, но че самата тази основа на света се явява на бял свят в нейната най-първична форма в нашето мислене, ние не можем да постъпим другояче, освен да познаем в човешкото действие непосредствено безусловното действие на самата тази първопричина. Ние не познаваме един Управител на света, който поставя цел и насока на нашите действия вън от нашето себе.
към текста >>
Тя не признава за човешки деяния нито валид
нос
тта на природната необходимост, нито влиянието на един намиращ се вън от света Творец или Миров Управител.
Човекът се намира в природата, гледа природата, в нея намека на нещо по-дълбоко, обуславящо, намека на едно намерение. Неговото мислене го прави способен да познае това намерение. То става негово духовно притежание. Той е проникнал в света; явява се като действащо същество, за да продължи въпросните намерения. С това философията, за която говорим тук, е истинска Философия на свободата.
Тя не признава за човешки деяния нито валидността на природната необходимост, нито влиянието на един намиращ се вън от света Творец или Миров Управител.
И в единия и в другия случай човекът би бил несвободен. Ако в него би действала необходимостта на природата както в другите същества, тогава той би вършил своите дела по принуждение, тогава и при него би било необходимо едно търсене на условията, които лежат на основата на явяващото се съществуване и не би ставало дума за никаква свобода. Естествено не е изключено, защото да съществуват безброй човешки действия, които се числят към тази категория; но тук не става дума за тези действия. Доколкото е едно природно същество, човекът трябва да бъде разбран също според законите валидни за природното действие. Обаче неговото поведение не трябва да се разбира изхождайки само от природните закони нито по отношение на него като познаващо, нито като истински етическо /морално/ същество.
към текста >>
Като познаващо и като морално същество той излиза вън от сферата на природните действител
нос
ти.
И в единия и в другия случай човекът би бил несвободен. Ако в него би действала необходимостта на природата както в другите същества, тогава той би вършил своите дела по принуждение, тогава и при него би било необходимо едно търсене на условията, които лежат на основата на явяващото се съществуване и не би ставало дума за никаква свобода. Естествено не е изключено, защото да съществуват безброй човешки действия, които се числят към тази категория; но тук не става дума за тези действия. Доколкото е едно природно същество, човекът трябва да бъде разбран също според законите валидни за природното действие. Обаче неговото поведение не трябва да се разбира изхождайки само от природните закони нито по отношение на него като познаващо, нито като истински етическо /морално/ същество.
Като познаващо и като морално същество той излиза вън от сферата на природните действителности.
И за тази най-висша потенция на неговото съществуване, която е повече идеал отколкото действителност, важи установеното тук. Пътят на живота на човека се състои в това, той да се развие от едно природно същество в едно такова, каквото познахме тук; той трябва да се освободи от всички природни закони и да стане свой собствен законодател. Но ние трябва да отхвърлим също и един намиращ се вън от света Управител /Ръководител/ на човешките съдби. Също и там, където един такъв се приема, не може да става дума за истинска свобода. Там той определя насоката на човешката дейност и човекът трябва само да изпълнява това, което мировият Ръководител му предопределя да върши.
към текста >>
И за тази най-висша потенция на неговото съществуване, която е повече идеал отколкото действител
нос
т, важи установеното тук.
Ако в него би действала необходимостта на природата както в другите същества, тогава той би вършил своите дела по принуждение, тогава и при него би било необходимо едно търсене на условията, които лежат на основата на явяващото се съществуване и не би ставало дума за никаква свобода. Естествено не е изключено, защото да съществуват безброй човешки действия, които се числят към тази категория; но тук не става дума за тези действия. Доколкото е едно природно същество, човекът трябва да бъде разбран също според законите валидни за природното действие. Обаче неговото поведение не трябва да се разбира изхождайки само от природните закони нито по отношение на него като познаващо, нито като истински етическо /морално/ същество. Като познаващо и като морално същество той излиза вън от сферата на природните действителности.
И за тази най-висша потенция на неговото съществуване, която е повече идеал отколкото действителност, важи установеното тук.
Пътят на живота на човека се състои в това, той да се развие от едно природно същество в едно такова, каквото познахме тук; той трябва да се освободи от всички природни закони и да стане свой собствен законодател. Но ние трябва да отхвърлим също и един намиращ се вън от света Управител /Ръководител/ на човешките съдби. Също и там, където един такъв се приема, не може да става дума за истинска свобода. Там той определя насоката на човешката дейност и човекът трябва само да изпълнява това, което мировият Ръководител му предопределя да върши. Той чувства подбудата за своите действия не като идеал, който той сам си поставя, а като заповед на мировия Ръководител; тук отново неговата дейност не е необусловена, а обусловена.
към текста >>
Там той определя насоката на човешката дей
нос
т и човекът трябва само да изпълнява това, което мировият Ръководител му предопределя да върши.
Като познаващо и като морално същество той излиза вън от сферата на природните действителности. И за тази най-висша потенция на неговото съществуване, която е повече идеал отколкото действителност, важи установеното тук. Пътят на живота на човека се състои в това, той да се развие от едно природно същество в едно такова, каквото познахме тук; той трябва да се освободи от всички природни закони и да стане свой собствен законодател. Но ние трябва да отхвърлим също и един намиращ се вън от света Управител /Ръководител/ на човешките съдби. Също и там, където един такъв се приема, не може да става дума за истинска свобода.
Там той определя насоката на човешката дейност и човекът трябва само да изпълнява това, което мировият Ръководител му предопределя да върши.
Той чувства подбудата за своите действия не като идеал, който той сам си поставя, а като заповед на мировия Ръководител; тук отново неговата дейност не е необусловена, а обусловена. Човекът би се чувствал не като със свободен тил, а като зависим, като средство за намеренията на една по-висша Сила. Видяхме, че догматизмът се състои в това, че основанието, защо дадено нещо е истинно, се търси в нещо намиращо се вън от нашето съзнание, в нещо недостъпно /транссубективно/, противоположно на мнението, което счита едно съждение за вярно заради това, че основанието за него се намира в живеещите в съзнанието, във вливащите се в съждението понятия. Който си представя една Първопричина на света вън от нашия идеен свят, той си представя, че идейното основание, защо ние познаваме нещо като истинно, е нещо различно от това, защото е обективно истинно. Така истината се схваща като догма.
към текста >>
Той чувства подбудата за своите действия не като идеал, който той сам си поставя, а като заповед на мировия Ръководител; тук отново неговата дей
нос
т не е необусловена, а обусловена.
И за тази най-висша потенция на неговото съществуване, която е повече идеал отколкото действителност, важи установеното тук. Пътят на живота на човека се състои в това, той да се развие от едно природно същество в едно такова, каквото познахме тук; той трябва да се освободи от всички природни закони и да стане свой собствен законодател. Но ние трябва да отхвърлим също и един намиращ се вън от света Управител /Ръководител/ на човешките съдби. Също и там, където един такъв се приема, не може да става дума за истинска свобода. Там той определя насоката на човешката дейност и човекът трябва само да изпълнява това, което мировият Ръководител му предопределя да върши.
Той чувства подбудата за своите действия не като идеал, който той сам си поставя, а като заповед на мировия Ръководител; тук отново неговата дейност не е необусловена, а обусловена.
Човекът би се чувствал не като със свободен тил, а като зависим, като средство за намеренията на една по-висша Сила. Видяхме, че догматизмът се състои в това, че основанието, защо дадено нещо е истинно, се търси в нещо намиращо се вън от нашето съзнание, в нещо недостъпно /транссубективно/, противоположно на мнението, което счита едно съждение за вярно заради това, че основанието за него се намира в живеещите в съзнанието, във вливащите се в съждението понятия. Който си представя една Първопричина на света вън от нашия идеен свят, той си представя, че идейното основание, защо ние познаваме нещо като истинно, е нещо различно от това, защото е обективно истинно. Така истината се схваща като догма. А в областта на етиката заповедта е това, което в науката е догмата.
към текста >>
От тази гледна точка човекът извършва едно действие само затова, защото неговата действител
нос
т е за него една потреб
нос
т.
Той действа по дълг. Да се говори за дълг има смисъл само при това схващане. Ние трябва да чувстваме подбудата отвън и да признаем необходимостта да следваме тази подбуда, тогава ние действаме по дълг. Нашата теория на познанието не може да допусне едно такова действие там, където човекът се явява в своето морално съвършенство. Ние знаем, че идейният свят е самото безкрайно съвършенство; знаем, че с този свят подбудите на нашите действия лежат в самите нас; и съобразно с това трябва да считаме като морално само едно такова действие, при което деянието произтича само от намиращата се в нас идея на това деяние.
От тази гледна точка човекът извършва едно действие само затова, защото неговата действителност е за него една потребност.
Той действа затова, защото го тласка един вътрешен /собствен/ порив, а не еднавъншна сила. Обектът на неговото действие, щом той си състави едно понятие за него, го изпълва така, че той се стреми да го осъществи. Единствената подбуда за нашата дейност трябва да бъде в потребността да осъществим една идея, в стремежа да дадем форма на едно намерение. Всичко, което ни тласка към дейност, трябва да бъде изживяно в идеята. Тогава ние не действуваме по дълг, не действаме следвайки един инстинкт, а действуваме от любов към обекта, върху който трябва да се разпростре нашето действие.
към текста >>
Единствената подбуда за нашата дей
нос
т трябва да бъде в потреб
нос
тта да осъществим една идея, в стремежа да дадем форма на едно намерение.
Нашата теория на познанието не може да допусне едно такова действие там, където човекът се явява в своето морално съвършенство. Ние знаем, че идейният свят е самото безкрайно съвършенство; знаем, че с този свят подбудите на нашите действия лежат в самите нас; и съобразно с това трябва да считаме като морално само едно такова действие, при което деянието произтича само от намиращата се в нас идея на това деяние. От тази гледна точка човекът извършва едно действие само затова, защото неговата действителност е за него една потребност. Той действа затова, защото го тласка един вътрешен /собствен/ порив, а не еднавъншна сила. Обектът на неговото действие, щом той си състави едно понятие за него, го изпълва така, че той се стреми да го осъществи.
Единствената подбуда за нашата дейност трябва да бъде в потребността да осъществим една идея, в стремежа да дадем форма на едно намерение.
Всичко, което ни тласка към дейност, трябва да бъде изживяно в идеята. Тогава ние не действуваме по дълг, не действаме следвайки един инстинкт, а действуваме от любов към обекта, върху който трябва да се разпростре нашето действие. Представяйки си обекта, той извиква в нас стремежа към едно съобразно с него действие. Само едно такова действие е свободно. Защото ако към интереса, който проявяваме към обекта, би трябвало да се прибави един друг далечен повод, тогава ние не бихме искали този обект заради самия него, а заради нещо друго и бихме изпълнили това, което не искам; бихме изпълнили едно действие против нашата воля.
към текста >>
Всичко, което ни тласка към дей
нос
т, трябва да бъде изживяно в идеята.
Ние знаем, че идейният свят е самото безкрайно съвършенство; знаем, че с този свят подбудите на нашите действия лежат в самите нас; и съобразно с това трябва да считаме като морално само едно такова действие, при което деянието произтича само от намиращата се в нас идея на това деяние. От тази гледна точка човекът извършва едно действие само затова, защото неговата действителност е за него една потребност. Той действа затова, защото го тласка един вътрешен /собствен/ порив, а не еднавъншна сила. Обектът на неговото действие, щом той си състави едно понятие за него, го изпълва така, че той се стреми да го осъществи. Единствената подбуда за нашата дейност трябва да бъде в потребността да осъществим една идея, в стремежа да дадем форма на едно намерение.
Всичко, което ни тласка към дейност, трябва да бъде изживяно в идеята.
Тогава ние не действуваме по дълг, не действаме следвайки един инстинкт, а действуваме от любов към обекта, върху който трябва да се разпростре нашето действие. Представяйки си обекта, той извиква в нас стремежа към едно съобразно с него действие. Само едно такова действие е свободно. Защото ако към интереса, който проявяваме към обекта, би трябвало да се прибави един друг далечен повод, тогава ние не бихме искали този обект заради самия него, а заради нещо друго и бихме изпълнили това, което не искам; бихме изпълнили едно действие против нашата воля. Такъв би бил случаят приблизително при действието от егоизъм.
към текста >>
Тук ние не проявяваме никакъв интерес към самото действие; то не е за нас една потреб
нос
т, а една полза, която то ни донася.
Тогава ние не действуваме по дълг, не действаме следвайки един инстинкт, а действуваме от любов към обекта, върху който трябва да се разпростре нашето действие. Представяйки си обекта, той извиква в нас стремежа към едно съобразно с него действие. Само едно такова действие е свободно. Защото ако към интереса, който проявяваме към обекта, би трябвало да се прибави един друг далечен повод, тогава ние не бихме искали този обект заради самия него, а заради нещо друго и бихме изпълнили това, което не искам; бихме изпълнили едно действие против нашата воля. Такъв би бил случаят приблизително при действието от егоизъм.
Тук ние не проявяваме никакъв интерес към самото действие; то не е за нас една потребност, а една полза, която то ни донася.
Но тогава ние го чувстваме същевременно като принуждение, че трябва да извършим това действие само заради тази цел. Самото действие не е за нас една потребност; защото ние бихме го изоставили, ако то не ни принасяше полза. Обаче едно действие, което ние не извършваме заради самото него, е несвободно действие. Егоизмът действа несвободно. Несвободно действа въобще всеки човек, който не следва от обективното съдържание на самото действие.
към текста >>
Самото действие не е за нас една потреб
нос
т; защото ние бихме го изоставили, ако то не ни принасяше полза.
Само едно такова действие е свободно. Защото ако към интереса, който проявяваме към обекта, би трябвало да се прибави един друг далечен повод, тогава ние не бихме искали този обект заради самия него, а заради нещо друго и бихме изпълнили това, което не искам; бихме изпълнили едно действие против нашата воля. Такъв би бил случаят приблизително при действието от егоизъм. Тук ние не проявяваме никакъв интерес към самото действие; то не е за нас една потребност, а една полза, която то ни донася. Но тогава ние го чувстваме същевременно като принуждение, че трябва да извършим това действие само заради тази цел.
Самото действие не е за нас една потребност; защото ние бихме го изоставили, ако то не ни принасяше полза.
Обаче едно действие, което ние не извършваме заради самото него, е несвободно действие. Егоизмът действа несвободно. Несвободно действа въобще всеки човек, който не следва от обективното съдържание на самото действие. Да извърши човек едно действие заради самото него, това значи той да действа от Любов. Само онзи, който се ръководи от любовта към действието, от преданост към обективността, действа истински свободно.
към текста >>
Само онзи, който се ръководи от любовта към действието, от преда
нос
т към обектив
нос
тта, действа истински свободно.
Самото действие не е за нас една потребност; защото ние бихме го изоставили, ако то не ни принасяше полза. Обаче едно действие, което ние не извършваме заради самото него, е несвободно действие. Егоизмът действа несвободно. Несвободно действа въобще всеки човек, който не следва от обективното съдържание на самото действие. Да извърши човек едно действие заради самото него, това значи той да действа от Любов.
Само онзи, който се ръководи от любовта към действието, от преданост към обективността, действа истински свободно.
Който не е способен на такава безкористна преданост, той никога не ще може да счита своята дейност като свободна. Ако действието на човека не трябва да бъде нищо друго освен осъществяването на неговото собствено идейно съдържание, тогава естествено е, че такова едно съдържание трябва да се намира в него. Неговият дух трябва да действува производително. Защото какво би могло да го изпълни със стремежа да извърши нещо, ако не една възникваща в неговия дух активна идея? Тази идея ще се окаже толкова по-плодотворна, колкото тя се явява в неговия дух с по-определени очертания, с по-ясно съдържание.
към текста >>
Който не е способен на такава безкористна преда
нос
т, той никога не ще може да счита своята дей
нос
т като свободна.
Обаче едно действие, което ние не извършваме заради самото него, е несвободно действие. Егоизмът действа несвободно. Несвободно действа въобще всеки човек, който не следва от обективното съдържание на самото действие. Да извърши човек едно действие заради самото него, това значи той да действа от Любов. Само онзи, който се ръководи от любовта към действието, от преданост към обективността, действа истински свободно.
Който не е способен на такава безкористна преданост, той никога не ще може да счита своята дейност като свободна.
Ако действието на човека не трябва да бъде нищо друго освен осъществяването на неговото собствено идейно съдържание, тогава естествено е, че такова едно съдържание трябва да се намира в него. Неговият дух трябва да действува производително. Защото какво би могло да го изпълни със стремежа да извърши нещо, ако не една възникваща в неговия дух активна идея? Тази идея ще се окаже толкова по-плодотворна, колкото тя се явява в неговия дух с по-определени очертания, с по-ясно съдържание. Защото само това може да ни тласка с пълна сила към осъществяване, което е напълно определено по отношение на неговото цяло "що".
към текста >>
Напълно лишени от стой
нос
т се /явяват/ оказват общите морални закони, моралните закони, и т.н., които са валидни за всички хора.
Защото само това може да ни тласка с пълна сила към осъществяване, което е напълно определено по отношение на неговото цяло "що". Идеалът, който си представяме само смътно, който оставяме неопределен, е неподходящ като подбуда за действие. Какво може да ни разпали при него, тъй като неговото съдържание не стои открито и ясно пред очите ни. Ето защо подбудите за нашето действие трябва винаги да се явяват във формата на индивидуални намерения. Всичко, което човек върши като плодотворно, дължи своето раждане на такива индивидуални подтици.
Напълно лишени от стойност се /явяват/ оказват общите морални закони, моралните закони, и т.н., които са валидни за всички хора.
Когато Кант счита за морално само онова, което важи като закон за всички хора, срещу това трябва да кажем, че би трябвало да престане да съществува всяка положителна дейност, би трябвало да изчезне от света всичко велико, ако всеки би трябвало да върши само това, което важи за всички. Не, не такива неопределени, общи морални норми, а най-индивидуалните идеали трябва да ръководят нашите действия. Не всичко е еднакво достойно за всички да го изпълняват, а това за един, онова за друг, според това, доколко някой чувства призванието за дадено нещо. Й. Крайенбюл е казал в това отношение сполучливи думи в своята статия*/* Философски месечни Тетрадки т.ХVІІ, Берлин, Лайпциг, Хайделберг 1882 г./ "ако свободата трябва да стане моя свобода, ако моралното деяние трябва да бъде мое деяние, ако доброто и правдивото трябва да бъде осъществено чрез мене, чрез действието на тази особена индивидуална личност, тогава за мене е невъзможно да ми бъде достатъчен един общ закон, който се абстрахира от всяка индивидуалност и особеност на съдействащите при деянието обстоятелства и ми заповядва да проверя преди всяко действие, дали мотивът, който стои на неговата основа отговаря на абстрактната норма на общата човешка природа, дали така, както живее и действа в мене, той може да стане една общовалидна максима"..... "Едно подобно приспособяване към общо приетото и обичайното би направило невъзможни всяка свобода, всеки напредък над обикновеното и прозаичното, всяко значително, изпъкващо и отварящо пътища морално действие." Тези изложения хвърлят светлина върху онези въпроси, на които трябва да отговори една обща Етика.
към текста >>
Когато Кант счита за морално само онова, което важи като закон за всички хора, срещу това трябва да кажем, че би трябвало да престане да съществува всяка положителна дей
нос
т, би трябвало да изчезне от света всичко велико, ако всеки би трябвало да върши само това, което важи за всички.
Идеалът, който си представяме само смътно, който оставяме неопределен, е неподходящ като подбуда за действие. Какво може да ни разпали при него, тъй като неговото съдържание не стои открито и ясно пред очите ни. Ето защо подбудите за нашето действие трябва винаги да се явяват във формата на индивидуални намерения. Всичко, което човек върши като плодотворно, дължи своето раждане на такива индивидуални подтици. Напълно лишени от стойност се /явяват/ оказват общите морални закони, моралните закони, и т.н., които са валидни за всички хора.
Когато Кант счита за морално само онова, което важи като закон за всички хора, срещу това трябва да кажем, че би трябвало да престане да съществува всяка положителна дейност, би трябвало да изчезне от света всичко велико, ако всеки би трябвало да върши само това, което важи за всички.
Не, не такива неопределени, общи морални норми, а най-индивидуалните идеали трябва да ръководят нашите действия. Не всичко е еднакво достойно за всички да го изпълняват, а това за един, онова за друг, според това, доколко някой чувства призванието за дадено нещо. Й. Крайенбюл е казал в това отношение сполучливи думи в своята статия*/* Философски месечни Тетрадки т.ХVІІ, Берлин, Лайпциг, Хайделберг 1882 г./ "ако свободата трябва да стане моя свобода, ако моралното деяние трябва да бъде мое деяние, ако доброто и правдивото трябва да бъде осъществено чрез мене, чрез действието на тази особена индивидуална личност, тогава за мене е невъзможно да ми бъде достатъчен един общ закон, който се абстрахира от всяка индивидуалност и особеност на съдействащите при деянието обстоятелства и ми заповядва да проверя преди всяко действие, дали мотивът, който стои на неговата основа отговаря на абстрактната норма на общата човешка природа, дали така, както живее и действа в мене, той може да стане една общовалидна максима"..... "Едно подобно приспособяване към общо приетото и обичайното би направило невъзможни всяка свобода, всеки напредък над обикновеното и прозаичното, всяко значително, изпъкващо и отварящо пътища морално действие." Тези изложения хвърлят светлина върху онези въпроси, на които трябва да отговори една обща Етика. Тази последната много пъти се третира така, като че тя е сбор от норми, по които трябва да се ръководи човешката деятелност.
към текста >>
Крайенбюл е казал в това отношение сполучливи думи в своята статия*/* Философски месечни Тетрадки т.ХVІІ, Берлин, Лайпциг, Хайделберг 1882 г./ "ако свободата трябва да стане моя свобода, ако моралното деяние трябва да бъде мое деяние, ако доброто и правдивото трябва да бъде осъществено чрез мене, чрез действието на тази особена индивидуална лич
нос
т, тогава за мене е невъзможно да ми бъде достатъчен един общ закон, който се абстрахира от всяка индивидуал
нос
т и особе
нос
т на съдействащите при деянието обстоятелства и ми заповядва да проверя преди всяко действие, дали мотивът, който стои на неговата основа отговаря на абстрактната норма на общата човешка природа, дали така, както живее и действа в мене, той може да стане една общовалидна максима"..... "Едно подобно приспособяване към общо приетото и обичайното би направило невъзможни всяка свобода, всеки напредък над обикновеното и прозаичното, всяко значително, изпъкващо и отварящо пътища морално действие."
Всичко, което човек върши като плодотворно, дължи своето раждане на такива индивидуални подтици. Напълно лишени от стойност се /явяват/ оказват общите морални закони, моралните закони, и т.н., които са валидни за всички хора. Когато Кант счита за морално само онова, което важи като закон за всички хора, срещу това трябва да кажем, че би трябвало да престане да съществува всяка положителна дейност, би трябвало да изчезне от света всичко велико, ако всеки би трябвало да върши само това, което важи за всички. Не, не такива неопределени, общи морални норми, а най-индивидуалните идеали трябва да ръководят нашите действия. Не всичко е еднакво достойно за всички да го изпълняват, а това за един, онова за друг, според това, доколко някой чувства призванието за дадено нещо. Й.
Крайенбюл е казал в това отношение сполучливи думи в своята статия*/* Философски месечни Тетрадки т.ХVІІ, Берлин, Лайпциг, Хайделберг 1882 г./ "ако свободата трябва да стане моя свобода, ако моралното деяние трябва да бъде мое деяние, ако доброто и правдивото трябва да бъде осъществено чрез мене, чрез действието на тази особена индивидуална личност, тогава за мене е невъзможно да ми бъде достатъчен един общ закон, който се абстрахира от всяка индивидуалност и особеност на съдействащите при деянието обстоятелства и ми заповядва да проверя преди всяко действие, дали мотивът, който стои на неговата основа отговаря на абстрактната норма на общата човешка природа, дали така, както живее и действа в мене, той може да стане една общовалидна максима"..... "Едно подобно приспособяване към общо приетото и обичайното би направило невъзможни всяка свобода, всеки напредък над обикновеното и прозаичното, всяко значително, изпъкващо и отварящо пътища морално действие."
Тези изложения хвърлят светлина върху онези въпроси, на които трябва да отговори една обща Етика. Тази последната много пъти се третира така, като че тя е сбор от норми, по които трябва да се ръководи човешката деятелност. От тази гледна точка Етиката се срещу поставя на естествената наука и въобще на науката за битието. Докато тази последната трябва да ни открие законите на това, което съществува, което е, Етиката би имала да ни учи законите на това, което трябва да бъде. Етиката трябва да бъде един кодекс на всички идеали на човека, един подробен отговор на въпроса: що е добро?
към текста >>
Тази последната много пъти се третира така, като че тя е сбор от норми, по които трябва да се ръководи човешката деятел
нос
т.
Когато Кант счита за морално само онова, което важи като закон за всички хора, срещу това трябва да кажем, че би трябвало да престане да съществува всяка положителна дейност, би трябвало да изчезне от света всичко велико, ако всеки би трябвало да върши само това, което важи за всички. Не, не такива неопределени, общи морални норми, а най-индивидуалните идеали трябва да ръководят нашите действия. Не всичко е еднакво достойно за всички да го изпълняват, а това за един, онова за друг, според това, доколко някой чувства призванието за дадено нещо. Й. Крайенбюл е казал в това отношение сполучливи думи в своята статия*/* Философски месечни Тетрадки т.ХVІІ, Берлин, Лайпциг, Хайделберг 1882 г./ "ако свободата трябва да стане моя свобода, ако моралното деяние трябва да бъде мое деяние, ако доброто и правдивото трябва да бъде осъществено чрез мене, чрез действието на тази особена индивидуална личност, тогава за мене е невъзможно да ми бъде достатъчен един общ закон, който се абстрахира от всяка индивидуалност и особеност на съдействащите при деянието обстоятелства и ми заповядва да проверя преди всяко действие, дали мотивът, който стои на неговата основа отговаря на абстрактната норма на общата човешка природа, дали така, както живее и действа в мене, той може да стане една общовалидна максима"..... "Едно подобно приспособяване към общо приетото и обичайното би направило невъзможни всяка свобода, всеки напредък над обикновеното и прозаичното, всяко значително, изпъкващо и отварящо пътища морално действие." Тези изложения хвърлят светлина върху онези въпроси, на които трябва да отговори една обща Етика.
Тази последната много пъти се третира така, като че тя е сбор от норми, по които трябва да се ръководи човешката деятелност.
От тази гледна точка Етиката се срещу поставя на естествената наука и въобще на науката за битието. Докато тази последната трябва да ни открие законите на това, което съществува, което е, Етиката би имала да ни учи законите на това, което трябва да бъде. Етиката трябва да бъде един кодекс на всички идеали на човека, един подробен отговор на въпроса: що е добро? Обаче една такава наука е невъзможна. Не може да има никакъв общ отговор на този въпрос.
към текста >>
Това, което една или друга лич
нос
т е почувствала като морален мотив, то се е предало на цял един народ, станало е "право на този народ".
Не може да има никакъв общ отговор на този въпрос. Етичното /моралното/ действие е един продукт на това, което налага своето право в индивида; то е винаги дадено в отделния случай, никога в общото. Не съществуват никакви общи закони върху това, което човек трябва да върши или не. Не бива да считаме като такива отделните правни устави на различните народи. Те не са нищо друго освен излияния на индивидуални намерения.
Това, което една или друга личност е почувствала като морален мотив, то се е предало на цял един народ, станало е "право на този народ".
Едно общо природно право, което да е валидно за всички хора и за всички времена, е едно безсмислие. Правните възгледи и моралните понятия идват и си отиват заедно с народите, даже с индивидите. винаги меродавна е индивидуалността. Следователно непозволено е да се говори за една етика в гореспоменатия смисъл. Обаче има други въпроси, на които трябва да се отговори в тази наука, въпроси, които бяха накратко обяснени отчасти в тези обяснения.
към текста >>
винаги меродавна е индивидуал
нос
тта.
Не бива да считаме като такива отделните правни устави на различните народи. Те не са нищо друго освен излияния на индивидуални намерения. Това, което една или друга личност е почувствала като морален мотив, то се е предало на цял един народ, станало е "право на този народ". Едно общо природно право, което да е валидно за всички хора и за всички времена, е едно безсмислие. Правните възгледи и моралните понятия идват и си отиват заедно с народите, даже с индивидите.
винаги меродавна е индивидуалността.
Следователно непозволено е да се говори за една етика в гореспоменатия смисъл. Обаче има други въпроси, на които трябва да се отговори в тази наука, въпроси, които бяха накратко обяснени отчасти в тези обяснения. Ще спомена само: Установяване на разликата между човешката дейност и действието на природата, въпросът за същността на волята и на свободата. Всички тези отделни задачи могат да бъдат сумирани под задачата: Доколко човекът е едно морално същество? Обаче това няма за цел нищо друго освен познанието на моралната природа на човека.
към текста >>
Ще спомена само: Установяване на разликата между човешката дей
нос
т и действието на природата, въпросът за същ
нос
тта на волята и на свободата.
Едно общо природно право, което да е валидно за всички хора и за всички времена, е едно безсмислие. Правните възгледи и моралните понятия идват и си отиват заедно с народите, даже с индивидите. винаги меродавна е индивидуалността. Следователно непозволено е да се говори за една етика в гореспоменатия смисъл. Обаче има други въпроси, на които трябва да се отговори в тази наука, въпроси, които бяха накратко обяснени отчасти в тези обяснения.
Ще спомена само: Установяване на разликата между човешката дейност и действието на природата, въпросът за същността на волята и на свободата.
Всички тези отделни задачи могат да бъдат сумирани под задачата: Доколко човекът е едно морално същество? Обаче това няма за цел нищо друго освен познанието на моралната природа на човека. Не се пита: - Какво трябва да върши човекът? А: - Що е това, което той върши, по неговата вътрешна същина? И с това пада онази разделяща стена, която разделя всяка наука на две сфери: В едно учение за съществуващото и в едно такова за това, което трябва да бъде.
към текста >>
Юриспруденцията не е никаква наука, а само един сборник от бележки на онези правни навици, които са присъщи на една народ
нос
тна индивидуал
нос
т.
А: - Що е това, което той върши, по неговата вътрешна същина? И с това пада онази разделяща стена, която разделя всяка наука на две сфери: В едно учение за съществуващото и в едно такова за това, което трябва да бъде. Както всички други науки етиката също е едно учение за съществуващото. В това отношение единната черта минава през всички науки, а именно, че те изхождат от нещо дадено и преминават към условията на това дадено. Обаче за самото човешко действие не може да има никаква наука; защото то е безусловно, продуктивно, творческо.
Юриспруденцията не е никаква наука, а само един сборник от бележки на онези правни навици, които са присъщи на една народностна индивидуалност.
Обаче човекът не принадлежи само на себе си; той принадлежи като член на две по-висши цялости. Първо той е член на своя народ, с който го свързват общи обичаи, общ културен живот, един език и общи възгледи. След това той е също един гражданин на историята, отделен член във великия исторически процес на развитието на човечеството. Чрез тази двойна съпринадлежност към едно цяло неговото свободно действане изглежда възпрепятствано. Това, което той върши, не изглежда да е само излияние на неговия собствен индивидуален аз; той се явява обусловен от общностите, които има със своя народ, неговата индивидуалност изглежда унищожена от народностния характер.
към текста >>
Чрез тази двойна съпринадлеж
нос
т към едно цяло неговото свободно действане изглежда възпрепятствано.
Обаче за самото човешко действие не може да има никаква наука; защото то е безусловно, продуктивно, творческо. Юриспруденцията не е никаква наука, а само един сборник от бележки на онези правни навици, които са присъщи на една народностна индивидуалност. Обаче човекът не принадлежи само на себе си; той принадлежи като член на две по-висши цялости. Първо той е член на своя народ, с който го свързват общи обичаи, общ културен живот, един език и общи възгледи. След това той е също един гражданин на историята, отделен член във великия исторически процес на развитието на човечеството.
Чрез тази двойна съпринадлежност към едно цяло неговото свободно действане изглежда възпрепятствано.
Това, което той върши, не изглежда да е само излияние на неговия собствен индивидуален аз; той се явява обусловен от общностите, които има със своя народ, неговата индивидуалност изглежда унищожена от народностния характер. Но не съм ли аз и тогава свободен, когато моите действия се намират обясними не само от моята природа, но и от природата на моя народ? Не действам ли аз тук така затова, защото природата ме е направила именно член на тази народностна общност? А и с втората съпринадлежност работата не стои различно. Историята ми посочва мястото на моята деятелност.
към текста >>
Това, което той върши, не изглежда да е само излияние на неговия собствен индивидуален аз; той се явява обусловен от общ
нос
тите, които има със своя народ, неговата индивидуал
нос
т изглежда унищожена от народ
нос
тния характер.
Юриспруденцията не е никаква наука, а само един сборник от бележки на онези правни навици, които са присъщи на една народностна индивидуалност. Обаче човекът не принадлежи само на себе си; той принадлежи като член на две по-висши цялости. Първо той е член на своя народ, с който го свързват общи обичаи, общ културен живот, един език и общи възгледи. След това той е също един гражданин на историята, отделен член във великия исторически процес на развитието на човечеството. Чрез тази двойна съпринадлежност към едно цяло неговото свободно действане изглежда възпрепятствано.
Това, което той върши, не изглежда да е само излияние на неговия собствен индивидуален аз; той се явява обусловен от общностите, които има със своя народ, неговата индивидуалност изглежда унищожена от народностния характер.
Но не съм ли аз и тогава свободен, когато моите действия се намират обясними не само от моята природа, но и от природата на моя народ? Не действам ли аз тук така затова, защото природата ме е направила именно член на тази народностна общност? А и с втората съпринадлежност работата не стои различно. Историята ми посочва мястото на моята деятелност. Аз съм зависим от културната епоха, в която съм роден; аз съм дете на моята епоха.
към текста >>
Не действам ли аз тук така затова, защото природата ме е направила именно член на тази народ
нос
тна общ
нос
т?
Първо той е член на своя народ, с който го свързват общи обичаи, общ културен живот, един език и общи възгледи. След това той е също един гражданин на историята, отделен член във великия исторически процес на развитието на човечеството. Чрез тази двойна съпринадлежност към едно цяло неговото свободно действане изглежда възпрепятствано. Това, което той върши, не изглежда да е само излияние на неговия собствен индивидуален аз; той се явява обусловен от общностите, които има със своя народ, неговата индивидуалност изглежда унищожена от народностния характер. Но не съм ли аз и тогава свободен, когато моите действия се намират обясними не само от моята природа, но и от природата на моя народ?
Не действам ли аз тук така затова, защото природата ме е направила именно член на тази народностна общност?
А и с втората съпринадлежност работата не стои различно. Историята ми посочва мястото на моята деятелност. Аз съм зависим от културната епоха, в която съм роден; аз съм дете на моята епоха. Обаче когато схващаме човека едновременно като познаващо и действащо същество, тогава това противоречие изчезва. Чрез своята познавателна способност човекът прониква в характера на своята народностна индивидуалност; на него му става ясно, накъде се насочват неговите съграждани.
към текста >>
А и с втората съпринадлеж
нос
т работата не стои различно.
След това той е също един гражданин на историята, отделен член във великия исторически процес на развитието на човечеството. Чрез тази двойна съпринадлежност към едно цяло неговото свободно действане изглежда възпрепятствано. Това, което той върши, не изглежда да е само излияние на неговия собствен индивидуален аз; той се явява обусловен от общностите, които има със своя народ, неговата индивидуалност изглежда унищожена от народностния характер. Но не съм ли аз и тогава свободен, когато моите действия се намират обясними не само от моята природа, но и от природата на моя народ? Не действам ли аз тук така затова, защото природата ме е направила именно член на тази народностна общност?
А и с втората съпринадлежност работата не стои различно.
Историята ми посочва мястото на моята деятелност. Аз съм зависим от културната епоха, в която съм роден; аз съм дете на моята епоха. Обаче когато схващаме човека едновременно като познаващо и действащо същество, тогава това противоречие изчезва. Чрез своята познавателна способност човекът прониква в характера на своята народностна индивидуалност; на него му става ясно, накъде се насочват неговите съграждани. Той побеждава това, от което изглежда обусловен, и го приема в себе си като напълно позната представа; в него то става индивидуално и добива съвършено личния характер, който действането от свобода има.
към текста >>
Историята ми посочва мястото на моята деятел
нос
т.
Чрез тази двойна съпринадлежност към едно цяло неговото свободно действане изглежда възпрепятствано. Това, което той върши, не изглежда да е само излияние на неговия собствен индивидуален аз; той се явява обусловен от общностите, които има със своя народ, неговата индивидуалност изглежда унищожена от народностния характер. Но не съм ли аз и тогава свободен, когато моите действия се намират обясними не само от моята природа, но и от природата на моя народ? Не действам ли аз тук така затова, защото природата ме е направила именно член на тази народностна общност? А и с втората съпринадлежност работата не стои различно.
Историята ми посочва мястото на моята деятелност.
Аз съм зависим от културната епоха, в която съм роден; аз съм дете на моята епоха. Обаче когато схващаме човека едновременно като познаващо и действащо същество, тогава това противоречие изчезва. Чрез своята познавателна способност човекът прониква в характера на своята народностна индивидуалност; на него му става ясно, накъде се насочват неговите съграждани. Той побеждава това, от което изглежда обусловен, и го приема в себе си като напълно позната представа; в него то става индивидуално и добива съвършено личния характер, който действането от свобода има. Също така се поставя въпросът и с историческото развитие, сред което се явява човекът.
към текста >>
Чрез своята познавателна способ
нос
т човекът прониква в характера на своята народ
нос
тна индивидуал
нос
т; на него му става ясно, накъде се насочват неговите съграждани.
Не действам ли аз тук така затова, защото природата ме е направила именно член на тази народностна общност? А и с втората съпринадлежност работата не стои различно. Историята ми посочва мястото на моята деятелност. Аз съм зависим от културната епоха, в която съм роден; аз съм дете на моята епоха. Обаче когато схващаме човека едновременно като познаващо и действащо същество, тогава това противоречие изчезва.
Чрез своята познавателна способност човекът прониква в характера на своята народностна индивидуалност; на него му става ясно, накъде се насочват неговите съграждани.
Той побеждава това, от което изглежда обусловен, и го приема в себе си като напълно позната представа; в него то става индивидуално и добива съвършено личния характер, който действането от свобода има. Също така се поставя въпросът и с историческото развитие, сред което се явява човекът. Той се издига до познанието на ръководните идеи, на моралните сили които действат в това развитие; и тогава те не действат вече като обуславящи го, а в него те стават индивидуални двигателни сили. Следователно човекът трябва да се издигне чрез своите усилия, за да не бъде ръководен, а сам да ръководи себе си. Той не трябва да се оставя да бъде ръководен слепешката от характера на неговия народ, а да се издигне до познанието на този характер, за да действа съзнателно в смисъла на своя народ.
към текста >>
Той не трябва да се оставя
нос
ен от културния напредък, а трябва да си усвои идеите на своето време.
Той побеждава това, от което изглежда обусловен, и го приема в себе си като напълно позната представа; в него то става индивидуално и добива съвършено личния характер, който действането от свобода има. Също така се поставя въпросът и с историческото развитие, сред което се явява човекът. Той се издига до познанието на ръководните идеи, на моралните сили които действат в това развитие; и тогава те не действат вече като обуславящи го, а в него те стават индивидуални двигателни сили. Следователно човекът трябва да се издигне чрез своите усилия, за да не бъде ръководен, а сам да ръководи себе си. Той не трябва да се оставя да бъде ръководен слепешката от характера на неговия народ, а да се издигне до познанието на този характер, за да действа съзнателно в смисъла на своя народ.
Той не трябва да се оставя носен от културния напредък, а трябва да си усвои идеите на своето време.
За целта е необходимо преди всичко човекът да разбере своето време. Тогава той ще изпълни по свобода задачите на своето време, тогава ще може да застане на подобаващо място със своята работа. Тук духовните науки /историята, историята на културата и историята на литературата/ трябва да се намесят косвено, като посредници. В духовните науки човекът има работа със своите собствени произведения, с творенията на културата, на литературата,на изкуството и т.н. Духовното бива обхващано от духа.
към текста >>
А целта на духовните науки не трябва да бъде никоя друга, освен човек да познае, къде го е поставила случай
нос
тта; той трябва да познае това, което е вече създадено, какво предстои нему да прави.
За целта е необходимо преди всичко човекът да разбере своето време. Тогава той ще изпълни по свобода задачите на своето време, тогава ще може да застане на подобаващо място със своята работа. Тук духовните науки /историята, историята на културата и историята на литературата/ трябва да се намесят косвено, като посредници. В духовните науки човекът има работа със своите собствени произведения, с творенията на културата, на литературата,на изкуството и т.н. Духовното бива обхващано от духа.
А целта на духовните науки не трябва да бъде никоя друга, освен човек да познае, къде го е поставила случайността; той трябва да познае това, което е вече създадено, какво предстои нему да прави.
Чрез духовните науки той трябва да намери правилната точка, за да вземе участие със своята личност в движението на света. Човек трябва да познава света на духа и според това познание да определя своето участие в него. В предговора към първи том на своята книга "Картини на германското минало" Густав Фрайтаг казва: "Всички велики творения на силата на народа, наследената религия, нрави, право, образуване на държава са за нас не вече резултати на отделни мъже, те са органически творения на един висш живот, който във всяка епоха се и заявява чрез индивида и във всяка епоха обгръща в едно мощно цяло духовното съдържание на индивидите... Така, без да кажем нещо мистично, ние можем да говорим за една душа на народа..... Обаче животът на един народ не работи вече съзнателно, както волевата сила на един мъж. Свободното, разбираемото в историята е застъпено от мъжа, силата на народа действа непрестанно с тъмната принуда на една първична сила. Ако Фрайтаг би изследвал този живот на народа, той би открил, че той се разтваря в сбор от отделни индивиди, които побеждават онази тъмна принуда, повдигат несъзнателното в тяхното съзнание и би видял, как това, което той счита като душа на народа, като тъмна принуда, произтича от свободното действие на човека.
към текста >>
Чрез духовните науки той трябва да намери правилната точка, за да вземе участие със своята лич
нос
т в движението на света.
Тогава той ще изпълни по свобода задачите на своето време, тогава ще може да застане на подобаващо място със своята работа. Тук духовните науки /историята, историята на културата и историята на литературата/ трябва да се намесят косвено, като посредници. В духовните науки човекът има работа със своите собствени произведения, с творенията на културата, на литературата,на изкуството и т.н. Духовното бива обхващано от духа. А целта на духовните науки не трябва да бъде никоя друга, освен човек да познае, къде го е поставила случайността; той трябва да познае това, което е вече създадено, какво предстои нему да прави.
Чрез духовните науки той трябва да намери правилната точка, за да вземе участие със своята личност в движението на света.
Човек трябва да познава света на духа и според това познание да определя своето участие в него. В предговора към първи том на своята книга "Картини на германското минало" Густав Фрайтаг казва: "Всички велики творения на силата на народа, наследената религия, нрави, право, образуване на държава са за нас не вече резултати на отделни мъже, те са органически творения на един висш живот, който във всяка епоха се и заявява чрез индивида и във всяка епоха обгръща в едно мощно цяло духовното съдържание на индивидите... Така, без да кажем нещо мистично, ние можем да говорим за една душа на народа..... Обаче животът на един народ не работи вече съзнателно, както волевата сила на един мъж. Свободното, разбираемото в историята е застъпено от мъжа, силата на народа действа непрестанно с тъмната принуда на една първична сила. Ако Фрайтаг би изследвал този живот на народа, той би открил, че той се разтваря в сбор от отделни индивиди, които побеждават онази тъмна принуда, повдигат несъзнателното в тяхното съзнание и би видял, как това, което той счита като душа на народа, като тъмна принуда, произтича от свободното действие на човека. Обаче по отношение на действието на човека сред своя народ има значение и нещо друго.
към текста >>
Всяка лич
нос
т представлява една духовна способ
нос
т, една скрита духовна сила, сбор от сили, които търсят възмож
нос
т да проявят своята дей
нос
т.
Човек трябва да познава света на духа и според това познание да определя своето участие в него. В предговора към първи том на своята книга "Картини на германското минало" Густав Фрайтаг казва: "Всички велики творения на силата на народа, наследената религия, нрави, право, образуване на държава са за нас не вече резултати на отделни мъже, те са органически творения на един висш живот, който във всяка епоха се и заявява чрез индивида и във всяка епоха обгръща в едно мощно цяло духовното съдържание на индивидите... Така, без да кажем нещо мистично, ние можем да говорим за една душа на народа..... Обаче животът на един народ не работи вече съзнателно, както волевата сила на един мъж. Свободното, разбираемото в историята е застъпено от мъжа, силата на народа действа непрестанно с тъмната принуда на една първична сила. Ако Фрайтаг би изследвал този живот на народа, той би открил, че той се разтваря в сбор от отделни индивиди, които побеждават онази тъмна принуда, повдигат несъзнателното в тяхното съзнание и би видял, как това, което той счита като душа на народа, като тъмна принуда, произтича от свободното действие на човека. Обаче по отношение на действието на човека сред своя народ има значение и нещо друго.
Всяка личност представлява една духовна способност, една скрита духовна сила, сбор от сили, които търсят възможност да проявят своята дейност.
Ето защо всеки трябва да намери мястото, където неговото действие може да се включи целесъобразно в организма на неговия народ. Не трябва да се оставя на случайността, дали той ще намери това място. Това схващане за държавата няма никаква друга цел, освен да се погрижи за това, всеки един да намери един подходящ кръг на действие. Държавата е формата, в която организмът на един народ проявява своя живот. Етнографията и науката за държавата притежават начина за изследване, доколкото отделната личност може да се прояви по съответния за нея начин сред държавата Конституцията трябва да произтича от най-вътрешната същност на един народ.
към текста >>
Не трябва да се оставя на случай
нос
тта, дали той ще намери това място.
Свободното, разбираемото в историята е застъпено от мъжа, силата на народа действа непрестанно с тъмната принуда на една първична сила. Ако Фрайтаг би изследвал този живот на народа, той би открил, че той се разтваря в сбор от отделни индивиди, които побеждават онази тъмна принуда, повдигат несъзнателното в тяхното съзнание и би видял, как това, което той счита като душа на народа, като тъмна принуда, произтича от свободното действие на човека. Обаче по отношение на действието на човека сред своя народ има значение и нещо друго. Всяка личност представлява една духовна способност, една скрита духовна сила, сбор от сили, които търсят възможност да проявят своята дейност. Ето защо всеки трябва да намери мястото, където неговото действие може да се включи целесъобразно в организма на неговия народ.
Не трябва да се оставя на случайността, дали той ще намери това място.
Това схващане за държавата няма никаква друга цел, освен да се погрижи за това, всеки един да намери един подходящ кръг на действие. Държавата е формата, в която организмът на един народ проявява своя живот. Етнографията и науката за държавата притежават начина за изследване, доколкото отделната личност може да се прояви по съответния за нея начин сред държавата Конституцията трябва да произтича от най-вътрешната същност на един народ. Характерът на народа изразен в отделни изречения, това е най-добрата конституция на народа. Ръководителят на държавата трябва да проучи дълбоките особености на своя народ и да даде на тенденциите, които дремят в него, съответната насока.
към текста >>
Етнографията и науката за държавата притежават начина за изследване, доколкото отделната лич
нос
т може да се прояви по съответния за нея начин сред държавата Конституцията трябва да произтича от най-вътрешната същ
нос
т на един народ.
Всяка личност представлява една духовна способност, една скрита духовна сила, сбор от сили, които търсят възможност да проявят своята дейност. Ето защо всеки трябва да намери мястото, където неговото действие може да се включи целесъобразно в организма на неговия народ. Не трябва да се оставя на случайността, дали той ще намери това място. Това схващане за държавата няма никаква друга цел, освен да се погрижи за това, всеки един да намери един подходящ кръг на действие. Държавата е формата, в която организмът на един народ проявява своя живот.
Етнографията и науката за държавата притежават начина за изследване, доколкото отделната личност може да се прояви по съответния за нея начин сред държавата Конституцията трябва да произтича от най-вътрешната същност на един народ.
Характерът на народа изразен в отделни изречения, това е най-добрата конституция на народа. Ръководителят на държавата трябва да проучи дълбоките особености на своя народ и да даде на тенденциите, които дремят в него, съответната насока. Може да се случи, щото болшинството от народа да иска да тръгне по пътища, които отиват против неговата собствена природа. Гьоте счита, че в този последен случай държавникът трябва да се ръководи от природата на своя народ, а не от случайните изисквания на болшинството; той трябва в този случай да представлява народността против народа.*/*Сентенции в проза, цитр. на др.
към текста >>
Ръководителят на държавата трябва да проучи дълбоките особе
нос
ти на своя народ и да даде на тенденциите, които дремят в него, съответната насока.
Не трябва да се оставя на случайността, дали той ще намери това място. Това схващане за държавата няма никаква друга цел, освен да се погрижи за това, всеки един да намери един подходящ кръг на действие. Държавата е формата, в която организмът на един народ проявява своя живот. Етнографията и науката за държавата притежават начина за изследване, доколкото отделната личност може да се прояви по съответния за нея начин сред държавата Конституцията трябва да произтича от най-вътрешната същност на един народ. Характерът на народа изразен в отделни изречения, това е най-добрата конституция на народа.
Ръководителят на държавата трябва да проучи дълбоките особености на своя народ и да даде на тенденциите, които дремят в него, съответната насока.
Може да се случи, щото болшинството от народа да иска да тръгне по пътища, които отиват против неговата собствена природа. Гьоте счита, че в този последен случай държавникът трябва да се ръководи от природата на своя народ, а не от случайните изисквания на болшинството; той трябва в този случай да представлява народността против народа.*/*Сентенции в проза, цитр. на др. място, стр.480/ Тук трябва да кажем също няколко думи върху метода на историята.
към текста >>
Гьоте счита, че в този последен случай държавникът трябва да се ръководи от природата на своя народ, а не от случайните изисквания на болшинството; той трябва в този случай да представлява народ
нос
тта против народа.*/*Сентенции в проза, цитр.
Държавата е формата, в която организмът на един народ проявява своя живот. Етнографията и науката за държавата притежават начина за изследване, доколкото отделната личност може да се прояви по съответния за нея начин сред държавата Конституцията трябва да произтича от най-вътрешната същност на един народ. Характерът на народа изразен в отделни изречения, това е най-добрата конституция на народа. Ръководителят на държавата трябва да проучи дълбоките особености на своя народ и да даде на тенденциите, които дремят в него, съответната насока. Може да се случи, щото болшинството от народа да иска да тръгне по пътища, които отиват против неговата собствена природа.
Гьоте счита, че в този последен случай държавникът трябва да се ръководи от природата на своя народ, а не от случайните изисквания на болшинството; той трябва в този случай да представлява народността против народа.*/*Сентенции в проза, цитр.
на др. място, стр.480/ Тук трябва да кажем също няколко думи върху метода на историята. Историята трябва да има постоянно пред погледа, че причините към историческите събития трябва да се търсят в индивидуалните намерения, планове и пр. на хората.
към текста >>
Винаги се касае само за това, каква цел си е поставила тази или онази лич
нос
т; по какви пътища е тръгнала тя.
място, стр.480/ Тук трябва да кажем също няколко думи върху метода на историята. Историята трябва да има постоянно пред погледа, че причините към историческите събития трябва да се търсят в индивидуалните намерения, планове и пр. на хората. Всяко извеждане на историческите факти от планове, които стоят на основата на историята, е една грешка.
Винаги се касае само за това, каква цел си е поставила тази или онази личност; по какви пътища е тръгнала тя.
Историята трябва да се основава изцяло на човешката природа. Именно волята на тази човешка природа, нейните тенденции, нейните стремежи трябва да бъдат изследвани. Сега отново можем да докажем казаното тук върху моралната наука чрез изказвания на Гьоте*/*Сентенции в проза, цит. на др. място, стр.462, 463, 443, 487, 455, 460/ Когато той казва: "Разумният свят трябва да се разглежда като един велик безсмъртен индивид, който безспирно произвежда необходимото и чрез това става даже господар и над случайното", това може да се обясни само от отношението, в което ние виждаме човека с историческото развитие.
към текста >>
Намекът за един положителен индивидуален субстрат /основа/ на действието се намира в думите: "Безусловната дей
нос
т, от какъвто и род да е тя, накрая банкрутира.
Историята трябва да се основава изцяло на човешката природа. Именно волята на тази човешка природа, нейните тенденции, нейните стремежи трябва да бъдат изследвани. Сега отново можем да докажем казаното тук върху моралната наука чрез изказвания на Гьоте*/*Сентенции в проза, цит. на др. място, стр.462, 463, 443, 487, 455, 460/ Когато той казва: "Разумният свят трябва да се разглежда като един велик безсмъртен индивид, който безспирно произвежда необходимото и чрез това става даже господар и над случайното", това може да се обясни само от отношението, в което ние виждаме човека с историческото развитие.
Намекът за един положителен индивидуален субстрат /основа/ на действието се намира в думите: "Безусловната дейност, от какъвто и род да е тя, накрая банкрутира.
Същото и в думите: "И най-малкият човек може да бъде пълен, когато той се движи в пределите на своите способности и сръчности." – Необходимостта, човек да се издигне до ръководните идеи на своя народ и на своята епоха, е изразена в думите: "Нека всеки се запита, с какъв орган той може във всеки случай да действа и ще действа в своята епоха", и "Но човек трябва да знае, къде стои той и накъде искат да вървят другите”. Нашето мнение за дълга може да бъде отново познат в думите: "Дълг: Там, където човек обича това, което сам си заповядва." Ние поставихме човека като познаващо и действащо същество върху неговата самостоятелност. Показахме, че светът на неговите идеи съвпада с мировата основа и показахме, че всичко, което той върши, трябва да се счита само като излияние на неговата собствена индивидуалност. Ние търсим ядката на съществуването в самия човек.
към текста >>
Същото и в думите: "И най-малкият човек може да бъде пълен, когато той се движи в пределите на своите способ
нос
ти и сръч
нос
ти." – Необходимостта, човек да се издигне до ръководните идеи на своя народ и на своята епоха, е изразена в думите: "Нека всеки се запита, с какъв орган той може във всеки случай да действа и ще действа в своята епоха", и "Но човек трябва да знае, къде стои той и накъде искат да вървят другите”.
Именно волята на тази човешка природа, нейните тенденции, нейните стремежи трябва да бъдат изследвани. Сега отново можем да докажем казаното тук върху моралната наука чрез изказвания на Гьоте*/*Сентенции в проза, цит. на др. място, стр.462, 463, 443, 487, 455, 460/ Когато той казва: "Разумният свят трябва да се разглежда като един велик безсмъртен индивид, който безспирно произвежда необходимото и чрез това става даже господар и над случайното", това може да се обясни само от отношението, в което ние виждаме човека с историческото развитие. Намекът за един положителен индивидуален субстрат /основа/ на действието се намира в думите: "Безусловната дейност, от какъвто и род да е тя, накрая банкрутира.
Същото и в думите: "И най-малкият човек може да бъде пълен, когато той се движи в пределите на своите способности и сръчности." – Необходимостта, човек да се издигне до ръководните идеи на своя народ и на своята епоха, е изразена в думите: "Нека всеки се запита, с какъв орган той може във всеки случай да действа и ще действа в своята епоха", и "Но човек трябва да знае, къде стои той и накъде искат да вървят другите”.
Нашето мнение за дълга може да бъде отново познат в думите: "Дълг: Там, където човек обича това, което сам си заповядва." Ние поставихме човека като познаващо и действащо същество върху неговата самостоятелност. Показахме, че светът на неговите идеи съвпада с мировата основа и показахме, че всичко, което той върши, трябва да се счита само като излияние на неговата собствена индивидуалност. Ние търсим ядката на съществуването в самия човек. На него никой не му разкрива една догматична истина, никой не го движи при неговото действане.
към текста >>
Ние поставихме човека като познаващо и действащо същество върху неговата самостоятел
нос
т.
на др. място, стр.462, 463, 443, 487, 455, 460/ Когато той казва: "Разумният свят трябва да се разглежда като един велик безсмъртен индивид, който безспирно произвежда необходимото и чрез това става даже господар и над случайното", това може да се обясни само от отношението, в което ние виждаме човека с историческото развитие. Намекът за един положителен индивидуален субстрат /основа/ на действието се намира в думите: "Безусловната дейност, от какъвто и род да е тя, накрая банкрутира. Същото и в думите: "И най-малкият човек може да бъде пълен, когато той се движи в пределите на своите способности и сръчности." – Необходимостта, човек да се издигне до ръководните идеи на своя народ и на своята епоха, е изразена в думите: "Нека всеки се запита, с какъв орган той може във всеки случай да действа и ще действа в своята епоха", и "Но човек трябва да знае, къде стои той и накъде искат да вървят другите”. Нашето мнение за дълга може да бъде отново познат в думите: "Дълг: Там, където човек обича това, което сам си заповядва."
Ние поставихме човека като познаващо и действащо същество върху неговата самостоятелност.
Показахме, че светът на неговите идеи съвпада с мировата основа и показахме, че всичко, което той върши, трябва да се счита само като излияние на неговата собствена индивидуалност. Ние търсим ядката на съществуването в самия човек. На него никой не му разкрива една догматична истина, никой не го движи при неговото действане. Той е достатъчен на самия себе си. Той трябва да бъде всичко чрез самия себе си, нищо чрез едно друго същество.
към текста >>
Показахме, че светът на неговите идеи съвпада с мировата основа и показахме, че всичко, което той върши, трябва да се счита само като излияние на неговата собствена индивидуал
нос
т.
място, стр.462, 463, 443, 487, 455, 460/ Когато той казва: "Разумният свят трябва да се разглежда като един велик безсмъртен индивид, който безспирно произвежда необходимото и чрез това става даже господар и над случайното", това може да се обясни само от отношението, в което ние виждаме човека с историческото развитие. Намекът за един положителен индивидуален субстрат /основа/ на действието се намира в думите: "Безусловната дейност, от какъвто и род да е тя, накрая банкрутира. Същото и в думите: "И най-малкият човек може да бъде пълен, когато той се движи в пределите на своите способности и сръчности." – Необходимостта, човек да се издигне до ръководните идеи на своя народ и на своята епоха, е изразена в думите: "Нека всеки се запита, с какъв орган той може във всеки случай да действа и ще действа в своята епоха", и "Но човек трябва да знае, къде стои той и накъде искат да вървят другите”. Нашето мнение за дълга може да бъде отново познат в думите: "Дълг: Там, където човек обича това, което сам си заповядва." Ние поставихме човека като познаващо и действащо същество върху неговата самостоятелност.
Показахме, че светът на неговите идеи съвпада с мировата основа и показахме, че всичко, което той върши, трябва да се счита само като излияние на неговата собствена индивидуалност.
Ние търсим ядката на съществуването в самия човек. На него никой не му разкрива една догматична истина, никой не го движи при неговото действане. Той е достатъчен на самия себе си. Той трябва да бъде всичко чрез самия себе си, нищо чрез едно друго същество. Той трябва да черпи всичко от самия себе си; следователно и извора на неговото блаженство.
към текста >>
Както е вярно, че еднавъншна сила не ни предписва нормите на нашето действане, също така вярно е, че една такава сила не предава на нещата способ
нос
тта те да събуждат в нас чувството на задоволство, ако ние самите не сторим това.
Той е достатъчен на самия себе си. Той трябва да бъде всичко чрез самия себе си, нищо чрез едно друго същество. Той трябва да черпи всичко от самия себе си; следователно и извора на неговото блаженство. Ние познахме, че не може да става дума за една сила, която да направлява човека, която да определя посоката и съдържанието на неговото съществуване. Ето защо, ако човек трябва да постигне блаженство, това може да стане само чрез самия него.
Както е вярно, че еднавъншна сила не ни предписва нормите на нашето действане, също така вярно е, че една такава сила не предава на нещата способността те да събуждат в нас чувството на задоволство, ако ние самите не сторим това.
Удоволствие и не удоволствие има за човека само тогава, когато той самият влага първо в предметите способността те да събуждат в него тези чувства. Един Творец, който да определя отвън това, което трябва да ни достави удоволствие или неудоволствие, би ни водил като с ремък за деца. С това е отхвърлен всеки оптимизъм и песимизъм. Оптимизмът приема, че светът е съвършен, че той трябва да бъде за човека източник на най-висше задоволство. Но ако такъв трябва да бъде случаят, тогава би трябвало първо човек да развие в себе си онези потребности, чрез които той добива това задоволство.
към текста >>
Удоволствие и не удоволствие има за човека само тогава, когато той самият влага първо в предметите способ
нос
тта те да събуждат в него тези чувства.
Той трябва да бъде всичко чрез самия себе си, нищо чрез едно друго същество. Той трябва да черпи всичко от самия себе си; следователно и извора на неговото блаженство. Ние познахме, че не може да става дума за една сила, която да направлява човека, която да определя посоката и съдържанието на неговото съществуване. Ето защо, ако човек трябва да постигне блаженство, това може да стане само чрез самия него. Както е вярно, че еднавъншна сила не ни предписва нормите на нашето действане, също така вярно е, че една такава сила не предава на нещата способността те да събуждат в нас чувството на задоволство, ако ние самите не сторим това.
Удоволствие и не удоволствие има за човека само тогава, когато той самият влага първо в предметите способността те да събуждат в него тези чувства.
Един Творец, който да определя отвън това, което трябва да ни достави удоволствие или неудоволствие, би ни водил като с ремък за деца. С това е отхвърлен всеки оптимизъм и песимизъм. Оптимизмът приема, че светът е съвършен, че той трябва да бъде за човека източник на най-висше задоволство. Но ако такъв трябва да бъде случаят, тогава би трябвало първо човек да развие в себе си онези потребности, чрез които той добива това задоволство. Той трябва да добие от предметите това, което желае.
към текста >>
Но ако такъв трябва да бъде случаят, тогава би трябвало първо човек да развие в себе си онези потреб
нос
ти, чрез които той добива това задоволство.
Както е вярно, че еднавъншна сила не ни предписва нормите на нашето действане, също така вярно е, че една такава сила не предава на нещата способността те да събуждат в нас чувството на задоволство, ако ние самите не сторим това. Удоволствие и не удоволствие има за човека само тогава, когато той самият влага първо в предметите способността те да събуждат в него тези чувства. Един Творец, който да определя отвън това, което трябва да ни достави удоволствие или неудоволствие, би ни водил като с ремък за деца. С това е отхвърлен всеки оптимизъм и песимизъм. Оптимизмът приема, че светът е съвършен, че той трябва да бъде за човека източник на най-висше задоволство.
Но ако такъв трябва да бъде случаят, тогава би трябвало първо човек да развие в себе си онези потребности, чрез които той добива това задоволство.
Той трябва да добие от предметите това, което желае. Песимизмът вярва, че устройството на света е такова, че той винаги оставя хората незадоволени, че те никога не могат да бъдат щастливи. Какво жалко създание би бил човекът, ако природата би му предлага задоволяване отвън! Всяко оплакване от едно съществуване, което не ни задоволява, всяко оплакване от този суров свят трябва да изчезне пред мисълта, че някаква сила на света не би искала да ни задоволи, ако ние самите не предадем онази вълшебна сила, чрез която тя ни издига, радва ни. Ние трябва да намерим задоволство от това, в което сме превърнали нещата, от нашите собствени творения.
към текста >>
10.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче тя кръстоса пътищата на учените естественици, които напипват само повърх
нос
тта на нещата.
Ние не преди отдавна изживяхме един забележителен случай. Едуард Фон Хартман издаде своята книга "Философия на Несъзнателното". Днес на самия остроумен автор на тази книга ни най-малко не би му хрумнало да отрича нейните несъвършенства. Обаче насоката на мисълта, пред която се намираме тук, е една проникваща, отиваща до основата на нещата. Ето защо книгата завладя силно всички духове, които чувстват нужда от по-дълбоко познание.
Обаче тя кръстоса пътищата на учените естественици, които напипват само повърхността на нещата.
Всички тези учени се надигнаха срещу нея. След като различните нападки от тяхна страна останаха почти без ефект, излезе едно съчинение от един анонимен автор: "Несъзнателното от гледна точка на физиологията и на теорията на произхода" /1872 г./, която изложи с цялата критична острота, която бихме могли да си представим, всичко против новооснованата философия, което може да се каже против нея от гледна точка на модерната естествена наука. Тази книга предизвика голяма сензация. Привържениците на съвременното направление бяха до най-висока степен доволни от нея. Те публично признаха, че авторът е едни от техните и обявиха неговите изложения като техни.
към текста >>
С това обаче е доказано с убедителна сила едно нещо: Не е непознаването на резултатите на природоизследването, не е дилетантизмът основанието, които правят, щото някои духове стремящи се към по-дълбоко разбиране да се виждат в невъзмож
нос
т да се присъединят към насоката, която днес иска да се наложи като господстваща.
Тази книга предизвика голяма сензация. Привържениците на съвременното направление бяха до най-висока степен доволни от нея. Те публично признаха, че авторът е едни от техните и обявиха неговите изложения като техни. Но какво разочарование трябваше да изпитат те! Когато авторът действително назова себе си, това беше Едуард Фон Хартман.
С това обаче е доказано с убедителна сила едно нещо: Не е непознаването на резултатите на природоизследването, не е дилетантизмът основанието, които правят, щото някои духове стремящи се към по-дълбоко разбиране да се виждат в невъзможност да се присъединят към насоката, която днес иска да се наложи като господстваща.
А това е познанието, че пътищата на тази насока не са правилни. За философията не е трудно, да застане за опит на становището на съвременния възглед за природата. Това показва неопровержимо Едуард фон Хартман чрез своето поведение за всеки един, който иска да вижда. Това изнесох в по-горенаправеното от мене твърдение, че и за мене не е трудно да си направя сам възраженията, които могат да се повдигнат против моите изложения. Днес се счита за дилетант всеки един, който въобще взема сериозно философското размишление върху същността на нещата.
към текста >>
Днес се счита за дилетант всеки един, който въобще взема сериозно философското размишление върху същ
нос
тта на нещата.
С това обаче е доказано с убедителна сила едно нещо: Не е непознаването на резултатите на природоизследването, не е дилетантизмът основанието, които правят, щото някои духове стремящи се към по-дълбоко разбиране да се виждат в невъзможност да се присъединят към насоката, която днес иска да се наложи като господстваща. А това е познанието, че пътищата на тази насока не са правилни. За философията не е трудно, да застане за опит на становището на съвременния възглед за природата. Това показва неопровержимо Едуард фон Хартман чрез своето поведение за всеки един, който иска да вижда. Това изнесох в по-горенаправеното от мене твърдение, че и за мене не е трудно да си направя сам възраженията, които могат да се повдигнат против моите изложения.
Днес се счита за дилетант всеки един, който въобще взема сериозно философското размишление върху същността на нещата.
Да има някой един светоглед, това за нашите съвременници с "механистично" или за онези с "позитивистично" разбиране е една идеалистична приумица. Това мнение става разбираемо, когато виждаме, в какво безпомощно непознаване се намират тези позитивистични мислители, когато се оставят да бъдат разпитани върху "същността на материята", върху "границите на познанието", върху "природата на атомите" или т.н. При тези примери човек може да направи истински изследвания върху дилетантското третиране на такива решаващи въпроси на науката. Човек трябва да има смелостта да си признае всичко това по отношение на съвременната естествена наука, въпреки великите и достойни за удивление постижения, които същата естествена наука е отбелязала в областта на техниката. Защото тези постижения нямат нищо общо с истинската потребност от познание на природата.
към текста >>
Това мнение става разбираемо, когато виждаме, в какво безпомощно непознаване се намират тези позитивистични мислители, когато се оставят да бъдат разпитани върху "същ
нос
тта на материята", върху "границите на познанието", върху "природата на атомите" или т.н.
За философията не е трудно, да застане за опит на становището на съвременния възглед за природата. Това показва неопровержимо Едуард фон Хартман чрез своето поведение за всеки един, който иска да вижда. Това изнесох в по-горенаправеното от мене твърдение, че и за мене не е трудно да си направя сам възраженията, които могат да се повдигнат против моите изложения. Днес се счита за дилетант всеки един, който въобще взема сериозно философското размишление върху същността на нещата. Да има някой един светоглед, това за нашите съвременници с "механистично" или за онези с "позитивистично" разбиране е една идеалистична приумица.
Това мнение става разбираемо, когато виждаме, в какво безпомощно непознаване се намират тези позитивистични мислители, когато се оставят да бъдат разпитани върху "същността на материята", върху "границите на познанието", върху "природата на атомите" или т.н.
При тези примери човек може да направи истински изследвания върху дилетантското третиране на такива решаващи въпроси на науката. Човек трябва да има смелостта да си признае всичко това по отношение на съвременната естествена наука, въпреки великите и достойни за удивление постижения, които същата естествена наука е отбелязала в областта на техниката. Защото тези постижения нямат нищо общо с истинската потребност от познание на природата. Ние можахме да констатираме при съвременници, на които дължим открития, значението на които за бъдещето още не може да се предчувствува, че на тях им липсва една по-дълбока научна потребност. Едно нещо е да наблюдаваш процесите на природата, за да поставиш нейните сили в служба на техниката, друго нещо е с помощта на тези процеси да се стремиш да вникнеш по-дълбоко в същността на действието на природата.
към текста >>
Защото тези постижения нямат нищо общо с истинската потреб
нос
т от познание на природата.
Днес се счита за дилетант всеки един, който въобще взема сериозно философското размишление върху същността на нещата. Да има някой един светоглед, това за нашите съвременници с "механистично" или за онези с "позитивистично" разбиране е една идеалистична приумица. Това мнение става разбираемо, когато виждаме, в какво безпомощно непознаване се намират тези позитивистични мислители, когато се оставят да бъдат разпитани върху "същността на материята", върху "границите на познанието", върху "природата на атомите" или т.н. При тези примери човек може да направи истински изследвания върху дилетантското третиране на такива решаващи въпроси на науката. Човек трябва да има смелостта да си признае всичко това по отношение на съвременната естествена наука, въпреки великите и достойни за удивление постижения, които същата естествена наука е отбелязала в областта на техниката.
Защото тези постижения нямат нищо общо с истинската потребност от познание на природата.
Ние можахме да констатираме при съвременници, на които дължим открития, значението на които за бъдещето още не може да се предчувствува, че на тях им липсва една по-дълбока научна потребност. Едно нещо е да наблюдаваш процесите на природата, за да поставиш нейните сили в служба на техниката, друго нещо е с помощта на тези процеси да се стремиш да вникнеш по-дълбоко в същността на действието на природата. Истинската наука съществува само там, където духът търси задоволяване на своите потребности без външна цел. Истинската наука в по-висш смисъл има работа само с идейните обекти; тя може да бъде само идеализъм. Защото тя има своята последна основа в потребности, които произхождат от духа.
към текста >>
Ние можахме да констатираме при съвременници, на които дължим открития, значението на които за бъдещето още не може да се предчувствува, че на тях им липсва една по-дълбока научна потреб
нос
т.
Да има някой един светоглед, това за нашите съвременници с "механистично" или за онези с "позитивистично" разбиране е една идеалистична приумица. Това мнение става разбираемо, когато виждаме, в какво безпомощно непознаване се намират тези позитивистични мислители, когато се оставят да бъдат разпитани върху "същността на материята", върху "границите на познанието", върху "природата на атомите" или т.н. При тези примери човек може да направи истински изследвания върху дилетантското третиране на такива решаващи въпроси на науката. Човек трябва да има смелостта да си признае всичко това по отношение на съвременната естествена наука, въпреки великите и достойни за удивление постижения, които същата естествена наука е отбелязала в областта на техниката. Защото тези постижения нямат нищо общо с истинската потребност от познание на природата.
Ние можахме да констатираме при съвременници, на които дължим открития, значението на които за бъдещето още не може да се предчувствува, че на тях им липсва една по-дълбока научна потребност.
Едно нещо е да наблюдаваш процесите на природата, за да поставиш нейните сили в служба на техниката, друго нещо е с помощта на тези процеси да се стремиш да вникнеш по-дълбоко в същността на действието на природата. Истинската наука съществува само там, където духът търси задоволяване на своите потребности без външна цел. Истинската наука в по-висш смисъл има работа само с идейните обекти; тя може да бъде само идеализъм. Защото тя има своята последна основа в потребности, които произхождат от духа. Природата събужда в нас въпроси, проблеми, които се стремят към решение.
към текста >>
Едно нещо е да наблюдаваш процесите на природата, за да поставиш нейните сили в служба на техниката, друго нещо е с помощта на тези процеси да се стремиш да вникнеш по-дълбоко в същ
нос
тта на действието на природата.
Това мнение става разбираемо, когато виждаме, в какво безпомощно непознаване се намират тези позитивистични мислители, когато се оставят да бъдат разпитани върху "същността на материята", върху "границите на познанието", върху "природата на атомите" или т.н. При тези примери човек може да направи истински изследвания върху дилетантското третиране на такива решаващи въпроси на науката. Човек трябва да има смелостта да си признае всичко това по отношение на съвременната естествена наука, въпреки великите и достойни за удивление постижения, които същата естествена наука е отбелязала в областта на техниката. Защото тези постижения нямат нищо общо с истинската потребност от познание на природата. Ние можахме да констатираме при съвременници, на които дължим открития, значението на които за бъдещето още не може да се предчувствува, че на тях им липсва една по-дълбока научна потребност.
Едно нещо е да наблюдаваш процесите на природата, за да поставиш нейните сили в служба на техниката, друго нещо е с помощта на тези процеси да се стремиш да вникнеш по-дълбоко в същността на действието на природата.
Истинската наука съществува само там, където духът търси задоволяване на своите потребности без външна цел. Истинската наука в по-висш смисъл има работа само с идейните обекти; тя може да бъде само идеализъм. Защото тя има своята последна основа в потребности, които произхождат от духа. Природата събужда в нас въпроси, проблеми, които се стремят към решение. Обаче тя не може сама да достави това решение.
към текста >>
Истинската наука съществува само там, където духът търси задоволяване на своите потреб
нос
ти без външна цел.
При тези примери човек може да направи истински изследвания върху дилетантското третиране на такива решаващи въпроси на науката. Човек трябва да има смелостта да си признае всичко това по отношение на съвременната естествена наука, въпреки великите и достойни за удивление постижения, които същата естествена наука е отбелязала в областта на техниката. Защото тези постижения нямат нищо общо с истинската потребност от познание на природата. Ние можахме да констатираме при съвременници, на които дължим открития, значението на които за бъдещето още не може да се предчувствува, че на тях им липсва една по-дълбока научна потребност. Едно нещо е да наблюдаваш процесите на природата, за да поставиш нейните сили в служба на техниката, друго нещо е с помощта на тези процеси да се стремиш да вникнеш по-дълбоко в същността на действието на природата.
Истинската наука съществува само там, където духът търси задоволяване на своите потребности без външна цел.
Истинската наука в по-висш смисъл има работа само с идейните обекти; тя може да бъде само идеализъм. Защото тя има своята последна основа в потребности, които произхождат от духа. Природата събужда в нас въпроси, проблеми, които се стремят към решение. Обаче тя не може сама да достави това решение. Само обстоятелството, че с нашата познавателна способност срещу природата застава един по-висш свят, това създава също по-висши изисквания.
към текста >>
Защото тя има своята последна основа в потреб
нос
ти, които произхождат от духа.
Защото тези постижения нямат нищо общо с истинската потребност от познание на природата. Ние можахме да констатираме при съвременници, на които дължим открития, значението на които за бъдещето още не може да се предчувствува, че на тях им липсва една по-дълбока научна потребност. Едно нещо е да наблюдаваш процесите на природата, за да поставиш нейните сили в служба на техниката, друго нещо е с помощта на тези процеси да се стремиш да вникнеш по-дълбоко в същността на действието на природата. Истинската наука съществува само там, където духът търси задоволяване на своите потребности без външна цел. Истинската наука в по-висш смисъл има работа само с идейните обекти; тя може да бъде само идеализъм.
Защото тя има своята последна основа в потребности, които произхождат от духа.
Природата събужда в нас въпроси, проблеми, които се стремят към решение. Обаче тя не може сама да достави това решение. Само обстоятелството, че с нашата познавателна способност срещу природата застава един по-висш свят, това създава също по-висши изисквания. Едно същество, на което не би била присъща тази по-висша природа, за него не биха възникнали тези проблеми. Ето защо те не могат да получат отговор от никаква друга инстанция освен отново от тази по-висша природа.
към текста >>
Само обстоятелството, че с нашата познавателна способ
нос
т срещу природата застава един по-висш свят, това създава също по-висши изисквания.
Истинската наука съществува само там, където духът търси задоволяване на своите потребности без външна цел. Истинската наука в по-висш смисъл има работа само с идейните обекти; тя може да бъде само идеализъм. Защото тя има своята последна основа в потребности, които произхождат от духа. Природата събужда в нас въпроси, проблеми, които се стремят към решение. Обаче тя не може сама да достави това решение.
Само обстоятелството, че с нашата познавателна способност срещу природата застава един по-висш свят, това създава също по-висши изисквания.
Едно същество, на което не би била присъща тази по-висша природа, за него не биха възникнали тези проблеми. Ето защо те не могат да получат отговор от никаква друга инстанция освен отново от тази по-висша природа. Те не го извеждат вън от неговите елементи. Обаче областта, в която духът живее и тъче като в своя първично собствена област, е идеята, е светът на мислите. Да бъдат разрешени мислителните въпроси чрез мислителни отговори, това е научна дейност в най-висшия смисъл на думата.
към текста >>
Да бъдат разрешени мислителните въпроси чрез мислителни отговори, това е научна дей
нос
т в най-висшия смисъл на думата.
Само обстоятелството, че с нашата познавателна способност срещу природата застава един по-висш свят, това създава също по-висши изисквания. Едно същество, на което не би била присъща тази по-висша природа, за него не биха възникнали тези проблеми. Ето защо те не могат да получат отговор от никаква друга инстанция освен отново от тази по-висша природа. Те не го извеждат вън от неговите елементи. Обаче областта, в която духът живее и тъче като в своя първично собствена област, е идеята, е светът на мислите.
Да бъдат разрешени мислителните въпроси чрез мислителни отговори, това е научна дейност в най-висшия смисъл на думата.
И всички други научни дейности се провеждат в крайна сметка за това, за да служат на тази най-висша цел. Да вземем научното наблюдение. То трябва да ни доведе до познанието на един природен закон. Самият закон е чисто идеен. Самата потребност за една закономерност царуваща зад явленията произхожда от духа.
към текста >>
И всички други научни дей
нос
ти се провеждат в крайна сметка за това, за да служат на тази най-висша цел.
Едно същество, на което не би била присъща тази по-висша природа, за него не биха възникнали тези проблеми. Ето защо те не могат да получат отговор от никаква друга инстанция освен отново от тази по-висша природа. Те не го извеждат вън от неговите елементи. Обаче областта, в която духът живее и тъче като в своя първично собствена област, е идеята, е светът на мислите. Да бъдат разрешени мислителните въпроси чрез мислителни отговори, това е научна дейност в най-висшия смисъл на думата.
И всички други научни дейности се провеждат в крайна сметка за това, за да служат на тази най-висша цел.
Да вземем научното наблюдение. То трябва да ни доведе до познанието на един природен закон. Самият закон е чисто идеен. Самата потребност за една закономерност царуваща зад явленията произхожда от духа. Едно недуховно същество не би имало тези потребност.
към текста >>
Самата потреб
нос
т за една закономер
нос
т царуваща зад явленията произхожда от духа.
Да бъдат разрешени мислителните въпроси чрез мислителни отговори, това е научна дейност в най-висшия смисъл на думата. И всички други научни дейности се провеждат в крайна сметка за това, за да служат на тази най-висша цел. Да вземем научното наблюдение. То трябва да ни доведе до познанието на един природен закон. Самият закон е чисто идеен.
Самата потребност за една закономерност царуваща зад явленията произхожда от духа.
Едно недуховно същество не би имало тези потребност. И сега ние пристъпваме към наблюдението: Какво всъщност искаме да постигнем чрез него? Може ли чрез сетивното наблюдение да се достави на възникналия в нашия дух въпрос нещо, което би могло да бъде отговор на този въпрос? Никога! Защото, защо при едно второ наблюдение ние би трябвало да се чувстваме по-задоволени отколкото при първото?
към текста >>
Едно недуховно същество не би имало тези потреб
нос
т.
И всички други научни дейности се провеждат в крайна сметка за това, за да служат на тази най-висша цел. Да вземем научното наблюдение. То трябва да ни доведе до познанието на един природен закон. Самият закон е чисто идеен. Самата потребност за една закономерност царуваща зад явленията произхожда от духа.
Едно недуховно същество не би имало тези потребност.
И сега ние пристъпваме към наблюдението: Какво всъщност искаме да постигнем чрез него? Може ли чрез сетивното наблюдение да се достави на възникналия в нашия дух въпрос нещо, което би могло да бъде отговор на този въпрос? Никога! Защото, защо при едно второ наблюдение ние би трябвало да се чувстваме по-задоволени отколкото при първото? Ако духът би бил задоволен с наблюдението на обекта, той би бил задоволен още с първия наблюдаван обект.
към текста >>
И сега ние пристъпваме към наблюдението: Какво всъщ
нос
т искаме да постигнем чрез него?
Да вземем научното наблюдение. То трябва да ни доведе до познанието на един природен закон. Самият закон е чисто идеен. Самата потребност за една закономерност царуваща зад явленията произхожда от духа. Едно недуховно същество не би имало тези потребност.
И сега ние пристъпваме към наблюдението: Какво всъщност искаме да постигнем чрез него?
Може ли чрез сетивното наблюдение да се достави на възникналия в нашия дух въпрос нещо, което би могло да бъде отговор на този въпрос? Никога! Защото, защо при едно второ наблюдение ние би трябвало да се чувстваме по-задоволени отколкото при първото? Ако духът би бил задоволен с наблюдението на обекта, той би бил задоволен още с първия наблюдаван обект. Обаче същинският въпрос не е този за едно второ наблюдение, а за идейната основа на наблюденията.
към текста >>
Модерната естествена наука съобразно цялата нейна същ
нос
т не може да вярва в идейното съдържание на познанието.
Аз трябва да търся от глъбините на самия моя дух това, което ми липсва по отношение на сетивния свят. Щом аз не мога да си създам по-висшата природа, към която се стреми моят дух спрямо сетивната природа, то никоя сила навъншния свят не може да я създаде. Следователно резултатите на науката могат да дойдат само от духа; следователно те могат да бъдат само идеи. Срещу това необходимо разсъждение не може да се възрази нищо. Обаче с него е осигурен идеалистичният характер на всяка наука.
Модерната естествена наука съобразно цялата нейна същност не може да вярва в идейното съдържание на познанието.
Защото за нея идеята не е нещо първично, творящо, а последен продукт на материалните процеси. Обаче при това тя съвсем не осъзнава обстоятелството, че тези нейни материални процеси принадлежат само на света, който може да бъде наблюдаван със сетивата, който обаче схванат по-дълбоко, се прелива в идеята. А именно въпросния процес се представя на наблюдението последния начин: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н. На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък. Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз".
към текста >>
На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито
нос
ител е именно човешкият мозък.
Обаче с него е осигурен идеалистичният характер на всяка наука. Модерната естествена наука съобразно цялата нейна същност не може да вярва в идейното съдържание на познанието. Защото за нея идеята не е нещо първично, творящо, а последен продукт на материалните процеси. Обаче при това тя съвсем не осъзнава обстоятелството, че тези нейни материални процеси принадлежат само на света, който може да бъде наблюдаван със сетивата, който обаче схванат по-дълбоко, се прелива в идеята. А именно въпросния процес се представя на наблюдението последния начин: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н.
На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък.
Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси. Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес. Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес. Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция.
към текста >>
Напълно самопонятно е, че редуващите се стадии на процеса на мозъка имат своите източници в органическата обмяна на веществата, въпреки че самият процес на мозъка е
нос
ител на онези форми на мислите.
Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси. Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес. Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес. Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция.
Напълно самопонятно е, че редуващите се стадии на процеса на мозъка имат своите източници в органическата обмяна на веществата, въпреки че самият процес на мозъка е носител на онези форми на мислите.
Обаче защо втората мисъл следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата връзка на мислите. Следователно в света на мислите царува, освен органическата необходимост, една по-висша идейна необходимост. Обаче тази необходимост, която духът намира сред своя идеен свят, той я търси също и в останалата вселена. Защото тя възниква за нас само благодарение на това, че ние не само наблюдаваме, но също и мислим. Или, с други думи: нещата се явяват не вече в една само фактическа връзка, а свързани чрез една вътрешна, идеи на необходимост, когато ги обхващаме не само с наблюдението, но с мислите.
към текста >>
Светът на мислите оживява в нашата вътреш
нос
т, застава срещу наблюдаемите обекти и пита: какво отношение има този заставащ срещу мене свят към самия мене?
Обаче тази необходимост, която духът намира сред своя идеен свят, той я търси също и в останалата вселена. Защото тя възниква за нас само благодарение на това, че ние не само наблюдаваме, но също и мислим. Или, с други думи: нещата се явяват не вече в една само фактическа връзка, а свързани чрез една вътрешна, идеи на необходимост, когато ги обхващаме не само с наблюдението, но с мислите. Срещу това не може да се каже: Каква полза от всяко схващане на света на явленията в мисли, щом може би нещата на този свят не допускат едно такова схващане на тяхната природа? Този въпрос може да зададе само онзи, който не е схванал целия въпрос в неговата ядка.
Светът на мислите оживява в нашата вътрешност, застава срещу наблюдаемите обекти и пита: какво отношение има този заставащ срещу мене свят към самия мене?
Що е той по отношение на мене? Аз съм тук с моята витаеща над всяка преходност идейна необходимост; аз имам в мене силата да си изясня сам. Обаче как обяснявам аз, това което застава срещу мене? Тук е мястото, където за нас намира отговор един важен въпрос, който например Фридрих Теодор вишер е повдигнал многократно и е обяснил като средище на всяко философско размишление: Въпросът за връзката между духа и природата. Какво отношение съществува между тези две същности, които постоянно ни се явяват разделени една от друга?
към текста >>
Аз съм тук с моята витаеща над всяка преход
нос
т идейна необходимост; аз имам в мене силата да си изясня сам.
Или, с други думи: нещата се явяват не вече в една само фактическа връзка, а свързани чрез една вътрешна, идеи на необходимост, когато ги обхващаме не само с наблюдението, но с мислите. Срещу това не може да се каже: Каква полза от всяко схващане на света на явленията в мисли, щом може би нещата на този свят не допускат едно такова схващане на тяхната природа? Този въпрос може да зададе само онзи, който не е схванал целия въпрос в неговата ядка. Светът на мислите оживява в нашата вътрешност, застава срещу наблюдаемите обекти и пита: какво отношение има този заставащ срещу мене свят към самия мене? Що е той по отношение на мене?
Аз съм тук с моята витаеща над всяка преходност идейна необходимост; аз имам в мене силата да си изясня сам.
Обаче как обяснявам аз, това което застава срещу мене? Тук е мястото, където за нас намира отговор един важен въпрос, който например Фридрих Теодор вишер е повдигнал многократно и е обяснил като средище на всяко философско размишление: Въпросът за връзката между духа и природата. Какво отношение съществува между тези две същности, които постоянно ни се явяват разделени една от друга? Когато този въпрос се постави правилно, тогава неговият отговор не толкова труден, колкото изглежда. Какъв смисъл може да има въпросът?
към текста >>
Какво отношение съществува между тези две същ
нос
ти, които постоянно ни се явяват разделени една от друга?
Светът на мислите оживява в нашата вътрешност, застава срещу наблюдаемите обекти и пита: какво отношение има този заставащ срещу мене свят към самия мене? Що е той по отношение на мене? Аз съм тук с моята витаеща над всяка преходност идейна необходимост; аз имам в мене силата да си изясня сам. Обаче как обяснявам аз, това което застава срещу мене? Тук е мястото, където за нас намира отговор един важен въпрос, който например Фридрих Теодор вишер е повдигнал многократно и е обяснил като средище на всяко философско размишление: Въпросът за връзката между духа и природата.
Какво отношение съществува между тези две същности, които постоянно ни се явяват разделени една от друга?
Когато този въпрос се постави правилно, тогава неговият отговор не толкова труден, колкото изглежда. Какъв смисъл може да има въпросът? Той не се задава от едно същество, което би стояло като едно трето лице над природата в духа и от тази точка на своето положение би изследвало онази връзка, а се задава от едното от двете същества, от самия Дух. Този последният пита: Какво отношение съществува между мене и природата? А това не значи нищо друго освен: как мога за да се доведа сам до едно отношение към стоящата срещу мене природа?
към текста >>
Как мога да изразя това отношение според живеещите в мене потреб
нос
ти?
Когато този въпрос се постави правилно, тогава неговият отговор не толкова труден, колкото изглежда. Какъв смисъл може да има въпросът? Той не се задава от едно същество, което би стояло като едно трето лице над природата в духа и от тази точка на своето положение би изследвало онази връзка, а се задава от едното от двете същества, от самия Дух. Този последният пита: Какво отношение съществува между мене и природата? А това не значи нищо друго освен: как мога за да се доведа сам до едно отношение към стоящата срещу мене природа?
Как мога да изразя това отношение според живеещите в мене потребности?
Аз живея в идеи; каква идея отговаря на природата, как мога аз да изразя като идея това, което съзерцавам като природа? Често пъти става така, че сами си затваряме пътя за един задоволителен отговор чрез едно погрешно поставяне на въпроса. Обаче един правилен въпрос е вече половин отговор. Духът се стреми навсякъде да се издигне над редуването на фактите, каквито му ги доставя простото наблюдение, и да проникне до идеите на нещата. Науката започва именно там, където започва мисленето.
към текста >>
Тези резултати са само привидно последният продукт на гореописания процес: Всъщ
нос
т те са онова, което ние трябва да считаме като основа в цялата вселена.
Често пъти става така, че сами си затваряме пътя за един задоволителен отговор чрез едно погрешно поставяне на въпроса. Обаче един правилен въпрос е вече половин отговор. Духът се стреми навсякъде да се издигне над редуването на фактите, каквито му ги доставя простото наблюдение, и да проникне до идеите на нещата. Науката започва именно там, където започва мисленето. В нейните резултати се крие под формата на идейна необходимост това, което за сетивата се явява само като редуване на фактите.
Тези резултати са само привидно последният продукт на гореописания процес: Всъщност те са онова, което ние трябва да считаме като основа в цялата вселена.
Къде се явяват те след това за наблюдението, това е безразлично; защото, както видяхме, тяхното значение не зависи от това. Те простират мрежата на тяхната идейна необходимост върху цялата вселена. Можем да изходим от където и да е; когато имаме достатъчно духовна сила, ние срещаме накрая идеята. Като не зачита изцяло това, модерната физика стига до цяла редица от грешки. Тук ще посоча като пример само една от тези грешки.
към текста >>
Да вземем дефиницията,която физиката дава обикновено на едно от "общите свойства на телата": инерт
нос
тта.
Къде се явяват те след това за наблюдението, това е безразлично; защото, както видяхме, тяхното значение не зависи от това. Те простират мрежата на тяхната идейна необходимост върху цялата вселена. Можем да изходим от където и да е; когато имаме достатъчно духовна сила, ние срещаме накрая идеята. Като не зачита изцяло това, модерната физика стига до цяла редица от грешки. Тук ще посоча като пример само една от тези грешки.
Да вземем дефиницията,която физиката дава обикновено на едно от "общите свойства на телата": инертността.
Тя е дефинирана обикновено както следва: Никое тяло не може да измени състоянието на движение, в което се намира, без еднавъншна причина. Тази дефиниция събужда представата, като че понятието за инертното в себе си тяло е абстрахирано от света на явленията. И Джон Стюарт Мил, който никога не се насочва към самата същност на нещата, а в полза на една овладяна теория поставя всичко с главата надолу, нито един момент не би се поколебал да обясни нещата също така. Обаче това е съвсем неправилно. Понятието за едно инертно тяло се ражда чрез едно чисто построение за понятия.
към текста >>
И Джон Стюарт Мил, който никога не се насочва към самата същ
нос
т на нещата, а в полза на една овладяна теория поставя всичко с главата надолу, нито един момент не би се поколебал да обясни нещата също така.
Като не зачита изцяло това, модерната физика стига до цяла редица от грешки. Тук ще посоча като пример само една от тези грешки. Да вземем дефиницията,която физиката дава обикновено на едно от "общите свойства на телата": инертността. Тя е дефинирана обикновено както следва: Никое тяло не може да измени състоянието на движение, в което се намира, без еднавъншна причина. Тази дефиниция събужда представата, като че понятието за инертното в себе си тяло е абстрахирано от света на явленията.
И Джон Стюарт Мил, който никога не се насочва към самата същност на нещата, а в полза на една овладяна теория поставя всичко с главата надолу, нито един момент не би се поколебал да обясни нещата също така.
Обаче това е съвсем неправилно. Понятието за едно инертно тяло се ражда чрез едно чисто построение за понятия. Когато наричам това, което е разпростряно в пространството "тела", аз мога да си представя такива тела, чиито изменения притежаващи червения цвят? Тогава ще констатирам, че в отговор на моя въпрос ми се явяват механически, химически или други процеси. Сега аз мога да отида по-нататък и да изследвам процесите, които са станали от въпросната вещ по пътя до моя сетивен орган, за да опосредстват за мене усещането на червения цвят.
към текста >>
Но нека да изследваме веднъж по-точно, как стои въобще работата с тази "трайна материя", с тази "трай
нос
т /веч
нос
т/ в промяната".
Заради удобство ние трябваше да си служим с един начин на изразяване, който не може да бъде доведен в съгласие с настоящия резултат. Казахме, че всяко нещо вмъкнато в междинното пространство между възбудител и възприемателен орган дава едно усещане, изразява едно усещане по начин, който е съобразен с неговата природа. Строго взето това нещо не е нищо друго освен сборът от онези процеси, под които то се представя. Но ще ни се възрази: с този начин да се правят заключения ние изключваме всичко трайно в протичащия миров процес, поставяме нещата в течение, както прави това Хераклит /"всичко тече"/, превръщаме течението на нещата в единствен миров принцип, в което течение не остава да съществува нищо. Би трябвало зад явленията да съществува една "вещ в себе си", зад света на промените трябва да съществува една "трайна материя".
Но нека да изследваме веднъж по-точно, как стои въобще работата с тази "трайна материя", с тази "трайност /вечност/ в промяната".
Когато насочвам моя поглед към една червена повърхност, в моето съзнание се явява усещането на червено. При това усещане ние трябва да различаваме начало, продължителност и край. Срещу преходното усещане трябва да стои един траен обективен процес, който като такъв е отново обективно ограничен във времето, т.е. има начало, продължителност и край. Обаче този процес трябва да стане на една материя, която няма нито начало, нито край, т.е.
към текста >>
Когато насочвам моя поглед към една червена повърх
нос
т, в моето съзнание се явява усещането на червено.
Казахме, че всяко нещо вмъкнато в междинното пространство между възбудител и възприемателен орган дава едно усещане, изразява едно усещане по начин, който е съобразен с неговата природа. Строго взето това нещо не е нищо друго освен сборът от онези процеси, под които то се представя. Но ще ни се възрази: с този начин да се правят заключения ние изключваме всичко трайно в протичащия миров процес, поставяме нещата в течение, както прави това Хераклит /"всичко тече"/, превръщаме течението на нещата в единствен миров принцип, в което течение не остава да съществува нищо. Би трябвало зад явленията да съществува една "вещ в себе си", зад света на промените трябва да съществува една "трайна материя". Но нека да изследваме веднъж по-точно, как стои въобще работата с тази "трайна материя", с тази "трайност /вечност/ в промяната".
Когато насочвам моя поглед към една червена повърхност, в моето съзнание се явява усещането на червено.
При това усещане ние трябва да различаваме начало, продължителност и край. Срещу преходното усещане трябва да стои един траен обективен процес, който като такъв е отново обективно ограничен във времето, т.е. има начало, продължителност и край. Обаче този процес трябва да стане на една материя, която няма нито начало, нито край, т.е. която е неразрушима, вечна.
към текста >>
При това усещане ние трябва да различаваме начало, продължител
нос
т и край.
Строго взето това нещо не е нищо друго освен сборът от онези процеси, под които то се представя. Но ще ни се възрази: с този начин да се правят заключения ние изключваме всичко трайно в протичащия миров процес, поставяме нещата в течение, както прави това Хераклит /"всичко тече"/, превръщаме течението на нещата в единствен миров принцип, в което течение не остава да съществува нищо. Би трябвало зад явленията да съществува една "вещ в себе си", зад света на промените трябва да съществува една "трайна материя". Но нека да изследваме веднъж по-точно, как стои въобще работата с тази "трайна материя", с тази "трайност /вечност/ в промяната". Когато насочвам моя поглед към една червена повърхност, в моето съзнание се явява усещането на червено.
При това усещане ние трябва да различаваме начало, продължителност и край.
Срещу преходното усещане трябва да стои един траен обективен процес, който като такъв е отново обективно ограничен във времето, т.е. има начало, продължителност и край. Обаче този процес трябва да стане на една материя, която няма нито начало, нито край, т.е. която е неразрушима, вечна. Тази материя трябва да бъде всъщност трайното, вечното в промяната на процесите.
към текста >>
има начало, продължител
нос
т и край.
Би трябвало зад явленията да съществува една "вещ в себе си", зад света на промените трябва да съществува една "трайна материя". Но нека да изследваме веднъж по-точно, как стои въобще работата с тази "трайна материя", с тази "трайност /вечност/ в промяната". Когато насочвам моя поглед към една червена повърхност, в моето съзнание се явява усещането на червено. При това усещане ние трябва да различаваме начало, продължителност и край. Срещу преходното усещане трябва да стои един траен обективен процес, който като такъв е отново обективно ограничен във времето, т.е.
има начало, продължителност и край.
Обаче този процес трябва да стане на една материя, която няма нито начало, нито край, т.е. която е неразрушима, вечна. Тази материя трябва да бъде всъщност трайното, вечното в промяната на процесите. Заключението би било може би оправдано, ако понятието за време би било приложено по горния начин правилно към усещането. Но не трябва ли ние да правим строга разлика между съдържанието на усещането и появяването на същото?
към текста >>
Тази материя трябва да бъде всъщ
нос
т трайното, вечното в промяната на процесите.
При това усещане ние трябва да различаваме начало, продължителност и край. Срещу преходното усещане трябва да стои един траен обективен процес, който като такъв е отново обективно ограничен във времето, т.е. има начало, продължителност и край. Обаче този процес трябва да стане на една материя, която няма нито начало, нито край, т.е. която е неразрушима, вечна.
Тази материя трябва да бъде всъщност трайното, вечното в промяната на процесите.
Заключението би било може би оправдано, ако понятието за време би било приложено по горния начин правилно към усещането. Но не трябва ли ние да правим строга разлика между съдържанието на усещането и появяването на същото? Разбира се в моето възприятие и двете са едно и също нещо; защото в него трябва да присъства съдържанието на усещането, иначе аз не бих му обърнал внимание. Но не е ли безразлично на това съдържание, взето чисто като такова, дали то влиза в този момент в моето съзнание и отново излиза от него след толкова и толкова секунди? Това, което съставлява съдържанието на усещането, т.е.
към текста >>
А като такова това съдържание няма нищо общо с понятията начало, продължител
нос
т и край.
Това, което съставлява съдържанието на усещането, т.е. онова, което единствено обективно има значение, е на пълно независимо от горното обстоятелство. Но това, което е на пълно безразлично за съдържанието на дадено нещо, не може да се счита като съществено условие за неговото съществуване. Обаче също и за един обективен процес, който има начало и край, нашето прилаган е на понятието за време не е правилно. Когато при определена вещ изниква едно ново свойство, задържаща се в продължение на определено време в различни състояния на развитие и след това отново изчезва, и тук също ние трябва да считаме съдържанието на това свойство като съществено.
А като такова това съдържание няма нищо общо с понятията начало, продължителност и край.
Под съществено тук разбираме това, чрез което дадено нещо е всъщност именно това, като което то се представя. Важното не е, че в определен момент нещо се появява, а какво се появява. Сборът на всички тези изразени с "какво" определения, съставлява в съдържанието на света. Но това "какво" се изявява в най-разнообразните определения, в най-различните форми. Всички тези форми са свързани помежду си, те взаимно се обуславят.
към текста >>
Под съществено тук разбираме това, чрез което дадено нещо е всъщ
нос
т именно това, като което то се представя.
онова, което единствено обективно има значение, е на пълно независимо от горното обстоятелство. Но това, което е на пълно безразлично за съдържанието на дадено нещо, не може да се счита като съществено условие за неговото съществуване. Обаче също и за един обективен процес, който има начало и край, нашето прилаган е на понятието за време не е правилно. Когато при определена вещ изниква едно ново свойство, задържаща се в продължение на определено време в различни състояния на развитие и след това отново изчезва, и тук също ние трябва да считаме съдържанието на това свойство като съществено. А като такова това съдържание няма нищо общо с понятията начало, продължителност и край.
Под съществено тук разбираме това, чрез което дадено нещо е всъщност именно това, като което то се представя.
Важното не е, че в определен момент нещо се появява, а какво се появява. Сборът на всички тези изразени с "какво" определения, съставлява в съдържанието на света. Но това "какво" се изявява в най-разнообразните определения, в най-различните форми. Всички тези форми са свързани помежду си, те взаимно се обуславят. С това те влизат в отношение "едно от друго" по пространство и време.
към текста >>
Защото това, за което по-рано говорихме, е изцяло лишената от време и пространство същ
нос
т на тези комплекси.
Обаче времето не е един съд, в който стават промените; то не е преди нещата и вън от тях. Времето е сетивния израз за обстоятелството, че според тяхното съдържание фактите са зависими в тяхното редуване един от друг. Да предположим, че имаме работа с възприемаемия комплекс от факти А1, Б1, В1, Г1, Д1. От този комплекс зависи с вътрешна необходимост другият комплекс А2, Б2, В2, Г2, Д2; аз разбирам съдържанието на този последния, когато го направя да произлезе идейно от първия. Сега да предположим, че и двата комплекса се появяват.
Защото това, за което по-рано говорихме, е изцяло лишената от време и пространство същност на тези комплекси.
Ако А2, Б2, В2, Г2, Д2, трябва да се появи, тогава А1, Б1, В1, Г1, Д1, също трябва да бъде явление, а именно така, че сега А2, Б2, В2, Г2, Д2, се явява също в неговата зависимост от това. Това значи, явление то А1, Б1, В1, Г1, Д1, трябва да бъде налице, да стори място на явлението А2, Б2, В2, Г2, Д2, на което това последното да се яви. Тук ние виждаме, че времето се явява едва там, когато същността на дадено нещо излиза наяве. Времето принадлежи на света на явленията. То няма още нищо общо със самата същност.
към текста >>
Тук ние виждаме, че времето се явява едва там, когато същ
нос
тта на дадено нещо излиза наяве.
От този комплекс зависи с вътрешна необходимост другият комплекс А2, Б2, В2, Г2, Д2; аз разбирам съдържанието на този последния, когато го направя да произлезе идейно от първия. Сега да предположим, че и двата комплекса се появяват. Защото това, за което по-рано говорихме, е изцяло лишената от време и пространство същност на тези комплекси. Ако А2, Б2, В2, Г2, Д2, трябва да се появи, тогава А1, Б1, В1, Г1, Д1, също трябва да бъде явление, а именно така, че сега А2, Б2, В2, Г2, Д2, се явява също в неговата зависимост от това. Това значи, явление то А1, Б1, В1, Г1, Д1, трябва да бъде налице, да стори място на явлението А2, Б2, В2, Г2, Д2, на което това последното да се яви.
Тук ние виждаме, че времето се явява едва там, когато същността на дадено нещо излиза наяве.
Времето принадлежи на света на явленията. То няма още нищо общо със самата същност. Тази същност може да бъде схваната само идейно. Само който не може да направи този обратен път от явлението към същността в ходовете на своите мисли, той конкретизира времето като нещо предхождащо фактите. Но тогава той се нуждае от едно съществуване, което надживява промените.
към текста >>
То няма още нищо общо със самата същ
нос
т.
Защото това, за което по-рано говорихме, е изцяло лишената от време и пространство същност на тези комплекси. Ако А2, Б2, В2, Г2, Д2, трябва да се появи, тогава А1, Б1, В1, Г1, Д1, също трябва да бъде явление, а именно така, че сега А2, Б2, В2, Г2, Д2, се явява също в неговата зависимост от това. Това значи, явление то А1, Б1, В1, Г1, Д1, трябва да бъде налице, да стори място на явлението А2, Б2, В2, Г2, Д2, на което това последното да се яви. Тук ние виждаме, че времето се явява едва там, когато същността на дадено нещо излиза наяве. Времето принадлежи на света на явленията.
То няма още нищо общо със самата същност.
Тази същност може да бъде схваната само идейно. Само който не може да направи този обратен път от явлението към същността в ходовете на своите мисли, той конкретизира времето като нещо предхождащо фактите. Но тогава той се нуждае от едно съществуване, което надживява промените. Като такова съществуване той схваща неразрушимата материя. С това той си е създал нещо, над което времето няма никаква сила, нещо постоянствуващо във всяка промяна.
към текста >>
Тази същ
нос
т може да бъде схваната само идейно.
Ако А2, Б2, В2, Г2, Д2, трябва да се появи, тогава А1, Б1, В1, Г1, Д1, също трябва да бъде явление, а именно така, че сега А2, Б2, В2, Г2, Д2, се явява също в неговата зависимост от това. Това значи, явление то А1, Б1, В1, Г1, Д1, трябва да бъде налице, да стори място на явлението А2, Б2, В2, Г2, Д2, на което това последното да се яви. Тук ние виждаме, че времето се явява едва там, когато същността на дадено нещо излиза наяве. Времето принадлежи на света на явленията. То няма още нищо общо със самата същност.
Тази същност може да бъде схваната само идейно.
Само който не може да направи този обратен път от явлението към същността в ходовете на своите мисли, той конкретизира времето като нещо предхождащо фактите. Но тогава той се нуждае от едно съществуване, което надживява промените. Като такова съществуване той схваща неразрушимата материя. С това той си е създал нещо, над което времето няма никаква сила, нещо постоянствуващо във всяка промяна. Но всъщност той е показал само своята неспособност да проникне от временното явление на фактите до тяхната същност, която няма нищо общо с времето.
към текста >>
Само който не може да направи този обратен път от явлението към същ
нос
тта в ходовете на своите мисли, той конкретизира времето като нещо предхождащо фактите.
Това значи, явление то А1, Б1, В1, Г1, Д1, трябва да бъде налице, да стори място на явлението А2, Б2, В2, Г2, Д2, на което това последното да се яви. Тук ние виждаме, че времето се явява едва там, когато същността на дадено нещо излиза наяве. Времето принадлежи на света на явленията. То няма още нищо общо със самата същност. Тази същност може да бъде схваната само идейно.
Само който не може да направи този обратен път от явлението към същността в ходовете на своите мисли, той конкретизира времето като нещо предхождащо фактите.
Но тогава той се нуждае от едно съществуване, което надживява промените. Като такова съществуване той схваща неразрушимата материя. С това той си е създал нещо, над което времето няма никаква сила, нещо постоянствуващо във всяка промяна. Но всъщност той е показал само своята неспособност да проникне от временното явление на фактите до тяхната същност, която няма нищо общо с времето. Мога ли аз да кажа за същността на един факт: тя се ражда и умира?
към текста >>
Но всъщ
нос
т той е показал само своята неспособ
нос
т да проникне от временното явление на фактите до тяхната същ
нос
т, която няма нищо общо с времето.
Тази същност може да бъде схваната само идейно. Само който не може да направи този обратен път от явлението към същността в ходовете на своите мисли, той конкретизира времето като нещо предхождащо фактите. Но тогава той се нуждае от едно съществуване, което надживява промените. Като такова съществуване той схваща неразрушимата материя. С това той си е създал нещо, над което времето няма никаква сила, нещо постоянствуващо във всяка промяна.
Но всъщност той е показал само своята неспособност да проникне от временното явление на фактите до тяхната същност, която няма нищо общо с времето.
Мога ли аз да кажа за същността на един факт: тя се ражда и умира? Аз мога само да кажа, че нейното съдържание обуславя едно друго съдържание и че тогава това обуславяне се явява като редуване на времето /като протичане на времето/. Същността на дадено нещо не може да бъде разрушена; защото тя е вън от всякакво време и обуславя това време. С това ние хвърлихме светлина върху две понятия, за които може да се намери още малко разбиране, върху същността и явлението. Който схваща нещата както ние ги схващаме, той не може да търси доказателства за неразрушимостта на същността на дадено нещо, защото разрушението включва в себе си понятието за време, което няма нищо общо със същността.
към текста >>
Мога ли аз да кажа за същ
нос
тта на един факт: тя се ражда и умира?
Само който не може да направи този обратен път от явлението към същността в ходовете на своите мисли, той конкретизира времето като нещо предхождащо фактите. Но тогава той се нуждае от едно съществуване, което надживява промените. Като такова съществуване той схваща неразрушимата материя. С това той си е създал нещо, над което времето няма никаква сила, нещо постоянствуващо във всяка промяна. Но всъщност той е показал само своята неспособност да проникне от временното явление на фактите до тяхната същност, която няма нищо общо с времето.
Мога ли аз да кажа за същността на един факт: тя се ражда и умира?
Аз мога само да кажа, че нейното съдържание обуславя едно друго съдържание и че тогава това обуславяне се явява като редуване на времето /като протичане на времето/. Същността на дадено нещо не може да бъде разрушена; защото тя е вън от всякакво време и обуславя това време. С това ние хвърлихме светлина върху две понятия, за които може да се намери още малко разбиране, върху същността и явлението. Който схваща нещата както ние ги схващаме, той не може да търси доказателства за неразрушимостта на същността на дадено нещо, защото разрушението включва в себе си понятието за време, което няма нищо общо със същността. След гореизложеното можем да кажем: Сетивният образ на света е сбор от метаморфозиращи се съдържания на възприятието без някаква стояща на тяхната основа материя.
към текста >>
Същ
нос
тта на дадено нещо не може да бъде разрушена; защото тя е вън от всякакво време и обуславя това време.
Като такова съществуване той схваща неразрушимата материя. С това той си е създал нещо, над което времето няма никаква сила, нещо постоянствуващо във всяка промяна. Но всъщност той е показал само своята неспособност да проникне от временното явление на фактите до тяхната същност, която няма нищо общо с времето. Мога ли аз да кажа за същността на един факт: тя се ражда и умира? Аз мога само да кажа, че нейното съдържание обуславя едно друго съдържание и че тогава това обуславяне се явява като редуване на времето /като протичане на времето/.
Същността на дадено нещо не може да бъде разрушена; защото тя е вън от всякакво време и обуславя това време.
С това ние хвърлихме светлина върху две понятия, за които може да се намери още малко разбиране, върху същността и явлението. Който схваща нещата както ние ги схващаме, той не може да търси доказателства за неразрушимостта на същността на дадено нещо, защото разрушението включва в себе си понятието за време, което няма нищо общо със същността. След гореизложеното можем да кажем: Сетивният образ на света е сбор от метаморфозиращи се съдържания на възприятието без някаква стояща на тяхната основа материя. Но нашите забележки ни показаха и нещо друго. Видяхме, че не можем да говорим за един субективен характер на възприятията.
към текста >>
С това ние хвърлихме светлина върху две понятия, за които може да се намери още малко разбиране, върху същ
нос
тта и явлението.
С това той си е създал нещо, над което времето няма никаква сила, нещо постоянствуващо във всяка промяна. Но всъщност той е показал само своята неспособност да проникне от временното явление на фактите до тяхната същност, която няма нищо общо с времето. Мога ли аз да кажа за същността на един факт: тя се ражда и умира? Аз мога само да кажа, че нейното съдържание обуславя едно друго съдържание и че тогава това обуславяне се явява като редуване на времето /като протичане на времето/. Същността на дадено нещо не може да бъде разрушена; защото тя е вън от всякакво време и обуславя това време.
С това ние хвърлихме светлина върху две понятия, за които може да се намери още малко разбиране, върху същността и явлението.
Който схваща нещата както ние ги схващаме, той не може да търси доказателства за неразрушимостта на същността на дадено нещо, защото разрушението включва в себе си понятието за време, което няма нищо общо със същността. След гореизложеното можем да кажем: Сетивният образ на света е сбор от метаморфозиращи се съдържания на възприятието без някаква стояща на тяхната основа материя. Но нашите забележки ни показаха и нещо друго. Видяхме, че не можем да говорим за един субективен характер на възприятията. Когато имаме едно възприятие, ние можем да проследим процесите от възбудителя до нашия централен орган; тук никъде не ще намерим една точка, където от обективността на невъзприеманото бихме искали да посочим към субективността на възприятието.
към текста >>
Който схваща нещата както ние ги схващаме, той не може да търси доказателства за неразрушимостта на същ
нос
тта на дадено нещо, защото разрушението включва в себе си понятието за време, което няма нищо общо със същ
нос
тта.
Но всъщност той е показал само своята неспособност да проникне от временното явление на фактите до тяхната същност, която няма нищо общо с времето. Мога ли аз да кажа за същността на един факт: тя се ражда и умира? Аз мога само да кажа, че нейното съдържание обуславя едно друго съдържание и че тогава това обуславяне се явява като редуване на времето /като протичане на времето/. Същността на дадено нещо не може да бъде разрушена; защото тя е вън от всякакво време и обуславя това време. С това ние хвърлихме светлина върху две понятия, за които може да се намери още малко разбиране, върху същността и явлението.
Който схваща нещата както ние ги схващаме, той не може да търси доказателства за неразрушимостта на същността на дадено нещо, защото разрушението включва в себе си понятието за време, което няма нищо общо със същността.
След гореизложеното можем да кажем: Сетивният образ на света е сбор от метаморфозиращи се съдържания на възприятието без някаква стояща на тяхната основа материя. Но нашите забележки ни показаха и нещо друго. Видяхме, че не можем да говорим за един субективен характер на възприятията. Когато имаме едно възприятие, ние можем да проследим процесите от възбудителя до нашия централен орган; тук никъде не ще намерим една точка, където от обективността на невъзприеманото бихме искали да посочим към субективността на възприятието. С това е опроверган субективният характер на света на възприятията.
към текста >>
Когато имаме едно възприятие, ние можем да проследим процесите от възбудителя до нашия централен орган; тук никъде не ще намерим една точка, където от обектив
нос
тта на невъзприеманото бихме искали да посочим към субектив
нос
тта на възприятието.
С това ние хвърлихме светлина върху две понятия, за които може да се намери още малко разбиране, върху същността и явлението. Който схваща нещата както ние ги схващаме, той не може да търси доказателства за неразрушимостта на същността на дадено нещо, защото разрушението включва в себе си понятието за време, което няма нищо общо със същността. След гореизложеното можем да кажем: Сетивният образ на света е сбор от метаморфозиращи се съдържания на възприятието без някаква стояща на тяхната основа материя. Но нашите забележки ни показаха и нещо друго. Видяхме, че не можем да говорим за един субективен характер на възприятията.
Когато имаме едно възприятие, ние можем да проследим процесите от възбудителя до нашия централен орган; тук никъде не ще намерим една точка, където от обективността на невъзприеманото бихме искали да посочим към субективността на възприятието.
С това е опроверган субективният характер на света на възприятията. Светът на възприятието съществува като основа на себе си съдържание, което предварително няма още нищо общо със субекта и обекта. Естествено с гореизложеното е засегнато само онова понятие за материята, което физиката поставя на основата на своите съзерцания и което тя отъждествява със старото, също така неоправдано понятие за веществото на метафизиката. Едно нещо е материята като истински реалното, което стои на основата на явленията, друго нещо е материята като явление, като феномен. Нашето разглеждане засяга само първото понятие.
към текста >>
Защото, когато наричам "материя" това, което изпълва пространството, това е просто една дума за едно явление, на което не може да се препише никаква по-висша реал
нос
т, освен тази, която се приписва и на другите явления.
Светът на възприятието съществува като основа на себе си съдържание, което предварително няма още нищо общо със субекта и обекта. Естествено с гореизложеното е засегнато само онова понятие за материята, което физиката поставя на основата на своите съзерцания и което тя отъждествява със старото, също така неоправдано понятие за веществото на метафизиката. Едно нещо е материята като истински реалното, което стои на основата на явленията, друго нещо е материята като явление, като феномен. Нашето разглеждане засяга само първото понятие. Последното не се засяга от него.
Защото, когато наричам "материя" това, което изпълва пространството, това е просто една дума за едно явление, на което не може да се препише никаква по-висша реалност, освен тази, която се приписва и на другите явления.
Нужно е само при това да държа постоянно в съзнанието си този характер на материята. Светът на това, което ни се представя като възприятия, т.е. пространственост, движение, покой, сила, светлина, топлина, цвят, звук, електричество и т.н., това е обектът на всяка наука. Ако сега възприеманият образ на света би бил такъв, че така както той се явява за нашите сетива би се изявил неразмътен в неговата същност, с други думи, ако всичко, което се явява като явление, би било един съвършен, несмущаван от нищо отпечатък на вътрешната същност на нещата, тогава науката би била най-непотребното нещо на света. Защото задачата на познанието би била изпълнена изцяло и без остатък още във възприятието.
към текста >>
пространстве
нос
т, движение, покой, сила, светлина, топлина, цвят, звук, електричество и т.н., това е обектът на всяка наука.
Нашето разглеждане засяга само първото понятие. Последното не се засяга от него. Защото, когато наричам "материя" това, което изпълва пространството, това е просто една дума за едно явление, на което не може да се препише никаква по-висша реалност, освен тази, която се приписва и на другите явления. Нужно е само при това да държа постоянно в съзнанието си този характер на материята. Светът на това, което ни се представя като възприятия, т.е.
пространственост, движение, покой, сила, светлина, топлина, цвят, звук, електричество и т.н., това е обектът на всяка наука.
Ако сега възприеманият образ на света би бил такъв, че така както той се явява за нашите сетива би се изявил неразмътен в неговата същност, с други думи, ако всичко, което се явява като явление, би било един съвършен, несмущаван от нищо отпечатък на вътрешната същност на нещата, тогава науката би била най-непотребното нещо на света. Защото задачата на познанието би била изпълнена изцяло и без остатък още във възприятието. Ние не бихме могли тогава да направим разлика между същност и явление. И двете биха се слели като напълно тъждествени. Но работата не стои така.
към текста >>
Ако сега възприеманият образ на света би бил такъв, че така както той се явява за нашите сетива би се изявил неразмътен в неговата същ
нос
т, с други думи, ако всичко, което се явява като явление, би било един съвършен, несмущаван от нищо отпечатък на вътрешната същ
нос
т на нещата, тогава науката би била най-непотребното нещо на света.
Последното не се засяга от него. Защото, когато наричам "материя" това, което изпълва пространството, това е просто една дума за едно явление, на което не може да се препише никаква по-висша реалност, освен тази, която се приписва и на другите явления. Нужно е само при това да държа постоянно в съзнанието си този характер на материята. Светът на това, което ни се представя като възприятия, т.е. пространственост, движение, покой, сила, светлина, топлина, цвят, звук, електричество и т.н., това е обектът на всяка наука.
Ако сега възприеманият образ на света би бил такъв, че така както той се явява за нашите сетива би се изявил неразмътен в неговата същност, с други думи, ако всичко, което се явява като явление, би било един съвършен, несмущаван от нищо отпечатък на вътрешната същност на нещата, тогава науката би била най-непотребното нещо на света.
Защото задачата на познанието би била изпълнена изцяло и без остатък още във възприятието. Ние не бихме могли тогава да направим разлика между същност и явление. И двете биха се слели като напълно тъждествени. Но работата не стои така. Да предположим, че съдържащият се в света на фактите елемент А стои в някаква връзка с елемента Б.
към текста >>
Ние не бихме могли тогава да направим разлика между същ
нос
т и явление.
Нужно е само при това да държа постоянно в съзнанието си този характер на материята. Светът на това, което ни се представя като възприятия, т.е. пространственост, движение, покой, сила, светлина, топлина, цвят, звук, електричество и т.н., това е обектът на всяка наука. Ако сега възприеманият образ на света би бил такъв, че така както той се явява за нашите сетива би се изявил неразмътен в неговата същност, с други думи, ако всичко, което се явява като явление, би било един съвършен, несмущаван от нищо отпечатък на вътрешната същност на нещата, тогава науката би била най-непотребното нещо на света. Защото задачата на познанието би била изпълнена изцяло и без остатък още във възприятието.
Ние не бихме могли тогава да направим разлика между същност и явление.
И двете биха се слели като напълно тъждествени. Но работата не стои така. Да предположим, че съдържащият се в света на фактите елемент А стои в някаква връзка с елемента Б. Естествено, съобразно нашите изложения, и двата елемента не са нищо повече от явления. Връзката се явява също като явление.
към текста >>
Само който схваща безусловната правил
нос
т на тези наши изводи, той може да разбере Гьотевата теория за цветовете.
Това е отношението на науката към света на явленията: В този последния явленията се явяват изцяло като изведени, поради което предварително са неразбираеми; в науката на челно място застават първичните явления, а изведените се явяват като последствие, благодарение на което цялата връзка става разбираема. Системата на науката се различава от системата на природата чрез това, че в системата на науката връзката на явленията е установена чрез ума и чрез това е направена разбираема. Науката не трябва никога да прибавя нещо към света на явленията, а тя има задачата само да разкрие забулените връзки. Всяко използуване на ума трябва да се ограничи само в тази последна работа. Прибягвайки към нещо, което не се показва като явление, за да обясним явленията, умът и всяка научна работа излизат вън от границите на своето право и на своята власт.
Само който схваща безусловната правилност на тези наши изводи, той може да разбере Гьотевата теория за цветовете.
На Гьоте беше съвършено чуждо да размишлява върху това, какво са още възприятията като например светлината, цветът вън от същността, под която те се явяват. Защото той познаваше въпросното право, въпросната власт на разсъдливото мислене. За него светлината беше дадена като усещане. Когато искаше да обясни връзката между светлина и цвят, това не можеше да стане чрез една спекулация, а само чрез едно първично явление, в което той търсеше необходимото условие, което трябва да се прибави към светлината, за да направи да се роди цветът. Нютон също виждаше цветът да се явява във връзка със светлината, обаче той размишляваше само спекулативно: Как се ражда цветът от светлината?
към текста >>
На Гьоте беше съвършено чуждо да размишлява върху това, какво са още възприятията като например светлината, цветът вън от същ
нос
тта, под която те се явяват.
Системата на науката се различава от системата на природата чрез това, че в системата на науката връзката на явленията е установена чрез ума и чрез това е направена разбираема. Науката не трябва никога да прибавя нещо към света на явленията, а тя има задачата само да разкрие забулените връзки. Всяко използуване на ума трябва да се ограничи само в тази последна работа. Прибягвайки към нещо, което не се показва като явление, за да обясним явленията, умът и всяка научна работа излизат вън от границите на своето право и на своята власт. Само който схваща безусловната правилност на тези наши изводи, той може да разбере Гьотевата теория за цветовете.
На Гьоте беше съвършено чуждо да размишлява върху това, какво са още възприятията като например светлината, цветът вън от същността, под която те се явяват.
Защото той познаваше въпросното право, въпросната власт на разсъдливото мислене. За него светлината беше дадена като усещане. Когато искаше да обясни връзката между светлина и цвят, това не можеше да стане чрез една спекулация, а само чрез едно първично явление, в което той търсеше необходимото условие, което трябва да се прибави към светлината, за да направи да се роди цветът. Нютон също виждаше цветът да се явява във връзка със светлината, обаче той размишляваше само спекулативно: Как се ражда цветът от светлината? Това беше присъщо на неговия спекулативен начин на мислене; това не беше присъщо на Гьотевия обективен и правилно разбиращ себе си начин на мислене.
към текста >>
Ето защо неговото изречение: "Светлината е най-простата, най-неразложената, най-хомогенната същ
нос
т, която познаваме.
Когато искаше да обясни връзката между светлина и цвят, това не можеше да стане чрез една спекулация, а само чрез едно първично явление, в което той търсеше необходимото условие, което трябва да се прибави към светлината, за да направи да се роди цветът. Нютон също виждаше цветът да се явява във връзка със светлината, обаче той размишляваше само спекулативно: Как се ражда цветът от светлината? Това беше присъщо на неговия спекулативен начин на мислене; това не беше присъщо на Гьотевия обективен и правилно разбиращ себе си начин на мислене. Ето защо за него Нютоновото предположение: "светлината е съставена от цветни светлини" трябваше да се яви като резултат на една неправилна спекулация. Той считаше, че има право да се изкаже само върху връзката между светлина и цвят при прибавянето на определено условие, но не и да се произнесе върху самата светлина прибягвайки до едно спекулативно понятие.
Ето защо неговото изречение: "Светлината е най-простата, най-неразложената, най-хомогенната същност, която познаваме.
Тя не е съставена от по-прости елементи", изразява неговия възглед в това отношение. Всички изказвания върху композицията на светлината са само изказвания на ума върху едно явление. Обаче властта на ума се простира само над изказвания върху връзката на явленията. С това е разкрита по-дълбоката причина, защо когато гледаше през призмата Гьоте не можа да се присъедини към теорията на Нютон. Призмата би трябвало да бъде първото условие за възникването на цвета.
към текста >>
Ако учените не биха търсили разликата между двете теории на цветовете в два противоречащи си начина на тълкуване, които те искаха след това да изследват по отношение на тяхната оправда
нос
т, тогава Гьотевата теория на цветовете отдавна би била оценена в нейното високо научно значение.
Обаче властта на ума се простира само над изказвания върху връзката на явленията. С това е разкрита по-дълбоката причина, защо когато гледаше през призмата Гьоте не можа да се присъедини към теорията на Нютон. Призмата би трябвало да бъде първото условие за възникването на цвета. Обаче оказа се едно друго условие, присъствието на нещо тъмно, като по-първично за раждането на цвета; призмата беше второто условие. Считам, че с тези обяснения съм отстранил за читателя на Гьотевата теория на цветовете всички пречки, които затрудняват пътя към това съчинение.
Ако учените не биха търсили разликата между двете теории на цветовете в два противоречащи си начина на тълкуване, които те искаха след това да изследват по отношение на тяхната оправданост, тогава Гьотевата теория на цветовете отдавна би била оценена в нейното високо научно значение.
Само онзи, който е изцяло изпълнен с такива основно погрешни представи, че от възприятията трябва да отидем обратно към причината на възприятията чрез разсъдъчно размишление, той може още да постави въпроса по начина, както днешната физика върши това. Обаче който е наясно по въпроса, че обяснение на явленията не значи нищо друго, освен наблюдаване на същите в една установена от ума връзка, той трябва да приеме по принцип Гьотевото учение за цветовете. Защото то е последствие на едно правилно схващане на отношението на нашето мислене към природата. Нютон нямаше това схващане. Естествено аз нямам намерение да защищавам всички подробности на Гьотевата теория на цветовете.
към текста >>
Естествено аз нямам намерение да защищавам всички подроб
нос
ти на Гьотевата теория на цветовете.
Ако учените не биха търсили разликата между двете теории на цветовете в два противоречащи си начина на тълкуване, които те искаха след това да изследват по отношение на тяхната оправданост, тогава Гьотевата теория на цветовете отдавна би била оценена в нейното високо научно значение. Само онзи, който е изцяло изпълнен с такива основно погрешни представи, че от възприятията трябва да отидем обратно към причината на възприятията чрез разсъдъчно размишление, той може още да постави въпроса по начина, както днешната физика върши това. Обаче който е наясно по въпроса, че обяснение на явленията не значи нищо друго, освен наблюдаване на същите в една установена от ума връзка, той трябва да приеме по принцип Гьотевото учение за цветовете. Защото то е последствие на едно правилно схващане на отношението на нашето мислене към природата. Нютон нямаше това схващане.
Естествено аз нямам намерение да защищавам всички подробности на Гьотевата теория на цветовете.
Това, което искам да поддържам, е само принципът. Но и тук не може да бъде моя задача да изведа от неговия принцип непознатите още по времето ми Гьоте явления на теорията на цветовете. Ако някога бих имал щастието да разполагам с време и средства, да напиша една теория на цветовете в Гьотевия смисъл напълно на висотата на модерните постижения на естествената наука, гореспоменатата задача би била решена само в един такъв труд. Бих считал това като една от най-хубавите задачи на моя живот. Този увод можеше да се разпростре само върху строго научното оправдание на Гьотевия начин на мислене в теорията на цветовете.
към текста >>
11.
16_5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато Гьоте пристъпи към разглеждане същ
нос
тта на цветовете, това беше един художествен интерес, който го доведе до този предмет.
5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ
Когато Гьоте пристъпи към разглеждане същността на цветовете, това беше един художествен интерес, който го доведе до този предмет.
Неговият интуитивен дух скоро разбра, че нанасянето на боите /цветовете/ в живописта е подчинено на една дълбока закономерност. В какво се състоеше тази закономерност, това не можеше да открие нито той, докато се движеше теоретизирайки в областта на живописта, нито пък сведущи живописци можаха да му дадат едно задоволително сведение върху този въпрос. Наистина те знаеха практически, как трябва да размесват и употребяват боите, но не можеха да се изкажат в понятия върху това. Когато в Италия Гьоте застана не само срещу най-висшите творения на изкуството от този род, но и срещу великолепно оцветената природа, в него се събуди особено силно стремежът да познае природните закони на цветовете. Относно историята на този въпрос самият Гьоте прави една подробна изповед в "История на теорията на цветовете".
към текста >>
Неговият интуитивен дух скоро разбра, че нанасянето на боите /цветовете/ в живописта е подчинено на една дълбока закономер
нос
т.
5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ Когато Гьоте пристъпи към разглеждане същността на цветовете, това беше един художествен интерес, който го доведе до този предмет.
Неговият интуитивен дух скоро разбра, че нанасянето на боите /цветовете/ в живописта е подчинено на една дълбока закономерност.
В какво се състоеше тази закономерност, това не можеше да открие нито той, докато се движеше теоретизирайки в областта на живописта, нито пък сведущи живописци можаха да му дадат едно задоволително сведение върху този въпрос. Наистина те знаеха практически, как трябва да размесват и употребяват боите, но не можеха да се изкажат в понятия върху това. Когато в Италия Гьоте застана не само срещу най-висшите творения на изкуството от този род, но и срещу великолепно оцветената природа, в него се събуди особено силно стремежът да познае природните закони на цветовете. Относно историята на този въпрос самият Гьоте прави една подробна изповед в "История на теорията на цветовете". Тук ние искаме да обясним само психологически и фактическата страна.
към текста >>
В какво се състоеше тази закономер
нос
т, това не можеше да открие нито той, докато се движеше теоретизирайки в областта на живописта, нито пък сведущи живописци можаха да му дадат едно задоволително сведение върху този въпрос.
5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ Когато Гьоте пристъпи към разглеждане същността на цветовете, това беше един художествен интерес, който го доведе до този предмет. Неговият интуитивен дух скоро разбра, че нанасянето на боите /цветовете/ в живописта е подчинено на една дълбока закономерност.
В какво се състоеше тази закономерност, това не можеше да открие нито той, докато се движеше теоретизирайки в областта на живописта, нито пък сведущи живописци можаха да му дадат едно задоволително сведение върху този въпрос.
Наистина те знаеха практически, как трябва да размесват и употребяват боите, но не можеха да се изкажат в понятия върху това. Когато в Италия Гьоте застана не само срещу най-висшите творения на изкуството от този род, но и срещу великолепно оцветената природа, в него се събуди особено силно стремежът да познае природните закони на цветовете. Относно историята на този въпрос самият Гьоте прави една подробна изповед в "История на теорията на цветовете". Тук ние искаме да обясним само психологически и фактическата страна. Скоро след завръщането от Италия започнаха изследванията на Гьоте върху цветовете.
към текста >>
От
нос
но историята на този въпрос самият Гьоте прави една подробна изповед в "История на теорията на цветовете".
Когато Гьоте пристъпи към разглеждане същността на цветовете, това беше един художествен интерес, който го доведе до този предмет. Неговият интуитивен дух скоро разбра, че нанасянето на боите /цветовете/ в живописта е подчинено на една дълбока закономерност. В какво се състоеше тази закономерност, това не можеше да открие нито той, докато се движеше теоретизирайки в областта на живописта, нито пък сведущи живописци можаха да му дадат едно задоволително сведение върху този въпрос. Наистина те знаеха практически, как трябва да размесват и употребяват боите, но не можеха да се изкажат в понятия върху това. Когато в Италия Гьоте застана не само срещу най-висшите творения на изкуството от този род, но и срещу великолепно оцветената природа, в него се събуди особено силно стремежът да познае природните закони на цветовете.
Относно историята на този въпрос самият Гьоте прави една подробна изповед в "История на теорията на цветовете".
Тук ние искаме да обясним само психологически и фактическата страна. Скоро след завръщането от Италия започнаха изследванията на Гьоте върху цветовете. Тези изследвания станаха особено интензивни през годините 1790 и 1791, за да занимават след това поета чак до края на неговия живот. Трябва да си припомним състоянието на Гьотевия светоглед през това време. Тогава той вече беше замислил своята велика мисъл за метаморфозата на органическите същества.
към текста >>
Още в своите писма от Италия той беше изказал, че едно растение е растение само чрез това, че то
нос
и в себе си "идеята на растението".
Тези изследвания станаха особено интензивни през годините 1790 и 1791, за да занимават след това поета чак до края на неговия живот. Трябва да си припомним състоянието на Гьотевия светоглед през това време. Тогава той вече беше замислил своята велика мисъл за метаморфозата на органическите същества. Още чрез откритието на междинната челюстна кост в него възникнал възгледът за единството на всяко природно съществуване. Отделните същества му се явиха като особено изменение на идейния принцип, който царува в цялостта на природата.
Още в своите писма от Италия той беше изказал, че едно растение е растение само чрез това, че то носи в себе си "идеята на растението".
Тази идея той считаше за нещо конкретно, за едно изпълнено с духовно съдържание единство във всички отделни растения. Тя не можеше да бъде обхваната с очите на тялото, но можеше да бъде обхваната с очите на духа. Който може да я види, той я вижда във всяко растение. С това цялото царство на растенията и, при по-нататъшното развитие на този възглед, цялото царство на природата въобще се явява като едно единство, което може да бъде обхванато от духа. Обаче никой не може да построи само от идеята разнообразието, което се явява пред външните сетива.
към текста >>
Защо едно изменение на идеята се явява именно така, а не иначе като сетивна действител
нос
т, причината за това не може да бъде измислена, а тя трябва да се търси в царството на действител
нос
тта.
Който може да я види, той я вижда във всяко растение. С това цялото царство на растенията и, при по-нататъшното развитие на този възглед, цялото царство на природата въобще се явява като едно единство, което може да бъде обхванато от духа. Обаче никой не може да построи само от идеята разнообразието, което се явява пред външните сетива. Идеята може да бъде позната от интуитивния дух. Отделните форми му са достъпни само тогава, когато насочва сетивата навън, когато наблюдава, съзерцава.
Защо едно изменение на идеята се явява именно така, а не иначе като сетивна действителност, причината за това не може да бъде измислена, а тя трябва да се търси в царството на действителността.
Това е особеното схващане на Гьоте, което най-добре може да бъде назовано с името емпиричен идеализъм. То може да бъде резюмирано с думите: На основата на нещата на едно сетивно разнообразие, доколкото те са еднородни, стои едно духовно единство, което произвежда въпросното еднородство и съпринадлежност. Изхождайки от тази гледна точка, за Гьоте възниква въпросът: какво духовно единство стои на основата на разнообразието на цветните възприятия? Какво възприемам аз във всяко изменение на цвета? И тогава за него става ясно, че светлината е необходимата основа за всеки цвят.
към текста >>
То може да бъде резюмирано с думите: На основата на нещата на едно сетивно разнообразие, доколкото те са еднородни, стои едно духовно единство, което произвежда въпросното еднородство и съпринадлеж
нос
т.
Обаче никой не може да построи само от идеята разнообразието, което се явява пред външните сетива. Идеята може да бъде позната от интуитивния дух. Отделните форми му са достъпни само тогава, когато насочва сетивата навън, когато наблюдава, съзерцава. Защо едно изменение на идеята се явява именно така, а не иначе като сетивна действителност, причината за това не може да бъде измислена, а тя трябва да се търси в царството на действителността. Това е особеното схващане на Гьоте, което най-добре може да бъде назовано с името емпиричен идеализъм.
То може да бъде резюмирано с думите: На основата на нещата на едно сетивно разнообразие, доколкото те са еднородни, стои едно духовно единство, което произвежда въпросното еднородство и съпринадлежност.
Изхождайки от тази гледна точка, за Гьоте възниква въпросът: какво духовно единство стои на основата на разнообразието на цветните възприятия? Какво възприемам аз във всяко изменение на цвета? И тогава за него става ясно, че светлината е необходимата основа за всеки цвят. Никакъв цвят без светлина. Обаче цветове са изменения на светлината.
към текста >>
И сега той трябваше да търси онзи елемент в действител
нос
тта, който изменя светлината, специфицира я.
Изхождайки от тази гледна точка, за Гьоте възниква въпросът: какво духовно единство стои на основата на разнообразието на цветните възприятия? Какво възприемам аз във всяко изменение на цвета? И тогава за него става ясно, че светлината е необходимата основа за всеки цвят. Никакъв цвят без светлина. Обаче цветове са изменения на светлината.
И сега той трябваше да търси онзи елемент в действителността, който изменя светлината, специфицира я.
Той намери, че това е лишената от светлина материя, дейната тъмнина, накратко казано, която е противоположна на светлината. Така за него всеки един цвят беше светлина изменена чрез тъмнината. Съвършено неправилно е, когато се вярва, че със светлината Гьоте е разбирал конкретната слънчева светлина, която обикновено е наречена "бяла светлина". Само обстоятелството, че хората не могат да се освободят от тези представи и считат по такъв сложен съставената слънчева светлина като представител на светлината в себе си, им пречи да разберат Гьотевата теория на цветовете. Светлината, така както Гьоте я схваща и както той я противопоставя на тъмнината като нейна противоположност, е една чисто духовна същност, просто общото на всички усещания на цветове.
към текста >>
Светлината, така както Гьоте я схваща и както той я противопоставя на тъмнината като нейна противополож
нос
т, е една чисто духовна същ
нос
т, просто общото на всички усещания на цветове.
И сега той трябваше да търси онзи елемент в действителността, който изменя светлината, специфицира я. Той намери, че това е лишената от светлина материя, дейната тъмнина, накратко казано, която е противоположна на светлината. Така за него всеки един цвят беше светлина изменена чрез тъмнината. Съвършено неправилно е, когато се вярва, че със светлината Гьоте е разбирал конкретната слънчева светлина, която обикновено е наречена "бяла светлина". Само обстоятелството, че хората не могат да се освободят от тези представи и считат по такъв сложен съставената слънчева светлина като представител на светлината в себе си, им пречи да разберат Гьотевата теория на цветовете.
Светлината, така както Гьоте я схваща и както той я противопоставя на тъмнината като нейна противоположност, е една чисто духовна същност, просто общото на всички усещания на цветове.
Макар и Гьоте да не е изказал никъде ясно това, цялата негова теория на цветовете е така поставена, че само това трябва да се разбира под думата светлина, така както той я схващаше. Когато провежда своите опити със слънчевата светлина, за да изгради своята теория, причината за това е само тази, че слънчевата светлина, въпреки че е резултат на толкова сложни процеси, каквито стават именно в тялото на Слънцето, все пак се представя за нас като единство, което съдържа в себе си своите части като отменени. Това, което добиваме с помощта на слънчевата светлина за теорията на цветовете, е обаче само една приблизителност към действителността. Гьотевата теория не трябва да се схваща така, като че според нея във всеки цвят светлината и тъмнината се съдържат реално. Не, а действителното, което застава срещу нашите очи, е само определена цветна отсенка.
към текста >>
Това, което добиваме с помощта на слънчевата светлина за теорията на цветовете, е обаче само една приблизител
нос
т към действител
нос
тта.
Съвършено неправилно е, когато се вярва, че със светлината Гьоте е разбирал конкретната слънчева светлина, която обикновено е наречена "бяла светлина". Само обстоятелството, че хората не могат да се освободят от тези представи и считат по такъв сложен съставената слънчева светлина като представител на светлината в себе си, им пречи да разберат Гьотевата теория на цветовете. Светлината, така както Гьоте я схваща и както той я противопоставя на тъмнината като нейна противоположност, е една чисто духовна същност, просто общото на всички усещания на цветове. Макар и Гьоте да не е изказал никъде ясно това, цялата негова теория на цветовете е така поставена, че само това трябва да се разбира под думата светлина, така както той я схващаше. Когато провежда своите опити със слънчевата светлина, за да изгради своята теория, причината за това е само тази, че слънчевата светлина, въпреки че е резултат на толкова сложни процеси, каквито стават именно в тялото на Слънцето, все пак се представя за нас като единство, което съдържа в себе си своите части като отменени.
Това, което добиваме с помощта на слънчевата светлина за теорията на цветовете, е обаче само една приблизителност към действителността.
Гьотевата теория не трябва да се схваща така, като че според нея във всеки цвят светлината и тъмнината се съдържат реално. Не, а действителното, което застава срещу нашите очи, е само определена цветна отсенка. Само духът може да разложи този сетивен факт на две духовни същности: светлина и не-светлина. С това ни най-малко не се засягат външните устройства, чрез които става това, материалните процеси в материята. Това е съвършено друг въпрос.
към текста >>
Само духът може да разложи този сетивен факт на две духовни същ
нос
ти: светлина и не-светлина.
Макар и Гьоте да не е изказал никъде ясно това, цялата негова теория на цветовете е така поставена, че само това трябва да се разбира под думата светлина, така както той я схващаше. Когато провежда своите опити със слънчевата светлина, за да изгради своята теория, причината за това е само тази, че слънчевата светлина, въпреки че е резултат на толкова сложни процеси, каквито стават именно в тялото на Слънцето, все пак се представя за нас като единство, което съдържа в себе си своите части като отменени. Това, което добиваме с помощта на слънчевата светлина за теорията на цветовете, е обаче само една приблизителност към действителността. Гьотевата теория не трябва да се схваща така, като че според нея във всеки цвят светлината и тъмнината се съдържат реално. Не, а действителното, което застава срещу нашите очи, е само определена цветна отсенка.
Само духът може да разложи този сетивен факт на две духовни същности: светлина и не-светлина.
С това ни най-малко не се засягат външните устройства, чрез които става това, материалните процеси в материята. Това е съвършено друг въпрос. Че в етера става някакъв процес на трептене, докато пред мене застава "червеният" цвят, това не искаме да оспорваме. Обаче това, което действително произвежда едно възприятие, то няма, както вече показахме, нищо общо със същността на съдържанието. Но ще се възрази: Обаче може да се докаже, че всичко в усещането е субективно и само процесът на движение, който стои на неговата основа е действително съществуващото вън от нашия мозък.
към текста >>
Обаче това, което действително произвежда едно възприятие, то няма, както вече показахме, нищо общо със същ
нос
тта на съдържанието.
Не, а действителното, което застава срещу нашите очи, е само определена цветна отсенка. Само духът може да разложи този сетивен факт на две духовни същности: светлина и не-светлина. С това ни най-малко не се засягат външните устройства, чрез които става това, материалните процеси в материята. Това е съвършено друг въпрос. Че в етера става някакъв процес на трептене, докато пред мене застава "червеният" цвят, това не искаме да оспорваме.
Обаче това, което действително произвежда едно възприятие, то няма, както вече показахме, нищо общо със същността на съдържанието.
Но ще се възрази: Обаче може да се докаже, че всичко в усещането е субективно и само процесът на движение, който стои на неговата основа е действително съществуващото вън от нашия мозък. Тогава въобще не би искало да се говори за една физическа теория на възприятията, а само за една такава на стоящите на основата процеси на движението. С това доказателство работата стои приблизително така: когато някой ми изпраща една телеграма от мястото "А", до мене, който се намирам на мястото "В", тогава това, което получавам в ръцете си от телеграмата, се е родило изцяло в "В". В В се намира телеграфистът; той написва върху хартията, която никога не е била в "А", с мастило, което никога не е било в "А" и т.н.; накратко казано, може да се докаже, че в това, което стои пред мене, не се е вляло съвършено нищо от "А". Въпреки това всичко, което произхожда от В, е съвършено безразлично за съдържанието, за същността на телеграмата; това, което има значение за мене, е опосредствувано само чрез "В".
към текста >>
Въпреки това всичко, което произхожда от В, е съвършено безразлично за съдържанието, за същ
нос
тта на телеграмата; това, което има значение за мене, е опосредствувано само чрез "В".
Обаче това, което действително произвежда едно възприятие, то няма, както вече показахме, нищо общо със същността на съдържанието. Но ще се възрази: Обаче може да се докаже, че всичко в усещането е субективно и само процесът на движение, който стои на неговата основа е действително съществуващото вън от нашия мозък. Тогава въобще не би искало да се говори за една физическа теория на възприятията, а само за една такава на стоящите на основата процеси на движението. С това доказателство работата стои приблизително така: когато някой ми изпраща една телеграма от мястото "А", до мене, който се намирам на мястото "В", тогава това, което получавам в ръцете си от телеграмата, се е родило изцяло в "В". В В се намира телеграфистът; той написва върху хартията, която никога не е била в "А", с мастило, което никога не е било в "А" и т.н.; накратко казано, може да се докаже, че в това, което стои пред мене, не се е вляло съвършено нищо от "А".
Въпреки това всичко, което произхожда от В, е съвършено безразлично за съдържанието, за същността на телеграмата; това, което има значение за мене, е опосредствувано само чрез "В".
Ако искам да обясня същността на съдържанието на телеграмата, тогава аз трябва да се абстрахирам напълно от това, което произхожда от В. Същото е положението и със света на окото. Теорията трябва да се разпростре върху това, което е възприемаемо за окото и да търси сред това възприемаемо връзките. Материалните пространствено-времеви процеси може да са много важни за възникването на възприятията; обаче те нямат нищо общо със същността на тези възприятия. Същото важи и за много разисквания днес въпрос: дали на основата на природните явления: светлина, топлина, електричество и т.н.
към текста >>
Ако искам да обясня същ
нос
тта на съдържанието на телеграмата, тогава аз трябва да се абстрахирам напълно от това, което произхожда от В.
Но ще се възрази: Обаче може да се докаже, че всичко в усещането е субективно и само процесът на движение, който стои на неговата основа е действително съществуващото вън от нашия мозък. Тогава въобще не би искало да се говори за една физическа теория на възприятията, а само за една такава на стоящите на основата процеси на движението. С това доказателство работата стои приблизително така: когато някой ми изпраща една телеграма от мястото "А", до мене, който се намирам на мястото "В", тогава това, което получавам в ръцете си от телеграмата, се е родило изцяло в "В". В В се намира телеграфистът; той написва върху хартията, която никога не е била в "А", с мастило, което никога не е било в "А" и т.н.; накратко казано, може да се докаже, че в това, което стои пред мене, не се е вляло съвършено нищо от "А". Въпреки това всичко, което произхожда от В, е съвършено безразлично за съдържанието, за същността на телеграмата; това, което има значение за мене, е опосредствувано само чрез "В".
Ако искам да обясня същността на съдържанието на телеграмата, тогава аз трябва да се абстрахирам напълно от това, което произхожда от В.
Същото е положението и със света на окото. Теорията трябва да се разпростре върху това, което е възприемаемо за окото и да търси сред това възприемаемо връзките. Материалните пространствено-времеви процеси може да са много важни за възникването на възприятията; обаче те нямат нищо общо със същността на тези възприятия. Същото важи и за много разисквания днес въпрос: дали на основата на природните явления: светлина, топлина, електричество и т.н. не стои една и съща форма на движението на етера?
към текста >>
Материалните пространствено-времеви процеси може да са много важни за възникването на възприятията; обаче те нямат нищо общо със същ
нос
тта на тези възприятия.
В В се намира телеграфистът; той написва върху хартията, която никога не е била в "А", с мастило, което никога не е било в "А" и т.н.; накратко казано, може да се докаже, че в това, което стои пред мене, не се е вляло съвършено нищо от "А". Въпреки това всичко, което произхожда от В, е съвършено безразлично за съдържанието, за същността на телеграмата; това, което има значение за мене, е опосредствувано само чрез "В". Ако искам да обясня същността на съдържанието на телеграмата, тогава аз трябва да се абстрахирам напълно от това, което произхожда от В. Същото е положението и със света на окото. Теорията трябва да се разпростре върху това, което е възприемаемо за окото и да търси сред това възприемаемо връзките.
Материалните пространствено-времеви процеси може да са много важни за възникването на възприятията; обаче те нямат нищо общо със същността на тези възприятия.
Същото важи и за много разисквания днес въпрос: дали на основата на природните явления: светлина, топлина, електричество и т.н. не стои една и съща форма на движението на етера? Неотдавна Харц показа, че разпространението на електрическите въздействия в пространството е подчинено на същите закони както и разпространението на действията на светлината. От това може да се заключи, че вълни, както те са носители на светлината, стоят също и на основата на електричеството. Досега даже също се приемаше, че в слънчевия спектър действува само един вид вълново движение, което, според това, дали пада върху светлинни, топлинни или химически реагенти, ражда светлинни, топлинни или химически действия.
към текста >>
От това може да се заключи, че вълни, както те са
нос
ители на светлината, стоят също и на основата на електричеството.
Теорията трябва да се разпростре върху това, което е възприемаемо за окото и да търси сред това възприемаемо връзките. Материалните пространствено-времеви процеси може да са много важни за възникването на възприятията; обаче те нямат нищо общо със същността на тези възприятия. Същото важи и за много разисквания днес въпрос: дали на основата на природните явления: светлина, топлина, електричество и т.н. не стои една и съща форма на движението на етера? Неотдавна Харц показа, че разпространението на електрическите въздействия в пространството е подчинено на същите закони както и разпространението на действията на светлината.
От това може да се заключи, че вълни, както те са носители на светлината, стоят също и на основата на електричеството.
Досега даже също се приемаше, че в слънчевия спектър действува само един вид вълново движение, което, според това, дали пада върху светлинни, топлинни или химически реагенти, ражда светлинни, топлинни или химически действия. Обаче това е предварително ясно. Когато се проучи, какво става в пространствено разпростряното, през време когато се предават въпросните същности, трябва да се стигне до едно единно движение. Защото една среда, в която е възможно само движение, трябва да се реагира върху всичко чрез движение. Всички предавания, които тази среда трябва да поеме, тя трябва да ги извърши чрез движение.
към текста >>
Когато се проучи, какво става в пространствено разпростряното, през време когато се предават въпросните същ
нос
ти, трябва да се стигне до едно единно движение.
не стои една и съща форма на движението на етера? Неотдавна Харц показа, че разпространението на електрическите въздействия в пространството е подчинено на същите закони както и разпространението на действията на светлината. От това може да се заключи, че вълни, както те са носители на светлината, стоят също и на основата на електричеството. Досега даже също се приемаше, че в слънчевия спектър действува само един вид вълново движение, което, според това, дали пада върху светлинни, топлинни или химически реагенти, ражда светлинни, топлинни или химически действия. Обаче това е предварително ясно.
Когато се проучи, какво става в пространствено разпростряното, през време когато се предават въпросните същности, трябва да се стигне до едно единно движение.
Защото една среда, в която е възможно само движение, трябва да се реагира върху всичко чрез движение. Всички предавания, които тази среда трябва да поеме, тя трябва да ги извърши чрез движение. Когато след това изследвам формите на това движение, аз не откривам: какво е било опосредствано, а по какъв начин то е било доведено до мене. Просто глупост е да се каже: топлината или светлината са движение. Движение е само реакцията на способната за движение материя върху светлината.
към текста >>
Самият Гьоте беше изпитал вълновата теория и не беше видял в нея нищо, което да не бъде в съзвучие с неговото убеждение за същ
нос
тта на цветовете.
Защото една среда, в която е възможно само движение, трябва да се реагира върху всичко чрез движение. Всички предавания, които тази среда трябва да поеме, тя трябва да ги извърши чрез движение. Когато след това изследвам формите на това движение, аз не откривам: какво е било опосредствано, а по какъв начин то е било доведено до мене. Просто глупост е да се каже: топлината или светлината са движение. Движение е само реакцията на способната за движение материя върху светлината.
Самият Гьоте беше изпитал вълновата теория и не беше видял в нея нищо, което да не бъде в съзвучие с неговото убеждение за същността на цветовете.
Нужно е само да се освободим от представата, че у Гьоте светлина и тъмнина са реални същности, а да ги считаме само като принципи, като духовни същности, тогава ние ще добием съвършено друго мнение върху неговата теория на цветовете в сравнение с това, което обикновено си съставяме. Когато както Нютон под светлина разбираме само една смес от всички цветове, тогава изчезва всякакво понятие за конкретната същност "светлина". Тази същност се изпарява напълно и се превръща в една празна обща представа, на която не отговаря нищо в действителност. Такива абстракции бяха чужди на Гьотевия възглед за света. За него всяка представа трябваше да има едно конкретно съдържание.
към текста >>
Нужно е само да се освободим от представата, че у Гьоте светлина и тъмнина са реални същ
нос
ти, а да ги считаме само като принципи, като духовни същ
нос
ти, тогава ние ще добием съвършено друго мнение върху неговата теория на цветовете в сравнение с това, което обикновено си съставяме.
Всички предавания, които тази среда трябва да поеме, тя трябва да ги извърши чрез движение. Когато след това изследвам формите на това движение, аз не откривам: какво е било опосредствано, а по какъв начин то е било доведено до мене. Просто глупост е да се каже: топлината или светлината са движение. Движение е само реакцията на способната за движение материя върху светлината. Самият Гьоте беше изпитал вълновата теория и не беше видял в нея нищо, което да не бъде в съзвучие с неговото убеждение за същността на цветовете.
Нужно е само да се освободим от представата, че у Гьоте светлина и тъмнина са реални същности, а да ги считаме само като принципи, като духовни същности, тогава ние ще добием съвършено друго мнение върху неговата теория на цветовете в сравнение с това, което обикновено си съставяме.
Когато както Нютон под светлина разбираме само една смес от всички цветове, тогава изчезва всякакво понятие за конкретната същност "светлина". Тази същност се изпарява напълно и се превръща в една празна обща представа, на която не отговаря нищо в действителност. Такива абстракции бяха чужди на Гьотевия възглед за света. За него всяка представа трябваше да има едно конкретно съдържание. Само че за него "конкретното" не свършваше при "физическото".
към текста >>
Когато както Нютон под светлина разбираме само една смес от всички цветове, тогава изчезва всякакво понятие за конкретната същ
нос
т "светлина".
Когато след това изследвам формите на това движение, аз не откривам: какво е било опосредствано, а по какъв начин то е било доведено до мене. Просто глупост е да се каже: топлината или светлината са движение. Движение е само реакцията на способната за движение материя върху светлината. Самият Гьоте беше изпитал вълновата теория и не беше видял в нея нищо, което да не бъде в съзвучие с неговото убеждение за същността на цветовете. Нужно е само да се освободим от представата, че у Гьоте светлина и тъмнина са реални същности, а да ги считаме само като принципи, като духовни същности, тогава ние ще добием съвършено друго мнение върху неговата теория на цветовете в сравнение с това, което обикновено си съставяме.
Когато както Нютон под светлина разбираме само една смес от всички цветове, тогава изчезва всякакво понятие за конкретната същност "светлина".
Тази същност се изпарява напълно и се превръща в една празна обща представа, на която не отговаря нищо в действителност. Такива абстракции бяха чужди на Гьотевия възглед за света. За него всяка представа трябваше да има едно конкретно съдържание. Само че за него "конкретното" не свършваше при "физическото". Модерната физика всъщност няма никакво понятие за "светлина".
към текста >>
Тази същ
нос
т се изпарява напълно и се превръща в една празна обща представа, на която не отговаря нищо в действител
нос
т.
Просто глупост е да се каже: топлината или светлината са движение. Движение е само реакцията на способната за движение материя върху светлината. Самият Гьоте беше изпитал вълновата теория и не беше видял в нея нищо, което да не бъде в съзвучие с неговото убеждение за същността на цветовете. Нужно е само да се освободим от представата, че у Гьоте светлина и тъмнина са реални същности, а да ги считаме само като принципи, като духовни същности, тогава ние ще добием съвършено друго мнение върху неговата теория на цветовете в сравнение с това, което обикновено си съставяме. Когато както Нютон под светлина разбираме само една смес от всички цветове, тогава изчезва всякакво понятие за конкретната същност "светлина".
Тази същност се изпарява напълно и се превръща в една празна обща представа, на която не отговаря нищо в действителност.
Такива абстракции бяха чужди на Гьотевия възглед за света. За него всяка представа трябваше да има едно конкретно съдържание. Само че за него "конкретното" не свършваше при "физическото". Модерната физика всъщност няма никакво понятие за "светлина". Тя познава само специфицирани светлини, цветове, които в определена смес предизвикват впечатлението: бяло.
към текста >>
Модерната физика всъщ
нос
т няма никакво понятие за "светлина".
Когато както Нютон под светлина разбираме само една смес от всички цветове, тогава изчезва всякакво понятие за конкретната същност "светлина". Тази същност се изпарява напълно и се превръща в една празна обща представа, на която не отговаря нищо в действителност. Такива абстракции бяха чужди на Гьотевия възглед за света. За него всяка представа трябваше да има едно конкретно съдържание. Само че за него "конкретното" не свършваше при "физическото".
Модерната физика всъщност няма никакво понятие за "светлина".
Тя познава само специфицирани светлини, цветове, които в определена смес предизвикват впечатлението: бяло. Но и това "бяло" не трябва да бъде отъждествено със светлината в себе си. Всъщност аз не зная нищо по-нататък освен една смес от цветове. Модерната физика не познава "светлината" в Гьотевия смисъл; също така малко познава тя и "тъмнината". Следователно Гьотевата теория на цветовете се движи в една област, която съвсем не засяга определения на физиците.
към текста >>
Всъщ
нос
т аз не зная нищо по-нататък освен една смес от цветове.
За него всяка представа трябваше да има едно конкретно съдържание. Само че за него "конкретното" не свършваше при "физическото". Модерната физика всъщност няма никакво понятие за "светлина". Тя познава само специфицирани светлини, цветове, които в определена смес предизвикват впечатлението: бяло. Но и това "бяло" не трябва да бъде отъждествено със светлината в себе си.
Всъщност аз не зная нищо по-нататък освен една смес от цветове.
Модерната физика не познава "светлината" в Гьотевия смисъл; също така малко познава тя и "тъмнината". Следователно Гьотевата теория на цветовете се движи в една област, която съвсем не засяга определения на физиците. Физиката не познава просто нито едно от основните понятия на Гьотевата теория на цветовете. Следователно тя съвсем не може да съди от нейното становище за тази теория. Гьоте започва именно там, където спира физиката.
към текста >>
Хората свидетелстват за едно съвършено повърх
нос
тно схващане на нещата, когато постоянно говорят за отношението на Гьоте към Нютон и към модерната физика и при това съвсем не мислят, че имат работа с два напълно различни начина на разглеждане на света.
Модерната физика не познава "светлината" в Гьотевия смисъл; също така малко познава тя и "тъмнината". Следователно Гьотевата теория на цветовете се движи в една област, която съвсем не засяга определения на физиците. Физиката не познава просто нито едно от основните понятия на Гьотевата теория на цветовете. Следователно тя съвсем не може да съди от нейното становище за тази теория. Гьоте започва именно там, където спира физиката.
Хората свидетелстват за едно съвършено повърхностно схващане на нещата, когато постоянно говорят за отношението на Гьоте към Нютон и към модерната физика и при това съвсем не мислят, че имат работа с два напълно различни начина на разглеждане на света.
Ние сме убедени, че онзи, който е схванал в правилния смисъл нашите обяснения върху природата на сетивните усещания, не може да добие от Гьотевата теория на цветовете никакво друго впечатление, освен описаното от нас. Несъмнено, който не допуска нашите основни теории, той остава да стои на становището на физическата оптика и с това отхвърля и Гьотевата теория на цветовете.
към текста >>
12.
17_е. ШЕСТ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
И понеже не могат да мислят движения без нищо, което се движи, те считат съблечената от всякакви сетивни качества материя като
нос
ител на движенията.
Най-простите свойства и отношения на пространствените и времеви форми се считат за направо разбираеми, защото позволяват да бъдат лесно и на пълно обгърнати с поглед. Всяко математическо и механическо разбиране е свеждането до прости, ясни при непосредственото съзерцаване факти. Теоремата, че две величини, които са равни на една трета, трябва да бъдат също равни и помежду си, се познава чрез непосредствено съглеждане на факта, който тя изразява. В същия смисъл също и простите събития на света на звуците и цветовете и на останалите сетивни възприятия биват познати чрез непосредствено виждане /възприемане/. Само поради това, че са съблазнени от предразсъдъка, че един прост математически или механически факт е по-разбираем отколкото едно елементарно събитие на звуковото или цветно явление, модерните физици заличават специфичното на звука или на цвета и разглеждат само процесите на движение, които отговарят на сетивните възприятия.
И понеже не могат да мислят движения без нищо, което се движи, те считат съблечената от всякакви сетивни качества материя като носител на движенията.
Който не е завладян от тези предразсъдъци на физиците, трябва да разбере, че процесите на движение са състояния, които са свързани със сетивните качества. Съдържанието на вълнообразните движения, които отговарят на звуковите процеси, са звукови качества. Същото важи и за останалите сетивни качества. Чрез непосредствено съглеждане ние познаваме съдържанието на трептящите движения на света на явленията, а не чрез мислено прибавяне на една абстрактна материя към явленията.
към текста >>
13.
17_ж. СЕДМО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Този действителен субстрат може да ни се разкрие само чрез действие на сили, които изхождат от него, или чрез силови функции, за чийто
нос
ител ние го считаме.
Вундт казва следното: "От съществуването на явленията на интерференция следва необходимостта да се предположи някакво трептящо движение”. Но тъй като едно движение без субстрат, който се движи, е немислимо, то с това и извеждането на явленията на светлината от един механически процес е едно неизбежно изискване. Обаче Оствалд се е опитал да избегне последното предположение, като приписва "лъчистата енергия" не на трептенията на една материална среда, а я определя на една намираща се в трептенията енергия. Обаче именно това двойно понятие, съставено от една нагледна и една понятна част, ми се струва да доказва решително, че самото понятие на енергията изисква едно разлагане, което води до елементи на възприятието. Едно действително движение може да бъде определено само като изменение на мястото на един намиращ се в пространството действителен субстрат.
Този действителен субстрат може да ни се разкрие само чрез действие на сили, които изхождат от него, или чрез силови функции, за чийто носител ние го считаме.
Но че такива силови функции, които могат да бъдат фиксирани само чрез понятия, сами се движат, това ми се струва едно изискване, което не може да бъде изпълнено, без да прибавим мислена някакъв субстрат /носител/. Оствалдовото понятие на енергията стои много по-близо до действителността отколкото предполагаемото "действителният" субстрат на Вундт. Явленията на света на възприятията, светлина, топлина, електричество, магнетизъм и т.н., могат да бъдат сведени до общото понятие на произвеждане на сила, т.е. на енергията. Когато светлината, топлината и т.н.
към текста >>
Но че такива силови функции, които могат да бъдат фиксирани само чрез понятия, сами се движат, това ми се струва едно изискване, което не може да бъде изпълнено, без да прибавим мислена някакъв субстрат /
нос
ител/.
Но тъй като едно движение без субстрат, който се движи, е немислимо, то с това и извеждането на явленията на светлината от един механически процес е едно неизбежно изискване. Обаче Оствалд се е опитал да избегне последното предположение, като приписва "лъчистата енергия" не на трептенията на една материална среда, а я определя на една намираща се в трептенията енергия. Обаче именно това двойно понятие, съставено от една нагледна и една понятна част, ми се струва да доказва решително, че самото понятие на енергията изисква едно разлагане, което води до елементи на възприятието. Едно действително движение може да бъде определено само като изменение на мястото на един намиращ се в пространството действителен субстрат. Този действителен субстрат може да ни се разкрие само чрез действие на сили, които изхождат от него, или чрез силови функции, за чийто носител ние го считаме.
Но че такива силови функции, които могат да бъдат фиксирани само чрез понятия, сами се движат, това ми се струва едно изискване, което не може да бъде изпълнено, без да прибавим мислена някакъв субстрат /носител/.
Оствалдовото понятие на енергията стои много по-близо до действителността отколкото предполагаемото "действителният" субстрат на Вундт. Явленията на света на възприятията, светлина, топлина, електричество, магнетизъм и т.н., могат да бъдат сведени до общото понятие на произвеждане на сила, т.е. на енергията. Когато светлината, топлината и т.н. предизвикват едно изменение в едно тяло, с това е извършено именно едно произвеждане на сила.
към текста >>
Оствалдовото понятие на енергията стои много по-близо до действител
нос
тта отколкото предполагаемото "действителният" субстрат на Вундт.
Обаче Оствалд се е опитал да избегне последното предположение, като приписва "лъчистата енергия" не на трептенията на една материална среда, а я определя на една намираща се в трептенията енергия. Обаче именно това двойно понятие, съставено от една нагледна и една понятна част, ми се струва да доказва решително, че самото понятие на енергията изисква едно разлагане, което води до елементи на възприятието. Едно действително движение може да бъде определено само като изменение на мястото на един намиращ се в пространството действителен субстрат. Този действителен субстрат може да ни се разкрие само чрез действие на сили, които изхождат от него, или чрез силови функции, за чийто носител ние го считаме. Но че такива силови функции, които могат да бъдат фиксирани само чрез понятия, сами се движат, това ми се струва едно изискване, което не може да бъде изпълнено, без да прибавим мислена някакъв субстрат /носител/.
Оствалдовото понятие на енергията стои много по-близо до действителността отколкото предполагаемото "действителният" субстрат на Вундт.
Явленията на света на възприятията, светлина, топлина, електричество, магнетизъм и т.н., могат да бъдат сведени до общото понятие на произвеждане на сила, т.е. на енергията. Когато светлината, топлината и т.н. предизвикват едно изменение в едно тяло, с това е извършено именно едно произвеждане на сила. Когато светлината, топлината и т.н.
към текста >>
се посочват като енергия, учените са се абстрахирали от специфично свойственото на отделните сетивни качества и разглеждат една обща, общо полагаща им се качестве
нос
т.
Явленията на света на възприятията, светлина, топлина, електричество, магнетизъм и т.н., могат да бъдат сведени до общото понятие на произвеждане на сила, т.е. на енергията. Когато светлината, топлината и т.н. предизвикват едно изменение в едно тяло, с това е извършено именно едно произвеждане на сила. Когато светлината, топлината и т.н.
се посочват като енергия, учените са се абстрахирали от специфично свойственото на отделните сетивни качества и разглеждат една обща, общо полагаща им се качественост.
Вярно е, че това качество не изчерпва всичко, което съществува в нещата на действителността; но то е едно действително свойство на тези неща. Напротив понятието за свойствата, които хипотетично предположената от физиците и техните философски защитници материя трябва да има, включва в себе си една нелепост. Тези свойства са заети от сетивния свят и трябва да отговарят все пак на един субстрат /носител/, който не принадлежи на сетивния свят. Непонятно е, как Вундт може да твърди, че понятието за "лъчистата енергия" е по-невъзможно поради това, защото то съдържало една нагледна /възприемаема/ и една понятна съставна част. Философът Вундт не разбира следователно, че всяко понятие, което се отнася за една вещ на сетивния свят, за сетивната действителност, трябва по необходимост да съдържа една нагледна и една понятна съставна част.
към текста >>
Вярно е, че това качество не изчерпва всичко, което съществува в нещата на действител
нос
тта; но то е едно действително свойство на тези неща.
на енергията. Когато светлината, топлината и т.н. предизвикват едно изменение в едно тяло, с това е извършено именно едно произвеждане на сила. Когато светлината, топлината и т.н. се посочват като енергия, учените са се абстрахирали от специфично свойственото на отделните сетивни качества и разглеждат една обща, общо полагаща им се качественост.
Вярно е, че това качество не изчерпва всичко, което съществува в нещата на действителността; но то е едно действително свойство на тези неща.
Напротив понятието за свойствата, които хипотетично предположената от физиците и техните философски защитници материя трябва да има, включва в себе си една нелепост. Тези свойства са заети от сетивния свят и трябва да отговарят все пак на един субстрат /носител/, който не принадлежи на сетивния свят. Непонятно е, как Вундт може да твърди, че понятието за "лъчистата енергия" е по-невъзможно поради това, защото то съдържало една нагледна /възприемаема/ и една понятна съставна част. Философът Вундт не разбира следователно, че всяко понятие, което се отнася за една вещ на сетивния свят, за сетивната действителност, трябва по необходимост да съдържа една нагледна и една понятна съставна част. Понятието "куб на каменната сол" /кубът, в който е кристализирана каменната сол, бележки на прев./ съдържа всъщност нагледната съставна част на сетивно възприемаемата каменна сол и другото, чисто мислителното, което стереометрията установява.
към текста >>
Тези свойства са заети от сетивния свят и трябва да отговарят все пак на един субстрат /
нос
ител/, който не принадлежи на сетивния свят.
предизвикват едно изменение в едно тяло, с това е извършено именно едно произвеждане на сила. Когато светлината, топлината и т.н. се посочват като енергия, учените са се абстрахирали от специфично свойственото на отделните сетивни качества и разглеждат една обща, общо полагаща им се качественост. Вярно е, че това качество не изчерпва всичко, което съществува в нещата на действителността; но то е едно действително свойство на тези неща. Напротив понятието за свойствата, които хипотетично предположената от физиците и техните философски защитници материя трябва да има, включва в себе си една нелепост.
Тези свойства са заети от сетивния свят и трябва да отговарят все пак на един субстрат /носител/, който не принадлежи на сетивния свят.
Непонятно е, как Вундт може да твърди, че понятието за "лъчистата енергия" е по-невъзможно поради това, защото то съдържало една нагледна /възприемаема/ и една понятна съставна част. Философът Вундт не разбира следователно, че всяко понятие, което се отнася за една вещ на сетивния свят, за сетивната действителност, трябва по необходимост да съдържа една нагледна и една понятна съставна част. Понятието "куб на каменната сол" /кубът, в който е кристализирана каменната сол, бележки на прев./ съдържа всъщност нагледната съставна част на сетивно възприемаемата каменна сол и другото, чисто мислителното, което стереометрията установява.
към текста >>
Философът Вундт не разбира следователно, че всяко понятие, което се отнася за една вещ на сетивния свят, за сетивната действител
нос
т, трябва по необходимост да съдържа една нагледна и една понятна съставна част.
се посочват като енергия, учените са се абстрахирали от специфично свойственото на отделните сетивни качества и разглеждат една обща, общо полагаща им се качественост. Вярно е, че това качество не изчерпва всичко, което съществува в нещата на действителността; но то е едно действително свойство на тези неща. Напротив понятието за свойствата, които хипотетично предположената от физиците и техните философски защитници материя трябва да има, включва в себе си една нелепост. Тези свойства са заети от сетивния свят и трябва да отговарят все пак на един субстрат /носител/, който не принадлежи на сетивния свят. Непонятно е, как Вундт може да твърди, че понятието за "лъчистата енергия" е по-невъзможно поради това, защото то съдържало една нагледна /възприемаема/ и една понятна съставна част.
Философът Вундт не разбира следователно, че всяко понятие, което се отнася за една вещ на сетивния свят, за сетивната действителност, трябва по необходимост да съдържа една нагледна и една понятна съставна част.
Понятието "куб на каменната сол" /кубът, в който е кристализирана каменната сол, бележки на прев./ съдържа всъщност нагледната съставна част на сетивно възприемаемата каменна сол и другото, чисто мислителното, което стереометрията установява.
към текста >>
Понятието "куб на каменната сол" /кубът, в който е кристализирана каменната сол, бележки на прев./ съдържа всъщ
нос
т нагледната съставна част на сетивно възприемаемата каменна сол и другото, чисто мислителното, което стереометрията установява.
Вярно е, че това качество не изчерпва всичко, което съществува в нещата на действителността; но то е едно действително свойство на тези неща. Напротив понятието за свойствата, които хипотетично предположената от физиците и техните философски защитници материя трябва да има, включва в себе си една нелепост. Тези свойства са заети от сетивния свят и трябва да отговарят все пак на един субстрат /носител/, който не принадлежи на сетивния свят. Непонятно е, как Вундт може да твърди, че понятието за "лъчистата енергия" е по-невъзможно поради това, защото то съдържало една нагледна /възприемаема/ и една понятна съставна част. Философът Вундт не разбира следователно, че всяко понятие, което се отнася за една вещ на сетивния свят, за сетивната действителност, трябва по необходимост да съдържа една нагледна и една понятна съставна част.
Понятието "куб на каменната сол" /кубът, в който е кристализирана каменната сол, бележки на прев./ съдържа всъщност нагледната съставна част на сетивно възприемаемата каменна сол и другото, чисто мислителното, което стереометрията установява.
към текста >>
14.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Който разглежда развитието на философските светогледи до нашето съвремие, на него могат да се разкрият в търсенето и стремежа на мислещите лич
нос
ти подтечния, които някакси не стигат до тяхното съзнание, а живеят инстинктивно.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.* /*Заключителна глава в книгата на Рудолф Щайнер: "Загадки на философията", 7-мо издание, Щутгарт 1955 г./
Който разглежда развитието на философските светогледи до нашето съвремие, на него могат да се разкрият в търсенето и стремежа на мислещите личности подтечния, които някакси не стигат до тяхното съзнание, а живеят инстинктивно.
В тези течения действуват сили, които дават на идеите на мислителите насока, а често път и също и формата, върху която обаче техният изследващ духовен поглед не иска да се насочи непосредствено. Като тласкани от скрити сили, в които те обаче не искат да се впуснат, даже пред които отстъпват в уплаха: Така се явяват често пъти изложенията на тези мислители. Такива сили живеят в мислите на Дилтей, на Ойкен, на Коен. Това, което се твърди в света на тези мисли, е израз на познавателни сили, от които философите са наистина несъзнателно овладени, които обаче не намират никакво съзнателно разгръщане в техните идейни построения. В много идейни построения се търси сигурност, положителност на познанието.
към текста >>
В много идейни построения се търси сигур
нос
т, положител
нос
т на познанието.
Който разглежда развитието на философските светогледи до нашето съвремие, на него могат да се разкрият в търсенето и стремежа на мислещите личности подтечния, които някакси не стигат до тяхното съзнание, а живеят инстинктивно. В тези течения действуват сили, които дават на идеите на мислителите насока, а често път и също и формата, върху която обаче техният изследващ духовен поглед не иска да се насочи непосредствено. Като тласкани от скрити сили, в които те обаче не искат да се впуснат, даже пред които отстъпват в уплаха: Така се явяват често пъти изложенията на тези мислители. Такива сили живеят в мислите на Дилтей, на Ойкен, на Коен. Това, което се твърди в света на тези мисли, е израз на познавателни сили, от които философите са наистина несъзнателно овладени, които обаче не намират никакво съзнателно разгръщане в техните идейни построения.
В много идейни построения се търси сигурност, положителност на познанието.
Насоката, която е следвана, поема своята изходна точка повече или по-малко от представите на Кант. При оформлението на мислите действат естественонаучния начин на мислене, определяйки това оформление съзнателно или несъзнателно. Но че в "себесъзнателната душа" трябва да се търси изворът, от който трябва да се черпи познанието, за да се добие светлина и върху извъндушевния свят, това мнозина предчувстват. И почти всички са овладени от въпроса: Как стига себесъзнателната душа дотам, да счита това, което изживява в себе си, като откровение на една истинска действителност? Всекидневният сетивен живот се е превърнал в "илюзия" затова, защото в течение на философското развитие себесъзнателният Аз се е намерил все повече изолиран в самия себе си със своите вътрешни изживявания.
към текста >>
И почти всички са овладени от въпроса: Как стига себесъзнателната душа дотам, да счита това, което изживява в себе си, като откровение на една истинска действител
нос
т?
Това, което се твърди в света на тези мисли, е израз на познавателни сили, от които философите са наистина несъзнателно овладени, които обаче не намират никакво съзнателно разгръщане в техните идейни построения. В много идейни построения се търси сигурност, положителност на познанието. Насоката, която е следвана, поема своята изходна точка повече или по-малко от представите на Кант. При оформлението на мислите действат естественонаучния начин на мислене, определяйки това оформление съзнателно или несъзнателно. Но че в "себесъзнателната душа" трябва да се търси изворът, от който трябва да се черпи познанието, за да се добие светлина и върху извъндушевния свят, това мнозина предчувстват.
И почти всички са овладени от въпроса: Как стига себесъзнателната душа дотам, да счита това, което изживява в себе си, като откровение на една истинска действителност?
Всекидневният сетивен живот се е превърнал в "илюзия" затова, защото в течение на философското развитие себесъзнателният Аз се е намерил все повече изолиран в самия себе си със своите вътрешни изживявания. Той е стигнал дотам, да вижда даже във възприятията на сетивата само вътрешни изживявания, които в самите себе си не издават никаква сила, чрез която би искала да им се гарантира съществуване и трайност в действителността. Чувствува се, колко много зависи от това, да се намери в себесъзнателния Аз една опорна точка за познанието. Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един свят, който може да носи по задоволителен начин съществуването. Който търси обяснение на това състояние на нещата, може да го начина, по който душевното същество, откъснато от външната действителност чрез развитието на философията, се е поставило към тази действителност.
към текста >>
Той е стигнал дотам, да вижда даже във възприятията на сетивата само вътрешни изживявания, които в самите себе си не издават никаква сила, чрез която би искала да им се гарантира съществуване и трай
нос
т в действител
нос
тта.
Насоката, която е следвана, поема своята изходна точка повече или по-малко от представите на Кант. При оформлението на мислите действат естественонаучния начин на мислене, определяйки това оформление съзнателно или несъзнателно. Но че в "себесъзнателната душа" трябва да се търси изворът, от който трябва да се черпи познанието, за да се добие светлина и върху извъндушевния свят, това мнозина предчувстват. И почти всички са овладени от въпроса: Как стига себесъзнателната душа дотам, да счита това, което изживява в себе си, като откровение на една истинска действителност? Всекидневният сетивен живот се е превърнал в "илюзия" затова, защото в течение на философското развитие себесъзнателният Аз се е намерил все повече изолиран в самия себе си със своите вътрешни изживявания.
Той е стигнал дотам, да вижда даже във възприятията на сетивата само вътрешни изживявания, които в самите себе си не издават никаква сила, чрез която би искала да им се гарантира съществуване и трайност в действителността.
Чувствува се, колко много зависи от това, да се намери в себесъзнателния Аз една опорна точка за познанието. Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един свят, който може да носи по задоволителен начин съществуването. Който търси обяснение на това състояние на нещата, може да го начина, по който душевното същество, откъснато от външната действителност чрез развитието на философията, се е поставило към тази действителност. То се чувства заобиколено от един свят, който му се разкрива първо чрез сетивата. Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятелност, към нейното вътрешно творческо изживяване.
към текста >>
Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един свят, който може да
нос
и по задоволителен начин съществуването.
Но че в "себесъзнателната душа" трябва да се търси изворът, от който трябва да се черпи познанието, за да се добие светлина и върху извъндушевния свят, това мнозина предчувстват. И почти всички са овладени от въпроса: Как стига себесъзнателната душа дотам, да счита това, което изживява в себе си, като откровение на една истинска действителност? Всекидневният сетивен живот се е превърнал в "илюзия" затова, защото в течение на философското развитие себесъзнателният Аз се е намерил все повече изолиран в самия себе си със своите вътрешни изживявания. Той е стигнал дотам, да вижда даже във възприятията на сетивата само вътрешни изживявания, които в самите себе си не издават никаква сила, чрез която би искала да им се гарантира съществуване и трайност в действителността. Чувствува се, колко много зависи от това, да се намери в себесъзнателния Аз една опорна точка за познанието.
Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един свят, който може да носи по задоволителен начин съществуването.
Който търси обяснение на това състояние на нещата, може да го начина, по който душевното същество, откъснато от външната действителност чрез развитието на философията, се е поставило към тази действителност. То се чувства заобиколено от един свят, който му се разкрива първо чрез сетивата. Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятелност, към нейното вътрешно творческо изживяване. Тя чувства като една неопровержима истина, че някаква светлина никакъв цвят не може да се изяви без едно око усещащо светлина и цветове. Така тя чувства творческото още в дейността на окото.
към текста >>
Който търси обяснение на това състояние на нещата, може да го начина, по който душевното същество, откъснато от външната действител
нос
т чрез развитието на философията, се е поставило към тази действител
нос
т.
И почти всички са овладени от въпроса: Как стига себесъзнателната душа дотам, да счита това, което изживява в себе си, като откровение на една истинска действителност? Всекидневният сетивен живот се е превърнал в "илюзия" затова, защото в течение на философското развитие себесъзнателният Аз се е намерил все повече изолиран в самия себе си със своите вътрешни изживявания. Той е стигнал дотам, да вижда даже във възприятията на сетивата само вътрешни изживявания, които в самите себе си не издават никаква сила, чрез която би искала да им се гарантира съществуване и трайност в действителността. Чувствува се, колко много зависи от това, да се намери в себесъзнателния Аз една опорна точка за познанието. Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един свят, който може да носи по задоволителен начин съществуването.
Който търси обяснение на това състояние на нещата, може да го начина, по който душевното същество, откъснато от външната действителност чрез развитието на философията, се е поставило към тази действителност.
То се чувства заобиколено от един свят, който му се разкрива първо чрез сетивата. Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятелност, към нейното вътрешно творческо изживяване. Тя чувства като една неопровержима истина, че някаква светлина никакъв цвят не може да се изяви без едно око усещащо светлина и цветове. Така тя чувства творческото още в дейността на окото. Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на философията -, къде ще намеря аз нещо, което съществува в себе си, което дължи своето съществуване не само на моята творческа сила?
към текста >>
Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятел
нос
т, към нейното вътрешно творческо изживяване.
Той е стигнал дотам, да вижда даже във възприятията на сетивата само вътрешни изживявания, които в самите себе си не издават никаква сила, чрез която би искала да им се гарантира съществуване и трайност в действителността. Чувствува се, колко много зависи от това, да се намери в себесъзнателния Аз една опорна точка за познанието. Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един свят, който може да носи по задоволителен начин съществуването. Който търси обяснение на това състояние на нещата, може да го начина, по който душевното същество, откъснато от външната действителност чрез развитието на философията, се е поставило към тази действителност. То се чувства заобиколено от един свят, който му се разкрива първо чрез сетивата.
Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятелност, към нейното вътрешно творческо изживяване.
Тя чувства като една неопровержима истина, че някаква светлина никакъв цвят не може да се изяви без едно око усещащо светлина и цветове. Така тя чувства творческото още в дейността на окото. Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на философията -, къде ще намеря аз нещо, което съществува в себе си, което дължи своето съществуване не само на моята творческа сила? А щом вече откровенията на сетивата се прояви на собствената сила на душата: не трябва ли до още по-висока степен мисленето да бъде тази, която иска да добие представи върху една истинска действителност? Не е ли осъдено това мислене да създава образи на представите, които се коренят в характера на душевния живот, но които никога не могат да крият в себе си нещо, което гарантира с известна сигурност проникването до изворите на съществуването?
към текста >>
Така тя чувства творческото още в дей
нос
тта на окото.
Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един свят, който може да носи по задоволителен начин съществуването. Който търси обяснение на това състояние на нещата, може да го начина, по който душевното същество, откъснато от външната действителност чрез развитието на философията, се е поставило към тази действителност. То се чувства заобиколено от един свят, който му се разкрива първо чрез сетивата. Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятелност, към нейното вътрешно творческо изживяване. Тя чувства като една неопровержима истина, че някаква светлина никакъв цвят не може да се изяви без едно око усещащо светлина и цветове.
Така тя чувства творческото още в дейността на окото.
Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на философията -, къде ще намеря аз нещо, което съществува в себе си, което дължи своето съществуване не само на моята творческа сила? А щом вече откровенията на сетивата се прояви на собствената сила на душата: не трябва ли до още по-висока степен мисленето да бъде тази, която иска да добие представи върху една истинска действителност? Не е ли осъдено това мислене да създава образи на представите, които се коренят в характера на душевния живот, но които никога не могат да крият в себе си нещо, което гарантира с известна сигурност проникването до изворите на съществуването? Такива въпроси изникват навсякъде от по-новото развитие на философията. Докато хората вярват, че в света, който се разкрива чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същина, те не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез горепосочените въпроси.
към текста >>
А щом вече откровенията на сетивата се прояви на собствената сила на душата: не трябва ли до още по-висока степен мисленето да бъде тази, която иска да добие представи върху една истинска действител
нос
т?
То се чувства заобиколено от един свят, който му се разкрива първо чрез сетивата. Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятелност, към нейното вътрешно творческо изживяване. Тя чувства като една неопровержима истина, че някаква светлина никакъв цвят не може да се изяви без едно око усещащо светлина и цветове. Така тя чувства творческото още в дейността на окото. Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на философията -, къде ще намеря аз нещо, което съществува в себе си, което дължи своето съществуване не само на моята творческа сила?
А щом вече откровенията на сетивата се прояви на собствената сила на душата: не трябва ли до още по-висока степен мисленето да бъде тази, която иска да добие представи върху една истинска действителност?
Не е ли осъдено това мислене да създава образи на представите, които се коренят в характера на душевния живот, но които никога не могат да крият в себе си нещо, което гарантира с известна сигурност проникването до изворите на съществуването? Такива въпроси изникват навсякъде от по-новото развитие на философията. Докато хората вярват, че в света, който се разкрива чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същина, те не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез горепосочените въпроси. Човешката душа може да създаде своите познания само самотворчески в себе си. Това е едно убеждение, което оправдано се е развило от предпоставките, които бяха описани в главата на тази книга "Светът като илюзия" и при описанието на мислите на Хамерлинг.
към текста >>
Не е ли осъдено това мислене да създава образи на представите, които се коренят в характера на душевния живот, но които никога не могат да крият в себе си нещо, което гарантира с известна сигур
нос
т проникването до изворите на съществуването?
Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятелност, към нейното вътрешно творческо изживяване. Тя чувства като една неопровержима истина, че някаква светлина никакъв цвят не може да се изяви без едно око усещащо светлина и цветове. Така тя чувства творческото още в дейността на окото. Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на философията -, къде ще намеря аз нещо, което съществува в себе си, което дължи своето съществуване не само на моята творческа сила? А щом вече откровенията на сетивата се прояви на собствената сила на душата: не трябва ли до още по-висока степен мисленето да бъде тази, която иска да добие представи върху една истинска действителност?
Не е ли осъдено това мислене да създава образи на представите, които се коренят в характера на душевния живот, но които никога не могат да крият в себе си нещо, което гарантира с известна сигурност проникването до изворите на съществуването?
Такива въпроси изникват навсякъде от по-новото развитие на философията. Докато хората вярват, че в света, който се разкрива чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същина, те не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез горепосочените въпроси. Човешката душа може да създаде своите познания само самотворчески в себе си. Това е едно убеждение, което оправдано се е развило от предпоставките, които бяха описани в главата на тази книга "Светът като илюзия" и при описанието на мислите на Хамерлинг. Но тогава, щом човек изповядва това убеждение, той не може да премине определена опасна пречка на познанието, освен като си представи: Светът на сетивата съдържа истинските основи на своето съществуване в себе си; и с това, което самата душа създава, той трябва някакси да изобразява нещо, което се намира вън от душата.
към текста >>
Докато хората вярват, че в света, който се разкрива чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същина, те не ще могат да излязат от обърка
нос
тта, която се получава чрез горепосочените въпроси.
Така тя чувства творческото още в дейността на окото. Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на философията -, къде ще намеря аз нещо, което съществува в себе си, което дължи своето съществуване не само на моята творческа сила? А щом вече откровенията на сетивата се прояви на собствената сила на душата: не трябва ли до още по-висока степен мисленето да бъде тази, която иска да добие представи върху една истинска действителност? Не е ли осъдено това мислене да създава образи на представите, които се коренят в характера на душевния живот, но които никога не могат да крият в себе си нещо, което гарантира с известна сигурност проникването до изворите на съществуването? Такива въпроси изникват навсякъде от по-новото развитие на философията.
Докато хората вярват, че в света, който се разкрива чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същина, те не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез горепосочените въпроси.
Човешката душа може да създаде своите познания само самотворчески в себе си. Това е едно убеждение, което оправдано се е развило от предпоставките, които бяха описани в главата на тази книга "Светът като илюзия" и при описанието на мислите на Хамерлинг. Но тогава, щом човек изповядва това убеждение, той не може да премине определена опасна пречка на познанието, освен като си представи: Светът на сетивата съдържа истинските основи на своето съществуване в себе си; и с това, което самата душа създава, той трябва някакси да изобразява нещо, което се намира вън от душата. Само едно познание може да изведе над тази опасна пречка, което схваща с духовното око, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя чрез своята собствена същност като една завършена в себе си действителност, а като нещо незавършено, някакси като една половина действителност. Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме една пълна действителност пред себе си, ние никога не ще стигнем да намерим отговор на въпроса: какво имат да прибавят чрез познанието самотворческите произведения на душата към тази действителност?
към текста >>
Само едно познание може да изведе над тази опасна пречка, което схваща с духовното око, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя чрез своята собствена същ
нос
т като една завършена в себе си действител
нос
т, а като нещо незавършено, някакси като една половина действител
нос
т.
Такива въпроси изникват навсякъде от по-новото развитие на философията. Докато хората вярват, че в света, който се разкрива чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същина, те не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез горепосочените въпроси. Човешката душа може да създаде своите познания само самотворчески в себе си. Това е едно убеждение, което оправдано се е развило от предпоставките, които бяха описани в главата на тази книга "Светът като илюзия" и при описанието на мислите на Хамерлинг. Но тогава, щом човек изповядва това убеждение, той не може да премине определена опасна пречка на познанието, освен като си представи: Светът на сетивата съдържа истинските основи на своето съществуване в себе си; и с това, което самата душа създава, той трябва някакси да изобразява нещо, което се намира вън от душата.
Само едно познание може да изведе над тази опасна пречка, което схваща с духовното око, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя чрез своята собствена същност като една завършена в себе си действителност, а като нещо незавършено, някакси като една половина действителност.
Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме една пълна действителност пред себе си, ние никога не ще стигнем да намерим отговор на въпроса: какво имат да прибавят чрез познанието самотворческите произведения на душата към тази действителност? Ще трябва човек да остане при мнението на Кант: Човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на своята душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действителност. Щом действителността се намира устроена в нейната особеност вън от душата, тогава душата не може да произведе това, което отговаря на тази действителност, а само нещо, което изтича от нейната собствена организация. Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният. Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действителност.
към текста >>
Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме една пълна действител
нос
т пред себе си, ние никога не ще стигнем да намерим отговор на въпроса: какво имат да прибавят чрез познанието самотворческите произведения на душата към тази действител
нос
т?
Докато хората вярват, че в света, който се разкрива чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същина, те не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез горепосочените въпроси. Човешката душа може да създаде своите познания само самотворчески в себе си. Това е едно убеждение, което оправдано се е развило от предпоставките, които бяха описани в главата на тази книга "Светът като илюзия" и при описанието на мислите на Хамерлинг. Но тогава, щом човек изповядва това убеждение, той не може да премине определена опасна пречка на познанието, освен като си представи: Светът на сетивата съдържа истинските основи на своето съществуване в себе си; и с това, което самата душа създава, той трябва някакси да изобразява нещо, което се намира вън от душата. Само едно познание може да изведе над тази опасна пречка, което схваща с духовното око, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя чрез своята собствена същност като една завършена в себе си действителност, а като нещо незавършено, някакси като една половина действителност.
Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме една пълна действителност пред себе си, ние никога не ще стигнем да намерим отговор на въпроса: какво имат да прибавят чрез познанието самотворческите произведения на душата към тази действителност?
Ще трябва човек да остане при мнението на Кант: Човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на своята душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действителност. Щом действителността се намира устроена в нейната особеност вън от душата, тогава душата не може да произведе това, което отговаря на тази действителност, а само нещо, което изтича от нейната собствена организация. Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният. Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действителност. В известно отношение прав е Хамерлинг, когато мисли: "Определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”.
към текста >>
Ще трябва човек да остане при мнението на Кант: Човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на своята душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действител
нос
т.
Човешката душа може да създаде своите познания само самотворчески в себе си. Това е едно убеждение, което оправдано се е развило от предпоставките, които бяха описани в главата на тази книга "Светът като илюзия" и при описанието на мислите на Хамерлинг. Но тогава, щом човек изповядва това убеждение, той не може да премине определена опасна пречка на познанието, освен като си представи: Светът на сетивата съдържа истинските основи на своето съществуване в себе си; и с това, което самата душа създава, той трябва някакси да изобразява нещо, което се намира вън от душата. Само едно познание може да изведе над тази опасна пречка, което схваща с духовното око, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя чрез своята собствена същност като една завършена в себе си действителност, а като нещо незавършено, някакси като една половина действителност. Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме една пълна действителност пред себе си, ние никога не ще стигнем да намерим отговор на въпроса: какво имат да прибавят чрез познанието самотворческите произведения на душата към тази действителност?
Ще трябва човек да остане при мнението на Кант: Човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на своята душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действителност.
Щом действителността се намира устроена в нейната особеност вън от душата, тогава душата не може да произведе това, което отговаря на тази действителност, а само нещо, което изтича от нейната собствена организация. Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният. Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действителност. В известно отношение прав е Хамерлинг, когато мисли: "Определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”. Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният свят, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината на неговата душа.
към текста >>
Щом действител
нос
тта се намира устроена в нейната особе
нос
т вън от душата, тогава душата не може да произведе това, което отговаря на тази действител
нос
т, а само нещо, което изтича от нейната собствена организация.
Това е едно убеждение, което оправдано се е развило от предпоставките, които бяха описани в главата на тази книга "Светът като илюзия" и при описанието на мислите на Хамерлинг. Но тогава, щом човек изповядва това убеждение, той не може да премине определена опасна пречка на познанието, освен като си представи: Светът на сетивата съдържа истинските основи на своето съществуване в себе си; и с това, което самата душа създава, той трябва някакси да изобразява нещо, което се намира вън от душата. Само едно познание може да изведе над тази опасна пречка, което схваща с духовното око, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя чрез своята собствена същност като една завършена в себе си действителност, а като нещо незавършено, някакси като една половина действителност. Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме една пълна действителност пред себе си, ние никога не ще стигнем да намерим отговор на въпроса: какво имат да прибавят чрез познанието самотворческите произведения на душата към тази действителност? Ще трябва човек да остане при мнението на Кант: Човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на своята душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действителност.
Щом действителността се намира устроена в нейната особеност вън от душата, тогава душата не може да произведе това, което отговаря на тази действителност, а само нещо, което изтича от нейната собствена организация.
Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният. Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действителност. В известно отношение прав е Хамерлинг, когато мисли: "Определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”. Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният свят, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината на неговата душа. Но не следва ли тогава, че той произвежда това явление на света чрез своята душа?
към текста >>
Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действител
нос
тта, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният.
Но тогава, щом човек изповядва това убеждение, той не може да премине определена опасна пречка на познанието, освен като си представи: Светът на сетивата съдържа истинските основи на своето съществуване в себе си; и с това, което самата душа създава, той трябва някакси да изобразява нещо, което се намира вън от душата. Само едно познание може да изведе над тази опасна пречка, което схваща с духовното око, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя чрез своята собствена същност като една завършена в себе си действителност, а като нещо незавършено, някакси като една половина действителност. Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме една пълна действителност пред себе си, ние никога не ще стигнем да намерим отговор на въпроса: какво имат да прибавят чрез познанието самотворческите произведения на душата към тази действителност? Ще трябва човек да остане при мнението на Кант: Човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на своята душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действителност. Щом действителността се намира устроена в нейната особеност вън от душата, тогава душата не може да произведе това, което отговаря на тази действителност, а само нещо, което изтича от нейната собствена организация.
Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният.
Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действителност. В известно отношение прав е Хамерлинг, когато мисли: "Определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”. Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният свят, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината на неговата душа. Но не следва ли тогава, че той произвежда това явление на света чрез своята душа? Но едно безпристрастно наблюдение показва, как недействителният характер навъншният сетивен свят произхожда от това, че когато застава непосредствено пред нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи.
към текста >>
Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действител
нос
т.
Само едно познание може да изведе над тази опасна пречка, което схваща с духовното око, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя чрез своята собствена същност като една завършена в себе си действителност, а като нещо незавършено, някакси като една половина действителност. Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме една пълна действителност пред себе си, ние никога не ще стигнем да намерим отговор на въпроса: какво имат да прибавят чрез познанието самотворческите произведения на душата към тази действителност? Ще трябва човек да остане при мнението на Кант: Човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на своята душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действителност. Щом действителността се намира устроена в нейната особеност вън от душата, тогава душата не може да произведе това, което отговаря на тази действителност, а само нещо, което изтича от нейната собствена организация. Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният.
Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действителност.
В известно отношение прав е Хамерлинг, когато мисли: "Определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”. Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният свят, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината на неговата душа. Но не следва ли тогава, че той произвежда това явление на света чрез своята душа? Но едно безпристрастно наблюдение показва, как недействителният характер навъншният сетивен свят произхожда от това, че когато застава непосредствено пред нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи. Когато след това разгърне своя самотворчески вътрешен живот, когато остави да възлезе от глъбините на неговата душа това, което дреме в тези глъбини, тогава към това, което е видял със сетивата, той прибавя нещо друго, което превръща полудействителното в нещо напълно действително в познанието.
към текста >>
Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способ
нос
т да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният свят, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината на неговата душа.
Ще трябва човек да остане при мнението на Кант: Човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на своята душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действителност. Щом действителността се намира устроена в нейната особеност вън от душата, тогава душата не може да произведе това, което отговаря на тази действителност, а само нещо, което изтича от нейната собствена организация. Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният. Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действителност. В известно отношение прав е Хамерлинг, когато мисли: "Определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”.
Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният свят, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината на неговата душа.
Но не следва ли тогава, че той произвежда това явление на света чрез своята душа? Но едно безпристрастно наблюдение показва, как недействителният характер навъншният сетивен свят произхожда от това, че когато застава непосредствено пред нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи. Когато след това разгърне своя самотворчески вътрешен живот, когато остави да възлезе от глъбините на неговата душа това, което дреме в тези глъбини, тогава към това, което е видял със сетивата, той прибавя нещо друго, което превръща полудействителното в нещо напълно действително в познанието. Присъщо е на същината на душата, да заличи, да угаси при първото виждане на нещата нещо, което принадлежи на тяхната действителност. Ето защо за сетивата те са такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги прави душата.
към текста >>
Присъщо е на същината на душата, да заличи, да угаси при първото виждане на нещата нещо, което принадлежи на тяхната действител
нос
т.
В известно отношение прав е Хамерлинг, когато мисли: "Определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”. Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният свят, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината на неговата душа. Но не следва ли тогава, че той произвежда това явление на света чрез своята душа? Но едно безпристрастно наблюдение показва, как недействителният характер навъншният сетивен свят произхожда от това, че когато застава непосредствено пред нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи. Когато след това разгърне своя самотворчески вътрешен живот, когато остави да възлезе от глъбините на неговата душа това, което дреме в тези глъбини, тогава към това, което е видял със сетивата, той прибавя нещо друго, което превръща полудействителното в нещо напълно действително в познанието.
Присъщо е на същината на душата, да заличи, да угаси при първото виждане на нещата нещо, което принадлежи на тяхната действителност.
Ето защо за сетивата те са такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги прави душата. Обаче техният илюзионен характер /или тяхното чисто явление/ се дължи на това, че първо душата им е отнела това, което им принадлежи. Но когато човек не спира при първото възприемане на нещата, в познанието той им добавя това което разкрива вече тяхната пълна действителност. Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което по отношение на тях е един недействителен елемента преди познанието тя им е отнела нещо, което принадлежи на тяхната истинска действителност. Задачата на философията ще бъде да разбере, че явният за човека свят е една илюзия, преди той да застане познавайки пред него, но че пътят на познанието показва посоката към пълната действителност.
към текста >>
Ето защо за сетивата те са такива, каквито не са в действител
нос
т, а такива, каквито ги прави душата.
Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният свят, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината на неговата душа. Но не следва ли тогава, че той произвежда това явление на света чрез своята душа? Но едно безпристрастно наблюдение показва, как недействителният характер навъншният сетивен свят произхожда от това, че когато застава непосредствено пред нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи. Когато след това разгърне своя самотворчески вътрешен живот, когато остави да възлезе от глъбините на неговата душа това, което дреме в тези глъбини, тогава към това, което е видял със сетивата, той прибавя нещо друго, което превръща полудействителното в нещо напълно действително в познанието. Присъщо е на същината на душата, да заличи, да угаси при първото виждане на нещата нещо, което принадлежи на тяхната действителност.
Ето защо за сетивата те са такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги прави душата.
Обаче техният илюзионен характер /или тяхното чисто явление/ се дължи на това, че първо душата им е отнела това, което им принадлежи. Но когато човек не спира при първото възприемане на нещата, в познанието той им добавя това което разкрива вече тяхната пълна действителност. Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което по отношение на тях е един недействителен елемента преди познанието тя им е отнела нещо, което принадлежи на тяхната истинска действителност. Задачата на философията ще бъде да разбере, че явният за човека свят е една илюзия, преди той да застане познавайки пред него, но че пътят на познанието показва посоката към пълната действителност. Това което човекът създава самотворчески в познанието, се явява преди това като едно вътрешно откровение на душата, понеже, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същността на нещата.
към текста >>
Но когато човек не спира при първото възприемане на нещата, в познанието той им добавя това което разкрива вече тяхната пълна действител
нос
т.
Но едно безпристрастно наблюдение показва, как недействителният характер навъншният сетивен свят произхожда от това, че когато застава непосредствено пред нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи. Когато след това разгърне своя самотворчески вътрешен живот, когато остави да възлезе от глъбините на неговата душа това, което дреме в тези глъбини, тогава към това, което е видял със сетивата, той прибавя нещо друго, което превръща полудействителното в нещо напълно действително в познанието. Присъщо е на същината на душата, да заличи, да угаси при първото виждане на нещата нещо, което принадлежи на тяхната действителност. Ето защо за сетивата те са такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги прави душата. Обаче техният илюзионен характер /или тяхното чисто явление/ се дължи на това, че първо душата им е отнела това, което им принадлежи.
Но когато човек не спира при първото възприемане на нещата, в познанието той им добавя това което разкрива вече тяхната пълна действителност.
Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което по отношение на тях е един недействителен елемента преди познанието тя им е отнела нещо, което принадлежи на тяхната истинска действителност. Задачата на философията ще бъде да разбере, че явният за човека свят е една илюзия, преди той да застане познавайки пред него, но че пътят на познанието показва посоката към пълната действителност. Това което човекът създава самотворчески в познанието, се явява преди това като едно вътрешно откровение на душата, понеже, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същността на нещата. Той не може още да види в нещата това, когато отначало само застава срещу тях. В познанието той си разкрива самодействуващо това, което отначало е скрито.
към текста >>
Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което по отношение на тях е един недействителен елемента преди познанието тя им е отнела нещо, което принадлежи на тяхната истинска действител
нос
т.
Когато след това разгърне своя самотворчески вътрешен живот, когато остави да възлезе от глъбините на неговата душа това, което дреме в тези глъбини, тогава към това, което е видял със сетивата, той прибавя нещо друго, което превръща полудействителното в нещо напълно действително в познанието. Присъщо е на същината на душата, да заличи, да угаси при първото виждане на нещата нещо, което принадлежи на тяхната действителност. Ето защо за сетивата те са такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги прави душата. Обаче техният илюзионен характер /или тяхното чисто явление/ се дължи на това, че първо душата им е отнела това, което им принадлежи. Но когато човек не спира при първото възприемане на нещата, в познанието той им добавя това което разкрива вече тяхната пълна действителност.
Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което по отношение на тях е един недействителен елемента преди познанието тя им е отнела нещо, което принадлежи на тяхната истинска действителност.
Задачата на философията ще бъде да разбере, че явният за човека свят е една илюзия, преди той да застане познавайки пред него, но че пътят на познанието показва посоката към пълната действителност. Това което човекът създава самотворчески в познанието, се явява преди това като едно вътрешно откровение на душата, понеже, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същността на нещата. Той не може още да види в нещата това, когато отначало само застава срещу тях. В познанието той си разкрива самодействуващо това, което отначало е скрито. Но когато човек счита, че това което първо е възприел, е една действителност, тогава създаденото в акта на познанието ще му се яви така, като че той самият го е прибавил към тази действителност.
към текста >>
Задачата на философията ще бъде да разбере, че явният за човека свят е една илюзия, преди той да застане познавайки пред него, но че пътят на познанието показва посоката към пълната действител
нос
т.
Присъщо е на същината на душата, да заличи, да угаси при първото виждане на нещата нещо, което принадлежи на тяхната действителност. Ето защо за сетивата те са такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги прави душата. Обаче техният илюзионен характер /или тяхното чисто явление/ се дължи на това, че първо душата им е отнела това, което им принадлежи. Но когато човек не спира при първото възприемане на нещата, в познанието той им добавя това което разкрива вече тяхната пълна действителност. Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което по отношение на тях е един недействителен елемента преди познанието тя им е отнела нещо, което принадлежи на тяхната истинска действителност.
Задачата на философията ще бъде да разбере, че явният за човека свят е една илюзия, преди той да застане познавайки пред него, но че пътят на познанието показва посоката към пълната действителност.
Това което човекът създава самотворчески в познанието, се явява преди това като едно вътрешно откровение на душата, понеже, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същността на нещата. Той не може още да види в нещата това, когато отначало само застава срещу тях. В познанието той си разкрива самодействуващо това, което отначало е скрито. Но когато човек счита, че това което първо е възприел, е една действителност, тогава създаденото в акта на познанието ще му се яви така, като че той самият го е прибавил към тази действителност. Познае ли, че трябва да търси в нещата това, което той привидно сам е създал, и че той самият го е държал първо далече от своя поглед върху нещата, тогава той ще почувствува, как познанието е един действителен процес, чрез който душата се сраства прогресивно с мировото битие, чрез който тя разширява своето вътрешно изолирано изживяване до изживяването на света.
към текста >>
Това което човекът създава самотворчески в познанието, се явява преди това като едно вътрешно откровение на душата, понеже, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същ
нос
тта на нещата.
Ето защо за сетивата те са такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги прави душата. Обаче техният илюзионен характер /или тяхното чисто явление/ се дължи на това, че първо душата им е отнела това, което им принадлежи. Но когато човек не спира при първото възприемане на нещата, в познанието той им добавя това което разкрива вече тяхната пълна действителност. Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което по отношение на тях е един недействителен елемента преди познанието тя им е отнела нещо, което принадлежи на тяхната истинска действителност. Задачата на философията ще бъде да разбере, че явният за човека свят е една илюзия, преди той да застане познавайки пред него, но че пътят на познанието показва посоката към пълната действителност.
Това което човекът създава самотворчески в познанието, се явява преди това като едно вътрешно откровение на душата, понеже, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същността на нещата.
Той не може още да види в нещата това, когато отначало само застава срещу тях. В познанието той си разкрива самодействуващо това, което отначало е скрито. Но когато човек счита, че това което първо е възприел, е една действителност, тогава създаденото в акта на познанието ще му се яви така, като че той самият го е прибавил към тази действителност. Познае ли, че трябва да търси в нещата това, което той привидно сам е създал, и че той самият го е държал първо далече от своя поглед върху нещата, тогава той ще почувствува, как познанието е един действителен процес, чрез който душата се сраства прогресивно с мировото битие, чрез който тя разширява своето вътрешно изолирано изживяване до изживяването на света. В една малка книжка "Истина и Наука", която излезе от печат през 1892 година, авторът на настоящата книга направи един слаб опит да обоснове философски онова което току-що бе изложено.
към текста >>
Но когато човек счита, че това което първо е възприел, е една действител
нос
т, тогава създаденото в акта на познанието ще му се яви така, като че той самият го е прибавил към тази действител
нос
т.
Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което по отношение на тях е един недействителен елемента преди познанието тя им е отнела нещо, което принадлежи на тяхната истинска действителност. Задачата на философията ще бъде да разбере, че явният за човека свят е една илюзия, преди той да застане познавайки пред него, но че пътят на познанието показва посоката към пълната действителност. Това което човекът създава самотворчески в познанието, се явява преди това като едно вътрешно откровение на душата, понеже, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същността на нещата. Той не може още да види в нещата това, когато отначало само застава срещу тях. В познанието той си разкрива самодействуващо това, което отначало е скрито.
Но когато човек счита, че това което първо е възприел, е една действителност, тогава създаденото в акта на познанието ще му се яви така, като че той самият го е прибавил към тази действителност.
Познае ли, че трябва да търси в нещата това, което той привидно сам е създал, и че той самият го е държал първо далече от своя поглед върху нещата, тогава той ще почувствува, как познанието е един действителен процес, чрез който душата се сраства прогресивно с мировото битие, чрез който тя разширява своето вътрешно изолирано изживяване до изживяването на света. В една малка книжка "Истина и Наука", която излезе от печат през 1892 година, авторът на настоящата книга направи един слаб опит да обоснове философски онова което току-що бе изложено. Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасната подводна скала, която възниква за нея по естествен начин чрез нейното развитие. В тази книжка е изложена една философска гледна точка с думите: "не първата форма, в която действителността застава срещу човешкия Аз, е тяхната истинска форма, а последната, която азът прави от нея. Онази първа форма е въобще без значение за обективния свят и има такова значение само като основа за процеса на познанието.
към текста >>
В тази книжка е изложена една философска гледна точка с думите: "не първата форма, в която действител
нос
тта застава срещу човешкия Аз, е тяхната истинска форма, а последната, която азът прави от нея.
В познанието той си разкрива самодействуващо това, което отначало е скрито. Но когато човек счита, че това което първо е възприел, е една действителност, тогава създаденото в акта на познанието ще му се яви така, като че той самият го е прибавил към тази действителност. Познае ли, че трябва да търси в нещата това, което той привидно сам е създал, и че той самият го е държал първо далече от своя поглед върху нещата, тогава той ще почувствува, как познанието е един действителен процес, чрез който душата се сраства прогресивно с мировото битие, чрез който тя разширява своето вътрешно изолирано изживяване до изживяването на света. В една малка книжка "Истина и Наука", която излезе от печат през 1892 година, авторът на настоящата книга направи един слаб опит да обоснове философски онова което току-що бе изложено. Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасната подводна скала, която възниква за нея по естествен начин чрез нейното развитие.
В тази книжка е изложена една философска гледна точка с думите: "не първата форма, в която действителността застава срещу човешкия Аз, е тяхната истинска форма, а последната, която азът прави от нея.
Онази първа форма е въобще без значение за обективния свят и има такова значение само като основа за процеса на познанието. Следователно не онази форма на света, която теорията и дава, е субективната, а напротив онази, която първо е дадена на Аза." Едно по-нататъшно развитие на тази гледна точка съставлява по-късният опит на автора "Философия на Свободата" /излязла в 1894 г., 44.-48. хил. Щутгарт 1955 г./ Там той се старае да даде философските основи за един възглед, за който се споменава в гореспомената книга както следва: "Не в самите неща се крие причината, че те ни са дадени първо без съответните понятия, а в нашата духовна организация”. Нашето цялостно същество функционира така, че при всяка вещ на действителността елементите се вливат в нея от две страни, тези елементи, които имат значение за вещта: от страна на възприемането и от тази на мисленето..... Да схвана нещата така, както аз съм организиран, това няма нищо общо с тяхната природа. Разрезът между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз, наблюдаващият, заставам срещу нещата....." А на стр.
към текста >>
Нашето цялостно същество функционира така, че при всяка вещ на действител
нос
тта елементите се вливат в нея от две страни, тези елементи, които имат значение за вещта: от страна на възприемането и от тази на мисленето..... Да схвана нещата така, както аз съм организиран, това няма нищо общо с тяхната природа.
Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасната подводна скала, която възниква за нея по естествен начин чрез нейното развитие. В тази книжка е изложена една философска гледна точка с думите: "не първата форма, в която действителността застава срещу човешкия Аз, е тяхната истинска форма, а последната, която азът прави от нея. Онази първа форма е въобще без значение за обективния свят и има такова значение само като основа за процеса на познанието. Следователно не онази форма на света, която теорията и дава, е субективната, а напротив онази, която първо е дадена на Аза." Едно по-нататъшно развитие на тази гледна точка съставлява по-късният опит на автора "Философия на Свободата" /излязла в 1894 г., 44.-48. хил. Щутгарт 1955 г./ Там той се старае да даде философските основи за един възглед, за който се споменава в гореспомената книга както следва: "Не в самите неща се крие причината, че те ни са дадени първо без съответните понятия, а в нашата духовна организация”.
Нашето цялостно същество функционира така, че при всяка вещ на действителността елементите се вливат в нея от две страни, тези елементи, които имат значение за вещта: от страна на възприемането и от тази на мисленето..... Да схвана нещата така, както аз съм организиран, това няма нищо общо с тяхната природа.
Разрезът между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз, наблюдаващият, заставам срещу нещата....." А на стр. 255 и следващите: "Възприятието е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/. Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията. Едва връзката на двата фактора, включващото се закономерно във вселената възприятие, е пълната действителност.
към текста >>
255 и следващите: "Възприятието е онази част на действител
нос
тта, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/.
Онази първа форма е въобще без значение за обективния свят и има такова значение само като основа за процеса на познанието. Следователно не онази форма на света, която теорията и дава, е субективната, а напротив онази, която първо е дадена на Аза." Едно по-нататъшно развитие на тази гледна точка съставлява по-късният опит на автора "Философия на Свободата" /излязла в 1894 г., 44.-48. хил. Щутгарт 1955 г./ Там той се старае да даде философските основи за един възглед, за който се споменава в гореспомената книга както следва: "Не в самите неща се крие причината, че те ни са дадени първо без съответните понятия, а в нашата духовна организация”. Нашето цялостно същество функционира така, че при всяка вещ на действителността елементите се вливат в нея от две страни, тези елементи, които имат значение за вещта: от страна на възприемането и от тази на мисленето..... Да схвана нещата така, както аз съм организиран, това няма нищо общо с тяхната природа. Разрезът между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз, наблюдаващият, заставам срещу нещата....." А на стр.
255 и следващите: "Възприятието е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/.
Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията. Едва връзката на двата фактора, включващото се закономерно във вселената възприятие, е пълната действителност. Ако разглеждаме само възприятието за себе си, ние нямаме никаква действителност, а един хаос лишен от свръзка; ако разглеждаме закономерността на възприятията за себе си, тогава имаме работа само с абстрактни понятия. Не абстрактното понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво за себе си понятията, нито възприятието, а връзката и на двете."
към текста >>
Нашата духовна организация разкъсва действител
нос
тта на тези два фактора.
Следователно не онази форма на света, която теорията и дава, е субективната, а напротив онази, която първо е дадена на Аза." Едно по-нататъшно развитие на тази гледна точка съставлява по-късният опит на автора "Философия на Свободата" /излязла в 1894 г., 44.-48. хил. Щутгарт 1955 г./ Там той се старае да даде философските основи за един възглед, за който се споменава в гореспомената книга както следва: "Не в самите неща се крие причината, че те ни са дадени първо без съответните понятия, а в нашата духовна организация”. Нашето цялостно същество функционира така, че при всяка вещ на действителността елементите се вливат в нея от две страни, тези елементи, които имат значение за вещта: от страна на възприемането и от тази на мисленето..... Да схвана нещата така, както аз съм организиран, това няма нищо общо с тяхната природа. Разрезът между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз, наблюдаващият, заставам срещу нещата....." А на стр. 255 и следващите: "Възприятието е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/.
Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора.
Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията. Едва връзката на двата фактора, включващото се закономерно във вселената възприятие, е пълната действителност. Ако разглеждаме само възприятието за себе си, ние нямаме никаква действителност, а един хаос лишен от свръзка; ако разглеждаме закономерността на възприятията за себе си, тогава имаме работа само с абстрактни понятия. Не абстрактното понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво за себе си понятията, нито възприятието, а връзката и на двете." Който може да приеме посочените тук гледища като свои, той добива възможността да си представя плодотворната действителност свързана с неговия душевен живот в неговия себесъзнателен Аз.
към текста >>
Едва връзката на двата фактора, включващото се закономерно във вселената възприятие, е пълната действител
нос
т.
Нашето цялостно същество функционира така, че при всяка вещ на действителността елементите се вливат в нея от две страни, тези елементи, които имат значение за вещта: от страна на възприемането и от тази на мисленето..... Да схвана нещата така, както аз съм организиран, това няма нищо общо с тяхната природа. Разрезът между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз, наблюдаващият, заставам срещу нещата....." А на стр. 255 и следващите: "Възприятието е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/. Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията.
Едва връзката на двата фактора, включващото се закономерно във вселената възприятие, е пълната действителност.
Ако разглеждаме само възприятието за себе си, ние нямаме никаква действителност, а един хаос лишен от свръзка; ако разглеждаме закономерността на възприятията за себе си, тогава имаме работа само с абстрактни понятия. Не абстрактното понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво за себе си понятията, нито възприятието, а връзката и на двете." Който може да приеме посочените тук гледища като свои, той добива възможността да си представя плодотворната действителност свързана с неговия душевен живот в неговия себесъзнателен Аз. Този е възгледът, към който се стреми философското развитие от Гръцката епоха насам и който е показал своите първи ясно доловими следи в светогледа на Гьоте. Стига се до познанието, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си изолирано вътре в себе си и вън от обективния свят, а напротив неговото откъсване от този свят е само едно явление на съзнанието, което може да бъде преодоляно.
към текста >>
Ако разглеждаме само възприятието за себе си, ние нямаме никаква действител
нос
т, а един хаос лишен от свръзка; ако разглеждаме закономер
нос
тта на възприятията за себе си, тогава имаме работа само с абстрактни понятия.
Разрезът между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз, наблюдаващият, заставам срещу нещата....." А на стр. 255 и следващите: "Възприятието е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/. Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията. Едва връзката на двата фактора, включващото се закономерно във вселената възприятие, е пълната действителност.
Ако разглеждаме само възприятието за себе си, ние нямаме никаква действителност, а един хаос лишен от свръзка; ако разглеждаме закономерността на възприятията за себе си, тогава имаме работа само с абстрактни понятия.
Не абстрактното понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво за себе си понятията, нито възприятието, а връзката и на двете." Който може да приеме посочените тук гледища като свои, той добива възможността да си представя плодотворната действителност свързана с неговия душевен живот в неговия себесъзнателен Аз. Този е възгледът, към който се стреми философското развитие от Гръцката епоха насам и който е показал своите първи ясно доловими следи в светогледа на Гьоте. Стига се до познанието, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си изолирано вътре в себе си и вън от обективния свят, а напротив неговото откъсване от този свят е само едно явление на съзнанието, което може да бъде преодоляно. Преодоляна чрез това, което му дава разбирането, че като човек той трябва да прояви в определено състояние на развитието една преходна форма на Аза, като изтласка вън от съзнанието силите, които свързват душата със света.
към текста >>
Не абстрактното понятие съдържа действител
нос
тта, а мислителното наблюдение, което не разглежда ед
нос
транчиво за себе си понятията, нито възприятието, а връзката и на двете."
255 и следващите: "Възприятието е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/. Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията. Едва връзката на двата фактора, включващото се закономерно във вселената възприятие, е пълната действителност. Ако разглеждаме само възприятието за себе си, ние нямаме никаква действителност, а един хаос лишен от свръзка; ако разглеждаме закономерността на възприятията за себе си, тогава имаме работа само с абстрактни понятия.
Не абстрактното понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво за себе си понятията, нито възприятието, а връзката и на двете."
Който може да приеме посочените тук гледища като свои, той добива възможността да си представя плодотворната действителност свързана с неговия душевен живот в неговия себесъзнателен Аз. Този е възгледът, към който се стреми философското развитие от Гръцката епоха насам и който е показал своите първи ясно доловими следи в светогледа на Гьоте. Стига се до познанието, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си изолирано вътре в себе си и вън от обективния свят, а напротив неговото откъсване от този свят е само едно явление на съзнанието, което може да бъде преодоляно. Преодоляна чрез това, което му дава разбирането, че като човек той трябва да прояви в определено състояние на развитието една преходна форма на Аза, като изтласка вън от съзнанието силите, които свързват душата със света. Ако тези сили биха действали непрестанно в съзнанието, тогава човек не би развил едно пълно силно, почиващо в себе си себесъзнание.
към текста >>
Който може да приеме посочените тук гледища като свои, той добива възмож
нос
тта да си представя плодотворната действител
нос
т свързана с неговия душевен живот в неговия себесъзнателен Аз.
Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията. Едва връзката на двата фактора, включващото се закономерно във вселената възприятие, е пълната действителност. Ако разглеждаме само възприятието за себе си, ние нямаме никаква действителност, а един хаос лишен от свръзка; ако разглеждаме закономерността на възприятията за себе си, тогава имаме работа само с абстрактни понятия. Не абстрактното понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво за себе си понятията, нито възприятието, а връзката и на двете."
Който може да приеме посочените тук гледища като свои, той добива възможността да си представя плодотворната действителност свързана с неговия душевен живот в неговия себесъзнателен Аз.
Този е възгледът, към който се стреми философското развитие от Гръцката епоха насам и който е показал своите първи ясно доловими следи в светогледа на Гьоте. Стига се до познанието, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си изолирано вътре в себе си и вън от обективния свят, а напротив неговото откъсване от този свят е само едно явление на съзнанието, което може да бъде преодоляно. Преодоляна чрез това, което му дава разбирането, че като човек той трябва да прояви в определено състояние на развитието една преходна форма на Аза, като изтласка вън от съзнанието силите, които свързват душата със света. Ако тези сили биха действали непрестанно в съзнанието, тогава човек не би развил едно пълно силно, почиващо в себе си себесъзнание. Той не би могъл да изживее себе си като себесъзнателен Аз.
към текста >>
Следователно развитието на себесъзнанието зависи именно от това, че на душата е дадена възмож
нос
тта да възприема света без онази част на действител
нос
тта, която на определена степен, а именно на онази, която стои преди познанието, себесъзнателният Аз заличава, угасва.
Този е възгледът, към който се стреми философското развитие от Гръцката епоха насам и който е показал своите първи ясно доловими следи в светогледа на Гьоте. Стига се до познанието, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си изолирано вътре в себе си и вън от обективния свят, а напротив неговото откъсване от този свят е само едно явление на съзнанието, което може да бъде преодоляно. Преодоляна чрез това, което му дава разбирането, че като човек той трябва да прояви в определено състояние на развитието една преходна форма на Аза, като изтласка вън от съзнанието силите, които свързват душата със света. Ако тези сили биха действали непрестанно в съзнанието, тогава човек не би развил едно пълно силно, почиващо в себе си себесъзнание. Той не би могъл да изживее себе си като себесъзнателен Аз.
Следователно развитието на себесъзнанието зависи именно от това, че на душата е дадена възможността да възприема света без онази част на действителността, която на определена степен, а именно на онази, която стои преди познанието, себесъзнателният Аз заличава, угасва.
Следователно мировите сили на този член на действителността работят върху душевното същество така, че се оттеглят в скритост, за да позволят да просияе в пълна сила себесъзнателният Аз. Следователно този себесъзнателен Аз трябва да разбере, че той дължи своето себепознание на един факт, който разпростира едно було върху познанието на света. Чрез това по необходимост се обуславя, щото всичко, което води душата до пълно силното, енергично изживяване на Аза, закрива по-дълбоките основи, в които се корени този Аз. Обаче всяко познание на обикновеното съзнание е такова, че то произвежда пълната сила на себесъзнателния Аз. Човек чувства себе си като един себесъзнателен Аз благодарение на това, че възприема със своите сетива един външен свят, че изживява себе си вън от този свят и стои в такова отношение с този външен свят, което на определена степен на научното изследване прави "този свят да се яви като илюзия".
към текста >>
Следователно мировите сили на този член на действител
нос
тта работят върху душевното същество така, че се оттеглят в скритост, за да позволят да просияе в пълна сила себесъзнателният Аз.
Стига се до познанието, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си изолирано вътре в себе си и вън от обективния свят, а напротив неговото откъсване от този свят е само едно явление на съзнанието, което може да бъде преодоляно. Преодоляна чрез това, което му дава разбирането, че като човек той трябва да прояви в определено състояние на развитието една преходна форма на Аза, като изтласка вън от съзнанието силите, които свързват душата със света. Ако тези сили биха действали непрестанно в съзнанието, тогава човек не би развил едно пълно силно, почиващо в себе си себесъзнание. Той не би могъл да изживее себе си като себесъзнателен Аз. Следователно развитието на себесъзнанието зависи именно от това, че на душата е дадена възможността да възприема света без онази част на действителността, която на определена степен, а именно на онази, която стои преди познанието, себесъзнателният Аз заличава, угасва.
Следователно мировите сили на този член на действителността работят върху душевното същество така, че се оттеглят в скритост, за да позволят да просияе в пълна сила себесъзнателният Аз.
Следователно този себесъзнателен Аз трябва да разбере, че той дължи своето себепознание на един факт, който разпростира едно було върху познанието на света. Чрез това по необходимост се обуславя, щото всичко, което води душата до пълно силното, енергично изживяване на Аза, закрива по-дълбоките основи, в които се корени този Аз. Обаче всяко познание на обикновеното съзнание е такова, че то произвежда пълната сила на себесъзнателния Аз. Човек чувства себе си като един себесъзнателен Аз благодарение на това, че възприема със своите сетива един външен свят, че изживява себе си вън от този свят и стои в такова отношение с този външен свят, което на определена степен на научното изследване прави "този свят да се яви като илюзия". Ако всичко това не би било така, тогава не би се явил себесъзнателният Аз.
към текста >>
Следователно, когато в познанието се стремим само към това, да копираме това, което вече наблюдаваме преди познанието, ние не постигаме никакво истинско изживяване в пълната действител
нос
т, а само едно копие на "половината действител
нос
т"
Следователно този себесъзнателен Аз трябва да разбере, че той дължи своето себепознание на един факт, който разпростира едно було върху познанието на света. Чрез това по необходимост се обуславя, щото всичко, което води душата до пълно силното, енергично изживяване на Аза, закрива по-дълбоките основи, в които се корени този Аз. Обаче всяко познание на обикновеното съзнание е такова, че то произвежда пълната сила на себесъзнателния Аз. Човек чувства себе си като един себесъзнателен Аз благодарение на това, че възприема със своите сетива един външен свят, че изживява себе си вън от този свят и стои в такова отношение с този външен свят, което на определена степен на научното изследване прави "този свят да се яви като илюзия". Ако всичко това не би било така, тогава не би се явил себесъзнателният Аз.
Следователно, когато в познанието се стремим само към това, да копираме това, което вече наблюдаваме преди познанието, ние не постигаме никакво истинско изживяване в пълната действителност, а само едно копие на "половината действителност"
Ако приеме, че нещата стоят така, ние не можем да търсим отговора на загадъчните въпроси на философията в изживяването на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание. Това съзнание е призвано да усили себесъзнателния Аз; стремейки се към тази цел, то трябва да забули погледа за връзката на Аза с обективния свят, следователно не може да покаже, как душата е свързана с истинския свят. С това е посочена причината, защо едни стремеж към познание, което иска да напредне философски със средствата на естественонаучния начин на мислене или с друг и подобни, винаги трябва да стигне до една точка, където преследваното се разпада в познанието. В настоящата книга трябваше да покажем това разпадане у много мислители на новото време. Защото в действителност научният стремеж на новото време работи със средства на научните мислители, които служат на откъсването на себесъзнателния Аз от истинската действителност.
към текста >>
Защото в действител
нос
т научният стремеж на новото време работи със средства на научните мислители, които служат на откъсването на себесъзнателния Аз от истинската действител
нос
т.
Следователно, когато в познанието се стремим само към това, да копираме това, което вече наблюдаваме преди познанието, ние не постигаме никакво истинско изживяване в пълната действителност, а само едно копие на "половината действителност" Ако приеме, че нещата стоят така, ние не можем да търсим отговора на загадъчните въпроси на философията в изживяването на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание. Това съзнание е призвано да усили себесъзнателния Аз; стремейки се към тази цел, то трябва да забули погледа за връзката на Аза с обективния свят, следователно не може да покаже, как душата е свързана с истинския свят. С това е посочена причината, защо едни стремеж към познание, което иска да напредне философски със средствата на естественонаучния начин на мислене или с друг и подобни, винаги трябва да стигне до една точка, където преследваното се разпада в познанието. В настоящата книга трябваше да покажем това разпадане у много мислители на новото време.
Защото в действителност научният стремеж на новото време работи със средства на научните мислители, които служат на откъсването на себесъзнателния Аз от истинската действителност.
И силата и величието на науката, именно на естествената наука, почива на безрезервното прилагане на тези мислителни средства. Отделни философи, като Дилгей, Ойкен и други, насочват философското наблюдение върху себенаблюдението на душата. Обаче това, което те разглеждат, са онези изживявания на душата, които образуват основата на себесъзнателния Аз. Поради това те не проникват до онзи извор на света, в който изживяванията на душата бликат от истинската действителност. Тези извори не могат да се намерят там, където със своето обикновено съзнание душата застава първо срещу самата себе си наблюдавайки се.
към текста >>
Поради това те не проникват до онзи извор на света, в който изживяванията на душата бликат от истинската действител
нос
т.
В настоящата книга трябваше да покажем това разпадане у много мислители на новото време. Защото в действителност научният стремеж на новото време работи със средства на научните мислители, които служат на откъсването на себесъзнателния Аз от истинската действителност. И силата и величието на науката, именно на естествената наука, почива на безрезервното прилагане на тези мислителни средства. Отделни философи, като Дилгей, Ойкен и други, насочват философското наблюдение върху себенаблюдението на душата. Обаче това, което те разглеждат, са онези изживявания на душата, които образуват основата на себесъзнателния Аз.
Поради това те не проникват до онзи извор на света, в който изживяванията на душата бликат от истинската действителност.
Тези извори не могат да се намерят там, където със своето обикновено съзнание душата застава първо срещу самата себе си наблюдавайки се. Ако иска да стигне до тези извори, душата трябва да проникне вън от това обикновено съзнание. Тя трябва да изживее нещо в себе си, което това съзнание не може да и даде. Отначало едно такова изживяване се явява на обикновеното познание като пълна нелепост. Душата трябва да изживее себе си със знание в един елемент, без да внася своето съзнание със себе си в този елемент.
към текста >>
Трябва да си признаем, че пътят "във вътреш
нос
тта на душата" трябва да бъде съвършено различен от този, който са избрали някои светогледи на по-новото време.
Тя трябва да изживее нещо в себе си, което това съзнание не може да и даде. Отначало едно такова изживяване се явява на обикновеното познание като пълна нелепост. Душата трябва да изживее себе си със знание в един елемент, без да внася своето съзнание със себе си в този елемент. Тя трябва да надхвърли съзнанието и въпреки това да остане същевременно съзнателна! И все пак: в своя философски стремеж хората или ще стигнат все по-далеч до нещо невъзможно, или ще трябва да си отворят изгледа за това, че "гореспоменатата нелепост" е само привидна и че именно тя показва пътя, по който трябва да се търси помощ в разрешаването на загатките на философията.
Трябва да си признаем, че пътят "във вътрешността на душата" трябва да бъде съвършено различен от този, който са избрали някои светогледи на по-новото време.
Докато хората вземат душевните изживявания такива, каквито те се предлагат на обикновеното съзнание, те не ще стигнат в глъбините на душата. Те ще спират при това, което тези глъбини изкарват на повърхността. Светогледът на Ойкен се намира в това положение. Трябва да се стремим да проникнем под повърхността на душата. Обаче това не може да се постигне с обикновените средства на душевното изживяване.
към текста >>
Те ще спират при това, което тези глъбини изкарват на повърх
нос
тта.
Душата трябва да изживее себе си със знание в един елемент, без да внася своето съзнание със себе си в този елемент. Тя трябва да надхвърли съзнанието и въпреки това да остане същевременно съзнателна! И все пак: в своя философски стремеж хората или ще стигнат все по-далеч до нещо невъзможно, или ще трябва да си отворят изгледа за това, че "гореспоменатата нелепост" е само привидна и че именно тя показва пътя, по който трябва да се търси помощ в разрешаването на загатките на философията. Трябва да си признаем, че пътят "във вътрешността на душата" трябва да бъде съвършено различен от този, който са избрали някои светогледи на по-новото време. Докато хората вземат душевните изживявания такива, каквито те се предлагат на обикновеното съзнание, те не ще стигнат в глъбините на душата.
Те ще спират при това, което тези глъбини изкарват на повърхността.
Светогледът на Ойкен се намира в това положение. Трябва да се стремим да проникнем под повърхността на душата. Обаче това не може да се постигне с обикновените средства на душевното изживяване. Силата на тези средства се крие именно в това, че те задържат душата в това обикновено съзнание. Средства за проникване по-дълбоко в душата се предлагат тогава, когато насочваме поглед върху онова, което съдействува в обикновеното съзнание, но в неговата работа никак не прониква в това съзнание.
към текста >>
Трябва да се стремим да проникнем под повърх
нос
тта на душата.
И все пак: в своя философски стремеж хората или ще стигнат все по-далеч до нещо невъзможно, или ще трябва да си отворят изгледа за това, че "гореспоменатата нелепост" е само привидна и че именно тя показва пътя, по който трябва да се търси помощ в разрешаването на загатките на философията. Трябва да си признаем, че пътят "във вътрешността на душата" трябва да бъде съвършено различен от този, който са избрали някои светогледи на по-новото време. Докато хората вземат душевните изживявания такива, каквито те се предлагат на обикновеното съзнание, те не ще стигнат в глъбините на душата. Те ще спират при това, което тези глъбини изкарват на повърхността. Светогледът на Ойкен се намира в това положение.
Трябва да се стремим да проникнем под повърхността на душата.
Обаче това не може да се постигне с обикновените средства на душевното изживяване. Силата на тези средства се крие именно в това, че те задържат душата в това обикновено съзнание. Средства за проникване по-дълбоко в душата се предлагат тогава, когато насочваме поглед върху онова, което съдействува в обикновеното съзнание, но в неговата работа никак не прониква в това съзнание. Когато човекът мисли, неговото съзнание е насочено върху мислите. Той иска да си представи нещо чрез мислите; той иска да мисли правилно в обикновения смисъл.
към текста >>
Той може да обхване дей
нос
тта на мисленето като такова в духовното око.
Силата на тези средства се крие именно в това, че те задържат душата в това обикновено съзнание. Средства за проникване по-дълбоко в душата се предлагат тогава, когато насочваме поглед върху онова, което съдействува в обикновеното съзнание, но в неговата работа никак не прониква в това съзнание. Когато човекът мисли, неговото съзнание е насочено върху мислите. Той иска да си представи нещо чрез мислите; той иска да мисли правилно в обикновения смисъл. Но човек може да насочи своето внимание и върху нещо друго.
Той може да обхване дейността на мисленето като такова в духовното око.
Може например да постави една мисъл в центъра на съзнанието, която мисъл не се отнася за нищо външно, която той си представя като един символ, при който оставя напълно настрана това, че той изобразява нещо външно. Човек може да постоянствува в задържането на един такава мисъл. Той може да се вживее напълно само във вътрешната работа на душата, когато постъпва по този начин. Важното тук не е човек да живее в мисли, а това, да изживява дейността на мисленето. По този начин душата се освобождава от това което тя върши в нейното обикновено мислене.
към текста >>
Важното тук не е човек да живее в мисли, а това, да изживява дей
нос
тта на мисленето.
Но човек може да насочи своето внимание и върху нещо друго. Той може да обхване дейността на мисленето като такова в духовното око. Може например да постави една мисъл в центъра на съзнанието, която мисъл не се отнася за нищо външно, която той си представя като един символ, при който оставя напълно настрана това, че той изобразява нещо външно. Човек може да постоянствува в задържането на един такава мисъл. Той може да се вживее напълно само във вътрешната работа на душата, когато постъпва по този начин.
Важното тук не е човек да живее в мисли, а това, да изживява дейността на мисленето.
По този начин душата се освобождава от това което тя върши в нейното обикновено мислене. Когато продължи достатъчно дълго такова вътрешно упражнение, след известно време тя ще разбере, как е навлязла в изживявания, които я отделят от онова мислене и образуване на представите, което е свързано с телесните органи. Същото може да се направи и с чувстването и волението на душата, даже и с усещането, с възприятието навъншните неща. По този път ще се постигне нещо само тогава, когато човек не се плаши пред това, да си признае, че себепознанието на душата не може да се предприеме просто, като той насочва погледа си в своята вътрешност, а напротив към това, което може да се разкрие чрез вътрешната работа на душата. Чрез една вътрешна работа на душата, която чрез вътрешно упражнение стига до едно такова постоянство във вътрешната дейност на мисленето, чувстването и волението, че тези изживявания се "сгъстяват" някакси духовно.
към текста >>
По този път ще се постигне нещо само тогава, когато човек не се плаши пред това, да си признае, че себепознанието на душата не може да се предприеме просто, като той насочва погледа си в своята вътреш
нос
т, а напротив към това, което може да се разкрие чрез вътрешната работа на душата.
Той може да се вживее напълно само във вътрешната работа на душата, когато постъпва по този начин. Важното тук не е човек да живее в мисли, а това, да изживява дейността на мисленето. По този начин душата се освобождава от това което тя върши в нейното обикновено мислене. Когато продължи достатъчно дълго такова вътрешно упражнение, след известно време тя ще разбере, как е навлязла в изживявания, които я отделят от онова мислене и образуване на представите, което е свързано с телесните органи. Същото може да се направи и с чувстването и волението на душата, даже и с усещането, с възприятието навъншните неща.
По този път ще се постигне нещо само тогава, когато човек не се плаши пред това, да си признае, че себепознанието на душата не може да се предприеме просто, като той насочва погледа си в своята вътрешност, а напротив към това, което може да се разкрие чрез вътрешната работа на душата.
Чрез една вътрешна работа на душата, която чрез вътрешно упражнение стига до едно такова постоянство във вътрешната дейност на мисленето, чувстването и волението, че тези изживявания се "сгъстяват" някакси духовно. Тогава в това "сгъстяване" те разкриват тяхната вътрешна същност, която не може да бъде възприемана в обикновеното съзнание. Чрез такава психическа работа човек открива, че за възникването на обикновеното съзнание психическите сили трябва така да се "изтънят" и че в това изтъняване те стават невъзприемаеми. Психическата работа, която разбираме тук, се състои в едно безкрайно повишение на душевните способности, които и обикновеното съзнание познава, но които то не използува в такава завишеност. Това са способностите на вниманието на любвеобилното отдаване на изживяното от душата.
към текста >>
Чрез една вътрешна работа на душата, която чрез вътрешно упражнение стига до едно такова постоянство във вътрешната дей
нос
т на мисленето, чувстването и волението, че тези изживявания се "сгъстяват" някакси духовно.
Важното тук не е човек да живее в мисли, а това, да изживява дейността на мисленето. По този начин душата се освобождава от това което тя върши в нейното обикновено мислене. Когато продължи достатъчно дълго такова вътрешно упражнение, след известно време тя ще разбере, как е навлязла в изживявания, които я отделят от онова мислене и образуване на представите, което е свързано с телесните органи. Същото може да се направи и с чувстването и волението на душата, даже и с усещането, с възприятието навъншните неща. По този път ще се постигне нещо само тогава, когато човек не се плаши пред това, да си признае, че себепознанието на душата не може да се предприеме просто, като той насочва погледа си в своята вътрешност, а напротив към това, което може да се разкрие чрез вътрешната работа на душата.
Чрез една вътрешна работа на душата, която чрез вътрешно упражнение стига до едно такова постоянство във вътрешната дейност на мисленето, чувстването и волението, че тези изживявания се "сгъстяват" някакси духовно.
Тогава в това "сгъстяване" те разкриват тяхната вътрешна същност, която не може да бъде възприемана в обикновеното съзнание. Чрез такава психическа работа човек открива, че за възникването на обикновеното съзнание психическите сили трябва така да се "изтънят" и че в това изтъняване те стават невъзприемаеми. Психическата работа, която разбираме тук, се състои в едно безкрайно повишение на душевните способности, които и обикновеното съзнание познава, но които то не използува в такава завишеност. Това са способностите на вниманието на любвеобилното отдаване на изживяното от душата. За да се постигне горното, тези способности трябва да бъдат до такава степен завишени, че да действат като изцяло нови душевни сили.
към текста >>
Тогава в това "сгъстяване" те разкриват тяхната вътрешна същ
нос
т, която не може да бъде възприемана в обикновеното съзнание.
По този начин душата се освобождава от това което тя върши в нейното обикновено мислене. Когато продължи достатъчно дълго такова вътрешно упражнение, след известно време тя ще разбере, как е навлязла в изживявания, които я отделят от онова мислене и образуване на представите, което е свързано с телесните органи. Същото може да се направи и с чувстването и волението на душата, даже и с усещането, с възприятието навъншните неща. По този път ще се постигне нещо само тогава, когато човек не се плаши пред това, да си признае, че себепознанието на душата не може да се предприеме просто, като той насочва погледа си в своята вътрешност, а напротив към това, което може да се разкрие чрез вътрешната работа на душата. Чрез една вътрешна работа на душата, която чрез вътрешно упражнение стига до едно такова постоянство във вътрешната дейност на мисленето, чувстването и волението, че тези изживявания се "сгъстяват" някакси духовно.
Тогава в това "сгъстяване" те разкриват тяхната вътрешна същност, която не може да бъде възприемана в обикновеното съзнание.
Чрез такава психическа работа човек открива, че за възникването на обикновеното съзнание психическите сили трябва така да се "изтънят" и че в това изтъняване те стават невъзприемаеми. Психическата работа, която разбираме тук, се състои в едно безкрайно повишение на душевните способности, които и обикновеното съзнание познава, но които то не използува в такава завишеност. Това са способностите на вниманието на любвеобилното отдаване на изживяното от душата. За да се постигне горното, тези способности трябва да бъдат до такава степен завишени, че да действат като изцяло нови душевни сили. Постъпвайки по този начин, човек долавя в душата едно действително изживяване, чиято собствена същност се изявява като такава, която е независима от органите на тялото.
към текста >>
Психическата работа, която разбираме тук, се състои в едно безкрайно повишение на душевните способ
нос
ти, които и обикновеното съзнание познава, но които то не използува в такава завише
нос
т.
Същото може да се направи и с чувстването и волението на душата, даже и с усещането, с възприятието навъншните неща. По този път ще се постигне нещо само тогава, когато човек не се плаши пред това, да си признае, че себепознанието на душата не може да се предприеме просто, като той насочва погледа си в своята вътрешност, а напротив към това, което може да се разкрие чрез вътрешната работа на душата. Чрез една вътрешна работа на душата, която чрез вътрешно упражнение стига до едно такова постоянство във вътрешната дейност на мисленето, чувстването и волението, че тези изживявания се "сгъстяват" някакси духовно. Тогава в това "сгъстяване" те разкриват тяхната вътрешна същност, която не може да бъде възприемана в обикновеното съзнание. Чрез такава психическа работа човек открива, че за възникването на обикновеното съзнание психическите сили трябва така да се "изтънят" и че в това изтъняване те стават невъзприемаеми.
Психическата работа, която разбираме тук, се състои в едно безкрайно повишение на душевните способности, които и обикновеното съзнание познава, но които то не използува в такава завишеност.
Това са способностите на вниманието на любвеобилното отдаване на изживяното от душата. За да се постигне горното, тези способности трябва да бъдат до такава степен завишени, че да действат като изцяло нови душевни сили. Постъпвайки по този начин, човек долавя в душата едно действително изживяване, чиято собствена същност се изявява като такава, която е независима от органите на тялото. Това е един духовен живот, който мислово не трябва да бъде смесван с това, което Дилтей и Ойкен наричат духовен свят. Защото този духовен свят може да бъде изживян от човека само тогава, когато човек е свързан с органите на своето тяло.
към текста >>
Това са способ
нос
тите на вниманието на любвеобилното отдаване на изживяното от душата.
По този път ще се постигне нещо само тогава, когато човек не се плаши пред това, да си признае, че себепознанието на душата не може да се предприеме просто, като той насочва погледа си в своята вътрешност, а напротив към това, което може да се разкрие чрез вътрешната работа на душата. Чрез една вътрешна работа на душата, която чрез вътрешно упражнение стига до едно такова постоянство във вътрешната дейност на мисленето, чувстването и волението, че тези изживявания се "сгъстяват" някакси духовно. Тогава в това "сгъстяване" те разкриват тяхната вътрешна същност, която не може да бъде възприемана в обикновеното съзнание. Чрез такава психическа работа човек открива, че за възникването на обикновеното съзнание психическите сили трябва така да се "изтънят" и че в това изтъняване те стават невъзприемаеми. Психическата работа, която разбираме тук, се състои в едно безкрайно повишение на душевните способности, които и обикновеното съзнание познава, но които то не използува в такава завишеност.
Това са способностите на вниманието на любвеобилното отдаване на изживяното от душата.
За да се постигне горното, тези способности трябва да бъдат до такава степен завишени, че да действат като изцяло нови душевни сили. Постъпвайки по този начин, човек долавя в душата едно действително изживяване, чиято собствена същност се изявява като такава, която е независима от органите на тялото. Това е един духовен живот, който мислово не трябва да бъде смесван с това, което Дилтей и Ойкен наричат духовен свят. Защото този духовен свят може да бъде изживян от човека само тогава, когато човек е свързан с органите на своето тяло. Духовният живот, който разбираме тук, не съществува за душата, която е свързана с тялото.
към текста >>
За да се постигне горното, тези способ
нос
ти трябва да бъдат до такава степен завишени, че да действат като изцяло нови душевни сили.
Чрез една вътрешна работа на душата, която чрез вътрешно упражнение стига до едно такова постоянство във вътрешната дейност на мисленето, чувстването и волението, че тези изживявания се "сгъстяват" някакси духовно. Тогава в това "сгъстяване" те разкриват тяхната вътрешна същност, която не може да бъде възприемана в обикновеното съзнание. Чрез такава психическа работа човек открива, че за възникването на обикновеното съзнание психическите сили трябва така да се "изтънят" и че в това изтъняване те стават невъзприемаеми. Психическата работа, която разбираме тук, се състои в едно безкрайно повишение на душевните способности, които и обикновеното съзнание познава, но които то не използува в такава завишеност. Това са способностите на вниманието на любвеобилното отдаване на изживяното от душата.
За да се постигне горното, тези способности трябва да бъдат до такава степен завишени, че да действат като изцяло нови душевни сили.
Постъпвайки по този начин, човек долавя в душата едно действително изживяване, чиято собствена същност се изявява като такава, която е независима от органите на тялото. Това е един духовен живот, който мислово не трябва да бъде смесван с това, което Дилтей и Ойкен наричат духовен свят. Защото този духовен свят може да бъде изживян от човека само тогава, когато човек е свързан с органите на своето тяло. Духовният живот, който разбираме тук, не съществува за душата, която е свързана с тялото. И като една първа опитност на този добит нов духовен живот се представя истинското познание на обикновения душевен живот.
към текста >>
Постъпвайки по този начин, човек долавя в душата едно действително изживяване, чиято собствена същ
нос
т се изявява като такава, която е независима от органите на тялото.
Тогава в това "сгъстяване" те разкриват тяхната вътрешна същност, която не може да бъде възприемана в обикновеното съзнание. Чрез такава психическа работа човек открива, че за възникването на обикновеното съзнание психическите сили трябва така да се "изтънят" и че в това изтъняване те стават невъзприемаеми. Психическата работа, която разбираме тук, се състои в едно безкрайно повишение на душевните способности, които и обикновеното съзнание познава, но които то не използува в такава завишеност. Това са способностите на вниманието на любвеобилното отдаване на изживяното от душата. За да се постигне горното, тези способности трябва да бъдат до такава степен завишени, че да действат като изцяло нови душевни сили.
Постъпвайки по този начин, човек долавя в душата едно действително изживяване, чиято собствена същност се изявява като такава, която е независима от органите на тялото.
Това е един духовен живот, който мислово не трябва да бъде смесван с това, което Дилтей и Ойкен наричат духовен свят. Защото този духовен свят може да бъде изживян от човека само тогава, когато човек е свързан с органите на своето тяло. Духовният живот, който разбираме тук, не съществува за душата, която е свързана с тялото. И като една първа опитност на този добит нов духовен живот се представя истинското познание на обикновения душевен живот. В действителност и този душевен живот не е произведен чрез тялото, а той протича вън от тялото.
към текста >>
И като една първа опит
нос
т на този добит нов духовен живот се представя истинското познание на обикновения душевен живот.
За да се постигне горното, тези способности трябва да бъдат до такава степен завишени, че да действат като изцяло нови душевни сили. Постъпвайки по този начин, човек долавя в душата едно действително изживяване, чиято собствена същност се изявява като такава, която е независима от органите на тялото. Това е един духовен живот, който мислово не трябва да бъде смесван с това, което Дилтей и Ойкен наричат духовен свят. Защото този духовен свят може да бъде изживян от човека само тогава, когато човек е свързан с органите на своето тяло. Духовният живот, който разбираме тук, не съществува за душата, която е свързана с тялото.
И като една първа опитност на този добит нов духовен живот се представя истинското познание на обикновения душевен живот.
В действителност и този душевен живот не е произведен чрез тялото, а той протича вън от тялото. Когато виждам един цвят, когато чувам един звук, аз изживявам цвета, звука не като резултат на тялото, а като себесъзнателен Аз, аз съм свързан с цвета, със звука намиращи се вън от тялото. тялото има задачата да действува така, че то може да бъде сравнено с едно огледало. Когато обикновеното съзнание съм свързан само психически с един цвят, поради устройството на това съзнание аз не мога да възприемам нищо от цвета. Както не мога да вида моето лице, когато гледам пред себе си.
към текста >>
В действител
нос
т и този душевен живот не е произведен чрез тялото, а той протича вън от тялото.
Постъпвайки по този начин, човек долавя в душата едно действително изживяване, чиято собствена същност се изявява като такава, която е независима от органите на тялото. Това е един духовен живот, който мислово не трябва да бъде смесван с това, което Дилтей и Ойкен наричат духовен свят. Защото този духовен свят може да бъде изживян от човека само тогава, когато човек е свързан с органите на своето тяло. Духовният живот, който разбираме тук, не съществува за душата, която е свързана с тялото. И като една първа опитност на този добит нов духовен живот се представя истинското познание на обикновения душевен живот.
В действителност и този душевен живот не е произведен чрез тялото, а той протича вън от тялото.
Когато виждам един цвят, когато чувам един звук, аз изживявам цвета, звука не като резултат на тялото, а като себесъзнателен Аз, аз съм свързан с цвета, със звука намиращи се вън от тялото. тялото има задачата да действува така, че то може да бъде сравнено с едно огледало. Когато обикновеното съзнание съм свързан само психически с един цвят, поради устройството на това съзнание аз не мога да възприемам нищо от цвета. Както не мога да вида моето лице, когато гледам пред себе си. Но щом пред мене стои едно огледало, аз виждам това лице като тяло.
към текста >>
Така е и със сетивното възприятие разбира се трябва да се има предвид недостатъч
нос
тта на едно сравнение.
Когато обикновеното съзнание съм свързан само психически с един цвят, поради устройството на това съзнание аз не мога да възприемам нищо от цвета. Както не мога да вида моето лице, когато гледам пред себе си. Но щом пред мене стои едно огледало, аз виждам това лице като тяло. Когато не стоя пред огледалото, Аз Съм тялото, аз изживявам себе си като такова тяло. Стоейки пред огледалото, аз възприемам тялото като образ в огледалото.
Така е и със сетивното възприятие разбира се трябва да се има предвид недостатъчността на едно сравнение.
Аз живея с цвета вън от моето тяло; чрез дейността на тялото /на окото, на нервната система/ цветът се превръща за мене в съзнателно възприятие. Тялото не е един производител на възприятия, на душевния живот въобще, а това човешко тяло е един огледален апарат на това, което става душевно-духовно вън от тялото. Чрез един такъв възглед теорията на познанието е поставена върху една пълна перспектива основа. "Човек ще стигне.....до една.....представа за "Аза" по пътя на теорията на познанието, когато той си представя този аз намиращ се навътре в телесния организъм и се оставя впечатленията да му бъдат дадени "отвън", а когато постави този "Аз" в закономерността на нещата и вижда в организма на тялото само едно огледало, което отразява намиращото се вън от тялото тъкане на Аза в истинската същност на света чрез дейността на органите на тялото срещу самия Аз." С тези думи се опита авторът на настоящата книга /"Загадки на Философията"/ да охарактеризира плуващата пред него перспектива към една теория на познанието в една лекция, която беше разработил на проведения през 1911 година в Болоня философски конгрес: "Психологическите основи и становището на Духовната наука по теорията на познанието”*/*Отпечатана в Щайнерово-джобно издание том 4, стр.16 и следв./". През време на човешкия сън отразяващото взаимодействие между тялото и душата е непрекъснато; "Азът" живее само в тъкането на душевно-духовното.
към текста >>
Аз живея с цвета вън от моето тяло; чрез дей
нос
тта на тялото /на окото, на нервната система/ цветът се превръща за мене в съзнателно възприятие.
Както не мога да вида моето лице, когато гледам пред себе си. Но щом пред мене стои едно огледало, аз виждам това лице като тяло. Когато не стоя пред огледалото, Аз Съм тялото, аз изживявам себе си като такова тяло. Стоейки пред огледалото, аз възприемам тялото като образ в огледалото. Така е и със сетивното възприятие разбира се трябва да се има предвид недостатъчността на едно сравнение.
Аз живея с цвета вън от моето тяло; чрез дейността на тялото /на окото, на нервната система/ цветът се превръща за мене в съзнателно възприятие.
Тялото не е един производител на възприятия, на душевния живот въобще, а това човешко тяло е един огледален апарат на това, което става душевно-духовно вън от тялото. Чрез един такъв възглед теорията на познанието е поставена върху една пълна перспектива основа. "Човек ще стигне.....до една.....представа за "Аза" по пътя на теорията на познанието, когато той си представя този аз намиращ се навътре в телесния организъм и се оставя впечатленията да му бъдат дадени "отвън", а когато постави този "Аз" в закономерността на нещата и вижда в организма на тялото само едно огледало, което отразява намиращото се вън от тялото тъкане на Аза в истинската същност на света чрез дейността на органите на тялото срещу самия Аз." С тези думи се опита авторът на настоящата книга /"Загадки на Философията"/ да охарактеризира плуващата пред него перспектива към една теория на познанието в една лекция, която беше разработил на проведения през 1911 година в Болоня философски конгрес: "Психологическите основи и становището на Духовната наука по теорията на познанието”*/*Отпечатана в Щайнерово-джобно издание том 4, стр.16 и следв./". През време на човешкия сън отразяващото взаимодействие между тялото и душата е непрекъснато; "Азът" живее само в тъкането на душевно-духовното. Обаче за обикновеното съзнание не съществува изживяване, когато тялото не отразява изживяванията.
към текста >>
"Човек ще стигне.....до една.....представа за "Аза" по пътя на теорията на познанието, когато той си представя този аз намиращ се навътре в телесния организъм и се оставя впечатленията да му бъдат дадени "отвън", а когато постави този "Аз" в закономер
нос
тта на нещата и вижда в организма на тялото само едно огледало, което отразява намиращото се вън от тялото тъкане на Аза в истинската същ
нос
т на света чрез дей
нос
тта на органите на тялото срещу самия Аз." С тези думи се опита авторът на настоящата книга /"Загадки на Философията"/ да охарактеризира плуващата пред него перспектива към една теория на познанието в една лекция, която беше разработил на проведения през 1911 година в Болоня философски конгрес: "Психологическите основи и становището на Духовната наука по теорията на познанието”*/*Отпечатана в Щайнерово-джобно издание том 4, стр.16 и следв./".
Стоейки пред огледалото, аз възприемам тялото като образ в огледалото. Така е и със сетивното възприятие разбира се трябва да се има предвид недостатъчността на едно сравнение. Аз живея с цвета вън от моето тяло; чрез дейността на тялото /на окото, на нервната система/ цветът се превръща за мене в съзнателно възприятие. Тялото не е един производител на възприятия, на душевния живот въобще, а това човешко тяло е един огледален апарат на това, което става душевно-духовно вън от тялото. Чрез един такъв възглед теорията на познанието е поставена върху една пълна перспектива основа.
"Човек ще стигне.....до една.....представа за "Аза" по пътя на теорията на познанието, когато той си представя този аз намиращ се навътре в телесния организъм и се оставя впечатленията да му бъдат дадени "отвън", а когато постави този "Аз" в закономерността на нещата и вижда в организма на тялото само едно огледало, което отразява намиращото се вън от тялото тъкане на Аза в истинската същност на света чрез дейността на органите на тялото срещу самия Аз." С тези думи се опита авторът на настоящата книга /"Загадки на Философията"/ да охарактеризира плуващата пред него перспектива към една теория на познанието в една лекция, която беше разработил на проведения през 1911 година в Болоня философски конгрес: "Психологическите основи и становището на Духовната наука по теорията на познанието”*/*Отпечатана в Щайнерово-джобно издание том 4, стр.16 и следв./".
През време на човешкия сън отразяващото взаимодействие между тялото и душата е непрекъснато; "Азът" живее само в тъкането на душевно-духовното. Обаче за обикновеното съзнание не съществува изживяване, когато тялото не отразява изживяванията. Ето защо сънят протича безсъзнателно. Чрез горепосочените и други подобни психически упражнения се стига дотам, душата да развие едно съзнание различно от обикновеното. Чрез това тя добива способността не само да изживява душевно-духовно, но също и така да засили изживяното в себе си, че то да се отрази, така да се каже, в самото себе си без помощта на тялото и по този начин да стигне до духовното възприятие.
към текста >>
Чрез това тя добива способ
нос
тта не само да изживява душевно-духовно, но също и така да засили изживяното в себе си, че то да се отрази, така да се каже, в самото себе си без помощта на тялото и по този начин да стигне до духовното възприятие.
"Човек ще стигне.....до една.....представа за "Аза" по пътя на теорията на познанието, когато той си представя този аз намиращ се навътре в телесния организъм и се оставя впечатленията да му бъдат дадени "отвън", а когато постави този "Аз" в закономерността на нещата и вижда в организма на тялото само едно огледало, което отразява намиращото се вън от тялото тъкане на Аза в истинската същност на света чрез дейността на органите на тялото срещу самия Аз." С тези думи се опита авторът на настоящата книга /"Загадки на Философията"/ да охарактеризира плуващата пред него перспектива към една теория на познанието в една лекция, която беше разработил на проведения през 1911 година в Болоня философски конгрес: "Психологическите основи и становището на Духовната наука по теорията на познанието”*/*Отпечатана в Щайнерово-джобно издание том 4, стр.16 и следв./". През време на човешкия сън отразяващото взаимодействие между тялото и душата е непрекъснато; "Азът" живее само в тъкането на душевно-духовното. Обаче за обикновеното съзнание не съществува изживяване, когато тялото не отразява изживяванията. Ето защо сънят протича безсъзнателно. Чрез горепосочените и други подобни психически упражнения се стига дотам, душата да развие едно съзнание различно от обикновеното.
Чрез това тя добива способността не само да изживява душевно-духовно, но също и така да засили изживяното в себе си, че то да се отрази, така да се каже, в самото себе си без помощта на тялото и по този начин да стигне до духовното възприятие.
И едва в така изживяното душата може да познае истински себе си, може да изживее себе си в своето същество съзнателно. Както споменът извиква като по вълшебен начин минали факти на физическото изживяване от глъбините на душата, така и пред една душа, която се е подготвила чрез горепосочените упражнения, изникват от глъбините на вътрешността истински изживявания, които не принадлежат на света на сетивното битие, а принадлежат на един свят, в който душата има своята основна същина. Твърде близко е сега до ума, че някой от вярващите в съвременния начин на мислене ще окачестви този свят, който се явява тук като принадлежащ на областта на грешките на паметта, на илюзиите, на халюцинациите, на самовнушенията и тем подобни. На това можем да възразим, че един сериозен стремеж на душата, който работи в посочения път, намира във вътрешното състояние на духа, което тя си е възпитала, такива сигурни средства, за да различава илюзията от духовната действителност, както в обикновения живот при едно здраво устройство на душата човек може да различава фантастичните образи от едно възприятие. Напразно ще се търсят теоретически доказателства, че горехарактеризираният свят е действителен; но такива доказателства не съществуват също и за действителността на света на възприятията.
към текста >>
Както споменът извиква като по вълшебен начин минали факти на физическото изживяване от глъбините на душата, така и пред една душа, която се е подготвила чрез горепосочените упражнения, изникват от глъбините на вътреш
нос
тта истински изживявания, които не принадлежат на света на сетивното битие, а принадлежат на един свят, в който душата има своята основна същина.
Обаче за обикновеното съзнание не съществува изживяване, когато тялото не отразява изживяванията. Ето защо сънят протича безсъзнателно. Чрез горепосочените и други подобни психически упражнения се стига дотам, душата да развие едно съзнание различно от обикновеното. Чрез това тя добива способността не само да изживява душевно-духовно, но също и така да засили изживяното в себе си, че то да се отрази, така да се каже, в самото себе си без помощта на тялото и по този начин да стигне до духовното възприятие. И едва в така изживяното душата може да познае истински себе си, може да изживее себе си в своето същество съзнателно.
Както споменът извиква като по вълшебен начин минали факти на физическото изживяване от глъбините на душата, така и пред една душа, която се е подготвила чрез горепосочените упражнения, изникват от глъбините на вътрешността истински изживявания, които не принадлежат на света на сетивното битие, а принадлежат на един свят, в който душата има своята основна същина.
Твърде близко е сега до ума, че някой от вярващите в съвременния начин на мислене ще окачестви този свят, който се явява тук като принадлежащ на областта на грешките на паметта, на илюзиите, на халюцинациите, на самовнушенията и тем подобни. На това можем да възразим, че един сериозен стремеж на душата, който работи в посочения път, намира във вътрешното състояние на духа, което тя си е възпитала, такива сигурни средства, за да различава илюзията от духовната действителност, както в обикновения живот при едно здраво устройство на душата човек може да различава фантастичните образи от едно възприятие. Напразно ще се търсят теоретически доказателства, че горехарактеризираният свят е действителен; но такива доказателства не съществуват също и за действителността на света на възприятията. Как трябва да се съди, върху това решава самото изживяване в единия както и в другия случай. Това, което задържа мнозина да предприемат стъпката, която според това изложение е единствено за философските загадки, то е, че те се страхуват да не би чрез една такава стъпка да изпаднат в областта на една мъглива мистика.
към текста >>
На това можем да възразим, че един сериозен стремеж на душата, който работи в посочения път, намира във вътрешното състояние на духа, което тя си е възпитала, такива сигурни средства, за да различава илюзията от духовната действител
нос
т, както в обикновения живот при едно здраво устройство на душата човек може да различава фантастичните образи от едно възприятие.
Чрез горепосочените и други подобни психически упражнения се стига дотам, душата да развие едно съзнание различно от обикновеното. Чрез това тя добива способността не само да изживява душевно-духовно, но също и така да засили изживяното в себе си, че то да се отрази, така да се каже, в самото себе си без помощта на тялото и по този начин да стигне до духовното възприятие. И едва в така изживяното душата може да познае истински себе си, може да изживее себе си в своето същество съзнателно. Както споменът извиква като по вълшебен начин минали факти на физическото изживяване от глъбините на душата, така и пред една душа, която се е подготвила чрез горепосочените упражнения, изникват от глъбините на вътрешността истински изживявания, които не принадлежат на света на сетивното битие, а принадлежат на един свят, в който душата има своята основна същина. Твърде близко е сега до ума, че някой от вярващите в съвременния начин на мислене ще окачестви този свят, който се явява тук като принадлежащ на областта на грешките на паметта, на илюзиите, на халюцинациите, на самовнушенията и тем подобни.
На това можем да възразим, че един сериозен стремеж на душата, който работи в посочения път, намира във вътрешното състояние на духа, което тя си е възпитала, такива сигурни средства, за да различава илюзията от духовната действителност, както в обикновения живот при едно здраво устройство на душата човек може да различава фантастичните образи от едно възприятие.
Напразно ще се търсят теоретически доказателства, че горехарактеризираният свят е действителен; но такива доказателства не съществуват също и за действителността на света на възприятията. Как трябва да се съди, върху това решава самото изживяване в единия както и в другия случай. Това, което задържа мнозина да предприемат стъпката, която според това изложение е единствено за философските загадки, то е, че те се страхуват да не би чрез една такава стъпка да изпаднат в областта на една мъглива мистика. Който предварително няма в себе си влечението на душата към такава мъглива мистика, той ще си отвори по описания път достъпна до един свят на душевното изживяване, който е в себе си така кристално ясно, както математическото идейно построение. Обаче ако човек има склонност да търси духовното в "тъмното неизвестно", в това, "което не може да бъде обяснено", той не ще може да се ориентира в този път нито като негов познавач, нито като негов противник.
към текста >>
Напразно ще се търсят теоретически доказателства, че горехарактеризираният свят е действителен; но такива доказателства не съществуват също и за действител
нос
тта на света на възприятията.
Чрез това тя добива способността не само да изживява душевно-духовно, но също и така да засили изживяното в себе си, че то да се отрази, така да се каже, в самото себе си без помощта на тялото и по този начин да стигне до духовното възприятие. И едва в така изживяното душата може да познае истински себе си, може да изживее себе си в своето същество съзнателно. Както споменът извиква като по вълшебен начин минали факти на физическото изживяване от глъбините на душата, така и пред една душа, която се е подготвила чрез горепосочените упражнения, изникват от глъбините на вътрешността истински изживявания, които не принадлежат на света на сетивното битие, а принадлежат на един свят, в който душата има своята основна същина. Твърде близко е сега до ума, че някой от вярващите в съвременния начин на мислене ще окачестви този свят, който се явява тук като принадлежащ на областта на грешките на паметта, на илюзиите, на халюцинациите, на самовнушенията и тем подобни. На това можем да възразим, че един сериозен стремеж на душата, който работи в посочения път, намира във вътрешното състояние на духа, което тя си е възпитала, такива сигурни средства, за да различава илюзията от духовната действителност, както в обикновения живот при едно здраво устройство на душата човек може да различава фантастичните образи от едно възприятие.
Напразно ще се търсят теоретически доказателства, че горехарактеризираният свят е действителен; но такива доказателства не съществуват също и за действителността на света на възприятията.
Как трябва да се съди, върху това решава самото изживяване в единия както и в другия случай. Това, което задържа мнозина да предприемат стъпката, която според това изложение е единствено за философските загадки, то е, че те се страхуват да не би чрез една такава стъпка да изпаднат в областта на една мъглива мистика. Който предварително няма в себе си влечението на душата към такава мъглива мистика, той ще си отвори по описания път достъпна до един свят на душевното изживяване, който е в себе си така кристално ясно, както математическото идейно построение. Обаче ако човек има склонност да търси духовното в "тъмното неизвестно", в това, "което не може да бъде обяснено", той не ще може да се ориентира в този път нито като негов познавач, нито като негов противник. Лесно може да се разбере също, че такива личности, които искат да считат начина на мислене, с който си служи естествената наука за познанието на сетивния свят е единствено верният научен път, ще се опълчат силно против изнесеното тук.
към текста >>
Обаче ако човек има склон
нос
т да търси духовното в "тъмното неизвестно", в това, "което не може да бъде обяснено", той не ще може да се ориентира в този път нито като негов познавач, нито като негов противник.
На това можем да възразим, че един сериозен стремеж на душата, който работи в посочения път, намира във вътрешното състояние на духа, което тя си е възпитала, такива сигурни средства, за да различава илюзията от духовната действителност, както в обикновения живот при едно здраво устройство на душата човек може да различава фантастичните образи от едно възприятие. Напразно ще се търсят теоретически доказателства, че горехарактеризираният свят е действителен; но такива доказателства не съществуват също и за действителността на света на възприятията. Как трябва да се съди, върху това решава самото изживяване в единия както и в другия случай. Това, което задържа мнозина да предприемат стъпката, която според това изложение е единствено за философските загадки, то е, че те се страхуват да не би чрез една такава стъпка да изпаднат в областта на една мъглива мистика. Който предварително няма в себе си влечението на душата към такава мъглива мистика, той ще си отвори по описания път достъпна до един свят на душевното изживяване, който е в себе си така кристално ясно, както математическото идейно построение.
Обаче ако човек има склонност да търси духовното в "тъмното неизвестно", в това, "което не може да бъде обяснено", той не ще може да се ориентира в този път нито като негов познавач, нито като негов противник.
Лесно може да се разбере също, че такива личности, които искат да считат начина на мислене, с който си служи естествената наука за познанието на сетивния свят е единствено верният научен път, ще се опълчат силно против изнесеното тук. Въпреки това, този, който се освободи от тази едностранчивост, може да познае, че именно в истинския естественонаучен подход лежи основата за едно приемане на тук описаното. В идеите, които бяха описани в настоящата книга като такива на новия естественонаучен начин на мислене, ние имаме най-добри мисли за упражнение, на които душата може да се отдаде и да постоянства в тях, за да се освободи в нейното вътрешно изживяване от свързаността с тялото. Който използува тези естественонаучни идеи, за да постъпва с тях така, както бе описано в настоящите изложения, той ще открие, че мисли, които първоначално изглеждат определени само за да изобразяват природните процеси, при вътрешното духовно упражнение действително освобождават душата от тялото, и че духовната наука, която разбираме тук трябва да съставлява едно продължение на психически правилно изживявания естественонаучен начин на мислене. ***
към текста >>
Лесно може да се разбере също, че такива лич
нос
ти, които искат да считат начина на мислене, с който си служи естествената наука за познанието на сетивния свят е единствено верният научен път, ще се опълчат силно против изнесеното тук.
Напразно ще се търсят теоретически доказателства, че горехарактеризираният свят е действителен; но такива доказателства не съществуват също и за действителността на света на възприятията. Как трябва да се съди, върху това решава самото изживяване в единия както и в другия случай. Това, което задържа мнозина да предприемат стъпката, която според това изложение е единствено за философските загадки, то е, че те се страхуват да не би чрез една такава стъпка да изпаднат в областта на една мъглива мистика. Който предварително няма в себе си влечението на душата към такава мъглива мистика, той ще си отвори по описания път достъпна до един свят на душевното изживяване, който е в себе си така кристално ясно, както математическото идейно построение. Обаче ако човек има склонност да търси духовното в "тъмното неизвестно", в това, "което не може да бъде обяснено", той не ще може да се ориентира в този път нито като негов познавач, нито като негов противник.
Лесно може да се разбере също, че такива личности, които искат да считат начина на мислене, с който си служи естествената наука за познанието на сетивния свят е единствено верният научен път, ще се опълчат силно против изнесеното тук.
Въпреки това, този, който се освободи от тази едностранчивост, може да познае, че именно в истинския естественонаучен подход лежи основата за едно приемане на тук описаното. В идеите, които бяха описани в настоящата книга като такива на новия естественонаучен начин на мислене, ние имаме най-добри мисли за упражнение, на които душата може да се отдаде и да постоянства в тях, за да се освободи в нейното вътрешно изживяване от свързаността с тялото. Който използува тези естественонаучни идеи, за да постъпва с тях така, както бе описано в настоящите изложения, той ще открие, че мисли, които първоначално изглеждат определени само за да изобразяват природните процеси, при вътрешното духовно упражнение действително освобождават душата от тялото, и че духовната наука, която разбираме тук трябва да съставлява едно продължение на психически правилно изживявания естественонаучен начин на мислене. *** Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по горехарактеризирания път.
към текста >>
Въпреки това, този, който се освободи от тази ед
нос
транчивост, може да познае, че именно в истинския естественонаучен подход лежи основата за едно приемане на тук описаното.
Как трябва да се съди, върху това решава самото изживяване в единия както и в другия случай. Това, което задържа мнозина да предприемат стъпката, която според това изложение е единствено за философските загадки, то е, че те се страхуват да не би чрез една такава стъпка да изпаднат в областта на една мъглива мистика. Който предварително няма в себе си влечението на душата към такава мъглива мистика, той ще си отвори по описания път достъпна до един свят на душевното изживяване, който е в себе си така кристално ясно, както математическото идейно построение. Обаче ако човек има склонност да търси духовното в "тъмното неизвестно", в това, "което не може да бъде обяснено", той не ще може да се ориентира в този път нито като негов познавач, нито като негов противник. Лесно може да се разбере също, че такива личности, които искат да считат начина на мислене, с който си служи естествената наука за познанието на сетивния свят е единствено верният научен път, ще се опълчат силно против изнесеното тук.
Въпреки това, този, който се освободи от тази едностранчивост, може да познае, че именно в истинския естественонаучен подход лежи основата за едно приемане на тук описаното.
В идеите, които бяха описани в настоящата книга като такива на новия естественонаучен начин на мислене, ние имаме най-добри мисли за упражнение, на които душата може да се отдаде и да постоянства в тях, за да се освободи в нейното вътрешно изживяване от свързаността с тялото. Който използува тези естественонаучни идеи, за да постъпва с тях така, както бе описано в настоящите изложения, той ще открие, че мисли, които първоначално изглеждат определени само за да изобразяват природните процеси, при вътрешното духовно упражнение действително освобождават душата от тялото, и че духовната наука, която разбираме тук трябва да съставлява едно продължение на психически правилно изживявания естественонаучен начин на мислене. *** Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по горехарактеризирания път. Развитието на философските светогледи през гръцката епоха е довело до раждането на мисълта в полето на тези светогледи.
към текста >>
В идеите, които бяха описани в настоящата книга като такива на новия естественонаучен начин на мислене, ние имаме най-добри мисли за упражнение, на които душата може да се отдаде и да постоянства в тях, за да се освободи в нейното вътрешно изживяване от свърза
нос
тта с тялото.
Това, което задържа мнозина да предприемат стъпката, която според това изложение е единствено за философските загадки, то е, че те се страхуват да не би чрез една такава стъпка да изпаднат в областта на една мъглива мистика. Който предварително няма в себе си влечението на душата към такава мъглива мистика, той ще си отвори по описания път достъпна до един свят на душевното изживяване, който е в себе си така кристално ясно, както математическото идейно построение. Обаче ако човек има склонност да търси духовното в "тъмното неизвестно", в това, "което не може да бъде обяснено", той не ще може да се ориентира в този път нито като негов познавач, нито като негов противник. Лесно може да се разбере също, че такива личности, които искат да считат начина на мислене, с който си служи естествената наука за познанието на сетивния свят е единствено верният научен път, ще се опълчат силно против изнесеното тук. Въпреки това, този, който се освободи от тази едностранчивост, може да познае, че именно в истинския естественонаучен подход лежи основата за едно приемане на тук описаното.
В идеите, които бяха описани в настоящата книга като такива на новия естественонаучен начин на мислене, ние имаме най-добри мисли за упражнение, на които душата може да се отдаде и да постоянства в тях, за да се освободи в нейното вътрешно изживяване от свързаността с тялото.
Който използува тези естественонаучни идеи, за да постъпва с тях така, както бе описано в настоящите изложения, той ще открие, че мисли, които първоначално изглеждат определени само за да изобразяват природните процеси, при вътрешното духовно упражнение действително освобождават душата от тялото, и че духовната наука, която разбираме тук трябва да съставлява едно продължение на психически правилно изживявания естественонаучен начин на мислене. *** Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по горехарактеризирания път. Развитието на философските светогледи през гръцката епоха е довело до раждането на мисълта в полето на тези светогледи. По-късно напредъкът на това развитие се състоеше в това, чрез изживяването на мисълта да насочи и доведе философското разглеждане до себесъзнателния Аз.
към текста >>
Ние изживяваме със знание същ
нос
тта на човешката душа, когато я търсим по горехарактеризирания път.
Лесно може да се разбере също, че такива личности, които искат да считат начина на мислене, с който си служи естествената наука за познанието на сетивния свят е единствено верният научен път, ще се опълчат силно против изнесеното тук. Въпреки това, този, който се освободи от тази едностранчивост, може да познае, че именно в истинския естественонаучен подход лежи основата за едно приемане на тук описаното. В идеите, които бяха описани в настоящата книга като такива на новия естественонаучен начин на мислене, ние имаме най-добри мисли за упражнение, на които душата може да се отдаде и да постоянства в тях, за да се освободи в нейното вътрешно изживяване от свързаността с тялото. Който използува тези естественонаучни идеи, за да постъпва с тях така, както бе описано в настоящите изложения, той ще открие, че мисли, които първоначално изглеждат определени само за да изобразяват природните процеси, при вътрешното духовно упражнение действително освобождават душата от тялото, и че духовната наука, която разбираме тук трябва да съставлява едно продължение на психически правилно изживявания естественонаучен начин на мислене. ***
Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по горехарактеризирания път.
Развитието на философските светогледи през гръцката епоха е довело до раждането на мисълта в полето на тези светогледи. По-късно напредъкът на това развитие се състоеше в това, чрез изживяването на мисълта да насочи и доведе философското разглеждане до себесъзнателния Аз. Гьоте се стремеше в себе съзнателния Аз към такива изживявания, които, бидейки преработени от човешката душа, поставят същевременно душата в областта на онази действителност, която е недостъпна за сетивата. Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, която въпреки това съдържа свръхсетивната същина на всички растения, така че изхождайки от нея човек да измисли всички растения, които е възможно да живеят, с такъв един духовен подход Гьоте стои на посочената тук почва. След това Хегел виждаше в мислителното изживяване на самата човешка душа "пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света.
към текста >>
Гьоте се стремеше в себе съзнателния Аз към такива изживявания, които, бидейки преработени от човешката душа, поставят същевременно душата в областта на онази действител
нос
т, която е недостъпна за сетивата.
Който използува тези естественонаучни идеи, за да постъпва с тях така, както бе описано в настоящите изложения, той ще открие, че мисли, които първоначално изглеждат определени само за да изобразяват природните процеси, при вътрешното духовно упражнение действително освобождават душата от тялото, и че духовната наука, която разбираме тук трябва да съставлява едно продължение на психически правилно изживявания естественонаучен начин на мислене. *** Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по горехарактеризирания път. Развитието на философските светогледи през гръцката епоха е довело до раждането на мисълта в полето на тези светогледи. По-късно напредъкът на това развитие се състоеше в това, чрез изживяването на мисълта да насочи и доведе философското разглеждане до себесъзнателния Аз.
Гьоте се стремеше в себе съзнателния Аз към такива изживявания, които, бидейки преработени от човешката душа, поставят същевременно душата в областта на онази действителност, която е недостъпна за сетивата.
Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, която въпреки това съдържа свръхсетивната същина на всички растения, така че изхождайки от нея човек да измисли всички растения, които е възможно да живеят, с такъв един духовен подход Гьоте стои на посочената тук почва. След това Хегел виждаше в мислителното изживяване на самата човешка душа "пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света. Едно безпристрастно проследяване на философското развитие показва, че изживяването на мислите наистина е било елементът, чрез който себесъзнателния Аз трябваше да бъде поставен на собствената си основа, че трябва да се премине над изживяването на мислите към едно такова душевно изживяване, което води над обикновеното съзнание. Защото също и Хегеловото изживяване на мислите протича още в областта на това обикновено съзнание. По този начин в душата се открива изгледът за една действителност, която е недостъпна за сетивата.
към текста >>
След това Хегел виждаше в мислителното изживяване на самата човешка душа "пребиваването в истинската същ
нос
т на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същ
нос
т на света.
Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по горехарактеризирания път. Развитието на философските светогледи през гръцката епоха е довело до раждането на мисълта в полето на тези светогледи. По-късно напредъкът на това развитие се състоеше в това, чрез изживяването на мисълта да насочи и доведе философското разглеждане до себесъзнателния Аз. Гьоте се стремеше в себе съзнателния Аз към такива изживявания, които, бидейки преработени от човешката душа, поставят същевременно душата в областта на онази действителност, която е недостъпна за сетивата. Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, която въпреки това съдържа свръхсетивната същина на всички растения, така че изхождайки от нея човек да измисли всички растения, които е възможно да живеят, с такъв един духовен подход Гьоте стои на посочената тук почва.
След това Хегел виждаше в мислителното изживяване на самата човешка душа "пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света.
Едно безпристрастно проследяване на философското развитие показва, че изживяването на мислите наистина е било елементът, чрез който себесъзнателния Аз трябваше да бъде поставен на собствената си основа, че трябва да се премине над изживяването на мислите към едно такова душевно изживяване, което води над обикновеното съзнание. Защото също и Хегеловото изживяване на мислите протича още в областта на това обикновено съзнание. По този начин в душата се открива изгледът за една действителност, която е недостъпна за сетивата. Това, което изживява в душата чрез проникването в тази действителност, се представя като по-дълбока същност на душата към изживения посредством тялото външен свят? Душата, която изживява себе си по посочения начин освободена от тялото, се чувства в едно душевно-духовно тъкане.
към текста >>
По този начин в душата се открива изгледът за една действител
нос
т, която е недостъпна за сетивата.
Гьоте се стремеше в себе съзнателния Аз към такива изживявания, които, бидейки преработени от човешката душа, поставят същевременно душата в областта на онази действителност, която е недостъпна за сетивата. Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, която въпреки това съдържа свръхсетивната същина на всички растения, така че изхождайки от нея човек да измисли всички растения, които е възможно да живеят, с такъв един духовен подход Гьоте стои на посочената тук почва. След това Хегел виждаше в мислителното изживяване на самата човешка душа "пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света. Едно безпристрастно проследяване на философското развитие показва, че изживяването на мислите наистина е било елементът, чрез който себесъзнателния Аз трябваше да бъде поставен на собствената си основа, че трябва да се премине над изживяването на мислите към едно такова душевно изживяване, което води над обикновеното съзнание. Защото също и Хегеловото изживяване на мислите протича още в областта на това обикновено съзнание.
По този начин в душата се открива изгледът за една действителност, която е недостъпна за сетивата.
Това, което изживява в душата чрез проникването в тази действителност, се представя като по-дълбока същност на душата към изживения посредством тялото външен свят? Душата, която изживява себе си по посочения начин освободена от тялото, се чувства в едно душевно-духовно тъкане. Тя е с духовното вън от тялото. И тя знае, че и в обикновения живот е вън от това тяло, което и позволява само като един огледален апарат да има възприятия. Чрез това за нея духовното изживяване е така повишено, че в действителност и се разкрива един нов елемент.
към текста >>
Това, което изживява в душата чрез проникването в тази действител
нос
т, се представя като по-дълбока същ
нос
т на душата към изживения посредством тялото външен свят?
Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, която въпреки това съдържа свръхсетивната същина на всички растения, така че изхождайки от нея човек да измисли всички растения, които е възможно да живеят, с такъв един духовен подход Гьоте стои на посочената тук почва. След това Хегел виждаше в мислителното изживяване на самата човешка душа "пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света. Едно безпристрастно проследяване на философското развитие показва, че изживяването на мислите наистина е било елементът, чрез който себесъзнателния Аз трябваше да бъде поставен на собствената си основа, че трябва да се премине над изживяването на мислите към едно такова душевно изживяване, което води над обикновеното съзнание. Защото също и Хегеловото изживяване на мислите протича още в областта на това обикновено съзнание. По този начин в душата се открива изгледът за една действителност, която е недостъпна за сетивата.
Това, което изживява в душата чрез проникването в тази действителност, се представя като по-дълбока същност на душата към изживения посредством тялото външен свят?
Душата, която изживява себе си по посочения начин освободена от тялото, се чувства в едно душевно-духовно тъкане. Тя е с духовното вън от тялото. И тя знае, че и в обикновения живот е вън от това тяло, което и позволява само като един огледален апарат да има възприятия. Чрез това за нея духовното изживяване е така повишено, че в действителност и се разкрива един нов елемент. Съзерцания върху духовния свят по начина на Дилтей или Ойкен намират като духовен свят сбора от културни преживявания на човечеството.
към текста >>
Чрез това за нея духовното изживяване е така повишено, че в действител
нос
т и се разкрива един нов елемент.
По този начин в душата се открива изгледът за една действителност, която е недостъпна за сетивата. Това, което изживява в душата чрез проникването в тази действителност, се представя като по-дълбока същност на душата към изживения посредством тялото външен свят? Душата, която изживява себе си по посочения начин освободена от тялото, се чувства в едно душевно-духовно тъкане. Тя е с духовното вън от тялото. И тя знае, че и в обикновения живот е вън от това тяло, което и позволява само като един огледален апарат да има възприятия.
Чрез това за нея духовното изживяване е така повишено, че в действителност и се разкрива един нов елемент.
Съзерцания върху духовния свят по начина на Дилтей или Ойкен намират като духовен свят сбора от културни преживявания на човечеството. С този свят като единствен доловим свят на духа ние не стоим на почвата на естествено научния начин на мислене. Целокупността на съществата на света се подрежда за естественонаучния поглед така, че физическия човек в неговото индивидуално съществуване се явява като едно резюме, като едно единство, към което сочат всички други природни процеси и природни същества. Културният свят е онова, което е създадено от този човек. Обаче той не е едно индивидуално единство от по-висш род по отношение на индивидуалността на човека.
към текста >>
Целокуп
нос
тта на съществата на света се подрежда за естественонаучния поглед така, че физическия човек в неговото индивидуално съществуване се явява като едно резюме, като едно единство, към което сочат всички други природни процеси и природни същества.
Тя е с духовното вън от тялото. И тя знае, че и в обикновения живот е вън от това тяло, което и позволява само като един огледален апарат да има възприятия. Чрез това за нея духовното изживяване е така повишено, че в действителност и се разкрива един нов елемент. Съзерцания върху духовния свят по начина на Дилтей или Ойкен намират като духовен свят сбора от културни преживявания на човечеството. С този свят като единствен доловим свят на духа ние не стоим на почвата на естествено научния начин на мислене.
Целокупността на съществата на света се подрежда за естественонаучния поглед така, че физическия човек в неговото индивидуално съществуване се явява като едно резюме, като едно единство, към което сочат всички други природни процеси и природни същества.
Културният свят е онова, което е създадено от този човек. Обаче той не е едно индивидуално единство от по-висш род по отношение на индивидуалността на човека. духовната наука, която разбираме тук, сочи на едно изживяване, което душата може да има независимо от тялото. А това изживяване се изявява като нещо индивидуално. То се явява като един по-висш човек, който стои към физическия човек както към своя инструмент.
към текста >>
Обаче той не е едно индивидуално единство от по-висш род по отношение на индивидуал
нос
тта на човека.
Чрез това за нея духовното изживяване е така повишено, че в действителност и се разкрива един нов елемент. Съзерцания върху духовния свят по начина на Дилтей или Ойкен намират като духовен свят сбора от културни преживявания на човечеството. С този свят като единствен доловим свят на духа ние не стоим на почвата на естествено научния начин на мислене. Целокупността на съществата на света се подрежда за естественонаучния поглед така, че физическия човек в неговото индивидуално съществуване се явява като едно резюме, като едно единство, към което сочат всички други природни процеси и природни същества. Културният свят е онова, което е създадено от този човек.
Обаче той не е едно индивидуално единство от по-висш род по отношение на индивидуалността на човека.
духовната наука, която разбираме тук, сочи на едно изживяване, което душата може да има независимо от тялото. А това изживяване се изявява като нещо индивидуално. То се явява като един по-висш човек, който стои към физическия човек както към своя инструмент. Това, което човек чувствува чрез духовното изживяване на душата освободена от тялото, е едно духовно-душевно единно човешко същество, което принадлежи на един духовен свят така, както физическото тяло принадлежи на физическия свят. Когато душата изживява това свое духовно същество /същност/, тя познава също, че то стои в определено отношение към тялото.
към текста >>
Когато душата изживява това свое духовно същество /същ
нос
т/, тя познава също, че то стои в определено отношение към тялото.
Обаче той не е едно индивидуално единство от по-висш род по отношение на индивидуалността на човека. духовната наука, която разбираме тук, сочи на едно изживяване, което душата може да има независимо от тялото. А това изживяване се изявява като нещо индивидуално. То се явява като един по-висш човек, който стои към физическия човек както към своя инструмент. Това, което човек чувствува чрез духовното изживяване на душата освободена от тялото, е едно духовно-душевно единно човешко същество, което принадлежи на един духовен свят така, както физическото тяло принадлежи на физическия свят.
Когато душата изживява това свое духовно същество /същност/, тя познава също, че то стои в определено отношение към тялото.
Тялото се явява от една страна като едно отделени е от духовно-душевното същество, приблизително така, че можем да си позволим сравнението с охлювата черупка, която обгръщайки охлюва, се получава като едно негово копие. От друга страна духовно-душевното се явява като сборът от сили в растението, които след като растението се е развило, след като то е завършило своето развитие чрез листата и цветовете, се събират в зародиша /семето/, за да образуват заложбата за едно ново растение. Ние не можем да изживеем /да почувстваме/ духовно-душевния човек, без същевременно чрез изживяването да знаем, че в този човек се съдържа нещо, което иска да се оформи в един нов физически човек. Да се оформи в един такъв физически човек, който чрез своя живот във физическото тяло си е събрал сили, които могат да се проявят в това настоящо физическо тяло. Наистина това настоящо физическо тяло е дало на душата възможност да има изживявания във връзка с външния свят, които правят от духовно-душевния човек нещо различно от това, което той е бил, когато е навлязъл в живота в това физическо тяло; но това тяло е твърде определено оформено, поради което духовно-душевният човек не може да го преобрази според изпитаните в него изживявания.
към текста >>
Наистина това настоящо физическо тяло е дало на душата възмож
нос
т да има изживявания във връзка с външния свят, които правят от духовно-душевния човек нещо различно от това, което той е бил, когато е навлязъл в живота в това физическо тяло; но това тяло е твърде определено оформено, поради което духовно-душевният човек не може да го преобрази според изпитаните в него изживявания.
Когато душата изживява това свое духовно същество /същност/, тя познава също, че то стои в определено отношение към тялото. Тялото се явява от една страна като едно отделени е от духовно-душевното същество, приблизително така, че можем да си позволим сравнението с охлювата черупка, която обгръщайки охлюва, се получава като едно негово копие. От друга страна духовно-душевното се явява като сборът от сили в растението, които след като растението се е развило, след като то е завършило своето развитие чрез листата и цветовете, се събират в зародиша /семето/, за да образуват заложбата за едно ново растение. Ние не можем да изживеем /да почувстваме/ духовно-душевния човек, без същевременно чрез изживяването да знаем, че в този човек се съдържа нещо, което иска да се оформи в един нов физически човек. Да се оформи в един такъв физически човек, който чрез своя живот във физическото тяло си е събрал сили, които могат да се проявят в това настоящо физическо тяло.
Наистина това настоящо физическо тяло е дало на душата възможност да има изживявания във връзка с външния свят, които правят от духовно-душевния човек нещо различно от това, което той е бил, когато е навлязъл в живота в това физическо тяло; но това тяло е твърде определено оформено, поради което духовно-душевният човек не може да го преобрази според изпитаните в него изживявания.
Така в човека се намира едно духовно-душевно същество, което съдържа заложбата за един нов човек. Такива мисли могат да бъдат тук само бегло засегнати. Това, което те съдържат, открива перспективата за една духовна наука, която е нейната вътрешна същина е изградена по образеца на естествената наука. Този, който обработва една такава наука, ще постъпи както постъпва ботаникът. Този последният проследява растенията, как то пуска корен, развива стебло и листа, по-нататък развива цветове и плодове.
към текста >>
Ученият на духовната наука ще проследи, как един човешки живот, независимо от неговата външна страна, развива също и една вътрешна същ
нос
т; той ще констатира, как външните изживявания умират подобно на листата и цветовете на растението; но вътре той ще проследи духовно-душевната ядка, която подслонява в себе си заложбата за един нов човек.
Това, което те съдържат, открива перспективата за една духовна наука, която е нейната вътрешна същина е изградена по образеца на естествената наука. Този, който обработва една такава наука, ще постъпи както постъпва ботаникът. Този последният проследява растенията, как то пуска корен, развива стебло и листа, по-нататък развива цветове и плодове. В плода той намира зародиша на новия растителен живот. И когато вижда да се ражда едно нова растение, той търси неговия произход в зародиша, който се е получил от едно друго растение.
Ученият на духовната наука ще проследи, как един човешки живот, независимо от неговата външна страна, развива също и една вътрешна същност; той ще констатира, как външните изживявания умират подобно на листата и цветовете на растението; но вътре той ще проследи духовно-душевната ядка, която подслонява в себе си заложбата за един нов човек.
В човека, който влиза в живота чрез раждането, той ще види да идва отново в сетивния свят онова, което е излязло от него чрез смъртта. Той ще се научи да наблюдава, как онова, което е предадено на човека във физическото наследствено течение от предците, е само веществото, материалът, който духовно-душевният човек изгражда оформяйки го, за да доведе до физическото съществуване това, което се е образувало зародишно в един предхождащ живот. От гледна точка на този светоглед човекът ще види някои неща на науката за душата /психологията/ в една нова светлина. Ще обърнем вниманието само върху едно. Нека наблюдаваме, как човешката душа се променя, преобразява се чрез изживявания, които в известен смисъл представляват едно възвръщане на предишни изживявания.
към текста >>
Така е и с опит
нос
тите на живота.
Ще обърнем вниманието само върху едно. Нека наблюдаваме, как човешката душа се променя, преобразява се чрез изживявания, които в известен смисъл представляват едно възвръщане на предишни изживявания. Когато сме чели една пълна със значение книга в нашата двадесета година и след това отново я прочитаме в нашата четиридесета година, ние я чувстваме като един друг човек. И когато запитаме безпристрастно за причината на този факт, получава се, че това, което сме приели чрез книгата в двадесетата година, продължава да живее в нас и е станало една част на нашето собствено същество. Ние имаме в нашето собствено духовно-душевно същество силата, която се намира в книгата; и в четиридесетата година на човека в тази книга се намира тази сила, която е проникнала в човека.
Така е и с опитностите на живота.
Те стават самия човек. Те живеят в неговия "Аз". Но ние виждаме също, че през време на един живот това вътрешно нарастване на силата на по-висшия човек трябва да остане в духовно-душевна форма. И ние забелязваме също и другото, че този човек се стреми да стане достатъчно силен, за да се изяви в тялото. За да постигне това, пречка се явява телесната определеност в дадения живот.
към текста >>
За да постигне това, пречка се явява телесната определе
нос
т в дадения живот.
Така е и с опитностите на живота. Те стават самия човек. Те живеят в неговия "Аз". Но ние виждаме също, че през време на един живот това вътрешно нарастване на силата на по-висшия човек трябва да остане в духовно-душевна форма. И ние забелязваме също и другото, че този човек се стреми да стане достатъчно силен, за да се изяви в тялото.
За да постигне това, пречка се явява телесната определеност в дадения живот.
Обаче вътре в човека живее като заложба зародишът, който иска да образува с добитото един нов човешки живот, както вътре в растението зародишът живее за едно ново растение. Към това се прибавя още, че вживяването на душата в независимия от тялото духовен свят позволява истински духовно-душевното да се яви в нейното съзнание по един подобен начин, както в спомена изплува миналото. Но това духовно-душевно естество се оказва надхвърлящо отделния живот. Както това, което сега нося в моето съзнание, съдържа в себе си резултатите на моето минало физическо изживяване, така и на душата минала през горепосочените упражнения се разкрива цялото физическо изживяване, с особено оформяне на тялото, като образувано от духовно-душевното същество, което е предходило образуването на тялото. И този предхождащ образуването на тялото живот се явява като живот прекаран в един чисто духовен свят, в който душата е живяло, преди тя да може да развие в един нов физически живот зародишните заложби на един минал физически живот.
към текста >>
Както това, което сега
нос
я в моето съзнание, съдържа в себе си резултатите на моето минало физическо изживяване, така и на душата минала през горепосочените упражнения се разкрива цялото физическо изживяване, с особено оформяне на тялото, като образувано от духовно-душевното същество, което е предходило образуването на тялото.
И ние забелязваме също и другото, че този човек се стреми да стане достатъчно силен, за да се изяви в тялото. За да постигне това, пречка се явява телесната определеност в дадения живот. Обаче вътре в човека живее като заложба зародишът, който иска да образува с добитото един нов човешки живот, както вътре в растението зародишът живее за едно ново растение. Към това се прибавя още, че вживяването на душата в независимия от тялото духовен свят позволява истински духовно-душевното да се яви в нейното съзнание по един подобен начин, както в спомена изплува миналото. Но това духовно-душевно естество се оказва надхвърлящо отделния живот.
Както това, което сега нося в моето съзнание, съдържа в себе си резултатите на моето минало физическо изживяване, така и на душата минала през горепосочените упражнения се разкрива цялото физическо изживяване, с особено оформяне на тялото, като образувано от духовно-душевното същество, което е предходило образуването на тялото.
И този предхождащ образуването на тялото живот се явява като живот прекаран в един чисто духовен свят, в който душата е живяло, преди тя да може да развие в един нов физически живот зародишните заложби на един минал физически живот. Човек трябва да се затвори пред толкова явната възможност, че силите на човешката душа са способни да се развият, когато той се възпротивява да признае, че истина говори една душа, която мимоходом изказва своята опитност, че чрез нейната работа тя действително е стигнала дотам, да знае за един духовен свят в едно съзнание отклоняващо се от обикновеното. И това знание води до духовното обгръщане на един свят от който става нагледно, че истинската същност на душата се намира зад обикновеното изживяване; че тази истинска същност се запазва духовно след смъртта, както зародишът на растението се запазва физически след смъртта на това растение. То води до познанието, че човешката душа живее в повтарящи се земни съществувания има едно чисто духовно съществуване. От такава гледна точка приемането на един духовен свят добива действителност.
към текста >>
Човек трябва да се затвори пред толкова явната възмож
нос
т, че силите на човешката душа са способни да се развият, когато той се възпротивява да признае, че истина говори една душа, която мимоходом изказва своята опит
нос
т, че чрез нейната работа тя действително е стигнала дотам, да знае за един духовен свят в едно съзнание отклоняващо се от обикновеното.
Обаче вътре в човека живее като заложба зародишът, който иска да образува с добитото един нов човешки живот, както вътре в растението зародишът живее за едно ново растение. Към това се прибавя още, че вживяването на душата в независимия от тялото духовен свят позволява истински духовно-душевното да се яви в нейното съзнание по един подобен начин, както в спомена изплува миналото. Но това духовно-душевно естество се оказва надхвърлящо отделния живот. Както това, което сега нося в моето съзнание, съдържа в себе си резултатите на моето минало физическо изживяване, така и на душата минала през горепосочените упражнения се разкрива цялото физическо изживяване, с особено оформяне на тялото, като образувано от духовно-душевното същество, което е предходило образуването на тялото. И този предхождащ образуването на тялото живот се явява като живот прекаран в един чисто духовен свят, в който душата е живяло, преди тя да може да развие в един нов физически живот зародишните заложби на един минал физически живот.
Човек трябва да се затвори пред толкова явната възможност, че силите на човешката душа са способни да се развият, когато той се възпротивява да признае, че истина говори една душа, която мимоходом изказва своята опитност, че чрез нейната работа тя действително е стигнала дотам, да знае за един духовен свят в едно съзнание отклоняващо се от обикновеното.
И това знание води до духовното обгръщане на един свят от който става нагледно, че истинската същност на душата се намира зад обикновеното изживяване; че тази истинска същност се запазва духовно след смъртта, както зародишът на растението се запазва физически след смъртта на това растение. То води до познанието, че човешката душа живее в повтарящи се земни съществувания има едно чисто духовно съществуване. От такава гледна точка приемането на един духовен свят добива действителност. Самите човешки души са тези, които пренасят постигнатото от една културна епоха в по-късната. Душата се явява във физическия живот с определено вътрешно устройство, чието развитие се долавя, когато човек не е така пристрастен, да иска да вижда в това развитие само резултата на физическото наследство.
към текста >>
И това знание води до духовното обгръщане на един свят от който става нагледно, че истинската същ
нос
т на душата се намира зад обикновеното изживяване; че тази истинска същ
нос
т се запазва духовно след смъртта, както зародишът на растението се запазва физически след смъртта на това растение.
Към това се прибавя още, че вживяването на душата в независимия от тялото духовен свят позволява истински духовно-душевното да се яви в нейното съзнание по един подобен начин, както в спомена изплува миналото. Но това духовно-душевно естество се оказва надхвърлящо отделния живот. Както това, което сега нося в моето съзнание, съдържа в себе си резултатите на моето минало физическо изживяване, така и на душата минала през горепосочените упражнения се разкрива цялото физическо изживяване, с особено оформяне на тялото, като образувано от духовно-душевното същество, което е предходило образуването на тялото. И този предхождащ образуването на тялото живот се явява като живот прекаран в един чисто духовен свят, в който душата е живяло, преди тя да може да развие в един нов физически живот зародишните заложби на един минал физически живот. Човек трябва да се затвори пред толкова явната възможност, че силите на човешката душа са способни да се развият, когато той се възпротивява да признае, че истина говори една душа, която мимоходом изказва своята опитност, че чрез нейната работа тя действително е стигнала дотам, да знае за един духовен свят в едно съзнание отклоняващо се от обикновеното.
И това знание води до духовното обгръщане на един свят от който става нагледно, че истинската същност на душата се намира зад обикновеното изживяване; че тази истинска същност се запазва духовно след смъртта, както зародишът на растението се запазва физически след смъртта на това растение.
То води до познанието, че човешката душа живее в повтарящи се земни съществувания има едно чисто духовно съществуване. От такава гледна точка приемането на един духовен свят добива действителност. Самите човешки души са тези, които пренасят постигнатото от една културна епоха в по-късната. Душата се явява във физическия живот с определено вътрешно устройство, чието развитие се долавя, когато човек не е така пристрастен, да иска да вижда в това развитие само резултата на физическото наследство. Това, което се явява като духовен свят в културния живот, за който говорят Дилтей и Ойкен, има такава форма, че следващото е постоянно непосредствено свързано с прехождащото.
към текста >>
От такава гледна точка приемането на един духовен свят добива действител
нос
т.
Както това, което сега нося в моето съзнание, съдържа в себе си резултатите на моето минало физическо изживяване, така и на душата минала през горепосочените упражнения се разкрива цялото физическо изживяване, с особено оформяне на тялото, като образувано от духовно-душевното същество, което е предходило образуването на тялото. И този предхождащ образуването на тялото живот се явява като живот прекаран в един чисто духовен свят, в който душата е живяло, преди тя да може да развие в един нов физически живот зародишните заложби на един минал физически живот. Човек трябва да се затвори пред толкова явната възможност, че силите на човешката душа са способни да се развият, когато той се възпротивява да признае, че истина говори една душа, която мимоходом изказва своята опитност, че чрез нейната работа тя действително е стигнала дотам, да знае за един духовен свят в едно съзнание отклоняващо се от обикновеното. И това знание води до духовното обгръщане на един свят от който става нагледно, че истинската същност на душата се намира зад обикновеното изживяване; че тази истинска същност се запазва духовно след смъртта, както зародишът на растението се запазва физически след смъртта на това растение. То води до познанието, че човешката душа живее в повтарящи се земни съществувания има едно чисто духовно съществуване.
От такава гледна точка приемането на един духовен свят добива действителност.
Самите човешки души са тези, които пренасят постигнатото от една културна епоха в по-късната. Душата се явява във физическия живот с определено вътрешно устройство, чието развитие се долавя, когато човек не е така пристрастен, да иска да вижда в това развитие само резултата на физическото наследство. Това, което се явява като духовен свят в културния живот, за който говорят Дилтей и Ойкен, има такава форма, че следващото е постоянно непосредствено свързано с прехождащото. Обаче в това напредване се поставят човешките души, които донасят със себе си резултата на техните минали съществувания във формата на вътрешно душевно настроение, които обаче трябва да усвоят чрез външно учение това, което се е развило във физическия културен свят през времето, когато те са се намирали в чисто духовно съществуване. В едно историческо изложение не може да се даде пълното обяснение върху засегнатия тук въпрос.
към текста >>
Ако и тези книги да се стремят да дадат в една най-общодостъпна форма на описание светогледа, чиито гледни точки и цели са скицирани тук, все пак аз вярвам, че е възможно да се познае и в дрехата на тази форма на описание, как този светоглед почива на една сериозно преследвана философска основа и от тази основа се стреми да проникне в света, който човешката душа може да види, когато тя добие чрез вътрешната работа способ
нос
тта да наблюдава без помощта на тялото.
Душата се явява във физическия живот с определено вътрешно устройство, чието развитие се долавя, когато човек не е така пристрастен, да иска да вижда в това развитие само резултата на физическото наследство. Това, което се явява като духовен свят в културния живот, за който говорят Дилтей и Ойкен, има такава форма, че следващото е постоянно непосредствено свързано с прехождащото. Обаче в това напредване се поставят човешките души, които донасят със себе си резултата на техните минали съществувания във формата на вътрешно душевно настроение, които обаче трябва да усвоят чрез външно учение това, което се е развило във физическия културен свят през времето, когато те са се намирали в чисто духовно съществуване. В едно историческо изложение не може да се даде пълното обяснение върху засегнатия тук въпрос. Който търси едно такова обяснение, него аз си позволявам да насоча към моите книги върху духовната наука.
Ако и тези книги да се стремят да дадат в една най-общодостъпна форма на описание светогледа, чиито гледни точки и цели са скицирани тук, все пак аз вярвам, че е възможно да се познае и в дрехата на тази форма на описание, как този светоглед почива на една сериозно преследвана философска основа и от тази основа се стреми да проникне в света, който човешката душа може да види, когато тя добие чрез вътрешната работа способността да наблюдава без помощта на тялото.
Един от учителите на този светоглед е самата история на философията. Разглеждането на тази история показва, че ходът на философската работа напира към един светоглед, който не може да бъде постигнат в обикновеното съзнание. В описанията на представителните мислещи личности се показва в разнообразните форми, как философите са се опитвали да изследват себесъзнателния Аз от всички страни, със средствата на обикновеното съзнание. Едно теоретическо обяснение, защо тези средства трябва да дойдат до незадоволителни точки, не влиза в рамките на едно историческо изложение. Въпреки това историческите факти сами изразяват ясно, как обикновеното съзнание, проучено от всички страни, не може да стигне дотам, да реши въпроси, което то все пак трябва да постави.
към текста >>
В описанията на представителните мислещи лич
нос
ти се показва в разнообразните форми, как философите са се опитвали да изследват себесъзнателния Аз от всички страни, със средствата на обикновеното съзнание.
В едно историческо изложение не може да се даде пълното обяснение върху засегнатия тук въпрос. Който търси едно такова обяснение, него аз си позволявам да насоча към моите книги върху духовната наука. Ако и тези книги да се стремят да дадат в една най-общодостъпна форма на описание светогледа, чиито гледни точки и цели са скицирани тук, все пак аз вярвам, че е възможно да се познае и в дрехата на тази форма на описание, как този светоглед почива на една сериозно преследвана философска основа и от тази основа се стреми да проникне в света, който човешката душа може да види, когато тя добие чрез вътрешната работа способността да наблюдава без помощта на тялото. Един от учителите на този светоглед е самата история на философията. Разглеждането на тази история показва, че ходът на философската работа напира към един светоглед, който не може да бъде постигнат в обикновеното съзнание.
В описанията на представителните мислещи личности се показва в разнообразните форми, как философите са се опитвали да изследват себесъзнателния Аз от всички страни, със средствата на обикновеното съзнание.
Едно теоретическо обяснение, защо тези средства трябва да дойдат до незадоволителни точки, не влиза в рамките на едно историческо изложение. Въпреки това историческите факти сами изразяват ясно, как обикновеното съзнание, проучено от всички страни, не може да стигне дотам, да реши въпроси, което то все пак трябва да постави. И защо на обикновеното, а също и на привичното научно съзнание трябва да липсват средствата за разработката на тези въпроси, това трябваше да покаже от една страна тази заключителна глава. От друга страна тя трябваше да изложи, накъде се стремят несъзнателно охарактеризираните светогледи. Ако от определена гледна точка тази последна глава не принадлежи вече на същинската история на философията, от друга гледна точка обаче тя ще се яви като оправдана, а именно от една такава, за която резултатите на тази книга са ясни.
към текста >>
Дейвид Юм се е обявил на своето време с пълната решител
нос
т против метафизиците, които твърдят, че са намерили едно вещество /материя/ като
нос
ител на психическите състояния в себе си." Аз от моя страна, казва той, когато вникна достатъчно дълбоко в това, което наричам себе си, се сблъсквам винаги с едното или другото възприятие на горещо или студено, светлина или сянка, любов или омраза, страдание или удоволствие.
Ако от определена гледна точка тази последна глава не принадлежи вече на същинската история на философията, от друга гледна точка обаче тя ще се яви като оправдана, а именно от една такава, за която резултатите на тази книга са ясни. Защото тези резултати се състояха в това, че духовнонаучният светоглед се явява като желан, като изискан от по-новото философско течение, като един отговор на възникналите от него въпроси. Трябва да разгледаме това философско течение в отделни характерни точки, за да забележим това. В своята "Психология" Франц Брентано говори за това, как това течение е било отклонено от пътя, да третира по-дълбоките загадки на душевния живот. В неговата книга можем да прочетем: "Все пак, колкото и привидна да е от тази страна необходимостта от ограничението на изследваната област, тя все пак е може би не е повече от привидна.
Дейвид Юм се е обявил на своето време с пълната решителност против метафизиците, които твърдят, че са намерили едно вещество /материя/ като носител на психическите състояния в себе си." Аз от моя страна, казва той, когато вникна достатъчно дълбоко в това, което наричам себе си, се сблъсквам винаги с едното или другото възприятие на горещо или студено, светлина или сянка, любов или омраза, страдание или удоволствие.
Никога, колкото и често да се опитвам, аз не мога да доловя, да хвана моето себе без една представа, и никога да открия нещо извън представата. Ако за известно време моите представи бъдат премахнати, каквито при здравия сън, аз не мога да доловя през цялото време нищо от самия мене и действително би искало да се каже, че аз съвсем не съществувам." /Брентано, Психология, стр. 20/. Юм знае само за едно наблюдение на душата, което се насочва към душата без да е минало през една вътрешна работа. Без съмнение едно такова наблюдение не може да проникне до същината на душата. Брентано свързва своите разсъждения само с изреченията на Юм и казва: "не по-малко същият Юм забелязва, че всички доказателства за безсмъртието при един светоглед като неговия притежават още напълно същата сила както и противоположното установено предположение" Към това обаче трябва да кажем, че към думите на Юм би искала да се придържа само една вяра, а не едно познание, ако неговото мнение би било правилно, че в душата не може да се намери нищо друго освен това, което той посочва.
към текста >>
Брентано продължава по-нататък: "Защото ако и този който отрича субстанцията на душата, не може самопонятно да говори в истинския смисъл за едно безсмъртие, все пак никак не е правилно, че чрез отричането на един субстанциален
нос
ител на психическите явления въпросът за безсмъртието изгубва всякакъв смисъл.
Ако за известно време моите представи бъдат премахнати, каквито при здравия сън, аз не мога да доловя през цялото време нищо от самия мене и действително би искало да се каже, че аз съвсем не съществувам." /Брентано, Психология, стр. 20/. Юм знае само за едно наблюдение на душата, което се насочва към душата без да е минало през една вътрешна работа. Без съмнение едно такова наблюдение не може да проникне до същината на душата. Брентано свързва своите разсъждения само с изреченията на Юм и казва: "не по-малко същият Юм забелязва, че всички доказателства за безсмъртието при един светоглед като неговия притежават още напълно същата сила както и противоположното установено предположение" Към това обаче трябва да кажем, че към думите на Юм би искала да се придържа само една вяра, а не едно познание, ако неговото мнение би било правилно, че в душата не може да се намери нищо друго освен това, което той посочва. Защото кое би могло да гарантира за едно по-нататъшно съществуване на това, което Юм намира като съдържание на душата?
Брентано продължава по-нататък: "Защото ако и този който отрича субстанцията на душата, не може самопонятно да говори в истинския смисъл за едно безсмъртие, все пак никак не е правилно, че чрез отричането на един субстанциален носител на психическите явления въпросът за безсмъртието изгубва всякакъв смисъл.
Това става ясно веднага, когато размислим, че, със или бездушевна субстанция, не може да бъде отречено определено продължаващо съществуване на нашия душевен живот тук на земята. Ако някой отхвърли душевната субстанция, остава му само предположението, че за едно продължаващо съществуване като това не е нужен един субстанциален носител. И въпросът, дали нашият психически живот продължава да съществува и след разрушението на нашето телесно явление, не ще бъде затова безсмислен за него както и за другите. Чиста непоследователност е, когато мислители на това направление отхвърлят поради посочените причини въпроса за безсмъртието и в това негово съществено значение, в което то може да бъде наречено по-добре безсмъртие на живота отколкото безсмъртие на душата" /Брентано, Психология, стр.21 и следв./. Това мнение на Брентано не може да бъде подкрепено с нищо, ако човек не иска да навлезе в скицирания тук светоглед.
към текста >>
Ако някой отхвърли душевната субстанция, остава му само предположението, че за едно продължаващо съществуване като това не е нужен един субстанциален
нос
ител.
Без съмнение едно такова наблюдение не може да проникне до същината на душата. Брентано свързва своите разсъждения само с изреченията на Юм и казва: "не по-малко същият Юм забелязва, че всички доказателства за безсмъртието при един светоглед като неговия притежават още напълно същата сила както и противоположното установено предположение" Към това обаче трябва да кажем, че към думите на Юм би искала да се придържа само една вяра, а не едно познание, ако неговото мнение би било правилно, че в душата не може да се намери нищо друго освен това, което той посочва. Защото кое би могло да гарантира за едно по-нататъшно съществуване на това, което Юм намира като съдържание на душата? Брентано продължава по-нататък: "Защото ако и този който отрича субстанцията на душата, не може самопонятно да говори в истинския смисъл за едно безсмъртие, все пак никак не е правилно, че чрез отричането на един субстанциален носител на психическите явления въпросът за безсмъртието изгубва всякакъв смисъл. Това става ясно веднага, когато размислим, че, със или бездушевна субстанция, не може да бъде отречено определено продължаващо съществуване на нашия душевен живот тук на земята.
Ако някой отхвърли душевната субстанция, остава му само предположението, че за едно продължаващо съществуване като това не е нужен един субстанциален носител.
И въпросът, дали нашият психически живот продължава да съществува и след разрушението на нашето телесно явление, не ще бъде затова безсмислен за него както и за другите. Чиста непоследователност е, когато мислители на това направление отхвърлят поради посочените причини въпроса за безсмъртието и в това негово съществено значение, в което то може да бъде наречено по-добре безсмъртие на живота отколкото безсмъртие на душата" /Брентано, Психология, стр.21 и следв./. Това мнение на Брентано не може да бъде подкрепено с нищо, ако човек не иска да навлезе в скицирания тук светоглед. Защото къде ще се намерят основания за предположението, че душевните явления продължават да съществуват след разлагането на тялото, ако искаме да останем при обикновеното съзнание? Та това съзнание може да трае само дотогава, докато съществува неговият огледален апарат, физическото тяло.
към текста >>
Чиста непоследовател
нос
т е, когато мислители на това направление отхвърлят поради посочените причини въпроса за безсмъртието и в това негово съществено значение, в което то може да бъде наречено по-добре безсмъртие на живота отколкото безсмъртие на душата" /Брентано, Психология, стр.21 и следв./.
Защото кое би могло да гарантира за едно по-нататъшно съществуване на това, което Юм намира като съдържание на душата? Брентано продължава по-нататък: "Защото ако и този който отрича субстанцията на душата, не може самопонятно да говори в истинския смисъл за едно безсмъртие, все пак никак не е правилно, че чрез отричането на един субстанциален носител на психическите явления въпросът за безсмъртието изгубва всякакъв смисъл. Това става ясно веднага, когато размислим, че, със или бездушевна субстанция, не може да бъде отречено определено продължаващо съществуване на нашия душевен живот тук на земята. Ако някой отхвърли душевната субстанция, остава му само предположението, че за едно продължаващо съществуване като това не е нужен един субстанциален носител. И въпросът, дали нашият психически живот продължава да съществува и след разрушението на нашето телесно явление, не ще бъде затова безсмислен за него както и за другите.
Чиста непоследователност е, когато мислители на това направление отхвърлят поради посочените причини въпроса за безсмъртието и в това негово съществено значение, в което то може да бъде наречено по-добре безсмъртие на живота отколкото безсмъртие на душата" /Брентано, Психология, стр.21 и следв./.
Това мнение на Брентано не може да бъде подкрепено с нищо, ако човек не иска да навлезе в скицирания тук светоглед. Защото къде ще се намерят основания за предположението, че душевните явления продължават да съществуват след разлагането на тялото, ако искаме да останем при обикновеното съзнание? Та това съзнание може да трае само дотогава, докато съществува неговият огледален апарат, физическото тяло. Това, което може да продължи да съществува без това тяло, не трябва да бъде наречено субстанция /вещество/; то трябва да бъде едно друго съзнание. Обаче това друго съзнание може да бъде открито само чрез вътрешната психическа работа, която се освобождава от тялото.
към текста >>
И тя констатира, че през време когато
нос
и тялото /въплътена е в тялото/, самото тяло е това, което затъмнява онова друго съзнание.
Та това съзнание може да трае само дотогава, докато съществува неговият огледален апарат, физическото тяло. Това, което може да продължи да съществува без това тяло, не трябва да бъде наречено субстанция /вещество/; то трябва да бъде едно друго съзнание. Обаче това друго съзнание може да бъде открито само чрез вътрешната психическа работа, която се освобождава от тялото. Тази работа ни учи да познаем, че душата може да има съзнание и без посредничеството на тялото. Чрез тази работа душата намира в свръхсетивното виждане състоянието, в което тя се намира, когато е положила /съблякла/ тялото.
И тя констатира, че през време когато носи тялото /въплътена е в тялото/, самото тяло е това, което затъмнява онова друго съзнание.
С въплътяването във физическото тялото действа така силно върху душата, че тя не може да развие охарактеризираното съзнание /свръхсетивното съзнание/ в обикновения живот. Това става ясно, когато посочените в настоящата глава психически упражнения се правят с успех. Тогава душата трябва съзнателно да подтисне силите които, изхождайки от тялото, заличават свободното от тялото съзнание. Това заличаване /угасване/ не може да стане вече след разлагането на тялото. Следователно описаното друго съзнание е онова, което се запазва преминавайки през редуващите се съществувания на душата и в течение на чисто духовен живот между смъртта и раждането.
към текста >>
Разглеждайки историята на философията от времето, когато в Гърция проблясва мисълта, за него се разкрива пътят да стигне и философски до убеждението, че ние намираме истинската същина на душата тогава, когато разглеждаме обикновените душевни изживявания като повърх
нос
т, под която трябва да слезем.
От значение ще бъде, да държим настрана от тази Духовна наука вярването, че уж нейните познания са заети от някаква по-стара религиозна форма. Човек лесно може да бъде съблазнен да вярва това, понеже например възгледът на повтарящите се земни съществувания на човека са съставна част на определени вяроизповедания. За модерния духовен изследовател не може да съществува едно такова заемане от подобни вероизповедания. Той намира, че постигането на едно съзнание проникващо в духовния свят може да бъде един факт за една душа, която се отдава на определени описаните упражнения. И той познава като един резултат на това съзнание, че душата продължава по охарактеризирания начин в духовния свят.
Разглеждайки историята на философията от времето, когато в Гърция проблясва мисълта, за него се разкрива пътят да стигне и философски до убеждението, че ние намираме истинската същина на душата тогава, когато разглеждаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем.
Мисълта се оказа възпитател на душата. Тя доведе душата до там, да бъде напълно самотна в себесъзнателния Аз. Но довеждайки я до тази самотност, тя кали нейните сили, благодарение на което душата стана способна така да се вглъбява в себе си, че заставайки на своите първични основи, да стои едновременно в най-дълбоката действителност на света. Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не се предприема опит да се стигне зад сетивния свят със средствата на обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/. Признава се, че за това обикновеното съзнание свръхсетивният свят трябва да бъде забулен и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез своето собствено преобразование, ако иска да добие едно съзнание за него.
към текста >>
Но довеждайки я до тази самот
нос
т, тя кали нейните сили, благодарение на което душата стана способна така да се вглъбява в себе си, че заставайки на своите първични основи, да стои едновременно в най-дълбоката действител
нос
т на света.
Той намира, че постигането на едно съзнание проникващо в духовния свят може да бъде един факт за една душа, която се отдава на определени описаните упражнения. И той познава като един резултат на това съзнание, че душата продължава по охарактеризирания начин в духовния свят. Разглеждайки историята на философията от времето, когато в Гърция проблясва мисълта, за него се разкрива пътят да стигне и философски до убеждението, че ние намираме истинската същина на душата тогава, когато разглеждаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем. Мисълта се оказа възпитател на душата. Тя доведе душата до там, да бъде напълно самотна в себесъзнателния Аз.
Но довеждайки я до тази самотност, тя кали нейните сили, благодарение на което душата стана способна така да се вглъбява в себе си, че заставайки на своите първични основи, да стои едновременно в най-дълбоката действителност на света.
Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не се предприема опит да се стигне зад сетивния свят със средствата на обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/. Признава се, че за това обикновеното съзнание свръхсетивният свят трябва да бъде забулен и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез своето собствено преобразование, ако иска да добие едно съзнание за него. По този път се стига също до познанието, че произходът на моралните импулси се намира в онзи свят, който душата вижда свободно от тялото. От този свят в живота на душата проникват подбудите, които не произхождат от телесната природа на човека, а трябва да определят действията на човека независимо от тази телесна природа. Когато човек се запознае с това, че "Азът" живее със своя душевно-духовен свят вън от тялото, че следователно самият той донася изживяванията навъншния свят до това тяло, тогава той ще намери също и пътя до едно истинско духовносъобразно схващане на загадката на съдбата.
към текста >>
Когато човек се запознае с това, че "Азът" живее със своя душевно-духовен свят вън от тялото, че следователно самият той донася изживяванията навъншния свят до това тяло, тогава той ще намери също и пътя до едно истинско духов
нос
ъобразно схващане на загадката на съдбата.
Но довеждайки я до тази самотност, тя кали нейните сили, благодарение на което душата стана способна така да се вглъбява в себе си, че заставайки на своите първични основи, да стои едновременно в най-дълбоката действителност на света. Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не се предприема опит да се стигне зад сетивния свят със средствата на обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/. Признава се, че за това обикновеното съзнание свръхсетивният свят трябва да бъде забулен и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез своето собствено преобразование, ако иска да добие едно съзнание за него. По този път се стига също до познанието, че произходът на моралните импулси се намира в онзи свят, който душата вижда свободно от тялото. От този свят в живота на душата проникват подбудите, които не произхождат от телесната природа на човека, а трябва да определят действията на човека независимо от тази телесна природа.
Когато човек се запознае с това, че "Азът" живее със своя душевно-духовен свят вън от тялото, че следователно самият той донася изживяванията навъншния свят до това тяло, тогава той ще намери също и пътя до едно истинско духовносъобразно схващане на загадката на съдбата.
В своето душевно изживяване човекът е напълно свързан с това, което той изживява като съдба. Нека разгледаме душевното състояние на един 30-годишен човек. Действителното съдържание на неговото външно битие би било съвършено друго, ако пред предидущите години той би изживял нещо друго, различно от това, което е изживял. Неговият "Аз" е немислим без тези изживявания. И когато те са го сполетели като болезнени удари на съдбата, чрез тях той е станал това, което е.
към текста >>
В обикновеното съзнание, той не знае, че неговата воля е свързана с тази съдба; в постигнатото свободно от тялото съзнание той намира, че не би искал да прояви своята воля по отношение на самия себе си, ако с онази част на своята душа, която е живо свързана с духовния свят, не би искал всички подроб
нос
ти на своята съдба.
Неговият "Аз" е немислим без тези изживявания. И когато те са го сполетели като болезнени удари на съдбата, чрез тях той е станал това, което е. Те принадлежат към силите които действат в неговия "Аз". Както човек живее духовно-душевно с цвета и този цвят е доведен до неговото възприятие само чрез отражението на тялото, така той живее като в едно единство със своята съдба. С цвета той е свързан душевно; въпреки това той може да го възприеме само тогава, когато тялото го отразява; с причините на един удар на съдбата човекът е едно от своите минали съществувания, въпреки това той го изживява благодарение на това, че неговата душа е навлязла в едно ново земно съществуване, като се е спуснала несъзнателно в изживявания, които отговарят на тези причини.
В обикновеното съзнание, той не знае, че неговата воля е свързана с тази съдба; в постигнатото свободно от тялото съзнание той намира, че не би искал да прояви своята воля по отношение на самия себе си, ако с онази част на своята душа, която е живо свързана с духовния свят, не би искал всички подробности на своята съдба.
Също и загадката на съдбата не се разрешава като човек измисля хипотези върху нея, а чрез това, че той се научава да разбира, как в едно изживяване на душата надхвърлящо обикновеното съзнание той се сраства със своята съдба. Тогава той познава, че в зародишните заложби на земното съществуване предхождащо настоящето се намират причините, поради които той изживява това или онова събитие на съдбата. Във формата, в която се представя на обикновеното съзнание, съдбата не се явява в нейната истинска форма. Тя протича като последствие от миналите земни съществувания, които обикновеното съзнание не може да вижда. Да разбере човек, че той е свързан с ударите на своята съдба чрез предишни съществувания, това значи той същевременно да се примири със съдбата.
към текста >>
И за такива загадки на философията, като тази, трябва да насочим читателите, които желаят по-големи подроб
нос
ти, към вече цитираните трудове на автора върху духовната наука.
Също и загадката на съдбата не се разрешава като човек измисля хипотези върху нея, а чрез това, че той се научава да разбира, как в едно изживяване на душата надхвърлящо обикновеното съзнание той се сраства със своята съдба. Тогава той познава, че в зародишните заложби на земното съществуване предхождащо настоящето се намират причините, поради които той изживява това или онова събитие на съдбата. Във формата, в която се представя на обикновеното съзнание, съдбата не се явява в нейната истинска форма. Тя протича като последствие от миналите земни съществувания, които обикновеното съзнание не може да вижда. Да разбере човек, че той е свързан с ударите на своята съдба чрез предишни съществувания, това значи той същевременно да се примири със съдбата.
И за такива загадки на философията, като тази, трябва да насочим читателите, които желаят по-големи подробности, към вече цитираните трудове на автора върху духовната наука.
Тук можахме да говорим само върху по-важни резултати на тази наука, но не можаха да бъдат показани подробно пътищата, които водят дотам, човек да бъде убеден от нея. Чрез своите собствени пътища философията води до познанието, че от съзерцанието на света тя трябва да премине към едно изживяване на света, който търси. В съзерцанието на света душата изживява нещо, при което тя не може да спре, ако не иска да остане постоянно загадка за себе си. С това съзерцание е както със зрънцето семе, което се развива в растението. Когато е узряло, то може да намери своя път по два начина.
към текста >>
Когато изследваме душевното изживяване от тази гледна точка, ние ще създадем светогледи, които преди всичко питат за това: Как прониква познанието в същ
нос
тта на нещата?
Когато е узряло, то може да намери своя път по два начина. То може да бъде използвано за храна на човека. Когато го изследваме по отношение на тази негова използуваемост, тогава се вземат под внимание гледните точки различни от онези, които се получават от на предващия път на зърното, по който то минава, когато попада в почвата и става зародиш на едно ново растение. Това, което човек изживява душевно, има по същия начин един двоен път. От една страна то се явява в съзерцанието на един външен свят.
Когато изследваме душевното изживяване от тази гледна точка, ние ще създадем светогледи, които преди всичко питат за това: Как прониква познанието в същността на нещата?
Такова изследване може да се сравни с онова за хранителната стойност на житното зърно. Но ние можем да разгледаме също душевното изживяване, доколкото то не е отклонено навън, а продължаващо да действа в душата и водещо я от една степен на друга на съществуването. Тогава ние схващаме това душевно изживяване във вложената в него двигателна сила. Ние го познаваме като един по-висш човек в човека, който в единия живот подготвя другия. Ние ще стигнем до разбирането, че този е основният импулс на душевното изживяване.
към текста >>
Такова изследване може да се сравни с онова за хранителната стой
нос
т на житното зърно.
То може да бъде използвано за храна на човека. Когато го изследваме по отношение на тази негова използуваемост, тогава се вземат под внимание гледните точки различни от онези, които се получават от на предващия път на зърното, по който то минава, когато попада в почвата и става зародиш на едно ново растение. Това, което човек изживява душевно, има по същия начин един двоен път. От една страна то се явява в съзерцанието на един външен свят. Когато изследваме душевното изживяване от тази гледна точка, ние ще създадем светогледи, които преди всичко питат за това: Как прониква познанието в същността на нещата?
Такова изследване може да се сравни с онова за хранителната стойност на житното зърно.
Но ние можем да разгледаме също душевното изживяване, доколкото то не е отклонено навън, а продължаващо да действа в душата и водещо я от една степен на друга на съществуването. Тогава ние схващаме това душевно изживяване във вложената в него двигателна сила. Ние го познаваме като един по-висш човек в човека, който в единия живот подготвя другия. Ние ще стигнем до разбирането, че този е основният импулс на душевното изживяване. Ще познаем също, че познанието се отнася към този основен импулс като използването на житното зърно като храна към напредващия път на това житно зърно, който прави от него зародиш за едно ново растение.
към текста >>
Когато човек не взема под внимание това, той живее в измама че в същ
нос
тта на душевното изживяване може да търси същ
нос
тта на познанието.
Но ние можем да разгледаме също душевното изживяване, доколкото то не е отклонено навън, а продължаващо да действа в душата и водещо я от една степен на друга на съществуването. Тогава ние схващаме това душевно изживяване във вложената в него двигателна сила. Ние го познаваме като един по-висш човек в човека, който в единия живот подготвя другия. Ние ще стигнем до разбирането, че този е основният импулс на душевното изживяване. Ще познаем също, че познанието се отнася към този основен импулс като използването на житното зърно като храна към напредващия път на това житно зърно, който прави от него зародиш за едно ново растение.
Когато човек не взема под внимание това, той живее в измама че в същността на душевното изживяване може да търси същността на познанието.
С това той изпада в една грешка, подобна на онази, която би възникнала, ако би изследвал житното зърно само химически по отношение на неговата хранителна стойност и би искал в резултата на това изследване да намери същината на житното зърно. Охарактеризираната тук духовна наука се стреми да избегне тази измама като иска да разкрие собствената вътрешна същина на душевното изживяване, което в своя път може да влезе също и в служба на познанието, без да има в това съзерцателно познание своята същинска първична природа. Описаното тук "свободно от тялото съзнание на душата" не трябва да се смесва с онези душевни състояния, които не се постигат чрез охарактеризираната вътрешна собствена дейност на душата, а се получават чрез понижен духовен живот /в съноподобно ясновиждане, в хипноза и т.н./. При тези душевни състояния нямаме работа с едно действително изживяване на душата в едно свободно от тялото съзнание, а с едно свързване на тялото и на душата, което се отклонява от това на обикновения живот. Действителна духовна наука може да се постигне само тогава, когато душата намира една истинска, собствено извършена вътрешна работа прехода от обикновеното съзнание към едно такова съзнание, с което тя има ясни изживявания в духовния свят.
към текста >>
С това той изпада в една грешка, подобна на онази, която би възникнала, ако би изследвал житното зърно само химически по отношение на неговата хранителна стой
нос
т и би искал в резултата на това изследване да намери същината на житното зърно.
Тогава ние схващаме това душевно изживяване във вложената в него двигателна сила. Ние го познаваме като един по-висш човек в човека, който в единия живот подготвя другия. Ние ще стигнем до разбирането, че този е основният импулс на душевното изживяване. Ще познаем също, че познанието се отнася към този основен импулс като използването на житното зърно като храна към напредващия път на това житно зърно, който прави от него зародиш за едно ново растение. Когато човек не взема под внимание това, той живее в измама че в същността на душевното изживяване може да търси същността на познанието.
С това той изпада в една грешка, подобна на онази, която би възникнала, ако би изследвал житното зърно само химически по отношение на неговата хранителна стойност и би искал в резултата на това изследване да намери същината на житното зърно.
Охарактеризираната тук духовна наука се стреми да избегне тази измама като иска да разкрие собствената вътрешна същина на душевното изживяване, което в своя път може да влезе също и в служба на познанието, без да има в това съзерцателно познание своята същинска първична природа. Описаното тук "свободно от тялото съзнание на душата" не трябва да се смесва с онези душевни състояния, които не се постигат чрез охарактеризираната вътрешна собствена дейност на душата, а се получават чрез понижен духовен живот /в съноподобно ясновиждане, в хипноза и т.н./. При тези душевни състояния нямаме работа с едно действително изживяване на душата в едно свободно от тялото съзнание, а с едно свързване на тялото и на душата, което се отклонява от това на обикновения живот. Действителна духовна наука може да се постигне само тогава, когато душата намира една истинска, собствено извършена вътрешна работа прехода от обикновеното съзнание към едно такова съзнание, с което тя има ясни изживявания в духовния свят. В една вътрешна работа, която е едно повишение, а не едно понижение на обикновения душевен живот.
към текста >>
Описаното тук "свободно от тялото съзнание на душата" не трябва да се смесва с онези душевни състояния, които не се постигат чрез охарактеризираната вътрешна собствена дей
нос
т на душата, а се получават чрез понижен духовен живот /в съноподобно ясновиждане, в хипноза и т.н./.
Ние ще стигнем до разбирането, че този е основният импулс на душевното изживяване. Ще познаем също, че познанието се отнася към този основен импулс като използването на житното зърно като храна към напредващия път на това житно зърно, който прави от него зародиш за едно ново растение. Когато човек не взема под внимание това, той живее в измама че в същността на душевното изживяване може да търси същността на познанието. С това той изпада в една грешка, подобна на онази, която би възникнала, ако би изследвал житното зърно само химически по отношение на неговата хранителна стойност и би искал в резултата на това изследване да намери същината на житното зърно. Охарактеризираната тук духовна наука се стреми да избегне тази измама като иска да разкрие собствената вътрешна същина на душевното изживяване, което в своя път може да влезе също и в служба на познанието, без да има в това съзерцателно познание своята същинска първична природа.
Описаното тук "свободно от тялото съзнание на душата" не трябва да се смесва с онези душевни състояния, които не се постигат чрез охарактеризираната вътрешна собствена дейност на душата, а се получават чрез понижен духовен живот /в съноподобно ясновиждане, в хипноза и т.н./.
При тези душевни състояния нямаме работа с едно действително изживяване на душата в едно свободно от тялото съзнание, а с едно свързване на тялото и на душата, което се отклонява от това на обикновения живот. Действителна духовна наука може да се постигне само тогава, когато душата намира една истинска, собствено извършена вътрешна работа прехода от обикновеното съзнание към едно такова съзнание, с което тя има ясни изживявания в духовния свят. В една вътрешна работа, която е едно повишение, а не едно понижение на обикновения душевен живот. Чрез такава вътрешна работа човешката душа може да постигне това, към което философията се стреми. Наистина значението на тази последната не е малко затова, защото по пътя, по който нейните обработватели вървят, тя не може да стигне до това, което иска да постигне.
към текста >>
И ние показахме как проследяването на тези направления чрез живеещата в самите тях душа довежда до признанието на свръхсетивната същ
нос
т на душевното естество.
Това философско търсене трябваше първо да извоюва всичко онова, което може да се счита като продължение на просветването на изживяванията на мисълта през гръцката епоха, за да посочи към пътя на свръхсетивното съзнание от своите собствени импулси, от чувствуването на това, което то самото може и може да постигне. В миналите времена пътят към едно такова съзнание беше така да се каже без философско оправдание; той не се изискваше от самата философия. Обаче съвременната философия го изисква чрез това, което в продължение на предидущото философско развитие е изпитала без него. Без него тя е стигнала дотам, да мисли духовното изследване в направления, които, следвани по естествен начин, се вливат в признанието на свръхсетивното съзнание. Ето защо в началото на тази заключителна глава не бе показано, как душата говори върху свръхсетивното, когато тя застава на негова почва без друга предпоставка, а се постарахме да проследим философски такива направления, които се получават от най-новите светогледи.
И ние показахме как проследяването на тези направления чрез живеещата в самите тях душа довежда до признанието на свръхсетивната същност на душевното естество.
към текста >>
15.
01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Тогава в душата ми живееха две мисловни дей
нос
ти.
1. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ Тази теория на познанието в Гьотевия светоглед бе написана от мене в средата на 80-те години на миналото столетие.
Тогава в душата ми живееха две мисловни дейности.
Едната се беше насочила към творчеството на Гьоте и се стремеше да изгради възгледа за света и живота, който се изявява като двигателна сила в това творчество. Аз имах впечатлението, че във всичко, което Гьоте беше дал на света със своето творчество, със своето изследване и със своя живот, царуваше пълното и чисто човешко естество. Никъде в по-ново време аз не намерих онази вътрешна сигурност, хармонична завършеност и онова чувство за истината, за действителността по отношение на света, който Гьоте беше проявил. От тези мисли трябваше да бликне също и признанието на факта, че също и начинът, по който Гьоте се отнасяше към познанието, произлизаше от същността на човека и света. От друга страна моите мисли живееха във философските възгледи, върху същността на познанието, които съществуваха в това време.
към текста >>
Никъде в по-ново време аз не намерих онази вътрешна сигур
нос
т, хармонична завърше
нос
т и онова чувство за истината, за действител
нос
тта по отношение на света, който Гьоте беше проявил.
1. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ Тази теория на познанието в Гьотевия светоглед бе написана от мене в средата на 80-те години на миналото столетие. Тогава в душата ми живееха две мисловни дейности. Едната се беше насочила към творчеството на Гьоте и се стремеше да изгради възгледа за света и живота, който се изявява като двигателна сила в това творчество. Аз имах впечатлението, че във всичко, което Гьоте беше дал на света със своето творчество, със своето изследване и със своя живот, царуваше пълното и чисто човешко естество.
Никъде в по-ново време аз не намерих онази вътрешна сигурност, хармонична завършеност и онова чувство за истината, за действителността по отношение на света, който Гьоте беше проявил.
От тези мисли трябваше да бликне също и признанието на факта, че също и начинът, по който Гьоте се отнасяше към познанието, произлизаше от същността на човека и света. От друга страна моите мисли живееха във философските възгледи, върху същността на познанието, които съществуваха в това време. В тези възгледи познанието застрашаваше да се вплете и обвие в собственото същество на човека. Отто Либман, остроумният философ, беше изказал изречението: Съзнанието на човека не може да излезе вън от своите собствени граници. То трябва да остане в тези граници.
към текста >>
От тези мисли трябваше да бликне също и признанието на факта, че също и начинът, по който Гьоте се отнасяше към познанието, произлизаше от същ
нос
тта на човека и света.
Тази теория на познанието в Гьотевия светоглед бе написана от мене в средата на 80-те години на миналото столетие. Тогава в душата ми живееха две мисловни дейности. Едната се беше насочила към творчеството на Гьоте и се стремеше да изгради възгледа за света и живота, който се изявява като двигателна сила в това творчество. Аз имах впечатлението, че във всичко, което Гьоте беше дал на света със своето творчество, със своето изследване и със своя живот, царуваше пълното и чисто човешко естество. Никъде в по-ново време аз не намерих онази вътрешна сигурност, хармонична завършеност и онова чувство за истината, за действителността по отношение на света, който Гьоте беше проявил.
От тези мисли трябваше да бликне също и признанието на факта, че също и начинът, по който Гьоте се отнасяше към познанието, произлизаше от същността на човека и света.
От друга страна моите мисли живееха във философските възгледи, върху същността на познанието, които съществуваха в това време. В тези възгледи познанието застрашаваше да се вплете и обвие в собственото същество на човека. Отто Либман, остроумният философ, беше изказал изречението: Съзнанието на човека не може да излезе вън от своите собствени граници. То трябва да остане в тези граници. Това, което съществува като детинска действителност отвъд света, който изгражда в себе си, за него то не може да знае нищо.
към текста >>
От друга страна моите мисли живееха във философските възгледи, върху същ
нос
тта на познанието, които съществуваха в това време.
Тогава в душата ми живееха две мисловни дейности. Едната се беше насочила към творчеството на Гьоте и се стремеше да изгради възгледа за света и живота, който се изявява като двигателна сила в това творчество. Аз имах впечатлението, че във всичко, което Гьоте беше дал на света със своето творчество, със своето изследване и със своя живот, царуваше пълното и чисто човешко естество. Никъде в по-ново време аз не намерих онази вътрешна сигурност, хармонична завършеност и онова чувство за истината, за действителността по отношение на света, който Гьоте беше проявил. От тези мисли трябваше да бликне също и признанието на факта, че също и начинът, по който Гьоте се отнасяше към познанието, произлизаше от същността на човека и света.
От друга страна моите мисли живееха във философските възгледи, върху същността на познанието, които съществуваха в това време.
В тези възгледи познанието застрашаваше да се вплете и обвие в собственото същество на човека. Отто Либман, остроумният философ, беше изказал изречението: Съзнанието на човека не може да излезе вън от своите собствени граници. То трябва да остане в тези граници. Това, което съществува като детинска действителност отвъд света, който изгражда в себе си, за него то не може да знае нищо. Отто Либман разработи тази мисъл за най-различните области на света на човешката опитност в блестящи съчинения.
към текста >>
Това, което съществува като детинска действител
нос
т отвъд света, който изгражда в себе си, за него то не може да знае нищо.
От тези мисли трябваше да бликне също и признанието на факта, че също и начинът, по който Гьоте се отнасяше към познанието, произлизаше от същността на човека и света. От друга страна моите мисли живееха във философските възгледи, върху същността на познанието, които съществуваха в това време. В тези възгледи познанието застрашаваше да се вплете и обвие в собственото същество на човека. Отто Либман, остроумният философ, беше изказал изречението: Съзнанието на човека не може да излезе вън от своите собствени граници. То трябва да остане в тези граници.
Това, което съществува като детинска действителност отвъд света, който изгражда в себе си, за него то не може да знае нищо.
Отто Либман разработи тази мисъл за най-различните области на света на човешката опитност в блестящи съчинения. Йоханес Фолкелт беше написал своите богати в мисли книги върху "Квантовата теория на познанието" и върху "Опитност и Мислене". Той виждаше в света, който е даден на човека, само една връзка на представи, които се образуват в отношението на човека към един непознат в себе си свят. Вярно е, той допускаше, че в изживяването на мисленето се проявява една необходимост, когато това мислене работи в света на представите. Той казваше, че когато мисленето действа, ние чувстваме един вид проникване на представите през света в действителността.
към текста >>
Отто Либман разработи тази мисъл за най-различните области на света на човешката опит
нос
т в блестящи съчинения.
От друга страна моите мисли живееха във философските възгледи, върху същността на познанието, които съществуваха в това време. В тези възгледи познанието застрашаваше да се вплете и обвие в собственото същество на човека. Отто Либман, остроумният философ, беше изказал изречението: Съзнанието на човека не може да излезе вън от своите собствени граници. То трябва да остане в тези граници. Това, което съществува като детинска действителност отвъд света, който изгражда в себе си, за него то не може да знае нищо.
Отто Либман разработи тази мисъл за най-различните области на света на човешката опитност в блестящи съчинения.
Йоханес Фолкелт беше написал своите богати в мисли книги върху "Квантовата теория на познанието" и върху "Опитност и Мислене". Той виждаше в света, който е даден на човека, само една връзка на представи, които се образуват в отношението на човека към един непознат в себе си свят. Вярно е, той допускаше, че в изживяването на мисленето се проявява една необходимост, когато това мислене работи в света на представите. Той казваше, че когато мисленето действа, ние чувстваме един вид проникване на представите през света в действителността. Но какво бе добито с това?
към текста >>
Йоханес Фолкелт беше написал своите богати в мисли книги върху "Квантовата теория на познанието" и върху "Опит
нос
т и Мислене".
В тези възгледи познанието застрашаваше да се вплете и обвие в собственото същество на човека. Отто Либман, остроумният философ, беше изказал изречението: Съзнанието на човека не може да излезе вън от своите собствени граници. То трябва да остане в тези граници. Това, което съществува като детинска действителност отвъд света, който изгражда в себе си, за него то не може да знае нищо. Отто Либман разработи тази мисъл за най-различните области на света на човешката опитност в блестящи съчинения.
Йоханес Фолкелт беше написал своите богати в мисли книги върху "Квантовата теория на познанието" и върху "Опитност и Мислене".
Той виждаше в света, който е даден на човека, само една връзка на представи, които се образуват в отношението на човека към един непознат в себе си свят. Вярно е, той допускаше, че в изживяването на мисленето се проявява една необходимост, когато това мислене работи в света на представите. Той казваше, че когато мисленето действа, ние чувстваме един вид проникване на представите през света в действителността. Но какво бе добито с това? С това човек можеше да се чувствува оправдан да изказва съждение в мисленето, които казват нещо за действителния свят; Но въпреки това с такива съждения той стои изцяло вътре в себе си; в неговата вътрешност не прониква нищо от същността на света.
към текста >>
Той казваше, че когато мисленето действа, ние чувстваме един вид проникване на представите през света в действител
нос
тта.
Това, което съществува като детинска действителност отвъд света, който изгражда в себе си, за него то не може да знае нищо. Отто Либман разработи тази мисъл за най-различните области на света на човешката опитност в блестящи съчинения. Йоханес Фолкелт беше написал своите богати в мисли книги върху "Квантовата теория на познанието" и върху "Опитност и Мислене". Той виждаше в света, който е даден на човека, само една връзка на представи, които се образуват в отношението на човека към един непознат в себе си свят. Вярно е, той допускаше, че в изживяването на мисленето се проявява една необходимост, когато това мислене работи в света на представите.
Той казваше, че когато мисленето действа, ние чувстваме един вид проникване на представите през света в действителността.
Но какво бе добито с това? С това човек можеше да се чувствува оправдан да изказва съждение в мисленето, които казват нещо за действителния свят; Но въпреки това с такива съждения той стои изцяло вътре в себе си; в неговата вътрешност не прониква нищо от същността на света. Едуард фон Хартман, чиято философия аз много ценях, без да мога да призная нейните основи и резултати, стоеше по отношение на въпросите на теорията на познанието изцяло на становището, което след това Фолкелт изложи подробно. Навсякъде се признаваше, че със своето познание човекът се сблъсква с определени граници, вън от които той не може да излезе и да проникне в областта на истинската действителност. По отношение на всичко това аз бях убеден чрез вътрешно изживяване, че със своето мислене, когато го задълбочи достатъчно, човекът живее в действителността на света като нещо духовно.
към текста >>
С това човек можеше да се чувствува оправдан да изказва съждение в мисленето, които казват нещо за действителния свят; Но въпреки това с такива съждения той стои изцяло вътре в себе си; в неговата вътреш
нос
т не прониква нищо от същ
нос
тта на света.
Йоханес Фолкелт беше написал своите богати в мисли книги върху "Квантовата теория на познанието" и върху "Опитност и Мислене". Той виждаше в света, който е даден на човека, само една връзка на представи, които се образуват в отношението на човека към един непознат в себе си свят. Вярно е, той допускаше, че в изживяването на мисленето се проявява една необходимост, когато това мислене работи в света на представите. Той казваше, че когато мисленето действа, ние чувстваме един вид проникване на представите през света в действителността. Но какво бе добито с това?
С това човек можеше да се чувствува оправдан да изказва съждение в мисленето, които казват нещо за действителния свят; Но въпреки това с такива съждения той стои изцяло вътре в себе си; в неговата вътрешност не прониква нищо от същността на света.
Едуард фон Хартман, чиято философия аз много ценях, без да мога да призная нейните основи и резултати, стоеше по отношение на въпросите на теорията на познанието изцяло на становището, което след това Фолкелт изложи подробно. Навсякъде се признаваше, че със своето познание човекът се сблъсква с определени граници, вън от които той не може да излезе и да проникне в областта на истинската действителност. По отношение на всичко това аз бях убеден чрез вътрешно изживяване, че със своето мислене, когато го задълбочи достатъчно, човекът живее в действителността на света като нещо духовно. Аз считах, че владея това познание като нещо, което може да стои в съзнанието със същата вътрешна яснота, както това, което се изявява математическото познание. По отношение на това познание не може да съществува мнението, че има такива граници на познанието, каквито горепосоченото мисловно направление вярваше, че трябва да се установи.
към текста >>
Навсякъде се признаваше, че със своето познание човекът се сблъсква с определени граници, вън от които той не може да излезе и да проникне в областта на истинската действител
нос
т.
Вярно е, той допускаше, че в изживяването на мисленето се проявява една необходимост, когато това мислене работи в света на представите. Той казваше, че когато мисленето действа, ние чувстваме един вид проникване на представите през света в действителността. Но какво бе добито с това? С това човек можеше да се чувствува оправдан да изказва съждение в мисленето, които казват нещо за действителния свят; Но въпреки това с такива съждения той стои изцяло вътре в себе си; в неговата вътрешност не прониква нищо от същността на света. Едуард фон Хартман, чиято философия аз много ценях, без да мога да призная нейните основи и резултати, стоеше по отношение на въпросите на теорията на познанието изцяло на становището, което след това Фолкелт изложи подробно.
Навсякъде се признаваше, че със своето познание човекът се сблъсква с определени граници, вън от които той не може да излезе и да проникне в областта на истинската действителност.
По отношение на всичко това аз бях убеден чрез вътрешно изживяване, че със своето мислене, когато го задълбочи достатъчно, човекът живее в действителността на света като нещо духовно. Аз считах, че владея това познание като нещо, което може да стои в съзнанието със същата вътрешна яснота, както това, което се изявява математическото познание. По отношение на това познание не може да съществува мнението, че има такива граници на познанието, каквито горепосоченото мисловно направление вярваше, че трябва да се установи. При всичко това у мене действаше една склонност на мислене насочена към разцъфтяващата се тогава теория на еволюцията. У Хекел тази теория прие форми, в които самостоятелното битие и действие на духовното не можеше да намери никакво място.
към текста >>
По отношение на всичко това аз бях убеден чрез вътрешно изживяване, че със своето мислене, когато го задълбочи достатъчно, човекът живее в действител
нос
тта на света като нещо духовно.
Той казваше, че когато мисленето действа, ние чувстваме един вид проникване на представите през света в действителността. Но какво бе добито с това? С това човек можеше да се чувствува оправдан да изказва съждение в мисленето, които казват нещо за действителния свят; Но въпреки това с такива съждения той стои изцяло вътре в себе си; в неговата вътрешност не прониква нищо от същността на света. Едуард фон Хартман, чиято философия аз много ценях, без да мога да призная нейните основи и резултати, стоеше по отношение на въпросите на теорията на познанието изцяло на становището, което след това Фолкелт изложи подробно. Навсякъде се признаваше, че със своето познание човекът се сблъсква с определени граници, вън от които той не може да излезе и да проникне в областта на истинската действителност.
По отношение на всичко това аз бях убеден чрез вътрешно изживяване, че със своето мислене, когато го задълбочи достатъчно, човекът живее в действителността на света като нещо духовно.
Аз считах, че владея това познание като нещо, което може да стои в съзнанието със същата вътрешна яснота, както това, което се изявява математическото познание. По отношение на това познание не може да съществува мнението, че има такива граници на познанието, каквито горепосоченото мисловно направление вярваше, че трябва да се установи. При всичко това у мене действаше една склонност на мислене насочена към разцъфтяващата се тогава теория на еволюцията. У Хекел тази теория прие форми, в които самостоятелното битие и действие на духовното не можеше да намери никакво място. Според нея по-късното, съвършеното трябва да е произлязло в течение на времето от съществуващото по-рано, от неразвитото.
към текста >>
При всичко това у мене действаше една склон
нос
т на мислене насочена към разцъфтяващата се тогава теория на еволюцията.
Едуард фон Хартман, чиято философия аз много ценях, без да мога да призная нейните основи и резултати, стоеше по отношение на въпросите на теорията на познанието изцяло на становището, което след това Фолкелт изложи подробно. Навсякъде се признаваше, че със своето познание човекът се сблъсква с определени граници, вън от които той не може да излезе и да проникне в областта на истинската действителност. По отношение на всичко това аз бях убеден чрез вътрешно изживяване, че със своето мислене, когато го задълбочи достатъчно, човекът живее в действителността на света като нещо духовно. Аз считах, че владея това познание като нещо, което може да стои в съзнанието със същата вътрешна яснота, както това, което се изявява математическото познание. По отношение на това познание не може да съществува мнението, че има такива граници на познанието, каквито горепосоченото мисловно направление вярваше, че трябва да се установи.
При всичко това у мене действаше една склонност на мислене насочена към разцъфтяващата се тогава теория на еволюцията.
У Хекел тази теория прие форми, в които самостоятелното битие и действие на духовното не можеше да намери никакво място. Според нея по-късното, съвършеното трябва да е произлязло в течение на времето от съществуващото по-рано, от неразвитото. Това беше ясно за мене по отношение на външната сетивна действителност. Въпреки това аз твърде добре познавах независимата от сетивното, почиваща здраво на себе си, самостоятелна духовност, за да дам право на външния сетивен свят на явленията. Но трябваше да се изгради мостът от сетивния свят до този на духа.
към текста >>
Това беше ясно за мене по отношение на външната сетивна действител
нос
т.
Аз считах, че владея това познание като нещо, което може да стои в съзнанието със същата вътрешна яснота, както това, което се изявява математическото познание. По отношение на това познание не може да съществува мнението, че има такива граници на познанието, каквито горепосоченото мисловно направление вярваше, че трябва да се установи. При всичко това у мене действаше една склонност на мислене насочена към разцъфтяващата се тогава теория на еволюцията. У Хекел тази теория прие форми, в които самостоятелното битие и действие на духовното не можеше да намери никакво място. Според нея по-късното, съвършеното трябва да е произлязло в течение на времето от съществуващото по-рано, от неразвитото.
Това беше ясно за мене по отношение на външната сетивна действителност.
Въпреки това аз твърде добре познавах независимата от сетивното, почиваща здраво на себе си, самостоятелна духовност, за да дам право на външния сетивен свят на явленията. Но трябваше да се изгради мостът от сетивния свят до този на духа. В това, което хората си представяха като течение на времето в света на сетивата, изглежда, че духовното естество на човека се развива по предшестващото го не духовно състояние. Обаче когато правилно познаем сетивното, то навсякъде ни показва, че е едно откровение, една изява на духовното. По отношение на това правилно познание на сетивния свят за мене беше ясно, че "Граници на познанието", каквито бяха установени по онова време, може да допусне само онзи, който се сблъсква с този сетивен свят и се отнася с него така, както някой би се отнесъл с една напечатана страница, когато би насочил своя поглед само върху формите на буквите и, без да има някакво предчувствие за четенето, би казал, че не може да се знае това, което се крие за тези форми.
към текста >>
Въпреки това аз твърде добре познавах независимата от сетивното, почиваща здраво на себе си, самостоятелна духов
нос
т, за да дам право на външния сетивен свят на явленията.
По отношение на това познание не може да съществува мнението, че има такива граници на познанието, каквито горепосоченото мисловно направление вярваше, че трябва да се установи. При всичко това у мене действаше една склонност на мислене насочена към разцъфтяващата се тогава теория на еволюцията. У Хекел тази теория прие форми, в които самостоятелното битие и действие на духовното не можеше да намери никакво място. Според нея по-късното, съвършеното трябва да е произлязло в течение на времето от съществуващото по-рано, от неразвитото. Това беше ясно за мене по отношение на външната сетивна действителност.
Въпреки това аз твърде добре познавах независимата от сетивното, почиваща здраво на себе си, самостоятелна духовност, за да дам право на външния сетивен свят на явленията.
Но трябваше да се изгради мостът от сетивния свят до този на духа. В това, което хората си представяха като течение на времето в света на сетивата, изглежда, че духовното естество на човека се развива по предшестващото го не духовно състояние. Обаче когато правилно познаем сетивното, то навсякъде ни показва, че е едно откровение, една изява на духовното. По отношение на това правилно познание на сетивния свят за мене беше ясно, че "Граници на познанието", каквито бяха установени по онова време, може да допусне само онзи, който се сблъсква с този сетивен свят и се отнася с него така, както някой би се отнесъл с една напечатана страница, когато би насочил своя поглед само върху формите на буквите и, без да има някакво предчувствие за четенето, би казал, че не може да се знае това, което се крие за тези форми. Така моят поглед бе насочен в пътя от наблюдението на сетивното към това на духовното.
към текста >>
Зад сетивните явления аз търсих не лишени от дух светове на атомите, а духовното, което се изявява привидно вътре в човека, но което в действител
нос
т принадлежи на самите сетивни неща и процеси.
Но трябваше да се изгради мостът от сетивния свят до този на духа. В това, което хората си представяха като течение на времето в света на сетивата, изглежда, че духовното естество на човека се развива по предшестващото го не духовно състояние. Обаче когато правилно познаем сетивното, то навсякъде ни показва, че е едно откровение, една изява на духовното. По отношение на това правилно познание на сетивния свят за мене беше ясно, че "Граници на познанието", каквито бяха установени по онова време, може да допусне само онзи, който се сблъсква с този сетивен свят и се отнася с него така, както някой би се отнесъл с една напечатана страница, когато би насочил своя поглед само върху формите на буквите и, без да има някакво предчувствие за четенето, би казал, че не може да се знае това, което се крие за тези форми. Така моят поглед бе насочен в пътя от наблюдението на сетивното към това на духовното.
Зад сетивните явления аз търсих не лишени от дух светове на атомите, а духовното, което се изявява привидно вътре в човека, но което в действителност принадлежи на самите сетивни неща и процеси.
Чрез поведението на познаващия човек се ражда илюзията, като че мислите за нещата са вътре в човека, докато в действителност те царуват в самите неща. Човекът има нужда да ги отдели от нещата в едно илюзорно изживяване; в истинското изживяване на нещата той отново ги възвръща на нещата. Тогава развитието на света трябва да се разбира така, че не духовното, което съществуваше по-рано, от което по-късно се развива духовното естество на човека, има наред със себе си и вън от себе си нещо духовно. По-късната одухотворена сетивност, в която се явява човекът, се явява тогава благодарение на това, че духовния прадед на човека се съединява с несъвършените не духовни форми и, преобразявайки ги, се явява после в една достъпна за сетивата форма. Този ход на мислите ме изведе над тогавашните теоретици на познанието, чието остроумие и научно чувство на отговорност аз напълно признавах.
към текста >>
Чрез поведението на познаващия човек се ражда илюзията, като че мислите за нещата са вътре в човека, докато в действител
нос
т те царуват в самите неща.
В това, което хората си представяха като течение на времето в света на сетивата, изглежда, че духовното естество на човека се развива по предшестващото го не духовно състояние. Обаче когато правилно познаем сетивното, то навсякъде ни показва, че е едно откровение, една изява на духовното. По отношение на това правилно познание на сетивния свят за мене беше ясно, че "Граници на познанието", каквито бяха установени по онова време, може да допусне само онзи, който се сблъсква с този сетивен свят и се отнася с него така, както някой би се отнесъл с една напечатана страница, когато би насочил своя поглед само върху формите на буквите и, без да има някакво предчувствие за четенето, би казал, че не може да се знае това, което се крие за тези форми. Така моят поглед бе насочен в пътя от наблюдението на сетивното към това на духовното. Зад сетивните явления аз търсих не лишени от дух светове на атомите, а духовното, което се изявява привидно вътре в човека, но което в действителност принадлежи на самите сетивни неща и процеси.
Чрез поведението на познаващия човек се ражда илюзията, като че мислите за нещата са вътре в човека, докато в действителност те царуват в самите неща.
Човекът има нужда да ги отдели от нещата в едно илюзорно изживяване; в истинското изживяване на нещата той отново ги възвръща на нещата. Тогава развитието на света трябва да се разбира така, че не духовното, което съществуваше по-рано, от което по-късно се развива духовното естество на човека, има наред със себе си и вън от себе си нещо духовно. По-късната одухотворена сетивност, в която се явява човекът, се явява тогава благодарение на това, че духовния прадед на човека се съединява с несъвършените не духовни форми и, преобразявайки ги, се явява после в една достъпна за сетивата форма. Този ход на мислите ме изведе над тогавашните теоретици на познанието, чието остроумие и научно чувство на отговорност аз напълно признавах. Той ме доведе до Гьоте.
към текста >>
По-късната одухотворена сетив
нос
т, в която се явява човекът, се явява тогава благодарение на това, че духовния прадед на човека се съединява с несъвършените не духовни форми и, преобразявайки ги, се явява после в една достъпна за сетивата форма.
Така моят поглед бе насочен в пътя от наблюдението на сетивното към това на духовното. Зад сетивните явления аз търсих не лишени от дух светове на атомите, а духовното, което се изявява привидно вътре в човека, но което в действителност принадлежи на самите сетивни неща и процеси. Чрез поведението на познаващия човек се ражда илюзията, като че мислите за нещата са вътре в човека, докато в действителност те царуват в самите неща. Човекът има нужда да ги отдели от нещата в едно илюзорно изживяване; в истинското изживяване на нещата той отново ги възвръща на нещата. Тогава развитието на света трябва да се разбира така, че не духовното, което съществуваше по-рано, от което по-късно се развива духовното естество на човека, има наред със себе си и вън от себе си нещо духовно.
По-късната одухотворена сетивност, в която се явява човекът, се явява тогава благодарение на това, че духовния прадед на човека се съединява с несъвършените не духовни форми и, преобразявайки ги, се явява после в една достъпна за сетивата форма.
Този ход на мислите ме изведе над тогавашните теоретици на познанието, чието остроумие и научно чувство на отговорност аз напълно признавах. Той ме доведе до Гьоте. Днес аз трябва да се върна назад в мислите към моята тогавашна вътрешна борба. Никак не ми беше лесно да премина над хода на мислите на тогавашните философи. Обаче моята светеща звезда беше произведеното напълно чрез само себе си признание на факта, че човекът може да на себе си вътрешно като независим от тялото дух, пребиваващ в един духовен свят.
към текста >>
Този ход на мислите ме изведе над тогавашните теоретици на познанието, чието остроумие и научно чувство на отговор
нос
т аз напълно признавах.
Зад сетивните явления аз търсих не лишени от дух светове на атомите, а духовното, което се изявява привидно вътре в човека, но което в действителност принадлежи на самите сетивни неща и процеси. Чрез поведението на познаващия човек се ражда илюзията, като че мислите за нещата са вътре в човека, докато в действителност те царуват в самите неща. Човекът има нужда да ги отдели от нещата в едно илюзорно изживяване; в истинското изживяване на нещата той отново ги възвръща на нещата. Тогава развитието на света трябва да се разбира така, че не духовното, което съществуваше по-рано, от което по-късно се развива духовното естество на човека, има наред със себе си и вън от себе си нещо духовно. По-късната одухотворена сетивност, в която се явява човекът, се явява тогава благодарение на това, че духовния прадед на човека се съединява с несъвършените не духовни форми и, преобразявайки ги, се явява после в една достъпна за сетивата форма.
Този ход на мислите ме изведе над тогавашните теоретици на познанието, чието остроумие и научно чувство на отговорност аз напълно признавах.
Той ме доведе до Гьоте. Днес аз трябва да се върна назад в мислите към моята тогавашна вътрешна борба. Никак не ми беше лесно да премина над хода на мислите на тогавашните философи. Обаче моята светеща звезда беше произведеното напълно чрез само себе си признание на факта, че човекът може да на себе си вътрешно като независим от тялото дух, пребиваващ в един духовен свят. Преди моите съчинения върху естествено-научните трудове на Гьоте и преди тази теория на познанието аз написах една малка статия върху атомизма, която не бе напечатана никога.
към текста >>
Обаче сега при изследването на Гьоте ми стана ясно, как моите мисли водят до един възглед за същ
нос
тта на познанието, който изпъква навсякъде в творчеството на Гьоте и неговото отношение към света.
Никак не ми беше лесно да премина над хода на мислите на тогавашните философи. Обаче моята светеща звезда беше произведеното напълно чрез само себе си признание на факта, че човекът може да на себе си вътрешно като независим от тялото дух, пребиваващ в един духовен свят. Преди моите съчинения върху естествено-научните трудове на Гьоте и преди тази теория на познанието аз написах една малка статия върху атомизма, която не бе напечатана никога. Тя беше държана в посоченото направление. Спомням си, каква радост ми достави, когато Фридрих Теодор Вишер, на когото изпратих статията, ми писа няколко думи изразяващи неговото съгласие с написаното от мене.
Обаче сега при изследването на Гьоте ми стана ясно, как моите мисли водят до един възглед за същността на познанието, който изпъква навсякъде в творчеството на Гьоте и неговото отношение към света.
Аз открих, че моите гледища ми дадоха една теория на познанието, която е тази на Гьотевия светоглед. През 80-те години на миналото столетие аз бях препоръчан от Карл Юлиус Шрьоер, моят учител и бащински приятел, да напиша уводите към естествено-научните трудове на Гьоте за "Националната литература" на Кюршнер и да се погрижа за издаването на тези трудове. В тази работа проследих познавателния живот на Гьоте във всички области, в които той беше проявил своята дейност. Все по ясен ми стана в подробности фактът, че моят собствен възглед ме поставяше в една теория на познанието на Гьотевия светоглед. И така аз написах тази теория на познанието през време когато извършвах горепосочената работа.
към текста >>
В тази работа проследих познавателния живот на Гьоте във всички области, в които той беше проявил своята дей
нос
т.
Тя беше държана в посоченото направление. Спомням си, каква радост ми достави, когато Фридрих Теодор Вишер, на когото изпратих статията, ми писа няколко думи изразяващи неговото съгласие с написаното от мене. Обаче сега при изследването на Гьоте ми стана ясно, как моите мисли водят до един възглед за същността на познанието, който изпъква навсякъде в творчеството на Гьоте и неговото отношение към света. Аз открих, че моите гледища ми дадоха една теория на познанието, която е тази на Гьотевия светоглед. През 80-те години на миналото столетие аз бях препоръчан от Карл Юлиус Шрьоер, моят учител и бащински приятел, да напиша уводите към естествено-научните трудове на Гьоте за "Националната литература" на Кюршнер и да се погрижа за издаването на тези трудове.
В тази работа проследих познавателния живот на Гьоте във всички области, в които той беше проявил своята дейност.
Все по ясен ми стана в подробности фактът, че моят собствен възглед ме поставяше в една теория на познанието на Гьотевия светоглед. И така аз написах тази теория на познанието през време когато извършвах горепосочената работа. Поставяйки днес отново тази теория на познанието пред себе си, тя ми се явява също като теоретико-познавателното основание и оправдание на всичко онова, което аз казах и публикувах по-късно. Тя говори за една същност на познанието, която разчиства пътя от сетивния свят към един духовен свят. Би могло да изглежда странно, че това съчинение от младините, което е вече 40 години старо, днес се преиздава неизменено, разширено само чрез някои забележки.
към текста >>
Все по ясен ми стана в подроб
нос
ти фактът, че моят собствен възглед ме поставяше в една теория на познанието на Гьотевия светоглед.
Спомням си, каква радост ми достави, когато Фридрих Теодор Вишер, на когото изпратих статията, ми писа няколко думи изразяващи неговото съгласие с написаното от мене. Обаче сега при изследването на Гьоте ми стана ясно, как моите мисли водят до един възглед за същността на познанието, който изпъква навсякъде в творчеството на Гьоте и неговото отношение към света. Аз открих, че моите гледища ми дадоха една теория на познанието, която е тази на Гьотевия светоглед. През 80-те години на миналото столетие аз бях препоръчан от Карл Юлиус Шрьоер, моят учител и бащински приятел, да напиша уводите към естествено-научните трудове на Гьоте за "Националната литература" на Кюршнер и да се погрижа за издаването на тези трудове. В тази работа проследих познавателния живот на Гьоте във всички области, в които той беше проявил своята дейност.
Все по ясен ми стана в подробности фактът, че моят собствен възглед ме поставяше в една теория на познанието на Гьотевия светоглед.
И така аз написах тази теория на познанието през време когато извършвах горепосочената работа. Поставяйки днес отново тази теория на познанието пред себе си, тя ми се явява също като теоретико-познавателното основание и оправдание на всичко онова, което аз казах и публикувах по-късно. Тя говори за една същност на познанието, която разчиства пътя от сетивния свят към един духовен свят. Би могло да изглежда странно, че това съчинение от младините, което е вече 40 години старо, днес се преиздава неизменено, разширено само чрез някои забележки. В начина на изложението то носи признака на едно мислене, което се бе вживяло преди 40 години във философията на времето.
към текста >>
Тя говори за една същ
нос
т на познанието, която разчиства пътя от сетивния свят към един духовен свят.
През 80-те години на миналото столетие аз бях препоръчан от Карл Юлиус Шрьоер, моят учител и бащински приятел, да напиша уводите към естествено-научните трудове на Гьоте за "Националната литература" на Кюршнер и да се погрижа за издаването на тези трудове. В тази работа проследих познавателния живот на Гьоте във всички области, в които той беше проявил своята дейност. Все по ясен ми стана в подробности фактът, че моят собствен възглед ме поставяше в една теория на познанието на Гьотевия светоглед. И така аз написах тази теория на познанието през време когато извършвах горепосочената работа. Поставяйки днес отново тази теория на познанието пред себе си, тя ми се явява също като теоретико-познавателното основание и оправдание на всичко онова, което аз казах и публикувах по-късно.
Тя говори за една същност на познанието, която разчиства пътя от сетивния свят към един духовен свят.
Би могло да изглежда странно, че това съчинение от младините, което е вече 40 години старо, днес се преиздава неизменено, разширено само чрез някои забележки. В начина на изложението то носи признака на едно мислене, което се бе вживяло преди 40 години във философията на времето. Ако бих го написал днес, аз бих изразил някои неща по различен начин. Обаче все пак не бих искал да дам нищо друго като същност на познанието. Но това, което бих написал днес, не би могло да носи така вярно в себе си зародишите на застъпения от мен е духовен светоглед.
към текста >>
В начина на изложението то
нос
и признака на едно мислене, което се бе вживяло преди 40 години във философията на времето.
Все по ясен ми стана в подробности фактът, че моят собствен възглед ме поставяше в една теория на познанието на Гьотевия светоглед. И така аз написах тази теория на познанието през време когато извършвах горепосочената работа. Поставяйки днес отново тази теория на познанието пред себе си, тя ми се явява също като теоретико-познавателното основание и оправдание на всичко онова, което аз казах и публикувах по-късно. Тя говори за една същност на познанието, която разчиства пътя от сетивния свят към един духовен свят. Би могло да изглежда странно, че това съчинение от младините, което е вече 40 години старо, днес се преиздава неизменено, разширено само чрез някои забележки.
В начина на изложението то носи признака на едно мислене, което се бе вживяло преди 40 години във философията на времето.
Ако бих го написал днес, аз бих изразил някои неща по различен начин. Обаче все пак не бих искал да дам нищо друго като същност на познанието. Но това, което бих написал днес, не би могло да носи така вярно в себе си зародишите на застъпения от мен е духовен светоглед. Човек би искал да пише в такава зародишна форма само в началото на един познавателен живот. Ето защо може би това съчинение от младините може да бъде отново издадено в една неизменена форма.
към текста >>
Обаче все пак не бих искал да дам нищо друго като същ
нос
т на познанието.
Поставяйки днес отново тази теория на познанието пред себе си, тя ми се явява също като теоретико-познавателното основание и оправдание на всичко онова, което аз казах и публикувах по-късно. Тя говори за една същност на познанието, която разчиства пътя от сетивния свят към един духовен свят. Би могло да изглежда странно, че това съчинение от младините, което е вече 40 години старо, днес се преиздава неизменено, разширено само чрез някои забележки. В начина на изложението то носи признака на едно мислене, което се бе вживяло преди 40 години във философията на времето. Ако бих го написал днес, аз бих изразил някои неща по различен начин.
Обаче все пак не бих искал да дам нищо друго като същност на познанието.
Но това, което бих написал днес, не би могло да носи така вярно в себе си зародишите на застъпения от мен е духовен светоглед. Човек би искал да пише в такава зародишна форма само в началото на един познавателен живот. Ето защо може би това съчинение от младините може да бъде отново издадено в една неизменена форма. Това, което съществуваше по времето на неговото замисляне като теории на познанието, намери своето продължение в явилите се по-късно теории на познанието. Това, което бих имал да кажа върху тези по-нови теории на познанието, аз го казах в моето съчинение "Загадки на философията".
към текста >>
Но това, което бих написал днес, не би могло да
нос
и така вярно в себе си зародишите на застъпения от мен е духовен светоглед.
Тя говори за една същност на познанието, която разчиства пътя от сетивния свят към един духовен свят. Би могло да изглежда странно, че това съчинение от младините, което е вече 40 години старо, днес се преиздава неизменено, разширено само чрез някои забележки. В начина на изложението то носи признака на едно мислене, което се бе вживяло преди 40 години във философията на времето. Ако бих го написал днес, аз бих изразил някои неща по различен начин. Обаче все пак не бих искал да дам нищо друго като същност на познанието.
Но това, което бих написал днес, не би могло да носи така вярно в себе си зародишите на застъпения от мен е духовен светоглед.
Човек би искал да пише в такава зародишна форма само в началото на един познавателен живот. Ето защо може би това съчинение от младините може да бъде отново издадено в една неизменена форма. Това, което съществуваше по времето на неговото замисляне като теории на познанието, намери своето продължение в явилите се по-късно теории на познанието. Това, което бих имал да кажа върху тези по-нови теории на познанието, аз го казах в моето съчинение "Загадки на философията". То излиза едновременно в едно ново издание в същото издателство.
към текста >>
16.
03_a. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСИ - А. ИЗХОДНА ТОЧКА
GA_2 Светогледа Гьоте
Това е онзи отрасъл на науката, който се издига над чистото събиране на наблюдения, над запознаването с отделните опит
нос
ти, за да достави един задоволителен общ възглед за света и живота.
Гьоте или Шилер, Хердер или Лесинг са дали един импулс; и от този импулс е произлязло онова духовно движение, което продължава да съществува и днес. Цялото наше германско образование се основава така много на нашите класици, че някой, който иска да мине за изцяло оригинален, не може да отиде по-далеч, освен да изкаже това, което отдавна Гьоте или Шилер са посочили. Ние така сме се вживели в създадения от тях свят, че едва ли някой може да разчита да бъде разбран от нас, ако той би искал да се движи вън от предначертания от тях път. Нашият начин да гледаме на света и на живота, е така много определен от тях, че никой не може да възбуди нашето съучастие, ако той не потърси допирни точки с този свят. За ЕДИН отрасъл на нашата духовна култура трябва да признаем, че той не е изнамерил още една такава допирна точка.
Това е онзи отрасъл на науката, който се издига над чистото събиране на наблюдения, над запознаването с отделните опитности, за да достави един задоволителен общ възглед за света и живота.
Той е това, което обикновено наричаме философия. За нея изглежда като че нашата класическа епоха не съществува. Тя търси своето спасение в едно изкуствено откъсване и аристократично изолиране от целия останал духовен живот. Това изказване не може да бъде опровергано от факта, че един доста голям брой по-стари и по-нови философи и естествоизпитатели не са добили своето научно гледище чрез това, че са развили зародишите намиращи се в научните творения на нашите духовни герои (Гьоте и Шилер). Те са добили своето научно гледище вън от този светоглед, който са застъпвали Шилер и Гьоте, и след това са го сравнили с него.
към текста >>
За тази липса на интерес към философията може да
нос
и вина само посоченото от нас обстоятелство, защото срещу тази липса на интерес стои винаги една все по-нарастваща нужда от един задоволителен възглед за света и за живота.
Една голяма част от образованата публика на читателите ще отхвърли днес веднага от себе си един труд на научната литература, без да го прочете, ако този труд се явява с претенцията да бъде философски. Едва ли някога философията се е радвала на по-малко обич както днес. Ако оставим настрана съчиненията на Шопенхауер и Едуард фон Хартман, които разглеждат проблеми на живота и на света от общ интерес, и за това са намерили широко разпространение, не ще отидем много далеч, ако кажем: Днес философските трудове се четат само от философите. Никой освен тях не се интересуват от тези трудове. Образованият човек, който не е специалист, има неопределеното чувство: "Тази литература не съдържа нищо, което до отговаря на някои от моите духовни нужди; нещата, които се разглеждат тук, не ме засягат; те по никакъв начин не са свързани с това, от което аз се нуждая за задоволяване на моя дух”.
За тази липса на интерес към философията може да носи вина само посоченото от нас обстоятелство, защото срещу тази липса на интерес стои винаги една все по-нарастваща нужда от един задоволителен възглед за света и за живота.
Това, което за така продължителното време беше един пълен заместител; религиозните догми, то все повече изгубва от своята убедителна сила. Все повече нараства стремежът, да се постигне чрез работата на мисленето това, което някога дължахме на вярата в откровението: Задоволяването на духа. Ето защо не може да се каже, че липсва съучастие от страна на образованите хора, ако въпросната област на науката (философия) би вървяла действително ръка за ръка с цялото културно развитие, ако нейните представители биха заели становища към великите въпроси, които движат човечеството. При това винаги трябва да държим пред погледа си, че никога не може да се касае за това, да създадем първо по изкуствен начин една духовна нужда, а само за това, да търсим съществуващата вече такава и да осигурим нейното задоволяване. Задачата на науката не е да повдига въпроси, а грижливото наблюдение на въпросите, когато те са поставени от човешката природа и от дадената степен на културата и намиране на съответните отговори.
към текста >>
Не можем да си представим по-големи противополож
нос
ти от тези съществуващи между учението на Хекел и това на Шопенхауер.
Те показват също, че не са стигнали до едно действително по-нататъшно развитие на техните възгледи. За това говори начинът, по който се пристъпва към Лесинг, Хердер, Гьоте, Шилер. Въпреки цялото превъзходство на много от съчиненията принадлежащи към тази категория, трябва да кажем за всичко, почти всичко, което е било написано върху научните трудове на Гьоте и на Шилер, че то не се е развило органически от техните възгледи, а се е поставило впоследствие във връзка с тях. Никой факт не може да подчертае повече това, освен този, че и най-противоположните научни направления са видели в Гьоте духа, който е "предчувствал" техните възгледи. Възгледи за света, които нямат нищо общо помежду си, сочат с привидно същото право към Гьоте, когато почувстват нуждата да видят своето становище признато на върховете на човечеството.
Не можем да си представим по-големи противоположности от тези съществуващи между учението на Хекел и това на Шопенхауер.
Този последният нарече Хегеля шарлатанин, а неговата философия повърхностна сбирщина от думи, чиста безсмислица, безсмислица, варварско съчетание на думи. И двамата тези мъже нямат всъщност нищо общо помежду си освен една неограничена почит към Гьоте и вярата, че последният е споделял техния възглед за света. Не стоят по-различно нещата и с по-новите научни направления. Хекел, който е изградил дарвинизма с желязна последователност и по гениален начин, когото трябва да считаме като един от най-значителните последователи на английския изследовател, вижда своя възглед предварително оформен у Гьоте. Един друг изследовател на нашето съвремие, К.
към текста >>
Този последният нарече Хегеля шарлатанин, а неговата философия повърх
нос
тна сбирщина от думи, чиста безсмислица, безсмислица, варварско съчетание на думи.
За това говори начинът, по който се пристъпва към Лесинг, Хердер, Гьоте, Шилер. Въпреки цялото превъзходство на много от съчиненията принадлежащи към тази категория, трябва да кажем за всичко, почти всичко, което е било написано върху научните трудове на Гьоте и на Шилер, че то не се е развило органически от техните възгледи, а се е поставило впоследствие във връзка с тях. Никой факт не може да подчертае повече това, освен този, че и най-противоположните научни направления са видели в Гьоте духа, който е "предчувствал" техните възгледи. Възгледи за света, които нямат нищо общо помежду си, сочат с привидно същото право към Гьоте, когато почувстват нуждата да видят своето становище признато на върховете на човечеството. Не можем да си представим по-големи противоположности от тези съществуващи между учението на Хекел и това на Шопенхауер.
Този последният нарече Хегеля шарлатанин, а неговата философия повърхностна сбирщина от думи, чиста безсмислица, безсмислица, варварско съчетание на думи.
И двамата тези мъже нямат всъщност нищо общо помежду си освен една неограничена почит към Гьоте и вярата, че последният е споделял техния възглед за света. Не стоят по-различно нещата и с по-новите научни направления. Хекел, който е изградил дарвинизма с желязна последователност и по гениален начин, когото трябва да считаме като един от най-значителните последователи на английския изследовател, вижда своя възглед предварително оформен у Гьоте. Един друг изследовател на нашето съвремие, К. Ф. В.
към текста >>
И двамата тези мъже нямат всъщ
нос
т нищо общо помежду си освен една неограничена почит към Гьоте и вярата, че последният е споделял техния възглед за света.
Въпреки цялото превъзходство на много от съчиненията принадлежащи към тази категория, трябва да кажем за всичко, почти всичко, което е било написано върху научните трудове на Гьоте и на Шилер, че то не се е развило органически от техните възгледи, а се е поставило впоследствие във връзка с тях. Никой факт не може да подчертае повече това, освен този, че и най-противоположните научни направления са видели в Гьоте духа, който е "предчувствал" техните възгледи. Възгледи за света, които нямат нищо общо помежду си, сочат с привидно същото право към Гьоте, когато почувстват нуждата да видят своето становище признато на върховете на човечеството. Не можем да си представим по-големи противоположности от тези съществуващи между учението на Хекел и това на Шопенхауер. Този последният нарече Хегеля шарлатанин, а неговата философия повърхностна сбирщина от думи, чиста безсмислица, безсмислица, варварско съчетание на думи.
И двамата тези мъже нямат всъщност нищо общо помежду си освен една неограничена почит към Гьоте и вярата, че последният е споделял техния възглед за света.
Не стоят по-различно нещата и с по-новите научни направления. Хекел, който е изградил дарвинизма с желязна последователност и по гениален начин, когото трябва да считаме като един от най-значителните последователи на английския изследовател, вижда своя възглед предварително оформен у Гьоте. Един друг изследовател на нашето съвремие, К. Ф. В. Йесен, пише за теорията на Дарвин: "Удивлението, което намира у някой изследовател по специалността и у мнозина непосветени тази теория, изнасяна и от по-рано, но опровергана от едно задълбочено изследване, показва, как винаги народите много малко са познавали и разбирали резултатите на природоизследването." Същият изследовател казва за Гьоте, че той "се е издигнал до обширни изследвания в областта на неживата както и на живата природа", като е намерил в "едно разсъдливо и дълбоко проникващо наблюдение на природата основния закон на образуването на растенията".
към текста >>
Хекел, който е изградил дарвинизма с желязна последовател
нос
т и по гениален начин, когото трябва да считаме като един от най-значителните последователи на английския изследовател, вижда своя възглед предварително оформен у Гьоте.
Възгледи за света, които нямат нищо общо помежду си, сочат с привидно същото право към Гьоте, когато почувстват нуждата да видят своето становище признато на върховете на човечеството. Не можем да си представим по-големи противоположности от тези съществуващи между учението на Хекел и това на Шопенхауер. Този последният нарече Хегеля шарлатанин, а неговата философия повърхностна сбирщина от думи, чиста безсмислица, безсмислица, варварско съчетание на думи. И двамата тези мъже нямат всъщност нищо общо помежду си освен една неограничена почит към Гьоте и вярата, че последният е споделял техния възглед за света. Не стоят по-различно нещата и с по-новите научни направления.
Хекел, който е изградил дарвинизма с желязна последователност и по гениален начин, когото трябва да считаме като един от най-значителните последователи на английския изследовател, вижда своя възглед предварително оформен у Гьоте.
Един друг изследовател на нашето съвремие, К. Ф. В. Йесен, пише за теорията на Дарвин: "Удивлението, което намира у някой изследовател по специалността и у мнозина непосветени тази теория, изнасяна и от по-рано, но опровергана от едно задълбочено изследване, показва, как винаги народите много малко са познавали и разбирали резултатите на природоизследването." Същият изследовател казва за Гьоте, че той "се е издигнал до обширни изследвания в областта на неживата както и на живата природа", като е намерил в "едно разсъдливо и дълбоко проникващо наблюдение на природата основния закон на образуването на растенията". Всеки един от изброените изследователи знае да изнесе безброй доказателства за съвпадението на неговото научно направление с разумните наблюдения на Гьоте. И щом всяко едно от тези становища с право би могло да се позове на Гьотевата мисъл, това би трябвало да хвърля твърде съмнителна светлина върху единността на тази мисъл.
към текста >>
Йесен, пише за теорията на Дарвин: "Удивлението, което намира у някой изследовател по специал
нос
тта и у мнозина непосветени тази теория, изнасяна и от по-рано, но опровергана от едно задълбочено изследване, показва, как винаги народите много малко са познавали и разбирали резултатите на природоизследването." Същият изследовател казва за Гьоте, че той "се е издигнал до обширни изследвания в областта на неживата както и на живата природа", като е намерил в "едно разсъдливо и дълбоко проникващо наблюдение на природата основния закон на образуването на растенията".
И двамата тези мъже нямат всъщност нищо общо помежду си освен една неограничена почит към Гьоте и вярата, че последният е споделял техния възглед за света. Не стоят по-различно нещата и с по-новите научни направления. Хекел, който е изградил дарвинизма с желязна последователност и по гениален начин, когото трябва да считаме като един от най-значителните последователи на английския изследовател, вижда своя възглед предварително оформен у Гьоте. Един друг изследовател на нашето съвремие, К. Ф. В.
Йесен, пише за теорията на Дарвин: "Удивлението, което намира у някой изследовател по специалността и у мнозина непосветени тази теория, изнасяна и от по-рано, но опровергана от едно задълбочено изследване, показва, как винаги народите много малко са познавали и разбирали резултатите на природоизследването." Същият изследовател казва за Гьоте, че той "се е издигнал до обширни изследвания в областта на неживата както и на живата природа", като е намерил в "едно разсъдливо и дълбоко проникващо наблюдение на природата основния закон на образуването на растенията".
Всеки един от изброените изследователи знае да изнесе безброй доказателства за съвпадението на неговото научно направление с разумните наблюдения на Гьоте. И щом всяко едно от тези становища с право би могло да се позове на Гьотевата мисъл, това би трябвало да хвърля твърде съмнителна светлина върху единността на тази мисъл. Но причината на това явление се крие именно във факта, че в действителност нито един от тези възгледи не е израснал от светогледа на Гьоте, а всеки един от тях има своите корени вън от този светоглед. Тя се крие в това, че споменатите изследователи търсят едно външно съвпадение, еднавъншна съгласуваност с подробности, които откъснати от цялостното мислене на Гьоте изгубват своя смисъл, но не искат да признаят вътрешната самородност на това цяло, неговата способност да създаде едно научно направление. Никога възгледите на Гьоте не са били изходна точка на научни изследвания, а само обект на сравнение.
към текста >>
И щом всяко едно от тези становища с право би могло да се позове на Гьотевата мисъл, това би трябвало да хвърля твърде съмнителна светлина върху един
нос
тта на тази мисъл.
Хекел, който е изградил дарвинизма с желязна последователност и по гениален начин, когото трябва да считаме като един от най-значителните последователи на английския изследовател, вижда своя възглед предварително оформен у Гьоте. Един друг изследовател на нашето съвремие, К. Ф. В. Йесен, пише за теорията на Дарвин: "Удивлението, което намира у някой изследовател по специалността и у мнозина непосветени тази теория, изнасяна и от по-рано, но опровергана от едно задълбочено изследване, показва, как винаги народите много малко са познавали и разбирали резултатите на природоизследването." Същият изследовател казва за Гьоте, че той "се е издигнал до обширни изследвания в областта на неживата както и на живата природа", като е намерил в "едно разсъдливо и дълбоко проникващо наблюдение на природата основния закон на образуването на растенията". Всеки един от изброените изследователи знае да изнесе безброй доказателства за съвпадението на неговото научно направление с разумните наблюдения на Гьоте.
И щом всяко едно от тези становища с право би могло да се позове на Гьотевата мисъл, това би трябвало да хвърля твърде съмнителна светлина върху единността на тази мисъл.
Но причината на това явление се крие именно във факта, че в действителност нито един от тези възгледи не е израснал от светогледа на Гьоте, а всеки един от тях има своите корени вън от този светоглед. Тя се крие в това, че споменатите изследователи търсят едно външно съвпадение, еднавъншна съгласуваност с подробности, които откъснати от цялостното мислене на Гьоте изгубват своя смисъл, но не искат да признаят вътрешната самородност на това цяло, неговата способност да създаде едно научно направление. Никога възгледите на Гьоте не са били изходна точка на научни изследвания, а само обект на сравнение. Тези, които са се занимавали с него, рядко са били ученици, които са се отдали с безпристрастно разбиране на неговите идеи, а повечето пъти критици, които са съдили върху него. Казва се именно, че Гьоте е имал твърде малко научно разбиране; той е бил толкова по-лош философ, колкото е бил добър поет.
към текста >>
Но причината на това явление се крие именно във факта, че в действител
нос
т нито един от тези възгледи не е израснал от светогледа на Гьоте, а всеки един от тях има своите корени вън от този светоглед.
Един друг изследовател на нашето съвремие, К. Ф. В. Йесен, пише за теорията на Дарвин: "Удивлението, което намира у някой изследовател по специалността и у мнозина непосветени тази теория, изнасяна и от по-рано, но опровергана от едно задълбочено изследване, показва, как винаги народите много малко са познавали и разбирали резултатите на природоизследването." Същият изследовател казва за Гьоте, че той "се е издигнал до обширни изследвания в областта на неживата както и на живата природа", като е намерил в "едно разсъдливо и дълбоко проникващо наблюдение на природата основния закон на образуването на растенията". Всеки един от изброените изследователи знае да изнесе безброй доказателства за съвпадението на неговото научно направление с разумните наблюдения на Гьоте. И щом всяко едно от тези становища с право би могло да се позове на Гьотевата мисъл, това би трябвало да хвърля твърде съмнителна светлина върху единността на тази мисъл.
Но причината на това явление се крие именно във факта, че в действителност нито един от тези възгледи не е израснал от светогледа на Гьоте, а всеки един от тях има своите корени вън от този светоглед.
Тя се крие в това, че споменатите изследователи търсят едно външно съвпадение, еднавъншна съгласуваност с подробности, които откъснати от цялостното мислене на Гьоте изгубват своя смисъл, но не искат да признаят вътрешната самородност на това цяло, неговата способност да създаде едно научно направление. Никога възгледите на Гьоте не са били изходна точка на научни изследвания, а само обект на сравнение. Тези, които са се занимавали с него, рядко са били ученици, които са се отдали с безпристрастно разбиране на неговите идеи, а повечето пъти критици, които са съдили върху него. Казва се именно, че Гьоте е имал твърде малко научно разбиране; той е бил толкова по-лош философ, колкото е бил добър поет. Ето защо би било невъзможно едно научно становище да се опре на него.
към текста >>
Тя се крие в това, че споменатите изследователи търсят едно външно съвпадение, еднавъншна съгласува
нос
т с подроб
нос
ти, които откъснати от цялостното мислене на Гьоте изгубват своя смисъл, но не искат да признаят вътрешната самород
нос
т на това цяло, неговата способ
нос
т да създаде едно научно направление.
Ф. В. Йесен, пише за теорията на Дарвин: "Удивлението, което намира у някой изследовател по специалността и у мнозина непосветени тази теория, изнасяна и от по-рано, но опровергана от едно задълбочено изследване, показва, как винаги народите много малко са познавали и разбирали резултатите на природоизследването." Същият изследовател казва за Гьоте, че той "се е издигнал до обширни изследвания в областта на неживата както и на живата природа", като е намерил в "едно разсъдливо и дълбоко проникващо наблюдение на природата основния закон на образуването на растенията". Всеки един от изброените изследователи знае да изнесе безброй доказателства за съвпадението на неговото научно направление с разумните наблюдения на Гьоте. И щом всяко едно от тези становища с право би могло да се позове на Гьотевата мисъл, това би трябвало да хвърля твърде съмнителна светлина върху единността на тази мисъл. Но причината на това явление се крие именно във факта, че в действителност нито един от тези възгледи не е израснал от светогледа на Гьоте, а всеки един от тях има своите корени вън от този светоглед.
Тя се крие в това, че споменатите изследователи търсят едно външно съвпадение, еднавъншна съгласуваност с подробности, които откъснати от цялостното мислене на Гьоте изгубват своя смисъл, но не искат да признаят вътрешната самородност на това цяло, неговата способност да създаде едно научно направление.
Никога възгледите на Гьоте не са били изходна точка на научни изследвания, а само обект на сравнение. Тези, които са се занимавали с него, рядко са били ученици, които са се отдали с безпристрастно разбиране на неговите идеи, а повечето пъти критици, които са съдили върху него. Казва се именно, че Гьоте е имал твърде малко научно разбиране; той е бил толкова по-лош философ, колкото е бил добър поет. Ето защо би било невъзможно едно научно становище да се опре на него. Това е една пълно непознаване на природата на Гьоте.
към текста >>
Без съмнение Гьоте не е бил никакъв философ в обикновения смисъл на думата; но не трябва да се забравя, че чудесната хармония на неговата лич
нос
т накара Шилер да се изкаже: “Поетът е единствения истински човек".
Никога възгледите на Гьоте не са били изходна точка на научни изследвания, а само обект на сравнение. Тези, които са се занимавали с него, рядко са били ученици, които са се отдали с безпристрастно разбиране на неговите идеи, а повечето пъти критици, които са съдили върху него. Казва се именно, че Гьоте е имал твърде малко научно разбиране; той е бил толкова по-лош философ, колкото е бил добър поет. Ето защо би било невъзможно едно научно становище да се опре на него. Това е една пълно непознаване на природата на Гьоте.
Без съмнение Гьоте не е бил никакъв философ в обикновения смисъл на думата; но не трябва да се забравя, че чудесната хармония на неговата личност накара Шилер да се изкаже: “Поетът е единствения истински човек".
Това, което тук Шилер разбира под "истински човек", това е бил Гьоте. В неговата личност не липсваше нито един елемент, който да не принадлежи на най-висшия израз на всеобщо човешкото. А всички тези елементи се съединяваха в него в една цялост, която действа като такава. Така се получава, че на основата на неговите възгледи върху природата стои едно дълбоко философско чувство, въпреки че това философско чувство не стига в неговото съзнание до едно оформяне на определени научни принципи. Който се задълбочава в Гьотевата цялостна природа, ако носи със себе си философски заложби, той ще разкрие онова философско чувство и разбиране и ще може да го представи като Гьотева наука.
към текста >>
В неговата лич
нос
т не липсваше нито един елемент, който да не принадлежи на най-висшия израз на всеобщо човешкото.
Казва се именно, че Гьоте е имал твърде малко научно разбиране; той е бил толкова по-лош философ, колкото е бил добър поет. Ето защо би било невъзможно едно научно становище да се опре на него. Това е една пълно непознаване на природата на Гьоте. Без съмнение Гьоте не е бил никакъв философ в обикновения смисъл на думата; но не трябва да се забравя, че чудесната хармония на неговата личност накара Шилер да се изкаже: “Поетът е единствения истински човек". Това, което тук Шилер разбира под "истински човек", това е бил Гьоте.
В неговата личност не липсваше нито един елемент, който да не принадлежи на най-висшия израз на всеобщо човешкото.
А всички тези елементи се съединяваха в него в една цялост, която действа като такава. Така се получава, че на основата на неговите възгледи върху природата стои едно дълбоко философско чувство, въпреки че това философско чувство не стига в неговото съзнание до едно оформяне на определени научни принципи. Който се задълбочава в Гьотевата цялостна природа, ако носи със себе си философски заложби, той ще разкрие онова философско чувство и разбиране и ще може да го представи като Гьотева наука. Но той ще трябва да изходи от Гьоте, а не да пристъпи към него с един завършен възглед. Духовните сили на Гьоте действат винаги по начин, който е съобразен с най-строгата философия, макар и той да не е оставил никакво систематично цяло на тази философия.
към текста >>
Който се задълбочава в Гьотевата цялостна природа, ако
нос
и със себе си философски заложби, той ще разкрие онова философско чувство и разбиране и ще може да го представи като Гьотева наука.
Без съмнение Гьоте не е бил никакъв философ в обикновения смисъл на думата; но не трябва да се забравя, че чудесната хармония на неговата личност накара Шилер да се изкаже: “Поетът е единствения истински човек". Това, което тук Шилер разбира под "истински човек", това е бил Гьоте. В неговата личност не липсваше нито един елемент, който да не принадлежи на най-висшия израз на всеобщо човешкото. А всички тези елементи се съединяваха в него в една цялост, която действа като такава. Така се получава, че на основата на неговите възгледи върху природата стои едно дълбоко философско чувство, въпреки че това философско чувство не стига в неговото съзнание до едно оформяне на определени научни принципи.
Който се задълбочава в Гьотевата цялостна природа, ако носи със себе си философски заложби, той ще разкрие онова философско чувство и разбиране и ще може да го представи като Гьотева наука.
Но той ще трябва да изходи от Гьоте, а не да пристъпи към него с един завършен възглед. Духовните сили на Гьоте действат винаги по начин, който е съобразен с най-строгата философия, макар и той да не е оставил никакво систематично цяло на тази философия. Възгледът на Гьоте за света е най-многостранният, който можем да си представим. Той изхожда от един център, който лежи в единната природа на поета и обръща навън винаги онази страна, която отговаря на природата на разглеждания предмет. Единността в дейността на Гьотевите духовни способности лежи в природата на Гьоте, но начинът, по който тази дейност се проявява в даден момент, се определя от съответния обект.
към текста >>
Един
нос
тта в дей
нос
тта на Гьотевите духовни способ
нос
ти лежи в природата на Гьоте, но начинът, по който тази дей
нос
т се проявява в даден момент, се определя от съответния обект.
Който се задълбочава в Гьотевата цялостна природа, ако носи със себе си философски заложби, той ще разкрие онова философско чувство и разбиране и ще може да го представи като Гьотева наука. Но той ще трябва да изходи от Гьоте, а не да пристъпи към него с един завършен възглед. Духовните сили на Гьоте действат винаги по начин, който е съобразен с най-строгата философия, макар и той да не е оставил никакво систематично цяло на тази философия. Възгледът на Гьоте за света е най-многостранният, който можем да си представим. Той изхожда от един център, който лежи в единната природа на поета и обръща навън винаги онази страна, която отговаря на природата на разглеждания предмет.
Единността в дейността на Гьотевите духовни способности лежи в природата на Гьоте, но начинът, по който тази дейност се проявява в даден момент, се определя от съответния обект.
Гьоте черпи начина за разглеждане нещата от външния свят и не налага този начин на самия външен свят. Но мисленето на много хора действа по един определен начин; то може да слежи само на определен род обекти; то не е както Гьотевото едно единно мислене, а еднообразно. Искаме да се изразим по-точно: Има хора, чийто ум е способен предимно да мисли чисто механически, зависимости и действия; те си представят цялата вселена като един механизъм. Други пък имат стремеж да възприемат навсякъде тайнствения, мистичния елемент на външния свят; те стават последователи на мистицизма. Всяка една грешка се ражда от това, че един такъв начин на мислене, който е напълно валиден за даден род обекти, се обявява за всемирен.
към текста >>
Ако сега едно такова ед
нос
транчиво схващане застане срещу Гьотевото, което е неограничено, понеже не взема всеобщо начина на разглеждане нещата на духа на разглеждащия, а от природата на разглежданото нещо, тогава понятно е, защото се вкопчва за онези мисловни елементи на същото, които са съобразени с неговото.
Но мисленето на много хора действа по един определен начин; то може да слежи само на определен род обекти; то не е както Гьотевото едно единно мислене, а еднообразно. Искаме да се изразим по-точно: Има хора, чийто ум е способен предимно да мисли чисто механически, зависимости и действия; те си представят цялата вселена като един механизъм. Други пък имат стремеж да възприемат навсякъде тайнствения, мистичния елемент на външния свят; те стават последователи на мистицизма. Всяка една грешка се ражда от това, че един такъв начин на мислене, който е напълно валиден за даден род обекти, се обявява за всемирен. Така се обясняват споровете между многото светогледи.
Ако сега едно такова едностранчиво схващане застане срещу Гьотевото, което е неограничено, понеже не взема всеобщо начина на разглеждане нещата на духа на разглеждащия, а от природата на разглежданото нещо, тогава понятно е, защото се вкопчва за онези мисловни елементи на същото, които са съобразени с неговото.
Именно в посочения смисъл възгледът на Гьоте за света включва в себе си много направления на мисълта, а не може да бъде проникнат от нито едно едностранчиво схващане. Философското чувство и разбиране, което е един съществен елемент в организма на Гьотевия гений, има значение също и за неговите литературни творби. Макар и Гьоте да е бил далече от това, да си представи в една ясна форма на понятия това, което философското чувство му доставяше, както Шилер е бил способен на това, все пак както и у Шилера то е един фактор, който съдейства в неговото художествено творчество. Поетическите творения на Гьоте и на Шилер са немислими без стоящ на тяхната основа светоглед. При това у Шелера се касае повече на неговите оформени принципи, а у Гьоте за начина как той разглежда нещата.
към текста >>
Именно в посочения смисъл възгледът на Гьоте за света включва в себе си много направления на мисълта, а не може да бъде проникнат от нито едно ед
нос
транчиво схващане.
Искаме да се изразим по-точно: Има хора, чийто ум е способен предимно да мисли чисто механически, зависимости и действия; те си представят цялата вселена като един механизъм. Други пък имат стремеж да възприемат навсякъде тайнствения, мистичния елемент на външния свят; те стават последователи на мистицизма. Всяка една грешка се ражда от това, че един такъв начин на мислене, който е напълно валиден за даден род обекти, се обявява за всемирен. Така се обясняват споровете между многото светогледи. Ако сега едно такова едностранчиво схващане застане срещу Гьотевото, което е неограничено, понеже не взема всеобщо начина на разглеждане нещата на духа на разглеждащия, а от природата на разглежданото нещо, тогава понятно е, защото се вкопчва за онези мисловни елементи на същото, които са съобразени с неговото.
Именно в посочения смисъл възгледът на Гьоте за света включва в себе си много направления на мисълта, а не може да бъде проникнат от нито едно едностранчиво схващане.
Философското чувство и разбиране, което е един съществен елемент в организма на Гьотевия гений, има значение също и за неговите литературни творби. Макар и Гьоте да е бил далече от това, да си представи в една ясна форма на понятия това, което философското чувство му доставяше, както Шилер е бил способен на това, все пак както и у Шилера то е един фактор, който съдейства в неговото художествено творчество. Поетическите творения на Гьоте и на Шилер са немислими без стоящ на тяхната основа светоглед. При това у Шелера се касае повече на неговите оформени принципи, а у Гьоте за начина как той разглежда нещата. Но че най-великите поети на нашия народ не можаха да минат без философския елемент на върха на тяхното творчество, това свидетелства повече отколкото всичко друго за факта, че този философски елемент е един необходим член в историята на развитието на човечеството.
към текста >>
Именно опирайки се на Гьоте и на Шилер ще не бъде възможно да откъснем нашата централна наука от нейната катедрена самот
нос
т и да я включим в останалото развитие на културата.
Философското чувство и разбиране, което е един съществен елемент в организма на Гьотевия гений, има значение също и за неговите литературни творби. Макар и Гьоте да е бил далече от това, да си представи в една ясна форма на понятия това, което философското чувство му доставяше, както Шилер е бил способен на това, все пак както и у Шилера то е един фактор, който съдейства в неговото художествено творчество. Поетическите творения на Гьоте и на Шилер са немислими без стоящ на тяхната основа светоглед. При това у Шелера се касае повече на неговите оформени принципи, а у Гьоте за начина как той разглежда нещата. Но че най-великите поети на нашия народ не можаха да минат без философския елемент на върха на тяхното творчество, това свидетелства повече отколкото всичко друго за факта, че този философски елемент е един необходим член в историята на развитието на човечеството.
Именно опирайки се на Гьоте и на Шилер ще не бъде възможно да откъснем нашата централна наука от нейната катедрена самотност и да я включим в останалото развитие на културата.
Научните убеждения на нашите класици са свързани с хиляди нишки за другите техни стремежи, те са такива, каквито ги изисква културната епоха, която ги е създала.
към текста >>
17.
04_в. ИЗПРАВЯНЕТО НА ЕДНО ПОГРЕШНО СХВАЩАНЕ НА ОБЩАТА ОПИТНОСТ
GA_2 Светогледа Гьоте
В. ИЗПРАВЯНЕТО НА ЕДНО ПОГРЕШНО СХВАЩАНЕ НА ОБЩАТА ОПИТ
НОС
Т
В. ИЗПРАВЯНЕТО НА ЕДНО ПОГРЕШНО СХВАЩАНЕ НА ОБЩАТА ОПИТНОСТ
Тук е сега мястото да обърнем внимание на един съществуващ още от Кант насам предразсъдък, който вече така се е вкоренил в някои кръгове, че важи като аксиома. Всеки, който би искал да се усъмни в него, би бил обявен за дилетант, за човек, който не се е издигнал над най-елементарните понятия на модерната наука. Думата ми е за възгледа, според който като че предварително е установено, че общият свят на възприятието, това безкрайно разнообразие на цветове и форми, на звуци и топлинни различия и т.н. не е нищо друго освен нашият субективен свят от представи, който съществува само докато нашите сетива са отворени за въздействието на един непознат за нас свят. Според този възглед целият свят на явленията се обяснява, обявява се като една престава вътре в нашето индивидуално съзнание и на основата на това предположение се градят други твърдения върху природата на познанието.
към текста >>
Тя предполага вече прилагането на мисленето към опит
нос
тта.
Ние не искаме да вдигнем срещу съвременните постижения на физиологията, някакъв несъмнено безсилен протест. Обаче това, което физиологично е напълно оправдано, то съвсем не е още призвано да бъде поставено на вратата на теорията на познанието. Може да важи една неопровержима физиологична истина, че комплексът от усещания и виждания се ражда едва чрез съдействието на нашия организъм. Остава обаче сигурно, че едно такова познание е само резултат на много разсъждения и изследвания. Тази характеристика, че нашият свят на явленията е във физиологичен смисъл от субективно естество, е вече едно мислително определение на същия; следователно тя няма нищо общо с неговата първа поява.
Тя предполага вече прилагането на мисленето към опитността.
Ето защо тя трябва да бъде предхождана от изследването на връзката на тези два фактора. Привържениците на горепосочения възглед считат, че са се издигнали над "наивността" съществуваща преди Кант, която вземаше нещата в пространството и във времето за действителност, както върши това и днес наивния човек, който няма никакво научно образование. Фолкелт твърди, “че всички действия които претендират да са обективно познание, са свързани неразривно с познаващото, индивидуално съзнание, че отначало те се извършват непосредствено само в съзнанието на индивида и не са в състояние да излизат вън от областта на съзнанието и да обгърнат областта на намиращия се вън от него действителни неща”. Обаче за едно безпристрастно мислене е невъзможно да открие, какво носи в себе си непосредствено явяващата се пред нас действителност (опитността), което би искало да ни оправдае по някакъв начин да я считаме като чиста представа. Още простото разсъждение, че наивният човек не забелязва нищо при нещата, което би искало да го доведе до този възглед, ни учи, че в самите обекти не съществува една причина, която да ни принуди да го приемем.
към текста >>
Привържениците на горепосочения възглед считат, че са се издигнали над "наив
нос
тта" съществуваща преди Кант, която вземаше нещата в пространството и във времето за действител
нос
т, както върши това и днес наивния човек, който няма никакво научно образование.
Може да важи една неопровержима физиологична истина, че комплексът от усещания и виждания се ражда едва чрез съдействието на нашия организъм. Остава обаче сигурно, че едно такова познание е само резултат на много разсъждения и изследвания. Тази характеристика, че нашият свят на явленията е във физиологичен смисъл от субективно естество, е вече едно мислително определение на същия; следователно тя няма нищо общо с неговата първа поява. Тя предполага вече прилагането на мисленето към опитността. Ето защо тя трябва да бъде предхождана от изследването на връзката на тези два фактора.
Привържениците на горепосочения възглед считат, че са се издигнали над "наивността" съществуваща преди Кант, която вземаше нещата в пространството и във времето за действителност, както върши това и днес наивния човек, който няма никакво научно образование.
Фолкелт твърди, “че всички действия които претендират да са обективно познание, са свързани неразривно с познаващото, индивидуално съзнание, че отначало те се извършват непосредствено само в съзнанието на индивида и не са в състояние да излизат вън от областта на съзнанието и да обгърнат областта на намиращия се вън от него действителни неща”. Обаче за едно безпристрастно мислене е невъзможно да открие, какво носи в себе си непосредствено явяващата се пред нас действителност (опитността), което би искало да ни оправдае по някакъв начин да я считаме като чиста представа. Още простото разсъждение, че наивният човек не забелязва нищо при нещата, което би искало да го доведе до този възглед, ни учи, че в самите обекти не съществува една причина, която да ни принуди да го приемем. Какво носи на себе си едно дърво, една маса, което би могло да ни даде повод да го считам просто като образ на една представа? Най-малко това не трябва да се обявява като една разбираща се от само себе си истина.
към текста >>
Обаче за едно безпристрастно мислене е невъзможно да открие, какво
нос
и в себе си непосредствено явяващата се пред нас действител
нос
т (опит
нос
тта), което би искало да ни оправдае по някакъв начин да я считаме като чиста представа.
Тази характеристика, че нашият свят на явленията е във физиологичен смисъл от субективно естество, е вече едно мислително определение на същия; следователно тя няма нищо общо с неговата първа поява. Тя предполага вече прилагането на мисленето към опитността. Ето защо тя трябва да бъде предхождана от изследването на връзката на тези два фактора. Привържениците на горепосочения възглед считат, че са се издигнали над "наивността" съществуваща преди Кант, която вземаше нещата в пространството и във времето за действителност, както върши това и днес наивния човек, който няма никакво научно образование. Фолкелт твърди, “че всички действия които претендират да са обективно познание, са свързани неразривно с познаващото, индивидуално съзнание, че отначало те се извършват непосредствено само в съзнанието на индивида и не са в състояние да излизат вън от областта на съзнанието и да обгърнат областта на намиращия се вън от него действителни неща”.
Обаче за едно безпристрастно мислене е невъзможно да открие, какво носи в себе си непосредствено явяващата се пред нас действителност (опитността), което би искало да ни оправдае по някакъв начин да я считаме като чиста представа.
Още простото разсъждение, че наивният човек не забелязва нищо при нещата, което би искало да го доведе до този възглед, ни учи, че в самите обекти не съществува една причина, която да ни принуди да го приемем. Какво носи на себе си едно дърво, една маса, което би могло да ни даде повод да го считам просто като образ на една представа? Най-малко това не трябва да се обявява като една разбираща се от само себе си истина. Като вършим последното, Фолкелт се заплита в едно противоречие с неговите собствени основни принципи. Според нашето убеждение той изневерява на признатата от него истина, че опитността не съдържа нищо друго освен един хаос от лишени от връзка образи без всяко мислително определение, когато твърди, че тя е от субективно естество.
към текста >>
Какво
нос
и на себе си едно дърво, една маса, което би могло да ни даде повод да го считам просто като образ на една представа?
Ето защо тя трябва да бъде предхождана от изследването на връзката на тези два фактора. Привържениците на горепосочения възглед считат, че са се издигнали над "наивността" съществуваща преди Кант, която вземаше нещата в пространството и във времето за действителност, както върши това и днес наивния човек, който няма никакво научно образование. Фолкелт твърди, “че всички действия които претендират да са обективно познание, са свързани неразривно с познаващото, индивидуално съзнание, че отначало те се извършват непосредствено само в съзнанието на индивида и не са в състояние да излизат вън от областта на съзнанието и да обгърнат областта на намиращия се вън от него действителни неща”. Обаче за едно безпристрастно мислене е невъзможно да открие, какво носи в себе си непосредствено явяващата се пред нас действителност (опитността), което би искало да ни оправдае по някакъв начин да я считаме като чиста представа. Още простото разсъждение, че наивният човек не забелязва нищо при нещата, което би искало да го доведе до този възглед, ни учи, че в самите обекти не съществува една причина, която да ни принуди да го приемем.
Какво носи на себе си едно дърво, една маса, което би могло да ни даде повод да го считам просто като образ на една представа?
Най-малко това не трябва да се обявява като една разбираща се от само себе си истина. Като вършим последното, Фолкелт се заплита в едно противоречие с неговите собствени основни принципи. Според нашето убеждение той изневерява на признатата от него истина, че опитността не съдържа нищо друго освен един хаос от лишени от връзка образи без всяко мислително определение, когато твърди, че тя е от субективно естество. Иначе той би трябвало да разбере, че субектът на познанието, наблюдателят, стои също така без връзка сред света на опитността както и кой да е друг предмет на тази опитност. Но когато на възприемания свят се приписва сказуемото субективен, това също е едно мислително определение, както и когато считаме падащия камък за причина на направения в почвата отпечатък.
към текста >>
Според нашето убеждение той изневерява на признатата от него истина, че опит
нос
тта не съдържа нищо друго освен един хаос от лишени от връзка образи без всяко мислително определение, когато твърди, че тя е от субективно естество.
Обаче за едно безпристрастно мислене е невъзможно да открие, какво носи в себе си непосредствено явяващата се пред нас действителност (опитността), което би искало да ни оправдае по някакъв начин да я считаме като чиста представа. Още простото разсъждение, че наивният човек не забелязва нищо при нещата, което би искало да го доведе до този възглед, ни учи, че в самите обекти не съществува една причина, която да ни принуди да го приемем. Какво носи на себе си едно дърво, една маса, което би могло да ни даде повод да го считам просто като образ на една представа? Най-малко това не трябва да се обявява като една разбираща се от само себе си истина. Като вършим последното, Фолкелт се заплита в едно противоречие с неговите собствени основни принципи.
Според нашето убеждение той изневерява на признатата от него истина, че опитността не съдържа нищо друго освен един хаос от лишени от връзка образи без всяко мислително определение, когато твърди, че тя е от субективно естество.
Иначе той би трябвало да разбере, че субектът на познанието, наблюдателят, стои също така без връзка сред света на опитността както и кой да е друг предмет на тази опитност. Но когато на възприемания свят се приписва сказуемото субективен, това също е едно мислително определение, както и когато считаме падащия камък за причина на направения в почвата отпечатък. Но самият Фолкелт не иска да допусне някаква връзка на нещата на опитността. Тук е именно противоречието в неговия възглед и с това той изневерява на своя принцип, който изказва за чистата опитност. С това той се затваря в своята индивидуалност и не е вече в състояние да излезе вън от нея.
към текста >>
Иначе той би трябвало да разбере, че субектът на познанието, наблюдателят, стои също така без връзка сред света на опит
нос
тта както и кой да е друг предмет на тази опит
нос
т.
Още простото разсъждение, че наивният човек не забелязва нищо при нещата, което би искало да го доведе до този възглед, ни учи, че в самите обекти не съществува една причина, която да ни принуди да го приемем. Какво носи на себе си едно дърво, една маса, което би могло да ни даде повод да го считам просто като образ на една представа? Най-малко това не трябва да се обявява като една разбираща се от само себе си истина. Като вършим последното, Фолкелт се заплита в едно противоречие с неговите собствени основни принципи. Според нашето убеждение той изневерява на признатата от него истина, че опитността не съдържа нищо друго освен един хаос от лишени от връзка образи без всяко мислително определение, когато твърди, че тя е от субективно естество.
Иначе той би трябвало да разбере, че субектът на познанието, наблюдателят, стои също така без връзка сред света на опитността както и кой да е друг предмет на тази опитност.
Но когато на възприемания свят се приписва сказуемото субективен, това също е едно мислително определение, както и когато считаме падащия камък за причина на направения в почвата отпечатък. Но самият Фолкелт не иска да допусне някаква връзка на нещата на опитността. Тук е именно противоречието в неговия възглед и с това той изневерява на своя принцип, който изказва за чистата опитност. С това той се затваря в своята индивидуалност и не е вече в състояние да излезе вън от нея. Той самият безцеремонно признава това.
към текста >>
Но самият Фолкелт не иска да допусне някаква връзка на нещата на опит
нос
тта.
Най-малко това не трябва да се обявява като една разбираща се от само себе си истина. Като вършим последното, Фолкелт се заплита в едно противоречие с неговите собствени основни принципи. Според нашето убеждение той изневерява на признатата от него истина, че опитността не съдържа нищо друго освен един хаос от лишени от връзка образи без всяко мислително определение, когато твърди, че тя е от субективно естество. Иначе той би трябвало да разбере, че субектът на познанието, наблюдателят, стои също така без връзка сред света на опитността както и кой да е друг предмет на тази опитност. Но когато на възприемания свят се приписва сказуемото субективен, това също е едно мислително определение, както и когато считаме падащия камък за причина на направения в почвата отпечатък.
Но самият Фолкелт не иска да допусне някаква връзка на нещата на опитността.
Тук е именно противоречието в неговия възглед и с това той изневерява на своя принцип, който изказва за чистата опитност. С това той се затваря в своята индивидуалност и не е вече в състояние да излезе вън от нея. Той самият безцеремонно признава това. За него остава съмнително всичко, което стои вън от разкъсаните образи на възприятията. Вярно е, че, според неговото мнение, той се старае от този свят на представите да направи заключение за една обективна действителност; обаче всяко излизане вън от този свят на представите не може да ни доведе до действително сигурни истини.
към текста >>
Тук е именно противоречието в неговия възглед и с това той изневерява на своя принцип, който изказва за чистата опит
нос
т.
Като вършим последното, Фолкелт се заплита в едно противоречие с неговите собствени основни принципи. Според нашето убеждение той изневерява на признатата от него истина, че опитността не съдържа нищо друго освен един хаос от лишени от връзка образи без всяко мислително определение, когато твърди, че тя е от субективно естество. Иначе той би трябвало да разбере, че субектът на познанието, наблюдателят, стои също така без връзка сред света на опитността както и кой да е друг предмет на тази опитност. Но когато на възприемания свят се приписва сказуемото субективен, това също е едно мислително определение, както и когато считаме падащия камък за причина на направения в почвата отпечатък. Но самият Фолкелт не иска да допусне някаква връзка на нещата на опитността.
Тук е именно противоречието в неговия възглед и с това той изневерява на своя принцип, който изказва за чистата опитност.
С това той се затваря в своята индивидуалност и не е вече в състояние да излезе вън от нея. Той самият безцеремонно признава това. За него остава съмнително всичко, което стои вън от разкъсаните образи на възприятията. Вярно е, че, според неговото мнение, той се старае от този свят на представите да направи заключение за една обективна действителност; обаче всяко излизане вън от този свят на представите не може да ни доведе до действително сигурни истини. Всяко знание, което добиваме чрез мислененото, не е предпазено според Фолкелт от съмнението.
към текста >>
С това той се затваря в своята индивидуал
нос
т и не е вече в състояние да излезе вън от нея.
Според нашето убеждение той изневерява на признатата от него истина, че опитността не съдържа нищо друго освен един хаос от лишени от връзка образи без всяко мислително определение, когато твърди, че тя е от субективно естество. Иначе той би трябвало да разбере, че субектът на познанието, наблюдателят, стои също така без връзка сред света на опитността както и кой да е друг предмет на тази опитност. Но когато на възприемания свят се приписва сказуемото субективен, това също е едно мислително определение, както и когато считаме падащия камък за причина на направения в почвата отпечатък. Но самият Фолкелт не иска да допусне някаква връзка на нещата на опитността. Тук е именно противоречието в неговия възглед и с това той изневерява на своя принцип, който изказва за чистата опитност.
С това той се затваря в своята индивидуалност и не е вече в състояние да излезе вън от нея.
Той самият безцеремонно признава това. За него остава съмнително всичко, което стои вън от разкъсаните образи на възприятията. Вярно е, че, според неговото мнение, той се старае от този свят на представите да направи заключение за една обективна действителност; обаче всяко излизане вън от този свят на представите не може да ни доведе до действително сигурни истини. Всяко знание, което добиваме чрез мислененото, не е предпазено според Фолкелт от съмнението. То по никой начин не стига до сигурност подобна на непосредствената опитност.
към текста >>
Вярно е, че, според неговото мнение, той се старае от този свят на представите да направи заключение за една обективна действител
нос
т; обаче всяко излизане вън от този свят на представите не може да ни доведе до действително сигурни истини.
Но самият Фолкелт не иска да допусне някаква връзка на нещата на опитността. Тук е именно противоречието в неговия възглед и с това той изневерява на своя принцип, който изказва за чистата опитност. С това той се затваря в своята индивидуалност и не е вече в състояние да излезе вън от нея. Той самият безцеремонно признава това. За него остава съмнително всичко, което стои вън от разкъсаните образи на възприятията.
Вярно е, че, според неговото мнение, той се старае от този свят на представите да направи заключение за една обективна действителност; обаче всяко излизане вън от този свят на представите не може да ни доведе до действително сигурни истини.
Всяко знание, което добиваме чрез мислененото, не е предпазено според Фолкелт от съмнението. То по никой начин не стига до сигурност подобна на непосредствената опитност. Само тази последната ни доставя едно несъмнително познание. Ние видяхме колко незадоволително е това знание. Но всичко това иде от факта, че Фолкелт приписва на сетивната действителност (опитност) едно качество, което никак не и е присъщо и след това изгражда своите по-нататъшни предположения върху тази предпоставка.
към текста >>
То по никой начин не стига до сигур
нос
т подобна на непосредствената опит
нос
т.
С това той се затваря в своята индивидуалност и не е вече в състояние да излезе вън от нея. Той самият безцеремонно признава това. За него остава съмнително всичко, което стои вън от разкъсаните образи на възприятията. Вярно е, че, според неговото мнение, той се старае от този свят на представите да направи заключение за една обективна действителност; обаче всяко излизане вън от този свят на представите не може да ни доведе до действително сигурни истини. Всяко знание, което добиваме чрез мислененото, не е предпазено според Фолкелт от съмнението.
То по никой начин не стига до сигурност подобна на непосредствената опитност.
Само тази последната ни доставя едно несъмнително познание. Ние видяхме колко незадоволително е това знание. Но всичко това иде от факта, че Фолкелт приписва на сетивната действителност (опитност) едно качество, което никак не и е присъщо и след това изгражда своите по-нататъшни предположения върху тази предпоставка. Ние трябваше да обърнем особено внимание на книгата на Фолкелт на това, защото тя е най-забележителното произведение на съвремието в тази област и също заради това, че тя може да се счита като тип на всички теорико-познавателни усилия, които са принципно противоположни на застъпеното от нас направление, изградено на основата на Гьотевия светоглед.
към текста >>
Но всичко това иде от факта, че Фолкелт приписва на сетивната действител
нос
т (опит
нос
т) едно качество, което никак не и е присъщо и след това изгражда своите по-нататъшни предположения върху тази предпоставка.
Вярно е, че, според неговото мнение, той се старае от този свят на представите да направи заключение за една обективна действителност; обаче всяко излизане вън от този свят на представите не може да ни доведе до действително сигурни истини. Всяко знание, което добиваме чрез мислененото, не е предпазено според Фолкелт от съмнението. То по никой начин не стига до сигурност подобна на непосредствената опитност. Само тази последната ни доставя едно несъмнително познание. Ние видяхме колко незадоволително е това знание.
Но всичко това иде от факта, че Фолкелт приписва на сетивната действителност (опитност) едно качество, което никак не и е присъщо и след това изгражда своите по-нататъшни предположения върху тази предпоставка.
Ние трябваше да обърнем особено внимание на книгата на Фолкелт на това, защото тя е най-забележителното произведение на съвремието в тази област и също заради това, че тя може да се счита като тип на всички теорико-познавателни усилия, които са принципно противоположни на застъпеното от нас направление, изградено на основата на Гьотевия светоглед.
към текста >>
18.
05_б.МИСЛЕНЕ И СЪЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако и останалият свят на възприятието да не
нос
и един субективен характер би искало да се заключи от нашите обяснения -, все пак, според нашия възглед, мисълта
нос
и един субективен характер.
Б. МИСЛЕНЕ И СЪЗНАНИЕ Сега обаче изглежда, като че тук сами внесохме субективистичния елемент, който така решително искахме да държим далече от нашата теория на познанието.
Ако и останалият свят на възприятието да не носи един субективен характер би искало да се заключи от нашите обяснения -, все пак, според нашия възглед, мисълта носи един субективен характер.
Това възражение почива на едно смесване на арената на нашите мисли с онзи елемент, от който те получават своите съдържателни определения, своята вътрешна закономерност. Ние съвсем не произвеждаме едно мислително съдържание така, че да определим в това произвеждане, каква връзка трябва да имат нашите мисли. Ние даваме само подводната причина, защото мислителното съдържание да може да се развие съобразно неговата собствена природа. Ние произвеждаме мисълта "А" и мисълта "Б" и даваме на същите повод да се свържат по един закономерен начин, като ги поставяме във взаимодействие една с друга. Нашата субективна организация е тази, която определя по някакъв начин тази връзка на А и Б, а единствено определящо е съдържанието на А и Б.
към текста >>
Това възражение почива на едно смесване на арената на нашите мисли с онзи елемент, от който те получават своите съдържателни определения, своята вътрешна закономер
нос
т.
Б. МИСЛЕНЕ И СЪЗНАНИЕ Сега обаче изглежда, като че тук сами внесохме субективистичния елемент, който така решително искахме да държим далече от нашата теория на познанието. Ако и останалият свят на възприятието да не носи един субективен характер би искало да се заключи от нашите обяснения -, все пак, според нашия възглед, мисълта носи един субективен характер.
Това възражение почива на едно смесване на арената на нашите мисли с онзи елемент, от който те получават своите съдържателни определения, своята вътрешна закономерност.
Ние съвсем не произвеждаме едно мислително съдържание така, че да определим в това произвеждане, каква връзка трябва да имат нашите мисли. Ние даваме само подводната причина, защото мислителното съдържание да може да се развие съобразно неговата собствена природа. Ние произвеждаме мисълта "А" и мисълта "Б" и даваме на същите повод да се свържат по един закономерен начин, като ги поставяме във взаимодействие една с друга. Нашата субективна организация е тази, която определя по някакъв начин тази връзка на А и Б, а единствено определящо е съдържанието на А и Б. Че А се отнася именно по определен начин към Б, а не по друг начин, върху това ние нямаме ни най-малко влияние.
към текста >>
Следователно в мисленето ние изпълняваме принципа на опит
нос
тта в неговата най-рязка форма.
Ние даваме само подводната причина, защото мислителното съдържание да може да се развие съобразно неговата собствена природа. Ние произвеждаме мисълта "А" и мисълта "Б" и даваме на същите повод да се свържат по един закономерен начин, като ги поставяме във взаимодействие една с друга. Нашата субективна организация е тази, която определя по някакъв начин тази връзка на А и Б, а единствено определящо е съдържанието на А и Б. Че А се отнася именно по определен начин към Б, а не по друг начин, върху това ние нямаме ни най-малко влияние. Нашият дух извършва свързването на мислите само съобразно тяхното съдържание.
Следователно в мисленето ние изпълняваме принципа на опитността в неговата най-рязка форма.
С това е опроверган възгледът на Кант и Шопенхауер, а също и този на Фихте, според който законите, които приемаме относно обяснението на света, са само един резултат на нашата собствено духовна организация, и ние ги влагаме в света по силата на нашата духовна индивидуалност. От субективистична гледна точка може да се направи още едно възражение. Щом закономерната връзка на мислите не се извършва от нас според това, което налага нашата организация, а зависи от тяхното съдържание, тогава именно това съдържание би могло да бъде един чисто субективен продукт, само едно качество на нашия дух; така че ние бихме свързали само елементите, които първо сами произвеждаме. Тогава светът на нашите мисли би бил не по-малко една субективна илюзия. Обаче това възражение може много лесно да бъде отхвърлено.
към текста >>
С това е опроверган възгледът на Кант и Шопенхауер, а също и този на Фихте, според който законите, които приемаме от
нос
но обяснението на света, са само един резултат на нашата собствено духовна организация, и ние ги влагаме в света по силата на нашата духовна индивидуал
нос
т.
Ние произвеждаме мисълта "А" и мисълта "Б" и даваме на същите повод да се свържат по един закономерен начин, като ги поставяме във взаимодействие една с друга. Нашата субективна организация е тази, която определя по някакъв начин тази връзка на А и Б, а единствено определящо е съдържанието на А и Б. Че А се отнася именно по определен начин към Б, а не по друг начин, върху това ние нямаме ни най-малко влияние. Нашият дух извършва свързването на мислите само съобразно тяхното съдържание. Следователно в мисленето ние изпълняваме принципа на опитността в неговата най-рязка форма.
С това е опроверган възгледът на Кант и Шопенхауер, а също и този на Фихте, според който законите, които приемаме относно обяснението на света, са само един резултат на нашата собствено духовна организация, и ние ги влагаме в света по силата на нашата духовна индивидуалност.
От субективистична гледна точка може да се направи още едно възражение. Щом закономерната връзка на мислите не се извършва от нас според това, което налага нашата организация, а зависи от тяхното съдържание, тогава именно това съдържание би могло да бъде един чисто субективен продукт, само едно качество на нашия дух; така че ние бихме свързали само елементите, които първо сами произвеждаме. Тогава светът на нашите мисли би бил не по-малко една субективна илюзия. Обаче това възражение може много лесно да бъде отхвърлено. Ако то би било основателно, ние бихме свързали именно съдържанието на нашето мислене според закони, за които действително не бихме знаели, откъде идват те.
към текста >>
Ако тези закони не произлизат от нашата субектив
нос
т, която оспорихме по-горе и сега считаме като завършен факт, кое тогава трябва да ни даде закони на свързването за едно съдържание, което ние самите произвеждаме?
От субективистична гледна точка може да се направи още едно възражение. Щом закономерната връзка на мислите не се извършва от нас според това, което налага нашата организация, а зависи от тяхното съдържание, тогава именно това съдържание би могло да бъде един чисто субективен продукт, само едно качество на нашия дух; така че ние бихме свързали само елементите, които първо сами произвеждаме. Тогава светът на нашите мисли би бил не по-малко една субективна илюзия. Обаче това възражение може много лесно да бъде отхвърлено. Ако то би било основателно, ние бихме свързали именно съдържанието на нашето мислене според закони, за които действително не бихме знаели, откъде идват те.
Ако тези закони не произлизат от нашата субективност, която оспорихме по-горе и сега считаме като завършен факт, кое тогава трябва да ни даде закони на свързването за едно съдържание, което ние самите произвеждаме?
Следователно нашият свят на мислите е едно изградено напълно на себе си същност, едно завършено в себе си, съвършено цяло. Тук ние виждаме, коя от двете страни на света на мислите е съществено: Обективната страна на неговото съдържание, а не субективната страна на неговото явяване. Най-ясно изпъква това схващане във вътрешната самородност и във вътрешното съвършенство на мисленето в научната система на Хекел. Никой като него не е приписал на мисленето една такава съвършена сила до степен, че то да може от себе си да основе един светоглед. Хегел има едно абсолютно доверие в мисленето, даже за него то е единствения фактор на действителността, на който той се доверява в истинския смисъл на думата.
към текста >>
Следователно нашият свят на мислите е едно изградено напълно на себе си същ
нос
т, едно завършено в себе си, съвършено цяло.
Щом закономерната връзка на мислите не се извършва от нас според това, което налага нашата организация, а зависи от тяхното съдържание, тогава именно това съдържание би могло да бъде един чисто субективен продукт, само едно качество на нашия дух; така че ние бихме свързали само елементите, които първо сами произвеждаме. Тогава светът на нашите мисли би бил не по-малко една субективна илюзия. Обаче това възражение може много лесно да бъде отхвърлено. Ако то би било основателно, ние бихме свързали именно съдържанието на нашето мислене според закони, за които действително не бихме знаели, откъде идват те. Ако тези закони не произлизат от нашата субективност, която оспорихме по-горе и сега считаме като завършен факт, кое тогава трябва да ни даде закони на свързването за едно съдържание, което ние самите произвеждаме?
Следователно нашият свят на мислите е едно изградено напълно на себе си същност, едно завършено в себе си, съвършено цяло.
Тук ние виждаме, коя от двете страни на света на мислите е съществено: Обективната страна на неговото съдържание, а не субективната страна на неговото явяване. Най-ясно изпъква това схващане във вътрешната самородност и във вътрешното съвършенство на мисленето в научната система на Хекел. Никой като него не е приписал на мисленето една такава съвършена сила до степен, че то да може от себе си да основе един светоглед. Хегел има едно абсолютно доверие в мисленето, даже за него то е единствения фактор на действителността, на който той се доверява в истинския смисъл на думата. Но колкото и правилен да бъде неговия възглед общо взето, все пак той самият е именно този, който поради твърде рязката форма, в която защищава мисленето, го е дискредитирал напълно.
към текста >>
Най-ясно изпъква това схващане във вътрешната самород
нос
т и във вътрешното съвършенство на мисленето в научната система на Хекел.
Обаче това възражение може много лесно да бъде отхвърлено. Ако то би било основателно, ние бихме свързали именно съдържанието на нашето мислене според закони, за които действително не бихме знаели, откъде идват те. Ако тези закони не произлизат от нашата субективност, която оспорихме по-горе и сега считаме като завършен факт, кое тогава трябва да ни даде закони на свързването за едно съдържание, което ние самите произвеждаме? Следователно нашият свят на мислите е едно изградено напълно на себе си същност, едно завършено в себе си, съвършено цяло. Тук ние виждаме, коя от двете страни на света на мислите е съществено: Обективната страна на неговото съдържание, а не субективната страна на неговото явяване.
Най-ясно изпъква това схващане във вътрешната самородност и във вътрешното съвършенство на мисленето в научната система на Хекел.
Никой като него не е приписал на мисленето една такава съвършена сила до степен, че то да може от себе си да основе един светоглед. Хегел има едно абсолютно доверие в мисленето, даже за него то е единствения фактор на действителността, на който той се доверява в истинския смисъл на думата. Но колкото и правилен да бъде неговия възглед общо взето, все пак той самият е именно този, който поради твърде рязката форма, в която защищава мисленето, го е дискредитирал напълно. Начинът, по който е изнесъл своя възглед, е виновен за ужасното объркване, което е дошло в нашето "Мислене за мисленето". Той е искал да направи значението на мисълта, на идеята много нагледна чрез това, че е нарекъл необходимостта на мисленето същевременно като необходимост на фактите.
към текста >>
Хегел има едно абсолютно доверие в мисленето, даже за него то е единствения фактор на действител
нос
тта, на който той се доверява в истинския смисъл на думата.
Ако тези закони не произлизат от нашата субективност, която оспорихме по-горе и сега считаме като завършен факт, кое тогава трябва да ни даде закони на свързването за едно съдържание, което ние самите произвеждаме? Следователно нашият свят на мислите е едно изградено напълно на себе си същност, едно завършено в себе си, съвършено цяло. Тук ние виждаме, коя от двете страни на света на мислите е съществено: Обективната страна на неговото съдържание, а не субективната страна на неговото явяване. Най-ясно изпъква това схващане във вътрешната самородност и във вътрешното съвършенство на мисленето в научната система на Хекел. Никой като него не е приписал на мисленето една такава съвършена сила до степен, че то да може от себе си да основе един светоглед.
Хегел има едно абсолютно доверие в мисленето, даже за него то е единствения фактор на действителността, на който той се доверява в истинския смисъл на думата.
Но колкото и правилен да бъде неговия възглед общо взето, все пак той самият е именно този, който поради твърде рязката форма, в която защищава мисленето, го е дискредитирал напълно. Начинът, по който е изнесъл своя възглед, е виновен за ужасното объркване, което е дошло в нашето "Мислене за мисленето". Той е искал да направи значението на мисълта, на идеята много нагледна чрез това, че е нарекъл необходимостта на мисленето същевременно като необходимост на фактите. С това той е предизвикал грешката, че определенията на мисленето не са чисто идейни, а фактически. Скоро неговият възглед бе разбран така, като че в самия свят на сетивната действителност той е търсил мисълта като една вещ.
към текста >>
Скоро неговият възглед бе разбран така, като че в самия свят на сетивната действител
нос
т той е търсил мисълта като една вещ.
Хегел има едно абсолютно доверие в мисленето, даже за него то е единствения фактор на действителността, на който той се доверява в истинския смисъл на думата. Но колкото и правилен да бъде неговия възглед общо взето, все пак той самият е именно този, който поради твърде рязката форма, в която защищава мисленето, го е дискредитирал напълно. Начинът, по който е изнесъл своя възглед, е виновен за ужасното объркване, което е дошло в нашето "Мислене за мисленето". Той е искал да направи значението на мисълта, на идеята много нагледна чрез това, че е нарекъл необходимостта на мисленето същевременно като необходимост на фактите. С това той е предизвикал грешката, че определенията на мисленето не са чисто идейни, а фактически.
Скоро неговият възглед бе разбран така, като че в самия свят на сетивната действителност той е търсил мисълта като една вещ.
Самият той никога не е обяснил това по този начин. Трябва именно да бъде установено, че полето на мисълта е единствено човешкото съзнание. След това трябва да бъде показано, че поради това обстоятелство светът на мислите не губи нищо от своята обективност. Хегел изтъква само обективната страна на мисълта; но понеже това е по-лесно, по-голяма част от хората виждат субективната страна; и на това множество се струва, че Хегел е третирал, мистифицирал нещо чисто идейно като една вещ. Даже много съвременни учени не са се освободили от тази грешка.
към текста >>
След това трябва да бъде показано, че поради това обстоятелство светът на мислите не губи нищо от своята обектив
нос
т.
Той е искал да направи значението на мисълта, на идеята много нагледна чрез това, че е нарекъл необходимостта на мисленето същевременно като необходимост на фактите. С това той е предизвикал грешката, че определенията на мисленето не са чисто идейни, а фактически. Скоро неговият възглед бе разбран така, като че в самия свят на сетивната действителност той е търсил мисълта като една вещ. Самият той никога не е обяснил това по този начин. Трябва именно да бъде установено, че полето на мисълта е единствено човешкото съзнание.
След това трябва да бъде показано, че поради това обстоятелство светът на мислите не губи нищо от своята обективност.
Хегел изтъква само обективната страна на мисълта; но понеже това е по-лесно, по-голяма част от хората виждат субективната страна; и на това множество се струва, че Хегел е третирал, мистифицирал нещо чисто идейно като една вещ. Даже много съвременни учени не са се освободили от тази грешка. Те осъждат Хегеля заради един недостатък, който той не притежава, но който може да му се припише, защото твърде малко е изяснил съответния въпрос. Съгласни сме, че тук за нашата разсъдъчна способност съществува една трудност. Но вярваме, че всяко енергично мислене може да я преодолее.
към текста >>
Съгласни сме, че тук за нашата разсъдъчна способ
нос
т съществува една труд
нос
т.
Трябва именно да бъде установено, че полето на мисълта е единствено човешкото съзнание. След това трябва да бъде показано, че поради това обстоятелство светът на мислите не губи нищо от своята обективност. Хегел изтъква само обективната страна на мисълта; но понеже това е по-лесно, по-голяма част от хората виждат субективната страна; и на това множество се струва, че Хегел е третирал, мистифицирал нещо чисто идейно като една вещ. Даже много съвременни учени не са се освободили от тази грешка. Те осъждат Хегеля заради един недостатък, който той не притежава, но който може да му се припише, защото твърде малко е изяснил съответния въпрос.
Съгласни сме, че тук за нашата разсъдъчна способност съществува една трудност.
Но вярваме, че всяко енергично мислене може да я преодолее. Трябва да си представим две неща: Че първо ние дейно произвеждаме като явление идейния свят и същевременно, че това, което дейно произвеждаме, на което дейно даваме съществуване, почива на своите собствени закони. Без съмнение ние сме свикнали да си представяме едно явление така, че е нужно да застанем срещу него само пасивно, наблюдателно. Но това съвсем не е едно безусловно изискване. Колкото и необикновено да ни изглежда представата, че сами произвеждаме дейно нещо обективно като явление, че с други думи не само възприемаме едно явление, а същевременно го произвеждаме: Все пак такава представа никак не е недопустима.
към текста >>
То се предлага тихомълком навсякъде, без да се съзнава, че най-малко е възможно също така едно друго мнение, и че основанията за валид
нос
тта на едното или другото трябва да бъдат първо преценени.
Без съмнение ние сме свикнали да си представяме едно явление така, че е нужно да застанем срещу него само пасивно, наблюдателно. Но това съвсем не е едно безусловно изискване. Колкото и необикновено да ни изглежда представата, че сами произвеждаме дейно нещо обективно като явление, че с други думи не само възприемаме едно явление, а същевременно го произвеждаме: Все пак такава представа никак не е недопустима. Нужно е просто да се откажем от обикновеното мнение, че съществуват толкова светове на мислите, колкото човешки индивиди. Направо казано това мнение не е нищо друго освен един стар предразсъдък.
То се предлага тихомълком навсякъде, без да се съзнава, че най-малко е възможно също така едно друго мнение, и че основанията за валидността на едното или другото трябва да бъдат първо преценени.
Да си представим на мястото на това мнение поставено следното: Съществува въобще само едно единствено съдържание на мислите, а нашето индивидуално мислене не е нищо друго освен едно вработване на нашето себе, на нашата индивидуална личност в мисловния център на света. Дали този възглед е правилен или не, не е тук мястото да проучим това; а именно показахме, че все пак е напълно възможно да докажем, че обективното мислене се приема като нещо необходимо, може да бъде изтъкано като лишено от противоречие и по друг начин. По отношение на обективността работата на мислителя може много добре да бъде сравнена с тази на механика. Както този последният поставя силите на природата във взаимодействие и чрез това произвежда една целесъобразна дейност и проява на сила, така и мислителя поставя мислите в едно живо взаимодействие и те се развиват в мислителните системи, които съставляват нашите науки. Един възглед не може да бъде осветлен по-добре чрез нищо друго освен чрез разкриването на противостоящите му грешки.
към текста >>
Да си представим на мястото на това мнение поставено следното: Съществува въобще само едно единствено съдържание на мислите, а нашето индивидуално мислене не е нищо друго освен едно вработване на нашето себе, на нашата индивидуална лич
нос
т в мисловния център на света.
Но това съвсем не е едно безусловно изискване. Колкото и необикновено да ни изглежда представата, че сами произвеждаме дейно нещо обективно като явление, че с други думи не само възприемаме едно явление, а същевременно го произвеждаме: Все пак такава представа никак не е недопустима. Нужно е просто да се откажем от обикновеното мнение, че съществуват толкова светове на мислите, колкото човешки индивиди. Направо казано това мнение не е нищо друго освен един стар предразсъдък. То се предлага тихомълком навсякъде, без да се съзнава, че най-малко е възможно също така едно друго мнение, и че основанията за валидността на едното или другото трябва да бъдат първо преценени.
Да си представим на мястото на това мнение поставено следното: Съществува въобще само едно единствено съдържание на мислите, а нашето индивидуално мислене не е нищо друго освен едно вработване на нашето себе, на нашата индивидуална личност в мисловния център на света.
Дали този възглед е правилен или не, не е тук мястото да проучим това; а именно показахме, че все пак е напълно възможно да докажем, че обективното мислене се приема като нещо необходимо, може да бъде изтъкано като лишено от противоречие и по друг начин. По отношение на обективността работата на мислителя може много добре да бъде сравнена с тази на механика. Както този последният поставя силите на природата във взаимодействие и чрез това произвежда една целесъобразна дейност и проява на сила, така и мислителя поставя мислите в едно живо взаимодействие и те се развиват в мислителните системи, които съставляват нашите науки. Един възглед не може да бъде осветлен по-добре чрез нищо друго освен чрез разкриването на противостоящите му грешки. Тук отново искаме да приложим този метод, който няколкократно вече използувахме с успех.
към текста >>
По отношение на обектив
нос
тта работата на мислителя може много добре да бъде сравнена с тази на механика.
Нужно е просто да се откажем от обикновеното мнение, че съществуват толкова светове на мислите, колкото човешки индивиди. Направо казано това мнение не е нищо друго освен един стар предразсъдък. То се предлага тихомълком навсякъде, без да се съзнава, че най-малко е възможно също така едно друго мнение, и че основанията за валидността на едното или другото трябва да бъдат първо преценени. Да си представим на мястото на това мнение поставено следното: Съществува въобще само едно единствено съдържание на мислите, а нашето индивидуално мислене не е нищо друго освен едно вработване на нашето себе, на нашата индивидуална личност в мисловния център на света. Дали този възглед е правилен или не, не е тук мястото да проучим това; а именно показахме, че все пак е напълно възможно да докажем, че обективното мислене се приема като нещо необходимо, може да бъде изтъкано като лишено от противоречие и по друг начин.
По отношение на обективността работата на мислителя може много добре да бъде сравнена с тази на механика.
Както този последният поставя силите на природата във взаимодействие и чрез това произвежда една целесъобразна дейност и проява на сила, така и мислителя поставя мислите в едно живо взаимодействие и те се развиват в мислителните системи, които съставляват нашите науки. Един възглед не може да бъде осветлен по-добре чрез нищо друго освен чрез разкриването на противостоящите му грешки. Тук отново искаме да приложим този метод, който няколкократно вече използувахме с успех. Обикновено се вярва, че ние свързваме определени понятия в по-големи комплекси или мислим въобще по определен начин затова, защото долавяме определена вътрешна (логическа) принуда, да сторим това. Фолкелт също се е присъединил към този възглед.
към текста >>
Както този последният поставя силите на природата във взаимодействие и чрез това произвежда една целесъобразна дей
нос
т и проява на сила, така и мислителя поставя мислите в едно живо взаимодействие и те се развиват в мислителните системи, които съставляват нашите науки.
Направо казано това мнение не е нищо друго освен един стар предразсъдък. То се предлага тихомълком навсякъде, без да се съзнава, че най-малко е възможно също така едно друго мнение, и че основанията за валидността на едното или другото трябва да бъдат първо преценени. Да си представим на мястото на това мнение поставено следното: Съществува въобще само едно единствено съдържание на мислите, а нашето индивидуално мислене не е нищо друго освен едно вработване на нашето себе, на нашата индивидуална личност в мисловния център на света. Дали този възглед е правилен или не, не е тук мястото да проучим това; а именно показахме, че все пак е напълно възможно да докажем, че обективното мислене се приема като нещо необходимо, може да бъде изтъкано като лишено от противоречие и по друг начин. По отношение на обективността работата на мислителя може много добре да бъде сравнена с тази на механика.
Както този последният поставя силите на природата във взаимодействие и чрез това произвежда една целесъобразна дейност и проява на сила, така и мислителя поставя мислите в едно живо взаимодействие и те се развиват в мислителните системи, които съставляват нашите науки.
Един възглед не може да бъде осветлен по-добре чрез нищо друго освен чрез разкриването на противостоящите му грешки. Тук отново искаме да приложим този метод, който няколкократно вече използувахме с успех. Обикновено се вярва, че ние свързваме определени понятия в по-големи комплекси или мислим въобще по определен начин затова, защото долавяме определена вътрешна (логическа) принуда, да сторим това. Фолкелт също се е присъединил към този възглед. Но как се съгласува той с прозрачната яснота, с която целият наш свят от мисли присъства в нашето съзнание?
към текста >>
Всички наши мислителни операции са процеси, които се извършват на основата на вникването в същ
нос
тите на мислите, а не според мярката на една принуда.
Фолкелт също се е присъединил към този възглед. Но как се съгласува той с прозрачната яснота, с която целият наш свят от мисли присъства в нашето съзнание? Ние въобще не познаваме нищо по-точно в света освен нашите мисли. Трябва ли тук да бъде произведена определена връзка на основата на една вътрешна принуда, където всичко е така ясно? Каква нужда имам аз от принудата, щом познавам изцяло природата на това, което трябва да свържа, и следователно да се ръководя по тази принуда?
Всички наши мислителни операции са процеси, които се извършват на основата на вникването в същностите на мислите, а не според мярката на една принуда.
Такава една принуда противоречи на природата на мисленето. Възможно е все пак, същността на мисленето да е такова, че в нейното явлението да отпечатва едновременно своето съдържание, но въпреки това ние да не можем да възприемем непосредствено това съдържание поради организацията на нашия дух. Но не е такъв случаят. Начинът, по който съдържанието на мисълта застава пред нас е една гаранция за нас, че тук имаме пред себе си същността на нещата. Ние имаме съзнание, че придружаваме с нашия дух всеки процес сред света на мислите.
към текста >>
Възможно е все пак, същ
нос
тта на мисленето да е такова, че в нейното явлението да отпечатва едновременно своето съдържание, но въпреки това ние да не можем да възприемем непосредствено това съдържание поради организацията на нашия дух.
Ние въобще не познаваме нищо по-точно в света освен нашите мисли. Трябва ли тук да бъде произведена определена връзка на основата на една вътрешна принуда, където всичко е така ясно? Каква нужда имам аз от принудата, щом познавам изцяло природата на това, което трябва да свържа, и следователно да се ръководя по тази принуда? Всички наши мислителни операции са процеси, които се извършват на основата на вникването в същностите на мислите, а не според мярката на една принуда. Такава една принуда противоречи на природата на мисленето.
Възможно е все пак, същността на мисленето да е такова, че в нейното явлението да отпечатва едновременно своето съдържание, но въпреки това ние да не можем да възприемем непосредствено това съдържание поради организацията на нашия дух.
Но не е такъв случаят. Начинът, по който съдържанието на мисълта застава пред нас е една гаранция за нас, че тук имаме пред себе си същността на нещата. Ние имаме съзнание, че придружаваме с нашия дух всеки процес сред света на мислите. Въпреки това можем да си представим, че формата на явлението е обусловена от същността на нещата. Как бихме искали да пресъздадем формата на явлението, ако не бихме познавали същността на нещата?
към текста >>
Начинът, по който съдържанието на мисълта застава пред нас е една гаранция за нас, че тук имаме пред себе си същ
нос
тта на нещата.
Каква нужда имам аз от принудата, щом познавам изцяло природата на това, което трябва да свържа, и следователно да се ръководя по тази принуда? Всички наши мислителни операции са процеси, които се извършват на основата на вникването в същностите на мислите, а не според мярката на една принуда. Такава една принуда противоречи на природата на мисленето. Възможно е все пак, същността на мисленето да е такова, че в нейното явлението да отпечатва едновременно своето съдържание, но въпреки това ние да не можем да възприемем непосредствено това съдържание поради организацията на нашия дух. Но не е такъв случаят.
Начинът, по който съдържанието на мисълта застава пред нас е една гаранция за нас, че тук имаме пред себе си същността на нещата.
Ние имаме съзнание, че придружаваме с нашия дух всеки процес сред света на мислите. Въпреки това можем да си представим, че формата на явлението е обусловена от същността на нещата. Как бихме искали да пресъздадем формата на явлението, ако не бихме познавали същността на нещата? Можем добре да си представим, че формата на явлението застава пред нас като завършено цяло и тогава ние търсим неговата ядка. Но не можем никак да помислим, че съдействаме на произвеждането на явлението, без да работим за това произвеждане от неговата ядка.
към текста >>
Въпреки това можем да си представим, че формата на явлението е обусловена от същ
нос
тта на нещата.
Такава една принуда противоречи на природата на мисленето. Възможно е все пак, същността на мисленето да е такова, че в нейното явлението да отпечатва едновременно своето съдържание, но въпреки това ние да не можем да възприемем непосредствено това съдържание поради организацията на нашия дух. Но не е такъв случаят. Начинът, по който съдържанието на мисълта застава пред нас е една гаранция за нас, че тук имаме пред себе си същността на нещата. Ние имаме съзнание, че придружаваме с нашия дух всеки процес сред света на мислите.
Въпреки това можем да си представим, че формата на явлението е обусловена от същността на нещата.
Как бихме искали да пресъздадем формата на явлението, ако не бихме познавали същността на нещата? Можем добре да си представим, че формата на явлението застава пред нас като завършено цяло и тогава ние търсим неговата ядка. Но не можем никак да помислим, че съдействаме на произвеждането на явлението, без да работим за това произвеждане от неговата ядка.
към текста >>
Как бихме искали да пресъздадем формата на явлението, ако не бихме познавали същ
нос
тта на нещата?
Възможно е все пак, същността на мисленето да е такова, че в нейното явлението да отпечатва едновременно своето съдържание, но въпреки това ние да не можем да възприемем непосредствено това съдържание поради организацията на нашия дух. Но не е такъв случаят. Начинът, по който съдържанието на мисълта застава пред нас е една гаранция за нас, че тук имаме пред себе си същността на нещата. Ние имаме съзнание, че придружаваме с нашия дух всеки процес сред света на мислите. Въпреки това можем да си представим, че формата на явлението е обусловена от същността на нещата.
Как бихме искали да пресъздадем формата на явлението, ако не бихме познавали същността на нещата?
Можем добре да си представим, че формата на явлението застава пред нас като завършено цяло и тогава ние търсим неговата ядка. Но не можем никак да помислим, че съдействаме на произвеждането на явлението, без да работим за това произвеждане от неговата ядка.
към текста >>
19.
05_в. ВЪТРЕШНА ПРИРОДА НА МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Дотук ние разгледахме само неговото положение спрямо останалия свят на опит
нос
тта.
В. ВЪТРЕШНА ПРИРОДА НА МИСЛЕНЕТО Ние се приближаваме с още една стъпка към мисленето.
Дотук ние разгледахме само неговото положение спрямо останалия свят на опитността.
Стигнахме до възгледа, че сред този свят на опитността мисленето заема едно изцяло предимствено положение, че играе една централна роля. Сега искаме да се абстрахираме от това. Тук искаме да се ограничим само върху вътрешната природа на мисленето. Искаме да изследваме собствения характер на света на мислите, за да изпитаме, как една мисъл зависи от друга; как мислите стоят едни спрямо други. Едва тогава ще получим средствата да намерим отговор на въпроса: Що е въобще познание?
към текста >>
Стигнахме до възгледа, че сред този свят на опит
нос
тта мисленето заема едно изцяло предимствено положение, че играе една централна роля.
В. ВЪТРЕШНА ПРИРОДА НА МИСЛЕНЕТО Ние се приближаваме с още една стъпка към мисленето. Дотук ние разгледахме само неговото положение спрямо останалия свят на опитността.
Стигнахме до възгледа, че сред този свят на опитността мисленето заема едно изцяло предимствено положение, че играе една централна роля.
Сега искаме да се абстрахираме от това. Тук искаме да се ограничим само върху вътрешната природа на мисленето. Искаме да изследваме собствения характер на света на мислите, за да изпитаме, как една мисъл зависи от друга; как мислите стоят едни спрямо други. Едва тогава ще получим средствата да намерим отговор на въпроса: Що е въобще познание? Или с други думи: Що значи, да си образуваме мисли върху действителността; що значи да искаме да си обясним със света чрез мисленето?
към текста >>
Или с други думи: Що значи, да си образуваме мисли върху действител
нос
тта; що значи да искаме да си обясним със света чрез мисленето?
Стигнахме до възгледа, че сред този свят на опитността мисленето заема едно изцяло предимствено положение, че играе една централна роля. Сега искаме да се абстрахираме от това. Тук искаме да се ограничим само върху вътрешната природа на мисленето. Искаме да изследваме собствения характер на света на мислите, за да изпитаме, как една мисъл зависи от друга; как мислите стоят едни спрямо други. Едва тогава ще получим средствата да намерим отговор на въпроса: Що е въобще познание?
Или с други думи: Що значи, да си образуваме мисли върху действителността; що значи да искаме да си обясним със света чрез мисленето?
Тук трябва да се държим свободни от всяко предвзето мнение. Такова едно предвзето мнение би било, когато бихме искали да предположим, че понятието (мисълта) е образът сред нашето съзнание, чрез който искаме да добием осветление върху един намиращ се вън от него предмет. Тук на това място ние нямаме работа с това или други подобни предположения. Ние вземаме мислите такива, каквито предварително ги намираме. Дали те имат отношение към нещо друго и какво отношение имат, това именно искаме да проучим.
към текста >>
Тук ние искаме да изследваме това царство по такъв начин, като че вън от неговите граници не би съществувало нищо повече, като че мисленето би било цялата действител
нос
т.
Именно горепосоченият възглед върху отношението на понятието и на предмета е нещо твърде често. Често понятието се определя като духовен насрещен образ на един намиращ се вън от духа предмет. Според това мнение понятията изобразяват, възпроизвеждат нещата, дават ни една вярна фотография на същите. Често пъти, когато се говори за мисленето, се мисли, въобще само за това предположено отношение. Почти никога мислителите не се стараят да пребродят веднъж царството на мислите сред неговата собствена област, за да видят, какво ще се получи от това.
Тук ние искаме да изследваме това царство по такъв начин, като че вън от неговите граници не би съществувало нищо повече, като че мисленето би било цялата действителност.
За известно време ще се абстрахираме от целия останал свят. Фактът, че в теоретико-познавателните опити, които се опират на Кант, философите не са сторили това, е станал съдбоносен на науката. Този пропуск дава подтика за едно направление в тази наука, което е изцяло противоположно на нашето. По цялото свое естество това научно направление не може никога да разбере Гьоте. В истинския смисъл на думата е негьотевски да се изходи от едно твърдение, което не е намерено предварително в наблюдението, а се поставя възгледът; между мислене и действителност, идея и свят съществува горепосоченото отношение.
към текста >>
Фактът, че в теоретико-познавателните опити, които се опират на Кант, философите не са сторили това, е станал съдбо
нос
ен на науката.
Според това мнение понятията изобразяват, възпроизвеждат нещата, дават ни една вярна фотография на същите. Често пъти, когато се говори за мисленето, се мисли, въобще само за това предположено отношение. Почти никога мислителите не се стараят да пребродят веднъж царството на мислите сред неговата собствена област, за да видят, какво ще се получи от това. Тук ние искаме да изследваме това царство по такъв начин, като че вън от неговите граници не би съществувало нищо повече, като че мисленето би било цялата действителност. За известно време ще се абстрахираме от целия останал свят.
Фактът, че в теоретико-познавателните опити, които се опират на Кант, философите не са сторили това, е станал съдбоносен на науката.
Този пропуск дава подтика за едно направление в тази наука, което е изцяло противоположно на нашето. По цялото свое естество това научно направление не може никога да разбере Гьоте. В истинския смисъл на думата е негьотевски да се изходи от едно твърдение, което не е намерено предварително в наблюдението, а се поставя възгледът; между мислене и действителност, идея и свят съществува горепосоченото отношение. Ние действаме, постъпваме в смисъла на Гьоте само тогава, когато се задълбочим в собствената природа на самото мислене и виждаме тогава, какво отношение се получава, когато след това поставяме познатото в неговата същност мислене в отношение на опитността. Гьоте навсякъде върви в най-строгия смисъл по пътя на опитността.
към текста >>
В истинския смисъл на думата е негьотевски да се изходи от едно твърдение, което не е намерено предварително в наблюдението, а се поставя възгледът; между мислене и действител
нос
т, идея и свят съществува горепосоченото отношение.
Тук ние искаме да изследваме това царство по такъв начин, като че вън от неговите граници не би съществувало нищо повече, като че мисленето би било цялата действителност. За известно време ще се абстрахираме от целия останал свят. Фактът, че в теоретико-познавателните опити, които се опират на Кант, философите не са сторили това, е станал съдбоносен на науката. Този пропуск дава подтика за едно направление в тази наука, което е изцяло противоположно на нашето. По цялото свое естество това научно направление не може никога да разбере Гьоте.
В истинския смисъл на думата е негьотевски да се изходи от едно твърдение, което не е намерено предварително в наблюдението, а се поставя възгледът; между мислене и действителност, идея и свят съществува горепосоченото отношение.
Ние действаме, постъпваме в смисъла на Гьоте само тогава, когато се задълбочим в собствената природа на самото мислене и виждаме тогава, какво отношение се получава, когато след това поставяме познатото в неговата същност мислене в отношение на опитността. Гьоте навсякъде върви в най-строгия смисъл по пътя на опитността. Той взема първо обектите такива, каквито те са, старае се да проникне тяхната природа държейки настрана всяко субективно мнение; след това установява условията, при които тези обекти могат да влязат във взаимодействие и чака, какво ще се получи от това. Гьоте се стреми да даде на природата възможност да прояви своята закономерност при особено характерни обстоятелства, които той произвежда, стреми се да и даде възможност да изрази някакси само нейните закони. Как ни се явява нашето мислене разгледано само за себе си?
към текста >>
Ние действаме, постъпваме в смисъла на Гьоте само тогава, когато се задълбочим в собствената природа на самото мислене и виждаме тогава, какво отношение се получава, когато след това поставяме познатото в неговата същ
нос
т мислене в отношение на опит
нос
тта.
За известно време ще се абстрахираме от целия останал свят. Фактът, че в теоретико-познавателните опити, които се опират на Кант, философите не са сторили това, е станал съдбоносен на науката. Този пропуск дава подтика за едно направление в тази наука, което е изцяло противоположно на нашето. По цялото свое естество това научно направление не може никога да разбере Гьоте. В истинския смисъл на думата е негьотевски да се изходи от едно твърдение, което не е намерено предварително в наблюдението, а се поставя възгледът; между мислене и действителност, идея и свят съществува горепосоченото отношение.
Ние действаме, постъпваме в смисъла на Гьоте само тогава, когато се задълбочим в собствената природа на самото мислене и виждаме тогава, какво отношение се получава, когато след това поставяме познатото в неговата същност мислене в отношение на опитността.
Гьоте навсякъде върви в най-строгия смисъл по пътя на опитността. Той взема първо обектите такива, каквито те са, старае се да проникне тяхната природа държейки настрана всяко субективно мнение; след това установява условията, при които тези обекти могат да влязат във взаимодействие и чака, какво ще се получи от това. Гьоте се стреми да даде на природата възможност да прояви своята закономерност при особено характерни обстоятелства, които той произвежда, стреми се да и даде възможност да изрази някакси само нейните закони. Как ни се явява нашето мислене разгледано само за себе си? То е едно множество от мисли, които са преплетени и органически свързани едни с други по най-разнообразен начин.
към текста >>
Гьоте навсякъде върви в най-строгия смисъл по пътя на опит
нос
тта.
Фактът, че в теоретико-познавателните опити, които се опират на Кант, философите не са сторили това, е станал съдбоносен на науката. Този пропуск дава подтика за едно направление в тази наука, което е изцяло противоположно на нашето. По цялото свое естество това научно направление не може никога да разбере Гьоте. В истинския смисъл на думата е негьотевски да се изходи от едно твърдение, което не е намерено предварително в наблюдението, а се поставя възгледът; между мислене и действителност, идея и свят съществува горепосоченото отношение. Ние действаме, постъпваме в смисъла на Гьоте само тогава, когато се задълбочим в собствената природа на самото мислене и виждаме тогава, какво отношение се получава, когато след това поставяме познатото в неговата същност мислене в отношение на опитността.
Гьоте навсякъде върви в най-строгия смисъл по пътя на опитността.
Той взема първо обектите такива, каквито те са, старае се да проникне тяхната природа държейки настрана всяко субективно мнение; след това установява условията, при които тези обекти могат да влязат във взаимодействие и чака, какво ще се получи от това. Гьоте се стреми да даде на природата възможност да прояви своята закономерност при особено характерни обстоятелства, които той произвежда, стреми се да и даде възможност да изрази някакси само нейните закони. Как ни се явява нашето мислене разгледано само за себе си? То е едно множество от мисли, които са преплетени и органически свързани едни с други по най-разнообразен начин. Обаче това множество прави, щото, когато достатъчно сме го проникнали във всички направления, да имаме пред нас само едно единство, една хармония.
към текста >>
Гьоте се стреми да даде на природата възмож
нос
т да прояви своята закономер
нос
т при особено характерни обстоятелства, които той произвежда, стреми се да и даде възмож
нос
т да изрази някакси само нейните закони.
По цялото свое естество това научно направление не може никога да разбере Гьоте. В истинския смисъл на думата е негьотевски да се изходи от едно твърдение, което не е намерено предварително в наблюдението, а се поставя възгледът; между мислене и действителност, идея и свят съществува горепосоченото отношение. Ние действаме, постъпваме в смисъла на Гьоте само тогава, когато се задълбочим в собствената природа на самото мислене и виждаме тогава, какво отношение се получава, когато след това поставяме познатото в неговата същност мислене в отношение на опитността. Гьоте навсякъде върви в най-строгия смисъл по пътя на опитността. Той взема първо обектите такива, каквито те са, старае се да проникне тяхната природа държейки настрана всяко субективно мнение; след това установява условията, при които тези обекти могат да влязат във взаимодействие и чака, какво ще се получи от това.
Гьоте се стреми да даде на природата възможност да прояви своята закономерност при особено характерни обстоятелства, които той произвежда, стреми се да и даде възможност да изрази някакси само нейните закони.
Как ни се явява нашето мислене разгледано само за себе си? То е едно множество от мисли, които са преплетени и органически свързани едни с други по най-разнообразен начин. Обаче това множество прави, щото, когато достатъчно сме го проникнали във всички направления, да имаме пред нас само едно единство, една хармония. Всички членове имат отношение едни с други, те съществуват едни за други; единият изменя другия, ограничава го и т.н. Щом нашият дух си представи две съответни мисли, той веднага забелязва, че всъщност те се вливат една в друга.
към текста >>
Щом нашият дух си представи две съответни мисли, той веднага забелязва, че всъщ
нос
т те се вливат една в друга.
Гьоте се стреми да даде на природата възможност да прояви своята закономерност при особено характерни обстоятелства, които той произвежда, стреми се да и даде възможност да изрази някакси само нейните закони. Как ни се явява нашето мислене разгледано само за себе си? То е едно множество от мисли, които са преплетени и органически свързани едни с други по най-разнообразен начин. Обаче това множество прави, щото, когато достатъчно сме го проникнали във всички направления, да имаме пред нас само едно единство, една хармония. Всички членове имат отношение едни с други, те съществуват едни за други; единият изменя другия, ограничава го и т.н.
Щом нашият дух си представи две съответни мисли, той веднага забелязва, че всъщност те се вливат една в друга.
В областта на своите мисли той навсякъде намира неща принадлежащи едни на други; това понятие се свързва с онова, едно трето обяснение или подкрепя едно четвърто и т.н. Така например ние намираме в нашето съзнание мислителното съдържание "организъм"; ако разгледаме внимателно света на нашите представи, ние намираме едно второ понятие: “Закономерно развитие, растеж”. Веднага става ясно, че тези две мислителни съдържания принадлежат едно на друго, че те представят само две страни на едно и също нещо. А така е с цялата наша мислителна система. Щом в съзнанието се появи една отделна мисъл, аз не се успокоявам докато не я доведе в съгласие с моето останало мислене.
към текста >>
Едно такова изолирано понятие, настрана от останалия мой духовен свят, ми е съвсем непо
нос
имо.
В областта на своите мисли той навсякъде намира неща принадлежащи едни на други; това понятие се свързва с онова, едно трето обяснение или подкрепя едно четвърто и т.н. Така например ние намираме в нашето съзнание мислителното съдържание "организъм"; ако разгледаме внимателно света на нашите представи, ние намираме едно второ понятие: “Закономерно развитие, растеж”. Веднага става ясно, че тези две мислителни съдържания принадлежат едно на друго, че те представят само две страни на едно и също нещо. А така е с цялата наша мислителна система. Щом в съзнанието се появи една отделна мисъл, аз не се успокоявам докато не я доведе в съгласие с моето останало мислене.
Едно такова изолирано понятие, настрана от останалия мой духовен свят, ми е съвсем непоносимо.
Аз имам пълно съзнание за това, че съществува една вътрешна основана хармония на всички мисли, че светът на мислите е един единен свят. Ето защо всяка такава изолираност е за нас нещо противоприродно, една неистина. Щом сме се издигнали дотам, че целият наш мисловен свят да носи характера на една съвършена, вътрешна съгласуваност, тогава ние добиваме чрез нея онова задоволство, към което нашият дух се стреми тогава ние се чувстваме в притежание на истината. Виждайки истината във всеобщата съгласуваност на всички понятия, с които разполагаме, пред нас възниква въпросът: Нима мисленето има някакво съдържание независимо от света на сетивните явления? Не остава ли пълна празнота, един чист призрак, когато си представим настрана всяко сетивно съдържание.
към текста >>
Ето защо всяка такава изолира
нос
т е за нас нещо противоприродно, една неистина.
Веднага става ясно, че тези две мислителни съдържания принадлежат едно на друго, че те представят само две страни на едно и също нещо. А така е с цялата наша мислителна система. Щом в съзнанието се появи една отделна мисъл, аз не се успокоявам докато не я доведе в съгласие с моето останало мислене. Едно такова изолирано понятие, настрана от останалия мой духовен свят, ми е съвсем непоносимо. Аз имам пълно съзнание за това, че съществува една вътрешна основана хармония на всички мисли, че светът на мислите е един единен свят.
Ето защо всяка такава изолираност е за нас нещо противоприродно, една неистина.
Щом сме се издигнали дотам, че целият наш мисловен свят да носи характера на една съвършена, вътрешна съгласуваност, тогава ние добиваме чрез нея онова задоволство, към което нашият дух се стреми тогава ние се чувстваме в притежание на истината. Виждайки истината във всеобщата съгласуваност на всички понятия, с които разполагаме, пред нас възниква въпросът: Нима мисленето има някакво съдържание независимо от света на сетивните явления? Не остава ли пълна празнота, един чист призрак, когато си представим настрана всяко сетивно съдържание. Че такъв би бил случаят, това е едно твърде много разпространено мнение и затова ние трябва да разгледаме този въпрос по-отблизо. Както вече отбелязахме по-горе, съвременните философи си представят цялата система от понятия само като една фотография на външния свят.
към текста >>
Щом сме се издигнали дотам, че целият наш мисловен свят да
нос
и характера на една съвършена, вътрешна съгласува
нос
т, тогава ние добиваме чрез нея онова задоволство, към което нашият дух се стреми тогава ние се чувстваме в притежание на истината.
А така е с цялата наша мислителна система. Щом в съзнанието се появи една отделна мисъл, аз не се успокоявам докато не я доведе в съгласие с моето останало мислене. Едно такова изолирано понятие, настрана от останалия мой духовен свят, ми е съвсем непоносимо. Аз имам пълно съзнание за това, че съществува една вътрешна основана хармония на всички мисли, че светът на мислите е един единен свят. Ето защо всяка такава изолираност е за нас нещо противоприродно, една неистина.
Щом сме се издигнали дотам, че целият наш мисловен свят да носи характера на една съвършена, вътрешна съгласуваност, тогава ние добиваме чрез нея онова задоволство, към което нашият дух се стреми тогава ние се чувстваме в притежание на истината.
Виждайки истината във всеобщата съгласуваност на всички понятия, с които разполагаме, пред нас възниква въпросът: Нима мисленето има някакво съдържание независимо от света на сетивните явления? Не остава ли пълна празнота, един чист призрак, когато си представим настрана всяко сетивно съдържание. Че такъв би бил случаят, това е едно твърде много разпространено мнение и затова ние трябва да разгледаме този въпрос по-отблизо. Както вече отбелязахме по-горе, съвременните философи си представят цялата система от понятия само като една фотография на външния свят. Без съмнение те са съгласни с това, че нашето знание се развива във формата на мисленето, но изискват от една "строго обективна наука" тя да вземе своето съдържание само отвън.
към текста >>
Виждайки истината във всеобщата съгласува
нос
т на всички понятия, с които разполагаме, пред нас възниква въпросът: Нима мисленето има някакво съдържание независимо от света на сетивните явления?
Щом в съзнанието се появи една отделна мисъл, аз не се успокоявам докато не я доведе в съгласие с моето останало мислене. Едно такова изолирано понятие, настрана от останалия мой духовен свят, ми е съвсем непоносимо. Аз имам пълно съзнание за това, че съществува една вътрешна основана хармония на всички мисли, че светът на мислите е един единен свят. Ето защо всяка такава изолираност е за нас нещо противоприродно, една неистина. Щом сме се издигнали дотам, че целият наш мисловен свят да носи характера на една съвършена, вътрешна съгласуваност, тогава ние добиваме чрез нея онова задоволство, към което нашият дух се стреми тогава ние се чувстваме в притежание на истината.
Виждайки истината във всеобщата съгласуваност на всички понятия, с които разполагаме, пред нас възниква въпросът: Нима мисленето има някакво съдържание независимо от света на сетивните явления?
Не остава ли пълна празнота, един чист призрак, когато си представим настрана всяко сетивно съдържание. Че такъв би бил случаят, това е едно твърде много разпространено мнение и затова ние трябва да разгледаме този въпрос по-отблизо. Както вече отбелязахме по-горе, съвременните философи си представят цялата система от понятия само като една фотография на външния свят. Без съмнение те са съгласни с това, че нашето знание се развива във формата на мисленето, но изискват от една "строго обективна наука" тя да вземе своето съдържание само отвън. Външният свят трябва да достави материала, който се влива в нашите понятия.
към текста >>
Защото в този случай то няма никакво значение за обектив
нос
тта.
Външният свят трябва да достави материала, който се влива в нашите понятия. Без този материал на външния свят тези понятия биха били празни схеми без всякакво съдържание. Ако външния свят би отпаднал, понятието и идеите не биха имали вече никакъв смисъл, защото те са заради този външен свят. Този възглед бихме искали да го наречем отричането от понятието.
Защото в този случай то няма никакво значение за обективността.
По отношение на тази последната то е нещо прибавено на последно място. Светът би стоял тук в неговото пълно съвършенство и когато не биха съществували никакви понятия. Защото те не донасят нищо ново към този свят. Те не съдържат нищо, което да не съществува и без тях. Те съществуват само затова, защото познаващият субект иска да си служи с тях, за да има в една подходяща за него форма това, което и без него съществува.
към текста >>
Напротив може преди всичко да се каже: За да познаем, кои свойства са съществени за дадена вещ, необходима е определена норма, която ни дава възмож
нос
т да различаваме същественото от несъщественото.
Ние намираме при Г отново признаците а и п, които бихме намерили при А. Отбелязваме тези признаци като съществени. И доколкото А и Г притежават съществените признаци еднакви, ние ги наричаме аналогични (еднородни). Така ние обгръщаме А и Г като запазваме в мисленето техните съществени признаци. Тук имаме едно мислене, което не се покрива напълно със света на сетивата, следователно върху което не може да се приложи порицаното по-горе излишество и което въпреки това е твърде далече от това, да прибави нещо ново към света на сетивата.
Напротив може преди всичко да се каже: За да познаем, кои свойства са съществени за дадена вещ, необходима е определена норма, която ни дава възможност да различаваме същественото от несъщественото.
Нормата не може да се намери в самия обект, защото този последният съдържа същественото и несъщественото в неразделно единство. Следователно но тази норма трябва да бъде едно собствено съдържание на нашето мислене. Обаче това възражение не оборва още напълно гореспоменатия възглед. Може именно да се каже: Това е едно неоправдано предположение, че това или онова е по-съществено или по-несъществено за дадена вещ. Но това и не ни интересува.
към текста >>
При две вещи от еднакъв род не съществува нищо общо, когато се задоволяваме само с опит
нос
тта на сетивата.
Може именно да се каже: Това е едно неоправдано предположение, че това или онова е по-съществено или по-несъществено за дадена вещ. Но това и не ни интересува. Би се касаело само за това, че намираме определени еднакви свойства при няколко вещи и тези последните наричаме тогава аналогични (еднородни). Нека съвсем не става дума за това, че тези еднакви свойства са и съществени. Обаче този възглед предполага нещо, което съвсем не отговаря на истината.
При две вещи от еднакъв род не съществува нищо общо, когато се задоволяваме само с опитността на сетивата.
Един пример ще ни поясни това. Най-простият е най-добър той най-добре може да бъде обгърнат с погледа. Да разгледаме следните два триъгълника. Какво имат те действително еднакво, ако останем само при сетивната опитност? Съвършено нищо.
към текста >>
Какво имат те действително еднакво, ако останем само при сетивната опит
нос
т?
Обаче този възглед предполага нещо, което съвсем не отговаря на истината. При две вещи от еднакъв род не съществува нищо общо, когато се задоволяваме само с опитността на сетивата. Един пример ще ни поясни това. Най-простият е най-добър той най-добре може да бъде обгърнат с погледа. Да разгледаме следните два триъгълника.
Какво имат те действително еднакво, ако останем само при сетивната опитност?
Съвършено нищо. Това, което те имат еднакво, а именно законът, по който са образувани и който прави, защото в двата да бъдат обхванати в понятието "триъгълник", ние го добиваме, когато надхвърляме сетивната опитност. Понятието "триъгълник" обхваща всички триъгъници. Ние не стигаме до него само чрез наблюдението на отделните триъгълници. Това понятие остава винаги същото, колкото и често да си го представям, докато едва ли ще ми бъде възможно да гледам два пъти същия "триъгълник".
към текста >>
Това, което те имат еднакво, а именно законът, по който са образувани и който прави, защото в двата да бъдат обхванати в понятието "триъгълник", ние го добиваме, когато надхвърляме сетивната опит
нос
т.
Един пример ще ни поясни това. Най-простият е най-добър той най-добре може да бъде обгърнат с погледа. Да разгледаме следните два триъгълника. Какво имат те действително еднакво, ако останем само при сетивната опитност? Съвършено нищо.
Това, което те имат еднакво, а именно законът, по който са образувани и който прави, защото в двата да бъдат обхванати в понятието "триъгълник", ние го добиваме, когато надхвърляме сетивната опитност.
Понятието "триъгълник" обхваща всички триъгъници. Ние не стигаме до него само чрез наблюдението на отделните триъгълници. Това понятие остава винаги същото, колкото и често да си го представям, докато едва ли ще ми бъде възможно да гледам два пъти същия "триъгълник". Това чрез което отделният триъгълник е напълно определеното "това", а не нещо друго, няма нищо общо с понятието. Един определен триъгълник е това определеното не чрез това, че отговаря на посоченото понятие, а чрез елементите, които се намират изцяло вън от понятието: Дължина на страните, големина на ъглите и т.н.
към текста >>
Понятието би могло да бъде посредник на схващането на същ
нос
ти, които не са сетивно възприемаеми, но които имат един почиващ на самия себе си характер.
Това понятие остава винаги същото, колкото и често да си го представям, докато едва ли ще ми бъде възможно да гледам два пъти същия "триъгълник". Това чрез което отделният триъгълник е напълно определеното "това", а не нещо друго, няма нищо общо с понятието. Един определен триъгълник е това определеното не чрез това, че отговаря на посоченото понятие, а чрез елементите, които се намират изцяло вън от понятието: Дължина на страните, големина на ъглите и т.н. Но съвсем недопустимо е да се твърди, че съдържанието на понятието "триъгълник" е извлече от обективния сетивен свят, когато виждаме, че това негово съдържание не се съдържа въобще в никое сетивно явление. 3. Възможно е сега и едно трето положение.
Понятието би могло да бъде посредник на схващането на същности, които не са сетивно възприемаеми, но които имат един почиващ на самия себе си характер.
Последният би бил тогава непонятното съдържание на понятната форма на нашето мислене. Който допуска такива съществуващи вън от опитността същности и ни приписва възможността на едно знание за същите, той трябва да вижда по необходимост и понятието един тълкувател на това знание. Ние ще разгледаме още незадоволителността на този възглед. Тук искаме да обърнем внимание само на това, че във всеки случай той не говори против съдържателността на света на понятията. Защото ако предметите, върху които мислим, биха се намирали отвъд всяка опитност и отвъд всяко мислене, тогава това последното още повече би трябвало да има вътре в себе си съдържанието, на което се крепи.
към текста >>
Който допуска такива съществуващи вън от опит
нос
тта същ
нос
ти и ни приписва възмож
нос
тта на едно знание за същите, той трябва да вижда по необходимост и понятието един тълкувател на това знание.
Един определен триъгълник е това определеното не чрез това, че отговаря на посоченото понятие, а чрез елементите, които се намират изцяло вън от понятието: Дължина на страните, големина на ъглите и т.н. Но съвсем недопустимо е да се твърди, че съдържанието на понятието "триъгълник" е извлече от обективния сетивен свят, когато виждаме, че това негово съдържание не се съдържа въобще в никое сетивно явление. 3. Възможно е сега и едно трето положение. Понятието би могло да бъде посредник на схващането на същности, които не са сетивно възприемаеми, но които имат един почиващ на самия себе си характер. Последният би бил тогава непонятното съдържание на понятната форма на нашето мислене.
Който допуска такива съществуващи вън от опитността същности и ни приписва възможността на едно знание за същите, той трябва да вижда по необходимост и понятието един тълкувател на това знание.
Ние ще разгледаме още незадоволителността на този възглед. Тук искаме да обърнем внимание само на това, че във всеки случай той не говори против съдържателността на света на понятията. Защото ако предметите, върху които мислим, биха се намирали отвъд всяка опитност и отвъд всяко мислене, тогава това последното още повече би трябвало да има вътре в себе си съдържанието, на което се крепи. То не би искало да мисли за предмети, от които не би могло да се намери никаква следа сред света на мислите. Във всеки случай ясно е, че мисленето не е никакъв лишен от съдържание съд, но че взето само за себе си то е пълно съдържателно и неговото съдържание не се покрива с това на никоя друга форма на явлението.
към текста >>
Ние ще разгледаме още незадоволител
нос
тта на този възглед.
Но съвсем недопустимо е да се твърди, че съдържанието на понятието "триъгълник" е извлече от обективния сетивен свят, когато виждаме, че това негово съдържание не се съдържа въобще в никое сетивно явление. 3. Възможно е сега и едно трето положение. Понятието би могло да бъде посредник на схващането на същности, които не са сетивно възприемаеми, но които имат един почиващ на самия себе си характер. Последният би бил тогава непонятното съдържание на понятната форма на нашето мислене. Който допуска такива съществуващи вън от опитността същности и ни приписва възможността на едно знание за същите, той трябва да вижда по необходимост и понятието един тълкувател на това знание.
Ние ще разгледаме още незадоволителността на този възглед.
Тук искаме да обърнем внимание само на това, че във всеки случай той не говори против съдържателността на света на понятията. Защото ако предметите, върху които мислим, биха се намирали отвъд всяка опитност и отвъд всяко мислене, тогава това последното още повече би трябвало да има вътре в себе си съдържанието, на което се крепи. То не би искало да мисли за предмети, от които не би могло да се намери никаква следа сред света на мислите. Във всеки случай ясно е, че мисленето не е никакъв лишен от съдържание съд, но че взето само за себе си то е пълно съдържателно и неговото съдържание не се покрива с това на никоя друга форма на явлението.
към текста >>
Тук искаме да обърнем внимание само на това, че във всеки случай той не говори против съдържател
нос
тта на света на понятията.
Възможно е сега и едно трето положение. Понятието би могло да бъде посредник на схващането на същности, които не са сетивно възприемаеми, но които имат един почиващ на самия себе си характер. Последният би бил тогава непонятното съдържание на понятната форма на нашето мислене. Който допуска такива съществуващи вън от опитността същности и ни приписва възможността на едно знание за същите, той трябва да вижда по необходимост и понятието един тълкувател на това знание. Ние ще разгледаме още незадоволителността на този възглед.
Тук искаме да обърнем внимание само на това, че във всеки случай той не говори против съдържателността на света на понятията.
Защото ако предметите, върху които мислим, биха се намирали отвъд всяка опитност и отвъд всяко мислене, тогава това последното още повече би трябвало да има вътре в себе си съдържанието, на което се крепи. То не би искало да мисли за предмети, от които не би могло да се намери никаква следа сред света на мислите. Във всеки случай ясно е, че мисленето не е никакъв лишен от съдържание съд, но че взето само за себе си то е пълно съдържателно и неговото съдържание не се покрива с това на никоя друга форма на явлението.
към текста >>
Защото ако предметите, върху които мислим, биха се намирали отвъд всяка опит
нос
т и отвъд всяко мислене, тогава това последното още повече би трябвало да има вътре в себе си съдържанието, на което се крепи.
Понятието би могло да бъде посредник на схващането на същности, които не са сетивно възприемаеми, но които имат един почиващ на самия себе си характер. Последният би бил тогава непонятното съдържание на понятната форма на нашето мислене. Който допуска такива съществуващи вън от опитността същности и ни приписва възможността на едно знание за същите, той трябва да вижда по необходимост и понятието един тълкувател на това знание. Ние ще разгледаме още незадоволителността на този възглед. Тук искаме да обърнем внимание само на това, че във всеки случай той не говори против съдържателността на света на понятията.
Защото ако предметите, върху които мислим, биха се намирали отвъд всяка опитност и отвъд всяко мислене, тогава това последното още повече би трябвало да има вътре в себе си съдържанието, на което се крепи.
То не би искало да мисли за предмети, от които не би могло да се намери никаква следа сред света на мислите. Във всеки случай ясно е, че мисленето не е никакъв лишен от съдържание съд, но че взето само за себе си то е пълно съдържателно и неговото съдържание не се покрива с това на никоя друга форма на явлението.
към текста >>
20.
06_г. ОСНОВАТА НА НЕЩАТА И МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Той трябва да търси основите на сигур
нос
тта на своите твърдения от това, което му е дадено в неговата духовна способ
нос
т, а не в натрапените отвън истини.
Г. ОСНОВАТА НА НЕЩАТА И МИСЛЕНЕТО Кант е направил една голяма крачка във философията дотолкова, доколкото е насочил човека към самия него.
Той трябва да търси основите на сигурността на своите твърдения от това, което му е дадено в неговата духовна способност, а не в натрапените отвън истини.
Научно убеждение само чрез самия себе си, този е лозунгът на Кантовата философия. Ето защо той нарече своята философия предимно критична, противоположно на догматичната, която запазва по предание готови твърдения и търси след това доказателства за тези твърдения. С това е дадена една противоположност на две научни направления; обаче Кант не го е мислил с онази рязкост, на която е бил способен. Нека обгърнем строго с погледа, как може да се роди едно твърдение на науката. То свързва две неща: Или едно понятие с едно възприятие или две понятия.
към текста >>
С това е дадена една противополож
нос
т на две научни направления; обаче Кант не го е мислил с онази рязкост, на която е бил способен.
Г. ОСНОВАТА НА НЕЩАТА И МИСЛЕНЕТО Кант е направил една голяма крачка във философията дотолкова, доколкото е насочил човека към самия него. Той трябва да търси основите на сигурността на своите твърдения от това, което му е дадено в неговата духовна способност, а не в натрапените отвън истини. Научно убеждение само чрез самия себе си, този е лозунгът на Кантовата философия. Ето защо той нарече своята философия предимно критична, противоположно на догматичната, която запазва по предание готови твърдения и търси след това доказателства за тези твърдения.
С това е дадена една противоположност на две научни направления; обаче Кант не го е мислил с онази рязкост, на която е бил способен.
Нека обгърнем строго с погледа, как може да се роди едно твърдение на науката. То свързва две неща: Или едно понятие с едно възприятие или две понятия. От този последен род е например твърдението: Никакво следствие без причина. Възможно е сега фактическите основания, защо двете понятия се сливат, да се намират вън от това, което те съдържат, което поради това ми е единствено дадено. Аз мога тогава да имам винаги някакви формални основания (непротиворечивост, определени аксиоми), които ме насочват към определено свързване на мислите.
към текста >>
Догмата на откровението и догмата на опит
нос
тта.
Твърдението се крепи на нещо, което аз фактически никога не мога да достигна. Ето защо за мене не е възможно едно разбиране на вещта; аз зная за нея нещо само като вътрешно-стоящ. Тук това, което твърдението изразява, се намира в един непознат за мене свят; само твърдението е в моя свят. Тази е характерната черта на догмата. Съществуват два вида догми.
Догмата на откровението и догмата на опитността.
първата предава по някакъв начин на човека истини върху неща, които са извън неговия зрителен кръг. Той няма никакъв поглед в света, от който произхождат твърденията. Той трябва да вярва в тяхната истинност, но не може да се добере до основите. Съвсем подобно е положението и с догмата на опитността. Когато някой е на мнение, че трябва да оставаме само при чистата опитност и да наблюдаваме само нейните промени, без да проникнем до въздействащите сили, той прави също така твърдения върху света, до чиито основи няма никакъв достъп.
към текста >>
Той трябва да вярва в тяхната истин
нос
т, но не може да се добере до основите.
Тази е характерната черта на догмата. Съществуват два вида догми. Догмата на откровението и догмата на опитността. първата предава по някакъв начин на човека истини върху неща, които са извън неговия зрителен кръг. Той няма никакъв поглед в света, от който произхождат твърденията.
Той трябва да вярва в тяхната истинност, но не може да се добере до основите.
Съвсем подобно е положението и с догмата на опитността. Когато някой е на мнение, че трябва да оставаме само при чистата опитност и да наблюдаваме само нейните промени, без да проникнем до въздействащите сили, той прави също така твърдения върху света, до чиито основи няма никакъв достъп. И тук истината не е добита чрез вникване във вътрешната действеност на вещта, а е натрапена на вещта от нещо намиращо се вън от нея. Ако догмата на откровението властваше в предишната наука, то днешната наука страда под ярема на догмата на опитността. Нашият възглед показа, че всяко допускане на една основа на битието, което се намира вън от идеята, е едно недомислие.
към текста >>
Съвсем подобно е положението и с догмата на опит
нос
тта.
Съществуват два вида догми. Догмата на откровението и догмата на опитността. първата предава по някакъв начин на човека истини върху неща, които са извън неговия зрителен кръг. Той няма никакъв поглед в света, от който произхождат твърденията. Той трябва да вярва в тяхната истинност, но не може да се добере до основите.
Съвсем подобно е положението и с догмата на опитността.
Когато някой е на мнение, че трябва да оставаме само при чистата опитност и да наблюдаваме само нейните промени, без да проникнем до въздействащите сили, той прави също така твърдения върху света, до чиито основи няма никакъв достъп. И тук истината не е добита чрез вникване във вътрешната действеност на вещта, а е натрапена на вещта от нещо намиращо се вън от нея. Ако догмата на откровението властваше в предишната наука, то днешната наука страда под ярема на догмата на опитността. Нашият възглед показа, че всяко допускане на една основа на битието, което се намира вън от идеята, е едно недомислие. Общата основа на битието се е разляла в света, преминала е в него.
към текста >>
Когато някой е на мнение, че трябва да оставаме само при чистата опит
нос
т и да наблюдаваме само нейните промени, без да проникнем до въздействащите сили, той прави също така твърдения върху света, до чиито основи няма никакъв достъп.
Догмата на откровението и догмата на опитността. първата предава по някакъв начин на човека истини върху неща, които са извън неговия зрителен кръг. Той няма никакъв поглед в света, от който произхождат твърденията. Той трябва да вярва в тяхната истинност, но не може да се добере до основите. Съвсем подобно е положението и с догмата на опитността.
Когато някой е на мнение, че трябва да оставаме само при чистата опитност и да наблюдаваме само нейните промени, без да проникнем до въздействащите сили, той прави също така твърдения върху света, до чиито основи няма никакъв достъп.
И тук истината не е добита чрез вникване във вътрешната действеност на вещта, а е натрапена на вещта от нещо намиращо се вън от нея. Ако догмата на откровението властваше в предишната наука, то днешната наука страда под ярема на догмата на опитността. Нашият възглед показа, че всяко допускане на една основа на битието, което се намира вън от идеята, е едно недомислие. Общата основа на битието се е разляла в света, преминала е в него. В мисленето тя се показва в нейната най-съвършена форма, такава каквато тя е за себе си и по себе си.
към текста >>
И тук истината не е добита чрез вникване във вътрешната действе
нос
т на вещта, а е натрапена на вещта от нещо намиращо се вън от нея.
първата предава по някакъв начин на човека истини върху неща, които са извън неговия зрителен кръг. Той няма никакъв поглед в света, от който произхождат твърденията. Той трябва да вярва в тяхната истинност, но не може да се добере до основите. Съвсем подобно е положението и с догмата на опитността. Когато някой е на мнение, че трябва да оставаме само при чистата опитност и да наблюдаваме само нейните промени, без да проникнем до въздействащите сили, той прави също така твърдения върху света, до чиито основи няма никакъв достъп.
И тук истината не е добита чрез вникване във вътрешната действеност на вещта, а е натрапена на вещта от нещо намиращо се вън от нея.
Ако догмата на откровението властваше в предишната наука, то днешната наука страда под ярема на догмата на опитността. Нашият възглед показа, че всяко допускане на една основа на битието, което се намира вън от идеята, е едно недомислие. Общата основа на битието се е разляла в света, преминала е в него. В мисленето тя се показва в нейната най-съвършена форма, такава каквато тя е за себе си и по себе си. Ето защо, когато мисленето произвежда една връзка, когато изказва едно съждение, тогава това, което мисленето свързва е самото съдържание на мировата основа, която се е вляла в тази връзка, в това съждение.
към текста >>
Ако догмата на откровението властваше в предишната наука, то днешната наука страда под ярема на догмата на опит
нос
тта.
Той няма никакъв поглед в света, от който произхождат твърденията. Той трябва да вярва в тяхната истинност, но не може да се добере до основите. Съвсем подобно е положението и с догмата на опитността. Когато някой е на мнение, че трябва да оставаме само при чистата опитност и да наблюдаваме само нейните промени, без да проникнем до въздействащите сили, той прави също така твърдения върху света, до чиито основи няма никакъв достъп. И тук истината не е добита чрез вникване във вътрешната действеност на вещта, а е натрапена на вещта от нещо намиращо се вън от нея.
Ако догмата на откровението властваше в предишната наука, то днешната наука страда под ярема на догмата на опитността.
Нашият възглед показа, че всяко допускане на една основа на битието, което се намира вън от идеята, е едно недомислие. Общата основа на битието се е разляла в света, преминала е в него. В мисленето тя се показва в нейната най-съвършена форма, такава каквато тя е за себе си и по себе си. Ето защо, когато мисленето произвежда една връзка, когато изказва едно съждение, тогава това, което мисленето свързва е самото съдържание на мировата основа, която се е вляла в тази връзка, в това съждение. В мисленето не ни са дадени твърдения върху някаква отвъд на мирова основа, а самата тази мирова основа се е вляла субстанциално в него.
към текста >>
Според нашия възглед не само по отношение на откровението не трябва да се допуска нищо, за което не съществуват фактически основания в мисленето; но и опит
нос
тта трябва да бъде позната като нещо действащо вътре в мисленето, не само като външна проява.
В мисленето не ни са дадени твърдения върху някаква отвъд на мирова основа, а самата тази мирова основа се е вляла субстанциално в него. Ние имаме едно непосредствено разбиране и проникване във фактическите, а не само във формалните основи, защо се произвежда едно съждение. Съждението определяне нещо чуждо, а свое собствено съдържание. Ето защо нашият възглед основава една истинска наука, едно истинско знание. Нашата теория на познанието е действително критична.
Според нашия възглед не само по отношение на откровението не трябва да се допуска нищо, за което не съществуват фактически основания в мисленето; но и опитността трябва да бъде позната като нещо действащо вътре в мисленето, не само като външна проява.
Чрез нашето мислене ние се издигаме от съзерцанието на действителността като нещо произведено до нейното съзерцаване като произвеждащ фактор. Така същността на една вещ се явява само тогава, когато тя е поставена в отношение с човека. Защото само в този последния се явява същността на всяка вещ. Това основава една относителност като възглед за света, т.е. онова направление на мисленето, което приема, че ние виждаме всички неща в светлината, която им е предадена от самия човек.
към текста >>
Чрез нашето мислене ние се издигаме от съзерцанието на действител
нос
тта като нещо произведено до нейното съзерцаване като произвеждащ фактор.
Ние имаме едно непосредствено разбиране и проникване във фактическите, а не само във формалните основи, защо се произвежда едно съждение. Съждението определяне нещо чуждо, а свое собствено съдържание. Ето защо нашият възглед основава една истинска наука, едно истинско знание. Нашата теория на познанието е действително критична. Според нашия възглед не само по отношение на откровението не трябва да се допуска нищо, за което не съществуват фактически основания в мисленето; но и опитността трябва да бъде позната като нещо действащо вътре в мисленето, не само като външна проява.
Чрез нашето мислене ние се издигаме от съзерцанието на действителността като нещо произведено до нейното съзерцаване като произвеждащ фактор.
Така същността на една вещ се явява само тогава, когато тя е поставена в отношение с човека. Защото само в този последния се явява същността на всяка вещ. Това основава една относителност като възглед за света, т.е. онова направление на мисленето, което приема, че ние виждаме всички неща в светлината, която им е предадена от самия човек. Този възглед носи също името антропоморфизъм.
към текста >>
Така същ
нос
тта на една вещ се явява само тогава, когато тя е поставена в отношение с човека.
Съждението определяне нещо чуждо, а свое собствено съдържание. Ето защо нашият възглед основава една истинска наука, едно истинско знание. Нашата теория на познанието е действително критична. Според нашия възглед не само по отношение на откровението не трябва да се допуска нищо, за което не съществуват фактически основания в мисленето; но и опитността трябва да бъде позната като нещо действащо вътре в мисленето, не само като външна проява. Чрез нашето мислене ние се издигаме от съзерцанието на действителността като нещо произведено до нейното съзерцаване като произвеждащ фактор.
Така същността на една вещ се явява само тогава, когато тя е поставена в отношение с човека.
Защото само в този последния се явява същността на всяка вещ. Това основава една относителност като възглед за света, т.е. онова направление на мисленето, което приема, че ние виждаме всички неща в светлината, която им е предадена от самия човек. Този възглед носи също името антропоморфизъм. Той има много последователи.
към текста >>
Защото само в този последния се явява същ
нос
тта на всяка вещ.
Ето защо нашият възглед основава една истинска наука, едно истинско знание. Нашата теория на познанието е действително критична. Според нашия възглед не само по отношение на откровението не трябва да се допуска нищо, за което не съществуват фактически основания в мисленето; но и опитността трябва да бъде позната като нещо действащо вътре в мисленето, не само като външна проява. Чрез нашето мислене ние се издигаме от съзерцанието на действителността като нещо произведено до нейното съзерцаване като произвеждащ фактор. Така същността на една вещ се явява само тогава, когато тя е поставена в отношение с човека.
Защото само в този последния се явява същността на всяка вещ.
Това основава една относителност като възглед за света, т.е. онова направление на мисленето, което приема, че ние виждаме всички неща в светлината, която им е предадена от самия човек. Този възглед носи също името антропоморфизъм. Той има много последователи. По-голяма част от тях вярват, че чрез тази особеност на нашето познание ние се отдалечаваме от обективността, каквато тя е по себе си и за себе си.
към текста >>
Това основава една от
нос
ител
нос
т като възглед за света, т.е.
Нашата теория на познанието е действително критична. Според нашия възглед не само по отношение на откровението не трябва да се допуска нищо, за което не съществуват фактически основания в мисленето; но и опитността трябва да бъде позната като нещо действащо вътре в мисленето, не само като външна проява. Чрез нашето мислене ние се издигаме от съзерцанието на действителността като нещо произведено до нейното съзерцаване като произвеждащ фактор. Така същността на една вещ се явява само тогава, когато тя е поставена в отношение с човека. Защото само в този последния се явява същността на всяка вещ.
Това основава една относителност като възглед за света, т.е.
онова направление на мисленето, което приема, че ние виждаме всички неща в светлината, която им е предадена от самия човек. Този възглед носи също името антропоморфизъм. Той има много последователи. По-голяма част от тях вярват, че чрез тази особеност на нашето познание ние се отдалечаваме от обективността, каквато тя е по себе си и за себе си. Те вярват, че ние възприемаме всичко през очилата на субективността.
към текста >>
Този възглед
нос
и също името антропоморфизъм.
Чрез нашето мислене ние се издигаме от съзерцанието на действителността като нещо произведено до нейното съзерцаване като произвеждащ фактор. Така същността на една вещ се явява само тогава, когато тя е поставена в отношение с човека. Защото само в този последния се явява същността на всяка вещ. Това основава една относителност като възглед за света, т.е. онова направление на мисленето, което приема, че ние виждаме всички неща в светлината, която им е предадена от самия човек.
Този възглед носи също името антропоморфизъм.
Той има много последователи. По-голяма част от тях вярват, че чрез тази особеност на нашето познание ние се отдалечаваме от обективността, каквато тя е по себе си и за себе си. Те вярват, че ние възприемаме всичко през очилата на субективността. Обаче нашето схващане ни показва точно противоположното на това вярване. Ние трябва да гледаме нещата през тези очила, ако искаме да стигнем до тяхната същност.
към текста >>
По-голяма част от тях вярват, че чрез тази особе
нос
т на нашето познание ние се отдалечаваме от обектив
нос
тта, каквато тя е по себе си и за себе си.
Защото само в този последния се явява същността на всяка вещ. Това основава една относителност като възглед за света, т.е. онова направление на мисленето, което приема, че ние виждаме всички неща в светлината, която им е предадена от самия човек. Този възглед носи също името антропоморфизъм. Той има много последователи.
По-голяма част от тях вярват, че чрез тази особеност на нашето познание ние се отдалечаваме от обективността, каквато тя е по себе си и за себе си.
Те вярват, че ние възприемаме всичко през очилата на субективността. Обаче нашето схващане ни показва точно противоположното на това вярване. Ние трябва да гледаме нещата през тези очила, ако искаме да стигнем до тяхната същност. Светът не ни е познат само така, както той ни се явява, но той се явява такъв какъвто е, без съмнение само на мислителното съзерцание. Образът на света, образът на действителността, който човекът начертава в науката, е последният истински образ на тази действителност.
към текста >>
Те вярват, че ние възприемаме всичко през очилата на субектив
нос
тта.
Това основава една относителност като възглед за света, т.е. онова направление на мисленето, което приема, че ние виждаме всички неща в светлината, която им е предадена от самия човек. Този възглед носи също името антропоморфизъм. Той има много последователи. По-голяма част от тях вярват, че чрез тази особеност на нашето познание ние се отдалечаваме от обективността, каквато тя е по себе си и за себе си.
Те вярват, че ние възприемаме всичко през очилата на субективността.
Обаче нашето схващане ни показва точно противоположното на това вярване. Ние трябва да гледаме нещата през тези очила, ако искаме да стигнем до тяхната същност. Светът не ни е познат само така, както той ни се явява, но той се явява такъв какъвто е, без съмнение само на мислителното съзерцание. Образът на света, образът на действителността, който човекът начертава в науката, е последният истински образ на тази действителност. От сега нататък ни предстои още да разпрострем формата на познанието, която познахме като водеща до същността на действителността, върху отделните области на действителността.
към текста >>
Ние трябва да гледаме нещата през тези очила, ако искаме да стигнем до тяхната същ
нос
т.
Този възглед носи също името антропоморфизъм. Той има много последователи. По-голяма част от тях вярват, че чрез тази особеност на нашето познание ние се отдалечаваме от обективността, каквато тя е по себе си и за себе си. Те вярват, че ние възприемаме всичко през очилата на субективността. Обаче нашето схващане ни показва точно противоположното на това вярване.
Ние трябва да гледаме нещата през тези очила, ако искаме да стигнем до тяхната същност.
Светът не ни е познат само така, както той ни се явява, но той се явява такъв какъвто е, без съмнение само на мислителното съзерцание. Образът на света, образът на действителността, който човекът начертава в науката, е последният истински образ на тази действителност. От сега нататък ни предстои още да разпрострем формата на познанието, която познахме като водеща до същността на действителността, върху отделните области на действителността. Сега ние ще покажем, как трябва да търсим в отделните форми на опитността тяхната същност.
към текста >>
Образът на света, образът на действител
нос
тта, който човекът начертава в науката, е последният истински образ на тази действител
нос
т.
По-голяма част от тях вярват, че чрез тази особеност на нашето познание ние се отдалечаваме от обективността, каквато тя е по себе си и за себе си. Те вярват, че ние възприемаме всичко през очилата на субективността. Обаче нашето схващане ни показва точно противоположното на това вярване. Ние трябва да гледаме нещата през тези очила, ако искаме да стигнем до тяхната същност. Светът не ни е познат само така, както той ни се явява, но той се явява такъв какъвто е, без съмнение само на мислителното съзерцание.
Образът на света, образът на действителността, който човекът начертава в науката, е последният истински образ на тази действителност.
От сега нататък ни предстои още да разпрострем формата на познанието, която познахме като водеща до същността на действителността, върху отделните области на действителността. Сега ние ще покажем, как трябва да търсим в отделните форми на опитността тяхната същност.
към текста >>
От сега нататък ни предстои още да разпрострем формата на познанието, която познахме като водеща до същ
нос
тта на действител
нос
тта, върху отделните области на действител
нос
тта.
Те вярват, че ние възприемаме всичко през очилата на субективността. Обаче нашето схващане ни показва точно противоположното на това вярване. Ние трябва да гледаме нещата през тези очила, ако искаме да стигнем до тяхната същност. Светът не ни е познат само така, както той ни се явява, но той се явява такъв какъвто е, без съмнение само на мислителното съзерцание. Образът на света, образът на действителността, който човекът начертава в науката, е последният истински образ на тази действителност.
От сега нататък ни предстои още да разпрострем формата на познанието, която познахме като водеща до същността на действителността, върху отделните области на действителността.
Сега ние ще покажем, как трябва да търсим в отделните форми на опитността тяхната същност.
към текста >>
Сега ние ще покажем, как трябва да търсим в отделните форми на опит
нос
тта тяхната същ
нос
т.
Обаче нашето схващане ни показва точно противоположното на това вярване. Ние трябва да гледаме нещата през тези очила, ако искаме да стигнем до тяхната същност. Светът не ни е познат само така, както той ни се явява, но той се явява такъв какъвто е, без съмнение само на мислителното съзерцание. Образът на света, образът на действителността, който човекът начертава в науката, е последният истински образ на тази действителност. От сега нататък ни предстои още да разпрострем формата на познанието, която познахме като водеща до същността на действителността, върху отделните области на действителността.
Сега ние ще покажем, как трябва да търсим в отделните форми на опитността тяхната същност.
към текста >>
21.
07_а. ПОЗНАНИЕ НА ПРИРОДАТА - А. НЕОРГАНИЧНА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Тук едно събитие или едно отношение между два обекта не е обусловено от едно същество, което се проявява като външни форми на явлението, от една индивидуал
нос
т, която изявява своите способ
нос
ти в своя характер в едно действие навън.
7. ПОЗНАНИЕ НА ПРИРОДАТА А. НЕОРГАНИЧНА ПРИРОДА Като най-прост вид действие на природата за нас се явява онова, при което един процес е изцяло резултат на фактори, които стоят външно едни срещу други.
Тук едно събитие или едно отношение между два обекта не е обусловено от едно същество, което се проявява като външни форми на явлението, от една индивидуалност, която изявява своите способности в своя характер в едно действие навън.
Те са предизвикани само чрез това, че в своя процес една вещ упражнява определено влияние върху друга, пренася своите собствени състояния върху други. Като последствие състоянията на едната вещ се явяват като такива на другите вещи. Системата от действия, които се получават по такъв начин, че винаги един факт е последствие на един друг подобен нему, се нарича неорганична природа. Тук протичането на един процес има характерната черта на едно отношение зависи отвъншните условия; фактите нося на себе си такива признаци, които са резултат на споменатите условия. Когато се измени формата, в която се срещат външните фактори, изменя се естествено и последствието на тяхното съвместно съществуване; изменя се, произведеното явление.
към текста >>
Тук протичането на един процес има характерната черта на едно отношение зависи отвъншните условия; фактите
нос
я на себе си такива признаци, които са резултат на споменатите условия.
Като най-прост вид действие на природата за нас се явява онова, при което един процес е изцяло резултат на фактори, които стоят външно едни срещу други. Тук едно събитие или едно отношение между два обекта не е обусловено от едно същество, което се проявява като външни форми на явлението, от една индивидуалност, която изявява своите способности в своя характер в едно действие навън. Те са предизвикани само чрез това, че в своя процес една вещ упражнява определено влияние върху друга, пренася своите собствени състояния върху други. Като последствие състоянията на едната вещ се явяват като такива на другите вещи. Системата от действия, които се получават по такъв начин, че винаги един факт е последствие на един друг подобен нему, се нарича неорганична природа.
Тук протичането на един процес има характерната черта на едно отношение зависи отвъншните условия; фактите нося на себе си такива признаци, които са резултат на споменатите условия.
Когато се измени формата, в която се срещат външните фактори, изменя се естествено и последствието на тяхното съвместно съществуване; изменя се, произведеното явление. Каква е сега формата на това съвместно съществуване при неорганичната природа, както тя се явява непосредствено в полето на нашите наблюдения? Тя носи напълно онзи характер, който по-горе назовахме като непосредствена опитност. Тук ние имаме работа само с един специален случай на онази "всеобща опитност". Тук важни са връзките на сетивните факти.
към текста >>
Тя
нос
и напълно онзи характер, който по-горе назовахме като непосредствена опит
нос
т.
Като последствие състоянията на едната вещ се явяват като такива на другите вещи. Системата от действия, които се получават по такъв начин, че винаги един факт е последствие на един друг подобен нему, се нарича неорганична природа. Тук протичането на един процес има характерната черта на едно отношение зависи отвъншните условия; фактите нося на себе си такива признаци, които са резултат на споменатите условия. Когато се измени формата, в която се срещат външните фактори, изменя се естествено и последствието на тяхното съвместно съществуване; изменя се, произведеното явление. Каква е сега формата на това съвместно съществуване при неорганичната природа, както тя се явява непосредствено в полето на нашите наблюдения?
Тя носи напълно онзи характер, който по-горе назовахме като непосредствена опитност.
Тук ние имаме работа само с един специален случай на онази "всеобща опитност". Тук важни са връзките на сетивните факти. Обаче именно тези връзки са, които в опитността ни се явяват неясни, непрозрачни. Пред нас застава един факт, но същевременно множество други. Ако на правим нашия поглед да броди над предложеното тук многообразие, ние сме съвършено в неясност, кой от другите факти стои в по-близко отношение с въпросния факт, кой стои в по-далечно отношение.
към текста >>
Тук ние имаме работа само с един специален случай на онази "всеобща опит
нос
т".
Системата от действия, които се получават по такъв начин, че винаги един факт е последствие на един друг подобен нему, се нарича неорганична природа. Тук протичането на един процес има характерната черта на едно отношение зависи отвъншните условия; фактите нося на себе си такива признаци, които са резултат на споменатите условия. Когато се измени формата, в която се срещат външните фактори, изменя се естествено и последствието на тяхното съвместно съществуване; изменя се, произведеното явление. Каква е сега формата на това съвместно съществуване при неорганичната природа, както тя се явява непосредствено в полето на нашите наблюдения? Тя носи напълно онзи характер, който по-горе назовахме като непосредствена опитност.
Тук ние имаме работа само с един специален случай на онази "всеобща опитност".
Тук важни са връзките на сетивните факти. Обаче именно тези връзки са, които в опитността ни се явяват неясни, непрозрачни. Пред нас застава един факт, но същевременно множество други. Ако на правим нашия поглед да броди над предложеното тук многообразие, ние сме съвършено в неясност, кой от другите факти стои в по-близко отношение с въпросния факт, кой стои в по-далечно отношение. Може да има между тях такива, които само го изменят, следователно без които то би могло да настъпи, само че тогава то би имало друга форма при други странични обстоятелства.
към текста >>
Обаче именно тези връзки са, които в опит
нос
тта ни се явяват неясни, непрозрачни.
Когато се измени формата, в която се срещат външните фактори, изменя се естествено и последствието на тяхното съвместно съществуване; изменя се, произведеното явление. Каква е сега формата на това съвместно съществуване при неорганичната природа, както тя се явява непосредствено в полето на нашите наблюдения? Тя носи напълно онзи характер, който по-горе назовахме като непосредствена опитност. Тук ние имаме работа само с един специален случай на онази "всеобща опитност". Тук важни са връзките на сетивните факти.
Обаче именно тези връзки са, които в опитността ни се явяват неясни, непрозрачни.
Пред нас застава един факт, но същевременно множество други. Ако на правим нашия поглед да броди над предложеното тук многообразие, ние сме съвършено в неясност, кой от другите факти стои в по-близко отношение с въпросния факт, кой стои в по-далечно отношение. Може да има между тях такива, които само го изменят, следователно без които то би могло да настъпи, само че тогава то би имало друга форма при други странични обстоятелства. С това ни е показан същевременно пътят, който познанието трябва да поеме в тази област. Ако комбинацията на фактите в непосредствената опитност не е достатъчна за нас, тогава трябва да преминем към друга, задоволяваща нашата нужда от обяснение.
към текста >>
Ако на правим нашия поглед да броди над предложеното тук многообразие, ние сме съвършено в неяс
нос
т, кой от другите факти стои в по-близко отношение с въпросния факт, кой стои в по-далечно отношение.
Тя носи напълно онзи характер, който по-горе назовахме като непосредствена опитност. Тук ние имаме работа само с един специален случай на онази "всеобща опитност". Тук важни са връзките на сетивните факти. Обаче именно тези връзки са, които в опитността ни се явяват неясни, непрозрачни. Пред нас застава един факт, но същевременно множество други.
Ако на правим нашия поглед да броди над предложеното тук многообразие, ние сме съвършено в неясност, кой от другите факти стои в по-близко отношение с въпросния факт, кой стои в по-далечно отношение.
Може да има между тях такива, които само го изменят, следователно без които то би могло да настъпи, само че тогава то би имало друга форма при други странични обстоятелства. С това ни е показан същевременно пътят, който познанието трябва да поеме в тази област. Ако комбинацията на фактите в непосредствената опитност не е достатъчна за нас, тогава трябва да преминем към друга, задоволяваща нашата нужда от обяснение. Трябва да създадем условия, за да може един процес да ни се яви в прозрачна яснота като необходимо последствие на тези условия. Ние си спомняме, защо всъщност мисленето съдържа своята същност още в непосредствената опитност.
към текста >>
Ако комбинацията на фактите в непосредствената опит
нос
т не е достатъчна за нас, тогава трябва да преминем към друга, задоволяваща нашата нужда от обяснение.
Обаче именно тези връзки са, които в опитността ни се явяват неясни, непрозрачни. Пред нас застава един факт, но същевременно множество други. Ако на правим нашия поглед да броди над предложеното тук многообразие, ние сме съвършено в неясност, кой от другите факти стои в по-близко отношение с въпросния факт, кой стои в по-далечно отношение. Може да има между тях такива, които само го изменят, следователно без които то би могло да настъпи, само че тогава то би имало друга форма при други странични обстоятелства. С това ни е показан същевременно пътят, който познанието трябва да поеме в тази област.
Ако комбинацията на фактите в непосредствената опитност не е достатъчна за нас, тогава трябва да преминем към друга, задоволяваща нашата нужда от обяснение.
Трябва да създадем условия, за да може един процес да ни се яви в прозрачна яснота като необходимо последствие на тези условия. Ние си спомняме, защо всъщност мисленето съдържа своята същност още в непосредствената опитност. Понеже се намираме не вън, а вътре в онзи процес, който от отделните мисловни елементи създава мисловни връзки. Чрез това ни е даден не само завършеният процес, произведеното, но и произвеждащото, действащото. А това е именно важното, да видим първо в някой процес на външния свят, който застава срещу нас, движещите сили, които го довеждат до центъра на мировото цяло на периферията.
към текста >>
Ние си спомняме, защо всъщ
нос
т мисленето съдържа своята същ
нос
т още в непосредствената опит
нос
т.
Ако на правим нашия поглед да броди над предложеното тук многообразие, ние сме съвършено в неясност, кой от другите факти стои в по-близко отношение с въпросния факт, кой стои в по-далечно отношение. Може да има между тях такива, които само го изменят, следователно без които то би могло да настъпи, само че тогава то би имало друга форма при други странични обстоятелства. С това ни е показан същевременно пътят, който познанието трябва да поеме в тази област. Ако комбинацията на фактите в непосредствената опитност не е достатъчна за нас, тогава трябва да преминем към друга, задоволяваща нашата нужда от обяснение. Трябва да създадем условия, за да може един процес да ни се яви в прозрачна яснота като необходимо последствие на тези условия.
Ние си спомняме, защо всъщност мисленето съдържа своята същност още в непосредствената опитност.
Понеже се намираме не вън, а вътре в онзи процес, който от отделните мисловни елементи създава мисловни връзки. Чрез това ни е даден не само завършеният процес, произведеното, но и произвеждащото, действащото. А това е именно важното, да видим първо в някой процес на външния свят, който застава срещу нас, движещите сили, които го довеждат до центъра на мировото цяло на периферията. Непрозрачността и неяснотата на едно явление или на едно отношение на сетивния свят може да бъде преодоляна само тогава, когато видим съвсем точно, че то е резултат на определена констелация от факти. Ние трябва да знаем, процесът, който сега виждаме, се ражда чрез задружното действие на този и онзи елемент на сетивния свят.
към текста >>
Непрозрач
нос
тта и неяснотата на едно явление или на едно отношение на сетивния свят може да бъде преодоляна само тогава, когато видим съвсем точно, че то е резултат на определена констелация от факти.
Трябва да създадем условия, за да може един процес да ни се яви в прозрачна яснота като необходимо последствие на тези условия. Ние си спомняме, защо всъщност мисленето съдържа своята същност още в непосредствената опитност. Понеже се намираме не вън, а вътре в онзи процес, който от отделните мисловни елементи създава мисловни връзки. Чрез това ни е даден не само завършеният процес, произведеното, но и произвеждащото, действащото. А това е именно важното, да видим първо в някой процес на външния свят, който застава срещу нас, движещите сили, които го довеждат до центъра на мировото цяло на периферията.
Непрозрачността и неяснотата на едно явление или на едно отношение на сетивния свят може да бъде преодоляна само тогава, когато видим съвсем точно, че то е резултат на определена констелация от факти.
Ние трябва да знаем, процесът, който сега виждаме, се ражда чрез задружното действие на този и онзи елемент на сетивния свят. Тогава именно начинът на това задружно действие трябва да бъде съвършено прозрачен за нашия ум. Отношението, в което са доведени фактите, трябва да бъде идейно, съобразно с нашия дух. Естествено, в отношенията, в които нещата са доведени чрез ума, те ще се отнасят съобразно тяхната природа. Ние веднага виждаме, какво се добива с това.
към текста >>
Ако аз гледам само на посоки в сетивния свят, тогава виждам само процеси, които са произведени чрез съвместното действие на толкова много фактори, щото ми е невъзможно да видя непосредствено, какво всъщ
нос
т се намира като действащ фактор зад това действие.
Ние трябва да знаем, процесът, който сега виждаме, се ражда чрез задружното действие на този и онзи елемент на сетивния свят. Тогава именно начинът на това задружно действие трябва да бъде съвършено прозрачен за нашия ум. Отношението, в което са доведени фактите, трябва да бъде идейно, съобразно с нашия дух. Естествено, в отношенията, в които нещата са доведени чрез ума, те ще се отнасят съобразно тяхната природа. Ние веднага виждаме, какво се добива с това.
Ако аз гледам само на посоки в сетивния свят, тогава виждам само процеси, които са произведени чрез съвместното действие на толкова много фактори, щото ми е невъзможно да видя непосредствено, какво всъщност се намира като действащ фактор зад това действие.
Аз виждам един процес и същевременно фактите а, в, c и d. Как мога аз тук да зная веднага, кой от тези факти участва повече и кой по-малко в този процес? Нещата стават прозрачни, когато първо проуча, кой от четирите факта е безусловно необходим, за да може процесът въобще да настъпи. Намирам например, че а и с са безусловно необходими. След това намирам, че без d процесът наистина би настъпил, обаче със значително изменение, а напротив виждам, че в няма никакво съществено значение и би могъл да бъде заменен и чрез нещо друго.
към текста >>
Така духът внася необходимостта в случай
нос
тта.
Нещата стават прозрачни, когато първо проуча, кой от четирите факта е безусловно необходим, за да може процесът въобще да настъпи. Намирам например, че а и с са безусловно необходими. След това намирам, че без d процесът наистина би настъпил, обаче със значително изменение, а напротив виждам, че в няма никакво съществено значение и би могъл да бъде заменен и чрез нещо друго. В приведения пример чрез I изразяваме символично групирането на елементите за чистото сетивно възприятие, чрез II това за духа. Следователно духът групира фактите на неорганичния свят така, че вижда в този процес или в едно отношение последствието на отношенията на фактите.
Така духът внася необходимостта в случайността.
Искаме да изясним това с няколко примера. Когато имам пред мене един триъгълник а в с, аз не виждам от пръв поглед, че сборът на трите ъгъла е винаги равен на един разтегнат ъгъл. Това става веднага ясно, щом групирам фактите по следния начин. От следващите фигури се вижда, че ъглите а = а;в = в.(АВ и CD съответно А В и C D са успоредни). Сега ако вземем един триъгълник и теглим през върха С една права успоредна на основата АВ, прилагайки горното намираме, че ъглите а = а;в = в.
към текста >>
При по-близко разсъждение намирам, че първите две сили са важните, те създават особе
нос
тта на пътя описан от камъка, докато третата сила е второстепенна.
Тъй като с е равен на себе си, тогава по необходимост трите ъгъла на триъгълника са равни на един разтегнат ъгъл (180 градуса). Тук аз обясних една сложна връзка на фактите благодарение на това, че я сведох до такива прости факти, чрез които от отношението, което е дадено на духа, следва по необходимост съответното отношение от самата природа на дадените неща. Друг един пример е следният: хвърлям един камък в хоризонтална посока. Той описва един път, който имаме изобразен в линията 11. Когато разгледам движещите сили, които влизат в действие тук, намирам: 1.тласкащата сила, която аз упражних; 2.силата, с която Земята привлича камъка; 3.силата на съпротивление на въздуха.
При по-близко разсъждение намирам, че първите две сили са важните, те създават особеността на пътя описан от камъка, докато третата сила е второстепенна.
Ако бяха действували само първите две сили, тогава камъкът би описал пътя L L. Аз намирам този последния като се абстрахирам от третата сила и поставям във връзка само първите две. Да сторя фактически това, е нито възможно,нито нужно. Аз не мога да отстраня всяко съпротивление. Достатъчно е само да схвана същността на първите две сили мисленно, след това пак мислено да ги поставя във
към текста >>
Достатъчно е само да схвана същ
нос
тта на първите две сили мисленно, след това пак мислено да ги поставя във
При по-близко разсъждение намирам, че първите две сили са важните, те създават особеността на пътя описан от камъка, докато третата сила е второстепенна. Ако бяха действували само първите две сили, тогава камъкът би описал пътя L L. Аз намирам този последния като се абстрахирам от третата сила и поставям във връзка само първите две. Да сторя фактически това, е нито възможно,нито нужно. Аз не мога да отстраня всяко съпротивление.
Достатъчно е само да схвана същността на първите две сили мисленно, след това пак мислено да ги поставя във
връзка; тогава се получава пътят L L, като такъв, който като такъв, който по необходимост би трябвало да следва ако биха действували съвместно само първите две сили. По този начин духът отвежда всички явления на неорганичната природа до такава, при които следствието изглежда да произлиза непосредствено по необходимост от действащия фактор. Ако после, когато имаме закона на движението на камъка вследствие на първите две сили, прибавим третата сила, получава се пътят l l. По-нататъшните условия биха искали да усложнят още повече нещата. Всеки сложен процес на сетивния свят се явява като една тъкан от онези прости, проникнати от духа факти и може да бъде сведен до тези последните.
към текста >>
Нашият метод знае, че неговите закони са просто факти, които са изтръгнати от обърка
нос
тта на случай
нос
тта и са превърнати в нещо необходимо.
От това индуктивният метод прави извода, че съществува един общ закон, според който това събитие трябва да настъпи и изказва този закон като такъв. Един такъв метод остава изцяло вън от явленията. Той не прониква надълбоко. Неговите закони са обобщения на отделни факти. Той трябва винаги да очаква от отделните факти потвърждението на правилото.
Нашият метод знае, че неговите закони са просто факти, които са изтръгнати от объркаността на случайността и са превърнати в нещо необходимо.
Ние знаем, че когато факторите а и б са на лице, трябва да настъпи по необходимост определено следствие. Ние не излизаме вън от света на явлението. Съдържанието на науката, както ние го мислим, не е нищо друго освен обективен процес. Изменена е само формата на съчетаването на фактите. Но именно благодарение на това ние сме проникнали една стъпка по-дълбоко в обективността, отколкото ни дава възможност опитността.
към текста >>
Но именно благодарение на това ние сме проникнали една стъпка по-дълбоко в обектив
нос
тта, отколкото ни дава възмож
нос
т опит
нос
тта.
Нашият метод знае, че неговите закони са просто факти, които са изтръгнати от объркаността на случайността и са превърнати в нещо необходимо. Ние знаем, че когато факторите а и б са на лице, трябва да настъпи по необходимост определено следствие. Ние не излизаме вън от света на явлението. Съдържанието на науката, както ние го мислим, не е нищо друго освен обективен процес. Изменена е само формата на съчетаването на фактите.
Но именно благодарение на това ние сме проникнали една стъпка по-дълбоко в обективността, отколкото ни дава възможност опитността.
Ние така съчетаваме фактите, че те действат само съобразно тяхната собствена природа и че това действие не е изменено от тези или онези отношения. Ние приписваме най-голяма стойност на това, че настоящите изложения могат да бъдат навсякъде оправдани, където се насочва поглед в действителната работа на науката. На тях противоречат само погрешните възгледи, които хората имат върху значението и естеството на научните принципи. Докато много от нашите съвременници се поставят в противоречие със своите собствени теории, когато навлизат в полето на практическото изследване, то хармонията на всяко истинско изследване с нашите обяснения може да се докаже във всеки отделен случай. Нашата теория изисква от всеки природен закон определена форма.
към текста >>
Ние приписваме най-голяма стой
нос
т на това, че настоящите изложения могат да бъдат навсякъде оправдани, където се насочва поглед в действителната работа на науката.
Ние не излизаме вън от света на явлението. Съдържанието на науката, както ние го мислим, не е нищо друго освен обективен процес. Изменена е само формата на съчетаването на фактите. Но именно благодарение на това ние сме проникнали една стъпка по-дълбоко в обективността, отколкото ни дава възможност опитността. Ние така съчетаваме фактите, че те действат само съобразно тяхната собствена природа и че това действие не е изменено от тези или онези отношения.
Ние приписваме най-голяма стойност на това, че настоящите изложения могат да бъдат навсякъде оправдани, където се насочва поглед в действителната работа на науката.
На тях противоречат само погрешните възгледи, които хората имат върху значението и естеството на научните принципи. Докато много от нашите съвременници се поставят в противоречие със своите собствени теории, когато навлизат в полето на практическото изследване, то хармонията на всяко истинско изследване с нашите обяснения може да се докаже във всеки отделен случай. Нашата теория изисква от всеки природен закон определена форма. Тя предполага една връзка на факти и установява, че когато някъде тази връзка е налице в действителността, трябва да настъпи определен процес. Ето защо всеки природен закон трябва да има формата: Когато този факт действа съвместно с онзи, ражда се това явление... Лесно би могло да се докаже, че всички природни закони имат действително тази форма: Когато две тела с нееднаква температура граничат едно с друго, тогава от по-топлото преминава топлина в по-студеното дотогава, докато температурата на двете тела се изравнява.
към текста >>
Тя предполага една връзка на факти и установява, че когато някъде тази връзка е налице в действител
нос
тта, трябва да настъпи определен процес.
Ние така съчетаваме фактите, че те действат само съобразно тяхната собствена природа и че това действие не е изменено от тези или онези отношения. Ние приписваме най-голяма стойност на това, че настоящите изложения могат да бъдат навсякъде оправдани, където се насочва поглед в действителната работа на науката. На тях противоречат само погрешните възгледи, които хората имат върху значението и естеството на научните принципи. Докато много от нашите съвременници се поставят в противоречие със своите собствени теории, когато навлизат в полето на практическото изследване, то хармонията на всяко истинско изследване с нашите обяснения може да се докаже във всеки отделен случай. Нашата теория изисква от всеки природен закон определена форма.
Тя предполага една връзка на факти и установява, че когато някъде тази връзка е налице в действителността, трябва да настъпи определен процес.
Ето защо всеки природен закон трябва да има формата: Когато този факт действа съвместно с онзи, ражда се това явление... Лесно би могло да се докаже, че всички природни закони имат действително тази форма: Когато две тела с нееднаква температура граничат едно с друго, тогава от по-топлото преминава топлина в по-студеното дотогава, докато температурата на двете тела се изравнява. Когато една течност се намира в два съда се установява еднакво високо. Когато едно тяло стои между един източник на светлина и едно друго тяло, то хвърля върху това последното сянка. Това, което в математиката, физиката и механиката не е просто описание, то трябва да бъде първично явление. В откриването на първичните явления почива всеки напредък на науката.
към текста >>
Когато една теч
нос
т се намира в два съда се установява еднакво високо.
На тях противоречат само погрешните възгледи, които хората имат върху значението и естеството на научните принципи. Докато много от нашите съвременници се поставят в противоречие със своите собствени теории, когато навлизат в полето на практическото изследване, то хармонията на всяко истинско изследване с нашите обяснения може да се докаже във всеки отделен случай. Нашата теория изисква от всеки природен закон определена форма. Тя предполага една връзка на факти и установява, че когато някъде тази връзка е налице в действителността, трябва да настъпи определен процес. Ето защо всеки природен закон трябва да има формата: Когато този факт действа съвместно с онзи, ражда се това явление... Лесно би могло да се докаже, че всички природни закони имат действително тази форма: Когато две тела с нееднаква температура граничат едно с друго, тогава от по-топлото преминава топлина в по-студеното дотогава, докато температурата на двете тела се изравнява.
Когато една течност се намира в два съда се установява еднакво високо.
Когато едно тяло стои между един източник на светлина и едно друго тяло, то хвърля върху това последното сянка. Това, което в математиката, физиката и механиката не е просто описание, то трябва да бъде първично явление. В откриването на първичните явления почива всеки напредък на науката. Когато успяваме да отделим един процес от връзките с други и да го обясним чисто като последствие от определени елементи на опитността, ние сме проникнали една крачка по-дълбоко в процесите на света. видяхме, че първичното явление се получава чисто в мисълта, когато поставим във връзка разглежданите фактори чрез мисленето съобразно тяхната същност.
към текста >>
Когато успяваме да отделим един процес от връзките с други и да го обясним чисто като последствие от определени елементи на опит
нос
тта, ние сме проникнали една крачка по-дълбоко в процесите на света.
Ето защо всеки природен закон трябва да има формата: Когато този факт действа съвместно с онзи, ражда се това явление... Лесно би могло да се докаже, че всички природни закони имат действително тази форма: Когато две тела с нееднаква температура граничат едно с друго, тогава от по-топлото преминава топлина в по-студеното дотогава, докато температурата на двете тела се изравнява. Когато една течност се намира в два съда се установява еднакво високо. Когато едно тяло стои между един източник на светлина и едно друго тяло, то хвърля върху това последното сянка. Това, което в математиката, физиката и механиката не е просто описание, то трябва да бъде първично явление. В откриването на първичните явления почива всеки напредък на науката.
Когато успяваме да отделим един процес от връзките с други и да го обясним чисто като последствие от определени елементи на опитността, ние сме проникнали една крачка по-дълбоко в процесите на света.
видяхме, че първичното явление се получава чисто в мисълта, когато поставим във връзка разглежданите фактори чрез мисленето съобразно тяхната същност. Но можем да създадем необходимите условия и по изкуствен начин. Това става при научния опит. Тук ние имаме в нашата власт определени факти. Естествено ние не можем да се абстрахираме от всички странични обстоятелства.
към текста >>
видяхме, че първичното явление се получава чисто в мисълта, когато поставим във връзка разглежданите фактори чрез мисленето съобразно тяхната същ
нос
т.
Когато една течност се намира в два съда се установява еднакво високо. Когато едно тяло стои между един източник на светлина и едно друго тяло, то хвърля върху това последното сянка. Това, което в математиката, физиката и механиката не е просто описание, то трябва да бъде първично явление. В откриването на първичните явления почива всеки напредък на науката. Когато успяваме да отделим един процес от връзките с други и да го обясним чисто като последствие от определени елементи на опитността, ние сме проникнали една крачка по-дълбоко в процесите на света.
видяхме, че първичното явление се получава чисто в мисълта, когато поставим във връзка разглежданите фактори чрез мисленето съобразно тяхната същност.
Но можем да създадем необходимите условия и по изкуствен начин. Това става при научния опит. Тук ние имаме в нашата власт определени факти. Естествено ние не можем да се абстрахираме от всички странични обстоятелства. Обаче съществува едно средство да минем над тях, да ги преодолеем.
към текста >>
Ние откриваме, че във всички тези отделни опит
нос
ти една съставна част на опит
нос
тта остава същата.
Обаче съществува едно средство да минем над тях, да ги преодолеем. Произвеждаме едно явление в различни изменения. Оставяме да действат веднъж тези странични обстоятелства, веднъж онези. Тогава откриваме, че нещо постоянно, неизменно, минава през всички тези обстоятелствата. Във всички комбинации трябва да задържим именно същественото.
Ние откриваме, че във всички тези отделни опитности една съставна част на опитността остава същата.
Тя е по-висока опитност в опитността. Тя е основен факт или първично явление. Опитът трябва да ни увери, че нищо друго не влияе върху определен процес, освен това, което ние вземаме в сметка. Ние съпоставяме определени условия, чиято природа познаваме, и чакаме, какво ще се получи от това. Тук имаме обективно явление на основата на субективното създаване.
към текста >>
Тя е по-висока опит
нос
т в опит
нос
тта.
Произвеждаме едно явление в различни изменения. Оставяме да действат веднъж тези странични обстоятелства, веднъж онези. Тогава откриваме, че нещо постоянно, неизменно, минава през всички тези обстоятелствата. Във всички комбинации трябва да задържим именно същественото. Ние откриваме, че във всички тези отделни опитности една съставна част на опитността остава същата.
Тя е по-висока опитност в опитността.
Тя е основен факт или първично явление. Опитът трябва да ни увери, че нищо друго не влияе върху определен процес, освен това, което ние вземаме в сметка. Ние съпоставяме определени условия, чиято природа познаваме, и чакаме, какво ще се получи от това. Тук имаме обективно явление на основата на субективното създаване. Имаме нещо обективно, което същевременно е изцяло субективно.
към текста >>
Следователно в неорганичната природа напълно се потвърждава общото отношение, което ние установихме между опит
нос
т и наука.
Зародишите на развития тук от нас възглед се намират в писмата разменени между Гьоте и Шилер. Писмата на Гьоте и на Шилер от началото на 1798 година се занимават с това. Те наричат този метод рационален емпиризъм, защото той прави като съдържание на науката нещо друго освен обективни процеси; обаче тези обективни процеси са свързани от една тъкан от понятия /закони/, която нашият дух открива в тях. Сетивните процеси в една връзка, която може да бъде схваната само от мисленето, това е рационалния емпиризъм. Ако съпоставим гореспоменатите писма от Гьотевата статия: "Опитът като посредник между субект и обект”, тогава и горната теория ще видим логичното последствие от това.
Следователно в неорганичната природа напълно се потвърждава общото отношение, което ние установихме между опитност и наука.
Обикновената опитност е само половината действителност. За сетивата съществува само тази половина. Другата половина съществува само за нашата духовна способност да схващаме нещата. Духът издига опитността от едно "явление на сетивата" до едно собствено явление. Ние показахме, как на това поле е възможно да се издигнем от произведеното до произвеждащото.
към текста >>
Обикновената опит
нос
т е само половината действител
нос
т.
Писмата на Гьоте и на Шилер от началото на 1798 година се занимават с това. Те наричат този метод рационален емпиризъм, защото той прави като съдържание на науката нещо друго освен обективни процеси; обаче тези обективни процеси са свързани от една тъкан от понятия /закони/, която нашият дух открива в тях. Сетивните процеси в една връзка, която може да бъде схваната само от мисленето, това е рационалния емпиризъм. Ако съпоставим гореспоменатите писма от Гьотевата статия: "Опитът като посредник между субект и обект”, тогава и горната теория ще видим логичното последствие от това. Следователно в неорганичната природа напълно се потвърждава общото отношение, което ние установихме между опитност и наука.
Обикновената опитност е само половината действителност.
За сетивата съществува само тази половина. Другата половина съществува само за нашата духовна способност да схващаме нещата. Духът издига опитността от едно "явление на сетивата" до едно собствено явление. Ние показахме, как на това поле е възможно да се издигнем от произведеното до произвеждащото. Това последното е намерено от духа, когато той пристъпва към първото.
към текста >>
Другата половина съществува само за нашата духовна способ
нос
т да схващаме нещата.
Сетивните процеси в една връзка, която може да бъде схваната само от мисленето, това е рационалния емпиризъм. Ако съпоставим гореспоменатите писма от Гьотевата статия: "Опитът като посредник между субект и обект”, тогава и горната теория ще видим логичното последствие от това. Следователно в неорганичната природа напълно се потвърждава общото отношение, което ние установихме между опитност и наука. Обикновената опитност е само половината действителност. За сетивата съществува само тази половина.
Другата половина съществува само за нашата духовна способност да схващаме нещата.
Духът издига опитността от едно "явление на сетивата" до едно собствено явление. Ние показахме, как на това поле е възможно да се издигнем от произведеното до произвеждащото. Това последното е намерено от духа, когато той пристъпва към първото. Ние получаваме едно научно задоволяване от едни възглед само тогава, когато той ни въвежда в едно завършено цяло. Обаче сетивния свят като неорганически не се показва в никоя точка като нещо завършено, никъде не се явява едно индивидуално цяло.
към текста >>
Духът издига опит
нос
тта от едно "явление на сетивата" до едно собствено явление.
Ако съпоставим гореспоменатите писма от Гьотевата статия: "Опитът като посредник между субект и обект”, тогава и горната теория ще видим логичното последствие от това. Следователно в неорганичната природа напълно се потвърждава общото отношение, което ние установихме между опитност и наука. Обикновената опитност е само половината действителност. За сетивата съществува само тази половина. Другата половина съществува само за нашата духовна способност да схващаме нещата.
Духът издига опитността от едно "явление на сетивата" до едно собствено явление.
Ние показахме, как на това поле е възможно да се издигнем от произведеното до произвеждащото. Това последното е намерено от духа, когато той пристъпва към първото. Ние получаваме едно научно задоволяване от едни възглед само тогава, когато той ни въвежда в едно завършено цяло. Обаче сетивния свят като неорганически не се показва в никоя точка като нещо завършено, никъде не се явява едно индивидуално цяло. винаги един процес ни насочва към друг, от който той зависи; този ни насочва към трети и т.н.
към текста >>
Сетивният свят като неорганичен не стига до индивидуал
нос
т.
Това последното е намерено от духа, когато той пристъпва към първото. Ние получаваме едно научно задоволяване от едни възглед само тогава, когато той ни въвежда в едно завършено цяло. Обаче сетивния свят като неорганически не се показва в никоя точка като нещо завършено, никъде не се явява едно индивидуално цяло. винаги един процес ни насочва към друг, от който той зависи; този ни насочва към трети и т.н. Къде има тук завършек?
Сетивният свят като неорганичен не стига до индивидуалност.
Той е завършен само в неговата цялостност. Ето защо ние трябва да се стремим, за да имаме едно цяло, да разберем целия неорганичен свят като една система. Такава система е Космосът. Проникващото разбиране на Космоса е цел и идеал на неорганичната естествена наука. Всеки научен стремеж, който не прониква дотам, е само една подготовка; той е само един член, а не самото цяло.
към текста >>
Той е завършен само в неговата цялост
нос
т.
Ние получаваме едно научно задоволяване от едни възглед само тогава, когато той ни въвежда в едно завършено цяло. Обаче сетивния свят като неорганически не се показва в никоя точка като нещо завършено, никъде не се явява едно индивидуално цяло. винаги един процес ни насочва към друг, от който той зависи; този ни насочва към трети и т.н. Къде има тук завършек? Сетивният свят като неорганичен не стига до индивидуалност.
Той е завършен само в неговата цялостност.
Ето защо ние трябва да се стремим, за да имаме едно цяло, да разберем целия неорганичен свят като една система. Такава система е Космосът. Проникващото разбиране на Космоса е цел и идеал на неорганичната естествена наука. Всеки научен стремеж, който не прониква дотам, е само една подготовка; той е само един член, а не самото цяло.
към текста >>
22.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Даже вярваше въобще, че всяка закономер
нос
т, каквато е тази действаща в неорганическата природа, престава тук.
Б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА Дълго време науката е спирала пред органическото. Тя считаше своите методи за недостатъчни да разберат живота и неговите явления.
Даже вярваше въобще, че всяка закономерност, каквато е тази действаща в неорганическата природа, престава тук.
Това, което се допускаше в неорганическия свят, че едно явление ни става обяснимо, когато познаваме неговите естествени предварителни условия, тук просто се отричаше. Хората си представяха организма устроен целесъобразно според определен план на твореца. Считаше се, че всеки орган си има своето определение предначертано; тук всяко питане би искало да се отнася само за това: коя е целта на този или онзи орган, защо съществува това или онова? Ако в неорганическия свят изследователите се обръщаха към предварителните условия на дадено нещо, за фактите на живота тези предварителни условия се считаха като съвършено безразлични и главната стойност се влагаше в определението на вещта. Също така при процесите, които съпровождаха живота, не се питаше както при физикалните явления за естествените причини, а се считаше, че трябва да се припишат на някаква особена жизнена сила.
към текста >>
Ако в неорганическия свят изследователите се обръщаха към предварителните условия на дадено нещо, за фактите на живота тези предварителни условия се считаха като съвършено безразлични и главната стой
нос
т се влагаше в определението на вещта.
Тя считаше своите методи за недостатъчни да разберат живота и неговите явления. Даже вярваше въобще, че всяка закономерност, каквато е тази действаща в неорганическата природа, престава тук. Това, което се допускаше в неорганическия свят, че едно явление ни става обяснимо, когато познаваме неговите естествени предварителни условия, тук просто се отричаше. Хората си представяха организма устроен целесъобразно според определен план на твореца. Считаше се, че всеки орган си има своето определение предначертано; тук всяко питане би искало да се отнася само за това: коя е целта на този или онзи орган, защо съществува това или онова?
Ако в неорганическия свят изследователите се обръщаха към предварителните условия на дадено нещо, за фактите на живота тези предварителни условия се считаха като съвършено безразлични и главната стойност се влагаше в определението на вещта.
Също така при процесите, които съпровождаха живота, не се питаше както при физикалните явления за естествените причини, а се считаше, че трябва да се припишат на някаква особена жизнена сила. Това, което се образува в организма, то се считаше за произведение на тази сила, която просто не се подчинява на останалите природни закони. До началото на нашето столетие (19-ти век) науката не знаеше да започне нищо с организма. Тя се ограничаваше само в областта на неорганическия свят. Като не се търсеше по този начин закономерността на органичното в природата на обекта, а в мисълта, която творецът е следвал при неговото създаване, науката се лишаваше от възможността да стигне до едно обяснение.
към текста >>
Като не се търсеше по този начин закономер
нос
тта на органичното в природата на обекта, а в мисълта, която творецът е следвал при неговото създаване, науката се лишаваше от възмож
нос
тта да стигне до едно обяснение.
Ако в неорганическия свят изследователите се обръщаха към предварителните условия на дадено нещо, за фактите на живота тези предварителни условия се считаха като съвършено безразлични и главната стойност се влагаше в определението на вещта. Също така при процесите, които съпровождаха живота, не се питаше както при физикалните явления за естествените причини, а се считаше, че трябва да се припишат на някаква особена жизнена сила. Това, което се образува в организма, то се считаше за произведение на тази сила, която просто не се подчинява на останалите природни закони. До началото на нашето столетие (19-ти век) науката не знаеше да започне нищо с организма. Тя се ограничаваше само в областта на неорганическия свят.
Като не се търсеше по този начин закономерността на органичното в природата на обекта, а в мисълта, която творецът е следвал при неговото създаване, науката се лишаваше от възможността да стигне до едно обяснение.
Как мога да узная аз онази мисъл? Аз съм ограничен само в това, което имам пред себе си. Щом самото то не ми открива своите закони в моето мислене, тогава моята наука престава да съществува. Не може да става дума за едно отгатване. В научен смисъл на планове, които едно стоящо отвън същество е имало.
към текста >>
Частното
нос
и на себе си следи на понятието.
Кант нарича този начин на мислене дискурсивен и го счита за единствен подходящ за човека. Ето защо, според неговото мнение, съществува една наука само за нещата, при които частното взето по себе си и за себе си напълно непонятно и може да бъде подведено под едно абстрактно понятие. Това условие Кант не намери изпълнено при организмите. Тук отделното явление издава едно закономерно, т.е. съобразно с понятието устройство.
Частното носи на себе си следи на понятието.
Обаче, според възгледа на Кьонигсбергския философ, ние нямаме заложбата за разбирането на такива същности. Ние можем да разбираме нещата само там, където понятие и отделна вещ са разделени; първото представлява нещо общо, втората нещо частно. Следователно не ни остава нищо друго освен да поставим на основата на нашите наблюдения на организмите идеята на целесъобразността; да третираме живите същества така, като че на основата на техните явления стои идна система от намерения. Следователно тук Кант е обосновал научно ненаучността. Гьоте е протестирал решително срещу подобен ненаучен похват.
към текста >>
Обаче, според възгледа на Кьонигсбергския философ, ние нямаме заложбата за разбирането на такива същ
нос
ти.
Ето защо, според неговото мнение, съществува една наука само за нещата, при които частното взето по себе си и за себе си напълно непонятно и може да бъде подведено под едно абстрактно понятие. Това условие Кант не намери изпълнено при организмите. Тук отделното явление издава едно закономерно, т.е. съобразно с понятието устройство. Частното носи на себе си следи на понятието.
Обаче, според възгледа на Кьонигсбергския философ, ние нямаме заложбата за разбирането на такива същности.
Ние можем да разбираме нещата само там, където понятие и отделна вещ са разделени; първото представлява нещо общо, втората нещо частно. Следователно не ни остава нищо друго освен да поставим на основата на нашите наблюдения на организмите идеята на целесъобразността; да третираме живите същества така, като че на основата на техните явления стои идна система от намерения. Следователно тук Кант е обосновал научно ненаучността. Гьоте е протестирал решително срещу подобен ненаучен похват. Той никога не можеше да разбере, защо нашето мислене не ще бъде достатъчно да запита при едно живо същество: от къде произлиза то, вместо за какво служи то.
към текста >>
Следователно не ни остава нищо друго освен да поставим на основата на нашите наблюдения на организмите идеята на целесъобраз
нос
тта; да третираме живите същества така, като че на основата на техните явления стои идна система от намерения.
Тук отделното явление издава едно закономерно, т.е. съобразно с понятието устройство. Частното носи на себе си следи на понятието. Обаче, според възгледа на Кьонигсбергския философ, ние нямаме заложбата за разбирането на такива същности. Ние можем да разбираме нещата само там, където понятие и отделна вещ са разделени; първото представлява нещо общо, втората нещо частно.
Следователно не ни остава нищо друго освен да поставим на основата на нашите наблюдения на организмите идеята на целесъобразността; да третираме живите същества така, като че на основата на техните явления стои идна система от намерения.
Следователно тук Кант е обосновал научно ненаучността. Гьоте е протестирал решително срещу подобен ненаучен похват. Той никога не можеше да разбере, защо нашето мислене не ще бъде достатъчно да запита при едно живо същество: от къде произлиза то, вместо за какво служи то. Това беше присъщо на неговата природа, която постоянно го подтикваше да гледа всяко същество в неговото вътрешно съвършенство. За него беше ненаучен този начин на разглеждане на нещата, който се интересуваше само от целесъобразността на един орган, т.е.
към текста >>
Следователно тук Кант е обосновал научно ненауч
нос
тта.
съобразно с понятието устройство. Частното носи на себе си следи на понятието. Обаче, според възгледа на Кьонигсбергския философ, ние нямаме заложбата за разбирането на такива същности. Ние можем да разбираме нещата само там, където понятие и отделна вещ са разделени; първото представлява нещо общо, втората нещо частно. Следователно не ни остава нищо друго освен да поставим на основата на нашите наблюдения на организмите идеята на целесъобразността; да третираме живите същества така, като че на основата на техните явления стои идна система от намерения.
Следователно тук Кант е обосновал научно ненаучността.
Гьоте е протестирал решително срещу подобен ненаучен похват. Той никога не можеше да разбере, защо нашето мислене не ще бъде достатъчно да запита при едно живо същество: от къде произлиза то, вместо за какво служи то. Това беше присъщо на неговата природа, която постоянно го подтикваше да гледа всяко същество в неговото вътрешно съвършенство. За него беше ненаучен този начин на разглеждане на нещата, който се интересуваше само от целесъобразността на един орган, т.е. от неговата полза за нещо друго.
към текста >>
За него беше ненаучен този начин на разглеждане на нещата, който се интересуваше само от целесъобраз
нос
тта на един орган, т.е.
Следователно не ни остава нищо друго освен да поставим на основата на нашите наблюдения на организмите идеята на целесъобразността; да третираме живите същества така, като че на основата на техните явления стои идна система от намерения. Следователно тук Кант е обосновал научно ненаучността. Гьоте е протестирал решително срещу подобен ненаучен похват. Той никога не можеше да разбере, защо нашето мислене не ще бъде достатъчно да запита при едно живо същество: от къде произлиза то, вместо за какво служи то. Това беше присъщо на неговата природа, която постоянно го подтикваше да гледа всяко същество в неговото вътрешно съвършенство.
За него беше ненаучен този начин на разглеждане на нещата, който се интересуваше само от целесъобразността на един орган, т.е.
от неговата полза за нещо друго. Какво общо може да има това с вътрешната същност на една вещ? За него никога не беше важно това, за което то служи; а само това, как то се развива. Той иска да разглежда един обект не като завършена вещ, а в неговото ставане, в неговото развитие, за да познае, от какъв произход е той. Към Спиноза го привличаше особено това, че този не приемаше възгледа за външната целесъобразност на органите и организмите.
към текста >>
Какво общо може да има това с вътрешната същ
нос
т на една вещ?
Гьоте е протестирал решително срещу подобен ненаучен похват. Той никога не можеше да разбере, защо нашето мислене не ще бъде достатъчно да запита при едно живо същество: от къде произлиза то, вместо за какво служи то. Това беше присъщо на неговата природа, която постоянно го подтикваше да гледа всяко същество в неговото вътрешно съвършенство. За него беше ненаучен този начин на разглеждане на нещата, който се интересуваше само от целесъобразността на един орган, т.е. от неговата полза за нещо друго.
Какво общо може да има това с вътрешната същност на една вещ?
За него никога не беше важно това, за което то служи; а само това, как то се развива. Той иска да разглежда един обект не като завършена вещ, а в неговото ставане, в неговото развитие, за да познае, от какъв произход е той. Към Спиноза го привличаше особено това, че този не приемаше възгледа за външната целесъобразност на органите и организмите. Гьоте изискваше за познанието на органическия свят един метод, който да бъде научен точно в смисъла, в който е този, който прилагаме към неорганическия свят. Нуждата от един такъв метод в естествената наука възникваше постоянно, макар и не така гениално както у него, но все пак не по-малко настоятелно.
към текста >>
Към Спиноза го привличаше особено това, че този не приемаше възгледа за външната целесъобраз
нос
т на органите и организмите.
За него беше ненаучен този начин на разглеждане на нещата, който се интересуваше само от целесъобразността на един орган, т.е. от неговата полза за нещо друго. Какво общо може да има това с вътрешната същност на една вещ? За него никога не беше важно това, за което то служи; а само това, как то се развива. Той иска да разглежда един обект не като завършена вещ, а в неговото ставане, в неговото развитие, за да познае, от какъв произход е той.
Към Спиноза го привличаше особено това, че този не приемаше възгледа за външната целесъобразност на органите и организмите.
Гьоте изискваше за познанието на органическия свят един метод, който да бъде научен точно в смисъла, в който е този, който прилагаме към неорганическия свят. Нуждата от един такъв метод в естествената наука възникваше постоянно, макар и не така гениално както у него, но все пак не по-малко настоятелно. Днес обаче опитите, които бяха направени тук и там за въвеждането на този метод, са успели това е без съмнение друг въпрос. Тук преди всичко е направена голяма грешка. Хората на науката вярваха, че трябва просто да вземат метода на неорганичната наука и да го пренесат върху царството на организмите.
към текста >>
Но те забравиха възмож
нос
тта, че може би понятието на науч
нос
тта е много по-широко отколкото "обяснението на света според законите на физикалния свят".
Нуждата от един такъв метод в естествената наука възникваше постоянно, макар и не така гениално както у него, но все пак не по-малко настоятелно. Днес обаче опитите, които бяха направени тук и там за въвеждането на този метод, са успели това е без съмнение друг въпрос. Тук преди всичко е направена голяма грешка. Хората на науката вярваха, че трябва просто да вземат метода на неорганичната наука и да го пренесат върху царството на организмите. Те считаха въобще този метод като единствено научен и мислеха, че щом органиката трябва да бъде научно възможна, тя трябва да бъде такава точно в смисъла, в който е например физиката.
Но те забравиха възможността, че може би понятието на научността е много по-широко отколкото "обяснението на света според законите на физикалния свят".
И днес още хората на науката не са проникнали до това познание. Вместо да проучат, на какво почива всъщност научността на неорганичните науки и след това да търсят един метод, който да приложат към живия свят, при спазването на изискванията добити вече в неорганичната наука, те просто обясняват като всемирни законите добити на една по-ниска степен на съществуването. Но преди всичко трябва да се проучи, на какво почива въобще научното мислене. Ние сторихме това в нашата студия. В предидущата глава разбрахме, че неорганичната закономерност не е единственото съществуващата, а е само един специален случай от всички възможни закономерности въобще.
към текста >>
Вместо да проучат, на какво почива всъщ
нос
т науч
нос
тта на неорганичните науки и след това да търсят един метод, който да приложат към живия свят, при спазването на изискванията добити вече в неорганичната наука, те просто обясняват като всемирни законите добити на една по-ниска степен на съществуването.
Тук преди всичко е направена голяма грешка. Хората на науката вярваха, че трябва просто да вземат метода на неорганичната наука и да го пренесат върху царството на организмите. Те считаха въобще този метод като единствено научен и мислеха, че щом органиката трябва да бъде научно възможна, тя трябва да бъде такава точно в смисъла, в който е например физиката. Но те забравиха възможността, че може би понятието на научността е много по-широко отколкото "обяснението на света според законите на физикалния свят". И днес още хората на науката не са проникнали до това познание.
Вместо да проучат, на какво почива всъщност научността на неорганичните науки и след това да търсят един метод, който да приложат към живия свят, при спазването на изискванията добити вече в неорганичната наука, те просто обясняват като всемирни законите добити на една по-ниска степен на съществуването.
Но преди всичко трябва да се проучи, на какво почива въобще научното мислене. Ние сторихме това в нашата студия. В предидущата глава разбрахме, че неорганичната закономерност не е единственото съществуващата, а е само един специален случай от всички възможни закономерности въобще. Методът на физиката е просто един особен случай на един всеобщ научен начин на изследване, при което се взема под внимание природата на разгледаните предмети, областта, на която тази наука принадлежи. Ако този метод се разпростре върху органическия свят, тогава се заличава специфичната природа на този свят.
към текста >>
В предидущата глава разбрахме, че неорганичната закономер
нос
т не е единственото съществуващата, а е само един специален случай от всички възможни закономер
нос
ти въобще.
Но те забравиха възможността, че може би понятието на научността е много по-широко отколкото "обяснението на света според законите на физикалния свят". И днес още хората на науката не са проникнали до това познание. Вместо да проучат, на какво почива всъщност научността на неорганичните науки и след това да търсят един метод, който да приложат към живия свят, при спазването на изискванията добити вече в неорганичната наука, те просто обясняват като всемирни законите добити на една по-ниска степен на съществуването. Но преди всичко трябва да се проучи, на какво почива въобще научното мислене. Ние сторихме това в нашата студия.
В предидущата глава разбрахме, че неорганичната закономерност не е единственото съществуващата, а е само един специален случай от всички възможни закономерности въобще.
Методът на физиката е просто един особен случай на един всеобщ научен начин на изследване, при което се взема под внимание природата на разгледаните предмети, областта, на която тази наука принадлежи. Ако този метод се разпростре върху органическия свят, тогава се заличава специфичната природа на този свят. Вместо органичното да бъде изследвано според неговата природа, натрапва му се една чужда нему закономерност. По този начин, отричайки органичното, хората никога не ще го познаят. Един такъв научен подход повтаря просто на една по-висока степен това, което е добил на една по-ниска степен; и докато вярва, че поставя по-висшата форма на съществуването под установените по друг начин и на друго място закони, тази форма се изплъзва при усилията, които прави, понеже не знае да я запази и да се отнася към нея според нейната особеност.
към текста >>
Вместо органичното да бъде изследвано според неговата природа, натрапва му се една чужда нему закономер
нос
т.
Но преди всичко трябва да се проучи, на какво почива въобще научното мислене. Ние сторихме това в нашата студия. В предидущата глава разбрахме, че неорганичната закономерност не е единственото съществуващата, а е само един специален случай от всички възможни закономерности въобще. Методът на физиката е просто един особен случай на един всеобщ научен начин на изследване, при което се взема под внимание природата на разгледаните предмети, областта, на която тази наука принадлежи. Ако този метод се разпростре върху органическия свят, тогава се заличава специфичната природа на този свят.
Вместо органичното да бъде изследвано според неговата природа, натрапва му се една чужда нему закономерност.
По този начин, отричайки органичното, хората никога не ще го познаят. Един такъв научен подход повтаря просто на една по-висока степен това, което е добил на една по-ниска степен; и докато вярва, че поставя по-висшата форма на съществуването под установените по друг начин и на друго място закони, тази форма се изплъзва при усилията, които прави, понеже не знае да я запази и да се отнася към нея според нейната особеност. Всичко това иде от погрешния възглед, който вярва, че методът на една наука е нещо външно на обектите на тази наука, обусловено не от самите тези обекти, а от нашата природа. Вярва се, че върху обектите можем да мислим по определен начин, а именно върху всички върху цялата вселена по същия начин. Предприемат се изследвания, които трябва да покажат това: По силата на нашата природа ние можем да мислим само индуктивно, само дедуктивно и т.н.
към текста >>
Един такъв научен подход повтаря просто на една по-висока степен това, което е добил на една по-ниска степен; и докато вярва, че поставя по-висшата форма на съществуването под установените по друг начин и на друго място закони, тази форма се изплъзва при усилията, които прави, понеже не знае да я запази и да се отнася към нея според нейната особе
нос
т.
В предидущата глава разбрахме, че неорганичната закономерност не е единственото съществуващата, а е само един специален случай от всички възможни закономерности въобще. Методът на физиката е просто един особен случай на един всеобщ научен начин на изследване, при което се взема под внимание природата на разгледаните предмети, областта, на която тази наука принадлежи. Ако този метод се разпростре върху органическия свят, тогава се заличава специфичната природа на този свят. Вместо органичното да бъде изследвано според неговата природа, натрапва му се една чужда нему закономерност. По този начин, отричайки органичното, хората никога не ще го познаят.
Един такъв научен подход повтаря просто на една по-висока степен това, което е добил на една по-ниска степен; и докато вярва, че поставя по-висшата форма на съществуването под установените по друг начин и на друго място закони, тази форма се изплъзва при усилията, които прави, понеже не знае да я запази и да се отнася към нея според нейната особеност.
Всичко това иде от погрешния възглед, който вярва, че методът на една наука е нещо външно на обектите на тази наука, обусловено не от самите тези обекти, а от нашата природа. Вярва се, че върху обектите можем да мислим по определен начин, а именно върху всички върху цялата вселена по същия начин. Предприемат се изследвания, които трябва да покажат това: По силата на нашата природа ние можем да мислим само индуктивно, само дедуктивно и т.н. Това е природата на нашия дух. При това се изпуска изпредвид, че обектите, на които искаме да наложим нашия начин на разглеждане, може би съвсем не го понасят.
към текста >>
видяхме, че в неорганическата природа един процес бива обяснен, когато показваме неговото закономерно възникване от други сетивни действител
нос
ти, когато го извличаме от предмети, които принадлежат както и той самият на сетивния свят.
Това е природата на нашия дух. При това се изпуска изпредвид, че обектите, на които искаме да наложим нашия начин на разглеждане, може би съвсем не го понасят. Че е справедлив упрекът, който отправяме към органичната естествена наука на нашите дни: Тя пренася върху органическата природа не принципа на научния начин на разглеждане въобще, а този на неорганическата природа, това ни показва един поглед върху възгледите, на Хегел, който без съмнение е най-забележителният съвременен теоретик на изследването на природата. Когато той изисква от всеки научен стремеж "Навсякъде да добие значение причинната връзка на явленията”, когато казва: “Ако психическата механика не би била така безкрайно сложна, ако бихме били в състояние да обгърнем напълно с погледа и историческото развитие на психическите функции, тогава ние бихме искали да ги доведем всичките в една душевна математическа формула”, от това ясно се вижда, какво иска той: Да третира целия свят според шаблона на метода на физиката. Но това изискване стои и на основата на дарвинизма, не в неговата първоначална форма, а в неговото днешно тълкуване.
видяхме, че в неорганическата природа един процес бива обяснен, когато показваме неговото закономерно възникване от други сетивни действителности, когато го извличаме от предмети, които принадлежат както и той самият на сетивния свят.
Обаче как днешната органика (наука за организмите, биология) прилага принципа на приспособяването и борбата за съществуване, която и двата не можем да подложим на съмнение като израз на едно състояние на нещата? Съвременните естественици вярва, че могат да извлекат характера на определен вид растения или животни отвъншните условия, в които те са живели, както например затоплянето на едно тяло се обяснява от падащите върху него слънчеви лъчи. Забравя се обаче напълно, че по своите пълни със съдържание определения този характер не може никога да се счита като последствие на тези условия. Условията могат да имат едно определящо влияние, но те не са една съдържаща причина. Ние сме наистина в състояние да кажем: Под впечатлението на това или онова състояние на нещата един вид трябваше да се развие така, че да се развие по-особено този или онзи орган; обаче съдържателната част, специфично-органичното не може да бъде извлечено отвъншните условия.
към текста >>
Иначе той се разпада, както целият останал свят на опит
нос
тта се разпада в едно лишено от връзка множество от отделни неща.
Всички форми се явяват като последствие на типа, първата както и последната са явления на същия. Него трябва да поставим на основа на една истинска наука на организмите, а не просто да извличаме едни от други отделните животински и растителни видове. Типът минава като червена нишка през всички степени на развитие на органическия свят. Ние трябва да го задържим и след това с него да пребродим цялото това велико, разновидно царство. Тогава то става разбираемо за нас.
Иначе той се разпада, както целият останал свят на опитността се разпада в едно лишено от връзка множество от отделни неща.
Даже когато вярваме, че по-късното, по-сложното, по-устроеното произхожда от по-ранната, от предишната по-проста форма и считаме тази форма за първично, ние се мамим, защото сме извели само една специална форма от друга специална форма. Веднъж Фридрих Теодор Вишер е изказал по отношение на теорията на Дарвин възгледа, че тя налага като необходима една ревизия на нашето понятие за времето. Тук ние стигнахме до една точка, която явно ни показва, в какъв смисъл би трябвало да стане една такава ревизия. Тя би трябвало да покаже, че извеждането на нещо по-късно от нещо по-ранно не е никакво обяснение, че първото по време е принципно първото. Всяко извеждане трябва да става от нещо принципно и най-много би трябвало да се покаже, кои фактори са действали, за да се развие един растителен или животински вид по време преди други видове.
към текста >>
Както това последният ни дава възмож
нос
тта да познаем всеки отделен процес като член на едно велико цяло, така и типът ни поставя в състояние да считаме отделният организъм като една особена форма на първичната форма.
Веднъж Фридрих Теодор Вишер е изказал по отношение на теорията на Дарвин възгледа, че тя налага като необходима една ревизия на нашето понятие за времето. Тук ние стигнахме до една точка, която явно ни показва, в какъв смисъл би трябвало да стане една такава ревизия. Тя би трябвало да покаже, че извеждането на нещо по-късно от нещо по-ранно не е никакво обяснение, че първото по време е принципно първото. Всяко извеждане трябва да става от нещо принципно и най-много би трябвало да се покаже, кои фактори са действали, за да се развие един растителен или животински вид по време преди други видове. Типът играе в органическия свят същата роля, каквато природният закон играе в неорганическия свят.
Както това последният ни дава възможността да познаем всеки отделен процес като член на едно велико цяло, така и типът ни поставя в състояние да считаме отделният организъм като една особена форма на първичната форма.
Ние вече обърнахме внимание на факта, че типът съвсем не е една завършена, замразена форма на понятие, а е нещо течно, че може да приеме най-разнообразните форми. Броят на тези форми е безкраен, защото онова, чрез което първичната форма е една отделна, особена форма, няма никакво значение за самата първична форма. Това е точно така, както един природен закон управлява безкрайно много отделни явления, защото специалните определения, които се явяват в отделния случай, нямат нищо общо със самия закон. Въпреки това тук се касае за нещо съвършено различно, съществено различно отколкото в неорганичната природа. Там се касаеше за това, да покажем, че един определен сетивен факт може да протече така, а не по друг начин, защото съществува този или онзи природен закон.
към текста >>
Тук се касае за това, да развием отделната форма, която се явява в нашата опит
нос
т, от типа, който трябва да сме схванали.
Това е точно така, както един природен закон управлява безкрайно много отделни явления, защото специалните определения, които се явяват в отделния случай, нямат нищо общо със самия закон. Въпреки това тук се касае за нещо съвършено различно, съществено различно отколкото в неорганичната природа. Там се касаеше за това, да покажем, че един определен сетивен факт може да протече така, а не по друг начин, защото съществува този или онзи природен закон. Фактът и законът стоят един срещу друг като отделни фактори и по-нататък не е нужна никаква духовна работа, освен, когато видим един факт, да си припомним закона, който е меродавен. При едно живо същество и неговите явления това е различно.
Тук се касае за това, да развием отделната форма, която се явява в нашата опитност, от типа, който трябва да сме схванали.
Ние трябва да извършим един духовен процес от съвършено друг род. Не трябва да срещу поставяме на отделното явление типа като нещо завършено, както вършим това с природния закон. Че всяко тяло, ако не бъде възпрепятствано от странични обстоятелства, пада на земята така, че изминалите разстояния в последователните времена се отнасят едно към друго както 1:3:5:7 и т.н., това е един веднъж завинаги установен закон. Той е едно първично явление, което се явява, когато две маси (земя, тялото върху нея) влизат във взаимоотношение. Ако в нашето наблюдение се яви един специален случай, върху който можем да приложим този закон, нужно е само да разгледаме сетивно наблюдаваните факти в онова отношение, което ни дава на ръка законът, и ще намерим потвърждението на този закон.
към текста >>
Можем да направим типът да измине своята редица от възмож
нос
ти и след това винаги да задържаме (хипотетично) тази или онази форма.
Само че в механиката ние съединяваме отделните закони и ги подреждаме в едно цяло, докато тук трябва да направим отделните форми да произлязат живо един от други. Тук е възможно една възражение. Щом типичната форма е нещо точно, как тогава е въобще възможно да установим една верига от наредени един до друг отделни типове като съдържание на една наука на организмите? Можем добре да си представим, че във всеки особен случай, който наблюдаваме, ние познаваме една специална форма на типа, обаче по отношение на науката ние не можем просто да съберем такива действително наблюдавани случаи. Но ние можем да направим нещо друго.
Можем да направим типът да измине своята редица от възможности и след това винаги да задържаме (хипотетично) тази или онази форма.
Така ние установяваме една редица от мисленно изведени от типа форми като съдържание на една рационална наука на организмите. Възможна е една наука на организмите, която е наука напълно в най-строгия смисъл както механиката. Само че нейният метод е друг. Методът на механиката е показателният. Всяко доказателство се основава на определено правило.
към текста >>
дадени са възможни за опит
нос
тта условия) и след това се определя, какво настъпва, когато тези предпоставки са налице.
Възможна е една наука на организмите, която е наука напълно в най-строгия смисъл както механиката. Само че нейният метод е друг. Методът на механиката е показателният. Всяко доказателство се основава на определено правило. Съществува винаги определена предпоставка (т.е.
дадени са възможни за опитността условия) и след това се определя, какво настъпва, когато тези предпоставки са налице.
Тогава ние разбираме едно отделно явление като поставим на основата закона. Ние мислим така: При тези условия настъпва едно явление; условията са налице, ето защо явлението трябва да настъпи. Този е нашият мислителен процес, когато пристъпваме към едно събитие на неорганичния свят, за да го обясним. Този е доказателствения метод. Той е научен, защото прониква напълно едно явление с понятието, защото чрез него възприятие и мислене се покриват напълно.
към текста >>
Той определя само закономер
нос
тта на своите собствени части.
Този е нашият мислителен процес, когато пристъпваме към едно събитие на неорганичния свят, за да го обясним. Този е доказателствения метод. Той е научен, защото прониква напълно едно явление с понятието, защото чрез него възприятие и мислене се покриват напълно. Обаче ние не можем да направим нищо с този доказателен метод в науката на организмите. Типът не определя именно, че при определени условия трябва да настъпи едно определено явление; той не установява нищо върху едно отношение на членовете, които стоят един срещу друг външно и са чужди един на друг.
Той определя само закономерността на своите собствени части.
Той не сочи като природен закон над себе си. Следователно особените органически форми могат да бъдат развити само от общата типова форма и явяващите се в опитността органически същества трябва да съвпадат с някоя от тези изведени от типа форми. Тук на мястото на доказателствения метод трябва да поставим развойния метод. Тук не се установява, че външните условия действат по този начин едни върху други и затова имат определен резултат, а това, че при определени външни условия от типа се е образувала една особена форма. Тази е решаващата разлика между неорганичната и органичната наука.
към текста >>
Следователно особените органически форми могат да бъдат развити само от общата типова форма и явяващите се в опит
нос
тта органически същества трябва да съвпадат с някоя от тези изведени от типа форми.
Той е научен, защото прониква напълно едно явление с понятието, защото чрез него възприятие и мислене се покриват напълно. Обаче ние не можем да направим нищо с този доказателен метод в науката на организмите. Типът не определя именно, че при определени условия трябва да настъпи едно определено явление; той не установява нищо върху едно отношение на членовете, които стоят един срещу друг външно и са чужди един на друг. Той определя само закономерността на своите собствени части. Той не сочи като природен закон над себе си.
Следователно особените органически форми могат да бъдат развити само от общата типова форма и явяващите се в опитността органически същества трябва да съвпадат с някоя от тези изведени от типа форми.
Тук на мястото на доказателствения метод трябва да поставим развойния метод. Тук не се установява, че външните условия действат по този начин едни върху други и затова имат определен резултат, а това, че при определени външни условия от типа се е образувала една особена форма. Тази е решаващата разлика между неорганичната и органичната наука. Тази разлика не лежи по такъв последователен начин на основата на никой подход в изследването както при това на Гьоте. Никой както Гьоте не е познал, че една наука на организмите трябва да бъде възможна без всякакъв мъглив мистицизъм, без теология, без приемането на някакви творящи мисли.
към текста >>
Той също така предполага една по-интензивна дей
нос
т на нашия дух отколкото изисква първичното явление.
Тази е решаващата разлика между неорганичната и органичната наука. Тази разлика не лежи по такъв последователен начин на основата на никой подход в изследването както при това на Гьоте. Никой както Гьоте не е познал, че една наука на организмите трябва да бъде възможна без всякакъв мъглив мистицизъм, без теология, без приемането на някакви творящи мисли. Обаче също така никой както не го не е отхвърлял така категорично подхода, който иска да проучи органическия свят с методите на неорганичната естествена наука. Както видяхме, типът е едно по-пълна научна форма отколкото първичното явление.
Той също така предполага една по-интензивна дейност на нашия дух отколкото изисква първичното явление.
При размисъл върху нещата на неорганичната природа възприятието на сетивата ни дава на ръка съдържанието. Нашата сетивна организация е тази, която тук ни доставя това, което в света на организмите получаваме чрез духа. За да възприемаме сладко, кисело, топло, студено, светлина, цвят и т.н., ние се нуждаем само от здрави сетива. Тук в мисленето към веществото трябва да намерим само формата. Обаче в типа съдържание и форма са тясно свързани едно с друго.
към текста >>
Английският философ Рейд нарича интуиция способ
нос
тта, с която от възприятието навъншните явления (сетивни впечатления) черпим същевременно убеждението за битието.
Обаче в типа съдържание и форма са тясно свързани едно с друго. Ето защо типът не определя съдържанието чисто формално, както законът прави това, а той прониква живо това съдържание отвътре, като нещо собствено негово. На нашия дух се поставя задачата, едновременно с формалното да вземе продуктивно участие в създаване на съдържанието. Един начин на мислене, на който съдържанието се явява в непосредствена връзка с формалното, се е наричало винаги интуитивно мислене. Интуицията се явява много пъти като научен принцип.
Английският философ Рейд нарича интуиция способността, с която от възприятието навъншните явления (сетивни впечатления) черпим същевременно убеждението за битието.
Якоби считаше, че в нашето чувство за Бога ни е дадено не само това чувство, но същевременно и гаранцията, че Бог е. Това съждение също се нарича интуитивно. Когато виждаме, винаги характерното е, че в съдържанието постоянно ни е дадено нещо повече от самото това съдържание, че знаем за едно мислително определение, без доказателство, просто чрез непосредствено убеждение. Счита се, че не е нужно да се доказват мислителните определения "битие" и т.н. изхождайки от материала на възприятието, но човек ги има в неразделно единство със съдържанието.
към текста >>
Ето защо той не може да даде никакво средство за доказателство, а дава на ръка само възмож
нос
тта да бъде развита от него всяка особена форма.
Това съждение също се нарича интуитивно. Когато виждаме, винаги характерното е, че в съдържанието постоянно ни е дадено нещо повече от самото това съдържание, че знаем за едно мислително определение, без доказателство, просто чрез непосредствено убеждение. Счита се, че не е нужно да се доказват мислителните определения "битие" и т.н. изхождайки от материала на възприятието, но човек ги има в неразделно единство със съдържанието. А този е действително случаят при типа.
Ето защо той не може да даде никакво средство за доказателство, а дава на ръка само възможността да бъде развита от него всяка особена форма.
Съобразно с това при схващането на типа нашият дух трябва да действа много по-интензивно отколкото при схващането на природния закон. Той трябва да поеме върху себе си една дейност, за която наричаме съзерцание (гледане, наблюдаване). Следователно на тази по-висока степен самият дух трябва да бъде съзерцаващ. Нашата разсъдъчна способност трябва да съзерцава мислено и да мисли съзерцаващо. Както Гьоте за първи път обясни, тук ние имаме работа с една съзерцаваща разсъдъчна способност.
към текста >>
Той трябва да поеме върху себе си една дей
нос
т, за която наричаме съзерцание (гледане, наблюдаване).
Счита се, че не е нужно да се доказват мислителните определения "битие" и т.н. изхождайки от материала на възприятието, но човек ги има в неразделно единство със съдържанието. А този е действително случаят при типа. Ето защо той не може да даде никакво средство за доказателство, а дава на ръка само възможността да бъде развита от него всяка особена форма. Съобразно с това при схващането на типа нашият дух трябва да действа много по-интензивно отколкото при схващането на природния закон.
Той трябва да поеме върху себе си една дейност, за която наричаме съзерцание (гледане, наблюдаване).
Следователно на тази по-висока степен самият дух трябва да бъде съзерцаващ. Нашата разсъдъчна способност трябва да съзерцава мислено и да мисли съзерцаващо. Както Гьоте за първи път обясни, тук ние имаме работа с една съзерцаваща разсъдъчна способност. По този повод Гьоте е доказал, че в човешкия дух съществува като необходима форма на схващането това, за което Кант смяташе да е доказал, че то не е присъщо на човека въз основа на цялата негова заложба. Ако типът представлява в органичната природа това, което в неорганичната е природен закон (първичното явление), то интуицията (съзерцателна разсъдъчна способност) представлява доказателствена (размислителна) разсъдъчна способност.
към текста >>
Нашата разсъдъчна способ
нос
т трябва да съзерцава мислено и да мисли съзерцаващо.
А този е действително случаят при типа. Ето защо той не може да даде никакво средство за доказателство, а дава на ръка само възможността да бъде развита от него всяка особена форма. Съобразно с това при схващането на типа нашият дух трябва да действа много по-интензивно отколкото при схващането на природния закон. Той трябва да поеме върху себе си една дейност, за която наричаме съзерцание (гледане, наблюдаване). Следователно на тази по-висока степен самият дух трябва да бъде съзерцаващ.
Нашата разсъдъчна способност трябва да съзерцава мислено и да мисли съзерцаващо.
Както Гьоте за първи път обясни, тук ние имаме работа с една съзерцаваща разсъдъчна способност. По този повод Гьоте е доказал, че в човешкия дух съществува като необходима форма на схващането това, за което Кант смяташе да е доказал, че то не е присъщо на човека въз основа на цялата негова заложба. Ако типът представлява в органичната природа това, което в неорганичната е природен закон (първичното явление), то интуицията (съзерцателна разсъдъчна способност) представлява доказателствена (размислителна) разсъдъчна способност. Както учените са мислили, че могат да приложат към органичната природа същите закони, които са меродавни за една по-ниска степен на познанието, така те са считали също, че същият метод важи тук както и там. И двете са една грешка.
към текста >>
Както Гьоте за първи път обясни, тук ние имаме работа с една съзерцаваща разсъдъчна способ
нос
т.
Ето защо той не може да даде никакво средство за доказателство, а дава на ръка само възможността да бъде развита от него всяка особена форма. Съобразно с това при схващането на типа нашият дух трябва да действа много по-интензивно отколкото при схващането на природния закон. Той трябва да поеме върху себе си една дейност, за която наричаме съзерцание (гледане, наблюдаване). Следователно на тази по-висока степен самият дух трябва да бъде съзерцаващ. Нашата разсъдъчна способност трябва да съзерцава мислено и да мисли съзерцаващо.
Както Гьоте за първи път обясни, тук ние имаме работа с една съзерцаваща разсъдъчна способност.
По този повод Гьоте е доказал, че в човешкия дух съществува като необходима форма на схващането това, за което Кант смяташе да е доказал, че то не е присъщо на човека въз основа на цялата негова заложба. Ако типът представлява в органичната природа това, което в неорганичната е природен закон (първичното явление), то интуицията (съзерцателна разсъдъчна способност) представлява доказателствена (размислителна) разсъдъчна способност. Както учените са мислили, че могат да приложат към органичната природа същите закони, които са меродавни за една по-ниска степен на познанието, така те са считали също, че същият метод важи тук както и там. И двете са една грешка. Твърде често интуицията се е подценявала в науката.
към текста >>
Ако типът представлява в органичната природа това, което в неорганичната е природен закон (първичното явление), то интуицията (съзерцателна разсъдъчна способ
нос
т) представлява доказателствена (размислителна) разсъдъчна способ
нос
т.
Той трябва да поеме върху себе си една дейност, за която наричаме съзерцание (гледане, наблюдаване). Следователно на тази по-висока степен самият дух трябва да бъде съзерцаващ. Нашата разсъдъчна способност трябва да съзерцава мислено и да мисли съзерцаващо. Както Гьоте за първи път обясни, тук ние имаме работа с една съзерцаваща разсъдъчна способност. По този повод Гьоте е доказал, че в човешкия дух съществува като необходима форма на схващането това, за което Кант смяташе да е доказал, че то не е присъщо на човека въз основа на цялата негова заложба.
Ако типът представлява в органичната природа това, което в неорганичната е природен закон (първичното явление), то интуицията (съзерцателна разсъдъчна способност) представлява доказателствена (размислителна) разсъдъчна способност.
Както учените са мислили, че могат да приложат към органичната природа същите закони, които са меродавни за една по-ниска степен на познанието, така те са считали също, че същият метод важи тук както и там. И двете са една грешка. Твърде често интуицията се е подценявала в науката. Учените са считали като един недостатък на Гьотевия дух, че той е искал да постигне с интуицията научни истини. Това, което се постига по интуитивен път, мнозина го считат за много важно, когато се касае за едно научно откритие.
към текста >>
Защото често пъти се нарича интуиция, когато някой случайно е налучкал нещо правилно, вярно, за чиято истин
нос
т изследователят се убеждава само по околен път.
И двете са една грешка. Твърде често интуицията се е подценявала в науката. Учените са считали като един недостатък на Гьотевия дух, че той е искал да постигне с интуицията научни истини. Това, което се постига по интуитивен път, мнозина го считат за много важно, когато се касае за едно научно откритие. Тогава се казва, че често пъти едно хрумване води по-далече от методичното школуваното мислене.
Защото често пъти се нарича интуиция, когато някой случайно е налучкал нещо правилно, вярно, за чиято истинност изследователят се убеждава само по околен път.
Но често се отрича, че самата интуиция може да бъде един принцип на науката. Това, което се разкривало на интуицията, трябва първо да бъде доказано допълнително така се мисли ако то трябва да има научна стойност. По този начин също учени те са считали научните постижения на Гьоте като остроумни хрумвания, които са получили своето потвърждение допълнително чрез строгата наука. Обаче за науката на организмите интуицията е правилният метод. Считаме от нашите изложения да следва ясно, че Гьотевият дух е намерил правилния път в науката на организмите именно затова, защото е бил надарен с интуиция.
към текста >>
Това, което се разкривало на интуицията, трябва първо да бъде доказано допълнително така се мисли ако то трябва да има научна стой
нос
т.
Учените са считали като един недостатък на Гьотевия дух, че той е искал да постигне с интуицията научни истини. Това, което се постига по интуитивен път, мнозина го считат за много важно, когато се касае за едно научно откритие. Тогава се казва, че често пъти едно хрумване води по-далече от методичното школуваното мислене. Защото често пъти се нарича интуиция, когато някой случайно е налучкал нещо правилно, вярно, за чиято истинност изследователят се убеждава само по околен път. Но често се отрича, че самата интуиция може да бъде един принцип на науката.
Това, което се разкривало на интуицията, трябва първо да бъде доказано допълнително така се мисли ако то трябва да има научна стойност.
По този начин също учени те са считали научните постижения на Гьоте като остроумни хрумвания, които са получили своето потвърждение допълнително чрез строгата наука. Обаче за науката на организмите интуицията е правилният метод. Считаме от нашите изложения да следва ясно, че Гьотевият дух е намерил правилния път в науката на организмите именно затова, защото е бил надарен с интуиция. Методът присъщ на науката на организмите съвпадаше с устройството на неговия дух. Ето защо за него стана толкова по-ясно, до каква степен тази наука на организмите се различава от неорганичната естествена наука.
към текста >>
Поради това той очертаваше също с ярки черти същ
нос
тта на неорганичното.
Обаче за науката на организмите интуицията е правилният метод. Считаме от нашите изложения да следва ясно, че Гьотевият дух е намерил правилния път в науката на организмите именно затова, защото е бил надарен с интуиция. Методът присъщ на науката на организмите съвпадаше с устройството на неговия дух. Ето защо за него стана толкова по-ясно, до каква степен тази наука на организмите се различава от неорганичната естествена наука. Едното му стана ясно чрез другото.
Поради това той очертаваше също с ярки черти същността на неорганичното.
За подценяване на работата с интуицията допринася не малко фактът, че на нейните постижения не се отдава онова доверие, онази степен на доверие, както на доказателните науки. Често пъти наука се нарича само това, което е било доказано, а останалото вяра. Трябва да се помисли, че интуицията означава нещо съвършено различно в нашето научно направление, което е убедено, че в мисленето ние схващаме действително ядката на света, а не както в онова научно направление, което поставя тази ядка на света в една неизследваема отвъдна област. Който не вижда в стоящия пред нас свят, доколкото ние го изпитваме със сетивата или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ на нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито не само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същността на нещата. Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна връзка се ражда непосредствено чрез даденото в мисълта действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна връзка само благодарение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова.
към текста >>
Който не вижда в стоящия пред нас свят, доколкото ние го изпитваме със сетивата или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ на нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито не само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същ
нос
тта на нещата.
Едното му стана ясно чрез другото. Поради това той очертаваше също с ярки черти същността на неорганичното. За подценяване на работата с интуицията допринася не малко фактът, че на нейните постижения не се отдава онова доверие, онази степен на доверие, както на доказателните науки. Често пъти наука се нарича само това, което е било доказано, а останалото вяра. Трябва да се помисли, че интуицията означава нещо съвършено различно в нашето научно направление, което е убедено, че в мисленето ние схващаме действително ядката на света, а не както в онова научно направление, което поставя тази ядка на света в една неизследваема отвъдна област.
Който не вижда в стоящия пред нас свят, доколкото ние го изпитваме със сетивата или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ на нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито не само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същността на нещата.
Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна връзка се ражда непосредствено чрез даденото в мисълта действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна връзка само благодарение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова. Ако тогава му се даде едно научно твърдение, което по цялото си естество изключва доказателния метод, то му се струва натрапено отвън; пред него застава една истина, без той да познае, какви са основанията на нейната валидност. Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви основания за нейната валидност вън от неговата мислителна способност. Нашият възглед за света не е изложен на опитността, границите на доказателния метод да се считат същевременно като граници на научното убеждение. Той ни доведе до разбирането, че ядката на света се влива в нашето мислене, че ние не само мислим върху същността на света, а мисленето е едно сливане със същността на действителността.
към текста >>
Ако тогава му се даде едно научно твърдение, което по цялото си естество изключва доказателния метод, то му се струва натрапено отвън; пред него застава една истина, без той да познае, какви са основанията на нейната валид
нос
т.
За подценяване на работата с интуицията допринася не малко фактът, че на нейните постижения не се отдава онова доверие, онази степен на доверие, както на доказателните науки. Често пъти наука се нарича само това, което е било доказано, а останалото вяра. Трябва да се помисли, че интуицията означава нещо съвършено различно в нашето научно направление, което е убедено, че в мисленето ние схващаме действително ядката на света, а не както в онова научно направление, което поставя тази ядка на света в една неизследваема отвъдна област. Който не вижда в стоящия пред нас свят, доколкото ние го изпитваме със сетивата или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ на нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито не само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същността на нещата. Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна връзка се ражда непосредствено чрез даденото в мисълта действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна връзка само благодарение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова.
Ако тогава му се даде едно научно твърдение, което по цялото си естество изключва доказателния метод, то му се струва натрапено отвън; пред него застава една истина, без той да познае, какви са основанията на нейната валидност.
Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви основания за нейната валидност вън от неговата мислителна способност. Нашият възглед за света не е изложен на опитността, границите на доказателния метод да се считат същевременно като граници на научното убеждение. Той ни доведе до разбирането, че ядката на света се влива в нашето мислене, че ние не само мислим върху същността на света, а мисленето е едно сливане със същността на действителността. С интуицията на нас не ни се натрапва една истина отвън, защото за нашето становище не съществува едно такова външно и вътрешно по начина, по който го приема току-що споменатото от нас и противоположно на нашето научно направление. За нас интуицията е едно непосредствено разбиране, едно проникване в истината, което ни дава всичко отнасящо за нея.
към текста >>
Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви основания за нейната валид
нос
т вън от неговата мислителна способ
нос
т.
Често пъти наука се нарича само това, което е било доказано, а останалото вяра. Трябва да се помисли, че интуицията означава нещо съвършено различно в нашето научно направление, което е убедено, че в мисленето ние схващаме действително ядката на света, а не както в онова научно направление, което поставя тази ядка на света в една неизследваема отвъдна област. Който не вижда в стоящия пред нас свят, доколкото ние го изпитваме със сетивата или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ на нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито не само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същността на нещата. Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна връзка се ражда непосредствено чрез даденото в мисълта действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна връзка само благодарение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова. Ако тогава му се даде едно научно твърдение, което по цялото си естество изключва доказателния метод, то му се струва натрапено отвън; пред него застава една истина, без той да познае, какви са основанията на нейната валидност.
Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви основания за нейната валидност вън от неговата мислителна способност.
Нашият възглед за света не е изложен на опитността, границите на доказателния метод да се считат същевременно като граници на научното убеждение. Той ни доведе до разбирането, че ядката на света се влива в нашето мислене, че ние не само мислим върху същността на света, а мисленето е едно сливане със същността на действителността. С интуицията на нас не ни се натрапва една истина отвън, защото за нашето становище не съществува едно такова външно и вътрешно по начина, по който го приема току-що споменатото от нас и противоположно на нашето научно направление. За нас интуицията е едно непосредствено разбиране, едно проникване в истината, което ни дава всичко отнасящо за нея. Тя преминава напълно в това, което ни е дадено на нашето интуитивно разсъждение.
към текста >>
Нашият възглед за света не е изложен на опит
нос
тта, границите на доказателния метод да се считат същевременно като граници на научното убеждение.
Трябва да се помисли, че интуицията означава нещо съвършено различно в нашето научно направление, което е убедено, че в мисленето ние схващаме действително ядката на света, а не както в онова научно направление, което поставя тази ядка на света в една неизследваема отвъдна област. Който не вижда в стоящия пред нас свят, доколкото ние го изпитваме със сетивата или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ на нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито не само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същността на нещата. Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна връзка се ражда непосредствено чрез даденото в мисълта действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна връзка само благодарение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова. Ако тогава му се даде едно научно твърдение, което по цялото си естество изключва доказателния метод, то му се струва натрапено отвън; пред него застава една истина, без той да познае, какви са основанията на нейната валидност. Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви основания за нейната валидност вън от неговата мислителна способност.
Нашият възглед за света не е изложен на опитността, границите на доказателния метод да се считат същевременно като граници на научното убеждение.
Той ни доведе до разбирането, че ядката на света се влива в нашето мислене, че ние не само мислим върху същността на света, а мисленето е едно сливане със същността на действителността. С интуицията на нас не ни се натрапва една истина отвън, защото за нашето становище не съществува едно такова външно и вътрешно по начина, по който го приема току-що споменатото от нас и противоположно на нашето научно направление. За нас интуицията е едно непосредствено разбиране, едно проникване в истината, което ни дава всичко отнасящо за нея. Тя преминава напълно в това, което ни е дадено на нашето интуитивно разсъждение. Характерното, което е важно при вярата, а именно, че ни е дадена само готовата истина и не основанията, и че ние не можем да вникнем във въпросната вещ, тук липсват напълно.
към текста >>
Той ни доведе до разбирането, че ядката на света се влива в нашето мислене, че ние не само мислим върху същ
нос
тта на света, а мисленето е едно сливане със същ
нос
тта на действител
нос
тта.
Който не вижда в стоящия пред нас свят, доколкото ние го изпитваме със сетивата или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ на нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито не само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същността на нещата. Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна връзка се ражда непосредствено чрез даденото в мисълта действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна връзка само благодарение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова. Ако тогава му се даде едно научно твърдение, което по цялото си естество изключва доказателния метод, то му се струва натрапено отвън; пред него застава една истина, без той да познае, какви са основанията на нейната валидност. Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви основания за нейната валидност вън от неговата мислителна способност. Нашият възглед за света не е изложен на опитността, границите на доказателния метод да се считат същевременно като граници на научното убеждение.
Той ни доведе до разбирането, че ядката на света се влива в нашето мислене, че ние не само мислим върху същността на света, а мисленето е едно сливане със същността на действителността.
С интуицията на нас не ни се натрапва една истина отвън, защото за нашето становище не съществува едно такова външно и вътрешно по начина, по който го приема току-що споменатото от нас и противоположно на нашето научно направление. За нас интуицията е едно непосредствено разбиране, едно проникване в истината, което ни дава всичко отнасящо за нея. Тя преминава напълно в това, което ни е дадено на нашето интуитивно разсъждение. Характерното, което е важно при вярата, а именно, че ни е дадена само готовата истина и не основанията, и че ние не можем да вникнем във въпросната вещ, тук липсват напълно. Разбирането получено по пътя на интуицията е също така научно както и доказаното.
към текста >>
Той е една индивидуал
нос
т, която сама се регулира и определя от един център.
За нас интуицията е едно непосредствено разбиране, едно проникване в истината, което ни дава всичко отнасящо за нея. Тя преминава напълно в това, което ни е дадено на нашето интуитивно разсъждение. Характерното, което е важно при вярата, а именно, че ни е дадена само готовата истина и не основанията, и че ние не можем да вникнем във въпросната вещ, тук липсват напълно. Разбирането получено по пътя на интуицията е също така научно както и доказаното. Всеки отделен организъм е развитието от типа на една особена форма.
Той е една индивидуалност, която сама се регулира и определя от един център.
Той е една завършена в себе си цялост, нещо, което в неорганичната природа е само Космосът. Идеалът на неорганичната наука е: Да схване целостта на всички явления в една единна система, за да може да застанем пред всяко отделно явление със съзнанието: Ние го познаваме като член на Космоса. Напротив в органичната наука идеалът трябва да бъде, да имаме в типа и във формите на неговите явления в най-възможното съвършенство онова, което виждаме да се развива в редицата от отделните същества. Прекарването на типа през всички явления е тук меродавното. В неорганичната наука съществува системата, а науката на организмите сравнението (на всяка отделна форма с типа).
към текста >>
23.
08_б. ПСИХОЛОГИЧЕСКО ПОЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
С други думи: Човешката лич
нос
т има само онези признаци, свойства, способ
нос
ти и т.н., които тя си приписва по силата на вникването в своето същество.
Б. ПСИХОЛОГИЧЕСКО ПОЗНАНИЕ Първата наука, в която духът има работа със себе си, е психологията. Духът стои наблюдаващ се срещу себе си. Фихте приписваше на човека едно съществуване само дотолкова, доколкото той поставя това съществуване в себе си.
С други думи: Човешката личност има само онези признаци, свойства, способности и т.н., които тя си приписва по силата на вникването в своето същество.
Една човешка способност, за която човекът не би знаел нищо, той не би я признал като своя, би я приписал на нещо чуждо нему. Когато Фихте считаше, че може да основе върху тази истина цялата наука, това беше една грешка. Тя е определена да бъде и да стане най-висшият принцип на психологията. Тя определя метода на същата. Когато духът притежава едно качество само дотолкова, доколкото сам си го приписват, психологическият метод е задълбочаването на духа в своята собствена дейност.
към текста >>
Една човешка способ
нос
т, за която човекът не би знаел нищо, той не би я признал като своя, би я приписал на нещо чуждо нему.
Б. ПСИХОЛОГИЧЕСКО ПОЗНАНИЕ Първата наука, в която духът има работа със себе си, е психологията. Духът стои наблюдаващ се срещу себе си. Фихте приписваше на човека едно съществуване само дотолкова, доколкото той поставя това съществуване в себе си. С други думи: Човешката личност има само онези признаци, свойства, способности и т.н., които тя си приписва по силата на вникването в своето същество.
Една човешка способност, за която човекът не би знаел нищо, той не би я признал като своя, би я приписал на нещо чуждо нему.
Когато Фихте считаше, че може да основе върху тази истина цялата наука, това беше една грешка. Тя е определена да бъде и да стане най-висшият принцип на психологията. Тя определя метода на същата. Когато духът притежава едно качество само дотолкова, доколкото сам си го приписват, психологическият метод е задълбочаването на духа в своята собствена дейност. Следователно тук методът е схващането на самия себе си.
към текста >>
Когато духът притежава едно качество само дотолкова, доколкото сам си го приписват, психологическият метод е задълбочаването на духа в своята собствена дей
нос
т.
С други думи: Човешката личност има само онези признаци, свойства, способности и т.н., които тя си приписва по силата на вникването в своето същество. Една човешка способност, за която човекът не би знаел нищо, той не би я признал като своя, би я приписал на нещо чуждо нему. Когато Фихте считаше, че може да основе върху тази истина цялата наука, това беше една грешка. Тя е определена да бъде и да стане най-висшият принцип на психологията. Тя определя метода на същата.
Когато духът притежава едно качество само дотолкова, доколкото сам си го приписват, психологическият метод е задълбочаването на духа в своята собствена дейност.
Следователно тук методът е схващането на самия себе си. Естествено е, че с това не можем да ограничим психологията в това, тя да бъде една наука на случайните качества на някакъв (този или онзи) човешки индивид. Ние освобождаваме отделния дух от неговите случайни ограничения, от неговите странични признаци и се стремим да се издигнем до разглеждането на човешкия индивид въобще. Меродавно не е това, че разглеждаме съвсем случайната човешка отделна индивидуалност, а това, че постигаме яснота върху определящия се от себе си индивид въобще. Който би искал да каже, че тук не бихме имали работа също с нищо друго освен с типа на човечеството, той взема типа за обобщено понятие.
към текста >>
Меродавно не е това, че разглеждаме съвсем случайната човешка отделна индивидуал
нос
т, а това, че постигаме яснота върху определящия се от себе си индивид въобще.
Тя определя метода на същата. Когато духът притежава едно качество само дотолкова, доколкото сам си го приписват, психологическият метод е задълбочаването на духа в своята собствена дейност. Следователно тук методът е схващането на самия себе си. Естествено е, че с това не можем да ограничим психологията в това, тя да бъде една наука на случайните качества на някакъв (този или онзи) човешки индивид. Ние освобождаваме отделния дух от неговите случайни ограничения, от неговите странични признаци и се стремим да се издигнем до разглеждането на човешкия индивид въобще.
Меродавно не е това, че разглеждаме съвсем случайната човешка отделна индивидуалност, а това, че постигаме яснота върху определящия се от себе си индивид въобще.
Който би искал да каже, че тук не бихме имали работа също с нищо друго освен с типа на човечеството, той взема типа за обобщено понятие. За типа е съществено, че като нещо общо той стои срещу своите отделни форми. Но не е така с понятието за човешкия индивид. Тук общото е непосредствено действащо в отделното същество, само че тази дейност се проявява по различен начин, според обектите, върху които тя се насочва. Типът се проявява в отделните форми и в тези отделни форми той влиза във взаимодействие с външния свят.
към текста >>
Тук общото е непосредствено действащо в отделното същество, само че тази дей
нос
т се проявява по различен начин, според обектите, върху които тя се насочва.
Ние освобождаваме отделния дух от неговите случайни ограничения, от неговите странични признаци и се стремим да се издигнем до разглеждането на човешкия индивид въобще. Меродавно не е това, че разглеждаме съвсем случайната човешка отделна индивидуалност, а това, че постигаме яснота върху определящия се от себе си индивид въобще. Който би искал да каже, че тук не бихме имали работа също с нищо друго освен с типа на човечеството, той взема типа за обобщено понятие. За типа е съществено, че като нещо общо той стои срещу своите отделни форми. Но не е така с понятието за човешкия индивид.
Тук общото е непосредствено действащо в отделното същество, само че тази дейност се проявява по различен начин, според обектите, върху които тя се насочва.
Типът се проявява в отделните форми и в тези отделни форми той влиза във взаимодействие с външния свят. Човешкият дух има само една форма. Обаче тук неговото чувство се вълнува от онези предмети, които го одушевява този идеал за дела и т.н. Това не е една особена форма на човешкия дух; това е винаги цялостният човек, с когото имаме работа. Ние трябва да отделим този цялостен човек от неговата окръжаваща среда, ако искаме да го схванем.
към текста >>
Когато Якоби вярва, че същевременно с възприятието на нашата вътреш
нос
т добиваме убеждението, че на основата на тази вътреш
нос
т лежи едно единно същество (интуитивно себе-схващане), тази мисъл е погрешна поради това, защото ние възприемаме самото това единно същество.
Ако искаме да стигнем до типа, ние трябва да се издигнем от отделната форма до първичната форма; ако искаме да стигнем до духа, ние трябва да се абстрахираме от израженията, чрез които той се проявява, от специалните дела, които той извършва, и да разгледаме по себе си и за себе си. Трябва да го подслушваме, как той въобще действа, а не как е действал в този или онзи случай. При типа трябва да освободим общата форма от отделните форми чрез сравнения; в психологията трябва просто да освободим отделната форма от окръжаващата среда. Тук вече не е така както в науката за организмите, да виждаме в отделното, особено същество развитието, оформянето на общото, на първичната форма, а възприятието на особеното, на частното като самата тази първична форма. Човешкото духовно същество не е едно развитие, едно оформяне на първичната форма, а развитието, оформянето на същата.
Когато Якоби вярва, че същевременно с възприятието на нашата вътрешност добиваме убеждението, че на основата на тази вътрешност лежи едно единно същество (интуитивно себе-схващане), тази мисъл е погрешна поради това, защото ние възприемаме самото това единно същество.
Това, което иначе е интуиция, тук става себе-разглеждане, себе-наблюдение. Това е също необходимо фактически при най-висшата форма на съществуването. Това, което духът може да прочете от явленията, е най-висшата форма на съдържанието, която той въобще може да добие. Когато след това размисли върху себе си, той трябва да се познае като непосредствена проява на тази по-висша форма, като самият неин носител. Това, което духът намира като единство в много формената действителност, той трябва да го намери в неговата отделеност като непосредствено съществено същество.
към текста >>
Когато след това размисли върху себе си, той трябва да се познае като непосредствена проява на тази по-висша форма, като самият неин
нос
ител.
Човешкото духовно същество не е едно развитие, едно оформяне на първичната форма, а развитието, оформянето на същата. Когато Якоби вярва, че същевременно с възприятието на нашата вътрешност добиваме убеждението, че на основата на тази вътрешност лежи едно единно същество (интуитивно себе-схващане), тази мисъл е погрешна поради това, защото ние възприемаме самото това единно същество. Това, което иначе е интуиция, тук става себе-разглеждане, себе-наблюдение. Това е също необходимо фактически при най-висшата форма на съществуването. Това, което духът може да прочете от явленията, е най-висшата форма на съдържанието, която той въобще може да добие.
Когато след това размисли върху себе си, той трябва да се познае като непосредствена проява на тази по-висша форма, като самият неин носител.
Това, което духът намира като единство в много формената действителност, той трябва да го намери в неговата отделеност като непосредствено съществено същество. Това, което той срещу поставя на отделното, на особеното като общо, той трябва да го присъди на своя индивид като негова същност. От всичко това се вижда, че можем да добием една истинска психология само тогава, когато се задълбочим в устройството на духа като нещо действащо. Изследователите на нашето съвремие са поискали да поставят на мястото на този метод един друг, който прави за обект на психологията явленията, в които се проявява духът, а не самият дух. Те вярват, че могат също така да доведат неговите прояви в една външна връзка, както това става при неорганичната природа, при фактите на неорганичната природа.
към текста >>
Това, което духът намира като единство в много формената действител
нос
т, той трябва да го намери в неговата отделе
нос
т като непосредствено съществено същество.
Когато Якоби вярва, че същевременно с възприятието на нашата вътрешност добиваме убеждението, че на основата на тази вътрешност лежи едно единно същество (интуитивно себе-схващане), тази мисъл е погрешна поради това, защото ние възприемаме самото това единно същество. Това, което иначе е интуиция, тук става себе-разглеждане, себе-наблюдение. Това е също необходимо фактически при най-висшата форма на съществуването. Това, което духът може да прочете от явленията, е най-висшата форма на съдържанието, която той въобще може да добие. Когато след това размисли върху себе си, той трябва да се познае като непосредствена проява на тази по-висша форма, като самият неин носител.
Това, което духът намира като единство в много формената действителност, той трябва да го намери в неговата отделеност като непосредствено съществено същество.
Това, което той срещу поставя на отделното, на особеното като общо, той трябва да го присъди на своя индивид като негова същност. От всичко това се вижда, че можем да добием една истинска психология само тогава, когато се задълбочим в устройството на духа като нещо действащо. Изследователите на нашето съвремие са поискали да поставят на мястото на този метод един друг, който прави за обект на психологията явленията, в които се проявява духът, а не самият дух. Те вярват, че могат също така да доведат неговите прояви в една външна връзка, както това става при неорганичната природа, при фактите на неорганичната природа. Така те искат да основат една "наука на душата (психология) без душа".
към текста >>
Това, което той срещу поставя на отделното, на особеното като общо, той трябва да го присъди на своя индивид като негова същ
нос
т.
Това, което иначе е интуиция, тук става себе-разглеждане, себе-наблюдение. Това е също необходимо фактически при най-висшата форма на съществуването. Това, което духът може да прочете от явленията, е най-висшата форма на съдържанието, която той въобще може да добие. Когато след това размисли върху себе си, той трябва да се познае като непосредствена проява на тази по-висша форма, като самият неин носител. Това, което духът намира като единство в много формената действителност, той трябва да го намери в неговата отделеност като непосредствено съществено същество.
Това, което той срещу поставя на отделното, на особеното като общо, той трябва да го присъди на своя индивид като негова същност.
От всичко това се вижда, че можем да добием една истинска психология само тогава, когато се задълбочим в устройството на духа като нещо действащо. Изследователите на нашето съвремие са поискали да поставят на мястото на този метод един друг, който прави за обект на психологията явленията, в които се проявява духът, а не самият дух. Те вярват, че могат също така да доведат неговите прояви в една външна връзка, както това става при неорганичната природа, при фактите на неорганичната природа. Така те искат да основат една "наука на душата (психология) без душа". От това, което разгледахме, следва, че при този метод се изгубва изпредвид именно това, което е най-важно.
към текста >>
Единната душа ни е дадена също така като опит
нос
т, както и нейните отделни действия.
От това, което разгледахме, следва, че при този метод се изгубва изпредвид именно това, което е най-важно. Ние трябва да се освободи духа от неговите прояви и да насочим вниманието си върху него като произвеждащ фактор. Съвременните изследователи се ограничават в проучването на самите прояви, а забравят духа, който ги произвежда. Те са се оставили тук подмамени към онова погрешно становище, което иска да приложим методите на механиката, на физиката и т.н. върху всички други науки.
Единната душа ни е дадена също така като опитност, както и нейните отделни действия.
Всеки има съзнание за това, че неговото мислене, чувстване и воление изхождат от неговия "Аз". Всяка дейност на нашата личност е свързана с този център на нашето същество. Ако при едно действие изпускаме изпредвид тази връзка с личността, тогава то въобще престава да бъде едно явление на душата. То попада или под понятието на неорганичната природа, или под това на органичната. Ако върху една маса се намират две топки и аз блъсна едната върху другата, щом се абстрахирам от моето намерение и моята воля, всичко се свежда до физически или физиологически процес.
към текста >>
Всяка дей
нос
т на нашата лич
нос
т е свързана с този център на нашето същество.
Съвременните изследователи се ограничават в проучването на самите прояви, а забравят духа, който ги произвежда. Те са се оставили тук подмамени към онова погрешно становище, което иска да приложим методите на механиката, на физиката и т.н. върху всички други науки. Единната душа ни е дадена също така като опитност, както и нейните отделни действия. Всеки има съзнание за това, че неговото мислене, чувстване и воление изхождат от неговия "Аз".
Всяка дейност на нашата личност е свързана с този център на нашето същество.
Ако при едно действие изпускаме изпредвид тази връзка с личността, тогава то въобще престава да бъде едно явление на душата. То попада или под понятието на неорганичната природа, или под това на органичната. Ако върху една маса се намират две топки и аз блъсна едната върху другата, щом се абстрахирам от моето намерение и моята воля, всичко се свежда до физически или физиологически процес. При всички прояви на духа: Мислене, чувстване, воление, важното и да ги познаем в тяхната същност като прояви на личността. Върху това почива психологията.
към текста >>
Ако при едно действие изпускаме изпредвид тази връзка с лич
нос
тта, тогава то въобще престава да бъде едно явление на душата.
Те са се оставили тук подмамени към онова погрешно становище, което иска да приложим методите на механиката, на физиката и т.н. върху всички други науки. Единната душа ни е дадена също така като опитност, както и нейните отделни действия. Всеки има съзнание за това, че неговото мислене, чувстване и воление изхождат от неговия "Аз". Всяка дейност на нашата личност е свързана с този център на нашето същество.
Ако при едно действие изпускаме изпредвид тази връзка с личността, тогава то въобще престава да бъде едно явление на душата.
То попада или под понятието на неорганичната природа, или под това на органичната. Ако върху една маса се намират две топки и аз блъсна едната върху другата, щом се абстрахирам от моето намерение и моята воля, всичко се свежда до физически или физиологически процес. При всички прояви на духа: Мислене, чувстване, воление, важното и да ги познаем в тяхната същност като прояви на личността. Върху това почива психологията. Обаче човекът не принадлежи само на себе си, той принадлежи и на обществото.
към текста >>
При всички прояви на духа: Мислене, чувстване, воление, важното и да ги познаем в тяхната същ
нос
т като прояви на лич
нос
тта.
Всеки има съзнание за това, че неговото мислене, чувстване и воление изхождат от неговия "Аз". Всяка дейност на нашата личност е свързана с този център на нашето същество. Ако при едно действие изпускаме изпредвид тази връзка с личността, тогава то въобще престава да бъде едно явление на душата. То попада или под понятието на неорганичната природа, или под това на органичната. Ако върху една маса се намират две топки и аз блъсна едната върху другата, щом се абстрахирам от моето намерение и моята воля, всичко се свежда до физически или физиологически процес.
При всички прояви на духа: Мислене, чувстване, воление, важното и да ги познаем в тяхната същност като прояви на личността.
Върху това почива психологията. Обаче човекът не принадлежи само на себе си, той принадлежи и на обществото. Това, което се проявява в него, не е само неговата индивидуалност, а същевременно тази на народната общност, на която той принадлежи. Това, което той върши, произтича от неговата пълна сила както и от тази на неговия народ. Със своята мисия той изпълнява една част от тази на неговата народностна общност.
към текста >>
Това, което се проявява в него, не е само неговата индивидуал
нос
т, а същевременно тази на народната общ
нос
т, на която той принадлежи.
То попада или под понятието на неорганичната природа, или под това на органичната. Ако върху една маса се намират две топки и аз блъсна едната върху другата, щом се абстрахирам от моето намерение и моята воля, всичко се свежда до физически или физиологически процес. При всички прояви на духа: Мислене, чувстване, воление, важното и да ги познаем в тяхната същност като прояви на личността. Върху това почива психологията. Обаче човекът не принадлежи само на себе си, той принадлежи и на обществото.
Това, което се проявява в него, не е само неговата индивидуалност, а същевременно тази на народната общност, на която той принадлежи.
Това, което той върши, произтича от неговата пълна сила както и от тази на неговия народ. Със своята мисия той изпълнява една част от тази на неговата народностна общност. Важното е, неговото място сред народа му да бъде такова, че може да прояви напълно силата на своята индивидуалност. А това е възможно само тогава, когато организмът на народа е от такова естество, че отделният човек да може да си намери мястото, на което да може да постави своя лост. Не трябва да бъде оставено на случайността, дали той ще намери това място.
към текста >>
Със своята мисия той изпълнява една част от тази на неговата народ
нос
тна общ
нос
т.
При всички прояви на духа: Мислене, чувстване, воление, важното и да ги познаем в тяхната същност като прояви на личността. Върху това почива психологията. Обаче човекът не принадлежи само на себе си, той принадлежи и на обществото. Това, което се проявява в него, не е само неговата индивидуалност, а същевременно тази на народната общност, на която той принадлежи. Това, което той върши, произтича от неговата пълна сила както и от тази на неговия народ.
Със своята мисия той изпълнява една част от тази на неговата народностна общност.
Важното е, неговото място сред народа му да бъде такова, че може да прояви напълно силата на своята индивидуалност. А това е възможно само тогава, когато организмът на народа е от такова естество, че отделният човек да може да си намери мястото, на което да може да постави своя лост. Не трябва да бъде оставено на случайността, дали той ще намери това място. По какъв начин трябва да се проучи, как индивидуалността се проявява сред народностната общност, това е работа на етнографията и на държавната наука. Индивидуалността на народа е предмет на тази наука.
към текста >>
Важното е, неговото място сред народа му да бъде такова, че може да прояви напълно силата на своята индивидуал
нос
т.
Върху това почива психологията. Обаче човекът не принадлежи само на себе си, той принадлежи и на обществото. Това, което се проявява в него, не е само неговата индивидуалност, а същевременно тази на народната общност, на която той принадлежи. Това, което той върши, произтича от неговата пълна сила както и от тази на неговия народ. Със своята мисия той изпълнява една част от тази на неговата народностна общност.
Важното е, неговото място сред народа му да бъде такова, че може да прояви напълно силата на своята индивидуалност.
А това е възможно само тогава, когато организмът на народа е от такова естество, че отделният човек да може да си намери мястото, на което да може да постави своя лост. Не трябва да бъде оставено на случайността, дали той ще намери това място. По какъв начин трябва да се проучи, как индивидуалността се проявява сред народностната общност, това е работа на етнографията и на държавната наука. Индивидуалността на народа е предмет на тази наука. Тя има задачата да покаже, каква форма трябва да приеме държавният организъм, когато в тази форма трябва да се изрази индивидуалността на народа.
към текста >>
Не трябва да бъде оставено на случай
нос
тта, дали той ще намери това място.
Това, което се проявява в него, не е само неговата индивидуалност, а същевременно тази на народната общност, на която той принадлежи. Това, което той върши, произтича от неговата пълна сила както и от тази на неговия народ. Със своята мисия той изпълнява една част от тази на неговата народностна общност. Важното е, неговото място сред народа му да бъде такова, че може да прояви напълно силата на своята индивидуалност. А това е възможно само тогава, когато организмът на народа е от такова естество, че отделният човек да може да си намери мястото, на което да може да постави своя лост.
Не трябва да бъде оставено на случайността, дали той ще намери това място.
По какъв начин трябва да се проучи, как индивидуалността се проявява сред народностната общност, това е работа на етнографията и на държавната наука. Индивидуалността на народа е предмет на тази наука. Тя има задачата да покаже, каква форма трябва да приеме държавният организъм, когато в тази форма трябва да се изрази индивидуалността на народа. Конституцията, която един народ си дава, трябва да бъде развита от неговата най-вътрешна същност. И тук в обръщение са не малко грешки.
към текста >>
По какъв начин трябва да се проучи, как индивидуал
нос
тта се проявява сред народ
нос
тната общ
нос
т, това е работа на етнографията и на държавната наука.
Това, което той върши, произтича от неговата пълна сила както и от тази на неговия народ. Със своята мисия той изпълнява една част от тази на неговата народностна общност. Важното е, неговото място сред народа му да бъде такова, че може да прояви напълно силата на своята индивидуалност. А това е възможно само тогава, когато организмът на народа е от такова естество, че отделният човек да може да си намери мястото, на което да може да постави своя лост. Не трябва да бъде оставено на случайността, дали той ще намери това място.
По какъв начин трябва да се проучи, как индивидуалността се проявява сред народностната общност, това е работа на етнографията и на държавната наука.
Индивидуалността на народа е предмет на тази наука. Тя има задачата да покаже, каква форма трябва да приеме държавният организъм, когато в тази форма трябва да се изрази индивидуалността на народа. Конституцията, която един народ си дава, трябва да бъде развита от неговата най-вътрешна същност. И тук в обръщение са не малко грешки. Науката за държавата не се счита като една наука на опитността.
към текста >>
Индивидуал
нос
тта на народа е предмет на тази наука.
Със своята мисия той изпълнява една част от тази на неговата народностна общност. Важното е, неговото място сред народа му да бъде такова, че може да прояви напълно силата на своята индивидуалност. А това е възможно само тогава, когато организмът на народа е от такова естество, че отделният човек да може да си намери мястото, на което да може да постави своя лост. Не трябва да бъде оставено на случайността, дали той ще намери това място. По какъв начин трябва да се проучи, как индивидуалността се проявява сред народностната общност, това е работа на етнографията и на държавната наука.
Индивидуалността на народа е предмет на тази наука.
Тя има задачата да покаже, каква форма трябва да приеме държавният организъм, когато в тази форма трябва да се изрази индивидуалността на народа. Конституцията, която един народ си дава, трябва да бъде развита от неговата най-вътрешна същност. И тук в обръщение са не малко грешки. Науката за държавата не се счита като една наука на опитността. Вярва се, че конституцията на всички народи трябва да бъде изработена по определен шаблон.
към текста >>
Тя има задачата да покаже, каква форма трябва да приеме държавният организъм, когато в тази форма трябва да се изрази индивидуал
нос
тта на народа.
Важното е, неговото място сред народа му да бъде такова, че може да прояви напълно силата на своята индивидуалност. А това е възможно само тогава, когато организмът на народа е от такова естество, че отделният човек да може да си намери мястото, на което да може да постави своя лост. Не трябва да бъде оставено на случайността, дали той ще намери това място. По какъв начин трябва да се проучи, как индивидуалността се проявява сред народностната общност, това е работа на етнографията и на държавната наука. Индивидуалността на народа е предмет на тази наука.
Тя има задачата да покаже, каква форма трябва да приеме държавният организъм, когато в тази форма трябва да се изрази индивидуалността на народа.
Конституцията, която един народ си дава, трябва да бъде развита от неговата най-вътрешна същност. И тук в обръщение са не малко грешки. Науката за държавата не се счита като една наука на опитността. Вярва се, че конституцията на всички народи трябва да бъде изработена по определен шаблон. Обаче конституцията на един народ не е нищо друго, освен неговият индивидуален характер доведен в строго определени законни форми.
към текста >>
Конституцията, която един народ си дава, трябва да бъде развита от неговата най-вътрешна същ
нос
т.
А това е възможно само тогава, когато организмът на народа е от такова естество, че отделният човек да може да си намери мястото, на което да може да постави своя лост. Не трябва да бъде оставено на случайността, дали той ще намери това място. По какъв начин трябва да се проучи, как индивидуалността се проявява сред народностната общност, това е работа на етнографията и на държавната наука. Индивидуалността на народа е предмет на тази наука. Тя има задачата да покаже, каква форма трябва да приеме държавният организъм, когато в тази форма трябва да се изрази индивидуалността на народа.
Конституцията, която един народ си дава, трябва да бъде развита от неговата най-вътрешна същност.
И тук в обръщение са не малко грешки. Науката за държавата не се счита като една наука на опитността. Вярва се, че конституцията на всички народи трябва да бъде изработена по определен шаблон. Обаче конституцията на един народ не е нищо друго, освен неговият индивидуален характер доведен в строго определени законни форми. Който иска да набележи направлението, в което трябва да се движи определена дейност на неговия народ, той не трябва да натрапва нищо външно на този народ: той трябва просто да изрази това, което лежи несъзнателно в характера на народа.
към текста >>
Науката за държавата не се счита като една наука на опит
нос
тта.
По какъв начин трябва да се проучи, как индивидуалността се проявява сред народностната общност, това е работа на етнографията и на държавната наука. Индивидуалността на народа е предмет на тази наука. Тя има задачата да покаже, каква форма трябва да приеме държавният организъм, когато в тази форма трябва да се изрази индивидуалността на народа. Конституцията, която един народ си дава, трябва да бъде развита от неговата най-вътрешна същност. И тук в обръщение са не малко грешки.
Науката за държавата не се счита като една наука на опитността.
Вярва се, че конституцията на всички народи трябва да бъде изработена по определен шаблон. Обаче конституцията на един народ не е нищо друго, освен неговият индивидуален характер доведен в строго определени законни форми. Който иска да набележи направлението, в което трябва да се движи определена дейност на неговия народ, той не трябва да натрапва нищо външно на този народ: той трябва просто да изрази това, което лежи несъзнателно в характера на народа. “Умният не царува, но умът: неразумният, а разумът”, казва Гьоте. Да се разбере индивидуалността на народа като нещо разумно, този е методът на етнографията.
към текста >>
Който иска да набележи направлението, в което трябва да се движи определена дей
нос
т на неговия народ, той не трябва да натрапва нищо външно на този народ: той трябва просто да изрази това, което лежи несъзнателно в характера на народа.
Конституцията, която един народ си дава, трябва да бъде развита от неговата най-вътрешна същност. И тук в обръщение са не малко грешки. Науката за държавата не се счита като една наука на опитността. Вярва се, че конституцията на всички народи трябва да бъде изработена по определен шаблон. Обаче конституцията на един народ не е нищо друго, освен неговият индивидуален характер доведен в строго определени законни форми.
Който иска да набележи направлението, в което трябва да се движи определена дейност на неговия народ, той не трябва да натрапва нищо външно на този народ: той трябва просто да изрази това, което лежи несъзнателно в характера на народа.
“Умният не царува, но умът: неразумният, а разумът”, казва Гьоте. Да се разбере индивидуалността на народа като нещо разумно, този е методът на етнографията. Човекът принадлежи на едно цяло, чиято природа е организацията на разума. Тук отново можем да приведем едно важно изказване на Гьоте: "Разумният свят трябва да се разглежда като един велик безсмъртен индивид, който непрестанно върши необходимото и чрез това става даже господар на случайността”. Както психологията има задачата да изследва същността на отделния индивид, така и етнографията (психологията на народите) има задачата да изследва гореспоменатия "безсмъртен индивид".
към текста >>
Да се разбере индивидуал
нос
тта на народа като нещо разумно, този е методът на етнографията.
Науката за държавата не се счита като една наука на опитността. Вярва се, че конституцията на всички народи трябва да бъде изработена по определен шаблон. Обаче конституцията на един народ не е нищо друго, освен неговият индивидуален характер доведен в строго определени законни форми. Който иска да набележи направлението, в което трябва да се движи определена дейност на неговия народ, той не трябва да натрапва нищо външно на този народ: той трябва просто да изрази това, което лежи несъзнателно в характера на народа. “Умният не царува, но умът: неразумният, а разумът”, казва Гьоте.
Да се разбере индивидуалността на народа като нещо разумно, този е методът на етнографията.
Човекът принадлежи на едно цяло, чиято природа е организацията на разума. Тук отново можем да приведем едно важно изказване на Гьоте: "Разумният свят трябва да се разглежда като един велик безсмъртен индивид, който непрестанно върши необходимото и чрез това става даже господар на случайността”. Както психологията има задачата да изследва същността на отделния индивид, така и етнографията (психологията на народите) има задачата да изследва гореспоменатия "безсмъртен индивид".
към текста >>
Тук отново можем да приведем едно важно изказване на Гьоте: "Разумният свят трябва да се разглежда като един велик безсмъртен индивид, който непрестанно върши необходимото и чрез това става даже господар на случай
нос
тта”.
Обаче конституцията на един народ не е нищо друго, освен неговият индивидуален характер доведен в строго определени законни форми. Който иска да набележи направлението, в което трябва да се движи определена дейност на неговия народ, той не трябва да натрапва нищо външно на този народ: той трябва просто да изрази това, което лежи несъзнателно в характера на народа. “Умният не царува, но умът: неразумният, а разумът”, казва Гьоте. Да се разбере индивидуалността на народа като нещо разумно, този е методът на етнографията. Човекът принадлежи на едно цяло, чиято природа е организацията на разума.
Тук отново можем да приведем едно важно изказване на Гьоте: "Разумният свят трябва да се разглежда като един велик безсмъртен индивид, който непрестанно върши необходимото и чрез това става даже господар на случайността”.
Както психологията има задачата да изследва същността на отделния индивид, така и етнографията (психологията на народите) има задачата да изследва гореспоменатия "безсмъртен индивид".
към текста >>
Както психологията има задачата да изследва същ
нос
тта на отделния индивид, така и етнографията (психологията на народите) има задачата да изследва гореспоменатия "безсмъртен индивид".
Който иска да набележи направлението, в което трябва да се движи определена дейност на неговия народ, той не трябва да натрапва нищо външно на този народ: той трябва просто да изрази това, което лежи несъзнателно в характера на народа. “Умният не царува, но умът: неразумният, а разумът”, казва Гьоте. Да се разбере индивидуалността на народа като нещо разумно, този е методът на етнографията. Човекът принадлежи на едно цяло, чиято природа е организацията на разума. Тук отново можем да приведем едно важно изказване на Гьоте: "Разумният свят трябва да се разглежда като един велик безсмъртен индивид, който непрестанно върши необходимото и чрез това става даже господар на случайността”.
Както психологията има задачата да изследва същността на отделния индивид, така и етнографията (психологията на народите) има задачата да изследва гореспоменатия "безсмъртен индивид".
към текста >>
24.
08_в. ЧОВЕШКАТА СВОБОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Нашият възглед от
нос
но източниците на нашето познание не може да остане без влияние върху възгледа за нашите практически действия.
В. ЧОВЕШКАТА СВОБОДА
Нашият възглед относно източниците на нашето познание не може да остане без влияние върху възгледа за нашите практически действия.
Човекът действа според мислителни определения, които са в него. Това, което върши, се насочва според намерения, цели, които той си поставя. Но напълно самопонятно е, че тази цел, намерения, идеали и т.н. ще носят същия характер, както останалият мисловен свят на човека. И така ще има една практическа истина на догматичната наука, която има един характер същевременно различен от този, който се получава като последствие на нашата теория на познанието.
към текста >>
ще
нос
ят същия характер, както останалият мисловен свят на човека.
В. ЧОВЕШКАТА СВОБОДА Нашият възглед относно източниците на нашето познание не може да остане без влияние върху възгледа за нашите практически действия. Човекът действа според мислителни определения, които са в него. Това, което върши, се насочва според намерения, цели, които той си поставя. Но напълно самопонятно е, че тази цел, намерения, идеали и т.н.
ще носят същия характер, както останалият мисловен свят на човека.
И така ще има една практическа истина на догматичната наука, която има един характер същевременно различен от този, който се получава като последствие на нашата теория на познанието. Ако истините, до които човек стига в науката, са обусловени от една фактическа необходимост, която има своето седалище вън от мисленето, такива ще бъдат и идеалите, които той поставя на основата на своите действия. Тогава човекът действа според закони, основанието на които във фактическо отношение му липсват: Той си мисли една норма, която е предписана отвън на неговото действие. Този е обаче характерът на заповедта, която човекът трябва да съблюдава. Догмата като практическа истина е морална заповед.
към текста >>
То само изпълнява това, което се намира като мислително съдържание в човешката лич
нос
т.
Подтикът за действие не се намира вън, а вътре в нас. Ние се чувствахме подчинени на моралната заповед, трябваше да действаме по определен начин, защото така ни повелява този закон. Тук на първо място идва трябва и след това искам, което трябва да се прибави към първото. Но не е така при нашия възглед. Тук волението е властващо.
То само изпълнява това, което се намира като мислително съдържание в човешката личност.
Човекът не се оставя една външна сила да му дава закони, той е своят собствен законодател. Кой би трябвало да му даде тези закони, според нашия възглед за света? Първопричината на света се е разляла напълно в света; тя не се е оттеглила от света, за да го управлява отвън, а го движи отвътре; тя не се е укрила от него. Най-висшата форма, в която първопричината на света /Бог/ се явява след действителността на обективения живот, е мисленето и с него заедно човешката личност. Следователно, ако Първопричината на света има някакви цели, те са тъждествени с целите, които човекът си поставя, когато се проявява.
към текста >>
Най-висшата форма, в която първопричината на света /Бог/ се явява след действител
нос
тта на обективения живот, е мисленето и с него заедно човешката лич
нос
т.
Тук волението е властващо. То само изпълнява това, което се намира като мислително съдържание в човешката личност. Човекът не се оставя една външна сила да му дава закони, той е своят собствен законодател. Кой би трябвало да му даде тези закони, според нашия възглед за света? Първопричината на света се е разляла напълно в света; тя не се е оттеглила от света, за да го управлява отвън, а го движи отвътре; тя не се е укрила от него.
Най-висшата форма, в която първопричината на света /Бог/ се явява след действителността на обективения живот, е мисленето и с него заедно човешката личност.
Следователно, ако Първопричината на света има някакви цели, те са тъждествени с целите, които човекът си поставя, когато се проявява. Човекът действа според намеренията на Първопричината на света не когато изследва някакви заповеди на Ръководителя на света, а когато действува според своите собствени разбирания. Защото в тях се проявява Ръководителят на света. Този Ръководител на света не живее като воля някъде вън от човека; той се е отказал от всяка собствена воля, за да направи всичко зависимо от човешката воля. За да може човекът да стане свой собствен законодател, всички мисли върху извън човешки мирови определения и тем подобни трябва да бъдат изоставени.
към текста >>
Когато човекът не
нос
и в себе си основанията на неговото действане, на своето постъпване, а трябва да се ръководи според закони, той действа под една принуда, стои под властта на една необходимост, почти само като една природна твар.
Този Ръководител на света не живее като воля някъде вън от човека; той се е отказал от всяка собствена воля, за да направи всичко зависимо от човешката воля. За да може човекът да стане свой собствен законодател, всички мисли върху извън човешки мирови определения и тем подобни трябва да бъдат изоставени. По този случай обръщаме вниманието върху съвсем сполучливата студия на Крайенбюл в списанието "Философски месечни тетрадки", том 18, 3-та тетрадка. В тази студия е изложено по един правилен начин, как максимите на нашето действане следват непосредствено от нашия индивид; как всичко велико се изпълнява не чрез силата на моралния закон, а чрез непосредствения подтик на индивидуалната идея. Само при този възглед е възможна истинска свобода на човека.
Когато човекът не носи в себе си основанията на неговото действане, на своето постъпване, а трябва да се ръководи според закони, той действа под една принуда, стои под властта на една необходимост, почти само като една природна твар.
Ето защо нашата философия е философия на свободата в истинския смисъл. Тя показва първо теоретично, как трябва да отпадат всички сили и т.н., които биха ръководили света отвън, за да направи след това от човека свой собствен господар в най-добрия смисъл на думата. Когато човекът постъпва морално, за нас това не е изпълнение на дълг, а проява на неговата изцяло свободна природа. Човекът действа не за това, защото трябва, а защото иска. Този възглед е имал предвид също и Гьоте, когато е казал: "Лесинг, който неволно е чувствал известно ограничение, влага в устата на един от своите герои думите: Никой не трябва да трябва.
към текста >>
Той считаше, че унижава моралния закон, ако го направи да зависи от човешката субектив
нос
т.
Един трети, несъмнено един образован, прибави към това: Който разбира, той също иска”. Следователно за нашето действане не съществува някакъв друг подтик освен нашето разбиране. Без да се яви някакво принуждение, свободният човек действа според своето разбиране, според заповедите, които сам си дава. Около тези истини се въртеше известния спорен въпрос на Кант и Шилер. Кант стоеше на становището на повелението на дълга.
Той считаше, че унижава моралния закон, ако го направи да зависи от човешката субективност.
Според неговия възглед човекът действа морално само тогава, когато при действието се освобождава от всички субективни подтици и се преклонява чисто на величието на дълга. Шилер виждаше в този възглед едно унижение на човешката природа. Нима тази човешка природа е така лоша, че трябва напълно да държи настрана своите собствени подтици, когато иска да бъде морална! Светогледа на Гьоте и на Шилер може да се присъедини само към дадения от нас възглед и да го признае. Изходната точка на действането на човека трябва да се търси само в самия човек.
към текста >>
Всяко априорно построение на планове, които трябва да стоят на основата на историята, е против историческия метод, както той се получава от същ
нос
тта на историята.
Изходната точка на действането на човека трябва да се търси само в самия човек. Ето защо и в историята, чийто обект е човекът, не трябва да се говори за външни влияния върху неговите постъпки, за идеи, които почиват във времето и т.н.; и най-малкото може да се говори за един план, който лежи на нейната основа. Историята не е нищо друго освен развитието на човешките действия, възгледи и т.н. "През всички времена само индивидите са тези, които са действали за науката, не епохата”. Епохата на Сократ беше тази, която погуби Сократа чрез отрова; епохата изгори на кладата и Хус; епохите са останали винаги подобни на себе си, казва Гьоте.
Всяко априорно построение на планове, които трябва да стоят на основата на историята, е против историческия метод, както той се получава от същността на историята.
Историята се стреми да открие, какво са допринесли хората за прогреса на техния род; да познае, какви цели си е поставила тази или онази личност, каква насока е дала тя на своето време. Историята трябва да бъде основана изцяло на човешката природа. Нашата наука на познанието изключва напълно положението, да се вмъкне в историята някаква цел, като тази например, хората да бъдат възпитани от една по-нисша степен на съвършенството до една по-висока степен и др. подобни. Също така погрешно е по отношение на нашия възглед, както Хердер върши това в своята книга "Идеи към философията на историята на човечеството", когато някой иска да схваща историческите събития както фактите на природата според редуването на причина и следствие. Законите на историята са от по-висше естество.
към текста >>
Историята се стреми да открие, какво са допринесли хората за прогреса на техния род; да познае, какви цели си е поставила тази или онази лич
нос
т, каква насока е дала тя на своето време.
Ето защо и в историята, чийто обект е човекът, не трябва да се говори за външни влияния върху неговите постъпки, за идеи, които почиват във времето и т.н.; и най-малкото може да се говори за един план, който лежи на нейната основа. Историята не е нищо друго освен развитието на човешките действия, възгледи и т.н. "През всички времена само индивидите са тези, които са действали за науката, не епохата”. Епохата на Сократ беше тази, която погуби Сократа чрез отрова; епохата изгори на кладата и Хус; епохите са останали винаги подобни на себе си, казва Гьоте. Всяко априорно построение на планове, които трябва да стоят на основата на историята, е против историческия метод, както той се получава от същността на историята.
Историята се стреми да открие, какво са допринесли хората за прогреса на техния род; да познае, какви цели си е поставила тази или онази личност, каква насока е дала тя на своето време.
Историята трябва да бъде основана изцяло на човешката природа. Нашата наука на познанието изключва напълно положението, да се вмъкне в историята някаква цел, като тази например, хората да бъдат възпитани от една по-нисша степен на съвършенството до една по-висока степен и др. подобни. Също така погрешно е по отношение на нашия възглед, както Хердер върши това в своята книга "Идеи към философията на историята на човечеството", когато някой иска да схваща историческите събития както фактите на природата според редуването на причина и следствие. Законите на историята са от по-висше естество. Един факт на физиката се определя от друг факт така, че законът стои над явленията.
към текста >>
Тук може да става дума за причина и следствие само тогава, когато се придържаме към външ
нос
тта на нещата.
Нашата наука на познанието изключва напълно положението, да се вмъкне в историята някаква цел, като тази например, хората да бъдат възпитани от една по-нисша степен на съвършенството до една по-висока степен и др. подобни. Също така погрешно е по отношение на нашия възглед, както Хердер върши това в своята книга "Идеи към философията на историята на човечеството", когато някой иска да схваща историческите събития както фактите на природата според редуването на причина и следствие. Законите на историята са от по-висше естество. Един факт на физиката се определя от друг факт така, че законът стои над явленията. Един исторически факт се определя като нещо идейно от нещо идейно.
Тук може да става дума за причина и следствие само тогава, когато се придържаме към външността на нещата.
Кой би искал да повярва, че предава самият факт, когато нарича Лутера причина на реформацията? Историята е по същество една идеална наука. Нейната действителност са вече идеи. Ето защо придържането към обекта е единствено правилният метод. Всяко излизане извън този обект е не историческо.
към текста >>
Нейната действител
нос
т са вече идеи.
Един факт на физиката се определя от друг факт така, че законът стои над явленията. Един исторически факт се определя като нещо идейно от нещо идейно. Тук може да става дума за причина и следствие само тогава, когато се придържаме към външността на нещата. Кой би искал да повярва, че предава самият факт, когато нарича Лутера причина на реформацията? Историята е по същество една идеална наука.
Нейната действителност са вече идеи.
Ето защо придържането към обекта е единствено правилният метод. Всяко излизане извън този обект е не историческо. Психология, етнография и история са най-големите форми на духовната наука. Както видяхме, техните методи са основани на непосредственото схващане на идейната действителност. Техен обект е идеята, духовното, както обект на неорганичната наука е природния закон, а на науката за организмите типът.
към текста >>
Както видяхме, техните методи са основани на непосредственото схващане на идейната действител
нос
т.
Историята е по същество една идеална наука. Нейната действителност са вече идеи. Ето защо придържането към обекта е единствено правилният метод. Всяко излизане извън този обект е не историческо. Психология, етнография и история са най-големите форми на духовната наука.
Както видяхме, техните методи са основани на непосредственото схващане на идейната действителност.
Техен обект е идеята, духовното, както обект на неорганичната наука е природния закон, а на науката за организмите типът.
към текста >>
25.
02. ОСНОВНИЯТ ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛЕН ВЪПРОС НА КАНТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Основният теоретико-познавателен въпрос на Кант е следният: По какъв начин са възможни синтетическите съждения..............Да разгледаме този въпрос от гледна точка на неговата лише
нос
т от предпоставки.
Така в своя основни труд по теорията на познанието Фолкелт /1/ отбелязва, че критическата обработка на този въпрос води своето начало още от Лок. Но и у много по-ранните философи, даже още у гръцките философа, могат да се намерят разсъждения, които днес е прието да се ползуват в теорията на познанието. Обаче всички въпроси, за които става дума тук, бяха открити от Кант в тяхната пълна дълбочина и многочислените мислители които се придържат към него, така всестранно разработихме тези проблеми, че срещнати по-рано опити за тяхното разрешение ние намираме отново ту у самия Кант, ту у някои от неговите епигони. Когато по този начин става дума за чисто фактическото, а не за историческото изучаване теорията на познанието, едва ли ще изпуснем някое важно явление, ако отчетем само времето, начиная от появяването на Канта с неговата "Критика на чистия разум". Това което е било дадено по-рано в тази област, се повтаря отново в тази епоха.
Основният теоретико-познавателен въпрос на Кант е следният: По какъв начин са възможни синтетическите съждения..............Да разгледаме този въпрос от гледна точка на неговата лишеност от предпоставки.
Кант поставя този въпрос, защото поддържа мнението, че можем да постигнем безусловно достоверно знание само тогава, когато сме в състояние д докажем правилността на синтетическите съждения............. Той казва: "В разширението на посочената по-горе задача е включена едновременно възможността за чистата употреба на разума при обосноваването и излагането на всички науки, които съдържат теоретическо познание........на предмета."/2/ И "от разрешението на тази задача зависи всецяло дали е възможна метафизиката, а следователно и нейното съществувание". /1/. Този въпрос, така както Кант го поставя, свободен ли е той от всякакви предпоставки? Съвсем не, тъй като той постави възможността на безусловно достоверната система на знанието в зависимост от това, че тя се построява, само синтетически и такива съждения, които се получават независимо от какъвто и да е опит. Кант нарича систематически съждения такива, при които понятното на сказуемото прибавя към понятието на подлога нещо, намиращо се напълно вън от този последния, "макар и то да стои във свръзка с него"/2/, докато в аналитическите съждения сказуемото изразява нещо, което вече се съдържа /в скрита форма/ в подлога.
към текста >>
Кант поставя този въпрос, защото поддържа мнението, че можем да постигнем безусловно достоверно знание само тогава, когато сме в състояние д докажем правил
нос
тта на синтетическите съждения............. Той казва: "В разширението на посочената по-горе задача е включена едновременно възмож
нос
тта за чистата употреба на разума при обосноваването и излагането на всички науки, които съдържат теоретическо познание........на предмета."/2/
Но и у много по-ранните философи, даже още у гръцките философа, могат да се намерят разсъждения, които днес е прието да се ползуват в теорията на познанието. Обаче всички въпроси, за които става дума тук, бяха открити от Кант в тяхната пълна дълбочина и многочислените мислители които се придържат към него, така всестранно разработихме тези проблеми, че срещнати по-рано опити за тяхното разрешение ние намираме отново ту у самия Кант, ту у някои от неговите епигони. Когато по този начин става дума за чисто фактическото, а не за историческото изучаване теорията на познанието, едва ли ще изпуснем някое важно явление, ако отчетем само времето, начиная от появяването на Канта с неговата "Критика на чистия разум". Това което е било дадено по-рано в тази област, се повтаря отново в тази епоха. Основният теоретико-познавателен въпрос на Кант е следният: По какъв начин са възможни синтетическите съждения..............Да разгледаме този въпрос от гледна точка на неговата лишеност от предпоставки.
Кант поставя този въпрос, защото поддържа мнението, че можем да постигнем безусловно достоверно знание само тогава, когато сме в състояние д докажем правилността на синтетическите съждения............. Той казва: "В разширението на посочената по-горе задача е включена едновременно възможността за чистата употреба на разума при обосноваването и излагането на всички науки, които съдържат теоретическо познание........на предмета."/2/
И "от разрешението на тази задача зависи всецяло дали е възможна метафизиката, а следователно и нейното съществувание". /1/. Този въпрос, така както Кант го поставя, свободен ли е той от всякакви предпоставки? Съвсем не, тъй като той постави възможността на безусловно достоверната система на знанието в зависимост от това, че тя се построява, само синтетически и такива съждения, които се получават независимо от какъвто и да е опит. Кант нарича систематически съждения такива, при които понятното на сказуемото прибавя към понятието на подлога нещо, намиращо се напълно вън от този последния, "макар и то да стои във свръзка с него"/2/, докато в аналитическите съждения сказуемото изразява нещо, което вече се съдържа /в скрита форма/ в подлога. Тук не е място да се впускаме в остроумните възражения на Йоханес Ремке/3/ против едно такова деление на съжденията.
към текста >>
Съвсем не, тъй като той постави възмож
нос
тта на безусловно достоверната система на знанието в зависимост от това, че тя се построява, само синтетически и такива съждения, които се получават независимо от какъвто и да е опит.
Това което е било дадено по-рано в тази област, се повтаря отново в тази епоха. Основният теоретико-познавателен въпрос на Кант е следният: По какъв начин са възможни синтетическите съждения..............Да разгледаме този въпрос от гледна точка на неговата лишеност от предпоставки. Кант поставя този въпрос, защото поддържа мнението, че можем да постигнем безусловно достоверно знание само тогава, когато сме в състояние д докажем правилността на синтетическите съждения............. Той казва: "В разширението на посочената по-горе задача е включена едновременно възможността за чистата употреба на разума при обосноваването и излагането на всички науки, които съдържат теоретическо познание........на предмета."/2/ И "от разрешението на тази задача зависи всецяло дали е възможна метафизиката, а следователно и нейното съществувание". /1/. Този въпрос, така както Кант го поставя, свободен ли е той от всякакви предпоставки?
Съвсем не, тъй като той постави възможността на безусловно достоверната система на знанието в зависимост от това, че тя се построява, само синтетически и такива съждения, които се получават независимо от какъвто и да е опит.
Кант нарича систематически съждения такива, при които понятното на сказуемото прибавя към понятието на подлога нещо, намиращо се напълно вън от този последния, "макар и то да стои във свръзка с него"/2/, докато в аналитическите съждения сказуемото изразява нещо, което вече се съдържа /в скрита форма/ в подлога. Тук не е място да се впускаме в остроумните възражения на Йоханес Ремке/3/ против едно такова деление на съжденията. За нашата настояща цел достатъчно да се убедим, че можем да постигнем истинско знание само с помощта на такива съждения, които към едно понятие прибавят друго, чието съдържание, най-малко за нас, не е включено в първото. Ако заедно с Кант наречем този род съждения синтетически, ние все така можем да признаем, че познанията във форма на съждения могат да се добият само тогава, когато съединението на сказуемото с подлога бъде такова синтетично. Но работата стои другояче с втората част на въпроса, които изисква, щото тези съждения да бъдат .............., т.е.
към текста >>
Напълно е възможно/4/ такива съждения да не съществуват./*4 С това подразбираме, естествено, простата възмож
нос
т на мислене/.
Тук не е място да се впускаме в остроумните възражения на Йоханес Ремке/3/ против едно такова деление на съжденията. За нашата настояща цел достатъчно да се убедим, че можем да постигнем истинско знание само с помощта на такива съждения, които към едно понятие прибавят друго, чието съдържание, най-малко за нас, не е включено в първото. Ако заедно с Кант наречем този род съждения синтетически, ние все така можем да признаем, че познанията във форма на съждения могат да се добият само тогава, когато съединението на сказуемото с подлога бъде такова синтетично. Но работата стои другояче с втората част на въпроса, които изисква, щото тези съждения да бъдат .............., т.е. получени независимо от всякакъв опит.
Напълно е възможно/4/ такива съждения да не съществуват./*4 С това подразбираме, естествено, простата възможност на мислене/.
За началото на теорията на познанието трябва да считаме за напълно неустановено, можем ли да стигнем до съждения без да имаме опитност или само чрез опитност. Нещо повече, за непревзетото мислене такава независимост изглежда предварително невъзможна. Така щото, какъвто и да бъде предметът на нашето знание, той трябва да се срещне с нас първо като непосредствено индивидуално преживяване т.е. като опитност. И самите математически съждения ние добиваме не по друг път, освен добивайки опитност за тях и определени отделни случаи.
към текста >>
За началото на теорията на познанието трябва да считаме за напълно неустановено, можем ли да стигнем до съждения без да имаме опит
нос
т или само чрез опит
нос
т.
За нашата настояща цел достатъчно да се убедим, че можем да постигнем истинско знание само с помощта на такива съждения, които към едно понятие прибавят друго, чието съдържание, най-малко за нас, не е включено в първото. Ако заедно с Кант наречем този род съждения синтетически, ние все така можем да признаем, че познанията във форма на съждения могат да се добият само тогава, когато съединението на сказуемото с подлога бъде такова синтетично. Но работата стои другояче с втората част на въпроса, които изисква, щото тези съждения да бъдат .............., т.е. получени независимо от всякакъв опит. Напълно е възможно/4/ такива съждения да не съществуват./*4 С това подразбираме, естествено, простата възможност на мислене/.
За началото на теорията на познанието трябва да считаме за напълно неустановено, можем ли да стигнем до съждения без да имаме опитност или само чрез опитност.
Нещо повече, за непревзетото мислене такава независимост изглежда предварително невъзможна. Така щото, какъвто и да бъде предметът на нашето знание, той трябва да се срещне с нас първо като непосредствено индивидуално преживяване т.е. като опитност. И самите математически съждения ние добиваме не по друг път, освен добивайки опитност за тях и определени отделни случаи. Даже ако, както прави това, например, Ото Либман/5/ ги считаме основани на известна организация на нашето съзнание, все пак работата не се изменя.
към текста >>
като опит
нос
т.
получени независимо от всякакъв опит. Напълно е възможно/4/ такива съждения да не съществуват./*4 С това подразбираме, естествено, простата възможност на мислене/. За началото на теорията на познанието трябва да считаме за напълно неустановено, можем ли да стигнем до съждения без да имаме опитност или само чрез опитност. Нещо повече, за непревзетото мислене такава независимост изглежда предварително невъзможна. Така щото, какъвто и да бъде предметът на нашето знание, той трябва да се срещне с нас първо като непосредствено индивидуално преживяване т.е.
като опитност.
И самите математически съждения ние добиваме не по друг път, освен добивайки опитност за тях и определени отделни случаи. Даже ако, както прави това, например, Ото Либман/5/ ги считаме основани на известна организация на нашето съзнание, все пак работата не се изменя. Тогава, естествено, може да се каже: това или онова положение има принудителна значимост, защото ако премахнем неговата истинност, тогава заедно с това бихме премахнали и съзнанието; обаче неговото съдържание, като познание, ние можем да получим само, ако то стане за нас преживяване, съвършено така, както кое и да е събитие във външната природа. Нека съдържанието на такова положение да включва елементи, които служат като залог за неговата абсолютна значимост, или нека тази значимост да бъде обезпечена по силата на други основания, аз все пак не мога да ги усвоя иначе, освен при условие това положение да ми се представи като опитност. Това е едно.
към текста >>
И самите математически съждения ние добиваме не по друг път, освен добивайки опит
нос
т за тях и определени отделни случаи.
Напълно е възможно/4/ такива съждения да не съществуват./*4 С това подразбираме, естествено, простата възможност на мислене/. За началото на теорията на познанието трябва да считаме за напълно неустановено, можем ли да стигнем до съждения без да имаме опитност или само чрез опитност. Нещо повече, за непревзетото мислене такава независимост изглежда предварително невъзможна. Така щото, какъвто и да бъде предметът на нашето знание, той трябва да се срещне с нас първо като непосредствено индивидуално преживяване т.е. като опитност.
И самите математически съждения ние добиваме не по друг път, освен добивайки опитност за тях и определени отделни случаи.
Даже ако, както прави това, например, Ото Либман/5/ ги считаме основани на известна организация на нашето съзнание, все пак работата не се изменя. Тогава, естествено, може да се каже: това или онова положение има принудителна значимост, защото ако премахнем неговата истинност, тогава заедно с това бихме премахнали и съзнанието; обаче неговото съдържание, като познание, ние можем да получим само, ако то стане за нас преживяване, съвършено така, както кое и да е събитие във външната природа. Нека съдържанието на такова положение да включва елементи, които служат като залог за неговата абсолютна значимост, или нека тази значимост да бъде обезпечена по силата на други основания, аз все пак не мога да ги усвоя иначе, освен при условие това положение да ми се представи като опитност. Това е едно. Второто съмнение се заключава в това, че в началото на теоретико-познавателните изследвания никак не бива да твърдим, че от опитността не могат да се получат никакви безусловно значими познания.
към текста >>
Тогава, естествено, може да се каже: това или онова положение има принудителна значимост, защото ако премахнем неговата истин
нос
т, тогава заедно с това бихме премахнали и съзнанието; обаче неговото съдържание, като познание, ние можем да получим само, ако то стане за нас преживяване, съвършено така, както кое и да е събитие във външната природа.
Нещо повече, за непревзетото мислене такава независимост изглежда предварително невъзможна. Така щото, какъвто и да бъде предметът на нашето знание, той трябва да се срещне с нас първо като непосредствено индивидуално преживяване т.е. като опитност. И самите математически съждения ние добиваме не по друг път, освен добивайки опитност за тях и определени отделни случаи. Даже ако, както прави това, например, Ото Либман/5/ ги считаме основани на известна организация на нашето съзнание, все пак работата не се изменя.
Тогава, естествено, може да се каже: това или онова положение има принудителна значимост, защото ако премахнем неговата истинност, тогава заедно с това бихме премахнали и съзнанието; обаче неговото съдържание, като познание, ние можем да получим само, ако то стане за нас преживяване, съвършено така, както кое и да е събитие във външната природа.
Нека съдържанието на такова положение да включва елементи, които служат като залог за неговата абсолютна значимост, или нека тази значимост да бъде обезпечена по силата на други основания, аз все пак не мога да ги усвоя иначе, освен при условие това положение да ми се представи като опитност. Това е едно. Второто съмнение се заключава в това, че в началото на теоретико-познавателните изследвания никак не бива да твърдим, че от опитността не могат да се получат никакви безусловно значими познания. Без съмнение, отлично може да се мисли, че самата, опитност може да има такъв признак, с който да бъде обезпечена достоверността на добитите от него истини. И така в постановката на въпроса са заложени два предпоставки: първо, че освен опита ние трябва да имаме още един път за постигане на познанието и второ, че всяко опитно знание има само условна значимост.
към текста >>
Нека съдържанието на такова положение да включва елементи, които служат като залог за неговата абсолютна значимост, или нека тази значимост да бъде обезпечена по силата на други основания, аз все пак не мога да ги усвоя иначе, освен при условие това положение да ми се представи като опит
нос
т.
Така щото, какъвто и да бъде предметът на нашето знание, той трябва да се срещне с нас първо като непосредствено индивидуално преживяване т.е. като опитност. И самите математически съждения ние добиваме не по друг път, освен добивайки опитност за тях и определени отделни случаи. Даже ако, както прави това, например, Ото Либман/5/ ги считаме основани на известна организация на нашето съзнание, все пак работата не се изменя. Тогава, естествено, може да се каже: това или онова положение има принудителна значимост, защото ако премахнем неговата истинност, тогава заедно с това бихме премахнали и съзнанието; обаче неговото съдържание, като познание, ние можем да получим само, ако то стане за нас преживяване, съвършено така, както кое и да е събитие във външната природа.
Нека съдържанието на такова положение да включва елементи, които служат като залог за неговата абсолютна значимост, или нека тази значимост да бъде обезпечена по силата на други основания, аз все пак не мога да ги усвоя иначе, освен при условие това положение да ми се представи като опитност.
Това е едно. Второто съмнение се заключава в това, че в началото на теоретико-познавателните изследвания никак не бива да твърдим, че от опитността не могат да се получат никакви безусловно значими познания. Без съмнение, отлично може да се мисли, че самата, опитност може да има такъв признак, с който да бъде обезпечена достоверността на добитите от него истини. И така в постановката на въпроса са заложени два предпоставки: първо, че освен опита ние трябва да имаме още един път за постигане на познанието и второ, че всяко опитно знание има само условна значимост. Че тези положения се нуждаят от проверка, че можем да се съмняваме в тях, това Кант никак не съзнава.
към текста >>
Второто съмнение се заключава в това, че в началото на теоретико-познавателните изследвания никак не бива да твърдим, че от опит
нос
тта не могат да се получат никакви безусловно значими познания.
И самите математически съждения ние добиваме не по друг път, освен добивайки опитност за тях и определени отделни случаи. Даже ако, както прави това, например, Ото Либман/5/ ги считаме основани на известна организация на нашето съзнание, все пак работата не се изменя. Тогава, естествено, може да се каже: това или онова положение има принудителна значимост, защото ако премахнем неговата истинност, тогава заедно с това бихме премахнали и съзнанието; обаче неговото съдържание, като познание, ние можем да получим само, ако то стане за нас преживяване, съвършено така, както кое и да е събитие във външната природа. Нека съдържанието на такова положение да включва елементи, които служат като залог за неговата абсолютна значимост, или нека тази значимост да бъде обезпечена по силата на други основания, аз все пак не мога да ги усвоя иначе, освен при условие това положение да ми се представи като опитност. Това е едно.
Второто съмнение се заключава в това, че в началото на теоретико-познавателните изследвания никак не бива да твърдим, че от опитността не могат да се получат никакви безусловно значими познания.
Без съмнение, отлично може да се мисли, че самата, опитност може да има такъв признак, с който да бъде обезпечена достоверността на добитите от него истини. И така в постановката на въпроса са заложени два предпоставки: първо, че освен опита ние трябва да имаме още един път за постигане на познанието и второ, че всяко опитно знание има само условна значимост. Че тези положения се нуждаят от проверка, че можем да се съмняваме в тях, това Кант никак не съзнава. Той просто ги пренася, като предразсъдъци, от догматическата философия и ги поставя в основата на своите критически изследвания. Догматическата философия ги предполага като значими и просто ги прилага за постигането на съответствуващото за тях знание.
към текста >>
Без съмнение, отлично може да се мисли, че самата, опит
нос
т може да има такъв признак, с който да бъде обезпечена достовер
нос
тта на добитите от него истини.
Даже ако, както прави това, например, Ото Либман/5/ ги считаме основани на известна организация на нашето съзнание, все пак работата не се изменя. Тогава, естествено, може да се каже: това или онова положение има принудителна значимост, защото ако премахнем неговата истинност, тогава заедно с това бихме премахнали и съзнанието; обаче неговото съдържание, като познание, ние можем да получим само, ако то стане за нас преживяване, съвършено така, както кое и да е събитие във външната природа. Нека съдържанието на такова положение да включва елементи, които служат като залог за неговата абсолютна значимост, или нека тази значимост да бъде обезпечена по силата на други основания, аз все пак не мога да ги усвоя иначе, освен при условие това положение да ми се представи като опитност. Това е едно. Второто съмнение се заключава в това, че в началото на теоретико-познавателните изследвания никак не бива да твърдим, че от опитността не могат да се получат никакви безусловно значими познания.
Без съмнение, отлично може да се мисли, че самата, опитност може да има такъв признак, с който да бъде обезпечена достоверността на добитите от него истини.
И така в постановката на въпроса са заложени два предпоставки: първо, че освен опита ние трябва да имаме още един път за постигане на познанието и второ, че всяко опитно знание има само условна значимост. Че тези положения се нуждаят от проверка, че можем да се съмняваме в тях, това Кант никак не съзнава. Той просто ги пренася, като предразсъдъци, от догматическата философия и ги поставя в основата на своите критически изследвания. Догматическата философия ги предполага като значими и просто ги прилага за постигането на съответствуващото за тях знание. Кант ги предполага като значими и само се запитва; При какви условия могат те да бъдат значими?
към текста >>
Във второто въведение към "Критика на чистия разум" се казва: "Вярно е, опитът ни учи, че нещо е създадено така или иначе, но не ни показва, че то би могло да бъде и друго", и: "Опитът никога не дава на вашето съждение истинна или строга всеобщ
нос
т, а само допусната и от
нос
ителна /чрез индукция/".; "Прологомени" § 1 намираме: "Отначало, що се касае за източниците на метафизическото познание, още в самото понятие за него е заложено, че то не може да бъде емпирическо.
Кант ги предполага като значими и само се запитва; При какви условия могат те да бъдат значими? Но, ако въобще те нямат значимост? Тогава цялата сграда на Кантовското учение е лишена от всяка основа. Всичко, което Кант излага в петте параграфа, предшествуващи формулировката на неговия основен въпрос, е опит да се докаже, че математическите съждения са синтетични./1/ /*1 Опит, който обаче ако и не напълно опроверган, е останал все пак твърде спорен вследствие възраженията на Роберт Цимерман/. Обаче приведените от нас по-горе предпоставки се оказват именно научни предразсъдъци.
Във второто въведение към "Критика на чистия разум" се казва: "Вярно е, опитът ни учи, че нещо е създадено така или иначе, но не ни показва, че то би могло да бъде и друго", и: "Опитът никога не дава на вашето съждение истинна или строга всеобщност, а само допусната и относителна /чрез индукция/".; "Прологомени" § 1 намираме: "Отначало, що се касае за източниците на метафизическото познание, още в самото понятие за него е заложено, че то не може да бъде емпирическо.
Принципите на такова познание /тук се отнасят не само основните изложения, но и неговите основни понятия/ не могат да се получат от опита, тъй като то трябва да бъде не само физическо, но и метафизическо, т.е. познание намиращо се извън опита". Най-после в "Критика на чистия разум"/1/ Кант казва: "Преди всичко трябва да отбележим, че собствено математическите съждения са винаги съждения............, а не емпирични, защото те носят в самите себе си необходимостта, която не може да се добие чрез опита. Ако не искат да признаят това, нека бъде така: тогава аз ще огранича моето положение в чистата математика, чието понятие включва вече в себе си, че то съдържа в себе си не емпирическо, а само чисто познание...............". Можем да отворим "Критиката на чистия разум" на кое да е място, навсякъде ще намерим че всички изследвания в това съчинение се водят с предпоставката за тези догматически положения.
към текста >>
Най-после в "Критика на чистия разум"/1/ Кант казва: "Преди всичко трябва да отбележим, че собствено математическите съждения са винаги съждения............, а не емпирични, защото те
нос
ят в самите себе си необходимостта, която не може да се добие чрез опита.
Всичко, което Кант излага в петте параграфа, предшествуващи формулировката на неговия основен въпрос, е опит да се докаже, че математическите съждения са синтетични./1/ /*1 Опит, който обаче ако и не напълно опроверган, е останал все пак твърде спорен вследствие възраженията на Роберт Цимерман/. Обаче приведените от нас по-горе предпоставки се оказват именно научни предразсъдъци. Във второто въведение към "Критика на чистия разум" се казва: "Вярно е, опитът ни учи, че нещо е създадено така или иначе, но не ни показва, че то би могло да бъде и друго", и: "Опитът никога не дава на вашето съждение истинна или строга всеобщност, а само допусната и относителна /чрез индукция/".; "Прологомени" § 1 намираме: "Отначало, що се касае за източниците на метафизическото познание, още в самото понятие за него е заложено, че то не може да бъде емпирическо. Принципите на такова познание /тук се отнасят не само основните изложения, но и неговите основни понятия/ не могат да се получат от опита, тъй като то трябва да бъде не само физическо, но и метафизическо, т.е. познание намиращо се извън опита".
Най-после в "Критика на чистия разум"/1/ Кант казва: "Преди всичко трябва да отбележим, че собствено математическите съждения са винаги съждения............, а не емпирични, защото те носят в самите себе си необходимостта, която не може да се добие чрез опита.
Ако не искат да признаят това, нека бъде така: тогава аз ще огранича моето положение в чистата математика, чието понятие включва вече в себе си, че то съдържа в себе си не емпирическо, а само чисто познание...............". Можем да отворим "Критиката на чистия разум" на кое да е място, навсякъде ще намерим че всички изследвания в това съчинение се водят с предпоставката за тези догматически положения. Коен/1/ и Щадлер/2//*2 Кантовата теория на опитността, стр. 90 и сл./ се опитват да докажат, че Кант е изяснил априорната природа на математическите и чисто естествено-научните положения. Обаче всичко, което се опитаха да направи критиката, може да бъде сведено до следното: тъй като математиката и чистото естествознание са априорни науки, то формата на всеки опит трябва да се основава в самия обект.
към текста >>
Коен/1/ и Щадлер/2//*2 Кантовата теория на опит
нос
тта, стр.
Принципите на такова познание /тук се отнасят не само основните изложения, но и неговите основни понятия/ не могат да се получат от опита, тъй като то трябва да бъде не само физическо, но и метафизическо, т.е. познание намиращо се извън опита". Най-после в "Критика на чистия разум"/1/ Кант казва: "Преди всичко трябва да отбележим, че собствено математическите съждения са винаги съждения............, а не емпирични, защото те носят в самите себе си необходимостта, която не може да се добие чрез опита. Ако не искат да признаят това, нека бъде така: тогава аз ще огранича моето положение в чистата математика, чието понятие включва вече в себе си, че то съдържа в себе си не емпирическо, а само чисто познание...............". Можем да отворим "Критиката на чистия разум" на кое да е място, навсякъде ще намерим че всички изследвания в това съчинение се водят с предпоставката за тези догматически положения.
Коен/1/ и Щадлер/2//*2 Кантовата теория на опитността, стр.
90 и сл./ се опитват да докажат, че Кант е изяснил априорната природа на математическите и чисто естествено-научните положения. Обаче всичко, което се опитаха да направи критиката, може да бъде сведено до следното: тъй като математиката и чистото естествознание са априорни науки, то формата на всеки опит трябва да се основава в самия обект. И така, емпирически даденото остава само като материал на усещането. Този материал, посредством заложените в думата форми, се преустроява в системата на опитността. Формалните истини на априорната теория имат своя смисъл и значение само в качеството на регулиращи принципи за материала усещането; те правят опита възможен, но не излизат на неговите предели.
към текста >>
Този материал, посредством заложените в думата форми, се преустроява в системата на опит
нос
тта.
Можем да отворим "Критиката на чистия разум" на кое да е място, навсякъде ще намерим че всички изследвания в това съчинение се водят с предпоставката за тези догматически положения. Коен/1/ и Щадлер/2//*2 Кантовата теория на опитността, стр. 90 и сл./ се опитват да докажат, че Кант е изяснил априорната природа на математическите и чисто естествено-научните положения. Обаче всичко, което се опитаха да направи критиката, може да бъде сведено до следното: тъй като математиката и чистото естествознание са априорни науки, то формата на всеки опит трябва да се основава в самия обект. И така, емпирически даденото остава само като материал на усещането.
Този материал, посредством заложените в думата форми, се преустроява в системата на опитността.
Формалните истини на априорната теория имат своя смисъл и значение само в качеството на регулиращи принципи за материала усещането; те правят опита възможен, но не излизат на неговите предели. В такъв случай тези формални истини са синтетични съждения.... ......., които с това, като условия на всеки възможен опит, не трябва да отидат по-далече от самия опит. По този начин "Критиката на чистия разум" ни най-малко не доказва априорността на математиката и на чистото естествознание, а само определя областта на тяхната значимост при тази предпоставка, че истините на тази наука трябва да бъдат добити независимо от опита. Даже Кант толкова малко се впуска в доказването на тази априорност, че просто изпусна цялата онази част на математиката /виж по-горе/, в която и по негово виждане тази априорност може да бъде подложена на съмнение и се ограничава в тази част, в която, както той мисли, може да извлече априорността от чистото понятие. Йохан Фолкелт също намира, че Кант изхожда от определената предпоставка, че фактически съществува всеобщо и необходимо знание".
към текста >>
По този начин "Критиката на чистия разум" ни най-малко не доказва априор
нос
тта на математиката и на чистото естествознание, а само определя областта на тяхната значимост при тази предпоставка, че истините на тази наука трябва да бъдат добити независимо от опита.
Обаче всичко, което се опитаха да направи критиката, може да бъде сведено до следното: тъй като математиката и чистото естествознание са априорни науки, то формата на всеки опит трябва да се основава в самия обект. И така, емпирически даденото остава само като материал на усещането. Този материал, посредством заложените в думата форми, се преустроява в системата на опитността. Формалните истини на априорната теория имат своя смисъл и значение само в качеството на регулиращи принципи за материала усещането; те правят опита възможен, но не излизат на неговите предели. В такъв случай тези формални истини са синтетични съждения.... ......., които с това, като условия на всеки възможен опит, не трябва да отидат по-далече от самия опит.
По този начин "Критиката на чистия разум" ни най-малко не доказва априорността на математиката и на чистото естествознание, а само определя областта на тяхната значимост при тази предпоставка, че истините на тази наука трябва да бъдат добити независимо от опита.
Даже Кант толкова малко се впуска в доказването на тази априорност, че просто изпусна цялата онази част на математиката /виж по-горе/, в която и по негово виждане тази априорност може да бъде подложена на съмнение и се ограничава в тази част, в която, както той мисли, може да извлече априорността от чистото понятие. Йохан Фолкелт също намира, че Кант изхожда от определената предпоставка, че фактически съществува всеобщо и необходимо знание". Той говори за това по-нататък: "Тази никога подложена от Кант на изследване предпоставка се намира в такова противоречие с характера на критическата теория на познанието, щото трябва сериозно да си зададем въпроса; може ли критиката на чистия разум да се счита за критическа теория на познанието? " Наистина Фолкелт намира, че има пълно основание на този въпрос по необходимост да се отговори утвърдително, но чрез тази догматическа предпоставка критическа позиция на Кантовата теория на познанието коренно се нарушава./1/ С една реч и Фолкелт намира, че Критиката на чистия разум е теория на познанието попълнена от предпоставки. По същество с нашите възгледи са съгласни и тези на О.Либмал/1/, Хьолдер/2/, Винделбалд/3/, Ибербег/4/, Ед.Ф.Харгман/5/ и Куне Фишер/6/.
към текста >>
Даже Кант толкова малко се впуска в доказването на тази априор
нос
т, че просто изпусна цялата онази част на математиката /виж по-горе/, в която и по негово виждане тази априор
нос
т може да бъде подложена на съмнение и се ограничава в тази част, в която, както той мисли, може да извлече априор
нос
тта от чистото понятие.
И така, емпирически даденото остава само като материал на усещането. Този материал, посредством заложените в думата форми, се преустроява в системата на опитността. Формалните истини на априорната теория имат своя смисъл и значение само в качеството на регулиращи принципи за материала усещането; те правят опита възможен, но не излизат на неговите предели. В такъв случай тези формални истини са синтетични съждения.... ......., които с това, като условия на всеки възможен опит, не трябва да отидат по-далече от самия опит. По този начин "Критиката на чистия разум" ни най-малко не доказва априорността на математиката и на чистото естествознание, а само определя областта на тяхната значимост при тази предпоставка, че истините на тази наука трябва да бъдат добити независимо от опита.
Даже Кант толкова малко се впуска в доказването на тази априорност, че просто изпусна цялата онази част на математиката /виж по-горе/, в която и по негово виждане тази априорност може да бъде подложена на съмнение и се ограничава в тази част, в която, както той мисли, може да извлече априорността от чистото понятие.
Йохан Фолкелт също намира, че Кант изхожда от определената предпоставка, че фактически съществува всеобщо и необходимо знание". Той говори за това по-нататък: "Тази никога подложена от Кант на изследване предпоставка се намира в такова противоречие с характера на критическата теория на познанието, щото трябва сериозно да си зададем въпроса; може ли критиката на чистия разум да се счита за критическа теория на познанието? " Наистина Фолкелт намира, че има пълно основание на този въпрос по необходимост да се отговори утвърдително, но чрез тази догматическа предпоставка критическа позиция на Кантовата теория на познанието коренно се нарушава./1/ С една реч и Фолкелт намира, че Критиката на чистия разум е теория на познанието попълнена от предпоставки. По същество с нашите възгледи са съгласни и тези на О.Либмал/1/, Хьолдер/2/, Винделбалд/3/, Ибербег/4/, Ед.Ф.Харгман/5/ и Куне Фишер/6/. По отношение на Куне Фишер Фолкелт Греин, когато...................казва: "От изложението на Куно Фишер не е ясно, дали според неговото мислене, Кант предполага, че фактичността на всеобщност и необходими съждения е само психологическа, или тяхната значимост и правилност е едновременно и обективна".
към текста >>
По отношение на Куне Фишер Фолкелт Греин, когато...................казва: "От изложението на Куно Фишер не е ясно, дали според неговото мислене, Кант предполага, че фактич
нос
тта на всеобщ
нос
т и необходими съждения е само психологическа, или тяхната значимост и правил
нос
т е едновременно и обективна".
Даже Кант толкова малко се впуска в доказването на тази априорност, че просто изпусна цялата онази част на математиката /виж по-горе/, в която и по негово виждане тази априорност може да бъде подложена на съмнение и се ограничава в тази част, в която, както той мисли, може да извлече априорността от чистото понятие. Йохан Фолкелт също намира, че Кант изхожда от определената предпоставка, че фактически съществува всеобщо и необходимо знание". Той говори за това по-нататък: "Тази никога подложена от Кант на изследване предпоставка се намира в такова противоречие с характера на критическата теория на познанието, щото трябва сериозно да си зададем въпроса; може ли критиката на чистия разум да се счита за критическа теория на познанието? " Наистина Фолкелт намира, че има пълно основание на този въпрос по необходимост да се отговори утвърдително, но чрез тази догматическа предпоставка критическа позиция на Кантовата теория на познанието коренно се нарушава./1/ С една реч и Фолкелт намира, че Критиката на чистия разум е теория на познанието попълнена от предпоставки. По същество с нашите възгледи са съгласни и тези на О.Либмал/1/, Хьолдер/2/, Винделбалд/3/, Ибербег/4/, Ед.Ф.Харгман/5/ и Куне Фишер/6/.
По отношение на Куне Фишер Фолкелт Греин, когато...................казва: "От изложението на Куно Фишер не е ясно, дали според неговото мислене, Кант предполага, че фактичността на всеобщност и необходими съждения е само психологическа, или тяхната значимост и правилност е едновременно и обективна".
Тъй като на приведеното място Фишер казва, че главната трудност в Критиката на чистия разум трябва да се търси в това, че нейните "обосновани зависят от известни предпоставки, които трябва да признаем, за да признаем следващите". Тези предпоставки и за Фишер са основание, защо "първо" трябва да бъде установен "Фактът на познанието", и след това с помощта на анализа да бъдат намерени способностите на познанието, "от които се обяснява самият факт на познанието". Относно обстоятелството, че Кант поставя априорната значимост на чистата математика и естествознанието и качеството на предпоставки начело на своите разсъждения. Фактите, че действително притежаваме познания, независимо от всякакъв опит и че този последният ни дава само относителни всеобщности, ние можем да признаем само като извод от други съждения. Това твърдение би трябвало да предхожда изследваното същността на опита, а също така и същността на нашето познание.
към текста >>
Тъй като на приведеното място Фишер казва, че главната труд
нос
т в Критиката на чистия разум трябва да се търси в това, че нейните "обосновани зависят от известни предпоставки, които трябва да признаем, за да признаем следващите".
Йохан Фолкелт също намира, че Кант изхожда от определената предпоставка, че фактически съществува всеобщо и необходимо знание". Той говори за това по-нататък: "Тази никога подложена от Кант на изследване предпоставка се намира в такова противоречие с характера на критическата теория на познанието, щото трябва сериозно да си зададем въпроса; може ли критиката на чистия разум да се счита за критическа теория на познанието? " Наистина Фолкелт намира, че има пълно основание на този въпрос по необходимост да се отговори утвърдително, но чрез тази догматическа предпоставка критическа позиция на Кантовата теория на познанието коренно се нарушава./1/ С една реч и Фолкелт намира, че Критиката на чистия разум е теория на познанието попълнена от предпоставки. По същество с нашите възгледи са съгласни и тези на О.Либмал/1/, Хьолдер/2/, Винделбалд/3/, Ибербег/4/, Ед.Ф.Харгман/5/ и Куне Фишер/6/. По отношение на Куне Фишер Фолкелт Греин, когато...................казва: "От изложението на Куно Фишер не е ясно, дали според неговото мислене, Кант предполага, че фактичността на всеобщност и необходими съждения е само психологическа, или тяхната значимост и правилност е едновременно и обективна".
Тъй като на приведеното място Фишер казва, че главната трудност в Критиката на чистия разум трябва да се търси в това, че нейните "обосновани зависят от известни предпоставки, които трябва да признаем, за да признаем следващите".
Тези предпоставки и за Фишер са основание, защо "първо" трябва да бъде установен "Фактът на познанието", и след това с помощта на анализа да бъдат намерени способностите на познанието, "от които се обяснява самият факт на познанието". Относно обстоятелството, че Кант поставя априорната значимост на чистата математика и естествознанието и качеството на предпоставки начело на своите разсъждения. Фактите, че действително притежаваме познания, независимо от всякакъв опит и че този последният ни дава само относителни всеобщности, ние можем да признаем само като извод от други съждения. Това твърдение би трябвало да предхожда изследваното същността на опита, а също така и същността на нашето познание. От първо изследване би могло да следва първото, от второто второто от приведените по-горе положения.
към текста >>
Тези предпоставки и за Фишер са основание, защо "първо" трябва да бъде установен "Фактът на познанието", и след това с помощта на анализа да бъдат намерени способ
нос
тите на познанието, "от които се обяснява самият факт на познанието".
Той говори за това по-нататък: "Тази никога подложена от Кант на изследване предпоставка се намира в такова противоречие с характера на критическата теория на познанието, щото трябва сериозно да си зададем въпроса; може ли критиката на чистия разум да се счита за критическа теория на познанието? " Наистина Фолкелт намира, че има пълно основание на този въпрос по необходимост да се отговори утвърдително, но чрез тази догматическа предпоставка критическа позиция на Кантовата теория на познанието коренно се нарушава./1/ С една реч и Фолкелт намира, че Критиката на чистия разум е теория на познанието попълнена от предпоставки. По същество с нашите възгледи са съгласни и тези на О.Либмал/1/, Хьолдер/2/, Винделбалд/3/, Ибербег/4/, Ед.Ф.Харгман/5/ и Куне Фишер/6/. По отношение на Куне Фишер Фолкелт Греин, когато...................казва: "От изложението на Куно Фишер не е ясно, дали според неговото мислене, Кант предполага, че фактичността на всеобщност и необходими съждения е само психологическа, или тяхната значимост и правилност е едновременно и обективна". Тъй като на приведеното място Фишер казва, че главната трудност в Критиката на чистия разум трябва да се търси в това, че нейните "обосновани зависят от известни предпоставки, които трябва да признаем, за да признаем следващите".
Тези предпоставки и за Фишер са основание, защо "първо" трябва да бъде установен "Фактът на познанието", и след това с помощта на анализа да бъдат намерени способностите на познанието, "от които се обяснява самият факт на познанието".
Относно обстоятелството, че Кант поставя априорната значимост на чистата математика и естествознанието и качеството на предпоставки начело на своите разсъждения. Фактите, че действително притежаваме познания, независимо от всякакъв опит и че този последният ни дава само относителни всеобщности, ние можем да признаем само като извод от други съждения. Това твърдение би трябвало да предхожда изследваното същността на опита, а също така и същността на нашето познание. От първо изследване би могло да следва първото, от второто второто от приведените по-горе положения. Против изнесените от нас доводи Критиката на разума би могло да се възрази още следното.
към текста >>
От
нос
но обстоятелството, че Кант поставя априорната значимост на чистата математика и естествознанието и качеството на предпоставки начело на своите разсъждения.
" Наистина Фолкелт намира, че има пълно основание на този въпрос по необходимост да се отговори утвърдително, но чрез тази догматическа предпоставка критическа позиция на Кантовата теория на познанието коренно се нарушава./1/ С една реч и Фолкелт намира, че Критиката на чистия разум е теория на познанието попълнена от предпоставки. По същество с нашите възгледи са съгласни и тези на О.Либмал/1/, Хьолдер/2/, Винделбалд/3/, Ибербег/4/, Ед.Ф.Харгман/5/ и Куне Фишер/6/. По отношение на Куне Фишер Фолкелт Греин, когато...................казва: "От изложението на Куно Фишер не е ясно, дали според неговото мислене, Кант предполага, че фактичността на всеобщност и необходими съждения е само психологическа, или тяхната значимост и правилност е едновременно и обективна". Тъй като на приведеното място Фишер казва, че главната трудност в Критиката на чистия разум трябва да се търси в това, че нейните "обосновани зависят от известни предпоставки, които трябва да признаем, за да признаем следващите". Тези предпоставки и за Фишер са основание, защо "първо" трябва да бъде установен "Фактът на познанието", и след това с помощта на анализа да бъдат намерени способностите на познанието, "от които се обяснява самият факт на познанието".
Относно обстоятелството, че Кант поставя априорната значимост на чистата математика и естествознанието и качеството на предпоставки начело на своите разсъждения.
Фактите, че действително притежаваме познания, независимо от всякакъв опит и че този последният ни дава само относителни всеобщности, ние можем да признаем само като извод от други съждения. Това твърдение би трябвало да предхожда изследваното същността на опита, а също така и същността на нашето познание. От първо изследване би могло да следва първото, от второто второто от приведените по-горе положения. Против изнесените от нас доводи Критиката на разума би могло да се възрази още следното. Би могло да се каже, че всяка теория на познанието би трябвало да доведе читателя още там, където може да бъде намерена една изходна точка лишена от предпоставки.
към текста >>
Фактите, че действително притежаваме познания, независимо от всякакъв опит и че този последният ни дава само от
нос
ителни всеобщ
нос
ти, ние можем да признаем само като извод от други съждения.
По същество с нашите възгледи са съгласни и тези на О.Либмал/1/, Хьолдер/2/, Винделбалд/3/, Ибербег/4/, Ед.Ф.Харгман/5/ и Куне Фишер/6/. По отношение на Куне Фишер Фолкелт Греин, когато...................казва: "От изложението на Куно Фишер не е ясно, дали според неговото мислене, Кант предполага, че фактичността на всеобщност и необходими съждения е само психологическа, или тяхната значимост и правилност е едновременно и обективна". Тъй като на приведеното място Фишер казва, че главната трудност в Критиката на чистия разум трябва да се търси в това, че нейните "обосновани зависят от известни предпоставки, които трябва да признаем, за да признаем следващите". Тези предпоставки и за Фишер са основание, защо "първо" трябва да бъде установен "Фактът на познанието", и след това с помощта на анализа да бъдат намерени способностите на познанието, "от които се обяснява самият факт на познанието". Относно обстоятелството, че Кант поставя априорната значимост на чистата математика и естествознанието и качеството на предпоставки начело на своите разсъждения.
Фактите, че действително притежаваме познания, независимо от всякакъв опит и че този последният ни дава само относителни всеобщности, ние можем да признаем само като извод от други съждения.
Това твърдение би трябвало да предхожда изследваното същността на опита, а също така и същността на нашето познание. От първо изследване би могло да следва първото, от второто второто от приведените по-горе положения. Против изнесените от нас доводи Критиката на разума би могло да се възрази още следното. Би могло да се каже, че всяка теория на познанието би трябвало да доведе читателя още там, където може да бъде намерена една изходна точка лишена от предпоставки. Понеже това, което притежаваме като познание в кой да е момент на нашия живот, е вече твърде отдалечено от тази изходна точка, ние трябва отново да се върнем към нея по изкуствен път.
към текста >>
Това твърдение би трябвало да предхожда изследваното същ
нос
тта на опита, а също така и същ
нос
тта на нашето познание.
По отношение на Куне Фишер Фолкелт Греин, когато...................казва: "От изложението на Куно Фишер не е ясно, дали според неговото мислене, Кант предполага, че фактичността на всеобщност и необходими съждения е само психологическа, или тяхната значимост и правилност е едновременно и обективна". Тъй като на приведеното място Фишер казва, че главната трудност в Критиката на чистия разум трябва да се търси в това, че нейните "обосновани зависят от известни предпоставки, които трябва да признаем, за да признаем следващите". Тези предпоставки и за Фишер са основание, защо "първо" трябва да бъде установен "Фактът на познанието", и след това с помощта на анализа да бъдат намерени способностите на познанието, "от които се обяснява самият факт на познанието". Относно обстоятелството, че Кант поставя априорната значимост на чистата математика и естествознанието и качеството на предпоставки начело на своите разсъждения. Фактите, че действително притежаваме познания, независимо от всякакъв опит и че този последният ни дава само относителни всеобщности, ние можем да признаем само като извод от други съждения.
Това твърдение би трябвало да предхожда изследваното същността на опита, а също така и същността на нашето познание.
От първо изследване би могло да следва първото, от второто второто от приведените по-горе положения. Против изнесените от нас доводи Критиката на разума би могло да се възрази още следното. Би могло да се каже, че всяка теория на познанието би трябвало да доведе читателя още там, където може да бъде намерена една изходна точка лишена от предпоставки. Понеже това, което притежаваме като познание в кой да е момент на нашия живот, е вече твърде отдалечено от тази изходна точка, ние трябва отново да се върнем към нея по изкуствен път. Всъщност, такива чисто дидактически уговорки относно началото на науката за познанието е една необходимост за всеки гноселог.
към текста >>
Всъщ
нос
т, такива чисто дидактически уговорки от
нос
но началото на науката за познанието е една необходимост за всеки г
нос
елог.
Това твърдение би трябвало да предхожда изследваното същността на опита, а също така и същността на нашето познание. От първо изследване би могло да следва първото, от второто второто от приведените по-горе положения. Против изнесените от нас доводи Критиката на разума би могло да се възрази още следното. Би могло да се каже, че всяка теория на познанието би трябвало да доведе читателя още там, където може да бъде намерена една изходна точка лишена от предпоставки. Понеже това, което притежаваме като познание в кой да е момент на нашия живот, е вече твърде отдалечено от тази изходна точка, ние трябва отново да се върнем към нея по изкуствен път.
Всъщност, такива чисто дидактически уговорки относно началото на науката за познанието е една необходимост за всеки гноселог.
Но тази наука трябва във всеки случай да се ограничи с указанието, доколкото това начало на познанието, за което става дума, е действително начало; тя би трябвало да се състои напълно само от разбиращи се от само себе си аналитически положения и да не поставя никакви действителни, съдържателни твърдения, оказващи влияние върху съдържанието на по-нататъшните разсъждения, както това става у Канта. Гносеологът е длъжен също да покаже, че приетото от него начало е действително свободно от предпоставки. Но всичко това няма нищо общо със самата същина на това начало, намира се съвършено вън от него, не говори нищо от него. В началото на преподаването на математиката аз също трябва да убедя ученика в аксиоматическия характер на известни истини. Но никой не иска да твърди, че съдържанието на аксиомата е зависимо от тези предварителни съображения/1/ /* Дали ние така се отнасяме с нашите собствени теоретико-познавателни съображения, това ще покажем в ІV глава: Изходните точки на теорията на познанието./ Точно по същия начин и гносеологът в своите встъпителни забележки би трябвало да покаже пътя, как можем да стигнем до свободното от предпоставки начало; обаче самото съдържание на това начало трябва да бъда независимо от тези съображения.
към текста >>
Г
нос
еологът е длъжен също да покаже, че приетото от него начало е действително свободно от предпоставки.
Против изнесените от нас доводи Критиката на разума би могло да се възрази още следното. Би могло да се каже, че всяка теория на познанието би трябвало да доведе читателя още там, където може да бъде намерена една изходна точка лишена от предпоставки. Понеже това, което притежаваме като познание в кой да е момент на нашия живот, е вече твърде отдалечено от тази изходна точка, ние трябва отново да се върнем към нея по изкуствен път. Всъщност, такива чисто дидактически уговорки относно началото на науката за познанието е една необходимост за всеки гноселог. Но тази наука трябва във всеки случай да се ограничи с указанието, доколкото това начало на познанието, за което става дума, е действително начало; тя би трябвало да се състои напълно само от разбиращи се от само себе си аналитически положения и да не поставя никакви действителни, съдържателни твърдения, оказващи влияние върху съдържанието на по-нататъшните разсъждения, както това става у Канта.
Гносеологът е длъжен също да покаже, че приетото от него начало е действително свободно от предпоставки.
Но всичко това няма нищо общо със самата същина на това начало, намира се съвършено вън от него, не говори нищо от него. В началото на преподаването на математиката аз също трябва да убедя ученика в аксиоматическия характер на известни истини. Но никой не иска да твърди, че съдържанието на аксиомата е зависимо от тези предварителни съображения/1/ /* Дали ние така се отнасяме с нашите собствени теоретико-познавателни съображения, това ще покажем в ІV глава: Изходните точки на теорията на познанието./ Точно по същия начин и гносеологът в своите встъпителни забележки би трябвало да покаже пътя, как можем да стигнем до свободното от предпоставки начало; обаче самото съдържание на това начало трябва да бъда независимо от тези съображения. Във всеки случай от такова встъпление е далече този, който подобно на Кант поставя в началото твърдения със съвършено определен догматически характер.
към текста >>
Но никой не иска да твърди, че съдържанието на аксиомата е зависимо от тези предварителни съображения/1/ /* Дали ние така се отнасяме с нашите собствени теоретико-познавателни съображения, това ще покажем в ІV глава: Изходните точки на теорията на познанието./ Точно по същия начин и г
нос
еологът в своите встъпителни забележки би трябвало да покаже пътя, как можем да стигнем до свободното от предпоставки начало; обаче самото съдържание на това начало трябва да бъда независимо от тези съображения.
Всъщност, такива чисто дидактически уговорки относно началото на науката за познанието е една необходимост за всеки гноселог. Но тази наука трябва във всеки случай да се ограничи с указанието, доколкото това начало на познанието, за което става дума, е действително начало; тя би трябвало да се състои напълно само от разбиращи се от само себе си аналитически положения и да не поставя никакви действителни, съдържателни твърдения, оказващи влияние върху съдържанието на по-нататъшните разсъждения, както това става у Канта. Гносеологът е длъжен също да покаже, че приетото от него начало е действително свободно от предпоставки. Но всичко това няма нищо общо със самата същина на това начало, намира се съвършено вън от него, не говори нищо от него. В началото на преподаването на математиката аз също трябва да убедя ученика в аксиоматическия характер на известни истини.
Но никой не иска да твърди, че съдържанието на аксиомата е зависимо от тези предварителни съображения/1/ /* Дали ние така се отнасяме с нашите собствени теоретико-познавателни съображения, това ще покажем в ІV глава: Изходните точки на теорията на познанието./ Точно по същия начин и гносеологът в своите встъпителни забележки би трябвало да покаже пътя, как можем да стигнем до свободното от предпоставки начало; обаче самото съдържание на това начало трябва да бъда независимо от тези съображения.
Във всеки случай от такова встъпление е далече този, който подобно на Кант поставя в началото твърдения със съвършено определен догматически характер.
към текста >>
26.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Погрешната постановка на въпроса, у Канта оказва по-голямо или по-малко влияние върху всички следващи г
нос
еолози.
ІІІ. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
Погрешната постановка на въпроса, у Канта оказва по-голямо или по-малко влияние върху всички следващи гносеолози.
Кантовият възглед, че всички дадени предмети са наши представи, е резултат на неговия априоризъм. От сега нататък този възглед, става основно положение и изходна точка на почти всички теоретико-познавателни истини. Всичко, което за нас е преди всичко и непосредствено достоверно, е единствено положението, че ние имаме знание за нашите представи; това е станало общопризнато убеждение на философите. Още в 1792 г. Г.Е.Шулце в своя... ................. твърди, че всички наши познания са просто представи и че ние никога не можем да отидем зад границите на нашите представи.
към текста >>
той предполага такива читатели, които са проникнати от убеждението, че цялата съвкуп
нос
т от това, което ни е дадено непосредствено, е редица от представи/1/.
Всичко, което за нас е преди всичко и непосредствено достоверно, е единствено положението, че ние имаме знание за нашите представи; това е станало общопризнато убеждение на философите. Още в 1792 г. Г.Е.Шулце в своя... ................. твърди, че всички наши познания са просто представи и че ние никога не можем да отидем зад границите на нашите представи. Шопенхауер със свойствения си философски патос изказва възгледа, че здравата придобивка на кантовската философия е възгледът, че светът е моя представа. Едуард Ф.Хартман намира това положение толкова безспорно, че в своя труд "Критически обосновки на трансцеденталния реализъм" предполага въобще само такива читатели, които са се освободили критически от наивното отъждествяване на образа на своите възприятия с вещите в себе си и са дошли до признанието, че даденото посредством акта на представянето, във вид на субективно-идеално съдържание на съзнанието, обектът на съзерцаването и независимата от акта на представянето и от формата на съзнанието, съществуваща сама по себе си вещ са неща абсолютно хетерогенни, т.е.
той предполага такива читатели, които са проникнати от убеждението, че цялата съвкупност от това, което ни е дадено непосредствено, е редица от представи/1/.
В своята, последна теоретико-познавателна работа Хартман се опитва, да обоснове своя възглед. Нашите следващи разсъждения ще покажат, как трябва да се отнася към такова обоснование свободната от предпоставки теория на познанието. Ото Либман насочва като най-свещено, най-висше в основното положение на всяка теория на познанието следното: "съзнанието не може да прескочи над самото себе си"/2/. Фолкелт изказва съждението, че първата най-непосредствена истина е тази, че всяко наше знание се простира преди всичко върху нашите представи и нарича, това позитивистически принципи на познанието. Той счита за "критическа до насока степен" само такава теория на познанието, която поставя на челно място този принцип, "в качеството на това, което е единствено твърдо установено в началото на всяко философствуване и вече след това последователно го обмисля/1/.
към текста >>
У други философи намираме поставени на свой ред начело на теорията на познанието други твърдения, като например, че истинския проблем на теорията на познанието се заключава във въпроса за отношението между мисъл и битие и във възмож
нос
тта за посредничество между двете /Дорнер-2/; или във въпроса по какъв начин съществуващите неща стават съзнателни /Ремке/ и т.н.
В своята, последна теоретико-познавателна работа Хартман се опитва, да обоснове своя възглед. Нашите следващи разсъждения ще покажат, как трябва да се отнася към такова обоснование свободната от предпоставки теория на познанието. Ото Либман насочва като най-свещено, най-висше в основното положение на всяка теория на познанието следното: "съзнанието не може да прескочи над самото себе си"/2/. Фолкелт изказва съждението, че първата най-непосредствена истина е тази, че всяко наше знание се простира преди всичко върху нашите представи и нарича, това позитивистически принципи на познанието. Той счита за "критическа до насока степен" само такава теория на познанието, която поставя на челно място този принцип, "в качеството на това, което е единствено твърдо установено в началото на всяко философствуване и вече след това последователно го обмисля/1/.
У други философи намираме поставени на свой ред начело на теорията на познанието други твърдения, като например, че истинския проблем на теорията на познанието се заключава във въпроса за отношението между мисъл и битие и във възможността за посредничество между двете /Дорнер-2/; или във въпроса по какъв начин съществуващите неща стават съзнателни /Ремке/ и т.н.
Кирхман изхожда от двете гносеологически аксиоми: "възприеманото съществува" и "противоречието не съществува."/3/. Според Л. Е. Финер познанието се състои в знанието за фактическото, за реалното/4/ и оставя тази догма съвсем непроверена, както и Гьоринг, който също твърди нещо подобно: "Да познаваме значи винаги: да познаваме нещо съществуващо; това е факт, който не може да отрече нито скептицизмът, нито Кантовият критицизъм"/5/. Последните двама просто обявяват: ето, що е познание, без да се питат, с какво право вършат това. Даже ако тези различни твърдения биха верни или биха довели до верната постановка на проблема, би било съвършено невъзможно те да бъдат поставени на обсъждане в самото начало на теорията на познанието.
към текста >>
Кирхман изхожда от двете г
нос
еологически аксиоми: "възприеманото съществува" и "противоречието не съществува."/3/.
Нашите следващи разсъждения ще покажат, как трябва да се отнася към такова обоснование свободната от предпоставки теория на познанието. Ото Либман насочва като най-свещено, най-висше в основното положение на всяка теория на познанието следното: "съзнанието не може да прескочи над самото себе си"/2/. Фолкелт изказва съждението, че първата най-непосредствена истина е тази, че всяко наше знание се простира преди всичко върху нашите представи и нарича, това позитивистически принципи на познанието. Той счита за "критическа до насока степен" само такава теория на познанието, която поставя на челно място този принцип, "в качеството на това, което е единствено твърдо установено в началото на всяко философствуване и вече след това последователно го обмисля/1/. У други философи намираме поставени на свой ред начело на теорията на познанието други твърдения, като например, че истинския проблем на теорията на познанието се заключава във въпроса за отношението между мисъл и битие и във възможността за посредничество между двете /Дорнер-2/; или във въпроса по какъв начин съществуващите неща стават съзнателни /Ремке/ и т.н.
Кирхман изхожда от двете гносеологически аксиоми: "възприеманото съществува" и "противоречието не съществува."/3/.
Според Л. Е. Финер познанието се състои в знанието за фактическото, за реалното/4/ и оставя тази догма съвсем непроверена, както и Гьоринг, който също твърди нещо подобно: "Да познаваме значи винаги: да познаваме нещо съществуващо; това е факт, който не може да отрече нито скептицизмът, нито Кантовият критицизъм"/5/. Последните двама просто обявяват: ето, що е познание, без да се питат, с какво право вършат това. Даже ако тези различни твърдения биха верни или биха довели до верната постановка на проблема, би било съвършено невъзможно те да бъдат поставени на обсъждане в самото начало на теорията на познанието. Понеже всички те, като съвършено определени възгледи, се включват вече в границите на областите на познанието.
към текста >>
По-нататък физикът се чувствува принуден изхождайки от някои явления в телесния свят да се откаже от вярата в непририв
нос
тта на предметите в пространството и да сведе тези предмети към системи от извънредно дребни частици /молекули, атоми/, чиито размери по отношение разстоянието им една от друга са неизмеримо малки.
Чрез наблюдение на онези явления, които стават в окръжаващата ни среда, например, когато имаме усещането на звука, физикът стига до извода, че на основата на това явление не стои нищо такова, което да има и най-отдалечено сходство с това, което непосредствено възприемаме като звук. Там навън, в окръжаващото ни пространство, може да се намерят само надлъжни трептения на телата на въздуха. От тук водим заключението, че това което в обикновения живот наричаме звук или тон, е изключително една субективна реакция на нашия организъм спрямо това вълнообразно движение. По същия начин се намира, че светлината и цветовете или топлината са нещо чисто субективно. Явленията на разлагането на светлината, на пречупването, на интерференцията и поляризацията ни учат, че на посочените по-горе качества на усещанията във външното пространство отговарят известни напречни трептения, които се чувствуваме принудени да приписваме отчасти на телата, отчасти на едно неизмеримо тънко еластично вещество на етера.
По-нататък физикът се чувствува принуден изхождайки от някои явления в телесния свят да се откаже от вярата в неприривността на предметите в пространството и да сведе тези предмети към системи от извънредно дребни частици /молекули, атоми/, чиито размери по отношение разстоянието им една от друга са неизмеримо малки.
От това се вади заключение, че всяко действие на телата едно върху друго става чрез празното пространство и по този начин, то се явява истинско .............. /действие на разстояние/. Физиката счита за правилно да приеме, че действието на телата върху нашите сетивни органи става не чрез непосредствено съприкосновение, защото винаги трябва, да съществува известно, макар и малко разстояние между съответното на тялото място върху кожата и самите тези тела. От тук следва, че това, което чувствуваме като твърдост и топлина на телата, е само реакция на окончанията на нашите осезателни топлинни нерви към действуващите чрез празното пространство молекулярни сили на телата. Към тези доводи на физика, като допълнение, се присъединяват и доводите на психо-физика, намерили своя израз в учението за специфичните енергии на сетивата. Йохан Мюлер е показал, че всяко сетиво може да бъде възбудено само по свойствен за него начин, обусловен от неговата организация и че то винаги реагира еднакво, каквото и външно впечатление да му действува отвън.
към текста >>
От това се прави извода, че във външния свят съществува само едни род процеси, а именно движение, и че многообразието на възприемания от нас свят е всъщ
нос
т само реакция на нашите сетива към тези процеси.
От тук следва, че това, което чувствуваме като твърдост и топлина на телата, е само реакция на окончанията на нашите осезателни топлинни нерви към действуващите чрез празното пространство молекулярни сили на телата. Към тези доводи на физика, като допълнение, се присъединяват и доводите на психо-физика, намерили своя израз в учението за специфичните енергии на сетивата. Йохан Мюлер е показал, че всяко сетиво може да бъде възбудено само по свойствен за него начин, обусловен от неговата организация и че то винаги реагира еднакво, каквото и външно впечатление да му действува отвън. Ако възбудим зрителния нерв, ние ще изпитаме светлина, безразлично дали на нерва въздействува електрическият ток или светлината. От друга, страна, еднакви външни процеси предизвикват съвършено различни усещания, според това, от кои сетива се възприемат.
От това се прави извода, че във външния свят съществува само едни род процеси, а именно движение, и че многообразието на възприемания от нас свят е всъщност само реакция на нашите сетива към тези процеси.
Съгласно този възглед, ние възприемаме не външния свят, а само предизвикалите от него субективни усещания в нас. Към доводите на физиката трябва да прибавим и доводите на физиологията. Първата изучава явленията, извършващи се вън от нашия организъм и отговарящи на възприятията; втората се стреми да изучава процесите и собственото тяло на човека, които стават през време, когато в нас е предизвикало известно усетно качество. Физиологията учи, че епидермисът е съвършено нечувствителен към раздразненията на външния свят. Така например, за да могат въздействията на външния свят да възбудят окончанията на нашите осезателни нерви в периферията на нашето тяло, процесът на трептенията трябва да бъде продължителен отначало през епидермиса.
към текста >>
Хартман приключва рав
нос
метката на тези разсъждения със следните думи: "Това съдържание на съзнанието се състои първоначално от усещания, с които душата реагира рефлексно на състоянието на движение на своя мозъчен център, но които нямат ни най-малко сходство с молекулярните състояния на движение, които ги предизвикват".
Физиологията учи, че епидермисът е съвършено нечувствителен към раздразненията на външния свят. Така например, за да могат въздействията на външния свят да възбудят окончанията на нашите осезателни нерви в периферията на нашето тяло, процесът на трептенията трябва да бъде продължителен отначало през епидермиса. При усещането на слуха или зрението, външният процес на движението преди да стигне до нерва се изменя освен това в цяла редица предавателни органи на сетивата. Това възбуждение на нервното окончание трябва да стигне чрез нерва до централния орган и тук само може да се извърши това, от което, въз основа на чието механическите процеси в мозъка, се предизвиква усещането. Ясно е, че благодарение на тези изменения, които изпитва раздразнението, действуващо на сетивните органи, това раздразнение толкова много се изменя, че трябва да се заличи всяка следа на сходство между първото въздействие на сетивата и появяващото се, накрая, усещане в съзнанието.
Хартман приключва равносметката на тези разсъждения със следните думи: "Това съдържание на съзнанието се състои първоначално от усещания, с които душата реагира рефлексно на състоянието на движение на своя мозъчен център, но които нямат ни най-малко сходство с молекулярните състояния на движение, които ги предизвикват".
Който размисли до края този ход на мислите, трябва да се съгласи, че ако той би бил верен, в нашето съзнание не би се съдържало и най-малкия остатък от това, което може да се нарече външно съществувание. Хартман прибавя към физическите и физиологически доводи против така наречения "наивен реализъм" още и такива, които той нарича философски в собствения смисъл на тази дума. При логическото разглеждане на двата първи довода ние забелязваме, че можем да бъдем, всъщност, до посочения резултат само тогава, когато изхождаме от съществуването и връзката на външните неща, така както ги приема наивното съзнание и след това проучим, как този външен свят може при нашата организация да проникне в нашето съзнание. Видяхме, че всяка следа от такъв външен свят се изгубва за нас по пътя на сетивното впечатление до влизането му в нашето съзнание и в това последното не остава нищо, освен нашите представи. Ето защо трябва да приемем, че образът на външния свят, който ние в действителност имаме, се изгражда чрез душата от материалите на усещанията.
към текста >>
При логическото разглеждане на двата първи довода ние забелязваме, че можем да бъдем, всъщ
нос
т, до посочения резултат само тогава, когато изхождаме от съществуването и връзката на външните неща, така както ги приема наивното съзнание и след това проучим, как този външен свят може при нашата организация да проникне в нашето съзнание.
Това възбуждение на нервното окончание трябва да стигне чрез нерва до централния орган и тук само може да се извърши това, от което, въз основа на чието механическите процеси в мозъка, се предизвиква усещането. Ясно е, че благодарение на тези изменения, които изпитва раздразнението, действуващо на сетивните органи, това раздразнение толкова много се изменя, че трябва да се заличи всяка следа на сходство между първото въздействие на сетивата и появяващото се, накрая, усещане в съзнанието. Хартман приключва равносметката на тези разсъждения със следните думи: "Това съдържание на съзнанието се състои първоначално от усещания, с които душата реагира рефлексно на състоянието на движение на своя мозъчен център, но които нямат ни най-малко сходство с молекулярните състояния на движение, които ги предизвикват". Който размисли до края този ход на мислите, трябва да се съгласи, че ако той би бил верен, в нашето съзнание не би се съдържало и най-малкия остатък от това, което може да се нарече външно съществувание. Хартман прибавя към физическите и физиологически доводи против така наречения "наивен реализъм" още и такива, които той нарича философски в собствения смисъл на тази дума.
При логическото разглеждане на двата първи довода ние забелязваме, че можем да бъдем, всъщност, до посочения резултат само тогава, когато изхождаме от съществуването и връзката на външните неща, така както ги приема наивното съзнание и след това проучим, как този външен свят може при нашата организация да проникне в нашето съзнание.
Видяхме, че всяка следа от такъв външен свят се изгубва за нас по пътя на сетивното впечатление до влизането му в нашето съзнание и в това последното не остава нищо, освен нашите представи. Ето защо трябва да приемем, че образът на външния свят, който ние в действителност имаме, се изгражда чрез душата от материалите на усещанията. Отначало от усещанията на зрителното и осезателното, сетивата си изграждат пространственият образ на света, в който след това се включват усещанията на останалите сетива. Ако се видим принудени да /търсим/ мислим известен комплекс от усещания, като нещо свързано, ние идваме до понятието на субстанция, която разглеждаме като техен носител. Ако забележим, че в някоя субстанция едни качества на усещането изчезват, а други се изявяват отново, ние приписваме това на управляваната от закона причинност за промяната на явленията.
към текста >>
Ето защо трябва да приемем, че образът на външния свят, който ние в действител
нос
т имаме, се изгражда чрез душата от материалите на усещанията.
Хартман приключва равносметката на тези разсъждения със следните думи: "Това съдържание на съзнанието се състои първоначално от усещания, с които душата реагира рефлексно на състоянието на движение на своя мозъчен център, но които нямат ни най-малко сходство с молекулярните състояния на движение, които ги предизвикват". Който размисли до края този ход на мислите, трябва да се съгласи, че ако той би бил верен, в нашето съзнание не би се съдържало и най-малкия остатък от това, което може да се нарече външно съществувание. Хартман прибавя към физическите и физиологически доводи против така наречения "наивен реализъм" още и такива, които той нарича философски в собствения смисъл на тази дума. При логическото разглеждане на двата първи довода ние забелязваме, че можем да бъдем, всъщност, до посочения резултат само тогава, когато изхождаме от съществуването и връзката на външните неща, така както ги приема наивното съзнание и след това проучим, как този външен свят може при нашата организация да проникне в нашето съзнание. Видяхме, че всяка следа от такъв външен свят се изгубва за нас по пътя на сетивното впечатление до влизането му в нашето съзнание и в това последното не остава нищо, освен нашите представи.
Ето защо трябва да приемем, че образът на външния свят, който ние в действителност имаме, се изгражда чрез душата от материалите на усещанията.
Отначало от усещанията на зрителното и осезателното, сетивата си изграждат пространственият образ на света, в който след това се включват усещанията на останалите сетива. Ако се видим принудени да /търсим/ мислим известен комплекс от усещания, като нещо свързано, ние идваме до понятието на субстанция, която разглеждаме като техен носител. Ако забележим, че в някоя субстанция едни качества на усещането изчезват, а други се изявяват отново, ние приписваме това на управляваната от закона причинност за промяната на явленията. Така според това разбиране, целият наш образ на света е съставен от субективното съдържание на усещанията, регулирано от нашата собствена душевна дейност. Хартман казва: "Възприеманото от субекта е винаги само изменението на неговите собствени психически състояния и нищо друго"/1/.
към текста >>
Ако се видим принудени да /търсим/ мислим известен комплекс от усещания, като нещо свързано, ние идваме до понятието на субстанция, която разглеждаме като техен
нос
ител.
Хартман прибавя към физическите и физиологически доводи против така наречения "наивен реализъм" още и такива, които той нарича философски в собствения смисъл на тази дума. При логическото разглеждане на двата първи довода ние забелязваме, че можем да бъдем, всъщност, до посочения резултат само тогава, когато изхождаме от съществуването и връзката на външните неща, така както ги приема наивното съзнание и след това проучим, как този външен свят може при нашата организация да проникне в нашето съзнание. Видяхме, че всяка следа от такъв външен свят се изгубва за нас по пътя на сетивното впечатление до влизането му в нашето съзнание и в това последното не остава нищо, освен нашите представи. Ето защо трябва да приемем, че образът на външния свят, който ние в действителност имаме, се изгражда чрез душата от материалите на усещанията. Отначало от усещанията на зрителното и осезателното, сетивата си изграждат пространственият образ на света, в който след това се включват усещанията на останалите сетива.
Ако се видим принудени да /търсим/ мислим известен комплекс от усещания, като нещо свързано, ние идваме до понятието на субстанция, която разглеждаме като техен носител.
Ако забележим, че в някоя субстанция едни качества на усещането изчезват, а други се изявяват отново, ние приписваме това на управляваната от закона причинност за промяната на явленията. Така според това разбиране, целият наш образ на света е съставен от субективното съдържание на усещанията, регулирано от нашата собствена душевна дейност. Хартман казва: "Възприеманото от субекта е винаги само изменението на неговите собствени психически състояния и нищо друго"/1/. Сега нека се запитаме: по какъв начин считаме до такова убеждение? Схемата на изминатия път на мислите е следната: ако съществува външен свят, той е възприеман не като такъв, но се изменя, поради нашата организация, в свят на представите.
към текста >>
Ако забележим, че в някоя субстанция едни качества на усещането изчезват, а други се изявяват отново, ние приписваме това на управляваната от закона причин
нос
т за промяната на явленията.
При логическото разглеждане на двата първи довода ние забелязваме, че можем да бъдем, всъщност, до посочения резултат само тогава, когато изхождаме от съществуването и връзката на външните неща, така както ги приема наивното съзнание и след това проучим, как този външен свят може при нашата организация да проникне в нашето съзнание. Видяхме, че всяка следа от такъв външен свят се изгубва за нас по пътя на сетивното впечатление до влизането му в нашето съзнание и в това последното не остава нищо, освен нашите представи. Ето защо трябва да приемем, че образът на външния свят, който ние в действителност имаме, се изгражда чрез душата от материалите на усещанията. Отначало от усещанията на зрителното и осезателното, сетивата си изграждат пространственият образ на света, в който след това се включват усещанията на останалите сетива. Ако се видим принудени да /търсим/ мислим известен комплекс от усещания, като нещо свързано, ние идваме до понятието на субстанция, която разглеждаме като техен носител.
Ако забележим, че в някоя субстанция едни качества на усещането изчезват, а други се изявяват отново, ние приписваме това на управляваната от закона причинност за промяната на явленията.
Така според това разбиране, целият наш образ на света е съставен от субективното съдържание на усещанията, регулирано от нашата собствена душевна дейност. Хартман казва: "Възприеманото от субекта е винаги само изменението на неговите собствени психически състояния и нищо друго"/1/. Сега нека се запитаме: по какъв начин считаме до такова убеждение? Схемата на изминатия път на мислите е следната: ако съществува външен свят, той е възприеман не като такъв, но се изменя, поради нашата организация, в свят на представите. Тук имаме работа с предпоставка, която последователно развита се самоунищожава.
към текста >>
Така според това разбиране, целият наш образ на света е съставен от субективното съдържание на усещанията, регулирано от нашата собствена душевна дей
нос
т.
Видяхме, че всяка следа от такъв външен свят се изгубва за нас по пътя на сетивното впечатление до влизането му в нашето съзнание и в това последното не остава нищо, освен нашите представи. Ето защо трябва да приемем, че образът на външния свят, който ние в действителност имаме, се изгражда чрез душата от материалите на усещанията. Отначало от усещанията на зрителното и осезателното, сетивата си изграждат пространственият образ на света, в който след това се включват усещанията на останалите сетива. Ако се видим принудени да /търсим/ мислим известен комплекс от усещания, като нещо свързано, ние идваме до понятието на субстанция, която разглеждаме като техен носител. Ако забележим, че в някоя субстанция едни качества на усещането изчезват, а други се изявяват отново, ние приписваме това на управляваната от закона причинност за промяната на явленията.
Така според това разбиране, целият наш образ на света е съставен от субективното съдържание на усещанията, регулирано от нашата собствена душевна дейност.
Хартман казва: "Възприеманото от субекта е винаги само изменението на неговите собствени психически състояния и нищо друго"/1/. Сега нека се запитаме: по какъв начин считаме до такова убеждение? Схемата на изминатия път на мислите е следната: ако съществува външен свят, той е възприеман не като такъв, но се изменя, поради нашата организация, в свят на представите. Тук имаме работа с предпоставка, която последователно развита се самоунищожава. Но способен ли е този ход на мислите да обоснове някакво убеждение?
към текста >>
Нали нашата цел се заключава в това, да докажем недействител
нос
тта именно на това, което наивното съзнание допуска.
Сега нека се запитаме: по какъв начин считаме до такова убеждение? Схемата на изминатия път на мислите е следната: ако съществува външен свят, той е възприеман не като такъв, но се изменя, поради нашата организация, в свят на представите. Тук имаме работа с предпоставка, която последователно развита се самоунищожава. Но способен ли е този ход на мислите да обоснове някакво убеждение? Имаме ли ние право да считаме дадения ни образ на света като субективно съдържание от представи, само заради това, че до този възглед, ако го премислим строго довежда, това което наивното съзнание допуска?
Нали нашата цел се заключава в това, да докажем недействителността именно на това, което наивното съзнание допуска.
Тогава би се оказало възможно да бъде доказана неверността на твърдението и въпреки това резултатът, до който то води, да бъде верен. Това ще рече, би могло да се случи; обаче тогава вече резултатът в никой случай не може да се счита за доказан, ако изхождаме от това твърдение. Обикновено мирогледът, който признава действителността на дадения образ на света като нещо, което не подлежи на съмнение, се нарича пасивен реализъм. Напротив противоположния мироглед, който счита този образ на света само като съдържание на нашето съзнание, се нарича трансцедентален идеализъм. По този начин ние можем да изразим резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният идеализъм доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия реализъм, към опровергаването, на който той се стреми.
към текста >>
Тогава би се оказало възможно да бъде доказана невер
нос
тта на твърдението и въпреки това резултатът, до който то води, да бъде верен.
Схемата на изминатия път на мислите е следната: ако съществува външен свят, той е възприеман не като такъв, но се изменя, поради нашата организация, в свят на представите. Тук имаме работа с предпоставка, която последователно развита се самоунищожава. Но способен ли е този ход на мислите да обоснове някакво убеждение? Имаме ли ние право да считаме дадения ни образ на света като субективно съдържание от представи, само заради това, че до този възглед, ако го премислим строго довежда, това което наивното съзнание допуска? Нали нашата цел се заключава в това, да докажем недействителността именно на това, което наивното съзнание допуска.
Тогава би се оказало възможно да бъде доказана неверността на твърдението и въпреки това резултатът, до който то води, да бъде верен.
Това ще рече, би могло да се случи; обаче тогава вече резултатът в никой случай не може да се счита за доказан, ако изхождаме от това твърдение. Обикновено мирогледът, който признава действителността на дадения образ на света като нещо, което не подлежи на съмнение, се нарича пасивен реализъм. Напротив противоположния мироглед, който счита този образ на света само като съдържание на нашето съзнание, се нарича трансцедентален идеализъм. По този начин ние можем да изразим резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният идеализъм доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия реализъм, към опровергаването, на който той се стреми. Той е прав, ако наивният реализъм е лъжлив; но този лъжливият се доказва с помощта на самия неверен възглед.
към текста >>
Обикновено мирогледът, който признава действител
нос
тта на дадения образ на света като нещо, което не подлежи на съмнение, се нарича пасивен реализъм.
Но способен ли е този ход на мислите да обоснове някакво убеждение? Имаме ли ние право да считаме дадения ни образ на света като субективно съдържание от представи, само заради това, че до този възглед, ако го премислим строго довежда, това което наивното съзнание допуска? Нали нашата цел се заключава в това, да докажем недействителността именно на това, което наивното съзнание допуска. Тогава би се оказало възможно да бъде доказана неверността на твърдението и въпреки това резултатът, до който то води, да бъде верен. Това ще рече, би могло да се случи; обаче тогава вече резултатът в никой случай не може да се счита за доказан, ако изхождаме от това твърдение.
Обикновено мирогледът, който признава действителността на дадения образ на света като нещо, което не подлежи на съмнение, се нарича пасивен реализъм.
Напротив противоположния мироглед, който счита този образ на света само като съдържание на нашето съзнание, се нарича трансцедентален идеализъм. По този начин ние можем да изразим резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният идеализъм доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия реализъм, към опровергаването, на който той се стреми. Той е прав, ако наивният реализъм е лъжлив; но този лъжливият се доказва с помощта на самия неверен възглед. За този, за който това става очевидно, не остава нищо друго, освен да напусне пътя, начертан тук за постигането на някакъв мироглед и да хване друг път. Не трябва ли ние да търсим този път чрез налучкване, чрез опитване, докато случайно намерим верния?
към текста >>
Когато след това намерим, защото той трябва да е недостатъчен, ние ще намерим верния път вече със съвършено друга увере
нос
т, отколкото ако бихме се опитали да го търсим просто чрез налучкване.
Според възгледа на този мислител отделните светогледи влизат в своего рода борба за съществуване и онова мировозрение, което се окаже най-добро, е обявено за победител. Обаче такъв способ на действие ни се струва несъстоятелен затова, защото много добре могат да съществуват няколко хипотези, които еднакво задоволително водят до обяснението на световните явления. Ето защо по-добре е да се държим за споменатия по-горе ход на мислите за опровержението на наивния реализъм и да разгледаме, в какво се състои неговият недостатък. Нали наивният реализъм е такова разбиране, от което изхождат всички люде. Именно затова се препоръчва да се започне изправянето именно от него.
Когато след това намерим, защото той трябва да е недостатъчен, ние ще намерим верния път вече със съвършено друга увереност, отколкото ако бихме се опитали да го търсим просто чрез налучкване.
Скицираният по-горе субективизъм се основава на мислителната преработка на известни факти. По този начин той предполага, че при фактическа изходна точка, с помощта на последователното мислене /логическото съчетание на известни наблюдения/, могат да се добият верни убеждения. Обаче самото право на такова прилагане на нашето мислене не се проверява от тази гледна точка и в това се състои и нейната слабост. Докато наивният реализъм изхожда от непровереното признание, че възприеманото от нас съдържание на нашата опитност има обективна реалност, посоченото по-горе гледище изхожда също така от непровереното убеждение, че чрез прилагането на мисленето можем да стигнем до едно правилно научно убеждение. Противоположното на наивния реализъм това схващане може да се нарече наивен рационализъм.
към текста >>
Докато наивният реализъм изхожда от непровереното признание, че възприеманото от нас съдържание на нашата опит
нос
т има обективна реал
нос
т, посоченото по-горе гледище изхожда също така от непровереното убеждение, че чрез прилагането на мисленето можем да стигнем до едно правилно научно убеждение.
Именно затова се препоръчва да се започне изправянето именно от него. Когато след това намерим, защото той трябва да е недостатъчен, ние ще намерим верния път вече със съвършено друга увереност, отколкото ако бихме се опитали да го търсим просто чрез налучкване. Скицираният по-горе субективизъм се основава на мислителната преработка на известни факти. По този начин той предполага, че при фактическа изходна точка, с помощта на последователното мислене /логическото съчетание на известни наблюдения/, могат да се добият верни убеждения. Обаче самото право на такова прилагане на нашето мислене не се проверява от тази гледна точка и в това се състои и нейната слабост.
Докато наивният реализъм изхожда от непровереното признание, че възприеманото от нас съдържание на нашата опитност има обективна реалност, посоченото по-горе гледище изхожда също така от непровереното убеждение, че чрез прилагането на мисленето можем да стигнем до едно правилно научно убеждение.
Противоположното на наивния реализъм това схващане може да се нарече наивен рационализъм. За да оправдаят такава терминология бихме искали да направим тук кратка забележка за понятието "наивно". Дернит се опитва да определи по-отблизо това понятие в своята статия: "За понятието на наивния реализъм"./1/ Относно това той казва: "Понятието наивност означава един вид нулева точка върху скалата на размишление над собственото положение. По своето съдържание наивността може напълно да съвпадне с правилното, понеже въпреки че е лишена от размисъл, а именно затова е лишена и от критика или с други думи тя е некритична, това отсъствие на размисъл и критика изключва само обективната увереност в нейната правилност; това крие в себе си опасност и възможност от погрешност, но в никой случай необходимостта да бъде погрешно. Съществува наивност на чувствата и желанията също така, както и такава на представите и мисленето в най-широкия смисъл на тази дума; по-нататък съществува наивност на изразяването на тези вътрешни състояния, противоположно на надаването и изменението на това изразяване, предизвикана от съображенията и размисъла.
към текста >>
Дернит се опитва да определи по-отблизо това понятие в своята статия: "За понятието на наивния реализъм"./1/ От
нос
но това той казва: "Понятието наив
нос
т означава един вид нулева точка върху скалата на размишление над собственото положение.
По този начин той предполага, че при фактическа изходна точка, с помощта на последователното мислене /логическото съчетание на известни наблюдения/, могат да се добият верни убеждения. Обаче самото право на такова прилагане на нашето мислене не се проверява от тази гледна точка и в това се състои и нейната слабост. Докато наивният реализъм изхожда от непровереното признание, че възприеманото от нас съдържание на нашата опитност има обективна реалност, посоченото по-горе гледище изхожда също така от непровереното убеждение, че чрез прилагането на мисленето можем да стигнем до едно правилно научно убеждение. Противоположното на наивния реализъм това схващане може да се нарече наивен рационализъм. За да оправдаят такава терминология бихме искали да направим тук кратка забележка за понятието "наивно".
Дернит се опитва да определи по-отблизо това понятие в своята статия: "За понятието на наивния реализъм"./1/ Относно това той казва: "Понятието наивност означава един вид нулева точка върху скалата на размишление над собственото положение.
По своето съдържание наивността може напълно да съвпадне с правилното, понеже въпреки че е лишена от размисъл, а именно затова е лишена и от критика или с други думи тя е некритична, това отсъствие на размисъл и критика изключва само обективната увереност в нейната правилност; това крие в себе си опасност и възможност от погрешност, но в никой случай необходимостта да бъде погрешно. Съществува наивност на чувствата и желанията също така, както и такава на представите и мисленето в най-широкия смисъл на тази дума; по-нататък съществува наивност на изразяването на тези вътрешни състояния, противоположно на надаването и изменението на това изразяване, предизвикана от съображенията и размисъла. Наивността не се поддава, поне съзнателно на влиянието на производното, разумното и предписаното; тя, както изразява това самата дума......, се явява във всички области безсъзнателна импулсивна, инстинктивна, демоническа". Изхождайки от тези положения искаме да определим по-точно понятието за наивното. Във всяка деятелност, която извършваме, се вземат под внимание две неща: самата деятелност и познанието на нейните закономерности.
към текста >>
По своето съдържание наив
нос
тта може напълно да съвпадне с правилното, понеже въпреки че е лишена от размисъл, а именно затова е лишена и от критика или с други думи тя е некритична, това отсъствие на размисъл и критика изключва само обективната увере
нос
т в нейната правил
нос
т; това крие в себе си опас
нос
т и възмож
нос
т от погреш
нос
т, но в никой случай необходимостта да бъде погрешно.
Обаче самото право на такова прилагане на нашето мислене не се проверява от тази гледна точка и в това се състои и нейната слабост. Докато наивният реализъм изхожда от непровереното признание, че възприеманото от нас съдържание на нашата опитност има обективна реалност, посоченото по-горе гледище изхожда също така от непровереното убеждение, че чрез прилагането на мисленето можем да стигнем до едно правилно научно убеждение. Противоположното на наивния реализъм това схващане може да се нарече наивен рационализъм. За да оправдаят такава терминология бихме искали да направим тук кратка забележка за понятието "наивно". Дернит се опитва да определи по-отблизо това понятие в своята статия: "За понятието на наивния реализъм"./1/ Относно това той казва: "Понятието наивност означава един вид нулева точка върху скалата на размишление над собственото положение.
По своето съдържание наивността може напълно да съвпадне с правилното, понеже въпреки че е лишена от размисъл, а именно затова е лишена и от критика или с други думи тя е некритична, това отсъствие на размисъл и критика изключва само обективната увереност в нейната правилност; това крие в себе си опасност и възможност от погрешност, но в никой случай необходимостта да бъде погрешно.
Съществува наивност на чувствата и желанията също така, както и такава на представите и мисленето в най-широкия смисъл на тази дума; по-нататък съществува наивност на изразяването на тези вътрешни състояния, противоположно на надаването и изменението на това изразяване, предизвикана от съображенията и размисъла. Наивността не се поддава, поне съзнателно на влиянието на производното, разумното и предписаното; тя, както изразява това самата дума......, се явява във всички области безсъзнателна импулсивна, инстинктивна, демоническа". Изхождайки от тези положения искаме да определим по-точно понятието за наивното. Във всяка деятелност, която извършваме, се вземат под внимание две неща: самата деятелност и познанието на нейните закономерности. Ние можем всецяло да се потопим в първата, без да питаме за втората.
към текста >>
Съществува наив
нос
т на чувствата и желанията също така, както и такава на представите и мисленето в най-широкия смисъл на тази дума; по-нататък съществува наив
нос
т на изразяването на тези вътрешни състояния, противоположно на надаването и изменението на това изразяване, предизвикана от съображенията и размисъла.
Докато наивният реализъм изхожда от непровереното признание, че възприеманото от нас съдържание на нашата опитност има обективна реалност, посоченото по-горе гледище изхожда също така от непровереното убеждение, че чрез прилагането на мисленето можем да стигнем до едно правилно научно убеждение. Противоположното на наивния реализъм това схващане може да се нарече наивен рационализъм. За да оправдаят такава терминология бихме искали да направим тук кратка забележка за понятието "наивно". Дернит се опитва да определи по-отблизо това понятие в своята статия: "За понятието на наивния реализъм"./1/ Относно това той казва: "Понятието наивност означава един вид нулева точка върху скалата на размишление над собственото положение. По своето съдържание наивността може напълно да съвпадне с правилното, понеже въпреки че е лишена от размисъл, а именно затова е лишена и от критика или с други думи тя е некритична, това отсъствие на размисъл и критика изключва само обективната увереност в нейната правилност; това крие в себе си опасност и възможност от погрешност, но в никой случай необходимостта да бъде погрешно.
Съществува наивност на чувствата и желанията също така, както и такава на представите и мисленето в най-широкия смисъл на тази дума; по-нататък съществува наивност на изразяването на тези вътрешни състояния, противоположно на надаването и изменението на това изразяване, предизвикана от съображенията и размисъла.
Наивността не се поддава, поне съзнателно на влиянието на производното, разумното и предписаното; тя, както изразява това самата дума......, се явява във всички области безсъзнателна импулсивна, инстинктивна, демоническа". Изхождайки от тези положения искаме да определим по-точно понятието за наивното. Във всяка деятелност, която извършваме, се вземат под внимание две неща: самата деятелност и познанието на нейните закономерности. Ние можем всецяло да се потопим в първата, без да питаме за втората. В такова положение се намира художникът, който не е проникнал със своята мисъл в законите на своето творчество, а се ползува от тях по чувство, по усет.
към текста >>
Наив
нос
тта не се поддава, поне съзнателно на влиянието на производното, разумното и предписаното; тя, както изразява това самата дума......, се явява във всички области безсъзнателна импулсивна, инстинктивна, демоническа".
Противоположното на наивния реализъм това схващане може да се нарече наивен рационализъм. За да оправдаят такава терминология бихме искали да направим тук кратка забележка за понятието "наивно". Дернит се опитва да определи по-отблизо това понятие в своята статия: "За понятието на наивния реализъм"./1/ Относно това той казва: "Понятието наивност означава един вид нулева точка върху скалата на размишление над собственото положение. По своето съдържание наивността може напълно да съвпадне с правилното, понеже въпреки че е лишена от размисъл, а именно затова е лишена и от критика или с други думи тя е некритична, това отсъствие на размисъл и критика изключва само обективната увереност в нейната правилност; това крие в себе си опасност и възможност от погрешност, но в никой случай необходимостта да бъде погрешно. Съществува наивност на чувствата и желанията също така, както и такава на представите и мисленето в най-широкия смисъл на тази дума; по-нататък съществува наивност на изразяването на тези вътрешни състояния, противоположно на надаването и изменението на това изразяване, предизвикана от съображенията и размисъла.
Наивността не се поддава, поне съзнателно на влиянието на производното, разумното и предписаното; тя, както изразява това самата дума......, се явява във всички области безсъзнателна импулсивна, инстинктивна, демоническа".
Изхождайки от тези положения искаме да определим по-точно понятието за наивното. Във всяка деятелност, която извършваме, се вземат под внимание две неща: самата деятелност и познанието на нейните закономерности. Ние можем всецяло да се потопим в първата, без да питаме за втората. В такова положение се намира художникът, който не е проникнал със своята мисъл в законите на своето творчество, а се ползува от тях по чувство, по усет. Него ние наричаме наивен.
към текста >>
Във всяка деятел
нос
т, която извършваме, се вземат под внимание две неща: самата деятел
нос
т и познанието на нейните закономер
нос
ти.
Дернит се опитва да определи по-отблизо това понятие в своята статия: "За понятието на наивния реализъм"./1/ Относно това той казва: "Понятието наивност означава един вид нулева точка върху скалата на размишление над собственото положение. По своето съдържание наивността може напълно да съвпадне с правилното, понеже въпреки че е лишена от размисъл, а именно затова е лишена и от критика или с други думи тя е некритична, това отсъствие на размисъл и критика изключва само обективната увереност в нейната правилност; това крие в себе си опасност и възможност от погрешност, но в никой случай необходимостта да бъде погрешно. Съществува наивност на чувствата и желанията също така, както и такава на представите и мисленето в най-широкия смисъл на тази дума; по-нататък съществува наивност на изразяването на тези вътрешни състояния, противоположно на надаването и изменението на това изразяване, предизвикана от съображенията и размисъла. Наивността не се поддава, поне съзнателно на влиянието на производното, разумното и предписаното; тя, както изразява това самата дума......, се явява във всички области безсъзнателна импулсивна, инстинктивна, демоническа". Изхождайки от тези положения искаме да определим по-точно понятието за наивното.
Във всяка деятелност, която извършваме, се вземат под внимание две неща: самата деятелност и познанието на нейните закономерности.
Ние можем всецяло да се потопим в първата, без да питаме за втората. В такова положение се намира художникът, който не е проникнал със своята мисъл в законите на своето творчество, а се ползува от тях по чувство, по усет. Него ние наричаме наивен. Обаче съществува особен род самонаблюдение, което си задава въпроса относно законите на собствените действия в което заменя, току-що описаната наивност със съзнанието, че знае с точност пределите и правомерността за това, което върши. Такъв род самонаблюдение ще наречем критическо.
към текста >>
Обаче съществува особен род самонаблюдение, което си задава въпроса от
нос
но законите на собствените действия в което заменя, току-що описаната наив
нос
т със съзнанието, че знае с точ
нос
т пределите и правомер
нос
тта за това, което върши.
Изхождайки от тези положения искаме да определим по-точно понятието за наивното. Във всяка деятелност, която извършваме, се вземат под внимание две неща: самата деятелност и познанието на нейните закономерности. Ние можем всецяло да се потопим в първата, без да питаме за втората. В такова положение се намира художникът, който не е проникнал със своята мисъл в законите на своето творчество, а се ползува от тях по чувство, по усет. Него ние наричаме наивен.
Обаче съществува особен род самонаблюдение, което си задава въпроса относно законите на собствените действия в което заменя, току-що описаната наивност със съзнанието, че знае с точност пределите и правомерността за това, което върши.
Такъв род самонаблюдение ще наречем критическо. Смятаме, че по този начин изразихме по-добре смисъла на това понятие, както то с по-малко или повече ясно съзнание е добило право на гражданство във философията от времето на Кант. Съобразно с това, критическото обмисляне се явява като противоположност на наивността. Ние наричаме критическа такава позиция, която обладава законите на собствената деятелност, за да узнае нейната сигурност и гаранция. Но теорията на познанието може да бъде само критическа наука; неин обект се явява в най-висока степен субективната деятелност на човека, а именно познанието и това, което тя нека да докаже, сиреч закономерността на познанието.
към текста >>
Съобразно с това, критическото обмисляне се явява като противополож
нос
т на наив
нос
тта.
В такова положение се намира художникът, който не е проникнал със своята мисъл в законите на своето творчество, а се ползува от тях по чувство, по усет. Него ние наричаме наивен. Обаче съществува особен род самонаблюдение, което си задава въпроса относно законите на собствените действия в което заменя, току-що описаната наивност със съзнанието, че знае с точност пределите и правомерността за това, което върши. Такъв род самонаблюдение ще наречем критическо. Смятаме, че по този начин изразихме по-добре смисъла на това понятие, както то с по-малко или повече ясно съзнание е добило право на гражданство във философията от времето на Кант.
Съобразно с това, критическото обмисляне се явява като противоположност на наивността.
Ние наричаме критическа такава позиция, която обладава законите на собствената деятелност, за да узнае нейната сигурност и гаранция. Но теорията на познанието може да бъде само критическа наука; неин обект се явява в най-висока степен субективната деятелност на човека, а именно познанието и това, което тя нека да докаже, сиреч закономерността на познанието. По такъв начин от тази наука трябва да бъде изключение всяка наивност. Тя трябва да вижда своята сила точно в това, че върши онова относно което много умове обърнати към практичното се хвалят, че никога не са вършили, именно "мислене върху мисленето".
към текста >>
Ние наричаме критическа такава позиция, която обладава законите на собствената деятел
нос
т, за да узнае нейната сигур
нос
т и гаранция.
Него ние наричаме наивен. Обаче съществува особен род самонаблюдение, което си задава въпроса относно законите на собствените действия в което заменя, току-що описаната наивност със съзнанието, че знае с точност пределите и правомерността за това, което върши. Такъв род самонаблюдение ще наречем критическо. Смятаме, че по този начин изразихме по-добре смисъла на това понятие, както то с по-малко или повече ясно съзнание е добило право на гражданство във философията от времето на Кант. Съобразно с това, критическото обмисляне се явява като противоположност на наивността.
Ние наричаме критическа такава позиция, която обладава законите на собствената деятелност, за да узнае нейната сигурност и гаранция.
Но теорията на познанието може да бъде само критическа наука; неин обект се явява в най-висока степен субективната деятелност на човека, а именно познанието и това, което тя нека да докаже, сиреч закономерността на познанието. По такъв начин от тази наука трябва да бъде изключение всяка наивност. Тя трябва да вижда своята сила точно в това, че върши онова относно което много умове обърнати към практичното се хвалят, че никога не са вършили, именно "мислене върху мисленето".
към текста >>
Но теорията на познанието може да бъде само критическа наука; неин обект се явява в най-висока степен субективната деятел
нос
т на човека, а именно познанието и това, което тя нека да докаже, сиреч закономер
нос
тта на познанието.
Обаче съществува особен род самонаблюдение, което си задава въпроса относно законите на собствените действия в което заменя, току-що описаната наивност със съзнанието, че знае с точност пределите и правомерността за това, което върши. Такъв род самонаблюдение ще наречем критическо. Смятаме, че по този начин изразихме по-добре смисъла на това понятие, както то с по-малко или повече ясно съзнание е добило право на гражданство във философията от времето на Кант. Съобразно с това, критическото обмисляне се явява като противоположност на наивността. Ние наричаме критическа такава позиция, която обладава законите на собствената деятелност, за да узнае нейната сигурност и гаранция.
Но теорията на познанието може да бъде само критическа наука; неин обект се явява в най-висока степен субективната деятелност на човека, а именно познанието и това, което тя нека да докаже, сиреч закономерността на познанието.
По такъв начин от тази наука трябва да бъде изключение всяка наивност. Тя трябва да вижда своята сила точно в това, че върши онова относно което много умове обърнати към практичното се хвалят, че никога не са вършили, именно "мислене върху мисленето".
към текста >>
По такъв начин от тази наука трябва да бъде изключение всяка наив
нос
т.
Такъв род самонаблюдение ще наречем критическо. Смятаме, че по този начин изразихме по-добре смисъла на това понятие, както то с по-малко или повече ясно съзнание е добило право на гражданство във философията от времето на Кант. Съобразно с това, критическото обмисляне се явява като противоположност на наивността. Ние наричаме критическа такава позиция, която обладава законите на собствената деятелност, за да узнае нейната сигурност и гаранция. Но теорията на познанието може да бъде само критическа наука; неин обект се явява в най-висока степен субективната деятелност на човека, а именно познанието и това, което тя нека да докаже, сиреч закономерността на познанието.
По такъв начин от тази наука трябва да бъде изключение всяка наивност.
Тя трябва да вижда своята сила точно в това, че върши онова относно което много умове обърнати към практичното се хвалят, че никога не са вършили, именно "мислене върху мисленето".
към текста >>
Тя трябва да вижда своята сила точно в това, че върши онова от
нос
но което много умове обърнати към практичното се хвалят, че никога не са вършили, именно "мислене върху мисленето".
Смятаме, че по този начин изразихме по-добре смисъла на това понятие, както то с по-малко или повече ясно съзнание е добило право на гражданство във философията от времето на Кант. Съобразно с това, критическото обмисляне се явява като противоположност на наивността. Ние наричаме критическа такава позиция, която обладава законите на собствената деятелност, за да узнае нейната сигурност и гаранция. Но теорията на познанието може да бъде само критическа наука; неин обект се явява в най-висока степен субективната деятелност на човека, а именно познанието и това, което тя нека да докаже, сиреч закономерността на познанието. По такъв начин от тази наука трябва да бъде изключение всяка наивност.
Тя трябва да вижда своята сила точно в това, че върши онова относно което много умове обърнати към практичното се хвалят, че никога не са вършили, именно "мислене върху мисленето".
към текста >>
27.
04. ИЗХОДНИ ТОЧКИ НА ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Познанието е нещо произведено от човека, нещо, което възниква чрез неговата деятел
нос
т.
ІV. ИЗХОДНИ ТОЧКИ НА ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО В начало на теоретико-познавателните изследвания след всичко, което вече лиза в самата област на познанието.
Познанието е нещо произведено от човека, нещо, което възниква чрез неговата деятелност.
За да се разпростре теорията на познанието върху цялата област на познанието, хвърляйки светлина върху нея, то трябва да вземе за изходна точка нещо, което да остане съвършено незасегнато от тази деятелност, от което по-скоро самата тази деятелност получава първия тласък. Това, с което трябва да започнем, се намира познанието, самото то още не може да бъде познание. Но ние трябва да го търсим непосредствено преди познанието, така щото вече следващата стъпка, която изхождайки от него, човек трябва да направи, се явява вече познавателната деятелност. Следователно способът, с който трябва да бъде определено това абсолютно първично, трябва да бъде такъв, че в това абсолютно първично да не се съдържа нещо, което произхожда от познанието. Такова начало може да бъде направено само с непосредствено дадения образ на света, т.е.
към текста >>
За да се разпростре теорията на познанието върху цялата област на познанието, хвърляйки светлина върху нея, то трябва да вземе за изходна точка нещо, което да остане съвършено незасегнато от тази деятел
нос
т, от което по-скоро самата тази деятел
нос
т получава първия тласък.
ІV. ИЗХОДНИ ТОЧКИ НА ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО В начало на теоретико-познавателните изследвания след всичко, което вече лиза в самата област на познанието. Познанието е нещо произведено от човека, нещо, което възниква чрез неговата деятелност.
За да се разпростре теорията на познанието върху цялата област на познанието, хвърляйки светлина върху нея, то трябва да вземе за изходна точка нещо, което да остане съвършено незасегнато от тази деятелност, от което по-скоро самата тази деятелност получава първия тласък.
Това, с което трябва да започнем, се намира познанието, самото то още не може да бъде познание. Но ние трябва да го търсим непосредствено преди познанието, така щото вече следващата стъпка, която изхождайки от него, човек трябва да направи, се явява вече познавателната деятелност. Следователно способът, с който трябва да бъде определено това абсолютно първично, трябва да бъде такъв, че в това абсолютно първично да не се съдържа нещо, което произхожда от познанието. Такова начало може да бъде направено само с непосредствено дадения образ на света, т.е. с този образ на света, който стои пред човека, преди той да го е подложил на някакъв начин на процеса на познанието, преди той да е направил и най-малкото изказване върху него, преди да е предприел и най-малкото негово определение чрез мисленето.
към текста >>
Но ние трябва да го търсим непосредствено преди познанието, така щото вече следващата стъпка, която изхождайки от него, човек трябва да направи, се явява вече познавателната деятел
нос
т.
ІV. ИЗХОДНИ ТОЧКИ НА ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО В начало на теоретико-познавателните изследвания след всичко, което вече лиза в самата област на познанието. Познанието е нещо произведено от човека, нещо, което възниква чрез неговата деятелност. За да се разпростре теорията на познанието върху цялата област на познанието, хвърляйки светлина върху нея, то трябва да вземе за изходна точка нещо, което да остане съвършено незасегнато от тази деятелност, от което по-скоро самата тази деятелност получава първия тласък. Това, с което трябва да започнем, се намира познанието, самото то още не може да бъде познание.
Но ние трябва да го търсим непосредствено преди познанието, така щото вече следващата стъпка, която изхождайки от него, човек трябва да направи, се явява вече познавателната деятелност.
Следователно способът, с който трябва да бъде определено това абсолютно първично, трябва да бъде такъв, че в това абсолютно първично да не се съдържа нещо, което произхожда от познанието. Такова начало може да бъде направено само с непосредствено дадения образ на света, т.е. с този образ на света, който стои пред човека, преди той да го е подложил на някакъв начин на процеса на познанието, преди той да е направил и най-малкото изказване върху него, преди да е предприел и най-малкото негово определение чрез мисленето. Това, което тогава преминава покрай нас и ние преминаваме покрай него, това е един лишен от всякаква връзка и все пак неразделен на индивидуални части образ на света/1/, в който нищо не е отделено едно от друго, нищо не е обусловено едно от друго и нищо не се определя едно от друго, това е непосредствено даденото. /*1 Разделянето на индивидуални части от съвършено слято дадения образ на света е вече акт на мислителната дейност/.
към текста >>
/*1 Разделянето на индивидуални части от съвършено слято дадения образ на света е вече акт на мислителната дей
нос
т/.
Но ние трябва да го търсим непосредствено преди познанието, така щото вече следващата стъпка, която изхождайки от него, човек трябва да направи, се явява вече познавателната деятелност. Следователно способът, с който трябва да бъде определено това абсолютно първично, трябва да бъде такъв, че в това абсолютно първично да не се съдържа нещо, което произхожда от познанието. Такова начало може да бъде направено само с непосредствено дадения образ на света, т.е. с този образ на света, който стои пред човека, преди той да го е подложил на някакъв начин на процеса на познанието, преди той да е направил и най-малкото изказване върху него, преди да е предприел и най-малкото негово определение чрез мисленето. Това, което тогава преминава покрай нас и ние преминаваме покрай него, това е един лишен от всякаква връзка и все пак неразделен на индивидуални части образ на света/1/, в който нищо не е отделено едно от друго, нищо не е обусловено едно от друго и нищо не се определя едно от друго, това е непосредствено даденото.
/*1 Разделянето на индивидуални части от съвършено слято дадения образ на света е вече акт на мислителната дейност/.
На тази степен на съществуванието ако можем да употребим този израз нито един предмет, нито едно събитие не се явява по-важно, по-значително от друго. Рудиментарният орган на животното, нямащ, може би, при по-късната, осветена вече от познанието степен на познанието, никакво значение за неговото развитие и живот, има еднакво право на внимание, както и най-благородната и необходима част на организма. До момента на всяка познавателна дейност в образи на света нищо не се явява като субстанция, нищо като случайност, нищо като причина или действие; противоположностите на материята и духа, на тялото и душата, още не са създадени. Но за намиращия се на тази степен образ на света ние трябва да се въздържаме от всяко друго сказуемо. Този образ на света ни може да бъде разбираем нито като субективен или обективен, нито като случаен или необходим; дали той е вещ в себе си или просто представа, това не бива да решаваме на тази степен.
към текста >>
До момента на всяка познавателна дей
нос
т в образи на света нищо не се явява като субстанция, нищо като случай
нос
т, нищо като причина или действие; противополож
нос
тите на материята и духа, на тялото и душата, още не са създадени.
с този образ на света, който стои пред човека, преди той да го е подложил на някакъв начин на процеса на познанието, преди той да е направил и най-малкото изказване върху него, преди да е предприел и най-малкото негово определение чрез мисленето. Това, което тогава преминава покрай нас и ние преминаваме покрай него, това е един лишен от всякаква връзка и все пак неразделен на индивидуални части образ на света/1/, в който нищо не е отделено едно от друго, нищо не е обусловено едно от друго и нищо не се определя едно от друго, това е непосредствено даденото. /*1 Разделянето на индивидуални части от съвършено слято дадения образ на света е вече акт на мислителната дейност/. На тази степен на съществуванието ако можем да употребим този израз нито един предмет, нито едно събитие не се явява по-важно, по-значително от друго. Рудиментарният орган на животното, нямащ, може би, при по-късната, осветена вече от познанието степен на познанието, никакво значение за неговото развитие и живот, има еднакво право на внимание, както и най-благородната и необходима част на организма.
До момента на всяка познавателна дейност в образи на света нищо не се явява като субстанция, нищо като случайност, нищо като причина или действие; противоположностите на материята и духа, на тялото и душата, още не са създадени.
Но за намиращия се на тази степен образ на света ние трябва да се въздържаме от всяко друго сказуемо. Този образ на света ни може да бъде разбираем нито като субективен или обективен, нито като случаен или необходим; дали той е вещ в себе си или просто представа, това не бива да решаваме на тази степен. Както вече видяхме, познанията на физиката и физиологията, съблазняващи ни да подведем даденото под една от посочените категории, не могат да бъдат поставени начело на теорията на познанието. Ако внезапно от нещо би било създадено едно същество е напълно развит човешки интерес и то би застанало пред света, първото впечатление, което този последният би оказал на неговите сетива и на неговото мислене би било приблизително това, което нарекохме непосредствено даден образ на света не се представя на човека в този вид и нито един момент на неговия живот. В неговото развитие никъде не съществуват граници между чистото, пасивното обръщение навън към непосредствено даденото и неговото известно съмненно към нашето установено начало на теорията на познанието.
към текста >>
Хартман, например, казва: "Ние не питаме, какво е съдържанието на съзнанието у спящия спрямо съзнанието на детето или у стоящото на по-ниска степен на живите същества животно, понеже философствуващия човек няма за това никаква опит
нос
т и изводите с помощта, на които той се опитва да възстанови това съдържание на съзнанието на примитивните биогенетически или онтогенетически степени, трябва все така да се основава на неговата лична опит
нос
т.
Този образ на света ни може да бъде разбираем нито като субективен или обективен, нито като случаен или необходим; дали той е вещ в себе си или просто представа, това не бива да решаваме на тази степен. Както вече видяхме, познанията на физиката и физиологията, съблазняващи ни да подведем даденото под една от посочените категории, не могат да бъдат поставени начело на теорията на познанието. Ако внезапно от нещо би било създадено едно същество е напълно развит човешки интерес и то би застанало пред света, първото впечатление, което този последният би оказал на неговите сетива и на неговото мислене би било приблизително това, което нарекохме непосредствено даден образ на света не се представя на човека в този вид и нито един момент на неговия живот. В неговото развитие никъде не съществуват граници между чистото, пасивното обръщение навън към непосредствено даденото и неговото известно съмненно към нашето установено начало на теорията на познанието. Едуард Ф.
Хартман, например, казва: "Ние не питаме, какво е съдържанието на съзнанието у спящия спрямо съзнанието на детето или у стоящото на по-ниска степен на живите същества животно, понеже философствуващия човек няма за това никаква опитност и изводите с помощта, на които той се опитва да възстанови това съдържание на съзнанието на примитивните биогенетически или онтогенетически степени, трябва все така да се основава на неговата лична опитност.
По този начин ние трябва преди всичко да установим, какво представлява по себе си съдържанието на съзнанието, намерено от философствуващия човек в началото на философското размишление/1/. Но против това може да възрази, че образът на света, който имаме в началото на философското размишление носи вече в себе си сказуемите, добити посредством познанието. Тези сказуеми не трябва да се приемат без критика, но трябва щателно да се отделят от образа на света, за да се яви той съвършено чист от всичко, присъединено към него чрез процеса на познанието. границата между даденото и познатото въобще не съвпада в никой момент на човешкото развитие, а трябва да я прокараме изкуствено. Това може да стане на всяка степен на развитието, ако правилно прекараме разграничението между това, което ни се представя без мислителното определение на познанието и това, което се създава още от него само чрез познанието.
към текста >>
Но против това може да възрази, че образът на света, който имаме в началото на философското размишление
нос
и вече в себе си сказуемите, добити посредством познанието.
Ако внезапно от нещо би било създадено едно същество е напълно развит човешки интерес и то би застанало пред света, първото впечатление, което този последният би оказал на неговите сетива и на неговото мислене би било приблизително това, което нарекохме непосредствено даден образ на света не се представя на човека в този вид и нито един момент на неговия живот. В неговото развитие никъде не съществуват граници между чистото, пасивното обръщение навън към непосредствено даденото и неговото известно съмненно към нашето установено начало на теорията на познанието. Едуард Ф. Хартман, например, казва: "Ние не питаме, какво е съдържанието на съзнанието у спящия спрямо съзнанието на детето или у стоящото на по-ниска степен на живите същества животно, понеже философствуващия човек няма за това никаква опитност и изводите с помощта, на които той се опитва да възстанови това съдържание на съзнанието на примитивните биогенетически или онтогенетически степени, трябва все така да се основава на неговата лична опитност. По този начин ние трябва преди всичко да установим, какво представлява по себе си съдържанието на съзнанието, намерено от философствуващия човек в началото на философското размишление/1/.
Но против това може да възрази, че образът на света, който имаме в началото на философското размишление носи вече в себе си сказуемите, добити посредством познанието.
Тези сказуеми не трябва да се приемат без критика, но трябва щателно да се отделят от образа на света, за да се яви той съвършено чист от всичко, присъединено към него чрез процеса на познанието. границата между даденото и познатото въобще не съвпада в никой момент на човешкото развитие, а трябва да я прокараме изкуствено. Това може да стане на всяка степен на развитието, ако правилно прекараме разграничението между това, което ни се представя без мислителното определение на познанието и това, което се създава още от него само чрез познанието. Но сега можем упрекнати в това, че вече натрупахме цяла редица от мислителни определения, за да отделим онзи ум непосредствен образ на света от образи, допълнен от човека чрез познавателната обработка. Но против това може да се възрази следното: Мислите, които приведохме, не би трябвало да охарактеризират някак този образ на света, не би трябвало да му предават никакви свойства или да изкажат каквото да било за него; те би трябвало само така да насочат нашето разглеждане, за да бъде то приведено към онези граници, където познанието се вижда поставено пред своето начало.
към текста >>
Затова никъде не може да става дума за истин
нос
т и погреш
нос
т за правил
нос
т или неправил
нос
т на онези разсъждения, които според нашето разбиране,предшествуват онзи момент, когато стоим в началото на теорията на познанието.
Тези сказуеми не трябва да се приемат без критика, но трябва щателно да се отделят от образа на света, за да се яви той съвършено чист от всичко, присъединено към него чрез процеса на познанието. границата между даденото и познатото въобще не съвпада в никой момент на човешкото развитие, а трябва да я прокараме изкуствено. Това може да стане на всяка степен на развитието, ако правилно прекараме разграничението между това, което ни се представя без мислителното определение на познанието и това, което се създава още от него само чрез познанието. Но сега можем упрекнати в това, че вече натрупахме цяла редица от мислителни определения, за да отделим онзи ум непосредствен образ на света от образи, допълнен от човека чрез познавателната обработка. Но против това може да се възрази следното: Мислите, които приведохме, не би трябвало да охарактеризират някак този образ на света, не би трябвало да му предават никакви свойства или да изкажат каквото да било за него; те би трябвало само така да насочат нашето разглеждане, за да бъде то приведено към онези граници, където познанието се вижда поставено пред своето начало.
Затова никъде не може да става дума за истинност и погрешност за правилност или неправилност на онези разсъждения, които според нашето разбиране,предшествуват онзи момент, когато стоим в началото на теорията на познанието.
Всички те имат задачата да ни доведат целесъобразно към това начало. Никой от възнамеряващите да се занимават с теоретико-познавателните проблеми не стои същевременно пред така нареченото начало на познанието, но притежава вече до известна степен развити познания. Отстраняването от тези познания на всичко, което е добито чрез работата на познанието и установяване началото, намиращо се преди тази работа, може да стане само чрез съображения, изразени във формата на понятие. Но на тази степен понятията нямат никаква познавателна стойност, те имат чисто отрицателната задача да отстранят от зрителното поле всичко, което принадлежи на познанието и да доведат там, където това последното едва започва. Тези съображения се явяват показателни на пътя към онова начало, с което е свързан актът на познанието, но не принадлежи още на това начало.
към текста >>
Но на тази степен понятията нямат никаква познавателна стой
нос
т, те имат чисто отрицателната задача да отстранят от зрителното поле всичко, което принадлежи на познанието и да доведат там, където това последното едва започва.
Но против това може да се възрази следното: Мислите, които приведохме, не би трябвало да охарактеризират някак този образ на света, не би трябвало да му предават никакви свойства или да изкажат каквото да било за него; те би трябвало само така да насочат нашето разглеждане, за да бъде то приведено към онези граници, където познанието се вижда поставено пред своето начало. Затова никъде не може да става дума за истинност и погрешност за правилност или неправилност на онези разсъждения, които според нашето разбиране,предшествуват онзи момент, когато стоим в началото на теорията на познанието. Всички те имат задачата да ни доведат целесъобразно към това начало. Никой от възнамеряващите да се занимават с теоретико-познавателните проблеми не стои същевременно пред така нареченото начало на познанието, но притежава вече до известна степен развити познания. Отстраняването от тези познания на всичко, което е добито чрез работата на познанието и установяване началото, намиращо се преди тази работа, може да стане само чрез съображения, изразени във формата на понятие.
Но на тази степен понятията нямат никаква познавателна стойност, те имат чисто отрицателната задача да отстранят от зрителното поле всичко, което принадлежи на познанието и да доведат там, където това последното едва започва.
Тези съображения се явяват показателни на пътя към онова начало, с което е свързан актът на познанието, но не принадлежи още на това начало. Във всичко, което гноселогът трябва да изложи до установяването на началото, има по този начин само целесъобразност или нецелесъобразност, но не истина или заблуждение. Но и в самата тази начална точка е изключено всяко заблуждение, тъй като това последното може да се получи само заедно с познанието, следователно не може да се намира преди него. На това последното положение не може да претендира никаква друга теория на познанието, освен тази, която изхожда от нашите разсъждения. Там, където обектът /или субектът/ установява изходната точка от мислителното определение, там, естествено заблуждението е възможно и в началото, а именно при самото това определение.
към текста >>
Във всичко, което г
нос
елогът трябва да изложи до установяването на началото, има по този начин само целесъобраз
нос
т или нецелесъобраз
нос
т, но не истина или заблуждение.
Всички те имат задачата да ни доведат целесъобразно към това начало. Никой от възнамеряващите да се занимават с теоретико-познавателните проблеми не стои същевременно пред така нареченото начало на познанието, но притежава вече до известна степен развити познания. Отстраняването от тези познания на всичко, което е добито чрез работата на познанието и установяване началото, намиращо се преди тази работа, може да стане само чрез съображения, изразени във формата на понятие. Но на тази степен понятията нямат никаква познавателна стойност, те имат чисто отрицателната задача да отстранят от зрителното поле всичко, което принадлежи на познанието и да доведат там, където това последното едва започва. Тези съображения се явяват показателни на пътя към онова начало, с което е свързан актът на познанието, но не принадлежи още на това начало.
Във всичко, което гноселогът трябва да изложи до установяването на началото, има по този начин само целесъобразност или нецелесъобразност, но не истина или заблуждение.
Но и в самата тази начална точка е изключено всяко заблуждение, тъй като това последното може да се получи само заедно с познанието, следователно не може да се намира преди него. На това последното положение не може да претендира никаква друга теория на познанието, освен тази, която изхожда от нашите разсъждения. Там, където обектът /или субектът/ установява изходната точка от мислителното определение, там, естествено заблуждението е възможно и в началото, а именно при самото това определение. Защото оправданието на това последното зависи от законите, които се поставят в основата на акта на познанието. Но то може да се яви само в течение на теоретико-познавателното изследване.
към текста >>
Доколкото г
нос
еологически става въпрос за заблуждение, то може да се намира само вътре в акта на познанието.
Там, където обектът /или субектът/ установява изходната точка от мислителното определение, там, естествено заблуждението е възможно и в началото, а именно при самото това определение. Защото оправданието на това последното зависи от законите, които се поставят в основата на акта на познанието. Но то може да се яви само в течение на теоретико-познавателното изследване. Само когато се казва: аз изключвам всички мислителни, постигнати чрез познанието определения, от моя образ на света и запазвам само всичко онова, което се явява на хоризонта на моето наблюдение без моето участие, само тогава е изключена всякаква грешка. Там където по принцип се въздържам от всякакво изказване, там аз не мога да направя никаква грешка.
Доколкото гносеологически става въпрос за заблуждение, то може да се намира само вътре в акта на познанието.
Измамата на сетивата не може да бъде заблуждение. Когато при изгрев луната изглежда по-голяма, отколкото когато се намира на зенита, имаме работа не със заблуждение, а с факта добре обоснован в законите на природата. Грешката в познанието би възникнала само когато при съчетанието на данните на възприятията в мисленето, бихме изтълкували по неправилен начин споменатото по-горе "по-голямо" или "по-малко". Но това тълкуване се съдържа вече вътре в акта на познанието. Ако искаме действително да разберем познанието в неговата цяла същина, нужно е без съмнение преди всичко да го хванем там, където то стои пред своето начало, където то започва.
към текста >>
Именно в проникването в същ
нос
тта на това, което тук ни се представя, се заключава и задачата на научното познание в неговите отделни разклонения.
Когато при изгрев луната изглежда по-голяма, отколкото когато се намира на зенита, имаме работа не със заблуждение, а с факта добре обоснован в законите на природата. Грешката в познанието би възникнала само когато при съчетанието на данните на възприятията в мисленето, бихме изтълкували по неправилен начин споменатото по-горе "по-голямо" или "по-малко". Но това тълкуване се съдържа вече вътре в акта на познанието. Ако искаме действително да разберем познанието в неговата цяла същина, нужно е без съмнение преди всичко да го хванем там, където то стои пред своето начало, където то започва. Ясно е също така, че онова, което се намира преди това начало, не може да бъде привлечено за обяснение на познанието, но трябва да бъде именно предположено.
Именно в проникването в същността на това, което тук ни се представя, се заключава и задачата на научното познание в неговите отделни разклонения.
Но тук ние искаме да получим не особени познания за това или онова, а да изследваме самото познание. Само след като сме разбрали акта на познанието, можем да си съставим съждение за това, какво значение имат изказванията за съдържанието на света, произведени в познанието на това съдържание. Ето защо да се въздържим от каквото и да е било определение на непосредственото даденото до тогава, докато не знаем, какво отношение има такова определение към определеното. Даже със самото понятие "непосредствено дадено" ние не изказваме нищо за това, което се намира преди познанието. Това понятно има единствената цел да укаже на това непосредствено дадено, да насочи нашия поглед към него.
към текста >>
С това обозначение е предвиден и случаят, че цялото съдържание на света е само признак на нашето собствено "Аз"; така щото тук би запазил своите права и изключителният субективизъм, тъй като за даде
нос
тта на този факт не може и да става дума; той може да бъде само резултат на познавателни съображения, т.е.
Само след като сме разбрали акта на познанието, можем да си съставим съждение за това, какво значение имат изказванията за съдържанието на света, произведени в познанието на това съдържание. Ето защо да се въздържим от каквото и да е било определение на непосредственото даденото до тогава, докато не знаем, какво отношение има такова определение към определеното. Даже със самото понятие "непосредствено дадено" ние не изказваме нищо за това, което се намира преди познанието. Това понятно има единствената цел да укаже на това непосредствено дадено, да насочи нашия поглед към него. Формата на понятие тук, в началото на теорията на познанието, е само първото отношение, в което се поставя познанието към съдържанието на света.
С това обозначение е предвиден и случаят, че цялото съдържание на света е само признак на нашето собствено "Аз"; така щото тук би запазил своите права и изключителният субективизъм, тъй като за дадеността на този факт не може и да става дума; той може да бъде само резултат на познавателни съображения, т.е.
да се окаже правилен само благодарение на теорията на познанието, но не може да и служи за предпоставка. В това непосредствено дадено съдържание на света е включено вече всичко, което може да се появи въобще само в границите на хоризонта на нашите преживявания в най-широкия смисъл на думите: усещания, възприятия, въззрения, чувства, действия на волята, създанията на съня и фантазията, представите, понятията и идеите. На тази степен илюзиите и халюцинациите са още съвършено равноправни с другите части на съдържанието на света, защото, какво отношение имат те към другите възприятия, това можем да узнаем само познаващото наблюдение. Ако теорията на познанието изхожда от допускането, че всичко току-що приведено е съдържание на нашето съзнание, то естествено веднага възниква въпросът: по какъв начин минаваме ние от съзнанието към познанието? Къде се намира преходът, който ни превежда от субективното в транссубективното?
към текста >>
Как можем да отделим самите нас от обективното и да гледаме на себе си като на "Аз" в противополож
нос
т на "не-Аза"?
Но за нас както съзнанието, така и представата за "Аза" са преди всичко части на непосредствено даденото, и какво отношение имат първите към последните това да бъде вече резултат на познанието. Ние искаме да определим познанието не от съзнанието, а напротив: от познанието да определим съзнанието и отношението на субективното и обективното. Тъй като ние оставяме даденото временно без всякакво сказуемо, трябва да запитаме: по какъв начин преминаваме ние въобще към определението на това дадено? Как да започнем някъде акта за познанието? Как можем, например, да обозначим една част на света като възприятие, другата като понятие, едната като битие, другата като видимост, това като причина, другото като действие?
Как можем да отделим самите нас от обективното и да гледаме на себе си като на "Аз" в противоположност на "не-Аза"?
Ние трябва да намерим мост от дадения образ на света към този, който развиваше чрез нашето познание. Но при това се сблъскваме със следната трудност. До тогава, докогато гледаме пасивно на даденото, ние никъде не можем да намерим началната точка, към която да се присъединим, за да продължим нишката на нашето познание. Ние трябва да намерим някъде в даденото такова място, където трябва да встъпим, където е заложено нещо еднородно на познанието. ако действително всичко би било само дадено, би се случило да останем при простото гледане на външния свят и при съвършено равноценното нему гледане в света на нашата индивидуалност.
към текста >>
Но при това се сблъскваме със следната труд
нос
т.
Тъй като ние оставяме даденото временно без всякакво сказуемо, трябва да запитаме: по какъв начин преминаваме ние въобще към определението на това дадено? Как да започнем някъде акта за познанието? Как можем, например, да обозначим една част на света като възприятие, другата като понятие, едната като битие, другата като видимост, това като причина, другото като действие? Как можем да отделим самите нас от обективното и да гледаме на себе си като на "Аз" в противоположност на "не-Аза"? Ние трябва да намерим мост от дадения образ на света към този, който развиваше чрез нашето познание.
Но при това се сблъскваме със следната трудност.
До тогава, докогато гледаме пасивно на даденото, ние никъде не можем да намерим началната точка, към която да се присъединим, за да продължим нишката на нашето познание. Ние трябва да намерим някъде в даденото такова място, където трябва да встъпим, където е заложено нещо еднородно на познанието. ако действително всичко би било само дадено, би се случило да останем при простото гледане на външния свят и при съвършено равноценното нему гледане в света на нашата индивидуалност. Най-многото, което бихме могли, е да описваме нещата, като намиращи се вън от нас, но никога да не ги разберем. Нашите понятия биха имали чисто външно отношение към това, към което те се отнасят, но никакво вътрешно отношение.
към текста >>
ако действително всичко би било само дадено, би се случило да останем при простото гледане на външния свят и при съвършено равноценното нему гледане в света на нашата индивидуал
нос
т.
Как можем да отделим самите нас от обективното и да гледаме на себе си като на "Аз" в противоположност на "не-Аза"? Ние трябва да намерим мост от дадения образ на света към този, който развиваше чрез нашето познание. Но при това се сблъскваме със следната трудност. До тогава, докогато гледаме пасивно на даденото, ние никъде не можем да намерим началната точка, към която да се присъединим, за да продължим нишката на нашето познание. Ние трябва да намерим някъде в даденото такова място, където трябва да встъпим, където е заложено нещо еднородно на познанието.
ако действително всичко би било само дадено, би се случило да останем при простото гледане на външния свят и при съвършено равноценното нему гледане в света на нашата индивидуалност.
Най-многото, което бихме могли, е да описваме нещата, като намиращи се вън от нас, но никога да не ги разберем. Нашите понятия биха имали чисто външно отношение към това, към което те се отнасят, но никакво вътрешно отношение. За истинското познание всичко зависи от това, да намериш някъде в даденото една област, в която нашата познавателна действителност не би предпоставяла на себе си нещо, като дадено, но би пребивавала дейно вътре в това дадено. С други думи: ако строго се придържаме само с даденото, трябва именно да се изясним, че не всичко е само дадено. Нашето изискване би трябвало да бъде такова, щото при неговото строго съблюдаване то частично да премахне самото себе си.
към текста >>
За истинското познание всичко зависи от това, да намериш някъде в даденото една област, в която нашата познавателна действител
нос
т не би предпоставяла на себе си нещо, като дадено, но би пребивавала дейно вътре в това дадено.
До тогава, докогато гледаме пасивно на даденото, ние никъде не можем да намерим началната точка, към която да се присъединим, за да продължим нишката на нашето познание. Ние трябва да намерим някъде в даденото такова място, където трябва да встъпим, където е заложено нещо еднородно на познанието. ако действително всичко би било само дадено, би се случило да останем при простото гледане на външния свят и при съвършено равноценното нему гледане в света на нашата индивидуалност. Най-многото, което бихме могли, е да описваме нещата, като намиращи се вън от нас, но никога да не ги разберем. Нашите понятия биха имали чисто външно отношение към това, към което те се отнасят, но никакво вътрешно отношение.
За истинското познание всичко зависи от това, да намериш някъде в даденото една област, в която нашата познавателна действителност не би предпоставяла на себе си нещо, като дадено, но би пребивавала дейно вътре в това дадено.
С други думи: ако строго се придържаме само с даденото, трябва именно да се изясним, че не всичко е само дадено. Нашето изискване би трябвало да бъде такова, щото при неговото строго съблюдаване то частично да премахне самото себе си. Ние поставихме това изискване не за да установим произволно някакво начало на теорията на познанието, а за да намерим действително едно такова начало. В нашия смисъл на думата може да стане дадено всичко, даже и това, което по своята вътрешна природа не е дадено. Тогава за нас то се явява само формално дадено, но после при по-точно разглеждане от само себе си се разкрива, че то е действително такова.
към текста >>
Цялата труд
нос
т в разбирането на познанието се състои в това, че ние не произвеждаме съдържанието на света из самите нас.
С други думи: ако строго се придържаме само с даденото, трябва именно да се изясним, че не всичко е само дадено. Нашето изискване би трябвало да бъде такова, щото при неговото строго съблюдаване то частично да премахне самото себе си. Ние поставихме това изискване не за да установим произволно някакво начало на теорията на познанието, а за да намерим действително едно такова начало. В нашия смисъл на думата може да стане дадено всичко, даже и това, което по своята вътрешна природа не е дадено. Тогава за нас то се явява само формално дадено, но после при по-точно разглеждане от само себе си се разкрива, че то е действително такова.
Цялата трудност в разбирането на познанието се състои в това, че ние не произвеждаме съдържанието на света из самите нас.
Ако ние бихме вършили това, не би съществувало въобще никакво познание. За мене може да възникне въпрос по повод на нещата само, когато те ми са "дадени". Това, което произвеждам, аз го снабдявам с определения; по този начин за мене отначало не е нужно да питам за тяхната законност. Това е втората точка на нашата теория на познанието. Тя се заключава в постулата: в областта на даденото трябва да се намира нещо, където нашата деятелност не би витала в празнота, където в тази деятелност би влязло самото съдържание на света.
към текста >>
Това, което произвеждам, аз го снабдявам с определения; по този начин за мене отначало не е нужно да питам за тяхната закон
нос
т.
В нашия смисъл на думата може да стане дадено всичко, даже и това, което по своята вътрешна природа не е дадено. Тогава за нас то се явява само формално дадено, но после при по-точно разглеждане от само себе си се разкрива, че то е действително такова. Цялата трудност в разбирането на познанието се състои в това, че ние не произвеждаме съдържанието на света из самите нас. Ако ние бихме вършили това, не би съществувало въобще никакво познание. За мене може да възникне въпрос по повод на нещата само, когато те ми са "дадени".
Това, което произвеждам, аз го снабдявам с определения; по този начин за мене отначало не е нужно да питам за тяхната законност.
Това е втората точка на нашата теория на познанието. Тя се заключава в постулата: в областта на даденото трябва да се намира нещо, където нашата деятелност не би витала в празнота, където в тази деятелност би влязло самото съдържание на света. Определяйки по този начин началото на теорията на познанието, ние поставихме това начало всецяло пред познавателната деятелност, за да не затъмним вътре с никакъв предразсъдък самото това познание; сега ние определяме първата стъпка, която правим в нашето развитие и я определяме по такъв начин, че не може да става дума за заблуждения или невярности. Тъй като ние не произнасяме никакво съждение за нещо, а само отбелязваме изискването, което трябва да бъде изпълнено, за да може въобще да се състои познанието. Цялата работа е в това, че ние съзнаваме с пълна критическа предпазливост следващото: ние поставяме като постулати самата характеристика, която можем да започнем нашата дейност на познанието.
към текста >>
Тя се заключава в постулата: в областта на даденото трябва да се намира нещо, където нашата деятел
нос
т не би витала в празнота, където в тази деятел
нос
т би влязло самото съдържание на света.
Цялата трудност в разбирането на познанието се състои в това, че ние не произвеждаме съдържанието на света из самите нас. Ако ние бихме вършили това, не би съществувало въобще никакво познание. За мене може да възникне въпрос по повод на нещата само, когато те ми са "дадени". Това, което произвеждам, аз го снабдявам с определения; по този начин за мене отначало не е нужно да питам за тяхната законност. Това е втората точка на нашата теория на познанието.
Тя се заключава в постулата: в областта на даденото трябва да се намира нещо, където нашата деятелност не би витала в празнота, където в тази деятелност би влязло самото съдържание на света.
Определяйки по този начин началото на теорията на познанието, ние поставихме това начало всецяло пред познавателната деятелност, за да не затъмним вътре с никакъв предразсъдък самото това познание; сега ние определяме първата стъпка, която правим в нашето развитие и я определяме по такъв начин, че не може да става дума за заблуждения или невярности. Тъй като ние не произнасяме никакво съждение за нещо, а само отбелязваме изискването, което трябва да бъде изпълнено, за да може въобще да се състои познанието. Цялата работа е в това, че ние съзнаваме с пълна критическа предпазливост следващото: ние поставяме като постулати самата характеристика, която можем да започнем нашата дейност на познанието. Да постъпим иначе е съвършено невъзможно. Съдържанието на света, като дадено, е съвършено лишено от определение.
към текста >>
Определяйки по този начин началото на теорията на познанието, ние поставихме това начало всецяло пред познавателната деятел
нос
т, за да не затъмним вътре с никакъв предразсъдък самото това познание; сега ние определяме първата стъпка, която правим в нашето развитие и я определяме по такъв начин, че не може да става дума за заблуждения или невяр
нос
ти.
Ако ние бихме вършили това, не би съществувало въобще никакво познание. За мене може да възникне въпрос по повод на нещата само, когато те ми са "дадени". Това, което произвеждам, аз го снабдявам с определения; по този начин за мене отначало не е нужно да питам за тяхната законност. Това е втората точка на нашата теория на познанието. Тя се заключава в постулата: в областта на даденото трябва да се намира нещо, където нашата деятелност не би витала в празнота, където в тази деятелност би влязло самото съдържание на света.
Определяйки по този начин началото на теорията на познанието, ние поставихме това начало всецяло пред познавателната деятелност, за да не затъмним вътре с никакъв предразсъдък самото това познание; сега ние определяме първата стъпка, която правим в нашето развитие и я определяме по такъв начин, че не може да става дума за заблуждения или невярности.
Тъй като ние не произнасяме никакво съждение за нещо, а само отбелязваме изискването, което трябва да бъде изпълнено, за да може въобще да се състои познанието. Цялата работа е в това, че ние съзнаваме с пълна критическа предпазливост следващото: ние поставяме като постулати самата характеристика, която можем да започнем нашата дейност на познанието. Да постъпим иначе е съвършено невъзможно. Съдържанието на света, като дадено, е съвършено лишено от определение. Нито една негова част не може да даде тласък към това, за да се започне от нея внасянето на порядък в този ход.
към текста >>
Цялата работа е в това, че ние съзнаваме с пълна критическа предпазливост следващото: ние поставяме като постулати самата характеристика, която можем да започнем нашата дей
нос
т на познанието.
Това, което произвеждам, аз го снабдявам с определения; по този начин за мене отначало не е нужно да питам за тяхната законност. Това е втората точка на нашата теория на познанието. Тя се заключава в постулата: в областта на даденото трябва да се намира нещо, където нашата деятелност не би витала в празнота, където в тази деятелност би влязло самото съдържание на света. Определяйки по този начин началото на теорията на познанието, ние поставихме това начало всецяло пред познавателната деятелност, за да не затъмним вътре с никакъв предразсъдък самото това познание; сега ние определяме първата стъпка, която правим в нашето развитие и я определяме по такъв начин, че не може да става дума за заблуждения или невярности. Тъй като ние не произнасяме никакво съждение за нещо, а само отбелязваме изискването, което трябва да бъде изпълнено, за да може въобще да се състои познанието.
Цялата работа е в това, че ние съзнаваме с пълна критическа предпазливост следващото: ние поставяме като постулати самата характеристика, която можем да започнем нашата дейност на познанието.
Да постъпим иначе е съвършено невъзможно. Съдържанието на света, като дадено, е съвършено лишено от определение. Нито една негова част не може да даде тласък към това, за да се започне от нея внасянето на порядък в този ход. Тук познавателната деятелност трябва по такъв начин да произнесе повелята и да каже: "тази част трябва да бъде такава". Такава повеля никак не засяга даденото в неговото качество.
към текста >>
Тук познавателната деятел
нос
т трябва по такъв начин да произнесе повелята и да каже: "тази част трябва да бъде такава".
Тъй като ние не произнасяме никакво съждение за нещо, а само отбелязваме изискването, което трябва да бъде изпълнено, за да може въобще да се състои познанието. Цялата работа е в това, че ние съзнаваме с пълна критическа предпазливост следващото: ние поставяме като постулати самата характеристика, която можем да започнем нашата дейност на познанието. Да постъпим иначе е съвършено невъзможно. Съдържанието на света, като дадено, е съвършено лишено от определение. Нито една негова част не може да даде тласък към това, за да се започне от нея внасянето на порядък в този ход.
Тук познавателната деятелност трябва по такъв начин да произнесе повелята и да каже: "тази част трябва да бъде такава".
Такава повеля никак не засяга даденото в неговото качество. Тя не внася в науката никакво произволно твърдение. Тя не твърди именно нищо, а само казва: ако възможността на познанието трябва да се подава на обяснение, то трябва да се търси такава област, каквато я охарактеризирахме по-горе. Ако такава област съществува и обяснение на познанието, в противен случай не. При това, както ние започнахме теорията на познанието с "даденото" въобще, сега ние ограничаваме изискването с това, че обръщаме вниманието върху определена точка на това дадено.
към текста >>
Тя не твърди именно нищо, а само казва: ако възмож
нос
тта на познанието трябва да се подава на обяснение, то трябва да се търси такава област, каквато я охарактеризирахме по-горе.
Съдържанието на света, като дадено, е съвършено лишено от определение. Нито една негова част не може да даде тласък към това, за да се започне от нея внасянето на порядък в този ход. Тук познавателната деятелност трябва по такъв начин да произнесе повелята и да каже: "тази част трябва да бъде такава". Такава повеля никак не засяга даденото в неговото качество. Тя не внася в науката никакво произволно твърдение.
Тя не твърди именно нищо, а само казва: ако възможността на познанието трябва да се подава на обяснение, то трябва да се търси такава област, каквато я охарактеризирахме по-горе.
Ако такава област съществува и обяснение на познанието, в противен случай не. При това, както ние започнахме теорията на познанието с "даденото" въобще, сега ние ограничаваме изискването с това, че обръщаме вниманието върху определена точка на това дадено. Сега да дойдем по-близо до нашето изискване. Къде намираме ние в образа на света неща такова, което не е просто дадено, но е дадено само до толкова, доколкото то е произведено същевременно в акта на познанието? Трябва да ви бъде съвършено ясно, че ние трябва да имаме това произведение отново дадено в цялата негова непосредственост.
към текста >>
Трябва да ви бъде съвършено ясно, че ние трябва да имаме това произведение отново дадено в цялата негова непосредстве
нос
т.
Тя не твърди именно нищо, а само казва: ако възможността на познанието трябва да се подава на обяснение, то трябва да се търси такава област, каквато я охарактеризирахме по-горе. Ако такава област съществува и обяснение на познанието, в противен случай не. При това, както ние започнахме теорията на познанието с "даденото" въобще, сега ние ограничаваме изискването с това, че обръщаме вниманието върху определена точка на това дадено. Сега да дойдем по-близо до нашето изискване. Къде намираме ние в образа на света неща такова, което не е просто дадено, но е дадено само до толкова, доколкото то е произведено същевременно в акта на познанието?
Трябва да ви бъде съвършено ясно, че ние трябва да имаме това произведение отново дадено в цялата негова непосредственост.
За неговото познаване не трябва да има още нужда от заключения. От това следва, че сетивните качества не задоволяват нашето изискване. Тъй като за обстоятелството, че те възникват не без нашата деятелност ние не знаем непосредствено, а само чрез физически и физиологически съображения. Но ние знаем действително непосредствено, че понятията и идеите влизат в сферата на непосредствено даденото винаги в акта на познанието или чрез него. Ето защо никой човек не се излъгва относно такъв характер на понятията и идеите.
към текста >>
Тъй като за обстоятелството, че те възникват не без нашата деятел
нос
т ние не знаем непосредствено, а само чрез физически и физиологически съображения.
Сега да дойдем по-близо до нашето изискване. Къде намираме ние в образа на света неща такова, което не е просто дадено, но е дадено само до толкова, доколкото то е произведено същевременно в акта на познанието? Трябва да ви бъде съвършено ясно, че ние трябва да имаме това произведение отново дадено в цялата негова непосредственост. За неговото познаване не трябва да има още нужда от заключения. От това следва, че сетивните качества не задоволяват нашето изискване.
Тъй като за обстоятелството, че те възникват не без нашата деятелност ние не знаем непосредствено, а само чрез физически и физиологически съображения.
Но ние знаем действително непосредствено, че понятията и идеите влизат в сферата на непосредствено даденото винаги в акта на познанието или чрез него. Ето защо никой човек не се излъгва относно такъв характер на понятията и идеите. Естествено може да се счита каква да е халюцинация за дадена отвън, но никой никога не мисли за своите понятия, че те ни са дадени без нашата собствена мислителна работа. Умопобърканият смята за действителни само нещата и отношенията, снабдени със сказуемото "действителности", въпреки че фактически те да не са такива; но той никога не ще каже за своите понятия и идеи, че те се явяват в света на даденото без неговата собствена дейност. Всичко друго в нашия образ на света носи именно такъв характер, че то трябва да бъде дадено, ако искаме да го преживеем; само при понятията и идеите настъпва още и обратното: ние трябва да ги произведем, ако искаме да ги преживеем.
към текста >>
Ето защо никой човек не се излъгва от
нос
но такъв характер на понятията и идеите.
Трябва да ви бъде съвършено ясно, че ние трябва да имаме това произведение отново дадено в цялата негова непосредственост. За неговото познаване не трябва да има още нужда от заключения. От това следва, че сетивните качества не задоволяват нашето изискване. Тъй като за обстоятелството, че те възникват не без нашата деятелност ние не знаем непосредствено, а само чрез физически и физиологически съображения. Но ние знаем действително непосредствено, че понятията и идеите влизат в сферата на непосредствено даденото винаги в акта на познанието или чрез него.
Ето защо никой човек не се излъгва относно такъв характер на понятията и идеите.
Естествено може да се счита каква да е халюцинация за дадена отвън, но никой никога не мисли за своите понятия, че те ни са дадени без нашата собствена мислителна работа. Умопобърканият смята за действителни само нещата и отношенията, снабдени със сказуемото "действителности", въпреки че фактически те да не са такива; но той никога не ще каже за своите понятия и идеи, че те се явяват в света на даденото без неговата собствена дейност. Всичко друго в нашия образ на света носи именно такъв характер, че то трябва да бъде дадено, ако искаме да го преживеем; само при понятията и идеите настъпва още и обратното: ние трябва да ги произведем, ако искаме да ги преживеем. Само понятията и идеите ни са дадени в онази форма, която е била наречена интелектуално съзерцание. Кант и много нови придържащи се към него философи напълно отричат на човека тази способност, затова защото всяко мислене се отнася само към предметите и не произвежда абсолютно нищо от себе си.
към текста >>
Умопобърканият смята за действителни само нещата и отношенията, снабдени със сказуемото "действител
нос
ти", въпреки че фактически те да не са такива; но той никога не ще каже за своите понятия и идеи, че те се явяват в света на даденото без неговата собствена дей
нос
т.
От това следва, че сетивните качества не задоволяват нашето изискване. Тъй като за обстоятелството, че те възникват не без нашата деятелност ние не знаем непосредствено, а само чрез физически и физиологически съображения. Но ние знаем действително непосредствено, че понятията и идеите влизат в сферата на непосредствено даденото винаги в акта на познанието или чрез него. Ето защо никой човек не се излъгва относно такъв характер на понятията и идеите. Естествено може да се счита каква да е халюцинация за дадена отвън, но никой никога не мисли за своите понятия, че те ни са дадени без нашата собствена мислителна работа.
Умопобърканият смята за действителни само нещата и отношенията, снабдени със сказуемото "действителности", въпреки че фактически те да не са такива; но той никога не ще каже за своите понятия и идеи, че те се явяват в света на даденото без неговата собствена дейност.
Всичко друго в нашия образ на света носи именно такъв характер, че то трябва да бъде дадено, ако искаме да го преживеем; само при понятията и идеите настъпва още и обратното: ние трябва да ги произведем, ако искаме да ги преживеем. Само понятията и идеите ни са дадени в онази форма, която е била наречена интелектуално съзерцание. Кант и много нови придържащи се към него философи напълно отричат на човека тази способност, затова защото всяко мислене се отнася само към предметите и не произвежда абсолютно нищо от себе си. В интелектуалното съзерцание заедно с формата на мисленето трябва да бъде дадено едновременно и съдържанието. Но не става ли това при чистите понятия и идеи?
към текста >>
Всичко друго в нашия образ на света
нос
и именно такъв характер, че то трябва да бъде дадено, ако искаме да го преживеем; само при понятията и идеите настъпва още и обратното: ние трябва да ги произведем, ако искаме да ги преживеем.
Тъй като за обстоятелството, че те възникват не без нашата деятелност ние не знаем непосредствено, а само чрез физически и физиологически съображения. Но ние знаем действително непосредствено, че понятията и идеите влизат в сферата на непосредствено даденото винаги в акта на познанието или чрез него. Ето защо никой човек не се излъгва относно такъв характер на понятията и идеите. Естествено може да се счита каква да е халюцинация за дадена отвън, но никой никога не мисли за своите понятия, че те ни са дадени без нашата собствена мислителна работа. Умопобърканият смята за действителни само нещата и отношенията, снабдени със сказуемото "действителности", въпреки че фактически те да не са такива; но той никога не ще каже за своите понятия и идеи, че те се явяват в света на даденото без неговата собствена дейност.
Всичко друго в нашия образ на света носи именно такъв характер, че то трябва да бъде дадено, ако искаме да го преживеем; само при понятията и идеите настъпва още и обратното: ние трябва да ги произведем, ако искаме да ги преживеем.
Само понятията и идеите ни са дадени в онази форма, която е била наречена интелектуално съзерцание. Кант и много нови придържащи се към него философи напълно отричат на човека тази способност, затова защото всяко мислене се отнася само към предметите и не произвежда абсолютно нищо от себе си. В интелектуалното съзерцание заедно с формата на мисленето трябва да бъде дадено едновременно и съдържанието. Но не става ли това при чистите понятия и идеи? /1/ /*1 Под понятие аз разбирам правилото, по което се съединяват в единство несвързаните елементи на възприятията.
към текста >>
Кант и много нови придържащи се към него философи напълно отричат на човека тази способ
нос
т, затова защото всяко мислене се отнася само към предметите и не произвежда абсолютно нищо от себе си.
Ето защо никой човек не се излъгва относно такъв характер на понятията и идеите. Естествено може да се счита каква да е халюцинация за дадена отвън, но никой никога не мисли за своите понятия, че те ни са дадени без нашата собствена мислителна работа. Умопобърканият смята за действителни само нещата и отношенията, снабдени със сказуемото "действителности", въпреки че фактически те да не са такива; но той никога не ще каже за своите понятия и идеи, че те се явяват в света на даденото без неговата собствена дейност. Всичко друго в нашия образ на света носи именно такъв характер, че то трябва да бъде дадено, ако искаме да го преживеем; само при понятията и идеите настъпва още и обратното: ние трябва да ги произведем, ако искаме да ги преживеем. Само понятията и идеите ни са дадени в онази форма, която е била наречена интелектуално съзерцание.
Кант и много нови придържащи се към него философи напълно отричат на човека тази способност, затова защото всяко мислене се отнася само към предметите и не произвежда абсолютно нищо от себе си.
В интелектуалното съзерцание заедно с формата на мисленето трябва да бъде дадено едновременно и съдържанието. Но не става ли това при чистите понятия и идеи? /1/ /*1 Под понятие аз разбирам правилото, по което се съединяват в единство несвързаните елементи на възприятията. Например причинност е понятие. Идеята е само понятие с по-голямо съдържание.
към текста >>
Например причин
нос
т е понятие.
Само понятията и идеите ни са дадени в онази форма, която е била наречена интелектуално съзерцание. Кант и много нови придържащи се към него философи напълно отричат на човека тази способност, затова защото всяко мислене се отнася само към предметите и не произвежда абсолютно нищо от себе си. В интелектуалното съзерцание заедно с формата на мисленето трябва да бъде дадено едновременно и съдържанието. Но не става ли това при чистите понятия и идеи? /1/ /*1 Под понятие аз разбирам правилото, по което се съединяват в единство несвързаните елементи на възприятията.
Например причинност е понятие.
Идеята е само понятие с по-голямо съдържание. Организмът, взет съвършено абстрактно, е идея./. Нужно е само да ги разгледаме в онази форма, в която те са още съвършено свободни от всякакво емпирично съдържание. Когато например, искаме да постигнем чистото понятие за причинност, ние не трябва да се държим за някаква определена причинност или за сбора на всички причинности, а само за понятието за нея. Причините и действията ние трябва да търсим в света; причинността, преди да можем да намерим в света първите.
към текста >>
Когато например, искаме да постигнем чистото понятие за причин
нос
т, ние не трябва да се държим за някаква определена причин
нос
т или за сбора на всички причин
нос
ти, а само за понятието за нея.
/1/ /*1 Под понятие аз разбирам правилото, по което се съединяват в единство несвързаните елементи на възприятията. Например причинност е понятие. Идеята е само понятие с по-голямо съдържание. Организмът, взет съвършено абстрактно, е идея./. Нужно е само да ги разгледаме в онази форма, в която те са още съвършено свободни от всякакво емпирично съдържание.
Когато например, искаме да постигнем чистото понятие за причинност, ние не трябва да се държим за някаква определена причинност или за сбора на всички причинности, а само за понятието за нея.
Причините и действията ние трябва да търсим в света; причинността, преди да можем да намерим в света първите. Но ако се държим за Кантовото твърдение, че понятията без съзерцаване са празни, немислимо би било да се докаже възможността за определяне на дадения свят чрез понятия. Но да допуснем, че са дадени два елемента на съдържанието на света: А и Б. Ако трябва да търся отношението между тях, аз трябва да сторя това с помощта на правило, определено в смисъла на съдържанието; но такова правило аз мога да произведа в самия акт на познанието, тъй като не мога да го извлека от обекта затова, защото определенията на този последния трябва да бъдат още само получени с помощта на правилото. Такова правило за определението на действителното влиза по този начин всецяло в състава на логическите същности на чистите понятия.
към текста >>
Причините и действията ние трябва да търсим в света; причин
нос
тта, преди да можем да намерим в света първите.
Например причинност е понятие. Идеята е само понятие с по-голямо съдържание. Организмът, взет съвършено абстрактно, е идея./. Нужно е само да ги разгледаме в онази форма, в която те са още съвършено свободни от всякакво емпирично съдържание. Когато например, искаме да постигнем чистото понятие за причинност, ние не трябва да се държим за някаква определена причинност или за сбора на всички причинности, а само за понятието за нея.
Причините и действията ние трябва да търсим в света; причинността, преди да можем да намерим в света първите.
Но ако се държим за Кантовото твърдение, че понятията без съзерцаване са празни, немислимо би било да се докаже възможността за определяне на дадения свят чрез понятия. Но да допуснем, че са дадени два елемента на съдържанието на света: А и Б. Ако трябва да търся отношението между тях, аз трябва да сторя това с помощта на правило, определено в смисъла на съдържанието; но такова правило аз мога да произведа в самия акт на познанието, тъй като не мога да го извлека от обекта затова, защото определенията на този последния трябва да бъдат още само получени с помощта на правилото. Такова правило за определението на действителното влиза по този начин всецяло в състава на логическите същности на чистите понятия. Преди да отидем по-далече, нека отстраним още едно възможно възражение.
към текста >>
Но ако се държим за Кантовото твърдение, че понятията без съзерцаване са празни, немислимо би било да се докаже възмож
нос
тта за определяне на дадения свят чрез понятия.
Идеята е само понятие с по-голямо съдържание. Организмът, взет съвършено абстрактно, е идея./. Нужно е само да ги разгледаме в онази форма, в която те са още съвършено свободни от всякакво емпирично съдържание. Когато например, искаме да постигнем чистото понятие за причинност, ние не трябва да се държим за някаква определена причинност или за сбора на всички причинности, а само за понятието за нея. Причините и действията ние трябва да търсим в света; причинността, преди да можем да намерим в света първите.
Но ако се държим за Кантовото твърдение, че понятията без съзерцаване са празни, немислимо би било да се докаже възможността за определяне на дадения свят чрез понятия.
Но да допуснем, че са дадени два елемента на съдържанието на света: А и Б. Ако трябва да търся отношението между тях, аз трябва да сторя това с помощта на правило, определено в смисъла на съдържанието; но такова правило аз мога да произведа в самия акт на познанието, тъй като не мога да го извлека от обекта затова, защото определенията на този последния трябва да бъдат още само получени с помощта на правилото. Такова правило за определението на действителното влиза по този начин всецяло в състава на логическите същности на чистите понятия. Преди да отидем по-далече, нека отстраним още едно възможно възражение. А именно казва се, че по някакъв начин в хода на мислите несъзнателното играе ролята на представата на "Аза" личния субект и че ние сме се възползували от тези представи в хода на развитието на нашите мисли, без да докажем правото за това.
към текста >>
Такова правило за определението на действителното влиза по този начин всецяло в състава на логическите същ
нос
ти на чистите понятия.
Когато например, искаме да постигнем чистото понятие за причинност, ние не трябва да се държим за някаква определена причинност или за сбора на всички причинности, а само за понятието за нея. Причините и действията ние трябва да търсим в света; причинността, преди да можем да намерим в света първите. Но ако се държим за Кантовото твърдение, че понятията без съзерцаване са празни, немислимо би било да се докаже възможността за определяне на дадения свят чрез понятия. Но да допуснем, че са дадени два елемента на съдържанието на света: А и Б. Ако трябва да търся отношението между тях, аз трябва да сторя това с помощта на правило, определено в смисъла на съдържанието; но такова правило аз мога да произведа в самия акт на познанието, тъй като не мога да го извлека от обекта затова, защото определенията на този последния трябва да бъдат още само получени с помощта на правилото.
Такова правило за определението на действителното влиза по този начин всецяло в състава на логическите същности на чистите понятия.
Преди да отидем по-далече, нека отстраним още едно възможно възражение. А именно казва се, че по някакъв начин в хода на мислите несъзнателното играе ролята на представата на "Аза" личния субект и че ние сме се възползували от тези представи в хода на развитието на нашите мисли, без да докажем правото за това. това става когато, например, казваме: "ние произвеждаме понятията" или "ние поставяме тези или онези изисквания". Обаче нищо в нашето изложение не дава повод да се вижда в тези изречения нещо повече от стилистически обръщения. Това, че актът на познанието принадлежи на някакво "Аз" и изхожда от него това, както вече казахме, може да бъде установено само въз основа на познавателните съображения.
към текста >>
Собствено казано, ние трябва да говорим временно само за акта на познанието, даже без да схващаме неговия
нос
ител, понеже всичко установено до тук се ограничава в това, че пред нас е "даденото" и че от една точка на това дадено произтича приведеният по-горе постулат; накрая, че понятията и идеите това е област, която отговаря на този постулат.
Преди да отидем по-далече, нека отстраним още едно възможно възражение. А именно казва се, че по някакъв начин в хода на мислите несъзнателното играе ролята на представата на "Аза" личния субект и че ние сме се възползували от тези представи в хода на развитието на нашите мисли, без да докажем правото за това. това става когато, например, казваме: "ние произвеждаме понятията" или "ние поставяме тези или онези изисквания". Обаче нищо в нашето изложение не дава повод да се вижда в тези изречения нещо повече от стилистически обръщения. Това, че актът на познанието принадлежи на някакво "Аз" и изхожда от него това, както вече казахме, може да бъде установено само въз основа на познавателните съображения.
Собствено казано, ние трябва да говорим временно само за акта на познанието, даже без да схващаме неговия носител, понеже всичко установено до тук се ограничава в това, че пред нас е "даденото" и че от една точка на това дадено произтича приведеният по-горе постулат; накрая, че понятията и идеите това е област, която отговаря на този постулат.
С това не се отрича, че точката, от която произтича този постулат, е "Азът". Но на първо време ние се ограничаваме с установяването и тяхната чистота на двете посочени по-горе стъпки на теорията на познанието.
към текста >>
28.
06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Тази идея е непосредствено дадена в човешкото съзнание, доколкото то се отдава на познавателната дей
нос
т.
VІ. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ До тук ние установихме в нашето изложение идеята на познанието.
Тази идея е непосредствено дадена в човешкото съзнание, доколкото то се отдава на познавателната дейност.
"Азът" като център/1/ на съзнанието, е непосредствено даден, както и външното и вътрешно възприятие и неговото собствено съществувание. /*1 Едва ли е нужно да се казва,, че с обозначението "център" ние съвсем не искаме да съединим някакъв теоретически възглед за природата на съзнанието, но го употребяваме само като стилистическо съкращение за общата физиономия на съзнанието./. "Азът" чувствува стремеж да намери в това дадено повече отколкото това, което е дадено непосредствено. Срещу дадения свят в него възниква един втори свят, светът на мисленето и "Азът" съединява двата свята, като съществува чрез свободно решение това, което установихме като идея на познанието. В това лежи основното различие между понятието и непосредствено даденото се явяват съединени в една цялостна действителност и този, който има значение за останалото съдържателно на света.
към текста >>
В това лежи основното различие между понятието и непосредствено даденото се явяват съединени в една цялостна действител
нос
т и този, който има значение за останалото съдържателно на света.
Тази идея е непосредствено дадена в човешкото съзнание, доколкото то се отдава на познавателната дейност. "Азът" като център/1/ на съзнанието, е непосредствено даден, както и външното и вътрешно възприятие и неговото собствено съществувание. /*1 Едва ли е нужно да се казва,, че с обозначението "център" ние съвсем не искаме да съединим някакъв теоретически възглед за природата на съзнанието, но го употребяваме само като стилистическо съкращение за общата физиономия на съзнанието./. "Азът" чувствува стремеж да намери в това дадено повече отколкото това, което е дадено непосредствено. Срещу дадения свят в него възниква един втори свят, светът на мисленето и "Азът" съединява двата свята, като съществува чрез свободно решение това, което установихме като идея на познанието.
В това лежи основното различие между понятието и непосредствено даденото се явяват съединени в една цялостна действителност и този, който има значение за останалото съдържателно на света.
При всяка друга част на образа на света ние трябва да си представяме, че съединението е първоначално, от самото начало необходимо, и че само в началото на познанието настъпва за познанието изкуствено разделение, което обаче, в края на краищата, чрез познанието отново се отстранява, съобразно с първоначалната същност на обективното. За човешкото съзнание това е иначе. Тук съединението е на лице само тогава, то се извършва от съзнанието в действителна дейност. При всеки друг обект разделението няма никакво значение за обекта, а само за познанието. Тук първо съществува съединението, а разделението е нещо производно.
към текста >>
При всяка друга част на образа на света ние трябва да си представяме, че съединението е първоначално, от самото начало необходимо, и че само в началото на познанието настъпва за познанието изкуствено разделение, което обаче, в края на краищата, чрез познанието отново се отстранява, съобразно с първоначалната същ
нос
т на обективното.
"Азът" като център/1/ на съзнанието, е непосредствено даден, както и външното и вътрешно възприятие и неговото собствено съществувание. /*1 Едва ли е нужно да се казва,, че с обозначението "център" ние съвсем не искаме да съединим някакъв теоретически възглед за природата на съзнанието, но го употребяваме само като стилистическо съкращение за общата физиономия на съзнанието./. "Азът" чувствува стремеж да намери в това дадено повече отколкото това, което е дадено непосредствено. Срещу дадения свят в него възниква един втори свят, светът на мисленето и "Азът" съединява двата свята, като съществува чрез свободно решение това, което установихме като идея на познанието. В това лежи основното различие между понятието и непосредствено даденото се явяват съединени в една цялостна действителност и този, който има значение за останалото съдържателно на света.
При всяка друга част на образа на света ние трябва да си представяме, че съединението е първоначално, от самото начало необходимо, и че само в началото на познанието настъпва за познанието изкуствено разделение, което обаче, в края на краищата, чрез познанието отново се отстранява, съобразно с първоначалната същност на обективното.
За човешкото съзнание това е иначе. Тук съединението е на лице само тогава, то се извършва от съзнанието в действителна дейност. При всеки друг обект разделението няма никакво значение за обекта, а само за познанието. Тук първо съществува съединението, а разделението е нещо производно. Познанието извършва разделението само за това, защото по своему то не може да овладее съединението, ако то не е било преди това разделено.
към текста >>
Тук съединението е на лице само тогава, то се извършва от съзнанието в действителна дей
нос
т.
"Азът" чувствува стремеж да намери в това дадено повече отколкото това, което е дадено непосредствено. Срещу дадения свят в него възниква един втори свят, светът на мисленето и "Азът" съединява двата свята, като съществува чрез свободно решение това, което установихме като идея на познанието. В това лежи основното различие между понятието и непосредствено даденото се явяват съединени в една цялостна действителност и този, който има значение за останалото съдържателно на света. При всяка друга част на образа на света ние трябва да си представяме, че съединението е първоначално, от самото начало необходимо, и че само в началото на познанието настъпва за познанието изкуствено разделение, което обаче, в края на краищата, чрез познанието отново се отстранява, съобразно с първоначалната същност на обективното. За човешкото съзнание това е иначе.
Тук съединението е на лице само тогава, то се извършва от съзнанието в действителна дейност.
При всеки друг обект разделението няма никакво значение за обекта, а само за познанието. Тук първо съществува съединението, а разделението е нещо производно. Познанието извършва разделението само за това, защото по своему то не може да овладее съединението, ако то не е било преди това разделено. Обаче понятието и дадената действителност на съзнанието са първоначално разделени; съединението е производно и затова познанието е такова, каквото го описахме по-горе. Понеже в съзнанието идеята и даденото се явяват по необходимост разделено, затова всяка действителност се разцепва за съзнанието на тези две части; и понеже познанието може да осъществи съединението на двата посочени елемента само по пътя на собствената деятелност, то достига пълна действителност само чрез осъществяването на акта на познанието.
към текста >>
Обаче понятието и дадената действител
нос
т на съзнанието са първоначално разделени; съединението е производно и затова познанието е такова, каквото го описахме по-горе.
За човешкото съзнание това е иначе. Тук съединението е на лице само тогава, то се извършва от съзнанието в действителна дейност. При всеки друг обект разделението няма никакво значение за обекта, а само за познанието. Тук първо съществува съединението, а разделението е нещо производно. Познанието извършва разделението само за това, защото по своему то не може да овладее съединението, ако то не е било преди това разделено.
Обаче понятието и дадената действителност на съзнанието са първоначално разделени; съединението е производно и затова познанието е такова, каквото го описахме по-горе.
Понеже в съзнанието идеята и даденото се явяват по необходимост разделено, затова всяка действителност се разцепва за съзнанието на тези две части; и понеже познанието може да осъществи съединението на двата посочени елемента само по пътя на собствената деятелност, то достига пълна действителност само чрез осъществяването на акта на познанието. Останалите категории /идеи/ биха били също по необходимост свързани със съответствуващите форми на даденото и тогава, когато те не биха били възприети в познанието. Идеята на познанието може да бъде съединена със съответствуващото на нея дадено само чрез устойчивостта на съзнанието. Действително съзнание съществува само тогава, когато то осъществява самото себе си. Считаме, че с всичко това сме достатъчно подготвени, за да открием основната грешка в наукоучението на Фихте и същевременно да дадем ключа за неговото разбиране.
към текста >>
Понеже в съзнанието идеята и даденото се явяват по необходимост разделено, затова всяка действител
нос
т се разцепва за съзнанието на тези две части; и понеже познанието може да осъществи съединението на двата посочени елемента само по пътя на собствената деятел
нос
т, то достига пълна действител
нос
т само чрез осъществяването на акта на познанието.
Тук съединението е на лице само тогава, то се извършва от съзнанието в действителна дейност. При всеки друг обект разделението няма никакво значение за обекта, а само за познанието. Тук първо съществува съединението, а разделението е нещо производно. Познанието извършва разделението само за това, защото по своему то не може да овладее съединението, ако то не е било преди това разделено. Обаче понятието и дадената действителност на съзнанието са първоначално разделени; съединението е производно и затова познанието е такова, каквото го описахме по-горе.
Понеже в съзнанието идеята и даденото се явяват по необходимост разделено, затова всяка действителност се разцепва за съзнанието на тези две части; и понеже познанието може да осъществи съединението на двата посочени елемента само по пътя на собствената деятелност, то достига пълна действителност само чрез осъществяването на акта на познанието.
Останалите категории /идеи/ биха били също по необходимост свързани със съответствуващите форми на даденото и тогава, когато те не биха били възприети в познанието. Идеята на познанието може да бъде съединена със съответствуващото на нея дадено само чрез устойчивостта на съзнанието. Действително съзнание съществува само тогава, когато то осъществява самото себе си. Считаме, че с всичко това сме достатъчно подготвени, за да открием основната грешка в наукоучението на Фихте и същевременно да дадем ключа за неговото разбиране. Фихте е онзи философ, който сред приемниците на Кант най-живо от всички е чувствувал, че обоснованието на всички науки може да се състои само в теорията на съзнанието; обаче той никога не е стигнал до познанието, защо това е така?
към текста >>
Чрез тази свободна дей
нос
т нещо, което вече само по себе си е форма, а именно необходимата дей
нос
т на интелекта, се приема, като съдържание, в новата форма на знанието или съзнанието"/1/.
Действително съзнание съществува само тогава, когато то осъществява самото себе си. Считаме, че с всичко това сме достатъчно подготвени, за да открием основната грешка в наукоучението на Фихте и същевременно да дадем ключа за неговото разбиране. Фихте е онзи философ, който сред приемниците на Кант най-живо от всички е чувствувал, че обоснованието на всички науки може да се състои само в теорията на съзнанието; обаче той никога не е стигнал до познанието, защо това е така? Той чувствувал, че това, което ние обозначаваме като втора стъпка на теорията на познанието и на което ние даваме формата на постулат, трябва действително да бъде изпълнено от нашия "Аз". Ние виждаме това например, от следните негови думи: "Наукоучението съзнава по този начин, доколко то трябва да бъде систематическа наука, съвършено по същия начин, както всички възможни науки, доколкото те трябва да бъдат систематични, чрез определение на свободата, което тук е особено предназначена въобще да издигне до съзнанието определен род действия на интелекта.
Чрез тази свободна дейност нещо, което вече само по себе си е форма, а именно необходимата дейност на интелекта, се приема, като съдържание, в новата форма на знанието или съзнанието"/1/.
Какво трябва да се разбира тук под род действия на интелекта, ако изкажем в ясни понятия това, което се чувствува смътно? Нищо друго освен извършващото се в съзнанието осъществяване на идеята на познанието. Ако Фихте би съзнавал напълно това, той би формулирал приведеното по-горе положение просто така: Наукоучението има задачата да издигне познанието, доколкото то е още несъзнателна дейност на "Аза", до съзерцанието. Наукоучението трябва да покаже, че в "Аза" се извършва, като необходима дейност активизацията на идеята на познанието. Фихте иска да определи дейността на "Аза".
към текста >>
Ако Фихте би съзнавал напълно това, той би формулирал приведеното по-горе положение просто така: Наукоучението има задачата да издигне познанието, доколкото то е още несъзнателна дей
нос
т на "Аза", до съзерцанието.
Той чувствувал, че това, което ние обозначаваме като втора стъпка на теорията на познанието и на което ние даваме формата на постулат, трябва действително да бъде изпълнено от нашия "Аз". Ние виждаме това например, от следните негови думи: "Наукоучението съзнава по този начин, доколко то трябва да бъде систематическа наука, съвършено по същия начин, както всички възможни науки, доколкото те трябва да бъдат систематични, чрез определение на свободата, което тук е особено предназначена въобще да издигне до съзнанието определен род действия на интелекта. Чрез тази свободна дейност нещо, което вече само по себе си е форма, а именно необходимата дейност на интелекта, се приема, като съдържание, в новата форма на знанието или съзнанието"/1/. Какво трябва да се разбира тук под род действия на интелекта, ако изкажем в ясни понятия това, което се чувствува смътно? Нищо друго освен извършващото се в съзнанието осъществяване на идеята на познанието.
Ако Фихте би съзнавал напълно това, той би формулирал приведеното по-горе положение просто така: Наукоучението има задачата да издигне познанието, доколкото то е още несъзнателна дейност на "Аза", до съзерцанието.
Наукоучението трябва да покаже, че в "Аза" се извършва, като необходима дейност активизацията на идеята на познанието. Фихте иска да определи дейността на "Аза". Той намира, че "това чисто битие се състои само в това, да полага себе си като съществуващо, е "Азът", като абсолютен субект/1/. Това излагане на "Азът" е за Фихте първото безусловно действие, което "лежи в основата на цялото останало съзнание/2/. По този начин в смисъла на Фихте "Азът" може да започне своята дейност също само чрез абсолютно решение.
към текста >>
Наукоучението трябва да покаже, че в "Аза" се извършва, като необходима дей
нос
т активизацията на идеята на познанието.
Ние виждаме това например, от следните негови думи: "Наукоучението съзнава по този начин, доколко то трябва да бъде систематическа наука, съвършено по същия начин, както всички възможни науки, доколкото те трябва да бъдат систематични, чрез определение на свободата, което тук е особено предназначена въобще да издигне до съзнанието определен род действия на интелекта. Чрез тази свободна дейност нещо, което вече само по себе си е форма, а именно необходимата дейност на интелекта, се приема, като съдържание, в новата форма на знанието или съзнанието"/1/. Какво трябва да се разбира тук под род действия на интелекта, ако изкажем в ясни понятия това, което се чувствува смътно? Нищо друго освен извършващото се в съзнанието осъществяване на идеята на познанието. Ако Фихте би съзнавал напълно това, той би формулирал приведеното по-горе положение просто така: Наукоучението има задачата да издигне познанието, доколкото то е още несъзнателна дейност на "Аза", до съзерцанието.
Наукоучението трябва да покаже, че в "Аза" се извършва, като необходима дейност активизацията на идеята на познанието.
Фихте иска да определи дейността на "Аза". Той намира, че "това чисто битие се състои само в това, да полага себе си като съществуващо, е "Азът", като абсолютен субект/1/. Това излагане на "Азът" е за Фихте първото безусловно действие, което "лежи в основата на цялото останало съзнание/2/. По този начин в смисъла на Фихте "Азът" може да започне своята дейност също само чрез абсолютно решение. Но за Фихте е невъзможно да помогне на своя "Аз" с тази абсолютно установена деятелност, да стигне някакво съдържание на неговите действия.
към текста >>
Фихте иска да определи дей
нос
тта на "Аза".
Чрез тази свободна дейност нещо, което вече само по себе си е форма, а именно необходимата дейност на интелекта, се приема, като съдържание, в новата форма на знанието или съзнанието"/1/. Какво трябва да се разбира тук под род действия на интелекта, ако изкажем в ясни понятия това, което се чувствува смътно? Нищо друго освен извършващото се в съзнанието осъществяване на идеята на познанието. Ако Фихте би съзнавал напълно това, той би формулирал приведеното по-горе положение просто така: Наукоучението има задачата да издигне познанието, доколкото то е още несъзнателна дейност на "Аза", до съзерцанието. Наукоучението трябва да покаже, че в "Аза" се извършва, като необходима дейност активизацията на идеята на познанието.
Фихте иска да определи дейността на "Аза".
Той намира, че "това чисто битие се състои само в това, да полага себе си като съществуващо, е "Азът", като абсолютен субект/1/. Това излагане на "Азът" е за Фихте първото безусловно действие, което "лежи в основата на цялото останало съзнание/2/. По този начин в смисъла на Фихте "Азът" може да започне своята дейност също само чрез абсолютно решение. Но за Фихте е невъзможно да помогне на своя "Аз" с тази абсолютно установена деятелност, да стигне някакво съдържание на неговите действия. Защото у Фихте има нещо, на което трябва да се насочи тази деятелност, на основание на което тя би трябвало да определи себе си.
към текста >>
По този начин в смисъла на Фихте "Азът" може да започне своята дей
нос
т също само чрез абсолютно решение.
Ако Фихте би съзнавал напълно това, той би формулирал приведеното по-горе положение просто така: Наукоучението има задачата да издигне познанието, доколкото то е още несъзнателна дейност на "Аза", до съзерцанието. Наукоучението трябва да покаже, че в "Аза" се извършва, като необходима дейност активизацията на идеята на познанието. Фихте иска да определи дейността на "Аза". Той намира, че "това чисто битие се състои само в това, да полага себе си като съществуващо, е "Азът", като абсолютен субект/1/. Това излагане на "Азът" е за Фихте първото безусловно действие, което "лежи в основата на цялото останало съзнание/2/.
По този начин в смисъла на Фихте "Азът" може да започне своята дейност също само чрез абсолютно решение.
Но за Фихте е невъзможно да помогне на своя "Аз" с тази абсолютно установена деятелност, да стигне някакво съдържание на неговите действия. Защото у Фихте има нещо, на което трябва да се насочи тази деятелност, на основание на което тя би трябвало да определи себе си. Този "Аз" трябва да извърши едно действие; но какво трябва той да извърши? Защото Фихте не е установил понятията на познанието, което "Азът" трябва да осъществи, той напразно се е старал да намери някакъв преход от своето абсолютно действие към по-нататъшното определение на "Аза". Той даже заявява, в края на краищата, по отношение на този преход, че изследването на това лежи извън пределите на теорията.
към текста >>
Но за Фихте е невъзможно да помогне на своя "Аз" с тази абсолютно установена деятел
нос
т, да стигне някакво съдържание на неговите действия.
Наукоучението трябва да покаже, че в "Аза" се извършва, като необходима дейност активизацията на идеята на познанието. Фихте иска да определи дейността на "Аза". Той намира, че "това чисто битие се състои само в това, да полага себе си като съществуващо, е "Азът", като абсолютен субект/1/. Това излагане на "Азът" е за Фихте първото безусловно действие, което "лежи в основата на цялото останало съзнание/2/. По този начин в смисъла на Фихте "Азът" може да започне своята дейност също само чрез абсолютно решение.
Но за Фихте е невъзможно да помогне на своя "Аз" с тази абсолютно установена деятелност, да стигне някакво съдържание на неговите действия.
Защото у Фихте има нещо, на което трябва да се насочи тази деятелност, на основание на което тя би трябвало да определи себе си. Този "Аз" трябва да извърши едно действие; но какво трябва той да извърши? Защото Фихте не е установил понятията на познанието, което "Азът" трябва да осъществи, той напразно се е старал да намери някакъв преход от своето абсолютно действие към по-нататъшното определение на "Аза". Той даже заявява, в края на краищата, по отношение на този преход, че изследването на това лежи извън пределите на теорията. В своята дедукция на представата той не изхожда от абсолютната деятелност на "Азът", нито пък от също такова на "не-Аза", а изхожда от една определеност, която същевременно е акт за определението, защото в съзнанието не се съдържа непосредствено нищо друго и не може да се съдържа.
към текста >>
Защото у Фихте има нещо, на което трябва да се насочи тази деятел
нос
т, на основание на което тя би трябвало да определи себе си.
Фихте иска да определи дейността на "Аза". Той намира, че "това чисто битие се състои само в това, да полага себе си като съществуващо, е "Азът", като абсолютен субект/1/. Това излагане на "Азът" е за Фихте първото безусловно действие, което "лежи в основата на цялото останало съзнание/2/. По този начин в смисъла на Фихте "Азът" може да започне своята дейност също само чрез абсолютно решение. Но за Фихте е невъзможно да помогне на своя "Аз" с тази абсолютно установена деятелност, да стигне някакво съдържание на неговите действия.
Защото у Фихте има нещо, на което трябва да се насочи тази деятелност, на основание на което тя би трябвало да определи себе си.
Този "Аз" трябва да извърши едно действие; но какво трябва той да извърши? Защото Фихте не е установил понятията на познанието, което "Азът" трябва да осъществи, той напразно се е старал да намери някакъв преход от своето абсолютно действие към по-нататъшното определение на "Аза". Той даже заявява, в края на краищата, по отношение на този преход, че изследването на това лежи извън пределите на теорията. В своята дедукция на представата той не изхожда от абсолютната деятелност на "Азът", нито пък от също такова на "не-Аза", а изхожда от една определеност, която същевременно е акт за определението, защото в съзнанието не се съдържа непосредствено нищо друго и не може да се съдържа. Кое определя на свой ред това определение, това остава съвършено неразрешено в теорията и тази неопределеност ни увлича зад пределите на теорията и практическата част на наукоучението/3/.
към текста >>
В своята дедукция на представата той не изхожда от абсолютната деятел
нос
т на "Азът", нито пък от също такова на "не-Аза", а изхожда от една определе
нос
т, която същевременно е акт за определението, защото в съзнанието не се съдържа непосредствено нищо друго и не може да се съдържа.
Но за Фихте е невъзможно да помогне на своя "Аз" с тази абсолютно установена деятелност, да стигне някакво съдържание на неговите действия. Защото у Фихте има нещо, на което трябва да се насочи тази деятелност, на основание на което тя би трябвало да определи себе си. Този "Аз" трябва да извърши едно действие; но какво трябва той да извърши? Защото Фихте не е установил понятията на познанието, което "Азът" трябва да осъществи, той напразно се е старал да намери някакъв преход от своето абсолютно действие към по-нататъшното определение на "Аза". Той даже заявява, в края на краищата, по отношение на този преход, че изследването на това лежи извън пределите на теорията.
В своята дедукция на представата той не изхожда от абсолютната деятелност на "Азът", нито пък от също такова на "не-Аза", а изхожда от една определеност, която същевременно е акт за определението, защото в съзнанието не се съдържа непосредствено нищо друго и не може да се съдържа.
Кое определя на свой ред това определение, това остава съвършено неразрешено в теорията и тази неопределеност ни увлича зад пределите на теорията и практическата част на наукоучението/3/. Но с това обяснение Фихте унищожава въобще всяко познание, защото практическата дейност на "Аза" се отнася към съвършено друга област. Че установеният от нас по-горе постулат може да бъде осъществен само чрез свободната постъпка на "Аза", това е ясно; но ако "Азът" трябва да се прояви познавателно, работата се свежда точно до това, че решението на този "Аз" се стреми към осъществяване идеята на познанието. Естествено верно е, че на основата на свободното решение "Азът" може да осъществи още много други неща. Обаче при теоретико-познавателното обоснование на всички науки работата не е в характеристиката на "свободния", а в тази на познаващия "Аз".
към текста >>
Кое определя на свой ред това определение, това остава съвършено неразрешено в теорията и тази неопределе
нос
т ни увлича зад пределите на теорията и практическата част на наукоучението/3/.
Защото у Фихте има нещо, на което трябва да се насочи тази деятелност, на основание на което тя би трябвало да определи себе си. Този "Аз" трябва да извърши едно действие; но какво трябва той да извърши? Защото Фихте не е установил понятията на познанието, което "Азът" трябва да осъществи, той напразно се е старал да намери някакъв преход от своето абсолютно действие към по-нататъшното определение на "Аза". Той даже заявява, в края на краищата, по отношение на този преход, че изследването на това лежи извън пределите на теорията. В своята дедукция на представата той не изхожда от абсолютната деятелност на "Азът", нито пък от също такова на "не-Аза", а изхожда от една определеност, която същевременно е акт за определението, защото в съзнанието не се съдържа непосредствено нищо друго и не може да се съдържа.
Кое определя на свой ред това определение, това остава съвършено неразрешено в теорията и тази неопределеност ни увлича зад пределите на теорията и практическата част на наукоучението/3/.
Но с това обяснение Фихте унищожава въобще всяко познание, защото практическата дейност на "Аза" се отнася към съвършено друга област. Че установеният от нас по-горе постулат може да бъде осъществен само чрез свободната постъпка на "Аза", това е ясно; но ако "Азът" трябва да се прояви познавателно, работата се свежда точно до това, че решението на този "Аз" се стреми към осъществяване идеята на познанието. Естествено верно е, че на основата на свободното решение "Азът" може да осъществи още много други неща. Обаче при теоретико-познавателното обоснование на всички науки работата не е в характеристиката на "свободния", а в тази на познаващия "Аз". Но Фихте е допуснал твърде голямо влияние върху себе си от страна на своето субективно влечение за изживяване в най-ярка светлина свободата на човешката личност.
към текста >>
Но с това обяснение Фихте унищожава въобще всяко познание, защото практическата дей
нос
т на "Аза" се отнася към съвършено друга област.
Този "Аз" трябва да извърши едно действие; но какво трябва той да извърши? Защото Фихте не е установил понятията на познанието, което "Азът" трябва да осъществи, той напразно се е старал да намери някакъв преход от своето абсолютно действие към по-нататъшното определение на "Аза". Той даже заявява, в края на краищата, по отношение на този преход, че изследването на това лежи извън пределите на теорията. В своята дедукция на представата той не изхожда от абсолютната деятелност на "Азът", нито пък от също такова на "не-Аза", а изхожда от една определеност, която същевременно е акт за определението, защото в съзнанието не се съдържа непосредствено нищо друго и не може да се съдържа. Кое определя на свой ред това определение, това остава съвършено неразрешено в теорията и тази неопределеност ни увлича зад пределите на теорията и практическата част на наукоучението/3/.
Но с това обяснение Фихте унищожава въобще всяко познание, защото практическата дейност на "Аза" се отнася към съвършено друга област.
Че установеният от нас по-горе постулат може да бъде осъществен само чрез свободната постъпка на "Аза", това е ясно; но ако "Азът" трябва да се прояви познавателно, работата се свежда точно до това, че решението на този "Аз" се стреми към осъществяване идеята на познанието. Естествено верно е, че на основата на свободното решение "Азът" може да осъществи още много други неща. Обаче при теоретико-познавателното обоснование на всички науки работата не е в характеристиката на "свободния", а в тази на познаващия "Аз". Но Фихте е допуснал твърде голямо влияние върху себе си от страна на своето субективно влечение за изживяване в най-ярка светлина свободата на човешката личност. Харие справедливо забелязва в своята реч "За философията на Фихте" /стр.15/, че "неговият мироглед е преимуществено и изключително фактически и неговата теория на познанието носи същия характер".
към текста >>
Но Фихте е допуснал твърде голямо влияние върху себе си от страна на своето субективно влечение за изживяване в най-ярка светлина свободата на човешката лич
нос
т.
Кое определя на свой ред това определение, това остава съвършено неразрешено в теорията и тази неопределеност ни увлича зад пределите на теорията и практическата част на наукоучението/3/. Но с това обяснение Фихте унищожава въобще всяко познание, защото практическата дейност на "Аза" се отнася към съвършено друга област. Че установеният от нас по-горе постулат може да бъде осъществен само чрез свободната постъпка на "Аза", това е ясно; но ако "Азът" трябва да се прояви познавателно, работата се свежда точно до това, че решението на този "Аз" се стреми към осъществяване идеята на познанието. Естествено верно е, че на основата на свободното решение "Азът" може да осъществи още много други неща. Обаче при теоретико-познавателното обоснование на всички науки работата не е в характеристиката на "свободния", а в тази на познаващия "Аз".
Но Фихте е допуснал твърде голямо влияние върху себе си от страна на своето субективно влечение за изживяване в най-ярка светлина свободата на човешката личност.
Харие справедливо забелязва в своята реч "За философията на Фихте" /стр.15/, че "неговият мироглед е преимуществено и изключително фактически и неговата теория на познанието носи същия характер". Познанието не би имало абсолютно никаква задача, ако всички области на действителността бяха дадени в тяхната цялост. Но тъй като той не е включен чрез мисленето в систематическото цяло на образа на света, също не нищо друго, освен нещо непосредствено даденото проявяване на неговата деятелност съвсем не е достатъчно. Обаче Фихте се придържа с възгледа, че по въпроса за "Аза" всичко вече е сторено с простото намиране. "Ние трябва да намерим абсолютно първото, в прекия смисъл безусловния основен принцип на всяко човешко знание.
към текста >>
Харие справедливо забелязва в своята реч "За философията на Фихте" /стр.15/, че "неговият мироглед е преимуществено и изключително фактически и неговата теория на познанието
нос
и същия характер".
Но с това обяснение Фихте унищожава въобще всяко познание, защото практическата дейност на "Аза" се отнася към съвършено друга област. Че установеният от нас по-горе постулат може да бъде осъществен само чрез свободната постъпка на "Аза", това е ясно; но ако "Азът" трябва да се прояви познавателно, работата се свежда точно до това, че решението на този "Аз" се стреми към осъществяване идеята на познанието. Естествено верно е, че на основата на свободното решение "Азът" може да осъществи още много други неща. Обаче при теоретико-познавателното обоснование на всички науки работата не е в характеристиката на "свободния", а в тази на познаващия "Аз". Но Фихте е допуснал твърде голямо влияние върху себе си от страна на своето субективно влечение за изживяване в най-ярка светлина свободата на човешката личност.
Харие справедливо забелязва в своята реч "За философията на Фихте" /стр.15/, че "неговият мироглед е преимуществено и изключително фактически и неговата теория на познанието носи същия характер".
Познанието не би имало абсолютно никаква задача, ако всички области на действителността бяха дадени в тяхната цялост. Но тъй като той не е включен чрез мисленето в систематическото цяло на образа на света, също не нищо друго, освен нещо непосредствено даденото проявяване на неговата деятелност съвсем не е достатъчно. Обаче Фихте се придържа с възгледа, че по въпроса за "Аза" всичко вече е сторено с простото намиране. "Ние трябва да намерим абсолютно първото, в прекия смисъл безусловния основен принцип на всяко човешко знание. Ние не бива да го доказваме или да го определяме, ако той трябва да бъде абсолютно основния първи принцип".
към текста >>
Познанието не би имало абсолютно никаква задача, ако всички области на действител
нос
тта бяха дадени в тяхната цялост.
Че установеният от нас по-горе постулат може да бъде осъществен само чрез свободната постъпка на "Аза", това е ясно; но ако "Азът" трябва да се прояви познавателно, работата се свежда точно до това, че решението на този "Аз" се стреми към осъществяване идеята на познанието. Естествено верно е, че на основата на свободното решение "Азът" може да осъществи още много други неща. Обаче при теоретико-познавателното обоснование на всички науки работата не е в характеристиката на "свободния", а в тази на познаващия "Аз". Но Фихте е допуснал твърде голямо влияние върху себе си от страна на своето субективно влечение за изживяване в най-ярка светлина свободата на човешката личност. Харие справедливо забелязва в своята реч "За философията на Фихте" /стр.15/, че "неговият мироглед е преимуществено и изключително фактически и неговата теория на познанието носи същия характер".
Познанието не би имало абсолютно никаква задача, ако всички области на действителността бяха дадени в тяхната цялост.
Но тъй като той не е включен чрез мисленето в систематическото цяло на образа на света, също не нищо друго, освен нещо непосредствено даденото проявяване на неговата деятелност съвсем не е достатъчно. Обаче Фихте се придържа с възгледа, че по въпроса за "Аза" всичко вече е сторено с простото намиране. "Ние трябва да намерим абсолютно първото, в прекия смисъл безусловния основен принцип на всяко човешко знание. Ние не бива да го доказваме или да го определяме, ако той трябва да бъде абсолютно основния първи принцип". Видяхме, че доказваното и определяното са неуместни с изключение само по отношение на съдържанието на чистата логика.
към текста >>
Но тъй като той не е включен чрез мисленето в систематическото цяло на образа на света, също не нищо друго, освен нещо непосредствено даденото проявяване на неговата деятел
нос
т съвсем не е достатъчно.
Естествено верно е, че на основата на свободното решение "Азът" може да осъществи още много други неща. Обаче при теоретико-познавателното обоснование на всички науки работата не е в характеристиката на "свободния", а в тази на познаващия "Аз". Но Фихте е допуснал твърде голямо влияние върху себе си от страна на своето субективно влечение за изживяване в най-ярка светлина свободата на човешката личност. Харие справедливо забелязва в своята реч "За философията на Фихте" /стр.15/, че "неговият мироглед е преимуществено и изключително фактически и неговата теория на познанието носи същия характер". Познанието не би имало абсолютно никаква задача, ако всички области на действителността бяха дадени в тяхната цялост.
Но тъй като той не е включен чрез мисленето в систематическото цяло на образа на света, също не нищо друго, освен нещо непосредствено даденото проявяване на неговата деятелност съвсем не е достатъчно.
Обаче Фихте се придържа с възгледа, че по въпроса за "Аза" всичко вече е сторено с простото намиране. "Ние трябва да намерим абсолютно първото, в прекия смисъл безусловния основен принцип на всяко човешко знание. Ние не бива да го доказваме или да го определяме, ако той трябва да бъде абсолютно основния първи принцип". Видяхме, че доказваното и определяното са неуместни с изключение само по отношение на съдържанието на чистата логика. Обаче "Азът" принадлежи към действителности, а тук е необходимо да установим личността в даденото на тази или онази категория.
към текста >>
Обаче "Азът" принадлежи към действител
нос
ти, а тук е необходимо да установим лич
нос
тта в даденото на тази или онази категория.
Но тъй като той не е включен чрез мисленето в систематическото цяло на образа на света, също не нищо друго, освен нещо непосредствено даденото проявяване на неговата деятелност съвсем не е достатъчно. Обаче Фихте се придържа с възгледа, че по въпроса за "Аза" всичко вече е сторено с простото намиране. "Ние трябва да намерим абсолютно първото, в прекия смисъл безусловния основен принцип на всяко човешко знание. Ние не бива да го доказваме или да го определяме, ако той трябва да бъде абсолютно основния първи принцип". Видяхме, че доказваното и определяното са неуместни с изключение само по отношение на съдържанието на чистата логика.
Обаче "Азът" принадлежи към действителности, а тук е необходимо да установим личността в даденото на тази или онази категория.
Фихте не е сторил това и тук трябва да се търси причината, защото той е дал такъв несполучлив образ на своето Наукоучение. Целлер отбелязва/1/, че логическите формули, чрез които Фихте иска да стигне до понятието на "Аза", само лошо прикриват обстоятелството, че Фихте, собствено казано, иска на всяка цена да достигне една вече предначертана цел, да стигне до тази начална точка. Тези думи се отнасят до първия образ, който Фихте предал на своето Наукоучение в 1794 година. Ако се държим за това, че Фихте в действителност, според пълния смисъл на неговото философствуване, не е могъл да желае нищо друго, освен да застави науката да започне чрез абсолютния волев акт, тогава съществуват два пътя, които правят обяснимо това начинание. Единият се заключава в това, да се достигне съзнанието при което и да е от неговите емпирически действителности и чрез постепенно отстраняване на всичко, което не следва първоначалното от него, да се изкристализира чистото понятие на "Аза".
към текста >>
Ако се държим за това, че Фихте в действител
нос
т, според пълния смисъл на неговото философствуване, не е могъл да желае нищо друго, освен да застави науката да започне чрез абсолютния волев акт, тогава съществуват два пътя, които правят обяснимо това начинание.
Видяхме, че доказваното и определяното са неуместни с изключение само по отношение на съдържанието на чистата логика. Обаче "Азът" принадлежи към действителности, а тук е необходимо да установим личността в даденото на тази или онази категория. Фихте не е сторил това и тук трябва да се търси причината, защото той е дал такъв несполучлив образ на своето Наукоучение. Целлер отбелязва/1/, че логическите формули, чрез които Фихте иска да стигне до понятието на "Аза", само лошо прикриват обстоятелството, че Фихте, собствено казано, иска на всяка цена да достигне една вече предначертана цел, да стигне до тази начална точка. Тези думи се отнасят до първия образ, който Фихте предал на своето Наукоучение в 1794 година.
Ако се държим за това, че Фихте в действителност, според пълния смисъл на неговото философствуване, не е могъл да желае нищо друго, освен да застави науката да започне чрез абсолютния волев акт, тогава съществуват два пътя, които правят обяснимо това начинание.
Единият се заключава в това, да се достигне съзнанието при което и да е от неговите емпирически действителности и чрез постепенно отстраняване на всичко, което не следва първоначалното от него, да се изкристализира чистото понятие на "Аза". другият път би се заключавал в това, да се започне веднага с първоначалната деятелност на "Аза" и да се покаже неговата природа чрез обръщане на мисълта към себе си и чрез философствуване; но в течение на този път той постепенно преминава към втория. Придържайки се към "трансцеденталната аперцепция" у Канта, Фихте намирал, че всяка деятелност на "Аза" се състои в съчетание на материала на опита, съгласно формата на съждението. Актът на съждението се състои в свързването на сказуемото с подлога, което чисто формално може да бъде изразено с положението: А = А. Това положение би било невъзможно, ако Х, съединяващ двете А, не би се основавал на способността непосредствено да предполага.
към текста >>
Единият се заключава в това, да се достигне съзнанието при което и да е от неговите емпирически действител
нос
ти и чрез постепенно отстраняване на всичко, което не следва първоначалното от него, да се изкристализира чистото понятие на "Аза".
Обаче "Азът" принадлежи към действителности, а тук е необходимо да установим личността в даденото на тази или онази категория. Фихте не е сторил това и тук трябва да се търси причината, защото той е дал такъв несполучлив образ на своето Наукоучение. Целлер отбелязва/1/, че логическите формули, чрез които Фихте иска да стигне до понятието на "Аза", само лошо прикриват обстоятелството, че Фихте, собствено казано, иска на всяка цена да достигне една вече предначертана цел, да стигне до тази начална точка. Тези думи се отнасят до първия образ, който Фихте предал на своето Наукоучение в 1794 година. Ако се държим за това, че Фихте в действителност, според пълния смисъл на неговото философствуване, не е могъл да желае нищо друго, освен да застави науката да започне чрез абсолютния волев акт, тогава съществуват два пътя, които правят обяснимо това начинание.
Единият се заключава в това, да се достигне съзнанието при което и да е от неговите емпирически действителности и чрез постепенно отстраняване на всичко, което не следва първоначалното от него, да се изкристализира чистото понятие на "Аза".
другият път би се заключавал в това, да се започне веднага с първоначалната деятелност на "Аза" и да се покаже неговата природа чрез обръщане на мисълта към себе си и чрез философствуване; но в течение на този път той постепенно преминава към втория. Придържайки се към "трансцеденталната аперцепция" у Канта, Фихте намирал, че всяка деятелност на "Аза" се състои в съчетание на материала на опита, съгласно формата на съждението. Актът на съждението се състои в свързването на сказуемото с подлога, което чисто формално може да бъде изразено с положението: А = А. Това положение би било невъзможно, ако Х, съединяващ двете А, не би се основавал на способността непосредствено да предполага. Защото това положение не означава: А е, но: ако А е, то А е.
към текста >>
другият път би се заключавал в това, да се започне веднага с първоначалната деятел
нос
т на "Аза" и да се покаже неговата природа чрез обръщане на мисълта към себе си и чрез философствуване; но в течение на този път той постепенно преминава към втория.
Фихте не е сторил това и тук трябва да се търси причината, защото той е дал такъв несполучлив образ на своето Наукоучение. Целлер отбелязва/1/, че логическите формули, чрез които Фихте иска да стигне до понятието на "Аза", само лошо прикриват обстоятелството, че Фихте, собствено казано, иска на всяка цена да достигне една вече предначертана цел, да стигне до тази начална точка. Тези думи се отнасят до първия образ, който Фихте предал на своето Наукоучение в 1794 година. Ако се държим за това, че Фихте в действителност, според пълния смисъл на неговото философствуване, не е могъл да желае нищо друго, освен да застави науката да започне чрез абсолютния волев акт, тогава съществуват два пътя, които правят обяснимо това начинание. Единият се заключава в това, да се достигне съзнанието при което и да е от неговите емпирически действителности и чрез постепенно отстраняване на всичко, което не следва първоначалното от него, да се изкристализира чистото понятие на "Аза".
другият път би се заключавал в това, да се започне веднага с първоначалната деятелност на "Аза" и да се покаже неговата природа чрез обръщане на мисълта към себе си и чрез философствуване; но в течение на този път той постепенно преминава към втория.
Придържайки се към "трансцеденталната аперцепция" у Канта, Фихте намирал, че всяка деятелност на "Аза" се състои в съчетание на материала на опита, съгласно формата на съждението. Актът на съждението се състои в свързването на сказуемото с подлога, което чисто формално може да бъде изразено с положението: А = А. Това положение би било невъзможно, ако Х, съединяващ двете А, не би се основавал на способността непосредствено да предполага. Защото това положение не означава: А е, но: ако А е, то А е. По този начин не може да става дума за абсолютно положение.
към текста >>
Придържайки се към "трансцеденталната аперцепция" у Канта, Фихте намирал, че всяка деятел
нос
т на "Аза" се състои в съчетание на материала на опита, съгласно формата на съждението.
Целлер отбелязва/1/, че логическите формули, чрез които Фихте иска да стигне до понятието на "Аза", само лошо прикриват обстоятелството, че Фихте, собствено казано, иска на всяка цена да достигне една вече предначертана цел, да стигне до тази начална точка. Тези думи се отнасят до първия образ, който Фихте предал на своето Наукоучение в 1794 година. Ако се държим за това, че Фихте в действителност, според пълния смисъл на неговото философствуване, не е могъл да желае нищо друго, освен да застави науката да започне чрез абсолютния волев акт, тогава съществуват два пътя, които правят обяснимо това начинание. Единият се заключава в това, да се достигне съзнанието при което и да е от неговите емпирически действителности и чрез постепенно отстраняване на всичко, което не следва първоначалното от него, да се изкристализира чистото понятие на "Аза". другият път би се заключавал в това, да се започне веднага с първоначалната деятелност на "Аза" и да се покаже неговата природа чрез обръщане на мисълта към себе си и чрез философствуване; но в течение на този път той постепенно преминава към втория.
Придържайки се към "трансцеденталната аперцепция" у Канта, Фихте намирал, че всяка деятелност на "Аза" се състои в съчетание на материала на опита, съгласно формата на съждението.
Актът на съждението се състои в свързването на сказуемото с подлога, което чисто формално може да бъде изразено с положението: А = А. Това положение би било невъзможно, ако Х, съединяващ двете А, не би се основавал на способността непосредствено да предполага. Защото това положение не означава: А е, но: ако А е, то А е. По този начин не може да става дума за абсолютно положение. И така за да стигнем до абсолютното просто значимо, не остава нищо друго, освен да обявим за абсолютно самото полагане.
към текста >>
Това положение би било невъзможно, ако Х, съединяващ двете А, не би се основавал на способ
нос
тта непосредствено да предполага.
Ако се държим за това, че Фихте в действителност, според пълния смисъл на неговото философствуване, не е могъл да желае нищо друго, освен да застави науката да започне чрез абсолютния волев акт, тогава съществуват два пътя, които правят обяснимо това начинание. Единият се заключава в това, да се достигне съзнанието при което и да е от неговите емпирически действителности и чрез постепенно отстраняване на всичко, което не следва първоначалното от него, да се изкристализира чистото понятие на "Аза". другият път би се заключавал в това, да се започне веднага с първоначалната деятелност на "Аза" и да се покаже неговата природа чрез обръщане на мисълта към себе си и чрез философствуване; но в течение на този път той постепенно преминава към втория. Придържайки се към "трансцеденталната аперцепция" у Канта, Фихте намирал, че всяка деятелност на "Аза" се състои в съчетание на материала на опита, съгласно формата на съждението. Актът на съждението се състои в свързването на сказуемото с подлога, което чисто формално може да бъде изразено с положението: А = А.
Това положение би било невъзможно, ако Х, съединяващ двете А, не би се основавал на способността непосредствено да предполага.
Защото това положение не означава: А е, но: ако А е, то А е. По този начин не може да става дума за абсолютно положение. И така за да стигнем до абсолютното просто значимо, не остава нищо друго, освен да обявим за абсолютно самото полагане. Тъй като А е обусловено, полагане на А е безусловно. Обаче това полагане е действие за "Аза".
към текста >>
По този начин на "Аза" принадлежи способ
нос
тта за пряко и безусловно полагане.
Защото това положение не означава: А е, но: ако А е, то А е. По този начин не може да става дума за абсолютно положение. И така за да стигнем до абсолютното просто значимо, не остава нищо друго, освен да обявим за абсолютно самото полагане. Тъй като А е обусловено, полагане на А е безусловно. Обаче това полагане е действие за "Аза".
По този начин на "Аза" принадлежи способността за пряко и безусловно полагане.
В положението А = А, едното А само се полага, докато другото се предполага и при това "Азът го полага. Когато А е положено в "Аза", тогава то е положено/1/. Тази свръзка е възможна само при условие, че в "Аза" има нещо, което остава постоянно равно на себе си, нещо, което привежда от едното А към другото и споменатият по-горе Х е основан за това оставаща равно на себе си. "Азът", който полага едното А, е същият, който полага и другото. Но това значи "Азът" = "Аза".
към текста >>
Виждаме, че целият този извод на Фихте не е нищо друго, освен род педагогическо разяснение, за да доведе своите читатели там, където възниква безусловната деятел
нос
т на "Аза".
Това положение изразено във форма на съждение: ако "Азът" е, тогава той е няма никакъв смисъл. Защото "Азът" полага не при предположение на нещо друго, но той предполага самия себе си. Но това означава, че той е непосредствен и безусловен. Хипотетичната форма на съждението, която е присъща без предполагането на абсолютния "Аз" на всеки акт за съждение, се превръща тук във формата на абсолютното екзистенциално положение: "Аз" просто съм. Фихте изразява това/1/ още по следния начин: "Азът" полага първоначално просто своето битие".
Виждаме, че целият този извод на Фихте не е нищо друго, освен род педагогическо разяснение, за да доведе своите читатели там, където възниква безусловната деятелност на "Аза".
Той трябва да направи очевидно онова действие на "Аза", без изпълнението на което въобще не съществува никакъв "Аз". Да разгледаме още веднъж хода на мислите у Фихте. При едно по-напрегнато разглеждане се изяснява, че в него има един скок, и то такъв, че той прави съмнителна правилността на възгледа относително първоначалното действие. Кое е собствено действително при абсолютното в положението на "Аза"? Изказва се съждението: ако А е, тогава е А; А се полага от "Аза".
към текста >>
При едно по-напрегнато разглеждане се изяснява, че в него има един скок, и то такъв, че той прави съмнителна правил
нос
тта на възгледа от
нос
ително първоначалното действие.
Хипотетичната форма на съждението, която е присъща без предполагането на абсолютния "Аз" на всеки акт за съждение, се превръща тук във формата на абсолютното екзистенциално положение: "Аз" просто съм. Фихте изразява това/1/ още по следния начин: "Азът" полага първоначално просто своето битие". Виждаме, че целият този извод на Фихте не е нищо друго, освен род педагогическо разяснение, за да доведе своите читатели там, където възниква безусловната деятелност на "Аза". Той трябва да направи очевидно онова действие на "Аза", без изпълнението на което въобще не съществува никакъв "Аз". Да разгледаме още веднъж хода на мислите у Фихте.
При едно по-напрегнато разглеждане се изяснява, че в него има един скок, и то такъв, че той прави съмнителна правилността на възгледа относително първоначалното действие.
Кое е собствено действително при абсолютното в положението на "Аза"? Изказва се съждението: ако А е, тогава е А; А се полага от "Аза". Относително това полагане не може да има по този начин никакво съмнение. Но въпреки че е безусловен като дейност, "Азът" все пак може да полага само нещо. Той не може да полага самата дейност по себе си, а само определена дейност.
към текста >>
От
нос
ително това полагане не може да има по този начин никакво съмнение.
Той трябва да направи очевидно онова действие на "Аза", без изпълнението на което въобще не съществува никакъв "Аз". Да разгледаме още веднъж хода на мислите у Фихте. При едно по-напрегнато разглеждане се изяснява, че в него има един скок, и то такъв, че той прави съмнителна правилността на възгледа относително първоначалното действие. Кое е собствено действително при абсолютното в положението на "Аза"? Изказва се съждението: ако А е, тогава е А; А се полага от "Аза".
Относително това полагане не може да има по този начин никакво съмнение.
Но въпреки че е безусловен като дейност, "Азът" все пак може да полага само нещо. Той не може да полага самата дейност по себе си, а само определена дейност. Накратко, полагането трябва да има съдържание, но той не може да го вземе от самия себе си, защото иначе не би могъл да върши нищо друго, освен вечно да полага полагането. По този начин, за полагането, за абсолютната дейност на "Аза", трябва да съществува нещо, което се реализира чрез тази дейност. Без обръщане към нещо дадено, което той полага, "Азът" въобще не може нищо, следователно не може А нищо да полага.
към текста >>
Но въпреки че е безусловен като дей
нос
т, "Азът" все пак може да полага само нещо.
Да разгледаме още веднъж хода на мислите у Фихте. При едно по-напрегнато разглеждане се изяснява, че в него има един скок, и то такъв, че той прави съмнителна правилността на възгледа относително първоначалното действие. Кое е собствено действително при абсолютното в положението на "Аза"? Изказва се съждението: ако А е, тогава е А; А се полага от "Аза". Относително това полагане не може да има по този начин никакво съмнение.
Но въпреки че е безусловен като дейност, "Азът" все пак може да полага само нещо.
Той не може да полага самата дейност по себе си, а само определена дейност. Накратко, полагането трябва да има съдържание, но той не може да го вземе от самия себе си, защото иначе не би могъл да върши нищо друго, освен вечно да полага полагането. По този начин, за полагането, за абсолютната дейност на "Аза", трябва да съществува нещо, което се реализира чрез тази дейност. Без обръщане към нещо дадено, което той полага, "Азът" въобще не може нищо, следователно не може А нищо да полага. Това показва и Фихтовското положение: "Азът" полага своето битие.
към текста >>
Той не може да полага самата дей
нос
т по себе си, а само определена дей
нос
т.
При едно по-напрегнато разглеждане се изяснява, че в него има един скок, и то такъв, че той прави съмнителна правилността на възгледа относително първоначалното действие. Кое е собствено действително при абсолютното в положението на "Аза"? Изказва се съждението: ако А е, тогава е А; А се полага от "Аза". Относително това полагане не може да има по този начин никакво съмнение. Но въпреки че е безусловен като дейност, "Азът" все пак може да полага само нещо.
Той не може да полага самата дейност по себе си, а само определена дейност.
Накратко, полагането трябва да има съдържание, но той не може да го вземе от самия себе си, защото иначе не би могъл да върши нищо друго, освен вечно да полага полагането. По този начин, за полагането, за абсолютната дейност на "Аза", трябва да съществува нещо, което се реализира чрез тази дейност. Без обръщане към нещо дадено, което той полага, "Азът" въобще не може нищо, следователно не може А нищо да полага. Това показва и Фихтовското положение: "Азът" полага своето битие. Това битие е категория.
към текста >>
По този начин, за полагането, за абсолютната дей
нос
т на "Аза", трябва да съществува нещо, което се реализира чрез тази дей
нос
т.
Изказва се съждението: ако А е, тогава е А; А се полага от "Аза". Относително това полагане не може да има по този начин никакво съмнение. Но въпреки че е безусловен като дейност, "Азът" все пак може да полага само нещо. Той не може да полага самата дейност по себе си, а само определена дейност. Накратко, полагането трябва да има съдържание, но той не може да го вземе от самия себе си, защото иначе не би могъл да върши нищо друго, освен вечно да полага полагането.
По този начин, за полагането, за абсолютната дейност на "Аза", трябва да съществува нещо, което се реализира чрез тази дейност.
Без обръщане към нещо дадено, което той полага, "Азът" въобще не може нищо, следователно не може А нищо да полага. Това показва и Фихтовското положение: "Азът" полага своето битие. Това битие е категория. Ние отново стигаме до нашето положение: дейността на "Аза" се основава на това, че "Азът" по свободно решение полага понятията и идеите на даденото. Фихте стига до своя резултат само благодарение на това, че той несъзнателно се решава да представи "Аза" като нещо съществуващо.
към текста >>
Ние отново стигаме до нашето положение: дей
нос
тта на "Аза" се основава на това, че "Азът" по свободно решение полага понятията и идеите на даденото.
Накратко, полагането трябва да има съдържание, но той не може да го вземе от самия себе си, защото иначе не би могъл да върши нищо друго, освен вечно да полага полагането. По този начин, за полагането, за абсолютната дейност на "Аза", трябва да съществува нещо, което се реализира чрез тази дейност. Без обръщане към нещо дадено, което той полага, "Азът" въобще не може нищо, следователно не може А нищо да полага. Това показва и Фихтовското положение: "Азът" полага своето битие. Това битие е категория.
Ние отново стигаме до нашето положение: дейността на "Аза" се основава на това, че "Азът" по свободно решение полага понятията и идеите на даденото.
Фихте стига до своя резултат само благодарение на това, че той несъзнателно се решава да представи "Аза" като нещо съществуващо. Ако той беше развил понятието на познанието той би стигнал до истинската изходна точка на теорията на познанието: "Азът" полага познанието. Понеже Фихте не си е изяснил, от какво се определя деятелността на "Аза", той просто е обозначил полагането на битието като характер на тази деятелност. Но с това той е ограничил и абсолютната деятелност на "Аза", защото, ако само полагането на битието от нашия "Аз" е безусловно, то всичко останало, което изхожда от "Аза", е условно. Но също така е отрязан всякакъв друг път от безусловното към обусловеното.
към текста >>
Понеже Фихте не си е изяснил, от какво се определя деятел
нос
тта на "Аза", той просто е обозначил полагането на битието като характер на тази деятел
нос
т.
Това показва и Фихтовското положение: "Азът" полага своето битие. Това битие е категория. Ние отново стигаме до нашето положение: дейността на "Аза" се основава на това, че "Азът" по свободно решение полага понятията и идеите на даденото. Фихте стига до своя резултат само благодарение на това, че той несъзнателно се решава да представи "Аза" като нещо съществуващо. Ако той беше развил понятието на познанието той би стигнал до истинската изходна точка на теорията на познанието: "Азът" полага познанието.
Понеже Фихте не си е изяснил, от какво се определя деятелността на "Аза", той просто е обозначил полагането на битието като характер на тази деятелност.
Но с това той е ограничил и абсолютната деятелност на "Аза", защото, ако само полагането на битието от нашия "Аз" е безусловно, то всичко останало, което изхожда от "Аза", е условно. Но също така е отрязан всякакъв друг път от безусловното към обусловеното. Ако "Азът" е безусловен само в указаното направление, тогава веднага за него се прекратява възможността на полагането чрез първоначалния акт на каквото и да е друго, освен на своето собствено битие. Заедно с това възниква и необходимостта да се насочи основанието на всяка друга деятелност на "Аза". Фихте напразно е търсил такова основание, както вече видяхме по-горе.
към текста >>
Но с това той е ограничил и абсолютната деятел
нос
т на "Аза", защото, ако само полагането на битието от нашия "Аз" е безусловно, то всичко останало, което изхожда от "Аза", е условно.
Това битие е категория. Ние отново стигаме до нашето положение: дейността на "Аза" се основава на това, че "Азът" по свободно решение полага понятията и идеите на даденото. Фихте стига до своя резултат само благодарение на това, че той несъзнателно се решава да представи "Аза" като нещо съществуващо. Ако той беше развил понятието на познанието той би стигнал до истинската изходна точка на теорията на познанието: "Азът" полага познанието. Понеже Фихте не си е изяснил, от какво се определя деятелността на "Аза", той просто е обозначил полагането на битието като характер на тази деятелност.
Но с това той е ограничил и абсолютната деятелност на "Аза", защото, ако само полагането на битието от нашия "Аз" е безусловно, то всичко останало, което изхожда от "Аза", е условно.
Но също така е отрязан всякакъв друг път от безусловното към обусловеното. Ако "Азът" е безусловен само в указаното направление, тогава веднага за него се прекратява възможността на полагането чрез първоначалния акт на каквото и да е друго, освен на своето собствено битие. Заедно с това възниква и необходимостта да се насочи основанието на всяка друга деятелност на "Аза". Фихте напразно е търсил такова основание, както вече видяхме по-горе. Ето защо за извеждането на "Аза" той се обръща към един друг от посочените по-горе пътища.
към текста >>
Ако "Азът" е безусловен само в указаното направление, тогава веднага за него се прекратява възмож
нос
тта на полагането чрез първоначалния акт на каквото и да е друго, освен на своето собствено битие.
Фихте стига до своя резултат само благодарение на това, че той несъзнателно се решава да представи "Аза" като нещо съществуващо. Ако той беше развил понятието на познанието той би стигнал до истинската изходна точка на теорията на познанието: "Азът" полага познанието. Понеже Фихте не си е изяснил, от какво се определя деятелността на "Аза", той просто е обозначил полагането на битието като характер на тази деятелност. Но с това той е ограничил и абсолютната деятелност на "Аза", защото, ако само полагането на битието от нашия "Аз" е безусловно, то всичко останало, което изхожда от "Аза", е условно. Но също така е отрязан всякакъв друг път от безусловното към обусловеното.
Ако "Азът" е безусловен само в указаното направление, тогава веднага за него се прекратява възможността на полагането чрез първоначалния акт на каквото и да е друго, освен на своето собствено битие.
Заедно с това възниква и необходимостта да се насочи основанието на всяка друга деятелност на "Аза". Фихте напразно е търсил такова основание, както вече видяхме по-горе. Ето защо за извеждането на "Аза" той се обръща към един друг от посочените по-горе пътища. Още през 1797 година, в "Първо въведение в наукоучението", той препоръчва самонаблюдението като правилен път за познаването на "Аза" в неговия първоначален присъщ нему характер. "Наблюдавай себе си, отвръщай погледа си от всичко, което те заобикаля, насочи го вътре в себе си" ето кое е първото изискване, което философията поставя на своя ученик.
към текста >>
Заедно с това възниква и необходимостта да се насочи основанието на всяка друга деятел
нос
т на "Аза".
Ако той беше развил понятието на познанието той би стигнал до истинската изходна точка на теорията на познанието: "Азът" полага познанието. Понеже Фихте не си е изяснил, от какво се определя деятелността на "Аза", той просто е обозначил полагането на битието като характер на тази деятелност. Но с това той е ограничил и абсолютната деятелност на "Аза", защото, ако само полагането на битието от нашия "Аз" е безусловно, то всичко останало, което изхожда от "Аза", е условно. Но също така е отрязан всякакъв друг път от безусловното към обусловеното. Ако "Азът" е безусловен само в указаното направление, тогава веднага за него се прекратява възможността на полагането чрез първоначалния акт на каквото и да е друго, освен на своето собствено битие.
Заедно с това възниква и необходимостта да се насочи основанието на всяка друга деятелност на "Аза".
Фихте напразно е търсил такова основание, както вече видяхме по-горе. Ето защо за извеждането на "Аза" той се обръща към един друг от посочените по-горе пътища. Още през 1797 година, в "Първо въведение в наукоучението", той препоръчва самонаблюдението като правилен път за познаването на "Аза" в неговия първоначален присъщ нему характер. "Наблюдавай себе си, отвръщай погледа си от всичко, което те заобикаля, насочи го вътре в себе си" ето кое е първото изискване, което философията поставя на своя ученик. Не става дума за нещо, което е вън от тебе, а изключително за самия тебе"/1/.
към текста >>
Защото самонаблюдението произвежда деятел
нос
тта на "Аза" действително не ед
нос
транчиво, в едно определено направление; то го показва не само като полагащо битие, а в неговото всестранно разкриване, как то се старае мислено да разбере непосредствено даденото съдържание на света.
Ето защо за извеждането на "Аза" той се обръща към един друг от посочените по-горе пътища. Още през 1797 година, в "Първо въведение в наукоучението", той препоръчва самонаблюдението като правилен път за познаването на "Аза" в неговия първоначален присъщ нему характер. "Наблюдавай себе си, отвръщай погледа си от всичко, което те заобикаля, насочи го вътре в себе си" ето кое е първото изискване, което философията поставя на своя ученик. Не става дума за нещо, което е вън от тебе, а изключително за самия тебе"/1/. Естествено този род въведение в Наукоучението има по-голямо преимущество пред другите.
Защото самонаблюдението произвежда деятелността на "Аза" действително не едностранчиво, в едно определено направление; то го показва не само като полагащо битие, а в неговото всестранно разкриване, как то се старае мислено да разбере непосредствено даденото съдържание на света.
За самонаблюдението "Азът" се явява как той си изгражда образа на света от съчетаване на даденото и на понятието. Обаче за този, който не е извършил заедно с нас горепосоченото наше разглеждане, който по този начин не знае, че "Азът" стига до пълното съдържание на действителността само, когато пристъпва със своите форми на мислене към даденото, за него процесът на познанието се представя като едно създаване на света на "Аза". Поради това за Фихте образът на света става все повече едно построение на "Аза". Той все повече е едно построение на "Аза". Той все по-силно подчертава, че в Наукоучението въпросът се касае за това, да се пробуди онова разбиране, което би било в състояние да долавя "Аза" при това построение на света.
към текста >>
Обаче за този, който не е извършил заедно с нас горепосоченото наше разглеждане, който по този начин не знае, че "Азът" стига до пълното съдържание на действител
нос
тта само, когато пристъпва със своите форми на мислене към даденото, за него процесът на познанието се представя като едно създаване на света на "Аза".
"Наблюдавай себе си, отвръщай погледа си от всичко, което те заобикаля, насочи го вътре в себе си" ето кое е първото изискване, което философията поставя на своя ученик. Не става дума за нещо, което е вън от тебе, а изключително за самия тебе"/1/. Естествено този род въведение в Наукоучението има по-голямо преимущество пред другите. Защото самонаблюдението произвежда деятелността на "Аза" действително не едностранчиво, в едно определено направление; то го показва не само като полагащо битие, а в неговото всестранно разкриване, как то се старае мислено да разбере непосредствено даденото съдържание на света. За самонаблюдението "Азът" се явява как той си изгражда образа на света от съчетаване на даденото и на понятието.
Обаче за този, който не е извършил заедно с нас горепосоченото наше разглеждане, който по този начин не знае, че "Азът" стига до пълното съдържание на действителността само, когато пристъпва със своите форми на мислене към даденото, за него процесът на познанието се представя като едно създаване на света на "Аза".
Поради това за Фихте образът на света става все повече едно построение на "Аза". Той все повече е едно построение на "Аза". Той все по-силно подчертава, че в Наукоучението въпросът се касае за това, да се пробуди онова разбиране, което би било в състояние да долавя "Аза" при това построение на света. Този, който може това, стои за него на по-висока степен на знанието отколкото онзи, който вижда само построението, готово битие. Който наблюдава само света на обектите, той не познава, че "Азът" още само ги създава.
към текста >>
Но и тук у Фихте липсва нова разбиране на съдържанието на извършената от "Аза" дей
нос
т.
Обикновеното съзнание вижда само това, което е положено, което така или иначе е определено. На него му липсва разбирането на първичните положения, на основите: защо е положено именно така, а не иначе. Да добие знание за тези първични положения, в това се състои задачата на едно съвършено ново чувство. Аз намирам това най-ясно изразено във "Встъпителните лекции в Наукоучението, четени през есента на 1813 година в Берлинския университет"/1/: "Това учение предполага един съвършено нов сетивен орган, разриващ един нов свят, който за обикновения човек никак не съществува". Или: "Сега е ясно определен светът на новото сетиво и чрез него самото това сетиво; той е виждане на първичните положения, на която се основава съждението: нещо е; основание на битието, което именно поради това, че е такова, не само е, но е битието"/2/.
Но и тук у Фихте липсва нова разбиране на съдържанието на извършената от "Аза" дейност.
Той никога не стига до него. Ето защо неговото Наукоучение не можа да стане това, което иначе то би трябвало да стане по своето цяло предразположение теория на познанието, като основа на философската наука. Действително, ако веднъж е било познато, че дейността на "Аза" трябва да се полага от самия него, лесно би могло да се стигне до мисълта, че тя получава своето съдържание от "Аза". Но как може да стане това другояче, освен като се припише съдържание на чисто формалната работа на "Аза". Но за да се вложи чрез "Аза" действително съдържание, в неговата иначе съвършено неопределена деятелност, то трябва да бъде определено и по отношение на неговата природа.
към текста >>
Действително, ако веднъж е било познато, че дей
нос
тта на "Аза" трябва да се полага от самия него, лесно би могло да се стигне до мисълта, че тя получава своето съдържание от "Аза".
Аз намирам това най-ясно изразено във "Встъпителните лекции в Наукоучението, четени през есента на 1813 година в Берлинския университет"/1/: "Това учение предполага един съвършено нов сетивен орган, разриващ един нов свят, който за обикновения човек никак не съществува". Или: "Сега е ясно определен светът на новото сетиво и чрез него самото това сетиво; той е виждане на първичните положения, на която се основава съждението: нещо е; основание на битието, което именно поради това, че е такова, не само е, но е битието"/2/. Но и тук у Фихте липсва нова разбиране на съдържанието на извършената от "Аза" дейност. Той никога не стига до него. Ето защо неговото Наукоучение не можа да стане това, което иначе то би трябвало да стане по своето цяло предразположение теория на познанието, като основа на философската наука.
Действително, ако веднъж е било познато, че дейността на "Аза" трябва да се полага от самия него, лесно би могло да се стигне до мисълта, че тя получава своето съдържание от "Аза".
Но как може да стане това другояче, освен като се припише съдържание на чисто формалната работа на "Аза". Но за да се вложи чрез "Аза" действително съдържание, в неговата иначе съвършено неопределена деятелност, то трябва да бъде определено и по отношение на неговата природа. Иначе то би могло да бъде осъществено най-много чрез заложената в "Аза" "вещ в себе си", за оръдие на която служи "Азът", а не чрез самия "Аз". Ако Фихте би се опитал да направи това определение, той би стигнал до понятието на познанието, което трябва да бъде осъществено от "Аза". Наукоучението на Фихте е довод в полза на това, че даже и на най-остроумното мислене не се удава да работи плодотворно на какво да е поприще, ако то не се домогне до правилната форма на мислене /категория, идея/, която бидейки изпълнена с даденото, дава действителността.
към текста >>
Но за да се вложи чрез "Аза" действително съдържание, в неговата иначе съвършено неопределена деятел
нос
т, то трябва да бъде определено и по отношение на неговата природа.
Но и тук у Фихте липсва нова разбиране на съдържанието на извършената от "Аза" дейност. Той никога не стига до него. Ето защо неговото Наукоучение не можа да стане това, което иначе то би трябвало да стане по своето цяло предразположение теория на познанието, като основа на философската наука. Действително, ако веднъж е било познато, че дейността на "Аза" трябва да се полага от самия него, лесно би могло да се стигне до мисълта, че тя получава своето съдържание от "Аза". Но как може да стане това другояче, освен като се припише съдържание на чисто формалната работа на "Аза".
Но за да се вложи чрез "Аза" действително съдържание, в неговата иначе съвършено неопределена деятелност, то трябва да бъде определено и по отношение на неговата природа.
Иначе то би могло да бъде осъществено най-много чрез заложената в "Аза" "вещ в себе си", за оръдие на която служи "Азът", а не чрез самия "Аз". Ако Фихте би се опитал да направи това определение, той би стигнал до понятието на познанието, което трябва да бъде осъществено от "Аза". Наукоучението на Фихте е довод в полза на това, че даже и на най-остроумното мислене не се удава да работи плодотворно на какво да е поприще, ако то не се домогне до правилната форма на мислене /категория, идея/, която бидейки изпълнена с даденото, дава действителността. С такъв наблюдател става същото, както с човек, на когото се предлага най-прекрасната мелодия, но той съвсем не я слуша, защото няма никаква възприемчивост към тези мелодии. Само онзи може да охарактеризира съзнанието, като нещо дадено, който умее да овладее "идеята на съзнанието".
към текста >>
Наукоучението на Фихте е довод в полза на това, че даже и на най-остроумното мислене не се удава да работи плодотворно на какво да е поприще, ако то не се домогне до правилната форма на мислене /категория, идея/, която бидейки изпълнена с даденото, дава действител
нос
тта.
Действително, ако веднъж е било познато, че дейността на "Аза" трябва да се полага от самия него, лесно би могло да се стигне до мисълта, че тя получава своето съдържание от "Аза". Но как може да стане това другояче, освен като се припише съдържание на чисто формалната работа на "Аза". Но за да се вложи чрез "Аза" действително съдържание, в неговата иначе съвършено неопределена деятелност, то трябва да бъде определено и по отношение на неговата природа. Иначе то би могло да бъде осъществено най-много чрез заложената в "Аза" "вещ в себе си", за оръдие на която служи "Азът", а не чрез самия "Аз". Ако Фихте би се опитал да направи това определение, той би стигнал до понятието на познанието, което трябва да бъде осъществено от "Аза".
Наукоучението на Фихте е довод в полза на това, че даже и на най-остроумното мислене не се удава да работи плодотворно на какво да е поприще, ако то не се домогне до правилната форма на мислене /категория, идея/, която бидейки изпълнена с даденото, дава действителността.
С такъв наблюдател става същото, както с човек, на когото се предлага най-прекрасната мелодия, но той съвсем не я слуша, защото няма никаква възприемчивост към тези мелодии. Само онзи може да охарактеризира съзнанието, като нещо дадено, който умее да овладее "идеята на съзнанието". Веднъж даже Фихте е бил много близо до правилния възглед. В 1791 година във "Въведение към Наукоучението", той намира, че съществуват две теоретически системи: догматизъм, определящ "Аза" чрез вещите и идеализъм, определящ вещите чрез "Аза". Според неговото мнение и двете се явяват в качеството на напълно възможни мирогледи.
към текста >>
Обаче ако се отдадем на догматизма, ние трябва да се откажем от самостоятел
нос
тта на "Аза" и да го направим зависим от "вещите в себе си".
Само онзи може да охарактеризира съзнанието, като нещо дадено, който умее да овладее "идеята на съзнанието". Веднъж даже Фихте е бил много близо до правилния възглед. В 1791 година във "Въведение към Наукоучението", той намира, че съществуват две теоретически системи: догматизъм, определящ "Аза" чрез вещите и идеализъм, определящ вещите чрез "Аза". Според неговото мнение и двете се явяват в качеството на напълно възможни мирогледи. Както едната, така и другата допускат тяхното последователно провеждане.
Обаче ако се отдадем на догматизма, ние трябва да се откажем от самостоятелността на "Аза" и да го направим зависим от "вещите в себе си".
Ние се намираме в обратното положение, когато приемем идеализма. Каква система иска да се избере този или онзи философ, това Фихте представя всецяло на желанието на "Аза". Но ако "Аза" иска да запази своята самостоятелност, той трябва да се откаже от вещите извън нас и да се отдаде на идеализма. Сега не се има само предвид, че "Азът" съвсем може да стигне до действителното, обосновано решение и определение, ако той не предположи нещо, което да му помогне в това. Всяко определение, изхождащо от "Аза", остава празно и безсъдържателно, ако той не намери нещо съдържателно, определено докрай, което да му направи възможно определението на даденото и чрез това да му позволи да направи избор между идеализма и догматизма.
към текста >>
Но ако "Аза" иска да запази своята самостоятел
нос
т, той трябва да се откаже от вещите извън нас и да се отдаде на идеализма.
Според неговото мнение и двете се явяват в качеството на напълно възможни мирогледи. Както едната, така и другата допускат тяхното последователно провеждане. Обаче ако се отдадем на догматизма, ние трябва да се откажем от самостоятелността на "Аза" и да го направим зависим от "вещите в себе си". Ние се намираме в обратното положение, когато приемем идеализма. Каква система иска да се избере този или онзи философ, това Фихте представя всецяло на желанието на "Аза".
Но ако "Аза" иска да запази своята самостоятелност, той трябва да се откаже от вещите извън нас и да се отдаде на идеализма.
Сега не се има само предвид, че "Азът" съвсем може да стигне до действителното, обосновано решение и определение, ако той не предположи нещо, което да му помогне в това. Всяко определение, изхождащо от "Аза", остава празно и безсъдържателно, ако той не намери нещо съдържателно, определено докрай, което да му направи възможно определението на даденото и чрез това да му позволи да направи избор между идеализма и догматизма. Но това докрай определено е светът на мисленето. А да се определи даденото чрез мисленето се нарича познание. Можем да отворим Фихтовите произведения, където пожелаем: навсякъде ще намерим, че ходът на неговите мисли веднага добива здрава почва, ако си представим безцветната, празна у него деятелност на "Аза"изпълнени и подредени от това, което нарекохме процес на познанието.
към текста >>
Можем да отворим Фихтовите произведения, където пожелаем: навсякъде ще намерим, че ходът на неговите мисли веднага добива здрава почва, ако си представим безцветната, празна у него деятел
нос
т на "Аза"изпълнени и подредени от това, което нарекохме процес на познанието.
Но ако "Аза" иска да запази своята самостоятелност, той трябва да се откаже от вещите извън нас и да се отдаде на идеализма. Сега не се има само предвид, че "Азът" съвсем може да стигне до действителното, обосновано решение и определение, ако той не предположи нещо, което да му помогне в това. Всяко определение, изхождащо от "Аза", остава празно и безсъдържателно, ако той не намери нещо съдържателно, определено докрай, което да му направи възможно определението на даденото и чрез това да му позволи да направи избор между идеализма и догматизма. Но това докрай определено е светът на мисленето. А да се определи даденото чрез мисленето се нарича познание.
Можем да отворим Фихтовите произведения, където пожелаем: навсякъде ще намерим, че ходът на неговите мисли веднага добива здрава почва, ако си представим безцветната, празна у него деятелност на "Аза"изпълнени и подредени от това, което нарекохме процес на познанието.
Обстоятелството, че "Азът" може по свобода да премине към дейност, прави възможно за него да осъществи от себе си, чрез самоопределение, категорията на познанието, докато в останалия свят категориите се оказват свързани чрез обективната необходимост със съответното за тях дадено. Изследването същността на свободното самоопределение става задача на основаната на нашата теория познание на етиката и метафизиката. На него се пада също да проучи въпроса, може ли "Азът" да осъществи още и други идеи, освен познанието. Но че осъществяването на познанието става по свобода, това ясно следва от направената по-горе забележка. Понеже когато непосредствено даденото и присъщата нему форми на мисленето се съединяват чрез "Аза" в процеса на познанието, то съединяването на иначе оставащите винаги разделени в съзерцанието два елемента на действителността става само чрез акта на свободата.
към текста >>
Обстоятелството, че "Азът" може по свобода да премине към дей
нос
т, прави възможно за него да осъществи от себе си, чрез самоопределение, категорията на познанието, докато в останалия свят категориите се оказват свързани чрез обективната необходимост със съответното за тях дадено.
Сега не се има само предвид, че "Азът" съвсем може да стигне до действителното, обосновано решение и определение, ако той не предположи нещо, което да му помогне в това. Всяко определение, изхождащо от "Аза", остава празно и безсъдържателно, ако той не намери нещо съдържателно, определено докрай, което да му направи възможно определението на даденото и чрез това да му позволи да направи избор между идеализма и догматизма. Но това докрай определено е светът на мисленето. А да се определи даденото чрез мисленето се нарича познание. Можем да отворим Фихтовите произведения, където пожелаем: навсякъде ще намерим, че ходът на неговите мисли веднага добива здрава почва, ако си представим безцветната, празна у него деятелност на "Аза"изпълнени и подредени от това, което нарекохме процес на познанието.
Обстоятелството, че "Азът" може по свобода да премине към дейност, прави възможно за него да осъществи от себе си, чрез самоопределение, категорията на познанието, докато в останалия свят категориите се оказват свързани чрез обективната необходимост със съответното за тях дадено.
Изследването същността на свободното самоопределение става задача на основаната на нашата теория познание на етиката и метафизиката. На него се пада също да проучи въпроса, може ли "Азът" да осъществи още и други идеи, освен познанието. Но че осъществяването на познанието става по свобода, това ясно следва от направената по-горе забележка. Понеже когато непосредствено даденото и присъщата нему форми на мисленето се съединяват чрез "Аза" в процеса на познанието, то съединяването на иначе оставащите винаги разделени в съзерцанието два елемента на действителността става само чрез акта на свободата. Но нашите разсъждения хвърлят още една съвсем друга светлина върху критическият идеализъм.
към текста >>
Изследването същ
нос
тта на свободното самоопределение става задача на основаната на нашата теория познание на етиката и метафизиката.
Всяко определение, изхождащо от "Аза", остава празно и безсъдържателно, ако той не намери нещо съдържателно, определено докрай, което да му направи възможно определението на даденото и чрез това да му позволи да направи избор между идеализма и догматизма. Но това докрай определено е светът на мисленето. А да се определи даденото чрез мисленето се нарича познание. Можем да отворим Фихтовите произведения, където пожелаем: навсякъде ще намерим, че ходът на неговите мисли веднага добива здрава почва, ако си представим безцветната, празна у него деятелност на "Аза"изпълнени и подредени от това, което нарекохме процес на познанието. Обстоятелството, че "Азът" може по свобода да премине към дейност, прави възможно за него да осъществи от себе си, чрез самоопределение, категорията на познанието, докато в останалия свят категориите се оказват свързани чрез обективната необходимост със съответното за тях дадено.
Изследването същността на свободното самоопределение става задача на основаната на нашата теория познание на етиката и метафизиката.
На него се пада също да проучи въпроса, може ли "Азът" да осъществи още и други идеи, освен познанието. Но че осъществяването на познанието става по свобода, това ясно следва от направената по-горе забележка. Понеже когато непосредствено даденото и присъщата нему форми на мисленето се съединяват чрез "Аза" в процеса на познанието, то съединяването на иначе оставащите винаги разделени в съзерцанието два елемента на действителността става само чрез акта на свободата. Но нашите разсъждения хвърлят още една съвсем друга светлина върху критическият идеализъм. За този, който подробно се е занимавал със системата на Фихте, изпъква като най-истинско желание на този философ запазването на положението, че в "Аза" не може да влезе нищо отвън и че в него не се среща нищо такова, което да не е било положено първоначално от самия него.
към текста >>
Понеже когато непосредствено даденото и присъщата нему форми на мисленето се съединяват чрез "Аза" в процеса на познанието, то съединяването на иначе оставащите винаги разделени в съзерцанието два елемента на действител
нос
тта става само чрез акта на свободата.
Можем да отворим Фихтовите произведения, където пожелаем: навсякъде ще намерим, че ходът на неговите мисли веднага добива здрава почва, ако си представим безцветната, празна у него деятелност на "Аза"изпълнени и подредени от това, което нарекохме процес на познанието. Обстоятелството, че "Азът" може по свобода да премине към дейност, прави възможно за него да осъществи от себе си, чрез самоопределение, категорията на познанието, докато в останалия свят категориите се оказват свързани чрез обективната необходимост със съответното за тях дадено. Изследването същността на свободното самоопределение става задача на основаната на нашата теория познание на етиката и метафизиката. На него се пада също да проучи въпроса, може ли "Азът" да осъществи още и други идеи, освен познанието. Но че осъществяването на познанието става по свобода, това ясно следва от направената по-горе забележка.
Понеже когато непосредствено даденото и присъщата нему форми на мисленето се съединяват чрез "Аза" в процеса на познанието, то съединяването на иначе оставащите винаги разделени в съзерцанието два елемента на действителността става само чрез акта на свободата.
Но нашите разсъждения хвърлят още една съвсем друга светлина върху критическият идеализъм. За този, който подробно се е занимавал със системата на Фихте, изпъква като най-истинско желание на този философ запазването на положението, че в "Аза" не може да влезе нищо отвън и че в него не се среща нищо такова, което да не е било положено първоначално от самия него. При това безспорно е, че никакъв идеализъм не ще бъде никога в състояние да изведе от "Аза" онази форма на съдържанието на света, която обозначихме като непосредствено дадена. Тази форма може да бъде именно само дадена, а никога построена от мисленето. Нека само помислим, че ние не бихме били в състояние, ако бихме имали дадена цялата останала гама на цветове, да допълним изхождайки от "Аза" поне един липсващ цветен оттенък.
към текста >>
Тази същина не става ясна за нас, независимо от това, че тя е тясно свързана със съдържанието на света, докато ние самите не построим действител
нос
тта от даденото и от мисленето.
Нека само помислим, че ние не бихме били в състояние, ако бихме имали дадена цялата останала гама на цветове, да допълним изхождайки от "Аза" поне един липсващ цветен оттенък. Можем да си съставим картината на най-отдалечените, никога не виждани от нас страна, ако веднъж сме преживели индивидуално съответствуващите елементи, като дадени. Тогава ние си комбинираме образа, съобразно дадените указания от преживяните от нас отделни факти. Но напразно ще се стремим да съчиним по себе си макар и един елемент на възприятието, който никога не е бивал в областта на даденото. Обаче едно нещо е простото знание на дадения свят; друго познаването на неговата същина.
Тази същина не става ясна за нас, независимо от това, че тя е тясно свързана със съдържанието на света, докато ние самите не построим действителността от даденото и от мисленето.
Истинското "какво" на даденото за "Аза" се полага само от самия този последния. У "Аза" никога не би имало повод да полага същността на даденото в себе си, ако първо той не бе виждал пред себе си вещта в образ съвършено лишен от определение. И така, това, което се полага от този "Аз" като същност на света, полага се не без "Аза", а чрез този последния. Истинският образ на действителността не е този първоначалния, в който тя се явява пред "Аза", а последният, който "Азът" създава от първия. Първият образ въобще няма значение за обективния свят, а има такова само като основа за процеса на познанието.
към текста >>
У "Аза" никога не би имало повод да полага същ
нос
тта на даденото в себе си, ако първо той не бе виждал пред себе си вещта в образ съвършено лишен от определение.
Тогава ние си комбинираме образа, съобразно дадените указания от преживяните от нас отделни факти. Но напразно ще се стремим да съчиним по себе си макар и един елемент на възприятието, който никога не е бивал в областта на даденото. Обаче едно нещо е простото знание на дадения свят; друго познаването на неговата същина. Тази същина не става ясна за нас, независимо от това, че тя е тясно свързана със съдържанието на света, докато ние самите не построим действителността от даденото и от мисленето. Истинското "какво" на даденото за "Аза" се полага само от самия този последния.
У "Аза" никога не би имало повод да полага същността на даденото в себе си, ако първо той не бе виждал пред себе си вещта в образ съвършено лишен от определение.
И така, това, което се полага от този "Аз" като същност на света, полага се не без "Аза", а чрез този последния. Истинският образ на действителността не е този първоначалния, в който тя се явява пред "Аза", а последният, който "Азът" създава от първия. Първият образ въобще няма значение за обективния свят, а има такова само като основа за процеса на познанието. И така, субективен е не този образ на света, който е даден от теорията на "Аза", а по-скоро този, който първоначално е даден на този "Аз". Ако наречем този даден свят опитност, както правят това Фолкелт и други, трябва да кажем: науката допълва образа на света, който поради устройството на нашето съзнание ни се явява в субективна форма като опит, до там, че той да се яви в неговата същност.
към текста >>
И така, това, което се полага от този "Аз" като същ
нос
т на света, полага се не без "Аза", а чрез този последния.
Но напразно ще се стремим да съчиним по себе си макар и един елемент на възприятието, който никога не е бивал в областта на даденото. Обаче едно нещо е простото знание на дадения свят; друго познаването на неговата същина. Тази същина не става ясна за нас, независимо от това, че тя е тясно свързана със съдържанието на света, докато ние самите не построим действителността от даденото и от мисленето. Истинското "какво" на даденото за "Аза" се полага само от самия този последния. У "Аза" никога не би имало повод да полага същността на даденото в себе си, ако първо той не бе виждал пред себе си вещта в образ съвършено лишен от определение.
И така, това, което се полага от този "Аз" като същност на света, полага се не без "Аза", а чрез този последния.
Истинският образ на действителността не е този първоначалния, в който тя се явява пред "Аза", а последният, който "Азът" създава от първия. Първият образ въобще няма значение за обективния свят, а има такова само като основа за процеса на познанието. И така, субективен е не този образ на света, който е даден от теорията на "Аза", а по-скоро този, който първоначално е даден на този "Аз". Ако наречем този даден свят опитност, както правят това Фолкелт и други, трябва да кажем: науката допълва образа на света, който поради устройството на нашето съзнание ни се явява в субективна форма като опит, до там, че той да се яви в неговата същност. Нашата теория на познанието дава основата за разбиращия себе си идеализъм в истинския смисъл на тази дума.
към текста >>
Истинският образ на действител
нос
тта не е този първоначалния, в който тя се явява пред "Аза", а последният, който "Азът" създава от първия.
Обаче едно нещо е простото знание на дадения свят; друго познаването на неговата същина. Тази същина не става ясна за нас, независимо от това, че тя е тясно свързана със съдържанието на света, докато ние самите не построим действителността от даденото и от мисленето. Истинското "какво" на даденото за "Аза" се полага само от самия този последния. У "Аза" никога не би имало повод да полага същността на даденото в себе си, ако първо той не бе виждал пред себе си вещта в образ съвършено лишен от определение. И така, това, което се полага от този "Аз" като същност на света, полага се не без "Аза", а чрез този последния.
Истинският образ на действителността не е този първоначалния, в който тя се явява пред "Аза", а последният, който "Азът" създава от първия.
Първият образ въобще няма значение за обективния свят, а има такова само като основа за процеса на познанието. И така, субективен е не този образ на света, който е даден от теорията на "Аза", а по-скоро този, който първоначално е даден на този "Аз". Ако наречем този даден свят опитност, както правят това Фолкелт и други, трябва да кажем: науката допълва образа на света, който поради устройството на нашето съзнание ни се явява в субективна форма като опит, до там, че той да се яви в неговата същност. Нашата теория на познанието дава основата за разбиращия себе си идеализъм в истинския смисъл на тази дума. Тя обосновава убеждението, че в мисленето не става достъпна същността на света.
към текста >>
Ако наречем този даден свят опит
нос
т, както правят това Фолкелт и други, трябва да кажем: науката допълва образа на света, който поради устройството на нашето съзнание ни се явява в субективна форма като опит, до там, че той да се яви в неговата същ
нос
т.
У "Аза" никога не би имало повод да полага същността на даденото в себе си, ако първо той не бе виждал пред себе си вещта в образ съвършено лишен от определение. И така, това, което се полага от този "Аз" като същност на света, полага се не без "Аза", а чрез този последния. Истинският образ на действителността не е този първоначалния, в който тя се явява пред "Аза", а последният, който "Азът" създава от първия. Първият образ въобще няма значение за обективния свят, а има такова само като основа за процеса на познанието. И така, субективен е не този образ на света, който е даден от теорията на "Аза", а по-скоро този, който първоначално е даден на този "Аз".
Ако наречем този даден свят опитност, както правят това Фолкелт и други, трябва да кажем: науката допълва образа на света, който поради устройството на нашето съзнание ни се явява в субективна форма като опит, до там, че той да се яви в неговата същност.
Нашата теория на познанието дава основата за разбиращия себе си идеализъм в истинския смисъл на тази дума. Тя обосновава убеждението, че в мисленето не става достъпна същността на света. Само чрез мисленето може да бъде разкрито отношението между частите на съдържанието на света, било то отношението на слънчевата топлина към нагретия камък или отношението на нашия "Аз" към външния свят. Само в мисленето е даден елементът, определящ всички неща н техните взаимни отношения. Възражението, което Кантонството би могло още да направи, се заключава в това, че охарактеризираното по-горе определение на същността на даденото, ще бъде такова само за "Аза".
към текста >>
Тя обосновава убеждението, че в мисленето не става достъпна същ
нос
тта на света.
Истинският образ на действителността не е този първоначалния, в който тя се явява пред "Аза", а последният, който "Азът" създава от първия. Първият образ въобще няма значение за обективния свят, а има такова само като основа за процеса на познанието. И така, субективен е не този образ на света, който е даден от теорията на "Аза", а по-скоро този, който първоначално е даден на този "Аз". Ако наречем този даден свят опитност, както правят това Фолкелт и други, трябва да кажем: науката допълва образа на света, който поради устройството на нашето съзнание ни се явява в субективна форма като опит, до там, че той да се яви в неговата същност. Нашата теория на познанието дава основата за разбиращия себе си идеализъм в истинския смисъл на тази дума.
Тя обосновава убеждението, че в мисленето не става достъпна същността на света.
Само чрез мисленето може да бъде разкрито отношението между частите на съдържанието на света, било то отношението на слънчевата топлина към нагретия камък или отношението на нашия "Аз" към външния свят. Само в мисленето е даден елементът, определящ всички неща н техните взаимни отношения. Възражението, което Кантонството би могло още да направи, се заключава в това, че охарактеризираното по-горе определение на същността на даденото, ще бъде такова само за "Аза". На това ние трябва да възразим в духа на нашето схващане, че разцеплението на "Аза" и външния свят е също така постепенно само в границите на даденото, че по такъв начин това "за Аза" няма никакво значение по отношение на мислителното разглеждано, съединяващо всички противоречия. "Азът", като нещо отделно от външния свят, потъва всецяло в съзерцанието на света; по този начин няма повече никакъв смисъл да говорим за определения само за "Аза".
към текста >>
Възражението, което Кантонството би могло още да направи, се заключава в това, че охарактеризираното по-горе определение на същ
нос
тта на даденото, ще бъде такова само за "Аза".
Ако наречем този даден свят опитност, както правят това Фолкелт и други, трябва да кажем: науката допълва образа на света, който поради устройството на нашето съзнание ни се явява в субективна форма като опит, до там, че той да се яви в неговата същност. Нашата теория на познанието дава основата за разбиращия себе си идеализъм в истинския смисъл на тази дума. Тя обосновава убеждението, че в мисленето не става достъпна същността на света. Само чрез мисленето може да бъде разкрито отношението между частите на съдържанието на света, било то отношението на слънчевата топлина към нагретия камък или отношението на нашия "Аз" към външния свят. Само в мисленето е даден елементът, определящ всички неща н техните взаимни отношения.
Възражението, което Кантонството би могло още да направи, се заключава в това, че охарактеризираното по-горе определение на същността на даденото, ще бъде такова само за "Аза".
На това ние трябва да възразим в духа на нашето схващане, че разцеплението на "Аза" и външния свят е също така постепенно само в границите на даденото, че по такъв начин това "за Аза" няма никакво значение по отношение на мислителното разглеждано, съединяващо всички противоречия. "Азът", като нещо отделно от външния свят, потъва всецяло в съзерцанието на света; по този начин няма повече никакъв смисъл да говорим за определения само за "Аза".
към текста >>
29.
08. ПРАКТИЧЕСКО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Положението на нашата познаваща лич
нос
т по отношение на обективната същ
нос
т на света ето какво се стремихме ние да изясним посредством предидущите съображения.
VІІІ. ПРАКТИЧЕСКО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Положението на нашата познаваща личност по отношение на обективната същност на света ето какво се стремихме ние да изясним посредством предидущите съображения.
Какво означава за нас обладаването на познание и наука? Ето този е въпросът, в който ние търсихме отговор. Видяхме, че в нашето знание изживява себе си най-вътрешното ядро на света. Закономерната хармония, която управлява вселената, се изявява в човешкото познание. Ето защо призванието на човека е да въдвори основните мирови закони, които въобще управляват всяко съществувание, но сами никога не биха достигнали съществувание в областта, която се явява като действителност.
към текста >>
Ето защо призванието на човека е да въдвори основните мирови закони, които въобще управляват всяко съществувание, но сами никога не биха достигнали съществувание в областта, която се явява като действител
нос
т.
Положението на нашата познаваща личност по отношение на обективната същност на света ето какво се стремихме ние да изясним посредством предидущите съображения. Какво означава за нас обладаването на познание и наука? Ето този е въпросът, в който ние търсихме отговор. Видяхме, че в нашето знание изживява себе си най-вътрешното ядро на света. Закономерната хармония, която управлява вселената, се изявява в човешкото познание.
Ето защо призванието на човека е да въдвори основните мирови закони, които въобще управляват всяко съществувание, но сами никога не биха достигнали съществувание в областта, която се явява като действителност.
Същността на знанието се заключава именно в това, че в него се проявява основата на света, която никога не може да се намери в обективната реалност. За да се изразя образно нашето познание е едно постоянно вживяване в основата на света. Такова едно убеждение може да хвърли светлина и върху нашето практическо разбиране на живота. Нашият образ за живота според целия свой характер е обусловен от нашите нравствени идеали. Това са идеите, които ние имаме в живота за нашите задачи или с други думи, които ние създаваме за това, което трябва да извършим чрез нашата дейност.
към текста >>
Същ
нос
тта на знанието се заключава именно в това, че в него се проявява основата на света, която никога не може да се намери в обективната реал
нос
т.
Какво означава за нас обладаването на познание и наука? Ето този е въпросът, в който ние търсихме отговор. Видяхме, че в нашето знание изживява себе си най-вътрешното ядро на света. Закономерната хармония, която управлява вселената, се изявява в човешкото познание. Ето защо призванието на човека е да въдвори основните мирови закони, които въобще управляват всяко съществувание, но сами никога не биха достигнали съществувание в областта, която се явява като действителност.
Същността на знанието се заключава именно в това, че в него се проявява основата на света, която никога не може да се намери в обективната реалност.
За да се изразя образно нашето познание е едно постоянно вживяване в основата на света. Такова едно убеждение може да хвърли светлина и върху нашето практическо разбиране на живота. Нашият образ за живота според целия свой характер е обусловен от нашите нравствени идеали. Това са идеите, които ние имаме в живота за нашите задачи или с други думи, които ние създаваме за това, което трябва да извършим чрез нашата дейност. Нашата деятелност е част от общия миров процес.
към текста >>
Това са идеите, които ние имаме в живота за нашите задачи или с други думи, които ние създаваме за това, което трябва да извършим чрез нашата дей
нос
т.
Ето защо призванието на човека е да въдвори основните мирови закони, които въобще управляват всяко съществувание, но сами никога не биха достигнали съществувание в областта, която се явява като действителност. Същността на знанието се заключава именно в това, че в него се проявява основата на света, която никога не може да се намери в обективната реалност. За да се изразя образно нашето познание е едно постоянно вживяване в основата на света. Такова едно убеждение може да хвърли светлина и върху нашето практическо разбиране на живота. Нашият образ за живота според целия свой характер е обусловен от нашите нравствени идеали.
Това са идеите, които ние имаме в живота за нашите задачи или с други думи, които ние създаваме за това, което трябва да извършим чрез нашата дейност.
Нашата деятелност е част от общия миров процес. Чрез това тя е също така подчинена на общите закономерности на този процес. Когато някъде във вселената възниква един процес, в него трябва да различаваме две неща: неговото външно протичане в пространство и време и вътрешната закономерност на това протичане. Познаването на тази закономерност за човешката деятелност е само един особен случай на познанието. изведените от нас възгледи за природата на познанието трябва по този начин да бъдат приложими и тук.
към текста >>
Нашата деятел
нос
т е част от общия миров процес.
Същността на знанието се заключава именно в това, че в него се проявява основата на света, която никога не може да се намери в обективната реалност. За да се изразя образно нашето познание е едно постоянно вживяване в основата на света. Такова едно убеждение може да хвърли светлина и върху нашето практическо разбиране на живота. Нашият образ за живота според целия свой характер е обусловен от нашите нравствени идеали. Това са идеите, които ние имаме в живота за нашите задачи или с други думи, които ние създаваме за това, което трябва да извършим чрез нашата дейност.
Нашата деятелност е част от общия миров процес.
Чрез това тя е също така подчинена на общите закономерности на този процес. Когато някъде във вселената възниква един процес, в него трябва да различаваме две неща: неговото външно протичане в пространство и време и вътрешната закономерност на това протичане. Познаването на тази закономерност за човешката деятелност е само един особен случай на познанието. изведените от нас възгледи за природата на познанието трябва по този начин да бъдат приложими и тук. И така, да познаем себе си като действителна личност, значи да обладаваме за своята дейност съответните закони, т.е.
към текста >>
Чрез това тя е също така подчинена на общите закономер
нос
ти на този процес.
За да се изразя образно нашето познание е едно постоянно вживяване в основата на света. Такова едно убеждение може да хвърли светлина и върху нашето практическо разбиране на живота. Нашият образ за живота според целия свой характер е обусловен от нашите нравствени идеали. Това са идеите, които ние имаме в живота за нашите задачи или с други думи, които ние създаваме за това, което трябва да извършим чрез нашата дейност. Нашата деятелност е част от общия миров процес.
Чрез това тя е също така подчинена на общите закономерности на този процес.
Когато някъде във вселената възниква един процес, в него трябва да различаваме две неща: неговото външно протичане в пространство и време и вътрешната закономерност на това протичане. Познаването на тази закономерност за човешката деятелност е само един особен случай на познанието. изведените от нас възгледи за природата на познанието трябва по този начин да бъдат приложими и тук. И така, да познаем себе си като действителна личност, значи да обладаваме за своята дейност съответните закони, т.е. нравствени понятия и идеали, като знание.
към текста >>
Когато някъде във вселената възниква един процес, в него трябва да различаваме две неща: неговото външно протичане в пространство и време и вътрешната закономер
нос
т на това протичане.
Такова едно убеждение може да хвърли светлина и върху нашето практическо разбиране на живота. Нашият образ за живота според целия свой характер е обусловен от нашите нравствени идеали. Това са идеите, които ние имаме в живота за нашите задачи или с други думи, които ние създаваме за това, което трябва да извършим чрез нашата дейност. Нашата деятелност е част от общия миров процес. Чрез това тя е също така подчинена на общите закономерности на този процес.
Когато някъде във вселената възниква един процес, в него трябва да различаваме две неща: неговото външно протичане в пространство и време и вътрешната закономерност на това протичане.
Познаването на тази закономерност за човешката деятелност е само един особен случай на познанието. изведените от нас възгледи за природата на познанието трябва по този начин да бъдат приложими и тук. И така, да познаем себе си като действителна личност, значи да обладаваме за своята дейност съответните закони, т.е. нравствени понятия и идеали, като знание. Когато сме познали тази закономерност, тогава и нашата деятелност става наше дело.
към текста >>
Познаването на тази закономер
нос
т за човешката деятел
нос
т е само един особен случай на познанието.
Нашият образ за живота според целия свой характер е обусловен от нашите нравствени идеали. Това са идеите, които ние имаме в живота за нашите задачи или с други думи, които ние създаваме за това, което трябва да извършим чрез нашата дейност. Нашата деятелност е част от общия миров процес. Чрез това тя е също така подчинена на общите закономерности на този процес. Когато някъде във вселената възниква един процес, в него трябва да различаваме две неща: неговото външно протичане в пространство и време и вътрешната закономерност на това протичане.
Познаването на тази закономерност за човешката деятелност е само един особен случай на познанието.
изведените от нас възгледи за природата на познанието трябва по този начин да бъдат приложими и тук. И така, да познаем себе си като действителна личност, значи да обладаваме за своята дейност съответните закони, т.е. нравствени понятия и идеали, като знание. Когато сме познали тази закономерност, тогава и нашата деятелност става наше дело. Тогава закономерността не ни е дадена като нещо, което лежи вън от обекта, над който се извършва процесът, но като съдържание на самия обхват в живото действие обект.
към текста >>
И така, да познаем себе си като действителна лич
нос
т, значи да обладаваме за своята дей
нос
т съответните закони, т.е.
Нашата деятелност е част от общия миров процес. Чрез това тя е също така подчинена на общите закономерности на този процес. Когато някъде във вселената възниква един процес, в него трябва да различаваме две неща: неговото външно протичане в пространство и време и вътрешната закономерност на това протичане. Познаването на тази закономерност за човешката деятелност е само един особен случай на познанието. изведените от нас възгледи за природата на познанието трябва по този начин да бъдат приложими и тук.
И така, да познаем себе си като действителна личност, значи да обладаваме за своята дейност съответните закони, т.е.
нравствени понятия и идеали, като знание. Когато сме познали тази закономерност, тогава и нашата деятелност става наше дело. Тогава закономерността не ни е дадена като нещо, което лежи вън от обекта, над който се извършва процесът, но като съдържание на самия обхват в живото действие обект. В дадения случай обектът е нашия собствен "Аз". Ако този последния действително е проникнал своята дейност, с познание съгласно нейната същност, тогава той същевременно се чувствува и като неин господар.
към текста >>
Когато сме познали тази закономер
нос
т, тогава и нашата деятел
нос
т става наше дело.
Когато някъде във вселената възниква един процес, в него трябва да различаваме две неща: неговото външно протичане в пространство и време и вътрешната закономерност на това протичане. Познаването на тази закономерност за човешката деятелност е само един особен случай на познанието. изведените от нас възгледи за природата на познанието трябва по този начин да бъдат приложими и тук. И така, да познаем себе си като действителна личност, значи да обладаваме за своята дейност съответните закони, т.е. нравствени понятия и идеали, като знание.
Когато сме познали тази закономерност, тогава и нашата деятелност става наше дело.
Тогава закономерността не ни е дадена като нещо, което лежи вън от обекта, над който се извършва процесът, но като съдържание на самия обхват в живото действие обект. В дадения случай обектът е нашия собствен "Аз". Ако този последния действително е проникнал своята дейност, с познание съгласно нейната същност, тогава той същевременно се чувствува и като неин господар. Докато това не е настъпило, законите на деятелността ни се явяват като нещо чуждо; те ни владеят; това, което сме вършили, вършим го по принуждение, което се упражнява върху нас. Когато тези закони са превърнати от такава чужда същност в първоначално собствено действие на нашия "Аз", тогава това принуждение престава.
към текста >>
Тогава закономер
нос
тта не ни е дадена като нещо, което лежи вън от обекта, над който се извършва процесът, но като съдържание на самия обхват в живото действие обект.
Познаването на тази закономерност за човешката деятелност е само един особен случай на познанието. изведените от нас възгледи за природата на познанието трябва по този начин да бъдат приложими и тук. И така, да познаем себе си като действителна личност, значи да обладаваме за своята дейност съответните закони, т.е. нравствени понятия и идеали, като знание. Когато сме познали тази закономерност, тогава и нашата деятелност става наше дело.
Тогава закономерността не ни е дадена като нещо, което лежи вън от обекта, над който се извършва процесът, но като съдържание на самия обхват в живото действие обект.
В дадения случай обектът е нашия собствен "Аз". Ако този последния действително е проникнал своята дейност, с познание съгласно нейната същност, тогава той същевременно се чувствува и като неин господар. Докато това не е настъпило, законите на деятелността ни се явяват като нещо чуждо; те ни владеят; това, което сме вършили, вършим го по принуждение, което се упражнява върху нас. Когато тези закони са превърнати от такава чужда същност в първоначално собствено действие на нашия "Аз", тогава това принуждение престава. Принуждаващото е станало наше собствена същина.
към текста >>
Ако този последния действително е проникнал своята дей
нос
т, с познание съгласно нейната същ
нос
т, тогава той същевременно се чувствува и като неин господар.
И така, да познаем себе си като действителна личност, значи да обладаваме за своята дейност съответните закони, т.е. нравствени понятия и идеали, като знание. Когато сме познали тази закономерност, тогава и нашата деятелност става наше дело. Тогава закономерността не ни е дадена като нещо, което лежи вън от обекта, над който се извършва процесът, но като съдържание на самия обхват в живото действие обект. В дадения случай обектът е нашия собствен "Аз".
Ако този последния действително е проникнал своята дейност, с познание съгласно нейната същност, тогава той същевременно се чувствува и като неин господар.
Докато това не е настъпило, законите на деятелността ни се явяват като нещо чуждо; те ни владеят; това, което сме вършили, вършим го по принуждение, което се упражнява върху нас. Когато тези закони са превърнати от такава чужда същност в първоначално собствено действие на нашия "Аз", тогава това принуждение престава. Принуждаващото е станало наше собствена същина. Закономерността владее вече не над нас, а в нас върху изхождащата от "Аза" деятелност. Осъществяването на дадена деятелност с помощта намираща се вън от осъществителя закономерност е акт на несвобода, а онова осъществяване, извършено чрез самия осъществител акт на свободата.
към текста >>
Докато това не е настъпило, законите на деятел
нос
тта ни се явяват като нещо чуждо; те ни владеят; това, което сме вършили, вършим го по принуждение, което се упражнява върху нас.
нравствени понятия и идеали, като знание. Когато сме познали тази закономерност, тогава и нашата деятелност става наше дело. Тогава закономерността не ни е дадена като нещо, което лежи вън от обекта, над който се извършва процесът, но като съдържание на самия обхват в живото действие обект. В дадения случай обектът е нашия собствен "Аз". Ако този последния действително е проникнал своята дейност, с познание съгласно нейната същност, тогава той същевременно се чувствува и като неин господар.
Докато това не е настъпило, законите на деятелността ни се явяват като нещо чуждо; те ни владеят; това, което сме вършили, вършим го по принуждение, което се упражнява върху нас.
Когато тези закони са превърнати от такава чужда същност в първоначално собствено действие на нашия "Аз", тогава това принуждение престава. Принуждаващото е станало наше собствена същина. Закономерността владее вече не над нас, а в нас върху изхождащата от "Аза" деятелност. Осъществяването на дадена деятелност с помощта намираща се вън от осъществителя закономерност е акт на несвобода, а онова осъществяване, извършено чрез самия осъществител акт на свободата. Да познаваме законите на своята деятелност значи да съзнаваме своята свобода.
към текста >>
Когато тези закони са превърнати от такава чужда същ
нос
т в първоначално собствено действие на нашия "Аз", тогава това принуждение престава.
Когато сме познали тази закономерност, тогава и нашата деятелност става наше дело. Тогава закономерността не ни е дадена като нещо, което лежи вън от обекта, над който се извършва процесът, но като съдържание на самия обхват в живото действие обект. В дадения случай обектът е нашия собствен "Аз". Ако този последния действително е проникнал своята дейност, с познание съгласно нейната същност, тогава той същевременно се чувствува и като неин господар. Докато това не е настъпило, законите на деятелността ни се явяват като нещо чуждо; те ни владеят; това, което сме вършили, вършим го по принуждение, което се упражнява върху нас.
Когато тези закони са превърнати от такава чужда същност в първоначално собствено действие на нашия "Аз", тогава това принуждение престава.
Принуждаващото е станало наше собствена същина. Закономерността владее вече не над нас, а в нас върху изхождащата от "Аза" деятелност. Осъществяването на дадена деятелност с помощта намираща се вън от осъществителя закономерност е акт на несвобода, а онова осъществяване, извършено чрез самия осъществител акт на свободата. Да познаваме законите на своята деятелност значи да съзнаваме своята свобода. Процесът на познанието, съгласно нашето разсъждение, е процес на развитие към свободата.
към текста >>
Закономер
нос
тта владее вече не над нас, а в нас върху изхождащата от "Аза" деятел
нос
т.
В дадения случай обектът е нашия собствен "Аз". Ако този последния действително е проникнал своята дейност, с познание съгласно нейната същност, тогава той същевременно се чувствува и като неин господар. Докато това не е настъпило, законите на деятелността ни се явяват като нещо чуждо; те ни владеят; това, което сме вършили, вършим го по принуждение, което се упражнява върху нас. Когато тези закони са превърнати от такава чужда същност в първоначално собствено действие на нашия "Аз", тогава това принуждение престава. Принуждаващото е станало наше собствена същина.
Закономерността владее вече не над нас, а в нас върху изхождащата от "Аза" деятелност.
Осъществяването на дадена деятелност с помощта намираща се вън от осъществителя закономерност е акт на несвобода, а онова осъществяване, извършено чрез самия осъществител акт на свободата. Да познаваме законите на своята деятелност значи да съзнаваме своята свобода. Процесът на познанието, съгласно нашето разсъждение, е процес на развитие към свободата. Не всяка човешка дейност носи този характер. В много случаи ние обладаваме законите на нашата деятелност не като знание.
към текста >>
Осъществяването на дадена деятел
нос
т с помощта намираща се вън от осъществителя закономер
нос
т е акт на несвобода, а онова осъществяване, извършено чрез самия осъществител акт на свободата.
Ако този последния действително е проникнал своята дейност, с познание съгласно нейната същност, тогава той същевременно се чувствува и като неин господар. Докато това не е настъпило, законите на деятелността ни се явяват като нещо чуждо; те ни владеят; това, което сме вършили, вършим го по принуждение, което се упражнява върху нас. Когато тези закони са превърнати от такава чужда същност в първоначално собствено действие на нашия "Аз", тогава това принуждение престава. Принуждаващото е станало наше собствена същина. Закономерността владее вече не над нас, а в нас върху изхождащата от "Аза" деятелност.
Осъществяването на дадена деятелност с помощта намираща се вън от осъществителя закономерност е акт на несвобода, а онова осъществяване, извършено чрез самия осъществител акт на свободата.
Да познаваме законите на своята деятелност значи да съзнаваме своята свобода. Процесът на познанието, съгласно нашето разсъждение, е процес на развитие към свободата. Не всяка човешка дейност носи този характер. В много случаи ние обладаваме законите на нашата деятелност не като знание. Това е несвободната част на нашата деятелност.
към текста >>
Да познаваме законите на своята деятел
нос
т значи да съзнаваме своята свобода.
Докато това не е настъпило, законите на деятелността ни се явяват като нещо чуждо; те ни владеят; това, което сме вършили, вършим го по принуждение, което се упражнява върху нас. Когато тези закони са превърнати от такава чужда същност в първоначално собствено действие на нашия "Аз", тогава това принуждение престава. Принуждаващото е станало наше собствена същина. Закономерността владее вече не над нас, а в нас върху изхождащата от "Аза" деятелност. Осъществяването на дадена деятелност с помощта намираща се вън от осъществителя закономерност е акт на несвобода, а онова осъществяване, извършено чрез самия осъществител акт на свободата.
Да познаваме законите на своята деятелност значи да съзнаваме своята свобода.
Процесът на познанието, съгласно нашето разсъждение, е процес на развитие към свободата. Не всяка човешка дейност носи този характер. В много случаи ние обладаваме законите на нашата деятелност не като знание. Това е несвободната част на нашата деятелност. Противоположна на нея стои онази част, където ние напълно я изживяваме с този закон.
към текста >>
Не всяка човешка дей
нос
т
нос
и този характер.
Принуждаващото е станало наше собствена същина. Закономерността владее вече не над нас, а в нас върху изхождащата от "Аза" деятелност. Осъществяването на дадена деятелност с помощта намираща се вън от осъществителя закономерност е акт на несвобода, а онова осъществяване, извършено чрез самия осъществител акт на свободата. Да познаваме законите на своята деятелност значи да съзнаваме своята свобода. Процесът на познанието, съгласно нашето разсъждение, е процес на развитие към свободата.
Не всяка човешка дейност носи този характер.
В много случаи ние обладаваме законите на нашата деятелност не като знание. Това е несвободната част на нашата деятелност. Противоположна на нея стои онази част, където ние напълно я изживяваме с този закон. Това е свободната област. Само доколкото нашият живот принадлежи на тази област, ние можем да го наречем нравствен.
към текста >>
В много случаи ние обладаваме законите на нашата деятел
нос
т не като знание.
Закономерността владее вече не над нас, а в нас върху изхождащата от "Аза" деятелност. Осъществяването на дадена деятелност с помощта намираща се вън от осъществителя закономерност е акт на несвобода, а онова осъществяване, извършено чрез самия осъществител акт на свободата. Да познаваме законите на своята деятелност значи да съзнаваме своята свобода. Процесът на познанието, съгласно нашето разсъждение, е процес на развитие към свободата. Не всяка човешка дейност носи този характер.
В много случаи ние обладаваме законите на нашата деятелност не като знание.
Това е несвободната част на нашата деятелност. Противоположна на нея стои онази част, където ние напълно я изживяваме с този закон. Това е свободната област. Само доколкото нашият живот принадлежи на тази област, ние можем да го наречем нравствен. Превръщането на първичната област в такава имаща характера на втората, е задача на всяко индивидуално развитие, както и на цялото човечество.
към текста >>
Това е несвободната част на нашата деятел
нос
т.
Осъществяването на дадена деятелност с помощта намираща се вън от осъществителя закономерност е акт на несвобода, а онова осъществяване, извършено чрез самия осъществител акт на свободата. Да познаваме законите на своята деятелност значи да съзнаваме своята свобода. Процесът на познанието, съгласно нашето разсъждение, е процес на развитие към свободата. Не всяка човешка дейност носи този характер. В много случаи ние обладаваме законите на нашата деятелност не като знание.
Това е несвободната част на нашата деятелност.
Противоположна на нея стои онази част, където ние напълно я изживяваме с този закон. Това е свободната област. Само доколкото нашият живот принадлежи на тази област, ние можем да го наречем нравствен. Превръщането на първичната област в такава имаща характера на втората, е задача на всяко индивидуално развитие, както и на цялото човечество. Най-важният проблем на всяко човешко мислене е следният: да познае човека като основана на самата себе си свободна личност.
към текста >>
Най-важният проблем на всяко човешко мислене е следният: да познае човека като основана на самата себе си свободна лич
нос
т.
Това е несвободната част на нашата деятелност. Противоположна на нея стои онази част, където ние напълно я изживяваме с този закон. Това е свободната област. Само доколкото нашият живот принадлежи на тази област, ние можем да го наречем нравствен. Превръщането на първичната област в такава имаща характера на втората, е задача на всяко индивидуално развитие, както и на цялото човечество.
Най-важният проблем на всяко човешко мислене е следният: да познае човека като основана на самата себе си свободна личност.
към текста >>
30.
01. РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА'
GA_4 Философия на свободата
Сетивното съзнание и възникващата чрез него феноменология на света, както и целия сетивен живот на човека, нямат никаква друга стой
нос
т, освен че предоставят арената, на която се осъществява надсетивния живот на Духа... Крайният резултат на антропологията е Антропософията."
Духовните революции и свързаните с тях нови научни дисциплини обикновено възникват с изграждането на нови понятия. Такъв е случаят и с понятието „антропология", което откри изследователски перспективи от най-висш порядък. През 1596, годината в която се ражда Рене Декарт, бащата на новото време, Ото Гасман (1562 1607) издава своята „Рsусhоlоgia аnthгороlоgicа", в която за пръв път прави опит да интегрира откъслечните знания за човека в една всеобхватна наука за човека. Обаче скоро се очертават и границите, на които се натъква естественонаучната методология, в стремежа си да стигне до „истинския" образ на човека. Ето защо, през 1856, в своята „Антропология", Емануил Херман Фихте, син на Йохан Готлиб Фихте, обобщава: „Накрая цялата антропология се свежда до всестранно обоснования факт, че според същинската си природа, както и в източниците на своето съзнание, човекът принадлежи към един надсетивен свят.
Сетивното съзнание и възникващата чрез него феноменология на света, както и целия сетивен живот на човека, нямат никаква друга стойност, освен че предоставят арената, на която се осъществява надсетивния живот на Духа... Крайният резултат на антропологията е Антропософията."
Впрочем понятието „Антропософия" срещаме още през 1575, двадесет и една година преди „Рsyсhоlоgiа апthrоро1оgiа" на Гасман, когато в Базел е публикувано съчинението „De Маgiа Vеtеrum". Като първа задача на Антропософията в 16 век се разглежда одухотворяването на естествените науки и социалния живот. Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780 1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в антропософията едно „повишение" на досегашната философия, която се издига до един вид „медитативна философия": „Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една Антропософия и, следователно, се проявява както в поезията, така и в историята. При това не трябва да смятаме, че тази идея е плод на някаква спекулация, както и да смесваме истинската индивидуалност на човека нито със субективния дух или Аза, нито с абсолютния Дух." През 1882 Роберт Цимерман издава във Виена своя основен труд „Въведение в антропософията", който оказва известно въздействие върху Рудолф Щайнер.
към текста >>
При това не трябва да смятаме, че тази идея е плод на някаква спекулация, както и да смесваме истинската индивидуал
нос
т на човека нито със субективния дух или Аза, нито с абсолютния Дух."
Ето защо, през 1856, в своята „Антропология", Емануил Херман Фихте, син на Йохан Готлиб Фихте, обобщава: „Накрая цялата антропология се свежда до всестранно обоснования факт, че според същинската си природа, както и в източниците на своето съзнание, човекът принадлежи към един надсетивен свят. Сетивното съзнание и възникващата чрез него феноменология на света, както и целия сетивен живот на човека, нямат никаква друга стойност, освен че предоставят арената, на която се осъществява надсетивния живот на Духа... Крайният резултат на антропологията е Антропософията." Впрочем понятието „Антропософия" срещаме още през 1575, двадесет и една година преди „Рsyсhоlоgiа апthrоро1оgiа" на Гасман, когато в Базел е публикувано съчинението „De Маgiа Vеtеrum". Като първа задача на Антропософията в 16 век се разглежда одухотворяването на естествените науки и социалния живот. Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780 1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в антропософията едно „повишение" на досегашната философия, която се издига до един вид „медитативна философия": „Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една Антропософия и, следователно, се проявява както в поезията, така и в историята.
При това не трябва да смятаме, че тази идея е плод на някаква спекулация, както и да смесваме истинската индивидуалност на човека нито със субективния дух или Аза, нито с абсолютния Дух."
През 1882 Роберт Цимерман издава във Виена своя основен труд „Въведение в антропософията", който оказва известно въздействие върху Рудолф Щайнер. Разбира се, по-късно Рудолф Щайнер изпълва това понятие със съвсем друго съдържание. От съчиненията и лекциите на Рудолф Щайнер (Събр. Съч. №1 №354) е ясно, че „антропологията" и „антропософията" не се изключват взаимно. Просто към методологията на естественонаучното познание, той прибавя методологията на свръхсетивното познание, като и в двата случая обектите са едни и същи: Човекът, Земята, Космоса.
към текста >>
За него става все по-ясно: Неспособ
нос
тта за нравствени действия се дължи тъкмо на обстоятелството, че науката капитулира пред границите на несетивния свят и предоставя този свят на мистиците.
Просто към методологията на естественонаучното познание, той прибавя методологията на свръхсетивното познание, като и в двата случая обектите са едни и същи: Човекът, Земята, Космоса. Основният стремеж на антропософски-ориентираната наука за Духа е да стигне до един всеобхватен „образ на света и човека". Антропософията не е догматично учение, което предопределя характера на въпросите, както и начина за тяхното разрешение. „Тя няма нищо общо с мъртвото, абстрактно познание... а като живо познание, тя обхваща живота чрез самия него; тя се влива в човека не просто под формата на мисли или като резултат от едно или друго наблюдение, а като живителна кръв за душата; като форма на живот, тя присъства в самия човек". Когато Рудолф Щайнер започва да обосновава научно резултатите от своите „душевни наблюдения", той установява, че особено в областта на философията, въпросът непрекъснато опира до границите на човешкото познание.
За него става все по-ясно: Неспособността за нравствени действия се дължи тъкмо на обстоятелството, че науката капитулира пред границите на несетивния свят и предоставя този свят на мистиците.
Единственият начин да се прехвърли мост между сетивните възприятия и духовния „световен ред", а с това да се стигне и до едно по-дълбоко разбиране на света, се състои в преодоляването на съществуващите познавателни граници. За Рудолф Щайнер несетивните сили бяха неоспорим факт, също както и физическите природни сили. Ето защо той насочи своето внимание и в двете посоки. Изходната точка на неговото грандиозно дело следва да търсим в естественонаучните му разработки и студиите, свързани с теория на познанието от осемдесетте години на 19 век. Но „познанието" при Рудолф Щайнер далеч не се ограничава само в непосредственото разглеждане на съществото „човек" и неговите връзки с външния свят, В случаят и това е съществен признак на антропософското духовно изследване наред с общоизвестните и „признати" душевни способности, чрез „концентрация" и други разновидности на „душевно обучение", се стига до едно задълбочаване и разширяване на човешкото съзнание.
към текста >>
Но „познанието" при Рудолф Щайнер далеч не се ограничава само в непосредственото разглеждане на съществото „човек" и неговите връзки с външния свят, В случаят и това е съществен признак на антропософското духовно изследване наред с общоизвестните и „признати" душевни способ
нос
ти, чрез „концентрация" и други разновид
нос
ти на „душевно обучение", се стига до едно задълбочаване и разширяване на човешкото съзнание.
За него става все по-ясно: Неспособността за нравствени действия се дължи тъкмо на обстоятелството, че науката капитулира пред границите на несетивния свят и предоставя този свят на мистиците. Единственият начин да се прехвърли мост между сетивните възприятия и духовния „световен ред", а с това да се стигне и до едно по-дълбоко разбиране на света, се състои в преодоляването на съществуващите познавателни граници. За Рудолф Щайнер несетивните сили бяха неоспорим факт, също както и физическите природни сили. Ето защо той насочи своето внимание и в двете посоки. Изходната точка на неговото грандиозно дело следва да търсим в естественонаучните му разработки и студиите, свързани с теория на познанието от осемдесетте години на 19 век.
Но „познанието" при Рудолф Щайнер далеч не се ограничава само в непосредственото разглеждане на съществото „човек" и неговите връзки с външния свят, В случаят и това е съществен признак на антропософското духовно изследване наред с общоизвестните и „признати" душевни способности, чрез „концентрация" и други разновидности на „душевно обучение", се стига до едно задълбочаване и разширяване на човешкото съзнание.
Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 „учение за сетивата". В него виждаме, как Рудолф Щайнер придава стойност не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от „обикновените" сетивнофизически факти към несетивно-духовните явления. За него вярната и очна представа за човешките сетива като необходими „органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на свободата" в сферата на духовно-практическия живот. Към „досегашните пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота", „движението", „равновесието", „топлината", „словото", „мисълта" и „Азът". През следващите десетилетия след като е направил разтърсващи разкрития, засягащи основите на психологията, философията, антропологията и христологията Рудолф Щайнер разширява своите лекционни цикли и в областта на педагогиката, медицината, физиката, икономиката, селското стопанство.
към текста >>
В него виждаме, как Рудолф Щайнер придава стой
нос
т не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от „обикновените" сетивнофизически факти към несетивно-духовните явления.
За Рудолф Щайнер несетивните сили бяха неоспорим факт, също както и физическите природни сили. Ето защо той насочи своето внимание и в двете посоки. Изходната точка на неговото грандиозно дело следва да търсим в естественонаучните му разработки и студиите, свързани с теория на познанието от осемдесетте години на 19 век. Но „познанието" при Рудолф Щайнер далеч не се ограничава само в непосредственото разглеждане на съществото „човек" и неговите връзки с външния свят, В случаят и това е съществен признак на антропософското духовно изследване наред с общоизвестните и „признати" душевни способности, чрез „концентрация" и други разновидности на „душевно обучение", се стига до едно задълбочаване и разширяване на човешкото съзнание. Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 „учение за сетивата".
В него виждаме, как Рудолф Щайнер придава стойност не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от „обикновените" сетивнофизически факти към несетивно-духовните явления.
За него вярната и очна представа за човешките сетива като необходими „органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на свободата" в сферата на духовно-практическия живот. Към „досегашните пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота", „движението", „равновесието", „топлината", „словото", „мисълта" и „Азът". През следващите десетилетия след като е направил разтърсващи разкрития, засягащи основите на психологията, философията, антропологията и христологията Рудолф Щайнер разширява своите лекционни цикли и в областта на педагогиката, медицината, физиката, икономиката, селското стопанство. Още преди своя редовен университетски курс във Виенската политехника, Рудолф Щайнер се запознава подробно с Кантовата „Критика на чистия разум", както и с основните трудове на Фихте и Хегел. За тези младежки години, той пише в „Моят жизнен път" (Събр. Съч.
към текста >>
Постепенно моите усилия, свързани с яснотата и точ
нос
тта на естественонаучните понятия, ме убедиха, че единствено възможната изходна точка за едно истинско познание, се намира в действе
нос
тта на човешкия „Аз".
Към „досегашните пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота", „движението", „равновесието", „топлината", „словото", „мисълта" и „Азът". През следващите десетилетия след като е направил разтърсващи разкрития, засягащи основите на психологията, философията, антропологията и христологията Рудолф Щайнер разширява своите лекционни цикли и в областта на педагогиката, медицината, физиката, икономиката, селското стопанство. Още преди своя редовен университетски курс във Виенската политехника, Рудолф Щайнер се запознава подробно с Кантовата „Критика на чистия разум", както и с основните трудове на Фихте и Хегел. За тези младежки години, той пише в „Моят жизнен път" (Събр. Съч. №28, 1962 г., 52 стр.): „По това време пред мен назряваше задачата да пренеса живия трепет на човешката душа в строгите форми на мисленето.
Постепенно моите усилия, свързани с яснотата и точността на естественонаучните понятия, ме убедиха, че единствено възможната изходна точка за едно истинско познание, се намира в действеността на човешкия „Аз".
Както Азът е действен и сам наблюдава своята действеност, духовните факти се проявяват непосредствено пред човешкото съзнание." От есента на 1879 той започва да изучава математика и химия във Виена. Наред с това посещава лекциите на Карл Юлиус Шрьоер върху немската литература и курса по „практическа философия" на силно повлияния от Аристотел Франц Брентано. Скоро Рудолф Щайнер попада всред онова силово поле, където се кръстосват естествените науки и философията: „Аз усещах в себе си задължението да търся истината по пътя на философията. Ето защо трябваше да се занимавам сериозно с математика и естествени науки.
към текста >>
Както Азът е действен и сам наблюдава своята действе
нос
т, духовните факти се проявяват непосредствено пред човешкото съзнание."
През следващите десетилетия след като е направил разтърсващи разкрития, засягащи основите на психологията, философията, антропологията и христологията Рудолф Щайнер разширява своите лекционни цикли и в областта на педагогиката, медицината, физиката, икономиката, селското стопанство. Още преди своя редовен университетски курс във Виенската политехника, Рудолф Щайнер се запознава подробно с Кантовата „Критика на чистия разум", както и с основните трудове на Фихте и Хегел. За тези младежки години, той пише в „Моят жизнен път" (Събр. Съч. №28, 1962 г., 52 стр.): „По това време пред мен назряваше задачата да пренеса живия трепет на човешката душа в строгите форми на мисленето. Постепенно моите усилия, свързани с яснотата и точността на естественонаучните понятия, ме убедиха, че единствено възможната изходна точка за едно истинско познание, се намира в действеността на човешкия „Аз".
Както Азът е действен и сам наблюдава своята действеност, духовните факти се проявяват непосредствено пред човешкото съзнание."
От есента на 1879 той започва да изучава математика и химия във Виена. Наред с това посещава лекциите на Карл Юлиус Шрьоер върху немската литература и курса по „практическа философия" на силно повлияния от Аристотел Франц Брентано. Скоро Рудолф Щайнер попада всред онова силово поле, където се кръстосват естествените науки и философията: „Аз усещах в себе си задължението да търся истината по пътя на философията. Ето защо трябваше да се занимавам сериозно с математика и естествени науки. Бях убеден: до тези дисциплини аз изобщо не бих могъл да стигна, ако не съм в състояние да интерпретирам техните резултати от философска гледна точка." (Събр. Съч.
към текста >>
Първоначално познавателният интерес на Рудолф Щайнер е насочен към взаимната връзка между „идея" и „действител
нос
т".
Наред с това посещава лекциите на Карл Юлиус Шрьоер върху немската литература и курса по „практическа философия" на силно повлияния от Аристотел Франц Брентано. Скоро Рудолф Щайнер попада всред онова силово поле, където се кръстосват естествените науки и философията: „Аз усещах в себе си задължението да търся истината по пътя на философията. Ето защо трябваше да се занимавам сериозно с математика и естествени науки. Бях убеден: до тези дисциплини аз изобщо не бих могъл да стигна, ако не съм в състояние да интерпретирам техните резултати от философска гледна точка." (Събр. Съч. №28, 59 стр.)
Първоначално познавателният интерес на Рудолф Щайнер е насочен към взаимната връзка между „идея" и „действителност".
Убеждението му, че мислите са не огледални образи на действителността, а самата действителност, непрекъснато нараства. „Мисловното изживяване, като непосредствен факт в един действителен свят, за мен не подлежеше на съмнение. Дори то беше много по-интензивно от сетивните изживявания. Да, то е факт; но човек не може да се отнася към него като към своите мисли. В него, или зад него, може да има нещо съществено, нещо непознато." (Събр. Съч.
към текста >>
Убеждението му, че мислите са не огледални образи на действител
нос
тта, а самата действител
нос
т, непрекъснато нараства.
Скоро Рудолф Щайнер попада всред онова силово поле, където се кръстосват естествените науки и философията: „Аз усещах в себе си задължението да търся истината по пътя на философията. Ето защо трябваше да се занимавам сериозно с математика и естествени науки. Бях убеден: до тези дисциплини аз изобщо не бих могъл да стигна, ако не съм в състояние да интерпретирам техните резултати от философска гледна точка." (Събр. Съч. №28, 59 стр.) Първоначално познавателният интерес на Рудолф Щайнер е насочен към взаимната връзка между „идея" и „действителност".
Убеждението му, че мислите са не огледални образи на действителността, а самата действителност, непрекъснато нараства.
„Мисловното изживяване, като непосредствен факт в един действителен свят, за мен не подлежеше на съмнение. Дори то беше много по-интензивно от сетивните изживявания. Да, то е факт; но човек не може да се отнася към него като към своите мисли. В него, или зад него, може да има нещо съществено, нещо непознато." (Събр. Съч. №28, стр. 62).
към текста >>
През 1894 излиза едно от най-забележителните съчинения на Рудолф Щайнер, „Философия на свободата", след като предпоставките за неговата „теория на познанието" и проблемът за отношението между „познание" и „действител
нос
т" са вече изложени преди две години в неговата дисертация,
нос
еща заглавието: „Истина и наука.
„Мисловното изживяване, като непосредствен факт в един действителен свят, за мен не подлежеше на съмнение. Дори то беше много по-интензивно от сетивните изживявания. Да, то е факт; но човек не може да се отнася към него като към своите мисли. В него, или зад него, може да има нещо съществено, нещо непознато." (Събр. Съч. №28, стр. 62).
През 1894 излиза едно от най-забележителните съчинения на Рудолф Щайнер, „Философия на свободата", след като предпоставките за неговата „теория на познанието" и проблемът за отношението между „познание" и „действителност" са вече изложени преди две години в неговата дисертация, носеща заглавието: „Истина и наука.
Увод във “Философията на свободата". Според думите на самия Рудолф Щайнер „праначалото" на тази книга се съдържа в следните изречения от неговата статия „За естеството на нашите идеали": „Все пак аз не мога да повярвам, че не съществува едно извисяване над дълбокия песимизъм на познанието. И когато разглеждам вътрешната човешка същност, когато се приближавам до нашия идеен свят, аз се докосвам до това извисяване. То представлява един съвършен и затворен в себе си свят, който не зависи от преходността на външния физически свят. И нима нашите идеали не са действително живи и самостоятелни същества (Wesenheiten), независещи от благоприятните или враждебни условия на природата?
към текста >>
И когато разглеждам вътрешната човешка същ
нос
т, когато се приближавам до нашия идеен свят, аз се докосвам до това извисяване.
В него, или зад него, може да има нещо съществено, нещо непознато." (Събр. Съч. №28, стр. 62). През 1894 излиза едно от най-забележителните съчинения на Рудолф Щайнер, „Философия на свободата", след като предпоставките за неговата „теория на познанието" и проблемът за отношението между „познание" и „действителност" са вече изложени преди две години в неговата дисертация, носеща заглавието: „Истина и наука. Увод във “Философията на свободата". Според думите на самия Рудолф Щайнер „праначалото" на тази книга се съдържа в следните изречения от неговата статия „За естеството на нашите идеали": „Все пак аз не мога да повярвам, че не съществува едно извисяване над дълбокия песимизъм на познанието.
И когато разглеждам вътрешната човешка същност, когато се приближавам до нашия идеен свят, аз се докосвам до това извисяване.
То представлява един съвършен и затворен в себе си свят, който не зависи от преходността на външния физически свят. И нима нашите идеали не са действително живи и самостоятелни същества (Wesenheiten), независещи от благоприятните или враждебни условия на природата? Дори и прекрасната роза винаги да умира пред безмилостния порив на зимата, тя е изпълнила своята мисия, защото е внесла радост в живота на стотици хора; дори утре някому да би хрумнало да отрече цялото звездно небе: нима хилядолетия наред хората не поглеждат с преклонение нагоре. Те са съвършени не поради едни или други процеси, разиграващи се във времето, а поради своята вътрешна същност. Какво достойно за съжаление същество би бил онзи човек, който не открива, утеха вътре в своя идеен свят, а се нуждае за тази цел от помощта на природата.
към текста >>
То представлява един съвършен и затворен в себе си свят, който не зависи от преход
нос
тта на външния физически свят.
№28, стр. 62). През 1894 излиза едно от най-забележителните съчинения на Рудолф Щайнер, „Философия на свободата", след като предпоставките за неговата „теория на познанието" и проблемът за отношението между „познание" и „действителност" са вече изложени преди две години в неговата дисертация, носеща заглавието: „Истина и наука. Увод във “Философията на свободата". Според думите на самия Рудолф Щайнер „праначалото" на тази книга се съдържа в следните изречения от неговата статия „За естеството на нашите идеали": „Все пак аз не мога да повярвам, че не съществува едно извисяване над дълбокия песимизъм на познанието. И когато разглеждам вътрешната човешка същност, когато се приближавам до нашия идеен свят, аз се докосвам до това извисяване.
То представлява един съвършен и затворен в себе си свят, който не зависи от преходността на външния физически свят.
И нима нашите идеали не са действително живи и самостоятелни същества (Wesenheiten), независещи от благоприятните или враждебни условия на природата? Дори и прекрасната роза винаги да умира пред безмилостния порив на зимата, тя е изпълнила своята мисия, защото е внесла радост в живота на стотици хора; дори утре някому да би хрумнало да отрече цялото звездно небе: нима хилядолетия наред хората не поглеждат с преклонение нагоре. Те са съвършени не поради едни или други процеси, разиграващи се във времето, а поради своята вътрешна същност. Какво достойно за съжаление същество би бил онзи човек, който не открива, утеха вътре в своя идеен свят, а се нуждае за тази цел от помощта на природата. Къде остава божествената свобода, ако природата, също както невръстните деца, ни държи в своята проходилка?
към текста >>
Те са съвършени не поради едни или други процеси, разиграващи се във времето, а поради своята вътрешна същ
нос
т.
Според думите на самия Рудолф Щайнер „праначалото" на тази книга се съдържа в следните изречения от неговата статия „За естеството на нашите идеали": „Все пак аз не мога да повярвам, че не съществува едно извисяване над дълбокия песимизъм на познанието. И когато разглеждам вътрешната човешка същност, когато се приближавам до нашия идеен свят, аз се докосвам до това извисяване. То представлява един съвършен и затворен в себе си свят, който не зависи от преходността на външния физически свят. И нима нашите идеали не са действително живи и самостоятелни същества (Wesenheiten), независещи от благоприятните или враждебни условия на природата? Дори и прекрасната роза винаги да умира пред безмилостния порив на зимата, тя е изпълнила своята мисия, защото е внесла радост в живота на стотици хора; дори утре някому да би хрумнало да отрече цялото звездно небе: нима хилядолетия наред хората не поглеждат с преклонение нагоре.
Те са съвършени не поради едни или други процеси, разиграващи се във времето, а поради своята вътрешна същност.
Какво достойно за съжаление същество би бил онзи човек, който не открива, утеха вътре в своя идеен свят, а се нуждае за тази цел от помощта на природата. Къде остава божествената свобода, ако природата, също както невръстните деца, ни държи в своята проходилка? Не, тя трябва да ни отказва всичко, за да извоюваме щастието, да го породим от нашия свободен Аз. Не на природата, а на себе си ние искаме да дължим всичко! Обаче тази свобода е само един блян!
към текста >>
Първата цел е да посочи, че в действител
нос
т сетивния свят е едно духовно Същество, и че като душевно същество чрез истинското познание на сетивния свят човекът живее в духовния свят.
Ние виждаме как законите ръководят нещата и това причинява необходимостта. Но в нашето познание ние притежаваме онази мощ, с която можем да освободим природните неща от силата на закона. Трябва ли тогава да останем безволеви роби на тези закони? " Замисълът на „Философия на свободата" е формулиран от Рудолф Щайнер по следния начин: „Тази книга си поставя две основни цели.
Първата цел е да посочи, че в действителност сетивния свят е едно духовно Същество, и че като душевно същество чрез истинското познание на сетивния свят човекът живее в духовния свят.
В описанието на моралния свят като такъв, чието съществуване просветва в изживяваният от душата духовен свят и позволява на човека в свобода! да се приближи до себе си, е вложена втората цел." (Събр. Съч. №28, 247 стр.) Истинското значение на тази книга и с това тя надхвърля рамките на обикновен философски трактат е в обстоятелството, че тя не само описва как човек правилно може да мисли нещата, а как, изхождайки от мисленето, да стигне до нравствени действия. Сега пред човека се изправя задачата не само да упражнява това, което Рудолф Щайнер нарича „moralische Рhаntasie", а да преобрази целия днешен свят в онзи бъдещ свят, който вече напира към всички нас.
към текста >>
И Рудолф Щайнер нарича онова, което чрез „moraliscne Рhаntasie" се превръща в действител
нос
т, с името „moraliche Тесhnik".
В описанието на моралния свят като такъв, чието съществуване просветва в изживяваният от душата духовен свят и позволява на човека в свобода! да се приближи до себе си, е вложена втората цел." (Събр. Съч. №28, 247 стр.) Истинското значение на тази книга и с това тя надхвърля рамките на обикновен философски трактат е в обстоятелството, че тя не само описва как човек правилно може да мисли нещата, а как, изхождайки от мисленето, да стигне до нравствени действия. Сега пред човека се изправя задачата не само да упражнява това, което Рудолф Щайнер нарича „moralische Рhаntasie", а да преобрази целия днешен свят в онзи бъдещ свят, който вече напира към всички нас.
И Рудолф Щайнер нарича онова, което чрез „moraliscne Рhаntasie" се превръща в действителност, с името „moraliche Тесhnik".
В своята родствена близост, те двете „моралната фантазия" и „моралната техника" принадлежат към областта на науката! „Освен богатството от морални идеи и морална фантазия, нравствените действия предполагат една друга способност: да се преформира света на възприятията по такъв начин, че да не се нарушават техните закономерни връзки и зависимости. Моралната техника подлежи на изучаване, както и всяка друга научна дисциплина. Въпреки че, общо взето, хората са по-склонни да изнамират понятия за вече установените форми на живот, отколкото да ги изграждат от фантазията и то особено когато се отнася за бъдещи действия." В своята „биографична" лекция от 27.10.1918 („Историческа симптоматология", Събр. Съч.
към текста >>
„Освен богатството от морални идеи и морална фантазия, нравствените действия предполагат една друга способ
нос
т: да се преформира света на възприятията по такъв начин, че да не се нарушават техните закономерни връзки и зависимости.
№28, 247 стр.) Истинското значение на тази книга и с това тя надхвърля рамките на обикновен философски трактат е в обстоятелството, че тя не само описва как човек правилно може да мисли нещата, а как, изхождайки от мисленето, да стигне до нравствени действия. Сега пред човека се изправя задачата не само да упражнява това, което Рудолф Щайнер нарича „moralische Рhаntasie", а да преобрази целия днешен свят в онзи бъдещ свят, който вече напира към всички нас. И Рудолф Щайнер нарича онова, което чрез „moraliscne Рhаntasie" се превръща в действителност, с името „moraliche Тесhnik". В своята родствена близост, те двете „моралната фантазия" и „моралната техника" принадлежат към областта на науката!
„Освен богатството от морални идеи и морална фантазия, нравствените действия предполагат една друга способност: да се преформира света на възприятията по такъв начин, че да не се нарушават техните закономерни връзки и зависимости.
Моралната техника подлежи на изучаване, както и всяка друга научна дисциплина. Въпреки че, общо взето, хората са по-склонни да изнамират понятия за вече установените форми на живот, отколкото да ги изграждат от фантазията и то особено когато се отнася за бъдещи действия." В своята „биографична" лекция от 27.10.1918 („Историческа симптоматология", Събр. Съч. №185), Рудолф Щайнер допълва по този повод: „Това, което оставих тогава под писмена форма, беше преди всичко един етичен индивидуализъм. С други думи, аз посочих: Човек никога не би могъл да бъде свободен, ако неговите действия не произтичат от онези идеи, които се коренят в интуициите на отделната човешка индивидуалност.
към текста >>
С други думи, аз посочих: Човек никога не би могъл да бъде свободен, ако неговите действия не произтичат от онези идеи, които се коренят в интуициите на отделната човешка индивидуал
нос
т.
„Освен богатството от морални идеи и морална фантазия, нравствените действия предполагат една друга способност: да се преформира света на възприятията по такъв начин, че да не се нарушават техните закономерни връзки и зависимости. Моралната техника подлежи на изучаване, както и всяка друга научна дисциплина. Въпреки че, общо взето, хората са по-склонни да изнамират понятия за вече установените форми на живот, отколкото да ги изграждат от фантазията и то особено когато се отнася за бъдещи действия." В своята „биографична" лекция от 27.10.1918 („Историческа симптоматология", Събр. Съч. №185), Рудолф Щайнер допълва по този повод: „Това, което оставих тогава под писмена форма, беше преди всичко един етичен индивидуализъм.
С други думи, аз посочих: Човек никога не би могъл да бъде свободен, ако неговите действия не произтичат от онези идеи, които се коренят в интуициите на отделната човешка индивидуалност.
Така че този етичен индивидуализъм, като последна етично-еволюционна цел на човека, вече включва в себе си така наречения свободен Дух, който си пробива път и постепенно се освобождава както от принудата на природните закони, така и от принудата на всички общоприети нравствени закони." Валтер Куглер, 1991
към текста >>
31.
05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Дали тази моя дей
нос
т наистина произтича от самостоятелната ми същ
нос
т, или пък модерните физиолози са прави, казвайки, че ние не можем да мислим, както си искаме, а трябва да мислим, както това определят намиращите се в момента в нашето съзнание мисли и мисловни връзки (срв.
Последният е зависим от мен. Това личи от факта, че мога да се задоволя с наблюдението и да се откажа от всякакво търсене на понятия, ако това не ми е нужно. Но при наличие на такава нужда аз ще се успокоя едва след като съм поставил понятията топка, отскокливост, движение, удар, скорост и т.н. в известна връзка, към която наблюдаваният процес има определено отношение. И колкото сигурно е, че първият процес се извършва независимо от мен, толкова сигурно е, че понятийният процес не може да протече без моя намеса.
Дали тази моя дейност наистина произтича от самостоятелната ми същност, или пък модерните физиолози са прави, казвайки, че ние не можем да мислим, както си искаме, а трябва да мислим, както това определят намиращите се в момента в нашето съзнание мисли и мисловни връзки (срв.
Циен, Ръководство по физиологична психология. Йена, 1893, стр.171) - това ще бъде предмет на по-нататъшно разглеждане. Засега искаме само да констатираме факта, че ние постоянно се чувстваме принуждавани да търсим понятия и понятийни връзки за стоящи в известно отношение с тях предмети и явления, дадени ни без наша намеса. Временно ще се абстрахираме от въпроса, дали тази дейност действително е наша дейност, или я вършим по някаква неотменима необходимост. Няма съмнение, че на пръв поглед тя ни изглежда наша.
към текста >>
Временно ще се абстрахираме от въпроса, дали тази дей
нос
т действително е наша дей
нос
т, или я вършим по някаква неотменима необходимост.
И колкото сигурно е, че първият процес се извършва независимо от мен, толкова сигурно е, че понятийният процес не може да протече без моя намеса. Дали тази моя дейност наистина произтича от самостоятелната ми същност, или пък модерните физиолози са прави, казвайки, че ние не можем да мислим, както си искаме, а трябва да мислим, както това определят намиращите се в момента в нашето съзнание мисли и мисловни връзки (срв. Циен, Ръководство по физиологична психология. Йена, 1893, стр.171) - това ще бъде предмет на по-нататъшно разглеждане. Засега искаме само да констатираме факта, че ние постоянно се чувстваме принуждавани да търсим понятия и понятийни връзки за стоящи в известно отношение с тях предмети и явления, дадени ни без наша намеса.
Временно ще се абстрахираме от въпроса, дали тази дейност действително е наша дейност, или я вършим по някаква неотменима необходимост.
Няма съмнение, че на пръв поглед тя ни изглежда наша. Съвсем определено знаем, че едновременно с предметите не ни се дават техните понятия. Че самият аз съм деятелят, може да почива на привидност, но поне при непосредствено наблюдение нещата се представят така. Сега въпросът е какво ни ползва това, че към даден процес намираме негово понятийно съответствие? Огромна е разликата в начина, по който за мен се съотнасят частите на един процес преди и след намирането на съответните понятия.
към текста >>
Че самият аз съм деятелят, може да почива на привид
нос
т, но поне при непосредствено наблюдение нещата се представят така.
Йена, 1893, стр.171) - това ще бъде предмет на по-нататъшно разглеждане. Засега искаме само да констатираме факта, че ние постоянно се чувстваме принуждавани да търсим понятия и понятийни връзки за стоящи в известно отношение с тях предмети и явления, дадени ни без наша намеса. Временно ще се абстрахираме от въпроса, дали тази дейност действително е наша дейност, или я вършим по някаква неотменима необходимост. Няма съмнение, че на пръв поглед тя ни изглежда наша. Съвсем определено знаем, че едновременно с предметите не ни се дават техните понятия.
Че самият аз съм деятелят, може да почива на привидност, но поне при непосредствено наблюдение нещата се представят така.
Сега въпросът е какво ни ползва това, че към даден процес намираме негово понятийно съответствие? Огромна е разликата в начина, по който за мен се съотнасят частите на един процес преди и след намирането на съответните понятия. Простото наблюдение може да проследи частите на даден процес в тяхното протичане, но преди използването на понятия тяхната взаимовръзка остава неясна. Аз виждам как първата билярдна топка се движи по посока и с определена скорост към втората. За да разбера какво ще се случи след сблъскването, трябва да изчакам и тогава мога да го проследя пак с очите си.
към текста >>
В такъв случай аз мога да предвидя какво ще стане дори ако възмож
нос
тта за наблюдение се прекрати.
Простото наблюдение може да проследи частите на даден процес в тяхното протичане, но преди използването на понятия тяхната взаимовръзка остава неясна. Аз виждам как първата билярдна топка се движи по посока и с определена скорост към втората. За да разбера какво ще се случи след сблъскването, трябва да изчакам и тогава мога да го проследя пак с очите си. Ако приемем, че в мига на сблъсъка някой ми закрие полето, върху което протича процесът, тогава аз - просто като наблюдател - няма да узная какво се е случило по-нататък. Другояче е, ако преди закриването съм намерил съответните понятия за създалата се обстановка.
В такъв случай аз мога да предвидя какво ще стане дори ако възможността за наблюдение се прекрати.
Един просто наблюдаван процес или предмет не подсказва от само себе си нищо за своята взаимовръзка с други процеси и предмети. Тази взаимовръзка проличава едва след като наблюдението се свърже с мисленето. Наблюдението и мисленето са двете изходни точки за всеки духовен стремеж на човека, доколкото той има съзнание за такъв стремеж. Работата на обикновения човешки ум и най-сложните научни изследвания се опират на тези два главни стожера на нашия Дух. Философите са изхождали от различни основни противоположности: идея и действителност, субект и обект, явление и нещото само за себе си, Аз и не-Аз, идея и воля, понятие и материя, сила и вещество, съзнателно и несъзнателно.
към текста >>
Философите са изхождали от различни основни противополож
нос
ти: идея и действител
нос
т, субект и обект, явление и нещото само за себе си, Аз и не-Аз, идея и воля, понятие и материя, сила и вещество, съзнателно и несъзнателно.
В такъв случай аз мога да предвидя какво ще стане дори ако възможността за наблюдение се прекрати. Един просто наблюдаван процес или предмет не подсказва от само себе си нищо за своята взаимовръзка с други процеси и предмети. Тази взаимовръзка проличава едва след като наблюдението се свърже с мисленето. Наблюдението и мисленето са двете изходни точки за всеки духовен стремеж на човека, доколкото той има съзнание за такъв стремеж. Работата на обикновения човешки ум и най-сложните научни изследвания се опират на тези два главни стожера на нашия Дух.
Философите са изхождали от различни основни противоположности: идея и действителност, субект и обект, явление и нещото само за себе си, Аз и не-Аз, идея и воля, понятие и материя, сила и вещество, съзнателно и несъзнателно.
Но лесно може да се покаже, че всички тези противоположности, трябва да бъдат предхождани от тази на наблюдението и мисленето, която е най-важната противоположност за човека. Какъвто и принцип да създадем, ние сме длъжни да посочим къде сме го наблюдавали, или пък да го изразим като една ясна мисъл, възпроизводима за всекиго другиго. Заговори ли за основните си принципи, на всеки философ се налага да си служи с понятийната форма, а оттук и с мисленето. По такъв начин той косвено признава, че мисленето е предпоставка за неговата дейност. Нека тук все още да не уточняваме дали мисленето или нещо друго е главен елемент на световното развитие.
към текста >>
Но лесно може да се покаже, че всички тези противополож
нос
ти, трябва да бъдат предхождани от тази на наблюдението и мисленето, която е най-важната противополож
нос
т за човека.
Един просто наблюдаван процес или предмет не подсказва от само себе си нищо за своята взаимовръзка с други процеси и предмети. Тази взаимовръзка проличава едва след като наблюдението се свърже с мисленето. Наблюдението и мисленето са двете изходни точки за всеки духовен стремеж на човека, доколкото той има съзнание за такъв стремеж. Работата на обикновения човешки ум и най-сложните научни изследвания се опират на тези два главни стожера на нашия Дух. Философите са изхождали от различни основни противоположности: идея и действителност, субект и обект, явление и нещото само за себе си, Аз и не-Аз, идея и воля, понятие и материя, сила и вещество, съзнателно и несъзнателно.
Но лесно може да се покаже, че всички тези противоположности, трябва да бъдат предхождани от тази на наблюдението и мисленето, която е най-важната противоположност за човека.
Какъвто и принцип да създадем, ние сме длъжни да посочим къде сме го наблюдавали, или пък да го изразим като една ясна мисъл, възпроизводима за всекиго другиго. Заговори ли за основните си принципи, на всеки философ се налага да си служи с понятийната форма, а оттук и с мисленето. По такъв начин той косвено признава, че мисленето е предпоставка за неговата дейност. Нека тук все още да не уточняваме дали мисленето или нещо друго е главен елемент на световното развитие. Но че без мисленето философът не може да се сдобие със знания по този въпрос - това поначало е ясно.
към текста >>
По такъв начин той косвено признава, че мисленето е предпоставка за неговата дей
нос
т.
Работата на обикновения човешки ум и най-сложните научни изследвания се опират на тези два главни стожера на нашия Дух. Философите са изхождали от различни основни противоположности: идея и действителност, субект и обект, явление и нещото само за себе си, Аз и не-Аз, идея и воля, понятие и материя, сила и вещество, съзнателно и несъзнателно. Но лесно може да се покаже, че всички тези противоположности, трябва да бъдат предхождани от тази на наблюдението и мисленето, която е най-важната противоположност за човека. Какъвто и принцип да създадем, ние сме длъжни да посочим къде сме го наблюдавали, или пък да го изразим като една ясна мисъл, възпроизводима за всекиго другиго. Заговори ли за основните си принципи, на всеки философ се налага да си служи с понятийната форма, а оттук и с мисленето.
По такъв начин той косвено признава, че мисленето е предпоставка за неговата дейност.
Нека тук все още да не уточняваме дали мисленето или нещо друго е главен елемент на световното развитие. Но че без мисленето философът не може да се сдобие със знания по този въпрос - това поначало е ясно. При възникване на явленията в света мисленето може да играе второстепенна роля, обаче при възникването на даден възглед за тях то несъмнено придобива главна роля. А що се отнася до наблюдението, присъщо на нашето устройство е, че ние се нуждаем от него. Мисълта ни за кон и обектът кон са две неща, които за нас се явяват поотделно.
към текста >>
Първо трябва да заема някаква гледна точка извън собствената си дей
нос
т, ако наред с масата искам да наблюдавам и моето мислене за масата.
Съдържанието на усещания, възприятия и съзерцания, чувствата, волевите актове, съновиденията и образите на фантазията, представите, понятията и идеите, всички илюзии и халюцинации ни се дават чрез наблюдението. Като обект на наблюдение, мисленето обаче съществено се различава от всички останали неща. Наблюдението на една маса, на едно дърво настъпва у мен в момента, когато тези предмети се появят в кръгозора на моите преживявания. Но мисленето за тези предмети аз не наблюдавам паралелно. Масата наблюдавам, а мисленето за масата извършвам, но не го наблюдавам в същия момент.
Първо трябва да заема някаква гледна точка извън собствената си дейност, ако наред с масата искам да наблюдавам и моето мислене за масата.
Докато наблюдаването на предмети и процеси, както и мисленето за тях представляват съвсем обичайни състояния, изпълващи непрекъснато моя живот, наблюдението на мисленето е своего рода извънредно положение. Този факт трябва по съответен начин да се вземе под внимание, когато се цели да бъде определено отношението на мисленето към всички други съдържания на наблюдението. Трябва да сме наясно, че при наблюдаване на мисленето към последното се прилага подход, който представлява нормално състояние за разглеждане съдържанието на целия останал свят, но който в течение на това нормално състояние не настъпва за самото мислене. Някой би могъл да възрази, че отбелязаното от мен тук за мисленето е валидно също така за чувстването и за останалите духовни дейности. Когато изпитваме например чувство на наслада, то също се подклаждало от някакъв предмет, при което аз несъмнено съм наблюдавал този предмет, но не и чувството на наслада.
към текста >>
Някой би могъл да възрази, че отбелязаното от мен тук за мисленето е валидно също така за чувстването и за останалите духовни дей
нос
ти.
Масата наблюдавам, а мисленето за масата извършвам, но не го наблюдавам в същия момент. Първо трябва да заема някаква гледна точка извън собствената си дейност, ако наред с масата искам да наблюдавам и моето мислене за масата. Докато наблюдаването на предмети и процеси, както и мисленето за тях представляват съвсем обичайни състояния, изпълващи непрекъснато моя живот, наблюдението на мисленето е своего рода извънредно положение. Този факт трябва по съответен начин да се вземе под внимание, когато се цели да бъде определено отношението на мисленето към всички други съдържания на наблюдението. Трябва да сме наясно, че при наблюдаване на мисленето към последното се прилага подход, който представлява нормално състояние за разглеждане съдържанието на целия останал свят, но който в течение на това нормално състояние не настъпва за самото мислене.
Някой би могъл да възрази, че отбелязаното от мен тук за мисленето е валидно също така за чувстването и за останалите духовни дейности.
Когато изпитваме например чувство на наслада, то също се подклаждало от някакъв предмет, при което аз несъмнено съм наблюдавал този предмет, но не и чувството на наслада. Това възражение обаче почива на една заблуда. Насладата съвсем не стои в същото отношение към своя предмет, както понятието, което се създава от мисленето. На мен ми е пределно ясно, че понятието за нещо е плод на моя дейност, докато насладата у мен се поражда от някакъв предмет по подобен начин, както например промяната, предизвикана в един предмет от падащ камък, който се стоварва върху него. За наблюдението насладата е дадена по съвсем същия начин, както предизвикващият я процес.
към текста >>
На мен ми е пределно ясно, че понятието за нещо е плод на моя дей
нос
т, докато насладата у мен се поражда от някакъв предмет по подобен начин, както например промяната, предизвикана в един предмет от падащ камък, който се стоварва върху него.
Трябва да сме наясно, че при наблюдаване на мисленето към последното се прилага подход, който представлява нормално състояние за разглеждане съдържанието на целия останал свят, но който в течение на това нормално състояние не настъпва за самото мислене. Някой би могъл да възрази, че отбелязаното от мен тук за мисленето е валидно също така за чувстването и за останалите духовни дейности. Когато изпитваме например чувство на наслада, то също се подклаждало от някакъв предмет, при което аз несъмнено съм наблюдавал този предмет, но не и чувството на наслада. Това възражение обаче почива на една заблуда. Насладата съвсем не стои в същото отношение към своя предмет, както понятието, което се създава от мисленето.
На мен ми е пределно ясно, че понятието за нещо е плод на моя дейност, докато насладата у мен се поражда от някакъв предмет по подобен начин, както например промяната, предизвикана в един предмет от падащ камък, който се стоварва върху него.
За наблюдението насладата е дадена по съвсем същия начин, както предизвикващият я процес. По отношение на понятието това не е валидно. Аз мога да попитам защо определен процес поражда у мен чувството на наслада? Не върви обаче да питам защо даден процес поражда у мен определен набор от понятия? Това просто не би имало никакъв смисъл.
към текста >>
Затова пък безспорно узнавам нещо за моята лич
нос
т, ако познавам чувството, което определен процес събужда у мен.
Аз мога да попитам защо определен процес поражда у мен чувството на наслада? Не върви обаче да питам защо даден процес поражда у мен определен набор от понятия? Това просто не би имало никакъв смисъл. При размишлението над даден процес съвсем не се касае за някакво въздействие върху мен. Аз не мога да узная нищо за себе си от това, че познавам съответните понятия за наблюдаваната от мен промяна, предизвиквана от хвърлен към стъклото на прозорец камък.
Затова пък безспорно узнавам нещо за моята личност, ако познавам чувството, което определен процес събужда у мен.
Когато за един наблюдаван предмет кажа, че това е роза, аз не казвам абсолютно нищо за самия себе си; но ако за същия предмет кажа, че ми доставя чувството на наслада, тогава аз съм характеризирал не само розата, но и самия себе си с моето отношение към розата. Следователно по отношение на наблюдението не може да се говори за приравняване на мисленето към чувстването. Същото лесно би могло да се установи и за останалите дейности на човешкия Дух. За разлика от мисленето те се нареждат в една редица с други наблюдавани предмети и процеси. Към своеобразната природа на мисленето спада именно, че то е дейност, насочена само към наблюдавания предмет, а не към мислещото лице.
към текста >>
Същото лесно би могло да се установи и за останалите дей
нос
ти на човешкия Дух.
При размишлението над даден процес съвсем не се касае за някакво въздействие върху мен. Аз не мога да узная нищо за себе си от това, че познавам съответните понятия за наблюдаваната от мен промяна, предизвиквана от хвърлен към стъклото на прозорец камък. Затова пък безспорно узнавам нещо за моята личност, ако познавам чувството, което определен процес събужда у мен. Когато за един наблюдаван предмет кажа, че това е роза, аз не казвам абсолютно нищо за самия себе си; но ако за същия предмет кажа, че ми доставя чувството на наслада, тогава аз съм характеризирал не само розата, но и самия себе си с моето отношение към розата. Следователно по отношение на наблюдението не може да се говори за приравняване на мисленето към чувстването.
Същото лесно би могло да се установи и за останалите дейности на човешкия Дух.
За разлика от мисленето те се нареждат в една редица с други наблюдавани предмети и процеси. Към своеобразната природа на мисленето спада именно, че то е дейност, насочена само към наблюдавания предмет, а не към мислещото лице. Това личи още от самия начин, по който изразяваме мислите си за даден предмет в противовес на нашите чувства или волеви актове. Когато видя един предмет и в него разпозная маса, аз по принцип няма да кажа „Мисля за една маса", а „Това е маса".
към текста >>
Към своеобразната природа на мисленето спада именно, че то е дей
нос
т, насочена само към наблюдавания предмет, а не към мислещото лице.
Затова пък безспорно узнавам нещо за моята личност, ако познавам чувството, което определен процес събужда у мен. Когато за един наблюдаван предмет кажа, че това е роза, аз не казвам абсолютно нищо за самия себе си; но ако за същия предмет кажа, че ми доставя чувството на наслада, тогава аз съм характеризирал не само розата, но и самия себе си с моето отношение към розата. Следователно по отношение на наблюдението не може да се говори за приравняване на мисленето към чувстването. Същото лесно би могло да се установи и за останалите дейности на човешкия Дух. За разлика от мисленето те се нареждат в една редица с други наблюдавани предмети и процеси.
Към своеобразната природа на мисленето спада именно, че то е дейност, насочена само към наблюдавания предмет, а не към мислещото лице.
Това личи още от самия начин, по който изразяваме мислите си за даден предмет в противовес на нашите чувства или волеви актове. Когато видя един предмет и в него разпозная маса, аз по принцип няма да кажа „Мисля за една маса", а „Това е маса". Но мога също така да кажа „Радвам се на масата".
към текста >>
С израза „Мисля за една маса" аз вече навлизам в споменатото по-горе извънредно положение, когато в предмет на наблюдението бива превръщано нещо, което винаги се съдържа в нашата духовна дей
нос
т, но не като наблюдаван обект.
Когато видя един предмет и в него разпозная маса, аз по принцип няма да кажа „Мисля за една маса", а „Това е маса". Но мога също така да кажа „Радвам се на масата". В първия случай изобщо не целя да изразя, че встъпвам в някакво съотношение с масата; във втория случай обаче се касае тъкмо за такова отношение.
С израза „Мисля за една маса" аз вече навлизам в споменатото по-горе извънредно положение, когато в предмет на наблюдението бива превръщано нещо, което винаги се съдържа в нашата духовна дейност, но не като наблюдаван обект.
Своеобразната природа на мисленето се изявява в това, че мислещият забравя мисленето, докато го упражнява. Занимава го не мисленето, а предметът на мисленето, който той наблюдава. Така първото наблюдение, което извършваме над мисленето, е, че то представлява ненаблюдаваният елемент на нашия обикновен духовен живот. Причината, поради която ние не наблюдаваме мисленето във всекидневния духовен живот, не е някаква друга, освен че то почива на собствената ни дейност. Онова, което аз самият не произвеждам, се появява като нещо предметно в полето на моето наблюдение.
към текста >>
Причината, поради която ние не наблюдаваме мисленето във всекидневния духовен живот, не е някаква друга, освен че то почива на собствената ни дей
нос
т.
В първия случай изобщо не целя да изразя, че встъпвам в някакво съотношение с масата; във втория случай обаче се касае тъкмо за такова отношение. С израза „Мисля за една маса" аз вече навлизам в споменатото по-горе извънредно положение, когато в предмет на наблюдението бива превръщано нещо, което винаги се съдържа в нашата духовна дейност, но не като наблюдаван обект. Своеобразната природа на мисленето се изявява в това, че мислещият забравя мисленето, докато го упражнява. Занимава го не мисленето, а предметът на мисленето, който той наблюдава. Така първото наблюдение, което извършваме над мисленето, е, че то представлява ненаблюдаваният елемент на нашия обикновен духовен живот.
Причината, поради която ние не наблюдаваме мисленето във всекидневния духовен живот, не е някаква друга, освен че то почива на собствената ни дейност.
Онова, което аз самият не произвеждам, се появява като нещо предметно в полето на моето наблюдение. Виждам се изправен пред това възникнало, без мое участие нещо; то застава пред мен и аз трябва да го приема като предпоставка за моя мисловен процес. Докато размишлявам за предмета, аз се занимавам с него, погледът ми е обърнат към него. Това занимание е именно мисловното съзерцание. Вниманието ми е насочено не към моята дейност, а към обекта на тази дейност.
към текста >>
Вниманието ми е насочено не към моята дей
нос
т, а към обекта на тази дей
нос
т.
Причината, поради която ние не наблюдаваме мисленето във всекидневния духовен живот, не е някаква друга, освен че то почива на собствената ни дейност. Онова, което аз самият не произвеждам, се появява като нещо предметно в полето на моето наблюдение. Виждам се изправен пред това възникнало, без мое участие нещо; то застава пред мен и аз трябва да го приема като предпоставка за моя мисловен процес. Докато размишлявам за предмета, аз се занимавам с него, погледът ми е обърнат към него. Това занимание е именно мисловното съзерцание.
Вниманието ми е насочено не към моята дейност, а към обекта на тази дейност.
С други думи: Докато мисля, аз не виждам моето мислене, което сам произвеждам, а виждам обекта на мисленето, който аз не произвеждам. В същото състояние се намирам дори тогава, когато допусна да настъпи извънредното положение и започна да размишлявам за самото мислене. Аз никога не мога да наблюдавам настоящето си мислене, но мога впоследствие да превърна в обект на мисленето опита, който съм набрал за моя мисловен процес. Ако река да наблюдавам настоящето си мислене, би трябвало да се разполовя на две личности: Една, която мисли, и друга, която се наблюдава при това мислене. Това ми е невъзможно, но мога да го извърша в два отделни акта.
към текста >>
Ако река да наблюдавам настоящето си мислене, би трябвало да се разполовя на две лич
нос
ти: Една, която мисли, и друга, която се наблюдава при това мислене.
Това занимание е именно мисловното съзерцание. Вниманието ми е насочено не към моята дейност, а към обекта на тази дейност. С други думи: Докато мисля, аз не виждам моето мислене, което сам произвеждам, а виждам обекта на мисленето, който аз не произвеждам. В същото състояние се намирам дори тогава, когато допусна да настъпи извънредното положение и започна да размишлявам за самото мислене. Аз никога не мога да наблюдавам настоящето си мислене, но мога впоследствие да превърна в обект на мисленето опита, който съм набрал за моя мисловен процес.
Ако река да наблюдавам настоящето си мислене, би трябвало да се разполовя на две личности: Една, която мисли, и друга, която се наблюдава при това мислене.
Това ми е невъзможно, но мога да го извърша в два отделни акта. Мисленето, което подлежи на наблюдение, никога не е ангажираното в тази дейност мислене, а е едно друго. При това не е от значение дали за целта ще проведа наблюденията си върху собственото си предишно мислене, или ще проследя мисловния процес на друго лице, или пък - както в горния случай с движението на билярдната топка - ще предпоставя някакъв фиктивен мисловен процес. Две неща са несъвместими: дейното сътворяване и вглъбеното съпоставяне. Това се знае още от Първа книга Мойсеева.
към текста >>
Мисленето, което подлежи на наблюдение, никога не е ангажираното в тази дей
нос
т мислене, а е едно друго.
С други думи: Докато мисля, аз не виждам моето мислене, което сам произвеждам, а виждам обекта на мисленето, който аз не произвеждам. В същото състояние се намирам дори тогава, когато допусна да настъпи извънредното положение и започна да размишлявам за самото мислене. Аз никога не мога да наблюдавам настоящето си мислене, но мога впоследствие да превърна в обект на мисленето опита, който съм набрал за моя мисловен процес. Ако река да наблюдавам настоящето си мислене, би трябвало да се разполовя на две личности: Една, която мисли, и друга, която се наблюдава при това мислене. Това ми е невъзможно, но мога да го извърша в два отделни акта.
Мисленето, което подлежи на наблюдение, никога не е ангажираното в тази дейност мислене, а е едно друго.
При това не е от значение дали за целта ще проведа наблюденията си върху собственото си предишно мислене, или ще проследя мисловния процес на друго лице, или пък - както в горния случай с движението на билярдната топка - ще предпоставя някакъв фиктивен мисловен процес. Две неща са несъвместими: дейното сътворяване и вглъбеното съпоставяне. Това се знае още от Първа книга Мойсеева. В първите шест Вселенски дни Бог сътворил света и едва след като той бил налице, се създала възможност да бъде огледан: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, то беше твърде добро" (Бит. 1:31). Така е и с нашето мислене.
към текста >>
В първите шест Вселенски дни Бог сътворил света и едва след като той бил налице, се създала възмож
нос
т да бъде огледан: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, то беше твърде добро" (Бит. 1:31).
Това ми е невъзможно, но мога да го извърша в два отделни акта. Мисленето, което подлежи на наблюдение, никога не е ангажираното в тази дейност мислене, а е едно друго. При това не е от значение дали за целта ще проведа наблюденията си върху собственото си предишно мислене, или ще проследя мисловния процес на друго лице, или пък - както в горния случай с движението на билярдната топка - ще предпоставя някакъв фиктивен мисловен процес. Две неща са несъвместими: дейното сътворяване и вглъбеното съпоставяне. Това се знае още от Първа книга Мойсеева.
В първите шест Вселенски дни Бог сътворил света и едва след като той бил налице, се създала възможност да бъде огледан: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, то беше твърде добро" (Бит. 1:31).
Така е и с нашето мислене. Ако искаме да го наблюдаваме, то първо трябва да бъде налице. Причината, лишаваща ни от възможността да наблюдаваме мисленето по време на неговото протичане, е сходна на тази, която ни позволява да го опознаем по-пряко и проникновено от всеки друг процес на света. Тъкмо защото то самото е наш продукт, ние познаваме характеристиката на неговото протичане, начина, по който се извършва въпросният процес. При мисленето на нас от съвсем непосредствен опит ни е известно онова, което в останалите сфери на наблюдение може да се открие само по косвен начин: Реално съответстващата взаимовръзка и отношението между отделните предмети.
към текста >>
Причината, лишаваща ни от възмож
нос
тта да наблюдаваме мисленето по време на неговото протичане, е сходна на тази, която ни позволява да го опознаем по-пряко и проникновено от всеки друг процес на света.
Две неща са несъвместими: дейното сътворяване и вглъбеното съпоставяне. Това се знае още от Първа книга Мойсеева. В първите шест Вселенски дни Бог сътворил света и едва след като той бил налице, се създала възможност да бъде огледан: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, то беше твърде добро" (Бит. 1:31). Така е и с нашето мислене. Ако искаме да го наблюдаваме, то първо трябва да бъде налице.
Причината, лишаваща ни от възможността да наблюдаваме мисленето по време на неговото протичане, е сходна на тази, която ни позволява да го опознаем по-пряко и проникновено от всеки друг процес на света.
Тъкмо защото то самото е наш продукт, ние познаваме характеристиката на неговото протичане, начина, по който се извършва въпросният процес. При мисленето на нас от съвсем непосредствен опит ни е известно онова, което в останалите сфери на наблюдение може да се открие само по косвен начин: Реално съответстващата взаимовръзка и отношението между отделните предмети. Защо за моето наблюдение гърмът следва след светкавицата - това не ми е известно просто така. Но защо моето мислене свързва понятието гръм с това за светкавица аз знам пряко от съдържанията на двете понятия. В случая естествено няма никакво значение дали понятията ми за светкавица и гръм са правилни.
към текста >>
Тук говоря за мислене, доколкото то следва от наблюдението на нашата духовна дей
нос
т.
Защо за моето наблюдение гърмът следва след светкавицата - това не ми е известно просто така. Но защо моето мислене свързва понятието гръм с това за светкавица аз знам пряко от съдържанията на двете понятия. В случая естествено няма никакво значение дали понятията ми за светкавица и гръм са правилни. Взаимовръзката между тези, които имам, ми е ясна, и то от самите тях. Тази прозрачна яснота по отношение на мисловния процес е съвсем независима от нашите знания за физиологичните основи на мисленето.
Тук говоря за мислене, доколкото то следва от наблюдението на нашата духовна дейност.
При това изобщо не се взема под внимание как един материален процес в моя мозък поражда или повлиява друг материален процес, докато извършвам някаква мисловна операция. Що се отнася до мисленето, то аз не наблюдавам кой процес в моя мозък свързва понятието светкавица с това за гърма, а кое ме кара да поставям двете понятия в определено отношение. Моето наблюдение показва, че за мисловните ми връзки не съществува нещо, с което да се съобразявам, освен съдържанието на моите мисли; с материалните процеси в моя мозък аз не се съобразявам. В една по-малко материалистична епоха от нашата тази забележка естествено би била излишна. Понастоящем обаче, когато има хора, вярващи, че щом знаем какво е материя, ще знаем също как материята мисли, трябва все пак да се каже, че за мисленето може Да се говори, без незабавно да се изпада в колизия с физиологията на мозъка.
към текста >>
Който не може да превъзмогне материализма, на него му липсва способ
нос
тта да предизвика у себе си описаното извънредно положение, довеждащо до съзнанието му онова, което остава неосъзнато при всяка друга духовна дей
нос
т.
Понастоящем обаче, когато има хора, вярващи, че щом знаем какво е материя, ще знаем също как материята мисли, трябва все пак да се каже, че за мисленето може Да се говори, без незабавно да се изпада в колизия с физиологията на мозъка. Днес твърде много хора се затрудняват да схванат понятието мислене в неговата чистота. Ако на представата, която развих тук за мисленето, някой веднага възрази с изявлението на Кабанис „Мозъкът отделя мисли, както черния дроб - жлъчка, слюнчените жлези - слюнка и т.н.", той просто не знае за какво говоря. С помощта на чисто наблюдение той се опитва да открие мисленето по същия начин, както постъпваме с други обекти от съдържанието на света. Но по този път той не може да го открие, понеже то - както доказах - тъкмо тук се изплъзва на нормалното наблюдение.
Който не може да превъзмогне материализма, на него му липсва способността да предизвика у себе си описаното извънредно положение, довеждащо до съзнанието му онова, което остава неосъзнато при всяка друга духовна дейност.
Който няма доброто желание да вникне в това становище, с него за мисленето би могло да се говори толкова, колкото със слепия за цветовете. Нека обаче поне да не предполага, че ние смятаме физиологични процеси за мислене. Той не обяснява мисленето, защото изобщо не го вижда. Но за всеки, който притежава способността да наблюдава мисленето (а при добро желание всеки нормално устроен човек я притежава), това наблюдение е най-важното, което може да направи. Защото той наблюдава нещо, чийто производител е самият той; той не застава пред някакъв поначало чужд обект, а пред своя собствена дейност.
към текста >>
Но за всеки, който притежава способ
нос
тта да наблюдава мисленето (а при добро желание всеки нормално устроен човек я притежава), това наблюдение е най-важното, което може да направи.
Но по този път той не може да го открие, понеже то - както доказах - тъкмо тук се изплъзва на нормалното наблюдение. Който не може да превъзмогне материализма, на него му липсва способността да предизвика у себе си описаното извънредно положение, довеждащо до съзнанието му онова, което остава неосъзнато при всяка друга духовна дейност. Който няма доброто желание да вникне в това становище, с него за мисленето би могло да се говори толкова, колкото със слепия за цветовете. Нека обаче поне да не предполага, че ние смятаме физиологични процеси за мислене. Той не обяснява мисленето, защото изобщо не го вижда.
Но за всеки, който притежава способността да наблюдава мисленето (а при добро желание всеки нормално устроен човек я притежава), това наблюдение е най-важното, което може да направи.
Защото той наблюдава нещо, чийто производител е самият той; той не застава пред някакъв поначало чужд обект, а пред своя собствена дейност. Той знае как възниква наблюдаваното от него. Той прозира отношенията и връзките. Намерена е една опорна точка, от която с основателна надежда може да се търси обяснение за останалите явления в света. Чувството за наличие на такава опорна точка дава повод на основателя на по-новата философия Рене Декарт да базира цялото човешко знание на тезата: Мисля, следователно съществувам.
към текста >>
Защото той наблюдава нещо, чийто производител е самият той; той не застава пред някакъв поначало чужд обект, а пред своя собствена дей
нос
т.
Който не може да превъзмогне материализма, на него му липсва способността да предизвика у себе си описаното извънредно положение, довеждащо до съзнанието му онова, което остава неосъзнато при всяка друга духовна дейност. Който няма доброто желание да вникне в това становище, с него за мисленето би могло да се говори толкова, колкото със слепия за цветовете. Нека обаче поне да не предполага, че ние смятаме физиологични процеси за мислене. Той не обяснява мисленето, защото изобщо не го вижда. Но за всеки, който притежава способността да наблюдава мисленето (а при добро желание всеки нормално устроен човек я притежава), това наблюдение е най-важното, което може да направи.
Защото той наблюдава нещо, чийто производител е самият той; той не застава пред някакъв поначало чужд обект, а пред своя собствена дейност.
Той знае как възниква наблюдаваното от него. Той прозира отношенията и връзките. Намерена е една опорна точка, от която с основателна надежда може да се търси обяснение за останалите явления в света. Чувството за наличие на такава опорна точка дава повод на основателя на по-новата философия Рене Декарт да базира цялото човешко знание на тезата: Мисля, следователно съществувам. Всяко друго събитие, всички останали неща съществуват извън мен, аз не зная дали съществуват като истина, или като измама и сън.
към текста >>
Само едно зная с безусловна сигур
нос
т, защото аз самият го довеждам до неговото сигурно съществуване: моето мислене.
Той знае как възниква наблюдаваното от него. Той прозира отношенията и връзките. Намерена е една опорна точка, от която с основателна надежда може да се търси обяснение за останалите явления в света. Чувството за наличие на такава опорна точка дава повод на основателя на по-новата философия Рене Декарт да базира цялото човешко знание на тезата: Мисля, следователно съществувам. Всяко друго събитие, всички останали неща съществуват извън мен, аз не зная дали съществуват като истина, или като измама и сън.
Само едно зная с безусловна сигурност, защото аз самият го довеждам до неговото сигурно съществуване: моето мислене.
Дори неговото наличие да има друг произход, дори то да идва от Бога или от някъде другаде, аз съм уверен, че то съществува в смисъла, в който аз лично го произвеждам. Декарт едва ли е имал основание да влага някакъв друг смисъл в своята теза. Могъл е да твърди единствено, че в рамките на съдържанието на света аз се схващам в мисленето си, като в своя собствена от самото си начало дейност. Относно значението на добавката следователно съществувам се е спорило много. Но тя може да има някакъв смисъл само при едно единствено условие.
към текста >>
Могъл е да твърди единствено, че в рамките на съдържанието на света аз се схващам в мисленето си, като в своя собствена от самото си начало дей
нос
т.
Чувството за наличие на такава опорна точка дава повод на основателя на по-новата философия Рене Декарт да базира цялото човешко знание на тезата: Мисля, следователно съществувам. Всяко друго събитие, всички останали неща съществуват извън мен, аз не зная дали съществуват като истина, или като измама и сън. Само едно зная с безусловна сигурност, защото аз самият го довеждам до неговото сигурно съществуване: моето мислене. Дори неговото наличие да има друг произход, дори то да идва от Бога или от някъде другаде, аз съм уверен, че то съществува в смисъла, в който аз лично го произвеждам. Декарт едва ли е имал основание да влага някакъв друг смисъл в своята теза.
Могъл е да твърди единствено, че в рамките на съдържанието на света аз се схващам в мисленето си, като в своя собствена от самото си начало дейност.
Относно значението на добавката следователно съществувам се е спорило много. Но тя може да има някакъв смисъл само при едно единствено условие. Най-простото твърдение, което мога да направя за нещо, е, че то съществува. А как после това съществуване трябва да се определи по-точно - това при никое нещо, появило се в кръгозора на моите изживявания, не може да се каже моментално. Необходимо е всеки обект първо да се изследва в неговите отношения с други обекти, за да може да се установи в какъв смисъл за него е възможно да се говори като за съществуващ.
към текста >>
От
нос
но значението на добавката следователно съществувам се е спорило много.
Всяко друго събитие, всички останали неща съществуват извън мен, аз не зная дали съществуват като истина, или като измама и сън. Само едно зная с безусловна сигурност, защото аз самият го довеждам до неговото сигурно съществуване: моето мислене. Дори неговото наличие да има друг произход, дори то да идва от Бога или от някъде другаде, аз съм уверен, че то съществува в смисъла, в който аз лично го произвеждам. Декарт едва ли е имал основание да влага някакъв друг смисъл в своята теза. Могъл е да твърди единствено, че в рамките на съдържанието на света аз се схващам в мисленето си, като в своя собствена от самото си начало дейност.
Относно значението на добавката следователно съществувам се е спорило много.
Но тя може да има някакъв смисъл само при едно единствено условие. Най-простото твърдение, което мога да направя за нещо, е, че то съществува. А как после това съществуване трябва да се определи по-точно - това при никое нещо, появило се в кръгозора на моите изживявания, не може да се каже моментално. Необходимо е всеки обект първо да се изследва в неговите отношения с други обекти, за да може да се установи в какъв смисъл за него е възможно да се говори като за съществуващ. Един изживян процес може да представлява съвкупност от възприятия, но също така един сън, халюцинация и т.н.
към текста >>
Един изживян процес може да представлява съвкуп
нос
т от възприятия, но също така един сън, халюцинация и т.н.
Относно значението на добавката следователно съществувам се е спорило много. Но тя може да има някакъв смисъл само при едно единствено условие. Най-простото твърдение, което мога да направя за нещо, е, че то съществува. А как после това съществуване трябва да се определи по-точно - това при никое нещо, появило се в кръгозора на моите изживявания, не може да се каже моментално. Необходимо е всеки обект първо да се изследва в неговите отношения с други обекти, за да може да се установи в какъв смисъл за него е възможно да се говори като за съществуващ.
Един изживян процес може да представлява съвкупност от възприятия, но също така един сън, халюцинация и т.н.
Накратко, аз не мога да кажа в какъв смисъл той съществува. От самия процес това няма да мога да разбера, но ще го узная, ако разгледам процеса по отношение на други неща. Тогава обаче пак няма да зная повече от това, как той се отнася към тези неща. Търсенията ми ще стъпят на здрава почва, едва когато намеря обект, при който от самия него мога да извлека смисъла на съществуването му. А това съм аз самият като мислещ, защото давам на своето съществуване определеното, опиращо се на самото себе си съдържание на мисловната дейност.
към текста >>
А това съм аз самият като мислещ, защото давам на своето съществуване определеното, опиращо се на самото себе си съдържание на мисловната дей
нос
т.
Един изживян процес може да представлява съвкупност от възприятия, но също така един сън, халюцинация и т.н. Накратко, аз не мога да кажа в какъв смисъл той съществува. От самия процес това няма да мога да разбера, но ще го узная, ако разгледам процеса по отношение на други неща. Тогава обаче пак няма да зная повече от това, как той се отнася към тези неща. Търсенията ми ще стъпят на здрава почва, едва когато намеря обект, при който от самия него мога да извлека смисъла на съществуването му.
А това съм аз самият като мислещ, защото давам на своето съществуване определеното, опиращо се на самото себе си съдържание на мисловната дейност.
Оттук вече мога да изходя и да поставя въпроса: Съществуват ли останалите неща в същия, или в някакъв друг смисъл? Когато мисленето бива превръщано в обект на наблюдение, към останалото наблюдавано съдържание на света се прибавя нещо, което иначе убягва от вниманието; непроменен обаче остава начинът, по който човекът се отнася и към другите неща. Увеличава се броят на обектите на наблюдение, но не и методът на наблюдение. Докато наблюдаваме другите неща, в световната събитийност - към която сега причислявам наблюдението - се вмесва един процес, който бива игнориран. Налице е нещо, което се различава от всяко друго събитие, и което не се взема под внимание.
към текста >>
Докато наблюдаваме другите неща, в световната събитий
нос
т - към която сега причислявам наблюдението - се вмесва един процес, който бива игнориран.
Търсенията ми ще стъпят на здрава почва, едва когато намеря обект, при който от самия него мога да извлека смисъла на съществуването му. А това съм аз самият като мислещ, защото давам на своето съществуване определеното, опиращо се на самото себе си съдържание на мисловната дейност. Оттук вече мога да изходя и да поставя въпроса: Съществуват ли останалите неща в същия, или в някакъв друг смисъл? Когато мисленето бива превръщано в обект на наблюдение, към останалото наблюдавано съдържание на света се прибавя нещо, което иначе убягва от вниманието; непроменен обаче остава начинът, по който човекът се отнася и към другите неща. Увеличава се броят на обектите на наблюдение, но не и методът на наблюдение.
Докато наблюдаваме другите неща, в световната събитийност - към която сега причислявам наблюдението - се вмесва един процес, който бива игнориран.
Налице е нещо, което се различава от всяко друго събитие, и което не се взема под внимание. Но когато съзерцавам моето мислене, тогава такъв игнориран елемент липсва. Защото онова, което сега застава на фона, отново е самото мислене. Обектът на наблюдение е качествено същият като дейността, насочена към него. И това отново е една характерна особеност на мисленето.
към текста >>
Обектът на наблюдение е качествено същият като дей
нос
тта, насочена към него.
Увеличава се броят на обектите на наблюдение, но не и методът на наблюдение. Докато наблюдаваме другите неща, в световната събитийност - към която сега причислявам наблюдението - се вмесва един процес, който бива игнориран. Налице е нещо, което се различава от всяко друго събитие, и което не се взема под внимание. Но когато съзерцавам моето мислене, тогава такъв игнориран елемент липсва. Защото онова, което сега застава на фона, отново е самото мислене.
Обектът на наблюдение е качествено същият като дейността, насочена към него.
И това отново е една характерна особеност на мисленето. Когато го превръщаме в обект на съзерцание, на нас не ни се налага да вършим това с помощта на нещо качествено-различно, а можем да останем в същия елемент. Когато в мисленето си вплитам даден, без моя намеса обект, аз излизам извън рамките на моето наблюдение, и е уместно да запитам: Кое ми дава право за това? Защо не оставя обекта просто да въздейства върху мен? По кой начин е възможно моето мислене да има отношение към обекта?
към текста >>
И това отново е една характерна особе
нос
т на мисленето.
Докато наблюдаваме другите неща, в световната събитийност - към която сега причислявам наблюдението - се вмесва един процес, който бива игнориран. Налице е нещо, което се различава от всяко друго събитие, и което не се взема под внимание. Но когато съзерцавам моето мислене, тогава такъв игнориран елемент липсва. Защото онова, което сега застава на фона, отново е самото мислене. Обектът на наблюдение е качествено същият като дейността, насочена към него.
И това отново е една характерна особеност на мисленето.
Когато го превръщаме в обект на съзерцание, на нас не ни се налага да вършим това с помощта на нещо качествено-различно, а можем да останем в същия елемент. Когато в мисленето си вплитам даден, без моя намеса обект, аз излизам извън рамките на моето наблюдение, и е уместно да запитам: Кое ми дава право за това? Защо не оставя обекта просто да въздейства върху мен? По кой начин е възможно моето мислене да има отношение към обекта? Това са въпроси, които трябва да си задава всеки, размишляващ над собствените си мисловни процеси.
към текста >>
На моята теза, че трябва да мислим, преди да сме в състояние да съзерцаваме мисленето, някой лесно може да противопостави като равноправна тезата, че и при хра
нос
милането не можем да изчакаме, докато извършим наблюдение над процеса на хра
нос
милането.
Каквото при природата е невъзможно, а именно сътворяване преди опознаване, ние го извършваме при мисленето. Речем ли при мисленето да изчакаме, докато го опознаем, това никога няма да ни се удаде. Ние енергично трябва да размишляваме, за да можем подир туй посредством наблюдение над извършеното от нас да стигнем до неговото опознаване. При наблюдаване на мисленето ние сами сътворяваме обекта. Наличието на всички други обекти е подсигурено без наша намеса.
На моята теза, че трябва да мислим, преди да сме в състояние да съзерцаваме мисленето, някой лесно може да противопостави като равноправна тезата, че и при храносмилането не можем да изчакаме, докато извършим наблюдение над процеса на храносмилането.
Такова възражение би наподобавало онова, което Паскал отправил към Декарт, твърдейки, че можело също да се каже: Разхождам се, следователно съществувам. Безспорно е, че аз също така енергично трябва да смилам храна, преди да изуча процеса на храносмилането. Но със съзерцанието на мисленето това би могло да се сравни само ако подир туй аз имам намерение храносмилането не да го съзерцавам мисловно, а да го поглъщам и смилам. И сигурно не ще да е без причина, че храносмилането не може да стане обект на храносмилането, докато мисленето явно може да бъде обект на мисленето. Следователно няма съмнение, че в случая с мисленето ние държим хода на световните събития в един крайчец, където сме длъжни да присъстваме, когато нещо трябва да възникне.
към текста >>
Безспорно е, че аз също така енергично трябва да смилам храна, преди да изуча процеса на хра
нос
милането.
Ние енергично трябва да размишляваме, за да можем подир туй посредством наблюдение над извършеното от нас да стигнем до неговото опознаване. При наблюдаване на мисленето ние сами сътворяваме обекта. Наличието на всички други обекти е подсигурено без наша намеса. На моята теза, че трябва да мислим, преди да сме в състояние да съзерцаваме мисленето, някой лесно може да противопостави като равноправна тезата, че и при храносмилането не можем да изчакаме, докато извършим наблюдение над процеса на храносмилането. Такова възражение би наподобавало онова, което Паскал отправил към Декарт, твърдейки, че можело също да се каже: Разхождам се, следователно съществувам.
Безспорно е, че аз също така енергично трябва да смилам храна, преди да изуча процеса на храносмилането.
Но със съзерцанието на мисленето това би могло да се сравни само ако подир туй аз имам намерение храносмилането не да го съзерцавам мисловно, а да го поглъщам и смилам. И сигурно не ще да е без причина, че храносмилането не може да стане обект на храносмилането, докато мисленето явно може да бъде обект на мисленето. Следователно няма съмнение, че в случая с мисленето ние държим хода на световните събития в един крайчец, където сме длъжни да присъстваме, когато нещо трябва да възникне. И тъкмо в това се заключава най-важното. Причината, поради която нещата ми се струват толкова загадъчни, е именно тази, че съм напълно безучастен в тяхното възникване.
към текста >>
Но със съзерцанието на мисленето това би могло да се сравни само ако подир туй аз имам намерение хра
нос
милането не да го съзерцавам мисловно, а да го поглъщам и смилам.
При наблюдаване на мисленето ние сами сътворяваме обекта. Наличието на всички други обекти е подсигурено без наша намеса. На моята теза, че трябва да мислим, преди да сме в състояние да съзерцаваме мисленето, някой лесно може да противопостави като равноправна тезата, че и при храносмилането не можем да изчакаме, докато извършим наблюдение над процеса на храносмилането. Такова възражение би наподобавало онова, което Паскал отправил към Декарт, твърдейки, че можело също да се каже: Разхождам се, следователно съществувам. Безспорно е, че аз също така енергично трябва да смилам храна, преди да изуча процеса на храносмилането.
Но със съзерцанието на мисленето това би могло да се сравни само ако подир туй аз имам намерение храносмилането не да го съзерцавам мисловно, а да го поглъщам и смилам.
И сигурно не ще да е без причина, че храносмилането не може да стане обект на храносмилането, докато мисленето явно може да бъде обект на мисленето. Следователно няма съмнение, че в случая с мисленето ние държим хода на световните събития в един крайчец, където сме длъжни да присъстваме, когато нещо трябва да възникне. И тъкмо в това се заключава най-важното. Причината, поради която нещата ми се струват толкова загадъчни, е именно тази, че съм напълно безучастен в тяхното възникване. Тях аз просто ги намирам наготово, докато при мисленето зная как то се извършва.
към текста >>
И сигурно не ще да е без причина, че хра
нос
милането не може да стане обект на хра
нос
милането, докато мисленето явно може да бъде обект на мисленето.
Наличието на всички други обекти е подсигурено без наша намеса. На моята теза, че трябва да мислим, преди да сме в състояние да съзерцаваме мисленето, някой лесно може да противопостави като равноправна тезата, че и при храносмилането не можем да изчакаме, докато извършим наблюдение над процеса на храносмилането. Такова възражение би наподобавало онова, което Паскал отправил към Декарт, твърдейки, че можело също да се каже: Разхождам се, следователно съществувам. Безспорно е, че аз също така енергично трябва да смилам храна, преди да изуча процеса на храносмилането. Но със съзерцанието на мисленето това би могло да се сравни само ако подир туй аз имам намерение храносмилането не да го съзерцавам мисловно, а да го поглъщам и смилам.
И сигурно не ще да е без причина, че храносмилането не може да стане обект на храносмилането, докато мисленето явно може да бъде обект на мисленето.
Следователно няма съмнение, че в случая с мисленето ние държим хода на световните събития в един крайчец, където сме длъжни да присъстваме, когато нещо трябва да възникне. И тъкмо в това се заключава най-важното. Причината, поради която нещата ми се струват толкова загадъчни, е именно тази, че съм напълно безучастен в тяхното възникване. Тях аз просто ги намирам наготово, докато при мисленето зная как то се извършва. Ето защо за разглеждане на целия ход на световните събития няма по-изконна изходна точка от мисленето.
към текста >>
Който стига до такива изводи, не разбира, че това не му дава възмож
нос
т по този начин да се изплъзне от мисленето.
Ето защо за разглеждане на целия ход на световните събития няма по-изконна изходна точка от мисленето. Тук бих искал да спомена още една широко разпространена заблуда, която господства по отношение на мисленето. Тя се състои в твърдението, че мисленето, каквото е само по себе си, не ни е дадено никъде. Мисленето, което свързва наблюденията на нашия опит и ги преплита с мрежа от понятия, съвсем не било тъждествено с онова, което ние впоследствие отново отделяме от обектите на наблюдение и го превръщаме в предмет на нашето съзерцание. Онова, което отначало несъзнателно втъкаваме в нещата, било нещо съвсем друго в сравнение с това, което после съзнателно отново отделяме.
Който стига до такива изводи, не разбира, че това не му дава възможност по този начин да се изплъзне от мисленето.
Ако искам да го съзерцавам, аз изобщо не мога да изляза извън мисленето. Когато някой различава предсъзнателното мислене от по-късното съзнателно мислене, той все пак не би трябвало да забравя, че това различаване е съвсем формално, и няма нищо общо със самия обект. Аз ни най-малко не превръщам даден обект в друг поради това, че го съзерцавам мисловно. Мога да допусна, че някакво същество със сетивни органи от съвсем друг вид и с другояче функциониращ интелект има съвсем друга представа за един кон в сравнение с моята, но не мога да допусна, че собственото ми мислене става друго поради това, че го наблюдавам. Самият аз наблюдавам извършваното от самия мен.
към текста >>
Само ако мислещото същество не бях самият аз и мисленето ми се явяваше като дей
нос
т на някакво чуждо за мен същество, аз бих могъл да заявя, че моят образ на мисленето наистина изглежда по определен начин, но че не мога да зная какво представлява мисленето на съществото само по себе си.
Аз ни най-малко не превръщам даден обект в друг поради това, че го съзерцавам мисловно. Мога да допусна, че някакво същество със сетивни органи от съвсем друг вид и с другояче функциониращ интелект има съвсем друга представа за един кон в сравнение с моята, но не мога да допусна, че собственото ми мислене става друго поради това, че го наблюдавам. Самият аз наблюдавам извършваното от самия мен. Тук въпросът не е как някакъв друг интелект, различаващ се от моя, вижда моето мислене, а как аз го виждам. При всички случаи обаче образът на моето мислене в един друг интелект не може да бъде по-истинен от моя собствен.
Само ако мислещото същество не бях самият аз и мисленето ми се явяваше като дейност на някакво чуждо за мен същество, аз бих могъл да заявя, че моят образ на мисленето наистина изглежда по определен начин, но че не мога да зная какво представлява мисленето на съществото само по себе си.
Засега обаче аз нямам ни най-малък повод да съзерцавам собственото си мислене от някаква друга гледна точка. Та нали с помощта на мисленето съзерцавам целия останал свят. Защо за моето мислене да правя изключение от това? Следователно аз считам за достатъчно оправдано, ако при моето съзерцание на света изхождам от мисленето. Когато открил лоста, Архимед смятал, че с негова помощ би бил в състояние да повдигне вселената, стига да намери точка, на която да опре своя инструмент.
към текста >>
Дотук аз говорих за мисленето, без да вземам под внимание неговия
нос
ител - човешкото съзнание.
Той се нуждаел от нещо, което да се крепи не от друго, а от самото себе си. В мисленето ние имаме един принцип, който съществува от само себе си. Нека оттук се опитаме да разберем света. Мисленето можем да схванем чрез самото него. Пита се само дали чрез него ще можем да разберем и още нещо друго.
Дотук аз говорих за мисленето, без да вземам под внимание неговия носител - човешкото съзнание.
Повечето съвременни философи ще ми възразят: Преди да има мислене, трябва да има съзнание. Затова трябвало да се изхожда от съзнанието, а не от мисленето. Без съзнание нямало мислене. На това съм длъжен да отвърна: ако искам да си изясня каква връзка съществува между мислене и съзнание, аз трябва да размишлявам. По такъв начин аз предпоставям мисленето.
към текста >>
Твърде странно ми се струва, когато философът бива упрекван, че на първо място се интересувал за правил
нос
тта на своите принципи, а не направо за обектите, които иска да разбере.
Тогава обаче може да ми се отговори: Когато философът иска да разбере съзнанието, той си служи с мисленето и в този смисъл го предпоставя; но в обикновения ход на живота мисленето възниква вътре в рамките на съзнанието и следователно предпоставя съзнанието. Ако този отговор се дадеше на твореца на света, който иска да създаде мисленето, тогава той несъмнено би бил уместен. Мисленето естествено не може да се появи, без преди това да се създаде съзнанието. Но философа го занимава не сътворяването на света, а неговото разбиране. Затова именно той трябва да търси изходните точки не за сътворяването, а за разбирането на света.
Твърде странно ми се струва, когато философът бива упрекван, че на първо място се интересувал за правилността на своите принципи, а не направо за обектите, които иска да разбере.
Творецът на света най-напред е трябвало да знае как да намери носител на мисленето, докато философът трябва да потърси сигурна основа, от която може да разбере наличното. Каква ни е ползата да изхождаме от съзнанието и да го подлагаме на мисловно съзерцание, ако преди това не знаем нищо относно възможността чрез мисловно съзерцание да получим сведение за нещата? Първоначално мисленето трябва да го разглеждаме съвсем неутрално, без връзка с някакъв мислещ субект или някакъв мислим обект. Защото в субекта и обекта ние вече имаме понятия, създадени чрез мисленето.
към текста >>
Творецът на света най-напред е трябвало да знае как да намери
нос
ител на мисленето, докато
Ако този отговор се дадеше на твореца на света, който иска да създаде мисленето, тогава той несъмнено би бил уместен. Мисленето естествено не може да се появи, без преди това да се създаде съзнанието. Но философа го занимава не сътворяването на света, а неговото разбиране. Затова именно той трябва да търси изходните точки не за сътворяването, а за разбирането на света. Твърде странно ми се струва, когато философът бива упрекван, че на първо място се интересувал за правилността на своите принципи, а не направо за обектите, които иска да разбере.
Творецът на света най-напред е трябвало да знае как да намери носител на мисленето, докато
философът трябва да потърси сигурна основа, от която може да разбере наличното. Каква ни е ползата да изхождаме от съзнанието и да го подлагаме на мисловно съзерцание, ако преди това не знаем нищо относно възможността чрез мисловно съзерцание да получим сведение за нещата? Първоначално мисленето трябва да го разглеждаме съвсем неутрално, без връзка с някакъв мислещ субект или някакъв мислим обект. Защото в субекта и обекта ние вече имаме понятия, създадени чрез мисленето. Не подлежи на отричане, че преди да може да се разбере нещо друго, трябва да бъде разбрано мисленето.
към текста >>
Каква ни е ползата да изхождаме от съзнанието и да го подлагаме на мисловно съзерцание, ако преди това не знаем нищо от
нос
но възмож
нос
тта чрез мисловно съзерцание да получим сведение за нещата?
Но философа го занимава не сътворяването на света, а неговото разбиране. Затова именно той трябва да търси изходните точки не за сътворяването, а за разбирането на света. Твърде странно ми се струва, когато философът бива упрекван, че на първо място се интересувал за правилността на своите принципи, а не направо за обектите, които иска да разбере. Творецът на света най-напред е трябвало да знае как да намери носител на мисленето, докато философът трябва да потърси сигурна основа, от която може да разбере наличното.
Каква ни е ползата да изхождаме от съзнанието и да го подлагаме на мисловно съзерцание, ако преди това не знаем нищо относно възможността чрез мисловно съзерцание да получим сведение за нещата?
Първоначално мисленето трябва да го разглеждаме съвсем неутрално, без връзка с някакъв мислещ субект или някакъв мислим обект. Защото в субекта и обекта ние вече имаме понятия, създадени чрез мисленето. Не подлежи на отричане, че преди да може да се разбере нещо друго, трябва да бъде разбрано мисленето. Който го отрича, той изпуща от внимание, че като човек, не представлява начална, а крайна брънка на сътворението. Ето защо за обясняване на света чрез понятия може да се изхожда не от първите във времето елементи на битието, а от онова, което ни е дадено като най-близко, като най-интимно.
към текста >>
Има хора, които казват: - Ние все пак не можем да установим със сигур
нос
т дали нашето мислене, само по себе си, е правилно или не.
Докато геологията говореше за измислени революции, за да обясни съвременното състояние на Земята, тя вървеше пипнешком в тъмнината. Едва след като се зае да изследва какви процеси все още се разиграват на Земята и от тях направи заключение за миналото, тя стъпи на здрава почва. Докато философията приема всевъзможни принципи, като атом, движение, материя, воля, неосъзнато, тя ще виси във въздуха. Философът може да постигне целта си само ако погледне на абсолютно последното като на свое първо. А това абсолютно последно, до което е довело световното развитие, е мисленето.
Има хора, които казват: - Ние все пак не можем да установим със сигурност дали нашето мислене, само по себе си, е правилно или не.
Следователно изходната точка във всеки случай остава съмнителна. Такова изявление е точно толкова разумно, колкото ако проявим съмнение дали едно дърво само по себе си е правилно или не. Мисленето е факт; а да се говори за правилността или погрешността на един факт, е безсмислено. Съмнения мога да имам най-много в това, дали мисленето се използва правилно, както мога да се съмнявам дали дадено дърво предлага подходящ дървен материал за направата на определено сечиво. Задачата на тази книга ще бъде именно да покаже доколко прилагането на мисленето по отношение на света е правилно или погрешно.
към текста >>
Мисленето е факт; а да се говори за правил
нос
тта или погреш
нос
тта на един факт, е безсмислено.
Философът може да постигне целта си само ако погледне на абсолютно последното като на свое първо. А това абсолютно последно, до което е довело световното развитие, е мисленето. Има хора, които казват: - Ние все пак не можем да установим със сигурност дали нашето мислене, само по себе си, е правилно или не. Следователно изходната точка във всеки случай остава съмнителна. Такова изявление е точно толкова разумно, колкото ако проявим съмнение дали едно дърво само по себе си е правилно или не.
Мисленето е факт; а да се говори за правилността или погрешността на един факт, е безсмислено.
Съмнения мога да имам най-много в това, дали мисленето се използва правилно, както мога да се съмнявам дали дадено дърво предлага подходящ дървен материал за направата на определено сечиво. Задачата на тази книга ще бъде именно да покаже доколко прилагането на мисленето по отношение на света е правилно или погрешно. Понятно ми е, когато някой таи съмнения, че чрез мисленето може да се установи нещо за света; непонятно ми е обаче как някой може да се съмнява в правилността на мисленето само по себе си. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 Г.). В предходното изложение важната разлика между мисленето и всички други дейности на душата бе посочена като факт, следващ от едно наистина непредубедено наблюдение.
към текста >>
Понятно ми е, когато някой таи съмнения, че чрез мисленето може да се установи нещо за света; непонятно ми е обаче как някой може да се съмнява в правил
нос
тта на мисленето само по себе си.
Следователно изходната точка във всеки случай остава съмнителна. Такова изявление е точно толкова разумно, колкото ако проявим съмнение дали едно дърво само по себе си е правилно или не. Мисленето е факт; а да се говори за правилността или погрешността на един факт, е безсмислено. Съмнения мога да имам най-много в това, дали мисленето се използва правилно, както мога да се съмнявам дали дадено дърво предлага подходящ дървен материал за направата на определено сечиво. Задачата на тази книга ще бъде именно да покаже доколко прилагането на мисленето по отношение на света е правилно или погрешно.
Понятно ми е, когато някой таи съмнения, че чрез мисленето може да се установи нещо за света; непонятно ми е обаче как някой може да се съмнява в правилността на мисленето само по себе си.
ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 Г.). В предходното изложение важната разлика между мисленето и всички други дейности на душата бе посочена като факт, следващ от едно наистина непредубедено наблюдение. Който не се стреми към това непредубедено наблюдение, той ще бъде изкушаван да отправи срещу изложеното възражения като следното: Нали когато мисля за една роза, с това също така се изразява само едно отношение на моя „Аз" към розата, както когато чувствам красотата на розата. При мисленето между „Аза" и обекта съществува точно такова отношение, както например при чувстването или възприемането. Правещият такова възражение не взема под внимание, че „Азът" само при упражняване на мисленето се отъждествява до всички разклонения на дейността като едно същество с деятеля.
към текста >>
В предходното изложение важната разлика между мисленето и всички други дей
нос
ти на душата бе посочена като факт, следващ от едно наистина непредубедено наблюдение.
Мисленето е факт; а да се говори за правилността или погрешността на един факт, е безсмислено. Съмнения мога да имам най-много в това, дали мисленето се използва правилно, както мога да се съмнявам дали дадено дърво предлага подходящ дървен материал за направата на определено сечиво. Задачата на тази книга ще бъде именно да покаже доколко прилагането на мисленето по отношение на света е правилно или погрешно. Понятно ми е, когато някой таи съмнения, че чрез мисленето може да се установи нещо за света; непонятно ми е обаче как някой може да се съмнява в правилността на мисленето само по себе си. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 Г.).
В предходното изложение важната разлика между мисленето и всички други дейности на душата бе посочена като факт, следващ от едно наистина непредубедено наблюдение.
Който не се стреми към това непредубедено наблюдение, той ще бъде изкушаван да отправи срещу изложеното възражения като следното: Нали когато мисля за една роза, с това също така се изразява само едно отношение на моя „Аз" към розата, както когато чувствам красотата на розата. При мисленето между „Аза" и обекта съществува точно такова отношение, както например при чувстването или възприемането. Правещият такова възражение не взема под внимание, че „Азът" само при упражняване на мисленето се отъждествява до всички разклонения на дейността като едно същество с деятеля. При никоя друга душевна дейност това не е напълно така. Когато се изпитва например наслада, едно по-тънко наблюдение сигурно може да различи доколко „Азът" се отъждествява с някакъв деятел, и доколко у него е налице пасивност, така че за него насладата просто настъпва.
към текста >>
Правещият такова възражение не взема под внимание, че „Азът" само при упражняване на мисленето се отъждествява до всички разклонения на дей
нос
тта като едно същество с деятеля.
Понятно ми е, когато някой таи съмнения, че чрез мисленето може да се установи нещо за света; непонятно ми е обаче как някой може да се съмнява в правилността на мисленето само по себе си. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 Г.). В предходното изложение важната разлика между мисленето и всички други дейности на душата бе посочена като факт, следващ от едно наистина непредубедено наблюдение. Който не се стреми към това непредубедено наблюдение, той ще бъде изкушаван да отправи срещу изложеното възражения като следното: Нали когато мисля за една роза, с това също така се изразява само едно отношение на моя „Аз" към розата, както когато чувствам красотата на розата. При мисленето между „Аза" и обекта съществува точно такова отношение, както например при чувстването или възприемането.
Правещият такова възражение не взема под внимание, че „Азът" само при упражняване на мисленето се отъждествява до всички разклонения на дейността като едно същество с деятеля.
При никоя друга душевна дейност това не е напълно така. Когато се изпитва например наслада, едно по-тънко наблюдение сигурно може да различи доколко „Азът" се отъждествява с някакъв деятел, и доколко у него е налице пасивност, така че за него насладата просто настъпва. Аналогично е положението и при другите душевни дейности. Не би трябвало обаче да се допуска смесване между това, „да имаш мисловни образи" и да изграждаш мисли посредством мисленето. В душата образи могат да се появяват като на сън, като смътни приумици.
към текста >>
При никоя друга душевна дей
нос
т това не е напълно така.
ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 Г.). В предходното изложение важната разлика между мисленето и всички други дейности на душата бе посочена като факт, следващ от едно наистина непредубедено наблюдение. Който не се стреми към това непредубедено наблюдение, той ще бъде изкушаван да отправи срещу изложеното възражения като следното: Нали когато мисля за една роза, с това също така се изразява само едно отношение на моя „Аз" към розата, както когато чувствам красотата на розата. При мисленето между „Аза" и обекта съществува точно такова отношение, както например при чувстването или възприемането. Правещият такова възражение не взема под внимание, че „Азът" само при упражняване на мисленето се отъждествява до всички разклонения на дейността като едно същество с деятеля.
При никоя друга душевна дейност това не е напълно така.
Когато се изпитва например наслада, едно по-тънко наблюдение сигурно може да различи доколко „Азът" се отъждествява с някакъв деятел, и доколко у него е налице пасивност, така че за него насладата просто настъпва. Аналогично е положението и при другите душевни дейности. Не би трябвало обаче да се допуска смесване между това, „да имаш мисловни образи" и да изграждаш мисли посредством мисленето. В душата образи могат да се появяват като на сън, като смътни приумици. Това не е никакво мислене.
към текста >>
Когато се изпитва например наслада, едно по-тънко наблюдение сигурно може да различи доколко „Азът" се отъждествява с някакъв деятел, и доколко у него е налице пасив
нос
т, така че за него насладата просто настъпва.
В предходното изложение важната разлика между мисленето и всички други дейности на душата бе посочена като факт, следващ от едно наистина непредубедено наблюдение. Който не се стреми към това непредубедено наблюдение, той ще бъде изкушаван да отправи срещу изложеното възражения като следното: Нали когато мисля за една роза, с това също така се изразява само едно отношение на моя „Аз" към розата, както когато чувствам красотата на розата. При мисленето между „Аза" и обекта съществува точно такова отношение, както например при чувстването или възприемането. Правещият такова възражение не взема под внимание, че „Азът" само при упражняване на мисленето се отъждествява до всички разклонения на дейността като едно същество с деятеля. При никоя друга душевна дейност това не е напълно така.
Когато се изпитва например наслада, едно по-тънко наблюдение сигурно може да различи доколко „Азът" се отъждествява с някакъв деятел, и доколко у него е налице пасивност, така че за него насладата просто настъпва.
Аналогично е положението и при другите душевни дейности. Не би трябвало обаче да се допуска смесване между това, „да имаш мисловни образи" и да изграждаш мисли посредством мисленето. В душата образи могат да се появяват като на сън, като смътни приумици. Това не е никакво мислене. Впрочем сега някой би могъл да каже: - Щом мисленето се схваща така, в него е заложено желаенето и тогава имаме работа не само с мисленето, но и с желаенето да се мисли.
към текста >>
Аналогично е положението и при другите душевни дей
нос
ти.
Който не се стреми към това непредубедено наблюдение, той ще бъде изкушаван да отправи срещу изложеното възражения като следното: Нали когато мисля за една роза, с това също така се изразява само едно отношение на моя „Аз" към розата, както когато чувствам красотата на розата. При мисленето между „Аза" и обекта съществува точно такова отношение, както например при чувстването или възприемането. Правещият такова възражение не взема под внимание, че „Азът" само при упражняване на мисленето се отъждествява до всички разклонения на дейността като едно същество с деятеля. При никоя друга душевна дейност това не е напълно така. Когато се изпитва например наслада, едно по-тънко наблюдение сигурно може да различи доколко „Азът" се отъждествява с някакъв деятел, и доколко у него е налице пасивност, така че за него насладата просто настъпва.
Аналогично е положението и при другите душевни дейности.
Не би трябвало обаче да се допуска смесване между това, „да имаш мисловни образи" и да изграждаш мисли посредством мисленето. В душата образи могат да се появяват като на сън, като смътни приумици. Това не е никакво мислене. Впрочем сега някой би могъл да каже: - Щом мисленето се схваща така, в него е заложено желаенето и тогава имаме работа не само с мисленето, но и с желаенето да се мисли. Но това само би дало право да се каже: истинското мислене винаги трябва да бъде желано.
към текста >>
Макар същ
нос
тта на мисленето несъмнено да изисква то да става по желание, важното е, че по желание не става нищо, което - извършвайки се - да не се явява пред „Аза" изцяло като негова собствена и за самия него обозрима дей
нос
т.
В душата образи могат да се появяват като на сън, като смътни приумици. Това не е никакво мислене. Впрочем сега някой би могъл да каже: - Щом мисленето се схваща така, в него е заложено желаенето и тогава имаме работа не само с мисленето, но и с желаенето да се мисли. Но това само би дало право да се каже: истинското мислене винаги трябва да бъде желано. Това обаче няма нищо общо с характеристиката на мисленето, давана в нашето изложение.
Макар същността на мисленето несъмнено да изисква то да става по желание, важното е, че по желание не става нищо, което - извършвайки се - да не се явява пред „Аза" изцяло като негова собствена и за самия него обозрима дейност.
Дори е редно да се каже, че поради изтъкваната тук същност на мисленето, то изглежда за наблюдателя като напълно желано. Щом някой действително се старае да прозре всичко необходимо за преценката на мисленето, той не може да не забележи, че разискваната тук особеност е присъща на тази душевна дейност. Едно лице, което авторът на тази книга високо цени като мислител, отправи упрека, че за мисленето не можело да се говори така, както се постъпва тук, понеже онова, което ни се струвало, че наблюдаваме като дейно мислене, било чиста привидност. В действителност ние сме наблюдавали само резултатите от една несъзнателна дейност, лежаща в основата на мисленето. И тъкмо защото тази несъзнателна дейност не била наблюдавана, възниквала илюзията, че наблюдаваното мислене съществувало чрез себе си, точно както при бързо последователно запалване на електрически крушки ни се струва, че виждаме движение.
към текста >>
Дори е редно да се каже, че поради изтъкваната тук същ
нос
т на мисленето, то изглежда за наблюдателя като напълно желано.
Това не е никакво мислене. Впрочем сега някой би могъл да каже: - Щом мисленето се схваща така, в него е заложено желаенето и тогава имаме работа не само с мисленето, но и с желаенето да се мисли. Но това само би дало право да се каже: истинското мислене винаги трябва да бъде желано. Това обаче няма нищо общо с характеристиката на мисленето, давана в нашето изложение. Макар същността на мисленето несъмнено да изисква то да става по желание, важното е, че по желание не става нищо, което - извършвайки се - да не се явява пред „Аза" изцяло като негова собствена и за самия него обозрима дейност.
Дори е редно да се каже, че поради изтъкваната тук същност на мисленето, то изглежда за наблюдателя като напълно желано.
Щом някой действително се старае да прозре всичко необходимо за преценката на мисленето, той не може да не забележи, че разискваната тук особеност е присъща на тази душевна дейност. Едно лице, което авторът на тази книга високо цени като мислител, отправи упрека, че за мисленето не можело да се говори така, както се постъпва тук, понеже онова, което ни се струвало, че наблюдаваме като дейно мислене, било чиста привидност. В действителност ние сме наблюдавали само резултатите от една несъзнателна дейност, лежаща в основата на мисленето. И тъкмо защото тази несъзнателна дейност не била наблюдавана, възниквала илюзията, че наблюдаваното мислене съществувало чрез себе си, точно както при бързо последователно запалване на електрически крушки ни се струва, че виждаме движение. Този упрек също се дължи единствено на неточен поглед върху положението на нещата.
към текста >>
Щом някой действително се старае да прозре всичко необходимо за преценката на мисленето, той не може да не забележи, че разискваната тук особе
нос
т е присъща на тази душевна дей
нос
т.
Впрочем сега някой би могъл да каже: - Щом мисленето се схваща така, в него е заложено желаенето и тогава имаме работа не само с мисленето, но и с желаенето да се мисли. Но това само би дало право да се каже: истинското мислене винаги трябва да бъде желано. Това обаче няма нищо общо с характеристиката на мисленето, давана в нашето изложение. Макар същността на мисленето несъмнено да изисква то да става по желание, важното е, че по желание не става нищо, което - извършвайки се - да не се явява пред „Аза" изцяло като негова собствена и за самия него обозрима дейност. Дори е редно да се каже, че поради изтъкваната тук същност на мисленето, то изглежда за наблюдателя като напълно желано.
Щом някой действително се старае да прозре всичко необходимо за преценката на мисленето, той не може да не забележи, че разискваната тук особеност е присъща на тази душевна дейност.
Едно лице, което авторът на тази книга високо цени като мислител, отправи упрека, че за мисленето не можело да се говори така, както се постъпва тук, понеже онова, което ни се струвало, че наблюдаваме като дейно мислене, било чиста привидност. В действителност ние сме наблюдавали само резултатите от една несъзнателна дейност, лежаща в основата на мисленето. И тъкмо защото тази несъзнателна дейност не била наблюдавана, възниквала илюзията, че наблюдаваното мислене съществувало чрез себе си, точно както при бързо последователно запалване на електрически крушки ни се струва, че виждаме движение. Този упрек също се дължи единствено на неточен поглед върху положението на нещата. Който го отправя, не взема предвид, че самият
към текста >>
Едно лице, което авторът на тази книга високо цени като мислител, отправи упрека, че за мисленето не можело да се говори така, както се постъпва тук, понеже онова, което ни се струвало, че наблюдаваме като дейно мислене, било чиста привид
нос
т.
Но това само би дало право да се каже: истинското мислене винаги трябва да бъде желано. Това обаче няма нищо общо с характеристиката на мисленето, давана в нашето изложение. Макар същността на мисленето несъмнено да изисква то да става по желание, важното е, че по желание не става нищо, което - извършвайки се - да не се явява пред „Аза" изцяло като негова собствена и за самия него обозрима дейност. Дори е редно да се каже, че поради изтъкваната тук същност на мисленето, то изглежда за наблюдателя като напълно желано. Щом някой действително се старае да прозре всичко необходимо за преценката на мисленето, той не може да не забележи, че разискваната тук особеност е присъща на тази душевна дейност.
Едно лице, което авторът на тази книга високо цени като мислител, отправи упрека, че за мисленето не можело да се говори така, както се постъпва тук, понеже онова, което ни се струвало, че наблюдаваме като дейно мислене, било чиста привидност.
В действителност ние сме наблюдавали само резултатите от една несъзнателна дейност, лежаща в основата на мисленето. И тъкмо защото тази несъзнателна дейност не била наблюдавана, възниквала илюзията, че наблюдаваното мислене съществувало чрез себе си, точно както при бързо последователно запалване на електрически крушки ни се струва, че виждаме движение. Този упрек също се дължи единствено на неточен поглед върху положението на нещата. Който го отправя, не взема предвид, че самият „Аз" е този, който - намирайки се вътре в мисленето - наблюдава своята дейност.
към текста >>
В действител
нос
т ние сме наблюдавали само резултатите от една несъзнателна дей
нос
т, лежаща в основата на мисленето.
Това обаче няма нищо общо с характеристиката на мисленето, давана в нашето изложение. Макар същността на мисленето несъмнено да изисква то да става по желание, важното е, че по желание не става нищо, което - извършвайки се - да не се явява пред „Аза" изцяло като негова собствена и за самия него обозрима дейност. Дори е редно да се каже, че поради изтъкваната тук същност на мисленето, то изглежда за наблюдателя като напълно желано. Щом някой действително се старае да прозре всичко необходимо за преценката на мисленето, той не може да не забележи, че разискваната тук особеност е присъща на тази душевна дейност. Едно лице, което авторът на тази книга високо цени като мислител, отправи упрека, че за мисленето не можело да се говори така, както се постъпва тук, понеже онова, което ни се струвало, че наблюдаваме като дейно мислене, било чиста привидност.
В действителност ние сме наблюдавали само резултатите от една несъзнателна дейност, лежаща в основата на мисленето.
И тъкмо защото тази несъзнателна дейност не била наблюдавана, възниквала илюзията, че наблюдаваното мислене съществувало чрез себе си, точно както при бързо последователно запалване на електрически крушки ни се струва, че виждаме движение. Този упрек също се дължи единствено на неточен поглед върху положението на нещата. Който го отправя, не взема предвид, че самият „Аз" е този, който - намирайки се вътре в мисленето - наблюдава своята дейност. Би трябвало „Азът" да се намира извън мисленето, за да се поддаде на илюзия като тази при бързото последователно запалване на електрически крушки.
към текста >>
И тъкмо защото тази несъзнателна дей
нос
т не била наблюдавана, възниквала илюзията, че наблюдаваното мислене съществувало чрез себе си, точно както при бързо последователно запалване на електрически крушки ни се струва, че виждаме движение.
Макар същността на мисленето несъмнено да изисква то да става по желание, важното е, че по желание не става нищо, което - извършвайки се - да не се явява пред „Аза" изцяло като негова собствена и за самия него обозрима дейност. Дори е редно да се каже, че поради изтъкваната тук същност на мисленето, то изглежда за наблюдателя като напълно желано. Щом някой действително се старае да прозре всичко необходимо за преценката на мисленето, той не може да не забележи, че разискваната тук особеност е присъща на тази душевна дейност. Едно лице, което авторът на тази книга високо цени като мислител, отправи упрека, че за мисленето не можело да се говори така, както се постъпва тук, понеже онова, което ни се струвало, че наблюдаваме като дейно мислене, било чиста привидност. В действителност ние сме наблюдавали само резултатите от една несъзнателна дейност, лежаща в основата на мисленето.
И тъкмо защото тази несъзнателна дейност не била наблюдавана, възниквала илюзията, че наблюдаваното мислене съществувало чрез себе си, точно както при бързо последователно запалване на електрически крушки ни се струва, че виждаме движение.
Този упрек също се дължи единствено на неточен поглед върху положението на нещата. Който го отправя, не взема предвид, че самият „Аз" е този, който - намирайки се вътре в мисленето - наблюдава своята дейност. Би трябвало „Азът" да се намира извън мисленето, за да се поддаде на илюзия като тази при бързото последователно запалване на електрически крушки. По-скоро би могло да се каже: - Правещият такова сравнение неимоверно се самозаблуждава подобно на онзи, който за дадена движеща се светлина рече да каже, че на всяко място, където се появява, тя отново се пали от неизвестна ръка.
към текста >>
„Аз" е този, който - намирайки се вътре в мисленето - наблюдава своята дей
нос
т.
Едно лице, което авторът на тази книга високо цени като мислител, отправи упрека, че за мисленето не можело да се говори така, както се постъпва тук, понеже онова, което ни се струвало, че наблюдаваме като дейно мислене, било чиста привидност. В действителност ние сме наблюдавали само резултатите от една несъзнателна дейност, лежаща в основата на мисленето. И тъкмо защото тази несъзнателна дейност не била наблюдавана, възниквала илюзията, че наблюдаваното мислене съществувало чрез себе си, точно както при бързо последователно запалване на електрически крушки ни се струва, че виждаме движение. Този упрек също се дължи единствено на неточен поглед върху положението на нещата. Който го отправя, не взема предвид, че самият
„Аз" е този, който - намирайки се вътре в мисленето - наблюдава своята дейност.
Би трябвало „Азът" да се намира извън мисленето, за да се поддаде на илюзия като тази при бързото последователно запалване на електрически крушки. По-скоро би могло да се каже: - Правещият такова сравнение неимоверно се самозаблуждава подобно на онзи, който за дадена движеща се светлина рече да каже, че на всяко място, където се появява, тя отново се пали от неизвестна ръка. Не, който търси да види в мисленето нещо друго освен произведеното като обозрима дейност в самия „Аз", той по-напред трябва да си затвори очите за простото, достъпно за наблюдение положение на нещата, та после да може да положи в основата на мисленето някаква хипотетична дейност. А който не си затваря очите, трябва да прозре, че всичко, което той по някакъв начин „мисловно прибавя" към мисленето, води извън същността на мисленето. Непредубеденото наблюдение показва, че към същността на мисленето не може да се причислява нищо, което не се открива в самото мислене.
към текста >>
Не, който търси да види в мисленето нещо друго освен произведеното като обозрима дей
нос
т в самия „Аз", той по-напред трябва да си затвори очите за простото, достъпно за наблюдение положение на нещата, та после да може да положи в основата на мисленето някаква хипотетична дей
нос
т.
Този упрек също се дължи единствено на неточен поглед върху положението на нещата. Който го отправя, не взема предвид, че самият „Аз" е този, който - намирайки се вътре в мисленето - наблюдава своята дейност. Би трябвало „Азът" да се намира извън мисленето, за да се поддаде на илюзия като тази при бързото последователно запалване на електрически крушки. По-скоро би могло да се каже: - Правещият такова сравнение неимоверно се самозаблуждава подобно на онзи, който за дадена движеща се светлина рече да каже, че на всяко място, където се появява, тя отново се пали от неизвестна ръка.
Не, който търси да види в мисленето нещо друго освен произведеното като обозрима дейност в самия „Аз", той по-напред трябва да си затвори очите за простото, достъпно за наблюдение положение на нещата, та после да може да положи в основата на мисленето някаква хипотетична дейност.
А който не си затваря очите, трябва да прозре, че всичко, което той по някакъв начин „мисловно прибавя" към мисленето, води извън същността на мисленето. Непредубеденото наблюдение показва, че към същността на мисленето не може да се причислява нищо, което не се открива в самото мислене. Напусне ли сферата на мисленето, не може да се стигне до нищо, което поражда мисленето.
към текста >>
А който не си затваря очите, трябва да прозре, че всичко, което той по някакъв начин „мисловно прибавя" към мисленето, води извън същ
нос
тта на мисленето.
Който го отправя, не взема предвид, че самият „Аз" е този, който - намирайки се вътре в мисленето - наблюдава своята дейност. Би трябвало „Азът" да се намира извън мисленето, за да се поддаде на илюзия като тази при бързото последователно запалване на електрически крушки. По-скоро би могло да се каже: - Правещият такова сравнение неимоверно се самозаблуждава подобно на онзи, който за дадена движеща се светлина рече да каже, че на всяко място, където се появява, тя отново се пали от неизвестна ръка. Не, който търси да види в мисленето нещо друго освен произведеното като обозрима дейност в самия „Аз", той по-напред трябва да си затвори очите за простото, достъпно за наблюдение положение на нещата, та после да може да положи в основата на мисленето някаква хипотетична дейност.
А който не си затваря очите, трябва да прозре, че всичко, което той по някакъв начин „мисловно прибавя" към мисленето, води извън същността на мисленето.
Непредубеденото наблюдение показва, че към същността на мисленето не може да се причислява нищо, което не се открива в самото мислене. Напусне ли сферата на мисленето, не може да се стигне до нищо, което поражда мисленето.
към текста >>
Непредубеденото наблюдение показва, че към същ
нос
тта на мисленето не може да се причислява нищо, което не се открива в самото мислене.
„Аз" е този, който - намирайки се вътре в мисленето - наблюдава своята дейност. Би трябвало „Азът" да се намира извън мисленето, за да се поддаде на илюзия като тази при бързото последователно запалване на електрически крушки. По-скоро би могло да се каже: - Правещият такова сравнение неимоверно се самозаблуждава подобно на онзи, който за дадена движеща се светлина рече да каже, че на всяко място, където се появява, тя отново се пали от неизвестна ръка. Не, който търси да види в мисленето нещо друго освен произведеното като обозрима дейност в самия „Аз", той по-напред трябва да си затвори очите за простото, достъпно за наблюдение положение на нещата, та после да може да положи в основата на мисленето някаква хипотетична дейност. А който не си затваря очите, трябва да прозре, че всичко, което той по някакъв начин „мисловно прибавя" към мисленето, води извън същността на мисленето.
Непредубеденото наблюдение показва, че към същността на мисленето не може да се причислява нищо, което не се открива в самото мислене.
Напусне ли сферата на мисленето, не може да се стигне до нищо, което поражда мисленето.
към текста >>
32.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
От предходните разсъждения проличава невъзмож
нос
тта чрез изследване съдържанието на нашите наблюдения да се приведе доказателство, че нашите възприятия са представи.
ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
От предходните разсъждения проличава невъзможността чрез изследване съдържанието на нашите наблюдения да се приведе доказателство, че нашите възприятия са представи.
Такова доказателство именно се цели да се приведе, като се покаже, че ако процесът на възприемането протича така, както се схваща съгласно наивно- реалистичните предположения за психологическото и физиологичното устройство на нашия индивид, тогава имаме работа не с неща сами за себе си, а само с наши представи за нещата. Но ако наивният реализъм - последователно проследен - води до резултати, представляващи тъкмо обратното на неговите предпоставки, тогава сме длъжни да окачествим тези предпоставки като неподходящи за обосноваването на един светоглед и да ги изоставим. Неуместно е, във всеки случай да се отхвърлят предпоставките, а да се запазва валидността на изводите, както постъпва критическият идеалист, който в основата на твърдението си, че светът е моя представа, полага горния доказателствен подход. (В съчинението си „Основни проблеми на теорията на познанието" Едуард фон Хартман представя подробно този доказателствен подход.) Едно е правилност на критическия идеализъм, друго е убедителната сила на неговите доказателства.
към текста >>
Неуместно е, във всеки случай да се отхвърлят предпоставките, а да се запазва валид
нос
тта на изводите, както постъпва критическият идеалист, който в основата на твърдението си, че светът е моя представа, полага горния доказателствен подход.
ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА От предходните разсъждения проличава невъзможността чрез изследване съдържанието на нашите наблюдения да се приведе доказателство, че нашите възприятия са представи. Такова доказателство именно се цели да се приведе, като се покаже, че ако процесът на възприемането протича така, както се схваща съгласно наивно- реалистичните предположения за психологическото и физиологичното устройство на нашия индивид, тогава имаме работа не с неща сами за себе си, а само с наши представи за нещата. Но ако наивният реализъм - последователно проследен - води до резултати, представляващи тъкмо обратното на неговите предпоставки, тогава сме длъжни да окачествим тези предпоставки като неподходящи за обосноваването на един светоглед и да ги изоставим.
Неуместно е, във всеки случай да се отхвърлят предпоставките, а да се запазва валидността на изводите, както постъпва критическият идеалист, който в основата на твърдението си, че светът е моя представа, полага горния доказателствен подход.
(В съчинението си „Основни проблеми на теорията на познанието" Едуард фон Хартман представя подробно този доказателствен подход.) Едно е правилност на критическия идеализъм, друго е убедителната сила на неговите доказателства. Въпросът за правилността ще се изясни по-късно в хода на нашето изложение. Но убедителността на неговите доказателства е равна на нула. Когато се строи къща и при издигане на първия етаж се срути основата, тогава с нея рухва и първият етаж.
към текста >>
Едно е правил
нос
т на критическия идеализъм, друго е убедителната сила на неговите доказателства.
От предходните разсъждения проличава невъзможността чрез изследване съдържанието на нашите наблюдения да се приведе доказателство, че нашите възприятия са представи. Такова доказателство именно се цели да се приведе, като се покаже, че ако процесът на възприемането протича така, както се схваща съгласно наивно- реалистичните предположения за психологическото и физиологичното устройство на нашия индивид, тогава имаме работа не с неща сами за себе си, а само с наши представи за нещата. Но ако наивният реализъм - последователно проследен - води до резултати, представляващи тъкмо обратното на неговите предпоставки, тогава сме длъжни да окачествим тези предпоставки като неподходящи за обосноваването на един светоглед и да ги изоставим. Неуместно е, във всеки случай да се отхвърлят предпоставките, а да се запазва валидността на изводите, както постъпва критическият идеалист, който в основата на твърдението си, че светът е моя представа, полага горния доказателствен подход. (В съчинението си „Основни проблеми на теорията на познанието" Едуард фон Хартман представя подробно този доказателствен подход.)
Едно е правилност на критическия идеализъм, друго е убедителната сила на неговите доказателства.
Въпросът за правилността ще се изясни по-късно в хода на нашето изложение. Но убедителността на неговите доказателства е равна на нула. Когато се строи къща и при издигане на първия етаж се срути основата, тогава с нея рухва и първият етаж. Наивният реализъм и критическият идеализъм се отнасят като основата и първият етаж. Който застъпва възгледа, че целият възприеман свят е само свят на представите, и то като въздействие на непознатите за мен неща върху моята душа, за него същинският въпрос на познанието се свежда естествено не до съществуващите само в душата представи, а до нещата, които се намират отвъд нашето съзнание и са независими от нас.
към текста >>
Въпросът за правил
нос
тта ще се изясни по-късно в хода на нашето изложение.
Такова доказателство именно се цели да се приведе, като се покаже, че ако процесът на възприемането протича така, както се схваща съгласно наивно- реалистичните предположения за психологическото и физиологичното устройство на нашия индивид, тогава имаме работа не с неща сами за себе си, а само с наши представи за нещата. Но ако наивният реализъм - последователно проследен - води до резултати, представляващи тъкмо обратното на неговите предпоставки, тогава сме длъжни да окачествим тези предпоставки като неподходящи за обосноваването на един светоглед и да ги изоставим. Неуместно е, във всеки случай да се отхвърлят предпоставките, а да се запазва валидността на изводите, както постъпва критическият идеалист, който в основата на твърдението си, че светът е моя представа, полага горния доказателствен подход. (В съчинението си „Основни проблеми на теорията на познанието" Едуард фон Хартман представя подробно този доказателствен подход.) Едно е правилност на критическия идеализъм, друго е убедителната сила на неговите доказателства.
Въпросът за правилността ще се изясни по-късно в хода на нашето изложение.
Но убедителността на неговите доказателства е равна на нула. Когато се строи къща и при издигане на първия етаж се срути основата, тогава с нея рухва и първият етаж. Наивният реализъм и критическият идеализъм се отнасят като основата и първият етаж. Който застъпва възгледа, че целият възприеман свят е само свят на представите, и то като въздействие на непознатите за мен неща върху моята душа, за него същинският въпрос на познанието се свежда естествено не до съществуващите само в душата представи, а до нещата, които се намират отвъд нашето съзнание и са независими от нас. Той пита: колко от тях можем да опознаем косвено, след като те не са пряко достъпни за нашето наблюдение?
към текста >>
Но убедител
нос
тта на неговите доказателства е равна на нула.
Но ако наивният реализъм - последователно проследен - води до резултати, представляващи тъкмо обратното на неговите предпоставки, тогава сме длъжни да окачествим тези предпоставки като неподходящи за обосноваването на един светоглед и да ги изоставим. Неуместно е, във всеки случай да се отхвърлят предпоставките, а да се запазва валидността на изводите, както постъпва критическият идеалист, който в основата на твърдението си, че светът е моя представа, полага горния доказателствен подход. (В съчинението си „Основни проблеми на теорията на познанието" Едуард фон Хартман представя подробно този доказателствен подход.) Едно е правилност на критическия идеализъм, друго е убедителната сила на неговите доказателства. Въпросът за правилността ще се изясни по-късно в хода на нашето изложение.
Но убедителността на неговите доказателства е равна на нула.
Когато се строи къща и при издигане на първия етаж се срути основата, тогава с нея рухва и първият етаж. Наивният реализъм и критическият идеализъм се отнасят като основата и първият етаж. Който застъпва възгледа, че целият възприеман свят е само свят на представите, и то като въздействие на непознатите за мен неща върху моята душа, за него същинският въпрос на познанието се свежда естествено не до съществуващите само в душата представи, а до нещата, които се намират отвъд нашето съзнание и са независими от нас. Той пита: колко от тях можем да опознаем косвено, след като те не са пряко достъпни за нашето наблюдение? Застъпващият това становище се интересува не за вътрешната взаимовръзка на своите осъзнати възприятия, а за техните вече неосъзнавани причини, които имат независещо от него битие, докато възприятията - по негово мнение - изчезват, щом той отвърне сетивата си от нещата.
към текста >>
Според това гледище нашето съзнание функционира като огледало, чиито образи на определени предмети изчезват в мига, в който отразяващата му повърх
нос
т не е обърната към тях.
Когато се строи къща и при издигане на първия етаж се срути основата, тогава с нея рухва и първият етаж. Наивният реализъм и критическият идеализъм се отнасят като основата и първият етаж. Който застъпва възгледа, че целият възприеман свят е само свят на представите, и то като въздействие на непознатите за мен неща върху моята душа, за него същинският въпрос на познанието се свежда естествено не до съществуващите само в душата представи, а до нещата, които се намират отвъд нашето съзнание и са независими от нас. Той пита: колко от тях можем да опознаем косвено, след като те не са пряко достъпни за нашето наблюдение? Застъпващият това становище се интересува не за вътрешната взаимовръзка на своите осъзнати възприятия, а за техните вече неосъзнавани причини, които имат независещо от него битие, докато възприятията - по негово мнение - изчезват, щом той отвърне сетивата си от нещата.
Според това гледище нашето съзнание функционира като огледало, чиито образи на определени предмети изчезват в мига, в който отразяващата му повърхност не е обърната към тях.
Но който не вижда самите неща, а само техните огледални отражения, той трябва от поведението им чрез заключения да се осведоми непряко за естеството на нещата. Такова становище заема по-новото естествознание, което използва възприятията само като последно средство, за да намери обяснение за стоящите зад тях и сами реално съществуващи процеси на материята. Ако философът, като критически идеалист изобщо признава някакво битие, неговият стремеж към познание се насочва чрез косвено използване на представите единствено към това битие. Неговият интерес прескача субективния свят на представите и се устремява към това, което поражда представи. Но критическият идеалист може да стигне дотам, че да каже: Аз съм затворен в света на моите представи и не мога да изляза от него.
към текста >>
За него може да има само два вида хора: Предубедени, които смятат собствените си фантазии за действителни неща, и мъдри, които прозират недействител
нос
тта на този свят на фантазиите, и които постепенно трябва да загубят всяко желание да проявяват интерес към него.
Неговият интерес прескача субективния свят на представите и се устремява към това, което поражда представи. Но критическият идеалист може да стигне дотам, че да каже: Аз съм затворен в света на моите представи и не мога да изляза от него. Дори да си мисля, че зад моите представи съществува нещо, тази мисъл също не е нищо друго освен моя представа. Тогава такъв идеалист или ще отрече напълно нещото само за себе си, или поне ще заяви, че за нас, хората, то няма никакво значение, сиреч то не съществува, понеже не можем да узнаем нищо за него. На критическия идеалист от този род целият свят му се струва като сън, спрямо който всеки порив за познание и бил просто безсмислен.
За него може да има само два вида хора: Предубедени, които смятат собствените си фантазии за действителни неща, и мъдри, които прозират недействителността на този свят на фантазиите, и които постепенно трябва да загубят всяко желание да проявяват интерес към него.
За такова гледище дори собствената личност може да се превърне в съновидение. Точно както сред сънуваните от нас образи се появява нашият собствен сънищен образ, така в будното съзнание представата за собствения Аз се прибавя към представата за външния свят. Сиреч за нашето съзнание е даден не нашият действителен Аз, а само представите ни за Аза. В такъв случай, който отрича, че има неща, или поне че можем да знаем нещо за тях, той трябва да отрече и съществуването, респективно познанието за собствената личност. Тогава критическият идеалист стига до твърдението: „Цялата действителност се превръща в един чудесен сън - без живот, който бива сънуван, и без дух, който сънува; в един сън, който е в зависимост от един сън, сам за себе си" срв.
към текста >>
За такова гледище дори собствената лич
нос
т може да се превърне в съновидение.
Но критическият идеалист може да стигне дотам, че да каже: Аз съм затворен в света на моите представи и не мога да изляза от него. Дори да си мисля, че зад моите представи съществува нещо, тази мисъл също не е нищо друго освен моя представа. Тогава такъв идеалист или ще отрече напълно нещото само за себе си, или поне ще заяви, че за нас, хората, то няма никакво значение, сиреч то не съществува, понеже не можем да узнаем нищо за него. На критическия идеалист от този род целият свят му се струва като сън, спрямо който всеки порив за познание и бил просто безсмислен. За него може да има само два вида хора: Предубедени, които смятат собствените си фантазии за действителни неща, и мъдри, които прозират недействителността на този свят на фантазиите, и които постепенно трябва да загубят всяко желание да проявяват интерес към него.
За такова гледище дори собствената личност може да се превърне в съновидение.
Точно както сред сънуваните от нас образи се появява нашият собствен сънищен образ, така в будното съзнание представата за собствения Аз се прибавя към представата за външния свят. Сиреч за нашето съзнание е даден не нашият действителен Аз, а само представите ни за Аза. В такъв случай, който отрича, че има неща, или поне че можем да знаем нещо за тях, той трябва да отрече и съществуването, респективно познанието за собствената личност. Тогава критическият идеалист стига до твърдението: „Цялата действителност се превръща в един чудесен сън - без живот, който бива сънуван, и без дух, който сънува; в един сън, който е в зависимост от един сън, сам за себе си" срв. Фихте, Предназначението на човека).
към текста >>
В такъв случай, който отрича, че има неща, или поне че можем да знаем нещо за тях, той трябва да отрече и съществуването, респективно познанието за собствената лич
нос
т.
На критическия идеалист от този род целият свят му се струва като сън, спрямо който всеки порив за познание и бил просто безсмислен. За него може да има само два вида хора: Предубедени, които смятат собствените си фантазии за действителни неща, и мъдри, които прозират недействителността на този свят на фантазиите, и които постепенно трябва да загубят всяко желание да проявяват интерес към него. За такова гледище дори собствената личност може да се превърне в съновидение. Точно както сред сънуваните от нас образи се появява нашият собствен сънищен образ, така в будното съзнание представата за собствения Аз се прибавя към представата за външния свят. Сиреч за нашето съзнание е даден не нашият действителен Аз, а само представите ни за Аза.
В такъв случай, който отрича, че има неща, или поне че можем да знаем нещо за тях, той трябва да отрече и съществуването, респективно познанието за собствената личност.
Тогава критическият идеалист стига до твърдението: „Цялата действителност се превръща в един чудесен сън - без живот, който бива сънуван, и без дух, който сънува; в един сън, който е в зависимост от един сън, сам за себе си" срв. Фихте, Предназначението на човека). Независимо от това, дали онзи, който схваща непосредствения живот като сън, не предполага нищо повече над този сън, или пък отнася своите представи към действителни неща, за него самият живот трябва да загуби някакъв научен интерес. Но докато за този, който със съня смята достъпната ни вселена за изчерпана, всяка наука е безсмислица, то за другия, смятащ се в правото си от представите да вади заключения за нещата, науката ще се състои в изследването на тези „неща сами за себе си". Първият светоглед може да се означи с името абсолютен илюзионизъм, а вторият бива наричан от своя най-последователен застъпник Едуард фон Хартман, трансцендентален реализъм*/* Трансцендентално в смисъла на този светоглед се нарича едно познание, което е убедено, че за нещата сами за себе си пряко не може да се каже нищо, но което от познатото субективно прави косвени заключения за непознатото, за намиращото се отвъд субективното, т.е.
към текста >>
Тогава критическият идеалист стига до твърдението: „Цялата действител
нос
т се превръща в един чудесен сън - без живот, който бива сънуван, и без дух, който сънува; в един сън, който е в зависимост от един сън, сам за себе си" срв.
За него може да има само два вида хора: Предубедени, които смятат собствените си фантазии за действителни неща, и мъдри, които прозират недействителността на този свят на фантазиите, и които постепенно трябва да загубят всяко желание да проявяват интерес към него. За такова гледище дори собствената личност може да се превърне в съновидение. Точно както сред сънуваните от нас образи се появява нашият собствен сънищен образ, така в будното съзнание представата за собствения Аз се прибавя към представата за външния свят. Сиреч за нашето съзнание е даден не нашият действителен Аз, а само представите ни за Аза. В такъв случай, който отрича, че има неща, или поне че можем да знаем нещо за тях, той трябва да отрече и съществуването, респективно познанието за собствената личност.
Тогава критическият идеалист стига до твърдението: „Цялата действителност се превръща в един чудесен сън - без живот, който бива сънуван, и без дух, който сънува; в един сън, който е в зависимост от един сън, сам за себе си" срв.
Фихте, Предназначението на човека). Независимо от това, дали онзи, който схваща непосредствения живот като сън, не предполага нищо повече над този сън, или пък отнася своите представи към действителни неща, за него самият живот трябва да загуби някакъв научен интерес. Но докато за този, който със съня смята достъпната ни вселена за изчерпана, всяка наука е безсмислица, то за другия, смятащ се в правото си от представите да вади заключения за нещата, науката ще се състои в изследването на тези „неща сами за себе си". Първият светоглед може да се означи с името абсолютен илюзионизъм, а вторият бива наричан от своя най-последователен застъпник Едуард фон Хартман, трансцендентален реализъм*/* Трансцендентално в смисъла на този светоглед се нарича едно познание, което е убедено, че за нещата сами за себе си пряко не може да се каже нищо, но което от познатото субективно прави косвени заключения за непознатото, за намиращото се отвъд субективното, т.е. (за трансцендентното).
към текста >>
До такъв възглед много лесно може да доведе наблюдението, че в противовес на сънуването наистина има будно състояние, в което имаме възмож
нос
т да вникнем в сънищата, и да ги отнесем към реални отношения, но че нямаме състояние, което да стои в подобно отношение към будния живот на съзнанието.
Ако сънувам, че пия вино, което предизвиква парене на гърлото ми, и се събудя от пристъп на кашлица (срв. Вайгант, Възникване на сънищата, 1893), то в мига на събуждането действието на съня престава да ме интересува. Вниманието ми се насочва единствено към физиологичните и психологическите процеси, чрез които пристъпът на кашлица символично се изразява в съновидението. По подобен начин и философът, щом е стигнал до убеждението, че даденият свят има характер на представа, трябва незабавно да премине от този свят към намиращата се зад него действителна душа. По-неприятно впрочем е положението, когато илюзионизмът изцяло отрича наличието на Аза сам за себе си, зад представите, или най-малко го смята за непознаваем.
До такъв възглед много лесно може да доведе наблюдението, че в противовес на сънуването наистина има будно състояние, в което имаме възможност да вникнем в сънищата, и да ги отнесем към реални отношения, но че нямаме състояние, което да стои в подобно отношение към будния живот на съзнанието.
Който изповядва този възглед, на него му убягва прозрението, че има нещо, което действително се отнася към простото възприемане така, както узнаването в будно състояние се отнася към сънуването. Това нещо е мисленето. На наивния човек не може да му се придиря за липсата на посоченото тук прозрение. Той се отдава на живота и смята нещата за действителни във вида, в който опитът му ги предлага. Но първата стъпка, която се прави за преодоляване на това становище, може да се състои единствено във въпроса: как се отнася мисленето към възприятието?
към текста >>
Пълно своеволие е сборът от това, което узнаваме за едно нещо чрез простото възприятие, да се смята за съвкуп
нос
т, за едно цяло, а резултатът от мисловното съзерцание да се схваща като нещо присъединило се, което нямало нищо общо със самия предмет.
Защо това понятие принадлежи към цялото растение в по-малка степен, отколкото листата и цветовете? Ще кажете: листата и цветовете съществуват без възприемащ ги субект, а понятието се появява едва когато човекът застане пред растението. Точно така. Но цветовете и листата на растението също възникват само когато има земя, в която да се положи семето; когато има светлина и въздух, при които могат да се развият листата и цветовете. По същия начин възниква и понятието „растение", когато едно мислещо съзнание влезе в съприкосновение с растението.
Пълно своеволие е сборът от това, което узнаваме за едно нещо чрез простото възприятие, да се смята за съвкупност, за едно цяло, а резултатът от мисловното съзерцание да се схваща като нещо присъединило се, което нямало нищо общо със самия предмет.
Ако днес получа розова пъпка, образът, който се предлага на моето възприятие, само на първо време е окончателен. Сложа ли пъпката във вода, утре ще получа съвършено друг образ на моя обект. Ако не отмествам поглед от розовата пъпка, ще видя как днешното й състояние през безброй междинни степени непрекъснато ще преминава във утрешното. Образът, който ми се представя в определен момент, е само случаен отрязък от обекта, намиращ се в непрестанен развой. Ако не сложа пъпката във вода, тя няма да развие цяла редица състояния, потенциално заложени в нея.
към текста >>
Съвсем необективно и почиващо на случай
нос
тта би било едно мнение, ако за представящия се в даден момент образ твърди: това е предметът.
Сложа ли пъпката във вода, утре ще получа съвършено друг образ на моя обект. Ако не отмествам поглед от розовата пъпка, ще видя как днешното й състояние през безброй междинни степени непрекъснато ще преминава във утрешното. Образът, който ми се представя в определен момент, е само случаен отрязък от обекта, намиращ се в непрестанен развой. Ако не сложа пъпката във вода, тя няма да развие цяла редица състояния, потенциално заложени в нея. Може също така утре да бъда възпрепятстван да продължа наблюдението на цвета и по такъв начин ще имам непълен образ.
Съвсем необективно и почиващо на случайността би било едно мнение, ако за представящия се в даден момент образ твърди: това е предметът.
Неуместно е също така сборът от възприятийните признаци да се обявява за идентичен с предмета. Напълно възможно би било един дух да приеме понятието едновременно и свързано с възприятието. Такъв дух изобщо не би се досетил да разглежда понятието като нещо непринадлежащо към предмета. На понятието той би трябвало да припише съществуване, което е неразривно свързано с предмета. Ще поясня мисълта си с един пример.
към текста >>
Описаният по-горе дух, който не би трябвало да минава по обиколния път на мисленето, би имал като даде
нос
т не само един сбор от зрителни усещания за различни места, но също така - неотделимо от явлението - и параболичната форма на линията на хвърлянето, която ние едва мисловно добавяме към явлението.
От математиката познавам различни линейни форми, между които и параболата. Параболата ми е известна като линия, която възниква от движението на една точка по някакъв закономерен начин. Ако изследвам условията, при които се движи хвърленият камък, установявам, че линията на неговото движение е идентична с тази, която познавам като парабола. Това, че камъкът се движи тъкмо по парабола, е последица от дадените условия и следва по необходимост от тях. Формата на параболата спада към цялото явление като всичко останало, което е присъщо за него.
Описаният по-горе дух, който не би трябвало да минава по обиколния път на мисленето, би имал като даденост не само един сбор от зрителни усещания за различни места, но също така - неотделимо от явлението - и параболичната форма на линията на хвърлянето, която ние едва мисловно добавяме към явлението.
Обстоятелството, че обектите първоначално са ни дадени без съответните понятия, се дължи не на обектите, а на нашето духовно устройство. Цялостното ни същество функционира така, че на него присъщите елементи на всяко нещо от действителността му се подават от две страни: от страна на възприемането и от страна на мисленето. С естеството на нещата няма нищо общо това, как аз съм устроен да ги схващам. Чертата между възприемане и мислене се появява едва в момента, когато аз, съзерцаващият, застана пред нещата. Но кои елементи принадлежат към нещото и кои не - това ни най-малко не може да зависи от начина, по който се запознавам с тези елементи.
към текста >>
Цялостното ни същество функционира така, че на него присъщите елементи на всяко нещо от действител
нос
тта му се подават от две страни: от страна на възприемането и от страна на мисленето.
Ако изследвам условията, при които се движи хвърленият камък, установявам, че линията на неговото движение е идентична с тази, която познавам като парабола. Това, че камъкът се движи тъкмо по парабола, е последица от дадените условия и следва по необходимост от тях. Формата на параболата спада към цялото явление като всичко останало, което е присъщо за него. Описаният по-горе дух, който не би трябвало да минава по обиколния път на мисленето, би имал като даденост не само един сбор от зрителни усещания за различни места, но също така - неотделимо от явлението - и параболичната форма на линията на хвърлянето, която ние едва мисловно добавяме към явлението. Обстоятелството, че обектите първоначално са ни дадени без съответните понятия, се дължи не на обектите, а на нашето духовно устройство.
Цялостното ни същество функционира така, че на него присъщите елементи на всяко нещо от действителността му се подават от две страни: от страна на възприемането и от страна на мисленето.
С естеството на нещата няма нищо общо това, как аз съм устроен да ги схващам. Чертата между възприемане и мислене се появява едва в момента, когато аз, съзерцаващият, застана пред нещата. Но кои елементи принадлежат към нещото и кои не - това ни най-малко не може да зависи от начина, по който се запознавам с тези елементи. Човекът представлява едно ограничено същество. На първо място той е същество сред други същества.
към текста >>
Поради нашата ограниче
нос
т ние приемаме за единично онова, което в действител
нос
т не е единично.
Но във времето и пространството тази ограничена част се съчетава с други заобикалящи я неща. Ако нашето битие беше свързано с нещата така, че всеки процес на света същевременно да бъде и наш, тогава между нас и нещата нямаше да има разлика. Тогава обаче за нас нямаше да има и отделни неща и всеки процес щеше да прелива плавно в друг. Вселената щеше да представлява едно единство и едно затворено в себе си цяло. Потокът на процесите не би се прекъсвал никъде.
Поради нашата ограниченост ние приемаме за единично онова, което в действителност не е единично.
Така например единичното качество червено никъде не съществува отделно за себе си. То отвсякъде е заобиколено от други качества, към които принадлежи и без които не би могло да съществува. Но ние изпитваме необходимост да обособяваме отделни отрязъци от света и да ги разглеждаме самостоятелно. Нашето око може да различава последователно отделни цветове от едно многосъставно цветово цяло, нашият ум може да обхваща отделни понятия от една цялостна понятийна система. Това отделяне е субективен акт, обусловен от обстоя- телството, че ние не сме тъждествени със световния процес, а едно същество, сред други същества.
към текста >>
На мен самовъзприятието ми показва сбор от качества, които обобщавам в целостта на моята лич
нос
т по същия начин, както обобщавам качествата жълто, с метален блясък, твърдо и т.н.
Нашето око може да различава последователно отделни цветове от едно многосъставно цветово цяло, нашият ум може да обхваща отделни понятия от една цялостна понятийна система. Това отделяне е субективен акт, обусловен от обстоя- телството, че ние не сме тъждествени със световния процес, а едно същество, сред други същества. Сега въпросът изцяло се свежда до определяне мястото на съществото, което сме самите ние, спрямо другите същества. Това определяне трябва да се разграничи от простото осъзнаване на нашето себе. То - както и осъзнаването на всяко друго нещо - почива върху възприемането.
На мен самовъзприятието ми показва сбор от качества, които обобщавам в целостта на моята личност по същия начин, както обобщавам качествата жълто, с метален блясък, твърдо и т.н.
в единството „злато". Самовъзприятието не ме извежда извън сферата на онова, което принадлежи към мен. Това самовъзприемане трябва да се различава от мисловното самоопределяне. Точно както чрез мисленето включвам едно отделно възприятие от външния свят във взаимовръзката на света, така чрез мисленето аз включвам полученото за самия себе си възприятие в световния процес. Моето самовъзприемане ме затваря в рамките на определени граници; моето мислене няма нищо общо с тези граници.
към текста >>
Аз съм затворен в областта, която възприемам като област на моята лич
нос
т, но съм и
нос
ител на дей
нос
т, която от по-висша сфера определя моето ограничено битие.
Самовъзприятието не ме извежда извън сферата на онова, което принадлежи към мен. Това самовъзприемане трябва да се различава от мисловното самоопределяне. Точно както чрез мисленето включвам едно отделно възприятие от външния свят във взаимовръзката на света, така чрез мисленето аз включвам полученото за самия себе си възприятие в световния процес. Моето самовъзприемане ме затваря в рамките на определени граници; моето мислене няма нищо общо с тези граници. В този смисъл аз представлявам двойствено същество.
Аз съм затворен в областта, която възприемам като област на моята личност, но съм и носител на дейност, която от по-висша сфера определя моето ограничено битие.
Нашето мислене не е индивидуално като нашето усещане и чувстване, а универсално. У всеки човек то получава индивидуален оттенък само дотолкова, доколкото се опира на неговото индивидуално чувстване и усещане. Отделните хора се отличават един от друг именно по тези особени оттенъци на универсалното мислене. Един триъгълник има само едно-единствено понятие. За съдържанието на това понятие е безразлично дали бива схващано от А или от В, като носители на човешко съзнание.
към текста >>
За съдържанието на това понятие е безразлично дали бива схващано от А или от В, като
нос
ители на човешко съзнание.
Аз съм затворен в областта, която възприемам като област на моята личност, но съм и носител на дейност, която от по-висша сфера определя моето ограничено битие. Нашето мислене не е индивидуално като нашето усещане и чувстване, а универсално. У всеки човек то получава индивидуален оттенък само дотолкова, доколкото се опира на неговото индивидуално чувстване и усещане. Отделните хора се отличават един от друг именно по тези особени оттенъци на универсалното мислене. Един триъгълник има само едно-единствено понятие.
За съдържанието на това понятие е безразлично дали бива схващано от А или от В, като носители на човешко съзнание.
Но всеки от двамата носители на съзнание ще го схваща по индивидуален начин. На тази мисъл противостои един трудно преодолим предразсъдък у хората. Предубедеността не стига до прозрението, че понятието триъгълник, както го схваща моят ум, е същото, каквото схваща и умът на моя ближен. Наивният човек се смята за създател на своите понятия, поради което е убеден, че всяко лице си има свои собствени понятия. Превъзмогването на този предразсъдък е основно изискване на философската мисъл.
към текста >>
Но всеки от двамата
нос
ители на съзнание ще го схваща по индивидуален начин.
Нашето мислене не е индивидуално като нашето усещане и чувстване, а универсално. У всеки човек то получава индивидуален оттенък само дотолкова, доколкото се опира на неговото индивидуално чувстване и усещане. Отделните хора се отличават един от друг именно по тези особени оттенъци на универсалното мислене. Един триъгълник има само едно-единствено понятие. За съдържанието на това понятие е безразлично дали бива схващано от А или от В, като носители на човешко съзнание.
Но всеки от двамата носители на съзнание ще го схваща по индивидуален начин.
На тази мисъл противостои един трудно преодолим предразсъдък у хората. Предубедеността не стига до прозрението, че понятието триъгълник, както го схваща моят ум, е същото, каквото схваща и умът на моя ближен. Наивният човек се смята за създател на своите понятия, поради което е убеден, че всяко лице си има свои собствени понятия. Превъзмогването на този предразсъдък е основно изискване на философската мисъл. Единното понятие триъгълник не се превръща в множество поради това, че бива мислено от мнозина.
към текста >>
Предубеде
нос
тта не стига до прозрението, че понятието триъгълник, както го схваща моят ум, е същото, каквото схваща и умът на моя ближен.
Отделните хора се отличават един от друг именно по тези особени оттенъци на универсалното мислене. Един триъгълник има само едно-единствено понятие. За съдържанието на това понятие е безразлично дали бива схващано от А или от В, като носители на човешко съзнание. Но всеки от двамата носители на съзнание ще го схваща по индивидуален начин. На тази мисъл противостои един трудно преодолим предразсъдък у хората.
Предубедеността не стига до прозрението, че понятието триъгълник, както го схваща моят ум, е същото, каквото схваща и умът на моя ближен.
Наивният човек се смята за създател на своите понятия, поради което е убеден, че всяко лице си има свои собствени понятия. Превъзмогването на този предразсъдък е основно изискване на философската мисъл. Единното понятие триъгълник не се превръща в множество поради това, че бива мислено от мнозина. Защото самото мислене на мнозината представлява едно единство. В мисленето на нас ни е даден елементът, който слива нашата особена индивидуалност и вселената в едно цяло.
към текста >>
В мисленето на нас ни е даден елементът, който слива нашата особена индивидуал
нос
т и вселената в едно цяло.
Предубедеността не стига до прозрението, че понятието триъгълник, както го схваща моят ум, е същото, каквото схваща и умът на моя ближен. Наивният човек се смята за създател на своите понятия, поради което е убеден, че всяко лице си има свои собствени понятия. Превъзмогването на този предразсъдък е основно изискване на философската мисъл. Единното понятие триъгълник не се превръща в множество поради това, че бива мислено от мнозина. Защото самото мислене на мнозината представлява едно единство.
В мисленето на нас ни е даден елементът, който слива нашата особена индивидуалност и вселената в едно цяло.
Когато усещаме и чувстваме (а също така възприемаме), ние сме отделни същности, а когато мислим, ние сме всеединното същество, което прониква във всичко. Това е по-дълбоката причина за двойствената ни природа: В себе си ние виждаме да се поражда някаква чисто и просто абсолютна сила, която е всеобхватна, но с нея се запознаваме не при избликването и от центъра на света, а в една периферна точка. Ако това ставаше при нейното избликване, тогава още в мига на нашето осъзнаване щеше да ни е известна цялата загадка на света. Но тъй като се намираме в една периферна точка и собственото ни битие е затворено в определени граници, на нас ни се налага да опознаем сферата, разположена извън собственото ни същество, с помощта на мисленето, което се вдава в нас от общото всемирно битие. Поради това, че мисленето у нас се разпростира отвъд отделното ни битие и влиза в допир с общото всемирно битие, у нас възниква подтикът към познание.
към текста >>
Когато усещаме и чувстваме (а също така възприемаме), ние сме отделни същ
нос
ти, а когато мислим, ние сме всеединното същество, което прониква във всичко.
Наивният човек се смята за създател на своите понятия, поради което е убеден, че всяко лице си има свои собствени понятия. Превъзмогването на този предразсъдък е основно изискване на философската мисъл. Единното понятие триъгълник не се превръща в множество поради това, че бива мислено от мнозина. Защото самото мислене на мнозината представлява едно единство. В мисленето на нас ни е даден елементът, който слива нашата особена индивидуалност и вселената в едно цяло.
Когато усещаме и чувстваме (а също така възприемаме), ние сме отделни същности, а когато мислим, ние сме всеединното същество, което прониква във всичко.
Това е по-дълбоката причина за двойствената ни природа: В себе си ние виждаме да се поражда някаква чисто и просто абсолютна сила, която е всеобхватна, но с нея се запознаваме не при избликването и от центъра на света, а в една периферна точка. Ако това ставаше при нейното избликване, тогава още в мига на нашето осъзнаване щеше да ни е известна цялата загадка на света. Но тъй като се намираме в една периферна точка и собственото ни битие е затворено в определени граници, на нас ни се налага да опознаем сферата, разположена извън собственото ни същество, с помощта на мисленето, което се вдава в нас от общото всемирно битие. Поради това, че мисленето у нас се разпростира отвъд отделното ни битие и влиза в допир с общото всемирно битие, у нас възниква подтикът към познание. Същества без мислене не изпитват такъв подтик.
към текста >>
Следователно възприятието не е нищо готово, нищо завършено, а само едната страна на цялостната действител
нос
т.
Срещата им с други неща не поражда никакви въпроси. За такива същества тези други неща остават външни. Срещу външното нещо у мислещите същества се появява понятието. То е онова, което ние приемаме за нещото не отвън, а отвътре. Познанието трябва да доведе до уравновесяване, до сливане на двете начала - вътрешното и външното.
Следователно възприятието не е нищо готово, нищо завършено, а само едната страна на цялостната действителност.
Другата страна е понятието. Актът на познанието представлява синтез от възприятие и понятие. Но едва възприятието и понятието за едно нещо съставляват цялото нещо. Изложеното дотук доказва, че е безсмислено в отделните същества на света да се търси нещо друго общо освен идейното съдържание, което ни предлага мисленето. На неуспех са обречени всички опити да се открие някакво друго единство на света извън това вътрешно свързано идейно съдържание, което придобиваме чрез мисловното съзерцание на нашите възприятия.
към текста >>
За нас валид
нос
т на едно универсално единство на света не могат да имат нито някакъв човеколичен Бог, нито силата или материята, нито пък лишената от идеи воля (на Шопенхауер).
Другата страна е понятието. Актът на познанието представлява синтез от възприятие и понятие. Но едва възприятието и понятието за едно нещо съставляват цялото нещо. Изложеното дотук доказва, че е безсмислено в отделните същества на света да се търси нещо друго общо освен идейното съдържание, което ни предлага мисленето. На неуспех са обречени всички опити да се открие някакво друго единство на света извън това вътрешно свързано идейно съдържание, което придобиваме чрез мисловното съзерцание на нашите възприятия.
За нас валидност на едно универсално единство на света не могат да имат нито някакъв човеколичен Бог, нито силата или материята, нито пък лишената от идеи воля (на Шопенхауер).
Всички тези същности спадат към една ограничена област на нашето наблюдение. Човешки ограничената личност възприемаме само от нас, а сила и материя - от външните неща. Що се отнася до волята, тя може да се счита само като израз на дейността на ограничената ни личност. Шопенхауер иска да избегне превръщането на „абстрактното" мислене в носител на единството на света и вместо това търси нещо, което непосредствено му се разкрива като нещо реално. Този философ смята, че ние никога няма да се доближим до света, ако го разглеждаме като външен свят.
към текста >>
Всички тези същ
нос
ти спадат към една ограничена област на нашето наблюдение.
Актът на познанието представлява синтез от възприятие и понятие. Но едва възприятието и понятието за едно нещо съставляват цялото нещо. Изложеното дотук доказва, че е безсмислено в отделните същества на света да се търси нещо друго общо освен идейното съдържание, което ни предлага мисленето. На неуспех са обречени всички опити да се открие някакво друго единство на света извън това вътрешно свързано идейно съдържание, което придобиваме чрез мисловното съзерцание на нашите възприятия. За нас валидност на едно универсално единство на света не могат да имат нито някакъв човеколичен Бог, нито силата или материята, нито пък лишената от идеи воля (на Шопенхауер).
Всички тези същности спадат към една ограничена област на нашето наблюдение.
Човешки ограничената личност възприемаме само от нас, а сила и материя - от външните неща. Що се отнася до волята, тя може да се счита само като израз на дейността на ограничената ни личност. Шопенхауер иска да избегне превръщането на „абстрактното" мислене в носител на единството на света и вместо това търси нещо, което непосредствено му се разкрива като нещо реално. Този философ смята, че ние никога няма да се доближим до света, ако го разглеждаме като външен свят. „Издирваното значение на противостоящия ми само като моя представа свят или преходът от него като проста представа на познаващия субект към онова, което той освен това би могъл да бъде, никога не би могъл да бъде намерен, ако самият изследовател беше единствено чисто познаващият субект (крилата ангелска глава без тяло).
към текста >>
Човешки ограничената лич
нос
т възприемаме само от нас, а сила и материя - от външните неща.
Но едва възприятието и понятието за едно нещо съставляват цялото нещо. Изложеното дотук доказва, че е безсмислено в отделните същества на света да се търси нещо друго общо освен идейното съдържание, което ни предлага мисленето. На неуспех са обречени всички опити да се открие някакво друго единство на света извън това вътрешно свързано идейно съдържание, което придобиваме чрез мисловното съзерцание на нашите възприятия. За нас валидност на едно универсално единство на света не могат да имат нито някакъв човеколичен Бог, нито силата или материята, нито пък лишената от идеи воля (на Шопенхауер). Всички тези същности спадат към една ограничена област на нашето наблюдение.
Човешки ограничената личност възприемаме само от нас, а сила и материя - от външните неща.
Що се отнася до волята, тя може да се счита само като израз на дейността на ограничената ни личност. Шопенхауер иска да избегне превръщането на „абстрактното" мислене в носител на единството на света и вместо това търси нещо, което непосредствено му се разкрива като нещо реално. Този философ смята, че ние никога няма да се доближим до света, ако го разглеждаме като външен свят. „Издирваното значение на противостоящия ми само като моя представа свят или преходът от него като проста представа на познаващия субект към онова, което той освен това би могъл да бъде, никога не би могъл да бъде намерен, ако самият изследовател беше единствено чисто познаващият субект (крилата ангелска глава без тяло). Той обаче е вкоренен във въпросния свят, в него именно намира себе си като индивид, тоест неговото познание, което е обуславящият носител на целия свят като представа, все пак изцяло е получено посредством едно тяло, чиито афекции - както бе показано - предлагат на ума изходната точка за съзерцаване на света.
към текста >>
Що се отнася до волята, тя може да се счита само като израз на дей
нос
тта на ограничената ни лич
нос
т.
Изложеното дотук доказва, че е безсмислено в отделните същества на света да се търси нещо друго общо освен идейното съдържание, което ни предлага мисленето. На неуспех са обречени всички опити да се открие някакво друго единство на света извън това вътрешно свързано идейно съдържание, което придобиваме чрез мисловното съзерцание на нашите възприятия. За нас валидност на едно универсално единство на света не могат да имат нито някакъв човеколичен Бог, нито силата или материята, нито пък лишената от идеи воля (на Шопенхауер). Всички тези същности спадат към една ограничена област на нашето наблюдение. Човешки ограничената личност възприемаме само от нас, а сила и материя - от външните неща.
Що се отнася до волята, тя може да се счита само като израз на дейността на ограничената ни личност.
Шопенхауер иска да избегне превръщането на „абстрактното" мислене в носител на единството на света и вместо това търси нещо, което непосредствено му се разкрива като нещо реално. Този философ смята, че ние никога няма да се доближим до света, ако го разглеждаме като външен свят. „Издирваното значение на противостоящия ми само като моя представа свят или преходът от него като проста представа на познаващия субект към онова, което той освен това би могъл да бъде, никога не би могъл да бъде намерен, ако самият изследовател беше единствено чисто познаващият субект (крилата ангелска глава без тяло). Той обаче е вкоренен във въпросния свят, в него именно намира себе си като индивид, тоест неговото познание, което е обуславящият носител на целия свят като представа, все пак изцяло е получено посредством едно тяло, чиито афекции - както бе показано - предлагат на ума изходната точка за съзерцаване на света. За чисто познаващия субект като такъв, това тяло е една представа като всяка друга, един обект сред много обекти: В този смисъл неговите движения и действия са му известни в еднаква степен, както промените на всички други съзерцавани обекти, и щяха да му бъдат еднакво чужди и непонятни, ако значението им не му се разкриваше по някакъв съвършенно друг начин... За субекта на познанието, който чрез своята тъждественост с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разумно съзерцание, като обект сред много обекти и подчинен на техните закони; но в същото време и по съвсем друг начин, а именно като онова всекиму непосредствено известно нещо, означавано с думата воля.
към текста >>
Шопенхауер иска да избегне превръщането на „абстрактното" мислене в
нос
ител на единството на света и вместо това търси нещо, което непосредствено му се разкрива като нещо реално.
На неуспех са обречени всички опити да се открие някакво друго единство на света извън това вътрешно свързано идейно съдържание, което придобиваме чрез мисловното съзерцание на нашите възприятия. За нас валидност на едно универсално единство на света не могат да имат нито някакъв човеколичен Бог, нито силата или материята, нито пък лишената от идеи воля (на Шопенхауер). Всички тези същности спадат към една ограничена област на нашето наблюдение. Човешки ограничената личност възприемаме само от нас, а сила и материя - от външните неща. Що се отнася до волята, тя може да се счита само като израз на дейността на ограничената ни личност.
Шопенхауер иска да избегне превръщането на „абстрактното" мислене в носител на единството на света и вместо това търси нещо, което непосредствено му се разкрива като нещо реално.
Този философ смята, че ние никога няма да се доближим до света, ако го разглеждаме като външен свят. „Издирваното значение на противостоящия ми само като моя представа свят или преходът от него като проста представа на познаващия субект към онова, което той освен това би могъл да бъде, никога не би могъл да бъде намерен, ако самият изследовател беше единствено чисто познаващият субект (крилата ангелска глава без тяло). Той обаче е вкоренен във въпросния свят, в него именно намира себе си като индивид, тоест неговото познание, което е обуславящият носител на целия свят като представа, все пак изцяло е получено посредством едно тяло, чиито афекции - както бе показано - предлагат на ума изходната точка за съзерцаване на света. За чисто познаващия субект като такъв, това тяло е една представа като всяка друга, един обект сред много обекти: В този смисъл неговите движения и действия са му известни в еднаква степен, както промените на всички други съзерцавани обекти, и щяха да му бъдат еднакво чужди и непонятни, ако значението им не му се разкриваше по някакъв съвършенно друг начин... За субекта на познанието, който чрез своята тъждественост с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разумно съзерцание, като обект сред много обекти и подчинен на техните закони; но в същото време и по съвсем друг начин, а именно като онова всекиму непосредствено известно нещо, означавано с думата воля. Всеки истински акт на неговата воля незабавно и неминуемо е също така движение на неговото тяло: Той не може действително да иска акта, без едновременно да забелязва, че същият се явява като движение на тялото.
към текста >>
Той обаче е вкоренен във въпросния свят, в него именно намира себе си като индивид, тоест неговото познание, което е обуславящият
нос
ител на целия свят като представа, все пак изцяло е получено посредством едно тяло, чиито афекции - както бе показано - предлагат на ума изходната точка за съзерцаване на света.
Човешки ограничената личност възприемаме само от нас, а сила и материя - от външните неща. Що се отнася до волята, тя може да се счита само като израз на дейността на ограничената ни личност. Шопенхауер иска да избегне превръщането на „абстрактното" мислене в носител на единството на света и вместо това търси нещо, което непосредствено му се разкрива като нещо реално. Този философ смята, че ние никога няма да се доближим до света, ако го разглеждаме като външен свят. „Издирваното значение на противостоящия ми само като моя представа свят или преходът от него като проста представа на познаващия субект към онова, което той освен това би могъл да бъде, никога не би могъл да бъде намерен, ако самият изследовател беше единствено чисто познаващият субект (крилата ангелска глава без тяло).
Той обаче е вкоренен във въпросния свят, в него именно намира себе си като индивид, тоест неговото познание, което е обуславящият носител на целия свят като представа, все пак изцяло е получено посредством едно тяло, чиито афекции - както бе показано - предлагат на ума изходната точка за съзерцаване на света.
За чисто познаващия субект като такъв, това тяло е една представа като всяка друга, един обект сред много обекти: В този смисъл неговите движения и действия са му известни в еднаква степен, както промените на всички други съзерцавани обекти, и щяха да му бъдат еднакво чужди и непонятни, ако значението им не му се разкриваше по някакъв съвършенно друг начин... За субекта на познанието, който чрез своята тъждественост с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разумно съзерцание, като обект сред много обекти и подчинен на техните закони; но в същото време и по съвсем друг начин, а именно като онова всекиму непосредствено известно нещо, означавано с думата воля. Всеки истински акт на неговата воля незабавно и неминуемо е също така движение на неговото тяло: Той не може действително да иска акта, без едновременно да забелязва, че същият се явява като движение на тялото. Волевият акт и действието на тялото не са две обективно опознати различни състояния, свързани чрез причинна връзка, те не се отнасят като причина и следствие, а са едно и също, само че дадени по два съвсем различни начина: веднъж съвсем непосредствено, и втори път съзерцателно за ума." Чрез тези свои разсъждения Шопенхауер се смята в правото си да вижда в човешкото тяло „обективността" на волята. По негово мнение в действията на тялото той непосредствено чувства някаква реалност и конкретно нещото само за себе си. На изложеното трябва да се възрази, че действията на нашето тяло достигат до съзнанието ни само чрез себевъзприемания, и като такива те с нищо не превъзхождат други възприятия.
към текста >>
За чисто познаващия субект като такъв, това тяло е една представа като всяка друга, един обект сред много обекти: В този смисъл неговите движения и действия са му известни в еднаква степен, както промените на всички други съзерцавани обекти, и щяха да му бъдат еднакво чужди и непонятни, ако значението им не му се разкриваше по някакъв съвършенно друг начин... За субекта на познанието, който чрез своята тъждестве
нос
т с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разумно съзерцание, като обект сред много обекти и подчинен на техните закони; но в същото време и по съвсем друг начин, а именно като онова всекиму непосредствено известно нещо, означавано с думата воля.
Що се отнася до волята, тя може да се счита само като израз на дейността на ограничената ни личност. Шопенхауер иска да избегне превръщането на „абстрактното" мислене в носител на единството на света и вместо това търси нещо, което непосредствено му се разкрива като нещо реално. Този философ смята, че ние никога няма да се доближим до света, ако го разглеждаме като външен свят. „Издирваното значение на противостоящия ми само като моя представа свят или преходът от него като проста представа на познаващия субект към онова, което той освен това би могъл да бъде, никога не би могъл да бъде намерен, ако самият изследовател беше единствено чисто познаващият субект (крилата ангелска глава без тяло). Той обаче е вкоренен във въпросния свят, в него именно намира себе си като индивид, тоест неговото познание, което е обуславящият носител на целия свят като представа, все пак изцяло е получено посредством едно тяло, чиито афекции - както бе показано - предлагат на ума изходната точка за съзерцаване на света.
За чисто познаващия субект като такъв, това тяло е една представа като всяка друга, един обект сред много обекти: В този смисъл неговите движения и действия са му известни в еднаква степен, както промените на всички други съзерцавани обекти, и щяха да му бъдат еднакво чужди и непонятни, ако значението им не му се разкриваше по някакъв съвършенно друг начин... За субекта на познанието, който чрез своята тъждественост с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разумно съзерцание, като обект сред много обекти и подчинен на техните закони; но в същото време и по съвсем друг начин, а именно като онова всекиму непосредствено известно нещо, означавано с думата воля.
Всеки истински акт на неговата воля незабавно и неминуемо е също така движение на неговото тяло: Той не може действително да иска акта, без едновременно да забелязва, че същият се явява като движение на тялото. Волевият акт и действието на тялото не са две обективно опознати различни състояния, свързани чрез причинна връзка, те не се отнасят като причина и следствие, а са едно и също, само че дадени по два съвсем различни начина: веднъж съвсем непосредствено, и втори път съзерцателно за ума." Чрез тези свои разсъждения Шопенхауер се смята в правото си да вижда в човешкото тяло „обективността" на волята. По негово мнение в действията на тялото той непосредствено чувства някаква реалност и конкретно нещото само за себе си. На изложеното трябва да се възрази, че действията на нашето тяло достигат до съзнанието ни само чрез себевъзприемания, и като такива те с нищо не превъзхождат други възприятия. Ако искаме да опознаем същността им, това е възможно само чрез мисловно съзерцание, тоест чрез тяхното включване в идейната система от наши понятия и идеи.
към текста >>
Волевият акт и действието на тялото не са две обективно опознати различни състояния, свързани чрез причинна връзка, те не се отнасят като причина и следствие, а са едно и също, само че дадени по два съвсем различни начина: веднъж съвсем непосредствено, и втори път съзерцателно за ума." Чрез тези свои разсъждения Шопенхауер се смята в правото си да вижда в човешкото тяло „обектив
нос
тта" на волята.
Този философ смята, че ние никога няма да се доближим до света, ако го разглеждаме като външен свят. „Издирваното значение на противостоящия ми само като моя представа свят или преходът от него като проста представа на познаващия субект към онова, което той освен това би могъл да бъде, никога не би могъл да бъде намерен, ако самият изследовател беше единствено чисто познаващият субект (крилата ангелска глава без тяло). Той обаче е вкоренен във въпросния свят, в него именно намира себе си като индивид, тоест неговото познание, което е обуславящият носител на целия свят като представа, все пак изцяло е получено посредством едно тяло, чиито афекции - както бе показано - предлагат на ума изходната точка за съзерцаване на света. За чисто познаващия субект като такъв, това тяло е една представа като всяка друга, един обект сред много обекти: В този смисъл неговите движения и действия са му известни в еднаква степен, както промените на всички други съзерцавани обекти, и щяха да му бъдат еднакво чужди и непонятни, ако значението им не му се разкриваше по някакъв съвършенно друг начин... За субекта на познанието, който чрез своята тъждественост с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разумно съзерцание, като обект сред много обекти и подчинен на техните закони; но в същото време и по съвсем друг начин, а именно като онова всекиму непосредствено известно нещо, означавано с думата воля. Всеки истински акт на неговата воля незабавно и неминуемо е също така движение на неговото тяло: Той не може действително да иска акта, без едновременно да забелязва, че същият се явява като движение на тялото.
Волевият акт и действието на тялото не са две обективно опознати различни състояния, свързани чрез причинна връзка, те не се отнасят като причина и следствие, а са едно и също, само че дадени по два съвсем различни начина: веднъж съвсем непосредствено, и втори път съзерцателно за ума." Чрез тези свои разсъждения Шопенхауер се смята в правото си да вижда в човешкото тяло „обективността" на волята.
По негово мнение в действията на тялото той непосредствено чувства някаква реалност и конкретно нещото само за себе си. На изложеното трябва да се възрази, че действията на нашето тяло достигат до съзнанието ни само чрез себевъзприемания, и като такива те с нищо не превъзхождат други възприятия. Ако искаме да опознаем същността им, това е възможно само чрез мисловно съзерцание, тоест чрез тяхното включване в идейната система от наши понятия и идеи. В наивното човешко съзнание най-дълбоко вкоренено е мнението, че мисленето е абстрактно, без всякакво конкретно съдържание. То можело да предложи най-много някакво „идейно" съответствие на единството на света, но не и него самото.
към текста >>
По негово мнение в действията на тялото той непосредствено чувства някаква реал
нос
т и конкретно нещото само за себе си.
„Издирваното значение на противостоящия ми само като моя представа свят или преходът от него като проста представа на познаващия субект към онова, което той освен това би могъл да бъде, никога не би могъл да бъде намерен, ако самият изследовател беше единствено чисто познаващият субект (крилата ангелска глава без тяло). Той обаче е вкоренен във въпросния свят, в него именно намира себе си като индивид, тоест неговото познание, което е обуславящият носител на целия свят като представа, все пак изцяло е получено посредством едно тяло, чиито афекции - както бе показано - предлагат на ума изходната точка за съзерцаване на света. За чисто познаващия субект като такъв, това тяло е една представа като всяка друга, един обект сред много обекти: В този смисъл неговите движения и действия са му известни в еднаква степен, както промените на всички други съзерцавани обекти, и щяха да му бъдат еднакво чужди и непонятни, ако значението им не му се разкриваше по някакъв съвършенно друг начин... За субекта на познанието, който чрез своята тъждественост с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разумно съзерцание, като обект сред много обекти и подчинен на техните закони; но в същото време и по съвсем друг начин, а именно като онова всекиму непосредствено известно нещо, означавано с думата воля. Всеки истински акт на неговата воля незабавно и неминуемо е също така движение на неговото тяло: Той не може действително да иска акта, без едновременно да забелязва, че същият се явява като движение на тялото. Волевият акт и действието на тялото не са две обективно опознати различни състояния, свързани чрез причинна връзка, те не се отнасят като причина и следствие, а са едно и също, само че дадени по два съвсем различни начина: веднъж съвсем непосредствено, и втори път съзерцателно за ума." Чрез тези свои разсъждения Шопенхауер се смята в правото си да вижда в човешкото тяло „обективността" на волята.
По негово мнение в действията на тялото той непосредствено чувства някаква реалност и конкретно нещото само за себе си.
На изложеното трябва да се възрази, че действията на нашето тяло достигат до съзнанието ни само чрез себевъзприемания, и като такива те с нищо не превъзхождат други възприятия. Ако искаме да опознаем същността им, това е възможно само чрез мисловно съзерцание, тоест чрез тяхното включване в идейната система от наши понятия и идеи. В наивното човешко съзнание най-дълбоко вкоренено е мнението, че мисленето е абстрактно, без всякакво конкретно съдържание. То можело да предложи най-много някакво „идейно" съответствие на единството на света, но не и него самото. Който дава такава преценка, той изобщо не си е изяснил какво означава възприятие без понятие.
към текста >>
Ако искаме да опознаем същ
нос
тта им, това е възможно само чрез мисловно съзерцание, тоест чрез тяхното включване в идейната система от наши понятия и идеи.
За чисто познаващия субект като такъв, това тяло е една представа като всяка друга, един обект сред много обекти: В този смисъл неговите движения и действия са му известни в еднаква степен, както промените на всички други съзерцавани обекти, и щяха да му бъдат еднакво чужди и непонятни, ако значението им не му се разкриваше по някакъв съвършенно друг начин... За субекта на познанието, който чрез своята тъждественост с тялото се явява като индивид, това тяло е дадено по два съвсем различни начина: веднъж като представа в разумно съзерцание, като обект сред много обекти и подчинен на техните закони; но в същото време и по съвсем друг начин, а именно като онова всекиму непосредствено известно нещо, означавано с думата воля. Всеки истински акт на неговата воля незабавно и неминуемо е също така движение на неговото тяло: Той не може действително да иска акта, без едновременно да забелязва, че същият се явява като движение на тялото. Волевият акт и действието на тялото не са две обективно опознати различни състояния, свързани чрез причинна връзка, те не се отнасят като причина и следствие, а са едно и също, само че дадени по два съвсем различни начина: веднъж съвсем непосредствено, и втори път съзерцателно за ума." Чрез тези свои разсъждения Шопенхауер се смята в правото си да вижда в човешкото тяло „обективността" на волята. По негово мнение в действията на тялото той непосредствено чувства някаква реалност и конкретно нещото само за себе си. На изложеното трябва да се възрази, че действията на нашето тяло достигат до съзнанието ни само чрез себевъзприемания, и като такива те с нищо не превъзхождат други възприятия.
Ако искаме да опознаем същността им, това е възможно само чрез мисловно съзерцание, тоест чрез тяхното включване в идейната система от наши понятия и идеи.
В наивното човешко съзнание най-дълбоко вкоренено е мнението, че мисленето е абстрактно, без всякакво конкретно съдържание. То можело да предложи най-много някакво „идейно" съответствие на единството на света, но не и него самото. Който дава такава преценка, той изобщо не си е изяснил какво означава възприятие без понятие. Нека само се вгледаме в света на възприятието: Той ни се представя като проста паралелност в пространството и последователност във времето, като струпване от единичности без връзка помежду им. Никое от нещата, които се появяват и се оттеглят от сцената на възприемането, няма някаква забележима непосредствена връзка с друго, която да бъде възприемана.
към текста >>
Нека само се вгледаме в света на възприятието: Той ни се представя като проста паралел
нос
т в пространството и последовател
нос
т във времето, като струпване от единич
нос
ти без връзка помежду им.
На изложеното трябва да се възрази, че действията на нашето тяло достигат до съзнанието ни само чрез себевъзприемания, и като такива те с нищо не превъзхождат други възприятия. Ако искаме да опознаем същността им, това е възможно само чрез мисловно съзерцание, тоест чрез тяхното включване в идейната система от наши понятия и идеи. В наивното човешко съзнание най-дълбоко вкоренено е мнението, че мисленето е абстрактно, без всякакво конкретно съдържание. То можело да предложи най-много някакво „идейно" съответствие на единството на света, но не и него самото. Който дава такава преценка, той изобщо не си е изяснил какво означава възприятие без понятие.
Нека само се вгледаме в света на възприятието: Той ни се представя като проста паралелност в пространството и последователност във времето, като струпване от единичности без връзка помежду им.
Никое от нещата, които се появяват и се оттеглят от сцената на възприемането, няма някаква забележима непосредствена връзка с друго, която да бъде възприемана. Тук светът представлява разнообразие от равностойни обекти. Нито един от тях не играе по-голяма роля от другия в световния гмеж. Речем ли да си изясним дали един факт има по-голямо значение от друг, ние трябва да се допитаме до нашето мислене. Без функциониращото мислене рудиментарният орган на животното, който не е от значение за неговия живот, ни се струва равностоен на най-важната част на тялото.
към текста >>
Тук светът представлява разнообразие от рав
нос
тойни обекти.
В наивното човешко съзнание най-дълбоко вкоренено е мнението, че мисленето е абстрактно, без всякакво конкретно съдържание. То можело да предложи най-много някакво „идейно" съответствие на единството на света, но не и него самото. Който дава такава преценка, той изобщо не си е изяснил какво означава възприятие без понятие. Нека само се вгледаме в света на възприятието: Той ни се представя като проста паралелност в пространството и последователност във времето, като струпване от единичности без връзка помежду им. Никое от нещата, които се появяват и се оттеглят от сцената на възприемането, няма някаква забележима непосредствена връзка с друго, която да бъде възприемана.
Тук светът представлява разнообразие от равностойни обекти.
Нито един от тях не играе по-голяма роля от другия в световния гмеж. Речем ли да си изясним дали един факт има по-голямо значение от друг, ние трябва да се допитаме до нашето мислене. Без функциониращото мислене рудиментарният орган на животното, който не е от значение за неговия живот, ни се струва равностоен на най-важната част на тялото. Отделните факти проявяват своето значение за себе си и за останалите части на света едва когато мисленето прокара нишките си от една същност към друга. Това е съдържателната дейност на мисленето.
към текста >>
Без функциониращото мислене рудиментарният орган на животното, който не е от значение за неговия живот, ни се струва рав
нос
тоен на най-важната част на тялото.
Нека само се вгледаме в света на възприятието: Той ни се представя като проста паралелност в пространството и последователност във времето, като струпване от единичности без връзка помежду им. Никое от нещата, които се появяват и се оттеглят от сцената на възприемането, няма някаква забележима непосредствена връзка с друго, която да бъде възприемана. Тук светът представлява разнообразие от равностойни обекти. Нито един от тях не играе по-голяма роля от другия в световния гмеж. Речем ли да си изясним дали един факт има по-голямо значение от друг, ние трябва да се допитаме до нашето мислене.
Без функциониращото мислене рудиментарният орган на животното, който не е от значение за неговия живот, ни се струва равностоен на най-важната част на тялото.
Отделните факти проявяват своето значение за себе си и за останалите части на света едва когато мисленето прокара нишките си от една същност към друга. Това е съдържателната дейност на мисленето. Защото само чрез едно съвсем определено конкретно съдържание аз мога да зная защо охлювът се намира на по-низша степен на организация в сравнение с лъва. Простото съзиране, възприятието, не ми дава никакво съдържание, което би могло да ме осведоми за съвършенството на организацията. Това съдържание, извлечено от понятийния и идейния свят на човека, мисленето предоставя на възприятието.
към текста >>
Отделните факти проявяват своето значение за себе си и за останалите части на света едва когато мисленето прокара нишките си от една същ
нос
т към друга.
Никое от нещата, които се появяват и се оттеглят от сцената на възприемането, няма някаква забележима непосредствена връзка с друго, която да бъде възприемана. Тук светът представлява разнообразие от равностойни обекти. Нито един от тях не играе по-голяма роля от другия в световния гмеж. Речем ли да си изясним дали един факт има по-голямо значение от друг, ние трябва да се допитаме до нашето мислене. Без функциониращото мислене рудиментарният орган на животното, който не е от значение за неговия живот, ни се струва равностоен на най-важната част на тялото.
Отделните факти проявяват своето значение за себе си и за останалите части на света едва когато мисленето прокара нишките си от една същност към друга.
Това е съдържателната дейност на мисленето. Защото само чрез едно съвсем определено конкретно съдържание аз мога да зная защо охлювът се намира на по-низша степен на организация в сравнение с лъва. Простото съзиране, възприятието, не ми дава никакво съдържание, което би могло да ме осведоми за съвършенството на организацията. Това съдържание, извлечено от понятийния и идейния свят на човека, мисленето предоставя на възприятието. В противовес на даденото ни отвън възприятийно съдържание, мисловното съдържание възниква вътрешно.
към текста >>
Това е съдържателната дей
нос
т на мисленето.
Тук светът представлява разнообразие от равностойни обекти. Нито един от тях не играе по-голяма роля от другия в световния гмеж. Речем ли да си изясним дали един факт има по-голямо значение от друг, ние трябва да се допитаме до нашето мислене. Без функциониращото мислене рудиментарният орган на животното, който не е от значение за неговия живот, ни се струва равностоен на най-важната част на тялото. Отделните факти проявяват своето значение за себе си и за останалите части на света едва когато мисленето прокара нишките си от една същност към друга.
Това е съдържателната дейност на мисленето.
Защото само чрез едно съвсем определено конкретно съдържание аз мога да зная защо охлювът се намира на по-низша степен на организация в сравнение с лъва. Простото съзиране, възприятието, не ми дава никакво съдържание, което би могло да ме осведоми за съвършенството на организацията. Това съдържание, извлечено от понятийния и идейния свят на човека, мисленето предоставя на възприятието. В противовес на даденото ни отвън възприятийно съдържание, мисловното съдържание възниква вътрешно. Формата, в която то се появява първоначално, ще означим като интуиция.
към текста >>
Едно наблюдавано от нас нещо от света продължава да ни е чуждо, докато вътре в себе си нямаме съответната интуиция, която допълва липсващия ни във възприятието къс от действител
нос
тта.
Това съдържание, извлечено от понятийния и идейния свят на човека, мисленето предоставя на възприятието. В противовес на даденото ни отвън възприятийно съдържание, мисловното съдържание възниква вътрешно. Формата, в която то се появява първоначално, ще означим като интуиция. Нейната роля за мисленето е същата като тази на наблюдението за възприятието. Интуицията и наблюдението са изворите на нашето познание.
Едно наблюдавано от нас нещо от света продължава да ни е чуждо, докато вътре в себе си нямаме съответната интуиция, която допълва липсващия ни във възприятието къс от действителността.
Който не притежава способността да намира съответстващите на нещата интуиции, за него цялата действителност остава недостъпна. Както далтонистът забелязва различия в яркостта, но не и в качеството на цветовете, така лишеният от интуиции може да наблюдава само несвързани помежду си фрагменти от възприятия. Да се обясни, да се направи понятно едно нещо не означава нищо друго, освен то да бъде вмъкнато във взаимовръзката, от която е било извадено поради описаното по-горе устройство на нашия организъм. Няма нещо, което да съществува отделено от световната цялост. Всяко обособяване има само субективна валидност за нашето устройство.
към текста >>
Който не притежава способ
нос
тта да намира съответстващите на нещата интуиции, за него цялата действител
нос
т остава недостъпна.
В противовес на даденото ни отвън възприятийно съдържание, мисловното съдържание възниква вътрешно. Формата, в която то се появява първоначално, ще означим като интуиция. Нейната роля за мисленето е същата като тази на наблюдението за възприятието. Интуицията и наблюдението са изворите на нашето познание. Едно наблюдавано от нас нещо от света продължава да ни е чуждо, докато вътре в себе си нямаме съответната интуиция, която допълва липсващия ни във възприятието къс от действителността.
Който не притежава способността да намира съответстващите на нещата интуиции, за него цялата действителност остава недостъпна.
Както далтонистът забелязва различия в яркостта, но не и в качеството на цветовете, така лишеният от интуиции може да наблюдава само несвързани помежду си фрагменти от възприятия. Да се обясни, да се направи понятно едно нещо не означава нищо друго, освен то да бъде вмъкнато във взаимовръзката, от която е било извадено поради описаното по-горе устройство на нашия организъм. Няма нещо, което да съществува отделено от световната цялост. Всяко обособяване има само субективна валидност за нашето устройство. За нас световната цялост се разлага на горе и долу, преди и след, причина и следствие, обект и представа, материя и сила, обект и субект и т. н.
към текста >>
Всяко обособяване има само субективна валид
нос
т за нашето устройство.
Едно наблюдавано от нас нещо от света продължава да ни е чуждо, докато вътре в себе си нямаме съответната интуиция, която допълва липсващия ни във възприятието къс от действителността. Който не притежава способността да намира съответстващите на нещата интуиции, за него цялата действителност остава недостъпна. Както далтонистът забелязва различия в яркостта, но не и в качеството на цветовете, така лишеният от интуиции може да наблюдава само несвързани помежду си фрагменти от възприятия. Да се обясни, да се направи понятно едно нещо не означава нищо друго, освен то да бъде вмъкнато във взаимовръзката, от която е било извадено поради описаното по-горе устройство на нашия организъм. Няма нещо, което да съществува отделено от световната цялост.
Всяко обособяване има само субективна валидност за нашето устройство.
За нас световната цялост се разлага на горе и долу, преди и след, причина и следствие, обект и представа, материя и сила, обект и субект и т. н. Наблюдаваните от нас единични неща, брънка по брънка, се свързват чрез взаимозависимия единен свят на нашите интуиции; а чрез мисленето ние наново сглобяваме в едно всичко, което чрез възприемането ни е дадено разделено. Загадъчността на един предмет се крие в неговото отделно битие. Тази загадъчност обаче е предизвикана от нас и може - в рамките на понятийния свят - да бъде отстранена. Освен чрез мислене и възприемане на нас пряко не ни е дадено нищо.
към текста >>
Загадъч
нос
тта на един предмет се крие в неговото отделно битие.
Да се обясни, да се направи понятно едно нещо не означава нищо друго, освен то да бъде вмъкнато във взаимовръзката, от която е било извадено поради описаното по-горе устройство на нашия организъм. Няма нещо, което да съществува отделено от световната цялост. Всяко обособяване има само субективна валидност за нашето устройство. За нас световната цялост се разлага на горе и долу, преди и след, причина и следствие, обект и представа, материя и сила, обект и субект и т. н. Наблюдаваните от нас единични неща, брънка по брънка, се свързват чрез взаимозависимия единен свят на нашите интуиции; а чрез мисленето ние наново сглобяваме в едно всичко, което чрез възприемането ни е дадено разделено.
Загадъчността на един предмет се крие в неговото отделно битие.
Тази загадъчност обаче е предизвикана от нас и може - в рамките на понятийния свят - да бъде отстранена. Освен чрез мислене и възприемане на нас пряко не ни е дадено нищо. Тук възниква въпросът: какво според нашето изложение е значението на възприятието? Ние действително установихме, че привежданото от критическия идеализъм доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за неверността на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда. В аргументацията си критическият идеализъм не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен – наивният реализъм сам се опровергава.
към текста >>
Тази загадъч
нос
т обаче е предизвикана от нас и може - в рамките на понятийния свят - да бъде отстранена.
Няма нещо, което да съществува отделено от световната цялост. Всяко обособяване има само субективна валидност за нашето устройство. За нас световната цялост се разлага на горе и долу, преди и след, причина и следствие, обект и представа, материя и сила, обект и субект и т. н. Наблюдаваните от нас единични неща, брънка по брънка, се свързват чрез взаимозависимия единен свят на нашите интуиции; а чрез мисленето ние наново сглобяваме в едно всичко, което чрез възприемането ни е дадено разделено. Загадъчността на един предмет се крие в неговото отделно битие.
Тази загадъчност обаче е предизвикана от нас и може - в рамките на понятийния свят - да бъде отстранена.
Освен чрез мислене и възприемане на нас пряко не ни е дадено нищо. Тук възниква въпросът: какво според нашето изложение е значението на възприятието? Ние действително установихме, че привежданото от критическия идеализъм доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за неверността на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда. В аргументацията си критическият идеализъм не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен – наивният реализъм сам се опровергава. А как стоят нещата, ако бъде призната абсолютността на мисленето?
към текста >>
Ние действително установихме, че привежданото от критическия идеализъм доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за невер
нос
тта на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда.
Наблюдаваните от нас единични неща, брънка по брънка, се свързват чрез взаимозависимия единен свят на нашите интуиции; а чрез мисленето ние наново сглобяваме в едно всичко, което чрез възприемането ни е дадено разделено. Загадъчността на един предмет се крие в неговото отделно битие. Тази загадъчност обаче е предизвикана от нас и може - в рамките на понятийния свят - да бъде отстранена. Освен чрез мислене и възприемане на нас пряко не ни е дадено нищо. Тук възниква въпросът: какво според нашето изложение е значението на възприятието?
Ние действително установихме, че привежданото от критическия идеализъм доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за неверността на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда.
В аргументацията си критическият идеализъм не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен – наивният реализъм сам се опровергава. А как стоят нещата, ако бъде призната абсолютността на мисленето? Нека приемем, че в съзнанието ми се появява определено възприятие, например за червено. При по-нататъшното разглеждане се оказва, че възприятието стои във взаимовръзка с други възприятия, например с определена фигура, с топлинни и осезателни възприятия. Тази взаимовръзка означавам като обект на сетивния свят.
към текста >>
А как стоят нещата, ако бъде призната абсолют
нос
тта на мисленето?
Тази загадъчност обаче е предизвикана от нас и може - в рамките на понятийния свят - да бъде отстранена. Освен чрез мислене и възприемане на нас пряко не ни е дадено нищо. Тук възниква въпросът: какво според нашето изложение е значението на възприятието? Ние действително установихме, че привежданото от критическия идеализъм доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за неверността на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда. В аргументацията си критическият идеализъм не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен – наивният реализъм сам се опровергава.
А как стоят нещата, ако бъде призната абсолютността на мисленето?
Нека приемем, че в съзнанието ми се появява определено възприятие, например за червено. При по-нататъшното разглеждане се оказва, че възприятието стои във взаимовръзка с други възприятия, например с определена фигура, с топлинни и осезателни възприятия. Тази взаимовръзка означавам като обект на сетивния свят. Сега мога да се запитам: какво още - освен посоченото - се намира в онзи пространствен отрязък, в който ми се явяват горните възприятия. В тази част на пространството установявам механични, химически и други процеси.
към текста >>
Мога да открия двигателни процеси в еластична среда, които по своята същ
нос
т да нямат ни най-малко общо с първоначалните възприятия.
При по-нататъшното разглеждане се оказва, че възприятието стои във взаимовръзка с други възприятия, например с определена фигура, с топлинни и осезателни възприятия. Тази взаимовръзка означавам като обект на сетивния свят. Сега мога да се запитам: какво още - освен посоченото - се намира в онзи пространствен отрязък, в който ми се явяват горните възприятия. В тази част на пространството установявам механични, химически и други процеси. Продължавам нататък и изследвам процесите, установени от мен по пътя от предмета до моя сетивен орган.
Мога да открия двигателни процеси в еластична среда, които по своята същност да нямат ни най-малко общо с първоначалните възприятия.
Същия резултат получавам, когато изучавам по-нататъшното предаване от сетивния орган към мозъка. Във всяка от тези области аз добивам нови възприятия; но онова, което като спойка пронизва раздалечените в пространството и времето възприятия, е мисленето. На мен трептенията на въздуха, които предават звука, са ми дадени като възприятия точно както и самият звук. Но мисленето подрежда едно до друго всички тези възприятия и ги показва в техните взаимоотношения. Ние не можем да твърдим, че извън пряко възприеманото има друго освен онова, което бива опознавано посредством идейните (разкриваеми чрез мисленето) взаимовръзки на възприятията.
към текста >>
С оглед на това въпросът за субектив
нос
тта на възприятието в смисъла на критическия идеализъм изобщо не може да се поставя.
Поставен най-общо, този въпрос е абсурден. Възприятието винаги се явява като съвсем определено, като конкретно съдържание. Това съдържание е дадено непосредствено и се изчерпва с даденото. Но по отношение на даденото може да се запита какво представлява то извън възприятието, сиреч какво представлява то за мисленето. Следователно във връзка с едно възприятие, въпросът „какво е то" може да бъде насочен само към понятийната интуиция, която му съответства.
С оглед на това въпросът за субективността на възприятието в смисъла на критическия идеализъм изобщо не може да се поставя.
Като субективно е редно да се означава само онова, което се възприема като принадлежащо към субекта. Създаването на връзка между субективното и обективното не се полага на никой реален в наивния смисъл процес, тоест на никой възприемаем процес, а единствено на мисленето. Следователно за нас обективно е онова, което по отношение на възприятието се явява като намиращо се извън субекта на възприемането. За мен моят субект на възприемането остава възприемаем, когато стоящата пред мен маса ще бъде изчезнала от кръга на моето наблюдение. Наблюдаването на масата е предизвикало у мен една - също така оставаща - промяна.
към текста >>
Аз запазвам способ
нос
тта по-късно да възпроизведа един образ на масата.
Като субективно е редно да се означава само онова, което се възприема като принадлежащо към субекта. Създаването на връзка между субективното и обективното не се полага на никой реален в наивния смисъл процес, тоест на никой възприемаем процес, а единствено на мисленето. Следователно за нас обективно е онова, което по отношение на възприятието се явява като намиращо се извън субекта на възприемането. За мен моят субект на възприемането остава възприемаем, когато стоящата пред мен маса ще бъде изчезнала от кръга на моето наблюдение. Наблюдаването на масата е предизвикало у мен една - също така оставаща - промяна.
Аз запазвам способността по-късно да възпроизведа един образ на масата.
Тази способност за произвеждане на образ остава свързана с мен. Психологията означава този образ като спомен-представа. Но той е онова, което единствено може с право да се нарече представа за масата. Именно то съответства на възприемаемата промяна в собственото ми състояние, поради наличието на масата в моя кръгозор. При това тя не означава промяна на някакъв стоящ зад субекта на възприемането „Аз, сам за себе си", а промяна на самия възприемаем субект.
към текста >>
Тази способ
нос
т за произвеждане на образ остава свързана с мен.
Създаването на връзка между субективното и обективното не се полага на никой реален в наивния смисъл процес, тоест на никой възприемаем процес, а единствено на мисленето. Следователно за нас обективно е онова, което по отношение на възприятието се явява като намиращо се извън субекта на възприемането. За мен моят субект на възприемането остава възприемаем, когато стоящата пред мен маса ще бъде изчезнала от кръга на моето наблюдение. Наблюдаването на масата е предизвикало у мен една - също така оставаща - промяна. Аз запазвам способността по-късно да възпроизведа един образ на масата.
Тази способност за произвеждане на образ остава свързана с мен.
Психологията означава този образ като спомен-представа. Но той е онова, което единствено може с право да се нарече представа за масата. Именно то съответства на възприемаемата промяна в собственото ми състояние, поради наличието на масата в моя кръгозор. При това тя не означава промяна на някакъв стоящ зад субекта на възприемането „Аз, сам за себе си", а промяна на самия възприемаем субект. Следователно представата е субективно възприятие, в противовес на обективното възприятие при наличие на обекта в кръгозора на възприемането.
към текста >>
От своя страна точното понятие за представа ще ни даде възмож
нос
т да се сдобием със задоволителна яснота от
нос
но връзката между представа и обект.
При това тя не означава промяна на някакъв стоящ зад субекта на възприемането „Аз, сам за себе си", а промяна на самия възприемаем субект. Следователно представата е субективно възприятие, в противовес на обективното възприятие при наличие на обекта в кръгозора на възприемането. Смесването на субективното с обективното възприятие води до заблудата на идеализма: Светът е моя представа. Сега най-напред ще се занимаем с по-точното определяне на понятието представа. Изложеното от нас дотук не бе понятието за представата, а само посочване на пътя, по който тя може да се открие в сферата на възприемането.
От своя страна точното понятие за представа ще ни даде възможност да се сдобием със задоволителна яснота относно връзката между представа и обект.
По-нататък това ще ни отведе отвъд границата, където връзката между човешки субект и принадлежащ към света обект се насочва от чисто понятийната област на познанието към конкретния индивидуален живот. Когато вече знаем как трябва да гледаме на света, тогава ще ни бъде лесно да се нагаждаме към него. С пълна сила можем да действаме едва когато познаваме принадлежащия към света обект, на който посвещаваме дейността си. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Коментираният тук възглед може да се разглежда като такъв, към който човекът сякаш природно бива подтикван, когато започне да размишлява за своята връзка със света.
към текста >>
С пълна сила можем да действаме едва когато познаваме принадлежащия към света обект, на който посвещаваме дей
нос
тта си.
Сега най-напред ще се занимаем с по-точното определяне на понятието представа. Изложеното от нас дотук не бе понятието за представата, а само посочване на пътя, по който тя може да се открие в сферата на възприемането. От своя страна точното понятие за представа ще ни даде възможност да се сдобием със задоволителна яснота относно връзката между представа и обект. По-нататък това ще ни отведе отвъд границата, където връзката между човешки субект и принадлежащ към света обект се насочва от чисто понятийната област на познанието към конкретния индивидуален живот. Когато вече знаем как трябва да гледаме на света, тогава ще ни бъде лесно да се нагаждаме към него.
С пълна сила можем да действаме едва когато познаваме принадлежащия към света обект, на който посвещаваме дейността си.
ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Коментираният тук възглед може да се разглежда като такъв, към който човекът сякаш природно бива подтикван, когато започне да размишлява за своята връзка със света. Той се вижда заплетен в една мисловна конструкция, която се разпада, докато я гради. Тази мисловна конструкция е от такъв род, че само с теоретичното и опровергаване не се изчерпва всичко, което заслужава. Редно е да бъде изживяна, за да се потърси изход от прозряната заблуда, в която въвежда.
към текста >>
Тя трябва да намери място в едно разискване от
нос
но връзката на човека със света не поради желание да бъде опроверган някой, за когото се смята, че има неправилен възглед за тази връзка, а за да се знае в каква заблуда може да изпадне всяко първо размишление за една такава връзка.
ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Коментираният тук възглед може да се разглежда като такъв, към който човекът сякаш природно бива подтикван, когато започне да размишлява за своята връзка със света. Той се вижда заплетен в една мисловна конструкция, която се разпада, докато я гради. Тази мисловна конструкция е от такъв род, че само с теоретичното и опровергаване не се изчерпва всичко, което заслужава. Редно е да бъде изживяна, за да се потърси изход от прозряната заблуда, в която въвежда.
Тя трябва да намери място в едно разискване относно връзката на човека със света не поради желание да бъде опроверган някой, за когото се смята, че има неправилен възглед за тази връзка, а за да се знае в каква заблуда може да изпадне всяко първо размишление за една такава връзка.
Трябва да се добие поглед как човек опровергава самия себе си по отношение на това първо размишление. От такава гледна точка трябва да се разбира горното изложение. Поиска ли някой да си изработи възглед за връзката на човека със света, той съзнава, че поне една част от тази връзка се осъществява посредством създаването на представи за нещата и процесите в света. По този начин погледът му се отмества от онова, което се намира вън в света и се насочва към вътрешния му свят, към живота на неговите представи. Той започва да разсъждава: Аз не мога да имам отношение към никой предмет и към никой процес, ако у мен не се появи някаква представа.
към текста >>
Това мнение води до изоставяне на наивното гледище за действител
нос
тта, което човекът застъпва, преди всеки размисъл от
нос
но своята връзка със света.
От такава гледна точка трябва да се разбира горното изложение. Поиска ли някой да си изработи възглед за връзката на човека със света, той съзнава, че поне една част от тази връзка се осъществява посредством създаването на представи за нещата и процесите в света. По този начин погледът му се отмества от онова, което се намира вън в света и се насочва към вътрешния му свят, към живота на неговите представи. Той започва да разсъждава: Аз не мога да имам отношение към никой предмет и към никой процес, ако у мен не се появи някаква представа. А от установяването на това фактическо положение има само една крачка до схващането: но нали аз изживявам само моите представи; някакъв външен свят ми е известен само дотолкова, доколкото той е представа в мен.
Това мнение води до изоставяне на наивното гледище за действителността, което човекът застъпва, преди всеки размисъл относно своята връзка със света.
От това гледище му се струва, че има работа с действителни неща. От това гледище го оттласва самовглъбяването, което изобщо не му дава да хвърли поглед към действителността, каквато наивното съзнание смята, че я има пред себе си. Самовглъбяването го кара да се вглежда само в своите представи; те се вмъкват между собствената същност и някакъв уж действителен свят, какъвто наивното гледище вярва, че може да утвърждава. През вмъкналия се свят на представите човекът вече не може да види една такава действителност. Той трябва да приеме, че е сляп за тази действителност.
към текста >>
От това гледище го оттласва самовглъбяването, което изобщо не му дава да хвърли поглед към действител
нос
тта, каквато наивното съзнание смята, че я има пред себе си.
По този начин погледът му се отмества от онова, което се намира вън в света и се насочва към вътрешния му свят, към живота на неговите представи. Той започва да разсъждава: Аз не мога да имам отношение към никой предмет и към никой процес, ако у мен не се появи някаква представа. А от установяването на това фактическо положение има само една крачка до схващането: но нали аз изживявам само моите представи; някакъв външен свят ми е известен само дотолкова, доколкото той е представа в мен. Това мнение води до изоставяне на наивното гледище за действителността, което човекът застъпва, преди всеки размисъл относно своята връзка със света. От това гледище му се струва, че има работа с действителни неща.
От това гледище го оттласва самовглъбяването, което изобщо не му дава да хвърли поглед към действителността, каквато наивното съзнание смята, че я има пред себе си.
Самовглъбяването го кара да се вглежда само в своите представи; те се вмъкват между собствената същност и някакъв уж действителен свят, какъвто наивното гледище вярва, че може да утвърждава. През вмъкналия се свят на представите човекът вече не може да види една такава действителност. Той трябва да приеме, че е сляп за тази действителност. Така възниква мисълта за някакво недостижимо за познанието „нещо само за себе си". Тази мисловна конструкция не ще може да се избегне докато се остава неотлъчно при разглеждането на връзката, която човекът като че ли създава със света посредством живота на своите представи.
към текста >>
Самовглъбяването го кара да се вглежда само в своите представи; те се вмъкват между собствената същ
нос
т и някакъв уж действителен свят, какъвто наивното гледище вярва, че може да утвърждава.
Той започва да разсъждава: Аз не мога да имам отношение към никой предмет и към никой процес, ако у мен не се появи някаква представа. А от установяването на това фактическо положение има само една крачка до схващането: но нали аз изживявам само моите представи; някакъв външен свят ми е известен само дотолкова, доколкото той е представа в мен. Това мнение води до изоставяне на наивното гледище за действителността, което човекът застъпва, преди всеки размисъл относно своята връзка със света. От това гледище му се струва, че има работа с действителни неща. От това гледище го оттласва самовглъбяването, което изобщо не му дава да хвърли поглед към действителността, каквато наивното съзнание смята, че я има пред себе си.
Самовглъбяването го кара да се вглежда само в своите представи; те се вмъкват между собствената същност и някакъв уж действителен свят, какъвто наивното гледище вярва, че може да утвърждава.
През вмъкналия се свят на представите човекът вече не може да види една такава действителност. Той трябва да приеме, че е сляп за тази действителност. Така възниква мисълта за някакво недостижимо за познанието „нещо само за себе си". Тази мисловна конструкция не ще може да се избегне докато се остава неотлъчно при разглеждането на връзката, която човекът като че ли създава със света посредством живота на своите представи. Наивното гледище за действителността не може да бъде отстоявано, ако човек не иска изкуствено да се противи на стремежа към познание.
към текста >>
През вмъкналия се свят на представите човекът вече не може да види една такава действител
нос
т.
А от установяването на това фактическо положение има само една крачка до схващането: но нали аз изживявам само моите представи; някакъв външен свят ми е известен само дотолкова, доколкото той е представа в мен. Това мнение води до изоставяне на наивното гледище за действителността, което човекът застъпва, преди всеки размисъл относно своята връзка със света. От това гледище му се струва, че има работа с действителни неща. От това гледище го оттласва самовглъбяването, което изобщо не му дава да хвърли поглед към действителността, каквато наивното съзнание смята, че я има пред себе си. Самовглъбяването го кара да се вглежда само в своите представи; те се вмъкват между собствената същност и някакъв уж действителен свят, какъвто наивното гледище вярва, че може да утвърждава.
През вмъкналия се свят на представите човекът вече не може да види една такава действителност.
Той трябва да приеме, че е сляп за тази действителност. Така възниква мисълта за някакво недостижимо за познанието „нещо само за себе си". Тази мисловна конструкция не ще може да се избегне докато се остава неотлъчно при разглеждането на връзката, която човекът като че ли създава със света посредством живота на своите представи. Наивното гледище за действителността не може да бъде отстоявано, ако човек не иска изкуствено да се противи на стремежа към познание. Наличието на такъв стремеж за опознаване на връзката между човек и свят показва, че това наивно гледище трябва да бъде изоставено.
към текста >>
Той трябва да приеме, че е сляп за тази действител
нос
т.
Това мнение води до изоставяне на наивното гледище за действителността, което човекът застъпва, преди всеки размисъл относно своята връзка със света. От това гледище му се струва, че има работа с действителни неща. От това гледище го оттласва самовглъбяването, което изобщо не му дава да хвърли поглед към действителността, каквато наивното съзнание смята, че я има пред себе си. Самовглъбяването го кара да се вглежда само в своите представи; те се вмъкват между собствената същност и някакъв уж действителен свят, какъвто наивното гледище вярва, че може да утвърждава. През вмъкналия се свят на представите човекът вече не може да види една такава действителност.
Той трябва да приеме, че е сляп за тази действителност.
Така възниква мисълта за някакво недостижимо за познанието „нещо само за себе си". Тази мисловна конструкция не ще може да се избегне докато се остава неотлъчно при разглеждането на връзката, която човекът като че ли създава със света посредством живота на своите представи. Наивното гледище за действителността не може да бъде отстоявано, ако човек не иска изкуствено да се противи на стремежа към познание. Наличието на такъв стремеж за опознаване на връзката между човек и свят показва, че това наивно гледище трябва да бъде изоставено. Ако наивното гледище даваше нещо, което може да се признае за истина, тогава този стремеж не би могъл да бъде изпитван.
към текста >>
Наивното гледище за действител
нос
тта не може да бъде отстоявано, ако човек не иска изкуствено да се противи на стремежа към познание.
Самовглъбяването го кара да се вглежда само в своите представи; те се вмъкват между собствената същност и някакъв уж действителен свят, какъвто наивното гледище вярва, че може да утвърждава. През вмъкналия се свят на представите човекът вече не може да види една такава действителност. Той трябва да приеме, че е сляп за тази действителност. Така възниква мисълта за някакво недостижимо за познанието „нещо само за себе си". Тази мисловна конструкция не ще може да се избегне докато се остава неотлъчно при разглеждането на връзката, която човекът като че ли създава със света посредством живота на своите представи.
Наивното гледище за действителността не може да бъде отстоявано, ако човек не иска изкуствено да се противи на стремежа към познание.
Наличието на такъв стремеж за опознаване на връзката между човек и свят показва, че това наивно гледище трябва да бъде изоставено. Ако наивното гледище даваше нещо, което може да се признае за истина, тогава този стремеж не би могъл да бъде изпитван. Ала до нещо друго, което може да се смята за истина, също не се стига, ако наивното гледище бъде изоставено, но - без това да се забелязва - при запазване на налагания от него начин на мислене. В такава грешка се изпада, когато се казва: - Аз изживявам само моите представи, а смятайки, че имам работа с реалности, аз осъзнавам само моите представи за реалности; затова трябва да приема, че едва извън кръга на моето съзнание има истински реалности, „неща сами за себе си", за които пряко не зная нищо, които по някакъв начин достигат до мен и ми въздействат така, че в мен оживява светът на моите представи. Към дадения му свят, разсъждаващият така, само добавя мисловно един друг свят; но по отношение на този свят той всъщност би трябвало да започне мисловната си дейност от самото начало.
към текста >>
В такава грешка се изпада, когато се казва: - Аз изживявам само моите представи, а смятайки, че имам работа с реал
нос
ти, аз осъзнавам само моите представи за реал
нос
ти; затова трябва да приема, че едва извън кръга на моето съзнание има истински реал
нос
ти, „неща сами за себе си", за които пряко не зная нищо, които по някакъв начин достигат до мен и ми въздействат така, че в мен оживява светът на моите представи.
Тази мисловна конструкция не ще може да се избегне докато се остава неотлъчно при разглеждането на връзката, която човекът като че ли създава със света посредством живота на своите представи. Наивното гледище за действителността не може да бъде отстоявано, ако човек не иска изкуствено да се противи на стремежа към познание. Наличието на такъв стремеж за опознаване на връзката между човек и свят показва, че това наивно гледище трябва да бъде изоставено. Ако наивното гледище даваше нещо, което може да се признае за истина, тогава този стремеж не би могъл да бъде изпитван. Ала до нещо друго, което може да се смята за истина, също не се стига, ако наивното гледище бъде изоставено, но - без това да се забелязва - при запазване на налагания от него начин на мислене.
В такава грешка се изпада, когато се казва: - Аз изживявам само моите представи, а смятайки, че имам работа с реалности, аз осъзнавам само моите представи за реалности; затова трябва да приема, че едва извън кръга на моето съзнание има истински реалности, „неща сами за себе си", за които пряко не зная нищо, които по някакъв начин достигат до мен и ми въздействат така, че в мен оживява светът на моите представи.
Към дадения му свят, разсъждаващият така, само добавя мисловно един друг свят; но по отношение на този свят той всъщност би трябвало да започне мисловната си дейност от самото начало. Защото тук непознатото „нещо само за себе си" съвсем не се мисли в неговата връзка със самостоятелната същност на човека по-иначе, отколкото познатото при наивното гледище за действителността. Объркаността, в която се изпада при критично отношение спрямо това гледище, се избягва само ако бъде забелязано, че в рамките на това, което човек чрез възприемане може да изживее вътре в себе си и вън в света, има нещо, което изобщо не може да бъде сполетяно от фатално вмъкване на представата между процеса и съзерцаващия човек. И това нещо е мисленето. Спрямо мисленето човекът може да остане на наивното гледище за действителността.
към текста >>
Към дадения му свят, разсъждаващият така, само добавя мисловно един друг свят; но по отношение на този свят той всъщ
нос
т би трябвало да започне мисловната си дей
нос
т от самото начало.
Наивното гледище за действителността не може да бъде отстоявано, ако човек не иска изкуствено да се противи на стремежа към познание. Наличието на такъв стремеж за опознаване на връзката между човек и свят показва, че това наивно гледище трябва да бъде изоставено. Ако наивното гледище даваше нещо, което може да се признае за истина, тогава този стремеж не би могъл да бъде изпитван. Ала до нещо друго, което може да се смята за истина, също не се стига, ако наивното гледище бъде изоставено, но - без това да се забелязва - при запазване на налагания от него начин на мислене. В такава грешка се изпада, когато се казва: - Аз изживявам само моите представи, а смятайки, че имам работа с реалности, аз осъзнавам само моите представи за реалности; затова трябва да приема, че едва извън кръга на моето съзнание има истински реалности, „неща сами за себе си", за които пряко не зная нищо, които по някакъв начин достигат до мен и ми въздействат така, че в мен оживява светът на моите представи.
Към дадения му свят, разсъждаващият така, само добавя мисловно един друг свят; но по отношение на този свят той всъщност би трябвало да започне мисловната си дейност от самото начало.
Защото тук непознатото „нещо само за себе си" съвсем не се мисли в неговата връзка със самостоятелната същност на човека по-иначе, отколкото познатото при наивното гледище за действителността. Объркаността, в която се изпада при критично отношение спрямо това гледище, се избягва само ако бъде забелязано, че в рамките на това, което човек чрез възприемане може да изживее вътре в себе си и вън в света, има нещо, което изобщо не може да бъде сполетяно от фатално вмъкване на представата между процеса и съзерцаващия човек. И това нещо е мисленето. Спрямо мисленето човекът може да остане на наивното гледище за действителността. Не го ли стори, това е само затуй, защото е забелязал, че по друга причина трябва да изостави това гледище, но не съзнава, че достигнатото познание е неприложимо по отношение на мисленето.
към текста >>
Защото тук непознатото „нещо само за себе си" съвсем не се мисли в неговата връзка със самостоятелната същ
нос
т на човека по-иначе, отколкото познатото при наивното гледище за действител
нос
тта.
Наличието на такъв стремеж за опознаване на връзката между човек и свят показва, че това наивно гледище трябва да бъде изоставено. Ако наивното гледище даваше нещо, което може да се признае за истина, тогава този стремеж не би могъл да бъде изпитван. Ала до нещо друго, което може да се смята за истина, също не се стига, ако наивното гледище бъде изоставено, но - без това да се забелязва - при запазване на налагания от него начин на мислене. В такава грешка се изпада, когато се казва: - Аз изживявам само моите представи, а смятайки, че имам работа с реалности, аз осъзнавам само моите представи за реалности; затова трябва да приема, че едва извън кръга на моето съзнание има истински реалности, „неща сами за себе си", за които пряко не зная нищо, които по някакъв начин достигат до мен и ми въздействат така, че в мен оживява светът на моите представи. Към дадения му свят, разсъждаващият така, само добавя мисловно един друг свят; но по отношение на този свят той всъщност би трябвало да започне мисловната си дейност от самото начало.
Защото тук непознатото „нещо само за себе си" съвсем не се мисли в неговата връзка със самостоятелната същност на човека по-иначе, отколкото познатото при наивното гледище за действителността.
Объркаността, в която се изпада при критично отношение спрямо това гледище, се избягва само ако бъде забелязано, че в рамките на това, което човек чрез възприемане може да изживее вътре в себе си и вън в света, има нещо, което изобщо не може да бъде сполетяно от фатално вмъкване на представата между процеса и съзерцаващия човек. И това нещо е мисленето. Спрямо мисленето човекът може да остане на наивното гледище за действителността. Не го ли стори, това е само затуй, защото е забелязал, че по друга причина трябва да изостави това гледище, но не съзнава, че достигнатото познание е неприложимо по отношение на мисленето. Щом съзнае това, той си открива достъпа към другото познание, че в мисленето и чрез мисленето трябва да опознае онова, за което човекът явно се прави на сляп, вмъквайки между света и себе си живота на представите.
към текста >>
Обърка
нос
тта, в която се изпада при критично отношение спрямо това гледище, се избягва само ако бъде забелязано, че в рамките на това, което човек чрез възприемане може да изживее вътре в себе си и вън в света, има нещо, което изобщо не може да бъде сполетяно от фатално вмъкване на представата между процеса и съзерцаващия човек.
Ако наивното гледище даваше нещо, което може да се признае за истина, тогава този стремеж не би могъл да бъде изпитван. Ала до нещо друго, което може да се смята за истина, също не се стига, ако наивното гледище бъде изоставено, но - без това да се забелязва - при запазване на налагания от него начин на мислене. В такава грешка се изпада, когато се казва: - Аз изживявам само моите представи, а смятайки, че имам работа с реалности, аз осъзнавам само моите представи за реалности; затова трябва да приема, че едва извън кръга на моето съзнание има истински реалности, „неща сами за себе си", за които пряко не зная нищо, които по някакъв начин достигат до мен и ми въздействат така, че в мен оживява светът на моите представи. Към дадения му свят, разсъждаващият така, само добавя мисловно един друг свят; но по отношение на този свят той всъщност би трябвало да започне мисловната си дейност от самото начало. Защото тук непознатото „нещо само за себе си" съвсем не се мисли в неговата връзка със самостоятелната същност на човека по-иначе, отколкото познатото при наивното гледище за действителността.
Объркаността, в която се изпада при критично отношение спрямо това гледище, се избягва само ако бъде забелязано, че в рамките на това, което човек чрез възприемане може да изживее вътре в себе си и вън в света, има нещо, което изобщо не може да бъде сполетяно от фатално вмъкване на представата между процеса и съзерцаващия човек.
И това нещо е мисленето. Спрямо мисленето човекът може да остане на наивното гледище за действителността. Не го ли стори, това е само затуй, защото е забелязал, че по друга причина трябва да изостави това гледище, но не съзнава, че достигнатото познание е неприложимо по отношение на мисленето. Щом съзнае това, той си открива достъпа към другото познание, че в мисленето и чрез мисленето трябва да опознае онова, за което човекът явно се прави на сляп, вмъквайки между света и себе си живота на представите. От лице, което авторът на тази книга цени много, му бе отправен упрекът, че с мнението си за мисленето заставал на позициите на един наивен реализъм на мисленето, какъвто бил налице, когато действителният свят и светът на представите биват смятани за едно и също.
към текста >>
Спрямо мисленето човекът може да остане на наивното гледище за действител
нос
тта.
В такава грешка се изпада, когато се казва: - Аз изживявам само моите представи, а смятайки, че имам работа с реалности, аз осъзнавам само моите представи за реалности; затова трябва да приема, че едва извън кръга на моето съзнание има истински реалности, „неща сами за себе си", за които пряко не зная нищо, които по някакъв начин достигат до мен и ми въздействат така, че в мен оживява светът на моите представи. Към дадения му свят, разсъждаващият така, само добавя мисловно един друг свят; но по отношение на този свят той всъщност би трябвало да започне мисловната си дейност от самото начало. Защото тук непознатото „нещо само за себе си" съвсем не се мисли в неговата връзка със самостоятелната същност на човека по-иначе, отколкото познатото при наивното гледище за действителността. Объркаността, в която се изпада при критично отношение спрямо това гледище, се избягва само ако бъде забелязано, че в рамките на това, което човек чрез възприемане може да изживее вътре в себе си и вън в света, има нещо, което изобщо не може да бъде сполетяно от фатално вмъкване на представата между процеса и съзерцаващия човек. И това нещо е мисленето.
Спрямо мисленето човекът може да остане на наивното гледище за действителността.
Не го ли стори, това е само затуй, защото е забелязал, че по друга причина трябва да изостави това гледище, но не съзнава, че достигнатото познание е неприложимо по отношение на мисленето. Щом съзнае това, той си открива достъпа към другото познание, че в мисленето и чрез мисленето трябва да опознае онова, за което човекът явно се прави на сляп, вмъквайки между света и себе си живота на представите. От лице, което авторът на тази книга цени много, му бе отправен упрекът, че с мнението си за мисленето заставал на позициите на един наивен реализъм на мисленето, какъвто бил налице, когато действителният свят и светът на представите биват смятани за едно и също. Но авторът на настоящото изложение счита, че тъкмо в него е показал, че за мисленето валидността на този „наивен реализъм" произтича по необходимост от едно непредубедено наблюдение на мисленето; и че невалидният в друго отношение наивен реализъм се превъзмогва чрез опознаване на истинската същност на мисленето.
към текста >>
Но авторът на настоящото изложение счита, че тъкмо в него е показал, че за мисленето валид
нос
тта на този „наивен реализъм" произтича по необходимост от едно непредубедено наблюдение на мисленето; и че невалидният в друго отношение наивен реализъм се превъзмогва чрез опознаване на истинската същ
нос
т на мисленето.
И това нещо е мисленето. Спрямо мисленето човекът може да остане на наивното гледище за действителността. Не го ли стори, това е само затуй, защото е забелязал, че по друга причина трябва да изостави това гледище, но не съзнава, че достигнатото познание е неприложимо по отношение на мисленето. Щом съзнае това, той си открива достъпа към другото познание, че в мисленето и чрез мисленето трябва да опознае онова, за което човекът явно се прави на сляп, вмъквайки между света и себе си живота на представите. От лице, което авторът на тази книга цени много, му бе отправен упрекът, че с мнението си за мисленето заставал на позициите на един наивен реализъм на мисленето, какъвто бил налице, когато действителният свят и светът на представите биват смятани за едно и също.
Но авторът на настоящото изложение счита, че тъкмо в него е показал, че за мисленето валидността на този „наивен реализъм" произтича по необходимост от едно непредубедено наблюдение на мисленето; и че невалидният в друго отношение наивен реализъм се превъзмогва чрез опознаване на истинската същност на мисленето.
към текста >>
33.
08. ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ
GA_4 Философия на свободата
ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛ
НОС
Т
ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ
За философите главната трудност при обясняване на представите се крие в обстоятелството, че ние самите не сме външните неща, а нашите представи все пак трябва да имат облик, отговарящ на нещата. Но при по-внимателно вглеждане се установява, че тази трудност изобщо не съществува. Без да сме външните неща, ние ведно с тях принадлежим към един и същ свят. Частта от света, която аз възприемам като мой субект, се пронизва от хода на общата всемирна събитийност. За моето възприемане, аз, от една страна, съм затворен в границите на кожата на моето тяло.
към текста >>
За философите главната труд
нос
т при обясняване на представите се крие в обстоятелството, че ние самите не сме външните неща, а нашите представи все пак трябва да имат облик, отговарящ на нещата.
ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ
За философите главната трудност при обясняване на представите се крие в обстоятелството, че ние самите не сме външните неща, а нашите представи все пак трябва да имат облик, отговарящ на нещата.
Но при по-внимателно вглеждане се установява, че тази трудност изобщо не съществува. Без да сме външните неща, ние ведно с тях принадлежим към един и същ свят. Частта от света, която аз възприемам като мой субект, се пронизва от хода на общата всемирна събитийност. За моето възприемане, аз, от една страна, съм затворен в границите на кожата на моето тяло. Но намиращото се в тази кожа принадлежи към Космоса като цяло.
към текста >>
Но при по-внимателно вглеждане се установява, че тази труд
нос
т изобщо не съществува.
ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ За философите главната трудност при обясняване на представите се крие в обстоятелството, че ние самите не сме външните неща, а нашите представи все пак трябва да имат облик, отговарящ на нещата.
Но при по-внимателно вглеждане се установява, че тази трудност изобщо не съществува.
Без да сме външните неща, ние ведно с тях принадлежим към един и същ свят. Частта от света, която аз възприемам като мой субект, се пронизва от хода на общата всемирна събитийност. За моето възприемане, аз, от една страна, съм затворен в границите на кожата на моето тяло. Но намиращото се в тази кожа принадлежи към Космоса като цяло. Следователно, за да съществува връзка между моя организъм и обекта извън мен, изобщо не е нужно нещо от обекта да се промъкне в мен или да остави в Духа ми отпечатък, както метален печат във восък.
към текста >>
Частта от света, която аз възприемам като мой субект, се пронизва от хода на общата всемирна събитий
нос
т.
ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ За философите главната трудност при обясняване на представите се крие в обстоятелството, че ние самите не сме външните неща, а нашите представи все пак трябва да имат облик, отговарящ на нещата. Но при по-внимателно вглеждане се установява, че тази трудност изобщо не съществува. Без да сме външните неща, ние ведно с тях принадлежим към един и същ свят.
Частта от света, която аз възприемам като мой субект, се пронизва от хода на общата всемирна събитийност.
За моето възприемане, аз, от една страна, съм затворен в границите на кожата на моето тяло. Но намиращото се в тази кожа принадлежи към Космоса като цяло. Следователно, за да съществува връзка между моя организъм и обекта извън мен, изобщо не е нужно нещо от обекта да се промъкне в мен или да остави в Духа ми отпечатък, както метален печат във восък. Напълно погрешно поставен е въпросът как получавам вест от дървото, което е отдалечено на десет крачки от мен. Той произхожда от възгледа, че границите на моето тяло са абсолютни преградни стени, през които в мен проникват вестите за нещата.
към текста >>
Като познаващ света аз мога да открия общото между двете, като съпринадлежащи същ
нос
ти само чрез мисленето, което посредством понятия ги свързва едно с друго.
Така че аз действително съм нещата - впрочем не Аз, доколкото съм субект на възприятията, а Аз, доколкото съм част в рамките на всеобщия миров процес. Възприятието за дърво се намира заедно с моя Аз в същото цяло. Този всеобщ миров процес в еднаква степен предизвиква там възприятието за дърво, както тук възприятието за моя Аз. Ако не бях познаващият света, а творец на света, тогава обект и субект (възприятие и Аз) щяха да възникнат в един акт. Защото те взаимно се обуславят.
Като познаващ света аз мога да открия общото между двете, като съпринадлежащи същности само чрез мисленето, което посредством понятия ги свързва едно с друго.
Най-трудно оборими ще бъдат така наречените физиологични доказателства за субективността на нашите възприятия. Когато упражнявам натиск върху кожата на тялото си, аз го възприемам като усещане за натиск. Същият натиск мога да възприема чрез окото като светлина, чрез ухото като тон. Един електрически удар възприемам чрез окото като светлина, чрез ухото като звук, чрез кожните нерви като тласък, чрез органа на обонянието като мирис на фосфор. Какво следва от този факт?
към текста >>
Най-трудно оборими ще бъдат така наречените физиологични доказателства за субектив
нос
тта на нашите възприятия.
Възприятието за дърво се намира заедно с моя Аз в същото цяло. Този всеобщ миров процес в еднаква степен предизвиква там възприятието за дърво, както тук възприятието за моя Аз. Ако не бях познаващият света, а творец на света, тогава обект и субект (възприятие и Аз) щяха да възникнат в един акт. Защото те взаимно се обуславят. Като познаващ света аз мога да открия общото между двете, като съпринадлежащи същности само чрез мисленето, което посредством понятия ги свързва едно с друго.
Най-трудно оборими ще бъдат така наречените физиологични доказателства за субективността на нашите възприятия.
Когато упражнявам натиск върху кожата на тялото си, аз го възприемам като усещане за натиск. Същият натиск мога да възприема чрез окото като светлина, чрез ухото като тон. Един електрически удар възприемам чрез окото като светлина, чрез ухото като звук, чрез кожните нерви като тласък, чрез органа на обонянието като мирис на фосфор. Какво следва от този факт? Само едно: Аз възприемам един електрически удар (респ.
към текста >>
С каква адекват
нос
т аз мога впоследствие да си припомня това отношение зависи от начина, по който функционира моето духовно и телесно устройство.
Налага се да си помогнем по друг начин. Веднага щом в полето на моето наблюдение се появи възприятие, чрез мен бива задействано и мисленето. Едно звено в мисловната ми система, една определена интуиция, едно понятие се свързва с възприятието. Какво остава, след като възприятието изчезне от моето полезрение? Остава моята интуиция ведно с отношението към въпросното възприятие, което се е формирало в момента на възприемането.
С каква адекватност аз мога впоследствие да си припомня това отношение зависи от начина, по който функционира моето духовно и телесно устройство.
Представата не е нищо друго освен отнесена към определено възприятие интуиция, едно понятие, което някога е било свързано с дадено възприятие и е запазило връзката с това възприятие. Понятието ми за лъв не е формирано от мои възприятия за лъвовете. Но представата ми за лъвовете явно е формирана чрез възприятието. Понятието за един лъв мога да втълпя някому, който никога не е виждал лъв, но жива представа не ще ми се удаде да му втълпя без наличието на негово собствено възприемане. Следователно представата е индивидуализирано понятие.
към текста >>
И сега ни става понятно, че за нас нещата от действител
нос
тта могат да бъдат застъпени чрез представи.
Представата не е нищо друго освен отнесена към определено възприятие интуиция, едно понятие, което някога е било свързано с дадено възприятие и е запазило връзката с това възприятие. Понятието ми за лъв не е формирано от мои възприятия за лъвовете. Но представата ми за лъвовете явно е формирана чрез възприятието. Понятието за един лъв мога да втълпя някому, който никога не е виждал лъв, но жива представа не ще ми се удаде да му втълпя без наличието на негово собствено възприемане. Следователно представата е индивидуализирано понятие.
И сега ни става понятно, че за нас нещата от действителността могат да бъдат застъпени чрез представи.
Пълната реалност на едно нещо ни се явява в мига на наблюдението, от сливането на понятие и възприятие. Чрез едно възприятие понятието придобива индивидуален облик, който съдържа отношението към възприятието като характерна особеност, понятието продължава да живее у нас и формира представата за въпросното нещо. Натъкнем ли се на второ нещо, с което се свързва същото понятие, ние го схващаме като спадащо към вида на първото; срещнем ли повторно същото нещо, тогава в нашата понятийна система намираме не само съответно понятие изобщо, а индивидуализираното понятие с характерното за него отношение към същия обект и ние отново разпознаваме обекта. Следователно представата стои между възприятие и понятие. Тя е определеното, насочващо към възприятието понятие.
към текста >>
Пълната реал
нос
т на едно нещо ни се явява в мига на наблюдението, от сливането на понятие и възприятие.
Понятието ми за лъв не е формирано от мои възприятия за лъвовете. Но представата ми за лъвовете явно е формирана чрез възприятието. Понятието за един лъв мога да втълпя някому, който никога не е виждал лъв, но жива представа не ще ми се удаде да му втълпя без наличието на негово собствено възприемане. Следователно представата е индивидуализирано понятие. И сега ни става понятно, че за нас нещата от действителността могат да бъдат застъпени чрез представи.
Пълната реалност на едно нещо ни се явява в мига на наблюдението, от сливането на понятие и възприятие.
Чрез едно възприятие понятието придобива индивидуален облик, който съдържа отношението към възприятието като характерна особеност, понятието продължава да живее у нас и формира представата за въпросното нещо. Натъкнем ли се на второ нещо, с което се свързва същото понятие, ние го схващаме като спадащо към вида на първото; срещнем ли повторно същото нещо, тогава в нашата понятийна система намираме не само съответно понятие изобщо, а индивидуализираното понятие с характерното за него отношение към същия обект и ние отново разпознаваме обекта. Следователно представата стои между възприятие и понятие. Тя е определеното, насочващо към възприятието понятие. Съвкупността от онова, за което мога да формирам представи, бих искал да назова мой опит.
към текста >>
Чрез едно възприятие понятието придобива индивидуален облик, който съдържа отношението към възприятието като характерна особе
нос
т, понятието продължава да живее у нас и формира представата за въпросното нещо.
Но представата ми за лъвовете явно е формирана чрез възприятието. Понятието за един лъв мога да втълпя някому, който никога не е виждал лъв, но жива представа не ще ми се удаде да му втълпя без наличието на негово собствено възприемане. Следователно представата е индивидуализирано понятие. И сега ни става понятно, че за нас нещата от действителността могат да бъдат застъпени чрез представи. Пълната реалност на едно нещо ни се явява в мига на наблюдението, от сливането на понятие и възприятие.
Чрез едно възприятие понятието придобива индивидуален облик, който съдържа отношението към възприятието като характерна особеност, понятието продължава да живее у нас и формира представата за въпросното нещо.
Натъкнем ли се на второ нещо, с което се свързва същото понятие, ние го схващаме като спадащо към вида на първото; срещнем ли повторно същото нещо, тогава в нашата понятийна система намираме не само съответно понятие изобщо, а индивидуализираното понятие с характерното за него отношение към същия обект и ние отново разпознаваме обекта. Следователно представата стои между възприятие и понятие. Тя е определеното, насочващо към възприятието понятие. Съвкупността от онова, за което мога да формирам представи, бих искал да назова мой опит. По-богат опит ще има човекът, разполагащ с по-голям брой индивидуализирани понятия.
към текста >>
Съвкуп
нос
тта от онова, за което мога да формирам представи, бих искал да назова мой опит.
Пълната реалност на едно нещо ни се явява в мига на наблюдението, от сливането на понятие и възприятие. Чрез едно възприятие понятието придобива индивидуален облик, който съдържа отношението към възприятието като характерна особеност, понятието продължава да живее у нас и формира представата за въпросното нещо. Натъкнем ли се на второ нещо, с което се свързва същото понятие, ние го схващаме като спадащо към вида на първото; срещнем ли повторно същото нещо, тогава в нашата понятийна система намираме не само съответно понятие изобщо, а индивидуализираното понятие с характерното за него отношение към същия обект и ние отново разпознаваме обекта. Следователно представата стои между възприятие и понятие. Тя е определеното, насочващо към възприятието понятие.
Съвкупността от онова, за което мога да формирам представи, бих искал да назова мой опит.
По-богат опит ще има човекът, разполагащ с по-голям брой индивидуализирани понятия. Човекът, комуто липсва всяка интуитивна способност, е непригоден да придобие опит. Той отново губи обектите от своя кръгозор, защото му липсват понятията, които трябва да отнесе към тях. Човек с добре развита мисловна способност, но с възприемане, което поради притъпена сетивност функционира зле, също така няма да смогне да набере по-голям опит. Той по някакъв начин може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата връзка с определени неща.
към текста >>
Човекът, комуто липсва всяка интуитивна способ
нос
т, е непригоден да придобие опит.
Натъкнем ли се на второ нещо, с което се свързва същото понятие, ние го схващаме като спадащо към вида на първото; срещнем ли повторно същото нещо, тогава в нашата понятийна система намираме не само съответно понятие изобщо, а индивидуализираното понятие с характерното за него отношение към същия обект и ние отново разпознаваме обекта. Следователно представата стои между възприятие и понятие. Тя е определеното, насочващо към възприятието понятие. Съвкупността от онова, за което мога да формирам представи, бих искал да назова мой опит. По-богат опит ще има човекът, разполагащ с по-голям брой индивидуализирани понятия.
Човекът, комуто липсва всяка интуитивна способност, е непригоден да придобие опит.
Той отново губи обектите от своя кръгозор, защото му липсват понятията, които трябва да отнесе към тях. Човек с добре развита мисловна способност, но с възприемане, което поради притъпена сетивност функционира зле, също така няма да смогне да набере по-голям опит. Той по някакъв начин може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата връзка с определени неща. Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият богат опит. На нас действителността ни се разкрива като възприятие и понятие, а като представа ни се явява субективната репрезентация на тази действителност.
към текста >>
Човек с добре развита мисловна способ
нос
т, но с възприемане, което поради притъпена сетив
нос
т функционира зле, също така няма да смогне да набере по-голям опит.
Тя е определеното, насочващо към възприятието понятие. Съвкупността от онова, за което мога да формирам представи, бих искал да назова мой опит. По-богат опит ще има човекът, разполагащ с по-голям брой индивидуализирани понятия. Човекът, комуто липсва всяка интуитивна способност, е непригоден да придобие опит. Той отново губи обектите от своя кръгозор, защото му липсват понятията, които трябва да отнесе към тях.
Човек с добре развита мисловна способност, но с възприемане, което поради притъпена сетивност функционира зле, също така няма да смогне да набере по-голям опит.
Той по някакъв начин може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата връзка с определени неща. Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият богат опит. На нас действителността ни се разкрива като възприятие и понятие, а като представа ни се явява субективната репрезентация на тази действителност. Ако нашата личност се проявяваше само като познаваща, тогава съвкупността от всичко обективно би била дадена във възприятието, понятието и представата. Ние обаче не се задоволяваме с това, посредством мисленето да отнасяме възприятието към понятието, ами го отнасяме и към нашата особена субективност, към нашия индивидуален Аз.
към текста >>
На нас действител
нос
тта ни се разкрива като възприятие и понятие, а като представа ни се явява субективната репрезентация на тази действител
нос
т.
Човекът, комуто липсва всяка интуитивна способност, е непригоден да придобие опит. Той отново губи обектите от своя кръгозор, защото му липсват понятията, които трябва да отнесе към тях. Човек с добре развита мисловна способност, но с възприемане, което поради притъпена сетивност функционира зле, също така няма да смогне да набере по-голям опит. Той по някакъв начин може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата връзка с определени неща. Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият богат опит.
На нас действителността ни се разкрива като възприятие и понятие, а като представа ни се явява субективната репрезентация на тази действителност.
Ако нашата личност се проявяваше само като познаваща, тогава съвкупността от всичко обективно би била дадена във възприятието, понятието и представата. Ние обаче не се задоволяваме с това, посредством мисленето да отнасяме възприятието към понятието, ами го отнасяме и към нашата особена субективност, към нашия индивидуален Аз. Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие. Мисленето и чувстването съответстват на двойствената природа на нашата същност, за която вече споменахме. Мисленето е елементът, чрез който участваме в общият ход на Вселената, а чрез чувстването можем да се оттеглим в теснотата на нашето същество.
към текста >>
Ако нашата лич
нос
т се проявяваше само като познаваща, тогава съвкуп
нос
тта от всичко обективно би била дадена във възприятието, понятието и представата.
Той отново губи обектите от своя кръгозор, защото му липсват понятията, които трябва да отнесе към тях. Човек с добре развита мисловна способност, но с възприемане, което поради притъпена сетивност функционира зле, също така няма да смогне да набере по-голям опит. Той по някакъв начин може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата връзка с определени неща. Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият богат опит. На нас действителността ни се разкрива като възприятие и понятие, а като представа ни се явява субективната репрезентация на тази действителност.
Ако нашата личност се проявяваше само като познаваща, тогава съвкупността от всичко обективно би била дадена във възприятието, понятието и представата.
Ние обаче не се задоволяваме с това, посредством мисленето да отнасяме възприятието към понятието, ами го отнасяме и към нашата особена субективност, към нашия индивидуален Аз. Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие. Мисленето и чувстването съответстват на двойствената природа на нашата същност, за която вече споменахме. Мисленето е елементът, чрез който участваме в общият ход на Вселената, а чрез чувстването можем да се оттеглим в теснотата на нашето същество. Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща в нас самите и тепърва ни прави индивиди: Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да отминава в еднообразно безразличие.
към текста >>
Ние обаче не се задоволяваме с това, посредством мисленето да отнасяме възприятието към понятието, ами го отнасяме и към нашата особена субектив
нос
т, към нашия индивидуален Аз.
Човек с добре развита мисловна способност, но с възприемане, което поради притъпена сетивност функционира зле, също така няма да смогне да набере по-голям опит. Той по някакъв начин може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата връзка с определени неща. Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият богат опит. На нас действителността ни се разкрива като възприятие и понятие, а като представа ни се явява субективната репрезентация на тази действителност. Ако нашата личност се проявяваше само като познаваща, тогава съвкупността от всичко обективно би била дадена във възприятието, понятието и представата.
Ние обаче не се задоволяваме с това, посредством мисленето да отнасяме възприятието към понятието, ами го отнасяме и към нашата особена субективност, към нашия индивидуален Аз.
Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие. Мисленето и чувстването съответстват на двойствената природа на нашата същност, за която вече споменахме. Мисленето е елементът, чрез който участваме в общият ход на Вселената, а чрез чувстването можем да се оттеглим в теснотата на нашето същество. Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща в нас самите и тепърва ни прави индивиди: Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да отминава в еднообразно безразличие. Ако можехме да се опознаваме само като себе, щяхме да си бъдем напълно безразлични.
към текста >>
Мисленето и чувстването съответстват на двойствената природа на нашата същ
нос
т, за която вече споменахме.
Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият богат опит. На нас действителността ни се разкрива като възприятие и понятие, а като представа ни се явява субективната репрезентация на тази действителност. Ако нашата личност се проявяваше само като познаваща, тогава съвкупността от всичко обективно би била дадена във възприятието, понятието и представата. Ние обаче не се задоволяваме с това, посредством мисленето да отнасяме възприятието към понятието, ами го отнасяме и към нашата особена субективност, към нашия индивидуален Аз. Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие.
Мисленето и чувстването съответстват на двойствената природа на нашата същност, за която вече споменахме.
Мисленето е елементът, чрез който участваме в общият ход на Вселената, а чрез чувстването можем да се оттеглим в теснотата на нашето същество. Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща в нас самите и тепърва ни прави индивиди: Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да отминава в еднообразно безразличие. Ако можехме да се опознаваме само като себе, щяхме да си бъдем напълно безразлични. Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме удоволствие и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието битие не се изчерпва с понятийната връзка, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стойност за себе си. Би могло да се изпита изкушение в емоционалния живот да се вижда един елемент, който е по-наситен с действителност, отколкото мисловното съзерцание на света.
към текста >>
Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме удоволствие и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието битие не се изчерпва с понятийната връзка, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стой
нос
т за себе си.
Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие. Мисленето и чувстването съответстват на двойствената природа на нашата същност, за която вече споменахме. Мисленето е елементът, чрез който участваме в общият ход на Вселената, а чрез чувстването можем да се оттеглим в теснотата на нашето същество. Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща в нас самите и тепърва ни прави индивиди: Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да отминава в еднообразно безразличие. Ако можехме да се опознаваме само като себе, щяхме да си бъдем напълно безразлични.
Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме удоволствие и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието битие не се изчерпва с понятийната връзка, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стойност за себе си.
Би могло да се изпита изкушение в емоционалния живот да се вижда един елемент, който е по-наситен с действителност, отколкото мисловното съзерцание на света. На това трябва да се отговори, че този емоционален живот все пак има по-богато значение именно само за мен като индивид. За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената. Нашият живот представлява едно непрестанно люшкане между съизживяването на общият всемирен ход и нашето индивидуално битие. Колкото по-нагоре се издигаме в общата природа на мисленето, където накрая индивидуалното ни интересува единствено като пример, като илюстрация на понятието, толкова повече у нас се губи характерът на отделното същество, на съвсем определената отделна личност.
към текста >>
Би могло да се изпита изкушение в емоционалния живот да се вижда един елемент, който е по-наситен с действител
нос
т, отколкото мисловното съзерцание на света.
Мисленето и чувстването съответстват на двойствената природа на нашата същност, за която вече споменахме. Мисленето е елементът, чрез който участваме в общият ход на Вселената, а чрез чувстването можем да се оттеглим в теснотата на нашето същество. Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща в нас самите и тепърва ни прави индивиди: Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да отминава в еднообразно безразличие. Ако можехме да се опознаваме само като себе, щяхме да си бъдем напълно безразлични. Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме удоволствие и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието битие не се изчерпва с понятийната връзка, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стойност за себе си.
Би могло да се изпита изкушение в емоционалния живот да се вижда един елемент, който е по-наситен с действителност, отколкото мисловното съзерцание на света.
На това трябва да се отговори, че този емоционален живот все пак има по-богато значение именно само за мен като индивид. За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената. Нашият живот представлява едно непрестанно люшкане между съизживяването на общият всемирен ход и нашето индивидуално битие. Колкото по-нагоре се издигаме в общата природа на мисленето, където накрая индивидуалното ни интересува единствено като пример, като илюстрация на понятието, толкова повече у нас се губи характерът на отделното същество, на съвсем определената отделна личност. Колкото по-надолу се спускаме в дълбините на личния живот и даваме воля на чувствата си редом с опита ни от външния свят, толкова повече се изолираме от всеобщото битие.
към текста >>
За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стой
нос
т само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената.
Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща в нас самите и тепърва ни прави индивиди: Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да отминава в еднообразно безразличие. Ако можехме да се опознаваме само като себе, щяхме да си бъдем напълно безразлични. Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме удоволствие и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието битие не се изчерпва с понятийната връзка, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стойност за себе си. Би могло да се изпита изкушение в емоционалния живот да се вижда един елемент, който е по-наситен с действителност, отколкото мисловното съзерцание на света. На това трябва да се отговори, че този емоционален живот все пак има по-богато значение именно само за мен като индивид.
За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената.
Нашият живот представлява едно непрестанно люшкане между съизживяването на общият всемирен ход и нашето индивидуално битие. Колкото по-нагоре се издигаме в общата природа на мисленето, където накрая индивидуалното ни интересува единствено като пример, като илюстрация на понятието, толкова повече у нас се губи характерът на отделното същество, на съвсем определената отделна личност. Колкото по-надолу се спускаме в дълбините на личния живот и даваме воля на чувствата си редом с опита ни от външния свят, толкова повече се изолираме от всеобщото битие. Истинска индивидуалност ще бъде онзи, който с чувствата си се извиси най-далеч в сферата на идейното. Има хора, у които и най-общите идеи, появили се в ума им, продължават да носят оня особен оттенък, който еднозначно показва връзката им с техния носител.
към текста >>
Колкото по-нагоре се издигаме в общата природа на мисленето, където накрая индивидуалното ни интересува единствено като пример, като илюстрация на понятието, толкова повече у нас се губи характерът на отделното същество, на съвсем определената отделна лич
нос
т.
Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме удоволствие и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието битие не се изчерпва с понятийната връзка, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стойност за себе си. Би могло да се изпита изкушение в емоционалния живот да се вижда един елемент, който е по-наситен с действителност, отколкото мисловното съзерцание на света. На това трябва да се отговори, че този емоционален живот все пак има по-богато значение именно само за мен като индивид. За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената. Нашият живот представлява едно непрестанно люшкане между съизживяването на общият всемирен ход и нашето индивидуално битие.
Колкото по-нагоре се издигаме в общата природа на мисленето, където накрая индивидуалното ни интересува единствено като пример, като илюстрация на понятието, толкова повече у нас се губи характерът на отделното същество, на съвсем определената отделна личност.
Колкото по-надолу се спускаме в дълбините на личния живот и даваме воля на чувствата си редом с опита ни от външния свят, толкова повече се изолираме от всеобщото битие. Истинска индивидуалност ще бъде онзи, който с чувствата си се извиси най-далеч в сферата на идейното. Има хора, у които и най-общите идеи, появили се в ума им, продължават да носят оня особен оттенък, който еднозначно показва връзката им с техния носител. Има други, чиито понятия ни срещат без следа от своеобразие, сякаш не водят началото си от човек, който е от плът и кръв. Представянето придава вече индивидуален облик на нашия понятиен живот.
към текста >>
Истинска индивидуал
нос
т ще бъде онзи, който с чувствата си се извиси най-далеч в сферата на идейното.
На това трябва да се отговори, че този емоционален живот все пак има по-богато значение именно само за мен като индивид. За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената. Нашият живот представлява едно непрестанно люшкане между съизживяването на общият всемирен ход и нашето индивидуално битие. Колкото по-нагоре се издигаме в общата природа на мисленето, където накрая индивидуалното ни интересува единствено като пример, като илюстрация на понятието, толкова повече у нас се губи характерът на отделното същество, на съвсем определената отделна личност. Колкото по-надолу се спускаме в дълбините на личния живот и даваме воля на чувствата си редом с опита ни от външния свят, толкова повече се изолираме от всеобщото битие.
Истинска индивидуалност ще бъде онзи, който с чувствата си се извиси най-далеч в сферата на идейното.
Има хора, у които и най-общите идеи, появили се в ума им, продължават да носят оня особен оттенък, който еднозначно показва връзката им с техния носител. Има други, чиито понятия ни срещат без следа от своеобразие, сякаш не водят началото си от човек, който е от плът и кръв. Представянето придава вече индивидуален облик на нашия понятиен живот. Нали всеки човек има собствено местоположение, от което съзерцава света. Към възприятията му се присъединяват неговите понятия.
към текста >>
Има хора, у които и най-общите идеи, появили се в ума им, продължават да
нос
ят оня особен оттенък, който еднозначно показва връзката им с техния
нос
ител.
За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената. Нашият живот представлява едно непрестанно люшкане между съизживяването на общият всемирен ход и нашето индивидуално битие. Колкото по-нагоре се издигаме в общата природа на мисленето, където накрая индивидуалното ни интересува единствено като пример, като илюстрация на понятието, толкова повече у нас се губи характерът на отделното същество, на съвсем определената отделна личност. Колкото по-надолу се спускаме в дълбините на личния живот и даваме воля на чувствата си редом с опита ни от външния свят, толкова повече се изолираме от всеобщото битие. Истинска индивидуалност ще бъде онзи, който с чувствата си се извиси най-далеч в сферата на идейното.
Има хора, у които и най-общите идеи, появили се в ума им, продължават да носят оня особен оттенък, който еднозначно показва връзката им с техния носител.
Има други, чиито понятия ни срещат без следа от своеобразие, сякаш не водят началото си от човек, който е от плът и кръв. Представянето придава вече индивидуален облик на нашия понятиен живот. Нали всеки човек има собствено местоположение, от което съзерцава света. Към възприятията му се присъединяват неговите понятия. Той по свой особен начин ще мисли общите понятия.
към текста >>
Тази особена определе
нос
т е резултат от нашето местоположение в света, от възприятийната сфера, която заобикаля нашето място в живота.
Има други, чиито понятия ни срещат без следа от своеобразие, сякаш не водят началото си от човек, който е от плът и кръв. Представянето придава вече индивидуален облик на нашия понятиен живот. Нали всеки човек има собствено местоположение, от което съзерцава света. Към възприятията му се присъединяват неговите понятия. Той по свой особен начин ще мисли общите понятия.
Тази особена определеност е резултат от нашето местоположение в света, от възприятийната сфера, която заобикаля нашето място в живота.
На тази определеност противостои друга, зависеща от нашата особена организация. Нашата организация е една специална, напълно определена уникалност. С възприятията си всеки от нас свързва особени чувства, и то с най-различна интензивност. Това е индивидуалното в собствената ни личност. То е оставащото в повече, след като сме взели предвид всички определености на арената на живота.
към текста >>
На тази определе
нос
т противостои друга, зависеща от нашата особена организация.
Представянето придава вече индивидуален облик на нашия понятиен живот. Нали всеки човек има собствено местоположение, от което съзерцава света. Към възприятията му се присъединяват неговите понятия. Той по свой особен начин ще мисли общите понятия. Тази особена определеност е резултат от нашето местоположение в света, от възприятийната сфера, която заобикаля нашето място в живота.
На тази определеност противостои друга, зависеща от нашата особена организация.
Нашата организация е една специална, напълно определена уникалност. С възприятията си всеки от нас свързва особени чувства, и то с най-различна интензивност. Това е индивидуалното в собствената ни личност. То е оставащото в повече, след като сме взели предвид всички определености на арената на живота. Един напълно лишен от мисли емоционален живот би трябвало постепенно да загуби всяка връзка със света.
към текста >>
Нашата организация е една специална, напълно определена уникал
нос
т.
Нали всеки човек има собствено местоположение, от което съзерцава света. Към възприятията му се присъединяват неговите понятия. Той по свой особен начин ще мисли общите понятия. Тази особена определеност е резултат от нашето местоположение в света, от възприятийната сфера, която заобикаля нашето място в живота. На тази определеност противостои друга, зависеща от нашата особена организация.
Нашата организация е една специална, напълно определена уникалност.
С възприятията си всеки от нас свързва особени чувства, и то с най-различна интензивност. Това е индивидуалното в собствената ни личност. То е оставащото в повече, след като сме взели предвид всички определености на арената на живота. Един напълно лишен от мисли емоционален живот би трябвало постепенно да загуби всяка връзка със света. В предразположения към цялостност човек, познанието на нещата ще върви ръка за ръка с изграждането и развитието на емоционалния живот.
към текста >>
С възприятията си всеки от нас свързва особени чувства, и то с най-различна интензив
нос
т.
Към възприятията му се присъединяват неговите понятия. Той по свой особен начин ще мисли общите понятия. Тази особена определеност е резултат от нашето местоположение в света, от възприятийната сфера, която заобикаля нашето място в живота. На тази определеност противостои друга, зависеща от нашата особена организация. Нашата организация е една специална, напълно определена уникалност.
С възприятията си всеки от нас свързва особени чувства, и то с най-различна интензивност.
Това е индивидуалното в собствената ни личност. То е оставащото в повече, след като сме взели предвид всички определености на арената на живота. Един напълно лишен от мисли емоционален живот би трябвало постепенно да загуби всяка връзка със света. В предразположения към цялостност човек, познанието на нещата ще върви ръка за ръка с изграждането и развитието на емоционалния живот. Чувството е средството, чрез което понятията тепърва придобиват конкретен живот.
към текста >>
Това е индивидуалното в собствената ни лич
нос
т.
Той по свой особен начин ще мисли общите понятия. Тази особена определеност е резултат от нашето местоположение в света, от възприятийната сфера, която заобикаля нашето място в живота. На тази определеност противостои друга, зависеща от нашата особена организация. Нашата организация е една специална, напълно определена уникалност. С възприятията си всеки от нас свързва особени чувства, и то с най-различна интензивност.
Това е индивидуалното в собствената ни личност.
То е оставащото в повече, след като сме взели предвид всички определености на арената на живота. Един напълно лишен от мисли емоционален живот би трябвало постепенно да загуби всяка връзка със света. В предразположения към цялостност човек, познанието на нещата ще върви ръка за ръка с изграждането и развитието на емоционалния живот. Чувството е средството, чрез което понятията тепърва придобиват конкретен живот.
към текста >>
То е оставащото в повече, след като сме взели предвид всички определе
нос
ти на арената на живота.
Тази особена определеност е резултат от нашето местоположение в света, от възприятийната сфера, която заобикаля нашето място в живота. На тази определеност противостои друга, зависеща от нашата особена организация. Нашата организация е една специална, напълно определена уникалност. С възприятията си всеки от нас свързва особени чувства, и то с най-различна интензивност. Това е индивидуалното в собствената ни личност.
То е оставащото в повече, след като сме взели предвид всички определености на арената на живота.
Един напълно лишен от мисли емоционален живот би трябвало постепенно да загуби всяка връзка със света. В предразположения към цялостност човек, познанието на нещата ще върви ръка за ръка с изграждането и развитието на емоционалния живот. Чувството е средството, чрез което понятията тепърва придобиват конкретен живот.
към текста >>
В предразположения към цялост
нос
т човек, познанието на нещата ще върви ръка за ръка с изграждането и развитието на емоционалния живот.
Нашата организация е една специална, напълно определена уникалност. С възприятията си всеки от нас свързва особени чувства, и то с най-различна интензивност. Това е индивидуалното в собствената ни личност. То е оставащото в повече, след като сме взели предвид всички определености на арената на живота. Един напълно лишен от мисли емоционален живот би трябвало постепенно да загуби всяка връзка със света.
В предразположения към цялостност човек, познанието на нещата ще върви ръка за ръка с изграждането и развитието на емоционалния живот.
Чувството е средството, чрез което понятията тепърва придобиват конкретен живот.
към текста >>
34.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
Връзката на възприятието с неговото понятие се разкрива след акта на възприемането, но съпринадлеж
нос
тта им е заложена в самия предмет.
ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА За познанието понятието дърво е обусловено от възприятието дърво. Спрямо определено възприятие аз мога да излъча само едно съвсем определено понятие от общата понятийна система. Чрез мисленето взаимовръзката между понятие и възприятие се определя косвено и обективно въз основа на възприятието.
Връзката на възприятието с неговото понятие се разкрива след акта на възприемането, но съпринадлежността им е заложена в самия предмет.
Процесът придобива друг вид, когато се разглежда познанието и проявяващото се в него отношение на човека към света. В предходното изложение бе направен опит да се покаже, че изясняването на това отношение е възможно посредством едно насочено към него непредубедено наблюдение. Правилното разбиране на това наблюдение води до убеждението, че мисленето като обособена в себе си същност може да се съзерцава пряко. Който смята, че за обясняване на мисленето като такова е необходимо да привлича нещо друго, например физически процеси в мозъка или пък несъзнателни духовни процеси, протичащи отвъд наблюдаваното съзнателно мислене, той недооценява това, което му дава непредубеденото наблюдение на мисленето. По време на наблюдението наблюдаващият мисленето живее непосредствено в една духовна, опираща се на себе си същностна дейност.
към текста >>
Правилното разбиране на това наблюдение води до убеждението, че мисленето като обособена в себе си същ
нос
т може да се съзерцава пряко.
Спрямо определено възприятие аз мога да излъча само едно съвсем определено понятие от общата понятийна система. Чрез мисленето взаимовръзката между понятие и възприятие се определя косвено и обективно въз основа на възприятието. Връзката на възприятието с неговото понятие се разкрива след акта на възприемането, но съпринадлежността им е заложена в самия предмет. Процесът придобива друг вид, когато се разглежда познанието и проявяващото се в него отношение на човека към света. В предходното изложение бе направен опит да се покаже, че изясняването на това отношение е възможно посредством едно насочено към него непредубедено наблюдение.
Правилното разбиране на това наблюдение води до убеждението, че мисленето като обособена в себе си същност може да се съзерцава пряко.
Който смята, че за обясняване на мисленето като такова е необходимо да привлича нещо друго, например физически процеси в мозъка или пък несъзнателни духовни процеси, протичащи отвъд наблюдаваното съзнателно мислене, той недооценява това, което му дава непредубеденото наблюдение на мисленето. По време на наблюдението наблюдаващият мисленето живее непосредствено в една духовна, опираща се на себе си същностна дейност. Дори може да се каже, че който иска да схване същността на духовното във вида, в който тя се представя на човека най-напред, може да го стори, чрез основаващото се на самото себе си мислене. При съзерцаване на самото мислене става сливане на две неща, които иначе винаги трябва да се явяват поотделно: Понятието и възприятието. Който не го проумява, той ще вижда в понятията, създавани въз основа на възприятия, само смътни копия на тези възприятия, а възприятията ще му припомнят истинската действителност.
към текста >>
По време на наблюдението наблюдаващият мисленето живее непосредствено в една духовна, опираща се на себе си същ
нос
тна дей
нос
т.
Връзката на възприятието с неговото понятие се разкрива след акта на възприемането, но съпринадлежността им е заложена в самия предмет. Процесът придобива друг вид, когато се разглежда познанието и проявяващото се в него отношение на човека към света. В предходното изложение бе направен опит да се покаже, че изясняването на това отношение е възможно посредством едно насочено към него непредубедено наблюдение. Правилното разбиране на това наблюдение води до убеждението, че мисленето като обособена в себе си същност може да се съзерцава пряко. Който смята, че за обясняване на мисленето като такова е необходимо да привлича нещо друго, например физически процеси в мозъка или пък несъзнателни духовни процеси, протичащи отвъд наблюдаваното съзнателно мислене, той недооценява това, което му дава непредубеденото наблюдение на мисленето.
По време на наблюдението наблюдаващият мисленето живее непосредствено в една духовна, опираща се на себе си същностна дейност.
Дори може да се каже, че който иска да схване същността на духовното във вида, в който тя се представя на човека най-напред, може да го стори, чрез основаващото се на самото себе си мислене. При съзерцаване на самото мислене става сливане на две неща, които иначе винаги трябва да се явяват поотделно: Понятието и възприятието. Който не го проумява, той ще вижда в понятията, създавани въз основа на възприятия, само смътни копия на тези възприятия, а възприятията ще му припомнят истинската действителност. По образец на възприемания свят той ще си изгради и един метафизически свят и в зависимост от своите представи ще го нарече атомен свят, света на волята, неосъзнат свят на духа и т.н. И няма да забележи, че с всичко това хипотетично си е изградил един просто метафизически свят, по образец на света на своите възприятия.
към текста >>
Дори може да се каже, че който иска да схване същ
нос
тта на духовното във вида, в който тя се представя на човека най-напред, може да го стори, чрез основаващото се на самото себе си мислене.
Процесът придобива друг вид, когато се разглежда познанието и проявяващото се в него отношение на човека към света. В предходното изложение бе направен опит да се покаже, че изясняването на това отношение е възможно посредством едно насочено към него непредубедено наблюдение. Правилното разбиране на това наблюдение води до убеждението, че мисленето като обособена в себе си същност може да се съзерцава пряко. Който смята, че за обясняване на мисленето като такова е необходимо да привлича нещо друго, например физически процеси в мозъка или пък несъзнателни духовни процеси, протичащи отвъд наблюдаваното съзнателно мислене, той недооценява това, което му дава непредубеденото наблюдение на мисленето. По време на наблюдението наблюдаващият мисленето живее непосредствено в една духовна, опираща се на себе си същностна дейност.
Дори може да се каже, че който иска да схване същността на духовното във вида, в който тя се представя на човека най-напред, може да го стори, чрез основаващото се на самото себе си мислене.
При съзерцаване на самото мислене става сливане на две неща, които иначе винаги трябва да се явяват поотделно: Понятието и възприятието. Който не го проумява, той ще вижда в понятията, създавани въз основа на възприятия, само смътни копия на тези възприятия, а възприятията ще му припомнят истинската действителност. По образец на възприемания свят той ще си изгради и един метафизически свят и в зависимост от своите представи ще го нарече атомен свят, света на волята, неосъзнат свят на духа и т.н. И няма да забележи, че с всичко това хипотетично си е изградил един просто метафизически свят, по образец на света на своите възприятия. А който прозре как стоят нещата с мисленето, той ще разбере, че във възприятието се съдържа само една част от действителността и че другата спадаща към нея част, която в крайна сметка я представя като цялостна действителност, се изживява в мисловното проникване на възприятието.
към текста >>
Който не го проумява, той ще вижда в понятията, създавани въз основа на възприятия, само смътни копия на тези възприятия, а възприятията ще му припомнят истинската действител
нос
т.
Правилното разбиране на това наблюдение води до убеждението, че мисленето като обособена в себе си същност може да се съзерцава пряко. Който смята, че за обясняване на мисленето като такова е необходимо да привлича нещо друго, например физически процеси в мозъка или пък несъзнателни духовни процеси, протичащи отвъд наблюдаваното съзнателно мислене, той недооценява това, което му дава непредубеденото наблюдение на мисленето. По време на наблюдението наблюдаващият мисленето живее непосредствено в една духовна, опираща се на себе си същностна дейност. Дори може да се каже, че който иска да схване същността на духовното във вида, в който тя се представя на човека най-напред, може да го стори, чрез основаващото се на самото себе си мислене. При съзерцаване на самото мислене става сливане на две неща, които иначе винаги трябва да се явяват поотделно: Понятието и възприятието.
Който не го проумява, той ще вижда в понятията, създавани въз основа на възприятия, само смътни копия на тези възприятия, а възприятията ще му припомнят истинската действителност.
По образец на възприемания свят той ще си изгради и един метафизически свят и в зависимост от своите представи ще го нарече атомен свят, света на волята, неосъзнат свят на духа и т.н. И няма да забележи, че с всичко това хипотетично си е изградил един просто метафизически свят, по образец на света на своите възприятия. А който прозре как стоят нещата с мисленето, той ще разбере, че във възприятието се съдържа само една част от действителността и че другата спадаща към нея част, която в крайна сметка я представя като цялостна действителност, се изживява в мисловното проникване на възприятието. В онова, което в съзнанието му се явява като мислене, той няма да вижда смътно копие на някаква действителност, а една основаваща се на себе си духовна реалност. За нея той може да каже, че в съзнанието му тя се явява чрез интуиция.
към текста >>
А който прозре как стоят нещата с мисленето, той ще разбере, че във възприятието се съдържа само една част от действител
нос
тта и че другата спадаща към нея част, която в крайна сметка я представя като цялостна действител
нос
т, се изживява в мисловното проникване на възприятието.
Дори може да се каже, че който иска да схване същността на духовното във вида, в който тя се представя на човека най-напред, може да го стори, чрез основаващото се на самото себе си мислене. При съзерцаване на самото мислене става сливане на две неща, които иначе винаги трябва да се явяват поотделно: Понятието и възприятието. Който не го проумява, той ще вижда в понятията, създавани въз основа на възприятия, само смътни копия на тези възприятия, а възприятията ще му припомнят истинската действителност. По образец на възприемания свят той ще си изгради и един метафизически свят и в зависимост от своите представи ще го нарече атомен свят, света на волята, неосъзнат свят на духа и т.н. И няма да забележи, че с всичко това хипотетично си е изградил един просто метафизически свят, по образец на света на своите възприятия.
А който прозре как стоят нещата с мисленето, той ще разбере, че във възприятието се съдържа само една част от действителността и че другата спадаща към нея част, която в крайна сметка я представя като цялостна действителност, се изживява в мисловното проникване на възприятието.
В онова, което в съзнанието му се явява като мислене, той няма да вижда смътно копие на някаква действителност, а една основаваща се на себе си духовна реалност. За нея той може да каже, че в съзнанието му тя се явява чрез интуиция. Интуицията е протичащото в чисто духовната сфера съзнателно изживяване на едно чисто духовно съдържание. Същината на мисленето може да бъде схваната само чрез интуиция. Едва след като сме се добрали до постигнатото чрез непредубедено наблюдение признаване на тази истина за интуитивната същност на мисленето, става възможно да се открие пътят за разглеждане на телесно- душевната организация на човека: Установява се, че тази организация с нищо не влияе върху същността на мисленето.
към текста >>
В онова, което в съзнанието му се явява като мислене, той няма да вижда смътно копие на някаква действител
нос
т, а една основаваща се на себе си духовна реал
нос
т.
При съзерцаване на самото мислене става сливане на две неща, които иначе винаги трябва да се явяват поотделно: Понятието и възприятието. Който не го проумява, той ще вижда в понятията, създавани въз основа на възприятия, само смътни копия на тези възприятия, а възприятията ще му припомнят истинската действителност. По образец на възприемания свят той ще си изгради и един метафизически свят и в зависимост от своите представи ще го нарече атомен свят, света на волята, неосъзнат свят на духа и т.н. И няма да забележи, че с всичко това хипотетично си е изградил един просто метафизически свят, по образец на света на своите възприятия. А който прозре как стоят нещата с мисленето, той ще разбере, че във възприятието се съдържа само една част от действителността и че другата спадаща към нея част, която в крайна сметка я представя като цялостна действителност, се изживява в мисловното проникване на възприятието.
В онова, което в съзнанието му се явява като мислене, той няма да вижда смътно копие на някаква действителност, а една основаваща се на себе си духовна реалност.
За нея той може да каже, че в съзнанието му тя се явява чрез интуиция. Интуицията е протичащото в чисто духовната сфера съзнателно изживяване на едно чисто духовно съдържание. Същината на мисленето може да бъде схваната само чрез интуиция. Едва след като сме се добрали до постигнатото чрез непредубедено наблюдение признаване на тази истина за интуитивната същност на мисленето, става възможно да се открие пътят за разглеждане на телесно- душевната организация на човека: Установява се, че тази организация с нищо не влияе върху същността на мисленето. Първоначално на това като че ли противоречи съвсем явната фактология.
към текста >>
Едва след като сме се добрали до постигнатото чрез непредубедено наблюдение признаване на тази истина за интуитивната същ
нос
т на мисленето, става възможно да се открие пътят за разглеждане на телесно- душевната организация на човека: Установява се, че тази организация с нищо не влияе върху същ
нос
тта на мисленето.
А който прозре как стоят нещата с мисленето, той ще разбере, че във възприятието се съдържа само една част от действителността и че другата спадаща към нея част, която в крайна сметка я представя като цялостна действителност, се изживява в мисловното проникване на възприятието. В онова, което в съзнанието му се явява като мислене, той няма да вижда смътно копие на някаква действителност, а една основаваща се на себе си духовна реалност. За нея той може да каже, че в съзнанието му тя се явява чрез интуиция. Интуицията е протичащото в чисто духовната сфера съзнателно изживяване на едно чисто духовно съдържание. Същината на мисленето може да бъде схваната само чрез интуиция.
Едва след като сме се добрали до постигнатото чрез непредубедено наблюдение признаване на тази истина за интуитивната същност на мисленето, става възможно да се открие пътят за разглеждане на телесно- душевната организация на човека: Установява се, че тази организация с нищо не влияе върху същността на мисленето.
Първоначално на това като че ли противоречи съвсем явната фактология. От гледище на обикновения опит човешкото мислене се проявява само във и чрез тази организация. Това проявление се налага толкова силно, че в истинското му значение то може да бъде прозряно само от онзи, който е съзнал, че в реалността на мисленето не се включва нищо от този организъм. В такъв случай обаче той не може да не забележи колко своеобразно е отношението на човешкия организъм към мисленето. Защото последният не влияе с нищо върху реалното в мисленето, а се оттегля, когато настъпва мисловната дейност; той прекратява собствената си дейност и освобождава място, което се заема от мисленето.
към текста >>
Това проявление се налага толкова силно, че в истинското му значение то може да бъде прозряно само от онзи, който е съзнал, че в реал
нос
тта на мисленето не се включва нищо от този организъм.
Интуицията е протичащото в чисто духовната сфера съзнателно изживяване на едно чисто духовно съдържание. Същината на мисленето може да бъде схваната само чрез интуиция. Едва след като сме се добрали до постигнатото чрез непредубедено наблюдение признаване на тази истина за интуитивната същност на мисленето, става възможно да се открие пътят за разглеждане на телесно- душевната организация на човека: Установява се, че тази организация с нищо не влияе върху същността на мисленето. Първоначално на това като че ли противоречи съвсем явната фактология. От гледище на обикновения опит човешкото мислене се проявява само във и чрез тази организация.
Това проявление се налага толкова силно, че в истинското му значение то може да бъде прозряно само от онзи, който е съзнал, че в реалността на мисленето не се включва нищо от този организъм.
В такъв случай обаче той не може да не забележи колко своеобразно е отношението на човешкия организъм към мисленето. Защото последният не влияе с нищо върху реалното в мисленето, а се оттегля, когато настъпва мисловната дейност; той прекратява собствената си дейност и освобождава място, което се заема от мисленето. Реалното, което действа при мисленето, изпълнява двойна задача: първо, то изтласква собствената дейност на човешкия организъм, и второ, застава на нейно място. Защото и първата задача - изтласкването на телесния организъм - е последица от мисловната дейност, а именно от онази нейна част, която подготвя появата на мисленето. От това се разбира в какъв смисъл мисленето намира своето съответствие в телесния организъм.
към текста >>
Защото последният не влияе с нищо върху реалното в мисленето, а се оттегля, когато настъпва мисловната дей
нос
т; той прекратява собствената си дей
нос
т и освобождава място, което се заема от мисленето.
Едва след като сме се добрали до постигнатото чрез непредубедено наблюдение признаване на тази истина за интуитивната същност на мисленето, става възможно да се открие пътят за разглеждане на телесно- душевната организация на човека: Установява се, че тази организация с нищо не влияе върху същността на мисленето. Първоначално на това като че ли противоречи съвсем явната фактология. От гледище на обикновения опит човешкото мислене се проявява само във и чрез тази организация. Това проявление се налага толкова силно, че в истинското му значение то може да бъде прозряно само от онзи, който е съзнал, че в реалността на мисленето не се включва нищо от този организъм. В такъв случай обаче той не може да не забележи колко своеобразно е отношението на човешкия организъм към мисленето.
Защото последният не влияе с нищо върху реалното в мисленето, а се оттегля, когато настъпва мисловната дейност; той прекратява собствената си дейност и освобождава място, което се заема от мисленето.
Реалното, което действа при мисленето, изпълнява двойна задача: първо, то изтласква собствената дейност на човешкия организъм, и второ, застава на нейно място. Защото и първата задача - изтласкването на телесния организъм - е последица от мисловната дейност, а именно от онази нейна част, която подготвя появата на мисленето. От това се разбира в какъв смисъл мисленето намира своето съответствие в телесния организъм. А щом това се разбере, вече не може да се преиначава значението на това съответствие за самото мислене. Когато се стъпва в размекната почва, в нея се отпечатват следи.
към текста >>
Реалното, което действа при мисленето, изпълнява двойна задача: първо, то изтласква собствената дей
нос
т на човешкия организъм, и второ, застава на нейно място.
Първоначално на това като че ли противоречи съвсем явната фактология. От гледище на обикновения опит човешкото мислене се проявява само във и чрез тази организация. Това проявление се налага толкова силно, че в истинското му значение то може да бъде прозряно само от онзи, който е съзнал, че в реалността на мисленето не се включва нищо от този организъм. В такъв случай обаче той не може да не забележи колко своеобразно е отношението на човешкия организъм към мисленето. Защото последният не влияе с нищо върху реалното в мисленето, а се оттегля, когато настъпва мисловната дейност; той прекратява собствената си дейност и освобождава място, което се заема от мисленето.
Реалното, което действа при мисленето, изпълнява двойна задача: първо, то изтласква собствената дейност на човешкия организъм, и второ, застава на нейно място.
Защото и първата задача - изтласкването на телесния организъм - е последица от мисловната дейност, а именно от онази нейна част, която подготвя появата на мисленето. От това се разбира в какъв смисъл мисленето намира своето съответствие в телесния организъм. А щом това се разбере, вече не може да се преиначава значението на това съответствие за самото мислене. Когато се стъпва в размекната почва, в нея се отпечатват следи. Едва ли някой би се изкушил да каже, че следите се оформят от почвени сили, действащи отдолу нагоре.
към текста >>
Защото и първата задача - изтласкването на телесния организъм - е последица от мисловната дей
нос
т, а именно от онази нейна част, която подготвя появата на мисленето.
От гледище на обикновения опит човешкото мислене се проявява само във и чрез тази организация. Това проявление се налага толкова силно, че в истинското му значение то може да бъде прозряно само от онзи, който е съзнал, че в реалността на мисленето не се включва нищо от този организъм. В такъв случай обаче той не може да не забележи колко своеобразно е отношението на човешкия организъм към мисленето. Защото последният не влияе с нищо върху реалното в мисленето, а се оттегля, когато настъпва мисловната дейност; той прекратява собствената си дейност и освобождава място, което се заема от мисленето. Реалното, което действа при мисленето, изпълнява двойна задача: първо, то изтласква собствената дейност на човешкия организъм, и второ, застава на нейно място.
Защото и първата задача - изтласкването на телесния организъм - е последица от мисловната дейност, а именно от онази нейна част, която подготвя появата на мисленето.
От това се разбира в какъв смисъл мисленето намира своето съответствие в телесния организъм. А щом това се разбере, вече не може да се преиначава значението на това съответствие за самото мислене. Когато се стъпва в размекната почва, в нея се отпечатват следи. Едва ли някой би се изкушил да каже, че следите се оформят от почвени сили, действащи отдолу нагоре. Не на такива сили ще бъде приписано участие при образуване на формата на следите.
към текста >>
По същия начин и този, който непредубедено наблюдава същ
нос
тта на мисленето, няма да припише участие в тази същ
нос
т на следите в телесния организъм, които възникват от това, че мисленето подготвя появата си чрез тялото.*/* В свои публикации, последвали настоящата книга, авторът в различни насоки е представил как горният възглед се проявява в рамките на психологията, физиологията и т.н.
От това се разбира в какъв смисъл мисленето намира своето съответствие в телесния организъм. А щом това се разбере, вече не може да се преиначава значението на това съответствие за самото мислене. Когато се стъпва в размекната почва, в нея се отпечатват следи. Едва ли някой би се изкушил да каже, че следите се оформят от почвени сили, действащи отдолу нагоре. Не на такива сили ще бъде приписано участие при образуване на формата на следите.
По същия начин и този, който непредубедено наблюдава същността на мисленето, няма да припише участие в тази същност на следите в телесния организъм, които възникват от това, че мисленето подготвя появата си чрез тялото.*/* В свои публикации, последвали настоящата книга, авторът в различни насоки е представил как горният възглед се проявява в рамките на психологията, физиологията и т.н.
Тук целта беше само да се отбележи какво установява непредубеденото наблюдение над самото мислене. - Б. а./ Тук обаче възниква един важен въпрос. Щом човешкият организъм няма дял в същността на мисленето, каква роля играе той тогава в цялостната същност на човека? Извършващото се в този организъм чрез мисленето може да няма нищо общо със същността на мисленето, но то явно има нещо общо с възникването на Азовото съзнание от това мислене.
към текста >>
Щом човешкият организъм няма дял в същ
нос
тта на мисленето, каква роля играе той тогава в цялостната същ
нос
т на човека?
Не на такива сили ще бъде приписано участие при образуване на формата на следите. По същия начин и този, който непредубедено наблюдава същността на мисленето, няма да припише участие в тази същност на следите в телесния организъм, които възникват от това, че мисленето подготвя появата си чрез тялото.*/* В свои публикации, последвали настоящата книга, авторът в различни насоки е представил как горният възглед се проявява в рамките на психологията, физиологията и т.н. Тук целта беше само да се отбележи какво установява непредубеденото наблюдение над самото мислене. - Б. а./ Тук обаче възниква един важен въпрос.
Щом човешкият организъм няма дял в същността на мисленето, каква роля играе той тогава в цялостната същност на човека?
Извършващото се в този организъм чрез мисленето може да няма нищо общо със същността на мисленето, но то явно има нещо общо с възникването на Азовото съзнание от това мислене. Явно в самата същност на мисленето се намира действителният „Аз", но не и Азовото съзнание. Това прозира онзи, който именно непредубедено наблюдава мисленето. „Азът" може да се открие в рамките на мисленето, а „Азовото съзнание" се появява от това, че в общото съзнание се вдълбават следите от мисловната дейност в горепосочения смисъл.
към текста >>
Извършващото се в този организъм чрез мисленето може да няма нищо общо със същ
нос
тта на мисленето, но то явно има нещо общо с възникването на Азовото съзнание от това мислене.
По същия начин и този, който непредубедено наблюдава същността на мисленето, няма да припише участие в тази същност на следите в телесния организъм, които възникват от това, че мисленето подготвя появата си чрез тялото.*/* В свои публикации, последвали настоящата книга, авторът в различни насоки е представил как горният възглед се проявява в рамките на психологията, физиологията и т.н. Тук целта беше само да се отбележи какво установява непредубеденото наблюдение над самото мислене. - Б. а./ Тук обаче възниква един важен въпрос. Щом човешкият организъм няма дял в същността на мисленето, каква роля играе той тогава в цялостната същност на човека?
Извършващото се в този организъм чрез мисленето може да няма нищо общо със същността на мисленето, но то явно има нещо общо с възникването на Азовото съзнание от това мислене.
Явно в самата същност на мисленето се намира действителният „Аз", но не и Азовото съзнание. Това прозира онзи, който именно непредубедено наблюдава мисленето. „Азът" може да се открие в рамките на мисленето, а „Азовото съзнание" се появява от това, че в общото съзнание се вдълбават следите от мисловната дейност в горепосочения смисъл. (Следователно Азовото съзнание възниква чрез телесната организация.
към текста >>
Явно в самата същ
нос
т на мисленето се намира действителният
Тук целта беше само да се отбележи какво установява непредубеденото наблюдение над самото мислене. - Б. а./ Тук обаче възниква един важен въпрос. Щом човешкият организъм няма дял в същността на мисленето, каква роля играе той тогава в цялостната същност на човека? Извършващото се в този организъм чрез мисленето може да няма нищо общо със същността на мисленето, но то явно има нещо общо с възникването на Азовото съзнание от това мислене.
Явно в самата същност на мисленето се намира действителният
„Аз", но не и Азовото съзнание. Това прозира онзи, който именно непредубедено наблюдава мисленето. „Азът" може да се открие в рамките на мисленето, а „Азовото съзнание" се появява от това, че в общото съзнание се вдълбават следите от мисловната дейност в горепосочения смисъл. (Следователно Азовото съзнание възниква чрез телесната организация. Но това не бива да се смесва примерно с твърдението, че - веднъж възникнало - Азовото съзнание оставало зависимо от телесния организъм.
към текста >>
„Азът" може да се открие в рамките на мисленето, а „Азовото съзнание" се появява от това, че в общото съзнание се вдълбават следите от мисловната дей
нос
т в горепосочения смисъл.
Щом човешкият организъм няма дял в същността на мисленето, каква роля играе той тогава в цялостната същност на човека? Извършващото се в този организъм чрез мисленето може да няма нищо общо със същността на мисленето, но то явно има нещо общо с възникването на Азовото съзнание от това мислене. Явно в самата същност на мисленето се намира действителният „Аз", но не и Азовото съзнание. Това прозира онзи, който именно непредубедено наблюдава мисленето.
„Азът" може да се открие в рамките на мисленето, а „Азовото съзнание" се появява от това, че в общото съзнание се вдълбават следите от мисловната дейност в горепосочения смисъл.
(Следователно Азовото съзнание възниква чрез телесната организация. Но това не бива да се смесва примерно с твърдението, че - веднъж възникнало - Азовото съзнание оставало зависимо от телесния организъм. Веднъж възникнало, то бива прието в мисленето и по-нататък споделя неговата духовна същност.) „Азовото съзнание" е изградено върху човешкия организъм. От последния произтичат волевите действия.
към текста >>
Веднъж възникнало, то бива прието в мисленето и по-нататък споделя неговата духовна същ
нос
т.)
„Аз", но не и Азовото съзнание. Това прозира онзи, който именно непредубедено наблюдава мисленето. „Азът" може да се открие в рамките на мисленето, а „Азовото съзнание" се появява от това, че в общото съзнание се вдълбават следите от мисловната дейност в горепосочения смисъл. (Следователно Азовото съзнание възниква чрез телесната организация. Но това не бива да се смесва примерно с твърдението, че - веднъж възникнало - Азовото съзнание оставало зависимо от телесния организъм.
Веднъж възникнало, то бива прието в мисленето и по-нататък споделя неговата духовна същност.)
„Азовото съзнание" е изградено върху човешкия организъм. От последния произтичат волевите действия. Взаимовръзката между мислене, осъзнат Аз и волево действие ще може да се разкрие в посоката на предходното изложение едва след като се извърши наблюдение как волевото действие произтича от човешкия организъм.*/* От стр. 130 до този абзац текстът е добавен, респ. преработен за това ново издание (1918 г.).
към текста >>
Следователно волята е резултат не само от понятието или представата, но и от индивидуалната предразположе
нос
т на човека.
Мотив за волята може да бъде едно чисто понятие или едно понятие с определено отношение към възприемането, сиреч една представа. Общи и индивидуални понятия (представи) стават мотиви на волята поради това, че те въздействат върху човешкия индивид и го подбуждат към действия в някаква насока. Но едно и също понятие, респ. една и съща представа въздейства различно на различните индивиди. Те подбуждат различните хора към различни действия.
Следователно волята е резултат не само от понятието или представата, но и от индивидуалната предразположеност на човека.
Тази индивидуална предразположеност ще наречем - в това отношение Едуард фон Хартман може да бъде следван – характерологично начало. Начинът, по който понятието и представата въздействат на характерологичното начало на човека, придава на живота му определен морален или етичен облик. Характерологичното начало се формира от повече или по-малко трайното жизнено съдържание на нашия субект, тоест от нашето представно и емоционално съдържание. Дали една представа, която в момента се появява у мен, подбужда към един волев акт зависи от това, как тя се отнася към останалото ми представно съдържа ние, а също така към моите емоционални особености. От своя страна моето представно съдържание е обусловено от съвкупността от онези понятия, които в течение на индивидуалния ми живот са влезли в допир с възприятия, тоест станали са представи.
към текста >>
Тази индивидуална предразположе
нос
т ще наречем - в това отношение Едуард фон Хартман може да бъде следван – характерологично начало.
Общи и индивидуални понятия (представи) стават мотиви на волята поради това, че те въздействат върху човешкия индивид и го подбуждат към действия в някаква насока. Но едно и също понятие, респ. една и съща представа въздейства различно на различните индивиди. Те подбуждат различните хора към различни действия. Следователно волята е резултат не само от понятието или представата, но и от индивидуалната предразположеност на човека.
Тази индивидуална предразположеност ще наречем - в това отношение Едуард фон Хартман може да бъде следван – характерологично начало.
Начинът, по който понятието и представата въздействат на характерологичното начало на човека, придава на живота му определен морален или етичен облик. Характерологичното начало се формира от повече или по-малко трайното жизнено съдържание на нашия субект, тоест от нашето представно и емоционално съдържание. Дали една представа, която в момента се появява у мен, подбужда към един волев акт зависи от това, как тя се отнася към останалото ми представно съдържа ние, а също така към моите емоционални особености. От своя страна моето представно съдържание е обусловено от съвкупността от онези понятия, които в течение на индивидуалния ми живот са влезли в допир с възприятия, тоест станали са представи. Тази съвкупност пък зависи от по-голямата или по-малката ми интуитивна способност и от обхвата на моите наблюдения, сиреч от субективния и обективния фактор на опита, от вътрешната определеност и от жизнената среда.
към текста >>
Дали една представа, която в момента се появява у мен, подбужда към един волев акт зависи от това, как тя се отнася към останалото ми представно съдържа ние, а също така към моите емоционални особе
нос
ти.
Те подбуждат различните хора към различни действия. Следователно волята е резултат не само от понятието или представата, но и от индивидуалната предразположеност на човека. Тази индивидуална предразположеност ще наречем - в това отношение Едуард фон Хартман може да бъде следван – характерологично начало. Начинът, по който понятието и представата въздействат на характерологичното начало на човека, придава на живота му определен морален или етичен облик. Характерологичното начало се формира от повече или по-малко трайното жизнено съдържание на нашия субект, тоест от нашето представно и емоционално съдържание.
Дали една представа, която в момента се появява у мен, подбужда към един волев акт зависи от това, как тя се отнася към останалото ми представно съдържа ние, а също така към моите емоционални особености.
От своя страна моето представно съдържание е обусловено от съвкупността от онези понятия, които в течение на индивидуалния ми живот са влезли в допир с възприятия, тоест станали са представи. Тази съвкупност пък зависи от по-голямата или по-малката ми интуитивна способност и от обхвата на моите наблюдения, сиреч от субективния и обективния фактор на опита, от вътрешната определеност и от жизнената среда. Характерологичното ми начало се определя най-вече от моя емоционален живот. Дали от дадена представа или понятие изпитвам чувство на радост или болка - от това ще зависи дали ще ги превърна в мотив на моите действия или не. Това са елементите, които подлежат на съблюдаване при един волев акт.
към текста >>
От своя страна моето представно съдържание е обусловено от съвкуп
нос
тта от онези понятия, които в течение на индивидуалния ми живот са влезли в допир с възприятия, тоест станали са представи.
Следователно волята е резултат не само от понятието или представата, но и от индивидуалната предразположеност на човека. Тази индивидуална предразположеност ще наречем - в това отношение Едуард фон Хартман може да бъде следван – характерологично начало. Начинът, по който понятието и представата въздействат на характерологичното начало на човека, придава на живота му определен морален или етичен облик. Характерологичното начало се формира от повече или по-малко трайното жизнено съдържание на нашия субект, тоест от нашето представно и емоционално съдържание. Дали една представа, която в момента се появява у мен, подбужда към един волев акт зависи от това, как тя се отнася към останалото ми представно съдържа ние, а също така към моите емоционални особености.
От своя страна моето представно съдържание е обусловено от съвкупността от онези понятия, които в течение на индивидуалния ми живот са влезли в допир с възприятия, тоест станали са представи.
Тази съвкупност пък зависи от по-голямата или по-малката ми интуитивна способност и от обхвата на моите наблюдения, сиреч от субективния и обективния фактор на опита, от вътрешната определеност и от жизнената среда. Характерологичното ми начало се определя най-вече от моя емоционален живот. Дали от дадена представа или понятие изпитвам чувство на радост или болка - от това ще зависи дали ще ги превърна в мотив на моите действия или не. Това са елементите, които подлежат на съблюдаване при един волев акт. Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел.
към текста >>
Тази съвкуп
нос
т пък зависи от по-голямата или по-малката ми интуитивна способ
нос
т и от обхвата на моите наблюдения, сиреч от субективния и обективния фактор на опита, от вътрешната определе
нос
т и от жизнената среда.
Тази индивидуална предразположеност ще наречем - в това отношение Едуард фон Хартман може да бъде следван – характерологично начало. Начинът, по който понятието и представата въздействат на характерологичното начало на човека, придава на живота му определен морален или етичен облик. Характерологичното начало се формира от повече или по-малко трайното жизнено съдържание на нашия субект, тоест от нашето представно и емоционално съдържание. Дали една представа, която в момента се появява у мен, подбужда към един волев акт зависи от това, как тя се отнася към останалото ми представно съдържа ние, а също така към моите емоционални особености. От своя страна моето представно съдържание е обусловено от съвкупността от онези понятия, които в течение на индивидуалния ми живот са влезли в допир с възприятия, тоест станали са представи.
Тази съвкупност пък зависи от по-голямата или по-малката ми интуитивна способност и от обхвата на моите наблюдения, сиреч от субективния и обективния фактор на опита, от вътрешната определеност и от жизнената среда.
Характерологичното ми начало се определя най-вече от моя емоционален живот. Дали от дадена представа или понятие изпитвам чувство на радост или болка - от това ще зависи дали ще ги превърна в мотив на моите действия или не. Това са елементите, които подлежат на съблюдаване при един волев акт. Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел. Представата за една разходка през следващия половин час определя целта на моите действия.
към текста >>
Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дей
нос
тта си към тази цел.
От своя страна моето представно съдържание е обусловено от съвкупността от онези понятия, които в течение на индивидуалния ми живот са влезли в допир с възприятия, тоест станали са представи. Тази съвкупност пък зависи от по-голямата или по-малката ми интуитивна способност и от обхвата на моите наблюдения, сиреч от субективния и обективния фактор на опита, от вътрешната определеност и от жизнената среда. Характерологичното ми начало се определя най-вече от моя емоционален живот. Дали от дадена представа или понятие изпитвам чувство на радост или болка - от това ще зависи дали ще ги превърна в мотив на моите действия или не. Това са елементите, които подлежат на съблюдаване при един волев акт.
Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел.
Представата за една разходка през следващия половин час определя целта на моите действия. Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие. Следователно ние трябва да различаваме между: 1) възможните субективни начала, които способстват превръщането на определени представи и понятия в мотиви, и 2) възможните представи и понятия, които са в състояние да повлияят на моето характерологично начало така, че да се постигне един волеви акт. Първите представляват движещите сили, а вторите - целите на нравствеността. Движещите сили на нравствеността можем да открием, като проверим от кои елементи е съставен индивидуалният живот.
към текста >>
Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобраз
нос
тта на разхождането, за цен
нос
тта на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие.
Характерологичното ми начало се определя най-вече от моя емоционален живот. Дали от дадена представа или понятие изпитвам чувство на радост или болка - от това ще зависи дали ще ги превърна в мотив на моите действия или не. Това са елементите, които подлежат на съблюдаване при един волев акт. Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел. Представата за една разходка през следващия половин час определя целта на моите действия.
Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие.
Следователно ние трябва да различаваме между: 1) възможните субективни начала, които способстват превръщането на определени представи и понятия в мотиви, и 2) възможните представи и понятия, които са в състояние да повлияят на моето характерологично начало така, че да се постигне един волеви акт. Първите представляват движещите сили, а вторите - целите на нравствеността. Движещите сили на нравствеността можем да открием, като проверим от кои елементи е съставен индивидуалният живот. Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане. Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие.
към текста >>
Първите представляват движещите сили, а вторите - целите на нравстве
нос
тта.
Това са елементите, които подлежат на съблюдаване при един волев акт. Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел. Представата за една разходка през следващия половин час определя целта на моите действия. Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие. Следователно ние трябва да различаваме между: 1) възможните субективни начала, които способстват превръщането на определени представи и понятия в мотиви, и 2) възможните представи и понятия, които са в състояние да повлияят на моето характерологично начало така, че да се постигне един волеви акт.
Първите представляват движещите сили, а вторите - целите на нравствеността.
Движещите сили на нравствеността можем да открием, като проверим от кои елементи е съставен индивидуалният живот. Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане. Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие. Движещата сила на човека, която се има предвид тук, се нарича просто нагон. Чрез него се осъществява задоволяването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.).
към текста >>
Движещите сили на нравстве
нос
тта можем да открием, като проверим от кои елементи е съставен индивидуалният живот.
Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел. Представата за една разходка през следващия половин час определя целта на моите действия. Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие. Следователно ние трябва да различаваме между: 1) възможните субективни начала, които способстват превръщането на определени представи и понятия в мотиви, и 2) възможните представи и понятия, които са в състояние да повлияят на моето характерологично начало така, че да се постигне един волеви акт. Първите представляват движещите сили, а вторите - целите на нравствеността.
Движещите сили на нравствеността можем да открием, като проверим от кои елементи е съставен индивидуалният живот.
Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане. Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие. Движещата сила на човека, която се има предвид тук, се нарича просто нагон. Чрез него се осъществява задоволяването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.). Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт.
към текста >>
Характерното за нагонния живот се състои в непосредстве
нос
тта, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт.
Движещите сили на нравствеността можем да открием, като проверим от кои елементи е съставен индивидуалният живот. Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане. Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие. Движещата сила на човека, която се има предвид тук, се нарича просто нагон. Чрез него се осъществява задоволяването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.).
Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт.
Този вид мотивиране на волята, който поначало е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на по-висшите сетива. След възприемането на някакъв процес във външния свят ние - без по-нататъшен размисъл и без да свързваме възприятието с някое особено чувство - произвеждаме действие, както е прието в конвенционалното общуване с хората. Движещата сила за подобни действия се означава като такт или нравствен вкус. Колкото по-често такова непосредствено предизвикване на едно действие се извършва чрез едно възприятие, толкова съответният човек ще се оказва по-пригоден да действа изцяло под влияние на такта, тоест тактът ще стане негово характерологично начало. Втората сфера на човешкия живот е чувстването.
към текста >>
Такива чувства са например чувството за срам, гордостта, чувството за чест, смирението, разкаянието, съчувствието, чувството за отмъщение и благодар
нос
т, пиететът, вер
нос
тта, чувството на обич и дълг.*/* Пълен списък на принципите на нравстве
нос
тта е приведен (от гледна точка на метафизическия реализъм) във „Феноменология на нравственото съзнание" от Едуард фон Хартман.
Колкото по-често такова непосредствено предизвикване на едно действие се извършва чрез едно възприятие, толкова съответният човек ще се оказва по-пригоден да действа изцяло под влияние на такта, тоест тактът ще стане негово характерологично начало. Втората сфера на човешкия живот е чувстването. Към възприятията от външния свят се присъединяват определени чувства. Тези чувства могат да станат движещи сили на действията. При вида на гладуващ човек съчувствието ми към него може да представлява движеща сила за моите действия.
Такива чувства са например чувството за срам, гордостта, чувството за чест, смирението, разкаянието, съчувствието, чувството за отмъщение и благодарност, пиететът, верността, чувството на обич и дълг.*/* Пълен списък на принципите на нравствеността е приведен (от гледна точка на метафизическия реализъм) във „Феноменология на нравственото съзнание" от Едуард фон Хартман.
- Б. а./ Третата степен на живота вече е мисленето и представянето. Чрез чисто размишление една представа или едно понятие може да стане мотив за действие. Представи стават мотиви поради това, че в живота си ние постоянно свързваме някои цели на волята с възприятия, които непрестанно се повтарят в повече или по-малко модифицирана форма. Ето защо в съзнанието на хора, на които не липсва известен опит, при определени възприятия винаги изникват и представите за действия, които те са извършвали или са виждали да бъдат извършвани в аналогичен случай.
към текста >>
Тъй като във философията е обичайно чистата мисловна способ
нос
т да се означава като разум, оправдано би било очертаната на тази степен морална движеща сила да се нарича практически разум.
Висша степен на индивидуалния живот е понятийното мислене без оглед на определено възприятийно съдържание. Съдържанието на дадено понятие ние определяме чрез чиста интуиция от идейната сфера. Първоначално едно такова понятие не съдържа отношение към определени възприятия. Ако към волевият акт пристъпваме под влияние на едно опиращо се на възприятие понятие, тоест на една представа, тогава именно това възприятие ни мотивира по околен път чрез понятийното мислене. Ако действаме под влияние на интуиции, тогава движеща сила на нашето действие е чистото мислене.
Тъй като във философията е обичайно чистата мисловна способност да се означава като разум, оправдано би било очертаната на тази степен морална движеща сила да се нарича практически разум.
Най-ясно тази движеща сила на волята е разисквана от Крайенбюл („филозофише монатсхефте", т. XVIII, бр. 3). Аз причислявам статията му по този въпрос към най-значителните произведения на съвременната философия и по-точно на етиката. Крайенбюл означава въпросната движеща сила като практическо априори, тоест произтичащ непосредствено от моята интуиция, подтик към действие. Ясно е, че един такъв подтик вече не може да спада към областта на характерологичното начало в тесния смисъл на думата.
към текста >>
Мотивите на нравстве
нос
тта са представи и понятия.
Ясно е, че един такъв подтик вече не може да спада към областта на характерологичното начало в тесния смисъл на думата. Защото действащото тук като движеща сила вече не е само нещо индивидуално в мен, а представлява идейното, и оттук общото съдържание на моята интуиция. Щом приема това съдържание да бъде основна и изходна точка за едно действие, аз встъпвам в акта на волята, независимо дали понятието още преди това е било у мен или постъпва в съзнанието ми непосредствено преди моето действие, тоест независимо дали то вече е било у мен като начало или не. До реален волев акт се стига само тогава, когато под формата на понятие или представа, един моментен подтик към действие окаже въздействие върху характерологичното начало. Тогава един такъв подтик се превръща в мотив на волята.
Мотивите на нравствеността са представи и понятия.
Има етици, които и в чувството виждат мотив за нравствеността; те твърдят например, че цел на нравствените действия било постигането на максимално количество удоволствие в действащия индивид. Мотив обаче може да бъде не самото удоволствие, а само представата за удоволствие. На характерологичното ми начало може да въздейства представата за едно бъдещо чувство, а не самото чувство. Защото в момента на действието самото чувство още не е налице, то тепърва трябва да бъде предизвикано чрез действието. С право обаче представата за собственото или чуждото добро се схваща като мотив на волята.
към текста >>
Има етици, които и в чувството виждат мотив за нравстве
нос
тта; те твърдят например, че цел на нравствените действия било постигането на максимално количество удоволствие в действащия индивид.
Защото действащото тук като движеща сила вече не е само нещо индивидуално в мен, а представлява идейното, и оттук общото съдържание на моята интуиция. Щом приема това съдържание да бъде основна и изходна точка за едно действие, аз встъпвам в акта на волята, независимо дали понятието още преди това е било у мен или постъпва в съзнанието ми непосредствено преди моето действие, тоест независимо дали то вече е било у мен като начало или не. До реален волев акт се стига само тогава, когато под формата на понятие или представа, един моментен подтик към действие окаже въздействие върху характерологичното начало. Тогава един такъв подтик се превръща в мотив на волята. Мотивите на нравствеността са представи и понятия.
Има етици, които и в чувството виждат мотив за нравствеността; те твърдят например, че цел на нравствените действия било постигането на максимално количество удоволствие в действащия индивид.
Мотив обаче може да бъде не самото удоволствие, а само представата за удоволствие. На характерологичното ми начало може да въздейства представата за едно бъдещо чувство, а не самото чувство. Защото в момента на действието самото чувство още не е налице, то тепърва трябва да бъде предизвикано чрез действието. С право обаче представата за собственото или чуждото добро се схваща като мотив на волята. Принципът чрез собствените действия да се създаде максимален сбор от удоволствия за себе си, тоест да се постигне индивидуалното благополучие, се нарича егоизъм.
към текста >>
Към постигането на това индивидуално благополучие човек се стреми било като се грижи по безогледен начин само за собственото си благо и се домогва до него дори за сметка на щастието на други индивиди (чист егоизъм), било като нарочно съдейства за чуждото благо, очаквайки, че от щастливите други индивиди впоследствие ще има косвена изгода за собствената си лич
нос
т, или боейки се, че ако наврежда на други индивиди, застрашава и личния си интерес (морал на благоразумието).
Мотив обаче може да бъде не самото удоволствие, а само представата за удоволствие. На характерологичното ми начало може да въздейства представата за едно бъдещо чувство, а не самото чувство. Защото в момента на действието самото чувство още не е налице, то тепърва трябва да бъде предизвикано чрез действието. С право обаче представата за собственото или чуждото добро се схваща като мотив на волята. Принципът чрез собствените действия да се създаде максимален сбор от удоволствия за себе си, тоест да се постигне индивидуалното благополучие, се нарича егоизъм.
Към постигането на това индивидуално благополучие човек се стреми било като се грижи по безогледен начин само за собственото си благо и се домогва до него дори за сметка на щастието на други индивиди (чист егоизъм), било като нарочно съдейства за чуждото благо, очаквайки, че от щастливите други индивиди впоследствие ще има косвена изгода за собствената си личност, или боейки се, че ако наврежда на други индивиди, застрашава и личния си интерес (морал на благоразумието).
Особеното съдържание на егоистичните нравствени принципи ще зависи от това, каква представа човекът си създава за своето собствено или за чуждото благополучие. Според разбирането си за добро в живота (охолство, надежда за благополучие, избавяне от различни беди и т.н.) той ще определя съдържанието на егоистичните си стремежи. Като друг мотив по-нататък трябва да се разглежда чисто понятийното съдържание на едно действие. В отличие от представата за собственото удоволствие, това съдържание е свързано не само с отделното действие, но и с обосноваването на едно действие, посредством система от нравствени принципи. Под формата на абстрактни понятия тези морални принципи могат да регулират нравствения живот, без индивидът да се интересува за произхода на понятията.
към текста >>
На тази степен на нравстве
нос
т човекът ще издирва потреб
нос
тите на нравствения живот и в действията си ще се ръководи от тяхното познаване.
Особена форма на тези нравствени принципи имаме, когато повелята се проявява не чрез външен авторитет, а вътре в самите нас (нравствена автономия). Тогава вътре в самите себе си ние долавяме гласа, на който трябва да се подчиняваме. Израз на този глас е съвестта. Нравствен напредък е налице, когато в мотив за своите действия човекът превръща не просто повелята на един външен или на вътрешния авторитет, а когато се стреми да прозре причината, поради която някаква максима за действията трябва да функционира в него като мотив. Този напредък се състои в прехода от авторитарния морал към действуване от нравствено прозрение.
На тази степен на нравственост човекът ще издирва потребностите на нравствения живот и в действията си ще се ръководи от тяхното познаване.
Такива потребности са: 1) максималното благо на целокупното човечество, изцяло заради самото това благо; 2) културният напредък или нравственото развитие на човечеството към все по-голямо съвършенство; 3) осъществяването на чисто интуитивно доловени индивидуални нравствени цели. Различните хора естествено схващат максималното благо на целокупното човечество по различен начин. Горната максима не се отнася за една определена представа за това благо, а за това, че всеки отделен индивид, признаващ този принцип, се старае да върши онова, което по негово виждане в най-голяма степен способства за благото на целокупното човечество. За онзи, който свързва културните ценности с чувството на удоволствие, културният напредък се оказва частен случай на предходния морален принцип. Той ще трябва само да се примири със загиването и разрушаването на някои неща, които също допринасят за благото на човечеството.
към текста >>
Такива потреб
нос
ти са: 1) максималното благо на целокупното човечество, изцяло заради самото това благо; 2) културният напредък или нравственото развитие на човечеството към все по-голямо съвършенство; 3) осъществяването на чисто интуитивно доловени индивидуални нравствени цели.
Тогава вътре в самите себе си ние долавяме гласа, на който трябва да се подчиняваме. Израз на този глас е съвестта. Нравствен напредък е налице, когато в мотив за своите действия човекът превръща не просто повелята на един външен или на вътрешния авторитет, а когато се стреми да прозре причината, поради която някаква максима за действията трябва да функционира в него като мотив. Този напредък се състои в прехода от авторитарния морал към действуване от нравствено прозрение. На тази степен на нравственост човекът ще издирва потребностите на нравствения живот и в действията си ще се ръководи от тяхното познаване.
Такива потребности са: 1) максималното благо на целокупното човечество, изцяло заради самото това благо; 2) културният напредък или нравственото развитие на човечеството към все по-голямо съвършенство; 3) осъществяването на чисто интуитивно доловени индивидуални нравствени цели.
Различните хора естествено схващат максималното благо на целокупното човечество по различен начин. Горната максима не се отнася за една определена представа за това благо, а за това, че всеки отделен индивид, признаващ този принцип, се старае да върши онова, което по негово виждане в най-голяма степен способства за благото на целокупното човечество. За онзи, който свързва културните ценности с чувството на удоволствие, културният напредък се оказва частен случай на предходния морален принцип. Той ще трябва само да се примири със загиването и разрушаването на някои неща, които също допринасят за благото на човечеството. Но възможно е също така в културния напредък - отделно от свързаното с него чувство на удоволствие - някой да съзира нравствена необходимост.
към текста >>
За онзи, който свързва културните цен
нос
ти с чувството на удоволствие, културният напредък се оказва частен случай на предходния морален принцип.
Този напредък се състои в прехода от авторитарния морал към действуване от нравствено прозрение. На тази степен на нравственост човекът ще издирва потребностите на нравствения живот и в действията си ще се ръководи от тяхното познаване. Такива потребности са: 1) максималното благо на целокупното човечество, изцяло заради самото това благо; 2) културният напредък или нравственото развитие на човечеството към все по-голямо съвършенство; 3) осъществяването на чисто интуитивно доловени индивидуални нравствени цели. Различните хора естествено схващат максималното благо на целокупното човечество по различен начин. Горната максима не се отнася за една определена представа за това благо, а за това, че всеки отделен индивид, признаващ този принцип, се старае да върши онова, което по негово виждане в най-голяма степен способства за благото на целокупното човечество.
За онзи, който свързва културните ценности с чувството на удоволствие, културният напредък се оказва частен случай на предходния морален принцип.
Той ще трябва само да се примири със загиването и разрушаването на някои неща, които също допринасят за благото на човечеството. Но възможно е също така в културния напредък - отделно от свързаното с него чувство на удоволствие - някой да съзира нравствена необходимост. В такъв случай за него културният напредък е самостоятелен морален принцип редом с предходния. Както максимата за всеобщото благо, така и тази за културния напредък се основават на представата, тоест на връзката, която се придава на съдържанието на нравствените идеи за определени изживявания (възприятия). Но висшият мислим нравствен принцип е този, който не съдържа по начало такава връзка, а произтича от извора на чистата интуиция и едва подир туй търси връзката с възприятието (с живота).
към текста >>
При по-обстойно размишление веднага се установява, че при тази степен на нравстве
нос
тта, движеща сила и мотив съвпадат, което ще рече, че на действията ни не влияе нито някакво предварително определено характерологично начало, нито някакъв външен нормативно приет нравствен принцип.
Възможно е някой при дадени условия да счете за редно да превърне в мотив за своите действия насърчаването на културния напредък, при други условия - подобряването на всеобщото благо, в трети случай - подобряването на собственото си благо. Но едва след като на заден план минат всички други мотивационни основания, може да се говори преди всичко за самата понятийна интуиция. По този начин другите мотиви се оттеглят от водещата позиция и като мотив за действието функционира само неговото идейно съдържание. Като висша сред степените на характерологичното начало ние означихме онази, която действа като чисто мислене, като практически разум. Сега като висш сред мотивите означихме понятийната интуиция.
При по-обстойно размишление веднага се установява, че при тази степен на нравствеността, движеща сила и мотив съвпадат, което ще рече, че на действията ни не влияе нито някакво предварително определено характерологично начало, нито някакъв външен нормативно приет нравствен принцип.
Следователно това не е шаблонно действие, изпълнявано по някакви правила, нито такова, което човекът по външна подбуда извършва автоматично, а действие, определяно чисто и просто от своето идейно съдържание. Предпоставка за едно такова действие е способността да имаме морални интуиции. Който не е способен да изживее специфичната за отделния случай нравствена максима, той никога не ще постигне истински индивидуалната воля. Напълно противоположен на този нравствен принцип е Кантовият: постъпвай така, че принципите на твоите постъпки да могат да бъдат валидни за всички хора. Тази теза е смърт за всеки индивидуален подтик към действие.
към текста >>
Предпоставка за едно такова действие е способ
нос
тта да имаме морални интуиции.
По този начин другите мотиви се оттеглят от водещата позиция и като мотив за действието функционира само неговото идейно съдържание. Като висша сред степените на характерологичното начало ние означихме онази, която действа като чисто мислене, като практически разум. Сега като висш сред мотивите означихме понятийната интуиция. При по-обстойно размишление веднага се установява, че при тази степен на нравствеността, движеща сила и мотив съвпадат, което ще рече, че на действията ни не влияе нито някакво предварително определено характерологично начало, нито някакъв външен нормативно приет нравствен принцип. Следователно това не е шаблонно действие, изпълнявано по някакви правила, нито такова, което човекът по външна подбуда извършва автоматично, а действие, определяно чисто и просто от своето идейно съдържание.
Предпоставка за едно такова действие е способността да имаме морални интуиции.
Който не е способен да изживее специфичната за отделния случай нравствена максима, той никога не ще постигне истински индивидуалната воля. Напълно противоположен на този нравствен принцип е Кантовият: постъпвай така, че принципите на твоите постъпки да могат да бъдат валидни за всички хора. Тази теза е смърт за всеки индивидуален подтик към действие. За мен меродавно е не това, как биха постъпили всички хора, а какво трябва да извърша аз в отделния случай. При повърхностна оценка на изложеното може би ще се възрази: - Как е възможно по отношение на частния случай и частната ситуация действието да носи индивидуален отпечатък и в същото време да се определя чисто идейно въз основа на интуицията?
към текста >>
При повърх
нос
тна оценка на изложеното може би ще се възрази: - Как е възможно по отношение на частния случай и частната ситуация действието да
нос
и индивидуален отпечатък и в същото време да се определя чисто идейно въз основа на интуицията?
Предпоставка за едно такова действие е способността да имаме морални интуиции. Който не е способен да изживее специфичната за отделния случай нравствена максима, той никога не ще постигне истински индивидуалната воля. Напълно противоположен на този нравствен принцип е Кантовият: постъпвай така, че принципите на твоите постъпки да могат да бъдат валидни за всички хора. Тази теза е смърт за всеки индивидуален подтик към действие. За мен меродавно е не това, как биха постъпили всички хора, а какво трябва да извърша аз в отделния случай.
При повърхностна оценка на изложеното може би ще се възрази: - Как е възможно по отношение на частния случай и частната ситуация действието да носи индивидуален отпечатък и в същото време да се определя чисто идейно въз основа на интуицията?
Това възражение е резултат от смесването на нравствен мотив и възприемаемото съдържание на действието. Съдържанието може да бъде и е мотив например при културния напредък, при действията от егоизъм и т.н., но при действията въз основа на чисто нравствената интуиция, то не е мотив. Моят Аз естествено насочва поглед към това възприятийно съдържание, но не може да се определя от него. Това съдържание се използва само за да си съставя едно познавателно понятие, но съответното морално понятие Азът не извежда от обекта. Познавателното понятие от определена ситуация, пред която съм изправен, е същевременно морално понятие само тогава, когато застъпвам определен морален принцип.
към текста >>
Освен понятието, което ми разкрива естествената взаимовръзка на едно събитие или нещо, последните
нос
ят също така един нравствен етикет, който за мен, моралното същество, съдържа етичното указание как да се държа.
Моят Аз естествено насочва поглед към това възприятийно съдържание, но не може да се определя от него. Това съдържание се използва само за да си съставя едно познавателно понятие, но съответното морално понятие Азът не извежда от обекта. Познавателното понятие от определена ситуация, пред която съм изправен, е същевременно морално понятие само тогава, когато застъпвам определен морален принцип. Ако река да се придържам единствено към всеобщия морал на културното развитие, аз щях да се движа по света според точно предписан маршрут. От всяко събитие, което възприемам и което може да ме занимава, произтича и един нравствен дълг, а именно да дам своята лепта за поставяне на въпросното събитие в услуга на културното развитие.
Освен понятието, което ми разкрива естествената взаимовръзка на едно събитие или нещо, последните носят също така един нравствен етикет, който за мен, моралното същество, съдържа етичното указание как да се държа.
Този нравствен етикет е оправдан в своята сфера, но на едно по-висше равнище той съвпада с идеята, която ме осенява с оглед на конкретния случай. Хората се различават по своята интуитивна способност. Към едни идеите струят, други трудно се добират до тях. Не по-малко различни са ситуациите, в които хората живеят и на чийто фон се разгръща тяхната дейност. Следователно действията на един човек зависят от начина, по който интуитивната му способност реагира при определена ситуация.
към текста >>
Хората се различават по своята интуитивна способ
нос
т.
Познавателното понятие от определена ситуация, пред която съм изправен, е същевременно морално понятие само тогава, когато застъпвам определен морален принцип. Ако река да се придържам единствено към всеобщия морал на културното развитие, аз щях да се движа по света според точно предписан маршрут. От всяко събитие, което възприемам и което може да ме занимава, произтича и един нравствен дълг, а именно да дам своята лепта за поставяне на въпросното събитие в услуга на културното развитие. Освен понятието, което ми разкрива естествената взаимовръзка на едно събитие или нещо, последните носят също така един нравствен етикет, който за мен, моралното същество, съдържа етичното указание как да се държа. Този нравствен етикет е оправдан в своята сфера, но на едно по-висше равнище той съвпада с идеята, която ме осенява с оглед на конкретния случай.
Хората се различават по своята интуитивна способност.
Към едни идеите струят, други трудно се добират до тях. Не по-малко различни са ситуациите, в които хората живеят и на чийто фон се разгръща тяхната дейност. Следователно действията на един човек зависят от начина, по който интуитивната му способност реагира при определена ситуация. Сборът на действащите у нас идеи и реалното съдържание на нашите интуиции отразяват онова, което независимо от общия свят на идеите е индивидуално оформено у всеки човек. Доколкото това интуитивно съдържание е насочено към действията, то представлява нравственото съдържание на индивида.
към текста >>
Не по-малко различни са ситуациите, в които хората живеят и на чийто фон се разгръща тяхната дей
нос
т.
От всяко събитие, което възприемам и което може да ме занимава, произтича и един нравствен дълг, а именно да дам своята лепта за поставяне на въпросното събитие в услуга на културното развитие. Освен понятието, което ми разкрива естествената взаимовръзка на едно събитие или нещо, последните носят също така един нравствен етикет, който за мен, моралното същество, съдържа етичното указание как да се държа. Този нравствен етикет е оправдан в своята сфера, но на едно по-висше равнище той съвпада с идеята, която ме осенява с оглед на конкретния случай. Хората се различават по своята интуитивна способност. Към едни идеите струят, други трудно се добират до тях.
Не по-малко различни са ситуациите, в които хората живеят и на чийто фон се разгръща тяхната дейност.
Следователно действията на един човек зависят от начина, по който интуитивната му способност реагира при определена ситуация. Сборът на действащите у нас идеи и реалното съдържание на нашите интуиции отразяват онова, което независимо от общия свят на идеите е индивидуално оформено у всеки човек. Доколкото това интуитивно съдържание е насочено към действията, то представлява нравственото съдържание на индивида. Възможността за изживяване на това съдържание е висша морална движеща сила и в същото време висш мотив за онзи, който съзнава, че в крайна сметка всички други морални принципи се сливат в това съдържание. Тази гледна точка можем да наречем етичен индивидуализъм.
към текста >>
Следователно действията на един човек зависят от начина, по който интуитивната му способ
нос
т реагира при определена ситуация.
Освен понятието, което ми разкрива естествената взаимовръзка на едно събитие или нещо, последните носят също така един нравствен етикет, който за мен, моралното същество, съдържа етичното указание как да се държа. Този нравствен етикет е оправдан в своята сфера, но на едно по-висше равнище той съвпада с идеята, която ме осенява с оглед на конкретния случай. Хората се различават по своята интуитивна способност. Към едни идеите струят, други трудно се добират до тях. Не по-малко различни са ситуациите, в които хората живеят и на чийто фон се разгръща тяхната дейност.
Следователно действията на един човек зависят от начина, по който интуитивната му способност реагира при определена ситуация.
Сборът на действащите у нас идеи и реалното съдържание на нашите интуиции отразяват онова, което независимо от общия свят на идеите е индивидуално оформено у всеки човек. Доколкото това интуитивно съдържание е насочено към действията, то представлява нравственото съдържание на индивида. Възможността за изживяване на това съдържание е висша морална движеща сила и в същото време висш мотив за онзи, който съзнава, че в крайна сметка всички други морални принципи се сливат в това съдържание. Тази гледна точка можем да наречем етичен индивидуализъм. Меродавно за едно интуитивно определено действие в конкретен случай е намирането на съответстващата, напълно индивидуална интуиция.
към текста >>
Възмож
нос
тта за изживяване на това съдържание е висша морална движеща сила и в същото време висш мотив за онзи, който съзнава, че в крайна сметка всички други морални принципи се сливат в това съдържание.
Към едни идеите струят, други трудно се добират до тях. Не по-малко различни са ситуациите, в които хората живеят и на чийто фон се разгръща тяхната дейност. Следователно действията на един човек зависят от начина, по който интуитивната му способност реагира при определена ситуация. Сборът на действащите у нас идеи и реалното съдържание на нашите интуиции отразяват онова, което независимо от общия свят на идеите е индивидуално оформено у всеки човек. Доколкото това интуитивно съдържание е насочено към действията, то представлява нравственото съдържание на индивида.
Възможността за изживяване на това съдържание е висша морална движеща сила и в същото време висш мотив за онзи, който съзнава, че в крайна сметка всички други морални принципи се сливат в това съдържание.
Тази гледна точка можем да наречем етичен индивидуализъм. Меродавно за едно интуитивно определено действие в конкретен случай е намирането на съответстващата, напълно индивидуална интуиция. При тази степен на нравствеността за всеобщи нравствени понятия (норми, закони) може да се говори само дотолкова, доколкото те следват от обобщаването на индивидуалните подтици. Всеобщите норми винаги предполагат конкретни факти, от които те могат да бъдат изведени. Фактите обаче се създават едва чрез човешката дейност.
към текста >>
При тази степен на нравстве
нос
тта за всеобщи нравствени понятия (норми, закони) може да се говори само дотолкова, доколкото те следват от обобщаването на индивидуалните подтици.
Сборът на действащите у нас идеи и реалното съдържание на нашите интуиции отразяват онова, което независимо от общия свят на идеите е индивидуално оформено у всеки човек. Доколкото това интуитивно съдържание е насочено към действията, то представлява нравственото съдържание на индивида. Възможността за изживяване на това съдържание е висша морална движеща сила и в същото време висш мотив за онзи, който съзнава, че в крайна сметка всички други морални принципи се сливат в това съдържание. Тази гледна точка можем да наречем етичен индивидуализъм. Меродавно за едно интуитивно определено действие в конкретен случай е намирането на съответстващата, напълно индивидуална интуиция.
При тази степен на нравствеността за всеобщи нравствени понятия (норми, закони) може да се говори само дотолкова, доколкото те следват от обобщаването на индивидуалните подтици.
Всеобщите норми винаги предполагат конкретни факти, от които те могат да бъдат изведени. Фактите обаче се създават едва чрез човешката дейност. Ако издирим закономерното (понятийното) в действията на индивидите, народите и епохите, ние получаваме една етика, но не като наука за нравствените форми, а като природознание на нравствеността. Едва установените по този път закони се отнасят към човешките действия така, както природните закони към едно частно явление. Те обаче съвсем не са идентични с подтиците, които полагаме в основата на нашите действия.
към текста >>
Фактите обаче се създават едва чрез човешката дей
нос
т.
Възможността за изживяване на това съдържание е висша морална движеща сила и в същото време висш мотив за онзи, който съзнава, че в крайна сметка всички други морални принципи се сливат в това съдържание. Тази гледна точка можем да наречем етичен индивидуализъм. Меродавно за едно интуитивно определено действие в конкретен случай е намирането на съответстващата, напълно индивидуална интуиция. При тази степен на нравствеността за всеобщи нравствени понятия (норми, закони) може да се говори само дотолкова, доколкото те следват от обобщаването на индивидуалните подтици. Всеобщите норми винаги предполагат конкретни факти, от които те могат да бъдат изведени.
Фактите обаче се създават едва чрез човешката дейност.
Ако издирим закономерното (понятийното) в действията на индивидите, народите и епохите, ние получаваме една етика, но не като наука за нравствените форми, а като природознание на нравствеността. Едва установените по този път закони се отнасят към човешките действия така, както природните закони към едно частно явление. Те обаче съвсем не са идентични с подтиците, които полагаме в основата на нашите действия. Ако искаме да разберем как едно действие на човека произтича от неговата нравствена воля, първо трябва да се вгледаме в отношението на тази воля към действието. Най-напред вниманието ни трябва да се насочи към действия, при които това отношение е определящо.
към текста >>
Ако издирим закономерното (понятийното) в действията на индивидите, народите и епохите, ние получаваме една етика, но не като наука за нравствените форми, а като природознание на нравстве
нос
тта.
Тази гледна точка можем да наречем етичен индивидуализъм. Меродавно за едно интуитивно определено действие в конкретен случай е намирането на съответстващата, напълно индивидуална интуиция. При тази степен на нравствеността за всеобщи нравствени понятия (норми, закони) може да се говори само дотолкова, доколкото те следват от обобщаването на индивидуалните подтици. Всеобщите норми винаги предполагат конкретни факти, от които те могат да бъдат изведени. Фактите обаче се създават едва чрез човешката дейност.
Ако издирим закономерното (понятийното) в действията на индивидите, народите и епохите, ние получаваме една етика, но не като наука за нравствените форми, а като природознание на нравствеността.
Едва установените по този път закони се отнасят към човешките действия така, както природните закони към едно частно явление. Те обаче съвсем не са идентични с подтиците, които полагаме в основата на нашите действия. Ако искаме да разберем как едно действие на човека произтича от неговата нравствена воля, първо трябва да се вгледаме в отношението на тази воля към действието. Най-напред вниманието ни трябва да се насочи към действия, при които това отношение е определящо. Ако по-късно аз, или някой друг размисля над едно такова действие, може да проличи кои нравствени максими играят роля при него.
към текста >>
При тази степен на нравстве
нос
тта аз не действувам поради признаването на някакъв господар над мен, нито на външен авторитет, или на някакъв така наречен вътрешен глас.
Който действа само защото признава определени нравствени норми, действието му е резултат от принципите, заложени в неговия морален кодекс. Той просто е изпълнител. Той е един по-висш автомат. Подхвърлите ли на съзнанието му повод за действие, механизмът на моралните му принципи незабавно се включва и се движи закономерно, докато той извърши някое християнско, хуманно, според него самоотвержено действие, или пък действие за културноисторическия напредък. Само ако следвам обичта си към обекта, аз съм този, който действува лично.
При тази степен на нравствеността аз не действувам поради признаването на някакъв господар над мен, нито на външен авторитет, или на някакъв така наречен вътрешен глас.
Аз не признавам никакъв външен принцип на моето действие, защото в себе си съм намерил основанието за действието - обичта към действието. Аз не проверявам разсъдъчно дали действието ми е добро или лошо; извършвам го, защото го обичам. То ще бъде „добро", ако потопената ми в обич интуиция е разположена правилно във взаимовръзката на света, която трябва да изживея интуитивно; и ще бъде „лошо", ако това не е така. Не се питам също как някой друг би постъпил на мое място, а действам така, както аз, тази специфична индивидуалност, се виждам подтикнат да искам. Мен пряко ме ръководи не общоприетото, не всеобщият морал, не някоя общочовешка максима, не някоя нравствена норма, а обичта ми към деянието.
към текста >>
Не се питам също как някой друг би постъпил на мое място, а действам така, както аз, тази специфична индивидуал
нос
т, се виждам подтикнат да искам.
Само ако следвам обичта си към обекта, аз съм този, който действува лично. При тази степен на нравствеността аз не действувам поради признаването на някакъв господар над мен, нито на външен авторитет, или на някакъв така наречен вътрешен глас. Аз не признавам никакъв външен принцип на моето действие, защото в себе си съм намерил основанието за действието - обичта към действието. Аз не проверявам разсъдъчно дали действието ми е добро или лошо; извършвам го, защото го обичам. То ще бъде „добро", ако потопената ми в обич интуиция е разположена правилно във взаимовръзката на света, която трябва да изживея интуитивно; и ще бъде „лошо", ако това не е така.
Не се питам също как някой друг би постъпил на мое място, а действам така, както аз, тази специфична индивидуалност, се виждам подтикнат да искам.
Мен пряко ме ръководи не общоприетото, не всеобщият морал, не някоя общочовешка максима, не някоя нравствена норма, а обичта ми към деянието. Аз не чувствам никаква принуда - нито принудата на природата, която ме ръководи при моите нагони, нито принудата на нравствените повели, а просто искам да извърша това, което се намира у мен. По отношение на тези разсъждения защитниците на всеобщите нравствени норми биха могли да кажат: Щом всеки човек се стреми само към лично изживяване и извършване на онова, което му е угодно, тогава между добра постъпка и злодеяние няма разлика; всяка низост, която се таи у мен, има еднаква претенция да се изяви, както и намерението ми да служа на всеобщото благо. За мен, като нравствен човек, меродавно може да бъде не обстоятелството, че по идея съм насочил вниманието си към някакво действие, а проверката дали то е добро или лошо. Към извършването му аз ще пристъпя само в първия случай.
към текста >>
Моят отговор на това понятийно възражение, произтичащо единствено от недоразбиране на казаното тук, е следният: който иска да познае същ
нос
тта на човешката воля, той трябва да прави разлика между пътя, довеждащ тази воля до определена степен на развитието, и характера, който волята приема, доближавайки се до своята цел.
Мен пряко ме ръководи не общоприетото, не всеобщият морал, не някоя общочовешка максима, не някоя нравствена норма, а обичта ми към деянието. Аз не чувствам никаква принуда - нито принудата на природата, която ме ръководи при моите нагони, нито принудата на нравствените повели, а просто искам да извърша това, което се намира у мен. По отношение на тези разсъждения защитниците на всеобщите нравствени норми биха могли да кажат: Щом всеки човек се стреми само към лично изживяване и извършване на онова, което му е угодно, тогава между добра постъпка и злодеяние няма разлика; всяка низост, която се таи у мен, има еднаква претенция да се изяви, както и намерението ми да служа на всеобщото благо. За мен, като нравствен човек, меродавно може да бъде не обстоятелството, че по идея съм насочил вниманието си към някакво действие, а проверката дали то е добро или лошо. Към извършването му аз ще пристъпя само в първия случай.
Моят отговор на това понятийно възражение, произтичащо единствено от недоразбиране на казаното тук, е следният: който иска да познае същността на човешката воля, той трябва да прави разлика между пътя, довеждащ тази воля до определена степен на развитието, и характера, който волята приема, доближавайки се до своята цел.
По пътя към тази цел оправдана роля играят нормите. Целта се състои в осъществяването на чисто интуитивно схващани нравствени цели. Такива цели човекът постига дотолкова, доколкото притежава способността въобще да се извиси до интуитивното идейно съдържание на света. В отделния волеви акт с тези цели често ще се смесва и нещо друго като движеща сила или мотив. Но интуитивното все пак може да бъде определящо или съопределящо във волевия човешки акт.
към текста >>
Такива цели човекът постига дотолкова, доколкото притежава способ
нос
тта въобще да се извиси до интуитивното идейно съдържание на света.
За мен, като нравствен човек, меродавно може да бъде не обстоятелството, че по идея съм насочил вниманието си към някакво действие, а проверката дали то е добро или лошо. Към извършването му аз ще пристъпя само в първия случай. Моят отговор на това понятийно възражение, произтичащо единствено от недоразбиране на казаното тук, е следният: който иска да познае същността на човешката воля, той трябва да прави разлика между пътя, довеждащ тази воля до определена степен на развитието, и характера, който волята приема, доближавайки се до своята цел. По пътя към тази цел оправдана роля играят нормите. Целта се състои в осъществяването на чисто интуитивно схващани нравствени цели.
Такива цели човекът постига дотолкова, доколкото притежава способността въобще да се извиси до интуитивното идейно съдържание на света.
В отделния волеви акт с тези цели често ще се смесва и нещо друго като движеща сила или мотив. Но интуитивното все пак може да бъде определящо или съопределящо във волевия човешки акт. Върши се, каквото е редно, човекът представлява арената, на която редното бива извършвано; собствено е онова действие, което той оставя да произтече от себе си. Тук подтикът може да бъде само съвсем индивидуален. А индивидуално наистина може да бъде само едно произтичащо от интуицията волево действие.
към текста >>
Това, че деянието на престъпника, че злото бива наричано изявяване на индивидуал
нос
тта в същия смисъл, както въплъщаването на чистата интуиция, е възможно само ако слепите нагони биват причислявани към човешката индивидуал
нос
т.
В отделния волеви акт с тези цели често ще се смесва и нещо друго като движеща сила или мотив. Но интуитивното все пак може да бъде определящо или съопределящо във волевия човешки акт. Върши се, каквото е редно, човекът представлява арената, на която редното бива извършвано; собствено е онова действие, което той оставя да произтече от себе си. Тук подтикът може да бъде само съвсем индивидуален. А индивидуално наистина може да бъде само едно произтичащо от интуицията волево действие.
Това, че деянието на престъпника, че злото бива наричано изявяване на индивидуалността в същия смисъл, както въплъщаването на чистата интуиция, е възможно само ако слепите нагони биват причислявани към човешката индивидуалност.
Но слепият нагон, тласкащ към престъпление, няма интуитивен произход и не спада към индивидуалното у човека, а към най-общото у него - към онова, което в еднаква степен е валидно за всички индивиди и от което човекът се изтръгва чрез своята индивидуалност. Индивидуалното у мен не е моят организъм, с неговите нагони и чувства, а единният свят на идеите, който свети в този организъм. Моите нагони, инстинкти, страсти не доказват у мен нищо друго, освен че принадлежа към общия род човек; обстоятелството че в тези нагони, страсти и чувства по особен начин се изявява една идейност, доказва моята индивидуалност. Чрез моите инстинкти, нагони аз съм човек, и дванадесет като мен правят дузина; чрез особената форма на идеята, заради която сред дузината се означавам като Аз, аз съм индивид. По различията на животинската ми природа само едно чуждо за мен същество може да ме различава от останалите; чрез моето мислене, тоест чрез активното обхващане на онова, което в моя организъм се изявява като идейно, аз различавам себе си от останалите.
към текста >>
Но слепият нагон, тласкащ към престъпление, няма интуитивен произход и не спада към индивидуалното у човека, а към най-общото у него - към онова, което в еднаква степен е валидно за всички индивиди и от което човекът се изтръгва чрез своята индивидуал
нос
т.
Но интуитивното все пак може да бъде определящо или съопределящо във волевия човешки акт. Върши се, каквото е редно, човекът представлява арената, на която редното бива извършвано; собствено е онова действие, което той оставя да произтече от себе си. Тук подтикът може да бъде само съвсем индивидуален. А индивидуално наистина може да бъде само едно произтичащо от интуицията волево действие. Това, че деянието на престъпника, че злото бива наричано изявяване на индивидуалността в същия смисъл, както въплъщаването на чистата интуиция, е възможно само ако слепите нагони биват причислявани към човешката индивидуалност.
Но слепият нагон, тласкащ към престъпление, няма интуитивен произход и не спада към индивидуалното у човека, а към най-общото у него - към онова, което в еднаква степен е валидно за всички индивиди и от което човекът се изтръгва чрез своята индивидуалност.
Индивидуалното у мен не е моят организъм, с неговите нагони и чувства, а единният свят на идеите, който свети в този организъм. Моите нагони, инстинкти, страсти не доказват у мен нищо друго, освен че принадлежа към общия род човек; обстоятелството че в тези нагони, страсти и чувства по особен начин се изявява една идейност, доказва моята индивидуалност. Чрез моите инстинкти, нагони аз съм човек, и дванадесет като мен правят дузина; чрез особената форма на идеята, заради която сред дузината се означавам като Аз, аз съм индивид. По различията на животинската ми природа само едно чуждо за мен същество може да ме различава от останалите; чрез моето мислене, тоест чрез активното обхващане на онова, което в моя организъм се изявява като идейно, аз различавам себе си от останалите. Следователно за деянието на престъпника изобщо не може да се каже, че то произтича от идеята.
към текста >>
Моите нагони, инстинкти, страсти не доказват у мен нищо друго, освен че принадлежа към общия род човек; обстоятелството че в тези нагони, страсти и чувства по особен начин се изявява една идей
нос
т, доказва моята индивидуал
нос
т.
Тук подтикът може да бъде само съвсем индивидуален. А индивидуално наистина може да бъде само едно произтичащо от интуицията волево действие. Това, че деянието на престъпника, че злото бива наричано изявяване на индивидуалността в същия смисъл, както въплъщаването на чистата интуиция, е възможно само ако слепите нагони биват причислявани към човешката индивидуалност. Но слепият нагон, тласкащ към престъпление, няма интуитивен произход и не спада към индивидуалното у човека, а към най-общото у него - към онова, което в еднаква степен е валидно за всички индивиди и от което човекът се изтръгва чрез своята индивидуалност. Индивидуалното у мен не е моят организъм, с неговите нагони и чувства, а единният свят на идеите, който свети в този организъм.
Моите нагони, инстинкти, страсти не доказват у мен нищо друго, освен че принадлежа към общия род човек; обстоятелството че в тези нагони, страсти и чувства по особен начин се изявява една идейност, доказва моята индивидуалност.
Чрез моите инстинкти, нагони аз съм човек, и дванадесет като мен правят дузина; чрез особената форма на идеята, заради която сред дузината се означавам като Аз, аз съм индивид. По различията на животинската ми природа само едно чуждо за мен същество може да ме различава от останалите; чрез моето мислене, тоест чрез активното обхващане на онова, което в моя организъм се изявява като идейно, аз различавам себе си от останалите. Следователно за деянието на престъпника изобщо не може да се каже, че то произтича от идеята. Всъщност характерно за престъпните деяния е тъкмо това, че те произхождат от извънидейните елементи на човека. Едно действие бива усещано като свободно тогава, когато основанието за него произтича от идейната част на индивидуалната ми същност; всяка друга част на едно действие, все едно дали тя се извършва по естествена принуда, или под натиска на някоя нравствена норма, бива усещана като несвободна.
към текста >>
Всъщ
нос
т характерно за престъпните деяния е тъкмо това, че те произхождат от извънидейните елементи на човека.
Индивидуалното у мен не е моят организъм, с неговите нагони и чувства, а единният свят на идеите, който свети в този организъм. Моите нагони, инстинкти, страсти не доказват у мен нищо друго, освен че принадлежа към общия род човек; обстоятелството че в тези нагони, страсти и чувства по особен начин се изявява една идейност, доказва моята индивидуалност. Чрез моите инстинкти, нагони аз съм човек, и дванадесет като мен правят дузина; чрез особената форма на идеята, заради която сред дузината се означавам като Аз, аз съм индивид. По различията на животинската ми природа само едно чуждо за мен същество може да ме различава от останалите; чрез моето мислене, тоест чрез активното обхващане на онова, което в моя организъм се изявява като идейно, аз различавам себе си от останалите. Следователно за деянието на престъпника изобщо не може да се каже, че то произтича от идеята.
Всъщност характерно за престъпните деяния е тъкмо това, че те произхождат от извънидейните елементи на човека.
Едно действие бива усещано като свободно тогава, когато основанието за него произтича от идейната част на индивидуалната ми същност; всяка друга част на едно действие, все едно дали тя се извършва по естествена принуда, или под натиска на някоя нравствена норма, бива усещана като несвободна. Човекът е свободен само дотолкова, доколкото той всеки миг от живота си е в състояние да следва самия себе си. Едно нравствено деяние е мое деяние, само ако в този смисъл може да бъде наречено свободно. Тук на първо време става дума за това, при какви условия едно желано действие се усеща като свободно; по-долу ще се види как тази чисто етично схващана идея за свободата се осъществява в човешко същество. Свободното действие не изключва, а включва нравствените закони; то се оказва само по-висше спрямо онова, което е продиктувано единствено от тези закони.
към текста >>
Едно действие бива усещано като свободно тогава, когато основанието за него произтича от идейната част на индивидуалната ми същ
нос
т; всяка друга част на едно действие, все едно дали тя се извършва по естествена принуда, или под натиска на някоя нравствена норма, бива усещана като несвободна.
Моите нагони, инстинкти, страсти не доказват у мен нищо друго, освен че принадлежа към общия род човек; обстоятелството че в тези нагони, страсти и чувства по особен начин се изявява една идейност, доказва моята индивидуалност. Чрез моите инстинкти, нагони аз съм човек, и дванадесет като мен правят дузина; чрез особената форма на идеята, заради която сред дузината се означавам като Аз, аз съм индивид. По различията на животинската ми природа само едно чуждо за мен същество може да ме различава от останалите; чрез моето мислене, тоест чрез активното обхващане на онова, което в моя организъм се изявява като идейно, аз различавам себе си от останалите. Следователно за деянието на престъпника изобщо не може да се каже, че то произтича от идеята. Всъщност характерно за престъпните деяния е тъкмо това, че те произхождат от извънидейните елементи на човека.
Едно действие бива усещано като свободно тогава, когато основанието за него произтича от идейната част на индивидуалната ми същност; всяка друга част на едно действие, все едно дали тя се извършва по естествена принуда, или под натиска на някоя нравствена норма, бива усещана като несвободна.
Човекът е свободен само дотолкова, доколкото той всеки миг от живота си е в състояние да следва самия себе си. Едно нравствено деяние е мое деяние, само ако в този смисъл може да бъде наречено свободно. Тук на първо време става дума за това, при какви условия едно желано действие се усеща като свободно; по-долу ще се види как тази чисто етично схващана идея за свободата се осъществява в човешко същество. Свободното действие не изключва, а включва нравствените закони; то се оказва само по-висше спрямо онова, което е продиктувано единствено от тези закони. На какво основание моето действие, извършено от обич, ще служи на всеобщото благо по-малко, отколкото ако съм го извършил само затова, защото усещам служенето на всеобщото благо като дълг?
към текста >>
Но как е възможно хората да живеят съвместно, щом всеки се стреми единствено към налагане на своята индивидуал
нос
т?
Тук на първо време става дума за това, при какви условия едно желано действие се усеща като свободно; по-долу ще се види как тази чисто етично схващана идея за свободата се осъществява в човешко същество. Свободното действие не изключва, а включва нравствените закони; то се оказва само по-висше спрямо онова, което е продиктувано единствено от тези закони. На какво основание моето действие, извършено от обич, ще служи на всеобщото благо по-малко, отколкото ако съм го извършил само затова, защото усещам служенето на всеобщото благо като дълг? Самото понятие за дълг изключва свободата, понеже то не иска да признае индивидуалното, а налага подчиняването му на една всеобща норма. Свободата на действията е мислима само от гледна точка на етичния индивидуализъм.
Но как е възможно хората да живеят съвместно, щом всеки се стреми единствено към налагане на своята индивидуалност?
В този въпрос се проявява едно възражение на криво разбрания морализъм. Той смята, че една общност от хора е възможна само ако всички те са обединени от един съвместно установен нравствен ред. Този морализъм не разбира именно единството в света на идеите. Той не схваща, че действащият у мен свят на идеите не е по-различен от онзи у моя ближен. Това единство впрочем е просто последица от всемирния опит.
към текста >>
Той смята, че една общ
нос
т от хора е възможна само ако всички те са обединени от един съвместно установен нравствен ред.
На какво основание моето действие, извършено от обич, ще служи на всеобщото благо по-малко, отколкото ако съм го извършил само затова, защото усещам служенето на всеобщото благо като дълг? Самото понятие за дълг изключва свободата, понеже то не иска да признае индивидуалното, а налага подчиняването му на една всеобща норма. Свободата на действията е мислима само от гледна точка на етичния индивидуализъм. Но как е възможно хората да живеят съвместно, щом всеки се стреми единствено към налагане на своята индивидуалност? В този въпрос се проявява едно възражение на криво разбрания морализъм.
Той смята, че една общност от хора е възможна само ако всички те са обединени от един съвместно установен нравствен ред.
Този морализъм не разбира именно единството в света на идеите. Той не схваща, че действащият у мен свят на идеите не е по-различен от онзи у моя ближен. Това единство впрочем е просто последица от всемирния опит. Но то трябва да бъде такава последица. Защото, ако можеше да се познае по друг път освен чрез наблюдение, тогава в неговата сфера щеше да се проявява не индивидуално изживяване, а всеобща норма.
към текста >>
Индивидуал
нос
тта е възможна, само когато всяко отделно същество узнава за другото единствено чрез индивидуално наблюдение.
Този морализъм не разбира именно единството в света на идеите. Той не схваща, че действащият у мен свят на идеите не е по-различен от онзи у моя ближен. Това единство впрочем е просто последица от всемирния опит. Но то трябва да бъде такава последица. Защото, ако можеше да се познае по друг път освен чрез наблюдение, тогава в неговата сфера щеше да се проявява не индивидуално изживяване, а всеобща норма.
Индивидуалността е възможна, само когато всяко отделно същество узнава за другото единствено чрез индивидуално наблюдение.
Разликата между мен и моя ближен съвсем не се състои в това, че ние живеем в два напълно различни духовни свята, а в това, че от общия за нас свят на идеите той приема други интуиции в сравнение с мен. Той иска да изяви своите интуиции, аз пък - моите. Ако двамата действително черпим от идеята и не следваме някакви външни (физически или духовни) подтици, тогава ние можем да се срещнем в еднаквия стремеж, в същите намерения. При нравствено свободни хора нравственото недоразумение и сблъсъкът са изключени. Само нравствено несвободният, който следва естествения нагон или някоя приета повеля за дълг, отблъсква своя ближен, щом той не следва същия инстинкт и същата повеля.
към текста >>
Те не познават друго задължение освен онова, с което тяхната воля влиза в интуитивен унисон; как ще проявят своята воля в даден частен случай - това ще им подскаже тяхната идейна способ
нос
т.
Той иска да изяви своите интуиции, аз пък - моите. Ако двамата действително черпим от идеята и не следваме някакви външни (физически или духовни) подтици, тогава ние можем да се срещнем в еднаквия стремеж, в същите намерения. При нравствено свободни хора нравственото недоразумение и сблъсъкът са изключени. Само нравствено несвободният, който следва естествения нагон или някоя приета повеля за дълг, отблъсква своя ближен, щом той не следва същия инстинкт и същата повеля. Да се живее в обич към действието, и да не се пречи на другите да живеят с разбиране за чуждата воля е основната максима на свободните хора.
Те не познават друго задължение освен онова, с което тяхната воля влиза в интуитивен унисон; как ще проявят своята воля в даден частен случай - това ще им подскаже тяхната идейна способност.
Ако първоизточникът на съвместимостта не беше заложен в човешкото същество, тя не би могла да му се внуши чрез някакви външни закони! Само защото човешките индивиди са от един и същ дух, те могат да изживяват себе си и един до друг. Свободният живее с вярата, че другият свободен принадлежи ведно с него към същия духовен свят и че намеренията им ще се схождат. Свободният не изисква от ближния си хармония, но той я очаква, защото тя е заложена в човешката природа. С това не се визират необходимостите, съществуващи спрямо едни или други външни уредби, а настроението, душевното състояние, чрез което човекът в своето себеизживяване сред уважавани от него ближни най-справедливо оценява човешкото достойнство.
към текста >>
Ние обаче имаме работа с действителни хора, при които нравстве
нос
т може да се очаква само ако се подчиняват на някоя нравствена заповед, ако нравствената си мисия схващат като дълг и не следват свободно своите влечения и своята обич.
Само защото човешките индивиди са от един и същ дух, те могат да изживяват себе си и един до друг. Свободният живее с вярата, че другият свободен принадлежи ведно с него към същия духовен свят и че намеренията им ще се схождат. Свободният не изисква от ближния си хармония, но той я очаква, защото тя е заложена в човешката природа. С това не се визират необходимостите, съществуващи спрямо едни или други външни уредби, а настроението, душевното състояние, чрез което човекът в своето себеизживяване сред уважавани от него ближни най-справедливо оценява човешкото достойнство. Сякаш мнозина ще кажат: Понятието за свободния човек, което нахвърляш тук, е химера и никъде го няма осъществено.
Ние обаче имаме работа с действителни хора, при които нравственост може да се очаква само ако се подчиняват на някоя нравствена заповед, ако нравствената си мисия схващат като дълг и не следват свободно своите влечения и своята обич.
Аз ни най-малко не се съмнявам в това. Само слепец би го сторил. Но щом това ще е последното гледище, тогава да се престане с всяко притворство относно нравствеността. Кажете просто, че докато не е свободна, човешката природа трябва да бъде принуждавана към своите действия. За една определена гледна точка е съвсем безразлично, дали липсата на свобода се преодолява чрез физически средства или чрез нравствени закони, дали човекът е несвободен, защото следва прекомерния си полов нагон или защото е стегнат в оковите на конвенционалната нравственост.
към текста >>
Но щом това ще е последното гледище, тогава да се престане с всяко притворство от
нос
но нравстве
нос
тта.
С това не се визират необходимостите, съществуващи спрямо едни или други външни уредби, а настроението, душевното състояние, чрез което човекът в своето себеизживяване сред уважавани от него ближни най-справедливо оценява човешкото достойнство. Сякаш мнозина ще кажат: Понятието за свободния човек, което нахвърляш тук, е химера и никъде го няма осъществено. Ние обаче имаме работа с действителни хора, при които нравственост може да се очаква само ако се подчиняват на някоя нравствена заповед, ако нравствената си мисия схващат като дълг и не следват свободно своите влечения и своята обич. Аз ни най-малко не се съмнявам в това. Само слепец би го сторил.
Но щом това ще е последното гледище, тогава да се престане с всяко притворство относно нравствеността.
Кажете просто, че докато не е свободна, човешката природа трябва да бъде принуждавана към своите действия. За една определена гледна точка е съвсем безразлично, дали липсата на свобода се преодолява чрез физически средства или чрез нравствени закони, дали човекът е несвободен, защото следва прекомерния си полов нагон или защото е стегнат в оковите на конвенционалната нравственост. Нека обаче да не се твърди, че такъв човек с право нарича едно действие свое, тъй като той явно бива подтикван към него от чужда сила. Но от недрата на принудителния ред се издигат хората, свободните духове, които откриват себе си сред хаоса от морал, принуда на закона, верското обучение, и т.н. Те са свободни, доколкото следват само себе си; те са несвободни, доколкото се подчиняват.
към текста >>
За една определена гледна точка е съвсем безразлично, дали липсата на свобода се преодолява чрез физически средства или чрез нравствени закони, дали човекът е несвободен, защото следва прекомерния си полов нагон или защото е стегнат в оковите на конвенционалната нравстве
нос
т.
Ние обаче имаме работа с действителни хора, при които нравственост може да се очаква само ако се подчиняват на някоя нравствена заповед, ако нравствената си мисия схващат като дълг и не следват свободно своите влечения и своята обич. Аз ни най-малко не се съмнявам в това. Само слепец би го сторил. Но щом това ще е последното гледище, тогава да се престане с всяко притворство относно нравствеността. Кажете просто, че докато не е свободна, човешката природа трябва да бъде принуждавана към своите действия.
За една определена гледна точка е съвсем безразлично, дали липсата на свобода се преодолява чрез физически средства или чрез нравствени закони, дали човекът е несвободен, защото следва прекомерния си полов нагон или защото е стегнат в оковите на конвенционалната нравственост.
Нека обаче да не се твърди, че такъв човек с право нарича едно действие свое, тъй като той явно бива подтикван към него от чужда сила. Но от недрата на принудителния ред се издигат хората, свободните духове, които откриват себе си сред хаоса от морал, принуда на закона, верското обучение, и т.н. Те са свободни, доколкото следват само себе си; те са несвободни, доколкото се подчиняват. Кой от нас може да каже, че във всички свои действия е действително свободен? У всеки от нас обаче пребивава една по-дълбока същност, в която се проявява свободният човек.
към текста >>
У всеки от нас обаче пребивава една по-дълбока същ
нос
т, в която се проявява свободният човек.
За една определена гледна точка е съвсем безразлично, дали липсата на свобода се преодолява чрез физически средства или чрез нравствени закони, дали човекът е несвободен, защото следва прекомерния си полов нагон или защото е стегнат в оковите на конвенционалната нравственост. Нека обаче да не се твърди, че такъв човек с право нарича едно действие свое, тъй като той явно бива подтикван към него от чужда сила. Но от недрата на принудителния ред се издигат хората, свободните духове, които откриват себе си сред хаоса от морал, принуда на закона, верското обучение, и т.н. Те са свободни, доколкото следват само себе си; те са несвободни, доколкото се подчиняват. Кой от нас може да каже, че във всички свои действия е действително свободен?
У всеки от нас обаче пребивава една по-дълбока същност, в която се проявява свободният човек.
Нашият живот е съставен от свободни и несвободни действия. Но ние не можем да обмислим докрай понятието човек, без да стигнем до свободния Дух като най-чист израз на човешката природа. Наистина хора ние сме все пак само дотолкова, доколкото сме свободни. Мнозина ще кажат, това е един идеал. Несъмнено, но идеал, който изплува като реален елемент на повърхността на нашето същество.
към текста >>
Несъмнено, но идеал, който изплува като реален елемент на повърх
нос
тта на нашето същество.
У всеки от нас обаче пребивава една по-дълбока същност, в която се проявява свободният човек. Нашият живот е съставен от свободни и несвободни действия. Но ние не можем да обмислим докрай понятието човек, без да стигнем до свободния Дух като най-чист израз на човешката природа. Наистина хора ние сме все пак само дотолкова, доколкото сме свободни. Мнозина ще кажат, това е един идеал.
Несъмнено, но идеал, който изплува като реален елемент на повърхността на нашето същество.
Това не е някакъв измислен или мечтан идеал, а жив и ясно проявяващ се дори в най-несъвършената форма на своето битие. Ако човекът беше просто природно творение, тогава щеше да бъде безсмислено да се издирват идеали, тоест идеи, които в момента не действат, но чието осъществяване се цели. При нещото от външния свят идеята се определя чрез възприятието; ние сме си свършили работата, щом сме познали взаимовръзката между идея и възприятие. При човека това не е така. Целокупността на неговото съществуване не се определя без самия него; неговото истинско понятие като нравствен човек (свободен дух) не е предварително обективно съчетано с възприятийния образ „човек", та едва подир това да бъде установено чрез познанието.
към текста >>
Целокуп
нос
тта на неговото съществуване не се определя без самия него; неговото истинско понятие като нравствен човек (свободен дух) не е предварително обективно съчетано с възприятийния образ „човек", та едва подир това да бъде установено чрез познанието.
Несъмнено, но идеал, който изплува като реален елемент на повърхността на нашето същество. Това не е някакъв измислен или мечтан идеал, а жив и ясно проявяващ се дори в най-несъвършената форма на своето битие. Ако човекът беше просто природно творение, тогава щеше да бъде безсмислено да се издирват идеали, тоест идеи, които в момента не действат, но чието осъществяване се цели. При нещото от външния свят идеята се определя чрез възприятието; ние сме си свършили работата, щом сме познали взаимовръзката между идея и възприятие. При човека това не е така.
Целокупността на неговото съществуване не се определя без самия него; неговото истинско понятие като нравствен човек (свободен дух) не е предварително обективно съчетано с възприятийния образ „човек", та едва подир това да бъде установено чрез познанието.
Човекът от само себе си трябва да съедини своето понятие с възприятието „човек". Тук понятие и възприятие се покриват, само ако човекът сам осъществи тяхното покриване. А това ще му се удаде, само ако е намерил понятието за свободен Дух, сиреч своето собствено понятие. Спрямо обективния свят нашето органично устройство прокарва граница между възприятие и понятие; познанието преодолява тази граница. В субективната природа такава граница съществува не по-малко; човекът я преодолява в хода на своето развитие, като в проявлението си оформя понятието за самия себе си.
към текста >>
Този начин на мислене е ед
нос
транчив.
Интелектуалният живот превъзмогва двойствената природа чрез познанието, а нравственият - чрез фактическото осъществяване на свободния Дух. Всяко същество има свое вродено понятие (закона за неговото битие и действие), но при външните неща то е неразривно свързано с възприятието и едва в нашия духовен организъм бива отделено от него. При самия човек понятието и възприятието първоначално са фактически разделени, за да бъдат съединени от него също така фактически. Някой може да възрази: На нашето възприятие за човека всеки миг от неговия живот отговаря определено понятие, точно както е положението при всяко друго нещо. Аз мога да си съставя понятие за някакъв шаблонен човек, но такова понятие може да ми е дадено и като възприятие; прибавя ли към него и понятието свободен Дух, тогава ще имам две понятия за същия обект.
Този начин на мислене е едностранчив.
Бидейки обект на възприемане, аз съм подложен на непрекъснато изменение. Като дете съм бил един, като юноша и мъж - друг. Дори всеки миг възприятийният ми образ е по-различен, отколкото в предходните. Тези изменения могат да протичат в смисъл, че в тях се проявява все същият (шаблонен човек) или че те представляват израз на свободния Дух. На тези изменения е подложен обектът на възприемането на моите действия.
към текста >>
В обекта на възприемане „човек" е дадена възмож
нос
тта за неговото преобразуване така, както в зародиша на растението е заложена възмож
нос
тта за превръщането му в растение.
Бидейки обект на възприемане, аз съм подложен на непрекъснато изменение. Като дете съм бил един, като юноша и мъж - друг. Дори всеки миг възприятийният ми образ е по-различен, отколкото в предходните. Тези изменения могат да протичат в смисъл, че в тях се проявява все същият (шаблонен човек) или че те представляват израз на свободния Дух. На тези изменения е подложен обектът на възприемането на моите действия.
В обекта на възприемане „човек" е дадена възможността за неговото преобразуване така, както в зародиша на растението е заложена възможността за превръщането му в растение.
Растението ще се преобразува поради обективна закономерност, заложена в него; човекът остава в незавършеното си състояние, ако не подхване преобразуващата субстанция в самия себе си и не се преобразува със собствени сили. Природата прави от човека само едно природно творение, а обществото го превръща в законосъобразно действащо същество; свободно същество само той самият може да направи от себе си. На определен етап от неговото развитие природата освобождава човека от своите окови; обществото довежда това развитие до една по-нататъшна точка; окончателната шлифовка човекът може само лично да си предаде. Следователно гледището за свободната нравственост не твърди, че свободният Дух е единствената форма, в която може да съществува един човек. В свободната духовност тя вижда само последния етап от развитието на човека.
към текста >>
Растението ще се преобразува поради обективна закономер
нос
т, заложена в него; човекът остава в незавършеното си състояние, ако не подхване преобразуващата субстанция в самия себе си и не се преобразува със собствени сили.
Като дете съм бил един, като юноша и мъж - друг. Дори всеки миг възприятийният ми образ е по-различен, отколкото в предходните. Тези изменения могат да протичат в смисъл, че в тях се проявява все същият (шаблонен човек) или че те представляват израз на свободния Дух. На тези изменения е подложен обектът на възприемането на моите действия. В обекта на възприемане „човек" е дадена възможността за неговото преобразуване така, както в зародиша на растението е заложена възможността за превръщането му в растение.
Растението ще се преобразува поради обективна закономерност, заложена в него; човекът остава в незавършеното си състояние, ако не подхване преобразуващата субстанция в самия себе си и не се преобразува със собствени сили.
Природата прави от човека само едно природно творение, а обществото го превръща в законосъобразно действащо същество; свободно същество само той самият може да направи от себе си. На определен етап от неговото развитие природата освобождава човека от своите окови; обществото довежда това развитие до една по-нататъшна точка; окончателната шлифовка човекът може само лично да си предаде. Следователно гледището за свободната нравственост не твърди, че свободният Дух е единствената форма, в която може да съществува един човек. В свободната духовност тя вижда само последния етап от развитието на човека. С това не се отрича, че действията според нормите имат своето право като степен на развитие.
към текста >>
Природата прави от човека само едно природно творение, а обществото го превръща в зако
нос
ъобразно действащо същество; свободно същество само той самият може да направи от себе си.
Дори всеки миг възприятийният ми образ е по-различен, отколкото в предходните. Тези изменения могат да протичат в смисъл, че в тях се проявява все същият (шаблонен човек) или че те представляват израз на свободния Дух. На тези изменения е подложен обектът на възприемането на моите действия. В обекта на възприемане „човек" е дадена възможността за неговото преобразуване така, както в зародиша на растението е заложена възможността за превръщането му в растение. Растението ще се преобразува поради обективна закономерност, заложена в него; човекът остава в незавършеното си състояние, ако не подхване преобразуващата субстанция в самия себе си и не се преобразува със собствени сили.
Природата прави от човека само едно природно творение, а обществото го превръща в законосъобразно действащо същество; свободно същество само той самият може да направи от себе си.
На определен етап от неговото развитие природата освобождава човека от своите окови; обществото довежда това развитие до една по-нататъшна точка; окончателната шлифовка човекът може само лично да си предаде. Следователно гледището за свободната нравственост не твърди, че свободният Дух е единствената форма, в която може да съществува един човек. В свободната духовност тя вижда само последния етап от развитието на човека. С това не се отрича, че действията според нормите имат своето право като степен на развитие. Само че те не могат да бъдат признати за абсолютно гледище за нравствеността.
към текста >>
Следователно гледището за свободната нравстве
нос
т не твърди, че свободният Дух е единствената форма, в която може да съществува един човек.
На тези изменения е подложен обектът на възприемането на моите действия. В обекта на възприемане „човек" е дадена възможността за неговото преобразуване така, както в зародиша на растението е заложена възможността за превръщането му в растение. Растението ще се преобразува поради обективна закономерност, заложена в него; човекът остава в незавършеното си състояние, ако не подхване преобразуващата субстанция в самия себе си и не се преобразува със собствени сили. Природата прави от човека само едно природно творение, а обществото го превръща в законосъобразно действащо същество; свободно същество само той самият може да направи от себе си. На определен етап от неговото развитие природата освобождава човека от своите окови; обществото довежда това развитие до една по-нататъшна точка; окончателната шлифовка човекът може само лично да си предаде.
Следователно гледището за свободната нравственост не твърди, че свободният Дух е единствената форма, в която може да съществува един човек.
В свободната духовност тя вижда само последния етап от развитието на човека. С това не се отрича, че действията според нормите имат своето право като степен на развитие. Само че те не могат да бъдат признати за абсолютно гледище за нравствеността. А свободният Дух превъзмогва нормите в такъв смисъл, че той не само усеща заповедите като мотиви, но и съобразява действията си със своите импулси (интуиции). Ако за дълга Кант казва: „- О, дълг, ти възвишено величаво име, което не съдържа нищо угодно, свързано с ласкателство, а изисква подчинение", име, което „постановява закон..., пред който онемяват всички влечения, въпреки че тайно му противодействат", то човекът със съзнание за свободния Дух отвръща: „О, свобода, ти дружелюбно, човешко име, което съдържа всичко нравствено угодно и цени най-много моята човешка същност, и което не ме превръща в нечий слуга, име, което не само постановява закон, но и изчаква какво самата моя нравствена обич ще признае за закон, защото тя се чувства несвободна пред всеки насилствено наложен закон."
към текста >>
В свободната духов
нос
т тя вижда само последния етап от развитието на човека.
В обекта на възприемане „човек" е дадена възможността за неговото преобразуване така, както в зародиша на растението е заложена възможността за превръщането му в растение. Растението ще се преобразува поради обективна закономерност, заложена в него; човекът остава в незавършеното си състояние, ако не подхване преобразуващата субстанция в самия себе си и не се преобразува със собствени сили. Природата прави от човека само едно природно творение, а обществото го превръща в законосъобразно действащо същество; свободно същество само той самият може да направи от себе си. На определен етап от неговото развитие природата освобождава човека от своите окови; обществото довежда това развитие до една по-нататъшна точка; окончателната шлифовка човекът може само лично да си предаде. Следователно гледището за свободната нравственост не твърди, че свободният Дух е единствената форма, в която може да съществува един човек.
В свободната духовност тя вижда само последния етап от развитието на човека.
С това не се отрича, че действията според нормите имат своето право като степен на развитие. Само че те не могат да бъдат признати за абсолютно гледище за нравствеността. А свободният Дух превъзмогва нормите в такъв смисъл, че той не само усеща заповедите като мотиви, но и съобразява действията си със своите импулси (интуиции). Ако за дълга Кант казва: „- О, дълг, ти възвишено величаво име, което не съдържа нищо угодно, свързано с ласкателство, а изисква подчинение", име, което „постановява закон..., пред който онемяват всички влечения, въпреки че тайно му противодействат", то човекът със съзнание за свободния Дух отвръща: „О, свобода, ти дружелюбно, човешко име, което съдържа всичко нравствено угодно и цени най-много моята човешка същност, и което не ме превръща в нечий слуга, име, което не само постановява закон, но и изчаква какво самата моя нравствена обич ще признае за закон, защото тя се чувства несвободна пред всеки насилствено наложен закон." Това е противоположността между чисто законосъобразната и свободна нравственост.
към текста >>
Само че те не могат да бъдат признати за абсолютно гледище за нравстве
нос
тта.
Природата прави от човека само едно природно творение, а обществото го превръща в законосъобразно действащо същество; свободно същество само той самият може да направи от себе си. На определен етап от неговото развитие природата освобождава човека от своите окови; обществото довежда това развитие до една по-нататъшна точка; окончателната шлифовка човекът може само лично да си предаде. Следователно гледището за свободната нравственост не твърди, че свободният Дух е единствената форма, в която може да съществува един човек. В свободната духовност тя вижда само последния етап от развитието на човека. С това не се отрича, че действията според нормите имат своето право като степен на развитие.
Само че те не могат да бъдат признати за абсолютно гледище за нравствеността.
А свободният Дух превъзмогва нормите в такъв смисъл, че той не само усеща заповедите като мотиви, но и съобразява действията си със своите импулси (интуиции). Ако за дълга Кант казва: „- О, дълг, ти възвишено величаво име, което не съдържа нищо угодно, свързано с ласкателство, а изисква подчинение", име, което „постановява закон..., пред който онемяват всички влечения, въпреки че тайно му противодействат", то човекът със съзнание за свободния Дух отвръща: „О, свобода, ти дружелюбно, човешко име, което съдържа всичко нравствено угодно и цени най-много моята човешка същност, и което не ме превръща в нечий слуга, име, което не само постановява закон, но и изчаква какво самата моя нравствена обич ще признае за закон, защото тя се чувства несвободна пред всеки насилствено наложен закон." Това е противоположността между чисто законосъобразната и свободна нравственост. На еснафа, който в нещо външно установено вижда въплътената нравственост, свободният Дух може би ще му се стори дори опасен човек. Към това обаче е предразположен, само защото взорът му е стеснен в една определена епоха.
към текста >>
Ако за дълга Кант казва: „- О, дълг, ти възвишено величаво име, което не съдържа нищо угодно, свързано с ласкателство, а изисква подчинение", име, което „постановява закон..., пред който онемяват всички влечения, въпреки че тайно му противодействат", то човекът със съзнание за свободния Дух отвръща: „О, свобода, ти дружелюбно, човешко име, което съдържа всичко нравствено угодно и цени най-много моята човешка същ
нос
т, и което не ме превръща в нечий слуга, име, което не само постановява закон, но и изчаква какво самата моя нравствена обич ще признае за закон, защото тя се чувства несвободна пред всеки насилствено наложен закон."
Следователно гледището за свободната нравственост не твърди, че свободният Дух е единствената форма, в която може да съществува един човек. В свободната духовност тя вижда само последния етап от развитието на човека. С това не се отрича, че действията според нормите имат своето право като степен на развитие. Само че те не могат да бъдат признати за абсолютно гледище за нравствеността. А свободният Дух превъзмогва нормите в такъв смисъл, че той не само усеща заповедите като мотиви, но и съобразява действията си със своите импулси (интуиции).
Ако за дълга Кант казва: „- О, дълг, ти възвишено величаво име, което не съдържа нищо угодно, свързано с ласкателство, а изисква подчинение", име, което „постановява закон..., пред който онемяват всички влечения, въпреки че тайно му противодействат", то човекът със съзнание за свободния Дух отвръща: „О, свобода, ти дружелюбно, човешко име, което съдържа всичко нравствено угодно и цени най-много моята човешка същност, и което не ме превръща в нечий слуга, име, което не само постановява закон, но и изчаква какво самата моя нравствена обич ще признае за закон, защото тя се чувства несвободна пред всеки насилствено наложен закон."
Това е противоположността между чисто законосъобразната и свободна нравственост. На еснафа, който в нещо външно установено вижда въплътената нравственост, свободният Дух може би ще му се стори дори опасен човек. Към това обаче е предразположен, само защото взорът му е стеснен в една определена епоха. Ако можеше да погледне по-далече от нея, той веднага би трябвало да забележи, че на свободния Дух, подобно на самия него, рядко му се налага да престъпва законите на своята държава, но никога не влиза в действително противоречие с тях.
към текста >>
Това е противополож
нос
тта между чисто зако
нос
ъобразната и свободна нравстве
нос
т.
В свободната духовност тя вижда само последния етап от развитието на човека. С това не се отрича, че действията според нормите имат своето право като степен на развитие. Само че те не могат да бъдат признати за абсолютно гледище за нравствеността. А свободният Дух превъзмогва нормите в такъв смисъл, че той не само усеща заповедите като мотиви, но и съобразява действията си със своите импулси (интуиции). Ако за дълга Кант казва: „- О, дълг, ти възвишено величаво име, което не съдържа нищо угодно, свързано с ласкателство, а изисква подчинение", име, което „постановява закон..., пред който онемяват всички влечения, въпреки че тайно му противодействат", то човекът със съзнание за свободния Дух отвръща: „О, свобода, ти дружелюбно, човешко име, което съдържа всичко нравствено угодно и цени най-много моята човешка същност, и което не ме превръща в нечий слуга, име, което не само постановява закон, но и изчаква какво самата моя нравствена обич ще признае за закон, защото тя се чувства несвободна пред всеки насилствено наложен закон."
Това е противоположността между чисто законосъобразната и свободна нравственост.
На еснафа, който в нещо външно установено вижда въплътената нравственост, свободният Дух може би ще му се стори дори опасен човек. Към това обаче е предразположен, само защото взорът му е стеснен в една определена епоха. Ако можеше да погледне по-далече от нея, той веднага би трябвало да забележи, че на свободния Дух, подобно на самия него, рядко му се налага да престъпва законите на своята държава, но никога не влиза в действително противоречие с тях. Защото държавните закони, както и всички други обективни закони на нравствеността, изцяло са произлезли от интуиции на свободни Духове.
към текста >>
На еснафа, който в нещо външно установено вижда въплътената нравстве
нос
т, свободният Дух може би ще му се стори дори опасен човек.
С това не се отрича, че действията според нормите имат своето право като степен на развитие. Само че те не могат да бъдат признати за абсолютно гледище за нравствеността. А свободният Дух превъзмогва нормите в такъв смисъл, че той не само усеща заповедите като мотиви, но и съобразява действията си със своите импулси (интуиции). Ако за дълга Кант казва: „- О, дълг, ти възвишено величаво име, което не съдържа нищо угодно, свързано с ласкателство, а изисква подчинение", име, което „постановява закон..., пред който онемяват всички влечения, въпреки че тайно му противодействат", то човекът със съзнание за свободния Дух отвръща: „О, свобода, ти дружелюбно, човешко име, което съдържа всичко нравствено угодно и цени най-много моята човешка същност, и което не ме превръща в нечий слуга, име, което не само постановява закон, но и изчаква какво самата моя нравствена обич ще признае за закон, защото тя се чувства несвободна пред всеки насилствено наложен закон." Това е противоположността между чисто законосъобразната и свободна нравственост.
На еснафа, който в нещо външно установено вижда въплътената нравственост, свободният Дух може би ще му се стори дори опасен човек.
Към това обаче е предразположен, само защото взорът му е стеснен в една определена епоха. Ако можеше да погледне по-далече от нея, той веднага би трябвало да забележи, че на свободния Дух, подобно на самия него, рядко му се налага да престъпва законите на своята държава, но никога не влиза в действително противоречие с тях. Защото държавните закони, както и всички други обективни закони на нравствеността, изцяло са произлезли от интуиции на свободни Духове. Няма упражняван чрез семейния авторитет закон, който някога да не е бил интуитивно доловен и установен като такъв от някой родоначалник; конвенционалните закони на нравствеността първоначално също се постановяват от определени хора; а държавните закони винаги възникват в ума на някой държавник.
към текста >>
Защото държавните закони, както и всички други обективни закони на нравстве
нос
тта, изцяло са произлезли от интуиции на свободни Духове.
Това е противоположността между чисто законосъобразната и свободна нравственост. На еснафа, който в нещо външно установено вижда въплътената нравственост, свободният Дух може би ще му се стори дори опасен човек. Към това обаче е предразположен, само защото взорът му е стеснен в една определена епоха. Ако можеше да погледне по-далече от нея, той веднага би трябвало да забележи, че на свободния Дух, подобно на самия него, рядко му се налага да престъпва законите на своята държава, но никога не влиза в действително противоречие с тях.
Защото държавните закони, както и всички други обективни закони на нравствеността, изцяло са произлезли от интуиции на свободни Духове.
Няма упражняван чрез семейния авторитет закон, който някога да не е бил интуитивно доловен и установен като такъв от някой родоначалник; конвенционалните закони на нравствеността първоначално също се постановяват от определени хора; а държавните закони винаги възникват в ума на някой държавник. Тези духове са поставили законите над другите хора, а несвободен става само онзи, който забравя произхода им и ги превръща или в извънчовешки закони, в обективни нравствени понятия за дълга, независещи от човешкото, или пък в заповеден глас на собствената си вътрешност, неправдоподобно схващана, като мистично налагаща се. Но за онзи, който не игнорира произхода им и го търси в човека, то ще бъде една брънка от същия свят на идеите, от който и той добива своите нравствени интуиции. Сметне ли, че неговите са по-добри, той се стреми да ги постави на мястото на съществуващите; намери ли съществуващите за правомерни, тогава постъпва според тях, като че ли са негови собствени. Не бива да се изгражда постановката, че човекът съществувал за да осъществява някакъв изолиран от него нравствен ред на света.
към текста >>
Няма упражняван чрез семейния авторитет закон, който някога да не е бил интуитивно доловен и установен като такъв от някой родоначалник; конвенционалните закони на нравстве
нос
тта първоначално също се постановяват от определени хора; а държавните закони винаги възникват в ума на някой държавник.
На еснафа, който в нещо външно установено вижда въплътената нравственост, свободният Дух може би ще му се стори дори опасен човек. Към това обаче е предразположен, само защото взорът му е стеснен в една определена епоха. Ако можеше да погледне по-далече от нея, той веднага би трябвало да забележи, че на свободния Дух, подобно на самия него, рядко му се налага да престъпва законите на своята държава, но никога не влиза в действително противоречие с тях. Защото държавните закони, както и всички други обективни закони на нравствеността, изцяло са произлезли от интуиции на свободни Духове.
Няма упражняван чрез семейния авторитет закон, който някога да не е бил интуитивно доловен и установен като такъв от някой родоначалник; конвенционалните закони на нравствеността първоначално също се постановяват от определени хора; а държавните закони винаги възникват в ума на някой държавник.
Тези духове са поставили законите над другите хора, а несвободен става само онзи, който забравя произхода им и ги превръща или в извънчовешки закони, в обективни нравствени понятия за дълга, независещи от човешкото, или пък в заповеден глас на собствената си вътрешност, неправдоподобно схващана, като мистично налагаща се. Но за онзи, който не игнорира произхода им и го търси в човека, то ще бъде една брънка от същия свят на идеите, от който и той добива своите нравствени интуиции. Сметне ли, че неговите са по-добри, той се стреми да ги постави на мястото на съществуващите; намери ли съществуващите за правомерни, тогава постъпва според тях, като че ли са негови собствени. Не бива да се изгражда постановката, че човекът съществувал за да осъществява някакъв изолиран от него нравствен ред на света. По отношение на науката за човечеството твърдящият това би продължавал да стои на позициите, застъпвани от онова естествознание, което смяташе, че бикът имал рога, за да можел да боде.
към текста >>
Тези духове са поставили законите над другите хора, а несвободен става само онзи, който забравя произхода им и ги превръща или в извънчовешки закони, в обективни нравствени понятия за дълга, независещи от човешкото, или пък в заповеден глас на собствената си вътреш
нос
т, неправдоподобно схващана, като мистично налагаща се.
Към това обаче е предразположен, само защото взорът му е стеснен в една определена епоха. Ако можеше да погледне по-далече от нея, той веднага би трябвало да забележи, че на свободния Дух, подобно на самия него, рядко му се налага да престъпва законите на своята държава, но никога не влиза в действително противоречие с тях. Защото държавните закони, както и всички други обективни закони на нравствеността, изцяло са произлезли от интуиции на свободни Духове. Няма упражняван чрез семейния авторитет закон, който някога да не е бил интуитивно доловен и установен като такъв от някой родоначалник; конвенционалните закони на нравствеността първоначално също се постановяват от определени хора; а държавните закони винаги възникват в ума на някой държавник.
Тези духове са поставили законите над другите хора, а несвободен става само онзи, който забравя произхода им и ги превръща или в извънчовешки закони, в обективни нравствени понятия за дълга, независещи от човешкото, или пък в заповеден глас на собствената си вътрешност, неправдоподобно схващана, като мистично налагаща се.
Но за онзи, който не игнорира произхода им и го търси в човека, то ще бъде една брънка от същия свят на идеите, от който и той добива своите нравствени интуиции. Сметне ли, че неговите са по-добри, той се стреми да ги постави на мястото на съществуващите; намери ли съществуващите за правомерни, тогава постъпва според тях, като че ли са негови собствени. Не бива да се изгражда постановката, че човекът съществувал за да осъществява някакъв изолиран от него нравствен ред на света. По отношение на науката за човечеството твърдящият това би продължавал да стои на позициите, застъпвани от онова естествознание, което смяташе, че бикът имал рога, за да можел да боде. Естествоизпитателите успяха да се отърсят от едно такова понятие за целта.
към текста >>
Но както рогата не съществуват заради боденето, а има бодене чрез рогата, така и човекът не съществува заради нравстве
нос
тта, а има нравстве
нос
т чрез човека.
Сметне ли, че неговите са по-добри, той се стреми да ги постави на мястото на съществуващите; намери ли съществуващите за правомерни, тогава постъпва според тях, като че ли са негови собствени. Не бива да се изгражда постановката, че човекът съществувал за да осъществява някакъв изолиран от него нравствен ред на света. По отношение на науката за човечеството твърдящият това би продължавал да стои на позициите, застъпвани от онова естествознание, което смяташе, че бикът имал рога, за да можел да боде. Естествоизпитателите успяха да се отърсят от едно такова понятие за целта. Етиката по-трудно може да се освободи от него.
Но както рогата не съществуват заради боденето, а има бодене чрез рогата, така и човекът не съществува заради нравствеността, а има нравственост чрез човека.
Свободният човек действа нравствено, защото притежава нравствена идея; той обаче не действа, за да се създаде нравственост. Човешките индивиди със своите принадлежащи към съществото им нравствени идеи са предпоставка за нравствения ред на света. Човешкият индивид е източник на всяка нравственост и средище на земния живот. Държавата, обществото, съществуват само защото произтичат като необходимо следствие от индивидуалния живот. Това, че държавата и обществото въздействат от своя страна обратно върху индивидуалния живот, е също така понятно, както и обстоятелството, че боденето, което съществува чрез рогата, въздейства от своя страна обратно върху по-нататъшното развитие на рогата на бика, които при по-продължителна неупотреба биха закърнели.
към текста >>
Свободният човек действа нравствено, защото притежава нравствена идея; той обаче не действа, за да се създаде нравстве
нос
т.
Не бива да се изгражда постановката, че човекът съществувал за да осъществява някакъв изолиран от него нравствен ред на света. По отношение на науката за човечеството твърдящият това би продължавал да стои на позициите, застъпвани от онова естествознание, което смяташе, че бикът имал рога, за да можел да боде. Естествоизпитателите успяха да се отърсят от едно такова понятие за целта. Етиката по-трудно може да се освободи от него. Но както рогата не съществуват заради боденето, а има бодене чрез рогата, така и човекът не съществува заради нравствеността, а има нравственост чрез човека.
Свободният човек действа нравствено, защото притежава нравствена идея; той обаче не действа, за да се създаде нравственост.
Човешките индивиди със своите принадлежащи към съществото им нравствени идеи са предпоставка за нравствения ред на света. Човешкият индивид е източник на всяка нравственост и средище на земния живот. Държавата, обществото, съществуват само защото произтичат като необходимо следствие от индивидуалния живот. Това, че държавата и обществото въздействат от своя страна обратно върху индивидуалния живот, е също така понятно, както и обстоятелството, че боденето, което съществува чрез рогата, въздейства от своя страна обратно върху по-нататъшното развитие на рогата на бика, които при по-продължителна неупотреба биха закърнели. Точно така би трябвало да закърнее и индивидът, ако водеше изолирано съществуване извън човешката общност.
към текста >>
Човешкият индивид е източник на всяка нравстве
нос
т и средище на земния живот.
Естествоизпитателите успяха да се отърсят от едно такова понятие за целта. Етиката по-трудно може да се освободи от него. Но както рогата не съществуват заради боденето, а има бодене чрез рогата, така и човекът не съществува заради нравствеността, а има нравственост чрез човека. Свободният човек действа нравствено, защото притежава нравствена идея; той обаче не действа, за да се създаде нравственост. Човешките индивиди със своите принадлежащи към съществото им нравствени идеи са предпоставка за нравствения ред на света.
Човешкият индивид е източник на всяка нравственост и средище на земния живот.
Държавата, обществото, съществуват само защото произтичат като необходимо следствие от индивидуалния живот. Това, че държавата и обществото въздействат от своя страна обратно върху индивидуалния живот, е също така понятно, както и обстоятелството, че боденето, което съществува чрез рогата, въздейства от своя страна обратно върху по-нататъшното развитие на рогата на бика, които при по-продължителна неупотреба биха закърнели. Точно така би трябвало да закърнее и индивидът, ако водеше изолирано съществуване извън човешката общност. Затова именно се формира обществения ред, та в благоприятен смисъл да въздейства от своя страна обратно върху индивида.
към текста >>
Точно така би трябвало да закърнее и индивидът, ако водеше изолирано съществуване извън човешката общ
нос
т.
Свободният човек действа нравствено, защото притежава нравствена идея; той обаче не действа, за да се създаде нравственост. Човешките индивиди със своите принадлежащи към съществото им нравствени идеи са предпоставка за нравствения ред на света. Човешкият индивид е източник на всяка нравственост и средище на земния живот. Държавата, обществото, съществуват само защото произтичат като необходимо следствие от индивидуалния живот. Това, че държавата и обществото въздействат от своя страна обратно върху индивидуалния живот, е също така понятно, както и обстоятелството, че боденето, което съществува чрез рогата, въздейства от своя страна обратно върху по-нататъшното развитие на рогата на бика, които при по-продължителна неупотреба биха закърнели.
Точно така би трябвало да закърнее и индивидът, ако водеше изолирано съществуване извън човешката общност.
Затова именно се формира обществения ред, та в благоприятен смисъл да въздейства от своя страна обратно върху индивида.
към текста >>
35.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
Когато у някого най-сетне просветне убеждението, че това всъщ
нос
т са също така слаби хора като него, той търси осведомление от някоя по-висша сила, от някое божествено същество, което обаче снабдява със сетивно възприемаеми свойства.
Нужно му е някакво същество, което да му довери тези мотиви по един разбираем за сетивата му начин. Той ще позволи тези мотиви да му бъдат диктувани като заповеди от някой човек, когото смята за по-мъдър и по-могъщ от себе си или когото поради някоя друга причина признава за стояща над него сила. По този начин като нравствени принципи възникват вече споменатите принципи на семейния, държавния, обществения, църковния и божествения авторитет. Най-предубеденият човек вярва все още на един отделен друг човек; малко по-напредналият допуска нравственото му поведение да бъде диктувано от някое множество (държава, общество). Силите, на които той се опира, винаги са възприемаеми.
Когато у някого най-сетне просветне убеждението, че това всъщност са също така слаби хора като него, той търси осведомление от някоя по-висша сила, от някое божествено същество, което обаче снабдява със сетивно възприемаеми свойства.
Той се оставя това същество да му предаде понятийно съдържание на неговия нравствен живот, и отново по възприемаем начин - било като Бог, който се явява в горящата къпина, било като ходи във въплътен човешки образ сред хората и доловимо за техния слух качва какво да вършат и да не вършат. Висша степен на развитие на наивния реализъм в областта на нравствеността е тази, при която нравствената заповед (нравствената идея) се отделя от каквото и да било чуждо същество и хипотетично се представя като абсолютна сила в собствената вътрешност. Онова, което човекът отпърво е чул като външен Божи глас, сега го дочува като самостоятелна сила вътре в себе си и говори за този вътрешен глас, като го отъждествява със съвестта. По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми. Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си.
към текста >>
Висша степен на развитие на наивния реализъм в областта на нравстве
нос
тта е тази, при която нравствената заповед (нравствената идея) се отделя от каквото и да било чуждо същество и хипотетично се представя като абсолютна сила в собствената вътреш
нос
т.
По този начин като нравствени принципи възникват вече споменатите принципи на семейния, държавния, обществения, църковния и божествения авторитет. Най-предубеденият човек вярва все още на един отделен друг човек; малко по-напредналият допуска нравственото му поведение да бъде диктувано от някое множество (държава, общество). Силите, на които той се опира, винаги са възприемаеми. Когато у някого най-сетне просветне убеждението, че това всъщност са също така слаби хора като него, той търси осведомление от някоя по-висша сила, от някое божествено същество, което обаче снабдява със сетивно възприемаеми свойства. Той се оставя това същество да му предаде понятийно съдържание на неговия нравствен живот, и отново по възприемаем начин - било като Бог, който се явява в горящата къпина, било като ходи във въплътен човешки образ сред хората и доловимо за техния слух качва какво да вършат и да не вършат.
Висша степен на развитие на наивния реализъм в областта на нравствеността е тази, при която нравствената заповед (нравствената идея) се отделя от каквото и да било чуждо същество и хипотетично се представя като абсолютна сила в собствената вътрешност.
Онова, което човекът отпърво е чул като външен Божи глас, сега го дочува като самостоятелна сила вътре в себе си и говори за този вътрешен глас, като го отъждествява със съвестта. По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми. Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си. Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното. Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм.
към текста >>
Те вече нямат
нос
ител и се превръщат в метафизически същ
нос
ти, които съществуват чрез самите себе си.
Когато у някого най-сетне просветне убеждението, че това всъщност са също така слаби хора като него, той търси осведомление от някоя по-висша сила, от някое божествено същество, което обаче снабдява със сетивно възприемаеми свойства. Той се оставя това същество да му предаде понятийно съдържание на неговия нравствен живот, и отново по възприемаем начин - било като Бог, който се явява в горящата къпина, било като ходи във въплътен човешки образ сред хората и доловимо за техния слух качва какво да вършат и да не вършат. Висша степен на развитие на наивния реализъм в областта на нравствеността е тази, при която нравствената заповед (нравствената идея) се отделя от каквото и да било чуждо същество и хипотетично се представя като абсолютна сила в собствената вътрешност. Онова, което човекът отпърво е чул като външен Божи глас, сега го дочува като самостоятелна сила вътре в себе си и говори за този вътрешен глас, като го отъждествява със съвестта. По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми.
Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си.
Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното. Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм. Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека. Налице са различни възможности. Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него.
към текста >>
Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действител
нос
тта посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действител
нос
т, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното.
Той се оставя това същество да му предаде понятийно съдържание на неговия нравствен живот, и отново по възприемаем начин - било като Бог, който се явява в горящата къпина, било като ходи във въплътен човешки образ сред хората и доловимо за техния слух качва какво да вършат и да не вършат. Висша степен на развитие на наивния реализъм в областта на нравствеността е тази, при която нравствената заповед (нравствената идея) се отделя от каквото и да било чуждо същество и хипотетично се представя като абсолютна сила в собствената вътрешност. Онова, което човекът отпърво е чул като външен Божи глас, сега го дочува като самостоятелна сила вътре в себе си и говори за този вътрешен глас, като го отъждествява със съвестта. По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми. Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си.
Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното.
Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм. Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека. Налице са различни възможности. Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия.
към текста >>
Произхода на нравстве
нос
тта той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека.
Онова, което човекът отпърво е чул като външен Божи глас, сега го дочува като самостоятелна сила вътре в себе си и говори за този вътрешен глас, като го отъждествява със съвестта. По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми. Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си. Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното. Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм.
Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека.
Налице са различни възможности. Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси. Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм.
към текста >>
Налице са различни възмож
нос
ти.
По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми. Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си. Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното. Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм. Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека.
Налице са различни възможности.
Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси. Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм. Според този възглед ние имаме чувството за свобода само защото не познаваме принуждаващите ни мотиви.
към текста >>
Ако предпоставяната същ
нос
т се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него.
Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си. Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното. Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм. Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека. Налице са различни възможности.
Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него.
В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси. Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм. Според този възглед ние имаме чувството за свобода само защото не познаваме принуждаващите ни мотиви. „Тук отново трябва да подчертаем, че това чувство за свобода се основава на отсъствието на външни принуждаващи мотиви... Нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост" (Цийен, Ръководство по физиологическа психология, стр.
към текста >>
207 и сл.)*/* От
нос
но начина, по който тук се говори за „материализъм", и основанието за това сравни втората добавка в края на тази глава.
В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси. Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм. Според този възглед ние имаме чувството за свобода само защото не познаваме принуждаващите ни мотиви. „Тук отново трябва да подчертаем, че това чувство за свобода се основава на отсъствието на външни принуждаващи мотиви... Нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост" (Цийен, Ръководство по физиологическа психология, стр.
207 и сл.)*/* Относно начина, по който тук се говори за „материализъм", и основанието за това сравни втората добавка в края на тази глава.
- Б. а./ Друга възможност е тази, някой да вижда в една духовна същност, абсолютното извън човека, криещо се зад явленията. Тогава той ще търси и подтика към действията в една такава духовна сила. Откриваемите в неговия разум нравствени принципи той ще разглежда като еманация на тази същност сама по себе си, която има свои специални намерения спрямо човека. На дуалиста от това направление нравствените закони му изглеждат като продиктувани от абсолютното, а чрез своя разум човекът просто трябва да изследва и изпълнява тези решения на абсолютната същност.
към текста >>
Друга възмож
нос
т е тази, някой да вижда в една духовна същ
нос
т, абсолютното извън човека, криещо се зад явленията.
Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм. Според този възглед ние имаме чувството за свобода само защото не познаваме принуждаващите ни мотиви. „Тук отново трябва да подчертаем, че това чувство за свобода се основава на отсъствието на външни принуждаващи мотиви... Нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост" (Цийен, Ръководство по физиологическа психология, стр. 207 и сл.)*/* Относно начина, по който тук се говори за „материализъм", и основанието за това сравни втората добавка в края на тази глава. - Б. а./
Друга възможност е тази, някой да вижда в една духовна същност, абсолютното извън човека, криещо се зад явленията.
Тогава той ще търси и подтика към действията в една такава духовна сила. Откриваемите в неговия разум нравствени принципи той ще разглежда като еманация на тази същност сама по себе си, която има свои специални намерения спрямо човека. На дуалиста от това направление нравствените закони му изглеждат като продиктувани от абсолютното, а чрез своя разум човекът просто трябва да изследва и изпълнява тези решения на абсолютната същност. На дуалиста нравствения ред в света му изглежда като възприемаем отблясък на един по-висш ред, стоящ зад него. Земната нравственост е проява на всемирния ред извън човека.
към текста >>
Откриваемите в неговия разум нравствени принципи той ще разглежда като еманация на тази същ
нос
т сама по себе си, която има свои специални намерения спрямо човека.
„Тук отново трябва да подчертаем, че това чувство за свобода се основава на отсъствието на външни принуждаващи мотиви... Нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост" (Цийен, Ръководство по физиологическа психология, стр. 207 и сл.)*/* Относно начина, по който тук се говори за „материализъм", и основанието за това сравни втората добавка в края на тази глава. - Б. а./ Друга възможност е тази, някой да вижда в една духовна същност, абсолютното извън човека, криещо се зад явленията. Тогава той ще търси и подтика към действията в една такава духовна сила.
Откриваемите в неговия разум нравствени принципи той ще разглежда като еманация на тази същност сама по себе си, която има свои специални намерения спрямо човека.
На дуалиста от това направление нравствените закони му изглеждат като продиктувани от абсолютното, а чрез своя разум човекът просто трябва да изследва и изпълнява тези решения на абсолютната същност. На дуалиста нравствения ред в света му изглежда като възприемаем отблясък на един по-висш ред, стоящ зад него. Земната нравственост е проява на всемирния ред извън човека. В този нравствен ред от значение е не човекът, а Съществото само за себе си, извънчовешкото Същество. Човекът трябва да върши желаното от това Същество.
към текста >>
На дуалиста от това направление нравствените закони му изглеждат като продиктувани от абсолютното, а чрез своя разум човекът просто трябва да изследва и изпълнява тези решения на абсолютната същ
нос
т.
207 и сл.)*/* Относно начина, по който тук се говори за „материализъм", и основанието за това сравни втората добавка в края на тази глава. - Б. а./ Друга възможност е тази, някой да вижда в една духовна същност, абсолютното извън човека, криещо се зад явленията. Тогава той ще търси и подтика към действията в една такава духовна сила. Откриваемите в неговия разум нравствени принципи той ще разглежда като еманация на тази същност сама по себе си, която има свои специални намерения спрямо човека.
На дуалиста от това направление нравствените закони му изглеждат като продиктувани от абсолютното, а чрез своя разум човекът просто трябва да изследва и изпълнява тези решения на абсолютната същност.
На дуалиста нравствения ред в света му изглежда като възприемаем отблясък на един по-висш ред, стоящ зад него. Земната нравственост е проява на всемирния ред извън човека. В този нравствен ред от значение е не човекът, а Съществото само за себе си, извънчовешкото Същество. Човекът трябва да върши желаното от това Същество. Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание.
към текста >>
Земната нравстве
нос
т е проява на всемирния ред извън човека.
Друга възможност е тази, някой да вижда в една духовна същност, абсолютното извън човека, криещо се зад явленията. Тогава той ще търси и подтика към действията в една такава духовна сила. Откриваемите в неговия разум нравствени принципи той ще разглежда като еманация на тази същност сама по себе си, която има свои специални намерения спрямо човека. На дуалиста от това направление нравствените закони му изглеждат като продиктувани от абсолютното, а чрез своя разум човекът просто трябва да изследва и изпълнява тези решения на абсолютната същност. На дуалиста нравствения ред в света му изглежда като възприемаем отблясък на един по-висш ред, стоящ зад него.
Земната нравственост е проява на всемирния ред извън човека.
В този нравствен ред от значение е не човекът, а Съществото само за себе си, извънчовешкото Същество. Човекът трябва да върши желаното от това Същество. Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание. Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството. „Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871).
към текста >>
„Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравстве
нос
тта е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871).
Земната нравственост е проява на всемирния ред извън човека. В този нравствен ред от значение е не човекът, а Съществото само за себе си, извънчовешкото Същество. Човекът трябва да върши желаното от това Същество. Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание. Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството.
„Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871).
Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен. Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното. За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява. Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи. Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си".
към текста >>
Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дей
нос
т е само резултат от чисто механична зако
нос
ъобраз
нос
т, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното.
Човекът трябва да върши желаното от това Същество. Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание. Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството. „Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871). Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен.
Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното.
За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява. Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи. Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си". Монизмът ще трябва да признае частичната правота на наивния реализъм, защото той признава правотата на света на възприятията. Който не е способен да произвежда нравствените идеи чрез интуиция, той трябва да ги приема от други хора.
към текста >>
За свободата няма място в рамките на материализма, както и на ед
нос
транчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реал
нос
т, без да я изживява.
Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание. Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството. „Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871). Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен. Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното.
За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява.
Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи. Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си". Монизмът ще трябва да признае частичната правота на наивния реализъм, защото той признава правотата на света на възприятията. Който не е способен да произвежда нравствените идеи чрез интуиция, той трябва да ги приема от други хора. Доколкото човекът приема нравствените си принципи отвън, той действително е несвободен.
към текста >>
Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същ
нос
т, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си".
„Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871). Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен. Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното. За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява. Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи.
Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си".
Монизмът ще трябва да признае частичната правота на наивния реализъм, защото той признава правотата на света на възприятията. Който не е способен да произвежда нравствените идеи чрез интуиция, той трябва да ги приема от други хора. Доколкото човекът приема нравствените си принципи отвън, той действително е несвободен. Но монизмът придава на идеята и на възприятието еднакво значение. А идеята може да се появи в човешкия индивид.
към текста >>
Защото светът на идеите се изявява не в една общ
нос
т от хора, а само в човешки индивиди.
Той се оказва несвободен в света на възприятията, а в себе си осъществява свободния Дух. За привърженика на монизма нравствените заповеди, които просто умозаключавашият метафизик трябва да разглежда като еманации на една по-висша сила, представляват мисли на хората, за него нравствения ред в света не е копие нито на някакъв механичен ред в природата, нито на някакъв всемирен ред извън човека, а изцяло свободно човешко дело. Човекът няма за задача да налага в света волята на някакво намиращо се извън него същество, а трябва да прокарва своята собствена воля; той не осъществява решенията и намеренията на друго същество, а своите собствени. Зад действащите хора монизмът не вижда целите на някакво чуждо за него всемирно насочване, определящо хората по своя воля, а напротив: Доколкото хората осъществяват интуитивни идеи, те преследват само своите собствени, човешки цели. Действително всеки индивид преследва своите специфични цели.
Защото светът на идеите се изявява не в една общност от хора, а само в човешки индивиди.
Онова, което се установява като обща цел на една човешка съвкупност, е само последица от отделните волеви действия на индивидите, и то най-вече на неколцина отбрани, които останалите следват заради авторитета им. Всеки от нас е призван да стане свободен Дух, както всяко розово семе е призвано да стане роза. Следователно в областта на истински нравствените действия монизмът е философия на свободата. Като философия на действителността той в еднаква степен отхвърля метафизическите, нереални ограничения на свободния дух, както признава физическите и исторически (наивно- реални) ограничения на наивния човек. Тъй като той не разглежда човека като завършен продукт, който всеки миг от живота си разгръща цялостната си същност, за него изглежда безпредметен спорът дали човекът като такъв е свободен или не.
към текста >>
Онова, което се установява като обща цел на една човешка съвкуп
нос
т, е само последица от отделните волеви действия на индивидите, и то най-вече на неколцина отбрани, които останалите следват заради авторитета им.
За привърженика на монизма нравствените заповеди, които просто умозаключавашият метафизик трябва да разглежда като еманации на една по-висша сила, представляват мисли на хората, за него нравствения ред в света не е копие нито на някакъв механичен ред в природата, нито на някакъв всемирен ред извън човека, а изцяло свободно човешко дело. Човекът няма за задача да налага в света волята на някакво намиращо се извън него същество, а трябва да прокарва своята собствена воля; той не осъществява решенията и намеренията на друго същество, а своите собствени. Зад действащите хора монизмът не вижда целите на някакво чуждо за него всемирно насочване, определящо хората по своя воля, а напротив: Доколкото хората осъществяват интуитивни идеи, те преследват само своите собствени, човешки цели. Действително всеки индивид преследва своите специфични цели. Защото светът на идеите се изявява не в една общност от хора, а само в човешки индивиди.
Онова, което се установява като обща цел на една човешка съвкупност, е само последица от отделните волеви действия на индивидите, и то най-вече на неколцина отбрани, които останалите следват заради авторитета им.
Всеки от нас е призван да стане свободен Дух, както всяко розово семе е призвано да стане роза. Следователно в областта на истински нравствените действия монизмът е философия на свободата. Като философия на действителността той в еднаква степен отхвърля метафизическите, нереални ограничения на свободния дух, както признава физическите и исторически (наивно- реални) ограничения на наивния човек. Тъй като той не разглежда човека като завършен продукт, който всеки миг от живота си разгръща цялостната си същност, за него изглежда безпредметен спорът дали човекът като такъв е свободен или не. В човека той вижда едно развиващо се същество и поставя въпроса, дали по този път на развитие може да се постигне и равнището на свободния дух.
към текста >>
Като философия на действител
нос
тта той в еднаква степен отхвърля метафизическите, нереални ограничения на свободния дух, както признава физическите и исторически (наивно- реални) ограничения на наивния човек.
Действително всеки индивид преследва своите специфични цели. Защото светът на идеите се изявява не в една общност от хора, а само в човешки индивиди. Онова, което се установява като обща цел на една човешка съвкупност, е само последица от отделните волеви действия на индивидите, и то най-вече на неколцина отбрани, които останалите следват заради авторитета им. Всеки от нас е призван да стане свободен Дух, както всяко розово семе е призвано да стане роза. Следователно в областта на истински нравствените действия монизмът е философия на свободата.
Като философия на действителността той в еднаква степен отхвърля метафизическите, нереални ограничения на свободния дух, както признава физическите и исторически (наивно- реални) ограничения на наивния човек.
Тъй като той не разглежда човека като завършен продукт, който всеки миг от живота си разгръща цялостната си същност, за него изглежда безпредметен спорът дали човекът като такъв е свободен или не. В човека той вижда едно развиващо се същество и поставя въпроса, дали по този път на развитие може да се постигне и равнището на свободния дух. Монизмът знае, че от ръцете на природата човекът не излиза като напълно готов свободен дух, но тя го довежда до една определена степен, от която той продължава да се развива все още като несвободно същество, докато стигне точката, където сам намира себе си. Монизмът е наясно, че едно същество, което действа под физическа или морална принуда, не може да бъде истински нравствено. Прехода през автоматичните действия (по силата на естествени нагони и инстинкти) и прехода през покорните действия (съобразно нравствени норми) той разглежда като необходими предстепени на нравствеността, но съзира възможността за преодоляване на двата преходни етапа посредством свободния Дух.
към текста >>
Тъй като той не разглежда човека като завършен продукт, който всеки миг от живота си разгръща цялостната си същ
нос
т, за него изглежда безпредметен спорът дали човекът като такъв е свободен или не.
Защото светът на идеите се изявява не в една общност от хора, а само в човешки индивиди. Онова, което се установява като обща цел на една човешка съвкупност, е само последица от отделните волеви действия на индивидите, и то най-вече на неколцина отбрани, които останалите следват заради авторитета им. Всеки от нас е призван да стане свободен Дух, както всяко розово семе е призвано да стане роза. Следователно в областта на истински нравствените действия монизмът е философия на свободата. Като философия на действителността той в еднаква степен отхвърля метафизическите, нереални ограничения на свободния дух, както признава физическите и исторически (наивно- реални) ограничения на наивния човек.
Тъй като той не разглежда човека като завършен продукт, който всеки миг от живота си разгръща цялостната си същност, за него изглежда безпредметен спорът дали човекът като такъв е свободен или не.
В човека той вижда едно развиващо се същество и поставя въпроса, дали по този път на развитие може да се постигне и равнището на свободния дух. Монизмът знае, че от ръцете на природата човекът не излиза като напълно готов свободен дух, но тя го довежда до една определена степен, от която той продължава да се развива все още като несвободно същество, докато стигне точката, където сам намира себе си. Монизмът е наясно, че едно същество, което действа под физическа или морална принуда, не може да бъде истински нравствено. Прехода през автоматичните действия (по силата на естествени нагони и инстинкти) и прехода през покорните действия (съобразно нравствени норми) той разглежда като необходими предстепени на нравствеността, но съзира възможността за преодоляване на двата преходни етапа посредством свободния Дух. Монизмът в общи линии освобождава истинския нравствен светоглед от оковите на вътрешния свят, характерни за наивните нравствени максими, и от извънсветовните нравствени максими, характерни за умозаключаващите метафизици.
към текста >>
Прехода през автоматичните действия (по силата на естествени нагони и инстинкти) и прехода през покорните действия (съобразно нравствени норми) той разглежда като необходими предстепени на нравстве
нос
тта, но съзира възмож
нос
тта за преодоляване на двата преходни етапа посредством свободния Дух.
Като философия на действителността той в еднаква степен отхвърля метафизическите, нереални ограничения на свободния дух, както признава физическите и исторически (наивно- реални) ограничения на наивния човек. Тъй като той не разглежда човека като завършен продукт, който всеки миг от живота си разгръща цялостната си същност, за него изглежда безпредметен спорът дали човекът като такъв е свободен или не. В човека той вижда едно развиващо се същество и поставя въпроса, дали по този път на развитие може да се постигне и равнището на свободния дух. Монизмът знае, че от ръцете на природата човекът не излиза като напълно готов свободен дух, но тя го довежда до една определена степен, от която той продължава да се развива все още като несвободно същество, докато стигне точката, където сам намира себе си. Монизмът е наясно, че едно същество, което действа под физическа или морална принуда, не може да бъде истински нравствено.
Прехода през автоматичните действия (по силата на естествени нагони и инстинкти) и прехода през покорните действия (съобразно нравствени норми) той разглежда като необходими предстепени на нравствеността, но съзира възможността за преодоляване на двата преходни етапа посредством свободния Дух.
Монизмът в общи линии освобождава истинския нравствен светоглед от оковите на вътрешния свят, характерни за наивните нравствени максими, и от извънсветовните нравствени максими, характерни за умозаключаващите метафизици. Едните не може да премахне, както не може да премахне възприятията, а другите отхвърля, понеже той търси всички принципи за изясняване на всемирните явления в рамките на света, а не извън него. Точно както монизмът изобщо не допуска мисълта за други принципи на познанието освен човешките (срв. стр.115 и сл.), по същия начин той решително отхвърля мисълта за други нравствени максими освен човешките. Подобно на човешкото познание, човешката нравственост е обусловена от човешката природа.
към текста >>
Подобно на човешкото познание, човешката нравстве
нос
т е обусловена от човешката природа.
Прехода през автоматичните действия (по силата на естествени нагони и инстинкти) и прехода през покорните действия (съобразно нравствени норми) той разглежда като необходими предстепени на нравствеността, но съзира възможността за преодоляване на двата преходни етапа посредством свободния Дух. Монизмът в общи линии освобождава истинския нравствен светоглед от оковите на вътрешния свят, характерни за наивните нравствени максими, и от извънсветовните нравствени максими, характерни за умозаключаващите метафизици. Едните не може да премахне, както не може да премахне възприятията, а другите отхвърля, понеже той търси всички принципи за изясняване на всемирните явления в рамките на света, а не извън него. Точно както монизмът изобщо не допуска мисълта за други принципи на познанието освен човешките (срв. стр.115 и сл.), по същия начин той решително отхвърля мисълта за други нравствени максими освен човешките.
Подобно на човешкото познание, човешката нравственост е обусловена от човешката природа.
И както други същества ще разбират под познание нещо съвсем друго в сравнение с нас, така други същества ще имат и друга нравственост. За привърженика на монизма нравствеността представлява специфично човешко качество, а свободата е човешката форма да бъдеш нравствен. Първа добавка към новото издание (1918 г.). Известно затруднение при преценката на изложеното в двата предходни раздела може да възникне поради това, че човек като че ли се вижда изправен пред някакво противоречие. От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните идеи, се изявяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание.
към текста >>
И както други същества ще разбират под познание нещо съвсем друго в сравнение с нас, така други същества ще имат и друга нравстве
нос
т.
Монизмът в общи линии освобождава истинския нравствен светоглед от оковите на вътрешния свят, характерни за наивните нравствени максими, и от извънсветовните нравствени максими, характерни за умозаключаващите метафизици. Едните не може да премахне, както не може да премахне възприятията, а другите отхвърля, понеже той търси всички принципи за изясняване на всемирните явления в рамките на света, а не извън него. Точно както монизмът изобщо не допуска мисълта за други принципи на познанието освен човешките (срв. стр.115 и сл.), по същия начин той решително отхвърля мисълта за други нравствени максими освен човешките. Подобно на човешкото познание, човешката нравственост е обусловена от човешката природа.
И както други същества ще разбират под познание нещо съвсем друго в сравнение с нас, така други същества ще имат и друга нравственост.
За привърженика на монизма нравствеността представлява специфично човешко качество, а свободата е човешката форма да бъдеш нравствен. Първа добавка към новото издание (1918 г.). Известно затруднение при преценката на изложеното в двата предходни раздела може да възникне поради това, че човек като че ли се вижда изправен пред някакво противоречие. От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните идеи, се изявяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание. Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противоположност разкрива частица от същността на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за свободата.
към текста >>
За привърженика на монизма нравстве
нос
тта представлява специфично човешко качество, а свободата е човешката форма да бъдеш нравствен.
Едните не може да премахне, както не може да премахне възприятията, а другите отхвърля, понеже той търси всички принципи за изясняване на всемирните явления в рамките на света, а не извън него. Точно както монизмът изобщо не допуска мисълта за други принципи на познанието освен човешките (срв. стр.115 и сл.), по същия начин той решително отхвърля мисълта за други нравствени максими освен човешките. Подобно на човешкото познание, човешката нравственост е обусловена от човешката природа. И както други същества ще разбират под познание нещо съвсем друго в сравнение с нас, така други същества ще имат и друга нравственост.
За привърженика на монизма нравствеността представлява специфично човешко качество, а свободата е човешката форма да бъдеш нравствен.
Първа добавка към новото издание (1918 г.). Известно затруднение при преценката на изложеното в двата предходни раздела може да възникне поради това, че човек като че ли се вижда изправен пред някакво противоречие. От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните идеи, се изявяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание. Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противоположност разкрива частица от същността на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за свободата. За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не позволява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реалност мисъл си остава „чисто противоречие".
към текста >>
Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противополож
нос
т разкрива частица от същ
нос
тта на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за свободата.
И както други същества ще разбират под познание нещо съвсем друго в сравнение с нас, така други същества ще имат и друга нравственост. За привърженика на монизма нравствеността представлява специфично човешко качество, а свободата е човешката форма да бъдеш нравствен. Първа добавка към новото издание (1918 г.). Известно затруднение при преценката на изложеното в двата предходни раздела може да възникне поради това, че човек като че ли се вижда изправен пред някакво противоречие. От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните идеи, се изявяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание.
Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противоположност разкрива частица от същността на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за свободата.
За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не позволява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реалност мисъл си остава „чисто противоречие". За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка. Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият характер на познавателните идеи и индивидуалният характер на нравствените идеи, се превръща - погледнато е неговата реалност - направо в живо понятие. Един отличителен белег на човешката същност е заложен в това, че в човека подлежащото на интуитивно схващане се движи като живо махало от една крайна точка до друга между общовалидното познание, и индивидуалното преживяване на това общовалидно. Който не може да види едната крайна точка на махалото в нейната реалност, за него мисленето си остава само една субективна човешка дейност; който не може да вникне в другата крайна точка, на него му се струва, че в мисловната дейност на човека се загубва всеки индивидуален живот.
към текста >>
За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не позволява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реал
нос
т мисъл си остава „чисто противоречие".
За привърженика на монизма нравствеността представлява специфично човешко качество, а свободата е човешката форма да бъдеш нравствен. Първа добавка към новото издание (1918 г.). Известно затруднение при преценката на изложеното в двата предходни раздела може да възникне поради това, че човек като че ли се вижда изправен пред някакво противоречие. От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните идеи, се изявяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание. Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противоположност разкрива частица от същността на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за свободата.
За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не позволява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реалност мисъл си остава „чисто противоречие".
За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка. Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият характер на познавателните идеи и индивидуалният характер на нравствените идеи, се превръща - погледнато е неговата реалност - направо в живо понятие. Един отличителен белег на човешката същност е заложен в това, че в човека подлежащото на интуитивно схващане се движи като живо махало от една крайна точка до друга между общовалидното познание, и индивидуалното преживяване на това общовалидно. Който не може да види едната крайна точка на махалото в нейната реалност, за него мисленето си остава само една субективна човешка дейност; който не може да вникне в другата крайна точка, на него му се струва, че в мисловната дейност на човека се загубва всеки индивидуален живот. За мислителя от първия тип непроницаем факт е познанието, а за мислителя от втория тип - нравственият живот.
към текста >>
За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реал
нос
т, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дей
нос
т, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка.
Първа добавка към новото издание (1918 г.). Известно затруднение при преценката на изложеното в двата предходни раздела може да възникне поради това, че човек като че ли се вижда изправен пред някакво противоречие. От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните идеи, се изявяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание. Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противоположност разкрива частица от същността на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за свободата. За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не позволява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реалност мисъл си остава „чисто противоречие".
За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка.
Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият характер на познавателните идеи и индивидуалният характер на нравствените идеи, се превръща - погледнато е неговата реалност - направо в живо понятие. Един отличителен белег на човешката същност е заложен в това, че в човека подлежащото на интуитивно схващане се движи като живо махало от една крайна точка до друга между общовалидното познание, и индивидуалното преживяване на това общовалидно. Който не може да види едната крайна точка на махалото в нейната реалност, за него мисленето си остава само една субективна човешка дейност; който не може да вникне в другата крайна точка, на него му се струва, че в мисловната дейност на човека се загубва всеки индивидуален живот. За мислителя от първия тип непроницаем факт е познанието, а за мислителя от втория тип - нравственият живот. За обясняване на едното или на другото двамата ще приведат всякакви доводи, но все неуместни, тъй като всъщност и двамата или не схващат изживяемостта на мисленето, или погрешно я смятат за чисто абстрахираща дейност.
към текста >>
Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият характер на познавателните идеи и индивидуалният характер на нравствените идеи, се превръща - погледнато е неговата реал
нос
т - направо в живо понятие.
Известно затруднение при преценката на изложеното в двата предходни раздела може да възникне поради това, че човек като че ли се вижда изправен пред някакво противоречие. От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните идеи, се изявяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание. Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противоположност разкрива частица от същността на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за свободата. За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не позволява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реалност мисъл си остава „чисто противоречие". За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка.
Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият характер на познавателните идеи и индивидуалният характер на нравствените идеи, се превръща - погледнато е неговата реалност - направо в живо понятие.
Един отличителен белег на човешката същност е заложен в това, че в човека подлежащото на интуитивно схващане се движи като живо махало от една крайна точка до друга между общовалидното познание, и индивидуалното преживяване на това общовалидно. Който не може да види едната крайна точка на махалото в нейната реалност, за него мисленето си остава само една субективна човешка дейност; който не може да вникне в другата крайна точка, на него му се струва, че в мисловната дейност на човека се загубва всеки индивидуален живот. За мислителя от първия тип непроницаем факт е познанието, а за мислителя от втория тип - нравственият живот. За обясняване на едното или на другото двамата ще приведат всякакви доводи, но все неуместни, тъй като всъщност и двамата или не схващат изживяемостта на мисленето, или погрешно я смятат за чисто абстрахираща дейност. Втора добавка към новото издание (1918 г.).
към текста >>
Един отличителен белег на човешката същ
нос
т е заложен в това, че в човека подлежащото на интуитивно схващане се движи като живо махало от една крайна точка до друга между общовалидното познание, и индивидуалното преживяване на това общовалидно.
От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните идеи, се изявяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание. Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противоположност разкрива частица от същността на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за свободата. За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не позволява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реалност мисъл си остава „чисто противоречие". За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка. Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият характер на познавателните идеи и индивидуалният характер на нравствените идеи, се превръща - погледнато е неговата реалност - направо в живо понятие.
Един отличителен белег на човешката същност е заложен в това, че в човека подлежащото на интуитивно схващане се движи като живо махало от една крайна точка до друга между общовалидното познание, и индивидуалното преживяване на това общовалидно.
Който не може да види едната крайна точка на махалото в нейната реалност, за него мисленето си остава само една субективна човешка дейност; който не може да вникне в другата крайна точка, на него му се струва, че в мисловната дейност на човека се загубва всеки индивидуален живот. За мислителя от първия тип непроницаем факт е познанието, а за мислителя от втория тип - нравственият живот. За обясняване на едното или на другото двамата ще приведат всякакви доводи, но все неуместни, тъй като всъщност и двамата или не схващат изживяемостта на мисленето, или погрешно я смятат за чисто абстрахираща дейност. Втора добавка към новото издание (1918 г.). На стр.156 се говори за материализъм.
към текста >>
Който не може да види едната крайна точка на махалото в нейната реал
нос
т, за него мисленето си остава само една субективна човешка дей
нос
т; който не може да вникне в другата крайна точка, на него му се струва, че в мисловната дей
нос
т на човека се загубва всеки индивидуален живот.
Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противоположност разкрива частица от същността на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за свободата. За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не позволява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реалност мисъл си остава „чисто противоречие". За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка. Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият характер на познавателните идеи и индивидуалният характер на нравствените идеи, се превръща - погледнато е неговата реалност - направо в живо понятие. Един отличителен белег на човешката същност е заложен в това, че в човека подлежащото на интуитивно схващане се движи като живо махало от една крайна точка до друга между общовалидното познание, и индивидуалното преживяване на това общовалидно.
Който не може да види едната крайна точка на махалото в нейната реалност, за него мисленето си остава само една субективна човешка дейност; който не може да вникне в другата крайна точка, на него му се струва, че в мисловната дейност на човека се загубва всеки индивидуален живот.
За мислителя от първия тип непроницаем факт е познанието, а за мислителя от втория тип - нравственият живот. За обясняване на едното или на другото двамата ще приведат всякакви доводи, но все неуместни, тъй като всъщност и двамата или не схващат изживяемостта на мисленето, или погрешно я смятат за чисто абстрахираща дейност. Втора добавка към новото издание (1918 г.). На стр.156 се говори за материализъм. На мен ми е добре известно, че има мислители като например цитирания там Т.
към текста >>
За обясняване на едното или на другото двамата ще приведат всякакви доводи, но все неуместни, тъй като всъщ
нос
т и двамата или не схващат изживяемостта на мисленето, или погрешно я смятат за чисто абстрахираща дей
нос
т.
За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка. Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият характер на познавателните идеи и индивидуалният характер на нравствените идеи, се превръща - погледнато е неговата реалност - направо в живо понятие. Един отличителен белег на човешката същност е заложен в това, че в човека подлежащото на интуитивно схващане се движи като живо махало от една крайна точка до друга между общовалидното познание, и индивидуалното преживяване на това общовалидно. Който не може да види едната крайна точка на махалото в нейната реалност, за него мисленето си остава само една субективна човешка дейност; който не може да вникне в другата крайна точка, на него му се струва, че в мисловната дейност на човека се загубва всеки индивидуален живот. За мислителя от първия тип непроницаем факт е познанието, а за мислителя от втория тип - нравственият живот.
За обясняване на едното или на другото двамата ще приведат всякакви доводи, но все неуместни, тъй като всъщност и двамата или не схващат изживяемостта на мисленето, или погрешно я смятат за чисто абстрахираща дейност.
Втора добавка към новото издание (1918 г.). На стр.156 се говори за материализъм. На мен ми е добре известно, че има мислители като например цитирания там Т. Цийен, които ни най-малко не смятат себе си за материалисти, но от гледната точка, застъпвана в тази книга, трябва да бъдат характеризирани с това понятие. Въпросът не опира до това, дали някой казва, че за него светът не се ограничава само в материалното битие, поради което той не бил материалист, а дали изгражда понятия, които са приложими само към едно материално битие.
към текста >>
Това, че не го прави, е в резултат само на онази непоследовател
нос
т, която толкова често е последица от недоведеното докрай мислене.
На стр.156 се говори за материализъм. На мен ми е добре известно, че има мислители като например цитирания там Т. Цийен, които ни най-малко не смятат себе си за материалисти, но от гледната точка, застъпвана в тази книга, трябва да бъдат характеризирани с това понятие. Въпросът не опира до това, дали някой казва, че за него светът не се ограничава само в материалното битие, поради което той не бил материалист, а дали изгражда понятия, които са приложими само към едно материално битие. Който твърди, че „нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост", той е формулирал едно понятие, приложимо само към материални процеси, но не и към действията, нито към битието; и ако в мисълта си доведе своето понятие докрай, той би трябвало да мисли именно материалистически.
Това, че не го прави, е в резултат само на онази непоследователност, която толкова често е последица от недоведеното докрай мислене.
Сега често се чува, че материализмът на XIX век бил научно оборен. В действителност той съвсем не е оборен. В днешни дни обаче често не се забелязва, че липсват други идеи освен тия, с които може да се намери достъп само до материалното. По такъв начин сега материализмът се прикрива, докато през втората половина на XIX век открито се е излагал на показ. Спрямо един възглед за духовно вникване в света прикритият материализъм на съвременността проявява не по-малка нетърпимост, отколкото афишираният от миналото столетие.
към текста >>
В действител
нос
т той съвсем не е оборен.
Цийен, които ни най-малко не смятат себе си за материалисти, но от гледната точка, застъпвана в тази книга, трябва да бъдат характеризирани с това понятие. Въпросът не опира до това, дали някой казва, че за него светът не се ограничава само в материалното битие, поради което той не бил материалист, а дали изгражда понятия, които са приложими само към едно материално битие. Който твърди, че „нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост", той е формулирал едно понятие, приложимо само към материални процеси, но не и към действията, нито към битието; и ако в мисълта си доведе своето понятие докрай, той би трябвало да мисли именно материалистически. Това, че не го прави, е в резултат само на онази непоследователност, която толкова често е последица от недоведеното докрай мислене. Сега често се чува, че материализмът на XIX век бил научно оборен.
В действителност той съвсем не е оборен.
В днешни дни обаче често не се забелязва, че липсват други идеи освен тия, с които може да се намери достъп само до материалното. По такъв начин сега материализмът се прикрива, докато през втората половина на XIX век открито се е излагал на показ. Спрямо един възглед за духовно вникване в света прикритият материализъм на съвременността проявява не по-малка нетърпимост, отколкото афишираният от миналото столетие. Той само заблуждава мнозина, които вярват, че отхвърлят един насочен към духовното възглед за свят, след като природонаучният „отдавна е изоставил материализма".
към текста >>
Спрямо един възглед за духовно вникване в света прикритият материализъм на съвремен
нос
тта проявява не по-малка нетърпимост, отколкото афишираният от миналото столетие.
Това, че не го прави, е в резултат само на онази непоследователност, която толкова често е последица от недоведеното докрай мислене. Сега често се чува, че материализмът на XIX век бил научно оборен. В действителност той съвсем не е оборен. В днешни дни обаче често не се забелязва, че липсват други идеи освен тия, с които може да се намери достъп само до материалното. По такъв начин сега материализмът се прикрива, докато през втората половина на XIX век открито се е излагал на показ.
Спрямо един възглед за духовно вникване в света прикритият материализъм на съвременността проявява не по-малка нетърпимост, отколкото афишираният от миналото столетие.
Той само заблуждава мнозина, които вярват, че отхвърлят един насочен към духовното възглед за свят, след като природонаучният „отдавна е изоставил материализма".
към текста >>
36.
14. НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ)
GA_4 Философия на свободата
НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕ
НОС
Т)
НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ)
/* Бележка на редактора: В оригиналния текст на заглавието на XIIглава - Нравствено въображение - отговаря буквално преведено„Моралната фантазия". Моралната фантазия е термин въведен от Рудолф Щайнер, има специфична окраска и не се среща често в обичайната философска литература. Читателят следва да се съобразява с горното, тъй като терминът „морална фантазия" се среща и в следващите страници, преведен с „нравствено въображение"./ Свободният дух действа по свои импулси, а именно интуиции, мисловно подбрани от целостта на неговия свят на идеите. За несвободния дух причината, поради която той отделя определена интуиция от своя свят на идеите, за да я положи в основата на едно действие, се намира в дадения му възприятиен свят, тоест в досегашните му преживявания.
към текста >>
Преди да стигне до някакво решение, той си спомня как някой е постъпил или е смятал за правилно да постъпи в аналогичен на неговия случай, или пък какво Бог е заповядал от
нос
но този случай и така нататък, и действа в зависимост от това.
/* Бележка на редактора: В оригиналния текст на заглавието на XIIглава - Нравствено въображение - отговаря буквално преведено„Моралната фантазия". Моралната фантазия е термин въведен от Рудолф Щайнер, има специфична окраска и не се среща често в обичайната философска литература. Читателят следва да се съобразява с горното, тъй като терминът „морална фантазия" се среща и в следващите страници, преведен с „нравствено въображение"./ Свободният дух действа по свои импулси, а именно интуиции, мисловно подбрани от целостта на неговия свят на идеите. За несвободния дух причината, поради която той отделя определена интуиция от своя свят на идеите, за да я положи в основата на едно действие, се намира в дадения му възприятиен свят, тоест в досегашните му преживявания.
Преди да стигне до някакво решение, той си спомня как някой е постъпил или е смятал за правилно да постъпи в аналогичен на неговия случай, или пък какво Бог е заповядал относно този случай и така нататък, и действа в зависимост от това.
За свободния дух тези предварителни условия не са единствените подтици към действие. Той взема едно направо първично решение, без да се интересува как други са постъпвали в подобен случай и каква заповед съществува за това. Той има чисто идейни причини, които го подбуждат да излъчи измежду множеството свои понятия едно точно определено и да го претвори в дело. Неговото действие обаче ще бъде част от възприемаемата действителност. Следователно извършеното от него ще бъде тъждествено с едно съвсем определено възприятийно съдържание.
към текста >>
Неговото действие обаче ще бъде част от възприемаемата действител
нос
т.
За несвободния дух причината, поради която той отделя определена интуиция от своя свят на идеите, за да я положи в основата на едно действие, се намира в дадения му възприятиен свят, тоест в досегашните му преживявания. Преди да стигне до някакво решение, той си спомня как някой е постъпил или е смятал за правилно да постъпи в аналогичен на неговия случай, или пък какво Бог е заповядал относно този случай и така нататък, и действа в зависимост от това. За свободния дух тези предварителни условия не са единствените подтици към действие. Той взема едно направо първично решение, без да се интересува как други са постъпвали в подобен случай и каква заповед съществува за това. Той има чисто идейни причини, които го подбуждат да излъчи измежду множеството свои понятия едно точно определено и да го претвори в дело.
Неговото действие обаче ще бъде част от възприемаемата действителност.
Следователно извършеното от него ще бъде тъждествено с едно съвсем определено възприятийно съдържание. Понятието ще трябва да се осъществи в един конкретен отделен процес. Самото понятие не ще може да съдържа този отделен случай. Към него то ще може да се отнася по същия начин, както едно понятие се отнася изобщо към дадено възприятие, например понятието за лъв към един отделен лъв. Междинно звено между понятието и възприятието е представата (срв.
към текста >>
Изхождайки от съвкуп
нос
тта на своите идеи, човекът произвежда конкретни представи на първо място чрез въображението.
Не прелюбодействай! Но и тези закони въздействат на несвободния дух само чрез насочване към някоя конкретна представа, например към представата за съответните временни наказания, за терзание на съвестта или за вечно проклятие и подобни. Щом подтикът към дадено действие се появи в общопонятийната форма (например: Прави добро на ближния си; живей така, че да не вредиш на здравето си), тогава във всеки отделен случай тепърва трябва да се намери конкретна представа за действие (отнасяне на понятието към дадено възприятийно съдържание). При свободния Дух, който не се влияе нито от някакъв образец, нито от страха за някакво наказание и т. н., това превръщане на понятието в представа винаги е необходимо.
Изхождайки от съвкупността на своите идеи, човекът произвежда конкретни представи на първо място чрез въображението.
Следователно, за да осъществи своите идеи и за да се утвърди, свободният дух се нуждае от нравствено въображение. То е източник за действията на свободния дух. Затова и само хора с нравствено въображение са действително морално продуктивни. Елементарните проповедници на морал, сиреч хората, които надълго и нашироко излагат нравствени правила, без да могат да ги превъплътят в конкретни представи, са морално непродуктивни. Те приличат на критиците, които умеят смислено да разясняват какви качества трябва да притежава една художествена творба, но не са в състояние лично да създадат абсолютно нищо.
към текста >>
За преобразуването на определен обект на възприемането или на съвкуп
нос
т от такива обекти в съответствие с дадена морална представа човек трябва да е схванал зако
нос
ъобразното съдържание (дотогавашния принцип на действие, който човек иска да обнови или да му даде нова насока) на този образ на възприятието.
Затова и само хора с нравствено въображение са действително морално продуктивни. Елементарните проповедници на морал, сиреч хората, които надълго и нашироко излагат нравствени правила, без да могат да ги превъплътят в конкретни представи, са морално непродуктивни. Те приличат на критиците, които умеят смислено да разясняват какви качества трябва да притежава една художествена творба, но не са в състояние лично да създадат абсолютно нищо. За да осъществи своите представи, нравственото въображение трябва да посегне към определена област от възприятия. Действието на човека не създава възприятия, а преоформя наличните възприятия и им придава нов облик.
За преобразуването на определен обект на възприемането или на съвкупност от такива обекти в съответствие с дадена морална представа човек трябва да е схванал законосъобразното съдържание (дотогавашния принцип на действие, който човек иска да обнови или да му даде нова насока) на този образ на възприятието.
Освен туй трябва да се намери начинът, по който тази законосъобразност може да се превърне в нова. Тази част на моралната активност почива върху знания за света на явленията, за който става въпрос. Следователно тя трябва да се търси в някой клон на научното познание въобще. Така редом с моралната идейна способност* и с нравственото въображение моралните действия предполагат способността за преоформяне на света на възприятията, без да се накърни подчинената му на природните закони взаимовръзка. Тази способност се нарича морална техника.
към текста >>
Освен туй трябва да се намери начинът, по който тази зако
нос
ъобраз
нос
т може да се превърне в нова.
Елементарните проповедници на морал, сиреч хората, които надълго и нашироко излагат нравствени правила, без да могат да ги превъплътят в конкретни представи, са морално непродуктивни. Те приличат на критиците, които умеят смислено да разясняват какви качества трябва да притежава една художествена творба, но не са в състояние лично да създадат абсолютно нищо. За да осъществи своите представи, нравственото въображение трябва да посегне към определена област от възприятия. Действието на човека не създава възприятия, а преоформя наличните възприятия и им придава нов облик. За преобразуването на определен обект на възприемането или на съвкупност от такива обекти в съответствие с дадена морална представа човек трябва да е схванал законосъобразното съдържание (дотогавашния принцип на действие, който човек иска да обнови или да му даде нова насока) на този образ на възприятието.
Освен туй трябва да се намери начинът, по който тази законосъобразност може да се превърне в нова.
Тази част на моралната активност почива върху знания за света на явленията, за който става въпрос. Следователно тя трябва да се търси в някой клон на научното познание въобще. Така редом с моралната идейна способност* и с нравственото въображение моралните действия предполагат способността за преоформяне на света на възприятията, без да се накърни подчинената му на природните закони взаимовръзка. Тази способност се нарича морална техника. Тя е усвоима в смисъла, в който може да се усвои всяка наука.
към текста >>
Тази част на моралната актив
нос
т почива върху знания за света на явленията, за който става въпрос.
Те приличат на критиците, които умеят смислено да разясняват какви качества трябва да притежава една художествена творба, но не са в състояние лично да създадат абсолютно нищо. За да осъществи своите представи, нравственото въображение трябва да посегне към определена област от възприятия. Действието на човека не създава възприятия, а преоформя наличните възприятия и им придава нов облик. За преобразуването на определен обект на възприемането или на съвкупност от такива обекти в съответствие с дадена морална представа човек трябва да е схванал законосъобразното съдържание (дотогавашния принцип на действие, който човек иска да обнови или да му даде нова насока) на този образ на възприятието. Освен туй трябва да се намери начинът, по който тази законосъобразност може да се превърне в нова.
Тази част на моралната активност почива върху знания за света на явленията, за който става въпрос.
Следователно тя трябва да се търси в някой клон на научното познание въобще. Така редом с моралната идейна способност* и с нравственото въображение моралните действия предполагат способността за преоформяне на света на възприятията, без да се накърни подчинената му на природните закони взаимовръзка. Тази способност се нарича морална техника. Тя е усвоима в смисъла, в който може да се усвои всяка наука. Общо взето, на хората по-лесно им се удава да намерят понятията за вече съществуващия свят, отколкото чрез въображението да определят продуктивно още несъществуващите бъдещи действия.
към текста >>
Така редом с моралната идейна способ
нос
т* и с нравственото въображение моралните действия предполагат способ
нос
тта за преоформяне на света на възприятията, без да се накърни подчинената му на природните закони взаимовръзка.
Действието на човека не създава възприятия, а преоформя наличните възприятия и им придава нов облик. За преобразуването на определен обект на възприемането или на съвкупност от такива обекти в съответствие с дадена морална представа човек трябва да е схванал законосъобразното съдържание (дотогавашния принцип на действие, който човек иска да обнови или да му даде нова насока) на този образ на възприятието. Освен туй трябва да се намери начинът, по който тази законосъобразност може да се превърне в нова. Тази част на моралната активност почива върху знания за света на явленията, за който става въпрос. Следователно тя трябва да се търси в някой клон на научното познание въобще.
Така редом с моралната идейна способност* и с нравственото въображение моралните действия предполагат способността за преоформяне на света на възприятията, без да се накърни подчинената му на природните закони взаимовръзка.
Тази способност се нарича морална техника. Тя е усвоима в смисъла, в който може да се усвои всяка наука. Общо взето, на хората по-лесно им се удава да намерят понятията за вече съществуващия свят, отколкото чрез въображението да определят продуктивно още несъществуващите бъдещи действия. Ето защо напълно възможно е хората без нравствено въображение да приемат моралните представи от другаде и умело да ги вграждат в действителността. Възможен е също така обратният случай, когато на хора с нравствено въображение им липсва техническото умение, така че, за да осъществят своите представи, те трябва да привличат други хора.
към текста >>
Тази способ
нос
т се нарича морална техника.
За преобразуването на определен обект на възприемането или на съвкупност от такива обекти в съответствие с дадена морална представа човек трябва да е схванал законосъобразното съдържание (дотогавашния принцип на действие, който човек иска да обнови или да му даде нова насока) на този образ на възприятието. Освен туй трябва да се намери начинът, по който тази законосъобразност може да се превърне в нова. Тази част на моралната активност почива върху знания за света на явленията, за който става въпрос. Следователно тя трябва да се търси в някой клон на научното познание въобще. Така редом с моралната идейна способност* и с нравственото въображение моралните действия предполагат способността за преоформяне на света на възприятията, без да се накърни подчинената му на природните закони взаимовръзка.
Тази способност се нарича морална техника.
Тя е усвоима в смисъла, в който може да се усвои всяка наука. Общо взето, на хората по-лесно им се удава да намерят понятията за вече съществуващия свят, отколкото чрез въображението да определят продуктивно още несъществуващите бъдещи действия. Ето защо напълно възможно е хората без нравствено въображение да приемат моралните представи от другаде и умело да ги вграждат в действителността. Възможен е също така обратният случай, когато на хора с нравствено въображение им липсва техническото умение, така че, за да осъществят своите представи, те трябва да привличат други хора. /* Само повърхностни разсъждения биха могли да съзрат в употребата на думата способност тук и на други места в тази книга връщане към учението на старата психология за Душевните способности.
към текста >>
Ето защо напълно възможно е хората без нравствено въображение да приемат моралните представи от другаде и умело да ги вграждат в действител
нос
тта.
Следователно тя трябва да се търси в някой клон на научното познание въобще. Така редом с моралната идейна способност* и с нравственото въображение моралните действия предполагат способността за преоформяне на света на възприятията, без да се накърни подчинената му на природните закони взаимовръзка. Тази способност се нарича морална техника. Тя е усвоима в смисъла, в който може да се усвои всяка наука. Общо взето, на хората по-лесно им се удава да намерят понятията за вече съществуващия свят, отколкото чрез въображението да определят продуктивно още несъществуващите бъдещи действия.
Ето защо напълно възможно е хората без нравствено въображение да приемат моралните представи от другаде и умело да ги вграждат в действителността.
Възможен е също така обратният случай, когато на хора с нравствено въображение им липсва техническото умение, така че, за да осъществят своите представи, те трябва да привличат други хора. /* Само повърхностни разсъждения биха могли да съзрат в употребата на думата способност тук и на други места в тази книга връщане към учението на старата психология за Душевните способности. а./ Значението и ясно проличава във връзка с казаното на стр. 89 н сл.
към текста >>
/* Само повърх
нос
тни разсъждения биха могли да съзрат в употребата на думата способ
нос
т тук и на други места в тази книга връщане към учението на старата психология за Душевните способ
нос
ти.
Тази способност се нарича морална техника. Тя е усвоима в смисъла, в който може да се усвои всяка наука. Общо взето, на хората по-лесно им се удава да намерят понятията за вече съществуващия свят, отколкото чрез въображението да определят продуктивно още несъществуващите бъдещи действия. Ето защо напълно възможно е хората без нравствено въображение да приемат моралните представи от другаде и умело да ги вграждат в действителността. Възможен е също така обратният случай, когато на хора с нравствено въображение им липсва техническото умение, така че, за да осъществят своите представи, те трябва да привличат други хора.
/* Само повърхностни разсъждения биха могли да съзрат в употребата на думата способност тук и на други места в тази книга връщане към учението на старата психология за Душевните способности.
а./ Значението и ясно проличава във връзка с казаното на стр. 89 н сл. - Б. Доколкото за моралните действия са необходими знания относно обектите от сферата на нашата дейност, действията ни се опират на тези знания.
към текста >>
Доколкото за моралните действия са необходими знания от
нос
но обектите от сферата на нашата дей
нос
т, действията ни се опират на тези знания.
/* Само повърхностни разсъждения биха могли да съзрат в употребата на думата способност тук и на други места в тази книга връщане към учението на старата психология за Душевните способности. а./ Значението и ясно проличава във връзка с казаното на стр. 89 н сл. - Б.
Доколкото за моралните действия са необходими знания относно обектите от сферата на нашата дейност, действията ни се опират на тези знания.
Онова, с което трябва да се съобразяваме тук, са природните закони. Ние имаме работа с естествознание, а не с етика. Нравственото въображение и моралната идейна способност могат да станат предмет на знанието едва след като са произведени от индивида. Но тогава те не продължават да регулират живота, а вече са го регулирали. Те трябва да се схващат като действащи причини наред с всички останали (цели те представляват само за субекта).
към текста >>
Нравственото въображение и моралната идейна способ
нос
т могат да станат предмет на знанието едва след като са произведени от индивида.
89 н сл. - Б. Доколкото за моралните действия са необходими знания относно обектите от сферата на нашата дейност, действията ни се опират на тези знания. Онова, с което трябва да се съобразяваме тук, са природните закони. Ние имаме работа с естествознание, а не с етика.
Нравственото въображение и моралната идейна способност могат да станат предмет на знанието едва след като са произведени от индивида.
Но тогава те не продължават да регулират живота, а вече са го регулирали. Те трябва да се схващат като действащи причини наред с всички останали (цели те представляват само за субекта). С тях ние се занимаваме като с едно естествознание на моралните представи. Успоредно с това не може да има някаква етика като наука за нормите. Поддържането на нормативния характер на моралните закони е било желателно поне дотолкова, доколкото етиката се е разбирала в смисъла на диетиката, която от условията на живот на организма извежда общи правила, за да може след туй въз основа на тях да влияе по-специално на тялото (Паулсен, Система на етиката).
към текста >>
Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщ
нос
т би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължител
нос
т на живота.
- Б. а./ Застъпваният тук възглед като че ли изпада в противоречие с онова фундаментално учение на съвременното естествознание, означавано като еволюционна теория. Но това е само привидно. Под еволюция се разбира реалното възникване на по-късното от по-ранното по пътя на природни закони. В органичния свят под еволюция се разбира обстоятелството, че по-късните (по-съвършените) органични форми са реални потомци на по-ранните (несъвършените) и са произлезли от тях съобразно природните закони.
Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота.
По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир. Тук не се взема под внимание, че при такава представа същността както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители. На никой еволюционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго. По същия начин от понятието за Кант-Лапласовата мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за мъглявината се приеме за пряко определено само от възприятието за мъглявината. С други думи казано, ако мисли последователно, еволюционистът е длъжен да твърди, че от по-ранни фази на развитието реално се получават по-късни и че ако ни е дадено понятието за несъвършеното и понятието за съвършеното, ние можем да прозрем взаимовръзката; но той в никакъв случай не би трябвало да допуска, че понятието, придобито за по-ранното, е достатъчно, за да може от него да се развие по-късното.
към текста >>
Тук не се взема под внимание, че при такава представа същ
нос
тта както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители.
Но това е само привидно. Под еволюция се разбира реалното възникване на по-късното от по-ранното по пътя на природни закони. В органичния свят под еволюция се разбира обстоятелството, че по-късните (по-съвършените) органични форми са реални потомци на по-ранните (несъвършените) и са произлезли от тях съобразно природните закони. Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота. По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир.
Тук не се взема под внимание, че при такава представа същността както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители.
На никой еволюционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго. По същия начин от понятието за Кант-Лапласовата мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за мъглявината се приеме за пряко определено само от възприятието за мъглявината. С други думи казано, ако мисли последователно, еволюционистът е длъжен да твърди, че от по-ранни фази на развитието реално се получават по-късни и че ако ни е дадено понятието за несъвършеното и понятието за съвършеното, ние можем да прозрем взаимовръзката; но той в никакъв случай не би трябвало да допуска, че понятието, придобито за по-ранното, е достатъчно, за да може от него да се развие по-късното. От това за етика следва, че той несъмнено може да прозре взаимовръзката между по-късни и по-ранни морални понятия, но също така, че дори една единствена нова морална идея не може да се вземе от по-ранни. Като морално същество индивидът произвежда своето съдържание.
към текста >>
За етика това произведено съдържание е една точно такава даде
нос
т, каквато са влечугите за естествоизпитателя.
На никой еволюционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго. По същия начин от понятието за Кант-Лапласовата мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за мъглявината се приеме за пряко определено само от възприятието за мъглявината. С други думи казано, ако мисли последователно, еволюционистът е длъжен да твърди, че от по-ранни фази на развитието реално се получават по-късни и че ако ни е дадено понятието за несъвършеното и понятието за съвършеното, ние можем да прозрем взаимовръзката; но той в никакъв случай не би трябвало да допуска, че понятието, придобито за по-ранното, е достатъчно, за да може от него да се развие по-късното. От това за етика следва, че той несъмнено може да прозре взаимовръзката между по-късни и по-ранни морални понятия, но също така, че дори една единствена нова морална идея не може да се вземе от по-ранни. Като морално същество индивидът произвежда своето съдържание.
За етика това произведено съдържание е една точно такава даденост, каквато са влечугите за естествоизпитателя.
Влечугите са произлезли от праамниотите; но от понятието за праамниотите естествоизпитателят не може да изведе понятието за влечугите. По-късни морални идеи се развиват от по-ранни; но от нравствените понятия на един по-ранен културен период етикът не може да извлече нравствените понятия на по-късния. Объркването се предизвиква от това, че като естествоизпитатели ние имаме фактите вече пред себе си и едва подир туй ги разглеждаме и опознаваме, докато при нравствените действия първо сами създаваме фактите, които впоследствие опознаваме. При еволюционния процес на нравствения ред в света ние извършваме онова, което природата извършва на по-нисша степен: Ние променяме нещо възприемаемо. Следователно етичната норма не може да бъде опозната като някой природен закон, а трябва да бъде създадена.
към текста >>
Хекеловото родословно дърво от едноклетъчните до човека като органично същество би трябвало да позволява възходящо проследяване без прекъсване на природната закон
нос
т и без нарушаване на единното развитие до индивида като нравствено същество в посочения смисъл.
Едва след като е налице, тя може да стане предмет на познанието. А не е ли възможно старото да бъде мерило за новото? Няма ли всеки човек да бъде принуден да сравнява произведеното от неговото нравствено въображение с унаследените нравствени учения? По отношение на проявяващото се като нравствено продуктивно това е в същата степен безсмислено, както ако речем да сравняваме една нова природна форма със старата и кажем: Тъй като влечугите не съвпадат с праамниотите, те са една неоправдана (болнава) форма. Следователно етичният индивидуализъм не противоречи на една правилно разбрана еволюционна теория, а следва пряко от нея.
Хекеловото родословно дърво от едноклетъчните до човека като органично същество би трябвало да позволява възходящо проследяване без прекъсване на природната законност и без нарушаване на единното развитие до индивида като нравствено същество в посочения смисъл.
Никъде обаче от същността на един предходен вид не би могла да се изведе същността на един следващ вид. А както е вярно, че нравствените идеи на индивида са произлезли възприемаемо от тези на неговите предци, по същия начин е вярно, че индивидът е нравствено безплоден, ако той самият няма морални идеи. Същият етичен индивидуализъм, който аз развих въз основа на предходните виждания, би могъл да се изведе и от еволюционната теория. Окончателното убеждение би било същото; само пътят на неговото постигане би бил друг. За еволюционната теория появата на съвсем нови нравствени идеи от нравственото въображение е толкова естествена, колкото и възникването на нов животински вид от някой друг.
към текста >>
Никъде обаче от същ
нос
тта на един предходен вид не би могла да се изведе същ
нос
тта на един следващ вид.
А не е ли възможно старото да бъде мерило за новото? Няма ли всеки човек да бъде принуден да сравнява произведеното от неговото нравствено въображение с унаследените нравствени учения? По отношение на проявяващото се като нравствено продуктивно това е в същата степен безсмислено, както ако речем да сравняваме една нова природна форма със старата и кажем: Тъй като влечугите не съвпадат с праамниотите, те са една неоправдана (болнава) форма. Следователно етичният индивидуализъм не противоречи на една правилно разбрана еволюционна теория, а следва пряко от нея. Хекеловото родословно дърво от едноклетъчните до човека като органично същество би трябвало да позволява възходящо проследяване без прекъсване на природната законност и без нарушаване на единното развитие до индивида като нравствено същество в посочения смисъл.
Никъде обаче от същността на един предходен вид не би могла да се изведе същността на един следващ вид.
А както е вярно, че нравствените идеи на индивида са произлезли възприемаемо от тези на неговите предци, по същия начин е вярно, че индивидът е нравствено безплоден, ако той самият няма морални идеи. Същият етичен индивидуализъм, който аз развих въз основа на предходните виждания, би могъл да се изведе и от еволюционната теория. Окончателното убеждение би било същото; само пътят на неговото постигане би бил друг. За еволюционната теория появата на съвсем нови нравствени идеи от нравственото въображение е толкова естествена, колкото и възникването на нов животински вид от някой друг. Като монистичен светоглед тази теория е длъжна единствено да отхвърля всяко чисто хипотетично, неподлежащо на идейно изживяване отвъдно (метафизическо) въздействие както в природния, така и в нравствения живот.
към текста >>
Той не може да приеме за изчерпана същ
нос
тта на една воля като нравствена, възвеждайки я към някакво непрекъснато свръхестествено въздействие върху нравствения живот (божествено управление на света отвън) или към едно специално Откровение (възвестяване на десетте заповеди), или пък към явяването на Бога на земята (Христос).
Окончателното убеждение би било същото; само пътят на неговото постигане би бил друг. За еволюционната теория появата на съвсем нови нравствени идеи от нравственото въображение е толкова естествена, колкото и възникването на нов животински вид от някой друг. Като монистичен светоглед тази теория е длъжна единствено да отхвърля всяко чисто хипотетично, неподлежащо на идейно изживяване отвъдно (метафизическо) въздействие както в природния, така и в нравствения живот. При това тя следва същия движещ я принцип, с чиято помощ издирва причините за нови органични форми, без да се позовава на намесата на някакво извънземно същество, което с оглед на някоя нова съзидателна мисъл чрез свръхестествено въздействие предизвиква появата на всеки нов вид. Точно както за обясняване на живото същество монизмът не може да изхожда от някаква свръхестествена съзидателна мисъл, така и на него му е невъзможно да изведе нравствения ред в света от причини, които не се намират в рамките на изживяемия свят.
Той не може да приеме за изчерпана същността на една воля като нравствена, възвеждайки я към някакво непрекъснато свръхестествено въздействие върху нравствения живот (божествено управление на света отвън) или към едно специално Откровение (възвестяване на десетте заповеди), или пък към явяването на Бога на земята (Христос).
Резултатът от действието на всичко това във и при човека се превръща в нравствено, едва когато чрез човешкото изживяване стане индивидуална собственост. За монизма нравствените процеси представляват продукти на света като всичко съществуващо в него и техните причини трябва да се търсят в света и по-точно в човека, защото човекът е носител на нравствеността. Така етичният индивидуализъм увенчава сградата, която Дарвин и Хекел се стремяха да издигнат за естествознанието. Той е одухотворено еволюционно учение, пренесено върху нравствения живот. Който по тесногръд начин априорно отнася понятието естествен към една своеволно ограничена област, той лесно може да стигне дотам, че в него да не намери място за свободното индивидуално действие.
към текста >>
Резултатът от действието на всичко това във и при човека се превръща в нравствено, едва когато чрез човешкото изживяване стане индивидуална собстве
нос
т.
За еволюционната теория появата на съвсем нови нравствени идеи от нравственото въображение е толкова естествена, колкото и възникването на нов животински вид от някой друг. Като монистичен светоглед тази теория е длъжна единствено да отхвърля всяко чисто хипотетично, неподлежащо на идейно изживяване отвъдно (метафизическо) въздействие както в природния, така и в нравствения живот. При това тя следва същия движещ я принцип, с чиято помощ издирва причините за нови органични форми, без да се позовава на намесата на някакво извънземно същество, което с оглед на някоя нова съзидателна мисъл чрез свръхестествено въздействие предизвиква появата на всеки нов вид. Точно както за обясняване на живото същество монизмът не може да изхожда от някаква свръхестествена съзидателна мисъл, така и на него му е невъзможно да изведе нравствения ред в света от причини, които не се намират в рамките на изживяемия свят. Той не може да приеме за изчерпана същността на една воля като нравствена, възвеждайки я към някакво непрекъснато свръхестествено въздействие върху нравствения живот (божествено управление на света отвън) или към едно специално Откровение (възвестяване на десетте заповеди), или пък към явяването на Бога на земята (Христос).
Резултатът от действието на всичко това във и при човека се превръща в нравствено, едва когато чрез човешкото изживяване стане индивидуална собственост.
За монизма нравствените процеси представляват продукти на света като всичко съществуващо в него и техните причини трябва да се търсят в света и по-точно в човека, защото човекът е носител на нравствеността. Така етичният индивидуализъм увенчава сградата, която Дарвин и Хекел се стремяха да издигнат за естествознанието. Той е одухотворено еволюционно учение, пренесено върху нравствения живот. Който по тесногръд начин априорно отнася понятието естествен към една своеволно ограничена област, той лесно може да стигне дотам, че в него да не намери място за свободното индивидуално действие. Последователно процедиращият еволюционист не може да изпадне в такова тесногърдие.
към текста >>
За монизма нравствените процеси представляват продукти на света като всичко съществуващо в него и техните причини трябва да се търсят в света и по-точно в човека, защото човекът е
нос
ител на нравстве
нос
тта.
Като монистичен светоглед тази теория е длъжна единствено да отхвърля всяко чисто хипотетично, неподлежащо на идейно изживяване отвъдно (метафизическо) въздействие както в природния, така и в нравствения живот. При това тя следва същия движещ я принцип, с чиято помощ издирва причините за нови органични форми, без да се позовава на намесата на някакво извънземно същество, което с оглед на някоя нова съзидателна мисъл чрез свръхестествено въздействие предизвиква появата на всеки нов вид. Точно както за обясняване на живото същество монизмът не може да изхожда от някаква свръхестествена съзидателна мисъл, така и на него му е невъзможно да изведе нравствения ред в света от причини, които не се намират в рамките на изживяемия свят. Той не може да приеме за изчерпана същността на една воля като нравствена, възвеждайки я към някакво непрекъснато свръхестествено въздействие върху нравствения живот (божествено управление на света отвън) или към едно специално Откровение (възвестяване на десетте заповеди), или пък към явяването на Бога на земята (Христос). Резултатът от действието на всичко това във и при човека се превръща в нравствено, едва когато чрез човешкото изживяване стане индивидуална собственост.
За монизма нравствените процеси представляват продукти на света като всичко съществуващо в него и техните причини трябва да се търсят в света и по-точно в човека, защото човекът е носител на нравствеността.
Така етичният индивидуализъм увенчава сградата, която Дарвин и Хекел се стремяха да издигнат за естествознанието. Той е одухотворено еволюционно учение, пренесено върху нравствения живот. Който по тесногръд начин априорно отнася понятието естествен към една своеволно ограничена област, той лесно може да стигне дотам, че в него да не намери място за свободното индивидуално действие. Последователно процедиращият еволюционист не може да изпадне в такова тесногърдие. Той не може да приключи естествения път на развитие до маймуната и да припише на човека „свръхестествен" произход; редом с издирването на естествените предци на човека той е длъжен да търси и началото на духа в самата природа; при органичните дейности на човека той също не може да спре и да приеме само тях за естествени, а трябва да разглежда и нравствено-свободния живот като духовно продължение на органичния.
към текста >>
Той не може да приключи естествения път на развитие до маймуната и да припише на човека „свръхестествен" произход; редом с издирването на естествените предци на човека той е длъжен да търси и началото на духа в самата природа; при органичните дей
нос
ти на човека той също не може да спре и да приеме само тях за естествени, а трябва да разглежда и нравствено-свободния живот като духовно продължение на органичния.
За монизма нравствените процеси представляват продукти на света като всичко съществуващо в него и техните причини трябва да се търсят в света и по-точно в човека, защото човекът е носител на нравствеността. Така етичният индивидуализъм увенчава сградата, която Дарвин и Хекел се стремяха да издигнат за естествознанието. Той е одухотворено еволюционно учение, пренесено върху нравствения живот. Който по тесногръд начин априорно отнася понятието естествен към една своеволно ограничена област, той лесно може да стигне дотам, че в него да не намери място за свободното индивидуално действие. Последователно процедиращият еволюционист не може да изпадне в такова тесногърдие.
Той не може да приключи естествения път на развитие до маймуната и да припише на човека „свръхестествен" произход; редом с издирването на естествените предци на човека той е длъжен да търси и началото на духа в самата природа; при органичните дейности на човека той също не може да спре и да приеме само тях за естествени, а трябва да разглежда и нравствено-свободния живот като духовно продължение на органичния.
Съгласно своето основно схващане еволюционистът може да твърди само, че съвременните нравствени действия произхождат от други видове световни процеси; характеристиката на действията, сиреч тяхното определяне като свободни, той трябва да предостави на тяхното непосредствено наблюдение. Нали и за хората той твърди само, че са се развили от предци, които още не са били хора. А как са устроени хората - това трябва да се установи чрез наблюдение над самите тях. Резултатите от такова наблюдение не могат да изпаднат в противоречие с една правилно представена еволюционна история. Само твърдението за наличие на резултати, които изключват един естествен ред в света, би могло да не се съгласува с по-новото направление в естествознанието.* /* Означаването на мислите (етичните идеи) като обекти па наблюдението е правомерно.
към текста >>
Защото, макар по време на мисловната дей
нос
т творенията на мисленето да не се включват в полето на наблюдението, по-късно те могат да станат негов обект.
Съгласно своето основно схващане еволюционистът може да твърди само, че съвременните нравствени действия произхождат от други видове световни процеси; характеристиката на действията, сиреч тяхното определяне като свободни, той трябва да предостави на тяхното непосредствено наблюдение. Нали и за хората той твърди само, че са се развили от предци, които още не са били хора. А как са устроени хората - това трябва да се установи чрез наблюдение над самите тях. Резултатите от такова наблюдение не могат да изпаднат в противоречие с една правилно представена еволюционна история. Само твърдението за наличие на резултати, които изключват един естествен ред в света, би могло да не се съгласува с по-новото направление в естествознанието.* /* Означаването на мислите (етичните идеи) като обекти па наблюдението е правомерно.
Защото, макар по време на мисловната дейност творенията на мисленето да не се включват в полето на наблюдението, по-късно те могат да станат негов обект.
А по този начин ние се добрахме до нашата характеристика за действията. - Б. а./ От едно естествознание с ясна представа за себе си етичният индивидуализъм няма защо да се бои: като отличителен белег на съвършената форма на човешките действия наблюдението установява свободата. Тази свобода трябва да бъде призната на човешката воля, доколкото тя осъществява чисто идейни интуиции. Защото те не идват в резултат на някаква действаща им отвън необходимост, а са нещо опиращо се на самото себе си.
към текста >>
Но да се твърди, че мога да искам, каквото поискам, е безсмислена тавтология." Дали мога да извърша, тоест да осъществя в действител
нос
т онова, което искам, което следователно съм си поставил като идея на моето действие, това зависи от външни обстоятелства и от техническото ми умение (срв.
А какво е - от тази гледна точка - положението със споменатата още на стр. 25 разлика между двете тези: „Да бъдеш свободен означава да вършиш, каквото искаш" и другата - „да можеш по свое усмотрение да искаш и да не искаш е истинският смисъл на догмата за свободната воля"? На тази разлика Хамерлинг основава именно своя възглед за свободната воля, като обявява първата теза за вярна, а втората нарича абсурдна тавтология. Той казва: „Аз мога да върша, каквото искам.
Но да се твърди, че мога да искам, каквото поискам, е безсмислена тавтология." Дали мога да извърша, тоест да осъществя в действителност онова, което искам, което следователно съм си поставил като идея на моето действие, това зависи от външни обстоятелства и от техническото ми умение (срв.
стр.171 и сл.). Да бъдеш свободен означава чрез нравственото въображение спонтанно да можеш да определиш представите (подбудите), лежащи в основата на действията. Свободата е невъзможна, ако моите морални представи се определят от нещо извън мен (някакъв механичен процес или хипотетичен Бог извън света). Ще рече, че аз съм свободен само тогава, когато самият аз произвеждам тези представи, а не когато мога да изпълнявам подбудите, вложени в мен от някакво друго същество. Свободно е онова същество, което може да иска смятаното от самото него за правилно.
към текста >>
Това естествено е също така абсурдно, както да виждаш свободата в способ
нос
тта да можеш да вършиш, каквото трябва да искаш.
Ще рече, че аз съм свободен само тогава, когато самият аз произвеждам тези представи, а не когато мога да изпълнявам подбудите, вложени в мен от някакво друго същество. Свободно е онова същество, което може да иска смятаното от самото него за правилно. Когато някой не върши исканото от него, а нещо друго, към това друго трябва да го подтикват мотиви, които не се намират в него. Такъв човек действа несвободно. Следователно да можеш по свое усмотрение да искаш, каквото смяташ за правилно или неправилно, означава да можеш по свое усмотрение да бъдеш свободен или несвободен.
Това естествено е също така абсурдно, както да виждаш свободата в способността да можеш да вършиш, каквото трябва да искаш.
А последното се твърди от Хамерлинг, когато казва: „Съвършено вярно е, че волята винаги се определя от подбуди, но е абсурдно да се казва, че поради това тя била несвободна; защото за нея не може нито да се желае, нито да се мисли по-голяма свобода от тази да се съществява съобразно собствената си сила и решителност." Напротив, възможно е да се желае по-голяма свобода и тъкмо тя е истинската, а именно сам да определяш основанията за своя волев акт. Евентуално човекът може да бъде склонен да се откаже от извършването на онова, което иска. Само като не се чувства свободен, той допуска да му се предписва какво трябва да върши, тоест да иска онова, което не той, а някой друг смята за правилно. Външните институции на властта могат да ми попречат да извърша желаното от мен. Тогава те просто ме обричат на бездействие или на несвобода.
към текста >>
А последното се твърди от Хамерлинг, когато казва: „Съвършено вярно е, че волята винаги се определя от подбуди, но е абсурдно да се казва, че поради това тя била несвободна; защото за нея не може нито да се желае, нито да се мисли по-голяма свобода от тази да се съществява съобразно собствената си сила и решител
нос
т." Напротив, възможно е да се желае по-голяма свобода и тъкмо тя е истинската, а именно сам да определяш основанията за своя волев акт.
Свободно е онова същество, което може да иска смятаното от самото него за правилно. Когато някой не върши исканото от него, а нещо друго, към това друго трябва да го подтикват мотиви, които не се намират в него. Такъв човек действа несвободно. Следователно да можеш по свое усмотрение да искаш, каквото смяташ за правилно или неправилно, означава да можеш по свое усмотрение да бъдеш свободен или несвободен. Това естествено е също така абсурдно, както да виждаш свободата в способността да можеш да вършиш, каквото трябва да искаш.
А последното се твърди от Хамерлинг, когато казва: „Съвършено вярно е, че волята винаги се определя от подбуди, но е абсурдно да се казва, че поради това тя била несвободна; защото за нея не може нито да се желае, нито да се мисли по-голяма свобода от тази да се съществява съобразно собствената си сила и решителност." Напротив, възможно е да се желае по-голяма свобода и тъкмо тя е истинската, а именно сам да определяш основанията за своя волев акт.
Евентуално човекът може да бъде склонен да се откаже от извършването на онова, което иска. Само като не се чувства свободен, той допуска да му се предписва какво трябва да върши, тоест да иска онова, което не той, а някой друг смята за правилно. Външните институции на властта могат да ми попречат да извърша желаното от мен. Тогава те просто ме обричат на бездействие или на несвобода. Те целят моята несвобода едва когато искат да заробят моя дух и да прогонят от ума ми моите мотиви, поставяйки на тяхно място своите.
към текста >>
Една църква или някоя друга общ
нос
т произвежда несвобода тогава; когато нейните свещеници или наставници превръщат себе си в повелители на съвестта, тоест когато вярващите трябва да се сдобиват с мотивите на своите действия от тях (от изповедалнята).
Външните институции на властта могат да ми попречат да извърша желаното от мен. Тогава те просто ме обричат на бездействие или на несвобода. Те целят моята несвобода едва когато искат да заробят моя дух и да прогонят от ума ми моите мотиви, поставяйки на тяхно място своите. Ето защо църквата се обявява не само срещу делата, но и изрично срещу нечистите помисли, тоест срещу мотивите на моите действия. Тя ме прави несвободен, щом всички непосочени от нея мотиви й се струват нечисти.
Една църква или някоя друга общност произвежда несвобода тогава; когато нейните свещеници или наставници превръщат себе си в повелители на съвестта, тоест когато вярващите трябва да се сдобиват с мотивите на своите действия от тях (от изповедалнята).
Добавка към новото издание (1918 г.). В тези разсъждения относно човешката воля е изложено какво може да изживее човекът при своите действия, та чрез това изживяване да стигне до съзнанието: Моята воля е свободна. От особено значение е, че правото за означаване на едно желаене като свободно се постига посредством изживяването: във волята се осъществява една идейна интуиция. Това може да бъде и е само резултат от наблюдение, но в смисъла, в които човешката воля се наблюдава в един развой, чиято цел се състои в постигането на такава възможност за волята, опираща се на чисто идейната интуиция. Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същност, основана на себе си.
към текста >>
В тези разсъждения от
нос
но човешката воля е изложено какво може да изживее човекът при своите действия, та чрез това изживяване да стигне до съзнанието: Моята воля е свободна.
Те целят моята несвобода едва когато искат да заробят моя дух и да прогонят от ума ми моите мотиви, поставяйки на тяхно място своите. Ето защо църквата се обявява не само срещу делата, но и изрично срещу нечистите помисли, тоест срещу мотивите на моите действия. Тя ме прави несвободен, щом всички непосочени от нея мотиви й се струват нечисти. Една църква или някоя друга общност произвежда несвобода тогава; когато нейните свещеници или наставници превръщат себе си в повелители на съвестта, тоест когато вярващите трябва да се сдобиват с мотивите на своите действия от тях (от изповедалнята). Добавка към новото издание (1918 г.).
В тези разсъждения относно човешката воля е изложено какво може да изживее човекът при своите действия, та чрез това изживяване да стигне до съзнанието: Моята воля е свободна.
От особено значение е, че правото за означаване на едно желаене като свободно се постига посредством изживяването: във волята се осъществява една идейна интуиция. Това може да бъде и е само резултат от наблюдение, но в смисъла, в които човешката воля се наблюдава в един развой, чиято цел се състои в постигането на такава възможност за волята, опираща се на чисто идейната интуиция. Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същност, основана на себе си. Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв. стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната.
към текста >>
Това може да бъде и е само резултат от наблюдение, но в смисъла, в които човешката воля се наблюдава в един развой, чиято цел се състои в постигането на такава възмож
нос
т за волята, опираща се на чисто идейната интуиция.
Тя ме прави несвободен, щом всички непосочени от нея мотиви й се струват нечисти. Една църква или някоя друга общност произвежда несвобода тогава; когато нейните свещеници или наставници превръщат себе си в повелители на съвестта, тоест когато вярващите трябва да се сдобиват с мотивите на своите действия от тях (от изповедалнята). Добавка към новото издание (1918 г.). В тези разсъждения относно човешката воля е изложено какво може да изживее човекът при своите действия, та чрез това изживяване да стигне до съзнанието: Моята воля е свободна. От особено значение е, че правото за означаване на едно желаене като свободно се постига посредством изживяването: във волята се осъществява една идейна интуиция.
Това може да бъде и е само резултат от наблюдение, но в смисъла, в които човешката воля се наблюдава в един развой, чиято цел се състои в постигането на такава възможност за волята, опираща се на чисто идейната интуиция.
Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същност, основана на себе си. Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв. стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната. Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него. Волята е свободна.
към текста >>
Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същ
нос
т, основана на себе си.
Една църква или някоя друга общност произвежда несвобода тогава; когато нейните свещеници или наставници превръщат себе си в повелители на съвестта, тоест когато вярващите трябва да се сдобиват с мотивите на своите действия от тях (от изповедалнята). Добавка към новото издание (1918 г.). В тези разсъждения относно човешката воля е изложено какво може да изживее човекът при своите действия, та чрез това изживяване да стигне до съзнанието: Моята воля е свободна. От особено значение е, че правото за означаване на едно желаене като свободно се постига посредством изживяването: във волята се осъществява една идейна интуиция. Това може да бъде и е само резултат от наблюдение, но в смисъла, в които човешката воля се наблюдава в един развой, чиято цел се състои в постигането на такава възможност за волята, опираща се на чисто идейната интуиция.
Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същност, основана на себе си.
Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв. стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната. Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него. Волята е свободна. Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля.
към текста >>
стр.130 и сл.), а напротив - органичната дей
нос
т се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната.
В тези разсъждения относно човешката воля е изложено какво може да изживее човекът при своите действия, та чрез това изживяване да стигне до съзнанието: Моята воля е свободна. От особено значение е, че правото за означаване на едно желаене като свободно се постига посредством изживяването: във волята се осъществява една идейна интуиция. Това може да бъде и е само резултат от наблюдение, но в смисъла, в които човешката воля се наблюдава в един развой, чиято цел се състои в постигането на такава възможност за волята, опираща се на чисто идейната интуиция. Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същност, основана на себе си. Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв.
стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната.
Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него. Волята е свободна. Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля. В несвободата на всяка воля вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъставността на един свободен волев акт. Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дейност, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абстрактен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същност.
към текста >>
Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дей
нос
т е оттеглена и от него.
От особено значение е, че правото за означаване на едно желаене като свободно се постига посредством изживяването: във волята се осъществява една идейна интуиция. Това може да бъде и е само резултат от наблюдение, но в смисъла, в които човешката воля се наблюдава в един развой, чиято цел се състои в постигането на такава възможност за волята, опираща се на чисто идейната интуиция. Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същност, основана на себе си. Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв. стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната.
Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него.
Волята е свободна. Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля. В несвободата на всяка воля вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъставността на един свободен волев акт. Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дейност, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абстрактен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същност. Човекът е свободен дотолкова, доколкото в своята воля може да осъществи същото душевно настроение, което живее в него, когато осъзнава оформянето на чисто идейни (духовни) интуиции.
към текста >>
Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дей
нос
т на изпълнената с идея воля.
Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същност, основана на себе си. Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв. стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната. Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него. Волята е свободна.
Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля.
В несвободата на всяка воля вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъставността на един свободен волев акт. Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дейност, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абстрактен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същност. Човекът е свободен дотолкова, доколкото в своята воля може да осъществи същото душевно настроение, което живее в него, когато осъзнава оформянето на чисто идейни (духовни) интуиции.
към текста >>
В несвободата на всяка воля вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъстав
нос
тта на един свободен волев акт.
Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв. стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната. Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него. Волята е свободна. Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля.
В несвободата на всяка воля вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъставността на един свободен волев акт.
Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дейност, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абстрактен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същност. Човекът е свободен дотолкова, доколкото в своята воля може да осъществи същото душевно настроение, което живее в него, когато осъзнава оформянето на чисто идейни (духовни) интуиции.
към текста >>
Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дей
нос
т, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абстрактен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същ
нос
т.
стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната. Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него. Волята е свободна. Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля. В несвободата на всяка воля вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъставността на един свободен волев акт.
Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дейност, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абстрактен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същност.
Човекът е свободен дотолкова, доколкото в своята воля може да осъществи същото душевно настроение, което живее в него, когато осъзнава оформянето на чисто идейни (духовни) интуиции.
към текста >>
37.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
СТОЙ
НОС
ТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
Обратен на въпроса за целта или предназначението на живота (срв. стр.164 сл.) е този за неговата стойност. В това отношение срещаме два противоположни възгледа, а помежду им - всевъзможни опити за помиряването им. Според единия възглед светът е най-добрият, който може да съществува в мислите ни, а животът и действията в него са благо с неоценима стойност. Всичко се разкрива като хармонично и целесъобразно взаимодействие и заслужава възхищение.
към текста >>
стр.164 сл.) е този за неговата стой
нос
т.
СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ) Обратен на въпроса за целта или предназначението на живота (срв.
стр.164 сл.) е този за неговата стойност.
В това отношение срещаме два противоположни възгледа, а помежду им - всевъзможни опити за помиряването им. Според единия възглед светът е най-добрият, който може да съществува в мислите ни, а животът и действията в него са благо с неоценима стойност. Всичко се разкрива като хармонично и целесъобразно взаимодействие и заслужава възхищение. От едно по- възвишено гледище дори в привидното зло или лошо може да се различи нещо положително, защото то представлява благотворна противоположност на доброто и последното ние можем да оценим още по-добре, когато то изпъква пред злото. А и злото не е истински реално - като такова ние окачествяваме само една по-малка степен на доброто.
към текста >>
Според единия възглед светът е най-добрият, който може да съществува в мислите ни, а животът и действията в него са благо с неоценима стой
нос
т.
СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ) Обратен на въпроса за целта или предназначението на живота (срв. стр.164 сл.) е този за неговата стойност. В това отношение срещаме два противоположни възгледа, а помежду им - всевъзможни опити за помиряването им.
Според единия възглед светът е най-добрият, който може да съществува в мислите ни, а животът и действията в него са благо с неоценима стойност.
Всичко се разкрива като хармонично и целесъобразно взаимодействие и заслужава възхищение. От едно по- възвишено гледище дори в привидното зло или лошо може да се различи нещо положително, защото то представлява благотворна противоположност на доброто и последното ние можем да оценим още по-добре, когато то изпъква пред злото. А и злото не е истински реално - като такова ние окачествяваме само една по-малка степен на доброто. Злото е отсъствие на доброто и само по себе си не е нещо от значение. Другият възглед е този, който твърди, че животът е изпълнен със страдания и нищета, неудоволствието и болката навред надделяват над удоволствието и радостта.
към текста >>
От едно по- възвишено гледище дори в привидното зло или лошо може да се различи нещо положително, защото то представлява благотворна противополож
нос
т на доброто и последното ние можем да оценим още по-добре, когато то изпъква пред злото.
Обратен на въпроса за целта или предназначението на живота (срв. стр.164 сл.) е този за неговата стойност. В това отношение срещаме два противоположни възгледа, а помежду им - всевъзможни опити за помиряването им. Според единия възглед светът е най-добрият, който може да съществува в мислите ни, а животът и действията в него са благо с неоценима стойност. Всичко се разкрива като хармонично и целесъобразно взаимодействие и заслужава възхищение.
От едно по- възвишено гледище дори в привидното зло или лошо може да се различи нещо положително, защото то представлява благотворна противоположност на доброто и последното ние можем да оценим още по-добре, когато то изпъква пред злото.
А и злото не е истински реално - като такова ние окачествяваме само една по-малка степен на доброто. Злото е отсъствие на доброто и само по себе си не е нещо от значение. Другият възглед е този, който твърди, че животът е изпълнен със страдания и нищета, неудоволствието и болката навред надделяват над удоволствието и радостта. Съществуването е бреме, а небитието при всички случаи би било за предпочитане пред битието. Като главни представители на първия възглед, на оптимизма, трябва да схващаме Шафтсбъри и Лайбниц, а като такива на втория, на песимизма - Шопенхауер и Едуард фон Хартман.
към текста >>
Който изхожда от тази гледна точка, лесно ще може да предначертае посоката, в която човешките действия трябва да поемат, за да дадат своя при
нос
за най-доброто на света.
Лайбниц смята, че светът е най-добрият, какъвто може да има. По-добър не е възможен. Защото Бог е добър и мъдър. Един добър Бог иска да създаде най-добрия от световете, а един мъдър човек го познава - той може да го разпознае сред всички други възможни по-лоши светове. Само един зъл и немъдър Бог би могъл да създаде един по-лош от възможно най-добрия свят.
Който изхожда от тази гледна точка, лесно ще може да предначертае посоката, в която човешките действия трябва да поемат, за да дадат своя принос за най-доброто на света.
Човекът ще трябва само да изучава волята Божия и да нагажда поведението си към нея. Щом знае какви са божиите намерения относно света и човешкия род, той постъпва правилно. И ще се чувства честит, ако към останалото благо прибавя и своето. Така от оптимистично гледище животът заслужава да бъде живян. Той трябва да ни подтиква към действено участие в него.
към текста >>
Щом знае какви са божиите намерения от
нос
но света и човешкия род, той постъпва правилно.
Защото Бог е добър и мъдър. Един добър Бог иска да създаде най-добрия от световете, а един мъдър човек го познава - той може да го разпознае сред всички други възможни по-лоши светове. Само един зъл и немъдър Бог би могъл да създаде един по-лош от възможно най-добрия свят. Който изхожда от тази гледна точка, лесно ще може да предначертае посоката, в която човешките действия трябва да поемат, за да дадат своя принос за най-доброто на света. Човекът ще трябва само да изучава волята Божия и да нагажда поведението си към нея.
Щом знае какви са божиите намерения относно света и човешкия род, той постъпва правилно.
И ще се чувства честит, ако към останалото благо прибавя и своето. Така от оптимистично гледище животът заслужава да бъде живян. Той трябва да ни подтиква към действено участие в него. Шопенхауер гледа на нещата другояче. Той не си представя основата на света като премъдра и предобра същност, а като сляп устрем или сляпа воля.
към текста >>
Той не си представя основата на света като премъдра и предобра същ
нос
т, а като сляп устрем или сляпа воля.
Щом знае какви са божиите намерения относно света и човешкия род, той постъпва правилно. И ще се чувства честит, ако към останалото благо прибавя и своето. Така от оптимистично гледище животът заслужава да бъде живян. Той трябва да ни подтиква към действено участие в него. Шопенхауер гледа на нещата другояче.
Той не си представя основата на света като премъдра и предобра същност, а като сляп устрем или сляпа воля.
Основна черта на всяка воля е вечният стремеж, непрестанната жажда за удовлетворение, което така и не може да се постигне никога. Защото след постигането на една преследвана цел възниква нова нужда и така нататък. Трайността на удовлетворението при всяко положение може да бъде само нищожна. Цялото останало съдържание на живота ни е неудовлетворено напиране, сиреч недоволство, страдания. Притъпи ли се накрая слепият устрем, на нас ни липсва всяко съдържание и съществуването ни се изпълва с безкрайна скука.
към текста >>
Трай
нос
тта на удовлетворението при всяко положение може да бъде само нищожна.
Той трябва да ни подтиква към действено участие в него. Шопенхауер гледа на нещата другояче. Той не си представя основата на света като премъдра и предобра същност, а като сляп устрем или сляпа воля. Основна черта на всяка воля е вечният стремеж, непрестанната жажда за удовлетворение, което така и не може да се постигне никога. Защото след постигането на една преследвана цел възниква нова нужда и така нататък.
Трайността на удовлетворението при всяко положение може да бъде само нищожна.
Цялото останало съдържание на живота ни е неудовлетворено напиране, сиреч недоволство, страдания. Притъпи ли се накрая слепият устрем, на нас ни липсва всяко съдържание и съществуването ни се изпълва с безкрайна скука. Ето защо сравнително по-добре е човек да задушава в себе си желанията и нуждите, да умъртвява волята си. Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност. По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката.
към текста >>
Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната ле
нос
т.
Защото след постигането на една преследвана цел възниква нова нужда и така нататък. Трайността на удовлетворението при всяко положение може да бъде само нищожна. Цялото останало съдържание на живота ни е неудовлетворено напиране, сиреч недоволство, страдания. Притъпи ли се накрая слепият устрем, на нас ни липсва всяко съдържание и съществуването ни се изпълва с безкрайна скука. Ето защо сравнително по-добре е човек да задушава в себе си желанията и нуждите, да умъртвява волята си.
Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност.
По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита. Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието. Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия. Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък.
към текста >>
Следвайки един любим похват на съвремен
нос
тта, той се старае да изгради светогледа си върху опита.
Цялото останало съдържание на живота ни е неудовлетворено напиране, сиреч недоволство, страдания. Притъпи ли се накрая слепият устрем, на нас ни липсва всяко съдържание и съществуването ни се изпълва с безкрайна скука. Ето защо сравнително по-добре е човек да задушава в себе си желанията и нуждите, да умъртвява волята си. Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност. По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката.
Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита.
Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието. Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия. Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък. При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването.
към текста >>
Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, с
нос
ното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък.
Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност. По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита. Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието. Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия.
Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък.
При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел.
към текста >>
При трезво разглеждане всяка наслада
нос
и на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие.
По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита. Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието. Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия. Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък.
При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие.
Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел. Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога.
към текста >>
Запитан, никой човек, дори и от
нос
ително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот.
Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия. Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък. При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света.
Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот.
Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел. Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога. Но едно премъдро същество може да вижда своята цел единствено в избавянето от страданията и тъй като всяко съществуване е страдание, целта му трябва да се състои в избавяне от съществуването. Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие. Всемирният процес е непрестанна борба срещу божиите страдания, която накрая завършва с унищожение на всяко съществуване.
към текста >>
В противовес на Шопенхауеровия песимизъм Хартмановият ни насочва към всеотдайна дей
нос
т в името на една възвишена задача.
Хората са брънки на света, в който страда Бог. Той ги е създал, за да раздроби безмерната си болка. Болката, която всеки от нас изпитва поотделно, е само капка в безкрайното море на Божиите страдания (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 866 сл.). Човекът трябва да се проникне от убеждението, че преследването на индивидуално удовлетворение (егоизмът) е глупост, и да се ръководи единствено от задачата чрез самоотвержено отдаване на всемирния процес да се посвети на избавлението на Бога.
В противовес на Шопенхауеровия песимизъм Хартмановият ни насочва към всеотдайна дейност в името на една възвишена задача.
Но как стоят нещата с основаването върху опита? Стремежът към удовлетворение е излизане на жизнената дейност извън рамките на жизненото съдържание. Едно същество е гладно, тоест то се стреми към нахранване, когато за по-нататъшното протичане на органичните му функции те изискват подаване на ново жизнено съдържание под формата на храна. Стремежът към почит се състои в това, че човекът смята личните си занимания за пълноценни, едва когато за дейността му постъпва признание отвън. Стремежът към познание се поражда, когато на света, който човекът може да вижда, да чува и т.н.
към текста >>
Стремежът към удовлетворение е излизане на жизнената дей
нос
т извън рамките на жизненото съдържание.
Болката, която всеки от нас изпитва поотделно, е само капка в безкрайното море на Божиите страдания (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 866 сл.). Човекът трябва да се проникне от убеждението, че преследването на индивидуално удовлетворение (егоизмът) е глупост, и да се ръководи единствено от задачата чрез самоотвержено отдаване на всемирния процес да се посвети на избавлението на Бога. В противовес на Шопенхауеровия песимизъм Хартмановият ни насочва към всеотдайна дейност в името на една възвишена задача. Но как стоят нещата с основаването върху опита?
Стремежът към удовлетворение е излизане на жизнената дейност извън рамките на жизненото съдържание.
Едно същество е гладно, тоест то се стреми към нахранване, когато за по-нататъшното протичане на органичните му функции те изискват подаване на ново жизнено съдържание под формата на храна. Стремежът към почит се състои в това, че човекът смята личните си занимания за пълноценни, едва когато за дейността му постъпва признание отвън. Стремежът към познание се поражда, когато на света, който човекът може да вижда, да чува и т.н. липсва нещо дотолкова, доколкото той не го е разбрал. В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетвореността - неудоволствие.
към текста >>
Стремежът към почит се състои в това, че човекът смята личните си занимания за пълноценни, едва когато за дей
нос
тта му постъпва признание отвън.
Човекът трябва да се проникне от убеждението, че преследването на индивидуално удовлетворение (егоизмът) е глупост, и да се ръководи единствено от задачата чрез самоотвержено отдаване на всемирния процес да се посвети на избавлението на Бога. В противовес на Шопенхауеровия песимизъм Хартмановият ни насочва към всеотдайна дейност в името на една възвишена задача. Но как стоят нещата с основаването върху опита? Стремежът към удовлетворение е излизане на жизнената дейност извън рамките на жизненото съдържание. Едно същество е гладно, тоест то се стреми към нахранване, когато за по-нататъшното протичане на органичните му функции те изискват подаване на ново жизнено съдържание под формата на храна.
Стремежът към почит се състои в това, че човекът смята личните си занимания за пълноценни, едва когато за дейността му постъпва признание отвън.
Стремежът към познание се поражда, когато на света, който човекът може да вижда, да чува и т.н. липсва нещо дотолкова, доколкото той не го е разбрал. В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетвореността - неудоволствие. При това е важно да се установи, че удоволствието или неудоволствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж. Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие.
към текста >>
В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетворе
нос
тта - неудоволствие.
Стремежът към удовлетворение е излизане на жизнената дейност извън рамките на жизненото съдържание. Едно същество е гладно, тоест то се стреми към нахранване, когато за по-нататъшното протичане на органичните му функции те изискват подаване на ново жизнено съдържание под формата на храна. Стремежът към почит се състои в това, че човекът смята личните си занимания за пълноценни, едва когато за дейността му постъпва признание отвън. Стремежът към познание се поражда, когато на света, който човекът може да вижда, да чува и т.н. липсва нещо дотолкова, доколкото той не го е разбрал.
В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетвореността - неудоволствие.
При това е важно да се установи, че удоволствието или неудоволствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж. Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие. Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удоволствието е породило неудоволствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удоволствие. За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено. Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие.
към текста >>
За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзмож
нос
тта да бъде изпълнено.
липсва нещо дотолкова, доколкото той не го е разбрал. В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетвореността - неудоволствие. При това е важно да се установи, че удоволствието или неудоволствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж. Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие. Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удоволствието е породило неудоволствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удоволствие.
За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено.
Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие. Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата. Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие. А фактически става тъкмо обратното. Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудоволствие.
към текста >>
В действител
нос
т вярно е дори точно обратното.
Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие. А фактически става тъкмо обратното. Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудоволствие. Но тъй като по своето естество стремежът може да трае дълго, преди да се стигне до неговото изпълнение, и поради това временно се задоволява с надеждата за това изпълнение, трябва да се признае, че неудоволствието няма нищо общо със стремежа като такъв, а е обвързано единствено с неговото неизпълнение. Следователно Шопенхауер при всички случаи не е прав, като смята самото желание или самия стремеж (волята) за източник на страданието.
В действителност вярно е дори точно обратното.
Сам по себе си стремежът (желанието) създава радост. Кой не познава насладата, която предлага надеждата за една далечна, но силно желана цел? Тази радост съпътства труда, с чиито плодове трябва да се сдобием едва в бъдещето. Това удоволствие е напълно независимо от постигането на целта. А когато тя бъде постигната, тогава удоволствието от изпълнението й се прибавя като нещо ново към удоволствието от стремежа.
към текста >>
Сега възниква въпросът кое е подходящото средство за съставяне на рав
нос
метка от този дебит и кредит?
Ако някой рече да твърди, че заболяването било неудовлетворено желание за здраве, той ще допусне грешката, че за положително желание приема самопонятното и недоведено до съзнанието искане да не се боледува. Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание. И така, ако някой иска да провери дали превесът се намира на страната на удоволствието или на страната на неудоволствието, в сметката ще трябва да включи: удоволствие от желанието, удоволствие от изпълнението на желанието и удоволствие, с което сме се сдобили без стремеж. На другата страна на сметководната книга ще трябва да стои: Неудоволствие от скука, неудоволствие от неизпълнен стремеж и накрая неудоволствие, настъпило без наше желание. Към последния вид спада и неудоволствието, което ни причинява натрапената, неизбрана от самите нас работа.
Сега възниква въпросът кое е подходящото средство за съставяне на равносметка от този дебит и кредит?
Едуард фон Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум. От една страна, той пише (философия на несъзнателното, седмо издание, т. II, стр. 290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството. Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на неудоволствие, съпоставен с моите чувства на удоволствие, дава у мен превес на радостта или на болката.
към текста >>
Независимо от това Хартман твърди: „Ако стой
нос
тта на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява.
Едуард фон Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум. От една страна, той пише (философия на несъзнателното, седмо издание, т. II, стр. 290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството. Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на неудоволствие, съпоставен с моите чувства на удоволствие, дава у мен превес на радостта или на болката.
Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява.
Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./ Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието. Това той може да постигне по два начина. Първо, като докаже, че нашето желание (нагон, воля) внася смущение в трезвата ни преценка за стойността на чувството.
към текста >>
Който с по-голяма или с по-малка точ
нос
т се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка от
нос
но рав
нос
метката на удоволствието и неудоволствието.
290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството. Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на неудоволствие, съпоставен с моите чувства на удоволствие, дава у мен превес на радостта или на болката. Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява. Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./
Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието.
Това той може да постигне по два начина. Първо, като докаже, че нашето желание (нагон, воля) внася смущение в трезвата ни преценка за стойността на чувството. Така например ние би трябвало да си кажем, че половата наслада е източник на злото, но обстоятелството, че у нас половият нагон действа силно, ни подвежда да се залъгваме с едно удоволствие, което съвсем не съществува в такава степен. Ние искаме да се наслаждаваме, поради което пред себе си признаваме, че насладата ни причинява страдания. Второ, като подложи чувствата на критика и се опита да докаже, че пред познанието на разума обектите, които пораждат чувствата, се оказват илюзии и че те биват разрушавани в мига, когато нашият непрестанно нарастващ интелект прозре илюзиите.
към текста >>
Първо, като докаже, че нашето желание (нагон, воля) внася смущение в трезвата ни преценка за стой
нос
тта на чувството.
Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява. Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./ Който с по-голяма или с по-малка точност се присъедини към вижданията на мислители като Едуард фон Хартман, може да сметне, че за да стигне до по-вярна преценка на живота, би трябвало да отстрани от пътя си факторите, които изопачават нашата оценка относно равносметката на удоволствието и неудоволствието. Това той може да постигне по два начина.
Първо, като докаже, че нашето желание (нагон, воля) внася смущение в трезвата ни преценка за стойността на чувството.
Така например ние би трябвало да си кажем, че половата наслада е източник на злото, но обстоятелството, че у нас половият нагон действа силно, ни подвежда да се залъгваме с едно удоволствие, което съвсем не съществува в такава степен. Ние искаме да се наслаждаваме, поради което пред себе си признаваме, че насладата ни причинява страдания. Второ, като подложи чувствата на критика и се опита да докаже, че пред познанието на разума обектите, които пораждат чувствата, се оказват илюзии и че те биват разрушавани в мига, когато нашият непрестанно нарастващ интелект прозре илюзиите. Той може да си представи нещата по следния начин. Ако някой честолюбив човек реши да си изясни дали до момента, в който се впуска в разсъждения, удоволствието или неудоволствието е имало преобладаващ дял в живота му, при своята преценка той трябва да се освободи от два източника на грешки.
към текста >>
Може да каже: - Честолюбивият ще си изясни също така, че признанието, към което се стреми, е нещо без стой
нос
т.
Страданията, над които за него сега се простира едно було, той е трябвало да преживее действително в целия им размер, така че той фактически ги поставя погрешно в сметководната книга на своя живот. За да стигне до правилна оценка, в момента на разсъжденията си честолюбивият би трябвало да се отърси от своето честолюбие. Със своето духовно око той би трябвало да разглежда дотогавашния си живот без лещи. В противен случай ще прилича на търговец, който при приключване на своите сметки на страната на приходите поставя и своето търговско усърдие. Но той може да продължи и по-нататък.
Може да каже: - Честолюбивият ще си изясни също така, че признанието, към което се стреми, е нещо без стойност.
Той сам или с помощта на други ще стигне до убеждението, че един разумен човек не може да държи много на признание от страна на хората, понеже „при всички въпроси, които не са жизнено важни за развитието или пък вече окончателно са решени от науката", винаги може да се гарантира, „че мнозинството не е право и че малцинството е право". „На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332). Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие. Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
към текста >>
Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реал
нос
т, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие.
Но той може да продължи и по-нататък. Може да каже: - Честолюбивият ще си изясни също така, че признанието, към което се стреми, е нещо без стойност. Той сам или с помощта на други ще стигне до убеждението, че един разумен човек не може да държи много на признание от страна на хората, понеже „при всички въпроси, които не са жизнено важни за развитието или пък вече окончателно са решени от науката", винаги може да се гарантира, „че мнозинството не е право и че малцинството е право". „На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332).
Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие.
Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието. Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено. Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка. Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава.
към текста >>
Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стой
нос
тта на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкуп
нос
т на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкуп
нос
тта на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
Може да каже: - Честолюбивият ще си изясни също така, че признанието, към което се стреми, е нещо без стойност. Той сам или с помощта на други ще стигне до убеждението, че един разумен човек не може да държи много на признание от страна на хората, понеже „при всички въпроси, които не са жизнено важни за развитието или пък вече окончателно са решени от науката", винаги може да се гарантира, „че мнозинството не е право и че малцинството е право". „На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332). Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие.
Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено. Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка. Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства.
към текста >>
Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на рав
нос
метката на удоволствието, казаното от
нос
но установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено.
Той сам или с помощта на други ще стигне до убеждението, че един разумен човек не може да държи много на признание от страна на хората, понеже „при всички въпроси, които не са жизнено важни за развитието или пък вече окончателно са решени от науката", винаги може да се гарантира, „че мнозинството не е право и че малцинството е право". „На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332). Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие. Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено.
Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка. Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства?
към текста >>
Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от рав
нос
метката на удоволствието в живота направо би изопачило тази рав
нос
метка.
„На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332). Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие. Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието. Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено.
Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка.
Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил!
към текста >>
Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от рав
нос
метката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства.
Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието. Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено. Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка. Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава.
Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства.
И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието.
към текста >>
Когато от рав
нос
метката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стой
нос
тта на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стой
нос
тта на пораждащите удоволствие неща.
С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие.
Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща.
Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието. Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата. Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието.
към текста >>
Но ако реша да определя стой
нос
тта на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми
нос
и, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стой
нос
тта или непригод
нос
тта на удоволствието.
Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства. И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща.
Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието.
Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието. Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата. Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието. Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга.
към текста >>
Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стой
нос
т за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стой
нос
тта на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието.
Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не.
Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието.
Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата. Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието. Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга. Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката?
към текста >>
Който намалява стой
нос
тта на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата.
", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието.
Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата.
Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието. Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга. Но как да бъде извършено изчислението? А и годен ли е разумът да направи равносметката? Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба не се покрива със стоката, доказуемо реализирана или подлежаща на реализиране чрез фирмата.
към текста >>
А и годен ли е разумът да направи рав
нос
метката?
Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието. Който намалява стойността на удоволствието поради това, че се поражда от малоценен обект, той прилича на търговец, отбелязващ в сметката си значителна печалба от една фабрика за играчки с четвъртината от сумата, понеже там се произвеждали предмети за записване на децата. Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието. Досега препоръчваният от Хартман път на разумно разглеждане на произведеното от живота количество удоволствие и неудоволствие ни доведе дотам, че вече знаем как да съставим сметката, кое да поставим на едната и кое на другата страна на нашата сметководна книга. Но как да бъде извършено изчислението?
А и годен ли е разумът да направи равносметката?
Търговецът е допуснал грешка в изчисленията си, ако пресметнатата печалба не се покрива със стоката, доказуемо реализирана или подлежаща на реализиране чрез фирмата. И философът непременно ще е допуснал грешка в преценката си, ако не може да приведе доказателства примерно за измъдрувания превес на удоволствието или на неудоволствието в усещането. Засега не искам да подлагам на проверка сметката на песимистите, опиращи се на едно разглеждане на света от позициите на разума; но който трябва да реши дали да остане на жизненото поприще или не, той първо ще поиска доказателство, което да разкрива пресметнатия превес на неудоволствието. По такъв начин ние се докоснахме до точката, където разумът не е в състояние просто от само себе си да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в живота, а трябва да покаже този превес като възприятие. За човека реалното е достижимо не в самото понятие, а в мисловно опосредственото взаимно проникване на понятие и възприятие (чувството също е възприятие), (срв.
към текста >>
Но ето че броят на самоубийците все пак е от
нос
ително малък в сравнение с количеството на ония, които смело продължават да живеят.
Ако това не е така, той накарва счетоводителя да направи повторно сметката. Съвсем по същия начин ще постъпи човекът от ежедневието. Ако философът рече да му докаже, че неудоволствието е далеч по-много от удоволствието, само че не го усеща, той ще му отвърне: заблудил си се, премисли нещата още веднъж. Но ако в някоя фирма в даден момент действително са налице такива загуби, че никакъв кредит вече не е достатъчен, за да удовлетвори заемодавците, то банкрутът настъпва дори тогава, когато търговецът не държи да има яснота за положението си чрез сметководството. Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството неудоволствие у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне страданието.
Но ето че броят на самоубийците все пак е относително малък в сравнение с количеството на ония, които смело продължават да живеят.
Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на неудоволствие. Какво следва от това? Или че не е правилно да се казва, че количеството неудоволствие било по-голямо от количеството удоволствие, или че ние съвсем не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество удоволствие или неудоволствие. По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян. Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (стр.
към текста >>
По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стой
нос
т поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян.
Точно така до банкрут в живота би трябвало да се стигне, ако в даден момент количеството неудоволствие у някой човек стане толкова голямо, че никаква надежда (кредит) за бъдещо удоволствие не би могла да му помогне да превъзмогне страданието. Но ето че броят на самоубийците все пак е относително малък в сравнение с количеството на ония, които смело продължават да живеят. Най-малко са хората, сложили край на живота си поради наличие на неудоволствие. Какво следва от това? Или че не е правилно да се казва, че количеството неудоволствие било по-голямо от количеството удоволствие, или че ние съвсем не поставяме по-нататъшния си живот в зависимост от усещаното количество удоволствие или неудоволствие.
По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян.
Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (стр. 184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд. Но докато хората все още следвали егоистичните си щения, те били негодни за такъв безкористен труд. На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати. По този начин песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкористността.
към текста >>
По този начин песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкорист
нос
тта.
По съвсем своеобразен начин песимизмът на Едуард фон Хартман стига дотам, че обявява живота за лишен от стойност поради преобладаващите в него страдания, но при все това отстоява необходимостта да бъде живян. Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (стр. 184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд. Но докато хората все още следвали егоистичните си щения, те били негодни за такъв безкористен труд. На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати.
По този начин песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкористността.
Едно възпитание въз основа на песимизма трябва да изкорени егоизма, като покаже неговата безперспективност. Така според този възглед стремежът към удоволствие бил изконно заложен в човешката природа. Едва след като се прозре невъзможността да бъде осъществен, този стремеж отстъпвал мястото си на по-висши задачи на човечеството. За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение.
към текста >>
Едно възпитание въз основа на песимизма трябва да изкорени егоизма, като покаже неговата безперспектив
нос
т.
Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (стр. 184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд. Но докато хората все още следвали егоистичните си щения, те били негодни за такъв безкористен труд. На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати. По този начин песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкористността.
Едно възпитание въз основа на песимизма трябва да изкорени егоизма, като покаже неговата безперспективност.
Така според този възглед стремежът към удоволствие бил изконно заложен в човешката природа. Едва след като се прозре невъзможността да бъде осъществен, този стремеж отстъпвал мястото си на по-висши задачи на човечеството. За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение. Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот.
към текста >>
Едва след като се прозре невъзмож
нос
тта да бъде осъществен, този стремеж отстъпвал мястото си на по-висши задачи на човечеството.
Но докато хората все още следвали егоистичните си щения, те били негодни за такъв безкористен труд. На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати. По този начин песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкористността. Едно възпитание въз основа на песимизма трябва да изкорени егоизма, като покаже неговата безперспективност. Така според този възглед стремежът към удоволствие бил изконно заложен в човешката природа.
Едва след като се прозре невъзможността да бъде осъществен, този стремеж отстъпвал мястото си на по-висши задачи на човечеството.
За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение. Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот. Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма. Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел.
към текста >>
Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспектив
нос
тта на егоизма.
Така според този възглед стремежът към удоволствие бил изконно заложен в човешката природа. Едва след като се прозре невъзможността да бъде осъществен, този стремеж отстъпвал мястото си на по-висши задачи на човечеството. За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение. Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот.
Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма.
Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел. И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога. Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се спъва. Логично ще е Бог да е създал хората само за да осъществят Неговото избавление. Иначе сътворението би било безцелно.
към текста >>
Ако по естествена предразположе
нос
т хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел.
Едва след като се прозре невъзможността да бъде осъществен, този стремеж отстъпвал мястото си на по-висши задачи на човечеството. За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение. Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот. Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма.
Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел.
И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога. Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се спъва. Логично ще е Бог да е създал хората само за да осъществят Неговото избавление. Иначе сътворението би било безцелно. А един такъв светоглед има предвид цели извън човека.
към текста >>
И ако се застъпва възгледът, че същинският
нос
ител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога.
За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение. Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот. Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма. Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел.
И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога.
Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се спъва. Логично ще е Бог да е създал хората само за да осъществят Неговото избавление. Иначе сътворението би било безцелно. А един такъв светоглед има предвид цели извън човека. Във всеобщото дело по избавлението всеки трябва да извърши определената му работа.
към текста >>
И тъй като във всяко същество Бог съществува като същинския
нос
ител на страданието, самоубиецът не само че ни най-малко не намалява Божието страдание, ами поставя пред Бога ново затруднение: Да създаде негов заместник.
Иначе сътворението би било безцелно. А един такъв светоглед има предвид цели извън човека. Във всеобщото дело по избавлението всеки трябва да извърши определената му работа. Измъкне ли се от нея чрез самоубийство, тогава предвидената за него работа ще трябва да се извърши от някой друг. Този някой друг ще трябва вместо него да понася несгодите на битието.
И тъй като във всяко същество Бог съществува като същинския носител на страданието, самоубиецът не само че ни най-малко не намалява Божието страдание, ами поставя пред Бога ново затруднение: Да създаде негов заместник.
Всичко това предпоставя удоволствието като стойностна мярка за живота. Животът се проявява чрез една съвкупност от нагони (нужди). Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудоволствие. Нека разгледаме нагона и удоволствието по отношение на това дали нагонът може да се измерва чрез удоволствието. За да не събудим подозрение, че в началото на живота поставяме „аристократичната сфера на Духа", ще започнем с една „чисто животинска" нужда, а именно с глада.
към текста >>
Всичко това предпоставя удоволствието като стой
нос
тна мярка за живота.
А един такъв светоглед има предвид цели извън човека. Във всеобщото дело по избавлението всеки трябва да извърши определената му работа. Измъкне ли се от нея чрез самоубийство, тогава предвидената за него работа ще трябва да се извърши от някой друг. Този някой друг ще трябва вместо него да понася несгодите на битието. И тъй като във всяко същество Бог съществува като същинския носител на страданието, самоубиецът не само че ни най-малко не намалява Божието страдание, ами поставя пред Бога ново затруднение: Да създаде негов заместник.
Всичко това предпоставя удоволствието като стойностна мярка за живота.
Животът се проявява чрез една съвкупност от нагони (нужди). Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудоволствие. Нека разгледаме нагона и удоволствието по отношение на това дали нагонът може да се измерва чрез удоволствието. За да не събудим подозрение, че в началото на живота поставяме „аристократичната сфера на Духа", ще започнем с една „чисто животинска" нужда, а именно с глада. Гладът възниква, когато без нов приток на вещества нашите органи не могат да продължават функционирането си в съответствие със своето предназначение.
към текста >>
Животът се проявява чрез една съвкуп
нос
т от нагони (нужди).
Във всеобщото дело по избавлението всеки трябва да извърши определената му работа. Измъкне ли се от нея чрез самоубийство, тогава предвидената за него работа ще трябва да се извърши от някой друг. Този някой друг ще трябва вместо него да понася несгодите на битието. И тъй като във всяко същество Бог съществува като същинския носител на страданието, самоубиецът не само че ни най-малко не намалява Божието страдание, ами поставя пред Бога ново затруднение: Да създаде негов заместник. Всичко това предпоставя удоволствието като стойностна мярка за живота.
Животът се проявява чрез една съвкупност от нагони (нужди).
Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудоволствие. Нека разгледаме нагона и удоволствието по отношение на това дали нагонът може да се измерва чрез удоволствието. За да не събудим подозрение, че в началото на живота поставяме „аристократичната сфера на Духа", ще започнем с една „чисто животинска" нужда, а именно с глада. Гладът възниква, когато без нов приток на вещества нашите органи не могат да продължават функционирането си в съответствие със своето предназначение. Преди всичко гладният се стреми да се засити.
към текста >>
Ако стой
нос
тта на живота зависеше от това дали той
нос
и повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стой
нос
т трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя
нос
ител предимно неудоволствие.
Измъкне ли се от нея чрез самоубийство, тогава предвидената за него работа ще трябва да се извърши от някой друг. Този някой друг ще трябва вместо него да понася несгодите на битието. И тъй като във всяко същество Бог съществува като същинския носител на страданието, самоубиецът не само че ни най-малко не намалява Божието страдание, ами поставя пред Бога ново затруднение: Да създаде негов заместник. Всичко това предпоставя удоволствието като стойностна мярка за живота. Животът се проявява чрез една съвкупност от нагони (нужди).
Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудоволствие.
Нека разгледаме нагона и удоволствието по отношение на това дали нагонът може да се измерва чрез удоволствието. За да не събудим подозрение, че в началото на живота поставяме „аристократичната сфера на Духа", ще започнем с една „чисто животинска" нужда, а именно с глада. Гладът възниква, когато без нов приток на вещества нашите органи не могат да продължават функционирането си в съответствие със своето предназначение. Преди всичко гладният се стреми да се засити. Щом подаването на храна се извърши в такава степен, че гладът да престане, тогава е постигнато всичко, което цели нагонът за хранене.
към текста >>
Към него би трябвало да се прибави особената наслада, която лакомниците изпитват поради необичайната изтънче
нос
т на своите вкусови нерви.
Чрез приемане на храна човекът иска не само да възстанови нарушените функции на своите органи, респективно да премахне страданието от глада, но се старае да постигне това при наличие на приятни вкусови усещания. Когато е гладен и след половин час го очаква апетитна трапеза, той може дори да избегне да си развали удоволствието от по-доброто чрез лошокачествена храна, която би могла да го задоволи преди това. Той използва глада, за да получи пълна наслада от своето хранене. По такъв начин за него гладът се превръща едновременно в източник на удоволствие. Ако ли пък можеше да се утоли всичкият наличен глад на света, тогава щеше да се получи цялото количество наслада, дължащо се на съществуващата нужда от хранене.
Към него би трябвало да се прибави особената наслада, която лакомниците изпитват поради необичайната изтънченост на своите вкусови нерви.
Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стойност, ако никоя нужда, насочена към въпросния начин на наслаждение, не оставаше незадоволена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество неудоволствие. Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задоволява. Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване. Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява. Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява.
към текста >>
Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стой
нос
т, ако никоя нужда, насочена към въпросния начин на наслаждение, не оставаше незадоволена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество неудоволствие.
Когато е гладен и след половин час го очаква апетитна трапеза, той може дори да избегне да си развали удоволствието от по-доброто чрез лошокачествена храна, която би могла да го задоволи преди това. Той използва глада, за да получи пълна наслада от своето хранене. По такъв начин за него гладът се превръща едновременно в източник на удоволствие. Ако ли пък можеше да се утоли всичкият наличен глад на света, тогава щеше да се получи цялото количество наслада, дължащо се на съществуващата нужда от хранене. Към него би трябвало да се прибави особената наслада, която лакомниците изпитват поради необичайната изтънченост на своите вкусови нерви.
Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стойност, ако никоя нужда, насочена към въпросния начин на наслаждение, не оставаше незадоволена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество неудоволствие.
Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задоволява. Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване. Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява. Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява. Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони.
към текста >>
И ако все пак нещо се намалява, то това е стой
нос
тта на насладата от живота.
Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задоволява. Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване. Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява. Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява. Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони.
И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота.
Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада. Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания. Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват. Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията.
към текста >>
Нейната стой
нос
т е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания.
Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява. Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява. Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони. И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота. Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада.
Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания.
Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват. Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане.
към текста >>
Тази стой
нос
т може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкуп
нос
тта от нуждите.
Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява. Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони. И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота. Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада. Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания.
Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите.
Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват. Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане. При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество.
към текста >>
Дробта има стой
нос
т 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват.
Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони. И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота. Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада. Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания. Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите.
Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват.
Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане. При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата.
към текста >>
Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкуп
нос
тта на желанията.
И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота. Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада. Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания. Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват.
Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията.
Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане. При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота.
към текста >>
Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стой
нос
т.
Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада. Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания. Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват. Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията.
Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност.
Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане. При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота. Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер.
към текста >>
Ако преди смъртта си някой направи окончателна рав
нос
метка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стой
нос
т, но без стой
нос
т то не може да остане.
Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания. Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват. Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност.
Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане.
При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота. Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни.
към текста >>
При постоянно количество наслада стой
нос
тта на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество.
Тази стойност може да се представи като дробно число, чийто числител застъпва действително наличната наслада, а знаменателят му - съвкупността от нуждите. Дробта има стойност 1, когато числителят и знаменателят са равни, тоест когато всички нужди се задоволяват. Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане.
При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество.
Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота. Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина.
към текста >>
Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стой
нос
т на удоволствието от живота.
Тя ще бъде по-голяма от 1, когато в едно живо същество удоволствието е повече, отколкото изискват неговите желания; а по-малка от 1 ще бъде тогава, когато количеството наслада изостава от съвкупността на желанията. Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане. При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата.
Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота.
Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина. Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда. Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило.
към текста >>
Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стой
нос
т за моя нагон за хранене спада наполовина.
При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота. Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни.
Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина.
Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда. Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило. Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието. То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното.
към текста >>
Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стой
нос
тта, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило.
Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота. Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина. Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда.
Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило.
Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието. То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад. Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове.
към текста >>
Това е начинът, по който в живота се определя стой
нос
тта на удоволствието.
Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер. Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина. Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда. Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило.
Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието.
То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад. Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове. Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие.
към текста >>
Насладата от засищането придобива стойн
нос
т само чрез наличието на глада; а стой
нос
т с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад.
Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда. Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило. Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието. То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното.
Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад.
Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове. Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие. Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание. За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание. Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание.
към текста >>
Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стой
нос
тта на изпълнени с наслада часове.
Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило. Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието. То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад.
Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове.
Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие. Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание. За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание. Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание. Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие.
към текста >>
Може обаче да се говори и за моментната стой
нос
т на едно чувство на удоволствие.
Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието. То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад. Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове.
Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие.
Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание. За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание. Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание. Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие. Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание.
към текста >>
Тази стой
нос
т е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължител
нос
тта и силата на нашето желание.
То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад. Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове. Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие.
Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание.
За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание. Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание. Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие. Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание. Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание.
към текста >>
За нас пълна стой
нос
т има едно количество удоволствие, което по продължител
нос
т и степен съвпада точно с нашето желание.
Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното. Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад. Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове. Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие. Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание.
За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание.
Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание. Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие. Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание. Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание. Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка.
към текста >>
Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стой
нос
тта на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание.
Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад. Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове. Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие. Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание. За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание.
Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание.
Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие. Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание. Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание. Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка. Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удоволствие е извънредно малко.
към текста >>
Това доказва, че за нас удоволствието има стой
нос
т дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание.
Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание. За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание. Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание. Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие. Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание.
Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание.
Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка. Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удоволствие е извънредно малко. У хора, чийто нагон за хранене е притъпен, яденето лесно предизвиква отвращение. От това също личи, че желанието е стойностен показател за удоволствието. Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета.
към текста >>
Една прекомер
нос
т от приятно чувство преминава в болка.
За нас пълна стойност има едно количество удоволствие, което по продължителност и степен съвпада точно с нашето желание. Когато едно количество удоволствие е по-малко от нашето желание, то намалява стойността на удоволствието, а когато е по-голямо, произвежда неизискван излишък, който бива усещан като удоволствие дотогава, докогато по време на наслаждението съумяваме да повишим нашето желание. Не сме ли в състояние да запазим равновесието между нарастващото удоволствие и повишаването на нашето желание, тогава удоволствието се превръща в неудоволствие. Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание. Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание.
Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка.
Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удоволствие е извънредно малко. У хора, чийто нагон за хранене е притъпен, яденето лесно предизвиква отвращение. От това също личи, че желанието е стойностен показател за удоволствието. Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета. При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудоволствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна.
към текста >>
От това също личи, че желанието е стой
нос
тен показател за удоволствието.
Обектът, който иначе би ни задоволил, ни връхлита противно на нашето желание и ни причинява страдание. Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание. Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка. Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удоволствие е извънредно малко. У хора, чийто нагон за хранене е притъпен, яденето лесно предизвиква отвращение.
От това също личи, че желанието е стойностен показател за удоволствието.
Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета. При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудоволствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна. А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително превишават количеството наслада, създавана на света от нагона за хранене. Няма съмнение, че удоволствието и неудоволствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата.
към текста >>
Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене
нос
и на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета.
Това доказва, че за нас удоволствието има стойност дотогава, докато можем да го измерваме с нашето желание. Една прекомерност от приятно чувство преминава в болка. Това можем да наблюдаваме особено при хора, чието желание за някакъв вид удоволствие е извънредно малко. У хора, чийто нагон за хранене е притъпен, яденето лесно предизвиква отвращение. От това също личи, че желанието е стойностен показател за удоволствието.
Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета.
При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудоволствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна. А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително превишават количеството наслада, създавана на света от нагона за хранене. Няма съмнение, че удоволствието и неудоволствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата. Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява.
към текста >>
Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стой
нос
т на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява.
Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета. При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудоволствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна. А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително превишават количеството наслада, създавана на света от нагона за хранене. Няма съмнение, че удоволствието и неудоволствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата.
Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява.
Във всеки отделен случай нашето желание се насочва към определен обект. Както видяхме, стойността на удоволствието при неговото задоволяване ще нараства толкова повече, колкото по-голямо е количеството удоволствие в сравнение с величината на нашето желание.* /* Тук се абстрахираме от случая, когато чрез прекомерно повишаване на удоволствието то преминава в неудоволствие. - Б. а./. Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието. Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание.
към текста >>
Както видяхме, стой
нос
тта на удоволствието при неговото задоволяване ще нараства толкова повече, колкото по-голямо е количеството удоволствие в сравнение с величината на нашето желание.* /* Тук се абстрахираме от случая, когато чрез прекомерно повишаване на удоволствието то преминава в неудоволствие.
А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително превишават количеството наслада, създавана на света от нагона за хранене. Няма съмнение, че удоволствието и неудоволствието подлежат на сравняване и че превесът на едното или на другото може да се определи, както това става при печалбата и загубата. Но когато песимизмът смята, че на страната на неудоволствието се получава превес и че от това може да заключава за липсата на стойност на живота, той изпада в заблуда дотолкова, доколкото прави сметка, която в действителния живот не се изпълнява. Във всеки отделен случай нашето желание се насочва към определен обект.
Както видяхме, стойността на удоволствието при неговото задоволяване ще нараства толкова повече, колкото по-голямо е количеството удоволствие в сравнение с величината на нашето желание.* /* Тук се абстрахираме от случая, когато чрез прекомерно повишаване на удоволствието то преминава в неудоволствие.
- Б. а./. Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието. Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание. Заради насладата в по-добри времена, обичащият да си похапва по-лесно ще надмогне един период на гладуване, в сравнение с онзи, комуто липсва радостта от задоволяване на нагона за хранене. Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете.
към текста >>
Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бремен
нос
тта, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете.
Както видяхме, стойността на удоволствието при неговото задоволяване ще нараства толкова повече, колкото по-голямо е количеството удоволствие в сравнение с величината на нашето желание.* /* Тук се абстрахираме от случая, когато чрез прекомерно повишаване на удоволствието то преминава в неудоволствие. - Б. а./. Но от величината на нашето желание зависи също размерът на неудоволствието, за което трябва да държим сметка, за да постигнем удоволствието. Количеството неудоволствие ние сравняваме не с количеството удоволствие, а с величината на нашето желание. Заради насладата в по-добри времена, обичащият да си похапва по-лесно ще надмогне един период на гладуване, в сравнение с онзи, комуто липсва радостта от задоволяване на нагона за хранене.
Жената, която иска да има дете, не сравнява удоволствието, пораждано от неговото притежаване, с количеството неудоволствие, произтичащо от бременността, раждането, грижите по отглеждане на детето и т.н., а с желанието си да има дете.
Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин. Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер. Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие.
към текста >>
Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възмож
нос
тта възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като рав
нос
тоен фактор.
Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин. Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер. Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие.
Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор.
Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер. Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието. Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува. Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание.
към текста >>
Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възмож
нос
т след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание.
Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор. Когато желанието е толкова силно, че след превъзмогване на неудоволствието - колкото и голямо да е то в абсолютен вид - все още съществува в известна степен, тогава удоволствието от задоволяването му пак може да се изпита в пълен размер. Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието. Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува.
Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание.
Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно. Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието. Така че въпросът не е дали съществува превес на удоволствието, или на неудоволствието, а дали желанието за постигане на удоволствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудоволствието. Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар.
към текста >>
Но аз премислям дали след преодоляване на труд
нос
тите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно.
Следователно желанието не поставя неудоволствието в пряка връзка с постигнатото удоволствие, а в непряка, като свързва собствената си величина (в сравнение) с тази на неудоволствието. Въпросът не е дали по-голямо е подлежащото на постигане удоволствие, или неудоволствието, а дали по-голям е стремежът към преследваната цел или съпротивата на възникващото неудоволствие. Ако съпротивата превишава желанието, тогава то се примирява с неизбежното, сковава се и престава да действува. Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание. Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане.
Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно.
Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието. Така че въпросът не е дали съществува превес на удоволствието, или на неудоволствието, а дали желанието за постигане на удоволствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудоволствието. Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар. Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание. А това съотношение, както показах, представя стойността на удоволствието (срв. стр.198).
към текста >>
Доказателство за правил
нос
тта на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стой
нос
т се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар.
Поради това, че се цели задоволяване по определен начин, свързаното с него удоволствие придобива значение, което дава възможност след настъпилото задоволяване необходимото количество неудоволствие да се включи в сметката само дотолкова, доколкото то е намалило размера на нашето желание. Ако съм страстен любител на панорамните гледки, аз никога не пресмятам колко удоволствие ми доставя гледката от планинския връх, сравнено пряко с неудоволствието от мъчителното изкачване и слизане. Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно. Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието. Така че въпросът не е дали съществува превес на удоволствието, или на неудоволствието, а дали желанието за постигане на удоволствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудоволствието.
Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар.
Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание. А това съотношение, както показах, представя стойността на удоволствието (срв. стр.198). Друго едно доказателство е това, че живите същества (в това число и човекът) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им страдания и мъки. А борбата за съществуване е само последица от този факт. Наличният живот се стреми към разгръщане, и от борбата се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения.
към текста >>
А това съотношение, както показах, представя стой
нос
тта на удоволствието (срв. стр.198).
Но аз премислям дали след преодоляване на трудностите моето желание за панорамни гледки все още ще бъде достатъчно силно. Удоволствието и неудоволствието могат да дадат общ резултат само косвено чрез величината на желанието. Така че въпросът не е дали съществува превес на удоволствието, или на неудоволствието, а дали желанието за постигане на удоволствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудоволствието. Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар. Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание.
А това съотношение, както показах, представя стойността на удоволствието (срв. стр.198).
Друго едно доказателство е това, че живите същества (в това число и човекът) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им страдания и мъки. А борбата за съществуване е само последица от този факт. Наличният живот се стреми към разгръщане, и от борбата се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения. Всяко живо същество търси храна дотогава, докато липсата й разруши живота му. Човекът също посяга на себе си, когато (с право или без право) вярва, че не може да се добере до житейските цели, заслужаващи според него да бъдат постигнати.
към текста >>
Но докато все още вярва във възмож
нос
тта да се добере до онова, което по негово виждане заслужава да бъде постигнато, той се бори срещу всички мъки и страдания.
Друго едно доказателство е това, че живите същества (в това число и човекът) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им страдания и мъки. А борбата за съществуване е само последица от този факт. Наличният живот се стреми към разгръщане, и от борбата се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения. Всяко живо същество търси храна дотогава, докато липсата й разруши живота му. Човекът също посяга на себе си, когато (с право или без право) вярва, че не може да се добере до житейските цели, заслужаващи според него да бъдат постигнати.
Но докато все още вярва във възможността да се добере до онова, което по негово виждане заслужава да бъде постигнато, той се бори срещу всички мъки и страдания.
Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая неудоволствие, колкото и голямо да е то. Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката воля в зависимост от едно обстоятелство (превес на удоволствието над неудоволствието), което поначало е чуждо на човека. Изначалната мярка на волята е желанието, което се налага, докато може. Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната. Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока.
към текста >>
Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стой
нос
тта на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и раз
нос
ките за отстраняването на лошата стока.
Но докато все още вярва във възможността да се добере до онова, което по негово виждане заслужава да бъде постигнато, той се бори срещу всички мъки и страдания. Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая неудоволствие, колкото и голямо да е то. Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката воля в зависимост от едно обстоятелство (превес на удоволствието над неудоволствието), което поначало е чуждо на човека. Изначалната мярка на волята е желанието, което се налага, докато може. Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната.
Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока.
Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие. Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите. Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания. Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието. Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието.
към текста >>
Аз не определям стой
нос
тта на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стой
нос
т въпреки наличието на вторите.
Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката воля в зависимост от едно обстоятелство (превес на удоволствието над неудоволствието), което поначало е чуждо на човека. Изначалната мярка на волята е желанието, което се налага, докато може. Когато става дума за удоволствие и неудоволствие при задоволяването на едно желание, сметката, правена от живота, а не от една разсъдъчна философия, може да се сравни със следната. Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока. Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие.
Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите.
Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания. Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието. Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието. Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си. Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света.
към текста >>
Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспектив
нос
тта на онова философско направление, което вижда стой
нос
тта на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието.
Ако при покупката на определено количество ябълки съм принуден ведно с хубавите да взема двойно повече лоши, понеже продавачът иска да разчисти сергията си, аз нито за миг няма да се замисля дали да взема лошите ябълки, щом по моя преценка стойността на по-малкото количество хубави е достатъчно висока, че за покупната цена да поема и разноските за отстраняването на лошата стока. Този пример онагледява връзката между доставените от един нагон количества удоволствие и неудоволствие. Аз не определям стойността на хубавите ябълки чрез изваждане на техния сбор от този на лошите, а според това дали първите все още притежават някаква стойност въпреки наличието на вторите. Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания. Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието.
Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието.
Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си. Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света. Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си. А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност). Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им.
към текста >>
Възмож
нос
тта за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си.
Точно както при насладата от хубавите ябълки аз съм се абстрахирал от лошите, по същия начин се заемам със задоволяването на едно желание, след като съм игнорирал възникващите по необходимост страдания. Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието. Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието. Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си. Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света.
Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си.
А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност). Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им. Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие. Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо. И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки.
към текста >>
А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължител
нос
т).
Дори песимизмът да беше прав в твърдението си, че на света съществува повече неудоволствие, отколкото удоволствие, това нямаше да повлияе върху волята, тъй като живите същества все пак се стремят към остатъка от удоволствието. Ако беше безупречно, емпиричното доказателство, че болката надделява над радостта, щеше да бъде подходящо за показване безперспективността на онова философско направление, което вижда стойността на живота в превеса на удоволствието (евдемонизъм), но не и за представяне на волята въобще като неразумна, защото волята се насочва не към някакъв превес на удоволствието, а към количеството удоволствие, оставащо след приспадане на неудоволствието. Това количество удоволствие все още се явява цел, заслужаваща постигането си. Опити за опровергаването на песимизма са направени чрез твърдението, че било невъзможно да се пресметне превесът на удоволствието или на неудоволствието в света. Възможността за всяко изчисление се опира на това, че според големината им, пресмятаните неща са сравними помежду си.
А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност).
Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им. Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие. Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо. И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки. Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието.
към текста >>
Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възмож
нос
тта за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на рав
нос
метка на удоволствието.
А всяко неудоволствие и всяко удоволствие имат определена големина (сила и продължителност). Усещанията за удоволствие от различен вид също можем да сравняваме поне приблизително според големината им. Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие. Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо. И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки.
Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието.
Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля. Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични. Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие. И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието. По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост.
към текста >>
Случаите, когато ние действително поставяме стой
нос
тта на нашата дей
нос
т в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични.
Ние знаем дали една хубава пура, или един хубав виц ни доставят по-голямо удоволствие. Следователно срещу сравнимостта на различни видове удоволствие и неудоволствие според големината им не може да се възрази нищо. И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки. Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието. Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля.
Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични.
Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие. И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието. По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост. Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на удоволствието. Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество неудоволствие в сравнение с удоволствието подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката воля не може да се влияе от това познание.
към текста >>
И аз безусловно ще се откажа от някоя дей
нос
т, щом везните се накланят на страната на неудоволствието.
И изследователят, който си поставя за задача да определи превеса на удоволствието или на неудоволствието в света, изхожда от напълно оправдани предпоставки. Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието. Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля. Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични. Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие.
И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието.
По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост. Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на удоволствието. Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество неудоволствие в сравнение с удоволствието подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката воля не може да се влияе от това познание. Стремежът на хората се съобразява с размера на задоволяването, станало възможно след преодоляване на всички трудности. Надеждата за това задоволяване е основата на човешката дейност.
към текста >>
Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от рав
нос
метката на удоволствието.
Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля. Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични. Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие. И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието. По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост.
Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на удоволствието.
Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество неудоволствие в сравнение с удоволствието подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката воля не може да се влияе от това познание. Стремежът на хората се съобразява с размера на задоволяването, станало възможно след преодоляване на всички трудности. Надеждата за това задоволяване е основата на човешката дейност. От тази надежда произтича работата на всеки индивид и цялостната културна работа. Песимистичната етика смята, че гонитбата на щастие трябва да се представи на човека като невъзможна, та той да се посвети на същинските си нравствени задачи.
към текста >>
Стремежът на хората се съобразява с размера на задоволяването, станало възможно след преодоляване на всички труд
нос
ти.
Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие. И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието. По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост. Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на удоволствието. Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество неудоволствие в сравнение с удоволствието подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката воля не може да се влияе от това познание.
Стремежът на хората се съобразява с размера на задоволяването, станало възможно след преодоляване на всички трудности.
Надеждата за това задоволяване е основата на човешката дейност. От тази надежда произтича работата на всеки индивид и цялостната културна работа. Песимистичната етика смята, че гонитбата на щастие трябва да се представи на човека като невъзможна, та той да се посвети на същинските си нравствени задачи. Но тези нравствени задачи не са нищо друго освен конкретните естествени и духовни нагони, чието задоволяване се цели въпреки съпътстващото го неудоволствие. Следователно гонитбата на щастие, която песимизмът иска да изкорени, изобщо не съществува.
към текста >>
Надеждата за това задоволяване е основата на човешката дей
нос
т.
И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието. По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост. Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на удоволствието. Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество неудоволствие в сравнение с удоволствието подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката воля не може да се влияе от това познание. Стремежът на хората се съобразява с размера на задоволяването, станало възможно след преодоляване на всички трудности.
Надеждата за това задоволяване е основата на човешката дейност.
От тази надежда произтича работата на всеки индивид и цялостната културна работа. Песимистичната етика смята, че гонитбата на щастие трябва да се представи на човека като невъзможна, та той да се посвети на същинските си нравствени задачи. Но тези нравствени задачи не са нищо друго освен конкретните естествени и духовни нагони, чието задоволяване се цели въпреки съпътстващото го неудоволствие. Следователно гонитбата на щастие, която песимизмът иска да изкорени, изобщо не съществува. А полагащите му се задачи човекът изпълнява, защото по силата на своето същество желае да ги изпълнява, след като действително е схванал тяхната същност.
към текста >>
А полагащите му се задачи човекът изпълнява, защото по силата на своето същество желае да ги изпълнява, след като действително е схванал тяхната същ
нос
т.
Надеждата за това задоволяване е основата на човешката дейност. От тази надежда произтича работата на всеки индивид и цялостната културна работа. Песимистичната етика смята, че гонитбата на щастие трябва да се представи на човека като невъзможна, та той да се посвети на същинските си нравствени задачи. Но тези нравствени задачи не са нищо друго освен конкретните естествени и духовни нагони, чието задоволяване се цели въпреки съпътстващото го неудоволствие. Следователно гонитбата на щастие, която песимизмът иска да изкорени, изобщо не съществува.
А полагащите му се задачи човекът изпълнява, защото по силата на своето същество желае да ги изпълнява, след като действително е схванал тяхната същност.
Песимистичната етика твърди, че човекът можел да се отдаде на онова, което схваща като своя житейска задача, едва когато се откажел от стремежа към удоволствие. Никоя етика обаче не може да измисля други житейски задачи освен осъществяването на изискваните от човешките желания задоволявания и освен изпълняването на нравствените идеали на човека. Никоя етика не може да му отнема удоволствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него. Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища. Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие.
към текста >>
С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същ
нос
т иска.
Песимистичната етика твърди, че човекът можел да се отдаде на онова, което схваща като своя житейска задача, едва когато се откажел от стремежа към удоволствие. Никоя етика обаче не може да измисля други житейски задачи освен осъществяването на изискваните от човешките желания задоволявания и освен изпълняването на нравствените идеали на човека. Никоя етика не може да му отнема удоволствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него. Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища. Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие.
С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска.
На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен. Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й. Това именно е същността на всяка действителна воля. Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив. Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека.
към текста >>
Нравстве
нос
тта се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същ
нос
тта на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й.
Никоя етика не може да му отнема удоволствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него. Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища. Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие. С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен.
Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й.
Това именно е същността на всяка действителна воля. Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив. Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие.
към текста >>
Това именно е същ
нос
тта на всяка действителна воля.
Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища. Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие. С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен. Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й.
Това именно е същността на всяка действителна воля.
Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив. Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие. На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми.
към текста >>
Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удоволствието, извличано от посредстве
нос
тта чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно.
Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие. На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми. Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие.
Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удоволствието, извличано от посредствеността чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно.
Идеалистите се опияняват духовно при превръщане на идеалите им в реалност. Който иска да изкорени удоволствието от задоволяването на човешкото желаене, той първо трябва да превърне човека в роб, който действа не защото иска, а само защото трябва. Защото постигането на исканото доставя удоволствие. Хубаво се нарича не онова, което човекът трябва, а което иска да върши, разгръщайки цялостно истинската си човешка природа. Щом някой не признава това, той трябва първо да прогони от човека исканото от него и после отвън да му предпише какво съдържание да придаде на своята воля.
към текста >>
Идеалистите се опияняват духовно при превръщане на идеалите им в реал
нос
т.
Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие. На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми. Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие. Който се стреми към идеали от величаво естество, той го върши, защото те са съдържание на неговото същество и тяхното постигане ще му достави наслада, в сравнение с която удоволствието, извличано от посредствеността чрез задоволяване на всекидневните нагони, е нищожно.
Идеалистите се опияняват духовно при превръщане на идеалите им в реалност.
Който иска да изкорени удоволствието от задоволяването на човешкото желаене, той първо трябва да превърне човека в роб, който действа не защото иска, а само защото трябва. Защото постигането на исканото доставя удоволствие. Хубаво се нарича не онова, което човекът трябва, а което иска да върши, разгръщайки цялостно истинската си човешка природа. Щом някой не признава това, той трябва първо да прогони от човека исканото от него и после отвън да му предпише какво съдържание да придаде на своята воля. Човекът придава стойност на изпълнението на едно желание, понеже то произтича от неговото същество.
към текста >>
Човекът придава стой
нос
т на изпълнението на едно желание, понеже то произтича от неговото същество.
Идеалистите се опияняват духовно при превръщане на идеалите им в реалност. Който иска да изкорени удоволствието от задоволяването на човешкото желаене, той първо трябва да превърне човека в роб, който действа не защото иска, а само защото трябва. Защото постигането на исканото доставя удоволствие. Хубаво се нарича не онова, което човекът трябва, а което иска да върши, разгръщайки цялостно истинската си човешка природа. Щом някой не признава това, той трябва първо да прогони от човека исканото от него и после отвън да му предпише какво съдържание да придаде на своята воля.
Човекът придава стойност на изпълнението на едно желание, понеже то произтича от неговото същество.
Постигнатото има своя стойност, понеже е желано. Отрече ли се стойността на целта на човешката воля като такава, тогава трябва да се вземат стойностните цели на нещо друго, което човекът не иска. Основаващата се на песимизма етика произтича от незачитането на нравственото въображение. Само онзи, който смята, че индивидуалният човешки дух не е способен сам да определя съдържанието на своя стремеж, може да търси целокупността на волята в копнежа към удоволствие. Човекът без въображение не създава нравствени идеи.
към текста >>
Постигнатото има своя стой
нос
т, понеже е желано.
Който иска да изкорени удоволствието от задоволяването на човешкото желаене, той първо трябва да превърне човека в роб, който действа не защото иска, а само защото трябва. Защото постигането на исканото доставя удоволствие. Хубаво се нарича не онова, което човекът трябва, а което иска да върши, разгръщайки цялостно истинската си човешка природа. Щом някой не признава това, той трябва първо да прогони от човека исканото от него и после отвън да му предпише какво съдържание да придаде на своята воля. Човекът придава стойност на изпълнението на едно желание, понеже то произтича от неговото същество.
Постигнатото има своя стойност, понеже е желано.
Отрече ли се стойността на целта на човешката воля като такава, тогава трябва да се вземат стойностните цели на нещо друго, което човекът не иска. Основаващата се на песимизма етика произтича от незачитането на нравственото въображение. Само онзи, който смята, че индивидуалният човешки дух не е способен сам да определя съдържанието на своя стремеж, може да търси целокупността на волята в копнежа към удоволствие. Човекът без въображение не създава нравствени идеи. Те трябва да му бъдат давани.
към текста >>
Отрече ли се стой
нос
тта на целта на човешката воля като такава, тогава трябва да се вземат стой
нос
тните цели на нещо друго, което човекът не иска.
Защото постигането на исканото доставя удоволствие. Хубаво се нарича не онова, което човекът трябва, а което иска да върши, разгръщайки цялостно истинската си човешка природа. Щом някой не признава това, той трябва първо да прогони от човека исканото от него и после отвън да му предпише какво съдържание да придаде на своята воля. Човекът придава стойност на изпълнението на едно желание, понеже то произтича от неговото същество. Постигнатото има своя стойност, понеже е желано.
Отрече ли се стойността на целта на човешката воля като такава, тогава трябва да се вземат стойностните цели на нещо друго, което човекът не иска.
Основаващата се на песимизма етика произтича от незачитането на нравственото въображение. Само онзи, който смята, че индивидуалният човешки дух не е способен сам да определя съдържанието на своя стремеж, може да търси целокупността на волята в копнежа към удоволствие. Човекът без въображение не създава нравствени идеи. Те трябва да му бъдат давани. Физическата природа пък се грижи за това, той да се стреми към задоволяване на низшите си желания.
към текста >>
Само онзи, който смята, че индивидуалният човешки дух не е способен сам да определя съдържанието на своя стремеж, може да търси целокуп
нос
тта на волята в копнежа към удоволствие.
Щом някой не признава това, той трябва първо да прогони от човека исканото от него и после отвън да му предпише какво съдържание да придаде на своята воля. Човекът придава стойност на изпълнението на едно желание, понеже то произтича от неговото същество. Постигнатото има своя стойност, понеже е желано. Отрече ли се стойността на целта на човешката воля като такава, тогава трябва да се вземат стойностните цели на нещо друго, което човекът не иска. Основаващата се на песимизма етика произтича от незачитането на нравственото въображение.
Само онзи, който смята, че индивидуалният човешки дух не е способен сам да определя съдържанието на своя стремеж, може да търси целокупността на волята в копнежа към удоволствие.
Човекът без въображение не създава нравствени идеи. Те трябва да му бъдат давани. Физическата природа пък се грижи за това, той да се стреми към задоволяване на низшите си желания. Но към разгръщането на цялостния човек спадат и произхождащите от Духа желания. Само ако се застъпва мнението, че човекът изобщо не притежава такива, може да се твърди, че той трябва да ги приема отвън.
към текста >>
Всяка етика, изискваща от човека да потиска волята си, за да изпълнява задачи, които не иска, не се съобразява с цялостния човек, а с такъв, комуто липсва способ
нос
тта за духовни желания.
Те трябва да му бъдат давани. Физическата природа пък се грижи за това, той да се стреми към задоволяване на низшите си желания. Но към разгръщането на цялостния човек спадат и произхождащите от Духа желания. Само ако се застъпва мнението, че човекът изобщо не притежава такива, може да се твърди, че той трябва да ги приема отвън. Тогава с право може да се каже също, че той е длъжен да върши нещо, което не иска.
Всяка етика, изискваща от човека да потиска волята си, за да изпълнява задачи, които не иска, не се съобразява с цялостния човек, а с такъв, комуто липсва способността за духовни желания.
За хармонично развития човек така наречените идеи за доброто се намират не извън, а вътре в кръга на неговото същество. Нравственото поведение не се състои в извличането на някаква едностранчива собствена воля, а в пълното развитие на човешката натура. Който смята нравствените идеали за постижими само ако човекът умъртви собствената си воля, нему не му е известно, че тези идеали са желани от човека точно както задоволяването на така наречените животински нагони. Не може да се отрече, че изложените в този вид възгледи лесно могат да бъдат изтълкувани превратно. Незрели хора без нравствено въображение охотно виждат в инстинктите на своята половинчата натура цялостното човешко съдържание и отхвърлят всички непроизведени от тях нравствени идеи, за да могат необезпокоявано „да се изявят".
към текста >>
Нравственото поведение не се състои в извличането на някаква ед
нос
транчива собствена воля, а в пълното развитие на човешката натура.
Но към разгръщането на цялостния човек спадат и произхождащите от Духа желания. Само ако се застъпва мнението, че човекът изобщо не притежава такива, може да се твърди, че той трябва да ги приема отвън. Тогава с право може да се каже също, че той е длъжен да върши нещо, което не иска. Всяка етика, изискваща от човека да потиска волята си, за да изпълнява задачи, които не иска, не се съобразява с цялостния човек, а с такъв, комуто липсва способността за духовни желания. За хармонично развития човек така наречените идеи за доброто се намират не извън, а вътре в кръга на неговото същество.
Нравственото поведение не се състои в извличането на някаква едностранчива собствена воля, а в пълното развитие на човешката натура.
Който смята нравствените идеали за постижими само ако човекът умъртви собствената си воля, нему не му е известно, че тези идеали са желани от човека точно както задоволяването на така наречените животински нагони. Не може да се отрече, че изложените в този вид възгледи лесно могат да бъдат изтълкувани превратно. Незрели хора без нравствено въображение охотно виждат в инстинктите на своята половинчата натура цялостното човешко съдържание и отхвърлят всички непроизведени от тях нравствени идеи, за да могат необезпокоявано „да се изявят". От само себе си се разбира, че за полуразвитата човешка натура няма валидност онова, което е правилно за пълноценния човек. От онзи, който чрез възпитание тепърва трябва да бъде доведен дотам, че нравствената му природа да пробие черупката на ниските страсти, не бива да се очаква валидното за зрелия човек.
към текста >>
От само себе си се разбира, че за полуразвитата човешка натура няма валид
нос
т онова, което е правилно за пълноценния човек.
За хармонично развития човек така наречените идеи за доброто се намират не извън, а вътре в кръга на неговото същество. Нравственото поведение не се състои в извличането на някаква едностранчива собствена воля, а в пълното развитие на човешката натура. Който смята нравствените идеали за постижими само ако човекът умъртви собствената си воля, нему не му е известно, че тези идеали са желани от човека точно както задоволяването на така наречените животински нагони. Не може да се отрече, че изложените в този вид възгледи лесно могат да бъдат изтълкувани превратно. Незрели хора без нравствено въображение охотно виждат в инстинктите на своята половинчата натура цялостното човешко съдържание и отхвърлят всички непроизведени от тях нравствени идеи, за да могат необезпокоявано „да се изявят".
От само себе си се разбира, че за полуразвитата човешка натура няма валидност онова, което е правилно за пълноценния човек.
От онзи, който чрез възпитание тепърва трябва да бъде доведен дотам, че нравствената му природа да пробие черупката на ниските страсти, не бива да се очаква валидното за зрелия човек. Тук обаче не се целеше да отбележим какво да бъде внушавано на неразвития човек, а какво се съдържа в същността на зрелия човек. Защото целта беше да се докаже възможността за свобода; но свободата не се проявява в действия, породени от сетивна или душевна принуда, а в такива, които се опират на духовни интуиции. Зрелият човек сам определя своята стойност. Той не се стреми към удоволствието, отреждано му като подаяние от природата или от Твореца, нито пък изпълнява абстрактния дълг, който е осъзнал като такъв, след като се е отърсил от стремежа към удоволствие.
към текста >>
Тук обаче не се целеше да отбележим какво да бъде внушавано на неразвития човек, а какво се съдържа в същ
нос
тта на зрелия човек.
Който смята нравствените идеали за постижими само ако човекът умъртви собствената си воля, нему не му е известно, че тези идеали са желани от човека точно както задоволяването на така наречените животински нагони. Не може да се отрече, че изложените в този вид възгледи лесно могат да бъдат изтълкувани превратно. Незрели хора без нравствено въображение охотно виждат в инстинктите на своята половинчата натура цялостното човешко съдържание и отхвърлят всички непроизведени от тях нравствени идеи, за да могат необезпокоявано „да се изявят". От само себе си се разбира, че за полуразвитата човешка натура няма валидност онова, което е правилно за пълноценния човек. От онзи, който чрез възпитание тепърва трябва да бъде доведен дотам, че нравствената му природа да пробие черупката на ниските страсти, не бива да се очаква валидното за зрелия човек.
Тук обаче не се целеше да отбележим какво да бъде внушавано на неразвития човек, а какво се съдържа в същността на зрелия човек.
Защото целта беше да се докаже възможността за свобода; но свободата не се проявява в действия, породени от сетивна или душевна принуда, а в такива, които се опират на духовни интуиции. Зрелият човек сам определя своята стойност. Той не се стреми към удоволствието, отреждано му като подаяние от природата или от Твореца, нито пък изпълнява абстрактния дълг, който е осъзнал като такъв, след като се е отърсил от стремежа към удоволствие. Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота. Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното.
към текста >>
Защото целта беше да се докаже възмож
нос
тта за свобода; но свободата не се проявява в действия, породени от сетивна или душевна принуда, а в такива, които се опират на духовни интуиции.
Не може да се отрече, че изложените в този вид възгледи лесно могат да бъдат изтълкувани превратно. Незрели хора без нравствено въображение охотно виждат в инстинктите на своята половинчата натура цялостното човешко съдържание и отхвърлят всички непроизведени от тях нравствени идеи, за да могат необезпокоявано „да се изявят". От само себе си се разбира, че за полуразвитата човешка натура няма валидност онова, което е правилно за пълноценния човек. От онзи, който чрез възпитание тепърва трябва да бъде доведен дотам, че нравствената му природа да пробие черупката на ниските страсти, не бива да се очаква валидното за зрелия човек. Тук обаче не се целеше да отбележим какво да бъде внушавано на неразвития човек, а какво се съдържа в същността на зрелия човек.
Защото целта беше да се докаже възможността за свобода; но свободата не се проявява в действия, породени от сетивна или душевна принуда, а в такива, които се опират на духовни интуиции.
Зрелият човек сам определя своята стойност. Той не се стреми към удоволствието, отреждано му като подаяние от природата или от Твореца, нито пък изпълнява абстрактния дълг, който е осъзнал като такъв, след като се е отърсил от стремежа към удоволствие. Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота. Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното. Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека.
към текста >>
Зрелият човек сам определя своята стой
нос
т.
Незрели хора без нравствено въображение охотно виждат в инстинктите на своята половинчата натура цялостното човешко съдържание и отхвърлят всички непроизведени от тях нравствени идеи, за да могат необезпокоявано „да се изявят". От само себе си се разбира, че за полуразвитата човешка натура няма валидност онова, което е правилно за пълноценния човек. От онзи, който чрез възпитание тепърва трябва да бъде доведен дотам, че нравствената му природа да пробие черупката на ниските страсти, не бива да се очаква валидното за зрелия човек. Тук обаче не се целеше да отбележим какво да бъде внушавано на неразвития човек, а какво се съдържа в същността на зрелия човек. Защото целта беше да се докаже възможността за свобода; но свободата не се проявява в действия, породени от сетивна или душевна принуда, а в такива, които се опират на духовни интуиции.
Зрелият човек сам определя своята стойност.
Той не се стреми към удоволствието, отреждано му като подаяние от природата или от Твореца, нито пък изпълнява абстрактния дълг, който е осъзнал като такъв, след като се е отърсил от стремежа към удоволствие. Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота. Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното. Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека. Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество.
към текста >>
Стой
нос
тта на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното.
Тук обаче не се целеше да отбележим какво да бъде внушавано на неразвития човек, а какво се съдържа в същността на зрелия човек. Защото целта беше да се докаже възможността за свобода; но свободата не се проявява в действия, породени от сетивна или душевна принуда, а в такива, които се опират на духовни интуиции. Зрелият човек сам определя своята стойност. Той не се стреми към удоволствието, отреждано му като подаяние от природата или от Твореца, нито пък изпълнява абстрактния дълг, който е осъзнал като такъв, след като се е отърсил от стремежа към удоволствие. Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота.
Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното.
Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека. Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество. - Развитото тук гледище връща човека към самия него. За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля. То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота.
към текста >>
Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стой
нос
тта на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека.
Защото целта беше да се докаже възможността за свобода; но свободата не се проявява в действия, породени от сетивна или душевна принуда, а в такива, които се опират на духовни интуиции. Зрелият човек сам определя своята стойност. Той не се стреми към удоволствието, отреждано му като подаяние от природата или от Твореца, нито пък изпълнява абстрактния дълг, който е осъзнал като такъв, след като се е отърсил от стремежа към удоволствие. Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота. Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното.
Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека.
Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество. - Развитото тук гледище връща човека към самия него. За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля. То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота. Във всестранно опознатия реален индивид то вижда неговия собствен господар и неговия собствен ценител.
към текста >>
За истинска стой
нос
т на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля.
Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота. Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното. Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека. Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество. - Развитото тук гледище връща човека към самия него.
За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля.
То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота. Във всестранно опознатия реален индивид то вижда неговия собствен господар и неговия собствен ценител. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Разискваното в този раздел може да остане неразбрано, ако някой се е вкопчил в привидното възражение: човешката воля като такава е просто неразумна и тази неразумност следва да се докаже на човека, за да проумее, че целта на етичния стремеж трябвало да се крие в окончателно освобождаване от волята. Такова псевдовъзражение впрочем ми бе отправено от компетентна страна, като ми бе казано, че тъкмо на философа се полагало да извърши онова, което безмисловността на животните и на повечето хора пропускала, а именно да направи реална равносметка на живота.
към текста >>
То не приема нито някаква непризнавана от индивида стой
нос
т на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота.
Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното. Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека. Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество. - Развитото тук гледище връща човека към самия него. За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля.
То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота.
Във всестранно опознатия реален индивид то вижда неговия собствен господар и неговия собствен ценител. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Разискваното в този раздел може да остане неразбрано, ако някой се е вкопчил в привидното възражение: човешката воля като такава е просто неразумна и тази неразумност следва да се докаже на човека, за да проумее, че целта на етичния стремеж трябвало да се крие в окончателно освобождаване от волята. Такова псевдовъзражение впрочем ми бе отправено от компетентна страна, като ми бе казано, че тъкмо на философа се полагало да извърши онова, което безмисловността на животните и на повечето хора пропускала, а именно да направи реална равносметка на живота. Но тъкмо отправящият такова възражение не вижда главното: За да се осъществи свободата, носител на волята у човека трябва да бъде интуитивното мислене; в същото време обаче се оказва, че една воля може да се определя и от нещо друго освен от интуицията, а нравственото и неговата стойност се проявяват само в произтичащото от човешкото същество свободно осъществяване на интуицията.
към текста >>
Разискваното в този раздел може да остане неразбрано, ако някой се е вкопчил в привидното възражение: човешката воля като такава е просто неразумна и тази неразум
нос
т следва да се докаже на човека, за да проумее, че целта на етичния стремеж трябвало да се крие в окончателно освобождаване от волята.
- Развитото тук гледище връща човека към самия него. За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля. То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота. Във всестранно опознатия реален индивид то вижда неговия собствен господар и неговия собствен ценител. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.).
Разискваното в този раздел може да остане неразбрано, ако някой се е вкопчил в привидното възражение: човешката воля като такава е просто неразумна и тази неразумност следва да се докаже на човека, за да проумее, че целта на етичния стремеж трябвало да се крие в окончателно освобождаване от волята.
Такова псевдовъзражение впрочем ми бе отправено от компетентна страна, като ми бе казано, че тъкмо на философа се полагало да извърши онова, което безмисловността на животните и на повечето хора пропускала, а именно да направи реална равносметка на живота. Но тъкмо отправящият такова възражение не вижда главното: За да се осъществи свободата, носител на волята у човека трябва да бъде интуитивното мислене; в същото време обаче се оказва, че една воля може да се определя и от нещо друго освен от интуицията, а нравственото и неговата стойност се проявяват само в произтичащото от човешкото същество свободно осъществяване на интуицията. Етичният индивидуализъм е подходящ за представяне на нравствеността, с цялото и достойнство, защото той смята за истински нравствено не онова, което по външен начин довежда до съгласуването на една воля с някоя норма, а онова, което човекът поражда, разгръщайки у себе си нравствената воля като брънка на цялостното си същество, така че вършенето на нещо неморално да му се струва обезобразяване, осакатяване на неговото същество.
към текста >>
Такова псевдовъзражение впрочем ми бе отправено от компетентна страна, като ми бе казано, че тъкмо на философа се полагало да извърши онова, което безмислов
нос
тта на животните и на повечето хора пропускала, а именно да направи реална рав
нос
метка на живота.
За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля. То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота. Във всестранно опознатия реален индивид то вижда неговия собствен господар и неговия собствен ценител. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Разискваното в този раздел може да остане неразбрано, ако някой се е вкопчил в привидното възражение: човешката воля като такава е просто неразумна и тази неразумност следва да се докаже на човека, за да проумее, че целта на етичния стремеж трябвало да се крие в окончателно освобождаване от волята.
Такова псевдовъзражение впрочем ми бе отправено от компетентна страна, като ми бе казано, че тъкмо на философа се полагало да извърши онова, което безмисловността на животните и на повечето хора пропускала, а именно да направи реална равносметка на живота.
Но тъкмо отправящият такова възражение не вижда главното: За да се осъществи свободата, носител на волята у човека трябва да бъде интуитивното мислене; в същото време обаче се оказва, че една воля може да се определя и от нещо друго освен от интуицията, а нравственото и неговата стойност се проявяват само в произтичащото от човешкото същество свободно осъществяване на интуицията. Етичният индивидуализъм е подходящ за представяне на нравствеността, с цялото и достойнство, защото той смята за истински нравствено не онова, което по външен начин довежда до съгласуването на една воля с някоя норма, а онова, което човекът поражда, разгръщайки у себе си нравствената воля като брънка на цялостното си същество, така че вършенето на нещо неморално да му се струва обезобразяване, осакатяване на неговото същество.
към текста >>
Но тъкмо отправящият такова възражение не вижда главното: За да се осъществи свободата,
нос
ител на волята у човека трябва да бъде интуитивното мислене; в същото време обаче се оказва, че една воля може да се определя и от нещо друго освен от интуицията, а нравственото и неговата стой
нос
т се проявяват само в произтичащото от човешкото същество свободно осъществяване на интуицията.
То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота. Във всестранно опознатия реален индивид то вижда неговия собствен господар и неговия собствен ценител. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Разискваното в този раздел може да остане неразбрано, ако някой се е вкопчил в привидното възражение: човешката воля като такава е просто неразумна и тази неразумност следва да се докаже на човека, за да проумее, че целта на етичния стремеж трябвало да се крие в окончателно освобождаване от волята. Такова псевдовъзражение впрочем ми бе отправено от компетентна страна, като ми бе казано, че тъкмо на философа се полагало да извърши онова, което безмисловността на животните и на повечето хора пропускала, а именно да направи реална равносметка на живота.
Но тъкмо отправящият такова възражение не вижда главното: За да се осъществи свободата, носител на волята у човека трябва да бъде интуитивното мислене; в същото време обаче се оказва, че една воля може да се определя и от нещо друго освен от интуицията, а нравственото и неговата стойност се проявяват само в произтичащото от човешкото същество свободно осъществяване на интуицията.
Етичният индивидуализъм е подходящ за представяне на нравствеността, с цялото и достойнство, защото той смята за истински нравствено не онова, което по външен начин довежда до съгласуването на една воля с някоя норма, а онова, което човекът поражда, разгръщайки у себе си нравствената воля като брънка на цялостното си същество, така че вършенето на нещо неморално да му се струва обезобразяване, осакатяване на неговото същество.
към текста >>
Етичният индивидуализъм е подходящ за представяне на нравстве
нос
тта, с цялото и достойнство, защото той смята за истински нравствено не онова, което по външен начин довежда до съгласуването на една воля с някоя норма, а онова, което човекът поражда, разгръщайки у себе си нравствената воля като брънка на цялостното си същество, така че вършенето на нещо неморално да му се струва обезобразяване, осакатяване на неговото същество.
Във всестранно опознатия реален индивид то вижда неговия собствен господар и неговия собствен ценител. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Разискваното в този раздел може да остане неразбрано, ако някой се е вкопчил в привидното възражение: човешката воля като такава е просто неразумна и тази неразумност следва да се докаже на човека, за да проумее, че целта на етичния стремеж трябвало да се крие в окончателно освобождаване от волята. Такова псевдовъзражение впрочем ми бе отправено от компетентна страна, като ми бе казано, че тъкмо на философа се полагало да извърши онова, което безмисловността на животните и на повечето хора пропускала, а именно да направи реална равносметка на живота. Но тъкмо отправящият такова възражение не вижда главното: За да се осъществи свободата, носител на волята у човека трябва да бъде интуитивното мислене; в същото време обаче се оказва, че една воля може да се определя и от нещо друго освен от интуицията, а нравственото и неговата стойност се проявяват само в произтичащото от човешкото същество свободно осъществяване на интуицията.
Етичният индивидуализъм е подходящ за представяне на нравствеността, с цялото и достойнство, защото той смята за истински нравствено не онова, което по външен начин довежда до съгласуването на една воля с някоя норма, а онова, което човекът поражда, разгръщайки у себе си нравствената воля като брънка на цялостното си същество, така че вършенето на нещо неморално да му се струва обезобразяване, осакатяване на неговото същество.
към текста >>
38.
16. ИНДИВИДУАЛНОСТ И РОД
GA_4 Философия на свободата
ИНДИВИДУАЛ
НОС
Т И РОД
ИНДИВИДУАЛНОСТ И РОД
На виждането, че човекът е предразположен да бъде една напълно затворена в себе си свободна индивидуалност, привидно противоречат фактите, че той се явява член на някакво естествено цяло (раса, племе, народ, семейство, мъжки и женски пол) и че действува в рамките на някакво цяло (държава, църква и така нататък). Той носи общите характерни белези на общността, към която принадлежи и придава на действията си съдържание, определяно от мястото, което заема сред едно множество. Възможна ли е тогава изобщо някаква индивидуалност? Може ли самият човек да се схваща като самостоятелно цяло, щом той изниква от някакво цяло и се вгражда в някакво цяло? По отношение на качествата и функциите си членът на едно цяло се определя от цялото.
към текста >>
На виждането, че човекът е предразположен да бъде една напълно затворена в себе си свободна индивидуал
нос
т, привидно противоречат фактите, че той се явява член на някакво естествено цяло (раса, племе, народ, семейство, мъжки и женски пол) и че действува в рамките на някакво цяло (държава, църква и така нататък).
ИНДИВИДУАЛНОСТ И РОД
На виждането, че човекът е предразположен да бъде една напълно затворена в себе си свободна индивидуалност, привидно противоречат фактите, че той се явява член на някакво естествено цяло (раса, племе, народ, семейство, мъжки и женски пол) и че действува в рамките на някакво цяло (държава, църква и така нататък).
Той носи общите характерни белези на общността, към която принадлежи и придава на действията си съдържание, определяно от мястото, което заема сред едно множество. Възможна ли е тогава изобщо някаква индивидуалност? Може ли самият човек да се схваща като самостоятелно цяло, щом той изниква от някакво цяло и се вгражда в някакво цяло? По отношение на качествата и функциите си членът на едно цяло се определя от цялото. Племето представлява едно цяло и всички числящи се към него хора носят в себе си белезите, произтичащи от същността на племето.
към текста >>
Той
нос
и общите характерни белези на общ
нос
тта, към която принадлежи и придава на действията си съдържание, определяно от мястото, което заема сред едно множество.
ИНДИВИДУАЛНОСТ И РОД На виждането, че човекът е предразположен да бъде една напълно затворена в себе си свободна индивидуалност, привидно противоречат фактите, че той се явява член на някакво естествено цяло (раса, племе, народ, семейство, мъжки и женски пол) и че действува в рамките на някакво цяло (държава, църква и така нататък).
Той носи общите характерни белези на общността, към която принадлежи и придава на действията си съдържание, определяно от мястото, което заема сред едно множество.
Възможна ли е тогава изобщо някаква индивидуалност? Може ли самият човек да се схваща като самостоятелно цяло, щом той изниква от някакво цяло и се вгражда в някакво цяло? По отношение на качествата и функциите си членът на едно цяло се определя от цялото. Племето представлява едно цяло и всички числящи се към него хора носят в себе си белезите, произтичащи от същността на племето. Характерното за индивида и за неговата дейност е обусловено от характера на племето.
към текста >>
Възможна ли е тогава изобщо някаква индивидуал
нос
т?
ИНДИВИДУАЛНОСТ И РОД На виждането, че човекът е предразположен да бъде една напълно затворена в себе си свободна индивидуалност, привидно противоречат фактите, че той се явява член на някакво естествено цяло (раса, племе, народ, семейство, мъжки и женски пол) и че действува в рамките на някакво цяло (държава, църква и така нататък). Той носи общите характерни белези на общността, към която принадлежи и придава на действията си съдържание, определяно от мястото, което заема сред едно множество.
Възможна ли е тогава изобщо някаква индивидуалност?
Може ли самият човек да се схваща като самостоятелно цяло, щом той изниква от някакво цяло и се вгражда в някакво цяло? По отношение на качествата и функциите си членът на едно цяло се определя от цялото. Племето представлява едно цяло и всички числящи се към него хора носят в себе си белезите, произтичащи от същността на племето. Характерното за индивида и за неговата дейност е обусловено от характера на племето. По такъв начин физиономията и поведението на индивида придобиват нещо характерно-родово.
към текста >>
Племето представлява едно цяло и всички числящи се към него хора
нос
ят в себе си белезите, произтичащи от същ
нос
тта на племето.
На виждането, че човекът е предразположен да бъде една напълно затворена в себе си свободна индивидуалност, привидно противоречат фактите, че той се явява член на някакво естествено цяло (раса, племе, народ, семейство, мъжки и женски пол) и че действува в рамките на някакво цяло (държава, църква и така нататък). Той носи общите характерни белези на общността, към която принадлежи и придава на действията си съдържание, определяно от мястото, което заема сред едно множество. Възможна ли е тогава изобщо някаква индивидуалност? Може ли самият човек да се схваща като самостоятелно цяло, щом той изниква от някакво цяло и се вгражда в някакво цяло? По отношение на качествата и функциите си членът на едно цяло се определя от цялото.
Племето представлява едно цяло и всички числящи се към него хора носят в себе си белезите, произтичащи от същността на племето.
Характерното за индивида и за неговата дейност е обусловено от характера на племето. По такъв начин физиономията и поведението на индивида придобиват нещо характерно-родово. Ако се запитаме за причината, поради която едно или друго у човека изглежда по един или друг начин, ние биваме насочвани от отделното същество към рода. Родът ни дава отговор на въпроса защо нещо у индивида се явява в наблюдаваната от нас форма. Но човекът се освобождава от това характерно-родово у себе си.
към текста >>
Характерното за индивида и за неговата дей
нос
т е обусловено от характера на племето.
Той носи общите характерни белези на общността, към която принадлежи и придава на действията си съдържание, определяно от мястото, което заема сред едно множество. Възможна ли е тогава изобщо някаква индивидуалност? Може ли самият човек да се схваща като самостоятелно цяло, щом той изниква от някакво цяло и се вгражда в някакво цяло? По отношение на качествата и функциите си членът на едно цяло се определя от цялото. Племето представлява едно цяло и всички числящи се към него хора носят в себе си белезите, произтичащи от същността на племето.
Характерното за индивида и за неговата дейност е обусловено от характера на племето.
По такъв начин физиономията и поведението на индивида придобиват нещо характерно-родово. Ако се запитаме за причината, поради която едно или друго у човека изглежда по един или друг начин, ние биваме насочвани от отделното същество към рода. Родът ни дава отговор на въпроса защо нещо у индивида се явява в наблюдаваната от нас форма. Но човекът се освобождава от това характерно-родово у себе си. Защото - правилно изживяно от човека - характерно-родовото у него не е нищо ограничаващо свободата му, и не е редно по изкуствен начин да бъде превръщано в такова.
към текста >>
При това характерно-родовото му служи само като средство, за да изрази специфичната си същ
нос
т в него.
Ако се запитаме за причината, поради която едно или друго у човека изглежда по един или друг начин, ние биваме насочвани от отделното същество към рода. Родът ни дава отговор на въпроса защо нещо у индивида се явява в наблюдаваната от нас форма. Но човекът се освобождава от това характерно-родово у себе си. Защото - правилно изживяно от човека - характерно-родовото у него не е нищо ограничаващо свободата му, и не е редно по изкуствен начин да бъде превръщано в такова. Човекът развива у себе си качества и функции, чиято определяща основа можем да търсим единствено в него самия.
При това характерно-родовото му служи само като средство, за да изрази специфичната си същност в него.
Като основа той използва дадените му от природата особености и придава на родовото форма в съответствие със собствената си същност. А ние напразно търсим причината за проявата на тази същност в законите на рода. Ние имаме работа с един индивид, който може да бъде обяснен само чрез самия себе си. Ако един човек се е домогнал до това освобождаване от характерно-родовото, а ние все още искаме да обясним всичко у него чрез характера на рода, тогава ние нямаме усет за индивидуалното. Не е възможно един човек да бъде разбран напълно, ако в основата на преценяването му се слага някакво родово понятие.
към текста >>
Като основа той използва дадените му от природата особе
нос
ти и придава на родовото форма в съответствие със собствената си същ
нос
т.
Родът ни дава отговор на въпроса защо нещо у индивида се явява в наблюдаваната от нас форма. Но човекът се освобождава от това характерно-родово у себе си. Защото - правилно изживяно от човека - характерно-родовото у него не е нищо ограничаващо свободата му, и не е редно по изкуствен начин да бъде превръщано в такова. Човекът развива у себе си качества и функции, чиято определяща основа можем да търсим единствено в него самия. При това характерно-родовото му служи само като средство, за да изрази специфичната си същност в него.
Като основа той използва дадените му от природата особености и придава на родовото форма в съответствие със собствената си същност.
А ние напразно търсим причината за проявата на тази същност в законите на рода. Ние имаме работа с един индивид, който може да бъде обяснен само чрез самия себе си. Ако един човек се е домогнал до това освобождаване от характерно-родовото, а ние все още искаме да обясним всичко у него чрез характера на рода, тогава ние нямаме усет за индивидуалното. Не е възможно един човек да бъде разбран напълно, ако в основата на преценяването му се слага някакво родово понятие. Най-упорито преценката според рода се прилага по отношение на човешкия пол.
към текста >>
А ние напразно търсим причината за проявата на тази същ
нос
т в законите на рода.
Но човекът се освобождава от това характерно-родово у себе си. Защото - правилно изживяно от човека - характерно-родовото у него не е нищо ограничаващо свободата му, и не е редно по изкуствен начин да бъде превръщано в такова. Човекът развива у себе си качества и функции, чиято определяща основа можем да търсим единствено в него самия. При това характерно-родовото му служи само като средство, за да изрази специфичната си същност в него. Като основа той използва дадените му от природата особености и придава на родовото форма в съответствие със собствената си същност.
А ние напразно търсим причината за проявата на тази същност в законите на рода.
Ние имаме работа с един индивид, който може да бъде обяснен само чрез самия себе си. Ако един човек се е домогнал до това освобождаване от характерно-родовото, а ние все още искаме да обясним всичко у него чрез характера на рода, тогава ние нямаме усет за индивидуалното. Не е възможно един човек да бъде разбран напълно, ако в основата на преценяването му се слага някакво родово понятие. Най-упорито преценката според рода се прилага по отношение на човешкия пол. Мъжът вижда в жената, както и жената в мъжа, почти винаги твърде много от общия характер на другия пол и твърде малко от индивидуалното.
към текста >>
Житейската дей
нос
т на мъжа се определя от неговите способ
нос
ти и влечения, докато дей
нос
тта на жената трябва да зависи изключително от обстоятелството, че тя е именно жена.
Не е възможно един човек да бъде разбран напълно, ако в основата на преценяването му се слага някакво родово понятие. Най-упорито преценката според рода се прилага по отношение на човешкия пол. Мъжът вижда в жената, както и жената в мъжа, почти винаги твърде много от общия характер на другия пол и твърде малко от индивидуалното. В практическия живот това вреди на мъжете по-малко, отколкото на жените. Социалното положение на жената е толкова недостойно най-вече поради това, че в много от случаите, когато е уместно, то не се обуславя от индивидуалните качества на отделната жена, а от общите представи, които се създават за естествената задача и за нуждите на жената.
Житейската дейност на мъжа се определя от неговите способности и влечения, докато дейността на жената трябва да зависи изключително от обстоятелството, че тя е именно жена.
Жената трябва да робува на характерно-родовото, на общото за всички жени. Така нареченият въпрос за жената не може да излезе от своя първоначален стадий дотогава, докато мъже разискват дали „с оглед на естествената си предразположеност" жената е подходяща за една или друга професия. Нека на жената бъде предоставено сама да прецени какво може да иска според естеството си. Ако е истина, че жените са годни само за призванието, което сега им се приписва, тогава те едва ли от само себе си ще постигнат някое друго. Редно е обаче те сами да могат да решават какво подхожда на природата им.
към текста >>
Така нареченият въпрос за жената не може да излезе от своя първоначален стадий дотогава, докато мъже разискват дали „с оглед на естествената си предразположе
нос
т" жената е подходяща за една или друга професия.
Мъжът вижда в жената, както и жената в мъжа, почти винаги твърде много от общия характер на другия пол и твърде малко от индивидуалното. В практическия живот това вреди на мъжете по-малко, отколкото на жените. Социалното положение на жената е толкова недостойно най-вече поради това, че в много от случаите, когато е уместно, то не се обуславя от индивидуалните качества на отделната жена, а от общите представи, които се създават за естествената задача и за нуждите на жената. Житейската дейност на мъжа се определя от неговите способности и влечения, докато дейността на жената трябва да зависи изключително от обстоятелството, че тя е именно жена. Жената трябва да робува на характерно-родовото, на общото за всички жени.
Така нареченият въпрос за жената не може да излезе от своя първоначален стадий дотогава, докато мъже разискват дали „с оглед на естествената си предразположеност" жената е подходяща за една или друга професия.
Нека на жената бъде предоставено сама да прецени какво може да иска според естеството си. Ако е истина, че жените са годни само за призванието, което сега им се приписва, тогава те едва ли от само себе си ще постигнат някое друго. Редно е обаче те сами да могат да решават какво подхожда на природата им. Който се бои от сътресение в нашата социална обстановка поради приемането на жените не като родови същества, а като индивиди, нему трябва да се отговори, че социална обстановка, при която половината от човечеството води недостойно за човека съществуване, се нуждае твърде много именно от подобряване.*/* Във връзка с гореизложеното още при появата на тази книга (1894 г.) ми бе възразено, че в рамките на родовото жената и сега можела да се изяви индивидуално така, както пожелае, и то далеч по-свободно от мъжа, който още в училище, а по-късно чрез война и професия бивал деиндивидуализиран. Знам, че днес това възражение навярно ще бъде отправено с още по-голяма сила.
към текста >>
а./ Когато някой преценява хората по родови характеристики, той неминуемо стига да границата, над която те се явяват като същества, чиято дей
нос
т почива върху свободно самоопределяне.
Редно е обаче те сами да могат да решават какво подхожда на природата им. Който се бои от сътресение в нашата социална обстановка поради приемането на жените не като родови същества, а като индивиди, нему трябва да се отговори, че социална обстановка, при която половината от човечеството води недостойно за човека съществуване, се нуждае твърде много именно от подобряване.*/* Във връзка с гореизложеното още при появата на тази книга (1894 г.) ми бе възразено, че в рамките на родовото жената и сега можела да се изяви индивидуално така, както пожелае, и то далеч по-свободно от мъжа, който още в училище, а по-късно чрез война и професия бивал деиндивидуализиран. Знам, че днес това възражение навярно ще бъде отправено с още по-голяма сила. При все това съм длъжен и тук да запазя написаното, като се надявам, че сред читателите има и такива, които разбират колко силно едно такова възражение накърнява изгражданото в тази книга понятие за свободата и които ще преценят горните изречения по друг признак вместо по деиндивидуализирането на мъжа чрез училището и професията. - Б.
а./ Когато някой преценява хората по родови характеристики, той неминуемо стига да границата, над която те се явяват като същества, чиято дейност почива върху свободно самоопределяне.
Намиращото се под тази граница може естествено да бъде предмет на научно разглеждане. Спецификата на расата, племето, народа и пола са съдържание на частни науки. Само хората, които биха искали да живеят единствено като представители на рода, биха могли да се покриват с една обща картина, създавана от такова научно разглеждане. Но всички тези науки не могат да проникнат до особеното съдържание на отделния индивид. Определянето на индивида по закони на рода спира там, където започва сферата на свободата (на мислене и действие).
към текста >>
Никой не може веднъж завинаги да фиксира и в готов вид да завещае на човечеството понятийното съдържание, което човекът мисловно трябва да свърже с възприятието, за да се добере до пълната реал
нос
т (срв.
Намиращото се под тази граница може естествено да бъде предмет на научно разглеждане. Спецификата на расата, племето, народа и пола са съдържание на частни науки. Само хората, които биха искали да живеят единствено като представители на рода, биха могли да се покриват с една обща картина, създавана от такова научно разглеждане. Но всички тези науки не могат да проникнат до особеното съдържание на отделния индивид. Определянето на индивида по закони на рода спира там, където започва сферата на свободата (на мислене и действие).
Никой не може веднъж завинаги да фиксира и в готов вид да завещае на човечеството понятийното съдържание, което човекът мисловно трябва да свърже с възприятието, за да се добере до пълната реалност (срв.
стр.83 сл.). С понятията си индивидът трябва да се сдобие чрез собствена интуиция. Начинът на индивидуалното мислене не може да се изведе от някакво родово понятие. Меродавен за него е единствено индивидът. Неуместно е също така въз основа на общочовешките характеристики да се определя какви конкретни цели индивидът да поставя на своята воля.
към текста >>
Който иска да разбере отделния индивид, той трябва да вникне в специфичната му същ
нос
т, а не да остава при типичните своеобраз
нос
ти.
стр.83 сл.). С понятията си индивидът трябва да се сдобие чрез собствена интуиция. Начинът на индивидуалното мислене не може да се изведе от някакво родово понятие. Меродавен за него е единствено индивидът. Неуместно е също така въз основа на общочовешките характеристики да се определя какви конкретни цели индивидът да поставя на своята воля.
Който иска да разбере отделния индивид, той трябва да вникне в специфичната му същност, а не да остава при типичните своеобразности.
В този смисъл всеки отделен човек представлява един проблем. А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля. Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност. Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене. При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание).
към текста >>
А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуал
нос
т ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля.
Начинът на индивидуалното мислене не може да се изведе от някакво родово понятие. Меродавен за него е единствено индивидът. Неуместно е също така въз основа на общочовешките характеристики да се определя какви конкретни цели индивидът да поставя на своята воля. Който иска да разбере отделния индивид, той трябва да вникне в специфичната му същност, а не да остава при типичните своеобразности. В този смисъл всеки отделен човек представлява един проблем.
А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля.
Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност. Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене. При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание). Хора, които при всяка преценка на друг човек незабавно внасят свои понятия, не могат никога да стигнат до разбирането на една индивидуалност. Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познанието трябва да се освободи от начина, по който бива разбирано характерното за рода.
към текста >>
Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същ
нос
т.
Меродавен за него е единствено индивидът. Неуместно е също така въз основа на общочовешките характеристики да се определя какви конкретни цели индивидът да поставя на своята воля. Който иска да разбере отделния индивид, той трябва да вникне в специфичната му същност, а не да остава при типичните своеобразности. В този смисъл всеки отделен човек представлява един проблем. А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля.
Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност.
Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене. При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание). Хора, които при всяка преценка на друг човек незабавно внасят свои понятия, не могат никога да стигнат до разбирането на една индивидуалност. Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познанието трябва да се освободи от начина, по който бива разбирано характерното за рода. Човекът може да се смята за свободен дух в рамките на една човешка общност само дотолкова, доколкото той се е освободил от характернородовото по посочения начин.
към текста >>
При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуал
нос
т единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание).
Който иска да разбере отделния индивид, той трябва да вникне в специфичната му същност, а не да остава при типичните своеобразности. В този смисъл всеки отделен човек представлява един проблем. А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля. Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност. Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене.
При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание).
Хора, които при всяка преценка на друг човек незабавно внасят свои понятия, не могат никога да стигнат до разбирането на една индивидуалност. Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познанието трябва да се освободи от начина, по който бива разбирано характерното за рода. Човекът може да се смята за свободен дух в рамките на една човешка общност само дотолкова, доколкото той се е освободил от характернородовото по посочения начин. Никой човек не застъпва напълно даден род, както и никой не представлява изцяло индивидуалност. Всеки човек обаче постепенно отлъчва по-голяма или по-малка сфера на своето същество както от характерно-родовото на животинския живот, така и от властващите над него повели на човешките авторитети.
към текста >>
Хора, които при всяка преценка на друг човек незабавно внасят свои понятия, не могат никога да стигнат до разбирането на една индивидуал
нос
т.
В този смисъл всеки отделен човек представлява един проблем. А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля. Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност. Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене. При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание).
Хора, които при всяка преценка на друг човек незабавно внасят свои понятия, не могат никога да стигнат до разбирането на една индивидуалност.
Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познанието трябва да се освободи от начина, по който бива разбирано характерното за рода. Човекът може да се смята за свободен дух в рамките на една човешка общност само дотолкова, доколкото той се е освободил от характернородовото по посочения начин. Никой човек не застъпва напълно даден род, както и никой не представлява изцяло индивидуалност. Всеки човек обаче постепенно отлъчва по-голяма или по-малка сфера на своето същество както от характерно-родовото на животинския живот, така и от властващите над него повели на човешките авторитети. Но за онази част, за която човекът не може да извоюва такава свобода, той представлява един член от природния и духовния организъм.
към текста >>
Както свободната индивидуал
нос
т се освобождава от особе
нос
тите на рода, така и познанието трябва да се освободи от начина, по който бива разбирано характерното за рода.
А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля. Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност. Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене. При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание). Хора, които при всяка преценка на друг човек незабавно внасят свои понятия, не могат никога да стигнат до разбирането на една индивидуалност.
Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познанието трябва да се освободи от начина, по който бива разбирано характерното за рода.
Човекът може да се смята за свободен дух в рамките на една човешка общност само дотолкова, доколкото той се е освободил от характернородовото по посочения начин. Никой човек не застъпва напълно даден род, както и никой не представлява изцяло индивидуалност. Всеки човек обаче постепенно отлъчва по-голяма или по-малка сфера на своето същество както от характерно-родовото на животинския живот, така и от властващите над него повели на човешките авторитети. Но за онази част, за която човекът не може да извоюва такава свобода, той представлява един член от природния и духовния организъм. В това отношение той живее по начин, заимстван от другите или заповядан му от другите.
към текста >>
Човекът може да се смята за свободен дух в рамките на една човешка общ
нос
т само дотолкова, доколкото той се е освободил от характернородовото по посочения начин.
Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност. Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене. При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание). Хора, които при всяка преценка на друг човек незабавно внасят свои понятия, не могат никога да стигнат до разбирането на една индивидуалност. Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познанието трябва да се освободи от начина, по който бива разбирано характерното за рода.
Човекът може да се смята за свободен дух в рамките на една човешка общност само дотолкова, доколкото той се е освободил от характернородовото по посочения начин.
Никой човек не застъпва напълно даден род, както и никой не представлява изцяло индивидуалност. Всеки човек обаче постепенно отлъчва по-голяма или по-малка сфера на своето същество както от характерно-родовото на животинския живот, така и от властващите над него повели на човешките авторитети. Но за онази част, за която човекът не може да извоюва такава свобода, той представлява един член от природния и духовния организъм. В това отношение той живее по начин, заимстван от другите или заповядан му от другите. Етична стойност в истинския смисъл има само делът от неговата дейност, който произтича от неговите интуиции.
към текста >>
Никой човек не застъпва напълно даден род, както и никой не представлява изцяло индивидуал
нос
т.
Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене. При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание). Хора, които при всяка преценка на друг човек незабавно внасят свои понятия, не могат никога да стигнат до разбирането на една индивидуалност. Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познанието трябва да се освободи от начина, по който бива разбирано характерното за рода. Човекът може да се смята за свободен дух в рамките на една човешка общност само дотолкова, доколкото той се е освободил от характернородовото по посочения начин.
Никой човек не застъпва напълно даден род, както и никой не представлява изцяло индивидуалност.
Всеки човек обаче постепенно отлъчва по-голяма или по-малка сфера на своето същество както от характерно-родовото на животинския живот, така и от властващите над него повели на човешките авторитети. Но за онази част, за която човекът не може да извоюва такава свобода, той представлява един член от природния и духовния организъм. В това отношение той живее по начин, заимстван от другите или заповядан му от другите. Етична стойност в истинския смисъл има само делът от неговата дейност, който произтича от неговите интуиции. А наборът от морални инстинкти, притежавани от човека чрез онаследяване на социални инстинкти, се превръща в нещо етично вследствие на това, че той ги приема в своите интуиции.
към текста >>
Етична стой
нос
т в истинския смисъл има само делът от неговата дей
нос
т, който произтича от неговите интуиции.
Човекът може да се смята за свободен дух в рамките на една човешка общност само дотолкова, доколкото той се е освободил от характернородовото по посочения начин. Никой човек не застъпва напълно даден род, както и никой не представлява изцяло индивидуалност. Всеки човек обаче постепенно отлъчва по-голяма или по-малка сфера на своето същество както от характерно-родовото на животинския живот, така и от властващите над него повели на човешките авторитети. Но за онази част, за която човекът не може да извоюва такава свобода, той представлява един член от природния и духовния организъм. В това отношение той живее по начин, заимстван от другите или заповядан му от другите.
Етична стойност в истинския смисъл има само делът от неговата дейност, който произтича от неговите интуиции.
А наборът от морални инстинкти, притежавани от човека чрез онаследяване на социални инстинкти, се превръща в нещо етично вследствие на това, че той ги приема в своите интуиции. От индивидуалните етични интуиции и тяхното възприемане в човешките общности произтича цялата нравствена дейност на човечеството. Може да се каже също, че нравственият живот на човечеството представлява съвкупност от продуктите на нравственото въображение на свободните човешки индивиди. До този резултат стига монизмът.
към текста >>
От индивидуалните етични интуиции и тяхното възприемане в човешките общ
нос
ти произтича цялата нравствена дей
нос
т на човечеството.
Всеки човек обаче постепенно отлъчва по-голяма или по-малка сфера на своето същество както от характерно-родовото на животинския живот, така и от властващите над него повели на човешките авторитети. Но за онази част, за която човекът не може да извоюва такава свобода, той представлява един член от природния и духовния организъм. В това отношение той живее по начин, заимстван от другите или заповядан му от другите. Етична стойност в истинския смисъл има само делът от неговата дейност, който произтича от неговите интуиции. А наборът от морални инстинкти, притежавани от човека чрез онаследяване на социални инстинкти, се превръща в нещо етично вследствие на това, че той ги приема в своите интуиции.
От индивидуалните етични интуиции и тяхното възприемане в човешките общности произтича цялата нравствена дейност на човечеството.
Може да се каже също, че нравственият живот на човечеството представлява съвкупност от продуктите на нравственото въображение на свободните човешки индивиди. До този резултат стига монизмът.
към текста >>
Може да се каже също, че нравственият живот на човечеството представлява съвкуп
нос
т от продуктите на нравственото въображение на свободните човешки индивиди.
Но за онази част, за която човекът не може да извоюва такава свобода, той представлява един член от природния и духовния организъм. В това отношение той живее по начин, заимстван от другите или заповядан му от другите. Етична стойност в истинския смисъл има само делът от неговата дейност, който произтича от неговите интуиции. А наборът от морални инстинкти, притежавани от човека чрез онаследяване на социални инстинкти, се превръща в нещо етично вследствие на това, че той ги приема в своите интуиции. От индивидуалните етични интуиции и тяхното възприемане в човешките общности произтича цялата нравствена дейност на човечеството.
Може да се каже също, че нравственият живот на човечеството представлява съвкупност от продуктите на нравственото въображение на свободните човешки индивиди.
До този резултат стига монизмът.
към текста >>
39.
17. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА
GA_4 Философия на свободата
Той е част от света и в действител
нос
т между него и всемирното цяло е налице взаимовръзка, която е прекъсната само по отношение на нашето възприятие.
Източниците за действията той търси също така в света на наблюдението, по-точно в достъпната за нашето самопознание човешка природа, а именно в нравственото въображение. Той отхвърля абстрактните умозаключения, чрез които първопричините за представящия се на възприемането и мисленето свят се търсят извън него. За монизма единството, което изживяемото мисловно съзерцание прибавя към разнообразното множество на възприятията, е същевременно онова единство, което нуждата за човешко познание изисква и чрез което тя търси достъп до физическите и духовните сфери на света. Ако зад издирваното по този начин единство някой търси и друго, с това той само доказва, че не схваща съвпадението на намереното чрез мислене с изискваното от инстинкта за познание. Отделният човешки индивид не е фактически отделен от света.
Той е част от света и в действителност между него и всемирното цяло е налице взаимовръзка, която е прекъсната само по отношение на нашето възприятие.
Първа ние виждаме тази част като съществуваща за себе си същност, защото не забелязва трансмисиите, чрез които главните сили на Вселената поставят в движение колелото на нашия живот. Който не прекрачи това становище, той разглежда частта на едно цяло като наистина самостоятелно съществуваща същност, като монада, до която вестта за останалия свят достига по някакъв начин отвън. Визираният тук монизъм показва, че в самостоятелността може да се вярва само дотогава, докато, мисленето не стегне възприетото в мрежата на понятийния свят. Щом това стане, частичното съществуване се оказва чиста илюзия на възприемането. Своето цялостно съществуване във вселената човекът може да установи само чрез интуитивно-мисловно изживяване.
към текста >>
Първа ние виждаме тази част като съществуваща за себе си същ
нос
т, защото не забелязва трансмисиите, чрез които главните сили на Вселената поставят в движение колелото на нашия живот.
Той отхвърля абстрактните умозаключения, чрез които първопричините за представящия се на възприемането и мисленето свят се търсят извън него. За монизма единството, което изживяемото мисловно съзерцание прибавя към разнообразното множество на възприятията, е същевременно онова единство, което нуждата за човешко познание изисква и чрез което тя търси достъп до физическите и духовните сфери на света. Ако зад издирваното по този начин единство някой търси и друго, с това той само доказва, че не схваща съвпадението на намереното чрез мислене с изискваното от инстинкта за познание. Отделният човешки индивид не е фактически отделен от света. Той е част от света и в действителност между него и всемирното цяло е налице взаимовръзка, която е прекъсната само по отношение на нашето възприятие.
Първа ние виждаме тази част като съществуваща за себе си същност, защото не забелязва трансмисиите, чрез които главните сили на Вселената поставят в движение колелото на нашия живот.
Който не прекрачи това становище, той разглежда частта на едно цяло като наистина самостоятелно съществуваща същност, като монада, до която вестта за останалия свят достига по някакъв начин отвън. Визираният тук монизъм показва, че в самостоятелността може да се вярва само дотогава, докато, мисленето не стегне възприетото в мрежата на понятийния свят. Щом това стане, частичното съществуване се оказва чиста илюзия на възприемането. Своето цялостно съществуване във вселената човекът може да установи само чрез интуитивно-мисловно изживяване. Мисленето разрушава илюзията на възприемането и вгражда нашето индивидуално съществуване в живота на Вселената.
към текста >>
Който не прекрачи това становище, той разглежда частта на едно цяло като наистина самостоятелно съществуваща същ
нос
т, като монада, до която вестта за останалия свят достига по някакъв начин отвън.
За монизма единството, което изживяемото мисловно съзерцание прибавя към разнообразното множество на възприятията, е същевременно онова единство, което нуждата за човешко познание изисква и чрез което тя търси достъп до физическите и духовните сфери на света. Ако зад издирваното по този начин единство някой търси и друго, с това той само доказва, че не схваща съвпадението на намереното чрез мислене с изискваното от инстинкта за познание. Отделният човешки индивид не е фактически отделен от света. Той е част от света и в действителност между него и всемирното цяло е налице взаимовръзка, която е прекъсната само по отношение на нашето възприятие. Първа ние виждаме тази част като съществуваща за себе си същност, защото не забелязва трансмисиите, чрез които главните сили на Вселената поставят в движение колелото на нашия живот.
Който не прекрачи това становище, той разглежда частта на едно цяло като наистина самостоятелно съществуваща същност, като монада, до която вестта за останалия свят достига по някакъв начин отвън.
Визираният тук монизъм показва, че в самостоятелността може да се вярва само дотогава, докато, мисленето не стегне възприетото в мрежата на понятийния свят. Щом това стане, частичното съществуване се оказва чиста илюзия на възприемането. Своето цялостно съществуване във вселената човекът може да установи само чрез интуитивно-мисловно изживяване. Мисленето разрушава илюзията на възприемането и вгражда нашето индивидуално съществуване в живота на Вселената. Единството на понятийния свят, който съдържа обективните възприятия, включва също съдържанието на нашата субективна личност.
към текста >>
Визираният тук монизъм показва, че в самостоятел
нос
тта може да се вярва само дотогава, докато, мисленето не стегне възприетото в мрежата на понятийния свят.
Ако зад издирваното по този начин единство някой търси и друго, с това той само доказва, че не схваща съвпадението на намереното чрез мислене с изискваното от инстинкта за познание. Отделният човешки индивид не е фактически отделен от света. Той е част от света и в действителност между него и всемирното цяло е налице взаимовръзка, която е прекъсната само по отношение на нашето възприятие. Първа ние виждаме тази част като съществуваща за себе си същност, защото не забелязва трансмисиите, чрез които главните сили на Вселената поставят в движение колелото на нашия живот. Който не прекрачи това становище, той разглежда частта на едно цяло като наистина самостоятелно съществуваща същност, като монада, до която вестта за останалия свят достига по някакъв начин отвън.
Визираният тук монизъм показва, че в самостоятелността може да се вярва само дотогава, докато, мисленето не стегне възприетото в мрежата на понятийния свят.
Щом това стане, частичното съществуване се оказва чиста илюзия на възприемането. Своето цялостно съществуване във вселената човекът може да установи само чрез интуитивно-мисловно изживяване. Мисленето разрушава илюзията на възприемането и вгражда нашето индивидуално съществуване в живота на Вселената. Единството на понятийния свят, който съдържа обективните възприятия, включва също съдържанието на нашата субективна личност. За действителността мисленето ни дава верен образ като за едно завършено в себе си единство, докато многообразието на възприятията е само илюзия, обусловена от нашето органично устройство (срв.
към текста >>
Единството на понятийния свят, който съдържа обективните възприятия, включва също съдържанието на нашата субективна лич
нос
т.
Който не прекрачи това становище, той разглежда частта на едно цяло като наистина самостоятелно съществуваща същност, като монада, до която вестта за останалия свят достига по някакъв начин отвън. Визираният тук монизъм показва, че в самостоятелността може да се вярва само дотогава, докато, мисленето не стегне възприетото в мрежата на понятийния свят. Щом това стане, частичното съществуване се оказва чиста илюзия на възприемането. Своето цялостно съществуване във вселената човекът може да установи само чрез интуитивно-мисловно изживяване. Мисленето разрушава илюзията на възприемането и вгражда нашето индивидуално съществуване в живота на Вселената.
Единството на понятийния свят, който съдържа обективните възприятия, включва също съдържанието на нашата субективна личност.
За действителността мисленето ни дава верен образ като за едно завършено в себе си единство, докато многообразието на възприятията е само илюзия, обусловена от нашето органично устройство (срв. стр.155 сл.). Предвид илюзията на възприемането, познанието на реалното открай време е представлявало цел на човешкото мислене. Чрез разкриване на закономерните взаимовръзки между възприятията науката се е мъчела да опознае последните като действителност. А там, където се е смятало, че установената от човешкото мислене взаимовръзка има само субективно значение, истинската причина за единството се е търсела в някой обект, извън света на нашия опит (изведеният чрез умозаключение Бог, воля, абсолютен Дух и т.н.).
към текста >>
За действител
нос
тта мисленето ни дава верен образ като за едно завършено в себе си единство, докато многообразието на възприятията е само илюзия, обусловена от нашето органично устройство (срв.
Визираният тук монизъм показва, че в самостоятелността може да се вярва само дотогава, докато, мисленето не стегне възприетото в мрежата на понятийния свят. Щом това стане, частичното съществуване се оказва чиста илюзия на възприемането. Своето цялостно съществуване във вселената човекът може да установи само чрез интуитивно-мисловно изживяване. Мисленето разрушава илюзията на възприемането и вгражда нашето индивидуално съществуване в живота на Вселената. Единството на понятийния свят, който съдържа обективните възприятия, включва също съдържанието на нашата субективна личност.
За действителността мисленето ни дава верен образ като за едно завършено в себе си единство, докато многообразието на възприятията е само илюзия, обусловена от нашето органично устройство (срв.
стр.155 сл.). Предвид илюзията на възприемането, познанието на реалното открай време е представлявало цел на човешкото мислене. Чрез разкриване на закономерните взаимовръзки между възприятията науката се е мъчела да опознае последните като действителност. А там, където се е смятало, че установената от човешкото мислене взаимовръзка има само субективно значение, истинската причина за единството се е търсела в някой обект, извън света на нашия опит (изведеният чрез умозаключение Бог, воля, абсолютен Дух и т.н.). - Изхождайки от това мнение, се е целяло освен знанието за взаимовръзките, познаваеми в рамките на опита, да се придобие и едно друго знание, което излиза извън опита н разкрива неговата взаимовръзка с недостъпните за опита същности (метафизика, получена чрез умозаключения, а не чрез изживяване).
към текста >>
Чрез разкриване на закономерните взаимовръзки между възприятията науката се е мъчела да опознае последните като действител
нос
т.
Мисленето разрушава илюзията на възприемането и вгражда нашето индивидуално съществуване в живота на Вселената. Единството на понятийния свят, който съдържа обективните възприятия, включва също съдържанието на нашата субективна личност. За действителността мисленето ни дава верен образ като за едно завършено в себе си единство, докато многообразието на възприятията е само илюзия, обусловена от нашето органично устройство (срв. стр.155 сл.). Предвид илюзията на възприемането, познанието на реалното открай време е представлявало цел на човешкото мислене.
Чрез разкриване на закономерните взаимовръзки между възприятията науката се е мъчела да опознае последните като действителност.
А там, където се е смятало, че установената от човешкото мислене взаимовръзка има само субективно значение, истинската причина за единството се е търсела в някой обект, извън света на нашия опит (изведеният чрез умозаключение Бог, воля, абсолютен Дух и т.н.). - Изхождайки от това мнение, се е целяло освен знанието за взаимовръзките, познаваеми в рамките на опита, да се придобие и едно друго знание, което излиза извън опита н разкрива неговата взаимовръзка с недостъпните за опита същности (метафизика, получена чрез умозаключения, а не чрез изживяване). От тази гледна точка причината, поради която ние разбираме всемирната взаимовръзка чрез правилно регулирано мислене, се е виждала в това, че някакво Прасъщество е изградило света по законите на логиката, а причината за нашите действия се е виждала във волята на Прасъществото. Не се е схващало обаче, че мисленето едновременно обхваща субективни и обективни неща и че цялостната действителност се проявява чрез съединяване на възприятието с понятието. Ние наистина имаме работа с нещо чисто субективно само дотогава, докато разглеждаме закономерността, проникваща и определяща възприятието, в абстрактната форма на понятието.
към текста >>
- Изхождайки от това мнение, се е целяло освен знанието за взаимовръзките, познаваеми в рамките на опита, да се придобие и едно друго знание, което излиза извън опита н разкрива неговата взаимовръзка с недостъпните за опита същ
нос
ти (метафизика, получена чрез умозаключения, а не чрез изживяване).
За действителността мисленето ни дава верен образ като за едно завършено в себе си единство, докато многообразието на възприятията е само илюзия, обусловена от нашето органично устройство (срв. стр.155 сл.). Предвид илюзията на възприемането, познанието на реалното открай време е представлявало цел на човешкото мислене. Чрез разкриване на закономерните взаимовръзки между възприятията науката се е мъчела да опознае последните като действителност. А там, където се е смятало, че установената от човешкото мислене взаимовръзка има само субективно значение, истинската причина за единството се е търсела в някой обект, извън света на нашия опит (изведеният чрез умозаключение Бог, воля, абсолютен Дух и т.н.).
- Изхождайки от това мнение, се е целяло освен знанието за взаимовръзките, познаваеми в рамките на опита, да се придобие и едно друго знание, което излиза извън опита н разкрива неговата взаимовръзка с недостъпните за опита същности (метафизика, получена чрез умозаключения, а не чрез изживяване).
От тази гледна точка причината, поради която ние разбираме всемирната взаимовръзка чрез правилно регулирано мислене, се е виждала в това, че някакво Прасъщество е изградило света по законите на логиката, а причината за нашите действия се е виждала във волята на Прасъществото. Не се е схващало обаче, че мисленето едновременно обхваща субективни и обективни неща и че цялостната действителност се проявява чрез съединяване на възприятието с понятието. Ние наистина имаме работа с нещо чисто субективно само дотогава, докато разглеждаме закономерността, проникваща и определяща възприятието, в абстрактната форма на понятието. Не е субективно обаче съдържанието на понятието, което с помощта на мисленето се прибавя към възприятието. Това съдържание не е взето от субекта, а от действителността.
към текста >>
Не се е схващало обаче, че мисленето едновременно обхваща субективни и обективни неща и че цялостната действител
нос
т се проявява чрез съединяване на възприятието с понятието.
Предвид илюзията на възприемането, познанието на реалното открай време е представлявало цел на човешкото мислене. Чрез разкриване на закономерните взаимовръзки между възприятията науката се е мъчела да опознае последните като действителност. А там, където се е смятало, че установената от човешкото мислене взаимовръзка има само субективно значение, истинската причина за единството се е търсела в някой обект, извън света на нашия опит (изведеният чрез умозаключение Бог, воля, абсолютен Дух и т.н.). - Изхождайки от това мнение, се е целяло освен знанието за взаимовръзките, познаваеми в рамките на опита, да се придобие и едно друго знание, което излиза извън опита н разкрива неговата взаимовръзка с недостъпните за опита същности (метафизика, получена чрез умозаключения, а не чрез изживяване). От тази гледна точка причината, поради която ние разбираме всемирната взаимовръзка чрез правилно регулирано мислене, се е виждала в това, че някакво Прасъщество е изградило света по законите на логиката, а причината за нашите действия се е виждала във волята на Прасъществото.
Не се е схващало обаче, че мисленето едновременно обхваща субективни и обективни неща и че цялостната действителност се проявява чрез съединяване на възприятието с понятието.
Ние наистина имаме работа с нещо чисто субективно само дотогава, докато разглеждаме закономерността, проникваща и определяща възприятието, в абстрактната форма на понятието. Не е субективно обаче съдържанието на понятието, което с помощта на мисленето се прибавя към възприятието. Това съдържание не е взето от субекта, а от действителността. То е онази част от действителността, която възприемането не може да достигне. То е опит, но такъв, който не е придобит чрез възприемане.
към текста >>
Ние наистина имаме работа с нещо чисто субективно само дотогава, докато разглеждаме закономер
нос
тта, проникваща и определяща възприятието, в абстрактната форма на понятието.
Чрез разкриване на закономерните взаимовръзки между възприятията науката се е мъчела да опознае последните като действителност. А там, където се е смятало, че установената от човешкото мислене взаимовръзка има само субективно значение, истинската причина за единството се е търсела в някой обект, извън света на нашия опит (изведеният чрез умозаключение Бог, воля, абсолютен Дух и т.н.). - Изхождайки от това мнение, се е целяло освен знанието за взаимовръзките, познаваеми в рамките на опита, да се придобие и едно друго знание, което излиза извън опита н разкрива неговата взаимовръзка с недостъпните за опита същности (метафизика, получена чрез умозаключения, а не чрез изживяване). От тази гледна точка причината, поради която ние разбираме всемирната взаимовръзка чрез правилно регулирано мислене, се е виждала в това, че някакво Прасъщество е изградило света по законите на логиката, а причината за нашите действия се е виждала във волята на Прасъществото. Не се е схващало обаче, че мисленето едновременно обхваща субективни и обективни неща и че цялостната действителност се проявява чрез съединяване на възприятието с понятието.
Ние наистина имаме работа с нещо чисто субективно само дотогава, докато разглеждаме закономерността, проникваща и определяща възприятието, в абстрактната форма на понятието.
Не е субективно обаче съдържанието на понятието, което с помощта на мисленето се прибавя към възприятието. Това съдържание не е взето от субекта, а от действителността. То е онази част от действителността, която възприемането не може да достигне. То е опит, но такъв, който не е придобит чрез възприемане. Който не може да си представи, че понятието е нещо действително, той мисли единствено за абстрактната форма, в която го задържа в Духа си.
към текста >>
Това съдържание не е взето от субекта, а от действител
нос
тта.
- Изхождайки от това мнение, се е целяло освен знанието за взаимовръзките, познаваеми в рамките на опита, да се придобие и едно друго знание, което излиза извън опита н разкрива неговата взаимовръзка с недостъпните за опита същности (метафизика, получена чрез умозаключения, а не чрез изживяване). От тази гледна точка причината, поради която ние разбираме всемирната взаимовръзка чрез правилно регулирано мислене, се е виждала в това, че някакво Прасъщество е изградило света по законите на логиката, а причината за нашите действия се е виждала във волята на Прасъществото. Не се е схващало обаче, че мисленето едновременно обхваща субективни и обективни неща и че цялостната действителност се проявява чрез съединяване на възприятието с понятието. Ние наистина имаме работа с нещо чисто субективно само дотогава, докато разглеждаме закономерността, проникваща и определяща възприятието, в абстрактната форма на понятието. Не е субективно обаче съдържанието на понятието, което с помощта на мисленето се прибавя към възприятието.
Това съдържание не е взето от субекта, а от действителността.
То е онази част от действителността, която възприемането не може да достигне. То е опит, но такъв, който не е придобит чрез възприемане. Който не може да си представи, че понятието е нещо действително, той мисли единствено за абстрактната форма, в която го задържа в Духа си. Но в такава изолация то, както и възприятието, е налице само поради устройството на нашия организъм. Дървото, което възприемаме, също така не съществува изолирано за себе си.
към текста >>
То е онази част от действител
нос
тта, която възприемането не може да достигне.
От тази гледна точка причината, поради която ние разбираме всемирната взаимовръзка чрез правилно регулирано мислене, се е виждала в това, че някакво Прасъщество е изградило света по законите на логиката, а причината за нашите действия се е виждала във волята на Прасъществото. Не се е схващало обаче, че мисленето едновременно обхваща субективни и обективни неща и че цялостната действителност се проявява чрез съединяване на възприятието с понятието. Ние наистина имаме работа с нещо чисто субективно само дотогава, докато разглеждаме закономерността, проникваща и определяща възприятието, в абстрактната форма на понятието. Не е субективно обаче съдържанието на понятието, което с помощта на мисленето се прибавя към възприятието. Това съдържание не е взето от субекта, а от действителността.
То е онази част от действителността, която възприемането не може да достигне.
То е опит, но такъв, който не е придобит чрез възприемане. Който не може да си представи, че понятието е нещо действително, той мисли единствено за абстрактната форма, в която го задържа в Духа си. Но в такава изолация то, както и възприятието, е налице само поради устройството на нашия организъм. Дървото, което възприемаме, също така не съществува изолирано за себе си. То представлява звено в огромния механизъм на природата и е възможно само в реална взаимовръзка с нея.
към текста >>
Възприятието е тази част от действител
нос
тта, която ни се дава обективно, а понятието онази, която ни се дава субективно (чрез интуиция, срв.
Който не може да си представи, че понятието е нещо действително, той мисли единствено за абстрактната форма, в която го задържа в Духа си. Но в такава изолация то, както и възприятието, е налице само поради устройството на нашия организъм. Дървото, което възприемаме, също така не съществува изолирано за себе си. То представлява звено в огромния механизъм на природата и е възможно само в реална взаимовръзка с нея. Едно абстрактно понятие не съществува само за себе си, както и едно възприятие не съществува само за себе си.
Възприятието е тази част от действителността, която ни се дава обективно, а понятието онази, която ни се дава субективно (чрез интуиция, срв.
стр.89 и сл.). Нашето духовно устройство разединява действителността на тези два фактора. Единият от тях е присъщ на възприемането, другият - на интуицията. Едва взаимовръзката между двата, закономерно вграждащото се във Вселената възприятие представя пълната действителност. Разглеждаме ли чистото възприятие само за себе си, ние нямаме пред себе си действителност, а хаос без взаимовръзка; разглеждаме ли закономерността на възприятията сама за себе си, ние имаме работа само с абстрактни понятия.
към текста >>
Нашето духовно устройство разединява действител
нос
тта на тези два фактора.
Дървото, което възприемаме, също така не съществува изолирано за себе си. То представлява звено в огромния механизъм на природата и е възможно само в реална взаимовръзка с нея. Едно абстрактно понятие не съществува само за себе си, както и едно възприятие не съществува само за себе си. Възприятието е тази част от действителността, която ни се дава обективно, а понятието онази, която ни се дава субективно (чрез интуиция, срв. стр.89 и сл.).
Нашето духовно устройство разединява действителността на тези два фактора.
Единият от тях е присъщ на възприемането, другият - на интуицията. Едва взаимовръзката между двата, закономерно вграждащото се във Вселената възприятие представя пълната действителност. Разглеждаме ли чистото възприятие само за себе си, ние нямаме пред себе си действителност, а хаос без взаимовръзка; разглеждаме ли закономерността на възприятията сама за себе си, ние имаме работа само с абстрактни понятия. Действителността не се съдържа в абстрактното понятие, а по-скоро в мисловното наблюдение, което не разглежда едностранно нито понятието, нито възприятието само за себе си, а тяхната взаимовръзка. Дори най-ортодоксалният субективен идеалист няма да отрече, че ние живеем (с нашето реално съществуване сме вкоренени) в действителността.
към текста >>
Едва взаимовръзката между двата, закономерно вграждащото се във Вселената възприятие представя пълната действител
нос
т.
Едно абстрактно понятие не съществува само за себе си, както и едно възприятие не съществува само за себе си. Възприятието е тази част от действителността, която ни се дава обективно, а понятието онази, която ни се дава субективно (чрез интуиция, срв. стр.89 и сл.). Нашето духовно устройство разединява действителността на тези два фактора. Единият от тях е присъщ на възприемането, другият - на интуицията.
Едва взаимовръзката между двата, закономерно вграждащото се във Вселената възприятие представя пълната действителност.
Разглеждаме ли чистото възприятие само за себе си, ние нямаме пред себе си действителност, а хаос без взаимовръзка; разглеждаме ли закономерността на възприятията сама за себе си, ние имаме работа само с абстрактни понятия. Действителността не се съдържа в абстрактното понятие, а по-скоро в мисловното наблюдение, което не разглежда едностранно нито понятието, нито възприятието само за себе си, а тяхната взаимовръзка. Дори най-ортодоксалният субективен идеалист няма да отрече, че ние живеем (с нашето реално съществуване сме вкоренени) в действителността. Но ще оспори, че с нашето познание ние идейно достигаме и до онова, което реално преживяваме. В противовес на това монизмът показва, че мисленето не е нито субективен, нито обективен принцип, а такъв, който обхваща двете страни на действителността.
към текста >>
Разглеждаме ли чистото възприятие само за себе си, ние нямаме пред себе си действител
нос
т, а хаос без взаимовръзка; разглеждаме ли закономер
нос
тта на възприятията сама за себе си, ние имаме работа само с абстрактни понятия.
Възприятието е тази част от действителността, която ни се дава обективно, а понятието онази, която ни се дава субективно (чрез интуиция, срв. стр.89 и сл.). Нашето духовно устройство разединява действителността на тези два фактора. Единият от тях е присъщ на възприемането, другият - на интуицията. Едва взаимовръзката между двата, закономерно вграждащото се във Вселената възприятие представя пълната действителност.
Разглеждаме ли чистото възприятие само за себе си, ние нямаме пред себе си действителност, а хаос без взаимовръзка; разглеждаме ли закономерността на възприятията сама за себе си, ние имаме работа само с абстрактни понятия.
Действителността не се съдържа в абстрактното понятие, а по-скоро в мисловното наблюдение, което не разглежда едностранно нито понятието, нито възприятието само за себе си, а тяхната взаимовръзка. Дори най-ортодоксалният субективен идеалист няма да отрече, че ние живеем (с нашето реално съществуване сме вкоренени) в действителността. Но ще оспори, че с нашето познание ние идейно достигаме и до онова, което реално преживяваме. В противовес на това монизмът показва, че мисленето не е нито субективен, нито обективен принцип, а такъв, който обхваща двете страни на действителността. Когато наблюдаваме мисловно, ние извършваме процес, който също спада към потока на реалната събитийност.
към текста >>
Действител
нос
тта не се съдържа в абстрактното понятие, а по-скоро в мисловното наблюдение, което не разглежда ед
нос
транно нито понятието, нито възприятието само за себе си, а тяхната взаимовръзка.
стр.89 и сл.). Нашето духовно устройство разединява действителността на тези два фактора. Единият от тях е присъщ на възприемането, другият - на интуицията. Едва взаимовръзката между двата, закономерно вграждащото се във Вселената възприятие представя пълната действителност. Разглеждаме ли чистото възприятие само за себе си, ние нямаме пред себе си действителност, а хаос без взаимовръзка; разглеждаме ли закономерността на възприятията сама за себе си, ние имаме работа само с абстрактни понятия.
Действителността не се съдържа в абстрактното понятие, а по-скоро в мисловното наблюдение, което не разглежда едностранно нито понятието, нито възприятието само за себе си, а тяхната взаимовръзка.
Дори най-ортодоксалният субективен идеалист няма да отрече, че ние живеем (с нашето реално съществуване сме вкоренени) в действителността. Но ще оспори, че с нашето познание ние идейно достигаме и до онова, което реално преживяваме. В противовес на това монизмът показва, че мисленето не е нито субективен, нито обективен принцип, а такъв, който обхваща двете страни на действителността. Когато наблюдаваме мисловно, ние извършваме процес, който също спада към потока на реалната събитийност. Чрез мисленето ние преодоляваме в рамките на самия опит едностранчивостта на чистото възприемане.
към текста >>
Дори най-ортодоксалният субективен идеалист няма да отрече, че ние живеем (с нашето реално съществуване сме вкоренени) в действител
нос
тта.
Нашето духовно устройство разединява действителността на тези два фактора. Единият от тях е присъщ на възприемането, другият - на интуицията. Едва взаимовръзката между двата, закономерно вграждащото се във Вселената възприятие представя пълната действителност. Разглеждаме ли чистото възприятие само за себе си, ние нямаме пред себе си действителност, а хаос без взаимовръзка; разглеждаме ли закономерността на възприятията сама за себе си, ние имаме работа само с абстрактни понятия. Действителността не се съдържа в абстрактното понятие, а по-скоро в мисловното наблюдение, което не разглежда едностранно нито понятието, нито възприятието само за себе си, а тяхната взаимовръзка.
Дори най-ортодоксалният субективен идеалист няма да отрече, че ние живеем (с нашето реално съществуване сме вкоренени) в действителността.
Но ще оспори, че с нашето познание ние идейно достигаме и до онова, което реално преживяваме. В противовес на това монизмът показва, че мисленето не е нито субективен, нито обективен принцип, а такъв, който обхваща двете страни на действителността. Когато наблюдаваме мисловно, ние извършваме процес, който също спада към потока на реалната събитийност. Чрез мисленето ние преодоляваме в рамките на самия опит едностранчивостта на чистото възприемане. Ние не можем чрез абстрактни, понятийни хипотези (чрез чисто понятийно размишляване) да измислим същността на реалното, но намирайки идеите за съответните възприятия, ние живеем в реалното.
към текста >>
В противовес на това монизмът показва, че мисленето не е нито субективен, нито обективен принцип, а такъв, който обхваща двете страни на действител
нос
тта.
Едва взаимовръзката между двата, закономерно вграждащото се във Вселената възприятие представя пълната действителност. Разглеждаме ли чистото възприятие само за себе си, ние нямаме пред себе си действителност, а хаос без взаимовръзка; разглеждаме ли закономерността на възприятията сама за себе си, ние имаме работа само с абстрактни понятия. Действителността не се съдържа в абстрактното понятие, а по-скоро в мисловното наблюдение, което не разглежда едностранно нито понятието, нито възприятието само за себе си, а тяхната взаимовръзка. Дори най-ортодоксалният субективен идеалист няма да отрече, че ние живеем (с нашето реално съществуване сме вкоренени) в действителността. Но ще оспори, че с нашето познание ние идейно достигаме и до онова, което реално преживяваме.
В противовес на това монизмът показва, че мисленето не е нито субективен, нито обективен принцип, а такъв, който обхваща двете страни на действителността.
Когато наблюдаваме мисловно, ние извършваме процес, който също спада към потока на реалната събитийност. Чрез мисленето ние преодоляваме в рамките на самия опит едностранчивостта на чистото възприемане. Ние не можем чрез абстрактни, понятийни хипотези (чрез чисто понятийно размишляване) да измислим същността на реалното, но намирайки идеите за съответните възприятия, ние живеем в реалното. Монизмът не се стреми да добави към опита нещо неузнаваемо (отвъдно), а вижда в понятието и възприятието реалното. Той не съчинява някаква метафизика от голи, абстрактни понятия, защото в понятието само по себе си вижда само едната страна на действителността, която остава скрита за възприемането, и има някакъв смисъл едва във взаимовръзка с възприятието.
към текста >>
Когато наблюдаваме мисловно, ние извършваме процес, който също спада към потока на реалната събитий
нос
т.
Разглеждаме ли чистото възприятие само за себе си, ние нямаме пред себе си действителност, а хаос без взаимовръзка; разглеждаме ли закономерността на възприятията сама за себе си, ние имаме работа само с абстрактни понятия. Действителността не се съдържа в абстрактното понятие, а по-скоро в мисловното наблюдение, което не разглежда едностранно нито понятието, нито възприятието само за себе си, а тяхната взаимовръзка. Дори най-ортодоксалният субективен идеалист няма да отрече, че ние живеем (с нашето реално съществуване сме вкоренени) в действителността. Но ще оспори, че с нашето познание ние идейно достигаме и до онова, което реално преживяваме. В противовес на това монизмът показва, че мисленето не е нито субективен, нито обективен принцип, а такъв, който обхваща двете страни на действителността.
Когато наблюдаваме мисловно, ние извършваме процес, който също спада към потока на реалната събитийност.
Чрез мисленето ние преодоляваме в рамките на самия опит едностранчивостта на чистото възприемане. Ние не можем чрез абстрактни, понятийни хипотези (чрез чисто понятийно размишляване) да измислим същността на реалното, но намирайки идеите за съответните възприятия, ние живеем в реалното. Монизмът не се стреми да добави към опита нещо неузнаваемо (отвъдно), а вижда в понятието и възприятието реалното. Той не съчинява някаква метафизика от голи, абстрактни понятия, защото в понятието само по себе си вижда само едната страна на действителността, която остава скрита за възприемането, и има някакъв смисъл едва във взаимовръзка с възприятието. У човека обаче поражда убеждението, че той живее в света на действителността, и няма защо да търси някаква неподлежаща на изживяване по-висша действителност извън своя свят.
към текста >>
Чрез мисленето ние преодоляваме в рамките на самия опит ед
нос
транчивостта на чистото възприемане.
Действителността не се съдържа в абстрактното понятие, а по-скоро в мисловното наблюдение, което не разглежда едностранно нито понятието, нито възприятието само за себе си, а тяхната взаимовръзка. Дори най-ортодоксалният субективен идеалист няма да отрече, че ние живеем (с нашето реално съществуване сме вкоренени) в действителността. Но ще оспори, че с нашето познание ние идейно достигаме и до онова, което реално преживяваме. В противовес на това монизмът показва, че мисленето не е нито субективен, нито обективен принцип, а такъв, който обхваща двете страни на действителността. Когато наблюдаваме мисловно, ние извършваме процес, който също спада към потока на реалната събитийност.
Чрез мисленето ние преодоляваме в рамките на самия опит едностранчивостта на чистото възприемане.
Ние не можем чрез абстрактни, понятийни хипотези (чрез чисто понятийно размишляване) да измислим същността на реалното, но намирайки идеите за съответните възприятия, ние живеем в реалното. Монизмът не се стреми да добави към опита нещо неузнаваемо (отвъдно), а вижда в понятието и възприятието реалното. Той не съчинява някаква метафизика от голи, абстрактни понятия, защото в понятието само по себе си вижда само едната страна на действителността, която остава скрита за възприемането, и има някакъв смисъл едва във взаимовръзка с възприятието. У човека обаче поражда убеждението, че той живее в света на действителността, и няма защо да търси някаква неподлежаща на изживяване по-висша действителност извън своя свят. Монизмът не позволява абсолютно-реалното да се търси другаде освен в опита, понеже го съзира в съдържанието на самия опит.
към текста >>
Ние не можем чрез абстрактни, понятийни хипотези (чрез чисто понятийно размишляване) да измислим същ
нос
тта на реалното, но намирайки идеите за съответните възприятия, ние живеем в реалното.
Дори най-ортодоксалният субективен идеалист няма да отрече, че ние живеем (с нашето реално съществуване сме вкоренени) в действителността. Но ще оспори, че с нашето познание ние идейно достигаме и до онова, което реално преживяваме. В противовес на това монизмът показва, че мисленето не е нито субективен, нито обективен принцип, а такъв, който обхваща двете страни на действителността. Когато наблюдаваме мисловно, ние извършваме процес, който също спада към потока на реалната събитийност. Чрез мисленето ние преодоляваме в рамките на самия опит едностранчивостта на чистото възприемане.
Ние не можем чрез абстрактни, понятийни хипотези (чрез чисто понятийно размишляване) да измислим същността на реалното, но намирайки идеите за съответните възприятия, ние живеем в реалното.
Монизмът не се стреми да добави към опита нещо неузнаваемо (отвъдно), а вижда в понятието и възприятието реалното. Той не съчинява някаква метафизика от голи, абстрактни понятия, защото в понятието само по себе си вижда само едната страна на действителността, която остава скрита за възприемането, и има някакъв смисъл едва във взаимовръзка с възприятието. У човека обаче поражда убеждението, че той живее в света на действителността, и няма защо да търси някаква неподлежаща на изживяване по-висша действителност извън своя свят. Монизмът не позволява абсолютно-реалното да се търси другаде освен в опита, понеже го съзира в съдържанието на самия опит. И той се задоволява с тази действителност, защото знае, че мисленето притежава силата на нейното гарантиране.
към текста >>
Той не съчинява някаква метафизика от голи, абстрактни понятия, защото в понятието само по себе си вижда само едната страна на действител
нос
тта, която остава скрита за възприемането, и има някакъв смисъл едва във взаимовръзка с възприятието.
В противовес на това монизмът показва, че мисленето не е нито субективен, нито обективен принцип, а такъв, който обхваща двете страни на действителността. Когато наблюдаваме мисловно, ние извършваме процес, който също спада към потока на реалната събитийност. Чрез мисленето ние преодоляваме в рамките на самия опит едностранчивостта на чистото възприемане. Ние не можем чрез абстрактни, понятийни хипотези (чрез чисто понятийно размишляване) да измислим същността на реалното, но намирайки идеите за съответните възприятия, ние живеем в реалното. Монизмът не се стреми да добави към опита нещо неузнаваемо (отвъдно), а вижда в понятието и възприятието реалното.
Той не съчинява някаква метафизика от голи, абстрактни понятия, защото в понятието само по себе си вижда само едната страна на действителността, която остава скрита за възприемането, и има някакъв смисъл едва във взаимовръзка с възприятието.
У човека обаче поражда убеждението, че той живее в света на действителността, и няма защо да търси някаква неподлежаща на изживяване по-висша действителност извън своя свят. Монизмът не позволява абсолютно-реалното да се търси другаде освен в опита, понеже го съзира в съдържанието на самия опит. И той се задоволява с тази действителност, защото знае, че мисленето притежава силата на нейното гарантиране. В самия свят на наблюдението той открива онова, което дуализмът търси едва зад него. Монизмът показва, че с нашето познание ние обхващаме действителността в истинския й вид, а не в някакъв субективен образ, който се вмъквал между хората и нея.
към текста >>
У човека обаче поражда убеждението, че той живее в света на действител
нос
тта, и няма защо да търси някаква неподлежаща на изживяване по-висша действител
нос
т извън своя свят.
Когато наблюдаваме мисловно, ние извършваме процес, който също спада към потока на реалната събитийност. Чрез мисленето ние преодоляваме в рамките на самия опит едностранчивостта на чистото възприемане. Ние не можем чрез абстрактни, понятийни хипотези (чрез чисто понятийно размишляване) да измислим същността на реалното, но намирайки идеите за съответните възприятия, ние живеем в реалното. Монизмът не се стреми да добави към опита нещо неузнаваемо (отвъдно), а вижда в понятието и възприятието реалното. Той не съчинява някаква метафизика от голи, абстрактни понятия, защото в понятието само по себе си вижда само едната страна на действителността, която остава скрита за възприемането, и има някакъв смисъл едва във взаимовръзка с възприятието.
У човека обаче поражда убеждението, че той живее в света на действителността, и няма защо да търси някаква неподлежаща на изживяване по-висша действителност извън своя свят.
Монизмът не позволява абсолютно-реалното да се търси другаде освен в опита, понеже го съзира в съдържанието на самия опит. И той се задоволява с тази действителност, защото знае, че мисленето притежава силата на нейното гарантиране. В самия свят на наблюдението той открива онова, което дуализмът търси едва зад него. Монизмът показва, че с нашето познание ние обхващаме действителността в истинския й вид, а не в някакъв субективен образ, който се вмъквал между хората и нея. Според монизма понятийното съдържание на света е еднакво за всички човешки индивиди (срв.
към текста >>
И той се задоволява с тази действител
нос
т, защото знае, че мисленето притежава силата на нейното гарантиране.
Ние не можем чрез абстрактни, понятийни хипотези (чрез чисто понятийно размишляване) да измислим същността на реалното, но намирайки идеите за съответните възприятия, ние живеем в реалното. Монизмът не се стреми да добави към опита нещо неузнаваемо (отвъдно), а вижда в понятието и възприятието реалното. Той не съчинява някаква метафизика от голи, абстрактни понятия, защото в понятието само по себе си вижда само едната страна на действителността, която остава скрита за възприемането, и има някакъв смисъл едва във взаимовръзка с възприятието. У човека обаче поражда убеждението, че той живее в света на действителността, и няма защо да търси някаква неподлежаща на изживяване по-висша действителност извън своя свят. Монизмът не позволява абсолютно-реалното да се търси другаде освен в опита, понеже го съзира в съдържанието на самия опит.
И той се задоволява с тази действителност, защото знае, че мисленето притежава силата на нейното гарантиране.
В самия свят на наблюдението той открива онова, което дуализмът търси едва зад него. Монизмът показва, че с нашето познание ние обхващаме действителността в истинския й вид, а не в някакъв субективен образ, който се вмъквал между хората и нея. Според монизма понятийното съдържание на света е еднакво за всички човешки индивиди (срв. стр.83 и сл.). Съгласно монистичните принципи всеки човешки индивид гледа на другия като на себеподобен, защото представлява същото мирово съдържание, каквото се изявява у него. В.
към текста >>
Монизмът показва, че с нашето познание ние обхващаме действител
нос
тта в истинския й вид, а не в някакъв субективен образ, който се вмъквал между хората и нея.
Той не съчинява някаква метафизика от голи, абстрактни понятия, защото в понятието само по себе си вижда само едната страна на действителността, която остава скрита за възприемането, и има някакъв смисъл едва във взаимовръзка с възприятието. У човека обаче поражда убеждението, че той живее в света на действителността, и няма защо да търси някаква неподлежаща на изживяване по-висша действителност извън своя свят. Монизмът не позволява абсолютно-реалното да се търси другаде освен в опита, понеже го съзира в съдържанието на самия опит. И той се задоволява с тази действителност, защото знае, че мисленето притежава силата на нейното гарантиране. В самия свят на наблюдението той открива онова, което дуализмът търси едва зад него.
Монизмът показва, че с нашето познание ние обхващаме действителността в истинския й вид, а не в някакъв субективен образ, който се вмъквал между хората и нея.
Според монизма понятийното съдържание на света е еднакво за всички човешки индивиди (срв. стр.83 и сл.). Съгласно монистичните принципи всеки човешки индивид гледа на другия като на себеподобен, защото представлява същото мирово съдържание, каквото се изявява у него. В. единния понятиен свят няма примерно толкова понятия за лъв, колкото са индивидите, които мислят за лъва, а само едно. И понятието, което А прибавя към възприятието лъв, е същото като Б, само че схващано от друг субект на възприемането (срв.
към текста >>
Монизмът открива този общ за всички божествен живот в самата действител
нос
т.
стр.84 и сл.). Мисленето довежда всички субекти на възприемането до общото идейно единство на цялото многообразие. В тях единният свят на идеите се изявява като в едно множество от индивиди. Докато човекът добива представа за себе си само чрез самовъзприемане, той се вижда като отделен човек; щом погледне проблясващия у него свят на идеите, който обгръща всичко отделно, той вижда в себе си оживяването на абсолютно реалното. Дуализмът отъждествява божественото Прасъщество с онова нещо, което прониква всички хора и живее във всички тях.
Монизмът открива този общ за всички божествен живот в самата действителност.
Идейното съдържание на всеки друг човек е и мое, и аз го смятам за друго само дотолкова, доколкото възприемам, но не и тогава, когато мисля. Всеки човек обгръща с мисленето си само една част от цялостния свят на идеите и в този смисъл индивидите се различават също по фактическото съдържание на своето мислене. Но тези съдържания се намират в едно затворено цяло, обхващащо мисловните съдържания на всички хора. Така в своето мислене човекът долавя общото Прасъщество (Първичното Прасъщество), което прониква всички хора. Изпълненият с мисловно съдържание живот в действителността е същевременно живот в Бога.
към текста >>
Изпълненият с мисловно съдържание живот в действител
нос
тта е същевременно живот в Бога.
Монизмът открива този общ за всички божествен живот в самата действителност. Идейното съдържание на всеки друг човек е и мое, и аз го смятам за друго само дотолкова, доколкото възприемам, но не и тогава, когато мисля. Всеки човек обгръща с мисленето си само една част от цялостния свят на идеите и в този смисъл индивидите се различават също по фактическото съдържание на своето мислене. Но тези съдържания се намират в едно затворено цяло, обхващащо мисловните съдържания на всички хора. Така в своето мислене човекът долавя общото Прасъщество (Първичното Прасъщество), което прониква всички хора.
Изпълненият с мисловно съдържание живот в действителността е същевременно живот в Бога.
Постигнатото по чисто умозрителен път, неподлежащо на изживяване отвъдно, почива на едно недоразумение от страна на ония, които смятат, че земното не съдържа в себе си причината за своето съществуване. Те не прозират, че чрез мисленето откриват онова, което им трябва за обясняване на възприятието. Затова пък и досега никое умозрение не е изкарало наяве някое съдържание, което да не е заимствано от дадената ни действителност. Допусканият чрез абстрактно умозаключение Бог е просто човекът, пренесен в някакво отвъдно; Шопенхауеровата воля е абсолютизираната сила на човешката воля, а съставеното от идея и воля несъзнателно Прасъщество на Хартман - съчетание на две абстракции, извлечени от опита. Съвсем същото важи за всички останали отвъдни (метафизични) принципи, които не почиват на изживяно мислене.
към текста >>
Затова пък и досега никое умозрение не е изкарало наяве някое съдържание, което да не е заимствано от дадената ни действител
нос
т.
Но тези съдържания се намират в едно затворено цяло, обхващащо мисловните съдържания на всички хора. Така в своето мислене човекът долавя общото Прасъщество (Първичното Прасъщество), което прониква всички хора. Изпълненият с мисловно съдържание живот в действителността е същевременно живот в Бога. Постигнатото по чисто умозрителен път, неподлежащо на изживяване отвъдно, почива на едно недоразумение от страна на ония, които смятат, че земното не съдържа в себе си причината за своето съществуване. Те не прозират, че чрез мисленето откриват онова, което им трябва за обясняване на възприятието.
Затова пък и досега никое умозрение не е изкарало наяве някое съдържание, което да не е заимствано от дадената ни действителност.
Допусканият чрез абстрактно умозаключение Бог е просто човекът, пренесен в някакво отвъдно; Шопенхауеровата воля е абсолютизираната сила на човешката воля, а съставеното от идея и воля несъзнателно Прасъщество на Хартман - съчетание на две абстракции, извлечени от опита. Съвсем същото важи за всички останали отвъдни (метафизични) принципи, които не почиват на изживяно мислене. Човешкият Дух наистина не напуска никога рамките на действителността, в която живеем, а и не му е необходимо, тъй като на този свят се намира всичко, което му е нужно за неговото обяснение. Щом в края на краищата философите се чувстват удовлетворени да извеждат света от принципи, които вземат от опита и пренасят в някакво хипотетично отвъдно, такова удовлетворение трябва да бъде възможно и тогава, когато същото съдържание се остави тук на земята, където му е мястото, според подлежащото на изживяване мислене. Всяко излизане извън рамките на света е само привидно, а изнесените извън света принципи не го обясняват по-добре, отколкото намиращите се в него.
към текста >>
Човешкият Дух наистина не напуска никога рамките на действител
нос
тта, в която живеем, а и не му е необходимо, тъй като на този свят се намира всичко, което му е нужно за неговото обяснение.
Постигнатото по чисто умозрителен път, неподлежащо на изживяване отвъдно, почива на едно недоразумение от страна на ония, които смятат, че земното не съдържа в себе си причината за своето съществуване. Те не прозират, че чрез мисленето откриват онова, което им трябва за обясняване на възприятието. Затова пък и досега никое умозрение не е изкарало наяве някое съдържание, което да не е заимствано от дадената ни действителност. Допусканият чрез абстрактно умозаключение Бог е просто човекът, пренесен в някакво отвъдно; Шопенхауеровата воля е абсолютизираната сила на човешката воля, а съставеното от идея и воля несъзнателно Прасъщество на Хартман - съчетание на две абстракции, извлечени от опита. Съвсем същото важи за всички останали отвъдни (метафизични) принципи, които не почиват на изживяно мислене.
Човешкият Дух наистина не напуска никога рамките на действителността, в която живеем, а и не му е необходимо, тъй като на този свят се намира всичко, което му е нужно за неговото обяснение.
Щом в края на краищата философите се чувстват удовлетворени да извеждат света от принципи, които вземат от опита и пренасят в някакво хипотетично отвъдно, такова удовлетворение трябва да бъде възможно и тогава, когато същото съдържание се остави тук на земята, където му е мястото, според подлежащото на изживяване мислене. Всяко излизане извън рамките на света е само привидно, а изнесените извън света принципи не го обясняват по-добре, отколкото намиращите се в него. Пък и разбиращото самото себе си мислене въобще не призовава към такова излизане, защото единствено в света, а не извън него, едно мисловно съдържание трябва да търси някое възприятийно съдържание, ведно с което образува нещо реално. Обектите на въображението също са съдържания, имащи своето оправдание едва след като станат представи, които сочат към някакво възприятийно съдържание. Чрез него те се вграждат в действителността.
към текста >>
Чрез него те се вграждат в действител
нос
тта.
Човешкият Дух наистина не напуска никога рамките на действителността, в която живеем, а и не му е необходимо, тъй като на този свят се намира всичко, което му е нужно за неговото обяснение. Щом в края на краищата философите се чувстват удовлетворени да извеждат света от принципи, които вземат от опита и пренасят в някакво хипотетично отвъдно, такова удовлетворение трябва да бъде възможно и тогава, когато същото съдържание се остави тук на земята, където му е мястото, според подлежащото на изживяване мислене. Всяко излизане извън рамките на света е само привидно, а изнесените извън света принципи не го обясняват по-добре, отколкото намиращите се в него. Пък и разбиращото самото себе си мислене въобще не призовава към такова излизане, защото единствено в света, а не извън него, едно мисловно съдържание трябва да търси някое възприятийно съдържание, ведно с което образува нещо реално. Обектите на въображението също са съдържания, имащи своето оправдание едва след като станат представи, които сочат към някакво възприятийно съдържание.
Чрез него те се вграждат в действителността.
Едно понятие, което би трябвало да се изпълни със съдържание, намиращо се уж извън дадения ни свят, представлява абстракция, на която не съответства никаква действителност. Ние можем да измисляме само понятия за действителността, а за разкриването на нея самата е необходимо и възприемането. Някакво Първично Същество на света, за което се измисля съдържание, е невъзможно допускане за едно разбиращо самото себе си мислене. Монизмът не отрича идейното и дори смята едно възприятийно съдържание, на което липсва идейно съответствие, за непълна действителност; но в цялата област на мисленето той не намира нищо, което би наложило да се излезе извън сферата на мисловното изживяване чрез отричане на обективно-духовната реалност на мисленето. Монизмът смята за половинчата една наука, която се ограничава в описанието на възприятията, без да се добира до идейните им допълнения.
към текста >>
Едно понятие, което би трябвало да се изпълни със съдържание, намиращо се уж извън дадения ни свят, представлява абстракция, на която не съответства никаква действител
нос
т.
Щом в края на краищата философите се чувстват удовлетворени да извеждат света от принципи, които вземат от опита и пренасят в някакво хипотетично отвъдно, такова удовлетворение трябва да бъде възможно и тогава, когато същото съдържание се остави тук на земята, където му е мястото, според подлежащото на изживяване мислене. Всяко излизане извън рамките на света е само привидно, а изнесените извън света принципи не го обясняват по-добре, отколкото намиращите се в него. Пък и разбиращото самото себе си мислене въобще не призовава към такова излизане, защото единствено в света, а не извън него, едно мисловно съдържание трябва да търси някое възприятийно съдържание, ведно с което образува нещо реално. Обектите на въображението също са съдържания, имащи своето оправдание едва след като станат представи, които сочат към някакво възприятийно съдържание. Чрез него те се вграждат в действителността.
Едно понятие, което би трябвало да се изпълни със съдържание, намиращо се уж извън дадения ни свят, представлява абстракция, на която не съответства никаква действителност.
Ние можем да измисляме само понятия за действителността, а за разкриването на нея самата е необходимо и възприемането. Някакво Първично Същество на света, за което се измисля съдържание, е невъзможно допускане за едно разбиращо самото себе си мислене. Монизмът не отрича идейното и дори смята едно възприятийно съдържание, на което липсва идейно съответствие, за непълна действителност; но в цялата област на мисленето той не намира нищо, което би наложило да се излезе извън сферата на мисловното изживяване чрез отричане на обективно-духовната реалност на мисленето. Монизмът смята за половинчата една наука, която се ограничава в описанието на възприятията, без да се добира до идейните им допълнения. Но също така като половинчати той разглежда и всички абстрактни понятия, които не намират своето допълнение във възприятието и никъде не се вграждат в понятийната мрежа, обгръщаща наблюдаемия свят.
към текста >>
Ние можем да измисляме само понятия за действител
нос
тта, а за разкриването на нея самата е необходимо и възприемането.
Всяко излизане извън рамките на света е само привидно, а изнесените извън света принципи не го обясняват по-добре, отколкото намиращите се в него. Пък и разбиращото самото себе си мислене въобще не призовава към такова излизане, защото единствено в света, а не извън него, едно мисловно съдържание трябва да търси някое възприятийно съдържание, ведно с което образува нещо реално. Обектите на въображението също са съдържания, имащи своето оправдание едва след като станат представи, които сочат към някакво възприятийно съдържание. Чрез него те се вграждат в действителността. Едно понятие, което би трябвало да се изпълни със съдържание, намиращо се уж извън дадения ни свят, представлява абстракция, на която не съответства никаква действителност.
Ние можем да измисляме само понятия за действителността, а за разкриването на нея самата е необходимо и възприемането.
Някакво Първично Същество на света, за което се измисля съдържание, е невъзможно допускане за едно разбиращо самото себе си мислене. Монизмът не отрича идейното и дори смята едно възприятийно съдържание, на което липсва идейно съответствие, за непълна действителност; но в цялата област на мисленето той не намира нищо, което би наложило да се излезе извън сферата на мисловното изживяване чрез отричане на обективно-духовната реалност на мисленето. Монизмът смята за половинчата една наука, която се ограничава в описанието на възприятията, без да се добира до идейните им допълнения. Но също така като половинчати той разглежда и всички абстрактни понятия, които не намират своето допълнение във възприятието и никъде не се вграждат в понятийната мрежа, обгръщаща наблюдаемия свят. Затова монизмът не познава идеи, които да насочват към нещо обективно, разположено отвъд нашия опит, и които да образуват съдържанието на една чисто хипотетична метафизика.
към текста >>
Монизмът не отрича идейното и дори смята едно възприятийно съдържание, на което липсва идейно съответствие, за непълна действител
нос
т; но в цялата област на мисленето той не намира нищо, което би наложило да се излезе извън сферата на мисловното изживяване чрез отричане на обективно-духовната реал
нос
т на мисленето.
Обектите на въображението също са съдържания, имащи своето оправдание едва след като станат представи, които сочат към някакво възприятийно съдържание. Чрез него те се вграждат в действителността. Едно понятие, което би трябвало да се изпълни със съдържание, намиращо се уж извън дадения ни свят, представлява абстракция, на която не съответства никаква действителност. Ние можем да измисляме само понятия за действителността, а за разкриването на нея самата е необходимо и възприемането. Някакво Първично Същество на света, за което се измисля съдържание, е невъзможно допускане за едно разбиращо самото себе си мислене.
Монизмът не отрича идейното и дори смята едно възприятийно съдържание, на което липсва идейно съответствие, за непълна действителност; но в цялата област на мисленето той не намира нищо, което би наложило да се излезе извън сферата на мисловното изживяване чрез отричане на обективно-духовната реалност на мисленето.
Монизмът смята за половинчата една наука, която се ограничава в описанието на възприятията, без да се добира до идейните им допълнения. Но също така като половинчати той разглежда и всички абстрактни понятия, които не намират своето допълнение във възприятието и никъде не се вграждат в понятийната мрежа, обгръщаща наблюдаемия свят. Затова монизмът не познава идеи, които да насочват към нещо обективно, разположено отвъд нашия опит, и които да образуват съдържанието на една чисто хипотетична метафизика. За него всички произведени от човечеството идеи от този род са абстракции, взети от опита, чието заимстване от опита просто бива игнорирано от техните създатели. Според монистичния принцип целите на нашите действия също не могат да бъдат получени от някакъв отвъден свят, намиращ се извън човека.
към текста >>
Той разчита на самия себе си и трябва сам да определя съдържанието на своите дей
нос
ти.
Човекът не превръща целите на някакво обективно (отвъдно) Прасъщество в свои индивидуални цели, а преследва собствените си цели, дадени му от неговото нравствено въображение. Човекът отделя осъществяващата се в неговото действие идея от единния свят на идеите и я поставя в основата на своята воля. Следователно в неговите действия не се изявяват повели, внушавани от отвъдното, а повелите на принадлежащите към този свят човешки интуиции. Монизмът не познава такъв мирови ръководител, който извън самите нас да поставя цел и насока на нашите действия. Човекът не намира такава отвъдна първопричина на Битието, чиито решения би могъл да изследва, за да узнае от нея целите, към които трябва да насочва своите действия.
Той разчита на самия себе си и трябва сам да определя съдържанието на своите дейности.
Издирванията му ще са напразни, ако търси мотиви за своята воля извън света, в който живее. Ако излезе извън рамките на задоволяването на естествените си нагони, за които се е погрижила майката природа, той трябва да търси такива мотиви в собственото си нравствено въображение, стига заради удобството си да не предпочита да бъде мотивиран от нравственото въображение на други. Иначе казано, той трябва или да се откаже от всякаква дейност, или да действа по мотиви, които сам избира от света на своите идеи, или пък други му предлагат също от света на идеите. За него - извън плътския живот на неговите нагони и извън изпълняване заповедите на други хора - определящо не е нищо друго освен самият той. Той трябва да действува по собствено, неопределяно от нищо друго подбуждение.
към текста >>
Иначе казано, той трябва или да се откаже от всякаква дей
нос
т, или да действа по мотиви, които сам избира от света на своите идеи, или пък други му предлагат също от света на идеите.
Монизмът не познава такъв мирови ръководител, който извън самите нас да поставя цел и насока на нашите действия. Човекът не намира такава отвъдна първопричина на Битието, чиито решения би могъл да изследва, за да узнае от нея целите, към които трябва да насочва своите действия. Той разчита на самия себе си и трябва сам да определя съдържанието на своите дейности. Издирванията му ще са напразни, ако търси мотиви за своята воля извън света, в който живее. Ако излезе извън рамките на задоволяването на естествените си нагони, за които се е погрижила майката природа, той трябва да търси такива мотиви в собственото си нравствено въображение, стига заради удобството си да не предпочита да бъде мотивиран от нравственото въображение на други.
Иначе казано, той трябва или да се откаже от всякаква дейност, или да действа по мотиви, които сам избира от света на своите идеи, или пък други му предлагат също от света на идеите.
За него - извън плътския живот на неговите нагони и извън изпълняване заповедите на други хора - определящо не е нищо друго освен самият той. Той трябва да действува по собствено, неопределяно от нищо друго подбуждение. Идейно това подбуждение безспорно се определя от единния свят на идеите, но фактически само човекът може да го изведе от този свят и да го претвори в реалност. Причината за актуалното реализиране на една идея в действителност от човека, монизмът може да намери единствено в самия човек. Преди една идея да се превърне в действие, човекът първо трябва да пожелае това.
към текста >>
Идейно това подбуждение безспорно се определя от единния свят на идеите, но фактически само човекът може да го изведе от този свят и да го претвори в реал
нос
т.
Издирванията му ще са напразни, ако търси мотиви за своята воля извън света, в който живее. Ако излезе извън рамките на задоволяването на естествените си нагони, за които се е погрижила майката природа, той трябва да търси такива мотиви в собственото си нравствено въображение, стига заради удобството си да не предпочита да бъде мотивиран от нравственото въображение на други. Иначе казано, той трябва или да се откаже от всякаква дейност, или да действа по мотиви, които сам избира от света на своите идеи, или пък други му предлагат също от света на идеите. За него - извън плътския живот на неговите нагони и извън изпълняване заповедите на други хора - определящо не е нищо друго освен самият той. Той трябва да действува по собствено, неопределяно от нищо друго подбуждение.
Идейно това подбуждение безспорно се определя от единния свят на идеите, но фактически само човекът може да го изведе от този свят и да го претвори в реалност.
Причината за актуалното реализиране на една идея в действителност от човека, монизмът може да намери единствено в самия човек. Преди една идея да се превърне в действие, човекът първо трябва да пожелае това. Следователно основанието за едно такова желание се намира единствено в самия човек. В такъв случай човекът е крайният определящ фактор на своето действие. Той е свободен.
към текста >>
Причината за актуалното реализиране на една идея в действител
нос
т от човека, монизмът може да намери единствено в самия човек.
Ако излезе извън рамките на задоволяването на естествените си нагони, за които се е погрижила майката природа, той трябва да търси такива мотиви в собственото си нравствено въображение, стига заради удобството си да не предпочита да бъде мотивиран от нравственото въображение на други. Иначе казано, той трябва или да се откаже от всякаква дейност, или да действа по мотиви, които сам избира от света на своите идеи, или пък други му предлагат също от света на идеите. За него - извън плътския живот на неговите нагони и извън изпълняване заповедите на други хора - определящо не е нищо друго освен самият той. Той трябва да действува по собствено, неопределяно от нищо друго подбуждение. Идейно това подбуждение безспорно се определя от единния свят на идеите, но фактически само човекът може да го изведе от този свят и да го претвори в реалност.
Причината за актуалното реализиране на една идея в действителност от човека, монизмът може да намери единствено в самия човек.
Преди една идея да се превърне в действие, човекът първо трябва да пожелае това. Следователно основанието за едно такова желание се намира единствено в самия човек. В такъв случай човекът е крайният определящ фактор на своето действие. Той е свободен. ПЪРВА ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.).
към текста >>
Във втората част на тази книга бе направен опит за обосноваване на това, че свободата може да се намери в действител
нос
тта на човешките действия.
Преди една идея да се превърне в действие, човекът първо трябва да пожелае това. Следователно основанието за едно такова желание се намира единствено в самия човек. В такъв случай човекът е крайният определящ фактор на своето действие. Той е свободен. ПЪРВА ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.).
Във втората част на тази книга бе направен опит за обосноваване на това, че свободата може да се намери в действителността на човешките действия.
За целта бе необходимо от цялостната сфера на човешките действия да се подберат онези части, по отношение на които при непредубедено самонаблюдение може да се говори за свобода. Това са онези действия, които се представят като осъществяване на идейни интуиции. Други действия никое непредубедено съзерцание няма да обяви за свободни. Но тъкмо при непредубеденото самонаблюдение човекът ще трябва да се сметне за предразположен да продължи по пътя към етичните интуиции и тяхното осъществяване. Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата.
към текста >>
Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същ
нос
т на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка от
нос
но свободата.
Във втората част на тази книга бе направен опит за обосноваване на това, че свободата може да се намери в действителността на човешките действия. За целта бе необходимо от цялостната сфера на човешките действия да се подберат онези части, по отношение на които при непредубедено самонаблюдение може да се говори за свобода. Това са онези действия, които се представят като осъществяване на идейни интуиции. Други действия никое непредубедено съзерцание няма да обяви за свободни. Но тъкмо при непредубеденото самонаблюдение човекът ще трябва да се сметне за предразположен да продължи по пътя към етичните интуиции и тяхното осъществяване.
Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата.
Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера. Но втората част на тази книга намира естествена опора в първата, която представя интуитивното мислене като изживявана вътрешна духовна дейност на човека. Чрез изживяване да се разбере тази същност на мисленето е равнозначно обаче на познание за свободата на интуитивното мислене. А щом се знае, че това мислене е свободно, тогава се вижда и периметърът на волята, на който трябва да се присъди свободата. Действащият човек бива смятан за свободен от онзи, който въз основа на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същност.
към текста >>
Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същ
нос
т или ако неговата същ
нос
т не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера.
За целта бе необходимо от цялостната сфера на човешките действия да се подберат онези части, по отношение на които при непредубедено самонаблюдение може да се говори за свобода. Това са онези действия, които се представят като осъществяване на идейни интуиции. Други действия никое непредубедено съзерцание няма да обяви за свободни. Но тъкмо при непредубеденото самонаблюдение човекът ще трябва да се сметне за предразположен да продължи по пътя към етичните интуиции и тяхното осъществяване. Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата.
Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера.
Но втората част на тази книга намира естествена опора в първата, която представя интуитивното мислене като изживявана вътрешна духовна дейност на човека. Чрез изживяване да се разбере тази същност на мисленето е равнозначно обаче на познание за свободата на интуитивното мислене. А щом се знае, че това мислене е свободно, тогава се вижда и периметърът на волята, на който трябва да се присъди свободата. Действащият човек бива смятан за свободен от онзи, който въз основа на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същност. Който не е в състояние да го стори, той едва ли ще съумее да намери някой що-годе необорим път към допускането за свободата.
към текста >>
Но втората част на тази книга намира естествена опора в първата, която представя интуитивното мислене като изживявана вътрешна духовна дей
нос
т на човека.
Това са онези действия, които се представят като осъществяване на идейни интуиции. Други действия никое непредубедено съзерцание няма да обяви за свободни. Но тъкмо при непредубеденото самонаблюдение човекът ще трябва да се сметне за предразположен да продължи по пътя към етичните интуиции и тяхното осъществяване. Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата. Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера.
Но втората част на тази книга намира естествена опора в първата, която представя интуитивното мислене като изживявана вътрешна духовна дейност на човека.
Чрез изживяване да се разбере тази същност на мисленето е равнозначно обаче на познание за свободата на интуитивното мислене. А щом се знае, че това мислене е свободно, тогава се вижда и периметърът на волята, на който трябва да се присъди свободата. Действащият човек бива смятан за свободен от онзи, който въз основа на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същност. Който не е в състояние да го стори, той едва ли ще съумее да намери някой що-годе необорим път към допускането за свободата. Изтъкваният тук опит открива в съзнанието интуитивното мислене, което притежава действителност не само в съзнанието.
към текста >>
Чрез изживяване да се разбере тази същ
нос
т на мисленето е равнозначно обаче на познание за свободата на интуитивното мислене.
Други действия никое непредубедено съзерцание няма да обяви за свободни. Но тъкмо при непредубеденото самонаблюдение човекът ще трябва да се сметне за предразположен да продължи по пътя към етичните интуиции и тяхното осъществяване. Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата. Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера. Но втората част на тази книга намира естествена опора в първата, която представя интуитивното мислене като изживявана вътрешна духовна дейност на човека.
Чрез изживяване да се разбере тази същност на мисленето е равнозначно обаче на познание за свободата на интуитивното мислене.
А щом се знае, че това мислене е свободно, тогава се вижда и периметърът на волята, на който трябва да се присъди свободата. Действащият човек бива смятан за свободен от онзи, който въз основа на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същност. Който не е в състояние да го стори, той едва ли ще съумее да намери някой що-годе необорим път към допускането за свободата. Изтъкваният тук опит открива в съзнанието интуитивното мислене, което притежава действителност не само в съзнанието. А с това този опит установява свободата като отличителен белег на действията, произтичащи от интуициите на съзнанието.
към текста >>
Действащият човек бива смятан за свободен от онзи, който въз основа на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същ
нос
т.
Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата. Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера. Но втората част на тази книга намира естествена опора в първата, която представя интуитивното мислене като изживявана вътрешна духовна дейност на човека. Чрез изживяване да се разбере тази същност на мисленето е равнозначно обаче на познание за свободата на интуитивното мислене. А щом се знае, че това мислене е свободно, тогава се вижда и периметърът на волята, на който трябва да се присъди свободата.
Действащият човек бива смятан за свободен от онзи, който въз основа на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същност.
Който не е в състояние да го стори, той едва ли ще съумее да намери някой що-годе необорим път към допускането за свободата. Изтъкваният тук опит открива в съзнанието интуитивното мислене, което притежава действителност не само в съзнанието. А с това този опит установява свободата като отличителен белег на действията, произтичащи от интуициите на съзнанието. * ВТОРА ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Изложението на тази книга е изградено върху чисто духовно изживяемото интуитивно мислене, чрез което всяко възприятие бива вграждано в действителността с цел да се познае.
към текста >>
Изтъкваният тук опит открива в съзнанието интуитивното мислене, което притежава действител
нос
т не само в съзнанието.
Но втората част на тази книга намира естествена опора в първата, която представя интуитивното мислене като изживявана вътрешна духовна дейност на човека. Чрез изживяване да се разбере тази същност на мисленето е равнозначно обаче на познание за свободата на интуитивното мислене. А щом се знае, че това мислене е свободно, тогава се вижда и периметърът на волята, на който трябва да се присъди свободата. Действащият човек бива смятан за свободен от онзи, който въз основа на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същност. Който не е в състояние да го стори, той едва ли ще съумее да намери някой що-годе необорим път към допускането за свободата.
Изтъкваният тук опит открива в съзнанието интуитивното мислене, което притежава действителност не само в съзнанието.
А с това този опит установява свободата като отличителен белег на действията, произтичащи от интуициите на съзнанието. * ВТОРА ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Изложението на тази книга е изградено върху чисто духовно изживяемото интуитивно мислене, чрез което всяко възприятие бива вграждано в действителността с цел да се познае. Стремежът беше в книгата да се представи единствено онова, което може да се обозре, изхождайки от изживяването на интуитивното мислене. Същевременно обаче трябваше да се изтъкне каква мисловна форма изисква това изживявано мислене.
към текста >>
Изложението на тази книга е изградено върху чисто духовно изживяемото интуитивно мислене, чрез което всяко възприятие бива вграждано в действител
нос
тта с цел да се познае.
Действащият човек бива смятан за свободен от онзи, който въз основа на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същност. Който не е в състояние да го стори, той едва ли ще съумее да намери някой що-годе необорим път към допускането за свободата. Изтъкваният тук опит открива в съзнанието интуитивното мислене, което притежава действителност не само в съзнанието. А с това този опит установява свободата като отличителен белег на действията, произтичащи от интуициите на съзнанието. * ВТОРА ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.).
Изложението на тази книга е изградено върху чисто духовно изживяемото интуитивно мислене, чрез което всяко възприятие бива вграждано в действителността с цел да се познае.
Стремежът беше в книгата да се представи единствено онова, което може да се обозре, изхождайки от изживяването на интуитивното мислене. Същевременно обаче трябваше да се изтъкне каква мисловна форма изисква това изживявано мислене. А то изисква в процеса на познанието да не му се отрича качеството на почиващо в себе си изживяване. Да не му се оспорва способността ведно с възприятието да изживява и действителността, наместо тя тепърва да бъде търсена в някакъв хипотетичен, намиращ се извън това изживяване свят, спрямо който мисловната дейност на човека била само нещо субективно. По такъв начин при мисленето се посочва елементът, чрез който човекът духовно се вживява в действителността.
към текста >>
Да не му се оспорва способ
нос
тта ведно с възприятието да изживява и действител
нос
тта, наместо тя тепърва да бъде търсена в някакъв хипотетичен, намиращ се извън това изживяване свят, спрямо който мисловната дей
нос
т на човека била само нещо субективно.
* ВТОРА ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Изложението на тази книга е изградено върху чисто духовно изживяемото интуитивно мислене, чрез което всяко възприятие бива вграждано в действителността с цел да се познае. Стремежът беше в книгата да се представи единствено онова, което може да се обозре, изхождайки от изживяването на интуитивното мислене. Същевременно обаче трябваше да се изтъкне каква мисловна форма изисква това изживявано мислене. А то изисква в процеса на познанието да не му се отрича качеството на почиващо в себе си изживяване.
Да не му се оспорва способността ведно с възприятието да изживява и действителността, наместо тя тепърва да бъде търсена в някакъв хипотетичен, намиращ се извън това изживяване свят, спрямо който мисловната дейност на човека била само нещо субективно.
По такъв начин при мисленето се посочва елементът, чрез който човекът духовно се вживява в действителността. (Между другото този основан върху изживяваното мислене светоглед не бива да се бърка с някакъв чист рационализъм.) От друга страна, от цялостния дух на изложението несъмнено следва, че за човешкото познание възприятийният елемент придобива стойност като определение на действителността, едва когато бъде мисловно обхванат. Обозначението „действителност" не може да се намира извън мисленето. Следователно не бива да се твърди например, че сетивният начин на възприемане бил единствената гаранция за действителността. Това, което се явява като възприятие, човекът просто трябва да очаква по житейския си път.
към текста >>
По такъв начин при мисленето се посочва елементът, чрез който човекът духовно се вживява в действител
нос
тта.
Изложението на тази книга е изградено върху чисто духовно изживяемото интуитивно мислене, чрез което всяко възприятие бива вграждано в действителността с цел да се познае. Стремежът беше в книгата да се представи единствено онова, което може да се обозре, изхождайки от изживяването на интуитивното мислене. Същевременно обаче трябваше да се изтъкне каква мисловна форма изисква това изживявано мислене. А то изисква в процеса на познанието да не му се отрича качеството на почиващо в себе си изживяване. Да не му се оспорва способността ведно с възприятието да изживява и действителността, наместо тя тепърва да бъде търсена в някакъв хипотетичен, намиращ се извън това изживяване свят, спрямо който мисловната дейност на човека била само нещо субективно.
По такъв начин при мисленето се посочва елементът, чрез който човекът духовно се вживява в действителността.
(Между другото този основан върху изживяваното мислене светоглед не бива да се бърка с някакъв чист рационализъм.) От друга страна, от цялостния дух на изложението несъмнено следва, че за човешкото познание възприятийният елемент придобива стойност като определение на действителността, едва когато бъде мисловно обхванат. Обозначението „действителност" не може да се намира извън мисленето. Следователно не бива да се твърди например, че сетивният начин на възприемане бил единствената гаранция за действителността. Това, което се явява като възприятие, човекът просто трябва да очаква по житейския си път. Би могло само да се постави въпросът дали от гледната точка, следваща единствено от интуитивно изживяваното мислене, е правомерно да се очаква, че освен сетивното, човекът може да възприема също и нещо духовно?
към текста >>
(Между другото този основан върху изживяваното мислене светоглед не бива да се бърка с някакъв чист рационализъм.) От друга страна, от цялостния дух на изложението несъмнено следва, че за човешкото познание възприятийният елемент придобива стой
нос
т като определение на действител
нос
тта, едва когато бъде мисловно обхванат.
Стремежът беше в книгата да се представи единствено онова, което може да се обозре, изхождайки от изживяването на интуитивното мислене. Същевременно обаче трябваше да се изтъкне каква мисловна форма изисква това изживявано мислене. А то изисква в процеса на познанието да не му се отрича качеството на почиващо в себе си изживяване. Да не му се оспорва способността ведно с възприятието да изживява и действителността, наместо тя тепърва да бъде търсена в някакъв хипотетичен, намиращ се извън това изживяване свят, спрямо който мисловната дейност на човека била само нещо субективно. По такъв начин при мисленето се посочва елементът, чрез който човекът духовно се вживява в действителността.
(Между другото този основан върху изживяваното мислене светоглед не бива да се бърка с някакъв чист рационализъм.) От друга страна, от цялостния дух на изложението несъмнено следва, че за човешкото познание възприятийният елемент придобива стойност като определение на действителността, едва когато бъде мисловно обхванат.
Обозначението „действителност" не може да се намира извън мисленето. Следователно не бива да се твърди например, че сетивният начин на възприемане бил единствената гаранция за действителността. Това, което се явява като възприятие, човекът просто трябва да очаква по житейския си път. Би могло само да се постави въпросът дали от гледната точка, следваща единствено от интуитивно изживяваното мислене, е правомерно да се очаква, че освен сетивното, човекът може да възприема също и нещо духовно? Това очакване е правомерно.
към текста >>
Обозначението „действител
нос
т" не може да се намира извън мисленето.
Същевременно обаче трябваше да се изтъкне каква мисловна форма изисква това изживявано мислене. А то изисква в процеса на познанието да не му се отрича качеството на почиващо в себе си изживяване. Да не му се оспорва способността ведно с възприятието да изживява и действителността, наместо тя тепърва да бъде търсена в някакъв хипотетичен, намиращ се извън това изживяване свят, спрямо който мисловната дейност на човека била само нещо субективно. По такъв начин при мисленето се посочва елементът, чрез който човекът духовно се вживява в действителността. (Между другото този основан върху изживяваното мислене светоглед не бива да се бърка с някакъв чист рационализъм.) От друга страна, от цялостния дух на изложението несъмнено следва, че за човешкото познание възприятийният елемент придобива стойност като определение на действителността, едва когато бъде мисловно обхванат.
Обозначението „действителност" не може да се намира извън мисленето.
Следователно не бива да се твърди например, че сетивният начин на възприемане бил единствената гаранция за действителността. Това, което се явява като възприятие, човекът просто трябва да очаква по житейския си път. Би могло само да се постави въпросът дали от гледната точка, следваща единствено от интуитивно изживяваното мислене, е правомерно да се очаква, че освен сетивното, човекът може да възприема също и нещо духовно? Това очакване е правомерно. Защото, макар интуитивно изживяваното мислене да представлява - от една страна - деен процес, протичащ в човешкия Дух, в същото време то - от друга страна - е духовно възприятие, схващано без сетивен орган.
към текста >>
Следователно не бива да се твърди например, че сетивният начин на възприемане бил единствената гаранция за действител
нос
тта.
А то изисква в процеса на познанието да не му се отрича качеството на почиващо в себе си изживяване. Да не му се оспорва способността ведно с възприятието да изживява и действителността, наместо тя тепърва да бъде търсена в някакъв хипотетичен, намиращ се извън това изживяване свят, спрямо който мисловната дейност на човека била само нещо субективно. По такъв начин при мисленето се посочва елементът, чрез който човекът духовно се вживява в действителността. (Между другото този основан върху изживяваното мислене светоглед не бива да се бърка с някакъв чист рационализъм.) От друга страна, от цялостния дух на изложението несъмнено следва, че за човешкото познание възприятийният елемент придобива стойност като определение на действителността, едва когато бъде мисловно обхванат. Обозначението „действителност" не може да се намира извън мисленето.
Следователно не бива да се твърди например, че сетивният начин на възприемане бил единствената гаранция за действителността.
Това, което се явява като възприятие, човекът просто трябва да очаква по житейския си път. Би могло само да се постави въпросът дали от гледната точка, следваща единствено от интуитивно изживяваното мислене, е правомерно да се очаква, че освен сетивното, човекът може да възприема също и нещо духовно? Това очакване е правомерно. Защото, макар интуитивно изживяваното мислене да представлява - от една страна - деен процес, протичащ в човешкия Дух, в същото време то - от друга страна - е духовно възприятие, схващано без сетивен орган. То е възприятие, в което действащ е самият възприемащ и е самодейност, която същевременно бива възприемана.
към текста >>
То е възприятие, в което действащ е самият възприемащ и е самодей
нос
т, която същевременно бива възприемана.
Следователно не бива да се твърди например, че сетивният начин на възприемане бил единствената гаранция за действителността. Това, което се явява като възприятие, човекът просто трябва да очаква по житейския си път. Би могло само да се постави въпросът дали от гледната точка, следваща единствено от интуитивно изживяваното мислене, е правомерно да се очаква, че освен сетивното, човекът може да възприема също и нещо духовно? Това очакване е правомерно. Защото, макар интуитивно изживяваното мислене да представлява - от една страна - деен процес, протичащ в човешкия Дух, в същото време то - от друга страна - е духовно възприятие, схващано без сетивен орган.
То е възприятие, в което действащ е самият възприемащ и е самодейност, която същевременно бива възприемана.
При интуитивно изживяваното мислене човекът и като възприемащ бива пренасян в един духовен свят. Онова, което в този свят му се явява като възприятие така, както духовният свят се явява на собственото му мислене, човекът опознава като свят на духовните възприятия. Спрямо мисленето този свят на възприятията би имал същото отношение, както светът на сетивните възприятия спрямо сетивността. Докато го изживява, светът на духовните възприятия не може да бъде нещо чуждо за човека, понеже при интуитивното мислене той вече има едно изживяване, което носи чисто духовен характер. За един такъв свят на духовните възприятия става дума в редица мои съчинения, публикувани след тази книга.
към текста >>
Спрямо мисленето този свят на възприятията би имал същото отношение, както светът на сетивните възприятия спрямо сетив
нос
тта.
Това очакване е правомерно. Защото, макар интуитивно изживяваното мислене да представлява - от една страна - деен процес, протичащ в човешкия Дух, в същото време то - от друга страна - е духовно възприятие, схващано без сетивен орган. То е възприятие, в което действащ е самият възприемащ и е самодейност, която същевременно бива възприемана. При интуитивно изживяваното мислене човекът и като възприемащ бива пренасян в един духовен свят. Онова, което в този свят му се явява като възприятие така, както духовният свят се явява на собственото му мислене, човекът опознава като свят на духовните възприятия.
Спрямо мисленето този свят на възприятията би имал същото отношение, както светът на сетивните възприятия спрямо сетивността.
Докато го изживява, светът на духовните възприятия не може да бъде нещо чуждо за човека, понеже при интуитивното мислене той вече има едно изживяване, което носи чисто духовен характер. За един такъв свят на духовните възприятия става дума в редица мои съчинения, публикувани след тази книга. Настоящата „Философия на свободата" полага философските основи на тези по-късни съчинения. Защото в тази книга се прави опит да бъде показано, че правилно разбираното изживяване на мисленето е вече изживяване на Духа. Ето защо на автора му се струва, че пред прага на света на духовните възприятия не ще спре онзи, който напълно сериозно може да възприеме гледището на автора на тази „Философия на свободата".
към текста >>
Докато го изживява, светът на духовните възприятия не може да бъде нещо чуждо за човека, понеже при интуитивното мислене той вече има едно изживяване, което
нос
и чисто духовен характер.
Защото, макар интуитивно изживяваното мислене да представлява - от една страна - деен процес, протичащ в човешкия Дух, в същото време то - от друга страна - е духовно възприятие, схващано без сетивен орган. То е възприятие, в което действащ е самият възприемащ и е самодейност, която същевременно бива възприемана. При интуитивно изживяваното мислене човекът и като възприемащ бива пренасян в един духовен свят. Онова, което в този свят му се явява като възприятие така, както духовният свят се явява на собственото му мислене, човекът опознава като свят на духовните възприятия. Спрямо мисленето този свят на възприятията би имал същото отношение, както светът на сетивните възприятия спрямо сетивността.
Докато го изживява, светът на духовните възприятия не може да бъде нещо чуждо за човека, понеже при интуитивното мислене той вече има едно изживяване, което носи чисто духовен характер.
За един такъв свят на духовните възприятия става дума в редица мои съчинения, публикувани след тази книга. Настоящата „Философия на свободата" полага философските основи на тези по-късни съчинения. Защото в тази книга се прави опит да бъде показано, че правилно разбираното изживяване на мисленето е вече изживяване на Духа. Ето защо на автора му се струва, че пред прага на света на духовните възприятия не ще спре онзи, който напълно сериозно може да възприеме гледището на автора на тази „Философия на свободата". Все пак от съдържанието на тази книга не може да се изведе логично - чрез умозаключения - онова, което авторът е представил в по-късни трудове.
към текста >>
40.
19. ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Не бих искал изцяло да го пропусна поради непрекъснато срещащото се мнение, че с оглед на по-късните си съчинения от
нос
но духовната наука съм премълчавал нещо от по-ранните си писания.
ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ В следващите редове е възпроизведено най-същественото от онова, което в първото издание на тази книга представляваше своеобразен „предговор". Тук го добавям като „приложение", понеже то предава главно мисловното настроение, с което преди двайсет и пет години написах книгата, и не би имало пряка връзка с нейното съдържание.
Не бих искал изцяло да го пропусна поради непрекъснато срещащото се мнение, че с оглед на по-късните си съчинения относно духовната наука съм премълчавал нещо от по-ранните си писания.
Нашата епоха може да пожелае да почерпи истината единствено от дълбините на човешкото същество.* От известните два пътя на Шилер: „Истината дирим и двамата - ти вънка в живота, аз вътре, в сърцето, и всеки намира я там. Щом здраво окото е, то среща отвънка Твореца; щом здраво сърцето е, оглежда се в него отвътре светът" за съвременността ще бъде от полза предимно вторият. Една истина, която приемаме отвън, винаги носи отпечатъка на несигурността. Ние сме склонни да вярваме само на онова, което всеки от нас дълбоко в самия себе си смята за истина.
към текста >>
Щом здраво окото е, то среща отвънка Твореца; щом здраво сърцето е, оглежда се в него отвътре светът" за съвремен
нос
тта ще бъде от полза предимно вторият.
В следващите редове е възпроизведено най-същественото от онова, което в първото издание на тази книга представляваше своеобразен „предговор". Тук го добавям като „приложение", понеже то предава главно мисловното настроение, с което преди двайсет и пет години написах книгата, и не би имало пряка връзка с нейното съдържание. Не бих искал изцяло да го пропусна поради непрекъснато срещащото се мнение, че с оглед на по-късните си съчинения относно духовната наука съм премълчавал нещо от по-ранните си писания. Нашата епоха може да пожелае да почерпи истината единствено от дълбините на човешкото същество.* От известните два пътя на Шилер: „Истината дирим и двамата - ти вънка в живота, аз вътре, в сърцето, и всеки намира я там.
Щом здраво окото е, то среща отвънка Твореца; щом здраво сърцето е, оглежда се в него отвътре светът" за съвременността ще бъде от полза предимно вторият.
Една истина, която приемаме отвън, винаги носи отпечатъка на несигурността. Ние сме склонни да вярваме само на онова, което всеки от нас дълбоко в самия себе си смята за истина. /* Тук изцяло са изпуснати само уводните изречения (в първото издание) към тези размисли, тъй като днес ми изглеждат съвсем несъществени. Но казаното по-нататък и сега ми се струва необходимо за споделяне, въпреки или именно заради природонаучната мисловна нагласа на нашите съвременници. - Б. а./
към текста >>
Една истина, която приемаме отвън, винаги
нос
и отпечатъка на несигур
нос
тта.
Тук го добавям като „приложение", понеже то предава главно мисловното настроение, с което преди двайсет и пет години написах книгата, и не би имало пряка връзка с нейното съдържание. Не бих искал изцяло да го пропусна поради непрекъснато срещащото се мнение, че с оглед на по-късните си съчинения относно духовната наука съм премълчавал нещо от по-ранните си писания. Нашата епоха може да пожелае да почерпи истината единствено от дълбините на човешкото същество.* От известните два пътя на Шилер: „Истината дирим и двамата - ти вънка в живота, аз вътре, в сърцето, и всеки намира я там. Щом здраво окото е, то среща отвънка Твореца; щом здраво сърцето е, оглежда се в него отвътре светът" за съвременността ще бъде от полза предимно вторият.
Една истина, която приемаме отвън, винаги носи отпечатъка на несигурността.
Ние сме склонни да вярваме само на онова, което всеки от нас дълбоко в самия себе си смята за истина. /* Тук изцяло са изпуснати само уводните изречения (в първото издание) към тези размисли, тъй като днес ми изглеждат съвсем несъществени. Но казаното по-нататък и сега ми се струва необходимо за споделяне, въпреки или именно заради природонаучната мисловна нагласа на нашите съвременници. - Б. а./ Само истината може да ни вдъхне увереност при разгръщане на индивидуалните сили.
към текста >>
Само истината може да ни вдъхне увере
нос
т при разгръщане на индивидуалните сили.
Една истина, която приемаме отвън, винаги носи отпечатъка на несигурността. Ние сме склонни да вярваме само на онова, което всеки от нас дълбоко в самия себе си смята за истина. /* Тук изцяло са изпуснати само уводните изречения (в първото издание) към тези размисли, тъй като днес ми изглеждат съвсем несъществени. Но казаното по-нататък и сега ми се струва необходимо за споделяне, въпреки или именно заради природонаучната мисловна нагласа на нашите съвременници. - Б. а./
Само истината може да ни вдъхне увереност при разгръщане на индивидуалните сили.
Силите на изтерзания от съмнения са парализирани. В един загадъчен за него свят той не може да намери цел за своето творчество. Ние вече не желаем повече само да вярваме; ние искаме да знаем. Вярата изисква признаването на истини, които ние прозираме напълно. А когато не прозираме нещо напълно, то се противи на индивидуалното, което иска да преживее всичко в съкровените си дълбини.
към текста >>
Удовлетворява ни единствено знанието, което не се подчинява на никаква външна форма, а произтича от вътрешния живот на лич
нос
тта.
Силите на изтерзания от съмнения са парализирани. В един загадъчен за него свят той не може да намери цел за своето творчество. Ние вече не желаем повече само да вярваме; ние искаме да знаем. Вярата изисква признаването на истини, които ние прозираме напълно. А когато не прозираме нещо напълно, то се противи на индивидуалното, което иска да преживее всичко в съкровените си дълбини.
Удовлетворява ни единствено знанието, което не се подчинява на никаква външна форма, а произтича от вътрешния живот на личността.
Ние не желаем също такова знание, което веднъж завинаги е залегнало в сковани школски правила и се пази в компендиуми, валидно за всички времена. Според нас всекиму се полага правото да изхожда от прекия си опит, от непосредствените си изживявания и оттам да се извиси до опознаването на цялата вселена. Стараем се да се доберем до едно сигурно знание, но всеки по свой начин. На нашите научни доктрини също не бива повече да се придава вид, като че ли тяхното признаване е въпрос на безусловна принуда. Никой от нас не желае да озаглавява свое научно съчинение, както Фихте навремето: „Пределно ясно уведомление на широката общественост относно истинската същност на най-новата философия.
към текста >>
Никой от нас не желае да озаглавява свое научно съчинение, както Фихте навремето: „Пределно ясно уведомление на широката обществе
нос
т от
нос
но истинската същ
нос
т на най-новата философия.
Удовлетворява ни единствено знанието, което не се подчинява на никаква външна форма, а произтича от вътрешния живот на личността. Ние не желаем също такова знание, което веднъж завинаги е залегнало в сковани школски правила и се пази в компендиуми, валидно за всички времена. Според нас всекиму се полага правото да изхожда от прекия си опит, от непосредствените си изживявания и оттам да се извиси до опознаването на цялата вселена. Стараем се да се доберем до едно сигурно знание, но всеки по свой начин. На нашите научни доктрини също не бива повече да се придава вид, като че ли тяхното признаване е въпрос на безусловна принуда.
Никой от нас не желае да озаглавява свое научно съчинение, както Фихте навремето: „Пределно ясно уведомление на широката общественост относно истинската същност на най-новата философия.
Опит за принуждаване на читателите към разбиране." Днес никой не трябва да бъде принуждаван към разбиране. Ако някаква особена, индивидуална нужда не подтиква някого към даден възглед, от него ние не изискваме нито признание, нито одобрение. В наше време ние не искаме да втълпяваме познания дори на незрелия човек - детето, а се опитваме да развием неговите способности, та да не се нуждае от принуда към разбиране, а да иска да разбере. При тази характеристика на моята епоха аз не се поддавам на никакви илюзии. Известно ми е каква безлична шаблонност живее и се шири.
към текста >>
В наше време ние не искаме да втълпяваме познания дори на незрелия човек - детето, а се опитваме да развием неговите способ
нос
ти, та да не се нуждае от принуда към разбиране, а да иска да разбере.
Стараем се да се доберем до едно сигурно знание, но всеки по свой начин. На нашите научни доктрини също не бива повече да се придава вид, като че ли тяхното признаване е въпрос на безусловна принуда. Никой от нас не желае да озаглавява свое научно съчинение, както Фихте навремето: „Пределно ясно уведомление на широката общественост относно истинската същност на най-новата философия. Опит за принуждаване на читателите към разбиране." Днес никой не трябва да бъде принуждаван към разбиране. Ако някаква особена, индивидуална нужда не подтиква някого към даден възглед, от него ние не изискваме нито признание, нито одобрение.
В наше време ние не искаме да втълпяваме познания дори на незрелия човек - детето, а се опитваме да развием неговите способности, та да не се нуждае от принуда към разбиране, а да иска да разбере.
При тази характеристика на моята епоха аз не се поддавам на никакви илюзии. Известно ми е каква безлична шаблонност живее и се шири. Но аз знам също така, че много мои съвременници се опитват да уредят живота си в духа на загатнатата посока. На тях бих искал да посветя този труд. Целта му не е да прокара „единствено възможния" път към истината, а да разкаже за пътя, по който е поел един човек, който радее за истината.
към текста >>
Известно ми е каква безлична шаблон
нос
т живее и се шири.
Никой от нас не желае да озаглавява свое научно съчинение, както Фихте навремето: „Пределно ясно уведомление на широката общественост относно истинската същност на най-новата философия. Опит за принуждаване на читателите към разбиране." Днес никой не трябва да бъде принуждаван към разбиране. Ако някаква особена, индивидуална нужда не подтиква някого към даден възглед, от него ние не изискваме нито признание, нито одобрение. В наше време ние не искаме да втълпяваме познания дори на незрелия човек - детето, а се опитваме да развием неговите способности, та да не се нуждае от принуда към разбиране, а да иска да разбере. При тази характеристика на моята епоха аз не се поддавам на никакви илюзии.
Известно ми е каква безлична шаблонност живее и се шири.
Но аз знам също така, че много мои съвременници се опитват да уредят живота си в духа на загатнатата посока. На тях бих искал да посветя този труд. Целта му не е да прокара „единствено възможния" път към истината, а да разкаже за пътя, по който е поел един човек, който радее за истината. В началото си този труд въвежда в по-абстрактни области, където мисълта трябва да очертае ясни контури, за да стигне до сигурни точки. Но от средата на сухите понятия, читателят бива отвеждан и към конкретния живот.
към текста >>
При композирането законите на учението за композицията служат на живота, на реалната действител
нос
т.
Чрез своите познания изследователят в сферата на частните науки иска да осъзнае света и неговото въздействие; целта на настоящия труд е философска: самата наука трябва да стане органично-жизнена. Частните науки са предстепени на предлаганата тук наука. Подобно отношение царува при изкуствата. Композиторът твори въз основа на учението за композицията. То представлява набор от знания, чието притежаване е необходима предпоставка за композирането.
При композирането законите на учението за композицията служат на живота, на реалната действителност.
В съвсем същия смисъл философията е едно изкуство. Всички истински философи са били художествени творци на понятия. За тях човешките идеи са се превръщали в художествен материал, а научният метод - в художествена техника. По този начин абстрактното мислене придобива конкретен индивидуален живот. Идеите стават жизнена сила.
към текста >>
Всяка наука щеше да бъде само задоволяване на излишно любопитство, ако не се стремеше към повишаване стой
нос
тта на съществуването на човешката лич
нос
т.
Идеите стават жизнена сила. Тогава ние не само разполагаме със знания за нещата, но и сме превърнали знанието в реален, самоуправляващ се организъм; нашето действително, дейно съзнание се е поставило над чисто пасивното възприемане на истини. Как философията като изкуство се отнася към свободата на човека, какво представлява тази свобода и дали ние сме приобщени към нея, или можем да се приобщим - това са основните въпроси в моя труд. Всички останали научни сведения фигурират в него само за да внесат в крайна сметка яснота по тези въпроси, които според мен са извънредно близки на хората. Целта е на тези страници да бъде представена една „Философия на свободата".
Всяка наука щеше да бъде само задоволяване на излишно любопитство, ако не се стремеше към повишаване стойността на съществуването на човешката личност.
Науките придобиват истинска стойност едва като изтъкнат значението на своите резултати за човека. Крайна цел на индивида не може да бъде облагородяването на една отделна душевна способност, а развиването на всички дремещи у нас способности. Стойността на знанието се изразява в това, че то допринася за всестранното разгръщане на цялата човешка натура. Ето защо настоящата книга не разглежда връзката между науката и живота като задължение на човека да се прекланя пред идеята и да поставя силите си в нейна услуга, а в такъв смисъл, че той овладява света на идеите, за да го използва за своите човешки цели, които превишават чисто научните. Изправен пред идеята, човек трябва да е в състояние да я изживее; иначе тя го заробва.
към текста >>
Науките придобиват истинска стой
нос
т едва като изтъкнат значението на своите резултати за човека.
Тогава ние не само разполагаме със знания за нещата, но и сме превърнали знанието в реален, самоуправляващ се организъм; нашето действително, дейно съзнание се е поставило над чисто пасивното възприемане на истини. Как философията като изкуство се отнася към свободата на човека, какво представлява тази свобода и дали ние сме приобщени към нея, или можем да се приобщим - това са основните въпроси в моя труд. Всички останали научни сведения фигурират в него само за да внесат в крайна сметка яснота по тези въпроси, които според мен са извънредно близки на хората. Целта е на тези страници да бъде представена една „Философия на свободата". Всяка наука щеше да бъде само задоволяване на излишно любопитство, ако не се стремеше към повишаване стойността на съществуването на човешката личност.
Науките придобиват истинска стойност едва като изтъкнат значението на своите резултати за човека.
Крайна цел на индивида не може да бъде облагородяването на една отделна душевна способност, а развиването на всички дремещи у нас способности. Стойността на знанието се изразява в това, че то допринася за всестранното разгръщане на цялата човешка натура. Ето защо настоящата книга не разглежда връзката между науката и живота като задължение на човека да се прекланя пред идеята и да поставя силите си в нейна услуга, а в такъв смисъл, че той овладява света на идеите, за да го използва за своите човешки цели, които превишават чисто научните. Изправен пред идеята, човек трябва да е в състояние да я изживее; иначе тя го заробва.
към текста >>
Крайна цел на индивида не може да бъде облагородяването на една отделна душевна способ
нос
т, а развиването на всички дремещи у нас способ
нос
ти.
Как философията като изкуство се отнася към свободата на човека, какво представлява тази свобода и дали ние сме приобщени към нея, или можем да се приобщим - това са основните въпроси в моя труд. Всички останали научни сведения фигурират в него само за да внесат в крайна сметка яснота по тези въпроси, които според мен са извънредно близки на хората. Целта е на тези страници да бъде представена една „Философия на свободата". Всяка наука щеше да бъде само задоволяване на излишно любопитство, ако не се стремеше към повишаване стойността на съществуването на човешката личност. Науките придобиват истинска стойност едва като изтъкнат значението на своите резултати за човека.
Крайна цел на индивида не може да бъде облагородяването на една отделна душевна способност, а развиването на всички дремещи у нас способности.
Стойността на знанието се изразява в това, че то допринася за всестранното разгръщане на цялата човешка натура. Ето защо настоящата книга не разглежда връзката между науката и живота като задължение на човека да се прекланя пред идеята и да поставя силите си в нейна услуга, а в такъв смисъл, че той овладява света на идеите, за да го използва за своите човешки цели, които превишават чисто научните. Изправен пред идеята, човек трябва да е в състояние да я изживее; иначе тя го заробва.
към текста >>
Стой
нос
тта на знанието се изразява в това, че то допринася за всестранното разгръщане на цялата човешка натура.
Всички останали научни сведения фигурират в него само за да внесат в крайна сметка яснота по тези въпроси, които според мен са извънредно близки на хората. Целта е на тези страници да бъде представена една „Философия на свободата". Всяка наука щеше да бъде само задоволяване на излишно любопитство, ако не се стремеше към повишаване стойността на съществуването на човешката личност. Науките придобиват истинска стойност едва като изтъкнат значението на своите резултати за човека. Крайна цел на индивида не може да бъде облагородяването на една отделна душевна способност, а развиването на всички дремещи у нас способности.
Стойността на знанието се изразява в това, че то допринася за всестранното разгръщане на цялата човешка натура.
Ето защо настоящата книга не разглежда връзката между науката и живота като задължение на човека да се прекланя пред идеята и да поставя силите си в нейна услуга, а в такъв смисъл, че той овладява света на идеите, за да го използва за своите човешки цели, които превишават чисто научните. Изправен пред идеята, човек трябва да е в състояние да я изживее; иначе тя го заробва.
към текста >>
41.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Фридрих Ницше се определя като самотен мислител и приятел на загадките7, като несвоевременна лич
нос
т.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ 1.
Фридрих Ницше се определя като самотен мислител и приятел на загадките7, като несвоевременна личност.
Който върви по такива пътеки като него, „не среща никого: това е участта на ходещия по собствени пътеки. Никой не идва на помощ; той трябва да се справя сам с всяка опасност, злополука, нещастие и буря“8, казва Ницше в предговора към второто издание на своята „Утринна заря“. Вълнуващо е обаче да го последваме в неговата самота. Думите, които той е написал за отношението си към Шопенхауер, бих искал да ги кажа аз самият за отношението ми към Ницше. „Спадам към онези читатели на Ницше, които, след като са прочели първата страница от него, знаят със сигурност, че ще прочетат всички страници и ще чуят всяка дума, която той е казал.
към текста >>
Никой не идва на помощ; той трябва да се справя сам с всяка опас
нос
т, злополука, нещастие и буря“8, казва Ницше в предговора към второто издание на своята „Утринна заря“.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ 1. Фридрих Ницше се определя като самотен мислител и приятел на загадките7, като несвоевременна личност. Който върви по такива пътеки като него, „не среща никого: това е участта на ходещия по собствени пътеки.
Никой не идва на помощ; той трябва да се справя сам с всяка опасност, злополука, нещастие и буря“8, казва Ницше в предговора към второто издание на своята „Утринна заря“.
Вълнуващо е обаче да го последваме в неговата самота. Думите, които той е написал за отношението си към Шопенхауер, бих искал да ги кажа аз самият за отношението ми към Ницше. „Спадам към онези читатели на Ницше, които, след като са прочели първата страница от него, знаят със сигурност, че ще прочетат всички страници и ще чуят всяка дума, която той е казал. Доверието ми е спечелено веднага... Разбирам го така, сякаш е писал за самия мен, за да изрази всичко, което бих казал разбираемо, но по един нескромен и безразсъден начин.“9 Човек може да говори така и да е далеч от това да се признае за „последовател“ на Ницшевия мироглед. Но Ницше със сигурност не е далеч от желанието да има „последователи“.
към текста >>
„Спадам към онези читатели на Ницше, които, след като са прочели първата страница от него, знаят със сигур
нос
т, че ще прочетат всички страници и ще чуят всяка дума, която той е казал.
Фридрих Ницше се определя като самотен мислител и приятел на загадките7, като несвоевременна личност. Който върви по такива пътеки като него, „не среща никого: това е участта на ходещия по собствени пътеки. Никой не идва на помощ; той трябва да се справя сам с всяка опасност, злополука, нещастие и буря“8, казва Ницше в предговора към второто издание на своята „Утринна заря“. Вълнуващо е обаче да го последваме в неговата самота. Думите, които той е написал за отношението си към Шопенхауер, бих искал да ги кажа аз самият за отношението ми към Ницше.
„Спадам към онези читатели на Ницше, които, след като са прочели първата страница от него, знаят със сигурност, че ще прочетат всички страници и ще чуят всяка дума, която той е казал.
Доверието ми е спечелено веднага... Разбирам го така, сякаш е писал за самия мен, за да изрази всичко, което бих казал разбираемо, но по един нескромен и безразсъден начин.“9 Човек може да говори така и да е далеч от това да се признае за „последовател“ на Ницшевия мироглед. Но Ницше със сигурност не е далеч от желанието да има „последователи“. Той слага в устата на своя „Заратустра“ следните думи: „Вие казвате, че вярвате в Заратустра? Ала що значи Заратустра? Вие сте вярващи в мене.
към текста >>
Но Ницше със сигур
нос
т не е далеч от желанието да има „последователи“.
Никой не идва на помощ; той трябва да се справя сам с всяка опасност, злополука, нещастие и буря“8, казва Ницше в предговора към второто издание на своята „Утринна заря“. Вълнуващо е обаче да го последваме в неговата самота. Думите, които той е написал за отношението си към Шопенхауер, бих искал да ги кажа аз самият за отношението ми към Ницше. „Спадам към онези читатели на Ницше, които, след като са прочели първата страница от него, знаят със сигурност, че ще прочетат всички страници и ще чуят всяка дума, която той е казал. Доверието ми е спечелено веднага... Разбирам го така, сякаш е писал за самия мен, за да изрази всичко, което бих казал разбираемо, но по един нескромен и безразсъден начин.“9 Човек може да говори така и да е далеч от това да се признае за „последовател“ на Ницшевия мироглед.
Но Ницше със сигурност не е далеч от желанието да има „последователи“.
Той слага в устата на своя „Заратустра“ следните думи: „Вие казвате, че вярвате в Заратустра? Ала що значи Заратустра? Вие сте вярващи в мене. Ала що значат всички вярващи люде? Още не бяхте подирили себе си: тогава ме открихте.
към текста >>
Затова той може да желае приятели на своите възгледи, но привърженици на своето учение, отказващи се от собствената си лич
нос
т, за да открият неговата, не иска.
Още не бяхте подирили себе си: тогава ме открихте. Тъй правят всички вярващи. Затова значи тъй малко всяка вяра. Сега ви казвам: изгубете ме и се открийте; и когато се отречете всички от мене, ще поискам да се върна отново при вас.“10 Ницше не е месия и основател на религия.
Затова той може да желае приятели на своите възгледи, но привърженици на своето учение, отказващи се от собствената си личност, за да открият неговата, не иска.
В личността на Ницше живеят инстинкти11, противоречащи на представите на неговите съвременници. Той се отвръща с инстинктивна антипатия от най-важните културни идеи на онези, в чиято среда се е развивал, но не по начин, по който човек отхвърля едно твърдение, в което е открил логическо противоречие, а както се отвръща от един цвят, който му причинява болка в очите. Антипатията е плод на непосредствено чувство, въобще не става въпрос за съзнателно обмисляне. Усещането на други хора, когато през главата им минават мисли за вина, угризение на съвестта, отвъден живот, блаженство, родина, действа върху Ницше неприятно. Инстинктивният начин на противопоставяне срещу изброените представи отличава Ницше от така наречените съвременни „свободомислещи“.
към текста >>
В лич
нос
тта на Ницше живеят инстинкти11, противоречащи на представите на неговите съвременници.
Тъй правят всички вярващи. Затова значи тъй малко всяка вяра. Сега ви казвам: изгубете ме и се открийте; и когато се отречете всички от мене, ще поискам да се върна отново при вас.“10 Ницше не е месия и основател на религия. Затова той може да желае приятели на своите възгледи, но привърженици на своето учение, отказващи се от собствената си личност, за да открият неговата, не иска.
В личността на Ницше живеят инстинкти11, противоречащи на представите на неговите съвременници.
Той се отвръща с инстинктивна антипатия от най-важните културни идеи на онези, в чиято среда се е развивал, но не по начин, по който човек отхвърля едно твърдение, в което е открил логическо противоречие, а както се отвръща от един цвят, който му причинява болка в очите. Антипатията е плод на непосредствено чувство, въобще не става въпрос за съзнателно обмисляне. Усещането на други хора, когато през главата им минават мисли за вина, угризение на съвестта, отвъден живот, блаженство, родина, действа върху Ницше неприятно. Инстинктивният начин на противопоставяне срещу изброените представи отличава Ницше от така наречените съвременни „свободомислещи“. Същите знаят всички възражения на здравия разум срещу „старите заблуждаващи представи“, но колко рядко ще се намери някой да каже, че неговите инстинкти не зависят от тях?
към текста >>
Разумът търси в материята, в силата, в природната закономер
нос
т причината на явленията; инстинктите обаче подвеждат така, че някой по отношение на тези същ
нос
ти да чувства същото, което други чувстват по отношение на своя личен бог.
Инстинктивният начин на противопоставяне срещу изброените представи отличава Ницше от така наречените съвременни „свободомислещи“. Същите знаят всички възражения на здравия разум срещу „старите заблуждаващи представи“, но колко рядко ще се намери някой да каже, че неговите инстинкти не зависят от тях? Тъкмо инстинктите си правят лоши шеги със съвременните свободомислещи. Мисленето приема от традиционните идеи един независим характер, но инстинктите не могат да се напаснат с този променен характер на разбирането. Тези „свободомислещи“ поставят някакво понятие от модерната наука на мястото на една по-стара представа, но те говорят за него така, че човек разбира как разумът върви по друг път от този на инстинктите.
Разумът търси в материята, в силата, в природната закономерност причината на явленията; инстинктите обаче подвеждат така, че някой по отношение на тези същности да чувства същото, което други чувстват по отношение на своя личен бог.
Хора от този вид се защитават от обвинението за отричане на Бог, но те не го правят поради факта, че техният мироглед ги води към нещо, което се съгласува с някаква представа за Бог, а защото са наследили от своите прадеди качеството да усещат едно инстинктивно изтръпване при думите „отричане на Бог“. Велики изследователи подчертават, че не отричат представи като Бог, безсмъртие, но искат да ги реконструират само в смисъла на модерната наука. Техните инстинкти са изостанали зад разума им. Голяма част от тези „свободомислещи“ поддържат възгледа, че човешката воля не е свободна. Те казват, че в определен случай човек трябва да постъпва по начин, обусловен от неговия характер и съобразно условията, които му влияят.
към текста >>
За него е илюзия, че също и немската култура е спечелила в тази война и той нарича тази илюзия пагубна, защото, докато тя властва сред немския народ, е налице опас
нос
тта победата „да се преобразува в пълно поражение: в поражение, в унищожение на немския дух в полза на немския райх“.
предизвикват в душата му толкова незначителен отзвук, че той, „докато отшумяват над Европа бурите на битката на Вьорт“14, се намирал на едно живописно кътче в Алпите, „потънал в мисли, едновременно угрижен и безгрижен“, и записвал мислите си за древните гърци. И когато след няколко седмици той вече се бил озовал „под стените на Мец“, „все още го измъчвали въпросите“ за живота и „старогръцкото изкуство“ (вж. „Опит за самокритика“ във второто издание на „Раждането на трагедията“). Когато войната свършила, толкова малко бил обхванат от въодушевлението на своите съвременници по повод спечелената битка, че през 1873 г. в творбата си за Давид Щраус той вече пише за „лошите и страшни последици“15 на приключилата победно битка.
За него е илюзия, че също и немската култура е спечелила в тази война и той нарича тази илюзия пагубна, защото, докато тя властва сред немския народ, е налице опасността победата „да се преобразува в пълно поражение: в поражение, в унищожение на немския дух в полза на немския райх“.
Това е убеждението на Ницше във време, когато цяла Европа е изпаднала в национално въодушевление. Това е убеждение на една несвоевременна личност, на един борец срещу своето време. Освен споменатото може да се каже още много, което е различавало живота на чувствата и мислите на Ницше от този на неговите съвременници. Ницше не е „мислител“ в обикновения смисъл на думата. Обикновеното мислене не е достатъчно за решаване на дълбоките въпроси, които той е поставил пред света и живота.
към текста >>
Това е убеждение на една несвоевременна лич
нос
т, на един борец срещу своето време.
„Опит за самокритика“ във второто издание на „Раждането на трагедията“). Когато войната свършила, толкова малко бил обхванат от въодушевлението на своите съвременници по повод спечелената битка, че през 1873 г. в творбата си за Давид Щраус той вече пише за „лошите и страшни последици“15 на приключилата победно битка. За него е илюзия, че също и немската култура е спечелила в тази война и той нарича тази илюзия пагубна, защото, докато тя властва сред немския народ, е налице опасността победата „да се преобразува в пълно поражение: в поражение, в унищожение на немския дух в полза на немския райх“. Това е убеждението на Ницше във време, когато цяла Европа е изпаднала в национално въодушевление.
Това е убеждение на една несвоевременна личност, на един борец срещу своето време.
Освен споменатото може да се каже още много, което е различавало живота на чувствата и мислите на Ницше от този на неговите съвременници. Ницше не е „мислител“ в обикновения смисъл на думата. Обикновеното мислене не е достатъчно за решаване на дълбоките въпроси, които той е поставил пред света и живота. За тези въпроси трябва да се освободят всичките сили на човешката природа; мисловното разглеждане само не е достатъчно за тях. Ницше не се доверява на чисто мисловни доказателства за един възглед.
към текста >>
Аз не принадлежа към онези, които човек може да пита за тяхното защо.“17 За него не е важно дали дадено мнение може да се докаже логически, а дали то въздейства върху всички сили на човешката лич
нос
т така, че да има стой
нос
т за живота.
Ницше не се доверява на чисто мисловни доказателства за един възглед. „В мен живее недоверие към диалектиката, към доказателствата“, пише през декември 1887 г. на Георг Брандес16 (вж. неговите „Хора и дела“, стр. 212). За питащия за причините на неговите възгледи „Заратустра“ е подготвил отговор: „Ти питаш защо?
Аз не принадлежа към онези, които човек може да пита за тяхното защо.“17 За него не е важно дали дадено мнение може да се докаже логически, а дали то въздейства върху всички сили на човешката личност така, че да има стойност за живота.
Той признава една мисъл само ако допринася за развитието на живота. Желанието му е да види човека толкова здрав, колкото е възможно, толкова силен, колкото е възможно, толкова креативен, колкото е възможно. Истина, красота, всички идеи имат стойност и дават на човека нещо, доколкото те насърчават живота. Въпросът за стойността на истината се явява в по-малко произведения на Ницше. Той е поставен в най-дръзка форма в книгата му „Отвъд доброто и злото“.
към текста >>
Истина, красота, всички идеи имат стой
нос
т и дават на човека нещо, доколкото те насърчават живота.
неговите „Хора и дела“, стр. 212). За питащия за причините на неговите възгледи „Заратустра“ е подготвил отговор: „Ти питаш защо? Аз не принадлежа към онези, които човек може да пита за тяхното защо.“17 За него не е важно дали дадено мнение може да се докаже логически, а дали то въздейства върху всички сили на човешката личност така, че да има стойност за живота. Той признава една мисъл само ако допринася за развитието на живота. Желанието му е да види човека толкова здрав, колкото е възможно, толкова силен, колкото е възможно, толкова креативен, колкото е възможно.
Истина, красота, всички идеи имат стойност и дават на човека нещо, доколкото те насърчават живота.
Въпросът за стойността на истината се явява в по-малко произведения на Ницше. Той е поставен в най-дръзка форма в книгата му „Отвъд доброто и злото“. „Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина? Какви странни, объркващи, съмнителни въпроси? Това вече е дълга история.
към текста >>
Въпросът за стой
нос
тта на истината се явява в по-малко произведения на Ницше.
За питащия за причините на неговите възгледи „Заратустра“ е подготвил отговор: „Ти питаш защо? Аз не принадлежа към онези, които човек може да пита за тяхното защо.“17 За него не е важно дали дадено мнение може да се докаже логически, а дали то въздейства върху всички сили на човешката личност така, че да има стойност за живота. Той признава една мисъл само ако допринася за развитието на живота. Желанието му е да види човека толкова здрав, колкото е възможно, толкова силен, колкото е възможно, толкова креативен, колкото е възможно. Истина, красота, всички идеи имат стойност и дават на човека нещо, доколкото те насърчават живота.
Въпросът за стойността на истината се явява в по-малко произведения на Ницше.
Той е поставен в най-дръзка форма в книгата му „Отвъд доброто и злото“. „Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина? Какви странни, объркващи, съмнителни въпроси? Това вече е дълга история. И изглежда така, сякаш едва започва... И чудно ли е, че накрая ние също сме станали недоверчиви и се обръщаме нетърпеливо?
към текста >>
„Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истин
нос
т, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина?
Той признава една мисъл само ако допринася за развитието на живота. Желанието му е да види човека толкова здрав, колкото е възможно, толкова силен, колкото е възможно, толкова креативен, колкото е възможно. Истина, красота, всички идеи имат стойност и дават на човека нещо, доколкото те насърчават живота. Въпросът за стойността на истината се явява в по-малко произведения на Ницше. Той е поставен в най-дръзка форма в книгата му „Отвъд доброто и злото“.
„Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина?
Какви странни, объркващи, съмнителни въпроси? Това вече е дълга история. И изглежда така, сякаш едва започва... И чудно ли е, че накрая ние също сме станали недоверчиви и се обръщаме нетърпеливо? Че от този сфинкс се учим също да задаваме въпроси? Кой всъщност поставя въпроси?
към текста >>
Кой всъщ
нос
т поставя въпроси?
„Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина? Какви странни, объркващи, съмнителни въпроси? Това вече е дълга история. И изглежда така, сякаш едва започва... И чудно ли е, че накрая ние също сме станали недоверчиви и се обръщаме нетърпеливо? Че от този сфинкс се учим също да задаваме въпроси?
Кой всъщност поставя въпроси?
Какво в нас желае всъщност „истината“? Наистина се занимавахме дълго с въпроса за причината за тази воля, докато накрая напълно останахме пред един още по-основен въпрос. Питахме за стойността на тази воля. В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината? “18 Това е мисъл, родена от превъзхождаща смелост.
към текста >>
Какво в нас желае всъщ
нос
т „истината“?
Какви странни, объркващи, съмнителни въпроси? Това вече е дълга история. И изглежда така, сякаш едва започва... И чудно ли е, че накрая ние също сме станали недоверчиви и се обръщаме нетърпеливо? Че от този сфинкс се учим също да задаваме въпроси? Кой всъщност поставя въпроси?
Какво в нас желае всъщност „истината“?
Наистина се занимавахме дълго с въпроса за причината за тази воля, докато накрая напълно останахме пред един още по-основен въпрос. Питахме за стойността на тази воля. В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината? “18 Това е мисъл, родена от превъзхождаща смелост. Ако я сравним с казаното от друг смел „мислител и приятел на загадките“, Йохан Готлиб Фихте, за стремежа към истина, тогава човек осъзнава колко дълбоко от същността на човешката природа Ницше донася своите представи.
към текста >>
Питахме за стой
нос
тта на тази воля.
И изглежда така, сякаш едва започва... И чудно ли е, че накрая ние също сме станали недоверчиви и се обръщаме нетърпеливо? Че от този сфинкс се учим също да задаваме въпроси? Кой всъщност поставя въпроси? Какво в нас желае всъщност „истината“? Наистина се занимавахме дълго с въпроса за причината за тази воля, докато накрая напълно останахме пред един още по-основен въпрос.
Питахме за стойността на тази воля.
В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината? “18 Това е мисъл, родена от превъзхождаща смелост. Ако я сравним с казаното от друг смел „мислител и приятел на загадките“, Йохан Готлиб Фихте, за стремежа към истина, тогава човек осъзнава колко дълбоко от същността на човешката природа Ницше донася своите представи. „Аз съм призван да дам свидетелство за истината - казва Фихте. - Нищо не зависи от моя живот и от моята съдба; безкрайно много зависи от действията на моя живот.
към текста >>
Ако я сравним с казаното от друг смел „мислител и приятел на загадките“, Йохан Готлиб Фихте, за стремежа към истина, тогава човек осъзнава колко дълбоко от същ
нос
тта на човешката природа Ницше донася своите представи.
Какво в нас желае всъщност „истината“? Наистина се занимавахме дълго с въпроса за причината за тази воля, докато накрая напълно останахме пред един още по-основен въпрос. Питахме за стойността на тази воля. В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината? “18 Това е мисъл, родена от превъзхождаща смелост.
Ако я сравним с казаното от друг смел „мислител и приятел на загадките“, Йохан Готлиб Фихте, за стремежа към истина, тогава човек осъзнава колко дълбоко от същността на човешката природа Ницше донася своите представи.
„Аз съм призван да дам свидетелство за истината - казва Фихте. - Нищо не зависи от моя живот и от моята съдба; безкрайно много зависи от действията на моя живот. Аз съм жрец на истината, длъжен съм да правя всичко за нея, да рискувам и да страдам.“19 Тези думи изразяват отношението към истината на най-благородните духове от западноевропейската по-нова култура. В сравнение с цитираното Ницшево изказване те изглеждат повърхностни. Човек може да им възрази: Не е ли възможно неистината да има по-голяма стойност за живота, отколкото истината?
към текста >>
В сравнение с цитираното Ницшево изказване те изглеждат повърх
нос
тни.
“18 Това е мисъл, родена от превъзхождаща смелост. Ако я сравним с казаното от друг смел „мислител и приятел на загадките“, Йохан Готлиб Фихте, за стремежа към истина, тогава човек осъзнава колко дълбоко от същността на човешката природа Ницше донася своите представи. „Аз съм призван да дам свидетелство за истината - казва Фихте. - Нищо не зависи от моя живот и от моята съдба; безкрайно много зависи от действията на моя живот. Аз съм жрец на истината, длъжен съм да правя всичко за нея, да рискувам и да страдам.“19 Тези думи изразяват отношението към истината на най-благородните духове от западноевропейската по-нова култура.
В сравнение с цитираното Ницшево изказване те изглеждат повърхностни.
Човек може да им възрази: Не е ли възможно неистината да има по-голяма стойност за живота, отколкото истината? Дали Фихте си е задавал този въпрос? Дали са го правили други, които са дали свидетелство за истината? Ницше обаче задава този въпрос. Той вярва, че ще получи яснота, ако разглежда стремежа към истина не просто като предмет на разсъдъка, а като търси инстинктите, които създават този стремеж.
към текста >>
Човек може да им възрази: Не е ли възможно неистината да има по-голяма стой
нос
т за живота, отколкото истината?
Ако я сравним с казаното от друг смел „мислител и приятел на загадките“, Йохан Готлиб Фихте, за стремежа към истина, тогава човек осъзнава колко дълбоко от същността на човешката природа Ницше донася своите представи. „Аз съм призван да дам свидетелство за истината - казва Фихте. - Нищо не зависи от моя живот и от моята съдба; безкрайно много зависи от действията на моя живот. Аз съм жрец на истината, длъжен съм да правя всичко за нея, да рискувам и да страдам.“19 Тези думи изразяват отношението към истината на най-благородните духове от западноевропейската по-нова култура. В сравнение с цитираното Ницшево изказване те изглеждат повърхностни.
Човек може да им възрази: Не е ли възможно неистината да има по-голяма стойност за живота, отколкото истината?
Дали Фихте си е задавал този въпрос? Дали са го правили други, които са дали свидетелство за истината? Ницше обаче задава този въпрос. Той вярва, че ще получи яснота, ако разглежда стремежа към истина не просто като предмет на разсъдъка, а като търси инстинктите, които създават този стремеж. Едва тогава биха могли тези инстинкти да послужат като средство за постигане на нещо, което стои по-високо от истината.
към текста >>
В действител
нос
т стремежът към истина се направлява от волята за власт.
Ницше обаче задава този въпрос. Той вярва, че ще получи яснота, ако разглежда стремежа към истина не просто като предмет на разсъдъка, а като търси инстинктите, които създават този стремеж. Едва тогава биха могли тези инстинкти да послужат като средство за постигане на нещо, което стои по-високо от истината. След като „достатъчно дълго е гледал между редовете на философите“, Ницше открива, че „в повечето случаи съзнателната мисъл на един философ го води тайно през неговите инстинкти по определени пътища.“ Философите вярват, че последната подбуда на тяхното действие е стремежът към истината. Те вярват в това, защото не съумяват да прозрат основата на човешката природа.
В действителност стремежът към истина се направлява от волята за власт.
С помощта на истината силата и житейската пълнота на личността би трябвало да се увеличават. Съзнателната мисъл на философа е на мнение, че познанието за истината е последна цел; несъзнателният инстинкт, който движи мисленето, се стреми към насърчаването на живота. За този инстинкт „погрешността на едно съждение не е още възражение срещу това съждение“. За него е важно само „доколко то е жизнеутвърждаващо, запазващо живота, поддържащо вида, а може би култивиращо вида“ („Отвъд доброто и злото“). „Това, което ви тласка, мъдреци, и ви прави толкова страстни, не го ли наричате „воля за истина“?
към текста >>
С помощта на истината силата и житейската пълнота на лич
нос
тта би трябвало да се увеличават.
Той вярва, че ще получи яснота, ако разглежда стремежа към истина не просто като предмет на разсъдъка, а като търси инстинктите, които създават този стремеж. Едва тогава биха могли тези инстинкти да послужат като средство за постигане на нещо, което стои по-високо от истината. След като „достатъчно дълго е гледал между редовете на философите“, Ницше открива, че „в повечето случаи съзнателната мисъл на един философ го води тайно през неговите инстинкти по определени пътища.“ Философите вярват, че последната подбуда на тяхното действие е стремежът към истината. Те вярват в това, защото не съумяват да прозрат основата на човешката природа. В действителност стремежът към истина се направлява от волята за власт.
С помощта на истината силата и житейската пълнота на личността би трябвало да се увеличават.
Съзнателната мисъл на философа е на мнение, че познанието за истината е последна цел; несъзнателният инстинкт, който движи мисленето, се стреми към насърчаването на живота. За този инстинкт „погрешността на едно съждение не е още възражение срещу това съждение“. За него е важно само „доколко то е жизнеутвърждаващо, запазващо живота, поддържащо вида, а може би култивиращо вида“ („Отвъд доброто и злото“). „Това, което ви тласка, мъдреци, и ви прави толкова страстни, не го ли наричате „воля за истина“? Воля за възможност на всичко съществуващо: тъй наричам вашата воля!
към текста >>
За този инстинкт „погреш
нос
тта на едно съждение не е още възражение срещу това съждение“.
След като „достатъчно дълго е гледал между редовете на философите“, Ницше открива, че „в повечето случаи съзнателната мисъл на един философ го води тайно през неговите инстинкти по определени пътища.“ Философите вярват, че последната подбуда на тяхното действие е стремежът към истината. Те вярват в това, защото не съумяват да прозрат основата на човешката природа. В действителност стремежът към истина се направлява от волята за власт. С помощта на истината силата и житейската пълнота на личността би трябвало да се увеличават. Съзнателната мисъл на философа е на мнение, че познанието за истината е последна цел; несъзнателният инстинкт, който движи мисленето, се стреми към насърчаването на живота.
За този инстинкт „погрешността на едно съждение не е още възражение срещу това съждение“.
За него е важно само „доколко то е жизнеутвърждаващо, запазващо живота, поддържащо вида, а може би култивиращо вида“ („Отвъд доброто и злото“). „Това, което ви тласка, мъдреци, и ви прави толкова страстни, не го ли наричате „воля за истина“? Воля за възможност на всичко съществуващо: тъй наричам вашата воля! Вие искате да направите всичко съществуващо отпърво възможно: защото се съмнявате със справедливо недоверие дали то вече е възможно. Но то трябва да се пречупи и преклони пред вас!
към текста >>
Воля за възмож
нос
т на всичко съществуващо: тъй наричам вашата воля!
С помощта на истината силата и житейската пълнота на личността би трябвало да се увеличават. Съзнателната мисъл на философа е на мнение, че познанието за истината е последна цел; несъзнателният инстинкт, който движи мисленето, се стреми към насърчаването на живота. За този инстинкт „погрешността на едно съждение не е още възражение срещу това съждение“. За него е важно само „доколко то е жизнеутвърждаващо, запазващо живота, поддържащо вида, а може би култивиращо вида“ („Отвъд доброто и злото“). „Това, което ви тласка, мъдреци, и ви прави толкова страстни, не го ли наричате „воля за истина“?
Воля за възможност на всичко съществуващо: тъй наричам вашата воля!
Вие искате да направите всичко съществуващо отпърво възможно: защото се съмнявате със справедливо недоверие дали то вече е възможно. Но то трябва да се пречупи и преклони пред вас! Тъй иска вашата воля. Трябва да стане чисто и подвластно на духа, като негово огледало и отражение. Това е цялата ви воля, мъдреци, воля за власт...“ („Заратустра“, Втора част, „За превъзмогването“)
към текста >>
Тя има стой
нос
т само като условие за живот.
Но то трябва да се пречупи и преклони пред вас! Тъй иска вашата воля. Трябва да стане чисто и подвластно на духа, като негово огледало и отражение. Това е цялата ви воля, мъдреци, воля за власт...“ („Заратустра“, Втора част, „За превъзмогването“) Истината трябва да подчини света на духа и по този начин да служи на живота.
Тя има стойност само като условие за живот.
Може ли да се продължи по-нататък и да се попита: Каква стойност има сам по себе си животът? Ницше смята един такъв въпрос за невъзможен. Той приема като факт, над който не желае да разсъждава, че всяко живо същество иска да живее толкова пълнокръвно, колкото е възможно. Инстинктите на живота не питат за смисъла на живота. Те питат само какви възможности има, за да се увеличи силата на техните носители.
към текста >>
Може ли да се продължи по-нататък и да се попита: Каква стой
нос
т има сам по себе си животът?
Тъй иска вашата воля. Трябва да стане чисто и подвластно на духа, като негово огледало и отражение. Това е цялата ви воля, мъдреци, воля за власт...“ („Заратустра“, Втора част, „За превъзмогването“) Истината трябва да подчини света на духа и по този начин да служи на живота. Тя има стойност само като условие за живот.
Може ли да се продължи по-нататък и да се попита: Каква стойност има сам по себе си животът?
Ницше смята един такъв въпрос за невъзможен. Той приема като факт, над който не желае да разсъждава, че всяко живо същество иска да живее толкова пълнокръвно, колкото е възможно. Инстинктите на живота не питат за смисъла на живота. Те питат само какви възможности има, за да се увеличи силата на техните носители. „Съждения, стойностни съждения по отношение на живота никога не могат да бъдат направени; те имат стойност само като симптоми, могат да се разглеждат само като симптоми.
към текста >>
Те питат само какви възмож
нос
ти има, за да се увеличи силата на техните
нос
ители.
Тя има стойност само като условие за живот. Може ли да се продължи по-нататък и да се попита: Каква стойност има сам по себе си животът? Ницше смята един такъв въпрос за невъзможен. Той приема като факт, над който не желае да разсъждава, че всяко живо същество иска да живее толкова пълнокръвно, колкото е възможно. Инстинктите на живота не питат за смисъла на живота.
Те питат само какви възможности има, за да се увеличи силата на техните носители.
„Съждения, стойностни съждения по отношение на живота никога не могат да бъдат направени; те имат стойност само като симптоми, могат да се разглеждат само като симптоми. Такива съждения представляват единствено безсмислици. Трябва да се прозре, че стойността на живота не може да бъде измерена. От един жив не може, защото той представлява само едната страна, не е съдия; от един мъртвец не може, поради други причини... Срещу един философ остава дори едно възражение, една въпросителна относно неговата мъдрост, относно липсата на мъдрост.“20 („Залезът на кумирите“, „Проблемът на Сократ“) Въпросът за стойността на живота съществува само за неправилно образована, болна личност. Който е развит всестранно, живее без да пита колко е стойностен животът му.
към текста >>
„Съждения, стой
нос
тни съждения по отношение на живота никога не могат да бъдат направени; те имат стой
нос
т само като симптоми, могат да се разглеждат само като симптоми.
Може ли да се продължи по-нататък и да се попита: Каква стойност има сам по себе си животът? Ницше смята един такъв въпрос за невъзможен. Той приема като факт, над който не желае да разсъждава, че всяко живо същество иска да живее толкова пълнокръвно, колкото е възможно. Инстинктите на живота не питат за смисъла на живота. Те питат само какви възможности има, за да се увеличи силата на техните носители.
„Съждения, стойностни съждения по отношение на живота никога не могат да бъдат направени; те имат стойност само като симптоми, могат да се разглеждат само като симптоми.
Такива съждения представляват единствено безсмислици. Трябва да се прозре, че стойността на живота не може да бъде измерена. От един жив не може, защото той представлява само едната страна, не е съдия; от един мъртвец не може, поради други причини... Срещу един философ остава дори едно възражение, една въпросителна относно неговата мъдрост, относно липсата на мъдрост.“20 („Залезът на кумирите“, „Проблемът на Сократ“) Въпросът за стойността на живота съществува само за неправилно образована, болна личност. Който е развит всестранно, живее без да пита колко е стойностен животът му. Тъй като Ницше има описаните възгледи, той отдава малко значение на логическото доказване на дадено твърдение.
към текста >>
Трябва да се прозре, че стой
нос
тта на живота не може да бъде измерена.
Той приема като факт, над който не желае да разсъждава, че всяко живо същество иска да живее толкова пълнокръвно, колкото е възможно. Инстинктите на живота не питат за смисъла на живота. Те питат само какви възможности има, за да се увеличи силата на техните носители. „Съждения, стойностни съждения по отношение на живота никога не могат да бъдат направени; те имат стойност само като симптоми, могат да се разглеждат само като симптоми. Такива съждения представляват единствено безсмислици.
Трябва да се прозре, че стойността на живота не може да бъде измерена.
От един жив не може, защото той представлява само едната страна, не е съдия; от един мъртвец не може, поради други причини... Срещу един философ остава дори едно възражение, една въпросителна относно неговата мъдрост, относно липсата на мъдрост.“20 („Залезът на кумирите“, „Проблемът на Сократ“) Въпросът за стойността на живота съществува само за неправилно образована, болна личност. Който е развит всестранно, живее без да пита колко е стойностен животът му. Тъй като Ницше има описаните възгледи, той отдава малко значение на логическото доказване на дадено твърдение. Интересува го не дали едно твърдение може да се докаже чрез логиката, а дали то е в хармония с неговата същност. Не само разумът, а цялата човешка личност трябва да бъде удовлетворена.
към текста >>
От един жив не може, защото той представлява само едната страна, не е съдия; от един мъртвец не може, поради други причини... Срещу един философ остава дори едно възражение, една въпросителна от
нос
но неговата мъдрост, от
нос
но липсата на мъдрост.“20 („Залезът на кумирите“, „Проблемът на Сократ“) Въпросът за стой
нос
тта на живота съществува само за неправилно образована, болна лич
нос
т.
Инстинктите на живота не питат за смисъла на живота. Те питат само какви възможности има, за да се увеличи силата на техните носители. „Съждения, стойностни съждения по отношение на живота никога не могат да бъдат направени; те имат стойност само като симптоми, могат да се разглеждат само като симптоми. Такива съждения представляват единствено безсмислици. Трябва да се прозре, че стойността на живота не може да бъде измерена.
От един жив не може, защото той представлява само едната страна, не е съдия; от един мъртвец не може, поради други причини... Срещу един философ остава дори едно възражение, една въпросителна относно неговата мъдрост, относно липсата на мъдрост.“20 („Залезът на кумирите“, „Проблемът на Сократ“) Въпросът за стойността на живота съществува само за неправилно образована, болна личност.
Който е развит всестранно, живее без да пита колко е стойностен животът му. Тъй като Ницше има описаните възгледи, той отдава малко значение на логическото доказване на дадено твърдение. Интересува го не дали едно твърдение може да се докаже чрез логиката, а дали то е в хармония с неговата същност. Не само разумът, а цялата човешка личност трябва да бъде удовлетворена. Най-добрите мисли са тези, които привеждат всички сили на човешката природа в подходящо движение.
към текста >>
Който е развит всестранно, живее без да пита колко е стой
нос
тен животът му.
Те питат само какви възможности има, за да се увеличи силата на техните носители. „Съждения, стойностни съждения по отношение на живота никога не могат да бъдат направени; те имат стойност само като симптоми, могат да се разглеждат само като симптоми. Такива съждения представляват единствено безсмислици. Трябва да се прозре, че стойността на живота не може да бъде измерена. От един жив не може, защото той представлява само едната страна, не е съдия; от един мъртвец не може, поради други причини... Срещу един философ остава дори едно възражение, една въпросителна относно неговата мъдрост, относно липсата на мъдрост.“20 („Залезът на кумирите“, „Проблемът на Сократ“) Въпросът за стойността на живота съществува само за неправилно образована, болна личност.
Който е развит всестранно, живее без да пита колко е стойностен животът му.
Тъй като Ницше има описаните възгледи, той отдава малко значение на логическото доказване на дадено твърдение. Интересува го не дали едно твърдение може да се докаже чрез логиката, а дали то е в хармония с неговата същност. Не само разумът, а цялата човешка личност трябва да бъде удовлетворена. Най-добрите мисли са тези, които привеждат всички сили на човешката природа в подходящо движение. Само такива мисли интересуват Ницше.
към текста >>
Интересува го не дали едно твърдение може да се докаже чрез логиката, а дали то е в хармония с неговата същ
нос
т.
Такива съждения представляват единствено безсмислици. Трябва да се прозре, че стойността на живота не може да бъде измерена. От един жив не може, защото той представлява само едната страна, не е съдия; от един мъртвец не може, поради други причини... Срещу един философ остава дори едно възражение, една въпросителна относно неговата мъдрост, относно липсата на мъдрост.“20 („Залезът на кумирите“, „Проблемът на Сократ“) Въпросът за стойността на живота съществува само за неправилно образована, болна личност. Който е развит всестранно, живее без да пита колко е стойностен животът му. Тъй като Ницше има описаните възгледи, той отдава малко значение на логическото доказване на дадено твърдение.
Интересува го не дали едно твърдение може да се докаже чрез логиката, а дали то е в хармония с неговата същност.
Не само разумът, а цялата човешка личност трябва да бъде удовлетворена. Най-добрите мисли са тези, които привеждат всички сили на човешката природа в подходящо движение. Само такива мисли интересуват Ницше. Той не е философски ум, а „духовен медосъбирач“21, който търси „пчелните кошери“ на познанието, за да принесе придаващото стойност на живота. 3.
към текста >>
Не само разумът, а цялата човешка лич
нос
т трябва да бъде удовлетворена.
Трябва да се прозре, че стойността на живота не може да бъде измерена. От един жив не може, защото той представлява само едната страна, не е съдия; от един мъртвец не може, поради други причини... Срещу един философ остава дори едно възражение, една въпросителна относно неговата мъдрост, относно липсата на мъдрост.“20 („Залезът на кумирите“, „Проблемът на Сократ“) Въпросът за стойността на живота съществува само за неправилно образована, болна личност. Който е развит всестранно, живее без да пита колко е стойностен животът му. Тъй като Ницше има описаните възгледи, той отдава малко значение на логическото доказване на дадено твърдение. Интересува го не дали едно твърдение може да се докаже чрез логиката, а дали то е в хармония с неговата същност.
Не само разумът, а цялата човешка личност трябва да бъде удовлетворена.
Най-добрите мисли са тези, които привеждат всички сили на човешката природа в подходящо движение. Само такива мисли интересуват Ницше. Той не е философски ум, а „духовен медосъбирач“21, който търси „пчелните кошери“ на познанието, за да принесе придаващото стойност на живота. 3. В личността на Ницше живеят онези инстинкти, които правят от човека доминиращо същество.
към текста >>
Той не е философски ум, а „духовен медосъбирач“21, който търси „пчелните кошери“ на познанието, за да принесе придаващото стой
нос
т на живота.
Тъй като Ницше има описаните възгледи, той отдава малко значение на логическото доказване на дадено твърдение. Интересува го не дали едно твърдение може да се докаже чрез логиката, а дали то е в хармония с неговата същност. Не само разумът, а цялата човешка личност трябва да бъде удовлетворена. Най-добрите мисли са тези, които привеждат всички сили на човешката природа в подходящо движение. Само такива мисли интересуват Ницше.
Той не е философски ум, а „духовен медосъбирач“21, който търси „пчелните кошери“ на познанието, за да принесе придаващото стойност на живота.
3. В личността на Ницше живеят онези инстинкти, които правят от човека доминиращо същество. На него му харесва всичко, което проявява сила, и не му харесва онова, което издава слабост. Той се чувства достатъч-но щастлив, когато се намира в условия, увеличаващи силата му. Обича препятствията, противопоставяния-та, защото, като ги преодолява, той все повече съзнава своята сила.
към текста >>
В лич
нос
тта на Ницше живеят онези инстинкти, които правят от човека доминиращо същество.
Не само разумът, а цялата човешка личност трябва да бъде удовлетворена. Най-добрите мисли са тези, които привеждат всички сили на човешката природа в подходящо движение. Само такива мисли интересуват Ницше. Той не е философски ум, а „духовен медосъбирач“21, който търси „пчелните кошери“ на познанието, за да принесе придаващото стойност на живота. 3.
В личността на Ницше живеят онези инстинкти, които правят от човека доминиращо същество.
На него му харесва всичко, което проявява сила, и не му харесва онова, което издава слабост. Той се чувства достатъч-но щастлив, когато се намира в условия, увеличаващи силата му. Обича препятствията, противопоставяния-та, защото, като ги преодолява, той все повече съзнава своята сила. Избира най-трудните пътища, по които може да върви човекът. Една основна черта от неговия характер е изразена в афоризма, който той е поставил на титулната страница във второто издание на „Веселата наука“:
към текста >>
Това, което прави всестранно развитата лич
нос
т, не е предписано от някаква наука за морала, то се ръководи от подбудите на личния аз.
осмивам майсторите, щом сами не са се те осмели.“* Ницше усеща всички начини на подчинение под чужда воля като слабост. За това, което представлява „чужда воля“, той мисли другояче в сравнение с онези, които се смятат за „независими, свободни духове“. За Ницше е слабост, ако човек подчинява мисленето и действията си на така наречените „вечни“ закони на разума.
Това, което прави всестранно развитата личност, не е предписано от някаква наука за морала, то се ръководи от подбудите на личния аз.
Човек вече е слаб в мига, когато търси закони и правила, според които трябва да мисли и действа. Силният определя начина на своето мислене и действие според своята същност. Ницше изказва този възглед най-ярко в изреченията, заради които ограничено мислещи хора са го окачествили като опасен дух. „Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено. Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство.
към текста >>
Силният определя начина на своето мислене и действие според своята същ
нос
т.
Ницше усеща всички начини на подчинение под чужда воля като слабост. За това, което представлява „чужда воля“, той мисли другояче в сравнение с онези, които се смятат за „независими, свободни духове“. За Ницше е слабост, ако човек подчинява мисленето и действията си на така наречените „вечни“ закони на разума. Това, което прави всестранно развитата личност, не е предписано от някаква наука за морала, то се ръководи от подбудите на личния аз. Човек вече е слаб в мига, когато търси закони и правила, според които трябва да мисли и действа.
Силният определя начина на своето мислене и действие според своята същност.
Ницше изказва този възглед най-ярко в изреченията, заради които ограничено мислещи хора са го окачествили като опасен дух. „Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено. Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство. Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите. Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност.
към текста >>
„Когато християнските кръсто
нос
ци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено.
За Ницше е слабост, ако човек подчинява мисленето и действията си на така наречените „вечни“ закони на разума. Това, което прави всестранно развитата личност, не е предписано от някаква наука за морала, то се ръководи от подбудите на личния аз. Човек вече е слаб в мига, когато търси закони и правила, според които трябва да мисли и действа. Силният определя начина на своето мислене и действие според своята същност. Ницше изказва този възглед най-ярко в изреченията, заради които ограничено мислещи хора са го окачествили като опасен дух.
„Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено.
Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство. Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите. Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност. Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“. Ницше не смята такива личности за действително силни.
към текста >>
Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна лич
нос
т, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство.
Това, което прави всестранно развитата личност, не е предписано от някаква наука за морала, то се ръководи от подбудите на личния аз. Човек вече е слаб в мига, когато търси закони и правила, според които трябва да мисли и действа. Силният определя начина на своето мислене и действие според своята същност. Ницше изказва този възглед най-ярко в изреченията, заради които ограничено мислещи хора са го окачествили като опасен дух. „Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено.
Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство.
Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите. Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност. Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“. Ницше не смята такива личности за действително силни. Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет.
към текста >>
Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава лич
нос
т.
Силният определя начина на своето мислене и действие според своята същност. Ницше изказва този възглед най-ярко в изреченията, заради които ограничено мислещи хора са го окачествили като опасен дух. „Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено. Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство. Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите.
Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност.
Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“. Ницше не смята такива личности за действително силни. Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет. Дали робът се подчинява на произвола на своя господар, дали религиозният следва откровенията на един Бог или философът се вслушва в решенията на разума, това не променя обстоятелството, че всички те са подчинени. Няма значение какво се повелява, решаващото е, че изобщо се повелява, че човекът не дава насока на своите действия, а е на мнение, че има сила, която му предначертава тази посока.
към текста >>
Ницше не смята такива лич
нос
ти за действително силни.
„Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено. Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство. Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите. Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност. Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“.
Ницше не смята такива личности за действително силни.
Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет. Дали робът се подчинява на произвола на своя господар, дали религиозният следва откровенията на един Бог или философът се вслушва в решенията на разума, това не променя обстоятелството, че всички те са подчинени. Няма значение какво се повелява, решаващото е, че изобщо се повелява, че човекът не дава насока на своите действия, а е на мнение, че има сила, която му предначертава тази посока. Силният, истински свободният човек не иска да получи истината, той иска да я създаде; той не иска нещо да му бъде „позволено“, не иска да бъде подчинен. „Същинските философи са обаче повелители и законодатели.
към текста >>
Чрез такова допускане човек погубва радостта си към този свят и го принизява до привид
нос
т, до празно отражение на една недостъп
нос
т, приема го за безсъдържателен сън и приписва същинската действител
нос
т на друг, измислен свят; вярва, че човешките сетива са измамници, откриващи ни лъжливи образи вместо реал
нос
ти.
“ („Отвъд доброто и злото“, § 211) 4. Особена черта на човешката слабост Ницше вижда в начина на вярване в едно отвъдно, в друг свят, в който човек може да живее. Според мнението му човек не може да причини по-голяма вреда на живота от това да организира съществуването си съгласно някакъв живот в отвъдното. Човек не може да изпадне в по-голяма заблуда от това, зад явленията на този свят да допуска съществуването на същества, които не са достъпни за човешкото познание и които се приемат като същинската причина, като определящото за всяко битие.
Чрез такова допускане човек погубва радостта си към този свят и го принизява до привидност, до празно отражение на една недостъпност, приема го за безсъдържателен сън и приписва същинската действителност на друг, измислен свят; вярва, че човешките сетива са измамници, откриващи ни лъжливи образи вместо реалности.
Само от слабост може да възникне такъв възглед. Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност. Той е зает с този свят и няма потребност от някакъв друг. Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното. Това, което им е отказано тук, отвъдното трябва да им го предложи.
към текста >>
Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действител
нос
т.
Особена черта на човешката слабост Ницше вижда в начина на вярване в едно отвъдно, в друг свят, в който човек може да живее. Според мнението му човек не може да причини по-голяма вреда на живота от това да организира съществуването си съгласно някакъв живот в отвъдното. Човек не може да изпадне в по-голяма заблуда от това, зад явленията на този свят да допуска съществуването на същества, които не са достъпни за човешкото познание и които се приемат като същинската причина, като определящото за всяко битие. Чрез такова допускане човек погубва радостта си към този свят и го принизява до привидност, до празно отражение на една недостъпност, приема го за безсъдържателен сън и приписва същинската действителност на друг, измислен свят; вярва, че човешките сетива са измамници, откриващи ни лъжливи образи вместо реалности. Само от слабост може да възникне такъв възглед.
Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност.
Той е зает с този свят и няма потребност от някакъв друг. Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното. Това, което им е отказано тук, отвъдното трябва да им го предложи. Силният, здравият, който има развити и годни сетива, за да търси в себе си основанията за този свят, няма нужда от обяснение на явленията, в които живее, не се нуждае от отвъдни причини и същества. Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията.
към текста >>
Той е зает с този свят и няма потреб
нос
т от някакъв друг.
Според мнението му човек не може да причини по-голяма вреда на живота от това да организира съществуването си съгласно някакъв живот в отвъдното. Човек не може да изпадне в по-голяма заблуда от това, зад явленията на този свят да допуска съществуването на същества, които не са достъпни за човешкото познание и които се приемат като същинската причина, като определящото за всяко битие. Чрез такова допускане човек погубва радостта си към този свят и го принизява до привидност, до празно отражение на една недостъпност, приема го за безсъдържателен сън и приписва същинската действителност на друг, измислен свят; вярва, че човешките сетива са измамници, откриващи ни лъжливи образи вместо реалности. Само от слабост може да възникне такъв възглед. Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност.
Той е зает с този свят и няма потребност от някакъв друг.
Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното. Това, което им е отказано тук, отвъдното трябва да им го предложи. Силният, здравият, който има развити и годни сетива, за да търси в себе си основанията за този свят, няма нужда от обяснение на явленията, в които живее, не се нуждае от отвъдни причини и същества. Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията. Вярата в отвъдното е родена от страданието и болния копнеж.
към текста >>
Слабият, който възприема действител
нос
тта с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията.
Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност. Той е зает с този свят и няма потребност от някакъв друг. Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното. Това, което им е отказано тук, отвъдното трябва да им го предложи. Силният, здравият, който има развити и годни сетива, за да търси в себе си основанията за този свят, няма нужда от обяснение на явленията, в които живее, не се нуждае от отвъдни причини и същества.
Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията.
Вярата в отвъдното е родена от страданието и болния копнеж. От неспособност да се възприема реалният свят израства допускането на „неща в себе си“. Всички, които имат причина да отричат реалния живот, казват да на нещо измислено. Ницше иска да бъде противоположност на човек, казващ да по отношение на действителността. Той иска да изследва този свят от всички страни, да се потопи в дълбините на битието, за някакъв друг живот не иска нищо да знае.
към текста >>
От неспособ
нос
т да се възприема реалният свят израства допускането на „неща в себе си“.
Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното. Това, което им е отказано тук, отвъдното трябва да им го предложи. Силният, здравият, който има развити и годни сетива, за да търси в себе си основанията за този свят, няма нужда от обяснение на явленията, в които живее, не се нуждае от отвъдни причини и същества. Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията. Вярата в отвъдното е родена от страданието и болния копнеж.
От неспособност да се възприема реалният свят израства допускането на „неща в себе си“.
Всички, които имат причина да отричат реалния живот, казват да на нещо измислено. Ницше иска да бъде противоположност на човек, казващ да по отношение на действителността. Той иска да изследва този свят от всички страни, да се потопи в дълбините на битието, за някакъв друг живот не иска нищо да знае. Страданието не може да го накара да каже не на живота, защото за него то също представлява средство за познание. „Нищо повече от това, което прави един пътешественик, който си налага в определен час да се пробуди, а после спокойно да се отпусне в сън: така ние, философите, приемаме временно болестта, като че ли затваряме очи.
към текста >>
Ницше иска да бъде противополож
нос
т на човек, казващ да по отношение на действител
нос
тта.
Силният, здравият, който има развити и годни сетива, за да търси в себе си основанията за този свят, няма нужда от обяснение на явленията, в които живее, не се нуждае от отвъдни причини и същества. Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията. Вярата в отвъдното е родена от страданието и болния копнеж. От неспособност да се възприема реалният свят израства допускането на „неща в себе си“. Всички, които имат причина да отричат реалния живот, казват да на нещо измислено.
Ницше иска да бъде противоположност на човек, казващ да по отношение на действителността.
Той иска да изследва този свят от всички страни, да се потопи в дълбините на битието, за някакъв друг живот не иска нищо да знае. Страданието не може да го накара да каже не на живота, защото за него то също представлява средство за познание. „Нищо повече от това, което прави един пътешественик, който си налага в определен час да се пробуди, а после спокойно да се отпусне в сън: така ние, философите, приемаме временно болестта, като че ли затваряме очи. И както знае онзи, че нещо не спи, нещо отброява часовете и ще го събуди, така знаем и ние, че решителният миг ще ни открие будни, че тогава нещо ще изскочи и ще завари духа в действие, в слабост или връщане, или в преданост, или във втвърдяване, или в смрачаване, във всички болестни състояния, които в дни на здраве се възправят гордо срещу духа... Човек се учи чрез такова себепитане, себетърсене да се вглежда с по-фино око във всичко, за което изобщо досега се е философствало..“22 5.
към текста >>
И както знае онзи, че нещо не спи, нещо отброява часовете и ще го събуди, така знаем и ние, че решителният миг ще ни открие будни, че тогава нещо ще изскочи и ще завари духа в действие, в слабост или връщане, или в преда
нос
т, или във втвърдяване, или в смрачаване, във всички болестни състояния, които в дни на здраве се възправят гордо срещу духа... Човек се учи чрез такова себепитане, себетърсене да се вглежда с по-фино око във всичко, за което изобщо досега се е философствало..“22
Всички, които имат причина да отричат реалния живот, казват да на нещо измислено. Ницше иска да бъде противоположност на човек, казващ да по отношение на действителността. Той иска да изследва този свят от всички страни, да се потопи в дълбините на битието, за някакъв друг живот не иска нищо да знае. Страданието не може да го накара да каже не на живота, защото за него то също представлява средство за познание. „Нищо повече от това, което прави един пътешественик, който си налага в определен час да се пробуди, а после спокойно да се отпусне в сън: така ние, философите, приемаме временно болестта, като че ли затваряме очи.
И както знае онзи, че нещо не спи, нещо отброява часовете и ще го събуди, така знаем и ние, че решителният миг ще ни открие будни, че тогава нещо ще изскочи и ще завари духа в действие, в слабост или връщане, или в преданост, или във втвърдяване, или в смрачаване, във всички болестни състояния, които в дни на здраве се възправят гордо срещу духа... Човек се учи чрез такова себепитане, себетърсене да се вглежда с по-фино око във всичко, за което изобщо досега се е философствало..“22
5. Този жизнеутвърждаващ характер на Ницше се проявява също и във възгледите му за хората и техните връзки. В тази област Ницше се явява като завършен индивидуалист. За него всеки човек представлява отделен свят, уникум. Чудното многообразие, което ни се явява като единство в определен човек, не може още никоя толкова необикновена случайност да възпроизведе за втори път по същия начин.
към текста >>
Чудното многообразие, което ни се явява като единство в определен човек, не може още никоя толкова необикновена случай
нос
т да възпроизведе за втори път по същия начин.
И както знае онзи, че нещо не спи, нещо отброява часовете и ще го събуди, така знаем и ние, че решителният миг ще ни открие будни, че тогава нещо ще изскочи и ще завари духа в действие, в слабост или връщане, или в преданост, или във втвърдяване, или в смрачаване, във всички болестни състояния, които в дни на здраве се възправят гордо срещу духа... Човек се учи чрез такова себепитане, себетърсене да се вглежда с по-фино око във всичко, за което изобщо досега се е философствало..“22 5. Този жизнеутвърждаващ характер на Ницше се проявява също и във възгледите му за хората и техните връзки. В тази област Ницше се явява като завършен индивидуалист. За него всеки човек представлява отделен свят, уникум.
Чудното многообразие, което ни се явява като единство в определен човек, не може още никоя толкова необикновена случайност да възпроизведе за втори път по същия начин.
(„Шопенхауер като възпитател“) Малцина обаче са склонни да разгърнат уникалните си способности. Те се страхуват от самотата, в която могат да бъдат тласнати. По-удобно и безопасно е да живеят по начина, по който живеят обикновените хора. Тогава човек винаги намира общество. Който върви по свои пътеки, не може да бъде разбран от другите и не намира съмишленици.
към текста >>
(„Шопенхауер като възпитател“) Малцина обаче са склонни да разгърнат уникалните си способ
нос
ти.
5. Този жизнеутвърждаващ характер на Ницше се проявява също и във възгледите му за хората и техните връзки. В тази област Ницше се явява като завършен индивидуалист. За него всеки човек представлява отделен свят, уникум. Чудното многообразие, което ни се явява като единство в определен човек, не може още никоя толкова необикновена случайност да възпроизведе за втори път по същия начин.
(„Шопенхауер като възпитател“) Малцина обаче са склонни да разгърнат уникалните си способности.
Те се страхуват от самотата, в която могат да бъдат тласнати. По-удобно и безопасно е да живеят по начина, по който живеят обикновените хора. Тогава човек винаги намира общество. Който върви по свои пътеки, не може да бъде разбран от другите и не намира съмишленици. За Ницше самотата има особен чар.
към текста >>
Мисловните му пътища представляват предимно опити за сондажи в търсене на съкровища, скрити дълбоко в неговата лич
нос
т.
Тогава човек винаги намира общество. Който върви по свои пътеки, не може да бъде разбран от другите и не намира съмишленици. За Ницше самотата има особен чар. Той обича да търси тайните на своята природа. Избягва обществото на хората.
Мисловните му пътища представляват предимно опити за сондажи в търсене на съкровища, скрити дълбоко в неговата личност.
Презира светлината, предлагана му от други. Не иска да диша въздуха, вдишван там, където се намират „човешка общност“, „човешки правила“. Инстинктивно се стреми към „замъка и тайнството, където е спасен от тълпата, от множеството, от всеобщото.“ („Отвъд доброто и злото“, § 26) Във „Веселата наука“ се оплаква, че му е тежко да „храносмила“ своите съвременници23, а в „Отвъд доброто и злото“ признава, че си причинява опасни стомашни смущения, когато сяда на маса, на която хората се наслаждават на „общочовешка“ храна. Хората не бива да го доближават твърде близо, ако е нужно той да ги изтърпи. 6.
към текста >>
Не иска да диша въздуха, вдишван там, където се намират „човешка общ
нос
т“, „човешки правила“.
За Ницше самотата има особен чар. Той обича да търси тайните на своята природа. Избягва обществото на хората. Мисловните му пътища представляват предимно опити за сондажи в търсене на съкровища, скрити дълбоко в неговата личност. Презира светлината, предлагана му от други.
Не иска да диша въздуха, вдишван там, където се намират „човешка общност“, „човешки правила“.
Инстинктивно се стреми към „замъка и тайнството, където е спасен от тълпата, от множеството, от всеобщото.“ („Отвъд доброто и злото“, § 26) Във „Веселата наука“ се оплаква, че му е тежко да „храносмила“ своите съвременници23, а в „Отвъд доброто и злото“ признава, че си причинява опасни стомашни смущения, когато сяда на маса, на която хората се наслаждават на „общочовешка“ храна. Хората не бива да го доближават твърде близо, ако е нужно той да ги изтърпи. 6. Ницше представя една мисъл, едно съждение в онази форма, която е в хармония със свободно действащите житейски инстинкти. Той приема без логическо съмнение възгледи, за които решава животът.
към текста >>
Инстинктивно се стреми към „замъка и тайнството, където е спасен от тълпата, от множеството, от всеобщото.“ („Отвъд доброто и злото“, § 26) Във „Веселата наука“ се оплаква, че му е тежко да „хра
нос
мила“ своите съвременници23, а в „Отвъд доброто и злото“ признава, че си причинява опасни стомашни смущения, когато сяда на маса, на която хората се наслаждават на „общочовешка“ храна.
Той обича да търси тайните на своята природа. Избягва обществото на хората. Мисловните му пътища представляват предимно опити за сондажи в търсене на съкровища, скрити дълбоко в неговата личност. Презира светлината, предлагана му от други. Не иска да диша въздуха, вдишван там, където се намират „човешка общност“, „човешки правила“.
Инстинктивно се стреми към „замъка и тайнството, където е спасен от тълпата, от множеството, от всеобщото.“ („Отвъд доброто и злото“, § 26) Във „Веселата наука“ се оплаква, че му е тежко да „храносмила“ своите съвременници23, а в „Отвъд доброто и злото“ признава, че си причинява опасни стомашни смущения, когато сяда на маса, на която хората се наслаждават на „общочовешка“ храна.
Хората не бива да го доближават твърде близо, ако е нужно той да ги изтърпи. 6. Ницше представя една мисъл, едно съждение в онази форма, която е в хармония със свободно действащите житейски инстинкти. Той приема без логическо съмнение възгледи, за които решава животът. По този начин мисленето му запазва сигурен, свободен характер.
към текста >>
То не се обърква от колебания като: дали едно твърдение е „обективно“ истинно, дали то прекрачва границите на възмож
нос
тите на познанието и т.н.
Хората не бива да го доближават твърде близо, ако е нужно той да ги изтърпи. 6. Ницше представя една мисъл, едно съждение в онази форма, която е в хармония със свободно действащите житейски инстинкти. Той приема без логическо съмнение възгледи, за които решава животът. По този начин мисленето му запазва сигурен, свободен характер.
То не се обърква от колебания като: дали едно твърдение е „обективно“ истинно, дали то прекрачва границите на възможностите на познанието и т.н.
Когато Ницше познае стойността на дадено съждение за живота, той повече не пита за друго по-нататъшно „обективно“ значение и валидност на същото. Не го е грижа за границите на познанието. На мнение е, че едно здраво мислене създава това, което може, и не се измъчва с безполезния въпрос какво не може. Който иска да определи стойността на дадено съждение според степента, в която то допринася за живота, той, разбира се, може да го направи единствено чрез своите лични пориви и инстинкти. Той не иска повече да казва, че във връзка с инстинктите си смята това определено съждение за безстойностно.
към текста >>
Когато Ницше познае стой
нос
тта на дадено съждение за живота, той повече не пита за друго по-нататъшно „обективно“ значение и валид
нос
т на същото.
6. Ницше представя една мисъл, едно съждение в онази форма, която е в хармония със свободно действащите житейски инстинкти. Той приема без логическо съмнение възгледи, за които решава животът. По този начин мисленето му запазва сигурен, свободен характер. То не се обърква от колебания като: дали едно твърдение е „обективно“ истинно, дали то прекрачва границите на възможностите на познанието и т.н.
Когато Ницше познае стойността на дадено съждение за живота, той повече не пита за друго по-нататъшно „обективно“ значение и валидност на същото.
Не го е грижа за границите на познанието. На мнение е, че едно здраво мислене създава това, което може, и не се измъчва с безполезния въпрос какво не може. Който иска да определи стойността на дадено съждение според степента, в която то допринася за живота, той, разбира се, може да го направи единствено чрез своите лични пориви и инстинкти. Той не иска повече да казва, че във връзка с инстинктите си смята това определено съждение за безстойностно. И също така Ницше никога не казва нещо друго, когато изказва възгледа си.
към текста >>
Който иска да определи стой
нос
тта на дадено съждение според степента, в която то допринася за живота, той, разбира се, може да го направи единствено чрез своите лични пориви и инстинкти.
По този начин мисленето му запазва сигурен, свободен характер. То не се обърква от колебания като: дали едно твърдение е „обективно“ истинно, дали то прекрачва границите на възможностите на познанието и т.н. Когато Ницше познае стойността на дадено съждение за живота, той повече не пита за друго по-нататъшно „обективно“ значение и валидност на същото. Не го е грижа за границите на познанието. На мнение е, че едно здраво мислене създава това, което може, и не се измъчва с безполезния въпрос какво не може.
Който иска да определи стойността на дадено съждение според степента, в която то допринася за живота, той, разбира се, може да го направи единствено чрез своите лични пориви и инстинкти.
Той не иска повече да казва, че във връзка с инстинктите си смята това определено съждение за безстойностно. И също така Ницше никога не казва нещо друго, когато изказва възгледа си. Тъкмо това му отношение към мисловния му свят въздейства толкова благотворно върху свободомислещите читатели. Трудовете на Ницше носят характера на непретенциозен, скромен аристократизъм. В сравнение с него колко отблъскващо и нескромно звучат други мислители, когато вярват, че личността им е органът, чрез който в света се провъзгласяват вечни, необорими истини.
към текста >>
Той не иска повече да казва, че във връзка с инстинктите си смята това определено съждение за безстой
нос
тно.
То не се обърква от колебания като: дали едно твърдение е „обективно“ истинно, дали то прекрачва границите на възможностите на познанието и т.н. Когато Ницше познае стойността на дадено съждение за живота, той повече не пита за друго по-нататъшно „обективно“ значение и валидност на същото. Не го е грижа за границите на познанието. На мнение е, че едно здраво мислене създава това, което може, и не се измъчва с безполезния въпрос какво не може. Който иска да определи стойността на дадено съждение според степента, в която то допринася за живота, той, разбира се, може да го направи единствено чрез своите лични пориви и инстинкти.
Той не иска повече да казва, че във връзка с инстинктите си смята това определено съждение за безстойностно.
И също така Ницше никога не казва нещо друго, когато изказва възгледа си. Тъкмо това му отношение към мисловния му свят въздейства толкова благотворно върху свободомислещите читатели. Трудовете на Ницше носят характера на непретенциозен, скромен аристократизъм. В сравнение с него колко отблъскващо и нескромно звучат други мислители, когато вярват, че личността им е органът, чрез който в света се провъзгласяват вечни, необорими истини. В книгите на Ницше могат да се открият изречения, изразяващи силно самосъзнание.
към текста >>
Трудовете на Ницше
нос
ят характера на непретенциозен, скромен аристократизъм.
На мнение е, че едно здраво мислене създава това, което може, и не се измъчва с безполезния въпрос какво не може. Който иска да определи стойността на дадено съждение според степента, в която то допринася за живота, той, разбира се, може да го направи единствено чрез своите лични пориви и инстинкти. Той не иска повече да казва, че във връзка с инстинктите си смята това определено съждение за безстойностно. И също така Ницше никога не казва нещо друго, когато изказва възгледа си. Тъкмо това му отношение към мисловния му свят въздейства толкова благотворно върху свободомислещите читатели.
Трудовете на Ницше носят характера на непретенциозен, скромен аристократизъм.
В сравнение с него колко отблъскващо и нескромно звучат други мислители, когато вярват, че личността им е органът, чрез който в света се провъзгласяват вечни, необорими истини. В книгите на Ницше могат да се открият изречения, изразяващи силно самосъзнание. Например: „Аз дадох на човечеството най-дълбоката книга, която то притежава, моя Заратустра: дадох му накратко най-независимото“ („Залезът на кумирите“, „Набези на една несвоевременност“, § 51) Какво означава обаче това от неговата уста? Аз дръзнах да напиша книга, чието съдържание е извлечено от същността на една личност от по-големи дълбини, отколкото това се случва при подобни книги. Давам книга, която е по-независима от чуждо мнение, отколкото други философски писания.
към текста >>
В сравнение с него колко отблъскващо и нескромно звучат други мислители, когато вярват, че лич
нос
тта им е органът, чрез който в света се провъзгласяват вечни, необорими истини.
Който иска да определи стойността на дадено съждение според степента, в която то допринася за живота, той, разбира се, може да го направи единствено чрез своите лични пориви и инстинкти. Той не иска повече да казва, че във връзка с инстинктите си смята това определено съждение за безстойностно. И също така Ницше никога не казва нещо друго, когато изказва възгледа си. Тъкмо това му отношение към мисловния му свят въздейства толкова благотворно върху свободомислещите читатели. Трудовете на Ницше носят характера на непретенциозен, скромен аристократизъм.
В сравнение с него колко отблъскващо и нескромно звучат други мислители, когато вярват, че личността им е органът, чрез който в света се провъзгласяват вечни, необорими истини.
В книгите на Ницше могат да се открият изречения, изразяващи силно самосъзнание. Например: „Аз дадох на човечеството най-дълбоката книга, която то притежава, моя Заратустра: дадох му накратко най-независимото“ („Залезът на кумирите“, „Набези на една несвоевременност“, § 51) Какво означава обаче това от неговата уста? Аз дръзнах да напиша книга, чието съдържание е извлечено от същността на една личност от по-големи дълбини, отколкото това се случва при подобни книги. Давам книга, която е по-независима от чуждо мнение, отколкото други философски писания. Защото ще говоря за най-важните неща просто, както ме подтикват личните ми инстинкти.
към текста >>
Например: „Аз дадох на човечеството най-дълбоката книга, която то притежава, моя Заратустра: дадох му накратко най-независимото“ („Залезът на кумирите“, „Набези на една несвоевремен
нос
т“, § 51) Какво означава обаче това от неговата уста?
И също така Ницше никога не казва нещо друго, когато изказва възгледа си. Тъкмо това му отношение към мисловния му свят въздейства толкова благотворно върху свободомислещите читатели. Трудовете на Ницше носят характера на непретенциозен, скромен аристократизъм. В сравнение с него колко отблъскващо и нескромно звучат други мислители, когато вярват, че личността им е органът, чрез който в света се провъзгласяват вечни, необорими истини. В книгите на Ницше могат да се открият изречения, изразяващи силно самосъзнание.
Например: „Аз дадох на човечеството най-дълбоката книга, която то притежава, моя Заратустра: дадох му накратко най-независимото“ („Залезът на кумирите“, „Набези на една несвоевременност“, § 51) Какво означава обаче това от неговата уста?
Аз дръзнах да напиша книга, чието съдържание е извлечено от същността на една личност от по-големи дълбини, отколкото това се случва при подобни книги. Давам книга, която е по-независима от чуждо мнение, отколкото други философски писания. Защото ще говоря за най-важните неща просто, както ме подтикват личните ми инстинкти. Това е аристократична скромност. Разбира се, тя се противопоставя на вкуса на онези, чието лъжливо смирение казва: Аз съм нищо, творбата ми е всичко.
към текста >>
Аз дръзнах да напиша книга, чието съдържание е извлечено от същ
нос
тта на една лич
нос
т от по-големи дълбини, отколкото това се случва при подобни книги.
Тъкмо това му отношение към мисловния му свят въздейства толкова благотворно върху свободомислещите читатели. Трудовете на Ницше носят характера на непретенциозен, скромен аристократизъм. В сравнение с него колко отблъскващо и нескромно звучат други мислители, когато вярват, че личността им е органът, чрез който в света се провъзгласяват вечни, необорими истини. В книгите на Ницше могат да се открият изречения, изразяващи силно самосъзнание. Например: „Аз дадох на човечеството най-дълбоката книга, която то притежава, моя Заратустра: дадох му накратко най-независимото“ („Залезът на кумирите“, „Набези на една несвоевременност“, § 51) Какво означава обаче това от неговата уста?
Аз дръзнах да напиша книга, чието съдържание е извлечено от същността на една личност от по-големи дълбини, отколкото това се случва при подобни книги.
Давам книга, която е по-независима от чуждо мнение, отколкото други философски писания. Защото ще говоря за най-важните неща просто, както ме подтикват личните ми инстинкти. Това е аристократична скромност. Разбира се, тя се противопоставя на вкуса на онези, чието лъжливо смирение казва: Аз съм нищо, творбата ми е всичко. В моите книги не влагам нищо от личните си чувства, а изказвам просто това, което ми повелява да кажа чистият разум.
към текста >>
Това е аристократична скром
нос
т.
В книгите на Ницше могат да се открият изречения, изразяващи силно самосъзнание. Например: „Аз дадох на човечеството най-дълбоката книга, която то притежава, моя Заратустра: дадох му накратко най-независимото“ („Залезът на кумирите“, „Набези на една несвоевременност“, § 51) Какво означава обаче това от неговата уста? Аз дръзнах да напиша книга, чието съдържание е извлечено от същността на една личност от по-големи дълбини, отколкото това се случва при подобни книги. Давам книга, която е по-независима от чуждо мнение, отколкото други философски писания. Защото ще говоря за най-важните неща просто, както ме подтикват личните ми инстинкти.
Това е аристократична скромност.
Разбира се, тя се противопоставя на вкуса на онези, чието лъжливо смирение казва: Аз съм нищо, творбата ми е всичко. В моите книги не влагам нищо от личните си чувства, а изказвам просто това, което ми повелява да кажа чистият разум. Такива хора искат да заблудят вашата личност, за да могат да твърдят, че изказванията им са на един по-висш дух. Ницше смята мислите си за продукти на своята личност и за нищо повече. 7.
към текста >>
Такива хора искат да заблудят вашата лич
нос
т, за да могат да твърдят, че изказванията им са на един по-висш дух.
Давам книга, която е по-независима от чуждо мнение, отколкото други философски писания. Защото ще говоря за най-важните неща просто, както ме подтикват личните ми инстинкти. Това е аристократична скромност. Разбира се, тя се противопоставя на вкуса на онези, чието лъжливо смирение казва: Аз съм нищо, творбата ми е всичко. В моите книги не влагам нищо от личните си чувства, а изказвам просто това, което ми повелява да кажа чистият разум.
Такива хора искат да заблудят вашата личност, за да могат да твърдят, че изказванията им са на един по-висш дух.
Ницше смята мислите си за продукти на своята личност и за нищо повече. 7. Специалистите философи могат да се надсмиват над Ницше или в най-добрия случай да се произнасят за „опасностите“ на неговия „мироглед“. Някои от тези умове, които не са нищо друго освен персонифицирани учебници по логика, не могат, разбира се, да оценят Ницшевите произведения, възникнали от най-могъщите и непосредствени житейски импулси. Във всеки случай, със смелите си мисловни скокове Ницше се озовава в по-дълбоки тайни на човешката природа, отколкото мнозина логически мислители с предпазливото си пълзене.
към текста >>
Ницше смята мислите си за продукти на своята лич
нос
т и за нищо повече.
Защото ще говоря за най-важните неща просто, както ме подтикват личните ми инстинкти. Това е аристократична скромност. Разбира се, тя се противопоставя на вкуса на онези, чието лъжливо смирение казва: Аз съм нищо, творбата ми е всичко. В моите книги не влагам нищо от личните си чувства, а изказвам просто това, което ми повелява да кажа чистият разум. Такива хора искат да заблудят вашата личност, за да могат да твърдят, че изказванията им са на един по-висш дух.
Ницше смята мислите си за продукти на своята личност и за нищо повече.
7. Специалистите философи могат да се надсмиват над Ницше или в най-добрия случай да се произнасят за „опасностите“ на неговия „мироглед“. Някои от тези умове, които не са нищо друго освен персонифицирани учебници по логика, не могат, разбира се, да оценят Ницшевите произведения, възникнали от най-могъщите и непосредствени житейски импулси. Във всеки случай, със смелите си мисловни скокове Ницше се озовава в по-дълбоки тайни на човешката природа, отколкото мнозина логически мислители с предпазливото си пълзене. Какъв е смисълът от логиката, щом с мрежата си от понятия тя улавя само едно безстойностно съдържание?
към текста >>
Специалистите философи могат да се надсмиват над Ницше или в най-добрия случай да се произнасят за „опас
нос
тите“ на неговия „мироглед“.
Разбира се, тя се противопоставя на вкуса на онези, чието лъжливо смирение казва: Аз съм нищо, творбата ми е всичко. В моите книги не влагам нищо от личните си чувства, а изказвам просто това, което ми повелява да кажа чистият разум. Такива хора искат да заблудят вашата личност, за да могат да твърдят, че изказванията им са на един по-висш дух. Ницше смята мислите си за продукти на своята личност и за нищо повече. 7.
Специалистите философи могат да се надсмиват над Ницше или в най-добрия случай да се произнасят за „опасностите“ на неговия „мироглед“.
Някои от тези умове, които не са нищо друго освен персонифицирани учебници по логика, не могат, разбира се, да оценят Ницшевите произведения, възникнали от най-могъщите и непосредствени житейски импулси. Във всеки случай, със смелите си мисловни скокове Ницше се озовава в по-дълбоки тайни на човешката природа, отколкото мнозина логически мислители с предпазливото си пълзене. Какъв е смисълът от логиката, щом с мрежата си от понятия тя улавя само едно безстойностно съдържание? Когато чуваме стойностни мисли, се изпълваме със задоволство, дори да не са свързани с логически нишки. Житейската радост не зависи само от логиката, а също и от създаването на мисли.
към текста >>
Какъв е смисълът от логиката, щом с мрежата си от понятия тя улавя само едно безстой
нос
тно съдържание?
Ницше смята мислите си за продукти на своята личност и за нищо повече. 7. Специалистите философи могат да се надсмиват над Ницше или в най-добрия случай да се произнасят за „опасностите“ на неговия „мироглед“. Някои от тези умове, които не са нищо друго освен персонифицирани учебници по логика, не могат, разбира се, да оценят Ницшевите произведения, възникнали от най-могъщите и непосредствени житейски импулси. Във всеки случай, със смелите си мисловни скокове Ницше се озовава в по-дълбоки тайни на човешката природа, отколкото мнозина логически мислители с предпазливото си пълзене.
Какъв е смисълът от логиката, щом с мрежата си от понятия тя улавя само едно безстойностно съдържание?
Когато чуваме стойностни мисли, се изпълваме със задоволство, дори да не са свързани с логически нишки. Житейската радост не зависи само от логиката, а също и от създаването на мисли. Нашата философия понастоящем е достатъчно безплодна и би могла добре да използва живителната сила от мисли на един смел и решителен писател, какъвто е Ницше. Силата на развитие на тази философия е парализирана от влиянието, оказано върху нея от Кантовото мислене. Чрез това влияние тя е загубила цялата си самобитност и кураж.
към текста >>
Когато чуваме стой
нос
тни мисли, се изпълваме със задоволство, дори да не са свързани с логически нишки.
7. Специалистите философи могат да се надсмиват над Ницше или в най-добрия случай да се произнасят за „опасностите“ на неговия „мироглед“. Някои от тези умове, които не са нищо друго освен персонифицирани учебници по логика, не могат, разбира се, да оценят Ницшевите произведения, възникнали от най-могъщите и непосредствени житейски импулси. Във всеки случай, със смелите си мисловни скокове Ницше се озовава в по-дълбоки тайни на човешката природа, отколкото мнозина логически мислители с предпазливото си пълзене. Какъв е смисълът от логиката, щом с мрежата си от понятия тя улавя само едно безстойностно съдържание?
Когато чуваме стойностни мисли, се изпълваме със задоволство, дори да не са свързани с логически нишки.
Житейската радост не зависи само от логиката, а също и от създаването на мисли. Нашата философия понастоящем е достатъчно безплодна и би могла добре да използва живителната сила от мисли на един смел и решителен писател, какъвто е Ницше. Силата на развитие на тази философия е парализирана от влиянието, оказано върху нея от Кантовото мислене. Чрез това влияние тя е загубила цялата си самобитност и кураж. От школската философия на своето време Кант е възприел понятието за истина, което произлиза от „чистия разум“.
към текста >>
Чрез това влияние тя е загубила цялата си самобит
нос
т и кураж.
Какъв е смисълът от логиката, щом с мрежата си от понятия тя улавя само едно безстойностно съдържание? Когато чуваме стойностни мисли, се изпълваме със задоволство, дори да не са свързани с логически нишки. Житейската радост не зависи само от логиката, а също и от създаването на мисли. Нашата философия понастоящем е достатъчно безплодна и би могла добре да използва живителната сила от мисли на един смел и решителен писател, какъвто е Ницше. Силата на развитие на тази философия е парализирана от влиянието, оказано върху нея от Кантовото мислене.
Чрез това влияние тя е загубила цялата си самобитност и кураж.
От школската философия на своето време Кант е възприел понятието за истина, което произлиза от „чистия разум“. Той се е опитал да покаже, че чрез такава истина ние не можем да знаем нищо за нещата, намиращи се извън нашето преживяване, за „нещата в себе си“. От едно столетие се прилага изключително остроумие, за да се преосмислят мислите на Кант от всички страни. Резултатите от това остроумие са във всеки случай често доста оскъдни и тривиални. Ако преведем баналностите на съвременните философски книги от школската им форма на здрав език, ще изведем твърде бедно съдържание в сравнение с това на афоризмите на Ницше, който във връзка със съвременната философия с пълно право можеше да изрече гордите думи: „Моето честолюбие е да кажа в десет изречения това, което други казват в цяла книга, това, което някой друг не казва в книга...“24
към текста >>
Ако преведем банал
нос
тите на съвременните философски книги от школската им форма на здрав език, ще изведем твърде бедно съдържание в сравнение с това на афоризмите на Ницше, който във връзка със съвременната философия с пълно право можеше да изрече гордите думи: „Моето честолюбие е да кажа в десет изречения това, което други казват в цяла книга, това, което някой друг не казва в книга...“24
Чрез това влияние тя е загубила цялата си самобитност и кураж. От школската философия на своето време Кант е възприел понятието за истина, което произлиза от „чистия разум“. Той се е опитал да покаже, че чрез такава истина ние не можем да знаем нищо за нещата, намиращи се извън нашето преживяване, за „нещата в себе си“. От едно столетие се прилага изключително остроумие, за да се преосмислят мислите на Кант от всички страни. Резултатите от това остроумие са във всеки случай често доста оскъдни и тривиални.
Ако преведем баналностите на съвременните философски книги от школската им форма на здрав език, ще изведем твърде бедно съдържание в сравнение с това на афоризмите на Ницше, който във връзка със съвременната философия с пълно право можеше да изрече гордите думи: „Моето честолюбие е да кажа в десет изречения това, което други казват в цяла книга, това, което някой друг не казва в книга...“24
8. Както в своите мнения не иска да даде нищо друго освен продукта на своите лични инстинкти и пориви, така за Ницше също и чуждите възгледи не са нищо повече от симптоми, от които той прави заключения за господстващите инстинкти в отделни хора или на цели народи, раси и т.н. Той не се занимава с дискусии или с опровержения на чужди мнения, а търси инстинктите, които се изразяват в тези мнения. Иска да разпознае характерите на личностите или народите от техните възгледи. Интересува го дали даден възглед изразява господство на инстинкти за здраве, смелост, аристократизъм, житейска радост, или той произлиза от нездрави, робски, уморени, враждебни на живота инстинкти.
към текста >>
Иска да разпознае характерите на лич
нос
тите или народите от техните възгледи.
Резултатите от това остроумие са във всеки случай често доста оскъдни и тривиални. Ако преведем баналностите на съвременните философски книги от школската им форма на здрав език, ще изведем твърде бедно съдържание в сравнение с това на афоризмите на Ницше, който във връзка със съвременната философия с пълно право можеше да изрече гордите думи: „Моето честолюбие е да кажа в десет изречения това, което други казват в цяла книга, това, което някой друг не казва в книга...“24 8. Както в своите мнения не иска да даде нищо друго освен продукта на своите лични инстинкти и пориви, така за Ницше също и чуждите възгледи не са нищо повече от симптоми, от които той прави заключения за господстващите инстинкти в отделни хора или на цели народи, раси и т.н. Той не се занимава с дискусии или с опровержения на чужди мнения, а търси инстинктите, които се изразяват в тези мнения.
Иска да разпознае характерите на личностите или народите от техните възгледи.
Интересува го дали даден възглед изразява господство на инстинкти за здраве, смелост, аристократизъм, житейска радост, или той произлиза от нездрави, робски, уморени, враждебни на живота инстинкти. Истини сами по себе си са му безразлични; грижа го е за това как хората изграждат истините съобразно инстинктите си и как по този начин преследват житейските си цели. Той иска да търси естествените причини за човешките възгледи. С разбирането на идеалистите, приписващи на истината самостоятелна стойност, искащи да и придадат един „чист, по-висш произход“ от този на инстинктите, Ницшевият стремеж няма нищо общо. Той смята човешките възгледи за резултат на природни сили, както естествоизпитателят обяснява устройството на окото от взаимодействието на природни сили.
към текста >>
С разбирането на идеалистите, приписващи на истината самостоятелна стой
нос
т, искащи да и придадат един „чист, по-висш произход“ от този на инстинктите, Ницшевият стремеж няма нищо общо.
Той не се занимава с дискусии или с опровержения на чужди мнения, а търси инстинктите, които се изразяват в тези мнения. Иска да разпознае характерите на личностите или народите от техните възгледи. Интересува го дали даден възглед изразява господство на инстинкти за здраве, смелост, аристократизъм, житейска радост, или той произлиза от нездрави, робски, уморени, враждебни на живота инстинкти. Истини сами по себе си са му безразлични; грижа го е за това как хората изграждат истините съобразно инстинктите си и как по този начин преследват житейските си цели. Той иска да търси естествените причини за човешките възгледи.
С разбирането на идеалистите, приписващи на истината самостоятелна стойност, искащи да и придадат един „чист, по-висш произход“ от този на инстинктите, Ницшевият стремеж няма нищо общо.
Той смята човешките възгледи за резултат на природни сили, както естествоизпитателят обяснява устройството на окото от взаимодействието на природни сили. Обяснение на духовното развитие на човечеството от особени нравствени цели, идеали, от нравствен световен ред той възприема също така малко, както малко съвременният естествоизпитател приема обяснението, че природата е изградила окото по определен начин поради факта, че е имала намерение да създаде зрителен орган за организма. Във всеки идеал Ницше вижда само израз на инстинкт, който търси по определен начин своето удовлетворение така, както естествоизпитателят вижда в целесъобразното устройство на един орган резултата на органични закони на развитието. Ако все още има естествоизпитатели и философи, които отричат всяко творение на природата според цели, но се придържат към нравствения идеализъм и виждат в историята осъществяването на божествена воля, на идеален ред на нещата, това представлява инстинктивна половинчатост. На такива личности им липсва верният поглед за правилната преценка на духовни събития, докато те показват такъв при наблюдението на природни събития.
към текста >>
На такива лич
нос
ти им липсва верният поглед за правилната преценка на духовни събития, докато те показват такъв при наблюдението на природни събития.
С разбирането на идеалистите, приписващи на истината самостоятелна стойност, искащи да и придадат един „чист, по-висш произход“ от този на инстинктите, Ницшевият стремеж няма нищо общо. Той смята човешките възгледи за резултат на природни сили, както естествоизпитателят обяснява устройството на окото от взаимодействието на природни сили. Обяснение на духовното развитие на човечеството от особени нравствени цели, идеали, от нравствен световен ред той възприема също така малко, както малко съвременният естествоизпитател приема обяснението, че природата е изградила окото по определен начин поради факта, че е имала намерение да създаде зрителен орган за организма. Във всеки идеал Ницше вижда само израз на инстинкт, който търси по определен начин своето удовлетворение така, както естествоизпитателят вижда в целесъобразното устройство на един орган резултата на органични закони на развитието. Ако все още има естествоизпитатели и философи, които отричат всяко творение на природата според цели, но се придържат към нравствения идеализъм и виждат в историята осъществяването на божествена воля, на идеален ред на нещата, това представлява инстинктивна половинчатост.
На такива личности им липсва верният поглед за правилната преценка на духовни събития, докато те показват такъв при наблюдението на природни събития.
Когато човек вярва, че преследва идеал, който не произлиза от действителността, той вярва в това само защото не познава инстинкта, от който произлиза този идеал. Ницше е антиидеалист в смисъла, в който модерният естествоизпитател е противник на приемането на цели, които природата трябва да реализира. Той говори за нравствени цели също толкова малко, колкото естествоизпитателят говори за природни цели. Ницше не смята за по-мъдро да се каже, че човек трябва да осъществи даден нравствен идеал, отколкото да се обясни, че бикът има рога, за да може да боде. Той смята едното, както и другото твърдение за продукт на мироглед, говорещ за „божествено провидение“, за „мъдра сила“, вместо за природни действия.
към текста >>
Когато човек вярва, че преследва идеал, който не произлиза от действител
нос
тта, той вярва в това само защото не познава инстинкта, от който произлиза този идеал.
Той смята човешките възгледи за резултат на природни сили, както естествоизпитателят обяснява устройството на окото от взаимодействието на природни сили. Обяснение на духовното развитие на човечеството от особени нравствени цели, идеали, от нравствен световен ред той възприема също така малко, както малко съвременният естествоизпитател приема обяснението, че природата е изградила окото по определен начин поради факта, че е имала намерение да създаде зрителен орган за организма. Във всеки идеал Ницше вижда само израз на инстинкт, който търси по определен начин своето удовлетворение така, както естествоизпитателят вижда в целесъобразното устройство на един орган резултата на органични закони на развитието. Ако все още има естествоизпитатели и философи, които отричат всяко творение на природата според цели, но се придържат към нравствения идеализъм и виждат в историята осъществяването на божествена воля, на идеален ред на нещата, това представлява инстинктивна половинчатост. На такива личности им липсва верният поглед за правилната преценка на духовни събития, докато те показват такъв при наблюдението на природни събития.
Когато човек вярва, че преследва идеал, който не произлиза от действителността, той вярва в това само защото не познава инстинкта, от който произлиза този идеал.
Ницше е антиидеалист в смисъла, в който модерният естествоизпитател е противник на приемането на цели, които природата трябва да реализира. Той говори за нравствени цели също толкова малко, колкото естествоизпитателят говори за природни цели. Ницше не смята за по-мъдро да се каже, че човек трябва да осъществи даден нравствен идеал, отколкото да се обясни, че бикът има рога, за да може да боде. Той смята едното, както и другото твърдение за продукт на мироглед, говорещ за „божествено провидение“, за „мъдра сила“, вместо за природни действия. Такъв мироглед е като спирачка за всяко здраво мислене, той създава гъста, идеалистична мъгла, която пречи на естественото, насочено към разглеждане на действителността зрение да наблюдава световните събития.
към текста >>
Такъв мироглед е като спирачка за всяко здраво мислене, той създава гъста, идеалистична мъгла, която пречи на естественото, насочено към разглеждане на действител
нос
тта зрение да наблюдава световните събития.
Когато човек вярва, че преследва идеал, който не произлиза от действителността, той вярва в това само защото не познава инстинкта, от който произлиза този идеал. Ницше е антиидеалист в смисъла, в който модерният естествоизпитател е противник на приемането на цели, които природата трябва да реализира. Той говори за нравствени цели също толкова малко, колкото естествоизпитателят говори за природни цели. Ницше не смята за по-мъдро да се каже, че човек трябва да осъществи даден нравствен идеал, отколкото да се обясни, че бикът има рога, за да може да боде. Той смята едното, както и другото твърдение за продукт на мироглед, говорещ за „божествено провидение“, за „мъдра сила“, вместо за природни действия.
Такъв мироглед е като спирачка за всяко здраво мислене, той създава гъста, идеалистична мъгла, която пречи на естественото, насочено към разглеждане на действителността зрение да наблюдава световните събития.
Накрая той притъпява напълно усета за реалност. Когато Ницше повежда духовна битка, той не иска да опровергава чуждите мнения като такива, но го прави, защото тези мнения водят към вредни, противоестествени инстинкти, с които иска да се бори. При това той има намерение, каквото има всеки, който се бори срещу вредно природно действие или унищожава някакво вредно природно същество. Той гради не чрез „убеждаващата“ сила на истината, а въз основа на убедеността си, че ще победи противника, който, за разлика от него, притежава нездрави и вредни инстинкти. За него е достатъчно оправдание за такава борба, ако инстинктите му усетят тези на противника като вредни.
към текста >>
Накрая той притъпява напълно усета за реал
нос
т.
Ницше е антиидеалист в смисъла, в който модерният естествоизпитател е противник на приемането на цели, които природата трябва да реализира. Той говори за нравствени цели също толкова малко, колкото естествоизпитателят говори за природни цели. Ницше не смята за по-мъдро да се каже, че човек трябва да осъществи даден нравствен идеал, отколкото да се обясни, че бикът има рога, за да може да боде. Той смята едното, както и другото твърдение за продукт на мироглед, говорещ за „божествено провидение“, за „мъдра сила“, вместо за природни действия. Такъв мироглед е като спирачка за всяко здраво мислене, той създава гъста, идеалистична мъгла, която пречи на естественото, насочено към разглеждане на действителността зрение да наблюдава световните събития.
Накрая той притъпява напълно усета за реалност.
Когато Ницше повежда духовна битка, той не иска да опровергава чуждите мнения като такива, но го прави, защото тези мнения водят към вредни, противоестествени инстинкти, с които иска да се бори. При това той има намерение, каквото има всеки, който се бори срещу вредно природно действие или унищожава някакво вредно природно същество. Той гради не чрез „убеждаващата“ сила на истината, а въз основа на убедеността си, че ще победи противника, който, за разлика от него, притежава нездрави и вредни инстинкти. За него е достатъчно оправдание за такава борба, ако инстинктите му усетят тези на противника като вредни. Не вярва, че трябва да се бори за някаква идея в ролята на неин защитник, а се бори, защото инстинктите му го подтикват към това.
към текста >>
Той гради не чрез „убеждаващата“ сила на истината, а въз основа на убеде
нос
тта си, че ще победи противника, който, за разлика от него, притежава нездрави и вредни инстинкти.
Той смята едното, както и другото твърдение за продукт на мироглед, говорещ за „божествено провидение“, за „мъдра сила“, вместо за природни действия. Такъв мироглед е като спирачка за всяко здраво мислене, той създава гъста, идеалистична мъгла, която пречи на естественото, насочено към разглеждане на действителността зрение да наблюдава световните събития. Накрая той притъпява напълно усета за реалност. Когато Ницше повежда духовна битка, той не иска да опровергава чуждите мнения като такива, но го прави, защото тези мнения водят към вредни, противоестествени инстинкти, с които иска да се бори. При това той има намерение, каквото има всеки, който се бори срещу вредно природно действие или унищожава някакво вредно природно същество.
Той гради не чрез „убеждаващата“ сила на истината, а въз основа на убедеността си, че ще победи противника, който, за разлика от него, притежава нездрави и вредни инстинкти.
За него е достатъчно оправдание за такава борба, ако инстинктите му усетят тези на противника като вредни. Не вярва, че трябва да се бори за някаква идея в ролята на неин защитник, а се бори, защото инстинктите му го подтикват към това. Това не е по-различно при всяка духовна битка. Обикновено борците са също толкова малко съзнателни за действителните си подбуди, колкото философите за своята „воля за власт“ или последователите на нравствения световен ред за естествените причини на нравствените си идеали. Те вярват, че се борят само мнения срещу мнения и покриват действителните си мотиви под мантията на понятия.
към текста >>
Който иска да нарече това цинизъм, може да го направи, но не трябва да отрича факта, че във всяка човешка дей
нос
т не действа нищо друго освен такъв цинизъм и че всички мрежи на идеалистични илюзии са изплетени от този цинизъм.
Обикновено борците са също толкова малко съзнателни за действителните си подбуди, колкото философите за своята „воля за власт“ или последователите на нравствения световен ред за естествените причини на нравствените си идеали. Те вярват, че се борят само мнения срещу мнения и покриват действителните си мотиви под мантията на понятия. Също така те не посочват инстинктите на противника, които са им несимпатични, вероятно не ги осъзнават. Накратко, силите, които действително застават враждебно едни срещу други, не се проявяват толкова често. Ницше посочва инстинктите на противника, които са му неприятни, както и инстинктите, с които той им се противопоставя.
Който иска да нарече това цинизъм, може да го направи, но не трябва да отрича факта, че във всяка човешка дейност не действа нищо друго освен такъв цинизъм и че всички мрежи на идеалистични илюзии са изплетени от този цинизъм.
------------------------ * Превод на стиховете: Христо Маринов. – Бел. ред.
към текста >>
42.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Същ
нос
тта на всеки човешки стремеж, както при всяко живо същество, се проявява в задоволяване на изградените от природата пориви и инстинкти по най-добрия начин.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ 10.
Същността на всеки човешки стремеж, както при всяко живо същество, се проявява в задоволяване на изградените от природата пориви и инстинкти по най-добрия начин.
Когато човек се стреми към добродетелност, справедливост, познание и изкуство, тогава се случва това, защото добродетелност, справедливост и т.н. са средство, чрез което човешките инстинкти могат да се развиват съобразно своята природа. Без такова средство инстинктите биха залинели. Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н.
към текста >>
Когато човек се стреми към добродетел
нос
т, справедливост, познание и изкуство, тогава се случва това, защото добродетел
нос
т, справедливост и т.н.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ 10. Същността на всеки човешки стремеж, както при всяко живо същество, се проявява в задоволяване на изградените от природата пориви и инстинкти по най-добрия начин.
Когато човек се стреми към добродетелност, справедливост, познание и изкуство, тогава се случва това, защото добродетелност, справедливост и т.н.
са средство, чрез което човешките инстинкти могат да се развиват съобразно своята природа. Без такова средство инстинктите биха залинели. Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях.
към текста >>
Особе
нос
т на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стой
нос
т.
10. Същността на всеки човешки стремеж, както при всяко живо същество, се проявява в задоволяване на изградените от природата пориви и инстинкти по най-добрия начин. Когато човек се стреми към добродетелност, справедливост, познание и изкуство, тогава се случва това, защото добродетелност, справедливост и т.н. са средство, чрез което човешките инстинкти могат да се развиват съобразно своята природа. Без такова средство инстинктите биха залинели.
Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност.
Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост.
към текста >>
Те нямат стой
нос
т заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стой
нос
т поради факта, че е устремен към някакво идеално благо.
са средство, чрез което човешките инстинкти могат да се развиват съобразно своята природа. Без такова средство инстинктите биха залинели. Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях.
Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо.
Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост. Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си. Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел. Изнамира неестествена причина за идеалите си.
към текста >>
Той се освобождава от основите на действител
нос
тта и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел.
заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост. Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си.
Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел.
Изнамира неестествена причина за идеалите си. Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“. Той смята себе си за добър човек тогава, когато уж му се е удало да укроти своя егоизъм, което значи своите естествени инстинкти, и да следва безкористно някаква идеална цел. На такъв идеалист му се струва неблагороден и „лош“ някой човек, който не е достигнал до такова себепревъзмогване.
към текста >>
Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потреб
нос
тите на живота.
Ако човек просто имаше здрави инстинкти и ги определяше съгласно своите идеали, тогава теоретичната заблуда за произхода на тези идеали не би била вредна. Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява. Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване. Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел. Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал.
Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота.
Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума. Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате. Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него.
към текста >>
Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в лич
нос
тта му сили, а живее според наложен на природата му образец.
Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява. Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване. Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел. Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал. Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота.
Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец.
Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума. Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате. Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него. Реално имаме само отделния човек и нагоните и инстинктите на този отделен човек.
към текста >>
Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възмож
нос
т да стане подобен на него.
Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума. Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате.
Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него.
Реално имаме само отделния човек и нагоните и инстинктите на този отделен човек. Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена личност, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му. Отделният човек не е „завършен“, ако се самозаблуждава и става подобен на някакъв образец, а когато реализира това, което напира за реализация в него. Човешката дейност не съдържа смисъл, ако служи на безлична, външна цел, тя има смисъл в самата себе си. В нездравото отвръщане на човека от инстинктите антиидеалистът ще види още едно инстинктивно проявление.
към текста >>
Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена лич
нос
т, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му.
Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума. Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате. Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него. Реално имаме само отделния човек и нагоните и инстинктите на този отделен човек.
Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена личност, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му.
Отделният човек не е „завършен“, ако се самозаблуждава и става подобен на някакъв образец, а когато реализира това, което напира за реализация в него. Човешката дейност не съдържа смисъл, ако служи на безлична, външна цел, тя има смисъл в самата себе си. В нездравото отвръщане на човека от инстинктите антиидеалистът ще види още едно инстинктивно проявление. Той знае, че човек може да се противопоставя на инстинктите само от инстинкт. Той ще се бори обаче срещу отвръщането от инстинктите така, както лекарят се бори с някоя болест, въпреки че знае, че тя е произлязла естествено от определени причини.
към текста >>
Човешката дей
нос
т не съдържа смисъл, ако служи на безлична, външна цел, тя има смисъл в самата себе си.
Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате. Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него. Реално имаме само отделния човек и нагоните и инстинктите на този отделен човек. Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена личност, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му. Отделният човек не е „завършен“, ако се самозаблуждава и става подобен на някакъв образец, а когато реализира това, което напира за реализация в него.
Човешката дейност не съдържа смисъл, ако служи на безлична, външна цел, тя има смисъл в самата себе си.
В нездравото отвръщане на човека от инстинктите антиидеалистът ще види още едно инстинктивно проявление. Той знае, че човек може да се противопоставя на инстинктите само от инстинкт. Той ще се бори обаче срещу отвръщането от инстинктите така, както лекарят се бори с някоя болест, въпреки че знае, че тя е произлязла естествено от определени причини. Не трябва да се отправя към антиидеалиста възражението: ти смяташ, че всичко, към което човек се стреми и всички идеали са естествено възникнали, но въпреки това се бориш с идеализма. Разбира се, идеали възникват също така естествено, както и болести, но здравият се бори с идеализма, както и с болестта.
към текста >>
Да се живее естествено е по-здравословно, отколкото да се преследват идеали, които не произлизат от действител
нос
тта.
Не трябва да се отправя към антиидеалиста възражението: ти смяташ, че всичко, към което човек се стреми и всички идеали са естествено възникнали, но въпреки това се бориш с идеализма. Разбира се, идеали възникват също така естествено, както и болести, но здравият се бори с идеализма, както и с болестта. Идеалистът обаче смята идеалите за нещо, което трябва да бъде пазено и за което трябва да се полагат грижи. Вярата, че човекът става завършен едва когато служи на „по-висши“ цели, е, според мнението на Ницше, нещо, което трябва да се превъзмогне. Човек трябва да погледне в себе си и да осъзнае, че той е създал идеали само за да служи на самия себе си.
Да се живее естествено е по-здравословно, отколкото да се преследват идеали, които не произлизат от действителността.
Човекът, който не служи на безлични цели, а търси целта и смисъла на своето съществуване в самия себе си и прави от това своя добродетел, служеща за разгръщане на личната му сила, на осъществяването на личната му сила - този човек е поставен от Ницше по-високо от безкористния идеалист. Тъкмо това провъзгласява той чрез своя „Заратустра“. Суверенната индивидуалност, която знае, че може да живее само чрез своята природа и вижда целта си в съответстващ на същността й житейски образ, представлява за Ницше свръхчовекът, който е противоположност на човека, вярващ, че животът му е подарък, за да служи на някаква намираща се извън самия него цел. Свръхчовекът е човек, който приема да живее естествено, учи Заратустра. Заратустра учи хората да разглеждат добродетелите си като свои творения.
към текста >>
Суверенната индивидуал
нос
т, която знае, че може да живее само чрез своята природа и вижда целта си в съответстващ на същ
нос
тта й житейски образ, представлява за Ницше свръхчовекът, който е противополож
нос
т на човека, вярващ, че животът му е подарък, за да служи на някаква намираща се извън самия него цел.
Вярата, че човекът става завършен едва когато служи на „по-висши“ цели, е, според мнението на Ницше, нещо, което трябва да се превъзмогне. Човек трябва да погледне в себе си и да осъзнае, че той е създал идеали само за да служи на самия себе си. Да се живее естествено е по-здравословно, отколкото да се преследват идеали, които не произлизат от действителността. Човекът, който не служи на безлични цели, а търси целта и смисъла на своето съществуване в самия себе си и прави от това своя добродетел, служеща за разгръщане на личната му сила, на осъществяването на личната му сила - този човек е поставен от Ницше по-високо от безкористния идеалист. Тъкмо това провъзгласява той чрез своя „Заратустра“.
Суверенната индивидуалност, която знае, че може да живее само чрез своята природа и вижда целта си в съответстващ на същността й житейски образ, представлява за Ницше свръхчовекът, който е противоположност на човека, вярващ, че животът му е подарък, за да служи на някаква намираща се извън самия него цел.
Свръхчовекът е човек, който приема да живее естествено, учи Заратустра. Заратустра учи хората да разглеждат добродетелите си като свои творения. Той им заповядва да презират онези, които поставят добродетелите си по-високо от самите себе си. Заратустра избира самотата, за да се освободи от смирението, с което хората се кланят пред своите добродетели. Той се връща отново сред хората, когато се е научил да презира добродетелите, обуздаващи живота и не желаещи да му служат.
към текста >>
Заратустра вече не спи, за да сънува идеали, той е един буден, който се изправя свободен пред действител
нос
тта.
Той им заповядва да презират онези, които поставят добродетелите си по-високо от самите себе си. Заратустра избира самотата, за да се освободи от смирението, с което хората се кланят пред своите добродетели. Той се връща отново сред хората, когато се е научил да презира добродетелите, обуздаващи живота и не желаещи да му служат. Сега той се движи леко като танцьор, защото следва само себе си и своята воля и не зачита предначертанията на добродетелите. Вече не му тежи на плещите вярата, че не е правилно да следва само себе си.
Заратустра вече не спи, за да сънува идеали, той е един буден, който се изправя свободен пред действителността.
За него е кална река човекът, който е загубил себе си и лежи в прахта на своите творения. Свръхчовекът за него е море, което приема тази река, без само да стане нечисто. Защото свръхчовекът е открил сам себе си, разпознавал се е като господар и творец на добродетелите си. Заратустра е изживял величието, че за него всяка добродетел се е превърнала в погнуса, поставяна над човека. „Какво е най-великото, което можете да преживеете?
към текста >>
Когато всеки има едни и същи потреб
нос
ти, тогава никой не нарушава чуждата хармония.
Мигът, в който и щастието ви ще се превърне в погнуса, както и вашият разум, и вашата добродетел.“25 Мъдростта на Заратустра не е в смисъла на „модерните образовани“. Те искат да направят всички хора еднакви. Когато всички се устремят към една цел, казват те, тогава ще има удовлетворение и щастие на земята. Човек трябва да контролира, съветват те, личните си желания и да служи само на общочовешкото, на всеобщото щастие. Тогава ще се възцарят на земята мир и покой.
Когато всеки има едни и същи потребности, тогава никой не нарушава чуждата хармония.
Не индивидуални цели, а веднъж установени шаблони трябва да се следват в живота. Трябва да изчезне отделният живот и всички да станат членове на един всеобщ световен ред. „Без пастир и едно стадо! Всеки иска едно и също, всеки е като другите: който чувства друго, влиза доброволно в лудницата. „Някога светът беше луд“, казват най-изтънчените и примигват.
към текста >>
Той чува своеобразни тонове, прозвучаващи от вътреш
нос
тта на лич
нос
тта, когато човекът стои настрана от пазарския шум, където някой само преповтаря думите на другиго.
Всеки иска едно и също, всеки е като другите: който чувства друго, влиза доброволно в лудницата. „Някога светът беше луд“, казват най-изтънчените и примигват. Човекът е мъдър и знае всичко, що е станало: тъй няма причина да се присмива. Все още спори, ала скоро се помирява; иначе ще получи стомашно разстройство.“26 Заратустра е бил твърде дълго отшелник, за да придобие такава мъдрост.
Той чува своеобразни тонове, прозвучаващи от вътрешността на личността, когато човекът стои настрана от пазарския шум, където някой само преповтаря думите на другиго.
И той желае да възвести на хората: „Слушайте гласовете, прозвучаващи единствено във всеки един от вас. Защото само те са естествени, само те казват на всекиго какво може.“ Враг на живота, на чистия и пълнокръвен живот е този, който оставя тези гласове да прозвучат нечути и се вслушва във всеобщия крясък на тълпата. На приятелите на равенството между хората Заратустра не желае да говори. Те биха могли да го разберат само погрешно.
към текста >>
Заратустра цени мъдростта, защото тя учи човека, търсещ трънливите пътеки на действител
нос
тта, да познае от какво се нуждае за живота.
Думите му са валидни не за тълпа, която търси всеобща цел, а за спътници, които като него вървят по собствен път. Само те го разбират, защото знаят, че не иска да каже: вижте, това е свръхчовекът, станете като него, а: вижте, аз се търсех; това съм аз, както ви уча; вървете и се търсете така, тогава ще имате свръхчовека. „На отшелници ще пея песента си... и който още има уши за нечутото, ще му разкажа за моето щастие, за да прелее сърцето му.“27 Две животни - змията, като най-мъдрото, и орелът, като най-гордото животно - следват Заратустра. Те са символите на неговите инстинкти.
Заратустра цени мъдростта, защото тя учи човека, търсещ трънливите пътеки на действителността, да познае от какво се нуждае за живота.
Гордостта също обича Заратустра, защото тя поражда човешкото себеуважение, чрез което човек стига до разглеждане на себе си като смисъл и цел на своето битие. Гордият не поставя мъдростта си и добродетелта си над себе си. Гордостта предпазва човека от себезабравяне поради „по-висши, по-святи“ цели. Заратустра би желал да загуби по-скоро мъдростта си, отколкото гордостта си. Защото мъдростта, която все още не е съпровождана от гордост, не се разглежда като човешко дело.
към текста >>
Той търси мярка, за да измери стой
нос
тта на нещата.
Идва времето, когато духът осъзнава, че никакъв бог не му говори. Тогава иска да стане свободен и господар в своя собствен свят. Той търси някакво ръководно начало за съдбата си. Той вече не пита мировия дух как трябва да направлява живота си. Ала вече е устремен към един здрав закон, към едно свято „ти трябва“.
Той търси мярка, за да измери стойността на нещата.
Търси отличителен знак за доброто и злото. Той трябва да даде на живота ми правило, което не зависи от мен и от моята воля, тъй говори духът на това ниво. На това правило трябва да се подчиня. Свободен съм, смята духът, но само свободен, за да следвам такова правило. И това ниво преминава духът.
към текста >>
Добродетелният прави не това, което иска поривът му, а това, което му
нос
и душевен мир.
Ще изневерявам ли? Ще бъда ли изкушен от жената на ближния? Всичко това се съгласува зле с добрия сън... Мир с Бога и съседа: тъй иска добрият сън. А също мир с дявола на съседа! Иначе нощем той ще те навести.“30
Добродетелният прави не това, което иска поривът му, а това, което му носи душевен мир.
Той живее, за да може да мечтае за живота в покой. Още по-добре му е, когато сънят му, който той нарича душевен мир, не е притесняван от никакъв сън. Това значи: най-доброто за добродетелния е, когато той отнякъде получава правилата за дейността си и може да се наслаждава на своя покой. „Неговата мъдрост означава: будувай, за да спиш добре. И наистина, ако животът нямаше смисъл и ако трябваше да избера безсмислието, за мен това щеше да бъде най-достойното избрано безсмислие“, казва Заратустра.
към текста >>
Това значи: най-доброто за добродетелния е, когато той отнякъде получава правилата за дей
нос
тта си и може да се наслаждава на своя покой.
А също мир с дявола на съседа! Иначе нощем той ще те навести.“30 Добродетелният прави не това, което иска поривът му, а това, което му носи душевен мир. Той живее, за да може да мечтае за живота в покой. Още по-добре му е, когато сънят му, който той нарича душевен мир, не е притесняван от никакъв сън.
Това значи: най-доброто за добродетелния е, когато той отнякъде получава правилата за дейността си и може да се наслаждава на своя покой.
„Неговата мъдрост означава: будувай, за да спиш добре. И наистина, ако животът нямаше смисъл и ако трябваше да избера безсмислието, за мен това щеше да бъде най-достойното избрано безсмислие“, казва Заратустра. И за Заратустра е имало време, когато е вярвал, че един живеещ извън света дух, един бог е създал света. Един недоволен, страдащ бог е имал предвид Заратустра. За да получи удовлетворение, за да се освободи от страданието си, бог е създал света, някога така е мислел Заратустра.
към текста >>
„На една нова гордост ме научи моят Аз, на нея уча хората: повече да не заравят глава в пясъка на небесните неща, а свободно да
нос
ят тази земна глава, която твори смисъла на земята!
„Ах, братя мои, този бог, когото аз създадох, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове! “31 Заратустра се е научил да използва сетивата си и да разглежда света. И е станал доволен от света, мислите му вече не витаят в отвъдното. Сляп е бил някога и не е можел да вижда света, защото е търсил своето благо извън света. Но Заратустра се е научил да вижда и е познал, че светът има смисъл в самия себе си.
„На една нова гордост ме научи моят Аз, на нея уча хората: повече да не заравят глава в пясъка на небесните неща, а свободно да носят тази земна глава, която твори смисъла на земята!
“32 15. Идеалистите са разделили човека на тяло и душа, разделили са битието на идея и реалност. Те са придали на душата, духа и идеята особена стойност, за да могат така повече да презрат реалността и тялото. Заратустра обаче казва: само една реалност, само едно тяло има, а душата е нещо притурено към тялото, идеята е само нещо притурено към реалността.
към текста >>
Идеалистите са разделили човека на тяло и душа, разделили са битието на идея и реал
нос
т.
Сляп е бил някога и не е можел да вижда света, защото е търсил своето благо извън света. Но Заратустра се е научил да вижда и е познал, че светът има смисъл в самия себе си. „На една нова гордост ме научи моят Аз, на нея уча хората: повече да не заравят глава в пясъка на небесните неща, а свободно да носят тази земна глава, която твори смисъла на земята! “32 15.
Идеалистите са разделили човека на тяло и душа, разделили са битието на идея и реалност.
Те са придали на душата, духа и идеята особена стойност, за да могат така повече да презрат реалността и тялото. Заратустра обаче казва: само една реалност, само едно тяло има, а душата е нещо притурено към тялото, идеята е само нещо притурено към реалността. Едно единство са тялото и душата на човека; от един корен израстват тялото и духът. Затова духът е тук, защото тук е тялото, което има сили да развива духа. Както растенията развиват цветовете, така тялото развива духа.
към текста >>
Те са придали на душата, духа и идеята особена стой
нос
т, за да могат така повече да презрат реал
нос
тта и тялото.
Но Заратустра се е научил да вижда и е познал, че светът има смисъл в самия себе си. „На една нова гордост ме научи моят Аз, на нея уча хората: повече да не заравят глава в пясъка на небесните неща, а свободно да носят тази земна глава, която твори смисъла на земята! “32 15. Идеалистите са разделили човека на тяло и душа, разделили са битието на идея и реалност.
Те са придали на душата, духа и идеята особена стойност, за да могат така повече да презрат реалността и тялото.
Заратустра обаче казва: само една реалност, само едно тяло има, а душата е нещо притурено към тялото, идеята е само нещо притурено към реалността. Едно единство са тялото и душата на човека; от един корен израстват тялото и духът. Затова духът е тук, защото тук е тялото, което има сили да развива духа. Както растенията развиват цветовете, така тялото развива духа. „Зад твоите мисли и чувства, братко, стои могъщ повелител, един непознат мъдрец, който се зове себе-същност.
към текста >>
Заратустра обаче казва: само една реал
нос
т, само едно тяло има, а душата е нещо притурено към тялото, идеята е само нещо притурено към реал
нос
тта.
„На една нова гордост ме научи моят Аз, на нея уча хората: повече да не заравят глава в пясъка на небесните неща, а свободно да носят тази земна глава, която твори смисъла на земята! “32 15. Идеалистите са разделили човека на тяло и душа, разделили са битието на идея и реалност. Те са придали на душата, духа и идеята особена стойност, за да могат така повече да презрат реалността и тялото.
Заратустра обаче казва: само една реалност, само едно тяло има, а душата е нещо притурено към тялото, идеята е само нещо притурено към реалността.
Едно единство са тялото и душата на човека; от един корен израстват тялото и духът. Затова духът е тук, защото тук е тялото, което има сили да развива духа. Както растенията развиват цветовете, така тялото развива духа. „Зад твоите мисли и чувства, братко, стои могъщ повелител, един непознат мъдрец, който се зове себе-същност. В тялото ти живее той, твоето тяло е той.“33 Който открива смисъл в реалното, той търси духа, душата в реалността, търси разумното в реалността; който смята реалността за бездуховна, за „просто природна“, за „груба“, само той придава на духа и на душата някакво особено битие.
към текста >>
„Зад твоите мисли и чувства, братко, стои могъщ повелител, един непознат мъдрец, който се зове себе-същ
нос
т.
Те са придали на душата, духа и идеята особена стойност, за да могат така повече да презрат реалността и тялото. Заратустра обаче казва: само една реалност, само едно тяло има, а душата е нещо притурено към тялото, идеята е само нещо притурено към реалността. Едно единство са тялото и душата на човека; от един корен израстват тялото и духът. Затова духът е тук, защото тук е тялото, което има сили да развива духа. Както растенията развиват цветовете, така тялото развива духа.
„Зад твоите мисли и чувства, братко, стои могъщ повелител, един непознат мъдрец, който се зове себе-същност.
В тялото ти живее той, твоето тяло е той.“33 Който открива смисъл в реалното, той търси духа, душата в реалността, търси разумното в реалността; който смята реалността за бездуховна, за „просто природна“, за „груба“, само той придава на духа и на душата някакво особено битие. Той прави от реалността просто обиталище на духа. На такъв човек обаче му липсва смисълът за възприятие на самия дух. Само защото не вижда духа в реалността, той го търси другаде. „В твоето тяло има повече разум, отколкото в най-голямата ти мъдрост.
към текста >>
В тялото ти живее той, твоето тяло е той.“33 Който открива смисъл в реалното, той търси духа, душата в реал
нос
тта, търси разумното в реал
нос
тта; който смята реал
нос
тта за бездуховна, за „просто природна“, за „груба“, само той придава на духа и на душата някакво особено битие.
Заратустра обаче казва: само една реалност, само едно тяло има, а душата е нещо притурено към тялото, идеята е само нещо притурено към реалността. Едно единство са тялото и душата на човека; от един корен израстват тялото и духът. Затова духът е тук, защото тук е тялото, което има сили да развива духа. Както растенията развиват цветовете, така тялото развива духа. „Зад твоите мисли и чувства, братко, стои могъщ повелител, един непознат мъдрец, който се зове себе-същност.
В тялото ти живее той, твоето тяло е той.“33 Който открива смисъл в реалното, той търси духа, душата в реалността, търси разумното в реалността; който смята реалността за бездуховна, за „просто природна“, за „груба“, само той придава на духа и на душата някакво особено битие.
Той прави от реалността просто обиталище на духа. На такъв човек обаче му липсва смисълът за възприятие на самия дух. Само защото не вижда духа в реалността, той го търси другаде. „В твоето тяло има повече разум, отколкото в най-голямата ти мъдрост. Тялото представлява огромна мъдрост, множество с един смисъл, война и мир, стадо и пастир.
към текста >>
Той прави от реал
нос
тта просто обиталище на духа.
Едно единство са тялото и душата на човека; от един корен израстват тялото и духът. Затова духът е тук, защото тук е тялото, което има сили да развива духа. Както растенията развиват цветовете, така тялото развива духа. „Зад твоите мисли и чувства, братко, стои могъщ повелител, един непознат мъдрец, който се зове себе-същност. В тялото ти живее той, твоето тяло е той.“33 Който открива смисъл в реалното, той търси духа, душата в реалността, търси разумното в реалността; който смята реалността за бездуховна, за „просто природна“, за „груба“, само той придава на духа и на душата някакво особено битие.
Той прави от реалността просто обиталище на духа.
На такъв човек обаче му липсва смисълът за възприятие на самия дух. Само защото не вижда духа в реалността, той го търси другаде. „В твоето тяло има повече разум, отколкото в най-голямата ти мъдрост. Тялото представлява огромна мъдрост, множество с един смисъл, война и мир, стадо и пастир. Инструмент на тялото ти е също твоят малък разум, братко мой, който наричаш „дух“, инструмент и играчка на твоя велик разум.“34
към текста >>
Само защото не вижда духа в реал
нос
тта, той го търси другаде.
Както растенията развиват цветовете, така тялото развива духа. „Зад твоите мисли и чувства, братко, стои могъщ повелител, един непознат мъдрец, който се зове себе-същност. В тялото ти живее той, твоето тяло е той.“33 Който открива смисъл в реалното, той търси духа, душата в реалността, търси разумното в реалността; който смята реалността за бездуховна, за „просто природна“, за „груба“, само той придава на духа и на душата някакво особено битие. Той прави от реалността просто обиталище на духа. На такъв човек обаче му липсва смисълът за възприятие на самия дух.
Само защото не вижда духа в реалността, той го търси другаде.
„В твоето тяло има повече разум, отколкото в най-голямата ти мъдрост. Тялото представлява огромна мъдрост, множество с един смисъл, война и мир, стадо и пастир. Инструмент на тялото ти е също твоят малък разум, братко мой, който наричаш „дух“, инструмент и играчка на твоя велик разум.“34 Глупак е този, който къса пъпката от растението и вярва, че откъснатата пъпка ще се развие до плод. Глупак е също така този, който отделя духа от природата и вярва, че един такъв отделен дух може да твори.
към текста >>
Що за идеали са създали тези презрители на реал
нос
тта?
Глупак е този, който къса пъпката от растението и вярва, че откъснатата пъпка ще се развие до плод. Глупак е също така този, който отделя духа от природата и вярва, че един такъв отделен дух може да твори. Хора с болни инстинкти са приели разделението между дух и тяло. Един болен инстинкт може само да каже: моето царство не е от този свят35. Царството на един здрав инстинкт е само този свят.
Що за идеали са създали тези презрители на реалността?
Нека ги видим, идеалите на аскетите, които казват: отвърнете поглед от настоящето и погледнете към от-въдното! Какво означават аскетичните идеали? С този въпрос и с предположенията, с които ни отговаря, Ницше ни кара да погледнем в дълбочина в неговото неудовлетворено от западната по-нова култура сърце. („Към генеалогията на морала“, Трета част) Когато някой творец, например като Рихард Вагнер, в последния етап на своето творчество се превръща в привърженик на аскетичен идеал, това не е от голямо значение.
към текста >>
Той гледа отгоре надолу към своите реал
нос
ти.
Какво означават аскетичните идеали? С този въпрос и с предположенията, с които ни отговаря, Ницше ни кара да погледнем в дълбочина в неговото неудовлетворено от западната по-нова култура сърце. („Към генеалогията на морала“, Трета част) Когато някой творец, например като Рихард Вагнер, в последния етап на своето творчество се превръща в привърженик на аскетичен идеал, това не е от голямо значение. Творецът поставя живота си над своите творби.
Той гледа отгоре надолу към своите реалности.
Той твори реалности, които не са неговата реалност. „Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реалност, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално. Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер. Дотогава музиката за него е изразно средство, което се нуждае от нещо, на което да придаде израз, нуждае се от драмата. В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във връзка с операта, е, „че едно средство на израза (музиката) се превръща в цел, а целта на израза {драмата} - в средство.“36
към текста >>
Той твори реал
нос
ти, които не са неговата реал
нос
т.
С този въпрос и с предположенията, с които ни отговаря, Ницше ни кара да погледнем в дълбочина в неговото неудовлетворено от западната по-нова култура сърце. („Към генеалогията на морала“, Трета част) Когато някой творец, например като Рихард Вагнер, в последния етап на своето творчество се превръща в привърженик на аскетичен идеал, това не е от голямо значение. Творецът поставя живота си над своите творби. Той гледа отгоре надолу към своите реалности.
Той твори реалности, които не са неговата реалност.
„Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реалност, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално. Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер. Дотогава музиката за него е изразно средство, което се нуждае от нещо, на което да придаде израз, нуждае се от драмата. В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във връзка с операта, е, „че едно средство на израза (музиката) се превръща в цел, а целта на израза {драмата} - в средство.“36 След като се запознава с учението на Шопенхауер за музиката37, той развива друг възглед.
към текста >>
„Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реал
нос
т, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално.
(„Към генеалогията на морала“, Трета част) Когато някой творец, например като Рихард Вагнер, в последния етап на своето творчество се превръща в привърженик на аскетичен идеал, това не е от голямо значение. Творецът поставя живота си над своите творби. Той гледа отгоре надолу към своите реалности. Той твори реалности, които не са неговата реалност.
„Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реалност, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално.
Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер. Дотогава музиката за него е изразно средство, което се нуждае от нещо, на което да придаде израз, нуждае се от драмата. В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във връзка с операта, е, „че едно средство на израза (музиката) се превръща в цел, а целта на израза {драмата} - в средство.“36 След като се запознава с учението на Шопенхауер за музиката37, той развива друг възглед. Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни говори същността на нещата.
към текста >>
Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни говори същ
нос
тта на нещата.
„Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реалност, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално. Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер. Дотогава музиката за него е изразно средство, което се нуждае от нещо, на което да придаде израз, нуждае се от драмата. В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във връзка с операта, е, „че едно средство на израза (музиката) се превръща в цел, а целта на израза {драмата} - в средство.“36 След като се запознава с учението на Шопенхауер за музиката37, той развива друг възглед.
Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни говори същността на нещата.
Вечната воля, която живее във всички неща, се въплъщава в останалите изкуства само в отраженията им, в идеите. Музиката не е прост образ на волята, в нея волята се изразява непосредствено. Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено. Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното. Този възглед въздейства върху Рихард Вагнер.
към текста >>
Музиката
нос
и, според Шопенхауер, послания от отвъдното.
След като се запознава с учението на Шопенхауер за музиката37, той развива друг възглед. Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни говори същността на нещата. Вечната воля, която живее във всички неща, се въплъщава в останалите изкуства само в отраженията им, в идеите. Музиката не е прост образ на волята, в нея волята се изразява непосредствено. Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено.
Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното.
Този възглед въздейства върху Рихард Вагнер. Той вече не приема музиката за израз-но средство на реални човешки страдания, както те са въплътени в драмата, а за „един вид мундщук за нещата в себе си, за телефон на отвъдното“. Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове. „Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката. Чудно ли е, че един ден накрая той изговаряше аскетични идеали!...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 5)
към текста >>
Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действител
нос
тта в тонове.
Музиката не е прост образ на волята, в нея волята се изразява непосредствено. Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено. Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното. Този възглед въздейства върху Рихард Вагнер. Той вече не приема музиката за израз-но средство на реални човешки страдания, както те са въплътени в драмата, а за „един вид мундщук за нещата в себе си, за телефон на отвъдното“.
Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове.
„Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката. Чудно ли е, че един ден накрая той изговаряше аскетични идеали!...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 5) Ако Вагнер просто бе променил възгледа си за значението на музиката, Ницше нямаше да има причина да го упрекне в нещо. Тогава Ницше можеше да каже високо: освен своите творби Вагнер създаде също така и всевъзможни погрешни теории за изкуството. Фактът, че Вагнер в последния етап на своето творчество е въплътил в творбите си Шопенхауеровата вяра в отвъдното, че е употребил музиката за прослава на проклятието над реалността, е против вкуса на Ницше.
към текста >>
Фактът, че Вагнер в последния етап на своето творчество е въплътил в творбите си Шопенхауеровата вяра в отвъдното, че е употребил музиката за прослава на проклятието над реал
нос
тта, е против вкуса на Ницше.
Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове. „Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката. Чудно ли е, че един ден накрая той изговаряше аскетични идеали!...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 5) Ако Вагнер просто бе променил възгледа си за значението на музиката, Ницше нямаше да има причина да го упрекне в нещо. Тогава Ницше можеше да каже високо: освен своите творби Вагнер създаде също така и всевъзможни погрешни теории за изкуството.
Фактът, че Вагнер в последния етап на своето творчество е въплътил в творбите си Шопенхауеровата вяра в отвъдното, че е употребил музиката за прослава на проклятието над реалността, е против вкуса на Ницше.
Но „Случаят Вагнер“ не означава нищо, ако се касае за смисъла на прославянето на отвъдното за сметка на настоящето, ако става дума за значението на аскетичните идеали. Творците не стоят върху собствените си крака. Както Рихард Вагнер е зависим от Шопенхауер, така са били всички творци „във всички времена прислужници на някакъв морал, на някаква философия или религия.“38 Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични идеали. Те го правят, подтиквани от един дълбок инстинкт.
към текста >>
Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реал
нос
тта и защитават аскетични идеали.
Тогава Ницше можеше да каже високо: освен своите творби Вагнер създаде също така и всевъзможни погрешни теории за изкуството. Фактът, че Вагнер в последния етап на своето творчество е въплътил в творбите си Шопенхауеровата вяра в отвъдното, че е употребил музиката за прослава на проклятието над реалността, е против вкуса на Ницше. Но „Случаят Вагнер“ не означава нищо, ако се касае за смисъла на прославянето на отвъдното за сметка на настоящето, ако става дума за значението на аскетичните идеали. Творците не стоят върху собствените си крака. Както Рихард Вагнер е зависим от Шопенхауер, така са били всички творци „във всички времена прислужници на някакъв морал, на някаква философия или религия.“38
Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични идеали.
Те го правят, подтиквани от един дълбок инстинкт. Шопенхауер предава този инстинкт чрез описанието, което прави за създаването и насладата от една художествена творба. „Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете. Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40 Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа.
към текста >>
„Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същ
нос
тта на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете.
Творците не стоят върху собствените си крака. Както Рихард Вагнер е зависим от Шопенхауер, така са били всички творци „във всички времена прислужници на някакъв морал, на някаква философия или религия.“38 Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични идеали. Те го правят, подтиквани от един дълбок инстинкт. Шопенхауер предава този инстинкт чрез описанието, което прави за създаването и насладата от една художествена творба.
„Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете.
Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40 Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа. Ницше му противопоставя друго описание, „което е направил един истински зрител и артист - Стендал“41, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*. Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа. Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството.
към текста >>
Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стой
нос
тта на изкуството.
„Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете. Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40 Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа. Ницше му противопоставя друго описание, „което е направил един истински зрител и артист - Стендал“41, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*. Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа.
Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството.
Кант изисква от хубавото произведение на изкуството42 да се харесва без интерес, което значи, че трябва да ни извиси от реалния живот и да се превърне в чисто духовна наслада. Какво търси философът в насладата от изкуството? Освобождение от действителността. Чрез художествената творба философът е преминал в чуждо на реалността настроение. Така той се отрича от своя основен инстинкт.
към текста >>
Освобождение от действител
нос
тта.
Ницше му противопоставя друго описание, „което е направил един истински зрител и артист - Стендал“41, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*. Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа. Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството. Кант изисква от хубавото произведение на изкуството42 да се харесва без интерес, което значи, че трябва да ни извиси от реалния живот и да се превърне в чисто духовна наслада. Какво търси философът в насладата от изкуството?
Освобождение от действителността.
Чрез художествената творба философът е преминал в чуждо на реалността настроение. Така той се отрича от своя основен инстинкт. Философът се чувства най-добре в миговете, в които може да се освободи от действителността. Възгледът му за естетическата наслада показва, че той не обича действителността. Отдаденият на живота зрител не иска това от творбата, казват философите в своите теории, а само каквото на тях им е присъщо.
към текста >>
Чрез художествената творба философът е преминал в чуждо на реал
нос
тта настроение.
Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа. Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството. Кант изисква от хубавото произведение на изкуството42 да се харесва без интерес, което значи, че трябва да ни извиси от реалния живот и да се превърне в чисто духовна наслада. Какво търси философът в насладата от изкуството? Освобождение от действителността.
Чрез художествената творба философът е преминал в чуждо на реалността настроение.
Така той се отрича от своя основен инстинкт. Философът се чувства най-добре в миговете, в които може да се освободи от действителността. Възгледът му за естетическата наслада показва, че той не обича действителността. Отдаденият на живота зрител не иска това от творбата, казват философите в своите теории, а само каквото на тях им е присъщо. За философа отричането на живота е много благоприятно.
към текста >>
Философът се чувства най-добре в миговете, в които може да се освободи от действител
нос
тта.
Кант изисква от хубавото произведение на изкуството42 да се харесва без интерес, което значи, че трябва да ни извиси от реалния живот и да се превърне в чисто духовна наслада. Какво търси философът в насладата от изкуството? Освобождение от действителността. Чрез художествената творба философът е преминал в чуждо на реалността настроение. Така той се отрича от своя основен инстинкт.
Философът се чувства най-добре в миговете, в които може да се освободи от действителността.
Възгледът му за естетическата наслада показва, че той не обича действителността. Отдаденият на живота зрител не иска това от творбата, казват философите в своите теории, а само каквото на тях им е присъщо. За философа отричането на живота е много благоприятно. Той не желае действителността да пресича кривите му мисловни пътеки. Мисленето вирее по-добре, когато философът се отвръща от живота.
към текста >>
Възгледът му за естетическата наслада показва, че той не обича действител
нос
тта.
Какво търси философът в насладата от изкуството? Освобождение от действителността. Чрез художествената творба философът е преминал в чуждо на реалността настроение. Така той се отрича от своя основен инстинкт. Философът се чувства най-добре в миговете, в които може да се освободи от действителността.
Възгледът му за естетическата наслада показва, че той не обича действителността.
Отдаденият на живота зрител не иска това от творбата, казват философите в своите теории, а само каквото на тях им е присъщо. За философа отричането на живота е много благоприятно. Той не желае действителността да пресича кривите му мисловни пътеки. Мисленето вирее по-добре, когато философът се отвръща от живота. И не е чудно, че този философски основен инстинкт се превръща във враждебно на живота настроение.
към текста >>
Той не желае действител
нос
тта да пресича кривите му мисловни пътеки.
Така той се отрича от своя основен инстинкт. Философът се чувства най-добре в миговете, в които може да се освободи от действителността. Възгледът му за естетическата наслада показва, че той не обича действителността. Отдаденият на живота зрител не иска това от творбата, казват философите в своите теории, а само каквото на тях им е присъщо. За философа отричането на живота е много благоприятно.
Той не желае действителността да пресича кривите му мисловни пътеки.
Мисленето вирее по-добре, когато философът се отвръща от живота. И не е чудно, че този философски основен инстинкт се превръща във враждебно на живота настроение. Ние виждаме развито такова настроение при мнозина философи. И е разбираемо, че философът е превърнал своята антипатия към живота в учение и иска всички хора да признаят това учение. Шопенхауер го прави.
към текста >>
Той смята, че шумът на света смущава мисловната му дей
нос
т.
Мисленето вирее по-добре, когато философът се отвръща от живота. И не е чудно, че този философски основен инстинкт се превръща във враждебно на живота настроение. Ние виждаме развито такова настроение при мнозина философи. И е разбираемо, че философът е превърнал своята антипатия към живота в учение и иска всички хора да признаят това учение. Шопенхауер го прави.
Той смята, че шумът на света смущава мисловната му дейност.
Чувства, че най-добре може да се размишлява за действителността, когато се избяга от нея. Същевременно е забравил, че всяко мислене за действителността има стойност само когато произлиза от същата тази действителност. Той не взима под внимание факта, че оттеглянето на философа от реалността може да се случи само за да могат възникналите далеч от живота философски мисли да служат още по-добре на същия този живот. Когато философът иска да натрапи на цялото човечество основния инстинкт, който е благоприятстващ само за него като философ, той се превръща във враг на живота. Философът, който разглежда бягството от света не като средство за създаване на градивни мисли, а като цел, може да създава само безстойностни неща.
към текста >>
Чувства, че най-добре може да се размишлява за действител
нос
тта, когато се избяга от нея.
И не е чудно, че този философски основен инстинкт се превръща във враждебно на живота настроение. Ние виждаме развито такова настроение при мнозина философи. И е разбираемо, че философът е превърнал своята антипатия към живота в учение и иска всички хора да признаят това учение. Шопенхауер го прави. Той смята, че шумът на света смущава мисловната му дейност.
Чувства, че най-добре може да се размишлява за действителността, когато се избяга от нея.
Същевременно е забравил, че всяко мислене за действителността има стойност само когато произлиза от същата тази действителност. Той не взима под внимание факта, че оттеглянето на философа от реалността може да се случи само за да могат възникналите далеч от живота философски мисли да служат още по-добре на същия този живот. Когато философът иска да натрапи на цялото човечество основния инстинкт, който е благоприятстващ само за него като философ, той се превръща във враг на живота. Философът, който разглежда бягството от света не като средство за създаване на градивни мисли, а като цел, може да създава само безстойностни неща. Истинският философ, от една страна, избягва действителността, за да се потопи, от друга страна, по-дълбоко в нея.
към текста >>
Същевременно е забравил, че всяко мислене за действител
нос
тта има стой
нос
т само когато произлиза от същата тази действител
нос
т.
Ние виждаме развито такова настроение при мнозина философи. И е разбираемо, че философът е превърнал своята антипатия към живота в учение и иска всички хора да признаят това учение. Шопенхауер го прави. Той смята, че шумът на света смущава мисловната му дейност. Чувства, че най-добре може да се размишлява за действителността, когато се избяга от нея.
Същевременно е забравил, че всяко мислене за действителността има стойност само когато произлиза от същата тази действителност.
Той не взима под внимание факта, че оттеглянето на философа от реалността може да се случи само за да могат възникналите далеч от живота философски мисли да служат още по-добре на същия този живот. Когато философът иска да натрапи на цялото човечество основния инстинкт, който е благоприятстващ само за него като философ, той се превръща във враг на живота. Философът, който разглежда бягството от света не като средство за създаване на градивни мисли, а като цел, може да създава само безстойностни неща. Истинският философ, от една страна, избягва действителността, за да се потопи, от друга страна, по-дълбоко в нея. Разбираемо е обаче, че този основен инстинкт може да подведе философа да вярва, че бягството от света като такова има стойност.
към текста >>
Той не взима под внимание факта, че оттеглянето на философа от реал
нос
тта може да се случи само за да могат възникналите далеч от живота философски мисли да служат още по-добре на същия този живот.
И е разбираемо, че философът е превърнал своята антипатия към живота в учение и иска всички хора да признаят това учение. Шопенхауер го прави. Той смята, че шумът на света смущава мисловната му дейност. Чувства, че най-добре може да се размишлява за действителността, когато се избяга от нея. Същевременно е забравил, че всяко мислене за действителността има стойност само когато произлиза от същата тази действителност.
Той не взима под внимание факта, че оттеглянето на философа от реалността може да се случи само за да могат възникналите далеч от живота философски мисли да служат още по-добре на същия този живот.
Когато философът иска да натрапи на цялото човечество основния инстинкт, който е благоприятстващ само за него като философ, той се превръща във враг на живота. Философът, който разглежда бягството от света не като средство за създаване на градивни мисли, а като цел, може да създава само безстойностни неща. Истинският философ, от една страна, избягва действителността, за да се потопи, от друга страна, по-дълбоко в нея. Разбираемо е обаче, че този основен инстинкт може да подведе философа да вярва, че бягството от света като такова има стойност. Тогава философът се превръща в адвокат на отрицанието на света.
към текста >>
Философът, който разглежда бягството от света не като средство за създаване на градивни мисли, а като цел, може да създава само безстой
нос
тни неща.
Той смята, че шумът на света смущава мисловната му дейност. Чувства, че най-добре може да се размишлява за действителността, когато се избяга от нея. Същевременно е забравил, че всяко мислене за действителността има стойност само когато произлиза от същата тази действителност. Той не взима под внимание факта, че оттеглянето на философа от реалността може да се случи само за да могат възникналите далеч от живота философски мисли да служат още по-добре на същия този живот. Когато философът иска да натрапи на цялото човечество основния инстинкт, който е благоприятстващ само за него като философ, той се превръща във враг на живота.
Философът, който разглежда бягството от света не като средство за създаване на градивни мисли, а като цел, може да създава само безстойностни неща.
Истинският философ, от една страна, избягва действителността, за да се потопи, от друга страна, по-дълбоко в нея. Разбираемо е обаче, че този основен инстинкт може да подведе философа да вярва, че бягството от света като такова има стойност. Тогава философът се превръща в адвокат на отрицанието на света. Той учи на отричане от живота, на аскетичен идеал. Той смята: „Един истински аскетизъм... едно твърдо и радостно отрицание на най-добрата воля принадлежи към благоприятните изисквания на най-висшата духовност, също така към нейните най-естествени последици.
към текста >>
Истинският философ, от една страна, избягва действител
нос
тта, за да се потопи, от друга страна, по-дълбоко в нея.
Чувства, че най-добре може да се размишлява за действителността, когато се избяга от нея. Същевременно е забравил, че всяко мислене за действителността има стойност само когато произлиза от същата тази действителност. Той не взима под внимание факта, че оттеглянето на философа от реалността може да се случи само за да могат възникналите далеч от живота философски мисли да служат още по-добре на същия този живот. Когато философът иска да натрапи на цялото човечество основния инстинкт, който е благоприятстващ само за него като философ, той се превръща във враг на живота. Философът, който разглежда бягството от света не като средство за създаване на градивни мисли, а като цел, може да създава само безстойностни неща.
Истинският философ, от една страна, избягва действителността, за да се потопи, от друга страна, по-дълбоко в нея.
Разбираемо е обаче, че този основен инстинкт може да подведе философа да вярва, че бягството от света като такова има стойност. Тогава философът се превръща в адвокат на отрицанието на света. Той учи на отричане от живота, на аскетичен идеал. Той смята: „Един истински аскетизъм... едно твърдо и радостно отрицание на най-добрата воля принадлежи към благоприятните изисквания на най-висшата духовност, също така към нейните най-естествени последици. Така че от самото начало не е изненадващо, че аскетичният идеал тъкмо от философите не е третиран никога без някои възражения.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 9)
към текста >>
Разбираемо е обаче, че този основен инстинкт може да подведе философа да вярва, че бягството от света като такова има стой
нос
т.
Същевременно е забравил, че всяко мислене за действителността има стойност само когато произлиза от същата тази действителност. Той не взима под внимание факта, че оттеглянето на философа от реалността може да се случи само за да могат възникналите далеч от живота философски мисли да служат още по-добре на същия този живот. Когато философът иска да натрапи на цялото човечество основния инстинкт, който е благоприятстващ само за него като философ, той се превръща във враг на живота. Философът, който разглежда бягството от света не като средство за създаване на градивни мисли, а като цел, може да създава само безстойностни неща. Истинският философ, от една страна, избягва действителността, за да се потопи, от друга страна, по-дълбоко в нея.
Разбираемо е обаче, че този основен инстинкт може да подведе философа да вярва, че бягството от света като такова има стойност.
Тогава философът се превръща в адвокат на отрицанието на света. Той учи на отричане от живота, на аскетичен идеал. Той смята: „Един истински аскетизъм... едно твърдо и радостно отрицание на най-добрата воля принадлежи към благоприятните изисквания на най-висшата духовност, също така към нейните най-естествени последици. Така че от самото начало не е изненадващо, че аскетичният идеал тъкмо от философите не е третиран никога без някои възражения.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 9) 17.
към текста >>
Той смята: „Един истински аскетизъм... едно твърдо и радостно отрицание на най-добрата воля принадлежи към благоприятните изисквания на най-висшата духов
нос
т, също така към нейните най-естествени последици.
Философът, който разглежда бягството от света не като средство за създаване на градивни мисли, а като цел, може да създава само безстойностни неща. Истинският философ, от една страна, избягва действителността, за да се потопи, от друга страна, по-дълбоко в нея. Разбираемо е обаче, че този основен инстинкт може да подведе философа да вярва, че бягството от света като такова има стойност. Тогава философът се превръща в адвокат на отрицанието на света. Той учи на отричане от живота, на аскетичен идеал.
Той смята: „Един истински аскетизъм... едно твърдо и радостно отрицание на най-добрата воля принадлежи към благоприятните изисквания на най-висшата духовност, също така към нейните най-естествени последици.
Така че от самото начало не е изненадващо, че аскетичният идеал тъкмо от философите не е третиран никога без някои възражения.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 9) 17. Друг произход имат аскетичните идеали на свещениците. Каквото възниква при философа чрез разрастване на естествен нагон, изгражда основния идеал на проповедническата дейност. Проповедникът вижда заблуда в отдаването на човека на реалния живот.
към текста >>
Каквото възниква при философа чрез разрастване на естествен нагон, изгражда основния идеал на проповедническата дей
нос
т.
Той учи на отричане от живота, на аскетичен идеал. Той смята: „Един истински аскетизъм... едно твърдо и радостно отрицание на най-добрата воля принадлежи към благоприятните изисквания на най-висшата духовност, също така към нейните най-естествени последици. Така че от самото начало не е изненадващо, че аскетичният идеал тъкмо от философите не е третиран никога без някои възражения.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 9) 17. Друг произход имат аскетичните идеали на свещениците.
Каквото възниква при философа чрез разрастване на естествен нагон, изгражда основния идеал на проповедническата дейност.
Проповедникът вижда заблуда в отдаването на човека на реалния живот. Той иска от човека да омаловажава този живот за сметка на друг, който се ръководи от по-висши, не просто природни сили. Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля. Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът.
към текста >>
Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креатив
нос
т, дей
нос
т, азовост, себич
нос
т и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си.
Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля. Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга.
Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си.
Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“. Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното. То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си. Сега забележете. Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си.
към текста >>
Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случай
нос
т или отражение, привид
нос
т, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“.
Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си.
Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“.
Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното. То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си. Сега забележете. Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си. Какво друго е направил дяволът или в какво се състои неговото падение и отричане, освен във факта да приеме, че той също е нещо и че това нещо е негово и че на него му принадлежи също нещо?
към текста >>
И този характер е противополож
нос
тта на това, което Ницше означава като стой
нос
тно и достойно в живота.
Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си. Какво друго е направил дяволът или в какво се състои неговото падение и отричане, освен във факта да приеме, че той също е нещо и че това нещо е негово и че на него му принадлежи също нещо? Това приемане и неговият Аз, и неговото Мен, и неговото На мен, и неговото Мое са били негово отричане и падение... защото всичко, което се смята за добро или трябва да се нарече добро, не принадлежи на никого, освен на вечното истинско добро, което е самият Бог, и който го мисли за свое, върши несправедливост и е срещу самия Бог.“ („Немска теология“, 4 глава, трето издание, превод на Пфайфер.) Тези изречения изразяват възгледа на всеки проповедник. Те изразяват истинския характер на проповедничеството.
И този характер е противоположността на това, което Ницше означава като стойностно и достойно в живота.
Стойностният тип човек иска всичко, което той е, само чрез самия себе си. Той иска всичко, което смята и нарича добро, да не принадлежи на никого, освен на самия него. Но този посредствен възглед не е изключение. „Той е един от най-разпространените и най-старите факти, които съществуват. Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността.
към текста >>
Стой
нос
тният тип човек иска всичко, което той е, само чрез самия себе си.
Какво друго е направил дяволът или в какво се състои неговото падение и отричане, освен във факта да приеме, че той също е нещо и че това нещо е негово и че на него му принадлежи също нещо? Това приемане и неговият Аз, и неговото Мен, и неговото На мен, и неговото Мое са били негово отричане и падение... защото всичко, което се смята за добро или трябва да се нарече добро, не принадлежи на никого, освен на вечното истинско добро, което е самият Бог, и който го мисли за свое, върши несправедливост и е срещу самия Бог.“ („Немска теология“, 4 глава, трето издание, превод на Пфайфер.) Тези изречения изразяват възгледа на всеки проповедник. Те изразяват истинския характер на проповедничеството. И този характер е противоположността на това, което Ницше означава като стойностно и достойно в живота.
Стойностният тип човек иска всичко, което той е, само чрез самия себе си.
Той иска всичко, което смята и нарича добро, да не принадлежи на никого, освен на самия него. Но този посредствен възглед не е изключение. „Той е един от най-разпространените и най-старите факти, които съществуват. Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността. Аскетичният проповедник е утешител и лекар на онези, които страдат в живота.
към текста >>
Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действител
нос
тта.
И този характер е противоположността на това, което Ницше означава като стойностно и достойно в живота. Стойностният тип човек иска всичко, което той е, само чрез самия себе си. Той иска всичко, което смята и нарича добро, да не принадлежи на никого, освен на самия него. Но този посредствен възглед не е изключение. „Той е един от най-разпространените и най-старите факти, които съществуват.
Прочетено от далечно небесно тяло, написаното с главни букви за нашето земно съществуване може би би ни довело до заключението, че земята е наистина аскетична звезда, кът за недоволни, високомерни и противни създания, които не могат да се освободят от дълбокото неудовлетворение от себе си, от земята, от целия живот.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 11) Затова аскетичният проповедник представлява необходимост, тъй като голяма част от хората страдат от „задръжки и слабост“ на жизнените сили, защото страдат от действителността.
Аскетичният проповедник е утешител и лекар на онези, които страдат в живота. Той ги утешава, като им казва, че този живот, в който страдат, не е истинският живот. Истинският живот за онези, които страдат в настоящия, е много по-лесно достижим, отколкото за здравите, които са зависими от него и са му се отдали. Чрез такива изказвания проповедникът култивира презрението, оклеветяването на реалния живот. Накрая той създава убеждението, което гласи, че за да се достигне истинският живот, трябва да се отрече настоящият живот.
към текста >>
Затова той представя силните като такива, които водят безстой
нос
тен и недостоен живот, и твърдят, че истинският живот е достъпен само за страдалите в земния живот.
Чрез такива изказвания проповедникът култивира презрението, оклеветяването на реалния живот. Накрая той създава убеждението, което гласи, че за да се достигне истинският живот, трябва да се отрече настоящият живот. В разпространяването на това убеждение аскетичният проповедник търси своята сила. Чрез култивирането на това убеждение той елиминира щастливите, които получават силата си от природата. Тази омраза, която би трябвало да се проявява чрез факта, че слабите водят продължителна унищожителна битка срещу силните, проповедникът иска да я потисне.
Затова той представя силните като такива, които водят безстойностен и недостоен живот, и твърдят, че истинският живот е достъпен само за страдалите в земния живот.
„Аскетичният проповедник трябва да бъде признат като предопределения спасител, пастир и застъпник на болното стадо. По този начин разбираме неговата огромна историческа мисия. Господството над страдащи е неговото царство, към него е насочен инстинктът му, в него е изкуството му, в него са майсторството му и начинът му на щастие.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 15) Не е чудно, че подобен начин на мислене накрая води до това, неговите привърженици не само да презират живота, а и да работят за унищожението му. Когато се казва на хората, че само страдащият, слабият може да достигне действително един по-висш живот, тогава те започват да търсят страданието и слабостта.
към текста >>
Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи, основани на вярата, и се придържа само към действител
нос
тта.
Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт. Трудът на Ницше достига връхната си точка благодарение на факта, че противопоставя на това учение нещо друго, един възглед за здравото и сполучливото. Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал. 18. Също и в поддръжниците на съвременната наука е вкоренен аскетичният идеал.
Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи, основани на вярата, и се придържа само към действителността.
За нея е реално само това, което може да се преброи, изчисли, претегли, види и хване. Фактът, че по този начин „битието се принизява до сервилно аритметическо упражнение и математическа игра“, е безразличен на съвременните учени. („Веселата наука“, § 373) Такъв учен не си приписва право да интерпретира преминаващите пред сетивата и разума му световни събития, така че той да властва със своето мислене. Той казва, че истината трябва да е независима от интерпретациите му, че няма работа с истината, а трябва да оставя световните явления да му я диктуват. До какво е достигнала съвременната наука, съдържаща цялата организация на световните явления, е казал един привърженик на тази наука, Рихард Веле46, в една наскоро излязла книга: „Какво би могъл да открие накрая като отговор духът, който наблюдава света и прехвърля в себе си въпросите за същността и целта на всичко случващо се?
към текста >>
До какво е достигнала съвременната наука, съдържаща цялата организация на световните явления, е казал един привърженик на тази наука, Рихард Веле46, в една наскоро излязла книга: „Какво би могъл да открие накрая като отговор духът, който наблюдава света и прехвърля в себе си въпросите за същ
нос
тта и целта на всичко случващо се?
Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи, основани на вярата, и се придържа само към действителността. За нея е реално само това, което може да се преброи, изчисли, претегли, види и хване. Фактът, че по този начин „битието се принизява до сервилно аритметическо упражнение и математическа игра“, е безразличен на съвременните учени. („Веселата наука“, § 373) Такъв учен не си приписва право да интерпретира преминаващите пред сетивата и разума му световни събития, така че той да властва със своето мислене. Той казва, че истината трябва да е независима от интерпретациите му, че няма работа с истината, а трябва да оставя световните явления да му я диктуват.
До какво е достигнала съвременната наука, съдържаща цялата организация на световните явления, е казал един привърженик на тази наука, Рихард Веле46, в една наскоро излязла книга: „Какво би могъл да открие накрая като отговор духът, който наблюдава света и прехвърля в себе си въпросите за същността и целта на всичко случващо се?
Ще се случи, че той, както въображаемо е застанал в противоречие с околния свят, ще се разтвори и в бягство от събития, ще се слее с всички събития. Той няма да „познава“ повече света, ще каже, че вече не е сигурен дали тези, които знаят, съществуват, или те са просто събития. Всичко се случват наистина по такъв начин, че понятието на едно знание може да се изведе прибързано и необосновано. И нагоре се стрелват „понятия“, за да донесат светлина на събитията, но те са блуждаещи огньове, души на желанията за знание, окаяни, очевидно нищо не казващи постулати на една празна форма на знанието. Непознати фактори трябва да управляват в промяната.
към текста >>
Събитията са воалът на действител
нос
тта.“
Той няма да „познава“ повече света, ще каже, че вече не е сигурен дали тези, които знаят, съществуват, или те са просто събития. Всичко се случват наистина по такъв начин, че понятието на едно знание може да се изведе прибързано и необосновано. И нагоре се стрелват „понятия“, за да донесат светлина на събитията, но те са блуждаещи огньове, души на желанията за знание, окаяни, очевидно нищо не казващи постулати на една празна форма на знанието. Непознати фактори трябва да управляват в промяната. Природата им е потънала в мрак.
Събитията са воалът на действителността.“
Съвременните учени не мислят за това, че човешката личност може да открие смисъл в събитията на действителността и да замести непознатите фактори, действащи в промяната на случките, със собственото действие. Те не искат да интерпретират бягството от явленията чрез идеите, произхождащи от личността им. Искат просто да наблюдават явленията и да ги описват, но не и да ги обясняват. Искат да останат при фактите и не позволяват на творческата фантазия да си създаде от действителността подреден в себе си образ. Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината.
към текста >>
Съвременните учени не мислят за това, че човешката лич
нос
т може да открие смисъл в събитията на действител
нос
тта и да замести непознатите фактори, действащи в промяната на случките, със собственото действие.
Всичко се случват наистина по такъв начин, че понятието на едно знание може да се изведе прибързано и необосновано. И нагоре се стрелват „понятия“, за да донесат светлина на събитията, но те са блуждаещи огньове, души на желанията за знание, окаяни, очевидно нищо не казващи постулати на една празна форма на знанието. Непознати фактори трябва да управляват в промяната. Природата им е потънала в мрак. Събитията са воалът на действителността.“
Съвременните учени не мислят за това, че човешката личност може да открие смисъл в събитията на действителността и да замести непознатите фактори, действащи в промяната на случките, със собственото действие.
Те не искат да интерпретират бягството от явленията чрез идеите, произхождащи от личността им. Искат просто да наблюдават явленията и да ги описват, но не и да ги обясняват. Искат да останат при фактите и не позволяват на творческата фантазия да си създаде от действителността подреден в себе си образ. Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината. Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка.
към текста >>
Те не искат да интерпретират бягството от явленията чрез идеите, произхождащи от лич
нос
тта им.
И нагоре се стрелват „понятия“, за да донесат светлина на събитията, но те са блуждаещи огньове, души на желанията за знание, окаяни, очевидно нищо не казващи постулати на една празна форма на знанието. Непознати фактори трябва да управляват в промяната. Природата им е потънала в мрак. Събитията са воалът на действителността.“ Съвременните учени не мислят за това, че човешката личност може да открие смисъл в събитията на действителността и да замести непознатите фактори, действащи в промяната на случките, със собственото действие.
Те не искат да интерпретират бягството от явленията чрез идеите, произхождащи от личността им.
Искат просто да наблюдават явленията и да ги описват, но не и да ги обясняват. Искат да останат при фактите и не позволяват на творческата фантазия да си създаде от действителността подреден в себе си образ. Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината. Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка. Предпочитат безличната преценка пред нещо, оцветено чрез духа на личността.
към текста >>
Искат да останат при фактите и не позволяват на творческата фантазия да си създаде от действител
нос
тта подреден в себе си образ.
Природата им е потънала в мрак. Събитията са воалът на действителността.“ Съвременните учени не мислят за това, че човешката личност може да открие смисъл в събитията на действителността и да замести непознатите фактори, действащи в промяната на случките, със собственото действие. Те не искат да интерпретират бягството от явленията чрез идеите, произхождащи от личността им. Искат просто да наблюдават явленията и да ги описват, но не и да ги обясняват.
Искат да останат при фактите и не позволяват на творческата фантазия да си създаде от действителността подреден в себе си образ.
Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината. Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка. Предпочитат безличната преценка пред нещо, оцветено чрез духа на личността. При своите наблюдения те биха желали напълно да изключат личността. Аскетичният идеал е нещото, което владее фанатиците на фактическото.
към текста >>
Предпочитат безличната преценка пред нещо, оцветено чрез духа на лич
нос
тта.
Те не искат да интерпретират бягството от явленията чрез идеите, произхождащи от личността им. Искат просто да наблюдават явленията и да ги описват, но не и да ги обясняват. Искат да останат при фактите и не позволяват на творческата фантазия да си създаде от действителността подреден в себе си образ. Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината. Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка.
Предпочитат безличната преценка пред нещо, оцветено чрез духа на личността.
При своите наблюдения те биха желали напълно да изключат личността. Аскетичният идеал е нещото, което владее фанатиците на фактическото. Те искат истина, която се намира отвъд личното индивидуално мнение. Не ги касае какво човек може „да вложи чрез въображението си“ в нещата. „Истината“ за тях е нещо абсолютно съвършено, Бог.
към текста >>
При своите наблюдения те биха желали напълно да изключат лич
нос
тта.
Искат просто да наблюдават явленията и да ги описват, но не и да ги обясняват. Искат да останат при фактите и не позволяват на творческата фантазия да си създаде от действителността подреден в себе си образ. Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината. Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка. Предпочитат безличната преценка пред нещо, оцветено чрез духа на личността.
При своите наблюдения те биха желали напълно да изключат личността.
Аскетичният идеал е нещото, което владее фанатиците на фактическото. Те искат истина, която се намира отвъд личното индивидуално мнение. Не ги касае какво човек може „да вложи чрез въображението си“ в нещата. „Истината“ за тях е нещо абсолютно съвършено, Бог. Човек трябва да я открие, да й се отдаде, но не да я създава.
към текста >>
„Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последовател
нос
ти.
Сред тези съвременни учени се намират и атеистите. Тези атеисти обаче не са по-свободомислещи от своите съвременници, които вярват в Бог. Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог. Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“. Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог.
„Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности.
Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра. Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си. Истинският „свободомислещ“ отива още по-далеч. Той пита: „Какво е значението на цялата воля за истина? “ Истина за какво?
към текста >>
Хората със слаби познавателни инстинкти не се осмеляват от изграждащата понятия сила на лич
нос
тта си да придават значение на световните явления.
Цялата истина възниква благодарение на факта, че човекът размишлява над световните явления и си изгражда мисли за нещата. Човекът е създател на истината. „Свободомислещият“ осъзнава, че създава истината. Той вече не разглежда истината като нещо, на което се подчинява, а я разглежда като неин създател. 19.
Хората със слаби познавателни инстинкти не се осмеляват от изграждащата понятия сила на личността си да придават значение на световните явления.
Те искат пред сетивата им да пристъпи „закономерността на природата“ като обективен факт. Един субективен, оформен според организацията на човешкия дух световен образ им се струва без стойност. Но простото наблюдение на световните събития ни предоставя само един световен образ без връзка и без детайли. На обикновения наблюдател на нещата никой обект или събитие не му се струва по-важно и значимо от друго. Недоразвитият орган на един организъм, който може би е без значение за развитието на живота, стои там точно със същата претенция за внимание, както и най-развитата част на организма, докато ние просто наблюдаваме обективните факти.
към текста >>
Те искат пред сетивата им да пристъпи „закономер
нос
тта на природата“ като обективен факт.
Човекът е създател на истината. „Свободомислещият“ осъзнава, че създава истината. Той вече не разглежда истината като нещо, на което се подчинява, а я разглежда като неин създател. 19. Хората със слаби познавателни инстинкти не се осмеляват от изграждащата понятия сила на личността си да придават значение на световните явления.
Те искат пред сетивата им да пристъпи „закономерността на природата“ като обективен факт.
Един субективен, оформен според организацията на човешкия дух световен образ им се струва без стойност. Но простото наблюдение на световните събития ни предоставя само един световен образ без връзка и без детайли. На обикновения наблюдател на нещата никой обект или събитие не му се струва по-важно и значимо от друго. Недоразвитият орган на един организъм, който може би е без значение за развитието на живота, стои там точно със същата претенция за внимание, както и най-развитата част на организма, докато ние просто наблюдаваме обективните факти. Причина и следствие са следващи едно след друго явления, които преливат едно в друго, без нещо да е разделено, докато ние просто наблюдаваме.
към текста >>
Един субективен, оформен според организацията на човешкия дух световен образ им се струва без стой
нос
т.
„Свободомислещият“ осъзнава, че създава истината. Той вече не разглежда истината като нещо, на което се подчинява, а я разглежда като неин създател. 19. Хората със слаби познавателни инстинкти не се осмеляват от изграждащата понятия сила на личността си да придават значение на световните явления. Те искат пред сетивата им да пристъпи „закономерността на природата“ като обективен факт.
Един субективен, оформен според организацията на човешкия дух световен образ им се струва без стойност.
Но простото наблюдение на световните събития ни предоставя само един световен образ без връзка и без детайли. На обикновения наблюдател на нещата никой обект или събитие не му се струва по-важно и значимо от друго. Недоразвитият орган на един организъм, който може би е без значение за развитието на живота, стои там точно със същата претенция за внимание, както и най-развитата част на организма, докато ние просто наблюдаваме обективните факти. Причина и следствие са следващи едно след друго явления, които преливат едно в друго, без нещо да е разделено, докато ние просто наблюдаваме. Когато с нашето мислене направим така, че преливащите едно в друго явления да се отделят и мисловно едно след друго да се свържат, може да се види една закономерна взаимовръзка.
към текста >>
Същество, което не може да мисли, няма да види тук причина и следствие, а само последовател
нос
т от явления.
Недоразвитият орган на един организъм, който може би е без значение за развитието на живота, стои там точно със същата претенция за внимание, както и най-развитата част на организма, докато ние просто наблюдаваме обективните факти. Причина и следствие са следващи едно след друго явления, които преливат едно в друго, без нещо да е разделено, докато ние просто наблюдаваме. Когато с нашето мислене направим така, че преливащите едно в друго явления да се отделят и мисловно едно след друго да се свържат, може да се види една закономерна взаимовръзка. Мисленето обявява едното явление за причина, а другото за следствие. Ние виждаме една дъждовна капка да пада върху почвата и да образува вдлъбнатинка.
Същество, което не може да мисли, няма да види тук причина и следствие, а само последователност от явления.
Едно мислещо същество изолира явленията, прави връзка между изолираните факти и означава единия факт като причина, а другия като следствие. Чрез наблюдението интелектът е подтикнат да създава мисли и да ги слее с наблюдаваните факти в смислен световен образ. Човек прави това, защото иска да владее мисловно сбора от наблюденията. Една противопоставяща му се безсъдържателност го притиска като непозната сила. Той се бори с тази сила, преодолява я, като я прави мислима.
към текста >>
Една противопоставяща му се безсъдържател
нос
т го притиска като непозната сила.
Ние виждаме една дъждовна капка да пада върху почвата и да образува вдлъбнатинка. Същество, което не може да мисли, няма да види тук причина и следствие, а само последователност от явления. Едно мислещо същество изолира явленията, прави връзка между изолираните факти и означава единия факт като причина, а другия като следствие. Чрез наблюдението интелектът е подтикнат да създава мисли и да ги слее с наблюдаваните факти в смислен световен образ. Човек прави това, защото иска да владее мисловно сбора от наблюденията.
Една противопоставяща му се безсъдържателност го притиска като непозната сила.
Той се бори с тази сила, преодолява я, като я прави мислима. Всяко броене, претегляне и изчисляване на явленията става поради същата причина. Това е волята за власт, която се преживява в порива за познание. (Аз представих в подробности процеса на познание в моите две книги „Истина и наука“ и „Философия на свободата“49.) Притъпеният и слаб интелект не иска да признае, че той самият интерпретира явленията като израз на стремежа си към власт.
към текста >>
(Аз представих в подроб
нос
ти процеса на познание в моите две книги „Истина и наука“ и „Философия на свободата“49.)
Човек прави това, защото иска да владее мисловно сбора от наблюденията. Една противопоставяща му се безсъдържателност го притиска като непозната сила. Той се бори с тази сила, преодолява я, като я прави мислима. Всяко броене, претегляне и изчисляване на явленията става поради същата причина. Това е волята за власт, която се преживява в порива за познание.
(Аз представих в подробности процеса на познание в моите две книги „Истина и наука“ и „Философия на свободата“49.)
Притъпеният и слаб интелект не иска да признае, че той самият интерпретира явленията като израз на стремежа си към власт. Той също смята своята интерпретация за обективен факт и пита: как човек може да открие такъв обективен факт в реалността? Например пита как става така, че интелектът разпознава в две последователно протичащи явления причина и следствие. Всички теоретици на познанието от Лок, Хюм, Кант до настоящето са се занимавали с този въпрос. Тънкото анализиране, което са употребявали в това изследване, е останало безплодно.
към текста >>
Той също смята своята интерпретация за обективен факт и пита: как човек може да открие такъв обективен факт в реал
нос
тта?
Той се бори с тази сила, преодолява я, като я прави мислима. Всяко броене, претегляне и изчисляване на явленията става поради същата причина. Това е волята за власт, която се преживява в порива за познание. (Аз представих в подробности процеса на познание в моите две книги „Истина и наука“ и „Философия на свободата“49.) Притъпеният и слаб интелект не иска да признае, че той самият интерпретира явленията като израз на стремежа си към власт.
Той също смята своята интерпретация за обективен факт и пита: как човек може да открие такъв обективен факт в реалността?
Например пита как става така, че интелектът разпознава в две последователно протичащи явления причина и следствие. Всички теоретици на познанието от Лок, Хюм, Кант до настоящето са се занимавали с този въпрос. Тънкото анализиране, което са употребявали в това изследване, е останало безплодно. Обяснението е дадено в стремежа на човешкия интелект към власт. Въпросът изобщо не е дали са възможни преценки и мисли за явленията.
към текста >>
“ („Отвъд доброто и злото“, § II) „Ние поначало сме склонни да твърдим, че най-погрешните преценки... са ни най-необходими, че не може да се живее без вяра в логически фикции, без измерване на реал
нос
тта с чисто измисления свят на безуслов
нос
тта, без постоянно фалшифициране на света чрез броя; че отказът от погрешни преценки би бил отказ от живота, отрицание на живота.“ („Отвъд доброто и злото“, § 4) На когото това изказване се струва парадоксално, нека си спомни колко плодотворно е приложението на геометрията към реал
нос
тта, въпреки че никъде в света няма истински геометрично правилни линии, повърх
нос
ти и др.
Обяснението е дадено в стремежа на човешкия интелект към власт. Въпросът изобщо не е дали са възможни преценки и мисли за явленията. Въпросът е дали има нужда човешкият интелект от такива преценки. И понеже има нужда, затова той ги прилага, а не защото те са възможни. Разчита се на това „да се разбере, че към целта за опазване на същества от нашия вид такива преценки наистина трябва да бъдат приети, въпреки че те, разбира се, биха могли да бъдат погрешни преценки!
“ („Отвъд доброто и злото“, § II) „Ние поначало сме склонни да твърдим, че най-погрешните преценки... са ни най-необходими, че не може да се живее без вяра в логически фикции, без измерване на реалността с чисто измисления свят на безусловността, без постоянно фалшифициране на света чрез броя; че отказът от погрешни преценки би бил отказ от живота, отрицание на живота.“ („Отвъд доброто и злото“, § 4) На когото това изказване се струва парадоксално, нека си спомни колко плодотворно е приложението на геометрията към реалността, въпреки че никъде в света няма истински геометрично правилни линии, повърхности и др.
Когато притъпеният и слаб интелект разбере, че всяка преценка за нещата произтича от самия него, образува се чрез него и се примесва с наблюденията, тогава той няма смелостта да я прилага откровено. Той казва, че преценките, направени по този начин, не могат да ни дадат познание за „истинската същност“ на нещата. Тази „истинска същност“ остава заключена за нашето познание. По още един начин слабият интелект иска да докаже, че чрез човешкото познание не може да се постигне нищо несъмнено. Той казва, че човек вижда, чува, изпробва нещата.
към текста >>
Той казва, че преценките, направени по този начин, не могат да ни дадат познание за „истинската същ
нос
т“ на нещата.
Въпросът е дали има нужда човешкият интелект от такива преценки. И понеже има нужда, затова той ги прилага, а не защото те са възможни. Разчита се на това „да се разбере, че към целта за опазване на същества от нашия вид такива преценки наистина трябва да бъдат приети, въпреки че те, разбира се, биха могли да бъдат погрешни преценки! “ („Отвъд доброто и злото“, § II) „Ние поначало сме склонни да твърдим, че най-погрешните преценки... са ни най-необходими, че не може да се живее без вяра в логически фикции, без измерване на реалността с чисто измисления свят на безусловността, без постоянно фалшифициране на света чрез броя; че отказът от погрешни преценки би бил отказ от живота, отрицание на живота.“ („Отвъд доброто и злото“, § 4) На когото това изказване се струва парадоксално, нека си спомни колко плодотворно е приложението на геометрията към реалността, въпреки че никъде в света няма истински геометрично правилни линии, повърхности и др. Когато притъпеният и слаб интелект разбере, че всяка преценка за нещата произтича от самия него, образува се чрез него и се примесва с наблюденията, тогава той няма смелостта да я прилага откровено.
Той казва, че преценките, направени по този начин, не могат да ни дадат познание за „истинската същност“ на нещата.
Тази „истинска същност“ остава заключена за нашето познание. По още един начин слабият интелект иска да докаже, че чрез човешкото познание не може да се постигне нищо несъмнено. Той казва, че човек вижда, чува, изпробва нещата. И това, което възприема, са впечатления върху неговите сетивни органи. Когато възприема един цвят, един звук, той може само да каже: Очите ми, ушите ми са предопределени да възприемат цветове и звуци по определен начин.
към текста >>
Тази „истинска същ
нос
т“ остава заключена за нашето познание.
И понеже има нужда, затова той ги прилага, а не защото те са възможни. Разчита се на това „да се разбере, че към целта за опазване на същества от нашия вид такива преценки наистина трябва да бъдат приети, въпреки че те, разбира се, биха могли да бъдат погрешни преценки! “ („Отвъд доброто и злото“, § II) „Ние поначало сме склонни да твърдим, че най-погрешните преценки... са ни най-необходими, че не може да се живее без вяра в логически фикции, без измерване на реалността с чисто измисления свят на безусловността, без постоянно фалшифициране на света чрез броя; че отказът от погрешни преценки би бил отказ от живота, отрицание на живота.“ („Отвъд доброто и злото“, § 4) На когото това изказване се струва парадоксално, нека си спомни колко плодотворно е приложението на геометрията към реалността, въпреки че никъде в света няма истински геометрично правилни линии, повърхности и др. Когато притъпеният и слаб интелект разбере, че всяка преценка за нещата произтича от самия него, образува се чрез него и се примесва с наблюденията, тогава той няма смелостта да я прилага откровено. Той казва, че преценките, направени по този начин, не могат да ни дадат познание за „истинската същност“ на нещата.
Тази „истинска същност“ остава заключена за нашето познание.
По още един начин слабият интелект иска да докаже, че чрез човешкото познание не може да се постигне нищо несъмнено. Той казва, че човек вижда, чува, изпробва нещата. И това, което възприема, са впечатления върху неговите сетивни органи. Когато възприема един цвят, един звук, той може само да каже: Очите ми, ушите ми са предопределени да възприемат цветове и звуци по определен начин. Човек възприема не нещо извън себе си, а само една определеност, модификация на сетивните органи.
към текста >>
Човек възприема не нещо извън себе си, а само една определе
нос
т, модификация на сетивните органи.
Тази „истинска същност“ остава заключена за нашето познание. По още един начин слабият интелект иска да докаже, че чрез човешкото познание не може да се постигне нищо несъмнено. Той казва, че човек вижда, чува, изпробва нещата. И това, което възприема, са впечатления върху неговите сетивни органи. Когато възприема един цвят, един звук, той може само да каже: Очите ми, ушите ми са предопределени да възприемат цветове и звуци по определен начин.
Човек възприема не нещо извън себе си, а само една определеност, модификация на сетивните органи.
Във възприятието очите и ушите са предопределени да усещат по определен начин. Те се привеждат в определено състояние. Тези състояния на своите органи човек възприема като цветове, звуци, миризми и т.н. Във всички възприятия човек възприема само своите собствени състояния. Това, което нарича външен свят, се състои единствено от тези негови състояния, които представляват негово дело.
към текста >>
И лич
нос
тта си човек осъзнава само докато си създава образите за света.
Той не познава нещата, които го карат да разглежда външния свят като такъв, познава само въздействията им върху своите органи. В това обяснение светът изглежда подобен на сънуван от човек сън, който е предизвикан от нещо непознато. Ако тази мисъл се изведе логически докрай, ще стигнем до следното. Човек също така познава своите органи само доколкото ги възприема. Те са части в неговия свят на възприятия.
И личността си човек осъзнава само докато си създава образите за света.
Той възприема съновидения и в тях един „аз“, край който преминават тези съновидения. Всеки сънищен образ съпровожда този „аз“. Може да се каже също, че всеки сънищен образ се явява в сънищния свят винаги във връзка с този „аз“. Този „аз“ е залепен за сънищните образи като определение, като предопределение. Самият той, като определен от сънищни образи, представлява нещо сънищно.
към текста >>
Необходима е система на познанието, система от прости образи, без реал
нос
т, значение и цел“50.
Самият той, като определен от сънищни образи, представлява нещо сънищно. Й. Г. Фихте обобщава този възглед в думите: „Каквото възниква чрез знание и от знание, е само знание. Всяко знание обаче е само отражение и в него винаги ще се търси нещо, което да съответства на образа. Това търсене не може да се удовлетвори с никакво знание.
Необходима е система на познанието, система от прости образи, без реалност, значение и цел“50.
За Фихте „всяка реалност“ е чуден „сън без живот, който се сънува, и без дух, който сънува“; сън, „свързан със самия себе си в сън“51. Какво означава тази последователност от мисли? Един слаб интелект, който не иска да се осмели да придаде смисъл на света от самия себе си, търси този смисъл в света на наблюденията. Естествено той не може да го открие, защото простите наблюдения са безсъ-държателни. Силният и продуктивен интелект използва своя понятиен свят, за да обяснява наблюденията.
към текста >>
За Фихте „всяка реал
нос
т“ е чуден „сън без живот, който се сънува, и без дух, който сънува“; сън, „свързан със самия себе си в сън“51.
Й. Г. Фихте обобщава този възглед в думите: „Каквото възниква чрез знание и от знание, е само знание. Всяко знание обаче е само отражение и в него винаги ще се търси нещо, което да съответства на образа. Това търсене не може да се удовлетвори с никакво знание. Необходима е система на познанието, система от прости образи, без реалност, значение и цел“50.
За Фихте „всяка реалност“ е чуден „сън без живот, който се сънува, и без дух, който сънува“; сън, „свързан със самия себе си в сън“51.
Какво означава тази последователност от мисли? Един слаб интелект, който не иска да се осмели да придаде смисъл на света от самия себе си, търси този смисъл в света на наблюденията. Естествено той не може да го открие, защото простите наблюдения са безсъ-държателни. Силният и продуктивен интелект използва своя понятиен свят, за да обяснява наблюденията. Слабият и непродуктивен интелект смята самия себе си за безсилен да прави това и казва: Не мога да открия смисъл в явленията, те са прости образи, които минават покрай мен.
към текста >>
Какво означава тази последовател
нос
т от мисли?
Фихте обобщава този възглед в думите: „Каквото възниква чрез знание и от знание, е само знание. Всяко знание обаче е само отражение и в него винаги ще се търси нещо, което да съответства на образа. Това търсене не може да се удовлетвори с никакво знание. Необходима е система на познанието, система от прости образи, без реалност, значение и цел“50. За Фихте „всяка реалност“ е чуден „сън без живот, който се сънува, и без дух, който сънува“; сън, „свързан със самия себе си в сън“51.
Какво означава тази последователност от мисли?
Един слаб интелект, който не иска да се осмели да придаде смисъл на света от самия себе си, търси този смисъл в света на наблюденията. Естествено той не може да го открие, защото простите наблюдения са безсъ-държателни. Силният и продуктивен интелект използва своя понятиен свят, за да обяснява наблюденията. Слабият и непродуктивен интелект смята самия себе си за безсилен да прави това и казва: Не мога да открия смисъл в явленията, те са прости образи, които минават покрай мен. Смисълът на битието трябва да се търси отвъд света на явленията.
към текста >>
По този начин светът на явленията, тоест човешката действител
нос
т, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същ
нос
т“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание.
Един слаб интелект, който не иска да се осмели да придаде смисъл на света от самия себе си, търси този смисъл в света на наблюденията. Естествено той не може да го открие, защото простите наблюдения са безсъ-държателни. Силният и продуктивен интелект използва своя понятиен свят, за да обяснява наблюденията. Слабият и непродуктивен интелект смята самия себе си за безсилен да прави това и казва: Не мога да открия смисъл в явленията, те са прости образи, които минават покрай мен. Смисълът на битието трябва да се търси отвъд света на явленията.
По този начин светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание.
Това значи, че за него не може да се изгради представа. Тази „истинска същност“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо. Светът на явленията е сън за онези философи, които говорят за „нещото в себе си“. Нищо обаче е това, което те разглеждат като „истинската същност“ в света на явленията. Цялото философско движение, което говори за „нещото в себе си“ и което в по-ново време се крепи преди всичко на Кант, представлява вярата в нищото, представлява философски нихилизъм.
към текста >>
Тази „истинска същ
нос
т“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо.
Силният и продуктивен интелект използва своя понятиен свят, за да обяснява наблюденията. Слабият и непродуктивен интелект смята самия себе си за безсилен да прави това и казва: Не мога да открия смисъл в явленията, те са прости образи, които минават покрай мен. Смисълът на битието трябва да се търси отвъд света на явленията. По този начин светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание. Това значи, че за него не може да се изгради представа.
Тази „истинска същност“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо.
Светът на явленията е сън за онези философи, които говорят за „нещото в себе си“. Нищо обаче е това, което те разглеждат като „истинската същност“ в света на явленията. Цялото философско движение, което говори за „нещото в себе си“ и което в по-ново време се крепи преди всичко на Кант, представлява вярата в нищото, представлява философски нихилизъм. 20. Когато силният дух търси причината за дадена човешка дейност, той я намира винаги във волята за власт на отделната личност.
към текста >>
Нищо обаче е това, което те разглеждат като „истинската същ
нос
т“ в света на явленията.
Смисълът на битието трябва да се търси отвъд света на явленията. По този начин светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание. Това значи, че за него не може да се изгради представа. Тази „истинска същност“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо. Светът на явленията е сън за онези философи, които говорят за „нещото в себе си“.
Нищо обаче е това, което те разглеждат като „истинската същност“ в света на явленията.
Цялото философско движение, което говори за „нещото в себе си“ и което в по-ново време се крепи преди всичко на Кант, представлява вярата в нищото, представлява философски нихилизъм. 20. Когато силният дух търси причината за дадена човешка дейност, той я намира винаги във волята за власт на отделната личност. Човекът със слаб и лишен от смелост интелект обаче не иска да признае това. Той не се чувства достатъчно силен да направи от себе си господар на своите действия и да ги направлява.
към текста >>
Когато силният дух търси причината за дадена човешка дей
нос
т, той я намира винаги във волята за власт на отделната лич
нос
т.
Тази „истинска същност“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо. Светът на явленията е сън за онези философи, които говорят за „нещото в себе си“. Нищо обаче е това, което те разглеждат като „истинската същност“ в света на явленията. Цялото философско движение, което говори за „нещото в себе си“ и което в по-ново време се крепи преди всичко на Кант, представлява вярата в нищото, представлява философски нихилизъм. 20.
Когато силният дух търси причината за дадена човешка дейност, той я намира винаги във волята за власт на отделната личност.
Човекът със слаб и лишен от смелост интелект обаче не иска да признае това. Той не се чувства достатъчно силен да направи от себе си господар на своите действия и да ги направлява. Смята инстинктите, които го тласкат, за повели на чужда сила. Той не казва: действам, защото искам. Казва: аз действам според повеля, защото трябва.
към текста >>
Фихте, защото той е извел с желязна последовател
нос
т докрай мнението на „слабите и провалилите се“.
Да чуем какво казва Й. Г Фихте. „Нещо трябва да се случи, защото нещо просто трябва да се случи. Съвестта сега изисква от мен то да се случи и точно затова съм тук. Имам разум, за да го разпозная, имам сила, за да го извърша.“52 Привеждам с предпочитание изказването на Й. Г.
Фихте, защото той е извел с желязна последователност докрай мнението на „слабите и провалилите се“.
Какво постигат тези мнения, може да се разбере само ако се търси там, където те са доведени докрай. Не може да се разчита на половинчати мислители, които провеждат всяка мисъл само до средата. Изворът на знанието не се търси в отделната личност от онези, които мислят по скицирания начин, а отвъд тази личност във „воля в себе си“. Тъкмо тази „воля в себе си“ трябва като „глас Божи“ или като „глас на съвестта“, като „категоричен императив“ и т.н. да говори на отделния човек.
към текста >>
Изворът на знанието не се търси в отделната лич
нос
т от онези, които мислят по скицирания начин, а отвъд тази лич
нос
т във „воля в себе си“.
Съвестта сега изисква от мен то да се случи и точно затова съм тук. Имам разум, за да го разпозная, имам сила, за да го извърша.“52 Привеждам с предпочитание изказването на Й. Г. Фихте, защото той е извел с желязна последователност докрай мнението на „слабите и провалилите се“. Какво постигат тези мнения, може да се разбере само ако се търси там, където те са доведени докрай. Не може да се разчита на половинчати мислители, които провеждат всяка мисъл само до средата.
Изворът на знанието не се търси в отделната личност от онези, които мислят по скицирания начин, а отвъд тази личност във „воля в себе си“.
Тъкмо тази „воля в себе си“ трябва като „глас Божи“ или като „глас на съвестта“, като „категоричен императив“ и т.н. да говори на отделния човек. Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност. „Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел.
към текста >>
Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дей
нос
т и праизвор на нравстве
нос
тта, а също да определя целите на нравствената дей
нос
т.
Какво постигат тези мнения, може да се разбере само ако се търси там, където те са доведени докрай. Не може да се разчита на половинчати мислители, които провеждат всяка мисъл само до средата. Изворът на знанието не се търси в отделната личност от онези, които мислят по скицирания начин, а отвъд тази личност във „воля в себе си“. Тъкмо тази „воля в себе си“ трябва като „глас Божи“ или като „глас на съвестта“, като „категоричен императив“ и т.н. да говори на отделния човек.
Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност.
„Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел. Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи. Желае да се освободи от волята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели. В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“.
към текста >>
„Аз казвам, че повелята за дей
нос
т е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел.
Не може да се разчита на половинчати мислители, които провеждат всяка мисъл само до средата. Изворът на знанието не се търси в отделната личност от онези, които мислят по скицирания начин, а отвъд тази личност във „воля в себе си“. Тъкмо тази „воля в себе си“ трябва като „глас Божи“ или като „глас на съвестта“, като „категоричен императив“ и т.н. да говори на отделния човек. Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност.
„Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел.
Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел. Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи. Желае да се освободи от волята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели. В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“. „Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени.
към текста >>
В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдаде
нос
тта на „волята в себе си“.
Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност. „Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел. Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи. Желае да се освободи от волята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели.
В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“.
„Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени. Твоят глас прозвучава в мен, а моят - в теб. Всички мои мисли, щом са истинни и добри, са мислени в теб. В теб, необяснимата, се създавам аз самият, светът за мене става напълно разбираем, всички загадки на съществуването ми се разрешават и най-пълна хармония се възцарява в моя дух.“54 „Закривам лице пред теб и поставям ръка върху устата си. Както няма никога да разбера каква си в същността си, тъй също няма никога да стана теб самата.
към текста >>
Както няма никога да разбера каква си в същ
нос
тта си, тъй също няма никога да стана теб самата.
В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“. „Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени. Твоят глас прозвучава в мен, а моят - в теб. Всички мои мисли, щом са истинни и добри, са мислени в теб. В теб, необяснимата, се създавам аз самият, светът за мене става напълно разбираем, всички загадки на съществуването ми се разрешават и най-пълна хармония се възцарява в моя дух.“54 „Закривам лице пред теб и поставям ръка върху устата си.
Както няма никога да разбера каква си в същността си, тъй също няма никога да стана теб самата.
След хилядократно преживени духовни животи ще те разбирам също тъй малко, както сега, в тази земна колиба.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Накъде иска да поведе човека тази воля, отделният човек не може да узнае. Който вярва в тази воля, признава, че не знае нищо за крайните цели на своите действия. Целите, които отделният човек преследва, не са „истински“ цели за вярващия в по-висша воля. Така той поставя на мястото на създадените чрез индивидуалността позитивни цели една крайна цел на цялото човечество, чието мисловно съдържание обаче е нищо.
към текста >>
Така той поставя на мястото на създадените чрез индивидуал
нос
тта позитивни цели една крайна цел на цялото човечество, чието мисловно съдържание обаче е нищо.
Както няма никога да разбера каква си в същността си, тъй също няма никога да стана теб самата. След хилядократно преживени духовни животи ще те разбирам също тъй малко, както сега, в тази земна колиба.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Накъде иска да поведе човека тази воля, отделният човек не може да узнае. Който вярва в тази воля, признава, че не знае нищо за крайните цели на своите действия. Целите, които отделният човек преследва, не са „истински“ цели за вярващия в по-висша воля.
Така той поставя на мястото на създадените чрез индивидуалността позитивни цели една крайна цел на цялото човечество, чието мисловно съдържание обаче е нищо.
Такъв вярващ е морален нихилист, обхванат от най-лошия вид невежество. Ницше е искал да разгледа този вид невежество в своя останал незавършен труд „Воля за власт“.55 Възхвала на моралния нихилизъм откриваме отново в „Призванието на човека“ на Фихте: „Не искам да опитвам това, което ми е отказано чрез ограничението, и това, което не би ми било от полза; какво си ти за себе си, не искам да знам. Но твоите връзки и отношения с мен, ограничения, с всичко ограничено, са открити пред очите ми и ако мога да стана такъв, какъвто трябва да бъда, те ме обгръщат в светлина по-ясно, отколкото е ясно съзнанието на личното ми битие. Ти създаваш в мен познанието за дълга ми, за моето призвание сред разумните същества.
към текста >>
Как, не зная аз, нито имам потреб
нос
т да узная.
Такъв вярващ е морален нихилист, обхванат от най-лошия вид невежество. Ницше е искал да разгледа този вид невежество в своя останал незавършен труд „Воля за власт“.55 Възхвала на моралния нихилизъм откриваме отново в „Призванието на човека“ на Фихте: „Не искам да опитвам това, което ми е отказано чрез ограничението, и това, което не би ми било от полза; какво си ти за себе си, не искам да знам. Но твоите връзки и отношения с мен, ограничения, с всичко ограничено, са открити пред очите ми и ако мога да стана такъв, какъвто трябва да бъда, те ме обгръщат в светлина по-ясно, отколкото е ясно съзнанието на личното ми битие. Ти създаваш в мен познанието за дълга ми, за моето призвание сред разумните същества.
Как, не зная аз, нито имам потребност да узная.
Ти знаеш и разпознаваш какво мисля и искам. Изобщо не разбирам как можеш да узнаеш чрез какво действие да постигнеш това съзнание. Да, аз знам съвсем добре, че понятието за дадено действие и за едно особено действие на съзнанието се цени само от мен, но не и от теб, безкрайния. Ти искаш, защото искаш, моето свободно послушание да има последствия във вечността; не разбирам действието на волята ти, само знам, че то не е подобно на моето. Ти действаш, самата ти воля е дело, но начинът ти на действие е противоположен на този, по който аз мога да мисля.
към текста >>
Ти искаш, защото искаш, моето свободно послушание да има последствия във веч
нос
тта; не разбирам действието на волята ти, само знам, че то не е подобно на моето.
Ти създаваш в мен познанието за дълга ми, за моето призвание сред разумните същества. Как, не зная аз, нито имам потребност да узная. Ти знаеш и разпознаваш какво мисля и искам. Изобщо не разбирам как можеш да узнаеш чрез какво действие да постигнеш това съзнание. Да, аз знам съвсем добре, че понятието за дадено действие и за едно особено действие на съзнанието се цени само от мен, но не и от теб, безкрайния.
Ти искаш, защото искаш, моето свободно послушание да има последствия във вечността; не разбирам действието на волята ти, само знам, че то не е подобно на моето.
Ти действаш, самата ти воля е дело, но начинът ти на действие е противоположен на този, по който аз мога да мисля. Ти живееш и си, защото знаеш, желаеш и действаш, вездесъщ за ограничения разум. Но ти не си, както бих могъл да си представя, само едно същество във вечността.“56 На моралния нихилизъм Ницше противопоставя целите, които творческата воля си поставя. На учителите на смирението Заратустра казва: „Тези учители на смирението!
към текста >>
Но ти не си, както бих могъл да си представя, само едно същество във веч
нос
тта.“56
Изобщо не разбирам как можеш да узнаеш чрез какво действие да постигнеш това съзнание. Да, аз знам съвсем добре, че понятието за дадено действие и за едно особено действие на съзнанието се цени само от мен, но не и от теб, безкрайния. Ти искаш, защото искаш, моето свободно послушание да има последствия във вечността; не разбирам действието на волята ти, само знам, че то не е подобно на моето. Ти действаш, самата ти воля е дело, но начинът ти на действие е противоположен на този, по който аз мога да мисля. Ти живееш и си, защото знаеш, желаеш и действаш, вездесъщ за ограничения разум.
Но ти не си, както бих могъл да си представя, само едно същество във вечността.“56
На моралния нихилизъм Ницше противопоставя целите, които творческата воля си поставя. На учителите на смирението Заратустра казва: „Тези учители на смирението! Навред, където има нещо дребно, болно и шугаво, лазят те, като въшки. И само моето отвращение ми пречи да ги пукна. Това е моята проповед за вашите уши: Аз съм Заратустра, безбожникът, който говори: „Кой е по-безбожен от мен, та да се възрадвам на неговото учение?
към текста >>
Силната лич
нос
т, която създава цели, не жали сили за реализирането им.
И само моето отвращение ми пречи да ги пукна. Това е моята проповед за вашите уши: Аз съм Заратустра, безбожникът, който говори: „Кой е по-безбожен от мен, та да се възрадвам на неговото учение? “ Аз съм Заратустра, безбожникът: Къде да открия себеподобни? А моите себеподобни си изграждат своя воля и отхвърлят от себе си всяко смирение.“51 21.
Силната личност, която създава цели, не жали сили за реализирането им.
Слабата личност, напротив, изпълнява само това, на което Божията воля или „гласът на съвестта“, или „категоричният императив“ казва „да“. Съответстващото на това „да“ слабият го определя като добро, а което му се противопоставя, като зло. Силният не може да признае „доброто и злото“, защото той не признава силата, определяща доброто и злото за слабия. Каквото силният желае, е добро за него. Той го прави срещу всички противопоставящи му се сили.
към текста >>
Слабата лич
нос
т, напротив, изпълнява само това, на което Божията воля или „гласът на съвестта“, или „категоричният императив“ казва „да“.
Това е моята проповед за вашите уши: Аз съм Заратустра, безбожникът, който говори: „Кой е по-безбожен от мен, та да се възрадвам на неговото учение? “ Аз съм Заратустра, безбожникът: Къде да открия себеподобни? А моите себеподобни си изграждат своя воля и отхвърлят от себе си всяко смирение.“51 21. Силната личност, която създава цели, не жали сили за реализирането им.
Слабата личност, напротив, изпълнява само това, на което Божията воля или „гласът на съвестта“, или „категоричният императив“ казва „да“.
Съответстващото на това „да“ слабият го определя като добро, а което му се противопоставя, като зло. Силният не може да признае „доброто и злото“, защото той не признава силата, определяща доброто и злото за слабия. Каквото силният желае, е добро за него. Той го прави срещу всички противопоставящи му се сили. И се стреми да преодолява всичко, възпрепятстващо тази дейност.
към текста >>
И се стреми да преодолява всичко, възпрепятстващо тази дей
нос
т.
Слабата личност, напротив, изпълнява само това, на което Божията воля или „гласът на съвестта“, или „категоричният императив“ казва „да“. Съответстващото на това „да“ слабият го определя като добро, а което му се противопоставя, като зло. Силният не може да признае „доброто и злото“, защото той не признава силата, определяща доброто и злото за слабия. Каквото силният желае, е добро за него. Той го прави срещу всички противопоставящи му се сили.
И се стреми да преодолява всичко, възпрепятстващо тази дейност.
Той не вярва, че някаква „вечна световна воля“ води всички волеви решения към велика хармония, а е на мнение, че цялото човешко развитие е резултат от волевите импулси на отделните личности и че възниква вечна борба между отделните прояви на волята, в която по-силната воля надделява над по-слабата. За слабите и лишените от смелост силната личност, искаща да си създава закони и цели, става лоша и греховна. Тя предизвиква страх, защото руши установения ред. За нея е без стойност това, с което слабите са свикнали, за нея има стойност да открива нещо ново и непознато досега. „Всяка индивидуална дейност, всеки индивидуален начин на мислене предизвикват ужас.
към текста >>
Той не вярва, че някаква „вечна световна воля“ води всички волеви решения към велика хармония, а е на мнение, че цялото човешко развитие е резултат от волевите импулси на отделните лич
нос
ти и че възниква вечна борба между отделните прояви на волята, в която по-силната воля надделява над по-слабата.
Съответстващото на това „да“ слабият го определя като добро, а което му се противопоставя, като зло. Силният не може да признае „доброто и злото“, защото той не признава силата, определяща доброто и злото за слабия. Каквото силният желае, е добро за него. Той го прави срещу всички противопоставящи му се сили. И се стреми да преодолява всичко, възпрепятстващо тази дейност.
Той не вярва, че някаква „вечна световна воля“ води всички волеви решения към велика хармония, а е на мнение, че цялото човешко развитие е резултат от волевите импулси на отделните личности и че възниква вечна борба между отделните прояви на волята, в която по-силната воля надделява над по-слабата.
За слабите и лишените от смелост силната личност, искаща да си създава закони и цели, става лоша и греховна. Тя предизвиква страх, защото руши установения ред. За нея е без стойност това, с което слабите са свикнали, за нея има стойност да открива нещо ново и непознато досега. „Всяка индивидуална дейност, всеки индивидуален начин на мислене предизвикват ужас. Не е пресметнато какво точно по-особените, избраните, по-самобитните духове в целия ход на историята е трябвало да изстрадат поради факта, че винаги са били считани за лоши и опасни, че те самите са се усещали такива.
към текста >>
За слабите и лишените от смелост силната лич
нос
т, искаща да си създава закони и цели, става лоша и греховна.
Силният не може да признае „доброто и злото“, защото той не признава силата, определяща доброто и злото за слабия. Каквото силният желае, е добро за него. Той го прави срещу всички противопоставящи му се сили. И се стреми да преодолява всичко, възпрепятстващо тази дейност. Той не вярва, че някаква „вечна световна воля“ води всички волеви решения към велика хармония, а е на мнение, че цялото човешко развитие е резултат от волевите импулси на отделните личности и че възниква вечна борба между отделните прояви на волята, в която по-силната воля надделява над по-слабата.
За слабите и лишените от смелост силната личност, искаща да си създава закони и цели, става лоша и греховна.
Тя предизвиква страх, защото руши установения ред. За нея е без стойност това, с което слабите са свикнали, за нея има стойност да открива нещо ново и непознато досега. „Всяка индивидуална дейност, всеки индивидуален начин на мислене предизвикват ужас. Не е пресметнато какво точно по-особените, избраните, по-самобитните духове в целия ход на историята е трябвало да изстрадат поради факта, че винаги са били считани за лоши и опасни, че те самите са се усещали такива. Под господството на нравствеността на обичая оригиналността от всеки вид е получавала нечиста съвест; така до този миг небето на най-добрите е било още по-помрачено, отколкото е трябвало да бъде.“58 Един истински свободомислещ взима своите решения непосредствено.
към текста >>
За нея е без стой
нос
т това, с което слабите са свикнали, за нея има стой
нос
т да открива нещо ново и непознато досега.
Той го прави срещу всички противопоставящи му се сили. И се стреми да преодолява всичко, възпрепятстващо тази дейност. Той не вярва, че някаква „вечна световна воля“ води всички волеви решения към велика хармония, а е на мнение, че цялото човешко развитие е резултат от волевите импулси на отделните личности и че възниква вечна борба между отделните прояви на волята, в която по-силната воля надделява над по-слабата. За слабите и лишените от смелост силната личност, искаща да си създава закони и цели, става лоша и греховна. Тя предизвиква страх, защото руши установения ред.
За нея е без стойност това, с което слабите са свикнали, за нея има стойност да открива нещо ново и непознато досега.
„Всяка индивидуална дейност, всеки индивидуален начин на мислене предизвикват ужас. Не е пресметнато какво точно по-особените, избраните, по-самобитните духове в целия ход на историята е трябвало да изстрадат поради факта, че винаги са били считани за лоши и опасни, че те самите са се усещали такива. Под господството на нравствеността на обичая оригиналността от всеки вид е получавала нечиста съвест; така до този миг небето на най-добрите е било още по-помрачено, отколкото е трябвало да бъде.“58 Един истински свободомислещ взима своите решения непосредствено. Несвободният решава според общоприетото. „Нравствеността не е нищо друго (следователно нищо повече) от подчинение на обичаите, но обичаите са общоприетият начин на действие и преценка.“59 Това общоприето се означава от моралистите като „вечна воля“, „категоричен императив“.
към текста >>
„Всяка индивидуална дей
нос
т, всеки индивидуален начин на мислене предизвикват ужас.
И се стреми да преодолява всичко, възпрепятстващо тази дейност. Той не вярва, че някаква „вечна световна воля“ води всички волеви решения към велика хармония, а е на мнение, че цялото човешко развитие е резултат от волевите импулси на отделните личности и че възниква вечна борба между отделните прояви на волята, в която по-силната воля надделява над по-слабата. За слабите и лишените от смелост силната личност, искаща да си създава закони и цели, става лоша и греховна. Тя предизвиква страх, защото руши установения ред. За нея е без стойност това, с което слабите са свикнали, за нея има стойност да открива нещо ново и непознато досега.
„Всяка индивидуална дейност, всеки индивидуален начин на мислене предизвикват ужас.
Не е пресметнато какво точно по-особените, избраните, по-самобитните духове в целия ход на историята е трябвало да изстрадат поради факта, че винаги са били считани за лоши и опасни, че те самите са се усещали такива. Под господството на нравствеността на обичая оригиналността от всеки вид е получавала нечиста съвест; така до този миг небето на най-добрите е било още по-помрачено, отколкото е трябвало да бъде.“58 Един истински свободомислещ взима своите решения непосредствено. Несвободният решава според общоприетото. „Нравствеността не е нищо друго (следователно нищо повече) от подчинение на обичаите, но обичаите са общоприетият начин на действие и преценка.“59 Това общоприето се означава от моралистите като „вечна воля“, „категоричен императив“. Но всяко общоприето е резултат от естествени инстинкти и импулси на отделни хора, раси, народи и т.н.
към текста >>
Под господството на нравстве
нос
тта на обичая оригинал
нос
тта от всеки вид е получавала нечиста съвест; така до този миг небето на най-добрите е било още по-помрачено, отколкото е трябвало да бъде.“58 Един истински свободомислещ взима своите решения непосредствено.
За слабите и лишените от смелост силната личност, искаща да си създава закони и цели, става лоша и греховна. Тя предизвиква страх, защото руши установения ред. За нея е без стойност това, с което слабите са свикнали, за нея има стойност да открива нещо ново и непознато досега. „Всяка индивидуална дейност, всеки индивидуален начин на мислене предизвикват ужас. Не е пресметнато какво точно по-особените, избраните, по-самобитните духове в целия ход на историята е трябвало да изстрадат поради факта, че винаги са били считани за лоши и опасни, че те самите са се усещали такива.
Под господството на нравствеността на обичая оригиналността от всеки вид е получавала нечиста съвест; така до този миг небето на най-добрите е било още по-помрачено, отколкото е трябвало да бъде.“58 Един истински свободомислещ взима своите решения непосредствено.
Несвободният решава според общоприетото. „Нравствеността не е нищо друго (следователно нищо повече) от подчинение на обичаите, но обичаите са общоприетият начин на действие и преценка.“59 Това общоприето се означава от моралистите като „вечна воля“, „категоричен императив“. Но всяко общоприето е резултат от естествени инстинкти и импулси на отделни хора, раси, народи и т.н. То е също така продукт на природни причини, на климатичните условия на отделни области. Свободомислещият не е свързан с общоприетото.
към текста >>
„Нравстве
нос
тта не е нищо друго (следователно нищо повече) от подчинение на обичаите, но обичаите са общоприетият начин на действие и преценка.“59 Това общоприето се означава от моралистите като „вечна воля“, „категоричен императив“.
За нея е без стойност това, с което слабите са свикнали, за нея има стойност да открива нещо ново и непознато досега. „Всяка индивидуална дейност, всеки индивидуален начин на мислене предизвикват ужас. Не е пресметнато какво точно по-особените, избраните, по-самобитните духове в целия ход на историята е трябвало да изстрадат поради факта, че винаги са били считани за лоши и опасни, че те самите са се усещали такива. Под господството на нравствеността на обичая оригиналността от всеки вид е получавала нечиста съвест; така до този миг небето на най-добрите е било още по-помрачено, отколкото е трябвало да бъде.“58 Един истински свободомислещ взима своите решения непосредствено. Несвободният решава според общоприетото.
„Нравствеността не е нищо друго (следователно нищо повече) от подчинение на обичаите, но обичаите са общоприетият начин на действие и преценка.“59 Това общоприето се означава от моралистите като „вечна воля“, „категоричен императив“.
Но всяко общоприето е резултат от естествени инстинкти и импулси на отделни хора, раси, народи и т.н. То е също така продукт на природни причини, на климатичните условия на отделни области. Свободомислещият не е свързан с общоприетото. Той има индивидуални подбуди и те не са по-малко основателни от другите. Той привежда своите импулси в действия така, както един облак изпраща върху земната повърхност дъжд, когато са налице съответните условия.
към текста >>
Той привежда своите импулси в действия така, както един облак изпраща върху земната повърх
нос
т дъжд, когато са налице съответните условия.
„Нравствеността не е нищо друго (следователно нищо повече) от подчинение на обичаите, но обичаите са общоприетият начин на действие и преценка.“59 Това общоприето се означава от моралистите като „вечна воля“, „категоричен императив“. Но всяко общоприето е резултат от естествени инстинкти и импулси на отделни хора, раси, народи и т.н. То е също така продукт на природни причини, на климатичните условия на отделни области. Свободомислещият не е свързан с общоприетото. Той има индивидуални подбуди и те не са по-малко основателни от другите.
Той привежда своите импулси в действия така, както един облак изпраща върху земната повърхност дъжд, когато са налице съответните условия.
Свободомислещият стои отвъд това, което се възприема като добро и зло. Той създава сам доброто и злото. „Когато пристигнах при хората, аз ги заварих да седят върху една стара самонадеяност. Всички си въобразяваха, че отдавна вече знаят какво е за човека добро и какво - зло. Говоренето за добродетели им се струваше нещо овехтяло.
към текста >>
„Когато пристигнах при хората, аз ги заварих да седят върху една стара самонадея
нос
т.
Свободомислещият не е свързан с общоприетото. Той има индивидуални подбуди и те не са по-малко основателни от другите. Той привежда своите импулси в действия така, както един облак изпраща върху земната повърхност дъжд, когато са налице съответните условия. Свободомислещият стои отвъд това, което се възприема като добро и зло. Той създава сам доброто и злото.
„Когато пристигнах при хората, аз ги заварих да седят върху една стара самонадеяност.
Всички си въобразяваха, че отдавна вече знаят какво е за човека добро и какво - зло. Говоренето за добродетели им се струваше нещо овехтяло. И който искаше да спи добре, преди сън говореше още за „добро“ и „зло“. Тази сънливост аз обезпокоих, когато учех: що е добро и зло, това още никой не знае, освен ако не е творец! Той е този, който създава човешката цел и дава смисъл и бъдеще на земята.
към текста >>
Силният търси своята житейска задача в утвърждаването на творческата си лич
нос
т.
Тази сънливост аз обезпокоих, когато учех: що е добро и зло, това още никой не знае, освен ако не е творец! Той е този, който създава човешката цел и дава смисъл и бъдеще на земята. Той твори така, че нещо да е добро или зло.“60 Дори тогава, когато свободомислещият действа съобразно общоприетото, той го прави, защото иска да направи от общоприетите мотиви свои и защото в определени случаи не смята за необходимо да поставя нещо ново на мястото на общоприетото. 22.
Силният търси своята житейска задача в утвърждаването на творческата си личност.
Това търсене го отличава от слабите, които виждат нравствеността в безкористното отдаване на това, което наричат добро. Слабите проповядват безкористност като най-висша добродетел. Ако притежаваха творческа личност, тогава щяха да я утвърждават също така. Силният обича войната, защото се нуждае от нея, за да утвърди творенията си срещу противопоставящите се сили. „Своя враг трябва да търсите, война да водите и за мислите си!
към текста >>
Това търсене го отличава от слабите, които виждат нравстве
нос
тта в безкористното отдаване на това, което наричат добро.
Той е този, който създава човешката цел и дава смисъл и бъдеще на земята. Той твори така, че нещо да е добро или зло.“60 Дори тогава, когато свободомислещият действа съобразно общоприетото, той го прави, защото иска да направи от общоприетите мотиви свои и защото в определени случаи не смята за необходимо да поставя нещо ново на мястото на общоприетото. 22. Силният търси своята житейска задача в утвърждаването на творческата си личност.
Това търсене го отличава от слабите, които виждат нравствеността в безкористното отдаване на това, което наричат добро.
Слабите проповядват безкористност като най-висша добродетел. Ако притежаваха творческа личност, тогава щяха да я утвърждават също така. Силният обича войната, защото се нуждае от нея, за да утвърди творенията си срещу противопоставящите се сили. „Своя враг трябва да търсите, война да водите и за мислите си! И ако мисълта ви бъде сразена, тогава трябва да триумфира честността ви!
към текста >>
Слабите проповядват безкорист
нос
т като най-висша добродетел.
Той твори така, че нещо да е добро или зло.“60 Дори тогава, когато свободомислещият действа съобразно общоприетото, той го прави, защото иска да направи от общоприетите мотиви свои и защото в определени случаи не смята за необходимо да поставя нещо ново на мястото на общоприетото. 22. Силният търси своята житейска задача в утвърждаването на творческата си личност. Това търсене го отличава от слабите, които виждат нравствеността в безкористното отдаване на това, което наричат добро.
Слабите проповядват безкористност като най-висша добродетел.
Ако притежаваха творческа личност, тогава щяха да я утвърждават също така. Силният обича войната, защото се нуждае от нея, за да утвърди творенията си срещу противопоставящите се сили. „Своя враг трябва да търсите, война да водите и за мислите си! И ако мисълта ви бъде сразена, тогава трябва да триумфира честността ви! Трябва да обичате мира като средство за нови войни.
към текста >>
Ако притежаваха творческа лич
нос
т, тогава щяха да я утвърждават също така.
Дори тогава, когато свободомислещият действа съобразно общоприетото, той го прави, защото иска да направи от общоприетите мотиви свои и защото в определени случаи не смята за необходимо да поставя нещо ново на мястото на общоприетото. 22. Силният търси своята житейска задача в утвърждаването на творческата си личност. Това търсене го отличава от слабите, които виждат нравствеността в безкористното отдаване на това, което наричат добро. Слабите проповядват безкористност като най-висша добродетел.
Ако притежаваха творческа личност, тогава щяха да я утвърждават също така.
Силният обича войната, защото се нуждае от нея, за да утвърди творенията си срещу противопоставящите се сили. „Своя враг трябва да търсите, война да водите и за мислите си! И ако мисълта ви бъде сразена, тогава трябва да триумфира честността ви! Трябва да обичате мира като средство за нови войни. Късия мир повече от дългия.
към текста >>
И ако мисълта ви бъде сразена, тогава трябва да триумфира чест
нос
тта ви!
Това търсене го отличава от слабите, които виждат нравствеността в безкористното отдаване на това, което наричат добро. Слабите проповядват безкористност като най-висша добродетел. Ако притежаваха творческа личност, тогава щяха да я утвърждават също така. Силният обича войната, защото се нуждае от нея, за да утвърди творенията си срещу противопоставящите се сили. „Своя враг трябва да търсите, война да водите и за мислите си!
И ако мисълта ви бъде сразена, тогава трябва да триумфира честността ви!
Трябва да обичате мира като средство за нови войни. Късия мир повече от дългия. Не ви съветвам да работите, а да се борите. Не ви съветвам да се стремите към мир, а към победа. Работата ви да бъде битка, мирът ви да е победа!
към текста >>
„Същ
нос
тта на живота е заграбване, нараняване, преодоляване на чуждото и слабото, потискане, жестокост, налагане на лични правила, присъединяване и експлоатация.“62
Създаващият не чувства нужда да е болногледач. Способните, силните не могат да се посветят на слабите и болните. Състраданието отслабва силата, смелостта, мъжеството. Състраданието желае да запази точно това, което силният иска да преодолее: слабостта, страданието. Войната на силния срещу слабостта е смисълът на всяко човешко, както и на всяко естествено развитие.
„Същността на живота е заграбване, нараняване, преодоляване на чуждото и слабото, потискане, жестокост, налагане на лични правила, присъединяване и експлоатация.“62
„Не искате да водите съдбата, да сте безмилостни? Тогава как ще побеждавате с мен? Ако вашата жестокост не иска да проблясва като светкавица, как ще създавате с мен? Създаващите са твърди. Блаженство трябва да е за вас с ръка да оставите отпечатък върху хилядолетието като върху восък.
към текста >>
Съзнанието, че Божият взор прониква навред, му е непо
нос
имо.
Само някакви отвратителни зелени змии идват тук, за да умрат. „Най-уродливият“ търси тази долина. Той не иска да бъде виждан от никого заради ужасяващия си вид. В тази долина не го вижда никой освен Бог. Но той не може да изтърпи и погледа му.
Съзнанието, че Божият взор прониква навред, му е непоносимо.
Затова той убива Бог, което значи, че убива вярата си в Него. Става атеист поради своята уродливост. Когато Заратустра вижда този човек, го връхлита още веднъж това, което е вярвал, че е унищожил: състраданието към ужасяващата грозота. Това е едно изкушение за Заратустра. Той обаче бързо отхвърля чувството на състрадание и отново става твърд.
към текста >>
Слабите не са доволни с посочването на естествената воля за власт като причина за човешката дей
нос
т.
Уродливият човек му казва: твърдостта ти почита грозотата ми. Твърде отвратителен съм, за да понеса нечие човешко състрадание. Състраданието унижава. Нуждаещият се от състрадание не може да остане сам, а свободомислещият иска да се уповава само на себе си. 23.
Слабите не са доволни с посочването на естествената воля за власт като причина за човешката дейност.
Те не търсят просто естествените взаимовръзки в човешкото развитие, а търсят връзката на човешката дейност с това, което наричат „воля в себе си“, „вечен, нравствен световен ред“. На човек, който нарушава този световен ред, те приписват вина. И не се задоволяват да оценяват едно действие според неговите естествени последствия, а наблягат на факта, че погрешното действие води до морални последствия и наказания. Те се наричат грешни, ако преценят, че действията им не са в съответствие с нравствения световен ред и с ужас се отвръщат от извора на злото в себе си, като наричат това чувство нечиста съвест. Това не важи за силна-та личност, която се интересуват само от естествените последствия на своята дейност.
към текста >>
Те не търсят просто естествените взаимовръзки в човешкото развитие, а търсят връзката на човешката дей
нос
т с това, което наричат „воля в себе си“, „вечен, нравствен световен ред“.
Твърде отвратителен съм, за да понеса нечие човешко състрадание. Състраданието унижава. Нуждаещият се от състрадание не може да остане сам, а свободомислещият иска да се уповава само на себе си. 23. Слабите не са доволни с посочването на естествената воля за власт като причина за човешката дейност.
Те не търсят просто естествените взаимовръзки в човешкото развитие, а търсят връзката на човешката дейност с това, което наричат „воля в себе си“, „вечен, нравствен световен ред“.
На човек, който нарушава този световен ред, те приписват вина. И не се задоволяват да оценяват едно действие според неговите естествени последствия, а наблягат на факта, че погрешното действие води до морални последствия и наказания. Те се наричат грешни, ако преценят, че действията им не са в съответствие с нравствения световен ред и с ужас се отвръщат от извора на злото в себе си, като наричат това чувство нечиста съвест. Това не важи за силна-та личност, която се интересуват само от естествените последствия на своята дейност. Силният пита: доколко начинът ми на действие има стойност за живота?
към текста >>
Това не важи за силна-та лич
нос
т, която се интересуват само от естествените последствия на своята дей
нос
т.
Слабите не са доволни с посочването на естествената воля за власт като причина за човешката дейност. Те не търсят просто естествените взаимовръзки в човешкото развитие, а търсят връзката на човешката дейност с това, което наричат „воля в себе си“, „вечен, нравствен световен ред“. На човек, който нарушава този световен ред, те приписват вина. И не се задоволяват да оценяват едно действие според неговите естествени последствия, а наблягат на факта, че погрешното действие води до морални последствия и наказания. Те се наричат грешни, ако преценят, че действията им не са в съответствие с нравствения световен ред и с ужас се отвръщат от извора на злото в себе си, като наричат това чувство нечиста съвест.
Това не важи за силна-та личност, която се интересуват само от естествените последствия на своята дейност.
Силният пита: доколко начинът ми на действие има стойност за живота? Отговаря ли той на това, което съм искал? Той може да се измъчва, когато действието му е несполучливо, когато резултатите не са сполучливи. Но не се обвинява, тъй като не преценява резултата на своите действия според неестествени критерии. Знае, че действа по начин, който отговаря на естествените му подбуди, и може най-много да съжалява, че те не са по-добри.
към текста >>
Силният пита: доколко начинът ми на действие има стой
нос
т за живота?
Те не търсят просто естествените взаимовръзки в човешкото развитие, а търсят връзката на човешката дейност с това, което наричат „воля в себе си“, „вечен, нравствен световен ред“. На човек, който нарушава този световен ред, те приписват вина. И не се задоволяват да оценяват едно действие според неговите естествени последствия, а наблягат на факта, че погрешното действие води до морални последствия и наказания. Те се наричат грешни, ако преценят, че действията им не са в съответствие с нравствения световен ред и с ужас се отвръщат от извора на злото в себе си, като наричат това чувство нечиста съвест. Това не важи за силна-та личност, която се интересуват само от естествените последствия на своята дейност.
Силният пита: доколко начинът ми на действие има стойност за живота?
Отговаря ли той на това, което съм искал? Той може да се измъчва, когато действието му е несполучливо, когато резултатите не са сполучливи. Но не се обвинява, тъй като не преценява резултата на своите действия според неестествени критерии. Знае, че действа по начин, който отговаря на естествените му подбуди, и може най-много да съжалява, че те не са по-добри. По същия начин преценява резултата от чуждите действия.
към текста >>
Обществото наказва, според възгледа на аморалиста, не защото има „морално право“ да изкупва вината, а само защото се оказва по-силно от отделния човек, който има противопоставящи се на общ
нос
тта инстинкти.
По същия начин преценява резултата от чуждите действия. Морална преценка на действията не познава. Той е аморален. Общоприетото зло аморалният разглежда също така като следствие на човешки инстинкти. Наказанието за него не е морално обосновано, а представлява само средство за изкореняване на инстинкти, които са вредни за други.
Обществото наказва, според възгледа на аморалиста, не защото има „морално право“ да изкупва вината, а само защото се оказва по-силно от отделния човек, който има противопоставящи се на общността инстинкти.
Силата на обществото се изправя срещу силата на отделния човек. Това е естествената взаимовръзка на едно „лошо“ действие с правораздаването на обществото и наказанието на този отделен човек. Волята за власт, тоест волята за изживяване на онези инстинкти, които са налице при повечето хора, е тази, която се проявява в грижата за ред в едно общество. Победата на мнозинството над отделния човек е това наказание. Победи ли отделният човек, тогава би трябвало начинът на действие на обществото да се окачестви като лош за другите.
към текста >>
Ницше желае противоположното: култивирането на силната, самовластна лич
нос
т.
Също така е естествено победеният да се бунтува срещу победителя. Когато този бунт не може да се прояви чрез действие, той може да се изрази най-малкото чрез чувството. Израз на това чувство е отмъщението, което живее постоянно в сърцата на тези, които по някакъв начин са били победени от по-способните. Като резултат на това отмъщение Ницше вижда модерното движение на социалдемократите. Победата на това движение за него представлява издигане на провалилите се, злощастните във вреда на по-добрите.
Ницше желае противоположното: култивирането на силната, самовластна личност.
Той мрази страстта, искаща да уеднакви всичко и да удави суверенната индивидуалност в морето на всеобщата посредственост. Не всички са длъжни да имат едно и също нещо и да му се наслаждават, смята Ницше, а всеки трябва да има това, което може да постигне според големината на своята личност и да му се наслаждава. 25. Това, което човек цени, зависи от стойността на неговите инстинкти. Човек говори за стойността на работата.
към текста >>
Той мрази страстта, искаща да уеднакви всичко и да удави суверенната индивидуал
нос
т в морето на всеобщата посредстве
нос
т.
Когато този бунт не може да се прояви чрез действие, той може да се изрази най-малкото чрез чувството. Израз на това чувство е отмъщението, което живее постоянно в сърцата на тези, които по някакъв начин са били победени от по-способните. Като резултат на това отмъщение Ницше вижда модерното движение на социалдемократите. Победата на това движение за него представлява издигане на провалилите се, злощастните във вреда на по-добрите. Ницше желае противоположното: култивирането на силната, самовластна личност.
Той мрази страстта, искаща да уеднакви всичко и да удави суверенната индивидуалност в морето на всеобщата посредственост.
Не всички са длъжни да имат едно и също нещо и да му се наслаждават, смята Ницше, а всеки трябва да има това, което може да постигне според големината на своята личност и да му се наслаждава. 25. Това, което човек цени, зависи от стойността на неговите инстинкти. Човек говори за стойността на работата. Трудът трябва да облагородява човека.
към текста >>
Не всички са длъжни да имат едно и също нещо и да му се наслаждават, смята Ницше, а всеки трябва да има това, което може да постигне според големината на своята лич
нос
т и да му се наслаждава.
Израз на това чувство е отмъщението, което живее постоянно в сърцата на тези, които по някакъв начин са били победени от по-способните. Като резултат на това отмъщение Ницше вижда модерното движение на социалдемократите. Победата на това движение за него представлява издигане на провалилите се, злощастните във вреда на по-добрите. Ницше желае противоположното: култивирането на силната, самовластна личност. Той мрази страстта, искаща да уеднакви всичко и да удави суверенната индивидуалност в морето на всеобщата посредственост.
Не всички са длъжни да имат едно и също нещо и да му се наслаждават, смята Ницше, а всеки трябва да има това, което може да постигне според големината на своята личност и да му се наслаждава.
25. Това, което човек цени, зависи от стойността на неговите инстинкти. Човек говори за стойността на работата. Трудът трябва да облагородява човека. Но работата сама по себе си няма стойност.
към текста >>
Това, което човек цени, зависи от стой
нос
тта на неговите инстинкти.
Победата на това движение за него представлява издигане на провалилите се, злощастните във вреда на по-добрите. Ницше желае противоположното: култивирането на силната, самовластна личност. Той мрази страстта, искаща да уеднакви всичко и да удави суверенната индивидуалност в морето на всеобщата посредственост. Не всички са длъжни да имат едно и също нещо и да му се наслаждават, смята Ницше, а всеки трябва да има това, което може да постигне според големината на своята личност и да му се наслаждава. 25.
Това, което човек цени, зависи от стойността на неговите инстинкти.
Човек говори за стойността на работата. Трудът трябва да облагородява човека. Но работата сама по себе си няма стойност. Само доколкото служи на човека, тя има стойност. Само доколкото трудът представлява естествен резултат от човешките наклонности, той е достоен за човека.
към текста >>
Човек говори за стой
нос
тта на работата.
Ницше желае противоположното: култивирането на силната, самовластна личност. Той мрази страстта, искаща да уеднакви всичко и да удави суверенната индивидуалност в морето на всеобщата посредственост. Не всички са длъжни да имат едно и също нещо и да му се наслаждават, смята Ницше, а всеки трябва да има това, което може да постигне според големината на своята личност и да му се наслаждава. 25. Това, което човек цени, зависи от стойността на неговите инстинкти.
Човек говори за стойността на работата.
Трудът трябва да облагородява човека. Но работата сама по себе си няма стойност. Само доколкото служи на човека, тя има стойност. Само доколкото трудът представлява естествен резултат от човешките наклонности, той е достоен за човека. Който прави от себе си служител на работата, той се принизява.
към текста >>
Но работата сама по себе си няма стой
нос
т.
Не всички са длъжни да имат едно и също нещо и да му се наслаждават, смята Ницше, а всеки трябва да има това, което може да постигне според големината на своята личност и да му се наслаждава. 25. Това, което човек цени, зависи от стойността на неговите инстинкти. Човек говори за стойността на работата. Трудът трябва да облагородява човека.
Но работата сама по себе си няма стойност.
Само доколкото служи на човека, тя има стойност. Само доколкото трудът представлява естествен резултат от човешките наклонности, той е достоен за човека. Който прави от себе си служител на работата, той се принизява. Само човекът, който не може да определи за себе си своята стойност, иска да измери тази стойност в обема на дейността си. Характерно за демократичното градско съсловие на по-новото време е, че то измерва стойността на човека според труда му.
към текста >>
Само доколкото служи на човека, тя има стой
нос
т.
25. Това, което човек цени, зависи от стойността на неговите инстинкти. Човек говори за стойността на работата. Трудът трябва да облагородява човека. Но работата сама по себе си няма стойност.
Само доколкото служи на човека, тя има стойност.
Само доколкото трудът представлява естествен резултат от човешките наклонности, той е достоен за човека. Който прави от себе си служител на работата, той се принизява. Само човекът, който не може да определи за себе си своята стойност, иска да измери тази стойност в обема на дейността си. Характерно за демократичното градско съсловие на по-новото време е, че то измерва стойността на човека според труда му. Дори Гьоте не е свободен от това убеждение.
към текста >>
Само доколкото трудът представлява естествен резултат от човешките наклон
нос
ти, той е достоен за човека.
Това, което човек цени, зависи от стойността на неговите инстинкти. Човек говори за стойността на работата. Трудът трябва да облагородява човека. Но работата сама по себе си няма стойност. Само доколкото служи на човека, тя има стойност.
Само доколкото трудът представлява естествен резултат от човешките наклонности, той е достоен за човека.
Който прави от себе си служител на работата, той се принизява. Само човекът, който не може да определи за себе си своята стойност, иска да измери тази стойност в обема на дейността си. Характерно за демократичното градско съсловие на по-новото време е, че то измерва стойността на човека според труда му. Дори Гьоте не е свободен от това убеждение. Той оставя своя Фауст да открие пълно удовлетворение в съзнанието за извършената работа65.
към текста >>
Само човекът, който не може да определи за себе си своята стой
нос
т, иска да измери тази стой
нос
т в обема на дей
нос
тта си.
Трудът трябва да облагородява човека. Но работата сама по себе си няма стойност. Само доколкото служи на човека, тя има стойност. Само доколкото трудът представлява естествен резултат от човешките наклонности, той е достоен за човека. Който прави от себе си служител на работата, той се принизява.
Само човекът, който не може да определи за себе си своята стойност, иска да измери тази стойност в обема на дейността си.
Характерно за демократичното градско съсловие на по-новото време е, че то измерва стойността на човека според труда му. Дори Гьоте не е свободен от това убеждение. Той оставя своя Фауст да открие пълно удовлетворение в съзнанието за извършената работа65. Също и изкуството, според разбирането на Ницше, има стойност само когато служи на живота на отделния човек. И тук Ницше прокарва възгледа на силната личност и отрича всичко, което слабите инстинкти казват за изкуството.
към текста >>
Характерно за демократичното градско съсловие на по-новото време е, че то измерва стой
нос
тта на човека според труда му.
Но работата сама по себе си няма стойност. Само доколкото служи на човека, тя има стойност. Само доколкото трудът представлява естествен резултат от човешките наклонности, той е достоен за човека. Който прави от себе си служител на работата, той се принизява. Само човекът, който не може да определи за себе си своята стойност, иска да измери тази стойност в обема на дейността си.
Характерно за демократичното градско съсловие на по-новото време е, че то измерва стойността на човека според труда му.
Дори Гьоте не е свободен от това убеждение. Той оставя своя Фауст да открие пълно удовлетворение в съзнанието за извършената работа65. Също и изкуството, според разбирането на Ницше, има стойност само когато служи на живота на отделния човек. И тук Ницше прокарва възгледа на силната личност и отрича всичко, което слабите инстинкти казват за изкуството. Почти всички немски естети застъпват становището на слабите инстинкти.
към текста >>
Също и изкуството, според разбирането на Ницше, има стой
нос
т само когато служи на живота на отделния човек.
Който прави от себе си служител на работата, той се принизява. Само човекът, който не може да определи за себе си своята стойност, иска да измери тази стойност в обема на дейността си. Характерно за демократичното градско съсловие на по-новото време е, че то измерва стойността на човека според труда му. Дори Гьоте не е свободен от това убеждение. Той оставя своя Фауст да открие пълно удовлетворение в съзнанието за извършената работа65.
Също и изкуството, според разбирането на Ницше, има стойност само когато служи на живота на отделния човек.
И тук Ницше прокарва възгледа на силната личност и отрича всичко, което слабите инстинкти казват за изкуството. Почти всички немски естети застъпват становището на слабите инстинкти. Изкуството трябва да представя нещо „безкрайно“ в „крайното“, една „идея“ в „действителността“, нещо „вечно“ във „преходното“. Например за Шелинг всяка сетивна красота е отражение на онази безкрайна красота, която ние никога не можем да възприемем чрез сетивата. Творбата на изкуството не е красива заради самата себе си или заради това, което е, а защото отразява идеята за красота.
към текста >>
И тук Ницше прокарва възгледа на силната лич
нос
т и отрича всичко, което слабите инстинкти казват за изкуството.
Само човекът, който не може да определи за себе си своята стойност, иска да измери тази стойност в обема на дейността си. Характерно за демократичното градско съсловие на по-новото време е, че то измерва стойността на човека според труда му. Дори Гьоте не е свободен от това убеждение. Той оставя своя Фауст да открие пълно удовлетворение в съзнанието за извършената работа65. Също и изкуството, според разбирането на Ницше, има стойност само когато служи на живота на отделния човек.
И тук Ницше прокарва възгледа на силната личност и отрича всичко, което слабите инстинкти казват за изкуството.
Почти всички немски естети застъпват становището на слабите инстинкти. Изкуството трябва да представя нещо „безкрайно“ в „крайното“, една „идея“ в „действителността“, нещо „вечно“ във „преходното“. Например за Шелинг всяка сетивна красота е отражение на онази безкрайна красота, която ние никога не можем да възприемем чрез сетивата. Творбата на изкуството не е красива заради самата себе си или заради това, което е, а защото отразява идеята за красота. Сетивният образ е само изразно средство, само формата за едно свръхсетивно съдържание.
към текста >>
Изкуството трябва да представя нещо „безкрайно“ в „крайното“, една „идея“ в „действител
нос
тта“, нещо „вечно“ във „преходното“.
Дори Гьоте не е свободен от това убеждение. Той оставя своя Фауст да открие пълно удовлетворение в съзнанието за извършената работа65. Също и изкуството, според разбирането на Ницше, има стойност само когато служи на живота на отделния човек. И тук Ницше прокарва възгледа на силната личност и отрича всичко, което слабите инстинкти казват за изкуството. Почти всички немски естети застъпват становището на слабите инстинкти.
Изкуството трябва да представя нещо „безкрайно“ в „крайното“, една „идея“ в „действителността“, нещо „вечно“ във „преходното“.
Например за Шелинг всяка сетивна красота е отражение на онази безкрайна красота, която ние никога не можем да възприемем чрез сетивата. Творбата на изкуството не е красива заради самата себе си или заради това, което е, а защото отразява идеята за красота. Сетивният образ е само изразно средство, само формата за едно свръхсетивно съдържание. А Хегел нарича красивото „сетивния изглед на идеята“66. По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети.
към текста >>
Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потреб
нос
тите си и по този начин създава произведение на изкуството.
Творбата на изкуството не е красива заради самата себе си или заради това, което е, а защото отразява идеята за красота. Сетивният образ е само изразно средство, само формата за едно свръхсетивно съдържание. А Хегел нарича красивото „сетивния изглед на идеята“66. По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети. За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание.
Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството.
А какво иска наслаждаващият се на изкуството? Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задоволяване на потребности, които действителността не задоволява. Не иска, когато умът му е отправен към действителността, чрез творбата на изкуството да забелязва отражението на божественото и неземното. Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми говори Бизе. Също и по-добър музикант, по-добър слушател.
към текста >>
Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задоволяване на потреб
нос
ти, които действител
нос
тта не задоволява.
А Хегел нарича красивото „сетивния изглед на идеята“66. По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети. За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание. Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството. А какво иска наслаждаващият се на изкуството?
Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задоволяване на потребности, които действителността не задоволява.
Не иска, когато умът му е отправен към действителността, чрез творбата на изкуството да забелязва отражението на божественото и неземното. Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми говори Бизе. Също и по-добър музикант, по-добър слушател. Може ли изобщо да се чуе нещо по-добро? Аз заравям уши под тази музика, чувам нейната причина.
към текста >>
Не иска, когато умът му е отправен към действител
нос
тта, чрез творбата на изкуството да забелязва отражението на божественото и неземното.
По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети. За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание. Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството. А какво иска наслаждаващият се на изкуството? Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задоволяване на потребности, които действителността не задоволява.
Не иска, когато умът му е отправен към действителността, чрез творбата на изкуството да забелязва отражението на божественото и неземното.
Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми говори Бизе. Също и по-добър музикант, по-добър слушател. Може ли изобщо да се чуе нещо по-добро? Аз заравям уши под тази музика, чувам нейната причина. Струва ми се, че изживявам нейното възникване.
към текста >>
Треперя пред опас
нос
ти, които съпровождат някое рисковано дело, наслаждавам се на щастливи състояния, за които Бизе не е отговорен.
Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми говори Бизе. Също и по-добър музикант, по-добър слушател. Може ли изобщо да се чуе нещо по-добро? Аз заравям уши под тази музика, чувам нейната причина. Струва ми се, че изживявам нейното възникване.
Треперя пред опасности, които съпровождат някое рисковано дело, наслаждавам се на щастливи състояния, за които Бизе не е отговорен.
И странно, всъщност не мисля за това, или не знам колко много мисля за това. Защото толкова други мисли минават през главата ми в същото време... Забелязали ли сте, че музиката освобождава духа, че дава криле на мисълта, че прави човека повече философ, повече музикант? Сивото небе на абстракцията е просветлено като от светкавици. Светлината е достатъчна за всеки филигран на нещата. Големите проблеми стават разбираеми.
към текста >>
И странно, всъщ
нос
т не мисля за това, или не знам колко много мисля за това.
Също и по-добър музикант, по-добър слушател. Може ли изобщо да се чуе нещо по-добро? Аз заравям уши под тази музика, чувам нейната причина. Струва ми се, че изживявам нейното възникване. Треперя пред опасности, които съпровождат някое рисковано дело, наслаждавам се на щастливи състояния, за които Бизе не е отговорен.
И странно, всъщност не мисля за това, или не знам колко много мисля за това.
Защото толкова други мисли минават през главата ми в същото време... Забелязали ли сте, че музиката освобождава духа, че дава криле на мисълта, че прави човека повече философ, повече музикант? Сивото небе на абстракцията е просветлено като от светкавици. Светлината е достатъчна за всеки филигран на нещата. Големите проблеми стават разбираеми. Светът се вижда като от връх.
към текста >>
Нямам друга благодар
нос
т, нямам и друго мерило за това, кое е добро.“ („Случаят Вагнер“, § 1) Понеже музиката на Вагнер не му оказва такова въздействие, Ницше я отрича.
Светът се вижда като от връх. Дефинирах философския патос. И внезапно ми паднаха отговори в скута, градушка от лед и мъдрост, от разрешени проблеми... Къде съм? Бизе ме прави продуктивен. Всичко добро ме прави продуктивен.
Нямам друга благодарност, нямам и друго мерило за това, кое е добро.“ („Случаят Вагнер“, § 1) Понеже музиката на Вагнер не му оказва такова въздействие, Ницше я отрича.
„Моите възражения срещу Вагнеровата музика са физиологични... Като „факт“, моят „petit fait vrai“** е, че повече не мога да дишам леко, когато тази музика ми въздейства, че незабавно кракът ми започва да й се сърди и се бунтува. Той има потребност от такт, от танц, от марш... Той желае от музиката преди всичко възторзите, които се намират в доброто вървене, ходене, в добрия танц. Но не протестират ли също стомахът ми, сърцето ми, кръвообращението ми? Не се ли нарушава храносмилането ми? Не се ли сгорещявам внезапно?...
към текста >>
Той има потреб
нос
т от такт, от танц, от марш... Той желае от музиката преди всичко възторзите, които се намират в доброто вървене, ходене, в добрия танц.
И внезапно ми паднаха отговори в скута, градушка от лед и мъдрост, от разрешени проблеми... Къде съм? Бизе ме прави продуктивен. Всичко добро ме прави продуктивен. Нямам друга благодарност, нямам и друго мерило за това, кое е добро.“ („Случаят Вагнер“, § 1) Понеже музиката на Вагнер не му оказва такова въздействие, Ницше я отрича. „Моите възражения срещу Вагнеровата музика са физиологични... Като „факт“, моят „petit fait vrai“** е, че повече не мога да дишам леко, когато тази музика ми въздейства, че незабавно кракът ми започва да й се сърди и се бунтува.
Той има потребност от такт, от танц, от марш... Той желае от музиката преди всичко възторзите, които се намират в доброто вървене, ходене, в добрия танц.
Но не протестират ли също стомахът ми, сърцето ми, кръвообращението ми? Не се ли нарушава храносмилането ми? Не се ли сгорещявам внезапно?... Питам се какво всъщност иска тялото ми от музиката... Мисля, че иска да олекне, като че ли всички животински функции трябва да бъдат ускорени чрез леки, смели, свободни, себеуверени ритми; като че ли твърдият и тежък живот трябва да загуби тежестта си в потока от златни и нежни леещи се мелодии. Моята меланхолия иска да отпочине в убежищата и бездните на съвършенството.
към текста >>
Не се ли нарушава хра
нос
милането ми?
Всичко добро ме прави продуктивен. Нямам друга благодарност, нямам и друго мерило за това, кое е добро.“ („Случаят Вагнер“, § 1) Понеже музиката на Вагнер не му оказва такова въздействие, Ницше я отрича. „Моите възражения срещу Вагнеровата музика са физиологични... Като „факт“, моят „petit fait vrai“** е, че повече не мога да дишам леко, когато тази музика ми въздейства, че незабавно кракът ми започва да й се сърди и се бунтува. Той има потребност от такт, от танц, от марш... Той желае от музиката преди всичко възторзите, които се намират в доброто вървене, ходене, в добрия танц. Но не протестират ли също стомахът ми, сърцето ми, кръвообращението ми?
Не се ли нарушава храносмилането ми?
Не се ли сгорещявам внезапно?... Питам се какво всъщност иска тялото ми от музиката... Мисля, че иска да олекне, като че ли всички животински функции трябва да бъдат ускорени чрез леки, смели, свободни, себеуверени ритми; като че ли твърдият и тежък живот трябва да загуби тежестта си в потока от златни и нежни леещи се мелодии. Моята меланхолия иска да отпочине в убежищата и бездните на съвършенството. Затова се нуждая от музика.“ („Ницше contra Вагнер“: „Където възразявам“) В началото на писателския си път Ницше се заблуждава относно това, което инстинктите му желаят от изкуството.
към текста >>
Питам се какво всъщ
нос
т иска тялото ми от музиката... Мисля, че иска да олекне, като че ли всички животински функции трябва да бъдат ускорени чрез леки, смели, свободни, себеуверени ритми; като че ли твърдият и тежък живот трябва да загуби тежестта си в потока от златни и нежни леещи се мелодии.
„Моите възражения срещу Вагнеровата музика са физиологични... Като „факт“, моят „petit fait vrai“** е, че повече не мога да дишам леко, когато тази музика ми въздейства, че незабавно кракът ми започва да й се сърди и се бунтува. Той има потребност от такт, от танц, от марш... Той желае от музиката преди всичко възторзите, които се намират в доброто вървене, ходене, в добрия танц. Но не протестират ли също стомахът ми, сърцето ми, кръвообращението ми? Не се ли нарушава храносмилането ми? Не се ли сгорещявам внезапно?...
Питам се какво всъщност иска тялото ми от музиката... Мисля, че иска да олекне, като че ли всички животински функции трябва да бъдат ускорени чрез леки, смели, свободни, себеуверени ритми; като че ли твърдият и тежък живот трябва да загуби тежестта си в потока от златни и нежни леещи се мелодии.
Моята меланхолия иска да отпочине в убежищата и бездните на съвършенството. Затова се нуждая от музика.“ („Ницше contra Вагнер“: „Където възразявам“) В началото на писателския си път Ницше се заблуждава относно това, което инстинктите му желаят от изкуството. Ето защо тогава той е бил привърженик на Вагнер. Чрез изучаването на Шопенхауеровата философия е изкушен от идеализма.
към текста >>
В началото на писателския си път Ницше се заблуждава от
нос
но това, което инстинктите му желаят от изкуството.
Не се ли нарушава храносмилането ми? Не се ли сгорещявам внезапно?... Питам се какво всъщност иска тялото ми от музиката... Мисля, че иска да олекне, като че ли всички животински функции трябва да бъдат ускорени чрез леки, смели, свободни, себеуверени ритми; като че ли твърдият и тежък живот трябва да загуби тежестта си в потока от златни и нежни леещи се мелодии. Моята меланхолия иска да отпочине в убежищата и бездните на съвършенството. Затова се нуждая от музика.“ („Ницше contra Вагнер“: „Където възразявам“)
В началото на писателския си път Ницше се заблуждава относно това, което инстинктите му желаят от изкуството.
Ето защо тогава той е бил привърженик на Вагнер. Чрез изучаването на Шопенхауеровата философия е изкушен от идеализма. Известно време вярва в идеализма и се заблуждава с идеални потребности. По-късно забелязва, че идеализмът се противопоставя на неговите инстинкти. Става по-искрен спрямо себе си.
към текста >>
Известно време вярва в идеализма и се заблуждава с идеални потреб
нос
ти.
Моята меланхолия иска да отпочине в убежищата и бездните на съвършенството. Затова се нуждая от музика.“ („Ницше contra Вагнер“: „Където възразявам“) В началото на писателския си път Ницше се заблуждава относно това, което инстинктите му желаят от изкуството. Ето защо тогава той е бил привърженик на Вагнер. Чрез изучаването на Шопенхауеровата философия е изкушен от идеализма.
Известно време вярва в идеализма и се заблуждава с идеални потребности.
По-късно забелязва, че идеализмът се противопоставя на неговите инстинкти. Става по-искрен спрямо себе си. Казва как се е почувствал. И това може да доведе само до пълно отрицание на Вагнеровата музика, която придобива все по-аскетичен характер, който ние вече посочихме като характеристика на последната цел на Вагнеровото дело. Естетите, възлагащи на изкуството задачата да онагледи идеята, да въплъти божественото, внасят в тази област подобен възглед, както правят философите нихилисти в областта на познанието и морала.
към текста >>
Те търсят в обектите на изкуството отвъдното, което обаче се превръща в нищо пред действител
нос
тта.
По-късно забелязва, че идеализмът се противопоставя на неговите инстинкти. Става по-искрен спрямо себе си. Казва как се е почувствал. И това може да доведе само до пълно отрицание на Вагнеровата музика, която придобива все по-аскетичен характер, който ние вече посочихме като характеристика на последната цел на Вагнеровото дело. Естетите, възлагащи на изкуството задачата да онагледи идеята, да въплъти божественото, внасят в тази област подобен възглед, както правят философите нихилисти в областта на познанието и морала.
Те търсят в обектите на изкуството отвъдното, което обаче се превръща в нищо пред действителността.
Съществува също и естетически нихилизъм. На него се противопоставя естетиката на силната личност, която вижда в изкуството отражение на действителността, на една по-висша действителност, на която човек се наслаждава по-добре, отколкото на всекидневното. 27. Ницше противопоставя два човешки типа: на слабия и на силния. Първият търси познанието като обективен факт и то трябва да дойде към него от външния свят.
към текста >>
На него се противопоставя естетиката на силната лич
нос
т, която вижда в изкуството отражение на действител
нос
тта, на една по-висша действител
нос
т, на която човек се наслаждава по-добре, отколкото на всекидневното.
Казва как се е почувствал. И това може да доведе само до пълно отрицание на Вагнеровата музика, която придобива все по-аскетичен характер, който ние вече посочихме като характеристика на последната цел на Вагнеровото дело. Естетите, възлагащи на изкуството задачата да онагледи идеята, да въплъти божественото, внасят в тази област подобен възглед, както правят философите нихилисти в областта на познанието и морала. Те търсят в обектите на изкуството отвъдното, което обаче се превръща в нищо пред действителността. Съществува също и естетически нихилизъм.
На него се противопоставя естетиката на силната личност, която вижда в изкуството отражение на действителността, на една по-висша действителност, на която човек се наслаждава по-добре, отколкото на всекидневното.
27. Ницше противопоставя два човешки типа: на слабия и на силния. Първият търси познанието като обективен факт и то трябва да дойде към него от външния свят. Позволява неговото добро или зло да бъдат диктувани от „вечна световна воля“ или от „категоричен императив“. Той окачествява всяко идващо не от световната воля, а от личната творческа воля действие като грях, който води до морално наказание.
към текста >>
Желае да декларира за всички хора равни права и да определи стой
нос
тта на човека според външно мерило.
27. Ницше противопоставя два човешки типа: на слабия и на силния. Първият търси познанието като обективен факт и то трябва да дойде към него от външния свят. Позволява неговото добро или зло да бъдат диктувани от „вечна световна воля“ или от „категоричен императив“. Той окачествява всяко идващо не от световната воля, а от личната творческа воля действие като грях, който води до морално наказание.
Желае да декларира за всички хора равни права и да определи стойността на човека според външно мерило.
И накрая желае да види в изкуството отражение на божественото, послание от отвъдното. Напротив, силният вижда всяко познание като израз на волята за власт. Чрез познанието иска да владее нещата. Знае, че сам е творец на истината, че никой освен самия него не може да създава свое добро и свое зло. Той разглежда действията на хората като последствия от естествени импулси и ги смята за естествени събития, които не могат да се приемат за грехове и да търпят морална присъда.
към текста >>
Търси стой
нос
тта на човека в качеството на неговите инстинкти.
И накрая желае да види в изкуството отражение на божественото, послание от отвъдното. Напротив, силният вижда всяко познание като израз на волята за власт. Чрез познанието иска да владее нещата. Знае, че сам е творец на истината, че никой освен самия него не може да създава свое добро и свое зло. Той разглежда действията на хората като последствия от естествени импулси и ги смята за естествени събития, които не могат да се приемат за грехове и да търпят морална присъда.
Търси стойността на човека в качеството на неговите инстинкти.
Човека с инстинкти за здраве, дух, красота, постоянство, благородство той оценява по-високо, отколкото такъв с инстинкти за слабост, омраза, робство. Съди за дадено творение на изкуството според степента, в която то допринася за увеличаването на неговите сили. Под този последен човешки тип Ницше разбира своя свръхчовек. Такива свръхчовеци можеха да се появяват досега по стечението на случайни обстоятелства. Да се направи тяхното развиване съзнателна цел на човечеството, е възгледът, който има Заратустра.
към текста >>
„По-стой
нос
тният тип е вече налице, но като щастлив случай, като изключение, никога като желан.
Под този последен човешки тип Ницше разбира своя свръхчовек. Такива свръхчовеци можеха да се появяват досега по стечението на случайни обстоятелства. Да се направи тяхното развиване съзнателна цел на човечеството, е възгледът, който има Заратустра. Досега човек е виждал целта на човешкото развитие в някакви идеали. Ницше смята за необходимо да се променят възгледите.
„По-стойностният тип е вече налице, но като щастлив случай, като изключение, никога като желан.
Много по-често е предизвиквал страх, почти е олицетворявал ужасното. И от страха се е родил противоположният тип, който е бил култивиран и постигнат: домашният питомец, стадното животно, болното човекоживотно - Христос...“ („Антихрист“, § 3) Мъдростта на Заратустра трябва да учи за свръхчовека, за когото всеки друг тип е само преход. Ницше нарича тази мъдрост дионисиева. Мъдрост, която не е дадена на човека отвън, е създадена лично мъдрост.
към текста >>
Противополож
нос
т на дионисиевия мъдрец е простият наблюдател, който вярва, че стои винаги извън обектите на своето познание като обективен, страдащ наблюдател.
Той не търси Бог. Това, което все още може да си представи като божествено, е самият той като творец на своя собствен свят. Когато това състояние завладее всички сили на човешкия организъм, се получава дионисиевият човек, за когото е невъзможно да не разбере която и да е сугестия. Той не пропуска никой знак на афект, притежава най-висшата степен на разбиращ и разгадаващ инстинкт, както и най-висшата степен на откривателското изкуство. Влиза във всяка кожа и афект, постоянно се променя.
Противоположност на дионисиевия мъдрец е простият наблюдател, който вярва, че стои винаги извън обектите на своето познание като обективен, страдащ наблюдател.
Противоположност на дионисиевия човек е аполоновият, чийто „взор се възбужда от всичко, така че да добие визионерска сила“67. Към визии, образи за неща, които се намират отвъд човешката действителност, се е устремил аполоновият дух, а не към сътворена от самия него мъдрост. 28. Аполоновата мъдрост има характера на сериозното. Усеща господството на отвъдното, което тя притежава само в образа, като тежък натиск, като противопоставяща й се сила.
към текста >>
Противополож
нос
т на дионисиевия човек е аполоновият, чийто „взор се възбужда от всичко, така че да добие визионерска сила“67.
Това, което все още може да си представи като божествено, е самият той като творец на своя собствен свят. Когато това състояние завладее всички сили на човешкия организъм, се получава дионисиевият човек, за когото е невъзможно да не разбере която и да е сугестия. Той не пропуска никой знак на афект, притежава най-висшата степен на разбиращ и разгадаващ инстинкт, както и най-висшата степен на откривателското изкуство. Влиза във всяка кожа и афект, постоянно се променя. Противоположност на дионисиевия мъдрец е простият наблюдател, който вярва, че стои винаги извън обектите на своето познание като обективен, страдащ наблюдател.
Противоположност на дионисиевия човек е аполоновият, чийто „взор се възбужда от всичко, така че да добие визионерска сила“67.
Към визии, образи за неща, които се намират отвъд човешката действителност, се е устремил аполоновият дух, а не към сътворена от самия него мъдрост. 28. Аполоновата мъдрост има характера на сериозното. Усеща господството на отвъдното, което тя притежава само в образа, като тежък натиск, като противопоставяща й се сила. Сериозна е аполоновата мъдрост, защото вярва, че притежава послание от отвъдното, предаващо се само чрез образи и визии.
към текста >>
Към визии, образи за неща, които се намират отвъд човешката действител
нос
т, се е устремил аполоновият дух, а не към сътворена от самия него мъдрост.
Когато това състояние завладее всички сили на човешкия организъм, се получава дионисиевият човек, за когото е невъзможно да не разбере която и да е сугестия. Той не пропуска никой знак на афект, притежава най-висшата степен на разбиращ и разгадаващ инстинкт, както и най-висшата степен на откривателското изкуство. Влиза във всяка кожа и афект, постоянно се променя. Противоположност на дионисиевия мъдрец е простият наблюдател, който вярва, че стои винаги извън обектите на своето познание като обективен, страдащ наблюдател. Противоположност на дионисиевия човек е аполоновият, чийто „взор се възбужда от всичко, така че да добие визионерска сила“67.
Към визии, образи за неща, които се намират отвъд човешката действителност, се е устремил аполоновият дух, а не към сътворена от самия него мъдрост.
28. Аполоновата мъдрост има характера на сериозното. Усеща господството на отвъдното, което тя притежава само в образа, като тежък натиск, като противопоставяща й се сила. Сериозна е аполоновата мъдрост, защото вярва, че притежава послание от отвъдното, предаващо се само чрез образи и визии. Тежко обременен от своето познание живее аполоновият дух, защото носи товар, който произхожда от друг свят.
към текста >>
Тежко обременен от своето познание живее аполоновият дух, защото
нос
и товар, който произхожда от друг свят.
Към визии, образи за неща, които се намират отвъд човешката действителност, се е устремил аполоновият дух, а не към сътворена от самия него мъдрост. 28. Аполоновата мъдрост има характера на сериозното. Усеща господството на отвъдното, което тя притежава само в образа, като тежък натиск, като противопоставяща й се сила. Сериозна е аполоновата мъдрост, защото вярва, че притежава послание от отвъдното, предаващо се само чрез образи и визии.
Тежко обременен от своето познание живее аполоновият дух, защото носи товар, който произхожда от друг свят.
И се държи достойно, защото пред манифестирането на безкрайното трябва да замлъкне всеки смях. Този смях обаче характеризира дионисиевия дух. Той знае, че всичко, което нарича мъдрост, е само негова мъдрост, открита от него, за да направи живота му по-лек. И само тя трябва да е неговата мъдрост: средство, което му позволява да каже „да“ на живота. Противоположен на дионисиевия дух е духът на трудността, защото той не улеснява живота, а го потиска.
към текста >>
Противоположен на дионисиевия дух е духът на труд
нос
тта, защото той не улеснява живота, а го потиска.
Тежко обременен от своето познание живее аполоновият дух, защото носи товар, който произхожда от друг свят. И се държи достойно, защото пред манифестирането на безкрайното трябва да замлъкне всеки смях. Този смях обаче характеризира дионисиевия дух. Той знае, че всичко, което нарича мъдрост, е само негова мъдрост, открита от него, за да направи живота му по-лек. И само тя трябва да е неговата мъдрост: средство, което му позволява да каже „да“ на живота.
Противоположен на дионисиевия дух е духът на трудността, защото той не улеснява живота, а го потиска.
Създадената лично мъдрост е ведра мъдрост, защото който сам си създава бреме, той си създава само такова, което също така да може да носи леко. Със сътворената лично мъдрост дионисиевият дух се носи леко през света като танцьор. „Че към мъдростта съм добър и често твърде добър, това ми напомня много често за живота! Тя има свои очи, свой смях и дори свой златен въдичарски прът. Те двата изглеждат тъй подобни.
към текста >>
Създадената лично мъдрост е ведра мъдрост, защото който сам си създава бреме, той си създава само такова, което също така да може да
нос
и леко.
И се държи достойно, защото пред манифестирането на безкрайното трябва да замлъкне всеки смях. Този смях обаче характеризира дионисиевия дух. Той знае, че всичко, което нарича мъдрост, е само негова мъдрост, открита от него, за да направи живота му по-лек. И само тя трябва да е неговата мъдрост: средство, което му позволява да каже „да“ на живота. Противоположен на дионисиевия дух е духът на трудността, защото той не улеснява живота, а го потиска.
Създадената лично мъдрост е ведра мъдрост, защото който сам си създава бреме, той си създава само такова, което също така да може да носи леко.
Със сътворената лично мъдрост дионисиевият дух се носи леко през света като танцьор. „Че към мъдростта съм добър и често твърде добър, това ми напомня много често за живота! Тя има свои очи, свой смях и дори свой златен въдичарски прът. Те двата изглеждат тъй подобни. В очите ти се виждах толкоз млад, о, живот!
към текста >>
Със сътворената лично мъдрост дионисиевият дух се
нос
и леко през света като танцьор.
Този смях обаче характеризира дионисиевия дух. Той знае, че всичко, което нарича мъдрост, е само негова мъдрост, открита от него, за да направи живота му по-лек. И само тя трябва да е неговата мъдрост: средство, което му позволява да каже „да“ на живота. Противоположен на дионисиевия дух е духът на трудността, защото той не улеснява живота, а го потиска. Създадената лично мъдрост е ведра мъдрост, защото който сам си създава бреме, той си създава само такова, което също така да може да носи леко.
Със сътворената лично мъдрост дионисиевият дух се носи леко през света като танцьор.
„Че към мъдростта съм добър и често твърде добър, това ми напомня много често за живота! Тя има свои очи, свой смях и дори свой златен въдичарски прът. Те двата изглеждат тъй подобни. В очите ти се виждах толкоз млад, о, живот! Блещуках в златно в нощния ти взор.
към текста >>
Тъй като дионисиевият дух взима от самия себе си всички подбуди за дей
нос
тта си и не се вслушва във външна воля, той е един свободен дух.
Два пъти само разклати своята дрънкалка с малки ръчички. Нозете ми се залюляха от бесен танц. Петите ми се заповдигаха, пръстите ми се ослушаха, за да те разберат. Нали ухото на танцьора е в пръстите на нозете му! “ („Заратустра“, Трета част, „Танцови песни“)
Тъй като дионисиевият дух взима от самия себе си всички подбуди за дейността си и не се вслушва във външна воля, той е един свободен дух.
Защото един свободен дух е този, които следва само своята природа. В творбите на Ницше става дума преди всичко за инстинкти като подбуди на свободомислещия. Вярвам, че Ницше е обединил в едно име редица от подбуди, които изискват разглеждане, отиващо повече в частното. Ницше нарича инстинкти както наличните при животните инстинкти за прехрана и самосъхранение, така също и най-висшите инстинкти на човешката природа, например страстта за познание, влечение към изкуството, нравствения импулс и т.н. Тези инстинкти са проявление на една и съща основна сила.
към текста >>
Човек създава подбуди за своята дей
нос
т, които не са следствие от сетивните му импулси, а само от съзнателното мислене.
Тези инстинкти са проявление на една и съща основна сила. Но те представят различни нива на развитието на тази сила. Например моралните импулси представляват обособено ниво на инстинктите. Ако приемем също, че те са само по-висша форма на сетивните инстинкти, така се проявяват по един особен начин в битието на човека. Това се показва във факта, че човек може да върши неща, които не се обясняват непосредствено със сетивни инстинкти, а с онези подбуди, които се означават като по-висши форми на инстинкта.
Човек създава подбуди за своята дейност, които не са следствие от сетивните му импулси, а само от съзнателното мислене.
Той си поставя лични цели, но си ги поставя със съзнание. И това е голямата разлика, а именно дали той следва един несъзнателно възникнал и по-късно приет в съзнанието инстинкт, или една мисъл, която от самото начало е създал сам. Да се храня, защото инстинктът ми за прехрана ме подтиква, е нещо съществено различно от решаването на математическа задача. Мисловното обхващане на световните явления представлява особена форма на общата способност за възприятие. То се различава от простото сетивно възприятие.
към текста >>
Мисловното обхващане на световните явления представлява особена форма на общата способ
нос
т за възприятие.
Това се показва във факта, че човек може да върши неща, които не се обясняват непосредствено със сетивни инстинкти, а с онези подбуди, които се означават като по-висши форми на инстинкта. Човек създава подбуди за своята дейност, които не са следствие от сетивните му импулси, а само от съзнателното мислене. Той си поставя лични цели, но си ги поставя със съзнание. И това е голямата разлика, а именно дали той следва един несъзнателно възникнал и по-късно приет в съзнанието инстинкт, или една мисъл, която от самото начало е създал сам. Да се храня, защото инстинктът ми за прехрана ме подтиква, е нещо съществено различно от решаването на математическа задача.
Мисловното обхващане на световните явления представлява особена форма на общата способност за възприятие.
То се различава от простото сетивно възприятие. За човека по-висшите форми на развитие са също толкова естествени, колкото и по-нисшите. Ако двете не са в съзвучие, тогава той е осъден на несвобода. Може да имаме случай, когато една слаба личност с напълно здрави сетивни инстинкти има само слаби духовни инстинкти. Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във връзка със своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията.
към текста >>
Може да имаме случай, когато една слаба лич
нос
т с напълно здрави сетивни инстинкти има само слаби духовни инстинкти.
Да се храня, защото инстинктът ми за прехрана ме подтиква, е нещо съществено различно от решаването на математическа задача. Мисловното обхващане на световните явления представлява особена форма на общата способност за възприятие. То се различава от простото сетивно възприятие. За човека по-висшите форми на развитие са също толкова естествени, колкото и по-нисшите. Ако двете не са в съзвучие, тогава той е осъден на несвобода.
Може да имаме случай, когато една слаба личност с напълно здрави сетивни инстинкти има само слаби духовни инстинкти.
Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във връзка със своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията. Може да възникне дисхармония между двата свята на инстинкти. Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет. Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти. Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност.
към текста >>
Тогава тя ще разгърне индивидуал
нос
тта си във връзка със своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дей
нос
тта си от традицията.
Мисловното обхващане на световните явления представлява особена форма на общата способност за възприятие. То се различава от простото сетивно възприятие. За човека по-висшите форми на развитие са също толкова естествени, колкото и по-нисшите. Ако двете не са в съзвучие, тогава той е осъден на несвобода. Може да имаме случай, когато една слаба личност с напълно здрави сетивни инстинкти има само слаби духовни инстинкти.
Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във връзка със своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията.
Може да възникне дисхармония между двата свята на инстинкти. Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет. Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти. Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност. Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота.
към текста >>
Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената лич
нос
т, духовните импулси са във властта на външен авторитет.
За човека по-висшите форми на развитие са също толкова естествени, колкото и по-нисшите. Ако двете не са в съзвучие, тогава той е осъден на несвобода. Може да имаме случай, когато една слаба личност с напълно здрави сетивни инстинкти има само слаби духовни инстинкти. Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във връзка със своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията. Може да възникне дисхармония между двата свята на инстинкти.
Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет.
Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти. Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност. Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота. Напълно свободен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие. Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на свободата“.
към текста >>
Духовният живот на такава лич
нос
т ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти.
Ако двете не са в съзвучие, тогава той е осъден на несвобода. Може да имаме случай, когато една слаба личност с напълно здрави сетивни инстинкти има само слаби духовни инстинкти. Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във връзка със своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията. Може да възникне дисхармония между двата свята на инстинкти. Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет.
Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти.
Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност. Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота. Напълно свободен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие. Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на свободата“. Само този, който притежава морална фантазия, е действително свободен, защото човек трябва да действа според съзнателни вътрешни подбуди.
към текста >>
Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същ
нос
т.
Може да имаме случай, когато една слаба личност с напълно здрави сетивни инстинкти има само слаби духовни инстинкти. Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във връзка със своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията. Може да възникне дисхармония между двата свята на инстинкти. Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет. Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти.
Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност.
Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота. Напълно свободен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие. Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на свободата“. Само този, който притежава морална фантазия, е действително свободен, защото човек трябва да действа според съзнателни вътрешни подбуди. А който не може да създава такива, трябва да ги заимства от външни авторитети или от традицията, която му говори под формата на глас на съвестта.
към текста >>
Истински свободната лич
нос
т има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способ
нос
тта да създава мисловни подбуди за живота.
Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във връзка със своя сетивен живот, но ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията. Може да възникне дисхармония между двата свята на инстинкти. Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет. Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти. Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност.
Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота.
Напълно свободен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие. Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на свободата“. Само този, който притежава морална фантазия, е действително свободен, защото човек трябва да действа според съзнателни вътрешни подбуди. А който не може да създава такива, трябва да ги заимства от външни авторитети или от традицията, която му говори под формата на глас на съвестта. Човек, който следва просто своите сетивни инстинкти, действа като животно.
към текста >>
Аз нарекох способ
нос
тта да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на свободата“.
Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет. Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти. Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност. Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота. Напълно свободен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие.
Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на свободата“.
Само този, който притежава морална фантазия, е действително свободен, защото човек трябва да действа според съзнателни вътрешни подбуди. А който не може да създава такива, трябва да ги заимства от външни авторитети или от традицията, която му говори под формата на глас на съвестта. Човек, който следва просто своите сетивни инстинкти, действа като животно. Човек, който поставя своите сетивни инстинкти под чужди мисли, действа несвободно. Човекът, който създава своите морални цели, действа свободно.
към текста >>
Ницше е отправил взор към първопричинното, към лич
нос
тното в човека.
Човекът, който създава своите морални цели, действа свободно. Моралната фантазия липсва в Ницшевите изложения. Който следва докрай тези мисли, трябва по необходимост да достигне до това понятие. Но от друга страна, безусловно необходимо е да се включи това понятие в Ницшевия мироглед. Иначе би могло да се възрази срещу същото: дионисиевият човек не е роб на традицията или на „отвъдната воля“, но той е роб на своите собствени инстинкти.
Ницше е отправил взор към първопричинното, към личностното в човека.
Той иска да освободи това личностно от мантията на неличностното, в която то е загърнало враждебен на действителността мироглед. Но Ницше не разграничава нивата на живота в личността. Затова той подценява значението на съзнанието за човешката личност. „Съзнанието е последното и най-късно развитие на органичното и следователно най-незавършено и най-безсилно. От съзнателното произлизат безброй погрешни постъпки, които водят до гибелта на едно животно, на един човек по-рано, отколкото е необходимо, „заради участта“, както казва Омир.
към текста >>
Той иска да освободи това лич
нос
тно от мантията на нелич
нос
тното, в която то е загърнало враждебен на действител
нос
тта мироглед.
Моралната фантазия липсва в Ницшевите изложения. Който следва докрай тези мисли, трябва по необходимост да достигне до това понятие. Но от друга страна, безусловно необходимо е да се включи това понятие в Ницшевия мироглед. Иначе би могло да се възрази срещу същото: дионисиевият човек не е роб на традицията или на „отвъдната воля“, но той е роб на своите собствени инстинкти. Ницше е отправил взор към първопричинното, към личностното в човека.
Той иска да освободи това личностно от мантията на неличностното, в която то е загърнало враждебен на действителността мироглед.
Но Ницше не разграничава нивата на живота в личността. Затова той подценява значението на съзнанието за човешката личност. „Съзнанието е последното и най-късно развитие на органичното и следователно най-незавършено и най-безсилно. От съзнателното произлизат безброй погрешни постъпки, които водят до гибелта на едно животно, на един човек по-рано, отколкото е необходимо, „заради участта“, както казва Омир. Ако не бе толкова силна предпазната връзка на инстинктите, ако тя не служеше като регулатор на обърканите му преценки и фантазии, на неговата повърхностност, лековерност, човечеството, тъкмо поради своето съзнание, щеше да загине“, казва Ницше.
към текста >>
Но Ницше не разграничава нивата на живота в лич
нос
тта.
Който следва докрай тези мисли, трябва по необходимост да достигне до това понятие. Но от друга страна, безусловно необходимо е да се включи това понятие в Ницшевия мироглед. Иначе би могло да се възрази срещу същото: дионисиевият човек не е роб на традицията или на „отвъдната воля“, но той е роб на своите собствени инстинкти. Ницше е отправил взор към първопричинното, към личностното в човека. Той иска да освободи това личностно от мантията на неличностното, в която то е загърнало враждебен на действителността мироглед.
Но Ницше не разграничава нивата на живота в личността.
Затова той подценява значението на съзнанието за човешката личност. „Съзнанието е последното и най-късно развитие на органичното и следователно най-незавършено и най-безсилно. От съзнателното произлизат безброй погрешни постъпки, които водят до гибелта на едно животно, на един човек по-рано, отколкото е необходимо, „заради участта“, както казва Омир. Ако не бе толкова силна предпазната връзка на инстинктите, ако тя не служеше като регулатор на обърканите му преценки и фантазии, на неговата повърхностност, лековерност, човечеството, тъкмо поради своето съзнание, щеше да загине“, казва Ницше. („Веселата наука“, § II)
към текста >>
Затова той подценява значението на съзнанието за човешката лич
нос
т.
Но от друга страна, безусловно необходимо е да се включи това понятие в Ницшевия мироглед. Иначе би могло да се възрази срещу същото: дионисиевият човек не е роб на традицията или на „отвъдната воля“, но той е роб на своите собствени инстинкти. Ницше е отправил взор към първопричинното, към личностното в човека. Той иска да освободи това личностно от мантията на неличностното, в която то е загърнало враждебен на действителността мироглед. Но Ницше не разграничава нивата на живота в личността.
Затова той подценява значението на съзнанието за човешката личност.
„Съзнанието е последното и най-късно развитие на органичното и следователно най-незавършено и най-безсилно. От съзнателното произлизат безброй погрешни постъпки, които водят до гибелта на едно животно, на един човек по-рано, отколкото е необходимо, „заради участта“, както казва Омир. Ако не бе толкова силна предпазната връзка на инстинктите, ако тя не служеше като регулатор на обърканите му преценки и фантазии, на неговата повърхностност, лековерност, човечеството, тъкмо поради своето съзнание, щеше да загине“, казва Ницше. („Веселата наука“, § II) Това наистина може да се приеме, но не по-малко вярно е, че човекът е дотолкова свободен, доколкото може да създава мисловни вътрешни подбуди за своята дейност вътре в съзнанието си.
към текста >>
Ако не бе толкова силна предпазната връзка на инстинктите, ако тя не служеше като регулатор на обърканите му преценки и фантазии, на неговата повърх
нос
т
нос
т, лековер
нос
т, човечеството, тъкмо поради своето съзнание, щеше да загине“, казва Ницше.
Той иска да освободи това личностно от мантията на неличностното, в която то е загърнало враждебен на действителността мироглед. Но Ницше не разграничава нивата на живота в личността. Затова той подценява значението на съзнанието за човешката личност. „Съзнанието е последното и най-късно развитие на органичното и следователно най-незавършено и най-безсилно. От съзнателното произлизат безброй погрешни постъпки, които водят до гибелта на едно животно, на един човек по-рано, отколкото е необходимо, „заради участта“, както казва Омир.
Ако не бе толкова силна предпазната връзка на инстинктите, ако тя не служеше като регулатор на обърканите му преценки и фантазии, на неговата повърхностност, лековерност, човечеството, тъкмо поради своето съзнание, щеше да загине“, казва Ницше.
(„Веселата наука“, § II) Това наистина може да се приеме, но не по-малко вярно е, че човекът е дотолкова свободен, доколкото може да създава мисловни вътрешни подбуди за своята дейност вътре в съзнанието си. Разглеждането на мисловните вътрешни подбуди води още по-далеч. Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуалности до известна степен една съгласуваност. И когато отделният човек също е напълно свободен да създава мисли, по определен начин тези мисли се съгласуват с мислите на други хора.
към текста >>
Това наистина може да се приеме, но не по-малко вярно е, че човекът е дотолкова свободен, доколкото може да създава мисловни вътрешни подбуди за своята дей
нос
т вътре в съзнанието си.
Затова той подценява значението на съзнанието за човешката личност. „Съзнанието е последното и най-късно развитие на органичното и следователно най-незавършено и най-безсилно. От съзнателното произлизат безброй погрешни постъпки, които водят до гибелта на едно животно, на един човек по-рано, отколкото е необходимо, „заради участта“, както казва Омир. Ако не бе толкова силна предпазната връзка на инстинктите, ако тя не служеше като регулатор на обърканите му преценки и фантазии, на неговата повърхностност, лековерност, човечеството, тъкмо поради своето съзнание, щеше да загине“, казва Ницше. („Веселата наука“, § II)
Това наистина може да се приеме, но не по-малко вярно е, че човекът е дотолкова свободен, доколкото може да създава мисловни вътрешни подбуди за своята дейност вътре в съзнанието си.
Разглеждането на мисловните вътрешни подбуди води още по-далеч. Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуалности до известна степен една съгласуваност. И когато отделният човек също е напълно свободен да създава мисли, по определен начин тези мисли се съгласуват с мислите на други хора. От това за свободния следва да приеме основанието, че хармонията в човешкото общество настъпва, когато тя възниква от суверенни индивидуалности. Той може да противопостави това мнение на защитника на несвободата, който вярва, че действието на дадено множество от хора е в хармония само когато всички те са поведени чрез външна сила към обща цел.
към текста >>
Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуал
нос
ти до известна степен една съгласува
нос
т.
От съзнателното произлизат безброй погрешни постъпки, които водят до гибелта на едно животно, на един човек по-рано, отколкото е необходимо, „заради участта“, както казва Омир. Ако не бе толкова силна предпазната връзка на инстинктите, ако тя не служеше като регулатор на обърканите му преценки и фантазии, на неговата повърхностност, лековерност, човечеството, тъкмо поради своето съзнание, щеше да загине“, казва Ницше. („Веселата наука“, § II) Това наистина може да се приеме, но не по-малко вярно е, че човекът е дотолкова свободен, доколкото може да създава мисловни вътрешни подбуди за своята дейност вътре в съзнанието си. Разглеждането на мисловните вътрешни подбуди води още по-далеч.
Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуалности до известна степен една съгласуваност.
И когато отделният човек също е напълно свободен да създава мисли, по определен начин тези мисли се съгласуват с мислите на други хора. От това за свободния следва да приеме основанието, че хармонията в човешкото общество настъпва, когато тя възниква от суверенни индивидуалности. Той може да противопостави това мнение на защитника на несвободата, който вярва, че действието на дадено множество от хора е в хармония само когато всички те са поведени чрез външна сила към обща цел. Сво-бодомислещият не е и привърженик на възгледа, който оставя да владеят напълно свободно животинските инстинкти и иска да разруши целия законов ред. Той обаче желае абсолютна свобода за онези, които не искат просто да следват животинските си инстинкти, а са в състояние да създават морални вътрешни подбуди, свое добро и свое зло.
към текста >>
От това за свободния следва да приеме основанието, че хармонията в човешкото общество настъпва, когато тя възниква от суверенни индивидуал
нос
ти.
(„Веселата наука“, § II) Това наистина може да се приеме, но не по-малко вярно е, че човекът е дотолкова свободен, доколкото може да създава мисловни вътрешни подбуди за своята дейност вътре в съзнанието си. Разглеждането на мисловните вътрешни подбуди води още по-далеч. Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуалности до известна степен една съгласуваност. И когато отделният човек също е напълно свободен да създава мисли, по определен начин тези мисли се съгласуват с мислите на други хора.
От това за свободния следва да приеме основанието, че хармонията в човешкото общество настъпва, когато тя възниква от суверенни индивидуалности.
Той може да противопостави това мнение на защитника на несвободата, който вярва, че действието на дадено множество от хора е в хармония само когато всички те са поведени чрез външна сила към обща цел. Сво-бодомислещият не е и привърженик на възгледа, който оставя да владеят напълно свободно животинските инстинкти и иска да разруши целия законов ред. Той обаче желае абсолютна свобода за онези, които не искат просто да следват животинските си инстинкти, а са в състояние да създават морални вътрешни подбуди, свое добро и свое зло. Само този, който не е навлязъл дотолкова навътре в разбиранията на Ницше, че да съумее да извлече последните изводи от неговия мироглед, въпреки че Ницше сам не го е направил, може да види в него човек, който „със сигурна стилистическа наслада е намерил смелостта да разбулва това, което досега е могло да стои скрито в най-тайните душевни глъбини на скандални престъпни типове.“ (Лудвиг Щайн, „Мирогледът на Ницше и неговите опасности“, стр. 5) Все още средната образованост на немския професор не е толкова висока, че да може да разграничи величието на една личност от нейните малки заблуди.
към текста >>
Само този, който не е навлязъл дотолкова навътре в разбиранията на Ницше, че да съумее да извлече последните изводи от неговия мироглед, въпреки че Ницше сам не го е направил, може да види в него човек, който „със сигурна стилистическа наслада е намерил смелостта да разбулва това, което досега е могло да стои скрито в най-тайните душевни глъбини на скандални престъпни типове.“ (Лудвиг Щайн, „Мирогледът на Ницше и неговите опас
нос
ти“, стр.
И когато отделният човек също е напълно свободен да създава мисли, по определен начин тези мисли се съгласуват с мислите на други хора. От това за свободния следва да приеме основанието, че хармонията в човешкото общество настъпва, когато тя възниква от суверенни индивидуалности. Той може да противопостави това мнение на защитника на несвободата, който вярва, че действието на дадено множество от хора е в хармония само когато всички те са поведени чрез външна сила към обща цел. Сво-бодомислещият не е и привърженик на възгледа, който оставя да владеят напълно свободно животинските инстинкти и иска да разруши целия законов ред. Той обаче желае абсолютна свобода за онези, които не искат просто да следват животинските си инстинкти, а са в състояние да създават морални вътрешни подбуди, свое добро и свое зло.
Само този, който не е навлязъл дотолкова навътре в разбиранията на Ницше, че да съумее да извлече последните изводи от неговия мироглед, въпреки че Ницше сам не го е направил, може да види в него човек, който „със сигурна стилистическа наслада е намерил смелостта да разбулва това, което досега е могло да стои скрито в най-тайните душевни глъбини на скандални престъпни типове.“ (Лудвиг Щайн, „Мирогледът на Ницше и неговите опасности“, стр.
5) Все още средната образованост на немския професор не е толкова висока, че да може да разграничи величието на една личност от нейните малки заблуди. В противен случай може да не се забележи, че критиката на такъв професор е насочена тъкмо към подобни малки заблуди. Мисля, че истинското образование приема величието на една личност и коригира малките заблуди или извежда докрай недовършените мисли. ----------- * обещание за щастие (фр.) - бел. ред.
към текста >>
5) Все още средната образова
нос
т на немския професор не е толкова висока, че да може да разграничи величието на една лич
нос
т от нейните малки заблуди.
От това за свободния следва да приеме основанието, че хармонията в човешкото общество настъпва, когато тя възниква от суверенни индивидуалности. Той може да противопостави това мнение на защитника на несвободата, който вярва, че действието на дадено множество от хора е в хармония само когато всички те са поведени чрез външна сила към обща цел. Сво-бодомислещият не е и привърженик на възгледа, който оставя да владеят напълно свободно животинските инстинкти и иска да разруши целия законов ред. Той обаче желае абсолютна свобода за онези, които не искат просто да следват животинските си инстинкти, а са в състояние да създават морални вътрешни подбуди, свое добро и свое зло. Само този, който не е навлязъл дотолкова навътре в разбиранията на Ницше, че да съумее да извлече последните изводи от неговия мироглед, въпреки че Ницше сам не го е направил, може да види в него човек, който „със сигурна стилистическа наслада е намерил смелостта да разбулва това, което досега е могло да стои скрито в най-тайните душевни глъбини на скандални престъпни типове.“ (Лудвиг Щайн, „Мирогледът на Ницше и неговите опасности“, стр.
5) Все още средната образованост на немския професор не е толкова висока, че да може да разграничи величието на една личност от нейните малки заблуди.
В противен случай може да не се забележи, че критиката на такъв професор е насочена тъкмо към подобни малки заблуди. Мисля, че истинското образование приема величието на една личност и коригира малките заблуди или извежда докрай недовършените мисли. ----------- * обещание за щастие (фр.) - бел. ред. ** малък истински факт (фр.) - бел. ред.
към текста >>
Мисля, че истинското образование приема величието на една лич
нос
т и коригира малките заблуди или извежда докрай недовършените мисли.
Сво-бодомислещият не е и привърженик на възгледа, който оставя да владеят напълно свободно животинските инстинкти и иска да разруши целия законов ред. Той обаче желае абсолютна свобода за онези, които не искат просто да следват животинските си инстинкти, а са в състояние да създават морални вътрешни подбуди, свое добро и свое зло. Само този, който не е навлязъл дотолкова навътре в разбиранията на Ницше, че да съумее да извлече последните изводи от неговия мироглед, въпреки че Ницше сам не го е направил, може да види в него човек, който „със сигурна стилистическа наслада е намерил смелостта да разбулва това, което досега е могло да стои скрито в най-тайните душевни глъбини на скандални престъпни типове.“ (Лудвиг Щайн, „Мирогледът на Ницше и неговите опасности“, стр. 5) Все още средната образованост на немския професор не е толкова висока, че да може да разграничи величието на една личност от нейните малки заблуди. В противен случай може да не се забележи, че критиката на такъв професор е насочена тъкмо към подобни малки заблуди.
Мисля, че истинското образование приема величието на една личност и коригира малките заблуди или извежда докрай недовършените мисли.
----------- * обещание за щастие (фр.) - бел. ред. ** малък истински факт (фр.) - бел. ред.
към текста >>
43.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
В незавършената книга „Воля за власт, опит за преоценка на всички цен
нос
ти“, чиято първа част, „Антихрист“, се явява в осмия том на Събрани съчинения, те намират своя философски най-съдържателен израз.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ 30. Представих Ницшевите възгледи за свръхчовека така, както те са предадени в неговите последни творби: „Заратустра“ (1883-1884), „Отвъд доброто и злото“ (1886), „Към генеалогията на морала“ (1887), „Случаят Вагнер“ (1888), „Залезът на кумирите“ (1889).
В незавършената книга „Воля за власт, опит за преоценка на всички ценности“, чиято първа част, „Антихрист“, се явява в осмия том на Събрани съчинения, те намират своя философски най-съдържателен израз.
Това се вижда ясно от плана, отпечатан в приложението към споменатия том: 1. Антихрист. Опит за критика на християнството. 2. Свободният дух. Критика на философията като нихилистично движение. 3. Неморалният.
към текста >>
Но който успее да погледне през същ
нос
тта на тези формули до сърцевината на Ницшевите мисли, той ще открие в тези книги същите възгледи и цели, които се изразяват в по-късните му творби.
4. Дионис. Философия на вечното възвръщане. Ницше не излага мислите си в завършена форма още в началото на своя писателски път. В началото се намира под влиянието на немския идеализъм, по-точно във формата, която е получил от Шопенхауер и Вагнер. В първите си творби той се изразява във формулите на Шопенхауер и Вагнер.
Но който успее да погледне през същността на тези формули до сърцевината на Ницшевите мисли, той ще открие в тези книги същите възгледи и цели, които се изразяват в по-късните му творби.
Човек не може да каже нищо за развитието на Ницше, ако преди това не си спомни за най-свободния мислител, когото роди новото човечество, за Макс Щирнер68. Тъжна истина е, че този мислител, който в най-пълния смисъл на думата отговаря на това, което Ницше описва като свръхчовек, е познат и признат само от малцина. През 40-те години на този век той вече изразява мирогледа на Ницше. Разбира се, не в такъв наситен сърдечен тон като този на Ницше, но затова пък в кристално чисти мисли, до които Ницшевите афоризми често изглеждат като обикновено заекване. Кой ли път щеше да поеме Ницше, ако вместо Шопенхауер негов възпитател бе станал Щирнер?
към текста >>
Щирнер като Ницше е на мнение, че силите на подбудите на човешкия живот могат да се търсят само в отделната, реална лич
нос
т.
През 40-те години на този век той вече изразява мирогледа на Ницше. Разбира се, не в такъв наситен сърдечен тон като този на Ницше, но затова пък в кристално чисти мисли, до които Ницшевите афоризми често изглеждат като обикновено заекване. Кой ли път щеше да поеме Ницше, ако вместо Шопенхауер негов възпитател бе станал Щирнер? В творбите на Ницше по никакъв начин не се среща влияние от Щирнер. Ницше е трябвало със свои собствени сили да излезе от немския идеализъм и да достигне до разбиране на света, подобно на това на Щирнер.
Щирнер като Ницше е на мнение, че силите на подбудите на човешкия живот могат да се търсят само в отделната, реална личност.
Той отрича всяка власт, която иска да формира и определя отделната личност. Проследява хода на световната история и намира ос-новната заблуда на досегашното човечество във факта, че то не се занимава с грижата и култивирането на отделната индивидуална личност, а с безлични цели и задачи. Вижда истинското освобождение на човека в това, че той не отдава на такива цели по-голяма стойност, освен като на средство за развиване на своята личност. Свободният човек определя своите цели. Той притежава своите идеали, не се оставя да бъде притежаван от тях.
към текста >>
Той отрича всяка власт, която иска да формира и определя отделната лич
нос
т.
Разбира се, не в такъв наситен сърдечен тон като този на Ницше, но затова пък в кристално чисти мисли, до които Ницшевите афоризми често изглеждат като обикновено заекване. Кой ли път щеше да поеме Ницше, ако вместо Шопенхауер негов възпитател бе станал Щирнер? В творбите на Ницше по никакъв начин не се среща влияние от Щирнер. Ницше е трябвало със свои собствени сили да излезе от немския идеализъм и да достигне до разбиране на света, подобно на това на Щирнер. Щирнер като Ницше е на мнение, че силите на подбудите на човешкия живот могат да се търсят само в отделната, реална личност.
Той отрича всяка власт, която иска да формира и определя отделната личност.
Проследява хода на световната история и намира ос-новната заблуда на досегашното човечество във факта, че то не се занимава с грижата и култивирането на отделната индивидуална личност, а с безлични цели и задачи. Вижда истинското освобождение на човека в това, че той не отдава на такива цели по-голяма стойност, освен като на средство за развиване на своята личност. Свободният човек определя своите цели. Той притежава своите идеали, не се оставя да бъде притежаван от тях. Човекът, който не властва като свободна личност над своите идеали, е под влиянието на същите, както умопомраченият, който страда от фиксидея.
към текста >>
Проследява хода на световната история и намира ос-новната заблуда на досегашното човечество във факта, че то не се занимава с грижата и култивирането на отделната индивидуална лич
нос
т, а с безлични цели и задачи.
Кой ли път щеше да поеме Ницше, ако вместо Шопенхауер негов възпитател бе станал Щирнер? В творбите на Ницше по никакъв начин не се среща влияние от Щирнер. Ницше е трябвало със свои собствени сили да излезе от немския идеализъм и да достигне до разбиране на света, подобно на това на Щирнер. Щирнер като Ницше е на мнение, че силите на подбудите на човешкия живот могат да се търсят само в отделната, реална личност. Той отрича всяка власт, която иска да формира и определя отделната личност.
Проследява хода на световната история и намира ос-новната заблуда на досегашното човечество във факта, че то не се занимава с грижата и култивирането на отделната индивидуална личност, а с безлични цели и задачи.
Вижда истинското освобождение на човека в това, че той не отдава на такива цели по-голяма стойност, освен като на средство за развиване на своята личност. Свободният човек определя своите цели. Той притежава своите идеали, не се оставя да бъде притежаван от тях. Човекът, който не властва като свободна личност над своите идеали, е под влиянието на същите, както умопомраченият, който страда от фиксидея. За Щирнер е все едно дали човек си внушава, че е „цар на Китай“, или „си внушава, че е негово призвание да е доволен човек, добър християнин, вярващ протестант, примерен гражданин, добродетелна личност.
към текста >>
Вижда истинското освобождение на човека в това, че той не отдава на такива цели по-голяма стой
нос
т, освен като на средство за развиване на своята лич
нос
т.
В творбите на Ницше по никакъв начин не се среща влияние от Щирнер. Ницше е трябвало със свои собствени сили да излезе от немския идеализъм и да достигне до разбиране на света, подобно на това на Щирнер. Щирнер като Ницше е на мнение, че силите на подбудите на човешкия живот могат да се търсят само в отделната, реална личност. Той отрича всяка власт, която иска да формира и определя отделната личност. Проследява хода на световната история и намира ос-новната заблуда на досегашното човечество във факта, че то не се занимава с грижата и култивирането на отделната индивидуална личност, а с безлични цели и задачи.
Вижда истинското освобождение на човека в това, че той не отдава на такива цели по-голяма стойност, освен като на средство за развиване на своята личност.
Свободният човек определя своите цели. Той притежава своите идеали, не се оставя да бъде притежаван от тях. Човекът, който не властва като свободна личност над своите идеали, е под влиянието на същите, както умопомраченият, който страда от фиксидея. За Щирнер е все едно дали човек си внушава, че е „цар на Китай“, или „си внушава, че е негово призвание да е доволен човек, добър християнин, вярващ протестант, примерен гражданин, добродетелна личност. Всичко това са просто „фиксидеи“.
към текста >>
Човекът, който не властва като свободна лич
нос
т над своите идеали, е под влиянието на същите, както умопомраченият, който страда от фиксидея.
Той отрича всяка власт, която иска да формира и определя отделната личност. Проследява хода на световната история и намира ос-новната заблуда на досегашното човечество във факта, че то не се занимава с грижата и култивирането на отделната индивидуална личност, а с безлични цели и задачи. Вижда истинското освобождение на човека в това, че той не отдава на такива цели по-голяма стойност, освен като на средство за развиване на своята личност. Свободният човек определя своите цели. Той притежава своите идеали, не се оставя да бъде притежаван от тях.
Човекът, който не властва като свободна личност над своите идеали, е под влиянието на същите, както умопомраченият, който страда от фиксидея.
За Щирнер е все едно дали човек си внушава, че е „цар на Китай“, или „си внушава, че е негово призвание да е доволен човек, добър християнин, вярващ протестант, примерен гражданин, добродетелна личност. Всичко това са просто „фиксидеи“. Който никога не е опитал и не се е осмелил да бъде добър християнин, вярващ протестант, добродетелна личност и т.н., е попаднал под властта на вяра, добродетелност и т.н.“ Човек трябва да прочете само няколко изречения от книгата на Щирнер „Индивидуалността и нейната собственост“, за да види колко сродни са възгледите му с тези на Ницше. Привеждам няколко места от книгата, характеризиращи начина на мислене на Щирнер.
към текста >>
За Щирнер е все едно дали човек си внушава, че е „цар на Китай“, или „си внушава, че е негово призвание да е доволен човек, добър християнин, вярващ протестант, примерен гражданин, добродетелна лич
нос
т.
Проследява хода на световната история и намира ос-новната заблуда на досегашното човечество във факта, че то не се занимава с грижата и култивирането на отделната индивидуална личност, а с безлични цели и задачи. Вижда истинското освобождение на човека в това, че той не отдава на такива цели по-голяма стойност, освен като на средство за развиване на своята личност. Свободният човек определя своите цели. Той притежава своите идеали, не се оставя да бъде притежаван от тях. Човекът, който не властва като свободна личност над своите идеали, е под влиянието на същите, както умопомраченият, който страда от фиксидея.
За Щирнер е все едно дали човек си внушава, че е „цар на Китай“, или „си внушава, че е негово призвание да е доволен човек, добър християнин, вярващ протестант, примерен гражданин, добродетелна личност.
Всичко това са просто „фиксидеи“. Който никога не е опитал и не се е осмелил да бъде добър християнин, вярващ протестант, добродетелна личност и т.н., е попаднал под властта на вяра, добродетелност и т.н.“ Човек трябва да прочете само няколко изречения от книгата на Щирнер „Индивидуалността и нейната собственост“, за да види колко сродни са възгледите му с тези на Ницше. Привеждам няколко места от книгата, характеризиращи начина на мислене на Щирнер. „Предхристиянското и християнското време преследват противоположни цели.
към текста >>
Който никога не е опитал и не се е осмелил да бъде добър християнин, вярващ протестант, добродетелна лич
нос
т и т.н., е попаднал под властта на вяра, добродетел
нос
т и т.н.“
Свободният човек определя своите цели. Той притежава своите идеали, не се оставя да бъде притежаван от тях. Човекът, който не властва като свободна личност над своите идеали, е под влиянието на същите, както умопомраченият, който страда от фиксидея. За Щирнер е все едно дали човек си внушава, че е „цар на Китай“, или „си внушава, че е негово призвание да е доволен човек, добър християнин, вярващ протестант, примерен гражданин, добродетелна личност. Всичко това са просто „фиксидеи“.
Който никога не е опитал и не се е осмелил да бъде добър християнин, вярващ протестант, добродетелна личност и т.н., е попаднал под властта на вяра, добродетелност и т.н.“
Човек трябва да прочете само няколко изречения от книгата на Щирнер „Индивидуалността и нейната собственост“, за да види колко сродни са възгледите му с тези на Ницше. Привеждам няколко места от книгата, характеризиращи начина на мислене на Щирнер. „Предхристиянското и християнското време преследват противоположни цели. Първото иска да идеализира реалното, второто - да реализира идеалното. Едното търси „светия дух“, другото - „одухотвореното тяло“.
към текста >>
Човек трябва да прочете само няколко изречения от книгата на Щирнер „Индивидуал
нос
тта и нейната собстве
нос
т“, за да види колко сродни са възгледите му с тези на Ницше.
Той притежава своите идеали, не се оставя да бъде притежаван от тях. Човекът, който не властва като свободна личност над своите идеали, е под влиянието на същите, както умопомраченият, който страда от фиксидея. За Щирнер е все едно дали човек си внушава, че е „цар на Китай“, или „си внушава, че е негово призвание да е доволен човек, добър християнин, вярващ протестант, примерен гражданин, добродетелна личност. Всичко това са просто „фиксидеи“. Който никога не е опитал и не се е осмелил да бъде добър християнин, вярващ протестант, добродетелна личност и т.н., е попаднал под властта на вяра, добродетелност и т.н.“
Човек трябва да прочете само няколко изречения от книгата на Щирнер „Индивидуалността и нейната собственост“, за да види колко сродни са възгледите му с тези на Ницше.
Привеждам няколко места от книгата, характеризиращи начина на мислене на Щирнер. „Предхристиянското и християнското време преследват противоположни цели. Първото иска да идеализира реалното, второто - да реализира идеалното. Едното търси „светия дух“, другото - „одухотвореното тяло“. Така първото приключва с безчувственост към реалното, с „презрение към света“.
към текста >>
Така първото приключва с безчувстве
нос
т към реалното, с „презрение към света“.
Човек трябва да прочете само няколко изречения от книгата на Щирнер „Индивидуалността и нейната собственост“, за да види колко сродни са възгледите му с тези на Ницше. Привеждам няколко места от книгата, характеризиращи начина на мислене на Щирнер. „Предхристиянското и християнското време преследват противоположни цели. Първото иска да идеализира реалното, второто - да реализира идеалното. Едното търси „светия дух“, другото - „одухотвореното тяло“.
Така първото приключва с безчувственост към реалното, с „презрение към света“.
А другото - с отхвърляне на идеалите, с „презрение към духа“69. Както керванът на светостта и чистотата върви през стария свят, така въплъщението върви през християнството: Бог се низвергва в този свят, става плът и иска да го изкупи, което значи да го изпълни със себе си. Така обаче Той е „идеята“ или „духът“, както човекът (например Хегел) провежда накрая идеята във всичко, в света, и посочва, „че идеята, че разумът е във всичко“. На това, което езическите стоици определят като „мъдрец“, отговаря днешният образ на „човека“, единият е като другия - едно безплътно същество. Нереалният „мъдрец“, този безплътен „светия“, стоикът, става реална личност, телесен „светия“, в приелия тяло Бог.
към текста >>
Нереалният „мъдрец“, този безплътен „светия“, стоикът, става реална лич
нос
т, телесен „светия“, в приелия тяло Бог.
Така първото приключва с безчувственост към реалното, с „презрение към света“. А другото - с отхвърляне на идеалите, с „презрение към духа“69. Както керванът на светостта и чистотата върви през стария свят, така въплъщението върви през християнството: Бог се низвергва в този свят, става плът и иска да го изкупи, което значи да го изпълни със себе си. Така обаче Той е „идеята“ или „духът“, както човекът (например Хегел) провежда накрая идеята във всичко, в света, и посочва, „че идеята, че разумът е във всичко“. На това, което езическите стоици определят като „мъдрец“, отговаря днешният образ на „човека“, единият е като другия - едно безплътно същество.
Нереалният „мъдрец“, този безплътен „светия“, стоикът, става реална личност, телесен „светия“, в приелия тяло Бог.
Нереалният „човек“, безплътният аз ще стане реален във въплътения аз, в мен. Фактът, че отделният човек е сам по себе си световна история и притежава своя характерност, независимо от останалата световна история, надхвърля разбирането на християнството. За християнина световната история е най-висшето, защото тя е историята на Христос или „на човека“. За егоиста има стойност само неговата история, защото той иска да развива само себе си, не идеята за човечеството, не Божия план, не целите на провидението, не свободата и т.н. Той не се вижда като инструмент на идеята или като съсъд на Бога, не признава професия, не иска да дава лепта за напредъка на човечеството.
към текста >>
Фактът, че отделният човек е сам по себе си световна история и притежава своя характер
нос
т, независимо от останалата световна история, надхвърля разбирането на християнството.
Както керванът на светостта и чистотата върви през стария свят, така въплъщението върви през християнството: Бог се низвергва в този свят, става плът и иска да го изкупи, което значи да го изпълни със себе си. Така обаче Той е „идеята“ или „духът“, както човекът (например Хегел) провежда накрая идеята във всичко, в света, и посочва, „че идеята, че разумът е във всичко“. На това, което езическите стоици определят като „мъдрец“, отговаря днешният образ на „човека“, единият е като другия - едно безплътно същество. Нереалният „мъдрец“, този безплътен „светия“, стоикът, става реална личност, телесен „светия“, в приелия тяло Бог. Нереалният „човек“, безплътният аз ще стане реален във въплътения аз, в мен.
Фактът, че отделният човек е сам по себе си световна история и притежава своя характерност, независимо от останалата световна история, надхвърля разбирането на християнството.
За християнина световната история е най-висшето, защото тя е историята на Христос или „на човека“. За егоиста има стойност само неговата история, защото той иска да развива само себе си, не идеята за човечеството, не Божия план, не целите на провидението, не свободата и т.н. Той не се вижда като инструмент на идеята или като съсъд на Бога, не признава професия, не иска да дава лепта за напредъка на човечеството. Изживява себе си, без да го е грижа за това колко добре или зле се развива човечеството. За да не се допуска неразбиране, когато се възхвалява едно естествено състояние, можем да си спомним за „Тримата цигани“70 на Ленау.
към текста >>
За егоиста има стой
нос
т само неговата история, защото той иска да развива само себе си, не идеята за човечеството, не Божия план, не целите на провидението, не свободата и т.н.
На това, което езическите стоици определят като „мъдрец“, отговаря днешният образ на „човека“, единият е като другия - едно безплътно същество. Нереалният „мъдрец“, този безплътен „светия“, стоикът, става реална личност, телесен „светия“, в приелия тяло Бог. Нереалният „човек“, безплътният аз ще стане реален във въплътения аз, в мен. Фактът, че отделният човек е сам по себе си световна история и притежава своя характерност, независимо от останалата световна история, надхвърля разбирането на християнството. За християнина световната история е най-висшето, защото тя е историята на Христос или „на човека“.
За егоиста има стойност само неговата история, защото той иска да развива само себе си, не идеята за човечеството, не Божия план, не целите на провидението, не свободата и т.н.
Той не се вижда като инструмент на идеята или като съсъд на Бога, не признава професия, не иска да дава лепта за напредъка на човечеството. Изживява себе си, без да го е грижа за това колко добре или зле се развива човечеството. За да не се допуска неразбиране, когато се възхвалява едно естествено състояние, можем да си спомним за „Тримата цигани“70 на Ленау. Какво, затова ли съм в света, за да реализирам идеи? За да правя нещо за реализирането на идеята „държава“ чрез моето гражданство, или чрез моя брак, като съпруг или баща да придам живот на идеята за семейство?
към текста >>
Човек казва за Бог: „Имена не те назовават.“ Това важи за мен: Никакво понятие не ме изразява, нищо, което се обозначава като моя същ
нос
т, не може да ме разкрие.
Аз живея толкова малко заради някакво призвание, колкото малко цветето расте и пръска аромати заради такова. Идеалът „човек“ се реализира, когато християнският възглед се преобръща в изречението: „Аз, този единствен, съм човекът.“ Въпросът „Какво е човекът? “ се променя сега в личното „Кой е човекът? “ При „какво“ се търси понятие, което да се реализира. При „кой“ няма вече въпрос, а отговорът е налице в питащия: въпросът намира отговор в самия себе си.
Човек казва за Бог: „Имена не те назовават.“ Това важи за мен: Никакво понятие не ме изразява, нищо, което се обозначава като моя същност, не може да ме разкрие.
Това са само имена. Също се казва за Бог, че е съвършен и няма задача да се стреми към съвършенство. Това се отнася и за мен самия. Владетел съм на силата си и съм такъв тогава, когато се познавам като индивидуалност. В индивидуалността владетелят отново се връща в творческото си нищо, от което е роден.
към текста >>
Владетел съм на силата си и съм такъв тогава, когато се познавам като индивидуал
нос
т.
При „кой“ няма вече въпрос, а отговорът е налице в питащия: въпросът намира отговор в самия себе си. Човек казва за Бог: „Имена не те назовават.“ Това важи за мен: Никакво понятие не ме изразява, нищо, което се обозначава като моя същност, не може да ме разкрие. Това са само имена. Също се казва за Бог, че е съвършен и няма задача да се стреми към съвършенство. Това се отнася и за мен самия.
Владетел съм на силата си и съм такъв тогава, когато се познавам като индивидуалност.
В индивидуалността владетелят отново се връща в творческото си нищо, от което е роден. Всяко по-висше от мен същество, Бог или човек, отслабва чувството ми за неповторимост и избледнява пред слънцето на това съзнание: възлагам ли на себе си, единствения, делото си, тогава то е възложено на преходния, на смъртния творец, който се самоунищожава, и мога да кажа: Поставих върху нищо своето дело! “ Такъв човек, който разчита само на себе си и твори само от самия себе си, е свръхчовекът на Ницше. 31.
към текста >>
В индивидуал
нос
тта владетелят отново се връща в творческото си нищо, от което е роден.
Човек казва за Бог: „Имена не те назовават.“ Това важи за мен: Никакво понятие не ме изразява, нищо, което се обозначава като моя същност, не може да ме разкрие. Това са само имена. Също се казва за Бог, че е съвършен и няма задача да се стреми към съвършенство. Това се отнася и за мен самия. Владетел съм на силата си и съм такъв тогава, когато се познавам като индивидуалност.
В индивидуалността владетелят отново се връща в творческото си нищо, от което е роден.
Всяко по-висше от мен същество, Бог или човек, отслабва чувството ми за неповторимост и избледнява пред слънцето на това съзнание: възлагам ли на себе си, единствения, делото си, тогава то е възложено на преходния, на смъртния творец, който се самоунищожава, и мога да кажа: Поставих върху нищо своето дело! “ Такъв човек, който разчита само на себе си и твори само от самия себе си, е свръхчовекът на Ницше. 31. Тези мисли на Щирнер можеха да станат подходящ съд, в който Ницше да излее своя богат на усещания живот.
към текста >>
Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същ
нос
тта си е воля и се явява за интелекта като представа.
(Шопенхауер, „Светът като воля и представа“) Но човек не си представя просто света, а също така действа в него. Той става съзнателен за своята воля и преживява, че това, което усеща в себе си като воля, може да бъде възприето отвън като движение на неговото тяло. Това означава, че човек възприема своето действие двойнствено, отвътре като представа, отвън като воля. Така Шопенхауер заключва, че волята е това, което се явява като представа във възприетото телесно действие. И той твърди, че волята се намира не само в основата на представата за собственото тяло и собственото движение, а че това е така и при всички останали представи.
Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същността си е воля и се явява за интелекта като представа.
Тази воля, смята Шопенхауер, е същественото във всички неща. Само нашият интелект прави така, че да възприемаме множество от отделни неща. Чрез волята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същност. Докато човек действа, в него действа единната праволя. Като отделна, обособена личност човек съществува само в своята представа; в същността си той е идентичен с единното световно основание.
към текста >>
Чрез волята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същ
нос
т.
Така Шопенхауер заключва, че волята е това, което се явява като представа във възприетото телесно действие. И той твърди, че волята се намира не само в основата на представата за собственото тяло и собственото движение, а че това е така и при всички останали представи. Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същността си е воля и се явява за интелекта като представа. Тази воля, смята Шопенхауер, е същественото във всички неща. Само нашият интелект прави така, че да възприемаме множество от отделни неща.
Чрез волята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същност.
Докато човек действа, в него действа единната праволя. Като отделна, обособена личност човек съществува само в своята представа; в същността си той е идентичен с единното световно основание. Приемем ли, че в Ницше, когато той се е запознал с философията на Шопенхауер, мисълта за свръхчовека вече е била налице несъзнателно, инстинктивно, тогава това учение за волята е могло да предизвика в него симпатия. В човешката воля му е даден елемент, който прави човека непосредствен участник в творението на световните събития. Като волево същество човек не е просто стоящ вън от световните събития наблюдател, който си създава образи на действителността, а самият той е творец.
към текста >>
Като отделна, обособена лич
нос
т човек съществува само в своята представа; в същ
нос
тта си той е идентичен с единното световно основание.
Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същността си е воля и се явява за интелекта като представа. Тази воля, смята Шопенхауер, е същественото във всички неща. Само нашият интелект прави така, че да възприемаме множество от отделни неща. Чрез волята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същност. Докато човек действа, в него действа единната праволя.
Като отделна, обособена личност човек съществува само в своята представа; в същността си той е идентичен с единното световно основание.
Приемем ли, че в Ницше, когато той се е запознал с философията на Шопенхауер, мисълта за свръхчовека вече е била налице несъзнателно, инстинктивно, тогава това учение за волята е могло да предизвика в него симпатия. В човешката воля му е даден елемент, който прави човека непосредствен участник в творението на световните събития. Като волево същество човек не е просто стоящ вън от световните събития наблюдател, който си създава образи на действителността, а самият той е творец. В него владее божествена сила, над която не съществува друга. 32.
към текста >>
Като волево същество човек не е просто стоящ вън от световните събития наблюдател, който си създава образи на действител
нос
тта, а самият той е творец.
Чрез волята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същност. Докато човек действа, в него действа единната праволя. Като отделна, обособена личност човек съществува само в своята представа; в същността си той е идентичен с единното световно основание. Приемем ли, че в Ницше, когато той се е запознал с философията на Шопенхауер, мисълта за свръхчовека вече е била налице несъзнателно, инстинктивно, тогава това учение за волята е могло да предизвика в него симпатия. В човешката воля му е даден елемент, който прави човека непосредствен участник в творението на световните събития.
Като волево същество човек не е просто стоящ вън от световните събития наблюдател, който си създава образи на действителността, а самият той е творец.
В него владее божествена сила, над която не съществува друга. 32. От тези възгледи се оформят при Ницше двете идеи за аполоновото и дионисиевото разглеждане на света71 . Той ги употребява за гръцкия живот на изкуството, който възниква от два корена: от едно изкуство на представата и от друго изкуство на волята. Когато представящият си идеализира своя представен свят и въплътява своите идеализирани представи в творби на изкуството, възниква аполоновото изкуство.
към текста >>
„Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общ
нос
т: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Но той остава в представния свят. Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля. Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух. Прави от себе си видимо въплъщение на волята. Превръща се сам в творение.
„Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля. По този начин Ницше обяснява празниците, които се провеждат от дионисиевите служители в чест на бог Дионис. В дионисиевия служител Ницше вижда прототипа на дионисиевия творец. Той си представя, че най-старото драматическо изкуство на гърците е възникнало благодарение на факта, че се е осъществило едно по-висше обединение на дионисиевото с аполоно-вото. По този начин той обяснява причината за първата гръцка трагедия.
към текста >>
Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуал
нос
т, отдава се на мировата воля.
Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля. Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух. Прави от себе си видимо въплъщение на волята. Превръща се сам в творение. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля.
По този начин Ницше обяснява празниците, които се провеждат от дионисиевите служители в чест на бог Дионис. В дионисиевия служител Ницше вижда прототипа на дионисиевия творец. Той си представя, че най-старото драматическо изкуство на гърците е възникнало благодарение на факта, че се е осъществило едно по-висше обединение на дионисиевото с аполоно-вото. По този начин той обяснява причината за първата гръцка трагедия. Приема, че трагедията е възникнала от трагичния хор.
към текста >>
Митичното трябва да бъде противополож
нос
т на най-древната трагедия.
Дионисиевият човек става зрител, наблюдател на картина, представяща самия него. Хорът е себеотражение на един дионисиево развълнуван човек, това значи, че дионисиевият човек вижда отразено своето дионисиево вълнение чрез една аполонова творба. Представянето на дионисиевото в аполоновия образ представлява примитивната трагедия. Предпоставката за такава трагедия е, че в нейния създател е налице живо съзнание за връзката на човека с прасилите на света. Такова съзнание се изразява като мит.
Митичното трябва да бъде противоположност на най-древната трагедия.
Щом в развитието на един народ настъпи моментът, когато разлагащият разум разрушава живото чувство за мита, тогава настъпва смъртта на трагичното като необходимо следствие. 33. Според Ницше този момент в развитието на елинската култура настъпва със Сократ. Сократ е враг на всеки инстинктивен и свързан с природните сили живот. За него е важно само това, което разумът може да докаже, което е поучително.
към текста >>
Ницшевото описание на гръцката култура може да се сравни с обрисуването, което човек прави за мест
нос
т, която наблюдава от върха на планина; това е филологическо представяне на описание, което някой пътешественик, посетил всяко отделно кътче, би могъл да даде.
Така е обявена война на мита. И посоченият от Ницше за ученик на Сократ Еврипид72 разрушава трагедията, защото неговото творчество вече не произлиза, като това на Есхил, от дионисиевите инстинкти, а от критическото разбиране. Вместо отражение на волевите движения на мировия дух, при Еврипид се среща разбираемата връзка на отделните събития в трагичното действие. Не питам за историческото оправдание на тези Ницшеви идеи. Заради тях той е нападнат остро от един класически филолог.
Ницшевото описание на гръцката култура може да се сравни с обрисуването, което човек прави за местност, която наблюдава от върха на планина; това е филологическо представяне на описание, което някой пътешественик, посетил всяко отделно кътче, би могъл да даде.
От планината много неща се изопачават съгласно законите на оптиката. 34. Това, което се има предвид, е въпросът: каква задача поставя Ницше в своята книга „Раждането на трагедията“? Ницше е на мнение, че древните гърци са познавали много добре страданието от съществуването. „В древното предание цар Мидас гони дълго време в гората мъдрия Силен, придружителя на Дионис, без да може да го настигне.
към текста >>
Неподвижен, демонът мълчи упорито, докато накрая, принуден от царя да говори, избухва в пронизителен кикот и казва: „Жалко потомство на еднодневки, рожби на случай
нос
тта и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва.
34. Това, което се има предвид, е въпросът: каква задача поставя Ницше в своята книга „Раждането на трагедията“? Ницше е на мнение, че древните гърци са познавали много добре страданието от съществуването. „В древното предание цар Мидас гони дълго време в гората мъдрия Силен, придружителя на Дионис, без да може да го настигне. Когато най-сетне пада в ръцете му, царят го пита какво е най-доброто за човека.
Неподвижен, демонът мълчи упорито, докато накрая, принуден от царя да говори, избухва в пронизителен кикот и казва: „Жалко потомство на еднодневки, рожби на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва.
Най-доброто за теб е напълно недостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. А другото най-добро за теб е скоро да умреш! “ („Раждането на трагедията“, § 3) В това предание Ницше открива изразено едно ос-новно усещане на гърците. Той смята за повърхност-но мнението, че гърците са винаги ведър, по детински забавляващ се народ. От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо.
към текста >>
Той смята за повърх
нос
т-но мнението, че гърците са винаги ведър, по детински забавляващ се народ.
Когато най-сетне пада в ръцете му, царят го пита какво е най-доброто за човека. Неподвижен, демонът мълчи упорито, докато накрая, принуден от царя да говори, избухва в пронизителен кикот и казва: „Жалко потомство на еднодневки, рожби на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва. Най-доброто за теб е напълно недостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. А другото най-добро за теб е скоро да умреш! “ („Раждането на трагедията“, § 3) В това предание Ницше открива изразено едно ос-новно усещане на гърците.
Той смята за повърхност-но мнението, че гърците са винаги ведър, по детински забавляващ се народ.
От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо. Те търсят оправдание на битието. И го откриват в един свят на богове и в изкуството. Само чрез контрастния образ на боговете и изкуството грубата действителност става за гърците поносима. Основният въпрос в „Раждането на трагедията“ за Ницше е доколко гръцкото изкуство е станало жизнеутвърждаващо и жизнезапаз-ващо.
към текста >>
От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-по
нос
имо.
Неподвижен, демонът мълчи упорито, докато накрая, принуден от царя да говори, избухва в пронизителен кикот и казва: „Жалко потомство на еднодневки, рожби на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва. Най-доброто за теб е напълно недостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. А другото най-добро за теб е скоро да умреш! “ („Раждането на трагедията“, § 3) В това предание Ницше открива изразено едно ос-новно усещане на гърците. Той смята за повърхност-но мнението, че гърците са винаги ведър, по детински забавляващ се народ.
От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо.
Те търсят оправдание на битието. И го откриват в един свят на богове и в изкуството. Само чрез контрастния образ на боговете и изкуството грубата действителност става за гърците поносима. Основният въпрос в „Раждането на трагедията“ за Ницше е доколко гръцкото изкуство е станало жизнеутвърждаващо и жизнезапаз-ващо. Във връзка с изкуството като жизнеутвърждаваща сила основният инстинкт на Ницше се проявява още в тази първа негова творба.
към текста >>
Само чрез контрастния образ на боговете и изкуството грубата действител
нос
т става за гърците по
нос
има.
“ („Раждането на трагедията“, § 3) В това предание Ницше открива изразено едно ос-новно усещане на гърците. Той смята за повърхност-но мнението, че гърците са винаги ведър, по детински забавляващ се народ. От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо. Те търсят оправдание на битието. И го откриват в един свят на богове и в изкуството.
Само чрез контрастния образ на боговете и изкуството грубата действителност става за гърците поносима.
Основният въпрос в „Раждането на трагедията“ за Ницше е доколко гръцкото изкуство е станало жизнеутвърждаващо и жизнезапаз-ващо. Във връзка с изкуството като жизнеутвърждаваща сила основният инстинкт на Ницше се проявява още в тази първа негова творба. 35. В същото произведение се наблюдава още един основен Ницшев инстинкт. Това е антипатията към обикновените логични духове, чиято личност е подчинена напълно на техния разум.
към текста >>
Това е антипатията към обикновените логични духове, чиято лич
нос
т е подчинена напълно на техния разум.
Само чрез контрастния образ на боговете и изкуството грубата действителност става за гърците поносима. Основният въпрос в „Раждането на трагедията“ за Ницше е доколко гръцкото изкуство е станало жизнеутвърждаващо и жизнезапаз-ващо. Във връзка с изкуството като жизнеутвърждаваща сила основният инстинкт на Ницше се проявява още в тази първа негова творба. 35. В същото произведение се наблюдава още един основен Ницшев инстинкт.
Това е антипатията към обикновените логични духове, чиято личност е подчинена напълно на техния разум.
От тази антипатия възниква мнението на Ницше, че сократовият дух е разрушител на гръцката култура. Логическото за Ницше представлява само форма, чрез която се изразява личността. Когато към тази форма не се прибавя още някаква изразна форма, тогава личността изглежда като инвалид, като организъм, чиито важни органи са осакатени. Понеже Ницше е могъл да открие в творбите на Кант само размишляващия разум, той нарича Кант „изкривен понятиен инвалид“73. Само когато логиката служи за изразяване на по-дълбоките основни инстинкти на личността, само тогава тя има стойност за Ницше.
към текста >>
Логическото за Ницше представлява само форма, чрез която се изразява лич
нос
тта.
Във връзка с изкуството като жизнеутвърждаваща сила основният инстинкт на Ницше се проявява още в тази първа негова творба. 35. В същото произведение се наблюдава още един основен Ницшев инстинкт. Това е антипатията към обикновените логични духове, чиято личност е подчинена напълно на техния разум. От тази антипатия възниква мнението на Ницше, че сократовият дух е разрушител на гръцката култура.
Логическото за Ницше представлява само форма, чрез която се изразява личността.
Когато към тази форма не се прибавя още някаква изразна форма, тогава личността изглежда като инвалид, като организъм, чиито важни органи са осакатени. Понеже Ницше е могъл да открие в творбите на Кант само размишляващия разум, той нарича Кант „изкривен понятиен инвалид“73. Само когато логиката служи за изразяване на по-дълбоките основни инстинкти на личността, само тогава тя има стойност за Ницше. Тя трябва да бъде резултат на надлогичното в личността. Ницше винаги е отхвърлял сократовия дух.
към текста >>
Когато към тази форма не се прибавя още някаква изразна форма, тогава лич
нос
тта изглежда като инвалид, като организъм, чиито важни органи са осакатени.
35. В същото произведение се наблюдава още един основен Ницшев инстинкт. Това е антипатията към обикновените логични духове, чиято личност е подчинена напълно на техния разум. От тази антипатия възниква мнението на Ницше, че сократовият дух е разрушител на гръцката култура. Логическото за Ницше представлява само форма, чрез която се изразява личността.
Когато към тази форма не се прибавя още някаква изразна форма, тогава личността изглежда като инвалид, като организъм, чиито важни органи са осакатени.
Понеже Ницше е могъл да открие в творбите на Кант само размишляващия разум, той нарича Кант „изкривен понятиен инвалид“73. Само когато логиката служи за изразяване на по-дълбоките основни инстинкти на личността, само тогава тя има стойност за Ницше. Тя трябва да бъде резултат на надлогичното в личността. Ницше винаги е отхвърлял сократовия дух. В „Залезът на кумирите“ четем: „Със Сократ гръцкият вкус се обръща към диалектиката: какво се случва всъщност?
към текста >>
Само когато логиката служи за изразяване на по-дълбоките основни инстинкти на лич
нос
тта, само тогава тя има стой
нос
т за Ницше.
Това е антипатията към обикновените логични духове, чиято личност е подчинена напълно на техния разум. От тази антипатия възниква мнението на Ницше, че сократовият дух е разрушител на гръцката култура. Логическото за Ницше представлява само форма, чрез която се изразява личността. Когато към тази форма не се прибавя още някаква изразна форма, тогава личността изглежда като инвалид, като организъм, чиито важни органи са осакатени. Понеже Ницше е могъл да открие в творбите на Кант само размишляващия разум, той нарича Кант „изкривен понятиен инвалид“73.
Само когато логиката служи за изразяване на по-дълбоките основни инстинкти на личността, само тогава тя има стойност за Ницше.
Тя трябва да бъде резултат на надлогичното в личността. Ницше винаги е отхвърлял сократовия дух. В „Залезът на кумирите“ четем: „Със Сократ гръцкият вкус се обръща към диалектиката: какво се случва всъщност? Преди всичко е победен аристократичният вкус; сганта взима надмощие с диалектиката. Преди Сократ в доброто общество диалектичните маниери са били отричани, смятали са се за лоши маниери.“ („Проблемът на Сократ“, § 5) Там, където за нещо не говорят здрави основни инстинкти, навлиза доказващият разум, който се аргументира чрез адвокатски способи.
към текста >>
Тя трябва да бъде резултат на надлогичното в лич
нос
тта.
От тази антипатия възниква мнението на Ницше, че сократовият дух е разрушител на гръцката култура. Логическото за Ницше представлява само форма, чрез която се изразява личността. Когато към тази форма не се прибавя още някаква изразна форма, тогава личността изглежда като инвалид, като организъм, чиито важни органи са осакатени. Понеже Ницше е могъл да открие в творбите на Кант само размишляващия разум, той нарича Кант „изкривен понятиен инвалид“73. Само когато логиката служи за изразяване на по-дълбоките основни инстинкти на личността, само тогава тя има стойност за Ницше.
Тя трябва да бъде резултат на надлогичното в личността.
Ницше винаги е отхвърлял сократовия дух. В „Залезът на кумирите“ четем: „Със Сократ гръцкият вкус се обръща към диалектиката: какво се случва всъщност? Преди всичко е победен аристократичният вкус; сганта взима надмощие с диалектиката. Преди Сократ в доброто общество диалектичните маниери са били отричани, смятали са се за лоши маниери.“ („Проблемът на Сократ“, § 5) Там, където за нещо не говорят здрави основни инстинкти, навлиза доказващият разум, който се аргументира чрез адвокатски способи. 36.
към текста >>
В „Залезът на кумирите“ четем: „Със Сократ гръцкият вкус се обръща към диалектиката: какво се случва всъщ
нос
т?
Когато към тази форма не се прибавя още някаква изразна форма, тогава личността изглежда като инвалид, като организъм, чиито важни органи са осакатени. Понеже Ницше е могъл да открие в творбите на Кант само размишляващия разум, той нарича Кант „изкривен понятиен инвалид“73. Само когато логиката служи за изразяване на по-дълбоките основни инстинкти на личността, само тогава тя има стойност за Ницше. Тя трябва да бъде резултат на надлогичното в личността. Ницше винаги е отхвърлял сократовия дух.
В „Залезът на кумирите“ четем: „Със Сократ гръцкият вкус се обръща към диалектиката: какво се случва всъщност?
Преди всичко е победен аристократичният вкус; сганта взима надмощие с диалектиката. Преди Сократ в доброто общество диалектичните маниери са били отричани, смятали са се за лоши маниери.“ („Проблемът на Сократ“, § 5) Там, където за нещо не говорят здрави основни инстинкти, навлиза доказващият разум, който се аргументира чрез адвокатски способи. 36. Ницше вярва, че в Рихард Вагнер ще открие обновяване на дионисиевия дух. Благодарение на тази вяра той пише през 1876 г.
към текста >>
Още вярва, че действител
нос
тта е само човешка представа и отвъд тази представа се намира същ
нос
тта на нещата под формата на праволя.
36. Ницше вярва, че в Рихард Вагнер ще открие обновяване на дионисиевия дух. Благодарение на тази вяра той пише през 1876 г. четвъртото от своите „Несвоевременни размишления“: „Рихард Вагнер в Байройт“. По това време той се придържа към значението на диони-сиевия дух, което си е изградил на базата на Шопенха-уеровата философия.
Още вярва, че действителността е само човешка представа и отвъд тази представа се намира същността на нещата под формата на праволя.
И творческият дионисиев дух не е бил все още създаващият от самия себе си, а самозабравящият се, разкриващият се в праволята човек. Образи на властващата праволя, създадени от един отдаден на тази праволя дионисиев дух, за него са музикалните драми на Вагнер. И когато Шопенхауер вижда в музиката непосредствено отражение на волята, Ницше също започва да вярва, че в музиката трябва да се вижда най-доброто изразно средство за един дионисиево творящ дух. Езикът на цивилизованите народи му се струва болен. Той не може повече да бъде естествен изразител на чувствата, защото думите постепенно все повече се пригаждат към това да станат изразител за нарастващата разсъдъчна култура на човека.
към текста >>
Дионисиевият дух става дитирамбов драматург, като „това понятие обхваща едновременно актьора, поета, музиканта.“ „Както и да си представяме развитието на прадраматурга, в своята зрялост и завърше
нос
т той е фигура без задръжки и пропуски - истински свободният творец, който не прави нищо друго освен да мисли едновременно във всички изкуства, посредник и помирител на привид-но разделени сфери, реконструктор на единството и целостта на артистичните способ
нос
ти, които не могат да бъдат разгадани и открити, а само показвани чрез дело.“ („Рихард Вагнер в Байройт“, § 1) Ницше почита Рихард Вагнер като дионисиев дух.
Той не може повече да бъде естествен изразител на чувствата, защото думите постепенно все повече се пригаждат към това да станат изразител за нарастващата разсъдъчна култура на човека. Ето защо обаче значението на думите става абстрактно и бедно. Те не могат повече да изразяват това, което усеща творящият от праволята дионисиев дух. Той не може вече да се изразява в словесната драма. Нужно е да призове на помощ друго изразно средство, преди всичко музиката, но също и другите изкуства.
Дионисиевият дух става дитирамбов драматург, като „това понятие обхваща едновременно актьора, поета, музиканта.“ „Както и да си представяме развитието на прадраматурга, в своята зрялост и завършеност той е фигура без задръжки и пропуски - истински свободният творец, който не прави нищо друго освен да мисли едновременно във всички изкуства, посредник и помирител на привид-но разделени сфери, реконструктор на единството и целостта на артистичните способности, които не могат да бъдат разгадани и открити, а само показвани чрез дело.“ („Рихард Вагнер в Байройт“, § 1) Ницше почита Рихард Вагнер като дионисиев дух.
И само в смисъла на посочената Ницшева книга Вагнер може да бъде обозначен като дионисиев дух. Инстинктите му са насочени към отвъдното, чрез музиката си той иска да прозвучи гласът на отвъдното. Аз посочих вече, че по-късно Ницше става в състояние да разпознае характерната същност на своите насочени към този свят инстинкти. Първоначално схваща Вагнеровото изкуство погрешно, защото разбира самия себе си погрешно, защото е оставил инстинктите си да бъдат тиранизирани чрез философията на Шопенхауер. Като болестен процес по-късно в него се проявява подчинението на инстинктите му под чужда духовна власт.
към текста >>
Аз посочих вече, че по-късно Ницше става в състояние да разпознае характерната същ
нос
т на своите насочени към този свят инстинкти.
Той не може вече да се изразява в словесната драма. Нужно е да призове на помощ друго изразно средство, преди всичко музиката, но също и другите изкуства. Дионисиевият дух става дитирамбов драматург, като „това понятие обхваща едновременно актьора, поета, музиканта.“ „Както и да си представяме развитието на прадраматурга, в своята зрялост и завършеност той е фигура без задръжки и пропуски - истински свободният творец, който не прави нищо друго освен да мисли едновременно във всички изкуства, посредник и помирител на привид-но разделени сфери, реконструктор на единството и целостта на артистичните способности, които не могат да бъдат разгадани и открити, а само показвани чрез дело.“ („Рихард Вагнер в Байройт“, § 1) Ницше почита Рихард Вагнер като дионисиев дух. И само в смисъла на посочената Ницшева книга Вагнер може да бъде обозначен като дионисиев дух. Инстинктите му са насочени към отвъдното, чрез музиката си той иска да прозвучи гласът на отвъдното.
Аз посочих вече, че по-късно Ницше става в състояние да разпознае характерната същност на своите насочени към този свят инстинкти.
Първоначално схваща Вагнеровото изкуство погрешно, защото разбира самия себе си погрешно, защото е оставил инстинктите си да бъдат тиранизирани чрез философията на Шопенхауер. Като болестен процес по-късно в него се проявява подчинението на инстинктите му под чужда духовна власт. Разбира, че не принадлежи на инстинктите си и се изкушава от неподходящо мнение да остави едно изкуство да въздейства върху инстинктите му, което изкуство е можело само да им нанесе вреда, да ги разболее. 37. Ницше приема влиянието на противоречащата на основните му инстинкти Шопенхауерова философия, описано в „Несвоевременни размишление“: „Шопен-хауер като възпитател“ (1874), по времето, когато все още вярва в тази философия.
към текста >>
Правилният възпитател може да бъде този, който действа върху възпитаника си така, че да може да се развива най-дълбоката същ
нос
т на лич
нос
тта му.
Като болестен процес по-късно в него се проявява подчинението на инстинктите му под чужда духовна власт. Разбира, че не принадлежи на инстинктите си и се изкушава от неподходящо мнение да остави едно изкуство да въздейства върху инстинктите му, което изкуство е можело само да им нанесе вреда, да ги разболее. 37. Ницше приема влиянието на противоречащата на основните му инстинкти Шопенхауерова философия, описано в „Несвоевременни размишление“: „Шопен-хауер като възпитател“ (1874), по времето, когато все още вярва в тази философия. Ницше е търсил възпитател.
Правилният възпитател може да бъде този, който действа върху възпитаника си така, че да може да се развива най-дълбоката същност на личността му.
Върху всеки човек влияе времето с културните си средства. Той възприема това, което времето предлага като образователна материя. Но се пита как може да открие себе си, когато към него отвън нахлуват безброй влияния; как от себе си може да развива това, което може той, само той и никой друг. ,Човекът, който не иска да принадлежи към масата, трябва само да престане да бъде нехаен. Той следва съвестта си, която зове: Бъди себе си!
към текста >>
Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същ
нос
тта си чрез тези форми.
,Човекът, който не иска да принадлежи към масата, трябва само да престане да бъде нехаен. Той следва съвестта си, която зове: Бъди себе си! Ти не си това, което правиш, мислиш, желаеш.“ Така си казва човекът, който един ден открива, че винаги се е задоволявал с това да приема образователната материя отвън. („Шопенхауер като възпитател“, § 1) Ницше открива себе си чрез изучаването на Шопенхауеровата философия, макар и все още не в изконния си облик. Несъзнателно Ницше се стреми просто и честно да се изразява, следвайки своите основни инстинкти.
Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми.
В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом. В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
към текста >>
Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуде
нос
т и естестве
нос
т, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом.
Несъзнателно Ницше се стреми просто и честно да се изразява, следвайки своите основни инстинкти. Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми. В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме.
Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом.
В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти. Ницше вижда в Шопенхауер силна личност, която не се преобразява чрез философията в човек на разума, а която прави от логичното само израз на над-логичното, на инстинктивното в себе си. „Копнежът към по-крепка природа, към по-здраво и по-просто човечество при него е копнеж към самия себе си, и докато овладява времето в себе си, с удивление съзира гения в себе си.“ („Шопенхауер“, § 3) В Ницшевия дух още тогава работи стремежът към идеята за свръхчовека, търсещ себе си и намиращ в търсенето смисъла на съществуването си. Такъв търсещ Ницше вижда в Шопенхауер.
към текста >>
В противополож
нос
т на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми. В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом.
В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти. Ницше вижда в Шопенхауер силна личност, която не се преобразява чрез философията в човек на разума, а която прави от логичното само израз на над-логичното, на инстинктивното в себе си. „Копнежът към по-крепка природа, към по-здраво и по-просто човечество при него е копнеж към самия себе си, и докато овладява времето в себе си, с удивление съзира гения в себе си.“ („Шопенхауер“, § 3) В Ницшевия дух още тогава работи стремежът към идеята за свръхчовека, търсещ себе си и намиращ в търсенето смисъла на съществуването си. Такъв търсещ Ницше вижда в Шопенхауер. В него той съзира достигната целта, единствената цел на мировото съществуване.
към текста >>
Ницше вижда в Шопенхауер силна лич
нос
т, която не се преобразява чрез философията в човек на разума, а която прави от логичното само израз на над-логичното, на инстинктивното в себе си.
„Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом. В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти.
Ницше вижда в Шопенхауер силна личност, която не се преобразява чрез философията в човек на разума, а която прави от логичното само израз на над-логичното, на инстинктивното в себе си.
„Копнежът към по-крепка природа, към по-здраво и по-просто човечество при него е копнеж към самия себе си, и докато овладява времето в себе си, с удивление съзира гения в себе си.“ („Шопенхауер“, § 3) В Ницшевия дух още тогава работи стремежът към идеята за свръхчовека, търсещ себе си и намиращ в търсенето смисъла на съществуването си. Такъв търсещ Ницше вижда в Шопенхауер. В него той съзира достигната целта, единствената цел на мировото съществуване. Природата му изглежда достигнала до целта, когато е създала такъв човек. „Природата, която никога не скача, прави (тук) своя единствен скок, един радостен скок, защото тя се чувства за първи път до целта, именно когато проумява, че трябва да забрави за своите цели.“ („Шопенхауер“, § 5) В това изречението се намира зародишът на концепцията за свръхчовека.
към текста >>
Като разглежда този факт, Ницше си задава въпроса: Доколко способ
нос
тта за спомняне в човека действа в живота му подпомагащо и доколко отрицателно?
Животните не живеят исторически. Те следват инстинктите, които действат в тях във всеки отделен момент. Човек се самоопределя чрез миналото си. Когато иска да предприеме нещо, той се пита: какъв опит имам или какво е направил някой друг в подобно начинание? Импулсът за действие може напълно да се заглуши чрез спомена за някакво преживяване.
Като разглежда този факт, Ницше си задава въпроса: Доколко способността за спомняне в човека действа в живота му подпомагащо и доколко отрицателно?
Споменът, който иска да обхване нещата, които сам човек не е преживял, живее като исторически смисъл, като учение за миналото в човека. Ницше пита: Доколко историческият смисъл действа жизнеподпомагащо? Той се опитва да даде отговор в „Несвоевременни размишления“: „За ползата и вредата от историята за живота“ (1874). Поводът за това писание е било схващането на Ницше, че историческият смисъл при съвременниците му, особено при учените е станал характерен признак. Ницше вижда навсякъде да се възхвалява задълбочаването в миналото.
към текста >>
„Да вземем за пример човек, който изобщо не притежава способ
нос
тта да забравя, който ще бъде осъден, че вижда навсякъде само развитие.
Само който знае как се е развил един народ, може да прецени какво е необходимо за неговото бъдеще. Този зов чува Ницше. Философите не искат да измислят нещо ново, а само да изучават мислите на своите предшественици. Този исторически смисъл действа парализиращо на настоящото творчество. В човек, който при всеки импулс, който се надига в него, първо търси да определи до какво е довел в миналото подобен импулс, силите отслабват, преди да са се задействали.
„Да вземем за пример човек, който изобщо не притежава способността да забравя, който ще бъде осъден, че вижда навсякъде само развитие.
Той не вярва вече в битието си, не вярва вече в себе си, вижда всичко да тече и се загубва в потока на развитието... Забравянето е характерно за всяко действие. Както за живота на всичко органично е нужна не само светлина, но и тъмнина. Човек, който иска да възприема нещата само исторически, е подобен на такъв, който е бил принуден да се въздържа от сън, или на животно, което трябва да живее само от преживяне и от вечно повтарящо се преживяне.“ („История“, § I) Ницше смята, че може да изтърпи само толкова история, колкото съответства на сумата от неговите творчески сили. Силната личност реализира своите намерения, въпреки че тя си спомня за преживяванията от миналото. Може би тъкмо благодарение на спомена за тези преживявания тя преживява усилване на личната сила.
към текста >>
Силната лич
нос
т реализира своите намерения, въпреки че тя си спомня за преживяванията от миналото.
В човек, който при всеки импулс, който се надига в него, първо търси да определи до какво е довел в миналото подобен импулс, силите отслабват, преди да са се задействали. „Да вземем за пример човек, който изобщо не притежава способността да забравя, който ще бъде осъден, че вижда навсякъде само развитие. Той не вярва вече в битието си, не вярва вече в себе си, вижда всичко да тече и се загубва в потока на развитието... Забравянето е характерно за всяко действие. Както за живота на всичко органично е нужна не само светлина, но и тъмнина. Човек, който иска да възприема нещата само исторически, е подобен на такъв, който е бил принуден да се въздържа от сън, или на животно, което трябва да живее само от преживяне и от вечно повтарящо се преживяне.“ („История“, § I) Ницше смята, че може да изтърпи само толкова история, колкото съответства на сумата от неговите творчески сили.
Силната личност реализира своите намерения, въпреки че тя си спомня за преживяванията от миналото.
Може би тъкмо благодарение на спомена за тези преживявания тя преживява усилване на личната сила. Силите на слабия човек обаче отслабват благодарение на историческия смисъл. За да се определи степента и чрез нея границата, „при която трябва да се забрави миналото, ако то не трябва да се превърне в гробар на настоящето, би трябвало да се знае колко точно е голяма пластичната сила на един човек, на един народ, на една култура. Имам предвид силата своеобразно да расте, минало и чуждо да се преобразяват и интегрират“. („История“, § I) Ницше смята, че за историята трябва да се грижим дотолкова, доколкото тя е нужна за здравето на отделен човек, на отделен народ или култура.
към текста >>
От тази гледна точка, той е противник на всяко историческо разглеждане, което търси полза само в „историческата обектив
нос
т“, което иска само да вижда и разказва това, което „действително“ се е случило в миналото, което търси само „чистото познание или по-точно, истината, от която нищо не произлиза.“ („История“, § 6) Такова разглеждане може да има само при слаба лич
нос
т, която не взима под внимание своите усещания, когато вижда реката на събитията да преминава покрай нея.
За да се определи степента и чрез нея границата, „при която трябва да се забрави миналото, ако то не трябва да се превърне в гробар на настоящето, би трябвало да се знае колко точно е голяма пластичната сила на един човек, на един народ, на една култура. Имам предвид силата своеобразно да расте, минало и чуждо да се преобразяват и интегрират“. („История“, § I) Ницше смята, че за историята трябва да се грижим дотолкова, доколкото тя е нужна за здравето на отделен човек, на отделен народ или култура. Затова той казва: „по-добре историята да се научи да се занимава с целта на живота! “ („История“, § I) Той присъжда правото на човека да разглежда историята така, че тя да работи по възможно най-добър начин за насърчаването на импулсите на определено настояще.
От тази гледна точка, той е противник на всяко историческо разглеждане, което търси полза само в „историческата обективност“, което иска само да вижда и разказва това, което „действително“ се е случило в миналото, което търси само „чистото познание или по-точно, истината, от която нищо не произлиза.“ („История“, § 6) Такова разглеждане може да има само при слаба личност, която не взима под внимание своите усещания, когато вижда реката на събитията да преминава покрай нея.
Такава личност се е „превърнала в отзвучаваща пасивност, която чрез своето отзвучаване произвежда друга такава пасивност, докато накрая целият въздух се изпълни от такива пърхащи нежно отзвуци“. („История“, § 6) Ницше не вярва, че такава слаба личност може да почувства силите, които са действали в миналото. „Струва ми се, че човек възприема само оберто-новете на онзи оригинален исторически основен тон. Солидността и мощта на оригинала не могат да се изразят от сферично нежния и слаб струнен звук. Докато оригиналният тон буди дела, неволи, ужас, струнният звук ни приспива и ни превръща в изнежени наслаждаващи се; сякаш е направен аранжимент на героична симфония за две флейти, предназначен за употреба на сънуващи пушачи на опиум.“ („История“, § 6) Миналото може истински да разбере само този, който живее здраво в настоящето, който има силни инстинкти, чрез които може да открие и разгадае инстинктите на предците си.
към текста >>
Такава лич
нос
т се е „превърнала в отзвучаваща пасив
нос
т, която чрез своето отзвучаване произвежда друга такава пасив
нос
т, докато накрая целият въздух се изпълни от такива пърхащи нежно отзвуци“.
Имам предвид силата своеобразно да расте, минало и чуждо да се преобразяват и интегрират“. („История“, § I) Ницше смята, че за историята трябва да се грижим дотолкова, доколкото тя е нужна за здравето на отделен човек, на отделен народ или култура. Затова той казва: „по-добре историята да се научи да се занимава с целта на живота! “ („История“, § I) Той присъжда правото на човека да разглежда историята така, че тя да работи по възможно най-добър начин за насърчаването на импулсите на определено настояще. От тази гледна точка, той е противник на всяко историческо разглеждане, което търси полза само в „историческата обективност“, което иска само да вижда и разказва това, което „действително“ се е случило в миналото, което търси само „чистото познание или по-точно, истината, от която нищо не произлиза.“ („История“, § 6) Такова разглеждане може да има само при слаба личност, която не взима под внимание своите усещания, когато вижда реката на събитията да преминава покрай нея.
Такава личност се е „превърнала в отзвучаваща пасивност, която чрез своето отзвучаване произвежда друга такава пасивност, докато накрая целият въздух се изпълни от такива пърхащи нежно отзвуци“.
(„История“, § 6) Ницше не вярва, че такава слаба личност може да почувства силите, които са действали в миналото. „Струва ми се, че човек възприема само оберто-новете на онзи оригинален исторически основен тон. Солидността и мощта на оригинала не могат да се изразят от сферично нежния и слаб струнен звук. Докато оригиналният тон буди дела, неволи, ужас, струнният звук ни приспива и ни превръща в изнежени наслаждаващи се; сякаш е направен аранжимент на героична симфония за две флейти, предназначен за употреба на сънуващи пушачи на опиум.“ („История“, § 6) Миналото може истински да разбере само този, който живее здраво в настоящето, който има силни инстинкти, чрез които може да открие и разгадае инстинктите на предците си. Такъв човек се интересува от фактическото по-малко, отколкото от това, което може да се разгадае от фактите.
към текста >>
(„История“, § 6) Ницше не вярва, че такава слаба лич
нос
т може да почувства силите, които са действали в миналото.
(„История“, § I) Ницше смята, че за историята трябва да се грижим дотолкова, доколкото тя е нужна за здравето на отделен човек, на отделен народ или култура. Затова той казва: „по-добре историята да се научи да се занимава с целта на живота! “ („История“, § I) Той присъжда правото на човека да разглежда историята така, че тя да работи по възможно най-добър начин за насърчаването на импулсите на определено настояще. От тази гледна точка, той е противник на всяко историческо разглеждане, което търси полза само в „историческата обективност“, което иска само да вижда и разказва това, което „действително“ се е случило в миналото, което търси само „чистото познание или по-точно, истината, от която нищо не произлиза.“ („История“, § 6) Такова разглеждане може да има само при слаба личност, която не взима под внимание своите усещания, когато вижда реката на събитията да преминава покрай нея. Такава личност се е „превърнала в отзвучаваща пасивност, която чрез своето отзвучаване произвежда друга такава пасивност, докато накрая целият въздух се изпълни от такива пърхащи нежно отзвуци“.
(„История“, § 6) Ницше не вярва, че такава слаба личност може да почувства силите, които са действали в миналото.
„Струва ми се, че човек възприема само оберто-новете на онзи оригинален исторически основен тон. Солидността и мощта на оригинала не могат да се изразят от сферично нежния и слаб струнен звук. Докато оригиналният тон буди дела, неволи, ужас, струнният звук ни приспива и ни превръща в изнежени наслаждаващи се; сякаш е направен аранжимент на героична симфония за две флейти, предназначен за употреба на сънуващи пушачи на опиум.“ („История“, § 6) Миналото може истински да разбере само този, който живее здраво в настоящето, който има силни инстинкти, чрез които може да открие и разгадае инстинктите на предците си. Такъв човек се интересува от фактическото по-малко, отколкото от това, което може да се разгадае от фактите. „Бихме могли да си представим някакво историческо описание, което не притежава и капка от обикновената емпирична истина и въпреки това да претендира в най-висша степен за обективност.“ („История“, § 6) Майстор на такова историческо описание би бил този, който търси навсякъде в историческите личности и събития това, което е скрито зад простата фактология.
към текста >>
Солид
нос
тта и мощта на оригинала не могат да се изразят от сферично нежния и слаб струнен звук.
“ („История“, § I) Той присъжда правото на човека да разглежда историята така, че тя да работи по възможно най-добър начин за насърчаването на импулсите на определено настояще. От тази гледна точка, той е противник на всяко историческо разглеждане, което търси полза само в „историческата обективност“, което иска само да вижда и разказва това, което „действително“ се е случило в миналото, което търси само „чистото познание или по-точно, истината, от която нищо не произлиза.“ („История“, § 6) Такова разглеждане може да има само при слаба личност, която не взима под внимание своите усещания, когато вижда реката на събитията да преминава покрай нея. Такава личност се е „превърнала в отзвучаваща пасивност, която чрез своето отзвучаване произвежда друга такава пасивност, докато накрая целият въздух се изпълни от такива пърхащи нежно отзвуци“. („История“, § 6) Ницше не вярва, че такава слаба личност може да почувства силите, които са действали в миналото. „Струва ми се, че човек възприема само оберто-новете на онзи оригинален исторически основен тон.
Солидността и мощта на оригинала не могат да се изразят от сферично нежния и слаб струнен звук.
Докато оригиналният тон буди дела, неволи, ужас, струнният звук ни приспива и ни превръща в изнежени наслаждаващи се; сякаш е направен аранжимент на героична симфония за две флейти, предназначен за употреба на сънуващи пушачи на опиум.“ („История“, § 6) Миналото може истински да разбере само този, който живее здраво в настоящето, който има силни инстинкти, чрез които може да открие и разгадае инстинктите на предците си. Такъв човек се интересува от фактическото по-малко, отколкото от това, което може да се разгадае от фактите. „Бихме могли да си представим някакво историческо описание, което не притежава и капка от обикновената емпирична истина и въпреки това да претендира в най-висша степен за обективност.“ („История“, § 6) Майстор на такова историческо описание би бил този, който търси навсякъде в историческите личности и събития това, което е скрито зад простата фактология. Затова обаче той трябва да води един силен личностен живот, защото човек може да наблюдава непосредствено инстинкти и импулси само в своята личност. „Само от най-висшата сила на настоящето можете да тълкувате миналото: само с най-огромно усилие на вашата най-благородна самобитност ще разгадаете това, което е достойно за знаене и опазване, което е велико.
към текста >>
„Бихме могли да си представим някакво историческо описание, което не притежава и капка от обикновената емпирична истина и въпреки това да претендира в най-висша степен за обектив
нос
т.“ („История“, § 6) Майстор на такова историческо описание би бил този, който търси навсякъде в историческите лич
нос
ти и събития това, което е скрито зад простата фактология.
(„История“, § 6) Ницше не вярва, че такава слаба личност може да почувства силите, които са действали в миналото. „Струва ми се, че човек възприема само оберто-новете на онзи оригинален исторически основен тон. Солидността и мощта на оригинала не могат да се изразят от сферично нежния и слаб струнен звук. Докато оригиналният тон буди дела, неволи, ужас, струнният звук ни приспива и ни превръща в изнежени наслаждаващи се; сякаш е направен аранжимент на героична симфония за две флейти, предназначен за употреба на сънуващи пушачи на опиум.“ („История“, § 6) Миналото може истински да разбере само този, който живее здраво в настоящето, който има силни инстинкти, чрез които може да открие и разгадае инстинктите на предците си. Такъв човек се интересува от фактическото по-малко, отколкото от това, което може да се разгадае от фактите.
„Бихме могли да си представим някакво историческо описание, което не притежава и капка от обикновената емпирична истина и въпреки това да претендира в най-висша степен за обективност.“ („История“, § 6) Майстор на такова историческо описание би бил този, който търси навсякъде в историческите личности и събития това, което е скрито зад простата фактология.
Затова обаче той трябва да води един силен личностен живот, защото човек може да наблюдава непосредствено инстинкти и импулси само в своята личност. „Само от най-висшата сила на настоящето можете да тълкувате миналото: само с най-огромно усилие на вашата най-благородна самобитност ще разгадаете това, което е достойно за знаене и опазване, което е велико. Подобно чрез подобно! Иначе миналото ви принизява.“ „Следователно история пише опитният и превъзхождащият.
към текста >>
Затова обаче той трябва да води един силен лич
нос
тен живот, защото човек може да наблюдава непосредствено инстинкти и импулси само в своята лич
нос
т.
„Струва ми се, че човек възприема само оберто-новете на онзи оригинален исторически основен тон. Солидността и мощта на оригинала не могат да се изразят от сферично нежния и слаб струнен звук. Докато оригиналният тон буди дела, неволи, ужас, струнният звук ни приспива и ни превръща в изнежени наслаждаващи се; сякаш е направен аранжимент на героична симфония за две флейти, предназначен за употреба на сънуващи пушачи на опиум.“ („История“, § 6) Миналото може истински да разбере само този, който живее здраво в настоящето, който има силни инстинкти, чрез които може да открие и разгадае инстинктите на предците си. Такъв човек се интересува от фактическото по-малко, отколкото от това, което може да се разгадае от фактите. „Бихме могли да си представим някакво историческо описание, което не притежава и капка от обикновената емпирична истина и въпреки това да претендира в най-висша степен за обективност.“ („История“, § 6) Майстор на такова историческо описание би бил този, който търси навсякъде в историческите личности и събития това, което е скрито зад простата фактология.
Затова обаче той трябва да води един силен личностен живот, защото човек може да наблюдава непосредствено инстинкти и импулси само в своята личност.
„Само от най-висшата сила на настоящето можете да тълкувате миналото: само с най-огромно усилие на вашата най-благородна самобитност ще разгадаете това, което е достойно за знаене и опазване, което е велико. Подобно чрез подобно! Иначе миналото ви принизява.“ „Следователно история пише опитният и превъзхождащият. Който не е изживял нищо по-велико и по-възвишено от останалите, не може да узнае нищо велико и възвишено от миналото.“ („История“, § 6)
към текста >>
„Само от най-висшата сила на настоящето можете да тълкувате миналото: само с най-огромно усилие на вашата най-благородна самобит
нос
т ще разгадаете това, което е достойно за знаене и опазване, което е велико.
Солидността и мощта на оригинала не могат да се изразят от сферично нежния и слаб струнен звук. Докато оригиналният тон буди дела, неволи, ужас, струнният звук ни приспива и ни превръща в изнежени наслаждаващи се; сякаш е направен аранжимент на героична симфония за две флейти, предназначен за употреба на сънуващи пушачи на опиум.“ („История“, § 6) Миналото може истински да разбере само този, който живее здраво в настоящето, който има силни инстинкти, чрез които може да открие и разгадае инстинктите на предците си. Такъв човек се интересува от фактическото по-малко, отколкото от това, което може да се разгадае от фактите. „Бихме могли да си представим някакво историческо описание, което не притежава и капка от обикновената емпирична истина и въпреки това да претендира в най-висша степен за обективност.“ („История“, § 6) Майстор на такова историческо описание би бил този, който търси навсякъде в историческите личности и събития това, което е скрито зад простата фактология. Затова обаче той трябва да води един силен личностен живот, защото човек може да наблюдава непосредствено инстинкти и импулси само в своята личност.
„Само от най-висшата сила на настоящето можете да тълкувате миналото: само с най-огромно усилие на вашата най-благородна самобитност ще разгадаете това, което е достойно за знаене и опазване, което е велико.
Подобно чрез подобно! Иначе миналото ви принизява.“ „Следователно история пише опитният и превъзхождащият. Който не е изживял нищо по-велико и по-възвишено от останалите, не може да узнае нищо велико и възвишено от миналото.“ („История“, § 6) Срещу прекомерното разрастване на значението на историческия смисъл Ницше възразява, „че човек преди всичко се учи да живее и използва историята само в служба на изживяния живот.“ („История“, § 10) Той иска едно „учение за житейското здраве“.
към текста >>
В особено голяма степен противодейства на здравото развитие на лич
нос
тта схващането, което се появява в гражданското филистерство.
Историята трябва да се разглежда дотолкова, доколкото тя поощрява такова учение за здравето. Какво е жизнеутвърждаващо в историческото разглеждане? Въпросът е поставен от Ницше в неговата „История“ и с този въпрос той вече стои на мястото, което е описал в гореспоменатите (на стр. 20) изречения от „Отвъд доброто и злото“. 39.
В особено голяма степен противодейства на здравото развитие на личността схващането, което се появява в гражданското филистерство.
Един филистер е противоположност на човека, който намира удовлетворение в свободното изживяване на своите заложби. Филисте-рът признава това изживяване само дотолкова, доколкото то съответства на средностатистическото човешкото дарование. Докато филистерът остава в своите граници, не може нищо да му се възрази. Този, който иска да остане средностатистически човек, има работа единствено със себе си. Ницше открива сред своите съвременници такива, които искат да наложат филистерските си разбирания като норма за всички хора и разглеждат своето филистерство като единственото истинско човешко.
към текста >>
Един филистер е противополож
нос
т на човека, който намира удовлетворение в свободното изживяване на своите заложби.
Какво е жизнеутвърждаващо в историческото разглеждане? Въпросът е поставен от Ницше в неговата „История“ и с този въпрос той вече стои на мястото, което е описал в гореспоменатите (на стр. 20) изречения от „Отвъд доброто и злото“. 39. В особено голяма степен противодейства на здравото развитие на личността схващането, което се появява в гражданското филистерство.
Един филистер е противоположност на човека, който намира удовлетворение в свободното изживяване на своите заложби.
Филисте-рът признава това изживяване само дотолкова, доколкото то съответства на средностатистическото човешкото дарование. Докато филистерът остава в своите граници, не може нищо да му се възрази. Този, който иска да остане средностатистически човек, има работа единствено със себе си. Ницше открива сред своите съвременници такива, които искат да наложат филистерските си разбирания като норма за всички хора и разглеждат своето филистерство като единственото истинско човешко. Към тях той причислява Давид Фридрих Щраус74, естетика Фридрих Теодор Вишер и други.
към текста >>
Филисте-рът признава това изживяване само дотолкова, доколкото то съответства на сред
нос
татистическото човешкото дарование.
Въпросът е поставен от Ницше в неговата „История“ и с този въпрос той вече стои на мястото, което е описал в гореспоменатите (на стр. 20) изречения от „Отвъд доброто и злото“. 39. В особено голяма степен противодейства на здравото развитие на личността схващането, което се появява в гражданското филистерство. Един филистер е противоположност на човека, който намира удовлетворение в свободното изживяване на своите заложби.
Филисте-рът признава това изживяване само дотолкова, доколкото то съответства на средностатистическото човешкото дарование.
Докато филистерът остава в своите граници, не може нищо да му се възрази. Този, който иска да остане средностатистически човек, има работа единствено със себе си. Ницше открива сред своите съвременници такива, които искат да наложат филистерските си разбирания като норма за всички хора и разглеждат своето филистерство като единственото истинско човешко. Към тях той причислява Давид Фридрих Щраус74, естетика Фридрих Теодор Вишер и други. Той вярва, че Вишер е представил филистерското вероизповедание откровено в една реч, която държи в памет на Хьолдерлин.
към текста >>
Този, който иска да остане сред
нос
татистически човек, има работа единствено със себе си.
39. В особено голяма степен противодейства на здравото развитие на личността схващането, което се появява в гражданското филистерство. Един филистер е противоположност на човека, който намира удовлетворение в свободното изживяване на своите заложби. Филисте-рът признава това изживяване само дотолкова, доколкото то съответства на средностатистическото човешкото дарование. Докато филистерът остава в своите граници, не може нищо да му се възрази.
Този, който иска да остане средностатистически човек, има работа единствено със себе си.
Ницше открива сред своите съвременници такива, които искат да наложат филистерските си разбирания като норма за всички хора и разглеждат своето филистерство като единственото истинско човешко. Към тях той причислява Давид Фридрих Щраус74, естетика Фридрих Теодор Вишер и други. Той вярва, че Вишер е представил филистерското вероизповедание откровено в една реч, която държи в памет на Хьолдерлин. Той вижда това в думите: „Той (Хьолдерлин) е една от беззащитните души, Вертер на гръцката земя, безнадеждно влюбен. Животът му е изпълнен с благост и копнеж, но също така във волята му има сила и съдържание, и величие; пълнота и живот - в стила му, който понякога напомня дори на този на Есхил.
към текста >>
(„Давид Щраус“, § 2) Филистерът не иска чисто и просто да оспорва екзистенциалното право на забележителни хора, той обаче смята, че те загиват от действител
нос
тта, ако не могат да се помирят с институциите, които сред
нос
татистическият човек е създал за своите нужди.
Той вярва, че Вишер е представил филистерското вероизповедание откровено в една реч, която държи в памет на Хьолдерлин. Той вижда това в думите: „Той (Хьолдерлин) е една от беззащитните души, Вертер на гръцката земя, безнадеждно влюбен. Животът му е изпълнен с благост и копнеж, но също така във волята му има сила и съдържание, и величие; пълнота и живот - в стила му, който понякога напомня дори на този на Есхил. На духа му липсва единствено твърдост, липсва му като оръжие хуморът. Той не може да изтърпи, че човек още не е варварин, щом е станал вече филистер.
(„Давид Щраус“, § 2) Филистерът не иска чисто и просто да оспорва екзистенциалното право на забележителни хора, той обаче смята, че те загиват от действителността, ако не могат да се помирят с институциите, които средностатистическият човек е създал за своите нужди.
Тези институции са единственото, което е реално и разумно и с тях трябва да се помири също и великият човек. Изхождайки от това филистерско убеждение, Давид Щраус пише книгата „Старата и новата вяра“. Срещу тази книга и още повече срещу изразеното в нея убеждение е отправено първото от Ницшевите „Несвоевременни размишления“, „Давид Щраус, изповедникът и писателят“ (1873). Въздействието на по-новите постижения на естествената наука върху филистера е такова, че той казва: „Християнската перспектива за един безсмъртен, небесен живот, заедно с другите надежди (на християнската религия), е безвъзвратно пропаднала.“ („Давид Щраус“, § 4) Той иска удобно да нагласи живота на земята според представите на естествената наука, толкова удобно, както това е угодно на филистера. Така филистерът показва как човек може да е щастлив и доволен, въпреки че се знае, че над звездите не владее по-висш дух, а над историческите събития властват вкостенелите и безчувствени сили на природата.
към текста >>
И накрая намираме в произведенията на нашите велики поети и при изпълненията на творбите на нашите велики музиканти едно внушение за дух и душев
нос
т, за фантазия и хумор, които не оставят нищо повече да се желае.
Въздействието на по-новите постижения на естествената наука върху филистера е такова, че той казва: „Християнската перспектива за един безсмъртен, небесен живот, заедно с другите надежди (на християнската религия), е безвъзвратно пропаднала.“ („Давид Щраус“, § 4) Той иска удобно да нагласи живота на земята според представите на естествената наука, толкова удобно, както това е угодно на филистера. Така филистерът показва как човек може да е щастлив и доволен, въпреки че се знае, че над звездите не владее по-висш дух, а над историческите събития властват вкостенелите и безчувствени сили на природата. „През последните години ние взехме живо участие във великата национална война и в издигането на немската държава и чрез този така неочакван обрат на съдбата на нашата претърпяла безчет изпитания нация се откриваме израснали вътрешно. За разбирането на тези неща си помагаме с исторически изследвания, които са направени лесно разбираеми и за неукия посредством редица привлекателно и популярно написани исторически творби. При това се стремим да разширим нашето природознание, за което в същото време не липсват общоразбираеми помощни средства.
И накрая намираме в произведенията на нашите велики поети и при изпълненията на творбите на нашите велики музиканти едно внушение за дух и душевност, за фантазия и хумор, които не оставят нищо повече да се желае.
Така живеем, така вървим щастливи.“ (Щраус, „Старата и новата вяра“, § 88) От тези думи говори евангелието на тривиална-та житейска наслада. Всичко, което надхвърля тривиалното, филистерът нарича нездраво. Щраус казва за Девета симфония на Бетовен, че тя е харесвана само от тези, които считат „барока за гениален, безформеното за възвишено.“ („Старата и новата вяра“, § 109) За Шопенхауер месията на филистерството казва, че за една толкова „нездрава и неплодотворна“ философия като Шопенхауеровата човек може да търси не основания, а може да си прави с нея най-много весели шеги. („Давид Щраус“, § 6) Филистерът нарича здраво само отговарящото на средностатистическото образование. Като основна нравствена повеля Щраус полага изречението: „Всяко нравствено действие е себеопределяне на отделния човек според идеята на рода.“ („Старата и новата вяра“, § 7) Ницше отвръща: „Преведено ясно и разбираемо, това означава: живей като човек, не като маймуна или тюлен!
към текста >>
(„Давид Щраус“, § 6) Филистерът нарича здраво само отговарящото на сред
нос
татистическото образование.
При това се стремим да разширим нашето природознание, за което в същото време не липсват общоразбираеми помощни средства. И накрая намираме в произведенията на нашите велики поети и при изпълненията на творбите на нашите велики музиканти едно внушение за дух и душевност, за фантазия и хумор, които не оставят нищо повече да се желае. Така живеем, така вървим щастливи.“ (Щраус, „Старата и новата вяра“, § 88) От тези думи говори евангелието на тривиална-та житейска наслада. Всичко, което надхвърля тривиалното, филистерът нарича нездраво. Щраус казва за Девета симфония на Бетовен, че тя е харесвана само от тези, които считат „барока за гениален, безформеното за възвишено.“ („Старата и новата вяра“, § 109) За Шопенхауер месията на филистерството казва, че за една толкова „нездрава и неплодотворна“ философия като Шопенхауеровата човек може да търси не основания, а може да си прави с нея най-много весели шеги.
(„Давид Щраус“, § 6) Филистерът нарича здраво само отговарящото на средностатистическото образование.
Като основна нравствена повеля Щраус полага изречението: „Всяко нравствено действие е себеопределяне на отделния човек според идеята на рода.“ („Старата и новата вяра“, § 7) Ницше отвръща: „Преведено ясно и разбираемо, това означава: живей като човек, не като маймуна или тюлен! Този императив за жалост е безполезен и безсилен, защото с понятието човек са свързани и най-различни концепции, например патагонец и магистър Щраус, и защото никой не ще се осмели да каже със същото право: живей като патагонец и живей като магистър Щраус! “ („Давид Щраус“, § 7) Това е идеал от най-жалък вид, предлаган на хората от Щраус. И Ницше протестира. Протестира, защото в него зове жизненият инстинкт: не живей като магистър Щраус, а живей съгласно себе си!
към текста >>
Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стой
нос
т за другите хора.
40. Първо в книгата „Човешко, твърде човешко“ (1878) Ницше се проявява като свободен от влиянието на Шопенхауеровия начин на мислене. Той се отказва да търси свръхестествени причини за естествените събития; стреми се към естествени обяснения. Сега той разглежда целия човешки живот като низ от естествени събития; в човека вижда най-висшия природен продукт. Човек живее „сред хората и със себе си като в природата, без похвали, без упреци и раздразнение, наслаждавайки се на много неща като на пиеса, изпълвала го по-рано с ужас.
Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора.
За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на свободно и безстрашно носене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1. § 34) Ницше се отказва от вяра и идеали. Той вижда в човешките действия само последствия от природни причини и в познанието на тези причини открива удовлетворение. Той открива, че човек получава погрешна представа за нещата, когато ги вижда просто така, както са осветени от светлината на идеалистичното познание. Тогава за такъв човек сенчестата страна на нещата остава скрита.
към текста >>
За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на свободно и безстрашно
нос
ене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1.
Първо в книгата „Човешко, твърде човешко“ (1878) Ницше се проявява като свободен от влиянието на Шопенхауеровия начин на мислене. Той се отказва да търси свръхестествени причини за естествените събития; стреми се към естествени обяснения. Сега той разглежда целия човешки живот като низ от естествени събития; в човека вижда най-висшия природен продукт. Човек живее „сред хората и със себе си като в природата, без похвали, без упреци и раздразнение, наслаждавайки се на много неща като на пиеса, изпълвала го по-рано с ужас. Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора.
За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на свободно и безстрашно носене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1.
§ 34) Ницше се отказва от вяра и идеали. Той вижда в човешките действия само последствия от природни причини и в познанието на тези причини открива удовлетворение. Той открива, че човек получава погрешна представа за нещата, когато ги вижда просто така, както са осветени от светлината на идеалистичното познание. Тогава за такъв човек сенчестата страна на нещата остава скрита. Ницше не иска да се запознае само със слънцето, а също и със сенчестата страна на нещата.
към текста >>
Става „философ на действител
нос
тта“ в най-добрия смисъл на думата.
Той открива, че човек получава погрешна представа за нещата, когато ги вижда просто така, както са осветени от светлината на идеалистичното познание. Тогава за такъв човек сенчестата страна на нещата остава скрита. Ницше не иска да се запознае само със слънцето, а също и със сенчестата страна на нещата. От този стремеж възниква книгата „Странникът и неговата сянка“ (1879). В нея той иска да обхване явленията на живота от всички страни.
Става „философ на действителността“ в най-добрия смисъл на думата.
В „Утринна заря“ (1881) той описва моралния процес в развитието на човечеството като природен процес. В тази книга показва, че не съществува свръх-земен нравствен световен ред, че няма вечни закони за доброто и злото и че нравствеността е възникнала от действащите природни импулси и инстинкти в хората. Сега пътят вече е свободен за оригиналния странстващ ход на Ницше. Когато свръхчовешка сила не може да наложи на човека някакво обвързващо задължение, тогава той е в състояние да освободи личното творчество. Това познание е лайтмотивът на „Веселата наука“ (1882).
към текста >>
В тази книга показва, че не съществува свръх-земен нравствен световен ред, че няма вечни закони за доброто и злото и че нравстве
нос
тта е възникнала от действащите природни импулси и инстинкти в хората.
Ницше не иска да се запознае само със слънцето, а също и със сенчестата страна на нещата. От този стремеж възниква книгата „Странникът и неговата сянка“ (1879). В нея той иска да обхване явленията на живота от всички страни. Става „философ на действителността“ в най-добрия смисъл на думата. В „Утринна заря“ (1881) той описва моралния процес в развитието на човечеството като природен процес.
В тази книга показва, че не съществува свръх-земен нравствен световен ред, че няма вечни закони за доброто и злото и че нравствеността е възникнала от действащите природни импулси и инстинкти в хората.
Сега пътят вече е свободен за оригиналния странстващ ход на Ницше. Когато свръхчовешка сила не може да наложи на човека някакво обвързващо задължение, тогава той е в състояние да освободи личното творчество. Това познание е лайтмотивът на „Веселата наука“ (1882). Това „свободно“ познание на Ницше сега е освободено от окови. Той се чувства призван да създава нови ценности, след като е разпознал причината за старите и е открил, че те представляват само човешки, а не божествени ценности.
към текста >>
Той се чувства призван да създава нови цен
нос
ти, след като е разпознал причината за старите и е открил, че те представляват само човешки, а не божествени цен
нос
ти.
В тази книга показва, че не съществува свръх-земен нравствен световен ред, че няма вечни закони за доброто и злото и че нравствеността е възникнала от действащите природни импулси и инстинкти в хората. Сега пътят вече е свободен за оригиналния странстващ ход на Ницше. Когато свръхчовешка сила не може да наложи на човека някакво обвързващо задължение, тогава той е в състояние да освободи личното творчество. Това познание е лайтмотивът на „Веселата наука“ (1882). Това „свободно“ познание на Ницше сега е освободено от окови.
Той се чувства призван да създава нови ценности, след като е разпознал причината за старите и е открил, че те представляват само човешки, а не божествени ценности.
Осмелява се да отхвърли противоречащото на неговите инстинкти и да постави на мястото му нещо друго, което съответства на подбудите му: „Ние, новите, безименните, зле разбраните, ние, рано родените за едно далечно бъдеще, се нуждаем за една нова цел от ново средство, именно от ново здраве, по-крепко, по-духовито, по-твърдо, по-дръзновено, по-весело, отколкото е имало досега. Този, чиято душа жадува да изживее целия обхват на досегашните ценности и желания, да преплава край всички брегове на това идеалистично „Средиземно море“, този, който желае да узнае от собствен опит какво е да си покорител и откривател на един идеал... има нужда от по-крепко здраве... И сега, след като сме вървели дълго, ние, аргонавтите на идеала, може би по-смели, отколкото мъдри... като награда изглежда ще ни се разкрие още една неоткрита земя... И сега, след такива гледки, с такава жажда за знание, как бихме се задоволили със съвременния човек? “ („Веселата наука“, § 382) 41. От характеризираното настроение в предходните изречения израства образът на Ницшевия свръхчовек.
към текста >>
Този, чиято душа жадува да изживее целия обхват на досегашните цен
нос
ти и желания, да преплава край всички брегове на това идеалистично „Средиземно море“, този, който желае да узнае от собствен опит какво е да си покорител и откривател на един идеал... има нужда от по-крепко здраве... И сега, след като сме вървели дълго, ние, аргонавтите на идеала, може би по-смели, отколкото мъдри... като награда изглежда ще ни се разкрие още една неоткрита земя... И сега, след такива гледки, с такава жажда за знание, как бихме се задоволили със съвременния човек?
Когато свръхчовешка сила не може да наложи на човека някакво обвързващо задължение, тогава той е в състояние да освободи личното творчество. Това познание е лайтмотивът на „Веселата наука“ (1882). Това „свободно“ познание на Ницше сега е освободено от окови. Той се чувства призван да създава нови ценности, след като е разпознал причината за старите и е открил, че те представляват само човешки, а не божествени ценности. Осмелява се да отхвърли противоречащото на неговите инстинкти и да постави на мястото му нещо друго, което съответства на подбудите му: „Ние, новите, безименните, зле разбраните, ние, рано родените за едно далечно бъдеще, се нуждаем за една нова цел от ново средство, именно от ново здраве, по-крепко, по-духовито, по-твърдо, по-дръзновено, по-весело, отколкото е имало досега.
Този, чиято душа жадува да изживее целия обхват на досегашните ценности и желания, да преплава край всички брегове на това идеалистично „Средиземно море“, този, който желае да узнае от собствен опит какво е да си покорител и откривател на един идеал... има нужда от по-крепко здраве... И сега, след като сме вървели дълго, ние, аргонавтите на идеала, може би по-смели, отколкото мъдри... като награда изглежда ще ни се разкрие още една неоткрита земя... И сега, след такива гледки, с такава жажда за знание, как бихме се задоволили със съвременния човек?
“ („Веселата наука“, § 382) 41. От характеризираното настроение в предходните изречения израства образът на Ницшевия свръхчовек. Той е противоположност на съвременния човек. Той е преди всичко противоположност на християнина.
към текста >>
Той е противополож
нос
т на съвременния човек.
Осмелява се да отхвърли противоречащото на неговите инстинкти и да постави на мястото му нещо друго, което съответства на подбудите му: „Ние, новите, безименните, зле разбраните, ние, рано родените за едно далечно бъдеще, се нуждаем за една нова цел от ново средство, именно от ново здраве, по-крепко, по-духовито, по-твърдо, по-дръзновено, по-весело, отколкото е имало досега. Този, чиято душа жадува да изживее целия обхват на досегашните ценности и желания, да преплава край всички брегове на това идеалистично „Средиземно море“, този, който желае да узнае от собствен опит какво е да си покорител и откривател на един идеал... има нужда от по-крепко здраве... И сега, след като сме вървели дълго, ние, аргонавтите на идеала, може би по-смели, отколкото мъдри... като награда изглежда ще ни се разкрие още една неоткрита земя... И сега, след такива гледки, с такава жажда за знание, как бихме се задоволили със съвременния човек? “ („Веселата наука“, § 382) 41. От характеризираното настроение в предходните изречения израства образът на Ницшевия свръхчовек.
Той е противоположност на съвременния човек.
Той е преди всичко противоположност на християнина. В християнството възражението срещу грижата за здравия живот е станало религия. („Антихрист“, § 5) Основателят на тази религия учи, че от Бог е презряно имащото стойност за хората. В „царството божие“ християнинът иска да открие реализирано всичко, което на земята му изглежда несъвършено. Християнството е религията, която желае да отнеме на човека всички грижи за земния живот.
към текста >>
Той е преди всичко противополож
нос
т на християнина.
Този, чиято душа жадува да изживее целия обхват на досегашните ценности и желания, да преплава край всички брегове на това идеалистично „Средиземно море“, този, който желае да узнае от собствен опит какво е да си покорител и откривател на един идеал... има нужда от по-крепко здраве... И сега, след като сме вървели дълго, ние, аргонавтите на идеала, може би по-смели, отколкото мъдри... като награда изглежда ще ни се разкрие още една неоткрита земя... И сега, след такива гледки, с такава жажда за знание, как бихме се задоволили със съвременния човек? “ („Веселата наука“, § 382) 41. От характеризираното настроение в предходните изречения израства образът на Ницшевия свръхчовек. Той е противоположност на съвременния човек.
Той е преди всичко противоположност на християнина.
В християнството възражението срещу грижата за здравия живот е станало религия. („Антихрист“, § 5) Основателят на тази религия учи, че от Бог е презряно имащото стойност за хората. В „царството божие“ християнинът иска да открие реализирано всичко, което на земята му изглежда несъвършено. Християнството е религията, която желае да отнеме на човека всички грижи за земния живот. То е религията на слабите, които с удоволствие приемат повелята „Не се противопоставяй на злото и понасяй всяка несгода“, защото те не са достатъчно силни за съпротива.
към текста >>
(„Антихрист“, § 5) Основателят на тази религия учи, че от Бог е презряно имащото стой
нос
т за хората.
41. От характеризираното настроение в предходните изречения израства образът на Ницшевия свръхчовек. Той е противоположност на съвременния човек. Той е преди всичко противоположност на християнина. В християнството възражението срещу грижата за здравия живот е станало религия.
(„Антихрист“, § 5) Основателят на тази религия учи, че от Бог е презряно имащото стойност за хората.
В „царството божие“ християнинът иска да открие реализирано всичко, което на земята му изглежда несъвършено. Християнството е религията, която желае да отнеме на човека всички грижи за земния живот. То е религията на слабите, които с удоволствие приемат повелята „Не се противопоставяй на злото и понасяй всяка несгода“, защото те не са достатъчно силни за съпротива. Християнинът няма никакво понятие за благородната личност, която иска да създава силата си от своята собствена реалност. Той вярва, че погледът за земното царство унищожава силата за виждане на Божието царство.
към текста >>
Християнинът няма никакво понятие за благородната лич
нос
т, която иска да създава силата си от своята собствена реал
нос
т.
В християнството възражението срещу грижата за здравия живот е станало религия. („Антихрист“, § 5) Основателят на тази религия учи, че от Бог е презряно имащото стойност за хората. В „царството божие“ християнинът иска да открие реализирано всичко, което на земята му изглежда несъвършено. Християнството е религията, която желае да отнеме на човека всички грижи за земния живот. То е религията на слабите, които с удоволствие приемат повелята „Не се противопоставяй на злото и понасяй всяка несгода“, защото те не са достатъчно силни за съпротива.
Християнинът няма никакво понятие за благородната личност, която иска да създава силата си от своята собствена реалност.
Той вярва, че погледът за земното царство унищожава силата за виждане на Божието царство. Дори напредничавите християни, които повече не вярват, че в края на дните ще възкръснат в телесен облик, за да бъдат взети в рая или хвърлени в ада, мечтаят за „свръхсетивен“ ред на нещата. Също и те са на мнение, че човек трябва да се издигне над обикновените земни цели и да отиде в едно идеално царство. Те вярват, че животът има някакъв чисто духовен заден план и че чрез това той има стойност. Християнинът не иска да се грижи за инстинктите за здраве, красота, растеж, благополучие, устойчивост, за натрупване на сили, а за омразата към духа, гордостта, смелостта, благородството, доверието към самия себе си и свободата на духа; за омразата към радостите на сетивния свят, към радостта и ведростта на реалността, в която човекът живее.
към текста >>
Те вярват, че животът има някакъв чисто духовен заден план и че чрез това той има стой
нос
т.
То е религията на слабите, които с удоволствие приемат повелята „Не се противопоставяй на злото и понасяй всяка несгода“, защото те не са достатъчно силни за съпротива. Християнинът няма никакво понятие за благородната личност, която иска да създава силата си от своята собствена реалност. Той вярва, че погледът за земното царство унищожава силата за виждане на Божието царство. Дори напредничавите християни, които повече не вярват, че в края на дните ще възкръснат в телесен облик, за да бъдат взети в рая или хвърлени в ада, мечтаят за „свръхсетивен“ ред на нещата. Също и те са на мнение, че човек трябва да се издигне над обикновените земни цели и да отиде в едно идеално царство.
Те вярват, че животът има някакъв чисто духовен заден план и че чрез това той има стойност.
Християнинът не иска да се грижи за инстинктите за здраве, красота, растеж, благополучие, устойчивост, за натрупване на сили, а за омразата към духа, гордостта, смелостта, благородството, доверието към самия себе си и свободата на духа; за омразата към радостите на сетивния свят, към радостта и ведростта на реалността, в която човекът живее. („Антихрист“, § 21) Тъкмо затова християнството определя природното като „осъдително“. Християнският Бог представлява отвъдно същество, което ще рече нищо; волята за нищо е обявена за святост. („Антихрист“, § 5 ) Затова Ницше се бори в първата книга на „Преоценка на всички ценности“ срещу християнството. Също иска да се бори във втора и в трета книга срещу философията и морала на слабите, които откриват наслада само в ролята си на зависими.
към текста >>
Християнинът не иска да се грижи за инстинктите за здраве, красота, растеж, благополучие, устойчивост, за натрупване на сили, а за омразата към духа, гордостта, смелостта, благородството, доверието към самия себе си и свободата на духа; за омразата към радостите на сетивния свят, към радостта и ведростта на реал
нос
тта, в която човекът живее.
Християнинът няма никакво понятие за благородната личност, която иска да създава силата си от своята собствена реалност. Той вярва, че погледът за земното царство унищожава силата за виждане на Божието царство. Дори напредничавите християни, които повече не вярват, че в края на дните ще възкръснат в телесен облик, за да бъдат взети в рая или хвърлени в ада, мечтаят за „свръхсетивен“ ред на нещата. Също и те са на мнение, че човек трябва да се издигне над обикновените земни цели и да отиде в едно идеално царство. Те вярват, че животът има някакъв чисто духовен заден план и че чрез това той има стойност.
Християнинът не иска да се грижи за инстинктите за здраве, красота, растеж, благополучие, устойчивост, за натрупване на сили, а за омразата към духа, гордостта, смелостта, благородството, доверието към самия себе си и свободата на духа; за омразата към радостите на сетивния свят, към радостта и ведростта на реалността, в която човекът живее.
(„Антихрист“, § 21) Тъкмо затова християнството определя природното като „осъдително“. Християнският Бог представлява отвъдно същество, което ще рече нищо; волята за нищо е обявена за святост. („Антихрист“, § 5 ) Затова Ницше се бори в първата книга на „Преоценка на всички ценности“ срещу християнството. Също иска да се бори във втора и в трета книга срещу философията и морала на слабите, които откриват наслада само в ролята си на зависими. Понеже типът на човека, който Ницше иска да види култивиран, не иска да омаловажава този живот, а го приема с любов и го поставя твърде високо, за да може да вярва, че трябва да бъде изживян само веднъж, затова той „изпитва пламенна страст към вечността“ („Заратустра“, Трета част, „Седемте печата“) и иска този живот да може да се изживява безброй пъти.
към текста >>
(„Антихрист“, § 5 ) Затова Ницше се бори в първата книга на „Преоценка на всички цен
нос
ти“ срещу християнството.
Също и те са на мнение, че човек трябва да се издигне над обикновените земни цели и да отиде в едно идеално царство. Те вярват, че животът има някакъв чисто духовен заден план и че чрез това той има стойност. Християнинът не иска да се грижи за инстинктите за здраве, красота, растеж, благополучие, устойчивост, за натрупване на сили, а за омразата към духа, гордостта, смелостта, благородството, доверието към самия себе си и свободата на духа; за омразата към радостите на сетивния свят, към радостта и ведростта на реалността, в която човекът живее. („Антихрист“, § 21) Тъкмо затова християнството определя природното като „осъдително“. Християнският Бог представлява отвъдно същество, което ще рече нищо; волята за нищо е обявена за святост.
(„Антихрист“, § 5 ) Затова Ницше се бори в първата книга на „Преоценка на всички ценности“ срещу християнството.
Също иска да се бори във втора и в трета книга срещу философията и морала на слабите, които откриват наслада само в ролята си на зависими. Понеже типът на човека, който Ницше иска да види култивиран, не иска да омаловажава този живот, а го приема с любов и го поставя твърде високо, за да може да вярва, че трябва да бъде изживян само веднъж, затова той „изпитва пламенна страст към вечността“ („Заратустра“, Трета част, „Седемте печата“) и иска този живот да може да се изживява безброй пъти. Ницше прави своя „Заратустра“ „учителя на вечното възвръщане“. „Вижте, ние знаем, че всички неща се възвръщат вечно, както и ние самите, и че ние вече безброй пъти сме били тук, както и всички неща.“ („Заратустра“, Трета част, „Оздравяващият“) Засега не мога да имам определено мнение за това каква представа свързва Ницше с думите „вечно възвръщане“.
към текста >>
Понеже типът на човека, който Ницше иска да види култивиран, не иска да омаловажава този живот, а го приема с любов и го поставя твърде високо, за да може да вярва, че трябва да бъде изживян само веднъж, затова той „изпитва пламенна страст към веч
нос
тта“ („Заратустра“, Трета част, „Седемте печата“) и иска този живот да може да се изживява безброй пъти.
Християнинът не иска да се грижи за инстинктите за здраве, красота, растеж, благополучие, устойчивост, за натрупване на сили, а за омразата към духа, гордостта, смелостта, благородството, доверието към самия себе си и свободата на духа; за омразата към радостите на сетивния свят, към радостта и ведростта на реалността, в която човекът живее. („Антихрист“, § 21) Тъкмо затова християнството определя природното като „осъдително“. Християнският Бог представлява отвъдно същество, което ще рече нищо; волята за нищо е обявена за святост. („Антихрист“, § 5 ) Затова Ницше се бори в първата книга на „Преоценка на всички ценности“ срещу християнството. Също иска да се бори във втора и в трета книга срещу философията и морала на слабите, които откриват наслада само в ролята си на зависими.
Понеже типът на човека, който Ницше иска да види култивиран, не иска да омаловажава този живот, а го приема с любов и го поставя твърде високо, за да може да вярва, че трябва да бъде изживян само веднъж, затова той „изпитва пламенна страст към вечността“ („Заратустра“, Трета част, „Седемте печата“) и иска този живот да може да се изживява безброй пъти.
Ницше прави своя „Заратустра“ „учителя на вечното възвръщане“. „Вижте, ние знаем, че всички неща се възвръщат вечно, както и ние самите, и че ние вече безброй пъти сме били тук, както и всички неща.“ („Заратустра“, Трета част, „Оздравяващият“) Засега не мога да имам определено мнение за това каква представа свързва Ницше с думите „вечно възвръщане“. Би могло да се каже нещо по-конкретно, когато станат налични Ницшевите бележки към незавършените части на „Воля за власт“ във втория раздел на събраните му съчинения.
към текста >>
44.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Не пиша следващите редове като добавка към твърденията на противниците на Фридрих Ницше, а с намерението да се даде при
нос
за разбирането на този мъж от гледна точка, която несъмнено се взима под внимание при преценката на неговия забележителен мисловен път.
ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ I.
Не пиша следващите редове като добавка към твърденията на противниците на Фридрих Ницше, а с намерението да се даде принос за разбирането на този мъж от гледна точка, която несъмнено се взима под внимание при преценката на неговия забележителен мисловен път.
Който се задълбочи в мирогледа на Фридрих Ницше, ще се сблъска с безчет проблеми, които могат да се разяснят само от гледището на психопатологията. От друга страна, тъкмо за психиатрията може да бъде от значение да се занимава с една значима личност, която има неизмеримо голямо влияние върху съвременната култура. Същевременно това влияние носи съществено различен отпечатък в сравнение с въздействията, които философите имат върху своите ученици. Защото Ницше не въздейства върху съвременниците си чрез логическата сила на аргументите. Разпространението на възгледите му се обяснява по-скоро със същите причини, които правят възможно за мечтатели и фанатици от всички времена да изпълняват своята роля в света.*
към текста >>
От друга страна, тъкмо за психиатрията може да бъде от значение да се занимава с една значима лич
нос
т, която има неизмеримо голямо влияние върху съвременната култура.
ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ I. Не пиша следващите редове като добавка към твърденията на противниците на Фридрих Ницше, а с намерението да се даде принос за разбирането на този мъж от гледна точка, която несъмнено се взима под внимание при преценката на неговия забележителен мисловен път. Който се задълбочи в мирогледа на Фридрих Ницше, ще се сблъска с безчет проблеми, които могат да се разяснят само от гледището на психопатологията.
От друга страна, тъкмо за психиатрията може да бъде от значение да се занимава с една значима личност, която има неизмеримо голямо влияние върху съвременната култура.
Същевременно това влияние носи съществено различен отпечатък в сравнение с въздействията, които философите имат върху своите ученици. Защото Ницше не въздейства върху съвременниците си чрез логическата сила на аргументите. Разпространението на възгледите му се обяснява по-скоро със същите причини, които правят възможно за мечтатели и фанатици от всички времена да изпълняват своята роля в света.* Това, което трябва да се изнесе тук, не е едно завършено обяснение на духовното състояние на Фридрих Ницше от психиатрична гледна точка. Такова обяснение днес не е възможно, защото все още не е налице пълна и вярна клинична здравословна картина.
към текста >>
Същевременно това влияние
нос
и съществено различен отпечатък в сравнение с въздействията, които философите имат върху своите ученици.
ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ I. Не пиша следващите редове като добавка към твърденията на противниците на Фридрих Ницше, а с намерението да се даде принос за разбирането на този мъж от гледна точка, която несъмнено се взима под внимание при преценката на неговия забележителен мисловен път. Който се задълбочи в мирогледа на Фридрих Ницше, ще се сблъска с безчет проблеми, които могат да се разяснят само от гледището на психопатологията. От друга страна, тъкмо за психиатрията може да бъде от значение да се занимава с една значима личност, която има неизмеримо голямо влияние върху съвременната култура.
Същевременно това влияние носи съществено различен отпечатък в сравнение с въздействията, които философите имат върху своите ученици.
Защото Ницше не въздейства върху съвременниците си чрез логическата сила на аргументите. Разпространението на възгледите му се обяснява по-скоро със същите причини, които правят възможно за мечтатели и фанатици от всички времена да изпълняват своята роля в света.* Това, което трябва да се изнесе тук, не е едно завършено обяснение на духовното състояние на Фридрих Ницше от психиатрична гледна точка. Такова обяснение днес не е възможно, защото все още не е налице пълна и вярна клинична здравословна картина. Всичко, което досега е изнесено за неговото здравословно състояние, носи характера на непълнота и противоречивост.
към текста >>
Всичко, което досега е изнесено за неговото здравословно състояние,
нос
и характера на непълнота и противоречивост.
Същевременно това влияние носи съществено различен отпечатък в сравнение с въздействията, които философите имат върху своите ученици. Защото Ницше не въздейства върху съвременниците си чрез логическата сила на аргументите. Разпространението на възгледите му се обяснява по-скоро със същите причини, които правят възможно за мечтатели и фанатици от всички времена да изпълняват своята роля в света.* Това, което трябва да се изнесе тук, не е едно завършено обяснение на духовното състояние на Фридрих Ницше от психиатрична гледна точка. Такова обяснение днес не е възможно, защото все още не е налице пълна и вярна клинична здравословна картина.
Всичко, което досега е изнесено за неговото здравословно състояние, носи характера на непълнота и противоречивост.
Това, което е възможно днес, е да се разгледа философията на Ницше от гледна точка на психопатологията. Същинската работа на психиатъра ще започне може би точно тогава, когато приключи работата на психолога, която трябва да бъде представена тук. Тази работа обаче е необходима за пълното разрешаване на „Ницшевия проблем“. Само въз основа на такава психопатологична симптоматология психиатърът ще може да разреши своята задача. Една особеност, която се проявява в цялата дейност на Ницше, е липсата на чувство за обективна истина.
към текста >>
Една особе
нос
т, която се проявява в цялата дей
нос
т на Ницше, е липсата на чувство за обективна истина.
Всичко, което досега е изнесено за неговото здравословно състояние, носи характера на непълнота и противоречивост. Това, което е възможно днес, е да се разгледа философията на Ницше от гледна точка на психопатологията. Същинската работа на психиатъра ще започне може би точно тогава, когато приключи работата на психолога, която трябва да бъде представена тук. Тази работа обаче е необходима за пълното разрешаване на „Ницшевия проблем“. Само въз основа на такава психопатологична симптоматология психиатърът ще може да разреши своята задача.
Една особеност, която се проявява в цялата дейност на Ницше, е липсата на чувство за обективна истина.
Научен стремеж към истина при Ницше напълно отсъства. Във времето малко преди да изпадне в пълно умопомрачение, тази липса се оформя в омраза към всичко, което се нарича логично основание. „Порядъчните неща не носят в ръка своите основания като порядъчните хора. Неприлично е да се показват всичките пет пръста. Малка стойност има това, което може да се докаже“75, казва той през 1888 г.
към текста >>
„Порядъчните неща не
нос
ят в ръка своите основания като порядъчните хора.
Тази работа обаче е необходима за пълното разрешаване на „Ницшевия проблем“. Само въз основа на такава психопатологична симптоматология психиатърът ще може да разреши своята задача. Една особеност, която се проявява в цялата дейност на Ницше, е липсата на чувство за обективна истина. Научен стремеж към истина при Ницше напълно отсъства. Във времето малко преди да изпадне в пълно умопомрачение, тази липса се оформя в омраза към всичко, което се нарича логично основание.
„Порядъчните неща не носят в ръка своите основания като порядъчните хора.
Неприлично е да се показват всичките пет пръста. Малка стойност има това, което може да се докаже“75, казва той през 1888 г. в написаната малко преди болестта му книга „Залезът на кумирите“ (том VIII на Събрани съчинения). Тъй като му липсва това чувство за истина, никога не е водил борбата, която са водили мнозина други, които чрез своето развитие са принудени да се отказват от придобити чрез възпитанието мнения. Когато се конфирмира на седемнадесет години, той е напълно вярващ.
към текста >>
Малка стой
нос
т има това, което може да се докаже“75, казва той през 1888 г.
Една особеност, която се проявява в цялата дейност на Ницше, е липсата на чувство за обективна истина. Научен стремеж към истина при Ницше напълно отсъства. Във времето малко преди да изпадне в пълно умопомрачение, тази липса се оформя в омраза към всичко, което се нарича логично основание. „Порядъчните неща не носят в ръка своите основания като порядъчните хора. Неприлично е да се показват всичките пет пръста.
Малка стойност има това, което може да се докаже“75, казва той през 1888 г.
в написаната малко преди болестта му книга „Залезът на кумирите“ (том VIII на Събрани съчинения). Тъй като му липсва това чувство за истина, никога не е водил борбата, която са водили мнозина други, които чрез своето развитие са принудени да се отказват от придобити чрез възпитанието мнения. Когато се конфирмира на седемнадесет години, той е напълно вярващ. Да, три години по-късно, когато завършва гимназията в Шулпфорта, пише: „На Него, на Когото най-много съм благодарен, поднасям първите творби на мисълта си; какво друго мога да Му поднеса като жертва, освен топлото чувство на сърцето си, което възприема по-живо от всякога любовта Му, дала ми да преживея най-хубавите часове в живота. Нека ме закриля също и занапред верният Бог!
към текста >>
„Религиозни труд
нос
ти -казва - не познавам от опита ми...“ „Бог, безсмъртие на душата, изкупление, отвъд
нос
т, само понятия, на които не съм отделил внимание и време, дори като дете.
“ (Е. Фьорстер-Ницше: „Животът на Фридрих Ницше, I., стр. 194) За кратко време от вярващ той се превръща в атеист, без вътрешна борба. В спомените си, които издава през 1888 г. под заглавието „Ecce homo“, той говори за вътрешните си борби.
„Религиозни трудности -казва - не познавам от опита ми...“ „Бог, безсмъртие на душата, изкупление, отвъдност, само понятия, на които не съм отделил внимание и време, дори като дете.
Може би не съм бил никога достатъчно дете за това? Познавам атеизма не като резултат, още по-малко като събитие. При мен той се разбира инстинктивно.“ (M. Г Конрад, „Еретична кръв“, стр. 182) Характерно за Ницшевата духовна конституция е, че той предполага, че като дете не е отделял внимание на приведените религиозни представи.
към текста >>
Дионисиево настроеният човек се прониква с мировия дух и чрез своите действия проявява неговата същ
нос
т.
Чрез апо-лоновия импулс човек предлага едно красиво отражение на света, една творба на спокойното съзерцание. Чрез дионисиевия импулс човекът изпада в състояние на опиянение. Той не съзерцава сам света, а се прониква с вечните сили на битието и ги изразява в своето изкуство. Епосът, пластиката са достижение на аполо-новото изкуство. Лириката и музиката произлизат от дионисиевия импулс.
Дионисиево настроеният човек се прониква с мировия дух и чрез своите действия проявява неговата същност.
Той самият става произведение на изкуството. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира. Чрез жестовете му говори ма-гичното“ („Раждането на трагедията“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуалност, а като орган на всеобщата световна воля. В празничните игри, провеждани в прослава на бог Дионис, Ницше вижда дионисиевото изразяване на човешкия дух. Той си представя, че драматическото изкуство при гърците е възникнало от такива игри.
към текста >>
„Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общ
нос
т: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Той не съзерцава сам света, а се прониква с вечните сили на битието и ги изразява в своето изкуство. Епосът, пластиката са достижение на аполо-новото изкуство. Лириката и музиката произлизат от дионисиевия импулс. Дионисиево настроеният човек се прониква с мировия дух и чрез своите действия проявява неговата същност. Той самият става произведение на изкуството.
„Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Чрез жестовете му говори ма-гичното“ („Раждането на трагедията“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуалност, а като орган на всеобщата световна воля. В празничните игри, провеждани в прослава на бог Дионис, Ницше вижда дионисиевото изразяване на човешкия дух. Той си представя, че драматическото изкуство при гърците е възникнало от такива игри. Извършено е по-висше обединение между дионисиевото и аполоновото начало. В античната драма се създава аполоново отражение на дионисиево възбудения човек.
към текста >>
Чрез жестовете му говори ма-гичното“ („Раждането на трагедията“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуал
нос
т, а като орган на всеобщата световна воля.
Епосът, пластиката са достижение на аполо-новото изкуство. Лириката и музиката произлизат от дионисиевия импулс. Дионисиево настроеният човек се прониква с мировия дух и чрез своите действия проявява неговата същност. Той самият става произведение на изкуството. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Чрез жестовете му говори ма-гичното“ („Раждането на трагедията“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуалност, а като орган на всеобщата световна воля.
В празничните игри, провеждани в прослава на бог Дионис, Ницше вижда дионисиевото изразяване на човешкия дух. Той си представя, че драматическото изкуство при гърците е възникнало от такива игри. Извършено е по-висше обединение между дионисиевото и аполоновото начало. В античната драма се създава аполоново отражение на дионисиево възбудения човек. До такива представи Ницше достига чрез философията на Шопенхауер.
към текста >>
Чрез наблюдение човекът, според мнението на Шопенхауер, не достига до истинската същ
нос
т на света.
В античната драма се създава аполоново отражение на дионисиево възбудения човек. До такива представи Ницше достига чрез философията на Шопенхауер. Той просто премества „Светът като воля и представа“ в областта на изкуството. Светът на представата не е реалният свят. Той е само субективно отражение, което нашата душа създава от нещата.
Чрез наблюдение човекът, според мнението на Шопенхауер, не достига до истинската същност на света.
Тя му се разкрива в неговата воля. Изкуството на представата е аполоново, това на волята е дионисиево. Шопенхауер отрежда на музиката изключително място сред останалите изкуства. За него другите изкуства са прости отражения на волята, а музиката е непосредствен израз на мировата воля. Шопенхауер никога не е влияел върху Ницше така, че да може да се каже, че последният е станал негов привърженик.
към текста >>
Една сигурна, неподражаема непринуде
нос
т и естестве
нос
т, каквито имат хора, които са господари на много богат дом.“76 Това естетическо впечатление е решаващо за Ницше-вото отношение към Шопенхауер.
Това е прямо, солидно, добро-душно изразяване пред слушател, който слуша с любов. Такива писатели ни липсват. Силното задоволство от говоренето ни обгръща при първия звук на неговия глас. Чувстваме се така, сякаш навлизаме в обширна гора, дишаме дълбоко и се чувстваме изключително добре. Въздухът е хомогенен, укрепващ.
Една сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито имат хора, които са господари на много богат дом.“76 Това естетическо впечатление е решаващо за Ницше-вото отношение към Шопенхауер.
Сред бележките, които той си прави по същото време, когато е писал хвалебствената книга „Шопенхауер като възпитател“, намираме следното: „Далече съм от това да вярвам, че съм разбрал правилно Шопенхауер, а чрез него съм се научил само да разбирам малко по-добре самия себе си. Заради това му дължа огромна благодарност. Но изобщо не ми изглежда важно как човек сега приема, че при даден философ е проучено точно това, което той действително е учел. Такова познание най-малкото не е предназначено за хора, които търсят една философия за своя живот, а не нови знания за своята памет. И накрая за мен остава невероятно, че така нещо действително може да се изследва.“
към текста >>
Заради това му дължа огромна благодар
нос
т.
Силното задоволство от говоренето ни обгръща при първия звук на неговия глас. Чувстваме се така, сякаш навлизаме в обширна гора, дишаме дълбоко и се чувстваме изключително добре. Въздухът е хомогенен, укрепващ. Една сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито имат хора, които са господари на много богат дом.“76 Това естетическо впечатление е решаващо за Ницше-вото отношение към Шопенхауер. Сред бележките, които той си прави по същото време, когато е писал хвалебствената книга „Шопенхауер като възпитател“, намираме следното: „Далече съм от това да вярвам, че съм разбрал правилно Шопенхауер, а чрез него съм се научил само да разбирам малко по-добре самия себе си.
Заради това му дължа огромна благодарност.
Но изобщо не ми изглежда важно как човек сега приема, че при даден философ е проучено точно това, което той действително е учел. Такова познание най-малкото не е предназначено за хора, които търсят една философия за своя живот, а не нови знания за своята памет. И накрая за мен остава невероятно, че така нещо действително може да се изследва.“ Ницше изгражда идеите си за „Раждането на трагедията“ върху основата на философска постановка, която не е сигурно дали е разбрана правилно. Той не търси логическо, а само естетическо удовлетворение.
към текста >>
среща една лич
нос
т като Паул Рее, който разглежда част от проблемите, преди всичко етическите, които занимават Ницше, напълно в духа на строгата обективна науч
нос
т.
По това време той записва не само всичко, което е хвалебствено за Вагнер, но и някои от идеите, които по-късно в „Случаят Вагнер“ са насочени против Вагнер. В произведението „Рихард Вагнер в Байройт“ записва само това, което може да допринесе за възвели-чаването на Рихард Вагнер и изкуството му; гневните и еретични присъди засега държи на своето писалище. Така не постъпва никой, който има чувство за обективна истина. Ницше не иска да даде вярна характеристика на Вагнер, а иска да възпее майстора с хвалебствен химн. Забележително е как се държи Ницше, когато през 1876 г.
среща една личност като Паул Рее, който разглежда част от проблемите, преди всичко етическите, които занимават Ницше, напълно в духа на строгата обективна научност.
Този начин на разглеждане на нещата въздейства върху Ницше като ново откровение.** Той се удивлява на това чисто изследване на истината, освободено от всякакъв романтизъм. Госпожица Малвида фон Майзенбуг11, одухотворената авторка на „Мемоарите на една идеалистка“, разказва в наскоро издадената си книга „Заникът на една идеалистка“ за Ницшевото отношение към начина на разглеждане на нещата на Рее през 1876 г. Тогава тя принадлежи към кръга от хора в Соренто, в който се сближават Ницше и Рее. „Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее) начин на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко разговора.“ Тя споделя едно място от такъв разговор: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отделност зад явленията. Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на волята за живот.
към текста >>
„Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее) начин на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко разговора.“ Тя споделя едно място от такъв разговор: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отдел
нос
т зад явленията.
Забележително е как се държи Ницше, когато през 1876 г. среща една личност като Паул Рее, който разглежда част от проблемите, преди всичко етическите, които занимават Ницше, напълно в духа на строгата обективна научност. Този начин на разглеждане на нещата въздейства върху Ницше като ново откровение.** Той се удивлява на това чисто изследване на истината, освободено от всякакъв романтизъм. Госпожица Малвида фон Майзенбуг11, одухотворената авторка на „Мемоарите на една идеалистка“, разказва в наскоро издадената си книга „Заникът на една идеалистка“ за Ницшевото отношение към начина на разглеждане на нещата на Рее през 1876 г. Тогава тя принадлежи към кръга от хора в Соренто, в който се сближават Ницше и Рее.
„Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее) начин на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко разговора.“ Тя споделя едно място от такъв разговор: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отделност зад явленията.
Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на волята за живот. Философията е също така една огромна заблуда като религията. Единственото стойностно и полезно нещо е науката, която постепенно гради камък върху камък, докато се получи сигурна постройка.“ Това е казано доста ясно. Ницше, на когото липсва чувство за обективна истина, идеализира този начин на мислене, когато го срещне при другиго. Резултатът при него обаче не е обръщане към обективната научност.
към текста >>
Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отдел
нос
тта на волята за живот.
среща една личност като Паул Рее, който разглежда част от проблемите, преди всичко етическите, които занимават Ницше, напълно в духа на строгата обективна научност. Този начин на разглеждане на нещата въздейства върху Ницше като ново откровение.** Той се удивлява на това чисто изследване на истината, освободено от всякакъв романтизъм. Госпожица Малвида фон Майзенбуг11, одухотворената авторка на „Мемоарите на една идеалистка“, разказва в наскоро издадената си книга „Заникът на една идеалистка“ за Ницшевото отношение към начина на разглеждане на нещата на Рее през 1876 г. Тогава тя принадлежи към кръга от хора в Соренто, в който се сближават Ницше и Рее. „Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее) начин на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко разговора.“ Тя споделя едно място от такъв разговор: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отделност зад явленията.
Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на волята за живот.
Философията е също така една огромна заблуда като религията. Единственото стойностно и полезно нещо е науката, която постепенно гради камък върху камък, докато се получи сигурна постройка.“ Това е казано доста ясно. Ницше, на когото липсва чувство за обективна истина, идеализира този начин на мислене, когато го срещне при другиго. Резултатът при него обаче не е обръщане към обективната научност. Начинът на собствените му действия остава такъв, какъвто е бил по-рано.
към текста >>
Единственото стой
нос
тно и полезно нещо е науката, която постепенно гради камък върху камък, докато се получи сигурна постройка.“ Това е казано доста ясно.
Госпожица Малвида фон Майзенбуг11, одухотворената авторка на „Мемоарите на една идеалистка“, разказва в наскоро издадената си книга „Заникът на една идеалистка“ за Ницшевото отношение към начина на разглеждане на нещата на Рее през 1876 г. Тогава тя принадлежи към кръга от хора в Соренто, в който се сближават Ницше и Рее. „Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее) начин на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко разговора.“ Тя споделя едно място от такъв разговор: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отделност зад явленията. Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на волята за живот. Философията е също така една огромна заблуда като религията.
Единственото стойностно и полезно нещо е науката, която постепенно гради камък върху камък, докато се получи сигурна постройка.“ Това е казано доста ясно.
Ницше, на когото липсва чувство за обективна истина, идеализира този начин на мислене, когато го срещне при другиго. Резултатът при него обаче не е обръщане към обективната научност. Начинът на собствените му действия остава такъв, какъвто е бил по-рано. И сега истината не му въздейства чрез своята логична природа, а тя му прави естетическо, доставящо наслада впечатление. В двата тома „Човешко, твърде човешко“ (1878) той пее хвалебствена песен за обективната научност.
към текста >>
Резултатът при него обаче не е обръщане към обективната науч
нос
т.
„Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее) начин на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко разговора.“ Тя споделя едно място от такъв разговор: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отделност зад явленията. Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на волята за живот. Философията е също така една огромна заблуда като религията. Единственото стойностно и полезно нещо е науката, която постепенно гради камък върху камък, докато се получи сигурна постройка.“ Това е казано доста ясно. Ницше, на когото липсва чувство за обективна истина, идеализира този начин на мислене, когато го срещне при другиго.
Резултатът при него обаче не е обръщане към обективната научност.
Начинът на собствените му действия остава такъв, какъвто е бил по-рано. И сега истината не му въздейства чрез своята логична природа, а тя му прави естетическо, доставящо наслада впечатление. В двата тома „Човешко, твърде човешко“ (1878) той пее хвалебствена песен за обективната научност. Ала не променя методите на тази научност. Да, той крачи напред по своя път по начина, чрез който през 1881 г.
към текста >>
В двата тома „Човешко, твърде човешко“ (1878) той пее хвалебствена песен за обективната науч
нос
т.
Единственото стойностно и полезно нещо е науката, която постепенно гради камък върху камък, докато се получи сигурна постройка.“ Това е казано доста ясно. Ницше, на когото липсва чувство за обективна истина, идеализира този начин на мислене, когато го срещне при другиго. Резултатът при него обаче не е обръщане към обективната научност. Начинът на собствените му действия остава такъв, какъвто е бил по-рано. И сега истината не му въздейства чрез своята логична природа, а тя му прави естетическо, доставящо наслада впечатление.
В двата тома „Човешко, твърде човешко“ (1878) той пее хвалебствена песен за обективната научност.
Ала не променя методите на тази научност. Да, той крачи напред по своя път по начина, чрез който през 1881 г. достига до положение да обяви война на истината. Именно по това време излага твърдение, чрез което съзнателно се противопоставя на възгледите, предлагани от естествената наука. Това твърдение е неговото толкова обсъждано учение за „вечното възвръщане“78 на нещата.
към текста >>
Ала не променя методите на тази науч
нос
т.
Ницше, на когото липсва чувство за обективна истина, идеализира този начин на мислене, когато го срещне при другиго. Резултатът при него обаче не е обръщане към обективната научност. Начинът на собствените му действия остава такъв, какъвто е бил по-рано. И сега истината не му въздейства чрез своята логична природа, а тя му прави естетическо, доставящо наслада впечатление. В двата тома „Човешко, твърде човешко“ (1878) той пее хвалебствена песен за обективната научност.
Ала не променя методите на тази научност.
Да, той крачи напред по своя път по начина, чрез който през 1881 г. достига до положение да обяви война на истината. Именно по това време излага твърдение, чрез което съзнателно се противопоставя на възгледите, предлагани от естествената наука. Това твърдение е неговото толкова обсъждано учение за „вечното възвръщане“78 на нещата. В Дюринговия „Курс по философия“79 той открива изложение, което трябва да даде доказателство, че едно вечно повторение на подобни световни събития не е съвместимо с принципите на механиката.
към текста >>
Когато едно мнение престане да е интересно, тогава човек се стреми да му придаде очарование, като го превръща в негова противополож
нос
т.
В Дюринговия „Курс по философия“79 той открива изложение, което трябва да даде доказателство, че едно вечно повторение на подобни световни събития не е съвместимо с принципите на механиката. Точно това го подтиква да приеме едно такова вечно, периодично повторение на подобни световни събития. Всичко, което се случва днес, трябва вече да се е случвало безброй пъти и трябва да се повтаря безброй пъти. По това време той също така казва какво го е примамило да изложи противоположни мнения спрямо всеобщо признатите истини. „Каква е реакцията на мненията?
Когато едно мнение престане да е интересно, тогава човек се стреми да му придаде очарование, като го превръща в негова противоположност.
Обикновено тази противоположност подвежда и си създава нови привърженици; междувременно тя става по-интересна. (Ницше, Съчинения, том XI, стр. 65) И понеже той съзнава, че неговото противоположно мнение не се съгласува със старите естественонаучни истини, излага твърдението, че тези истини всъщност не са истини, а заблуди, които хората са възприели само защото са се оказали полезни в живота. Принципите на механиката и естествената наука са всъщност измама. Това е искал да изрази в една творба, за която е направил план през 1881 г.
към текста >>
Обикновено тази противополож
нос
т подвежда и си създава нови привърженици; междувременно тя става по-интересна.
Точно това го подтиква да приеме едно такова вечно, периодично повторение на подобни световни събития. Всичко, което се случва днес, трябва вече да се е случвало безброй пъти и трябва да се повтаря безброй пъти. По това време той също така казва какво го е примамило да изложи противоположни мнения спрямо всеобщо признатите истини. „Каква е реакцията на мненията? Когато едно мнение престане да е интересно, тогава човек се стреми да му придаде очарование, като го превръща в негова противоположност.
Обикновено тази противоположност подвежда и си създава нови привърженици; междувременно тя става по-интересна.
(Ницше, Съчинения, том XI, стр. 65) И понеже той съзнава, че неговото противоположно мнение не се съгласува със старите естественонаучни истини, излага твърдението, че тези истини всъщност не са истини, а заблуди, които хората са възприели само защото са се оказали полезни в живота. Принципите на механиката и естествената наука са всъщност измама. Това е искал да изрази в една творба, за която е направил план през 1881 г. Всичко това прави заради идеята за „вечното възвръщане“.
към текста >>
65) И понеже той съзнава, че неговото противоположно мнение не се съгласува със старите естественонаучни истини, излага твърдението, че тези истини всъщ
нос
т не са истини, а заблуди, които хората са възприели само защото са се оказали полезни в живота.
По това време той също така казва какво го е примамило да изложи противоположни мнения спрямо всеобщо признатите истини. „Каква е реакцията на мненията? Когато едно мнение престане да е интересно, тогава човек се стреми да му придаде очарование, като го превръща в негова противоположност. Обикновено тази противоположност подвежда и си създава нови привърженици; междувременно тя става по-интересна. (Ницше, Съчинения, том XI, стр.
65) И понеже той съзнава, че неговото противоположно мнение не се съгласува със старите естественонаучни истини, излага твърдението, че тези истини всъщност не са истини, а заблуди, които хората са възприели само защото са се оказали полезни в живота.
Принципите на механиката и естествената наука са всъщност измама. Това е искал да изрази в една творба, за която е направил план през 1881 г. Всичко това прави заради идеята за „вечното възвръщане“. Логическата сила на истината трябва да бъде отречена, за да може да се изложи едно противопоставящо се на същността на тази истина мнение. Постепенно войната на Ницше срещу истината придобива все по-големи размери.
към текста >>
Принципите на механиката и естествената наука са всъщ
нос
т измама.
„Каква е реакцията на мненията? Когато едно мнение престане да е интересно, тогава човек се стреми да му придаде очарование, като го превръща в негова противоположност. Обикновено тази противоположност подвежда и си създава нови привърженици; междувременно тя става по-интересна. (Ницше, Съчинения, том XI, стр. 65) И понеже той съзнава, че неговото противоположно мнение не се съгласува със старите естественонаучни истини, излага твърдението, че тези истини всъщност не са истини, а заблуди, които хората са възприели само защото са се оказали полезни в живота.
Принципите на механиката и естествената наука са всъщност измама.
Това е искал да изрази в една творба, за която е направил план през 1881 г. Всичко това прави заради идеята за „вечното възвръщане“. Логическата сила на истината трябва да бъде отречена, за да може да се изложи едно противопоставящо се на същността на тази истина мнение. Постепенно войната на Ницше срещу истината придобива все по-големи размери. В „Отвъд доброто и злото“ той пита дали истината изобщо има някаква стойност.
към текста >>
Логическата сила на истината трябва да бъде отречена, за да може да се изложи едно противопоставящо се на същ
нос
тта на тази истина мнение.
(Ницше, Съчинения, том XI, стр. 65) И понеже той съзнава, че неговото противоположно мнение не се съгласува със старите естественонаучни истини, излага твърдението, че тези истини всъщност не са истини, а заблуди, които хората са възприели само защото са се оказали полезни в живота. Принципите на механиката и естествената наука са всъщност измама. Това е искал да изрази в една творба, за която е направил план през 1881 г. Всичко това прави заради идеята за „вечното възвръщане“.
Логическата сила на истината трябва да бъде отречена, за да може да се изложи едно противопоставящо се на същността на тази истина мнение.
Постепенно войната на Ницше срещу истината придобива все по-големи размери. В „Отвъд доброто и злото“ той пита дали истината изобщо има някаква стойност. „Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина? Какви странни, объркващи, съмнителни въпроси? Това вече е дълга история.
към текста >>
В „Отвъд доброто и злото“ той пита дали истината изобщо има някаква стой
нос
т.
Принципите на механиката и естествената наука са всъщност измама. Това е искал да изрази в една творба, за която е направил план през 1881 г. Всичко това прави заради идеята за „вечното възвръщане“. Логическата сила на истината трябва да бъде отречена, за да може да се изложи едно противопоставящо се на същността на тази истина мнение. Постепенно войната на Ницше срещу истината придобива все по-големи размери.
В „Отвъд доброто и злото“ той пита дали истината изобщо има някаква стойност.
„Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина? Какви странни, объркващи, съмнителни въпроси? Това вече е дълга история. И изглежда така, сякаш едва започва... В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината? “
към текста >>
„Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истин
нос
т, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина?
Това е искал да изрази в една творба, за която е направил план през 1881 г. Всичко това прави заради идеята за „вечното възвръщане“. Логическата сила на истината трябва да бъде отречена, за да може да се изложи едно противопоставящо се на същността на тази истина мнение. Постепенно войната на Ницше срещу истината придобива все по-големи размери. В „Отвъд доброто и злото“ той пита дали истината изобщо има някаква стойност.
„Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина?
Какви странни, объркващи, съмнителни въпроси? Това вече е дълга история. И изглежда така, сякаш едва започва... В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината? “ Такива въпроси, разбира се, могат да възникнат и в една логична глава.
към текста >>
Вижда се, че в Ницше е налице склон
нос
тта да се усеща една противополож
нос
т на житейското благо, здраве, сила и истина.
За него започва свят на определени философски проблеми. Всичко това не се случва с Ницше. Към тези въпроси той изобщо не пристъпва с отношение, което има нещо общо с логиката. „Все още очаквам, че някой философски лекар в изключителния смисъл на думата, който е проследил проблема на общото здраве на народа, расата, човечеството, ще има някога смелостта да потвърди моето съмнение и ще се осмели да каже, че при всички философи досега изобщо не става дума за „истина“, а за нещо друго, да кажем, за здраве, бъдеще, сила на растежа, за живота...“ Така пише Ницше през есента на 1886 г. (в предисловието към второто издание на „Веселата наука“).
Вижда се, че в Ницше е налице склонността да се усеща една противоположност на житейското благо, здраве, сила и истина.
На естественото усещане е присъщо да приеме хармонията, а не една противоположност. При Ницше не се явява въпросът за стойността на истината като потребност на познавателната теория, а като следствие от неговата липса на обективно чувство за истина. Това излиза наяве гротескно в едно изречение, което стои в същото предисловие: „А що се отнася до нашето бъдеще: едва ли човек отново ще се озове по пътеката на онези египетски младежи, които правят нощем храма небезопасен, прегръщат статуи и разбулват всичко, което се държи поради добри основания покрито. Откриват го и искат да го изложат на ярка светлина. Не, този лош вкус, тази воля за истина, за „истина на всяка цена“, тази младежка лудост в любовта към истината ни е опротивяла.“ От това отвръщане от истината възниква Ницшевата омраза към Сократ.
към текста >>
На естественото усещане е присъщо да приеме хармонията, а не една противополож
нос
т.
Всичко това не се случва с Ницше. Към тези въпроси той изобщо не пристъпва с отношение, което има нещо общо с логиката. „Все още очаквам, че някой философски лекар в изключителния смисъл на думата, който е проследил проблема на общото здраве на народа, расата, човечеството, ще има някога смелостта да потвърди моето съмнение и ще се осмели да каже, че при всички философи досега изобщо не става дума за „истина“, а за нещо друго, да кажем, за здраве, бъдеще, сила на растежа, за живота...“ Така пише Ницше през есента на 1886 г. (в предисловието към второто издание на „Веселата наука“). Вижда се, че в Ницше е налице склонността да се усеща една противоположност на житейското благо, здраве, сила и истина.
На естественото усещане е присъщо да приеме хармонията, а не една противоположност.
При Ницше не се явява въпросът за стойността на истината като потребност на познавателната теория, а като следствие от неговата липса на обективно чувство за истина. Това излиза наяве гротескно в едно изречение, което стои в същото предисловие: „А що се отнася до нашето бъдеще: едва ли човек отново ще се озове по пътеката на онези египетски младежи, които правят нощем храма небезопасен, прегръщат статуи и разбулват всичко, което се държи поради добри основания покрито. Откриват го и искат да го изложат на ярка светлина. Не, този лош вкус, тази воля за истина, за „истина на всяка цена“, тази младежка лудост в любовта към истината ни е опротивяла.“ От това отвръщане от истината възниква Ницшевата омраза към Сократ. Стремежът към обективност в този дух има за него нещо отблъскващо.
към текста >>
При Ницше не се явява въпросът за стой
нос
тта на истината като потреб
нос
т на познавателната теория, а като следствие от неговата липса на обективно чувство за истина.
Към тези въпроси той изобщо не пристъпва с отношение, което има нещо общо с логиката. „Все още очаквам, че някой философски лекар в изключителния смисъл на думата, който е проследил проблема на общото здраве на народа, расата, човечеството, ще има някога смелостта да потвърди моето съмнение и ще се осмели да каже, че при всички философи досега изобщо не става дума за „истина“, а за нещо друго, да кажем, за здраве, бъдеще, сила на растежа, за живота...“ Така пише Ницше през есента на 1886 г. (в предисловието към второто издание на „Веселата наука“). Вижда се, че в Ницше е налице склонността да се усеща една противоположност на житейското благо, здраве, сила и истина. На естественото усещане е присъщо да приеме хармонията, а не една противоположност.
При Ницше не се явява въпросът за стойността на истината като потребност на познавателната теория, а като следствие от неговата липса на обективно чувство за истина.
Това излиза наяве гротескно в едно изречение, което стои в същото предисловие: „А що се отнася до нашето бъдеще: едва ли човек отново ще се озове по пътеката на онези египетски младежи, които правят нощем храма небезопасен, прегръщат статуи и разбулват всичко, което се държи поради добри основания покрито. Откриват го и искат да го изложат на ярка светлина. Не, този лош вкус, тази воля за истина, за „истина на всяка цена“, тази младежка лудост в любовта към истината ни е опротивяла.“ От това отвръщане от истината възниква Ницшевата омраза към Сократ. Стремежът към обективност в този дух има за него нещо отблъскващо. В „Залезът на кумирите“ (1888) това е изразено по най-остър начин.
към текста >>
Стремежът към обектив
нос
т в този дух има за него нещо отблъскващо.
На естественото усещане е присъщо да приеме хармонията, а не една противоположност. При Ницше не се явява въпросът за стойността на истината като потребност на познавателната теория, а като следствие от неговата липса на обективно чувство за истина. Това излиза наяве гротескно в едно изречение, което стои в същото предисловие: „А що се отнася до нашето бъдеще: едва ли човек отново ще се озове по пътеката на онези египетски младежи, които правят нощем храма небезопасен, прегръщат статуи и разбулват всичко, което се държи поради добри основания покрито. Откриват го и искат да го изложат на ярка светлина. Не, този лош вкус, тази воля за истина, за „истина на всяка цена“, тази младежка лудост в любовта към истината ни е опротивяла.“ От това отвръщане от истината възниква Ницшевата омраза към Сократ.
Стремежът към обективност в този дух има за него нещо отблъскващо.
В „Залезът на кумирите“ (1888) това е изразено по най-остър начин. „Сократ произхожда от най-нисши-те слоеве на обществото, от сганта. Известно е колко отвратителен е бил... Сократ е едно недоразумение.“ Да сравним философския скептицизъм на други личности с борбата срещу истината, която води Ницше. Обикновено този скептицизъм е в основата на едно изразено чувство за истина. Стремежът към истина подтиква философите да изследват своите ценности, извори, граници.
към текста >>
Известно е колко отвратителен е бил... Сократ е едно недоразумение.“ Да сравним философския скептицизъм на други лич
нос
ти с борбата срещу истината, която води Ницше.
Откриват го и искат да го изложат на ярка светлина. Не, този лош вкус, тази воля за истина, за „истина на всяка цена“, тази младежка лудост в любовта към истината ни е опротивяла.“ От това отвръщане от истината възниква Ницшевата омраза към Сократ. Стремежът към обективност в този дух има за него нещо отблъскващо. В „Залезът на кумирите“ (1888) това е изразено по най-остър начин. „Сократ произхожда от най-нисши-те слоеве на обществото, от сганта.
Известно е колко отвратителен е бил... Сократ е едно недоразумение.“ Да сравним философския скептицизъм на други личности с борбата срещу истината, която води Ницше.
Обикновено този скептицизъм е в основата на едно изразено чувство за истина. Стремежът към истина подтиква философите да изследват своите ценности, извори, граници. При Ницше този стремеж не е налице. И начинът, по който той се занимава с проблемите на познанието, е само доказателство за липсата му на чувство за истина. Че такава липса в една гениална личност се проявява по по-друг начин, отколкото в една обикновена личност, е разбираемо.
към текста >>
Стремежът към истина подтиква философите да изследват своите цен
нос
ти, извори, граници.
Стремежът към обективност в този дух има за него нещо отблъскващо. В „Залезът на кумирите“ (1888) това е изразено по най-остър начин. „Сократ произхожда от най-нисши-те слоеве на обществото, от сганта. Известно е колко отвратителен е бил... Сократ е едно недоразумение.“ Да сравним философския скептицизъм на други личности с борбата срещу истината, която води Ницше. Обикновено този скептицизъм е в основата на едно изразено чувство за истина.
Стремежът към истина подтиква философите да изследват своите ценности, извори, граници.
При Ницше този стремеж не е налице. И начинът, по който той се занимава с проблемите на познанието, е само доказателство за липсата му на чувство за истина. Че такава липса в една гениална личност се проявява по по-друг начин, отколкото в една обикновена личност, е разбираемо. Колкото и голяма да е разликата между Ницше и психопатично малоценния, на когото в ежедневния живот липсва чувство за истина, и в двата случая имаме работа със същата психологическа особеност, граничеща с патологията. В Ницшевия мисловен свят се разкрива един инстинкт за разрушение, който го кара в преценката на известни възгледи и убеждения да излезе далече над това, което се явява психологически понятно като критика.
към текста >>
Че такава липса в една гениална лич
нос
т се проявява по по-друг начин, отколкото в една обикновена лич
нос
т, е разбираемо.
Известно е колко отвратителен е бил... Сократ е едно недоразумение.“ Да сравним философския скептицизъм на други личности с борбата срещу истината, която води Ницше. Обикновено този скептицизъм е в основата на едно изразено чувство за истина. Стремежът към истина подтиква философите да изследват своите ценности, извори, граници. При Ницше този стремеж не е налице. И начинът, по който той се занимава с проблемите на познанието, е само доказателство за липсата му на чувство за истина.
Че такава липса в една гениална личност се проявява по по-друг начин, отколкото в една обикновена личност, е разбираемо.
Колкото и голяма да е разликата между Ницше и психопатично малоценния, на когото в ежедневния живот липсва чувство за истина, и в двата случая имаме работа със същата психологическа особеност, граничеща с патологията. В Ницшевия мисловен свят се разкрива един инстинкт за разрушение, който го кара в преценката на известни възгледи и убеждения да излезе далече над това, което се явява психологически понятно като критика. Забележително е, че по-голямата част от това, което е написал Ницше, се явява като резултат от този инстинкт за разрушение. В „Раждането на трагедията“ цялото западноевропейско културно развитие от Сократ и Еври-пид до Шопенхауер и Вагнер се представя като път на заблуда. „Несвоевременни размишления“, над които започва да работи през 1873 г., започват с решителното намерение „да се изпее цялата музикална гама“ на неговата „неприязън“.
към текста >>
Колкото и голяма да е разликата между Ницше и психопатично малоценния, на когото в ежедневния живот липсва чувство за истина, и в двата случая имаме работа със същата психологическа особе
нос
т, граничеща с патологията.
Обикновено този скептицизъм е в основата на едно изразено чувство за истина. Стремежът към истина подтиква философите да изследват своите ценности, извори, граници. При Ницше този стремеж не е налице. И начинът, по който той се занимава с проблемите на познанието, е само доказателство за липсата му на чувство за истина. Че такава липса в една гениална личност се проявява по по-друг начин, отколкото в една обикновена личност, е разбираемо.
Колкото и голяма да е разликата между Ницше и психопатично малоценния, на когото в ежедневния живот липсва чувство за истина, и в двата случая имаме работа със същата психологическа особеност, граничеща с патологията.
В Ницшевия мисловен свят се разкрива един инстинкт за разрушение, който го кара в преценката на известни възгледи и убеждения да излезе далече над това, което се явява психологически понятно като критика. Забележително е, че по-голямата част от това, което е написал Ницше, се явява като резултат от този инстинкт за разрушение. В „Раждането на трагедията“ цялото западноевропейско културно развитие от Сократ и Еври-пид до Шопенхауер и Вагнер се представя като път на заблуда. „Несвоевременни размишления“, над които започва да работи през 1873 г., започват с решителното намерение „да се изпее цялата музикална гама“ на неговата „неприязън“. От двадесетте замислени са завършени четири размишления.
към текста >>
Две от тях са войнствени творби, които по ужасяващ начин разкриват слабостите на изтощения противник или несимпатичен на Ницше възглед, без да се грижат ни най-малко за от
нос
ителната правота на оборвания.
В Ницшевия мисловен свят се разкрива един инстинкт за разрушение, който го кара в преценката на известни възгледи и убеждения да излезе далече над това, което се явява психологически понятно като критика. Забележително е, че по-голямата част от това, което е написал Ницше, се явява като резултат от този инстинкт за разрушение. В „Раждането на трагедията“ цялото западноевропейско културно развитие от Сократ и Еври-пид до Шопенхауер и Вагнер се представя като път на заблуда. „Несвоевременни размишления“, над които започва да работи през 1873 г., започват с решителното намерение „да се изпее цялата музикална гама“ на неговата „неприязън“. От двадесетте замислени са завършени четири размишления.
Две от тях са войнствени творби, които по ужасяващ начин разкриват слабостите на изтощения противник или несимпатичен на Ницше възглед, без да се грижат ни най-малко за относителната правота на оборвания.
Другите две са химни за прослава на две личности. През 1888 г. (в „Случаят Вагнер“) Ницше не само оттегля всичко, което е казал във възхвала на Вагнер през 1876 г., а по-късно представя явлението на Вагнеровото изкуство, което отначало хвали като избавление и повторно раждане на западноевропейската култура, като най-голямата опасност за тази култура. Също и за Шопенхауер той пише през 1888 г. следното: „Той интерпретира изкуството, героизма, гения, красотата, волята за истина, трагедията като последица на „отрицанието“ или на нуждата от отрицание на „волята“ - най-голямата психологическа фалшификация, която, като приспаднем християнството, съществува в историята.
към текста >>
Другите две са химни за прослава на две лич
нос
ти.
Забележително е, че по-голямата част от това, което е написал Ницше, се явява като резултат от този инстинкт за разрушение. В „Раждането на трагедията“ цялото западноевропейско културно развитие от Сократ и Еври-пид до Шопенхауер и Вагнер се представя като път на заблуда. „Несвоевременни размишления“, над които започва да работи през 1873 г., започват с решителното намерение „да се изпее цялата музикална гама“ на неговата „неприязън“. От двадесетте замислени са завършени четири размишления. Две от тях са войнствени творби, които по ужасяващ начин разкриват слабостите на изтощения противник или несимпатичен на Ницше възглед, без да се грижат ни най-малко за относителната правота на оборвания.
Другите две са химни за прослава на две личности.
През 1888 г. (в „Случаят Вагнер“) Ницше не само оттегля всичко, което е казал във възхвала на Вагнер през 1876 г., а по-късно представя явлението на Вагнеровото изкуство, което отначало хвали като избавление и повторно раждане на западноевропейската култура, като най-голямата опасност за тази култура. Също и за Шопенхауер той пише през 1888 г. следното: „Той интерпретира изкуството, героизма, гения, красотата, волята за истина, трагедията като последица на „отрицанието“ или на нуждата от отрицание на „волята“ - най-голямата психологическа фалшификация, която, като приспаднем християнството, съществува в историята. Ако погледнем по-внимателно, той се явява наследник на християнската интерпретация.
към текста >>
(в „Случаят Вагнер“) Ницше не само оттегля всичко, което е казал във възхвала на Вагнер през 1876 г., а по-късно представя явлението на Вагнеровото изкуство, което отначало хвали като избавление и повторно раждане на западноевропейската култура, като най-голямата опас
нос
т за тази култура.
„Несвоевременни размишления“, над които започва да работи през 1873 г., започват с решителното намерение „да се изпее цялата музикална гама“ на неговата „неприязън“. От двадесетте замислени са завършени четири размишления. Две от тях са войнствени творби, които по ужасяващ начин разкриват слабостите на изтощения противник или несимпатичен на Ницше възглед, без да се грижат ни най-малко за относителната правота на оборвания. Другите две са химни за прослава на две личности. През 1888 г.
(в „Случаят Вагнер“) Ницше не само оттегля всичко, което е казал във възхвала на Вагнер през 1876 г., а по-късно представя явлението на Вагнеровото изкуство, което отначало хвали като избавление и повторно раждане на западноевропейската култура, като най-голямата опасност за тази култура.
Също и за Шопенхауер той пише през 1888 г. следното: „Той интерпретира изкуството, героизма, гения, красотата, волята за истина, трагедията като последица на „отрицанието“ или на нуждата от отрицание на „волята“ - най-голямата психологическа фалшификация, която, като приспаднем християнството, съществува в историята. Ако погледнем по-внимателно, той се явява наследник на християнската интерпретация. Само че той също така одобрява отхвърленото от християнството, големите културни събития на човечеството все още в християнски, тоест в нихилистичен смисъл.“ Така Ницшевият инстинкт за разрушение се надига срещу явления, от които някога се е въодушевявал. Също и в четирите книги, които се появяват от 1878 до 1882 г., преобладава тенденцията да се разрушават общопризнати направления, а именно това, което Ницше е смятал за позитивно.
към текста >>
Почти навсякъде замръзва „нещото в себе си...“ С „Човешко, твърде човешко“ сложих внезапен край на всяко „по-висше главозамайване“, на „идеализма“, на „прекрасното чувство“ и на всяка друга женстве
нос
т...“ Този стремеж към разрушение кара Ницше със сляпа ярост да преследва жертвата, на която е попаднал.
Също и в четирите книги, които се появяват от 1878 до 1882 г., преобладава тенденцията да се разрушават общопризнати направления, а именно това, което Ницше е смятал за позитивно. Не става въпрос за това да се търсят нови разбирания, а много повече за това да се разклащат съществуващите. Той пише през 1888 г. в „Ecce homo“ за разрушителната творба, която през 1876 г. започва с „Човешко, твърде човешко“: „Грешка след грешка се полагат спокойно върху лед, идеалът не е опроверган, той замръзва... Тук например замръзва „геният“; по-нататък в друг ъгъл замръзва „светецът“; под една дебела ледена висулка замръзва „героят“; накрая замръзва „вярата“, така нареченото „убеждение“; също изстива „съчувствието“.
Почти навсякъде замръзва „нещото в себе си...“ С „Човешко, твърде човешко“ сложих внезапен край на всяко „по-висше главозамайване“, на „идеализма“, на „прекрасното чувство“ и на всяка друга женственост...“ Този стремеж към разрушение кара Ницше със сляпа ярост да преследва жертвата, на която е попаднал.
За една идея, за една личност, за която вярва, че е отрекъл, той издава присъди, които изобщо нямат връзка с причините, които е изложил за своето отричане. Методът, по който преследва противникови мнения, се различава не в степента, а само в начина на онези типични недоволстващи, които преследват своите противници. При това се касае по-малко за съдържанието на произнесените от Ницше присъди. Често пъти може да му се даде право за това съдържание. Но трябва да се признае в случаи, когато той без съмнение до известна степен има право, че пътят, по който достига до присъди, представлява изкривяване в психологически смисъл.
към текста >>
За една идея, за една лич
нос
т, за която вярва, че е отрекъл, той издава присъди, които изобщо нямат връзка с причините, които е изложил за своето отричане.
Не става въпрос за това да се търсят нови разбирания, а много повече за това да се разклащат съществуващите. Той пише през 1888 г. в „Ecce homo“ за разрушителната творба, която през 1876 г. започва с „Човешко, твърде човешко“: „Грешка след грешка се полагат спокойно върху лед, идеалът не е опроверган, той замръзва... Тук например замръзва „геният“; по-нататък в друг ъгъл замръзва „светецът“; под една дебела ледена висулка замръзва „героят“; накрая замръзва „вярата“, така нареченото „убеждение“; също изстива „съчувствието“. Почти навсякъде замръзва „нещото в себе си...“ С „Човешко, твърде човешко“ сложих внезапен край на всяко „по-висше главозамайване“, на „идеализма“, на „прекрасното чувство“ и на всяка друга женственост...“ Този стремеж към разрушение кара Ницше със сляпа ярост да преследва жертвата, на която е попаднал.
За една идея, за една личност, за която вярва, че е отрекъл, той издава присъди, които изобщо нямат връзка с причините, които е изложил за своето отричане.
Методът, по който преследва противникови мнения, се различава не в степента, а само в начина на онези типични недоволстващи, които преследват своите противници. При това се касае по-малко за съдържанието на произнесените от Ницше присъди. Често пъти може да му се даде право за това съдържание. Но трябва да се признае в случаи, когато той без съмнение до известна степен има право, че пътят, по който достига до присъди, представлява изкривяване в психологически смисъл. Само омагьосващото на неговата изразна форма, само художественият подход към езика при Ницше може да ни заблуди за този факт.
към текста >>
„Виждам пред себе си възмож
нос
тта от една пълна свръхземна магия и цветно обаяние.
Интелектуалното желание за разрушение при Ницше обаче става особено ясно, когато помислим колко малко той успява да постави на мястото на критикуваните мнения позитивни такива. Той смята, че цялата досегашна култура е реализирала един фалшив човешки идеал. На този реализиран тип човек той противопоставя представата за „свръхчовека“. Като пример за свръхчовек той дава един истински разрушител: Чезаре Борджия. На него му доставя истинска наслада да си представя такъв разрушител във важна историческа роля.
„Виждам пред себе си възможността от една пълна свръхземна магия и цветно обаяние.
Изглежда ми, че тя блести във всеки трепет на рафинирана красота, че едно изкуство е доведено в нея до дело тъй божествено, тъй дяволски божествено, че хилядолетия напразно се е търсела втора такава възможност. Виждам пиеса, тъй сетивна, същевременно така парадоксална, че всички божества от Олимп са имали повод за безсмъртен смях - Чезаре Борджия като папа... Разбирате ли ме? Това би била победата, за която днес жадувам - с това беше ликвидирано християнството! “ (Ницше, Съчинения, Том VIII) Как инстинктът за разрушение при Ницше надделява над този за градеж, е показано в диспозицията на последната му творба „Преоценка на всички ценности“. Три четвърти от нея трябва да са чисто негативни изложения.
към текста >>
Изглежда ми, че тя блести във всеки трепет на рафинирана красота, че едно изкуство е доведено в нея до дело тъй божествено, тъй дяволски божествено, че хилядолетия напразно се е търсела втора такава възмож
нос
т.
Той смята, че цялата досегашна култура е реализирала един фалшив човешки идеал. На този реализиран тип човек той противопоставя представата за „свръхчовека“. Като пример за свръхчовек той дава един истински разрушител: Чезаре Борджия. На него му доставя истинска наслада да си представя такъв разрушител във важна историческа роля. „Виждам пред себе си възможността от една пълна свръхземна магия и цветно обаяние.
Изглежда ми, че тя блести във всеки трепет на рафинирана красота, че едно изкуство е доведено в нея до дело тъй божествено, тъй дяволски божествено, че хилядолетия напразно се е търсела втора такава възможност.
Виждам пиеса, тъй сетивна, същевременно така парадоксална, че всички божества от Олимп са имали повод за безсмъртен смях - Чезаре Борджия като папа... Разбирате ли ме? Това би била победата, за която днес жадувам - с това беше ликвидирано християнството! “ (Ницше, Съчинения, Том VIII) Как инстинктът за разрушение при Ницше надделява над този за градеж, е показано в диспозицията на последната му творба „Преоценка на всички ценности“. Три четвърти от нея трябва да са чисто негативни изложения. Той иска да предложи едно унищожение на християнството под заглавие „Антихрист“, друго унищожение на досегашната философия, която нарича „нихилистично движение“, под надслов „Свободният дух“, и трето унищожение на досегашните морални понятия, наречено „Неморалистът“.
към текста >>
“ (Ницше, Съчинения, Том VIII) Как инстинктът за разрушение при Ницше надделява над този за градеж, е показано в диспозицията на последната му творба „Преоценка на всички цен
нос
ти“.
На него му доставя истинска наслада да си представя такъв разрушител във важна историческа роля. „Виждам пред себе си възможността от една пълна свръхземна магия и цветно обаяние. Изглежда ми, че тя блести във всеки трепет на рафинирана красота, че едно изкуство е доведено в нея до дело тъй божествено, тъй дяволски божествено, че хилядолетия напразно се е търсела втора такава възможност. Виждам пиеса, тъй сетивна, същевременно така парадоксална, че всички божества от Олимп са имали повод за безсмъртен смях - Чезаре Борджия като папа... Разбирате ли ме? Това би била победата, за която днес жадувам - с това беше ликвидирано християнството!
“ (Ницше, Съчинения, Том VIII) Как инстинктът за разрушение при Ницше надделява над този за градеж, е показано в диспозицията на последната му творба „Преоценка на всички ценности“.
Три четвърти от нея трябва да са чисто негативни изложения. Той иска да предложи едно унищожение на християнството под заглавие „Антихрист“, друго унищожение на досегашната философия, която нарича „нихилистично движение“, под надслов „Свободният дух“, и трето унищожение на досегашните морални понятия, наречено „Неморалистът“. Той нарича тези морални понятия „най-фаталния вид невежество“. Едва последната глава носи нещо положително: „Дионис, философия на вечното възвръщане.“ (Ницше, Съчинения, Том VIII) В тази позитивна част обаче той не е успял да постигне някакво значително съдържание. Ницше не се страхува от най-коварните противоречия, когато става въпрос да се руши някоя идейна насока или културно явление.
към текста >>
Едва последната глава
нос
и нещо положително: „Дионис, философия на вечното възвръщане.“ (Ницше, Съчинения, Том VIII) В тази позитивна част обаче той не е успял да постигне някакво значително съдържание.
Това би била победата, за която днес жадувам - с това беше ликвидирано християнството! “ (Ницше, Съчинения, Том VIII) Как инстинктът за разрушение при Ницше надделява над този за градеж, е показано в диспозицията на последната му творба „Преоценка на всички ценности“. Три четвърти от нея трябва да са чисто негативни изложения. Той иска да предложи едно унищожение на християнството под заглавие „Антихрист“, друго унищожение на досегашната философия, която нарича „нихилистично движение“, под надслов „Свободният дух“, и трето унищожение на досегашните морални понятия, наречено „Неморалистът“. Той нарича тези морални понятия „най-фаталния вид невежество“.
Едва последната глава носи нещо положително: „Дионис, философия на вечното възвръщане.“ (Ницше, Съчинения, Том VIII) В тази позитивна част обаче той не е успял да постигне някакво значително съдържание.
Ницше не се страхува от най-коварните противоречия, когато става въпрос да се руши някоя идейна насока или културно явление. Когато през 1888 г. си поставя задачата да представи в „Антихрист“ вредата от християнството, той го противопоставя на по-старите културни явления. „Цялата работа на античната култура е била напразна. Нямам думи да изразя чувството си за нещо толкова величествено... Всички предпоставки за една научна култура, всички научни методи са били налице.
към текста >>
Естествената наука е била обединена с математиката и механиката по най-добрия път - чувството за реал
нос
т, най-последното и стой
нос
тно от чувствата, което имаше свои школи и вековна традиция!...
Когато през 1888 г. си поставя задачата да представи в „Антихрист“ вредата от християнството, той го противопоставя на по-старите културни явления. „Цялата работа на античната култура е била напразна. Нямам думи да изразя чувството си за нещо толкова величествено... Всички предпоставки за една научна култура, всички научни методи са били налице. Голямото и несравнимо изкуство да се чете добре е било установено - предпоставката за културна традиция, за единство на науката.
Естествената наука е била обединена с математиката и механиката по най-добрия път - чувството за реалност, най-последното и стойностно от чувствата, което имаше свои школи и вековна традиция!...
И не природ-но бедствие го разруши! Лукави, потайни, несигурни, жадни за кръв вампири го разсипаха!... Достатъчно е да се прочете някой християнски агитатор, например свети Августин, за да се схване, да се подуши какви нечисти другари пристигат.“ (Съчинения, Том VIII, стр. 307/308) Изкуството да се чете добре Ницше презира чак до момента, когато трябва да поведе борба срещу християнството. Ето едно от изреченията му за това изкуство: „За мен няма съмнение, че да се напише едно-единствено изречение, което ще накара учените от по-късни времена да го коментират, оправдава работата на най-големия критик.
към текста >>
Във филолога се крие изключителна скром
нос
т.
И не природ-но бедствие го разруши! Лукави, потайни, несигурни, жадни за кръв вампири го разсипаха!... Достатъчно е да се прочете някой християнски агитатор, например свети Августин, за да се схване, да се подуши какви нечисти другари пристигат.“ (Съчинения, Том VIII, стр. 307/308) Изкуството да се чете добре Ницше презира чак до момента, когато трябва да поведе борба срещу християнството. Ето едно от изреченията му за това изкуство: „За мен няма съмнение, че да се напише едно-единствено изречение, което ще накара учените от по-късни времена да го коментират, оправдава работата на най-големия критик.
Във филолога се крие изключителна скромност.
Да се подобряват текстове е забавна работа за учения, решаване на ребус, но не трябва да се смята за нещо твърде важно. Лошо е, когато древността ни говори по-малко ясно, понеже милион думи застават на пътя! “ (Съчинения, Том X, стр. 341) За съюза на фактологическия смисъл с математиката и механиката Ницше пише следното през 1882 г. във „Веселата наука“: „Че дадена интерпретация на света е в правото си да допуска... броене, смятане, теглене, виждане и хващане и нищо друго, това е дебелащина, наивност, в случай, че не е душевно заболяване или идиотщина.“ „Наистина ли искаме по такъв начин битието да бъде принизено до робско упражнение за аритметици и салонна игра за математици?
към текста >>
Лошо е, когато древ
нос
тта ни говори по-малко ясно, понеже милион думи застават на пътя!
Достатъчно е да се прочете някой християнски агитатор, например свети Августин, за да се схване, да се подуши какви нечисти другари пристигат.“ (Съчинения, Том VIII, стр. 307/308) Изкуството да се чете добре Ницше презира чак до момента, когато трябва да поведе борба срещу християнството. Ето едно от изреченията му за това изкуство: „За мен няма съмнение, че да се напише едно-единствено изречение, което ще накара учените от по-късни времена да го коментират, оправдава работата на най-големия критик. Във филолога се крие изключителна скромност. Да се подобряват текстове е забавна работа за учения, решаване на ребус, но не трябва да се смята за нещо твърде важно.
Лошо е, когато древността ни говори по-малко ясно, понеже милион думи застават на пътя!
“ (Съчинения, Том X, стр. 341) За съюза на фактологическия смисъл с математиката и механиката Ницше пише следното през 1882 г. във „Веселата наука“: „Че дадена интерпретация на света е в правото си да допуска... броене, смятане, теглене, виждане и хващане и нищо друго, това е дебелащина, наивност, в случай, че не е душевно заболяване или идиотщина.“ „Наистина ли искаме по такъв начин битието да бъде принизено до робско упражнение за аритметици и салонна игра за математици? “ (Съчинения, Том V, стр. 330/331) III.
към текста >>
във „Веселата наука“: „Че дадена интерпретация на света е в правото си да допуска... броене, смятане, теглене, виждане и хващане и нищо друго, това е дебелащина, наив
нос
т, в случай, че не е душевно заболяване или идиотщина.“ „Наистина ли искаме по такъв начин битието да бъде принизено до робско упражнение за аритметици и салонна игра за математици?
Във филолога се крие изключителна скромност. Да се подобряват текстове е забавна работа за учения, решаване на ребус, но не трябва да се смята за нещо твърде важно. Лошо е, когато древността ни говори по-малко ясно, понеже милион думи застават на пътя! “ (Съчинения, Том X, стр. 341) За съюза на фактологическия смисъл с математиката и механиката Ницше пише следното през 1882 г.
във „Веселата наука“: „Че дадена интерпретация на света е в правото си да допуска... броене, смятане, теглене, виждане и хващане и нищо друго, това е дебелащина, наивност, в случай, че не е душевно заболяване или идиотщина.“ „Наистина ли искаме по такъв начин битието да бъде принизено до робско упражнение за аритметици и салонна игра за математици?
“ (Съчинения, Том V, стр. 330/331) III. Несъмнено при Ницше може да се наблюдава една несвързаност на представите. Там, където би трябвало да има само логически представни асоциации, при него се явяват мисловни зависимости, които се основават просто върху външни, случайни белези, например на звукова прилика на думи, или върху метафорични връзки, които са безразлични на мястото, където се употребяват понятията. На едно място в „Тъй рече Заратустра“, където бъдещият човек е противопоставен на съвременния, откриваме следното развихряне на фантазията: „Действа като вятъра, когато фучи от планинските си пещери: той иска да танцува по собствената си свирка, моретата тръпнат и подскачат под неговите стъпки.
към текста >>
Несъмнено при Ницше може да се наблюдава една несвърза
нос
т на представите.
“ (Съчинения, Том X, стр. 341) За съюза на фактологическия смисъл с математиката и механиката Ницше пише следното през 1882 г. във „Веселата наука“: „Че дадена интерпретация на света е в правото си да допуска... броене, смятане, теглене, виждане и хващане и нищо друго, това е дебелащина, наивност, в случай, че не е душевно заболяване или идиотщина.“ „Наистина ли искаме по такъв начин битието да бъде принизено до робско упражнение за аритметици и салонна игра за математици? “ (Съчинения, Том V, стр. 330/331) III.
Несъмнено при Ницше може да се наблюдава една несвързаност на представите.
Там, където би трябвало да има само логически представни асоциации, при него се явяват мисловни зависимости, които се основават просто върху външни, случайни белези, например на звукова прилика на думи, или върху метафорични връзки, които са безразлични на мястото, където се употребяват понятията. На едно място в „Тъй рече Заратустра“, където бъдещият човек е противопоставен на съвременния, откриваме следното развихряне на фантазията: „Действа като вятъра, когато фучи от планинските си пещери: той иска да танцува по собствената си свирка, моретата тръпнат и подскачат под неговите стъпки. Този, който дава криле на магаретата, дои лъвиците - хвала на този добър непокорен дух, който връхлита като бурен вятър всяко „днес“ и всред всяка паплач. Враждебен към цъфналите магарешки бодили и дребните буквояди, към всички повехнали листа и плевели. Хвала на този див, добър и свободен буреносен дух, който танцува върху мочурища и печали като по морава!
към текста >>
Хвала на този див, добър и свободен буре
нос
ен дух, който танцува върху мочурища и печали като по морава!
Несъмнено при Ницше може да се наблюдава една несвързаност на представите. Там, където би трябвало да има само логически представни асоциации, при него се явяват мисловни зависимости, които се основават просто върху външни, случайни белези, например на звукова прилика на думи, или върху метафорични връзки, които са безразлични на мястото, където се употребяват понятията. На едно място в „Тъй рече Заратустра“, където бъдещият човек е противопоставен на съвременния, откриваме следното развихряне на фантазията: „Действа като вятъра, когато фучи от планинските си пещери: той иска да танцува по собствената си свирка, моретата тръпнат и подскачат под неговите стъпки. Този, който дава криле на магаретата, дои лъвиците - хвала на този добър непокорен дух, който връхлита като бурен вятър всяко „днес“ и всред всяка паплач. Враждебен към цъфналите магарешки бодили и дребните буквояди, към всички повехнали листа и плевели.
Хвала на този див, добър и свободен буреносен дух, който танцува върху мочурища и печали като по морава!
Този, който мрази охтичавите кучета на сганта и всяка пропаднала сърдита пасмина: хвала на този дух на всички свободни духове, смееща се буря, която пръска прах в очите на всички черно-гледи! “ (Съчинения, Том VI, стр. 429) В „Антихрист“ стои следната мисъл, в която думата „истина“ в изцяло външен смисъл дава повод за идейна асоциация на едно важно място: „Трябва ли още да кажа, че в целия Нов Завет се появява просто една единствена фигура, която трябва да се почита? Пилат, римският управник. Да приеме сериозно едно юдейско деяние не е склонен.
към текста >>
Аристократичното презрение на един римлянин, пред когото едно безсрамно беззаконие си служи с думата „истина“, обогатява Новия Завет с единствените думи, които имат стой
нос
т, които са негова критика и унищожение: „Какво е истина?
“ (Съчинения, Том VI, стр. 429) В „Антихрист“ стои следната мисъл, в която думата „истина“ в изцяло външен смисъл дава повод за идейна асоциация на едно важно място: „Трябва ли още да кажа, че в целия Нов Завет се появява просто една единствена фигура, която трябва да се почита? Пилат, римският управник. Да приеме сериозно едно юдейско деяние не е склонен. Един юдеин повече или по-малко - има ли значение?...
Аристократичното презрение на един римлянин, пред когото едно безсрамно беззаконие си служи с думата „истина“, обогатява Новия Завет с единствените думи, които имат стойност, които са негова критика и унищожение: „Какво е истина?
“ (Съчинения, Том VIII, стр. 280) Към несвързаните представни асоциации спада и следното изречение в „Отвъд доброто и злото“, написано в заключение на едно изследване за стойността на немската култура и което тук трябва да стои повече като стилистическа поанта: „За един народ е мъдро да се покаже, да се признае за дълбок, похватен, добродушен, почтен, неразумен; той може да бъде дори дълбок! Накрая трябва името му да се почита. Не се казва напразно измамлив*** народ...“ Колкото повече се занимаваме с мисловното развитие на Ницше, толкова повече стигаме до убеждението, че навсякъде има отклонение от това, което е обяснимо психологически.
към текста >>
280) Към несвързаните представни асоциации спада и следното изречение в „Отвъд доброто и злото“, написано в заключение на едно изследване за стой
нос
тта на немската култура и което тук трябва да стои повече като стилистическа поанта: „За един народ е мъдро да се покаже, да се признае за дълбок, похватен, добродушен, почтен, неразумен; той може да бъде дори дълбок!
Пилат, римският управник. Да приеме сериозно едно юдейско деяние не е склонен. Един юдеин повече или по-малко - има ли значение?... Аристократичното презрение на един римлянин, пред когото едно безсрамно беззаконие си служи с думата „истина“, обогатява Новия Завет с единствените думи, които имат стойност, които са негова критика и унищожение: „Какво е истина? “ (Съчинения, Том VIII, стр.
280) Към несвързаните представни асоциации спада и следното изречение в „Отвъд доброто и злото“, написано в заключение на едно изследване за стойността на немската култура и което тук трябва да стои повече като стилистическа поанта: „За един народ е мъдро да се покаже, да се признае за дълбок, похватен, добродушен, почтен, неразумен; той може да бъде дори дълбок!
Накрая трябва името му да се почита. Не се казва напразно измамлив*** народ...“ Колкото повече се занимаваме с мисловното развитие на Ницше, толкова повече стигаме до убеждението, че навсякъде има отклонение от това, което е обяснимо психологически. Инстинктът за изолация, за затваряне пред външния свят, се намира дълбоко в неговата духовна организация. Той се характеризира сам достатъчно в „Ecce homo“: „Присъща ми е извънредна свръхчувствителност на инстинкта за чистота, за да възприемам психологически близостта или - как да кажа!
към текста >>
Той се характеризира сам достатъчно в „Ecce homo“: „Присъща ми е извънредна свръхчувствител
нос
т на инстинкта за чистота, за да възприемам психологически близостта или - как да кажа!
280) Към несвързаните представни асоциации спада и следното изречение в „Отвъд доброто и злото“, написано в заключение на едно изследване за стойността на немската култура и което тук трябва да стои повече като стилистическа поанта: „За един народ е мъдро да се покаже, да се признае за дълбок, похватен, добродушен, почтен, неразумен; той може да бъде дори дълбок! Накрая трябва името му да се почита. Не се казва напразно измамлив*** народ...“ Колкото повече се занимаваме с мисловното развитие на Ницше, толкова повече стигаме до убеждението, че навсякъде има отклонение от това, което е обяснимо психологически. Инстинктът за изолация, за затваряне пред външния свят, се намира дълбоко в неговата духовна организация.
Той се характеризира сам достатъчно в „Ecce homo“: „Присъща ми е извънредна свръхчувствителност на инстинкта за чистота, за да възприемам психологически близостта или - как да кажа!
- най-вътрешното, за да подушвам „същинатаа“ на всяка душа. За тази свръхчувствителност имам психологически сетива, с които усещам и откривам всяка тайна и прозирам при първи допир скритата мръсотия в основата на всяка природа, обусловена може би от лоша кръв, но лустросана чрез възпитание. Когато наблюдавам правилно, такива хора, непоносими за моята свръхчувствителност, усещат също така вътрешно моето отвращение. От това те не стават по-благоуханни... Търпението не ми е присъщо в отношенията с други хора; моята хуманност не се изразява в съчувствието, както правят другите, а в изтрайването на това съчувствие... Моята хуманност е едно постоянно себепревъзмогване. Имам нужда обаче от самота за оздравяване, завръщане към самия себе си, за да вдъхвам свободен, лек и игрив въздух... Най-голяма опасност за мен е била винаги сганта, към която изпитвам отвращение.“ (М. Г.
към текста >>
За тази свръхчувствител
нос
т имам психологически сетива, с които усещам и откривам всяка тайна и прозирам при първи допир скритата мръсотия в основата на всяка природа, обусловена може би от лоша кръв, но лустросана чрез възпитание.
Не се казва напразно измамлив*** народ...“ Колкото повече се занимаваме с мисловното развитие на Ницше, толкова повече стигаме до убеждението, че навсякъде има отклонение от това, което е обяснимо психологически. Инстинктът за изолация, за затваряне пред външния свят, се намира дълбоко в неговата духовна организация. Той се характеризира сам достатъчно в „Ecce homo“: „Присъща ми е извънредна свръхчувствителност на инстинкта за чистота, за да възприемам психологически близостта или - как да кажа! - най-вътрешното, за да подушвам „същинатаа“ на всяка душа.
За тази свръхчувствителност имам психологически сетива, с които усещам и откривам всяка тайна и прозирам при първи допир скритата мръсотия в основата на всяка природа, обусловена може би от лоша кръв, но лустросана чрез възпитание.
Когато наблюдавам правилно, такива хора, непоносими за моята свръхчувствителност, усещат също така вътрешно моето отвращение. От това те не стават по-благоуханни... Търпението не ми е присъщо в отношенията с други хора; моята хуманност не се изразява в съчувствието, както правят другите, а в изтрайването на това съчувствие... Моята хуманност е едно постоянно себепревъзмогване. Имам нужда обаче от самота за оздравяване, завръщане към самия себе си, за да вдъхвам свободен, лек и игрив въздух... Най-голяма опасност за мен е била винаги сганта, към която изпитвам отвращение.“ (М. Г. Конрад: „Еретична кръв“) Такива инстинкти са в основата на учението в „Отвъд доброто и злото“ и в много други негови мисли. Той иска да образова каста от аристократи, които да създават житейските си цели от своето пълно самовластие.
към текста >>
Когато наблюдавам правилно, такива хора, непо
нос
ими за моята свръхчувствител
нос
т, усещат също така вътрешно моето отвращение.
Колкото повече се занимаваме с мисловното развитие на Ницше, толкова повече стигаме до убеждението, че навсякъде има отклонение от това, което е обяснимо психологически. Инстинктът за изолация, за затваряне пред външния свят, се намира дълбоко в неговата духовна организация. Той се характеризира сам достатъчно в „Ecce homo“: „Присъща ми е извънредна свръхчувствителност на инстинкта за чистота, за да възприемам психологически близостта или - как да кажа! - най-вътрешното, за да подушвам „същинатаа“ на всяка душа. За тази свръхчувствителност имам психологически сетива, с които усещам и откривам всяка тайна и прозирам при първи допир скритата мръсотия в основата на всяка природа, обусловена може би от лоша кръв, но лустросана чрез възпитание.
Когато наблюдавам правилно, такива хора, непоносими за моята свръхчувствителност, усещат също така вътрешно моето отвращение.
От това те не стават по-благоуханни... Търпението не ми е присъщо в отношенията с други хора; моята хуманност не се изразява в съчувствието, както правят другите, а в изтрайването на това съчувствие... Моята хуманност е едно постоянно себепревъзмогване. Имам нужда обаче от самота за оздравяване, завръщане към самия себе си, за да вдъхвам свободен, лек и игрив въздух... Най-голяма опасност за мен е била винаги сганта, към която изпитвам отвращение.“ (М. Г. Конрад: „Еретична кръв“) Такива инстинкти са в основата на учението в „Отвъд доброто и злото“ и в много други негови мисли. Той иска да образова каста от аристократи, които да създават житейските си цели от своето пълно самовластие. И цялата история за него е средство за култивиране на малцина такива господари, които да си служат с останалата човешка маса за реализиране на целите си.
към текста >>
От това те не стават по-благоуханни... Търпението не ми е присъщо в отношенията с други хора; моята хуман
нос
т не се изразява в съчувствието, както правят другите, а в изтрайването на това съчувствие... Моята хуман
нос
т е едно постоянно себепревъзмогване.
Инстинктът за изолация, за затваряне пред външния свят, се намира дълбоко в неговата духовна организация. Той се характеризира сам достатъчно в „Ecce homo“: „Присъща ми е извънредна свръхчувствителност на инстинкта за чистота, за да възприемам психологически близостта или - как да кажа! - най-вътрешното, за да подушвам „същинатаа“ на всяка душа. За тази свръхчувствителност имам психологически сетива, с които усещам и откривам всяка тайна и прозирам при първи допир скритата мръсотия в основата на всяка природа, обусловена може би от лоша кръв, но лустросана чрез възпитание. Когато наблюдавам правилно, такива хора, непоносими за моята свръхчувствителност, усещат също така вътрешно моето отвращение.
От това те не стават по-благоуханни... Търпението не ми е присъщо в отношенията с други хора; моята хуманност не се изразява в съчувствието, както правят другите, а в изтрайването на това съчувствие... Моята хуманност е едно постоянно себепревъзмогване.
Имам нужда обаче от самота за оздравяване, завръщане към самия себе си, за да вдъхвам свободен, лек и игрив въздух... Най-голяма опасност за мен е била винаги сганта, към която изпитвам отвращение.“ (М. Г. Конрад: „Еретична кръв“) Такива инстинкти са в основата на учението в „Отвъд доброто и злото“ и в много други негови мисли. Той иска да образова каста от аристократи, които да създават житейските си цели от своето пълно самовластие. И цялата история за него е средство за култивиране на малцина такива господари, които да си служат с останалата човешка маса за реализиране на целите си. „Човек разбира погрешно хищника или грабителя (например Чезаре Борджия), разбира погрешно природата, докато все още търси в основата на тези най-здрави тропически чудовища и растения някаква нездравост, или докато търси някакъв туземски ад, както досега са търсили почти всички моралисти.“ Така пише в § 197 на „Отвъд доброто и злото“.
към текста >>
Имам нужда обаче от самота за оздравяване, завръщане към самия себе си, за да вдъхвам свободен, лек и игрив въздух... Най-голяма опас
нос
т за мен е била винаги сганта, към която изпитвам отвращение.“ (М. Г.
Той се характеризира сам достатъчно в „Ecce homo“: „Присъща ми е извънредна свръхчувствителност на инстинкта за чистота, за да възприемам психологически близостта или - как да кажа! - най-вътрешното, за да подушвам „същинатаа“ на всяка душа. За тази свръхчувствителност имам психологически сетива, с които усещам и откривам всяка тайна и прозирам при първи допир скритата мръсотия в основата на всяка природа, обусловена може би от лоша кръв, но лустросана чрез възпитание. Когато наблюдавам правилно, такива хора, непоносими за моята свръхчувствителност, усещат също така вътрешно моето отвращение. От това те не стават по-благоуханни... Търпението не ми е присъщо в отношенията с други хора; моята хуманност не се изразява в съчувствието, както правят другите, а в изтрайването на това съчувствие... Моята хуманност е едно постоянно себепревъзмогване.
Имам нужда обаче от самота за оздравяване, завръщане към самия себе си, за да вдъхвам свободен, лек и игрив въздух... Най-голяма опасност за мен е била винаги сганта, към която изпитвам отвращение.“ (М. Г.
Конрад: „Еретична кръв“) Такива инстинкти са в основата на учението в „Отвъд доброто и злото“ и в много други негови мисли. Той иска да образова каста от аристократи, които да създават житейските си цели от своето пълно самовластие. И цялата история за него е средство за култивиране на малцина такива господари, които да си служат с останалата човешка маса за реализиране на целите си. „Човек разбира погрешно хищника или грабителя (например Чезаре Борджия), разбира погрешно природата, докато все още търси в основата на тези най-здрави тропически чудовища и растения някаква нездравост, или докато търси някакъв туземски ад, както досега са търсили почти всички моралисти.“ Така пише в § 197 на „Отвъд доброто и злото“. За Ницше същественото за една истинска аристокрация е, че тя „принася в жертва голямо количество хора, които заради вас трябва да се принизят до непълноценни хора, роби и инструменти.“ („Отвъд доброто и злото“ § 258) От този извор произлиза при Ницше също неговото граничещо с тесногръдие отношение към социалния въпрос.
към текста >>
В последната фаза на своето творчество той поставя лич
нос
тта изцяло в центъра на световните събития.
Направили са работника годен за военна служба, дали са му коалиционно право, политическо право на глас. Чудно ли е, щом днес работникът усеща своето съществуване вече като бедствено положение (морал-но изразено като несправедливост)? Но какво трябва да се запитаме още веднъж? Искаме ли да имаме цел, трябва също да искаме средството. Искаме ли роби, тогава ще сме глупаци, ако ги възпитаваме за господари.“ (Съчинения, Том VIII, стр.153)
В последната фаза на своето творчество той поставя личността изцяло в центъра на световните събития.
„Тази книга принадлежи на малцината. Може би все още никой от тях не живее. Това биха могли да са онези, които разбират моя Заратустра. Как мога да бъда объркан с онези, на които днес още растат уши? Принадлежи ми вдругиден.
към текста >>
Каквото е дадено за други като резултат от известни предпоставки, стои изолирано в мисловната му система и се усилва в тази изолира
нос
т до един интензитет, който придава на любимите му възгледи характера на натрапчиви представи.
Останалото е просто човечество. Човечеството трябва да бъде превъзхождано чрез сила, чрез душевна висота, чрез презрение...“ (Съчинения, Том VIII, стр. 215) Когато Ницше накрая се идентифицира с Дионис, това означава само усилването на такива представи. Само така може да мисли Ницше, защото в неговата изолация му липсва всякаква представа доколко възгледите му са само нюанси на това, което иначе също властва и в духовния живот на деветнадесети век. Липсва му също и онова познание за взаимовръзките на идеите му с научните постижения на неговата епоха.
Каквото е дадено за други като резултат от известни предпоставки, стои изолирано в мисловната му система и се усилва в тази изолираност до един интензитет, който придава на любимите му възгледи характера на натрапчиви представи.
Цялото му биологическо схващане на моралните понятия носи този характер. Етичните понятия не са нищо друго освен прояви на физиологични процеси. „Какво е моралност? Един човек, един народ, претърпял физиологична промяна, усеща това във всеобщото чувство и я обяснява чрез езика на своите афекти, според степента на своето познание, без да забелязва, че седалището на промяната е във физиката. Все едно някой да изпитва глад и да го утолява с понятия и обичаи, с възхвала и порицание.“ (Съчинения, Том XII, стр.
към текста >>
Цялото му биологическо схващане на моралните понятия
нос
и този характер.
Човечеството трябва да бъде превъзхождано чрез сила, чрез душевна висота, чрез презрение...“ (Съчинения, Том VIII, стр. 215) Когато Ницше накрая се идентифицира с Дионис, това означава само усилването на такива представи. Само така може да мисли Ницше, защото в неговата изолация му липсва всякаква представа доколко възгледите му са само нюанси на това, което иначе също властва и в духовния живот на деветнадесети век. Липсва му също и онова познание за взаимовръзките на идеите му с научните постижения на неговата епоха. Каквото е дадено за други като резултат от известни предпоставки, стои изолирано в мисловната му система и се усилва в тази изолираност до един интензитет, който придава на любимите му възгледи характера на натрапчиви представи.
Цялото му биологическо схващане на моралните понятия носи този характер.
Етичните понятия не са нищо друго освен прояви на физиологични процеси. „Какво е моралност? Един човек, един народ, претърпял физиологична промяна, усеща това във всеобщото чувство и я обяснява чрез езика на своите афекти, според степента на своето познание, без да забелязва, че седалището на промяната е във физиката. Все едно някой да изпитва глад и да го утолява с понятия и обичаи, с възхвала и порицание.“ (Съчинения, Том XII, стр. 35) Такива здраво установени понятия за естествената наука действат на Ницше като натрапчиви представи и той говори за тях не със спокойствието на познавач, който е в състояние да прецени важността на своите идеи, а със страстта на фанатика и мечтателя.
към текста >>
„Какво е морал
нос
т?
Само така може да мисли Ницше, защото в неговата изолация му липсва всякаква представа доколко възгледите му са само нюанси на това, което иначе също властва и в духовния живот на деветнадесети век. Липсва му също и онова познание за взаимовръзките на идеите му с научните постижения на неговата епоха. Каквото е дадено за други като резултат от известни предпоставки, стои изолирано в мисловната му система и се усилва в тази изолираност до един интензитет, който придава на любимите му възгледи характера на натрапчиви представи. Цялото му биологическо схващане на моралните понятия носи този характер. Етичните понятия не са нищо друго освен прояви на физиологични процеси.
„Какво е моралност?
Един човек, един народ, претърпял физиологична промяна, усеща това във всеобщото чувство и я обяснява чрез езика на своите афекти, според степента на своето познание, без да забелязва, че седалището на промяната е във физиката. Все едно някой да изпитва глад и да го утолява с понятия и обичаи, с възхвала и порицание.“ (Съчинения, Том XII, стр. 35) Такива здраво установени понятия за естествената наука действат на Ницше като натрапчиви представи и той говори за тях не със спокойствието на познавач, който е в състояние да прецени важността на своите идеи, а със страстта на фанатика и мечтателя. Мисълта за подбора на най-добрите в човешката „борба за съществуване“, тази много добре позната мисъл в Дарвинистичната литература през последното десетилетие, се явява при Ницше като идеята за „свръхчовека“. Борбата срещу „вярата в отвъдното“, която Ницше води толкова страстно в „Заратустра“, представлява само друга форма на борбата, която води материалистичното и монистичното учение за природата.
към текста >>
35) Такива здраво установени понятия за естествената наука действат на Ницше като натрапчиви представи и той говори за тях не със спокойствието на познавач, който е в състояние да прецени важ
нос
тта на своите идеи, а със страстта на фанатика и мечтателя.
Цялото му биологическо схващане на моралните понятия носи този характер. Етичните понятия не са нищо друго освен прояви на физиологични процеси. „Какво е моралност? Един човек, един народ, претърпял физиологична промяна, усеща това във всеобщото чувство и я обяснява чрез езика на своите афекти, според степента на своето познание, без да забелязва, че седалището на промяната е във физиката. Все едно някой да изпитва глад и да го утолява с понятия и обичаи, с възхвала и порицание.“ (Съчинения, Том XII, стр.
35) Такива здраво установени понятия за естествената наука действат на Ницше като натрапчиви представи и той говори за тях не със спокойствието на познавач, който е в състояние да прецени важността на своите идеи, а със страстта на фанатика и мечтателя.
Мисълта за подбора на най-добрите в човешката „борба за съществуване“, тази много добре позната мисъл в Дарвинистичната литература през последното десетилетие, се явява при Ницше като идеята за „свръхчовека“. Борбата срещу „вярата в отвъдното“, която Ницше води толкова страстно в „Заратустра“, представлява само друга форма на борбата, която води материалистичното и монистичното учение за природата. Ново в Ницшевите идеи се явява само тонът на чувството, който се свързва с представите. И този тон на чувството може да се схване в неговия интензитет, ако приемем, че тези представи са откъснати от тяхната систематична връзка, когато му въздействат натрапчиви идеи. Така се обяснява честото повторение на същата представа, както и немотивираният характер, с който се явяват определени мисли.
към текста >>
Тази пълна немотиви-ра
нос
т можем да забележим в идеята му за „вечното възвръщане“ на всички неща и събития.
Мисълта за подбора на най-добрите в човешката „борба за съществуване“, тази много добре позната мисъл в Дарвинистичната литература през последното десетилетие, се явява при Ницше като идеята за „свръхчовека“. Борбата срещу „вярата в отвъдното“, която Ницше води толкова страстно в „Заратустра“, представлява само друга форма на борбата, която води материалистичното и монистичното учение за природата. Ново в Ницшевите идеи се явява само тонът на чувството, който се свързва с представите. И този тон на чувството може да се схване в неговия интензитет, ако приемем, че тези представи са откъснати от тяхната систематична връзка, когато му въздействат натрапчиви идеи. Така се обяснява честото повторение на същата представа, както и немотивираният характер, с който се явяват определени мисли.
Тази пълна немотиви-раност можем да забележим в идеята му за „вечното възвръщане“ на всички неща и събития.
Като комета, отново и отново връхлита тази идея в творбите му от времето между 1882 и 1888 г. Никъде тя не се явява във вътрешна връзка с това, което той иначе представя. За нейното основание нищо не е представено. Навсякъде обаче тя се явява като учение, предназначено да предизвика огромно разтърсване на цялата човешка култура. Не можем да схванем духовната конституция на Ницше с понятията на психологията.
към текста >>
С това твърдение не се казва нищо срещу гениал
нос
тта на неговото творчество.
Никъде тя не се явява във вътрешна връзка с това, което той иначе представя. За нейното основание нищо не е представено. Навсякъде обаче тя се явява като учение, предназначено да предизвика огромно разтърсване на цялата човешка култура. Не можем да схванем духовната конституция на Ницше с понятията на психологията. Трябва да се призове на помощ психопатологията.
С това твърдение не се казва нищо срещу гениалността на неговото творчество.
Най-малко трябва да се съди относно истинността или заблудата на неговите идеи. Геният на Ницше няма абсолютно нищо общо с това изследване. Гениалността при него се проявява чрез едно патологично средство. Не гениалността на Фридрих Ницше трябва да се разглежда в заболяването му. Ницше е гений, макар и да е болен.
към текста >>
Най-малко трябва да се съди от
нос
но истин
нос
тта или заблудата на неговите идеи.
За нейното основание нищо не е представено. Навсякъде обаче тя се явява като учение, предназначено да предизвика огромно разтърсване на цялата човешка култура. Не можем да схванем духовната конституция на Ницше с понятията на психологията. Трябва да се призове на помощ психопатологията. С това твърдение не се казва нищо срещу гениалността на неговото творчество.
Най-малко трябва да се съди относно истинността или заблудата на неговите идеи.
Геният на Ницше няма абсолютно нищо общо с това изследване. Гениалността при него се проявява чрез едно патологично средство. Не гениалността на Фридрих Ницше трябва да се разглежда в заболяването му. Ницше е гений, макар и да е болен. Едно е да се обяснява гениалността като болестно състояние на духа, съвсем друго е да се разбере цялостната личност на един гениален човек във връзка със заболяването му.
към текста >>
Гениал
нос
тта при него се проявява чрез едно патологично средство.
Не можем да схванем духовната конституция на Ницше с понятията на психологията. Трябва да се призове на помощ психопатологията. С това твърдение не се казва нищо срещу гениалността на неговото творчество. Най-малко трябва да се съди относно истинността или заблудата на неговите идеи. Геният на Ницше няма абсолютно нищо общо с това изследване.
Гениалността при него се проявява чрез едно патологично средство.
Не гениалността на Фридрих Ницше трябва да се разглежда в заболяването му. Ницше е гений, макар и да е болен. Едно е да се обяснява гениалността като болестно състояние на духа, съвсем друго е да се разбере цялостната личност на един гениален човек във връзка със заболяването му. Можем да сме привърженици на Ницшевите идеи и въпреки това да сме на мнение, че начинът, по който той открива тези идеи, по който ги свързва една с друга, по който ги преценява и защитава, става разбираем само посредством психопатологични понятия. Можем да се удивляваме на величавия му характер, на забележителното му мисловно изразяване и въпреки това да признаем, че в този характер, в този израз се намесват здравословни фактори.
към текста >>
Не гениал
нос
тта на Фридрих Ницше трябва да се разглежда в заболяването му.
Трябва да се призове на помощ психопатологията. С това твърдение не се казва нищо срещу гениалността на неговото творчество. Най-малко трябва да се съди относно истинността или заблудата на неговите идеи. Геният на Ницше няма абсолютно нищо общо с това изследване. Гениалността при него се проявява чрез едно патологично средство.
Не гениалността на Фридрих Ницше трябва да се разглежда в заболяването му.
Ницше е гений, макар и да е болен. Едно е да се обяснява гениалността като болестно състояние на духа, съвсем друго е да се разбере цялостната личност на един гениален човек във връзка със заболяването му. Можем да сме привърженици на Ницшевите идеи и въпреки това да сме на мнение, че начинът, по който той открива тези идеи, по който ги свързва една с друга, по който ги преценява и защитава, става разбираем само посредством психопатологични понятия. Можем да се удивляваме на величавия му характер, на забележителното му мисловно изразяване и въпреки това да признаем, че в този характер, в този израз се намесват здравословни фактори. Проблемът на Ницше поражда такъв огромен интерес, защото един гениален човек се бори години наред с болестни елементи, защото той съумява да изложи велики мисли само във връзката, която се обяснява чрез психопатологията.
към текста >>
Едно е да се обяснява гениал
нос
тта като болестно състояние на духа, съвсем друго е да се разбере цялостната лич
нос
т на един гениален човек във връзка със заболяването му.
Най-малко трябва да се съди относно истинността или заблудата на неговите идеи. Геният на Ницше няма абсолютно нищо общо с това изследване. Гениалността при него се проявява чрез едно патологично средство. Не гениалността на Фридрих Ницше трябва да се разглежда в заболяването му. Ницше е гений, макар и да е болен.
Едно е да се обяснява гениалността като болестно състояние на духа, съвсем друго е да се разбере цялостната личност на един гениален човек във връзка със заболяването му.
Можем да сме привърженици на Ницшевите идеи и въпреки това да сме на мнение, че начинът, по който той открива тези идеи, по който ги свързва една с друга, по който ги преценява и защитава, става разбираем само посредством психопатологични понятия. Можем да се удивляваме на величавия му характер, на забележителното му мисловно изразяване и въпреки това да признаем, че в този характер, в този израз се намесват здравословни фактори. Проблемът на Ницше поражда такъв огромен интерес, защото един гениален човек се бори години наред с болестни елементи, защото той съумява да изложи велики мисли само във връзката, която се обяснява чрез психопатологията. Не самият гений, само изразната форма на гения трябва да се обяснява по този път. Медицината може да добави важни неща за изясняване на духовния образ на Ницше.
към текста >>
Какво чудо е, че при това толкова неразум
нос
т и глупост излизат наяве, че толкова закачлива неж
нос
т се прахосва заради проблеми, които са с бодлива козина и не са предназначени за ласки и примамване.
Също така ще се хвърли светлина и върху психопатологията на масите, ако първо се разбере духовното естество на Ницше. Ясно е, че не съдържанието на Ницшевото учение му печели толкова много привърженици, а неговото въздействие може би се дължи тъкмо на нездравия начин, по който той представя идеите си. Както за него мислите му често не са средство за разбиране на света и човека, а физическо облекчение, такова е положението и при много от привържениците му. Можем да видим как той описва взаимовръзката между мислите във „Веселата наука“ и своето усещане. „Весела наука, това означава вакханалия на духа, който се противопоставя търпеливо на един ужасно продължителен натиск - търпеливо, силно, студено, без да се подчини, но без надежда - и който сега внезапно е завладян от надеждата, от надеждата за здраве, от опиянението на оздравяването.
Какво чудо е, че при това толкова неразумност и глупост излизат наяве, че толкова закачлива нежност се прахосва заради проблеми, които са с бодлива козина и не са предназначени за ласки и примамване.
Цялата книга не е нищо повече от едно забавление след дълги лишения и безсилие, ликуване от възвръщащата се сила, от новопробудената вяра...“ (Ницше, Съчинения, Том V, стр. 3) Не става въпрос за истината в тази книга, а за откриване на мисли, в които един болен дух може да има лечебно средство за себе си, разведряващо средство. Дух, който иска чрез мислите си да разбере света и човешкото развитие, се нуждае освен от дарбата на фантазията, която го води към тези мисли, също и от самодисциплина, от самокритичност, чрез които мислите придобиват значение, важност и взаимовръзка. Тази самодисциплина при Ницше не е налична в голяма степен. Идеите при него се вихрят, без да бъдат овладявани чрез самокритичност.
към текста >>
Дух, който иска чрез мислите си да разбере света и човешкото развитие, се нуждае освен от дарбата на фантазията, която го води към тези мисли, също и от самодисциплина, от самокритич
нос
т, чрез които мислите придобиват значение, важ
нос
т и взаимовръзка.
Можем да видим как той описва взаимовръзката между мислите във „Веселата наука“ и своето усещане. „Весела наука, това означава вакханалия на духа, който се противопоставя търпеливо на един ужасно продължителен натиск - търпеливо, силно, студено, без да се подчини, но без надежда - и който сега внезапно е завладян от надеждата, от надеждата за здраве, от опиянението на оздравяването. Какво чудо е, че при това толкова неразумност и глупост излизат наяве, че толкова закачлива нежност се прахосва заради проблеми, които са с бодлива козина и не са предназначени за ласки и примамване. Цялата книга не е нищо повече от едно забавление след дълги лишения и безсилие, ликуване от възвръщащата се сила, от новопробудената вяра...“ (Ницше, Съчинения, Том V, стр. 3) Не става въпрос за истината в тази книга, а за откриване на мисли, в които един болен дух може да има лечебно средство за себе си, разведряващо средство.
Дух, който иска чрез мислите си да разбере света и човешкото развитие, се нуждае освен от дарбата на фантазията, която го води към тези мисли, също и от самодисциплина, от самокритичност, чрез които мислите придобиват значение, важност и взаимовръзка.
Тази самодисциплина при Ницше не е налична в голяма степен. Идеите при него се вихрят, без да бъдат овладявани чрез самокритичност. Между продуктивността и логиката при него няма взаимовръзка. Не съществува съответстваща степен на разсъждения, която да помогне на интуицията му. Колкото основателно е да се посочва психопатичният произход на известни религиозни представи и секти, толкова основателно е също така да се провери такъв произход на човешката личност, който не може да се обясни от разглежданите в психологията закони.
към текста >>
Идеите при него се вихрят, без да бъдат овладявани чрез самокритич
нос
т.
Какво чудо е, че при това толкова неразумност и глупост излизат наяве, че толкова закачлива нежност се прахосва заради проблеми, които са с бодлива козина и не са предназначени за ласки и примамване. Цялата книга не е нищо повече от едно забавление след дълги лишения и безсилие, ликуване от възвръщащата се сила, от новопробудената вяра...“ (Ницше, Съчинения, Том V, стр. 3) Не става въпрос за истината в тази книга, а за откриване на мисли, в които един болен дух може да има лечебно средство за себе си, разведряващо средство. Дух, който иска чрез мислите си да разбере света и човешкото развитие, се нуждае освен от дарбата на фантазията, която го води към тези мисли, също и от самодисциплина, от самокритичност, чрез които мислите придобиват значение, важност и взаимовръзка. Тази самодисциплина при Ницше не е налична в голяма степен.
Идеите при него се вихрят, без да бъдат овладявани чрез самокритичност.
Между продуктивността и логиката при него няма взаимовръзка. Не съществува съответстваща степен на разсъждения, която да помогне на интуицията му. Колкото основателно е да се посочва психопатичният произход на известни религиозни представи и секти, толкова основателно е също така да се провери такъв произход на човешката личност, който не може да се обясни от разглежданите в психологията закони. ----------- * Авторът на статията се смята за компетентен да разглежда Ницшевите възгледи от тази гледна точка, защото преди известно време в своята книга „Фридрих Ницше, борец срещу своето време“ той представи картина на тези възгледи, която се стремеше да изобрази обективно неговата природа и в която той стоеше настрана от едно психопатологично обяснение.
към текста >>
Между продуктив
нос
тта и логиката при него няма взаимовръзка.
Цялата книга не е нищо повече от едно забавление след дълги лишения и безсилие, ликуване от възвръщащата се сила, от новопробудената вяра...“ (Ницше, Съчинения, Том V, стр. 3) Не става въпрос за истината в тази книга, а за откриване на мисли, в които един болен дух може да има лечебно средство за себе си, разведряващо средство. Дух, който иска чрез мислите си да разбере света и човешкото развитие, се нуждае освен от дарбата на фантазията, която го води към тези мисли, също и от самодисциплина, от самокритичност, чрез които мислите придобиват значение, важност и взаимовръзка. Тази самодисциплина при Ницше не е налична в голяма степен. Идеите при него се вихрят, без да бъдат овладявани чрез самокритичност.
Между продуктивността и логиката при него няма взаимовръзка.
Не съществува съответстваща степен на разсъждения, която да помогне на интуицията му. Колкото основателно е да се посочва психопатичният произход на известни религиозни представи и секти, толкова основателно е също така да се провери такъв произход на човешката личност, който не може да се обясни от разглежданите в психологията закони. ----------- * Авторът на статията се смята за компетентен да разглежда Ницшевите възгледи от тази гледна точка, защото преди известно време в своята книга „Фридрих Ницше, борец срещу своето време“ той представи картина на тези възгледи, която се стремеше да изобрази обективно неговата природа и в която той стоеше настрана от едно психопатологично обяснение. Авторът не иска да се разграничи от своите изказани по-рано убеждения, а само да обхване проблема от една друга страна.
към текста >>
Колкото основателно е да се посочва психопатичният произход на известни религиозни представи и секти, толкова основателно е също така да се провери такъв произход на човешката лич
нос
т, който не може да се обясни от разглежданите в психологията закони.
Дух, който иска чрез мислите си да разбере света и човешкото развитие, се нуждае освен от дарбата на фантазията, която го води към тези мисли, също и от самодисциплина, от самокритичност, чрез които мислите придобиват значение, важност и взаимовръзка. Тази самодисциплина при Ницше не е налична в голяма степен. Идеите при него се вихрят, без да бъдат овладявани чрез самокритичност. Между продуктивността и логиката при него няма взаимовръзка. Не съществува съответстваща степен на разсъждения, която да помогне на интуицията му.
Колкото основателно е да се посочва психопатичният произход на известни религиозни представи и секти, толкова основателно е също така да се провери такъв произход на човешката личност, който не може да се обясни от разглежданите в психологията закони.
----------- * Авторът на статията се смята за компетентен да разглежда Ницшевите възгледи от тази гледна точка, защото преди известно време в своята книга „Фридрих Ницше, борец срещу своето време“ той представи картина на тези възгледи, която се стремеше да изобрази обективно неговата природа и в която той стоеше настрана от едно психопатологично обяснение. Авторът не иска да се разграничи от своите изказани по-рано убеждения, а само да обхване проблема от една друга страна. - Бел. авт. ** При това обаче не трябва да се предполага, че Паул Рее е оказал някакво значително влияние върху съдържанието на Ницшевия светоглед.
към текста >>
45.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
ЛИЧ
НОС
ТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ
ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ
И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА I. „Както психическите процеси протичат паралелно на мозъчните дразнения, така физиологичната психология върви паралелно с мозъчната физиология. Там, където последната все още не дава достатъчно познание, физиологичната психология може временно да изследва физическите явления като чисто такива, но винаги водена от мисълта, че също и за тези физически явления най-малкото трябва да се посочи възможността за паралелност с церебрални процеси.“ Дори ако човек не се подпише непременно под тези изречения на Теодор Циен80, все пак трябва да признае, че той се оказва изключително ползотворен за методите на психологията. Под влиянието на възгледа, който той изразява, тази наука е достигнала до истински естественонаучни познания.
към текста >>
Там, където последната все още не дава достатъчно познание, физиологичната психология може временно да изследва физическите явления като чисто такива, но винаги водена от мисълта, че също и за тези физически явления най-малкото трябва да се посочи възмож
нос
тта за паралел
нос
т с церебрални процеси.“ Дори ако човек не се подпише непременно под тези изречения на Теодор Циен80, все пак трябва да признае, че той се оказва изключително ползотворен за методите на психологията.
ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА I. „Както психическите процеси протичат паралелно на мозъчните дразнения, така физиологичната психология върви паралелно с мозъчната физиология.
Там, където последната все още не дава достатъчно познание, физиологичната психология може временно да изследва физическите явления като чисто такива, но винаги водена от мисълта, че също и за тези физически явления най-малкото трябва да се посочи възможността за паралелност с церебрални процеси.“ Дори ако човек не се подпише непременно под тези изречения на Теодор Циен80, все пак трябва да признае, че той се оказва изключително ползотворен за методите на психологията.
Под влиянието на възгледа, който той изразява, тази наука е достигнала до истински естественонаучни познания. Но човек трябва да е наясно каква значителна светлина хвърля тъкмо наблюдението на патологичните душевни явления върху връзката между физическите явления и съответстващите им физиологични процеси. Патологичният експеримент прави на психологията, както и на физиологията, най-голямата услуга. Абнормните факти от душевния живот ни изясняват нормалните. Особено важно е да се проследяват абнормните явления до областта, в която душевната дейност се издига до най-висши духовни постижения.
към текста >>
Особено важно е да се проследяват абнормните явления до областта, в която душевната дей
нос
т се издига до най-висши духовни постижения.
Там, където последната все още не дава достатъчно познание, физиологичната психология може временно да изследва физическите явления като чисто такива, но винаги водена от мисълта, че също и за тези физически явления най-малкото трябва да се посочи възможността за паралелност с церебрални процеси.“ Дори ако човек не се подпише непременно под тези изречения на Теодор Циен80, все пак трябва да признае, че той се оказва изключително ползотворен за методите на психологията. Под влиянието на възгледа, който той изразява, тази наука е достигнала до истински естественонаучни познания. Но човек трябва да е наясно каква значителна светлина хвърля тъкмо наблюдението на патологичните душевни явления върху връзката между физическите явления и съответстващите им физиологични процеси. Патологичният експеримент прави на психологията, както и на физиологията, най-голямата услуга. Абнормните факти от душевния живот ни изясняват нормалните.
Особено важно е да се проследяват абнормните явления до областта, в която душевната дейност се издига до най-висши духовни постижения.
Личност като Ницше предлага за подобно наблюдение особена отправна точка. Едно болестно ядро в неговата личност му дава повод постоянно да се връща към физиологичната основа на своите представи. Той променя периодично всички тонове, от поетичната дикция до най-висшите върхове на понятийна-та абстракция. Силно набляга на това как мисловният му метод е свързан с неговите физически състояния. „През 1879 г.
към текста >>
Лич
нос
т като Ницше предлага за подобно наблюдение особена отправна точка.
Под влиянието на възгледа, който той изразява, тази наука е достигнала до истински естественонаучни познания. Но човек трябва да е наясно каква значителна светлина хвърля тъкмо наблюдението на патологичните душевни явления върху връзката между физическите явления и съответстващите им физиологични процеси. Патологичният експеримент прави на психологията, както и на физиологията, най-голямата услуга. Абнормните факти от душевния живот ни изясняват нормалните. Особено важно е да се проследяват абнормните явления до областта, в която душевната дейност се издига до най-висши духовни постижения.
Личност като Ницше предлага за подобно наблюдение особена отправна точка.
Едно болестно ядро в неговата личност му дава повод постоянно да се връща към физиологичната основа на своите представи. Той променя периодично всички тонове, от поетичната дикция до най-висшите върхове на понятийна-та абстракция. Силно набляга на това как мисловният му метод е свързан с неговите физически състояния. „През 1879 г. се отказах от професорското място в Базел, преживях лятото като сянка в Санкт Мориц, а следващата зима, най-бедната на слънце в моя живот, прекарах като сянка в Наумбург.
към текста >>
Едно болестно ядро в неговата лич
нос
т му дава повод постоянно да се връща към физиологичната основа на своите представи.
Но човек трябва да е наясно каква значителна светлина хвърля тъкмо наблюдението на патологичните душевни явления върху връзката между физическите явления и съответстващите им физиологични процеси. Патологичният експеримент прави на психологията, както и на физиологията, най-голямата услуга. Абнормните факти от душевния живот ни изясняват нормалните. Особено важно е да се проследяват абнормните явления до областта, в която душевната дейност се издига до най-висши духовни постижения. Личност като Ницше предлага за подобно наблюдение особена отправна точка.
Едно болестно ядро в неговата личност му дава повод постоянно да се връща към физиологичната основа на своите представи.
Той променя периодично всички тонове, от поетичната дикция до най-висшите върхове на понятийна-та абстракция. Силно набляга на това как мисловният му метод е свързан с неговите физически състояния. „През 1879 г. се отказах от професорското място в Базел, преживях лятото като сянка в Санкт Мориц, а следващата зима, най-бедната на слънце в моя живот, прекарах като сянка в Наумбург. Това беше моят минимум.
към текста >>
На тридесет и шест години вече бях достигнал най-ниската точка на витал
нос
т.
Той променя периодично всички тонове, от поетичната дикция до най-висшите върхове на понятийна-та абстракция. Силно набляга на това как мисловният му метод е свързан с неговите физически състояния. „През 1879 г. се отказах от професорското място в Базел, преживях лятото като сянка в Санкт Мориц, а следващата зима, най-бедната на слънце в моя живот, прекарах като сянка в Наумбург. Това беше моят минимум.
На тридесет и шест години вече бях достигнал най-ниската точка на виталност.
Живеех още, ала без да виждам и на три крачки пред себе си. По това време възникна „Странникът и неговата сянка“. Без съмнение тогава разбирах сенките... Следващата зима, моята първа зима в Генуа, наслаждението и вдъхновението, които са обусловени от една екстремна липса на кръв и мускулна дейност, създадоха „Утринна заря“. Пълната светлина и ведростта, духовната жизнерадост, които тази творба излъчва, при мен се съгласуват не само с най-дълбока физиологична слабост, а дори с една свръхболезненост.“ „И по времето на това страдание, което ми донесе заедно с тридневното непрекъснато главоболие и мъчително повръщане на слуз, бях обхванат от една диалектическа яснота par excellence и обмислих напълно хладнокръвно неща, за които, когато съм здрав, не съм достатъчно подготвен и способен. Моите читатели навярно знаят в каква степен разглеждам диалектиката като симптом на декаденса, например в най-известния случай, в случая Сократ.“ (Вж.
към текста >>
Без съмнение тогава разбирах сенките... Следващата зима, моята първа зима в Генуа, наслаждението и вдъхновението, които са обусловени от една екстремна липса на кръв и мускулна дей
нос
т, създадоха „Утринна заря“.
се отказах от професорското място в Базел, преживях лятото като сянка в Санкт Мориц, а следващата зима, най-бедната на слънце в моя живот, прекарах като сянка в Наумбург. Това беше моят минимум. На тридесет и шест години вече бях достигнал най-ниската точка на виталност. Живеех още, ала без да виждам и на три крачки пред себе си. По това време възникна „Странникът и неговата сянка“.
Без съмнение тогава разбирах сенките... Следващата зима, моята първа зима в Генуа, наслаждението и вдъхновението, които са обусловени от една екстремна липса на кръв и мускулна дейност, създадоха „Утринна заря“.
Пълната светлина и ведростта, духовната жизнерадост, които тази творба излъчва, при мен се съгласуват не само с най-дълбока физиологична слабост, а дори с една свръхболезненост.“ „И по времето на това страдание, което ми донесе заедно с тридневното непрекъснато главоболие и мъчително повръщане на слуз, бях обхванат от една диалектическа яснота par excellence и обмислих напълно хладнокръвно неща, за които, когато съм здрав, не съм достатъчно подготвен и способен. Моите читатели навярно знаят в каква степен разглеждам диалектиката като симптом на декаденса, например в най-известния случай, в случая Сократ.“ (Вж. M. Г. Конрад: „Еретична кръв“, стр. 186, и Елизабет Фьорстер-Ницше: „Животът на Фридрих Ницше“, II, I, стр. 328.)
към текста >>
Пълната светлина и ведростта, духовната жизнерадост, които тази творба излъчва, при мен се съгласуват не само с най-дълбока физиологична слабост, а дори с една свръхболезне
нос
т.“ „И по времето на това страдание, което ми донесе заедно с тридневното непрекъснато главоболие и мъчително повръщане на слуз, бях обхванат от една диалектическа яснота par excellence и обмислих напълно хладнокръвно неща, за които, когато съм здрав, не съм достатъчно подготвен и способен.
Това беше моят минимум. На тридесет и шест години вече бях достигнал най-ниската точка на виталност. Живеех още, ала без да виждам и на три крачки пред себе си. По това време възникна „Странникът и неговата сянка“. Без съмнение тогава разбирах сенките... Следващата зима, моята първа зима в Генуа, наслаждението и вдъхновението, които са обусловени от една екстремна липса на кръв и мускулна дейност, създадоха „Утринна заря“.
Пълната светлина и ведростта, духовната жизнерадост, които тази творба излъчва, при мен се съгласуват не само с най-дълбока физиологична слабост, а дори с една свръхболезненост.“ „И по времето на това страдание, което ми донесе заедно с тридневното непрекъснато главоболие и мъчително повръщане на слуз, бях обхванат от една диалектическа яснота par excellence и обмислих напълно хладнокръвно неща, за които, когато съм здрав, не съм достатъчно подготвен и способен.
Моите читатели навярно знаят в каква степен разглеждам диалектиката като симптом на декаденса, например в най-известния случай, в случая Сократ.“ (Вж. M. Г. Конрад: „Еретична кръв“, стр. 186, и Елизабет Фьорстер-Ницше: „Животът на Фридрих Ницше“, II, I, стр. 328.) Ницше разглежда смяната в начина си на мислене като резултат от промяната в своето физическо състояние.
към текста >>
„Трябва да се отбележи, че тъкмо в годините на най-понижена жизне
нос
т аз престанах да бъда песимист.
„Един философ, който е преминал и преминава през много здравословни състояния, също така преминава през много философии. Той не може нищо друго освен всеки път да преобразува състоянието си в духовна форма и дълбочина. Това изкуство на преобразуването представлява философия.“ (Съчинения, Том V, стр. ???? В записаните през 1888 г. спомени „Ecce homo“ Ницше говори за това как от болестта си е получавал импулс да изгражда един оптимистичен светоглед.
„Трябва да се отбележи, че тъкмо в годините на най-понижена жизненост аз престанах да бъда песимист.
Инстинктът за самовъзстановяване ми забрани философията на нищетата и обезсърчението.“ (Елизабет Фьорстер-Ницше: „Животът на Фридрих Ницше“, II, I, стр. 338) Противоречивото в идейния свят на Ницше става разбираемо от тази гледна точка. В противоположна посока се движи физическата му природа. „Човек има, при положение, че е личност, по необходимост и философията на своята личност. Но има една съществена разлика.
към текста >>
„Човек има, при положение, че е лич
нос
т, по необходимост и философията на своята лич
нос
т.
спомени „Ecce homo“ Ницше говори за това как от болестта си е получавал импулс да изгражда един оптимистичен светоглед. „Трябва да се отбележи, че тъкмо в годините на най-понижена жизненост аз престанах да бъда песимист. Инстинктът за самовъзстановяване ми забрани философията на нищетата и обезсърчението.“ (Елизабет Фьорстер-Ницше: „Животът на Фридрих Ницше“, II, I, стр. 338) Противоречивото в идейния свят на Ницше става разбираемо от тази гледна точка. В противоположна посока се движи физическата му природа.
„Човек има, при положение, че е личност, по необходимост и философията на своята личност.
Но има една съществена разлика. В единия случай философства липсата, в другия случай изобилието и силата са тези, които философстват.“ (Съчинения, Том V, стр. 5) При Ницше двете се редуват. Докато усеща прилив на младежка сила, той приема „песимизма на деветнадесетото столетие като симптом на една по-висша сила на мисълта, като победна пълнота на живота“; приема трагично-то познание, което е заварил при Шопенхауер, като „най-прекрасния лукс на нашата култура, като нейно най-ценно, най-аристократично и най-опасно разточителство, но винаги на основата на нейното свръхизобилие, като неин позволен лукс.“ Такъв позволен лукс той повече не може да вижда в трагичното познание, когато болестта взима надмощие в живота му. Затова той създава вече философията на най-висшето жизнеутвърждаване.
към текста >>
О, как да не съм обзет от страст към веч
нос
тта и към сватбения пръстен на пръстените, към пръстена на възвръщането?
Докато усеща прилив на младежка сила, той приема „песимизма на деветнадесетото столетие като симптом на една по-висша сила на мисълта, като победна пълнота на живота“; приема трагично-то познание, което е заварил при Шопенхауер, като „най-прекрасния лукс на нашата култура, като нейно най-ценно, най-аристократично и най-опасно разточителство, но винаги на основата на нейното свръхизобилие, като неин позволен лукс.“ Такъв позволен лукс той повече не може да вижда в трагичното познание, когато болестта взима надмощие в живота му. Затова той създава вече философията на най-висшето жизнеутвърждаване. Нуждае се от един светоглед на „себе-утвърждаването, на себевъзхвалата“, от един господарски морал. Нуждае се от философията на „вечното възвръщане“. „Връщам се отново, с това слънце, с тази земя, с този орел, с тази змия - не към нов живот или към по-добър живот, или към подобен живот, - вечно се връщам към същия този блажен живот, в най-голямото и в най-малкото.“ „Защото земята е божествена трапеза, тръпнеща от нови творчески слова и божествени намерения.
О, как да не съм обзет от страст към вечността и към сватбения пръстен на пръстените, към пръстена на възвръщането?
“ („Заратустра“, Трета част) Несигурните сведения, които имаме за потеклото на Ницше, за съжаление не са достатъчни за една задоволителна преценка за това колко от Ницшевите душевни особености са унаследени. Често се посочва неправилно81, че баща му умира от заболяване на мозъка. Той се разболява едва след раждането на Ницше при злополука. Не изглежда маловажно обаче, че Ницше посочва един болестен елемент при баща си.
към текста >>
Несигурните сведения, които имаме за потеклото на Ницше, за съжаление не са достатъчни за една задоволителна преценка за това колко от Ницшевите душевни особе
нос
ти са унаследени.
Нуждае се от един светоглед на „себе-утвърждаването, на себевъзхвалата“, от един господарски морал. Нуждае се от философията на „вечното възвръщане“. „Връщам се отново, с това слънце, с тази земя, с този орел, с тази змия - не към нов живот или към по-добър живот, или към подобен живот, - вечно се връщам към същия този блажен живот, в най-голямото и в най-малкото.“ „Защото земята е божествена трапеза, тръпнеща от нови творчески слова и божествени намерения. О, как да не съм обзет от страст към вечността и към сватбения пръстен на пръстените, към пръстена на възвръщането? “ („Заратустра“, Трета част)
Несигурните сведения, които имаме за потеклото на Ницше, за съжаление не са достатъчни за една задоволителна преценка за това колко от Ницшевите душевни особености са унаследени.
Често се посочва неправилно81, че баща му умира от заболяване на мозъка. Той се разболява едва след раждането на Ницше при злополука. Не изглежда маловажно обаче, че Ницше посочва един болестен елемент при баща си. „Моят баща почина на тридесет и шест години. Той беше нежен, мил и болнав, като едно предопределено само за мимолетност същество, напомнящо по-скоро за хубав житейски спомен, отколкото за самия живот.“ (M. Г.
към текста >>
Той беше нежен, мил и болнав, като едно предопределено само за мимолет
нос
т същество, напомнящо по-скоро за хубав житейски спомен, отколкото за самия живот.“ (M. Г.
Несигурните сведения, които имаме за потеклото на Ницше, за съжаление не са достатъчни за една задоволителна преценка за това колко от Ницшевите душевни особености са унаследени. Често се посочва неправилно81, че баща му умира от заболяване на мозъка. Той се разболява едва след раждането на Ницше при злополука. Не изглежда маловажно обаче, че Ницше посочва един болестен елемент при баща си. „Моят баща почина на тридесет и шест години.
Той беше нежен, мил и болнав, като едно предопределено само за мимолетност същество, напомнящо по-скоро за хубав житейски спомен, отколкото за самия живот.“ (M. Г.
Конрад, „Еретична кръв“, стр. 179) Когато Ницше говори, че в него живее нещо декадентско редом до нещо здраво, той явно има предвид, че първото е получил от баща си, а второто - от майка си, която е била изключително здрава жена. В Ницшевия душевен живот се срещат редица граничещи с патологичното черти, напомнящи за Хайнрих Хайне и Леопарди82, които иначе имат също много общо с него. Хайне е мъчен още от младостта си от дълбока меланхолия, страда от съноподобни състояния. По-късно от своето физическо страдание и продължително боледуване се научава да създава идеи, близки до тези на Ницше.
към текста >>
Също и душевният живот на Хайне остава необясним от психологическа гледна точка, ако не се вземе под внимание патологичната същ
нос
т в неговата природа, наследена от баща му, който е бил дегенерирала лич
нос
т, пълзяща през живота като сянка.
Хайне е мъчен още от младостта си от дълбока меланхолия, страда от съноподобни състояния. По-късно от своето физическо страдание и продължително боледуване се научава да създава идеи, близки до тези на Ницше. Да, в Хайне откриваме предшественик на Ницше във връзка със съпоставянето на аполоновото или спокойното отношение към живота (срв. „Философията на Фридрих Ницше като психопатологичен проблем“, стр. 120) и дионисиево-дитирамбическото одобрение на живота.
Също и душевният живот на Хайне остава необясним от психологическа гледна точка, ако не се вземе под внимание патологичната същност в неговата природа, наследена от баща му, който е бил дегенерирала личност, пълзяща през живота като сянка.
Особено забележителни са приликите в психологическите характери на Леопарди и Ницше. При двамата се вижда същата чувствителност към времето и сезоните, мястото и околната среда. Леопарди усеща най-незначителните разлики в температурата и във въздушното налягане. Той може да работи само през лятото. Постоянно се мести, за да търси подходящи места, за да твори.
към текста >>
При двамата се вижда същата чувствител
нос
т към времето и сезоните, мястото и околната среда.
Да, в Хайне откриваме предшественик на Ницше във връзка със съпоставянето на аполоновото или спокойното отношение към живота (срв. „Философията на Фридрих Ницше като психопатологичен проблем“, стр. 120) и дионисиево-дитирамбическото одобрение на живота. Също и душевният живот на Хайне остава необясним от психологическа гледна точка, ако не се вземе под внимание патологичната същност в неговата природа, наследена от баща му, който е бил дегенерирала личност, пълзяща през живота като сянка. Особено забележителни са приликите в психологическите характери на Леопарди и Ницше.
При двамата се вижда същата чувствителност към времето и сезоните, мястото и околната среда.
Леопарди усеща най-незначителните разлики в температурата и във въздушното налягане. Той може да работи само през лятото. Постоянно се мести, за да търси подходящи места, за да твори. Ницше говори за тези особености на своята природа по следния начин: „След дълга практика, сега, когато усещам климатичните и метеорологичните въздействия върху мен, сякаш съм много фин и надежден инструмент, при едно късо пътуване вече, от Торино до Милано, отчитайки промяната на степента на влажност на въздуха, аз си мисля с ужас за зловещия факт, че последните десет най-опасни години съм пропилявал живота си винаги на неправилни и забранени за мен места. Наумбург, Шулпфорта, Тюринген, Лайпциг, Базел, Венеция - всички те нещастни места за моята физиология...“ С тази извънредна чувствителност е свързано при Леопарди, както и при Ницше, презрението към всички алтруистични чувства.
към текста >>
Ницше говори за тези особе
нос
ти на своята природа по следния начин: „След дълга практика, сега, когато усещам климатичните и метеорологичните въздействия върху мен, сякаш съм много фин и надежден инструмент, при едно късо пътуване вече, от Торино до Милано, отчитайки промяната на степента на влаж
нос
т на въздуха, аз си мисля с ужас за зловещия факт, че последните десет най-опасни години съм пропилявал живота си винаги на неправилни и забранени за мен места.
Особено забележителни са приликите в психологическите характери на Леопарди и Ницше. При двамата се вижда същата чувствителност към времето и сезоните, мястото и околната среда. Леопарди усеща най-незначителните разлики в температурата и във въздушното налягане. Той може да работи само през лятото. Постоянно се мести, за да търси подходящи места, за да твори.
Ницше говори за тези особености на своята природа по следния начин: „След дълга практика, сега, когато усещам климатичните и метеорологичните въздействия върху мен, сякаш съм много фин и надежден инструмент, при едно късо пътуване вече, от Торино до Милано, отчитайки промяната на степента на влажност на въздуха, аз си мисля с ужас за зловещия факт, че последните десет най-опасни години съм пропилявал живота си винаги на неправилни и забранени за мен места.
Наумбург, Шулпфорта, Тюринген, Лайпциг, Базел, Венеция - всички те нещастни места за моята физиология...“ С тази извънредна чувствителност е свързано при Леопарди, както и при Ницше, презрението към всички алтруистични чувства. И на двамата им струва доста душевни усилия да понасят хората. От думите на Ницше може да се види, че страхът от силни впечатления преди пътуване, изискващ прекалено много от неговата чувствителност, внушава недоверие към себеотрицателните импулси. Той казва: „Упреквам милозливите, че лесно губят свян, благоговение и деликатност пред разстоянията.“ Също и за Леопарди е ясно, че е рядкост да се открие поносим човек; той посреща мъката с ирония и горчивина, както Ницше прави това в своята максима: „Слабите и непрокоп-саните трябва да се унищожат: първото изречение на нашата човешка любов. И трябва да им се помогне за това.
към текста >>
Наумбург, Шулпфорта, Тюринген, Лайпциг, Базел, Венеция - всички те нещастни места за моята физиология...“ С тази извънредна чувствител
нос
т е свързано при Леопарди, както и при Ницше, презрението към всички алтруистични чувства.
При двамата се вижда същата чувствителност към времето и сезоните, мястото и околната среда. Леопарди усеща най-незначителните разлики в температурата и във въздушното налягане. Той може да работи само през лятото. Постоянно се мести, за да търси подходящи места, за да твори. Ницше говори за тези особености на своята природа по следния начин: „След дълга практика, сега, когато усещам климатичните и метеорологичните въздействия върху мен, сякаш съм много фин и надежден инструмент, при едно късо пътуване вече, от Торино до Милано, отчитайки промяната на степента на влажност на въздуха, аз си мисля с ужас за зловещия факт, че последните десет най-опасни години съм пропилявал живота си винаги на неправилни и забранени за мен места.
Наумбург, Шулпфорта, Тюринген, Лайпциг, Базел, Венеция - всички те нещастни места за моята физиология...“ С тази извънредна чувствителност е свързано при Леопарди, както и при Ницше, презрението към всички алтруистични чувства.
И на двамата им струва доста душевни усилия да понасят хората. От думите на Ницше може да се види, че страхът от силни впечатления преди пътуване, изискващ прекалено много от неговата чувствителност, внушава недоверие към себеотрицателните импулси. Той казва: „Упреквам милозливите, че лесно губят свян, благоговение и деликатност пред разстоянията.“ Също и за Леопарди е ясно, че е рядкост да се открие поносим човек; той посреща мъката с ирония и горчивина, както Ницше прави това в своята максима: „Слабите и непрокоп-саните трябва да се унищожат: първото изречение на нашата човешка любов. И трябва да им се помогне за това. (Съчинения, Том VIII, стр.
към текста >>
От думите на Ницше може да се види, че страхът от силни впечатления преди пътуване, изискващ прекалено много от неговата чувствител
нос
т, внушава недоверие към себеотрицателните импулси.
Той може да работи само през лятото. Постоянно се мести, за да търси подходящи места, за да твори. Ницше говори за тези особености на своята природа по следния начин: „След дълга практика, сега, когато усещам климатичните и метеорологичните въздействия върху мен, сякаш съм много фин и надежден инструмент, при едно късо пътуване вече, от Торино до Милано, отчитайки промяната на степента на влажност на въздуха, аз си мисля с ужас за зловещия факт, че последните десет най-опасни години съм пропилявал живота си винаги на неправилни и забранени за мен места. Наумбург, Шулпфорта, Тюринген, Лайпциг, Базел, Венеция - всички те нещастни места за моята физиология...“ С тази извънредна чувствителност е свързано при Леопарди, както и при Ницше, презрението към всички алтруистични чувства. И на двамата им струва доста душевни усилия да понасят хората.
От думите на Ницше може да се види, че страхът от силни впечатления преди пътуване, изискващ прекалено много от неговата чувствителност, внушава недоверие към себеотрицателните импулси.
Той казва: „Упреквам милозливите, че лесно губят свян, благоговение и деликатност пред разстоянията.“ Също и за Леопарди е ясно, че е рядкост да се открие поносим човек; той посреща мъката с ирония и горчивина, както Ницше прави това в своята максима: „Слабите и непрокоп-саните трябва да се унищожат: първото изречение на нашата човешка любов. И трябва да им се помогне за това. (Съчинения, Том VIII, стр. 218) Ницше казва за живота, че е „всъщност заграбване и завладяване на чуждото, коравосърдечие и нараняване на по-слабите, потискане на другите и накрая следва тяхното експлоатиране“ („Отвъд доброто и злото“, § 259) Също и за Леопарди животът представлява непрестанна и ужасяваща борба, в която едните стъпкват другите. Колко много при двамата тези мисли преливат в патологичното, се вижда от напълно ирационалния начин, по който те се проявяват при тях.
към текста >>
Той казва: „Упреквам милозливите, че лесно губят свян, благоговение и деликат
нос
т пред разстоянията.“ Също и за Леопарди е ясно, че е рядкост да се открие по
нос
им човек; той посреща мъката с ирония и горчивина, както Ницше прави това в своята максима: „Слабите и непрокоп-саните трябва да се унищожат: първото изречение на нашата човешка любов.
Постоянно се мести, за да търси подходящи места, за да твори. Ницше говори за тези особености на своята природа по следния начин: „След дълга практика, сега, когато усещам климатичните и метеорологичните въздействия върху мен, сякаш съм много фин и надежден инструмент, при едно късо пътуване вече, от Торино до Милано, отчитайки промяната на степента на влажност на въздуха, аз си мисля с ужас за зловещия факт, че последните десет най-опасни години съм пропилявал живота си винаги на неправилни и забранени за мен места. Наумбург, Шулпфорта, Тюринген, Лайпциг, Базел, Венеция - всички те нещастни места за моята физиология...“ С тази извънредна чувствителност е свързано при Леопарди, както и при Ницше, презрението към всички алтруистични чувства. И на двамата им струва доста душевни усилия да понасят хората. От думите на Ницше може да се види, че страхът от силни впечатления преди пътуване, изискващ прекалено много от неговата чувствителност, внушава недоверие към себеотрицателните импулси.
Той казва: „Упреквам милозливите, че лесно губят свян, благоговение и деликатност пред разстоянията.“ Също и за Леопарди е ясно, че е рядкост да се открие поносим човек; той посреща мъката с ирония и горчивина, както Ницше прави това в своята максима: „Слабите и непрокоп-саните трябва да се унищожат: първото изречение на нашата човешка любов.
И трябва да им се помогне за това. (Съчинения, Том VIII, стр. 218) Ницше казва за живота, че е „всъщност заграбване и завладяване на чуждото, коравосърдечие и нараняване на по-слабите, потискане на другите и накрая следва тяхното експлоатиране“ („Отвъд доброто и злото“, § 259) Също и за Леопарди животът представлява непрестанна и ужасяваща борба, в която едните стъпкват другите. Колко много при двамата тези мисли преливат в патологичното, се вижда от напълно ирационалния начин, по който те се проявяват при тях. Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция.
към текста >>
218) Ницше казва за живота, че е „всъщ
нос
т заграбване и завладяване на чуждото, коравосърдечие и нараняване на по-слабите, потискане на другите и накрая следва тяхното експлоатиране“ („Отвъд доброто и злото“, § 259) Също и за Леопарди животът представлява непрестанна и ужасяваща борба, в която едните стъпкват другите.
И на двамата им струва доста душевни усилия да понасят хората. От думите на Ницше може да се види, че страхът от силни впечатления преди пътуване, изискващ прекалено много от неговата чувствителност, внушава недоверие към себеотрицателните импулси. Той казва: „Упреквам милозливите, че лесно губят свян, благоговение и деликатност пред разстоянията.“ Също и за Леопарди е ясно, че е рядкост да се открие поносим човек; той посреща мъката с ирония и горчивина, както Ницше прави това в своята максима: „Слабите и непрокоп-саните трябва да се унищожат: първото изречение на нашата човешка любов. И трябва да им се помогне за това. (Съчинения, Том VIII, стр.
218) Ницше казва за живота, че е „всъщност заграбване и завладяване на чуждото, коравосърдечие и нараняване на по-слабите, потискане на другите и накрая следва тяхното експлоатиране“ („Отвъд доброто и злото“, § 259) Също и за Леопарди животът представлява непрестанна и ужасяваща борба, в която едните стъпкват другите.
Колко много при двамата тези мисли преливат в патологичното, се вижда от напълно ирационалния начин, по който те се проявяват при тях. Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция. При Ницще това може да се забележи съвсем ясно. Той открива мисълта за борбата за съществуване при Дарвин. Не я отхвърля, но я тълкува съответстващо на неговата душевна чувствителност.
към текста >>
Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствител
нос
т, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция.
Той казва: „Упреквам милозливите, че лесно губят свян, благоговение и деликатност пред разстоянията.“ Също и за Леопарди е ясно, че е рядкост да се открие поносим човек; той посреща мъката с ирония и горчивина, както Ницше прави това в своята максима: „Слабите и непрокоп-саните трябва да се унищожат: първото изречение на нашата човешка любов. И трябва да им се помогне за това. (Съчинения, Том VIII, стр. 218) Ницше казва за живота, че е „всъщност заграбване и завладяване на чуждото, коравосърдечие и нараняване на по-слабите, потискане на другите и накрая следва тяхното експлоатиране“ („Отвъд доброто и злото“, § 259) Също и за Леопарди животът представлява непрестанна и ужасяваща борба, в която едните стъпкват другите. Колко много при двамата тези мисли преливат в патологичното, се вижда от напълно ирационалния начин, по който те се проявяват при тях.
Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция.
При Ницще това може да се забележи съвсем ясно. Той открива мисълта за борбата за съществуване при Дарвин. Не я отхвърля, но я тълкува съответстващо на неговата душевна чувствителност. „Тази борба е налице и излиза, за жалост, противоположното, а именно че школата на Дарвин желае, както и въобще може да се желае с нея, неблагосклонност към силните, привилегированите, към щастливите изключения. Видовете не се стремят към съвършенство.
към текста >>
Не я отхвърля, но я тълкува съответстващо на неговата душевна чувствител
нос
т.
218) Ницше казва за живота, че е „всъщност заграбване и завладяване на чуждото, коравосърдечие и нараняване на по-слабите, потискане на другите и накрая следва тяхното експлоатиране“ („Отвъд доброто и злото“, § 259) Също и за Леопарди животът представлява непрестанна и ужасяваща борба, в която едните стъпкват другите. Колко много при двамата тези мисли преливат в патологичното, се вижда от напълно ирационалния начин, по който те се проявяват при тях. Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция. При Ницще това може да се забележи съвсем ясно. Той открива мисълта за борбата за съществуване при Дарвин.
Не я отхвърля, но я тълкува съответстващо на неговата душевна чувствителност.
„Тази борба е налице и излиза, за жалост, противоположното, а именно че школата на Дарвин желае, както и въобще може да се желае с нея, неблагосклонност към силните, привилегированите, към щастливите изключения. Видовете не се стремят към съвършенство. Слабите винаги господстват над силните, защото са мнозинство, а също са по-умни... Дарвин е забравил за духа (типично по английски!), слабите имат повече дух... Силните жертват духа.“ (Съчинения, Том VIII. стр. 128) Без съмнение повишената чувствителност и импулсите го карат до известна степен да насочи наблюденията си върху своята личност.
към текста >>
„Тази борба е налице и излиза, за жалост, противоположното, а именно че школата на Дарвин желае, както и въобще може да се желае с нея, неблагосклон
нос
т към силните, привилегированите, към щастливите изключения.
Колко много при двамата тези мисли преливат в патологичното, се вижда от напълно ирационалния начин, по който те се проявяват при тях. Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция. При Ницще това може да се забележи съвсем ясно. Той открива мисълта за борбата за съществуване при Дарвин. Не я отхвърля, но я тълкува съответстващо на неговата душевна чувствителност.
„Тази борба е налице и излиза, за жалост, противоположното, а именно че школата на Дарвин желае, както и въобще може да се желае с нея, неблагосклонност към силните, привилегированите, към щастливите изключения.
Видовете не се стремят към съвършенство. Слабите винаги господстват над силните, защото са мнозинство, а също са по-умни... Дарвин е забравил за духа (типично по английски!), слабите имат повече дух... Силните жертват духа.“ (Съчинения, Том VIII. стр. 128) Без съмнение повишената чувствителност и импулсите го карат до известна степен да насочи наблюденията си върху своята личност. Здрави и хармонични натури като Гьоте намират в достигащото далеч себенаблюдение нещо съмнително.
към текста >>
Без съмнение повишената чувствител
нос
т и импулсите го карат до известна степен да насочи наблюденията си върху своята лич
нос
т.
Не я отхвърля, но я тълкува съответстващо на неговата душевна чувствителност. „Тази борба е налице и излиза, за жалост, противоположното, а именно че школата на Дарвин желае, както и въобще може да се желае с нея, неблагосклонност към силните, привилегированите, към щастливите изключения. Видовете не се стремят към съвършенство. Слабите винаги господстват над силните, защото са мнозинство, а също са по-умни... Дарвин е забравил за духа (типично по английски!), слабите имат повече дух... Силните жертват духа.“ (Съчинения, Том VIII. стр. 128)
Без съмнение повишената чувствителност и импулсите го карат до известна степен да насочи наблюденията си върху своята личност.
Здрави и хармонични натури като Гьоте намират в достигащото далеч себенаблюдение нещо съмнително. Напълно проти-воположна на Ницшевия начин на мислене е Гьотевата гледна точка: „Не трябва да тълкуваме в аскетичен смисъл израза „познай себе си.“ По никакъв начин това не е себепознанието на съвременните хипохондрици, хумористи и самоизмъчващи се, това означава просто: обърни внимание до известна степен на себе си, забележи се, за да осъзнаеш връзката си с другите и със света. За това не са нужни някакви психологични мъчения. Всеки способен човек знае и преживява какво трябва да значи това. Това е един добър съвет, който е от голяма практическа полза за всекиго... Как може човек да се познае?
към текста >>
Опитай да изпълниш дълга си и ще разбереш веднага какво ти е присъщо.“ Знаем, че също и Гьоте притежава фина чувствител
нос
т.
Напълно проти-воположна на Ницшевия начин на мислене е Гьотевата гледна точка: „Не трябва да тълкуваме в аскетичен смисъл израза „познай себе си.“ По никакъв начин това не е себепознанието на съвременните хипохондрици, хумористи и самоизмъчващи се, това означава просто: обърни внимание до известна степен на себе си, забележи се, за да осъзнаеш връзката си с другите и със света. За това не са нужни някакви психологични мъчения. Всеки способен човек знае и преживява какво трябва да значи това. Това е един добър съвет, който е от голяма практическа полза за всекиго... Как може човек да се познае? Никога чрез наблюдение, а чрез действие.
Опитай да изпълниш дълга си и ще разбереш веднага какво ти е присъщо.“ Знаем, че също и Гьоте притежава фина чувствителност.
Но същевременно има и необходимия баланс: способността, която е описал чудесно в един разговор с Екерман на 20 септември 1829 г. „Изключителното, което постигат отлични таланти, предпоставя една много нежна организация, за да са способни на особени усещания. Такава организация е в конфликт със света и е лесно ранима. И който не може, като Волтер, да съчетае голямата чувствителност с извънредна издръжливост, е изложен на непрекъсната болнавост.“ Тази издръжливост липсва на натури като Ницше и Леопарди. Те биха се загубили напълно в своите впечатления, ако не се заключваха за света артистично, ако не му се противопоставяха враждебно.
към текста >>
Но същевременно има и необходимия баланс: способ
нос
тта, която е описал чудесно в един разговор с Екерман на 20 септември 1829 г.
За това не са нужни някакви психологични мъчения. Всеки способен човек знае и преживява какво трябва да значи това. Това е един добър съвет, който е от голяма практическа полза за всекиго... Как може човек да се познае? Никога чрез наблюдение, а чрез действие. Опитай да изпълниш дълга си и ще разбереш веднага какво ти е присъщо.“ Знаем, че също и Гьоте притежава фина чувствителност.
Но същевременно има и необходимия баланс: способността, която е описал чудесно в един разговор с Екерман на 20 септември 1829 г.
„Изключителното, което постигат отлични таланти, предпоставя една много нежна организация, за да са способни на особени усещания. Такава организация е в конфликт със света и е лесно ранима. И който не може, като Волтер, да съчетае голямата чувствителност с извънредна издръжливост, е изложен на непрекъсната болнавост.“ Тази издръжливост липсва на натури като Ницше и Леопарди. Те биха се загубили напълно в своите впечатления, ако не се заключваха за света артистично, ако не му се противопоставяха враждебно. Може да се сравни душевното усилие, от което Ницше се нуждае в общуването си с хората, с Гьотевото удоволствие от общуването, което той описва с думите: „На природата ми е присъща общителност.
към текста >>
И който не може, като Волтер, да съчетае голямата чувствител
нос
т с извънредна издръжливост, е изложен на непрекъсната болнавост.“ Тази издръжливост липсва на натури като Ницше и Леопарди.
Никога чрез наблюдение, а чрез действие. Опитай да изпълниш дълга си и ще разбереш веднага какво ти е присъщо.“ Знаем, че също и Гьоте притежава фина чувствителност. Но същевременно има и необходимия баланс: способността, която е описал чудесно в един разговор с Екерман на 20 септември 1829 г. „Изключителното, което постигат отлични таланти, предпоставя една много нежна организация, за да са способни на особени усещания. Такава организация е в конфликт със света и е лесно ранима.
И който не може, като Волтер, да съчетае голямата чувствителност с извънредна издръжливост, е изложен на непрекъсната болнавост.“ Тази издръжливост липсва на натури като Ницше и Леопарди.
Те биха се загубили напълно в своите впечатления, ако не се заключваха за света артистично, ако не му се противопоставяха враждебно. Може да се сравни душевното усилие, от което Ницше се нуждае в общуването си с хората, с Гьотевото удоволствие от общуването, което той описва с думите: „На природата ми е присъща общителност. По този начин печеля съмишленици при различни начинания и сам се възпитавам да им бъда съмишленик. И така постигам щастието да виждам как продължавам да живея в тях, както и те в мен.“ II.
към текста >>
Може да се сравни душевното усилие, от което Ницше се нуждае в общуването си с хората, с Гьотевото удоволствие от общуването, което той описва с думите: „На природата ми е присъща общител
нос
т.
Но същевременно има и необходимия баланс: способността, която е описал чудесно в един разговор с Екерман на 20 септември 1829 г. „Изключителното, което постигат отлични таланти, предпоставя една много нежна организация, за да са способни на особени усещания. Такава организация е в конфликт със света и е лесно ранима. И който не може, като Волтер, да съчетае голямата чувствителност с извънредна издръжливост, е изложен на непрекъсната болнавост.“ Тази издръжливост липсва на натури като Ницше и Леопарди. Те биха се загубили напълно в своите впечатления, ако не се заключваха за света артистично, ако не му се противопоставяха враждебно.
Може да се сравни душевното усилие, от което Ницше се нуждае в общуването си с хората, с Гьотевото удоволствие от общуването, което той описва с думите: „На природата ми е присъща общителност.
По този начин печеля съмишленици при различни начинания и сам се възпитавам да им бъда съмишленик. И така постигам щастието да виждам как продължавам да живея в тях, както и те в мен.“ II. В душевния живот на Ницше е налично ясно изразено в латентно състояние, но понякога силно проявяващо се раздвоение на съзнанието. Това „две души живеят -ах!
към текста >>
Измисля си това, което иска да обори, по забележителен начин и после се бори срещу един илюзорен образ, който няма нищо общо с действител
нос
тта.
Това „две души живеят -ах! - в гърдите ми“ при него граничи с патологично-то. Той не може да прозре разликата между тези „две души“. Неговите полемики едва ли могат да бъдат разбрани, освен ако не се подходи от тази гледна точка. Той почти никога не посреща противника със своите мнения.
Измисля си това, което иска да обори, по забележителен начин и после се бори срещу един илюзорен образ, който няма нищо общо с действителността.
Това може да се разбере, ако се допусне, че прин-ципно той не се бори срещу външен враг, а срещу самия себе си. И той се бори най-ожесточено, когато по друго време сам заема позиция, която вижда като противниковата или когато тя има определяща роля в душевния му живот. Походът му срещу Вагнер е поход срещу самия него. По едно време, когато се намира сред противоречиви идейни кръгове, той почти неволно се свързва с Вагнер. Сприятелява се с него.
към текста >>
Разглежда го като първия голям обновител на трагическата култура, която в древна Гърция изживява забележително начало, но която чрез умуващата разумна мъдрост на Сократ и чрез ед
нос
транчивостта на Платон е трябвало да бъде тласната назад и само още веднъж по времето на Ренесанса изживява кратко възраждане.
„Един плодотворен, богат, разтърсващ живот, напълно различен, нечут от посредствените простосмъртни! Затова е там, здраво вкоренен в собствената си сила, с поглед, далеч над всичко ефимерно, извън времето в най-хубавия смисъл.“ (E. Фьорстер-Ницше, „Животът на Фридрих Ницше“, II, I, стр. 16) По това време Ницше гради философия, за която казва, че се покрива напълно с направлението на изкуството и житейските разбирания на Вагнер. Той се идентифицира напълно с Вагнер.
Разглежда го като първия голям обновител на трагическата култура, която в древна Гърция изживява забележително начало, но която чрез умуващата разумна мъдрост на Сократ и чрез едностранчивостта на Платон е трябвало да бъде тласната назад и само още веднъж по времето на Ренесанса изживява кратко възраждане.
Това, което Ницше познава като Вагнерова мисия, става съдържание на дейността му. Може да се види обаче в неиздадените му съчинения как той под влиянието на Вагнер напълно изтласква своя втори аз. В тези съчинения се намират изложения отпреди и по времето на неговото Вагнерово вдъхновение, които се движат в напълно противоположни посоки на усещането и мисълта. Въпреки това той си изгражда един идеалистичен образ на Вагнер, който не живее в действителността, а само в неговата фантазия. И този идеалистичен образ напълно погълва неговия аз.
към текста >>
Това, което Ницше познава като Вагнерова мисия, става съдържание на дей
нос
тта му.
Затова е там, здраво вкоренен в собствената си сила, с поглед, далеч над всичко ефимерно, извън времето в най-хубавия смисъл.“ (E. Фьорстер-Ницше, „Животът на Фридрих Ницше“, II, I, стр. 16) По това време Ницше гради философия, за която казва, че се покрива напълно с направлението на изкуството и житейските разбирания на Вагнер. Той се идентифицира напълно с Вагнер. Разглежда го като първия голям обновител на трагическата култура, която в древна Гърция изживява забележително начало, но която чрез умуващата разумна мъдрост на Сократ и чрез едностранчивостта на Платон е трябвало да бъде тласната назад и само още веднъж по времето на Ренесанса изживява кратко възраждане.
Това, което Ницше познава като Вагнерова мисия, става съдържание на дейността му.
Може да се види обаче в неиздадените му съчинения как той под влиянието на Вагнер напълно изтласква своя втори аз. В тези съчинения се намират изложения отпреди и по времето на неговото Вагнерово вдъхновение, които се движат в напълно противоположни посоки на усещането и мисълта. Въпреки това той си изгражда един идеалистичен образ на Вагнер, който не живее в действителността, а само в неговата фантазия. И този идеалистичен образ напълно погълва неговия аз. По-късно в този аз се явява представният начин, който оформя противоположността на Вагнеровия мироглед.
към текста >>
Въпреки това той си изгражда един идеалистичен образ на Вагнер, който не живее в действител
нос
тта, а само в неговата фантазия.
Той се идентифицира напълно с Вагнер. Разглежда го като първия голям обновител на трагическата култура, която в древна Гърция изживява забележително начало, но която чрез умуващата разумна мъдрост на Сократ и чрез едностранчивостта на Платон е трябвало да бъде тласната назад и само още веднъж по времето на Ренесанса изживява кратко възраждане. Това, което Ницше познава като Вагнерова мисия, става съдържание на дейността му. Може да се види обаче в неиздадените му съчинения как той под влиянието на Вагнер напълно изтласква своя втори аз. В тези съчинения се намират изложения отпреди и по времето на неговото Вагнерово вдъхновение, които се движат в напълно противоположни посоки на усещането и мисълта.
Въпреки това той си изгражда един идеалистичен образ на Вагнер, който не живее в действителността, а само в неговата фантазия.
И този идеалистичен образ напълно погълва неговия аз. По-късно в този аз се явява представният начин, който оформя противоположността на Вагнеровия мироглед. Той става, в истинския смисъл на думата, най-яростен противник на собствения си мисловен свят. Защото реално не се бори срещу Вагнер, а се бори срещу образа на Вагнер, който по-рано си е създал. Страстта му, несправедливостта му стават разбираеми едва тогава, когато видим, че става толкова яростен затова, защото се бори срещу нещо, което, според мнението му, го е погубило, което го е отклонило от истинския му път.
към текста >>
По-късно в този аз се явява представният начин, който оформя противополож
нос
тта на Вагнеровия мироглед.
Това, което Ницше познава като Вагнерова мисия, става съдържание на дейността му. Може да се види обаче в неиздадените му съчинения как той под влиянието на Вагнер напълно изтласква своя втори аз. В тези съчинения се намират изложения отпреди и по времето на неговото Вагнерово вдъхновение, които се движат в напълно противоположни посоки на усещането и мисълта. Въпреки това той си изгражда един идеалистичен образ на Вагнер, който не живее в действителността, а само в неговата фантазия. И този идеалистичен образ напълно погълва неговия аз.
По-късно в този аз се явява представният начин, който оформя противоположността на Вагнеровия мироглед.
Той става, в истинския смисъл на думата, най-яростен противник на собствения си мисловен свят. Защото реално не се бори срещу Вагнер, а се бори срещу образа на Вагнер, който по-рано си е създал. Страстта му, несправедливостта му стават разбираеми едва тогава, когато видим, че става толкова яростен затова, защото се бори срещу нещо, което, според мнението му, го е погубило, което го е отклонило от истинския му път. Ако бе застанал пред това обективно, като някой друг съвременник на Вагнер, може би щеше по-късно също да стане Вагнеров противник. И така щеше да преценява ситуацията напълно спокойно и хладнокръвно.
към текста >>
„Един психолог може да добави, че това, което съм чул в младежките си години в музиката на Вагнер, няма абсолютно нищо общо с Вагнер; че когато съм описвал дионисиевата музика, съм описал това, което аз съм чул; че инстинк-тивно е трябвало да преведа и преобразувам всичко в новия дух, който
нос
я в себе си.
Какво друго може да види, ако не самия себе си? Така също човек в другите може да прослави само себе си. Самоунищожение, себеобожествяване, себепрезрение - това са нашите осъждане, любов и омраза.“ (Съчинения, Том XI, стр. 92) През есента на 1888 г. Ницше не може да се помири със съдържанието на съчинението „Рихард Вагнер в Байрот“ по друг начин, освен да признае, че не е имал предвид Вагнер, а самия себе си.
„Един психолог може да добави, че това, което съм чул в младежките си години в музиката на Вагнер, няма абсолютно нищо общо с Вагнер; че когато съм описвал дионисиевата музика, съм описал това, което аз съм чул; че инстинк-тивно е трябвало да преведа и преобразувам всичко в новия дух, който нося в себе си.
Доказателство за това, толкова силно, колкото едно доказателство може да бъде, е моята творба „Вагнер в Байройт“. На всички психологически решаващи места въпросът е само за самия мен. Може да се постави моето име или думата „Заратустра“ там, където в текста се среща думата Вагнер. Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реалността на Вагнер. Самият Вагнер имаше идея за това, затова той не се разпозна в тази книга.“ (E.
към текста >>
Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реал
нос
тта на Вагнер.
Ницше не може да се помири със съдържанието на съчинението „Рихард Вагнер в Байрот“ по друг начин, освен да признае, че не е имал предвид Вагнер, а самия себе си. „Един психолог може да добави, че това, което съм чул в младежките си години в музиката на Вагнер, няма абсолютно нищо общо с Вагнер; че когато съм описвал дионисиевата музика, съм описал това, което аз съм чул; че инстинк-тивно е трябвало да преведа и преобразувам всичко в новия дух, който нося в себе си. Доказателство за това, толкова силно, колкото едно доказателство може да бъде, е моята творба „Вагнер в Байройт“. На всички психологически решаващи места въпросът е само за самия мен. Може да се постави моето име или думата „Заратустра“ там, където в текста се среща думата Вагнер.
Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реалността на Вагнер.
Самият Вагнер имаше идея за това, затова той не се разпозна в тази книга.“ (E. Фьорстер-Ницше, „Животът на Фридрих Ницше, II, 1, стр. 259) Когато Ницше воюва, почти винаги воюва със самия себе си. Когато в първия си писателски период се нахвърля върху филологията, тогава това е филологът в него, срещу когото се бори, този изключителен филолог, който преди завършване на докторантурата, вече е назначен за професор в университета. Когато от 1876 г.
към текста >>
Но той бива освободен от разума, от едната страна на същ
нос
тта си.
Когато в първия си писателски период се нахвърля върху филологията, тогава това е филологът в него, срещу когото се бори, този изключителен филолог, който преди завършване на докторантурата, вече е назначен за професор в университета. Когато от 1876 г. започва битката си срещу идеалите, той вече има изграден свой собствен идеал. И когато в края на писателския си път написва безподобно гневния „Антихрист“, това отново не е нищо друго освен скритият в самия него християнски елемент, чрез който той е предизвикан. Той не трябва да води особена борба със себе си, за да се освободи от християнството.
Но той бива освободен от разума, от едната страна на същността си.
В сърцето си, в своите чувства той остава верен на християнските представи в практическия живот. Действа като страстен противник на едната страна на същността си. „Човек трябва да погледне гибелта отблизо, още по-добре да я изживее в себе си, трябва да стигне почти до същността и, за да разбере, че тук няма шега. Свободомислието на нашите господа учени и филолози за мен е шега. На тях им липсва страстта за тези неща, страданието за тях.“ Как Ницше чувства вътрешното си противоречие и колко безпомощен изглежда в опита си да обедини в съзнанието си различните сили на същността си, се изразява в заключението на едно стихотворение от лятото на 1888 г., от времето малко преди катастрофата.
към текста >>
Действа като страстен противник на едната страна на същ
нос
тта си.
започва битката си срещу идеалите, той вече има изграден свой собствен идеал. И когато в края на писателския си път написва безподобно гневния „Антихрист“, това отново не е нищо друго освен скритият в самия него християнски елемент, чрез който той е предизвикан. Той не трябва да води особена борба със себе си, за да се освободи от християнството. Но той бива освободен от разума, от едната страна на същността си. В сърцето си, в своите чувства той остава верен на християнските представи в практическия живот.
Действа като страстен противник на едната страна на същността си.
„Човек трябва да погледне гибелта отблизо, още по-добре да я изживее в себе си, трябва да стигне почти до същността и, за да разбере, че тук няма шега. Свободомислието на нашите господа учени и филолози за мен е шега. На тях им липсва страстта за тези неща, страданието за тях.“ Как Ницше чувства вътрешното си противоречие и колко безпомощен изглежда в опита си да обедини в съзнанието си различните сили на същността си, се изразява в заключението на едно стихотворение от лятото на 1888 г., от времето малко преди катастрофата. „Сега – под две небитиета
към текста >>
„Човек трябва да погледне гибелта отблизо, още по-добре да я изживее в себе си, трябва да стигне почти до същ
нос
тта и, за да разбере, че тук няма шега.
И когато в края на писателския си път написва безподобно гневния „Антихрист“, това отново не е нищо друго освен скритият в самия него християнски елемент, чрез който той е предизвикан. Той не трябва да води особена борба със себе си, за да се освободи от християнството. Но той бива освободен от разума, от едната страна на същността си. В сърцето си, в своите чувства той остава верен на християнските представи в практическия живот. Действа като страстен противник на едната страна на същността си.
„Човек трябва да погледне гибелта отблизо, още по-добре да я изживее в себе си, трябва да стигне почти до същността и, за да разбере, че тук няма шега.
Свободомислието на нашите господа учени и филолози за мен е шега. На тях им липсва страстта за тези неща, страданието за тях.“ Как Ницше чувства вътрешното си противоречие и колко безпомощен изглежда в опита си да обедини в съзнанието си различните сили на същността си, се изразява в заключението на едно стихотворение от лятото на 1888 г., от времето малко преди катастрофата. „Сега – под две небитиета прегърбен,
към текста >>
На тях им липсва страстта за тези неща, страданието за тях.“ Как Ницше чувства вътрешното си противоречие и колко безпомощен изглежда в опита си да обедини в съзнанието си различните сили на същ
нос
тта си, се изразява в заключението на едно стихотворение от лятото на 1888 г., от времето малко преди катастрофата.
Но той бива освободен от разума, от едната страна на същността си. В сърцето си, в своите чувства той остава верен на християнските представи в практическия живот. Действа като страстен противник на едната страна на същността си. „Човек трябва да погледне гибелта отблизо, още по-добре да я изживее в себе си, трябва да стигне почти до същността и, за да разбере, че тук няма шега. Свободомислието на нашите господа учени и филолози за мен е шега.
На тях им липсва страстта за тези неща, страданието за тях.“ Как Ницше чувства вътрешното си противоречие и колко безпомощен изглежда в опита си да обедини в съзнанието си различните сили на същността си, се изразява в заключението на едно стихотворение от лятото на 1888 г., от времето малко преди катастрофата.
„Сега – под две небитиета прегърбен, знак въпросителен, загадка уморена,
към текста >>
Тази несигур
нос
т в себе си при Ницше се изразява също и във факта, че в края на кариерата си той тълкува своето цялостно развитие по нов начин.
О, Заратустра! Ти, себепознавачо, ти, себепознавачо! “* (Съчинения, Том VIII, стр. 369)
Тази несигурност в себе си при Ницше се изразява също и във факта, че в края на кариерата си той тълкува своето цялостно развитие по нов начин.
Неговият светоглед има един от своите извори в гръцката античност. Навсякъде в книгите му може да се открие какво огромно влияние оказват древните гърци върху него. Той не се уморява постоянно да подчертава величието на гръцката култура. През 1875 г. пише: „Гърците са единственият гениален народ в световната история.
към текста >>
Неговият светоглед има един от своите извори в гръцката антич
нос
т.
Ти, себепознавачо, ти, себепознавачо! “* (Съчинения, Том VIII, стр. 369) Тази несигурност в себе си при Ницше се изразява също и във факта, че в края на кариерата си той тълкува своето цялостно развитие по нов начин.
Неговият светоглед има един от своите извори в гръцката античност.
Навсякъде в книгите му може да се открие какво огромно влияние оказват древните гърци върху него. Той не се уморява постоянно да подчертава величието на гръцката култура. През 1875 г. пише: „Гърците са единственият гениален народ в световната история. Като учещи те са това, разбират го много добре и знаят не просто да украсяват и кичат това, което са взаимствали, както правят римляните.
към текста >>
Как ярко се открояват римляните със своята суха сериоз
нос
т от гениалните гърци!
Той не се уморява постоянно да подчертава величието на гръцката култура. През 1875 г. пише: „Гърците са единственият гениален народ в световната история. Като учещи те са това, разбират го много добре и знаят не просто да украсяват и кичат това, което са взаимствали, както правят римляните. Геният подчинява всички полударовити: така персите са пращали пратеници до гръцкия оракул.
Как ярко се открояват римляните със своята суха сериозност от гениалните гърци!
“ (Съчинения, Том X, стр. 352) И какви хубави думи е намерил през 1873 г. за сериозните гръцки философи: „Всеки народ се засрамва, когато се посочва едно тъй чудно идеализирано философско общество като това на старогръцките майстори Талес, Анакси-мандър, Хераклит, Парменид, Анаксагор, Емпедокъл, Демокрит и Сократ. Всички тези майстори са издялани от един камък. Между тяхното мислене и техния характер властва силна необходимост... Така те изграждат това, което Шопенхауер в противоположност на учената република нарича гениална република.
към текста >>
Между тяхното мислене и техния характер властва силна необходимост... Така те изграждат това, което Шопенхауер в противополож
нос
т на учената република нарича гениална република.
Как ярко се открояват римляните със своята суха сериозност от гениалните гърци! “ (Съчинения, Том X, стр. 352) И какви хубави думи е намерил през 1873 г. за сериозните гръцки философи: „Всеки народ се засрамва, когато се посочва едно тъй чудно идеализирано философско общество като това на старогръцките майстори Талес, Анакси-мандър, Хераклит, Парменид, Анаксагор, Емпедокъл, Демокрит и Сократ. Всички тези майстори са издялани от един камък.
Между тяхното мислене и техния характер властва силна необходимост... Така те изграждат това, което Шопенхауер в противоположност на учената република нарича гениална република.
Един великан вика към другия през празните интервали на времето и необезпокоявани от пакостливи, шумни джуджета, които пълзят под тях, те продължават своите висши духовни разговори... Подобно на първото преживяване на философията на гръцка почва, санкцията на седемте мъдреци е една ясна и незабравима линия в картината на елинизма. Други народи имат светци, гърците имат мъдреци... Мнението на онези философи за живота и битието изразява много повече, отколкото едно съвременно мнение, защото те имат пред себе си живота в пълната му завършеност и защото при тях чувството на мислителя не се обърква, както при нас, в противоречието на желанието за свобода, красота, величие на живота и на страстта към истина, която пита: каква стойност изобщо има животът? “ (Съчинения, Том X, стр. 7) За Ницше този гръцки мъдрец винаги е представлявал един идеал. Винаги се е стремял с едната страна на същността си да стане като него; с другата обаче той го е отричал.
към текста >>
Други народи имат светци, гърците имат мъдреци... Мнението на онези философи за живота и битието изразява много повече, отколкото едно съвременно мнение, защото те имат пред себе си живота в пълната му завърше
нос
т и защото при тях чувството на мислителя не се обърква, както при нас, в противоречието на желанието за свобода, красота, величие на живота и на страстта към истина, която пита: каква стой
нос
т изобщо има животът?
352) И какви хубави думи е намерил през 1873 г. за сериозните гръцки философи: „Всеки народ се засрамва, когато се посочва едно тъй чудно идеализирано философско общество като това на старогръцките майстори Талес, Анакси-мандър, Хераклит, Парменид, Анаксагор, Емпедокъл, Демокрит и Сократ. Всички тези майстори са издялани от един камък. Между тяхното мислене и техния характер властва силна необходимост... Така те изграждат това, което Шопенхауер в противоположност на учената република нарича гениална република. Един великан вика към другия през празните интервали на времето и необезпокоявани от пакостливи, шумни джуджета, които пълзят под тях, те продължават своите висши духовни разговори... Подобно на първото преживяване на философията на гръцка почва, санкцията на седемте мъдреци е една ясна и незабравима линия в картината на елинизма.
Други народи имат светци, гърците имат мъдреци... Мнението на онези философи за живота и битието изразява много повече, отколкото едно съвременно мнение, защото те имат пред себе си живота в пълната му завършеност и защото при тях чувството на мислителя не се обърква, както при нас, в противоречието на желанието за свобода, красота, величие на живота и на страстта към истина, която пита: каква стойност изобщо има животът?
“ (Съчинения, Том X, стр. 7) За Ницше този гръцки мъдрец винаги е представлявал един идеал. Винаги се е стремял с едната страна на същността си да стане като него; с другата обаче той го е отричал. В „Залезът на кумирите“ (1888) (Съчинения, Том VIII, стр. 167) четем описанието на това, което той дължи на римляните: „На гърците не дължа никакви силни сродни впечатления и да го кажа направо, те не могат да бъдат за нас това, което са римляните.
към текста >>
Винаги се е стремял с едната страна на същ
нос
тта си да стане като него; с другата обаче той го е отричал.
Между тяхното мислене и техния характер властва силна необходимост... Така те изграждат това, което Шопенхауер в противоположност на учената република нарича гениална република. Един великан вика към другия през празните интервали на времето и необезпокоявани от пакостливи, шумни джуджета, които пълзят под тях, те продължават своите висши духовни разговори... Подобно на първото преживяване на философията на гръцка почва, санкцията на седемте мъдреци е една ясна и незабравима линия в картината на елинизма. Други народи имат светци, гърците имат мъдреци... Мнението на онези философи за живота и битието изразява много повече, отколкото едно съвременно мнение, защото те имат пред себе си живота в пълната му завършеност и защото при тях чувството на мислителя не се обърква, както при нас, в противоречието на желанието за свобода, красота, величие на живота и на страстта към истина, която пита: каква стойност изобщо има животът? “ (Съчинения, Том X, стр. 7) За Ницше този гръцки мъдрец винаги е представлявал един идеал.
Винаги се е стремял с едната страна на същността си да стане като него; с другата обаче той го е отричал.
В „Залезът на кумирите“ (1888) (Съчинения, Том VIII, стр. 167) четем описанието на това, което той дължи на римляните: „На гърците не дължа никакви силни сродни впечатления и да го кажа направо, те не могат да бъдат за нас това, което са римляните. Човек не учи от гърците. Тяхната природа е твърде чужда, те са също така твърде променливи, за да действат императивно и „класически“. Кой би учил писане при един грък?
към текста >>
Великолепната гъвкава телес
нос
т, дръзкият реализъм и безнравстве
нос
тта, присъща на елините, са били необходимост, не нещо естествено.
167) четем описанието на това, което той дължи на римляните: „На гърците не дължа никакви силни сродни впечатления и да го кажа направо, те не могат да бъдат за нас това, което са римляните. Човек не учи от гърците. Тяхната природа е твърде чужда, те са също така твърде променливи, за да действат императивно и „класически“. Кой би учил писане при един грък? Кой би учил това без римляните?...
Великолепната гъвкава телесност, дръзкият реализъм и безнравствеността, присъща на елините, са били необходимост, не нещо естествено.
Това е дошло по-късно, не е било от самото начало там. И с празници и изкуства човек не е искал нищо друго освен да се почувства добре, да покаже, че е добре. Това са средства човек да се самовъзвеличае, при определени обстоятелствата да създаде страх от себе си... Да съдим гърците по немски маниер според техните философи е като да се използват еснафските сократови школи за обясняване на това, което е в основата си елинско... Философите са декадентите на елинизма...“ Може да се добие пълна яснота за някои Ницшеви изложения, когато фактът, че философските му мисли се основават на себенаблюдение, се свърже с идеята, че тази личност не е хармонична, а раздвоена. Тази раздвоеност той внася в своето обяснение на света. Той има предвид себе си, когато казва: „Трябва ли ние, артистите, да признаем, че в нас е налице едно фатално различие, че нашият вкус, а от друга страна, и нашата творческа сила стоят сами по един чуден начин, остават да стоят сами и имат собствен растеж - искам да кажа, напълно различна степен на старост, на младост, зрялост, крехкост, гнилост?
към текста >>
Това са средства човек да се самовъзвеличае, при определени обстоятелствата да създаде страх от себе си... Да съдим гърците по немски маниер според техните философи е като да се използват еснафските сократови школи за обясняване на това, което е в основата си елинско... Философите са декадентите на елинизма...“ Може да се добие пълна яснота за някои Ницшеви изложения, когато фактът, че философските му мисли се основават на себенаблюдение, се свърже с идеята, че тази лич
нос
т не е хармонична, а раздвоена.
Кой би учил писане при един грък? Кой би учил това без римляните?... Великолепната гъвкава телесност, дръзкият реализъм и безнравствеността, присъща на елините, са били необходимост, не нещо естествено. Това е дошло по-късно, не е било от самото начало там. И с празници и изкуства човек не е искал нищо друго освен да се почувства добре, да покаже, че е добре.
Това са средства човек да се самовъзвеличае, при определени обстоятелствата да създаде страх от себе си... Да съдим гърците по немски маниер според техните философи е като да се използват еснафските сократови школи за обясняване на това, което е в основата си елинско... Философите са декадентите на елинизма...“ Може да се добие пълна яснота за някои Ницшеви изложения, когато фактът, че философските му мисли се основават на себенаблюдение, се свърже с идеята, че тази личност не е хармонична, а раздвоена.
Тази раздвоеност той внася в своето обяснение на света. Той има предвид себе си, когато казва: „Трябва ли ние, артистите, да признаем, че в нас е налице едно фатално различие, че нашият вкус, а от друга страна, и нашата творческа сила стоят сами по един чуден начин, остават да стоят сами и имат собствен растеж - искам да кажа, напълно различна степен на старост, на младост, зрялост, крехкост, гнилост? Така че например един музикант през живота си може да създава неща, които противоречат на това, което изнеженият слух и изнеженото сърце на неговите слушатели ценят и предпочитат, но той няма нужда да узнава за това противоречие! “ (Съчинения, Том V, стр. 323) Това е обяснение на артистичната природа, оформено според същността на Ницше.
към текста >>
Тази раздвое
нос
т той внася в своето обяснение на света.
Кой би учил това без римляните?... Великолепната гъвкава телесност, дръзкият реализъм и безнравствеността, присъща на елините, са били необходимост, не нещо естествено. Това е дошло по-късно, не е било от самото начало там. И с празници и изкуства човек не е искал нищо друго освен да се почувства добре, да покаже, че е добре. Това са средства човек да се самовъзвеличае, при определени обстоятелствата да създаде страх от себе си... Да съдим гърците по немски маниер според техните философи е като да се използват еснафските сократови школи за обясняване на това, което е в основата си елинско... Философите са декадентите на елинизма...“ Може да се добие пълна яснота за някои Ницшеви изложения, когато фактът, че философските му мисли се основават на себенаблюдение, се свърже с идеята, че тази личност не е хармонична, а раздвоена.
Тази раздвоеност той внася в своето обяснение на света.
Той има предвид себе си, когато казва: „Трябва ли ние, артистите, да признаем, че в нас е налице едно фатално различие, че нашият вкус, а от друга страна, и нашата творческа сила стоят сами по един чуден начин, остават да стоят сами и имат собствен растеж - искам да кажа, напълно различна степен на старост, на младост, зрялост, крехкост, гнилост? Така че например един музикант през живота си може да създава неща, които противоречат на това, което изнеженият слух и изнеженото сърце на неговите слушатели ценят и предпочитат, но той няма нужда да узнава за това противоречие! “ (Съчинения, Том V, стр. 323) Това е обяснение на артистичната природа, оформено според същността на Ницше. При него откриваме нещо сходно, когато четем всички негови произведения.
към текста >>
323) Това е обяснение на артистичната природа, оформено според същ
нос
тта на Ницше.
Това са средства човек да се самовъзвеличае, при определени обстоятелствата да създаде страх от себе си... Да съдим гърците по немски маниер според техните философи е като да се използват еснафските сократови школи за обясняване на това, което е в основата си елинско... Философите са декадентите на елинизма...“ Може да се добие пълна яснота за някои Ницшеви изложения, когато фактът, че философските му мисли се основават на себенаблюдение, се свърже с идеята, че тази личност не е хармонична, а раздвоена. Тази раздвоеност той внася в своето обяснение на света. Той има предвид себе си, когато казва: „Трябва ли ние, артистите, да признаем, че в нас е налице едно фатално различие, че нашият вкус, а от друга страна, и нашата творческа сила стоят сами по един чуден начин, остават да стоят сами и имат собствен растеж - искам да кажа, напълно различна степен на старост, на младост, зрялост, крехкост, гнилост? Така че например един музикант през живота си може да създава неща, които противоречат на това, което изнеженият слух и изнеженото сърце на неговите слушатели ценят и предпочитат, но той няма нужда да узнава за това противоречие! “ (Съчинения, Том V, стр.
323) Това е обяснение на артистичната природа, оформено според същността на Ницше.
При него откриваме нещо сходно, когато четем всички негови произведения. Няма съмнение, че в някои случаи човек отива твърде далеч, когато свързва явления от душевния живот с патологични понятия. При личност като Ницше мирогледът намира пълно обяснение само чрез такава връзка. Колкото полезно може да е в някои отношения да се придържаме към изречението на Дилтай („Поетично въображение и лудост“, Лайпциг, 1886 г.): „Геният не е патологично явление, той е здравият и завършен човек“, толкова погрешно би било да отхвърляме догматично всяко такова разглеждане, каквото беше направено тук за Ницше. -----------------------------
към текста >>
При лич
нос
т като Ницше мирогледът намира пълно обяснение само чрез такава връзка.
Така че например един музикант през живота си може да създава неща, които противоречат на това, което изнеженият слух и изнеженото сърце на неговите слушатели ценят и предпочитат, но той няма нужда да узнава за това противоречие! “ (Съчинения, Том V, стр. 323) Това е обяснение на артистичната природа, оформено според същността на Ницше. При него откриваме нещо сходно, когато четем всички негови произведения. Няма съмнение, че в някои случаи човек отива твърде далеч, когато свързва явления от душевния живот с патологични понятия.
При личност като Ницше мирогледът намира пълно обяснение само чрез такава връзка.
Колкото полезно може да е в някои отношения да се придържаме към изречението на Дилтай („Поетично въображение и лудост“, Лайпциг, 1886 г.): „Геният не е патологично явление, той е здравият и завършен човек“, толкова погрешно би било да отхвърляме догматично всяко такова разглеждане, каквото беше направено тук за Ницше. ----------------------------- * Фридрих Ницше, „Стихотворения“, Издателско ателие Аб , 2005, преводач: Христо Маринов. - Бел. ред.
към текста >>
46.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
ЛИЧ
НОС
ТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ,
ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ,
ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ Странно е, че в наши дни, когато е налице забележителна екзалтираност по отношение на Ницше, трябва да се появи някой, който със своите чувства не по-малко от другите да е привлечен към своеобразната личност и който все пак трябва да вижда най-дълбокото противоречие, което съществува между естеството на този дух и идеите и усещанията на онези, които се представят като познавачи на неговия мироглед. Един стоящ отстрани човек трябва да си спомни контраста в отношението на съвременниците на Ницше отпреди едно десетилетие, когато се спусна нощта на безумието над този „борец срещу своето време“ и когато на 25 август 1900 г. смъртта го отне от нас. Но изглежда, че пълното противоречие е настъпило от това, което в последните дни на своята творческа дейност Ницше предрича за въздействието си върху своите съвременници.
към текста >>
Странно е, че в наши дни, когато е налице забележителна екзалтира
нос
т по отношение на Ницше, трябва да се появи някой, който със своите чувства не по-малко от другите да е привлечен към своеобразната лич
нос
т и който все пак трябва да вижда най-дълбокото противоречие, което съществува между естеството на този дух и идеите и усещанията на онези, които се представят като познавачи на неговия мироглед.
ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ
Странно е, че в наши дни, когато е налице забележителна екзалтираност по отношение на Ницше, трябва да се появи някой, който със своите чувства не по-малко от другите да е привлечен към своеобразната личност и който все пак трябва да вижда най-дълбокото противоречие, което съществува между естеството на този дух и идеите и усещанията на онези, които се представят като познавачи на неговия мироглед.
Един стоящ отстрани човек трябва да си спомни контраста в отношението на съвременниците на Ницше отпреди едно десетилетие, когато се спусна нощта на безумието над този „борец срещу своето време“ и когато на 25 август 1900 г. смъртта го отне от нас. Но изглежда, че пълното противоречие е настъпило от това, което в последните дни на своята творческа дейност Ницше предрича за въздействието си върху своите съвременници. Първата част на книгата „Антихрист“, в която той мисли да пренапише ценностите на столетието, е била завършена при неговото заболяване. Той започва с думите: „Тази книга принадлежи на малцината.
към текста >>
Но изглежда, че пълното противоречие е настъпило от това, което в последните дни на своята творческа дей
нос
т Ницше предрича за въздействието си върху своите съвременници.
ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ Странно е, че в наши дни, когато е налице забележителна екзалтираност по отношение на Ницше, трябва да се появи някой, който със своите чувства не по-малко от другите да е привлечен към своеобразната личност и който все пак трябва да вижда най-дълбокото противоречие, което съществува между естеството на този дух и идеите и усещанията на онези, които се представят като познавачи на неговия мироглед. Един стоящ отстрани човек трябва да си спомни контраста в отношението на съвременниците на Ницше отпреди едно десетилетие, когато се спусна нощта на безумието над този „борец срещу своето време“ и когато на 25 август 1900 г. смъртта го отне от нас.
Но изглежда, че пълното противоречие е настъпило от това, което в последните дни на своята творческа дейност Ницше предрича за въздействието си върху своите съвременници.
Първата част на книгата „Антихрист“, в която той мисли да пренапише ценностите на столетието, е била завършена при неговото заболяване. Той започва с думите: „Тази книга принадлежи на малцината. Може би още никой от тях не живее. Могат да бъдат онези, които разбират моя Заратустра. Как мога да бъда объркан с онези, на които днес още растат уши?
към текста >>
Първата част на книгата „Антихрист“, в която той мисли да пренапише цен
нос
тите на столетието, е била завършена при неговото заболяване.
ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ Странно е, че в наши дни, когато е налице забележителна екзалтираност по отношение на Ницше, трябва да се появи някой, който със своите чувства не по-малко от другите да е привлечен към своеобразната личност и който все пак трябва да вижда най-дълбокото противоречие, което съществува между естеството на този дух и идеите и усещанията на онези, които се представят като познавачи на неговия мироглед. Един стоящ отстрани човек трябва да си спомни контраста в отношението на съвременниците на Ницше отпреди едно десетилетие, когато се спусна нощта на безумието над този „борец срещу своето време“ и когато на 25 август 1900 г. смъртта го отне от нас. Но изглежда, че пълното противоречие е настъпило от това, което в последните дни на своята творческа дейност Ницше предрича за въздействието си върху своите съвременници.
Първата част на книгата „Антихрист“, в която той мисли да пренапише ценностите на столетието, е била завършена при неговото заболяване.
Той започва с думите: „Тази книга принадлежи на малцината. Може би още никой от тях не живее. Могат да бъдат онези, които разбират моя Заратустра. Как мога да бъда объркан с онези, на които днес още растат уши? Вдругиден само ми принадлежи.
към текста >>
Чрез наблюдението на лич
нос
тта му картината на времето можеше да се разкрива все по-ясно за тях, картината, от която духът му се издига като изображение на Бьоклин.
Той се чувства откъснат от самотата си по начин, който съответства на духа му. Той не иска да бъде оценяван. Иска да бъде „описван“, характеризиран. И скоро след тази новина последва другата, че откъснатият му от самотата дух е постигнат от ужасяващата орис на душевно умопомрачение. И докато той вече не можеше да участва, съвременниците му имаха свободно време да очертават щрихите на неговия образ.
Чрез наблюдението на личността му картината на времето можеше да се разкрива все по-ясно за тях, картината, от която духът му се издига като изображение на Бьоклин.
Идейните светове в душата му можеха да се осветят от светлината, която духовните звезди от втората половина на деветнадесети век хвърляха върху тях. Тогава се разкри с пълна яснота в какво именно той е велик. Но също се разкри защо той е трябвало да странства толкова самотен. Природата на същността му го води към висини на духовен живот. Той крачи натам като човек, който се интересува само от същественото в човешкото развитие.
към текста >>
Природата на същ
нос
тта му го води към висини на духовен живот.
И докато той вече не можеше да участва, съвременниците му имаха свободно време да очертават щрихите на неговия образ. Чрез наблюдението на личността му картината на времето можеше да се разкрива все по-ясно за тях, картината, от която духът му се издига като изображение на Бьоклин. Идейните светове в душата му можеха да се осветят от светлината, която духовните звезди от втората половина на деветнадесети век хвърляха върху тях. Тогава се разкри с пълна яснота в какво именно той е велик. Но също се разкри защо той е трябвало да странства толкова самотен.
Природата на същността му го води към висини на духовен живот.
Той крачи натам като човек, който се интересува само от същественото в човешкото развитие. Но това съществено го докосва така, както други хора са докосвани от най-интимното в душите им. Както само изцяло лични преживявания обременяват душевността на други, така непосредствено, решаващо през душата му преминават големите културни въпроси, огромните познавателни нужди на времето му. Каквото мнозина от съвременниците му преживяват само с главата, за него се превръща в лично сърдечно преживяване. Гръцката култура, възгледът на Шопенхауер, музикалната драма на Вагнер, знанията на по-новите естествени науки при него освобождават чувства, толкова лични, толкова дълбоки, колкото при други са изживяванията на една силна любовна страст.
към текста >>
Както само изцяло лични преживявания обременяват душев
нос
тта на други, така непосредствено, решаващо през душата му преминават големите културни въпроси, огромните познавателни нужди на времето му.
Тогава се разкри с пълна яснота в какво именно той е велик. Но също се разкри защо той е трябвало да странства толкова самотен. Природата на същността му го води към висини на духовен живот. Той крачи натам като човек, който се интересува само от същественото в човешкото развитие. Но това съществено го докосва така, както други хора са докосвани от най-интимното в душите им.
Както само изцяло лични преживявания обременяват душевността на други, така непосредствено, решаващо през душата му преминават големите културни въпроси, огромните познавателни нужди на времето му.
Каквото мнозина от съвременниците му преживяват само с главата, за него се превръща в лично сърдечно преживяване. Гръцката култура, възгледът на Шопенхауер, музикалната драма на Вагнер, знанията на по-новите естествени науки при него освобождават чувства, толкова лични, толкова дълбоки, колкото при други са изживяванията на една силна любовна страст. Каквото цялата епоха изживява като надежди и съмнения, като изкушения и радости от познанието, Ницше го изживява на самотна висина по свой особен начин. Той не открива нови идеи, но изстрадва идеите и им се радва по начин, който е различен от този на съвременниците му. Те са натоварени със задачата да изнамират идеи, пред него възниква трудният въпрос как да се живее с тези идеи.
към текста >>
През първия период от преподавателската си дей
нос
т в Базел той работи над книга за философите на трагичната епоха преди Сократ.
Но отношението му към гръцката култура не е просто отношение на филолог. Той не живее просто в духа на древна Елада. Той се потапя със сърцето си напълно в гръцкото мислене и чувстване. Гръцките културтрегери не остават обекти на неговите изследвания. Те му стават лични приятели.
През първия период от преподавателската си дейност в Базел той работи над книга за философите на трагичната епоха преди Сократ.
Тя бива издадена по-смъртно. Той не пише като учен за Талес, Хераклит и Парменид, а беседва с тези фигури от античността като с личности, с които е свързан сърдечно. Страстта, която той изпитва към тях, го прави чужденец в западноевропейската култура, която, според усещането му, след Сократ поема по различни пътища от тези на античните времена. Сократ става враг на Ницше, защото той притъпява великото трагично основно усещане на своите предшественици. Назидателният дух на Сократ се стреми към разбиране на действителността и иска помирение с живота чрез добродетел.
към текста >>
Той не пише като учен за Талес, Хераклит и Парменид, а беседва с тези фигури от антич
нос
тта като с лич
нос
ти, с които е свързан сърдечно.
Той се потапя със сърцето си напълно в гръцкото мислене и чувстване. Гръцките културтрегери не остават обекти на неговите изследвания. Те му стават лични приятели. През първия период от преподавателската си дейност в Базел той работи над книга за философите на трагичната епоха преди Сократ. Тя бива издадена по-смъртно.
Той не пише като учен за Талес, Хераклит и Парменид, а беседва с тези фигури от античността като с личности, с които е свързан сърдечно.
Страстта, която той изпитва към тях, го прави чужденец в западноевропейската култура, която, според усещането му, след Сократ поема по различни пътища от тези на античните времена. Сократ става враг на Ницше, защото той притъпява великото трагично основно усещане на своите предшественици. Назидателният дух на Сократ се стреми към разбиране на действителността и иска помирение с живота чрез добродетел. Нищо не може, в смисъла на Ницше, да унижи хората повече от търпеливото приемане на живота такъв, какъвто е. Животът не може да се помири със самия себе си.
към текста >>
Назидателният дух на Сократ се стреми към разбиране на действител
нос
тта и иска помирение с живота чрез добродетел.
През първия период от преподавателската си дейност в Базел той работи над книга за философите на трагичната епоха преди Сократ. Тя бива издадена по-смъртно. Той не пише като учен за Талес, Хераклит и Парменид, а беседва с тези фигури от античността като с личности, с които е свързан сърдечно. Страстта, която той изпитва към тях, го прави чужденец в западноевропейската култура, която, според усещането му, след Сократ поема по различни пътища от тези на античните времена. Сократ става враг на Ницше, защото той притъпява великото трагично основно усещане на своите предшественици.
Назидателният дух на Сократ се стреми към разбиране на действителността и иска помирение с живота чрез добродетел.
Нищо не може, в смисъла на Ницше, да унижи хората повече от търпеливото приемане на живота такъв, какъвто е. Животът не може да се помири със самия себе си. Човек може да понася живота само когато създава нещо повече от него. Гърците преди Сократ са разбирали това. Ницше вярва, че основното им усещане е изразено в думите, с които, според легендата, мъдрият Силен, спътникът на Дионис, дава отговор на въпроса какво е най-доброто за хората.
към текста >>
„Жалък род от еднодневки, деца на случай
нос
тта и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва?
Нищо не може, в смисъла на Ницше, да унижи хората повече от търпеливото приемане на живота такъв, какъвто е. Животът не може да се помири със самия себе си. Човек може да понася живота само когато създава нещо повече от него. Гърците преди Сократ са разбирали това. Ницше вярва, че основното им усещане е изразено в думите, с които, според легендата, мъдрият Силен, спътникът на Дионис, дава отговор на въпроса какво е най-доброто за хората.
„Жалък род от еднодневки, деца на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва?
Най-доброто за теб е напълно непостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. Второто най-добро нещо за теб е скоро да умреш.“ Изкуството и мъдростта на древните гърци търсят утеха за живота. Дионисиевите служители не искаха да принадлежат към тази житейска общност, а към една по-висша. Това се изразява за Ницше в тяхната култура. „С песни и танци човек се изразява като член на една по-висша общност.
към текста >>
Дионисиевите служители не искаха да принадлежат към тази житейска общ
нос
т, а към една по-висша.
Гърците преди Сократ са разбирали това. Ницше вярва, че основното им усещане е изразено в думите, с които, според легендата, мъдрият Силен, спътникът на Дионис, дава отговор на въпроса какво е най-доброто за хората. „Жалък род от еднодневки, деца на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва? Най-доброто за теб е напълно непостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. Второто най-добро нещо за теб е скоро да умреш.“ Изкуството и мъдростта на древните гърци търсят утеха за живота.
Дионисиевите служители не искаха да принадлежат към тази житейска общност, а към една по-висша.
Това се изразява за Ницше в тяхната култура. „С песни и танци човек се изразява като член на една по-висша общност. Той се е отучил да върви и да говори и е на път да полети, танцувайки в ефира.“ Човек има два пътя, които го издигат над битието. Той може в блажена омая, като в опиянение да забрави битието и да се почувства, „с песни и танци“ едно с всички души. Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието.
към текста >>
„С песни и танци човек се изразява като член на една по-висша общ
нос
т.
„Жалък род от еднодневки, деца на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва? Най-доброто за теб е напълно непостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. Второто най-добро нещо за теб е скоро да умреш.“ Изкуството и мъдростта на древните гърци търсят утеха за живота. Дионисиевите служители не искаха да принадлежат към тази житейска общност, а към една по-висша. Това се изразява за Ницше в тяхната култура.
„С песни и танци човек се изразява като член на една по-висша общност.
Той се е отучил да върви и да говори и е на път да полети, танцувайки в ефира.“ Човек има два пътя, които го издигат над битието. Той може в блажена омая, като в опиянение да забрави битието и да се почувства, „с песни и танци“ едно с всички души. Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието. Ницше характеризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение. По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека.
към текста >>
Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действител
нос
тта, като в сън, който се
нос
и леко над битието.
Дионисиевите служители не искаха да принадлежат към тази житейска общност, а към една по-висша. Това се изразява за Ницше в тяхната култура. „С песни и танци човек се изразява като член на една по-висша общност. Той се е отучил да върви и да говори и е на път да полети, танцувайки в ефира.“ Човек има два пътя, които го издигат над битието. Той може в блажена омая, като в опиянение да забрави битието и да се почувства, „с песни и танци“ едно с всички души.
Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието.
Ницше характеризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение. По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека. Нищо чудно, че с тези чувства Ницше се чувства сам в тази по-нова култура. Изглежда, че две личности са го откъсвали от тази самота. Шопенхауер с възгледа му за нищожността на битието и Рихард Вагнер го срещат на житейския му път.
към текста >>
По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стой
нос
тта на човека.
„С песни и танци човек се изразява като член на една по-висша общност. Той се е отучил да върви и да говори и е на път да полети, танцувайки в ефира.“ Човек има два пътя, които го издигат над битието. Той може в блажена омая, като в опиянение да забрави битието и да се почувства, „с песни и танци“ едно с всички души. Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието. Ницше характеризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение.
По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека.
Нищо чудно, че с тези чувства Ницше се чувства сам в тази по-нова култура. Изглежда, че две личности са го откъсвали от тази самота. Шопенхауер с възгледа му за нищожността на битието и Рихард Вагнер го срещат на житейския му път. Начинът, по който възприема двамата, разкрива ясно същността на неговия дух. Към Шопенхауер той чувства изключителна сърдечна преданост.
към текста >>
Изглежда, че две лич
нос
ти са го откъсвали от тази самота.
Той може в блажена омая, като в опиянение да забрави битието и да се почувства, „с песни и танци“ едно с всички души. Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието. Ницше характеризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение. По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека. Нищо чудно, че с тези чувства Ницше се чувства сам в тази по-нова култура.
Изглежда, че две личности са го откъсвали от тази самота.
Шопенхауер с възгледа му за нищожността на битието и Рихард Вагнер го срещат на житейския му път. Начинът, по който възприема двамата, разкрива ясно същността на неговия дух. Към Шопенхауер той чувства изключителна сърдечна преданост. И въпреки това учението му остава за него без значение. Мъдрецът от Франкфурт има безбройни привърженици, които са приемали религиозно всичко, което е казвал.
към текста >>
Шопенхауер с възгледа му за нищож
нос
тта на битието и Рихард Вагнер го срещат на житейския му път.
Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието. Ницше характеризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение. По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека. Нищо чудно, че с тези чувства Ницше се чувства сам в тази по-нова култура. Изглежда, че две личности са го откъсвали от тази самота.
Шопенхауер с възгледа му за нищожността на битието и Рихард Вагнер го срещат на житейския му път.
Начинът, по който възприема двамата, разкрива ясно същността на неговия дух. Към Шопенхауер той чувства изключителна сърдечна преданост. И въпреки това учението му остава за него без значение. Мъдрецът от Франкфурт има безбройни привърженици, които са приемали религиозно всичко, което е казвал. Към тези вярващи Ницше никога не се е числял.
към текста >>
Начинът, по който възприема двамата, разкрива ясно същ
нос
тта на неговия дух.
Ницше характеризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение. По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека. Нищо чудно, че с тези чувства Ницше се чувства сам в тази по-нова култура. Изглежда, че две личности са го откъсвали от тази самота. Шопенхауер с възгледа му за нищожността на битието и Рихард Вагнер го срещат на житейския му път.
Начинът, по който възприема двамата, разкрива ясно същността на неговия дух.
Към Шопенхауер той чувства изключителна сърдечна преданост. И въпреки това учението му остава за него без значение. Мъдрецът от Франкфурт има безбройни привърженици, които са приемали религиозно всичко, което е казвал. Към тези вярващи Ницше никога не се е числял. В същото време, когато дава на света своя химн „Шопенхауер като възпитател“, той описва тежките си съмнения към възгледите на философа.
към текста >>
Към Шопенхауер той чувства изключителна сърдечна преда
нос
т.
По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека. Нищо чудно, че с тези чувства Ницше се чувства сам в тази по-нова култура. Изглежда, че две личности са го откъсвали от тази самота. Шопенхауер с възгледа му за нищожността на битието и Рихард Вагнер го срещат на житейския му път. Начинът, по който възприема двамата, разкрива ясно същността на неговия дух.
Към Шопенхауер той чувства изключителна сърдечна преданост.
И въпреки това учението му остава за него без значение. Мъдрецът от Франкфурт има безбройни привърженици, които са приемали религиозно всичко, което е казвал. Към тези вярващи Ницше никога не се е числял. В същото време, когато дава на света своя химн „Шопенхауер като възпитател“, той описва тежките си съмнения към възгледите на философа. Той не го вижда като учител, обича го като баща.
към текста >>
Той не иска в мислите си да бъде в съгласие с една лич
нос
т, иска да живее в приятелство с нея.
В същото време, когато дава на света своя химн „Шопенхауер като възпитател“, той описва тежките си съмнения към възгледите на философа. Той не го вижда като учител, обича го като баща. Чувства героичното в мислите му, дори когато не е съгласен с тях. Отношението му към Шопенхауер е толкова интимно, че му е било необходимо да изповяда вярата си в него. Той обича своя „възпитател“ така, че му приписва своите собствени мисли, за да може да ги обожава при него.
Той не иска в мислите си да бъде в съгласие с една личност, иска да живее в приятелство с нея.
Тази воля го притегля също към Рихард Вагнер. Но какви са тези фигури на предсократовата гръцка култура, с които той иска да живее в приятелство? Това са само сенки от далечно минало. А Ницше се стреми към живот, към непосредственото приятелство на трагични хора. Мъртва и аб-страктна остава за него гръцката култура, въпреки целия живот, който фантазията му се опитва да й вдъхне.
към текста >>
Едно осъществяване е за него Рихард Вагнер, в чиято лич
нос
т, в чието изкуство, в чийто мироглед той вярва, че античният гръцки свят се пробужда отново.
Но какви са тези фигури на предсократовата гръцка култура, с които той иска да живее в приятелство? Това са само сенки от далечно минало. А Ницше се стреми към живот, към непосредственото приятелство на трагични хора. Мъртва и аб-страктна остава за него гръцката култура, въпреки целия живот, който фантазията му се опитва да й вдъхне. Гръцките духовни герои остават за него един копнеж.
Едно осъществяване е за него Рихард Вагнер, в чиято личност, в чието изкуство, в чийто мироглед той вярва, че античният гръцки свят се пробужда отново.
Ницше изживява най-щастливите си дни, когато от Базел отива да гостува на Вагнеровата съпружеска двойка в техния имот в Трибшен. Това, което филологът търси в душата си, да вдъхне гръцки въздух, той вярва, че ще го намери в действителност тук. Той може да открие едно лично отношение към свят, който досега е търсил в представата. Може да изживее интимно това, което иначе може да си представи само в мисли. Като своя родина чувства Трибшенската идилия.
към текста >>
Това, което филологът търси в душата си, да вдъхне гръцки въздух, той вярва, че ще го намери в действител
нос
т тук.
А Ницше се стреми към живот, към непосредственото приятелство на трагични хора. Мъртва и аб-страктна остава за него гръцката култура, въпреки целия живот, който фантазията му се опитва да й вдъхне. Гръцките духовни герои остават за него един копнеж. Едно осъществяване е за него Рихард Вагнер, в чиято личност, в чието изкуство, в чийто мироглед той вярва, че античният гръцки свят се пробужда отново. Ницше изживява най-щастливите си дни, когато от Базел отива да гостува на Вагнеровата съпружеска двойка в техния имот в Трибшен.
Това, което филологът търси в душата си, да вдъхне гръцки въздух, той вярва, че ще го намери в действителност тук.
Той може да открие едно лично отношение към свят, който досега е търсил в представата. Може да изживее интимно това, което иначе може да си представи само в мисли. Като своя родина чувства Трибшенската идилия. Колко показателни са думите, с които описва чувството си във връзка с Вагнер. „Един плодотворен, богат, разтърсващ живот, напълно различен, нечут от посредствените простосмъртни!
към текста >>
Ницше вярва, че вижда в лич
нос
тта на Рихард Вагнер по-висшите светове, които биха могли да направят живота за него толкова по
нос
им, колкото си го представя в смисъла на старогръцкия мироглед.
Може да изживее интимно това, което иначе може да си представи само в мисли. Като своя родина чувства Трибшенската идилия. Колко показателни са думите, с които описва чувството си във връзка с Вагнер. „Един плодотворен, богат, разтърсващ живот, напълно различен, нечут от посредствените простосмъртни! Затова е там, здраво вкоренен в собствената си сила, с поглед над всичко ефимерно, извън времето в най-хубавия смисъл.“
Ницше вярва, че вижда в личността на Рихард Вагнер по-висшите светове, които биха могли да направят живота за него толкова поносим, колкото си го представя в смисъла на старогръцкия мироглед.
По този начин не извършва ли именно в своя смисъл най-голямата грешка? Той търси в живота това, което според неговите допускания животът не може никога да предложи. Иска да се извиси над живота, но се хвърля с всички сили в живота, който живее Вагнер. Ето защо е разбираемо, че неговото най-голямо преживяване трябва да бъде и неговото най-горчиво разочарование. За да може да намери във Вагнер това, което търси, той трябва първо да издигне истинската личност на Вагнер до идеален образ.
към текста >>
За да може да намери във Вагнер това, което търси, той трябва първо да издигне истинската лич
нос
т на Вагнер до идеален образ.
Ницше вярва, че вижда в личността на Рихард Вагнер по-висшите светове, които биха могли да направят живота за него толкова поносим, колкото си го представя в смисъла на старогръцкия мироглед. По този начин не извършва ли именно в своя смисъл най-голямата грешка? Той търси в живота това, което според неговите допускания животът не може никога да предложи. Иска да се извиси над живота, но се хвърля с всички сили в живота, който живее Вагнер. Ето защо е разбираемо, че неговото най-голямо преживяване трябва да бъде и неговото най-горчиво разочарование.
За да може да намери във Вагнер това, което търси, той трябва първо да издигне истинската личност на Вагнер до идеален образ.
Ницше прави от него това, което Вагнер никога не е могъл да бъде. Не вижда и не обожава истинския Вагнер. А в този идеален образ неговият аз се претопява напълно. И когато Вагнер постига това, към което се стреми, когато той осъществява целта си, Ницше започва да чувства дисхармонията между своя и реалния Вагнер. И тогава той се отрича от Вагнер.
към текста >>
То е трябвало да се освободи от действител
нос
тта като един по-висш свят.
И когато Вагнер постига това, към което се стреми, когато той осъществява целта си, Ницше започва да чувства дисхармонията между своя и реалния Вагнер. И тогава той се отрича от Вагнер. Психологически правилно обаче може да тълкува отстъпничество му само този, който казва: Ницше не се е отрекъл от истинския Вагнер, защото никога не е бил негов последовател; той просто е осъзнал своето разочарование. Това, което е търсил във Вагнер, никога не го е открил в него. То няма нищо общо с Вагнер.
То е трябвало да се освободи от действителността като един по-висш свят.
По-късно Ницше характеризира необходимостта от своето привидно отричане от Вагнер. Той казва: „Това, което съм чул в младежките си години в музиката на Вагнер, няма абсолютно нищо общо с Вагнер; когато съм описвал дионисиевата музика, съм описвал това, което аз съм чул; инстинктивно е трябвало да преведа и преобразя всичко в новия дух, който нося в себе си. Доказателство за това, толкова силно, колкото едно доказателство може да бъде, е моята творба „Вагнер в Байройт“. На всички психологически решаващи места въпросът е само за самия мен. Може да се постави моето име или думата „Заратустра“ там, където в текста се среща думата Вагнер.
към текста >>
Той казва: „Това, което съм чул в младежките си години в музиката на Вагнер, няма абсолютно нищо общо с Вагнер; когато съм описвал дионисиевата музика, съм описвал това, което аз съм чул; инстинктивно е трябвало да преведа и преобразя всичко в новия дух, който
нос
я в себе си.
Психологически правилно обаче може да тълкува отстъпничество му само този, който казва: Ницше не се е отрекъл от истинския Вагнер, защото никога не е бил негов последовател; той просто е осъзнал своето разочарование. Това, което е търсил във Вагнер, никога не го е открил в него. То няма нищо общо с Вагнер. То е трябвало да се освободи от действителността като един по-висш свят. По-късно Ницше характеризира необходимостта от своето привидно отричане от Вагнер.
Той казва: „Това, което съм чул в младежките си години в музиката на Вагнер, няма абсолютно нищо общо с Вагнер; когато съм описвал дионисиевата музика, съм описвал това, което аз съм чул; инстинктивно е трябвало да преведа и преобразя всичко в новия дух, който нося в себе си.
Доказателство за това, толкова силно, колкото едно доказателство може да бъде, е моята творба „Вагнер в Байройт“. На всички психологически решаващи места въпросът е само за самия мен. Може да се постави моето име или думата „Заратустра“ там, където в текста се среща думата Вагнер. Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реалността на Вагнер. Самият Вагнер имаше идея за това, затова той не се разпозна в тази книга.“ В „Заратустра“ Ницше скицира света, който търси напразно при Вагнер, свободен от действителността.
към текста >>
Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реал
нос
тта на Вагнер.
По-късно Ницше характеризира необходимостта от своето привидно отричане от Вагнер. Той казва: „Това, което съм чул в младежките си години в музиката на Вагнер, няма абсолютно нищо общо с Вагнер; когато съм описвал дионисиевата музика, съм описвал това, което аз съм чул; инстинктивно е трябвало да преведа и преобразя всичко в новия дух, който нося в себе си. Доказателство за това, толкова силно, колкото едно доказателство може да бъде, е моята творба „Вагнер в Байройт“. На всички психологически решаващи места въпросът е само за самия мен. Може да се постави моето име или думата „Заратустра“ там, където в текста се среща думата Вагнер.
Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реалността на Вагнер.
Самият Вагнер имаше идея за това, затова той не се разпозна в тази книга.“ В „Заратустра“ Ницше скицира света, който търси напразно при Вагнер, свободен от действителността. Неговият „идеал на Заратустра“ има по-друго отношение към действителността от това на по-ранните му идеали. От непосредственото му отвръщане от битието той има лоши преживявания. Представата, че е трябвало да извърши неправда спрямо съществуването и че то поради това така фатално му е отмъстило, все повече и повече го завладява. Разочарованието, което неговият идеализъм му е причинил, го тласка в едно враждебно настроение срещу всеки идеализъм.
към текста >>
Самият Вагнер имаше идея за това, затова той не се разпозна в тази книга.“ В „Заратустра“ Ницше скицира света, който търси напразно при Вагнер, свободен от действител
нос
тта.
Той казва: „Това, което съм чул в младежките си години в музиката на Вагнер, няма абсолютно нищо общо с Вагнер; когато съм описвал дионисиевата музика, съм описвал това, което аз съм чул; инстинктивно е трябвало да преведа и преобразя всичко в новия дух, който нося в себе си. Доказателство за това, толкова силно, колкото едно доказателство може да бъде, е моята творба „Вагнер в Байройт“. На всички психологически решаващи места въпросът е само за самия мен. Може да се постави моето име или думата „Заратустра“ там, където в текста се среща думата Вагнер. Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реалността на Вагнер.
Самият Вагнер имаше идея за това, затова той не се разпозна в тази книга.“ В „Заратустра“ Ницше скицира света, който търси напразно при Вагнер, свободен от действителността.
Неговият „идеал на Заратустра“ има по-друго отношение към действителността от това на по-ранните му идеали. От непосредственото му отвръщане от битието той има лоши преживявания. Представата, че е трябвало да извърши неправда спрямо съществуването и че то поради това така фатално му е отмъстило, все повече и повече го завладява. Разочарованието, което неговият идеализъм му е причинил, го тласка в едно враждебно настроение срещу всеки идеализъм. Творбите му по времето на отстъпничеството му от Вагнер стават обвинения срещу идеалите.
към текста >>
Неговият „идеал на Заратустра“ има по-друго отношение към действител
нос
тта от това на по-ранните му идеали.
Доказателство за това, толкова силно, колкото едно доказателство може да бъде, е моята творба „Вагнер в Байройт“. На всички психологически решаващи места въпросът е само за самия мен. Може да се постави моето име или думата „Заратустра“ там, където в текста се среща думата Вагнер. Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реалността на Вагнер. Самият Вагнер имаше идея за това, затова той не се разпозна в тази книга.“ В „Заратустра“ Ницше скицира света, който търси напразно при Вагнер, свободен от действителността.
Неговият „идеал на Заратустра“ има по-друго отношение към действителността от това на по-ранните му идеали.
От непосредственото му отвръщане от битието той има лоши преживявания. Представата, че е трябвало да извърши неправда спрямо съществуването и че то поради това така фатално му е отмъстило, все повече и повече го завладява. Разочарованието, което неговият идеализъм му е причинил, го тласка в едно враждебно настроение срещу всеки идеализъм. Творбите му по времето на отстъпничеството му от Вагнер стават обвинения срещу идеалите. „Заблуда след заблуда се поставят върху лед, идеалът не се опровергава, той замръзва.“ Така се изказва през 1888 г.
към текста >>
По-късно Ницше търси убежище в действител
нос
тта.
Разочарованието, което неговият идеализъм му е причинил, го тласка в едно враждебно настроение срещу всеки идеализъм. Творбите му по времето на отстъпничеството му от Вагнер стават обвинения срещу идеалите. „Заблуда след заблуда се поставят върху лед, идеалът не се опровергава, той замръзва.“ Така се изказва през 1888 г. за целта на появилата се през 1878 г. книга ,Човешко, твърде човешко“.
По-късно Ницше търси убежище в действителността.
Потапя се в по-новата естествена наука, за да открие в нея истинска предводителка в реалността. Всички отвъдни светове, които отклоняват човека от тази действителност, за него стават противни и далечни светове, измислени от фантазията на слаби хора, които нямат достатъчно сила да открият удовлетворение в непосредственото съществуване. Естествената наука поставя човека на края на едно чисто природно развитие. Всичко, което е под него, е получило по-висш смисъл чрез факта, че е създало човека от себе си. Човекът не трябва да отрича този свой смисъл и да иска да направи от себе си отражение на някакво отвъдно.
към текста >>
Потапя се в по-новата естествена наука, за да открие в нея истинска предводителка в реал
нос
тта.
Творбите му по времето на отстъпничеството му от Вагнер стават обвинения срещу идеалите. „Заблуда след заблуда се поставят върху лед, идеалът не се опровергава, той замръзва.“ Така се изказва през 1888 г. за целта на появилата се през 1878 г. книга ,Човешко, твърде човешко“. По-късно Ницше търси убежище в действителността.
Потапя се в по-новата естествена наука, за да открие в нея истинска предводителка в реалността.
Всички отвъдни светове, които отклоняват човека от тази действителност, за него стават противни и далечни светове, измислени от фантазията на слаби хора, които нямат достатъчно сила да открият удовлетворение в непосредственото съществуване. Естествената наука поставя човека на края на едно чисто природно развитие. Всичко, което е под него, е получило по-висш смисъл чрез факта, че е създало човека от себе си. Човекът не трябва да отрича този свой смисъл и да иска да направи от себе си отражение на някакво отвъдно. Трябва да разбере, че той не е смисълът на някаква надземна сила, а е „смисълът на земята“.
към текста >>
Всички отвъдни светове, които отклоняват човека от тази действител
нос
т, за него стават противни и далечни светове, измислени от фантазията на слаби хора, които нямат достатъчно сила да открият удовлетворение в непосредственото съществуване.
„Заблуда след заблуда се поставят върху лед, идеалът не се опровергава, той замръзва.“ Така се изказва през 1888 г. за целта на появилата се през 1878 г. книга ,Човешко, твърде човешко“. По-късно Ницше търси убежище в действителността. Потапя се в по-новата естествена наука, за да открие в нея истинска предводителка в реалността.
Всички отвъдни светове, които отклоняват човека от тази действителност, за него стават противни и далечни светове, измислени от фантазията на слаби хора, които нямат достатъчно сила да открият удовлетворение в непосредственото съществуване.
Естествената наука поставя човека на края на едно чисто природно развитие. Всичко, което е под него, е получило по-висш смисъл чрез факта, че е създало човека от себе си. Човекът не трябва да отрича този свой смисъл и да иска да направи от себе си отражение на някакво отвъдно. Трябва да разбере, че той не е смисълът на някаква надземна сила, а е „смисълът на земята“. Каквото иска да постигне повече от това, което е тук, той трябва да го постига без враждебност към съществуващото.
към текста >>
Каквото иска да постигне повече от това, което е тук, той трябва да го постига без враждеб
нос
т към съществуващото.
Всички отвъдни светове, които отклоняват човека от тази действителност, за него стават противни и далечни светове, измислени от фантазията на слаби хора, които нямат достатъчно сила да открият удовлетворение в непосредственото съществуване. Естествената наука поставя човека на края на едно чисто природно развитие. Всичко, което е под него, е получило по-висш смисъл чрез факта, че е създало човека от себе си. Човекът не трябва да отрича този свой смисъл и да иска да направи от себе си отражение на някакво отвъдно. Трябва да разбере, че той не е смисълът на някаква надземна сила, а е „смисълът на земята“.
Каквото иска да постигне повече от това, което е тук, той трябва да го постига без враждебност към съществуващото.
В действителността Ницше търси зародиша на по-висшето, което трябва да направи действителността поносима. Човек не трябва да се стреми към някакво божествено същество; от своята действителност той трябва да роди един по-висш начин на съществуване. Тази действителност се разширява над себе си. Човечеството има възможност да се развие до свръхчовечество. Еволюцията е била винаги налице.
към текста >>
В действител
нос
тта Ницше търси зародиша на по-висшето, което трябва да направи действител
нос
тта по
нос
има.
Естествената наука поставя човека на края на едно чисто природно развитие. Всичко, което е под него, е получило по-висш смисъл чрез факта, че е създало човека от себе си. Човекът не трябва да отрича този свой смисъл и да иска да направи от себе си отражение на някакво отвъдно. Трябва да разбере, че той не е смисълът на някаква надземна сила, а е „смисълът на земята“. Каквото иска да постигне повече от това, което е тук, той трябва да го постига без враждебност към съществуващото.
В действителността Ницше търси зародиша на по-висшето, което трябва да направи действителността поносима.
Човек не трябва да се стреми към някакво божествено същество; от своята действителност той трябва да роди един по-висш начин на съществуване. Тази действителност се разширява над себе си. Човечеството има възможност да се развие до свръхчовечество. Еволюцията е била винаги налице. Човекът също трябва да работи за еволюцията.
към текста >>
Човек не трябва да се стреми към някакво божествено същество; от своята действител
нос
т той трябва да роди един по-висш начин на съществуване.
Всичко, което е под него, е получило по-висш смисъл чрез факта, че е създало човека от себе си. Човекът не трябва да отрича този свой смисъл и да иска да направи от себе си отражение на някакво отвъдно. Трябва да разбере, че той не е смисълът на някаква надземна сила, а е „смисълът на земята“. Каквото иска да постигне повече от това, което е тук, той трябва да го постига без враждебност към съществуващото. В действителността Ницше търси зародиша на по-висшето, което трябва да направи действителността поносима.
Човек не трябва да се стреми към някакво божествено същество; от своята действителност той трябва да роди един по-висш начин на съществуване.
Тази действителност се разширява над себе си. Човечеството има възможност да се развие до свръхчовечество. Еволюцията е била винаги налице. Човекът също трябва да работи за еволюцията. Законите на еволюцията са по-велики, по-всеобхватни от всичко, което вече е проявено.
към текста >>
Тази действител
нос
т се разширява над себе си.
Човекът не трябва да отрича този свой смисъл и да иска да направи от себе си отражение на някакво отвъдно. Трябва да разбере, че той не е смисълът на някаква надземна сила, а е „смисълът на земята“. Каквото иска да постигне повече от това, което е тук, той трябва да го постига без враждебност към съществуващото. В действителността Ницше търси зародиша на по-висшето, което трябва да направи действителността поносима. Човек не трябва да се стреми към някакво божествено същество; от своята действителност той трябва да роди един по-висш начин на съществуване.
Тази действителност се разширява над себе си.
Човечеството има възможност да се развие до свръхчовечество. Еволюцията е била винаги налице. Човекът също трябва да работи за еволюцията. Законите на еволюцията са по-велики, по-всеобхватни от всичко, което вече е проявено. Не трябва да се гледа само това, което е налично, трябва да се върнем към прасилите, които са създали действителността.
към текста >>
Човечеството има възмож
нос
т да се развие до свръхчовечество.
Трябва да разбере, че той не е смисълът на някаква надземна сила, а е „смисълът на земята“. Каквото иска да постигне повече от това, което е тук, той трябва да го постига без враждебност към съществуващото. В действителността Ницше търси зародиша на по-висшето, което трябва да направи действителността поносима. Човек не трябва да се стреми към някакво божествено същество; от своята действителност той трябва да роди един по-висш начин на съществуване. Тази действителност се разширява над себе си.
Човечеството има възможност да се развие до свръхчовечество.
Еволюцията е била винаги налице. Човекът също трябва да работи за еволюцията. Законите на еволюцията са по-велики, по-всеобхватни от всичко, което вече е проявено. Не трябва да се гледа само това, което е налично, трябва да се върнем към прасилите, които са създали действителността. Един стар мироглед се е занимавал с въпроса как са възникнали в света „доброто и злото“.
към текста >>
Не трябва да се гледа само това, което е налично, трябва да се върнем към прасилите, които са създали действител
нос
тта.
Тази действителност се разширява над себе си. Човечеството има възможност да се развие до свръхчовечество. Еволюцията е била винаги налице. Човекът също трябва да работи за еволюцията. Законите на еволюцията са по-велики, по-всеобхватни от всичко, което вече е проявено.
Не трябва да се гледа само това, което е налично, трябва да се върнем към прасилите, които са създали действителността.
Един стар мироглед се е занимавал с въпроса как са възникнали в света „доброто и злото“. Той гласи, че трябва да се проникне зад битието, за да се открие „във вечното“ причината за „доброто и злото“. Но с „вечното“, с „отвъдното“ Ницше трябва също да отхвърли „вечната“ валидност на „доброто и злото“. Човекът е естествено творение, с него са възникнали „доброто и злото“. „Доброто и злото“ са човешко творение.
към текста >>
Но с „вечното“, с „отвъдното“ Ницше трябва също да отхвърли „вечната“ валид
нос
т на „доброто и злото“.
Човекът също трябва да работи за еволюцията. Законите на еволюцията са по-велики, по-всеобхватни от всичко, което вече е проявено. Не трябва да се гледа само това, което е налично, трябва да се върнем към прасилите, които са създали действителността. Един стар мироглед се е занимавал с въпроса как са възникнали в света „доброто и злото“. Той гласи, че трябва да се проникне зад битието, за да се открие „във вечното“ причината за „доброто и злото“.
Но с „вечното“, с „отвъдното“ Ницше трябва също да отхвърли „вечната“ валидност на „доброто и злото“.
Човекът е естествено творение, с него са възникнали „доброто и злото“. „Доброто и злото“ са човешко творение. По-дълбокото от сътвореното е творецът. Човекът стои „отвъд доброто и злото“. Направил е едно нещо добро, а друго нещо - зло.
към текста >>
Може да подложи на „преоценка“ съвременните цен
нос
ти.
Направил е едно нещо добро, а друго нещо - зло. Той не може да остане окован чрез своите досегашни „добро и зло“. Може да продължи пътя на развитие, който е вървял досега. Станал от червей човек, може да стане от човек свръхчовек. Може да създаде ново добро и ново зло.
Може да подложи на „преоценка“ съвременните ценности.
От работата си над „Преоценка на всички ценности“ Ницше е откъснат от умопомрачение. Еволюцията от червея до човека е представата, която той възприема от по-новата естествена наука. Самият той не става изследовател. Той възприема идеята за еволюцията от други. За тях тя представлява умствена работа.
към текста >>
От работата си над „Преоценка на всички цен
нос
ти“ Ницше е откъснат от умопомрачение.
Той не може да остане окован чрез своите досегашни „добро и зло“. Може да продължи пътя на развитие, който е вървял досега. Станал от червей човек, може да стане от човек свръхчовек. Може да създаде ново добро и ново зло. Може да подложи на „преоценка“ съвременните ценности.
От работата си над „Преоценка на всички ценности“ Ницше е откъснат от умопомрачение.
Еволюцията от червея до човека е представата, която той възприема от по-новата естествена наука. Самият той не става изследовател. Той възприема идеята за еволюцията от други. За тях тя представлява умствена работа. За него тя става работа на сърцето.
към текста >>
Така, на самотна висина, чувствителната му душев
нос
т трябва да превъзмогне научното познание, което е бил възприел.
За него тя става работа на сърцето. Другите водят духовна битка срещу стари предразсъдъци. Ницше се пита как би могъл да живее с новите идеи. Неговата борба се води изцяло в душата му. Той се нуждае от по-нататъшно развитие към свръхчовека, за да понася човека.
Така, на самотна висина, чувствителната му душевност трябва да превъзмогне научното познание, което е бил възприел.
В последния си творчески период Ницше се стреми да добие от действителността това, което по-рано вярва, че е достигнал в илюзията, в една идеална област. Животът съдържа задача, която е вкоренена дълбоко в битието, но и извежда извън него. Човек не може просто да стои в непосредственото съществуване, в действителния живот, както и в това, което е осветено от естествената наука. Този живот трябва да бъде изстрадан. Това остана мнението на Ницше.
към текста >>
В последния си творчески период Ницше се стреми да добие от действител
нос
тта това, което по-рано вярва, че е достигнал в илюзията, в една идеална област.
Другите водят духовна битка срещу стари предразсъдъци. Ницше се пита как би могъл да живее с новите идеи. Неговата борба се води изцяло в душата му. Той се нуждае от по-нататъшно развитие към свръхчовека, за да понася човека. Така, на самотна висина, чувствителната му душевност трябва да превъзмогне научното познание, което е бил възприел.
В последния си творчески период Ницше се стреми да добие от действителността това, което по-рано вярва, че е достигнал в илюзията, в една идеална област.
Животът съдържа задача, която е вкоренена дълбоко в битието, но и извежда извън него. Човек не може просто да стои в непосредственото съществуване, в действителния живот, както и в това, което е осветено от естествената наука. Този живот трябва да бъде изстрадан. Това остана мнението на Ницше. Също и „свръхчовекът“ е средство да се понася битието.
към текста >>
47.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Колкото близо се чувстваме до лич
нос
ти на миналото, когато при някои от техните изказвания ни завладява чувството: Те ни разкриват, че сами са имали такива моменти!
Такива изречения като че крият в себе си неизчерпаем живот. Ние ги срещаме, когато бродим по различните пътища на духовния живот. Колкото повече отиваме напред, колкото повече проникваме в познанието на нещата, толкова по-дълбок ни се явява смисълът на тези формули. В някои моменти на нашето съзерцание и размисъл те проблясват светкавично, озарявайки целия наш живот. В такива моменти в нас оживява нещо като чувство, че ние чуваме туптенето на сърцето на развитието на човечеството.
Колкото близо се чувстваме до личности на миналото, когато при някои от техните изказвания ни завладява чувството: Те ни разкриват, че сами са имали такива моменти!
Тогава ние се чувстваме в интимно отношение към тези личности. Например, ние се запознаваме интимно с Хекел, когато в трeтия том на неговата книга "Лекции върху историята на философията" намираме думите: "Казва се, че подобни неща, каквито са отвлеченостите, които разглеждаме, когато в нашия кабинет оставяме философите да спорят и се карат и вършат това по един или друг начин, са словесни отвлечености. Не! Не! Това са дела на мировия дух и поради това дела на съдбата. При това философите са по-близо до господа, отколкото онези, които се хранят с трохите на духа; те четат или пишат кабинетните заповеди почти в оригинал: Те се придържат към това, да бъдат съучастници в тяхното написване.
към текста >>
Тогава ние се чувстваме в интимно отношение към тези лич
нос
ти.
Ние ги срещаме, когато бродим по различните пътища на духовния живот. Колкото повече отиваме напред, колкото повече проникваме в познанието на нещата, толкова по-дълбок ни се явява смисълът на тези формули. В някои моменти на нашето съзерцание и размисъл те проблясват светкавично, озарявайки целия наш живот. В такива моменти в нас оживява нещо като чувство, че ние чуваме туптенето на сърцето на развитието на човечеството. Колкото близо се чувстваме до личности на миналото, когато при някои от техните изказвания ни завладява чувството: Те ни разкриват, че сами са имали такива моменти!
Тогава ние се чувстваме в интимно отношение към тези личности.
Например, ние се запознаваме интимно с Хекел, когато в трeтия том на неговата книга "Лекции върху историята на философията" намираме думите: "Казва се, че подобни неща, каквито са отвлеченостите, които разглеждаме, когато в нашия кабинет оставяме философите да спорят и се карат и вършат това по един или друг начин, са словесни отвлечености. Не! Не! Това са дела на мировия дух и поради това дела на съдбата. При това философите са по-близо до господа, отколкото онези, които се хранят с трохите на духа; те четат или пишат кабинетните заповеди почти в оригинал: Те се придържат към това, да бъдат съучастници в тяхното написване. Философите са мистите, които са участвали и присъствували при тласъка в най-вътрешното светилище." Когато е изказал това, Хекел е изживял един от гореописаните моменти.
към текста >>
Например, ние се запознаваме интимно с Хекел, когато в трeтия том на неговата книга "Лекции върху историята на философията" намираме думите: "Казва се, че подобни неща, каквито са отвлече
нос
тите, които разглеждаме, когато в нашия кабинет оставяме философите да спорят и се карат и вършат това по един или друг начин, са словесни отвлече
нос
ти. Не!
Колкото повече отиваме напред, колкото повече проникваме в познанието на нещата, толкова по-дълбок ни се явява смисълът на тези формули. В някои моменти на нашето съзерцание и размисъл те проблясват светкавично, озарявайки целия наш живот. В такива моменти в нас оживява нещо като чувство, че ние чуваме туптенето на сърцето на развитието на човечеството. Колкото близо се чувстваме до личности на миналото, когато при някои от техните изказвания ни завладява чувството: Те ни разкриват, че сами са имали такива моменти! Тогава ние се чувстваме в интимно отношение към тези личности.
Например, ние се запознаваме интимно с Хекел, когато в трeтия том на неговата книга "Лекции върху историята на философията" намираме думите: "Казва се, че подобни неща, каквито са отвлеченостите, които разглеждаме, когато в нашия кабинет оставяме философите да спорят и се карат и вършат това по един или друг начин, са словесни отвлечености. Не!
Не! Това са дела на мировия дух и поради това дела на съдбата. При това философите са по-близо до господа, отколкото онези, които се хранят с трохите на духа; те четат или пишат кабинетните заповеди почти в оригинал: Те се придържат към това, да бъдат съучастници в тяхното написване. Философите са мистите, които са участвали и присъствували при тласъка в най-вътрешното светилище." Когато е изказал това, Хекел е изживял един от гореописаните моменти. Той казал тези изречения, когато завършил разглеждането на гръцката философия.
към текста >>
На всички тези духове е общо едно силно чувство, че себепознанието на човека изгрява едно слънце, което озарява не само случайната отделна лич
нос
т на съзерцателя, а и нещо друго.
И ние се свързваме вътрешно с него, когато четем неговите думи. И съединяваме се вътрешно с размишляващия в уединение енорийски свещеник М. Валентинус /Валентин Вайгел/, когато четем уводните думи на неговата написана в 1578 година книжка "Познай Себе си". Ние четем у древните мъдреци това мъдро изречение "Познай Себе си", въпреки че то се използва в мирските нрави в смисъла: Погледни себе си, що си ти, изследвай това, което живее в твоите гърди, разсъждавай върху себе си и не укорявай другите, въпреки че, казвам, то намира приложение в живота в мирските нрави, ние можем да разпрострем това изречение "познай себе си" много добре и върху природното и свръхприродното /естественото и свръхестественото /познание на целия човек, следователно в смисъла, че не само човек да насочва поглед върху себе си и при това да си спомня, как трябва да постъпва в своите нрави пред хората, но да познае и своята собствена природа, от къде иде, от какво е съставен, за какво е предназначен." Валентин Вайгел е стигнал от своите собствени гледища до познанията, които са обхванати в мъдрото изречение на Аполон. Същият път на познанието и същото становище спрямо "Познай Себе си" трябва да припишем и на цяла поредица от дълбокомислещи духове, която започва с Майстер Екхарт /1250-1327 г./ и завършва с Ангелус Силезиус /1624-1677 г./ и към които принадлежи също и Валентин Вайгел.
На всички тези духове е общо едно силно чувство, че себепознанието на човека изгрява едно слънце, което озарява не само случайната отделна личност на съзерцателя, а и нещо друго.
Това, което Спиноза осъзна в ефирните висини на чистата мисъл, че "човешката душа притежава достатъчно познание за вечната и безгранична същност на Бога", това живееше в тях като непосредствено чувство; и за тях себепознанието беше пътят, за проникване до това вечно и безгранично същество. На тях им беше ясно, че себепознанието в неговата истинска форма обогатява човека с едно ново чувство, което му разкрива един свят, който в сравнение със света достижим без това чувство прилича на отношението на физически видимия свят към света на слепия. Не ще бъде лесно да се намери едно по-добро описание на това ново чувство, отколкото онова, което Й. Г. Фихте даде в своите лекции в Берлин през 1813 година "представете си един свят от сляпородени хора, които поради това познават нещата и техните отношения само доколкото им позволява тяхното сетиво на осезанието. Застанете сред тях и им говорете за цветовете и други отношения, които съществуват за зрението само чрез светлината.
към текста >>
Това, което Спиноза осъзна в ефирните висини на чистата мисъл, че "човешката душа притежава достатъчно познание за вечната и безгранична същ
нос
т на Бога", това живееше в тях като непосредствено чувство; и за тях себепознанието беше пътят, за проникване до това вечно и безгранично същество.
И съединяваме се вътрешно с размишляващия в уединение енорийски свещеник М. Валентинус /Валентин Вайгел/, когато четем уводните думи на неговата написана в 1578 година книжка "Познай Себе си". Ние четем у древните мъдреци това мъдро изречение "Познай Себе си", въпреки че то се използва в мирските нрави в смисъла: Погледни себе си, що си ти, изследвай това, което живее в твоите гърди, разсъждавай върху себе си и не укорявай другите, въпреки че, казвам, то намира приложение в живота в мирските нрави, ние можем да разпрострем това изречение "познай себе си" много добре и върху природното и свръхприродното /естественото и свръхестественото /познание на целия човек, следователно в смисъла, че не само човек да насочва поглед върху себе си и при това да си спомня, как трябва да постъпва в своите нрави пред хората, но да познае и своята собствена природа, от къде иде, от какво е съставен, за какво е предназначен." Валентин Вайгел е стигнал от своите собствени гледища до познанията, които са обхванати в мъдрото изречение на Аполон. Същият път на познанието и същото становище спрямо "Познай Себе си" трябва да припишем и на цяла поредица от дълбокомислещи духове, която започва с Майстер Екхарт /1250-1327 г./ и завършва с Ангелус Силезиус /1624-1677 г./ и към които принадлежи също и Валентин Вайгел. На всички тези духове е общо едно силно чувство, че себепознанието на човека изгрява едно слънце, което озарява не само случайната отделна личност на съзерцателя, а и нещо друго.
Това, което Спиноза осъзна в ефирните висини на чистата мисъл, че "човешката душа притежава достатъчно познание за вечната и безгранична същност на Бога", това живееше в тях като непосредствено чувство; и за тях себепознанието беше пътят, за проникване до това вечно и безгранично същество.
На тях им беше ясно, че себепознанието в неговата истинска форма обогатява човека с едно ново чувство, което му разкрива един свят, който в сравнение със света достижим без това чувство прилича на отношението на физически видимия свят към света на слепия. Не ще бъде лесно да се намери едно по-добро описание на това ново чувство, отколкото онова, което Й. Г. Фихте даде в своите лекции в Берлин през 1813 година "представете си един свят от сляпородени хора, които поради това познават нещата и техните отношения само доколкото им позволява тяхното сетиво на осезанието. Застанете сред тях и им говорете за цветовете и други отношения, които съществуват за зрението само чрез светлината. Вие или ще им говорите за нищо, и този е по-щастливият случай, ако го осъзнайте; защото по този начин вие скоро ще забележите грешката и в случай, че не можете да им отворите очите, ще престанете да им говорите напразно.
към текста >>
Или пък поради някаква причина ще искате да създадете известно разбиране за вашето учение: Тогава те ще могат да го разберат само от това, което им е познато чрез осезанието: Те ще искат да почувстват светлината и цветовете и другите отношения на видимостта, ще си въобразят, че ги чувстват, ще измислят и ще се залъжат с нещо в своето чувство от
нос
но това, което наричате светлина.
На тях им беше ясно, че себепознанието в неговата истинска форма обогатява човека с едно ново чувство, което му разкрива един свят, който в сравнение със света достижим без това чувство прилича на отношението на физически видимия свят към света на слепия. Не ще бъде лесно да се намери едно по-добро описание на това ново чувство, отколкото онова, което Й. Г. Фихте даде в своите лекции в Берлин през 1813 година "представете си един свят от сляпородени хора, които поради това познават нещата и техните отношения само доколкото им позволява тяхното сетиво на осезанието. Застанете сред тях и им говорете за цветовете и други отношения, които съществуват за зрението само чрез светлината. Вие или ще им говорите за нищо, и този е по-щастливият случай, ако го осъзнайте; защото по този начин вие скоро ще забележите грешката и в случай, че не можете да им отворите очите, ще престанете да им говорите напразно.
Или пък поради някаква причина ще искате да създадете известно разбиране за вашето учение: Тогава те ще могат да го разберат само от това, което им е познато чрез осезанието: Те ще искат да почувстват светлината и цветовете и другите отношения на видимостта, ще си въобразят, че ги чувстват, ще измислят и ще се залъжат с нещо в своето чувство относно това, което наричате светлина.
Тогава те ще разберат криво, ще изопачат, ще изтълкуват погрешно тази светлина." Нещо подобно трябва да кажем и за това, към което се стремяха гореспоменатите духове. Те виждаха да се разтваря в себепознанието едно ново чувство, едно ново сетиво. И според тяхното чувстване, това сетиво доставя онези възгледи, онези виждания, които не съществуват за онзи, който не вижда в себепознанието това, което го отличава от всички родове познание. Този, който няма отворено това сетиво, вярва, че себепознанието се ражда по същия начин, както познанието чрез външните сетива или чрез някои други, действащи отвън средства. Той си мисли: "познанието е познание".
към текста >>
Проблясвам ли за себе си, тогава аз съществувам за себе си в моето възприятие в моята най-първична същ
нос
т.
Тогава ние знаем, че това сетиво не оставя вън от себе си това, което възприема, както окото оставя вън от себе си вижданите предмети, а може без остатък да приеме в себе си своя предмет. Когато виждам един предмет, този предмет остава вън от мене; когато възприемам себе си, аз самият влизам в моето възприятие. Който освен възприетото търси още нещо от своето себе, той показва, че неговото възприятие не просветва същинското съдържание. Йоханес Таулер /1300-1361 г./е изразил тази истина със сполучливите думи: Ако бях цар и не бих знаел това, тогава не бих бил никакъв цар. Ако в моето себевъзприятие не проблясвам за самия себе си, тогава аз не съществувам за себе си.
Проблясвам ли за себе си, тогава аз съществувам за себе си в моето възприятие в моята най-първична същност.
Тогава извън моето възприятие не остава никакъв остатък от мене. Й. Г. Фитхе сочи енергично на разликата между себевъзприятието и всякакъв друг род възприятие със следните думи: "По-голяма част от хората са повече склонни да считат себе си за парче лава от луната отколкото да се считат за един аз. Който не е още съгласен със самия себе си по въпроса, той не познава никаква дълбока философия и не се нуждае от никаква философия. Природата, на която той е машина, ще го ръководи във всички сделки, които има да върши, без неговото участие.
към текста >>
За да философства човек, изисква се самостоятел
нос
т: А тази самостоятел
нос
т човек сам може да си я даде.
Тогава извън моето възприятие не остава никакъв остатък от мене. Й. Г. Фитхе сочи енергично на разликата между себевъзприятието и всякакъв друг род възприятие със следните думи: "По-голяма част от хората са повече склонни да считат себе си за парче лава от луната отколкото да се считат за един аз. Който не е още съгласен със самия себе си по въпроса, той не познава никаква дълбока философия и не се нуждае от никаква философия. Природата, на която той е машина, ще го ръководи във всички сделки, които има да върши, без неговото участие.
За да философства човек, изисква се самостоятелност: А тази самостоятелност човек сам може да си я даде.
Не трябва да искаме да виждаме без очи; но не трябва също да твърдим, че окото вижда." Следователно възприемането на самия себе си е същевременно пробуждане на своето Себе. В нашето познание ние свързваме същността на нещата в нашето собствено същество. Съобщенията, които нещата ни дават на нашия език, стават членове на нашето Себе. Един предмет, който стои срещу мене, не е вече отделен от мене, когато съм го познал.
към текста >>
В нашето познание ние свързваме същ
нос
тта на нещата в нашето собствено същество.
Който не е още съгласен със самия себе си по въпроса, той не познава никаква дълбока философия и не се нуждае от никаква философия. Природата, на която той е машина, ще го ръководи във всички сделки, които има да върши, без неговото участие. За да философства човек, изисква се самостоятелност: А тази самостоятелност човек сам може да си я даде. Не трябва да искаме да виждаме без очи; но не трябва също да твърдим, че окото вижда." Следователно възприемането на самия себе си е същевременно пробуждане на своето Себе.
В нашето познание ние свързваме същността на нещата в нашето собствено същество.
Съобщенията, които нещата ни дават на нашия език, стават членове на нашето Себе. Един предмет, който стои срещу мене, не е вече отделен от мене, когато съм го познал. Това, които мога да приема от него, се съединява с моето собствено същество. Когато съм пробудил своето собствено себе, аз възприемам съдържанието на моята вътрешност, но тогава аз пробуждам към едно по-висше съществуване това, което съм включил в моето същество отвън. Светлината, която пада върху мене при моето пробуждане, пада и върху това, което съм усвоил от нещата на света.
към текста >>
Когато съм пробудил своето собствено себе, аз възприемам съдържанието на моята вътреш
нос
т, но тогава аз пробуждам към едно по-висше съществуване това, което съм включил в моето същество отвън.
Следователно възприемането на самия себе си е същевременно пробуждане на своето Себе. В нашето познание ние свързваме същността на нещата в нашето собствено същество. Съобщенията, които нещата ни дават на нашия език, стават членове на нашето Себе. Един предмет, който стои срещу мене, не е вече отделен от мене, когато съм го познал. Това, които мога да приема от него, се съединява с моето собствено същество.
Когато съм пробудил своето собствено себе, аз възприемам съдържанието на моята вътрешност, но тогава аз пробуждам към едно по-висше съществуване това, което съм включил в моето същество отвън.
Светлината, която пада върху мене при моето пробуждане, пада и върху това, което съм усвоил от нещата на света. В мене проблясва една светлина и ме осветлява, а заедно с мене и всичко онова, което познавам от света. Каквото и да позная, би останало сляпо знание, ако върху него не би паднала тази светлина. Бих искал да проникна с познанието целия свят: Той не би бил нищо от това, което трябва да бъде в мене, ако познанието не би било пробудено в мене към едно по-висше съществуване. Това, което прибавям към нещата чрез такова пробуждане, не е една нова идея, не е едно обогатяване по съдържание на моето знание; то е едно повдигане на знанието, на познанието, на една по-висока степен, при която всички неща получават един нов блясък.
към текста >>
Докато не съм издигнал познанието на тази степен, за мене всяко знание остава без стой
нос
т в един по-висш смисъл.
Светлината, която пада върху мене при моето пробуждане, пада и върху това, което съм усвоил от нещата на света. В мене проблясва една светлина и ме осветлява, а заедно с мене и всичко онова, което познавам от света. Каквото и да позная, би останало сляпо знание, ако върху него не би паднала тази светлина. Бих искал да проникна с познанието целия свят: Той не би бил нищо от това, което трябва да бъде в мене, ако познанието не би било пробудено в мене към едно по-висше съществуване. Това, което прибавям към нещата чрез такова пробуждане, не е една нова идея, не е едно обогатяване по съдържание на моето знание; то е едно повдигане на знанието, на познанието, на една по-висока степен, при която всички неща получават един нов блясък.
Докато не съм издигнал познанието на тази степен, за мене всяко знание остава без стойност в един по-висш смисъл.
Нещата съществуват и без мене. Те имат своето битие в себе си. Какво значение ще има, че с битието, което те имат навън без мене, аз свързвам и едно духовно битие, което да повтаря нещата в мене? Ако би се касаело само за едно повторение на нещата: Би било безсмислено да се върши това. Но за едно просто повторение се касае само дотогава, докато с моето собствено себе аз не пробуждам приетото в мене съдържание на нещата към едно по-висше съществуване.
към текста >>
Когато стане това, тогава аз не съм повторил в себе си същ
нос
тта на нещата, а съм я новородил на една по-висока степен.
Нещата съществуват и без мене. Те имат своето битие в себе си. Какво значение ще има, че с битието, което те имат навън без мене, аз свързвам и едно духовно битие, което да повтаря нещата в мене? Ако би се касаело само за едно повторение на нещата: Би било безсмислено да се върши това. Но за едно просто повторение се касае само дотогава, докато с моето собствено себе аз не пробуждам приетото в мене съдържание на нещата към едно по-висше съществуване.
Когато стане това, тогава аз не съм повторил в себе си същността на нещата, а съм я новородил на една по-висока степен.
С пробуждането на моето Себе става едно духовно новораждане на нещата на света. Това, което нещата показват в това новораждане, те не са го притежавали по-рано. Там вън се намира едно дърво. Аз го обхващам в моя дух. Аз хвърлям моята вътрешна светлина върху това, което съм обхванал.
към текста >>
Но всъщ
нос
т нещата не остават тук.
Ако без да го тласна, аз просто бих го пуснал, той би паднал отвесно на земята. При това неговата скорост постоянно би се увеличавала. От взаимодействието на тези две влияния се ражда това, което аз действително виждам. Да предположим, че аз не бих искал да отделя мислено двете влияния и да съчетая с мисълта това, което виждам, свързвайки ги закономерно: Тогава нещата биха останали с това, което е станало. Моето виждане би било едно духовно сляпо гледане; едно възприемане на редуващите се положения, които камъкът заема.
Но всъщност нещата не остават тук.
Целият процес се извършва два пъти. Веднъж вън; и там го виждат моите очи; след това моят дух отново пресъздава целия процес по духовен начин. Моето вътрешно сетиво трябва да бъде насочено към духовния процес, който моите очи не виждат; тогава то разбира, че аз събуждам процеса като духовен от моята сила. Тук отново можем да цитираме едно изречение на Й. Г. Фитхе, което добре изразява този факт.
към текста >>
Това сетиво е служило за виждане откакто съществуват хора и всичко велико и прекрасно, което съществува в света и което единствено дава възмож
нос
т човечеството да съществува, произхождат от това, което въпросното сетиво е видяло.
Веднъж вън; и там го виждат моите очи; след това моят дух отново пресъздава целия процес по духовен начин. Моето вътрешно сетиво трябва да бъде насочено към духовния процес, който моите очи не виждат; тогава то разбира, че аз събуждам процеса като духовен от моята сила. Тук отново можем да цитираме едно изречение на Й. Г. Фитхе, което добре изразява този факт. "Следователно новото сетиво е сетивото за духа; това е сетивото, за което съществува само духът и нищо друго и за което и другото, даденото битие, приема формата на духа и се превръща в него; за което, следователно, фактически е изчезнало битието в неговата собствена форма.
Това сетиво е служило за виждане откакто съществуват хора и всичко велико и прекрасно, което съществува в света и което единствено дава възможност човечеството да съществува, произхождат от това, което въпросното сетиво е видяло.
Но не е имало случай това сетиво да е видяло самото себе си и разликата и противоположността, която съществува между него и другите сетива. Впечатленията на двата вида сетива са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна връзка." Съединителното звено се създава благодарение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духовност духовното, което събужда в своето отношение с външния свят. Благодарение на този факт, това, което ние приемаме от нещата в нашия дух, престава да се явява като едно повторение без значение. То се явява като нещо ново в сравнение с това, което може да даде само външното възприятие. Простият процес на хвърлянето на камък и моето възприятие на този процес се явяват в една по-висша светлина, когато аз си изясня, каква задача има моето вътрешно сетиво в цялата тази работа.
към текста >>
Но не е имало случай това сетиво да е видяло самото себе си и разликата и противополож
нос
тта, която съществува между него и другите сетива.
Моето вътрешно сетиво трябва да бъде насочено към духовния процес, който моите очи не виждат; тогава то разбира, че аз събуждам процеса като духовен от моята сила. Тук отново можем да цитираме едно изречение на Й. Г. Фитхе, което добре изразява този факт. "Следователно новото сетиво е сетивото за духа; това е сетивото, за което съществува само духът и нищо друго и за което и другото, даденото битие, приема формата на духа и се превръща в него; за което, следователно, фактически е изчезнало битието в неговата собствена форма. Това сетиво е служило за виждане откакто съществуват хора и всичко велико и прекрасно, което съществува в света и което единствено дава възможност човечеството да съществува, произхождат от това, което въпросното сетиво е видяло.
Но не е имало случай това сетиво да е видяло самото себе си и разликата и противоположността, която съществува между него и другите сетива.
Впечатленията на двата вида сетива са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна връзка." Съединителното звено се създава благодарение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духовност духовното, което събужда в своето отношение с външния свят. Благодарение на този факт, това, което ние приемаме от нещата в нашия дух, престава да се явява като едно повторение без значение. То се явява като нещо ново в сравнение с това, което може да даде само външното възприятие. Простият процес на хвърлянето на камък и моето възприятие на този процес се явяват в една по-висша светлина, когато аз си изясня, каква задача има моето вътрешно сетиво в цялата тази работа. За да съчетаем мислено двете влияния и техният начин на действие, необходимо е цяло едно духовно съдържание, което аз вече трябва да съм усвоил, когато възприемам летящия камък.
към текста >>
Впечатленията на двата вида сетива са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна връзка." Съединителното звено се създава благодарение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духов
нос
т духовното, което събужда в своето отношение с външния свят.
Тук отново можем да цитираме едно изречение на Й. Г. Фитхе, което добре изразява този факт. "Следователно новото сетиво е сетивото за духа; това е сетивото, за което съществува само духът и нищо друго и за което и другото, даденото битие, приема формата на духа и се превръща в него; за което, следователно, фактически е изчезнало битието в неговата собствена форма. Това сетиво е служило за виждане откакто съществуват хора и всичко велико и прекрасно, което съществува в света и което единствено дава възможност човечеството да съществува, произхождат от това, което въпросното сетиво е видяло. Но не е имало случай това сетиво да е видяло самото себе си и разликата и противоположността, която съществува между него и другите сетива.
Впечатленията на двата вида сетива са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна връзка." Съединителното звено се създава благодарение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духовност духовното, което събужда в своето отношение с външния свят.
Благодарение на този факт, това, което ние приемаме от нещата в нашия дух, престава да се явява като едно повторение без значение. То се явява като нещо ново в сравнение с това, което може да даде само външното възприятие. Простият процес на хвърлянето на камък и моето възприятие на този процес се явяват в една по-висша светлина, когато аз си изясня, каква задача има моето вътрешно сетиво в цялата тази работа. За да съчетаем мислено двете влияния и техният начин на действие, необходимо е цяло едно духовно съдържание, което аз вече трябва да съм усвоил, когато възприемам летящия камък. Следователно аз прилагам едно вече натрупано в мене духовно съдържание върху нещо, което срещам във външния свят.
към текста >>
В неговата особе
нос
т той се оказва като един израз на това съдържание.
То се явява като нещо ново в сравнение с това, което може да даде само външното възприятие. Простият процес на хвърлянето на камък и моето възприятие на този процес се явяват в една по-висша светлина, когато аз си изясня, каква задача има моето вътрешно сетиво в цялата тази работа. За да съчетаем мислено двете влияния и техният начин на действие, необходимо е цяло едно духовно съдържание, което аз вече трябва да съм усвоил, когато възприемам летящия камък. Следователно аз прилагам едно вече натрупано в мене духовно съдържание върху нещо, което срещам във външния свят. И този процес на външния свят се включва в съществуващото вече съдържание.
В неговата особеност той се оказва като един израз на това съдържание.
По този начин чрез разбирането на моето вътрешно сетиво ми се разкрива, какво отношение има съдържанието на това сетиво към нещата на външния свят. Фихте можа да каже, че без разбирането на това сетиво за мене светът се разпада на две половини: Нещата вън от мене и образите на тези неща вътре в мене. Двете половини биват съединени, когато вътрешното сетиво разбере себе си и с това му става ясно, каква светлина дава то на нещата в процеса на познанието. И Фихте трябваше също да каже, че това вътрешно сетиво вижда само дух. Защото то вижда, как духът прояснява сетивния свят чрез това, че го включва в света на духовното.
към текста >>
То не е нищо друго, освен резултат на вътрешни опит
нос
ти.
Вътрешното сетиво прави, защото външното сетивно съществуване да възкръсне в него на една по-висока степен. Един външен предмет е напълно познат, когато в него няма нито една част, която да не е изпитала по този начин едно духовно новораждане. Така всеки външен предмет се включва в едно духовно съдържание, което, когато е обхванато от вътрешното сетивно, споделя съдбата на себепознанието. Духовното съдържание, което принадлежи на дадено нещо, се влива без остатък в идейния свят чрез осветлението от вътре, както и самото собствено Себе. Това изложение не съдържа нищо, което да се нуждае от едно логическо доказателство или да бъде способно за такова доказателство.
То не е нищо друго, освен резултат на вътрешни опитности.
Който отрича неговото съдържание, с това само показва, че му липсва тази вътрешна опитност. С него не може да се спори; също както не може да се спори и със слепия върху цветовете. Обаче не трябва да се твърди, че тази вътрешна опитност е възможна само за надареността на малцина избрани. Тя е едно общочовешко свойство. Всеки може да стигне до нея по пътя, ако сам не затваря пред себе си този път.
към текста >>
Който отрича неговото съдържание, с това само показва, че му липсва тази вътрешна опит
нос
т.
Един външен предмет е напълно познат, когато в него няма нито една част, която да не е изпитала по този начин едно духовно новораждане. Така всеки външен предмет се включва в едно духовно съдържание, което, когато е обхванато от вътрешното сетивно, споделя съдбата на себепознанието. Духовното съдържание, което принадлежи на дадено нещо, се влива без остатък в идейния свят чрез осветлението от вътре, както и самото собствено Себе. Това изложение не съдържа нищо, което да се нуждае от едно логическо доказателство или да бъде способно за такова доказателство. То не е нищо друго, освен резултат на вътрешни опитности.
Който отрича неговото съдържание, с това само показва, че му липсва тази вътрешна опитност.
С него не може да се спори; също както не може да се спори и със слепия върху цветовете. Обаче не трябва да се твърди, че тази вътрешна опитност е възможна само за надареността на малцина избрани. Тя е едно общочовешко свойство. Всеки може да стигне до нея по пътя, ако сам не затваря пред себе си този път. Обаче това затваряне на пътя е много често.
към текста >>
Обаче не трябва да се твърди, че тази вътрешна опит
нос
т е възможна само за надаре
нос
тта на малцина избрани.
Духовното съдържание, което принадлежи на дадено нещо, се влива без остатък в идейния свят чрез осветлението от вътре, както и самото собствено Себе. Това изложение не съдържа нищо, което да се нуждае от едно логическо доказателство или да бъде способно за такова доказателство. То не е нищо друго, освен резултат на вътрешни опитности. Който отрича неговото съдържание, с това само показва, че му липсва тази вътрешна опитност. С него не може да се спори; също както не може да се спори и със слепия върху цветовете.
Обаче не трябва да се твърди, че тази вътрешна опитност е възможна само за надареността на малцина избрани.
Тя е едно общочовешко свойство. Всеки може да стигне до нея по пътя, ако сам не затваря пред себе си този път. Обаче това затваряне на пътя е много често. И при възражения, които се правят в това направление, винаги имаме чувството: Тук не се касае за такива хора, които не могат да добият вътрешна опитност, а за такива, които сами си залостват достъпа чрез една мрежа от всякакъв вид логически измислици. Това е почти така, както когато някой, който гледа през един далекоглед, открива една нова планета, но отрича нейното съществуване, понеже неговото изчисление му е показало, че на това място не трябва да има никаква планета.
към текста >>
И при възражения, които се правят в това направление, винаги имаме чувството: Тук не се касае за такива хора, които не могат да добият вътрешна опит
нос
т, а за такива, които сами си залостват достъпа чрез една мрежа от всякакъв вид логически измислици.
С него не може да се спори; също както не може да се спори и със слепия върху цветовете. Обаче не трябва да се твърди, че тази вътрешна опитност е възможна само за надареността на малцина избрани. Тя е едно общочовешко свойство. Всеки може да стигне до нея по пътя, ако сам не затваря пред себе си този път. Обаче това затваряне на пътя е много често.
И при възражения, които се правят в това направление, винаги имаме чувството: Тук не се касае за такива хора, които не могат да добият вътрешна опитност, а за такива, които сами си залостват достъпа чрез една мрежа от всякакъв вид логически измислици.
Това е почти така, както когато някой, който гледа през един далекоглед, открива една нова планета, но отрича нейното съществуване, понеже неговото изчисление му е показало, че на това място не трябва да има никаква планета. При това обаче, по-голяма част от хората имат ясното чувство, че с това, което външните сетива и разлагащият ум познават, не може още да бъде дадено всичко, което се крие в същността на нещата. Тогава те вярват, че останалата част трябва също да се намира във външния свят, както и нещата на самото външно възприятие. Те смятат, че трябва да съществува нещо, което остава недостижимо за познанието. Това, което би трябвало да постигнат благодарение на факта, че още веднъж възприемат с вътрешното сетиво на по-висока степен това, което са възприели чрез сетивата и са обхванали с ума, те го пренасят във външния свят като нещо недостижимо и непознато.
към текста >>
При това обаче, по-голяма част от хората имат ясното чувство, че с това, което външните сетива и разлагащият ум познават, не може още да бъде дадено всичко, което се крие в същ
нос
тта на нещата.
Тя е едно общочовешко свойство. Всеки може да стигне до нея по пътя, ако сам не затваря пред себе си този път. Обаче това затваряне на пътя е много често. И при възражения, които се правят в това направление, винаги имаме чувството: Тук не се касае за такива хора, които не могат да добият вътрешна опитност, а за такива, които сами си залостват достъпа чрез една мрежа от всякакъв вид логически измислици. Това е почти така, както когато някой, който гледа през един далекоглед, открива една нова планета, но отрича нейното съществуване, понеже неговото изчисление му е показало, че на това място не трябва да има никаква планета.
При това обаче, по-голяма част от хората имат ясното чувство, че с това, което външните сетива и разлагащият ум познават, не може още да бъде дадено всичко, което се крие в същността на нещата.
Тогава те вярват, че останалата част трябва също да се намира във външния свят, както и нещата на самото външно възприятие. Те смятат, че трябва да съществува нещо, което остава недостижимо за познанието. Това, което би трябвало да постигнат благодарение на факта, че още веднъж възприемат с вътрешното сетиво на по-висока степен това, което са възприели чрез сетивата и са обхванали с ума, те го пренасят във външния свят като нещо недостижимо и непознато. Тогава говорят за границите на познанието, които им пречат да стигнат до "нещото в себе си". Те говорят за непознатата "същност" на нещата.
към текста >>
Те говорят за непознатата "същ
нос
т" на нещата.
При това обаче, по-голяма част от хората имат ясното чувство, че с това, което външните сетива и разлагащият ум познават, не може още да бъде дадено всичко, което се крие в същността на нещата. Тогава те вярват, че останалата част трябва също да се намира във външния свят, както и нещата на самото външно възприятие. Те смятат, че трябва да съществува нещо, което остава недостижимо за познанието. Това, което би трябвало да постигнат благодарение на факта, че още веднъж възприемат с вътрешното сетиво на по-висока степен това, което са възприели чрез сетивата и са обхванали с ума, те го пренасят във външния свят като нещо недостижимо и непознато. Тогава говорят за границите на познанието, които им пречат да стигнат до "нещото в себе си".
Те говорят за непознатата "същност" на нещата.
Че тази "същност" на нещата просиява, когато вътрешното сетиво прави да падне неговата светлина върху нещата, това те не искат да признаят. Един особено красноречив пример за грешката, която се крие тук, имаме в знаменателната реч върху "игнорабимус" /не ще знаем"/ на естественика Дю Боа-Реймонд, произнесена през 1876 година. Според тази реч, ние навсякъде можем да стигнем само до там, да виждаме в природните процеси изяви на "материята". Що е самата "материя", това ние никога не ще можем да знаем. Дю Боа-Реймонд твърди, че никога не ще можем да проникнем дотам, където материята се явява в пространството.
към текста >>
Че тази "същ
нос
т" на нещата просиява, когато вътрешното сетиво прави да падне неговата светлина върху нещата, това те не искат да признаят.
Тогава те вярват, че останалата част трябва също да се намира във външния свят, както и нещата на самото външно възприятие. Те смятат, че трябва да съществува нещо, което остава недостижимо за познанието. Това, което би трябвало да постигнат благодарение на факта, че още веднъж възприемат с вътрешното сетиво на по-висока степен това, което са възприели чрез сетивата и са обхванали с ума, те го пренасят във външния свят като нещо недостижимо и непознато. Тогава говорят за границите на познанието, които им пречат да стигнат до "нещото в себе си". Те говорят за непознатата "същност" на нещата.
Че тази "същност" на нещата просиява, когато вътрешното сетиво прави да падне неговата светлина върху нещата, това те не искат да признаят.
Един особено красноречив пример за грешката, която се крие тук, имаме в знаменателната реч върху "игнорабимус" /не ще знаем"/ на естественика Дю Боа-Реймонд, произнесена през 1876 година. Според тази реч, ние навсякъде можем да стигнем само до там, да виждаме в природните процеси изяви на "материята". Що е самата "материя", това ние никога не ще можем да знаем. Дю Боа-Реймонд твърди, че никога не ще можем да проникнем дотам, където материята се явява в пространството. Причината, поради която не можем да проникнем дотам, се крие обаче в това, че там въобще не може да се търси нищо.
към текста >>
Но той иска да тръгне по пътя, който води до това друго, а именно по пътя на вътрешната опит
нос
т.
Според тази реч, ние навсякъде можем да стигнем само до там, да виждаме в природните процеси изяви на "материята". Що е самата "материя", това ние никога не ще можем да знаем. Дю Боа-Реймонд твърди, че никога не ще можем да проникнем дотам, където материята се явява в пространството. Причината, поради която не можем да проникнем дотам, се крие обаче в това, че там въобще не може да се търси нищо. Който говори както Дю Боа-Реймонд, той има чувството, че природознанието ни доставя резултати, които сочат на нещо друго, което то не може да ни даде.
Но той иска да тръгне по пътя, който води до това друго, а именно по пътя на вътрешната опитност.
Ето защо той стои безпомощен пред въпроса за "материята", като пред една тъмна загадка. Който върви в пътя на вътрешната опитност, в него нещата постигат едно новораждане; и онова от тези неща, което остава непознато за външната опитност, то просиява. Така вътрешността на човека ни осветлява не само върху самото себе си, но ни осветлява и върху външните неща. От тази точка се разкрива един безкрайна перспектива за човешкото познание. Във вътрешността свети една светлина, която не ограничава своята светеща сила само върху тази вътрешност.
към текста >>
Който върви в пътя на вътрешната опит
нос
т, в него нещата постигат едно новораждане; и онова от тези неща, което остава непознато за външната опит
нос
т, то просиява.
Дю Боа-Реймонд твърди, че никога не ще можем да проникнем дотам, където материята се явява в пространството. Причината, поради която не можем да проникнем дотам, се крие обаче в това, че там въобще не може да се търси нищо. Който говори както Дю Боа-Реймонд, той има чувството, че природознанието ни доставя резултати, които сочат на нещо друго, което то не може да ни даде. Но той иска да тръгне по пътя, който води до това друго, а именно по пътя на вътрешната опитност. Ето защо той стои безпомощен пред въпроса за "материята", като пред една тъмна загадка.
Който върви в пътя на вътрешната опитност, в него нещата постигат едно новораждане; и онова от тези неща, което остава непознато за външната опитност, то просиява.
Така вътрешността на човека ни осветлява не само върху самото себе си, но ни осветлява и върху външните неща. От тази точка се разкрива един безкрайна перспектива за човешкото познание. Във вътрешността свети една светлина, която не ограничава своята светеща сила само върху тази вътрешност. Това е едно слънце, което осветлява същевременно цялата действителност. В нас се явява нещо, което ни свързва с целия свят.
към текста >>
Така вътреш
нос
тта на човека ни осветлява не само върху самото себе си, но ни осветлява и върху външните неща.
Причината, поради която не можем да проникнем дотам, се крие обаче в това, че там въобще не може да се търси нищо. Който говори както Дю Боа-Реймонд, той има чувството, че природознанието ни доставя резултати, които сочат на нещо друго, което то не може да ни даде. Но той иска да тръгне по пътя, който води до това друго, а именно по пътя на вътрешната опитност. Ето защо той стои безпомощен пред въпроса за "материята", като пред една тъмна загадка. Който върви в пътя на вътрешната опитност, в него нещата постигат едно новораждане; и онова от тези неща, което остава непознато за външната опитност, то просиява.
Така вътрешността на човека ни осветлява не само върху самото себе си, но ни осветлява и върху външните неща.
От тази точка се разкрива един безкрайна перспектива за човешкото познание. Във вътрешността свети една светлина, която не ограничава своята светеща сила само върху тази вътрешност. Това е едно слънце, което осветлява същевременно цялата действителност. В нас се явява нещо, което ни свързва с целия свят. Ние не сме вече само отделният случаен човек, не сме вече този или онзи индивид.
към текста >>
Във вътреш
нос
тта свети една светлина, която не ограничава своята светеща сила само върху тази вътреш
нос
т.
Но той иска да тръгне по пътя, който води до това друго, а именно по пътя на вътрешната опитност. Ето защо той стои безпомощен пред въпроса за "материята", като пред една тъмна загадка. Който върви в пътя на вътрешната опитност, в него нещата постигат едно новораждане; и онова от тези неща, което остава непознато за външната опитност, то просиява. Така вътрешността на човека ни осветлява не само върху самото себе си, но ни осветлява и върху външните неща. От тази точка се разкрива един безкрайна перспектива за човешкото познание.
Във вътрешността свети една светлина, която не ограничава своята светеща сила само върху тази вътрешност.
Това е едно слънце, което осветлява същевременно цялата действителност. В нас се явява нещо, което ни свързва с целия свят. Ние не сме вече само отделният случаен човек, не сме вече този или онзи индивид. В нас се изявява целият свят. Той ни разкрива своята собствена цялост във взаимната зависимост на отделните части; и той ни разкрива, как ние самите като индивиди сме свързани с него.
към текста >>
Това е едно слънце, което осветлява същевременно цялата действител
нос
т.
Ето защо той стои безпомощен пред въпроса за "материята", като пред една тъмна загадка. Който върви в пътя на вътрешната опитност, в него нещата постигат едно новораждане; и онова от тези неща, което остава непознато за външната опитност, то просиява. Така вътрешността на човека ни осветлява не само върху самото себе си, но ни осветлява и върху външните неща. От тази точка се разкрива един безкрайна перспектива за човешкото познание. Във вътрешността свети една светлина, която не ограничава своята светеща сила само върху тази вътрешност.
Това е едно слънце, което осветлява същевременно цялата действителност.
В нас се явява нещо, което ни свързва с целия свят. Ние не сме вече само отделният случаен човек, не сме вече този или онзи индивид. В нас се изявява целият свят. Той ни разкрива своята собствена цялост във взаимната зависимост на отделните части; и той ни разкрива, как ние самите като индивиди сме свързани с него. От себепознанието се ражда познанието на света.
към текста >>
Едно мислене, което не си зазижда пътя към вътрешната опит
нос
т чрез логически предразсъдъци, достига в крайна сметка винаги до признаването на царуващата в нас същ
нос
т, която ни свързва с целия свят, защото чрез нея ние надмогваме противополож
нос
тта между вътрешното и външно по отношение на човека.
Ние не сме вече само отделният случаен човек, не сме вече този или онзи индивид. В нас се изявява целият свят. Той ни разкрива своята собствена цялост във взаимната зависимост на отделните части; и той ни разкрива, как ние самите като индивиди сме свързани с него. От себепознанието се ражда познанието на света. И нашият ограничен индивид се поставя духовно във великата взаимовръзка на света, защото в него оживява нещо, което надхвърля този индивид, което обхваща в себе си заедно всичко онова, от което индивидът е един член.
Едно мислене, което не си зазижда пътя към вътрешната опитност чрез логически предразсъдъци, достига в крайна сметка винаги до признаването на царуващата в нас същност, която ни свързва с целия свят, защото чрез нея ние надмогваме противоположността между вътрешното и външно по отношение на човека.
Паул Асмус, преждевременно починалият остроумен философ, се изказва върху това състояние на нещата по следния начин /виж неговия труд "Азът и вещта в себе си", стр.14 и следв./: "искаме да си изясним по-добре това чрез един пример; да си представим една бучка захар; тя е кръгла, сладка, непроницаема и пр.; Това са само свойства, които ние разбираме; само едно нещо остава висящо пред нас като направо друго, което ние не разбираме, което е така различно от нас, че не можем да проникнем вътре в него, без да изгубим себе си, пред чиято повърхност само мисълта отстъпва изплашена. Това нещо е непознатият носител на всички споменати качества; вещта в себе си, която съставлява най-вътрешното себе на този предмет. Така Хегел правилно казва, че цялото съдържание на нашата представа е само един случай по отношение на онзи тъмен субект, и ние, без да проникнем в неговите глъбини, приписваме на тази вещ в себе си само определения които в крайна сметка нямат никаква истинска обективна стойност, субективни са, защото самите ние не го познаваме. Напротив разбиращото мислене няма никакъв подобен непознаваем субект, за който неговите определения са само случайности, а конкретният субект е обхванат в понятието. Когато разбирам нещо, тогава то присъствува в цялата си пълнота в моето понятие; аз съм в най-вътрешното светилище на неговата същност у дома си, не затова, че не би съществувала никаква вещ в себе си, но защото чрез висящата над нас двамата необходимост на понятието, което в мене се явява субективно, в него обективно, то ме принуждава да премисля неговото понятие.
към текста >>
Паул Асмус, преждевременно починалият остроумен философ, се изказва върху това състояние на нещата по следния начин /виж неговия труд "Азът и вещта в себе си", стр.14 и следв./: "искаме да си изясним по-добре това чрез един пример; да си представим една бучка захар; тя е кръгла, сладка, непроницаема и пр.; Това са само свойства, които ние разбираме; само едно нещо остава висящо пред нас като направо друго, което ние не разбираме, което е така различно от нас, че не можем да проникнем вътре в него, без да изгубим себе си, пред чиято повърх
нос
т само мисълта отстъпва изплашена.
В нас се изявява целият свят. Той ни разкрива своята собствена цялост във взаимната зависимост на отделните части; и той ни разкрива, как ние самите като индивиди сме свързани с него. От себепознанието се ражда познанието на света. И нашият ограничен индивид се поставя духовно във великата взаимовръзка на света, защото в него оживява нещо, което надхвърля този индивид, което обхваща в себе си заедно всичко онова, от което индивидът е един член. Едно мислене, което не си зазижда пътя към вътрешната опитност чрез логически предразсъдъци, достига в крайна сметка винаги до признаването на царуващата в нас същност, която ни свързва с целия свят, защото чрез нея ние надмогваме противоположността между вътрешното и външно по отношение на човека.
Паул Асмус, преждевременно починалият остроумен философ, се изказва върху това състояние на нещата по следния начин /виж неговия труд "Азът и вещта в себе си", стр.14 и следв./: "искаме да си изясним по-добре това чрез един пример; да си представим една бучка захар; тя е кръгла, сладка, непроницаема и пр.; Това са само свойства, които ние разбираме; само едно нещо остава висящо пред нас като направо друго, което ние не разбираме, което е така различно от нас, че не можем да проникнем вътре в него, без да изгубим себе си, пред чиято повърхност само мисълта отстъпва изплашена.
Това нещо е непознатият носител на всички споменати качества; вещта в себе си, която съставлява най-вътрешното себе на този предмет. Така Хегел правилно казва, че цялото съдържание на нашата представа е само един случай по отношение на онзи тъмен субект, и ние, без да проникнем в неговите глъбини, приписваме на тази вещ в себе си само определения които в крайна сметка нямат никаква истинска обективна стойност, субективни са, защото самите ние не го познаваме. Напротив разбиращото мислене няма никакъв подобен непознаваем субект, за който неговите определения са само случайности, а конкретният субект е обхванат в понятието. Когато разбирам нещо, тогава то присъствува в цялата си пълнота в моето понятие; аз съм в най-вътрешното светилище на неговата същност у дома си, не затова, че не би съществувала никаква вещ в себе си, но защото чрез висящата над нас двамата необходимост на понятието, което в мене се явява субективно, в него обективно, то ме принуждава да премисля неговото понятие. Чрез това премисляне ни се разкрива, както казва Хегел, въпреки че то е наша субективна дейност,същевременно истинската природа на предмета."
към текста >>
Това нещо е непознатият
нос
ител на всички споменати качества; вещта в себе си, която съставлява най-вътрешното себе на този предмет.
Той ни разкрива своята собствена цялост във взаимната зависимост на отделните части; и той ни разкрива, как ние самите като индивиди сме свързани с него. От себепознанието се ражда познанието на света. И нашият ограничен индивид се поставя духовно във великата взаимовръзка на света, защото в него оживява нещо, което надхвърля този индивид, което обхваща в себе си заедно всичко онова, от което индивидът е един член. Едно мислене, което не си зазижда пътя към вътрешната опитност чрез логически предразсъдъци, достига в крайна сметка винаги до признаването на царуващата в нас същност, която ни свързва с целия свят, защото чрез нея ние надмогваме противоположността между вътрешното и външно по отношение на човека. Паул Асмус, преждевременно починалият остроумен философ, се изказва върху това състояние на нещата по следния начин /виж неговия труд "Азът и вещта в себе си", стр.14 и следв./: "искаме да си изясним по-добре това чрез един пример; да си представим една бучка захар; тя е кръгла, сладка, непроницаема и пр.; Това са само свойства, които ние разбираме; само едно нещо остава висящо пред нас като направо друго, което ние не разбираме, което е така различно от нас, че не можем да проникнем вътре в него, без да изгубим себе си, пред чиято повърхност само мисълта отстъпва изплашена.
Това нещо е непознатият носител на всички споменати качества; вещта в себе си, която съставлява най-вътрешното себе на този предмет.
Така Хегел правилно казва, че цялото съдържание на нашата представа е само един случай по отношение на онзи тъмен субект, и ние, без да проникнем в неговите глъбини, приписваме на тази вещ в себе си само определения които в крайна сметка нямат никаква истинска обективна стойност, субективни са, защото самите ние не го познаваме. Напротив разбиращото мислене няма никакъв подобен непознаваем субект, за който неговите определения са само случайности, а конкретният субект е обхванат в понятието. Когато разбирам нещо, тогава то присъствува в цялата си пълнота в моето понятие; аз съм в най-вътрешното светилище на неговата същност у дома си, не затова, че не би съществувала никаква вещ в себе си, но защото чрез висящата над нас двамата необходимост на понятието, което в мене се явява субективно, в него обективно, то ме принуждава да премисля неговото понятие. Чрез това премисляне ни се разкрива, както казва Хегел, въпреки че то е наша субективна дейност,същевременно истинската природа на предмета." Така може да говори само онзи, който може да осветли изживяванията на мисленето със светлината на вътрешната опитност.
към текста >>
Така Хегел правилно казва, че цялото съдържание на нашата представа е само един случай по отношение на онзи тъмен субект, и ние, без да проникнем в неговите глъбини, приписваме на тази вещ в себе си само определения които в крайна сметка нямат никаква истинска обективна стой
нос
т, субективни са, защото самите ние не го познаваме.
От себепознанието се ражда познанието на света. И нашият ограничен индивид се поставя духовно във великата взаимовръзка на света, защото в него оживява нещо, което надхвърля този индивид, което обхваща в себе си заедно всичко онова, от което индивидът е един член. Едно мислене, което не си зазижда пътя към вътрешната опитност чрез логически предразсъдъци, достига в крайна сметка винаги до признаването на царуващата в нас същност, която ни свързва с целия свят, защото чрез нея ние надмогваме противоположността между вътрешното и външно по отношение на човека. Паул Асмус, преждевременно починалият остроумен философ, се изказва върху това състояние на нещата по следния начин /виж неговия труд "Азът и вещта в себе си", стр.14 и следв./: "искаме да си изясним по-добре това чрез един пример; да си представим една бучка захар; тя е кръгла, сладка, непроницаема и пр.; Това са само свойства, които ние разбираме; само едно нещо остава висящо пред нас като направо друго, което ние не разбираме, което е така различно от нас, че не можем да проникнем вътре в него, без да изгубим себе си, пред чиято повърхност само мисълта отстъпва изплашена. Това нещо е непознатият носител на всички споменати качества; вещта в себе си, която съставлява най-вътрешното себе на този предмет.
Така Хегел правилно казва, че цялото съдържание на нашата представа е само един случай по отношение на онзи тъмен субект, и ние, без да проникнем в неговите глъбини, приписваме на тази вещ в себе си само определения които в крайна сметка нямат никаква истинска обективна стойност, субективни са, защото самите ние не го познаваме.
Напротив разбиращото мислене няма никакъв подобен непознаваем субект, за който неговите определения са само случайности, а конкретният субект е обхванат в понятието. Когато разбирам нещо, тогава то присъствува в цялата си пълнота в моето понятие; аз съм в най-вътрешното светилище на неговата същност у дома си, не затова, че не би съществувала никаква вещ в себе си, но защото чрез висящата над нас двамата необходимост на понятието, което в мене се явява субективно, в него обективно, то ме принуждава да премисля неговото понятие. Чрез това премисляне ни се разкрива, както казва Хегел, въпреки че то е наша субективна дейност,същевременно истинската природа на предмета." Така може да говори само онзи, който може да осветли изживяванията на мисленето със светлината на вътрешната опитност. В моята "Философия на свободата"/ Берлин 1918 г.
към текста >>
Напротив разбиращото мислене няма никакъв подобен непознаваем субект, за който неговите определения са само случай
нос
ти, а конкретният субект е обхванат в понятието.
И нашият ограничен индивид се поставя духовно във великата взаимовръзка на света, защото в него оживява нещо, което надхвърля този индивид, което обхваща в себе си заедно всичко онова, от което индивидът е един член. Едно мислене, което не си зазижда пътя към вътрешната опитност чрез логически предразсъдъци, достига в крайна сметка винаги до признаването на царуващата в нас същност, която ни свързва с целия свят, защото чрез нея ние надмогваме противоположността между вътрешното и външно по отношение на човека. Паул Асмус, преждевременно починалият остроумен философ, се изказва върху това състояние на нещата по следния начин /виж неговия труд "Азът и вещта в себе си", стр.14 и следв./: "искаме да си изясним по-добре това чрез един пример; да си представим една бучка захар; тя е кръгла, сладка, непроницаема и пр.; Това са само свойства, които ние разбираме; само едно нещо остава висящо пред нас като направо друго, което ние не разбираме, което е така различно от нас, че не можем да проникнем вътре в него, без да изгубим себе си, пред чиято повърхност само мисълта отстъпва изплашена. Това нещо е непознатият носител на всички споменати качества; вещта в себе си, която съставлява най-вътрешното себе на този предмет. Така Хегел правилно казва, че цялото съдържание на нашата представа е само един случай по отношение на онзи тъмен субект, и ние, без да проникнем в неговите глъбини, приписваме на тази вещ в себе си само определения които в крайна сметка нямат никаква истинска обективна стойност, субективни са, защото самите ние не го познаваме.
Напротив разбиращото мислене няма никакъв подобен непознаваем субект, за който неговите определения са само случайности, а конкретният субект е обхванат в понятието.
Когато разбирам нещо, тогава то присъствува в цялата си пълнота в моето понятие; аз съм в най-вътрешното светилище на неговата същност у дома си, не затова, че не би съществувала никаква вещ в себе си, но защото чрез висящата над нас двамата необходимост на понятието, което в мене се явява субективно, в него обективно, то ме принуждава да премисля неговото понятие. Чрез това премисляне ни се разкрива, както казва Хегел, въпреки че то е наша субективна дейност,същевременно истинската природа на предмета." Така може да говори само онзи, който може да осветли изживяванията на мисленето със светлината на вътрешната опитност. В моята "Философия на свободата"/ Берлин 1918 г. Философско-антропософско издателство/, изхождайки от други гледища, аз също обърнах вниманието върху първичния факт на вътрешния живот /стр.49/: "Следователно, няма никакво съмнение: В мисленето ние държим за единия край мировия процес, където трябва да присъстваме, ако той трябва да стане.
към текста >>
Когато разбирам нещо, тогава то присъствува в цялата си пълнота в моето понятие; аз съм в най-вътрешното светилище на неговата същ
нос
т у дома си, не затова, че не би съществувала никаква вещ в себе си, но защото чрез висящата над нас двамата необходимост на понятието, което в мене се явява субективно, в него обективно, то ме принуждава да премисля неговото понятие.
Едно мислене, което не си зазижда пътя към вътрешната опитност чрез логически предразсъдъци, достига в крайна сметка винаги до признаването на царуващата в нас същност, която ни свързва с целия свят, защото чрез нея ние надмогваме противоположността между вътрешното и външно по отношение на човека. Паул Асмус, преждевременно починалият остроумен философ, се изказва върху това състояние на нещата по следния начин /виж неговия труд "Азът и вещта в себе си", стр.14 и следв./: "искаме да си изясним по-добре това чрез един пример; да си представим една бучка захар; тя е кръгла, сладка, непроницаема и пр.; Това са само свойства, които ние разбираме; само едно нещо остава висящо пред нас като направо друго, което ние не разбираме, което е така различно от нас, че не можем да проникнем вътре в него, без да изгубим себе си, пред чиято повърхност само мисълта отстъпва изплашена. Това нещо е непознатият носител на всички споменати качества; вещта в себе си, която съставлява най-вътрешното себе на този предмет. Така Хегел правилно казва, че цялото съдържание на нашата представа е само един случай по отношение на онзи тъмен субект, и ние, без да проникнем в неговите глъбини, приписваме на тази вещ в себе си само определения които в крайна сметка нямат никаква истинска обективна стойност, субективни са, защото самите ние не го познаваме. Напротив разбиращото мислене няма никакъв подобен непознаваем субект, за който неговите определения са само случайности, а конкретният субект е обхванат в понятието.
Когато разбирам нещо, тогава то присъствува в цялата си пълнота в моето понятие; аз съм в най-вътрешното светилище на неговата същност у дома си, не затова, че не би съществувала никаква вещ в себе си, но защото чрез висящата над нас двамата необходимост на понятието, което в мене се явява субективно, в него обективно, то ме принуждава да премисля неговото понятие.
Чрез това премисляне ни се разкрива, както казва Хегел, въпреки че то е наша субективна дейност,същевременно истинската природа на предмета." Така може да говори само онзи, който може да осветли изживяванията на мисленето със светлината на вътрешната опитност. В моята "Философия на свободата"/ Берлин 1918 г. Философско-антропософско издателство/, изхождайки от други гледища, аз също обърнах вниманието върху първичния факт на вътрешния живот /стр.49/: "Следователно, няма никакво съмнение: В мисленето ние държим за единия край мировия процес, където трябва да присъстваме, ако той трябва да стане. Но именно това е, което е важно.
към текста >>
Чрез това премисляне ни се разкрива, както казва Хегел, въпреки че то е наша субективна дей
нос
т,същевременно истинската природа на предмета."
Паул Асмус, преждевременно починалият остроумен философ, се изказва върху това състояние на нещата по следния начин /виж неговия труд "Азът и вещта в себе си", стр.14 и следв./: "искаме да си изясним по-добре това чрез един пример; да си представим една бучка захар; тя е кръгла, сладка, непроницаема и пр.; Това са само свойства, които ние разбираме; само едно нещо остава висящо пред нас като направо друго, което ние не разбираме, което е така различно от нас, че не можем да проникнем вътре в него, без да изгубим себе си, пред чиято повърхност само мисълта отстъпва изплашена. Това нещо е непознатият носител на всички споменати качества; вещта в себе си, която съставлява най-вътрешното себе на този предмет. Така Хегел правилно казва, че цялото съдържание на нашата представа е само един случай по отношение на онзи тъмен субект, и ние, без да проникнем в неговите глъбини, приписваме на тази вещ в себе си само определения които в крайна сметка нямат никаква истинска обективна стойност, субективни са, защото самите ние не го познаваме. Напротив разбиращото мислене няма никакъв подобен непознаваем субект, за който неговите определения са само случайности, а конкретният субект е обхванат в понятието. Когато разбирам нещо, тогава то присъствува в цялата си пълнота в моето понятие; аз съм в най-вътрешното светилище на неговата същност у дома си, не затова, че не би съществувала никаква вещ в себе си, но защото чрез висящата над нас двамата необходимост на понятието, което в мене се явява субективно, в него обективно, то ме принуждава да премисля неговото понятие.
Чрез това премисляне ни се разкрива, както казва Хегел, въпреки че то е наша субективна дейност,същевременно истинската природа на предмета."
Така може да говори само онзи, който може да осветли изживяванията на мисленето със светлината на вътрешната опитност. В моята "Философия на свободата"/ Берлин 1918 г. Философско-антропософско издателство/, изхождайки от други гледища, аз също обърнах вниманието върху първичния факт на вътрешния живот /стр.49/: "Следователно, няма никакво съмнение: В мисленето ние държим за единия край мировия процес, където трябва да присъстваме, ако той трябва да стане. Но именно това е, което е важно. Тази е причината, поради която нещата стоят така загадъчно пред мене: Защото аз не участвам в тяхното създаване.
към текста >>
Така може да говори само онзи, който може да осветли изживяванията на мисленето със светлината на вътрешната опит
нос
т.
Това нещо е непознатият носител на всички споменати качества; вещта в себе си, която съставлява най-вътрешното себе на този предмет. Така Хегел правилно казва, че цялото съдържание на нашата представа е само един случай по отношение на онзи тъмен субект, и ние, без да проникнем в неговите глъбини, приписваме на тази вещ в себе си само определения които в крайна сметка нямат никаква истинска обективна стойност, субективни са, защото самите ние не го познаваме. Напротив разбиращото мислене няма никакъв подобен непознаваем субект, за който неговите определения са само случайности, а конкретният субект е обхванат в понятието. Когато разбирам нещо, тогава то присъствува в цялата си пълнота в моето понятие; аз съм в най-вътрешното светилище на неговата същност у дома си, не затова, че не би съществувала никаква вещ в себе си, но защото чрез висящата над нас двамата необходимост на понятието, което в мене се явява субективно, в него обективно, то ме принуждава да премисля неговото понятие. Чрез това премисляне ни се разкрива, както казва Хегел, въпреки че то е наша субективна дейност,същевременно истинската природа на предмета."
Така може да говори само онзи, който може да осветли изживяванията на мисленето със светлината на вътрешната опитност.
В моята "Философия на свободата"/ Берлин 1918 г. Философско-антропософско издателство/, изхождайки от други гледища, аз също обърнах вниманието върху първичния факт на вътрешния живот /стр.49/: "Следователно, няма никакво съмнение: В мисленето ние държим за единия край мировия процес, където трябва да присъстваме, ако той трябва да стане. Но именно това е, което е важно. Тази е причината, поради която нещата стоят така загадъчно пред мене: Защото аз не участвам в тяхното създаване. Аз просто ги намирам предварително съществуващи; а при мисленето аз зная как стават нещата.
към текста >>
Обаче в познанието се извършва това, което никъде във външния свят не се извършва: Мировия процес застава сам срещу своята духовна същ
нос
т.
Аз просто ги намирам предварително съществуващи; а при мисленето аз зная как стават нещата. Ето защо не съществува една по-първична изходна точка на разглеждането на мировия процес, освен мисленето." Който вижда по този начин вътрешното изживяване на човека, за него също е ясно, какъв смисъл има човешкото познание сред целия миров процес. Това не е една несъществена добавка към останалия миров процес. То би било такава добавка, ако би представлявало само едно идейно повторение на онова, което съществува външно.
Обаче в познанието се извършва това, което никъде във външния свят не се извършва: Мировия процес застава сам срещу своята духовна същност.
Този миров процес би бил вечно само една половинчатост, ако не би стигна до това срещупоставяне. Чрез това вътрешно изживяване на човека се включва в мировия процес; без това вътрешно изживяване мировият процес би бил непълен. Явно е, че само животът, в който властвува вътрешното чувство, вътрешното сетиво, повдига по такъв начин човека над самия себе си, това е в истинския смисъл неговият най-висш духовен живот. Защото само в този живот същността на нещата се разкрива пред себе си. Различно стои работата с по-нисшата възприемателна способност.
към текста >>
Защото само в този живот същ
нос
тта на нещата се разкрива пред себе си.
То би било такава добавка, ако би представлявало само едно идейно повторение на онова, което съществува външно. Обаче в познанието се извършва това, което никъде във външния свят не се извършва: Мировия процес застава сам срещу своята духовна същност. Този миров процес би бил вечно само една половинчатост, ако не би стигна до това срещупоставяне. Чрез това вътрешно изживяване на човека се включва в мировия процес; без това вътрешно изживяване мировият процес би бил непълен. Явно е, че само животът, в който властвува вътрешното чувство, вътрешното сетиво, повдига по такъв начин човека над самия себе си, това е в истинския смисъл неговият най-висш духовен живот.
Защото само в този живот същността на нещата се разкрива пред себе си.
Различно стои работата с по-нисшата възприемателна способност. Окото, например, благодарение на което виждаме един предмет, е арена на един процес, който по отношение на вътрешния живот е напълно подобен на един друг външен процес. Моите органи са членове, части на пространствения свят, както другите неща, и техните възприятия са временни процеси, както другите. И тяхната същност ми се явява само тогава, когато те биват потопени във вътрешното изживяване. Следователно аз живея един двойствен живот: животът на една вещ между другите вещи, която живее вътре в едно тяло и чрез своите органи възприема това, което се намира вън от това тяло; и един по-висш от първия живот, който не познава никакво подобно вътрешно и външно, който се простира обгръщайки както външния свят така и самия себе си.
към текста >>
Различно стои работата с по-нисшата възприемателна способ
нос
т.
Обаче в познанието се извършва това, което никъде във външния свят не се извършва: Мировия процес застава сам срещу своята духовна същност. Този миров процес би бил вечно само една половинчатост, ако не би стигна до това срещупоставяне. Чрез това вътрешно изживяване на човека се включва в мировия процес; без това вътрешно изживяване мировият процес би бил непълен. Явно е, че само животът, в който властвува вътрешното чувство, вътрешното сетиво, повдига по такъв начин човека над самия себе си, това е в истинския смисъл неговият най-висш духовен живот. Защото само в този живот същността на нещата се разкрива пред себе си.
Различно стои работата с по-нисшата възприемателна способност.
Окото, например, благодарение на което виждаме един предмет, е арена на един процес, който по отношение на вътрешния живот е напълно подобен на един друг външен процес. Моите органи са членове, части на пространствения свят, както другите неща, и техните възприятия са временни процеси, както другите. И тяхната същност ми се явява само тогава, когато те биват потопени във вътрешното изживяване. Следователно аз живея един двойствен живот: животът на една вещ между другите вещи, която живее вътре в едно тяло и чрез своите органи възприема това, което се намира вън от това тяло; и един по-висш от първия живот, който не познава никакво подобно вътрешно и външно, който се простира обгръщайки както външния свят така и самия себе си. Следователно ще трябва да кажа: Веднъж аз съм индивид, ограничен Аз; другият път аз съм все общ, всемирен Аз.
към текста >>
И тяхната същ
нос
т ми се явява само тогава, когато те биват потопени във вътрешното изживяване.
Явно е, че само животът, в който властвува вътрешното чувство, вътрешното сетиво, повдига по такъв начин човека над самия себе си, това е в истинския смисъл неговият най-висш духовен живот. Защото само в този живот същността на нещата се разкрива пред себе си. Различно стои работата с по-нисшата възприемателна способност. Окото, например, благодарение на което виждаме един предмет, е арена на един процес, който по отношение на вътрешния живот е напълно подобен на един друг външен процес. Моите органи са членове, части на пространствения свят, както другите неща, и техните възприятия са временни процеси, както другите.
И тяхната същност ми се явява само тогава, когато те биват потопени във вътрешното изживяване.
Следователно аз живея един двойствен живот: животът на една вещ между другите вещи, която живее вътре в едно тяло и чрез своите органи възприема това, което се намира вън от това тяло; и един по-висш от първия живот, който не познава никакво подобно вътрешно и външно, който се простира обгръщайки както външния свят така и самия себе си. Следователно ще трябва да кажа: Веднъж аз съм индивид, ограничен Аз; другият път аз съм все общ, всемирен Аз. И това Паул Асмес е изразил със сполучливи думи /виж неговата книга "Индогерманските религии в главните точки на тяхното развитие", стр. 29, т.І/: "Дейността да се потопяваме в нещо друго ние наричаме "мислене"; в мисленето Азът е изпълнил своето понятие, той се е отказал от самата своя особеност; ето защо мислейки ние се намираме в една еднаква за всички ни сфера, защото принципът на отделеността, който се състои в отношението на нашия Аз към другите неща, е изчезнал в дейността на самозаличаване на отделния Аз, тук имаме работа с общата за всички азовост." Точно същото има предвид и Спиноза, когато счита за най-висша познавателната дейност онази, която "напредва от достатъчната представа за действителната същност на някои качества на Бога до достатъчното познание на същността на нещата".
към текста >>
29, т.І/: "Дей
нос
тта да се потопяваме в нещо друго ние наричаме "мислене"; в мисленето Азът е изпълнил своето понятие, той се е отказал от самата своя особе
нос
т; ето защо мислейки ние се намираме в една еднаква за всички ни сфера, защото принципът на отделе
нос
тта, който се състои в отношението на нашия Аз към другите неща, е изчезнал в дей
нос
тта на самозаличаване на отделния Аз, тук имаме работа с общата за всички азовост."
Моите органи са членове, части на пространствения свят, както другите неща, и техните възприятия са временни процеси, както другите. И тяхната същност ми се явява само тогава, когато те биват потопени във вътрешното изживяване. Следователно аз живея един двойствен живот: животът на една вещ между другите вещи, която живее вътре в едно тяло и чрез своите органи възприема това, което се намира вън от това тяло; и един по-висш от първия живот, който не познава никакво подобно вътрешно и външно, който се простира обгръщайки както външния свят така и самия себе си. Следователно ще трябва да кажа: Веднъж аз съм индивид, ограничен Аз; другият път аз съм все общ, всемирен Аз. И това Паул Асмес е изразил със сполучливи думи /виж неговата книга "Индогерманските религии в главните точки на тяхното развитие", стр.
29, т.І/: "Дейността да се потопяваме в нещо друго ние наричаме "мислене"; в мисленето Азът е изпълнил своето понятие, той се е отказал от самата своя особеност; ето защо мислейки ние се намираме в една еднаква за всички ни сфера, защото принципът на отделеността, който се състои в отношението на нашия Аз към другите неща, е изчезнал в дейността на самозаличаване на отделния Аз, тук имаме работа с общата за всички азовост."
Точно същото има предвид и Спиноза, когато счита за най-висша познавателната дейност онази, която "напредва от достатъчната представа за действителната същност на някои качества на Бога до достатъчното познание на същността на нещата". Това напредване не е нищо друго, освен осветляването на нещата със светлината на вътрешната опитност. Спиноза описва във величествени багри живеенето в тази вътрешна опитност: "Най-висшата добродетел на душата е да познае бога, или да разбере нещата в третия най-висшия род познание. Тази добродетел става толкова по-голяма, колкото повече душата познава нещата в този род познание; следователно този, който обхваща нещата в този род познание, достига най-висшето човешко съвършенство и вследствие на това бива изпълнен от най-висшата радост, а именно съпроводен от представите за себе си и от добродетелта. Следователно от това познание извира, блика най-висшият мир на душата, който е възможен." Който познава нещата по такъв начин, той се преобразява в самия себе си; защото в такива моменти неговият отделен Аз е погълнат от всемирния Аз; всички същества му се явяват не в подчинение на един отделен ограничен индивид; те се явяват на самите себе си.
към текста >>
Точно същото има предвид и Спиноза, когато счита за най-висша познавателната дей
нос
т онази, която "напредва от достатъчната представа за действителната същ
нос
т на някои качества на Бога до достатъчното познание на същ
нос
тта на нещата".
И тяхната същност ми се явява само тогава, когато те биват потопени във вътрешното изживяване. Следователно аз живея един двойствен живот: животът на една вещ между другите вещи, която живее вътре в едно тяло и чрез своите органи възприема това, което се намира вън от това тяло; и един по-висш от първия живот, който не познава никакво подобно вътрешно и външно, който се простира обгръщайки както външния свят така и самия себе си. Следователно ще трябва да кажа: Веднъж аз съм индивид, ограничен Аз; другият път аз съм все общ, всемирен Аз. И това Паул Асмес е изразил със сполучливи думи /виж неговата книга "Индогерманските религии в главните точки на тяхното развитие", стр. 29, т.І/: "Дейността да се потопяваме в нещо друго ние наричаме "мислене"; в мисленето Азът е изпълнил своето понятие, той се е отказал от самата своя особеност; ето защо мислейки ние се намираме в една еднаква за всички ни сфера, защото принципът на отделеността, който се състои в отношението на нашия Аз към другите неща, е изчезнал в дейността на самозаличаване на отделния Аз, тук имаме работа с общата за всички азовост."
Точно същото има предвид и Спиноза, когато счита за най-висша познавателната дейност онази, която "напредва от достатъчната представа за действителната същност на някои качества на Бога до достатъчното познание на същността на нещата".
Това напредване не е нищо друго, освен осветляването на нещата със светлината на вътрешната опитност. Спиноза описва във величествени багри живеенето в тази вътрешна опитност: "Най-висшата добродетел на душата е да познае бога, или да разбере нещата в третия най-висшия род познание. Тази добродетел става толкова по-голяма, колкото повече душата познава нещата в този род познание; следователно този, който обхваща нещата в този род познание, достига най-висшето човешко съвършенство и вследствие на това бива изпълнен от най-висшата радост, а именно съпроводен от представите за себе си и от добродетелта. Следователно от това познание извира, блика най-висшият мир на душата, който е възможен." Който познава нещата по такъв начин, той се преобразява в самия себе си; защото в такива моменти неговият отделен Аз е погълнат от всемирния Аз; всички същества му се явяват не в подчинение на един отделен ограничен индивид; те се явяват на самите себе си. На тази степен няма вече никаква разлика между Платон и мене; защото това, което ни разделя, принадлежи на една по-ниска степен на познанието.
към текста >>
Това напредване не е нищо друго, освен осветляването на нещата със светлината на вътрешната опит
нос
т.
Следователно аз живея един двойствен живот: животът на една вещ между другите вещи, която живее вътре в едно тяло и чрез своите органи възприема това, което се намира вън от това тяло; и един по-висш от първия живот, който не познава никакво подобно вътрешно и външно, който се простира обгръщайки както външния свят така и самия себе си. Следователно ще трябва да кажа: Веднъж аз съм индивид, ограничен Аз; другият път аз съм все общ, всемирен Аз. И това Паул Асмес е изразил със сполучливи думи /виж неговата книга "Индогерманските религии в главните точки на тяхното развитие", стр. 29, т.І/: "Дейността да се потопяваме в нещо друго ние наричаме "мислене"; в мисленето Азът е изпълнил своето понятие, той се е отказал от самата своя особеност; ето защо мислейки ние се намираме в една еднаква за всички ни сфера, защото принципът на отделеността, който се състои в отношението на нашия Аз към другите неща, е изчезнал в дейността на самозаличаване на отделния Аз, тук имаме работа с общата за всички азовост." Точно същото има предвид и Спиноза, когато счита за най-висша познавателната дейност онази, която "напредва от достатъчната представа за действителната същност на някои качества на Бога до достатъчното познание на същността на нещата".
Това напредване не е нищо друго, освен осветляването на нещата със светлината на вътрешната опитност.
Спиноза описва във величествени багри живеенето в тази вътрешна опитност: "Най-висшата добродетел на душата е да познае бога, или да разбере нещата в третия най-висшия род познание. Тази добродетел става толкова по-голяма, колкото повече душата познава нещата в този род познание; следователно този, който обхваща нещата в този род познание, достига най-висшето човешко съвършенство и вследствие на това бива изпълнен от най-висшата радост, а именно съпроводен от представите за себе си и от добродетелта. Следователно от това познание извира, блика най-висшият мир на душата, който е възможен." Който познава нещата по такъв начин, той се преобразява в самия себе си; защото в такива моменти неговият отделен Аз е погълнат от всемирния Аз; всички същества му се явяват не в подчинение на един отделен ограничен индивид; те се явяват на самите себе си. На тази степен няма вече никаква разлика между Платон и мене; защото това, което ни разделя, принадлежи на една по-ниска степен на познанието. Ние сме разделени само като индивиди; всеобщото, което действа в нас, е едно и също.
към текста >>
Спиноза описва във величествени багри живеенето в тази вътрешна опит
нос
т: "Най-висшата добродетел на душата е да познае бога, или да разбере нещата в третия най-висшия род познание.
Следователно ще трябва да кажа: Веднъж аз съм индивид, ограничен Аз; другият път аз съм все общ, всемирен Аз. И това Паул Асмес е изразил със сполучливи думи /виж неговата книга "Индогерманските религии в главните точки на тяхното развитие", стр. 29, т.І/: "Дейността да се потопяваме в нещо друго ние наричаме "мислене"; в мисленето Азът е изпълнил своето понятие, той се е отказал от самата своя особеност; ето защо мислейки ние се намираме в една еднаква за всички ни сфера, защото принципът на отделеността, който се състои в отношението на нашия Аз към другите неща, е изчезнал в дейността на самозаличаване на отделния Аз, тук имаме работа с общата за всички азовост." Точно същото има предвид и Спиноза, когато счита за най-висша познавателната дейност онази, която "напредва от достатъчната представа за действителната същност на някои качества на Бога до достатъчното познание на същността на нещата". Това напредване не е нищо друго, освен осветляването на нещата със светлината на вътрешната опитност.
Спиноза описва във величествени багри живеенето в тази вътрешна опитност: "Най-висшата добродетел на душата е да познае бога, или да разбере нещата в третия най-висшия род познание.
Тази добродетел става толкова по-голяма, колкото повече душата познава нещата в този род познание; следователно този, който обхваща нещата в този род познание, достига най-висшето човешко съвършенство и вследствие на това бива изпълнен от най-висшата радост, а именно съпроводен от представите за себе си и от добродетелта. Следователно от това познание извира, блика най-висшият мир на душата, който е възможен." Който познава нещата по такъв начин, той се преобразява в самия себе си; защото в такива моменти неговият отделен Аз е погълнат от всемирния Аз; всички същества му се явяват не в подчинение на един отделен ограничен индивид; те се явяват на самите себе си. На тази степен няма вече никаква разлика между Платон и мене; защото това, което ни разделя, принадлежи на една по-ниска степен на познанието. Ние сме разделени само като индивиди; всеобщото, което действа в нас, е едно и също. И върху този факт не може да се спори с този, който няма никаква опитност за него.
към текста >>
И върху този факт не може да се спори с този, който няма никаква опит
нос
т за него.
Спиноза описва във величествени багри живеенето в тази вътрешна опитност: "Най-висшата добродетел на душата е да познае бога, или да разбере нещата в третия най-висшия род познание. Тази добродетел става толкова по-голяма, колкото повече душата познава нещата в този род познание; следователно този, който обхваща нещата в този род познание, достига най-висшето човешко съвършенство и вследствие на това бива изпълнен от най-висшата радост, а именно съпроводен от представите за себе си и от добродетелта. Следователно от това познание извира, блика най-висшият мир на душата, който е възможен." Който познава нещата по такъв начин, той се преобразява в самия себе си; защото в такива моменти неговият отделен Аз е погълнат от всемирния Аз; всички същества му се явяват не в подчинение на един отделен ограничен индивид; те се явяват на самите себе си. На тази степен няма вече никаква разлика между Платон и мене; защото това, което ни разделя, принадлежи на една по-ниска степен на познанието. Ние сме разделени само като индивиди; всеобщото, което действа в нас, е едно и също.
И върху този факт не може да се спори с този, който няма никаква опитност за него.
Той постоянно ще твърди: Платон и ти сте две неща. Че тази двойственост, че всяка множественост се новоражда като единство в оживяването на най-висшата степен на познанието: Това не може да се докаже, то трябва да се изпита. Колкото и парадоксално да звучи, но истина е: Идеята, която Платон си представя, и същата идея, която аз си представям, не са две идеи. Това е една и съща идея. И не са две идеи, едната в главата на Платон, другата в моята; но в един по-висш смисъл главата на Платон и моята глава се проникват; проникват се всички глави, които схващат същата една идея; и тази идея съществува само веднъж като единствена.
към текста >>
Че тази двойстве
нос
т, че всяка множестве
нос
т се новоражда като единство в оживяването на най-висшата степен на познанието: Това не може да се докаже, то трябва да се изпита.
Следователно от това познание извира, блика най-висшият мир на душата, който е възможен." Който познава нещата по такъв начин, той се преобразява в самия себе си; защото в такива моменти неговият отделен Аз е погълнат от всемирния Аз; всички същества му се явяват не в подчинение на един отделен ограничен индивид; те се явяват на самите себе си. На тази степен няма вече никаква разлика между Платон и мене; защото това, което ни разделя, принадлежи на една по-ниска степен на познанието. Ние сме разделени само като индивиди; всеобщото, което действа в нас, е едно и също. И върху този факт не може да се спори с този, който няма никаква опитност за него. Той постоянно ще твърди: Платон и ти сте две неща.
Че тази двойственост, че всяка множественост се новоражда като единство в оживяването на най-висшата степен на познанието: Това не може да се докаже, то трябва да се изпита.
Колкото и парадоксално да звучи, но истина е: Идеята, която Платон си представя, и същата идея, която аз си представям, не са две идеи. Това е една и съща идея. И не са две идеи, едната в главата на Платон, другата в моята; но в един по-висш смисъл главата на Платон и моята глава се проникват; проникват се всички глави, които схващат същата една идея; и тази идея съществува само веднъж като единствена. Тя съществува; и главите се пренасят всички на едно и също място, за да имат в себе си тази идея. Преобразуването, което се произвежда в цялото същество на човека, когато той гледа нещата, е показано с прекрасни думи в индийската поема "Бхагават Гита", поради което Вилхелм фон Хумболдт казваше за нея, че е признателен на своята съдба, защото го е оставила да живее достатъчно дълго, докато е станал в състояние да се запознае с тази творба.
към текста >>
Вътрешната светлина владее ухото, чувството, вкуса и обонянието, както и сърдеч
нос
тта; тя завързва връзката между себе си и сетивните неща.
И не са две идеи, едната в главата на Платон, другата в моята; но в един по-висш смисъл главата на Платон и моята глава се проникват; проникват се всички глави, които схващат същата една идея; и тази идея съществува само веднъж като единствена. Тя съществува; и главите се пренасят всички на едно и също място, за да имат в себе си тази идея. Преобразуването, което се произвежда в цялото същество на човека, когато той гледа нещата, е показано с прекрасни думи в индийската поема "Бхагават Гита", поради което Вилхелм фон Хумболдт казваше за нея, че е признателен на своята съдба, защото го е оставила да живее достатъчно дълго, докато е станал в състояние да се запознае с тази творба. Вътрешната светлина говори в тази поема: "Един вечен лъч от мене, който е добил едно особено съществуване в света на личния живот, привлича към себе си петте сетива и индивидуалната душа, които принадлежат на природата. Когато лъчезарният дух се въплъщава в пространство и време, или когато се обезплътява, той обхваща нещата и ги взема със себе си, както полъхът на вятъра обхваща благоуханията на цветята и ги отнася със себе си.
Вътрешната светлина владее ухото, чувството, вкуса и обонянието, както и сърдечността; тя завързва връзката между себе си и сетивните неща.
Неразумните не знаят, кога вътрешната светлина просиява и угасва, или кога се съединява с нещата; само който е съпричастник на вътрешната светлина, може да знае за това." Така мощно сочи "Бхагават Гита" на преобразуването на човека, че казва за "мъдрия": Той не може вече да се заблуди, не може да стори грях. Ако привидно той се заблуждава или прави грях, трябва да осветли своите мисли или своите постъпки с една светлина, пред която вече не се явява като грешка, нито като грях това, което пред обикновеното съзнание се явява като такова. "Който се е издигнал в неговото познание е от най-чист род, той не убива и не се опетнява, даже ако би убил някой друг." С това се посочва същото онова основно настроение на душата, което произтича от най-висшето познание, за което Спиноза, след като го описва в своята "етика", избликва във възторжените думи: "Тук завършва това, което исках да изложа относно властта на душата върху вълненията и страстите и върху свободата на душата. От това става ясно, колко много мъдрият превъзхожда незнаещия и е по-могъщ от него, който е тласкан само от удоволствията. Защото незнаещият не е тласкан само отвъншните причини по множество начини и никога не постига истински мир на душата, но той живее и в непознаване на себе си, на бога и на нещата и щом престане неговото страдание, престава и неговото съществуване; докато напротив мъдрият, като такъв, едва ли чувства някаква възбуда в своя дух, но никога не престава да живее в необходимото познание на себе си, на бога и на нещата и постоянно се наслаждава от истинския мир на душата.
към текста >>
"Който се е издигнал в неговото познание е от най-чист род, той не убива и не се опетнява, даже ако би убил някой друг." С това се посочва същото онова основно настроение на душата, което произтича от най-висшето познание, за което Спиноза, след като го описва в своята "етика", избликва във възторжените думи: "Тук завършва това, което исках да изложа от
нос
но властта на душата върху вълненията и страстите и върху свободата на душата.
Вътрешната светлина говори в тази поема: "Един вечен лъч от мене, който е добил едно особено съществуване в света на личния живот, привлича към себе си петте сетива и индивидуалната душа, които принадлежат на природата. Когато лъчезарният дух се въплъщава в пространство и време, или когато се обезплътява, той обхваща нещата и ги взема със себе си, както полъхът на вятъра обхваща благоуханията на цветята и ги отнася със себе си. Вътрешната светлина владее ухото, чувството, вкуса и обонянието, както и сърдечността; тя завързва връзката между себе си и сетивните неща. Неразумните не знаят, кога вътрешната светлина просиява и угасва, или кога се съединява с нещата; само който е съпричастник на вътрешната светлина, може да знае за това." Така мощно сочи "Бхагават Гита" на преобразуването на човека, че казва за "мъдрия": Той не може вече да се заблуди, не може да стори грях. Ако привидно той се заблуждава или прави грях, трябва да осветли своите мисли или своите постъпки с една светлина, пред която вече не се явява като грешка, нито като грях това, което пред обикновеното съзнание се явява като такова.
"Който се е издигнал в неговото познание е от най-чист род, той не убива и не се опетнява, даже ако би убил някой друг." С това се посочва същото онова основно настроение на душата, което произтича от най-висшето познание, за което Спиноза, след като го описва в своята "етика", избликва във възторжените думи: "Тук завършва това, което исках да изложа относно властта на душата върху вълненията и страстите и върху свободата на душата.
От това става ясно, колко много мъдрият превъзхожда незнаещия и е по-могъщ от него, който е тласкан само от удоволствията. Защото незнаещият не е тласкан само отвъншните причини по множество начини и никога не постига истински мир на душата, но той живее и в непознаване на себе си, на бога и на нещата и щом престане неговото страдание, престава и неговото съществуване; докато напротив мъдрият, като такъв, едва ли чувства някаква възбуда в своя дух, но никога не престава да живее в необходимото познание на себе си, на бога и на нещата и постоянно се наслаждава от истинския мир на душата. Макар и пътят, който посочих, че води до тази цел, изглежда много труден, той все пак може да бъде намерен. Във всеки случай той трябва да бъде много труден, защото така рядко е намиран. Защото, как би било възможно, ако спасението би било под ръка и лесно би могло да бъде намерено, почти всички хора да го пренебрегнат?
към текста >>
От индивидуална гледна точка, на която е поставен, и според устройството на неговата възприемателна способ
нос
т той си образува своята истина в общение с нещата.
Защото, как би било възможно, ако спасението би било под ръка и лесно би могло да бъде намерено, почти всички хора да го пренебрегнат? Обаче всичко възвишено е също така трудно, както и рядко." По величествен начин е посочил Гьоте гледището на най-висшето познание в думите: "Когато позная моето отношение към самия себе си и към външния свят, аз наричам това истина. И така всеки може да има своята истина и все пак тя е една и съща винаги." Всеки си има своята собствена истина: Защото всеки е едно индивидуално, особено същество наред с другите и заедно с другите. Тези други същества действат върху него чрез неговите органи.
От индивидуална гледна точка, на която е поставен, и според устройството на неговата възприемателна способност той си образува своята истина в общение с нещата.
Той добива своето отношение спрямо нещата. Когато след това пристъпи към себепознанието, той се запознава със своето отношение към самия себе си, тогава неговата особена истина се разтопява във всеобщата истина; тази всеобща истина е една и съща във всички. Разбирането за заличаване на индивидуалното, на отделния Аз спрямо всемирния Аз в личността, това разбиране по-дълбоките натури са го считали като изявяваща се във вътрешността на човека тайна, като първична тайна на живота. И за това Гьоте е намерил един сполучлив израз: "Докато не си постигнал това: Да умреш и да възкръснеш! Ти си само един мрачен гост на тъмната земя."
към текста >>
Разбирането за заличаване на индивидуалното, на отделния Аз спрямо всемирния Аз в лич
нос
тта, това разбиране по-дълбоките натури са го считали като изявяваща се във вътреш
нос
тта на човека тайна, като първична тайна на живота.
И така всеки може да има своята истина и все пак тя е една и съща винаги." Всеки си има своята собствена истина: Защото всеки е едно индивидуално, особено същество наред с другите и заедно с другите. Тези други същества действат върху него чрез неговите органи. От индивидуална гледна точка, на която е поставен, и според устройството на неговата възприемателна способност той си образува своята истина в общение с нещата. Той добива своето отношение спрямо нещата. Когато след това пристъпи към себепознанието, той се запознава със своето отношение към самия себе си, тогава неговата особена истина се разтопява във всеобщата истина; тази всеобща истина е една и съща във всички.
Разбирането за заличаване на индивидуалното, на отделния Аз спрямо всемирния Аз в личността, това разбиране по-дълбоките натури са го считали като изявяваща се във вътрешността на човека тайна, като първична тайна на живота.
И за това Гьоте е намерил един сполучлив израз: "Докато не си постигнал това: Да умреш и да възкръснеш! Ти си само един мрачен гост на тъмната земя." Това, което се разиграва във вътрешния живот на човека не е едно мислено повторение, а една действителна част от мировия процес. Светът не би бил това, което е, ако принадлежащият му член не би се извършил в човешката душа. И ако наричаме "божествено" най-възвишеното, до което човекът може да се издигне, тогава трябва да кажем, че това божествено не съществува като нещо външно, за да бъде повторено образно в човешкия дух, но че това божествено се пробужда в човека.
към текста >>
Без определен мотив волята е една празна способ
нос
т: тя става дейна и действителна само чрез мотива.
Има ли някакъв разумен смисъл в тях? Нима свободата на волята трябва да се състои в това, да можем да искаме нещо без основание, без мотив? Но що друго значи воление, освен да имаме едно основание да извършим или да се стремим по-скоро към това отколкото към другото? Да искаме нещо без основание, без мотив, това би значило да искаме нещо, без да го искаме. С понятието на волята е свързано неразривно и това за мотива.
Без определен мотив волята е една празна способност: тя става дейна и действителна само чрез мотива.
Следователно съвършено правилно е, че човешката воля не е свободна дотолкова, доколкото нейната насока се определя винаги от най-силния от мотивите." За всяко действие, което не се извършва в светлината на себепознанието, мотивът, основанието на действието трябва да се чувства като принуда. Не така стои въпросът, когато е обхванато в себепознанието. Тогава основанието е станало член на самото Себе. Волята не е вече определена от нещо друго; тя сама определя себе си. Закономерността, мотивите на волята не властват вече над проявяващия волята, но те са едно и също нещо с тази воля.
към текста >>
Закономер
нос
тта, мотивите на волята не властват вече над проявяващия волята, но те са едно и също нещо с тази воля.
Без определен мотив волята е една празна способност: тя става дейна и действителна само чрез мотива. Следователно съвършено правилно е, че човешката воля не е свободна дотолкова, доколкото нейната насока се определя винаги от най-силния от мотивите." За всяко действие, което не се извършва в светлината на себепознанието, мотивът, основанието на действието трябва да се чувства като принуда. Не така стои въпросът, когато е обхванато в себепознанието. Тогава основанието е станало член на самото Себе. Волята не е вече определена от нещо друго; тя сама определя себе си.
Закономерността, мотивите на волята не властват вече над проявяващия волята, но те са едно и също нещо с тази воля.
Да осветли човек законите на своите действия със светлината на себенаблюдението, това значи той да победи всяка принуда на мотивите. Чрез това волята се поставя в областта на свободата. Не всяко човешко действие носи характера на свободата. Само онова действие е свободно, което във всяка негова част е разгорено от себенаблюдението. И понеже самонаблюдението издига индивидуалния Аз до всеобщия Аз, то свободното действие е нещо, което произтича от всемирния Аз.
към текста >>
Не всяко човешко действие
нос
и характера на свободата.
Тогава основанието е станало член на самото Себе. Волята не е вече определена от нещо друго; тя сама определя себе си. Закономерността, мотивите на волята не властват вече над проявяващия волята, но те са едно и също нещо с тази воля. Да осветли човек законите на своите действия със светлината на себенаблюдението, това значи той да победи всяка принуда на мотивите. Чрез това волята се поставя в областта на свободата.
Не всяко човешко действие носи характера на свободата.
Само онова действие е свободно, което във всяка негова част е разгорено от себенаблюдението. И понеже самонаблюдението издига индивидуалния Аз до всеобщия Аз, то свободното действие е нещо, което произтича от всемирния Аз. Старият спорен въпрос, дали волята на човека е свободна или не, или е подчинена на една всеобща закономерност, на една неотменима необходимост, е един неправилно поставен въпрос. Несвободно е действието, което човек извършва като индивид; свободно е онова действие, което той извършва след своето духовно новораждане. Следователно човекът не е, въобще, свободен или несвободен.
към текста >>
Старият спорен въпрос, дали волята на човека е свободна или не, или е подчинена на една всеобща закономер
нос
т, на една неотменима необходимост, е един неправилно поставен въпрос.
Да осветли човек законите на своите действия със светлината на себенаблюдението, това значи той да победи всяка принуда на мотивите. Чрез това волята се поставя в областта на свободата. Не всяко човешко действие носи характера на свободата. Само онова действие е свободно, което във всяка негова част е разгорено от себенаблюдението. И понеже самонаблюдението издига индивидуалния Аз до всеобщия Аз, то свободното действие е нещо, което произтича от всемирния Аз.
Старият спорен въпрос, дали волята на човека е свободна или не, или е подчинена на една всеобща закономерност, на една неотменима необходимост, е един неправилно поставен въпрос.
Несвободно е действието, което човек извършва като индивид; свободно е онова действие, което той извършва след своето духовно новораждане. Следователно човекът не е, въобще, свободен или несвободен. Той е както едното така и другото. Той е несвободен преди своето новораждане; и може да стане свободен чрез това новораждане. Индивидуалното развитие на човека нагоре се състои в едно преобразуване на несвободната воля в една такава воля с характера на свободата.
към текста >>
Човекът, който е проникнал закономер
нос
тта на своето действане като своя собствена закономер
нос
т, той е победил принудата на тази закономер
нос
т и с това е победил несвободата.
Несвободно е действието, което човек извършва като индивид; свободно е онова действие, което той извършва след своето духовно новораждане. Следователно човекът не е, въобще, свободен или несвободен. Той е както едното така и другото. Той е несвободен преди своето новораждане; и може да стане свободен чрез това новораждане. Индивидуалното развитие на човека нагоре се състои в едно преобразуване на несвободната воля в една такава воля с характера на свободата.
Човекът, който е проникнал закономерността на своето действане като своя собствена закономерност, той е победил принудата на тази закономерност и с това е победил несвободата.
Свободата не е предварително един факт на човешкото съществуване, а една цел. Със свободното действие човекът разрешава едно противоречие между себе си и света Неговите собствени дела на всеобщото битие. Той се чувства в пълна хармония с това всеобщо битие. Той чувства всяка дисхармония между себе си и един друг като резултат на едно непробудено още напълно Себе. Но тази е съдбата на Себе-то, че само в неговото отделяне от всемира той може да намери съединяването с този все мир.
към текста >>
Той ще се чувства особено неудобно при представата, че човекът, който черпи своите мотиви за действие от самотата на своето себесъзнание, трябва да бъде свободен отколкото първоначалната, наивна лич
нос
т, която действа от своите непосредствени импулси, от пълнотата на своята природа.
Но тази е съдбата на Себе-то, че само в неговото отделяне от всемира той може да намери съединяването с този все мир. Човекът не би бил човек, ако той не би бил един Аз отделен от всичко друго; но той не би бил също човек в най-висшия смисъл, ако като такъв отделен Аз не би се разширил отново от себе си до мировия Аз. Напълно е присъщо на човешкото съществото да победи едно противоречие първоначално вложено в него. Който би искал да счита духа само като логически ум, той може да почувства, че кръвта замръзва при мисълта, че нещата трябва да изпитат своето новораждане в духа. Той ще сравни свежото, живо цвете, в пълнотата на неговите багри във външния свят, със схематичната мисъл за цветето.
Той ще се чувства особено неудобно при представата, че човекът, който черпи своите мотиви за действие от самотата на своето себесъзнание, трябва да бъде свободен отколкото първоначалната, наивна личност, която действа от своите непосредствени импулси, от пълнотата на своята природа.
За такъв човек виждащ едностранно логичното този, който се потопява в своята вътрешност, ще изглежда като една странстваща схема от понятия, като един призрак в сравнение с онзи, който пребивава в своята природна индивидуалност. Подобни възражения против новораждането на нещата в духа могат да се чуят предимно от онези, които на истина са надарени със здрави органи за сетивно възприятие и с пълножизнени инстинкти и страсти, но чиято наблюдателна способност по отношение на обектите с чисто духовно съдържание отказва да работи. Щом се наложи да възприемат нещо чисто духовно, на тях им липсва виждането; на тях им се струва, че имат работа само с обвивки на понятия, ако не даже и с празни думи. Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абстрактни хора на ума". Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание.
към текста >>
За такъв човек виждащ ед
нос
транно логичното този, който се потопява в своята вътреш
нос
т, ще изглежда като една странстваща схема от понятия, като един призрак в сравнение с онзи, който пребивава в своята природна индивидуал
нос
т.
Човекът не би бил човек, ако той не би бил един Аз отделен от всичко друго; но той не би бил също човек в най-висшия смисъл, ако като такъв отделен Аз не би се разширил отново от себе си до мировия Аз. Напълно е присъщо на човешкото съществото да победи едно противоречие първоначално вложено в него. Който би искал да счита духа само като логически ум, той може да почувства, че кръвта замръзва при мисълта, че нещата трябва да изпитат своето новораждане в духа. Той ще сравни свежото, живо цвете, в пълнотата на неговите багри във външния свят, със схематичната мисъл за цветето. Той ще се чувства особено неудобно при представата, че човекът, който черпи своите мотиви за действие от самотата на своето себесъзнание, трябва да бъде свободен отколкото първоначалната, наивна личност, която действа от своите непосредствени импулси, от пълнотата на своята природа.
За такъв човек виждащ едностранно логичното този, който се потопява в своята вътрешност, ще изглежда като една странстваща схема от понятия, като един призрак в сравнение с онзи, който пребивава в своята природна индивидуалност.
Подобни възражения против новораждането на нещата в духа могат да се чуят предимно от онези, които на истина са надарени със здрави органи за сетивно възприятие и с пълножизнени инстинкти и страсти, но чиято наблюдателна способност по отношение на обектите с чисто духовно съдържание отказва да работи. Щом се наложи да възприемат нещо чисто духовно, на тях им липсва виждането; на тях им се струва, че имат работа само с обвивки на понятия, ако не даже и с празни думи. Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абстрактни хора на ума". Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание. Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето.
към текста >>
Подобни възражения против новораждането на нещата в духа могат да се чуят предимно от онези, които на истина са надарени със здрави органи за сетивно възприятие и с пълножизнени инстинкти и страсти, но чиято наблюдателна способ
нос
т по отношение на обектите с чисто духовно съдържание отказва да работи.
Напълно е присъщо на човешкото съществото да победи едно противоречие първоначално вложено в него. Който би искал да счита духа само като логически ум, той може да почувства, че кръвта замръзва при мисълта, че нещата трябва да изпитат своето новораждане в духа. Той ще сравни свежото, живо цвете, в пълнотата на неговите багри във външния свят, със схематичната мисъл за цветето. Той ще се чувства особено неудобно при представата, че човекът, който черпи своите мотиви за действие от самотата на своето себесъзнание, трябва да бъде свободен отколкото първоначалната, наивна личност, която действа от своите непосредствени импулси, от пълнотата на своята природа. За такъв човек виждащ едностранно логичното този, който се потопява в своята вътрешност, ще изглежда като една странстваща схема от понятия, като един призрак в сравнение с онзи, който пребивава в своята природна индивидуалност.
Подобни възражения против новораждането на нещата в духа могат да се чуят предимно от онези, които на истина са надарени със здрави органи за сетивно възприятие и с пълножизнени инстинкти и страсти, но чиято наблюдателна способност по отношение на обектите с чисто духовно съдържание отказва да работи.
Щом се наложи да възприемат нещо чисто духовно, на тях им липсва виждането; на тях им се струва, че имат работа само с обвивки на понятия, ако не даже и с празни думи. Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абстрактни хора на ума". Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание. Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето. Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание?
към текста >>
Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същ
нос
т на цветето.
За такъв човек виждащ едностранно логичното този, който се потопява в своята вътрешност, ще изглежда като една странстваща схема от понятия, като един призрак в сравнение с онзи, който пребивава в своята природна индивидуалност. Подобни възражения против новораждането на нещата в духа могат да се чуят предимно от онези, които на истина са надарени със здрави органи за сетивно възприятие и с пълножизнени инстинкти и страсти, но чиято наблюдателна способност по отношение на обектите с чисто духовно съдържание отказва да работи. Щом се наложи да възприемат нещо чисто духовно, на тях им липсва виждането; на тях им се струва, че имат работа само с обвивки на понятия, ако не даже и с празни думи. Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абстрактни хора на ума". Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание.
Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето.
Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание? Новороденият в духа живот не е по-беден, а по-пълен, по-богат*/*Само онези личности се страхуват от едно обедняване на душевния живот чрез възлизането към духа, които познават духа само под формата на сбор от отвлечени понятия, извлечени от възприятията на сетивата. Който се издига чрез духовно съзерцание до един живот, превъзхождащ по съдържание и конкретност сетивния, той не може да храни такъв страх. Защото сетивното битие избледнява само в отвлечености; той се явява в неговата истинска светлина едва в "духовното съзерцание", без да изгуби нещо от своето богатство.
към текста >>
Защо животът на моята лич
нос
т трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание?
Подобни възражения против новораждането на нещата в духа могат да се чуят предимно от онези, които на истина са надарени със здрави органи за сетивно възприятие и с пълножизнени инстинкти и страсти, но чиято наблюдателна способност по отношение на обектите с чисто духовно съдържание отказва да работи. Щом се наложи да възприемат нещо чисто духовно, на тях им липсва виждането; на тях им се струва, че имат работа само с обвивки на понятия, ако не даже и с празни думи. Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абстрактни хора на ума". Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание. Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето.
Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание?
Новороденият в духа живот не е по-беден, а по-пълен, по-богат*/*Само онези личности се страхуват от едно обедняване на душевния живот чрез възлизането към духа, които познават духа само под формата на сбор от отвлечени понятия, извлечени от възприятията на сетивата. Който се издига чрез духовно съзерцание до един живот, превъзхождащ по съдържание и конкретност сетивния, той не може да храни такъв страх. Защото сетивното битие избледнява само в отвлечености; той се явява в неговата истинска светлина едва в "духовното съзерцание", без да изгуби нещо от своето богатство.
към текста >>
Новороденият в духа живот не е по-беден, а по-пълен, по-богат*/*Само онези лич
нос
ти се страхуват от едно обедняване на душевния живот чрез възлизането към духа, които познават духа само под формата на сбор от отвлечени понятия, извлечени от възприятията на сетивата.
Щом се наложи да възприемат нещо чисто духовно, на тях им липсва виждането; на тях им се струва, че имат работа само с обвивки на понятия, ако не даже и с празни думи. Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абстрактни хора на ума". Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание. Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето. Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание?
Новороденият в духа живот не е по-беден, а по-пълен, по-богат*/*Само онези личности се страхуват от едно обедняване на душевния живот чрез възлизането към духа, които познават духа само под формата на сбор от отвлечени понятия, извлечени от възприятията на сетивата.
Който се издига чрез духовно съзерцание до един живот, превъзхождащ по съдържание и конкретност сетивния, той не може да храни такъв страх. Защото сетивното битие избледнява само в отвлечености; той се явява в неговата истинска светлина едва в "духовното съзерцание", без да изгуби нещо от своето богатство.
към текста >>
Който се издига чрез духовно съзерцание до един живот, превъзхождащ по съдържание и конкрет
нос
т сетивния, той не може да храни такъв страх.
Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абстрактни хора на ума". Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание. Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето. Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание? Новороденият в духа живот не е по-беден, а по-пълен, по-богат*/*Само онези личности се страхуват от едно обедняване на душевния живот чрез възлизането към духа, които познават духа само под формата на сбор от отвлечени понятия, извлечени от възприятията на сетивата.
Който се издига чрез духовно съзерцание до един живот, превъзхождащ по съдържание и конкретност сетивния, той не може да храни такъв страх.
Защото сетивното битие избледнява само в отвлечености; той се явява в неговата истинска светлина едва в "духовното съзерцание", без да изгуби нещо от своето богатство.
към текста >>
Защото сетивното битие избледнява само в отвлече
нос
ти; той се явява в неговата истинска светлина едва в "духовното съзерцание", без да изгуби нещо от своето богатство.
Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание. Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето. Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание? Новороденият в духа живот не е по-беден, а по-пълен, по-богат*/*Само онези личности се страхуват от едно обедняване на душевния живот чрез възлизането към духа, които познават духа само под формата на сбор от отвлечени понятия, извлечени от възприятията на сетивата. Който се издига чрез духовно съзерцание до един живот, превъзхождащ по съдържание и конкретност сетивния, той не може да храни такъв страх.
Защото сетивното битие избледнява само в отвлечености; той се явява в неговата истинска светлина едва в "духовното съзерцание", без да изгуби нещо от своето богатство.
към текста >>
48.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Светът от представи на Майстер Екхарт е изцяло разгорен от чувството, че нещата се раждат от чувството, че нещата се раждат в духа на човека като по-висши същ
нос
ти.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
Светът от представи на Майстер Екхарт е изцяло разгорен от чувството, че нещата се раждат от чувството, че нещата се раждат в духа на човека като по-висши същности.
Той принадлежи на ордена на Доминиканците както и най-великият християнски богослов на Средновековието, Томас от Аквино, който е живял от 1225 до 1274 година. Екхарт беше един безусловен почитател на Томас. Това трябва да ни бъде понятно, когато вземем под внимание целия начин на мислене на Майстер Екхарт. Той вярваше, че се намира в пълна хармония с ученията на християнската църква, считайки, че същото отношение има и към Томас. Екхарт не искаше да отнеме нищо от съдържанието на християнството, нито пък да прибави към него.
към текста >>
Една лич
нос
т като неговата не чувстваше необходимостта да постави нови истини от този или онзи род на мястото на старите.
Екхарт беше един безусловен почитател на Томас. Това трябва да ни бъде понятно, когато вземем под внимание целия начин на мислене на Майстер Екхарт. Той вярваше, че се намира в пълна хармония с ученията на християнската църква, считайки, че същото отношение има и към Томас. Екхарт не искаше да отнеме нищо от съдържанието на християнството, нито пък да прибави към него. Но той искаше са произведе отново това съдържание по свой начин.
Една личност като неговата не чувстваше необходимостта да постави нови истини от този или онзи род на мястото на старите.
Той беше се сраснал напълно със съдържанието, което беше получил по предание. Но искаше да даде на това съдържание една нова форма, един нов живот. Той искаше без съмнение да си остане правоверен християнин. християнските истини бяха негови истини. Само че искаше да ги вижда по друг начин, различно от това, което Томас Аквински беше сторил.
към текста >>
Но по този начин разумът не стига до едно потопяване в пълната същ
нос
т на Бога.
християнските истини бяха негови истини. Само че искаше да ги вижда по друг начин, различно от това, което Томас Аквински беше сторил. Този последният приемаше два източника на познанието: Откровението във вярата и разума в изследването. Разумът познава законите на нещата, следователно духовното в природата. Той може също да се издигне и над природата и да обхване от една страна в духа божественото Същество, което стои на основата на цялата природа.
Но по този начин разумът не стига до едно потопяване в пълната същност на Бога.
Насреща му трябва да дойде едно по-висше съдържание на истината. Това съдържание е дадено в свещеното писание. То откроява, разкрива това, което човек не може да постигне чрез самия себе си. Съдържанието от истина на Писанието трябва да бъде прието от човека; разумът може да защищава, може да го разбере колкото е възможно добре чрез своите познавателни способности; но никога не може сам да го създаде от човешкия дух най-възвишена истина е не това, което духът вижда, а определено съдържание на познанието, което духът е получил отвън. Свети Августин заявява, че е неспособен да намери в себе си извора за това, което трябва да вярва.
към текста >>
Съдържанието от истина на Писанието трябва да бъде прието от човека; разумът може да защищава, може да го разбере колкото е възможно добре чрез своите познавателни способ
нос
ти; но никога не може сам да го създаде от човешкия дух най-възвишена истина е не това, което духът вижда, а определено съдържание на познанието, което духът е получил отвън.
Той може също да се издигне и над природата и да обхване от една страна в духа божественото Същество, което стои на основата на цялата природа. Но по този начин разумът не стига до едно потопяване в пълната същност на Бога. Насреща му трябва да дойде едно по-висше съдържание на истината. Това съдържание е дадено в свещеното писание. То откроява, разкрива това, което човек не може да постигне чрез самия себе си.
Съдържанието от истина на Писанието трябва да бъде прието от човека; разумът може да защищава, може да го разбере колкото е възможно добре чрез своите познавателни способности; но никога не може сам да го създаде от човешкия дух най-възвишена истина е не това, което духът вижда, а определено съдържание на познанието, което духът е получил отвън.
Свети Августин заявява, че е неспособен да намери в себе си извора за това, което трябва да вярва. Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не говори за някакъв друг Бог, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава. Следователно те обичат Бога, за да имат външното богатство и вътрешната утеха; но тези хора никак не любят Бога..... наивните хора имат химеричната надежда, че трябва да видят Бога, като че той стои тук или там. Но не е така. Бог и аз сме едно в познанието." На основата на подобни изводи на Екхарт не стои нищо друго, освен опитността на вътрешното сетиво.
към текста >>
Бог и аз сме едно в познанието." На основата на подобни изводи на Екхарт не стои нищо друго, освен опит
нос
тта на вътрешното сетиво.
Съдържанието от истина на Писанието трябва да бъде прието от човека; разумът може да защищава, може да го разбере колкото е възможно добре чрез своите познавателни способности; но никога не може сам да го създаде от човешкия дух най-възвишена истина е не това, което духът вижда, а определено съдържание на познанието, което духът е получил отвън. Свети Августин заявява, че е неспособен да намери в себе си извора за това, което трябва да вярва. Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не говори за някакъв друг Бог, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава. Следователно те обичат Бога, за да имат външното богатство и вътрешната утеха; но тези хора никак не любят Бога..... наивните хора имат химеричната надежда, че трябва да видят Бога, като че той стои тук или там. Но не е така.
Бог и аз сме едно в познанието." На основата на подобни изводи на Екхарт не стои нищо друго, освен опитността на вътрешното сетиво.
И тази опитност му показва нещата в една по-висша светлина. Ето защо той счита, че не се нуждае от еднавъншна светлина, за да стигне до най-висшето познание: "Един учител казва: Бог е станал човек и чрез това е бил повдигнат и удостоен целият човешки род. Ние можем да се радваме на това, че Христос нашият брат чрез собствената сила се е издигнал над всички ангелски хорове и седи отдясно на отца. Добре е казал този учител; но истина казвам, аз не ценя особено това. Каква полза бих имал, ако имах един брат, който би бил богат човек и при това аз бих бил един бедняк?
към текста >>
И тази опит
нос
т му показва нещата в една по-висша светлина.
Свети Августин заявява, че е неспособен да намери в себе си извора за това, което трябва да вярва. Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не говори за някакъв друг Бог, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава. Следователно те обичат Бога, за да имат външното богатство и вътрешната утеха; но тези хора никак не любят Бога..... наивните хора имат химеричната надежда, че трябва да видят Бога, като че той стои тук или там. Но не е така. Бог и аз сме едно в познанието." На основата на подобни изводи на Екхарт не стои нищо друго, освен опитността на вътрешното сетиво.
И тази опитност му показва нещата в една по-висша светлина.
Ето защо той счита, че не се нуждае от еднавъншна светлина, за да стигне до най-висшето познание: "Един учител казва: Бог е станал човек и чрез това е бил повдигнат и удостоен целият човешки род. Ние можем да се радваме на това, че Христос нашият брат чрез собствената сила се е издигнал над всички ангелски хорове и седи отдясно на отца. Добре е казал този учител; но истина казвам, аз не ценя особено това. Каква полза бих имал, ако имах един брат, който би бил богат човек и при това аз бих бил един бедняк? Каква полза бих имал, ако бих имал един брат, който би бил мъдър човек, а аз бих бил един глупец?. .
към текста >>
Дух святи приема своята същ
нос
т в същото дело, и го приема от мене, както от Бога. Защо?
Каква полза бих имал, ако имах един брат, който би бил богат човек и при това аз бих бил един бедняк? Каква полза бих имал, ако бих имал един брат, който би бил мъдър човек, а аз бих бил един глупец?. . Небесният отец ражда своя еднороден син в себе си и в мене. Защо в него и в мене? Аз съм едно с него; и той не може да ме изключи.
Дух святи приема своята същност в същото дело, и го приема от мене, както от Бога. Защо?
Аз съм в Бога, и ако дух святи не приема своето същество от мене, той не го приема и от Бога. Аз по някакъв начин съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите на Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините на вашето същество Бог ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно със същността на Бога. "Бог е станал човек, за да стана аз Бог." В своето съчинение "Върху отшелничеството" Майстер Екхарт се изказва върху отношението на външното възприятие към вътрешното: "Тук трябва да знаеш, че учителите говорят, че във всеки човек има два човека: Единият е външния човек, това е светът на сетивата; на човека служат пет сетива, и въпреки това той действува чрез силата на душата. Другият човек се нарича вътрешен човек, това е вътрешността на човека.
към текста >>
Аз по някакъв начин съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите на Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините на вашето същество Бог ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно със същ
нос
тта на Бога.
Небесният отец ражда своя еднороден син в себе си и в мене. Защо в него и в мене? Аз съм едно с него; и той не може да ме изключи. Дух святи приема своята същност в същото дело, и го приема от мене, както от Бога. Защо? Аз съм в Бога, и ако дух святи не приема своето същество от мене, той не го приема и от Бога.
Аз по някакъв начин съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите на Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините на вашето същество Бог ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно със същността на Бога.
"Бог е станал човек, за да стана аз Бог." В своето съчинение "Върху отшелничеството" Майстер Екхарт се изказва върху отношението на външното възприятие към вътрешното: "Тук трябва да знаеш, че учителите говорят, че във всеки човек има два човека: Единият е външния човек, това е светът на сетивата; на човека служат пет сетива, и въпреки това той действува чрез силата на душата. Другият човек се нарича вътрешен човек, това е вътрешността на човека. Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата. Защото на него му е ясно, че от никаква форма навъншния сетивен свят не може да му се яви тази същност.
към текста >>
Другият човек се нарича вътрешен човек, това е вътреш
нос
тта на човека.
Дух святи приема своята същност в същото дело, и го приема от мене, както от Бога. Защо? Аз съм в Бога, и ако дух святи не приема своето същество от мене, той не го приема и от Бога. Аз по някакъв начин съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите на Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините на вашето същество Бог ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно със същността на Бога. "Бог е станал човек, за да стана аз Бог." В своето съчинение "Върху отшелничеството" Майстер Екхарт се изказва върху отношението на външното възприятие към вътрешното: "Тук трябва да знаеш, че учителите говорят, че във всеки човек има два човека: Единият е външния човек, това е светът на сетивата; на човека служат пет сетива, и въпреки това той действува чрез силата на душата.
Другият човек се нарича вътрешен човек, това е вътрешността на човека.
Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата. Защото на него му е ясно, че от никаква форма навъншния сетивен свят не може да му се яви тази същност. Би могло да му се възрази: Какво значение има за нещата във външния свят онова, което ти прибавяш към тях из твоя дух? Гради следователно върху твоите сетива. Само те ти дават знание за външния свят.
към текста >>
Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътреш
нос
тта не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същ
нос
т на нещата.
Аз съм в Бога, и ако дух святи не приема своето същество от мене, той не го приема и от Бога. Аз по някакъв начин съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите на Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините на вашето същество Бог ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно със същността на Бога. "Бог е станал човек, за да стана аз Бог." В своето съчинение "Върху отшелничеството" Майстер Екхарт се изказва върху отношението на външното възприятие към вътрешното: "Тук трябва да знаеш, че учителите говорят, че във всеки човек има два човека: Единият е външния човек, това е светът на сетивата; на човека служат пет сетива, и въпреки това той действува чрез силата на душата. Другият човек се нарича вътрешен човек, това е вътрешността на човека.
Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата.
Защото на него му е ясно, че от никаква форма навъншния сетивен свят не може да му се яви тази същност. Би могло да му се възрази: Какво значение има за нещата във външния свят онова, което ти прибавяш към тях из твоя дух? Гради следователно върху твоите сетива. Само те ти дават знание за външния свят. Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което сетивата ти дават като образ навъншния свят в неговата чистота, без прибавка.
към текста >>
Защото на него му е ясно, че от никаква форма навъншния сетивен свят не може да му се яви тази същ
нос
т.
Аз по някакъв начин съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите на Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините на вашето същество Бог ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно със същността на Бога. "Бог е станал човек, за да стана аз Бог." В своето съчинение "Върху отшелничеството" Майстер Екхарт се изказва върху отношението на външното възприятие към вътрешното: "Тук трябва да знаеш, че учителите говорят, че във всеки човек има два човека: Единият е външния човек, това е светът на сетивата; на човека служат пет сетива, и въпреки това той действува чрез силата на душата. Другият човек се нарича вътрешен човек, това е вътрешността на човека. Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата.
Защото на него му е ясно, че от никаква форма навъншния сетивен свят не може да му се яви тази същност.
Би могло да му се възрази: Какво значение има за нещата във външния свят онова, което ти прибавяш към тях из твоя дух? Гради следователно върху твоите сетива. Само те ти дават знание за външния свят. Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което сетивата ти дават като образ навъншния свят в неговата чистота, без прибавка. Твоето око ти казва, какъв е цветът; това, което твоят дух познава от цвета, то съвсем не се намира в цвета.
към текста >>
Следователно сетивното възприятие не ми показва най-дълбоката същ
нос
т на нещата; напротив то ме отделя от тази същ
нос
т.
Благодарение на това аз възприемам цвета. Но по този път аз мога да възприема от цвета само това, което у него е физическо, сетивно. Сетивното възприятие изключва от нещата всичко несетивно. Чрез него нещата са съблечени от всичко, което е несетивно в тях. Когато след това пристъпвам към духовното, към идейното съдържание, аз само възстановявам отново онова, което сетивното възприятие е заличило от нещата.
Следователно сетивното възприятие не ми показва най-дълбоката същност на нещата; напротив то ме отделя от тази същност.
Обаче духовното, идейното схващане отново ме свързва с тази същност. То ми показва, че в тяхната вътрешност нещата са от същото духовно естество, както аз самият чрез духовното схващане на света границата между мене и външния свят отпада. Аз съм отделен отвъншния свят дотолкова, доколкото съм една сетивна вещ между сетивни вещи. Моето око и цветът са две различни същности. Моят мозък и растението са две различни същности.
към текста >>
Обаче духовното, идейното схващане отново ме свързва с тази същ
нос
т.
Но по този път аз мога да възприема от цвета само това, което у него е физическо, сетивно. Сетивното възприятие изключва от нещата всичко несетивно. Чрез него нещата са съблечени от всичко, което е несетивно в тях. Когато след това пристъпвам към духовното, към идейното съдържание, аз само възстановявам отново онова, което сетивното възприятие е заличило от нещата. Следователно сетивното възприятие не ми показва най-дълбоката същност на нещата; напротив то ме отделя от тази същност.
Обаче духовното, идейното схващане отново ме свързва с тази същност.
То ми показва, че в тяхната вътрешност нещата са от същото духовно естество, както аз самият чрез духовното схващане на света границата между мене и външния свят отпада. Аз съм отделен отвъншния свят дотолкова, доколкото съм една сетивна вещ между сетивни вещи. Моето око и цветът са две различни същности. Моят мозък и растението са две различни същности. Обаче идейното съдържание на растението и на цвета принадлежат заедно с идейното съдържание на моя мозък и на моето око на една единна идейна същност.
към текста >>
То ми показва, че в тяхната вътреш
нос
т нещата са от същото духовно естество, както аз самият чрез духовното схващане на света границата между мене и външния свят отпада.
Сетивното възприятие изключва от нещата всичко несетивно. Чрез него нещата са съблечени от всичко, което е несетивно в тях. Когато след това пристъпвам към духовното, към идейното съдържание, аз само възстановявам отново онова, което сетивното възприятие е заличило от нещата. Следователно сетивното възприятие не ми показва най-дълбоката същност на нещата; напротив то ме отделя от тази същност. Обаче духовното, идейното схващане отново ме свързва с тази същност.
То ми показва, че в тяхната вътрешност нещата са от същото духовно естество, както аз самият чрез духовното схващане на света границата между мене и външния свят отпада.
Аз съм отделен отвъншния свят дотолкова, доколкото съм една сетивна вещ между сетивни вещи. Моето око и цветът са две различни същности. Моят мозък и растението са две различни същности. Обаче идейното съдържание на растението и на цвета принадлежат заедно с идейното съдържание на моя мозък и на моето око на една единна идейна същност. Този възглед не трябва да бъде смесван с широко разпространения антропоморфозиращия /очовечаващия/ светоглед, който смята че обхваща нещата на външния свят чрез това, че им приписва свойства от психическо естество, които трябва да са подобни на свойствата на човешката душа.
към текста >>
Моето око и цветът са две различни същ
нос
ти.
Когато след това пристъпвам към духовното, към идейното съдържание, аз само възстановявам отново онова, което сетивното възприятие е заличило от нещата. Следователно сетивното възприятие не ми показва най-дълбоката същност на нещата; напротив то ме отделя от тази същност. Обаче духовното, идейното схващане отново ме свързва с тази същност. То ми показва, че в тяхната вътрешност нещата са от същото духовно естество, както аз самият чрез духовното схващане на света границата между мене и външния свят отпада. Аз съм отделен отвъншния свят дотолкова, доколкото съм една сетивна вещ между сетивни вещи.
Моето око и цветът са две различни същности.
Моят мозък и растението са две различни същности. Обаче идейното съдържание на растението и на цвета принадлежат заедно с идейното съдържание на моя мозък и на моето око на една единна идейна същност. Този възглед не трябва да бъде смесван с широко разпространения антропоморфозиращия /очовечаващия/ светоглед, който смята че обхваща нещата на външния свят чрез това, че им приписва свойства от психическо естество, които трябва да са подобни на свойствата на човешката душа. Този възглед казва: когато стоим срещу един друг човек, ние възприемаме у него само сетивни признаци. Аз не мога да погледна във вътрешността на моя себеподобен.
към текста >>
Моят мозък и растението са две различни същ
нос
ти.
Следователно сетивното възприятие не ми показва най-дълбоката същност на нещата; напротив то ме отделя от тази същност. Обаче духовното, идейното схващане отново ме свързва с тази същност. То ми показва, че в тяхната вътрешност нещата са от същото духовно естество, както аз самият чрез духовното схващане на света границата между мене и външния свят отпада. Аз съм отделен отвъншния свят дотолкова, доколкото съм една сетивна вещ между сетивни вещи. Моето око и цветът са две различни същности.
Моят мозък и растението са две различни същности.
Обаче идейното съдържание на растението и на цвета принадлежат заедно с идейното съдържание на моя мозък и на моето око на една единна идейна същност. Този възглед не трябва да бъде смесван с широко разпространения антропоморфозиращия /очовечаващия/ светоглед, който смята че обхваща нещата на външния свят чрез това, че им приписва свойства от психическо естество, които трябва да са подобни на свойствата на човешката душа. Този възглед казва: когато стоим срещу един друг човек, ние възприемаме у него само сетивни признаци. Аз не мога да погледна във вътрешността на моя себеподобен. От това, което виждам и чувам от него, аз заключавам за неговата вътрешност, за неговата душа.
към текста >>
Обаче идейното съдържание на растението и на цвета принадлежат заедно с идейното съдържание на моя мозък и на моето око на една единна идейна същ
нос
т.
Обаче духовното, идейното схващане отново ме свързва с тази същност. То ми показва, че в тяхната вътрешност нещата са от същото духовно естество, както аз самият чрез духовното схващане на света границата между мене и външния свят отпада. Аз съм отделен отвъншния свят дотолкова, доколкото съм една сетивна вещ между сетивни вещи. Моето око и цветът са две различни същности. Моят мозък и растението са две различни същности.
Обаче идейното съдържание на растението и на цвета принадлежат заедно с идейното съдържание на моя мозък и на моето око на една единна идейна същност.
Този възглед не трябва да бъде смесван с широко разпространения антропоморфозиращия /очовечаващия/ светоглед, който смята че обхваща нещата на външния свят чрез това, че им приписва свойства от психическо естество, които трябва да са подобни на свойствата на човешката душа. Този възглед казва: когато стоим срещу един друг човек, ние възприемаме у него само сетивни признаци. Аз не мога да погледна във вътрешността на моя себеподобен. От това, което виждам и чувам от него, аз заключавам за неговата вътрешност, за неговата душа. Следователно никога душата не е нещо, което аз възприемам непосредствено.
към текста >>
Аз не мога да погледна във вътреш
нос
тта на моя себеподобен.
Моето око и цветът са две различни същности. Моят мозък и растението са две различни същности. Обаче идейното съдържание на растението и на цвета принадлежат заедно с идейното съдържание на моя мозък и на моето око на една единна идейна същност. Този възглед не трябва да бъде смесван с широко разпространения антропоморфозиращия /очовечаващия/ светоглед, който смята че обхваща нещата на външния свят чрез това, че им приписва свойства от психическо естество, които трябва да са подобни на свойствата на човешката душа. Този възглед казва: когато стоим срещу един друг човек, ние възприемаме у него само сетивни признаци.
Аз не мога да погледна във вътрешността на моя себеподобен.
От това, което виждам и чувам от него, аз заключавам за неговата вътрешност, за неговата душа. Следователно никога душата не е нещо, което аз възприемам непосредствено. Аз възприемам една душа само в моята собствена вътрешност. Моите мисли, образите на моята фантазия, моите чувства не ги вижда никой друг човек. Но също както аз имам един такъв вътрешен живот наред с това, което може да се възприеме външно, такъв вътрешен живот трябва да имат всички други същества.
към текста >>
От това, което виждам и чувам от него, аз заключавам за неговата вътреш
нос
т, за неговата душа.
Моят мозък и растението са две различни същности. Обаче идейното съдържание на растението и на цвета принадлежат заедно с идейното съдържание на моя мозък и на моето око на една единна идейна същност. Този възглед не трябва да бъде смесван с широко разпространения антропоморфозиращия /очовечаващия/ светоглед, който смята че обхваща нещата на външния свят чрез това, че им приписва свойства от психическо естество, които трябва да са подобни на свойствата на човешката душа. Този възглед казва: когато стоим срещу един друг човек, ние възприемаме у него само сетивни признаци. Аз не мога да погледна във вътрешността на моя себеподобен.
От това, което виждам и чувам от него, аз заключавам за неговата вътрешност, за неговата душа.
Следователно никога душата не е нещо, което аз възприемам непосредствено. Аз възприемам една душа само в моята собствена вътрешност. Моите мисли, образите на моята фантазия, моите чувства не ги вижда никой друг човек. Но също както аз имам един такъв вътрешен живот наред с това, което може да се възприеме външно, такъв вътрешен живот трябва да имат всички други същества. Такъв извод прави този, който стои на почвата на антропоморфозиращия /очовечаващия/ светоглед.
към текста >>
Аз възприемам една душа само в моята собствена вътреш
нос
т.
Този възглед не трябва да бъде смесван с широко разпространения антропоморфозиращия /очовечаващия/ светоглед, който смята че обхваща нещата на външния свят чрез това, че им приписва свойства от психическо естество, които трябва да са подобни на свойствата на човешката душа. Този възглед казва: когато стоим срещу един друг човек, ние възприемаме у него само сетивни признаци. Аз не мога да погледна във вътрешността на моя себеподобен. От това, което виждам и чувам от него, аз заключавам за неговата вътрешност, за неговата душа. Следователно никога душата не е нещо, което аз възприемам непосредствено.
Аз възприемам една душа само в моята собствена вътрешност.
Моите мисли, образите на моята фантазия, моите чувства не ги вижда никой друг човек. Но също както аз имам един такъв вътрешен живот наред с това, което може да се възприеме външно, такъв вътрешен живот трябва да имат всички други същества. Такъв извод прави този, който стои на почвата на антропоморфозиращия /очовечаващия/ светоглед. Това, което възприемам външно от растението, трябва също така да бъде външната страна на една вътрешност, на една душа, която аз мислено трябва да прибавя към това, което възприемам. И понеже за мене съществува само един единствен вътрешен свят, а именно моят собствен вътрешен свят, аз мога да си представя и вътрешния свят на другите същества подобен на моя вътрешен свят.
към текста >>
Това, което възприемам външно от растението, трябва също така да бъде външната страна на една вътреш
нос
т, на една душа, която аз мислено трябва да прибавя към това, което възприемам.
Следователно никога душата не е нещо, което аз възприемам непосредствено. Аз възприемам една душа само в моята собствена вътрешност. Моите мисли, образите на моята фантазия, моите чувства не ги вижда никой друг човек. Но също както аз имам един такъв вътрешен живот наред с това, което може да се възприеме външно, такъв вътрешен живот трябва да имат всички други същества. Такъв извод прави този, който стои на почвата на антропоморфозиращия /очовечаващия/ светоглед.
Това, което възприемам външно от растението, трябва също така да бъде външната страна на една вътрешност, на една душа, която аз мислено трябва да прибавя към това, което възприемам.
И понеже за мене съществува само един единствен вътрешен свят, а именно моят собствен вътрешен свят, аз мога да си представя и вътрешния свят на другите същества подобен на моя вътрешен свят. Чрез това се стига до един вид всеобщо одушевяване на природата /панпсихизъм/. Този възглед представлява едно изопачаване на това, което развитото вътрешно сетиво действително предлага. Духовното съдържание на един външен предмет, което се появява в моята вътрешност, не е нещо мислено прибавено към външното възприятие. То не е подобно нещо, както не е подобно нещо и духът на един друг човек.
към текста >>
Духовното съдържание на един външен предмет, което се появява в моята вътреш
нос
т, не е нещо мислено прибавено към външното възприятие.
Такъв извод прави този, който стои на почвата на антропоморфозиращия /очовечаващия/ светоглед. Това, което възприемам външно от растението, трябва също така да бъде външната страна на една вътрешност, на една душа, която аз мислено трябва да прибавя към това, което възприемам. И понеже за мене съществува само един единствен вътрешен свят, а именно моят собствен вътрешен свят, аз мога да си представя и вътрешния свят на другите същества подобен на моя вътрешен свят. Чрез това се стига до един вид всеобщо одушевяване на природата /панпсихизъм/. Този възглед представлява едно изопачаване на това, което развитото вътрешно сетиво действително предлага.
Духовното съдържание на един външен предмет, което се появява в моята вътрешност, не е нещо мислено прибавено към външното възприятие.
То не е подобно нещо, както не е подобно нещо и духът на един друг човек. Чрез вътрешното сетиво аз възприемам това духовно съдържание също така, както чрез външните сетива възприемам физическото съдържание. И това, което наричам мой вътрешен живот в горния смисъл, съвсем не е, в по-висш смисъл, моят дух. Този вътрешен живот е само резултат на чисто сетивни процеси, той ми принадлежи като напълно индивидуална личност, която не е нищо друго освен резултат на нейната физическа организация. Когато пренасям тази вътрешност върху външните неща, аз фактически бълнувам и фантазирам.
към текста >>
Този вътрешен живот е само резултат на чисто сетивни процеси, той ми принадлежи като напълно индивидуална лич
нос
т, която не е нищо друго освен резултат на нейната физическа организация.
Този възглед представлява едно изопачаване на това, което развитото вътрешно сетиво действително предлага. Духовното съдържание на един външен предмет, което се появява в моята вътрешност, не е нещо мислено прибавено към външното възприятие. То не е подобно нещо, както не е подобно нещо и духът на един друг човек. Чрез вътрешното сетиво аз възприемам това духовно съдържание също така, както чрез външните сетива възприемам физическото съдържание. И това, което наричам мой вътрешен живот в горния смисъл, съвсем не е, в по-висш смисъл, моят дух.
Този вътрешен живот е само резултат на чисто сетивни процеси, той ми принадлежи като напълно индивидуална личност, която не е нищо друго освен резултат на нейната физическа организация.
Когато пренасям тази вътрешност върху външните неща, аз фактически бълнувам и фантазирам. Моят личен душевен живот, моите мисли, спомени и чувства, са в мене, защото аз съм едно организирано така и така природно същество, с напълно определен сетивен апарат, с напълно определена нервна система. Тази моя човешка душа аз не трябва да пренасям върху нещата. Аз бих искал да сторя това само тогава, ако бих намерил някъде една подобно организирана нервна система. Обаче моята индивидуална душа не е най-висшата духовна същност в мене.
към текста >>
Когато пренасям тази вътреш
нос
т върху външните неща, аз фактически бълнувам и фантазирам.
Духовното съдържание на един външен предмет, което се появява в моята вътрешност, не е нещо мислено прибавено към външното възприятие. То не е подобно нещо, както не е подобно нещо и духът на един друг човек. Чрез вътрешното сетиво аз възприемам това духовно съдържание също така, както чрез външните сетива възприемам физическото съдържание. И това, което наричам мой вътрешен живот в горния смисъл, съвсем не е, в по-висш смисъл, моят дух. Този вътрешен живот е само резултат на чисто сетивни процеси, той ми принадлежи като напълно индивидуална личност, която не е нищо друго освен резултат на нейната физическа организация.
Когато пренасям тази вътрешност върху външните неща, аз фактически бълнувам и фантазирам.
Моят личен душевен живот, моите мисли, спомени и чувства, са в мене, защото аз съм едно организирано така и така природно същество, с напълно определен сетивен апарат, с напълно определена нервна система. Тази моя човешка душа аз не трябва да пренасям върху нещата. Аз бих искал да сторя това само тогава, ако бих намерил някъде една подобно организирана нервна система. Обаче моята индивидуална душа не е най-висшата духовна същност в мене. Тази най-висша духовна същност трябва да бъде тепърва пробудена в мене чрез вътрешното чувство.
към текста >>
Обаче моята индивидуална душа не е най-висшата духовна същ
нос
т в мене.
Този вътрешен живот е само резултат на чисто сетивни процеси, той ми принадлежи като напълно индивидуална личност, която не е нищо друго освен резултат на нейната физическа организация. Когато пренасям тази вътрешност върху външните неща, аз фактически бълнувам и фантазирам. Моят личен душевен живот, моите мисли, спомени и чувства, са в мене, защото аз съм едно организирано така и така природно същество, с напълно определен сетивен апарат, с напълно определена нервна система. Тази моя човешка душа аз не трябва да пренасям върху нещата. Аз бих искал да сторя това само тогава, ако бих намерил някъде една подобно организирана нервна система.
Обаче моята индивидуална душа не е най-висшата духовна същност в мене.
Тази най-висша духовна същност трябва да бъде тепърва пробудена в мене чрез вътрешното чувство. И тази пробудена духовна същност в мене е същевременно едно и също нещо със духовната същност във всички неща. Пред тази духовна същност растението се явява непосредствено в неговата духовност. Не е необходимо аз да го даря с една духовност, която да бъде подобна на моята собствена духовност. За този светоглед всяко говорене за непознатата "вещ в себе си" изгубва всякакъв смисъл.
към текста >>
Тази най-висша духовна същ
нос
т трябва да бъде тепърва пробудена в мене чрез вътрешното чувство.
Когато пренасям тази вътрешност върху външните неща, аз фактически бълнувам и фантазирам. Моят личен душевен живот, моите мисли, спомени и чувства, са в мене, защото аз съм едно организирано така и така природно същество, с напълно определен сетивен апарат, с напълно определена нервна система. Тази моя човешка душа аз не трябва да пренасям върху нещата. Аз бих искал да сторя това само тогава, ако бих намерил някъде една подобно организирана нервна система. Обаче моята индивидуална душа не е най-висшата духовна същност в мене.
Тази най-висша духовна същност трябва да бъде тепърва пробудена в мене чрез вътрешното чувство.
И тази пробудена духовна същност в мене е същевременно едно и също нещо със духовната същност във всички неща. Пред тази духовна същност растението се явява непосредствено в неговата духовност. Не е необходимо аз да го даря с една духовност, която да бъде подобна на моята собствена духовност. За този светоглед всяко говорене за непознатата "вещ в себе си" изгубва всякакъв смисъл. Защото именно "вещта в себе си" се разкрива на вътрешното сетиво.
към текста >>
И тази пробудена духовна същ
нос
т в мене е същевременно едно и също нещо със духовната същ
нос
т във всички неща.
Моят личен душевен живот, моите мисли, спомени и чувства, са в мене, защото аз съм едно организирано така и така природно същество, с напълно определен сетивен апарат, с напълно определена нервна система. Тази моя човешка душа аз не трябва да пренасям върху нещата. Аз бих искал да сторя това само тогава, ако бих намерил някъде една подобно организирана нервна система. Обаче моята индивидуална душа не е най-висшата духовна същност в мене. Тази най-висша духовна същност трябва да бъде тепърва пробудена в мене чрез вътрешното чувство.
И тази пробудена духовна същност в мене е същевременно едно и също нещо със духовната същност във всички неща.
Пред тази духовна същност растението се явява непосредствено в неговата духовност. Не е необходимо аз да го даря с една духовност, която да бъде подобна на моята собствена духовност. За този светоглед всяко говорене за непознатата "вещ в себе си" изгубва всякакъв смисъл. Защото именно "вещта в себе си" се разкрива на вътрешното сетиво. Всяко говорене върху непознатата "вещ в себе си" иде само оттам, че онези, които говорят така, не са в състояние да познаят отново "вещите в себе си" в духовните съдържания на тяхната вътрешност.
към текста >>
Пред тази духовна същ
нос
т растението се явява непосредствено в неговата духов
нос
т.
Тази моя човешка душа аз не трябва да пренасям върху нещата. Аз бих искал да сторя това само тогава, ако бих намерил някъде една подобно организирана нервна система. Обаче моята индивидуална душа не е най-висшата духовна същност в мене. Тази най-висша духовна същност трябва да бъде тепърва пробудена в мене чрез вътрешното чувство. И тази пробудена духовна същност в мене е същевременно едно и също нещо със духовната същност във всички неща.
Пред тази духовна същност растението се явява непосредствено в неговата духовност.
Не е необходимо аз да го даря с една духовност, която да бъде подобна на моята собствена духовност. За този светоглед всяко говорене за непознатата "вещ в себе си" изгубва всякакъв смисъл. Защото именно "вещта в себе си" се разкрива на вътрешното сетиво. Всяко говорене върху непознатата "вещ в себе си" иде само оттам, че онези, които говорят така, не са в състояние да познаят отново "вещите в себе си" в духовните съдържания на тяхната вътрешност. Те смятат, че познават в своята вътрешност само недействителни сенки и схеми, "голи понятия и идеи" на нещата.
към текста >>
Не е необходимо аз да го даря с една духов
нос
т, която да бъде подобна на моята собствена духов
нос
т.
Аз бих искал да сторя това само тогава, ако бих намерил някъде една подобно организирана нервна система. Обаче моята индивидуална душа не е най-висшата духовна същност в мене. Тази най-висша духовна същност трябва да бъде тепърва пробудена в мене чрез вътрешното чувство. И тази пробудена духовна същност в мене е същевременно едно и също нещо със духовната същност във всички неща. Пред тази духовна същност растението се явява непосредствено в неговата духовност.
Не е необходимо аз да го даря с една духовност, която да бъде подобна на моята собствена духовност.
За този светоглед всяко говорене за непознатата "вещ в себе си" изгубва всякакъв смисъл. Защото именно "вещта в себе си" се разкрива на вътрешното сетиво. Всяко говорене върху непознатата "вещ в себе си" иде само оттам, че онези, които говорят така, не са в състояние да познаят отново "вещите в себе си" в духовните съдържания на тяхната вътрешност. Те смятат, че познават в своята вътрешност само недействителни сенки и схеми, "голи понятия и идеи" на нещата. Но понеже имат едно предчувствие за "вещта в себе си", те вярват, че тази "вещ в себе си" се крие и че на човешката познавателна способност са поста вени граници.
към текста >>
Всяко говорене върху непознатата "вещ в себе си" иде само оттам, че онези, които говорят така, не са в състояние да познаят отново "вещите в себе си" в духовните съдържания на тяхната вътреш
нос
т.
И тази пробудена духовна същност в мене е същевременно едно и също нещо със духовната същност във всички неща. Пред тази духовна същност растението се явява непосредствено в неговата духовност. Не е необходимо аз да го даря с една духовност, която да бъде подобна на моята собствена духовност. За този светоглед всяко говорене за непознатата "вещ в себе си" изгубва всякакъв смисъл. Защото именно "вещта в себе си" се разкрива на вътрешното сетиво.
Всяко говорене върху непознатата "вещ в себе си" иде само оттам, че онези, които говорят така, не са в състояние да познаят отново "вещите в себе си" в духовните съдържания на тяхната вътрешност.
Те смятат, че познават в своята вътрешност само недействителни сенки и схеми, "голи понятия и идеи" на нещата. Но понеже имат едно предчувствие за "вещта в себе си", те вярват, че тази "вещ в себе си" се крие и че на човешката познавателна способност са поста вени граници. На такива хора,които са завладени от тази вяра, не може да се докаже, че "вещта в себе си" те могат да я обхванат в своята вътрешност, защото ако тя би им била показана, те никога не биха я признали. Но именно за това признаване се касае въпросът. Всичко, което Майстер Екхарт казва, е проникнато от това признаване.
към текста >>
Те смятат, че познават в своята вътреш
нос
т само недействителни сенки и схеми, "голи понятия и идеи" на нещата.
Пред тази духовна същност растението се явява непосредствено в неговата духовност. Не е необходимо аз да го даря с една духовност, която да бъде подобна на моята собствена духовност. За този светоглед всяко говорене за непознатата "вещ в себе си" изгубва всякакъв смисъл. Защото именно "вещта в себе си" се разкрива на вътрешното сетиво. Всяко говорене върху непознатата "вещ в себе си" иде само оттам, че онези, които говорят така, не са в състояние да познаят отново "вещите в себе си" в духовните съдържания на тяхната вътрешност.
Те смятат, че познават в своята вътрешност само недействителни сенки и схеми, "голи понятия и идеи" на нещата.
Но понеже имат едно предчувствие за "вещта в себе си", те вярват, че тази "вещ в себе си" се крие и че на човешката познавателна способност са поста вени граници. На такива хора,които са завладени от тази вяра, не може да се докаже, че "вещта в себе си" те могат да я обхванат в своята вътрешност, защото ако тя би им била показана, те никога не биха я признали. Но именно за това признаване се касае въпросът. Всичко, което Майстер Екхарт казва, е проникнато от това признаване. "да вземем един пример за това.
към текста >>
Но понеже имат едно предчувствие за "вещта в себе си", те вярват, че тази "вещ в себе си" се крие и че на човешката познавателна способ
нос
т са поста вени граници.
Не е необходимо аз да го даря с една духовност, която да бъде подобна на моята собствена духовност. За този светоглед всяко говорене за непознатата "вещ в себе си" изгубва всякакъв смисъл. Защото именно "вещта в себе си" се разкрива на вътрешното сетиво. Всяко говорене върху непознатата "вещ в себе си" иде само оттам, че онези, които говорят така, не са в състояние да познаят отново "вещите в себе си" в духовните съдържания на тяхната вътрешност. Те смятат, че познават в своята вътрешност само недействителни сенки и схеми, "голи понятия и идеи" на нещата.
Но понеже имат едно предчувствие за "вещта в себе си", те вярват, че тази "вещ в себе си" се крие и че на човешката познавателна способност са поста вени граници.
На такива хора,които са завладени от тази вяра, не може да се докаже, че "вещта в себе си" те могат да я обхванат в своята вътрешност, защото ако тя би им била показана, те никога не биха я признали. Но именно за това признаване се касае въпросът. Всичко, което Майстер Екхарт казва, е проникнато от това признаване. "да вземем един пример за това. Една врата се движи насам и нататък в една панта.
към текста >>
На такива хора,които са завладени от тази вяра, не може да се докаже, че "вещта в себе си" те могат да я обхванат в своята вътреш
нос
т, защото ако тя би им била показана, те никога не биха я признали.
За този светоглед всяко говорене за непознатата "вещ в себе си" изгубва всякакъв смисъл. Защото именно "вещта в себе си" се разкрива на вътрешното сетиво. Всяко говорене върху непознатата "вещ в себе си" иде само оттам, че онези, които говорят така, не са в състояние да познаят отново "вещите в себе си" в духовните съдържания на тяхната вътрешност. Те смятат, че познават в своята вътрешност само недействителни сенки и схеми, "голи понятия и идеи" на нещата. Но понеже имат едно предчувствие за "вещта в себе си", те вярват, че тази "вещ в себе си" се крие и че на човешката познавателна способност са поста вени граници.
На такива хора,които са завладени от тази вяра, не може да се докаже, че "вещта в себе си" те могат да я обхванат в своята вътрешност, защото ако тя би им била показана, те никога не биха я признали.
Но именно за това признаване се касае въпросът. Всичко, което Майстер Екхарт казва, е проникнато от това признаване. "да вземем един пример за това. Една врата се движи насам и нататък в една панта. Ако сравня външната дъска на вратата с външния човек, тогава аз сравнявам пантата с вътрешния човек когато вратата се движи насам и нататък, движи се насам и нататък външната дъска, докато пантата остава постоянно неподвижна и с това никак не се изменя.
към текста >>
Същото е и тук." Като индивидуално сетивно същество аз мога да изследвам нещата от всички страни вратата се движи насам и нататък; ако не направящото възприятията на сетивата да възкръснат духовно в мене, тогава аз не познавам нищо от тяхната същ
нос
т пантата не се движи.
Но именно за това признаване се касае въпросът. Всичко, което Майстер Екхарт казва, е проникнато от това признаване. "да вземем един пример за това. Една врата се движи насам и нататък в една панта. Ако сравня външната дъска на вратата с външния човек, тогава аз сравнявам пантата с вътрешния човек когато вратата се движи насам и нататък, движи се насам и нататък външната дъска, докато пантата остава постоянно неподвижна и с това никак не се изменя.
Същото е и тук." Като индивидуално сетивно същество аз мога да изследвам нещата от всички страни вратата се движи насам и нататък; ако не направящото възприятията на сетивата да възкръснат духовно в мене, тогава аз не познавам нищо от тяхната същност пантата не се движи.
Според възгледа на Майстер Екхарт озарението, което вътрешното сетиво дава, е влизане на Бога в душата. Той нарича светлината на познанието, която това навлизане на Бога запалва, "искрицата на душата". Мястото в човешката вътрешност, където проблясва тази "искрица", е толкова бистро, и толкова възвишено, и толкова благородно в самото себе си, че там не може да обитава никакво създание, а там обитава само Бог с неговата чиста божествена природа. "Който е постигнал да запали тази "искрица" в себе си, той не вижда вече само така, както човек вижда с външните сетива и с логическия ум, който подрежда и класира впечатленията на сетивата, но той вижда, как нещата са в самите себе си. Външните сетива и подреждащия ум отделят човека от другите неща; те правят от него един индивид в пространството и времето, който възприема и другите неща в пространството и времето.
към текста >>
Мястото в човешката вътреш
нос
т, където проблясва тази "искрица", е толкова бистро, и толкова възвишено, и толкова благородно в самото себе си, че там не може да обитава никакво създание, а там обитава само Бог с неговата чиста божествена природа.
Една врата се движи насам и нататък в една панта. Ако сравня външната дъска на вратата с външния човек, тогава аз сравнявам пантата с вътрешния човек когато вратата се движи насам и нататък, движи се насам и нататък външната дъска, докато пантата остава постоянно неподвижна и с това никак не се изменя. Същото е и тук." Като индивидуално сетивно същество аз мога да изследвам нещата от всички страни вратата се движи насам и нататък; ако не направящото възприятията на сетивата да възкръснат духовно в мене, тогава аз не познавам нищо от тяхната същност пантата не се движи. Според възгледа на Майстер Екхарт озарението, което вътрешното сетиво дава, е влизане на Бога в душата. Той нарича светлината на познанието, която това навлизане на Бога запалва, "искрицата на душата".
Мястото в човешката вътрешност, където проблясва тази "искрица", е толкова бистро, и толкова възвишено, и толкова благородно в самото себе си, че там не може да обитава никакво създание, а там обитава само Бог с неговата чиста божествена природа.
"Който е постигнал да запали тази "искрица" в себе си, той не вижда вече само така, както човек вижда с външните сетива и с логическия ум, който подрежда и класира впечатленията на сетивата, но той вижда, как нещата са в самите себе си. Външните сетива и подреждащия ум отделят човека от другите неща; те правят от него един индивид в пространството и времето, който възприема и другите неща в пространството и времето. Озареният от "искрицата" човек престава да бъде едно отделно същество. Той унищожава своята изолираност. Всичко, което произвежда разликата между не го и нещата, престава да съществува че той самият, като отделно същество, е този, който възприема, не влиза вече в сметката.
към текста >>
Той унищожава своята изолира
нос
т.
Той нарича светлината на познанието, която това навлизане на Бога запалва, "искрицата на душата". Мястото в човешката вътрешност, където проблясва тази "искрица", е толкова бистро, и толкова възвишено, и толкова благородно в самото себе си, че там не може да обитава никакво създание, а там обитава само Бог с неговата чиста божествена природа. "Който е постигнал да запали тази "искрица" в себе си, той не вижда вече само така, както човек вижда с външните сетива и с логическия ум, който подрежда и класира впечатленията на сетивата, но той вижда, как нещата са в самите себе си. Външните сетива и подреждащия ум отделят човека от другите неща; те правят от него един индивид в пространството и времето, който възприема и другите неща в пространството и времето. Озареният от "искрицата" човек престава да бъде едно отделно същество.
Той унищожава своята изолираност.
Всичко, което произвежда разликата между не го и нещата, престава да съществува че той самият, като отделно същество, е този, който възприема, не влиза вече в сметката. Нещата и той не са вече разделени. В него се оглеждат нещата, следователно и Бог "тази искрица, това е Бог, защото той е сам и единствен и носи в себе си образа на всички създания, образ без образ и образ над образ." С най-великолепни думи говори Екхарт за заличаването на отделното същество: "Трябва да се знае, че главното е, след нещата, да познаем Бога и да бъдем познати от него. Ние познаваме и виждаме Бога в това, че той ни прави виждащи и познаващи. И както въздухът, който свети, не е нищо друго, освен това, което го осветлява; защото той свети от това, че е осветен: Така и ние познаваме, че сме познати и Бог прави нас като себе си познаващи."
към текста >>
В него се оглеждат нещата, следователно и Бог "тази искрица, това е Бог, защото той е сам и единствен и
нос
и в себе си образа на всички създания, образ без образ и образ над образ." С най-великолепни думи говори Екхарт за заличаването на отделното същество: "Трябва да се знае, че главното е, след нещата, да познаем Бога и да бъдем познати от него.
Външните сетива и подреждащия ум отделят човека от другите неща; те правят от него един индивид в пространството и времето, който възприема и другите неща в пространството и времето. Озареният от "искрицата" човек престава да бъде едно отделно същество. Той унищожава своята изолираност. Всичко, което произвежда разликата между не го и нещата, престава да съществува че той самият, като отделно същество, е този, който възприема, не влиза вече в сметката. Нещата и той не са вече разделени.
В него се оглеждат нещата, следователно и Бог "тази искрица, това е Бог, защото той е сам и единствен и носи в себе си образа на всички създания, образ без образ и образ над образ." С най-великолепни думи говори Екхарт за заличаването на отделното същество: "Трябва да се знае, че главното е, след нещата, да познаем Бога и да бъдем познати от него.
Ние познаваме и виждаме Бога в това, че той ни прави виждащи и познаващи. И както въздухът, който свети, не е нищо друго, освен това, което го осветлява; защото той свети от това, че е осветен: Така и ние познаваме, че сме познати и Бог прави нас като себе си познаващи." Върху такава основа изгражда Майстер Екхарт своето отношение към Бога. То е нещо духовно и не може да бъде направено по един образ, който да е зает от човешкия индивидуален живот. Бог не може да люби своето творение, както отделният човек люби друг; Бог не е искал да сътвори света, както един строител изгражда една къща.
към текста >>
Присъщо е на същ
нос
тта на Бога той да люби света.
И както въздухът, който свети, не е нищо друго, освен това, което го осветлява; защото той свети от това, че е осветен: Така и ние познаваме, че сме познати и Бог прави нас като себе си познаващи." Върху такава основа изгражда Майстер Екхарт своето отношение към Бога. То е нещо духовно и не може да бъде направено по един образ, който да е зает от човешкия индивидуален живот. Бог не може да люби своето творение, както отделният човек люби друг; Бог не е искал да сътвори света, както един строител изгражда една къща. Всички подобни мисли изчезват пред вътрешното виждане.
Присъщо е на същността на Бога той да люби света.
Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин". И вътрешното озарение е нещо, което душата трябва да намери по необходимост, когато тя се задълбочи в тази основа. Още от това се вижда, че не трябва да си представяме съобщени ето на Бога към човечеството по образа на изявата на един човек към друг. Това съобщение може и да не стане. Един човек може да се затвори за друг.
към текста >>
Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способ
нос
т във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божестве
нос
т; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин".
Върху такава основа изгражда Майстер Екхарт своето отношение към Бога. То е нещо духовно и не може да бъде направено по един образ, който да е зает от човешкия индивидуален живот. Бог не може да люби своето творение, както отделният човек люби друг; Бог не е искал да сътвори света, както един строител изгражда една къща. Всички подобни мисли изчезват пред вътрешното виждане. Присъщо е на същността на Бога той да люби света.
Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин".
И вътрешното озарение е нещо, което душата трябва да намери по необходимост, когато тя се задълбочи в тази основа. Още от това се вижда, че не трябва да си представяме съобщени ето на Бога към човечеството по образа на изявата на един човек към друг. Това съобщение може и да не стане. Един човек може да се затвори за друг. По своята същност, Бог трябва да съобщи себе си.
към текста >>
По своята същ
нос
т, Бог трябва да съобщи себе си.
Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин". И вътрешното озарение е нещо, което душата трябва да намери по необходимост, когато тя се задълбочи в тази основа. Още от това се вижда, че не трябва да си представяме съобщени ето на Бога към човечеството по образа на изявата на един човек към друг. Това съобщение може и да не стане. Един човек може да се затвори за друг.
По своята същност, Бог трябва да съобщи себе си.
"Неопровержима истина е, че за Бога е една необходимост той да ни търси, като че цялата негова божественост зависи от това. Бог не може да се лиши от нас, както и ние не можем да се лишим от него. Ако ние можем да се отвърнем от Бога, то Бог никога не може да се отвърне от нас." Следователно и тогава отношението на човека към Бога не може да се схваща така, че в това да има нещо образно, заето от индивидуално човешкото. Екхарт съзнава, че за да осъществи своето съвършенство първичното същество на света трябва да намери себе си в човешката душа.
към текста >>
"Неопровержима истина е, че за Бога е една необходимост той да ни търси, като че цялата негова божестве
нос
т зависи от това.
И вътрешното озарение е нещо, което душата трябва да намери по необходимост, когато тя се задълбочи в тази основа. Още от това се вижда, че не трябва да си представяме съобщени ето на Бога към човечеството по образа на изявата на един човек към друг. Това съобщение може и да не стане. Един човек може да се затвори за друг. По своята същност, Бог трябва да съобщи себе си.
"Неопровержима истина е, че за Бога е една необходимост той да ни търси, като че цялата негова божественост зависи от това.
Бог не може да се лиши от нас, както и ние не можем да се лишим от него. Ако ние можем да се отвърнем от Бога, то Бог никога не може да се отвърне от нас." Следователно и тогава отношението на човека към Бога не може да се схваща така, че в това да има нещо образно, заето от индивидуално човешкото. Екхарт съзнава, че за да осъществи своето съвършенство първичното същество на света трябва да намери себе си в човешката душа. Това първично същество би било несъвършено, даже незавършено, ако в неговия облик то би било лишено от онази състав на част, която се проявява в човешката душа.
към текста >>
Обаче това отношение на човешката душа към първичното същество не трябва да се схваща така, като че душата в нейната индивидуална същ
нос
т се счита за едно и също нещо с първичното същество.
Екхарт съзнава, че за да осъществи своето съвършенство първичното същество на света трябва да намери себе си в човешката душа. Това първично същество би било несъвършено, даже незавършено, ако в неговия облик то би било лишено от онази състав на част, която се проявява в човешката душа. Това, което става в човека, принадлежи на първичното същество; и ако то не би станало, тогава първичното същество би било само една част от себе си. В този смисъл човекът трябва да се чувства като необходим член /част/ на мировото същество. Екхарт изразява това, като рисува своето чувство спрямо Бога: "Аз не благодаря на Бога, че той ме люби, защото той не може да стори другояче; дали иска или не това, неговата природа го принуждава все пак... Ето защо аз не искам да моля Бога да ми даде нещо, нито да го възхвалявам за това, което ми е дал.."
Обаче това отношение на човешката душа към първичното същество не трябва да се схваща така, като че душата в нейната индивидуална същност се счита за едно и също нещо с първичното същество.
Душата, която е вплетена в сетивния свят и с това в ограничението, няма още като такава съдържанието на първичното същество в себе си. Тя трябва тепърва да го развие в себе си. Тя трябва да унищожи себе си като отделно същество. Майстер Екхарт характеризира много сполучливо това унищожение като отставане. "Когато идвам до основата на божественото, никой не ме пита, откъде идвам и къде съм бил, никой не забелязва и не съжалява за моето отсъствие, защото тук има едно /отставане, анихилация/.
към текста >>
Бог е в душата с неговата природа и в своята същ
нос
т и в своето божество, и все пак той не е душата.
"Когато идвам до основата на божественото, никой не ме пита, откъде идвам и къде съм бил, никой не забелязва и не съжалява за моето отсъствие, защото тук има едно /отставане, анихилация/. Ясно говори върху това отношение и изречението: "Вземам един леген с вода и слагам в него едно огледало и го поставям под колелото на слънцето. Слънцето хвърля от своя светъл блясък в огледалото и въпреки това то не угасва. Отражението на огледалото в слънцето е слънце в слънцето, и все пак огледалото си остава това, което си е. Така е и с Бога.
Бог е в душата с неговата природа и в своята същност и в своето божество, и все пак той не е душата.
Отражението, оглеждането на душата в Бога е Бог в Бога, и все пак душата е това, което тя е." Душата, която се отдава на вътрешното озарение, не познава в себе само това, каквото тя е била преди озарението; но тя познава това, което става едва чрез това озарение "ние трябва да се съединим с Бога по същество; ние трябва изцяло да се съединим с Бога. Как трябва да се съединим с Бога по същество? Чрез съзерцанието, а не чрез битието. Неговата същност не може да бъде наша същност, а трябва да бъде наш живот." Ние трябва да познаем в логически смисъл не един вече съществуващ живот едно съществуване; но висшето познание виждането трябва да стане живот; съзерцаващият човек трябва да чувствува духовното, идейното така, както индивидуалната човешка природа чувства обикновения, всекидневен живот.
към текста >>
Неговата същ
нос
т не може да бъде наша същ
нос
т, а трябва да бъде наш живот." Ние трябва да познаем в логически смисъл не един вече съществуващ живот едно съществуване; но висшето познание виждането трябва да стане живот; съзерцаващият човек трябва да чувствува духовното, идейното така, както индивидуалната човешка природа чувства обикновения, всекидневен живот.
Бог е в душата с неговата природа и в своята същност и в своето божество, и все пак той не е душата. Отражението, оглеждането на душата в Бога е Бог в Бога, и все пак душата е това, което тя е." Душата, която се отдава на вътрешното озарение, не познава в себе само това, каквото тя е била преди озарението; но тя познава това, което става едва чрез това озарение "ние трябва да се съединим с Бога по същество; ние трябва изцяло да се съединим с Бога. Как трябва да се съединим с Бога по същество? Чрез съзерцанието, а не чрез битието.
Неговата същност не може да бъде наша същност, а трябва да бъде наш живот." Ние трябва да познаем в логически смисъл не един вече съществуващ живот едно съществуване; но висшето познание виждането трябва да стане живот; съзерцаващият човек трябва да чувствува духовното, идейното така, както индивидуалната човешка природа чувства обикновения, всекидневен живот.
От подобни изходни точки Майстер Екхарт стига също до едно чисто понятие на свободата. Душата не е свободна в обикновения живот. Защото тя е вплетена в царството на нисшите причини. Тя върши това, което тези нисши причини я принуждават. Чрез "виждането" тя е изтръгната от тези причини.
към текста >>
В нея е вложено първичната същ
нос
т, която не може вече да бъде причинена от нищо, освен чрез самата себе си."Бог не притежава волята, а напротив и дава свобода, така щото тя да не иска нищо друго освен това, което Бог иска.
Душата не е свободна в обикновения живот. Защото тя е вплетена в царството на нисшите причини. Тя върши това, което тези нисши причини я принуждават. Чрез "виждането" тя е изтръгната от тези причини. Тя не действува вече като отделна душа.
В нея е вложено първичната същност, която не може вече да бъде причинена от нищо, освен чрез самата себе си."Бог не притежава волята, а напротив и дава свобода, така щото тя да не иска нищо друго освен това, което Бог иска.
И духът не може да иска нищо друго освен това, което Бог иска: И това не е неговата несвободна, а неговата същинска свобода. Защото да бъдем свободни, това значи да не бъдем обвързани, следователно не примесени, каквито бяхме при нашата първа еманация и когато бяхме освободени в духа святи." За озарения човек може да се каже, че той самият е съществото, което определя от себе си доброто и злото. Той не може да стори друго, освен да върши доброто. Защото той не служи на доброто, а доброто се изявява в него. "Праведният човек не служи нито на Бога, нито на създанията; защото той е свободен и колкото е по-близо до правдата, толкова повече той е самата свобода." Тогава какво само може да бъде злото за Майстер Екхарт?
към текста >>
Това може да бъде само действието под влияние на едно подчинено схващане; действане на една душа, която е преминала през състоянието на /на отставането, на анихилацията на лич
нос
тта/.
И духът не може да иска нищо друго освен това, което Бог иска: И това не е неговата несвободна, а неговата същинска свобода. Защото да бъдем свободни, това значи да не бъдем обвързани, следователно не примесени, каквито бяхме при нашата първа еманация и когато бяхме освободени в духа святи." За озарения човек може да се каже, че той самият е съществото, което определя от себе си доброто и злото. Той не може да стори друго, освен да върши доброто. Защото той не служи на доброто, а доброто се изявява в него. "Праведният човек не служи нито на Бога, нито на създанията; защото той е свободен и колкото е по-близо до правдата, толкова повече той е самата свобода." Тогава какво само може да бъде злото за Майстер Екхарт?
Това може да бъде само действието под влияние на едно подчинено схващане; действане на една душа, която е преминала през състоянието на /на отставането, на анихилацията на личността/.
Такава душа е егоистична в смисъла, че тя иска само себе си. Тя може да доведе своята воля в хармония с моралните идеали само външно. виждащата душа не може да бъде егоистична в този смисъл. Даже ако би искала себе си, тя би искала господството на идеалното; защото тя самата се е превърнала в този идеал. Тя не може вече да иска целите на нисшата природа, защото няма вече нищо общо с тази нисша природа.
към текста >>
Щом искаш да вършиш нещо, което е против Бога и неговата заповед, ти нямаш божията любов; ти можеш да измамиш света, че я имаш." Екхарт е убеден, че за душата, която се вглъбява до своята основа, насреща и просиява и съвършената морал
нос
т, че тогава всяко логическо разбиране и всяко действане в обикновения смисъл престават и се ражда един съвършено нов ред на човешкия живот.
За не го е невъзможно да изостави нещо, което Бог иска да бъде извършено. Както един човек, чиито нозе са завързани, не може да ходи, така и за човека, който живее в божията воля, е невъзможно да извърши една лоша постъпка." Екхарт сам изрично предупреждава, че казаното от него не може да служи за открит лист на всеки отделен човек, за да върши каквото си ще. Именно по това се познава виждащият, че той не иска вече нищо като отделен човек. "Някои хора казват: Щом имам Бога и божията свобода, аз мога да върша всичко, каквото си искам. Те неправилно разбират тези думи.
Щом искаш да вършиш нещо, което е против Бога и неговата заповед, ти нямаш божията любов; ти можеш да измамиш света, че я имаш." Екхарт е убеден, че за душата, която се вглъбява до своята основа, насреща и просиява и съвършената моралност, че тогава всяко логическо разбиране и всяко действане в обикновения смисъл престават и се ражда един съвършено нов ред на човешкия живот.
"Защото всичко, което умът може да разбере, и всичко, което желанието желае, това не е Бог. Там, където свършва разбирането и желанието, там настъпва тъмнина, там Бог свети. Там в душата се ражда онази сила, която е по-обширна отколкото обширното небе... Блаженството на праведния и блаженството на Бога са едно блаженство; защото там, където праведният е блажен, там Бог е блажен."
към текста >>
49.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
В областта на математиката неговият при
нос
е забележителен.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/ Една чудно блестяща звезда на небето на средновековния духовен живот е Николай Крипфс Куес или Куза/ близо до гр. Триер, Ренания -1401-1464 г./. Той стои на върха на знанието от неговата епоха.
В областта на математиката неговият принос е забележителен.
В естествената наука може да бъде считан като предшественик на Коперник, защото той беше на становището, че Земята е едно подвижно небесно тяло подобно на другите. Той беше скъсал вече с един възглед, на който се опираше още сто години по-късно великият астроном Тихо де Брахе, който бе противопоставил на учението на Коперник изречението: "Земята е една твърде груба, тежка и неспособна да се движи; как Коперник може да направи от нея една звезда и да я разхожда из пространството? " Никола от Куза, който не само обгръщаше знанието на неговата епоха, но водеше още по-далеч, притежаваше също до висока степен способността да събужда това знание в един вътрешен живот, така щото то хвърляше светлина не само върху външния свят, но доставяше също на човека онзи духовен живот, към който той трябва да се стреми из най-дълбоките основи на своята душа. Когато сравним Николай Кузански с духове като Екхарт или Таулер, получаваме един забележителен резултат. Николай е научният мислител, който от изследването върху нещата на света иска да се издигне на степента на един по-висш възглед; Екхарт и Таулер бяха религиозни последователи, които търсят по-висшия живот изхождайки от съдържанието на вярата.
към текста >>
" Никола от Куза, който не само обгръщаше знанието на неговата епоха, но водеше още по-далеч, притежаваше също до висока степен способ
нос
тта да събужда това знание в един вътрешен живот, така щото то хвърляше светлина не само върху външния свят, но доставяше също на човека онзи духовен живот, към който той трябва да се стреми из най-дълбоките основи на своята душа.
Триер, Ренания -1401-1464 г./. Той стои на върха на знанието от неговата епоха. В областта на математиката неговият принос е забележителен. В естествената наука може да бъде считан като предшественик на Коперник, защото той беше на становището, че Земята е едно подвижно небесно тяло подобно на другите. Той беше скъсал вече с един възглед, на който се опираше още сто години по-късно великият астроном Тихо де Брахе, който бе противопоставил на учението на Коперник изречението: "Земята е една твърде груба, тежка и неспособна да се движи; как Коперник може да направи от нея една звезда и да я разхожда из пространството?
" Никола от Куза, който не само обгръщаше знанието на неговата епоха, но водеше още по-далеч, притежаваше също до висока степен способността да събужда това знание в един вътрешен живот, така щото то хвърляше светлина не само върху външния свят, но доставяше също на човека онзи духовен живот, към който той трябва да се стреми из най-дълбоките основи на своята душа.
Когато сравним Николай Кузански с духове като Екхарт или Таулер, получаваме един забележителен резултат. Николай е научният мислител, който от изследването върху нещата на света иска да се издигне на степента на един по-висш възглед; Екхарт и Таулер бяха религиозни последователи, които търсят по-висшия живот изхождайки от съдържанието на вярата. Накрая Николай стига до същия вътрешен живот както Майстер Екхарт; но вътрешният живот на първия има като съдържание едно богато знание. Пълното значение на разликата ни става ясно, когато помислим, че за онзи, който се занимава с различните науки, съществува близката опасност да не оцени правилно значението на онзи начин на познание, който изяснява отделните области на науката. Такъв човек лесно може да бъде съблазнен да вярва, че съществува само един единствен род познание.
към текста >>
Пълното значение на разликата ни става ясно, когато помислим, че за онзи, който се занимава с различните науки, съществува близката опас
нос
т да не оцени правилно значението на онзи начин на познание, който изяснява отделните области на науката.
Той беше скъсал вече с един възглед, на който се опираше още сто години по-късно великият астроном Тихо де Брахе, който бе противопоставил на учението на Коперник изречението: "Земята е една твърде груба, тежка и неспособна да се движи; как Коперник може да направи от нея една звезда и да я разхожда из пространството? " Никола от Куза, който не само обгръщаше знанието на неговата епоха, но водеше още по-далеч, притежаваше също до висока степен способността да събужда това знание в един вътрешен живот, така щото то хвърляше светлина не само върху външния свят, но доставяше също на човека онзи духовен живот, към който той трябва да се стреми из най-дълбоките основи на своята душа. Когато сравним Николай Кузански с духове като Екхарт или Таулер, получаваме един забележителен резултат. Николай е научният мислител, който от изследването върху нещата на света иска да се издигне на степента на един по-висш възглед; Екхарт и Таулер бяха религиозни последователи, които търсят по-висшия живот изхождайки от съдържанието на вярата. Накрая Николай стига до същия вътрешен живот както Майстер Екхарт; но вътрешният живот на първия има като съдържание едно богато знание.
Пълното значение на разликата ни става ясно, когато помислим, че за онзи, който се занимава с различните науки, съществува близката опасност да не оцени правилно значението на онзи начин на познание, който изяснява отделните области на науката.
Такъв човек лесно може да бъде съблазнен да вярва, че съществува само един единствен род познание. Тогава той или ще подцени или ще надцени това познание, което води до целта във въпроси на отделните науки. В единия случай той ще пристъпи и към обектите на най-висшия духовен живот така, както към една задача на физиката, и ще се отнася с тях служейки си с понятия, с които си служи и по отношение на притегателната сила или на електричеството. Според това, дали се счита за повече или по-малко просветлен, за него светът се превръща в една сляпо действаща машина или в един организъм, или в целесъобразно построение на един личен Бог; а може би и в една формация, която се прониква и управлява от една "мирова душа", за която има повече или по-малко ясна представа. В другия случай той ще забележи, че познанието, за което той единствено има опитност, е годно само за нещата в сетивния свят; тогава той става съмняващ се човек, който си казва: Ние не можем да знаем нищо върху нещата, които се намират над сетивния свят.
към текста >>
В другия случай той ще забележи, че познанието, за което той единствено има опит
нос
т, е годно само за нещата в сетивния свят; тогава той става съмняващ се човек, който си казва: Ние не можем да знаем нищо върху нещата, които се намират над сетивния свят.
Пълното значение на разликата ни става ясно, когато помислим, че за онзи, който се занимава с различните науки, съществува близката опасност да не оцени правилно значението на онзи начин на познание, който изяснява отделните области на науката. Такъв човек лесно може да бъде съблазнен да вярва, че съществува само един единствен род познание. Тогава той или ще подцени или ще надцени това познание, което води до целта във въпроси на отделните науки. В единия случай той ще пристъпи и към обектите на най-висшия духовен живот така, както към една задача на физиката, и ще се отнася с тях служейки си с понятия, с които си служи и по отношение на притегателната сила или на електричеството. Според това, дали се счита за повече или по-малко просветлен, за него светът се превръща в една сляпо действаща машина или в един организъм, или в целесъобразно построение на един личен Бог; а може би и в една формация, която се прониква и управлява от една "мирова душа", за която има повече или по-малко ясна представа.
В другия случай той ще забележи, че познанието, за което той единствено има опитност, е годно само за нещата в сетивния свят; тогава той става съмняващ се човек, който си казва: Ние не можем да знаем нищо върху нещата, които се намират над сетивния свят.
Нашето знание има граници. За нуждите на по-висшия живот ние трябва да се хвърлим в обятията на една незасегната от знанието вяра. За един учен богослов като Николай Кузански, който беше същевременно естественик, беше особено близо втората опасност. Съобразно с неговото научно възпитание, той изхождаше от схоластиката, от онзи начин на мислене, който беше господствуващ сред научния живот в църквата на Средновековието, и който бе доведен до най-високо разцъфтяване от Тома Аквински /1225-1274 г./, "князът на схоластиците". Този начин на мислене трябва да поставим като заден фон, когато искаме да нарисуваме личността на Николай от Куза.
към текста >>
За един учен богослов като Николай Кузански, който беше същевременно естественик, беше особено близо втората опас
нос
т.
В единия случай той ще пристъпи и към обектите на най-висшия духовен живот така, както към една задача на физиката, и ще се отнася с тях служейки си с понятия, с които си служи и по отношение на притегателната сила или на електричеството. Според това, дали се счита за повече или по-малко просветлен, за него светът се превръща в една сляпо действаща машина или в един организъм, или в целесъобразно построение на един личен Бог; а може би и в една формация, която се прониква и управлява от една "мирова душа", за която има повече или по-малко ясна представа. В другия случай той ще забележи, че познанието, за което той единствено има опитност, е годно само за нещата в сетивния свят; тогава той става съмняващ се човек, който си казва: Ние не можем да знаем нищо върху нещата, които се намират над сетивния свят. Нашето знание има граници. За нуждите на по-висшия живот ние трябва да се хвърлим в обятията на една незасегната от знанието вяра.
За един учен богослов като Николай Кузански, който беше същевременно естественик, беше особено близо втората опасност.
Съобразно с неговото научно възпитание, той изхождаше от схоластиката, от онзи начин на мислене, който беше господствуващ сред научния живот в църквата на Средновековието, и който бе доведен до най-високо разцъфтяване от Тома Аквински /1225-1274 г./, "князът на схоластиците". Този начин на мислене трябва да поставим като заден фон, когато искаме да нарисуваме личността на Николай от Куза. Схоластиката е до най-висока степен резултат на човешкото остроумие. Логическата способност имаше в нея своите най-високи успехи. Който се стреми да изработи понятия в най-остри и най-чисти контури, би трябвало да отиде и да се учи при схоластиците.
към текста >>
Този начин на мислене трябва да поставим като заден фон, когато искаме да нарисуваме лич
нос
тта на Николай от Куза.
В другия случай той ще забележи, че познанието, за което той единствено има опитност, е годно само за нещата в сетивния свят; тогава той става съмняващ се човек, който си казва: Ние не можем да знаем нищо върху нещата, които се намират над сетивния свят. Нашето знание има граници. За нуждите на по-висшия живот ние трябва да се хвърлим в обятията на една незасегната от знанието вяра. За един учен богослов като Николай Кузански, който беше същевременно естественик, беше особено близо втората опасност. Съобразно с неговото научно възпитание, той изхождаше от схоластиката, от онзи начин на мислене, който беше господствуващ сред научния живот в църквата на Средновековието, и който бе доведен до най-високо разцъфтяване от Тома Аквински /1225-1274 г./, "князът на схоластиците".
Този начин на мислене трябва да поставим като заден фон, когато искаме да нарисуваме личността на Николай от Куза.
Схоластиката е до най-висока степен резултат на човешкото остроумие. Логическата способност имаше в нея своите най-високи успехи. Който се стреми да изработи понятия в най-остри и най-чисти контури, би трябвало да отиде и да се учи при схоластиците. Те предлагат висшето училище за техниката на мисленето. Те притежават една несравнима сръчност да се движат в полето на чистата мисъл.
към текста >>
Логическата способ
нос
т имаше в нея своите най-високи успехи.
За нуждите на по-висшия живот ние трябва да се хвърлим в обятията на една незасегната от знанието вяра. За един учен богослов като Николай Кузански, който беше същевременно естественик, беше особено близо втората опасност. Съобразно с неговото научно възпитание, той изхождаше от схоластиката, от онзи начин на мислене, който беше господствуващ сред научния живот в църквата на Средновековието, и който бе доведен до най-високо разцъфтяване от Тома Аквински /1225-1274 г./, "князът на схоластиците". Този начин на мислене трябва да поставим като заден фон, когато искаме да нарисуваме личността на Николай от Куза. Схоластиката е до най-висока степен резултат на човешкото остроумие.
Логическата способност имаше в нея своите най-високи успехи.
Който се стреми да изработи понятия в най-остри и най-чисти контури, би трябвало да отиде и да се учи при схоластиците. Те предлагат висшето училище за техниката на мисленето. Те притежават една несравнима сръчност да се движат в полето на чистата мисъл. Днес лесно се подценява това, което те са били в състояние да произведат в това поле. Защото то е мъчно достъпно за хората на по-голяма част от областите на знанието.
към текста >>
Те притежават една несравнима сръч
нос
т да се движат в полето на чистата мисъл.
Този начин на мислене трябва да поставим като заден фон, когато искаме да нарисуваме личността на Николай от Куза. Схоластиката е до най-висока степен резултат на човешкото остроумие. Логическата способност имаше в нея своите най-високи успехи. Който се стреми да изработи понятия в най-остри и най-чисти контури, би трябвало да отиде и да се учи при схоластиците. Те предлагат висшето училище за техниката на мисленето.
Те притежават една несравнима сръчност да се движат в полето на чистата мисъл.
Днес лесно се подценява това, което те са били в състояние да произведат в това поле. Защото то е мъчно достъпно за хората на по-голяма част от областите на знанието. По-голяма част от хората на знанието се издигат в това поле ясно само до изкуството на броенето и смятането /Аритметиката/, а при размишлението до връзката на геометрическите фигури. Ние можем да броим, като мислено прибавим по една единица към едно число, без да вземаме на помощ сетивните представи. Също ние смятаме, без такива представи, оставяйки само в чистия елемент на мисленето.
към текста >>
В действител
нос
тта на сетивата не съществува никакъв /идеален/ кръг.
Защото то е мъчно достъпно за хората на по-голяма част от областите на знанието. По-голяма част от хората на знанието се издигат в това поле ясно само до изкуството на броенето и смятането /Аритметиката/, а при размишлението до връзката на геометрическите фигури. Ние можем да броим, като мислено прибавим по една единица към едно число, без да вземаме на помощ сетивните представи. Също ние смятаме, без такива представи, оставяйки само в чистия елемент на мисленето. За геометрическите фигури знаем, че те не се покриват напълно с никоя сетивна представа.
В действителността на сетивата не съществува никакъв /идеален/ кръг.
Въпреки това нашето мислене се занимава с такъв кръг. За нещата и процесите, които са по-сложни от формите на числата и пространството, е по-трудно да се намерят съответните идейни части. Това е довело до там, да се твърди от някои страни, че в отделните области на познанието има само толкова действителна наука, колкото в тях може да се измерва и брои. Така изказано това е неправилно, както е неправилно всяко едностранчиво нещо; обаче то съблазнява мнозина, както се получава често само с едностранчивост. Истината в това отношение е тази, че по-голяма част от хората не са в състояние да обхванат чисто мисловното също и там, където не става въпрос за измерване и броене.
към текста >>
Така изказано това е неправилно, както е неправилно всяко ед
нос
транчиво нещо; обаче то съблазнява мнозина, както се получава често само с ед
нос
транчивост.
За геометрическите фигури знаем, че те не се покриват напълно с никоя сетивна представа. В действителността на сетивата не съществува никакъв /идеален/ кръг. Въпреки това нашето мислене се занимава с такъв кръг. За нещата и процесите, които са по-сложни от формите на числата и пространството, е по-трудно да се намерят съответните идейни части. Това е довело до там, да се твърди от някои страни, че в отделните области на познанието има само толкова действителна наука, колкото в тях може да се измерва и брои.
Така изказано това е неправилно, както е неправилно всяко едностранчиво нещо; обаче то съблазнява мнозина, както се получава често само с едностранчивост.
Истината в това отношение е тази, че по-голяма част от хората не са в състояние да обхванат чисто мисловното също и там, където не става въпрос за измерване и броене. Обаче който не може това за по-висшите области на живота и на знанието, той прилича в това отношение на едно дете, което не е научило още да брои освен прибавяйки едно зърно грах към друго Мислителят, който е казал, че в една област на знанието има толкова действителна наука, колкото математиката има в нея, не е обгърнал с поглед пълната истина на въпроса. Трябва да изискваме: всичко друго, което не може да се измерва и брои, трябва да бъде идейно третирано точно така, както формите на числата и пространството. И за това изискване схоластиците държаха сметка по един съвършен начин. Те търсеха навсякъде мисловното съдържание на нещата, както математика го търси в областта на измеримото и броимото.
към текста >>
Въпреки това съвършено изкуство на логиката схоластиците са стигнали само до едно ед
нос
транчиво и второстепенно понятие на познанието.
Истината в това отношение е тази, че по-голяма част от хората не са в състояние да обхванат чисто мисловното също и там, където не става въпрос за измерване и броене. Обаче който не може това за по-висшите области на живота и на знанието, той прилича в това отношение на едно дете, което не е научило още да брои освен прибавяйки едно зърно грах към друго Мислителят, който е казал, че в една област на знанието има толкова действителна наука, колкото математиката има в нея, не е обгърнал с поглед пълната истина на въпроса. Трябва да изискваме: всичко друго, което не може да се измерва и брои, трябва да бъде идейно третирано точно така, както формите на числата и пространството. И за това изискване схоластиците държаха сметка по един съвършен начин. Те търсеха навсякъде мисловното съдържание на нещата, както математика го търси в областта на измеримото и броимото.
Въпреки това съвършено изкуство на логиката схоластиците са стигнали само до едно едностранчиво и второстепенно понятие на познанието.
Това понятие, че при познанието човек създава в себе си един образ на това, което трябва да познае. Ясно е при едно такова понятие на познанието, че цялата действителност трябва да бъде преместен навън от познанието. Защото тогава в познанието не можем да обхванем никаква действителна вещ, а само един образ на тази вещ. И в своето себепознание човек не може да обхване самия себе си, а това, което познава от себе си, е само един образ на неговото себе. Един добър познавач на Схоластиката /К.
към текста >>
Ясно е при едно такова понятие на познанието, че цялата действител
нос
т трябва да бъде преместен навън от познанието.
Трябва да изискваме: всичко друго, което не може да се измерва и брои, трябва да бъде идейно третирано точно така, както формите на числата и пространството. И за това изискване схоластиците държаха сметка по един съвършен начин. Те търсеха навсякъде мисловното съдържание на нещата, както математика го търси в областта на измеримото и броимото. Въпреки това съвършено изкуство на логиката схоластиците са стигнали само до едно едностранчиво и второстепенно понятие на познанието. Това понятие, че при познанието човек създава в себе си един образ на това, което трябва да познае.
Ясно е при едно такова понятие на познанието, че цялата действителност трябва да бъде преместен навън от познанието.
Защото тогава в познанието не можем да обхванем никаква действителна вещ, а само един образ на тази вещ. И в своето себепознание човек не може да обхване самия себе си, а това, което познава от себе си, е само един образ на неговото себе. Един добър познавач на Схоластиката /К. Вернер в своята книга: Франц Суарез и схоластиката на последните столетия стр.122/, изхождайки напълно от духа на тази схоластика, казва: "Човекът няма във времето никакво възприятие /виждане/ за своя Аз, за скритата основа на неговата духовна същност и живот.... Той никога не ще стигне до там, да вижда себе си; защото той или завинаги ще се отчужди от Бога и ще намери в себе една бездънна, тъмна пропаст, една безкрайна празнота, или пък постигайки блаженство в Бога, обръщайки поглед навътре, ще намери само Бога, чието благодатно слънце свети в него, чийто образ се изразява в духовните черти на неговото същество." Който мисли така върху познанието, той има понятие само за онова познание, което е приложима към външните неща.
към текста >>
Вернер в своята книга: Франц Суарез и схоластиката на последните столетия стр.122/, изхождайки напълно от духа на тази схоластика, казва: "Човекът няма във времето никакво възприятие /виждане/ за своя Аз, за скритата основа на неговата духовна същ
нос
т и живот.... Той никога не ще стигне до там, да вижда себе си; защото той или завинаги ще се отчужди от Бога и ще намери в себе една бездънна, тъмна пропаст, една безкрайна празнота, или пък постигайки блаженство в Бога, обръщайки поглед навътре, ще намери само Бога, чието благодатно слънце свети в него, чийто образ се изразява в духовните черти на неговото същество."
Това понятие, че при познанието човек създава в себе си един образ на това, което трябва да познае. Ясно е при едно такова понятие на познанието, че цялата действителност трябва да бъде преместен навън от познанието. Защото тогава в познанието не можем да обхванем никаква действителна вещ, а само един образ на тази вещ. И в своето себепознание човек не може да обхване самия себе си, а това, което познава от себе си, е само един образ на неговото себе. Един добър познавач на Схоластиката /К.
Вернер в своята книга: Франц Суарез и схоластиката на последните столетия стр.122/, изхождайки напълно от духа на тази схоластика, казва: "Човекът няма във времето никакво възприятие /виждане/ за своя Аз, за скритата основа на неговата духовна същност и живот.... Той никога не ще стигне до там, да вижда себе си; защото той или завинаги ще се отчужди от Бога и ще намери в себе една бездънна, тъмна пропаст, една безкрайна празнота, или пък постигайки блаженство в Бога, обръщайки поглед навътре, ще намери само Бога, чието благодатно слънце свети в него, чийто образ се изразява в духовните черти на неговото същество."
Който мисли така върху познанието, той има понятие само за онова познание, което е приложима към външните неща. Сетивното на една вещ остава винаги външно за нас. Ето защо от това, което е сетивна част на света ние можем да вземем само образи в нашето познание. Когато възприемаме един цвят или един камък, за да познаем същността на цвета или на камъка, ние не можем да станем цвят или камък. Също така цветът и камъкът ни най-малко не могат да се превърнат в част на нашето същество!
към текста >>
Когато възприемаме един цвят или един камък, за да познаем същ
нос
тта на цвета или на камъка, ние не можем да станем цвят или камък.
Един добър познавач на Схоластиката /К. Вернер в своята книга: Франц Суарез и схоластиката на последните столетия стр.122/, изхождайки напълно от духа на тази схоластика, казва: "Човекът няма във времето никакво възприятие /виждане/ за своя Аз, за скритата основа на неговата духовна същност и живот.... Той никога не ще стигне до там, да вижда себе си; защото той или завинаги ще се отчужди от Бога и ще намери в себе една бездънна, тъмна пропаст, една безкрайна празнота, или пък постигайки блаженство в Бога, обръщайки поглед навътре, ще намери само Бога, чието благодатно слънце свети в него, чийто образ се изразява в духовните черти на неговото същество." Който мисли така върху познанието, той има понятие само за онова познание, което е приложима към външните неща. Сетивното на една вещ остава винаги външно за нас. Ето защо от това, което е сетивна част на света ние можем да вземем само образи в нашето познание.
Когато възприемаме един цвят или един камък, за да познаем същността на цвета или на камъка, ние не можем да станем цвят или камък.
Също така цветът и камъкът ни най-малко не могат да се превърнат в част на нашето същество! Поставя се обаче въпросът, дали понятието добито чрез едно такова познание, насочено към вътрешността на нещата, е изчерпателно? Във всеки случай за схоластиката всяко човешко познание съвпада по същество с това познание. Друг един отличен познавател на схоластиката /Отто Вилман, в своята История на Идеализма, т.21 изд.2., стр. 396/ характеризира това направление на мисленето понятие на познанието по следния начин: "Нашият дух, който в земния живот е свързан с тялото, е обърнат предимно към заобикалящия го телесен свят, но е ориентиран към духовното намиращо се в този свят; съществата, създанията на природата, формите на нещата, са елементи на съществуването сродни нему и му предлагат възможности да се издигне до свръхсетивното.
към текста >>
Поставя се обаче въпросът, дали понятието добито чрез едно такова познание, насочено към вътреш
нос
тта на нещата, е изчерпателно?
Който мисли така върху познанието, той има понятие само за онова познание, което е приложима към външните неща. Сетивното на една вещ остава винаги външно за нас. Ето защо от това, което е сетивна част на света ние можем да вземем само образи в нашето познание. Когато възприемаме един цвят или един камък, за да познаем същността на цвета или на камъка, ние не можем да станем цвят или камък. Също така цветът и камъкът ни най-малко не могат да се превърнат в част на нашето същество!
Поставя се обаче въпросът, дали понятието добито чрез едно такова познание, насочено към вътрешността на нещата, е изчерпателно?
Във всеки случай за схоластиката всяко човешко познание съвпада по същество с това познание. Друг един отличен познавател на схоластиката /Отто Вилман, в своята История на Идеализма, т.21 изд.2., стр. 396/ характеризира това направление на мисленето понятие на познанието по следния начин: "Нашият дух, който в земния живот е свързан с тялото, е обърнат предимно към заобикалящия го телесен свят, но е ориентиран към духовното намиращо се в този свят; съществата, създанията на природата, формите на нещата, са елементи на съществуването сродни нему и му предлагат възможности да се издигне до свръхсетивното. Следователно полето на нашето познание е областта на опитността, но ние трябва да се научим да разбираме това, което то предлага, докато проникнем до неговия смисъл и неговата мисъл и с това си разтворим света на мислите." Схоластикът не можеше да стигне до едно друго понятие на познанието.
към текста >>
396/ характеризира това направление на мисленето понятие на познанието по следния начин: "Нашият дух, който в земния живот е свързан с тялото, е обърнат предимно към заобикалящия го телесен свят, но е ориентиран към духовното намиращо се в този свят; съществата, създанията на природата, формите на нещата, са елементи на съществуването сродни нему и му предлагат възмож
нос
ти да се издигне до свръхсетивното.
Когато възприемаме един цвят или един камък, за да познаем същността на цвета или на камъка, ние не можем да станем цвят или камък. Също така цветът и камъкът ни най-малко не могат да се превърнат в част на нашето същество! Поставя се обаче въпросът, дали понятието добито чрез едно такова познание, насочено към вътрешността на нещата, е изчерпателно? Във всеки случай за схоластиката всяко човешко познание съвпада по същество с това познание. Друг един отличен познавател на схоластиката /Отто Вилман, в своята История на Идеализма, т.21 изд.2., стр.
396/ характеризира това направление на мисленето понятие на познанието по следния начин: "Нашият дух, който в земния живот е свързан с тялото, е обърнат предимно към заобикалящия го телесен свят, но е ориентиран към духовното намиращо се в този свят; съществата, създанията на природата, формите на нещата, са елементи на съществуването сродни нему и му предлагат възможности да се издигне до свръхсетивното.
Следователно полето на нашето познание е областта на опитността, но ние трябва да се научим да разбираме това, което то предлага, докато проникнем до неговия смисъл и неговата мисъл и с това си разтворим света на мислите." Схоластикът не можеше да стигне до едно друго понятие на познанието. За това му пречеше догматичното съдържание на учението на богословието. Ако би устремил погледа на своите духовни очи към това, което счита за образ, тогава той би видял, че в този мним образ се изявява духовното съдържание на нещата; тогава той би открил, че в неговата вътрешност Бог не само отразява своя образ, но че той живее там, присъства съществено. При вглеждането в своята вътрешност той би видял не една тъмна пропаст, една безкрайна празнота, но също и не само един образ на Бога; той би почувствал, че в него пулсира един живот, който е самият божествен живот; и че неговият собствен живот е именно живот на Бога.
към текста >>
Следователно полето на нашето познание е областта на опит
нос
тта, но ние трябва да се научим да разбираме това, което то предлага, докато проникнем до неговия смисъл и неговата мисъл и с това си разтворим света на мислите."
Също така цветът и камъкът ни най-малко не могат да се превърнат в част на нашето същество! Поставя се обаче въпросът, дали понятието добито чрез едно такова познание, насочено към вътрешността на нещата, е изчерпателно? Във всеки случай за схоластиката всяко човешко познание съвпада по същество с това познание. Друг един отличен познавател на схоластиката /Отто Вилман, в своята История на Идеализма, т.21 изд.2., стр. 396/ характеризира това направление на мисленето понятие на познанието по следния начин: "Нашият дух, който в земния живот е свързан с тялото, е обърнат предимно към заобикалящия го телесен свят, но е ориентиран към духовното намиращо се в този свят; съществата, създанията на природата, формите на нещата, са елементи на съществуването сродни нему и му предлагат възможности да се издигне до свръхсетивното.
Следователно полето на нашето познание е областта на опитността, но ние трябва да се научим да разбираме това, което то предлага, докато проникнем до неговия смисъл и неговата мисъл и с това си разтворим света на мислите."
Схоластикът не можеше да стигне до едно друго понятие на познанието. За това му пречеше догматичното съдържание на учението на богословието. Ако би устремил погледа на своите духовни очи към това, което счита за образ, тогава той би видял, че в този мним образ се изявява духовното съдържание на нещата; тогава той би открил, че в неговата вътрешност Бог не само отразява своя образ, но че той живее там, присъства съществено. При вглеждането в своята вътрешност той би видял не една тъмна пропаст, една безкрайна празнота, но също и не само един образ на Бога; той би почувствал, че в него пулсира един живот, който е самият божествен живот; и че неговият собствен живот е именно живот на Бога. Това не можеше да допусне схоластикът.
към текста >>
Ако би устремил погледа на своите духовни очи към това, което счита за образ, тогава той би видял, че в този мним образ се изявява духовното съдържание на нещата; тогава той би открил, че в неговата вътреш
нос
т Бог не само отразява своя образ, но че той живее там, присъства съществено.
Друг един отличен познавател на схоластиката /Отто Вилман, в своята История на Идеализма, т.21 изд.2., стр. 396/ характеризира това направление на мисленето понятие на познанието по следния начин: "Нашият дух, който в земния живот е свързан с тялото, е обърнат предимно към заобикалящия го телесен свят, но е ориентиран към духовното намиращо се в този свят; съществата, създанията на природата, формите на нещата, са елементи на съществуването сродни нему и му предлагат възможности да се издигне до свръхсетивното. Следователно полето на нашето познание е областта на опитността, но ние трябва да се научим да разбираме това, което то предлага, докато проникнем до неговия смисъл и неговата мисъл и с това си разтворим света на мислите." Схоластикът не можеше да стигне до едно друго понятие на познанието. За това му пречеше догматичното съдържание на учението на богословието.
Ако би устремил погледа на своите духовни очи към това, което счита за образ, тогава той би видял, че в този мним образ се изявява духовното съдържание на нещата; тогава той би открил, че в неговата вътрешност Бог не само отразява своя образ, но че той живее там, присъства съществено.
При вглеждането в своята вътрешност той би видял не една тъмна пропаст, една безкрайна празнота, но също и не само един образ на Бога; той би почувствал, че в него пулсира един живот, който е самият божествен живот; и че неговият собствен живот е именно живот на Бога. Това не можеше да допусне схоластикът. Според неговото мнение Бог не можеше да влезе в него и да говори от него; той можеше да съществува в него само като образ. В действителност Божеството трябваше да бъде предположено като намиращо се вън от Себето. Следователно то не можеше да се ИЗЯВИ във вътрешността чрез духовния живот, а трябваше да се изяви от вън,чрез свръхестествено съобщение.
към текста >>
При вглеждането в своята вътреш
нос
т той би видял не една тъмна пропаст, една безкрайна празнота, но също и не само един образ на Бога; той би почувствал, че в него пулсира един живот, който е самият божествен живот; и че неговият собствен живот е именно живот на Бога.
396/ характеризира това направление на мисленето понятие на познанието по следния начин: "Нашият дух, който в земния живот е свързан с тялото, е обърнат предимно към заобикалящия го телесен свят, но е ориентиран към духовното намиращо се в този свят; съществата, създанията на природата, формите на нещата, са елементи на съществуването сродни нему и му предлагат възможности да се издигне до свръхсетивното. Следователно полето на нашето познание е областта на опитността, но ние трябва да се научим да разбираме това, което то предлага, докато проникнем до неговия смисъл и неговата мисъл и с това си разтворим света на мислите." Схоластикът не можеше да стигне до едно друго понятие на познанието. За това му пречеше догматичното съдържание на учението на богословието. Ако би устремил погледа на своите духовни очи към това, което счита за образ, тогава той би видял, че в този мним образ се изявява духовното съдържание на нещата; тогава той би открил, че в неговата вътрешност Бог не само отразява своя образ, но че той живее там, присъства съществено.
При вглеждането в своята вътрешност той би видял не една тъмна пропаст, една безкрайна празнота, но също и не само един образ на Бога; той би почувствал, че в него пулсира един живот, който е самият божествен живот; и че неговият собствен живот е именно живот на Бога.
Това не можеше да допусне схоластикът. Според неговото мнение Бог не можеше да влезе в него и да говори от него; той можеше да съществува в него само като образ. В действителност Божеството трябваше да бъде предположено като намиращо се вън от Себето. Следователно то не можеше да се ИЗЯВИ във вътрешността чрез духовния живот, а трябваше да се изяви от вън,чрез свръхестествено съобщение. Но поради това, целта, към която се стремят схоластиците, е най-малко постижима.
към текста >>
В действител
нос
т Божеството трябваше да бъде предположено като намиращо се вън от Себето.
За това му пречеше догматичното съдържание на учението на богословието. Ако би устремил погледа на своите духовни очи към това, което счита за образ, тогава той би видял, че в този мним образ се изявява духовното съдържание на нещата; тогава той би открил, че в неговата вътрешност Бог не само отразява своя образ, но че той живее там, присъства съществено. При вглеждането в своята вътрешност той би видял не една тъмна пропаст, една безкрайна празнота, но също и не само един образ на Бога; той би почувствал, че в него пулсира един живот, който е самият божествен живот; и че неговият собствен живот е именно живот на Бога. Това не можеше да допусне схоластикът. Според неговото мнение Бог не можеше да влезе в него и да говори от него; той можеше да съществува в него само като образ.
В действителност Божеството трябваше да бъде предположено като намиращо се вън от Себето.
Следователно то не можеше да се ИЗЯВИ във вътрешността чрез духовния живот, а трябваше да се изяви от вън,чрез свръхестествено съобщение. Но поради това, целта, към която се стремят схоластиците, е най-малко постижима. За Божеството трябва да се добие едно колкото е възможно по-висше понятие. В действителност Божеството е снижено до една вещ между другите вещи; само че на човека тези други вещи се изявяват по естествен път, чрез опитност; докато божеството трябва да му се изяви по свръхестествен начин. Постига се обаче една разлика между познанието на Божественото и на това, което е създадено, благодарение на това, че при създаденото външният предмет е даден в опитността, че можем да имаме знание за него.
към текста >>
Следователно то не можеше да се ИЗЯВИ във вътреш
нос
тта чрез духовния живот, а трябваше да се изяви от вън,чрез свръхестествено съобщение.
Ако би устремил погледа на своите духовни очи към това, което счита за образ, тогава той би видял, че в този мним образ се изявява духовното съдържание на нещата; тогава той би открил, че в неговата вътрешност Бог не само отразява своя образ, но че той живее там, присъства съществено. При вглеждането в своята вътрешност той би видял не една тъмна пропаст, една безкрайна празнота, но също и не само един образ на Бога; той би почувствал, че в него пулсира един живот, който е самият божествен живот; и че неговият собствен живот е именно живот на Бога. Това не можеше да допусне схоластикът. Според неговото мнение Бог не можеше да влезе в него и да говори от него; той можеше да съществува в него само като образ. В действителност Божеството трябваше да бъде предположено като намиращо се вън от Себето.
Следователно то не можеше да се ИЗЯВИ във вътрешността чрез духовния живот, а трябваше да се изяви от вън,чрез свръхестествено съобщение.
Но поради това, целта, към която се стремят схоластиците, е най-малко постижима. За Божеството трябва да се добие едно колкото е възможно по-висше понятие. В действителност Божеството е снижено до една вещ между другите вещи; само че на човека тези други вещи се изявяват по естествен път, чрез опитност; докато божеството трябва да му се изяви по свръхестествен начин. Постига се обаче една разлика между познанието на Божественото и на това, което е създадено, благодарение на това, че при създаденото външният предмет е даден в опитността, че можем да имаме знание за него. При Божественото обектът не е даден в опитността; той може да бъде постигнат само във вярата.
към текста >>
В действител
нос
т Божеството е снижено до една вещ между другите вещи; само че на човека тези други вещи се изявяват по естествен път, чрез опит
нос
т; докато божеството трябва да му се изяви по свръхестествен начин.
Според неговото мнение Бог не можеше да влезе в него и да говори от него; той можеше да съществува в него само като образ. В действителност Божеството трябваше да бъде предположено като намиращо се вън от Себето. Следователно то не можеше да се ИЗЯВИ във вътрешността чрез духовния живот, а трябваше да се изяви от вън,чрез свръхестествено съобщение. Но поради това, целта, към която се стремят схоластиците, е най-малко постижима. За Божеството трябва да се добие едно колкото е възможно по-висше понятие.
В действителност Божеството е снижено до една вещ между другите вещи; само че на човека тези други вещи се изявяват по естествен път, чрез опитност; докато божеството трябва да му се изяви по свръхестествен начин.
Постига се обаче една разлика между познанието на Божественото и на това, което е създадено, благодарение на това, че при създаденото външният предмет е даден в опитността, че можем да имаме знание за него. При Божественото обектът не е даден в опитността; той може да бъде постигнат само във вярата. Следователно за схоластика най-висшите неща не са обект на знанието, а само на вярата. Във всеки случай, според схващането на схоластиката, отношението на знанието към вярата не трябва да си го представяме така, че в определена област царува само знанието, в друга област само вярата. Защото "познаването на съществуващото /на битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О.
към текста >>
Постига се обаче една разлика между познанието на Божественото и на това, което е създадено, благодарение на това, че при създаденото външният предмет е даден в опит
нос
тта, че можем да имаме знание за него.
В действителност Божеството трябваше да бъде предположено като намиращо се вън от Себето. Следователно то не можеше да се ИЗЯВИ във вътрешността чрез духовния живот, а трябваше да се изяви от вън,чрез свръхестествено съобщение. Но поради това, целта, към която се стремят схоластиците, е най-малко постижима. За Божеството трябва да се добие едно колкото е възможно по-висше понятие. В действителност Божеството е снижено до една вещ между другите вещи; само че на човека тези други вещи се изявяват по естествен път, чрез опитност; докато божеството трябва да му се изяви по свръхестествен начин.
Постига се обаче една разлика между познанието на Божественото и на това, което е създадено, благодарение на това, че при създаденото външният предмет е даден в опитността, че можем да имаме знание за него.
При Божественото обектът не е даден в опитността; той може да бъде постигнат само във вярата. Следователно за схоластика най-висшите неща не са обект на знанието, а само на вярата. Във всеки случай, според схващането на схоластиката, отношението на знанието към вярата не трябва да си го представяме така, че в определена област царува само знанието, в друга област само вярата. Защото "познаването на съществуващото /на битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О. Вилман, История на Идеализма, т.2., стр.383/.
към текста >>
При Божественото обектът не е даден в опит
нос
тта; той може да бъде постигнат само във вярата.
Следователно то не можеше да се ИЗЯВИ във вътрешността чрез духовния живот, а трябваше да се изяви от вън,чрез свръхестествено съобщение. Но поради това, целта, към която се стремят схоластиците, е най-малко постижима. За Божеството трябва да се добие едно колкото е възможно по-висше понятие. В действителност Божеството е снижено до една вещ между другите вещи; само че на човека тези други вещи се изявяват по естествен път, чрез опитност; докато божеството трябва да му се изяви по свръхестествен начин. Постига се обаче една разлика между познанието на Божественото и на това, което е създадено, благодарение на това, че при създаденото външният предмет е даден в опитността, че можем да имаме знание за него.
При Божественото обектът не е даден в опитността; той може да бъде постигнат само във вярата.
Следователно за схоластика най-висшите неща не са обект на знанието, а само на вярата. Във всеки случай, според схващането на схоластиката, отношението на знанието към вярата не трябва да си го представяме така, че в определена област царува само знанието, в друга област само вярата. Защото "познаването на съществуващото /на битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О. Вилман, История на Идеализма, т.2., стр.383/. Понеже Бог е създал света според мисли, когато схващаме мислите в света, ние можем също да схванем следите на Божественото в света чрез научно размишление.
към текста >>
Но това, което е Бог в неговата същ
нос
т, ние можем да го схванем само чрез откровението, което ни се дава по един свръхестествен начин и което трябва да вярваме.
Следователно за схоластика най-висшите неща не са обект на знанието, а само на вярата. Във всеки случай, според схващането на схоластиката, отношението на знанието към вярата не трябва да си го представяме така, че в определена област царува само знанието, в друга област само вярата. Защото "познаването на съществуващото /на битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О. Вилман, История на Идеализма, т.2., стр.383/. Понеже Бог е създал света според мисли, когато схващаме мислите в света, ние можем също да схванем следите на Божественото в света чрез научно размишление.
Но това, което е Бог в неговата същност, ние можем да го схванем само чрез откровението, което ни се дава по един свръхестествен начин и което трябва да вярваме.
Това, което трябва да познаваме за най-висшите неща, върху него не решава никаква човешка наука, а вярата; "а на вярата принадлежи всичко, което се съдържа в писанието на новия и стария завет и в божествените откровения." /Йозеф Клойтген, Богословието на древността, т.1., стр.39/. Тук не е наша задача да изложим отношението на съдържанието на вярата към това познанието и да го обосновем. В действителност всяко съдържание на вярата произхожда от една преживяна някога опитност. След това то се съхранява по неговото външно съдържание, без да се съзнава, как е било добито. За него се твърди, че е дошло в света чрез свръхестествено откровение.
към текста >>
Това, което трябва да познаваме за най-висшите неща, върху него не решава никаква човешка наука, а вярата; "а на вярата принадлежи всичко, което се съдържа в писанието на новия и стария завет и в божествените откровения." /Йозеф Клойтген, Богословието на древ
нос
тта, т.1., стр.39/.
Във всеки случай, според схващането на схоластиката, отношението на знанието към вярата не трябва да си го представяме така, че в определена област царува само знанието, в друга област само вярата. Защото "познаването на съществуващото /на битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О. Вилман, История на Идеализма, т.2., стр.383/. Понеже Бог е създал света според мисли, когато схващаме мислите в света, ние можем също да схванем следите на Божественото в света чрез научно размишление. Но това, което е Бог в неговата същност, ние можем да го схванем само чрез откровението, което ни се дава по един свръхестествен начин и което трябва да вярваме.
Това, което трябва да познаваме за най-висшите неща, върху него не решава никаква човешка наука, а вярата; "а на вярата принадлежи всичко, което се съдържа в писанието на новия и стария завет и в божествените откровения." /Йозеф Клойтген, Богословието на древността, т.1., стр.39/.
Тук не е наша задача да изложим отношението на съдържанието на вярата към това познанието и да го обосновем. В действителност всяко съдържание на вярата произхожда от една преживяна някога опитност. След това то се съхранява по неговото външно съдържание, без да се съзнава, как е било добито. За него се твърди, че е дошло в света чрез свръхестествено откровение. Схоластиците приемаха съдържанието на християнската вяра просто като предание.
към текста >>
В действител
нос
т всяко съдържание на вярата произхожда от една преживяна някога опит
нос
т.
Вилман, История на Идеализма, т.2., стр.383/. Понеже Бог е създал света според мисли, когато схващаме мислите в света, ние можем също да схванем следите на Божественото в света чрез научно размишление. Но това, което е Бог в неговата същност, ние можем да го схванем само чрез откровението, което ни се дава по един свръхестествен начин и което трябва да вярваме. Това, което трябва да познаваме за най-висшите неща, върху него не решава никаква човешка наука, а вярата; "а на вярата принадлежи всичко, което се съдържа в писанието на новия и стария завет и в божествените откровения." /Йозеф Клойтген, Богословието на древността, т.1., стр.39/. Тук не е наша задача да изложим отношението на съдържанието на вярата към това познанието и да го обосновем.
В действителност всяко съдържание на вярата произхожда от една преживяна някога опитност.
След това то се съхранява по неговото външно съдържание, без да се съзнава, как е било добито. За него се твърди, че е дошло в света чрез свръхестествено откровение. Схоластиците приемаха съдържанието на християнската вяра просто като предание. Науката, вътрешното изживяване не трябваше да проявява никакви права върху него. Както науката не може да създаде едно дърво, така и схоластиката не можеше да създаде едно понятие за Бога; тя трябваше да приеме на готово понятието дадено чрез откровение, както естествената наука приема дървото като нещо готово.
към текста >>
Схоластикът никога не можеше да допусне, че духовното просиява и живее във вътреш
нос
тта.
След това то се съхранява по неговото външно съдържание, без да се съзнава, как е било добито. За него се твърди, че е дошло в света чрез свръхестествено откровение. Схоластиците приемаха съдържанието на християнската вяра просто като предание. Науката, вътрешното изживяване не трябваше да проявява никакви права върху него. Както науката не може да създаде едно дърво, така и схоластиката не можеше да създаде едно понятие за Бога; тя трябваше да приеме на готово понятието дадено чрез откровение, както естествената наука приема дървото като нещо готово.
Схоластикът никога не можеше да допусне, че духовното просиява и живее във вътрешността.
Ето защо той поставяше на правото на науката да царува граници там, където престава областта на вътрешната опитност. Човешкото познание не трябваше да се осмелява да създаде в себе си никакво понятие за по-висшите същества. То искаше да приеме едно понятие дадено чрез откровение. Но че с това в действителност се приемаше едно понятие създадено на една предишна степен на човешкия духовен живот и се считаше като дадено чрез откровение, това схоластиците никак не можеха да допуснат. Но в течение на развитието схоластиката изгуби всички идеи, които още показваха, по какъв начин човекът е създал по естествен път понятията за Бога.
към текста >>
Ето защо той поставяше на правото на науката да царува граници там, където престава областта на вътрешната опит
нос
т.
За него се твърди, че е дошло в света чрез свръхестествено откровение. Схоластиците приемаха съдържанието на християнската вяра просто като предание. Науката, вътрешното изживяване не трябваше да проявява никакви права върху него. Както науката не може да създаде едно дърво, така и схоластиката не можеше да създаде едно понятие за Бога; тя трябваше да приеме на готово понятието дадено чрез откровение, както естествената наука приема дървото като нещо готово. Схоластикът никога не можеше да допусне, че духовното просиява и живее във вътрешността.
Ето защо той поставяше на правото на науката да царува граници там, където престава областта на вътрешната опитност.
Човешкото познание не трябваше да се осмелява да създаде в себе си никакво понятие за по-висшите същества. То искаше да приеме едно понятие дадено чрез откровение. Но че с това в действителност се приемаше едно понятие създадено на една предишна степен на човешкия духовен живот и се считаше като дадено чрез откровение, това схоластиците никак не можеха да допуснат. Но в течение на развитието схоластиката изгуби всички идеи, които още показваха, по какъв начин човекът е създал по естествен път понятията за Бога. През първите столетия от развитието на християнството, по времето на църковните отци, ние виждаме как част по част съдържанието на учението на богословието се ражда чрез приемане на вътрешните изживявания.
към текста >>
Но че с това в действител
нос
т се приемаше едно понятие създадено на една предишна степен на човешкия духовен живот и се считаше като дадено чрез откровение, това схоластиците никак не можеха да допуснат.
Както науката не може да създаде едно дърво, така и схоластиката не можеше да създаде едно понятие за Бога; тя трябваше да приеме на готово понятието дадено чрез откровение, както естествената наука приема дървото като нещо готово. Схоластикът никога не можеше да допусне, че духовното просиява и живее във вътрешността. Ето защо той поставяше на правото на науката да царува граници там, където престава областта на вътрешната опитност. Човешкото познание не трябваше да се осмелява да създаде в себе си никакво понятие за по-висшите същества. То искаше да приеме едно понятие дадено чрез откровение.
Но че с това в действителност се приемаше едно понятие създадено на една предишна степен на човешкия духовен живот и се считаше като дадено чрез откровение, това схоластиците никак не можеха да допуснат.
Но в течение на развитието схоластиката изгуби всички идеи, които още показваха, по какъв начин човекът е създал по естествен път понятията за Бога. През първите столетия от развитието на християнството, по времето на църковните отци, ние виждаме как част по част съдържанието на учението на богословието се ражда чрез приемане на вътрешните изживявания. У Йоханес Скотус Еригена, който през 9-ия век стоеше на върха на християнското богословско образование, ние намираме това съдържание на учението още изцяло като едно вътрешно изживяване, така го третира той. У схоластиците от следващите столетия този характер на едно вътрешно изживяване се изгубва на пълно; старото съдържание на учението се претълкува като съдържание на едно външно, свръхестествено откровение. Ето защо ние можем да схващаме дейността на мистиците богослови, като Таулер, Екхарт, Сузо и техните сподвижници, като кажем: Чрез съдържанието на учението на църквата, което се намира в богословието, но което беше претълкувано, те бяха подбудени да родят отново от себе си едно подобно съдържание като вътрешно изживяване.
към текста >>
Ето защо ние можем да схващаме дей
нос
тта на мистиците богослови, като Таулер, Екхарт, Сузо и техните сподвижници, като кажем: Чрез съдържанието на учението на църквата, което се намира в богословието, но което беше претълкувано, те бяха подбудени да родят отново от себе си едно подобно съдържание като вътрешно изживяване.
Но че с това в действителност се приемаше едно понятие създадено на една предишна степен на човешкия духовен живот и се считаше като дадено чрез откровение, това схоластиците никак не можеха да допуснат. Но в течение на развитието схоластиката изгуби всички идеи, които още показваха, по какъв начин човекът е създал по естествен път понятията за Бога. През първите столетия от развитието на християнството, по времето на църковните отци, ние виждаме как част по част съдържанието на учението на богословието се ражда чрез приемане на вътрешните изживявания. У Йоханес Скотус Еригена, който през 9-ия век стоеше на върха на християнското богословско образование, ние намираме това съдържание на учението още изцяло като едно вътрешно изживяване, така го третира той. У схоластиците от следващите столетия този характер на едно вътрешно изживяване се изгубва на пълно; старото съдържание на учението се претълкува като съдържание на едно външно, свръхестествено откровение.
Ето защо ние можем да схващаме дейността на мистиците богослови, като Таулер, Екхарт, Сузо и техните сподвижници, като кажем: Чрез съдържанието на учението на църквата, което се намира в богословието, но което беше претълкувано, те бяха подбудени да родят отново от себе си едно подобно съдържание като вътрешно изживяване.
Николай от Куза тръгва по пътя, който от знанието, добито в отделните науки, да го издигне до самите вътрешни изживявания. Няма никакво съмнение, че отличната логическа техника, която схоластиците бяха развили и за която беше възпитан Николай, предлага едно превъзходно средство за постигането на вътрешните изживявания, макар и схоластиците да бяха възпирани от този път, поради тяхната положителна вяра. Николай ще може да бъде разбран напълно, когато се размисли, че неговата професия като свещеник, която го издигна до чин на кардинал, не го остави да скъса напълно с църковната вяра, която намери своя израз на времето в схоластичното богословие. Ние го намираме стигнал толкова далече в един път, в който всяка крачка по-нататък трябва да го изведе също вън от църквата. Ето защо ние разбираме кардинала най-добре, когато направим стъпката, която той не е направил; и оттам по обратен път да осветлим това, което той е искал.
към текста >>
Но онова, което духът развива в себе си върху нещата, е същ
нос
тта на нещата.
Най-важното понятие на духовния живот на Николай е това на "ученото невежество". Под това название той разбира едно познание, което по отношение на обикновеното знание представлява една по-висока степен. Знание в един по-нисш смисъл значи схващането на един предмет чрез духа. Най-важният признак на знанието е, че то ни дава пояснение върху нещо намиращо се вън от духа, че то гледа следователно на нещо, което самото то не е. Следователно в знанието духът се занимава с нещо, който той мисли за намиращи се вън от него.
Но онова, което духът развива в себе си върху нещата, е същността на нещата.
Нещата са дух. Човек вижда първо духа през сетивната обвивка. Това, което остава вън от духа, е само тази външна обвивка; същността на нещата преминава в духа. Когато след това духът насочва поглед върху тази същност, която е вещество от неговото вещество, тогава вече съвсем не може да говори за знание, защото не гледа една вещ, която се намира вън от него; той гледа една вещ, която е част от него; той гледа самия себе си. Той вече не знае; той гледа само себе си.
към текста >>
Това, което остава вън от духа, е само тази външна обвивка; същ
нос
тта на нещата преминава в духа.
Най-важният признак на знанието е, че то ни дава пояснение върху нещо намиращо се вън от духа, че то гледа следователно на нещо, което самото то не е. Следователно в знанието духът се занимава с нещо, който той мисли за намиращи се вън от него. Но онова, което духът развива в себе си върху нещата, е същността на нещата. Нещата са дух. Човек вижда първо духа през сетивната обвивка.
Това, което остава вън от духа, е само тази външна обвивка; същността на нещата преминава в духа.
Когато след това духът насочва поглед върху тази същност, която е вещество от неговото вещество, тогава вече съвсем не може да говори за знание, защото не гледа една вещ, която се намира вън от него; той гледа една вещ, която е част от него; той гледа самия себе си. Той вече не знае; той гледа само себе си. Тогава той има работа не с едно "знание", а с едно "не-знание". Той вече не разбира нещо чрез духа; той "гледа, без разбиране" своя собствен живот. Тази най-висша степен на познанието в сравнение с нисшата степен е едно "не-знание".
към текста >>
Когато след това духът насочва поглед върху тази същ
нос
т, която е вещество от неговото вещество, тогава вече съвсем не може да говори за знание, защото не гледа една вещ, която се намира вън от него; той гледа една вещ, която е част от него; той гледа самия себе си.
Следователно в знанието духът се занимава с нещо, който той мисли за намиращи се вън от него. Но онова, което духът развива в себе си върху нещата, е същността на нещата. Нещата са дух. Човек вижда първо духа през сетивната обвивка. Това, което остава вън от духа, е само тази външна обвивка; същността на нещата преминава в духа.
Когато след това духът насочва поглед върху тази същност, която е вещество от неговото вещество, тогава вече съвсем не може да говори за знание, защото не гледа една вещ, която се намира вън от него; той гледа една вещ, която е част от него; той гледа самия себе си.
Той вече не знае; той гледа само себе си. Тогава той има работа не с едно "знание", а с едно "не-знание". Той вече не разбира нещо чрез духа; той "гледа, без разбиране" своя собствен живот. Тази най-висша степен на познанието в сравнение с нисшата степен е едно "не-знание". Ясно е, обаче, че същността на нещата може да бъде намерена само чрез тази степен на познанието.
към текста >>
Ясно е, обаче, че същ
нос
тта на нещата може да бъде намерена само чрез тази степен на познанието.
Когато след това духът насочва поглед върху тази същност, която е вещество от неговото вещество, тогава вече съвсем не може да говори за знание, защото не гледа една вещ, която се намира вън от него; той гледа една вещ, която е част от него; той гледа самия себе си. Той вече не знае; той гледа само себе си. Тогава той има работа не с едно "знание", а с едно "не-знание". Той вече не разбира нещо чрез духа; той "гледа, без разбиране" своя собствен живот. Тази най-висша степен на познанието в сравнение с нисшата степен е едно "не-знание".
Ясно е, обаче, че същността на нещата може да бъде намерена само чрез тази степен на познанието.
Николай от Куза не говори със своето "учено невежество" за нищо друго освен за онова знание, което е новородено като вътрешно изживяване. Той сам разказва, как е стигнал до това вътрешно изживяване. "Аз правих много опити да съединя в една основна идея мислите върху бога и света, върху Христа и църквата, но нито една не ме задоволяваше, докато най-после при завръщането ми от Гърция по море като чрез озарение отгоре моят поглед на духа се издигна до възгледа, в който Бог ми се яви като най-висшето единство на всички противоположности." В това озарение участват повече или по-малко влиянията, които идват от изучаването на неговите предшественици. В неговия начин на мислене ние познаваме едно съобразно възобновяване на възгледите, които срещаме в съчиненията на някой си Дионисий. Споменатият вече Скотус Еригена е превел тези съчинения на латински.
към текста >>
"Аз правих много опити да съединя в една основна идея мислите върху бога и света, върху Христа и църквата, но нито една не ме задоволяваше, докато най-после при завръщането ми от Гърция по море като чрез озарение отгоре моят поглед на духа се издигна до възгледа, в който Бог ми се яви като най-висшето единство на всички противополож
нос
ти." В това озарение участват повече или по-малко влиянията, които идват от изучаването на неговите предшественици.
Той вече не разбира нещо чрез духа; той "гледа, без разбиране" своя собствен живот. Тази най-висша степен на познанието в сравнение с нисшата степен е едно "не-знание". Ясно е, обаче, че същността на нещата може да бъде намерена само чрез тази степен на познанието. Николай от Куза не говори със своето "учено невежество" за нищо друго освен за онова знание, което е новородено като вътрешно изживяване. Той сам разказва, как е стигнал до това вътрешно изживяване.
"Аз правих много опити да съединя в една основна идея мислите върху бога и света, върху Христа и църквата, но нито една не ме задоволяваше, докато най-после при завръщането ми от Гърция по море като чрез озарение отгоре моят поглед на духа се издигна до възгледа, в който Бог ми се яви като най-висшето единство на всички противоположности." В това озарение участват повече или по-малко влиянията, които идват от изучаването на неговите предшественици.
В неговия начин на мислене ние познаваме едно съобразно възобновяване на възгледите, които срещаме в съчиненията на някой си Дионисий. Споменатият вече Скотус Еригена е превел тези съчинения на латински. Той нарича автора "великият и божествен откривател". Въпросните съчинения са споменати първо в първата половина на 6-ия век. Те се приписваха на споменатия в Деяния на Апостолите Дионисий Ареопагита, който бил обърнат към християнството от апостол Павел.
към текста >>
Кога са били на писани в действител
нос
т тези съчинения, това за сега ще оставим настрана тук.
В неговия начин на мислене ние познаваме едно съобразно възобновяване на възгледите, които срещаме в съчиненията на някой си Дионисий. Споменатият вече Скотус Еригена е превел тези съчинения на латински. Той нарича автора "великият и божествен откривател". Въпросните съчинения са споменати първо в първата половина на 6-ия век. Те се приписваха на споменатия в Деяния на Апостолите Дионисий Ареопагита, който бил обърнат към християнството от апостол Павел.
Кога са били на писани в действителност тези съчинения, това за сега ще оставим настрана тук.
Тяхното съдържание подействува силно върху Николай, както то беше подействало вече и върху Йоханес Скотус Еригена и както трябва също да е било една подбуда за начина на мислене на Екхарт и неговите сподвижници. "ученото невежество" е в известно отношение предварително оформено в тези съчинения. Тук ще насочим само основните черти на начина на мислене в тези съчинения. Човекът познава първо нещата навъншния свят. Той си съставя мисли върху тяхното битие и действие.
към текста >>
Всъщ
нос
т не трябва да се твърди, че Бог притежава някакво качество, което нисшите неща имат.
Човекът познава първо нещата навъншния свят. Той си съставя мисли върху тяхното битие и действие. Първичната основа на нещата /на всички неща/ трябва да се намира по-горе отколкото самите тези неща. Ето защо човек не трябва да иска да схване тази първична основа със същите понятия и идеи както нещата. Ето защо ако припише на първичната основа /Бог/ качества, които е познал при нисшите неща, такива качества могат да бъдат само помощни представи на слабия дух, който снижава първичната основа до себе си, за да може да си я представи.
Всъщност не трябва да се твърди, че Бог притежава някакво качество, което нисшите неща имат.
Никога не трябва да се казва, че Бог е. Защото и "битието" е една представа, която човек си е образувал при нисшите неща. Обаче Бог е над "битието" и "не-битието". Следователно Бог, на когото приписваме качества, не е истинския Бог. Ние идваме до истинския Бог, когато над един Бог с такива качества си представим един "свръхбог".
към текста >>
Но един и същ е светът, към който се отнасят и двата вида познание; и един и същ е човекът, който развива своята дей
нос
т и в двете.
Следователно Николай от Куза беше на път да развие от знанието отново това, което схоластиците бяха обявили за непостижимо за познанието. Следователно от гледището на Николай Кузански не можем да говорим, че съществува един вид познание. Напротив познанието се раздели на едно такова, което доставя знание за външните неща, и едно такова, което е самият обект, за който добиваме едно познание. Първото познание царува в науките, които добиваме върху нещата и процесите на сетивния свят; второто е в нас, когато живеем в самото добито нещо. Вторият вид познание се развива от първия.
Но един и същ е светът, към който се отнасят и двата вида познание; и един и същ е човекът, който развива своята дейност и в двете.
Трябва да възникне въпросът, на какво се дължи, че един и същ човек развива за един и същ свят два вида познание? Ние още при Таулер можахме да загатнем за посоката, в която трябва да търсим отговор на този въпрос. Тук при Николай от Куза този отговор може да бъде формулиран още по-решаващо. Човекът живее първо като отделно /индивидуално/ същество между други индивидуални същества. Към действията, които другите същества упражняват едни върху други, у него се прибавя още и /нисшото/ познание.
към текста >>
Чрез своите сетива той получава впечатления от другите същества и преработва тези впечатления чрез своите духовни способ
нос
ти.
Трябва да възникне въпросът, на какво се дължи, че един и същ човек развива за един и същ свят два вида познание? Ние още при Таулер можахме да загатнем за посоката, в която трябва да търсим отговор на този въпрос. Тук при Николай от Куза този отговор може да бъде формулиран още по-решаващо. Човекът живее първо като отделно /индивидуално/ същество между други индивидуални същества. Към действията, които другите същества упражняват едни върху други, у него се прибавя още и /нисшото/ познание.
Чрез своите сетива той получава впечатления от другите същества и преработва тези впечатления чрез своите духовни способности.
Той отвръща духовен поглед отвъншните неща и гледа самия себе си, своята собствена дейност. От това за него се ражда себепознанието. Докато остава на тази степен на себепознанието, той не вижда още себе си в истинския смисъл на думата. Той все още може да вярва, че в него действа някаква скрита същност, чиито прояви и действия са само това, което му се явява като негова дейност. Но може да настъпи моментът, когато на човека става ясно чрез една неопровержима вътрешна опитност, че в това, което възприема, изживява в своята вътрешност, той има една проява, едно действие на една скрита сила или същност, а самата тази същност в нейната първична форма.
към текста >>
Той отвръща духовен поглед отвъншните неща и гледа самия себе си, своята собствена дей
нос
т.
Ние още при Таулер можахме да загатнем за посоката, в която трябва да търсим отговор на този въпрос. Тук при Николай от Куза този отговор може да бъде формулиран още по-решаващо. Човекът живее първо като отделно /индивидуално/ същество между други индивидуални същества. Към действията, които другите същества упражняват едни върху други, у него се прибавя още и /нисшото/ познание. Чрез своите сетива той получава впечатления от другите същества и преработва тези впечатления чрез своите духовни способности.
Той отвръща духовен поглед отвъншните неща и гледа самия себе си, своята собствена дейност.
От това за него се ражда себепознанието. Докато остава на тази степен на себепознанието, той не вижда още себе си в истинския смисъл на думата. Той все още може да вярва, че в него действа някаква скрита същност, чиито прояви и действия са само това, което му се явява като негова дейност. Но може да настъпи моментът, когато на човека става ясно чрез една неопровержима вътрешна опитност, че в това, което възприема, изживява в своята вътрешност, той има една проява, едно действие на една скрита сила или същност, а самата тази същност в нейната първична форма. Тогава той може да си каже: Всички други неща аз намирам в известно отношение предварително завършени; и аз, който стоя вън от тях, им прибавям това, което духът има да каже върху тях.
към текста >>
Той все още може да вярва, че в него действа някаква скрита същ
нос
т, чиито прояви и действия са само това, което му се явява като негова дей
нос
т.
Към действията, които другите същества упражняват едни върху други, у него се прибавя още и /нисшото/ познание. Чрез своите сетива той получава впечатления от другите същества и преработва тези впечатления чрез своите духовни способности. Той отвръща духовен поглед отвъншните неща и гледа самия себе си, своята собствена дейност. От това за него се ражда себепознанието. Докато остава на тази степен на себепознанието, той не вижда още себе си в истинския смисъл на думата.
Той все още може да вярва, че в него действа някаква скрита същност, чиито прояви и действия са само това, което му се явява като негова дейност.
Но може да настъпи моментът, когато на човека става ясно чрез една неопровержима вътрешна опитност, че в това, което възприема, изживява в своята вътрешност, той има една проява, едно действие на една скрита сила или същност, а самата тази същност в нейната първична форма. Тогава той може да си каже: Всички други неща аз намирам в известно отношение предварително завършени; и аз, който стоя вън от тях, им прибавям това, което духът има да каже върху тях. Обаче това, което сам създавам в себе си към нещата, в него живея аз самият, това съм аз; това е моето собствено същество. Но какво говори там в основата на моя дух? Говори знанието, което съм добил върху нещата на света.
към текста >>
Но може да настъпи моментът, когато на човека става ясно чрез една неопровержима вътрешна опит
нос
т, че в това, което възприема, изживява в своята вътреш
нос
т, той има една проява, едно действие на една скрита сила или същ
нос
т, а самата тази същ
нос
т в нейната първична форма.
Чрез своите сетива той получава впечатления от другите същества и преработва тези впечатления чрез своите духовни способности. Той отвръща духовен поглед отвъншните неща и гледа самия себе си, своята собствена дейност. От това за него се ражда себепознанието. Докато остава на тази степен на себепознанието, той не вижда още себе си в истинския смисъл на думата. Той все още може да вярва, че в него действа някаква скрита същност, чиито прояви и действия са само това, което му се явява като негова дейност.
Но може да настъпи моментът, когато на човека става ясно чрез една неопровержима вътрешна опитност, че в това, което възприема, изживява в своята вътрешност, той има една проява, едно действие на една скрита сила или същност, а самата тази същност в нейната първична форма.
Тогава той може да си каже: Всички други неща аз намирам в известно отношение предварително завършени; и аз, който стоя вън от тях, им прибавям това, което духът има да каже върху тях. Обаче това, което сам създавам в себе си към нещата, в него живея аз самият, това съм аз; това е моето собствено същество. Но какво говори там в основата на моя дух? Говори знанието, което съм добил върху нещата на света. Но в това знание не говори някакво действие, някаква проява, а говори нещо, което не задържа нищо от това, което има в себе си.
към текста >>
В това знание говори светът в неговата пълна непосредстве
нос
т.
Тогава той може да си каже: Всички други неща аз намирам в известно отношение предварително завършени; и аз, който стоя вън от тях, им прибавям това, което духът има да каже върху тях. Обаче това, което сам създавам в себе си към нещата, в него живея аз самият, това съм аз; това е моето собствено същество. Но какво говори там в основата на моя дух? Говори знанието, което съм добил върху нещата на света. Но в това знание не говори някакво действие, някаква проява, а говори нещо, което не задържа нищо от това, което има в себе си.
В това знание говори светът в неговата пълна непосредственост.
Но това знание аз съм добил от нещата и от самия себе си, като вещ между другите неща. От моето собствено същество говоря аз самият и говорят и нещата. Следователно, в действителност аз не изразявам само моето същество; аз изговарям същността на нещата. Моят "Аз" е формата, органът, в който нещата се изказват върху самите себе си. Аз съм до бил опитността, че изживявам в себе си моята собствена същност; и тази опитност се разширява за мене до другата опитност, че в мене и чрез мене се изказва самото всемирно същество, или, с други думи, познава.
към текста >>
Следователно, в действител
нос
т аз не изразявам само моето същество; аз изговарям същ
нос
тта на нещата.
Говори знанието, което съм добил върху нещата на света. Но в това знание не говори някакво действие, някаква проява, а говори нещо, което не задържа нищо от това, което има в себе си. В това знание говори светът в неговата пълна непосредственост. Но това знание аз съм добил от нещата и от самия себе си, като вещ между другите неща. От моето собствено същество говоря аз самият и говорят и нещата.
Следователно, в действителност аз не изразявам само моето същество; аз изговарям същността на нещата.
Моят "Аз" е формата, органът, в който нещата се изказват върху самите себе си. Аз съм до бил опитността, че изживявам в себе си моята собствена същност; и тази опитност се разширява за мене до другата опитност, че в мене и чрез мене се изказва самото всемирно същество, или, с други думи, познава. Сега вече аз не мога да се чувствам като една вещ между другите вещи; аз мога да се чувствам вече само като една форма, в която се изразява всемирното същество. Ето защо естествено е, един и същ човек да има два вида познание. Според сетивните факти, той е една вещ между вещи и, доколкото е такъв, той добива знание за тези вещи.
към текста >>
Аз съм до бил опит
нос
тта, че изживявам в себе си моята собствена същ
нос
т; и тази опит
нос
т се разширява за мене до другата опит
нос
т, че в мене и чрез мене се изказва самото всемирно същество, или, с други думи, познава.
В това знание говори светът в неговата пълна непосредственост. Но това знание аз съм добил от нещата и от самия себе си, като вещ между другите неща. От моето собствено същество говоря аз самият и говорят и нещата. Следователно, в действителност аз не изразявам само моето същество; аз изговарям същността на нещата. Моят "Аз" е формата, органът, в който нещата се изказват върху самите себе си.
Аз съм до бил опитността, че изживявам в себе си моята собствена същност; и тази опитност се разширява за мене до другата опитност, че в мене и чрез мене се изказва самото всемирно същество, или, с други думи, познава.
Сега вече аз не мога да се чувствам като една вещ между другите вещи; аз мога да се чувствам вече само като една форма, в която се изразява всемирното същество. Ето защо естествено е, един и същ човек да има два вида познание. Според сетивните факти, той е една вещ между вещи и, доколкото е такъв, той добива знание за тези вещи. Но във всеки момент той може да изживее по-висшата опитност, че е формата, в която се оглежда Първичното същество. Тогава той самият се превръща от една вещ между вещите в една форма на Всемирното същество а с него се преобразява и знанието за нещата в едно изговаряне на същността на нещата.
към текста >>
Но във всеки момент той може да изживее по-висшата опит
нос
т, че е формата, в която се оглежда Първичното същество.
Моят "Аз" е формата, органът, в който нещата се изказват върху самите себе си. Аз съм до бил опитността, че изживявам в себе си моята собствена същност; и тази опитност се разширява за мене до другата опитност, че в мене и чрез мене се изказва самото всемирно същество, или, с други думи, познава. Сега вече аз не мога да се чувствам като една вещ между другите вещи; аз мога да се чувствам вече само като една форма, в която се изразява всемирното същество. Ето защо естествено е, един и същ човек да има два вида познание. Според сетивните факти, той е една вещ между вещи и, доколкото е такъв, той добива знание за тези вещи.
Но във всеки момент той може да изживее по-висшата опитност, че е формата, в която се оглежда Първичното същество.
Тогава той самият се превръща от една вещ между вещите в една форма на Всемирното същество а с него се преобразява и знанието за нещата в едно изговаряне на същността на нещата. Но това преобразяване може да бъде извършено фактически само чрез човека. Това което се постига във висшето познание, не съществува още, докато не съществува още самото това по-висше познание. Само чрез създаването на това по-висше познание човекът осъществява своята същност; и едва чрез по-висшето познание на човека нещата също довеждат до фактическо съществуване своята същност. Следователно, когато някой би искал, защото чрез своето по-висше познание човекът да не прибавя нищо към сетивните неща, а само да изразява това, което вече се намира вън в тези неща, това не би означавало нищо друго, освен да се откажем от всяко по-висше познание.
към текста >>
Тогава той самият се превръща от една вещ между вещите в една форма на Всемирното същество а с него се преобразява и знанието за нещата в едно изговаряне на същ
нос
тта на нещата.
Аз съм до бил опитността, че изживявам в себе си моята собствена същност; и тази опитност се разширява за мене до другата опитност, че в мене и чрез мене се изказва самото всемирно същество, или, с други думи, познава. Сега вече аз не мога да се чувствам като една вещ между другите вещи; аз мога да се чувствам вече само като една форма, в която се изразява всемирното същество. Ето защо естествено е, един и същ човек да има два вида познание. Според сетивните факти, той е една вещ между вещи и, доколкото е такъв, той добива знание за тези вещи. Но във всеки момент той може да изживее по-висшата опитност, че е формата, в която се оглежда Първичното същество.
Тогава той самият се превръща от една вещ между вещите в една форма на Всемирното същество а с него се преобразява и знанието за нещата в едно изговаряне на същността на нещата.
Но това преобразяване може да бъде извършено фактически само чрез човека. Това което се постига във висшето познание, не съществува още, докато не съществува още самото това по-висше познание. Само чрез създаването на това по-висше познание човекът осъществява своята същност; и едва чрез по-висшето познание на човека нещата също довеждат до фактическо съществуване своята същност. Следователно, когато някой би искал, защото чрез своето по-висше познание човекът да не прибавя нищо към сетивните неща, а само да изразява това, което вече се намира вън в тези неща, това не би означавало нищо друго, освен да се откажем от всяко по-висше познание. От факта, че по неговия сетивен живот човекът е една вещ между вещите и че той може да стигне до по-висшето познание само тогава, когато извърши своето преобразувание като сетивно същество в по-висше същество, следва, че той никога не може да замени едното познание с другото.
към текста >>
Само чрез създаването на това по-висше познание човекът осъществява своята същ
нос
т; и едва чрез по-висшето познание на човека нещата също довеждат до фактическо съществуване своята същ
нос
т.
Според сетивните факти, той е една вещ между вещи и, доколкото е такъв, той добива знание за тези вещи. Но във всеки момент той може да изживее по-висшата опитност, че е формата, в която се оглежда Първичното същество. Тогава той самият се превръща от една вещ между вещите в една форма на Всемирното същество а с него се преобразява и знанието за нещата в едно изговаряне на същността на нещата. Но това преобразяване може да бъде извършено фактически само чрез човека. Това което се постига във висшето познание, не съществува още, докато не съществува още самото това по-висше познание.
Само чрез създаването на това по-висше познание човекът осъществява своята същност; и едва чрез по-висшето познание на човека нещата също довеждат до фактическо съществуване своята същност.
Следователно, когато някой би искал, защото чрез своето по-висше познание човекът да не прибавя нищо към сетивните неща, а само да изразява това, което вече се намира вън в тези неща, това не би означавало нищо друго, освен да се откажем от всяко по-висше познание. От факта, че по неговия сетивен живот човекът е една вещ между вещите и че той може да стигне до по-висшето познание само тогава, когато извърши своето преобразувание като сетивно същество в по-висше същество, следва, че той никога не може да замени едното познание с другото. Напротив неговият духовен живот се състои в едно непрестанно движене насам и нататък между двата полюса на познанието, между знанието и виждането. Ако се затвори за виждането, тогава той се отказва от същността на нещата; ако би искал да се затвори за сетивното познание, той би се лишил от нещата, чиято същност иска да познае. Това са същите неща, които се разкриват на нисшото и на висшето познание; само че единият път те се разкриват в техния външен вид; другият път в тяхната вътрешна същност.
към текста >>
Ако се затвори за виждането, тогава той се отказва от същ
нос
тта на нещата; ако би искал да се затвори за сетивното познание, той би се лишил от нещата, чиято същ
нос
т иска да познае.
Това което се постига във висшето познание, не съществува още, докато не съществува още самото това по-висше познание. Само чрез създаването на това по-висше познание човекът осъществява своята същност; и едва чрез по-висшето познание на човека нещата също довеждат до фактическо съществуване своята същност. Следователно, когато някой би искал, защото чрез своето по-висше познание човекът да не прибавя нищо към сетивните неща, а само да изразява това, което вече се намира вън в тези неща, това не би означавало нищо друго, освен да се откажем от всяко по-висше познание. От факта, че по неговия сетивен живот човекът е една вещ между вещите и че той може да стигне до по-висшето познание само тогава, когато извърши своето преобразувание като сетивно същество в по-висше същество, следва, че той никога не може да замени едното познание с другото. Напротив неговият духовен живот се състои в едно непрестанно движене насам и нататък между двата полюса на познанието, между знанието и виждането.
Ако се затвори за виждането, тогава той се отказва от същността на нещата; ако би искал да се затвори за сетивното познание, той би се лишил от нещата, чиято същност иска да познае.
Това са същите неща, които се разкриват на нисшото и на висшето познание; само че единият път те се разкриват в техния външен вид; другият път в тяхната вътрешна същност. Следователно причината не е в нещата, че на определена степен те се явяват като външни неща; а причината се крие в това, че човекът трябва да преобрази себе си и да се издигне до онази степен, при която нещата престават да бъдат външни. На основата на тези съзерцания определени възгледи, които естествената наука е развила през 19-ия век, се явяват вече в тяхната истинска светлина. Представителите на тези възгледи си казват: Ние чуваме, виждаме и пипаме нещата на телесния свят чрез сетивата. Например окото ни доставя едно светлинно явление, един цвят.
към текста >>
Това са същите неща, които се разкриват на нисшото и на висшето познание; само че единият път те се разкриват в техния външен вид; другият път в тяхната вътрешна същ
нос
т.
Само чрез създаването на това по-висше познание човекът осъществява своята същност; и едва чрез по-висшето познание на човека нещата също довеждат до фактическо съществуване своята същност. Следователно, когато някой би искал, защото чрез своето по-висше познание човекът да не прибавя нищо към сетивните неща, а само да изразява това, което вече се намира вън в тези неща, това не би означавало нищо друго, освен да се откажем от всяко по-висше познание. От факта, че по неговия сетивен живот човекът е една вещ между вещите и че той може да стигне до по-висшето познание само тогава, когато извърши своето преобразувание като сетивно същество в по-висше същество, следва, че той никога не може да замени едното познание с другото. Напротив неговият духовен живот се състои в едно непрестанно движене насам и нататък между двата полюса на познанието, между знанието и виждането. Ако се затвори за виждането, тогава той се отказва от същността на нещата; ако би искал да се затвори за сетивното познание, той би се лишил от нещата, чиято същност иска да познае.
Това са същите неща, които се разкриват на нисшото и на висшето познание; само че единият път те се разкриват в техния външен вид; другият път в тяхната вътрешна същност.
Следователно причината не е в нещата, че на определена степен те се явяват като външни неща; а причината се крие в това, че човекът трябва да преобрази себе си и да се издигне до онази степен, при която нещата престават да бъдат външни. На основата на тези съзерцания определени възгледи, които естествената наука е развила през 19-ия век, се явяват вече в тяхната истинска светлина. Представителите на тези възгледи си казват: Ние чуваме, виждаме и пипаме нещата на телесния свят чрез сетивата. Например окото ни доставя едно светлинно явление, един цвят. Ние казваме, че едно тяло излъчва червена светлина, когато с помощта на нашето око имаме усещането на "червено".
към текста >>
Понеже качеството на нашето усещане ни съобщава нещо за особе
нос
тта на външното въздействие, което го предизвиква, то може да бъде считано за един негов знак, но не като едно копие.
Каквото и да става навън в пространството; ако този процес е в състояние да направи едно впечатление на окото, в мене се ражда едно усещане на светлина. Следователно това, което усещаме, се ражда в нас, понеже нашите органи са устроени така или иначе. Нова, което става вън в пространството, то остава вън от нас; ние познаваме само действията, които външните процеси произвеждат в нас. Херман Хелмхолц /1821 -1894 г./ е изразил много ясно тази мисъл. "Нашите усещания са само действия, които са произведени чрез външни причини в нашите органи и как се проявява едно такова действие, зависи напълно от вида на апарата, върху който се действува.
Понеже качеството на нашето усещане ни съобщава нещо за особеността на външното въздействие, което го предизвиква, то може да бъде считано за един негов знак, но не като едно копие.
Защото от образа се изисква да има някаква прилика с изобразения предмет, от една статуя се изисква да има подобие на формата, от една рисунка се изисква подобие на перспективната проекция в полето на зрението, от една картина също еднаквостта на цветовете. Обаче един знак не е нужно да има някакво подобие с това, за което то служи като знак. Отношението между двете се ограничава в това, че същият обект, който произвежда своето въздействие при същите обстоятелства, предизвиква същия знак и че следователно различните знаци отговарят винаги на различните въздействия..... Когато ягодови плодове от определен вид образуват същевременно червен пигмент и захар, тогава в нашето усещане винаги ще се намерят заедно при ягоди от тази форма и червеният цвят и сладкият вкус." /виж Хелмхолц: фактите на възприятието, стр.12 и след./. Аз описах подобно този начин на мислене в моята книга "Философия на свободата" /Берлин, Философско-антропософско издателство/ и в книгата "Загадки на философията", 1918 г. Нека следваме стъпка по стъпка хода на мислите, който е свойствен на този възглед.
към текста >>
/Ако голяма част от естествениците и философите на нашето съвремие не биха били заслепени от този ход на мислите до чудовищ
нос
т, не би се наложило така много да говорим върху него.
Всички наши усещания са само знаци навъншни процеси, за чието действително качество ние не знаем нищо. Ние живеем и тъчем в нашите усещания и не знаем нищо за техния произход. В смисъла на този начин на мислене можем да кажем: Ако не бихме имали око, не би съществувал никакъв цвят; тогава нищо не би превърнало неизвестния нам процес в усещането на "червено". За мнозина този ход на мислите има нещо пленяващо, очарователно. Въпреки това той почива на едно изцяло погрешно познаване на фактите, върху които съответните мислители си съставят мисли.
/Ако голяма част от естествениците и философите на нашето съвремие не биха били заслепени от този ход на мислите до чудовищност, не би се наложило така много да говорим върху него.
Обаче в действителност това заслепение е покварило в много отношения съвременното мислене./. Понеже човекът е една вещ между вещите, естествено нещата трябва да направят впечатление върху него, когато иска да изпита нещо от тях. Един процес вън от човека трябва да предизвика един процес вътре в човека, когато в полето на зрението трябва да се яви явлението "червено". Пита се само, какво има вън, какво има вътре? Вън има един процес който протича в пространство и време.
към текста >>
Обаче в действител
нос
т това заслепение е покварило в много отношения съвременното мислене./.
Ние живеем и тъчем в нашите усещания и не знаем нищо за техния произход. В смисъла на този начин на мислене можем да кажем: Ако не бихме имали око, не би съществувал никакъв цвят; тогава нищо не би превърнало неизвестния нам процес в усещането на "червено". За мнозина този ход на мислите има нещо пленяващо, очарователно. Въпреки това той почива на едно изцяло погрешно познаване на фактите, върху които съответните мислители си съставят мисли. /Ако голяма част от естествениците и философите на нашето съвремие не биха били заслепени от този ход на мислите до чудовищност, не би се наложило така много да говорим върху него.
Обаче в действителност това заслепение е покварило в много отношения съвременното мислене./.
Понеже човекът е една вещ между вещите, естествено нещата трябва да направят впечатление върху него, когато иска да изпита нещо от тях. Един процес вън от човека трябва да предизвика един процес вътре в човека, когато в полето на зрението трябва да се яви явлението "червено". Пита се само, какво има вън, какво има вътре? Вън има един процес който протича в пространство и време. Но и вътре без съмнение има един такъв процес.
към текста >>
Противополож
нос
тта между "вън" и "вътре" е валидна само на степента на сетивното познание.
Вън има един процес който протича в пространство и време. Но и вътре без съмнение има един такъв процес. Такъв един процес става в окото и той се продължава в мозъка, когато аз възприемам "червено". Аз не мога да възприема направо процеса, който става "вътре"; също както не мога да възприема направо вълновото движение, което физиците считат, че отговаря на цвета "червено". Но само в този смисъл аз мога да говоря за едно "вън" и за едно "вътре".
Противоположността между "вън" и "вътре" е валидна само на степента на сетивното познание.
Това познание ме заставя да приема "вън" един пространствено-временен процес, въпреки че аз нямам непосредствено възприемане за него. По-нататък същото познание ме заставя да приема, че и в мене съществува един подобен процес, въпреки че аз също не мога да имам непосредствено възприятие от него. Но и в обикновения живот аз приемам, че съществуват пространствено-временни процеси, които не възприемам направо. Аз чувам, например, че в съседната стая се свири на пиано. Поради това допускам, че на пианото седи и свири едно пространствено човешко същество.
към текста >>
Ако искаме да наречем "знак" това, което е в нас, ние можем да кажем: Тези знаци се явяват вътре в нашия организъм, за да посредничат, да съдействат за нашите възприятия, които като такива, в тяхната непосредстве
нос
т, не са нито вътре в нас, нито вън от нас, а напротив принадлежат на общия свят, от който моят "външен свят" и моят "вътрешен свят" са само части.
То не е "вътре" в същия смисъл, в който не е и "вън". Да се счита цялото съдържание на това, което сетивния свят ни предлага, като един вътрешен свят на усещанията и да се търси към него нещо "външно", това е една невъзможна представа. Следователно не трябва да говорим за това, че "червено", "сладко", "горещо" и т.н. са знаци, които като такива са предизвикали само в нас и на които "вън" отговаря нещо съвършено различно. Защото това, което действително се предизвиква в нас като въздействие на един външен процес, то е нещо съвършено различно от онова, което се явява в полето на нашето усещане.
Ако искаме да наречем "знак" това, което е в нас, ние можем да кажем: Тези знаци се явяват вътре в нашия организъм, за да посредничат, да съдействат за нашите възприятия, които като такива, в тяхната непосредственост, не са нито вътре в нас, нито вън от нас, а напротив принадлежат на общия свят, от който моят "външен свят" и моят "вътрешен свят" са само части.
За да обхвана този общ свят, аз трябва без съмнение да се издигна до една по-висока степен на познанието, за което вече не съществува "вън" и "вътре". /Зная много добре, че хора, които се опират на евангелието, според което "целият свят на нашата опитност" се изгражда от усещания имащи неизвестен произход, ще погледнат гордо към изложеното тук, както например Д-р Ерих Адикес в своята книга: "Кант срещу Хекел" извисоко казва: "Хекел и хиляди други като него се залавят смело да философстват, без ни най-малко да се интересуват от някаква теория на познанието и от критичното самоопределение." Тези господа никак не предчувстват, колко евтини са техните теории на познанието. Те предполагат липса на критическо самоопределение само у другите. Нека не завиждаме на тяхната "мъдрост"./ Именно по въпроса, който тук разглеждаме, Николай от Куза има много сполучливи мисли.
към текста >>
/Зная много добре, че хора, които се опират на евангелието, според което "целият свят на нашата опит
нос
т" се изгражда от усещания имащи неизвестен произход, ще погледнат гордо към изложеното тук, както например Д-р Ерих Адикес в своята книга: "Кант срещу Хекел" извисоко казва: "Хекел и хиляди други като него се залавят смело да философстват, без ни най-малко да се интересуват от някаква теория на познанието и от критичното самоопределение." Тези господа никак не предчувстват, колко евтини са техните теории на познанието.
Следователно не трябва да говорим за това, че "червено", "сладко", "горещо" и т.н. са знаци, които като такива са предизвикали само в нас и на които "вън" отговаря нещо съвършено различно. Защото това, което действително се предизвиква в нас като въздействие на един външен процес, то е нещо съвършено различно от онова, което се явява в полето на нашето усещане. Ако искаме да наречем "знак" това, което е в нас, ние можем да кажем: Тези знаци се явяват вътре в нашия организъм, за да посредничат, да съдействат за нашите възприятия, които като такива, в тяхната непосредственост, не са нито вътре в нас, нито вън от нас, а напротив принадлежат на общия свят, от който моят "външен свят" и моят "вътрешен свят" са само части. За да обхвана този общ свят, аз трябва без съмнение да се издигна до една по-висока степен на познанието, за което вече не съществува "вън" и "вътре".
/Зная много добре, че хора, които се опират на евангелието, според което "целият свят на нашата опитност" се изгражда от усещания имащи неизвестен произход, ще погледнат гордо към изложеното тук, както например Д-р Ерих Адикес в своята книга: "Кант срещу Хекел" извисоко казва: "Хекел и хиляди други като него се залавят смело да философстват, без ни най-малко да се интересуват от някаква теория на познанието и от критичното самоопределение." Тези господа никак не предчувстват, колко евтини са техните теории на познанието.
Те предполагат липса на критическо самоопределение само у другите. Нека не завиждаме на тяхната "мъдрост"./ Именно по въпроса, който тук разглеждаме, Николай от Куза има много сполучливи мисли. Неговото ясно отделяне на нисшото от висшето познание, му позволява от една страна да стигне до пълно разбиране на факта, че като сетивно същество човекът може да има в себе си само процеси, които като въздействия трябва да бъдат неподобни на съответните външни процеси; но от друга страна това го предпазва от смесването на вътрешните процеси с фактите, които възникват в полето на нашето възприятие и които, в тяхната непосредственост, не са нито вън, нито вътре, а стоят над тази противоположност. "Свещеническата одежда попречи на Николай от Куза" да следва неудържимо пътя, който му беше посочило това разбиране.
към текста >>
Неговото ясно отделяне на нисшото от висшето познание, му позволява от една страна да стигне до пълно разбиране на факта, че като сетивно същество човекът може да има в себе си само процеси, които като въздействия трябва да бъдат неподобни на съответните външни процеси; но от друга страна това го предпазва от смесването на вътрешните процеси с фактите, които възникват в полето на нашето възприятие и които, в тяхната непосредстве
нос
т, не са нито вън, нито вътре, а стоят над тази противополож
нос
т.
За да обхвана този общ свят, аз трябва без съмнение да се издигна до една по-висока степен на познанието, за което вече не съществува "вън" и "вътре". /Зная много добре, че хора, които се опират на евангелието, според което "целият свят на нашата опитност" се изгражда от усещания имащи неизвестен произход, ще погледнат гордо към изложеното тук, както например Д-р Ерих Адикес в своята книга: "Кант срещу Хекел" извисоко казва: "Хекел и хиляди други като него се залавят смело да философстват, без ни най-малко да се интересуват от някаква теория на познанието и от критичното самоопределение." Тези господа никак не предчувстват, колко евтини са техните теории на познанието. Те предполагат липса на критическо самоопределение само у другите. Нека не завиждаме на тяхната "мъдрост"./ Именно по въпроса, който тук разглеждаме, Николай от Куза има много сполучливи мисли.
Неговото ясно отделяне на нисшото от висшето познание, му позволява от една страна да стигне до пълно разбиране на факта, че като сетивно същество човекът може да има в себе си само процеси, които като въздействия трябва да бъдат неподобни на съответните външни процеси; но от друга страна това го предпазва от смесването на вътрешните процеси с фактите, които възникват в полето на нашето възприятие и които, в тяхната непосредственост, не са нито вън, нито вътре, а стоят над тази противоположност.
"Свещеническата одежда попречи на Николай от Куза" да следва неудържимо пътя, който му беше посочило това разбиране. И така ние виждаме, как с преминаването от "знанието" към "не-знанието" той полага едно хубаво начало. Но същевременно трябва да отбележим, че в полето на "не-знанието" той не показва нищо друго, освен съдържанието на богословското учение, което ни предлагат и схоластиците. Все пак той умее да развие това богословско съдържание в една напълно одухотворена форма. Върху Провидението, Христос, Сътворението на света, Спасението на човека, върху моралния живот той излага учения, които са изградени напълно в духа и смисъла на догматичното християнство.
към текста >>
Обаче Николай беше лично така проникнат от представите на християнството, че можа да повярва: Ето аз събуждам в себе си едно собствено "не-знание", докато в действител
нос
т изнасяше само получените по предание възгледи, в които е бил възпитан.
Но същевременно трябва да отбележим, че в полето на "не-знанието" той не показва нищо друго, освен съдържанието на богословското учение, което ни предлагат и схоластиците. Все пак той умее да развие това богословско съдържание в една напълно одухотворена форма. Върху Провидението, Христос, Сътворението на света, Спасението на човека, върху моралния живот той излага учения, които са изградени напълно в духа и смисъла на догматичното християнство. На неговата духовна изходна точка би отговаряло той да каже: Аз имам доверие в човешката природа, че след като се е задълбочила в науките върху нещата във всички направления, тя може да превърне от себе си това "знание" в едно "не-знание", за да намери пълно задоволява не във висшето познание. Тогава той би възприел не получените по предание идеи за душата, безсмъртието, спасението, Бога, сътворението, триединството и т.н., както е сторил, а би застъпил тогава намерените по собствен път идеи.
Обаче Николай беше лично така проникнат от представите на християнството, че можа да повярва: Ето аз събуждам в себе си едно собствено "не-знание", докато в действителност изнасяше само получените по предание възгледи, в които е бил възпитан.
Но той стоеше също пред една извънредно опасна пропаст в човешкия духовен живот. Той беше човек на науката. Науката отдалечава отначало човека от невинната хармония, в която той се намира в света, докато се отдава на едно чисто наивно поведение в живота. При едно такова поведение в живота човек чувства смътно своята връзка с цялостния свят. Той е едно същество като другите същества, включен в потока на природните действия.
към текста >>
Станал е по-богат: Но богатството е един товар, който той трудно
нос
и.
Науката отдалечава отначало човека от невинната хармония, в която той се намира в света, докато се отдава на едно чисто наивно поведение в живота. При едно такова поведение в живота човек чувства смътно своята връзка с цялостния свят. Той е едно същество като другите същества, включен в потока на природните действия. Знанието го отделя, откъсва го от това цяло. Той създава в себе си един духовен живот.
Станал е по-богат: Но богатството е един товар, който той трудно носи.
Защото отначало той тежи само на него. Сега трябва чрез собствените сили да намери отново пътя обратно към природата. Сега той трябва да познае, че сам трябва вече да включи, да внесе своето богатство в потока на мировите действия, както по-рано самата природа включваше неговата бедност в себе си. Тук най-злите демони дебнат човека. Неговата сила лесно може да бъде парализирана.
към текста >>
Сега той трябва да познае, че сам трябва вече да включи, да внесе своето богатство в потока на мировите действия, както по-рано самата природа включваше неговата бед
нос
т в себе си.
Знанието го отделя, откъсва го от това цяло. Той създава в себе си един духовен живот. Станал е по-богат: Но богатството е един товар, който той трудно носи. Защото отначало той тежи само на него. Сега трябва чрез собствените сили да намери отново пътя обратно към природата.
Сега той трябва да познае, че сам трябва вече да включи, да внесе своето богатство в потока на мировите действия, както по-рано самата природа включваше неговата бедност в себе си.
Тук най-злите демони дебнат човека. Неговата сила лесно може да бъде парализирана. Вместо сам да извърши присъединяването с природата, при едно такова парализиране той ще прибегне до едно идващо отвън откровение, което отново го спасява от неговата самотност, което отново връща знанието чувствано от него като товар в първичното лоно на съществуването, в Бога. Както Николай от Куза, той ще вярва, че върви по свой собствен път; но в действителност ще намери само онзи път, който му е показало неговото духовно развитие. Съществуват главно три пътища, по които човек може да тръгне, когато стигне там, където Николай е стигнал: Единият е положителната вяра, която идва към нас отвън; вторият е отчаянието; човек стои сам със своя товар и чувства цялото съществуване да се люлее заедно с него; третият е развитието на най-дълбоките, собствени сили на човека.
към текста >>
Вместо сам да извърши присъединяването с природата, при едно такова парализиране той ще прибегне до едно идващо отвън откровение, което отново го спасява от неговата самот
нос
т, което отново връща знанието чувствано от него като товар в първичното лоно на съществуването, в Бога.
Защото отначало той тежи само на него. Сега трябва чрез собствените сили да намери отново пътя обратно към природата. Сега той трябва да познае, че сам трябва вече да включи, да внесе своето богатство в потока на мировите действия, както по-рано самата природа включваше неговата бедност в себе си. Тук най-злите демони дебнат човека. Неговата сила лесно може да бъде парализирана.
Вместо сам да извърши присъединяването с природата, при едно такова парализиране той ще прибегне до едно идващо отвън откровение, което отново го спасява от неговата самотност, което отново връща знанието чувствано от него като товар в първичното лоно на съществуването, в Бога.
Както Николай от Куза, той ще вярва, че върви по свой собствен път; но в действителност ще намери само онзи път, който му е показало неговото духовно развитие. Съществуват главно три пътища, по които човек може да тръгне, когато стигне там, където Николай е стигнал: Единият е положителната вяра, която идва към нас отвън; вторият е отчаянието; човек стои сам със своя товар и чувства цялото съществуване да се люлее заедно с него; третият е развитието на най-дълбоките, собствени сили на човека. Единият водач в този трети път трябва да бъде доверието в света. Другият водач трябва да бъде смелостта да следва това доверие, безразлично къде той го води.*/*Тук се загатва само с малко думи върху Пътя на духовното познание, който аз подробно описах в моите по-късно излезли книги, особено в "Как се добиват познания за висшите светове", "Очерк на една тайна наука" и "Загадки на душата"/.
към текста >>
Както Николай от Куза, той ще вярва, че върви по свой собствен път; но в действител
нос
т ще намери само онзи път, който му е показало неговото духовно развитие.
Сега трябва чрез собствените сили да намери отново пътя обратно към природата. Сега той трябва да познае, че сам трябва вече да включи, да внесе своето богатство в потока на мировите действия, както по-рано самата природа включваше неговата бедност в себе си. Тук най-злите демони дебнат човека. Неговата сила лесно може да бъде парализирана. Вместо сам да извърши присъединяването с природата, при едно такова парализиране той ще прибегне до едно идващо отвън откровение, което отново го спасява от неговата самотност, което отново връща знанието чувствано от него като товар в първичното лоно на съществуването, в Бога.
Както Николай от Куза, той ще вярва, че върви по свой собствен път; но в действителност ще намери само онзи път, който му е показало неговото духовно развитие.
Съществуват главно три пътища, по които човек може да тръгне, когато стигне там, където Николай е стигнал: Единият е положителната вяра, която идва към нас отвън; вторият е отчаянието; човек стои сам със своя товар и чувства цялото съществуване да се люлее заедно с него; третият е развитието на най-дълбоките, собствени сили на човека. Единият водач в този трети път трябва да бъде доверието в света. Другият водач трябва да бъде смелостта да следва това доверие, безразлично къде той го води.*/*Тук се загатва само с малко думи върху Пътя на духовното познание, който аз подробно описах в моите по-късно излезли книги, особено в "Как се добиват познания за висшите светове", "Очерк на една тайна наука" и "Загадки на душата"/.
към текста >>
50.
ГЛЕДИЩА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Все повече и повече става невъзможно да се говори за духовни потреб
нос
ти, за „живота на душата", без да се съобразяваме с начините на мислене и с познанията на естествената наука.
ГЛЕДИЩА Естественонаучното мислене е проникнало дълбоко в представите на съвременното човечество.
Все повече и повече става невъзможно да се говори за духовни потребности, за „живота на душата", без да се съобразяваме с начините на мислене и с познанията на естествената наука.
Несъмнено, има твърде много хора, които задоволяват тези потребности, без ни най-малко да бъдат смущавани в духовния си живот от развитието на естествената наука. Обаче онези, които долавят пулса на времето, не принадлежат към тази категория хора. Представите, черпени от природознанието, завладяват с растяща бързина умовете на хората, а сърцата им, макар и неохотно, макар и често пъти несмело и колебливо, следват този общ импулс. Става дума не само за броя на онези, които са повлияни, а за това, че естественонаучното мислене носи в себе си една сила, която създава у наблюдателния човек убеждението: Това мислене съдържа нещо, което един съвременен мироглед не може да подмине, без да бъде дълбоко засегнат и повлиян. Редица заблуждения, в които изпада естественонаучното мислене, заставят мнозина с пълно право да отхвърлят негови те представи.
към текста >>
Несъмнено, има твърде много хора, които задоволяват тези потреб
нос
ти, без ни най-малко да бъдат смущавани в духовния си живот от развитието на естествената наука.
ГЛЕДИЩА Естественонаучното мислене е проникнало дълбоко в представите на съвременното човечество. Все повече и повече става невъзможно да се говори за духовни потребности, за „живота на душата", без да се съобразяваме с начините на мислене и с познанията на естествената наука.
Несъмнено, има твърде много хора, които задоволяват тези потребности, без ни най-малко да бъдат смущавани в духовния си живот от развитието на естествената наука.
Обаче онези, които долавят пулса на времето, не принадлежат към тази категория хора. Представите, черпени от природознанието, завладяват с растяща бързина умовете на хората, а сърцата им, макар и неохотно, макар и често пъти несмело и колебливо, следват този общ импулс. Става дума не само за броя на онези, които са повлияни, а за това, че естественонаучното мислене носи в себе си една сила, която създава у наблюдателния човек убеждението: Това мислене съдържа нещо, което един съвременен мироглед не може да подмине, без да бъде дълбоко засегнат и повлиян. Редица заблуждения, в които изпада естественонаучното мислене, заставят мнозина с пълно право да отхвърлят негови те представи. Но човек не може да спре до тук в една епоха, когато широките кръгове се обръщат към този начин на мислене и са привлечени от него като от една магична сила.
към текста >>
Става дума не само за броя на онези, които са повлияни, а за това, че естественонаучното мислене
нос
и в себе си една сила, която създава у наблюдателния човек убеждението: Това мислене съдържа нещо, което един съвременен мироглед не може да подмине, без да бъде дълбоко засегнат и повлиян.
Естественонаучното мислене е проникнало дълбоко в представите на съвременното човечество. Все повече и повече става невъзможно да се говори за духовни потребности, за „живота на душата", без да се съобразяваме с начините на мислене и с познанията на естествената наука. Несъмнено, има твърде много хора, които задоволяват тези потребности, без ни най-малко да бъдат смущавани в духовния си живот от развитието на естествената наука. Обаче онези, които долавят пулса на времето, не принадлежат към тази категория хора. Представите, черпени от природознанието, завладяват с растяща бързина умовете на хората, а сърцата им, макар и неохотно, макар и често пъти несмело и колебливо, следват този общ импулс.
Става дума не само за броя на онези, които са повлияни, а за това, че естественонаучното мислене носи в себе си една сила, която създава у наблюдателния човек убеждението: Това мислене съдържа нещо, което един съвременен мироглед не може да подмине, без да бъде дълбоко засегнат и повлиян.
Редица заблуждения, в които изпада естественонаучното мислене, заставят мнозина с пълно право да отхвърлят негови те представи. Но човек не може да спре до тук в една епоха, когато широките кръгове се обръщат към този начин на мислене и са привлечени от него като от една магична сила. фактът, че отделни личности виждат как истинската наука „отдавна" е надхвърлила „плитката мъдрост" за силата на материализма, не променя нищо. Изглежда, че в много по-голяма степен трябва да вникнем в думите на онези, които смело твърдят: Естественонаучните представи са тези, върху които би трябвало да се изгради и една нова религия. Дори и за този, който познава по-дълбоките духовни интереси на човечеството, подобни твърдения да изглеждат повърхностни, все пак той трябва да се вслуша в тях, защото вниманието на съвременното човечество е обърнато към тях и налице са основания да смятаме, че в близко време тяхната стойност все повече ще нараства.
към текста >>
фактът, че отделни лич
нос
ти виждат как истинската наука „отдавна" е надхвърлила „плитката мъдрост" за силата на материализма, не променя нищо.
Обаче онези, които долавят пулса на времето, не принадлежат към тази категория хора. Представите, черпени от природознанието, завладяват с растяща бързина умовете на хората, а сърцата им, макар и неохотно, макар и често пъти несмело и колебливо, следват този общ импулс. Става дума не само за броя на онези, които са повлияни, а за това, че естественонаучното мислене носи в себе си една сила, която създава у наблюдателния човек убеждението: Това мислене съдържа нещо, което един съвременен мироглед не може да подмине, без да бъде дълбоко засегнат и повлиян. Редица заблуждения, в които изпада естественонаучното мислене, заставят мнозина с пълно право да отхвърлят негови те представи. Но човек не може да спре до тук в една епоха, когато широките кръгове се обръщат към този начин на мислене и са привлечени от него като от една магична сила.
фактът, че отделни личности виждат как истинската наука „отдавна" е надхвърлила „плитката мъдрост" за силата на материализма, не променя нищо.
Изглежда, че в много по-голяма степен трябва да вникнем в думите на онези, които смело твърдят: Естественонаучните представи са тези, върху които би трябвало да се изгради и една нова религия. Дори и за този, който познава по-дълбоките духовни интереси на човечеството, подобни твърдения да изглеждат повърхностни, все пак той трябва да се вслуша в тях, защото вниманието на съвременното човечество е обърнато към тях и налице са основания да смятаме, че в близко време тяхната стойност все повече ще нараства. Но трябва да се вземат под внимание също и онези, които не могат да следват интересите на ума с интересите на своето сърце. Те са хора, чийто ум ги заставя да приемат естественонаучните представи. Тежестта на доказателствата ги подтиска, обаче религиозните потребности на душата им не могат да бъдат задоволени от тези представи, защото перспективите, които те дават, са твърде безутешни.
към текста >>
Дори и за този, който познава по-дълбоките духовни интереси на човечеството, подобни твърдения да изглеждат повърх
нос
тни, все пак той трябва да се вслуша в тях, защото вниманието на съвременното човечество е обърнато към тях и налице са основания да смятаме, че в близко време тяхната стой
нос
т все повече ще нараства.
Става дума не само за броя на онези, които са повлияни, а за това, че естественонаучното мислене носи в себе си една сила, която създава у наблюдателния човек убеждението: Това мислене съдържа нещо, което един съвременен мироглед не може да подмине, без да бъде дълбоко засегнат и повлиян. Редица заблуждения, в които изпада естественонаучното мислене, заставят мнозина с пълно право да отхвърлят негови те представи. Но човек не може да спре до тук в една епоха, когато широките кръгове се обръщат към този начин на мислене и са привлечени от него като от една магична сила. фактът, че отделни личности виждат как истинската наука „отдавна" е надхвърлила „плитката мъдрост" за силата на материализма, не променя нищо. Изглежда, че в много по-голяма степен трябва да вникнем в думите на онези, които смело твърдят: Естественонаучните представи са тези, върху които би трябвало да се изгради и една нова религия.
Дори и за този, който познава по-дълбоките духовни интереси на човечеството, подобни твърдения да изглеждат повърхностни, все пак той трябва да се вслуша в тях, защото вниманието на съвременното човечество е обърнато към тях и налице са основания да смятаме, че в близко време тяхната стойност все повече ще нараства.
Но трябва да се вземат под внимание също и онези, които не могат да следват интересите на ума с интересите на своето сърце. Те са хора, чийто ум ги заставя да приемат естественонаучните представи. Тежестта на доказателствата ги подтиска, обаче религиозните потребности на душата им не могат да бъдат задоволени от тези представи, защото перспективите, които те дават, са твърде безутешни. Нима човешката душа ще трябва да гори от възторг към висшата Красота, Истината и Доброто, за да бъде накрая пометена при всеки отделен случай в небитието като сапунен мехур, израстнал от материалния мозък? Това е едно чувство, което подтиска мнозина като истински кошмар.
към текста >>
Тежестта на доказателствата ги подтиска, обаче религиозните потреб
нос
ти на душата им не могат да бъдат задоволени от тези представи, защото перспективите, които те дават, са твърде безутешни.
фактът, че отделни личности виждат как истинската наука „отдавна" е надхвърлила „плитката мъдрост" за силата на материализма, не променя нищо. Изглежда, че в много по-голяма степен трябва да вникнем в думите на онези, които смело твърдят: Естественонаучните представи са тези, върху които би трябвало да се изгради и една нова религия. Дори и за този, който познава по-дълбоките духовни интереси на човечеството, подобни твърдения да изглеждат повърхностни, все пак той трябва да се вслуша в тях, защото вниманието на съвременното човечество е обърнато към тях и налице са основания да смятаме, че в близко време тяхната стойност все повече ще нараства. Но трябва да се вземат под внимание също и онези, които не могат да следват интересите на ума с интересите на своето сърце. Те са хора, чийто ум ги заставя да приемат естественонаучните представи.
Тежестта на доказателствата ги подтиска, обаче религиозните потребности на душата им не могат да бъдат задоволени от тези представи, защото перспективите, които те дават, са твърде безутешни.
Нима човешката душа ще трябва да гори от възторг към висшата Красота, Истината и Доброто, за да бъде накрая пометена при всеки отделен случай в небитието като сапунен мехур, израстнал от материалния мозък? Това е едно чувство, което подтиска мнозина като истински кошмар. Но същевременно върху тях упражняват давление и естественонаучните представи, защото те се натрапват с голямата сила на авторитета. Такива хора остават слепи за това раздвоение на тяхната душа дотогава, докато имат възможност да го вършат. Те се утешават, като казват, че на човешката душа не е дадено да хвърли светлина в тези неща.
към текста >>
Такива хора остават слепи за това раздвоение на тяхната душа дотогава, докато имат възмож
нос
т да го вършат.
Те са хора, чийто ум ги заставя да приемат естественонаучните представи. Тежестта на доказателствата ги подтиска, обаче религиозните потребности на душата им не могат да бъдат задоволени от тези представи, защото перспективите, които те дават, са твърде безутешни. Нима човешката душа ще трябва да гори от възторг към висшата Красота, Истината и Доброто, за да бъде накрая пометена при всеки отделен случай в небитието като сапунен мехур, израстнал от материалния мозък? Това е едно чувство, което подтиска мнозина като истински кошмар. Но същевременно върху тях упражняват давление и естественонаучните представи, защото те се натрапват с голямата сила на авторитета.
Такива хора остават слепи за това раздвоение на тяхната душа дотогава, докато имат възможност да го вършат.
Те се утешават, като казват, че на човешката душа не е дадено да хвърли светлина в тези неща. Те мислят естественонаучно, доколкото опитността на сетивата и логиката на ума изискват това, обаче те си запазват получените чрез възпитанието религиозни чувства и предпочитат да останат по отношение на тези неща в една замъгляваща ума тъмнина. Те нямат смелостта да стигнат до изясняване на нещата. И така, не може да има никакво съмнение, че естественонаучният начин на мислене е най-могъщата сила в съвременния духовен живот. И който говори за духовните интереси на човечеството, не може да го отмине без да му обърне нужното внимание.
към текста >>
Те мислят естественонаучно, доколкото опит
нос
тта на сетивата и логиката на ума изискват това, обаче те си запазват получените чрез възпитанието религиозни чувства и предпочитат да останат по отношение на тези неща в една замъгляваща ума тъмнина.
Нима човешката душа ще трябва да гори от възторг към висшата Красота, Истината и Доброто, за да бъде накрая пометена при всеки отделен случай в небитието като сапунен мехур, израстнал от материалния мозък? Това е едно чувство, което подтиска мнозина като истински кошмар. Но същевременно върху тях упражняват давление и естественонаучните представи, защото те се натрапват с голямата сила на авторитета. Такива хора остават слепи за това раздвоение на тяхната душа дотогава, докато имат възможност да го вършат. Те се утешават, като казват, че на човешката душа не е дадено да хвърли светлина в тези неща.
Те мислят естественонаучно, доколкото опитността на сетивата и логиката на ума изискват това, обаче те си запазват получените чрез възпитанието религиозни чувства и предпочитат да останат по отношение на тези неща в една замъгляваща ума тъмнина.
Те нямат смелостта да стигнат до изясняване на нещата. И така, не може да има никакво съмнение, че естественонаучният начин на мислене е най-могъщата сила в съвременния духовен живот. И който говори за духовните интереси на човечеството, не може да го отмине без да му обърне нужното внимание. Няма никакво съмнение също, че начинът, по който той задоволява първоначално духовните нужди на хората, е повърхностен. Би било трагично, ако този начин на мислене беше правилният.
към текста >>
Няма никакво съмнение също, че начинът, по който той задоволява първоначално духовните нужди на хората, е повърх
нос
тен.
Те се утешават, като казват, че на човешката душа не е дадено да хвърли светлина в тези неща. Те мислят естественонаучно, доколкото опитността на сетивата и логиката на ума изискват това, обаче те си запазват получените чрез възпитанието религиозни чувства и предпочитат да останат по отношение на тези неща в една замъгляваща ума тъмнина. Те нямат смелостта да стигнат до изясняване на нещата. И така, не може да има никакво съмнение, че естественонаучният начин на мислене е най-могъщата сила в съвременния духовен живот. И който говори за духовните интереси на човечеството, не може да го отмине без да му обърне нужното внимание.
Няма никакво съмнение също, че начинът, по който той задоволява първоначално духовните нужди на хората, е повърхностен.
Би било трагично, ако този начин на мислене беше правилният. Нима не ще бъде подтискащо за човешката душа, ако трябва да се съгласим с изказването: Мисълта е една форма на силата. Ние ходим със същата сила, с която мислим. Човекът е един организъм, който превръща различните форми на силата в мисловни сили, той е един организъм, чиято деятелност ние поддържаме с това, което наричаме „храна" и с негова помощ продуцираме всичко, което наричаме мисли? Какъв чуден химически процес, който може да превърне известно количество храна в божествената трагедия на един „Хамлет".
към текста >>
Човекът е един организъм, който превръща различните форми на силата в мисловни сили, той е един организъм, чиято деятел
нос
т ние поддържаме с това, което наричаме „храна" и с негова помощ продуцираме всичко, което наричаме мисли?
И който говори за духовните интереси на човечеството, не може да го отмине без да му обърне нужното внимание. Няма никакво съмнение също, че начинът, по който той задоволява първоначално духовните нужди на хората, е повърхностен. Би било трагично, ако този начин на мислене беше правилният. Нима не ще бъде подтискащо за човешката душа, ако трябва да се съгласим с изказването: Мисълта е една форма на силата. Ние ходим със същата сила, с която мислим.
Човекът е един организъм, който превръща различните форми на силата в мисловни сили, той е един организъм, чиято деятелност ние поддържаме с това, което наричаме „храна" и с негова помощ продуцираме всичко, което наричаме мисли?
Какъв чуден химически процес, който може да превърне известно количество храна в божествената трагедия на един „Хамлет". Това е написано в една брошура от Роберт Г. Ингерсол, която носи заглавието „Съвременният залез на Боговете". Дали когато един или друг човек изказва такива мисли, те намират външно малко одобрение, това е без различно. Важното е, че голямо е числото на тези, които по отношение на световните процеси се виждат заставени чрез естественонаучния начин на мислене да се съгласят с горните твърдения, макар и да не мислят, че вършат това.
към текста >>
Ингерсол, която
нос
и заглавието „Съвременният залез на Боговете".
Нима не ще бъде подтискащо за човешката душа, ако трябва да се съгласим с изказването: Мисълта е една форма на силата. Ние ходим със същата сила, с която мислим. Човекът е един организъм, който превръща различните форми на силата в мисловни сили, той е един организъм, чиято деятелност ние поддържаме с това, което наричаме „храна" и с негова помощ продуцираме всичко, което наричаме мисли? Какъв чуден химически процес, който може да превърне известно количество храна в божествената трагедия на един „Хамлет". Това е написано в една брошура от Роберт Г.
Ингерсол, която носи заглавието „Съвременният залез на Боговете".
Дали когато един или друг човек изказва такива мисли, те намират външно малко одобрение, това е без различно. Важното е, че голямо е числото на тези, които по отношение на световните процеси се виждат заставени чрез естественонаучния начин на мислене да се съгласят с горните твърдения, макар и да не мислят, че вършат това. Без съмнение тези неща биха били твърде безутешни, ако самата естествена наука би ни заставила да стигнем до извода, който мнозина от нейните пророци проповядват. А най-неутешително би било това за онзи, който въз основата на тази естествена наука е стигнал до убеждението, че начинът на нейното мислене е общовалиден, че нейните методи са непоклатими. Защото такъв човек трябва да си каже: Нека хората спорят върху отделни въпроси, нека се пишат томове след томове, нека се трупат наблюдения върху наблюдения относно „борбата за съществувание" и нейното безсмислие, относно „могъществото или безсилието на естествения отбор".
към текста >>
Защото такъв човек трябва да си каже: Нека хората спорят върху отделни въпроси, нека се пишат томове след томове, нека се трупат наблюдения върху наблюдения от
нос
но „борбата за съществувание" и нейното безсмислие, от
нос
но „могъществото или безсилието на естествения отбор".
Ингерсол, която носи заглавието „Съвременният залез на Боговете". Дали когато един или друг човек изказва такива мисли, те намират външно малко одобрение, това е без различно. Важното е, че голямо е числото на тези, които по отношение на световните процеси се виждат заставени чрез естественонаучния начин на мислене да се съгласят с горните твърдения, макар и да не мислят, че вършат това. Без съмнение тези неща биха били твърде безутешни, ако самата естествена наука би ни заставила да стигнем до извода, който мнозина от нейните пророци проповядват. А най-неутешително би било това за онзи, който въз основата на тази естествена наука е стигнал до убеждението, че начинът на нейното мислене е общовалиден, че нейните методи са непоклатими.
Защото такъв човек трябва да си каже: Нека хората спорят върху отделни въпроси, нека се пишат томове след томове, нека се трупат наблюдения върху наблюдения относно „борбата за съществувание" и нейното безсмислие, относно „могъществото или безсилието на естествения отбор".
Самата естествена наука се движи по една посока, която в определени граници трябва да намери все по-висока степен на одобрение. Но нима изискванията на естествената наука са такива, каквито някои от нейните представители ги смятат? Не, те не са такива, това показва поведението на самите нейни представители. То не е такова, каквото мнозина го описват и го изискват за други области. Биха ли направили някога Дарвин и Ернст Хекел великите открития в областта на развитието на живота, ако вместо да наблюдават живота и строежа на съществата, биха се затворили в лабораторията, за да правят химически изследвания върху парче тъкан, взето от един организъм?
към текста >>
Би ли могъл Лиел да опише развитието на Земната повърх
нос
т, ако не би изследвал земните пластове и тяхното съдържание, но вместо това би проучил безброй камъни от
нос
но техните химически свойства?
Самата естествена наука се движи по една посока, която в определени граници трябва да намери все по-висока степен на одобрение. Но нима изискванията на естествената наука са такива, каквито някои от нейните представители ги смятат? Не, те не са такива, това показва поведението на самите нейни представители. То не е такова, каквото мнозина го описват и го изискват за други области. Биха ли направили някога Дарвин и Ернст Хекел великите открития в областта на развитието на живота, ако вместо да наблюдават живота и строежа на съществата, биха се затворили в лабораторията, за да правят химически изследвания върху парче тъкан, взето от един организъм?
Би ли могъл Лиел да опише развитието на Земната повърхност, ако не би изследвал земните пластове и тяхното съдържание, но вместо това би проучил безброй камъни относно техните химически свойства?
Нека действително вървим по следите на тези изследователи, които се издигат като величествени образи сред новото развитие на науката. Тогава ние ще постъпим по същия начин във висшите области на духовния живот, както са постъпилите в наблюдението на природния свят. И тогава няма да вярваме, че сме разбрали същността на божествената трагедия „Хамлет", когато казваме: Един чуден химически процес е превърнал известно количество храна в тази трагедия. Ние няма да вярваме, както и един естествоизпитател не може сериозно да вярва, че е разбрал задачата на топлината в Земното развитие, ако е изследвал нейното действие върху сярата в химическата реторта. Той няма да се стреми да разбере строежа на човешкия мозък като вземе една част от главата и изследва как действува върху нея някоя основа, а не се запита, как този мозък се е развил в хода на еволюцията, засягаща органите на по-низши животни.
към текста >>
И тогава няма да вярваме, че сме разбрали същ
нос
тта на божествената трагедия „Хамлет", когато казваме: Един чуден химически процес е превърнал известно количество храна в тази трагедия.
То не е такова, каквото мнозина го описват и го изискват за други области. Биха ли направили някога Дарвин и Ернст Хекел великите открития в областта на развитието на живота, ако вместо да наблюдават живота и строежа на съществата, биха се затворили в лабораторията, за да правят химически изследвания върху парче тъкан, взето от един организъм? Би ли могъл Лиел да опише развитието на Земната повърхност, ако не би изследвал земните пластове и тяхното съдържание, но вместо това би проучил безброй камъни относно техните химически свойства? Нека действително вървим по следите на тези изследователи, които се издигат като величествени образи сред новото развитие на науката. Тогава ние ще постъпим по същия начин във висшите области на духовния живот, както са постъпилите в наблюдението на природния свят.
И тогава няма да вярваме, че сме разбрали същността на божествената трагедия „Хамлет", когато казваме: Един чуден химически процес е превърнал известно количество храна в тази трагедия.
Ние няма да вярваме, както и един естествоизпитател не може сериозно да вярва, че е разбрал задачата на топлината в Земното развитие, ако е изследвал нейното действие върху сярата в химическата реторта. Той няма да се стреми да разбере строежа на човешкия мозък като вземе една част от главата и изследва как действува върху нея някоя основа, а не се запита, как този мозък се е развил в хода на еволюцията, засягаща органите на по-низши животни. Следователно, вярно е, че този, който изследва същността на Духа може само да се учи от естествената наука. Той трябва действително да постъпва така, както постъпва тя. Само че не трябва да се заблуждава в това, което отделни представители на естествената наука искат да му предпишат.
към текста >>
Следователно, вярно е, че този, който изследва същ
нос
тта на Духа може само да се учи от естествената наука.
Нека действително вървим по следите на тези изследователи, които се издигат като величествени образи сред новото развитие на науката. Тогава ние ще постъпим по същия начин във висшите области на духовния живот, както са постъпилите в наблюдението на природния свят. И тогава няма да вярваме, че сме разбрали същността на божествената трагедия „Хамлет", когато казваме: Един чуден химически процес е превърнал известно количество храна в тази трагедия. Ние няма да вярваме, както и един естествоизпитател не може сериозно да вярва, че е разбрал задачата на топлината в Земното развитие, ако е изследвал нейното действие върху сярата в химическата реторта. Той няма да се стреми да разбере строежа на човешкия мозък като вземе една част от главата и изследва как действува върху нея някоя основа, а не се запита, как този мозък се е развил в хода на еволюцията, засягаща органите на по-низши животни.
Следователно, вярно е, че този, който изследва същността на Духа може само да се учи от естествената наука.
Той трябва действително да постъпва така, както постъпва тя. Само че не трябва да се заблуждава в това, което отделни представители на естествената наука искат да му предпишат. Той трябва да прави изследвания в духовната област, както те правят такива във физическата, но той няма нужда да приема мненията, които те, заблудени в своята мисъл, имат за духовния свят, като си го представят по чисто физичен начин. Човек работи в смисъла на естествената наука, само тогава, когато разглежда духовното развитие на човека също така безпристрастно, както естествоизпитателят наблюдава физическия свят. Тогава в областта на духовния живот той стига до един начин на разглеждане на нещата, който се различава от естествено научния метод, както геологичният се различава от чисто физичния, както изследването на развитието на живота се различава от това на чисто химическите закони.
към текста >>
Следователно, изследователят трябва също да се издигне и над чисто историческото изследване на документите от
нос
но духовния живот.
Тогава в областта на духовния живот той стига до един начин на разглеждане на нещата, който се различава от естествено научния метод, както геологичният се различава от чисто физичния, както изследването на развитието на живота се различава от това на чисто химическите закони. Човек се стреми към по-висши методи, които несъмнено не са естественонаучните, но са издържани напълно в техния смисъл. Само с такива методи може истински да се проникне в Християнството или в другите религиозни представи за света. Който прилага такива методи, може да предизвика противоречие у някои представители на естествената наука, които смятат, че мислят в духа на тази наука. Въпреки това, той знае, че се намира в пълно съзвучие с истинския естественонаучен начин на мислене.
Следователно, изследователят трябва също да се издигне и над чисто историческото изследване на документите относно духовния живот.
Той трябва да стори това именно поради настроението, което е добил при наблюдението на природните процеси. За формулирането на един химически закон няма стойност, ако опишем ретортите, стъклениците и пинсетите, които са довели до неговото откриване. Но точно толкова голяма или малка стойност има и това, че за да опишем раждането на Християнството, проучваме историческите източници, от които евангелистът Лука е черпил своите данни или от които е съставено „Тайното Откровение" на Йоан. Тук историята може да бъде само преддверието на същинското изследване.
към текста >>
За формулирането на един химически закон няма стой
нос
т, ако опишем ретортите, стъклениците и пинсетите, които са довели до неговото откриване.
Само с такива методи може истински да се проникне в Християнството или в другите религиозни представи за света. Който прилага такива методи, може да предизвика противоречие у някои представители на естествената наука, които смятат, че мислят в духа на тази наука. Въпреки това, той знае, че се намира в пълно съзвучие с истинския естественонаучен начин на мислене. Следователно, изследователят трябва също да се издигне и над чисто историческото изследване на документите относно духовния живот. Той трябва да стори това именно поради настроението, което е добил при наблюдението на природните процеси.
За формулирането на един химически закон няма стойност, ако опишем ретортите, стъклениците и пинсетите, които са довели до неговото откриване.
Но точно толкова голяма или малка стойност има и това, че за да опишем раждането на Християнството, проучваме историческите източници, от които евангелистът Лука е черпил своите данни или от които е съставено „Тайното Откровение" на Йоан. Тук историята може да бъде само преддверието на същинското изследване. Ние не разбираме представите, които царуват в писанията на Мойсей или в преданията на гръцките мистици, ако проследяваме само историческото възникване на тези документи. Представите, за които става дума, намират само външен израз в тези документи.
към текста >>
Но точно толкова голяма или малка стой
нос
т има и това, че за да опишем раждането на Християнството, проучваме историческите източници, от които евангелистът Лука е черпил своите данни или от които е съставено
Който прилага такива методи, може да предизвика противоречие у някои представители на естествената наука, които смятат, че мислят в духа на тази наука. Въпреки това, той знае, че се намира в пълно съзвучие с истинския естественонаучен начин на мислене. Следователно, изследователят трябва също да се издигне и над чисто историческото изследване на документите относно духовния живот. Той трябва да стори това именно поради настроението, което е добил при наблюдението на природните процеси. За формулирането на един химически закон няма стойност, ако опишем ретортите, стъклениците и пинсетите, които са довели до неговото откриване.
Но точно толкова голяма или малка стойност има и това, че за да опишем раждането на Християнството, проучваме историческите източници, от които евангелистът Лука е черпил своите данни или от които е съставено
„Тайното Откровение" на Йоан. Тук историята може да бъде само преддверието на същинското изследване. Ние не разбираме представите, които царуват в писанията на Мойсей или в преданията на гръцките мистици, ако проследяваме само историческото възникване на тези документи. Представите, за които става дума, намират само външен израз в тези документи. Също и естествоизпитателят, който иска да проучи същността на „човека", не се залавя да проследи как е възникнала думата „човек" и как след това се е оформила тя по-нататък в говора.
към текста >>
Също и естествоизпитателят, който иска да проучи същ
нос
тта на „човека", не се залавя да проследи как е възникнала думата „човек" и как след това се е оформила тя по-нататък в говора.
Но точно толкова голяма или малка стойност има и това, че за да опишем раждането на Християнството, проучваме историческите източници, от които евангелистът Лука е черпил своите данни или от които е съставено „Тайното Откровение" на Йоан. Тук историята може да бъде само преддверието на същинското изследване. Ние не разбираме представите, които царуват в писанията на Мойсей или в преданията на гръцките мистици, ако проследяваме само историческото възникване на тези документи. Представите, за които става дума, намират само външен израз в тези документи.
Също и естествоизпитателят, който иска да проучи същността на „човека", не се залавя да проследи как е възникнала думата „човек" и как след това се е оформила тя по-нататък в говора.
Той се придържа към предмета, а не към думата, в която предметът намира своя израз. Също и в духовния живот ще трябва да се придържаме към Духа, а не към неговите външни документи.
към текста >>
51.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Как са задоволявали своите духовни потреб
нос
ти онези хора от древните култури, които са търсели един по-дълбок религиозен и познавателен живот от този, който народните религии можеха да им предложат?
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
Как са задоволявали своите духовни потребности онези хора от древните култури, които са търсели един по-дълбок религиозен и познавателен живот от този, който народните религии можеха да им предложат?
Едно тайнствено було покрива пътя, по който те са постигали това. Когато проследяваме как са били задоволявани такива потребности, ние навлизаме в мрака на пълни със загадъчност култове. Всяка личност, която намира едно подобно задоволяване, се изтръгва за известно време от нашето наблюдение. Ние виждаме как първоначално народните религии не могат да и дадат това, което нейното сърце търси. Тя признава Боговете, но тя знае, че в обикновените възгледи за Боговете не се разкриват загадките на съществуванието.
към текста >>
Когато проследяваме как са били задоволявани такива потреб
нос
ти, ние навлизаме в мрака на пълни със загадъч
нос
т култове.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ Как са задоволявали своите духовни потребности онези хора от древните култури, които са търсели един по-дълбок религиозен и познавателен живот от този, който народните религии можеха да им предложат? Едно тайнствено було покрива пътя, по който те са постигали това.
Когато проследяваме как са били задоволявани такива потребности, ние навлизаме в мрака на пълни със загадъчност култове.
Всяка личност, която намира едно подобно задоволяване, се изтръгва за известно време от нашето наблюдение. Ние виждаме как първоначално народните религии не могат да и дадат това, което нейното сърце търси. Тя признава Боговете, но тя знае, че в обикновените възгледи за Боговете не се разкриват загадките на съществуванието. Тя търси една мъдрост, която е грижливо пазена от общността на жреците-мъдреци. Тя търси убежище за своята душа именно всред мъдреците.
към текста >>
Всяка лич
нос
т, която намира едно подобно задоволяване, се изтръгва за известно време от нашето наблюдение.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ Как са задоволявали своите духовни потребности онези хора от древните култури, които са търсели един по-дълбок религиозен и познавателен живот от този, който народните религии можеха да им предложат? Едно тайнствено було покрива пътя, по който те са постигали това. Когато проследяваме как са били задоволявани такива потребности, ние навлизаме в мрака на пълни със загадъчност култове.
Всяка личност, която намира едно подобно задоволяване, се изтръгва за известно време от нашето наблюдение.
Ние виждаме как първоначално народните религии не могат да и дадат това, което нейното сърце търси. Тя признава Боговете, но тя знае, че в обикновените възгледи за Боговете не се разкриват загадките на съществуванието. Тя търси една мъдрост, която е грижливо пазена от общността на жреците-мъдреци. Тя търси убежище за своята душа именно всред мъдреците. Ако мъдреците намерят, че личността е достатъчно узряла, тя подлежи на обучение в места, недостъпни за погледите на външни хора, и бива издигната от степен на степен до едно висше знание.
към текста >>
Тя търси една мъдрост, която е грижливо пазена от общ
нос
тта на жреците-мъдреци.
Едно тайнствено було покрива пътя, по който те са постигали това. Когато проследяваме как са били задоволявани такива потребности, ние навлизаме в мрака на пълни със загадъчност култове. Всяка личност, която намира едно подобно задоволяване, се изтръгва за известно време от нашето наблюдение. Ние виждаме как първоначално народните религии не могат да и дадат това, което нейното сърце търси. Тя признава Боговете, но тя знае, че в обикновените възгледи за Боговете не се разкриват загадките на съществуванието.
Тя търси една мъдрост, която е грижливо пазена от общността на жреците-мъдреци.
Тя търси убежище за своята душа именно всред мъдреците. Ако мъдреците намерят, че личността е достатъчно узряла, тя подлежи на обучение в места, недостъпни за погледите на външни хора, и бива издигната от степен на степен до едно висше знание. Това, което става сега в нея, е скрито за непосветените. За известно време тя като че ли е напълно изтръгната от земния свят и пренесена в една тайнствена област. Когато отново се връща към светлината на деня, пред нас стои една друга, напълно преобразена личност, една личност, която не намира достатъчно възвишени думи, за да изрази какво голямо значение е имало за нея това, което е изживяла.
към текста >>
Ако мъдреците намерят, че лич
нос
тта е достатъчно узряла, тя подлежи на обучение в места, недостъпни за погледите на външни хора, и бива издигната от степен на степен до едно висше знание.
Всяка личност, която намира едно подобно задоволяване, се изтръгва за известно време от нашето наблюдение. Ние виждаме как първоначално народните религии не могат да и дадат това, което нейното сърце търси. Тя признава Боговете, но тя знае, че в обикновените възгледи за Боговете не се разкриват загадките на съществуванието. Тя търси една мъдрост, която е грижливо пазена от общността на жреците-мъдреци. Тя търси убежище за своята душа именно всред мъдреците.
Ако мъдреците намерят, че личността е достатъчно узряла, тя подлежи на обучение в места, недостъпни за погледите на външни хора, и бива издигната от степен на степен до едно висше знание.
Това, което става сега в нея, е скрито за непосветените. За известно време тя като че ли е напълно изтръгната от земния свят и пренесена в една тайнствена област. Когато отново се връща към светлината на деня, пред нас стои една друга, напълно преобразена личност, една личност, която не намира достатъчно възвишени думи, за да изрази какво голямо значение е имало за нея това, което е изживяла. Пред себе си тя се явява не само образно, но в смисъла на най-висшата действителност, като преминала през смъртта и пробудена за един по-висш живот. Тя знае, че никой не може да разбере нейните думи, ако сам не е изпитал нещо подобно.
към текста >>
Когато отново се връща към светлината на деня, пред нас стои една друга, напълно преобразена лич
нос
т, една лич
нос
т, която не намира достатъчно възвишени думи, за да изрази какво голямо значение е имало за нея това, което е изживяла.
Тя търси една мъдрост, която е грижливо пазена от общността на жреците-мъдреци. Тя търси убежище за своята душа именно всред мъдреците. Ако мъдреците намерят, че личността е достатъчно узряла, тя подлежи на обучение в места, недостъпни за погледите на външни хора, и бива издигната от степен на степен до едно висше знание. Това, което става сега в нея, е скрито за непосветените. За известно време тя като че ли е напълно изтръгната от земния свят и пренесена в една тайнствена област.
Когато отново се връща към светлината на деня, пред нас стои една друга, напълно преобразена личност, една личност, която не намира достатъчно възвишени думи, за да изрази какво голямо значение е имало за нея това, което е изживяла.
Пред себе си тя се явява не само образно, но в смисъла на най-висшата действителност, като преминала през смъртта и пробудена за един по-висш живот. Тя знае, че никой не може да разбере нейните думи, ако сам не е изпитал нещо подобно. Така стояха нещата с онези, които бяха посвещавани в Мистериите, в съдържанието на онази пълна с тайнственост мъдрост, която оставаше скрита от тълпата и хвърляше светлина върху най-висшите загадки. Наред с народната религия съществуваше тази тайна религия на избраните. За нашия поглед нейният произход се губи в мрака на историята.
към текста >>
Пред себе си тя се явява не само образно, но в смисъла на най-висшата действител
нос
т, като преминала през смъртта и пробудена за един по-висш живот.
Тя търси убежище за своята душа именно всред мъдреците. Ако мъдреците намерят, че личността е достатъчно узряла, тя подлежи на обучение в места, недостъпни за погледите на външни хора, и бива издигната от степен на степен до едно висше знание. Това, което става сега в нея, е скрито за непосветените. За известно време тя като че ли е напълно изтръгната от земния свят и пренесена в една тайнствена област. Когато отново се връща към светлината на деня, пред нас стои една друга, напълно преобразена личност, една личност, която не намира достатъчно възвишени думи, за да изрази какво голямо значение е имало за нея това, което е изживяла.
Пред себе си тя се явява не само образно, но в смисъла на най-висшата действителност, като преминала през смъртта и пробудена за един по-висш живот.
Тя знае, че никой не може да разбере нейните думи, ако сам не е изпитал нещо подобно. Така стояха нещата с онези, които бяха посвещавани в Мистериите, в съдържанието на онази пълна с тайнственост мъдрост, която оставаше скрита от тълпата и хвърляше светлина върху най-висшите загадки. Наред с народната религия съществуваше тази тайна религия на избраните. За нашия поглед нейният произход се губи в мрака на историята. И все пак ние я намираме у древните народи навсякъде, където можем да проникнем с нашия поглед.
към текста >>
Така стояха нещата с онези, които бяха посвещавани в Мистериите, в съдържанието на онази пълна с тайнстве
нос
т мъдрост, която оставаше скрита от тълпата и хвърляше светлина върху най-висшите загадки.
Това, което става сега в нея, е скрито за непосветените. За известно време тя като че ли е напълно изтръгната от земния свят и пренесена в една тайнствена област. Когато отново се връща към светлината на деня, пред нас стои една друга, напълно преобразена личност, една личност, която не намира достатъчно възвишени думи, за да изрази какво голямо значение е имало за нея това, което е изживяла. Пред себе си тя се явява не само образно, но в смисъла на най-висшата действителност, като преминала през смъртта и пробудена за един по-висш живот. Тя знае, че никой не може да разбере нейните думи, ако сам не е изпитал нещо подобно.
Така стояха нещата с онези, които бяха посвещавани в Мистериите, в съдържанието на онази пълна с тайнственост мъдрост, която оставаше скрита от тълпата и хвърляше светлина върху най-висшите загадки.
Наред с народната религия съществуваше тази тайна религия на избраните. За нашия поглед нейният произход се губи в мрака на историята. И все пак ние я намираме у древните народи навсякъде, където можем да проникнем с нашия поглед. Ние чуваме как мъдреците на тези народи говорят с най-дълбоко страхопочитание за Мистериите. Какво се криело в тях?
към текста >>
Загадъч
нос
тта на тяхното съществуване нараства още повече, когато забелязваме, че древните са считали Мистериите и като нещо опасно.
За нашия поглед нейният произход се губи в мрака на историята. И все пак ние я намираме у древните народи навсякъде, където можем да проникнем с нашия поглед. Ние чуваме как мъдреците на тези народи говорят с най-дълбоко страхопочитание за Мистериите. Какво се криело в тях? Какво се откривало на този, който е бил посветен в тях?
Загадъчността на тяхното съществуване нараства още повече, когато забелязваме, че древните са считали Мистериите и като нещо опасно.
Пътят за тайните на съществуванието водел през един свят на ужаси. И горко на този, който искал да стигне до тях по недостоен начин. Нямало е по-голямо престъпление от това да се „издадат" тайните на непосветения. „Предателят" бивал наказван със смърт и отнемане на имотите. Знае се, че поетът Есхил бил обвинен в това, че изнесъл на сцената нещо от Мистериите.
към текста >>
Този живот е имал за цел да подчини чувстве
нос
тта под властта на Духа.
Той можал да избегне смъртта, само като избягал в олтара на Дионисий и доказал пред съда, че не е бил никакъв посветен. Това, което древните говорят за Мистериите, е многозначително. Посветеният е убеден, че е греховно да каже нещо, което знае, а също и това, че за непосветения е греховно да го чуе. Плутарх говори за ужасите, които са изживявали посвещаващите се, и сравнява състоянието им с приготовлението за смъртта. Посвещението трябвало да бъде предшествувано от един особен начин на живот.
Този живот е имал за цел да подчини чувствеността под властта на Духа.
Пост, уединен живот, умъртвяването на плътта и определени душевни упражнения трябвало да служат за тази цел. Това, което свързва човека с обикновения живот, трябвало да изгуби за него всяко значение. Цялата насока на неговия чувствен живот трябвало да се промени. Не можем да се усъмним в смисъла на подобни упражнения и изпитания. Мъдростта, която трябваше да бъде предложена на посвещаващия се, можеше да упражни правилно въздействие върху душата му само тогава, когато той е преобразил низшия свят на своите чувства.
към текста >>
Който иска да мисли правилно за тези неща, трябва да има опит
нос
ти от
нос
но интимните факти на познавателния живот.
Не можем да се усъмним в смисъла на подобни упражнения и изпитания. Мъдростта, която трябваше да бъде предложена на посвещаващия се, можеше да упражни правилно въздействие върху душата му само тогава, когато той е преобразил низшия свят на своите чувства. Той бил въвеждан в живо та на Духа и трябвало да гледа в един по-висш свят. Той не можел да добие отношение към този свят без предварителни упражнения и изпитания. Именно за такова отношение ставало дума.
Който иска да мисли правилно за тези неща, трябва да има опитности относно интимните факти на познавателния живот.
Той трябва да чувствува, че съществуват две твърде различни отношения към това, което предлага най-висшето познание. Първоначално светът, който заобикаля човека, е действителен за него. Той усеща, вижда и чува неговите процеси. Той нарича неговите процеси действителни, защото ги възприема със своите сетива. И той размишлява върху тях, за да си изясни техните взаимни връзки.
към текста >>
Напротив, това което израства в неговата душа първоначално, за него не е действител
нос
т в същия смисъл.
Той трябва да чувствува, че съществуват две твърде различни отношения към това, което предлага най-висшето познание. Първоначално светът, който заобикаля човека, е действителен за него. Той усеща, вижда и чува неговите процеси. Той нарича неговите процеси действителни, защото ги възприема със своите сетива. И той размишлява върху тях, за да си изясни техните взаимни връзки.
Напротив, това което израства в неговата душа първоначално, за него не е действителност в същия смисъл.
Това са именно „само" мисли и идеи. Най-много той вижда в тях образи на сетивната действителност Сами по себе си те нямат никаква действителна стойност. Човек не може да ги докосне, види и чуе. Но съществува и едно друго отношение към нещата. Който безусловно се придържа само към току-що описания вид действителност, той едва ли ще го разбере.
към текста >>
Най-много той вижда в тях образи на сетивната действител
нос
т Сами по себе си те нямат никаква действителна стой
нос
т.
Той усеща, вижда и чува неговите процеси. Той нарича неговите процеси действителни, защото ги възприема със своите сетива. И той размишлява върху тях, за да си изясни техните взаимни връзки. Напротив, това което израства в неговата душа първоначално, за него не е действителност в същия смисъл. Това са именно „само" мисли и идеи.
Най-много той вижда в тях образи на сетивната действителност Сами по себе си те нямат никаква действителна стойност.
Човек не може да ги докосне, види и чуе. Но съществува и едно друго отношение към нещата. Който безусловно се придържа само към току-що описания вид действителност, той едва ли ще го разбере. За някои хора това отношение изпъква в строго определен момент от живота. За тях цялото отношение към света се променя.
към текста >>
Който безусловно се придържа само към току-що описания вид действител
нос
т, той едва ли ще го разбере.
Напротив, това което израства в неговата душа първоначално, за него не е действителност в същия смисъл. Това са именно „само" мисли и идеи. Най-много той вижда в тях образи на сетивната действителност Сами по себе си те нямат никаква действителна стойност. Човек не може да ги докосне, види и чуе. Но съществува и едно друго отношение към нещата.
Който безусловно се придържа само към току-що описания вид действителност, той едва ли ще го разбере.
За някои хора това отношение изпъква в строго определен момент от живота. За тях цялото отношение към света се променя. Те считат образите, които възникват в духовния живот на душата им за истински и действителни. А на това, което сетивата виждат, пипат и чуват, те приписват една действителност от по-низше естество. Те знаят, че не могат да докажат това, което изразяват по този начин.
към текста >>
А на това, което сетивата виждат, пипат и чуват, те приписват една действител
нос
т от по-низше естество.
Но съществува и едно друго отношение към нещата. Който безусловно се придържа само към току-що описания вид действителност, той едва ли ще го разбере. За някои хора това отношение изпъква в строго определен момент от живота. За тях цялото отношение към света се променя. Те считат образите, които възникват в духовния живот на душата им за истински и действителни.
А на това, което сетивата виждат, пипат и чуват, те приписват една действителност от по-низше естество.
Те знаят, че не могат да докажат това, което изразяват по този начин. Те знаят, че само могат да разкажат за своите нови опитности и че със своя разказ се намират в същото положение, в което се намира виждащият, който разказва за своите възприятия на сля породения. Те се осмеляват да разкажат за своите вътрешни опитности, като вярват, че около тях стоят други хора, чиито духовни очи са още затворени, но чието мислене може да бъде насърчено чрез силата на разказа. Защото те имат вяра в човечеството и искат да отварят духовните очи на другите. Те искат само да предложат плодовете, които техният Дух сам е събрал; дали другият ги вижда, това ще зависи само от обстоятелството, дали неговото духовно око е отворено.
към текста >>
Те знаят, че само могат да разкажат за своите нови опит
нос
ти и че със своя разказ се намират в същото положение, в което се намира виждащият, който разказва за своите възприятия на сля породения.
За някои хора това отношение изпъква в строго определен момент от живота. За тях цялото отношение към света се променя. Те считат образите, които възникват в духовния живот на душата им за истински и действителни. А на това, което сетивата виждат, пипат и чуват, те приписват една действителност от по-низше естество. Те знаят, че не могат да докажат това, което изразяват по този начин.
Те знаят, че само могат да разкажат за своите нови опитности и че със своя разказ се намират в същото положение, в което се намира виждащият, който разказва за своите възприятия на сля породения.
Те се осмеляват да разкажат за своите вътрешни опитности, като вярват, че около тях стоят други хора, чиито духовни очи са още затворени, но чието мислене може да бъде насърчено чрез силата на разказа. Защото те имат вяра в човечеството и искат да отварят духовните очи на другите. Те искат само да предложат плодовете, които техният Дух сам е събрал; дали другият ги вижда, това ще зависи само от обстоятелството, дали неговото духовно око е отворено. В човека има нещо, което първоначално му пречи да вижда с духовните очи. Отначало той е изцяло това, което са неговите сетива, а неговият ум е само тълкувател и съдия на неговите сетива.
към текста >>
Те се осмеляват да разкажат за своите вътрешни опит
нос
ти, като вярват, че около тях стоят други хора, чиито духовни очи са още затворени, но чието мислене може да бъде насърчено чрез силата на разказа.
За тях цялото отношение към света се променя. Те считат образите, които възникват в духовния живот на душата им за истински и действителни. А на това, което сетивата виждат, пипат и чуват, те приписват една действителност от по-низше естество. Те знаят, че не могат да докажат това, което изразяват по този начин. Те знаят, че само могат да разкажат за своите нови опитности и че със своя разказ се намират в същото положение, в което се намира виждащият, който разказва за своите възприятия на сля породения.
Те се осмеляват да разкажат за своите вътрешни опитности, като вярват, че около тях стоят други хора, чиито духовни очи са още затворени, но чието мислене може да бъде насърчено чрез силата на разказа.
Защото те имат вяра в човечеството и искат да отварят духовните очи на другите. Те искат само да предложат плодовете, които техният Дух сам е събрал; дали другият ги вижда, това ще зависи само от обстоятелството, дали неговото духовно око е отворено. В човека има нещо, което първоначално му пречи да вижда с духовните очи. Отначало той е изцяло това, което са неговите сетива, а неговият ум е само тълкувател и съдия на неговите сетива. Тези сетива биха изпълнили зле своята служба, ако не почиваха на истинността, за това което казват.
към текста >>
Тези сетива биха изпълнили зле своята служба, ако не почиваха на истин
нос
тта, за това което казват.
Те се осмеляват да разкажат за своите вътрешни опитности, като вярват, че около тях стоят други хора, чиито духовни очи са още затворени, но чието мислене може да бъде насърчено чрез силата на разказа. Защото те имат вяра в човечеството и искат да отварят духовните очи на другите. Те искат само да предложат плодовете, които техният Дух сам е събрал; дали другият ги вижда, това ще зависи само от обстоятелството, дали неговото духовно око е отворено. В човека има нещо, което първоначално му пречи да вижда с духовните очи. Отначало той е изцяло това, което са неговите сетива, а неговият ум е само тълкувател и съдия на неговите сетива.
Тези сетива биха изпълнили зле своята служба, ако не почиваха на истинността, за това което казват.
Лошо би било това сетиво, което от своята гледна точка не би твърдяло безусловната действителност на своите зрителни възприятия. За себе си окото е право. То не изгубва своята правота пред духовното око. Това духовно око приема само, че нещата на сетивното око могат да бъдат виждани в една по-висша светлина. Не се отрича нищо от това, което сетивното око вижда.
към текста >>
Лошо би било това сетиво, което от своята гледна точка не би твърдяло безусловната действител
нос
т на своите зрителни възприятия.
Защото те имат вяра в човечеството и искат да отварят духовните очи на другите. Те искат само да предложат плодовете, които техният Дух сам е събрал; дали другият ги вижда, това ще зависи само от обстоятелството, дали неговото духовно око е отворено. В човека има нещо, което първоначално му пречи да вижда с духовните очи. Отначало той е изцяло това, което са неговите сетива, а неговият ум е само тълкувател и съдия на неговите сетива. Тези сетива биха изпълнили зле своята служба, ако не почиваха на истинността, за това което казват.
Лошо би било това сетиво, което от своята гледна точка не би твърдяло безусловната действителност на своите зрителни възприятия.
За себе си окото е право. То не изгубва своята правота пред духовното око. Това духовно око приема само, че нещата на сетивното око могат да бъдат виждани в една по-висша светлина. Не се отрича нищо от това, което сетивното око вижда. Обаче от видяното се излъчва една нова светлина, която по-рано не сме виждали.
към текста >>
И тогава човек знае, че отначало е виждал една по-низша действител
нос
т.
За себе си окото е право. То не изгубва своята правота пред духовното око. Това духовно око приема само, че нещата на сетивното око могат да бъдат виждани в една по-висша светлина. Не се отрича нищо от това, което сетивното око вижда. Обаче от видяното се излъчва една нова светлина, която по-рано не сме виждали.
И тогава човек знае, че отначало е виждал една по-низша действителност.
Сега вижда същото, но потопено в нещо по-висше, в Духа. Става дума, дали сега той чувства това, което вижда. Който стои с живи чувства и усещания само пред сетивния свят, той счита висшия свят само като един мираж, като един „чист" образ на фантазията. Неговите чувства са насочени само към сетивното. Когато иска да обхване духовните образи, той увисва в празнота.
към текста >>
Те се представят като променливи формации, когато той застава пред своята действител
нос
т, а изчезват пред масивната здраво построена действител
нос
т, за която му говорят неговите сетива.
Когато иска да обхване духовните образи, той увисва в празнота. Те му избягват, когато иска да ги докосне. Те са именно „само" мисли. Той ги мисли, а не живее в тях. За него те са образи, по-недействителни, отколкото мимолетните сънища.
Те се представят като променливи формации, когато той застава пред своята действителност, а изчезват пред масивната здраво построена действителност, за която му говорят неговите сетива.
По друг начин стоят нещата с този, който е променил своите усещания и чувства спрямо действителността. За него тази действителност е изгубила своята абсолютна устойчивост, своята безусловна стойност. Не е нужно неговите сетива и чувства да бъдат притъпени. Обаче те започват да се съмняват в своята безусловна власт; те отстъпват пред нещо друго. Светът на Духа започва да оживява това пространство.
към текста >>
По друг начин стоят нещата с този, който е променил своите усещания и чувства спрямо действител
нос
тта.
Те му избягват, когато иска да ги докосне. Те са именно „само" мисли. Той ги мисли, а не живее в тях. За него те са образи, по-недействителни, отколкото мимолетните сънища. Те се представят като променливи формации, когато той застава пред своята действителност, а изчезват пред масивната здраво построена действителност, за която му говорят неговите сетива.
По друг начин стоят нещата с този, който е променил своите усещания и чувства спрямо действителността.
За него тази действителност е изгубила своята абсолютна устойчивост, своята безусловна стойност. Не е нужно неговите сетива и чувства да бъдат притъпени. Обаче те започват да се съмняват в своята безусловна власт; те отстъпват пред нещо друго. Светът на Духа започва да оживява това пространство. Тук има една възможност, която може да крие опасност.
към текста >>
За него тази действител
нос
т е изгубила своята абсолютна устойчивост, своята безусловна стой
нос
т.
Те са именно „само" мисли. Той ги мисли, а не живее в тях. За него те са образи, по-недействителни, отколкото мимолетните сънища. Те се представят като променливи формации, когато той застава пред своята действителност, а изчезват пред масивната здраво построена действителност, за която му говорят неговите сетива. По друг начин стоят нещата с този, който е променил своите усещания и чувства спрямо действителността.
За него тази действителност е изгубила своята абсолютна устойчивост, своята безусловна стойност.
Не е нужно неговите сетива и чувства да бъдат притъпени. Обаче те започват да се съмняват в своята безусловна власт; те отстъпват пред нещо друго. Светът на Духа започва да оживява това пространство. Тук има една възможност, която може да крие опасност. Тя е тази, човек да изгуби своите усещания и чувства за непосредствената действителност и да не му се никакъв нов свят.
към текста >>
Тук има една възмож
нос
т, която може да крие опас
нос
т.
По друг начин стоят нещата с този, който е променил своите усещания и чувства спрямо действителността. За него тази действителност е изгубила своята абсолютна устойчивост, своята безусловна стойност. Не е нужно неговите сетива и чувства да бъдат притъпени. Обаче те започват да се съмняват в своята безусловна власт; те отстъпват пред нещо друго. Светът на Духа започва да оживява това пространство.
Тук има една възможност, която може да крие опасност.
Тя е тази, човек да изгуби своите усещания и чувства за непосредствената действителност и да не му се никакъв нов свят. Тогава той плува в празнота. За себе си той изглежда като мъртъв. Старите ценности не са вече тук, а никакви нови не му се разкриват. За него светът и човекът повече не съществуват.
към текста >>
Тя е тази, човек да изгуби своите усещания и чувства за непосредствената действител
нос
т и да не му се никакъв нов свят.
За него тази действителност е изгубила своята абсолютна устойчивост, своята безусловна стойност. Не е нужно неговите сетива и чувства да бъдат притъпени. Обаче те започват да се съмняват в своята безусловна власт; те отстъпват пред нещо друго. Светът на Духа започва да оживява това пространство. Тук има една възможност, която може да крие опасност.
Тя е тази, човек да изгуби своите усещания и чувства за непосредствената действителност и да не му се никакъв нов свят.
Тогава той плува в празнота. За себе си той изглежда като мъртъв. Старите ценности не са вече тук, а никакви нови не му се разкриват. За него светът и човекът повече не съществуват. И това не е само една възможност.
към текста >>
Старите цен
нос
ти не са вече тук, а никакви нови не му се разкриват.
Светът на Духа започва да оживява това пространство. Тук има една възможност, която може да крие опасност. Тя е тази, човек да изгуби своите усещания и чувства за непосредствената действителност и да не му се никакъв нов свят. Тогава той плува в празнота. За себе си той изглежда като мъртъв.
Старите ценности не са вече тук, а никакви нови не му се разкриват.
За него светът и човекът повече не съществуват. И това не е само една възможност. За всеки, който иска да стигне до висшето познание, тя става някога действителност. Той стига там, където Духът му обяснява, че всеки живот е смърт. Тогава той не е вече в света.
към текста >>
И това не е само една възмож
нос
т.
Тя е тази, човек да изгуби своите усещания и чувства за непосредствената действителност и да не му се никакъв нов свят. Тогава той плува в празнота. За себе си той изглежда като мъртъв. Старите ценности не са вече тук, а никакви нови не му се разкриват. За него светът и човекът повече не съществуват.
И това не е само една възможност.
За всеки, който иска да стигне до висшето познание, тя става някога действителност. Той стига там, където Духът му обяснява, че всеки живот е смърт. Тогава той не е вече в света. Той е под света в царството на мъртвите. Той започва пътуването на Хадес.
към текста >>
За всеки, който иска да стигне до висшето познание, тя става някога действител
нос
т.
Тогава той плува в празнота. За себе си той изглежда като мъртъв. Старите ценности не са вече тук, а никакви нови не му се разкриват. За него светът и човекът повече не съществуват. И това не е само една възможност.
За всеки, който иска да стигне до висшето познание, тя става някога действителност.
Той стига там, където Духът му обяснява, че всеки живот е смърт. Тогава той не е вече в света. Той е под света в царството на мъртвите. Той започва пътуването на Хадес. Блазе му, ако сега не потъне, ако пред него се открие един нов свят.
към текста >>
Тогава човек сам чувствува как всяка твърда материя, всичко сетивно се превръща в теч
нос
т, той губи всякаква почва под краката си.
Така описват посветените това, което е ставало с тях в Мистериите. Менип разказва, че е отишъл във Вавилон, за да бъде там отведен в Ада и отново върнат от последователите на Зороастър. Той разказва, че в своите странствувания преплувал през голямата вода, че преминал през огън и лед. Мистите разказват, че са били изплашвани от един огнен меч и че при това е „текло кръв". Такива думи могат да бъдат разбрани, когато човек познава трудните места от низшето към висшето познание.
Тогава човек сам чувствува как всяка твърда материя, всичко сетивно се превръща в течност, той губи всякаква почва под краката си.
Всичко, което по-рано е чувствувал като живо, вече е умъртвено. Както меч пронизва топлото тяло, така Духът минава през целия сетивен живот; човек вижда как кръвта на сетивния свят изтича. Но идва един нов живот. Човек се издига от царството на мъртвите. За това говори и ораторът Аристид.
към текста >>
„Мислех, че докосвам Бога, чувствувах неговото доближаване и бях между буд
нос
тта и съня, Духът ми беше съвършено лек, така че никой човек, ако не е „посветен", не може да изкаже и да разбере това." Това ново съществувание не е подчинено на законите на низшия живот.
Всичко, което по-рано е чувствувал като живо, вече е умъртвено. Както меч пронизва топлото тяло, така Духът минава през целия сетивен живот; човек вижда как кръвта на сетивния свят изтича. Но идва един нов живот. Човек се издига от царството на мъртвите. За това говори и ораторът Аристид.
„Мислех, че докосвам Бога, чувствувах неговото доближаване и бях между будността и съня, Духът ми беше съвършено лек, така че никой човек, ако не е „посветен", не може да изкаже и да разбере това." Това ново съществувание не е подчинено на законите на низшия живот.
То не се засяга от раждането и смъртта. Може много да се говори за вечността, думите на онзи, който говори за нея без да е извършил пътуването в Ада, са само „звън и дим". Посветените стигат до един нов възглед за живота и смъртта. Те считат, че имат право да говорят за безсмъртието. Те знаят, че който говори за безсмъртието без да е бил посветен, казва нещо, което сам не разбира.
към текста >>
Може много да се говори за веч
нос
тта, думите на онзи, който говори за нея без да е извършил пътуването в Ада, са само „звън и дим".
Но идва един нов живот. Човек се издига от царството на мъртвите. За това говори и ораторът Аристид. „Мислех, че докосвам Бога, чувствувах неговото доближаване и бях между будността и съня, Духът ми беше съвършено лек, така че никой човек, ако не е „посветен", не може да изкаже и да разбере това." Това ново съществувание не е подчинено на законите на низшия живот. То не се засяга от раждането и смъртта.
Може много да се говори за вечността, думите на онзи, който говори за нея без да е извършил пътуването в Ада, са само „звън и дим".
Посветените стигат до един нов възглед за живота и смъртта. Те считат, че имат право да говорят за безсмъртието. Те знаят, че който говори за безсмъртието без да е бил посветен, казва нещо, което сам не разбира. Непосветеният приписва безсмъртие само на нещо, което е подчинено на законите на развитието и преходността. Мистите не искат да добият само едно убеждение за безсмъртието на живота.
към текста >>
Непосветеният приписва безсмъртие само на нещо, което е подчинено на законите на развитието и преход
нос
тта.
То не се засяга от раждането и смъртта. Може много да се говори за вечността, думите на онзи, който говори за нея без да е извършил пътуването в Ада, са само „звън и дим". Посветените стигат до един нов възглед за живота и смъртта. Те считат, че имат право да говорят за безсмъртието. Те знаят, че който говори за безсмъртието без да е бил посветен, казва нещо, което сам не разбира.
Непосветеният приписва безсмъртие само на нещо, което е подчинено на законите на развитието и преходността.
Мистите не искат да добият само едно убеждение за безсмъртието на живота. Според схващането на Мистериите такова убеждение би било без каквато и да е стойност. Защото според това схващане в този, който не е мист, не живее вечното. Ако би говорил за нещо вечно, той би говорил за едно нищо. Именно тази вечност търсят мистите.
към текста >>
Според схващането на Мистериите такова убеждение би било без каквато и да е стой
нос
т.
Посветените стигат до един нов възглед за живота и смъртта. Те считат, че имат право да говорят за безсмъртието. Те знаят, че който говори за безсмъртието без да е бил посветен, казва нещо, което сам не разбира. Непосветеният приписва безсмъртие само на нещо, което е подчинено на законите на развитието и преходността. Мистите не искат да добият само едно убеждение за безсмъртието на живота.
Според схващането на Мистериите такова убеждение би било без каквато и да е стойност.
Защото според това схващане в този, който не е мист, не живее вечното. Ако би говорил за нещо вечно, той би говорил за едно нищо. Именно тази вечност търсят мистите. Те трябва тепърва да пробудят в себе си вечността, едва тогава могат да говорят за нея. Ето защо твърдите думи на Платон, според когото този, който не е посветен, тъне в калта, за тях са истинска действителност.
към текста >>
Именно тази веч
нос
т търсят мистите.
Непосветеният приписва безсмъртие само на нещо, което е подчинено на законите на развитието и преходността. Мистите не искат да добият само едно убеждение за безсмъртието на живота. Според схващането на Мистериите такова убеждение би било без каквато и да е стойност. Защото според това схващане в този, който не е мист, не живее вечното. Ако би говорил за нещо вечно, той би говорил за едно нищо.
Именно тази вечност търсят мистите.
Те трябва тепърва да пробудят в себе си вечността, едва тогава могат да говорят за нея. Ето защо твърдите думи на Платон, според когото този, който не е посветен, тъне в калта, за тях са истинска действителност. Пак Платон казва, че който е преминал през мистичния живот, той навлиза във вечността. Само така могат да бъдат също разбрани думите на Софокловия фрагмент: „Колко щастливи влизат в царството на сенките онези, които са посветени. Само те живеят там за другите са отредени само неволя и мъки."
към текста >>
Те трябва тепърва да пробудят в себе си веч
нос
тта, едва тогава могат да говорят за нея.
Мистите не искат да добият само едно убеждение за безсмъртието на живота. Според схващането на Мистериите такова убеждение би било без каквато и да е стойност. Защото според това схващане в този, който не е мист, не живее вечното. Ако би говорил за нещо вечно, той би говорил за едно нищо. Именно тази вечност търсят мистите.
Те трябва тепърва да пробудят в себе си вечността, едва тогава могат да говорят за нея.
Ето защо твърдите думи на Платон, според когото този, който не е посветен, тъне в калта, за тях са истинска действителност. Пак Платон казва, че който е преминал през мистичния живот, той навлиза във вечността. Само така могат да бъдат също разбрани думите на Софокловия фрагмент: „Колко щастливи влизат в царството на сенките онези, които са посветени. Само те живеят там за другите са отредени само неволя и мъки." Следователно, не се ли описват опасности, когато се говори за Мистериите?
към текста >>
Ето защо твърдите думи на Платон, според когото този, който не е посветен, тъне в калта, за тях са истинска действител
нос
т.
Според схващането на Мистериите такова убеждение би било без каквато и да е стойност. Защото според това схващане в този, който не е мист, не живее вечното. Ако би говорил за нещо вечно, той би говорил за едно нищо. Именно тази вечност търсят мистите. Те трябва тепърва да пробудят в себе си вечността, едва тогава могат да говорят за нея.
Ето защо твърдите думи на Платон, според когото този, който не е посветен, тъне в калта, за тях са истинска действителност.
Пак Платон казва, че който е преминал през мистичния живот, той навлиза във вечността. Само така могат да бъдат също разбрани думите на Софокловия фрагмент: „Колко щастливи влизат в царството на сенките онези, които са посветени. Само те живеят там за другите са отредени само неволя и мъки." Следователно, не се ли описват опасности, когато се говори за Мистериите? Не се ли отнема щастието, даже най-ценното в живота на онези, които биват довеждани пред портата на долния свят?
към текста >>
Пак Платон казва, че който е преминал през мистичния живот, той навлиза във веч
нос
тта.
Защото според това схващане в този, който не е мист, не живее вечното. Ако би говорил за нещо вечно, той би говорил за едно нищо. Именно тази вечност търсят мистите. Те трябва тепърва да пробудят в себе си вечността, едва тогава могат да говорят за нея. Ето защо твърдите думи на Платон, според когото този, който не е посветен, тъне в калта, за тях са истинска действителност.
Пак Платон казва, че който е преминал през мистичния живот, той навлиза във вечността.
Само така могат да бъдат също разбрани думите на Софокловия фрагмент: „Колко щастливи влизат в царството на сенките онези, които са посветени. Само те живеят там за другите са отредени само неволя и мъки." Следователно, не се ли описват опасности, когато се говори за Мистериите? Не се ли отнема щастието, даже най-ценното в живота на онези, които биват довеждани пред портата на долния свят? Страшна е отговорността, която човек поема по този начин върху себе си.
към текста >>
Следователно, не се ли описват опас
нос
ти, когато се говори за Мистериите?
Те трябва тепърва да пробудят в себе си вечността, едва тогава могат да говорят за нея. Ето защо твърдите думи на Платон, според когото този, който не е посветен, тъне в калта, за тях са истинска действителност. Пак Платон казва, че който е преминал през мистичния живот, той навлиза във вечността. Само така могат да бъдат също разбрани думите на Софокловия фрагмент: „Колко щастливи влизат в царството на сенките онези, които са посветени. Само те живеят там за другите са отредени само неволя и мъки."
Следователно, не се ли описват опасности, когато се говори за Мистериите?
Не се ли отнема щастието, даже най-ценното в живота на онези, които биват довеждани пред портата на долния свят? Страшна е отговорността, която човек поема по този начин върху себе си. И все пак, трябва ли да избегнем тази отговорност? Такива били въпросите, които посветеният е трябвало да си постави. Той бил на мнение, че чувството на народа се отнася към неговото знание, както тъмнината към светлината.
към текста >>
Страшна е отговор
нос
тта, която човек поема по този начин върху себе си.
Пак Платон казва, че който е преминал през мистичния живот, той навлиза във вечността. Само така могат да бъдат също разбрани думите на Софокловия фрагмент: „Колко щастливи влизат в царството на сенките онези, които са посветени. Само те живеят там за другите са отредени само неволя и мъки." Следователно, не се ли описват опасности, когато се говори за Мистериите? Не се ли отнема щастието, даже най-ценното в живота на онези, които биват довеждани пред портата на долния свят?
Страшна е отговорността, която човек поема по този начин върху себе си.
И все пак, трябва ли да избегнем тази отговорност? Такива били въпросите, които посветеният е трябвало да си постави. Той бил на мнение, че чувството на народа се отнася към неговото знание, както тъмнината към светлината. Обаче в тази тъмни на живее едно невинно щастие. Мнението на мистите било, че на това невинно щастие не трябвало да се посяга по един престъпен начин.
към текста >>
И все пак, трябва ли да избегнем тази отговор
нос
т?
Само така могат да бъдат също разбрани думите на Софокловия фрагмент: „Колко щастливи влизат в царството на сенките онези, които са посветени. Само те живеят там за другите са отредени само неволя и мъки." Следователно, не се ли описват опасности, когато се говори за Мистериите? Не се ли отнема щастието, даже най-ценното в живота на онези, които биват довеждани пред портата на долния свят? Страшна е отговорността, която човек поема по този начин върху себе си.
И все пак, трябва ли да избегнем тази отговорност?
Такива били въпросите, които посветеният е трябвало да си постави. Той бил на мнение, че чувството на народа се отнася към неговото знание, както тъмнината към светлината. Обаче в тази тъмни на живее едно невинно щастие. Мнението на мистите било, че на това невинно щастие не трябвало да се посяга по един престъпен начин. Защото, какво би се случило най-напред, ако мистът би „издал" своята тайна?
към текста >>
Защото съвременното човечество притежава качествено нова способ
нос
т за изграждане на понятия, каквато на древните липсваше.
Или пък не би могъл да му отнеме нищо, защото само с думи той не би могъл да промени неговия сетивен живот. Такъв слушател би почувствувал, би изживял нещо действително само при нещата, които неговите сетива долавят. Посветеният не би могъл да му даде нещо друго освен едно ужасно предчувствие, което разрушава живота. И това би трябвало да се схваща като престъпление. Този факт вече не е напълно валиден за условията при които се осъществява духовното познание днес.
Защото съвременното човечество притежава качествено нова способност за изграждане на понятия, каквато на древните липсваше.
Днес има хора, които осъществяват познанието за духовния свят в своите собствени изживявания; а наред с тях има и хора, които могат да вникват в тези изживявания с помощта на своето понятийно мислене. Такава способност за изграждане на понятия по-рано липсваше. Мъдростта на Мистериите прилича на оранжерийно растение, което трябва да се отглежда на затворено място. Който я изнася в атмосферата на всекидневието, и дава за живот такъв въздух, в който тя не може да вирее. Пред разяждащия разсъдък на съвременната наука и логика, тя се разтваря в нищото.
към текста >>
Такава способ
нос
т за изграждане на понятия по-рано липсваше.
Посветеният не би могъл да му даде нещо друго освен едно ужасно предчувствие, което разрушава живота. И това би трябвало да се схваща като престъпление. Този факт вече не е напълно валиден за условията при които се осъществява духовното познание днес. Защото съвременното човечество притежава качествено нова способност за изграждане на понятия, каквато на древните липсваше. Днес има хора, които осъществяват познанието за духовния свят в своите собствени изживявания; а наред с тях има и хора, които могат да вникват в тези изживявания с помощта на своето понятийно мислене.
Такава способност за изграждане на понятия по-рано липсваше.
Мъдростта на Мистериите прилича на оранжерийно растение, което трябва да се отглежда на затворено място. Който я изнася в атмосферата на всекидневието, и дава за живот такъв въздух, в който тя не може да вирее. Пред разяждащия разсъдък на съвременната наука и логика, тя се разтваря в нищото. Затова нека се освободим за известно време от всяко възпитание, което микроскопът, телескопът и естественонаучният начин на мислене са ни дали, нека очистим нашите загрубели ръце, които твърде много са били заети с дисекции и експерименти, за да можем да влезем в чистия храм на Мистериите. За тази цел е необходимо чисто безпристрастие.
към текста >>
Чрез това познанието се превръща в едно интимно дело на лич
нос
тта.
Пред разяждащия разсъдък на съвременната наука и логика, тя се разтваря в нищото. Затова нека се освободим за известно време от всяко възпитание, което микроскопът, телескопът и естественонаучният начин на мислене са ни дали, нека очистим нашите загрубели ръце, които твърде много са били заети с дисекции и експерименти, за да можем да влезем в чистия храм на Мистериите. За тази цел е необходимо чисто безпристрастие. За миста на първо място е важно настроението, с което той се доближава до това, което чувствува като най-висше, като отговор на загадките на съществуванието. Днес, когато единственото признато познание е само грубо-научното, ще бъде трудно да се вярва, че за най-висшите неща е важно някакво настроение.
Чрез това познанието се превръща в едно интимно дело на личността.
За миста обаче то действително е такова. Да открием някому разрешението на световната загадка! Да му я дадем готова в ръцете! Мистът ще намери, че всичко е само празен звън, ако личността не пристъпва правилно към това разрешение. Такова разрешение не би било нищо, то би се разпиляло, ако чувството не долови особения огън, кой то е необходим за това.
към текста >>
Мистът ще намери, че всичко е само празен звън, ако лич
нос
тта не пристъпва правилно към това разрешение.
Днес, когато единственото признато познание е само грубо-научното, ще бъде трудно да се вярва, че за най-висшите неща е важно някакво настроение. Чрез това познанието се превръща в едно интимно дело на личността. За миста обаче то действително е такова. Да открием някому разрешението на световната загадка! Да му я дадем готова в ръцете!
Мистът ще намери, че всичко е само празен звън, ако личността не пристъпва правилно към това разрешение.
Такова разрешение не би било нищо, то би се разпиляло, ако чувството не долови особения огън, кой то е необходим за това. Да приемем, че пред човека застава едно божество! То е или нищо, или всичко. То е нищо, когато човек го посреща с онова настроение, с което посреща всекидневните неща. То е всичко, когато той е подготвен и настроен за него.
към текста >>
Ти трябва да си подготвен чрез подходящо възпитание и чрез развиване на най-интимните сили на твоята лич
нос
т, за да се прояви в теб онова, което едно божество може да направи от теб.
То е или нищо, или всичко. То е нищо, когато човек го посреща с онова настроение, с което посреща всекидневните неща. То е всичко, когато той е подготвен и настроен за него. Какво е то за себе си, това не те засяга; но дали те оставя такъв, какъвто си, или прави от теб друг човек: Именно това е важно. Но всичко зависи единствено от теб.
Ти трябва да си подготвен чрез подходящо възпитание и чрез развиване на най-интимните сили на твоята личност, за да се прояви в теб онова, което едно божество може да направи от теб.
Важно е как ти си подготвен да приемеш това, което идва срещу теб. Плутарх говори за това възпитание, той разказва за поздрава, с който мистът посреща божеството, което застава пред него: „Защото Богът поздравява един вид всекиго от нас, който се приближава до него с думите: Познай себе си", което, трябва да кажем, е не по-зле от обикновения поздрав: Здравей! Обаче ние отговаряме на божеството с думите: „Ти си! " и му поднасяме поздрава на Битието като истински, първичен и единствено подходящ за него поздрав. Защото всъщност ние нямаме никакво участие в това Битие, но всяка смъртна природа, намирайки по средата между раждането и смъртта, е само една слаба и несигурна илюзия на самата себе си; и ако се опита ме да я разберем, да я обхванем с ума, случва се както с водата, която подлагаме на силно налягане, която само чрез налягането и свиването се сгъстява, втвърдява се и това, което улавяме от нея, умира.
към текста >>
Защото всъщ
нос
т ние нямаме никакво участие в това Битие, но всяка смъртна природа, намирайки по средата между раждането и смъртта, е само една слаба и несигурна илюзия на самата себе си; и ако се опита ме да я разберем, да я обхванем с ума, случва се както с водата, която подлагаме на силно налягане, която само чрез налягането и свиването се сгъстява, втвърдява се и това, което улавяме от нея, умира.
Ти трябва да си подготвен чрез подходящо възпитание и чрез развиване на най-интимните сили на твоята личност, за да се прояви в теб онова, което едно божество може да направи от теб. Важно е как ти си подготвен да приемеш това, което идва срещу теб. Плутарх говори за това възпитание, той разказва за поздрава, с който мистът посреща божеството, което застава пред него: „Защото Богът поздравява един вид всекиго от нас, който се приближава до него с думите: Познай себе си", което, трябва да кажем, е не по-зле от обикновения поздрав: Здравей! Обаче ние отговаряме на божеството с думите: „Ти си! " и му поднасяме поздрава на Битието като истински, първичен и единствено подходящ за него поздрав.
Защото всъщност ние нямаме никакво участие в това Битие, но всяка смъртна природа, намирайки по средата между раждането и смъртта, е само една слаба и несигурна илюзия на самата себе си; и ако се опита ме да я разберем, да я обхванем с ума, случва се както с водата, която подлагаме на силно налягане, която само чрез налягането и свиването се сгъстява, втвърдява се и това, което улавяме от нея, умира.
Именно когато умът иска да обхване в една много ясна представа всяко същество, подчинено на случайността и на промяната, той се заблуждава или относно раждането и произхода на това същество, или относно неговата смърт и не може да обхване нищо трайно и действително. Защото както Хераклит казва: Човек не може да плува два пъти в същата вода и не може да обхване два пъти едно смъртно същество в едно и също състояние; това същество се разрушава и отново се съединява чрез трепета и бързината на движението, то се ражда и умира, приближава се и отново се отдалечава. Ето защо това, което се развива, не може никога да достигне до истинското битие, защото раждането никога не престава и няма почивка, а още при семето започва промяната, като образува зародиша, после детето, младежа, мъжа, възрастния, стареца, като постоянно унищожава първите раждания и възрасти чрез следващите степени. Затова смешно е, когато се страхуваме от една смърт, понеже сме умирали и умираме по толкова разнообразни начини. Защото не само, както казва Хераклит, смъртта на огъня е раждане на въздуха, и смъртта на въздуха е раждане на водата; ние можем да видим това още по-ясно у човека: Възмъжалият човек умира, когато става старец, младежът когато възмъжава, юношата когато става младеж, детето когато става юноша.
към текста >>
Именно когато умът иска да обхване в една много ясна представа всяко същество, подчинено на случай
нос
тта и на промяната, той се заблуждава или от
нос
но раждането и произхода на това същество, или от
нос
но неговата смърт и не може да обхване нищо трайно и действително.
Важно е как ти си подготвен да приемеш това, което идва срещу теб. Плутарх говори за това възпитание, той разказва за поздрава, с който мистът посреща божеството, което застава пред него: „Защото Богът поздравява един вид всекиго от нас, който се приближава до него с думите: Познай себе си", което, трябва да кажем, е не по-зле от обикновения поздрав: Здравей! Обаче ние отговаряме на божеството с думите: „Ти си! " и му поднасяме поздрава на Битието като истински, първичен и единствено подходящ за него поздрав. Защото всъщност ние нямаме никакво участие в това Битие, но всяка смъртна природа, намирайки по средата между раждането и смъртта, е само една слаба и несигурна илюзия на самата себе си; и ако се опита ме да я разберем, да я обхванем с ума, случва се както с водата, която подлагаме на силно налягане, която само чрез налягането и свиването се сгъстява, втвърдява се и това, което улавяме от нея, умира.
Именно когато умът иска да обхване в една много ясна представа всяко същество, подчинено на случайността и на промяната, той се заблуждава или относно раждането и произхода на това същество, или относно неговата смърт и не може да обхване нищо трайно и действително.
Защото както Хераклит казва: Човек не може да плува два пъти в същата вода и не може да обхване два пъти едно смъртно същество в едно и също състояние; това същество се разрушава и отново се съединява чрез трепета и бързината на движението, то се ражда и умира, приближава се и отново се отдалечава. Ето защо това, което се развива, не може никога да достигне до истинското битие, защото раждането никога не престава и няма почивка, а още при семето започва промяната, като образува зародиша, после детето, младежа, мъжа, възрастния, стареца, като постоянно унищожава първите раждания и възрасти чрез следващите степени. Затова смешно е, когато се страхуваме от една смърт, понеже сме умирали и умираме по толкова разнообразни начини. Защото не само, както казва Хераклит, смъртта на огъня е раждане на въздуха, и смъртта на въздуха е раждане на водата; ние можем да видим това още по-ясно у човека: Възмъжалият човек умира, когато става старец, младежът когато възмъжава, юношата когато става младеж, детето когато става юноша. Вчерашното умира в днешното, днешното умира в утрешното; нищо не остава и не е единно.
към текста >>
/Плутарх: От
нос
но „ЕИ" в Делфи, 17 и 18/.
Защото не само, както казва Хераклит, смъртта на огъня е раждане на въздуха, и смъртта на въздуха е раждане на водата; ние можем да видим това още по-ясно у човека: Възмъжалият човек умира, когато става старец, младежът когато възмъжава, юношата когато става младеж, детето когато става юноша. Вчерашното умира в днешното, днешното умира в утрешното; нищо не остава и не е единно. Защото ако оставахме същите, как бихме могли да намерим сега удоволствие в други неща, отколкото по-рано, да обичаме и мразим най-противоположни неща, да се удивляваме и хулим, да говорим друго, да се отдаваме на други страсти, ако не приемахме също и други форми, други образи и други сетива? Защото без изменение не можем да преминем в друго състояние и този, който се променя, не е вече същият. Сетивното възприятие само ни измамва, защото не познаваме истинското Битие, и ни кара да считаме за действително това, което е само илюзия.
/Плутарх: Относно „ЕИ" в Делфи, 17 и 18/.
Плутарх често се представя като посветен. Това, което той описва тук е условие за живота на миста. Човек се домогва до една мъдрост и само с помощта на тази мъдрост прониква с поглед до илюзорното естество на сетивния живот. Всичко, което сетивният живот вижда и счита за битие, за действителност, е потопено в потока на развитието. И както става с всички други неща по света, това става и със самия човек.
към текста >>
Всичко, което сетивният живот вижда и счита за битие, за действител
нос
т, е потопено в потока на развитието.
Сетивното възприятие само ни измамва, защото не познаваме истинското Битие, и ни кара да считаме за действително това, което е само илюзия. /Плутарх: Относно „ЕИ" в Делфи, 17 и 18/. Плутарх често се представя като посветен. Това, което той описва тук е условие за живота на миста. Човек се домогва до една мъдрост и само с помощта на тази мъдрост прониква с поглед до илюзорното естество на сетивния живот.
Всичко, което сетивният живот вижда и счита за битие, за действителност, е потопено в потока на развитието.
И както става с всички други неща по света, това става и със самия човек. Той сам се разпилява пред своето духовно око, неговата цялост се разпада на части, на преходни явления. Раждането и смъртта изгубват своето особено значение, те се превръщат в мигове на създаването и разрушението, както и всичко друго, което става в света. Висшият свят не може да бъде намерен в съотношението между създаването и разрушението. Той може да се търси само в това, което действително е трайно, което гледа назад към миналото и напред към бъдещето.Това виждане в посока назад и напред е именно следващата степен на познанието.
към текста >>
Който живее в сетивния свят, той има скрит в себе си този Дух, който прониква с погледа в илюзорното естество на сетивния свят; той го има в себе си като изявяваща се действител
нос
т.
Висшият свят не може да бъде намерен в съотношението между създаването и разрушението. Той може да се търси само в това, което действително е трайно, което гледа назад към миналото и напред към бъдещето.Това виждане в посока назад и напред е именно следващата степен на познанието. То е Духът, който се изявява в сетивния свят. Той няма нищо общо със сетивния свят. Той не възниква и не се разрушава както сетивните явления.
Който живее в сетивния свят, той има скрит в себе си този Дух, който прониква с погледа в илюзорното естество на сетивния свят; той го има в себе си като изявяваща се действителност.
Който стига до такова виждане, той е развил в себе си един нов орган. С него е станало нещо както с растението, което първо има зелени листа и след това покарва от себе си един или друг обагрен цвят. Несъмнено: Силите, от които се развива цветът, са лежали скрити в растението още преди възникването на цвета, но те стават действителност едва сега. Също и в човека, който живее само един сетивен живот, лежат скрити божествено-духовните сили, но те се проявяват едва в миста. Именно в това се състои преобразяването, което е станало с миста.
към текста >>
Несъмнено: Силите, от които се развива цветът, са лежали скрити в растението още преди възникването на цвета, но те стават действител
нос
т едва сега.
Той няма нищо общо със сетивния свят. Той не възниква и не се разрушава както сетивните явления. Който живее в сетивния свят, той има скрит в себе си този Дух, който прониква с погледа в илюзорното естество на сетивния свят; той го има в себе си като изявяваща се действителност. Който стига до такова виждане, той е развил в себе си един нов орган. С него е станало нещо както с растението, което първо има зелени листа и след това покарва от себе си един или друг обагрен цвят.
Несъмнено: Силите, от които се развива цветът, са лежали скрити в растението още преди възникването на цвета, но те стават действителност едва сега.
Също и в човека, който живее само един сетивен живот, лежат скрити божествено-духовните сили, но те се проявяват едва в миста. Именно в това се състои преобразяването, което е станало с миста. Чрез своето развитие той е прибавил нещо ново към съществуващия по-рано свят. Сетивният свят е направил от него един сетивен човек и след това го е изоставил на самия себе си. С това природата е изпълнила своята мисия.
към текста >>
В своята сетив
нос
т той отваря очи и се вижда като сетивно-действително, като променливо същество.
Обаче самите сили не са изчерпани. Те лежат като омагьосани в чисто природния човек и очакват своето освобождаване. Те не могат сами да се освободят, те изчезват, ако човек не ги обхване и развие по-нататък, ако той не пробуди към действително съществувание това, което лежи скрито в него. Природата се развива от най-несъвършеното към съвършеното. От неживото тя поражда съществата през една дълга редица от степени и през всички форми на живота стига до сетивния човек.
В своята сетивност той отваря очи и се вижда като сетивно-действително, като променливо същество.
Но той долавя в себе си и силите, от които е родена тази сетивност. Тези сили не са идентични със самото сетивно същество. Човек ги носи в себе си като признак на това, че в него живее нещо повече от онова, което той възприема чрез сетивата. Човек чувствува, че в него проблясва нещо, което е създало всичко, включително и него самия; и той чувствува, че ще се превърне в една сила, която ще го окрили за по-висше творчество. То е в него, било е преди неговото сетивно появяване и ще бъде и след това.
към текста >>
Но той долавя в себе си и силите, от които е родена тази сетив
нос
т.
Те лежат като омагьосани в чисто природния човек и очакват своето освобождаване. Те не могат сами да се освободят, те изчезват, ако човек не ги обхване и развие по-нататък, ако той не пробуди към действително съществувание това, което лежи скрито в него. Природата се развива от най-несъвършеното към съвършеното. От неживото тя поражда съществата през една дълга редица от степени и през всички форми на живота стига до сетивния човек. В своята сетивност той отваря очи и се вижда като сетивно-действително, като променливо същество.
Но той долавя в себе си и силите, от които е родена тази сетивност.
Тези сили не са идентични със самото сетивно същество. Човек ги носи в себе си като признак на това, че в него живее нещо повече от онова, което той възприема чрез сетивата. Човек чувствува, че в него проблясва нещо, което е създало всичко, включително и него самия; и той чувствува, че ще се превърне в една сила, която ще го окрили за по-висше творчество. То е в него, било е преди неговото сетивно появяване и ще бъде и след това. Той е станал човек чрез него, но сега трябва да го обхване и да участвува сам в неговия съзнателен порив.
към текста >>
Човек ги
нос
и в себе си като признак на това, че в него живее нещо повече от онова, което той възприема чрез сетивата.
Природата се развива от най-несъвършеното към съвършеното. От неживото тя поражда съществата през една дълга редица от степени и през всички форми на живота стига до сетивния човек. В своята сетивност той отваря очи и се вижда като сетивно-действително, като променливо същество. Но той долавя в себе си и силите, от които е родена тази сетивност. Тези сили не са идентични със самото сетивно същество.
Човек ги носи в себе си като признак на това, че в него живее нещо повече от онова, което той възприема чрез сетивата.
Човек чувствува, че в него проблясва нещо, което е създало всичко, включително и него самия; и той чувствува, че ще се превърне в една сила, която ще го окрили за по-висше творчество. То е в него, било е преди неговото сетивно появяване и ще бъде и след това. Той е станал човек чрез него, но сега трябва да го обхване и да участвува сам в неговия съзнателен порив. Такива чувства живеят в миста след посвещението. Той чувствува Вечното, Божественото.
към текста >>
Този „Аз" е творил от веч
нос
тта; той ще твори във веч
нос
тта.
Той е станал човек чрез него, но сега трябва да го обхване и да участвува сам в неговия съзнателен порив. Такива чувства живеят в миста след посвещението. Той чувствува Вечното, Божественото. Неговите действия трябва да станат част в творчеството на Боговете. Той трябва да си каже: - Аз открих в себе си един по-висш ,Аз", обаче този „Аз" надхвърля границите на моето сетивно развитие; той е бил преди моето раждане, ще бъде и след моята смърт.
Този „Аз" е творил от вечността; той ще твори във вечността.
Моята сетивна личност е създание на този „Аз", но аз съм включен в него, той твори в мен, аз съм негова част. Сега вече това, което аз творя, е нещо по-висше от сетивното. Моята личност е само средство за тази творческа сила, за това божествено присъствие в мен. Така мистът предусеща обожествяването на човека. Мистите наричаха „Дух" силата, която е проблясвала в тях.
към текста >>
Моята сетивна лич
нос
т е създание на този „Аз", но аз съм включен в него, той твори в мен, аз съм негова част.
Такива чувства живеят в миста след посвещението. Той чувствува Вечното, Божественото. Неговите действия трябва да станат част в творчеството на Боговете. Той трябва да си каже: - Аз открих в себе си един по-висш ,Аз", обаче този „Аз" надхвърля границите на моето сетивно развитие; той е бил преди моето раждане, ще бъде и след моята смърт. Този „Аз" е творил от вечността; той ще твори във вечността.
Моята сетивна личност е създание на този „Аз", но аз съм включен в него, той твори в мен, аз съм негова част.
Сега вече това, което аз творя, е нещо по-висше от сетивното. Моята личност е само средство за тази творческа сила, за това божествено присъствие в мен. Така мистът предусеща обожествяването на човека. Мистите наричаха „Дух" силата, която е проблясвала в тях. Те бяха творение на този Дух.
към текста >>
Моята лич
нос
т е само средство за тази творческа сила, за това божествено присъствие в мен.
Неговите действия трябва да станат част в творчеството на Боговете. Той трябва да си каже: - Аз открих в себе си един по-висш ,Аз", обаче този „Аз" надхвърля границите на моето сетивно развитие; той е бил преди моето раждане, ще бъде и след моята смърт. Този „Аз" е творил от вечността; той ще твори във вечността. Моята сетивна личност е създание на този „Аз", но аз съм включен в него, той твори в мен, аз съм негова част. Сега вече това, което аз творя, е нещо по-висше от сетивното.
Моята личност е само средство за тази творческа сила, за това божествено присъствие в мен.
Така мистът предусеща обожествяването на човека. Мистите наричаха „Дух" силата, която е проблясвала в тях. Те бяха творение на този Дух. Тяхното състояние им изглеждаше така, като че ли едно ново Същество е влязло в тях и е завладяло техните органи. Това беше едно Същество, което стоеше между тях, като сетивни личности, и всевластната Мирова Сила, Божествените.
към текста >>
Това беше едно Същество, което стоеше между тях, като сетивни лич
нос
ти, и всевластната Мирова Сила, Божествените.
Моята личност е само средство за тази творческа сила, за това божествено присъствие в мен. Така мистът предусеща обожествяването на човека. Мистите наричаха „Дух" силата, която е проблясвала в тях. Те бяха творение на този Дух. Тяхното състояние им изглеждаше така, като че ли едно ново Същество е влязло в тях и е завладяло техните органи.
Това беше едно Същество, което стоеше между тях, като сетивни личности, и всевластната Мирова Сила, Божествените.
Този свой Дух търсеше мистът. Аз съм станал човек във великата природа: така си казваше той. Но природата не е завършила своята работа. Аз сам трябва да я поема в ръцете си. Но аз не мога да сторя това в грубото царство на природата, на което принадлежи също и моята сетивна личност.
към текста >>
Но аз не мога да сторя това в грубото царство на природата, на което принадлежи също и моята сетивна лич
нос
т.
Това беше едно Същество, което стоеше между тях, като сетивни личности, и всевластната Мирова Сила, Божествените. Този свой Дух търсеше мистът. Аз съм станал човек във великата природа: така си казваше той. Но природата не е завършила своята работа. Аз сам трябва да я поема в ръцете си.
Но аз не мога да сторя това в грубото царство на природата, на което принадлежи също и моята сетивна личност.
Онова, което може да се развие в това царство, вече е постигнато. Ето защо аз трябва да излича от това царство. Аз трябва да градя по-нататък в царството на Духа, пред което природата е спряла. Аз трябва да си създам жизнена атмосфера, която не съществува във външната природа. Тази жизнена атмосфера беше приготвяна за мистите в светилищата на Мистериите.
към текста >>
Но когато завършваше своята задача, чрез него човек се превръщаше в скала, която имаше за основа веч
нос
тта и можеше да устои на всички бури.
Аз трябва да си създам жизнена атмосфера, която не съществува във външната природа. Тази жизнена атмосфера беше приготвяна за мистите в светилищата на Мистериите. Там беше пробуждана спящата в тях по-висша, съзидателна, духовна природа. Това преобразяване представляваше един деликатен процес. Той не можеше да понася грубата атмосфера на всекидневието.
Но когато завършваше своята задача, чрез него човек се превръщаше в скала, която имаше за основа вечността и можеше да устои на всички бури.
Но той не трябваше да мисли, че може да предаде изживяното от самия него и на други неподготвени хора. Плутарх съобщава, че в Мистериите „могат да се намерят най-великите разкрития и тълкувания за природата на демоните". А от Цицерон узнаваме, че в Мистериите, „когато сме наясно с техните тайни, разбираме по-скоро естеството на нещата, отколкото това на Боговете". (Плутарх: „За упадъка на оракулите", Цицерон „За естеството на Боговете".) От подобни съобщения се вижда ясно, че за мистите съществуваше по-висше обяснение за природата на нещата, това, което народните религии можеха да дадат.
към текста >>
Нямаше ли да се заблуди от
нос
но веч
нос
тта онзи, който прозираше същ
нос
тта на Боговете?
От подобни съобщения се вижда ясно, че за мистите съществуваше по-висше обяснение за природата на нещата, това, което народните религии можеха да дадат. Следователно, демоните, тоест духовните Същества и самите Богове също се нуждаеха от обяснение. Така стигаме нагоре до Същества, които бяха от по-висше естество, отколкото Демоните и Боговете. Ето какво се крие в мъдростта на Мистериите. Народът си представял Боговете и Демоните в образи, чието съдържание вземал изцяло от сетивно-действителния свят.
Нямаше ли да се заблуди относно вечността онзи, който прозираше същността на Боговете?
Как можеше Зевс, когото народът си представяше, да бъде вечен, когато носеше качествата на едно преходно същество? Едно беше ясно за миста: човек стига до своята представа за Боговете по начин, различен от този, по който добива представа за другите неща. Един предмет от външния свят ме заставя да си образувам за него само една строго определена представа. В сравнение с това, начинът на образуване на представите за Боговете, има в себе си нещо свободно, произволно. Тук липсва принудата на външния свят.
към текста >>
Как можеше Зевс, когото народът си представяше, да бъде вечен, когато
нос
еше качествата на едно преходно същество?
Следователно, демоните, тоест духовните Същества и самите Богове също се нуждаеха от обяснение. Така стигаме нагоре до Същества, които бяха от по-висше естество, отколкото Демоните и Боговете. Ето какво се крие в мъдростта на Мистериите. Народът си представял Боговете и Демоните в образи, чието съдържание вземал изцяло от сетивно-действителния свят. Нямаше ли да се заблуди относно вечността онзи, който прозираше същността на Боговете?
Как можеше Зевс, когото народът си представяше, да бъде вечен, когато носеше качествата на едно преходно същество?
Едно беше ясно за миста: човек стига до своята представа за Боговете по начин, различен от този, по който добива представа за другите неща. Един предмет от външния свят ме заставя да си образувам за него само една строго определена представа. В сравнение с това, начинът на образуване на представите за Боговете, има в себе си нещо свободно, произволно. Тук липсва принудата на външния свят. Размишлението учи, че с Боговете ние си представяме нещо, за което не съществува никакъв външен контрол.
към текста >>
Това поставя човека в една логическа несигур
нос
т.
Едно беше ясно за миста: човек стига до своята представа за Боговете по начин, различен от този, по който добива представа за другите неща. Един предмет от външния свят ме заставя да си образувам за него само една строго определена представа. В сравнение с това, начинът на образуване на представите за Боговете, има в себе си нещо свободно, произволно. Тук липсва принудата на външния свят. Размишлението учи, че с Боговете ние си представяме нещо, за което не съществува никакъв външен контрол.
Това поставя човека в една логическа несигурност.
Той сам започва да се чувствува като творец на своите Богове. Да, той се пита: Как мога аз да се издигна с моите представи над физическата действителност? На такива мисли трябваше да се отдаде мистът. За него това бяха напълно оправдани съмнения. Нека погледнем, си мислеше той, всички представи за Боговете.
към текста >>
Да, той се пита: Как мога аз да се издигна с моите представи над физическата действител
нос
т?
В сравнение с това, начинът на образуване на представите за Боговете, има в себе си нещо свободно, произволно. Тук липсва принудата на външния свят. Размишлението учи, че с Боговете ние си представяме нещо, за което не съществува никакъв външен контрол. Това поставя човека в една логическа несигурност. Той сам започва да се чувствува като творец на своите Богове.
Да, той се пита: Как мога аз да се издигна с моите представи над физическата действителност?
На такива мисли трябваше да се отдаде мистът. За него това бяха напълно оправдани съмнения. Нека погледнем, си мислеше той, всички представи за Боговете. Не приличат ли те на създанията, които намираме във външния свят? Не ги ли създава човекът, като им прибавя или отнема едно или друго качество от сетивния свят?
към текста >>
И гъркът поставя на своя Олимп за Богове лич
нос
ти, чиито първообрази се намирали в добре познатата гръцка действител
нос
т.
За него това бяха напълно оправдани съмнения. Нека погледнем, си мислеше той, всички представи за Боговете. Не приличат ли те на създанията, които намираме във външния свят? Не ги ли създава човекът, като им прибавя или отнема едно или друго качество от сетивния свят? Примитивният човек, който обича лова, създава едно небе, на което Боговете се отдават на най-блестящия лов.
И гъркът поставя на своя Олимп за Богове личности, чиито първообрази се намирали в добре познатата гръцка действителност.
Със строга логика е изтъкнал този факт философът Ксенофан (575 до 480 година преди Хр.) Знаем, че старите гръцки философи са били тясно свързани с мъдростта на Мистериите. Това може да се докаже особени точно за Хериклит. Ето защо това, което казва Ксенофан трябва да се приеме като принцип на Мистериите. Той гласи: „Хората си представят Боговете създадени по техен образ Те трябва да имат техните сетива, глас и тяло.
към текста >>
Той може да отхвърли съчиненията за Боговете и да признае за действител
нос
т само това, което неговите сетива му показват.
За да рисуват с ръцете и да работят като човеците, Те биха нарисували и изписали образите и телата на Боговете Така, както всяко едно от тях е направено, Конете Богове, приличащи на коне, говедата на говеда." Подобен възглед може да накара човека да се усъмни във всичко божествено.
Той може да отхвърли съчиненията за Боговете и да признае за действителност само това, което неговите сетива му показват.
Обаче такова съмнение е чуждо за миста. Той вижда, че такъв съмняващ се човек прилича на едно растение, което би си казало: Моят чуден цвят е нищо, той е нещо празно, защото аз съм едно завършено същество с моите зелени листа; това, което прибавям към тях в образа на цветовете, им придава само една измамна илюзия. Така и мистът не може да се задоволи със създадените Богове, с Боговете на народа. Ако растението можеше да мисли, то би видяло, че силите, които са създали зелените листа, са предназначени да създадат и цветовете. Обаче то не би престанало да изследва тези сили, за да ги види.
към текста >>
52.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Защото тези, които имат работа с посвещенията, казват, че мнозина
нос
ят „тирса"*/* Тирсът е един жезъл, завършващ на върха с борова шишарка и обвит с лозови пръчки, с листа и бръшлян, който са
нос
ели Бакхус и вакханките. Бел.
Многобройни факти ни заставят да признаем, че философската мъдрост на гърците почива на същото настроение, на което почива и мистичното познание. Ние разбираме великите философи, само когато при стъпваме към тях с усещанията, които сме придобили от наблюдаването на Мистериите. С какъв дълбок трепет говори Платон в своя „Федон" за „тайните учения". „Изглежда очевидно, че тези, които са устроили посвещенията не са били лоши хора. Те ни показват, че всеки, който достига непосветен и неозарен в подземния свят, остава в тинята; пречистеният, обаче и посветеният, когато отиде там, живее при Боговете.
Защото тези, които имат работа с посвещенията, казват, че мнозина носят „тирса"*/* Тирсът е един жезъл, завършващ на върха с борова шишарка и обвит с лозови пръчки, с листа и бръшлян, който са носели Бакхус и вакханките. Бел.
на пр./, но истински одухотворени са само малцина. Според мен те не са други, освен онези, които старателно са се стремили по правилния начин към мъдростта. Аз сам в живота си се стремих да стана един като тях и то с всички мои сили. Така може да говори за посвещението само този, който сам е поставил своя стремеж към мъдростта в служба на онова настроение, което посвещението създава. И няма съмнение, че върху думите на великите гръцки философи пада ярка светлина, когато ги осветлим, изхождайки от Мистериите.
към текста >>
Хераклит застава пред нас като една лич
нос
т, която се отнася с голяма сериоз
нос
т към живота.
И няма съмнение, че върху думите на великите гръцки философи пада ярка светлина, когато ги осветлим, изхождайки от Мистериите. За отношението на Хераклит от Ефес (535 475) към Мистериите ни говори без заобикалки едно изказване, което гласи, че неговите мисли „са един непроходим път" и че който се приближава до тях без посвещение, намира само тъмнота и мрак; но че напротив, за онзи, който е въведен в тях от един мист, „те са по-ясни от Слънцето". И когато се казва за неговата книга, че той я полага в храма на Артемида, това не означава нищо друго, освен че тя може да бъде разбрана само от посветените. (Едм. Пфлайдерер е установил историческите факти, които говорят за отношението на Хераклит към Мистериите. Вижте неговата книга: „Философията на Хераклит в светлината на идеята за Мистериите", Берлин 1886 г.) Поради това Хераклит е бил наречен „тъмният"; защото само ключът на Мистериите можел да хвърли светлина върху неговите възгледи.
Хераклит застава пред нас като една личност, която се отнася с голяма сериозност към живота.
Това се вижда ясно от неговите черти, ако умеем да вникнем в тях. Той носеше в себе си такава интимност на познанието, за която знаеше, че всички думи могат само да загатнат за нея, но не и да я изразят. От подобно настроение израства неговото знаменито изречение: „Всичко тече", което Плутарх ни пояснява с думите: „Човек не може да се потопи два пъти в една и съща река, защото е едно смъртно същество. Но той рязко и бързо се разпръсва в света и отново се събира, и това не отново и по-късно, а непрекъснато." Човек, който мисли подобни неща, е проникнал със своя поглед естеството на преходните неща.
към текста >>
Той
нос
еше в себе си такава интим
нос
т на познанието, за която знаеше, че всички думи могат само да загатнат за нея, но не и да я изразят.
И когато се казва за неговата книга, че той я полага в храма на Артемида, това не означава нищо друго, освен че тя може да бъде разбрана само от посветените. (Едм. Пфлайдерер е установил историческите факти, които говорят за отношението на Хераклит към Мистериите. Вижте неговата книга: „Философията на Хераклит в светлината на идеята за Мистериите", Берлин 1886 г.) Поради това Хераклит е бил наречен „тъмният"; защото само ключът на Мистериите можел да хвърли светлина върху неговите възгледи. Хераклит застава пред нас като една личност, която се отнася с голяма сериозност към живота. Това се вижда ясно от неговите черти, ако умеем да вникнем в тях.
Той носеше в себе си такава интимност на познанието, за която знаеше, че всички думи могат само да загатнат за нея, но не и да я изразят.
От подобно настроение израства неговото знаменито изречение: „Всичко тече", което Плутарх ни пояснява с думите: „Човек не може да се потопи два пъти в една и съща река, защото е едно смъртно същество. Но той рязко и бързо се разпръсва в света и отново се събира, и това не отново и по-късно, а непрекъснато." Човек, който мисли подобни неща, е проникнал със своя поглед естеството на преходните неща. Защото той чувствува нуждата да опише същността на преходното със силни думи. Ние не можем да дадем такава характеристика, ако не мерим преходното с вечното.
към текста >>
Защото той чувствува нуждата да опише същ
нос
тта на преходното със силни думи.
Това се вижда ясно от неговите черти, ако умеем да вникнем в тях. Той носеше в себе си такава интимност на познанието, за която знаеше, че всички думи могат само да загатнат за нея, но не и да я изразят. От подобно настроение израства неговото знаменито изречение: „Всичко тече", което Плутарх ни пояснява с думите: „Човек не може да се потопи два пъти в една и съща река, защото е едно смъртно същество. Но той рязко и бързо се разпръсва в света и отново се събира, и това не отново и по-късно, а непрекъснато." Човек, който мисли подобни неща, е проникнал със своя поглед естеството на преходните неща.
Защото той чувствува нуждата да опише същността на преходното със силни думи.
Ние не можем да дадем такава характеристика, ако не мерим преходното с вечното. И не можем да разпрострем тази характеристика върху човека, ако не сме прозрели неговата вътрешна същност. Хераклит разпростира тази характеристика и върху човека: „Едно и също е живот и смърт, будност и сън, младост и старост, едното превръщайки се в другото, другото отново в първото." В това изречение е изразено едно цялостно познание за илюзорното естество на низшата личност. Относно това, той се изказва още по-силно: „Живот и смърт има както в нашия живот, така и в нашето умиране." Какво друго иска да каже това, освен че животът се цени по-високо от смъртта само от гледището на преходното.
към текста >>
И не можем да разпрострем тази характеристика върху човека, ако не сме прозрели неговата вътрешна същ
нос
т.
От подобно настроение израства неговото знаменито изречение: „Всичко тече", което Плутарх ни пояснява с думите: „Човек не може да се потопи два пъти в една и съща река, защото е едно смъртно същество. Но той рязко и бързо се разпръсва в света и отново се събира, и това не отново и по-късно, а непрекъснато." Човек, който мисли подобни неща, е проникнал със своя поглед естеството на преходните неща. Защото той чувствува нуждата да опише същността на преходното със силни думи. Ние не можем да дадем такава характеристика, ако не мерим преходното с вечното.
И не можем да разпрострем тази характеристика върху човека, ако не сме прозрели неговата вътрешна същност.
Хераклит разпростира тази характеристика и върху човека: „Едно и също е живот и смърт, будност и сън, младост и старост, едното превръщайки се в другото, другото отново в първото." В това изречение е изразено едно цялостно познание за илюзорното естество на низшата личност. Относно това, той се изказва още по-силно: „Живот и смърт има както в нашия живот, така и в нашето умиране." Какво друго иска да каже това, освен че животът се цени по-високо от смъртта само от гледището на преходното. Умирането е преминаване, за да се направи място за нов живот, нов новия живот живее вечното, както и в стария. Вечността се изявява както в преходния живот, така и в умирането.
към текста >>
Хераклит разпростира тази характеристика и върху човека: „Едно и също е живот и смърт, буд
нос
т и сън, младост и старост, едното превръщайки се в другото, другото отново в първото." В това изречение е изразено едно цялостно познание за илюзорното естество на низшата лич
нос
т.
Но той рязко и бързо се разпръсва в света и отново се събира, и това не отново и по-късно, а непрекъснато." Човек, който мисли подобни неща, е проникнал със своя поглед естеството на преходните неща. Защото той чувствува нуждата да опише същността на преходното със силни думи. Ние не можем да дадем такава характеристика, ако не мерим преходното с вечното. И не можем да разпрострем тази характеристика върху човека, ако не сме прозрели неговата вътрешна същност.
Хераклит разпростира тази характеристика и върху човека: „Едно и също е живот и смърт, будност и сън, младост и старост, едното превръщайки се в другото, другото отново в първото." В това изречение е изразено едно цялостно познание за илюзорното естество на низшата личност.
Относно това, той се изказва още по-силно: „Живот и смърт има както в нашия живот, така и в нашето умиране." Какво друго иска да каже това, освен че животът се цени по-високо от смъртта само от гледището на преходното. Умирането е преминаване, за да се направи място за нов живот, нов новия живот живее вечното, както и в стария. Вечността се изявява както в преходния живот, така и в умирането. Когато човек е схванал веднъж тази вечност, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота.
към текста >>
От
нос
но това, той се изказва още по-силно:
Човек, който мисли подобни неща, е проникнал със своя поглед естеството на преходните неща. Защото той чувствува нуждата да опише същността на преходното със силни думи. Ние не можем да дадем такава характеристика, ако не мерим преходното с вечното. И не можем да разпрострем тази характеристика върху човека, ако не сме прозрели неговата вътрешна същност. Хераклит разпростира тази характеристика и върху човека: „Едно и също е живот и смърт, будност и сън, младост и старост, едното превръщайки се в другото, другото отново в първото." В това изречение е изразено едно цялостно познание за илюзорното естество на низшата личност.
Относно това, той се изказва още по-силно:
„Живот и смърт има както в нашия живот, така и в нашето умиране." Какво друго иска да каже това, освен че животът се цени по-високо от смъртта само от гледището на преходното. Умирането е преминаване, за да се направи място за нов живот, нов новия живот живее вечното, както и в стария. Вечността се изявява както в преходния живот, така и в умирането. Когато човек е схванал веднъж тази вечност, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота. Само когато може да събуди в себе си тази вечност, тогава животът има за него особена стойност.
към текста >>
Веч
нос
тта се изявява както в преходния живот, така и в умирането.
И не можем да разпрострем тази характеристика върху човека, ако не сме прозрели неговата вътрешна същност. Хераклит разпростира тази характеристика и върху човека: „Едно и също е живот и смърт, будност и сън, младост и старост, едното превръщайки се в другото, другото отново в първото." В това изречение е изразено едно цялостно познание за илюзорното естество на низшата личност. Относно това, той се изказва още по-силно: „Живот и смърт има както в нашия живот, така и в нашето умиране." Какво друго иска да каже това, освен че животът се цени по-високо от смъртта само от гледището на преходното. Умирането е преминаване, за да се направи място за нов живот, нов новия живот живее вечното, както и в стария.
Вечността се изявява както в преходния живот, така и в умирането.
Когато човек е схванал веднъж тази вечност, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота. Само когато може да събуди в себе си тази вечност, тогава животът има за него особена стойност. Можем хиляди пъти да произнесем изречението „Всичко тече", но ако не го произнесем с това съдържание на чувството, то е нещо празно. Познанието за вечността е без никаква стойност, ако то не ни освобождава от нашата зависимост спрямо външния свят. Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме!
към текста >>
Когато човек е схванал веднъж тази веч
нос
т, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота.
Хераклит разпростира тази характеристика и върху човека: „Едно и също е живот и смърт, будност и сън, младост и старост, едното превръщайки се в другото, другото отново в първото." В това изречение е изразено едно цялостно познание за илюзорното естество на низшата личност. Относно това, той се изказва още по-силно: „Живот и смърт има както в нашия живот, така и в нашето умиране." Какво друго иска да каже това, освен че животът се цени по-високо от смъртта само от гледището на преходното. Умирането е преминаване, за да се направи място за нов живот, нов новия живот живее вечното, както и в стария. Вечността се изявява както в преходния живот, така и в умирането.
Когато човек е схванал веднъж тази вечност, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота.
Само когато може да събуди в себе си тази вечност, тогава животът има за него особена стойност. Можем хиляди пъти да произнесем изречението „Всичко тече", но ако не го произнесем с това съдържание на чувството, то е нещо празно. Познанието за вечността е без никаква стойност, ако то не ни освобождава от нашата зависимост спрямо външния свят. Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме! когато от гледището на вечността знаем, че ние сме и не сме?
към текста >>
Само когато може да събуди в себе си тази веч
нос
т, тогава животът има за него особена стой
нос
т.
Относно това, той се изказва още по-силно: „Живот и смърт има както в нашия живот, така и в нашето умиране." Какво друго иска да каже това, освен че животът се цени по-високо от смъртта само от гледището на преходното. Умирането е преминаване, за да се направи място за нов живот, нов новия живот живее вечното, както и в стария. Вечността се изявява както в преходния живот, така и в умирането. Когато човек е схванал веднъж тази вечност, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота.
Само когато може да събуди в себе си тази вечност, тогава животът има за него особена стойност.
Можем хиляди пъти да произнесем изречението „Всичко тече", но ако не го произнесем с това съдържание на чувството, то е нещо празно. Познанието за вечността е без никаква стойност, ако то не ни освобождава от нашата зависимост спрямо външния свят. Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме! когато от гледището на вечността знаем, че ние сме и не сме? " (Виж Хераклит: фрагмент N 81).
към текста >>
Познанието за веч
нос
тта е без никаква стой
нос
т, ако то не ни освобождава от нашата зависимост спрямо външния свят.
Умирането е преминаване, за да се направи място за нов живот, нов новия живот живее вечното, както и в стария. Вечността се изявява както в преходния живот, така и в умирането. Когато човек е схванал веднъж тази вечност, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота. Само когато може да събуди в себе си тази вечност, тогава животът има за него особена стойност. Можем хиляди пъти да произнесем изречението „Всичко тече", но ако не го произнесем с това съдържание на чувството, то е нещо празно.
Познанието за вечността е без никаква стойност, ако то не ни освобождава от нашата зависимост спрямо външния свят.
Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме! когато от гледището на вечността знаем, че ние сме и не сме? " (Виж Хераклит: фрагмент N 81). „Хадес и Дионисий е един и същ" се казва в един от Хераклитовите фрагменти. Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението.
към текста >>
когато от гледището на веч
нос
тта знаем, че ние сме и не сме?
Когато човек е схванал веднъж тази вечност, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота. Само когато може да събуди в себе си тази вечност, тогава животът има за него особена стойност. Можем хиляди пъти да произнесем изречението „Всичко тече", но ако не го произнесем с това съдържание на чувството, то е нещо празно. Познанието за вечността е без никаква стойност, ако то не ни освобождава от нашата зависимост спрямо външния свят. Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме!
когато от гледището на вечността знаем, че ние сме и не сме?
" (Виж Хераклит: фрагмент N 81). „Хадес и Дионисий е един и същ" се казва в един от Хераклитовите фрагменти. Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението. Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването. Тогава и недостатъците намират своето оправдание, защото и в тях живее вечността.
към текста >>
Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете веч
нос
тта, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването.
Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме! когато от гледището на вечността знаем, че ние сме и не сме? " (Виж Хераклит: фрагмент N 81). „Хадес и Дионисий е един и същ" се казва в един от Хераклитовите фрагменти. Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението.
Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването.
Тогава и недостатъците намират своето оправдание, защото и в тях живее вечността. Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността. Строги думи е произнесъл Хераклит против Омир и Хезиод и против учените на деня. Той искал да обърне внимание върху техния начин на мислене, който се придържа само към преходното. Той не искал Богове, надарени с качества, които са заети от преходния свят.
към текста >>
Тогава и недостатъците намират своето оправдание, защото и в тях живее веч
нос
тта.
когато от гледището на вечността знаем, че ние сме и не сме? " (Виж Хераклит: фрагмент N 81). „Хадес и Дионисий е един и същ" се казва в един от Хераклитовите фрагменти. Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението. Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването.
Тогава и недостатъците намират своето оправдание, защото и в тях живее вечността.
Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността. Строги думи е произнесъл Хераклит против Омир и Хезиод и против учените на деня. Той искал да обърне внимание върху техния начин на мислене, който се придържа само към преходното. Той не искал Богове, надарени с качества, които са заети от преходния свят. И не можел да счита за най-висша такава наука, която изследва само възникването и умирането на нещата.
към текста >>
Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преход
нос
тта на земните неща, а сиянието и възвише
нос
тта на веч
нос
тта.
" (Виж Хераклит: фрагмент N 81). „Хадес и Дионисий е един и същ" се казва в един от Хераклитовите фрагменти. Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението. Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването. Тогава и недостатъците намират своето оправдание, защото и в тях живее вечността.
Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността.
Строги думи е произнесъл Хераклит против Омир и Хезиод и против учените на деня. Той искал да обърне внимание върху техния начин на мислене, който се придържа само към преходното. Той не искал Богове, надарени с качества, които са заети от преходния свят. И не можел да счита за най-висша такава наука, която изследва само възникването и умирането на нещата. За него от преходността говори нещо вечно.
към текста >>
За него от преход
нос
тта говори нещо вечно.
Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността. Строги думи е произнесъл Хераклит против Омир и Хезиод и против учените на деня. Той искал да обърне внимание върху техния начин на мислене, който се придържа само към преходното. Той не искал Богове, надарени с качества, които са заети от преходния свят. И не можел да счита за най-висша такава наука, която изследва само възникването и умирането на нещата.
За него от преходността говори нещо вечно.
За тази вечност той има един символ, пълен с дълбок смисъл: „Хармонията на света се връща към себе си както лирата и лъкът." Колко дълбоко съдържание има този образ! Чрез стремежа на силите да се отделят една от друга и чрез хармонизирането на тези отделящи се една от друга сили, се постига единството. Как един тон противоречи на друг, и все пак как те заедно създават хармонията. Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете." Първичният грях на човека е този, че в своето познание той се придържа към преходното.
към текста >>
За тази веч
нос
т той има един символ, пълен с дълбок смисъл: „Хармонията на света се връща към себе си както лирата и лъкът." Колко дълбоко съдържание има този образ!
Строги думи е произнесъл Хераклит против Омир и Хезиод и против учените на деня. Той искал да обърне внимание върху техния начин на мислене, който се придържа само към преходното. Той не искал Богове, надарени с качества, които са заети от преходния свят. И не можел да счита за най-висша такава наука, която изследва само възникването и умирането на нещата. За него от преходността говори нещо вечно.
За тази вечност той има един символ, пълен с дълбок смисъл: „Хармонията на света се връща към себе си както лирата и лъкът." Колко дълбоко съдържание има този образ!
Чрез стремежа на силите да се отделят една от друга и чрез хармонизирането на тези отделящи се една от друга сили, се постига единството. Как един тон противоречи на друг, и все пак как те заедно създават хармонията. Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете." Първичният грях на човека е този, че в своето познание той се придържа към преходното. Така той се отвръща от вечното и животът се превръща в опасност за него.
към текста >>
Така той се отвръща от вечното и животът се превръща в опас
нос
т за него.
За тази вечност той има един символ, пълен с дълбок смисъл: „Хармонията на света се връща към себе си както лирата и лъкът." Колко дълбоко съдържание има този образ! Чрез стремежа на силите да се отделят една от друга и чрез хармонизирането на тези отделящи се една от друга сили, се постига единството. Как един тон противоречи на друг, и все пак как те заедно създават хармонията. Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете." Първичният грях на човека е този, че в своето познание той се придържа към преходното.
Така той се отвръща от вечното и животът се превръща в опасност за него.
Това, което му се случва, идва от живота. Но случките на живота изгубват своето жило, ако човек престава да придава на този живот абсолютна стойност. Тогава той отново си възвръща невинността и от така наречената сериозност на живота той отново може да се върне към своето детство. Нима възрастният смята за сериозно това, с което детето играе? Обаче знаещият става като детето.
към текста >>
Но случките на живота изгубват своето жило, ако човек престава да придава на този живот абсолютна стой
нос
т.
Как един тон противоречи на друг, и все пак как те заедно създават хармонията. Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете." Първичният грях на човека е този, че в своето познание той се придържа към преходното. Така той се отвръща от вечното и животът се превръща в опасност за него. Това, което му се случва, идва от живота.
Но случките на живота изгубват своето жило, ако човек престава да придава на този живот абсолютна стойност.
Тогава той отново си възвръща невинността и от така наречената сериозност на живота той отново може да се върне към своето детство. Нима възрастният смята за сериозно това, с което детето играе? Обаче знаещият става като детето. „Сериозните" ценности изгубват своята стойност, когато ги погледнем в светлината на вечността. Тогава животът се явява като една игра.
към текста >>
Тогава той отново си възвръща невин
нос
тта и от така наречената сериоз
нос
т на живота той отново може да се върне към своето детство.
Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете." Първичният грях на човека е този, че в своето познание той се придържа към преходното. Така той се отвръща от вечното и животът се превръща в опасност за него. Това, което му се случва, идва от живота. Но случките на живота изгубват своето жило, ако човек престава да придава на този живот абсолютна стойност.
Тогава той отново си възвръща невинността и от така наречената сериозност на живота той отново може да се върне към своето детство.
Нима възрастният смята за сериозно това, с което детето играе? Обаче знаещият става като детето. „Сериозните" ценности изгубват своята стойност, когато ги погледнем в светлината на вечността. Тогава животът се явява като една игра. Ето защо Хераклит казва: „Вечният е едно играещо дете, а вечността царуването на едно дете."
към текста >>
„Сериозните" цен
нос
ти изгубват своята стой
нос
т, когато ги погледнем в светлината на веч
нос
тта.
Това, което му се случва, идва от живота. Но случките на живота изгубват своето жило, ако човек престава да придава на този живот абсолютна стойност. Тогава той отново си възвръща невинността и от така наречената сериозност на живота той отново може да се върне към своето детство. Нима възрастният смята за сериозно това, с което детето играе? Обаче знаещият става като детето.
„Сериозните" ценности изгубват своята стойност, когато ги погледнем в светлината на вечността.
Тогава животът се явява като една игра. Ето защо Хераклит казва: „Вечният е едно играещо дете, а вечността царуването на едно дете." В какво се състои първичният грях? Да бъде считано за най-сериозно нещо това, което не заслужава. Бог се е разлял в света на нещата.
към текста >>
Ето защо Хераклит казва: „Вечният е едно играещо дете, а веч
нос
тта царуването на едно дете."
Тогава той отново си възвръща невинността и от така наречената сериозност на живота той отново може да се върне към своето детство. Нима възрастният смята за сериозно това, с което детето играе? Обаче знаещият става като детето. „Сериозните" ценности изгубват своята стойност, когато ги погледнем в светлината на вечността. Тогава животът се явява като една игра.
Ето защо Хераклит казва: „Вечният е едно играещо дете, а вечността царуването на едно дете."
В какво се състои първичният грях? Да бъде считано за най-сериозно нещо това, което не заслужава. Бог се е разлял в света на нещата. И който приема нещата без Бога, той ги взема сериозно за „гробище на Бога". Той би трябвало да играе с тях както едно дете и да употреби цялата си сериозност за да възкреси спящия в тях омагьосан Бог.
към текста >>
Той би трябвало да играе с тях както едно дете и да употреби цялата си сериоз
нос
т за да възкреси спящия в тях омагьосан Бог.
Ето защо Хераклит казва: „Вечният е едно играещо дете, а вечността царуването на едно дете." В какво се състои първичният грях? Да бъде считано за най-сериозно нещо това, което не заслужава. Бог се е разлял в света на нещата. И който приема нещата без Бога, той ги взема сериозно за „гробище на Бога".
Той би трябвало да играе с тях както едно дете и да употреби цялата си сериозност за да възкреси спящия в тях омагьосан Бог.
Съзерцаването на вечността действува като изгарящ огън върху обикновеното илюзорно разбиране на нещата. Духът разтопява мислите, които идват от сетивното; той им причинява болка. Той е унищожаващият огън. Този е висшият смисъл на Хераклитовата мисъл, че огънят е първичното вещество на всички неща. Несъмнено тази мисъл трябва първо да се разбира в смисъла на обикновеното физикално обяснение на световните явления.
към текста >>
Съзерцаването на веч
нос
тта действува като изгарящ огън върху обикновеното илюзорно разбиране на нещата.
В какво се състои първичният грях? Да бъде считано за най-сериозно нещо това, което не заслужава. Бог се е разлял в света на нещата. И който приема нещата без Бога, той ги взема сериозно за „гробище на Бога". Той би трябвало да играе с тях както едно дете и да употреби цялата си сериозност за да възкреси спящия в тях омагьосан Бог.
Съзерцаването на вечността действува като изгарящ огън върху обикновеното илюзорно разбиране на нещата.
Духът разтопява мислите, които идват от сетивното; той им причинява болка. Той е унищожаващият огън. Този е висшият смисъл на Хераклитовата мисъл, че огънят е първичното вещество на всички неща. Несъмнено тази мисъл трябва първо да се разбира в смисъла на обикновеното физикално обяснение на световните явления. Обаче никой не разбира Хераклит, ако не мисли върху него както Филон, живял през първите времена на християнството, е мислил върху законите на Библията: „Има хора", казва той, „които считат писаните закони само като символи на духовните учения, търсят грижливо тези последните, а първите презират; такива хора заслужават укор, защото те трябва да обръщат внимание и на двете: и познаването на скритото, и спазването на откритото."
към текста >>
И силата, която в огъня действува по обикновен начин, същата тази сила живее на по-висока степен в човешката душа, която в своите реторти разтопява сетивното познание и от него извлича своя възглед за веч
нос
тта.
Несъмнено тази мисъл трябва първо да се разбира в смисъла на обикновеното физикално обяснение на световните явления. Обаче никой не разбира Хераклит, ако не мисли върху него както Филон, живял през първите времена на християнството, е мислил върху законите на Библията: „Има хора", казва той, „които считат писаните закони само като символи на духовните учения, търсят грижливо тези последните, а първите презират; такива хора заслужават укор, защото те трябва да обръщат внимание и на двете: и познаването на скритото, и спазването на откритото." Когато се спори върху това, дали със своето понятие за огъня, Хераклит е разбирал сетивния огън, или за него огънят е бил само символ на вечния Дух, който разтопява и отново съгражда нещата, тогава неговата мисъл се изопачава. Той е разбирал същевременно и двете; но и нито едното от двете. Защото за него и в обикновения огън живее Духът.
И силата, която в огъня действува по обикновен начин, същата тази сила живее на по-висока степен в човешката душа, която в своите реторти разтопява сетивното познание и от него извлича своя възглед за вечността.
Тъкмо Хераклит може много лесно да бъде криво разбран. Той обаче счита борбата за баща на нещата. Но тук става дума именно за бащата на „нещата", а не и за вечността. Ако в света не съществуваха противоречия, ако в него не живееха най-разнообразни интереси, водещи борба едни срещу други, тогава светът на преходното не би съществувал. Но това, което се изявява в тази борба на противоположностите, което е разлято в света, то е не борбата, а хармонията.
към текста >>
Но тук става дума именно за бащата на „нещата", а не и за веч
нос
тта.
Той е разбирал същевременно и двете; но и нито едното от двете. Защото за него и в обикновения огън живее Духът. И силата, която в огъня действува по обикновен начин, същата тази сила живее на по-висока степен в човешката душа, която в своите реторти разтопява сетивното познание и от него извлича своя възглед за вечността. Тъкмо Хераклит може много лесно да бъде криво разбран. Той обаче счита борбата за баща на нещата.
Но тук става дума именно за бащата на „нещата", а не и за вечността.
Ако в света не съществуваха противоречия, ако в него не живееха най-разнообразни интереси, водещи борба едни срещу други, тогава светът на преходното не би съществувал. Но това, което се изявява в тази борба на противоположностите, което е разлято в света, то е не борбата, а хармонията. Именно защото във всички неща има борба, духът на мъдростта трябва да се носи като огън над нещата и да ги превръща в хармония. От тази точка проблясва една велика мисъл на Хераклитовата мъдрост. Що е човекът като лично същество?
към текста >>
Но това, което се изявява в тази борба на противополож
нос
тите, което е разлято в света, то е не борбата, а хармонията.
И силата, която в огъня действува по обикновен начин, същата тази сила живее на по-висока степен в човешката душа, която в своите реторти разтопява сетивното познание и от него извлича своя възглед за вечността. Тъкмо Хераклит може много лесно да бъде криво разбран. Той обаче счита борбата за баща на нещата. Но тук става дума именно за бащата на „нещата", а не и за вечността. Ако в света не съществуваха противоречия, ако в него не живееха най-разнообразни интереси, водещи борба едни срещу други, тогава светът на преходното не би съществувал.
Но това, което се изявява в тази борба на противоположностите, което е разлято в света, то е не борбата, а хармонията.
Именно защото във всички неща има борба, духът на мъдростта трябва да се носи като огън над нещата и да ги превръща в хармония. От тази точка проблясва една велика мисъл на Хераклитовата мъдрост. Що е човекът като лично същество? За Хераклит този въпрос получава своя отговор именно от тази точка. От борбата на елементите, в които е разлято Божеството, от тези воюващи елементи е съграден човекът.
към текста >>
Именно защото във всички неща има борба, духът на мъдростта трябва да се
нос
и като огън над нещата и да ги превръща в хармония.
Тъкмо Хераклит може много лесно да бъде криво разбран. Той обаче счита борбата за баща на нещата. Но тук става дума именно за бащата на „нещата", а не и за вечността. Ако в света не съществуваха противоречия, ако в него не живееха най-разнообразни интереси, водещи борба едни срещу други, тогава светът на преходното не би съществувал. Но това, което се изявява в тази борба на противоположностите, което е разлято в света, то е не борбата, а хармонията.
Именно защото във всички неща има борба, духът на мъдростта трябва да се носи като огън над нещата и да ги превръща в хармония.
От тази точка проблясва една велика мисъл на Хераклитовата мъдрост. Що е човекът като лично същество? За Хераклит този въпрос получава своя отговор именно от тази точка. От борбата на елементите, в които е разлято Божеството, от тези воюващи елементи е съграден човекът. Така той намира себе си.
към текста >>
Така той долавя и Духа в себе си; Духът, който произхожда от Веч
нос
тта.
От тази точка проблясва една велика мисъл на Хераклитовата мъдрост. Що е човекът като лично същество? За Хераклит този въпрос получава своя отговор именно от тази точка. От борбата на елементите, в които е разлято Божеството, от тези воюващи елементи е съграден човекът. Така той намира себе си.
Така той долавя и Духа в себе си; Духът, който произхожда от Вечността.
Обаче за него този Дух се ражда от борбата на елементите. Но същият този Дух трябва да усмири елементите. В човека творящата природа надминава себе си. Това е същата Все-Единна Сила, която създава борбата на противоположностите, тяхното смесва не, и която с великата мъдрост ще усмири тази борба. Тук имаме вечната двойственост, която живее в човека, вечната противоположност в него между временното и вечното.
към текста >>
Това е същата Все-Единна Сила, която създава борбата на противополож
нос
тите, тяхното смесва не, и която с великата мъдрост ще усмири тази борба.
Така той намира себе си. Така той долавя и Духа в себе си; Духът, който произхожда от Вечността. Обаче за него този Дух се ражда от борбата на елементите. Но същият този Дух трябва да усмири елементите. В човека творящата природа надминава себе си.
Това е същата Все-Единна Сила, която създава борбата на противоположностите, тяхното смесва не, и която с великата мъдрост ще усмири тази борба.
Тук имаме вечната двойственост, която живее в човека, вечната противоположност в него между временното и вечното. Чрез Вечността той е доведен до нещо напълно определено; по-късно човекът трябва да създаде нещо по-висше. Той е зависим и независим. Той може да участвува във вечния Дух, който съзерцава, само според степента на смесването, което вечния Дух е произвел в него. Именно затова той е призван от временното да изгради вечното.
към текста >>
Тук имаме вечната двойстве
нос
т, която живее в човека, вечната противополож
нос
т в него между временното и вечното.
Така той долавя и Духа в себе си; Духът, който произхожда от Вечността. Обаче за него този Дух се ражда от борбата на елементите. Но същият този Дух трябва да усмири елементите. В човека творящата природа надминава себе си. Това е същата Все-Единна Сила, която създава борбата на противоположностите, тяхното смесва не, и която с великата мъдрост ще усмири тази борба.
Тук имаме вечната двойственост, която живее в човека, вечната противоположност в него между временното и вечното.
Чрез Вечността той е доведен до нещо напълно определено; по-късно човекът трябва да създаде нещо по-висше. Той е зависим и независим. Той може да участвува във вечния Дух, който съзерцава, само според степента на смесването, което вечния Дух е произвел в него. Именно затова той е призван от временното да изгради вечното. Духът действува в него.
към текста >>
Чрез Веч
нос
тта той е доведен до нещо напълно определено; по-късно човекът трябва да създаде нещо по-висше.
Обаче за него този Дух се ражда от борбата на елементите. Но същият този Дух трябва да усмири елементите. В човека творящата природа надминава себе си. Това е същата Все-Единна Сила, която създава борбата на противоположностите, тяхното смесва не, и която с великата мъдрост ще усмири тази борба. Тук имаме вечната двойственост, която живее в човека, вечната противоположност в него между временното и вечното.
Чрез Вечността той е доведен до нещо напълно определено; по-късно човекът трябва да създаде нещо по-висше.
Той е зависим и независим. Той може да участвува във вечния Дух, който съзерцава, само според степента на смесването, което вечния Дух е произвел в него. Именно затова той е призван от временното да изгради вечното. Духът действува в него. Но той действува в него по особен начин.
към текста >>
Че нещо временно действува като нещо вечно, че то тласка и прониква със сила като нещо вечно: Тази е особе
нос
тта на човешката душа.
Той може да участвува във вечния Дух, който съзерцава, само според степента на смесването, което вечния Дух е произвел в него. Именно затова той е призван от временното да изгради вечното. Духът действува в него. Но той действува в него по особен начин. Той действува от временното.
Че нещо временно действува като нещо вечно, че то тласка и прониква със сила като нещо вечно: Тази е особеността на човешката душа.
Едновременно тя е подобие и на Бога и на червея. Така човекът стои по средата между Бога и животното. Това, което в него тласка и прониква със сила, е неговата демонична част. То е онова, което го тласка вън от него. Хераклит е категоричен: „Демонът на човека е неговата съдба." (Тук думата „Демон" е употребена в смисъла на древните гърци.
към текста >>
Личното е
нос
ител на нещо демонично, което е включено в границите на лич
нос
тта; за демоничното умирането и раждането на личното нямат никакво значение.
Така човекът стои по средата между Бога и животното. Това, което в него тласка и прониква със сила, е неговата демонична част. То е онова, което го тласка вън от него. Хераклит е категоричен: „Демонът на човека е неговата съдба." (Тук думата „Демон" е употребена в смисъла на древните гърци. Днес би трябвало да кажем „Дух".) Ето как за Хераклит това, което живее в човека, се разширява над личното.
Личното е носител на нещо демонично, което е включено в границите на личността; за демоничното умирането и раждането на личното нямат никакво значение.
Какво общо има демоничното с онова, което се ражда и умира като личност? За демоничното, личното е само форма на проявление, една преходна форма. Носителят на подобно познание гледа над себе си, пред себе си и зад себе си. Фактът, че той изживява демоничното в себе си, за него е свидетелство за вечността на неговото Себе. Сега вече той не трябва да приписва на тази демонична същност само призванието да изпълва неговата личност.
към текста >>
Какво общо има демоничното с онова, което се ражда и умира като лич
нос
т?
Това, което в него тласка и прониква със сила, е неговата демонична част. То е онова, което го тласка вън от него. Хераклит е категоричен: „Демонът на човека е неговата съдба." (Тук думата „Демон" е употребена в смисъла на древните гърци. Днес би трябвало да кажем „Дух".) Ето как за Хераклит това, което живее в човека, се разширява над личното. Личното е носител на нещо демонично, което е включено в границите на личността; за демоничното умирането и раждането на личното нямат никакво значение.
Какво общо има демоничното с онова, което се ражда и умира като личност?
За демоничното, личното е само форма на проявление, една преходна форма. Носителят на подобно познание гледа над себе си, пред себе си и зад себе си. Фактът, че той изживява демоничното в себе си, за него е свидетелство за вечността на неговото Себе. Сега вече той не трябва да приписва на тази демонична същност само призванието да изпълва неговата личност. Защото личното може да бъде само една от преходните форми на демоничното.
към текста >>
Нос
ителят на подобно познание гледа над себе си, пред себе си и зад себе си.
Хераклит е категоричен: „Демонът на човека е неговата съдба." (Тук думата „Демон" е употребена в смисъла на древните гърци. Днес би трябвало да кажем „Дух".) Ето как за Хераклит това, което живее в човека, се разширява над личното. Личното е носител на нещо демонично, което е включено в границите на личността; за демоничното умирането и раждането на личното нямат никакво значение. Какво общо има демоничното с онова, което се ражда и умира като личност? За демоничното, личното е само форма на проявление, една преходна форма.
Носителят на подобно познание гледа над себе си, пред себе си и зад себе си.
Фактът, че той изживява демоничното в себе си, за него е свидетелство за вечността на неговото Себе. Сега вече той не трябва да приписва на тази демонична същност само призванието да изпълва неговата личност. Защото личното може да бъде само една от преходните форми на демоничното. Демонът не може да се ограничи само в една личност. Той има силата да оживотвори множество личности.
към текста >>
Фактът, че той изживява демоничното в себе си, за него е свидетелство за веч
нос
тта на неговото Себе.
Днес би трябвало да кажем „Дух".) Ето как за Хераклит това, което живее в човека, се разширява над личното. Личното е носител на нещо демонично, което е включено в границите на личността; за демоничното умирането и раждането на личното нямат никакво значение. Какво общо има демоничното с онова, което се ражда и умира като личност? За демоничното, личното е само форма на проявление, една преходна форма. Носителят на подобно познание гледа над себе си, пред себе си и зад себе си.
Фактът, че той изживява демоничното в себе си, за него е свидетелство за вечността на неговото Себе.
Сега вече той не трябва да приписва на тази демонична същност само призванието да изпълва неговата личност. Защото личното може да бъде само една от преходните форми на демоничното. Демонът не може да се ограничи само в една личност. Той има силата да оживотвори множество личности. Той може да премине от една личност в друга.
към текста >>
Сега вече той не трябва да приписва на тази демонична същ
нос
т само призванието да изпълва неговата лич
нос
т.
Личното е носител на нещо демонично, което е включено в границите на личността; за демоничното умирането и раждането на личното нямат никакво значение. Какво общо има демоничното с онова, което се ражда и умира като личност? За демоничното, личното е само форма на проявление, една преходна форма. Носителят на подобно познание гледа над себе си, пред себе си и зад себе си. Фактът, че той изживява демоничното в себе си, за него е свидетелство за вечността на неговото Себе.
Сега вече той не трябва да приписва на тази демонична същност само призванието да изпълва неговата личност.
Защото личното може да бъде само една от преходните форми на демоничното. Демонът не може да се ограничи само в една личност. Той има силата да оживотвори множество личности. Той може да премине от една личност в друга. Великата мисъл за прераждането бликва от Хераклитовите предпоставки като нещо, което се разбира от само себе си.
към текста >>
Демонът не може да се ограничи само в една лич
нос
т.
За демоничното, личното е само форма на проявление, една преходна форма. Носителят на подобно познание гледа над себе си, пред себе си и зад себе си. Фактът, че той изживява демоничното в себе си, за него е свидетелство за вечността на неговото Себе. Сега вече той не трябва да приписва на тази демонична същност само призванието да изпълва неговата личност. Защото личното може да бъде само една от преходните форми на демоничното.
Демонът не може да се ограничи само в една личност.
Той има силата да оживотвори множество личности. Той може да премине от една личност в друга. Великата мисъл за прераждането бликва от Хераклитовите предпоставки като нещо, което се разбира от само себе си. Не само мисълта, но и опитността за прераждането. Мисълта само подготвя за тази опитност.
към текста >>
Той има силата да оживотвори множество лич
нос
ти.
Носителят на подобно познание гледа над себе си, пред себе си и зад себе си. Фактът, че той изживява демоничното в себе си, за него е свидетелство за вечността на неговото Себе. Сега вече той не трябва да приписва на тази демонична същност само призванието да изпълва неговата личност. Защото личното може да бъде само една от преходните форми на демоничното. Демонът не може да се ограничи само в една личност.
Той има силата да оживотвори множество личности.
Той може да премине от една личност в друга. Великата мисъл за прераждането бликва от Хераклитовите предпоставки като нещо, което се разбира от само себе си. Не само мисълта, но и опитността за прераждането. Мисълта само подготвя за тази опитност. Който долавя в себе си демоничното, той не го намира за нещо невинно и първично.
към текста >>
Той може да премине от една лич
нос
т в друга.
Фактът, че той изживява демоничното в себе си, за него е свидетелство за вечността на неговото Себе. Сега вече той не трябва да приписва на тази демонична същност само призванието да изпълва неговата личност. Защото личното може да бъде само една от преходните форми на демоничното. Демонът не може да се ограничи само в една личност. Той има силата да оживотвори множество личности.
Той може да премине от една личност в друга.
Великата мисъл за прераждането бликва от Хераклитовите предпоставки като нещо, което се разбира от само себе си. Не само мисълта, но и опитността за прераждането. Мисълта само подготвя за тази опитност. Който долавя в себе си демоничното, той не го намира за нещо невинно и първично. Той го вижда надарено с качества и свойства.
към текста >>
Не само мисълта, но и опит
нос
тта за прераждането.
Защото личното може да бъде само една от преходните форми на демоничното. Демонът не може да се ограничи само в една личност. Той има силата да оживотвори множество личности. Той може да премине от една личност в друга. Великата мисъл за прераждането бликва от Хераклитовите предпоставки като нещо, което се разбира от само себе си.
Не само мисълта, но и опитността за прераждането.
Мисълта само подготвя за тази опитност. Който долавя в себе си демоничното, той не го намира за нещо невинно и първично. Той го вижда надарено с качества и свойства. От къде ги е получило то? Защо аз имам определени заложби?
към текста >>
Мисълта само подготвя за тази опит
нос
т.
Демонът не може да се ограничи само в една личност. Той има силата да оживотвори множество личности. Той може да премине от една личност в друга. Великата мисъл за прераждането бликва от Хераклитовите предпоставки като нещо, което се разбира от само себе си. Не само мисълта, но и опитността за прераждането.
Мисълта само подготвя за тази опитност.
Който долавя в себе си демоничното, той не го намира за нещо невинно и първично. Той го вижда надарено с качества и свойства. От къде ги е получило то? Защо аз имам определени заложби? Защото над моя Демон вече са работили други личности.
към текста >>
Защото над моя Демон вече са работили други лич
нос
ти.
Мисълта само подготвя за тази опитност. Който долавя в себе си демоничното, той не го намира за нещо невинно и първично. Той го вижда надарено с качества и свойства. От къде ги е получило то? Защо аз имам определени заложби?
Защото над моя Демон вече са работили други личности.
И какво става от това, което пораждам в Демона, ако не трябва да приема, че неговите задачи се изчерпват в моята личност? Аз работя предварително за една по-късна личност. Между мен и световното единство се промъква нещо, което ме надвишава, но то не е още едно и също нещо с Божеството. Между мен като личност и световното единство се промъква моят Демон. Както моето днешно битие е резултат на вчерашното, а утрешното ще бъде резултат на днешното, така и моят сегашен живот е последствие на един друг живот и ще бъде основа за един следващ живот.
към текста >>
И какво става от това, което пораждам в Демона, ако не трябва да приема, че неговите задачи се изчерпват в моята лич
нос
т?
Който долавя в себе си демоничното, той не го намира за нещо невинно и първично. Той го вижда надарено с качества и свойства. От къде ги е получило то? Защо аз имам определени заложби? Защото над моя Демон вече са работили други личности.
И какво става от това, което пораждам в Демона, ако не трябва да приема, че неговите задачи се изчерпват в моята личност?
Аз работя предварително за една по-късна личност. Между мен и световното единство се промъква нещо, което ме надвишава, но то не е още едно и също нещо с Божеството. Между мен като личност и световното единство се промъква моят Демон. Както моето днешно битие е резултат на вчерашното, а утрешното ще бъде резултат на днешното, така и моят сегашен живот е последствие на един друг живот и ще бъде основа за един следващ живот. Както земният човек поглежда назад към множество „вчера" и напред към множество „утре", така и душата на мъдреца поглежда към множество съществувания в миналото и в бъдещето.
към текста >>
Аз работя предварително за една по-късна лич
нос
т.
Той го вижда надарено с качества и свойства. От къде ги е получило то? Защо аз имам определени заложби? Защото над моя Демон вече са работили други личности. И какво става от това, което пораждам в Демона, ако не трябва да приема, че неговите задачи се изчерпват в моята личност?
Аз работя предварително за една по-късна личност.
Между мен и световното единство се промъква нещо, което ме надвишава, но то не е още едно и също нещо с Божеството. Между мен като личност и световното единство се промъква моят Демон. Както моето днешно битие е резултат на вчерашното, а утрешното ще бъде резултат на днешното, така и моят сегашен живот е последствие на един друг живот и ще бъде основа за един следващ живот. Както земният човек поглежда назад към множество „вчера" и напред към множество „утре", така и душата на мъдреца поглежда към множество съществувания в миналото и в бъдещето. Това, което съм придобил вчера като мисли, сръчности, аз го използувам и го прилагам днес.
към текста >>
Между мен като лич
нос
т и световното единство се промъква моят Демон.
Защо аз имам определени заложби? Защото над моя Демон вече са работили други личности. И какво става от това, което пораждам в Демона, ако не трябва да приема, че неговите задачи се изчерпват в моята личност? Аз работя предварително за една по-късна личност. Между мен и световното единство се промъква нещо, което ме надвишава, но то не е още едно и също нещо с Божеството.
Между мен като личност и световното единство се промъква моят Демон.
Както моето днешно битие е резултат на вчерашното, а утрешното ще бъде резултат на днешното, така и моят сегашен живот е последствие на един друг живот и ще бъде основа за един следващ живот. Както земният човек поглежда назад към множество „вчера" и напред към множество „утре", така и душата на мъдреца поглежда към множество съществувания в миналото и в бъдещето. Това, което съм придобил вчера като мисли, сръчности, аз го използувам и го прилагам днес. Не е ли така и с живота? Не влизат ли хората в хоризонта на съществуванието с най-различни способности?
към текста >>
Това, което съм придобил вчера като мисли, сръч
нос
ти, аз го използувам и го прилагам днес.
Аз работя предварително за една по-късна личност. Между мен и световното единство се промъква нещо, което ме надвишава, но то не е още едно и също нещо с Божеството. Между мен като личност и световното единство се промъква моят Демон. Както моето днешно битие е резултат на вчерашното, а утрешното ще бъде резултат на днешното, така и моят сегашен живот е последствие на един друг живот и ще бъде основа за един следващ живот. Както земният човек поглежда назад към множество „вчера" и напред към множество „утре", така и душата на мъдреца поглежда към множество съществувания в миналото и в бъдещето.
Това, което съм придобил вчера като мисли, сръчности, аз го използувам и го прилагам днес.
Не е ли така и с живота? Не влизат ли хората в хоризонта на съществуванието с най-различни способности? От къде идват различията? От нищото ли се получават те? Нашата естествена наука много се гордее с това, че е изгонила чудесата от областта на нашите възгледи относно органическия живот.
към текста >>
Не влизат ли хората в хоризонта на съществуванието с най-различни способ
нос
ти?
Между мен като личност и световното единство се промъква моят Демон. Както моето днешно битие е резултат на вчерашното, а утрешното ще бъде резултат на днешното, така и моят сегашен живот е последствие на един друг живот и ще бъде основа за един следващ живот. Както земният човек поглежда назад към множество „вчера" и напред към множество „утре", така и душата на мъдреца поглежда към множество съществувания в миналото и в бъдещето. Това, което съм придобил вчера като мисли, сръчности, аз го използувам и го прилагам днес. Не е ли така и с живота?
Не влизат ли хората в хоризонта на съществуванието с най-различни способности?
От къде идват различията? От нищото ли се получават те? Нашата естествена наука много се гордее с това, че е изгонила чудесата от областта на нашите възгледи относно органическия живот. Давид Фридрих Щраус (виж „Стара и нова вяра") счита за голямо постижение на новото време, че вече не мислим както по-рано, когато хората са вярвали, че едно съвършено органическо същество е било създадено от нищото като едно чудо. Ние разбираме съвършеното, когато можем да го обясним като развитие от несъвършеното.
към текста >>
Нашата естествена наука много се гордее с това, че е изгонила чудесата от областта на нашите възгледи от
нос
но органическия живот.
Това, което съм придобил вчера като мисли, сръчности, аз го използувам и го прилагам днес. Не е ли така и с живота? Не влизат ли хората в хоризонта на съществуванието с най-различни способности? От къде идват различията? От нищото ли се получават те?
Нашата естествена наука много се гордее с това, че е изгонила чудесата от областта на нашите възгледи относно органическия живот.
Давид Фридрих Щраус (виж „Стара и нова вяра") счита за голямо постижение на новото време, че вече не мислим както по-рано, когато хората са вярвали, че едно съвършено органическо същество е било създадено от нищото като едно чудо. Ние разбираме съвършеното, когато можем да го обясним като развитие от несъвършеното. Строежът на маймуната не е вече никакво чудо, когато приемаме за неин предшественик първичните риби, които постепенно са се преобразили. Нека да приемем, че това, което изглежда вярно за природата, то е вярно и за Духа. Трябва ли съвършеният Дух да има същите предпоставки както и несъвършеният?
към текста >>
И когато се появи в някоя лич
нос
т, ние го наричаме нещо „духовно".
Ние няма да считаме даденото като едно чудо. Факта, че мога да пиша, аз дължа на обстоятелството, че съм научил това. Никой не може да седне и да пише, ако по-рано не е вземал в ръка писалката. Въпреки това смята се, че този или онзи могат да имат „гениален поглед" по един чудотворен начин! Не, този „гениален поглед" също трябва първо да бъде придобит: той трябва да бъде разбран научно.
И когато се появи в някоя личност, ние го наричаме нещо „духовно".
Но и то първо е трябвало да учи: То е придобило в един предидущ живот това, което „може" да върши в следващия. Така и само така Хераклит и другите гръцки мъдреци са разбирали мисълта за вечността. Никога у тях не е ставало дума за едно продължение на земната личност. Нека вземем това, което Емпедокъл (490 430 г. пр. Хр.) мисли.
към текста >>
Така и само така Хераклит и другите гръцки мъдреци са разбирали мисълта за веч
нос
тта.
Никой не може да седне и да пише, ако по-рано не е вземал в ръка писалката. Въпреки това смята се, че този или онзи могат да имат „гениален поглед" по един чудотворен начин! Не, този „гениален поглед" също трябва първо да бъде придобит: той трябва да бъде разбран научно. И когато се появи в някоя личност, ние го наричаме нещо „духовно". Но и то първо е трябвало да учи: То е придобило в един предидущ живот това, което „може" да върши в следващия.
Така и само така Хераклит и другите гръцки мъдреци са разбирали мисълта за вечността.
Никога у тях не е ставало дума за едно продължение на земната личност. Нека вземем това, което Емпедокъл (490 430 г. пр. Хр.) мисли. За тези, които считат даденото само като едно чудо, той казва: „Това са умопобъркани, защото със своите мисли не стигат далече,
към текста >>
Никога у тях не е ставало дума за едно продължение на земната лич
нос
т.
Въпреки това смята се, че този или онзи могат да имат „гениален поглед" по един чудотворен начин! Не, този „гениален поглед" също трябва първо да бъде придобит: той трябва да бъде разбран научно. И когато се появи в някоя личност, ние го наричаме нещо „духовно". Но и то първо е трябвало да учи: То е придобило в един предидущ живот това, което „може" да върши в следващия. Така и само така Хераклит и другите гръцки мъдреци са разбирали мисълта за вечността.
Никога у тях не е ставало дума за едно продължение на земната личност.
Нека вземем това, което Емпедокъл (490 430 г. пр. Хр.) мисли. За тези, които считат даденото само като едно чудо, той казва: „Това са умопобъркани, защото със своите мисли не стигат далече, А смятат, че нещо, което предварително не е съществувало, може да се развива,
към текста >>
Той може да бъде въведен в магическия кръговрат на веч
нос
тта.
То е силата, която тласка човека да направи себе си все по-божествен и по-божествен. Само който мисли така, може да говори като Емпедокъл: „Когато напускайки тялото, се издигаш до свободния етер, Ти ще бъдеш един безсмъртен Бог, освободен от смъртта." От такава гледна точка, какво може да се случи в един човешки живот?
Той може да бъде въведен в магическия кръговрат на вечността.
Защото в него трябва да има сили, които чисто природният живот не при вежда в развитие. И той може да премине неизползуван, ако тези сили останат необработени. Да се разкрият тези сили и човек да направи себе си подобен на Божественото: Тази е била задачата на Мистериите. Това си поставя като задача и гръцкият мъдрец. Така разбираме изказването на Платон, че „който стигне в долния свят непосветен и непречистен, той лежи в тинята, а пречистеният и посветеният, когато стигне там, живее при Боговете".
към текста >>
Всичко, което човек предприема, за да събуди в себе си Божественото, той го върши за да повдигне стой
нос
тта на съществуванието на света.
И той може да премине неизползуван, ако тези сили останат необработени. Да се разкрият тези сили и човек да направи себе си подобен на Божественото: Тази е била задачата на Мистериите. Това си поставя като задача и гръцкият мъдрец. Така разбираме изказването на Платон, че „който стигне в долния свят непосветен и непречистен, той лежи в тинята, а пречистеният и посветеният, когато стигне там, живее при Боговете". Тук имаме работа с едно схващане за безсмъртието, чието значение е включено в цялата Вселена.
Всичко, което човек предприема, за да събуди в себе си Божественото, той го върши за да повдигне стойността на съществуванието на света.
Като познаващ субект, той не е само ленив зрител на Вселената, който си съставя само образи за това, което и без него би съществувало. Неговата разсъдъчна способност е една по-висша творческа сила на природата. Това, което духовно проблясва в него, е нещо Божествено, нещо което по-рано е било като омагьосано и което без неговото познание би останало в мрака. Човешката личност не живее в себе си и за себе си, тя живее за света. Животът се разширява далече над отделното съществувание, когато го разглеждаме по този начин.
към текста >>
Неговата разсъдъчна способ
нос
т е една по-висша творческа сила на природата.
Това си поставя като задача и гръцкият мъдрец. Така разбираме изказването на Платон, че „който стигне в долния свят непосветен и непречистен, той лежи в тинята, а пречистеният и посветеният, когато стигне там, живее при Боговете". Тук имаме работа с едно схващане за безсмъртието, чието значение е включено в цялата Вселена. Всичко, което човек предприема, за да събуди в себе си Божественото, той го върши за да повдигне стойността на съществуванието на света. Като познаващ субект, той не е само ленив зрител на Вселената, който си съставя само образи за това, което и без него би съществувало.
Неговата разсъдъчна способност е една по-висша творческа сила на природата.
Това, което духовно проблясва в него, е нещо Божествено, нещо което по-рано е било като омагьосано и което без неговото познание би останало в мрака. Човешката личност не живее в себе си и за себе си, тя живее за света. Животът се разширява далече над отделното съществувание, когато го разглеждаме по този начин. С такъв един възглед ние разбираме думи, като тези на поета Пиндар, които откриват погледа към вечността: „Блажен, който е видял вечното и след това е слязъл под Земята, той познава що е край на живота, познава обещаното от Зевса начало." Ние разбираме гордия характер и самотността на такива мъдреци, какъвто е бил Хераклит.
към текста >>
Човешката лич
нос
т не живее в себе си и за себе си, тя живее за света.
Тук имаме работа с едно схващане за безсмъртието, чието значение е включено в цялата Вселена. Всичко, което човек предприема, за да събуди в себе си Божественото, той го върши за да повдигне стойността на съществуванието на света. Като познаващ субект, той не е само ленив зрител на Вселената, който си съставя само образи за това, което и без него би съществувало. Неговата разсъдъчна способност е една по-висша творческа сила на природата. Това, което духовно проблясва в него, е нещо Божествено, нещо което по-рано е било като омагьосано и което без неговото познание би останало в мрака.
Човешката личност не живее в себе си и за себе си, тя живее за света.
Животът се разширява далече над отделното съществувание, когато го разглеждаме по този начин. С такъв един възглед ние разбираме думи, като тези на поета Пиндар, които откриват погледа към вечността: „Блажен, който е видял вечното и след това е слязъл под Земята, той познава що е край на живота, познава обещаното от Зевса начало." Ние разбираме гордия характер и самотността на такива мъдреци, какъвто е бил Хераклит. Те можеха с гордост да кажат за себе си, че им беше открито много, защото не приписваха своето знание на своята преходна личност, а на вечния Демон в самите тях. Тяхната гордост носеше като необходима прибавка печата на смирението и на скромността, които изразяват думите: Всяко знание за преходните неща е във вечна промяна, както и самите преходни неща.
към текста >>
С такъв един възглед ние разбираме думи, като тези на поета Пиндар, които откриват погледа към веч
нос
тта: „Блажен, който е видял вечното и след това е слязъл под Земята, той познава що е край на живота, познава обещаното от Зевса начало."
Като познаващ субект, той не е само ленив зрител на Вселената, който си съставя само образи за това, което и без него би съществувало. Неговата разсъдъчна способност е една по-висша творческа сила на природата. Това, което духовно проблясва в него, е нещо Божествено, нещо което по-рано е било като омагьосано и което без неговото познание би останало в мрака. Човешката личност не живее в себе си и за себе си, тя живее за света. Животът се разширява далече над отделното съществувание, когато го разглеждаме по този начин.
С такъв един възглед ние разбираме думи, като тези на поета Пиндар, които откриват погледа към вечността: „Блажен, който е видял вечното и след това е слязъл под Земята, той познава що е край на живота, познава обещаното от Зевса начало."
Ние разбираме гордия характер и самотността на такива мъдреци, какъвто е бил Хераклит. Те можеха с гордост да кажат за себе си, че им беше открито много, защото не приписваха своето знание на своята преходна личност, а на вечния Демон в самите тях. Тяхната гордост носеше като необходима прибавка печата на смирението и на скромността, които изразяват думите: Всяко знание за преходните неща е във вечна промяна, както и самите преходни неща. Хераклит нарича вечния свят една игра: той можеше да го стори с най-висшата сериозност. Обаче думата сериозност е износена от нейната употреба за земните изживявания.
към текста >>
Ние разбираме гордия характер и самот
нос
тта на такива мъдреци, какъвто е бил Хераклит.
Неговата разсъдъчна способност е една по-висша творческа сила на природата. Това, което духовно проблясва в него, е нещо Божествено, нещо което по-рано е било като омагьосано и което без неговото познание би останало в мрака. Човешката личност не живее в себе си и за себе си, тя живее за света. Животът се разширява далече над отделното съществувание, когато го разглеждаме по този начин. С такъв един възглед ние разбираме думи, като тези на поета Пиндар, които откриват погледа към вечността: „Блажен, който е видял вечното и след това е слязъл под Земята, той познава що е край на живота, познава обещаното от Зевса начало."
Ние разбираме гордия характер и самотността на такива мъдреци, какъвто е бил Хераклит.
Те можеха с гордост да кажат за себе си, че им беше открито много, защото не приписваха своето знание на своята преходна личност, а на вечния Демон в самите тях. Тяхната гордост носеше като необходима прибавка печата на смирението и на скромността, които изразяват думите: Всяко знание за преходните неща е във вечна промяна, както и самите преходни неща. Хераклит нарича вечния свят една игра: той можеше да го стори с най-висшата сериозност. Обаче думата сериозност е износена от нейната употреба за земните изживявания. Играта на вечността поражда в човека сигурността в живота, която сериозността, произлизаща от преходното му отнема.
към текста >>
Те можеха с гордост да кажат за себе си, че им беше открито много, защото не приписваха своето знание на своята преходна лич
нос
т, а на вечния Демон в самите тях.
Това, което духовно проблясва в него, е нещо Божествено, нещо което по-рано е било като омагьосано и което без неговото познание би останало в мрака. Човешката личност не живее в себе си и за себе си, тя живее за света. Животът се разширява далече над отделното съществувание, когато го разглеждаме по този начин. С такъв един възглед ние разбираме думи, като тези на поета Пиндар, които откриват погледа към вечността: „Блажен, който е видял вечното и след това е слязъл под Земята, той познава що е край на живота, познава обещаното от Зевса начало." Ние разбираме гордия характер и самотността на такива мъдреци, какъвто е бил Хераклит.
Те можеха с гордост да кажат за себе си, че им беше открито много, защото не приписваха своето знание на своята преходна личност, а на вечния Демон в самите тях.
Тяхната гордост носеше като необходима прибавка печата на смирението и на скромността, които изразяват думите: Всяко знание за преходните неща е във вечна промяна, както и самите преходни неща. Хераклит нарича вечния свят една игра: той можеше да го стори с най-висшата сериозност. Обаче думата сериозност е износена от нейната употреба за земните изживявания. Играта на вечността поражда в човека сигурността в живота, която сериозността, произлизаща от преходното му отнема. Едно друго схващане за света, различно от това на Хераклит, израства от Мистериите сред онази общност, основана от Питагор през 6-ия век пр. Хр.
към текста >>
Тяхната гордост
нос
еше като необходима прибавка печата на смирението и на скром
нос
тта, които изразяват думите: Всяко знание за преходните неща е във вечна промяна, както и самите преходни неща.
Човешката личност не живее в себе си и за себе си, тя живее за света. Животът се разширява далече над отделното съществувание, когато го разглеждаме по този начин. С такъв един възглед ние разбираме думи, като тези на поета Пиндар, които откриват погледа към вечността: „Блажен, който е видял вечното и след това е слязъл под Земята, той познава що е край на живота, познава обещаното от Зевса начало." Ние разбираме гордия характер и самотността на такива мъдреци, какъвто е бил Хераклит. Те можеха с гордост да кажат за себе си, че им беше открито много, защото не приписваха своето знание на своята преходна личност, а на вечния Демон в самите тях.
Тяхната гордост носеше като необходима прибавка печата на смирението и на скромността, които изразяват думите: Всяко знание за преходните неща е във вечна промяна, както и самите преходни неща.
Хераклит нарича вечния свят една игра: той можеше да го стори с най-висшата сериозност. Обаче думата сериозност е износена от нейната употреба за земните изживявания. Играта на вечността поражда в човека сигурността в живота, която сериозността, произлизаща от преходното му отнема. Едно друго схващане за света, различно от това на Хераклит, израства от Мистериите сред онази общност, основана от Питагор през 6-ия век пр. Хр. в Южна Италия.
към текста >>
Хераклит нарича вечния свят една игра: той можеше да го стори с най-висшата сериоз
нос
т.
Животът се разширява далече над отделното съществувание, когато го разглеждаме по този начин. С такъв един възглед ние разбираме думи, като тези на поета Пиндар, които откриват погледа към вечността: „Блажен, който е видял вечното и след това е слязъл под Земята, той познава що е край на живота, познава обещаното от Зевса начало." Ние разбираме гордия характер и самотността на такива мъдреци, какъвто е бил Хераклит. Те можеха с гордост да кажат за себе си, че им беше открито много, защото не приписваха своето знание на своята преходна личност, а на вечния Демон в самите тях. Тяхната гордост носеше като необходима прибавка печата на смирението и на скромността, които изразяват думите: Всяко знание за преходните неща е във вечна промяна, както и самите преходни неща.
Хераклит нарича вечния свят една игра: той можеше да го стори с най-висшата сериозност.
Обаче думата сериозност е износена от нейната употреба за земните изживявания. Играта на вечността поражда в човека сигурността в живота, която сериозността, произлизаща от преходното му отнема. Едно друго схващане за света, различно от това на Хераклит, израства от Мистериите сред онази общност, основана от Питагор през 6-ия век пр. Хр. в Южна Италия. Питагорейците виждаха в числата и фигурите, чийто закони изучаваха чрез математиката, основата на нещата.
към текста >>
Обаче думата сериоз
нос
т е из
нос
ена от нейната употреба за земните изживявания.
С такъв един възглед ние разбираме думи, като тези на поета Пиндар, които откриват погледа към вечността: „Блажен, който е видял вечното и след това е слязъл под Земята, той познава що е край на живота, познава обещаното от Зевса начало." Ние разбираме гордия характер и самотността на такива мъдреци, какъвто е бил Хераклит. Те можеха с гордост да кажат за себе си, че им беше открито много, защото не приписваха своето знание на своята преходна личност, а на вечния Демон в самите тях. Тяхната гордост носеше като необходима прибавка печата на смирението и на скромността, които изразяват думите: Всяко знание за преходните неща е във вечна промяна, както и самите преходни неща. Хераклит нарича вечния свят една игра: той можеше да го стори с най-висшата сериозност.
Обаче думата сериозност е износена от нейната употреба за земните изживявания.
Играта на вечността поражда в човека сигурността в живота, която сериозността, произлизаща от преходното му отнема. Едно друго схващане за света, различно от това на Хераклит, израства от Мистериите сред онази общност, основана от Питагор през 6-ия век пр. Хр. в Южна Италия. Питагорейците виждаха в числата и фигурите, чийто закони изучаваха чрез математиката, основата на нещата. Гръцкият мислител Аристотел разказва за тях: „Те първо се занимаваха с математиката и като се вглъбяваха изцяло в нея, считаха началото в математиката и като начало на всички неща.
към текста >>
Играта на веч
нос
тта поражда в човека сигур
нос
тта в живота, която сериоз
нос
тта, произлизаща от преходното му отнема.
Ние разбираме гордия характер и самотността на такива мъдреци, какъвто е бил Хераклит. Те можеха с гордост да кажат за себе си, че им беше открито много, защото не приписваха своето знание на своята преходна личност, а на вечния Демон в самите тях. Тяхната гордост носеше като необходима прибавка печата на смирението и на скромността, които изразяват думите: Всяко знание за преходните неща е във вечна промяна, както и самите преходни неща. Хераклит нарича вечния свят една игра: той можеше да го стори с най-висшата сериозност. Обаче думата сериозност е износена от нейната употреба за земните изживявания.
Играта на вечността поражда в човека сигурността в живота, която сериозността, произлизаща от преходното му отнема.
Едно друго схващане за света, различно от това на Хераклит, израства от Мистериите сред онази общност, основана от Питагор през 6-ия век пр. Хр. в Южна Италия. Питагорейците виждаха в числата и фигурите, чийто закони изучаваха чрез математиката, основата на нещата. Гръцкият мислител Аристотел разказва за тях: „Те първо се занимаваха с математиката и като се вглъбяваха изцяло в нея, считаха началото в математиката и като начало на всички неща. Така както в математиката по начало числата са първичното нещо, и така както в числата те виждаха много работи, подобни на развитието, а именно в числата повече отколкото в огъня, земята и водата, то за тях дадено число означаваше справедливостта, друго душата и Духа, трето времето и т.н.
към текста >>
Едно друго схващане за света, различно от това на Хераклит, израства от Мистериите сред онази общ
нос
т, основана от Питагор през 6-ия век пр. Хр.
Те можеха с гордост да кажат за себе си, че им беше открито много, защото не приписваха своето знание на своята преходна личност, а на вечния Демон в самите тях. Тяхната гордост носеше като необходима прибавка печата на смирението и на скромността, които изразяват думите: Всяко знание за преходните неща е във вечна промяна, както и самите преходни неща. Хераклит нарича вечния свят една игра: той можеше да го стори с най-висшата сериозност. Обаче думата сериозност е износена от нейната употреба за земните изживявания. Играта на вечността поражда в човека сигурността в живота, която сериозността, произлизаща от преходното му отнема.
Едно друго схващане за света, различно от това на Хераклит, израства от Мистериите сред онази общност, основана от Питагор през 6-ия век пр. Хр.
в Южна Италия. Питагорейците виждаха в числата и фигурите, чийто закони изучаваха чрез математиката, основата на нещата. Гръцкият мислител Аристотел разказва за тях: „Те първо се занимаваха с математиката и като се вглъбяваха изцяло в нея, считаха началото в математиката и като начало на всички неща. Така както в математиката по начало числата са първичното нещо, и така както в числата те виждаха много работи, подобни на развитието, а именно в числата повече отколкото в огъня, земята и водата, то за тях дадено число означаваше справедливостта, друго душата и Духа, трето времето и т.н. за всички неща.
към текста >>
По-дълбокият смисъл на света, това, което царува в него като вечна, закономерна необходимост, се проявява в човешката душа, то става в нея настояща действител
нос
т.
Това, което може да се каже за тези възгледи е валидно и за Коперниковите възгледи във връзка с разглежданите тук отношения.) Следователно, действията на душата не са нещо, което се извършва извън останалия свят; в тези действия се изразява и закономерният ред на света. Питагореецът казваше: - Сетивата показват на човека сетивните явления. Но те не показват хармоничното устройство, което нещата следват. Напротив, човешкият Дух трябва първо да намери в себе си хармоничното устройство, ако иска да го види и във външния свят.
По-дълбокият смисъл на света, това, което царува в него като вечна, закономерна необходимост, се проявява в човешката душа, то става в нея настояща действителност.
Смисълът на света се проявява в душата. Този смисъл не лежи в това, което човек вижда, чува и докосва, но в това, което душата разкрива в своите глъбини. Следователно, вечният порядък е скрит в глъбините на душата. Като се потопим в душата, ние намираме вечността. Бог, вечната световна хармония е в човешката душа.
към текста >>
Като се потопим в душата, ние намираме веч
нос
тта.
Напротив, човешкият Дух трябва първо да намери в себе си хармоничното устройство, ако иска да го види и във външния свят. По-дълбокият смисъл на света, това, което царува в него като вечна, закономерна необходимост, се проявява в човешката душа, то става в нея настояща действителност. Смисълът на света се проявява в душата. Този смисъл не лежи в това, което човек вижда, чува и докосва, но в това, което душата разкрива в своите глъбини. Следователно, вечният порядък е скрит в глъбините на душата.
Като се потопим в душата, ние намираме вечността.
Бог, вечната световна хармония е в човешката душа. Душата не е ограничена в телесния организъм, който е затворен в кожата на човека. Защото това, което се ражда в душата е редът, по който световете се въртят в небесното пространство. Душата не е в личността. Личността само доставя органа, чрез който се проявява световният ред.
към текста >>
Душата не е в лич
нос
тта.
Следователно, вечният порядък е скрит в глъбините на душата. Като се потопим в душата, ние намираме вечността. Бог, вечната световна хармония е в човешката душа. Душата не е ограничена в телесния организъм, който е затворен в кожата на човека. Защото това, което се ражда в душата е редът, по който световете се въртят в небесното пространство.
Душата не е в личността.
Личността само доставя органа, чрез който се проявява световният ред. Нещо от Питагоровия дух прозира в това, което казва църковният отец Григорий от Ница: „Казва се, че човешката природа е само нещо малко и ограничено, а Божеството безкрайно, но как може малкото да обхване Безкрайното? А кой може да претендира, че без крайността на Божеството може да се побере в границите на плътта като в един съд? Защото духовната природа не е затворена в границите на плътта, докато тялото е наистина ограничено от съседните части. Душата се разширява чрез движението на мисълта в цялото творение." Душата не е личността.
към текста >>
Лич
нос
тта само доставя органа, чрез който се проявява световният ред.
Като се потопим в душата, ние намираме вечността. Бог, вечната световна хармония е в човешката душа. Душата не е ограничена в телесния организъм, който е затворен в кожата на човека. Защото това, което се ражда в душата е редът, по който световете се въртят в небесното пространство. Душата не е в личността.
Личността само доставя органа, чрез който се проявява световният ред.
Нещо от Питагоровия дух прозира в това, което казва църковният отец Григорий от Ница: „Казва се, че човешката природа е само нещо малко и ограничено, а Божеството безкрайно, но как може малкото да обхване Безкрайното? А кой може да претендира, че без крайността на Божеството може да се побере в границите на плътта като в един съд? Защото духовната природа не е затворена в границите на плътта, докато тялото е наистина ограничено от съседните части. Душата се разширява чрез движението на мисълта в цялото творение." Душата не е личността. Тя принадлежи на безкрайността.
към текста >>
А кой може да претендира, че без край
нос
тта на Божеството може да се побере в границите на плътта като в един съд?
Душата не е ограничена в телесния организъм, който е затворен в кожата на човека. Защото това, което се ражда в душата е редът, по който световете се въртят в небесното пространство. Душата не е в личността. Личността само доставя органа, чрез който се проявява световният ред. Нещо от Питагоровия дух прозира в това, което казва църковният отец Григорий от Ница: „Казва се, че човешката природа е само нещо малко и ограничено, а Божеството безкрайно, но как може малкото да обхване Безкрайното?
А кой може да претендира, че без крайността на Божеството може да се побере в границите на плътта като в един съд?
Защото духовната природа не е затворена в границите на плътта, докато тялото е наистина ограничено от съседните части. Душата се разширява чрез движението на мисълта в цялото творение." Душата не е личността. Тя принадлежи на безкрайността. От тази гледна точка и питагорейците трябваше да считат, че само „безумните" могат да мислят: душевният свят се изчерпва с личността. И за тях важното беше да събудят „вечното" в личността.
към текста >>
Душата се разширява чрез движението на мисълта в цялото творение." Душата не е лич
нос
тта.
Душата не е в личността. Личността само доставя органа, чрез който се проявява световният ред. Нещо от Питагоровия дух прозира в това, което казва църковният отец Григорий от Ница: „Казва се, че човешката природа е само нещо малко и ограничено, а Божеството безкрайно, но как може малкото да обхване Безкрайното? А кой може да претендира, че без крайността на Божеството може да се побере в границите на плътта като в един съд? Защото духовната природа не е затворена в границите на плътта, докато тялото е наистина ограничено от съседните части.
Душата се разширява чрез движението на мисълта в цялото творение." Душата не е личността.
Тя принадлежи на безкрайността. От тази гледна точка и питагорейците трябваше да считат, че само „безумните" могат да мислят: душевният свят се изчерпва с личността. И за тях важното беше да събудят „вечното" в личността. За тях познанието беше общуване с вечността. За тях човекът стоеше толкова по-високо, колкото повече е дал живот на тази вечност в себе си.
към текста >>
Тя принадлежи на безкрай
нос
тта.
Личността само доставя органа, чрез който се проявява световният ред. Нещо от Питагоровия дух прозира в това, което казва църковният отец Григорий от Ница: „Казва се, че човешката природа е само нещо малко и ограничено, а Божеството безкрайно, но как може малкото да обхване Безкрайното? А кой може да претендира, че без крайността на Божеството може да се побере в границите на плътта като в един съд? Защото духовната природа не е затворена в границите на плътта, докато тялото е наистина ограничено от съседните части. Душата се разширява чрез движението на мисълта в цялото творение." Душата не е личността.
Тя принадлежи на безкрайността.
От тази гледна точка и питагорейците трябваше да считат, че само „безумните" могат да мислят: душевният свят се изчерпва с личността. И за тях важното беше да събудят „вечното" в личността. За тях познанието беше общуване с вечността. За тях човекът стоеше толкова по-високо, колкото повече е дал живот на тази вечност в себе си. Животът в тяхната общност се свеждаше до общуването с вечността.
към текста >>
От тази гледна точка и питагорейците трябваше да считат, че само „безумните" могат да мислят: душевният свят се изчерпва с лич
нос
тта.
Нещо от Питагоровия дух прозира в това, което казва църковният отец Григорий от Ница: „Казва се, че човешката природа е само нещо малко и ограничено, а Божеството безкрайно, но как може малкото да обхване Безкрайното? А кой може да претендира, че без крайността на Божеството може да се побере в границите на плътта като в един съд? Защото духовната природа не е затворена в границите на плътта, докато тялото е наистина ограничено от съседните части. Душата се разширява чрез движението на мисълта в цялото творение." Душата не е личността. Тя принадлежи на безкрайността.
От тази гледна точка и питагорейците трябваше да считат, че само „безумните" могат да мислят: душевният свят се изчерпва с личността.
И за тях важното беше да събудят „вечното" в личността. За тях познанието беше общуване с вечността. За тях човекът стоеше толкова по-високо, колкото повече е дал живот на тази вечност в себе си. Животът в тяхната общност се свеждаше до общуването с вечността. Питагорейското възпитание се състоеше в това, да доведе членовете на тази общност до едно такова общуване.
към текста >>
И за тях важното беше да събудят „вечното" в лич
нос
тта.
А кой може да претендира, че без крайността на Божеството може да се побере в границите на плътта като в един съд? Защото духовната природа не е затворена в границите на плътта, докато тялото е наистина ограничено от съседните части. Душата се разширява чрез движението на мисълта в цялото творение." Душата не е личността. Тя принадлежи на безкрайността. От тази гледна точка и питагорейците трябваше да считат, че само „безумните" могат да мислят: душевният свят се изчерпва с личността.
И за тях важното беше да събудят „вечното" в личността.
За тях познанието беше общуване с вечността. За тях човекът стоеше толкова по-високо, колкото повече е дал живот на тази вечност в себе си. Животът в тяхната общност се свеждаше до общуването с вечността. Питагорейското възпитание се състоеше в това, да доведе членовете на тази общност до едно такова общуване. Следователно, това възпитание беше едно философско посвещение.
към текста >>
За тях познанието беше общуване с веч
нос
тта.
Защото духовната природа не е затворена в границите на плътта, докато тялото е наистина ограничено от съседните части. Душата се разширява чрез движението на мисълта в цялото творение." Душата не е личността. Тя принадлежи на безкрайността. От тази гледна точка и питагорейците трябваше да считат, че само „безумните" могат да мислят: душевният свят се изчерпва с личността. И за тях важното беше да събудят „вечното" в личността.
За тях познанието беше общуване с вечността.
За тях човекът стоеше толкова по-високо, колкото повече е дал живот на тази вечност в себе си. Животът в тяхната общност се свеждаше до общуването с вечността. Питагорейското възпитание се състоеше в това, да доведе членовете на тази общност до едно такова общуване. Следователно, това възпитание беше едно философско посвещение. И питагорейците спокойно можеха да кажат, че чрез това поведение в живота те преследват същото, което преследваха и култовете на Мистериите.
към текста >>
За тях човекът стоеше толкова по-високо, колкото повече е дал живот на тази веч
нос
т в себе си.
Душата се разширява чрез движението на мисълта в цялото творение." Душата не е личността. Тя принадлежи на безкрайността. От тази гледна точка и питагорейците трябваше да считат, че само „безумните" могат да мислят: душевният свят се изчерпва с личността. И за тях важното беше да събудят „вечното" в личността. За тях познанието беше общуване с вечността.
За тях човекът стоеше толкова по-високо, колкото повече е дал живот на тази вечност в себе си.
Животът в тяхната общност се свеждаше до общуването с вечността. Питагорейското възпитание се състоеше в това, да доведе членовете на тази общност до едно такова общуване. Следователно, това възпитание беше едно философско посвещение. И питагорейците спокойно можеха да кажат, че чрез това поведение в живота те преследват същото, което преследваха и култовете на Мистериите.
към текста >>
Животът в тяхната общ
нос
т се свеждаше до общуването с веч
нос
тта.
Тя принадлежи на безкрайността. От тази гледна точка и питагорейците трябваше да считат, че само „безумните" могат да мислят: душевният свят се изчерпва с личността. И за тях важното беше да събудят „вечното" в личността. За тях познанието беше общуване с вечността. За тях човекът стоеше толкова по-високо, колкото повече е дал живот на тази вечност в себе си.
Животът в тяхната общност се свеждаше до общуването с вечността.
Питагорейското възпитание се състоеше в това, да доведе членовете на тази общност до едно такова общуване. Следователно, това възпитание беше едно философско посвещение. И питагорейците спокойно можеха да кажат, че чрез това поведение в живота те преследват същото, което преследваха и култовете на Мистериите.
към текста >>
Питагорейското възпитание се състоеше в това, да доведе членовете на тази общ
нос
т до едно такова общуване.
От тази гледна точка и питагорейците трябваше да считат, че само „безумните" могат да мислят: душевният свят се изчерпва с личността. И за тях важното беше да събудят „вечното" в личността. За тях познанието беше общуване с вечността. За тях човекът стоеше толкова по-високо, колкото повече е дал живот на тази вечност в себе си. Животът в тяхната общност се свеждаше до общуването с вечността.
Питагорейското възпитание се състоеше в това, да доведе членовете на тази общност до едно такова общуване.
Следователно, това възпитание беше едно философско посвещение. И питагорейците спокойно можеха да кажат, че чрез това поведение в живота те преследват същото, което преследваха и култовете на Мистериите.
към текста >>
53.
ПЛАТОН КАТО МИСТИК
GA_8 Християнството като мистичен факт
Неговото учение било забулено в пълна тайнстве
нос
т, както и мъдростта на Мистериите.
ПЛАТОН КАТО МИСТИК Какво значение са имали Мистериите в духовния живот на древните гърци, може да се види от мирогледа на Платон. Има само едно средство, за да бъде разбран напълно този философ. Той трябва да бъде осветен със светлината, която блика от Мистериите. По-късните ученици на Платон, неоплатониците му при писват също и едно тайно учение, в което той е допускал да участвуват само достойните, но само под „печата на мълчанието".
Неговото учение било забулено в пълна тайнственост, както и мъдростта на Мистериите.
Въпреки, че седмото от Платиновите писма не произхожда, както се твърди, от самия него, за целта, която тук преследваме, това няма никакво значение. Защото дали той или някой друг се изказва по този начин върху настроението, изразено в писмото, това може да ни бъде безразлично. В това писмо се казва: „Толкова мога да кажа аз за всички онези, които са писали или ще пишат, че знаят към какво съм се стремил, било, че са го чули от мен, или от някой друг: не трябва да им се вярва в нищо. Не съществува никаква книга, написана от мен върху тези неща, нито пък ще се яви такава; подобни неща по никой начин не могат да се изразят, както други учения, с думи, а е необходимо човек дълго време да се занимава с предмета и да се вживее в него: Тогава една искра проблясва и запалва светлина в душата." Тези думи биха могли да покажат само безсилието на думите да изразят мислите.
към текста >>
То трябва да бъде едно чувство, един усет, една опит
нос
т, което не може да се придобие чрез еднократно съобщение, а чрез „вживяване".
В това писмо се казва: „Толкова мога да кажа аз за всички онези, които са писали или ще пишат, че знаят към какво съм се стремил, било, че са го чули от мен, или от някой друг: не трябва да им се вярва в нищо. Не съществува никаква книга, написана от мен върху тези неща, нито пък ще се яви такава; подобни неща по никой начин не могат да се изразят, както други учения, с думи, а е необходимо човек дълго време да се занимава с предмета и да се вживее в него: Тогава една искра проблясва и запалва светлина в душата." Тези думи биха могли да покажат само безсилието на думите да изразят мислите. Би представлявало само една лична слабост, ако не бихме могли да намерим в тях смисъла на Мистериите. Това, за което Платон никога не е писал и не е искал да пише, трябва да бъде нещо, по отношение на което писането е напразно.
То трябва да бъде едно чувство, един усет, една опитност, което не може да се придобие чрез еднократно съобщение, а чрез „вживяване".
Тук се загатва за интимното възпитание, което Платон е искал да даде на избраните. Тогава от неговото слово излизал огън, в който другите виждали само думи. Съвсем не е безразлично как. Пристъпваме към беседите на Платон. Според духовното устройство на човека, те са за него нещо по-малко или повече.
към текста >>
В центъра на Платоновите беседи стои лич
нос
тта на Сократ.
От Платон към неговите ученици преминава нещо повече от смисъла на думите. Там, където той учел, царяла атмосферата на Мистериите. Думите имали обертонове, които съпровождали обикновения звук. Но тъкмо тези обертонове се нуждаели от атмосферата на Мистериите. Иначе те отзвучавали без да бъдат чути.
В центъра на Платоновите беседи стои личността на Сократ.
Тук няма нужда да бъде засягана историческата страна на тази личност. Става дума за характера на Сократ, така като той е описан от Платон. Сократ е една личност, осветена чрез смъртта му заради истината. Той умира така, както само един посветен може да умре. За него смъртта е само един от многото моменти на живота.
към текста >>
Тук няма нужда да бъде засягана историческата страна на тази лич
нос
т.
Там, където той учел, царяла атмосферата на Мистериите. Думите имали обертонове, които съпровождали обикновения звук. Но тъкмо тези обертонове се нуждаели от атмосферата на Мистериите. Иначе те отзвучавали без да бъдат чути. В центъра на Платоновите беседи стои личността на Сократ.
Тук няма нужда да бъде засягана историческата страна на тази личност.
Става дума за характера на Сократ, така като той е описан от Платон. Сократ е една личност, осветена чрез смъртта му заради истината. Той умира така, както само един посветен може да умре. За него смъртта е само един от многото моменти на живота. Той влиза в смъртта, както в някое друго събитие на живота.
към текста >>
Сократ е една лич
нос
т, осветена чрез смъртта му заради истината.
Но тъкмо тези обертонове се нуждаели от атмосферата на Мистериите. Иначе те отзвучавали без да бъдат чути. В центъра на Платоновите беседи стои личността на Сократ. Тук няма нужда да бъде засягана историческата страна на тази личност. Става дума за характера на Сократ, така като той е описан от Платон.
Сократ е една личност, осветена чрез смъртта му заради истината.
Той умира така, както само един посветен може да умре. За него смъртта е само един от многото моменти на живота. Той влиза в смъртта, както в някое друго събитие на живота. Той се държи така, че дори и у неговите приятели не се пробуждат чувствата, които иначе са характерни за подобни случаи. Федон казва в „Беседа за безсмъртието на душата": “Наистина, аз се намирах в едно странно настроение.
към текста >>
Лич
нос
тта, която има опит
нос
т за безсмислието на живота действува тук като едно доказателство съвършено различно от всяка логика, от всички основания на разума.
Федон казва в „Беседа за безсмъртието на душата": “Наистина, аз се намирах в едно странно настроение. Аз не чувствувах никакво състрадание, както изпитва това някой, който присъствува на смъртта на един верен приятел. Толкова блажен ми изглеждаше този мъж в своето поведение и в своите думи, така непоколебимо и благородно умираше той, че аз вярвах: И в долния свят той не отива без една божествена мисия; и там ще се чувствува така добре, както никога никой не се е чувствувал. Ето защо не ме обзе никаква мекушавост, както би се помислило при този трагичен случай, нито пък някакво друго весело настроение, както това става обикновено при философски занимания, при все че нашите разговори бяха от този род. Аз се намирах в чудесно настроение и в една необикновена смесица от радост и печал, когато си мислех, че този човек след малко ще умре." И умиращият Сократ поучава своите ученици за безсмъртието.
Личността, която има опитност за безсмислието на живота действува тук като едно доказателство съвършено различно от всяка логика, от всички основания на разума.
Пред нас не говори един умиращ човек, а самата вечна истина, която се е настанила в една преходна личност. Там, където преходното се разтваря в нищото, там е въздухът, в който може да прозвучи вечността. Ние не чуваме никакви логически доказателства за безсмъртието. Целият разговор е насочен към това, да доведе приятелите дотам, където те сами могат да видят вечността. Тогава те не се нуждаят вече от никакви логически доказателства.
към текста >>
Пред нас не говори един умиращ човек, а самата вечна истина, която се е настанила в една преходна лич
нос
т.
Аз не чувствувах никакво състрадание, както изпитва това някой, който присъствува на смъртта на един верен приятел. Толкова блажен ми изглеждаше този мъж в своето поведение и в своите думи, така непоколебимо и благородно умираше той, че аз вярвах: И в долния свят той не отива без една божествена мисия; и там ще се чувствува така добре, както никога никой не се е чувствувал. Ето защо не ме обзе никаква мекушавост, както би се помислило при този трагичен случай, нито пък някакво друго весело настроение, както това става обикновено при философски занимания, при все че нашите разговори бяха от този род. Аз се намирах в чудесно настроение и в една необикновена смесица от радост и печал, когато си мислех, че този човек след малко ще умре." И умиращият Сократ поучава своите ученици за безсмъртието. Личността, която има опитност за безсмислието на живота действува тук като едно доказателство съвършено различно от всяка логика, от всички основания на разума.
Пред нас не говори един умиращ човек, а самата вечна истина, която се е настанила в една преходна личност.
Там, където преходното се разтваря в нищото, там е въздухът, в който може да прозвучи вечността. Ние не чуваме никакви логически доказателства за безсмъртието. Целият разговор е насочен към това, да доведе приятелите дотам, където те сами могат да видят вечността. Тогава те не се нуждаят вече от никакви логически доказателства. Защо на някого, който вижда розата, трябва да му се доказва, че розата е червена?
към текста >>
Там, където преходното се разтваря в нищото, там е въздухът, в който може да прозвучи веч
нос
тта.
Толкова блажен ми изглеждаше този мъж в своето поведение и в своите думи, така непоколебимо и благородно умираше той, че аз вярвах: И в долния свят той не отива без една божествена мисия; и там ще се чувствува така добре, както никога никой не се е чувствувал. Ето защо не ме обзе никаква мекушавост, както би се помислило при този трагичен случай, нито пък някакво друго весело настроение, както това става обикновено при философски занимания, при все че нашите разговори бяха от този род. Аз се намирах в чудесно настроение и в една необикновена смесица от радост и печал, когато си мислех, че този човек след малко ще умре." И умиращият Сократ поучава своите ученици за безсмъртието. Личността, която има опитност за безсмислието на живота действува тук като едно доказателство съвършено различно от всяка логика, от всички основания на разума. Пред нас не говори един умиращ човек, а самата вечна истина, която се е настанила в една преходна личност.
Там, където преходното се разтваря в нищото, там е въздухът, в който може да прозвучи вечността.
Ние не чуваме никакви логически доказателства за безсмъртието. Целият разговор е насочен към това, да доведе приятелите дотам, където те сами могат да видят вечността. Тогава те не се нуждаят вече от никакви логически доказателства. Защо на някого, който вижда розата, трябва да му се доказва, че розата е червена? Защо трябва да се доказва, че Духът е вечен, на този, чиито очи отваряме, за да вижда той сам този Дух?
към текста >>
Целият разговор е насочен към това, да доведе приятелите дотам, където те сами могат да видят веч
нос
тта.
Аз се намирах в чудесно настроение и в една необикновена смесица от радост и печал, когато си мислех, че този човек след малко ще умре." И умиращият Сократ поучава своите ученици за безсмъртието. Личността, която има опитност за безсмислието на живота действува тук като едно доказателство съвършено различно от всяка логика, от всички основания на разума. Пред нас не говори един умиращ човек, а самата вечна истина, която се е настанила в една преходна личност. Там, където преходното се разтваря в нищото, там е въздухът, в който може да прозвучи вечността. Ние не чуваме никакви логически доказателства за безсмъртието.
Целият разговор е насочен към това, да доведе приятелите дотам, където те сами могат да видят вечността.
Тогава те не се нуждаят вече от никакви логически доказателства. Защо на някого, който вижда розата, трябва да му се доказва, че розата е червена? Защо трябва да се доказва, че Духът е вечен, на този, чиито очи отваряме, за да вижда той сам този Дух? Това, което Сократ показва, са опитности, изживявания. На първо място е изживяването на самата мъдрост.
към текста >>
Това, което Сократ показва, са опит
нос
ти, изживявания.
Ние не чуваме никакви логически доказателства за безсмъртието. Целият разговор е насочен към това, да доведе приятелите дотам, където те сами могат да видят вечността. Тогава те не се нуждаят вече от никакви логически доказателства. Защо на някого, който вижда розата, трябва да му се доказва, че розата е червена? Защо трябва да се доказва, че Духът е вечен, на този, чиито очи отваряме, за да вижда той сам този Дух?
Това, което Сократ показва, са опитности, изживявания.
На първо място е изживяването на самата мъдрост. Какво иска този, който се стреми към мъдрост? Той иска да се освободи от това, което сетивата му предлагат във всекидневното наблюдение. В сетивния свят той иска да търси Духа. Не е ли това един факт, който може да се сравни с умирането?
към текста >>
Следователно, сетивата не ни дават Веч
нос
тта в нейните истински форми.
Искам да кажа: Гарантират ли зрението и слухът някаква истина на човека? Или поетите са прави, когато казват, че ние нищо не чуваме и нищо не виждаме... Следователно, кога душата намира истината? Защото, когато се старае да разглежда нещо с помощта на тялото, тя явно е излъгана от него." Всичко, което възприемаме със сетивата на тялото, се ражда и умира. Имен но това раждане и умиране води до там, че ние оставаме излъгани. Но когато чрез разумното познание погледнем по-дълбоко в нещата, тогава вечното в тях става наше достояние.
Следователно, сетивата не ни дават Вечността в нейните истински форми.
В същия миг, когато им се доверим, те ни излъгват. Но те престават да ни мамят, когато им противопоставим светлината на мисълта и осветляваме техните резултати с тази светлина. Но как би могла светлината на мисълта да бъде съдия над това, което сетивата казват, ако в нея не живее нещо, което надвишава възприятията на сетивата? Следователно, това, което е истинно или погрешно в нещата, върху него се произнася нещо, което се противопоставя на „сетивното тяло" и което, следователно, не е подчинено на неговите закони. Преди всичко, това „нещо" не трябва да бъде подчинено на законите на раждането и умирането.
към текста >>
„И най-добре може да изпълни това онзи, казва Сократ, който по възмож
нос
т най-много се приближава до нещата само с Духа, без да употребява за своето мислене нито зрението, нито прибягва към някое друго сетиво при своето размишление, а като си служи само с чистото мислене; той се стреми да обхване всяко нещо в неговата чиста форма, независимо от очите и ушите накратко независимо от цялото тяло, което само смущава душата и не й позволява да постигне истината и прозрението... Не означава ли тогава смъртта едно освобождаване и отделяне на душата от тялото?
Но истината не може да има вчера и днес, тя не може да бъде веднъж едно, друг път друго, какъвто е случаят при сетивните неща. Следователно, самата истина трябва да бъде нещо вечно. И когато философът се отвръща от сетивното, от преходното и се обръща към истинното, той пристъпва към нещо вечно, което обитава в него. И когато се потопим напълно в Духа, тогава ние живеем изцяло в истината. Сетивното битие не съществува само в своята сетивна форма.
„И най-добре може да изпълни това онзи, казва Сократ, който по възможност най-много се приближава до нещата само с Духа, без да употребява за своето мислене нито зрението, нито прибягва към някое друго сетиво при своето размишление, а като си служи само с чистото мислене; той се стреми да обхване всяко нещо в неговата чиста форма, независимо от очите и ушите накратко независимо от цялото тяло, което само смущава душата и не й позволява да постигне истината и прозрението... Не означава ли тогава смъртта едно освобождаване и отделяне на душата от тялото?
Да я освободят, ето към какво се стремят истинските философи. Следователно, с това се занимават философите: освобождаване и отделяне на душата от тялото... Ето защо глупаво е, когато един човек, който през целия си живот се е стремил да бъде колкото може по-близо до смъртта, после, когато тя идва, да изпитва страх... В действителност истинските търсачи на мъдростта се стремят към това, да умрат, и между всички хора, за тях смъртта съвсем не е страшна." Сократ изгражда висшия морал върху освобождаването от тялото. Който следва само това, което му повелява неговото тяло, той изобщо не е морален. Кой е храбър?
към текста >>
Следователно, с това се занимават философите: освобождаване и отделяне на душата от тялото... Ето защо глупаво е, когато един човек, който през целия си живот се е стремил да бъде колкото може по-близо до смъртта, после, когато тя идва, да изпитва страх... В действител
нос
т истинските търсачи на мъдростта се стремят към това, да умрат, и между всички хора, за тях смъртта съвсем не е страшна."
И когато философът се отвръща от сетивното, от преходното и се обръща към истинното, той пристъпва към нещо вечно, което обитава в него. И когато се потопим напълно в Духа, тогава ние живеем изцяло в истината. Сетивното битие не съществува само в своята сетивна форма. „И най-добре може да изпълни това онзи, казва Сократ, който по възможност най-много се приближава до нещата само с Духа, без да употребява за своето мислене нито зрението, нито прибягва към някое друго сетиво при своето размишление, а като си служи само с чистото мислене; той се стреми да обхване всяко нещо в неговата чиста форма, независимо от очите и ушите накратко независимо от цялото тяло, което само смущава душата и не й позволява да постигне истината и прозрението... Не означава ли тогава смъртта едно освобождаване и отделяне на душата от тялото? Да я освободят, ето към какво се стремят истинските философи.
Следователно, с това се занимават философите: освобождаване и отделяне на душата от тялото... Ето защо глупаво е, когато един човек, който през целия си живот се е стремил да бъде колкото може по-близо до смъртта, после, когато тя идва, да изпитва страх... В действителност истинските търсачи на мъдростта се стремят към това, да умрат, и между всички хора, за тях смъртта съвсем не е страшна."
Сократ изгражда висшия морал върху освобождаването от тялото. Който следва само това, което му повелява неговото тяло, той изобщо не е морален. Кой е храбър? пита Сократ. Онзи е храбър, който следва не своето тяло, а изискванията на своя Дух, дори и тогава, когато тези изисквания застрашават тялото.
към текста >>
Той ми дава възмож
нос
т да сравнявам най-разнообразните сетивни неща.
Аз трябва да си спомня за моята представа за дървото. Едно дърво е един сетивен предмет. Когато си спомням за него, аз си спомням следователно за един сетивен предмет. Аз казвам за един предмет: - Той е дърво, когато той прилича на други предмети, които съм възприемал по-рано и за които зная, че са дървета. Споменът е посредник на познанието.
Той ми дава възможност да сравнявам най-разнообразните сетивни неща.
Но с това моето познание не се изчерпва. Когато виждам два предмета, които са подобни, аз си образувам съждението: тези предмети са подобни. Но в действителност никога два предмета не са напълно еднакви. Навсякъде аз мога да намеря сходство само в известно отношение. Следователно, мисълта за сходството се появява в мен, без то да съществува в сетивната действителност.
към текста >>
Но в действител
нос
т никога два предмета не са напълно еднакви.
Аз казвам за един предмет: - Той е дърво, когато той прилича на други предмети, които съм възприемал по-рано и за които зная, че са дървета. Споменът е посредник на познанието. Той ми дава възможност да сравнявам най-разнообразните сетивни неща. Но с това моето познание не се изчерпва. Когато виждам два предмета, които са подобни, аз си образувам съждението: тези предмети са подобни.
Но в действителност никога два предмета не са напълно еднакви.
Навсякъде аз мога да намеря сходство само в известно отношение. Следователно, мисълта за сходството се появява в мен, без то да съществува в сетивната действителност. Тази мисъл ми помага да стигна до едно съждение, както споменът ми помага за постигането на едно съждение, на едно познание. Както при едно дърво аз си спомням за дърветата, така и при две неща, когато ги разглеждам в определено отношение, аз идвам до мисълта за сходство. Следователно, в мен се появяват като спомени такива мисли, които не са били придобити от сетивната действителност.
към текста >>
Следователно, мисълта за сходството се появява в мен, без то да съществува в сетивната действител
нос
т.
Той ми дава възможност да сравнявам най-разнообразните сетивни неща. Но с това моето познание не се изчерпва. Когато виждам два предмета, които са подобни, аз си образувам съждението: тези предмети са подобни. Но в действителност никога два предмета не са напълно еднакви. Навсякъде аз мога да намеря сходство само в известно отношение.
Следователно, мисълта за сходството се появява в мен, без то да съществува в сетивната действителност.
Тази мисъл ми помага да стигна до едно съждение, както споменът ми помага за постигането на едно съждение, на едно познание. Както при едно дърво аз си спомням за дърветата, така и при две неща, когато ги разглеждам в определено отношение, аз идвам до мисълта за сходство. Следователно, в мен се появяват като спомени такива мисли, които не са били придобити от сетивната действителност. Всички познания, които не са извлечени от тази действителност, се основават на такива мисли. Цялата математика се състои само от такива мисли.
към текста >>
Следователно, в мен се появяват като спомени такива мисли, които не са били придобити от сетивната действител
нос
т.
Но в действителност никога два предмета не са напълно еднакви. Навсякъде аз мога да намеря сходство само в известно отношение. Следователно, мисълта за сходството се появява в мен, без то да съществува в сетивната действителност. Тази мисъл ми помага да стигна до едно съждение, както споменът ми помага за постигането на едно съждение, на едно познание. Както при едно дърво аз си спомням за дърветата, така и при две неща, когато ги разглеждам в определено отношение, аз идвам до мисълта за сходство.
Следователно, в мен се появяват като спомени такива мисли, които не са били придобити от сетивната действителност.
Всички познания, които не са извлечени от тази действителност, се основават на такива мисли. Цялата математика се състои само от такива мисли. Ще бъде лош геометрик този, който може да доведе в математически отношения само това, което той може да види с очи и да докосне с ръце. Следователно, ние имаме мисли, които не произхождат от преходната природа, но се раждат от Духа. Именно тези мисли носят в себе си признака на вечната истина.
към текста >>
Всички познания, които не са извлечени от тази действител
нос
т, се основават на такива мисли.
Навсякъде аз мога да намеря сходство само в известно отношение. Следователно, мисълта за сходството се появява в мен, без то да съществува в сетивната действителност. Тази мисъл ми помага да стигна до едно съждение, както споменът ми помага за постигането на едно съждение, на едно познание. Както при едно дърво аз си спомням за дърветата, така и при две неща, когато ги разглеждам в определено отношение, аз идвам до мисълта за сходство. Следователно, в мен се появяват като спомени такива мисли, които не са били придобити от сетивната действителност.
Всички познания, които не са извлечени от тази действителност, се основават на такива мисли.
Цялата математика се състои само от такива мисли. Ще бъде лош геометрик този, който може да доведе в математически отношения само това, което той може да види с очи и да докосне с ръце. Следователно, ние имаме мисли, които не произхождат от преходната природа, но се раждат от Духа. Именно тези мисли носят в себе си признака на вечната истина. Вечно ще бъде това, което математиката учи, даже ако утре цялата сграда на света би се разрушила и бъде построена нова.
към текста >>
Именно тези мисли
нос
ят в себе си признака на вечната истина.
Следователно, в мен се появяват като спомени такива мисли, които не са били придобити от сетивната действителност. Всички познания, които не са извлечени от тази действителност, се основават на такива мисли. Цялата математика се състои само от такива мисли. Ще бъде лош геометрик този, който може да доведе в математически отношения само това, което той може да види с очи и да докосне с ръце. Следователно, ние имаме мисли, които не произхождат от преходната природа, но се раждат от Духа.
Именно тези мисли носят в себе си признака на вечната истина.
Вечно ще бъде това, което математиката учи, даже ако утре цялата сграда на света би се разрушила и бъде построена нова. За една друга световна сграда биха могли да важат такива условия, щото съвременните математически истини да бъдат неприложими, въпреки това в себе си те биха останали верни. Само когато душата е сама със себе си, само тогава тя може да породи в себе си такива вечни истини. Следователно, душата е сродна с истината, с вечното, а не с временното, илюзорното. Ето защо Сократ казва: „- Когато душата съзерцава чрез себе си, тогава тя се издига до чистото и безсмъртното, винаги до подобното на себе си Битие; чувствувайки се сродна нему, тя се свързва с него винаги, когато има възможност да остане сама със себе си.
към текста >>
Ето защо Сократ казва: „- Когато душата съзерцава чрез себе си, тогава тя се издига до чистото и безсмъртното, винаги до подобното на себе си Битие; чувствувайки се сродна нему, тя се свързва с него винаги, когато има възмож
нос
т да остане сама със себе си.
Именно тези мисли носят в себе си признака на вечната истина. Вечно ще бъде това, което математиката учи, даже ако утре цялата сграда на света би се разрушила и бъде построена нова. За една друга световна сграда биха могли да важат такива условия, щото съвременните математически истини да бъдат неприложими, въпреки това в себе си те биха останали верни. Само когато душата е сама със себе си, само тогава тя може да породи в себе си такива вечни истини. Следователно, душата е сродна с истината, с вечното, а не с временното, илюзорното.
Ето защо Сократ казва: „- Когато душата съзерцава чрез себе си, тогава тя се издига до чистото и безсмъртното, винаги до подобното на себе си Битие; чувствувайки се сродна нему, тя се свързва с него винаги, когато има възможност да остане сама със себе си.
Тогава тя си отпочива от своето заблуждение и има също връзка с „винаги подобното", защото го докосва и това нейно състояние се нарича именно разумност... Погледни сега, не следва ли от всичко казано, че душата има най-голямо сходство с Божественото, Безсмъртното, Разумното, Единородното, Неизчезващото? А тялото е подобно на човешкото, смъртното, неразумното, многообразното и умиращото... Следователно, ако това е така, душата отива към лишеното от форма и подобно на нея, към Божественото, Безсмъртното, Разумното, където тя живее в блаженство, освободена от грешки и незнание, от страх и дива любов, и от всички други човешки злини, за да живее наистина, както казват посветените, през останалото време с Бога." Не е тук наша задача да покажем всички пътища, по които Сократ води своите приятели към вечността. Всички те дишат същия Дух. Всички трябва да покажат, че човек намира нещо друго, когато върви по пътищата на преходното сетивно възприятие, а не това, когато неговия Дух е сам със себе си.
към текста >>
Тогава тя си отпочива от своето заблуждение и има също връзка с „винаги подобното", защото го докосва и това нейно състояние се нарича именно разум
нос
т... Погледни сега, не следва ли от всичко казано, че душата има най-голямо сходство с Божественото, Безсмъртното, Разумното, Единородното, Неизчезващото?
Вечно ще бъде това, което математиката учи, даже ако утре цялата сграда на света би се разрушила и бъде построена нова. За една друга световна сграда биха могли да важат такива условия, щото съвременните математически истини да бъдат неприложими, въпреки това в себе си те биха останали верни. Само когато душата е сама със себе си, само тогава тя може да породи в себе си такива вечни истини. Следователно, душата е сродна с истината, с вечното, а не с временното, илюзорното. Ето защо Сократ казва: „- Когато душата съзерцава чрез себе си, тогава тя се издига до чистото и безсмъртното, винаги до подобното на себе си Битие; чувствувайки се сродна нему, тя се свързва с него винаги, когато има възможност да остане сама със себе си.
Тогава тя си отпочива от своето заблуждение и има също връзка с „винаги подобното", защото го докосва и това нейно състояние се нарича именно разумност... Погледни сега, не следва ли от всичко казано, че душата има най-голямо сходство с Божественото, Безсмъртното, Разумното, Единородното, Неизчезващото?
А тялото е подобно на човешкото, смъртното, неразумното, многообразното и умиращото... Следователно, ако това е така, душата отива към лишеното от форма и подобно на нея, към Божественото, Безсмъртното, Разумното, където тя живее в блаженство, освободена от грешки и незнание, от страх и дива любов, и от всички други човешки злини, за да живее наистина, както казват посветените, през останалото време с Бога." Не е тук наша задача да покажем всички пътища, по които Сократ води своите приятели към вечността. Всички те дишат същия Дух. Всички трябва да покажат, че човек намира нещо друго, когато върви по пътищата на преходното сетивно възприятие, а не това, когато неговия Дух е сам със себе си. Именно към тази първична природа на духовния свят насочва Сократ онези, които го слушат.
към текста >>
Не е тук наша задача да покажем всички пътища, по които Сократ води своите приятели към веч
нос
тта.
Само когато душата е сама със себе си, само тогава тя може да породи в себе си такива вечни истини. Следователно, душата е сродна с истината, с вечното, а не с временното, илюзорното. Ето защо Сократ казва: „- Когато душата съзерцава чрез себе си, тогава тя се издига до чистото и безсмъртното, винаги до подобното на себе си Битие; чувствувайки се сродна нему, тя се свързва с него винаги, когато има възможност да остане сама със себе си. Тогава тя си отпочива от своето заблуждение и има също връзка с „винаги подобното", защото го докосва и това нейно състояние се нарича именно разумност... Погледни сега, не следва ли от всичко казано, че душата има най-голямо сходство с Божественото, Безсмъртното, Разумното, Единородното, Неизчезващото? А тялото е подобно на човешкото, смъртното, неразумното, многообразното и умиращото... Следователно, ако това е така, душата отива към лишеното от форма и подобно на нея, към Божественото, Безсмъртното, Разумното, където тя живее в блаженство, освободена от грешки и незнание, от страх и дива любов, и от всички други човешки злини, за да живее наистина, както казват посветените, през останалото време с Бога."
Не е тук наша задача да покажем всички пътища, по които Сократ води своите приятели към вечността.
Всички те дишат същия Дух. Всички трябва да покажат, че човек намира нещо друго, когато върви по пътищата на преходното сетивно възприятие, а не това, когато неговия Дух е сам със себе си. Именно към тази първична природа на духовния свят насочва Сократ онези, които го слушат. Когато го намират, те сами виждат с духовните очи, че той е вечен. Умиращият Сократ не доказва логически безсмъртието, той само показва същността на душата.
към текста >>
Умиращият Сократ не доказва логически безсмъртието, той само показва същ
нос
тта на душата.
Не е тук наша задача да покажем всички пътища, по които Сократ води своите приятели към вечността. Всички те дишат същия Дух. Всички трябва да покажат, че човек намира нещо друго, когато върви по пътищата на преходното сетивно възприятие, а не това, когато неговия Дух е сам със себе си. Именно към тази първична природа на духовния свят насочва Сократ онези, които го слушат. Когато го намират, те сами виждат с духовните очи, че той е вечен.
Умиращият Сократ не доказва логически безсмъртието, той само показва същността на душата.
И тогава се установява, че раждането и умирането нямат нищо общо с душата. Същността на душата е вложена в истината, но истината не може да възниква и изчезва. Колкото малко правдата има нещо общо с неправ дата, толкова и душата има нещо общо с възникването. Но смъртта е присъща на възникването. Не трябва ли да кажем за безсмъртното, че то съдържа смъртното толкова, колкото правдата съдържа неправдата?
към текста >>
Същ
нос
тта на душата е вложена в истината, но истината не може да възниква и изчезва.
Всички трябва да покажат, че човек намира нещо друго, когато върви по пътищата на преходното сетивно възприятие, а не това, когато неговия Дух е сам със себе си. Именно към тази първична природа на духовния свят насочва Сократ онези, които го слушат. Когато го намират, те сами виждат с духовните очи, че той е вечен. Умиращият Сократ не доказва логически безсмъртието, той само показва същността на душата. И тогава се установява, че раждането и умирането нямат нищо общо с душата.
Същността на душата е вложена в истината, но истината не може да възниква и изчезва.
Колкото малко правдата има нещо общо с неправ дата, толкова и душата има нещо общо с възникването. Но смъртта е присъща на възникването. Не трябва ли да кажем за безсмъртното, че то съдържа смъртното толкова, колкото правдата съдържа неправдата? И Сократ продължава: „- Ако безсмъртното е непреходно, невъзможно е душата да загине, когато смъртта идва при нея. Защото според вече казаното, тя не може да приеме смъртта, нито пък да умре, както никога тройката не може да бъде четно число."
към текста >>
Нека обгърнем с поглед цялото развитие на този разговор, в който Сократ довежда своите слушатели до там, да виждат вечното в човешката лич
нос
т.
Колкото малко правдата има нещо общо с неправ дата, толкова и душата има нещо общо с възникването. Но смъртта е присъща на възникването. Не трябва ли да кажем за безсмъртното, че то съдържа смъртното толкова, колкото правдата съдържа неправдата? И Сократ продължава: „- Ако безсмъртното е непреходно, невъзможно е душата да загине, когато смъртта идва при нея. Защото според вече казаното, тя не може да приеме смъртта, нито пък да умре, както никога тройката не може да бъде четно число."
Нека обгърнем с поглед цялото развитие на този разговор, в който Сократ довежда своите слушатели до там, да виждат вечното в човешката личност.
Слушателите приемат неговите мисли и търсят в себе си нещо, чрез което да кажат „да" на неговите идеи. Те повдигат и възражения. Но какво става със слушателите, когато разговорът стига до своя край? Те намират в себе си нещо, което по-рано не са имали. Те не са приели в себе си само една отвлечена истина; те са осъществили едно развитие.
към текста >>
Това, което Платон казва на много места, ни убеждава в истин
нос
тта на този извод.
Те не са приели в себе си само една отвлечена истина; те са осъществили едно развитие. В тях е оживяло нещо, което по-рано не е било живо. Не е ли това нещо, което може да се сравни с едно посвещение? Не хвърля ли то светлина върху това, защо Платон излага своята философия под формата на диалог? Тези диалози не са нищо друго, освен литературната форма за процесите в Мистериите.
Това, което Платон казва на много места, ни убеждава в истинността на този извод.
Като философски учител, Платон е искал да бъде това, което йерофантът е бил в Мистериите, доколкото е възможно то да бъде предадено във философска форма. Колко близо е Платон до метода на Мистериите! Той счита своя метод за верен само тогава, когато този метод води там, докъдето трябва да бъде доведен мистът! Върху това той се изказва в „Тимей": „Всички, които що годе имат правилно чувство, призовават в своите малки или големи начинания Боговете; ние обаче, на които предстои да учим за Цялото, доколкото то е създадено и несъздадено, трябва ако не искаме да се заблудим напълно да призоваваме и молим Боговете и Богините да изучаваме всичко в техния Дух и в съгласие със самите нас." А на последователите на такъв един път Платон обещава: „че Божеството-Спасител ще направи, щото блуждаещото и отклонено от истината търсене да завърши с озаряващ отговор". Особено „Тимей" е онова съчинение на Платон, което ни разкрива мистерийния характер на Платоновия мироглед.
към текста >>
„Трудно е да се намери творецът и бащата на Всемира, а когато човек го намери, невъзможно е да се изрази на разбираем за всички език." Мистът знаел какво се разбирало под тази „невъзмож
нос
т".
Това наистина звучи като приказка, но истината е, че движението на съседните на Земята небесни тела се изменило и предизвикало унищожаването на всичко, намиращо се по Земята чрез много огън, а такива изменения стават след изтичането на определени дълги периоди от време." На това място в „Тимей" се намира ясно указание как се отнася посветеният към митовете на народа. Той разпознава истините, които са скрити зад техните образи. В „Тимей" е представена драмата на световното развитие. И който иска да го следва, се издига до предчувствието за Първичната Сила, от която произлиза всичко.
„Трудно е да се намери творецът и бащата на Всемира, а когато човек го намери, невъзможно е да се изрази на разбираем за всички език." Мистът знаел какво се разбирало под тази „невъзможност".
Тя води към драмата на Бога. Той не съществува в това, което може да се разбере по сетивен начин. Тук той съществува само като природа. Той е омагьосан в природата. Само онзи може да се приближи до него, който е събудил Божественото в самия себе си.
към текста >>
Филон, за когото се казва, че е възкръсналият Платон, нарича „Син Божи" родената от човека мъдрост, която живее в душата и
нос
и в себе си световния разум.
В края на „Тимей" стоят думите: „Сега вече бихме могли да твърдим, че нашето обяснение за Всемира постигна своята цел, защото след като този свят е бил надарен и изпълнен със смъртни и безсмъртни същества по описания начин, той сам се е превърнал в едно видимо същество от такова естество, което обхваща всичко видимо. Той се е превърнал в един образ на Твореца и в сетивно-възприемаемия Бог, превърнал се е в най-красивия, в най-добрия и съвършен свят, в този единствен и единороден свят." Но този единствен и единороден свят не би бил съвършен, ако между населяващите го същества би липсвал образът на самия Творец. А този образ може да бъде роден само от човешката душа. Не самия Отец, но Сина, живеещия в душата отрок на Бога, който е подобен на Отца: него може да роди човек.
Филон, за когото се казва, че е възкръсналият Платон, нарича „Син Божи" родената от човека мъдрост, която живее в душата и носи в себе си световния разум.
Този световен разум, Логосът, се явява като книга, в която е нанесено и отбелязано „цялото съдържание на света". Тя се явява по-нататък като Син Божи: „Подражавайки пътищата на Отеца, тя изгражда формите като съзерцава първообразите." Платонизиращият Филон счита този Логос за Христос: „Понеже Бог е първият и единственият цар на Всемира, то с право пътят към него е бил наречен царствен; и като такъв философията счита... пътя, по който са вървели древните аскети, отвърнати от оплитащия чар на удоволствията, отдадени на достойното и сериозно съзерцание на Красивото; този царствен път, който ние наричаме истинска философия, законът го назовава: Божествено Слово и Дух." Когато Филон встъпва в този път, за да търси Логоса, който за него е Син Божи, той чувствува това като едно посвещение: „Аз не се боя да съобщя това, което безброй пъти е ставало със самия мен. Понякога, когато исках да запиша по обикновен начин моите философски мисли и ясно виждах какво би трябвало да изтъкна, аз намирах духа си безплоден и вцепенен, така че без да завърша нещо, трябваше да се откажа от своето намерение и се отдавах на едно празно мечтателство. Но същевременно аз се учудвах на тайнствената сила, която придава реалност на мисълта, способна да отваря и затваря глъбините на душата.
към текста >>
Но същевременно аз се учудвах на тайнствената сила, която придава реал
нос
т на мисълта, способна да отваря и затваря глъбините на душата.
Филон, за когото се казва, че е възкръсналият Платон, нарича „Син Божи" родената от човека мъдрост, която живее в душата и носи в себе си световния разум. Този световен разум, Логосът, се явява като книга, в която е нанесено и отбелязано „цялото съдържание на света". Тя се явява по-нататък като Син Божи: „Подражавайки пътищата на Отеца, тя изгражда формите като съзерцава първообразите." Платонизиращият Филон счита този Логос за Христос: „Понеже Бог е първият и единственият цар на Всемира, то с право пътят към него е бил наречен царствен; и като такъв философията счита... пътя, по който са вървели древните аскети, отвърнати от оплитащия чар на удоволствията, отдадени на достойното и сериозно съзерцание на Красивото; този царствен път, който ние наричаме истинска философия, законът го назовава: Божествено Слово и Дух." Когато Филон встъпва в този път, за да търси Логоса, който за него е Син Божи, той чувствува това като едно посвещение: „Аз не се боя да съобщя това, което безброй пъти е ставало със самия мен. Понякога, когато исках да запиша по обикновен начин моите философски мисли и ясно виждах какво би трябвало да изтъкна, аз намирах духа си безплоден и вцепенен, така че без да завърша нещо, трябваше да се откажа от своето намерение и се отдавах на едно празно мечтателство.
Но същевременно аз се учудвах на тайнствената сила, която придава реалност на мисълта, способна да отваря и затваря глъбините на душата.
Друг път започвах с празно съзнание и внезапно стигах до просветление, като мислите падаха невидимо отгоре подобно на снежинки или на семена и ме обхващаше и одухотворяваше един вид божествена сила, така че не знаех къде съм, кой е при мен, кой съм аз самият, какво говоря и какво пиша: защото сега мисълта течеше леко, притежавах чудна светлина, остър поглед, ясно овладяване на материята, като че сега вътрешното око можеше да познае всичко с най-голяма яснота." Това е описанието на един вид познание, изложено по начин, от който виждаме, че който върви по този път, той съзнава: Когато Логосът оживее в него, той се слива с Божественото. Това е изразено ясно с думите: „Когато духът, обзет от любовта, поема своя полет в най-свещеното, с радостен замах, божествено окрилен, той забравя всичко друго, както и самия себе си. Изпълнен само с диханието на Този, на когото е спътник и служител, той диша само неговия живот и му принася в жертва най-свещената и най-девствена добродетел."
към текста >>
Или човек следва сетивното, това, което възприятието и умът предлагат и тогава той се ограничава в своята лич
нос
т, откъсва се от Космоса; или пък става съзнателен за великата космическа Сила и тогава в лич
нос
тта си той изживява Вечното.
Това е описанието на един вид познание, изложено по начин, от който виждаме, че който върви по този път, той съзнава: Когато Логосът оживее в него, той се слива с Божественото. Това е изразено ясно с думите: „Когато духът, обзет от любовта, поема своя полет в най-свещеното, с радостен замах, божествено окрилен, той забравя всичко друго, както и самия себе си. Изпълнен само с диханието на Този, на когото е спътник и служител, той диша само неговия живот и му принася в жертва най-свещената и най-девствена добродетел." За Филон съществуват само два пътя.
Или човек следва сетивното, това, което възприятието и умът предлагат и тогава той се ограничава в своята личност, откъсва се от Космоса; или пък става съзнателен за великата космическа Сила и тогава в личността си той изживява Вечното.
„Които иска да избегне Бога, той пада в собствените си ръце, защото две неща трябва да вземем под внимание: Всемирният Дух, който е Бог и нашият собствен Дух; този последният, ако иска да избяга от себе си, отива при Всемирния Дух; защото който се издига над своя собствен Дух, си казва, че този Дух е нищо и свързва всичко с Бога; но който се отклонява от Бога, премахва тази първооснова и поставя самия себе си в основата на всичко, което става." Платоническият мироглед иска да бъде едно познание, което по самото си естество е религия. Той свързва познанието с най-висшето, което човек може да достигне със своите чувства. Само когато чувството може да бъде напълно задоволено в познанието, такова познание Платон счита за истинско. Тогава то не е образно знание; то е съдържание на живот.
към текста >>
Лич
нос
тта е само бледо копие на този висш човек.
Платоническият мироглед иска да бъде едно познание, което по самото си естество е религия. Той свързва познанието с най-висшето, което човек може да достигне със своите чувства. Само когато чувството може да бъде напълно задоволено в познанието, такова познание Платон счита за истинско. Тогава то не е образно знание; то е съдържание на живот. То е един по-висш човек в човека.
Личността е само бледо копие на този висш човек.
В самия човек се ражда превъзхождащият, при човекът. И с това в Платоновата философия отново е изразена една мистерийна тайна. Църковният отец Иполит загатва за тази тайна: „Тази е великата тайна на самотракеца (пазителя на определен мистериен култ), която не може да се изкаже и коя то само посветените познават. И те могат да разкажат много неща за Адам, когото те считат за свой праотец и всемирен човек." Едно „посвещение" представлява и Платоновият „Диалог за Любовта" или „Симпозион".
към текста >>
Всеки един от тях има своите възгледи за Любовта, съобразно с опит
нос
тите, свързани с положение то му в живота.
Ако Мъдростта, вечното Слово (Логосът) е Синът на Вечния творец на света, то Любовта има майчинско отношение към този Логос. Преди да проблесне една сияйна искра от светлината на мъдростта в човешката душа, съществува един смътен стремеж, едно влечение към Божественото. То трябва несъзнателно да тласне човека към онова, което после, издигнато в съзнанието, съставлява неговото най-висше щастие. Това, което за Хераклит се явява като Демон в човека, с него се свързва и представата за любовта. В „Симпозион" се изказват върху Любовта хора от най-различни съсловия и с най-различни схващания за живота: Всекидневният човек, политикът, ученият, авторът на комедии Аристофан и сериозният поет Агатон.
Всеки един от тях има своите възгледи за Любовта, съобразно с опитностите, свързани с положение то му в живота.
Така, както те се изказват, става явно на каква степен стои техния „Демон". Чрез Любовта едно същество е привлечено към друго. Разнообразието, множеството на нещата, в което е разлято божественото единство, се стреми към хармония чрез Любовта. Следователно в Любовта има нещо Божествено. Ето защо всеки може да я разбере дотолкова, доколкото той участвува в Божественото.
към текста >>
Тази особе
нос
т в „Симпозион" е многозначителна.
Забележително е, че Сократ твърди как той не споделя своите собствени мисли, когато говори за Любовта. Той заявява, че само разказва това, което една жена му е дала като откровение върху Любовта. Той стига до представата за Любовта чрез едно гадателно изкуство. Жрицата Диотима пробужда у Сократ това, което е демоничната сила в него и което трябва да го доведе до Божественото. Тя го „посвещава".
Тази особеност в „Симпозион" е многозначителна.
Трябва да запитаме: - Коя е тази „мъдра жена", която пробужда Демона в Сократ? Не трябва да считаме това само като едно поетично хрумване. Защото никоя конретна жена не би могла да пробуди Демона в душата, ако силата за това пробуждане не би се намирала в самата душа. Следователно, ние трябва да търсим тази „мъдра жена" в самата душа на Сократ. Но трябва да има някакво основание, за да се появи като външно-действително същество това, което поражда Демона.
към текста >>
В този мит се вижда ясно един процес, който се разиграва в най-дълбоката вътреш
нос
т на човешката душа.
Зевс изтръгва от майката, която е повалена от светкавица, нероденото още дете и го скрива в собственото си бедро, за да доузрее там. Хера, майката на Боговете, подбужда титаните против Дионисий. Те разкъсват детето на парчета. Обаче Атина Палада спасява все още пулсиращото сърце и го донася на Зевс. От него той създава за втори път сина.
В този мит се вижда ясно един процес, който се разиграва в най-дълбоката вътрешност на човешката душа.
И който би говорил в смисъла на египетския жрец, който обяснява на Солон естеството на един мит, би могъл да каже така: Това, което се разказва при вас, че Дионисий, синът на Бога и на една смъртна майка, се е родил, бил разкъсан на парчета и отново се ражда, всичко това звучи като приказка. Но истината в нея е раждането на Божественото и неговите съдбини в самата човешка душа. Щом тази божествена Дионисиева същност се раздвижва, душата изпитва една силно желание към своята истинска духовна форма. Обикновеното съзнание, което също е представено под образа на едно женско божество, Хера, започва да ревнува роденото от по-висшето съзнание. То пробужда низшата човешка природа (титаните).
към текста >>
Щом тази божествена Дионисиева същ
нос
т се раздвижва, душата изпитва една силно желание към своята истинска духовна форма.
Обаче Атина Палада спасява все още пулсиращото сърце и го донася на Зевс. От него той създава за втори път сина. В този мит се вижда ясно един процес, който се разиграва в най-дълбоката вътрешност на човешката душа. И който би говорил в смисъла на египетския жрец, който обяснява на Солон естеството на един мит, би могъл да каже така: Това, което се разказва при вас, че Дионисий, синът на Бога и на една смъртна майка, се е родил, бил разкъсан на парчета и отново се ражда, всичко това звучи като приказка. Но истината в нея е раждането на Божественото и неговите съдбини в самата човешка душа.
Щом тази божествена Дионисиева същност се раздвижва, душата изпитва една силно желание към своята истинска духовна форма.
Обикновеното съзнание, което също е представено под образа на едно женско божество, Хера, започва да ревнува роденото от по-висшето съзнание. То пробужда низшата човешка природа (титаните). Неузрялото още божествено дете е разкъсано. Така то съществува в човека като раздробено, сетивно- разбираемо знание. Обаче ако в човека има достатъчно висша мъдрост (Зевс), която да бъде активна, тя отглежда неузрялото още дете, което после се ражда отново като втори Божи син (Дионисий).
към текста >>
Докато всичко това се счита само като един душевен процес и се схваща като един вид негов образ, ние сме твърде отдалечени от духовната действител
нос
т, която се разиграва там.
То пробужда низшата човешка природа (титаните). Неузрялото още божествено дете е разкъсано. Така то съществува в човека като раздробено, сетивно- разбираемо знание. Обаче ако в човека има достатъчно висша мъдрост (Зевс), която да бъде активна, тя отглежда неузрялото още дете, което после се ражда отново като втори Божи син (Дионисий). Така от знанието, раздробената в човека божествена сила, се ражда пълната с единство мъдрост, която е Логосът, син на Бога и на една смъртна душа, на преходната и стремяща се към Божественото човешка душа.
Докато всичко това се счита само като един душевен процес и се схваща като един вид негов образ, ние сме твърде отдалечени от духовната действителност, която се разиграва там.
В тази духовна действителност душата не само изживява нещо в себе си, но тя излиза навън от себе си и съизживява един миров процес, който всъщност става не в нея, а извън нея. Платоновата Мъдрост и гръцкият мит стават едно цяло; Мъдростта на Мистериите и митът също. Създадените Богове са били обект на народната религия, историята на тяхното раждане е била тайна на Мистериите. Никак не е чудно защо се е считало за опасно да се „издават" Мистериите. С това се е „издавал" произходът на народните Богове.
към текста >>
В тази духовна действител
нос
т душата не само изживява нещо в себе си, но тя излиза навън от себе си и съизживява един миров процес, който всъщ
нос
т става не в нея, а извън нея.
Неузрялото още божествено дете е разкъсано. Така то съществува в човека като раздробено, сетивно- разбираемо знание. Обаче ако в човека има достатъчно висша мъдрост (Зевс), която да бъде активна, тя отглежда неузрялото още дете, което после се ражда отново като втори Божи син (Дионисий). Така от знанието, раздробената в човека божествена сила, се ражда пълната с единство мъдрост, която е Логосът, син на Бога и на една смъртна душа, на преходната и стремяща се към Божественото човешка душа. Докато всичко това се счита само като един душевен процес и се схваща като един вид негов образ, ние сме твърде отдалечени от духовната действителност, която се разиграва там.
В тази духовна действителност душата не само изживява нещо в себе си, но тя излиза навън от себе си и съизживява един миров процес, който всъщност става не в нея, а извън нея.
Платоновата Мъдрост и гръцкият мит стават едно цяло; Мъдростта на Мистериите и митът също. Създадените Богове са били обект на народната религия, историята на тяхното раждане е била тайна на Мистериите. Никак не е чудно защо се е считало за опасно да се „издават" Мистериите. С това се е „издавал" произходът на народните Богове. Правилното разбиране на този произход е било нещо благотворно, неразбирането нещо вредно.
към текста >>
54.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той вижда, така да се каже, какво се крие зад това създаване и разбира неговата естествена закономер
нос
т.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ Мистът търсел в себе си сили и Същества, които остават скрити за човека дотогава, докато той запазвал обикновените възгледи за живота. Мистът сам си задавал въпроса за неговите собствени духовни сили и закони, които надвишават низшата му природа. Човекът с обикновен, сетивно-логически възглед за живота си създава Богове или, когато разбира техния произход, той ги отрича. Мистът знае, че той сам създава Боговете; той разбира защо ги създава.
Той вижда, така да се каже, какво се крие зад това създаване и разбира неговата естествена закономерност.
Нека вземем едно растение, което внезапно би станало знаещо и би вникнало в законите на собствения си растеж, на собственото си развитие. То се развива в една блажена безсъзнателност. Ако би знаело за своите закони, то би имало съвършено друго отношение спрямо себе си. Това, което лирикът чувствува, когато възпява растението; което ботаникът мисли, когато изучава неговите закони; всичко това би стояло от само себе си като идеал пред знаещото растение. Така е и с миста, по отношение на неговите собствени закони, на силите, действуващи в него.
към текста >>
То се развива в една блажена безсъзнател
нос
т.
Мистът сам си задавал въпроса за неговите собствени духовни сили и закони, които надвишават низшата му природа. Човекът с обикновен, сетивно-логически възглед за живота си създава Богове или, когато разбира техния произход, той ги отрича. Мистът знае, че той сам създава Боговете; той разбира защо ги създава. Той вижда, така да се каже, какво се крие зад това създаване и разбира неговата естествена закономерност. Нека вземем едно растение, което внезапно би станало знаещо и би вникнало в законите на собствения си растеж, на собственото си развитие.
То се развива в една блажена безсъзнателност.
Ако би знаело за своите закони, то би имало съвършено друго отношение спрямо себе си. Това, което лирикът чувствува, когато възпява растението; което ботаникът мисли, когато изучава неговите закони; всичко това би стояло от само себе си като идеал пред знаещото растение. Така е и с миста, по отношение на неговите собствени закони, на силите, действуващи в него. Като знаещ, той трябва да създаде над себе си нещо Божествено. Такова отношение са заемали и посветените спрямо това, което народът създавал свръх природата.
към текста >>
Ето един пример: Атиняните били принудени от критския цар Ми
нос
да му принасят в жертва на всеки осем години по седем момчета и седем момичета.
Като знаещ, той трябва да създаде над себе си нещо Божествено. Такова отношение са заемали и посветените спрямо това, което народът създавал свръх природата. Такова отношение са заемали те спрямо света на Боговете и митовете на народа. Те са искали да познаят законите на Боговете и на митовете. Там, където народът изграждал образа на един Бог, на един мит, там те търсели по-висшата истина.
Ето един пример: Атиняните били принудени от критския цар Минос да му принасят в жертва на всеки осем години по седем момчета и седем момичета.
Те били давани за храна на Минотавъра, едно страшно чудовище. Когато към Крит трябвало да бъде изпратен за трети път печалният дар, с младежите отишъл и царският син Тезей. Когато той пристигнал в Крит, Ариадна, дъщерята на цар Минос се влюбила в него. Минотавърът живеел в Лабиринта, една чудновата градина, от която никой от тези, които влизали, не можел да намери пътя и да се върне обратно. Тезей искал да освободи бащиния си град от позорния данък.
към текста >>
Когато той пристигнал в Крит, Ариадна, дъщерята на цар Ми
нос
се влюбила в него.
Те са искали да познаят законите на Боговете и на митовете. Там, където народът изграждал образа на един Бог, на един мит, там те търсели по-висшата истина. Ето един пример: Атиняните били принудени от критския цар Минос да му принасят в жертва на всеки осем години по седем момчета и седем момичета. Те били давани за храна на Минотавъра, едно страшно чудовище. Когато към Крит трябвало да бъде изпратен за трети път печалният дар, с младежите отишъл и царският син Тезей.
Когато той пристигнал в Крит, Ариадна, дъщерята на цар Минос се влюбила в него.
Минотавърът живеел в Лабиринта, една чудновата градина, от която никой от тези, които влизали, не можел да намери пътя и да се върне обратно. Тезей искал да освободи бащиния си град от позорния данък. Той трябвало да влезе в Лабиринта, където хвърляли плячката на чудовището. Той искал да убие Минотавъра. Тезей се нагърбил с тази задача, убил страшното чудовище и отново излязъл на свобода с помощта на едно кълбо, което Ариадна му дала.
към текста >>
Салустий ни открива гледището на един мистичен мъдрец от
нос
но един такъв мит:
Той искал да убие Минотавъра. Тезей се нагърбил с тази задача, убил страшното чудовище и отново излязъл на свобода с помощта на едно кълбо, което Ариадна му дала. За миста трябвало да стане ясно как творческият човешки дух достига до подобен разказ. Както ботаникът изучава растежа на растенията, за да открие неговите закони, така и той иска да изучи творческия дух. Той търсеше истина там, където народът поставяше един мит.
Салустий ни открива гледището на един мистичен мъдрец относно един такъв мит:
„Бихме могли да наречем целия свят един мит, който съдържа в себе си под видима форма телата и нещата, а душите и духовете под скрита форма. Ако на всички би се предала истината за Боговете, те не биха я разбрали, биха я ценили по-малко, а по-способните биха се отнесли лекомислено към нея. Но когато истината се даде в митична обвивка, тя е обезпечена от незачитане и подтикът към философствуване е гарантиран." Когато като мист човек търсел мъдрото съдържание на един мит, той имал съзнанието, че прибавя нещо към това, което вече съществувало в съзнанието на народа. Той бил на ясно, че се поставя над това съзнание, както ботаникът се поставя над растящото растение.
към текста >>
Той му принася в жертва плодовете на своята лич
нос
т.
Но когато истината се даде в митична обвивка, тя е обезпечена от незачитане и подтикът към философствуване е гарантиран." Когато като мист човек търсел мъдрото съдържание на един мит, той имал съзнанието, че прибавя нещо към това, което вече съществувало в съзнанието на народа. Той бил на ясно, че се поставя над това съзнание, както ботаникът се поставя над растящото растение. Той казвал нещо съвършено друго от това, което съществувало в митичното съзнание, обаче считал това, което казва за една по-дълбока истина от тази, която била изразявана символично в мита. Човекът стои пред чувствения живот като пред едно чудовище.
Той му принася в жертва плодовете на своята личност.
Чувственият живот ги поглъща. Той върши това до тогава, докато в човека се пробуди победителят (Тезей). Неговото познание му изпраща нишката, чрез която той отново се ориентира, когато навлиза в лабиринта на чувствеността, за да убие там своя враг. В това побеждаване на чувствеността е изразена самата тайна на човешкото познание. Мистът познава тази тайна.
към текста >>
Неговото познание му изпраща нишката, чрез която той отново се ориентира, когато навлиза в лабиринта на чувстве
нос
тта, за да убие там своя враг.
Той казвал нещо съвършено друго от това, което съществувало в митичното съзнание, обаче считал това, което казва за една по-дълбока истина от тази, която била изразявана символично в мита. Човекът стои пред чувствения живот като пред едно чудовище. Той му принася в жертва плодовете на своята личност. Чувственият живот ги поглъща. Той върши това до тогава, докато в човека се пробуди победителят (Тезей).
Неговото познание му изпраща нишката, чрез която той отново се ориентира, когато навлиза в лабиринта на чувствеността, за да убие там своя враг.
В това побеждаване на чувствеността е изразена самата тайна на човешкото познание. Мистът познава тази тайна. С нея се загатва за една сила в човешката личност. Обикновеното съзнание не съзнава тази сила. Обаче тя действува в него.
към текста >>
В това побеждаване на чувстве
нос
тта е изразена самата тайна на човешкото познание.
Човекът стои пред чувствения живот като пред едно чудовище. Той му принася в жертва плодовете на своята личност. Чувственият живот ги поглъща. Той върши това до тогава, докато в човека се пробуди победителят (Тезей). Неговото познание му изпраща нишката, чрез която той отново се ориентира, когато навлиза в лабиринта на чувствеността, за да убие там своя враг.
В това побеждаване на чувствеността е изразена самата тайна на човешкото познание.
Мистът познава тази тайна. С нея се загатва за една сила в човешката личност. Обикновеното съзнание не съзнава тази сила. Обаче тя действува в него. Тя създава мита, който има същата структура, както и мистичната истина.
към текста >>
С нея се загатва за една сила в човешката лич
нос
т.
Чувственият живот ги поглъща. Той върши това до тогава, докато в човека се пробуди победителят (Тезей). Неговото познание му изпраща нишката, чрез която той отново се ориентира, когато навлиза в лабиринта на чувствеността, за да убие там своя враг. В това побеждаване на чувствеността е изразена самата тайна на човешкото познание. Мистът познава тази тайна.
С нея се загатва за една сила в човешката личност.
Обикновеното съзнание не съзнава тази сила. Обаче тя действува в него. Тя създава мита, който има същата структура, както и мистичната истина. Тази истина е символизирана в мита. Следователно, какво се крие в митовете?
към текста >>
Душата притежава една напълно определена закономер
нос
т.
Обаче тя действува в него. Тя създава мита, който има същата структура, както и мистичната истина. Тази истина е символизирана в мита. Следователно, какво се крие в митовете? В тях се крие едно творение на Духа, на несъзнателно творящата душа.
Душата притежава една напълно определена закономерност.
Тя трябва да действува в определена посока, за да твори над себе си. На митологичната степен тя върши това в образи; обаче тези образи са изградени според законите на душата. Би могло също да се каже: Когато душата пристъпва напред и се издига над митологичното съзнание до по-дълбоките истини, тогава тези истини носят същия отпечатък, какъвто по-рано имаха митовете, защото при тяхното създаване действува една и съща сила. Плотин, философът на неоплатоническата школа (204 269 сл. Хр.) изразява по следния начин съотношението между образно-митичното мислене и висшето познание на египетските жреци: „Египетските мъдреци, било въз основа на строго проучване, било инстинктивно при предаване на тяхната мъдрост, си служели за изразяване на своите учения и теореми не с писмени знаци, които подражават гласа и говора, а са рисували образи и в светилищата са влагали в тези образи мисълта, съдържаща се във всяко нещо.
към текста >>
Би могло също да се каже: Когато душата пристъпва напред и се издига над митологичното съзнание до по-дълбоките истини, тогава тези истини
нос
ят същия отпечатък, какъвто по-рано имаха митовете, защото при тяхното създаване действува една и съща сила.
Следователно, какво се крие в митовете? В тях се крие едно творение на Духа, на несъзнателно творящата душа. Душата притежава една напълно определена закономерност. Тя трябва да действува в определена посока, за да твори над себе си. На митологичната степен тя върши това в образи; обаче тези образи са изградени според законите на душата.
Би могло също да се каже: Когато душата пристъпва напред и се издига над митологичното съзнание до по-дълбоките истини, тогава тези истини носят същия отпечатък, какъвто по-рано имаха митовете, защото при тяхното създаване действува една и съща сила.
Плотин, философът на неоплатоническата школа (204 269 сл. Хр.) изразява по следния начин съотношението между образно-митичното мислене и висшето познание на египетските жреци: „Египетските мъдреци, било въз основа на строго проучване, било инстинктивно при предаване на тяхната мъдрост, си служели за изразяване на своите учения и теореми не с писмени знаци, които подражават гласа и говора, а са рисували образи и в светилищата са влагали в тези образи мисълта, съдържаща се във всяко нещо. Така всеки образ съдържал определено знание и мъдрост. Той изразявал една истина и едно еднородно и прозрачно цяло, при все че не е бил никакво обяснение. След това учителят извличал съдържанието от образа, изразявал го с думи и намирал причината защо е така, а не иначе."
към текста >>
„Подобни тълкувания", казва Сократ, „са само фантазии на учени, колкото и да са ценени те днес... Защото, който е проучил един от тези митологични образи, той трябва да бъде последователен и да стори същото и с всички останали образи и да постави под съмнение тяхната истин
нос
т... Но даже ако такава една работа би могла да бъде доведена докрай, във всички случаи тя не би показвала у този, който я извършва, някаква щастлива дарба, а само едно повърх
нос
т но остроумие, една селяческа мъдрост и смешна прибърза
нос
т... Ето защо, аз се отказвам от такива опити и вярвам за митовете само това, което поначало се мисли за тях.
Това божествено същество, което древните откривали във вятъра, видяло веднъж красивата Орития, дъщеря на атическия цар Ерехтей, която беряла цветя заедно със своите дружки по игра. Той се влюбил в нея и я отвлякъл в своята пещера. В своето тълкуване, чрез устата на Сократ, Платон отхвърля едно чисто умствено тълкуване на този мит. Такова тълкуване би казало, че в разказа се изразява символично, в поетична форма, един природен факт. Силният вятър задигнал царската дъщеря и я хвърлил долу от скалата.
„Подобни тълкувания", казва Сократ, „са само фантазии на учени, колкото и да са ценени те днес... Защото, който е проучил един от тези митологични образи, той трябва да бъде последователен и да стори същото и с всички останали образи и да постави под съмнение тяхната истинност... Но даже ако такава една работа би могла да бъде доведена докрай, във всички случаи тя не би показвала у този, който я извършва, някаква щастлива дарба, а само едно повърхност но остроумие, една селяческа мъдрост и смешна прибързаност... Ето защо, аз се отказвам от такива опити и вярвам за митовете само това, което поначало се мисли за тях.
Аз не проучвам тях, както вече казах, а самия себе си; дали и аз не съм едно ужасно чудовище, по-объркващо от Химера, по-диво от Тифон, или представлявам една по-питомна твар, надарена с частица морално и божествено естество." Ето какво не одобрява Платон, а именно: умственото и рационалистично тълкуване на митовете. Нека го съпоставим с начина, по който той си служи с митовете и как сам се изразява чрез тях. Там, където говори за живота на душата, където напуска пътищата на преходното и търси вечното в душата, където, следователно, не съществуват вече представите, основани на сетивното възприемане и логичното мислене, там Платон си служи с мита. „Федър" говори за вечното в душата. Тук душата е представена под формата на два впрегнати коня, снабдени от всички страни с крила, и един водач.
към текста >>
Едно кръгообращение означава животът на душата в една лич
нос
т.
От силата, която този кон има, зависи дали добрият кон ще може да надмогне и преминавайки препятствието, ще закара екипажа в царството на свръхсетивното. Така става с душата, че тя никога не може да се издигне несмущавана в царството на Божественото. Едни души се издигат повече до това виждане на Вечното, други по-малко. Душата, която е прогледнала в отвъдното, остава неповредена от следващия кръговрат; тази, която поради дивия кон не е прогледнала, трябва да опита това при един нов кръговрат. Под тези кръгообращения се разбират различните въплъщения на душата.
Едно кръгообращение означава животът на душата в една личност.
Дивият кон означава низшата, а мъдрият висшата природа; водачът е душата, която се стреми да постигне Божественото. Платон прибягва към мита, за да обрисува пътя на вечната душа през различните метаморфози. По същия начин и в други Платонови съчинения се прибягва до мита, до символичния разказ, за да се опише вътрешното естество на човека, това, което сетивата не могат да възприемат. Тук Платон е в пълно съгласие с митичния и символичен начин на изразяване, с които си служат и други мъдреци. В древната индийска литература откриваме една притча, която се приписва на Буда.
към текста >>
На отсамния бряг той не се чувствува в сигур
нос
т.
Отново човекът побягва. Един глас му обръща вниманието върху един шести убиец, който иска да му отреже главата със своя меч. Човекът отново побягва и стига до едно напуснато село, в което няма нито един жител. Отново чува глас, които му казва, че скоро разбойници ще оберат селото. Тогава човекът побягва и стига до една голяма река.
На отсамния бряг той не се чувствува в сигурност.
От сламки, клони и листа той си изплита един кош и преплува на другия бряг. Сега той е вече в сигурност, той е брахман. Смисълът на този символичен разказ е следният Човек трябва да мине през най-различните състояния, докато стигне до Божественото. Четирите змии са четирите елемента: огън, вода, земя и въздух. Петимата убийци са петте сетива.
към текста >>
Сега той е вече в сигур
нос
т, той е брахман.
Човекът отново побягва и стига до едно напуснато село, в което няма нито един жител. Отново чува глас, които му казва, че скоро разбойници ще оберат селото. Тогава човекът побягва и стига до една голяма река. На отсамния бряг той не се чувствува в сигурност. От сламки, клони и листа той си изплита един кош и преплува на другия бряг.
Сега той е вече в сигурност, той е брахман.
Смисълът на този символичен разказ е следният Човек трябва да мине през най-различните състояния, докато стигне до Божественото. Четирите змии са четирите елемента: огън, вода, земя и въздух. Петимата убийци са петте сетива. Безлюдното село е душата, която се е освободила от впечатленията на сетивата, но все още не е сигурна, когато е сама със себе си. Ако нейната низша природа я завладее отново, тя е изгубена.
към текста >>
С горския дивеч и
нос
ените от крила птици."
Първо чрез Любовта веществата се свързват в едно. Всички, каквито тялото притежава в своя разцвет, След това разкъсани едно от друго чрез раздора и борбата, Те отново скитат отделно по крайнините на живота. Същото става и с растенията и обитаващите водите риби,
С горския дивеч и носените от крила птици."
Емпедокъл мислел, че мъдрецът отново намира Божественото праединство, което е омагьосано в света, погълнато в Любовта и Омразата. Но когато човек намира Божественото, той сам трябва да е нещо божествено. Защото Емпедокъл е на мнение, че подобното може да бъде познато само от подобно нему. Неговото убеждение за познанието е изразено в Гьотевите думи: „Ако окото не беше от слънчево естество,
към текста >>
Тези мисли за света и човека, които надвишават сетивната опит
нос
т, мистът можел да намери в мита за Озирис.
„Ако окото не беше от слънчево естество, Как бихме могли да виждаме светлината? Ако в нас не живее самата сила на Бога, Как би могло да ни очарова Божественото? "
Тези мисли за света и човека, които надвишават сетивната опитност, мистът можел да намери в мита за Озирис.
Божествената творческа сила е разлята в света. Тя се явява под формата на четирите елемента. Бог (Озирис) е умъртвен. Човекът със своето познание, което е от божествено естество, трябва отново да го възкреси. Той трябва отново да го намери като Хорус (Син Божи, Логос, Мъдрост) в противоположността между Борбата (Тифон) и Любовта (Изида).
към текста >>
Той трябва отново да го намери като Хорус (Син Божи, Логос, Мъдрост) в противополож
нос
тта между Борбата (Тифон) и Любовта (Изида).
Тези мисли за света и човека, които надвишават сетивната опитност, мистът можел да намери в мита за Озирис. Божествената творческа сила е разлята в света. Тя се явява под формата на четирите елемента. Бог (Озирис) е умъртвен. Човекът със своето познание, което е от божествено естество, трябва отново да го възкреси.
Той трябва отново да го намери като Хорус (Син Божи, Логос, Мъдрост) в противоположността между Борбата (Тифон) и Любовта (Изида).
Самият Емпедокъл изразява в гръцка форма своето основно убеждение, служейки си с представи, които са сходни с мита. Любовта е Афродита, Нейкос Борбата. Те свързват и разделят елементите. Представянето на един мит в такъв стил, какъвто виждаме тук, не трябва да бъде смесвано с едно чисто символично или даже алегорично тълкуване на митовете. Тук ние не разбираме такова тълкуване.
към текста >>
Следователно, Мистериите са превеждали човека през смъртта на преходното в долния свят и по този начин, чрез посвещението, са спасявали от загиване неговата вечна същ
нос
т.
И няма никакво противоречие, когато тълкувателите на митовете отнасят един и същ мит веднъж към едно, друг път към друго духовно събитие. От тази гледна точка може да се намери една свързваща нишка, която преминава през различните гръцки митове. Дванадесетте задачи, които се възлагат на Херкулес, се явяват в една висша светлина, ако помислим, че преди да извърши последната, най-тежката, той бива посветен в елевзинските Мистерии. По поръчка на цар Евристей от Микена, той трябва да доведе кучето на ада, Цербер, от долния свят и отново да го върне там. За да предприеме пътешествието в ада, Херкулес трябва да бъде посветен.
Следователно, Мистериите са превеждали човека през смъртта на преходното в долния свят и по този начин, чрез посвещението, са спасявали от загиване неговата вечна същност.
Като мист той може да победи смъртта. Херкулес преодолява опасностите на ада като мист. Това ни дава право да тълкуваме и другите негови дела като вътрешни степени от развитието на душата. Той побеждава Немейския лъв и го довежда в Микена. Това означава: той става господар на чисто физическата сила в човека, той оковава тази сила.
към текста >>
Херкулес преодолява опас
нос
тите на ада като мист.
Дванадесетте задачи, които се възлагат на Херкулес, се явяват в една висша светлина, ако помислим, че преди да извърши последната, най-тежката, той бива посветен в елевзинските Мистерии. По поръчка на цар Евристей от Микена, той трябва да доведе кучето на ада, Цербер, от долния свят и отново да го върне там. За да предприеме пътешествието в ада, Херкулес трябва да бъде посветен. Следователно, Мистериите са превеждали човека през смъртта на преходното в долния свят и по този начин, чрез посвещението, са спасявали от загиване неговата вечна същност. Като мист той може да победи смъртта.
Херкулес преодолява опасностите на ада като мист.
Това ни дава право да тълкуваме и другите негови дела като вътрешни степени от развитието на душата. Той побеждава Немейския лъв и го довежда в Микена. Това означава: той става господар на чисто физическата сила в човека, той оковава тази сила. По-нататък той убива деветоглавата Хидра от Лерна. Той я побеждава с горящи главни и потопява стрелите си в нейната жлъчка, така щото те стават безпогрешни.
към текста >>
Тук не можем да се впуснем във всички подроб
нос
ти, а дадохме само общия смисъл на вътрешното развитие.
Той я побеждава с горящи главни и потопява стрелите си в нейната жлъчка, така щото те стават безпогрешни. Това означава, че той побеждава низшата наука, знанието на сетивата чрез огъня на Духа и от това, което придобива от низшето знание, той взема силата, с помощта на която може да вижда низшето в такава светлина, каквато е свойствена на духовното око. Херкулес хваща сърната на Артемида, Богинята на лова. Това, което свободната природа може да предложи на човешката душа, него улавя Херкулес. По същия начин могат да бъдат изтълкувани и другите подвизи на Херкулес.
Тук не можем да се впуснем във всички подробности, а дадохме само общия смисъл на вътрешното развитие.
Подобно тълкуване е възможно и за похода на Аргонавтите. Фрикс и неговата сестра Хела, деца на беотийския цар, били много измъчвани от тяхната мащеха. Боговете им изпратили един овен със златно руно, който ги отнася от там, летейки по въздуха. Когато преминавали над морския пролив между Европа и Азия, Хела паднала във водата и се удавила. От там този пролив носи името Хелеспонт.
към текста >>
От там този пролив
нос
и името Хелеспонт.
Тук не можем да се впуснем във всички подробности, а дадохме само общия смисъл на вътрешното развитие. Подобно тълкуване е възможно и за похода на Аргонавтите. Фрикс и неговата сестра Хела, деца на беотийския цар, били много измъчвани от тяхната мащеха. Боговете им изпратили един овен със златно руно, който ги отнася от там, летейки по въздуха. Когато преминавали над морския пролив между Европа и Азия, Хела паднала във водата и се удавила.
От там този пролив носи името Хелеспонт.
Фрикс достига при царя на Колхида, на източния бряг на Черно море. Той принася овена в жертва на Боговете и подарява златното руно на цар Етес. Царят заповядал да окачат руното в една гора и поставил да го пази един страшен дракон. Гръцкият герой Язон заедно с Херкулес, Тезей, Орфей предприема отнемането на златното руно от Колхида. За да спечели това съкровище, цар Етес му възлага тежки изпитания.
към текста >>
В миналите времена тази цен
нос
т му е отнета и нейното повторно придобиване е свързано с побеждаването на страхотни сили.
За да го задържи Медея убива своя брат Абсиртус и разпръсква неговите части из морето. Етес се залавя да ги събира и с това се забавя. Така двамата успяват да достигнат с руното в отечеството на Язон. Всеки отделен факт тук изисква едно по-дълбоко тълкуване на смисъла. Златното руно е нещо, което принадлежи на човека, което е безкрайно ценно за човека.
В миналите времена тази ценност му е отнета и нейното повторно придобиване е свързано с побеждаването на страхотни сили.
Така е с Вечното в човешката душа. То принадлежи на човека. Но той е откъснат от него. Разделя го именно неговата низша природа. Само когато човек побеждава, приспива тази низша природа, той може да придобие отново Вечното.
към текста >>
Но и когато човек е намерил Вечното в себе си, той все още не е в пълна сигур
нос
т.
Само когато човек побеждава, приспива тази низша природа, той може да придобие отново Вечното. Той може да постигне това, когато неговото собствено съзнание (Медея) му дойде на помощ със своята магична сила. За Язон Медея става това, което беше Диотима за Сократ, а именно учителката на Любовта. Собствената мъдрост на човека притежава магичната сила, за да постигне той Божественото след побеждаването на преходното. От низшата природа може да се роди само низше-човешкото, въоръжените мъже, които са победени чрез духовната сила, съветът на Медея.
Но и когато човек е намерил Вечното в себе си, той все още не е в пълна сигурност.
Той трябва да пожертвува една част от своето съзнание (Абсиртус). Така изисква сетивният свят, който ние можем да схванем само под многообразна форма (раздробен). За всичко това бихме могли да навлезем по-дълбоко в описанието на стоящите зад образите духовни процеси, но тук ние трябваше само да посочим принципа, засягащ образуването на митовете. Особен интерес представлява в този смисъл сказанието за Прометей. Прометей и Епиметей са синовете на титана Япет.
към текста >>
Кро
нос
, най-младият от титаните, сваля от престола своя баща и завладява властта над света.
Така изисква сетивният свят, който ние можем да схванем само под многообразна форма (раздробен). За всичко това бихме могли да навлезем по-дълбоко в описанието на стоящите зад образите духовни процеси, но тук ние трябваше само да посочим принципа, засягащ образуването на митовете. Особен интерес представлява в този смисъл сказанието за Прометей. Прометей и Епиметей са синовете на титана Япет. Титаните са синове от най-старото поколение на Боговете, Уран (Небето) и Гея (Земята).
Кронос, най-младият от титаните, сваля от престола своя баща и завладява властта над света.
В замяна и той самият бива победен заедно с другите титани от своя син Зевс. В борбата срещу титаните, Прометей стои откъм страната на Зевс. По негов съвет Зевс изгонва титаните в долния свят. Обаче в Прометей продължава да живее настроението на титаните. Той бил само наполовина приятел на Зевс.
към текста >>
Прометей трябва да прекара в мъчителна усамоте
нос
т своите дни, докато един от Боговете доброволно се пожертвува, т.е.
Когато кутията е отворена, от нея излизат всички възможни беди и нещастия за човечеството. В кутията остава само надеждата и то затова, защото Пандора бързо затворила капака. Следователно, надеждата останала като един съмнителен дар от Боговете. Поради отношението на Прометей към човеците, Зевс заповядал да го оковат на една скала в планината Кавказ. Един орел непрекъснато кълвял от неговия черен дроб, който отново се възстановявал.
Прометей трябва да прекара в мъчителна усамотеност своите дни, докато един от Боговете доброволно се пожертвува, т.е.
ако се отдаде на смъртта. Измъченият Прометей понася с голямо търпение своите страдания. Той узнава, че Зевс ще бъде свален от престола от сина на една простосмъртна, ако не влезе в брак с нея. За Зевс било важно да узнае тази тайна, той изпратил посланика на Боговете, Хермес, до Прометей за да узнае тайната, но Прометей отказал. Сказанието за Херкулес е свързано с това за Прометей.
към текста >>
Титаните са силата на волята, която се ражда като природа (Кро
нос
) от първичния световен Дух (Уран).
Сказанието за Херкулес е свързано с това за Прометей. В своите странствувания, Херкулес стигнал и до планината Кавказ. Той убил орела, който кълвял черния дроб на Прометей. Кентавърът Хирон, който въпреки че страдал от една неизлечима рана, не можел да умре, се пожертвувал за Прометей. Тогава Прометей се помирил с Боговете.
Титаните са силата на волята, която се ражда като природа (Кронос) от първичния световен Дух (Уран).
Тук не трябва да разбираме волевите сили под една абстрактна форма, а като действителни Същества на волята. Към тях принадлежи и Прометей. С това е охарактеризирана неговата същност. Обаче той не е напълно титан. В известно отношение той е свързан със Зевс, който завзема властта над света, след като бушуващата природна сила (Кронос) е вече обуздана.
към текста >>
С това е охарактеризирана неговата същ
нос
т.
Кентавърът Хирон, който въпреки че страдал от една неизлечима рана, не можел да умре, се пожертвувал за Прометей. Тогава Прометей се помирил с Боговете. Титаните са силата на волята, която се ражда като природа (Кронос) от първичния световен Дух (Уран). Тук не трябва да разбираме волевите сили под една абстрактна форма, а като действителни Същества на волята. Към тях принадлежи и Прометей.
С това е охарактеризирана неговата същност.
Обаче той не е напълно титан. В известно отношение той е свързан със Зевс, който завзема властта над света, след като бушуващата природна сила (Кронос) е вече обуздана. Следователно Прометей е представител на онези светове, които са дали на човечеството силата, която тласка напред, сила полу-природна, полу-духовна, а именно волята. Волята е обърната от една страна към доброто, от друга към злото. Според това, дали тя е склонна към духовното или към преходното, се формира нейната съдба.
към текста >>
В известно отношение той е свързан със Зевс, който завзема властта над света, след като бушуващата природна сила (Кро
нос
) е вече обуздана.
Титаните са силата на волята, която се ражда като природа (Кронос) от първичния световен Дух (Уран). Тук не трябва да разбираме волевите сили под една абстрактна форма, а като действителни Същества на волята. Към тях принадлежи и Прометей. С това е охарактеризирана неговата същност. Обаче той не е напълно титан.
В известно отношение той е свързан със Зевс, който завзема властта над света, след като бушуващата природна сила (Кронос) е вече обуздана.
Следователно Прометей е представител на онези светове, които са дали на човечеството силата, която тласка напред, сила полу-природна, полу-духовна, а именно волята. Волята е обърната от една страна към доброто, от друга към злото. Според това, дали тя е склонна към духовното или към преходното, се формира нейната съдба. Тази съдба е съдбата на самия човек. Човекът е окован с веригите на преходното.
към текста >>
Това, което Прометей, човешката воля отхвърля, приема го Епиметей, умът, интелигент
нос
тта.
Чрез това съзнанието става безсмъртно. Човекът не трябва да издава своята тайна до тогава, докато един мист (Херкулес) дойде при него и премахне силата, която постоянно го заплашва със смърт. Едно същество, полу-животно, полу-човек, един Кентавър, трябва да се жертвува за да спаси човека. Кентавърът е самият човек, а именно полу-животинският, полу-духовният човек. Той трябва да умре, за да бъде спасен чисто духовният човек.
Това, което Прометей, човешката воля отхвърля, приема го Епиметей, умът, интелигентността.
Обаче даровете, които се предлагат на Епиметей, са само страдания и язви. Защото умът се придържа към нищожното, към преходното. И остава само надеждата, че и от преходното някога ще се роди Вечното. Нишката, която преминава през сказанието за Аргонавтите, Херкулес и Прометей, се оказва вярна и в Омировата Одисея. Може би някой ще възрази, че тук начинът на тълкуване е твърде пресилен.
към текста >>
Сега той е изложен на опас
нос
тта, на която е изложен мистът при възлизането от низшите към висшите степени на посвещението.
Цирцея е низшата духовна сила, която се придържа към преходното. Ако човек злоупотреби с нея, тя може да го тласне дълбоко към животинското. Одисей трябва да я победи. Тогава той може да слезе в долния свят. Той става мист.
Сега той е изложен на опасността, на която е изложен мистът при възлизането от низшите към висшите степени на посвещението.
Той пристига при Сирените, които примамват към смъртта минаващия покрай тях чрез сладки магически звуци. Това са образите на низшата фантазия, които преследват отначало този, който се е освободил от сетивното. Той се домогва до продуктивния Дух, не и до посветения Дух. Той преследва призраци, от чиято власт трябва да се освободи. Одисей трябва да извърши страшното пътуване между Сцила и Харибда.
към текста >>
Той не може още да обхване измеренията на Духа; обаче сетивното е изгубило вече предишната си стой
нос
т.
Това са образите на низшата фантазия, които преследват отначало този, който се е освободил от сетивното. Той се домогва до продуктивния Дух, не и до посветения Дух. Той преследва призраци, от чиято власт трябва да се освободи. Одисей трябва да извърши страшното пътуване между Сцила и Харибда. Първоначално мистът се колебае между Духа и сетивното.
Той не може още да обхване измеренията на Духа; обаче сетивното е изгубило вече предишната си стойност.
Едно корабокрушение причинява смъртта на всичките му приятели; само той се спасява при нимфата Калипсо, която го приема и се грижи за него седем години. Най-после, по заповед на Зевс, тя го освобождава да се завърне в отечеството си. Мистът е стигнал до една степен, при която всички останали освен достойният, самият Одисей, пропадат. Обаче той, достойният, вкусва за известно време, определено чрез мистично символичното число седем, спокойствието на постепенното посвещение. Още преди връщането си в своето отечество, Одисей стига до острова на феакийците.
към текста >>
Всъщ
нос
т Одисей търси своето по-дълбоко съзнание, божествените сили на душата.
На всекиго от тях тя обещава да се омъжи за него, щом изтъче едно платно. Тя отбягва да изпълни своето обещание, като постоянно разнищва през нощта това, което е изтъкала през деня. Кандидатите трябва да бъдат победени от Одисей, за да може той отново спокойно да се събере със своята съпруга. Богинята Атина го превръща в просяк, за да не го познаят при неговото завръщане. Така той ги побеждава.
Всъщност Одисей търси своето по-дълбоко съзнание, божествените сили на душата.
С тях иска той да се съедини. Докато мистът намери тези сили, той трябва да победи всичко, което като „кандидати" заобикаля това съчинение, за да го спечели за себе си. Това е светът на низшата действителност, преходната природа, от който произхожда тълпата на тези кандидати. Логиката, която се прилага по отношение на тях, е една тъкан, която постоянно се разнищва отново, щом е била изтъкана. Мъдростта (Богинята Атина) е сигурната водачка към най-дълбоките душевни сили.
към текста >>
Това е светът на низшата действител
нос
т, преходната природа, от който произхожда тълпата на тези кандидати.
Богинята Атина го превръща в просяк, за да не го познаят при неговото завръщане. Така той ги побеждава. Всъщност Одисей търси своето по-дълбоко съзнание, божествените сили на душата. С тях иска той да се съедини. Докато мистът намери тези сили, той трябва да победи всичко, което като „кандидати" заобикаля това съчинение, за да го спечели за себе си.
Това е светът на низшата действителност, преходната природа, от който произхожда тълпата на тези кандидати.
Логиката, която се прилага по отношение на тях, е една тъкан, която постоянно се разнищва отново, щом е била изтъкана. Мъдростта (Богинята Атина) е сигурната водачка към най-дълбоките душевни сили. Тя превръща човека в просяк, т.е. съблича го от всичко, което произхожда от преходното. Потопени изцяло в мъдростта на Мистериите се явяват Елевзинските празници, които се устройвали в Гърция в чест на Деметра и Дионисий.
към текста >>
По него били поставени знаци, пълни с тайнстве
нос
т, които били в състояние да тласнат душата към едно възвишено настроение.
Мъдростта (Богинята Атина) е сигурната водачка към най-дълбоките душевни сили. Тя превръща човека в просяк, т.е. съблича го от всичко, което произхожда от преходното. Потопени изцяло в мъдростта на Мистериите се явяват Елевзинските празници, които се устройвали в Гърция в чест на Деметра и Дионисий. Един свещен древен път водел от Атина към Елевзис.
По него били поставени знаци, пълни с тайнственост, които били в състояние да тласнат душата към едно възвишено настроение.
В Елевзис имало забулени в дълбока тайнственост светилища, обслужвани от семейства на свещеници. Чинът и мъдростта, свързани с него, се наследявали от свещеническите семейства от поколение в поколение. (За устройството на тези места могат да се намерят пълни сведения в книгата „Допълнения към последните изследвания върху Акрополиса в Атина" от Карл Бьотихер.) Мъдростта, която позволява да се служи тук, била мъдростта на Мистериите. Тържествата, които се устройвали два пъти годишно, представлявали великата световна драма за съдбата на Божественото в света и за тази на човешката душа. Малките Мистерии се празнували през февруари, а големите през септември.
към текста >>
В Елевзис имало забулени в дълбока тайнстве
нос
т светилища, обслужвани от семейства на свещеници.
Тя превръща човека в просяк, т.е. съблича го от всичко, което произхожда от преходното. Потопени изцяло в мъдростта на Мистериите се явяват Елевзинските празници, които се устройвали в Гърция в чест на Деметра и Дионисий. Един свещен древен път водел от Атина към Елевзис. По него били поставени знаци, пълни с тайнственост, които били в състояние да тласнат душата към едно възвишено настроение.
В Елевзис имало забулени в дълбока тайнственост светилища, обслужвани от семейства на свещеници.
Чинът и мъдростта, свързани с него, се наследявали от свещеническите семейства от поколение в поколение. (За устройството на тези места могат да се намерят пълни сведения в книгата „Допълнения към последните изследвания върху Акрополиса в Атина" от Карл Бьотихер.) Мъдростта, която позволява да се служи тук, била мъдростта на Мистериите. Тържествата, които се устройвали два пъти годишно, представлявали великата световна драма за съдбата на Божественото в света и за тази на човешката душа. Малките Мистерии се празнували през февруари, а големите през септември. С празненствата били свързани и посвещенията.
към текста >>
Тя е дъщеря на Кро
нос
.
Тържествата, които се устройвали два пъти годишно, представлявали великата световна драма за съдбата на Божественото в света и за тази на човешката душа. Малките Мистерии се празнували през февруари, а големите през септември. С празненствата били свързани и посвещенията. Символичното представяне на световната драма на човешката душа съставлявало заключителното действие на посвещението на мистите, което се предприемало тук. Елевзин ските светилища били издигнати в чест на Деметра.
Тя е дъщеря на Кронос.
От Зевс, преди неговия брак с Хера, тя има една дъщеря, Персефона. Веднъж, когато си играела, тя била отвлечена от Плутон, Бога на ада. Оплаквайки своята дъщеря, Деметра скита по цялата Земя за да я търси. Пристигнала в Елевзис и седнала на един камък. Там я намерили дъщерите на Келей, който е бил един от господарите на Елевзис.
към текста >>
С това е символизирана веч
нос
тта на душата и нейното преобразяване чрез раждането и смъртта.
От тогава тя прекарва една трета от годината в долния свят, а две трети в горния. Деметра се примирява, тя се връща на Олимп. Обаче в Елевзис, мястото на нейното страдание, тя основава чествуването на един празник, който от сега нататък трябвало да напомня за нейната съдба. Не е трудно да се вникне в смисъла на мита за Деметра-Персефона. Това, което пребивава последователно ту в долния, ту в горния свят, е душата.
С това е символизирана вечността на душата и нейното преобразяване чрез раждането и смъртта.
Душата произхожда от Безсмъртието, Деметра. Обаче тя е съблазнена от преходното и определена да участвува в неговата съдба. Тя вкусва от плода на долния свят: човешката душа се насища с преходното; заради него тя не може да обитава постоянно във висините на Божествено то. Тя постоянно трябва да се връща в страната на преходното. Деметра е представителка на онази същност, от която е произлязло човешкото съзнание; но тук трябва така да разбираме това съзнание, както то е могло да се роди от духовните сили на Земята.
към текста >>
Деметра е представителка на онази същ
нос
т, от която е произлязло човешкото съзнание; но тук трябва така да разбираме това съзнание, както то е могло да се роди от духовните сили на Земята.
С това е символизирана вечността на душата и нейното преобразяване чрез раждането и смъртта. Душата произхожда от Безсмъртието, Деметра. Обаче тя е съблазнена от преходното и определена да участвува в неговата съдба. Тя вкусва от плода на долния свят: човешката душа се насища с преходното; заради него тя не може да обитава постоянно във висините на Божествено то. Тя постоянно трябва да се връща в страната на преходното.
Деметра е представителка на онази същност, от която е произлязло човешкото съзнание; но тук трябва така да разбираме това съзнание, както то е могло да се роди от духовните сили на Земята.
Деметра е най-първичната Земна същност, а надаряването на Земята със семенните сили на полските плодове от страна на Деметра, само загатва за една още по-дълбока страна на нейното същество. Това същество иска да подари на човека безсмъртие. Деметра скрива през нощта своя възпитаник в огъня. Но човек не може да понася чистата сила на огъня (на Духа). Деметра трябва да се откаже от своето намерение.
към текста >>
Деметра е най-първичната Земна същ
нос
т, а надаряването на Земята със семенните сили на полските плодове от страна на Деметра, само загатва за една още по-дълбока страна на нейното същество.
Душата произхожда от Безсмъртието, Деметра. Обаче тя е съблазнена от преходното и определена да участвува в неговата съдба. Тя вкусва от плода на долния свят: човешката душа се насища с преходното; заради него тя не може да обитава постоянно във висините на Божествено то. Тя постоянно трябва да се връща в страната на преходното. Деметра е представителка на онази същност, от която е произлязло човешкото съзнание; но тук трябва така да разбираме това съзнание, както то е могло да се роди от духовните сили на Земята.
Деметра е най-първичната Земна същност, а надаряването на Земята със семенните сили на полските плодове от страна на Деметра, само загатва за една още по-дълбока страна на нейното същество.
Това същество иска да подари на човека безсмъртие. Деметра скрива през нощта своя възпитаник в огъня. Но човек не може да понася чистата сила на огъня (на Духа). Деметра трябва да се откаже от своето намерение. Тя може само да създаде един култ, чрез който, доколкото това е възможно, човек да участвува в Божественото.
към текста >>
Елевзинските тържества били красноречиво свидетелство за вярата във веч
нос
тта на човешката душа.
Това същество иска да подари на човека безсмъртие. Деметра скрива през нощта своя възпитаник в огъня. Но човек не може да понася чистата сила на огъня (на Духа). Деметра трябва да се откаже от своето намерение. Тя може само да създаде един култ, чрез който, доколкото това е възможно, човек да участвува в Божественото.
Елевзинските тържества били красноречиво свидетелство за вярата във вечността на човешката душа.
Това свидетелство намира своя символичен израз в мита за Персефона. Заедно с Деметра и Персефона, в Елевзис са устройвали и празненства в чест на Дионисий. Както в Деметра почитали божествения творец на Вечното в човека, така в Дионисий почитали Божественото, чиито непрестанни метаморфози образуват нашия видим свят. Богът, който се е разлял, който се е разпокъсал в света, за да се роди отново духовно, трябвало да бъде отпразнуван заедно с Деметра. (Едно блестящо представяне на Елевзинските Мистерии се намира в книгата „Източни светилища" от Едуард Шуре, Париж 1898).
към текста >>
55.
ЕГИПЕТСКАТА МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Следователно, във вечния порядък на Всемира, към вечната същ
нос
т на човека се обръщат като към Озирис.
Каквито и да са били схващанията на египетския народ за Озирис, „Книгата на мъртвите" ни показва, че мъдростта на жреците е виждала в Озирис едно същество, което можело да бъде намерено в самата човешка душа. Когато тялото е вече предадено на Земята и запазено между земните неща, Вечното поема пътя към Пра-Вечното. То се явява на съд пред Озирис, обкръжен от четиридесет и двама съдии. Съдбата на Вечното в човека зависи от това, какво отсъждат тези четиридесет и двама съдии. Когато душата е изповядала своите грехове и съдиите намират, че тя е помирена с вечната Правда, до нея се приближават невидими Същества и й казват: „- Озирис бе пречистен в езерото, което е на юг от полето Хотеп и на север от полето на скакалците, където Боговете на зеленината се измиват през четвъртия час на нощта и осмия час на деня, с образа на сърцето на Боговете, преминавайки от нощта към деня".
Следователно, във вечния порядък на Всемира, към вечната същност на човека се обръщат като към Озирис.
След името на Озирис следва името на мъртвия. Този, който се съединява с вечния порядък, нарича себе си „Озирис". „Аз съм Озирис N". Озирис расте между цветовете на смокинята. „Следователно човекът става един Озирис.
към текста >>
Между състоянието „човек" и „божественото състояние" има само една разлика от
нос
но „степента" и от
нос
но „числото".
„Аз съм Озирис N". Озирис расте между цветовете на смокинята. „Следователно човекът става един Озирис. Съществото Озирис е само една висша степен от развитие на съществото човек. От само себе си се разбира, че и Озирис, който се явява като съдия във вечния порядък, не е нищо друго освен един съвършен човек.
Между състоянието „човек" и „божественото състояние" има само една разлика относно „степента" и относно „числото".
В основата на всичко лежи възгледът на Мистериите за тайната на числото." Като мирово същество, Озирис е един, затова във всяка човешка душа той съществува като неделим. Всеки човек е един Озирис; въпреки това трябва да си представим единния Озирис като едно отделно същество. Човекът е обхванат от процеса на развитието. В края на неговото развитие стои „божественото състояние". В този възглед трябва по-скоро да говорим за една Божественост, отколкото за един завършен Бог.
към текста >>
В този възглед трябва по-скоро да говорим за една Божестве
нос
т, отколкото за един завършен Бог.
Между състоянието „човек" и „божественото състояние" има само една разлика относно „степента" и относно „числото". В основата на всичко лежи възгледът на Мистериите за тайната на числото." Като мирово същество, Озирис е един, затова във всяка човешка душа той съществува като неделим. Всеки човек е един Озирис; въпреки това трябва да си представим единния Озирис като едно отделно същество. Човекът е обхванат от процеса на развитието. В края на неговото развитие стои „божественото състояние".
В този възглед трябва по-скоро да говорим за една Божественост, отколкото за един завършен Бог.
Няма съмнение, че според подобен възглед, само онзи може действително да влезе в живота на Озирис, който вече е станал Озирис преди да почука пред портата на мировия порядък. Най-висшият живот, който човек може да води, ще се състои в това, да се превърне в Озирис. В истинския човек още през време на живота трябва да живее един възможно най-съвършен Озирис. Човек става съвършен, когато живее като един Озирис, когато премине през това, през което е преминал Озирис. С това митът за Озирис получава един по-дълбок смисъл.
към текста >>
Това, което той действително
нос
и в себе си, омагьосаният Бог, трябваше да се изяви в него.
Този е смисълът на египетското „посвещение". Това, което Платон описва като космичен процес: че Творецът е разпънал мировата душа на кръст върху мировото тяло и че мировият процес е едно освобождение на окованата на кръста мирова душа, трябвало да стане в малък мащаб и с човека, ако той иска да се удостои с живота на Озирис. Посвещаващият се трябваше да се развие така, че неговото душевно изживяване, неговото превръщане в Озирис да се слее с космичния процес на Озирис. Ако бихме могли да надникнем в светилищата на посвещението, където хората би ли подлагани на „превръщането в Озирис", бихме могли да видим, че тези процеси представляват в микрокосмичен вид – един миров процес на развитие. Произхождащият от „Отца" човек трябваше да роди в себе си Сина.
Това, което той действително носи в себе си, омагьосаният Бог, трябваше да се изяви в него.
Този Бог е подтиснат от силата на земната природа. Тя трябва първо да бъде погребана, за да може да възкръсне висшата природа. Сега ние можем да изтълкуваме това, което ни се казва за процесите на посвещението. Човекът е бил подлаган на тайнствени процедури. Земното в него било умъртвявано, а висшето пробуждано.
към текста >>
Това, което човек изпитва по такъв начин, е опит
нос
т от най-висше естество.
Аз победих смъртта и сега съм вече друг човек. Нямам нищо общо с преходната природа. В мен тази низша природа е пропита от Логоса. Сега аз принадлежа към онези, които живеят вечно и които ще седят отдясно на Озирис. Самият аз ще бъда един истински Озирис, съединен с вечния ред на Всемира и властта над смъртта и живота ще бъде в моите ръце."
Това, което човек изпитва по такъв начин, е опитност от най-висше естество.
Представете си сега, че един непосветен чува да се говори за това, как някой е минал през такива опитности. Той не може да знае какво е станало в действителност в душата на посветения. За него последният е умрял физически, бил е положен в гроба и е възкръснал. Това, което в по-висшата степен на живота е духовна действителност, във формите на сетивната действителност се изразява като един процес, който прекъсва нормалния ред в природата. Той е едно „чудо".
към текста >>
Представете си сега, че един непосветен чува да се говори за това, как някой е минал през такива опит
нос
ти.
Нямам нищо общо с преходната природа. В мен тази низша природа е пропита от Логоса. Сега аз принадлежа към онези, които живеят вечно и които ще седят отдясно на Озирис. Самият аз ще бъда един истински Озирис, съединен с вечния ред на Всемира и властта над смъртта и живота ще бъде в моите ръце." Това, което човек изпитва по такъв начин, е опитност от най-висше естество.
Представете си сега, че един непосветен чува да се говори за това, как някой е минал през такива опитности.
Той не може да знае какво е станало в действителност в душата на посветения. За него последният е умрял физически, бил е положен в гроба и е възкръснал. Това, което в по-висшата степен на живота е духовна действителност, във формите на сетивната действителност се изразява като един процес, който прекъсва нормалния ред в природата. Той е едно „чудо". Такова „чудо" е било и посвещението.
към текста >>
Той не може да знае какво е станало в действител
нос
т в душата на посветения.
В мен тази низша природа е пропита от Логоса. Сега аз принадлежа към онези, които живеят вечно и които ще седят отдясно на Озирис. Самият аз ще бъда един истински Озирис, съединен с вечния ред на Всемира и властта над смъртта и живота ще бъде в моите ръце." Това, което човек изпитва по такъв начин, е опитност от най-висше естество. Представете си сега, че един непосветен чува да се говори за това, как някой е минал през такива опитности.
Той не може да знае какво е станало в действителност в душата на посветения.
За него последният е умрял физически, бил е положен в гроба и е възкръснал. Това, което в по-висшата степен на живота е духовна действителност, във формите на сетивната действителност се изразява като един процес, който прекъсва нормалния ред в природата. Той е едно „чудо". Такова „чудо" е било и посвещението. Който би искал да го разбере правилно, трябва да пробуди в себе си силите, за да устои в по-висшата степен на живота.
към текста >>
Това, което в по-висшата степен на живота е духовна действител
нос
т, във формите на сетивната действител
нос
т се изразява като един процес, който прекъсва нормалния ред в природата.
Самият аз ще бъда един истински Озирис, съединен с вечния ред на Всемира и властта над смъртта и живота ще бъде в моите ръце." Това, което човек изпитва по такъв начин, е опитност от най-висше естество. Представете си сега, че един непосветен чува да се говори за това, как някой е минал през такива опитности. Той не може да знае какво е станало в действителност в душата на посветения. За него последният е умрял физически, бил е положен в гроба и е възкръснал.
Това, което в по-висшата степен на живота е духовна действителност, във формите на сетивната действителност се изразява като един процес, който прекъсва нормалния ред в природата.
Той е едно „чудо". Такова „чудо" е било и посвещението. Който би искал да го разбере правилно, трябва да пробуди в себе си силите, за да устои в по-висшата степен на живота. За тази висша опитност той трябва да е подготвен чрез един особен начин на живот. Въпреки че подготвителните степени в отделните случаи приемат една или друга разновидност, те винаги могат да бъдат сведени до определена типична форма.
към текста >>
За тази висша опит
нос
т той трябва да е подготвен чрез един особен начин на живот.
За него последният е умрял физически, бил е положен в гроба и е възкръснал. Това, което в по-висшата степен на живота е духовна действителност, във формите на сетивната действителност се изразява като един процес, който прекъсва нормалния ред в природата. Той е едно „чудо". Такова „чудо" е било и посвещението. Който би искал да го разбере правилно, трябва да пробуди в себе си силите, за да устои в по-висшата степен на живота.
За тази висша опитност той трябва да е подготвен чрез един особен начин на живот.
Въпреки че подготвителните степени в отделните случаи приемат една или друга разновидност, те винаги могат да бъдат сведени до определена типична форма. Следователно, животът на посветения е един типичен живот. Той може да бъде описан независимо от отделната личност. По-скоро за една личност може да се каже, че тя се намира по пътя към Божественото, когато минава през отделните типични опитности. Такава личност е Буда в своя живот всред учениците; такъв е и Исус в своето обкръжение.
към текста >>
Въпреки че подготвителните степени в отделните случаи приемат една или друга разновид
нос
т, те винаги могат да бъдат сведени до определена типична форма.
Това, което в по-висшата степен на живота е духовна действителност, във формите на сетивната действителност се изразява като един процес, който прекъсва нормалния ред в природата. Той е едно „чудо". Такова „чудо" е било и посвещението. Който би искал да го разбере правилно, трябва да пробуди в себе си силите, за да устои в по-висшата степен на живота. За тази висша опитност той трябва да е подготвен чрез един особен начин на живот.
Въпреки че подготвителните степени в отделните случаи приемат една или друга разновидност, те винаги могат да бъдат сведени до определена типична форма.
Следователно, животът на посветения е един типичен живот. Той може да бъде описан независимо от отделната личност. По-скоро за една личност може да се каже, че тя се намира по пътя към Божественото, когато минава през отделните типични опитности. Такава личност е Буда в своя живот всред учениците; такъв е и Исус в своето обкръжение. Известен е паралелизмът между биографията на Буда и тази на Исус.
към текста >>
Той може да бъде описан независимо от отделната лич
нос
т.
Такова „чудо" е било и посвещението. Който би искал да го разбере правилно, трябва да пробуди в себе си силите, за да устои в по-висшата степен на живота. За тази висша опитност той трябва да е подготвен чрез един особен начин на живот. Въпреки че подготвителните степени в отделните случаи приемат една или друга разновидност, те винаги могат да бъдат сведени до определена типична форма. Следователно, животът на посветения е един типичен живот.
Той може да бъде описан независимо от отделната личност.
По-скоро за една личност може да се каже, че тя се намира по пътя към Божественото, когато минава през отделните типични опитности. Такава личност е Буда в своя живот всред учениците; такъв е и Исус в своето обкръжение. Известен е паралелизмът между биографията на Буда и тази на Исус. В своята книга „Буда и Христос" Рудолф Зайдел ярко подчертава този паралелизъм. (Виж също отличното съчинение „Исус, един будист" от д-р Хюбе Шлайден).
към текста >>
По-скоро за една лич
нос
т може да се каже, че тя се намира по пътя към Божественото, когато минава през отделните типични опит
нос
ти.
Който би искал да го разбере правилно, трябва да пробуди в себе си силите, за да устои в по-висшата степен на живота. За тази висша опитност той трябва да е подготвен чрез един особен начин на живот. Въпреки че подготвителните степени в отделните случаи приемат една или друга разновидност, те винаги могат да бъдат сведени до определена типична форма. Следователно, животът на посветения е един типичен живот. Той може да бъде описан независимо от отделната личност.
По-скоро за една личност може да се каже, че тя се намира по пътя към Божественото, когато минава през отделните типични опитности.
Такава личност е Буда в своя живот всред учениците; такъв е и Исус в своето обкръжение. Известен е паралелизмът между биографията на Буда и тази на Исус. В своята книга „Буда и Христос" Рудолф Зайдел ярко подчертава този паралелизъм. (Виж също отличното съчинение „Исус, един будист" от д-р Хюбе Шлайден). Достатъчно е да проследим подробностите, за да видим, че всички възражения против този паралелизъм са нищожни.
към текста >>
Такава лич
нос
т е Буда в своя живот всред учениците; такъв е и Исус в своето обкръжение.
За тази висша опитност той трябва да е подготвен чрез един особен начин на живот. Въпреки че подготвителните степени в отделните случаи приемат една или друга разновидност, те винаги могат да бъдат сведени до определена типична форма. Следователно, животът на посветения е един типичен живот. Той може да бъде описан независимо от отделната личност. По-скоро за една личност може да се каже, че тя се намира по пътя към Божественото, когато минава през отделните типични опитности.
Такава личност е Буда в своя живот всред учениците; такъв е и Исус в своето обкръжение.
Известен е паралелизмът между биографията на Буда и тази на Исус. В своята книга „Буда и Христос" Рудолф Зайдел ярко подчертава този паралелизъм. (Виж също отличното съчинение „Исус, един будист" от д-р Хюбе Шлайден). Достатъчно е да проследим подробностите, за да видим, че всички възражения против този паралелизъм са нищожни. Раждането на Буда е възвестено от един бял слон който слиза над царицата Майя.
към текста >>
Достатъчно е да проследим подроб
нос
тите, за да видим, че всички възражения против този паралелизъм са нищожни.
По-скоро за една личност може да се каже, че тя се намира по пътя към Божественото, когато минава през отделните типични опитности. Такава личност е Буда в своя живот всред учениците; такъв е и Исус в своето обкръжение. Известен е паралелизмът между биографията на Буда и тази на Исус. В своята книга „Буда и Христос" Рудолф Зайдел ярко подчертава този паралелизъм. (Виж също отличното съчинение „Исус, един будист" от д-р Хюбе Шлайден).
Достатъчно е да проследим подробностите, за да видим, че всички възражения против този паралелизъм са нищожни.
Раждането на Буда е възвестено от един бял слон който слиза над царицата Майя. Той показва, че Майя ще роди един божествен човек, който „ще разположи съществата към любов и приятелство и ще ги съедини в тясна връзка". В Евангелието на Лука се казва: „- Бог изпрати ангел Гавраил при една девица, сгодена за мъж на име Йосиф, от Давидовия дом. Девицата се казваше Мария. Ангелът дойде при нея и каза: „Здравей, преблажена, ...Ето, ти ще заченеш и ще родиш син, когото ще наречеш Исус.
към текста >>
Животът на отделната лич
нос
т трябва да отговаря на тази представа.
Девицата се казваше Мария. Ангелът дойде при нея и каза: „Здравей, преблажена, ...Ето, ти ще заченеш и ще родиш син, когото ще наречеш Исус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния." (Лука, 1, 26-31) Брамините, индийските свещеници, които знаят какво значи да се роди един Буда, тълкуват съня на Майя. За Буда те имат определена представа.
Животът на отделната личност трябва да отговаря на тази представа.
Съобразно с това, в Евангелието на Матей четем: „Ирод събра всички висши свещеници и книжници из народа и се осведоми от тях къде трябва да се роди Христос." Браминът Азита казва за Буда: „- Това е детето, което ще стане Буда, спасителят, водач към безсмъртието, свободата и светлината." Нека да сравним това с Лука, 2, 25: „В Йерусалим живееше човек на име Симеон, този човек беше праведен и благочестив и очакваше утешението на Израел, и Светият Дух беше в него... Когато родителите донесоха Исус в храма, за да сторят с него изисканото от Закона, той взе детето в ръцете си и каза: „- Сега, Господи, освободи с мир своя раб, както си казал, защото очите ми видяха твоя спасител, който си приготвил пред всички народи, светлина за просвета на езичниците и слава на твоя народ Израел." За Буда се разказва, че като дванадесетгодишен бил изгубен и отново намерен под едно дърво, заобиколен от поетите и мъдреците на миналото, които той поучавал. На това отговаря (Лука, 2, 44 и следв.): „Всяка година родителите му отиваха в Йерусалим за празника Пасха. Когато той беше навършил дванадесет години, те отидоха по обичай в Йерусалим на празника.
към текста >>
А в Евангелието на Лука (11, 27) четем: „А когато Той говореше това, една жена от народа издигна глас и му рече: „- Блажена утробата, която те е
нос
ила, и гърдите, от които си сукал!
Като мислеха, че той е с техните близки, изминаха един ден път и го търсеха между роднини и познати. И като не го намериха, върнаха се обратно в Йерусалим да го търсят. След три дни го намериха в храма да седи всред законоучителите, слушайки ги и задавайки им въпроси, и всички се чудеха на неговия разум и неговите отговори." След като Буда бе живял в усамотение и отново се върна, посрещна го една девица, която го поздрави: „Блажена майката, блажен бащата, блажена съпругата, на които принадлежиш." А той отговаря: „Блажени са само онези, които са в Нирвана", т.е. онези, които са преминали във вечния ред на света.
А в Евангелието на Лука (11, 27) четем: „А когато Той говореше това, една жена от народа издигна глас и му рече: „- Блажена утробата, която те е носила, и гърдите, от които си сукал!
" А той отговори и рече: „Да, блажени са онези, които слушат Словото Божие и го пазят." През посвещението на Буда, изкусителят Мара, Духът на злото, се приближава до усамотения в съзерцание и му обещава всички царства на Земята. „Аз добре зная, че ми е отредено едно царство, но не желая никакво царство от този свят; аз ще стана Буда и всички царства на света ще ликуват от радост." Изкусителят трябваше да признае: „Моето царство свърши." На същото изкушение Исус отговаря: „Махни се от мене, Сатана! Защото писано е: Ще се кланяш на Бога, твоя Господ, и ще служиш само на него." „Тогава дяволът го напусна." (Матей, 4, 10 и следв.)
към текста >>
Те предварително знаят какво значение има лич
нос
тта, която се явява на света.
Тук няма да вземем под внимание други описания за смъртта на Буда, въпреки че те откриват някои дълбоки страни на въпроса. Сходството в живота на двамата спасители ни кара да направим едно дълбоко заключение. Как трябва да се изрази то, ни посочват самите разкази. Когато жреците-мъдреци чуват какъв вид раждане предстои, те знаят за какво става дума. Те знаят, че имат работа с един божествен човек.
Те предварително знаят какво значение има личността, която се явява на света.
И развитието на нейния живот може да отговаря само на това, което те познават като живот на един божествен човек. Такъв живот се явява предварително записан за вечността в мъдростта на техните Мистерии. Той може да бъде само такъв, какъвто трябва да бъде. Ходът на такъв живот се проявява като един вечен природен закон. Както едно химическо вещество може да се отнася само по определен начин, така един Буда, един Христос може да живее само по един напълно определен начин.
към текста >>
Такъв живот се явява предварително записан за веч
нос
тта в мъдростта на техните Мистерии.
Как трябва да се изрази то, ни посочват самите разкази. Когато жреците-мъдреци чуват какъв вид раждане предстои, те знаят за какво става дума. Те знаят, че имат работа с един божествен човек. Те предварително знаят какво значение има личността, която се явява на света. И развитието на нейния живот може да отговаря само на това, което те познават като живот на един божествен човек.
Такъв живот се явява предварително записан за вечността в мъдростта на техните Мистерии.
Той може да бъде само такъв, какъвто трябва да бъде. Ходът на такъв живот се проявява като един вечен природен закон. Както едно химическо вещество може да се отнася само по определен начин, така един Буда, един Христос може да живее само по един напълно определен начин. Неговият живот не се свежда до случайната му биография; напротив, този живот се преразказва като се описват типичните черти, които се съдържат за всички времена в мъдростта на Мистериите. Легендата за Буда съвсем не е биография в обикновения смисъл, както и Евангелията не са биография на Христос Исус.
към текста >>
В Исус самият Логос става лич
нос
т.
Христос Исус събужда още веднъж този Миров Дух като човешка форма в настоящия живот. Подобни неща са били практикувани под формата на образи с посветените в по-висшите степени. Посветените в смисъла на мита за Озирис са достигали до такова възкресение, но само в сферата на своето съзнание и то под формата на образи. Следователно, в живота на Исус към посвещението, с което е бил удостоен Буда, се прибавя и великото посвещение. Със своя живот Буда е доказал, че човекът е Логос и че той се връща отново в този Логос, в Светлината, когато неговото земно тяло умира.
В Исус самият Логос става личност.
В него Словото става плът. Следователно това, което за древните обреди на Мистериите се извършвало вътре в светилищата, християнството го представя като световно-исторически факт. Християнската общност вярва в Христос Исус, посветения, единственият по своето величие посветен. На нея той доказал, че светът е божествен. За християнската общност мъдростта на Мистериите била неразделно свързана с личността на Христос Исус.
към текста >>
Християнската общ
нос
т вярва в Христос Исус, посветения, единственият по своето величие посветен.
Следователно, в живота на Исус към посвещението, с което е бил удостоен Буда, се прибавя и великото посвещение. Със своя живот Буда е доказал, че човекът е Логос и че той се връща отново в този Логос, в Светлината, когато неговото земно тяло умира. В Исус самият Логос става личност. В него Словото става плът. Следователно това, което за древните обреди на Мистериите се извършвало вътре в светилищата, християнството го представя като световно-исторически факт.
Християнската общност вярва в Христос Исус, посветения, единственият по своето величие посветен.
На нея той доказал, че светът е божествен. За християнската общност мъдростта на Мистериите била неразделно свързана с личността на Христос Исус. Че Той е живял и че неговите последователи му принадлежат: тази вяра застава на мястото на това, което по-рано са искали да постигнат в Мистериите. От сега нататък за онези, които принадлежали на Христовата общност, една част от това, което по-рано можеше да се постигне чрез мистичните методи, може да бъде заместено с убеждението, че Божественото се е изявило в Словото, че е станало плът. От сега нататък меродавно беше не това, за което Духът на всеки отделен човек трябва дълго да се подготвя; а това, което са чули и видели тези, които са били около Исус и което е било предадено чрез тях.
към текста >>
За християнската общ
нос
т мъдростта на Мистериите била неразделно свързана с лич
нос
тта на Христос Исус.
В Исус самият Логос става личност. В него Словото става плът. Следователно това, което за древните обреди на Мистериите се извършвало вътре в светилищата, християнството го представя като световно-исторически факт. Християнската общност вярва в Христос Исус, посветения, единственият по своето величие посветен. На нея той доказал, че светът е божествен.
За християнската общност мъдростта на Мистериите била неразделно свързана с личността на Христос Исус.
Че Той е живял и че неговите последователи му принадлежат: тази вяра застава на мястото на това, което по-рано са искали да постигнат в Мистериите. От сега нататък за онези, които принадлежали на Христовата общност, една част от това, което по-рано можеше да се постигне чрез мистичните методи, може да бъде заместено с убеждението, че Божественото се е изявило в Словото, че е станало плът. От сега нататък меродавно беше не това, за което Духът на всеки отделен човек трябва дълго да се подготвя; а това, което са чули и видели тези, които са били около Исус и което е било предадено чрез тях. „Това, което е било отначало, което сме чули, което сме пипали с ръцете си за Словото на Живота..., което сме видели и чули, това ви възвестяваме за да имате и вие общение с нас." Така е писано в Първото послание на Йоан. И точно тази непосредствена действителност трябва да обхване като жива връзка всички поколения и да се предава мистично от поколение на поколение като „Църква".
към текста >>
От сега нататък за онези, които принадлежали на Христовата общ
нос
т, една част от това, което по-рано можеше да се постигне чрез мистичните методи, може да бъде заместено с убеждението, че Божественото се е изявило в Словото, че е станало плът.
Следователно това, което за древните обреди на Мистериите се извършвало вътре в светилищата, християнството го представя като световно-исторически факт. Християнската общност вярва в Христос Исус, посветения, единственият по своето величие посветен. На нея той доказал, че светът е божествен. За християнската общност мъдростта на Мистериите била неразделно свързана с личността на Христос Исус. Че Той е живял и че неговите последователи му принадлежат: тази вяра застава на мястото на това, което по-рано са искали да постигнат в Мистериите.
От сега нататък за онези, които принадлежали на Христовата общност, една част от това, което по-рано можеше да се постигне чрез мистичните методи, може да бъде заместено с убеждението, че Божественото се е изявило в Словото, че е станало плът.
От сега нататък меродавно беше не това, за което Духът на всеки отделен човек трябва дълго да се подготвя; а това, което са чули и видели тези, които са били около Исус и което е било предадено чрез тях. „Това, което е било отначало, което сме чули, което сме пипали с ръцете си за Словото на Живота..., което сме видели и чули, това ви възвестяваме за да имате и вие общение с нас." Така е писано в Първото послание на Йоан. И точно тази непосредствена действителност трябва да обхване като жива връзка всички поколения и да се предава мистично от поколение на поколение като „Църква". Така трябва да се разбират думите на св. Августин: „Аз не бих вярвал в Евангелието, ако авторитетът на католическата църква не ми налагаше това." Следователно, според мнението на Августин, Евангелията не съдържат в себе си признака на тяхната истинност; ние трябва да вярваме в тях, защото те се основават на личността на Исус и защото църквата по тайнствен начин е получила сила от тази личност, с която да гарантира истинността на Евангелията.
към текста >>
И точно тази непосредствена действител
нос
т трябва да обхване като жива връзка всички поколения и да се предава мистично от поколение на поколение като „Църква".
За християнската общност мъдростта на Мистериите била неразделно свързана с личността на Христос Исус. Че Той е живял и че неговите последователи му принадлежат: тази вяра застава на мястото на това, което по-рано са искали да постигнат в Мистериите. От сега нататък за онези, които принадлежали на Христовата общност, една част от това, което по-рано можеше да се постигне чрез мистичните методи, може да бъде заместено с убеждението, че Божественото се е изявило в Словото, че е станало плът. От сега нататък меродавно беше не това, за което Духът на всеки отделен човек трябва дълго да се подготвя; а това, което са чули и видели тези, които са били около Исус и което е било предадено чрез тях. „Това, което е било отначало, което сме чули, което сме пипали с ръцете си за Словото на Живота..., което сме видели и чули, това ви възвестяваме за да имате и вие общение с нас." Така е писано в Първото послание на Йоан.
И точно тази непосредствена действителност трябва да обхване като жива връзка всички поколения и да се предава мистично от поколение на поколение като „Църква".
Така трябва да се разбират думите на св. Августин: „Аз не бих вярвал в Евангелието, ако авторитетът на католическата църква не ми налагаше това." Следователно, според мнението на Августин, Евангелията не съдържат в себе си признака на тяхната истинност; ние трябва да вярваме в тях, защото те се основават на личността на Исус и защото църквата по тайнствен начин е получила сила от тази личност, с която да гарантира истинността на Евангелията. Мистериите са предали по традиция средствата, чрез които се стига до истината; християнската общност отстоява тъкмо тази истина. Доверяването в мистичните сили, които се пробуждат вътре в човека, трябваше да бъде заменено с доверяването в Единствения, в Пра- Инициатора. Мистите се стремели да осъществяват Божественото в себе си; те искали да го изживеят.
към текста >>
Августин: „Аз не бих вярвал в Евангелието, ако авторитетът на католическата църква не ми налагаше това." Следователно, според мнението на Августин, Евангелията не съдържат в себе си признака на тяхната истин
нос
т; ние трябва да вярваме в тях, защото те се основават на лич
нос
тта на Исус и защото църквата по тайнствен начин е получила сила от тази лич
нос
т, с която да гарантира истин
нос
тта на Евангелията.
От сега нататък за онези, които принадлежали на Христовата общност, една част от това, което по-рано можеше да се постигне чрез мистичните методи, може да бъде заместено с убеждението, че Божественото се е изявило в Словото, че е станало плът. От сега нататък меродавно беше не това, за което Духът на всеки отделен човек трябва дълго да се подготвя; а това, което са чули и видели тези, които са били около Исус и което е било предадено чрез тях. „Това, което е било отначало, което сме чули, което сме пипали с ръцете си за Словото на Живота..., което сме видели и чули, това ви възвестяваме за да имате и вие общение с нас." Така е писано в Първото послание на Йоан. И точно тази непосредствена действителност трябва да обхване като жива връзка всички поколения и да се предава мистично от поколение на поколение като „Църква". Така трябва да се разбират думите на св.
Августин: „Аз не бих вярвал в Евангелието, ако авторитетът на католическата църква не ми налагаше това." Следователно, според мнението на Августин, Евангелията не съдържат в себе си признака на тяхната истинност; ние трябва да вярваме в тях, защото те се основават на личността на Исус и защото църквата по тайнствен начин е получила сила от тази личност, с която да гарантира истинността на Евангелията.
Мистериите са предали по традиция средствата, чрез които се стига до истината; християнската общност отстоява тъкмо тази истина. Доверяването в мистичните сили, които се пробуждат вътре в човека, трябваше да бъде заменено с доверяването в Единствения, в Пра- Инициатора. Мистите се стремели да осъществяват Божественото в себе си; те искали да го изживеят. Исус е бил обоготворен; ние трябва да се държим за него; тогава, бидейки в основаната от него общност, ние самите ставаме участници в неговата Божественост: ето християнското верую. Това, което беше обоготворено в Исус, беше обоготворено за цялата общност.
към текста >>
Мистериите са предали по традиция средствата, чрез които се стига до истината; християнската общ
нос
т отстоява тъкмо тази истина.
От сега нататък меродавно беше не това, за което Духът на всеки отделен човек трябва дълго да се подготвя; а това, което са чули и видели тези, които са били около Исус и което е било предадено чрез тях. „Това, което е било отначало, което сме чули, което сме пипали с ръцете си за Словото на Живота..., което сме видели и чули, това ви възвестяваме за да имате и вие общение с нас." Така е писано в Първото послание на Йоан. И точно тази непосредствена действителност трябва да обхване като жива връзка всички поколения и да се предава мистично от поколение на поколение като „Църква". Така трябва да се разбират думите на св. Августин: „Аз не бих вярвал в Евангелието, ако авторитетът на католическата църква не ми налагаше това." Следователно, според мнението на Августин, Евангелията не съдържат в себе си признака на тяхната истинност; ние трябва да вярваме в тях, защото те се основават на личността на Исус и защото църквата по тайнствен начин е получила сила от тази личност, с която да гарантира истинността на Евангелията.
Мистериите са предали по традиция средствата, чрез които се стига до истината; християнската общност отстоява тъкмо тази истина.
Доверяването в мистичните сили, които се пробуждат вътре в човека, трябваше да бъде заменено с доверяването в Единствения, в Пра- Инициатора. Мистите се стремели да осъществяват Божественото в себе си; те искали да го изживеят. Исус е бил обоготворен; ние трябва да се държим за него; тогава, бидейки в основаната от него общност, ние самите ставаме участници в неговата Божественост: ето християнското верую. Това, което беше обоготворено в Исус, беше обоготворено за цялата общност. "Ето, Аз съм с вас до свършека на света." (Матей, 28, 20).
към текста >>
Исус е бил обоготворен; ние трябва да се държим за него; тогава, бидейки в основаната от него общ
нос
т, ние самите ставаме участници в неговата Божестве
нос
т: ето християнското верую.
Така трябва да се разбират думите на св. Августин: „Аз не бих вярвал в Евангелието, ако авторитетът на католическата църква не ми налагаше това." Следователно, според мнението на Августин, Евангелията не съдържат в себе си признака на тяхната истинност; ние трябва да вярваме в тях, защото те се основават на личността на Исус и защото църквата по тайнствен начин е получила сила от тази личност, с която да гарантира истинността на Евангелията. Мистериите са предали по традиция средствата, чрез които се стига до истината; християнската общност отстоява тъкмо тази истина. Доверяването в мистичните сили, които се пробуждат вътре в човека, трябваше да бъде заменено с доверяването в Единствения, в Пра- Инициатора. Мистите се стремели да осъществяват Божественото в себе си; те искали да го изживеят.
Исус е бил обоготворен; ние трябва да се държим за него; тогава, бидейки в основаната от него общност, ние самите ставаме участници в неговата Божественост: ето християнското верую.
Това, което беше обоготворено в Исус, беше обоготворено за цялата общност. "Ето, Аз съм с вас до свършека на света." (Матей, 28, 20). Този, който се роди във Витлеем, носи характера на вечността. Коледният антифнар (църковна книга с песни) говори за рождеството на Исус така, като че ли то става на всеки Коледен празник: Днес се роди Христос, днес се яви Спасителят, днес пеят ангелите на Земята." В това, което Христос е изпитал, трябва да виждаме една напълно определена степен на посвещението.
към текста >>
Това, което беше обоготворено в Исус, беше обоготворено за цялата общ
нос
т.
Августин: „Аз не бих вярвал в Евангелието, ако авторитетът на католическата църква не ми налагаше това." Следователно, според мнението на Августин, Евангелията не съдържат в себе си признака на тяхната истинност; ние трябва да вярваме в тях, защото те се основават на личността на Исус и защото църквата по тайнствен начин е получила сила от тази личност, с която да гарантира истинността на Евангелията. Мистериите са предали по традиция средствата, чрез които се стига до истината; християнската общност отстоява тъкмо тази истина. Доверяването в мистичните сили, които се пробуждат вътре в човека, трябваше да бъде заменено с доверяването в Единствения, в Пра- Инициатора. Мистите се стремели да осъществяват Божественото в себе си; те искали да го изживеят. Исус е бил обоготворен; ние трябва да се държим за него; тогава, бидейки в основаната от него общност, ние самите ставаме участници в неговата Божественост: ето християнското верую.
Това, което беше обоготворено в Исус, беше обоготворено за цялата общност.
"Ето, Аз съм с вас до свършека на света." (Матей, 28, 20). Този, който се роди във Витлеем, носи характера на вечността. Коледният антифнар (църковна книга с песни) говори за рождеството на Исус така, като че ли то става на всеки Коледен празник: Днес се роди Христос, днес се яви Спасителят, днес пеят ангелите на Земята." В това, което Христос е изпитал, трябва да виждаме една напълно определена степен на посвещението. Когато мистът от предхристиянското време минавал през тази Христова опитност, чрез своето посвещение, той постигал едно състояние, което го правело способен да възприема в духовния свят неща, на които не отговаря никакъв факт от физическия свят.
към текста >>
Този, който се роди във Витлеем,
нос
и характера на веч
нос
тта.
Доверяването в мистичните сили, които се пробуждат вътре в човека, трябваше да бъде заменено с доверяването в Единствения, в Пра- Инициатора. Мистите се стремели да осъществяват Божественото в себе си; те искали да го изживеят. Исус е бил обоготворен; ние трябва да се държим за него; тогава, бидейки в основаната от него общност, ние самите ставаме участници в неговата Божественост: ето християнското верую. Това, което беше обоготворено в Исус, беше обоготворено за цялата общност. "Ето, Аз съм с вас до свършека на света." (Матей, 28, 20).
Този, който се роди във Витлеем, носи характера на вечността.
Коледният антифнар (църковна книга с песни) говори за рождеството на Исус така, като че ли то става на всеки Коледен празник: Днес се роди Христос, днес се яви Спасителят, днес пеят ангелите на Земята." В това, което Христос е изпитал, трябва да виждаме една напълно определена степен на посвещението. Когато мистът от предхристиянското време минавал през тази Христова опитност, чрез своето посвещение, той постигал едно състояние, което го правело способен да възприема в духовния свят неща, на които не отговаря никакъв факт от физическия свят. Той е изпитвал това, което Мистерията на Голгота обгръща във висшия свят. Когато мистът християнин минава през тази опитност чрез посвещение, той същевременно вижда историческото събитие на Голгота и знае, че в това събитие, което е станало на физическия свят, се намира същото съдържание, каквото по-рано е имало само в свръхсетивните факти на Мистериите.
към текста >>
Когато мистът от предхристиянското време минавал през тази Христова опит
нос
т, чрез своето посвещение, той постигал едно състояние, което го правело способен да възприема в духовния свят неща, на които не отговаря никакъв факт от физическия свят.
Това, което беше обоготворено в Исус, беше обоготворено за цялата общност. "Ето, Аз съм с вас до свършека на света." (Матей, 28, 20). Този, който се роди във Витлеем, носи характера на вечността. Коледният антифнар (църковна книга с песни) говори за рождеството на Исус така, като че ли то става на всеки Коледен празник: Днес се роди Христос, днес се яви Спасителят, днес пеят ангелите на Земята." В това, което Христос е изпитал, трябва да виждаме една напълно определена степен на посвещението.
Когато мистът от предхристиянското време минавал през тази Христова опитност, чрез своето посвещение, той постигал едно състояние, което го правело способен да възприема в духовния свят неща, на които не отговаря никакъв факт от физическия свят.
Той е изпитвал това, което Мистерията на Голгота обгръща във висшия свят. Когато мистът християнин минава през тази опитност чрез посвещение, той същевременно вижда историческото събитие на Голгота и знае, че в това събитие, което е станало на физическия свят, се намира същото съдържание, каквото по-рано е имало само в свръхсетивните факти на Мистериите. Следователно, чрез „Тайната на Голгота" върху християнската общност се разлива нещо, което по-рано се е разливало върху миста в светлината на Мистериите. А посвещението дава на миста християнин възможност да изживее съзнателно съдържанието на „Голготската Мистерия", докато вярата прави хората да участвуват несъзнателно в мистичното течение, което извира от събитията, описани в Новия Завет и което прониква в духовния живот на човечеството.
към текста >>
Когато мистът християнин минава през тази опит
нос
т чрез посвещение, той същевременно вижда историческото събитие на Голгота и знае, че в това събитие, което е станало на физическия свят, се намира същото съдържание, каквото по-рано е имало само в свръхсетивните факти на Мистериите.
Този, който се роди във Витлеем, носи характера на вечността. Коледният антифнар (църковна книга с песни) говори за рождеството на Исус така, като че ли то става на всеки Коледен празник: Днес се роди Христос, днес се яви Спасителят, днес пеят ангелите на Земята." В това, което Христос е изпитал, трябва да виждаме една напълно определена степен на посвещението. Когато мистът от предхристиянското време минавал през тази Христова опитност, чрез своето посвещение, той постигал едно състояние, което го правело способен да възприема в духовния свят неща, на които не отговаря никакъв факт от физическия свят. Той е изпитвал това, което Мистерията на Голгота обгръща във висшия свят.
Когато мистът християнин минава през тази опитност чрез посвещение, той същевременно вижда историческото събитие на Голгота и знае, че в това събитие, което е станало на физическия свят, се намира същото съдържание, каквото по-рано е имало само в свръхсетивните факти на Мистериите.
Следователно, чрез „Тайната на Голгота" върху християнската общност се разлива нещо, което по-рано се е разливало върху миста в светлината на Мистериите. А посвещението дава на миста християнин възможност да изживее съзнателно съдържанието на „Голготската Мистерия", докато вярата прави хората да участвуват несъзнателно в мистичното течение, което извира от събитията, описани в Новия Завет и което прониква в духовния живот на човечеството.
към текста >>
Следователно, чрез „Тайната на Голгота" върху християнската общ
нос
т се разлива нещо, което по-рано се е разливало върху миста в светлината на Мистериите.
Коледният антифнар (църковна книга с песни) говори за рождеството на Исус така, като че ли то става на всеки Коледен празник: Днес се роди Христос, днес се яви Спасителят, днес пеят ангелите на Земята." В това, което Христос е изпитал, трябва да виждаме една напълно определена степен на посвещението. Когато мистът от предхристиянското време минавал през тази Христова опитност, чрез своето посвещение, той постигал едно състояние, което го правело способен да възприема в духовния свят неща, на които не отговаря никакъв факт от физическия свят. Той е изпитвал това, което Мистерията на Голгота обгръща във висшия свят. Когато мистът християнин минава през тази опитност чрез посвещение, той същевременно вижда историческото събитие на Голгота и знае, че в това събитие, което е станало на физическия свят, се намира същото съдържание, каквото по-рано е имало само в свръхсетивните факти на Мистериите.
Следователно, чрез „Тайната на Голгота" върху християнската общност се разлива нещо, което по-рано се е разливало върху миста в светлината на Мистериите.
А посвещението дава на миста християнин възможност да изживее съзнателно съдържанието на „Голготската Мистерия", докато вярата прави хората да участвуват несъзнателно в мистичното течение, което извира от събитията, описани в Новия Завет и което прониква в духовния живот на човечеството.
към текста >>
А посвещението дава на миста християнин възмож
нос
т да изживее съзнателно съдържанието на „Голготската Мистерия", докато вярата прави хората да участвуват несъзнателно в мистичното течение, което извира от събитията, описани в Новия Завет и което прониква в духовния живот на човечеството.
В това, което Христос е изпитал, трябва да виждаме една напълно определена степен на посвещението. Когато мистът от предхристиянското време минавал през тази Христова опитност, чрез своето посвещение, той постигал едно състояние, което го правело способен да възприема в духовния свят неща, на които не отговаря никакъв факт от физическия свят. Той е изпитвал това, което Мистерията на Голгота обгръща във висшия свят. Когато мистът християнин минава през тази опитност чрез посвещение, той същевременно вижда историческото събитие на Голгота и знае, че в това събитие, което е станало на физическия свят, се намира същото съдържание, каквото по-рано е имало само в свръхсетивните факти на Мистериите. Следователно, чрез „Тайната на Голгота" върху християнската общност се разлива нещо, което по-рано се е разливало върху миста в светлината на Мистериите.
А посвещението дава на миста християнин възможност да изживее съзнателно съдържанието на „Голготската Мистерия", докато вярата прави хората да участвуват несъзнателно в мистичното течение, което извира от събитията, описани в Новия Завет и което прониква в духовния живот на човечеството.
към текста >>
56.
ЧУДОТО С ЛАЗАР
GA_8 Християнството като мистичен факт
Тук всички подроб
нос
ти от повествуванието се обединяват, за да кулминират в едно изпъкващо място от „Новия Завет".
ЧУДОТО С ЛАЗАР Между чудесата, които приписват на Исус, на възкресението на Лазар във Витания несъмнено трябва да се отдаде твърде особено значение.
Тук всички подробности от повествуванието се обединяват, за да кулминират в едно изпъкващо място от „Новия Завет".
Трябва да напомним, че този разказ се намира само в Евангелието на Йоан, т. е. при онзи евангелист, който чрез пълните с дълбок смисъл встъпителни думи на своето Евангелие изисква едно съвършено точно разбиране на това, което съобщава. Йоан започва с изречението: „В началото бе Словото, и Словото бе у Бога, и Бог бе Словото... И Словото стана плът и живя между нас; и ние видяхме неговата слава, слава като на единороден Син на Отца, пълна с благодат и истина." Който слага в началото на своето изложение такива думи, той нагледно посочва, че написаното от него трябва да се тълкува в особено дълбок смисъл. Ако човек иска да се доближи до този смисъл само с умствени усилия или с други средства, които остават на повърхността на нещата, ще прилича на този, който смята, че Отело „действително" е убил Дездемона на сцената.
към текста >>
Ако човек иска да се доближи до този смисъл само с умствени усилия или с други средства, които остават на повърх
нос
тта на нещата, ще прилича на този, който смята, че Отело „действително" е убил Дездемона на сцената.
Тук всички подробности от повествуванието се обединяват, за да кулминират в едно изпъкващо място от „Новия Завет". Трябва да напомним, че този разказ се намира само в Евангелието на Йоан, т. е. при онзи евангелист, който чрез пълните с дълбок смисъл встъпителни думи на своето Евангелие изисква едно съвършено точно разбиране на това, което съобщава. Йоан започва с изречението: „В началото бе Словото, и Словото бе у Бога, и Бог бе Словото... И Словото стана плът и живя между нас; и ние видяхме неговата слава, слава като на единороден Син на Отца, пълна с благодат и истина." Който слага в началото на своето изложение такива думи, той нагледно посочва, че написаното от него трябва да се тълкува в особено дълбок смисъл.
Ако човек иска да се доближи до този смисъл само с умствени усилия или с други средства, които остават на повърхността на нещата, ще прилича на този, който смята, че Отело „действително" е убил Дездемона на сцената.
Какво е искал да каже Йоан със своите встъпителни думи? Той говори за нещо вечно, за нещо, което е било още в праначалото на света. Той посочва факти, но те не трябва да се вземат за такива факти, които очите виждат и ушите чуват и върху които логическата мисъл може да упражни своето изкуство. Зад фактите той крие „Словото", което се намира в мировия Дух. Тези факти са за него средство, чрез което се изявява един по-висш смисъл.
към текста >>
Ето защо трябва да предположим, че в събитието на едно възкресение от мъртвите, което представлява най-голяма труд
нос
т за очите, ушите и логичната мисъл, се крие възможно най-дълбок смисъл.
Какво е искал да каже Йоан със своите встъпителни думи? Той говори за нещо вечно, за нещо, което е било още в праначалото на света. Той посочва факти, но те не трябва да се вземат за такива факти, които очите виждат и ушите чуват и върху които логическата мисъл може да упражни своето изкуство. Зад фактите той крие „Словото", което се намира в мировия Дух. Тези факти са за него средство, чрез което се изявява един по-висш смисъл.
Ето защо трябва да предположим, че в събитието на едно възкресение от мъртвите, което представлява най-голяма трудност за очите, ушите и логичната мисъл, се крие възможно най-дълбок смисъл.
Към това се прибавя и нещо друго. Ернест Ренан в своята книга „Животът на Исус" загатва за това, че без съмнение възкресението на Лазар е упражнило решаващо влияние върху края на Исусовия живот. От становището, на което застава Ренан, такава мисъл е нещо невъзможно. Защо слухът за възкресението на един човек от мъртвите е изглеждал толкова опасен за неговите противници, че те изтръпват, започват да питат: „- Могат ли Исус и юдейството да живеят заедно? " Не е правилно да твърдим както Ренан; „Другите чудеса на Исус са били случайни събития; те са били разказвани на вяра и в устата на народа са били преувеличавани, а след като са станали, противниците му не са мислили вече за тях.
към текста >>
Той се скрива зад думите: „При голямото разстояние, на което днес се намираме от това събитие, при налич
нос
тта на един единствен текст, който
нос
и явни следи на изкуствено съчинение, невъзможно е да решим дали в този случай всичко е измислица, или във Витания едно действително събитие е дало повод за разпространението на един слух."
„Трябва да се признае, че този разказ на Йоан се различава съществено от другите съобщения за чудеса, които са изблик на народната фантазия и с които са пълни синоптиците. Нека прибавим още, че Йоан е единственият евангелист, който е имал точни сведения за отношенията на Исус със семейството от Витания и че би било непонятно как една измислица на народа може да заеме място в рамките на толкова лични спомени. Следователно, това чудо не е едно от онези легендарни чудеса, за които никой не е отговорен. Накратко, аз мисля, че във Витания е станало нещо, което е могло да се счита за истинско възкресение. С други думи, Ренан предполага, че във Витания е станало нещо, за което той не намира никакво обяснение.
Той се скрива зад думите: „При голямото разстояние, на което днес се намираме от това събитие, при наличността на един единствен текст, който носи явни следи на изкуствено съчинение, невъзможно е да решим дали в този случай всичко е измислица, или във Витания едно действително събитие е дало повод за разпространението на един слух."
Нима тук не сме изправени пред един текст, чиито смисъл ще разберем само, ако четем правилно? И може би тогава няма да говорим вече за една „измислица". Трябва да се съгласим, че целият разказ в Евангелието на Йоан е обвит в едно тайнствено було. За да се уверим в това, нужно е само да обърнем внимание на следното. Ако разказът трябва да се вземе буквално във физически смисъл, какво означават тогава думите на Исус: „Тази болест не е за смърт, а за Славата на Бога, за да се прослави чрез нея Син Божи." Този е обикновеният превод на съответните думи от Евангелието, но ние ще се приближим по-добре до същността на въпроса, ако дадем правилния превод на гръцкия текст: „За изявяването на Бога, за да се изяви чрез това Син Божи." А какво означават другите думи: Исус каза:
към текста >>
Ако разказът трябва да се вземе буквално във физически смисъл, какво означават тогава думите на Исус: „Тази болест не е за смърт, а за Славата на Бога, за да се прослави чрез нея Син Божи." Този е обикновеният превод на съответните думи от Евангелието, но ние ще се приближим по-добре до същ
нос
тта на въпроса, ако дадем правилния превод на гръцкия текст: „За изявяването на Бога, за да се изяви чрез това Син Божи." А какво означават другите думи: Исус каза:
Той се скрива зад думите: „При голямото разстояние, на което днес се намираме от това събитие, при наличността на един единствен текст, който носи явни следи на изкуствено съчинение, невъзможно е да решим дали в този случай всичко е измислица, или във Витания едно действително събитие е дало повод за разпространението на един слух." Нима тук не сме изправени пред един текст, чиито смисъл ще разберем само, ако четем правилно? И може би тогава няма да говорим вече за една „измислица". Трябва да се съгласим, че целият разказ в Евангелието на Йоан е обвит в едно тайнствено було. За да се уверим в това, нужно е само да обърнем внимание на следното.
Ако разказът трябва да се вземе буквално във физически смисъл, какво означават тогава думите на Исус: „Тази болест не е за смърт, а за Славата на Бога, за да се прослави чрез нея Син Божи." Този е обикновеният превод на съответните думи от Евангелието, но ние ще се приближим по-добре до същността на въпроса, ако дадем правилния превод на гръцкия текст: „За изявяването на Бога, за да се изяви чрез това Син Божи." А какво означават другите думи: Исус каза:
„Аз съм възкресението и животът. Който вярва в мене, той ще живее, ако и да умре." (Йоан, 11, 4 и 25). Би било твърде банално да вярваме, че Исус е искал да каже: „Лазар се е разболял за да мога аз да покажа чрез него своето изкуство." И бихме изпаднали в друга крайност, ако смятаме, че Исус е искал да покаже как вярата в него може отново да оживи един мъртвец в обикновения смисъл на думата. Какво ново би имало в един човек, който е възкръснал от мъртвите, ако след възкресението той би бил същият, както преди своята смърт? Какъв смисъл би имало, ако животът на един такъв човек се увенчава с думите: „Аз съм възкресението и живота"?
към текста >>
Би било твърде банално да вярваме, че Исус е искал да каже: „Лазар се е разболял за да мога аз да покажа чрез него своето изкуство." И бихме изпаднали в друга край
нос
т, ако смятаме, че Исус е искал да покаже как вярата в него може отново да оживи един мъртвец в обикновения смисъл на думата.
Трябва да се съгласим, че целият разказ в Евангелието на Йоан е обвит в едно тайнствено було. За да се уверим в това, нужно е само да обърнем внимание на следното. Ако разказът трябва да се вземе буквално във физически смисъл, какво означават тогава думите на Исус: „Тази болест не е за смърт, а за Славата на Бога, за да се прослави чрез нея Син Божи." Този е обикновеният превод на съответните думи от Евангелието, но ние ще се приближим по-добре до същността на въпроса, ако дадем правилния превод на гръцкия текст: „За изявяването на Бога, за да се изяви чрез това Син Божи." А какво означават другите думи: Исус каза: „Аз съм възкресението и животът. Който вярва в мене, той ще живее, ако и да умре." (Йоан, 11, 4 и 25).
Би било твърде банално да вярваме, че Исус е искал да каже: „Лазар се е разболял за да мога аз да покажа чрез него своето изкуство." И бихме изпаднали в друга крайност, ако смятаме, че Исус е искал да покаже как вярата в него може отново да оживи един мъртвец в обикновения смисъл на думата.
Какво ново би имало в един човек, който е възкръснал от мъртвите, ако след възкресението той би бил същият, както преди своята смърт? Какъв смисъл би имало, ако животът на един такъв човек се увенчава с думите: „Аз съм възкресението и живота"? Но думите на Исус веднага получават смисъл, ако ги приемем като израз на едно духовно събитие и след това ги разберем в известно отношение дори буквално, така както те се намират в текста. А Исус казва, че той е Възкресението, което е станало с Лазар; че той е Животът, който Лазар живее. Да вземем буквално това, което Христос представлява в Евангелието на Йоан.
към текста >>
В душата ни зазорява онази чудна убеде
нос
т, която никакво логическо тълкуване, никакво рационалистично обяснение не могат да дадат.
Нека прочетем как Шелинг описва чувствата на един посветен: „Чрез посвещението посветеният сам ставал една част от магическата верига; той сам е един Кабири, както се изразяват древните надписи, бил приеман в неразривната връзка и във войнството на горните Богове." (Шелинг, философия на откровението). Не може да се опише по един по-изразителен начин обратът, който ставал в живота на окултния ученик, окултния кандидат, освен с думите, които Едезий казва на своя ученик, императора Константин. „Когато някога ще участвуваш в Мистериите, ти ще се срамуваш, че си се родил само като човек." Ако изпълним душата си с такива усещания, ние ще добием точен поглед върху събитието от Витания. Тогава от Евангелието на Йоан ние ще изпитаме нещо твърде особено.
В душата ни зазорява онази чудна убеденост, която никакво логическо тълкуване, никакво рационалистично обяснение не могат да дадат.
Пред нас стои една Мистерия в истинския смисъл на думата. В Лазар е проникнало „вечното Слово". И за да говорим в смисъла на Мистериите, той е станал един посветен. А събитието, за което се разказва, е един процес на посвещение. Нека отново да си представим целия процес като едно посвещение.
към текста >>
Но този акт бил същевременно онази опит
нос
т, онова изживяване, което разделяло живота на миста на две части.
Той трябвало сам да го осъществи в един действителен духовен акт. Земното, от което висшият човек трябва да се срамува (в смисъла на Мистериите), трябвало да бъде отхвърлено. Земният човек трябвало да мине през символично-действителната смърт. Неговото тяло било потопявано в летаргичен сън, продължаващ три дни. По отношение на великото преобразяване на живота този сън може да се счита само като един външен акт, на който отговаря един несравнимо по-важен духовен акт.
Но този акт бил същевременно онази опитност, онова изживяване, което разделяло живота на миста на две части.
Който не познава от собствен опит подобни действия, той не може да ги разбере. Те могат да му се обяснят до известна степен само чрез едно сравнение. Нека резюмираме цялото съдържание на Шекспировия „Хамлет" само в няколко думи. Ако размисли върху тях, човек може в известен смисъл да е сигурен, че вниква в съдържанието на Хамлет. И логически той наистина вниква.
към текста >>
Идеята на трагедията „Хамлет" е станала негова художествена, лична опит
нос
т.
Нека резюмираме цялото съдържание на Шекспировия „Хамлет" само в няколко думи. Ако размисли върху тях, човек може в известен смисъл да е сигурен, че вниква в съдържанието на Хамлет. И логически той наистина вниква. Обаче по друг начин вниква този, който е изживял цялата Шекспирова драма. През душата му е преминало едно богатство, което не може да бъде заменено с никакво описание.
Идеята на трагедията „Хамлет" е станала негова художествена, лична опитност.
Чрез магически-многозначителния процес, с който е свързано посвещението, в човека се извършва същият процес, но на една по-висока степен. Той изживява образно това, което постига духовно. Тук думата „образно" показва, че един външен процес се извършва сетивно- действително, но като такъв, той е все пак само образ. Тук имаме работа не с един недействителен, а с един действителен образ. В продължение на три дни земното тяло е наистина мъртво.
към текста >>
Той изпада в едно състояние на безжизне
нос
т, което е същевременно една символична смърт.
Исус го подготвя за възкресението. Тук става дума за една символично-действителна болест. За една болест, която е едно посвещение и която след три дни води до действително нов живот. Лазар е узрял да мине през този процес. Той облича ленената дреха на миста.
Той изпада в едно състояние на безжизненост, което е същевременно една символична смърт.
И когато идва Исус, бяха изтекли трите дни. „Тогава отместват камъка от мястото, където лежеше мъртвият. А Исус повдига очи нагоре и казва: Отче, благодаря ти, че ме послуша." (Йоан, 11, 41). Отец бе послушал Исус, защото Лазар е стигнал до заключителното действие от великата драма на познанието. Той разбира как се стига до възкресението.
към текста >>
На лице е това, което цялата древ
нос
т разбираше под думата посвещение.
„Тогава отместват камъка от мястото, където лежеше мъртвият. А Исус повдига очи нагоре и казва: Отче, благодаря ти, че ме послуша." (Йоан, 11, 41). Отец бе послушал Исус, защото Лазар е стигнал до заключителното действие от великата драма на познанието. Той разбира как се стига до възкресението. Извършено е едно посвещение в Мистериите.
На лице е това, което цялата древност разбираше под думата посвещение.
То беше станало чрез Исус, като посветител. Така са си представяли винаги съединението с божествения свят. В Лазар Исус беше извършил, в смисъла на старото предание, магичното преобразяване на живота. Така християнството се свързва с Мистериите. Чрез Христос Исус, Лазар сам става посветен.
към текста >>
Чрез своето посвещение той разбира, че оживялото в него „Слово" е идентично с лич
нос
тта Христос Исус.
В Лазар Исус беше извършил, в смисъла на старото предание, магичното преобразяване на живота. Така християнството се свързва с Мистериите. Чрез Христос Исус, Лазар сам става посветен. Сега вече той може да се издига във висшите светове. Но същевременно той е първият християнски посветен, посветен чрез самия Христос Исус.
Чрез своето посвещение той разбира, че оживялото в него „Слово" е идентично с личността Христос Исус.
Следователно, в своя възкресител той има пред себе си като сетивна личност това, което се бе проявило под духовна форма вътре в него. От тази гледна точка, от огромно значение са думите на Исус (Йоан, 11, 42): „Но аз зная, че ти винаги ме слушаш, но това казах само заради неразбиращия народ; за да повярват и те, че Ти си ме проводил." С други думи, нека всички знаят: да стане явна истината в Исус живее „Синът на Отца" и то така, че когато той пробужда истинската същност на човека, последният става мист. С това Исус подчертава, че в Мистериите е бил скрит самият смисъл на живота. Той е живото Слово; в него е станало „личност" това, което е било прадревна традиция. Евангелистът изразява този факт с думите: В Него Словото стана плът.
към текста >>
Следователно, в своя възкресител той има пред себе си като сетивна лич
нос
т това, което се бе проявило под духовна форма вътре в него.
Така християнството се свързва с Мистериите. Чрез Христос Исус, Лазар сам става посветен. Сега вече той може да се издига във висшите светове. Но същевременно той е първият християнски посветен, посветен чрез самия Христос Исус. Чрез своето посвещение той разбира, че оживялото в него „Слово" е идентично с личността Христос Исус.
Следователно, в своя възкресител той има пред себе си като сетивна личност това, което се бе проявило под духовна форма вътре в него.
От тази гледна точка, от огромно значение са думите на Исус (Йоан, 11, 42): „Но аз зная, че ти винаги ме слушаш, но това казах само заради неразбиращия народ; за да повярват и те, че Ти си ме проводил." С други думи, нека всички знаят: да стане явна истината в Исус живее „Синът на Отца" и то така, че когато той пробужда истинската същност на човека, последният става мист. С това Исус подчертава, че в Мистериите е бил скрит самият смисъл на живота. Той е живото Слово; в него е станало „личност" това, което е било прадревна традиция. Евангелистът изразява този факт с думите: В Него Словото стана плът. Той вижда в Исус една въплътена Мистрия.
към текста >>
От тази гледна точка, от огромно значение са думите на Исус (Йоан, 11, 42): „Но аз зная, че ти винаги ме слушаш, но това казах само заради неразбиращия народ; за да повярват и те, че Ти си ме проводил." С други думи, нека всички знаят: да стане явна истината в Исус живее „Синът на Отца" и то така, че когато той пробужда истинската същ
нос
т на човека, последният става мист.
Чрез Христос Исус, Лазар сам става посветен. Сега вече той може да се издига във висшите светове. Но същевременно той е първият християнски посветен, посветен чрез самия Христос Исус. Чрез своето посвещение той разбира, че оживялото в него „Слово" е идентично с личността Христос Исус. Следователно, в своя възкресител той има пред себе си като сетивна личност това, което се бе проявило под духовна форма вътре в него.
От тази гледна точка, от огромно значение са думите на Исус (Йоан, 11, 42): „Но аз зная, че ти винаги ме слушаш, но това казах само заради неразбиращия народ; за да повярват и те, че Ти си ме проводил." С други думи, нека всички знаят: да стане явна истината в Исус живее „Синът на Отца" и то така, че когато той пробужда истинската същност на човека, последният става мист.
С това Исус подчертава, че в Мистериите е бил скрит самият смисъл на живота. Той е живото Слово; в него е станало „личност" това, което е било прадревна традиция. Евангелистът изразява този факт с думите: В Него Словото стана плът. Той вижда в Исус една въплътена Мистрия. Ето защо Евангелието на Йоан е една истинска Мистерия.
към текста >>
Той е живото Слово; в него е станало „лич
нос
т" това, което е било прадревна традиция.
Но същевременно той е първият християнски посветен, посветен чрез самия Христос Исус. Чрез своето посвещение той разбира, че оживялото в него „Слово" е идентично с личността Христос Исус. Следователно, в своя възкресител той има пред себе си като сетивна личност това, което се бе проявило под духовна форма вътре в него. От тази гледна точка, от огромно значение са думите на Исус (Йоан, 11, 42): „Но аз зная, че ти винаги ме слушаш, но това казах само заради неразбиращия народ; за да повярват и те, че Ти си ме проводил." С други думи, нека всички знаят: да стане явна истината в Исус живее „Синът на Отца" и то така, че когато той пробужда истинската същност на човека, последният става мист. С това Исус подчертава, че в Мистериите е бил скрит самият смисъл на живота.
Той е живото Слово; в него е станало „личност" това, което е било прадревна традиция.
Евангелистът изразява този факт с думите: В Него Словото стана плът. Той вижда в Исус една въплътена Мистрия. Ето защо Евангелието на Йоан е една истинска Мистерия. Неговите факти трябва да бъдат разбрани в духовен смисъл. Ако то би било написано от един древен жрец, той би разказал за един традиционен ритуал.
към текста >>
За Йоан този ритуал стана лич
нос
т.
Евангелистът изразява този факт с думите: В Него Словото стана плът. Той вижда в Исус една въплътена Мистрия. Ето защо Евангелието на Йоан е една истинска Мистерия. Неговите факти трябва да бъдат разбрани в духовен смисъл. Ако то би било написано от един древен жрец, той би разказал за един традиционен ритуал.
За Йоан този ритуал стана личност.
Той стана „Животът на Исус". Когато един съвременен изследовател на Мистериите (Буркхардт „Епохата на Константин") казва, че Мистериите са неща, „които човек никога не ще може да си изясни", това показва, че той не е познавал пътя, който води до това изяснение. Ако четем Евангелието на Йоан и вникнем в драмата на познанието, през която древните са минавали като през една образно-телесна действителност, ние ще вникнем и в самите Мистерии. В думите „Лазаре, излез вън! " ние отново чуваме призива, с който египетският жрец-посветител връщал към живота онези, които, за да умрат за земното и да придобият увереност в съществуването на Вечното, са се подлагали на „посвещение".
към текста >>
Ако четем Евангелието на Йоан и вникнем в драмата на познанието, през която древните са минавали като през една образно-телесна действител
нос
т, ние ще вникнем и в самите Мистерии.
Неговите факти трябва да бъдат разбрани в духовен смисъл. Ако то би било написано от един древен жрец, той би разказал за един традиционен ритуал. За Йоан този ритуал стана личност. Той стана „Животът на Исус". Когато един съвременен изследовател на Мистериите (Буркхардт „Епохата на Константин") казва, че Мистериите са неща, „които човек никога не ще може да си изясни", това показва, че той не е познавал пътя, който води до това изяснение.
Ако четем Евангелието на Йоан и вникнем в драмата на познанието, през която древните са минавали като през една образно-телесна действителност, ние ще вникнем и в самите Мистерии.
В думите „Лазаре, излез вън! " ние отново чуваме призива, с който египетският жрец-посветител връщал към живота онези, които, за да умрат за земното и да придобият увереност в съществуването на Вечното, са се подлагали на „посвещение". Обаче по този начин Исус разкрива тайната на Мистериите. И сега става ясно, че юдеите не можеха да оставят ненаказано едно такова действие от страна на Исус, както гърците не можеха да сторят същото по отношение на Есхил, ако той беше издал тайните на Мистериите. В посвещението на Лазар, Исус показа пред целия „народ" един процес, който в смисъла на древната жреческа мъдрост е трябвало да бъде осъществен само в скрития свят на Мистериите.
към текста >>
" ние отново чуваме призива, с който египетският жрец-посветител връщал към живота онези, които, за да умрат за земното и да придобият увере
нос
т в съществуването на Вечното, са се подлагали на „посвещение".
За Йоан този ритуал стана личност. Той стана „Животът на Исус". Когато един съвременен изследовател на Мистериите (Буркхардт „Епохата на Константин") казва, че Мистериите са неща, „които човек никога не ще може да си изясни", това показва, че той не е познавал пътя, който води до това изяснение. Ако четем Евангелието на Йоан и вникнем в драмата на познанието, през която древните са минавали като през една образно-телесна действителност, ние ще вникнем и в самите Мистерии. В думите „Лазаре, излез вън!
" ние отново чуваме призива, с който египетският жрец-посветител връщал към живота онези, които, за да умрат за земното и да придобият увереност в съществуването на Вечното, са се подлагали на „посвещение".
Обаче по този начин Исус разкрива тайната на Мистериите. И сега става ясно, че юдеите не можеха да оставят ненаказано едно такова действие от страна на Исус, както гърците не можеха да сторят същото по отношение на Есхил, ако той беше издал тайните на Мистериите. В посвещението на Лазар, Исус показа пред целия „народ" един процес, който в смисъла на древната жреческа мъдрост е трябвало да бъде осъществен само в скрития свят на Мистериите. Това посвещение трябваше да подготви разбирането на „Голготската Мистерия". По-рано само тези, които са „виждали", т. е.
към текста >>
57.
АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН
GA_8 Християнството като мистичен факт
Нужно е само да прочетем първите думи, за да предусетим дълбоката тайнстве
нос
т на това писание: „Откровение на Исуса Христа, което му даде Бог, да покаже на рабите Си онова, което има да стане по необходимост.
АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН Апокалипсисът или Тайното Откровение на Йоан е един твърде забележителен документ, поставен в края на Новия завет.
Нужно е само да прочетем първите думи, за да предусетим дълбоката тайнственост на това писание: „Откровение на Исуса Христа, което му даде Бог, да покаже на рабите Си онова, което има да стане по необходимост.
Той го даде в знаци и го изпрати чрез ангела Си на Своя раб Йоан." Това, което се открива тук е изпратено „в знаци". Следователно, не трябва да се взима неговият буквален смисъл, а да се търси един по-дълбок смисъл, за който значението на думите е само знак. Но и още много други неща сочат за един такъв „таен смисъл". Йоан се обръща към седемте църкви в Азия. С това не трябва да се разбират сетивно-действителните църкви.
към текста >>
Тайнстве
нос
тта се подчертава и по-нататък с това, как Йоан е стигнал до Откровението: „В Господния ден бях обзет от Духа и чух зад себе си силен глас като от тръба, който каза: Това, което видиш, напиши в една книга и го изпрати на седемте църкви." Следователно, тук имаме работа с едно откровение, което Йоан е получил в Духа.
Но и още много други неща сочат за един такъв „таен смисъл". Йоан се обръща към седемте църкви в Азия. С това не трябва да се разбират сетивно-действителните църкви. Защото числото седем е свещеното символично число, което е избрано именно заради неговото символично значение. Действителният брой на църквите в Азия е бил съвсем друг.
Тайнствеността се подчертава и по-нататък с това, как Йоан е стигнал до Откровението: „В Господния ден бях обзет от Духа и чух зад себе си силен глас като от тръба, който каза: Това, което видиш, напиши в една книга и го изпрати на седемте църкви." Следователно, тук имаме работа с едно откровение, което Йоан е получил в Духа.
А то е откровението на Исус Христос. Това, което се открива на света чрез Христос Исус, се явява обвито в един таен смисъл. Следователно, в учението на Христос трябва да се търси един окултен смисъл. Спрямо обикновеното християнство, това откровение има същото отношение, каквото е имало откровението на Мистериите спрямо народната религия. Ето защо, оправдано е да третираме този Апокалипсис като Мистерия.
към текста >>
Това показва състоянието, до което достига този, който иска да има опит
нос
т за Божественото, за да „проблесне пред него лицето на мъдростта със сияние подобно на слънцето".
Ангелите са душите на тези „тела", както човешките души са невидимите сили на човешките тела. Църквите са пътищата към Божественото; а душите на църквите трябва да бъдат предводители по тези пътища. За целта те трябва да станат такива, че техен предводител да бъде този, който държи „седемте звезди" в десницата си. „А от устата Му излизаше двуостър меч и лицето Му сияеше като светещо слънце." Този меч съществува и в мъдростта на Мистериите. Посвещаваният бивал изплашван, като пред очите му размахвали „гол меч".
Това показва състоянието, до което достига този, който иска да има опитност за Божественото, за да „проблесне пред него лицето на мъдростта със сияние подобно на слънцето".
През такова изпитание минава и Йоан. То трябва да бъде една проверка за неговата сила. „И когато го видях, паднах като мъртъв пред нозете Му; и Той сложи десницата Си върху мене и каза: не бой се." (ст. 17) Посвещаваният трябва да мине през опитности, през които иначе човек минава при смъртта. Този, който го ръководи, трябва да го изведе над областта, в която раждането и смъртта имат някакво значение.
към текста >>
Посвещаваният трябва да мине през опит
нос
ти, през които иначе човек минава при смъртта.
Посвещаваният бивал изплашван, като пред очите му размахвали „гол меч". Това показва състоянието, до което достига този, който иска да има опитност за Божественото, за да „проблесне пред него лицето на мъдростта със сияние подобно на слънцето". През такова изпитание минава и Йоан. То трябва да бъде една проверка за неговата сила. „И когато го видях, паднах като мъртъв пред нозете Му; и Той сложи десницата Си върху мене и каза: не бой се." (ст. 17)
Посвещаваният трябва да мине през опитности, през които иначе човек минава при смъртта.
Този, който го ръководи, трябва да го изведе над областта, в която раждането и смъртта имат някакво значение. Посветеният встъпва в един нов живот: „И аз бях мъртъв, а ето, сега съм жив во веки веков и държа ключовете на ада и смъртта." Така подготвен, Йоан е въведен пред тайните на живота. „След това погледнах и ето врата отворена на небето, и първият глас, който бях чул, прозвуча като тръба и ми каза: Възлез тук и Аз ще ти покажа какво ще стане подире." Посланията до седемте Духове на църквите показват на Йоан какво трябва да стане на сетивния, физически свят; следващото, което той вижда „в Духа", го довежда до духовния първоизточник на нещата, който е скрит зад физическото развитие, но който трябва да се осъществи във физическото развитие като една следваща одухотворена епоха. Посветеният изживява това, което ще стане в бъдеще, като духовна опитност в настоящето.
към текста >>
Посветеният изживява това, което ще стане в бъдеще, като духовна опит
нос
т в настоящето.
Посвещаваният трябва да мине през опитности, през които иначе човек минава при смъртта. Този, който го ръководи, трябва да го изведе над областта, в която раждането и смъртта имат някакво значение. Посветеният встъпва в един нов живот: „И аз бях мъртъв, а ето, сега съм жив во веки веков и държа ключовете на ада и смъртта." Така подготвен, Йоан е въведен пред тайните на живота. „След това погледнах и ето врата отворена на небето, и първият глас, който бях чул, прозвуча като тръба и ми каза: Възлез тук и Аз ще ти покажа какво ще стане подире." Посланията до седемте Духове на църквите показват на Йоан какво трябва да стане на сетивния, физически свят; следващото, което той вижда „в Духа", го довежда до духовния първоизточник на нещата, който е скрит зад физическото развитие, но който трябва да се осъществи във физическото развитие като една следваща одухотворена епоха.
Посветеният изживява това, което ще стане в бъдеще, като духовна опитност в настоящето.
„И тутакси бях отнесен чрез Духа и видях един престол на небето, а на престола седеше Един. А седящият на престо ла беше подобен на камък яспис и сардис, и една дъга обкръжаваше престола, която приличаше на смарагд." Тук първоизточникът на сетивния свят е описан в образи, които той облича за виждащия. „А около престола имаше двадесет и четири престола и на двадесет и четирите престола седяха двадесет и четири старци, облечени в бели дрехи, и на главите си имаха златни корони." (гл. 4, ст. 4) Същества, твърде напреднали в своето развитие по пътя на мъдростта, заобикалят първоизточника на живота, за да съзерцават неговата безгранична същност и да свидетелствуват за нея.
към текста >>
Същества, твърде напреднали в своето развитие по пътя на мъдростта, заобикалят първоизточника на живота, за да съзерцават неговата безгранична същ
нос
т и да свидетелствуват за нея.
Посветеният изживява това, което ще стане в бъдеще, като духовна опитност в настоящето. „И тутакси бях отнесен чрез Духа и видях един престол на небето, а на престола седеше Един. А седящият на престо ла беше подобен на камък яспис и сардис, и една дъга обкръжаваше престола, която приличаше на смарагд." Тук първоизточникът на сетивния свят е описан в образи, които той облича за виждащия. „А около престола имаше двадесет и четири престола и на двадесет и четирите престола седяха двадесет и четири старци, облечени в бели дрехи, и на главите си имаха златни корони." (гл. 4, ст. 4)
Същества, твърде напреднали в своето развитие по пътя на мъдростта, заобикалят първоизточника на живота, за да съзерцават неговата безгранична същност и да свидетелствуват за нея.
„И пред престола и около престола имаше четири същества животни, пълни с очи отпред и отзад. Първото животно приличаше на лъв, второто на теле, третото имаше изглед на човек и четвъртото на летящ орел. И всяко едно от съществата имаше по шест крила, а наоколо и извътре бяха пълни с очи; денем и нощем без прекъсване възклицаваха: Свят, свят, свят е Господ, Бог, Всемогъщият, които бе, който е и който ще бъде." Не е трудно да се разбере, че четирите животни означават свръхсетивния живот, стоящ в основата на формата на сетивните същества. Те извисяват своите гласове по-късно, когато прозвучават тръбите, т.е. когато запечатаният в сетивните форми живот се превръща в духовен.
към текста >>
Той отнема Мира, втората сила на света, за да не пренебрегне човечеството поради ле
нос
т грижите на божествения свят.
При отварянето на първия печат, Йоан вижда един бял кон, на който седи конник с лък. Тук става видима първата космична сила, въплъщение на мисълта на сътворението. Тя се насочва по нов път от новия конник, християнството. Борбата утихва чрез новата вяра. При отварянето на втория печат се явява червен кон, на който също стои конник.
Той отнема Мира, втората сила на света, за да не пренебрегне човечеството поради леност грижите на божествения свят.
При отварянето на третия печат се изявява мировата сила на Правдата, донесена от християнството; при четвъртия печат се изявява религиозната сила, която чрез християнството приема нов облик. Така става ясно значението на четирите животни. Те са четирите главни световни сили, които чрез християнството приемат ново ръководство: Войната (Лъвът), Мирната работа (Телецът), Правдата (Съществото с човешко лице) и Религиозният полет (Орелът). Значението на третото същество се изяснява с това, че при разпечатването на третия печат се казва: „- Хиникс жито за динар, и три хиникса ечемик за динар" и тук конникът държи везни. И при отварянето на четвъртия печат се явява един конник, чието име е „Смърт, и адът го следваше".
към текста >>
Такава мъдрост, каквато се намира в книгата, е болезнена за преходното естество: „Тя ще бъде горчива в корема ти", но в замяна на това тя толкова повече ще
нос
и блаженство на вечното и „в устата ти ще бъде сладка като мед".
И след като ни се показва как всичко, което е силно привързано към преходното, намира своята смърт за да се издигне до истинското християнство, явява се един мощен ангел с отворена книга в ръце и я подава на Йоан (гл. 10, ст. 9): „И той ми каза: - Вземи я и я изяж, и в сто махати тя ще бъде горчива, но в устата ти ще бъде сладка като мед." Следователно, Йоан трябва не само да чете в книгата, той трябва изцяло да я приеме в себе си, да се проникне от нейното съдържание. Каква полза от всяко познание, ако човек не се проникне живо от него? Мъдростта трябва да стане живот; човек трябва не само да познае Божественото, но той сам трябва да стане божествен.
Такава мъдрост, каквато се намира в книгата, е болезнена за преходното естество: „Тя ще бъде горчива в корема ти", но в замяна на това тя толкова повече ще носи блаженство на вечното и „в устата ти ще бъде сладка като мед".
Само чрез едно такова посвещение, християнството може да стане нещо реално на Земята. То умъртвява всичко, което принадлежи на низшата природа. „И труповете им ще лежат на площада на големия град, който духовно се нарича Содом и Египет, където и нашият Господ Христос биде разпнат." Тук се разбират последователите на Христос. Те са измъчвани от силите на преходното. Но това, което изтърпява страдания, са само низшите съставни части на човешката природа, над които ще бъде извоювана победа.
към текста >>
Ето как нагледно Апокалипсисът описва всички опас
нос
ти, с които антихристовите сили заплашват християнството и как накрая то ще победи въпреки всичко.
От Демона, от Ангела, който живее в гърдите на всеки човек, зависи той да реши до каква степен трябва да бъде посветен. Цялото човечество е храм на Мистерията. Вечното блаженство трябва да стане достояние не само на онези, които виждат процесите, свидетелствуващи за Вечното, но „Блажени са, които не виждат, и въпреки това вярват". Макар и отначало само да напипват в тъмнината, може би един ден светлината ще дойде до тях. Никому не трябва да бъде отказано нещо; пътят трябва да стои отворен за всеки.
Ето как нагледно Апокалипсисът описва всички опасности, с които антихристовите сили заплашват християнството и как накрая то ще победи въпреки всичко.
Всички други Богове преминават в единната християнска Божественост. „И градът не се нуждаеше от никакво слънце, нито от луна, които да го осветляват, защото Божието Откровение го озарява и неговият светилник е Агнето." (гл.21, ст.23). Тайната на „Йоановото Откровение" е, че Мистериите вече не са затворени. „И той ми каза: - Не запечатвай думите на пророчеството в тази книга, защото Бог е близо." Авторът на Апокалипсиса излага своя възглед за отношението на своята църква към старите църкви.
към текста >>
Всички други Богове преминават в единната християнска Божестве
нос
т.
Цялото човечество е храм на Мистерията. Вечното блаженство трябва да стане достояние не само на онези, които виждат процесите, свидетелствуващи за Вечното, но „Блажени са, които не виждат, и въпреки това вярват". Макар и отначало само да напипват в тъмнината, може би един ден светлината ще дойде до тях. Никому не трябва да бъде отказано нещо; пътят трябва да стои отворен за всеки. Ето как нагледно Апокалипсисът описва всички опасности, с които антихристовите сили заплашват християнството и как накрая то ще победи въпреки всичко.
Всички други Богове преминават в единната християнска Божественост.
„И градът не се нуждаеше от никакво слънце, нито от луна, които да го осветляват, защото Божието Откровение го озарява и неговият светилник е Агнето." (гл.21, ст.23). Тайната на „Йоановото Откровение" е, че Мистериите вече не са затворени. „И той ми каза: - Не запечатвай думите на пророчеството в тази книга, защото Бог е близо." Авторът на Апокалипсиса излага своя възглед за отношението на своята църква към старите църкви. Той иска да обедини всички Мистерии под формата на една духовна Мистерия.
към текста >>
58.
ИСУС В ИСТОРИЧЕСКИ АСПЕКТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Те образували една общ
нос
т, която изисквала от своите членове да водят такъв живот, че да развият в душата си един по-висш живот и да стигнат до така нареченото „новораждане".
Основата, от която израства Духът на християнството, трябва да се търси в Мистериите. Необходимо беше само да се засили твърдото убеждение, че този Дух трябва да проникне в живота до по-голяма степен, отколкото това ставаше чрез Мистериите. Но и това убеждение не е нещо ново. Достатъчно е за целта да разгледаме поведението на есеите и терапевтите. Есеите били една затворена в себе си палестинска секта, чиито брой по времето на Христос възлизал на около четири хиляди души.
Те образували една общност, която изисквала от своите членове да водят такъв живот, че да развият в душата си един по-висш живот и да стигнат до така нареченото „новораждане".
Кандидатът за влизане в тази общност бил подлаган на строги изпитания, за да се провери дали е узрял за един по-висш живот. Който бивал приет, трябвало да прекара определено време за проверка. Той трябвало да положи тържествена клетва, че няма да издава нищо от живота на общността. Самият живот в общността бил така устроен, че да бъде подтисната низшата природа в човека, за да може все повече и повече да се пробуди дремещият в него Дух. Който можел да пробуди в себе си Духа до определена степен и да има опитности за него, се издигал до по-висока степен в ордена и съобразно с това се радвал на непринуден авторитет.
към текста >>
Кандидатът за влизане в тази общ
нос
т бил подлаган на строги изпитания, за да се провери дали е узрял за един по-висш живот.
Необходимо беше само да се засили твърдото убеждение, че този Дух трябва да проникне в живота до по-голяма степен, отколкото това ставаше чрез Мистериите. Но и това убеждение не е нещо ново. Достатъчно е за целта да разгледаме поведението на есеите и терапевтите. Есеите били една затворена в себе си палестинска секта, чиито брой по времето на Христос възлизал на около четири хиляди души. Те образували една общност, която изисквала от своите членове да водят такъв живот, че да развият в душата си един по-висш живот и да стигнат до така нареченото „новораждане".
Кандидатът за влизане в тази общност бил подлаган на строги изпитания, за да се провери дали е узрял за един по-висш живот.
Който бивал приет, трябвало да прекара определено време за проверка. Той трябвало да положи тържествена клетва, че няма да издава нищо от живота на общността. Самият живот в общността бил така устроен, че да бъде подтисната низшата природа в човека, за да може все повече и повече да се пробуди дремещият в него Дух. Който можел да пробуди в себе си Духа до определена степен и да има опитности за него, се издигал до по-висока степен в ордена и съобразно с това се радвал на непринуден авторитет. Сродни с есеите били живеещите в Египет терапевти.
към текста >>
Той трябвало да положи тържествена клетва, че няма да издава нищо от живота на общ
нос
тта.
Достатъчно е за целта да разгледаме поведението на есеите и терапевтите. Есеите били една затворена в себе си палестинска секта, чиито брой по времето на Христос възлизал на около четири хиляди души. Те образували една общност, която изисквала от своите членове да водят такъв живот, че да развият в душата си един по-висш живот и да стигнат до така нареченото „новораждане". Кандидатът за влизане в тази общност бил подлаган на строги изпитания, за да се провери дали е узрял за един по-висш живот. Който бивал приет, трябвало да прекара определено време за проверка.
Той трябвало да положи тържествена клетва, че няма да издава нищо от живота на общността.
Самият живот в общността бил така устроен, че да бъде подтисната низшата природа в човека, за да може все повече и повече да се пробуди дремещият в него Дух. Който можел да пробуди в себе си Духа до определена степен и да има опитности за него, се издигал до по-висока степен в ордена и съобразно с това се радвал на непринуден авторитет. Сродни с есеите били живеещите в Египет терапевти. За начина на техния живот могат да се намерят подробни пояснения в едно от съчиненията на философа Филон: „За съзерцателния живот". Спорът дали това съчинение е автентично или не, трябва да се счита днес за положително решен и да се приеме за правилно, че Филон действително е описал живота на една общност, съществувала дълго преди Христос и добре позната нему.
към текста >>
Самият живот в общ
нос
тта бил така устроен, че да бъде подтисната низшата природа в човека, за да може все повече и повече да се пробуди дремещият в него Дух.
Есеите били една затворена в себе си палестинска секта, чиито брой по времето на Христос възлизал на около четири хиляди души. Те образували една общност, която изисквала от своите членове да водят такъв живот, че да развият в душата си един по-висш живот и да стигнат до така нареченото „новораждане". Кандидатът за влизане в тази общност бил подлаган на строги изпитания, за да се провери дали е узрял за един по-висш живот. Който бивал приет, трябвало да прекара определено време за проверка. Той трябвало да положи тържествена клетва, че няма да издава нищо от живота на общността.
Самият живот в общността бил така устроен, че да бъде подтисната низшата природа в човека, за да може все повече и повече да се пробуди дремещият в него Дух.
Който можел да пробуди в себе си Духа до определена степен и да има опитности за него, се издигал до по-висока степен в ордена и съобразно с това се радвал на непринуден авторитет. Сродни с есеите били живеещите в Египет терапевти. За начина на техния живот могат да се намерят подробни пояснения в едно от съчиненията на философа Филон: „За съзерцателния живот". Спорът дали това съчинение е автентично или не, трябва да се счита днес за положително решен и да се приеме за правилно, че Филон действително е описал живота на една общност, съществувала дълго преди Христос и добре позната нему. (Относно този въпрос да се види книгата на Г. Р.
към текста >>
Който можел да пробуди в себе си Духа до определена степен и да има опит
нос
ти за него, се издигал до по-висока степен в ордена и съобразно с това се радвал на непринуден авторитет.
Те образували една общност, която изисквала от своите членове да водят такъв живот, че да развият в душата си един по-висш живот и да стигнат до така нареченото „новораждане". Кандидатът за влизане в тази общност бил подлаган на строги изпитания, за да се провери дали е узрял за един по-висш живот. Който бивал приет, трябвало да прекара определено време за проверка. Той трябвало да положи тържествена клетва, че няма да издава нищо от живота на общността. Самият живот в общността бил така устроен, че да бъде подтисната низшата природа в човека, за да може все повече и повече да се пробуди дремещият в него Дух.
Който можел да пробуди в себе си Духа до определена степен и да има опитности за него, се издигал до по-висока степен в ордена и съобразно с това се радвал на непринуден авторитет.
Сродни с есеите били живеещите в Египет терапевти. За начина на техния живот могат да се намерят подробни пояснения в едно от съчиненията на философа Филон: „За съзерцателния живот". Спорът дали това съчинение е автентично или не, трябва да се счита днес за положително решен и да се приеме за правилно, че Филон действително е описал живота на една общност, съществувала дълго преди Христос и добре позната нему. (Относно този въпрос да се види книгата на Г. Р. Мийд: „Откъси от една изгубена вяра".) Достатъчно е да разгледаме само отделни места от това съчинение, за да разберем за какво става дума:
към текста >>
Спорът дали това съчинение е автентично или не, трябва да се счита днес за положително решен и да се приеме за правилно, че Филон действително е описал живота на една общ
нос
т, съществувала дълго преди Христос и добре позната нему.
Той трябвало да положи тържествена клетва, че няма да издава нищо от живота на общността. Самият живот в общността бил така устроен, че да бъде подтисната низшата природа в човека, за да може все повече и повече да се пробуди дремещият в него Дух. Който можел да пробуди в себе си Духа до определена степен и да има опитности за него, се издигал до по-висока степен в ордена и съобразно с това се радвал на непринуден авторитет. Сродни с есеите били живеещите в Египет терапевти. За начина на техния живот могат да се намерят подробни пояснения в едно от съчиненията на философа Филон: „За съзерцателния живот".
Спорът дали това съчинение е автентично или не, трябва да се счита днес за положително решен и да се приеме за правилно, че Филон действително е описал живота на една общност, съществувала дълго преди Христос и добре позната нему.
(Относно този въпрос да се види книгата на Г. Р. Мийд: „Откъси от една изгубена вяра".) Достатъчно е да разгледаме само отделни места от това съчинение, за да разберем за какво става дума: „Жилищата на терапевтите са външно прости, осигуряващи само предпазването от слънчевата жега и външния студ. Те не са разположени нагъсто, както в градовете, защото близкото съседство не е привличащо за този, който търси уединението; но те не са и много отдалечени едно от друго, за да не затрудняват задружния живот, който те толкова много ценят; а и при случай на нападение от разбойници да могат лесно да си помагат. Във всеки дом има едно свещено място, наречено храм и манастир, една малка стаичка или килия, в която те се отдават на тайните на висшия живот... Те притежават също съчинения на древни писатели, които в миналото са ръководили тяхната школа и са оставили обяснения върху методите, употребявани в алегоричните писания... Тълкуването на свещените писания е било насочено върху дълбокия смисъл на алегоричните писания."
към текста >>
(От
нос
но този въпрос да се види книгата на Г. Р.
Самият живот в общността бил така устроен, че да бъде подтисната низшата природа в човека, за да може все повече и повече да се пробуди дремещият в него Дух. Който можел да пробуди в себе си Духа до определена степен и да има опитности за него, се издигал до по-висока степен в ордена и съобразно с това се радвал на непринуден авторитет. Сродни с есеите били живеещите в Египет терапевти. За начина на техния живот могат да се намерят подробни пояснения в едно от съчиненията на философа Филон: „За съзерцателния живот". Спорът дали това съчинение е автентично или не, трябва да се счита днес за положително решен и да се приеме за правилно, че Филон действително е описал живота на една общност, съществувала дълго преди Христос и добре позната нему.
(Относно този въпрос да се види книгата на Г. Р.
Мийд: „Откъси от една изгубена вяра".) Достатъчно е да разгледаме само отделни места от това съчинение, за да разберем за какво става дума: „Жилищата на терапевтите са външно прости, осигуряващи само предпазването от слънчевата жега и външния студ. Те не са разположени нагъсто, както в градовете, защото близкото съседство не е привличащо за този, който търси уединението; но те не са и много отдалечени едно от друго, за да не затрудняват задружния живот, който те толкова много ценят; а и при случай на нападение от разбойници да могат лесно да си помагат. Във всеки дом има едно свещено място, наречено храм и манастир, една малка стаичка или килия, в която те се отдават на тайните на висшия живот... Те притежават също съчинения на древни писатели, които в миналото са ръководили тяхната школа и са оставили обяснения върху методите, употребявани в алегоричните писания... Тълкуването на свещените писания е било насочено върху дълбокия смисъл на алегоричните писания." Виждаме, че става дума за нещо, което било култивирано в по-тесен кръг също и в Мистериите.
към текста >>
Общ
нос
тите на есеите и терапевтите образуват един естествен преход от Мистериите към християнството Само че това, което при тях е обект само на една секта, християнството иска то да стане достояние на цялото човечество.
„Жилищата на терапевтите са външно прости, осигуряващи само предпазването от слънчевата жега и външния студ. Те не са разположени нагъсто, както в градовете, защото близкото съседство не е привличащо за този, който търси уединението; но те не са и много отдалечени едно от друго, за да не затрудняват задружния живот, който те толкова много ценят; а и при случай на нападение от разбойници да могат лесно да си помагат. Във всеки дом има едно свещено място, наречено храм и манастир, една малка стаичка или килия, в която те се отдават на тайните на висшия живот... Те притежават също съчинения на древни писатели, които в миналото са ръководили тяхната школа и са оставили обяснения върху методите, употребявани в алегоричните писания... Тълкуването на свещените писания е било насочено върху дълбокия смисъл на алегоричните писания." Виждаме, че става дума за нещо, което било култивирано в по-тесен кръг също и в Мистериите. Естествено е, че по този начин строгият характер на Мистериите бил отслабен.
Общностите на есеите и терапевтите образуват един естествен преход от Мистериите към християнството Само че това, което при тях е обект само на една секта, християнството иска то да стане достояние на цялото човечество.
Естествено, така се създават предпоставки за едно по-нататъшно отслабване на строгата дисциплина. От съществуването на такива секти става понятно, доколко тогавашното време беше назряло, за да разбере Христовата тайна. В Мистериите човекът бил подготвян изкуствено, за да може на съответната степен да се роди в душата му висшият духовен мир. При есеите и терапевтите душата се стремяла чрез съответно преобразяване на живота да постигне пробуждането на „висшия човек". По-нататък човек трябвало да се издигне до предчувствието, че една човешка индивидуалност може да се развие чрез последователни земни съществувания до все по-висока и по-висока степен на съвършенство.
към текста >>
По-нататък човек трябвало да се издигне до предчувствието, че една човешка индивидуал
нос
т може да се развие чрез последователни земни съществувания до все по-висока и по-висока степен на съвършенство.
Общностите на есеите и терапевтите образуват един естествен преход от Мистериите към християнството Само че това, което при тях е обект само на една секта, християнството иска то да стане достояние на цялото човечество. Естествено, така се създават предпоставки за едно по-нататъшно отслабване на строгата дисциплина. От съществуването на такива секти става понятно, доколко тогавашното време беше назряло, за да разбере Христовата тайна. В Мистериите човекът бил подготвян изкуствено, за да може на съответната степен да се роди в душата му висшият духовен мир. При есеите и терапевтите душата се стремяла чрез съответно преобразяване на живота да постигне пробуждането на „висшия човек".
По-нататък човек трябвало да се издигне до предчувствието, че една човешка индивидуалност може да се развие чрез последователни земни съществувания до все по-висока и по-висока степен на съвършенство.
Който можел да се издигне до такова предчувствие, можел също да събуди в себе си чувството, че в Исус от Назарет се е явила една високо духовно издигната индивидуалност. Колкото една индивидуалност е по-издигната духовно, толкова по-голяма възможност има тя да извърши нещо от огромно значение. И така, индивидуалността на Исус беше способна да извърши, да изпълни онова, за което евангелистите толкова тайнствено загатват, като описват кръщението в реката Йордан. Начинът, по който те описват това събитие, показва колко важно е то. Личността на Исус можа да приеме в собствената си душа Христос, Логоса, така че в него „Словото" стана плът.
към текста >>
Който можел да се издигне до такова предчувствие, можел също да събуди в себе си чувството, че в Исус от Назарет се е явила една високо духовно издигната индивидуал
нос
т.
Естествено, така се създават предпоставки за едно по-нататъшно отслабване на строгата дисциплина. От съществуването на такива секти става понятно, доколко тогавашното време беше назряло, за да разбере Христовата тайна. В Мистериите човекът бил подготвян изкуствено, за да може на съответната степен да се роди в душата му висшият духовен мир. При есеите и терапевтите душата се стремяла чрез съответно преобразяване на живота да постигне пробуждането на „висшия човек". По-нататък човек трябвало да се издигне до предчувствието, че една човешка индивидуалност може да се развие чрез последователни земни съществувания до все по-висока и по-висока степен на съвършенство.
Който можел да се издигне до такова предчувствие, можел също да събуди в себе си чувството, че в Исус от Назарет се е явила една високо духовно издигната индивидуалност.
Колкото една индивидуалност е по-издигната духовно, толкова по-голяма възможност има тя да извърши нещо от огромно значение. И така, индивидуалността на Исус беше способна да извърши, да изпълни онова, за което евангелистите толкова тайнствено загатват, като описват кръщението в реката Йордан. Начинът, по който те описват това събитие, показва колко важно е то. Личността на Исус можа да приеме в собствената си душа Христос, Логоса, така че в него „Словото" стана плът. От този момент „Азът" на Исус от Назарет е Христос, а външната личност е носител на Логоса.
към текста >>
Колкото една индивидуал
нос
т е по-издигната духовно, толкова по-голяма възмож
нос
т има тя да извърши нещо от огромно значение.
От съществуването на такива секти става понятно, доколко тогавашното време беше назряло, за да разбере Христовата тайна. В Мистериите човекът бил подготвян изкуствено, за да може на съответната степен да се роди в душата му висшият духовен мир. При есеите и терапевтите душата се стремяла чрез съответно преобразяване на живота да постигне пробуждането на „висшия човек". По-нататък човек трябвало да се издигне до предчувствието, че една човешка индивидуалност може да се развие чрез последователни земни съществувания до все по-висока и по-висока степен на съвършенство. Който можел да се издигне до такова предчувствие, можел също да събуди в себе си чувството, че в Исус от Назарет се е явила една високо духовно издигната индивидуалност.
Колкото една индивидуалност е по-издигната духовно, толкова по-голяма възможност има тя да извърши нещо от огромно значение.
И така, индивидуалността на Исус беше способна да извърши, да изпълни онова, за което евангелистите толкова тайнствено загатват, като описват кръщението в реката Йордан. Начинът, по който те описват това събитие, показва колко важно е то. Личността на Исус можа да приеме в собствената си душа Христос, Логоса, така че в него „Словото" стана плът. От този момент „Азът" на Исус от Назарет е Христос, а външната личност е носител на Логоса. Именно това събитие, че Христос стана „Азът" на Исус, описват евангелистите в кръщението на реката Йордан.
към текста >>
И така, индивидуал
нос
тта на Исус беше способна да извърши, да изпълни онова, за което евангелистите толкова тайнствено загатват, като описват кръщението в реката Йордан.
В Мистериите човекът бил подготвян изкуствено, за да може на съответната степен да се роди в душата му висшият духовен мир. При есеите и терапевтите душата се стремяла чрез съответно преобразяване на живота да постигне пробуждането на „висшия човек". По-нататък човек трябвало да се издигне до предчувствието, че една човешка индивидуалност може да се развие чрез последователни земни съществувания до все по-висока и по-висока степен на съвършенство. Който можел да се издигне до такова предчувствие, можел също да събуди в себе си чувството, че в Исус от Назарет се е явила една високо духовно издигната индивидуалност. Колкото една индивидуалност е по-издигната духовно, толкова по-голяма възможност има тя да извърши нещо от огромно значение.
И така, индивидуалността на Исус беше способна да извърши, да изпълни онова, за което евангелистите толкова тайнствено загатват, като описват кръщението в реката Йордан.
Начинът, по който те описват това събитие, показва колко важно е то. Личността на Исус можа да приеме в собствената си душа Христос, Логоса, така че в него „Словото" стана плът. От този момент „Азът" на Исус от Назарет е Христос, а външната личност е носител на Логоса. Именно това събитие, че Христос стана „Азът" на Исус, описват евангелистите в кръщението на реката Йордан. През епохата на Мистериите „съединението с Духа" е било достояние на малцина посветени.
към текста >>
Лич
нос
тта на Исус можа да приеме в собствената си душа Христос, Логоса, така че в него „Словото" стана плът.
По-нататък човек трябвало да се издигне до предчувствието, че една човешка индивидуалност може да се развие чрез последователни земни съществувания до все по-висока и по-висока степен на съвършенство. Който можел да се издигне до такова предчувствие, можел също да събуди в себе си чувството, че в Исус от Назарет се е явила една високо духовно издигната индивидуалност. Колкото една индивидуалност е по-издигната духовно, толкова по-голяма възможност има тя да извърши нещо от огромно значение. И така, индивидуалността на Исус беше способна да извърши, да изпълни онова, за което евангелистите толкова тайнствено загатват, като описват кръщението в реката Йордан. Начинът, по който те описват това събитие, показва колко важно е то.
Личността на Исус можа да приеме в собствената си душа Христос, Логоса, така че в него „Словото" стана плът.
От този момент „Азът" на Исус от Назарет е Христос, а външната личност е носител на Логоса. Именно това събитие, че Христос стана „Азът" на Исус, описват евангелистите в кръщението на реката Йордан. През епохата на Мистериите „съединението с Духа" е било достояние на малцина посветени. При есеите една цяла общност се стремеше към един живот, чрез който нейните членове можеха да достигнат такова „съединение"; чрез Христовото Събитие пред цялото човечество трябваше да се представи нещо именно „делата Христови" така, че „съединението" да стане достояние на цялото човечество.
към текста >>
От този момент „Азът" на Исус от Назарет е Христос, а външната лич
нос
т е
нос
ител на Логоса.
Който можел да се издигне до такова предчувствие, можел също да събуди в себе си чувството, че в Исус от Назарет се е явила една високо духовно издигната индивидуалност. Колкото една индивидуалност е по-издигната духовно, толкова по-голяма възможност има тя да извърши нещо от огромно значение. И така, индивидуалността на Исус беше способна да извърши, да изпълни онова, за което евангелистите толкова тайнствено загатват, като описват кръщението в реката Йордан. Начинът, по който те описват това събитие, показва колко важно е то. Личността на Исус можа да приеме в собствената си душа Христос, Логоса, така че в него „Словото" стана плът.
От този момент „Азът" на Исус от Назарет е Христос, а външната личност е носител на Логоса.
Именно това събитие, че Христос стана „Азът" на Исус, описват евангелистите в кръщението на реката Йордан. През епохата на Мистериите „съединението с Духа" е било достояние на малцина посветени. При есеите една цяла общност се стремеше към един живот, чрез който нейните членове можеха да достигнат такова „съединение"; чрез Христовото Събитие пред цялото човечество трябваше да се представи нещо именно „делата Христови" така, че „съединението" да стане достояние на цялото човечество.
към текста >>
При есеите една цяла общ
нос
т се стремеше към един живот, чрез който нейните членове можеха да достигнат такова „съединение"; чрез Христовото Събитие пред цялото човечество трябваше да се представи нещо именно „делата Христови" така, че „съединението" да стане достояние на цялото човечество.
Начинът, по който те описват това събитие, показва колко важно е то. Личността на Исус можа да приеме в собствената си душа Христос, Логоса, така че в него „Словото" стана плът. От този момент „Азът" на Исус от Назарет е Христос, а външната личност е носител на Логоса. Именно това събитие, че Христос стана „Азът" на Исус, описват евангелистите в кръщението на реката Йордан. През епохата на Мистериите „съединението с Духа" е било достояние на малцина посветени.
При есеите една цяла общност се стремеше към един живот, чрез който нейните членове можеха да достигнат такова „съединение"; чрез Христовото Събитие пред цялото човечество трябваше да се представи нещо именно „делата Христови" така, че „съединението" да стане достояние на цялото човечество.
към текста >>
59.
ХРИСТИЯНСТВО И ЕЗИЧЕСКА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Светът е отражение на тази мистична същ
нос
т, която човек познава в най-дълбоките глъбини на душата.
Тогава тя навлиза в едно състояние на духовно извисяване, на озарение, в което вече знае, мисли и познава не в обикновения смисъл на тези думи. Защото душата се сраства с Божественото, слива се с него. Божественото се изживява като нещо, което не може да се предаде във формата на мисли, на понятия. То се изживява. И който го изживява знае, че не може да го предаде никому, защото единственият начин да се добере човек до него е да го изживее.
Светът е отражение на тази мистична същност, която човек познава в най-дълбоките глъбини на душата.
Светът е произлязъл от невидимия, недостъпния за мисълта Бог. Един непосредствен образ на това Божество е пълната с мъдрост хармония на света, който познаваме чрез сетивата. Тази пълна с мъдрост хармония на света е духовното подобие на Божеството. Това е Божественият Дух, който се е разлял в света. Мировият Разум, Логосът, издънката или Синът Божи.
към текста >>
Лич
нос
тта, която е развила духовното в себе си, е
нос
ител на Логоса.
Това е Божественият Дух, който се е разлял в света. Мировият Разум, Логосът, издънката или Синът Божи. Логосът е посредник между сетивния свят и недостъпния за мисълта Бог. Когато човек се прониква с познание, той се съединява с Логоса. Логосът се въплътява в него.
Личността, която е развила духовното в себе си, е носител на Логоса.
Над Логоса стои Бог, а под него е преходният свят. Човекът е призван да свърже веригата между Логоса и Бога. Това, което той изживява като Дух в себе си, е Мировият Дух. Подобни представи ни напомнят направо за това, как Питагорейците са схващали света и човека. Питагорейците търсят ядрото на съществуванието във вътрешния живот.
към текста >>
Обаче вътрешният живот има съзнание за своята космическа дей
нос
т.
Над Логоса стои Бог, а под него е преходният свят. Човекът е призван да свърже веригата между Логоса и Бога. Това, което той изживява като Дух в себе си, е Мировият Дух. Подобни представи ни напомнят направо за това, как Питагорейците са схващали света и човека. Питагорейците търсят ядрото на съществуванието във вътрешния живот.
Обаче вътрешният живот има съзнание за своята космическа дейност.
Думите на Августин: „Ние виждаме всички неща, които са направени, защото те са; но те са, защото Бог ги вижда", произхождат от един начин на мислене, близък до този на Филон. А относно това, какво и чрез какво виждаме, той прибавя: „И понеже те са, ние ги виждаме външно; и понеже те са съвършени, ние ги виждаме вътрешно." У Платон намираме същата представа. Филон, точно както и Платон, вижда в съдбините на човешката душа завършека на мировата драма, пробуждането на омагьосания Бог. Той описва вътрешните дела на душата с думите: Мъдростта в човека напредва, „подражавайки пътищата на Бога и съзерцавайки първообразите, тя образува формите". Ето защо, когато човек създава форми и образи вътре в себе си, това не е само негова лична работа.
към текста >>
А от
нос
но това, какво и чрез какво виждаме, той прибавя: „И понеже те са, ние ги виждаме външно; и понеже те са съвършени, ние ги виждаме вътрешно." У Платон намираме същата представа.
Това, което той изживява като Дух в себе си, е Мировият Дух. Подобни представи ни напомнят направо за това, как Питагорейците са схващали света и човека. Питагорейците търсят ядрото на съществуванието във вътрешния живот. Обаче вътрешният живот има съзнание за своята космическа дейност. Думите на Августин: „Ние виждаме всички неща, които са направени, защото те са; но те са, защото Бог ги вижда", произхождат от един начин на мислене, близък до този на Филон.
А относно това, какво и чрез какво виждаме, той прибавя: „И понеже те са, ние ги виждаме външно; и понеже те са съвършени, ние ги виждаме вътрешно." У Платон намираме същата представа.
Филон, точно както и Платон, вижда в съдбините на човешката душа завършека на мировата драма, пробуждането на омагьосания Бог. Той описва вътрешните дела на душата с думите: Мъдростта в човека напредва, „подражавайки пътищата на Бога и съзерцавайки първообразите, тя образува формите". Ето защо, когато човек създава форми и образи вътре в себе си, това не е само негова лична работа. Тези форми са вечната Мъдрост, те са космическият живот. Този възглед е в съгласие със схващането на Мистериите относно народните митове.
към текста >>
Този възглед е в съгласие със схващането на Мистериите от
нос
но народните митове.
А относно това, какво и чрез какво виждаме, той прибавя: „И понеже те са, ние ги виждаме външно; и понеже те са съвършени, ние ги виждаме вътрешно." У Платон намираме същата представа. Филон, точно както и Платон, вижда в съдбините на човешката душа завършека на мировата драма, пробуждането на омагьосания Бог. Той описва вътрешните дела на душата с думите: Мъдростта в човека напредва, „подражавайки пътищата на Бога и съзерцавайки първообразите, тя образува формите". Ето защо, когато човек създава форми и образи вътре в себе си, това не е само негова лична работа. Тези форми са вечната Мъдрост, те са космическият живот.
Този възглед е в съгласие със схващането на Мистериите относно народните митове.
Мистът търси в митовете дълбоката същност на мъдростта. Това, което мистът върши с езическите митове, Филон го върши с разказа на Мойсей за сътворението на света. Описаното в Стария Завет представлява за него образи на вътрешни душевни процеси. Библията разказва за сътворението на света. Който взема това за описание на външни събития, той ги познава само на половина.
към текста >>
Мистът търси в митовете дълбоката същ
нос
т на мъдростта.
Филон, точно както и Платон, вижда в съдбините на човешката душа завършека на мировата драма, пробуждането на омагьосания Бог. Той описва вътрешните дела на душата с думите: Мъдростта в човека напредва, „подражавайки пътищата на Бога и съзерцавайки първообразите, тя образува формите". Ето защо, когато човек създава форми и образи вътре в себе си, това не е само негова лична работа. Тези форми са вечната Мъдрост, те са космическият живот. Този възглед е в съгласие със схващането на Мистериите относно народните митове.
Мистът търси в митовете дълбоката същност на мъдростта.
Това, което мистът върши с езическите митове, Филон го върши с разказа на Мойсей за сътворението на света. Описаното в Стария Завет представлява за него образи на вътрешни душевни процеси. Библията разказва за сътворението на света. Който взема това за описание на външни събития, той ги познава само на половина. Вярно е, че е писано: „В начало Бог създаде небето и земята.
към текста >>
И Земята бе пуста и неустроена и тъмнина бе в бездната, и Духът Божи се
нос
еше над водите." Обаче истинският, дълбокият смисъл на тези думи, трябва да бъде изживян в глъбините на душата.
Това, което мистът върши с езическите митове, Филон го върши с разказа на Мойсей за сътворението на света. Описаното в Стария Завет представлява за него образи на вътрешни душевни процеси. Библията разказва за сътворението на света. Който взема това за описание на външни събития, той ги познава само на половина. Вярно е, че е писано: „В начало Бог създаде небето и земята.
И Земята бе пуста и неустроена и тъмнина бе в бездната, и Духът Божи се носеше над водите." Обаче истинският, дълбокият смисъл на тези думи, трябва да бъде изживян в глъбините на душата.
Трябва да бъде намерен Богът в душата и тогава той се явява като „първичната Светлина, която изпраша безброй лъчи и която сетивата не могат да възприемат, а само мисълта." Така се изразява Филон. Почти както в Библията намираме следните думи и у Платон (в Тимей): „Когато Отец, който е създал Вселената, видя, че тя бе станала жив и одушевен образ на вечните богове, той се възрадва." В Библията четем: „И Бог видя, че това бе добро." Да познае човек Божественото, означава, както Платон и мъдростта на Мистериите казват: да изживее процеса на сътворението като съдба на собствената си душа. Ето как историята на сътворението и историята на душата, която се издига до Божественото, се сливат в едно. Според убеждението на Филон, разказът от Мойсей може да се употреби за написване историята на душата, търсеща Бога.
към текста >>
„Те притежават също съчинения на древни писатели, които някога са ръководили тяхната школа и са остави ли много обяснения от
нос
но метода, употребяван в алегорическите писания... При тях тълкуването на тези писания е насочено върху по-дълбокия смисъл на алегорическите разкази." Така Филон насочва своето внимание върху по-дълбокия смисъл на „алегоричните" разкази от Стария Завет.
Така всички неща в Библията приемат един дълбок символичен характер. Филон става тълкувател на този символичен смисъл. Той чете Библията като история на душата. Приемайки този начин да се чете Библията, Филон се съобразява с едно духовно течение на своята епоха, което черпи от мъдростта на Мистериите. Той приписва същия начин на тълкуване и на терапевтите.
„Те притежават също съчинения на древни писатели, които някога са ръководили тяхната школа и са остави ли много обяснения относно метода, употребяван в алегорическите писания... При тях тълкуването на тези писания е насочено върху по-дълбокия смисъл на алегорическите разкази." Така Филон насочва своето внимание върху по-дълбокия смисъл на „алегоричните" разкази от Стария Завет.
Нека си представим до къде можеше да доведе подобно тълкуване. Когато четем историята на сътворението, ние намираме в нея не само един външен разказ, но образец на пътя, по който трябва да върви душата, за да стигне до Божественото. Душата трябва да повтори в себе си микрокосмически пътищата на Бога; само в това се състои нейният мистичен стремеж към мъдростта. Във всяка душа трябва да се разиграе мировата драма. Душевният живот на един мистичен мъдрец е едно осъществяване на дадения образец от разказа за сътворението.
към текста >>
Хр.) описва своите духовни опит
нос
ти: „Често пъти, когато се пробуждам от съня на тялото и отвърнат от външния свят, се обръщам навътре в себе си, аз виждам една чудесна красота; тогава аз съм сигурен, че съм се домогнал до моята най-добра страна; осъзнал съм я, аз живея истинския живот, съединен съм с Божественото и опрян на него, придобивам силата да се издигна над по-горния свят.
Бог, който се е разлял в света, празнува своето възкресение в душата, когато неговото творящо Слово е разбирано и подражавано в душата. Тогава човек е родил в себе си по духовен път Бога, Божествения Дух в облика на човек, Логоса, Христос. В този смисъл за Филон и онези, които са мислили като него, познанието е едно раждане на Христос в света на духовното. По-нататъшното развитие на този светоглед намираме в неоплатоническите идеи, които се развиват едновременно с християнството. Достатъчно е да споменем как Плотин (204 269 г. сл.
Хр.) описва своите духовни опитности: „Често пъти, когато се пробуждам от съня на тялото и отвърнат от външния свят, се обръщам навътре в себе си, аз виждам една чудесна красота; тогава аз съм сигурен, че съм се домогнал до моята най-добра страна; осъзнал съм я, аз живея истинския живот, съединен съм с Божественото и опрян на него, придобивам силата да се издигна над по-горния свят.
Когато после, след това почиване в Бога, отново слизам от духовното виждане в света на мислите, аз се питам как стана, че сега слизам и как моята душа някога е влязла в тялото, тъй като по своята същност тя е такава, каквато току-що ми се показа", и „каква може да бъде причината, душите да забравят Бога, Отца, тъй като те произхождат от отвъдния свят и му принадлежат, а не знаят нищо за него и за себе си? Злото за тях е започнало с дръзновението, с порива за осъществяване, с удоволствието да принадлежат само на себе си. В тях се ражда желанието да се прославят и те се втурват към изпълняване на това желание. Така те стигат в погрешния път, в пълно падение и губят познанието за собствения си произход от духовния свят, както децата, преждевременно разделени от родителите и отнесени далече, не знаят кои са самите те и техните родители." Плотин описва какъв живот трябва да води душата: „Тя трябва да донесе мир в живота на тялото и в неговите трепети, да съзерцава мира във всичко, което я заобикаля: земята и морето, и въздуха, и самото небе, в тяхната неподвижност.
към текста >>
Когато после, след това почиване в Бога, отново слизам от духовното виждане в света на мислите, аз се питам как стана, че сега слизам и как моята душа някога е влязла в тялото, тъй като по своята същ
нос
т тя е такава, каквато току-що ми се показа", и „каква може да бъде причината, душите да забравят Бога, Отца, тъй като те произхождат от отвъдния свят и му принадлежат, а не знаят нищо за него и за себе си?
Тогава човек е родил в себе си по духовен път Бога, Божествения Дух в облика на човек, Логоса, Христос. В този смисъл за Филон и онези, които са мислили като него, познанието е едно раждане на Христос в света на духовното. По-нататъшното развитие на този светоглед намираме в неоплатоническите идеи, които се развиват едновременно с християнството. Достатъчно е да споменем как Плотин (204 269 г. сл. Хр.) описва своите духовни опитности: „Често пъти, когато се пробуждам от съня на тялото и отвърнат от външния свят, се обръщам навътре в себе си, аз виждам една чудесна красота; тогава аз съм сигурен, че съм се домогнал до моята най-добра страна; осъзнал съм я, аз живея истинския живот, съединен съм с Божественото и опрян на него, придобивам силата да се издигна над по-горния свят.
Когато после, след това почиване в Бога, отново слизам от духовното виждане в света на мислите, аз се питам как стана, че сега слизам и как моята душа някога е влязла в тялото, тъй като по своята същност тя е такава, каквато току-що ми се показа", и „каква може да бъде причината, душите да забравят Бога, Отца, тъй като те произхождат от отвъдния свят и му принадлежат, а не знаят нищо за него и за себе си?
Злото за тях е започнало с дръзновението, с порива за осъществяване, с удоволствието да принадлежат само на себе си. В тях се ражда желанието да се прославят и те се втурват към изпълняване на това желание. Така те стигат в погрешния път, в пълно падение и губят познанието за собствения си произход от духовния свят, както децата, преждевременно разделени от родителите и отнесени далече, не знаят кои са самите те и техните родители." Плотин описва какъв живот трябва да води душата: „Тя трябва да донесе мир в живота на тялото и в неговите трепети, да съзерцава мира във всичко, което я заобикаля: земята и морето, и въздуха, и самото небе, в тяхната неподвижност. Да се научи да наблюдава как душата се разлива и влива отвън в тихия Космос, как се втурва и излъчва от него на всички страни; както слънчевите лъчи осветяват тъмния облак и го правят да блести като злато, така и душата, когато влиза в тялото на обградения от небето свят, му предава живот и безсмъртие."
към текста >>
Плотин описва какъв живот трябва да води душата: „Тя трябва да донесе мир в живота на тялото и в неговите трепети, да съзерцава мира във всичко, което я заобикаля: земята и морето, и въздуха, и самото небе, в тяхната неподвиж
нос
т.
Хр.) описва своите духовни опитности: „Често пъти, когато се пробуждам от съня на тялото и отвърнат от външния свят, се обръщам навътре в себе си, аз виждам една чудесна красота; тогава аз съм сигурен, че съм се домогнал до моята най-добра страна; осъзнал съм я, аз живея истинския живот, съединен съм с Божественото и опрян на него, придобивам силата да се издигна над по-горния свят. Когато после, след това почиване в Бога, отново слизам от духовното виждане в света на мислите, аз се питам как стана, че сега слизам и как моята душа някога е влязла в тялото, тъй като по своята същност тя е такава, каквато току-що ми се показа", и „каква може да бъде причината, душите да забравят Бога, Отца, тъй като те произхождат от отвъдния свят и му принадлежат, а не знаят нищо за него и за себе си? Злото за тях е започнало с дръзновението, с порива за осъществяване, с удоволствието да принадлежат само на себе си. В тях се ражда желанието да се прославят и те се втурват към изпълняване на това желание. Така те стигат в погрешния път, в пълно падение и губят познанието за собствения си произход от духовния свят, както децата, преждевременно разделени от родителите и отнесени далече, не знаят кои са самите те и техните родители."
Плотин описва какъв живот трябва да води душата: „Тя трябва да донесе мир в живота на тялото и в неговите трепети, да съзерцава мира във всичко, което я заобикаля: земята и морето, и въздуха, и самото небе, в тяхната неподвижност.
Да се научи да наблюдава как душата се разлива и влива отвън в тихия Космос, как се втурва и излъчва от него на всички страни; както слънчевите лъчи осветяват тъмния облак и го правят да блести като злато, така и душата, когато влиза в тялото на обградения от небето свят, му предава живот и безсмъртие." Трябва да признаем, че този мироглед има дълбоко сходство с християнството. Последователите на Христовата църква казват: „Това, което стана отначало, това което чухме и видяхме с очите си, което са ми видяхме, което нашите ръце докоснаха от Словото на Живота..., това ви възвестяваме." Така и в смисъла на неоплатонизма би могло да се каже: Това, което стана отначало, което не може да се види и чуе, това трябва да се изживее духовно като Слово на Живота. По този начин в развитието на древния мироглед става едно разцепление. От една страна, той довежда до една идея за Христос, която има отношение само с чисто духовното, какъвто е примерът с неоплатонизма и други подобни нему мирогледи; от друга страна, той довежда до сливане на тази идея за Христос с едно историческо явление, а именно личността на Исус.
към текста >>
От една страна, той довежда до една идея за Христос, която има отношение само с чисто духовното, какъвто е примерът с неоплатонизма и други подобни нему мирогледи; от друга страна, той довежда до сливане на тази идея за Христос с едно историческо явление, а именно лич
нос
тта на Исус.
Плотин описва какъв живот трябва да води душата: „Тя трябва да донесе мир в живота на тялото и в неговите трепети, да съзерцава мира във всичко, което я заобикаля: земята и морето, и въздуха, и самото небе, в тяхната неподвижност. Да се научи да наблюдава как душата се разлива и влива отвън в тихия Космос, как се втурва и излъчва от него на всички страни; както слънчевите лъчи осветяват тъмния облак и го правят да блести като злато, така и душата, когато влиза в тялото на обградения от небето свят, му предава живот и безсмъртие." Трябва да признаем, че този мироглед има дълбоко сходство с християнството. Последователите на Христовата църква казват: „Това, което стана отначало, това което чухме и видяхме с очите си, което са ми видяхме, което нашите ръце докоснаха от Словото на Живота..., това ви възвестяваме." Така и в смисъла на неоплатонизма би могло да се каже: Това, което стана отначало, което не може да се види и чуе, това трябва да се изживее духовно като Слово на Живота. По този начин в развитието на древния мироглед става едно разцепление.
От една страна, той довежда до една идея за Христос, която има отношение само с чисто духовното, какъвто е примерът с неоплатонизма и други подобни нему мирогледи; от друга страна, той довежда до сливане на тази идея за Христос с едно историческо явление, а именно личността на Исус.
Евангелистът Йоан свързва тези два мирогледа. „В началото бе Словото." Това убеждение той споделя с неоплатониците. Словото става Дух вътре в душата: това заключение правят неоплатониците. Словото стана плът в Исус, това заключение прави евангелистът Йоан и заедно с него цялата християнска общност Интимният смисъл, който показва как самото Слово можа да стане плът, е вложен в цялото развитие на древните мирогледи. Платон разказва за макрокосмичното събитие: Бог разпъна мировата душа на кръст върху световното тяло.
към текста >>
Словото стана плът в Исус, това заключение прави евангелистът Йоан и заедно с него цялата християнска общ
нос
т Интимният смисъл, който показва как самото Слово можа да стане плът, е вложен в цялото развитие на древните мирогледи.
По този начин в развитието на древния мироглед става едно разцепление. От една страна, той довежда до една идея за Христос, която има отношение само с чисто духовното, какъвто е примерът с неоплатонизма и други подобни нему мирогледи; от друга страна, той довежда до сливане на тази идея за Христос с едно историческо явление, а именно личността на Исус. Евангелистът Йоан свързва тези два мирогледа. „В началото бе Словото." Това убеждение той споделя с неоплатониците. Словото става Дух вътре в душата: това заключение правят неоплатониците.
Словото стана плът в Исус, това заключение прави евангелистът Йоан и заедно с него цялата християнска общност Интимният смисъл, който показва как самото Слово можа да стане плът, е вложен в цялото развитие на древните мирогледи.
Платон разказва за макрокосмичното събитие: Бог разпъна мировата душа на кръст върху световното тяло. Тази мирова душа е Логосът. Ако Логосът трябва да стане плът, в своя живот в плътта, той трябва да повтори мировия космически процес. Той трябва да бъде прикован на кръста и да възкръсне. Като духовна представа, тази важна мисъл на християнството беше отдавна и предварително отбелязана.
към текста >>
Тази мисъл става лична опит
нос
т на миста чрез „посвещението".
Платон разказва за макрокосмичното събитие: Бог разпъна мировата душа на кръст върху световното тяло. Тази мирова душа е Логосът. Ако Логосът трябва да стане плът, в своя живот в плътта, той трябва да повтори мировия космически процес. Той трябва да бъде прикован на кръста и да възкръсне. Като духовна представа, тази важна мисъл на християнството беше отдавна и предварително отбелязана.
Тази мисъл става лична опитност на миста чрез „посвещението".
Като събитие, което има значение за цялото човечество, тя трябваше да бъде осъществена от „Словото, станало човек". Следователно това, което е било един мистериен процес в древното развитие на мъдростта, става историческо събитие чрез християнството. Така християнството изпълни не само предсказаното от еврейските пророци, но и това, което предварително беше вложено в Мистериите. Кръстът на Голгота е целият култ на древните Мистерии, съсредоточен в един факт. Ние срещаме този кръст първо в древните мирогледи; като неповторимо събитие, имащо значение за цялото човечество, ние го срещаме и в началото на християнството.
към текста >>
60.
ЕСТЕСТВОТО НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Следните думи на Гьоте показват по един хубав начин началото на един от пътищата, по който стигаме до естеството на човека: "Щом като човек започне да осъзнава предметите, които го заобикалят, той започва да ги разглежда по отношение на себе си; и с право, защото цялата му съдба зависи от това, дали те ще му допаднат или не, от привлекател
нос
тта, която той намира в тези предмети или отвращението, което те му вдъхват, от това дали те ще му донесат някаква полза или ще му навредят.
ЕСТЕСТВОТО НА ЧОВЕКА
Следните думи на Гьоте показват по един хубав начин началото на един от пътищата, по който стигаме до естеството на човека: "Щом като човек започне да осъзнава предметите, които го заобикалят, той започва да ги разглежда по отношение на себе си; и с право, защото цялата му съдба зависи от това, дали те ще му допаднат или не, от привлекателността, която той намира в тези предмети или отвращението, което те му вдъхват, от това дали те ще му донесат някаква полза или ще му навредят.
Този напълно естествен начин да се разглеждат и оценяват нещата, изглежда да е толкова лесен, колкото и необходим, но човекът е проявил тук хиляди грешки, които често го засрамват и огорчават. Една далеч по-трудна работа предприемат тези, които със своето живо увлечение към познанието се стремят да наблюдават нещата в природата сами по себе си и в техните отношения едно към друго; защото те скоро забелязват липсата на мярката, която им би дошла на помощ, когато те, като човешки същества разглеждат нещата по отношение на самите себе си. Липсва им мярката, представена от благоприятното или неблагоприятното впечатление, от привлекателността или отвращението, от ползата или вредата, които нещата им причиняваха. Те трябва напълно да се отрекат от тази мярка, те трябва да разглеждат нещата с безразличието на сякаш божествени същества, така както тези неща са сами по себе си, а не както им се харесват. Така истинският ботаник не трябва да засяга нито красотата, нито полезността на растенията, той трябва да изследва тяхното устройство и отношението им към останалия растителен свят; и както всички те са извикани на живот и огрени от слънцето, така и той трябва да ги наблюдава и обхване със същия спокоен поглед, като взема мярката и данните за това познание не от себе си, а от кръга на нещата, които наблюдава"
към текста >>
Липсва им мярката, представена от благоприятното или неблагоприятното впечатление, от привлекател
нос
тта или отвращението, от ползата или вредата, които нещата им причиняваха.
ЕСТЕСТВОТО НА ЧОВЕКА Следните думи на Гьоте показват по един хубав начин началото на един от пътищата, по който стигаме до естеството на човека: "Щом като човек започне да осъзнава предметите, които го заобикалят, той започва да ги разглежда по отношение на себе си; и с право, защото цялата му съдба зависи от това, дали те ще му допаднат или не, от привлекателността, която той намира в тези предмети или отвращението, което те му вдъхват, от това дали те ще му донесат някаква полза или ще му навредят. Този напълно естествен начин да се разглеждат и оценяват нещата, изглежда да е толкова лесен, колкото и необходим, но човекът е проявил тук хиляди грешки, които често го засрамват и огорчават. Една далеч по-трудна работа предприемат тези, които със своето живо увлечение към познанието се стремят да наблюдават нещата в природата сами по себе си и в техните отношения едно към друго; защото те скоро забелязват липсата на мярката, която им би дошла на помощ, когато те, като човешки същества разглеждат нещата по отношение на самите себе си.
Липсва им мярката, представена от благоприятното или неблагоприятното впечатление, от привлекателността или отвращението, от ползата или вредата, които нещата им причиняваха.
Те трябва напълно да се отрекат от тази мярка, те трябва да разглеждат нещата с безразличието на сякаш божествени същества, така както тези неща са сами по себе си, а не както им се харесват. Така истинският ботаник не трябва да засяга нито красотата, нито полезността на растенията, той трябва да изследва тяхното устройство и отношението им към останалия растителен свят; и както всички те са извикани на живот и огрени от слънцето, така и той трябва да ги наблюдава и обхване със същия спокоен поглед, като взема мярката и данните за това познание не от себе си, а от кръга на нещата, които наблюдава" От тази мисъл на Гьоте, вниманието ни се насочва към три неща. Първо, това са самите предмети, чието съществувание ни се открива постоянно чрез нашите сетива, които усещаме, миришем, вкусваме, чуваме и виждаме. Второ, това са впечатленията, които те предизвикват у нас и които ги характеризират като нещо, което се отвращаваме; като нещо, което намираме за приятно или неприятно, за полезно или вредно.
към текста >>
Така истинският ботаник не трябва да засяга нито красотата, нито полез
нос
тта на растенията, той трябва да изследва тяхното устройство и отношението им към останалия растителен свят; и както всички те са извикани на живот и огрени от слънцето, така и той трябва да ги наблюдава и обхване със същия спокоен поглед, като взема мярката и данните за това познание не от себе си, а от кръга на нещата, които наблюдава"
Следните думи на Гьоте показват по един хубав начин началото на един от пътищата, по който стигаме до естеството на човека: "Щом като човек започне да осъзнава предметите, които го заобикалят, той започва да ги разглежда по отношение на себе си; и с право, защото цялата му съдба зависи от това, дали те ще му допаднат или не, от привлекателността, която той намира в тези предмети или отвращението, което те му вдъхват, от това дали те ще му донесат някаква полза или ще му навредят. Този напълно естествен начин да се разглеждат и оценяват нещата, изглежда да е толкова лесен, колкото и необходим, но човекът е проявил тук хиляди грешки, които често го засрамват и огорчават. Една далеч по-трудна работа предприемат тези, които със своето живо увлечение към познанието се стремят да наблюдават нещата в природата сами по себе си и в техните отношения едно към друго; защото те скоро забелязват липсата на мярката, която им би дошла на помощ, когато те, като човешки същества разглеждат нещата по отношение на самите себе си. Липсва им мярката, представена от благоприятното или неблагоприятното впечатление, от привлекателността или отвращението, от ползата или вредата, които нещата им причиняваха. Те трябва напълно да се отрекат от тази мярка, те трябва да разглеждат нещата с безразличието на сякаш божествени същества, така както тези неща са сами по себе си, а не както им се харесват.
Така истинският ботаник не трябва да засяга нито красотата, нито полезността на растенията, той трябва да изследва тяхното устройство и отношението им към останалия растителен свят; и както всички те са извикани на живот и огрени от слънцето, така и той трябва да ги наблюдава и обхване със същия спокоен поглед, като взема мярката и данните за това познание не от себе си, а от кръга на нещата, които наблюдава"
От тази мисъл на Гьоте, вниманието ни се насочва към три неща. Първо, това са самите предмети, чието съществувание ни се открива постоянно чрез нашите сетива, които усещаме, миришем, вкусваме, чуваме и виждаме. Второ, това са впечатленията, които те предизвикват у нас и които ги характеризират като нещо, което се отвращаваме; като нещо, което намираме за приятно или неприятно, за полезно или вредно. И трето, това са познанията, които придобиваме като, така да се каже "божествени" същества, за естеството на тези предмети; това са тайните на битието и на действието на тези предмети, които ни се откриват. Тези три сфери се различават ясно в човешкия живот.
към текста >>
Изпитвам удоволствие от пищ
нос
тта на цветовете.
Третият начин представлява целта, към която той трябва непрестанно да се стреми. Защо светът се показва на човека по такъв троичен начин? Едно просто наблюдение може да ни изясни това: минавам една ливада, пълна с цветя. Цветята ми показват цветовете си, които виждам с очи. Това е факт, който приемам като даден.
Изпитвам удоволствие от пищността на цветовете.
С това правя този факт родствен със себе си. Чрез моите чувства аз свързвам цветята със собственото си съществувание. След една година минавам отново през същата ливада. Тук има нови цветя, изпитвам чрез тях една нова наслада. Удоволствието ми от предишната година изплува като спомен.
към текста >>
Физическото съществуване на човека е достъпно за всички и за всяко възприятие; душевното е сфера, недостъпна за физическите възприятия; животът на душата е един собствен свят за човека, който той
нос
и само в себе си.
Веществата на външния свят съставляват неговото тяло; силите на външния свят действуват в него. Той може да наблюдава собственото си телесно съществувание по същия начин, по който наблюдава предметите на външния свят със сетивата си. Обаче невъзможно е да разглежда по същия начин съществуването на своята душа. Всичко, което представлява в мен телесни процеси, аз мога да схвана с физическите сетива. Но моето удоволствие или страдание, моята радост или скръб, не могат да бъдат възприемани с помощта на физическите сетива, нито от мен, нито от някой друг.
Физическото съществуване на човека е достъпно за всички и за всяко възприятие; душевното е сфера, недостъпна за физическите възприятия; животът на душата е един собствен свят за човека, който той носи само в себе си.
Най-после, чрез Духа, външният свят му се открива по един по-висш начин. В него наистина се откриват тайните на света; но в духа той излиза извън себе си и оставя нещата да говорят на своя собствен език, относно това, което има значение за тях, а не за него. Човекът отправя поглед към звездното небе: възхищението, което изпълва неговата душа, му принадлежи; вечните закони на звездите, които той схваща в духа, в мисълта, не му принадлежат; те принадлежат на самите звезди. Следователно човекът е гражданин на три свята. Чрез Тялото си той принадлежи на света, който неговото тяло възприема; чрез Душата си той изгражда своя собствен свят; чрез своя Дух той открива един свят, който е по-висш от другите два.
към текста >>
В него наистина се откриват тайните на света; но в духа той излиза извън себе си и оставя нещата да говорят на своя собствен език, от
нос
но това, което има значение за тях, а не за него.
Обаче невъзможно е да разглежда по същия начин съществуването на своята душа. Всичко, което представлява в мен телесни процеси, аз мога да схвана с физическите сетива. Но моето удоволствие или страдание, моята радост или скръб, не могат да бъдат възприемани с помощта на физическите сетива, нито от мен, нито от някой друг. Физическото съществуване на човека е достъпно за всички и за всяко възприятие; душевното е сфера, недостъпна за физическите възприятия; животът на душата е един собствен свят за човека, който той носи само в себе си. Най-после, чрез Духа, външният свят му се открива по един по-висш начин.
В него наистина се откриват тайните на света; но в духа той излиза извън себе си и оставя нещата да говорят на своя собствен език, относно това, което има значение за тях, а не за него.
Човекът отправя поглед към звездното небе: възхищението, което изпълва неговата душа, му принадлежи; вечните закони на звездите, които той схваща в духа, в мисълта, не му принадлежат; те принадлежат на самите звезди. Следователно човекът е гражданин на три свята. Чрез Тялото си той принадлежи на света, който неговото тяло възприема; чрез Душата си той изгражда своя собствен свят; чрез своя Дух той открива един свят, който е по-висш от другите два. Ясно е, че въпреки съществените различия между тези три свята, чрез три различни начина на наблюдение, ще съумее да постигнем яснота за участието на човека във всеки един от тях.
към текста >>
61.
2. ДУШЕВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
2. ДУШЕВНАТА СЪЩ
НОС
Т НА ЧОВЕКА
2. ДУШЕВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
Като собствен вътрешен свят, душевната същност на човека се отличава от неговата физическа същност. Нейният специфичен характер изпъква още щом като обърнем внимание дори на най-елементарното сетивно усещане. Никой не може да знае непосредствено, дали някой друг преживява едно сетивно усещане по същия начин, както и той самия. Известно е, че има хора далтонисти. Тези хора виждат нещата, оцветени в сив оттенък.
към текста >>
Като собствен вътрешен свят, душевната същ
нос
т на човека се отличава от неговата физическа същ
нос
т.
2. ДУШЕВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
Като собствен вътрешен свят, душевната същност на човека се отличава от неговата физическа същност.
Нейният специфичен характер изпъква още щом като обърнем внимание дори на най-елементарното сетивно усещане. Никой не може да знае непосредствено, дали някой друг преживява едно сетивно усещане по същия начин, както и той самия. Известно е, че има хора далтонисти. Тези хора виждат нещата, оцветени в сив оттенък. Други са слепи само за определени цветове.
към текста >>
Действията на човека се различават от събитията на външната природа по това, че те
нос
ят печата на неговия вътрешен живот.
Това са трептенията на нашия вътрешен, душевен живот. В своите чувства, човекът сътворява един втори свят, който трябва да се прибави към онзи свят, който му въздейства отвън. Тук се добавя нещо трето: Волята. Чрез нея човекът се противопоставя на външния свят. Човешката душа сякаш се излива навън чрез своите волеви действия.
Действията на човека се различават от събитията на външната природа по това, че те носят печата на неговия вътрешен живот.
Така, спрямо природата, душата е нещо присъщо на човека. Той получава дразнения от външния свят и в съответствие с тях изгражда един собствен свят. Тялото става предпоставка за живота на душата.
към текста >>
62.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
У човека той е от
нос
ително най-големия орган в целия организъм.
Цялото тяло на човека е устроено така, че то намира в органа на Духа, в мозъка, своята връхна точка. Строежът на човешкия мозък може да се разбере само тогава, когато той се разгледа с оглед на неговата задача. Тя се състои в това, че мозъкът е телесната основа на мислещия Дух. Това се потвърждава от едно сравнително изследване на животинския свят. У земноводните главния мозък е още малък за разлика от гръбначните; при бозайниците той става по-голям.
У човека той е относително най-големия орган в целия организъм.
Много предразсъдъци се противопоставят на възгледа, който съм възприел тук относно мисленето. Някои хора са склонни да принизяват мисленето и да поставят по-високо "вътрешния чувствен живот, усещането". Често чуваме: Не чрез "студеното мислене", а чрез топлината на чувството, чрез непосредствената сила на усещанията, човек ще се издигне до висшите познания. Хората, които говорят така, се страхуват да не притъпят чувствата си чрез една ясна мисъл. Те имат право, само по отношение на обикновената мисъл, тази, която е валидна единствено от гледна точка на прагматизма.
към текста >>
Много предразсъдъци се противопоставят на възгледа, който съм възприел тук от
нос
но мисленето.
Строежът на човешкия мозък може да се разбере само тогава, когато той се разгледа с оглед на неговата задача. Тя се състои в това, че мозъкът е телесната основа на мислещия Дух. Това се потвърждава от едно сравнително изследване на животинския свят. У земноводните главния мозък е още малък за разлика от гръбначните; при бозайниците той става по-голям. У човека той е относително най-големия орган в целия организъм.
Много предразсъдъци се противопоставят на възгледа, който съм възприел тук относно мисленето.
Някои хора са склонни да принизяват мисленето и да поставят по-високо "вътрешния чувствен живот, усещането". Често чуваме: Не чрез "студеното мислене", а чрез топлината на чувството, чрез непосредствената сила на усещанията, човек ще се издигне до висшите познания. Хората, които говорят така, се страхуват да не притъпят чувствата си чрез една ясна мисъл. Те имат право, само по отношение на обикновената мисъл, тази, която е валидна единствено от гледна точка на прагматизма. Но при мисленето, което отвежда до висшите области на съществуванието, не е така.
към текста >>
Няма такова чувство и такъв ентусиазма, които могат да се сравнят с топлината, красотата и възвише
нос
тта, които събуждат в нас чистите, кристално ясни мисли, отнасящи се до висшите светове.
Някои хора са склонни да принизяват мисленето и да поставят по-високо "вътрешния чувствен живот, усещането". Често чуваме: Не чрез "студеното мислене", а чрез топлината на чувството, чрез непосредствената сила на усещанията, човек ще се издигне до висшите познания. Хората, които говорят така, се страхуват да не притъпят чувствата си чрез една ясна мисъл. Те имат право, само по отношение на обикновената мисъл, тази, която е валидна единствено от гледна точка на прагматизма. Но при мисленето, което отвежда до висшите области на съществуванието, не е така.
Няма такова чувство и такъв ентусиазма, които могат да се сравнят с топлината, красотата и възвишеността, които събуждат в нас чистите, кристално ясни мисли, отнасящи се до висшите светове.
Най-висшите чувства не са тези, които възникват от "само себе си", а онези, които придобиваме от енергийната мисловна работа. Човешкото тяло е устроено с оглед на мисленето. Тези вещества и сили, които се намират в минералното царство, могат да се намерят в човешкото тяло свързани по такъв начин, който позволява появата на мисленето. Това минерално тяло, устроено с оглед на тази своя задача, ще наречем физическо тяло на човека. Подчиненото на мозъка като на собствен център минерално тяло възниква чрез размножаването.
към текста >>
Веществата, от които то се състои, се променят непрекъснато; но през цялото време на съществуванието си, то запазва характерните особе
нос
ти на своя вид и ги предава на своето потомство.
Формата на дъба се получава при размножаването от предците към потомците. Тук се намираме пред вродени, присъщи на живото същество условия. Имаше един груб възглед, който вярваше, че низшите организми, дори рибите, могат да произлязат от тинята. Формата на живото същество се предава чрез наследяването. Как се развива едно живо същество, зависи от какъв бащин или майчин организъм е произлязло то или, с други думи, към какъв вид то принадлежи.
Веществата, от които то се състои, се променят непрекъснато; но през цялото време на съществуванието си, то запазва характерните особености на своя вид и ги предава на своето потомство.
Видът е това, което определя съчетанието на веществата. Тази сила, която изгражда и формира отделния вид, ще нарека жизнена сила. Както минералните сили се изразяват в кристалите, така и градивните жизнени сили се изразяват във видовете или формите на растителния и животински свят. Ние възприемаме минералните сили с помощта на сетивата. Ние можем да възприемаме само това, за което разполагаме с едно или друго сетиво.
към текста >>
Допускането на неговото съществуване не би навредило на задачите, които си поставя естествознанието: това, което се наблюдава като дей
нос
т на силите в неорганичната природа, да се проследи също и в света на организмите.
В известен смисъл, авторът е съгласен с модерните учени, които отхвърлят старото схващане, претендиращо да обясни особения начин, по който неорганичните сили действуват в организма. Но това, което действува в организма като "неорганично", не действува никъде другаде, освен в неорганичния свят. Законите на неорганичната природа в организма са същите, както и в кристала. Но в организма съществуват нещо, което не е неорганично: това е творческият живот. Неговата основа е етерното тяло или "тяло на строителните сили".
Допускането на неговото съществуване не би навредило на задачите, които си поставя естествознанието: това, което се наблюдава като дейност на силите в неорганичната природа, да се проследи също и в света на организмите.
Духовният изследовател говори за етерно тяло, доколкото в организма се открива нещо друго, освен това, което съществува в неорганичния свят. Въпреки всичко, авторът не намира основание да замести тук израза "етерно тяло" с "тяло на строителните сили", защото в цялостния контекст, за всеки, който иска да вникне в него, е изключено да бъде погрешно разбран. За изследователя на духовния живот, този въпрос се представя по следния начин за него етерното тяло не е простия сбор от веществата и силите на физическото тяло, а една самостоятелна реална същност, която оживява така наречените физически вещества и сили. От гледна точка на Духовната Наука, ние твърдим: Обикновеното физическо тяло, напр. Един кристал, дължи своята форма на неорганичните градивни сили, свойствени на инертните вещества; едно живо тяло не дължи своите форми на тези сили, защото в мига, когато животът го напусне и в него остават само физическите сили, то се разлага.
към текста >>
За изследователя на духовния живот, този въпрос се представя по следния начин за него етерното тяло не е простия сбор от веществата и силите на физическото тяло, а една самостоятелна реална същ
нос
т, която оживява така наречените физически вещества и сили.
Но в организма съществуват нещо, което не е неорганично: това е творческият живот. Неговата основа е етерното тяло или "тяло на строителните сили". Допускането на неговото съществуване не би навредило на задачите, които си поставя естествознанието: това, което се наблюдава като дейност на силите в неорганичната природа, да се проследи също и в света на организмите. Духовният изследовател говори за етерно тяло, доколкото в организма се открива нещо друго, освен това, което съществува в неорганичния свят. Въпреки всичко, авторът не намира основание да замести тук израза "етерно тяло" с "тяло на строителните сили", защото в цялостния контекст, за всеки, който иска да вникне в него, е изключено да бъде погрешно разбран.
За изследователя на духовния живот, този въпрос се представя по следния начин за него етерното тяло не е простия сбор от веществата и силите на физическото тяло, а една самостоятелна реална същност, която оживява така наречените физически вещества и сили.
От гледна точка на Духовната Наука, ние твърдим: Обикновеното физическо тяло, напр. Един кристал, дължи своята форма на неорганичните градивни сили, свойствени на инертните вещества; едно живо тяло не дължи своите форми на тези сили, защото в мига, когато животът го напусне и в него остават само физическите сили, то се разлага. Жизненото тяло е една такава същност, която във всеки момент, докато трае животът, предпазва физическото тяло от разлагане. За да се види това жизнено тяло, за да се възприеме то в едно друго същество, необходимо е едно пробудено духовно око. Без него, съществуването на жизненото тяло може да се приеме с логически основания; но то може да се съзерцава само с духовно око, както и цветовете се виждат с физическото око.
към текста >>
Жизненото тяло е една такава същ
нос
т, която във всеки момент, докато трае животът, предпазва физическото тяло от разлагане.
Духовният изследовател говори за етерно тяло, доколкото в организма се открива нещо друго, освен това, което съществува в неорганичния свят. Въпреки всичко, авторът не намира основание да замести тук израза "етерно тяло" с "тяло на строителните сили", защото в цялостния контекст, за всеки, който иска да вникне в него, е изключено да бъде погрешно разбран. За изследователя на духовния живот, този въпрос се представя по следния начин за него етерното тяло не е простия сбор от веществата и силите на физическото тяло, а една самостоятелна реална същност, която оживява така наречените физически вещества и сили. От гледна точка на Духовната Наука, ние твърдим: Обикновеното физическо тяло, напр. Един кристал, дължи своята форма на неорганичните градивни сили, свойствени на инертните вещества; едно живо тяло не дължи своите форми на тези сили, защото в мига, когато животът го напусне и в него остават само физическите сили, то се разлага.
Жизненото тяло е една такава същност, която във всеки момент, докато трае животът, предпазва физическото тяло от разлагане.
За да се види това жизнено тяло, за да се възприеме то в едно друго същество, необходимо е едно пробудено духовно око. Без него, съществуването на жизненото тяло може да се приеме с логически основания; но то може да се съзерцава само с духовно око, както и цветовете се виждат с физическото око. Не трябва да се смущаваме от израза "етерно тяло" не трябва да се дава друг с мисъл, освен този, който му приписваме. И както физическото тяло в своето устройство носи изображението на своята задача, така и етерното тяло носи в себе си отпечатъка на своето предназначение. Това може да бъде разбрано само с оглед на мислещия Дух.
към текста >>
И както физическото тяло в своето устройство
нос
и изображението на своята задача, така и етерното тяло
нос
и в себе си отпечатъка на своето предназначение.
Един кристал, дължи своята форма на неорганичните градивни сили, свойствени на инертните вещества; едно живо тяло не дължи своите форми на тези сили, защото в мига, когато животът го напусне и в него остават само физическите сили, то се разлага. Жизненото тяло е една такава същност, която във всеки момент, докато трае животът, предпазва физическото тяло от разлагане. За да се види това жизнено тяло, за да се възприеме то в едно друго същество, необходимо е едно пробудено духовно око. Без него, съществуването на жизненото тяло може да се приеме с логически основания; но то може да се съзерцава само с духовно око, както и цветовете се виждат с физическото око. Не трябва да се смущаваме от израза "етерно тяло" не трябва да се дава друг с мисъл, освен този, който му приписваме.
И както физическото тяло в своето устройство носи изображението на своята задача, така и етерното тяло носи в себе си отпечатъка на своето предназначение.
Това може да бъде разбрано само с оглед на мислещия Дух. Поради неговата зависимост от мислещия Дух, то се различава от етерното тяло на растенията и животните. Както чрез физическото тяло човек принадлежи на минералния свят, така чрез етерното си тяло той принадлежи на жизнения свят. След смъртта физическото тяло се разтваря в минералния свят, а етерното тяло в жизнения свят. С "тяло" тук трябва да се означи това, което дава на едно същество "форма", "образ", "фигура".
към текста >>
То възниква едва в душата на този, който възприема цвета и ако неговата същ
нос
т се изчерпваше само с физическото и етерното тяло, той не би притежавал изобщо усещане.
Тук те предизвикват химически процеси /в т. нар. еритропсин/; действието на това дразнение се разпространява по сетивния нерв до главния мозък; там възникват нови физически процеси. Ако можехме да ги наблюдаваме, бихме ги видели като всички други физически явления в някоя точка на външния свят. Ако можех да наблюдавам жизненото тяло, щях да възприема как физическия процес в мозъка е едновременно и жизнен процес. Но и там не се намира усещането за цвета, който се приема от светлините лъчи чрез окото.
То възниква едва в душата на този, който възприема цвета и ако неговата същност се изчерпваше само с физическото и етерното тяло, той не би притежавал изобщо усещане.
Дейността, чрез която се създава усещането, изцяло се различава от действието на жизнената градивна сила. Чрез това действие произлиза едно вътрешно изживяване, без което всичко би останало в рамките на обикновените жизнени процеси, каквито се наблюдават при растенията. Да вземем един човек, който получава впечатления от всички страни. Същевременно ние трябва да си го представим като извор на една дейност, която се насочва във всички посоки, откъдето той получава впечатленията. Към всяка посока и страна, усещанията отговарят на съответните впечатления.
към текста >>
Дей
нос
тта, чрез която се създава усещането, изцяло се различава от действието на жизнената градивна сила.
еритропсин/; действието на това дразнение се разпространява по сетивния нерв до главния мозък; там възникват нови физически процеси. Ако можехме да ги наблюдаваме, бихме ги видели като всички други физически явления в някоя точка на външния свят. Ако можех да наблюдавам жизненото тяло, щях да възприема как физическия процес в мозъка е едновременно и жизнен процес. Но и там не се намира усещането за цвета, който се приема от светлините лъчи чрез окото. То възниква едва в душата на този, който възприема цвета и ако неговата същност се изчерпваше само с физическото и етерното тяло, той не би притежавал изобщо усещане.
Дейността, чрез която се създава усещането, изцяло се различава от действието на жизнената градивна сила.
Чрез това действие произлиза едно вътрешно изживяване, без което всичко би останало в рамките на обикновените жизнени процеси, каквито се наблюдават при растенията. Да вземем един човек, който получава впечатления от всички страни. Същевременно ние трябва да си го представим като извор на една дейност, която се насочва във всички посоки, откъдето той получава впечатленията. Към всяка посока и страна, усещанията отговарят на съответните впечатления. Центъра на тази дейност аз наричам сетивна душа.
към текста >>
Същевременно ние трябва да си го представим като извор на една дей
нос
т, която се насочва във всички посоки, откъдето той получава впечатленията.
Но и там не се намира усещането за цвета, който се приема от светлините лъчи чрез окото. То възниква едва в душата на този, който възприема цвета и ако неговата същност се изчерпваше само с физическото и етерното тяло, той не би притежавал изобщо усещане. Дейността, чрез която се създава усещането, изцяло се различава от действието на жизнената градивна сила. Чрез това действие произлиза едно вътрешно изживяване, без което всичко би останало в рамките на обикновените жизнени процеси, каквито се наблюдават при растенията. Да вземем един човек, който получава впечатления от всички страни.
Същевременно ние трябва да си го представим като извор на една дейност, която се насочва във всички посоки, откъдето той получава впечатленията.
Към всяка посока и страна, усещанията отговарят на съответните впечатления. Центъра на тази дейност аз наричам сетивна душа. Тази сетивна душа е също толкова действителна, колкото и физическото тяло. Когато пред мен стои един човек и аз се абстрахирам от неговата Сетивна Душа, тогава аз го виждам просто като физическо тяло това е същото, когато от една картина аз виждам само платното. Относно възприемането на Сетивната Душа трябва да се каже същото, което бе казано по-горе по отношение на етерното тяло.
към текста >>
Центъра на тази дей
нос
т аз наричам сетивна душа.
Дейността, чрез която се създава усещането, изцяло се различава от действието на жизнената градивна сила. Чрез това действие произлиза едно вътрешно изживяване, без което всичко би останало в рамките на обикновените жизнени процеси, каквито се наблюдават при растенията. Да вземем един човек, който получава впечатления от всички страни. Същевременно ние трябва да си го представим като извор на една дейност, която се насочва във всички посоки, откъдето той получава впечатленията. Към всяка посока и страна, усещанията отговарят на съответните впечатления.
Центъра на тази дейност аз наричам сетивна душа.
Тази сетивна душа е също толкова действителна, колкото и физическото тяло. Когато пред мен стои един човек и аз се абстрахирам от неговата Сетивна Душа, тогава аз го виждам просто като физическо тяло това е същото, когато от една картина аз виждам само платното. Относно възприемането на Сетивната Душа трябва да се каже същото, което бе казано по-горе по отношение на етерното тяло. Физическите органи са "слепи" за нея, както и за онзи орган, чрез който животът може да се възприема като такъв. Но така както чрез този орган се възприема етерното тяло, чрез един още по-висш орган може да се възприеме по свръхсетивен начин и вътрешния свят на усещанията.
към текста >>
От
нос
но възприемането на Сетивната Душа трябва да се каже същото, което бе казано по-горе по отношение на етерното тяло.
Същевременно ние трябва да си го представим като извор на една дейност, която се насочва във всички посоки, откъдето той получава впечатленията. Към всяка посока и страна, усещанията отговарят на съответните впечатления. Центъра на тази дейност аз наричам сетивна душа. Тази сетивна душа е също толкова действителна, колкото и физическото тяло. Когато пред мен стои един човек и аз се абстрахирам от неговата Сетивна Душа, тогава аз го виждам просто като физическо тяло това е същото, когато от една картина аз виждам само платното.
Относно възприемането на Сетивната Душа трябва да се каже същото, което бе казано по-горе по отношение на етерното тяло.
Физическите органи са "слепи" за нея, както и за онзи орган, чрез който животът може да се възприема като такъв. Но така както чрез този орган се възприема етерното тяло, чрез един още по-висш орган може да се възприеме по свръхсетивен начин и вътрешния свят на усещанията. Човекът усеща по този начин не само впечатленията от физическия и жизнен свят, той съзерцава усещанията. За наблюдател с такъв възприемателен орган, сетивният свят на другите хора става обективна действителност. Не трябва да смесваме животът на нашите усещания с този на другите хора.
към текста >>
За наблюдател с такъв възприемателен орган, сетивният свят на другите хора става обективна действител
нос
т.
Когато пред мен стои един човек и аз се абстрахирам от неговата Сетивна Душа, тогава аз го виждам просто като физическо тяло това е същото, когато от една картина аз виждам само платното. Относно възприемането на Сетивната Душа трябва да се каже същото, което бе казано по-горе по отношение на етерното тяло. Физическите органи са "слепи" за нея, както и за онзи орган, чрез който животът може да се възприема като такъв. Но така както чрез този орган се възприема етерното тяло, чрез един още по-висш орган може да се възприеме по свръхсетивен начин и вътрешния свят на усещанията. Човекът усеща по този начин не само впечатленията от физическия и жизнен свят, той съзерцава усещанията.
За наблюдател с такъв възприемателен орган, сетивният свят на другите хора става обективна действителност.
Не трябва да смесваме животът на нашите усещания с този на другите хора. Всеки един от нас може да проникне в своя собствен свят на усещанията; но светът на усещанията на едно друго същество може да се съзерцава само ясновидецът който притежава отворено "духовно око". Когато човек не е ясновидец той познава света на усещанията само като собствени и "скрити" душевни изживявания; когато духовното око е отворено, това, което иначе живее само във "вътрешния" свят на едно друго същество, става открито за обективния духовен поглед. За да се избегне всяко недоразумение, тук подчертаваме, че самият ясновидец не изживява в себе си това, което едно друго същество притежава като съдържание на своя вътрешен свят. Нормално човек изживява тези усещания от гледище на своя вътрешен свят, докато ясновидецът ги възприема като тяхно откровение.
към текста >>
Така тялото влияе на Сетивната Душа като определя и ограничава нейната дей
нос
т.
Нормално човек изживява тези усещания от гледище на своя вътрешен свят, докато ясновидецът ги възприема като тяхно откровение. Сетивната Душа зависи от етерното тяло, що се отнася до нейното действие. Защото тя извлича от него елементите на това, което трябва да се прояви като усещане. И понеже етерното тяло е животът на физическото тяло, то Сетивната Душа зависи и от него по един коствен начин. Само при едно добре устроено и правилно функциониращо око са възможни адекватните възприятия на цветовете.
Така тялото влияе на Сетивната Душа като определя и ограничава нейната дейност.
Тази дейност живее вътре в душата посредством границите, поставени от тялото. Тялото, следователно, е изградено от минерални вещества, оживено е от етерното тяло, като самото то ограничава Сетивната Душа. Който притежава гореспоменатия орган за "съзерцаване" на Сетивната Душа, той ще я види като ограничена от тялото. Но границите на Сетивната Душа не съвпадат с тези на физическото тяло. Тя се издига много над физическото тяло.
към текста >>
Тази дей
нос
т живее вътре в душата посредством границите, поставени от тялото.
Сетивната Душа зависи от етерното тяло, що се отнася до нейното действие. Защото тя извлича от него елементите на това, което трябва да се прояви като усещане. И понеже етерното тяло е животът на физическото тяло, то Сетивната Душа зависи и от него по един коствен начин. Само при едно добре устроено и правилно функциониращо око са възможни адекватните възприятия на цветовете. Така тялото влияе на Сетивната Душа като определя и ограничава нейната дейност.
Тази дейност живее вътре в душата посредством границите, поставени от тялото.
Тялото, следователно, е изградено от минерални вещества, оживено е от етерното тяло, като самото то ограничава Сетивната Душа. Който притежава гореспоменатия орган за "съзерцаване" на Сетивната Душа, той ще я види като ограничена от тялото. Но границите на Сетивната Душа не съвпадат с тези на физическото тяло. Тя се издига много над физическото тяло. Оттук може да се заключи, че тя е много по-силна, отколкото е то.
към текста >>
Това, което тук наричаме усещане, не е нищо друго освен елемент от душевната същ
нос
т.
Обаче силата, която я ограничава, произлиза от физическото тяло. Ето как между физическото тяло и етерното тяло от една страна, и Сетивната Душа от друга, се разполага още един особен елемент на човешкото същество. Това е душевното тяло или "тялото на усещанията". Може да се каже, че една част от етерното тяло е по-фина от останалата и тази по-фина част от етерното тяло изгражда едно единство със сетивната душа, докато по-грубата част изгражда едно единство с физическото тяло. Но, както споменах Сетивната Душа се издига над Душевното Тяло.
Това, което тук наричаме усещане, не е нищо друго освен елемент от душевната същност.
(Избрах изразът "сетивна душа" за опростяване на нещата.). Към усещанията се прибавят чувствата на удоволствие и страдание, инстинктите, страстите. Всичките имат същия личен характер, както и усещанията, и зависят, както тях, от тялото. Ако Сетивната Душа, от една страна, влиза във взаимодействие с тялото, също така тя взаимодействува и с мисленето, с Духа. Преди всичко, мисленето и служи.
към текста >>
Тя се състои в при
нос
а, който мисленето има спрямо Сетивната Душа.
Преди всичко, мисленето и служи. Ние градим своите мисли въз основа на усещанията и така стигаме до обяснение на външния свят. Детето, което се е изгорило, размишлява и стига до мисълта: "огънят пари". Също така ние не следваме слепешком своите влечения, инстинкти и страсти; а чрез размишлението стигаме до подходящия момент, за да ги удовлетворим. Това, което наричаме материална култура, се е развило напълно в тази посока.
Тя се състои в приноса, който мисленето има спрямо Сетивната Душа.
За тази цел се изразходва колосална мисловна сила. Тъкмо тя е построила корабите, железопътните линии, телефона и телеграфа; всичко това служи в по-голяма част за удовлетворяване на желанията на сетивната душа. Както жизнената строителна сила прониква физическото тяло, така и силата на мисълта прониква Сетивната Душа. Жизнената строителна сила свързва физическото тяло за предшественика с това на потомъка и така го подчинява на една закономерност, която не се подчинява на чисто минералния принцип. Мисловната сила подчинява душата на една закономерност, която не е характерна за Сетивната Душа.
към текста >>
Жизнената строителна сила свързва физическото тяло за предшественика с това на потомъка и така го подчинява на една закономер
нос
т, която не се подчинява на чисто минералния принцип.
Това, което наричаме материална култура, се е развило напълно в тази посока. Тя се състои в приноса, който мисленето има спрямо Сетивната Душа. За тази цел се изразходва колосална мисловна сила. Тъкмо тя е построила корабите, железопътните линии, телефона и телеграфа; всичко това служи в по-голяма част за удовлетворяване на желанията на сетивната душа. Както жизнената строителна сила прониква физическото тяло, така и силата на мисълта прониква Сетивната Душа.
Жизнената строителна сила свързва физическото тяло за предшественика с това на потомъка и така го подчинява на една закономерност, която не се подчинява на чисто минералния принцип.
Мисловната сила подчинява душата на една закономерност, която не е характерна за Сетивната Душа. Посредством Сетивната Душа, човекът се сродява с животното. Още при животното ние забелязваме усещания, влечения, инстинкти и страсти. То им се подчинява сляпо. Тук те не са свързани със самостоятелни мисли, а с импулси, които произлизат от непосредствените изживявания.
към текста >>
Мисловната сила подчинява душата на една закономер
нос
т, която не е характерна за Сетивната Душа.
Тя се състои в приноса, който мисленето има спрямо Сетивната Душа. За тази цел се изразходва колосална мисловна сила. Тъкмо тя е построила корабите, железопътните линии, телефона и телеграфа; всичко това служи в по-голяма част за удовлетворяване на желанията на сетивната душа. Както жизнената строителна сила прониква физическото тяло, така и силата на мисълта прониква Сетивната Душа. Жизнената строителна сила свързва физическото тяло за предшественика с това на потомъка и така го подчинява на една закономерност, която не се подчинява на чисто минералния принцип.
Мисловната сила подчинява душата на една закономерност, която не е характерна за Сетивната Душа.
Посредством Сетивната Душа, човекът се сродява с животното. Още при животното ние забелязваме усещания, влечения, инстинкти и страсти. То им се подчинява сляпо. Тук те не са свързани със самостоятелни мисли, а с импулси, които произлизат от непосредствените изживявания. Същото до известна степен и с недоразвития човек.
към текста >>
Той добива способ
нос
т, която се простира извън неговата душа.
Следователно, Сетивната Душа се различава от по-развития висш елемент на душата, който кара мисленето, ще наречем разсъдъчна душа. Тя може да се назове още "сърдечна душа" или "сърце". Разсъдъчната Душа пронизва Сетивната Душа. Ясновидецът, който притежава органа за "съзерцание" на душата, вижда Разсъдъчната Душа като едно особено същество в сравнение с обикновената Сетивна Душа. Чрез мисленето, човекът преминава границите на собствения си личен живот.
Той добива способност, която се простира извън неговата душа.
За него се разбира от само себе си, че законите на мисленето са в хармония, той се чувствува в света като у дома си. Тази хармония е един от най-важните факти, чрез които човекът опознава собствената си природа. В душата си човекът търси истината; не само душата, но и нещата в света се изразяват и разкриват в нея. Това, което се познава чрез мисленето като истина, има една собствена и независима стойност, която зависи не само от душата, а се отнася и към нещата от света. С възхищението си от звездното небе, аз живея в себе си.
към текста >>
Това, което се познава чрез мисленето като истина, има една собствена и независима стой
нос
т, която зависи не само от душата, а се отнася и към нещата от света.
Чрез мисленето, човекът преминава границите на собствения си личен живот. Той добива способност, която се простира извън неговата душа. За него се разбира от само себе си, че законите на мисленето са в хармония, той се чувствува в света като у дома си. Тази хармония е един от най-важните факти, чрез които човекът опознава собствената си природа. В душата си човекът търси истината; не само душата, но и нещата в света се изразяват и разкриват в нея.
Това, което се познава чрез мисленето като истина, има една собствена и независима стойност, която зависи не само от душата, а се отнася и към нещата от света.
С възхищението си от звездното небе, аз живея в себе си. Мислите, които развивам върху траекторията на небесните тела, имат за мисленето на всеки друг човек същото значение, каквото и за мен. Би било безсмислено да се говори за моята възхита, ако аз самия не съществувах; но не е така безсмислено да се говори за моите мисли, без изобщо да става дума за мен. Защото истината, която мисля днес, вчера е била вярна, ще бъде вярна и утре, дори ако се занимавам само днес. Ако едно познание ми доставя радост, тази радост има стойност дотогава, докато тя живее в мен; истината на познанието има своята стойност изцяло и независимо от тази радост.
към текста >>
Ако едно познание ми доставя радост, тази радост има стой
нос
т дотогава, докато тя живее в мен; истината на познанието има своята стой
нос
т изцяло и независимо от тази радост.
Това, което се познава чрез мисленето като истина, има една собствена и независима стойност, която зависи не само от душата, а се отнася и към нещата от света. С възхищението си от звездното небе, аз живея в себе си. Мислите, които развивам върху траекторията на небесните тела, имат за мисленето на всеки друг човек същото значение, каквото и за мен. Би било безсмислено да се говори за моята възхита, ако аз самия не съществувах; но не е така безсмислено да се говори за моите мисли, без изобщо да става дума за мен. Защото истината, която мисля днес, вчера е била вярна, ще бъде вярна и утре, дори ако се занимавам само днес.
Ако едно познание ми доставя радост, тази радост има стойност дотогава, докато тя живее в мен; истината на познанието има своята стойност изцяло и независимо от тази радост.
Душата, която схваща истината, се свързва с нещо, което носи определена стойност в себе си. Последната не изчезва с усещането на душата, както и не се е родила от него. Чистата истина не възниква и не изчезва: тя притежава една стойност, която не може да бъде унищожена. Това не противоречи на факта, че някои отделни човешки "истини" имат само преходна стойност и в определен момент се появяват като частични или пълни заблуждения. Тогава трябва да се каже, че истината съществува сама по себе си, при все че човешките мисли са само нейните преходни разновидности.
към текста >>
Душата, която схваща истината, се свързва с нещо, което
нос
и определена стой
нос
т в себе си.
С възхищението си от звездното небе, аз живея в себе си. Мислите, които развивам върху траекторията на небесните тела, имат за мисленето на всеки друг човек същото значение, каквото и за мен. Би било безсмислено да се говори за моята възхита, ако аз самия не съществувах; но не е така безсмислено да се говори за моите мисли, без изобщо да става дума за мен. Защото истината, която мисля днес, вчера е била вярна, ще бъде вярна и утре, дори ако се занимавам само днес. Ако едно познание ми доставя радост, тази радост има стойност дотогава, докато тя живее в мен; истината на познанието има своята стойност изцяло и независимо от тази радост.
Душата, която схваща истината, се свързва с нещо, което носи определена стойност в себе си.
Последната не изчезва с усещането на душата, както и не се е родила от него. Чистата истина не възниква и не изчезва: тя притежава една стойност, която не може да бъде унищожена. Това не противоречи на факта, че някои отделни човешки "истини" имат само преходна стойност и в определен момент се появяват като частични или пълни заблуждения. Тогава трябва да се каже, че истината съществува сама по себе си, при все че човешките мисли са само нейните преходни разновидности. Дори и Лесинг, който смяташе, че цялата чиста истина съществува само за Бога, се удовлетворява от вечния стремеж към истината и не отрича вечната и стойност, а я утвърждава.
към текста >>
Чистата истина не възниква и не изчезва: тя притежава една стой
нос
т, която не може да бъде унищожена.
Би било безсмислено да се говори за моята възхита, ако аз самия не съществувах; но не е така безсмислено да се говори за моите мисли, без изобщо да става дума за мен. Защото истината, която мисля днес, вчера е била вярна, ще бъде вярна и утре, дори ако се занимавам само днес. Ако едно познание ми доставя радост, тази радост има стойност дотогава, докато тя живее в мен; истината на познанието има своята стойност изцяло и независимо от тази радост. Душата, която схваща истината, се свързва с нещо, което носи определена стойност в себе си. Последната не изчезва с усещането на душата, както и не се е родила от него.
Чистата истина не възниква и не изчезва: тя притежава една стойност, която не може да бъде унищожена.
Това не противоречи на факта, че някои отделни човешки "истини" имат само преходна стойност и в определен момент се появяват като частични или пълни заблуждения. Тогава трябва да се каже, че истината съществува сама по себе си, при все че човешките мисли са само нейните преходни разновидности. Дори и Лесинг, който смяташе, че цялата чиста истина съществува само за Бога, се удовлетворява от вечния стремеж към истината и не отрича вечната и стойност, а я утвърждава. Защото само това, което има вечна стойност, може да предизвика вечен стремеж към търсене. Ако истината не би била независима в себе си, тя би получила стойността си от човешкото душевно усещане и тогава тя не би могла да бъде една единствен.
към текста >>
Това не противоречи на факта, че някои отделни човешки "истини" имат само преходна стой
нос
т и в определен момент се появяват като частични или пълни заблуждения.
Защото истината, която мисля днес, вчера е била вярна, ще бъде вярна и утре, дори ако се занимавам само днес. Ако едно познание ми доставя радост, тази радост има стойност дотогава, докато тя живее в мен; истината на познанието има своята стойност изцяло и независимо от тази радост. Душата, която схваща истината, се свързва с нещо, което носи определена стойност в себе си. Последната не изчезва с усещането на душата, както и не се е родила от него. Чистата истина не възниква и не изчезва: тя притежава една стойност, която не може да бъде унищожена.
Това не противоречи на факта, че някои отделни човешки "истини" имат само преходна стойност и в определен момент се появяват като частични или пълни заблуждения.
Тогава трябва да се каже, че истината съществува сама по себе си, при все че човешките мисли са само нейните преходни разновидности. Дори и Лесинг, който смяташе, че цялата чиста истина съществува само за Бога, се удовлетворява от вечния стремеж към истината и не отрича вечната и стойност, а я утвърждава. Защото само това, което има вечна стойност, може да предизвика вечен стремеж към търсене. Ако истината не би била независима в себе си, тя би получила стойността си от човешкото душевно усещане и тогава тя не би могла да бъде една единствен. А цел за всички хора.
към текста >>
Тогава трябва да се каже, че истината съществува сама по себе си, при все че човешките мисли са само нейните преходни разновид
нос
ти.
Ако едно познание ми доставя радост, тази радост има стойност дотогава, докато тя живее в мен; истината на познанието има своята стойност изцяло и независимо от тази радост. Душата, която схваща истината, се свързва с нещо, което носи определена стойност в себе си. Последната не изчезва с усещането на душата, както и не се е родила от него. Чистата истина не възниква и не изчезва: тя притежава една стойност, която не може да бъде унищожена. Това не противоречи на факта, че някои отделни човешки "истини" имат само преходна стойност и в определен момент се появяват като частични или пълни заблуждения.
Тогава трябва да се каже, че истината съществува сама по себе си, при все че човешките мисли са само нейните преходни разновидности.
Дори и Лесинг, който смяташе, че цялата чиста истина съществува само за Бога, се удовлетворява от вечния стремеж към истината и не отрича вечната и стойност, а я утвърждава. Защото само това, което има вечна стойност, може да предизвика вечен стремеж към търсене. Ако истината не би била независима в себе си, тя би получила стойността си от човешкото душевно усещане и тогава тя не би могла да бъде една единствен. А цел за всички хора. Доколкото се стремим към нея ние признаваме нейната независима стойност.
към текста >>
Дори и Лесинг, който смяташе, че цялата чиста истина съществува само за Бога, се удовлетворява от вечния стремеж към истината и не отрича вечната и стой
нос
т, а я утвърждава.
Душата, която схваща истината, се свързва с нещо, което носи определена стойност в себе си. Последната не изчезва с усещането на душата, както и не се е родила от него. Чистата истина не възниква и не изчезва: тя притежава една стойност, която не може да бъде унищожена. Това не противоречи на факта, че някои отделни човешки "истини" имат само преходна стойност и в определен момент се появяват като частични или пълни заблуждения. Тогава трябва да се каже, че истината съществува сама по себе си, при все че човешките мисли са само нейните преходни разновидности.
Дори и Лесинг, който смяташе, че цялата чиста истина съществува само за Бога, се удовлетворява от вечния стремеж към истината и не отрича вечната и стойност, а я утвърждава.
Защото само това, което има вечна стойност, може да предизвика вечен стремеж към търсене. Ако истината не би била независима в себе си, тя би получила стойността си от човешкото душевно усещане и тогава тя не би могла да бъде една единствен. А цел за всички хора. Доколкото се стремим към нея ние признаваме нейната независима стойност. Същото е и с истински доброто.
към текста >>
Защото само това, което има вечна стой
нос
т, може да предизвика вечен стремеж към търсене.
Последната не изчезва с усещането на душата, както и не се е родила от него. Чистата истина не възниква и не изчезва: тя притежава една стойност, която не може да бъде унищожена. Това не противоречи на факта, че някои отделни човешки "истини" имат само преходна стойност и в определен момент се появяват като частични или пълни заблуждения. Тогава трябва да се каже, че истината съществува сама по себе си, при все че човешките мисли са само нейните преходни разновидности. Дори и Лесинг, който смяташе, че цялата чиста истина съществува само за Бога, се удовлетворява от вечния стремеж към истината и не отрича вечната и стойност, а я утвърждава.
Защото само това, което има вечна стойност, може да предизвика вечен стремеж към търсене.
Ако истината не би била независима в себе си, тя би получила стойността си от човешкото душевно усещане и тогава тя не би могла да бъде една единствен. А цел за всички хора. Доколкото се стремим към нея ние признаваме нейната независима стойност. Същото е и с истински доброто. Нравственото добро е независимо от влеченията и страстите, доколкото то не се ръководи от тях, е им повелява.
към текста >>
Ако истината не би била независима в себе си, тя би получила стой
нос
тта си от човешкото душевно усещане и тогава тя не би могла да бъде една единствен.
Чистата истина не възниква и не изчезва: тя притежава една стойност, която не може да бъде унищожена. Това не противоречи на факта, че някои отделни човешки "истини" имат само преходна стойност и в определен момент се появяват като частични или пълни заблуждения. Тогава трябва да се каже, че истината съществува сама по себе си, при все че човешките мисли са само нейните преходни разновидности. Дори и Лесинг, който смяташе, че цялата чиста истина съществува само за Бога, се удовлетворява от вечния стремеж към истината и не отрича вечната и стойност, а я утвърждава. Защото само това, което има вечна стойност, може да предизвика вечен стремеж към търсене.
Ако истината не би била независима в себе си, тя би получила стойността си от човешкото душевно усещане и тогава тя не би могла да бъде една единствен.
А цел за всички хора. Доколкото се стремим към нея ние признаваме нейната независима стойност. Същото е и с истински доброто. Нравственото добро е независимо от влеченията и страстите, доколкото то не се ръководи от тях, е им повелява. Удоволствието или неудоволствието, привличането и отвращението са лични чувства за човека; дългът стои над удоволствието и неудоволствието той царува над тях.
към текста >>
Доколкото се стремим към нея ние признаваме нейната независима стой
нос
т.
Тогава трябва да се каже, че истината съществува сама по себе си, при все че човешките мисли са само нейните преходни разновидности. Дори и Лесинг, който смяташе, че цялата чиста истина съществува само за Бога, се удовлетворява от вечния стремеж към истината и не отрича вечната и стойност, а я утвърждава. Защото само това, което има вечна стойност, може да предизвика вечен стремеж към търсене. Ако истината не би била независима в себе си, тя би получила стойността си от човешкото душевно усещане и тогава тя не би могла да бъде една единствен. А цел за всички хора.
Доколкото се стремим към нея ние признаваме нейната независима стойност.
Същото е и с истински доброто. Нравственото добро е независимо от влеченията и страстите, доколкото то не се ръководи от тях, е им повелява. Удоволствието или неудоволствието, привличането и отвращението са лични чувства за човека; дългът стои над удоволствието и неудоволствието той царува над тях. За човека, дългът може да е поставен толкова високо, че той да жертвува живота си за него. И човекът облагородил своите наклонности, удоволствия, така че те без принуда да следват признатия от него дълг.
към текста >>
И човекът облагородил своите наклон
нос
ти, удоволствия, така че те без принуда да следват признатия от него дълг.
Доколкото се стремим към нея ние признаваме нейната независима стойност. Същото е и с истински доброто. Нравственото добро е независимо от влеченията и страстите, доколкото то не се ръководи от тях, е им повелява. Удоволствието или неудоволствието, привличането и отвращението са лични чувства за човека; дългът стои над удоволствието и неудоволствието той царува над тях. За човека, дългът може да е поставен толкова високо, че той да жертвува живота си за него.
И човекът облагородил своите наклонности, удоволствия, така че те без принуда да следват признатия от него дълг.
Както истината, така и нравствено доброто притежават една вечна стойност, която не идва от Сетивната Душа. Когато човек оживява в душата си независимата истина и независимото добро, той се издига над Сетивната Душа. Вечният Дух озарява последната. Една неугасваща светлина се запалва в нея. Доколкото душата живее в тази светлина, тя участвува във вечното начало.
към текста >>
Както истината, така и нравствено доброто притежават една вечна стой
нос
т, която не идва от Сетивната Душа.
Същото е и с истински доброто. Нравственото добро е независимо от влеченията и страстите, доколкото то не се ръководи от тях, е им повелява. Удоволствието или неудоволствието, привличането и отвращението са лични чувства за човека; дългът стои над удоволствието и неудоволствието той царува над тях. За човека, дългът може да е поставен толкова високо, че той да жертвува живота си за него. И човекът облагородил своите наклонности, удоволствия, така че те без принуда да следват признатия от него дълг.
Както истината, така и нравствено доброто притежават една вечна стойност, която не идва от Сетивната Душа.
Когато човек оживява в душата си независимата истина и независимото добро, той се издига над Сетивната Душа. Вечният Дух озарява последната. Една неугасваща светлина се запалва в нея. Доколкото душата живее в тази светлина, тя участвува във вечното начало. Тя свързва с него своето собствено съществувание.
към текста >>
Това, което душата
нос
и в себе си като истина и добро, е безсмъртно.
Когато човек оживява в душата си независимата истина и независимото добро, той се издига над Сетивната Душа. Вечният Дух озарява последната. Една неугасваща светлина се запалва в нея. Доколкото душата живее в тази светлина, тя участвува във вечното начало. Тя свързва с него своето собствено съществувание.
Това, което душата носи в себе си като истина и добро, е безсмъртно.
Това, което се събужда като вечно начало в душата, ще нарека съзнаваща душа За съзнание може да се говори още при низшите душевни прояви. Дори и най-обикновеното усещане се придружава от съзнание. В този смисъл съзнанието съществува и у животните. Под Съзнаваща Душа тук разбирам ядрото на човешкото съзнание, с други думи, душата в душата.
към текста >>
Човек, който би живял изключително само със своите склон
нос
ти, удоволствия или неудоволствия, би имал една Разсъдъчна Душа, чиито граници биха съвпадали с границите на Сетивната Душа.
За "ясновидеца", физическият човек е само част от целия човек. Тялото съществува като най-грубо образование, което се прониква от другите части на душата. Като една жизнена форма, етерното тяло изпълва физическото тяло; от всички страни над етерното тяло се разполага душевното тяло /астралната форма/. От друга страна, високо над него се разполагат Сетивната Душа, а над нея и Разсъдъчната Душа, която се разширява толкова по-мощно, колкото повече се изпълва с истината и доброто. Защото тъкмо истината и доброто пораждат този растеж на Разсъдъчната Душа.
Човек, който би живял изключително само със своите склонности, удоволствия или неудоволствия, би имал една Разсъдъчна Душа, чиито граници биха съвпадали с границите на Сетивната Душа.
Това образование, всред което физическото тяло се появява като обвито в един облак, може да се назове човешка аура. С нея се обогатява "естеството на човека", ако тя се разгледа по начина, по който това съчинение се опитва да я изложи. В хода на детското развитие настъпва такъв момент от живота на човека, когато той за пръв път се усеща като едно независимо същество спрямо целия останал свят. За хората с фина чувствителност, това е едно преживяване с важни последици. Поетът Жан Пол разказва следното в своите спомени: "никога няма да забравя вътрешното събитие, още неразказано на никого, когато се роди моето самосъзнание.
към текста >>
За хората с фина чувствител
нос
т, това е едно преживяване с важни последици.
Защото тъкмо истината и доброто пораждат този растеж на Разсъдъчната Душа. Човек, който би живял изключително само със своите склонности, удоволствия или неудоволствия, би имал една Разсъдъчна Душа, чиито граници биха съвпадали с границите на Сетивната Душа. Това образование, всред което физическото тяло се появява като обвито в един облак, може да се назове човешка аура. С нея се обогатява "естеството на човека", ако тя се разгледа по начина, по който това съчинение се опитва да я изложи. В хода на детското развитие настъпва такъв момент от живота на човека, когато той за пръв път се усеща като едно независимо същество спрямо целия останал свят.
За хората с фина чувствителност, това е едно преживяване с важни последици.
Поетът Жан Пол разказва следното в своите спомени: "никога няма да забравя вътрешното събитие, още неразказано на никого, когато се роди моето самосъзнание. Бих могъл да отбележа мястото и времето, когато това стана. Една сутрин, тогава бях съвсем малко дете, стоях прав пред прага на вратата и гледах наляво към камината, когато изведнъж, като светкавица, се появи прозрението: "Аз съм един Аз" и оттогава насам то остана в мен: Защото тогава за първи път и завинаги моят аз се пробуди. Тук не е възможно да се мисли за някаква илюзия на спомена. Тук не може да става дума за някакъв разказ, в който биха се смесили измислени подробности, тъй като това събитие се случи в най-съкровената светия светих на моето същество.
към текста >>
Тук не може да става дума за някакъв разказ, в който биха се смесили измислени подроб
нос
ти, тъй като това събитие се случи в най-съкровената светия светих на моето същество.
За хората с фина чувствителност, това е едно преживяване с важни последици. Поетът Жан Пол разказва следното в своите спомени: "никога няма да забравя вътрешното събитие, още неразказано на никого, когато се роди моето самосъзнание. Бих могъл да отбележа мястото и времето, когато това стана. Една сутрин, тогава бях съвсем малко дете, стоях прав пред прага на вратата и гледах наляво към камината, когато изведнъж, като светкавица, се появи прозрението: "Аз съм един Аз" и оттогава насам то остана в мен: Защото тогава за първи път и завинаги моят аз се пробуди. Тук не е възможно да се мисли за някаква илюзия на спомена.
Тук не може да става дума за някакъв разказ, в който биха се смесили измислени подробности, тъй като това събитие се случи в най-съкровената светия светих на моето същество.
Единствено неговия непредвиден и нов характер ме накара да си припомня баналните обстоятелства, всред които то се случи". Известно е, че малките деца казват за себе си: "Карл е послушен" или "Мария иска това". Ние намираме за напълно естествено те да говорят за себе си като за някой друг, понеже още не са осъзнали своя собствен Аз като самостоятелно същество и съзнанието за индивидуалност още не се е родило в тях. Чрез самосъзнанието човекът се определя като едно самостоятелно същество, отделено от целия останал свят, като "Аз". В думата "Аз" човекът съчетава всичко, което изпитва като телесно и душевно същество.
към текста >>
Ние намираме за напълно естествено те да говорят за себе си като за някой друг, понеже още не са осъзнали своя собствен Аз като самостоятелно същество и съзнанието за индивидуал
нос
т още не се е родило в тях.
Една сутрин, тогава бях съвсем малко дете, стоях прав пред прага на вратата и гледах наляво към камината, когато изведнъж, като светкавица, се появи прозрението: "Аз съм един Аз" и оттогава насам то остана в мен: Защото тогава за първи път и завинаги моят аз се пробуди. Тук не е възможно да се мисли за някаква илюзия на спомена. Тук не може да става дума за някакъв разказ, в който биха се смесили измислени подробности, тъй като това събитие се случи в най-съкровената светия светих на моето същество. Единствено неговия непредвиден и нов характер ме накара да си припомня баналните обстоятелства, всред които то се случи". Известно е, че малките деца казват за себе си: "Карл е послушен" или "Мария иска това".
Ние намираме за напълно естествено те да говорят за себе си като за някой друг, понеже още не са осъзнали своя собствен Аз като самостоятелно същество и съзнанието за индивидуалност още не се е родило в тях.
Чрез самосъзнанието човекът се определя като едно самостоятелно същество, отделено от целия останал свят, като "Аз". В думата "Аз" човекът съчетава всичко, което изпитва като телесно и душевно същество. Тялото и душата са носителите на "Азът", който действува в тях. Както физическото тяло има своя център в мозъка, така и душата има центъра си в "Азът" Човекът получава своите усещания отвън, чувствата ни се раждат под въздействието на външния свят; волята се отнася към външния свят, понеже тя се осъществява в делата.
към текста >>
Тялото и душата са
нос
ителите на "Азът", който действува в тях.
Единствено неговия непредвиден и нов характер ме накара да си припомня баналните обстоятелства, всред които то се случи". Известно е, че малките деца казват за себе си: "Карл е послушен" или "Мария иска това". Ние намираме за напълно естествено те да говорят за себе си като за някой друг, понеже още не са осъзнали своя собствен Аз като самостоятелно същество и съзнанието за индивидуалност още не се е родило в тях. Чрез самосъзнанието човекът се определя като едно самостоятелно същество, отделено от целия останал свят, като "Аз". В думата "Аз" човекът съчетава всичко, което изпитва като телесно и душевно същество.
Тялото и душата са носителите на "Азът", който действува в тях.
Както физическото тяло има своя център в мозъка, така и душата има центъра си в "Азът" Човекът получава своите усещания отвън, чувствата ни се раждат под въздействието на външния свят; волята се отнася към външния свят, понеже тя се осъществява в делата. "Азът" като истинска стойност на човека, остава изцяло невидим. Жан Пол казва с голяма точност: "това събитие се случи в най-съкровената светия светих на моето същество", понеже в своя "АЗ" човек е напълно сам. "Азът" е самия човек.
към текста >>
"Азът" като истинска стой
нос
т на човека, остава изцяло невидим.
Чрез самосъзнанието човекът се определя като едно самостоятелно същество, отделено от целия останал свят, като "Аз". В думата "Аз" човекът съчетава всичко, което изпитва като телесно и душевно същество. Тялото и душата са носителите на "Азът", който действува в тях. Както физическото тяло има своя център в мозъка, така и душата има центъра си в "Азът" Човекът получава своите усещания отвън, чувствата ни се раждат под въздействието на външния свят; волята се отнася към външния свят, понеже тя се осъществява в делата.
"Азът" като истинска стойност на човека, остава изцяло невидим.
Жан Пол казва с голяма точност: "това събитие се случи в най-съкровената светия светих на моето същество", понеже в своя "АЗ" човек е напълно сам. "Азът" е самия човек. Това му дава право да разглежда "Азът" като своя действителна същност. Ето защо той може да нарече тялото и душата "обвивки", в които живее; той може да ги означи като телесните условия, необходими за неговата дейност. В хода на своето развитие той все повече и повече се научава да използува тези инструменти в служба на своя "Аз".
към текста >>
Жан Пол казва с голяма точ
нос
т: "това събитие се случи в най-съкровената светия светих на моето същество", понеже в своя "АЗ" човек е напълно сам.
В думата "Аз" човекът съчетава всичко, което изпитва като телесно и душевно същество. Тялото и душата са носителите на "Азът", който действува в тях. Както физическото тяло има своя център в мозъка, така и душата има центъра си в "Азът" Човекът получава своите усещания отвън, чувствата ни се раждат под въздействието на външния свят; волята се отнася към външния свят, понеже тя се осъществява в делата. "Азът" като истинска стойност на човека, остава изцяло невидим.
Жан Пол казва с голяма точност: "това събитие се случи в най-съкровената светия светих на моето същество", понеже в своя "АЗ" човек е напълно сам.
"Азът" е самия човек. Това му дава право да разглежда "Азът" като своя действителна същност. Ето защо той може да нарече тялото и душата "обвивки", в които живее; той може да ги означи като телесните условия, необходими за неговата дейност. В хода на своето развитие той все повече и повече се научава да използува тези инструменти в служба на своя "Аз". Думата "Аз", както напр.
към текста >>
Това му дава право да разглежда "Азът" като своя действителна същ
нос
т.
Както физическото тяло има своя център в мозъка, така и душата има центъра си в "Азът" Човекът получава своите усещания отвън, чувствата ни се раждат под въздействието на външния свят; волята се отнася към външния свят, понеже тя се осъществява в делата. "Азът" като истинска стойност на човека, остава изцяло невидим. Жан Пол казва с голяма точност: "това събитие се случи в най-съкровената светия светих на моето същество", понеже в своя "АЗ" човек е напълно сам. "Азът" е самия човек.
Това му дава право да разглежда "Азът" като своя действителна същност.
Ето защо той може да нарече тялото и душата "обвивки", в които живее; той може да ги означи като телесните условия, необходими за неговата дейност. В хода на своето развитие той все повече и повече се научава да използува тези инструменти в служба на своя "Аз". Думата "Аз", както напр. се употребява в немския език, се различава от всички други думи в езика. Който размишлява по подобаващ начин върху природата на тази дума, открива в същото време и достъп до едно много по-дълбоко познание на човешкото същество.
към текста >>
Ето защо той може да нарече тялото и душата "обвивки", в които живее; той може да ги означи като телесните условия, необходими за неговата дей
нос
т.
Човекът получава своите усещания отвън, чувствата ни се раждат под въздействието на външния свят; волята се отнася към външния свят, понеже тя се осъществява в делата. "Азът" като истинска стойност на човека, остава изцяло невидим. Жан Пол казва с голяма точност: "това събитие се случи в най-съкровената светия светих на моето същество", понеже в своя "АЗ" човек е напълно сам. "Азът" е самия човек. Това му дава право да разглежда "Азът" като своя действителна същност.
Ето защо той може да нарече тялото и душата "обвивки", в които живее; той може да ги означи като телесните условия, необходими за неговата дейност.
В хода на своето развитие той все повече и повече се научава да използува тези инструменти в служба на своя "Аз". Думата "Аз", както напр. се употребява в немския език, се различава от всички други думи в езика. Който размишлява по подобаващ начин върху природата на тази дума, открива в същото време и достъп до едно много по-дълбоко познание на човешкото същество. Всяка друга дума може да се употреби от всеки по един и същи начин за съответния предмет.
към текста >>
Защото Азът получава същ
нос
т и смисъл от това, с което е свързан.
Както преживяванията на тялото и на душата се свързват в "Аза", така и мислите за истината и доброто се вливат в него. От една страна на "Азът" се откриват сетивните явления, а от друга страна му се открива Духа. Тялото и душата се отдават на "Азът", за да му служат; "Азът", обаче, се отдава на духа за да бъде изпълнен от него. "Азът" живее в тялото и душата, но Духът живее в "Азът". Онази част на Духа, която живее в Азът, е вечна.
Защото Азът получава същност и смисъл от това, с което е свързан.
Доколкото живее във физическото тяло, той се подчинява на минералните закони, чрез етерното тяло на законите на размножението и растежа, посредством Сетивната и Разсъдъчна Душа на законите на душевния свят; доколкото приема в себе си духа, той е подчинен на законите на духа. Всичко, което е проява на минералните и жизнените закони, възниква и умира; духът, обаче, няма нищо общо с раждането и смъртта. Азът живее в душата. Макар, че най-висшето проявление на "Азът" е Съзнаващата Душа, той изпълва и озарява цялата душа и с това въздействува върху тялото. Духът оживява Азът.
към текста >>
Разликата между "Духът-Себе" и Съзнаващата Душа може да се изясни по следния начин: Съзнаващата душа се докосва до независимата от всяка симпатия и антипатия чиста истина, съществуваща чрез самата себе си; Духът-Себе
нос
и в себе си тази истина, но възприета и обхваната от Аза; с това тя се индивидуализира и преминава в самостоятелна човешка същ
нос
т.
Макар, че най-висшето проявление на "Азът" е Съзнаващата Душа, той изпълва и озарява цялата душа и с това въздействува върху тялото. Духът оживява Азът. Духът свети в Азът и живее в него като в своя "обвивка", както и Азът живее в тялото и душата като в свои "обвивки". Духът оформя Азът отвътре навън, минералния свят отвън навътре. Духът, който изгражда и оживява един "Аз" ще нарека Духовно себе или Духът-Себе, защото той проявява човека като "Аз" или "себе".
Разликата между "Духът-Себе" и Съзнаващата Душа може да се изясни по следния начин: Съзнаващата душа се докосва до независимата от всяка симпатия и антипатия чиста истина, съществуваща чрез самата себе си; Духът-Себе носи в себе си тази истина, но възприета и обхваната от Аза; с това тя се индивидуализира и преминава в самостоятелна човешка същност.
Поради факта, че вечната истина става самостоятелна и се свързва с "Азът" в едно същество, "Азът" постига вечността. "Духът-Себе" в едно откровение на духовния свят вътре в "Азът", както от друга страна, сетивното усещане е откровение на физическия свят също в "Аза". В това, което е червено, зелено, светло, тъмно, твърдо, меко, топло, студено, се познават откровенията на физическия свят. Духовният свят ни се разкрива в това, което е истина и добро. В същия смисъл, в който откровенията на физическия свят наричаме усещания, откровението на Духа ще наречем интуиция.
към текста >>
Поради факта, че вечната истина става самостоятелна и се свързва с "Азът" в едно същество, "Азът" постига веч
нос
тта.
Духът оживява Азът. Духът свети в Азът и живее в него като в своя "обвивка", както и Азът живее в тялото и душата като в свои "обвивки". Духът оформя Азът отвътре навън, минералния свят отвън навътре. Духът, който изгражда и оживява един "Аз" ще нарека Духовно себе или Духът-Себе, защото той проявява човека като "Аз" или "себе". Разликата между "Духът-Себе" и Съзнаващата Душа може да се изясни по следния начин: Съзнаващата душа се докосва до независимата от всяка симпатия и антипатия чиста истина, съществуваща чрез самата себе си; Духът-Себе носи в себе си тази истина, но възприета и обхваната от Аза; с това тя се индивидуализира и преминава в самостоятелна човешка същност.
Поради факта, че вечната истина става самостоятелна и се свързва с "Азът" в едно същество, "Азът" постига вечността.
"Духът-Себе" в едно откровение на духовния свят вътре в "Азът", както от друга страна, сетивното усещане е откровение на физическия свят също в "Аза". В това, което е червено, зелено, светло, тъмно, твърдо, меко, топло, студено, се познават откровенията на физическия свят. Духовният свят ни се разкрива в това, което е истина и добро. В същия смисъл, в който откровенията на физическия свят наричаме усещания, откровението на Духа ще наречем интуиция. Най-обикновената мисъл съдържа вече интуицията, защото тя не може да се пипне с ръка, нито да се види с око: Нейното откровение трябва да се долови от духа чрез Азът.
към текста >>
Също както във физическия свят отделното човешко тяло е създадено като самостоятелна същ
нос
т, така и в духовния свят "духовното тяло" е самостоятелна същ
нос
т.
Така духовния свят създава собствения си живот на своята душа, точно по същия начин, както душата обгръща физическия свят посредством сетивата. Душата или по-скоро пробуждащият се в нея "Аз" отваря вратите си от две страни: От страната на тялото и от страната на духа. Както физическия свят може да извести себе си на един Аз, като изгражда едно тяло от собствените си вещества и сили, в което може да живее Съзнаващата Душа, и в което съществуват онези органи, които възприемат физическата страна на външния свят, по същия начин духовния свят изгражда от своите духовни вещества и духовни сили едно духовно тяло, в което живее Азът, и което може да възприема Духа чрез Интуициите. Ясно е, че изразите духовно вещество, духовно тяло съдържат противоречие. Те трябва да се използуват, само за да насочат мислите към това което е в духовно съответствие с физическото тяло на човека.
Също както във физическия свят отделното човешко тяло е създадено като самостоятелна същност, така и в духовния свят "духовното тяло" е самостоятелна същност.
И както във физическия, така и в духовния свят, за човека има един вътрешни един външен живот. Както човекът приема веществата от физическия обкръжаващ го свят и ги преработва в своето физическо тяло, така той приема от духовния Духа и го прави свое собствено достояние. Духът е вечната храна за човека. И както човекът е роден от физическия материален свят и му дължи своя живот, така той е роден също и от Духа чрез вечните закони на истината и доброто. Той е отделен от намиращия се извън него духовен свят, както е отделен и от цялостния физически свят като едно самостоятелно същество ще нарека "Човекът-Дух".
към текста >>
Трябва да се отбележи, че тази "духовна кожа" се разширява непрестанно заедно с напредващото развитие на човека, така че духовната му индивидуал
нос
т /неговата аурична обвивка/ е способна на едно безкрайно уголемяване.
Така е и с Човекът-Дух. В него пулсират елементите и действуват силите на външния духовен свят. Във физическия свят, живото и усещащо същество е обвито от кожа, която го изолира отвън. Също така един вид "духовна кожа" изолира Човекът-Дух от заобикалящия го духовен свят. Тази духовна кожа която отделя Човекът- Дух от цялостния духовен свят и го прави едно самостоятелно същество, което живее в себе си и възприема интуитивно духовното съдържание на света, който го заобикаля, ще нарека духовна обвивка (или аурична обвивка).
Трябва да се отбележи, че тази "духовна кожа" се разширява непрестанно заедно с напредващото развитие на човека, така че духовната му индивидуалност /неговата аурична обвивка/ е способна на едно безкрайно уголемяване.
В тази духовна обвивка живее Човекът-Дух. Той е изграден от духовната жизнена сила, както и физическото тяло е изградено от физическата жизнена сила. Както говорим за едно етерно тяло, по подобен начин трябва да говорим и за един "етерния дух". Този етерен дух ще нарека духът на живота или Духът-Живот. Следователно, духовното естество на човека е разчленено на три: на Човекът-Дух, Духът-Живот и Духът-Себе.
към текста >>
За ясновидеца, който съзерцава духовните светове, това духовно естество на човека е една видима реал
нос
т, която е по-висшата, духовна част на аурата.
В тази духовна обвивка живее Човекът-Дух. Той е изграден от духовната жизнена сила, както и физическото тяло е изградено от физическата жизнена сила. Както говорим за едно етерно тяло, по подобен начин трябва да говорим и за един "етерния дух". Този етерен дух ще нарека духът на живота или Духът-Живот. Следователно, духовното естество на човека е разчленено на три: на Човекът-Дух, Духът-Живот и Духът-Себе.
За ясновидеца, който съзерцава духовните светове, това духовно естество на човека е една видима реалност, която е по-висшата, духовна част на аурата.
Той "съзерцава" във вътрешността на духовната обвивка Човекът-Дух като Дух на Живота; той "съзерцава" как този дух на живота непрестанно се уголемява, когато приема духовна храна от външния свят. По-нататък той вижда как с това приемане духовната обвивка се разширява безкрайно, как Човекът-Дух става все по-голям и по-голям. Доколкото това "уголемяване" се "вижда" пространствено, то е, естествено, само един образ на действителността. Въпреки това, в самата представа за този образ, човешката душа е устремена към съответната духовна действителност. Разликата между духовното естество на човека и неговото физическо естество е тази, че физическото притежава една ограниченост в големината си, докато духовното може да расте безкрайно.
към текста >>
Той "съзерцава" във вътреш
нос
тта на духовната обвивка Човекът-Дух като Дух на Живота; той "съзерцава" как този дух на живота непрестанно се уголемява, когато приема духовна храна от външния свят.
Той е изграден от духовната жизнена сила, както и физическото тяло е изградено от физическата жизнена сила. Както говорим за едно етерно тяло, по подобен начин трябва да говорим и за един "етерния дух". Този етерен дух ще нарека духът на живота или Духът-Живот. Следователно, духовното естество на човека е разчленено на три: на Човекът-Дух, Духът-Живот и Духът-Себе. За ясновидеца, който съзерцава духовните светове, това духовно естество на човека е една видима реалност, която е по-висшата, духовна част на аурата.
Той "съзерцава" във вътрешността на духовната обвивка Човекът-Дух като Дух на Живота; той "съзерцава" как този дух на живота непрестанно се уголемява, когато приема духовна храна от външния свят.
По-нататък той вижда как с това приемане духовната обвивка се разширява безкрайно, как Човекът-Дух става все по-голям и по-голям. Доколкото това "уголемяване" се "вижда" пространствено, то е, естествено, само един образ на действителността. Въпреки това, в самата представа за този образ, човешката душа е устремена към съответната духовна действителност. Разликата между духовното естество на човека и неговото физическо естество е тази, че физическото притежава една ограниченост в големината си, докато духовното може да расте безкрайно. Това, което се приема с духовната храна, има вечна стойност.
към текста >>
Доколкото това "уголемяване" се "вижда" пространствено, то е, естествено, само един образ на действител
нос
тта.
Този етерен дух ще нарека духът на живота или Духът-Живот. Следователно, духовното естество на човека е разчленено на три: на Човекът-Дух, Духът-Живот и Духът-Себе. За ясновидеца, който съзерцава духовните светове, това духовно естество на човека е една видима реалност, която е по-висшата, духовна част на аурата. Той "съзерцава" във вътрешността на духовната обвивка Човекът-Дух като Дух на Живота; той "съзерцава" как този дух на живота непрестанно се уголемява, когато приема духовна храна от външния свят. По-нататък той вижда как с това приемане духовната обвивка се разширява безкрайно, как Човекът-Дух става все по-голям и по-голям.
Доколкото това "уголемяване" се "вижда" пространствено, то е, естествено, само един образ на действителността.
Въпреки това, в самата представа за този образ, човешката душа е устремена към съответната духовна действителност. Разликата между духовното естество на човека и неговото физическо естество е тази, че физическото притежава една ограниченост в големината си, докато духовното може да расте безкрайно. Това, което се приема с духовната храна, има вечна стойност. Следователно, човешката аура се състои от две взаимопроникващи се части. Едната получава своята форма и цвят от физическия живот, другата ги получава от духовното съществувание.
към текста >>
Въпреки това, в самата представа за този образ, човешката душа е устремена към съответната духовна действител
нос
т.
Следователно, духовното естество на човека е разчленено на три: на Човекът-Дух, Духът-Живот и Духът-Себе. За ясновидеца, който съзерцава духовните светове, това духовно естество на човека е една видима реалност, която е по-висшата, духовна част на аурата. Той "съзерцава" във вътрешността на духовната обвивка Човекът-Дух като Дух на Живота; той "съзерцава" как този дух на живота непрестанно се уголемява, когато приема духовна храна от външния свят. По-нататък той вижда как с това приемане духовната обвивка се разширява безкрайно, как Човекът-Дух става все по-голям и по-голям. Доколкото това "уголемяване" се "вижда" пространствено, то е, естествено, само един образ на действителността.
Въпреки това, в самата представа за този образ, човешката душа е устремена към съответната духовна действителност.
Разликата между духовното естество на човека и неговото физическо естество е тази, че физическото притежава една ограниченост в големината си, докато духовното може да расте безкрайно. Това, което се приема с духовната храна, има вечна стойност. Следователно, човешката аура се състои от две взаимопроникващи се части. Едната получава своята форма и цвят от физическия живот, другата ги получава от духовното съществувание. Азът разделя двете по следния начин: Физическият елемент на аурата служи за изграждането на едно тяло, което приема в себе си живота на душата; Азът на свой ред, се отдава на духа и му позволява да живее в него, а духът от своя страна прониква душата и я насочва в духовния свят.
към текста >>
Разликата между духовното естество на човека и неговото физическо естество е тази, че физическото притежава една ограниче
нос
т в големината си, докато духовното може да расте безкрайно.
За ясновидеца, който съзерцава духовните светове, това духовно естество на човека е една видима реалност, която е по-висшата, духовна част на аурата. Той "съзерцава" във вътрешността на духовната обвивка Човекът-Дух като Дух на Живота; той "съзерцава" как този дух на живота непрестанно се уголемява, когато приема духовна храна от външния свят. По-нататък той вижда как с това приемане духовната обвивка се разширява безкрайно, как Човекът-Дух става все по-голям и по-голям. Доколкото това "уголемяване" се "вижда" пространствено, то е, естествено, само един образ на действителността. Въпреки това, в самата представа за този образ, човешката душа е устремена към съответната духовна действителност.
Разликата между духовното естество на човека и неговото физическо естество е тази, че физическото притежава една ограниченост в големината си, докато духовното може да расте безкрайно.
Това, което се приема с духовната храна, има вечна стойност. Следователно, човешката аура се състои от две взаимопроникващи се части. Едната получава своята форма и цвят от физическия живот, другата ги получава от духовното съществувание. Азът разделя двете по следния начин: Физическият елемент на аурата служи за изграждането на едно тяло, което приема в себе си живота на душата; Азът на свой ред, се отдава на духа и му позволява да живее в него, а духът от своя страна прониква душата и я насочва в духовния свят. Чрез тялото, душата е затворена във физическия свят, чрез човекът- дух и израстват криле, които и позволяват да се движи в духовния свят.
към текста >>
Това, което се приема с духовната храна, има вечна стой
нос
т.
Той "съзерцава" във вътрешността на духовната обвивка Човекът-Дух като Дух на Живота; той "съзерцава" как този дух на живота непрестанно се уголемява, когато приема духовна храна от външния свят. По-нататък той вижда как с това приемане духовната обвивка се разширява безкрайно, как Човекът-Дух става все по-голям и по-голям. Доколкото това "уголемяване" се "вижда" пространствено, то е, естествено, само един образ на действителността. Въпреки това, в самата представа за този образ, човешката душа е устремена към съответната духовна действителност. Разликата между духовното естество на човека и неговото физическо естество е тази, че физическото притежава една ограниченост в големината си, докато духовното може да расте безкрайно.
Това, което се приема с духовната храна, има вечна стойност.
Следователно, човешката аура се състои от две взаимопроникващи се части. Едната получава своята форма и цвят от физическия живот, другата ги получава от духовното съществувание. Азът разделя двете по следния начин: Физическият елемент на аурата служи за изграждането на едно тяло, което приема в себе си живота на душата; Азът на свой ред, се отдава на духа и му позволява да живее в него, а духът от своя страна прониква душата и я насочва в духовния свят. Чрез тялото, душата е затворена във физическия свят, чрез човекът- дух и израстват криле, които и позволяват да се движи в духовния свят. Ако искаме да разберем цялата природа на човека, трябва да вземем под внимание всички части, от които е съставен той.
към текста >>
"Азът" се пробужда в душата, получава подтика на Духа и става
нос
ител на Човекът-Дух.
3. СЕТИВНО-ДУШЕВНО ТЯЛО 4. РАЗСЪДЪЧНА 5. СЪЗНАВАЩА ДУША, изпълнена от ДУХА 6. ДУХЪТ-ЖИВОТ 7. ЧОВЕКЪТ-ДУХ
"Азът" се пробужда в душата, получава подтика на Духа и става носител на Човекът-Дух.
По този начин човекът участвува в "трите свята" (физически, душевен и духовен). Чрез физическото тяло, етерното тяло и душевното тяло, той има своите корени във физическия свят. Чрез Духът- Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух той цъфти в духовния свят. Но неговият ствол е душата. Може да се даде една опростена форма на това разделение, и то с едно пълно съзвучие между частите.
към текста >>
Сега тя се възприема от сетивата; и доколкото те са сетивно одухотворени, тя трябва да се възприема и от духовната познавателна способ
нос
т.
То се прониква от Духът- Живот. Можем да назовем Духът-Живот преобразеното жизнено тяло. А когато Азът приеме Човекът-Дух в себе си, той придобива с това необходимата сила, за да проникне физическото тяло. Това преобразяване на физическото тяло, естествено, не може да се възприеме от физическите сетива. Одухотворена е тъкмо онази част от физическото тяло, в която се проявява Човекът-Дух.
Сега тя се възприема от сетивата; и доколкото те са сетивно одухотворени, тя трябва да се възприема и от духовната познавателна способност.
За външните сетива се проявява, следователно, проникнато от Духа физическо тяло. Основавайки се на всичко казано досега, можем да говорим още за следното разделение на човешкото същество: 1. ФИЗИЧЕСКО ТЯЛО 2. ЖИЗНЕНО ТЯЛО 3. АСТРАЛНО ТЯЛО
към текста >>
63.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
Тук не става дума за това, дали откриващия се предмет е изобщо нещо непреходно и вечно; същественото тук е душата да схване в откровението на предмета, неговата непреход
нос
т, независимо от телесните си материални основи.
Присъствието на нещата от външния свят, както и на телесните органи, е необходимо, за да се осъществи едно впечатление, усещане или възприятие. Обаче онова, което съм познал в Духа като истина за розата, не изчезва заедно с нея. Тази истина изобщо не зависи от мен. Тя би била винаги същата, дори ако аз никога не бих видял тази роза. Онова, което аз познавам чрез Духа като истина се основава на един елемент в душевния живот, чрез който душата е свързана с едно съдържание на света, което и се открива независимо от нейните преходни телесни основи.
Тук не става дума за това, дали откриващия се предмет е изобщо нещо непреходно и вечно; същественото тук е душата да схване в откровението на предмета, неговата непреходност, независимо от телесните си материални основи.
Трайният елемент в душата възниква в този миг от наблюдението, когато осъзнаем, че съществуват преживявания, които не са ограничени от нейната преходна същност. Тук става дума не за това дали тези преживявания са осъзнати непосредствено чрез преходните реакции на телесната организация, а за това, че те съдържат нещо което живее действително в душата, но е независимо в своята истина от преходните процеси на възприятието. Душата се намира поставена между преходното настояще и вечността; тя поддържа връзката между тялото и духа. Но тя едновременно и посредничи между настоящето и вечността. Тя запазва настоящето под формата на спомени.
към текста >>
Трайният елемент в душата възниква в този миг от наблюдението, когато осъзнаем, че съществуват преживявания, които не са ограничени от нейната преходна същ
нос
т.
Обаче онова, което съм познал в Духа като истина за розата, не изчезва заедно с нея. Тази истина изобщо не зависи от мен. Тя би била винаги същата, дори ако аз никога не бих видял тази роза. Онова, което аз познавам чрез Духа като истина се основава на един елемент в душевния живот, чрез който душата е свързана с едно съдържание на света, което и се открива независимо от нейните преходни телесни основи. Тук не става дума за това, дали откриващия се предмет е изобщо нещо непреходно и вечно; същественото тук е душата да схване в откровението на предмета, неговата непреходност, независимо от телесните си материални основи.
Трайният елемент в душата възниква в този миг от наблюдението, когато осъзнаем, че съществуват преживявания, които не са ограничени от нейната преходна същност.
Тук става дума не за това дали тези преживявания са осъзнати непосредствено чрез преходните реакции на телесната организация, а за това, че те съдържат нещо което живее действително в душата, но е независимо в своята истина от преходните процеси на възприятието. Душата се намира поставена между преходното настояще и вечността; тя поддържа връзката между тялото и духа. Но тя едновременно и посредничи между настоящето и вечността. Тя запазва настоящето под формата на спомени. По този начин тя го изтръгва от преходността и го приема във вечността на своята духовна същност.
към текста >>
Душата се намира поставена между преходното настояще и веч
нос
тта; тя поддържа връзката между тялото и духа.
Тя би била винаги същата, дори ако аз никога не бих видял тази роза. Онова, което аз познавам чрез Духа като истина се основава на един елемент в душевния живот, чрез който душата е свързана с едно съдържание на света, което и се открива независимо от нейните преходни телесни основи. Тук не става дума за това, дали откриващия се предмет е изобщо нещо непреходно и вечно; същественото тук е душата да схване в откровението на предмета, неговата непреходност, независимо от телесните си материални основи. Трайният елемент в душата възниква в този миг от наблюдението, когато осъзнаем, че съществуват преживявания, които не са ограничени от нейната преходна същност. Тук става дума не за това дали тези преживявания са осъзнати непосредствено чрез преходните реакции на телесната организация, а за това, че те съдържат нещо което живее действително в душата, но е независимо в своята истина от преходните процеси на възприятието.
Душата се намира поставена между преходното настояще и вечността; тя поддържа връзката между тялото и духа.
Но тя едновременно и посредничи между настоящето и вечността. Тя запазва настоящето под формата на спомени. По този начин тя го изтръгва от преходността и го приема във вечността на своята духовна същност. Тя внася един елемент на трайност във временно-преходното, като в живота си не се отдава само на мимолетните дразнения, а сама определя нещата извън нея, като въплътява в тях своята същина чрез делата, които извършва. Чрез спомена, душата запазва вчерашното; чрез делата се подготвя за утрешното.
към текста >>
Но тя едновременно и посредничи между настоящето и веч
нос
тта.
Онова, което аз познавам чрез Духа като истина се основава на един елемент в душевния живот, чрез който душата е свързана с едно съдържание на света, което и се открива независимо от нейните преходни телесни основи. Тук не става дума за това, дали откриващия се предмет е изобщо нещо непреходно и вечно; същественото тук е душата да схване в откровението на предмета, неговата непреходност, независимо от телесните си материални основи. Трайният елемент в душата възниква в този миг от наблюдението, когато осъзнаем, че съществуват преживявания, които не са ограничени от нейната преходна същност. Тук става дума не за това дали тези преживявания са осъзнати непосредствено чрез преходните реакции на телесната организация, а за това, че те съдържат нещо което живее действително в душата, но е независимо в своята истина от преходните процеси на възприятието. Душата се намира поставена между преходното настояще и вечността; тя поддържа връзката между тялото и духа.
Но тя едновременно и посредничи между настоящето и вечността.
Тя запазва настоящето под формата на спомени. По този начин тя го изтръгва от преходността и го приема във вечността на своята духовна същност. Тя внася един елемент на трайност във временно-преходното, като в живота си не се отдава само на мимолетните дразнения, а сама определя нещата извън нея, като въплътява в тях своята същина чрез делата, които извършва. Чрез спомена, душата запазва вчерашното; чрез делата се подготвя за утрешното. За да запази съзнанието на червения цвят на розата, моята душа непрекъснато би трябвало да възобновява сетивното възприятие, ако споменът не бил в състояние да го съхрани.
към текста >>
По този начин тя го изтръгва от преход
нос
тта и го приема във веч
нос
тта на своята духовна същ
нос
т.
Трайният елемент в душата възниква в този миг от наблюдението, когато осъзнаем, че съществуват преживявания, които не са ограничени от нейната преходна същност. Тук става дума не за това дали тези преживявания са осъзнати непосредствено чрез преходните реакции на телесната организация, а за това, че те съдържат нещо което живее действително в душата, но е независимо в своята истина от преходните процеси на възприятието. Душата се намира поставена между преходното настояще и вечността; тя поддържа връзката между тялото и духа. Но тя едновременно и посредничи между настоящето и вечността. Тя запазва настоящето под формата на спомени.
По този начин тя го изтръгва от преходността и го приема във вечността на своята духовна същност.
Тя внася един елемент на трайност във временно-преходното, като в живота си не се отдава само на мимолетните дразнения, а сама определя нещата извън нея, като въплътява в тях своята същина чрез делата, които извършва. Чрез спомена, душата запазва вчерашното; чрез делата се подготвя за утрешното. За да запази съзнанието на червения цвят на розата, моята душа непрекъснато би трябвало да възобновява сетивното възприятие, ако споменът не бил в състояние да го съхрани. Това, което остава в душата след изчезването на впечатлението, може да стане отново една представа, независимо от съответното външно впечатление. Чрез тази своя дарба душата така приспособява външния свят към своя вътрешен свят, че го запазва чрез паметта за спомена и може да води с него по-нататък един собствен живот, независимо от придобитите впечатления.
към текста >>
Тя внася един елемент на трай
нос
т във временно-преходното, като в живота си не се отдава само на мимолетните дразнения, а сама определя нещата извън нея, като въплътява в тях своята същина чрез делата, които извършва.
Тук става дума не за това дали тези преживявания са осъзнати непосредствено чрез преходните реакции на телесната организация, а за това, че те съдържат нещо което живее действително в душата, но е независимо в своята истина от преходните процеси на възприятието. Душата се намира поставена между преходното настояще и вечността; тя поддържа връзката между тялото и духа. Но тя едновременно и посредничи между настоящето и вечността. Тя запазва настоящето под формата на спомени. По този начин тя го изтръгва от преходността и го приема във вечността на своята духовна същност.
Тя внася един елемент на трайност във временно-преходното, като в живота си не се отдава само на мимолетните дразнения, а сама определя нещата извън нея, като въплътява в тях своята същина чрез делата, които извършва.
Чрез спомена, душата запазва вчерашното; чрез делата се подготвя за утрешното. За да запази съзнанието на червения цвят на розата, моята душа непрекъснато би трябвало да възобновява сетивното възприятие, ако споменът не бил в състояние да го съхрани. Това, което остава в душата след изчезването на впечатлението, може да стане отново една представа, независимо от съответното външно впечатление. Чрез тази своя дарба душата така приспособява външния свят към своя вътрешен свят, че го запазва чрез паметта за спомена и може да води с него по-нататък един собствен живот, независимо от придобитите впечатления. Душевният живот става едно постоянно следствие на преходните въздействие от външния свят.
към текста >>
Обаче и действията съдържат елемент на трай
нос
т, ако веднъж са отпечатани във външния свят.
Чрез спомена, душата запазва вчерашното; чрез делата се подготвя за утрешното. За да запази съзнанието на червения цвят на розата, моята душа непрекъснато би трябвало да възобновява сетивното възприятие, ако споменът не бил в състояние да го съхрани. Това, което остава в душата след изчезването на впечатлението, може да стане отново една представа, независимо от съответното външно впечатление. Чрез тази своя дарба душата така приспособява външния свят към своя вътрешен свят, че го запазва чрез паметта за спомена и може да води с него по-нататък един собствен живот, независимо от придобитите впечатления. Душевният живот става едно постоянно следствие на преходните въздействие от външния свят.
Обаче и действията съдържат елемент на трайност, ако веднъж са отпечатани във външния свят.
Ако отрежа клонка от едно дърво, чрез душата ми настъпва нещо, което напълно изменя хода на събитията във външния свят. С тази клонка би се случило нещо съвсем различно, ако аз не се бях намесил със своето действие. Аз предизвиках една поредица от събития, които нямаше да се случат, ако не съществувах Това, което съм направил днес, ще бъде налице и утре. Чрез действието то придобива трайност, както моите впечатления от вчера са станали трайни чрез паметта.
към текста >>
Чрез действието то придобива трай
нос
т, както моите впечатления от вчера са станали трайни чрез паметта.
Обаче и действията съдържат елемент на трайност, ако веднъж са отпечатани във външния свят. Ако отрежа клонка от едно дърво, чрез душата ми настъпва нещо, което напълно изменя хода на събитията във външния свят. С тази клонка би се случило нещо съвсем различно, ако аз не се бях намесил със своето действие. Аз предизвиках една поредица от събития, които нямаше да се случат, ако не съществувах Това, което съм направил днес, ще бъде налице и утре.
Чрез действието то придобива трайност, както моите впечатления от вчера са станали трайни чрез паметта.
Обикновеното съзнание не си представя по същия начин трайността, предадена на действието, както онази трайност, която "паметта" придава на впечатлението, което се получава въз основа на възприятието. Обаче не е ли свързан "Азът" на човека с получените в света изменения на неговото действие по същия начин, както е свързан и с получения спомен от едно впечатление? "Азът" съди за новите впечатления в зависимост от това, дали има спомен за получените по-рано впечатления или не. Но като "Аз" той влиза в друго отношение със света, според това дали е извършил едно действие или не. От впечатлението, което едно мое действие е направило на един друг човек ще зависи, дали нещо в отношението на света към моя "Аз" ще съществува или не.
към текста >>
Обикновеното съзнание не си представя по същия начин трай
нос
тта, предадена на действието, както онази трай
нос
т, която "паметта" придава на впечатлението, което се получава въз основа на възприятието.
Ако отрежа клонка от едно дърво, чрез душата ми настъпва нещо, което напълно изменя хода на събитията във външния свят. С тази клонка би се случило нещо съвсем различно, ако аз не се бях намесил със своето действие. Аз предизвиках една поредица от събития, които нямаше да се случат, ако не съществувах Това, което съм направил днес, ще бъде налице и утре. Чрез действието то придобива трайност, както моите впечатления от вчера са станали трайни чрез паметта.
Обикновеното съзнание не си представя по същия начин трайността, предадена на действието, както онази трайност, която "паметта" придава на впечатлението, което се получава въз основа на възприятието.
Обаче не е ли свързан "Азът" на човека с получените в света изменения на неговото действие по същия начин, както е свързан и с получения спомен от едно впечатление? "Азът" съди за новите впечатления в зависимост от това, дали има спомен за получените по-рано впечатления или не. Но като "Аз" той влиза в друго отношение със света, според това дали е извършил едно действие или не. От впечатлението, което едно мое действие е направило на един друг човек ще зависи, дали нещо в отношението на света към моя "Аз" ще съществува или не. Отношението на света към мен се променя, след като съм упражнил едно въздействие върху моята обкръжаваща среда.
към текста >>
Въпреки това трябва да се признае, че след едно извършено действие, в света настъпва известна промяна, чийто характер
нос
и отпечатъка на "Азът".
"Азът" съди за новите впечатления в зависимост от това, дали има спомен за получените по-рано впечатления или не. Но като "Аз" той влиза в друго отношение със света, според това дали е извършил едно действие или не. От впечатлението, което едно мое действие е направило на един друг човек ще зависи, дали нещо в отношението на света към моя "Аз" ще съществува или не. Отношението на света към мен се променя, след като съм упражнил едно въздействие върху моята обкръжаваща среда. Че това, което се има предвид тук не се забелязва така, както промените в "Азът" при получаването на един спомен, се дължи на простата причина, че споменът, веднага след своето образуване, се свързва с душевния живот, който се възприема като собствен, докато външното следствие от действията се отделя от този душевен живот в поредица от събития, които са нещо различно от онова, което споменът е запазил за тях.
Въпреки това трябва да се признае, че след едно извършено действие, в света настъпва известна промяна, чийто характер носи отпечатъка на "Азът".
Ако наистина размислим върху това, което разглеждаме тук, ще стигнем до въпроса: Не би ли могло да стане така, че последствията от едно извършено деяние, на което е дадена същност чрез "Азът", да получат тенденцията да се приближат отново до "Азът", както едно запазено в паметта впечатление оживява отново ако за тази цел е налице една външна подбуда? Съхраненото в паметта очаква една такава подбуда. Не би ли могло също така и съхраненото във външния свят носещо вече "азов" характер да очаква приближаването си към човешката душа, само че отвън, както и спомените се връщат към нея, само че отвътре? Тук поставяме само един въпрос защото, несъмнено, би могло да се получи така, че подтикът, приближаващ "азовите" последици от едно действие до човешката душа, да не се появи никога. Но че съществуват такива последствия и че те определят отношението на света към "Азът", това веднага се проявява към една напълно възможна представа, стига внимателно да проследим горните разсъждения.
към текста >>
Ако наистина размислим върху това, което разглеждаме тук, ще стигнем до въпроса: Не би ли могло да стане така, че последствията от едно извършено деяние, на което е дадена същ
нос
т чрез "Азът", да получат тенденцията да се приближат отново до "Азът", както едно запазено в паметта впечатление оживява отново ако за тази цел е налице една външна подбуда?
Но като "Аз" той влиза в друго отношение със света, според това дали е извършил едно действие или не. От впечатлението, което едно мое действие е направило на един друг човек ще зависи, дали нещо в отношението на света към моя "Аз" ще съществува или не. Отношението на света към мен се променя, след като съм упражнил едно въздействие върху моята обкръжаваща среда. Че това, което се има предвид тук не се забелязва така, както промените в "Азът" при получаването на един спомен, се дължи на простата причина, че споменът, веднага след своето образуване, се свързва с душевния живот, който се възприема като собствен, докато външното следствие от действията се отделя от този душевен живот в поредица от събития, които са нещо различно от онова, което споменът е запазил за тях. Въпреки това трябва да се признае, че след едно извършено действие, в света настъпва известна промяна, чийто характер носи отпечатъка на "Азът".
Ако наистина размислим върху това, което разглеждаме тук, ще стигнем до въпроса: Не би ли могло да стане така, че последствията от едно извършено деяние, на което е дадена същност чрез "Азът", да получат тенденцията да се приближат отново до "Азът", както едно запазено в паметта впечатление оживява отново ако за тази цел е налице една външна подбуда?
Съхраненото в паметта очаква една такава подбуда. Не би ли могло също така и съхраненото във външния свят носещо вече "азов" характер да очаква приближаването си към човешката душа, само че отвън, както и спомените се връщат към нея, само че отвътре? Тук поставяме само един въпрос защото, несъмнено, би могло да се получи така, че подтикът, приближаващ "азовите" последици от едно действие до човешката душа, да не се появи никога. Но че съществуват такива последствия и че те определят отношението на света към "Азът", това веднага се проявява към една напълно възможна представа, стига внимателно да проследим горните разсъждения. В следващите страници ще проучим, дали в човешкия живот не съществува нещо, което да ни позволи да извлечем от тази "възможна" представа, една конкретна действителност.
към текста >>
Не би ли могло също така и съхраненото във външния свят
нос
ещо вече "азов" характер да очаква приближаването си към човешката душа, само че отвън, както и спомените се връщат към нея, само че отвътре?
Отношението на света към мен се променя, след като съм упражнил едно въздействие върху моята обкръжаваща среда. Че това, което се има предвид тук не се забелязва така, както промените в "Азът" при получаването на един спомен, се дължи на простата причина, че споменът, веднага след своето образуване, се свързва с душевния живот, който се възприема като собствен, докато външното следствие от действията се отделя от този душевен живот в поредица от събития, които са нещо различно от онова, което споменът е запазил за тях. Въпреки това трябва да се признае, че след едно извършено действие, в света настъпва известна промяна, чийто характер носи отпечатъка на "Азът". Ако наистина размислим върху това, което разглеждаме тук, ще стигнем до въпроса: Не би ли могло да стане така, че последствията от едно извършено деяние, на което е дадена същност чрез "Азът", да получат тенденцията да се приближат отново до "Азът", както едно запазено в паметта впечатление оживява отново ако за тази цел е налице една външна подбуда? Съхраненото в паметта очаква една такава подбуда.
Не би ли могло също така и съхраненото във външния свят носещо вече "азов" характер да очаква приближаването си към човешката душа, само че отвън, както и спомените се връщат към нея, само че отвътре?
Тук поставяме само един въпрос защото, несъмнено, би могло да се получи така, че подтикът, приближаващ "азовите" последици от едно действие до човешката душа, да не се появи никога. Но че съществуват такива последствия и че те определят отношението на света към "Азът", това веднага се проявява към една напълно възможна представа, стига внимателно да проследим горните разсъждения. В следващите страници ще проучим, дали в човешкия живот не съществува нещо, което да ни позволи да извлечем от тази "възможна" представа, една конкретна действителност. Да разгледаме първо паметта. Как се появява тя?
към текста >>
В следващите страници ще проучим, дали в човешкия живот не съществува нещо, което да ни позволи да извлечем от тази "възможна" представа, една конкретна действител
нос
т.
Ако наистина размислим върху това, което разглеждаме тук, ще стигнем до въпроса: Не би ли могло да стане така, че последствията от едно извършено деяние, на което е дадена същност чрез "Азът", да получат тенденцията да се приближат отново до "Азът", както едно запазено в паметта впечатление оживява отново ако за тази цел е налице една външна подбуда? Съхраненото в паметта очаква една такава подбуда. Не би ли могло също така и съхраненото във външния свят носещо вече "азов" характер да очаква приближаването си към човешката душа, само че отвън, както и спомените се връщат към нея, само че отвътре? Тук поставяме само един въпрос защото, несъмнено, би могло да се получи така, че подтикът, приближаващ "азовите" последици от едно действие до човешката душа, да не се появи никога. Но че съществуват такива последствия и че те определят отношението на света към "Азът", това веднага се проявява към една напълно възможна представа, стига внимателно да проследим горните разсъждения.
В следващите страници ще проучим, дали в човешкия живот не съществува нещо, което да ни позволи да извлечем от тази "възможна" представа, една конкретна действителност.
Да разгледаме първо паметта. Как се появява тя? Явно по съвсем различен начин, отколкото усещането и възприятието. Без моето око, аз не мога да имам усещането за "синьо". Но с окото си, аз по никакъв начин не мога да получа спомена за "синьото".
към текста >>
Онези, които са се упражнявали в наблюдаването на душевния живот, биха могли да се измамят от
нос
но смисъла на гореказаното, ако бихме казали, че днес човек има една представа и утре тази представа отново ще се появи чрез паметта, след като, междувременно, е била "някъде" в човека.
Без моето око, аз не мога да имам усещането за "синьо". Но с окото си, аз по никакъв начин не мога да получа спомена за "синьото". Ако на окото ми трябва да се даде едно такова усещане, то трябва да застане пред един син предмет. Физическият организъм би оставил да се заличат всички представи, ако в момента, когато актът на възприемането създава настоящи /актуални/ представи, не се установяваше същевременно определено отношение между външния свят и душата. Това създадено отношение има такова последствие за човека, че по-късно той чрез процесите в самия себе си може винаги да има една представа за това, което по-рано е било пораждано отвън.
Онези, които са се упражнявали в наблюдаването на душевния живот, биха могли да се измамят относно смисъла на гореказаното, ако бихме казали, че днес човек има една представа и утре тази представа отново ще се появи чрез паметта, след като, междувременно, е била "някъде" в човека.
Не, представата, която имам сега, е една проява, която отминава с това "сега". Ако аз имам някакъв спомен, в мен се извършва един процес, като последствие от нещо, което е станало извън настоящата представа в отношението между мен и външния свят. Представите, които се появяват чрез спомена са нови, а не запазените стари представи. Споменът се състои в една възможност да си представим отново един предмет, а не в съживяването на старата представа. Това, което се появява отново в паметта, не е старата представа.
към текста >>
Споменът се състои в една възмож
нос
т да си представим отново един предмет, а не в съживяването на старата представа.
Това създадено отношение има такова последствие за човека, че по-късно той чрез процесите в самия себе си може винаги да има една представа за това, което по-рано е било пораждано отвън. Онези, които са се упражнявали в наблюдаването на душевния живот, биха могли да се измамят относно смисъла на гореказаното, ако бихме казали, че днес човек има една представа и утре тази представа отново ще се появи чрез паметта, след като, междувременно, е била "някъде" в човека. Не, представата, която имам сега, е една проява, която отминава с това "сега". Ако аз имам някакъв спомен, в мен се извършва един процес, като последствие от нещо, което е станало извън настоящата представа в отношението между мен и външния свят. Представите, които се появяват чрез спомена са нови, а не запазените стари представи.
Споменът се състои в една възможност да си представим отново един предмет, а не в съживяването на старата представа.
Това, което се появява отново в паметта, не е старата представа. Правя тук тази забележка, защото в областта на Духовната Наука е необходимо да имаме върху някои неща по-точни идеи отколкото в обикновения живот и даже отколкото в областта на обикновената наука. Ако си спомням нещо, т.е. изживявам нещо, което не е повече тук. Аз свързвам едно минало изживяване с моя настоящ живот.
към текста >>
Това е онази същ
нос
т, която взе участие в моята опит
нос
т както вчера, така и днес.
Да приемем, че ако срещна един човек, ще го позная отново защото съм го срещал и вчера. Той би бил за мен напълно непознат, ако аз не бих свързал образа, който съм създал вчера, с моето днешно впечатление за него. Днешният образ ми се дава от възприятието, т. е. от моята сетивна организация. Но какво е това, което магически вмъква вчерашния образ в моята душа?
Това е онази същност, която взе участие в моята опитност както вчера, така и днес.
В предшествуващото изложение аз нарекох тази същност душа. Без тази вярна пазителка на миналото, всяка външно впечатление би било винаги ново за хората. Сигурно е, че душата сякаш отпечатва, издълбава като с един знак в тялото онзи процес, чрез който даден предмет или явление, става спомен; защото именно душата трябва да направи този отпечатък и после да възприеме своя собствен знак така, както се възприема един външен предмет. Ето в какъв смисъл тя е пазителка на спомена. Като такава, душата непрекъснато трупа богатства за Духа.
към текста >>
В предшествуващото изложение аз нарекох тази същ
нос
т душа.
Той би бил за мен напълно непознат, ако аз не бих свързал образа, който съм създал вчера, с моето днешно впечатление за него. Днешният образ ми се дава от възприятието, т. е. от моята сетивна организация. Но какво е това, което магически вмъква вчерашния образ в моята душа? Това е онази същност, която взе участие в моята опитност както вчера, така и днес.
В предшествуващото изложение аз нарекох тази същност душа.
Без тази вярна пазителка на миналото, всяка външно впечатление би било винаги ново за хората. Сигурно е, че душата сякаш отпечатва, издълбава като с един знак в тялото онзи процес, чрез който даден предмет или явление, става спомен; защото именно душата трябва да направи този отпечатък и после да възприеме своя собствен знак така, както се възприема един външен предмет. Ето в какъв смисъл тя е пазителка на спомена. Като такава, душата непрекъснато трупа богатства за Духа. Аз мога да различа вярното от невярното, защото като човек съм едно мислещо същество и мога да схвана истината в Духа.
към текста >>
И колкото повече тя може да прибавя към него подроб
нос
ти от миналото, толкова повече тя го обогатява.
Ето в какъв смисъл тя е пазителка на спомена. Като такава, душата непрекъснато трупа богатства за Духа. Аз мога да различа вярното от невярното, защото като човек съм едно мислещо същество и мога да схвана истината в Духа. Истината е вечна; тя винаги би могла да ми се открие в нещата, макар и постоянно да бих изгубвал миналото от своя поглед, така че всяко впечатление да заставаше пред мен като нещо напълно ново. Но Духът в мен не се задоволява само с впечатленията от настоящето; душата разширява неговия кръгозор и върху миналото.
И колкото повече тя може да прибавя към него подробности от миналото, толкова повече тя го обогатява.
Така душата предава по-нататък на Духа онези опитности, които е получила от тялото. Следователно, във всеки един момент от своя живот, Духът носи в себе си два елемента: Първият вечните закони на доброто и истината, вторият спомена за миналите изживявания. Тези два фактора определят неговите дела. Ако искаме да разберем един човешки Дух, ние трябва да знаем за него две неща: До каква степен в него са се открили вечните закони и какви богатства от миналото е събрал той. Тези богатства в никакъв случай не остават непроменени в Духа.
към текста >>
Така душата предава по-нататък на Духа онези опит
нос
ти, които е получила от тялото.
Като такава, душата непрекъснато трупа богатства за Духа. Аз мога да различа вярното от невярното, защото като човек съм едно мислещо същество и мога да схвана истината в Духа. Истината е вечна; тя винаги би могла да ми се открие в нещата, макар и постоянно да бих изгубвал миналото от своя поглед, така че всяко впечатление да заставаше пред мен като нещо напълно ново. Но Духът в мен не се задоволява само с впечатленията от настоящето; душата разширява неговия кръгозор и върху миналото. И колкото повече тя може да прибавя към него подробности от миналото, толкова повече тя го обогатява.
Така душата предава по-нататък на Духа онези опитности, които е получила от тялото.
Следователно, във всеки един момент от своя живот, Духът носи в себе си два елемента: Първият вечните закони на доброто и истината, вторият спомена за миналите изживявания. Тези два фактора определят неговите дела. Ако искаме да разберем един човешки Дух, ние трябва да знаем за него две неща: До каква степен в него са се открили вечните закони и какви богатства от миналото е събрал той. Тези богатства в никакъв случай не остават непроменени в Духа. Впечатленията, които човекът получава от изживяванията, постепенно изчезват от паметта.
към текста >>
Следователно, във всеки един момент от своя живот, Духът
нос
и в себе си два елемента: Първият вечните закони на доброто и истината, вторият спомена за миналите изживявания.
Аз мога да различа вярното от невярното, защото като човек съм едно мислещо същество и мога да схвана истината в Духа. Истината е вечна; тя винаги би могла да ми се открие в нещата, макар и постоянно да бих изгубвал миналото от своя поглед, така че всяко впечатление да заставаше пред мен като нещо напълно ново. Но Духът в мен не се задоволява само с впечатленията от настоящето; душата разширява неговия кръгозор и върху миналото. И колкото повече тя може да прибавя към него подробности от миналото, толкова повече тя го обогатява. Така душата предава по-нататък на Духа онези опитности, които е получила от тялото.
Следователно, във всеки един момент от своя живот, Духът носи в себе си два елемента: Първият вечните закони на доброто и истината, вторият спомена за миналите изживявания.
Тези два фактора определят неговите дела. Ако искаме да разберем един човешки Дух, ние трябва да знаем за него две неща: До каква степен в него са се открили вечните закони и какви богатства от миналото е събрал той. Тези богатства в никакъв случай не остават непроменени в Духа. Впечатленията, които човекът получава от изживяванията, постепенно изчезват от паметта. Но не и техните плодове.
към текста >>
Но ние не бихме се научили да четем и да пишем, ако нямахме тези изживявания и не бихме съхранили техните плодове под формата на способ
нос
ти.
Ако искаме да разберем един човешки Дух, ние трябва да знаем за него две неща: До каква степен в него са се открили вечните закони и какви богатства от миналото е събрал той. Тези богатства в никакъв случай не остават непроменени в Духа. Впечатленията, които човекът получава от изживяванията, постепенно изчезват от паметта. Но не и техните плодове. Човек не си спомня всички изживявания от детството, когато например сме се учили да пишем и четем.
Но ние не бихме се научили да четем и да пишем, ако нямахме тези изживявания и не бихме съхранили техните плодове под формата на способности.
Именно това е преобразяването, което Духът извършва с богатствата на паметта. Той изоставя на произвола на съдбата всичко, което могат да ни донесат отделните изживявания и извлича от тях само силата за извисяване на своите способности. По този начин нито едно изживяване не остава неизползвано: Душата го запазва като спомен, а духът извлича от него онова, което може да обогати неговите способности и жизнено съдържание. Човешкият Дух израства чрез преработените изживявания. Следователно, ако миналите изживявания не могат да се запазят в Духа като в един вид склад, техните последствия се откриват в способностите, които човекът е придобил.
към текста >>
Той изоставя на произвола на съдбата всичко, което могат да ни донесат отделните изживявания и извлича от тях само силата за извисяване на своите способ
нос
ти.
Впечатленията, които човекът получава от изживяванията, постепенно изчезват от паметта. Но не и техните плодове. Човек не си спомня всички изживявания от детството, когато например сме се учили да пишем и четем. Но ние не бихме се научили да четем и да пишем, ако нямахме тези изживявания и не бихме съхранили техните плодове под формата на способности. Именно това е преобразяването, което Духът извършва с богатствата на паметта.
Той изоставя на произвола на съдбата всичко, което могат да ни донесат отделните изживявания и извлича от тях само силата за извисяване на своите способности.
По този начин нито едно изживяване не остава неизползвано: Душата го запазва като спомен, а духът извлича от него онова, което може да обогати неговите способности и жизнено съдържание. Човешкият Дух израства чрез преработените изживявания. Следователно, ако миналите изживявания не могат да се запазят в Духа като в един вид склад, техните последствия се откриват в способностите, които човекът е придобил. Досега разглеждахме Духът и душата само вътре в границите между раждането и смъртта. Но ние няма да спрем до тук.
към текста >>
По този начин нито едно изживяване не остава неизползвано: Душата го запазва като спомен, а духът извлича от него онова, което може да обогати неговите способ
нос
ти и жизнено съдържание.
Но не и техните плодове. Човек не си спомня всички изживявания от детството, когато например сме се учили да пишем и четем. Но ние не бихме се научили да четем и да пишем, ако нямахме тези изживявания и не бихме съхранили техните плодове под формата на способности. Именно това е преобразяването, което Духът извършва с богатствата на паметта. Той изоставя на произвола на съдбата всичко, което могат да ни донесат отделните изживявания и извлича от тях само силата за извисяване на своите способности.
По този начин нито едно изживяване не остава неизползвано: Душата го запазва като спомен, а духът извлича от него онова, което може да обогати неговите способности и жизнено съдържание.
Човешкият Дух израства чрез преработените изживявания. Следователно, ако миналите изживявания не могат да се запазят в Духа като в един вид склад, техните последствия се откриват в способностите, които човекът е придобил. Досега разглеждахме Духът и душата само вътре в границите между раждането и смъртта. Но ние няма да спрем до тук. Който би поискал да стори това, би приличал на онзи изследовател, който разглежда човешкото тяло единствено в границите на физическия човешки организъм.
към текста >>
Следователно, ако миналите изживявания не могат да се запазят в Духа като в един вид склад, техните последствия се откриват в способ
нос
тите, които човекът е придобил.
Но ние не бихме се научили да четем и да пишем, ако нямахме тези изживявания и не бихме съхранили техните плодове под формата на способности. Именно това е преобразяването, което Духът извършва с богатствата на паметта. Той изоставя на произвола на съдбата всичко, което могат да ни донесат отделните изживявания и извлича от тях само силата за извисяване на своите способности. По този начин нито едно изживяване не остава неизползвано: Душата го запазва като спомен, а духът извлича от него онова, което може да обогати неговите способности и жизнено съдържание. Човешкият Дух израства чрез преработените изживявания.
Следователно, ако миналите изживявания не могат да се запазят в Духа като в един вид склад, техните последствия се откриват в способностите, които човекът е придобил.
Досега разглеждахме Духът и душата само вътре в границите между раждането и смъртта. Но ние няма да спрем до тук. Който би поискал да стори това, би приличал на онзи изследовател, който разглежда човешкото тяло единствено в границите на физическия човешки организъм. Положително много неща могат да се открият в тези граници; но те никога не биха били достатъчни, за да ни обяснят човешката форма, защото съществуват само в периода между раждането и смъртта. Човешката форма не може да се изгради непосредствено от физическите вещества и сили.
към текста >>
Физическите вещества и сили изграждат тялото по време на живота: силите на размножението позволяват появата на едно друго същество, разполагащо с форма, която е
нос
ител на същото това жизнено тяло.
Но ние няма да спрем до тук. Който би поискал да стори това, би приличал на онзи изследовател, който разглежда човешкото тяло единствено в границите на физическия човешки организъм. Положително много неща могат да се открият в тези граници; но те никога не биха били достатъчни, за да ни обяснят човешката форма, защото съществуват само в периода между раждането и смъртта. Човешката форма не може да се изгради непосредствено от физическите вещества и сили. Тя може да произлезе само от подобна на нея форма, чрез процесите на размножението.
Физическите вещества и сили изграждат тялото по време на живота: силите на размножението позволяват появата на едно друго същество, разполагащо с форма, която е носител на същото това жизнено тяло.
Всяко жизнено или етерно тяло е едно повторение на своите предци. Само поради това то не придобива случайна форма, а само онази, която наследява. Силите, които са направили възможна моята човешка форма, са съществували в моите прародители. Но и Духът на човека също се появява в една определена форма /разбира се, думата "форма" тук се употребява в духовен смисъл/. Формите на Духа са най-различни при отделните хора.
към текста >>
Тук заставаме пред един важен факт, който разширява познанието ни за същ
нос
тта на човека.
Два души не притежават една и съща форма. В тази област нещата трябва да се разглеждат така спокойно и обективно, както и в сферата на физическия свят. Не може да се каже, че в духовно отношение различията между хората се основават само на различията в тяхната обкръжаващата среда, възпитание и т.н. Не, случаят изобщо не е такъв: Защото двама души се развиват по съвсем различен начин въпреки еднаквото влияние на обкръжаващата среда, възпитание и т.н. Следователно, трябва да приемем, че те са започнали жизнения си път със съвсем различни заложби.
Тук заставаме пред един важен факт, който разширява познанието ни за същността на човека.
Който иска да насочи погледа си само към материалната страна на въпроса, той наистина може да твърди, че индивидуалните различия в човешката личност, идват като резултат от различията в състава на материалните зародиши. Ако се вземат под внимание законите на наследствеността, открити от Грегор Мендел, може да се предаде на тази хипотеза дори вид на научно издържано съждение. Един такъв съдник, обаче, показва само, че той не притежава истинско разбиране за отношението на човека към собствените му изживявания. Защото съответното наблюдение показва, че външните обстоятелства се отразяват по различен начин върху различните хора чрез нещо, което изобщо няма никакво непосредствено отношение към материално развитие. За истинския изследовател става ясно, че всичко, което произлиза от материалните заложби, се различава от това, което възниква при взаимодействието на човека със собствените му изживявания, като от една страна то формира себе си само благодарение на това, че душата влиза в посоченото взаимодействие.
към текста >>
Който иска да насочи погледа си само към материалната страна на въпроса, той наистина може да твърди, че индивидуалните различия в човешката лич
нос
т, идват като резултат от различията в състава на материалните зародиши.
В тази област нещата трябва да се разглеждат така спокойно и обективно, както и в сферата на физическия свят. Не може да се каже, че в духовно отношение различията между хората се основават само на различията в тяхната обкръжаващата среда, възпитание и т.н. Не, случаят изобщо не е такъв: Защото двама души се развиват по съвсем различен начин въпреки еднаквото влияние на обкръжаващата среда, възпитание и т.н. Следователно, трябва да приемем, че те са започнали жизнения си път със съвсем различни заложби. Тук заставаме пред един важен факт, който разширява познанието ни за същността на човека.
Който иска да насочи погледа си само към материалната страна на въпроса, той наистина може да твърди, че индивидуалните различия в човешката личност, идват като резултат от различията в състава на материалните зародиши.
Ако се вземат под внимание законите на наследствеността, открити от Грегор Мендел, може да се предаде на тази хипотеза дори вид на научно издържано съждение. Един такъв съдник, обаче, показва само, че той не притежава истинско разбиране за отношението на човека към собствените му изживявания. Защото съответното наблюдение показва, че външните обстоятелства се отразяват по различен начин върху различните хора чрез нещо, което изобщо няма никакво непосредствено отношение към материално развитие. За истинския изследовател става ясно, че всичко, което произлиза от материалните заложби, се различава от това, което възниква при взаимодействието на човека със собствените му изживявания, като от една страна то формира себе си само благодарение на това, че душата влиза в посоченото взаимодействие. Така душата явно влиза в отношение към "нещо" от видимия свят което по своята същност няма нищо общо с материалния зародиш.
към текста >>
Ако се вземат под внимание законите на наследстве
нос
тта, открити от Грегор Мендел, може да се предаде на тази хипотеза дори вид на научно издържано съждение.
Не може да се каже, че в духовно отношение различията между хората се основават само на различията в тяхната обкръжаващата среда, възпитание и т.н. Не, случаят изобщо не е такъв: Защото двама души се развиват по съвсем различен начин въпреки еднаквото влияние на обкръжаващата среда, възпитание и т.н. Следователно, трябва да приемем, че те са започнали жизнения си път със съвсем различни заложби. Тук заставаме пред един важен факт, който разширява познанието ни за същността на човека. Който иска да насочи погледа си само към материалната страна на въпроса, той наистина може да твърди, че индивидуалните различия в човешката личност, идват като резултат от различията в състава на материалните зародиши.
Ако се вземат под внимание законите на наследствеността, открити от Грегор Мендел, може да се предаде на тази хипотеза дори вид на научно издържано съждение.
Един такъв съдник, обаче, показва само, че той не притежава истинско разбиране за отношението на човека към собствените му изживявания. Защото съответното наблюдение показва, че външните обстоятелства се отразяват по различен начин върху различните хора чрез нещо, което изобщо няма никакво непосредствено отношение към материално развитие. За истинския изследовател става ясно, че всичко, което произлиза от материалните заложби, се различава от това, което възниква при взаимодействието на човека със собствените му изживявания, като от една страна то формира себе си само благодарение на това, че душата влиза в посоченото взаимодействие. Така душата явно влиза в отношение към "нещо" от видимия свят което по своята същност няма нищо общо с материалния зародиш. С физическата си форма, човекът се различава от своите животински събратя на Земята.
към текста >>
Така душата явно влиза в отношение към "нещо" от видимия свят което по своята същ
нос
т няма нищо общо с материалния зародиш.
Който иска да насочи погледа си само към материалната страна на въпроса, той наистина може да твърди, че индивидуалните различия в човешката личност, идват като резултат от различията в състава на материалните зародиши. Ако се вземат под внимание законите на наследствеността, открити от Грегор Мендел, може да се предаде на тази хипотеза дори вид на научно издържано съждение. Един такъв съдник, обаче, показва само, че той не притежава истинско разбиране за отношението на човека към собствените му изживявания. Защото съответното наблюдение показва, че външните обстоятелства се отразяват по различен начин върху различните хора чрез нещо, което изобщо няма никакво непосредствено отношение към материално развитие. За истинския изследовател става ясно, че всичко, което произлиза от материалните заложби, се различава от това, което възниква при взаимодействието на човека със собствените му изживявания, като от една страна то формира себе си само благодарение на това, че душата влиза в посоченото взаимодействие.
Така душата явно влиза в отношение към "нещо" от видимия свят което по своята същност няма нищо общо с материалния зародиш.
С физическата си форма, човекът се различава от своите животински събратя на Земята. Но те си приличат само до известна степен. Съществува само един човешки вид. Колкото и големи да са различията между расите, народите, индивидите физическата прилика между човек и човек е по-голяма, отколкото между човек и който и да е животински вид. Всяка характерна черта, която се появява в човешки вид, се обуславя от наследствеността.
към текста >>
Всяка характерна черта, която се появява в човешки вид, се обуславя от наследстве
нос
тта.
Така душата явно влиза в отношение към "нещо" от видимия свят което по своята същност няма нищо общо с материалния зародиш. С физическата си форма, човекът се различава от своите животински събратя на Земята. Но те си приличат само до известна степен. Съществува само един човешки вид. Колкото и големи да са различията между расите, народите, индивидите физическата прилика между човек и човек е по-голяма, отколкото между човек и който и да е животински вид.
Всяка характерна черта, която се появява в човешки вид, се обуславя от наследствеността.
Човешката форма също е свързана с нея. Както лъвът може да наследи своята физическа форма само от свои прародители лъвове, така и човекът може да я наследи само от човешките си прародители. Но както физическата прилика между хората е вън от съмнение, така и свободния от предразсъдъци духовен поглед веднага съзира различията в техните духовни форми. Има един очевиден факт, който говори в полза на това: биографията на всеки човек. Ако човекът би бил просто представител на един вид, той не би имал собствена биография.
към текста >>
Това, което е собствено човекът, води началото си едва оттам, където той е неродово или видово същество, а индивидуал
нос
т.
Ако човекът би бил просто представител на един вид, той не би имал собствена биография. Един лъв, един гълъб представляват интерес, доколкото те принадлежат на вида "лъв" или този на "гълъба". Ние стигаме до познанието на едно отделно животно, просто ако опишем неговия вид. Няма значение дали имаме работа с бащата, сина или чичото. Това, което е интересно при тях, е общо за всички.
Това, което е собствено човекът, води началото си едва оттам, където той е неродово или видово същество, а индивидуалност.
Аз изобщо няма да разбира същността на г-н Шулце от малкото градче, ако опиша баща му или сина му. За тази цел трябва да познавам собствената му биография. Който размишлява за същността на биографията ще открие, че в духовно отношение всеки човек е за себе си един вид. Който схваща биографията като външно описание на житейските събития, може да твърди, че би могъл да напише по еднакъв начин биографията както на едно куче, така и на един човек. Който, обаче, изобрази в една биография истинската самобитност на един човек, той разбира, че в нея има нещо, което съответствува на един цял животински вид.
към текста >>
Аз изобщо няма да разбира същ
нос
тта на г-н Шулце от малкото градче, ако опиша баща му или сина му.
Един лъв, един гълъб представляват интерес, доколкото те принадлежат на вида "лъв" или този на "гълъба". Ние стигаме до познанието на едно отделно животно, просто ако опишем неговия вид. Няма значение дали имаме работа с бащата, сина или чичото. Това, което е интересно при тях, е общо за всички. Това, което е собствено човекът, води началото си едва оттам, където той е неродово или видово същество, а индивидуалност.
Аз изобщо няма да разбира същността на г-н Шулце от малкото градче, ако опиша баща му или сина му.
За тази цел трябва да познавам собствената му биография. Който размишлява за същността на биографията ще открие, че в духовно отношение всеки човек е за себе си един вид. Който схваща биографията като външно описание на житейските събития, може да твърди, че би могъл да напише по еднакъв начин биографията както на едно куче, така и на един човек. Който, обаче, изобрази в една биография истинската самобитност на един човек, той разбира, че в нея има нещо, което съответствува на един цял животински вид. Тук естествено, не става дума за това, че е не възможно да се напише една животинска биография особено за едно умно животно а за това, че човешката биография съответствуване на животинската биография, а на описанието на животинския вид.
към текста >>
Който размишлява за същ
нос
тта на биографията ще открие, че в духовно отношение всеки човек е за себе си един вид.
Няма значение дали имаме работа с бащата, сина или чичото. Това, което е интересно при тях, е общо за всички. Това, което е собствено човекът, води началото си едва оттам, където той е неродово или видово същество, а индивидуалност. Аз изобщо няма да разбира същността на г-н Шулце от малкото градче, ако опиша баща му или сина му. За тази цел трябва да познавам собствената му биография.
Който размишлява за същността на биографията ще открие, че в духовно отношение всеки човек е за себе си един вид.
Който схваща биографията като външно описание на житейските събития, може да твърди, че би могъл да напише по еднакъв начин биографията както на едно куче, така и на един човек. Който, обаче, изобрази в една биография истинската самобитност на един човек, той разбира, че в нея има нещо, което съответствува на един цял животински вид. Тук естествено, не става дума за това, че е не възможно да се напише една животинска биография особено за едно умно животно а за това, че човешката биография съответствуване на животинската биография, а на описанието на животинския вид. Винаги ще се намерят хора, които ще се противопоставят на казаното тук, понеже, казват те, собственикът на една менажерия например, винаги може да различи отделните животни в рамките на един и същи вид. Но тези, които размишляват по такъв начин показват, че не са способни да различат индивидуалната особеност от това различие, което се прибавя само чрез индивидуалността.
към текста >>
Който, обаче, изобрази в една биография истинската самобит
нос
т на един човек, той разбира, че в нея има нещо, което съответствува на един цял животински вид.
Това, което е собствено човекът, води началото си едва оттам, където той е неродово или видово същество, а индивидуалност. Аз изобщо няма да разбира същността на г-н Шулце от малкото градче, ако опиша баща му или сина му. За тази цел трябва да познавам собствената му биография. Който размишлява за същността на биографията ще открие, че в духовно отношение всеки човек е за себе си един вид. Който схваща биографията като външно описание на житейските събития, може да твърди, че би могъл да напише по еднакъв начин биографията както на едно куче, така и на един човек.
Който, обаче, изобрази в една биография истинската самобитност на един човек, той разбира, че в нея има нещо, което съответствува на един цял животински вид.
Тук естествено, не става дума за това, че е не възможно да се напише една животинска биография особено за едно умно животно а за това, че човешката биография съответствуване на животинската биография, а на описанието на животинския вид. Винаги ще се намерят хора, които ще се противопоставят на казаното тук, понеже, казват те, собственикът на една менажерия например, винаги може да различи отделните животни в рамките на един и същи вид. Но тези, които размишляват по такъв начин показват, че не са способни да различат индивидуалната особеност от това различие, което се прибавя само чрез индивидуалността. Ако, следователно във физически смисъл видът и родът могат да бъдат разбрани само с оглед на наследствеността, духовната същност може да бъде разбрана единствено чрез един вид духовна наследственост. Моята физическа човешка форма аз дължа на човешките си прародители.
към текста >>
Но тези, които размишляват по такъв начин показват, че не са способни да различат индивидуалната особе
нос
т от това различие, което се прибавя само чрез индивидуал
нос
тта.
Който размишлява за същността на биографията ще открие, че в духовно отношение всеки човек е за себе си един вид. Който схваща биографията като външно описание на житейските събития, може да твърди, че би могъл да напише по еднакъв начин биографията както на едно куче, така и на един човек. Който, обаче, изобрази в една биография истинската самобитност на един човек, той разбира, че в нея има нещо, което съответствува на един цял животински вид. Тук естествено, не става дума за това, че е не възможно да се напише една животинска биография особено за едно умно животно а за това, че човешката биография съответствуване на животинската биография, а на описанието на животинския вид. Винаги ще се намерят хора, които ще се противопоставят на казаното тук, понеже, казват те, собственикът на една менажерия например, винаги може да различи отделните животни в рамките на един и същи вид.
Но тези, които размишляват по такъв начин показват, че не са способни да различат индивидуалната особеност от това различие, което се прибавя само чрез индивидуалността.
Ако, следователно във физически смисъл видът и родът могат да бъдат разбрани само с оглед на наследствеността, духовната същност може да бъде разбрана единствено чрез един вид духовна наследственост. Моята физическа човешка форма аз дължа на човешките си прародители. Откъде имам това, което се изразява в моята биография? Като физически човек, аз повтарям формата на моите прародители. Но какво възпроизвеждам като духовен човек?
към текста >>
Ако, следователно във физически смисъл видът и родът могат да бъдат разбрани само с оглед на наследстве
нос
тта, духовната същ
нос
т може да бъде разбрана единствено чрез един вид духовна наследстве
нос
т.
Който схваща биографията като външно описание на житейските събития, може да твърди, че би могъл да напише по еднакъв начин биографията както на едно куче, така и на един човек. Който, обаче, изобрази в една биография истинската самобитност на един човек, той разбира, че в нея има нещо, което съответствува на един цял животински вид. Тук естествено, не става дума за това, че е не възможно да се напише една животинска биография особено за едно умно животно а за това, че човешката биография съответствуване на животинската биография, а на описанието на животинския вид. Винаги ще се намерят хора, които ще се противопоставят на казаното тук, понеже, казват те, собственикът на една менажерия например, винаги може да различи отделните животни в рамките на един и същи вид. Но тези, които размишляват по такъв начин показват, че не са способни да различат индивидуалната особеност от това различие, което се прибавя само чрез индивидуалността.
Ако, следователно във физически смисъл видът и родът могат да бъдат разбрани само с оглед на наследствеността, духовната същност може да бъде разбрана единствено чрез един вид духовна наследственост.
Моята физическа човешка форма аз дължа на човешките си прародители. Откъде имам това, което се изразява в моята биография? Като физически човек, аз повтарям формата на моите прародители. Но какво възпроизвеждам като духовен човек? Ако някой претендира, че принципът, който се проявява в биографията няма нужда от обяснение и че трябва да се приеме без разискване, той би могъл също да твърди, че е видял как една буца пръст е получила от само себе си човешка форма.
към текста >>
Защото това, което е определящо за човешката душа от този физически свят е такова, че въздействува по един и същи начин, както една по-късна опит
нос
т въздействува на една по-ранна опит
нос
т в условията на физическия свят.
Моята биография не може да се обясни с тяхната. Като духовно същество, в много по-голяма степен аз съм повторение на едно друго, от чиято биография трябва да се обясни и моята. Другият възможен случай на обяснение би бил този, че аз имам облика на това, което съдържа моята биография само благодарение на един духовен живот раждането /или, по-точно, преди зачатието/. За тази представа бихме имали основание, само ако приемем, че това, което въздействува на човешката душа от външния физически свят, би било подобно на това, което душата получава от един чисто духовен свят. Едно такова допускане противоречи на истинското и точно наблюдение.
Защото това, което е определящо за човешката душа от този физически свят е такова, че въздействува по един и същи начин, както една по-късна опитност въздействува на една по-ранна опитност в условията на физическия свят.
За да наблюдаваме правилно тези отношения, нека видим как в човешкия живот се получават онези активни впечатления, които действуват на душевните заложби така, както когато сме поставени пред едно действие, което трябва да извършим и самият този факт на свой ред действува върху способностите, които вече сме упражнили през настоящия живот, а върху душевни заложби, на които може да се въздействува като на вече придобити способности. Когато схванем тези неща, идваме до заключението, че настоящият живот е бил предхождан от предишен земен живот. Мисълта обаче не може да остане при някакви чисто духовни изживявания, свързани с периода преди този земен живот. Физическата форма, която Шилер има, е тази, която е наследил от своите прародители. Но като тази форма не може да израсне просто от земята, така стоят нещата и с духовната същност на Шилер.
към текста >>
За да наблюдаваме правилно тези отношения, нека видим как в човешкия живот се получават онези активни впечатления, които действуват на душевните заложби така, както когато сме поставени пред едно действие, което трябва да извършим и самият този факт на свой ред действува върху способ
нос
тите, които вече сме упражнили през настоящия живот, а върху душевни заложби, на които може да се въздействува като на вече придобити способ
нос
ти.
Като духовно същество, в много по-голяма степен аз съм повторение на едно друго, от чиято биография трябва да се обясни и моята. Другият възможен случай на обяснение би бил този, че аз имам облика на това, което съдържа моята биография само благодарение на един духовен живот раждането /или, по-точно, преди зачатието/. За тази представа бихме имали основание, само ако приемем, че това, което въздействува на човешката душа от външния физически свят, би било подобно на това, което душата получава от един чисто духовен свят. Едно такова допускане противоречи на истинското и точно наблюдение. Защото това, което е определящо за човешката душа от този физически свят е такова, че въздействува по един и същи начин, както една по-късна опитност въздействува на една по-ранна опитност в условията на физическия свят.
За да наблюдаваме правилно тези отношения, нека видим как в човешкия живот се получават онези активни впечатления, които действуват на душевните заложби така, както когато сме поставени пред едно действие, което трябва да извършим и самият този факт на свой ред действува върху способностите, които вече сме упражнили през настоящия живот, а върху душевни заложби, на които може да се въздействува като на вече придобити способности.
Когато схванем тези неща, идваме до заключението, че настоящият живот е бил предхождан от предишен земен живот. Мисълта обаче не може да остане при някакви чисто духовни изживявания, свързани с периода преди този земен живот. Физическата форма, която Шилер има, е тази, която е наследил от своите прародители. Но като тази форма не може да израсне просто от земята, така стоят нещата и с духовната същност на Шилер. Тя трябва да е повторение на едно друго духовно същество, от чиято биография може да се обясни неговата собствена биография, както и физическата човешка форма на Шилер може да се обясни с физическата наследственост и размножението.
към текста >>
Но като тази форма не може да израсне просто от земята, така стоят нещата и с духовната същ
нос
т на Шилер.
Защото това, което е определящо за човешката душа от този физически свят е такова, че въздействува по един и същи начин, както една по-късна опитност въздействува на една по-ранна опитност в условията на физическия свят. За да наблюдаваме правилно тези отношения, нека видим как в човешкия живот се получават онези активни впечатления, които действуват на душевните заложби така, както когато сме поставени пред едно действие, което трябва да извършим и самият този факт на свой ред действува върху способностите, които вече сме упражнили през настоящия живот, а върху душевни заложби, на които може да се въздействува като на вече придобити способности. Когато схванем тези неща, идваме до заключението, че настоящият живот е бил предхождан от предишен земен живот. Мисълта обаче не може да остане при някакви чисто духовни изживявания, свързани с периода преди този земен живот. Физическата форма, която Шилер има, е тази, която е наследил от своите прародители.
Но като тази форма не може да израсне просто от земята, така стоят нещата и с духовната същност на Шилер.
Тя трябва да е повторение на едно друго духовно същество, от чиято биография може да се обясни неговата собствена биография, както и физическата човешка форма на Шилер може да се обясни с физическата наследственост и размножението. Следователно, както човешката физическа форма е винаги отново и отново едно повторение, едно превъплъщение на един и същ духовен човек. Защото като духовен човек всеки един от нас представлява своя собствен вид. Някой би могъл да възрази, че тук имаме само разсъждения и би поискал външни доказателства, както е прието в естествената наука. На това може да се отговори, че превъплъщението (прераждането) на духовния човек е един процес, който не принадлежи към областта на външните физически факти, а към нещо, което се разиграва изцяло в духовната област.
към текста >>
Тя трябва да е повторение на едно друго духовно същество, от чиято биография може да се обясни неговата собствена биография, както и физическата човешка форма на Шилер може да се обясни с физическата наследстве
нос
т и размножението.
За да наблюдаваме правилно тези отношения, нека видим как в човешкия живот се получават онези активни впечатления, които действуват на душевните заложби така, както когато сме поставени пред едно действие, което трябва да извършим и самият този факт на свой ред действува върху способностите, които вече сме упражнили през настоящия живот, а върху душевни заложби, на които може да се въздействува като на вече придобити способности. Когато схванем тези неща, идваме до заключението, че настоящият живот е бил предхождан от предишен земен живот. Мисълта обаче не може да остане при някакви чисто духовни изживявания, свързани с периода преди този земен живот. Физическата форма, която Шилер има, е тази, която е наследил от своите прародители. Но като тази форма не може да израсне просто от земята, така стоят нещата и с духовната същност на Шилер.
Тя трябва да е повторение на едно друго духовно същество, от чиято биография може да се обясни неговата собствена биография, както и физическата човешка форма на Шилер може да се обясни с физическата наследственост и размножението.
Следователно, както човешката физическа форма е винаги отново и отново едно повторение, едно превъплъщение на един и същ духовен човек. Защото като духовен човек всеки един от нас представлява своя собствен вид. Някой би могъл да възрази, че тук имаме само разсъждения и би поискал външни доказателства, както е прието в естествената наука. На това може да се отговори, че превъплъщението (прераждането) на духовния човек е един процес, който не принадлежи към областта на външните физически факти, а към нещо, което се разиграва изцяло в духовната област. В тази област нямат достъп никакви други духовни способности, освен мисленето.
към текста >>
В тази област нямат достъп никакви други духовни способ
нос
ти, освен мисленето.
Тя трябва да е повторение на едно друго духовно същество, от чиято биография може да се обясни неговата собствена биография, както и физическата човешка форма на Шилер може да се обясни с физическата наследственост и размножението. Следователно, както човешката физическа форма е винаги отново и отново едно повторение, едно превъплъщение на един и същ духовен човек. Защото като духовен човек всеки един от нас представлява своя собствен вид. Някой би могъл да възрази, че тук имаме само разсъждения и би поискал външни доказателства, както е прието в естествената наука. На това може да се отговори, че превъплъщението (прераждането) на духовния човек е един процес, който не принадлежи към областта на външните физически факти, а към нещо, което се разиграва изцяло в духовната област.
В тази област нямат достъп никакви други духовни способности, освен мисленето.
За този, който няма доверие в силата на мисленето, висшите духовни факти остават непонятни. Върху човека с отворено духовно око, мисловните процеси действуват със същата сила, която е характерна за един процес, разиграващ се пред физическото око. Който приписва по-голяма убедителност на т.нар. "доказателство", което е създадено според метода на обикновеното естествонаучно познание, отколкото това, което беше казано за значението на биографията, може да бъде в обикновения смисъл на думата един голям учен; но е твърде далеч от истинското духовно изследване. Да обясняваме духовните качества на един човек чрез наследяването, означава, че сме в плен на един от най-лошите предразсъдъци.
към текста >>
Който приписва по-голяма убедител
нос
т на т.нар.
Някой би могъл да възрази, че тук имаме само разсъждения и би поискал външни доказателства, както е прието в естествената наука. На това може да се отговори, че превъплъщението (прераждането) на духовния човек е един процес, който не принадлежи към областта на външните физически факти, а към нещо, което се разиграва изцяло в духовната област. В тази област нямат достъп никакви други духовни способности, освен мисленето. За този, който няма доверие в силата на мисленето, висшите духовни факти остават непонятни. Върху човека с отворено духовно око, мисловните процеси действуват със същата сила, която е характерна за един процес, разиграващ се пред физическото око.
Който приписва по-голяма убедителност на т.нар.
"доказателство", което е създадено според метода на обикновеното естествонаучно познание, отколкото това, което беше казано за значението на биографията, може да бъде в обикновения смисъл на думата един голям учен; но е твърде далеч от истинското духовно изследване. Да обясняваме духовните качества на един човек чрез наследяването, означава, че сме в плен на един от най-лошите предразсъдъци. Какви разсъждения биха могли да убедят един човек, който би претендирал например, че всичко, което принадлежи към гения на Гьоте, е наследено от майка му и баща му? Този човек показва, че храни дълбока антипатия към безпристрастното наблюдение. Едно материалистическо внушение би му попречило да разглежда въпросното явление в неговата истинска светлина и във всичките му отношения.
към текста >>
Душата е посредница между тялото и духа като изпълва третия елемент на тялото "душевното тяло", със способ
нос
т за усещане, а като Съзнаваща Душа, тя прониква първия елемент на Духа, Духът-Себе.
Какви разсъждения биха могли да убедят един човек, който би претендирал например, че всичко, което принадлежи към гения на Гьоте, е наследено от майка му и баща му? Този човек показва, че храни дълбока антипатия към безпристрастното наблюдение. Едно материалистическо внушение би му попречило да разглежда въпросното явление в неговата истинска светлина и във всичките му отношения. Горните разсъждения съдържат предпоставките за изследване на човешкото същество отвъд границите на раждането и смъртта. Вътре в тези граници, човекът принадлежи на трите свята: На телесния, душевния и духовния.
Душата е посредница между тялото и духа като изпълва третия елемент на тялото "душевното тяло", със способност за усещане, а като Съзнаваща Душа, тя прониква първия елемент на Духа, Духът-Себе.
Чрез това, по време на физическия живот, тя става част както на тялото, така и на Духа. Това нейно участие се проявява през цялото и съществувание. Тя ще зависи от организацията на Душевното Тяло, както и от развитието на способностите на Сетивната Душа. И от живота на Съзнаващата Душа, от друга страна, ще зависи степента на развитие, което Духът-Себе може да постигне в нея. Сетивната Душа може да разгърне толкова по-добро общуване с външния свят, колкото по-развито е Душевното Тяло.
към текста >>
Тя ще зависи от организацията на Душевното Тяло, както и от развитието на способ
нос
тите на Сетивната Душа.
Горните разсъждения съдържат предпоставките за изследване на човешкото същество отвъд границите на раждането и смъртта. Вътре в тези граници, човекът принадлежи на трите свята: На телесния, душевния и духовния. Душата е посредница между тялото и духа като изпълва третия елемент на тялото "душевното тяло", със способност за усещане, а като Съзнаваща Душа, тя прониква първия елемент на Духа, Духът-Себе. Чрез това, по време на физическия живот, тя става част както на тялото, така и на Духа. Това нейно участие се проявява през цялото и съществувание.
Тя ще зависи от организацията на Душевното Тяло, както и от развитието на способностите на Сетивната Душа.
И от живота на Съзнаващата Душа, от друга страна, ще зависи степента на развитие, което Духът-Себе може да постигне в нея. Сетивната Душа може да разгърне толкова по-добро общуване с външния свят, колкото по-развито е Душевното Тяло. А Духът-Себе става толкова по-богат и по-силен, колкото повече се изхранва от Съзнаващата Душа. Вече посочихме, че тази храна се състои от изживяванията, получени по време на живота и от плодовете, които могат да се извлекат от тях. Разбира се, взаимодействието между душата и Духа може да се осъществи само там, където Съзнаващата Душа и Духът-Себе са наистина свързани.
към текста >>
Ето защо Душевното Тяло се включва в законите на физическата наследстве
нос
т, чрез което тялото получава своята форма.
Вече посочихме, че тази храна се състои от изживяванията, получени по време на живота и от плодовете, които могат да се извлекат от тях. Разбира се, взаимодействието между душата и Духа може да се осъществи само там, където Съзнаващата Душа и Духът-Себе са наистина свързани. Нека първо да разгледаме взаимодействието между Душевното Тяло и Сетивната Душа. Както се изясни, Душевното Тяло е най-фината форма на тялото; то му принадлежи и е зависимо от него. В известно отношение, физическото тяло, етерното тяло и Душевното Тяло образуват едно цяло.
Ето защо Душевното Тяло се включва в законите на физическата наследственост, чрез което тялото получава своята форма.
И поради това, че то е, така да се каже, най-подвижната, най-променливата форма на тялото, чрез него се проявяват най-подвижните и най-променливите качества на наследствеността. Докато физическото тяло което се определя от расата, народността, семейството и т.н. е най-слабо диференцирано, а етерното тяло въпреки, че при отделните индивиди показва съществени различия се характеризира с една преобладаваща прилика, Душевното Тяло носи в себе си още по-големи различия. В него се изразява личната, външна природа на човека. Ето защото е онова, което предава на потомците всичко, което може да се наследи от този личен характер на човека.
към текста >>
И поради това, че то е, така да се каже, най-подвижната, най-променливата форма на тялото, чрез него се проявяват най-подвижните и най-променливите качества на наследстве
нос
тта.
Разбира се, взаимодействието между душата и Духа може да се осъществи само там, където Съзнаващата Душа и Духът-Себе са наистина свързани. Нека първо да разгледаме взаимодействието между Душевното Тяло и Сетивната Душа. Както се изясни, Душевното Тяло е най-фината форма на тялото; то му принадлежи и е зависимо от него. В известно отношение, физическото тяло, етерното тяло и Душевното Тяло образуват едно цяло. Ето защо Душевното Тяло се включва в законите на физическата наследственост, чрез което тялото получава своята форма.
И поради това, че то е, така да се каже, най-подвижната, най-променливата форма на тялото, чрез него се проявяват най-подвижните и най-променливите качества на наследствеността.
Докато физическото тяло което се определя от расата, народността, семейството и т.н. е най-слабо диференцирано, а етерното тяло въпреки, че при отделните индивиди показва съществени различия се характеризира с една преобладаваща прилика, Душевното Тяло носи в себе си още по-големи различия. В него се изразява личната, външна природа на човека. Ето защото е онова, което предава на потомците всичко, което може да се наследи от този личен характер на човека. Наистина, както вече посочихме, самата душа води един напълно личен живот; тя е съсредоточена в своите наклонности и чувства, симпатии и антипатии.
към текста >>
Докато физическото тяло което се определя от расата, народ
нос
тта, семейството и т.н.
Нека първо да разгледаме взаимодействието между Душевното Тяло и Сетивната Душа. Както се изясни, Душевното Тяло е най-фината форма на тялото; то му принадлежи и е зависимо от него. В известно отношение, физическото тяло, етерното тяло и Душевното Тяло образуват едно цяло. Ето защо Душевното Тяло се включва в законите на физическата наследственост, чрез което тялото получава своята форма. И поради това, че то е, така да се каже, най-подвижната, най-променливата форма на тялото, чрез него се проявяват най-подвижните и най-променливите качества на наследствеността.
Докато физическото тяло което се определя от расата, народността, семейството и т.н.
е най-слабо диференцирано, а етерното тяло въпреки, че при отделните индивиди показва съществени различия се характеризира с една преобладаваща прилика, Душевното Тяло носи в себе си още по-големи различия. В него се изразява личната, външна природа на човека. Ето защото е онова, което предава на потомците всичко, което може да се наследи от този личен характер на човека. Наистина, както вече посочихме, самата душа води един напълно личен живот; тя е съсредоточена в своите наклонности и чувства, симпатии и антипатии. Обаче в своята цялост, тя проявява едно действие, което се изразява също и в Сетивната Душа.
към текста >>
е най-слабо диференцирано, а етерното тяло въпреки, че при отделните индивиди показва съществени различия се характеризира с една преобладаваща прилика, Душевното Тяло
нос
и в себе си още по-големи различия.
Както се изясни, Душевното Тяло е най-фината форма на тялото; то му принадлежи и е зависимо от него. В известно отношение, физическото тяло, етерното тяло и Душевното Тяло образуват едно цяло. Ето защо Душевното Тяло се включва в законите на физическата наследственост, чрез което тялото получава своята форма. И поради това, че то е, така да се каже, най-подвижната, най-променливата форма на тялото, чрез него се проявяват най-подвижните и най-променливите качества на наследствеността. Докато физическото тяло което се определя от расата, народността, семейството и т.н.
е най-слабо диференцирано, а етерното тяло въпреки, че при отделните индивиди показва съществени различия се характеризира с една преобладаваща прилика, Душевното Тяло носи в себе си още по-големи различия.
В него се изразява личната, външна природа на човека. Ето защото е онова, което предава на потомците всичко, което може да се наследи от този личен характер на човека. Наистина, както вече посочихме, самата душа води един напълно личен живот; тя е съсредоточена в своите наклонности и чувства, симпатии и антипатии. Обаче в своята цялост, тя проявява едно действие, което се изразява също и в Сетивната Душа. И понеже Сетивната Душа прониква и изпълва Душевното Тяло, то се формира според законите на душата, и като носител на наследствеността предава наклонностите, страстите и т.н.
към текста >>
Наистина, както вече посочихме, самата душа води един напълно личен живот; тя е съсредоточена в своите наклон
нос
ти и чувства, симпатии и антипатии.
И поради това, че то е, така да се каже, най-подвижната, най-променливата форма на тялото, чрез него се проявяват най-подвижните и най-променливите качества на наследствеността. Докато физическото тяло което се определя от расата, народността, семейството и т.н. е най-слабо диференцирано, а етерното тяло въпреки, че при отделните индивиди показва съществени различия се характеризира с една преобладаваща прилика, Душевното Тяло носи в себе си още по-големи различия. В него се изразява личната, външна природа на човека. Ето защото е онова, което предава на потомците всичко, което може да се наследи от този личен характер на човека.
Наистина, както вече посочихме, самата душа води един напълно личен живот; тя е съсредоточена в своите наклонности и чувства, симпатии и антипатии.
Обаче в своята цялост, тя проявява едно действие, което се изразява също и в Сетивната Душа. И понеже Сетивната Душа прониква и изпълва Душевното Тяло, то се формира според законите на душата, и като носител на наследствеността предава наклонностите, страстите и т.н. от прародителите към потомството. На този факт се основават и следните думи на Гьоте: "От баща си имам телосложението
към текста >>
И понеже Сетивната Душа прониква и изпълва Душевното Тяло, то се формира според законите на душата, и като
нос
ител на наследстве
нос
тта предава наклон
нос
тите, страстите и т.н.
е най-слабо диференцирано, а етерното тяло въпреки, че при отделните индивиди показва съществени различия се характеризира с една преобладаваща прилика, Душевното Тяло носи в себе си още по-големи различия. В него се изразява личната, външна природа на човека. Ето защото е онова, което предава на потомците всичко, което може да се наследи от този личен характер на човека. Наистина, както вече посочихме, самата душа води един напълно личен живот; тя е съсредоточена в своите наклонности и чувства, симпатии и антипатии. Обаче в своята цялост, тя проявява едно действие, което се изразява също и в Сетивната Душа.
И понеже Сетивната Душа прониква и изпълва Душевното Тяло, то се формира според законите на душата, и като носител на наследствеността предава наклонностите, страстите и т.н.
от прародителите към потомството. На този факт се основават и следните думи на Гьоте: "От баща си имам телосложението И сериозното поведение в живота; От майка си веселата природа
към текста >>
Естествено, гениал
нос
тта той има нито от баща си, нито от майка си.
На този факт се основават и следните думи на Гьоте: "От баща си имам телосложението И сериозното поведение в живота; От майка си веселата природа И вкуса към поезията".
Естествено, гениалността той има нито от баща си, нито от майка си.
Тя е, следователно, онази част от качествата на неговата душа, която човешкото същество предава, така да се каже, на физическата наследственост. Веществата и силите, които изграждат физическото тяло, са подобни на онези, които изпълват цялата околна природа. То ги черпи непрестанно от нея и отново и ги връща. В един период от няколко години, веществата, които съставят нашето физическо тяло, се обновяват напълно. Етерното тяло е това, което предава на тези вещества и сили формата на човешкото тяло.
към текста >>
Тя е, следователно, онази част от качествата на неговата душа, която човешкото същество предава, така да се каже, на физическата наследстве
нос
т.
"От баща си имам телосложението И сериозното поведение в живота; От майка си веселата природа И вкуса към поезията". Естествено, гениалността той има нито от баща си, нито от майка си.
Тя е, следователно, онази част от качествата на неговата душа, която човешкото същество предава, така да се каже, на физическата наследственост.
Веществата и силите, които изграждат физическото тяло, са подобни на онези, които изпълват цялата околна природа. То ги черпи непрестанно от нея и отново и ги връща. В един период от няколко години, веществата, които съставят нашето физическо тяло, се обновяват напълно. Етерното тяло е това, което предава на тези вещества и сили формата на човешкото тяло. Тази форма не се определя единството от процесите между раждането (или зачатието) и смъртта, а от законите на наследствеността, които се простират отвъд раждането и смъртта.
към текста >>
Тази форма не се определя единството от процесите между раждането (или зачатието) и смъртта, а от законите на наследстве
нос
тта, които се простират отвъд раждането и смъртта.
Тя е, следователно, онази част от качествата на неговата душа, която човешкото същество предава, така да се каже, на физическата наследственост. Веществата и силите, които изграждат физическото тяло, са подобни на онези, които изпълват цялата околна природа. То ги черпи непрестанно от нея и отново и ги връща. В един период от няколко години, веществата, които съставят нашето физическо тяло, се обновяват напълно. Етерното тяло е това, което предава на тези вещества и сили формата на човешкото тяло.
Тази форма не се определя единството от процесите между раждането (или зачатието) и смъртта, а от законите на наследствеността, които се простират отвъд раждането и смъртта.
Обстоятелството, че по пътя на наследяването могат да се предават и душевни качества, следователно ходът на физическото наследяване да получи една душевна окраска, има основанието си в това, че Душевното Тяло може да се повлияе от Сетивната Душа. Нека проследим сега, как се оформя взаимодействието между душата и Духа? По време на живота, Духът е свързан с душата по посочения по-горе начин. Душата получава от Духа способността да живее в истината и доброто, да проявява Духа в своите наклонности и в собствения си живот. Духът-Себе донася на "Азът" от света на Духа вечните закони на истината и доброто.
към текста >>
Душата получава от Духа способ
нос
тта да живее в истината и доброто, да проявява Духа в своите наклон
нос
ти и в собствения си живот.
Етерното тяло е това, което предава на тези вещества и сили формата на човешкото тяло. Тази форма не се определя единството от процесите между раждането (или зачатието) и смъртта, а от законите на наследствеността, които се простират отвъд раждането и смъртта. Обстоятелството, че по пътя на наследяването могат да се предават и душевни качества, следователно ходът на физическото наследяване да получи една душевна окраска, има основанието си в това, че Душевното Тяло може да се повлияе от Сетивната Душа. Нека проследим сега, как се оформя взаимодействието между душата и Духа? По време на живота, Духът е свързан с душата по посочения по-горе начин.
Душата получава от Духа способността да живее в истината и доброто, да проявява Духа в своите наклонности и в собствения си живот.
Духът-Себе донася на "Азът" от света на Духа вечните закони на истината и доброто. Тези закони се свързват посредством Съзнаващата Душа с личните душевни опитности, които, макар и преходни в своето естество, носят трайни плодове. Фактът, че Духът-Себе е бил свързан с тях, внася в него един елемент на трайност. Ако човешкия Дух се приближи до едно изживяване, подобно на друго, с което той вече е бил свързан, той вижда в него нещо познато и умее да се отнася към него по-добре, отколкото, ако го срещне за първи път. На този факт се основава цялата възможност за обучение на човека.
към текста >>
Тези закони се свързват посредством Съзнаващата Душа с личните душевни опит
нос
ти, които, макар и преходни в своето естество,
нос
ят трайни плодове.
Обстоятелството, че по пътя на наследяването могат да се предават и душевни качества, следователно ходът на физическото наследяване да получи една душевна окраска, има основанието си в това, че Душевното Тяло може да се повлияе от Сетивната Душа. Нека проследим сега, как се оформя взаимодействието между душата и Духа? По време на живота, Духът е свързан с душата по посочения по-горе начин. Душата получава от Духа способността да живее в истината и доброто, да проявява Духа в своите наклонности и в собствения си живот. Духът-Себе донася на "Азът" от света на Духа вечните закони на истината и доброто.
Тези закони се свързват посредством Съзнаващата Душа с личните душевни опитности, които, макар и преходни в своето естество, носят трайни плодове.
Фактът, че Духът-Себе е бил свързан с тях, внася в него един елемент на трайност. Ако човешкия Дух се приближи до едно изживяване, подобно на друго, с което той вече е бил свързан, той вижда в него нещо познато и умее да се отнася към него по-добре, отколкото, ако го срещне за първи път. На този факт се основава цялата възможност за обучение на човека. А плодовете от обучението са нашите придобити способности. Така Духът събира плодовете на своя преходен живот.
към текста >>
Фактът, че Духът-Себе е бил свързан с тях, внася в него един елемент на трай
нос
т.
Нека проследим сега, как се оформя взаимодействието между душата и Духа? По време на живота, Духът е свързан с душата по посочения по-горе начин. Душата получава от Духа способността да живее в истината и доброто, да проявява Духа в своите наклонности и в собствения си живот. Духът-Себе донася на "Азът" от света на Духа вечните закони на истината и доброто. Тези закони се свързват посредством Съзнаващата Душа с личните душевни опитности, които, макар и преходни в своето естество, носят трайни плодове.
Фактът, че Духът-Себе е бил свързан с тях, внася в него един елемент на трайност.
Ако човешкия Дух се приближи до едно изживяване, подобно на друго, с което той вече е бил свързан, той вижда в него нещо познато и умее да се отнася към него по-добре, отколкото, ако го срещне за първи път. На този факт се основава цялата възможност за обучение на човека. А плодовете от обучението са нашите придобити способности. Така Духът събира плодовете на своя преходен живот. Възприемаме ли ние обаче тези плодове в самите нас?
към текста >>
На този факт се основава цялата възмож
нос
т за обучение на човека.
Душата получава от Духа способността да живее в истината и доброто, да проявява Духа в своите наклонности и в собствения си живот. Духът-Себе донася на "Азът" от света на Духа вечните закони на истината и доброто. Тези закони се свързват посредством Съзнаващата Душа с личните душевни опитности, които, макар и преходни в своето естество, носят трайни плодове. Фактът, че Духът-Себе е бил свързан с тях, внася в него един елемент на трайност. Ако човешкия Дух се приближи до едно изживяване, подобно на друго, с което той вече е бил свързан, той вижда в него нещо познато и умее да се отнася към него по-добре, отколкото, ако го срещне за първи път.
На този факт се основава цялата възможност за обучение на човека.
А плодовете от обучението са нашите придобити способности. Така Духът събира плодовете на своя преходен живот. Възприемаме ли ние обаче тези плодове в самите нас? Върху какво се основават заложбите, които като особеност на духовния човек бяха изложени по-горе? Човек започва земния си жизнен път само с онези способности, които сам донася със себе си.
към текста >>
А плодовете от обучението са нашите придобити способ
нос
ти.
Духът-Себе донася на "Азът" от света на Духа вечните закони на истината и доброто. Тези закони се свързват посредством Съзнаващата Душа с личните душевни опитности, които, макар и преходни в своето естество, носят трайни плодове. Фактът, че Духът-Себе е бил свързан с тях, внася в него един елемент на трайност. Ако човешкия Дух се приближи до едно изживяване, подобно на друго, с което той вече е бил свързан, той вижда в него нещо познато и умее да се отнася към него по-добре, отколкото, ако го срещне за първи път. На този факт се основава цялата възможност за обучение на човека.
А плодовете от обучението са нашите придобити способности.
Така Духът събира плодовете на своя преходен живот. Възприемаме ли ние обаче тези плодове в самите нас? Върху какво се основават заложбите, които като особеност на духовния човек бяха изложени по-горе? Човек започва земния си жизнен път само с онези способности, които сам донася със себе си. Тези способности винаги наподобяват нещо, което можем да научим по време на живота.
към текста >>
Върху какво се основават заложбите, които като особе
нос
т на духовния човек бяха изложени по-горе?
Ако човешкия Дух се приближи до едно изживяване, подобно на друго, с което той вече е бил свързан, той вижда в него нещо познато и умее да се отнася към него по-добре, отколкото, ако го срещне за първи път. На този факт се основава цялата възможност за обучение на човека. А плодовете от обучението са нашите придобити способности. Така Духът събира плодовете на своя преходен живот. Възприемаме ли ние обаче тези плодове в самите нас?
Върху какво се основават заложбите, които като особеност на духовния човек бяха изложени по-горе?
Човек започва земния си жизнен път само с онези способности, които сам донася със себе си. Тези способности винаги наподобяват нещо, което можем да научим по време на живота. Нека вземем за пример гениалността на един човек. За Моцарт е известно, че като момче е можел само по памет да запише дълги музикални произведения. Той е бил способен на това, защото е можел да обгърне тяхната цялост дори с един поглед.
към текста >>
Човек започва земния си жизнен път само с онези способ
нос
ти, които сам донася със себе си.
На този факт се основава цялата възможност за обучение на човека. А плодовете от обучението са нашите придобити способности. Така Духът събира плодовете на своя преходен живот. Възприемаме ли ние обаче тези плодове в самите нас? Върху какво се основават заложбите, които като особеност на духовния човек бяха изложени по-горе?
Човек започва земния си жизнен път само с онези способности, които сам донася със себе си.
Тези способности винаги наподобяват нещо, което можем да научим по време на живота. Нека вземем за пример гениалността на един човек. За Моцарт е известно, че като момче е можел само по памет да запише дълги музикални произведения. Той е бил способен на това, защото е можел да обгърне тяхната цялост дори с един поглед. В определени граници, човек развива по време на живота своята способност да обгръща цялото, да прониква в отношенията между нещата по такъв начин, че да постига нови способности.
към текста >>
Тези способ
нос
ти винаги наподобяват нещо, което можем да научим по време на живота.
А плодовете от обучението са нашите придобити способности. Така Духът събира плодовете на своя преходен живот. Възприемаме ли ние обаче тези плодове в самите нас? Върху какво се основават заложбите, които като особеност на духовния човек бяха изложени по-горе? Човек започва земния си жизнен път само с онези способности, които сам донася със себе си.
Тези способности винаги наподобяват нещо, което можем да научим по време на живота.
Нека вземем за пример гениалността на един човек. За Моцарт е известно, че като момче е можел само по памет да запише дълги музикални произведения. Той е бил способен на това, защото е можел да обгърне тяхната цялост дори с един поглед. В определени граници, човек развива по време на живота своята способност да обгръща цялото, да прониква в отношенията между нещата по такъв начин, че да постига нови способности. Самият Лесинг не казва ли за себе си, че чрез дарбата на критичното наблюдение е придобил нещо, което го доближило до гениалността?
към текста >>
Нека вземем за пример гениал
нос
тта на един човек.
Така Духът събира плодовете на своя преходен живот. Възприемаме ли ние обаче тези плодове в самите нас? Върху какво се основават заложбите, които като особеност на духовния човек бяха изложени по-горе? Човек започва земния си жизнен път само с онези способности, които сам донася със себе си. Тези способности винаги наподобяват нещо, което можем да научим по време на живота.
Нека вземем за пример гениалността на един човек.
За Моцарт е известно, че като момче е можел само по памет да запише дълги музикални произведения. Той е бил способен на това, защото е можел да обгърне тяхната цялост дори с един поглед. В определени граници, човек развива по време на живота своята способност да обгръща цялото, да прониква в отношенията между нещата по такъв начин, че да постига нови способности. Самият Лесинг не казва ли за себе си, че чрез дарбата на критичното наблюдение е придобил нещо, което го доближило до гениалността? Ако такива способности, които се основават на заложбите, не се разглеждат като чудеса, те трябва да се приемат като плодове на възприятията, до които Духът-Себе е стигнал посредством една душа; те са били отпечатани в него.
към текста >>
В определени граници, човек развива по време на живота своята способ
нос
т да обгръща цялото, да прониква в отношенията между нещата по такъв начин, че да постига нови способ
нос
ти.
Човек започва земния си жизнен път само с онези способности, които сам донася със себе си. Тези способности винаги наподобяват нещо, което можем да научим по време на живота. Нека вземем за пример гениалността на един човек. За Моцарт е известно, че като момче е можел само по памет да запише дълги музикални произведения. Той е бил способен на това, защото е можел да обгърне тяхната цялост дори с един поглед.
В определени граници, човек развива по време на живота своята способност да обгръща цялото, да прониква в отношенията между нещата по такъв начин, че да постига нови способности.
Самият Лесинг не казва ли за себе си, че чрез дарбата на критичното наблюдение е придобил нещо, което го доближило до гениалността? Ако такива способности, които се основават на заложбите, не се разглеждат като чудеса, те трябва да се приемат като плодове на възприятията, до които Духът-Себе е стигнал посредством една душа; те са били отпечатани в него. Той не ги е получил в този живот, а в предишен живот. Човешкият Дух е един вид сам по себе си. И както човекът, като представител на един физически вид, наследява своите качества вътре в този вид, така и Духът ги наследява в рамките на своя вид, т. е.
към текста >>
Самият Лесинг не казва ли за себе си, че чрез дарбата на критичното наблюдение е придобил нещо, което го доближило до гениал
нос
тта?
Тези способности винаги наподобяват нещо, което можем да научим по време на живота. Нека вземем за пример гениалността на един човек. За Моцарт е известно, че като момче е можел само по памет да запише дълги музикални произведения. Той е бил способен на това, защото е можел да обгърне тяхната цялост дори с един поглед. В определени граници, човек развива по време на живота своята способност да обгръща цялото, да прониква в отношенията между нещата по такъв начин, че да постига нови способности.
Самият Лесинг не казва ли за себе си, че чрез дарбата на критичното наблюдение е придобил нещо, което го доближило до гениалността?
Ако такива способности, които се основават на заложбите, не се разглеждат като чудеса, те трябва да се приемат като плодове на възприятията, до които Духът-Себе е стигнал посредством една душа; те са били отпечатани в него. Той не ги е получил в този живот, а в предишен живот. Човешкият Дух е един вид сам по себе си. И както човекът, като представител на един физически вид, наследява своите качества вътре в този вид, така и Духът ги наследява в рамките на своя вид, т. е. вътре в себе си.
към текста >>
Ако такива способ
нос
ти, които се основават на заложбите, не се разглеждат като чудеса, те трябва да се приемат като плодове на възприятията, до които Духът-Себе е стигнал посредством една душа; те са били отпечатани в него.
Нека вземем за пример гениалността на един човек. За Моцарт е известно, че като момче е можел само по памет да запише дълги музикални произведения. Той е бил способен на това, защото е можел да обгърне тяхната цялост дори с един поглед. В определени граници, човек развива по време на живота своята способност да обгръща цялото, да прониква в отношенията между нещата по такъв начин, че да постига нови способности. Самият Лесинг не казва ли за себе си, че чрез дарбата на критичното наблюдение е придобил нещо, което го доближило до гениалността?
Ако такива способности, които се основават на заложбите, не се разглеждат като чудеса, те трябва да се приемат като плодове на възприятията, до които Духът-Себе е стигнал посредством една душа; те са били отпечатани в него.
Той не ги е получил в този живот, а в предишен живот. Човешкият Дух е един вид сам по себе си. И както човекът, като представител на един физически вид, наследява своите качества вътре в този вид, така и Духът ги наследява в рамките на своя вид, т. е. вътре в себе си. Човешкият Дух се явява в живота като едно възпроизвеждане на самия себе си обогатен с плодовете на минали опитности, изживени в предишни съществувания.
към текста >>
Човешкият Дух се явява в живота като едно възпроизвеждане на самия себе си обогатен с плодовете на минали опит
нос
ти, изживени в предишни съществувания.
Ако такива способности, които се основават на заложбите, не се разглеждат като чудеса, те трябва да се приемат като плодове на възприятията, до които Духът-Себе е стигнал посредством една душа; те са били отпечатани в него. Той не ги е получил в този живот, а в предишен живот. Човешкият Дух е един вид сам по себе си. И както човекът, като представител на един физически вид, наследява своите качества вътре в този вид, така и Духът ги наследява в рамките на своя вид, т. е. вътре в себе си.
Човешкият Дух се явява в живота като едно възпроизвеждане на самия себе си обогатен с плодовете на минали опитности, изживени в предишни съществувания.
Следователно този живот е повторение на един друг живот и носи със себе си това, което Духът-Себе е постигнал в предишния живот. Ако той приеме нещо в себе си, което може да даде плод, той се прониква с Духът-Живот. Както жизненото тяло предава формата на вида, така и Духът-Живот предава на душата от едно лично съществувание към друго лично съществувание. В предходните наблюдения беше показана валидността за определените жизнени процеси в повтарящия се земен живот на човека. Своята истинска стойност тази представа може да получи само чрез едно наблюдение, което възниква от духовните познания, придобивани посредством встъпването в Пътят на познанието както е описан в края на тази книга.
към текста >>
Следователно този живот е повторение на един друг живот и
нос
и със себе си това, което Духът-Себе е постигнал в предишния живот.
Той не ги е получил в този живот, а в предишен живот. Човешкият Дух е един вид сам по себе си. И както човекът, като представител на един физически вид, наследява своите качества вътре в този вид, така и Духът ги наследява в рамките на своя вид, т. е. вътре в себе си. Човешкият Дух се явява в живота като едно възпроизвеждане на самия себе си обогатен с плодовете на минали опитности, изживени в предишни съществувания.
Следователно този живот е повторение на един друг живот и носи със себе си това, което Духът-Себе е постигнал в предишния живот.
Ако той приеме нещо в себе си, което може да даде плод, той се прониква с Духът-Живот. Както жизненото тяло предава формата на вида, така и Духът-Живот предава на душата от едно лично съществувание към друго лично съществувание. В предходните наблюдения беше показана валидността за определените жизнени процеси в повтарящия се земен живот на човека. Своята истинска стойност тази представа може да получи само чрез едно наблюдение, което възниква от духовните познания, придобивани посредством встъпването в Пътят на познанието както е описан в края на тази книга. Тук само ще отбележим, че дори обикновеното наблюдение, правилно ориентирано от мисленето, вече отвежда към тази представа.
към текста >>
В предходните наблюдения беше показана валид
нос
тта за определените жизнени процеси в повтарящия се земен живот на човека.
вътре в себе си. Човешкият Дух се явява в живота като едно възпроизвеждане на самия себе си обогатен с плодовете на минали опитности, изживени в предишни съществувания. Следователно този живот е повторение на един друг живот и носи със себе си това, което Духът-Себе е постигнал в предишния живот. Ако той приеме нещо в себе си, което може да даде плод, той се прониква с Духът-Живот. Както жизненото тяло предава формата на вида, така и Духът-Живот предава на душата от едно лично съществувание към друго лично съществувание.
В предходните наблюдения беше показана валидността за определените жизнени процеси в повтарящия се земен живот на човека.
Своята истинска стойност тази представа може да получи само чрез едно наблюдение, което възниква от духовните познания, придобивани посредством встъпването в Пътят на познанието както е описан в края на тази книга. Тук само ще отбележим, че дори обикновеното наблюдение, правилно ориентирано от мисленето, вече отвежда към тази представа. Първоначалното ще ни доближи до нея като до някакъв неясен силует. Обаче тази представа остава донякъде беззащитна пред възраженията на едно неправилно ръководено от мисленето наблюдение. Но от друга страна е вярно, че всеки, който стига до такава представа чрез обикновеното мисловно наблюдение, вече се подготвя за свръхсетивното наблюдение.
към текста >>
Своята истинска стой
нос
т тази представа може да получи само чрез едно наблюдение, което възниква от духовните познания, придобивани посредством встъпването в Пътят на познанието както е описан в края на тази книга.
Човешкият Дух се явява в живота като едно възпроизвеждане на самия себе си обогатен с плодовете на минали опитности, изживени в предишни съществувания. Следователно този живот е повторение на един друг живот и носи със себе си това, което Духът-Себе е постигнал в предишния живот. Ако той приеме нещо в себе си, което може да даде плод, той се прониква с Духът-Живот. Както жизненото тяло предава формата на вида, така и Духът-Живот предава на душата от едно лично съществувание към друго лично съществувание. В предходните наблюдения беше показана валидността за определените жизнени процеси в повтарящия се земен живот на човека.
Своята истинска стойност тази представа може да получи само чрез едно наблюдение, което възниква от духовните познания, придобивани посредством встъпването в Пътят на познанието както е описан в края на тази книга.
Тук само ще отбележим, че дори обикновеното наблюдение, правилно ориентирано от мисленето, вече отвежда към тази представа. Първоначалното ще ни доближи до нея като до някакъв неясен силует. Обаче тази представа остава донякъде беззащитна пред възраженията на едно неправилно ръководено от мисленето наблюдение. Но от друга страна е вярно, че всеки, който стига до такава представа чрез обикновеното мисловно наблюдение, вече се подготвя за свръхсетивното наблюдение. Той, така да се каже, изгражда нещо, с което трябва да разполага преди свръхсетивното наблюдение, както е необходимо и физическото око за целите на сетивното наблюдение.
към текста >>
Да се твърди, че свръхсетивното зрение, което би се основавало на такъв възглед, не е нищо друго освен внушение, би означавало да се прояви неспособ
нос
т за обхващане на действител
нос
тта от страна на свободното мислене; с други думи, това би означавало, по този начин човек сам да си внуши определени възражения.
Тук само ще отбележим, че дори обикновеното наблюдение, правилно ориентирано от мисленето, вече отвежда към тази представа. Първоначалното ще ни доближи до нея като до някакъв неясен силует. Обаче тази представа остава донякъде беззащитна пред възраженията на едно неправилно ръководено от мисленето наблюдение. Но от друга страна е вярно, че всеки, който стига до такава представа чрез обикновеното мисловно наблюдение, вече се подготвя за свръхсетивното наблюдение. Той, така да се каже, изгражда нещо, с което трябва да разполага преди свръхсетивното наблюдение, както е необходимо и физическото око за целите на сетивното наблюдение.
Да се твърди, че свръхсетивното зрение, което би се основавало на такъв възглед, не е нищо друго освен внушение, би означавало да се прояви неспособност за обхващане на действителността от страна на свободното мислене; с други думи, това би означавало, по този начин човек сам да си внуши определени възражения.
Видяхме, че изживяванията на душата не се съхраняват само в границите на живота и смъртта, а и извън тях. Но не само в Духа, който просветва в душата, отпечатва тя своите изживявания, а и както бе показано, също и във външния свят, а именно чрез действието. Това, което човек е извършил вчера, има своите последствия днес. Аналогията между съня и смъртта дава представа за връзката между причината и следствието в това отношение. Често пъти сънят е наричан най-малкият брат на смъртта.
към текста >>
Моята постоянна актив
нос
т е била прекъсната през нощта.
Но не само в Духа, който просветва в душата, отпечатва тя своите изживявания, а и както бе показано, също и във външния свят, а именно чрез действието. Това, което човек е извършил вчера, има своите последствия днес. Аналогията между съня и смъртта дава представа за връзката между причината и следствието в това отношение. Често пъти сънят е наричан най-малкият брат на смъртта. Събуждам се сутрин.
Моята постоянна активност е била прекъсната през нощта.
Не е възможно, при обичайни обстоятелства, аз да започна от сутринта каквато и да е нова дейност. За да има порядък и свързаност в моя живот, аз трябва да съчетая днешните си действия с тези от вчера, като ги продължа. Действията ми от вчера предопределят действията, които трябва да извърша днес. С това, което съм извършил вчера, аз подготвям съдбата си днес. За известно време аз съм се оттеглил от моята дейност, но тя ми принадлежи и отново ме превлича към себе си.
към текста >>
Не е възможно, при обичайни обстоятелства, аз да започна от сутринта каквато и да е нова дей
нос
т.
Това, което човек е извършил вчера, има своите последствия днес. Аналогията между съня и смъртта дава представа за връзката между причината и следствието в това отношение. Често пъти сънят е наричан най-малкият брат на смъртта. Събуждам се сутрин. Моята постоянна активност е била прекъсната през нощта.
Не е възможно, при обичайни обстоятелства, аз да започна от сутринта каквато и да е нова дейност.
За да има порядък и свързаност в моя живот, аз трябва да съчетая днешните си действия с тези от вчера, като ги продължа. Действията ми от вчера предопределят действията, които трябва да извърша днес. С това, което съм извършил вчера, аз подготвям съдбата си днес. За известно време аз съм се оттеглил от моята дейност, но тя ми принадлежи и отново ме превлича към себе си. Моето минало остава свързано с мен; то живее в настоящето и ще ме следва в бъдещето.
към текста >>
За да има порядък и свърза
нос
т в моя живот, аз трябва да съчетая днешните си действия с тези от вчера, като ги продължа.
Аналогията между съня и смъртта дава представа за връзката между причината и следствието в това отношение. Често пъти сънят е наричан най-малкият брат на смъртта. Събуждам се сутрин. Моята постоянна активност е била прекъсната през нощта. Не е възможно, при обичайни обстоятелства, аз да започна от сутринта каквато и да е нова дейност.
За да има порядък и свързаност в моя живот, аз трябва да съчетая днешните си действия с тези от вчера, като ги продължа.
Действията ми от вчера предопределят действията, които трябва да извърша днес. С това, което съм извършил вчера, аз подготвям съдбата си днес. За известно време аз съм се оттеглил от моята дейност, но тя ми принадлежи и отново ме превлича към себе си. Моето минало остава свързано с мен; то живее в настоящето и ще ме следва в бъдещето. Аз не би трябвало просто да се събудя, а сякаш да бъда отново създаден от нищото, ако последствията от вчерашните ми дела не бяха предопределили моята днешна съдба.
към текста >>
За известно време аз съм се оттеглил от моята дей
нос
т, но тя ми принадлежи и отново ме превлича към себе си.
Моята постоянна активност е била прекъсната през нощта. Не е възможно, при обичайни обстоятелства, аз да започна от сутринта каквато и да е нова дейност. За да има порядък и свързаност в моя живот, аз трябва да съчетая днешните си действия с тези от вчера, като ги продължа. Действията ми от вчера предопределят действията, които трябва да извърша днес. С това, което съм извършил вчера, аз подготвям съдбата си днес.
За известно време аз съм се оттеглил от моята дейност, но тя ми принадлежи и отново ме превлича към себе си.
Моето минало остава свързано с мен; то живее в настоящето и ще ме следва в бъдещето. Аз не би трябвало просто да се събудя, а сякаш да бъда отново създаден от нищото, ако последствията от вчерашните ми дела не бяха предопределили моята днешна съдба. Не би ли било абсурдно, при положение, че са налице всички нормални условия, да си построя къща, а да не се нанасям в нея? Както човек бива "създаван" отново всяка сутрин, така и Духът не бива "създаван" всеки път, когато човек започва земния си път. Ще се опитаме да изясним какво се случва при встъпването в жизнения път.
към текста >>
Първо се появява едно физическо тяло, което получава формата си чрез законите на наследстве
нос
тта.
Моето минало остава свързано с мен; то живее в настоящето и ще ме следва в бъдещето. Аз не би трябвало просто да се събудя, а сякаш да бъда отново създаден от нищото, ако последствията от вчерашните ми дела не бяха предопределили моята днешна съдба. Не би ли било абсурдно, при положение, че са налице всички нормални условия, да си построя къща, а да не се нанасям в нея? Както човек бива "създаван" отново всяка сутрин, така и Духът не бива "създаван" всеки път, когато човек започва земния си път. Ще се опитаме да изясним какво се случва при встъпването в жизнения път.
Първо се появява едно физическо тяло, което получава формата си чрез законите на наследствеността.
То става носител на един Дух, който повтаря предишния живот в една нова форма. Между тях се намира душата, която води самостоятелен и отделен живот. Нейните желания, страсти и наклонности, и служат; тя поставя в служба на себе си и мисълта. Като Сетивна Душа, тя приема впечатленията от външния свят, предава ги на Духа, за да извлече той плодовете им за вечността. Нейното предназначение е да бъде посредница и тази роля е достатъчна.
към текста >>
То става
нос
ител на един Дух, който повтаря предишния живот в една нова форма.
Аз не би трябвало просто да се събудя, а сякаш да бъда отново създаден от нищото, ако последствията от вчерашните ми дела не бяха предопределили моята днешна съдба. Не би ли било абсурдно, при положение, че са налице всички нормални условия, да си построя къща, а да не се нанасям в нея? Както човек бива "създаван" отново всяка сутрин, така и Духът не бива "създаван" всеки път, когато човек започва земния си път. Ще се опитаме да изясним какво се случва при встъпването в жизнения път. Първо се появява едно физическо тяло, което получава формата си чрез законите на наследствеността.
То става носител на един Дух, който повтаря предишния живот в една нова форма.
Между тях се намира душата, която води самостоятелен и отделен живот. Нейните желания, страсти и наклонности, и служат; тя поставя в служба на себе си и мисълта. Като Сетивна Душа, тя приема впечатленията от външния свят, предава ги на Духа, за да извлече той плодовете им за вечността. Нейното предназначение е да бъде посредница и тази роля е достатъчна. Тялото създава нейните впечатления, тя ги формира като усещания, съхранява ги в паметта като представи и ги предава на Духа, за да може той да ги отнесе във вечността.
към текста >>
Нейните желания, страсти и наклон
нос
ти, и служат; тя поставя в служба на себе си и мисълта.
Както човек бива "създаван" отново всяка сутрин, така и Духът не бива "създаван" всеки път, когато човек започва земния си път. Ще се опитаме да изясним какво се случва при встъпването в жизнения път. Първо се появява едно физическо тяло, което получава формата си чрез законите на наследствеността. То става носител на един Дух, който повтаря предишния живот в една нова форма. Между тях се намира душата, която води самостоятелен и отделен живот.
Нейните желания, страсти и наклонности, и служат; тя поставя в служба на себе си и мисълта.
Като Сетивна Душа, тя приема впечатленията от външния свят, предава ги на Духа, за да извлече той плодовете им за вечността. Нейното предназначение е да бъде посредница и тази роля е достатъчна. Тялото създава нейните впечатления, тя ги формира като усещания, съхранява ги в паметта като представи и ги предава на Духа, за да може той да ги отнесе във вечността. Всъщност душата е нещо, чрез което човек принадлежи на своя земен живот. Чрез тялото си той принадлежи на човешкия вид; той е част от този вид.
към текста >>
Като Сетивна Душа, тя приема впечатленията от външния свят, предава ги на Духа, за да извлече той плодовете им за веч
нос
тта.
Ще се опитаме да изясним какво се случва при встъпването в жизнения път. Първо се появява едно физическо тяло, което получава формата си чрез законите на наследствеността. То става носител на един Дух, който повтаря предишния живот в една нова форма. Между тях се намира душата, която води самостоятелен и отделен живот. Нейните желания, страсти и наклонности, и служат; тя поставя в служба на себе си и мисълта.
Като Сетивна Душа, тя приема впечатленията от външния свят, предава ги на Духа, за да извлече той плодовете им за вечността.
Нейното предназначение е да бъде посредница и тази роля е достатъчна. Тялото създава нейните впечатления, тя ги формира като усещания, съхранява ги в паметта като представи и ги предава на Духа, за да може той да ги отнесе във вечността. Всъщност душата е нещо, чрез което човек принадлежи на своя земен живот. Чрез тялото си той принадлежи на човешкия вид; той е част от този вид. Със своя Дух той живее в един по-висш свят.
към текста >>
Тялото създава нейните впечатления, тя ги формира като усещания, съхранява ги в паметта като представи и ги предава на Духа, за да може той да ги отнесе във веч
нос
тта.
То става носител на един Дух, който повтаря предишния живот в една нова форма. Между тях се намира душата, която води самостоятелен и отделен живот. Нейните желания, страсти и наклонности, и служат; тя поставя в служба на себе си и мисълта. Като Сетивна Душа, тя приема впечатленията от външния свят, предава ги на Духа, за да извлече той плодовете им за вечността. Нейното предназначение е да бъде посредница и тази роля е достатъчна.
Тялото създава нейните впечатления, тя ги формира като усещания, съхранява ги в паметта като представи и ги предава на Духа, за да може той да ги отнесе във вечността.
Всъщност душата е нещо, чрез което човек принадлежи на своя земен живот. Чрез тялото си той принадлежи на човешкия вид; той е част от този вид. Със своя Дух той живее в един по-висш свят. Душата свързва временно тези два свята. Но физическия свят, в който прониква човешкият Дух, не му е непознат.
към текста >>
Всъщ
нос
т душата е нещо, чрез което човек принадлежи на своя земен живот.
Между тях се намира душата, която води самостоятелен и отделен живот. Нейните желания, страсти и наклонности, и служат; тя поставя в служба на себе си и мисълта. Като Сетивна Душа, тя приема впечатленията от външния свят, предава ги на Духа, за да извлече той плодовете им за вечността. Нейното предназначение е да бъде посредница и тази роля е достатъчна. Тялото създава нейните впечатления, тя ги формира като усещания, съхранява ги в паметта като представи и ги предава на Духа, за да може той да ги отнесе във вечността.
Всъщност душата е нещо, чрез което човек принадлежи на своя земен живот.
Чрез тялото си той принадлежи на човешкия вид; той е част от този вид. Със своя Дух той живее в един по-висш свят. Душата свързва временно тези два свята. Но физическия свят, в който прониква човешкият Дух, не му е непознат. В него са отпечатани следите от миналите действия.
към текста >>
Нещо от този свят му принадлежи и
нос
и отпечатъка на неговото същество.
Чрез тялото си той принадлежи на човешкия вид; той е част от този вид. Със своя Дух той живее в един по-висш свят. Душата свързва временно тези два свята. Но физическия свят, в който прониква човешкият Дух, не му е непознат. В него са отпечатани следите от миналите действия.
Нещо от този свят му принадлежи и носи отпечатъка на неговото същество.
Между тях има определено родство. Както някога душата е предала на Духа впечатленията от външния свят, за да получат те елемента "трайност", така сега тя като орган на Духа превръща предоставените и от него способности в действия, които в своите последици също придобиват елемента трайност. Така душата фактически е влята в тези действия. В последиците от своите действия, душата на човека живее един втори, самостоятелен живот. Това ни кара да вникваме в начина, по който съдбата се проявява в живота.
към текста >>
Както някога душата е предала на Духа впечатленията от външния свят, за да получат те елемента "трай
нос
т", така сега тя като орган на Духа превръща предоставените и от него способ
нос
ти в действия, които в своите последици също придобиват елемента трай
нос
т.
Душата свързва временно тези два свята. Но физическия свят, в който прониква човешкият Дух, не му е непознат. В него са отпечатани следите от миналите действия. Нещо от този свят му принадлежи и носи отпечатъка на неговото същество. Между тях има определено родство.
Както някога душата е предала на Духа впечатленията от външния свят, за да получат те елемента "трайност", така сега тя като орган на Духа превръща предоставените и от него способности в действия, които в своите последици също придобиват елемента трайност.
Така душата фактически е влята в тези действия. В последиците от своите действия, душата на човека живее един втори, самостоятелен живот. Това ни кара да вникваме в начина, по който съдбата се проявява в живота. Например, нещо "сполетява" човека. Най-напред той е склонен да разглежда това събитие, което го "сполита", като някаква "случайност".
към текста >>
Най-напред той е склонен да разглежда това събитие, което го "сполита", като някаква "случай
нос
т".
Както някога душата е предала на Духа впечатленията от външния свят, за да получат те елемента "трайност", така сега тя като орган на Духа превръща предоставените и от него способности в действия, които в своите последици също придобиват елемента трайност. Така душата фактически е влята в тези действия. В последиците от своите действия, душата на човека живее един втори, самостоятелен живот. Това ни кара да вникваме в начина, по който съдбата се проявява в живота. Например, нещо "сполетява" човека.
Най-напред той е склонен да разглежда това събитие, което го "сполита", като някаква "случайност".
Обаче размишлявайки, ние си даваме сметка, че самите ние сме плод на такива "случайности". Който размишлява върху себе си след 40 преживяни години и не остава при една празна и абстрактна представа за Азът задавайки си въпроса за същността на душата може да каже за себе си: Аз не съм нищо друго освен това, което съм станал в резултат на "сполетелите" ме събития. Не бих ли бил друг, ако например на 20 години ми се бяха случили други неща вместо тези, които ме сполетяха? Тогава той ще търси своя "Аз" не само в подтиците, които идват отвътре, а и в обстоятелствата, които се намесват "отвън" в неговия живот. В това, което му се случва, той ще познае своя Аз.
към текста >>
Обаче размишлявайки, ние си даваме сметка, че самите ние сме плод на такива "случай
нос
ти".
Така душата фактически е влята в тези действия. В последиците от своите действия, душата на човека живее един втори, самостоятелен живот. Това ни кара да вникваме в начина, по който съдбата се проявява в живота. Например, нещо "сполетява" човека. Най-напред той е склонен да разглежда това събитие, което го "сполита", като някаква "случайност".
Обаче размишлявайки, ние си даваме сметка, че самите ние сме плод на такива "случайности".
Който размишлява върху себе си след 40 преживяни години и не остава при една празна и абстрактна представа за Азът задавайки си въпроса за същността на душата може да каже за себе си: Аз не съм нищо друго освен това, което съм станал в резултат на "сполетелите" ме събития. Не бих ли бил друг, ако например на 20 години ми се бяха случили други неща вместо тези, които ме сполетяха? Тогава той ще търси своя "Аз" не само в подтиците, които идват отвътре, а и в обстоятелствата, които се намесват "отвън" в неговия живот. В това, което му се случва, той ще познае своя Аз. За непробуденото познание е необходима само една крачка по-нататък в интимното разглеждане на живота, за да види онова, което се влива в него от определени събития на съдбата: Азът обхваща тези "външни" събития по такъв начин, както ги обхващат и спомените само че "отвътре" за да осветлят една или друга случка от миналото.
към текста >>
Който размишлява върху себе си след 40 преживяни години и не остава при една празна и абстрактна представа за Азът задавайки си въпроса за същ
нос
тта на душата може да каже за себе си: Аз не съм нищо друго освен това, което съм станал в резултат на "сполетелите" ме събития.
В последиците от своите действия, душата на човека живее един втори, самостоятелен живот. Това ни кара да вникваме в начина, по който съдбата се проявява в живота. Например, нещо "сполетява" човека. Най-напред той е склонен да разглежда това събитие, което го "сполита", като някаква "случайност". Обаче размишлявайки, ние си даваме сметка, че самите ние сме плод на такива "случайности".
Който размишлява върху себе си след 40 преживяни години и не остава при една празна и абстрактна представа за Азът задавайки си въпроса за същността на душата може да каже за себе си: Аз не съм нищо друго освен това, което съм станал в резултат на "сполетелите" ме събития.
Не бих ли бил друг, ако например на 20 години ми се бяха случили други неща вместо тези, които ме сполетяха? Тогава той ще търси своя "Аз" не само в подтиците, които идват отвътре, а и в обстоятелствата, които се намесват "отвън" в неговия живот. В това, което му се случва, той ще познае своя Аз. За непробуденото познание е необходима само една крачка по-нататък в интимното разглеждане на живота, за да види онова, което се влива в него от определени събития на съдбата: Азът обхваща тези "външни" събития по такъв начин, както ги обхващат и спомените само че "отвътре" за да осветлят една или друга случка от миналото. Ето как в събитията, които ни носи съдбата, ние ставаме способни да различим пътя, който едно минало действие на душата следва, за да стигне до "Азът", така както в спомена можем да различим пътя, по който едно минало събитие отново става наша представа, след като е налице външен повод за това.
към текста >>
Ето как в събитията, които ни
нос
и съдбата, ние ставаме способни да различим пътя, който едно минало действие на душата следва, за да стигне до "Азът", така както в спомена можем да различим пътя, по който едно минало събитие отново става наша представа, след като е налице външен повод за това.
Който размишлява върху себе си след 40 преживяни години и не остава при една празна и абстрактна представа за Азът задавайки си въпроса за същността на душата може да каже за себе си: Аз не съм нищо друго освен това, което съм станал в резултат на "сполетелите" ме събития. Не бих ли бил друг, ако например на 20 години ми се бяха случили други неща вместо тези, които ме сполетяха? Тогава той ще търси своя "Аз" не само в подтиците, които идват отвътре, а и в обстоятелствата, които се намесват "отвън" в неговия живот. В това, което му се случва, той ще познае своя Аз. За непробуденото познание е необходима само една крачка по-нататък в интимното разглеждане на живота, за да види онова, което се влива в него от определени събития на съдбата: Азът обхваща тези "външни" събития по такъв начин, както ги обхващат и спомените само че "отвътре" за да осветлят една или друга случка от миналото.
Ето как в събитията, които ни носи съдбата, ние ставаме способни да различим пътя, който едно минало действие на душата следва, за да стигне до "Азът", така както в спомена можем да различим пътя, по който едно минало събитие отново става наша представа, след като е налице външен повод за това.
По-горе става дума за последствията, които биха могли да имат за човешката душа извършените от нея дела, като за едно от "възможните" обяснения за нещата. Част от тези последствия не могат да ни засегнат в сегашния земен живот, защото той е бил предназначен за осъществяването на съответните действия. Последствията от тези действия не могат да се проявят още в настоящия живот, също както не можем да си спомним за едно събитие през времето, докато то се извършва. Тук може да става дума само за едно изживяване на последствията от действието, които срещат "Азът" тогава, когато неговите способности не са същите, каквито са били по време на живота, в който действието е било извършено. Последствията от това действие могат да се видят само в един друг земен живот.
към текста >>
Тук може да става дума само за едно изживяване на последствията от действието, които срещат "Азът" тогава, когато неговите способ
нос
ти не са същите, каквито са били по време на живота, в който действието е било извършено.
За непробуденото познание е необходима само една крачка по-нататък в интимното разглеждане на живота, за да види онова, което се влива в него от определени събития на съдбата: Азът обхваща тези "външни" събития по такъв начин, както ги обхващат и спомените само че "отвътре" за да осветлят една или друга случка от миналото. Ето как в събитията, които ни носи съдбата, ние ставаме способни да различим пътя, който едно минало действие на душата следва, за да стигне до "Азът", така както в спомена можем да различим пътя, по който едно минало събитие отново става наша представа, след като е налице външен повод за това. По-горе става дума за последствията, които биха могли да имат за човешката душа извършените от нея дела, като за едно от "възможните" обяснения за нещата. Част от тези последствия не могат да ни засегнат в сегашния земен живот, защото той е бил предназначен за осъществяването на съответните действия. Последствията от тези действия не могат да се проявят още в настоящия живот, също както не можем да си спомним за едно събитие през времето, докато то се извършва.
Тук може да става дума само за едно изживяване на последствията от действието, които срещат "Азът" тогава, когато неговите способности не са същите, каквито са били по време на живота, в който действието е било извършено.
Последствията от това действие могат да се видят само в един друг земен живот. Следователно, когато някое външно събитие ни изненадва и ние чувствуваме, че то е свързано с нашия Аз по същия начин, както споменът се появява у нас "отвътре", ние трябва да разберем, че имаме работа с последствията от нашите действия, които сме извършили в едно минало съществувание. Ето как интимното наблюдение на живота, т.е. наблюдението, ръководено от една правилна мисъл и разбиране на живота, ни довежда до едно схващане, изглеждащо парадоксално за обикновеното съзнание, схващане, според което съдбата на едно земно съществувание зависи от делата извършени в едно минало съществувание. Тази представа ще получи своята завършена цялост само чрез свръхсетивното познание: Без него тя е една сянка.
към текста >>
Само една част от моята дей
нос
т се намира във външния свят; другата е в самия мен.
Следователно, когато някое външно събитие ни изненадва и ние чувствуваме, че то е свързано с нашия Аз по същия начин, както споменът се появява у нас "отвътре", ние трябва да разберем, че имаме работа с последствията от нашите действия, които сме извършили в едно минало съществувание. Ето как интимното наблюдение на живота, т.е. наблюдението, ръководено от една правилна мисъл и разбиране на живота, ни довежда до едно схващане, изглеждащо парадоксално за обикновеното съзнание, схващане, според което съдбата на едно земно съществувание зависи от делата извършени в едно минало съществувание. Тази представа ще получи своята завършена цялост само чрез свръхсетивното познание: Без него тя е една сянка. Същата представа, постигната дори и само от обикновеното съзнание, също подготвя душата, за да може да съзерцава своите истини в хода на свръхсетивното наблюдение.
Само една част от моята дейност се намира във външния свят; другата е в самия мен.
Това отношение между Азът и действието може да се изясни чрез едно просто сравнение, взето от естествената наука. Животните, които някога са се заселили в пещерите на Кентъки, са имали зрение. Впоследствие, поради живота си в тях, те са го загубили. Животът в тъмнина е затворил очите им. Физическата и химическата дейност, свойствена на очите по времето, когато са осъществявали зрението, са престанали.
към текста >>
Физическата и химическата дей
нос
т, свойствена на очите по времето, когато са осъществявали зрението, са престанали.
Само една част от моята дейност се намира във външния свят; другата е в самия мен. Това отношение между Азът и действието може да се изясни чрез едно просто сравнение, взето от естествената наука. Животните, които някога са се заселили в пещерите на Кентъки, са имали зрение. Впоследствие, поради живота си в тях, те са го загубили. Животът в тъмнина е затворил очите им.
Физическата и химическата дейност, свойствена на очите по времето, когато са осъществявали зрението, са престанали.
Потокът от храна, който по-рано се е използвал за тази дейност, сега е отправен по-нататък към други органи. Сега тези животни не могат да живеят никъде другаде, освен в тези пещери. Чрез своите действия, чрез миграцията, те са създавали условията за по-късния си живот. Миграцията е станала част от съдбата им. Така е и с човешкия Дух.
към текста >>
Потокът от храна, който по-рано се е използвал за тази дей
нос
т, сега е отправен по-нататък към други органи.
Това отношение между Азът и действието може да се изясни чрез едно просто сравнение, взето от естествената наука. Животните, които някога са се заселили в пещерите на Кентъки, са имали зрение. Впоследствие, поради живота си в тях, те са го загубили. Животът в тъмнина е затворил очите им. Физическата и химическата дейност, свойствена на очите по времето, когато са осъществявали зрението, са престанали.
Потокът от храна, който по-рано се е използвал за тази дейност, сега е отправен по-нататък към други органи.
Сега тези животни не могат да живеят никъде другаде, освен в тези пещери. Чрез своите действия, чрез миграцията, те са създавали условията за по-късния си живот. Миграцията е станала част от съдбата им. Така е и с човешкия Дух. Душата му предава определени способности, само когато действува.
към текста >>
Душата му предава определени способ
нос
ти, само когато действува.
Потокът от храна, който по-рано се е използвал за тази дейност, сега е отправен по-нататък към други органи. Сега тези животни не могат да живеят никъде другаде, освен в тези пещери. Чрез своите действия, чрез миграцията, те са създавали условията за по-късния си живот. Миграцията е станала част от съдбата им. Така е и с човешкия Дух.
Душата му предава определени способности, само когато действува.
Те съответствуват на извършените дела. Чрез едно действие, което душата извършва, в нея се създават потенциални заложби за друго действие, което ще бъде плод на първото. Душата носи тази предразположба в себе си като една необходимост, докато второто действие се осъществи докрай. Може да се каже също, че едно извършено действие влага в душата необходимостта, тя да предприеме и друго действие, което е последица от първото. Човешкият Дух наистина подготвя съдбата си чрез своите действия.
към текста >>
Душата
нос
и тази предразположба в себе си като една необходимост, докато второто действие се осъществи докрай.
Миграцията е станала част от съдбата им. Така е и с човешкия Дух. Душата му предава определени способности, само когато действува. Те съответствуват на извършените дела. Чрез едно действие, което душата извършва, в нея се създават потенциални заложби за друго действие, което ще бъде плод на първото.
Душата носи тази предразположба в себе си като една необходимост, докато второто действие се осъществи докрай.
Може да се каже също, че едно извършено действие влага в душата необходимостта, тя да предприеме и друго действие, което е последица от първото. Човешкият Дух наистина подготвя съдбата си чрез своите действия. С това, което те вършил в предишния си живот, той се сблъсква в новия живот. Някой би попитал: как може да се случи това, след като човешкият дух при своето превъплътяване идва в един напълно друг свят, различен от този, който той някога е напуснал? Този въпрос е предизвикан от една повърхностна, но дълбоко вкоренена в живота представа за връзките на съдбата.
към текста >>
Този въпрос е предизвикан от една повърх
нос
тна, но дълбоко вкоренена в живота представа за връзките на съдбата.
Душата носи тази предразположба в себе си като една необходимост, докато второто действие се осъществи докрай. Може да се каже също, че едно извършено действие влага в душата необходимостта, тя да предприеме и друго действие, което е последица от първото. Човешкият Дух наистина подготвя съдбата си чрез своите действия. С това, което те вършил в предишния си живот, той се сблъсква в новия живот. Някой би попитал: как може да се случи това, след като човешкият дух при своето превъплътяване идва в един напълно друг свят, различен от този, който той някога е напуснал?
Този въпрос е предизвикан от една повърхностна, но дълбоко вкоренена в живота представа за връзките на съдбата.
Ако отпътувам от Европа за Америка, ще намеря там едно напълно ново обкръжение. И въпреки това, животът ми в Америка ще зависи напълно от предишния ми живот в Европа. Това обкръжение ще бъде различно в зависимост от обстоятелството, дали, например в Европа съм бил механик или банков служител. Вероятно в първия случай аз отново ще бъда обграден от машини, а във втория от финансови институции. Във всеки случай, моят предишен живот ще определи сегашното ми обкръжение; от целия обкръжаващ свят той привлича само онези неща, които са му близки.
към текста >>
Наистина, всяка сутрин нашата лич
нос
т се въплъщава отново в света на нашите действия.
Така е и с Духът-Себе. Той по необходимост се обгражда в новия си живот с всичко онова, което му е било близко в предишния живот. Ето защо сънят е един общоупотребяван символ на смъртта, понеже по време на съня си, човек избягва от мястото, където го очаква неговата съдба. Докато човек спи, събитията продължават, без той да може да влияе върху техния ход. И въпреки това, животът ни през новия ден зависи от последиците на нашите действия от вчерашния ден.
Наистина, всяка сутрин нашата личност се въплъщава отново в света на нашите действия.
Откъснат от нас през нощта, този свят се простира, така да се каже, около нас през целия ден. Същото е и с действията от предишните съществувания на човека. Те са свързани с него като негова съдба, както и животът в пещерите остават свързани с животните, които чрез миграцията си в тях са загубили своето зрение. Както тези животни не могат да живеят никъде другаде, освен в обкръжаващата ги среда, която сами са избрали, така и човешкият Дух може да живее единствено в обкръжаващия свят, който сам е създал чрез своите действия. Да намирам всяка сутрин ситуацията, която съм създал с моите минали действия: за това се грижи естествения ход на събитията.
към текста >>
На сродството на моя Дух с нещата от обкръжаващия свят, аз дължа възмож
нос
тта да намеря отново онази среда, която отговаря на моите минали действия.
Откъснат от нас през нощта, този свят се простира, така да се каже, около нас през целия ден. Същото е и с действията от предишните съществувания на човека. Те са свързани с него като негова съдба, както и животът в пещерите остават свързани с животните, които чрез миграцията си в тях са загубили своето зрение. Както тези животни не могат да живеят никъде другаде, освен в обкръжаващата ги среда, която сами са избрали, така и човешкият Дух може да живее единствено в обкръжаващия свят, който сам е създал чрез своите действия. Да намирам всяка сутрин ситуацията, която съм създал с моите минали действия: за това се грижи естествения ход на събитията.
На сродството на моя Дух с нещата от обкръжаващия свят, аз дължа възможността да намеря отново онази среда, която отговаря на моите минали действия.
Ето как можем да изградим една представа за това, как душата е свързана с човешкото същество. Физическото тяло е подчинено на законите на наследствеността. Напротив, човешкият Дух трябва непрестанно да се превъплътява и законът, който царува над него, го принуждава да донася в своите следващи съществувания плодовете от предишните животи. Душата живее в настоящето. Но този живот в настоящето не е независим от предишния живот.
към текста >>
Физическото тяло е подчинено на законите на наследстве
нос
тта.
Те са свързани с него като негова съдба, както и животът в пещерите остават свързани с животните, които чрез миграцията си в тях са загубили своето зрение. Както тези животни не могат да живеят никъде другаде, освен в обкръжаващата ги среда, която сами са избрали, така и човешкият Дух може да живее единствено в обкръжаващия свят, който сам е създал чрез своите действия. Да намирам всяка сутрин ситуацията, която съм създал с моите минали действия: за това се грижи естествения ход на събитията. На сродството на моя Дух с нещата от обкръжаващия свят, аз дължа възможността да намеря отново онази среда, която отговаря на моите минали действия. Ето как можем да изградим една представа за това, как душата е свързана с човешкото същество.
Физическото тяло е подчинено на законите на наследствеността.
Напротив, човешкият Дух трябва непрестанно да се превъплътява и законът, който царува над него, го принуждава да донася в своите следващи съществувания плодовете от предишните животи. Душата живее в настоящето. Но този живот в настоящето не е независим от предишния живот. Превъплъщаващият Дух извлича своята съдба от предишния живот. И тази съдба определя неговия нов живот.
към текста >>
Душата ще трябва отново да намери хората, с които е била свързана в един минал живот, защото отношенията, които са съществували между тях, неизбежно
нос
ят определени последствия.
Душата живее в настоящето. Но този живот в настоящето не е независим от предишния живот. Превъплъщаващият Дух извлича своята съдба от предишния живот. И тази съдба определя неговия нов живот. Какви впечатления би могла да има душата, кои нейни желания ще се удовлетворяват, какви радости и скърби ще я сполетят, с какви хора тя ще се срещне, зависи от това, какви са бил и делата и в предишните превъплъщения на Духа.
Душата ще трябва отново да намери хората, с които е била свързана в един минал живот, защото отношенията, които са съществували между тях, неизбежно носят определени последствия.
Душите на тези хора също се стремят да се преродят в същото време, в което се преражда и тя. Следователно, животът на душата е едно следствие от съдбата, която човешкия Дух изковава сам. Животът на човека между раждането и смъртта зависи от три фактора. Те лежат отвъд границите на живота и смъртта. Тялото се подчинява на законите на наследствеността; душата се подчинява на съдбата, която човек изгражда сам.
към текста >>
Тялото се подчинява на законите на наследстве
нос
тта; душата се подчинява на съдбата, която човек изгражда сам.
Душата ще трябва отново да намери хората, с които е била свързана в един минал живот, защото отношенията, които са съществували между тях, неизбежно носят определени последствия. Душите на тези хора също се стремят да се преродят в същото време, в което се преражда и тя. Следователно, животът на душата е едно следствие от съдбата, която човешкия Дух изковава сам. Животът на човека между раждането и смъртта зависи от три фактора. Те лежат отвъд границите на живота и смъртта.
Тялото се подчинява на законите на наследствеността; душата се подчинява на съдбата, която човек изгражда сам.
Тази съдба, изградена от самия човек, може да се назове със старото име, негова карма. А Духът се подчинява на закона на прераждането, на повтарящите се земни животи. Следователно, отношението между тялото, душата и Духа може да се изрази така: духът е вечен; раждането и смъртта действуват в тялото според законите на физическия свят; животът на душата, който е подчинен на съдбата, свързва тези елементи в хода на едно земно въплъщение. Всяко по-нататъшно познание на човешкото същество предполага познанието на "трите свята", на които той принадлежи. Те са предмет на следващите описания.
към текста >>
Ако е вярно, че миналите съществувания се простират пред отвореното "духовно око" на ясновидеца под формата на изживявания, не по-малко вярно е, че истин
нос
тта на тази идея е достъпна и за разума.
А Духът се подчинява на закона на прераждането, на повтарящите се земни животи. Следователно, отношението между тялото, душата и Духа може да се изрази така: духът е вечен; раждането и смъртта действуват в тялото според законите на физическия свят; животът на душата, който е подчинен на съдбата, свързва тези елементи в хода на едно земно въплъщение. Всяко по-нататъшно познание на човешкото същество предполага познанието на "трите свята", на които той принадлежи. Те са предмет на следващите описания. С помощта на чистата логика, всяко мислене, което разглежда явленията на живота и не се страхува от своите крайни изводи, може да стигне до идеята за прераждането и Кармата.
Ако е вярно, че миналите съществувания се простират пред отвореното "духовно око" на ясновидеца под формата на изживявания, не по-малко вярно е, че истинността на тази идея е достъпна и за разума.
към текста >>
64.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ
GA_9 Теософия
Който се доверява единствено на тези сетива и развива само тяхната способ
нос
т за възприятие, не може да намери никакво обяснение за другите два свята, за душевния и духовния свят.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ Разглеждането на човека показа, че той принадлежи на три свята. От физическия материален свят са взети веществата и силите, които изграждат физическото му тяло. Той притежава познание за този свят посредством своите външни физически сетива.
Който се доверява единствено на тези сетива и развива само тяхната способност за възприятие, не може да намери никакво обяснение за другите два свята, за душевния и духовния свят.
Дали човек може да се увери в действителността на един предмет или на едно същество, зависи от това дали той притежава подходящия орган за тяхното възприемане, подходящо сетиво. Естествено, лесно може да се стигне до едно недоразумение, ако направо назовем по-висшите органи на възприятие с името духовни сетива. Понеже когато се говори за "сетиво", мисълта неволно свързва тази дума с "физическото сетиво". Тъкмо физическия свят се означава като "сетивен", в противоположност на "духовния" свят. За да избегнем това недоразумение, тук трябва да споменем, че за "по-висши сетива" се говори само в преносен смисъл, само като сравнение.
към текста >>
Дали човек може да се увери в действител
нос
тта на един предмет или на едно същество, зависи от това дали той притежава подходящия орган за тяхното възприемане, подходящо сетиво.
1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ Разглеждането на човека показа, че той принадлежи на три свята. От физическия материален свят са взети веществата и силите, които изграждат физическото му тяло. Той притежава познание за този свят посредством своите външни физически сетива. Който се доверява единствено на тези сетива и развива само тяхната способност за възприятие, не може да намери никакво обяснение за другите два свята, за душевния и духовния свят.
Дали човек може да се увери в действителността на един предмет или на едно същество, зависи от това дали той притежава подходящия орган за тяхното възприемане, подходящо сетиво.
Естествено, лесно може да се стигне до едно недоразумение, ако направо назовем по-висшите органи на възприятие с името духовни сетива. Понеже когато се говори за "сетиво", мисълта неволно свързва тази дума с "физическото сетиво". Тъкмо физическия свят се означава като "сетивен", в противоположност на "духовния" свят. За да избегнем това недоразумение, тук трябва да споменем, че за "по-висши сетива" се говори само в преносен смисъл, само като сравнение. Както физическите сетива възприемат физическия свят, така душевните и духовните сетива възприемат душевния и духовен свят.
към текста >>
Тъкмо физическия свят се означава като "сетивен", в противополож
нос
т на "духовния" свят.
Той притежава познание за този свят посредством своите външни физически сетива. Който се доверява единствено на тези сетива и развива само тяхната способност за възприятие, не може да намери никакво обяснение за другите два свята, за душевния и духовния свят. Дали човек може да се увери в действителността на един предмет или на едно същество, зависи от това дали той притежава подходящия орган за тяхното възприемане, подходящо сетиво. Естествено, лесно може да се стигне до едно недоразумение, ако направо назовем по-висшите органи на възприятие с името духовни сетива. Понеже когато се говори за "сетиво", мисълта неволно свързва тази дума с "физическото сетиво".
Тъкмо физическия свят се означава като "сетивен", в противоположност на "духовния" свят.
За да избегнем това недоразумение, тук трябва да споменем, че за "по-висши сетива" се говори само в преносен смисъл, само като сравнение. Както физическите сетива възприемат физическия свят, така душевните и духовните сетива възприемат душевния и духовен свят. Думата "сетиво" се използува само в значението на "органа за възприятие". Човекът не би имал никакво познание за светлината и за цветовете, ако не би притежавал едно око, което да ги усети; той не би знаел нищо за звуците, ако не би притежавал едно ухо, което да ги възприема. В този смисъл, немският философ Лотце казва с пълно право: "без око, което да усеща светлината и без ухо, което да възприема звука, целият свят би бил тъмен и ням.
към текста >>
За да избегнем това недоразумение, тук трябва да споменем, че за "по-висши сетива" се говори само в пре
нос
ен смисъл, само като сравнение.
Който се доверява единствено на тези сетива и развива само тяхната способност за възприятие, не може да намери никакво обяснение за другите два свята, за душевния и духовния свят. Дали човек може да се увери в действителността на един предмет или на едно същество, зависи от това дали той притежава подходящия орган за тяхното възприемане, подходящо сетиво. Естествено, лесно може да се стигне до едно недоразумение, ако направо назовем по-висшите органи на възприятие с името духовни сетива. Понеже когато се говори за "сетиво", мисълта неволно свързва тази дума с "физическото сетиво". Тъкмо физическия свят се означава като "сетивен", в противоположност на "духовния" свят.
За да избегнем това недоразумение, тук трябва да споменем, че за "по-висши сетива" се говори само в преносен смисъл, само като сравнение.
Както физическите сетива възприемат физическия свят, така душевните и духовните сетива възприемат душевния и духовен свят. Думата "сетиво" се използува само в значението на "органа за възприятие". Човекът не би имал никакво познание за светлината и за цветовете, ако не би притежавал едно око, което да ги усети; той не би знаел нищо за звуците, ако не би притежавал едно ухо, което да ги възприема. В този смисъл, немският философ Лотце казва с пълно право: "без око, което да усеща светлината и без ухо, което да възприема звука, целият свят би бил тъмен и ням. В него биха се намерили толкова малко светлина и звук, колкото малко е възможен и зъбобол, без наличието на един усещаш болката нерв".
към текста >>
Това отношение на човека към действителния свят, Гьоте е изразил чудесно в своята мисъл: "Всъщ
нос
т ние напразно се опитваме да изразим естеството на един предмет.
Светлината, цветът и тонът не могат да съществуват за тези същества в същия смисъл, както за онези, които са надарени с очи и уши. Трептенията на въздуха, който причинява един пушечен изстрел, могат да им повлияят, когато ги засягат. Но за да се открие на душата това трептене като пукот, необходимо е ухото. И за да се доловят известни процеси във фината материя, която се нарича етер, във вид на светлина и цветове, за тази цел също е необходимо едно око. Ние стигаме до познанието за едно същество или за един предмет, освен дотолкова, доколкото те оказват въздействие върху един от нашите възприемателни органи.
Това отношение на човека към действителния свят, Гьоте е изразил чудесно в своята мисъл: "Всъщност ние напразно се опитваме да изразим естеството на един предмет.
Ние възприемаме само действията и историята на тези действия би обхванала без съмнение цялата природа. Напразно се мъчим да опишем характера на един човек; но ако, напротив, свържем всички негови дела и жестове, ще изникне един образ на неговия характер. Цветовете са действия на светлината, действия и страдания... Наистина, цветовете и светлината, са в определено отношение, но ние трябва да си ги представим като принадлежащи на цялата природа: защото чрез тях тя иска да се открие специално на окото. Но природата се открива и на други сетива... Да, природата се обръща и към други сетива към познати, непризнати и непознати сетива; така тя говори за самата себе си, говори и на нас чрез хиляди явления. За внимателния човек, тя не е нито мъртва, нито няма".
към текста >>
Тази мисъл на Гьоте би се изтълкувала погрешно, ако си помислим, че той се съмнява във възмож
нос
тта да познаем естеството на един предмет.
Ние възприемаме само действията и историята на тези действия би обхванала без съмнение цялата природа. Напразно се мъчим да опишем характера на един човек; но ако, напротив, свържем всички негови дела и жестове, ще изникне един образ на неговия характер. Цветовете са действия на светлината, действия и страдания... Наистина, цветовете и светлината, са в определено отношение, но ние трябва да си ги представим като принадлежащи на цялата природа: защото чрез тях тя иска да се открие специално на окото. Но природата се открива и на други сетива... Да, природата се обръща и към други сетива към познати, непризнати и непознати сетива; така тя говори за самата себе си, говори и на нас чрез хиляди явления. За внимателния човек, тя не е нито мъртва, нито няма".
Тази мисъл на Гьоте би се изтълкувала погрешно, ако си помислим, че той се съмнява във възможността да познаем естеството на един предмет.
Гьоте далеч няма предвид, че се възприема само действието на един предмет, а същността му остава скрита за това действие. Той по-скоро има предвид, че не трябва да се говори изобщо за една такава "скрита същност". Същността не се намира зад своето откровение; тя се появява чрез него. Само че тази същност е толкова богата, че може да се открие на други сетива, под други форми. Това, което се проявява, принадлежи на същността, но поради ограничеността на сетивата, то не е цялата същност.
към текста >>
Гьоте далеч няма предвид, че се възприема само действието на един предмет, а същ
нос
тта му остава скрита за това действие.
Напразно се мъчим да опишем характера на един човек; но ако, напротив, свържем всички негови дела и жестове, ще изникне един образ на неговия характер. Цветовете са действия на светлината, действия и страдания... Наистина, цветовете и светлината, са в определено отношение, но ние трябва да си ги представим като принадлежащи на цялата природа: защото чрез тях тя иска да се открие специално на окото. Но природата се открива и на други сетива... Да, природата се обръща и към други сетива към познати, непризнати и непознати сетива; така тя говори за самата себе си, говори и на нас чрез хиляди явления. За внимателния човек, тя не е нито мъртва, нито няма". Тази мисъл на Гьоте би се изтълкувала погрешно, ако си помислим, че той се съмнява във възможността да познаем естеството на един предмет.
Гьоте далеч няма предвид, че се възприема само действието на един предмет, а същността му остава скрита за това действие.
Той по-скоро има предвид, че не трябва да се говори изобщо за една такава "скрита същност". Същността не се намира зад своето откровение; тя се появява чрез него. Само че тази същност е толкова богата, че може да се открие на други сетива, под други форми. Това, което се проявява, принадлежи на същността, но поради ограничеността на сетивата, то не е цялата същност. Това мнение на Гьоте напълно съвпада с истините на Науката за Духа.
към текста >>
Той по-скоро има предвид, че не трябва да се говори изобщо за една такава "скрита същ
нос
т".
Цветовете са действия на светлината, действия и страдания... Наистина, цветовете и светлината, са в определено отношение, но ние трябва да си ги представим като принадлежащи на цялата природа: защото чрез тях тя иска да се открие специално на окото. Но природата се открива и на други сетива... Да, природата се обръща и към други сетива към познати, непризнати и непознати сетива; така тя говори за самата себе си, говори и на нас чрез хиляди явления. За внимателния човек, тя не е нито мъртва, нито няма". Тази мисъл на Гьоте би се изтълкувала погрешно, ако си помислим, че той се съмнява във възможността да познаем естеството на един предмет. Гьоте далеч няма предвид, че се възприема само действието на един предмет, а същността му остава скрита за това действие.
Той по-скоро има предвид, че не трябва да се говори изобщо за една такава "скрита същност".
Същността не се намира зад своето откровение; тя се появява чрез него. Само че тази същност е толкова богата, че може да се открие на други сетива, под други форми. Това, което се проявява, принадлежи на същността, но поради ограничеността на сетивата, то не е цялата същност. Това мнение на Гьоте напълно съвпада с истините на Науката за Духа. Както в тялото, окото и ухото се развиват като органи на възприятието, като сетива за телесните процеси, така и човекът е способен да култивира в себе си душевни и духовни органи на възприятието, чрез които му се откриват душевния и духовен свят.
към текста >>
Същ
нос
тта не се намира зад своето откровение; тя се появява чрез него.
Но природата се открива и на други сетива... Да, природата се обръща и към други сетива към познати, непризнати и непознати сетива; така тя говори за самата себе си, говори и на нас чрез хиляди явления. За внимателния човек, тя не е нито мъртва, нито няма". Тази мисъл на Гьоте би се изтълкувала погрешно, ако си помислим, че той се съмнява във възможността да познаем естеството на един предмет. Гьоте далеч няма предвид, че се възприема само действието на един предмет, а същността му остава скрита за това действие. Той по-скоро има предвид, че не трябва да се говори изобщо за една такава "скрита същност".
Същността не се намира зад своето откровение; тя се появява чрез него.
Само че тази същност е толкова богата, че може да се открие на други сетива, под други форми. Това, което се проявява, принадлежи на същността, но поради ограничеността на сетивата, то не е цялата същност. Това мнение на Гьоте напълно съвпада с истините на Науката за Духа. Както в тялото, окото и ухото се развиват като органи на възприятието, като сетива за телесните процеси, така и човекът е способен да култивира в себе си душевни и духовни органи на възприятието, чрез които му се откриват душевния и духовен свят. За онези, които не притежават такива по-висши сетива, тези светове са "тъмни и неми", както за едно същество без ухо и око, телесният свят е "тъмен и ням".
към текста >>
Само че тази същ
нос
т е толкова богата, че може да се открие на други сетива, под други форми.
За внимателния човек, тя не е нито мъртва, нито няма". Тази мисъл на Гьоте би се изтълкувала погрешно, ако си помислим, че той се съмнява във възможността да познаем естеството на един предмет. Гьоте далеч няма предвид, че се възприема само действието на един предмет, а същността му остава скрита за това действие. Той по-скоро има предвид, че не трябва да се говори изобщо за една такава "скрита същност". Същността не се намира зад своето откровение; тя се появява чрез него.
Само че тази същност е толкова богата, че може да се открие на други сетива, под други форми.
Това, което се проявява, принадлежи на същността, но поради ограничеността на сетивата, то не е цялата същност. Това мнение на Гьоте напълно съвпада с истините на Науката за Духа. Както в тялото, окото и ухото се развиват като органи на възприятието, като сетива за телесните процеси, така и човекът е способен да култивира в себе си душевни и духовни органи на възприятието, чрез които му се откриват душевния и духовен свят. За онези, които не притежават такива по-висши сетива, тези светове са "тъмни и неми", както за едно същество без ухо и око, телесният свят е "тъмен и ням". В действителност, отношението на човека към тези по-висши сетива е малко по-различно, отколкото към телесните сетива.
към текста >>
Това, което се проявява, принадлежи на същ
нос
тта, но поради ограниче
нос
тта на сетивата, то не е цялата същ
нос
т.
Тази мисъл на Гьоте би се изтълкувала погрешно, ако си помислим, че той се съмнява във възможността да познаем естеството на един предмет. Гьоте далеч няма предвид, че се възприема само действието на един предмет, а същността му остава скрита за това действие. Той по-скоро има предвид, че не трябва да се говори изобщо за една такава "скрита същност". Същността не се намира зад своето откровение; тя се появява чрез него. Само че тази същност е толкова богата, че може да се открие на други сетива, под други форми.
Това, което се проявява, принадлежи на същността, но поради ограничеността на сетивата, то не е цялата същност.
Това мнение на Гьоте напълно съвпада с истините на Науката за Духа. Както в тялото, окото и ухото се развиват като органи на възприятието, като сетива за телесните процеси, така и човекът е способен да култивира в себе си душевни и духовни органи на възприятието, чрез които му се откриват душевния и духовен свят. За онези, които не притежават такива по-висши сетива, тези светове са "тъмни и неми", както за едно същество без ухо и око, телесният свят е "тъмен и ням". В действителност, отношението на човека към тези по-висши сетива е малко по-различно, отколкото към телесните сетива. Че последните са развити напълно в него, за това по правило се грижи добрата майка Природа.
към текста >>
В действител
нос
т, отношението на човека към тези по-висши сетива е малко по-различно, отколкото към телесните сетива.
Само че тази същност е толкова богата, че може да се открие на други сетива, под други форми. Това, което се проявява, принадлежи на същността, но поради ограничеността на сетивата, то не е цялата същност. Това мнение на Гьоте напълно съвпада с истините на Науката за Духа. Както в тялото, окото и ухото се развиват като органи на възприятието, като сетива за телесните процеси, така и човекът е способен да култивира в себе си душевни и духовни органи на възприятието, чрез които му се откриват душевния и духовен свят. За онези, които не притежават такива по-висши сетива, тези светове са "тъмни и неми", както за едно същество без ухо и око, телесният свят е "тъмен и ням".
В действителност, отношението на човека към тези по-висши сетива е малко по-различно, отколкото към телесните сетива.
Че последните са развити напълно в него, за това по правило се грижи добрата майка Природа. Те се появяват без негова помощ. За развитието на своите по-висши сетива, той трябва да работи сам. Той трябва да развие своята душа, както природата е развила неговото тяло, за да може той да възприема своето физическо обкръжение и да се ориентира в него. Едно такова изграждане на по-висши органи, които природата още не е развила, не е противоестествено; понеже в един по-висш смисъл всичко, което човекът върши, принадлежи на природата.
към текста >>
За него е ясно; той не може да добави нищо произволно към действител
нос
тта посредством тези нови органи, но от друга страна без тях, съществената част от тази действител
нос
т би останала скрита.
За него тези органи са "непризнати", в смисъла на преведената Гьотева мисъл. Но тогава той трябва да се бори и против цялото възпитание, понеже то също има за цел да продължи работата на природата. Той би трябвало да забрани и операциите на сляпородените. Защото последствията от тази операция приличат много на онези, които се получават чрез развитието на висшите сетива, по метода, който посочвам в последната част от тази книга. За човек с развити висши сетива, светът се проявява с нови свойства, в него се възприемат нови факти и процеси, за които физическите сетива не разкриват нищо.
За него е ясно; той не може да добави нищо произволно към действителността посредством тези нови органи, но от друга страна без тях, съществената част от тази действителност би останала скрита.
Душевният и духовният свят не съществуват наред или извън физическия свят, те не са отделени пространствено от него. Както слепородения, който е опериран, затъмненият по-рано свят проблясва в светлина и цветове, така и на духовно пробудения се откриват онези душевни и духовни качества на нещата, които той по-рано е възприемал само физически. Наистина за него този свят се изпълва с други процеси и Същества, които за този, който не е духовно пробуден остават напълно непознати. /По-късно в тази книга ще се говори по-подробно за изграждането на душевните и духовни сетива. Тук най-напред ще бъдат описани по-висшите светове сами по себе си.
към текста >>
За мнозина не би било така трудно, както е в действител
нос
т да узнаят нещо за тези "висш светове" наистина най-напред само елементарни подроб
нос
ти, ако не си представяха, че там ще намерят една по-фина физическа субстанцията.
Който отрича тези светове, той не казва нищо друго освен това, че неговите по-висши органи все още не са развити. Човешкото развитие не се задържа на една постоянна степен; то непрекъснато върви напред. / Много често човек неволно си представя "по-висшите органи" като подобни на физическите органи. Тук би трябвало да изясним, че става дума за духовни и душевни образования, поради което човек не бива да очаква, че от по-висшите светове ще възприеме някакво "разредено" вещество. Докато човек има такива очаквания, той няма да стигне до никаква ясна представа за това, което тук се има предвид под "висши светове".
За мнозина не би било така трудно, както е в действителност да узнаят нещо за тези "висш светове" наистина най-напред само елементарни подробности, ако не си представяха, че там ще намерят една по-фина физическа субстанцията.
Понеже предпоставят такава физическа субстанция, по правило те не искат да признаят за какво всъщност става дума. Това, което те узнават за "висшите светове", се оказва недействително, разочароващо и т.н. Без съмнение, по-висшите степени на духовно развитие са трудно достъпни; но това развитие, което е достатъчно, за да се вникне в същността на духовния свят а това не е никак малко не би се постигнало толкова трудно, ако човек най-напред би се освободил от предразсъдъците, според които душевната и духовната действителност се представят като една по-фина физическа действителност. Така както ние не познаваме изцяло един човек, ако имаме представа само за физическата му външност, така не познаваме света, който ни обкръжава, ако знаем само това, което ни откриват за него физическите сетива. Както една фотография ни става по-близка и по-жива, ако познаваме отблизо фотографираното лице, така ние можем да разберем наистина физическия свят само тогава, ако опознаем неговите душевни и духовни основи.
към текста >>
Понеже предпоставят такава физическа субстанция, по правило те не искат да признаят за какво всъщ
нос
т става дума.
Човешкото развитие не се задържа на една постоянна степен; то непрекъснато върви напред. / Много често човек неволно си представя "по-висшите органи" като подобни на физическите органи. Тук би трябвало да изясним, че става дума за духовни и душевни образования, поради което човек не бива да очаква, че от по-висшите светове ще възприеме някакво "разредено" вещество. Докато човек има такива очаквания, той няма да стигне до никаква ясна представа за това, което тук се има предвид под "висши светове". За мнозина не би било така трудно, както е в действителност да узнаят нещо за тези "висш светове" наистина най-напред само елементарни подробности, ако не си представяха, че там ще намерят една по-фина физическа субстанцията.
Понеже предпоставят такава физическа субстанция, по правило те не искат да признаят за какво всъщност става дума.
Това, което те узнават за "висшите светове", се оказва недействително, разочароващо и т.н. Без съмнение, по-висшите степени на духовно развитие са трудно достъпни; но това развитие, което е достатъчно, за да се вникне в същността на духовния свят а това не е никак малко не би се постигнало толкова трудно, ако човек най-напред би се освободил от предразсъдъците, според които душевната и духовната действителност се представят като една по-фина физическа действителност. Така както ние не познаваме изцяло един човек, ако имаме представа само за физическата му външност, така не познаваме света, който ни обкръжава, ако знаем само това, което ни откриват за него физическите сетива. Както една фотография ни става по-близка и по-жива, ако познаваме отблизо фотографираното лице, така ние можем да разберем наистина физическия свят само тогава, ако опознаем неговите душевни и духовни основи. Ето защо, струва ми се за предпочитане, първо да се говори за висшите светове, за душевния и духовния свят, и едва тогава да се прецени физическия свят от духовнонаучна гледна точка.
към текста >>
Без съмнение, по-висшите степени на духовно развитие са трудно достъпни; но това развитие, което е достатъчно, за да се вникне в същ
нос
тта на духовния свят а това не е никак малко не би се постигнало толкова трудно, ако човек най-напред би се освободил от предразсъдъците, според които душевната и духовната действител
нос
т се представят като една по-фина физическа действител
нос
т.
Тук би трябвало да изясним, че става дума за духовни и душевни образования, поради което човек не бива да очаква, че от по-висшите светове ще възприеме някакво "разредено" вещество. Докато човек има такива очаквания, той няма да стигне до никаква ясна представа за това, което тук се има предвид под "висши светове". За мнозина не би било така трудно, както е в действителност да узнаят нещо за тези "висш светове" наистина най-напред само елементарни подробности, ако не си представяха, че там ще намерят една по-фина физическа субстанцията. Понеже предпоставят такава физическа субстанция, по правило те не искат да признаят за какво всъщност става дума. Това, което те узнават за "висшите светове", се оказва недействително, разочароващо и т.н.
Без съмнение, по-висшите степени на духовно развитие са трудно достъпни; но това развитие, което е достатъчно, за да се вникне в същността на духовния свят а това не е никак малко не би се постигнало толкова трудно, ако човек най-напред би се освободил от предразсъдъците, според които душевната и духовната действителност се представят като една по-фина физическа действителност.
Така както ние не познаваме изцяло един човек, ако имаме представа само за физическата му външност, така не познаваме света, който ни обкръжава, ако знаем само това, което ни откриват за него физическите сетива. Както една фотография ни става по-близка и по-жива, ако познаваме отблизо фотографираното лице, така ние можем да разберем наистина физическия свят само тогава, ако опознаем неговите душевни и духовни основи. Ето защо, струва ми се за предпочитане, първо да се говори за висшите светове, за душевния и духовния свят, и едва тогава да се прецени физическия свят от духовнонаучна гледна точка. По начало, в нашата епоха е доста трудно да се говори за висшите светове, понеже нейното величие се състои преди всичко в опознаването и завладяването на материалния свят. Дори нашите думи са получили своята форма и значение най-вече във връзка с този свят.
към текста >>
Така както ние не познаваме изцяло един човек, ако имаме представа само за физическата му външ
нос
т, така не познаваме света, който ни обкръжава, ако знаем само това, което ни откриват за него физическите сетива.
Докато човек има такива очаквания, той няма да стигне до никаква ясна представа за това, което тук се има предвид под "висши светове". За мнозина не би било така трудно, както е в действителност да узнаят нещо за тези "висш светове" наистина най-напред само елементарни подробности, ако не си представяха, че там ще намерят една по-фина физическа субстанцията. Понеже предпоставят такава физическа субстанция, по правило те не искат да признаят за какво всъщност става дума. Това, което те узнават за "висшите светове", се оказва недействително, разочароващо и т.н. Без съмнение, по-висшите степени на духовно развитие са трудно достъпни; но това развитие, което е достатъчно, за да се вникне в същността на духовния свят а това не е никак малко не би се постигнало толкова трудно, ако човек най-напред би се освободил от предразсъдъците, според които душевната и духовната действителност се представят като една по-фина физическа действителност.
Така както ние не познаваме изцяло един човек, ако имаме представа само за физическата му външност, така не познаваме света, който ни обкръжава, ако знаем само това, което ни откриват за него физическите сетива.
Както една фотография ни става по-близка и по-жива, ако познаваме отблизо фотографираното лице, така ние можем да разберем наистина физическия свят само тогава, ако опознаем неговите душевни и духовни основи. Ето защо, струва ми се за предпочитане, първо да се говори за висшите светове, за душевния и духовния свят, и едва тогава да се прецени физическия свят от духовнонаучна гледна точка. По начало, в нашата епоха е доста трудно да се говори за висшите светове, понеже нейното величие се състои преди всичко в опознаването и завладяването на материалния свят. Дори нашите думи са получили своята форма и значение най-вече във връзка с този свят. Но човек трябва да си служи тъкмо с тези употребяеми думи, за да достигне до нещо познато.
към текста >>
Но това трябва да бъде така, понеже такива и
нос
казания са средство, чрез което човек се насочва към висшите светове и чрез което се улеснява достъпа му до тях.
По начало, в нашата епоха е доста трудно да се говори за висшите светове, понеже нейното величие се състои преди всичко в опознаването и завладяването на материалния свят. Дори нашите думи са получили своята форма и значение най-вече във връзка с този свят. Но човек трябва да си служи тъкмо с тези употребяеми думи, за да достигне до нещо познато. Тези, които се доверяват само на външните сетива бързо стигат до пълно неразбиране на нещата. Много неща могат да се изразят и изтълкуват не само в образи.
Но това трябва да бъде така, понеже такива иносказания са средство, чрез което човек се насочва към висшите светове и чрез което се улеснява достъпа му до тях.
/В една от следващите глави ще разгледаме как могат да бъдат развити душевните и духовни възприемателни органи. Първоначално човек трябва да получи познание за висшите светове именно в образи. Едва после той може да мисли как ще постигне способността да вижда направо в тях. / Както веществата и силите, които съставят и владеят нашия стомах, сърце, бели дробове и мозък, произлизат от физическия свят, така и нашите душевни качества, нашите желания, влечения, чувства, страсти, усещания, подтици произлизат от душевния свят. Душата на човека е част от този душевен свят, както и неговото тяло е част от физическия телесен свят.
към текста >>
Едва после той може да мисли как ще постигне способ
нос
тта да вижда направо в тях. /
Тези, които се доверяват само на външните сетива бързо стигат до пълно неразбиране на нещата. Много неща могат да се изразят и изтълкуват не само в образи. Но това трябва да бъде така, понеже такива иносказания са средство, чрез което човек се насочва към висшите светове и чрез което се улеснява достъпа му до тях. /В една от следващите глави ще разгледаме как могат да бъдат развити душевните и духовни възприемателни органи. Първоначално човек трябва да получи познание за висшите светове именно в образи.
Едва после той може да мисли как ще постигне способността да вижда направо в тях. /
Както веществата и силите, които съставят и владеят нашия стомах, сърце, бели дробове и мозък, произлизат от физическия свят, така и нашите душевни качества, нашите желания, влечения, чувства, страсти, усещания, подтици произлизат от душевния свят. Душата на човека е част от този душевен свят, както и неговото тяло е част от физическия телесен свят. Ако трябва да се посочи някаква разлика между физическия и душевен свят, може да се каже, че последният е по-фин, по-подвижен, по-пластичен по отношение на всички неща и същества в него, отколкото първия. Но човек трябва да си даде ясна сметка, че той встъпва в един напълно нов свят, противоположен на физическия, когато прониква в душевния свят. Следователно, когато казваме, че той е "по-тънък" отколкото сетивния, физическия свят, ние употребяваме само един приблизителен образ, нещо, което е съвършено различно от едно сравнение в точния смисъл на думата.
към текста >>
Както на материалните форми са присъщи протяж
нос
т и движение в пространството, така и на душевните "неща" и "същества" са присъщи възбудимост и инстинктивни желания.
Ако трябва да се посочи някаква разлика между физическия и душевен свят, може да се каже, че последният е по-фин, по-подвижен, по-пластичен по отношение на всички неща и същества в него, отколкото първия. Но човек трябва да си даде ясна сметка, че той встъпва в един напълно нов свят, противоположен на физическия, когато прониква в душевния свят. Следователно, когато казваме, че той е "по-тънък" отколкото сетивния, физическия свят, ние употребяваме само един приблизителен образ, нещо, което е съвършено различно от едно сравнение в точния смисъл на думата. Така е и с всичко, което е заимствувано от физическия свят и е казано за душевния свят. Ако това се вземе под внимание, може да се каже, че формациите и съществата в душевния свят се състоят също от душевни "вещества" и се управляват от душевни сили, какъвто е случая с физическия свят.
Както на материалните форми са присъщи протяжност и движение в пространството, така и на душевните "неща" и "същества" са присъщи възбудимост и инстинктивни желания.
Ето защо душевният свят може да се означи също като свят на желанието, свят на влеченията или свят на "копнежа". Тези изрази са взаимствани от човешкия душевен живот. Ето защо трябва да се отбележи, че нещата в тези части от душевния свят, които се намират извън човешката душа, са също толкова различни от душевните сили в нея, както и материалните вещества и сили от физическия свят са различни от тези, които изграждат човешкото физическо тяло. ("влечение", "желание", "стремеж" са обозначения за веществения елемент в душевния свят. Този веществен елемент означаваме като "астрален".
към текста >>
Ако се вземат под внимание силите на душевния свят, може да се говори за "същ
нос
т на желанието".
Ето защо душевният свят може да се означи също като свят на желанието, свят на влеченията или свят на "копнежа". Тези изрази са взаимствани от човешкия душевен живот. Ето защо трябва да се отбележи, че нещата в тези части от душевния свят, които се намират извън човешката душа, са също толкова различни от душевните сили в нея, както и материалните вещества и сили от физическия свят са различни от тези, които изграждат човешкото физическо тяло. ("влечение", "желание", "стремеж" са обозначения за веществения елемент в душевния свят. Този веществен елемент означаваме като "астрален".
Ако се вземат под внимание силите на душевния свят, може да се говори за "същност на желанието".
Обаче не бива да забравяме, че различието между "вещество" и "сила" тук може да не е толкова явно, както във физическия свят. Едно влечение може еднакво добре да се нарече както "сила", така и "вещество".) Когато човек за първи път проглежда в душевния свят, той се обърква поради големите различия от физическия свят. Но това се получава и при отварянето на едно физическо сетиво, което до този момент не е функционирало. Сляпороденият, който е вече опериран, трябва да се научи първо да се ориентира в света, който досега е познавал само с опипване.
към текста >>
Отначало, например, той вижда предметите в своето око; после ги вижда извън себе си, но те му се появяват непосредствено така, както ако биха били нарисувани на някаква повърх
нос
т.
Обаче не бива да забравяме, че различието между "вещество" и "сила" тук може да не е толкова явно, както във физическия свят. Едно влечение може еднакво добре да се нарече както "сила", така и "вещество".) Когато човек за първи път проглежда в душевния свят, той се обърква поради големите различия от физическия свят. Но това се получава и при отварянето на едно физическо сетиво, което до този момент не е функционирало. Сляпороденият, който е вече опериран, трябва да се научи първо да се ориентира в света, който досега е познавал само с опипване.
Отначало, например, той вижда предметите в своето око; после ги вижда извън себе си, но те му се появяват непосредствено така, както ако биха били нарисувани на някаква повърхност.
Само постепенно той схваща тяхната дълбочина, перспектива и пр. В душевния свят винаги са валидни по-различни закони от тези във физическия свят. Наистина, от друга страна, много душевни образования са свързани с форми от други светове. Например човешката душа е свързана с физическото човешко тяло и с човешкия Дух. Процесите, които могат да се наблюдават в нея, са повлияни едновременно от физическия и духовния свят.
към текста >>
Ако, например, един човек проявява някакво желание, то ще бъде
нос
ено от една мисъл, от една представа на Духа и ще следва неговите закони.
В душевния свят винаги са валидни по-различни закони от тези във физическия свят. Наистина, от друга страна, много душевни образования са свързани с форми от други светове. Например човешката душа е свързана с физическото човешко тяло и с човешкия Дух. Процесите, които могат да се наблюдават в нея, са повлияни едновременно от физическия и духовния свят. Това трябва да се вземе под внимание при наблюдението на душевния свят; и не бива да се взема за душевен закон това, което произхожда под въздействието на други светове.
Ако, например, един човек проявява някакво желание, то ще бъде носено от една мисъл, от една представа на Духа и ще следва неговите закони.
Но както могат да се установят законите на физическия свят, с оглед въздействията, които човекът упражнява върху неговите процеси, така могат да се установят и законите на душевния свят. Една важна разлика между душевните и физическите процеси е тази, че взаимодействието при първите е много по-интимно. Например, във физическото пространство е валиден закона на "удара". Когато една движеща се билярдна топка се сблъска с една намираща се в покой, тогава тя я задвижва в посока, която може да се прецени от движението и еластичността на първата. В душевното пространство, взаимодействието на две форми, които се срещат една с друга, ще зависи от техните вътрешни качества.
към текста >>
Когато една движеща се билярдна топка се сблъска с една намираща се в покой, тогава тя я задвижва в посока, която може да се прецени от движението и еластич
нос
тта на първата.
Това трябва да се вземе под внимание при наблюдението на душевния свят; и не бива да се взема за душевен закон това, което произхожда под въздействието на други светове. Ако, например, един човек проявява някакво желание, то ще бъде носено от една мисъл, от една представа на Духа и ще следва неговите закони. Но както могат да се установят законите на физическия свят, с оглед въздействията, които човекът упражнява върху неговите процеси, така могат да се установят и законите на душевния свят. Една важна разлика между душевните и физическите процеси е тази, че взаимодействието при първите е много по-интимно. Например, във физическото пространство е валиден закона на "удара".
Когато една движеща се билярдна топка се сблъска с една намираща се в покой, тогава тя я задвижва в посока, която може да се прецени от движението и еластичността на първата.
В душевното пространство, взаимодействието на две форми, които се срещат една с друга, ще зависи от техните вътрешни качества. Те взаимно се проникват, сякаш са вътрешно сродни. Напротив, те се отблъскват, ако техните качества си противоречат. Във физическото пространство има определени оптически закони. Отдалечените предмети изглеждат по-малки, по причина на перспективата.
към текста >>
Обратно, антипатията е силата, с която душевните формации се отблъскват, изключват и отстояват своята индивидуал
нос
т.
Първото, което човек трябва да научи, за да се ориентира в душевния свят, е да различава отделните му формации, както във физическия свят се различават твърди, течни и газообразни тела. За целта е необходимо да се познават двете основни сили, които са най-важни тук. Те могат да се нарекат симпатия и антипатия. Начинът, по който тези две основни сили действуват в една душевна формация, определя нейният вид. Аз наричам симпатия силата, чрез която една душена формация привлича друга, стреми се да се слее с нея, проявява родството си с нея.
Обратно, антипатията е силата, с която душевните формации се отблъскват, изключват и отстояват своята индивидуалност.
В каква мярка тези две сили съществуват в една душевна формация, зависи от това, каква роля играе тя в душевния свят. Тук могат да се различат три вида душевни формации, според действието на симпатията и антипатията в тях. И тези видове се различават един от друг по това, че симпатията и антипатията в тях се намират в точно определени взаимни отношения. Във всички три душевни формации съществуват тези две основни сили. Нека най-напред да разгледаме едно образование, една душевна формация от първи вид.
към текста >>
Но тази алч
нос
т изглежда ненаситна, невъзможно е да бъде задоволена, понеже господствува щата антипатия отблъсква толкова много срещани неща, че прави невъзможно всяко задоволяване.
Тя има надмощие над симпатията. В душевното пространство, тези формации играят една егоистична роля. Те отблъскват много неща, а привличат с любов само малко от тях. Ето защо те се подвизават в душевното пространство като неизменими форми. Чрез силата на симпатията, те се проявяват като алчни.
Но тази алчност изглежда ненаситна, невъзможно е да бъде задоволена, понеже господствува щата антипатия отблъсква толкова много срещани неща, че прави невъзможно всяко задоволяване.
Ако сравним една душевна формация от този вид с елементите от физическия свят, ще установим, че тя съответствува на твърдите тела. Тази област на душевната субстанция ще наречем област на горещото желание. Степента, до която то е примесено в душите на животните и хората, определя техните низши сетивни влечения, преобладаващите егоистични инстинкти. Вторият вид душевни формации са тези, при които двете основни сили се поддържат в едно равновесие, при които, следователно, симпатията и антипатията действуват с еднаква сила. Тези формации притежават определена неутралност спрямо другите; те им въздействуват като сродни с тях, без да ги привличат или отблъскват по особен начин.
към текста >>
Тези формации притежават определена неутрал
нос
т спрямо другите; те им въздействуват като сродни с тях, без да ги привличат или отблъскват по особен начин.
Но тази алчност изглежда ненаситна, невъзможно е да бъде задоволена, понеже господствува щата антипатия отблъсква толкова много срещани неща, че прави невъзможно всяко задоволяване. Ако сравним една душевна формация от този вид с елементите от физическия свят, ще установим, че тя съответствува на твърдите тела. Тази област на душевната субстанция ще наречем област на горещото желание. Степента, до която то е примесено в душите на животните и хората, определя техните низши сетивни влечения, преобладаващите егоистични инстинкти. Вторият вид душевни формации са тези, при които двете основни сили се поддържат в едно равновесие, при които, следователно, симпатията и антипатията действуват с еднаква сила.
Тези формации притежават определена неутралност спрямо другите; те им въздействуват като сродни с тях, без да ги привличат или отблъскват по особен начин.
Те сякаш не очертават никакви определени граници между себе си и околния свят. Те позволяват на другите формации в тяхното обкръжение постоянно да им въздействуват; ето защо те могат да бъдат сравнени с течните вещества от физическия свят. И в начина, по който те привличат към себе си другите формации, не се намира нищо от алчността. Действието, което тук се има предвид, съществува, например, когато човек усеща някакъв цвят. Когато имам усещане за червения цвят, първоначално аз получавам една неутрална възбуда от моето обкръжение Едва когато към тази възбуда се прибави удоволствието от червения цвят, се появява и една друга душевна дейност.
към текста >>
И в начина, по който те привличат към себе си другите формации, не се намира нищо от алч
нос
тта.
Степента, до която то е примесено в душите на животните и хората, определя техните низши сетивни влечения, преобладаващите егоистични инстинкти. Вторият вид душевни формации са тези, при които двете основни сили се поддържат в едно равновесие, при които, следователно, симпатията и антипатията действуват с еднаква сила. Тези формации притежават определена неутралност спрямо другите; те им въздействуват като сродни с тях, без да ги привличат или отблъскват по особен начин. Те сякаш не очертават никакви определени граници между себе си и околния свят. Те позволяват на другите формации в тяхното обкръжение постоянно да им въздействуват; ето защо те могат да бъдат сравнени с течните вещества от физическия свят.
И в начина, по който те привличат към себе си другите формации, не се намира нищо от алчността.
Действието, което тук се има предвид, съществува, например, когато човек усеща някакъв цвят. Когато имам усещане за червения цвят, първоначално аз получавам една неутрална възбуда от моето обкръжение Едва когато към тази възбуда се прибави удоволствието от червения цвят, се появява и една друга душевна дейност. Това, което поражда неутралната възбуда, са душевните формации, намиращи се в такова взаимоотношение, че поддържат в равновесие симпатията и антипатията. Душевният елемент, който разглеждаме тук, се определя от неговата гъвкавост и подвижност. Той не се подвизава егоистично в душевното пространство, както първия вид, а така, че неговото съществуване е съпроводено с безброй впечатление, както и с определена близост и родство спрямо много от нещата, които го заобикалят.
към текста >>
Когато имам усещане за червения цвят, първоначално аз получавам една неутрална възбуда от моето обкръжение Едва когато към тази възбуда се прибави удоволствието от червения цвят, се появява и една друга душевна дей
нос
т.
Тези формации притежават определена неутралност спрямо другите; те им въздействуват като сродни с тях, без да ги привличат или отблъскват по особен начин. Те сякаш не очертават никакви определени граници между себе си и околния свят. Те позволяват на другите формации в тяхното обкръжение постоянно да им въздействуват; ето защо те могат да бъдат сравнени с течните вещества от физическия свят. И в начина, по който те привличат към себе си другите формации, не се намира нищо от алчността. Действието, което тук се има предвид, съществува, например, когато човек усеща някакъв цвят.
Когато имам усещане за червения цвят, първоначално аз получавам една неутрална възбуда от моето обкръжение Едва когато към тази възбуда се прибави удоволствието от червения цвят, се появява и една друга душевна дейност.
Това, което поражда неутралната възбуда, са душевните формации, намиращи се в такова взаимоотношение, че поддържат в равновесие симпатията и антипатията. Душевният елемент, който разглеждаме тук, се определя от неговата гъвкавост и подвижност. Той не се подвизава егоистично в душевното пространство, както първия вид, а така, че неговото съществуване е съпроводено с безброй впечатление, както и с определена близост и родство спрямо много от нещата, които го заобикалят. Подходящия израз на този вид душевни формации е: лесноподвижна възбудимост. Третата степен на душевните формации е тази, при която симпатията има надмощие над антипатията.
към текста >>
Душевният елемент, който разглеждаме тук, се определя от неговата гъвкавост и подвиж
нос
т.
Те позволяват на другите формации в тяхното обкръжение постоянно да им въздействуват; ето защо те могат да бъдат сравнени с течните вещества от физическия свят. И в начина, по който те привличат към себе си другите формации, не се намира нищо от алчността. Действието, което тук се има предвид, съществува, например, когато човек усеща някакъв цвят. Когато имам усещане за червения цвят, първоначално аз получавам една неутрална възбуда от моето обкръжение Едва когато към тази възбуда се прибави удоволствието от червения цвят, се появява и една друга душевна дейност. Това, което поражда неутралната възбуда, са душевните формации, намиращи се в такова взаимоотношение, че поддържат в равновесие симпатията и антипатията.
Душевният елемент, който разглеждаме тук, се определя от неговата гъвкавост и подвижност.
Той не се подвизава егоистично в душевното пространство, както първия вид, а така, че неговото съществуване е съпроводено с безброй впечатление, както и с определена близост и родство спрямо много от нещата, които го заобикалят. Подходящия израз на този вид душевни формации е: лесноподвижна възбудимост. Третата степен на душевните формации е тази, при която симпатията има надмощие над антипатията. Антипатията поражда егоистичното себеизтъкване; но този егоизъм изчезва пред привличащата сила на нещата от обкръжаващия свят. Нека да си представим една такава формация вътре в душевното пространство.
към текста >>
Техният смътен живот в тъмнината се отваря навън и осветлява душевното пространство; инертно, тежко движение в душата, което досега се стремеше към изолация поради антипатия след като налице бяха само субстанциите на низшите области се превръща в сила и енергич
нос
т, които бликват от душата и се разливат във външния свят.
Доколкото в действие влиза антипатията, всяка душевна формация се стреми към друга заради своя личен живот, за да усили и обогати себе си чрез него друго. Когато антипатията замлъква, тогава другите неща се приемат като откровения, като послания. В душевното пространство, тази по-висша душевна формация играе ролята, която светлината има във физическото пространство. Сега вече е напълно възможно, една душевна формация, така да се каже, да погълне живота на други формации заради самите тях, а не поради егоистични цели; или, бихме могли да допълним, сега тя се оставя да бъде озарена от тях. Душевните същества се пробуждат за истинския душевен живот, само доколкото черпят от тези по-висши области.
Техният смътен живот в тъмнината се отваря навън и осветлява душевното пространство; инертно, тежко движение в душата, което досега се стремеше към изолация поради антипатия след като налице бяха само субстанциите на низшите области се превръща в сила и енергичност, които бликват от душата и се разливат във външния свят.
Лесноподвижната възбудимост на втората област действуват само тогава, когато формациите се срещат. Тогава действително едната се влива в другата. Тук докосването е все още необходимо. В по-висшите области съществата свободно сияят и разливат навън своята същност, своите сили (С пълно право можем да употребим израза "сияние", понеже симпатията, която се развива тук, е близка до въздействията на светлината). Както едно растение залинява в тъмната изба, така и душевните формации угасват без оживотворяващите душевни субстанции на висшите области.
към текста >>
В по-висшите области съществата свободно сияят и разливат навън своята същ
нос
т, своите сили (С пълно право можем да употребим израза "сияние", понеже симпатията, която се развива тук, е близка до въздействията на светлината).
Душевните същества се пробуждат за истинския душевен живот, само доколкото черпят от тези по-висши области. Техният смътен живот в тъмнината се отваря навън и осветлява душевното пространство; инертно, тежко движение в душата, което досега се стремеше към изолация поради антипатия след като налице бяха само субстанциите на низшите области се превръща в сила и енергичност, които бликват от душата и се разливат във външния свят. Лесноподвижната възбудимост на втората област действуват само тогава, когато формациите се срещат. Тогава действително едната се влива в другата. Тук докосването е все още необходимо.
В по-висшите области съществата свободно сияят и разливат навън своята същност, своите сили (С пълно право можем да употребим израза "сияние", понеже симпатията, която се развива тук, е близка до въздействията на светлината).
Както едно растение залинява в тъмната изба, така и душевните формации угасват без оживотворяващите душевни субстанции на висшите области. Душевната светлина, душевната сила и същинския душевен живот принадлежат на тези области и от тях те се предават на душевните същества. Следователно, в света на душите се различават три низши и три висши области които са свързани чрез една четвърта област, така че се получава следното подразделение на душевния свят: 1. ОБЛАСТТА НА ГОРЕЩОТО ЖЕЛАНИЕ 2. ОБЛАСТТА НА ЛЕСНОПОДВИЖНАТА ВЪЗБУДИМОСТ
към текста >>
В първите три области, Душевните формации дължат свойствата си на отношенията между антипатията и симпатията; в четвъртата област симпатията бликва от самата душевна формация; в трите по-висши области силата на симпатията става все по-свободна и по-свободна; субстанциите на тази област стават лъчезарящи и оживотворяващи; те се
нос
ят из душевното пространство, пробуждайки съществата, които иначе биха се изгубили в своя егоистичен живот.
3. ОБЛАСТТА НА ЖЕЛАНИЯТА 4. ОБЛАСТТА НА УДОВОЛСТВИЕТО И НЕУДОВОЛСТВИТО 5. ОБЛАСТТА НА ДУШЕВНАТА СВЕТЛИНА 6. ОБЛАСТТА НА ДЕЙСТВЕНАТА ДУШЕВНА СИЛА 7. ОБЛАСТТА НА ДУШЕВНИЯ ЖИВОТ
В първите три области, Душевните формации дължат свойствата си на отношенията между антипатията и симпатията; в четвъртата област симпатията бликва от самата душевна формация; в трите по-висши области силата на симпатията става все по-свободна и по-свободна; субстанциите на тази област стават лъчезарящи и оживотворяващи; те се носят из душевното пространство, пробуждайки съществата, които иначе биха се изгубили в своя егоистичен живот.
От само себе си се разбира, че тези седем подразделения на душевния живот не представляват области, изолирани една от друга. Както твърдите, течните и газообразните вещества във физическия свят се проникват взаимно, така се проникват взаимно в душевния свят горещото желание, лесноподвижната възбудимост и силите на света на желанията. И както във физическия свят топлината прониква телата, а светлината ги осветява, така и в душевния свят удоволствието и страданието, както и светлината на душата заливат душевните същества. Нещо подобно се извършва с душевната сила и с душевния живот.
към текста >>
65.
2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Нейните сили на симпатия и антипатия, и тяхното взаимно отношение пораждат проявленията на душата: алч
нос
т, възбудимост, желание, удоволствие, страдание и т.н.
ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА Душата е свързващият елемент между Духа на човека и неговото тяло.
Нейните сили на симпатия и антипатия, и тяхното взаимно отношение пораждат проявленията на душата: алчност, възбудимост, желание, удоволствие, страдание и т.н.
те действуват не само всред душевните формации, но се проявяват и спрямо съществата от другите светове, физическия и духовния. Докато душата живее в тялото, тя взема участие във всичко, което се извършва в него. Когато физическите процеси в човешкото тяло протичат правилно, тогава в душата възникват удоволствие и приятност; когато тези процеси са смутени, идват страданието и болката. От друга страна, душата участвува и в проявленията на Духа: една мисъл я изпълва с радост, друга с отвращение; едно правилно съждение получава одобрението на душата, а едно погрешно съждение нейното неодобрение. Наистина, еволюционната степен на един човек зависи от това, дали неговите душевни качества са насочени повече в една или друга посока.
към текста >>
Когато физическите процеси в човешкото тяло протичат правилно, тогава в душата възникват удоволствие и прият
нос
т; когато тези процеси са смутени, идват страданието и болката.
ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА Душата е свързващият елемент между Духа на човека и неговото тяло. Нейните сили на симпатия и антипатия, и тяхното взаимно отношение пораждат проявленията на душата: алчност, възбудимост, желание, удоволствие, страдание и т.н. те действуват не само всред душевните формации, но се проявяват и спрямо съществата от другите светове, физическия и духовния. Докато душата живее в тялото, тя взема участие във всичко, което се извършва в него.
Когато физическите процеси в човешкото тяло протичат правилно, тогава в душата възникват удоволствие и приятност; когато тези процеси са смутени, идват страданието и болката.
От друга страна, душата участвува и в проявленията на Духа: една мисъл я изпълва с радост, друга с отвращение; едно правилно съждение получава одобрението на душата, а едно погрешно съждение нейното неодобрение. Наистина, еволюционната степен на един човек зависи от това, дали неговите душевни качества са насочени повече в една или друга посока. Един човек е толкова по-съвършен, колкото повече душата му изпитва симпатии към проявленията на Духа; той е толкова несъвършен, колкото повече неговите наклонности се удовлетворяват чрез тялото. Духът е основното ядро на човека, тялото е посредника, чрез Духът наблюдава и познава физическия свят, за да осъществява там своите действия, но душата е посредница между тялото и духа. Тя отхвърля физическото въздействие, което трептенето на въздуха упражнява върху ухото, извличайки удоволствие от съответния тон.
към текста >>
Един човек е толкова по-съвършен, колкото повече душата му изпитва симпатии към проявленията на Духа; той е толкова несъвършен, колкото повече неговите наклон
нос
ти се удовлетворяват чрез тялото.
те действуват не само всред душевните формации, но се проявяват и спрямо съществата от другите светове, физическия и духовния. Докато душата живее в тялото, тя взема участие във всичко, което се извършва в него. Когато физическите процеси в човешкото тяло протичат правилно, тогава в душата възникват удоволствие и приятност; когато тези процеси са смутени, идват страданието и болката. От друга страна, душата участвува и в проявленията на Духа: една мисъл я изпълва с радост, друга с отвращение; едно правилно съждение получава одобрението на душата, а едно погрешно съждение нейното неодобрение. Наистина, еволюционната степен на един човек зависи от това, дали неговите душевни качества са насочени повече в една или друга посока.
Един човек е толкова по-съвършен, колкото повече душата му изпитва симпатии към проявленията на Духа; той е толкова несъвършен, колкото повече неговите наклонности се удовлетворяват чрез тялото.
Духът е основното ядро на човека, тялото е посредника, чрез Духът наблюдава и познава физическия свят, за да осъществява там своите действия, но душата е посредница между тялото и духа. Тя отхвърля физическото въздействие, което трептенето на въздуха упражнява върху ухото, извличайки удоволствие от съответния тон. Всичко това тя предава на Духа, който по този начин стига до разбирането на физическия свят. Чрез душата, една мисъл, която се поражда в Духа, може да се превърне в желание за своето собствено осъществяване, и едва по този начин с помощта на тялото да прерасне в действие. Но човек може да изпълни своето призвание, само ако позволи на духа да ръководи всичките му действия.
към текста >>
Душата може чрез самата себе си да насочи своите склон
нос
ти както към тялото, така и към духа.
Духът е основното ядро на човека, тялото е посредника, чрез Духът наблюдава и познава физическия свят, за да осъществява там своите действия, но душата е посредница между тялото и духа. Тя отхвърля физическото въздействие, което трептенето на въздуха упражнява върху ухото, извличайки удоволствие от съответния тон. Всичко това тя предава на Духа, който по този начин стига до разбирането на физическия свят. Чрез душата, една мисъл, която се поражда в Духа, може да се превърне в желание за своето собствено осъществяване, и едва по този начин с помощта на тялото да прерасне в действие. Но човек може да изпълни своето призвание, само ако позволи на духа да ръководи всичките му действия.
Душата може чрез самата себе си да насочи своите склонности както към тялото, така и към духа.
Тя спуска своите пипала надолу към физическия свят, както ги протяга и нагоре към духовния свят. Навлизайки в материята, нейната собствена същност се прониква от природата на физическия свят. Неговите идеи са привлечени към физическия свят именно чрез силите на душата. Нека да разгледаме недоразвития човек. Наклонностите на неговата душа зависят от процесите в неговото тяло.
към текста >>
Навлизайки в материята, нейната собствена същ
нос
т се прониква от природата на физическия свят.
Всичко това тя предава на Духа, който по този начин стига до разбирането на физическия свят. Чрез душата, една мисъл, която се поражда в Духа, може да се превърне в желание за своето собствено осъществяване, и едва по този начин с помощта на тялото да прерасне в действие. Но човек може да изпълни своето призвание, само ако позволи на духа да ръководи всичките му действия. Душата може чрез самата себе си да насочи своите склонности както към тялото, така и към духа. Тя спуска своите пипала надолу към физическия свят, както ги протяга и нагоре към духовния свят.
Навлизайки в материята, нейната собствена същност се прониква от природата на физическия свят.
Неговите идеи са привлечени към физическия свят именно чрез силите на душата. Нека да разгледаме недоразвития човек. Наклонностите на неговата душа зависят от процесите в неговото тяло. Той изпитва удоволствие само от въздействията, които физическия свят упражнява върху неговите сетива. Така неговият духовен живот е изцяло привлечен към тази сфера.
към текста >>
Наклон
нос
тите на неговата душа зависят от процесите в неговото тяло.
Душата може чрез самата себе си да насочи своите склонности както към тялото, така и към духа. Тя спуска своите пипала надолу към физическия свят, както ги протяга и нагоре към духовния свят. Навлизайки в материята, нейната собствена същност се прониква от природата на физическия свят. Неговите идеи са привлечени към физическия свят именно чрез силите на душата. Нека да разгледаме недоразвития човек.
Наклонностите на неговата душа зависят от процесите в неговото тяло.
Той изпитва удоволствие само от въздействията, които физическия свят упражнява върху неговите сетива. Така неговият духовен живот е изцяло привлечен към тази сфера. Неговите мисли служат само за задоволяването на неговите потребности. Докато Духът-Себе, напредвайки от едно прераждане в друго, все повече и повече ще извлича своите импулси от духовния свят. Неговото познание ще бъде определяно от Духа на вечната истина, неговите действия от вечното добро.
към текста >>
Неговите мисли служат само за задоволяването на неговите потреб
нос
ти.
Неговите идеи са привлечени към физическия свят именно чрез силите на душата. Нека да разгледаме недоразвития човек. Наклонностите на неговата душа зависят от процесите в неговото тяло. Той изпитва удоволствие само от въздействията, които физическия свят упражнява върху неговите сетива. Така неговият духовен живот е изцяло привлечен към тази сфера.
Неговите мисли служат само за задоволяването на неговите потребности.
Докато Духът-Себе, напредвайки от едно прераждане в друго, все повече и повече ще извлича своите импулси от духовния свят. Неговото познание ще бъде определяно от Духа на вечната истина, неговите действия от вечното добро. Разгледана като факт от физическия свят, смъртта представлява едно изменение в процесите на тялото. След смъртта то престава да бъде посредник между душата и Духа. По-нататък тялото се оказва напълно подчинено на физическия свят и неговите закони; то потъва в материята, за да се разложи в нея.
към текста >>
Ето защо наблюдението на физическите сетива и на основаващата се върху тях наука не са валидни и нямат никаква стой
нос
т за съдбата на душата и Духа след смъртта.
След смъртта то престава да бъде посредник между душата и Духа. По-нататък тялото се оказва напълно подчинено на физическия свят и неговите закони; то потъва в материята, за да се разложи в нея. Достъпна за физическите сетива са само физическите явления, които настъпват след смъртта на тялото. Тези сетива не могат да проследят какво настъпва тогава с душата и Духът, понеже душата и Духът могат да бъдат наблюдавани в сетивен смисъл само дотолкова, доколкото те придобиват външен израз във физическите процеси. След смъртта такъв израз е вече невъзможен.
Ето защо наблюдението на физическите сетива и на основаващата се върху тях наука не са валидни и нямат никаква стойност за съдбата на душата и Духа след смъртта.
Тогава именно влиза в действие едно висше познание, което се основава върху наблюдението на процесите в душевния и духовния свят. След като Духът се отдели от тялото, той все още винаги остава свързан с душата. И както по време на физическия живот той е бил свързан с тялото във физическия свят, така сега душата го свързва с душевния свят. Но неговата истинска същност не се намира в този душевен свят. Душевният свят само временно трябва да го свърже с неговото поле на действие, с физическия свят.
към текста >>
Но неговата истинска същ
нос
т не се намира в този душевен свят.
След смъртта такъв израз е вече невъзможен. Ето защо наблюдението на физическите сетива и на основаващата се върху тях наука не са валидни и нямат никаква стойност за съдбата на душата и Духа след смъртта. Тогава именно влиза в действие едно висше познание, което се основава върху наблюдението на процесите в душевния и духовния свят. След като Духът се отдели от тялото, той все още винаги остава свързан с душата. И както по време на физическия живот той е бил свързан с тялото във физическия свят, така сега душата го свързва с душевния свят.
Но неговата истинска същност не се намира в този душевен свят.
Душевният свят само временно трябва да го свърже с неговото поле на действие, с физическия свят. Обаче, за да се появи в едно ново прераждане с една по-съвършена форма, той трябва да черпи сили от духовния свят. Но ето, че той е заплетен чрез душата именно във физическия свят; той е свързан с едно душевно същество, проникнато от природата на физическия свят. След смъртта, душата не е свързана повече с тялото, а само с Духа. Тя живее само в едно душевно обкръжение.
към текста >>
Като се има предвид естеството на тази задача, щом тялото я освобождава при смъртта и, следователно, щом не може да играе вече своята роля на посредница, тя би трябвало да има всъщ
нос
т само духовна дей
нос
т.
Духът ще бъде свободен в този миг, когато душата му е предала всичко, което е могла да преживее само в тялото, а се запазва само това, което може да продължи да живее с Духа. Този "остатък" може да бъде съхранен като плод само в Духа и той свързва душата с Духа в един чисто духовен свят. За да изучим съдбата на душата след смъртта, трябва да разгледаме нейният процес на разпадане. По време на въплъщението, тя имаше задачата да насочи Духа към физическия свят. В мига, когато тази задача е изпълнена, душата се обръща към духовния свят.
Като се има предвид естеството на тази задача, щом тялото я освобождава при смъртта и, следователно, щом не може да играе вече своята роля на посредница, тя би трябвало да има всъщност само духовна дейност.
Това би било така ако по време на своя живот в тялото, тя не би се повлияла от него, ако не би била привлечена от него. Без този нюанс, дължащ се на нейното пребиваване във физическото тяло, веднага след смъртта, тя би се подчинила само на законите на душевния и на духовния свят и би изгубила всякаква връзка със сетивния свят. Ето защо, заедно със смъртта, човек би трябвало да изгуби всякакъв интерес към земния живот и всички страсти, всички желания, произлизащи от съществуването, което той напуска, да са вече задоволени. Доколкото това не е станало, незадоволените страсти и желания остават свързани с душата. За да избегнем всяко недоразумение, трябва грижливо да различаваме причините, свързващи човека със земния живот, които ще могат да бъдат заличени в едно бъдещо въплъщение, от тези, които го свързват за едно определено въплъщение, а именно последното.
към текста >>
След смъртта, човешкият дух минава през един период, когато душата отхвърля наклон
нос
тите, които я привличат към физическото съществувание, за да се подчини вече само на законите на душевно-духовния свят и да освободи Духа.
Без този нюанс, дължащ се на нейното пребиваване във физическото тяло, веднага след смъртта, тя би се подчинила само на законите на душевния и на духовния свят и би изгубила всякаква връзка със сетивния свят. Ето защо, заедно със смъртта, човек би трябвало да изгуби всякакъв интерес към земния живот и всички страсти, всички желания, произлизащи от съществуването, което той напуска, да са вече задоволени. Доколкото това не е станало, незадоволените страсти и желания остават свързани с душата. За да избегнем всяко недоразумение, трябва грижливо да различаваме причините, свързващи човека със земния живот, които ще могат да бъдат заличени в едно бъдещо въплъщение, от тези, които го свързват за едно определено въплъщение, а именно последното. Първите причини ще бъдат унищожени чрез закона на съдбата, на Кармата; вторите могат да бъдат унищожени само след смъртта.
След смъртта, човешкият дух минава през един период, когато душата отхвърля наклонностите, които я привличат към физическото съществувание, за да се подчини вече само на законите на душевно-духовния свят и да освободи Духа.
Естествено е този период да бъде толкова по-дълъг, колкото повече душата е свързана с физическия свят. Той ще бъде кратък за един човек, който малко е държал на физическия живот, а дълъг за онзи, чиито интереси са били свързани само с физическия живот; така че при неговата смърт много страсти и желания все още изпълват душата му. За да улесним разбирането на състоянието на душата по време на първите моменти, които следват смъртта, нека да си представим следния случай: Нека вземем един доста често срещан случай удоволствията на едни чревоугодник. Той познава само удоволствията на яденето. Разбира се, само по себе си, удоволствието не е физическо, а душевно.
към текста >>
Действията на тези закони определят начина, според който ще бъдат премахнати наклон
нос
тите, които я привличат към физическия свят.
Тогава положението макар и по различни причини, чийто ефект е подобен, само че неизмеримо по-силен е същото, както с един човек, който се намира в пустиня, лишен от вода, и който страда от изгаряща жажда. Така страда душата, изгаряйки от желание, защото е лишена от органите, които биха могли да го задоволят. Същото е положението и с всички онези желания на душата, които могат да бъдат задоволени само от тялото. И периодът, през който душата се намира в това състояние, може да бъде наречен "място" на желанието, въпреки че, както се разбира, не се касае за едно "място", а за едно състояние. Душата, която прониква в душевния свят след смъртта, е подчинена на неговите закони.
Действията на тези закони определят начина, според който ще бъдат премахнати наклонностите, които я привличат към физическия свят.
Този начин е различен, според душевните субстанции и сили, с които душата влиза в допир. Всеки вид субстанция и сила ще упражнява върху нея своето пречистващо действие. Процесът е следния: Всички елементи на антипатия, които душата притежава, биват малко по малко победени от силите на симпатията, а тази последната сама нараства до най-висока степен. Защото тази крайна симпатия към целия душевен свят е силата, която ще предизвика, така да се каже, сливането на душата с този свят и пълното угасване на егоизма. Душата престава да бъде като същество, което е привлечено към физическия свят; тя освобождава духа.
към текста >>
И тази невъзмож
нос
т да бъдат задоволени, възбужда до най-висока степен тяхното желание.
След смъртта там биват унищожени най-грубите и низши егоистични страсти, които са свързани със живота на тялото. Защото чрез тях душата може да изпита действието на силите на тази душевна област. Незадоволените желания, които и остават от физическия живот, образуват допирната точка. Симпатията на тези души се простира само до елементите, които подхранват тяхното егоистично съществувание, а антипатията, която те разливат върху всичко останало, е безкрайно по-силна. Цялото им желание насочено към физическите наслади, които не могат да бъдат задоволени в душевния свят.
И тази невъзможност да бъдат задоволени, възбужда до най-висока степен тяхното желание.
Въпреки това, именно тази невъзможност за задоволяване на желанието става причина то да угасне постепенно. Отначало горещо, то постепенно угасва и душата скоро разбира, че единственото средство да се освободи от страданието, което силното желание по необходимост поражда, е да угаси това силно желание. По време на физическия живот винаги се намират нови поводи то да бъде задоволено. И страданията, причинени от горещото желание, се крият по този начин зад едно було от илюзии. След смъртта, в "пречистващия огън", това страдание се явява без никакво було.
към текста >>
Въпреки това, именно тази невъзмож
нос
т за задоволяване на желанието става причина то да угасне постепенно.
Защото чрез тях душата може да изпита действието на силите на тази душевна област. Незадоволените желания, които и остават от физическия живот, образуват допирната точка. Симпатията на тези души се простира само до елементите, които подхранват тяхното егоистично съществувание, а антипатията, която те разливат върху всичко останало, е безкрайно по-силна. Цялото им желание насочено към физическите наслади, които не могат да бъдат задоволени в душевния свят. И тази невъзможност да бъдат задоволени, възбужда до най-висока степен тяхното желание.
Въпреки това, именно тази невъзможност за задоволяване на желанието става причина то да угасне постепенно.
Отначало горещо, то постепенно угасва и душата скоро разбира, че единственото средство да се освободи от страданието, което силното желание по необходимост поражда, е да угаси това силно желание. По време на физическия живот винаги се намират нови поводи то да бъде задоволено. И страданията, причинени от горещото желание, се крият по този начин зад едно було от илюзии. След смъртта, в "пречистващия огън", това страдание се явява без никакво було. Душата е подложена на страшните изпитания, произтичащи от лишението.
към текста >>
На трето място, в света на душите, наблюдаваме една съвкуп
нос
т от явления, където господствува симпатията, където преобладава "желанието".
То е характерно за онези лица, които се оставят под влиянието на всички незначителни събития на деня; но понеже тяхната симпатия не се стреми към определен обект, влиянията, които изпитват, са преходни. Всичко, което надвишава сферата на нищожните "неща", е антипатично за тези лица. След смъртта, техните души, бидейки лишени от сетивно-физическите процеси, които по необходимост са свързани с удовлетворението на този вид желание, изпадат в едно състояние, което рано или късно стига до своя закономерен край. Естествено, състоянието на лишение, което цари в душата преди пълното отмиране на този вид желания, е нещо болезнено. Но тъкмо това болезнено и мъчително състояние е истинска школа за разрушаване на илюзиите, от които човек е обгърнат по време на физическия живот.
На трето място, в света на душите, наблюдаваме една съвкупност от явления, където господствува симпатията, където преобладава "желанието".
Душите изпитват тяхното влияние чрез всичко, което след смъртта създава в тях една атмосфера на "желание". Но и тези желания постепенно отмират поради невъзможността да бъдат задоволени. Областта на удоволствието и неудоволствието, която е четвъртата в душевния свят, предлага на душата едно особено изпитание. По време на своя физически живот, душата взема участие във всичко, което засяга тялото. Тъкмо то дава усещания на приятност и неприятност, да удоволствие и неудоволствие.
към текста >>
Но и тези желания постепенно отмират поради невъзмож
нос
тта да бъдат задоволени.
След смъртта, техните души, бидейки лишени от сетивно-физическите процеси, които по необходимост са свързани с удовлетворението на този вид желание, изпадат в едно състояние, което рано или късно стига до своя закономерен край. Естествено, състоянието на лишение, което цари в душата преди пълното отмиране на този вид желания, е нещо болезнено. Но тъкмо това болезнено и мъчително състояние е истинска школа за разрушаване на илюзиите, от които човек е обгърнат по време на физическия живот. На трето място, в света на душите, наблюдаваме една съвкупност от явления, където господствува симпатията, където преобладава "желанието". Душите изпитват тяхното влияние чрез всичко, което след смъртта създава в тях една атмосфера на "желание".
Но и тези желания постепенно отмират поради невъзможността да бъдат задоволени.
Областта на удоволствието и неудоволствието, която е четвъртата в душевния свят, предлага на душата едно особено изпитание. По време на своя физически живот, душата взема участие във всичко, което засяга тялото. Тъкмо то дава усещания на приятност и неприятност, да удоволствие и неудоволствие. По време на своето физическо съществувание, човек усеща своето тяло като свой Аз, като че то е самият той. Това, което наричаме самолюбие, почива на това усещане.
към текста >>
Тъкмо то дава усещания на прият
нос
т и неприят
нос
т, да удоволствие и неудоволствие.
На трето място, в света на душите, наблюдаваме една съвкупност от явления, където господствува симпатията, където преобладава "желанието". Душите изпитват тяхното влияние чрез всичко, което след смъртта създава в тях една атмосфера на "желание". Но и тези желания постепенно отмират поради невъзможността да бъдат задоволени. Областта на удоволствието и неудоволствието, която е четвъртата в душевния свят, предлага на душата едно особено изпитание. По време на своя физически живот, душата взема участие във всичко, което засяга тялото.
Тъкмо то дава усещания на приятност и неприятност, да удоволствие и неудоволствие.
По време на своето физическо съществувание, човек усеща своето тяло като свой Аз, като че то е самият той. Това, което наричаме самолюбие, почива на това усещане. И колкото по-сетивен е едни човек, толкова по-голямо е неговото самолюбие. След смъртта, тялото, което досега му служеше за основа, престава да съществува, но самолюбието остава. Душата се чувствува като опразнена, като че е изгубила самата себе си.
към текста >>
Душата се научава да не приписва на тялото някаква съществена стой
нос
т.
И колкото по-сетивен е едни човек, толкова по-голямо е неговото самолюбие. След смъртта, тялото, което досега му служеше за основа, престава да съществува, но самолюбието остава. Душата се чувствува като опразнена, като че е изгубила самата себе си. И това чувство трае докато тя признае, че истинският човек не се намира във физическия свят. Следователно, действието на четвъртата област се състои в това, да унищожи илюзията за телесния човек.
Душата се научава да не приписва на тялото някаква съществена стойност.
Тя е излекувана и пречистена от влечението си към него. Тя тържествува над всичко, което е свързваше с физическия свят и оставя силите на симпатията да се разгърнат напълно свободни. Тя се е освободила, така да се каже от себе си и е готова да се разлее в душевния свят, и да вземе участие в неговия живот. Не трябва да скриваме, че самоубийците са особено подложени на изпитанията, които ги очакват в тази област. Те са напуснали своето физическо тяло по изкуствен и насилствен начин, но всички чувства, които са свързани с него, остават непроменени.
към текста >>
Естествената смърт
нос
и след себе си частично угасване на тези чувства.
Тя е излекувана и пречистена от влечението си към него. Тя тържествува над всичко, което е свързваше с физическия свят и оставя силите на симпатията да се разгърнат напълно свободни. Тя се е освободила, така да се каже от себе си и е готова да се разлее в душевния свят, и да вземе участие в неговия живот. Не трябва да скриваме, че самоубийците са особено подложени на изпитанията, които ги очакват в тази област. Те са напуснали своето физическо тяло по изкуствен и насилствен начин, но всички чувства, които са свързани с него, остават непроменени.
Естествената смърт носи след себе си частично угасване на тези чувства.
Към мъченията, които чувството на внезапната празнота поражда у самоубиеца, се прибавят и тези на неудовлетворените желания и страсти, които са го подтикнали към самоубийство. Петата степен от душевния свят е тази на душевната светлина. Симпатията към другите същества добива тук най-висока стойност. Душите влизат в отношение с тази област дотолкова, доколкото през своя физически живот не са се задоволили да изпълняват само своите низши желания, а са изпитвали истинска радост към заобикалящия ги свят. Увлечението към природата, например, което е пропито с един сетивен характер е подложено тук на пречистване.
към текста >>
Симпатията към другите същества добива тук най-висока стой
нос
т.
Не трябва да скриваме, че самоубийците са особено подложени на изпитанията, които ги очакват в тази област. Те са напуснали своето физическо тяло по изкуствен и насилствен начин, но всички чувства, които са свързани с него, остават непроменени. Естествената смърт носи след себе си частично угасване на тези чувства. Към мъченията, които чувството на внезапната празнота поражда у самоубиеца, се прибавят и тези на неудовлетворените желания и страсти, които са го подтикнали към самоубийство. Петата степен от душевния свят е тази на душевната светлина.
Симпатията към другите същества добива тук най-висока стойност.
Душите влизат в отношение с тази област дотолкова, доколкото през своя физически живот не са се задоволили да изпълняват само своите низши желания, а са изпитвали истинска радост към заобикалящия ги свят. Увлечението към природата, например, което е пропито с един сетивен характер е подложено тук на пречистване. Не бива да смесваме това увлечение с възвишения живот в природата, който е от духовно естество и навсякъде в предметите и явленията вижда откровенията на Духа. Този специален усет към природата е едно от средствата за развитие на самия Дух, създаващ у себе си един траен елемент. Но той няма нищо общо с чувственото удоволствие, което някой храни към природата.
към текста >>
Тук душата трябва да се пречисти от това чувство, както и от всяка друга наклон
нос
т, която произхожда от физическото съществувание.
Душите влизат в отношение с тази област дотолкова, доколкото през своя физически живот не са се задоволили да изпълняват само своите низши желания, а са изпитвали истинска радост към заобикалящия ги свят. Увлечението към природата, например, което е пропито с един сетивен характер е подложено тук на пречистване. Не бива да смесваме това увлечение с възвишения живот в природата, който е от духовно естество и навсякъде в предметите и явленията вижда откровенията на Духа. Този специален усет към природата е едно от средствата за развитие на самия Дух, създаващ у себе си един траен елемент. Но той няма нищо общо с чувственото удоволствие, което някой храни към природата.
Тук душата трябва да се пречисти от това чувство, както и от всяка друга наклонност, която произхожда от физическото съществувание.
Мнозина са онези, които виждат своя идеал в институциите, служащи на чувственото удоволствие, в една система на възпитанието, която преследва преди всичко удоволствията на физическото съществувание. Не може да се каже, че тези лица служат само на своите егоистични наклонности, но въпреки това, душата им е обърната към света на усещанията и силата на симпатията, която царува в петата област на душевния свят, трябва да я излекува. Тук тя постепенно разбира, че трябва да търси нови пътища за своята симпатия. Тя ще ги намери, само ако насочи своята симпатия към заобикалящия свят, ако тя самата се разлее в околното душевно пространство. Душите, които се отдават на религиозни обреди с цел да подобрят своето сетивно благосъстояние, също ще бъдат пречистени, независимо дали техните копнежи са насочени към един земен, или небесен рай.
към текста >>
Не може да се каже, че тези лица служат само на своите егоистични наклон
нос
ти, но въпреки това, душата им е обърната към света на усещанията и силата на симпатията, която царува в петата област на душевния свят, трябва да я излекува.
Не бива да смесваме това увлечение с възвишения живот в природата, който е от духовно естество и навсякъде в предметите и явленията вижда откровенията на Духа. Този специален усет към природата е едно от средствата за развитие на самия Дух, създаващ у себе си един траен елемент. Но той няма нищо общо с чувственото удоволствие, което някой храни към природата. Тук душата трябва да се пречисти от това чувство, както и от всяка друга наклонност, която произхожда от физическото съществувание. Мнозина са онези, които виждат своя идеал в институциите, служащи на чувственото удоволствие, в една система на възпитанието, която преследва преди всичко удоволствията на физическото съществувание.
Не може да се каже, че тези лица служат само на своите егоистични наклонности, но въпреки това, душата им е обърната към света на усещанията и силата на симпатията, която царува в петата област на душевния свят, трябва да я излекува.
Тук тя постепенно разбира, че трябва да търси нови пътища за своята симпатия. Тя ще ги намери, само ако насочи своята симпатия към заобикалящия свят, ако тя самата се разлее в околното душевно пространство. Душите, които се отдават на религиозни обреди с цел да подобрят своето сетивно благосъстояние, също ще бъдат пречистени, независимо дали техните копнежи са насочени към един земен, или небесен рай. Те ще намерят този рай в "царството на душите", но само за да разберат неговата суета. Разбира се, това са само няколко примери за пречистване, които стават в петата област.
към текста >>
Но всъщ
нос
т това, което ги интересува, е да увеличат чувствената радост, която изпитват в хода на действията.
Разбира се, това са само няколко примери за пречистване, които стават в петата област. Техният брой лесно може да бъде умножен. Шестата област, тази на душевната сила, влече след себе си пречистването от жаждата за действие, което една душа може да притежава. Лишена от егоистичен характер, я все пак търси сетивното удоволствие, което произтича от самите действия. Индивидите, които поддържат това желание за действие, оставят впечатления за идеалисти; те изглеждат въодушевени от духа на саможертвата.
Но всъщност това, което ги интересува, е да увеличат чувствената радост, която изпитват в хода на действията.
Много артистични натури и хора отдадени на науката, се намират именно там. Това, което свърза тези души с физическия свят, е вярата, че изкуството и науката имат смисъл за техния живот, само защото им доставя определено удоволствие. Седмата област, тази на същинския душевен живот, освобождава човека от последните му влечения към сетивния свят. Всяка една от гореизброените области отнема на душата онзи елемент, който е родствен с нея. Духът не е вече обладан от убеждението, че му е необходимо да посвети цялата си дейност на сетивния свят.
към текста >>
Духът не е вече обладан от убеждението, че му е необходимо да посвети цялата си дей
нос
т на сетивния свят.
Но всъщност това, което ги интересува, е да увеличат чувствената радост, която изпитват в хода на действията. Много артистични натури и хора отдадени на науката, се намират именно там. Това, което свърза тези души с физическия свят, е вярата, че изкуството и науката имат смисъл за техния живот, само защото им доставя определено удоволствие. Седмата област, тази на същинския душевен живот, освобождава човека от последните му влечения към сетивния свят. Всяка една от гореизброените области отнема на душата онзи елемент, който е родствен с нея.
Духът не е вече обладан от убеждението, че му е необходимо да посвети цялата си дейност на сетивния свят.
Тяхното верую може да бъде окачествено като материалистическо. Това верую трябва да бъде разрушено и това става именно в седмата област. Сега тези души си дават сметка, че материалистическият светоглед е несъстоятелен. Той се стопява като лед на слънцето. Отсега нататък душата е погълната от света, на който тя принадлежи, и Духът, освободен от всички препятствия, се издига към областите, където ще намери своята естествена среда.
към текста >>
От описаното до тук следва, че опит
нос
тите в душевния свят и, успоредно с тях, душевни състояния след смъртта, добиват един все по-приемлив вид, колкото повече човек се отърсва от земните си връзки с физическото тяло.
Сега тези души си дават сметка, че материалистическият светоглед е несъстоятелен. Той се стопява като лед на слънцето. Отсега нататък душата е погълната от света, на който тя принадлежи, и Духът, освободен от всички препятствия, се издига към областите, където ще намери своята естествена среда. Душата е изпълнила своите земни задачи; след смъртта се разпадат всички пречки които тези задачи поставяха пред духът. Тържествувайки над земните останки, душата се завръща обратно в своя собствен свят.
От описаното до тук следва, че опитностите в душевния свят и, успоредно с тях, душевни състояния след смъртта, добиват един все по-приемлив вид, колкото повече човек се отърсва от земните си връзки с физическото тяло.
Според условията, които е създала по време на своя живот на Земята, тя ще остане по-кратко или по-дълго време в една или в друга от областите на душевния свят. В онази област, към която изпитва родство, тя ще остане докато това родство се заличи. Тя ще премине, без да почувствува никакво влияние, през онези области към които не е развивала никакво родство. Тук исках да опиша само основните характерни черти на душевния свят и в общи черти живота на душата в този свят. По същия начин ще постъпя и с описанието на духовния свят.
към текста >>
Съществени подроб
нос
ти са посочени и в моята "Тайна наука".
Тя ще премине, без да почувствува никакво влияние, през онези области към които не е развивала никакво родство. Тук исках да опиша само основните характерни черти на душевния свят и в общи черти живота на душата в този свят. По същия начин ще постъпя и с описанието на духовния свят. Да се разпростра повече върху естеството на тези висши светове, би означавало да надхвърля рамките на този труд. Наистина, без да се разпрострем по-нашироко върху този въпрос, едва ли бихме могли да разберем условията във висшите светове, които по нищо не приличат на пространствените и времеви условия, характерни за физическия свят.
Съществени подробности са посочени и в моята "Тайна наука".
към текста >>
66.
3. ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
Защото нашият език, който е подходящ най-вече за сетивната действител
нос
т, съвсем не е богат на изрази, които бихме могли да употребим направо за "светът на духовете".
ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ Преди да проследим Духа по пътя, който той ще поеме, трябва да разгледаме областта, в която той навлиза. Това е "светът на духа". Този свят се различава толкова много от физическия свят, че всичко, което ще кажа за него ще изглежда фантастично за всеки, който се доверява само на своите физически сетива. За да го опишем, ние трябва да си послужим със символи, и то в много по-голяма степен, отколкото за душевния свят.
Защото нашият език, който е подходящ най-вече за сетивната действителност, съвсем не е богат на изрази, които бихме могли да употребим направо за "светът на духовете".
Ето защо моля читателя, да счита много от нещата, които ще кажа, само като едно загатване. Всичко, което ще опиша, е толкова различно от физическия свят, че този е единственият метод, който може да се приеме, и аз съзнавам колко малко моето описание се доближава до истинската опитност в този свят. Причина за това е в несъвършенството на езика, който ползуваме в условията на физическия свят. Нека от самото начало изтъкнем, че духовния свят е изграден от веществото, от което е съставена и самата човешка мисъл. (Думата "вещество" е употребена тук в един съвършено неподходящ смисъл).
към текста >>
Всичко, което ще опиша, е толкова различно от физическия свят, че този е единственият метод, който може да се приеме, и аз съзнавам колко малко моето описание се доближава до истинската опит
нос
т в този свят.
Това е "светът на духа". Този свят се различава толкова много от физическия свят, че всичко, което ще кажа за него ще изглежда фантастично за всеки, който се доверява само на своите физически сетива. За да го опишем, ние трябва да си послужим със символи, и то в много по-голяма степен, отколкото за душевния свят. Защото нашият език, който е подходящ най-вече за сетивната действителност, съвсем не е богат на изрази, които бихме могли да употребим направо за "светът на духовете". Ето защо моля читателя, да счита много от нещата, които ще кажа, само като едно загатване.
Всичко, което ще опиша, е толкова различно от физическия свят, че този е единственият метод, който може да се приеме, и аз съзнавам колко малко моето описание се доближава до истинската опитност в този свят.
Причина за това е в несъвършенството на езика, който ползуваме в условията на физическия свят. Нека от самото начало изтъкнем, че духовния свят е изграден от веществото, от което е съставена и самата човешка мисъл. (Думата "вещество" е употребена тук в един съвършено неподходящ смисъл). Но мисълта, която живее в човека е само сянката, схемата на истинската мисъл. Нейното отношение към същността, която и отговаря в "светът на духовете", е подобно на отношението, което във физическия свят съществува между сянката на един предмет и самия предмет.
към текста >>
Нейното отношение към същ
нос
тта, която и отговаря в "светът на духовете", е подобно на отношението, което във физическия свят съществува между сянката на един предмет и самия предмет.
Всичко, което ще опиша, е толкова различно от физическия свят, че този е единственият метод, който може да се приеме, и аз съзнавам колко малко моето описание се доближава до истинската опитност в този свят. Причина за това е в несъвършенството на езика, който ползуваме в условията на физическия свят. Нека от самото начало изтъкнем, че духовния свят е изграден от веществото, от което е съставена и самата човешка мисъл. (Думата "вещество" е употребена тук в един съвършено неподходящ смисъл). Но мисълта, която живее в човека е само сянката, схемата на истинската мисъл.
Нейното отношение към същността, която и отговаря в "светът на духовете", е подобно на отношението, което във физическия свят съществува между сянката на един предмет и самия предмет.
А когато се пробуди духовното сетиво, човек действително възприема истинската същност на мисълта, както сетивното око възприема една маса или един стол. Той се движи между мисловни Същества, между Същества изградени от мисли. Сетивното око възприема лъва, а мисленето, което е насочено към сетивния свят, улавя идеята за лъва като една сянка, като един схематичен образ. Духовното око вижда мисълта за лъва в "светът на духовете" също така реално, както физическото око вижда физическия лъв. Казаното относно "душевния свят" важи също и за това, което казваме тук.
към текста >>
А когато се пробуди духовното сетиво, човек действително възприема истинската същ
нос
т на мисълта, както сетивното око възприема една маса или един стол.
Причина за това е в несъвършенството на езика, който ползуваме в условията на физическия свят. Нека от самото начало изтъкнем, че духовния свят е изграден от веществото, от което е съставена и самата човешка мисъл. (Думата "вещество" е употребена тук в един съвършено неподходящ смисъл). Но мисълта, която живее в човека е само сянката, схемата на истинската мисъл. Нейното отношение към същността, която и отговаря в "светът на духовете", е подобно на отношението, което във физическия свят съществува между сянката на един предмет и самия предмет.
А когато се пробуди духовното сетиво, човек действително възприема истинската същност на мисълта, както сетивното око възприема една маса или един стол.
Той се движи между мисловни Същества, между Същества изградени от мисли. Сетивното око възприема лъва, а мисленето, което е насочено към сетивния свят, улавя идеята за лъва като една сянка, като един схематичен образ. Духовното око вижда мисълта за лъва в "светът на духовете" също така реално, както физическото око вижда физическия лъв. Казаното относно "душевния свят" важи също и за това, което казваме тук. Както сляпороденият, който е опериран, открива изведнъж, че светът, средата, в която живее има нови качества светлина и цветове така и средата, в която прониква човек, който е научил да си служи духовното око, му се явява като един нов свят, изпълнен с живи мисли или с духовни същества.
към текста >>
Казаното от
нос
но "душевния свят" важи също и за това, което казваме тук.
Нейното отношение към същността, която и отговаря в "светът на духовете", е подобно на отношението, което във физическия свят съществува между сянката на един предмет и самия предмет. А когато се пробуди духовното сетиво, човек действително възприема истинската същност на мисълта, както сетивното око възприема една маса или един стол. Той се движи между мисловни Същества, между Същества изградени от мисли. Сетивното око възприема лъва, а мисленето, което е насочено към сетивния свят, улавя идеята за лъва като една сянка, като един схематичен образ. Духовното око вижда мисълта за лъва в "светът на духовете" също така реално, както физическото око вижда физическия лъв.
Казаното относно "душевния свят" важи също и за това, което казваме тук.
Както сляпороденият, който е опериран, открива изведнъж, че светът, средата, в която живее има нови качества светлина и цветове така и средата, в която прониква човек, който е научил да си служи духовното око, му се явява като един нов свят, изпълнен с живи мисли или с духовни същества. В този свят се намират на първо място първообразите на всички предмети и същества, които са във физическия и в душевния свят. Ако си представим творбата на един художник и как тя съществува в неговия дух преди той да я нарисува, ще имаме приблизително понятие за това, което тук разбираме под първообрази. Няма значение, че художникът замисля своята творба постепенно в хода на нейното изпълнение. В истинския "свят на духа" съществуват подобни първообрази за всички предмети и същества, а физическите неща не са друго, освен копия от тези първообрази.
към текста >>
Естествено е, човек, който се доверява само на своите външни сетива, да отрича света на първообразите и да ги счита само за отвлечени идеи, които разумът си изгражда като сравнява сетивните предмети; този човек не притежава способ
нос
тта да възприема висшите светове, той не познава светът на мислите, освен в неговата абстрактна отвлече
нос
т.
Както сляпороденият, който е опериран, открива изведнъж, че светът, средата, в която живее има нови качества светлина и цветове така и средата, в която прониква човек, който е научил да си служи духовното око, му се явява като един нов свят, изпълнен с живи мисли или с духовни същества. В този свят се намират на първо място първообразите на всички предмети и същества, които са във физическия и в душевния свят. Ако си представим творбата на един художник и как тя съществува в неговия дух преди той да я нарисува, ще имаме приблизително понятие за това, което тук разбираме под първообрази. Няма значение, че художникът замисля своята творба постепенно в хода на нейното изпълнение. В истинския "свят на духа" съществуват подобни първообрази за всички предмети и същества, а физическите неща не са друго, освен копия от тези първообрази.
Естествено е, човек, който се доверява само на своите външни сетива, да отрича света на първообразите и да ги счита само за отвлечени идеи, които разумът си изгражда като сравнява сетивните предмети; този човек не притежава способността да възприема висшите светове, той не познава светът на мислите, освен в неговата абстрактна отвлеченост.
Той не знае, че за ясновидеца духовните Същества са много по-близки и познати, отколкото неговото куче или котката, и че светът на първо образите е наситен с една неимоверна по-жива действителност, отколкото сетивно-физическия свят. Първият поглед, който хвърляме в това Царство на Духовете, е немислимо по-объркващ, отколкото първия поглед в душевния свят. Защото в тяхната видима форма, първообразите са твърде различни от техните физически отражения. Но те не приличат и на своите сенки, на отвлечените мисли. В духовния свят всичко е в непрестанна деятелност, всичко се намира в постоянно съзидание.
към текста >>
Той не знае, че за ясновидеца духовните Същества са много по-близки и познати, отколкото неговото куче или котката, и че светът на първо образите е наситен с една неимоверна по-жива действител
нос
т, отколкото сетивно-физическия свят.
В този свят се намират на първо място първообразите на всички предмети и същества, които са във физическия и в душевния свят. Ако си представим творбата на един художник и как тя съществува в неговия дух преди той да я нарисува, ще имаме приблизително понятие за това, което тук разбираме под първообрази. Няма значение, че художникът замисля своята творба постепенно в хода на нейното изпълнение. В истинския "свят на духа" съществуват подобни първообрази за всички предмети и същества, а физическите неща не са друго, освен копия от тези първообрази. Естествено е, човек, който се доверява само на своите външни сетива, да отрича света на първообразите и да ги счита само за отвлечени идеи, които разумът си изгражда като сравнява сетивните предмети; този човек не притежава способността да възприема висшите светове, той не познава светът на мислите, освен в неговата абстрактна отвлеченост.
Той не знае, че за ясновидеца духовните Същества са много по-близки и познати, отколкото неговото куче или котката, и че светът на първо образите е наситен с една неимоверна по-жива действителност, отколкото сетивно-физическия свят.
Първият поглед, който хвърляме в това Царство на Духовете, е немислимо по-объркващ, отколкото първия поглед в душевния свят. Защото в тяхната видима форма, първообразите са твърде различни от техните физически отражения. Но те не приличат и на своите сенки, на отвлечените мисли. В духовния свят всичко е в непрестанна деятелност, всичко се намира в постоянно съзидание. Там не съществува никакво спокойствие, никаква почивка и застой, каквито срещаме във физическия свят.
към текста >>
В духовния свят всичко е в непрестанна деятел
нос
т, всичко се намира в постоянно съзидание.
Естествено е, човек, който се доверява само на своите външни сетива, да отрича света на първообразите и да ги счита само за отвлечени идеи, които разумът си изгражда като сравнява сетивните предмети; този човек не притежава способността да възприема висшите светове, той не познава светът на мислите, освен в неговата абстрактна отвлеченост. Той не знае, че за ясновидеца духовните Същества са много по-близки и познати, отколкото неговото куче или котката, и че светът на първо образите е наситен с една неимоверна по-жива действителност, отколкото сетивно-физическия свят. Първият поглед, който хвърляме в това Царство на Духовете, е немислимо по-объркващ, отколкото първия поглед в душевния свят. Защото в тяхната видима форма, първообразите са твърде различни от техните физически отражения. Но те не приличат и на своите сенки, на отвлечените мисли.
В духовния свят всичко е в непрестанна деятелност, всичко се намира в постоянно съзидание.
Там не съществува никакво спокойствие, никаква почивка и застой, каквито срещаме във физическия свят. Защото първообразите са творящи същества. Те са майсторите на всичко, което се явява във физическия и в душевния свят. Техните форми се менят непрестанно. Всеки първообраз има възможност да приеме безброй особени форми.
към текста >>
Всеки първообраз има възмож
нос
т да приеме безброй особени форми.
В духовния свят всичко е в непрестанна деятелност, всичко се намира в постоянно съзидание. Там не съществува никакво спокойствие, никаква почивка и застой, каквито срещаме във физическия свят. Защото първообразите са творящи същества. Те са майсторите на всичко, което се явява във физическия и в душевния свят. Техните форми се менят непрестанно.
Всеки първообраз има възможност да приеме безброй особени форми.
Тези форми като че ли бликат от него; и щом една форма е "излъчена" навън, първообразът се залавя да създаде нова. Първообразите имат помежду си по-голямо или по-малко родство. Те не действуват изолирано. За своите творения те имат нужда един от друг. Често пъти множество първо образи си съдействуват за възникването на едно или друго Същество в душевния или в духовния свят.
към текста >>
Успоредно с живите картини, които се представят на "духовното" зрение в "светът на духа", ясновидецът има някои опит
нос
ти, свързани с "духовния слух".
Тези форми като че ли бликат от него; и щом една форма е "излъчена" навън, първообразът се залавя да създаде нова. Първообразите имат помежду си по-голямо или по-малко родство. Те не действуват изолирано. За своите творения те имат нужда един от друг. Често пъти множество първо образи си съдействуват за възникването на едно или друго Същество в душевния или в духовния свят.
Успоредно с живите картини, които се представят на "духовното" зрение в "светът на духа", ясновидецът има някои опитности, свързани с "духовния слух".
Действително, щом ясновидецът се издига от "светът на душата" в този на "духа", видимите първообрази стават същевременно звучащи. "Звукът", за който става дума тук, е едно явление от съвършено духовно естество. Той съвсем не трябва да бъде сравняван с физическия звук. Наблюдателят се чувствува потопен в едно море от звуци, чрез които изразяват себе си Съществата от духовния свят. В хармонията, ритмите, мелодиите, които се раждат от тези звуци, първичните закони на света изразяват своето съществувание, своите взаимни отношения и сродства.
към текста >>
За този, който е надарен с "духовен слух" това не е само един символ, а добре позната духовна действител
нос
т).
Той съвсем не трябва да бъде сравняван с физическия звук. Наблюдателят се чувствува потопен в едно море от звуци, чрез които изразяват себе си Съществата от духовния свят. В хармонията, ритмите, мелодиите, които се раждат от тези звуци, първичните закони на света изразяват своето съществувание, своите взаимни отношения и сродства. Всичко, което на човешкото разбиране се представя под формата на закон, на идея, се открива на "духовното ухо" като нещо духовно-музикално. (Ето защо питагорейците са наричали това възприятие на духовния свят "музика на сферите".
За този, който е надарен с "духовен слух" това не е само един символ, а добре позната духовна действителност).
За да изградим понятие за тази "духовна музика", трябва да отстраним всички представи за сетивната музика, която се възприема от "телесното ухо". Тук става дума за едно "духовно възприятие", за което, следователно, "физическото ухо" остава напълно глухо. С цел да опростим нещата, отсега нататък няма да говоря за "духовна музика". Достатъчно е да си представим, че всичко, което описваме като "образ", като "светлина", е същевременно и звук. На всеки цвят, на всяко светлинно явление, отговаря един духовен звук, и на всяка хармония на цветовете една звукова хармония, една мелодия и пр.
към текста >>
А между тях е подвижната деятел
нос
т на първообразите /и на "духовната музика.
Да предположим, че имаме пред себе си едно ограничено пространство, изпълнено с всякакъв вид физически тела. Да си представим сега, че тези физически тела изчезват, оставяйки празни пространства, които запазват техните форми. Сега да си представим и междинните пространства, които по-рано бяха празни, като изпълнени с най-разнообразни форми, намиращи се в най-различни отношения със съществуващите по-рано тела. Приблизително така изглеждат най-низшата област от света на първообразите. Предметите и Съществата, които се въплъщават във физическия свят, тук имат вид на "празни пространства".
А между тях е подвижната деятелност на първообразите /и на "духовната музика.
/В момента на физическото въплъщение, тази празнини се изпълват до известна степен с физическо вещество. Човек, който би съзерцавал пространството е едновременно физически и духовен поглед, би видял физическите тела и работеща между тях, подвижната деятелност на "творящите първообрази". Втората област от "царството на духовете" съдържа първообразите на живота. Но тук този живот образува едно съвършено единство. Като един течен елемент, той нахлува в света на Духа, точно както кръвта пулсира из цялото тяло.
към текста >>
Човек, който би съзерцавал пространството е едновременно физически и духовен поглед, би видял физическите тела и работеща между тях, подвижната деятел
нос
т на "творящите първообрази".
Сега да си представим и междинните пространства, които по-рано бяха празни, като изпълнени с най-разнообразни форми, намиращи се в най-различни отношения със съществуващите по-рано тела. Приблизително така изглеждат най-низшата област от света на първообразите. Предметите и Съществата, които се въплъщават във физическия свят, тук имат вид на "празни пространства". А между тях е подвижната деятелност на първообразите /и на "духовната музика. /В момента на физическото въплъщение, тази празнини се изпълват до известна степен с физическо вещество.
Човек, който би съзерцавал пространството е едновременно физически и духовен поглед, би видял физическите тела и работеща между тях, подвижната деятелност на "творящите първообрази".
Втората област от "царството на духовете" съдържа първообразите на живота. Но тук този живот образува едно съвършено единство. Като един течен елемент, той нахлува в света на Духа, точно както кръвта пулсира из цялото тяло. Той може да бъде сравнен с морето и водите на физическата Земя. Все пак по-уместно е да го сравним с движението на кръвта в животинското тяло, отколкото с движението на реките и моретата.
към текста >>
Нос
талгията на една човешка душа се проявява тук като тих полъх; едно избухване на страст като ураган.
Тук се намираме в присъствието на един много по-тънък и по-фин елемент, отколкото в първите две области. Фигуративно той може да бъде наречен въздухът или атмосферата на "царството на духовете". Всичко, което става в душите на двата други свята, има тук своята съответна духовна страна. Усещанията, чувствата, инстинктите, страстите и т.н., се намират тук в духовно състояние. Атмосферните явления, които стават в този "въздух", отговарят на страданията, радостите на съществата от другите светове.
Носталгията на една човешка душа се проявява тук като тих полъх; едно избухване на страст като ураган.
Човек, който може да се изгради представа за тези неща, прониква дълбоко в страданията на всяко същество, стига да насочи към него своето внимание. Например, тук може да се говори за ураганни бури, с бляскащи светкавици и тътнещи гръмотевици; и ако се разгледат нещата по-нататък, ще се установи, че в една такава "духовна буря" се отпечатват страстите на една истинска битка, разразила се на земята. Първообразите на четвъртата област нямат пряко отношение към другите светове. От известна гледна точка, това са Същества, които управляват първообразите на трите по-низши области и определят техните взаимни връзки. Следователно, от тези област произтича една по-всеобхватна деятелност, отколкото от по-нисшите степени.
към текста >>
Следователно, от тези област произтича една по-всеобхватна деятел
нос
т, отколкото от по-нисшите степени.
Носталгията на една човешка душа се проявява тук като тих полъх; едно избухване на страст като ураган. Човек, който може да се изгради представа за тези неща, прониква дълбоко в страданията на всяко същество, стига да насочи към него своето внимание. Например, тук може да се говори за ураганни бури, с бляскащи светкавици и тътнещи гръмотевици; и ако се разгледат нещата по-нататък, ще се установи, че в една такава "духовна буря" се отпечатват страстите на една истинска битка, разразила се на земята. Първообразите на четвъртата област нямат пряко отношение към другите светове. От известна гледна точка, това са Същества, които управляват първообразите на трите по-низши области и определят техните взаимни връзки.
Следователно, от тези област произтича една по-всеобхватна деятелност, отколкото от по-нисшите степени.
Петата, шестата и седмата области се различават съществено от първите четири. Съществата, които се намират там, предават на първообразите от по-низшите области подтиците, които ги карат да действуват. Там се намират творящите сили и самите първообрази. Който е способен да се издигне до тези области, се научава да познава "целите"* (* От казаното по-напред относно трудността да се изразяваме с помощта на езика следва, че изрази като "цели" трябва също да бъдат взети в символичен смисъл. Тук изобщо не става дума за едно възобновяване на доктрина за "фаталностите", които нашият свят преследва).
към текста >>
Който е способен да се издигне до тези области, се научава да познава "целите"* (* От казаното по-напред от
нос
но труд
нос
тта да се изразяваме с помощта на езика следва, че изрази като "цели" трябва също да бъдат взети в символичен смисъл.
От известна гледна точка, това са Същества, които управляват първообразите на трите по-низши области и определят техните взаимни връзки. Следователно, от тези област произтича една по-всеобхватна деятелност, отколкото от по-нисшите степени. Петата, шестата и седмата области се различават съществено от първите четири. Съществата, които се намират там, предават на първообразите от по-низшите области подтиците, които ги карат да действуват. Там се намират творящите сили и самите първообрази.
Който е способен да се издигне до тези области, се научава да познава "целите"* (* От казаното по-напред относно трудността да се изразяваме с помощта на езика следва, че изрази като "цели" трябва също да бъдат взети в символичен смисъл.
Тук изобщо не става дума за едно възобновяване на доктрина за "фаталностите", които нашият свят преследва). Като живи зародиши, първообразите почиват тук, готови да приемат всевъзможните форми на Съществата-мисли. Когато тези зародиши са пренесени в по-низши области, те сякаш разцъфтяват и се появяват в най-разнообразните форми. Идеите, чрез които човешкият дух се проявява творчески във физическия свят, са отражение, сенки на тези "същества мисли зародиши" от висшия духовен свят. Наблюдателят надарен с "духовен слух", който се издига от по-низшите области на "царството на духовете" в неговите по-висши степени, разбира, че звуците и хармониите се превръщат в един духовен език.
към текста >>
Тук изобщо не става дума за едно възобновяване на доктрина за "фатал
нос
тите", които нашият свят преследва).
Следователно, от тези област произтича една по-всеобхватна деятелност, отколкото от по-нисшите степени. Петата, шестата и седмата области се различават съществено от първите четири. Съществата, които се намират там, предават на първообразите от по-низшите области подтиците, които ги карат да действуват. Там се намират творящите сили и самите първообрази. Който е способен да се издигне до тези области, се научава да познава "целите"* (* От казаното по-напред относно трудността да се изразяваме с помощта на езика следва, че изрази като "цели" трябва също да бъдат взети в символичен смисъл.
Тук изобщо не става дума за едно възобновяване на доктрина за "фаталностите", които нашият свят преследва).
Като живи зародиши, първообразите почиват тук, готови да приемат всевъзможните форми на Съществата-мисли. Когато тези зародиши са пренесени в по-низши области, те сякаш разцъфтяват и се появяват в най-разнообразните форми. Идеите, чрез които човешкият дух се проявява творчески във физическия свят, са отражение, сенки на тези "същества мисли зародиши" от висшия духовен свят. Наблюдателят надарен с "духовен слух", който се издига от по-низшите области на "царството на духовете" в неговите по-висши степени, разбира, че звуците и хармониите се превръщат в един духовен език. Той започва да възприема "духовното слово".
към текста >>
Тогава отношенията и особе
нос
тите в това "царство" ще изпъкнат още по-ясно.
Тази обвивка съдържа в себе си истинския зародиш на живота. Тук ние стигаме до границите на "трите свята", защото зародишът е произлязъл от още по-висши светове. Описвайки съставните части на човека, аз споменах за този зародиш на живота и нарекох неговите съставни части "Дух на Живота" и "Човекът-Дух. И други космически същества също притежават подобни зародиши в посочените три свята, за да изпълнят там своята задача. Сега ще проследим странствуването на човешкия дух в "царството на духовете" между две прераждания или инкарнации.
Тогава отношенията и особеностите в това "царство" ще изпъкнат още по-ясно.
към текста >>
67.
4. ДУХЪТ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Всъщ
нос
т мисловния живот на човека принадлежи на духовният свят; и това, което просветва от него в рамките на физическия свят, е само една загатната и смътна форма.
Той трябва да приеме физическото тяло като свой инструмент, за да действува в света на телата и за да приеме, на свой ред, влиянията на този материален свят. Но Духът е този, който действува чрез тялото. От него произхождат подтиците и насоките за действие във физическия свят. Докато обитава физическото тяло, Духът не може да приеме своя истински облик. Той може само леко да просветне през булото на физическото съществувание.
Всъщност мисловния живот на човека принадлежи на духовният свят; и това, което просветва от него в рамките на физическия свят, е само една загатната и смътна форма.
Можем също да кажем, че мисловният живот на физическия човек е една сянка, едно отражение на действителното духовно същество, част от което е самия човек. През време на земния живот Духът, посредством физическото тяло, влиза във връзка със света на телата. Въпреки че неговото действие върху този свят съставлява една от задачите, които му предстоят, докато траят неговите въплъщения, той би бил неспособен да я изпълни, ако би познавал само физическото съществувание. Защото намеренията и целите не се определят в рамките на физическото въплъщение, както и планът на една къща не се изработва на строителната площадка. Както този план се изработва в бюрото на архитекта, така и целите и намеренията, които земното съществувание преследва, се изработват в "царството на духовете".
към текста >>
Както архитектът, без да си служи с тухли и хоросан, подготвя в своя кабинет плана на къщата, според архитектурните и други закони, на които трябва да се подчинява, така и архитектът на човешкия живот, Духът или висшето себе трябва да обозрат в "царството на духовете" способ
нос
тите и целите, съгласно законите на това Царство, което после ще пренесат в земния свят.
През време на земния живот Духът, посредством физическото тяло, влиза във връзка със света на телата. Въпреки че неговото действие върху този свят съставлява една от задачите, които му предстоят, докато траят неговите въплъщения, той би бил неспособен да я изпълни, ако би познавал само физическото съществувание. Защото намеренията и целите не се определят в рамките на физическото въплъщение, както и планът на една къща не се изработва на строителната площадка. Както този план се изработва в бюрото на архитекта, така и целите и намеренията, които земното съществувание преследва, се изработват в "царството на духовете". Човешкият Дух трябва постепенно да се връща в това "царство", за да черпи от него всички елементи, необходими за работата във физическия свят.
Както архитектът, без да си служи с тухли и хоросан, подготвя в своя кабинет плана на къщата, според архитектурните и други закони, на които трябва да се подчинява, така и архитектът на човешкия живот, Духът или висшето себе трябва да обозрат в "царството на духовете" способностите и целите, съгласно законите на това Царство, което после ще пренесат в земния свят.
Само при условие, че човешкият Дух постоянно се връща в своя собствен свят, той може да пренася духовни импулси чрез своето физическо тяло. През време на своето въплъщение човекът се научава да познава качествата и силите на физическия свят. Докато твори, той събира опитности, опознава условията, които физическият свят налага на всеки, който иска да работи в него. Той сякаш открива качествата на "веществото", в което иска да въплъти своите мисли, своите идеи. Той не би могъл да извлече тези последните от "веществото".
към текста >>
Докато твори, той събира опит
нос
ти, опознава условията, които физическият свят налага на всеки, който иска да работи в него.
Както този план се изработва в бюрото на архитекта, така и целите и намеренията, които земното съществувание преследва, се изработват в "царството на духовете". Човешкият Дух трябва постепенно да се връща в това "царство", за да черпи от него всички елементи, необходими за работата във физическия свят. Както архитектът, без да си служи с тухли и хоросан, подготвя в своя кабинет плана на къщата, според архитектурните и други закони, на които трябва да се подчинява, така и архитектът на човешкия живот, Духът или висшето себе трябва да обозрат в "царството на духовете" способностите и целите, съгласно законите на това Царство, което после ще пренесат в земния свят. Само при условие, че човешкият Дух постоянно се връща в своя собствен свят, той може да пренася духовни импулси чрез своето физическо тяло. През време на своето въплъщение човекът се научава да познава качествата и силите на физическия свят.
Докато твори, той събира опитности, опознава условията, които физическият свят налага на всеки, който иска да работи в него.
Той сякаш открива качествата на "веществото", в което иска да въплъти своите мисли, своите идеи. Той не би могъл да извлече тези последните от "веществото". Следователно, физическият свят е едновременно арена за творчество и за ученичество. Резултатите от това ученичество после се превръщат в живи способности на Духа в "царството на духовете". За по-голяма яснота, нека следваме сравнението, което вече направихме.
към текста >>
Резултатите от това ученичество после се превръщат в живи способ
нос
ти на Духа в "царството на духовете".
През време на своето въплъщение човекът се научава да познава качествата и силите на физическия свят. Докато твори, той събира опитности, опознава условията, които физическият свят налага на всеки, който иска да работи в него. Той сякаш открива качествата на "веществото", в което иска да въплъти своите мисли, своите идеи. Той не би могъл да извлече тези последните от "веществото". Следователно, физическият свят е едновременно арена за творчество и за ученичество.
Резултатите от това ученичество после се превръщат в живи способности на Духа в "царството на духовете".
За по-голяма яснота, нека следваме сравнението, което вече направихме. Архитектът изработва плана на една къща и го поставя в изпълнение. Така той събира известно количество опитности, оплодотворяват неговата работа, и когато се залови да направи нов план, този план ще бъде обогатен с всичко, което архитектът ще е научил от изпълнението на първия. Същото е и с последователните съществувания на човека. Между преражданията, Духът живее в своята собствена област.
към текста >>
Така той събира известно количество опит
нос
ти, оплодотворяват неговата работа, и когато се залови да направи нов план, този план ще бъде обогатен с всичко, което архитектът ще е научил от изпълнението на първия.
Той не би могъл да извлече тези последните от "веществото". Следователно, физическият свят е едновременно арена за творчество и за ученичество. Резултатите от това ученичество после се превръщат в живи способности на Духа в "царството на духовете". За по-голяма яснота, нека следваме сравнението, което вече направихме. Архитектът изработва плана на една къща и го поставя в изпълнение.
Така той събира известно количество опитности, оплодотворяват неговата работа, и когато се залови да направи нов план, този план ще бъде обогатен с всичко, което архитектът ще е научил от изпълнението на първия.
Същото е и с последователните съществувания на човека. Между преражданията, Духът живее в своята собствена област. Той е свободен да се посвети напълно на изискванията на духовния живот; освободен от физическото тяло, той се развива във всички направления и събира в себе си плодовете от миналите си прераждания. Следователно, неговото внимание е винаги обърнато към физическия свят и към целите които този свят му налага. Ето защо той работи непрестанно, следвайки еволюцията на Земята, доколкото тази последната съставлява поле на неговата дейност.
към текста >>
Ето защо той работи непрестанно, следвайки еволюцията на Земята, доколкото тази последната съставлява поле на неговата дей
нос
т.
Така той събира известно количество опитности, оплодотворяват неговата работа, и когато се залови да направи нов план, този план ще бъде обогатен с всичко, което архитектът ще е научил от изпълнението на първия. Същото е и с последователните съществувания на човека. Между преражданията, Духът живее в своята собствена област. Той е свободен да се посвети напълно на изискванията на духовния живот; освободен от физическото тяло, той се развива във всички направления и събира в себе си плодовете от миналите си прераждания. Следователно, неговото внимание е винаги обърнато към физическия свят и към целите които този свят му налага.
Ето защо той работи непрестанно, следвайки еволюцията на Земята, доколкото тази последната съставлява поле на неговата дейност.
Той работи за своето собствено развитие, за да може всеки път, когато се преражда, да служи в името на Земята, според изискванията за момента. Очевидно тук става дума само за един общ образ за последователните съществувания на човешкото същество. Този образ е приблизителен и не би могъл да съвпадне точно с действителността. Според обстоятелствата, възможно е даден човешки живот да бъде по-малко съвършен отколкото предшествуващия. Но, общо взето, тези несъответствия отпадат в течение на последователните съществувания.
към текста >>
Този образ е приблизителен и не би могъл да съвпадне точно с действител
нос
тта.
Той е свободен да се посвети напълно на изискванията на духовния живот; освободен от физическото тяло, той се развива във всички направления и събира в себе си плодовете от миналите си прераждания. Следователно, неговото внимание е винаги обърнато към физическия свят и към целите които този свят му налага. Ето защо той работи непрестанно, следвайки еволюцията на Земята, доколкото тази последната съставлява поле на неговата дейност. Той работи за своето собствено развитие, за да може всеки път, когато се преражда, да служи в името на Земята, според изискванията за момента. Очевидно тук става дума само за един общ образ за последователните съществувания на човешкото същество.
Този образ е приблизителен и не би могъл да съвпадне точно с действителността.
Според обстоятелствата, възможно е даден човешки живот да бъде по-малко съвършен отколкото предшествуващия. Но, общо взето, тези несъответствия отпадат в течение на последователните съществувания. Човешкият Дух се формира в "царството на духовете", приспособявайки се към неговите различни области. Неговият живот се слива последователно с живота на всяка една от тези области и приема временно техните качества. Те проникват в него и така, укрепен от тях, той може да действува в земния свят.
към текста >>
Но мисълта вече не е само онази сянка, която предметите отразяват; тя е живата действител
нос
т, която създава тези предмети.
В първата област от "царството на духовете", човекът се вижда заобиколен от духовните първообрази на земните неща. През време на физическия живот, с помощта на своите мисли, той опознава само техните сенки. Това, което на Земята се мисли тук се изживява. Човекът се движи всред мисли, но тези мисли са действителни същества. Предметите, които възприемаме на Земята с помощта на сетивата, тук се явяват в своята мисловна форма.
Но мисълта вече не е само онази сянка, която предметите отразяват; тя е живата действителност, която създава тези предмети.
Тук ние се намираме, така да се каже, в живата мисловна "работилница", където се формират и изграждат физическите предмети. Защото всичко в "царството на духа" е жива и подвижна деятелност. Това е един свят от одушевени Същества, творци и строители. Тук ние се запознаваме с начина, по който се създават предметите, които възприемаме на Земята; по-рано тези предмети съставляваха сетивната действителност, а сега, когато сме дух, ние изпитваме реалността на духовните строителни сили. Между мисловните сили, които одушевяват този свят, се намира също и мисълта за нашето собствено физическо тяло.
към текста >>
Защото всичко в "царството на духа" е жива и подвижна деятел
нос
т.
Това, което на Земята се мисли тук се изживява. Човекът се движи всред мисли, но тези мисли са действителни същества. Предметите, които възприемаме на Земята с помощта на сетивата, тук се явяват в своята мисловна форма. Но мисълта вече не е само онази сянка, която предметите отразяват; тя е живата действителност, която създава тези предмети. Тук ние се намираме, така да се каже, в живата мисловна "работилница", където се формират и изграждат физическите предмети.
Защото всичко в "царството на духа" е жива и подвижна деятелност.
Това е един свят от одушевени Същества, творци и строители. Тук ние се запознаваме с начина, по който се създават предметите, които възприемаме на Земята; по-рано тези предмети съставляваха сетивната действителност, а сега, когато сме дух, ние изпитваме реалността на духовните строителни сили. Между мисловните сили, които одушевяват този свят, се намира също и мисълта за нашето собствено физическо тяло. Ние се чувствуваме отдалечени от него. Единствено духовната същностни изглежда като част от самите нас.
към текста >>
Тук ние се запознаваме с начина, по който се създават предметите, които възприемаме на Земята; по-рано тези предмети съставляваха сетивната действител
нос
т, а сега, когато сме дух, ние изпитваме реал
нос
тта на духовните строителни сили.
Предметите, които възприемаме на Земята с помощта на сетивата, тук се явяват в своята мисловна форма. Но мисълта вече не е само онази сянка, която предметите отразяват; тя е живата действителност, която създава тези предмети. Тук ние се намираме, така да се каже, в живата мисловна "работилница", където се формират и изграждат физическите предмети. Защото всичко в "царството на духа" е жива и подвижна деятелност. Това е един свят от одушевени Същества, творци и строители.
Тук ние се запознаваме с начина, по който се създават предметите, които възприемаме на Земята; по-рано тези предмети съставляваха сетивната действителност, а сега, когато сме дух, ние изпитваме реалността на духовните строителни сили.
Между мисловните сили, които одушевяват този свят, се намира също и мисълта за нашето собствено физическо тяло. Ние се чувствуваме отдалечени от него. Единствено духовната същностни изглежда като част от самите нас. И когато тялото, което сме напуснали след смъртта, застане пред нас не като физически, а като мисловен процес, ние осъзнаваме неговата принадлежност към външния свят. Ние се научаваме да гледаме на него като на една малка част от външния свят.
към текста >>
Единствено духовната същ
нос
тни изглежда като част от самите нас.
Защото всичко в "царството на духа" е жива и подвижна деятелност. Това е един свят от одушевени Същества, творци и строители. Тук ние се запознаваме с начина, по който се създават предметите, които възприемаме на Земята; по-рано тези предмети съставляваха сетивната действителност, а сега, когато сме дух, ние изпитваме реалността на духовните строителни сили. Между мисловните сили, които одушевяват този свят, се намира също и мисълта за нашето собствено физическо тяло. Ние се чувствуваме отдалечени от него.
Единствено духовната същностни изглежда като част от самите нас.
И когато тялото, което сме напуснали след смъртта, застане пред нас не като физически, а като мисловен процес, ние осъзнаваме неговата принадлежност към външния свят. Ние се научаваме да гледаме на него като на една малка част от външния свят. Ето защо ние вече не откъсваме неговата физическа природа от останалия външен свят, сякаш тя има някакво по-близо родство с нашата собствена индивидуалност. Ние възприемаме единството на външния свят, нашето собствено физическо въплъщение като част от неговата цялост; ние съзерцаваме неговите първообрази и чувствуваме, че ние самите принадлежим на това цяло. По този начин, чрез наблюдение, ние се убеждаваме в дълбокото родство на физическото тяло с външния свят.
към текста >>
И когато тялото, което сме напуснали след смъртта, застане пред нас не като физически, а като мисловен процес, ние осъзнаваме неговата принадлеж
нос
т към външния свят.
Това е един свят от одушевени Същества, творци и строители. Тук ние се запознаваме с начина, по който се създават предметите, които възприемаме на Земята; по-рано тези предмети съставляваха сетивната действителност, а сега, когато сме дух, ние изпитваме реалността на духовните строителни сили. Между мисловните сили, които одушевяват този свят, се намира също и мисълта за нашето собствено физическо тяло. Ние се чувствуваме отдалечени от него. Единствено духовната същностни изглежда като част от самите нас.
И когато тялото, което сме напуснали след смъртта, застане пред нас не като физически, а като мисловен процес, ние осъзнаваме неговата принадлежност към външния свят.
Ние се научаваме да гледаме на него като на една малка част от външния свят. Ето защо ние вече не откъсваме неговата физическа природа от останалия външен свят, сякаш тя има някакво по-близо родство с нашата собствена индивидуалност. Ние възприемаме единството на външния свят, нашето собствено физическо въплъщение като част от неговата цялост; ние съзерцаваме неговите първообрази и чувствуваме, че ние самите принадлежим на това цяло. По този начин, чрез наблюдение, ние се убеждаваме в дълбокото родство на физическото тяло с външния свят. Научаваме се да казваме: "Всичко, което виждам тук, разпръснато около мен, това съм бил аз самият.
към текста >>
Ето защо ние вече не откъсваме неговата физическа природа от останалия външен свят, сякаш тя има някакво по-близо родство с нашата собствена индивидуал
нос
т.
Между мисловните сили, които одушевяват този свят, се намира също и мисълта за нашето собствено физическо тяло. Ние се чувствуваме отдалечени от него. Единствено духовната същностни изглежда като част от самите нас. И когато тялото, което сме напуснали след смъртта, застане пред нас не като физически, а като мисловен процес, ние осъзнаваме неговата принадлежност към външния свят. Ние се научаваме да гледаме на него като на една малка част от външния свят.
Ето защо ние вече не откъсваме неговата физическа природа от останалия външен свят, сякаш тя има някакво по-близо родство с нашата собствена индивидуалност.
Ние възприемаме единството на външния свят, нашето собствено физическо въплъщение като част от неговата цялост; ние съзерцаваме неговите първообрази и чувствуваме, че ние самите принадлежим на това цяло. По този начин, чрез наблюдение, ние се убеждаваме в дълбокото родство на физическото тяло с външния свят. Научаваме се да казваме: "Всичко, което виждам тук, разпръснато около мен, това съм бил аз самият. Тук се потвърждава една от основните идеи на старата ведическа индийска мъдрост. "Мъдрецът" извлича още в земния живот познанието, което другите ще имат едва след смъртта; още в този живот той разбира своето родство с всички неща: "Там изпитвам Аза", което значи: "Ти си това".
към текста >>
През време на физическия живот това е само един идеал, на който човек може да се отдаде; в "царството на духовете" то е един непосредствен факт, който все повече и повече се потвърждава от духовните опит
нос
ти.
Ние възприемаме единството на външния свят, нашето собствено физическо въплъщение като част от неговата цялост; ние съзерцаваме неговите първообрази и чувствуваме, че ние самите принадлежим на това цяло. По този начин, чрез наблюдение, ние се убеждаваме в дълбокото родство на физическото тяло с външния свят. Научаваме се да казваме: "Всичко, което виждам тук, разпръснато около мен, това съм бил аз самият. Тук се потвърждава една от основните идеи на старата ведическа индийска мъдрост. "Мъдрецът" извлича още в земния живот познанието, което другите ще имат едва след смъртта; още в този живот той разбира своето родство с всички неща: "Там изпитвам Аза", което значи: "Ти си това".
През време на физическия живот това е само един идеал, на който човек може да се отдаде; в "царството на духовете" то е един непосредствен факт, който все повече и повече се потвърждава от духовните опитности.
А самият човек все повече и повече се убеждава, че неговата истинска същност принадлежи на духовния свят. Той възприема себе си като Дух между Духовете, като част от първоначалните Духове и думите: "Аз съм първоначален дух" звучат в самия него. (Мъдростта на Венданта казва: "Аз съм Брахман", т.е. аз съм част от първоначалното Същество, от което са произлезли всички същества). Истината, която през време на нашия физически живот е за нас само една отвлечена мисъл, тази истина, която е целта на всяка мъдрост, тук в "царството на духовете" ние я изживяваме непосредствено.
към текста >>
А самият човек все повече и повече се убеждава, че неговата истинска същ
нос
т принадлежи на духовния свят.
По този начин, чрез наблюдение, ние се убеждаваме в дълбокото родство на физическото тяло с външния свят. Научаваме се да казваме: "Всичко, което виждам тук, разпръснато около мен, това съм бил аз самият. Тук се потвърждава една от основните идеи на старата ведическа индийска мъдрост. "Мъдрецът" извлича още в земния живот познанието, което другите ще имат едва след смъртта; още в този живот той разбира своето родство с всички неща: "Там изпитвам Аза", което значи: "Ти си това". През време на физическия живот това е само един идеал, на който човек може да се отдаде; в "царството на духовете" то е един непосредствен факт, който все повече и повече се потвърждава от духовните опитности.
А самият човек все повече и повече се убеждава, че неговата истинска същност принадлежи на духовния свят.
Той възприема себе си като Дух между Духовете, като част от първоначалните Духове и думите: "Аз съм първоначален дух" звучат в самия него. (Мъдростта на Венданта казва: "Аз съм Брахман", т.е. аз съм част от първоначалното Същество, от което са произлезли всички същества). Истината, която през време на нашия физически живот е за нас само една отвлечена мисъл, тази истина, която е целта на всяка мъдрост, тук в "царството на духовете" ние я изживяваме непосредствено. Нещо повече, ние я мислим през време на физическия живот, само защото през време на нашето духовно съществувание тя е един реален факт.
към текста >>
В най-низшата област от света на Духовете, земните обстоятелства, които определят физическата действител
нос
т на тялото, му с е явяват тъкмо в тази основна светлина.
(Мъдростта на Венданта казва: "Аз съм Брахман", т.е. аз съм част от първоначалното Същество, от което са произлезли всички същества). Истината, която през време на нашия физически живот е за нас само една отвлечена мисъл, тази истина, която е целта на всяка мъдрост, тук в "царството на духовете" ние я изживяваме непосредствено. Нещо повече, ние я мислим през време на физическия живот, само защото през време на нашето духовно съществувание тя е един реален факт. Така, през време на своето духовно съществувание, човек съзерцава от по-високо и, така да се каже, отвън обстоятелствата и фактите, всред които живее през време на своето земно съществувание.
В най-низшата област от света на Духовете, земните обстоятелства, които определят физическата действителност на тялото, му с е явяват тъкмо в тази основна светлина.
На Земята човек се ражда в едно семейство, в един народ; той живее в една държава, създава приятелства, упражнява професии. Тези обстоятелства определят неговото земно съществувание. През време на нашето пребиваване в първата област от "царството на духовете" те застават пред нас като живи мисловни Същества. Ние изживяваме тези неща още веднъж, но откъм тяхната активна духовна страна. Любовта към семейството, която сме поддържали в сърцата си, приятелството, на което сме отдавали своите сили, бликват от нашите душевни дълбини; способностите ни в тази област нарастват.
към текста >>
Любовта към семейството, която сме поддържали в сърцата си, приятелството, на което сме отдавали своите сили, бликват от нашите душевни дълбини; способ
нос
тите ни в тази област нарастват.
В най-низшата област от света на Духовете, земните обстоятелства, които определят физическата действителност на тялото, му с е явяват тъкмо в тази основна светлина. На Земята човек се ражда в едно семейство, в един народ; той живее в една държава, създава приятелства, упражнява професии. Тези обстоятелства определят неговото земно съществувание. През време на нашето пребиваване в първата област от "царството на духовете" те застават пред нас като живи мисловни Същества. Ние изживяваме тези неща още веднъж, но откъм тяхната активна духовна страна.
Любовта към семейството, която сме поддържали в сърцата си, приятелството, на което сме отдавали своите сили, бликват от нашите душевни дълбини; способностите ни в тази област нарастват.
Духовните сили, които укрепват семейната любов и приятелството, непрекъснато се увеличават. Ето защо, след време ние встъпваме в новото земно въплъщение много по-подготвени и по-съвършени в това отношение. Да, ежедневните обстоятелства от земния живот дават своите плодове тъкмо в тази низша област от "царството на духовете". И тъкмо тук, тази страна от човешката природа, чиито интерес е насочен изцяло към ежедневието, за продължителен период от време ще се почувствува свързана с духовния живот между две прераждания. В духовния свят ние отново намираме хората, с които сме живели заедно във физическия свят.
към текста >>
В "царството на духовете" всичко това е не вече отражението, а живата същ
нос
т на мисълта, откриваща се в своята истинска форма.
То намира израз във всяка форма на обожание, което човекът изпитва към единството и хармонията на света. Религиозният живот на човека също води своето начало от това отражение. Той проумява, че великият смисъл на съществуванието не се намира в единичното и преходното. Преходното вече изглежда за него само "символ" и бледо копие на вечното, на хармоничното единство. Към това единство устремява той сега своя поглед, пълен с обожание и преклонение; съобразно него изпълнява и своите култови действия.
В "царството на духовете" всичко това е не вече отражението, а живата същност на мисълта, откриваща се в своята истинска форма.
Тук човек действително може да се слее с единството, пред което се е прекланял на Земята. Плодовете на религиозния живот и всичко, свързано с него, ясно изпъкват в тази област. Тук, благодарение на своите духовни опитности, човек разбира, че неговата индивидуална съдба не трябва да се отделя от тази на общността, към която той принадлежи. Точно в тази област, човек изгражда способността да гледа на себе си като на част от едно цяло. Религиозните чувства, както и всички морални качества, към които човекът се е стремил още през земния живот, ще получат сили тъкмо от тази област на духовния свят.
към текста >>
Тук, благодарение на своите духовни опит
нос
ти, човек разбира, че неговата индивидуална съдба не трябва да се отделя от тази на общ
нос
тта, към която той принадлежи.
Преходното вече изглежда за него само "символ" и бледо копие на вечното, на хармоничното единство. Към това единство устремява той сега своя поглед, пълен с обожание и преклонение; съобразно него изпълнява и своите култови действия. В "царството на духовете" всичко това е не вече отражението, а живата същност на мисълта, откриваща се в своята истинска форма. Тук човек действително може да се слее с единството, пред което се е прекланял на Земята. Плодовете на религиозния живот и всичко, свързано с него, ясно изпъкват в тази област.
Тук, благодарение на своите духовни опитности, човек разбира, че неговата индивидуална съдба не трябва да се отделя от тази на общността, към която той принадлежи.
Точно в тази област, човек изгражда способността да гледа на себе си като на част от едно цяло. Религиозните чувства, както и всички морални качества, към които човекът се е стремил още през земния живот, ще получат сили тъкмо от тази област на духовния свят. Ето защо в следващото прераждане, човекът идва с укрепнали религиозни и морални качества. Докато в първата област, човекът отново се събира с душите, с които е бил тясно свързан през отминалия физически живот, във втората област той навлиза в сферата на онези, с които се е чувствувал свързан в един по-широк смисъл: Чрез общо преклонение, общо вероизповедание и т.н. Налага се да отбележим, че духовните опитности от предходните области продължават и след като преминем в следващата област.
към текста >>
Точно в тази област, човек изгражда способ
нос
тта да гледа на себе си като на част от едно цяло.
Към това единство устремява той сега своя поглед, пълен с обожание и преклонение; съобразно него изпълнява и своите култови действия. В "царството на духовете" всичко това е не вече отражението, а живата същност на мисълта, откриваща се в своята истинска форма. Тук човек действително може да се слее с единството, пред което се е прекланял на Земята. Плодовете на религиозния живот и всичко, свързано с него, ясно изпъкват в тази област. Тук, благодарение на своите духовни опитности, човек разбира, че неговата индивидуална съдба не трябва да се отделя от тази на общността, към която той принадлежи.
Точно в тази област, човек изгражда способността да гледа на себе си като на част от едно цяло.
Религиозните чувства, както и всички морални качества, към които човекът се е стремил още през земния живот, ще получат сили тъкмо от тази област на духовния свят. Ето защо в следващото прераждане, човекът идва с укрепнали религиозни и морални качества. Докато в първата област, човекът отново се събира с душите, с които е бил тясно свързан през отминалия физически живот, във втората област той навлиза в сферата на онези, с които се е чувствувал свързан в един по-широк смисъл: Чрез общо преклонение, общо вероизповедание и т.н. Налага се да отбележим, че духовните опитности от предходните области продължават и след като преминем в следващата област. Така например, навлизайки във втората или следващите области, ние съвсем не се откъсваме от връзките, крепящи семейството, приятелството и т.н.
към текста >>
Налага се да отбележим, че духовните опит
нос
ти от предходните области продължават и след като преминем в следващата област.
Тук, благодарение на своите духовни опитности, човек разбира, че неговата индивидуална съдба не трябва да се отделя от тази на общността, към която той принадлежи. Точно в тази област, човек изгражда способността да гледа на себе си като на част от едно цяло. Религиозните чувства, както и всички морални качества, към които човекът се е стремил още през земния живот, ще получат сили тъкмо от тази област на духовния свят. Ето защо в следващото прераждане, човекът идва с укрепнали религиозни и морални качества. Докато в първата област, човекът отново се събира с душите, с които е бил тясно свързан през отминалия физически живот, във втората област той навлиза в сферата на онези, с които се е чувствувал свързан в един по-широк смисъл: Чрез общо преклонение, общо вероизповедание и т.н.
Налага се да отбележим, че духовните опитности от предходните области продължават и след като преминем в следващата област.
Така например, навлизайки във втората или следващите области, ние съвсем не се откъсваме от връзките, крепящи семейството, приятелството и т.н. Областите, изграждащи "царството на духовете" не са отделени една от друга като "зони"; те взаимно се проникват и човекът живее в една от тях не поради това, че е "прекрачил" някакви външни граници, а защото е развил в себе си вътрешните способности да възприема неща, които са били невъзприемаеми за него. Третата област от "царството на духовете" съдържа първообразите на душевния свят. Всичко, което живее в този свят, тук се представя като сбор от живи мисловни Същества. Тук се намират първообразите на желанията, страстите, чувствата и т.н.
към текста >>
Областите, изграждащи "царството на духовете" не са отделени една от друга като "зони"; те взаимно се проникват и човекът живее в една от тях не поради това, че е "прекрачил" някакви външни граници, а защото е развил в себе си вътрешните способ
нос
ти да възприема неща, които са били невъзприемаеми за него.
Религиозните чувства, както и всички морални качества, към които човекът се е стремил още през земния живот, ще получат сили тъкмо от тази област на духовния свят. Ето защо в следващото прераждане, човекът идва с укрепнали религиозни и морални качества. Докато в първата област, човекът отново се събира с душите, с които е бил тясно свързан през отминалия физически живот, във втората област той навлиза в сферата на онези, с които се е чувствувал свързан в един по-широк смисъл: Чрез общо преклонение, общо вероизповедание и т.н. Налага се да отбележим, че духовните опитности от предходните области продължават и след като преминем в следващата област. Така например, навлизайки във втората или следващите области, ние съвсем не се откъсваме от връзките, крепящи семейството, приятелството и т.н.
Областите, изграждащи "царството на духовете" не са отделени една от друга като "зони"; те взаимно се проникват и човекът живее в една от тях не поради това, че е "прекрачил" някакви външни граници, а защото е развил в себе си вътрешните способности да възприема неща, които са били невъзприемаеми за него.
Третата област от "царството на духовете" съдържа първообразите на душевния свят. Всичко, което живее в този свят, тук се представя като сбор от живи мисловни Същества. Тук се намират първообразите на желанията, страстите, чувствата и т.н. Но тук, в духовния свят, тези душевни състояния изгубват своя егоистичен характер. Както във втората област и в тази трета област всички страсти, всички желания, удоволствия и неудоволствия също образуват едно неделимо цяло, едно единство.
към текста >>
Тук зреят плодовете на всички дела, които са извършени на Земята в служба на общ
нос
тта с чувство на преда
нос
т към нашите братя човеци.
Тук се намират първообразите на желанията, страстите, чувствата и т.н. Но тук, в духовния свят, тези душевни състояния изгубват своя егоистичен характер. Както във втората област и в тази трета област всички страсти, всички желания, удоволствия и неудоволствия също образуват едно неделимо цяло, едно единство. Страстите, желанията и удоволствията на другите същества не се различават от моите желания и страсти. Усещанията и чувствата на всички същества образуват един единен свят, обгръщат всичко останало, както физическата атмосфера на "царството на духовете".
Тук зреят плодовете на всички дела, които са извършени на Земята в служба на общността с чувство на преданост към нашите братя човеци.
Защото, извършвайки ги, човек дава израз на своя живот в третата област от "царството на духовете". Великите благодетели на човечеството, преданите натури, онези, които истински и всеотдайно служат на общността, са развили в предишните прераждания, те непрекъснато са се стремили към родство с нея. Очевидно е, че описаните три области от "царството на духовете", се намират в определени отношения с по-низшите светове: физическият и душевният. Защото те съдържат първообразите, живите мисловни Същества, които намират в тези светове, съответно физически или душевен израз. Едва в четвъртата област представлява чистото "царство на духовете".
към текста >>
Великите благодетели на човечеството, преданите натури, онези, които истински и всеотдайно служат на общ
нос
тта, са развили в предишните прераждания, те непрекъснато са се стремили към родство с нея.
Както във втората област и в тази трета област всички страсти, всички желания, удоволствия и неудоволствия също образуват едно неделимо цяло, едно единство. Страстите, желанията и удоволствията на другите същества не се различават от моите желания и страсти. Усещанията и чувствата на всички същества образуват един единен свят, обгръщат всичко останало, както физическата атмосфера на "царството на духовете". Тук зреят плодовете на всички дела, които са извършени на Земята в служба на общността с чувство на преданост към нашите братя човеци. Защото, извършвайки ги, човек дава израз на своя живот в третата област от "царството на духовете".
Великите благодетели на човечеството, преданите натури, онези, които истински и всеотдайно служат на общността, са развили в предишните прераждания, те непрекъснато са се стремили към родство с нея.
Очевидно е, че описаните три области от "царството на духовете", се намират в определени отношения с по-низшите светове: физическият и душевният. Защото те съдържат първообразите, живите мисловни Същества, които намират в тези светове, съответно физически или душевен израз. Едва в четвъртата област представлява чистото "царство на духовете". Но дори и тя не е такава в истинския смисъл на думата. От трите по-низши области тя се различава по това, че в тях се намират първообразите на онези физически и душевни процеси, които откриваме във физическия и душевен свят, преди да сме навлезли в тези светове.
към текста >>
Съвсем не трябва да си представяме, че тази четвърта област от "царството на духовете" е предназначена само забележити лич
нос
ти.
Обаче благодарение на нас, земният свят разполага с постиженията на изкуствата и науките, на техниката, на държавните институции, накратко, с всичко онова, което оригиналните произведения на нашия Дух въплъщават в условията на физическия свят. Без нас, светът не би притежавал всички тези неща. Първообразите на всички тези чисто човешки произведения се намират в четвъртата област от "царството на духовете". Тук проникват зародишите на научните открития, на художествените идеи и образи на техническите изобретения, които човек осъществява в своя земен живот. От тази област художници, учени и откриватели черпят своите импулси и усъвършенствуват тук своя гений, за да могат при следващото си прераждане да допринасят още повече за напредъка на човешката култура.
Съвсем не трябва да си представяме, че тази четвърта област от "царството на духовете" е предназначена само забележити личности.
Тя е от значение за всички хора. Всеки интерес, който през физическия ни живот надхвърля сферата на ежедневните грижи, на баналните желания и стремежи, има свой източник в тази област. Ако през времето между смъртта и своето ново раждане, човекът не е преминал през нея, в следващия си живот той не би имал никакъв интерес който да го изведе от тесния кръг на личното съществувание към общочовешките цели и стремежи. По-горе споменахме, че тази област също не може да се нарече "чисто царство на духовете" в пълния смисъл на тази дума. Това е така, защото културното равнище, с което хората напускат Земята, продължава да оказва влияние върху тяхното духовно съществувание.
към текста >>
Това, което той всъщ
нос
т представлява там, в "царството на духа", изпъква едва когато в междинното състояние между две прераждания той се издигне до петата област.
В още по-висшите области от "царството на духовете", човешкият Дух се освобождава от всякакви земни окови. Той се издига в чистото "царство на духовете", където разпознава целите и намеренията, които Духът сам поставя на себе си в земния живот. Всичко, което е вече осъществено в земния свят, не е друго, освен едно малко или много съвършено копие на висшите цели на Духа. Всеки кристал, всяко животно и растение, всичко което напира в областта на човешкото творчество, е само образ на целта, която Духът преследва чрез тях. И в хода на своите въплъщения, човекът може само да се приближи към този несъвършен образ на неговите съвършени цели и намерения.
Това, което той всъщност представлява там, в "царството на духа", изпъква едва когато в междинното състояние между две прераждания той се издигне до петата област.
Едва сега, човекът разбира своята истинска същност. Той представлява едно духовно същество, което периодически се въплъщава във видимия физически свят. Едва в тази пета област, истинският човешки аз може да изживее в себе си свободно и без никакви ограничения. Следователно, Азът е онази сила, която отново и отново се появява при всяко прераждане. То носи в себе си онези способности които Азът сам е развил в по-низшите области от "царството на духовете".
към текста >>
Едва сега, човекът разбира своята истинска същ
нос
т.
Той се издига в чистото "царство на духовете", където разпознава целите и намеренията, които Духът сам поставя на себе си в земния живот. Всичко, което е вече осъществено в земния свят, не е друго, освен едно малко или много съвършено копие на висшите цели на Духа. Всеки кристал, всяко животно и растение, всичко което напира в областта на човешкото творчество, е само образ на целта, която Духът преследва чрез тях. И в хода на своите въплъщения, човекът може само да се приближи към този несъвършен образ на неговите съвършени цели и намерения. Това, което той всъщност представлява там, в "царството на духа", изпъква едва когато в междинното състояние между две прераждания той се издигне до петата област.
Едва сега, човекът разбира своята истинска същност.
Той представлява едно духовно същество, което периодически се въплъщава във видимия физически свят. Едва в тази пета област, истинският човешки аз може да изживее в себе си свободно и без никакви ограничения. Следователно, Азът е онази сила, която отново и отново се появява при всяко прераждане. То носи в себе си онези способности които Азът сам е развил в по-низшите области от "царството на духовете". Азът пренася плодовете от едно въплъщение в следващото.
към текста >>
То
нос
и в себе си онези способ
нос
ти които Азът сам е развил в по-низшите области от "царството на духовете".
Това, което той всъщност представлява там, в "царството на духа", изпъква едва когато в междинното състояние между две прераждания той се издигне до петата област. Едва сега, човекът разбира своята истинска същност. Той представлява едно духовно същество, което периодически се въплъщава във видимия физически свят. Едва в тази пета област, истинският човешки аз може да изживее в себе си свободно и без никакви ограничения. Следователно, Азът е онази сила, която отново и отново се появява при всяко прераждане.
То носи в себе си онези способности които Азът сам е развил в по-низшите области от "царството на духовете".
Азът пренася плодовете от едно въплъщение в следващото. Той съхранява последиците от всички минали въплъщения. Следователно, обитавайки петата област от "царството на духовете", Азът попада в царството на целите и намеренията. Както архитектът вади поуки от несъвършенствата на вече построената сграда, за да вложи в новия си проект само онези елементи, които е усъвършенствувал, така и в петата област човешкият Аз се освобождава от последиците на миналите си съществувания, свързани с несъвършенствата на низшите светове, и с опитностите от миналите си прераждания оплодява целите които се формират в "царството на духовете". Ясно е, че силата, която може да бъде черпена от тази област, зависи от това, до каква степен Азът е извлякъл поуки от своето поредно въплъщение, които са достойни, за да бъдат признати от света на целите.
към текста >>
Както архитектът вади поуки от несъвършенствата на вече построената сграда, за да вложи в новия си проект само онези елементи, които е усъвършенствувал, така и в петата област човешкият Аз се освобождава от последиците на миналите си съществувания, свързани с несъвършенствата на низшите светове, и с опит
нос
тите от миналите си прераждания оплодява целите които се формират в "царството на духовете".
Следователно, Азът е онази сила, която отново и отново се появява при всяко прераждане. То носи в себе си онези способности които Азът сам е развил в по-низшите области от "царството на духовете". Азът пренася плодовете от едно въплъщение в следващото. Той съхранява последиците от всички минали въплъщения. Следователно, обитавайки петата област от "царството на духовете", Азът попада в царството на целите и намеренията.
Както архитектът вади поуки от несъвършенствата на вече построената сграда, за да вложи в новия си проект само онези елементи, които е усъвършенствувал, така и в петата област човешкият Аз се освобождава от последиците на миналите си съществувания, свързани с несъвършенствата на низшите светове, и с опитностите от миналите си прераждания оплодява целите които се формират в "царството на духовете".
Ясно е, че силата, която може да бъде черпена от тази област, зависи от това, до каква степен Азът е извлякъл поуки от своето поредно въплъщение, които са достойни, за да бъдат признати от света на целите. Азът, който през време на земния живот се е стремил да осъществи намеренията на Духа чрез активен мисловен живот и чрез мъдра, действена любов, ще постигне твърде много в петата област. Напротив, Азът, който е бил погълнат от всекидневието и от преходните стойности, не посява никакви семена, в името на вечния световен порядък. В тази област, плод може да даде само онази част от Аза, която се издига над всекидневните грижи. Обаче не трябва да се мисли, че тук става дума за нещата, които носят "земната слава".
към текста >>
Напротив, Азът, който е бил погълнат от всекидневието и от преходните стой
нос
ти, не посява никакви семена, в името на вечния световен порядък.
Той съхранява последиците от всички минали въплъщения. Следователно, обитавайки петата област от "царството на духовете", Азът попада в царството на целите и намеренията. Както архитектът вади поуки от несъвършенствата на вече построената сграда, за да вложи в новия си проект само онези елементи, които е усъвършенствувал, така и в петата област човешкият Аз се освобождава от последиците на миналите си съществувания, свързани с несъвършенствата на низшите светове, и с опитностите от миналите си прераждания оплодява целите които се формират в "царството на духовете". Ясно е, че силата, която може да бъде черпена от тази област, зависи от това, до каква степен Азът е извлякъл поуки от своето поредно въплъщение, които са достойни, за да бъдат признати от света на целите. Азът, който през време на земния живот се е стремил да осъществи намеренията на Духа чрез активен мисловен живот и чрез мъдра, действена любов, ще постигне твърде много в петата област.
Напротив, Азът, който е бил погълнат от всекидневието и от преходните стойности, не посява никакви семена, в името на вечния световен порядък.
В тази област, плод може да даде само онази част от Аза, която се издига над всекидневните грижи. Обаче не трябва да се мисли, че тук става дума за нещата, които носят "земната слава". Не, тук се има предвид всичко, което дори при най-скромните житейски условия, поражда у нас съзнанието за решаващото значение на нашите действия с оглед на мировата еволюция. Налага се да свикнем с мисълта, че в тази област човек разсъждава по друг начин, а не както във физическия свят. Да предположим, че в хода на едно въплъщение, даден човек не полага достатъчно усилие, за да се свърже с тази пета област; тогава у него възниква порива: "през следващия земен живот аз ще потърся такава лична съдба (карма), която на всяка цена ще ми открие последиците от едно несъвършенство в това отношение".
към текста >>
Обаче не трябва да се мисли, че тук става дума за нещата, които
нос
ят "земната слава".
Както архитектът вади поуки от несъвършенствата на вече построената сграда, за да вложи в новия си проект само онези елементи, които е усъвършенствувал, така и в петата област човешкият Аз се освобождава от последиците на миналите си съществувания, свързани с несъвършенствата на низшите светове, и с опитностите от миналите си прераждания оплодява целите които се формират в "царството на духовете". Ясно е, че силата, която може да бъде черпена от тази област, зависи от това, до каква степен Азът е извлякъл поуки от своето поредно въплъщение, които са достойни, за да бъдат признати от света на целите. Азът, който през време на земния живот се е стремил да осъществи намеренията на Духа чрез активен мисловен живот и чрез мъдра, действена любов, ще постигне твърде много в петата област. Напротив, Азът, който е бил погълнат от всекидневието и от преходните стойности, не посява никакви семена, в името на вечния световен порядък. В тази област, плод може да даде само онази част от Аза, която се издига над всекидневните грижи.
Обаче не трябва да се мисли, че тук става дума за нещата, които носят "земната слава".
Не, тук се има предвид всичко, което дори при най-скромните житейски условия, поражда у нас съзнанието за решаващото значение на нашите действия с оглед на мировата еволюция. Налага се да свикнем с мисълта, че в тази област човек разсъждава по друг начин, а не както във физическия свят. Да предположим, че в хода на едно въплъщение, даден човек не полага достатъчно усилие, за да се свърже с тази пета област; тогава у него възниква порива: "през следващия земен живот аз ще потърся такава лична съдба (карма), която на всяка цена ще ми открие последиците от едно несъвършенство в това отношение". И всичко, което от гледна точка на земния живот, занапред ще приеме очертанията на една мъчителна орис, будеща дълбоко състрадание у околните, в тази област от "царството на духовете", за човека изглежда като нещо абсолютно необходимо. Живеейки в своя истински Аз, тук човекът се освобождава от всичко, което го е обгръщало през неговите въплъщения от страна на по-низшите светове.
към текста >>
Той поглежда назад към собственото си минало и чувствува, че всичките му досегашни опит
нос
ти работят в името на целите, които той ще осъществи в бъдеще.
Да предположим, че в хода на едно въплъщение, даден човек не полага достатъчно усилие, за да се свърже с тази пета област; тогава у него възниква порива: "през следващия земен живот аз ще потърся такава лична съдба (карма), която на всяка цена ще ми открие последиците от едно несъвършенство в това отношение". И всичко, което от гледна точка на земния живот, занапред ще приеме очертанията на една мъчителна орис, будеща дълбоко състрадание у околните, в тази област от "царството на духовете", за човека изглежда като нещо абсолютно необходимо. Живеейки в своя истински Аз, тук човекът се освобождава от всичко, което го е обгръщало през неговите въплъщения от страна на по-низшите светове. Сега той е това, което винаги е бил, и което винаги ще бъде в хода на своите въплъщение. Той живее в царството на намеренията, които определят неговите въплъщение; с тези намерения той изпълва целия свой Аз.
Той поглежда назад към собственото си минало и чувствува, че всичките му досегашни опитности работят в името на целите, които той ще осъществи в бъдеще.
У него се пробужда един вид памет за неговите минали прераждания и един пророчески поглед към бъдещите. Следователно, това, което наричаме в тази книга "Дъхът-Себе", живее тъкмо в тази област, доколкото е успял да се развие в съответствуващата му действителност. "Духът-Себе"израства и се подготвя да осъществи духовните намерения в хода на своето следващо въплъщение. Когато след поредица пребивавания в "царството на духовете", "Дъхът-Себе" напредва достатъчно, за да се движи напълно свободно из това "царство", тогава той все повече и повече ще намира тук своето истинско отечество. Животът в Духа става за него толкова близък и свойствен, както за земния човек е живота всред физическия свят.
към текста >>
Следователно, това, което наричаме в тази книга "Дъхът-Себе", живее тъкмо в тази област, доколкото е успял да се развие в съответствуващата му действител
нос
т.
Живеейки в своя истински Аз, тук човекът се освобождава от всичко, което го е обгръщало през неговите въплъщения от страна на по-низшите светове. Сега той е това, което винаги е бил, и което винаги ще бъде в хода на своите въплъщение. Той живее в царството на намеренията, които определят неговите въплъщение; с тези намерения той изпълва целия свой Аз. Той поглежда назад към собственото си минало и чувствува, че всичките му досегашни опитности работят в името на целите, които той ще осъществи в бъдеще. У него се пробужда един вид памет за неговите минали прераждания и един пророчески поглед към бъдещите.
Следователно, това, което наричаме в тази книга "Дъхът-Себе", живее тъкмо в тази област, доколкото е успял да се развие в съответствуващата му действителност.
"Духът-Себе"израства и се подготвя да осъществи духовните намерения в хода на своето следващо въплъщение. Когато след поредица пребивавания в "царството на духовете", "Дъхът-Себе" напредва достатъчно, за да се движи напълно свободно из това "царство", тогава той все повече и повече ще намира тук своето истинско отечество. Животът в Духа става за него толкова близък и свойствен, както за земния човек е живота всред физическия свят. Занапред той ще се ръководи от гледните точки, валидни за духовния свят; малко или много, те ще са определящи за неговите бъдещи въплъщения. Сега Азът чувствува себе си като част от божествения миров ред.
към текста >>
Неговата вътрешна същ
нос
т вече не зависи от ограниченията и законите на земния живот.
"Духът-Себе"израства и се подготвя да осъществи духовните намерения в хода на своето следващо въплъщение. Когато след поредица пребивавания в "царството на духовете", "Дъхът-Себе" напредва достатъчно, за да се движи напълно свободно из това "царство", тогава той все повече и повече ще намира тук своето истинско отечество. Животът в Духа става за него толкова близък и свойствен, както за земния човек е живота всред физическия свят. Занапред той ще се ръководи от гледните точки, валидни за духовния свят; малко или много, те ще са определящи за неговите бъдещи въплъщения. Сега Азът чувствува себе си като част от божествения миров ред.
Неговата вътрешна същност вече не зависи от ограниченията и законите на земния живот.
Силата, с която той осъществява своите действия, идва направо от духовния свят. Обаче духовният свят е единен. Който живее в него, знае как вечният Дух е създал неговото минало, и вече може да определя посоката на бъдещето. Погледът върху миналото непрекъснато се разширява и стига до съвършенство. Човекът, достигнал тази степен, сам определя целите, към които ще се стреми през следващото въплъщение.
към текста >>
В шестата област от "царството на духовете", човекът подчинява всичките си действия на това, което най-много отговаря на истинската същ
нос
т на света.
Погледът върху миналото непрекъснато се разширява и стига до съвършенство. Човекът, достигнал тази степен, сам определя целите, към които ще се стреми през следващото въплъщение. От лоното на "царството на духовете" той влияе върху своето бъдеще, така че да го подчини на законите на истината и духа. В междинното състояние, разделящо две последователни прераждания, човекът се намира всред всички онези възвишени Същества, пред чиито поглед се разстила неопетнената божествено мъдрост. Сега той се е издигнал до степен, която му позволява да ги разбира.
В шестата област от "царството на духовете", човекът подчинява всичките си действия на това, което най-много отговаря на истинската същност на света.
Защото той вече не преследва свои лични интереси, а единствено това, което изисква правилния ход на мировата еволюция. Седмата област от "царството на духовете" ни води до самата граница на"трите свята". Тук човекът попада всред "зародишите на живота", които са пренесени тук от по-висшите светове, за да изпълнят своите задачи. Намирайки се на границата на трите свята, той познава себе си в своя собствен "зародиш на живота". Следователно, загадките на тези три свята престават да съществуват за него.
към текста >>
Във физическия живот, душевните изживявания, чрез които човек стига до своите духовни опит
нос
ти, обикновено остават вън от съзнанието.
Седмата област от "царството на духовете" ни води до самата граница на"трите свята". Тук човекът попада всред "зародишите на живота", които са пренесени тук от по-висшите светове, за да изпълнят своите задачи. Намирайки се на границата на трите свята, той познава себе си в своя собствен "зародиш на живота". Следователно, загадките на тези три свята престават да съществуват за него. Той обгръща с поглед целия живот на тези светове.
Във физическия живот, душевните изживявания, чрез които човек стига до своите духовни опитности, обикновено остават вън от съзнанието.
Те работя в несъзнаваните дълбини на телесните органи, които изграждат съзнанието за физическия свят. Ето защо тези душевни изживявания се оказват невъзприемаеми за физическия свят. Окото също не вижда себе си, понеже в него действуват сили, чрез които става видимо нещо съвсем друго. Искаме ли да преценим, доколко един човешки живот, произтичащ между раждането и смъртта, представлява резултат от предходно въплъщение, следва да знаем, че една гледна точка, разположена единствено в този живот, не ни предоставя никакви оценъчни възможности. За такава гледна точка, например, земния живот би могъл да изглежда несъвършен, изпълнен със страдание и т.н.
към текста >>
Искаме ли да преценим, доколко един човешки живот, произтичащ между раждането и смъртта, представлява резултат от предходно въплъщение, следва да знаем, че една гледна точка, разположена единствено в този живот, не ни предоставя никакви оценъчни възмож
нос
ти.
Той обгръща с поглед целия живот на тези светове. Във физическия живот, душевните изживявания, чрез които човек стига до своите духовни опитности, обикновено остават вън от съзнанието. Те работя в несъзнаваните дълбини на телесните органи, които изграждат съзнанието за физическия свят. Ето защо тези душевни изживявания се оказват невъзприемаеми за физическия свят. Окото също не вижда себе си, понеже в него действуват сили, чрез които става видимо нещо съвсем друго.
Искаме ли да преценим, доколко един човешки живот, произтичащ между раждането и смъртта, представлява резултат от предходно въплъщение, следва да знаем, че една гледна точка, разположена единствено в този живот, не ни предоставя никакви оценъчни възможности.
За такава гледна точка, например, земния живот би могъл да изглежда несъвършен, изпълнен със страдание и т.н. , обаче от друга гледна точка, лежаща извън земния живот сегашното въплъщение протича по този начин тъкмо поради някои особености от миналото прераждане. С встъпването си по Пътя на познанието така, както е описан в следващата глава, душата се откъсва от условията на телесния живот. По този начин тя е в състояние да възприема под формата на образи онези изживявания, които я очакват между смъртта и новото раждане. Тъкмо тези възприятия позволяват да бъдат описани процесите в "царството на духовете" така, както беше направено това тук в обобщен вид.
към текста >>
, обаче от друга гледна точка, лежаща извън земния живот сегашното въплъщение протича по този начин тъкмо поради някои особе
нос
ти от миналото прераждане.
Те работя в несъзнаваните дълбини на телесните органи, които изграждат съзнанието за физическия свят. Ето защо тези душевни изживявания се оказват невъзприемаеми за физическия свят. Окото също не вижда себе си, понеже в него действуват сили, чрез които става видимо нещо съвсем друго. Искаме ли да преценим, доколко един човешки живот, произтичащ между раждането и смъртта, представлява резултат от предходно въплъщение, следва да знаем, че една гледна точка, разположена единствено в този живот, не ни предоставя никакви оценъчни възможности. За такава гледна точка, например, земния живот би могъл да изглежда несъвършен, изпълнен със страдание и т.н.
, обаче от друга гледна точка, лежаща извън земния живот сегашното въплъщение протича по този начин тъкмо поради някои особености от миналото прераждане.
С встъпването си по Пътя на познанието така, както е описан в следващата глава, душата се откъсва от условията на телесния живот. По този начин тя е в състояние да възприема под формата на образи онези изживявания, които я очакват между смъртта и новото раждане. Тъкмо тези възприятия позволяват да бъдат описани процесите в "царството на духовете" така, както беше направено това тук в обобщен вид. Предлаганото описание може да бъде разбрано, само ако не забравяме, че цялостното състояние на душата във физическото тяло е коренно различно от това, което тя представлява в условията на чисто духовните опитност.
към текста >>
Предлаганото описание може да бъде разбрано, само ако не забравяме, че цялостното състояние на душата във физическото тяло е коренно различно от това, което тя представлява в условията на чисто духовните опит
нос
т.
За такава гледна точка, например, земния живот би могъл да изглежда несъвършен, изпълнен със страдание и т.н. , обаче от друга гледна точка, лежаща извън земния живот сегашното въплъщение протича по този начин тъкмо поради някои особености от миналото прераждане. С встъпването си по Пътя на познанието така, както е описан в следващата глава, душата се откъсва от условията на телесния живот. По този начин тя е в състояние да възприема под формата на образи онези изживявания, които я очакват между смъртта и новото раждане. Тъкмо тези възприятия позволяват да бъдат описани процесите в "царството на духовете" така, както беше направено това тук в обобщен вид.
Предлаганото описание може да бъде разбрано, само ако не забравяме, че цялостното състояние на душата във физическото тяло е коренно различно от това, което тя представлява в условията на чисто духовните опитност.
към текста >>
68.
5. ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ЦАРСТВОТО НА ДУШИТЕ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
Всред цялостното обкръжение, тя изпъква с известна самостоятел
нос
т, понеже е достъпна за нашите сетива, което не се отнася за душевните и духовни процеси, макар че те също принадлежат към този свят.
През време на физическия живот, човекът живее едновременно и в трите свята. Той възприема нещата от сетивния свят и на свой ред им въздействува. Съществата от душевния свят оказват влияние върху човека чрез техните сили на симпатия и антипатия; обаче човешката душа също се намесва в душевния свят чрез своите влечения, страсти и желания. Духовното естество на нещата се отразяват в нашия мисловен свят; а самият човек, като мислещо духовно същество, е поданик на "царството на духовете" и взема участие във всичко, което става в тази област на света. От горното следва, че сетивния свят е само една малка част от обкръжението на човека.
Всред цялостното обкръжение, тя изпъква с известна самостоятелност, понеже е достъпна за нашите сетива, което не се отнася за душевните и духовни процеси, макар че те също принадлежат към този свят.
Както едно парче лед, който плува над водата, но поради определени свойства се отличава от нея, така и сетивните неща са "вещества" от обкръжаващия ни душевен и духовен свят; те се открояват в света, благодарение на определени свойства, които ги правят сетивно възприемаеми. Те са образно казано – сгъстени душевни и духовни образувания; тъкмо това "сгъстяване" ги прави достъпни за сетивата. Както ледът е само една форма, в която водата съществува, така и сетивните неща са само една форма, под която са скрити душевните и духовни Същества. Ако се проумее този факт, ще се разбере и друго: Както водата може да се превърне в лед, така и духовният свят може да премине в душевния свят, а този последния в света на сетивата. От тази гледна точка става ясно, защо човекът може да размишлява върху сетивните неща.
към текста >>
Сетивните неща произлизат от духовния свят; те представляват само една друга форма на духовните същества; и когато човек обхваща нещата с помощта на своите мисли, тогава неговата вътрешна същ
нос
т просто се обръща от сетивната форма към духовните първообрази на тези неща.
Защото има един въпрос, който всеки мислещ човек би трябвало да си зададе, а именно: В какво отношение се намира мисълта, която аз пораждам в главата си за един камък, и самия този камък? За хората, притежаващи особено дълбок усет за външната природа, този въпрос застава с пределна яснота пред тяхното духовно око. Те наистина усещат взаимната връзка и хармонията между човешкия мисловен свят от една страна, и природния свят от друга страна. Великият астроном Кеплер изразява тази хармония по следния начин: "Божественото призвание, което подтиква някои хора да изучават астрономията, е просто вписано в света, но не в думи и срички, а в самите неща, съгласно сходството, съществуващо между човешките понятия и сетива от една страна, и небесните тела и констелации от друга страна". Само защото нещата и предметите от сетивния свят не са нищо друго, освен сгъстени духовни Същества, човекът може да се издигне до тях и да ги разбере в своето мислене.
Сетивните неща произлизат от духовния свят; те представляват само една друга форма на духовните същества; и когато човек обхваща нещата с помощта на своите мисли, тогава неговата вътрешна същност просто се обръща от сетивната форма към духовните първообрази на тези неща.
Да разберем дадено нещо чрез мислите, може да бъде сравнено с процеса, чрез който едно твърдо тяло минава през огъня, за да се превърне в течно, така че химикът да го изследва в неговата течна форма. В различните области от "царството на духовете" се намират духовните първообрази на сетивния свят. В петата, шестата и седмата област, тези първообрази все още са в зародишно състояние, а в четирите по-низши области те се оформят като духовни образования. Човешкият Дух долавя само едно смътно отражение от тези духовни отражения, когато чрез своето мислене се опитва да разбере сетивните неща. А как тези духовни образования са се сгъстили в сетивния свят това е въпрос за този, който копнее за едно духовно разбиране на обкръжаващия го свят.
към текста >>
Следователно, редно е да си представим, че физическият предмет е една сгъстена мисловна същ
нос
т.
Човешкият Дух долавя само едно смътно отражение от тези духовни отражения, когато чрез своето мислене се опитва да разбере сетивните неща. А как тези духовни образования са се сгъстили в сетивния свят това е въпрос за този, който копнее за едно духовно разбиране на обкръжаващия го свят. За сетивното наблюдение, този обкръжаващ свят първоначално се разделя на четири ясно разграничени степени: Минерално, растително, животинско и човешко царство. Ние възприемаме минералното царство със сетивата и го разбираме чрез мисленето. Когато формулираме една мисъл за дадено минерално тяло, ние имаме работа с два елемента: физическия предмет и мисълта.
Следователно, редно е да си представим, че физическият предмет е една сгъстена мисловна същност.
Обаче минералите си взаимодействуват по външен начин: те се докосват, привеждат се в движение, нагряват се и т. н. Този начин на външно взаимодействие може да бъде изразен чрез мислите. Човекът изгражда определена мисъл за това, как минералните предмети си взаимодействуват външно по един строго закономерен начин. Така неговите единични мисли се разширяват по един общ мисловен образ на целия минерален свят. Този мисловен образ също е отражение на първообраза, от който води началото си целият минерален свят.
към текста >>
Междинното място в сред безформените минерални вещества каквито са газовете и теч
нос
тите от една страна, и живите форми на растителното царство от друга страна, се заема от кристалите.
В растителното царство, към външните взаимодействия между физическите предмети се прибавят и явленията на растежа и размножението. Растението израства и възпроизвежда други, подобни нему, растения. Към всичко онова, което посреща човекът в минералното царство, сега се прибавя и живота. Ако дори накратко размислим върху този факт, ще се видим озарени от нова светлина. Растението притежава силата да възпроизвежда своята жива форма.
Междинното място в сред безформените минерални вещества каквито са газовете и течностите от една страна, и живите форми на растителното царство от друга страна, се заема от кристалите.
В лицето на кристалите ние виждаме прехода от безформения минерален свят към живата формообразуваща способност на растителното царство. В този външно-сетивен формообразуващ процес, характерен за минералното и растителното царство, се осъществява сетивно сгъстяване на един чисто духовен процес, когато духовните зародиши от трите по-висши области на "царството на духовете" прерастват в духовни образования, но вече в по-низшите области. На процеса на кристализация, в духовния свят като негов първообраз съответствува прехода от безформения духовен зародиш в една организирана форма. Ако този преход се сгъсти до такава степен, че да може да бъде възприеман от сетивата, в сетивния свят се изправяме пред минералния кристализационен процес. Обаче в рамките на растителния живот, ние също откриваме един организиран духовен зародиш.
към текста >>
В лицето на кристалите ние виждаме прехода от безформения минерален свят към живата формообразуваща способ
нос
т на растителното царство.
Растението израства и възпроизвежда други, подобни нему, растения. Към всичко онова, което посреща човекът в минералното царство, сега се прибавя и живота. Ако дори накратко размислим върху този факт, ще се видим озарени от нова светлина. Растението притежава силата да възпроизвежда своята жива форма. Междинното място в сред безформените минерални вещества каквито са газовете и течностите от една страна, и живите форми на растителното царство от друга страна, се заема от кристалите.
В лицето на кристалите ние виждаме прехода от безформения минерален свят към живата формообразуваща способност на растителното царство.
В този външно-сетивен формообразуващ процес, характерен за минералното и растителното царство, се осъществява сетивно сгъстяване на един чисто духовен процес, когато духовните зародиши от трите по-висши области на "царството на духовете" прерастват в духовни образования, но вече в по-низшите области. На процеса на кристализация, в духовния свят като негов първообраз съответствува прехода от безформения духовен зародиш в една организирана форма. Ако този преход се сгъсти до такава степен, че да може да бъде възприеман от сетивата, в сетивния свят се изправяме пред минералния кристализационен процес. Обаче в рамките на растителния живот, ние също откриваме един организиран духовен зародиш. Само че тук, растителният вид запазва в себе си живата формообразуваща способност.
към текста >>
Само че тук, растителният вид запазва в себе си живата формообразуваща способ
нос
т.
В лицето на кристалите ние виждаме прехода от безформения минерален свят към живата формообразуваща способност на растителното царство. В този външно-сетивен формообразуващ процес, характерен за минералното и растителното царство, се осъществява сетивно сгъстяване на един чисто духовен процес, когато духовните зародиши от трите по-висши области на "царството на духовете" прерастват в духовни образования, но вече в по-низшите области. На процеса на кристализация, в духовния свят като негов първообраз съответствува прехода от безформения духовен зародиш в една организирана форма. Ако този преход се сгъсти до такава степен, че да може да бъде възприеман от сетивата, в сетивния свят се изправяме пред минералния кристализационен процес. Обаче в рамките на растителния живот, ние също откриваме един организиран духовен зародиш.
Само че тук, растителният вид запазва в себе си живата формообразуваща способност.
При кристала, духовният зародиш постигайки съответната форма изгубва своята формообразуваща способност. В растителния живот, свойствата на духовните зародиши от висшите области на Царството на Духовете остават непокътнати. Следователно, растението е също една форма, както кристала, но освен това то разполага с пластичната формообразуваща сила. Освен формата, която идва от първообразите, в растението работи и една друга форма, която носи отпечатъка на духовните Същества от висшите области. При растението, сетивно възприемаема е само завършената форма; формообразуващите, градивни същества, които оживотворяват завършената форма, остават скрити за сетивата.
към текста >>
При кристала, духовният зародиш постигайки съответната форма изгубва своята формообразуваща способ
нос
т.
В този външно-сетивен формообразуващ процес, характерен за минералното и растителното царство, се осъществява сетивно сгъстяване на един чисто духовен процес, когато духовните зародиши от трите по-висши области на "царството на духовете" прерастват в духовни образования, но вече в по-низшите области. На процеса на кристализация, в духовния свят като негов първообраз съответствува прехода от безформения духовен зародиш в една организирана форма. Ако този преход се сгъсти до такава степен, че да може да бъде възприеман от сетивата, в сетивния свят се изправяме пред минералния кристализационен процес. Обаче в рамките на растителния живот, ние също откриваме един организиран духовен зародиш. Само че тук, растителният вид запазва в себе си живата формообразуваща способност.
При кристала, духовният зародиш постигайки съответната форма изгубва своята формообразуваща способност.
В растителния живот, свойствата на духовните зародиши от висшите области на Царството на Духовете остават непокътнати. Следователно, растението е също една форма, както кристала, но освен това то разполага с пластичната формообразуваща сила. Освен формата, която идва от първообразите, в растението работи и една друга форма, която носи отпечатъка на духовните Същества от висшите области. При растението, сетивно възприемаема е само завършената форма; формообразуващите, градивни същества, които оживотворяват завършената форма, остават скрити за сетивата. Физическото око вижда лилията, която днес е малка, а след време пораства.
към текста >>
Освен формата, която идва от първообразите, в растението работи и една друга форма, която
нос
и отпечатъка на духовните Същества от висшите области.
Обаче в рамките на растителния живот, ние също откриваме един организиран духовен зародиш. Само че тук, растителният вид запазва в себе си живата формообразуваща способност. При кристала, духовният зародиш постигайки съответната форма изгубва своята формообразуваща способност. В растителния живот, свойствата на духовните зародиши от висшите области на Царството на Духовете остават непокътнати. Следователно, растението е също една форма, както кристала, но освен това то разполага с пластичната формообразуваща сила.
Освен формата, която идва от първообразите, в растението работи и една друга форма, която носи отпечатъка на духовните Същества от висшите области.
При растението, сетивно възприемаема е само завършената форма; формообразуващите, градивни същества, които оживотворяват завършената форма, остават скрити за сетивата. Физическото око вижда лилията, която днес е малка, а след време пораства. Обаче градивната сила, лежаща в основата на този растеж, остава невидима за физическите сетива. За да се наместят в света на формите, духовните зародиши слизат една степен по долу. В този случай, Духовната Наука говори за елементарни царства.
към текста >>
В животинския свят, към растежните и размножителните способ
нос
ти, се прибавя усещането и инстинктът.
Физическото око вижда лилията, която днес е малка, а след време пораства. Обаче градивната сила, лежаща в основата на този растеж, остава невидима за физическите сетива. За да се наместят в света на формите, духовните зародиши слизат една степен по долу. В този случай, Духовната Наука говори за елементарни царства. Ако обозначим първичните Същества които все още нямат никаква форма, като първо елементарно царство, сетивно невъзприемаемите Същества, предизвикващи растежа на растенията, принадлежат към второто елементарно царство.
В животинския свят, към растежните и размножителните способности, се прибавя усещането и инстинктът.
Те вече са проявления на душевния свят. Всяко същество, надарено с тях, принадлежи към този свят, получава от него различни впечатления, и съответно, упражнява върху него определени въздействия. А всяко усещане, всеки инстинкт, които се пораждат у едно животно, идват от дълбините на животинската душа. Обаче формата е по-устойчива, отколкото усещането и инстинкта. Дори може да се твърди, че променливата форма на растението се отнася към втвърдените форми на кристала така, както животът на усещането към устойчивата растителна форма.
към текста >>
Освен свойствата, присъщи на растенията и животните, човекът е надарен и със способ
нос
тта да преработва своите усещания в представи и в мисли, както и разумно да ръководи своите инстинкти.
Обаче те се проявяват именно в душевния свят. Към динамичните, градивни, физически-невидими Същества, които управляват растежа и размножението, в животинския свят се присъединя ват и други, които са слезли с една степен по-долу в душевния свят. Следователно, в животинското царство съществуват безформени Същества използващи душевни обвивки които пораждат усещания и инстинктите. Те са истински създатели на животинските форми. Науката за Духа определя областта към която те принадлежат, като трето елементарно царство.
Освен свойствата, присъщи на растенията и животните, човекът е надарен и със способността да преработва своите усещания в представи и в мисли, както и разумно да ръководи своите инстинкти.
Докато при растението, мисълта се проявява като форма, при животното тя се проявява като душевна сила; в последния случай мисълта се проявява сама по себе си, в своята собствена форма. Животното е душа; човекът е дух. Духовната същност е слязла с една степен по-долу. При животното тя изгражда душата. При човека тя прониква в самия материален свят.
към текста >>
Духовната същ
нос
т е слязла с една степен по-долу.
Те са истински създатели на животинските форми. Науката за Духа определя областта към която те принадлежат, като трето елементарно царство. Освен свойствата, присъщи на растенията и животните, човекът е надарен и със способността да преработва своите усещания в представи и в мисли, както и разумно да ръководи своите инстинкти. Докато при растението, мисълта се проявява като форма, при животното тя се проявява като душевна сила; в последния случай мисълта се проявява сама по себе си, в своята собствена форма. Животното е душа; човекът е дух.
Духовната същност е слязла с една степен по-долу.
При животното тя изгражда душата. При човека тя прониква в самия материален свят. Духът присъствува направо в човешкото физическо тяло. И тъкмо защото влиза в една сетивна обвивка, той може да се прояви само като онова смътно отражение, което представлява самата мисъл за Духа. У човека Духът се проявява в рамките и условията на физическия мозъчен организъм.
към текста >>
Обаче в замяна на това, Духът се превръща във вътрешна същ
нос
т на човека.
При животното тя изгражда душата. При човека тя прониква в самия материален свят. Духът присъствува направо в човешкото физическо тяло. И тъкмо защото влиза в една сетивна обвивка, той може да се прояви само като онова смътно отражение, което представлява самата мисъл за Духа. У човека Духът се проявява в рамките и условията на физическия мозъчен организъм.
Обаче в замяна на това, Духът се превръща във вътрешна същност на човека.
Тъкмо мисълта е формата, която безформената духовна същност приема у човека, както при растението тази духовна същност приема "формата", а при животното "душата". Следователно, доколкото човек е мислещо същество, извън него не съществува никакво елементарно царство, което да е ангажирано с неговото развитие. Неговото елементарно царство действува непосредствено в неговото сетивно тяло. Само доколкото той е сетивно същество с определен облик, в него работят елементарни Същества, близки до тези, които срещаме всред растителния и животински свят. Обаче мисловния организъм при човека изцяло се определя от вътрешната страна на неговото физическо тяло.
към текста >>
Тъкмо мисълта е формата, която безформената духовна същ
нос
т приема у човека, както при растението тази духовна същ
нос
т приема "формата", а при животното "душата".
При човека тя прониква в самия материален свят. Духът присъствува направо в човешкото физическо тяло. И тъкмо защото влиза в една сетивна обвивка, той може да се прояви само като онова смътно отражение, което представлява самата мисъл за Духа. У човека Духът се проявява в рамките и условията на физическия мозъчен организъм. Обаче в замяна на това, Духът се превръща във вътрешна същност на човека.
Тъкмо мисълта е формата, която безформената духовна същност приема у човека, както при растението тази духовна същност приема "формата", а при животното "душата".
Следователно, доколкото човек е мислещо същество, извън него не съществува никакво елементарно царство, което да е ангажирано с неговото развитие. Неговото елементарно царство действува непосредствено в неговото сетивно тяло. Само доколкото той е сетивно същество с определен облик, в него работят елементарни Същества, близки до тези, които срещаме всред растителния и животински свят. Обаче мисловния организъм при човека изцяло се определя от вътрешната страна на неговото физическо тяло. В духовния организъм на човека, в неговия мозък, или изградената до съвършенство нервна система, имаме пред себе си видимият израз на онези невидими свръхсетивни Същества, които работят в растителния и в животинския свят.
към текста >>
Етерното тяло възниква поради обстоятелството, че получената по този начин форма, става подвижна благодарение на други Същества, чиято деятел
нос
т се простира в сетивния свят, макар че те остават физически видими.
6. ЦАРСТВО НА СЪЩЕСТВАТА, чиито физически форми са ВИДИМИ, но за изграждането на които освен Съществата създаващи ФОРМИ работят и Съществата, които се проявяват в ДУШЕВНАТА ОБЛАСТ (животинско царство) 7. ЦАРСТВО НА СЪЩЕСТВАТА, чиито физически форми са ВИДИМИ, но за изграждането на които освен Съществата създаващи ФОРМИТЕ и тези, проявяващи се в ДУШЕВНАТА ОБЛАСТ работи и самият ДУХ под формата на МИСЛИ, ИЗГРАЖДАЩИ СЕТИВНИЯ СВЯТ (човешкото царство) Оттук може да се направи извода за това, как основните съставни части на инкарнираното човешко същество са свързани с духовния свят, физическото тяло, етерното тяло, астралното тяло и разсъдъчната душа могат да бъдат разглеждани като сгъстени в сетивния свят първообрази на царството на духовете. Физическото тяло идва като резултат от факта, че духовния първообраз на човека е сгъстен до степента на едно сетивно явление. Ето защо това физическо тяло може да се обозначи като едно Същество, или Същества, от първото елементарно царство, сгъстени до физическа форма.
Етерното тяло възниква поради обстоятелството, че получената по този начин форма, става подвижна благодарение на други Същества, чиято деятелност се простира в сетивния свят, макар че те остават физически видими.
Ако искаме да охарактеризираме тези Същества още по-добре, следва да допълним, че те имат своя произход в най-висшите области от царството на духовете, а по-късно, във втората област, формират себе си като първообрази на живота. Като такива първообрази на живота, те действуват в сетивния свят. По сходен начин, Съществата които изграждат астралното тяло, имат своя произход в най-висшите области от царството на духовете, а в третата област те формират себе си като първообрази на душевния свят и като такива, действуват в сетивния свят. А разсъдъчната душа се изгражда благодарение на това, че първообразът на мислещия човек формира себе си в четвъртата област от царството на духовете, и вече като мислещо човешко същество, непосредствено действува в сетивния свят. Ето как е поставен човекът в сетивния свят, ето как духът работи върху неговото физическо тяло, върху неговото етерно тяло и върху неговото астрално тяло.
към текста >>
Следователно, духовните първообрази работят над трите по-низши тела на човека под формата на Същества, които в известен смисъл са извън него; едва в своята разсъдъчна душа, човек започва съзнателно да изгражда своята собствена лич
нос
т.
Като такива първообрази на живота, те действуват в сетивния свят. По сходен начин, Съществата които изграждат астралното тяло, имат своя произход в най-висшите области от царството на духовете, а в третата област те формират себе си като първообрази на душевния свят и като такива, действуват в сетивния свят. А разсъдъчната душа се изгражда благодарение на това, че първообразът на мислещия човек формира себе си в четвъртата област от царството на духовете, и вече като мислещо човешко същество, непосредствено действува в сетивния свят. Ето как е поставен човекът в сетивния свят, ето как духът работи върху неговото физическо тяло, върху неговото етерно тяло и върху неговото астрално тяло. Ето как Духът се проявява в разсъдъчна душа.
Следователно, духовните първообрази работят над трите по-низши тела на човека под формата на Същества, които в известен смисъл са извън него; едва в своята разсъдъчна душа, човек започва съзнателно да изгражда своята собствена личност.
Свръхсетивните Същества, които работят върху неговото физическо тяло, са същите които изграждат минералната природа. Върху етерното тяло работят онези свръхсетивни същества, които срещаме в растителния свят, а върху астралното му тяло невидимите свръхсетивни същества, които живеят в животинския свят. Ето как различните светове си взаимодействуват в хода на мировото развитие. Светът, в който живеем, е видим израз на това сложно взаимодействие. Когато обхващаме сетивния свят по този начин, ние стигаме и до разбирането на свръхсетивните Същества от съвсем друг вид, които не принадлежат към описаните четири природни царства.
към текста >>
Един от възможните примери имаме в лицето на това, което наричаме "народ
нос
тен дух".
Свръхсетивните Същества, които работят върху неговото физическо тяло, са същите които изграждат минералната природа. Върху етерното тяло работят онези свръхсетивни същества, които срещаме в растителния свят, а върху астралното му тяло невидимите свръхсетивни същества, които живеят в животинския свят. Ето как различните светове си взаимодействуват в хода на мировото развитие. Светът, в който живеем, е видим израз на това сложно взаимодействие. Когато обхващаме сетивния свят по този начин, ние стигаме и до разбирането на свръхсетивните Същества от съвсем друг вид, които не принадлежат към описаните четири природни царства.
Един от възможните примери имаме в лицето на това, което наричаме "народностен дух".
Духът на едни народ не се проявява непосредствено във физическия свят. Той живее в усещанията, чувствата, влеченията, които са общи за целия народ. Това свръхсетивно Същество изобщо не се въплъщава физически. Както човекът постига видимата сетивна форма на своето тяло, така и "народностният дух" изгражда своя облик с помощта на субстанциите от душевния свят. Душевното тяло на народностния Дух е като облак, в който живеят всички хора от даден народ; поривите на този народ ние долавяме в душите на неговите представители, обаче тези пориви съвсем не бликат от тези души.
към текста >>
Както човекът постига видимата сетивна форма на своето тяло, така и "народ
нос
тният дух" изгражда своя облик с помощта на субстанциите от душевния свят.
Когато обхващаме сетивния свят по този начин, ние стигаме и до разбирането на свръхсетивните Същества от съвсем друг вид, които не принадлежат към описаните четири природни царства. Един от възможните примери имаме в лицето на това, което наричаме "народностен дух". Духът на едни народ не се проявява непосредствено във физическия свят. Той живее в усещанията, чувствата, влеченията, които са общи за целия народ. Това свръхсетивно Същество изобщо не се въплъщава физически.
Както човекът постига видимата сетивна форма на своето тяло, така и "народностният дух" изгражда своя облик с помощта на субстанциите от душевния свят.
Душевното тяло на народностния Дух е като облак, в който живеят всички хора от даден народ; поривите на този народ ние долавяме в душите на неговите представители, обаче тези пориви съвсем не бликат от тези души. Който си представя народностния Дух по друг начин, се задоволява с един схематичен мисловен образ, лишен от смисъл и живот, зад живот, задоволява се с една празна абстракция. Същото бихме казали и за онова, което се нарича "духът на една епоха" или "дух на времето". Да, по този начин духовния поглед се разширява, обхващайки множество други, по-низши и по-висши свръхсетивни Същества, които живеят в обкръжението на човека. Хората, притежаващи способността за духовно виждане, възприемат тези Същества и могат да ги описват.
към текста >>
Душевното тяло на народ
нос
тния Дух е като облак, в който живеят всички хора от даден народ; поривите на този народ ние долавяме в душите на неговите представители, обаче тези пориви съвсем не бликат от тези души.
Един от възможните примери имаме в лицето на това, което наричаме "народностен дух". Духът на едни народ не се проявява непосредствено във физическия свят. Той живее в усещанията, чувствата, влеченията, които са общи за целия народ. Това свръхсетивно Същество изобщо не се въплъщава физически. Както човекът постига видимата сетивна форма на своето тяло, така и "народностният дух" изгражда своя облик с помощта на субстанциите от душевния свят.
Душевното тяло на народностния Дух е като облак, в който живеят всички хора от даден народ; поривите на този народ ние долавяме в душите на неговите представители, обаче тези пориви съвсем не бликат от тези души.
Който си представя народностния Дух по друг начин, се задоволява с един схематичен мисловен образ, лишен от смисъл и живот, зад живот, задоволява се с една празна абстракция. Същото бихме казали и за онова, което се нарича "духът на една епоха" или "дух на времето". Да, по този начин духовния поглед се разширява, обхващайки множество други, по-низши и по-висши свръхсетивни Същества, които живеят в обкръжението на човека. Хората, притежаващи способността за духовно виждане, възприемат тези Същества и могат да ги описват. Към низшите разновидности на свръхсетивните Същества, принадлежат тези, които изследователят на духовния свят нарича Саламандри, Силфи, Ундини, Гноми.
към текста >>
Който си представя народ
нос
тния Дух по друг начин, се задоволява с един схематичен мисловен образ, лишен от смисъл и живот, зад живот, задоволява се с една празна абстракция.
Духът на едни народ не се проявява непосредствено във физическия свят. Той живее в усещанията, чувствата, влеченията, които са общи за целия народ. Това свръхсетивно Същество изобщо не се въплъщава физически. Както човекът постига видимата сетивна форма на своето тяло, така и "народностният дух" изгражда своя облик с помощта на субстанциите от душевния свят. Душевното тяло на народностния Дух е като облак, в който живеят всички хора от даден народ; поривите на този народ ние долавяме в душите на неговите представители, обаче тези пориви съвсем не бликат от тези души.
Който си представя народностния Дух по друг начин, се задоволява с един схематичен мисловен образ, лишен от смисъл и живот, зад живот, задоволява се с една празна абстракция.
Същото бихме казали и за онова, което се нарича "духът на една епоха" или "дух на времето". Да, по този начин духовния поглед се разширява, обхващайки множество други, по-низши и по-висши свръхсетивни Същества, които живеят в обкръжението на човека. Хората, притежаващи способността за духовно виждане, възприемат тези Същества и могат да ги описват. Към низшите разновидности на свръхсетивните Същества, принадлежат тези, които изследователят на духовния свят нарича Саламандри, Силфи, Ундини, Гноми. Не би трябвало да твърдим, че подобни описания представляват точното изображение на съответствуващата им свръхсетивна действителност.
към текста >>
Хората, притежаващи способ
нос
тта за духовно виждане, възприемат тези Същества и могат да ги описват.
Както човекът постига видимата сетивна форма на своето тяло, така и "народностният дух" изгражда своя облик с помощта на субстанциите от душевния свят. Душевното тяло на народностния Дух е като облак, в който живеят всички хора от даден народ; поривите на този народ ние долавяме в душите на неговите представители, обаче тези пориви съвсем не бликат от тези души. Който си представя народностния Дух по друг начин, се задоволява с един схематичен мисловен образ, лишен от смисъл и живот, зад живот, задоволява се с една празна абстракция. Същото бихме казали и за онова, което се нарича "духът на една епоха" или "дух на времето". Да, по този начин духовния поглед се разширява, обхващайки множество други, по-низши и по-висши свръхсетивни Същества, които живеят в обкръжението на човека.
Хората, притежаващи способността за духовно виждане, възприемат тези Същества и могат да ги описват.
Към низшите разновидности на свръхсетивните Същества, принадлежат тези, които изследователят на духовния свят нарича Саламандри, Силфи, Ундини, Гноми. Не би трябвало да твърдим, че подобни описания представляват точното изображение на съответствуващата им свръхсетивна действителност. Защото в този случай, светът за който те загатват, би бил не духовен, а грубо материален. Тези описания само илюстрират една духовна действителност, която може да бъде онагледена само символично. Естествено, този, който се доверява единствено на сетивните възприятия, ще разглежда тези Същества като рожба на суеверие и разюздена фантазия.
към текста >>
Към низшите разновид
нос
ти на свръхсетивните Същества, принадлежат тези, които изследователят на духовния свят нарича Саламандри, Силфи, Ундини, Гноми.
Душевното тяло на народностния Дух е като облак, в който живеят всички хора от даден народ; поривите на този народ ние долавяме в душите на неговите представители, обаче тези пориви съвсем не бликат от тези души. Който си представя народностния Дух по друг начин, се задоволява с един схематичен мисловен образ, лишен от смисъл и живот, зад живот, задоволява се с една празна абстракция. Същото бихме казали и за онова, което се нарича "духът на една епоха" или "дух на времето". Да, по този начин духовния поглед се разширява, обхващайки множество други, по-низши и по-висши свръхсетивни Същества, които живеят в обкръжението на човека. Хората, притежаващи способността за духовно виждане, възприемат тези Същества и могат да ги описват.
Към низшите разновидности на свръхсетивните Същества, принадлежат тези, които изследователят на духовния свят нарича Саламандри, Силфи, Ундини, Гноми.
Не би трябвало да твърдим, че подобни описания представляват точното изображение на съответствуващата им свръхсетивна действителност. Защото в този случай, светът за който те загатват, би бил не духовен, а грубо материален. Тези описания само илюстрират една духовна действителност, която може да бъде онагледена само символично. Естествено, този, който се доверява единствено на сетивните възприятия, ще разглежда тези Същества като рожба на суеверие и разюздена фантазия. Разбира се, за физическите очи те остават видими защото не притежават материално тяло.
към текста >>
Не би трябвало да твърдим, че подобни описания представляват точното изображение на съответствуващата им свръхсетивна действител
нос
т.
Който си представя народностния Дух по друг начин, се задоволява с един схематичен мисловен образ, лишен от смисъл и живот, зад живот, задоволява се с една празна абстракция. Същото бихме казали и за онова, което се нарича "духът на една епоха" или "дух на времето". Да, по този начин духовния поглед се разширява, обхващайки множество други, по-низши и по-висши свръхсетивни Същества, които живеят в обкръжението на човека. Хората, притежаващи способността за духовно виждане, възприемат тези Същества и могат да ги описват. Към низшите разновидности на свръхсетивните Същества, принадлежат тези, които изследователят на духовния свят нарича Саламандри, Силфи, Ундини, Гноми.
Не би трябвало да твърдим, че подобни описания представляват точното изображение на съответствуващата им свръхсетивна действителност.
Защото в този случай, светът за който те загатват, би бил не духовен, а грубо материален. Тези описания само илюстрират една духовна действителност, която може да бъде онагледена само символично. Естествено, този, който се доверява единствено на сетивните възприятия, ще разглежда тези Същества като рожба на суеверие и разюздена фантазия. Разбира се, за физическите очи те остават видими защото не притежават материално тяло. Суеверието се състои не в това, че хората приемат тези Същества за действителни, а в допускането, че те могат да приемат физически облик.
към текста >>
Тези описания само илюстрират една духовна действител
нос
т, която може да бъде онагледена само символично.
Да, по този начин духовния поглед се разширява, обхващайки множество други, по-низши и по-висши свръхсетивни Същества, които живеят в обкръжението на човека. Хората, притежаващи способността за духовно виждане, възприемат тези Същества и могат да ги описват. Към низшите разновидности на свръхсетивните Същества, принадлежат тези, които изследователят на духовния свят нарича Саламандри, Силфи, Ундини, Гноми. Не би трябвало да твърдим, че подобни описания представляват точното изображение на съответствуващата им свръхсетивна действителност. Защото в този случай, светът за който те загатват, би бил не духовен, а грубо материален.
Тези описания само илюстрират една духовна действителност, която може да бъде онагледена само символично.
Естествено, този, който се доверява единствено на сетивните възприятия, ще разглежда тези Същества като рожба на суеверие и разюздена фантазия. Разбира се, за физическите очи те остават видими защото не притежават материално тяло. Суеверието се състои не в това, че хората приемат тези Същества за действителни, а в допускането, че те могат да приемат физически облик. Съществата от този вид вземат участие в изграждането на света и човек се среща с тях, щом навлезе в по-висшите светове, скрити за физическите сетива. Суеверни са не тези, които в описанията на ясновидците виждат образи от духовната действителност, а тези, които вярват в сетивното им съществувание, както и онези, които смятат, че отхвърляйки сетивния образ трябва да отрекат и Духа.
към текста >>
Суеверни са не тези, които в описанията на ясновидците виждат образи от духовната действител
нос
т, а тези, които вярват в сетивното им съществувание, както и онези, които смятат, че отхвърляйки сетивния образ трябва да отрекат и Духа.
Тези описания само илюстрират една духовна действителност, която може да бъде онагледена само символично. Естествено, този, който се доверява единствено на сетивните възприятия, ще разглежда тези Същества като рожба на суеверие и разюздена фантазия. Разбира се, за физическите очи те остават видими защото не притежават материално тяло. Суеверието се състои не в това, че хората приемат тези Същества за действителни, а в допускането, че те могат да приемат физически облик. Съществата от този вид вземат участие в изграждането на света и човек се среща с тях, щом навлезе в по-висшите светове, скрити за физическите сетива.
Суеверни са не тези, които в описанията на ясновидците виждат образи от духовната действителност, а тези, които вярват в сетивното им съществувание, както и онези, които смятат, че отхвърляйки сетивния образ трябва да отрекат и Духа.
Има и други свръхсетивни Същества, които не слизат до равнището на душевния свят; техните обвивки са изтъкани от силите, които откриваме в царството на духовете. След като човек "отвори" за тях своето духовно око и духовно ухо, той започва да ги различава и се превръща в техен спътник. Сега, след "отварянето" на духовните възприемателни органи, на човека стават разбираеми много от нещата, които по-рано му бяха чужди и непонятни. Около него се разлива светлина; сега той вижда истинските принципи на това, което в сетивния свят е само тяхно следствие. Сега той разбира всичко онова, което без отворено духовно око е длъжен да отхвърли или да му противопостави твърдението, че "на небето и земята има много повече неща, отколкото си въобразява нашата школска мъдрост".
към текста >>
69.
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
GA_9 Теософия
Вече споменах, че формите, характерни за всеки от трите свята, стават действител
нос
т за човека, само тогава, когато той има способ
нос
ти или органи, за да ги възприема.
ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
Вече споменах, че формите, характерни за всеки от трите свята, стават действителност за човека, само тогава, когато той има способности или органи, за да ги възприема.
Човекът възприема определени процеси в пространството, само защото притежава добре развито око. Едно същество възприема само онази част от действителността, която попада в рамките на неговата възприемателна способност. Ето защо човекът не трябва да заявява: действително е само това, което аз мога да възприемам. Много неща могат да са действителни, а да не разполагаме с необходимите органи за тяхното възприемане. А душевният свят и Царството на Духовете са дори по-действителни разбира се в един много по-висш смисъл на тази дума отколкото сетивния свят.
към текста >>
Едно същество възприема само онази част от действител
нос
тта, която попада в рамките на неговата възприемателна способ
нос
т.
ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА Вече споменах, че формите, характерни за всеки от трите свята, стават действителност за човека, само тогава, когато той има способности или органи, за да ги възприема. Човекът възприема определени процеси в пространството, само защото притежава добре развито око.
Едно същество възприема само онази част от действителността, която попада в рамките на неговата възприемателна способност.
Ето защо човекът не трябва да заявява: действително е само това, което аз мога да възприемам. Много неща могат да са действителни, а да не разполагаме с необходимите органи за тяхното възприемане. А душевният свят и Царството на Духовете са дори по-действителни разбира се в един много по-висш смисъл на тази дума отколкото сетивния свят. Наистина, физическото око не може да види например чувствата и представите, обаче това не означава, че те не съществуват. И както физическия свят се открива пред нашите външни сетива, така и светът на чувствата, влеченията, инстинктите, мислите и т.н се открива пред нашите духовни сетива.
към текста >>
Мисълта, която се излъчва от едно човешко същество, за да се устреми към друго човешко същество е една непосредствена действител
нос
т.
За такъв човек душевните и духовни явления, разиграващи се, съответно, в душевния и духовен свят, стават видими. Чувствата, които той изпитва към другите същества, му се явяват под формата на светлинни явления; мислите, към които той насочва своето внимание, изпълват духовното пространство. За него мисълта, която един човек насочва към друг, е не нещо невидимо, а е един възприемателен процес. Съдържанието на една мисъл като такава живее само в душата на мислещия човек; обаче това съдържание поражда определени действия в духовния свят. За духовното око, тези действия представляват един напълно възприемаем процес.
Мисълта, която се излъчва от едно човешко същество, за да се устреми към друго човешко същество е една непосредствена действителност.
А начинът, по който тази мисъл въздействува на другия човек, в духовния свят може да бъде изживян като един възприемаем процес. Следователно, за този, чиито духовни очи са отворени, физическия възприемаемият човек е само една част от целия човек. Всъщност физическият човек е средоточие на душевни и духовни излъчвания. Тук можем само да загатнем за богатия и разнолик свят, който се открива пред "ясновидеца". Една човешка мисъл, която иначе живее само в ума на слушателя, се появява, например, като духовно възприемаемо цветово явление.
към текста >>
Всъщ
нос
т физическият човек е средоточие на душевни и духовни излъчвания.
Съдържанието на една мисъл като такава живее само в душата на мислещия човек; обаче това съдържание поражда определени действия в духовния свят. За духовното око, тези действия представляват един напълно възприемаем процес. Мисълта, която се излъчва от едно човешко същество, за да се устреми към друго човешко същество е една непосредствена действителност. А начинът, по който тази мисъл въздействува на другия човек, в духовния свят може да бъде изживян като един възприемаем процес. Следователно, за този, чиито духовни очи са отворени, физическия възприемаемият човек е само една част от целия човек.
Всъщност физическият човек е средоточие на душевни и духовни излъчвания.
Тук можем само да загатнем за богатия и разнолик свят, който се открива пред "ясновидеца". Една човешка мисъл, която иначе живее само в ума на слушателя, се появява, например, като духовно възприемаемо цветово явление. Неговите цветове съответствуват на характера на мисълта. Една мисъл, произхождаща от едно или друго сетивно влечение на човека, е оцветена по различен начин от друга мисъл, устремена към чистото познание, към благородната красота и към вечното добро. Оцветена в червени нюанси са мислите, които произхождат от чувствения живот и пронизват душевния свят*.
към текста >>
По този начин, душевната и духовната същ
нос
т на човека застават пред ясновидеца като една свръхсетивна част от цялостното човешко същество.
Ето защо, в това ново издание, отново ще се върнем накратко към тях) А в красиви светложълти нюанси са мислите, с чиято помощ човек се издига към висшето познание. Великолепен розов оттенък приемат мислите, бликащи от една пожертвователна любов. Според съдържанието си, дадена мисъл определя съответно по-малката или по-голяма яснота на своята свръхсетивна форма. Точната и прецизна мисъл се явява в строго определени очертания; неточната представа в смътни, облаковидни форми.
По този начин, душевната и духовната същност на човека застават пред ясновидеца като една свръхсетивна част от цялостното човешко същество.
Цветовете, които "духовното око" възприема, сияят около физическия човек и го обвиват като един вид облак (с приблизително яйцевидна форма), образуват човешката аура. Големината на тази аура е различна при различните хора, обаче, по правило, целият човек е 2 пъти по-висок и 4 пъти по-широк от своето физическо тяло. В аурата се кръстосват всевъзможни цветове и нюанси. Техният неспирен и променлив поток е един точен образ на вътрешния човешки живот. Върху фона на тази променливост, някои трайни качества, като таланти, навици и характерови черти, са обагрени в постоянни цветове.
към текста >>
Хората, които засега са далеч от опит
нос
тите, описани в следващата глава ("Пътят на познанието"), често допускат сериозни грешки от
нос
но самата същ
нос
т на това, което тук е описано като "аура".
Цветовете, които "духовното око" възприема, сияят около физическия човек и го обвиват като един вид облак (с приблизително яйцевидна форма), образуват човешката аура. Големината на тази аура е различна при различните хора, обаче, по правило, целият човек е 2 пъти по-висок и 4 пъти по-широк от своето физическо тяло. В аурата се кръстосват всевъзможни цветове и нюанси. Техният неспирен и променлив поток е един точен образ на вътрешния човешки живот. Върху фона на тази променливост, някои трайни качества, като таланти, навици и характерови черти, са обагрени в постоянни цветове.
Хората, които засега са далеч от опитностите, описани в следващата глава ("Пътят на познанието"), често допускат сериозни грешки относно самата същност на това, което тук е описано като "аура".
Те лесно биха могли да си представят, че "цветовете", за които говорим тук, застават пред душата така, както физическият цвят застава пред окото. Обаче такъв "душевен цвят" не би бил нищо друго, освен една халюцинация. Науката за Духа няма нищо общо с този вид "халюцинаторни" изживявания. Във всеки случай, те не са обект на разглеждане в тази книга. Точна представа за нещата ще получим, ако си представим следното.
към текста >>
Това душевно изживяване е едно, когато душата чрез окото възприема една жълта повърх
нос
т, и съвсем друго, когато тя възприема синя повърх
нос
т.
Обаче такъв "душевен цвят" не би бил нищо друго, освен една халюцинация. Науката за Духа няма нищо общо с този вид "халюцинаторни" изживявания. Във всеки случай, те не са обект на разглеждане в тази книга. Точна представа за нещата ще получим, ако си представим следното. Спрямо физическия цвят, душата изпитва не само сетивно впечатление, но и определено душевно изживяване.
Това душевно изживяване е едно, когато душата чрез окото възприема една жълта повърхност, и съвсем друго, когато тя възприема синя повърхност.
Ще наречем това изживяване "живот в жълто" или "живот в синьо". Душата, поела Пътят на познанието, изпитва подобна "опитност в жълто" спрямо активните душевни изживявания на другите същества; и една "опитност в синьо" спрямо жертвоготовното душевно настроение. Същественото тук е не че "ясновидецът" свързва чуждите представи със "синия цвят", какъвто той възприема в своето сетивно обкръжение, а че разполага с една опитност, позволяваща му да назове тези представи именно "сини", също както физическият човек назовава една завеса "синя". А по-нататък, същественото е, че "ясновидецът" напълно съзнава: с тези свои изживявания той се намира извън тялото и е в състояние да говори за значението на душевния живот в един свят, за чието възприятие той изобщо не се нуждае от своето физическо тяло. Макар и никога да не подминава този смисъл на изложението, за "ясновидеца" е напълно естествено да описва "аурата" с думи като "синьо", "жълто", "зелено" и т.н.
към текста >>
Душата, поела Пътят на познанието, изпитва подобна "опит
нос
т в жълто" спрямо активните душевни изживявания на другите същества; и една "опит
нос
т в синьо" спрямо жертвоготовното душевно настроение.
Във всеки случай, те не са обект на разглеждане в тази книга. Точна представа за нещата ще получим, ако си представим следното. Спрямо физическия цвят, душата изпитва не само сетивно впечатление, но и определено душевно изживяване. Това душевно изживяване е едно, когато душата чрез окото възприема една жълта повърхност, и съвсем друго, когато тя възприема синя повърхност. Ще наречем това изживяване "живот в жълто" или "живот в синьо".
Душата, поела Пътят на познанието, изпитва подобна "опитност в жълто" спрямо активните душевни изживявания на другите същества; и една "опитност в синьо" спрямо жертвоготовното душевно настроение.
Същественото тук е не че "ясновидецът" свързва чуждите представи със "синия цвят", какъвто той възприема в своето сетивно обкръжение, а че разполага с една опитност, позволяваща му да назове тези представи именно "сини", също както физическият човек назовава една завеса "синя". А по-нататък, същественото е, че "ясновидецът" напълно съзнава: с тези свои изживявания той се намира извън тялото и е в състояние да говори за значението на душевния живот в един свят, за чието възприятие той изобщо не се нуждае от своето физическо тяло. Макар и никога да не подминава този смисъл на изложението, за "ясновидеца" е напълно естествено да описва "аурата" с думи като "синьо", "жълто", "зелено" и т.н. Човешката аура е коренно различна в зависимост от различните темпераменти и душевни състояния, както и в зависимост от степените на духовното развитие. Един човек, изцяло отдаден на своите животински влечения, има съвършено различна аура от друг, който предпочита да живее в своите мисли.
към текста >>
Същественото тук е не че "ясновидецът" свързва чуждите представи със "синия цвят", какъвто той възприема в своето сетивно обкръжение, а че разполага с една опит
нос
т, позволяваща му да назове тези представи именно "сини", също както физическият човек назовава една завеса "синя".
Точна представа за нещата ще получим, ако си представим следното. Спрямо физическия цвят, душата изпитва не само сетивно впечатление, но и определено душевно изживяване. Това душевно изживяване е едно, когато душата чрез окото възприема една жълта повърхност, и съвсем друго, когато тя възприема синя повърхност. Ще наречем това изживяване "живот в жълто" или "живот в синьо". Душата, поела Пътят на познанието, изпитва подобна "опитност в жълто" спрямо активните душевни изживявания на другите същества; и една "опитност в синьо" спрямо жертвоготовното душевно настроение.
Същественото тук е не че "ясновидецът" свързва чуждите представи със "синия цвят", какъвто той възприема в своето сетивно обкръжение, а че разполага с една опитност, позволяваща му да назове тези представи именно "сини", също както физическият човек назовава една завеса "синя".
А по-нататък, същественото е, че "ясновидецът" напълно съзнава: с тези свои изживявания той се намира извън тялото и е в състояние да говори за значението на душевния живот в един свят, за чието възприятие той изобщо не се нуждае от своето физическо тяло. Макар и никога да не подминава този смисъл на изложението, за "ясновидеца" е напълно естествено да описва "аурата" с думи като "синьо", "жълто", "зелено" и т.н. Човешката аура е коренно различна в зависимост от различните темпераменти и душевни състояния, както и в зависимост от степените на духовното развитие. Един човек, изцяло отдаден на своите животински влечения, има съвършено различна аура от друг, който предпочита да живее в своите мисли. Много по-различна е и аурата на един религиозно настроен човек, от тази на човек, потънал в сивите грижи на всекидневието.
към текста >>
Лесно може да се констатира, че успоредно с растящата интелигент
нос
т, започват да преобладават зелените тонове.
За да се научим да разбираме значението на цветовете и техните нюанси, необходимо е да сравняваме аурите на различните душевни изживявания. Нека най напред да се спрем на онзи от тях, които се определят от подчертани афекти и страсти. Можем да ги групираме в две различни части: при едните душата се отдава на тези афекти най-вече поради животинската си природа, а при другите душевните изживявания приемат една по-рафинирана форма и, така да се каже, стават достъпни за размисъл и спокойно наблюдение. В първия случай, на определени места от аурата, изживяванията са протакани предимно от кафяви и червено-жълти цветови потоци от всички нюанси. А при по-изтънчените афекти, на същите места се появяват цветове от порядъка на светло-оранжево и зелено.
Лесно може да се констатира, че успоредно с растящата интелигентност, започват да преобладават зелените тонове.
В аурата на умрелите хора, които са изцяло по тънали в задоволяване на животинските си влечения, преобладава наситено зеления цвят. Все пак, този зелен цвят е прошарен с по-силни или по-слаби нюанси на кафяво и кафяво-червено. По-голямата част от аурата на неинтелигентните хора е прорязана от кафяво- червени или дори от тъмно-червени потоци. Значително по-различна е аурата при спокойните, умерени и разсъдливи душевни състояния. Кафявите и червеникавите тонове тук отстъпват за сметка на всевъзможни нюанси от зеленото.
към текста >>
Сините оттенъци се появяват при всеотдайните и жертвоготовни лич
нос
ти.
По-голямата част от аурата на неинтелигентните хора е прорязана от кафяво- червени или дори от тъмно-червени потоци. Значително по-различна е аурата при спокойните, умерени и разсъдливи душевни състояния. Кафявите и червеникавите тонове тук отстъпват за сметка на всевъзможни нюанси от зеленото. При напрегнато мислене, аурата показва един умерен и приятен зелен цвят. Така изглеждат преди всичко онези натури, за които може да се каже, че умеят да намират изход от всяка житейска ситуация.
Сините оттенъци се появяват при всеотдайните и жертвоготовни личности.
Колкото повече един човек поставя своя Аз в служба на едно дело, толкова по-значителни стават сините нюанси. В това отношение срещаме две напълно различни групи хора. Има личности, които нямат навика да разгръщат своите мисловни способности, пасивни души, които така да се каже нямат какво друго да дадат на света, освен своето "добро сърце". Тяхната аура грее в приказно красиви оттенъци. Така изглежда и аурата на преданите, на религиозните натури.
към текста >>
Има лич
нос
ти, които нямат навика да разгръщат своите мисловни способ
нос
ти, пасивни души, които така да се каже нямат какво друго да дадат на света, освен своето "добро сърце".
При напрегнато мислене, аурата показва един умерен и приятен зелен цвят. Така изглеждат преди всичко онези натури, за които може да се каже, че умеят да намират изход от всяка житейска ситуация. Сините оттенъци се появяват при всеотдайните и жертвоготовни личности. Колкото повече един човек поставя своя Аз в служба на едно дело, толкова по-значителни стават сините нюанси. В това отношение срещаме две напълно различни групи хора.
Има личности, които нямат навика да разгръщат своите мисловни способности, пасивни души, които така да се каже нямат какво друго да дадат на света, освен своето "добро сърце".
Тяхната аура грее в приказно красиви оттенъци. Така изглежда и аурата на преданите, на религиозните натури. Състрадателните души и тези, които се отдават на благотворителност, имат подобен вид аура. Ако освен това, те са и интелигентни, тогава сините потоци преливат в зелени, или пък синьото получава един зелен оттенък. Това което различава активните души от пасивните, е че у първите синьото е пропито от силни тонове, идващи отвътре.
към текста >>
Състрадателните души и тези, които се отдават на благотворител
нос
т, имат подобен вид аура.
Колкото повече един човек поставя своя Аз в служба на едно дело, толкова по-значителни стават сините нюанси. В това отношение срещаме две напълно различни групи хора. Има личности, които нямат навика да разгръщат своите мисловни способности, пасивни души, които така да се каже нямат какво друго да дадат на света, освен своето "добро сърце". Тяхната аура грее в приказно красиви оттенъци. Така изглежда и аурата на преданите, на религиозните натури.
Състрадателните души и тези, които се отдават на благотворителност, имат подобен вид аура.
Ако освен това, те са и интелигентни, тогава сините потоци преливат в зелени, или пък синьото получава един зелен оттенък. Това което различава активните души от пасивните, е че у първите синьото е пропито от силни тонове, идващи отвътре. Изобретателните натури, чиито мисли са особено плодотворни, излъчват светли тонове, като от една вътрешна точка, разположена дълбоко в тях. В най-висша степен това се отнася за онези личности, които наричаме "мъдри" и особено тези от тях, които са богати на плодотворни идеи. Изобщо всичко, което подсказва някаква духовна активност, има по-скоро формата на лъчи, разпростиращи се отвътре навън; докато всичко, което идва от животинското начало, наподобава облачни маси, изпълващи цялата аура.
към текста >>
В най-висша степен това се отнася за онези лич
нос
ти, които наричаме "мъдри" и особено тези от тях, които са богати на плодотворни идеи.
Така изглежда и аурата на преданите, на религиозните натури. Състрадателните души и тези, които се отдават на благотворителност, имат подобен вид аура. Ако освен това, те са и интелигентни, тогава сините потоци преливат в зелени, или пък синьото получава един зелен оттенък. Това което различава активните души от пасивните, е че у първите синьото е пропито от силни тонове, идващи отвътре. Изобретателните натури, чиито мисли са особено плодотворни, излъчват светли тонове, като от една вътрешна точка, разположена дълбоко в тях.
В най-висша степен това се отнася за онези личности, които наричаме "мъдри" и особено тези от тях, които са богати на плодотворни идеи.
Изобщо всичко, което подсказва някаква духовна активност, има по-скоро формата на лъчи, разпростиращи се отвътре навън; докато всичко, което идва от животинското начало, наподобава облачни маси, изпълващи цялата аура. Според това, дали представите, бликащи от активните души, се поставят в служба на собствените животински влечения, или напротив в служба на идеали и високи цели, съответните аури показват различни цветове. Изобретателните натури, влагащи всичките си сили в задоволяване на своите животински влечения изграждат оцветени в тъмни синьо-червени оттенъци; напротив, хората, които безкористно насочват своите мисли към осъществяването на една висока цел, са обвити в светли червено- сини цветове. Един живот в Духа, съчетан с благородна всеотдайност и готовност за саможертва, има аура, оцветена в розово или светловиолетови нюанси. Обаче в цветните потоци на аурата се отразяват не само основните качества на душата, но и нейните преходни афекти, настроения и други вътрешни изживявания.
към текста >>
Изобщо всичко, което подсказва някаква духовна актив
нос
т, има по-скоро формата на лъчи, разпростиращи се отвътре навън; докато всичко, което идва от животинското начало, наподобава облачни маси, изпълващи цялата аура.
Състрадателните души и тези, които се отдават на благотворителност, имат подобен вид аура. Ако освен това, те са и интелигентни, тогава сините потоци преливат в зелени, или пък синьото получава един зелен оттенък. Това което различава активните души от пасивните, е че у първите синьото е пропито от силни тонове, идващи отвътре. Изобретателните натури, чиито мисли са особено плодотворни, излъчват светли тонове, като от една вътрешна точка, разположена дълбоко в тях. В най-висша степен това се отнася за онези личности, които наричаме "мъдри" и особено тези от тях, които са богати на плодотворни идеи.
Изобщо всичко, което подсказва някаква духовна активност, има по-скоро формата на лъчи, разпростиращи се отвътре навън; докато всичко, което идва от животинското начало, наподобава облачни маси, изпълващи цялата аура.
Според това, дали представите, бликащи от активните души, се поставят в служба на собствените животински влечения, или напротив в служба на идеали и високи цели, съответните аури показват различни цветове. Изобретателните натури, влагащи всичките си сили в задоволяване на своите животински влечения изграждат оцветени в тъмни синьо-червени оттенъци; напротив, хората, които безкористно насочват своите мисли към осъществяването на една висока цел, са обвити в светли червено- сини цветове. Един живот в Духа, съчетан с благородна всеотдайност и готовност за саможертва, има аура, оцветена в розово или светловиолетови нюанси. Обаче в цветните потоци на аурата се отразяват не само основните качества на душата, но и нейните преходни афекти, настроения и други вътрешни изживявания. Един силен пристъп на гняв предизвиква червени потоци; вълните от нараненото себелюбие тъмнозелена облаковидни маси.
към текста >>
Един живот в Духа, съчетан с благородна всеотдай
нос
т и готов
нос
т за саможертва, има аура, оцветена в розово или светловиолетови нюанси.
Изобретателните натури, чиито мисли са особено плодотворни, излъчват светли тонове, като от една вътрешна точка, разположена дълбоко в тях. В най-висша степен това се отнася за онези личности, които наричаме "мъдри" и особено тези от тях, които са богати на плодотворни идеи. Изобщо всичко, което подсказва някаква духовна активност, има по-скоро формата на лъчи, разпростиращи се отвътре навън; докато всичко, което идва от животинското начало, наподобава облачни маси, изпълващи цялата аура. Според това, дали представите, бликащи от активните души, се поставят в служба на собствените животински влечения, или напротив в служба на идеали и високи цели, съответните аури показват различни цветове. Изобретателните натури, влагащи всичките си сили в задоволяване на своите животински влечения изграждат оцветени в тъмни синьо-червени оттенъци; напротив, хората, които безкористно насочват своите мисли към осъществяването на една висока цел, са обвити в светли червено- сини цветове.
Един живот в Духа, съчетан с благородна всеотдайност и готовност за саможертва, има аура, оцветена в розово или светловиолетови нюанси.
Обаче в цветните потоци на аурата се отразяват не само основните качества на душата, но и нейните преходни афекти, настроения и други вътрешни изживявания. Един силен пристъп на гняв предизвиква червени потоци; вълните от нараненото себелюбие тъмнозелена облаковидни маси. Цветните конфигурации на аурата не винаги се явяват като неправилни облаковидни маси; те често заемат формата на строго определени, правилни фигури. Ако например при един човек наблюдаваме пристъп на страх, ще забележим как аурата се разсича отгоре до долу от вълнообразни линии в синьо, които носят и синьо- червеникав оттенък. В другия случай, когато даден човек напрегнато очаква някакво събитие, неговата аура изглежда кръстосана от радиални синьо-червени линии, разпространяващи се отвътре навън.
към текста >>
Ако например при един човек наблюдаваме пристъп на страх, ще забележим как аурата се разсича отгоре до долу от вълнообразни линии в синьо, които
нос
ят и синьо- червеникав оттенък.
Изобретателните натури, влагащи всичките си сили в задоволяване на своите животински влечения изграждат оцветени в тъмни синьо-червени оттенъци; напротив, хората, които безкористно насочват своите мисли към осъществяването на една висока цел, са обвити в светли червено- сини цветове. Един живот в Духа, съчетан с благородна всеотдайност и готовност за саможертва, има аура, оцветена в розово или светловиолетови нюанси. Обаче в цветните потоци на аурата се отразяват не само основните качества на душата, но и нейните преходни афекти, настроения и други вътрешни изживявания. Един силен пристъп на гняв предизвиква червени потоци; вълните от нараненото себелюбие тъмнозелена облаковидни маси. Цветните конфигурации на аурата не винаги се явяват като неправилни облаковидни маси; те често заемат формата на строго определени, правилни фигури.
Ако например при един човек наблюдаваме пристъп на страх, ще забележим как аурата се разсича отгоре до долу от вълнообразни линии в синьо, които носят и синьо- червеникав оттенък.
В другия случай, когато даден човек напрегнато очаква някакво събитие, неговата аура изглежда кръстосана от радиални синьо-червени линии, разпространяващи се отвътре навън. Когато е добре развита, духовната възприемателна способност може да се констатира всяко усещане, което човек получава от външната среда. Личности, които прекомерно се вълнуват от всяко външно впечатление, имат в аурата си непрекъснато припламващи синьо-червени точки и петънца. При не особено впечатлителни личности, тези петънца добиват оранжево-жълт или жълт оттенък. "разсеяните" хора имат аура в подвижни сини петна, към които се намесват различни нюанси на зеленото.
към текста >>
Когато е добре развита, духовната възприемателна способ
нос
т може да се констатира всяко усещане, което човек получава от външната среда.
Обаче в цветните потоци на аурата се отразяват не само основните качества на душата, но и нейните преходни афекти, настроения и други вътрешни изживявания. Един силен пристъп на гняв предизвиква червени потоци; вълните от нараненото себелюбие тъмнозелена облаковидни маси. Цветните конфигурации на аурата не винаги се явяват като неправилни облаковидни маси; те често заемат формата на строго определени, правилни фигури. Ако например при един човек наблюдаваме пристъп на страх, ще забележим как аурата се разсича отгоре до долу от вълнообразни линии в синьо, които носят и синьо- червеникав оттенък. В другия случай, когато даден човек напрегнато очаква някакво събитие, неговата аура изглежда кръстосана от радиални синьо-червени линии, разпространяващи се отвътре навън.
Когато е добре развита, духовната възприемателна способност може да се констатира всяко усещане, което човек получава от външната среда.
Личности, които прекомерно се вълнуват от всяко външно впечатление, имат в аурата си непрекъснато припламващи синьо-червени точки и петънца. При не особено впечатлителни личности, тези петънца добиват оранжево-жълт или жълт оттенък. "разсеяните" хора имат аура в подвижни сини петна, към които се намесват различни нюанси на зеленото. А вътре в тази "аура", обгръща човека, още по-развитото "духовно виждане" различава други три вида цветни явления. Първият вид съдържа цветовете, които са малко или повече непрозрачни.
към текста >>
Лич
нос
ти, които прекомерно се вълнуват от всяко външно впечатление, имат в аурата си непрекъснато припламващи синьо-червени точки и петънца.
Един силен пристъп на гняв предизвиква червени потоци; вълните от нараненото себелюбие тъмнозелена облаковидни маси. Цветните конфигурации на аурата не винаги се явяват като неправилни облаковидни маси; те често заемат формата на строго определени, правилни фигури. Ако например при един човек наблюдаваме пристъп на страх, ще забележим как аурата се разсича отгоре до долу от вълнообразни линии в синьо, които носят и синьо- червеникав оттенък. В другия случай, когато даден човек напрегнато очаква някакво събитие, неговата аура изглежда кръстосана от радиални синьо-червени линии, разпространяващи се отвътре навън. Когато е добре развита, духовната възприемателна способност може да се констатира всяко усещане, което човек получава от външната среда.
Личности, които прекомерно се вълнуват от всяко външно впечатление, имат в аурата си непрекъснато припламващи синьо-червени точки и петънца.
При не особено впечатлителни личности, тези петънца добиват оранжево-жълт или жълт оттенък. "разсеяните" хора имат аура в подвижни сини петна, към които се намесват различни нюанси на зеленото. А вътре в тази "аура", обгръща човека, още по-развитото "духовно виждане" различава други три вида цветни явления. Първият вид съдържа цветовете, които са малко или повече непрозрачни. Въпреки това, когато ги сравним с цветовете които вижда нашето физическо око, те се оказват подвижни и прозрачни.
към текста >>
При не особено впечатлителни лич
нос
ти, тези петънца добиват оранжево-жълт или жълт оттенък.
Цветните конфигурации на аурата не винаги се явяват като неправилни облаковидни маси; те често заемат формата на строго определени, правилни фигури. Ако например при един човек наблюдаваме пристъп на страх, ще забележим как аурата се разсича отгоре до долу от вълнообразни линии в синьо, които носят и синьо- червеникав оттенък. В другия случай, когато даден човек напрегнато очаква някакво събитие, неговата аура изглежда кръстосана от радиални синьо-червени линии, разпространяващи се отвътре навън. Когато е добре развита, духовната възприемателна способност може да се констатира всяко усещане, което човек получава от външната среда. Личности, които прекомерно се вълнуват от всяко външно впечатление, имат в аурата си непрекъснато припламващи синьо-червени точки и петънца.
При не особено впечатлителни личности, тези петънца добиват оранжево-жълт или жълт оттенък.
"разсеяните" хора имат аура в подвижни сини петна, към които се намесват различни нюанси на зеленото. А вътре в тази "аура", обгръща човека, още по-развитото "духовно виждане" различава други три вида цветни явления. Първият вид съдържа цветовете, които са малко или повече непрозрачни. Въпреки това, когато ги сравним с цветовете които вижда нашето физическо око, те се оказват подвижни и прозрачни. И все пак, изпълвайки с облаковидни маси пространството в свръхсетивния свят, те го "сгъстяват", правят го непрозрачно.
към текста >>
Чрез първите два вида пространството се изпълва като с една фина теч
нос
т, която спокойно застива в него; чрез третия вид пространството се изпълва с един непрекъснато самообновяващ се живот, с една вечна подвиж
нос
т.
Третият вид. Тук цветовете имат проблясващ, искрящ, сияещ характер. Те не само осветляват пространството, което заемат; те го пронизват с лъчите си. В тези цветове има нещо действено и подвижно, до като другите се отличават с повече спокойствие и липса на блясък. А характерното за цветовете от третият вид е, че сякаш непрекъснато се възпроизвеждат от самите себе си.
Чрез първите два вида пространството се изпълва като с една фина течност, която спокойно застива в него; чрез третия вид пространството се изпълва с един непрекъснато самообновяващ се живот, с една вечна подвижност.
В човешката аура тези три вида цветове съвсем не се допират един до друг; те не са разположени в отделни пространствени части, а взаимно се проникват по хиляди начини. Понякога в определено място на аурата едновременно могат да бъдат наблюдавани и трите вида, също както едновременно можем и да виждаме, и да чуваме един физически предмет, например камбана. По този начин аурата се превръща в едно изключи телно сложно явление, понеже сега имаме работа така да се каже, с три взаимно проникващи се аури. Но все пак човек може да ги разграничава, когато успее да насочи своето внимание към една от тях. Нещо подобно на това свръхсетивно събитие става и в сетивния свят, когато, например за да се потопи в даден музикален откъс човек затваря очите си.
към текста >>
Троичната аура е свръхсетивно-видимия израз, отговарящ на човешката същ
нос
т.
И за да не бъде смущаван в наблюдението си, той може да "отваря" единия или другия орган, а респективно да "затваря" останалите. Разбира се, възможно е той да е развил само единия от тези органи, който съответствува на първия вид цветове. Тогава той ще вижда само една аура, а другите две ще останат невидими за него. В друг случай някой може да възприема първите две аури, но не и третата. Най-висшата "ясновидска дарба" се състои в това, човек да възприема и трите аури, като за целите на духовното изследване, той да насочва вниманието си към всяка една от тях.
Троичната аура е свръхсетивно-видимия израз, отговарящ на човешката същност.
В аурата са представени трите части на човека: тялото, душата и духът. Първата аура отразява влиянието на тялото върху душата; Втората изразява собствения живот на душата, който се е издигнал над сетивните влечения, обаче все още не се е обърнал към вечните цели на мирозданието; Третата отразява господството, което вечния дух е постигнал над преходния човек. Когато се предлагат описанията на аурата както става тук трябва да подчертаем, че е трудно не само да бъде наблюдавана, а преди всичко, трудно е тя да бъде описана.
към текста >>
А колкото повече човекът се превръща в "служител на веч
нос
тта", толкова повече изпъква чудната трета аура, която свидетелствува до каква степен той е станал поданик на духовния свят.
Когато се предлагат описанията на аурата както става тук трябва да подчертаем, че е трудно не само да бъде наблюдавана, а преди всичко, трудно е тя да бъде описана. Ето защо в тези описания никой не бива да вижда нещо повече от едно далечно загатване. Следователно, за "ясновидеца", своеобразието на душевния живот е подчинен на сетивните влечения, на страсти и преходни удоволствия, първата аура застава пред него в най-ярки и крещящи тонове, като за сметка на това, втората аура остава незавършена: В нея се долавят само оскъдни цветове, а третата е едва загатната и там могат само да се забележат едва проблясващи цветни искри, подсказващи, че дори и при тези душевни състояния, вечното начало присъствува в човека, макар и изтласкано от силните сетивни впечатления. Колкото повече човекът отдалечава от себе си своята животинска природа, толкова повече първата аура губи значението си. В този случай втората аура непрекъснато се уголемява, изпълвайки със своята светлинна сила онази оцветена формация всред която живее физическия човек.
А колкото повече човекът се превръща в "служител на вечността", толкова повече изпъква чудната трета аура, която свидетелствува до каква степен той е станал поданик на духовния свят.
Това е така, защото през тази част на аурата, Божественият Аз е в земния свят. Доколкото човешките същества притежават тази аура, те са пламъците, чрез които божественият свят осветява Земята. Чрез тази част на аурата доколкото живеят не за себе си, а в името на вечната истина, вечната красота и вечното добро те показват до каква степен са се изтръгнали от личните си интереси, за да се принесат в жертва пред олтара на великата космическа еволюция. Ето как в аурата се проявява това, което човекът е направил от себе си в хода на неговите въплъщения. Трите части на аурата съдържат цветове с най-различни нюанси.
към текста >>
Там, където страстите на всяка цена се стремят към някаква цел, за чието осъществяване обаче не достигат определени качества и способ
нос
ти, в аурата се появяват кафяво-зелени и жълто-зелени оттенъци.
Обаче според еволюционната степен на човека, характерът на тези нюанси непрекъснато се променя. В първата част на аурата могат да се наблюдават всички оттенъци на инстинктивния живот, от червеното до синьото. Тези оттенъци имат характер на нещо смътно, неясно. Преобладаващите червени оттенъци показват наличието на чувствени влечения, плътски страсти и ламтеж към чревоугодничество. Зелените оттенъци са особено подчертани при онези низши натури, които са склонни към безразличие и алчно отдаване на всяка наслада, но същевременно се боят от всяко усилие, за да ги постигнат.
Там, където страстите на всяка цена се стремят към някаква цел, за чието осъществяване обаче не достигат определени качества и способности, в аурата се появяват кафяво-зелени и жълто-зелени оттенъци.
Някои модерни "познавачи на живота", несъмнено пораждат тъкмо този вид аура. Личното усещане за собствения Аз, което изцяло се корени в низшите влечения и, следователно, представлява най-низшата степен на егоизъм, се проявява в неясни жълтеникави и зелени оттенъци. Ясно е, че инстинктивният животински живот може да приеме също и един радващ окото характер. Има една чисто естествена жертвоготовност, която наблюдаваме дори и в животинското царство. В естествената майчина любов, животинските инстинкти постигат своето истинско съвършенство.
към текста >>
Има една чисто естествена жертвоготов
нос
т, която наблюдаваме дори и в животинското царство.
Зелените оттенъци са особено подчертани при онези низши натури, които са склонни към безразличие и алчно отдаване на всяка наслада, но същевременно се боят от всяко усилие, за да ги постигнат. Там, където страстите на всяка цена се стремят към някаква цел, за чието осъществяване обаче не достигат определени качества и способности, в аурата се появяват кафяво-зелени и жълто-зелени оттенъци. Някои модерни "познавачи на живота", несъмнено пораждат тъкмо този вид аура. Личното усещане за собствения Аз, което изцяло се корени в низшите влечения и, следователно, представлява най-низшата степен на егоизъм, се проявява в неясни жълтеникави и зелени оттенъци. Ясно е, че инстинктивният животински живот може да приеме също и един радващ окото характер.
Има една чисто естествена жертвоготовност, която наблюдаваме дори и в животинското царство.
В естествената майчина любов, животинските инстинкти постигат своето истинско съвършенство. Тези лишени от егоизъм животински инстинкти намират израз в първата аура като светлочервени и розови оттенъци. Малодушната страхливост и ужасът пред физическата заплаха, се проявява в аурата като кафява-сини и сиви цветове. Втората аура също показва най-различни оттенъци. Прекомерно развитото самочувствие, гордостта и честолюбието се проявяват под формата на кафяви и оранжеви образования.
към текста >>
Светложълтия цвят подсказва ясно мислене и добра интелигент
нос
т; зеленият цвят е израз на точния усет за живота и света.
Тези лишени от егоизъм животински инстинкти намират израз в първата аура като светлочервени и розови оттенъци. Малодушната страхливост и ужасът пред физическата заплаха, се проявява в аурата като кафява-сини и сиви цветове. Втората аура също показва най-различни оттенъци. Прекомерно развитото самочувствие, гордостта и честолюбието се проявяват под формата на кафяви и оранжеви образования. Любопитството се проявява под формата на жълто-червени петна.
Светложълтия цвят подсказва ясно мислене и добра интелигентност; зеленият цвят е израз на точния усет за живота и света.
Схватливите деца имат подчертано зелени нюанси в тази част на тяхната аура. Добрата памет е представена във втората аура чрез "жълто-зелените" оттенъци. Розовият нюанс загатва, че съответният човек е доброжелателен и любвеобилен; синият цвят говори за благочестие и набожност. Колкото повече благочестието се доближава до религиозната екзалтация, толкова повече синьото преминава във виолетово. Идеализмът и сериозното отношение към живота изглеждат оцветени в индигово синьо.
към текста >>
Розовият нюанс загатва, че съответният човек е доброжелателен и любвеобилен; синият цвят говори за благочестие и набож
нос
т.
Прекомерно развитото самочувствие, гордостта и честолюбието се проявяват под формата на кафяви и оранжеви образования. Любопитството се проявява под формата на жълто-червени петна. Светложълтия цвят подсказва ясно мислене и добра интелигентност; зеленият цвят е израз на точния усет за живота и света. Схватливите деца имат подчертано зелени нюанси в тази част на тяхната аура. Добрата памет е представена във втората аура чрез "жълто-зелените" оттенъци.
Розовият нюанс загатва, че съответният човек е доброжелателен и любвеобилен; синият цвят говори за благочестие и набожност.
Колкото повече благочестието се доближава до религиозната екзалтация, толкова повече синьото преминава във виолетово. Идеализмът и сериозното отношение към живота изглеждат оцветени в индигово синьо. Основните цветове на третата аура са жълтото, зеленото и синьото. Ясно-жълтото се появява тук, когато мисленето се определя от висши и всеобхватни идеи които в божествения миров ред откриват причините за всяко отделно нещо. Когато мисленето стане интуитивно и се обогати със съвършената чистота на своите собствени закони, жълтия цвят добива един златист отблясък, зеленото носи в себе си любовта към всички живи същества; синьото е признак на безкористна жертвоготовност в името на другите.
към текста >>
Когато мисленето стане интуитивно и се обогати със съвършената чистота на своите собствени закони, жълтия цвят добива един златист отблясък, зеленото
нос
и в себе си любовта към всички живи същества; синьото е признак на безкористна жертвоготов
нос
т в името на другите.
Розовият нюанс загатва, че съответният човек е доброжелателен и любвеобилен; синият цвят говори за благочестие и набожност. Колкото повече благочестието се доближава до религиозната екзалтация, толкова повече синьото преминава във виолетово. Идеализмът и сериозното отношение към живота изглеждат оцветени в индигово синьо. Основните цветове на третата аура са жълтото, зеленото и синьото. Ясно-жълтото се появява тук, когато мисленето се определя от висши и всеобхватни идеи които в божествения миров ред откриват причините за всяко отделно нещо.
Когато мисленето стане интуитивно и се обогати със съвършената чистота на своите собствени закони, жълтия цвят добива един златист отблясък, зеленото носи в себе си любовта към всички живи същества; синьото е признак на безкористна жертвоготовност в името на другите.
Когато тази жертвоготовност прерасне в непоколебимата воля да работиш за напредъка на целия свят, синьото се прояснява до светло виолетово. Ако въпреки напредналото развитие на една душа, тя все още носи следи от гордост и честолюбие тези последни останки от личния егоизъм към жълтите нюанси се прибавят и оранжеви. За отбелязване е, че в тази част на аурата, цветовете са твърде различни от нюансите, които сме свикнали да виждаме във физическия свят. Нищо от този свят не може да се сравни с красотата и величието, пред които се изправя "ясновидецът". Човек не може да оцени правилно беглите описания на аурата, ако не постави ударението върху това, че "виждането на аурата" е свързано с едно разширение и обогатяване на всичко онова, което ние възприемаме във физическия свят.
към текста >>
Когато тази жертвоготов
нос
т прерасне в непоколебимата воля да работиш за напредъка на целия свят, синьото се прояснява до светло виолетово.
Колкото повече благочестието се доближава до религиозната екзалтация, толкова повече синьото преминава във виолетово. Идеализмът и сериозното отношение към живота изглеждат оцветени в индигово синьо. Основните цветове на третата аура са жълтото, зеленото и синьото. Ясно-жълтото се появява тук, когато мисленето се определя от висши и всеобхватни идеи които в божествения миров ред откриват причините за всяко отделно нещо. Когато мисленето стане интуитивно и се обогати със съвършената чистота на своите собствени закони, жълтия цвят добива един златист отблясък, зеленото носи в себе си любовта към всички живи същества; синьото е признак на безкористна жертвоготовност в името на другите.
Когато тази жертвоготовност прерасне в непоколебимата воля да работиш за напредъка на целия свят, синьото се прояснява до светло виолетово.
Ако въпреки напредналото развитие на една душа, тя все още носи следи от гордост и честолюбие тези последни останки от личния егоизъм към жълтите нюанси се прибавят и оранжеви. За отбелязване е, че в тази част на аурата, цветовете са твърде различни от нюансите, които сме свикнали да виждаме във физическия свят. Нищо от този свят не може да се сравни с красотата и величието, пред които се изправя "ясновидецът". Човек не може да оцени правилно беглите описания на аурата, ако не постави ударението върху това, че "виждането на аурата" е свързано с едно разширение и обогатяване на всичко онова, което ние възприемаме във физическия свят. Това разширение има за цел да вникне в онези форми на душевния живот, до които той израства не само в сетивната, а и в духовната действителност.
към текста >>
Ако въпреки напредналото развитие на една душа, тя все още
нос
и следи от гордост и честолюбие тези последни останки от личния егоизъм към жълтите нюанси се прибавят и оранжеви.
Идеализмът и сериозното отношение към живота изглеждат оцветени в индигово синьо. Основните цветове на третата аура са жълтото, зеленото и синьото. Ясно-жълтото се появява тук, когато мисленето се определя от висши и всеобхватни идеи които в божествения миров ред откриват причините за всяко отделно нещо. Когато мисленето стане интуитивно и се обогати със съвършената чистота на своите собствени закони, жълтия цвят добива един златист отблясък, зеленото носи в себе си любовта към всички живи същества; синьото е признак на безкористна жертвоготовност в името на другите. Когато тази жертвоготовност прерасне в непоколебимата воля да работиш за напредъка на целия свят, синьото се прояснява до светло виолетово.
Ако въпреки напредналото развитие на една душа, тя все още носи следи от гордост и честолюбие тези последни останки от личния егоизъм към жълтите нюанси се прибавят и оранжеви.
За отбелязване е, че в тази част на аурата, цветовете са твърде различни от нюансите, които сме свикнали да виждаме във физическия свят. Нищо от този свят не може да се сравни с красотата и величието, пред които се изправя "ясновидецът". Човек не може да оцени правилно беглите описания на аурата, ако не постави ударението върху това, че "виждането на аурата" е свързано с едно разширение и обогатяване на всичко онова, което ние възприемаме във физическия свят. Това разширение има за цел да вникне в онези форми на душевния живот, до които той израства не само в сетивната, а и в духовната действителност. Горните описания нямат нищо общо с онова тълкуване на характера или мислите на даден човек, което се опира на една халюцинаторно възприемана аура.
към текста >>
Това разширение има за цел да вникне в онези форми на душевния живот, до които той израства не само в сетивната, а и в духовната действител
нос
т.
Когато тази жертвоготовност прерасне в непоколебимата воля да работиш за напредъка на целия свят, синьото се прояснява до светло виолетово. Ако въпреки напредналото развитие на една душа, тя все още носи следи от гордост и честолюбие тези последни останки от личния егоизъм към жълтите нюанси се прибавят и оранжеви. За отбелязване е, че в тази част на аурата, цветовете са твърде различни от нюансите, които сме свикнали да виждаме във физическия свят. Нищо от този свят не може да се сравни с красотата и величието, пред които се изправя "ясновидецът". Човек не може да оцени правилно беглите описания на аурата, ако не постави ударението върху това, че "виждането на аурата" е свързано с едно разширение и обогатяване на всичко онова, което ние възприемаме във физическия свят.
Това разширение има за цел да вникне в онези форми на душевния живот, до които той израства не само в сетивната, а и в духовната действителност.
Горните описания нямат нищо общо с онова тълкуване на характера или мислите на даден човек, което се опира на една халюцинаторно възприемана аура. Тези описания са замислени с цел да разширят познанието за духовния свят и не бива да се смесват със съмнителното изкуство, което претендира, че отгатва човешките души според тяхната аура.
към текста >>
70.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
Ако в името на висшето познание, ние пренебрегнем мисловната работа и се обърнем към други сили в човека, пропускаме обстоятелството, че тъкмо мисленето е най-висшата човешка способ
нос
т в сетивния свят.
Тя действува в човека и пробужда дремещите в него заложби. Който застъпва мнението, че съсредоточаването върху подобен мисловен образ е излишно, допуска сериозна грешка. Явно, той вижда в мислите нещо несъстоятелно, нещо абстрактно. Обаче в основата на мислите е вложена една огромна и жива сила. Както за този, който притежава духовно познание, мислите са непосредствен израз на това, което той вижда в Духа, така и съобщението на този израз на друг, неподготвен човек, може да превърне в зародиш, от който ще се роди плодът на познанието.
Ако в името на висшето познание, ние пренебрегнем мисловната работа и се обърнем към други сили в човека, пропускаме обстоятелството, че тъкмо мисленето е най-висшата човешка способност в сетивния свят.
Следователно, на този, който пита: "- Как мога сам да се добира до висшите познания на науката за духа? , ще отговорим "започнете най-напред с описанията на тези, които вече ги притежават". А ако той отвърне: "но аз искам да постигна всичко сам и не желая да знам какво са видели другите! ", ние ще заявим: "тъкмо в изучаването на това, което са оставили другите, се намира първата степен в постигането на личното познание. "Тогава той може да възрази: "Но в този случай аз съм принуден да се уповавам на сляпата вяра!
към текста >>
Но той знае също, че другите възприемайки неговите опит
нос
ти и изпълнявайки мислите си с описанията за онази жива сила, за която вече стана дума получават истинска помощ в своето духовно развитие.
", ние ще заявим: "тъкмо в изучаването на това, което са оставили другите, се намира първата степен в постигането на личното познание. "Тогава той може да възрази: "Но в този случай аз съм принуден да се уповавам на сляпата вяра! " Само че тук не става дума за това, да се вярва или не, а само за безпристрастната оценка на това, което чуваме. Истинският окултен изследовател никога не очаква сляпо доверие от тези, към които той се обръща. Той има предвид само едно: Ето, това аз изживях в духовните сфери на съществуванието, и него споделям с вас.
Но той знае също, че другите възприемайки неговите опитности и изпълнявайки мислите си с описанията за онази жива сила, за която вече стана дума получават истинска помощ в своето духовно развитие.
Замисълът на тази книга може да бъде правилно разбран само от онзи, който е наясно, че цялото познание за душевния и духовния свят се крие в дълбините на човешката душа. А до него можем да стигнем, само ако поемем по "пътят на познанието". Човек може да "вникне" не само в това, което постига сам, но и в това, което другите извличат от дълбините на човешката душа, дори тогава, когато все още не е пред приел каквато и да е подготовка, за да поеме по "пътят на познанието" Духовното прозрение може да пробуди силата на разбирането само в душа, която е непомрачена от предразсъдъци. Несъзнаваното познание на душата отговаря като ехо на духовните факти, открити от другите.
към текста >>
Ето защо категорично трябва да изтъкнем голямата необходимост от сериозна мисловна работа за всеки, който се стреми към висши познавателни способ
нос
ти.
Човек може да "вникне" не само в това, което постига сам, но и в това, което другите извличат от дълбините на човешката душа, дори тогава, когато все още не е пред приел каквато и да е подготовка, за да поеме по "пътят на познанието" Духовното прозрение може да пробуди силата на разбирането само в душа, която е непомрачена от предразсъдъци. Несъзнаваното познание на душата отговаря като ехо на духовните факти, открити от другите. И това ехо е не някаква сляпа вяра, а естествен отговор на здравия човешки разум. В този отговор следва да виждаме много по-добра изходна точка за самостоятелно проучване на духовния свят, отколкото съмнителните частични "екзалтации и други подобни похвати, за които обикновено се смята, че предлагат нещо много по-надеждно от това, което истинското духовно проучване поднася на здравия човешки разум.
Ето защо категорично трябва да изтъкнем голямата необходимост от сериозна мисловна работа за всеки, който се стреми към висши познавателни способности.
Изтъкването на този факт е особено наложително, като се има предвид, че днес много хора искат да станат "ясновидци", без да обръщат достатъчно внимание върху сериозните и безкористни усилия на мисленето. Според тях, "мисленето" не може да помогне; по-важни им изглеждат "усещанията" и "чувствата". На това трябва да отговорим, че никой не може да стане "ясновидец" във висшия (т.е. в истинския) смисъл на тази дума, без предварително проучване на мисловния живот. При мнозина от кандидати, вътрешната леност може да изиграе една лоша роля.
към текста >>
При мнозина от кандидати, вътрешната ле
нос
т може да изиграе една лоша роля.
Ето защо категорично трябва да изтъкнем голямата необходимост от сериозна мисловна работа за всеки, който се стреми към висши познавателни способности. Изтъкването на този факт е особено наложително, като се има предвид, че днес много хора искат да станат "ясновидци", без да обръщат достатъчно внимание върху сериозните и безкористни усилия на мисленето. Според тях, "мисленето" не може да помогне; по-важни им изглеждат "усещанията" и "чувствата". На това трябва да отговорим, че никой не може да стане "ясновидец" във висшия (т.е. в истинския) смисъл на тази дума, без предварително проучване на мисловния живот.
При мнозина от кандидати, вътрешната леност може да изиграе една лоша роля.
Те изобщо не осъзнават тази леност, понеже в очите им тя изглежда като презрение към "абстрактното мислене", към "празното спекулиране" и т.н. Би означавало да не зачитаме мисленето, ако го смесваме с абстрактната логическа последователност. Това "абстрактно мислене" лесно може да умъртви свръхсетивното познание; живото мислене може да го окрили и вдъхнови. Несъмнено, би било твърде удобно да се стигне до висшето познание, като се избягва мисловната работа. Мнозина биха желали тъкмо това.
към текста >>
Те изобщо не осъзнават тази ле
нос
т, понеже в очите им тя изглежда като презрение към "абстрактното мислене", към "празното спекулиране" и т.н.
Изтъкването на този факт е особено наложително, като се има предвид, че днес много хора искат да станат "ясновидци", без да обръщат достатъчно внимание върху сериозните и безкористни усилия на мисленето. Според тях, "мисленето" не може да помогне; по-важни им изглеждат "усещанията" и "чувствата". На това трябва да отговорим, че никой не може да стане "ясновидец" във висшия (т.е. в истинския) смисъл на тази дума, без предварително проучване на мисловния живот. При мнозина от кандидати, вътрешната леност може да изиграе една лоша роля.
Те изобщо не осъзнават тази леност, понеже в очите им тя изглежда като презрение към "абстрактното мислене", към "празното спекулиране" и т.н.
Би означавало да не зачитаме мисленето, ако го смесваме с абстрактната логическа последователност. Това "абстрактно мислене" лесно може да умъртви свръхсетивното познание; живото мислене може да го окрили и вдъхнови. Несъмнено, би било твърде удобно да се стигне до висшето познание, като се избягва мисловната работа. Мнозина биха желали тъкмо това. Обаче ясновидството изисква една вътрешна устойчивост, една душевна сигурност, до които може да ни доведе единствено мисленето.
към текста >>
Би означавало да не зачитаме мисленето, ако го смесваме с абстрактната логическа последовател
нос
т.
Според тях, "мисленето" не може да помогне; по-важни им изглеждат "усещанията" и "чувствата". На това трябва да отговорим, че никой не може да стане "ясновидец" във висшия (т.е. в истинския) смисъл на тази дума, без предварително проучване на мисловния живот. При мнозина от кандидати, вътрешната леност може да изиграе една лоша роля. Те изобщо не осъзнават тази леност, понеже в очите им тя изглежда като презрение към "абстрактното мислене", към "празното спекулиране" и т.н.
Би означавало да не зачитаме мисленето, ако го смесваме с абстрактната логическа последователност.
Това "абстрактно мислене" лесно може да умъртви свръхсетивното познание; живото мислене може да го окрили и вдъхнови. Несъмнено, би било твърде удобно да се стигне до висшето познание, като се избягва мисловната работа. Мнозина биха желали тъкмо това. Обаче ясновидството изисква една вътрешна устойчивост, една душевна сигурност, до които може да ни доведе единствено мисленето. В противен случай човек става свидетел на объркана душевна игра, при която възникват нетрайни откъслечни образи: Нещо, което може да достави удоволствие на мнозина, въпреки че то няма нищо общо с истинското проникване във висшите светове.
към текста >>
Обаче ясновидството изисква една вътрешна устойчивост, една душевна сигур
нос
т, до които може да ни доведе единствено мисленето.
Те изобщо не осъзнават тази леност, понеже в очите им тя изглежда като презрение към "абстрактното мислене", към "празното спекулиране" и т.н. Би означавало да не зачитаме мисленето, ако го смесваме с абстрактната логическа последователност. Това "абстрактно мислене" лесно може да умъртви свръхсетивното познание; живото мислене може да го окрили и вдъхнови. Несъмнено, би било твърде удобно да се стигне до висшето познание, като се избягва мисловната работа. Мнозина биха желали тъкмо това.
Обаче ясновидството изисква една вътрешна устойчивост, една душевна сигурност, до които може да ни доведе единствено мисленето.
В противен случай човек става свидетел на объркана душевна игра, при която възникват нетрайни откъслечни образи: Нещо, което може да достави удоволствие на мнозина, въпреки че то няма нищо общо с истинското проникване във висшите светове. Ако по-нататък размислим за чисто духовните опитности, които очакват всеки човек при навлизането му в свръхсетивния свят, ще разберем, че този въпрос има и друга страна. ясновидството изисква абсолютно здрав душевен живот. И няма по-добра грижа за това здраве от истинското мислене. Да, душевното здраве може сериозно да пострада, ако упражненията, водещи към духовно развитие, не се опират на мисленето.
към текста >>
Ако по-нататък размислим за чисто духовните опит
нос
ти, които очакват всеки човек при навлизането му в свръхсетивния свят, ще разберем, че този въпрос има и друга страна.
Това "абстрактно мислене" лесно може да умъртви свръхсетивното познание; живото мислене може да го окрили и вдъхнови. Несъмнено, би било твърде удобно да се стигне до висшето познание, като се избягва мисловната работа. Мнозина биха желали тъкмо това. Обаче ясновидството изисква една вътрешна устойчивост, една душевна сигурност, до които може да ни доведе единствено мисленето. В противен случай човек става свидетел на объркана душевна игра, при която възникват нетрайни откъслечни образи: Нещо, което може да достави удоволствие на мнозина, въпреки че то няма нищо общо с истинското проникване във висшите светове.
Ако по-нататък размислим за чисто духовните опитности, които очакват всеки човек при навлизането му в свръхсетивния свят, ще разберем, че този въпрос има и друга страна.
ясновидството изисква абсолютно здрав душевен живот. И няма по-добра грижа за това здраве от истинското мислене. Да, душевното здраве може сериозно да пострада, ако упражненията, водещи към духовно развитие, не се опират на мисленето. Ако е вярно, че ясновидството прави един човек с нормално и здраво мислене още по-здрав и прилежен в живота, не по-малко е вярно също, че всеки страх от мисловно усилие въпреки несъмнената воля за духовно израстване води след себе си всевъзможни илюзии, празна фантастика и като цяло: Крайно погрешна жизнена нагласа. Не съществуват никакви опасности за този, който се стреми към висшето познание с оглед на казаното дотук; а то, на свой ред, е задължителна предпоставка за всяко духовно развитие.
към текста >>
Не съществуват никакви опас
нос
ти за този, който се стреми към висшето познание с оглед на казаното дотук; а то, на свой ред, е задължителна предпоставка за всяко духовно развитие.
Ако по-нататък размислим за чисто духовните опитности, които очакват всеки човек при навлизането му в свръхсетивния свят, ще разберем, че този въпрос има и друга страна. ясновидството изисква абсолютно здрав душевен живот. И няма по-добра грижа за това здраве от истинското мислене. Да, душевното здраве може сериозно да пострада, ако упражненията, водещи към духовно развитие, не се опират на мисленето. Ако е вярно, че ясновидството прави един човек с нормално и здраво мислене още по-здрав и прилежен в живота, не по-малко е вярно също, че всеки страх от мисловно усилие въпреки несъмнената воля за духовно израстване води след себе си всевъзможни илюзии, празна фантастика и като цяло: Крайно погрешна жизнена нагласа.
Не съществуват никакви опасности за този, който се стреми към висшето познание с оглед на казаното дотук; а то, на свой ред, е задължителна предпоставка за всяко духовно развитие.
Тази предпоставка се отнася единствено до човешката душа и до човешкия Дух; абсурдно е да се говори за каквото и да е вредно въздействие, което духовното развитие би могло да има за телесното здраве. Впрочем, немотивираното отричане е също вредно, понеже то се проявява като една отблъскваща сила, която не позволява на духовния ученик да възприеме важните и плодотворни мисли. Предпоставка за отварянето на свръхсетивните възприемателни органи е не сляпата вяра, а запознаването с духовнонаучния мисловен свят. Духовният изследовател се изправя пред своя ученик с думите: "Аз не искам от теб да вярваш това, което казвам, а да го мислиш, да го превърнеш в съдържание на твоя собствен мисловен свят и едва тогава моите мисли ще ти помогнат да разбереш скритата в тях истина. " Ето, такова е светоусещането на духовния изследовател.
към текста >>
Той дава на своя ученик необходимия подтик, обаче ученикът сам трябва да намери в себе си силата, с която ще провери истин
нос
тта на едни или други послания от духовния свят.
Тази предпоставка се отнася единствено до човешката душа и до човешкия Дух; абсурдно е да се говори за каквото и да е вредно въздействие, което духовното развитие би могло да има за телесното здраве. Впрочем, немотивираното отричане е също вредно, понеже то се проявява като една отблъскваща сила, която не позволява на духовния ученик да възприеме важните и плодотворни мисли. Предпоставка за отварянето на свръхсетивните възприемателни органи е не сляпата вяра, а запознаването с духовнонаучния мисловен свят. Духовният изследовател се изправя пред своя ученик с думите: "Аз не искам от теб да вярваш това, което казвам, а да го мислиш, да го превърнеш в съдържание на твоя собствен мисловен свят и едва тогава моите мисли ще ти помогнат да разбереш скритата в тях истина. " Ето, такова е светоусещането на духовния изследовател.
Той дава на своя ученик необходимия подтик, обаче ученикът сам трябва да намери в себе си силата, с която ще провери истинността на едни или други послания от духовния свят.
Духовно-научните данни следва да бъдат разглеждани тъкмо в този смисъл. И който има твърдото и трайно намерение да ги обхване със своето мислене, може да бъде сигурен, че рано или късно, те ще го доведат до някоя от разновидностите на личното ясновидство. Още тук е загатнато и първото качество, което трябва да изгради у себе си този който иска да постигне личен поглед върху свръхсетивните факти и събития. Това е безрезервната, пълна и безкористна преданост, с която човешкото сърце се отнася към всички откровения, бликащи от самия човешки живот, както и от целия Космос. Ако човек предварително определя своето отношение към даден факт, опирайки се на своите досегашни съждения, той се лишава от спокойното и всестранно въздействие, което този факт може да упражни върху него.
към текста >>
И който има твърдото и трайно намерение да ги обхване със своето мислене, може да бъде сигурен, че рано или късно, те ще го доведат до някоя от разновид
нос
тите на личното ясновидство.
Предпоставка за отварянето на свръхсетивните възприемателни органи е не сляпата вяра, а запознаването с духовнонаучния мисловен свят. Духовният изследовател се изправя пред своя ученик с думите: "Аз не искам от теб да вярваш това, което казвам, а да го мислиш, да го превърнеш в съдържание на твоя собствен мисловен свят и едва тогава моите мисли ще ти помогнат да разбереш скритата в тях истина. " Ето, такова е светоусещането на духовния изследовател. Той дава на своя ученик необходимия подтик, обаче ученикът сам трябва да намери в себе си силата, с която ще провери истинността на едни или други послания от духовния свят. Духовно-научните данни следва да бъдат разглеждани тъкмо в този смисъл.
И който има твърдото и трайно намерение да ги обхване със своето мислене, може да бъде сигурен, че рано или късно, те ще го доведат до някоя от разновидностите на личното ясновидство.
Още тук е загатнато и първото качество, което трябва да изгради у себе си този който иска да постигне личен поглед върху свръхсетивните факти и събития. Това е безрезервната, пълна и безкористна преданост, с която човешкото сърце се отнася към всички откровения, бликащи от самия човешки живот, както и от целия Космос. Ако човек предварително определя своето отношение към даден факт, опирайки се на своите досегашни съждения, той се лишава от спокойното и всестранно въздействие, което този факт може да упражни върху него. Всеки миг ученикът трябва да е в състояние да превърне себе си в празен съд, готов да поеме целия външен и чужд свят. Мигове на познанието са единствено онези, при които замлъкват всяко съждение и всяка критика, идващи от самите нас.
към текста >>
Това е безрезервната, пълна и безкористна преда
нос
т, с която човешкото сърце се отнася към всички откровения, бликащи от самия човешки живот, както и от целия Космос.
" Ето, такова е светоусещането на духовния изследовател. Той дава на своя ученик необходимия подтик, обаче ученикът сам трябва да намери в себе си силата, с която ще провери истинността на едни или други послания от духовния свят. Духовно-научните данни следва да бъдат разглеждани тъкмо в този смисъл. И който има твърдото и трайно намерение да ги обхване със своето мислене, може да бъде сигурен, че рано или късно, те ще го доведат до някоя от разновидностите на личното ясновидство. Още тук е загатнато и първото качество, което трябва да изгради у себе си този който иска да постигне личен поглед върху свръхсетивните факти и събития.
Това е безрезервната, пълна и безкористна преданост, с която човешкото сърце се отнася към всички откровения, бликащи от самия човешки живот, както и от целия Космос.
Ако човек предварително определя своето отношение към даден факт, опирайки се на своите досегашни съждения, той се лишава от спокойното и всестранно въздействие, което този факт може да упражни върху него. Всеки миг ученикът трябва да е в състояние да превърне себе си в празен съд, готов да поеме целия външен и чужд свят. Мигове на познанието са единствено онези, при които замлъкват всяко съждение и всяка критика, идващи от самите нас. Не става дума за това, дали сме по-мъдри от един или друг човек. Дори безразсъдното дете може да научи на нещо и най-великия мъдрец.
към текста >>
И ако той би се обърнал към детето, опирайки се на своята мъдрост, все едно че вмъква почернено стъкло между себе си и това, което детето може да му открие*.(*Следователно, става ясно, че изискването за "безкористната преда
нос
т" съвсем не означава отричане от собствените съждения или потъване в една сляпа вяра.
Ако човек предварително определя своето отношение към даден факт, опирайки се на своите досегашни съждения, той се лишава от спокойното и всестранно въздействие, което този факт може да упражни върху него. Всеки миг ученикът трябва да е в състояние да превърне себе си в празен съд, готов да поеме целия външен и чужд свят. Мигове на познанието са единствено онези, при които замлъкват всяко съждение и всяка критика, идващи от самите нас. Не става дума за това, дали сме по-мъдри от един или друг човек. Дори безразсъдното дете може да научи на нещо и най-великия мъдрец.
И ако той би се обърнал към детето, опирайки се на своята мъдрост, все едно че вмъква почернено стъкло между себе си и това, което детето може да му открие*.(*Следователно, става ясно, че изискването за "безкористната преданост" съвсем не означава отричане от собствените съждения или потъване в една сляпа вяра.
Спрямо едно дете, последните две състояния са лишени от какъвто и да е смисъл.) Тази преданост към откровенията, идващи от един чужд свят, изисква истинска безкористност. Всеки, който се опита да провери до каква степен я притежава, ще стигне до удивителни открития за себе си. Ако някой иска да тръгне по "пътят на познанието" трябва да се упражнява в следното: Всеки миг той трябва да е в състояние да се освободи от всичките си предразсъдъци. Само висшата степен на тази безкористна преданост която човек може да изгради у себе си съвсем целенасочено ни позволява да се докоснем до свръхсетивните факти, които са навсякъде около нас.
към текста >>
Тази преда
нос
т към откровенията, идващи от един чужд свят, изисква истинска безкорист
нос
т.
Мигове на познанието са единствено онези, при които замлъкват всяко съждение и всяка критика, идващи от самите нас. Не става дума за това, дали сме по-мъдри от един или друг човек. Дори безразсъдното дете може да научи на нещо и най-великия мъдрец. И ако той би се обърнал към детето, опирайки се на своята мъдрост, все едно че вмъква почернено стъкло между себе си и това, което детето може да му открие*.(*Следователно, става ясно, че изискването за "безкористната преданост" съвсем не означава отричане от собствените съждения или потъване в една сляпа вяра. Спрямо едно дете, последните две състояния са лишени от какъвто и да е смисъл.)
Тази преданост към откровенията, идващи от един чужд свят, изисква истинска безкористност.
Всеки, който се опита да провери до каква степен я притежава, ще стигне до удивителни открития за себе си. Ако някой иска да тръгне по "пътят на познанието" трябва да се упражнява в следното: Всеки миг той трябва да е в състояние да се освободи от всичките си предразсъдъци. Само висшата степен на тази безкористна преданост която човек може да изгради у себе си съвсем целенасочено ни позволява да се докоснем до свръхсетивните факти, които са навсякъде около нас. Нека да се опитаме, например, да не осъждаме хората, които ни заобикалят; да не изграждаме отношението си към тях с оглед на нашата симпатия или антипатия, нито с оглед на интелигентността или глупостта, които им приписваме, както обикновено се прави, а да положим усилия и ги разбирам такива, каквито са. В този смисъл, най-добрите упражнения могат да се предприемат с хора, към които изпитваме неприязън.
към текста >>
Само висшата степен на тази безкористна преда
нос
т която човек може да изгради у себе си съвсем целенасочено ни позволява да се докоснем до свръхсетивните факти, които са навсякъде около нас.
И ако той би се обърнал към детето, опирайки се на своята мъдрост, все едно че вмъква почернено стъкло между себе си и това, което детето може да му открие*.(*Следователно, става ясно, че изискването за "безкористната преданост" съвсем не означава отричане от собствените съждения или потъване в една сляпа вяра. Спрямо едно дете, последните две състояния са лишени от какъвто и да е смисъл.) Тази преданост към откровенията, идващи от един чужд свят, изисква истинска безкористност. Всеки, който се опита да провери до каква степен я притежава, ще стигне до удивителни открития за себе си. Ако някой иска да тръгне по "пътят на познанието" трябва да се упражнява в следното: Всеки миг той трябва да е в състояние да се освободи от всичките си предразсъдъци.
Само висшата степен на тази безкористна преданост която човек може да изгради у себе си съвсем целенасочено ни позволява да се докоснем до свръхсетивните факти, които са навсякъде около нас.
Нека да се опитаме, например, да не осъждаме хората, които ни заобикалят; да не изграждаме отношението си към тях с оглед на нашата симпатия или антипатия, нито с оглед на интелигентността или глупостта, които им приписваме, както обикновено се прави, а да положим усилия и ги разбирам такива, каквито са. В този смисъл, най-добрите упражнения могат да се предприемат с хора, към които изпитваме неприязън. Нека подтиснем с всички сили тази неприязън и без никакво предубеждение да се отворим за въздействията, които се излъчват от тях. Или пък, намирайки се в определена среда, която изисква от нас една или друга оценка, просто да не я правим, а да се оставим под влиянието на непосредствените си впечатления*. (*Това душевно състояние няма нищо общо със "сляпата вяра".
към текста >>
Нека да се опитаме, например, да не осъждаме хората, които ни заобикалят; да не изграждаме отношението си към тях с оглед на нашата симпатия или антипатия, нито с оглед на интелигент
нос
тта или глупостта, които им приписваме, както обикновено се прави, а да положим усилия и ги разбирам такива, каквито са.
Спрямо едно дете, последните две състояния са лишени от какъвто и да е смисъл.) Тази преданост към откровенията, идващи от един чужд свят, изисква истинска безкористност. Всеки, който се опита да провери до каква степен я притежава, ще стигне до удивителни открития за себе си. Ако някой иска да тръгне по "пътят на познанието" трябва да се упражнява в следното: Всеки миг той трябва да е в състояние да се освободи от всичките си предразсъдъци. Само висшата степен на тази безкористна преданост която човек може да изгради у себе си съвсем целенасочено ни позволява да се докоснем до свръхсетивните факти, които са навсякъде около нас.
Нека да се опитаме, например, да не осъждаме хората, които ни заобикалят; да не изграждаме отношението си към тях с оглед на нашата симпатия или антипатия, нито с оглед на интелигентността или глупостта, които им приписваме, както обикновено се прави, а да положим усилия и ги разбирам такива, каквито са.
В този смисъл, най-добрите упражнения могат да се предприемат с хора, към които изпитваме неприязън. Нека подтиснем с всички сили тази неприязън и без никакво предубеждение да се отворим за въздействията, които се излъчват от тях. Или пък, намирайки се в определена среда, която изисква от нас една или друга оценка, просто да не я правим, а да се оставим под влиянието на непосредствените си впечатления*. (*Това душевно състояние няма нищо общо със "сляпата вяра". Тук не става дума за това, човек сляпо да вярва в нещо, а да не поставя своите или чужди предразсъдъци на мястото на живите и непосредствени впечатления.)
към текста >>
Тези упражнения водят към висшите познавателни цели, само ако подхождаме към тях с огромно постоянство и една свещена сериоз
нос
т.
(*Това душевно състояние няма нищо общо със "сляпата вяра". Тук не става дума за това, човек сляпо да вярва в нещо, а да не поставя своите или чужди предразсъдъци на мястото на живите и непосредствени впечатления.) Нека да оставим самите факти и събития да говорят за себе си, а не ние да говорим за тях. Нека да разширим този подход върху целият наш мисловен свят. Нека заглушим в себе си това, което поражда една или друга мисъл, а да се съсредоточим изключително върху външните условия, които пробуждат нашите мисли.
Тези упражнения водят към висшите познавателни цели, само ако подхождаме към тях с огромно постоянство и една свещена сериозност.
А който има личен опит в тези неща, добре знае, че безкористната преданост е един неподозиран източник на сили. Както топлината, произвеждана в парния котел, се превръща в подемна сила за локомотива, така и упражненията, свързани с безкористната преданост, се превръщат в сила, с чиято помощ човекът може да вижда в духовните светове. Благодарение на тези упражнения, ние ставаме възприемчиви към всичко, което ни заобикаля. Обаче към възприемателната способност трябва де се прибави и правилната оценка за нещата. Докато сме склонни да се надценяваме за сметка на обкръжаващия ни свят, ние сами си затваряме достъпа до висшето познание.
към текста >>
А който има личен опит в тези неща, добре знае, че безкористната преда
нос
т е един неподозиран източник на сили.
Тук не става дума за това, човек сляпо да вярва в нещо, а да не поставя своите или чужди предразсъдъци на мястото на живите и непосредствени впечатления.) Нека да оставим самите факти и събития да говорят за себе си, а не ние да говорим за тях. Нека да разширим този подход върху целият наш мисловен свят. Нека заглушим в себе си това, което поражда една или друга мисъл, а да се съсредоточим изключително върху външните условия, които пробуждат нашите мисли. Тези упражнения водят към висшите познавателни цели, само ако подхождаме към тях с огромно постоянство и една свещена сериозност.
А който има личен опит в тези неща, добре знае, че безкористната преданост е един неподозиран източник на сили.
Както топлината, произвеждана в парния котел, се превръща в подемна сила за локомотива, така и упражненията, свързани с безкористната преданост, се превръщат в сила, с чиято помощ човекът може да вижда в духовните светове. Благодарение на тези упражнения, ние ставаме възприемчиви към всичко, което ни заобикаля. Обаче към възприемателната способност трябва де се прибави и правилната оценка за нещата. Докато сме склонни да се надценяваме за сметка на обкръжаващия ни свят, ние сами си затваряме достъпа до висшето познание. Всеки, който застава пред нещата и събитията в зависимост от удоволствието или болката, които те предизвикват у него, е твърде застрашен от подобно надценяване.
към текста >>
Както топлината, произвеждана в парния котел, се превръща в подемна сила за локомотива, така и упражненията, свързани с безкористната преда
нос
т, се превръщат в сила, с чиято помощ човекът може да вижда в духовните светове.
Нека да оставим самите факти и събития да говорят за себе си, а не ние да говорим за тях. Нека да разширим този подход върху целият наш мисловен свят. Нека заглушим в себе си това, което поражда една или друга мисъл, а да се съсредоточим изключително върху външните условия, които пробуждат нашите мисли. Тези упражнения водят към висшите познавателни цели, само ако подхождаме към тях с огромно постоянство и една свещена сериозност. А който има личен опит в тези неща, добре знае, че безкористната преданост е един неподозиран източник на сили.
Както топлината, произвеждана в парния котел, се превръща в подемна сила за локомотива, така и упражненията, свързани с безкористната преданост, се превръщат в сила, с чиято помощ човекът може да вижда в духовните светове.
Благодарение на тези упражнения, ние ставаме възприемчиви към всичко, което ни заобикаля. Обаче към възприемателната способност трябва де се прибави и правилната оценка за нещата. Докато сме склонни да се надценяваме за сметка на обкръжаващия ни свят, ние сами си затваряме достъпа до висшето познание. Всеки, който застава пред нещата и събитията в зависимост от удоволствието или болката, които те предизвикват у него, е твърде застрашен от подобно надценяване. Ако изпитвам симпатия към един човек, аз усещам преди всичко моето отношение към него.
към текста >>
Обаче към възприемателната способ
нос
т трябва де се прибави и правилната оценка за нещата.
Нека заглушим в себе си това, което поражда една или друга мисъл, а да се съсредоточим изключително върху външните условия, които пробуждат нашите мисли. Тези упражнения водят към висшите познавателни цели, само ако подхождаме към тях с огромно постоянство и една свещена сериозност. А който има личен опит в тези неща, добре знае, че безкористната преданост е един неподозиран източник на сили. Както топлината, произвеждана в парния котел, се превръща в подемна сила за локомотива, така и упражненията, свързани с безкористната преданост, се превръщат в сила, с чиято помощ човекът може да вижда в духовните светове. Благодарение на тези упражнения, ние ставаме възприемчиви към всичко, което ни заобикаля.
Обаче към възприемателната способност трябва де се прибави и правилната оценка за нещата.
Докато сме склонни да се надценяваме за сметка на обкръжаващия ни свят, ние сами си затваряме достъпа до висшето познание. Всеки, който застава пред нещата и събитията в зависимост от удоволствието или болката, които те предизвикват у него, е твърде застрашен от подобно надценяване. Ако изпитвам симпатия към един човек, аз усещам преди всичко моето отношение към него. Ако позволя на моите съждения, на моето поведение, да зависят само от това чувство на удоволствие и симпатия, аз поставям на преден план моето лично мнение и го натрапвам на света. Аз искам, такъв какъвто съм да бъда приет от света, вместо напълно безкористно да го приема аз, и да му позволя да се изяви според действуващите в него сили.
към текста >>
Последователят на антропософската Наука за Духа трябва да се научи да се отнася към нещата и хората според техния характер и тяхната стой
нос
т.
Ако позволя на моите съждения, на моето поведение, да зависят само от това чувство на удоволствие и симпатия, аз поставям на преден план моето лично мнение и го натрапвам на света. Аз искам, такъв какъвто съм да бъда приет от света, вместо напълно безкористно да го приема аз, и да му позволя да се изяви според действуващите в него сили. С други думи: Аз съм толерантен само към онова, което съвпада с моето лично мнение. Спрямо всичко друго, аз упражнявам една отблъскваща сила. Изобщо, докато човек е под влиянието на сетивния свят, той отблъсква от себе си всички несетивни влияния.
Последователят на антропософската Наука за Духа трябва да се научи да се отнася към нещата и хората според техния характер и тяхната стойност.
Симпатията и антипатията, удоволствието и неудоволствието получават сега една съвършено нова роля. Не става дума за това, че човек е длъжен да ги изкорени от себе си, да стане недосегаем за симпатията и антипатията. Напротив, колкото повече той развива у себе си способността да не позволява от симпатията и антипатията да произтичат каквито и да са оценки или действия, толкова по-фини и нежни стават неговите усещания. Той разбира, че когато обладава в себе си досегашните симпатии и антипатии, те придобиват един съвсем нов характер. Дори най-отблъскващите неща имат свои скрити качества; те се откриват на човека, само ако той се откаже да следва своите егоистични усещания и чувства.
към текста >>
Напротив, колкото повече той развива у себе си способ
нос
тта да не позволява от симпатията и антипатията да произтичат каквито и да са оценки или действия, толкова по-фини и нежни стават неговите усещания.
Спрямо всичко друго, аз упражнявам една отблъскваща сила. Изобщо, докато човек е под влиянието на сетивния свят, той отблъсква от себе си всички несетивни влияния. Последователят на антропософската Наука за Духа трябва да се научи да се отнася към нещата и хората според техния характер и тяхната стойност. Симпатията и антипатията, удоволствието и неудоволствието получават сега една съвършено нова роля. Не става дума за това, че човек е длъжен да ги изкорени от себе си, да стане недосегаем за симпатията и антипатията.
Напротив, колкото повече той развива у себе си способността да не позволява от симпатията и антипатията да произтичат каквито и да са оценки или действия, толкова по-фини и нежни стават неговите усещания.
Той разбира, че когато обладава в себе си досегашните симпатии и антипатии, те придобиват един съвсем нов характер. Дори най-отблъскващите неща имат свои скрити качества; те се откриват на човека, само ако той се откаже да следва своите егоистични усещания и чувства. Хората, които са напреднали в тази област на обучението, имат много по-фина чувствителност от другите, понеже остават неизкушени от егоизма и не попадат в примката на една обща нечувствителност. Всяко влечение, на което човек се подчинява механично, го прави сляп за истинската природа на нещата. Следвайки тези влечения, ние си пробиваме път в света, вместо да се отворим пред него и да почувствуваме истинската му стойност.
към текста >>
Хората, които са напреднали в тази област на обучението, имат много по-фина чувствител
нос
т от другите, понеже остават неизкушени от егоизма и не попадат в примката на една обща нечувствител
нос
т.
Симпатията и антипатията, удоволствието и неудоволствието получават сега една съвършено нова роля. Не става дума за това, че човек е длъжен да ги изкорени от себе си, да стане недосегаем за симпатията и антипатията. Напротив, колкото повече той развива у себе си способността да не позволява от симпатията и антипатията да произтичат каквито и да са оценки или действия, толкова по-фини и нежни стават неговите усещания. Той разбира, че когато обладава в себе си досегашните симпатии и антипатии, те придобиват един съвсем нов характер. Дори най-отблъскващите неща имат свои скрити качества; те се откриват на човека, само ако той се откаже да следва своите егоистични усещания и чувства.
Хората, които са напреднали в тази област на обучението, имат много по-фина чувствителност от другите, понеже остават неизкушени от егоизма и не попадат в примката на една обща нечувствителност.
Всяко влечение, на което човек се подчинява механично, го прави сляп за истинската природа на нещата. Следвайки тези влечения, ние си пробиваме път в света, вместо да се отворим пред него и да почувствуваме истинската му стойност. От друга страна, след като човек престане да отговаря по егоистичен начин на всяко удоволствие, на всяка симпатия или антипатия, той става независим от променливите впечатления, идващи от даден предмет, ни прави зависими от него. Ние просто се изгубваме в него. Всеки, който следвайки своите променливи впечатления изгуби себе си в удоволствието и страданието, не може да върви по пътя на духовното познание.
към текста >>
Следвайки тези влечения, ние си пробиваме път в света, вместо да се отворим пред него и да почувствуваме истинската му стой
нос
т.
Напротив, колкото повече той развива у себе си способността да не позволява от симпатията и антипатията да произтичат каквито и да са оценки или действия, толкова по-фини и нежни стават неговите усещания. Той разбира, че когато обладава в себе си досегашните симпатии и антипатии, те придобиват един съвсем нов характер. Дори най-отблъскващите неща имат свои скрити качества; те се откриват на човека, само ако той се откаже да следва своите егоистични усещания и чувства. Хората, които са напреднали в тази област на обучението, имат много по-фина чувствителност от другите, понеже остават неизкушени от егоизма и не попадат в примката на една обща нечувствителност. Всяко влечение, на което човек се подчинява механично, го прави сляп за истинската природа на нещата.
Следвайки тези влечения, ние си пробиваме път в света, вместо да се отворим пред него и да почувствуваме истинската му стойност.
От друга страна, след като човек престане да отговаря по егоистичен начин на всяко удоволствие, на всяка симпатия или антипатия, той става независим от променливите впечатления, идващи от даден предмет, ни прави зависими от него. Ние просто се изгубваме в него. Всеки, който следвайки своите променливи впечатления изгуби себе си в удоволствието и страданието, не може да върви по пътя на духовното познание. Удоволствието и страданието трябва да бъдат приемани с пълна невъзмутимост. Едва тогава ние преставаме да се изгубваме в тях; едва тогава ние започваме да ги разбираме.
към текста >>
За мен важно е не удоволствието, а чрез удоволствието да стигна до същ
нос
тта на предмета.
Всеки, който следвайки своите променливи впечатления изгуби себе си в удоволствието и страданието, не може да върви по пътя на духовното познание. Удоволствието и страданието трябва да бъдат приемани с пълна невъзмутимост. Едва тогава ние преставаме да се изгубваме в тях; едва тогава ние започваме да ги разбираме. Едно удоволствие, в чиито плен се намирам, разрушава цялото ми съществувание. Обаче аз трябва да използвам удоволствието не за друго, за да разбера онзи предмет, който ми доставя това удоволствие.
За мен важно е не удоволствието, а чрез удоволствието да стигна до същността на предмета.
За мен удоволствието не трябва да бъде нищо друго, освен едно откровение за онези свойства на предмета, които ми доставят удоволствие. Аз съм длъжен да опозная тъкмо тези свойства. Ако се оставя да бъда изцяло запленен от удоволствието аз се ограничавам само в рамките на моите собствени усещания; ако за мен удоволствието е само повод да се потопя в свойствата на предмета, благодарение на това изживяване, аз ще обогатя единствено себе си. Обаче за окултния изследовател удоволствието и неудоволствието, радостта и болката трябва да се превърнат в средства за опознаване на нещата. При това изследователят съвсем не става нечувствителен към удоволствието и болката; той се издига над тях и така се приближава до истинската природа на нещата.
към текста >>
По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му
нос
ят удоволствие или неудоволствие.
" или "О, колко се радвам! " а само: "Какво ли ми подсказва това страдание? ", "За какво ли ми говори тази болка? " Той отдава себе си на удоволствията и болките, които идват от външния свят. По този начин у човека се поражда една напълно нова нагласа спрямо нещата.
По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие.
Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина. От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят. Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието. И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят. Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа.
към текста >>
Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опит
нос
т, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието.
" Той отдава себе си на удоволствията и болките, които идват от външния свят. По този начин у човека се поражда една напълно нова нагласа спрямо нещата. По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие. Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина. От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят.
Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието.
И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят. Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа. Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност. Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин. Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят.
към текста >>
Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена лич
нос
т.
Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина. От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят. Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието. И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят. Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа.
Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност.
Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин. Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят. Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят. Защото духовния свят, или Царството на Духовете, може да му открие своите истини единствено по този начин. Човекът не достига до истината, ако разчита единствено на мислите, формирани от неговия собствен Аз.
към текста >>
Безпорядъчен и объркан изглежда мисловния свят на един човек, чиято духовна дей
нос
т се опира на мислите, породени от физическия мозък.
Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят. Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят. Защото духовния свят, или Царството на Духовете, може да му открие своите истини единствено по този начин. Човекът не достига до истината, ако разчита единствено на мислите, формирани от неговия собствен Аз. Защото в този случай, мислите следват онази посока, която им налага физическата природа.
Безпорядъчен и объркан изглежда мисловния свят на един човек, чиято духовна дейност се опира на мислите, породени от физическия мозък.
Една мисъл се проявява после изчезва, прогонена от друга. Ако внимателно се вслушваме в разговора на две лица, или ако безпристрастно наблюдаваме себе си, лесно ще си изградим представа за тези блуждаещи мисли. Доколкото човек се посвещава на задачите, налагани от чувствения живот, неговите объркани мисли винаги ще бъдат поправяни от самите факти на външния свят. Колкото и чудновата представа да си изградя за един свят, искам ли да намеря определено място в него, аз трябва да се подчиня на сетивните факти. Механикът може да влезе в своята работилница с крайно объркани представи; обаче законите на механиката неизбежно ще го насочат към правилните пропорции на неговата машина.
към текста >>
И тогава закономер
нос
тите от духовния свят нахлуват в самия него, докато по-рано, когато неговото мислене все още
нос
еше объркан и случаен характер, те минаваха покрай него без да оставят каквато и да е следа.
Ако искат да напредват, те са длъжни да се освободят от всеки произвол, който застрашава самостоятелния ход на тяхното мислене. Изобщо, окултният изследовател започва да се подчинява само на онези изисквания, които идват от чистото мислене. Той се научава да дава предимство на онези мисли, които служат на душевното познание. Неговият мисловен живот става отражение на безпристрастното математическо съждение и дедукция. Където и да се намира, окултният изследовател се стреми да мисли по този начин.
И тогава закономерностите от духовния свят нахлуват в самия него, докато по-рано, когато неговото мислене все още носеше объркан и случаен характер, те минаваха покрай него без да оставят каквато и да е следа.
Добре подредено то мислене му осигурява надеждна изходна точка по пътя към скритите истини. Обаче тези указания не трябва да се приемат едностранчиво. Независимо, че математиката създава добра дисциплинираност на мисленото, човек може да постигне чисто, здраво и живо мислене без нейна помощ. Окултният изследовател трябва да прилага към своите действия същите мерки, как както и към своето мислене. Действията му трябва да са в съгласие с вечните закони на красотата и истината, без смущаващото влияние от страна на неговата личност.
към текста >>
Обаче тези указания не трябва да се приемат ед
нос
транчиво.
Той се научава да дава предимство на онези мисли, които служат на душевното познание. Неговият мисловен живот става отражение на безпристрастното математическо съждение и дедукция. Където и да се намира, окултният изследовател се стреми да мисли по този начин. И тогава закономерностите от духовния свят нахлуват в самия него, докато по-рано, когато неговото мислене все още носеше объркан и случаен характер, те минаваха покрай него без да оставят каквато и да е следа. Добре подредено то мислене му осигурява надеждна изходна точка по пътя към скритите истини.
Обаче тези указания не трябва да се приемат едностранчиво.
Независимо, че математиката създава добра дисциплинираност на мисленото, човек може да постигне чисто, здраво и живо мислене без нейна помощ. Окултният изследовател трябва да прилага към своите действия същите мерки, как както и към своето мислене. Действията му трябва да са в съгласие с вечните закони на красотата и истината, без смущаващото влияние от страна на неговата личност. Ако предприеме едно или друго действие, което е признал за правилно, макар и да не намира в него лична удовлетвореност, той няма право да се откаже от него поради тази причина. Обаче той не бива да върши нещо само поради личното си одобрение, особено след като открие, че действията му не са в съгласие с вечните закони на истината и красотата.
към текста >>
Независимо, че математиката създава добра дисциплинира
нос
т на мисленото, човек може да постигне чисто, здраво и живо мислене без нейна помощ.
Неговият мисловен живот става отражение на безпристрастното математическо съждение и дедукция. Където и да се намира, окултният изследовател се стреми да мисли по този начин. И тогава закономерностите от духовния свят нахлуват в самия него, докато по-рано, когато неговото мислене все още носеше объркан и случаен характер, те минаваха покрай него без да оставят каквато и да е следа. Добре подредено то мислене му осигурява надеждна изходна точка по пътя към скритите истини. Обаче тези указания не трябва да се приемат едностранчиво.
Независимо, че математиката създава добра дисциплинираност на мисленото, човек може да постигне чисто, здраво и живо мислене без нейна помощ.
Окултният изследовател трябва да прилага към своите действия същите мерки, как както и към своето мислене. Действията му трябва да са в съгласие с вечните закони на красотата и истината, без смущаващото влияние от страна на неговата личност. Ако предприеме едно или друго действие, което е признал за правилно, макар и да не намира в него лична удовлетвореност, той няма право да се откаже от него поради тази причина. Обаче той не бива да върши нещо само поради личното си одобрение, особено след като открие, че действията му не са в съгласие с вечните закони на истината и красотата. Всекидневният живот потвърждава, че човешките действия се определят от удоволствието или ползата, които хората се надяват да извлекат от тях.
към текста >>
Действията му трябва да са в съгласие с вечните закони на красотата и истината, без смущаващото влияние от страна на неговата лич
нос
т.
И тогава закономерностите от духовния свят нахлуват в самия него, докато по-рано, когато неговото мислене все още носеше объркан и случаен характер, те минаваха покрай него без да оставят каквато и да е следа. Добре подредено то мислене му осигурява надеждна изходна точка по пътя към скритите истини. Обаче тези указания не трябва да се приемат едностранчиво. Независимо, че математиката създава добра дисциплинираност на мисленото, човек може да постигне чисто, здраво и живо мислене без нейна помощ. Окултният изследовател трябва да прилага към своите действия същите мерки, как както и към своето мислене.
Действията му трябва да са в съгласие с вечните закони на красотата и истината, без смущаващото влияние от страна на неговата личност.
Ако предприеме едно или друго действие, което е признал за правилно, макар и да не намира в него лична удовлетвореност, той няма право да се откаже от него поради тази причина. Обаче той не бива да върши нещо само поради личното си одобрение, особено след като открие, че действията му не са в съгласие с вечните закони на истината и красотата. Всекидневният живот потвърждава, че човешките действия се определят от удоволствието или ползата, които хората се надяват да извлекат от тях. Така те натрапват на света своите лични особености и предпочитания. Те не се борят за истината, която е записана в законите на духовния свят, а за осъществяване на своите собствени цели.
към текста >>
Ако предприеме едно или друго действие, което е признал за правилно, макар и да не намира в него лична удовлетворе
нос
т, той няма право да се откаже от него поради тази причина.
Добре подредено то мислене му осигурява надеждна изходна точка по пътя към скритите истини. Обаче тези указания не трябва да се приемат едностранчиво. Независимо, че математиката създава добра дисциплинираност на мисленото, човек може да постигне чисто, здраво и живо мислене без нейна помощ. Окултният изследовател трябва да прилага към своите действия същите мерки, как както и към своето мислене. Действията му трябва да са в съгласие с вечните закони на красотата и истината, без смущаващото влияние от страна на неговата личност.
Ако предприеме едно или друго действие, което е признал за правилно, макар и да не намира в него лична удовлетвореност, той няма право да се откаже от него поради тази причина.
Обаче той не бива да върши нещо само поради личното си одобрение, особено след като открие, че действията му не са в съгласие с вечните закони на истината и красотата. Всекидневният живот потвърждава, че човешките действия се определят от удоволствието или ползата, които хората се надяват да извлекат от тях. Така те натрапват на света своите лични особености и предпочитания. Те не се борят за истината, която е записана в законите на духовния свят, а за осъществяване на своите собствени цели. Човек действува в съгласие с духовния свят, когато се подчинява единствено на неговите закони.
към текста >>
Така те натрапват на света своите лични особе
нос
ти и предпочитания.
Окултният изследовател трябва да прилага към своите действия същите мерки, как както и към своето мислене. Действията му трябва да са в съгласие с вечните закони на красотата и истината, без смущаващото влияние от страна на неговата личност. Ако предприеме едно или друго действие, което е признал за правилно, макар и да не намира в него лична удовлетвореност, той няма право да се откаже от него поради тази причина. Обаче той не бива да върши нещо само поради личното си одобрение, особено след като открие, че действията му не са в съгласие с вечните закони на истината и красотата. Всекидневният живот потвърждава, че човешките действия се определят от удоволствието или ползата, които хората се надяват да извлекат от тях.
Така те натрапват на света своите лични особености и предпочитания.
Те не се борят за истината, която е записана в законите на духовния свят, а за осъществяване на своите собствени цели. Човек действува в съгласие с духовния свят, когато се подчинява единствено на неговите закони. Действията, произтичащи от личните мотиви, не допринасят за напредъка на духовното познание. Окултният изследовател не може да постави въпроса: "Как мога да стигна до успеха? "; той следва да попита: "Какво съм признал за добро?
към текста >>
И тогава поемайки по пътищата на духовния свят, цялата му вътрешна същ
нос
т ще се проникне от тези закони.
Човек действува в съгласие с духовния свят, когато се подчинява единствено на неговите закони. Действията, произтичащи от личните мотиви, не допринасят за напредъка на духовното познание. Окултният изследовател не може да постави въпроса: "Как мога да стигна до успеха? "; той следва да попита: "Какво съм признал за добро? " Решителен отказ от личната изгода, отказ от всеки произвол: ето строгите закони, на които трябва да се подчини той.
И тогава поемайки по пътищата на духовния свят, цялата му вътрешна същност ще се проникне от тези закони.
Той ще се освободи от всякаква принуда на сетивния свят: Човекът-Дух, който носи у себе си, ще напусне своите материални обвивки. Одухотворявайки себе си, той напредва в духовния свят. Недопустимо е да се казва: "Какво постигам, следвайки законите на истината, когато може би се заблуждавам относно самата истина? " Тук става дума за един основен стремеж на душата.
към текста >>
Той ще се освободи от всякаква принуда на сетивния свят: Човекът-Дух, който
нос
и у себе си, ще напусне своите материални обвивки.
Действията, произтичащи от личните мотиви, не допринасят за напредъка на духовното познание. Окултният изследовател не може да постави въпроса: "Как мога да стигна до успеха? "; той следва да попита: "Какво съм признал за добро? " Решителен отказ от личната изгода, отказ от всеки произвол: ето строгите закони, на които трябва да се подчини той. И тогава поемайки по пътищата на духовния свят, цялата му вътрешна същност ще се проникне от тези закони.
Той ще се освободи от всякаква принуда на сетивния свят: Човекът-Дух, който носи у себе си, ще напусне своите материални обвивки.
Одухотворявайки себе си, той напредва в духовния свят. Недопустимо е да се казва: "Какво постигам, следвайки законите на истината, когато може би се заблуждавам относно самата истина? " Тук става дума за един основен стремеж на душата. Дори този, който се заблуждава, поражда у себе си именно в стремежа към истината една сила, която ще го отклони от погрешни стъпки.
към текста >>
Недопустимо е да се казва: "Какво постигам, следвайки законите на истината, когато може би се заблуждавам от
нос
но самата истина?
"; той следва да попита: "Какво съм признал за добро? " Решителен отказ от личната изгода, отказ от всеки произвол: ето строгите закони, на които трябва да се подчини той. И тогава поемайки по пътищата на духовния свят, цялата му вътрешна същност ще се проникне от тези закони. Той ще се освободи от всякаква принуда на сетивния свят: Човекът-Дух, който носи у себе си, ще напусне своите материални обвивки. Одухотворявайки себе си, той напредва в духовния свят.
Недопустимо е да се казва: "Какво постигам, следвайки законите на истината, когато може би се заблуждавам относно самата истина?
" Тук става дума за един основен стремеж на душата. Дори този, който се заблуждава, поражда у себе си именно в стремежа към истината една сила, която ще го отклони от погрешни стъпки. Възражението, което човек си отправя: "Но аз бих могъл и да се заблуждавам" подсказва едно истинско и много вредно неверие. То подсказва, че човек просто няма доверие в силата на истината.
към текста >>
Защото работата се свежда до това, да не надценяваме себе си и да не определяме една или друга цел според личните си предпочитания, а в пълна безкорист
нос
т да получим насоката на нашите действия от Духа.
" Тук става дума за един основен стремеж на душата. Дори този, който се заблуждава, поражда у себе си именно в стремежа към истината една сила, която ще го отклони от погрешни стъпки. Възражението, което човек си отправя: "Но аз бих могъл и да се заблуждавам" подсказва едно истинско и много вредно неверие. То подсказва, че човек просто няма доверие в силата на истината.
Защото работата се свежда до това, да не надценяваме себе си и да не определяме една или друга цел според личните си предпочитания, а в пълна безкористност да получим насоката на нашите действия от Духа.
Егоистичната човешка воля не може да определя Истината; напротив, истината само по себе си трябва да стане вътрешния господар в човека и да го превърне в едно отражение на вечните закони от царството на духовете. Човекът трябва да се проникне от тези вечни закони и да ги приложи в живота. Окултният изследовател трябва да държи в строго подчинение както своето мислене, така и своята воля. Така той се превръща без никакво високомерие и самомнителност в пратеник, идващ от света на истината и красотата. Благодарение на този факт, той вече може да участвува в процесите и събитията на духовния свят.
към текста >>
Така той се превръща без никакво високомерие и самомнител
нос
т в пратеник, идващ от света на истината и красотата.
То подсказва, че човек просто няма доверие в силата на истината. Защото работата се свежда до това, да не надценяваме себе си и да не определяме една или друга цел според личните си предпочитания, а в пълна безкористност да получим насоката на нашите действия от Духа. Егоистичната човешка воля не може да определя Истината; напротив, истината само по себе си трябва да стане вътрешния господар в човека и да го превърне в едно отражение на вечните закони от царството на духовете. Човекът трябва да се проникне от тези вечни закони и да ги приложи в живота. Окултният изследовател трябва да държи в строго подчинение както своето мислене, така и своята воля.
Така той се превръща без никакво високомерие и самомнителност в пратеник, идващ от света на истината и красотата.
Благодарение на този факт, той вече може да участвува в процесите и събитията на духовния свят. Ето как израства от една еволюционна степен в друга. Защото човек не може да постигне духовния живот единствено чрез съзерцанието; той трябва да го изживее. Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик. Отсега нататък той няма да живее в тях; те ще престанат да бъдат негови вътрешни опитности, имащи значение за него, а ще се превърнат в душевни възпрепятствия на висшите светове.
към текста >>
Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опит
нос
ти, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик.
Окултният изследовател трябва да държи в строго подчинение както своето мислене, така и своята воля. Така той се превръща без никакво високомерие и самомнителност в пратеник, идващ от света на истината и красотата. Благодарение на този факт, той вече може да участвува в процесите и събитията на духовния свят. Ето как израства от една еволюционна степен в друга. Защото човек не може да постигне духовния живот единствено чрез съзерцанието; той трябва да го изживее.
Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик.
Отсега нататък той няма да живее в тях; те ще престанат да бъдат негови вътрешни опитности, имащи значение за него, а ще се превърнат в душевни възпрепятствия на висшите светове. Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления. Едва сега окултният изследовател постига спокойствие и сигурност, без които никой не може да напредва в духовния свят. Бурната радост вече няма да го докарва до възторг и ликуване, а ще възвестява качествата на външния свят, които до този момент са му убягвали. Сега вече радостта му носи спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го даряват с радостта.
към текста >>
Отсега нататък той няма да живее в тях; те ще престанат да бъдат негови вътрешни опит
нос
ти, имащи значение за него, а ще се превърнат в душевни възпрепятствия на висшите светове.
Така той се превръща без никакво високомерие и самомнителност в пратеник, идващ от света на истината и красотата. Благодарение на този факт, той вече може да участвува в процесите и събитията на духовния свят. Ето как израства от една еволюционна степен в друга. Защото човек не може да постигне духовния живот единствено чрез съзерцанието; той трябва да го изживее. Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик.
Отсега нататък той няма да живее в тях; те ще престанат да бъдат негови вътрешни опитности, имащи значение за него, а ще се превърнат в душевни възпрепятствия на висшите светове.
Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления. Едва сега окултният изследовател постига спокойствие и сигурност, без които никой не може да напредва в духовния свят. Бурната радост вече няма да го докарва до възторг и ликуване, а ще възвестява качествата на външния свят, които до този момент са му убягвали. Сега вече радостта му носи спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го даряват с радостта. Тежката скръб вече няма да помрачава душата му, а ще загатва за характера на Съществата, която я предизвикват.
към текста >>
Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкорист
нос
т пропускат през себе си външните впечатления.
Благодарение на този факт, той вече може да участвува в процесите и събитията на духовния свят. Ето как израства от една еволюционна степен в друга. Защото човек не може да постигне духовния живот единствено чрез съзерцанието; той трябва да го изживее. Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик. Отсега нататък той няма да живее в тях; те ще престанат да бъдат негови вътрешни опитности, имащи значение за него, а ще се превърнат в душевни възпрепятствия на висшите светове.
Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления.
Едва сега окултният изследовател постига спокойствие и сигурност, без които никой не може да напредва в духовния свят. Бурната радост вече няма да го докарва до възторг и ликуване, а ще възвестява качествата на външния свят, които до този момент са му убягвали. Сега вече радостта му носи спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го даряват с радостта. Тежката скръб вече няма да помрачава душата му, а ще загатва за характера на Съществата, която я предизвикват. Както окото не иска нищо за себе си, а ни показва пътя, който трябва да следваме, така удоволствието и страданието насочват сигурно душата по нейния път.
към текста >>
Едва сега окултният изследовател постига спокойствие и сигур
нос
т, без които никой не може да напредва в духовния свят.
Ето как израства от една еволюционна степен в друга. Защото човек не може да постигне духовния живот единствено чрез съзерцанието; той трябва да го изживее. Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик. Отсега нататък той няма да живее в тях; те ще престанат да бъдат негови вътрешни опитности, имащи значение за него, а ще се превърнат в душевни възпрепятствия на висшите светове. Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления.
Едва сега окултният изследовател постига спокойствие и сигурност, без които никой не може да напредва в духовния свят.
Бурната радост вече няма да го докарва до възторг и ликуване, а ще възвестява качествата на външния свят, които до този момент са му убягвали. Сега вече радостта му носи спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го даряват с радостта. Тежката скръб вече няма да помрачава душата му, а ще загатва за характера на Съществата, която я предизвикват. Както окото не иска нищо за себе си, а ни показва пътя, който трябва да следваме, така удоволствието и страданието насочват сигурно душата по нейния път. Тъкмо това е състоянието на душевното равновесие.
към текста >>
Сега вече радостта му
нос
и спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го даряват с радостта.
Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик. Отсега нататък той няма да живее в тях; те ще престанат да бъдат негови вътрешни опитности, имащи значение за него, а ще се превърнат в душевни възпрепятствия на висшите светове. Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления. Едва сега окултният изследовател постига спокойствие и сигурност, без които никой не може да напредва в духовния свят. Бурната радост вече няма да го докарва до възторг и ликуване, а ще възвестява качествата на външния свят, които до този момент са му убягвали.
Сега вече радостта му носи спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го даряват с радостта.
Тежката скръб вече няма да помрачава душата му, а ще загатва за характера на Съществата, която я предизвикват. Както окото не иска нищо за себе си, а ни показва пътя, който трябва да следваме, така удоволствието и страданието насочват сигурно душата по нейния път. Тъкмо това е състоянието на душевното равновесие. Колкото по-малко удоволствието и страданието вълнуват вътрешния живот на ученика, толкова повече те се превръщат в очи за свръхсетивния свят. Докато човекът е погълнат от удоволствието и страданието, чрез тях той не узнава нищо.
към текста >>
Едва след като започне да живее не в тях, а чрез тях, едва след като отдели от тях същинското ядро на своята лич
нос
т, те се превръщат в негови възприемателни органи; той проглежда и с тяхна помощ започва да опознава света.
Тежката скръб вече няма да помрачава душата му, а ще загатва за характера на Съществата, която я предизвикват. Както окото не иска нищо за себе си, а ни показва пътя, който трябва да следваме, така удоволствието и страданието насочват сигурно душата по нейния път. Тъкмо това е състоянието на душевното равновесие. Колкото по-малко удоволствието и страданието вълнуват вътрешния живот на ученика, толкова повече те се превръщат в очи за свръхсетивния свят. Докато човекът е погълнат от удоволствието и страданието, чрез тях той не узнава нищо.
Едва след като започне да живее не в тях, а чрез тях, едва след като отдели от тях същинското ядро на своята личност, те се превръщат в негови възприемателни органи; той проглежда и с тяхна помощ започва да опознава света.
Неправилно е да смятаме, че окултният ученик израства като един студен и коравосърдечен човек, лишен от радости и скърби. Напротив, изследвайки духовния свят, той е преизпълнен с радости и скърби, но сега те приемат съвършено друг облик; сега те са "очите и ушите", отправени към духовния свят. Докато се отнасяме към света, изхождайки от личната си гледна точка, той ни открива само онази част, която е свързана с нашата личност. Обаче това е само преходната част на нещата. Ако се разграничим от всичко, което е преходно в нас и се съсредоточим в нашия Аз, т.е.
към текста >>
Докато се отнасяме към света, изхождайки от личната си гледна точка, той ни открива само онази част, която е свързана с нашата лич
нос
т.
Колкото по-малко удоволствието и страданието вълнуват вътрешния живот на ученика, толкова повече те се превръщат в очи за свръхсетивния свят. Докато човекът е погълнат от удоволствието и страданието, чрез тях той не узнава нищо. Едва след като започне да живее не в тях, а чрез тях, едва след като отдели от тях същинското ядро на своята личност, те се превръщат в негови възприемателни органи; той проглежда и с тяхна помощ започва да опознава света. Неправилно е да смятаме, че окултният ученик израства като един студен и коравосърдечен човек, лишен от радости и скърби. Напротив, изследвайки духовния свят, той е преизпълнен с радости и скърби, но сега те приемат съвършено друг облик; сега те са "очите и ушите", отправени към духовния свят.
Докато се отнасяме към света, изхождайки от личната си гледна точка, той ни открива само онази част, която е свързана с нашата личност.
Обаче това е само преходната част на нещата. Ако се разграничим от всичко, което е преходно в нас и се съсредоточим в нашия Аз, т.е. в това, което е трайно, тогава преходните елементи ще се превърнат в един вид посредници, които ще ни открият вечния и непреходен принцип на нещата. Окултният ученик трябва да установи тази връзка между своята вечна същност и вечния принцип на нещата. Още преди да се отдал на други упражнения, освен посочените, както и по време на самите тях, той трябва да насочва своите сетива към непреходната страна на нещата.
към текста >>
Окултният ученик трябва да установи тази връзка между своята вечна същ
нос
т и вечния принцип на нещата.
Напротив, изследвайки духовния свят, той е преизпълнен с радости и скърби, но сега те приемат съвършено друг облик; сега те са "очите и ушите", отправени към духовния свят. Докато се отнасяме към света, изхождайки от личната си гледна точка, той ни открива само онази част, която е свързана с нашата личност. Обаче това е само преходната част на нещата. Ако се разграничим от всичко, което е преходно в нас и се съсредоточим в нашия Аз, т.е. в това, което е трайно, тогава преходните елементи ще се превърнат в един вид посредници, които ще ни открият вечния и непреходен принцип на нещата.
Окултният ученик трябва да установи тази връзка между своята вечна същност и вечния принцип на нещата.
Още преди да се отдал на други упражнения, освен посочените, както и по време на самите тях, той трябва да насочва своите сетива към непреходната страна на нещата. Когато наблюдавам един камък, едно растение, едно животно, един човек, аз не бива да забравям, че всички те изразяват нещо непреходно, нещо вечно. Аз съм длъжен да задам въпроса: "как изглежда вечната страна на този преходен камък, на този преходен човек и как ще надживее тя видимите им сетивни форми? Не бива да смятаме, че подобно насочване на Духа към вечната страна на нещата ще заличи нашият усет за подробностите от всекидневието и ще ни отчужди от непосредствената действителност. Напротив. Всяко листо, всяко насекомо ще започнат да ни откриват неизброими тайни, ако ги наблюдаваме не само с физическите си очи, а и с помощта на устремения през очите човешки Дух.
към текста >>
Не бива да смятаме, че подобно насочване на Духа към вечната страна на нещата ще заличи нашият усет за подроб
нос
тите от всекидневието и ще ни отчужди от непосредствената действител
нос
т. Напротив.
в това, което е трайно, тогава преходните елементи ще се превърнат в един вид посредници, които ще ни открият вечния и непреходен принцип на нещата. Окултният ученик трябва да установи тази връзка между своята вечна същност и вечния принцип на нещата. Още преди да се отдал на други упражнения, освен посочените, както и по време на самите тях, той трябва да насочва своите сетива към непреходната страна на нещата. Когато наблюдавам един камък, едно растение, едно животно, един човек, аз не бива да забравям, че всички те изразяват нещо непреходно, нещо вечно. Аз съм длъжен да задам въпроса: "как изглежда вечната страна на този преходен камък, на този преходен човек и как ще надживее тя видимите им сетивни форми?
Не бива да смятаме, че подобно насочване на Духа към вечната страна на нещата ще заличи нашият усет за подробностите от всекидневието и ще ни отчужди от непосредствената действителност. Напротив.
Всяко листо, всяко насекомо ще започнат да ни откриват неизброими тайни, ако ги наблюдаваме не само с физическите си очи, а и с помощта на устремения през очите човешки Дух. За живите сетивни възприятия няма да отпадне нито един нюанс от външната природа, било то светлина, цвят или звук; към тях обаче ще се прибавят безброй нови неща. И който не е способен да наблюдава дори най-незначителните подробности, ще стигне само до бледи, безжизнени мисли, а не до непосредствен поглед в духовния свят. Тук всичко зависи от основната душевна нагласа на човека. Степента до която можем да се издигнем, се определя от нашите способности.
към текста >>
И който не е способен да наблюдава дори най-незначителните подроб
нос
ти, ще стигне само до бледи, безжизнени мисли, а не до непосредствен поглед в духовния свят.
Когато наблюдавам един камък, едно растение, едно животно, един човек, аз не бива да забравям, че всички те изразяват нещо непреходно, нещо вечно. Аз съм длъжен да задам въпроса: "как изглежда вечната страна на този преходен камък, на този преходен човек и как ще надживее тя видимите им сетивни форми? Не бива да смятаме, че подобно насочване на Духа към вечната страна на нещата ще заличи нашият усет за подробностите от всекидневието и ще ни отчужди от непосредствената действителност. Напротив. Всяко листо, всяко насекомо ще започнат да ни откриват неизброими тайни, ако ги наблюдаваме не само с физическите си очи, а и с помощта на устремения през очите човешки Дух. За живите сетивни възприятия няма да отпадне нито един нюанс от външната природа, било то светлина, цвят или звук; към тях обаче ще се прибавят безброй нови неща.
И който не е способен да наблюдава дори най-незначителните подробности, ще стигне само до бледи, безжизнени мисли, а не до непосредствен поглед в духовния свят.
Тук всичко зависи от основната душевна нагласа на човека. Степента до която можем да се издигнем, се определя от нашите способности. Нека да вършим само това което е необходимо, и да оставим всичко останало на следващите периоди от нашето индивидуално развитие. На първо време е достатъчно да обърнем душата си към непреходната страна на нещата. Тъкмо поради тази причина стига да успеем у нас ще се пробуди познанието за непреходния свят.
към текста >>
Степента до която можем да се издигнем, се определя от нашите способ
нос
ти.
Не бива да смятаме, че подобно насочване на Духа към вечната страна на нещата ще заличи нашият усет за подробностите от всекидневието и ще ни отчужди от непосредствената действителност. Напротив. Всяко листо, всяко насекомо ще започнат да ни откриват неизброими тайни, ако ги наблюдаваме не само с физическите си очи, а и с помощта на устремения през очите човешки Дух. За живите сетивни възприятия няма да отпадне нито един нюанс от външната природа, било то светлина, цвят или звук; към тях обаче ще се прибавят безброй нови неща. И който не е способен да наблюдава дори най-незначителните подробности, ще стигне само до бледи, безжизнени мисли, а не до непосредствен поглед в духовния свят. Тук всичко зависи от основната душевна нагласа на човека.
Степента до която можем да се издигнем, се определя от нашите способности.
Нека да вършим само това което е необходимо, и да оставим всичко останало на следващите периоди от нашето индивидуално развитие. На първо време е достатъчно да обърнем душата си към непреходната страна на нещата. Тъкмо поради тази причина стига да успеем у нас ще се пробуди познанието за непреходния свят. Все пак, необходимо е да чакаме, докато то ще ни бъде дадено. А в подходящ момент то ще се даде на всеки, който чака с търпение и работи над себе си.
към текста >>
Преходното вече не го привлича както по-рано; за него то става част от веч
нос
тта и неин символ.
А в подходящ момент то ще се даде на всеки, който чака с търпение и работи над себе си. Под въздействието на такива упражнения, човек скоро забелязва, какво огромно преобразяване става с него. Той се научава да определя значимостта на всяко събитие, според отношението му към вечното и трайното. В същото време той променя и цялостната си оценка към света. Душата му е обзета от нови и силни чувства.
Преходното вече не го привлича както по-рано; за него то става част от вечността и неин символ.
И човек просто обиква този вечен принцип, живец във всички неща. Той му става близък, както по-рано му беше близък преходния свят. И всичко това съвсем не ни отчуждава от живото; напротив, ние се научаваме да ценим всяко нещо според неговото истинско значение. Сега дори и най-маловажните неща в живота няма да преминат незабелязано покрай него; той няма да се лута вече в тях, а търсейки духа, ще оцени тяхната ограничена стойност и ще ги види в тяхната истинска светлина. Недобър окултен ученик е този, който би предпочел да се носи из облачните висини, далеч от живота.
към текста >>
Сега дори и най-маловажните неща в живота няма да преминат незабелязано покрай него; той няма да се лута вече в тях, а търсейки духа, ще оцени тяхната ограничена стой
нос
т и ще ги види в тяхната истинска светлина.
Душата му е обзета от нови и силни чувства. Преходното вече не го привлича както по-рано; за него то става част от вечността и неин символ. И човек просто обиква този вечен принцип, живец във всички неща. Той му става близък, както по-рано му беше близък преходния свят. И всичко това съвсем не ни отчуждава от живото; напротив, ние се научаваме да ценим всяко нещо според неговото истинско значение.
Сега дори и най-маловажните неща в живота няма да преминат незабелязано покрай него; той няма да се лута вече в тях, а търсейки духа, ще оцени тяхната ограничена стойност и ще ги види в тяхната истинска светлина.
Недобър окултен ученик е този, който би предпочел да се носи из облачните висини, далеч от живота. Истинският окултен изследовател след като е постигнал връхните точки на свръхсетивното познание ще съумее да запази ясен поглед и верен усет за всяко нещо, поставяйки го на неговото точно определено място. Ето как пред окултния ученик се открива възможността да не се поддава единствено на неизброимите влияния от външния сетивен свят, които отклоняват волята му в една или друга посока. Извоюваното познание му позволява да отправи своя поглед към вечната същност на нещата. Неговият вътрешен свят е преобразени той вече може духовно да възприема тази неунищожима и вечна същност.
към текста >>
Недобър окултен ученик е този, който би предпочел да се
нос
и из облачните висини, далеч от живота.
Преходното вече не го привлича както по-рано; за него то става част от вечността и неин символ. И човек просто обиква този вечен принцип, живец във всички неща. Той му става близък, както по-рано му беше близък преходния свят. И всичко това съвсем не ни отчуждава от живото; напротив, ние се научаваме да ценим всяко нещо според неговото истинско значение. Сега дори и най-маловажните неща в живота няма да преминат незабелязано покрай него; той няма да се лута вече в тях, а търсейки духа, ще оцени тяхната ограничена стойност и ще ги види в тяхната истинска светлина.
Недобър окултен ученик е този, който би предпочел да се носи из облачните висини, далеч от живота.
Истинският окултен изследовател след като е постигнал връхните точки на свръхсетивното познание ще съумее да запази ясен поглед и верен усет за всяко нещо, поставяйки го на неговото точно определено място. Ето как пред окултния ученик се открива възможността да не се поддава единствено на неизброимите влияния от външния сетивен свят, които отклоняват волята му в една или друга посока. Извоюваното познание му позволява да отправи своя поглед към вечната същност на нещата. Неговият вътрешен свят е преобразени той вече може духовно да възприема тази неунищожима и вечна същност. Сега за него от особено значение са следните мисли.
към текста >>
Ето как пред окултния ученик се открива възмож
нос
тта да не се поддава единствено на неизброимите влияния от външния сетивен свят, които отклоняват волята му в една или друга посока.
Той му става близък, както по-рано му беше близък преходния свят. И всичко това съвсем не ни отчуждава от живото; напротив, ние се научаваме да ценим всяко нещо според неговото истинско значение. Сега дори и най-маловажните неща в живота няма да преминат незабелязано покрай него; той няма да се лута вече в тях, а търсейки духа, ще оцени тяхната ограничена стойност и ще ги види в тяхната истинска светлина. Недобър окултен ученик е този, който би предпочел да се носи из облачните висини, далеч от живота. Истинският окултен изследовател след като е постигнал връхните точки на свръхсетивното познание ще съумее да запази ясен поглед и верен усет за всяко нещо, поставяйки го на неговото точно определено място.
Ето как пред окултния ученик се открива възможността да не се поддава единствено на неизброимите влияния от външния сетивен свят, които отклоняват волята му в една или друга посока.
Извоюваното познание му позволява да отправи своя поглед към вечната същност на нещата. Неговият вътрешен свят е преобразени той вече може духовно да възприема тази неунищожима и вечна същност. Сега за него от особено значение са следните мисли. Когато предприема едно действие, той има ясното съзнание, че го върши с оглед вечната същност на нещата. Защото самите те вече изразяват своята природа именно в него.
към текста >>
Извоюваното познание му позволява да отправи своя поглед към вечната същ
нос
т на нещата.
И всичко това съвсем не ни отчуждава от живото; напротив, ние се научаваме да ценим всяко нещо според неговото истинско значение. Сега дори и най-маловажните неща в живота няма да преминат незабелязано покрай него; той няма да се лута вече в тях, а търсейки духа, ще оцени тяхната ограничена стойност и ще ги види в тяхната истинска светлина. Недобър окултен ученик е този, който би предпочел да се носи из облачните висини, далеч от живота. Истинският окултен изследовател след като е постигнал връхните точки на свръхсетивното познание ще съумее да запази ясен поглед и верен усет за всяко нещо, поставяйки го на неговото точно определено място. Ето как пред окултния ученик се открива възможността да не се поддава единствено на неизброимите влияния от външния сетивен свят, които отклоняват волята му в една или друга посока.
Извоюваното познание му позволява да отправи своя поглед към вечната същност на нещата.
Неговият вътрешен свят е преобразени той вече може духовно да възприема тази неунищожима и вечна същност. Сега за него от особено значение са следните мисли. Когато предприема едно действие, той има ясното съзнание, че го върши с оглед вечната същност на нещата. Защото самите те вече изразяват своята природа именно в него. Следователно, когато подчинява своите действия на живеещия в душата му вечен принцип, той работи в смисъла на вечния миров порядък.
към текста >>
Неговият вътрешен свят е преобразени той вече може духовно да възприема тази неунищожима и вечна същ
нос
т.
Сега дори и най-маловажните неща в живота няма да преминат незабелязано покрай него; той няма да се лута вече в тях, а търсейки духа, ще оцени тяхната ограничена стойност и ще ги види в тяхната истинска светлина. Недобър окултен ученик е този, който би предпочел да се носи из облачните висини, далеч от живота. Истинският окултен изследовател след като е постигнал връхните точки на свръхсетивното познание ще съумее да запази ясен поглед и верен усет за всяко нещо, поставяйки го на неговото точно определено място. Ето как пред окултния ученик се открива възможността да не се поддава единствено на неизброимите влияния от външния сетивен свят, които отклоняват волята му в една или друга посока. Извоюваното познание му позволява да отправи своя поглед към вечната същност на нещата.
Неговият вътрешен свят е преобразени той вече може духовно да възприема тази неунищожима и вечна същност.
Сега за него от особено значение са следните мисли. Когато предприема едно действие, той има ясното съзнание, че го върши с оглед вечната същност на нещата. Защото самите те вече изразяват своята природа именно в него. Следователно, когато подчинява своите действия на живеещия в душата му вечен принцип, той работи в смисъла на вечния миров порядък. Той знае, че по този начин престава да бъде воден от нещата, а самият той е, който ги направлява, с оглед на вложените в тях закони, които са станали и закони на неговата собствена личност.
към текста >>
Когато предприема едно действие, той има ясното съзнание, че го върши с оглед вечната същ
нос
т на нещата.
Истинският окултен изследовател след като е постигнал връхните точки на свръхсетивното познание ще съумее да запази ясен поглед и верен усет за всяко нещо, поставяйки го на неговото точно определено място. Ето как пред окултния ученик се открива възможността да не се поддава единствено на неизброимите влияния от външния сетивен свят, които отклоняват волята му в една или друга посока. Извоюваното познание му позволява да отправи своя поглед към вечната същност на нещата. Неговият вътрешен свят е преобразени той вече може духовно да възприема тази неунищожима и вечна същност. Сега за него от особено значение са следните мисли.
Когато предприема едно действие, той има ясното съзнание, че го върши с оглед вечната същност на нещата.
Защото самите те вече изразяват своята природа именно в него. Следователно, когато подчинява своите действия на живеещия в душата му вечен принцип, той работи в смисъла на вечния миров порядък. Той знае, че по този начин престава да бъде воден от нещата, а самият той е, който ги направлява, с оглед на вложените в тях закони, които са станали и закони на неговата собствена личност. Разбира се, действията, произтичащи от вътрешната същност на човека, са само един идеал, чието осъществяване лежи в далечното бъдеще. Обаче окултният ученик трябва да има необходимата воля, да не изпуска този път от своя поглед.
към текста >>
Той знае, че по този начин престава да бъде воден от нещата, а самият той е, който ги направлява, с оглед на вложените в тях закони, които са станали и закони на неговата собствена лич
нос
т.
Неговият вътрешен свят е преобразени той вече може духовно да възприема тази неунищожима и вечна същност. Сега за него от особено значение са следните мисли. Когато предприема едно действие, той има ясното съзнание, че го върши с оглед вечната същност на нещата. Защото самите те вече изразяват своята природа именно в него. Следователно, когато подчинява своите действия на живеещия в душата му вечен принцип, той работи в смисъла на вечния миров порядък.
Той знае, че по този начин престава да бъде воден от нещата, а самият той е, който ги направлява, с оглед на вложените в тях закони, които са станали и закони на неговата собствена личност.
Разбира се, действията, произтичащи от вътрешната същност на човека, са само един идеал, чието осъществяване лежи в далечното бъдеще. Обаче окултният ученик трябва да има необходимата воля, да не изпуска този път от своя поглед. В това се състои и неговата воля за свобода. Защото свободата означава да действуваш, ръководен от себе си. А това може да стори само онзи, който извлича мотивите за своите действия от вечната природа на нещата.
към текста >>
Разбира се, действията, произтичащи от вътрешната същ
нос
т на човека, са само един идеал, чието осъществяване лежи в далечното бъдеще.
Сега за него от особено значение са следните мисли. Когато предприема едно действие, той има ясното съзнание, че го върши с оглед вечната същност на нещата. Защото самите те вече изразяват своята природа именно в него. Следователно, когато подчинява своите действия на живеещия в душата му вечен принцип, той работи в смисъла на вечния миров порядък. Той знае, че по този начин престава да бъде воден от нещата, а самият той е, който ги направлява, с оглед на вложените в тях закони, които са станали и закони на неговата собствена личност.
Разбира се, действията, произтичащи от вътрешната същност на човека, са само един идеал, чието осъществяване лежи в далечното бъдеще.
Обаче окултният ученик трябва да има необходимата воля, да не изпуска този път от своя поглед. В това се състои и неговата воля за свобода. Защото свободата означава да действуваш, ръководен от себе си. А това може да стори само онзи, който извлича мотивите за своите действия от вечната природа на нещата. Всеки, който постъпва по друг начин, се ръководи от случайните мотиви.
към текста >>
Плодовете от неговите упражнения се изразяват в нарастване на духовната възприемателна способ
нос
т спрямо свръхсетивния свят.
Такъв човек се противопоставя на мировия порядък и ще бъде победен от него. С други думи: В края на краищата, целта, която той поставя пред своята воля, остава неосъществима. По този начин, той никога не може да бъде свободен човек. Всяко човешко същество, допускащо произвол в тази област, се самоунищожава чрез последиците на своите действия. Ако окултният ученик съумее да упражни желаните въздействия върху своя вътрешен живот, той постепенно напредва в духовното познание.
Плодовете от неговите упражнения се изразяват в нарастване на духовната възприемателна способност спрямо свръхсетивния свят.
Той ще узнае истинския смисъл на наставленията, които е получил относно този свят и ще ги потвърди от свой личен опит. Постигне ли тази степен, очаква го едно събитие, което той може да изживее само в определен етап от своето обучение. По един особен начин, чието значение ще му стане ясно едва тогава, той ще получи от "висшите духовни сили, ръководещи човешкия род" това, което наричаме посвещение. Той става "ученик на мъдростта". Колкото в по-малка степен свързваме това посвещение с външните условия на човешкия живот, толкова по-точна представа ще изградим за него.
към текста >>
Той ще узнае истинския смисъл на наставленията, които е получил от
нос
но този свят и ще ги потвърди от свой личен опит.
С други думи: В края на краищата, целта, която той поставя пред своята воля, остава неосъществима. По този начин, той никога не може да бъде свободен човек. Всяко човешко същество, допускащо произвол в тази област, се самоунищожава чрез последиците на своите действия. Ако окултният ученик съумее да упражни желаните въздействия върху своя вътрешен живот, той постепенно напредва в духовното познание. Плодовете от неговите упражнения се изразяват в нарастване на духовната възприемателна способност спрямо свръхсетивния свят.
Той ще узнае истинския смисъл на наставленията, които е получил относно този свят и ще ги потвърди от свой личен опит.
Постигне ли тази степен, очаква го едно събитие, което той може да изживее само в определен етап от своето обучение. По един особен начин, чието значение ще му стане ясно едва тогава, той ще получи от "висшите духовни сили, ръководещи човешкия род" това, което наричаме посвещение. Той става "ученик на мъдростта". Колкото в по-малка степен свързваме това посвещение с външните условия на човешкия живот, толкова по-точна представа ще изградим за него. Тук можем само да загатнем за промените, които настъпват в окултния ученик.
към текста >>
В мига на духовното познание, животът на отделната лич
нос
т се превръща в един съзнателен символ на веч
нос
тта.
Той получава едно ново отечество и съзнателно става поданик на свръхсетивния свят. Отсега нататък духовните прозрения се вливат в него от една още по-висша област. Занапред светлината на познанието ще го осветява не отвън, а отвътре, понеже той се намира в самия център, откъдето тя блика. Загадките на света грейват за него в нова светлина. Отсега нататък той ще общуване с творенията на Духа, а със самия Дух-Творец.
В мига на духовното познание, животът на отделната личност се превръща в един съзнателен символ на вечността.
Всяко съмнение в Духа, което по-рано можеше да смути окултния ученик, сега изчезва; понеже може да се съмнява само онзи, който се оставя да бъде заблуден от нещата и не разпознава духа, който го изпълва. И тъй като "ученикът на мъдростта" вече умее да разговаря непосредствено с Духа, за него изчезва и всеки погрешен образ, под който той си е представял досега в духовния свят. Суеверието например, е един от погрешните начини да си представим духовния свят. Обаче посветеният е извън всяко суеверие, понеже той познава истинския облик на Духа. Пълна свобода от субективните предразсъдъци, от съмнение и от суеверие ето характерните признаци на този, който, следвайки Пътя на познанието, започва своето окултно обучение.
към текста >>
Това сливане на неговата лич
нос
т с всеобхватния духовен живот не бива да се смесва с унищожителното потъване на индивида във "всемирния дух".
Всяко съмнение в Духа, което по-рано можеше да смути окултния ученик, сега изчезва; понеже може да се съмнява само онзи, който се оставя да бъде заблуден от нещата и не разпознава духа, който го изпълва. И тъй като "ученикът на мъдростта" вече умее да разговаря непосредствено с Духа, за него изчезва и всеки погрешен образ, под който той си е представял досега в духовния свят. Суеверието например, е един от погрешните начини да си представим духовния свят. Обаче посветеният е извън всяко суеверие, понеже той познава истинския облик на Духа. Пълна свобода от субективните предразсъдъци, от съмнение и от суеверие ето характерните признаци на този, който, следвайки Пътя на познанието, започва своето окултно обучение.
Това сливане на неговата личност с всеобхватния духовен живот не бива да се смесва с унищожителното потъване на индивида във "всемирния дух".
Истинското окултно обучение не позволява подобно "изчезване" на личността. Напротив, личността продължава да съществува чрез връзките, които е изградила с духовния свят. Тук сме изправени не пред едно "преодоляване" на личността, а пред много по-висш етап от нейното развитие. Искаме ли да посочим подходящ символ за сливането между индивидуалния човешки Дух и всемирния Дух, не бива да се спираме на познатото сравнение с онези концентрични кръгове, които потъват в един общ кръг; нека прибегнем до сравнението с множество кръгове, всеки от който има своя строго определен цвят. Тези разноцветни кръгове са наслагват един върху друг, но в общо то цяло запазват неповторимите си багри и нито един от тях не губи своята индивидуалност и сила.
към текста >>
Истинското окултно обучение не позволява подобно "изчезване" на лич
нос
тта.
И тъй като "ученикът на мъдростта" вече умее да разговаря непосредствено с Духа, за него изчезва и всеки погрешен образ, под който той си е представял досега в духовния свят. Суеверието например, е един от погрешните начини да си представим духовния свят. Обаче посветеният е извън всяко суеверие, понеже той познава истинския облик на Духа. Пълна свобода от субективните предразсъдъци, от съмнение и от суеверие ето характерните признаци на този, който, следвайки Пътя на познанието, започва своето окултно обучение. Това сливане на неговата личност с всеобхватния духовен живот не бива да се смесва с унищожителното потъване на индивида във "всемирния дух".
Истинското окултно обучение не позволява подобно "изчезване" на личността.
Напротив, личността продължава да съществува чрез връзките, които е изградила с духовния свят. Тук сме изправени не пред едно "преодоляване" на личността, а пред много по-висш етап от нейното развитие. Искаме ли да посочим подходящ символ за сливането между индивидуалния човешки Дух и всемирния Дух, не бива да се спираме на познатото сравнение с онези концентрични кръгове, които потъват в един общ кръг; нека прибегнем до сравнението с множество кръгове, всеки от който има своя строго определен цвят. Тези разноцветни кръгове са наслагват един върху друг, но в общо то цяло запазват неповторимите си багри и нито един от тях не губи своята индивидуалност и сила. По-нататъшното описание на "пътят" тук не се предвижда.
към текста >>
Напротив, лич
нос
тта продължава да съществува чрез връзките, които е изградила с духовния свят.
Суеверието например, е един от погрешните начини да си представим духовния свят. Обаче посветеният е извън всяко суеверие, понеже той познава истинския облик на Духа. Пълна свобода от субективните предразсъдъци, от съмнение и от суеверие ето характерните признаци на този, който, следвайки Пътя на познанието, започва своето окултно обучение. Това сливане на неговата личност с всеобхватния духовен живот не бива да се смесва с унищожителното потъване на индивида във "всемирния дух". Истинското окултно обучение не позволява подобно "изчезване" на личността.
Напротив, личността продължава да съществува чрез връзките, които е изградила с духовния свят.
Тук сме изправени не пред едно "преодоляване" на личността, а пред много по-висш етап от нейното развитие. Искаме ли да посочим подходящ символ за сливането между индивидуалния човешки Дух и всемирния Дух, не бива да се спираме на познатото сравнение с онези концентрични кръгове, които потъват в един общ кръг; нека прибегнем до сравнението с множество кръгове, всеки от който има своя строго определен цвят. Тези разноцветни кръгове са наслагват един върху друг, но в общо то цяло запазват неповторимите си багри и нито един от тях не губи своята индивидуалност и сила. По-нататъшното описание на "пътят" тук не се предвижда. Доколкото е възможно, то е представено в моята книга "Тайната наука", която е един вид продължение на настоящата.
към текста >>
Тук сме изправени не пред едно "преодоляване" на лич
нос
тта, а пред много по-висш етап от нейното развитие.
Обаче посветеният е извън всяко суеверие, понеже той познава истинския облик на Духа. Пълна свобода от субективните предразсъдъци, от съмнение и от суеверие ето характерните признаци на този, който, следвайки Пътя на познанието, започва своето окултно обучение. Това сливане на неговата личност с всеобхватния духовен живот не бива да се смесва с унищожителното потъване на индивида във "всемирния дух". Истинското окултно обучение не позволява подобно "изчезване" на личността. Напротив, личността продължава да съществува чрез връзките, които е изградила с духовния свят.
Тук сме изправени не пред едно "преодоляване" на личността, а пред много по-висш етап от нейното развитие.
Искаме ли да посочим подходящ символ за сливането между индивидуалния човешки Дух и всемирния Дух, не бива да се спираме на познатото сравнение с онези концентрични кръгове, които потъват в един общ кръг; нека прибегнем до сравнението с множество кръгове, всеки от който има своя строго определен цвят. Тези разноцветни кръгове са наслагват един върху друг, но в общо то цяло запазват неповторимите си багри и нито един от тях не губи своята индивидуалност и сила. По-нататъшното описание на "пътят" тук не се предвижда. Доколкото е възможно, то е представено в моята книга "Тайната наука", която е един вид продължение на настоящата. Несъмнено, всичко, което беше казано досега за духовния Път на познание, лесно може да подведе мнозина, особено ако стане обект на погрешно тълкуване.
към текста >>
Тези разноцветни кръгове са наслагват един върху друг, но в общо то цяло запазват неповторимите си багри и нито един от тях не губи своята индивидуал
нос
т и сила.
Това сливане на неговата личност с всеобхватния духовен живот не бива да се смесва с унищожителното потъване на индивида във "всемирния дух". Истинското окултно обучение не позволява подобно "изчезване" на личността. Напротив, личността продължава да съществува чрез връзките, които е изградила с духовния свят. Тук сме изправени не пред едно "преодоляване" на личността, а пред много по-висш етап от нейното развитие. Искаме ли да посочим подходящ символ за сливането между индивидуалния човешки Дух и всемирния Дух, не бива да се спираме на познатото сравнение с онези концентрични кръгове, които потъват в един общ кръг; нека прибегнем до сравнението с множество кръгове, всеки от който има своя строго определен цвят.
Тези разноцветни кръгове са наслагват един върху друг, но в общо то цяло запазват неповторимите си багри и нито един от тях не губи своята индивидуалност и сила.
По-нататъшното описание на "пътят" тук не се предвижда. Доколкото е възможно, то е представено в моята книга "Тайната наука", която е един вид продължение на настоящата. Несъмнено, всичко, което беше казано досега за духовния Път на познание, лесно може да подведе мнозина, особено ако стане обект на погрешно тълкуване. Те биха могли да възприемат казаното като препоръка за такава душевна нагласа, която води след себе си отказ от всяко непосредствено, радостно и спонтанно изживяване на битието. На това следва да се възрази, че душевната нагласа, която улеснява непосредственото изживяване на духовния свят, не може да бъде разширена като едно всеобщо изискване, засягаща целия ни живот.
към текста >>
За целите на окултното проучване, изследователят на духовния свят трябва да постигне необходимото оттегляне на душата от сетивно възприемаемата действител
нос
т, без то да го превърне в един напълно отчужден от света човек.
По-нататъшното описание на "пътят" тук не се предвижда. Доколкото е възможно, то е представено в моята книга "Тайната наука", която е един вид продължение на настоящата. Несъмнено, всичко, което беше казано досега за духовния Път на познание, лесно може да подведе мнозина, особено ако стане обект на погрешно тълкуване. Те биха могли да възприемат казаното като препоръка за такава душевна нагласа, която води след себе си отказ от всяко непосредствено, радостно и спонтанно изживяване на битието. На това следва да се възрази, че душевната нагласа, която улеснява непосредственото изживяване на духовния свят, не може да бъде разширена като едно всеобщо изискване, засягаща целия ни живот.
За целите на окултното проучване, изследователят на духовния свят трябва да постигне необходимото оттегляне на душата от сетивно възприемаемата действителност, без то да го превърне в един напълно отчужден от света човек.
Обаче от друга страна трябва да изтъкнем, че познанието за духовния свят, не само това, което постигаме, тръгвайки по окултния Път, а и самите опитности, свързани с проникването в духовнонаучните истини чрез непредубедения и здрав разум, ни издига до едно много по-високо нравствено равнище, до истинско разбиране на сетивния свят, сигурност в живота и душевното здраве.
към текста >>
Обаче от друга страна трябва да изтъкнем, че познанието за духовния свят, не само това, което постигаме, тръгвайки по окултния Път, а и самите опит
нос
ти, свързани с проникването в духовнонаучните истини чрез непредубедения и здрав разум, ни издига до едно много по-високо нравствено равнище, до истинско разбиране на сетивния свят, сигур
нос
т в живота и душевното здраве.
Доколкото е възможно, то е представено в моята книга "Тайната наука", която е един вид продължение на настоящата. Несъмнено, всичко, което беше казано досега за духовния Път на познание, лесно може да подведе мнозина, особено ако стане обект на погрешно тълкуване. Те биха могли да възприемат казаното като препоръка за такава душевна нагласа, която води след себе си отказ от всяко непосредствено, радостно и спонтанно изживяване на битието. На това следва да се възрази, че душевната нагласа, която улеснява непосредственото изживяване на духовния свят, не може да бъде разширена като едно всеобщо изискване, засягаща целия ни живот. За целите на окултното проучване, изследователят на духовния свят трябва да постигне необходимото оттегляне на душата от сетивно възприемаемата действителност, без то да го превърне в един напълно отчужден от света човек.
Обаче от друга страна трябва да изтъкнем, че познанието за духовния свят, не само това, което постигаме, тръгвайки по окултния Път, а и самите опитности, свързани с проникването в духовнонаучните истини чрез непредубедения и здрав разум, ни издига до едно много по-високо нравствено равнище, до истинско разбиране на сетивния свят, сигурност в живота и душевното здраве.
към текста >>
71.
01. УСЛОВИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
У всеки човек са стаени способ
нос
ти, благодарение на които той може да постигне познания за висшите светове.
УСЛОВИЯ
У всеки човек са стаени способности, благодарение на които той може да постигне познания за висшите светове.
Мистикът, гностикът и теософът винаги говорят за едни свят на душите и на Духовете, който за тях е толкова действителен, колкото предметите, които физическите очи виждат и физическите ръце докосват. Във всеки миг слушателят може да заяви: тези опитности могат да станат мои, стига да развия определени сили, които днес все още дремят в мен. Единственият въпрос е откъде да започна, за да пробудя тези способности. Указанията могат да дадат само хората, които вече разполагат с тези способности. Откакто съществува човешкия род, винаги е имало един вид тайно обучение, благодарение на което хората с по-висши способности са предавали своите уроци на тези, които са се стремели към тези способности.
към текста >>
Мистикът, г
нос
тикът и теософът винаги говорят за едни свят на душите и на Духовете, който за тях е толкова действителен, колкото предметите, които физическите очи виждат и физическите ръце докосват.
УСЛОВИЯ У всеки човек са стаени способности, благодарение на които той може да постигне познания за висшите светове.
Мистикът, гностикът и теософът винаги говорят за едни свят на душите и на Духовете, който за тях е толкова действителен, колкото предметите, които физическите очи виждат и физическите ръце докосват.
Във всеки миг слушателят може да заяви: тези опитности могат да станат мои, стига да развия определени сили, които днес все още дремят в мен. Единственият въпрос е откъде да започна, за да пробудя тези способности. Указанията могат да дадат само хората, които вече разполагат с тези способности. Откакто съществува човешкия род, винаги е имало един вид тайно обучение, благодарение на което хората с по-висши способности са предавали своите уроци на тези, които са се стремели към тези способности. Това обучение се нарича тайно обучение и преподаването в него се осъществява по таен или окултен начин.
към текста >>
Във всеки миг слушателят може да заяви: тези опит
нос
ти могат да станат мои, стига да развия определени сили, които днес все още дремят в мен.
УСЛОВИЯ У всеки човек са стаени способности, благодарение на които той може да постигне познания за висшите светове. Мистикът, гностикът и теософът винаги говорят за едни свят на душите и на Духовете, който за тях е толкова действителен, колкото предметите, които физическите очи виждат и физическите ръце докосват.
Във всеки миг слушателят може да заяви: тези опитности могат да станат мои, стига да развия определени сили, които днес все още дремят в мен.
Единственият въпрос е откъде да започна, за да пробудя тези способности. Указанията могат да дадат само хората, които вече разполагат с тези способности. Откакто съществува човешкия род, винаги е имало един вид тайно обучение, благодарение на което хората с по-висши способности са предавали своите уроци на тези, които са се стремели към тези способности. Това обучение се нарича тайно обучение и преподаването в него се осъществява по таен или окултен начин. Подобно название често предизвиква недоразумение.
към текста >>
Единственият въпрос е откъде да започна, за да пробудя тези способ
нос
ти.
УСЛОВИЯ У всеки човек са стаени способности, благодарение на които той може да постигне познания за висшите светове. Мистикът, гностикът и теософът винаги говорят за едни свят на душите и на Духовете, който за тях е толкова действителен, колкото предметите, които физическите очи виждат и физическите ръце докосват. Във всеки миг слушателят може да заяви: тези опитности могат да станат мои, стига да развия определени сили, които днес все още дремят в мен.
Единственият въпрос е откъде да започна, за да пробудя тези способности.
Указанията могат да дадат само хората, които вече разполагат с тези способности. Откакто съществува човешкия род, винаги е имало един вид тайно обучение, благодарение на което хората с по-висши способности са предавали своите уроци на тези, които са се стремели към тези способности. Това обучение се нарича тайно обучение и преподаването в него се осъществява по таен или окултен начин. Подобно название често предизвиква недоразумение. Човек лесно може да помисли, че лицата, които ръководят това обучение, са представители на някакво специално съсловие и че те произволно подбират хората, за да им поверят своите знания.
към текста >>
Указанията могат да дадат само хората, които вече разполагат с тези способ
нос
ти.
УСЛОВИЯ У всеки човек са стаени способности, благодарение на които той може да постигне познания за висшите светове. Мистикът, гностикът и теософът винаги говорят за едни свят на душите и на Духовете, който за тях е толкова действителен, колкото предметите, които физическите очи виждат и физическите ръце докосват. Във всеки миг слушателят може да заяви: тези опитности могат да станат мои, стига да развия определени сили, които днес все още дремят в мен. Единственият въпрос е откъде да започна, за да пробудя тези способности.
Указанията могат да дадат само хората, които вече разполагат с тези способности.
Откакто съществува човешкия род, винаги е имало един вид тайно обучение, благодарение на което хората с по-висши способности са предавали своите уроци на тези, които са се стремели към тези способности. Това обучение се нарича тайно обучение и преподаването в него се осъществява по таен или окултен начин. Подобно название често предизвиква недоразумение. Човек лесно може да помисли, че лицата, които ръководят това обучение, са представители на някакво специално съсловие и че те произволно подбират хората, за да им поверят своите знания. Да, човек лесно може да предположи, че зад подобно знание не се крие нищо сериозно.
към текста >>
Откакто съществува човешкия род, винаги е имало един вид тайно обучение, благодарение на което хората с по-висши способ
нос
ти са предавали своите уроци на тези, които са се стремели към тези способ
нос
ти.
У всеки човек са стаени способности, благодарение на които той може да постигне познания за висшите светове. Мистикът, гностикът и теософът винаги говорят за едни свят на душите и на Духовете, който за тях е толкова действителен, колкото предметите, които физическите очи виждат и физическите ръце докосват. Във всеки миг слушателят може да заяви: тези опитности могат да станат мои, стига да развия определени сили, които днес все още дремят в мен. Единственият въпрос е откъде да започна, за да пробудя тези способности. Указанията могат да дадат само хората, които вече разполагат с тези способности.
Откакто съществува човешкия род, винаги е имало един вид тайно обучение, благодарение на което хората с по-висши способности са предавали своите уроци на тези, които са се стремели към тези способности.
Това обучение се нарича тайно обучение и преподаването в него се осъществява по таен или окултен начин. Подобно название често предизвиква недоразумение. Човек лесно може да помисли, че лицата, които ръководят това обучение, са представители на някакво специално съсловие и че те произволно подбират хората, за да им поверят своите знания. Да, човек лесно може да предположи, че зад подобно знание не се крие нищо сериозно. Защото, ако то би било истинско знание смятат мнозина изобщо не би трябвало да се държи в тайна, а предимствата му би следвало да се направят достъпни за всички хора.
към текста >>
В основата на този въпрос лежи едно съвсем погрешно разбиране за същ
нос
тта на тайното знание.
Защото, ако то би било истинско знание смятат мнозина изобщо не би трябвало да се държи в тайна, а предимствата му би следвало да се направят достъпни за всички хора. Онези, които са посветени в естеството на Тайната Наука, съвсем не се учудват, че непосветените разсъждават по този начин. В какво се състои тайната на посвещението? На този въпрос могат да отговарят само хората, които до известна степен сами са минали през Посвещението. Но ако това е тайна, би попитал някой, какъв интерес може да представлява така нареченото тайно знание за непосветените?
В основата на този въпрос лежи едно съвсем погрешно разбиране за същността на тайното знание.
В действителност нещата при Тайната Наука са същите, каквито ги виждаме и в други области на човешкото познание. За средно развития човек тази наука е тайна в същия смисъл, в какъвто е тайна и писмеността за неграмотните. И както всеки може да усвои писмеността, ако приложи подходящи средства, така и всеки може да стане ученик и дори таен учител, ако избере подходящи за тази цел пътища. Само в едно отношение условията тук се различават от тези в останалите области на човешкото познание и на човешката дейност: поради бедност и примитивна култура на среда, даден човек може да бъде възпрепятствуван в желанието си да усвои писането; докато за постигането на познания и способности във висшите светове не може да има никаква пречка за този, който сериозно е устремен към тях. Мнозина вярват, че учителите, които могат да дадат пояснение за висшите знания, трябва да бъдат търсени тук и там.
към текста >>
В действител
нос
т нещата при Тайната Наука са същите, каквито ги виждаме и в други области на човешкото познание.
Онези, които са посветени в естеството на Тайната Наука, съвсем не се учудват, че непосветените разсъждават по този начин. В какво се състои тайната на посвещението? На този въпрос могат да отговарят само хората, които до известна степен сами са минали през Посвещението. Но ако това е тайна, би попитал някой, какъв интерес може да представлява така нареченото тайно знание за непосветените? В основата на този въпрос лежи едно съвсем погрешно разбиране за същността на тайното знание.
В действителност нещата при Тайната Наука са същите, каквито ги виждаме и в други области на човешкото познание.
За средно развития човек тази наука е тайна в същия смисъл, в какъвто е тайна и писмеността за неграмотните. И както всеки може да усвои писмеността, ако приложи подходящи средства, така и всеки може да стане ученик и дори таен учител, ако избере подходящи за тази цел пътища. Само в едно отношение условията тук се различават от тези в останалите области на човешкото познание и на човешката дейност: поради бедност и примитивна култура на среда, даден човек може да бъде възпрепятствуван в желанието си да усвои писането; докато за постигането на познания и способности във висшите светове не може да има никаква пречка за този, който сериозно е устремен към тях. Мнозина вярват, че учителите, които могат да дадат пояснение за висшите знания, трябва да бъдат търсени тук и там. В случая има две важни подробности.
към текста >>
За средно развития човек тази наука е тайна в същия смисъл, в какъвто е тайна и писме
нос
тта за неграмотните.
В какво се състои тайната на посвещението? На този въпрос могат да отговарят само хората, които до известна степен сами са минали през Посвещението. Но ако това е тайна, би попитал някой, какъв интерес може да представлява така нареченото тайно знание за непосветените? В основата на този въпрос лежи едно съвсем погрешно разбиране за същността на тайното знание. В действителност нещата при Тайната Наука са същите, каквито ги виждаме и в други области на човешкото познание.
За средно развития човек тази наука е тайна в същия смисъл, в какъвто е тайна и писмеността за неграмотните.
И както всеки може да усвои писмеността, ако приложи подходящи средства, така и всеки може да стане ученик и дори таен учител, ако избере подходящи за тази цел пътища. Само в едно отношение условията тук се различават от тези в останалите области на човешкото познание и на човешката дейност: поради бедност и примитивна култура на среда, даден човек може да бъде възпрепятствуван в желанието си да усвои писането; докато за постигането на познания и способности във висшите светове не може да има никаква пречка за този, който сериозно е устремен към тях. Мнозина вярват, че учителите, които могат да дадат пояснение за висшите знания, трябва да бъдат търсени тук и там. В случая има две важни подробности. първо, всеки сериозен кандидат за висшето познание няма да отстъпи пред никакво условие, пред никаква пречка, за да открие посветения, който може да го въведе във висшите тайни на света.
към текста >>
И както всеки може да усвои писме
нос
тта, ако приложи подходящи средства, така и всеки може да стане ученик и дори таен учител, ако избере подходящи за тази цел пътища.
На този въпрос могат да отговарят само хората, които до известна степен сами са минали през Посвещението. Но ако това е тайна, би попитал някой, какъв интерес може да представлява така нареченото тайно знание за непосветените? В основата на този въпрос лежи едно съвсем погрешно разбиране за същността на тайното знание. В действителност нещата при Тайната Наука са същите, каквито ги виждаме и в други области на човешкото познание. За средно развития човек тази наука е тайна в същия смисъл, в какъвто е тайна и писмеността за неграмотните.
И както всеки може да усвои писмеността, ако приложи подходящи средства, така и всеки може да стане ученик и дори таен учител, ако избере подходящи за тази цел пътища.
Само в едно отношение условията тук се различават от тези в останалите области на човешкото познание и на човешката дейност: поради бедност и примитивна култура на среда, даден човек може да бъде възпрепятствуван в желанието си да усвои писането; докато за постигането на познания и способности във висшите светове не може да има никаква пречка за този, който сериозно е устремен към тях. Мнозина вярват, че учителите, които могат да дадат пояснение за висшите знания, трябва да бъдат търсени тук и там. В случая има две важни подробности. първо, всеки сериозен кандидат за висшето познание няма да отстъпи пред никакво условие, пред никаква пречка, за да открие посветения, който може да го въведе във висшите тайни на света. От друга страна, за всеки трябва да е ясно, че ако сериозно и дълбоко се стремят към познанието, Посветеният при всички обстоятелства ще го намери.
към текста >>
Само в едно отношение условията тук се различават от тези в останалите области на човешкото познание и на човешката дей
нос
т: поради бед
нос
т и примитивна култура на среда, даден човек може да бъде възпрепятствуван в желанието си да усвои писането; докато за постигането на познания и способ
нос
ти във висшите светове не може да има никаква пречка за този, който сериозно е устремен към тях.
Но ако това е тайна, би попитал някой, какъв интерес може да представлява така нареченото тайно знание за непосветените? В основата на този въпрос лежи едно съвсем погрешно разбиране за същността на тайното знание. В действителност нещата при Тайната Наука са същите, каквито ги виждаме и в други области на човешкото познание. За средно развития човек тази наука е тайна в същия смисъл, в какъвто е тайна и писмеността за неграмотните. И както всеки може да усвои писмеността, ако приложи подходящи средства, така и всеки може да стане ученик и дори таен учител, ако избере подходящи за тази цел пътища.
Само в едно отношение условията тук се различават от тези в останалите области на човешкото познание и на човешката дейност: поради бедност и примитивна култура на среда, даден човек може да бъде възпрепятствуван в желанието си да усвои писането; докато за постигането на познания и способности във висшите светове не може да има никаква пречка за този, който сериозно е устремен към тях.
Мнозина вярват, че учителите, които могат да дадат пояснение за висшите знания, трябва да бъдат търсени тук и там. В случая има две важни подробности. първо, всеки сериозен кандидат за висшето познание няма да отстъпи пред никакво условие, пред никаква пречка, за да открие посветения, който може да го въведе във висшите тайни на света. От друга страна, за всеки трябва да е ясно, че ако сериозно и дълбоко се стремят към познанието, Посветеният при всички обстоятелства ще го намери. Защото всред Посветените цари един единствен закон, който не им позволява да отказват на нито един търсещ човек правото му на познание.
към текста >>
В случая има две важни подроб
нос
ти.
В действителност нещата при Тайната Наука са същите, каквито ги виждаме и в други области на човешкото познание. За средно развития човек тази наука е тайна в същия смисъл, в какъвто е тайна и писмеността за неграмотните. И както всеки може да усвои писмеността, ако приложи подходящи средства, така и всеки може да стане ученик и дори таен учител, ако избере подходящи за тази цел пътища. Само в едно отношение условията тук се различават от тези в останалите области на човешкото познание и на човешката дейност: поради бедност и примитивна култура на среда, даден човек може да бъде възпрепятствуван в желанието си да усвои писането; докато за постигането на познания и способности във висшите светове не може да има никаква пречка за този, който сериозно е устремен към тях. Мнозина вярват, че учителите, които могат да дадат пояснение за висшите знания, трябва да бъдат търсени тук и там.
В случая има две важни подробности.
първо, всеки сериозен кандидат за висшето познание няма да отстъпи пред никакво условие, пред никаква пречка, за да открие посветения, който може да го въведе във висшите тайни на света. От друга страна, за всеки трябва да е ясно, че ако сериозно и дълбоко се стремят към познанието, Посветеният при всички обстоятелства ще го намери. Защото всред Посветените цари един единствен закон, който не им позволява да отказват на нито един търсещ човек правото му на познание. Но съществува и друг естествен закон, който забранява да се предава дори и най-малката част от тайното знание на тези, които не са достойни за него. Колкото по-съвършен е Посветеният, толкова по-строго спазва той тези два закона.
към текста >>
Всеки, който е опитен в тази област, знае какви заложби и наклон
нос
ти се забелязват още в детството у тези, които по-късно стават окултни ученици.
Само в своята собствена душа човекът може да открие средствата, които ще накарат Посветените да проговорят. Ако той развие в себе си определени качества, висшите съкровища на Духа могат да се открият пред него. Началото трябва да се постави с едно основно душевно настроение. Духовният изследовател нарича това основно настроение път на преклонение пред истината и познанието. Само този, който е постигнал това душевно настроение, може да стане окултен ученик.
Всеки, който е опитен в тази област, знае какви заложби и наклонности се забелязват още в детството у тези, които по-късно стават окултни ученици.
Има деца, които изпитват свещен трепет пред почитаните от тях личности. От дълбините на детското сърце блика такова страхопочитание, което не допуска каквато и да е мисъл за критика и противодействие. Такива деца израстват като юноши и девойки, които са преизпълнени с радост от това, че са срещнали достойни за уважения хора. От редиците на такива деца произлизат бъдещите окултни ученици. Ако някой застава пред вратата на дълбоко почитан човек и се изпълва с истински трепет, когато влиза в стаята, която му се струва като "светилище", той вече има в себе си усещането, че разполага със зародиша на бъдещето окултно обучение.
към текста >>
Има деца, които изпитват свещен трепет пред почитаните от тях лич
нос
ти.
Ако той развие в себе си определени качества, висшите съкровища на Духа могат да се открият пред него. Началото трябва да се постави с едно основно душевно настроение. Духовният изследовател нарича това основно настроение път на преклонение пред истината и познанието. Само този, който е постигнал това душевно настроение, може да стане окултен ученик. Всеки, който е опитен в тази област, знае какви заложби и наклонности се забелязват още в детството у тези, които по-късно стават окултни ученици.
Има деца, които изпитват свещен трепет пред почитаните от тях личности.
От дълбините на детското сърце блика такова страхопочитание, което не допуска каквато и да е мисъл за критика и противодействие. Такива деца израстват като юноши и девойки, които са преизпълнени с радост от това, че са срещнали достойни за уважения хора. От редиците на такива деца произлизат бъдещите окултни ученици. Ако някой застава пред вратата на дълбоко почитан човек и се изпълва с истински трепет, когато влиза в стаята, която му се струва като "светилище", той вече има в себе си усещането, че разполага със зародиша на бъдещето окултно обучение. За подрастващият човек е истинско щастие да носи в себе си тези заложби.
към текста >>
За подрастващият човек е истинско щастие да
нос
и в себе си тези заложби.
Има деца, които изпитват свещен трепет пред почитаните от тях личности. От дълбините на детското сърце блика такова страхопочитание, което не допуска каквато и да е мисъл за критика и противодействие. Такива деца израстват като юноши и девойки, които са преизпълнени с радост от това, че са срещнали достойни за уважения хора. От редиците на такива деца произлизат бъдещите окултни ученици. Ако някой застава пред вратата на дълбоко почитан човек и се изпълва с истински трепет, когато влиза в стаята, която му се струва като "светилище", той вече има в себе си усещането, че разполага със зародиша на бъдещето окултно обучение.
За подрастващият човек е истинско щастие да носи в себе си тези заложби.
Но не трябва да се мисли, че те могат да породят раболепие и робски чувства. При излизането от детството описаното детинско преклонение пред човека се превръща в преклонение пред истината и познанието. Опитът учи, че истински независими са онези хора, които са се научили да изпитват преклонение там, където то е оправдано. А то е оправдано винаги, когато произтича от дълбините на сърцето. Ако не се проникнем с дълбоко усещане, че има нещо по-високо от самите нас, ние няма да намерим в себе си и силата, която може да ни отведе във висшите светове.
към текста >>
Нашата цивилизация тласка хората по-скоро към критика и осъждане, отколкото към смирение, преклонение и жертвоготов
нос
т.
Това явление произтича от един природен закон и е познато на всеки, който е запознат с физиката. Но по същия начин и всеки, който е запознат с началните положения на Тайната Наука, знае: Всяко чувство на истинско смирение поражда в душата сила, която рано или късно издига човека в областта на висшето познание. Този който е склонен към чувство на смирение, или е имал щастието да е насочен към него от едно правилно възпитание, ще е изключително улеснен, когато по-късно потърси достъп до висшето познание. Ако човек не притежава такава подготовка още в първите стъпки по пътя на познанието, пред него израстват сериозни пречки и той не би могъл да ги преодолее без енергичната намеса на себевъзпитанието, целящо да породи смирение в душата на окултния ученик. Днес е твърде важно да се обърне необходимото внимание върху тези неща.
Нашата цивилизация тласка хората по-скоро към критика и осъждане, отколкото към смирение, преклонение и жертвоготовност.
Дори нашите деца предпочитат да критикуват и рядко изпитват уважение. Обаче всяка критика, всяка осъждаща мисъл прогонва душевната сила, необходима за висшето познание, докато самоотверженото преклонение развива тази сила. С това ние заставаме против нашата цивилизация. Тук не става дума да съдим и критикуваме нашата цивилизация. Напредъкът на съвременната култура се дължи тъкмо на критиката, на съзнателната човешка преценка, на максимата "всичко изпитвайте и приемайте най-доброто".
към текста >>
Обаче това, което добихме по този начин в областта на външната култура, трябваше да заплати и със съответната загуба на духовен живот и пропуснати възмож
нос
ти за висше познание.
Обаче всяка критика, всяка осъждаща мисъл прогонва душевната сила, необходима за висшето познание, докато самоотверженото преклонение развива тази сила. С това ние заставаме против нашата цивилизация. Тук не става дума да съдим и критикуваме нашата цивилизация. Напредъкът на съвременната култура се дължи тъкмо на критиката, на съзнателната човешка преценка, на максимата "всичко изпитвайте и приемайте най-доброто". Човек никога не би постигнал съвременното равнище на науката, индустрията, съобщенията и законодателството, ако той не упражняваше критиката навсякъде; ако не прибягваше до мащабите на своя собствен разум.
Обаче това, което добихме по този начин в областта на външната култура, трябваше да заплати и със съответната загуба на духовен живот и пропуснати възможности за висше познание.
Нека подчертаем: При висшето познание не става дума за преклонение пред човека, а за преклонение пред истината. За всеки от нас трябва да е напълно ясно, че ако човек се остави да бъде завладян от външната страна на днешната цивилизация, той много трудно ще стигне до познанието за висшите светове. Той може да постигне това само след упорита работа върху себе си. През епохите, когато условията на материалния живот не бяха толкова сложни, духовното извисяване беше по-лесно осъществимо. Достойните за преклонение неща вземаха превес над всички ежедневни подробности от живота.
към текста >>
Достойните за преклонение неща вземаха превес над всички ежедневни подроб
нос
ти от живота.
Обаче това, което добихме по този начин в областта на външната култура, трябваше да заплати и със съответната загуба на духовен живот и пропуснати възможности за висше познание. Нека подчертаем: При висшето познание не става дума за преклонение пред човека, а за преклонение пред истината. За всеки от нас трябва да е напълно ясно, че ако човек се остави да бъде завладян от външната страна на днешната цивилизация, той много трудно ще стигне до познанието за висшите светове. Той може да постигне това само след упорита работа върху себе си. През епохите, когато условията на материалния живот не бяха толкова сложни, духовното извисяване беше по-лесно осъществимо.
Достойните за преклонение неща вземаха превес над всички ежедневни подробности от живота.
Но в епохата на нашата прекалено критична цивилизация, идеалите изчезват. Вместо преклонение, удивлението, страхопочитанието и молитвената нагласа, на преден план настъпват съвсем други чувства. Нашата цивилизация все повече изтласква първите чувства и в ежедневието човек рядко се докосва до тях. Ако някой търси висшето познание, той трябва да породи тези чувства в себе си, да ги влива сам в своята душа. А това се постига не чрез изучаване, а чрез самия живот.
към текста >>
Всеки миг, в който отхвърляме нашите негативни и осъждащи преценки от
нос
но света и живота, ни доближава до висшето познание.
Човек държи в ръцете си средствата за своето усъвършенствуване и в хода на времето той може да се преобрази напълно. Обаче това преобразяване трябва да се извърши в неговия вътрешен свят, в областта на неговия мисловен живот. Съвсем не достатъчно, ако аз външно проявя уважение към едно или друго същество; това уважение аз трябва да изградя в моите мисли. Така окултният ученик започва да влива смирение в своя мисловен живот. Той трябва да култивира в своите мисли чувството на преклонение.
Всеки миг, в който отхвърляме нашите негативни и осъждащи преценки относно света и живота, ни доближава до висшето познание.
И ние напредваме бързо, ако в тези мигове проникваме нашето съзнание с такива мисли, които ни изпълват с удивление и преклонение пред света и живота. Който има опит в тези неща знае, че подобни мигове пробуждат в душата сили, които иначе биха останали спящи. По този начин у човека се пробужда духовно зрение. Сега той започва да забелязва около себе си неща, които по-рано не е виждал. Той започва да разбира, че по-рано е виждал само една част от заобикалящият го свят.
към текста >>
Това произтича от обстоятелството, че сме свикнали да разглеждаме познанието като една способ
нос
т сама по себе си и независеща от останалите душевни процеси.
Преобразяването се разиграва изключително във вътрешните сфери на душата, които са недостъпни за външния свят. Целият душевен живот се озарява от едно преклонение пред всичко, което наистина заслужава преклонение. В това основно чувство се съсредоточава целия душевен живот на човека. Както с лъчите си Слънцето пробужда за живот всички живи създания така и преклонението пробужда за живот всички усещания на окултния ученик. Първоначално човек трудно може да повярва, че чувствата като уважение и преклонение имат нещо общо с неговото познание.
Това произтича от обстоятелството, че сме свикнали да разглеждаме познанието като една способност сама по себе си и независеща от останалите душевни процеси.
Изобщо не се замисляме, че тъкмо душата е тази, която осъществява познанието. И за душата чувствата са това, което е храна за тялото. Ако вземем хляб, тялото поема камъни, неговата дейност угасва. Същото става и с душата. За нея смирението и преклонението са онези хранителни вещества, които я правят здрава и силна; и преди всичко: силна в нейната познавателна способност.
към текста >>
Ако вземем хляб, тялото поема камъни, неговата дей
нос
т угасва.
Както с лъчите си Слънцето пробужда за живот всички живи създания така и преклонението пробужда за живот всички усещания на окултния ученик. Първоначално човек трудно може да повярва, че чувствата като уважение и преклонение имат нещо общо с неговото познание. Това произтича от обстоятелството, че сме свикнали да разглеждаме познанието като една способност сама по себе си и независеща от останалите душевни процеси. Изобщо не се замисляме, че тъкмо душата е тази, която осъществява познанието. И за душата чувствата са това, което е храна за тялото.
Ако вземем хляб, тялото поема камъни, неговата дейност угасва.
Същото става и с душата. За нея смирението и преклонението са онези хранителни вещества, които я правят здрава и силна; и преди всичко: силна в нейната познавателна способност. Напротив всяко презрение, антипатия и подценяване на достойните за уважения неща, парализират и умъртвяват познавателната способност. Духовният изследовател може да провери този факт като разглежда човешката аура. Душата, която е склонна към смирение и преклонение, предизвиква определена промяна в своята аура.
към текста >>
За нея смирението и преклонението са онези хранителни вещества, които я правят здрава и силна; и преди всичко: силна в нейната познавателна способ
нос
т.
Това произтича от обстоятелството, че сме свикнали да разглеждаме познанието като една способност сама по себе си и независеща от останалите душевни процеси. Изобщо не се замисляме, че тъкмо душата е тази, която осъществява познанието. И за душата чувствата са това, което е храна за тялото. Ако вземем хляб, тялото поема камъни, неговата дейност угасва. Същото става и с душата.
За нея смирението и преклонението са онези хранителни вещества, които я правят здрава и силна; и преди всичко: силна в нейната познавателна способност.
Напротив всяко презрение, антипатия и подценяване на достойните за уважения неща, парализират и умъртвяват познавателната способност. Духовният изследовател може да провери този факт като разглежда човешката аура. Душата, която е склонна към смирение и преклонение, предизвиква определена промяна в своята аура. В духовен смисъл, жълто-червените и керемидено-червените цветове изчезват и се заменят със синьо-червени. Така обаче се разширява и диапазонът на познавателната способност.
към текста >>
Напротив всяко презрение, антипатия и подценяване на достойните за уважения неща, парализират и умъртвяват познавателната способ
нос
т.
Изобщо не се замисляме, че тъкмо душата е тази, която осъществява познанието. И за душата чувствата са това, което е храна за тялото. Ако вземем хляб, тялото поема камъни, неговата дейност угасва. Същото става и с душата. За нея смирението и преклонението са онези хранителни вещества, които я правят здрава и силна; и преди всичко: силна в нейната познавателна способност.
Напротив всяко презрение, антипатия и подценяване на достойните за уважения неща, парализират и умъртвяват познавателната способност.
Духовният изследовател може да провери този факт като разглежда човешката аура. Душата, която е склонна към смирение и преклонение, предизвиква определена промяна в своята аура. В духовен смисъл, жълто-червените и керемидено-червените цветове изчезват и се заменят със синьо-червени. Така обаче се разширява и диапазонът на познавателната способност. Около себе си човек започва да възприема факти, за които по-рано е нямал никаква представа.
към текста >>
Така обаче се разширява и диапазонът на познавателната способ
нос
т.
За нея смирението и преклонението са онези хранителни вещества, които я правят здрава и силна; и преди всичко: силна в нейната познавателна способност. Напротив всяко презрение, антипатия и подценяване на достойните за уважения неща, парализират и умъртвяват познавателната способност. Духовният изследовател може да провери този факт като разглежда човешката аура. Душата, която е склонна към смирение и преклонение, предизвиква определена промяна в своята аура. В духовен смисъл, жълто-червените и керемидено-червените цветове изчезват и се заменят със синьо-червени.
Така обаче се разширява и диапазонът на познавателната способност.
Около себе си човек започва да възприема факти, за които по-рано е нямал никаква представа. Преклонението пробужда в душата една симпатическа сила, която привлича към нас определени качества на обкръжаващите ни същества, които дотогава са били скрити за нас. Още по-действено ще стане това, което сме постигнали чрез преклонението, когато към него се прибави и едно друго чувство. То се свежда до това, че човек се научава да не отдава толкова голямо значение на впечатленията си от външния свят, а напротив той развива в себе си все по-интензивен вътрешен живот. Човек, който се нахвърля от едно сетивно впечатление към друго и е склонен към непрекъснато "разпиляване", не намира пътя към Тайната Наука.
към текста >>
Когато човек с богати и дълбоки душевни изживявания прекосява една красива планинска мест
нос
т, той има други изживявания, различни от тези на човек с бедна душев
нос
т.
Преклонението пробужда в душата една симпатическа сила, която привлича към нас определени качества на обкръжаващите ни същества, които дотогава са били скрити за нас. Още по-действено ще стане това, което сме постигнали чрез преклонението, когато към него се прибави и едно друго чувство. То се свежда до това, че човек се научава да не отдава толкова голямо значение на впечатленията си от външния свят, а напротив той развива в себе си все по-интензивен вътрешен живот. Човек, който се нахвърля от едно сетивно впечатление към друго и е склонен към непрекъснато "разпиляване", не намира пътя към Тайната Наука. Окултният ученик не трябва да остава глух за впечатленията си от неговия богат вътрешен живот.
Когато човек с богати и дълбоки душевни изживявания прекосява една красива планинска местност, той има други изживявания, различни от тези на човек с бедна душевност.
Само вътрешните изживявания могат да ни дадат ключа за красотата на външния свят. В душата на човек, който пътува по море, могат да възникнат незначителни вътрешни изживявания; докато друг при същите условия ще долови вечното слово на мировия дух и ще му се открият много тайни от сътворението. Ако искаш да развиеш плодотворно отношение към външния свят, трябва умело да се отнасяш към своите собствени чувства и представи. Във всичките си проявления външният свят е преизпълнен с божествена красота; обаче най-напред трябва да я изживеем в собствената си душа, и едва после да я търсим всред външния свят. Окултният ученик се научава да създава такива мигове в своя живот, през които той потъва в себе си.
към текста >>
Постоянното и удоволствено прехвърляне от едно впечатление на друго, притъпява познавателната способ
нос
т.
Окултният ученик се научава да създава такива мигове в своя живот, през които той потъва в себе си. Обаче в тези мигове той съвсем не трябва да се отдава на своя личен Аз, защото така ще постигне обратни резултати от тези, към които се стреми. В подобни състояния той трябва да се потопи в дълбоката вътрешна тишина и да осмисли ехото от вси чко, което му е открил външния свят. Всяко цвете, всяко животно и всяко явление ще му открият в тези минути неподозирани тайни. Това ще го подготви да гледа на външния свят със съвсем други очи.
Постоянното и удоволствено прехвърляне от едно впечатление на друго, притъпява познавателната способност.
Тя нараства само ако човек съумява да извлича от тази своеобразна наслада едно или друго откровение на сетивния свят. Човек трябва да отхвърли насладата и да подложи своите опитности на сериозна вътрешна работа. Тук се крие голям и опасен подводен камък. Вместо да работи в себе си, човек лесно се увлича от обратната възможност, опитвайки се да изчерпи насладата докрай. Не трябва да подценяваме обстоятелството, че за окултният ученик тук се откриват необозрими източници на заблуждение.
към текста >>
Човек трябва да отхвърли насладата и да подложи своите опит
нос
ти на сериозна вътрешна работа.
В подобни състояния той трябва да се потопи в дълбоката вътрешна тишина и да осмисли ехото от вси чко, което му е открил външния свят. Всяко цвете, всяко животно и всяко явление ще му открият в тези минути неподозирани тайни. Това ще го подготви да гледа на външния свят със съвсем други очи. Постоянното и удоволствено прехвърляне от едно впечатление на друго, притъпява познавателната способност. Тя нараства само ако човек съумява да извлича от тази своеобразна наслада едно или друго откровение на сетивния свят.
Човек трябва да отхвърли насладата и да подложи своите опитности на сериозна вътрешна работа.
Тук се крие голям и опасен подводен камък. Вместо да работи в себе си, човек лесно се увлича от обратната възможност, опитвайки се да изчерпи насладата докрай. Не трябва да подценяваме обстоятелството, че за окултният ученик тук се откриват необозрими източници на заблуждение. Той трябва да премине през много изкушения. Всички те се стремят да втвърдят неговия "Аз", така че той да се затвори в себе си.
към текста >>
Вместо да работи в себе си, човек лесно се увлича от обратната възмож
нос
т, опитвайки се да изчерпи насладата докрай.
Това ще го подготви да гледа на външния свят със съвсем други очи. Постоянното и удоволствено прехвърляне от едно впечатление на друго, притъпява познавателната способност. Тя нараства само ако човек съумява да извлича от тази своеобразна наслада едно или друго откровение на сетивния свят. Човек трябва да отхвърли насладата и да подложи своите опитности на сериозна вътрешна работа. Тук се крие голям и опасен подводен камък.
Вместо да работи в себе си, човек лесно се увлича от обратната възможност, опитвайки се да изчерпи насладата докрай.
Не трябва да подценяваме обстоятелството, че за окултният ученик тук се откриват необозрими източници на заблуждение. Той трябва да премине през много изкушения. Всички те се стремят да втвърдят неговия "Аз", така че той да се затвори в себе си. Обаче той трябва да отвори Аза за външния свят. Той е длъжен да търси насладата, защото само тя го свързва със сетивния свят.
към текста >>
Във всяка от разновид
нос
тите на Тайната Наука съществува един основен закон, който не трябва да се нарушава и всяко окултно обучение е длъжно да го разясни на ученика.
Колкото и интензивен да е неговия живот, колкото и силно да развива своя "Аз", светът ще го отдели от себе си. За света той е мъртъв. Окултният ученик третира насладата само като едно средство да облагороди себе си с оглед на мировата еволюция. За него насладата е само наставник, чиито уроци за света той следва, превръщайки насладата от сетивния свят в наслада към вътрешната работа на душата. Той се учи не да трупа свои съкровища от знание, а да ги постави в служба на света и Космоса.
Във всяка от разновидностите на Тайната Наука съществува един основен закон, който не трябва да се нарушава и всяко окултно обучение е длъжно да го разясни на ученика.
Този закон гласи: "Всяко познание, което ти търсиш само за да обогатиш своя ум и за да натрупаш съкровища в себе си, те отклонява от твоя път; обаче всяко познание, което търсиш за благото на човека и мировото развитие, те води напред". Този закон трябва строго да се спазва. Ти не можеш да станеш окултен ученик преди да си го превърнал в ръководна нишка на своя живот. Тази окултна истина на духовното обучение може да бъде формулирана така: "Всяка идея, която не се превръща в твой идеал, убива в душата ти една сила; но всяка идея, която се превръща в идеал, пробужда в теб нови жизнени сили. "
към текста >>
72.
03. ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Духовната Наука предлага също и практически правила, чието спазване позволява развитието на вътрешните способ
нос
ти.
ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ Първите наставления, които дават на окултния ученик, се отнасят до преклонението и до развитието на неговия вътрешен живот.
Духовната Наука предлага също и практически правила, чието спазване позволява развитието на вътрешните способности.
Тези практически правила не са възникнали случайно. Те са плод на опита и знанието от най-древни времена. Навсякъде, където се дават указания за постигане на висшето познание, практическите методи са едни и същи. Всички истински окултни учители са единодушни относно вътрешния смисъл на тези правила, макар и те не винаги да са облечени в еднакви думи. Второстепенните и привидни различия се дължат на факти, които не са предназначени за разглеждане в тази книга.
към текста >>
Всички истински окултни учители са единодушни от
нос
но вътрешния смисъл на тези правила, макар и те не винаги да са облечени в еднакви думи.
Първите наставления, които дават на окултния ученик, се отнасят до преклонението и до развитието на неговия вътрешен живот. Духовната Наука предлага също и практически правила, чието спазване позволява развитието на вътрешните способности. Тези практически правила не са възникнали случайно. Те са плод на опита и знанието от най-древни времена. Навсякъде, където се дават указания за постигане на висшето познание, практическите методи са едни и същи.
Всички истински окултни учители са единодушни относно вътрешния смисъл на тези правила, макар и те не винаги да са облечени в еднакви думи.
Второстепенните и привидни различия се дължат на факти, които не са предназначени за разглеждане в тази книга. Нито един окултен учител няма желанието да превърне тези правила в средство за власт над други хора. Той не лишава никого от самостоятелност. Защото няма по-добър ценител и защитник на човешката свобода и самостоятелност от окултния учител. Вече споменахме за духовната връзка, която обединява всички Посветени и за двата естествени закона, които осигуряват нейната цялост.
към текста >>
Той не лишава никого от самостоятел
нос
т.
Те са плод на опита и знанието от най-древни времена. Навсякъде, където се дават указания за постигане на висшето познание, практическите методи са едни и същи. Всички истински окултни учители са единодушни относно вътрешния смисъл на тези правила, макар и те не винаги да са облечени в еднакви думи. Второстепенните и привидни различия се дължат на факти, които не са предназначени за разглеждане в тази книга. Нито един окултен учител няма желанието да превърне тези правила в средство за власт над други хора.
Той не лишава никого от самостоятелност.
Защото няма по-добър ценител и защитник на човешката свобода и самостоятелност от окултния учител. Вече споменахме за духовната връзка, която обединява всички Посветени и за двата естествени закона, които осигуряват нейната цялост. Но ако Посветеният излезе от рамките на своята затворена духовна област и застане всред хората, тогава за него влиза в сила един трети закон: Всяко свое действие и всяка своя дума насочвай по такъв начин, че никога да не засегнеш свободната воля на другия човек. Ако истинският окултен учител е изградил подобно поведение, ученикът може да за загуби своята независимост, ако следва съответните практически указания. Едно от първите правила можем да формулираме така: "Създавай в себе си мигове на вътрешно спокойствие и се научи да различаваш в тях същественото от несъщественото."
към текста >>
Защото няма по-добър ценител и защитник на човешката свобода и самостоятел
нос
т от окултния учител.
Навсякъде, където се дават указания за постигане на висшето познание, практическите методи са едни и същи. Всички истински окултни учители са единодушни относно вътрешния смисъл на тези правила, макар и те не винаги да са облечени в еднакви думи. Второстепенните и привидни различия се дължат на факти, които не са предназначени за разглеждане в тази книга. Нито един окултен учител няма желанието да превърне тези правила в средство за власт над други хора. Той не лишава никого от самостоятелност.
Защото няма по-добър ценител и защитник на човешката свобода и самостоятелност от окултния учител.
Вече споменахме за духовната връзка, която обединява всички Посветени и за двата естествени закона, които осигуряват нейната цялост. Но ако Посветеният излезе от рамките на своята затворена духовна област и застане всред хората, тогава за него влиза в сила един трети закон: Всяко свое действие и всяка своя дума насочвай по такъв начин, че никога да не засегнеш свободната воля на другия човек. Ако истинският окултен учител е изградил подобно поведение, ученикът може да за загуби своята независимост, ако следва съответните практически указания. Едно от първите правила можем да формулираме така: "Създавай в себе си мигове на вътрешно спокойствие и се научи да различаваш в тях същественото от несъщественото." Днес тези практически правила могат да бъдат "формулирани" с едни или други думи.
към текста >>
Неговите радости и страдания, неговите опит
нос
ти и действия трябва да преминат през душевния му взор.
Напротив: Човекът по правилен начин се стреми към подобни мигове от живота, скоро забелязва, че едва благодарение на тях той се добира до истинската сила, за да се справи със задачите на деня. От друга страна, не трябва да мислим, че времето, отделено за изпълняването на това правило, ще пречи на другите ни задължения. Защото ако някой не може да разполага с повече време, достатъчни са и пет минути дневно, стига той да знае как да ги използва. В посоченото време човек трябва напълно да се откъсне от рамките на своето ежедневие. Неговият мисловен и чувствен живот трябва да добие съвсем други нюанси.
Неговите радости и страдания, неговите опитности и действия трябва да преминат през душевния му взор.
И сега, спрямо тях, той е длъжен да вземе такова становище, сякаш те не са негови и сякаш той ги разглежда от много по-висока гледна точка. Нека само помислим, колко различни са нашите изживявания от тези на едни друг човек. Не може да бъде и по друг начин, защото всеки е дълбоко вплетен във всичко, което изживява или върши; докато изживяванията и постъпките на другите, ние имаме само бегли и външни впечатления. В минутите, които отделяме за съзерцание, към нашите изживявания и постъпки трябва да погледнем така, сякаш те принадлежат на друг човек. Нека си представим някой, който е сполетян от тежък удар на съдбата.
към текста >>
Нека да си представим, как цял ден сме обхождали една мест
нос
т, отчитайки всички малки и големи подроб
нос
ти, и как после се изкачваме на близкия хълм, за да хвърлим поглед от високо.
В тишината на вътрешното спокойствие той трябва да застане пред самия себе си. Успее ли да го постигне, неговите собствени изживявания му се явяват в съвсем нова светлина. Докато човек е вплетен в тях, той е еднакво свързан както със същественото, така и с несъщественото. Но погледът, отправен към нещата от едно вътрешно спокойствие, вече разграничава същественото от несъщественото. Вече всяка грижа и радост, всяка мисъл, всеки волеви акт изглеждат съвсем различно.
Нека да си представим, как цял ден сме обхождали една местност, отчитайки всички малки и големи подробности, и как после се изкачваме на близкия хълм, за да хвърлим поглед от високо.
Сега отделните части на местността застават пред нас по друг начин. Окултният ученик не постига нищо, ако прилага това към своите сегашни грижи и изживявания; достатъчно е да го прави със своите минали изживявания. Стойността на такова спокойно самонаблюдение се свежда не до това, което установяваме, а до това, че откриваме в себе си силата за изграждане на вътрешното спокойствие. Защото във всяко човешко същество, наред с обикновения човек, съществува и едни по-висш човек. Той остава скрит дотогава, докато бъде пробуден.
към текста >>
Сега отделните части на мест
нос
тта застават пред нас по друг начин.
Успее ли да го постигне, неговите собствени изживявания му се явяват в съвсем нова светлина. Докато човек е вплетен в тях, той е еднакво свързан както със същественото, така и с несъщественото. Но погледът, отправен към нещата от едно вътрешно спокойствие, вече разграничава същественото от несъщественото. Вече всяка грижа и радост, всяка мисъл, всеки волеви акт изглеждат съвсем различно. Нека да си представим, как цял ден сме обхождали една местност, отчитайки всички малки и големи подробности, и как после се изкачваме на близкия хълм, за да хвърлим поглед от високо.
Сега отделните части на местността застават пред нас по друг начин.
Окултният ученик не постига нищо, ако прилага това към своите сегашни грижи и изживявания; достатъчно е да го прави със своите минали изживявания. Стойността на такова спокойно самонаблюдение се свежда не до това, което установяваме, а до това, че откриваме в себе си силата за изграждане на вътрешното спокойствие. Защото във всяко човешко същество, наред с обикновения човек, съществува и едни по-висш човек. Той остава скрит дотогава, докато бъде пробуден. И всеки сам може да го пробуди в себе си, единствено със собствени сили.
към текста >>
Стой
нос
тта на такова спокойно самонаблюдение се свежда не до това, което установяваме, а до това, че откриваме в себе си силата за изграждане на вътрешното спокойствие.
Но погледът, отправен към нещата от едно вътрешно спокойствие, вече разграничава същественото от несъщественото. Вече всяка грижа и радост, всяка мисъл, всеки волеви акт изглеждат съвсем различно. Нека да си представим, как цял ден сме обхождали една местност, отчитайки всички малки и големи подробности, и как после се изкачваме на близкия хълм, за да хвърлим поглед от високо. Сега отделните части на местността застават пред нас по друг начин. Окултният ученик не постига нищо, ако прилага това към своите сегашни грижи и изживявания; достатъчно е да го прави със своите минали изживявания.
Стойността на такова спокойно самонаблюдение се свежда не до това, което установяваме, а до това, че откриваме в себе си силата за изграждане на вътрешното спокойствие.
Защото във всяко човешко същество, наред с обикновения човек, съществува и едни по-висш човек. Той остава скрит дотогава, докато бъде пробуден. И всеки сам може да го пробуди в себе си, единствено със собствени сили. Докато този по-висш човек остава спящ, остават спящи и висшите способности, намиращи се у всеки човек, които водят до свръхсетивни познания. Докато човек не е усетил плодовете на вътрешното спокойствие, той трябва да спазва последователно и строго посочените правила.
към текста >>
Докато този по-висш човек остава спящ, остават спящи и висшите способ
нос
ти, намиращи се у всеки човек, които водят до свръхсетивни познания.
Окултният ученик не постига нищо, ако прилага това към своите сегашни грижи и изживявания; достатъчно е да го прави със своите минали изживявания. Стойността на такова спокойно самонаблюдение се свежда не до това, което установяваме, а до това, че откриваме в себе си силата за изграждане на вътрешното спокойствие. Защото във всяко човешко същество, наред с обикновения човек, съществува и едни по-висш човек. Той остава скрит дотогава, докато бъде пробуден. И всеки сам може да го пробуди в себе си, единствено със собствени сили.
Докато този по-висш човек остава спящ, остават спящи и висшите способности, намиращи се у всеки човек, които водят до свръхсетивни познания.
Докато човек не е усетил плодовете на вътрешното спокойствие, той трябва да спазва последователно и строго посочените правила. За всеки, който постъпва по този начин, идва ден, когато около него се разлива духовна светлина и вътрешно зрение му открива един съвършено нов свят. Обстоятелството, че започва да прилага правила, изобщо не трябва да промени външния живот на окултния ученик. Той както и по-рано, продължава да изпълнява своите задължения; понася същите страдания изпитва същата радост. Той съвсем не се отчуждава от "живота".
към текста >>
Това спокойствие и тази сигур
нос
т оказват въздействие върху цялото човешко същество.
Сега вече не тази мисъл го навестява, а съвсем друга: "искам да събера всичките си сили, за да се справя с моите задачи по най-добрия начин". Сега той прогонва всяко опасение, всеки страх. Защото знае, че тъкмо този страх би могъл да влоши, а не да подобри качеството на неговата работа. И така, мисъл след мисъл проникват в светоусещането на окултния ученик и оказват своето благотворно влияние върху живота му, измествайки мислите, който по-рано спъваха неговото развитие. Сега вече той насочва ладията на своя живот със здрава и сигурна ръка, докато по-рано вълните я люшкаха на всички посоки.
Това спокойствие и тази сигурност оказват въздействие върху цялото човешко същество.
Вътрешния човек започва да расте. А с него израстват и онези вътрешни способности, които водят до висшето познание. Напредвайки в тази област, окултният ученик постепенно сам започва да определя по какъв начин трябва да му въздействуват впечатленията на външния свят. Например, той чува дума, с която някой иска да го нарани или раздразни. Преди неговото окултно обучение, тази дума би постигнала целта си.
към текста >>
А с него израстват и онези вътрешни способ
нос
ти, които водят до висшето познание.
Защото знае, че тъкмо този страх би могъл да влоши, а не да подобри качеството на неговата работа. И така, мисъл след мисъл проникват в светоусещането на окултния ученик и оказват своето благотворно влияние върху живота му, измествайки мислите, който по-рано спъваха неговото развитие. Сега вече той насочва ладията на своя живот със здрава и сигурна ръка, докато по-рано вълните я люшкаха на всички посоки. Това спокойствие и тази сигурност оказват въздействие върху цялото човешко същество. Вътрешния човек започва да расте.
А с него израстват и онези вътрешни способности, които водят до висшето познание.
Напредвайки в тази област, окултният ученик постепенно сам започва да определя по какъв начин трябва да му въздействуват впечатленията на външния свят. Например, той чува дума, с която някой иска да го нарани или раздразни. Преди неговото окултно обучение, тази дума би постигнала целта си. Но сега, след като е поел пътя на окултното обучение, той е в състояние да лиши тази дума от нейното отровно жила, преди тя да е проникнала в неговото съзнание. Или друг пример: даден човек лесно изпада в нетърпение, когато е принуден да чака.
към текста >>
То е възможно само ако протича в условията на описаните вече "вътрешно спокойствие" и "сигур
нос
т".
Или друг пример: даден човек лесно изпада в нетърпение, когато е принуден да чака. След като е поел пътя на окултното обучение, в минутите на вътрешно спокойствие, той се изпълва до такава степен с усещането за пълното безсмислие на всеки вид нетърпение, че оттогава насища с това усещане всяко конкретно нетърпение. Нетърпението, което иначе би го завладяло, изчезва, и времето, което в първия случай би било пропиляно, сега се изпълва с полезни наблюдения, извършени по време на чакането. Сега ясно трябва да осмислим значението на всичко казано дотук. Нека да се замислим за непрекъснатото развитие на "висшия човек".
То е възможно само ако протича в условията на описаните вече "вътрешно спокойствие" и "сигурност".
Външните обстоятелства притискат външния човек от всички страни, ако той не овладее своя живот и му позволи да го насочва насам и натам. Подобен човек е като растение, което е принудено да се развива в пукнатината на една скала. То загива ако не си извоюва жизнено пространство. А пространство за вътрешния човек не могат да осигурят никакви външни сили; това може да постигне само вътрешното спокойствие. Външните условия могат да променят само външната страна на живота; те никога не могат да пробудят "духовния човек".
към текста >>
Аз трябва да развия в себе си такава способ
нос
т, с чиято помощ външните сетивни впечатления да ми оказват единствено определеното от мен въздействие; едва тогава аз мога да стана окултен ученик.
Външните условия могат да променят само външната страна на живота; те никога не могат да пробудят "духовния човек". Окултният ученик трябва сам да роди в себе си новия, висш човек. И тогава този "висш човек" става "вътрешния повелител", който уверено насочва всички действия на външния човек. Докато външният човек има надмощие, "вътрешният" е негов роб и не може да развие своите сили. Ако моите настроения зависят от друг, а не от мен, аз не съм още господар на себе си, или по-добре казано: Аз все още не съм открил "повелителя в себе си".
Аз трябва да развия в себе си такава способност, с чиято помощ външните сетивни впечатления да ми оказват единствено определеното от мен въздействие; едва тогава аз мога да стана окултен ученик.
Окултният ученик постига своята цел толкова по-сигурно, колкото по-упорито търси тази сила. Нещата се свеждат до упоритото търсене, а не до постиженията за определен период от време. Мнозина работят години наред, без да забелязват някакъв видим напредък; а други, които не се отчайват и остават непоколебими, внезапно се добират до "вътрешната победа". Разбира се, в много от случаите е необходима голяма сила, за да се постигнат периодите на вътрешно спокойствие. Но колкото по-голяма е тази сила, толкова по-значителни са постигнатите резултати.
към текста >>
В окултното обучение всичко зависи от това, човек да застане пред себе си като напълно страничен наблюдател и енергично, с вътрешна правда и безпощадна искре
нос
т да се вгледа в своите постъпки и действия.
Окултният ученик постига своята цел толкова по-сигурно, колкото по-упорито търси тази сила. Нещата се свеждат до упоритото търсене, а не до постиженията за определен период от време. Мнозина работят години наред, без да забелязват някакъв видим напредък; а други, които не се отчайват и остават непоколебими, внезапно се добират до "вътрешната победа". Разбира се, в много от случаите е необходима голяма сила, за да се постигнат периодите на вътрешно спокойствие. Но колкото по-голяма е тази сила, толкова по-значителни са постигнатите резултати.
В окултното обучение всичко зависи от това, човек да застане пред себе си като напълно страничен наблюдател и енергично, с вътрешна правда и безпощадна искреност да се вгледа в своите постъпки и действия.
Но чрез раждането на висшия човек се загатва само една страна на вътрешната дейност на окултния ученик. Към това трябва да се прибави и нещо друго. Човек, макар и да застава пред себе си като страничен наблюдател, все пак разглежда само себе си; той отправя поглед само върху онези изживявания и постъпки, който са свързани с неговата лична съдба. Обаче той трябва да се издигне над тази степен. Той трябва да се извиси до чисто човешкото, което няма нищо общо с неговото особено положение.
към текста >>
Но чрез раждането на висшия човек се загатва само една страна на вътрешната дей
нос
т на окултния ученик.
Нещата се свеждат до упоритото търсене, а не до постиженията за определен период от време. Мнозина работят години наред, без да забелязват някакъв видим напредък; а други, които не се отчайват и остават непоколебими, внезапно се добират до "вътрешната победа". Разбира се, в много от случаите е необходима голяма сила, за да се постигнат периодите на вътрешно спокойствие. Но колкото по-голяма е тази сила, толкова по-значителни са постигнатите резултати. В окултното обучение всичко зависи от това, човек да застане пред себе си като напълно страничен наблюдател и енергично, с вътрешна правда и безпощадна искреност да се вгледа в своите постъпки и действия.
Но чрез раждането на висшия човек се загатва само една страна на вътрешната дейност на окултния ученик.
Към това трябва да се прибави и нещо друго. Човек, макар и да застава пред себе си като страничен наблюдател, все пак разглежда само себе си; той отправя поглед само върху онези изживявания и постъпки, който са свързани с неговата лична съдба. Обаче той трябва да се издигне над тази степен. Той трябва да се извиси до чисто човешкото, което няма нищо общо с неговото особено положение. Той е длъжен да се издигне дотам, да разглежда нещата, които биха го интересували въобще като човек, дори и да живее при съвършено други условия.
към текста >>
Това тихо съзерцаване трябва да се превърне за окултния ученик в една естествена потреб
нос
т.
Човекът започва своето общуване с духовния свят. Той се откъсва от всекидневието, чиито шум заглъхва. Навсякъде около него става тихо. Той отстранява всичко, което го заобикаля, както и всичко, което му напомня за външния свят. Спокойното вътрешно съзерцание и диалога с чисто духовния свят изпълват цялата му душа.
Това тихо съзерцаване трябва да се превърне за окултния ученик в една естествена потребност.
Първоначално той се потопява изцяло в един мисловен свят. За тази тиха мисловна дейност той трябва да се научи да пробуди в себе си едно ново чувство. Той трябва да се научи да обича това, което Духът влива в него. И съвсем скоро той престава да усеща този мисловен свят като нещо, което е по-малко реално от нещата, заобикалящи го във всекидневния живот. Той започва да борави със своите мисли, така както борави с предметите и околното пространство.
към текста >>
За тази тиха мисловна дей
нос
т той трябва да се научи да пробуди в себе си едно ново чувство.
Навсякъде около него става тихо. Той отстранява всичко, което го заобикаля, както и всичко, което му напомня за външния свят. Спокойното вътрешно съзерцание и диалога с чисто духовния свят изпълват цялата му душа. Това тихо съзерцаване трябва да се превърне за окултния ученик в една естествена потребност. Първоначално той се потопява изцяло в един мисловен свят.
За тази тиха мисловна дейност той трябва да се научи да пробуди в себе си едно ново чувство.
Той трябва да се научи да обича това, което Духът влива в него. И съвсем скоро той престава да усеща този мисловен свят като нещо, което е по-малко реално от нещата, заобикалящи го във всекидневния живот. Той започва да борави със своите мисли, така както борави с предметите и околното пространство. Ето че идва и моментът, когато това, което му се открива в тишината на вътрешната мисловна работа, става за него много по-реално от явленията във физическия свят. Той разбира, че в този мисловен свят говори самият живот.
към текста >>
Такива текстове ще намери в древната мистична, г
нос
тична и в съвременното духовнонаучна литература.
Те само биха му били попречили да стигне до истинското духовно познание. Неговите мисли трябва да приемат ясно очертани и прецизни форми. За тази цел той може да си помогне, ако не се оставя сляпо на мислите, които възникват в него. Напротив, той трябва да се проникне от възвишените мисли, които духовно напредналите хора вече са породили в себе си по време на медитиране. За изходна точка той може да вземе съчиненията, които са възникнали като откровение в хода на медитациите.
Такива текстове ще намери в древната мистична, гностична и в съвременното духовнонаучна литература.
Там той ще открие теми за своите медитации. В тези съчинения изследователите на Духа са оставили достатъчно много от божественото знание; самият дух е предал на света това знание чрез своите посланици. Благодарение на тези медитации, в окултния ученик настъпва пълно преобразяване. Той започва да си изгражда съвсем нови представи за действителността. Всички неща добиват за него друго значение.
към текста >>
Той започва да си изгражда съвсем нови представи за действител
нос
тта.
За изходна точка той може да вземе съчиненията, които са възникнали като откровение в хода на медитациите. Такива текстове ще намери в древната мистична, гностична и в съвременното духовнонаучна литература. Там той ще открие теми за своите медитации. В тези съчинения изследователите на Духа са оставили достатъчно много от божественото знание; самият дух е предал на света това знание чрез своите посланици. Благодарение на тези медитации, в окултния ученик настъпва пълно преобразяване.
Той започва да си изгражда съвсем нови представи за действителността.
Всички неща добиват за него друго значение. Необходимо е отново да подчертаем: това преобразяване не откъсва окултния ученик от света. Той не спира да изпълнява своите всекидневни задължения. Защото той вижда, че и най-незначителното изживяване през което минава, са свързани с великите сили и Същества на Космоса. И когато благодарение на медитирането, той вникне в естеството на тази връзка, той ще поеме всекидневните си грижи и задължения с нова, нарастваща енергия.
към текста >>
От медитацията блика сила за живот, а не апатия и ле
нос
т.
Необходимо е отново да подчертаем: това преобразяване не откъсва окултния ученик от света. Той не спира да изпълнява своите всекидневни задължения. Защото той вижда, че и най-незначителното изживяване през което минава, са свързани с великите сили и Същества на Космоса. И когато благодарение на медитирането, той вникне в естеството на тази връзка, той ще поеме всекидневните си грижи и задължения с нова, нарастваща енергия. Защото сега той знае: всичко, което прави и всичко, което понася, той го прави и понася в името на великия духовен космос.
От медитацията блика сила за живот, а не апатия и леност.
Окултният ученик тръгва с уверена крачка по житейския път. Каквото и да срещне по него, той продължава напред. По-рано той не знаеше защо работи и страда; сега знае това. Очевидно е, че подобна медитативна дейност води по-сигурно да целта, ако се ръководи от опитни хора, които знаят какво точно трябва да се прави. Съветите и указанията на такива хора имат огромна стойност и съвсем не накърняват свободата на ученика.
към текста >>
Очевидно е, че подобна медитативна дей
нос
т води по-сигурно да целта, ако се ръководи от опитни хора, които знаят какво точно трябва да се прави.
Защото сега той знае: всичко, което прави и всичко, което понася, той го прави и понася в името на великия духовен космос. От медитацията блика сила за живот, а не апатия и леност. Окултният ученик тръгва с уверена крачка по житейския път. Каквото и да срещне по него, той продължава напред. По-рано той не знаеше защо работи и страда; сега знае това.
Очевидно е, че подобна медитативна дейност води по-сигурно да целта, ако се ръководи от опитни хора, които знаят какво точно трябва да се прави.
Съветите и указанията на такива хора имат огромна стойност и съвсем не накърняват свободата на ученика. Всичко, което без тези наставници би било едно несигурно напипване в мрака, се превръща под тяхно ръководство в целенасочена и плодотворна дейност. Който се обръща към такива опитни и знаещи хора, никога няма да остане разочарован. Защото търси приятелски съвет, а не деспотизма на един човек, който се стреми към лична власт. Винаги се потвърждава: онези, които наистина знаят, са най-скромните хора на света и нищо не им е толкова чуждо, колкото желанието за власт.
към текста >>
Съветите и указанията на такива хора имат огромна стой
нос
т и съвсем не накърняват свободата на ученика.
От медитацията блика сила за живот, а не апатия и леност. Окултният ученик тръгва с уверена крачка по житейския път. Каквото и да срещне по него, той продължава напред. По-рано той не знаеше защо работи и страда; сега знае това. Очевидно е, че подобна медитативна дейност води по-сигурно да целта, ако се ръководи от опитни хора, които знаят какво точно трябва да се прави.
Съветите и указанията на такива хора имат огромна стойност и съвсем не накърняват свободата на ученика.
Всичко, което без тези наставници би било едно несигурно напипване в мрака, се превръща под тяхно ръководство в целенасочена и плодотворна дейност. Който се обръща към такива опитни и знаещи хора, никога няма да остане разочарован. Защото търси приятелски съвет, а не деспотизма на един човек, който се стреми към лична власт. Винаги се потвърждава: онези, които наистина знаят, са най-скромните хора на света и нищо не им е толкова чуждо, колкото желанието за власт. Този, който чрез медитацията се издига до състоянието, в което човек може да се свърже с Духа, пробужда в себе си нещо, което е вечно и не се ограничава нито от раждането, нито от смъртта.
към текста >>
Всичко, което без тези наставници би било едно несигурно напипване в мрака, се превръща под тяхно ръководство в целенасочена и плодотворна дей
нос
т.
Окултният ученик тръгва с уверена крачка по житейския път. Каквото и да срещне по него, той продължава напред. По-рано той не знаеше защо работи и страда; сега знае това. Очевидно е, че подобна медитативна дейност води по-сигурно да целта, ако се ръководи от опитни хора, които знаят какво точно трябва да се прави. Съветите и указанията на такива хора имат огромна стойност и съвсем не накърняват свободата на ученика.
Всичко, което без тези наставници би било едно несигурно напипване в мрака, се превръща под тяхно ръководство в целенасочена и плодотворна дейност.
Който се обръща към такива опитни и знаещи хора, никога няма да остане разочарован. Защото търси приятелски съвет, а не деспотизма на един човек, който се стреми към лична власт. Винаги се потвърждава: онези, които наистина знаят, са най-скромните хора на света и нищо не им е толкова чуждо, колкото желанието за власт. Този, който чрез медитацията се издига до състоянието, в което човек може да се свърже с Духа, пробужда в себе си нещо, което е вечно и не се ограничава нито от раждането, нито от смъртта. В него могат да се съмняват само онези, които не са го изживели в себе си.
към текста >>
Така медитацията е пътят, по който човек се издига до познанието, до съзерцаването на своята вечна, неразрушима същ
нос
т.
Който се обръща към такива опитни и знаещи хора, никога няма да остане разочарован. Защото търси приятелски съвет, а не деспотизма на един човек, който се стреми към лична власт. Винаги се потвърждава: онези, които наистина знаят, са най-скромните хора на света и нищо не им е толкова чуждо, колкото желанието за власт. Този, който чрез медитацията се издига до състоянието, в което човек може да се свърже с Духа, пробужда в себе си нещо, което е вечно и не се ограничава нито от раждането, нито от смъртта. В него могат да се съмняват само онези, които не са го изживели в себе си.
Така медитацията е пътят, по който човек се издига до познанието, до съзерцаването на своята вечна, неразрушима същност.
Друг път за човека не съществува. Гнозисът и Науката за Духа ни говорят за вечността на истинската човешка същност, за нейните прераждания. Често се задава въпросът: Защо човек не знае нищо за своите изживявания, които се простират преди раждането и след смъртта? Но този въпрос трябва да се задава по друг начин: Как се постига това знание? Пътят е скрит в правилната медитация.
към текста >>
Гнозисът и Науката за Духа ни говорят за веч
нос
тта на истинската човешка същ
нос
т, за нейните прераждания.
Винаги се потвърждава: онези, които наистина знаят, са най-скромните хора на света и нищо не им е толкова чуждо, колкото желанието за власт. Този, който чрез медитацията се издига до състоянието, в което човек може да се свърже с Духа, пробужда в себе си нещо, което е вечно и не се ограничава нито от раждането, нито от смъртта. В него могат да се съмняват само онези, които не са го изживели в себе си. Така медитацията е пътят, по който човек се издига до познанието, до съзерцаването на своята вечна, неразрушима същност. Друг път за човека не съществува.
Гнозисът и Науката за Духа ни говорят за вечността на истинската човешка същност, за нейните прераждания.
Често се задава въпросът: Защо човек не знае нищо за своите изживявания, които се простират преди раждането и след смъртта? Но този въпрос трябва да се задава по друг начин: Как се постига това знание? Пътят е скрит в правилната медитация. Там са спотаени спомените за онези изживявания, които са отвъд раждането и смъртта. Всеки може да стигне до това познание.
към текста >>
Всеки
нос
и в себе си способ
нос
тта сам да вникне, сам да вижда всичко онова, за което учат истинската мистика, Духовната Наука, Антропософията.
Често се задава въпросът: Защо човек не знае нищо за своите изживявания, които се простират преди раждането и след смъртта? Но този въпрос трябва да се задава по друг начин: Как се постига това знание? Пътят е скрит в правилната медитация. Там са спотаени спомените за онези изживявания, които са отвъд раждането и смъртта. Всеки може да стигне до това познание.
Всеки носи в себе си способността сам да вникне, сам да вижда всичко онова, за което учат истинската мистика, Духовната Наука, Антропософията.
Необходимо е само да се подберат правилните средства. Само едно същество, разполагащо с уши и очи, може да възприема звуци и цветове. А самото око не може да възприема нищо, ако липсва светлината, която прави видими предметите. Тайната Наука предлага средствата за развитие на духовно възприемателни органи, на духовните уши и очи, както и средствата за възпламеняване на духовната светлина. Тези средства на духовно обучение се свежда до следните степени:
към текста >>
73.
07. КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Първоначално силите и способ
нос
тите, които подлежат на развитие, са твърде нежни и неустойчиви.
КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА След като човек търси пътища към Тайната Наука чрез описаните по-горе средства, има една мисъл, с която той може да укрепва себе си в хода на цялото обучение. Той следва да е напълно наясно, че след известно време неговите сериозни постижения могат да се проявят в съвършено неочаквана за него форма. Ако не държи сметка за този факт, лесно може да изгуби търпение и да се откаже от по-нататъшни опити.
Първоначално силите и способностите, които подлежат на развитие, са твърде нежни и неустойчиви.
Тяхната вътрешна природа се различава коренно от неговите предишни представи. Той е свикнал да се занимава единствено със физическия свят, а духовния и душевния свят са останали необхванати от неговия поглед и от неговите понятия. Ето защо не е чудно, че сега, когато в него се развиват определени духовни и душевни сили, той не ги забелязва веднага. Тук е скрита и голяма опасност за всеки, който се подлага на окултно обучение без помощта на истински духовен наставник. Учителят вижда постигнатия напредък много по-рано, отколкото самия ученик.
към текста >>
Тук е скрита и голяма опас
нос
т за всеки, който се подлага на окултно обучение без помощта на истински духовен наставник.
Ако не държи сметка за този факт, лесно може да изгуби търпение и да се откаже от по-нататъшни опити. Първоначално силите и способностите, които подлежат на развитие, са твърде нежни и неустойчиви. Тяхната вътрешна природа се различава коренно от неговите предишни представи. Той е свикнал да се занимава единствено със физическия свят, а духовния и душевния свят са останали необхванати от неговия поглед и от неговите понятия. Ето защо не е чудно, че сега, когато в него се развиват определени духовни и душевни сили, той не ги забелязва веднага.
Тук е скрита и голяма опасност за всеки, който се подлага на окултно обучение без помощта на истински духовен наставник.
Учителят вижда постигнатия напредък много по-рано, отколкото самия ученик. Той забелязва първите нежни признаци на духовно зрение много преди ученикът да подозира нещо за тях. И голяма част от указанията му се свеждат тъкмо да това ученикът да не загуби своето доверие, търпение и постоянство, преди сам да е стигнал до съзнанието на собствените си постижения. Всъщност учителят не може да даде нищо на своя ученик, което макар и в потенциален вид да не е вече негово притежание. Той може само да насочва пробуждането и развитието на тези потенциални способности.
към текста >>
Всъщ
нос
т учителят не може да даде нищо на своя ученик, което макар и в потенциален вид да не е вече негово притежание.
Ето защо не е чудно, че сега, когато в него се развиват определени духовни и душевни сили, той не ги забелязва веднага. Тук е скрита и голяма опасност за всеки, който се подлага на окултно обучение без помощта на истински духовен наставник. Учителят вижда постигнатия напредък много по-рано, отколкото самия ученик. Той забелязва първите нежни признаци на духовно зрение много преди ученикът да подозира нещо за тях. И голяма част от указанията му се свеждат тъкмо да това ученикът да не загуби своето доверие, търпение и постоянство, преди сам да е стигнал до съзнанието на собствените си постижения.
Всъщност учителят не може да даде нищо на своя ученик, което макар и в потенциален вид да не е вече негово притежание.
Той може само да насочва пробуждането и развитието на тези потенциални способности. А това, което споделя от своите лични опитности, се превръща в опора за този, който иска да премине от мрака в светлината. Мнозина напускат пътя на окултното обучение скоро след като са поели по него, само защото не забелязват веднага своите постижения. Дори когато настъпят първите висши опитности, ученикът често ги разглежда като илюзии, понеже вече си е съставил коренно различна представа за тях. И той губи смелост, защото смята тези първи опитности за твърде незначителни, за да го доведат след време до някакъв сериозен резултат.
към текста >>
Той може само да насочва пробуждането и развитието на тези потенциални способ
нос
ти.
Тук е скрита и голяма опасност за всеки, който се подлага на окултно обучение без помощта на истински духовен наставник. Учителят вижда постигнатия напредък много по-рано, отколкото самия ученик. Той забелязва първите нежни признаци на духовно зрение много преди ученикът да подозира нещо за тях. И голяма част от указанията му се свеждат тъкмо да това ученикът да не загуби своето доверие, търпение и постоянство, преди сам да е стигнал до съзнанието на собствените си постижения. Всъщност учителят не може да даде нищо на своя ученик, което макар и в потенциален вид да не е вече негово притежание.
Той може само да насочва пробуждането и развитието на тези потенциални способности.
А това, което споделя от своите лични опитности, се превръща в опора за този, който иска да премине от мрака в светлината. Мнозина напускат пътя на окултното обучение скоро след като са поели по него, само защото не забелязват веднага своите постижения. Дори когато настъпят първите висши опитности, ученикът често ги разглежда като илюзии, понеже вече си е съставил коренно различна представа за тях. И той губи смелост, защото смята тези първи опитности за твърде незначителни, за да го доведат след време до някакъв сериозен резултат. Смелост и доверие в себе си, са двата светилника, които никога не трябва да угасват в хода на окултното обучение.
към текста >>
А това, което споделя от своите лични опит
нос
ти, се превръща в опора за този, който иска да премине от мрака в светлината.
Учителят вижда постигнатия напредък много по-рано, отколкото самия ученик. Той забелязва първите нежни признаци на духовно зрение много преди ученикът да подозира нещо за тях. И голяма част от указанията му се свеждат тъкмо да това ученикът да не загуби своето доверие, търпение и постоянство, преди сам да е стигнал до съзнанието на собствените си постижения. Всъщност учителят не може да даде нищо на своя ученик, което макар и в потенциален вид да не е вече негово притежание. Той може само да насочва пробуждането и развитието на тези потенциални способности.
А това, което споделя от своите лични опитности, се превръща в опора за този, който иска да премине от мрака в светлината.
Мнозина напускат пътя на окултното обучение скоро след като са поели по него, само защото не забелязват веднага своите постижения. Дори когато настъпят първите висши опитности, ученикът често ги разглежда като илюзии, понеже вече си е съставил коренно различна представа за тях. И той губи смелост, защото смята тези първи опитности за твърде незначителни, за да го доведат след време до някакъв сериозен резултат. Смелост и доверие в себе си, са двата светилника, които никога не трябва да угасват в хода на окултното обучение. Който не е в състояние отново и отново да започва едно упражнение, с което наглед не е постигнал нищо, не може да стигне далеч.
към текста >>
Дори когато настъпят първите висши опит
нос
ти, ученикът често ги разглежда като илюзии, понеже вече си е съставил коренно различна представа за тях.
И голяма част от указанията му се свеждат тъкмо да това ученикът да не загуби своето доверие, търпение и постоянство, преди сам да е стигнал до съзнанието на собствените си постижения. Всъщност учителят не може да даде нищо на своя ученик, което макар и в потенциален вид да не е вече негово притежание. Той може само да насочва пробуждането и развитието на тези потенциални способности. А това, което споделя от своите лични опитности, се превръща в опора за този, който иска да премине от мрака в светлината. Мнозина напускат пътя на окултното обучение скоро след като са поели по него, само защото не забелязват веднага своите постижения.
Дори когато настъпят първите висши опитности, ученикът често ги разглежда като илюзии, понеже вече си е съставил коренно различна представа за тях.
И той губи смелост, защото смята тези първи опитности за твърде незначителни, за да го доведат след време до някакъв сериозен резултат. Смелост и доверие в себе си, са двата светилника, които никога не трябва да угасват в хода на окултното обучение. Който не е в състояние отново и отново да започва едно упражнение, с което наглед не е постигнал нищо, не може да стигне далеч. Общо взето, много преди ясното долавяне на едно или друго окултно постижение, едно смътно чувство подсказва, че ученикът е на прав път. С това чувство трябва да се отнасяме извънредно внимателно, защото то може да се превърне в сигурен ориентир.
към текста >>
И той губи смелост, защото смята тези първи опит
нос
ти за твърде незначителни, за да го доведат след време до някакъв сериозен резултат.
Всъщност учителят не може да даде нищо на своя ученик, което макар и в потенциален вид да не е вече негово притежание. Той може само да насочва пробуждането и развитието на тези потенциални способности. А това, което споделя от своите лични опитности, се превръща в опора за този, който иска да премине от мрака в светлината. Мнозина напускат пътя на окултното обучение скоро след като са поели по него, само защото не забелязват веднага своите постижения. Дори когато настъпят първите висши опитности, ученикът често ги разглежда като илюзии, понеже вече си е съставил коренно различна представа за тях.
И той губи смелост, защото смята тези първи опитности за твърде незначителни, за да го доведат след време до някакъв сериозен резултат.
Смелост и доверие в себе си, са двата светилника, които никога не трябва да угасват в хода на окултното обучение. Който не е в състояние отново и отново да започва едно упражнение, с което наглед не е постигнал нищо, не може да стигне далеч. Общо взето, много преди ясното долавяне на едно или друго окултно постижение, едно смътно чувство подсказва, че ученикът е на прав път. С това чувство трябва да се отнасяме извънредно внимателно, защото то може да се превърне в сигурен ориентир. Преди всичко се налага да отстраним предразсъдъка, че за висшите познания са необходими някакви тайнствени и изключителни условия.
към текста >>
Всичко се обяснява с това, че
нос
ейки непрекъснато своето тяло, душа и Дух, човек има съзнание единствено за тялото, а не за душата и Духа.
Общо взето, много преди ясното долавяне на едно или друго окултно постижение, едно смътно чувство подсказва, че ученикът е на прав път. С това чувство трябва да се отнасяме извънредно внимателно, защото то може да се превърне в сигурен ориентир. Преди всичко се налага да отстраним предразсъдъка, че за висшите познания са необходими някакви тайнствени и изключителни условия. Напротив, за изходна точка служат обикновените чувства и мисли, само че сега трябва да ги насочим в определена посока. Нека всеки каже в себе си: в моя собствен чувствен и мисловен свят са скрити най-възвишените тайни, само че досега не съм можел да се докосна до тях.
Всичко се обяснява с това, че носейки непрекъснато своето тяло, душа и Дух, човек има съзнание единствено за тялото, а не за душата и Духа.
Окултният ученик започва да осъзнава своето тяло. Ето защо ученикът трябва да насочи в правилна посока своите чувства и мисли. Така той развива способността да възприема невидими за обикновения човек неща и процеси. Тук ще споделим само един от възможните пътища за постигане на тази цел. Става дума за едно много просто средство, но то води до забележителни резултати, ако човек съумее да го прилага с необходимото вътрешно настроение.
към текста >>
Така той развива способ
нос
тта да възприема невидими за обикновения човек неща и процеси.
Напротив, за изходна точка служат обикновените чувства и мисли, само че сега трябва да ги насочим в определена посока. Нека всеки каже в себе си: в моя собствен чувствен и мисловен свят са скрити най-възвишените тайни, само че досега не съм можел да се докосна до тях. Всичко се обяснява с това, че носейки непрекъснато своето тяло, душа и Дух, човек има съзнание единствено за тялото, а не за душата и Духа. Окултният ученик започва да осъзнава своето тяло. Ето защо ученикът трябва да насочи в правилна посока своите чувства и мисли.
Така той развива способността да възприема невидими за обикновения човек неща и процеси.
Тук ще споделим само един от възможните пътища за постигане на тази цел. Става дума за едно много просто средство, но то води до забележителни резултати, ако човек съумее да го прилага с необходимото вътрешно настроение. Поставете пред себе си семе от някакво растение. Сега съсредоточете всичките си мисли към семето и направете така, че от тях да възникнат определени чувства. Преди всичко, представете си ясно, какво виждате с очите.
към текста >>
Сега чувствата и мислите трябва да се насочат тъкмо към тази невидима същ
нос
т*(*Ако някой възрази, че микроскопичното изследване ясно различава истинското семе от изкуственото, това само показва, че този човек не схваща основната цел на упражнението.
Ако това семе бъде посадено в земята, от него ще поникне растение съвсем живо и нагледно, обрисувайте го подробно във вашето въображение и се замислете: "Това, което си представям сега в моето въображение, е нещо, което по-късно действително ще произлезе от това семе чрез силите на земята и светлината. Ако бих имал пред себе си един изкуствен предмет, колкото и да би приличал на семето, така че да не може да бъде различен от него, никакви сили на земята и светлината неща са в състояние да извлекат едно растение". Който си представя тази мисъл пределно ясно и я изживява вътрешно, той ще почувствува и още нещо; вътре в семето, макар и в скрита форма а именно като сила вече се намира онова, което ще израсне по-късно от него. В изкуствения предмет, наподобяващ семето, тази сила липсва, въпреки че за моите очи двете семена са еднакви. Следователно в истинското семе има нещо невидимо, което в изкуственото не съществува.
Сега чувствата и мислите трябва да се насочат тъкмо към тази невидима същност*(*Ако някой възрази, че микроскопичното изследване ясно различава истинското семе от изкуственото, това само показва, че този човек не схваща основната цел на упражнението.
Не става дума за достоверно проучване на сетивния предмет, а за развитието на определени душевно-духовни сили). Следователно, тази невидима същност ще метаморфозира по-късно във видимото растение, чиито форми и цветове аз ще мога да възприемам. Нека да се спрем на тази мисъл: Невидимото ще стане видимо. Ако аз можех да мисля, не бих могъл и да предвидя още сега това, което ще стане видимо по-късно. Налага се да подчертаем още веднъж: това, което мислим, трябва да го чувствуваме, и то особено силно.
към текста >>
Следователно, тази невидима същ
нос
т ще метаморфозира по-късно във видимото растение, чиито форми и цветове аз ще мога да възприемам.
Който си представя тази мисъл пределно ясно и я изживява вътрешно, той ще почувствува и още нещо; вътре в семето, макар и в скрита форма а именно като сила вече се намира онова, което ще израсне по-късно от него. В изкуствения предмет, наподобяващ семето, тази сила липсва, въпреки че за моите очи двете семена са еднакви. Следователно в истинското семе има нещо невидимо, което в изкуственото не съществува. Сега чувствата и мислите трябва да се насочат тъкмо към тази невидима същност*(*Ако някой възрази, че микроскопичното изследване ясно различава истинското семе от изкуственото, това само показва, че този човек не схваща основната цел на упражнението. Не става дума за достоверно проучване на сетивния предмет, а за развитието на определени душевно-духовни сили).
Следователно, тази невидима същност ще метаморфозира по-късно във видимото растение, чиито форми и цветове аз ще мога да възприемам.
Нека да се спрем на тази мисъл: Невидимото ще стане видимо. Ако аз можех да мисля, не бих могъл и да предвидя още сега това, което ще стане видимо по-късно. Налага се да подчертаем още веднъж: това, което мислим, трябва да го чувствуваме, и то особено силно. До изживяването на определена мисъл трябва да стигаме в пълно спокойствие, несмущавани от никакви други мисли. Наред с това, необходимо е да си осигурим достатъчно време, така че мисълта и свързаното с нея чувство да проникнат дълбоко в душата.
към текста >>
Ако извършваме нещата правилно, тогава след известно време може би едва след многократни опити ще доловим в себе си една сила и тя ще породи в нас една нова способ
нос
т за виждане.
Нека да се спрем на тази мисъл: Невидимото ще стане видимо. Ако аз можех да мисля, не бих могъл и да предвидя още сега това, което ще стане видимо по-късно. Налага се да подчертаем още веднъж: това, което мислим, трябва да го чувствуваме, и то особено силно. До изживяването на определена мисъл трябва да стигаме в пълно спокойствие, несмущавани от никакви други мисли. Наред с това, необходимо е да си осигурим достатъчно време, така че мисълта и свързаното с нея чувство да проникнат дълбоко в душата.
Ако извършваме нещата правилно, тогава след известно време може би едва след многократни опити ще доловим в себе си една сила и тя ще породи в нас една нова способност за виждане.
Семето ще се появи като обвито в малък светлинен облак, всред който по сетивно-духовен път ще доловим един вид пламък. Средата на този пламък усещаме така, сякаш сме под впечатлението на лилавия цвят, а краищата му са като оцветени в синкаво. Тук се появява това, което по-рано е оставало невидимо за нас, и което е породено от силата на мисълта и на чувството. По един духовно-сетивен начин, сега се проявява това, което по-рано е било физически невидимо за нас, а именно растението; онова растение, което ще стане видимо едва по-късно. Естествено, много от хората ще сметнат това за чиста илюзия.
към текста >>
Обаче работата е тъкмо в това: да бъдат преодолени тези изключително трудни моменти в човешкото развитие и да не бъдат смесвани фантазията и духовната действител
нос
т.
Тук се появява това, което по-рано е оставало невидимо за нас, и което е породено от силата на мисълта и на чувството. По един духовно-сетивен начин, сега се проявява това, което по-рано е било физически невидимо за нас, а именно растението; онова растение, което ще стане видимо едва по-късно. Естествено, много от хората ще сметнат това за чиста илюзия. Мнозина ще запитат: "Какво означават тези видения, тези фантазии? " И част от тях ще ги отхвърлят и няма да продължат по Пътя.
Обаче работата е тъкмо в това: да бъдат преодолени тези изключително трудни моменти в човешкото развитие и да не бъдат смесвани фантазията и духовната действителност.
И още нещо: да не губим смелост, а да продължаваме напред без малодушие и страх. От друга страна сме длъжни да подчертаем, че здравия усет за разграничаването между истина и илюзия трябва да се култивира непрекъснато. По време на всички тези упражнения човек не трябва да губи нито за миг съзнателния контрол над себе си. И в тази област той трябва да мисли така ясно, както прави това за нещата и процесите, свързани с ежедневието. Би било твърде лошо, ако той изпадне в мечтателство Разумът трябва да е ясен и трезв във всеки отделен миг.
към текста >>
Обсъжданата тук дисциплина на мисленето се практикува в окултните школи от най-дълбока древ
нос
т и тук става дума единствено за нея.
Би било твърде лошо, ако той изпадне в мечтателство Разумът трябва да е ясен и трезв във всеки отделен миг. И най-голямата грешка би била сторена, ако в хода на тези упражнения някой би смутил своето равновесие и ако би престанал да разсъждава ясно и точно за обикновените неща от живота, както е вършил това по-рано. Окултният ученик непрекъснато трябва да се уверява дали не е нарушил своето вътрешно настроение, дали е останал същия в своето обичайно ежедневие. Непоколебимо вътрешно спокойствие и ясен поглед върху нещата ето какво трябва да извоюва за себе си. Разбира се, строго препоръчително е да не се отдава на празно мечтателство, както и на случайни упражнения.
Обсъжданата тук дисциплина на мисленето се практикува в окултните школи от най-дълбока древност и тук става дума единствено за нея.
Който иска да прилага други упражнения, измислени от самия него или пък случайно дочути тук или там, ще допусне фатална грешка и скоро ще затъне в мътните води на фантастиката. Към гореописаното упражнение може да се прибави и друго. Нека застанем пред едно растение, което е стигнало до степента на пълното си развитие и да се проникнем от мисълта, че наближава времето, когато това растение ще умре. Нищо няма да остане от това, което сега е пред моите очи. Обаче същото това растение ще образува семена и те ще дадат нови растения.
към текста >>
За да отговорим веднага на едно възражение, което биха отправили хора с известни душевни опит
нос
ти, ще добавим следното.
А по този начин той прави първите си стъпки, за да вникне самостоятелно зад тайната на раждането и смъртта. За външните сетива, едно същество се появява едва в мига на раждането; в мига на смъртта то умира. Но това е така само защото тези сетива не проникват до неговия скрит Дух. За Духа раждането и смъртта са само една метаморфоза, едно преобразяване, каквото е и разпукването на цвета от пъпката, извършващо се пред физическите очи. И ако искаме да се доверим на нашите собствени наблюдения, необходимо е преди това да пробудим в себе си духовните сетива според описаните по-горе начини.
За да отговорим веднага на едно възражение, което биха отправили хора с известни душевни опитности, ще добавим следното.
Не може да се отрече, че има по-кратки и по-прости пътища за да вникнем със собствени сили в явленията на раждането и смъртта, без да минаваме през описаните тук степени. Има хора, които притежават забележителни душевни заложби, нуждаещи се от незначителен тласък, за да се развият. Но те са изключение. Пътят, който описваме тук, е по-сигурен и достъпен за всички. Несъмнено, човек може да стигне до откъслечни познания по химия също и по силата на извънредни обстоятелства; но ако иска да стане химик, той трябва да премине по общия и по-сигурен път.
към текста >>
Този, който постъпва така, също може да стигне до целта, но не и с онази сигур
нос
т, която дава описаният тук път.
Има хора, които притежават забележителни душевни заложби, нуждаещи се от незначителен тласък, за да се развият. Но те са изключение. Пътят, който описваме тук, е по-сигурен и достъпен за всички. Несъмнено, човек може да стигне до откъслечни познания по химия също и по силата на извънредни обстоятелства; но ако иска да стане химик, той трябва да премине по общия и по-сигурен път. Заблуждение с огромни последици би било, ако някой смята, че за по-удобно би могъл да стигне до целта, като чисто и просто си представя съответното семе или растение.
Този, който постъпва така, също може да стигне до целта, но не и с онази сигурност, която дава описаният тук път.
В повечето случаи той и неговите постижения са по-близко до фантастичното. Защото нещата не се свеждат до това, аз произволно да си изградя нови възприятия, а самата действителност да ги изгради в мен самия. Истината трябва да бликне от дълбините на моята душа; но съвсем не моят обикновен аз и вълшебникът, който ще освободи истината; този вълшебник всъщност е скрит в съществата, чиято духовна същност аз искам да съзерцавам. Ако чрез подобни упражнения човек откликва в себе си първите признаци на духовни възприятия, той трябва да се извиси до съзерцанието на самото човешко същество. Първоначално той ще се спре на най-обикновените прояви от човешкия живот.
към текста >>
Защото нещата не се свеждат до това, аз произволно да си изградя нови възприятия, а самата действител
нос
т да ги изгради в мен самия.
Пътят, който описваме тук, е по-сигурен и достъпен за всички. Несъмнено, човек може да стигне до откъслечни познания по химия също и по силата на извънредни обстоятелства; но ако иска да стане химик, той трябва да премине по общия и по-сигурен път. Заблуждение с огромни последици би било, ако някой смята, че за по-удобно би могъл да стигне до целта, като чисто и просто си представя съответното семе или растение. Този, който постъпва така, също може да стигне до целта, но не и с онази сигурност, която дава описаният тук път. В повечето случаи той и неговите постижения са по-близко до фантастичното.
Защото нещата не се свеждат до това, аз произволно да си изградя нови възприятия, а самата действителност да ги изгради в мен самия.
Истината трябва да бликне от дълбините на моята душа; но съвсем не моят обикновен аз и вълшебникът, който ще освободи истината; този вълшебник всъщност е скрит в съществата, чиято духовна същност аз искам да съзерцавам. Ако чрез подобни упражнения човек откликва в себе си първите признаци на духовни възприятия, той трябва да се извиси до съзерцанието на самото човешко същество. Първоначално той ще се спре на най-обикновените прояви от човешкия живот. Обаче преди ученикът да пристъпи към това, необходима е сериозна и упорита работа за пълното пречистване на неговия характер. Той трябва да отстрани от себе си всяка мисъл, стремяща се да превърне извоюваното познание в средство за лично облагодетелствуване.
към текста >>
Истината трябва да бликне от дълбините на моята душа; но съвсем не моят обикновен аз и вълшебникът, който ще освободи истината; този вълшебник всъщ
нос
т е скрит в съществата, чиято духовна същ
нос
т аз искам да съзерцавам.
Несъмнено, човек може да стигне до откъслечни познания по химия също и по силата на извънредни обстоятелства; но ако иска да стане химик, той трябва да премине по общия и по-сигурен път. Заблуждение с огромни последици би било, ако някой смята, че за по-удобно би могъл да стигне до целта, като чисто и просто си представя съответното семе или растение. Този, който постъпва така, също може да стигне до целта, но не и с онази сигурност, която дава описаният тук път. В повечето случаи той и неговите постижения са по-близко до фантастичното. Защото нещата не се свеждат до това, аз произволно да си изградя нови възприятия, а самата действителност да ги изгради в мен самия.
Истината трябва да бликне от дълбините на моята душа; но съвсем не моят обикновен аз и вълшебникът, който ще освободи истината; този вълшебник всъщност е скрит в съществата, чиято духовна същност аз искам да съзерцавам.
Ако чрез подобни упражнения човек откликва в себе си първите признаци на духовни възприятия, той трябва да се извиси до съзерцанието на самото човешко същество. Първоначално той ще се спре на най-обикновените прояви от човешкия живот. Обаче преди ученикът да пристъпи към това, необходима е сериозна и упорита работа за пълното пречистване на неговия характер. Той трябва да отстрани от себе си всяка мисъл, стремяща се да превърне извоюваното познание в средство за лично облагодетелствуване. Човек трябва да си обещае, че никога няма да използва за зли цели силата, която добива над своите себеподобни.
към текста >>
И след известно време той установява, че това чувство пробужда в душата му определена сила, която му позволява да има духовни възприятия от
нос
но душевните състояния на други хора.
Това чувство се надига в него както облакът закрива ясния до преди миг хоризонт. Естествено, наблюдението ще бъде прекъснато поради обстоятелството, че човекът, върху когото е насочено вниманието, не остава дълго време в описаното душевно състояние. Вероятно ще се наложи опитите да бъдат повторени стотици напразни опити. Обаче търпението не трябва да се губи. Накрая, след многобройни опити, ученикът изживява в душата си едно чувство, което съответствува на душевното състояние, в което се намира наблюдавания човек.
И след известно време той установява, че това чувство пробужда в душата му определена сила, която му позволява да има духовни възприятия относно душевните състояния на други хора.
И зрителното поле се появява един светещ образ. И този духовно просветващ образ е т.н. астрално въплъщение на наблюдаваното душевно състояние. Отново можем да сравним този образ с един вид пламък. В средата той е жълто-червен, а по краищата: Червено-син и лилав.
към текста >>
Тук на помощ на окултния ученик отново идва едно правило: Научи се да мълчиш за своите духовни опит
нос
ти.
Изключително много зависи от това, доколко нежно се отнася ученикът към тези духовни възприятия. Най-добре е първоначално той да не ги споделя с никого, освен със своя учител, ако изобщо има такъв. Защото ако се опита несръчно да формулира с думи подобно явление, в повечето случаи става жертва на горчиво разочарование. За целта той си служи с обикновени думи, които обаче са твърде груби и неподходящи. Като резултат от опита му да облече в думи своите изживявания, той вмъква всевъзможни фантастни образи в истинските си духовни възприятия.
Тук на помощ на окултния ученик отново идва едно правило: Научи се да мълчиш за своите духовни опитности.
Да, ти трябва да запазиш мълчание дори и пред себе си. Изобщо не се опитвай да облечеш в думи това, което виждаш в духовния свят, нито пък да го тълкуващ с ума. Отдай се непредубеден и в пълна безкористност на твоите духовни възприятия и не ги смущавай с никакви размишления. Необходимо е да се замислиш, че първоначално твоите размишления чисто и просто не са дорасли до твоите духовни опитности. До този момент ти си размишлявал само върху живота в сетивно-физическия свят, а новите опитности далеч надхвърлят неговите предели.
към текста >>
Отдай се непредубеден и в пълна безкорист
нос
т на твоите духовни възприятия и не ги смущавай с никакви размишления.
За целта той си служи с обикновени думи, които обаче са твърде груби и неподходящи. Като резултат от опита му да облече в думи своите изживявания, той вмъква всевъзможни фантастни образи в истинските си духовни възприятия. Тук на помощ на окултния ученик отново идва едно правило: Научи се да мълчиш за своите духовни опитности. Да, ти трябва да запазиш мълчание дори и пред себе си. Изобщо не се опитвай да облечеш в думи това, което виждаш в духовния свят, нито пък да го тълкуващ с ума.
Отдай се непредубеден и в пълна безкористност на твоите духовни възприятия и не ги смущавай с никакви размишления.
Необходимо е да се замислиш, че първоначално твоите размишления чисто и просто не са дорасли до твоите духовни опитности. До този момент ти си размишлявал само върху живота в сетивно-физическия свят, а новите опитности далеч надхвърлят неговите предели. Следователно, не се опитвай да прилагаш новите и по-висши способности към своя минал опит. Само онзи, който вече има известна увереност в наблюдението на своите вътрешни изживявания, може да говори за тях, така че описанията му да са от полза за другите хора. Към разглежданите тук упражнения може да се добави следното.
към текста >>
Необходимо е да се замислиш, че първоначално твоите размишления чисто и просто не са дорасли до твоите духовни опит
нос
ти.
Като резултат от опита му да облече в думи своите изживявания, той вмъква всевъзможни фантастни образи в истинските си духовни възприятия. Тук на помощ на окултния ученик отново идва едно правило: Научи се да мълчиш за своите духовни опитности. Да, ти трябва да запазиш мълчание дори и пред себе си. Изобщо не се опитвай да облечеш в думи това, което виждаш в духовния свят, нито пък да го тълкуващ с ума. Отдай се непредубеден и в пълна безкористност на твоите духовни възприятия и не ги смущавай с никакви размишления.
Необходимо е да се замислиш, че първоначално твоите размишления чисто и просто не са дорасли до твоите духовни опитности.
До този момент ти си размишлявал само върху живота в сетивно-физическия свят, а новите опитности далеч надхвърлят неговите предели. Следователно, не се опитвай да прилагаш новите и по-висши способности към своя минал опит. Само онзи, който вече има известна увереност в наблюдението на своите вътрешни изживявания, може да говори за тях, така че описанията му да са от полза за другите хора. Към разглежданите тук упражнения може да се добави следното. Нека наблюдаваме по същия начин даден човек постига своето желание или очакване.
към текста >>
До този момент ти си размишлявал само върху живота в сетивно-физическия свят, а новите опит
нос
ти далеч надхвърлят неговите предели.
Тук на помощ на окултния ученик отново идва едно правило: Научи се да мълчиш за своите духовни опитности. Да, ти трябва да запазиш мълчание дори и пред себе си. Изобщо не се опитвай да облечеш в думи това, което виждаш в духовния свят, нито пък да го тълкуващ с ума. Отдай се непредубеден и в пълна безкористност на твоите духовни възприятия и не ги смущавай с никакви размишления. Необходимо е да се замислиш, че първоначално твоите размишления чисто и просто не са дорасли до твоите духовни опитности.
До този момент ти си размишлявал само върху живота в сетивно-физическия свят, а новите опитности далеч надхвърлят неговите предели.
Следователно, не се опитвай да прилагаш новите и по-висши способности към своя минал опит. Само онзи, който вече има известна увереност в наблюдението на своите вътрешни изживявания, може да говори за тях, така че описанията му да са от полза за другите хора. Към разглежданите тук упражнения може да се добави следното. Нека наблюдаваме по същия начин даден човек постига своето желание или очакване. Ако се спазват същите правила и предпазни мерки, за които ставаше дума преди малко, сега също се стига до нови духовни възприятия.
към текста >>
Следователно, не се опитвай да прилагаш новите и по-висши способ
нос
ти към своя минал опит.
Да, ти трябва да запазиш мълчание дори и пред себе си. Изобщо не се опитвай да облечеш в думи това, което виждаш в духовния свят, нито пък да го тълкуващ с ума. Отдай се непредубеден и в пълна безкористност на твоите духовни възприятия и не ги смущавай с никакви размишления. Необходимо е да се замислиш, че първоначално твоите размишления чисто и просто не са дорасли до твоите духовни опитности. До този момент ти си размишлявал само върху живота в сетивно-физическия свят, а новите опитности далеч надхвърлят неговите предели.
Следователно, не се опитвай да прилагаш новите и по-висши способности към своя минал опит.
Само онзи, който вече има известна увереност в наблюдението на своите вътрешни изживявания, може да говори за тях, така че описанията му да са от полза за другите хора. Към разглежданите тук упражнения може да се добави следното. Нека наблюдаваме по същия начин даден човек постига своето желание или очакване. Ако се спазват същите правила и предпазни мерки, за които ставаше дума преди малко, сега също се стига до нови духовни възприятия. В духовен смисъл, пред нас израства един вид пламък, който в средата се усеща като жълт, а в краищата с бледозелен оттенък.
към текста >>
Само онзи, който вече има известна увере
нос
т в наблюдението на своите вътрешни изживявания, може да говори за тях, така че описанията му да са от полза за другите хора.
Изобщо не се опитвай да облечеш в думи това, което виждаш в духовния свят, нито пък да го тълкуващ с ума. Отдай се непредубеден и в пълна безкористност на твоите духовни възприятия и не ги смущавай с никакви размишления. Необходимо е да се замислиш, че първоначално твоите размишления чисто и просто не са дорасли до твоите духовни опитности. До този момент ти си размишлявал само върху живота в сетивно-физическия свят, а новите опитности далеч надхвърлят неговите предели. Следователно, не се опитвай да прилагаш новите и по-висши способности към своя минал опит.
Само онзи, който вече има известна увереност в наблюдението на своите вътрешни изживявания, може да говори за тях, така че описанията му да са от полза за другите хора.
Към разглежданите тук упражнения може да се добави следното. Нека наблюдаваме по същия начин даден човек постига своето желание или очакване. Ако се спазват същите правила и предпазни мерки, за които ставаше дума преди малко, сега също се стига до нови духовни възприятия. В духовен смисъл, пред нас израства един вид пламък, който в средата се усеща като жълт, а в краищата с бледозелен оттенък. При подобни наблюдения над своите себеподобни, човек лесно може да изпадне в една морална грешка.
към текста >>
В този момент от своето развитие човек стига до твърдото убеждение, че всъщ
нос
т мислите са напълно действителни неща.
Ако се спазват същите правила и предпазни мерки, за които ставаше дума преди малко, сега също се стига до нови духовни възприятия. В духовен смисъл, пред нас израства един вид пламък, който в средата се усеща като жълт, а в краищата с бледозелен оттенък. При подобни наблюдения над своите себеподобни, човек лесно може да изпадне в една морална грешка. Той може да стане безсърдечен. Но това трябва да се избегне на всяка цена.
В този момент от своето развитие човек стига до твърдото убеждение, че всъщност мислите са напълно действителни неща.
Ето защо той вече не може да си позволи да отправя към другите хора мисли, които биха накърнили тяхното достойнство и свобода. Не трябва дори за миг да се допуска, че даден човек би могъл да бъде за нас само един обект за наблюдение. Ръка за ръка с всяко окултно наблюдение над човешката природа трябва да върви и самовъзпитанието, което изисква да се обръщаме към всеки човек като към нещо свято и недостигаемо. Всичко което живее в човека също неговите мисли и чувства е нещо наистина свято. Чувството на свещен трепет пред всичко човешко трябва да изпълва душите ни.
към текста >>
С посочените два примера трябваше да покажем как се достига просветление от
нос
но човешката природа.
Ето защо той вече не може да си позволи да отправя към другите хора мисли, които биха накърнили тяхното достойнство и свобода. Не трябва дори за миг да се допуска, че даден човек би могъл да бъде за нас само един обект за наблюдение. Ръка за ръка с всяко окултно наблюдение над човешката природа трябва да върви и самовъзпитанието, което изисква да се обръщаме към всеки човек като към нещо свято и недостигаемо. Всичко което живее в човека също неговите мисли и чувства е нещо наистина свято. Чувството на свещен трепет пред всичко човешко трябва да изпълва душите ни.
С посочените два примера трябваше да покажем как се достига просветление относно човешката природа.
Но те са достатъчни, за да очертаят пътя, по който трябва да се върви. Ако човек постигне онази вътрешна тишина и онова вътрешно спокойствие, които са характерни за този вид наблюдения, той вече извършва и едно голямо душевно преобразяване. И скоро то стига дотам, че вътрешното обогатяване на душевния му живот внася увереност и спокойствие в неговото външно поведение. На свой ред тази външна промяна ще се отрази благотворно и в чисто душевен смисъл. Напредвайки, той все повече ще открива пътищата и средствата за опознаване на човешката природа, включително и за онези нейни качества, които остават скрити за физическите сетива.
към текста >>
И скоро то стига дотам, че вътрешното обогатяване на душевния му живот внася увере
нос
т и спокойствие в неговото външно поведение.
Всичко което живее в човека също неговите мисли и чувства е нещо наистина свято. Чувството на свещен трепет пред всичко човешко трябва да изпълва душите ни. С посочените два примера трябваше да покажем как се достига просветление относно човешката природа. Но те са достатъчни, за да очертаят пътя, по който трябва да се върви. Ако човек постигне онази вътрешна тишина и онова вътрешно спокойствие, които са характерни за този вид наблюдения, той вече извършва и едно голямо душевно преобразяване.
И скоро то стига дотам, че вътрешното обогатяване на душевния му живот внася увереност и спокойствие в неговото външно поведение.
На свой ред тази външна промяна ще се отрази благотворно и в чисто душевен смисъл. Напредвайки, той все повече ще открива пътищата и средствата за опознаване на човешката природа, включително и за онези нейни качества, които остават скрити за физическите сетива. А един ден той ще се окаже достатъчно зрял, за да обхване с поглед и тайнствените връзки, които поддържат хармонията между човека и Космоса. По този път човек все повече се доближава до момента, когато може да предприеме първите стъпки в посвещението. Но преди това е необходимо и нещо друго чието значение окултният ученик ще разбере едва по-късно.
към текста >>
Окултният ученик сам трябва да търси подходящи възмож
нос
ти за изграждането на тези добродетели.
Напредвайки, той все повече ще открива пътищата и средствата за опознаване на човешката природа, включително и за онези нейни качества, които остават скрити за физическите сетива. А един ден той ще се окаже достатъчно зрял, за да обхване с поглед и тайнствените връзки, които поддържат хармонията между човека и Космоса. По този път човек все повече се доближава до момента, когато може да предприеме първите стъпки в посвещението. Но преди това е необходимо и нещо друго чието значение окултният ученик ще разбере едва по-късно. А това, което той трябва да изгради в себе си, е именно непоколебимата смелост, непоколебимото безстрашие.
Окултният ученик сам трябва да търси подходящи възможности за изграждането на тези добродетели.
В окултните школи те са предмет на систематично обучение. Обаче тъкмо в това отношение самият живот е превъзходна окултна школа, може би най-добрата от всички. Да гледаш спокоен една опасност право в лицето да преодоляваш без колебание всевъзможни трудности и пречки: ето част от задълженията на окултния ученик. Например, изправен пред една опасност, той веднага трябва да породи в себе си усещането: Моят страх не ми помага в нищо; аз просто не бива да го допускам до себе си; аз съм длъжен само да мисля за това, което следва да направя. Той трябва да стигне дотам, че "изпитването на страх" и "липсата на смелост", в които по-рано често е изпадал, да се превърнат за него в напълно невъзможни неща.
към текста >>
Да гледаш спокоен една опас
нос
т право в лицето да преодоляваш без колебание всевъзможни труд
нос
ти и пречки: ето част от задълженията на окултния ученик.
Но преди това е необходимо и нещо друго чието значение окултният ученик ще разбере едва по-късно. А това, което той трябва да изгради в себе си, е именно непоколебимата смелост, непоколебимото безстрашие. Окултният ученик сам трябва да търси подходящи възможности за изграждането на тези добродетели. В окултните школи те са предмет на систематично обучение. Обаче тъкмо в това отношение самият живот е превъзходна окултна школа, може би най-добрата от всички.
Да гледаш спокоен една опасност право в лицето да преодоляваш без колебание всевъзможни трудности и пречки: ето част от задълженията на окултния ученик.
Например, изправен пред една опасност, той веднага трябва да породи в себе си усещането: Моят страх не ми помага в нищо; аз просто не бива да го допускам до себе си; аз съм длъжен само да мисля за това, което следва да направя. Той трябва да стигне дотам, че "изпитването на страх" и "липсата на смелост", в които по-рано често е изпадал, да се превърнат за него в напълно невъзможни неща. Чрез себевъзпитание в тази насока, човек развива строго определени сили, от които той има нужда, ако се стреми към Посвещение. Както физическият човек се нуждае от силата на нервната система, за да си служи със своите физически сетива, така и душевния човек се нуждае от онази сила, която се развива единствено в смелите и неустрашими натури. Този, който прониква във висшите тайни, вижда, които поради илюзиите на сетивата остават скрити за обикновения човек.
към текста >>
Например, изправен пред една опас
нос
т, той веднага трябва да породи в себе си усещането: Моят страх не ми помага в нищо; аз просто не бива да го допускам до себе си; аз съм длъжен само да мисля за това, което следва да направя.
А това, което той трябва да изгради в себе си, е именно непоколебимата смелост, непоколебимото безстрашие. Окултният ученик сам трябва да търси подходящи възможности за изграждането на тези добродетели. В окултните школи те са предмет на систематично обучение. Обаче тъкмо в това отношение самият живот е превъзходна окултна школа, може би най-добрата от всички. Да гледаш спокоен една опасност право в лицето да преодоляваш без колебание всевъзможни трудности и пречки: ето част от задълженията на окултния ученик.
Например, изправен пред една опасност, той веднага трябва да породи в себе си усещането: Моят страх не ми помага в нищо; аз просто не бива да го допускам до себе си; аз съм длъжен само да мисля за това, което следва да направя.
Той трябва да стигне дотам, че "изпитването на страх" и "липсата на смелост", в които по-рано често е изпадал, да се превърнат за него в напълно невъзможни неща. Чрез себевъзпитание в тази насока, човек развива строго определени сили, от които той има нужда, ако се стреми към Посвещение. Както физическият човек се нуждае от силата на нервната система, за да си служи със своите физически сетива, така и душевния човек се нуждае от онази сила, която се развива единствено в смелите и неустрашими натури. Този, който прониква във висшите тайни, вижда, които поради илюзиите на сетивата остават скрити за обикновения човек. Защото, дори и физическите сетива да прикриват от нас света на висшите истини, те са в същото време и големи благодетели на човека.
към текста >>
Той се намира буквално в състояние на човек, който непрекъснато е живял всред голяма опас
нос
т, за която дори не е подозирал.
Този, който прониква във висшите тайни, вижда, които поради илюзиите на сетивата остават скрити за обикновения човек. Защото, дори и физическите сетива да прикриват от нас света на висшите истини, те са в същото време и големи благодетели на човека. Благодарение на тях остават скрити такива неща, които биха хвърлили неподготвения в безкраен смут; подобен човек не би могъл да понесе тяхната гледка. Обаче окултният ученик е длъжен да го направи. Сега той губи опората на външния свят, идваща от неговите предишни заблуждения.
Той се намира буквално в състояние на човек, който непрекъснато е живял всред голяма опасност, за която дори не е подозирал.
По-рано той не е изпитвал страх, но сега, след като узнава за нея, страхът го връхлита, макар че опасността е останала същата. По своето същество, силите на света са разрушителни и съзидателни; съдбата на видимите същества е да се раждат и да умират. Обаче знае щият е длъжен да проникне във вътрешната същност на тези сили. Завесата, която в обикновения живот се простира пред духовния поглед, трябва да бъде премахната. Но самият човек също е вплетен в тези сили и в тази съдба.
към текста >>
По-рано той не е изпитвал страх, но сега, след като узнава за нея, страхът го връхлита, макар че опас
нос
тта е останала същата.
Защото, дори и физическите сетива да прикриват от нас света на висшите истини, те са в същото време и големи благодетели на човека. Благодарение на тях остават скрити такива неща, които биха хвърлили неподготвения в безкраен смут; подобен човек не би могъл да понесе тяхната гледка. Обаче окултният ученик е длъжен да го направи. Сега той губи опората на външния свят, идваща от неговите предишни заблуждения. Той се намира буквално в състояние на човек, който непрекъснато е живял всред голяма опасност, за която дори не е подозирал.
По-рано той не е изпитвал страх, но сега, след като узнава за нея, страхът го връхлита, макар че опасността е останала същата.
По своето същество, силите на света са разрушителни и съзидателни; съдбата на видимите същества е да се раждат и да умират. Обаче знае щият е длъжен да проникне във вътрешната същност на тези сили. Завесата, която в обикновения живот се простира пред духовния поглед, трябва да бъде премахната. Но самият човек също е вплетен в тези сили и в тази съдба. В неговата собствена природа да действуват същите разрушителни и съзидателни сили.
към текста >>
Обаче знае щият е длъжен да проникне във вътрешната същ
нос
т на тези сили.
Обаче окултният ученик е длъжен да го направи. Сега той губи опората на външния свят, идваща от неговите предишни заблуждения. Той се намира буквално в състояние на човек, който непрекъснато е живял всред голяма опасност, за която дори не е подозирал. По-рано той не е изпитвал страх, но сега, след като узнава за нея, страхът го връхлита, макар че опасността е останала същата. По своето същество, силите на света са разрушителни и съзидателни; съдбата на видимите същества е да се раждат и да умират.
Обаче знае щият е длъжен да проникне във вътрешната същност на тези сили.
Завесата, която в обикновения живот се простира пред духовния поглед, трябва да бъде премахната. Но самият човек също е вплетен в тези сили и в тази съдба. В неговата собствена природа да действуват същите разрушителни и съзидателни сили. И както пред отворения поглед на окултиста се откриват всички неща, така и душата се открива на самата себе си. Окултният ученик трябва да запази пълно самообладание пред тежестта на подобно себевъзпитание.
към текста >>
Много от предишните му основания и доводи ще загубят своята достовер
нос
т.
Окултният ученик трябва да запази пълно самообладание пред тежестта на подобно себевъзпитание. А това самообладание се постига, само ако е натрупано в излишък. За целта е необходимо да се запазва вътрешно спокойствие дори и в най-тежките житейски ситуации; окултистът трябва да възпитава в себе си изключително силно доверие в добрите сили на битието. Той трябва да разбере, че част от импулсите, които са го ръководили досега, ще отпаднат. Той ще проумее, че до сега е действувал и мислил по определен начин, само защото е бил в плен на незнанието.
Много от предишните му основания и доводи ще загубят своята достоверност.
Ако е правел нещо от суета, той ще види колко нищожна е всяка суета за знаещият. Ако се е стремял към нещо от алчност, ще установи колко разрушителна е всяка алчност. Той трябва да изгради съвършено нови мотиви за дейност и мислене. Тъкмо за тази цел са му необходими смелост и безстрашие. Преди всичко, тази смелост и това безстрашие трябва да проникнат в най-дълбоките сфери на мисловния живот.
към текста >>
Ако се е стремял към нещо от алч
нос
т, ще установи колко разрушителна е всяка алч
нос
т.
За целта е необходимо да се запазва вътрешно спокойствие дори и в най-тежките житейски ситуации; окултистът трябва да възпитава в себе си изключително силно доверие в добрите сили на битието. Той трябва да разбере, че част от импулсите, които са го ръководили досега, ще отпаднат. Той ще проумее, че до сега е действувал и мислил по определен начин, само защото е бил в плен на незнанието. Много от предишните му основания и доводи ще загубят своята достоверност. Ако е правел нещо от суета, той ще види колко нищожна е всяка суета за знаещият.
Ако се е стремял към нещо от алчност, ще установи колко разрушителна е всяка алчност.
Той трябва да изгради съвършено нови мотиви за дейност и мислене. Тъкмо за тази цел са му необходими смелост и безстрашие. Преди всичко, тази смелост и това безстрашие трябва да проникнат в най-дълбоките сфери на мисловния живот. Окултният ученик не бива да се отчайва в случай на неуспех. Той трябва да се придържа към максимата: "Аз ще забравя, че вече съм претърпял неуспех и ще опитам отново сякаш нищо не се е случило." Ето как той може да напредва до убеждението, че неговите източници на сили в света са неизчерпаеми.
към текста >>
Той трябва да изгради съвършено нови мотиви за дей
нос
т и мислене.
Той трябва да разбере, че част от импулсите, които са го ръководили досега, ще отпаднат. Той ще проумее, че до сега е действувал и мислил по определен начин, само защото е бил в плен на незнанието. Много от предишните му основания и доводи ще загубят своята достоверност. Ако е правел нещо от суета, той ще види колко нищожна е всяка суета за знаещият. Ако се е стремял към нещо от алчност, ще установи колко разрушителна е всяка алчност.
Той трябва да изгради съвършено нови мотиви за дейност и мислене.
Тъкмо за тази цел са му необходими смелост и безстрашие. Преди всичко, тази смелост и това безстрашие трябва да проникнат в най-дълбоките сфери на мисловния живот. Окултният ученик не бива да се отчайва в случай на неуспех. Той трябва да се придържа към максимата: "Аз ще забравя, че вече съм претърпял неуспех и ще опитам отново сякаш нищо не се е случило." Ето как той може да напредва до убеждението, че неговите източници на сили в света са неизчерпаеми. Той непрекъснато се стреми към духовния свят, които ще го повдига и носи, колкото и немощна да е неговата собствена земна природа.
към текста >>
Той непрекъснато се стреми към духовния свят, които ще го повдига и
нос
и, колкото и немощна да е неговата собствена земна природа.
Той трябва да изгради съвършено нови мотиви за дейност и мислене. Тъкмо за тази цел са му необходими смелост и безстрашие. Преди всичко, тази смелост и това безстрашие трябва да проникнат в най-дълбоките сфери на мисловния живот. Окултният ученик не бива да се отчайва в случай на неуспех. Той трябва да се придържа към максимата: "Аз ще забравя, че вече съм претърпял неуспех и ще опитам отново сякаш нищо не се е случило." Ето как той може да напредва до убеждението, че неговите източници на сили в света са неизчерпаеми.
Той непрекъснато се стреми към духовния свят, които ще го повдига и носи, колкото и немощна да е неговата собствена земна природа.
Той трябва да изгради онази вътрешна способност, която ще му позволи да застане пред бъдещето и в този негов устрем опита от миналото няма да му попречи ни най-малко. И ако човек изгради в себе си описаните качества, макар и само до известна степен, той вече е узрял, за да узнае истинските имена на нещата, които са и ключовете за висшето познание. Защото Посвещението се състои в следното: Човек се научава да нарича нещата с онези имена, чиито праизточник е в духовния свят. Тайните на нещата са вложени в техните имена. Ето защо Посветените говорят на друг език, различен от този на непосветените; в първия случай хората назоват имената, чрез които са създадени самите неща.
към текста >>
Той трябва да изгради онази вътрешна способ
нос
т, която ще му позволи да застане пред бъдещето и в този негов устрем опита от миналото няма да му попречи ни най-малко.
Тъкмо за тази цел са му необходими смелост и безстрашие. Преди всичко, тази смелост и това безстрашие трябва да проникнат в най-дълбоките сфери на мисловния живот. Окултният ученик не бива да се отчайва в случай на неуспех. Той трябва да се придържа към максимата: "Аз ще забравя, че вече съм претърпял неуспех и ще опитам отново сякаш нищо не се е случило." Ето как той може да напредва до убеждението, че неговите източници на сили в света са неизчерпаеми. Той непрекъснато се стреми към духовния свят, които ще го повдига и носи, колкото и немощна да е неговата собствена земна природа.
Той трябва да изгради онази вътрешна способност, която ще му позволи да застане пред бъдещето и в този негов устрем опита от миналото няма да му попречи ни най-малко.
И ако човек изгради в себе си описаните качества, макар и само до известна степен, той вече е узрял, за да узнае истинските имена на нещата, които са и ключовете за висшето познание. Защото Посвещението се състои в следното: Човек се научава да нарича нещата с онези имена, чиито праизточник е в духовния свят. Тайните на нещата са вложени в техните имена. Ето защо Посветените говорят на друг език, различен от този на непосветените; в първия случай хората назоват имената, чрез които са създадени самите неща. Доколкото може да се говори за Посвещението (Интуицията), ще сторим това в следващата глава.
към текста >>
74.
09. ПРАКТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Човек постига този правилен строеж и свързаните с него висши познавателни способ
нос
ти, като внася в своите чувства, мисли и настроения такъв ред, до какъвто природата е стигнала в неговите телесни функции, изразяващи се в зрение, слух, дишане, хра
нос
милане, говор и т. н.
ПРАКТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ След като човек е култивирал своите чувства, мисли и настроения според описаните методи в хода на подготовката и посвещението, той предизвиква в своята душа и в своя Дух структури, подобни на тези, които природата е изградила в неговото физическо тяло. Преди това култивиране душата и Духът са като неорганизирани общи маси. Ясновидецът ги възприема като взаимно проникващи се спираловидни мъглявини, оцветени и матово просветващи предимно в червени, в червено-кафяви, а често и в червено-жълти оттенъци. След култивирането те започват, разбира се в духовен смисъл, да светят в жълто-зелени и зелено-сини цветове, показвайки при това един правилен строеж.
Човек постига този правилен строеж и свързаните с него висши познавателни способности, като внася в своите чувства, мисли и настроения такъв ред, до какъвто природата е стигнала в неговите телесни функции, изразяващи се в зрение, слух, дишане, храносмилане, говор и т. н.
Така окултният ученик постепенно се научава да диша и вижда с душата, да чува и говори с Духа и т. н. Тук ще обсъдим по-подробно само отделни практически указания, отнасящи се към душевното и духовно самовъзпитание. Общо взето, това са правила за навлизане в Тайната Наука, които всеки може да следва сам, дори и без да се задълбочава в останалата част на обучението. Обучението трябва да напредва в дух на търпение. Всеки полъх на нетърпение сковава, дори умъртвява спящите в човека висши познавателни способности.
към текста >>
Всеки полъх на нетърпение сковава, дори умъртвява спящите в човека висши познавателни способ
нос
ти.
Човек постига този правилен строеж и свързаните с него висши познавателни способности, като внася в своите чувства, мисли и настроения такъв ред, до какъвто природата е стигнала в неговите телесни функции, изразяващи се в зрение, слух, дишане, храносмилане, говор и т. н. Така окултният ученик постепенно се научава да диша и вижда с душата, да чува и говори с Духа и т. н. Тук ще обсъдим по-подробно само отделни практически указания, отнасящи се към душевното и духовно самовъзпитание. Общо взето, това са правила за навлизане в Тайната Наука, които всеки може да следва сам, дори и без да се задълбочава в останалата част на обучението. Обучението трябва да напредва в дух на търпение.
Всеки полъх на нетърпение сковава, дори умъртвява спящите в човека висши познавателни способности.
Не трябва да изискваме незабавен достъп до необхватните простори на висшите светове. Защото в този случай, те по правило остават недостъпни. Да се задоволи с незначително постижение, да запази спокойствие и умереност, ето към какво е длъжна да се стреми душата. Напълно естествено е, ученикът да очаква с нетърпение резултатите от своето окултно обучение. И все пак, той няма да постигне нищо, преди да е овладял това търпение.
към текста >>
Да се задоволи с незначително постижение, да запази спокойствие и умере
нос
т, ето към какво е длъжна да се стреми душата.
Общо взето, това са правила за навлизане в Тайната Наука, които всеки може да следва сам, дори и без да се задълбочава в останалата част на обучението. Обучението трябва да напредва в дух на търпение. Всеки полъх на нетърпение сковава, дори умъртвява спящите в човека висши познавателни способности. Не трябва да изискваме незабавен достъп до необхватните простори на висшите светове. Защото в този случай, те по правило остават недостъпни.
Да се задоволи с незначително постижение, да запази спокойствие и умереност, ето към какво е длъжна да се стреми душата.
Напълно естествено е, ученикът да очаква с нетърпение резултатите от своето окултно обучение. И все пак, той няма да постигне нищо, преди да е овладял това търпение. Съвсем не е достатъчно да се борим с нетърпението само в обикновения смисъл на тази дума, защото тогава то неизбежно ще се усилия. Човек ще живее с илюзията, че нетърпението е вече овладяно, докато в дълбините на душата то укрепва все по-силно. Ние ще постигнем напредък, само ако непрекъснато се отдаваме на една точно определена мисъл и ако напълно се проникнем от нея.
към текста >>
И ако посочената мисъл се превърне в трайна характерова особе
нос
т, човек е вече сигурен, че се намира на прав път.
И все пак, той няма да постигне нищо, преди да е овладял това търпение. Съвсем не е достатъчно да се борим с нетърпението само в обикновения смисъл на тази дума, защото тогава то неизбежно ще се усилия. Човек ще живее с илюзията, че нетърпението е вече овладяно, докато в дълбините на душата то укрепва все по-силно. Ние ще постигнем напредък, само ако непрекъснато се отдаваме на една точно определена мисъл и ако напълно се проникнем от нея. Тази мисъл е следната: "наистина, аз съм длъжен да правя всичко възможно за моето душевно и духовно издигане; обаче ще изчаквам напълно спокоен, докато висшите сили ме сметнат достоен за просветлението".
И ако посочената мисъл се превърне в трайна характерова особеност, човек е вече сигурен, че се намира на прав път.
Тази характерова особеност проличава дори и във външния вид на човека. Погледът става спокоен, движенията сигурни, решенията ясни и точни; всичко, което наричаме невротичност, постепенно изчезва. Макар и наглед незначителни, тези прости правила са от голямо значение. Нека да си представим например, че някой ни нанася обида. Преди окултното обучение, ние веднага бихме насочили нашите чувства срещу въпросната личност и гняв би изпълнил душите ни.
към текста >>
Тази характерова особе
нос
т проличава дори и във външния вид на човека.
Съвсем не е достатъчно да се борим с нетърпението само в обикновения смисъл на тази дума, защото тогава то неизбежно ще се усилия. Човек ще живее с илюзията, че нетърпението е вече овладяно, докато в дълбините на душата то укрепва все по-силно. Ние ще постигнем напредък, само ако непрекъснато се отдаваме на една точно определена мисъл и ако напълно се проникнем от нея. Тази мисъл е следната: "наистина, аз съм длъжен да правя всичко възможно за моето душевно и духовно издигане; обаче ще изчаквам напълно спокоен, докато висшите сили ме сметнат достоен за просветлението". И ако посочената мисъл се превърне в трайна характерова особеност, човек е вече сигурен, че се намира на прав път.
Тази характерова особеност проличава дори и във външния вид на човека.
Погледът става спокоен, движенията сигурни, решенията ясни и точни; всичко, което наричаме невротичност, постепенно изчезва. Макар и наглед незначителни, тези прости правила са от голямо значение. Нека да си представим например, че някой ни нанася обида. Преди окултното обучение, ние веднага бихме насочили нашите чувства срещу въпросната личност и гняв би изпълнил душите ни. Но при окултният ученик, тези обстоятелства веднага пробуждат следната мисъл:
към текста >>
Погледът става спокоен, движенията сигурни, решенията ясни и точни; всичко, което наричаме невротич
нос
т, постепенно изчезва.
Човек ще живее с илюзията, че нетърпението е вече овладяно, докато в дълбините на душата то укрепва все по-силно. Ние ще постигнем напредък, само ако непрекъснато се отдаваме на една точно определена мисъл и ако напълно се проникнем от нея. Тази мисъл е следната: "наистина, аз съм длъжен да правя всичко възможно за моето душевно и духовно издигане; обаче ще изчаквам напълно спокоен, докато висшите сили ме сметнат достоен за просветлението". И ако посочената мисъл се превърне в трайна характерова особеност, човек е вече сигурен, че се намира на прав път. Тази характерова особеност проличава дори и във външния вид на човека.
Погледът става спокоен, движенията сигурни, решенията ясни и точни; всичко, което наричаме невротичност, постепенно изчезва.
Макар и наглед незначителни, тези прости правила са от голямо значение. Нека да си представим например, че някой ни нанася обида. Преди окултното обучение, ние веднага бихме насочили нашите чувства срещу въпросната личност и гняв би изпълнил душите ни. Но при окултният ученик, тези обстоятелства веднага пробуждат следната мисъл: "Тази обида с нищо не променя моята стойност!
към текста >>
Преди окултното обучение, ние веднага бихме насочили нашите чувства срещу въпросната лич
нос
т и гняв би изпълнил душите ни.
И ако посочената мисъл се превърне в трайна характерова особеност, човек е вече сигурен, че се намира на прав път. Тази характерова особеност проличава дори и във външния вид на човека. Погледът става спокоен, движенията сигурни, решенията ясни и точни; всичко, което наричаме невротичност, постепенно изчезва. Макар и наглед незначителни, тези прости правила са от голямо значение. Нека да си представим например, че някой ни нанася обида.
Преди окултното обучение, ние веднага бихме насочили нашите чувства срещу въпросната личност и гняв би изпълнил душите ни.
Но при окултният ученик, тези обстоятелства веднага пробуждат следната мисъл: "Тази обида с нищо не променя моята стойност! "Сега той предприема необходимите действия, но тръгва не от раздразнение и гняв, а от състояние на пълно спокойствие и себеувереност. Естествено, не става дума безропотно да се понася всяка обида, с което бихме действували, защитавайки друг човек, и то с пълно право. Веднага следва да се има предвид, че окултното обучение се проявява не в очебийни промени на човешкото поведение, а във фино и тихо преобразяване на неговия чувствен и мисловен живот.
към текста >>
"Тази обида с нищо не променя моята стой
нос
т!
Погледът става спокоен, движенията сигурни, решенията ясни и точни; всичко, което наричаме невротичност, постепенно изчезва. Макар и наглед незначителни, тези прости правила са от голямо значение. Нека да си представим например, че някой ни нанася обида. Преди окултното обучение, ние веднага бихме насочили нашите чувства срещу въпросната личност и гняв би изпълнил душите ни. Но при окултният ученик, тези обстоятелства веднага пробуждат следната мисъл:
"Тази обида с нищо не променя моята стойност!
"Сега той предприема необходимите действия, но тръгва не от раздразнение и гняв, а от състояние на пълно спокойствие и себеувереност. Естествено, не става дума безропотно да се понася всяка обида, с което бихме действували, защитавайки друг човек, и то с пълно право. Веднага следва да се има предвид, че окултното обучение се проявява не в очебийни промени на човешкото поведение, а във фино и тихо преобразяване на неговия чувствен и мисловен живот. Търпението привлича съкровищата на висшето познание, нетърпението ги отблъсква. С припряност и неспокойствие не може да се напредва във висшите области на Битието.
към текста >>
"Сега той предприема необходимите действия, но тръгва не от раздразнение и гняв, а от състояние на пълно спокойствие и себеувере
нос
т.
Макар и наглед незначителни, тези прости правила са от голямо значение. Нека да си представим например, че някой ни нанася обида. Преди окултното обучение, ние веднага бихме насочили нашите чувства срещу въпросната личност и гняв би изпълнил душите ни. Но при окултният ученик, тези обстоятелства веднага пробуждат следната мисъл: "Тази обида с нищо не променя моята стойност!
"Сега той предприема необходимите действия, но тръгва не от раздразнение и гняв, а от състояние на пълно спокойствие и себеувереност.
Естествено, не става дума безропотно да се понася всяка обида, с което бихме действували, защитавайки друг човек, и то с пълно право. Веднага следва да се има предвид, че окултното обучение се проявява не в очебийни промени на човешкото поведение, а във фино и тихо преобразяване на неговия чувствен и мисловен живот. Търпението привлича съкровищата на висшето познание, нетърпението ги отблъсква. С припряност и неспокойствие не може да се напредва във висшите области на Битието. Преди всичко трябва да замлъкнат желанията и страстите.
към текста >>
С припря
нос
т и неспокойствие не може да се напредва във висшите области на Битието.
"Тази обида с нищо не променя моята стойност! "Сега той предприема необходимите действия, но тръгва не от раздразнение и гняв, а от състояние на пълно спокойствие и себеувереност. Естествено, не става дума безропотно да се понася всяка обида, с което бихме действували, защитавайки друг човек, и то с пълно право. Веднага следва да се има предвид, че окултното обучение се проявява не в очебийни промени на човешкото поведение, а във фино и тихо преобразяване на неговия чувствен и мисловен живот. Търпението привлича съкровищата на висшето познание, нетърпението ги отблъсква.
С припряност и неспокойствие не може да се напредва във висшите области на Битието.
Преди всичко трябва да замлъкнат желанията и страстите. Това са душевни качества, пред които плахо се оттегля всяко висше познание. Колкото и мечтани да са висшите познания, те не са длъжни да се явяват по наше желание. Който се стреми към тях заради себе си, той никога не ги постига. А това изисква преди всички да си истинен и правдив спрямо себе си дори и в най-скритите дълбини на душата.
към текста >>
С непоколебима вътрешна сериоз
нос
т и безпощадно трябва да гледаш своите собствени грешки и слабости право в лицето.
Това са душевни качества, пред които плахо се оттегля всяко висше познание. Колкото и мечтани да са висшите познания, те не са длъжни да се явяват по наше желание. Който се стреми към тях заради себе си, той никога не ги постига. А това изисква преди всички да си истинен и правдив спрямо себе си дори и в най-скритите дълбини на душата. В нищо не бива да се самозаблуждаващ.
С непоколебима вътрешна сериозност и безпощадно трябва да гледаш своите собствени грешки и слабости право в лицето.
В мига, когато се опиташ да оправдаеш една или друга твоя слабост, ти издигаш трудно препятствие по пътя на твоето духовно развитие. Подобни препятствия можеш да отстраниш само чрез себепознанието. Съществува само един начин, за да премахнеш твоите грешки и слабости и този начин е вярно да ги разпознаеш. В човешката душа дремят и могат да бъдат пробудени всевъзможни състояния. Ако човек спокойно изучи своите слабости, той може да подобри дори своя разум, своя интелект.
към текста >>
Подобно желание остава напълно безцелно и безрезултатно, докато съответният индивид не вникне антропософски в законите за самата същ
нос
т на веч
нос
тта, докато не разпростре своето познание и то в най-дълбоките му и интимни форми върху тези закони.
В случая тази сила произтича от правилното познание. "не трябва да желае нищо, преди то да е обхванато от правилно познание" ето едно от златните правила на окултния ученик. Мъдрецът първо се научава да вниква в законите на света и чак тогава неговите желания се превръщат в сила, готови да се осъществят в действие. Нека се обърнем към един пример. Вероятно мнозина биха жела ли да научат от собствен опит нещо за живота си преди своето раждане.
Подобно желание остава напълно безцелно и безрезултатно, докато съответният индивид не вникне антропософски в законите за самата същност на вечността, докато не разпростре своето познание и то в най-дълбоките му и интимни форми върху тези закони.
Ако обаче той действително овладее този вид познание, и едва тогава се устреми по-нататък, неговите облагородени и пречистени желания ще му бъдат от несъмнена полза. Няма никакъв смисъл да подхранваме следното душевно настроение: "Добре, но аз искам да обгърна тъкмо моя предишен земен живот и поради тази причина се подлагам на обучението". Напротив, трябва да сме напълно готови за решителното отстраняване на такова желание, за напредък в обучението независимо от подобно намерение. Радостта от познанието трябва да се поддържа независимо от този личен мотив. Защото само по този начин ще се научим да култивираме съответното желание така, че вложените в него сили да бъдат насочени към осъществяването му.
към текста >>
Дарбата за ясновиждане се проявява едва тогава, когато бъдат заглушени всички качества, които подтискат споменатите спящи способ
нос
ти на човека.
Наченки на такова око съществува у всеки човек обаче те остават в зародишното си състояние, ако той продължава да се поддава на гняв и раздразнение. Съвсем не е достатъчно само да се започне борбата с гнева; тя трябва да се води с търпение и упоритост; едва след време един ден ще установим, че това душевно око се е развило. Впрочем за постигането на това състояние, гневът не е единствената пречка, която трябва да бъде преодоляна. Мнозина изпадат в нетърпение и започват да се съмняват, защото години наред са водили борба срещу отделни свои душевни качества без да постигнат ясновиждане. Те са постигнали контрол над някои от тях, но на други са позволили да разрастват още повече.
Дарбата за ясновиждане се проявява едва тогава, когато бъдат заглушени всички качества, които подтискат споменатите спящи способности на човека.
Несъмнено, първите мигове на ясновиждането (или ясночуването) могат да настъпят и по-рано; обаче те са като извънредно нежни кълнове, лесно податливи на всевъзможни заблуждения и лесно раними, ако бъдат оставени без необходимите грижи. Наред с гневът и раздразнението, борбата трябва да се води и срещу други душевни състояния като страхът, суеверието и предразсъдъците, суетата и честолюбието, любопитството и ненужната приказливост, склонността да разграничаваме хората според тяхното обществено положение, пол, произход и т.н. Днес е изключително трудно да се разбере, че борбата срещу такива недостатъци има нещо общо с развитието на човешките познавателни способности. Обаче всеки окултист е наясно, че нещата зависят много повече тъкмо от това обстоятелство, а не от повишаването на интелигентността или от практикуването на изкуствени упражнения. Мнозина вярват, че за да се бори със страхът, човек трябва да е безумно смел; че за да преодолява расовите и съсловни предразсъдъци, трябва да се откаже от различията между хората.
към текста >>
Наред с гневът и раздразнението, борбата трябва да се води и срещу други душевни състояния като страхът, суеверието и предразсъдъците, суетата и честолюбието, любопитството и ненужната приказливост, склон
нос
тта да разграничаваме хората според тяхното обществено положение, пол, произход и т.н.
Впрочем за постигането на това състояние, гневът не е единствената пречка, която трябва да бъде преодоляна. Мнозина изпадат в нетърпение и започват да се съмняват, защото години наред са водили борба срещу отделни свои душевни качества без да постигнат ясновиждане. Те са постигнали контрол над някои от тях, но на други са позволили да разрастват още повече. Дарбата за ясновиждане се проявява едва тогава, когато бъдат заглушени всички качества, които подтискат споменатите спящи способности на човека. Несъмнено, първите мигове на ясновиждането (или ясночуването) могат да настъпят и по-рано; обаче те са като извънредно нежни кълнове, лесно податливи на всевъзможни заблуждения и лесно раними, ако бъдат оставени без необходимите грижи.
Наред с гневът и раздразнението, борбата трябва да се води и срещу други душевни състояния като страхът, суеверието и предразсъдъците, суетата и честолюбието, любопитството и ненужната приказливост, склонността да разграничаваме хората според тяхното обществено положение, пол, произход и т.н.
Днес е изключително трудно да се разбере, че борбата срещу такива недостатъци има нещо общо с развитието на човешките познавателни способности. Обаче всеки окултист е наясно, че нещата зависят много повече тъкмо от това обстоятелство, а не от повишаването на интелигентността или от практикуването на изкуствени упражнения. Мнозина вярват, че за да се бори със страхът, човек трябва да е безумно смел; че за да преодолява расовите и съсловни предразсъдъци, трябва да се откаже от различията между хората. Правилното познание е свързано с освобождаване от предразсъдъците. Още на пръв поглед е ясно, че страхът пред дадено явление ни пречи да съдим за него точно; че расовите предразсъдъци ни пречат да проникнем в душата на даден човек.
към текста >>
Днес е изключително трудно да се разбере, че борбата срещу такива недостатъци има нещо общо с развитието на човешките познавателни способ
нос
ти.
Мнозина изпадат в нетърпение и започват да се съмняват, защото години наред са водили борба срещу отделни свои душевни качества без да постигнат ясновиждане. Те са постигнали контрол над някои от тях, но на други са позволили да разрастват още повече. Дарбата за ясновиждане се проявява едва тогава, когато бъдат заглушени всички качества, които подтискат споменатите спящи способности на човека. Несъмнено, първите мигове на ясновиждането (или ясночуването) могат да настъпят и по-рано; обаче те са като извънредно нежни кълнове, лесно податливи на всевъзможни заблуждения и лесно раними, ако бъдат оставени без необходимите грижи. Наред с гневът и раздразнението, борбата трябва да се води и срещу други душевни състояния като страхът, суеверието и предразсъдъците, суетата и честолюбието, любопитството и ненужната приказливост, склонността да разграничаваме хората според тяхното обществено положение, пол, произход и т.н.
Днес е изключително трудно да се разбере, че борбата срещу такива недостатъци има нещо общо с развитието на човешките познавателни способности.
Обаче всеки окултист е наясно, че нещата зависят много повече тъкмо от това обстоятелство, а не от повишаването на интелигентността или от практикуването на изкуствени упражнения. Мнозина вярват, че за да се бори със страхът, човек трябва да е безумно смел; че за да преодолява расовите и съсловни предразсъдъци, трябва да се откаже от различията между хората. Правилното познание е свързано с освобождаване от предразсъдъците. Още на пръв поглед е ясно, че страхът пред дадено явление ни пречи да съдим за него точно; че расовите предразсъдъци ни пречат да проникнем в душата на даден човек. Тъкмо този обикновен усет за нещата окултният ученик трябва да развие в себе си с изключителна прецизност.
към текста >>
Обаче всеки окултист е наясно, че нещата зависят много повече тъкмо от това обстоятелство, а не от повишаването на интелигент
нос
тта или от практикуването на изкуствени упражнения.
Те са постигнали контрол над някои от тях, но на други са позволили да разрастват още повече. Дарбата за ясновиждане се проявява едва тогава, когато бъдат заглушени всички качества, които подтискат споменатите спящи способности на човека. Несъмнено, първите мигове на ясновиждането (или ясночуването) могат да настъпят и по-рано; обаче те са като извънредно нежни кълнове, лесно податливи на всевъзможни заблуждения и лесно раними, ако бъдат оставени без необходимите грижи. Наред с гневът и раздразнението, борбата трябва да се води и срещу други душевни състояния като страхът, суеверието и предразсъдъците, суетата и честолюбието, любопитството и ненужната приказливост, склонността да разграничаваме хората според тяхното обществено положение, пол, произход и т.н. Днес е изключително трудно да се разбере, че борбата срещу такива недостатъци има нещо общо с развитието на човешките познавателни способности.
Обаче всеки окултист е наясно, че нещата зависят много повече тъкмо от това обстоятелство, а не от повишаването на интелигентността или от практикуването на изкуствени упражнения.
Мнозина вярват, че за да се бори със страхът, човек трябва да е безумно смел; че за да преодолява расовите и съсловни предразсъдъци, трябва да се откаже от различията между хората. Правилното познание е свързано с освобождаване от предразсъдъците. Още на пръв поглед е ясно, че страхът пред дадено явление ни пречи да съдим за него точно; че расовите предразсъдъци ни пречат да проникнем в душата на даден човек. Тъкмо този обикновен усет за нещата окултният ученик трябва да развие в себе си с изключителна прецизност. Друга пречка за окултното възпитание се оказва всичко, което човек говори, без да го е подложил на основна проверка в своите мисли.
към текста >>
Тъкмо този обикновен усет за нещата окултният ученик трябва да развие в себе си с изключителна прециз
нос
т.
Днес е изключително трудно да се разбере, че борбата срещу такива недостатъци има нещо общо с развитието на човешките познавателни способности. Обаче всеки окултист е наясно, че нещата зависят много повече тъкмо от това обстоятелство, а не от повишаването на интелигентността или от практикуването на изкуствени упражнения. Мнозина вярват, че за да се бори със страхът, човек трябва да е безумно смел; че за да преодолява расовите и съсловни предразсъдъци, трябва да се откаже от различията между хората. Правилното познание е свързано с освобождаване от предразсъдъците. Още на пръв поглед е ясно, че страхът пред дадено явление ни пречи да съдим за него точно; че расовите предразсъдъци ни пречат да проникнем в душата на даден човек.
Тъкмо този обикновен усет за нещата окултният ученик трябва да развие в себе си с изключителна прецизност.
Друга пречка за окултното възпитание се оказва всичко, което човек говори, без да го е подложил на основна проверка в своите мисли. Нека с помощта на един пример вземем в съображение следното. Когато някой ми казва нещо и съм готов да възразя, всъщност аз трябва в много по-голяма степен да се съобразя с неговото мнение и чувство, дори с неговите предразсъдъци, а не винаги да налагам моето становище по обсъждания въпрос. В случая става дума за една дискретна тактичност и окултният ученик следва да й посвети цялото си внимание. Той трябва да прецени до каква степен неговия събеседник ще приеме чуждото мнение и какво значение може да има то за него.
към текста >>
Когато някой ми казва нещо и съм готов да възразя, всъщ
нос
т аз трябва в много по-голяма степен да се съобразя с неговото мнение и чувство, дори с неговите предразсъдъци, а не винаги да налагам моето становище по обсъждания въпрос.
Правилното познание е свързано с освобождаване от предразсъдъците. Още на пръв поглед е ясно, че страхът пред дадено явление ни пречи да съдим за него точно; че расовите предразсъдъци ни пречат да проникнем в душата на даден човек. Тъкмо този обикновен усет за нещата окултният ученик трябва да развие в себе си с изключителна прецизност. Друга пречка за окултното възпитание се оказва всичко, което човек говори, без да го е подложил на основна проверка в своите мисли. Нека с помощта на един пример вземем в съображение следното.
Когато някой ми казва нещо и съм готов да възразя, всъщност аз трябва в много по-голяма степен да се съобразя с неговото мнение и чувство, дори с неговите предразсъдъци, а не винаги да налагам моето становище по обсъждания въпрос.
В случая става дума за една дискретна тактичност и окултният ученик следва да й посвети цялото си внимание. Той трябва да прецени до каква степен неговия събеседник ще приеме чуждото мнение и какво значение може да има то за него. Разбира се, това не е причина да се въздържаме от нашето лично мнение. Затова не може да става и дума. Необходимо е просто да се вслушваме максимално точно в разсъжденията на другите и в зависимост от това, какво казват да формираме нашия собствен отговор.
към текста >>
В случая става дума за една дискретна тактич
нос
т и окултният ученик следва да й посвети цялото си внимание.
Още на пръв поглед е ясно, че страхът пред дадено явление ни пречи да съдим за него точно; че расовите предразсъдъци ни пречат да проникнем в душата на даден човек. Тъкмо този обикновен усет за нещата окултният ученик трябва да развие в себе си с изключителна прецизност. Друга пречка за окултното възпитание се оказва всичко, което човек говори, без да го е подложил на основна проверка в своите мисли. Нека с помощта на един пример вземем в съображение следното. Когато някой ми казва нещо и съм готов да възразя, всъщност аз трябва в много по-голяма степен да се съобразя с неговото мнение и чувство, дори с неговите предразсъдъци, а не винаги да налагам моето становище по обсъждания въпрос.
В случая става дума за една дискретна тактичност и окултният ученик следва да й посвети цялото си внимание.
Той трябва да прецени до каква степен неговия събеседник ще приеме чуждото мнение и какво значение може да има то за него. Разбира се, това не е причина да се въздържаме от нашето лично мнение. Затова не може да става и дума. Необходимо е просто да се вслушваме максимално точно в разсъжденията на другите и в зависимост от това, какво казват да формираме нашия собствен отговор. В подобни случаи окултният ученик долавя в себе си една точно определена мисъл и ако тя стане постоянна черта на неговия характер, той знае, че вече е на прав път.
към текста >>
А наред с мекотата ще се развие и една друга душевна способ
нос
т: Спокойното внимание пред всички нюанси от душевния живот на околния свят при пълно вътрешно мълчание на нашите лични емоции.
Необходимо е просто да се вслушваме максимално точно в разсъжденията на другите и в зависимост от това, какво казват да формираме нашия собствен отговор. В подобни случаи окултният ученик долавя в себе си една точно определена мисъл и ако тя стане постоянна черта на неговия характер, той знае, че вече е на прав път. Ето тази мисъл: "Важното е, не че аз мисля различно от другия човек, а това, той сам да намери истинския отговор с помощта, която аз мога да му дам". След като подобни настроения облъхват душата, те все повече слагат върху характера и поведението на окултния ученик един отпечатък на мекота, която е основно средство при всяко окултно обучение. Твърдостта прогонва душевните сили около теб, които трябва да пробудят твоето душевно око; мекотата отстранява пречките и отваря твоите духовни възприемателни органи.
А наред с мекотата ще се развие и една друга душевна способност: Спокойното внимание пред всички нюанси от душевния живот на околния свят при пълно вътрешно мълчание на нашите лични емоции.
И ако човек стигне до това състояние, тогава душевния живот на неговото обкръжение започва да му въздействува по такъв начин, че неговата душа се променя и израства, и израствайки се разклонява, както растението прави това всред светлината на Слънцето. Мекота и дълбоко вътрешно мълчание: тези качества отвеждат душата в "светът на душите", а духът в "светът на духовете". "Потъни в спокойствие и тишина, затвори сетивата за всичко, което си научавал чрез тях преди твоето окултно обучение, накарал да замлъкнат всички мисли, които по-рано са нахлували в теб по силата на навика, бъди съвсем тих и мълчалив и очаквай с неизменно търпение; едва тогава висшите светове ще започнат да изграждат твоите душевни очи и твоите духовни уши. Не се надявай, че веднага ще "видиш" в света на душите и че веднага ще "чуеш" в света на духовете. Защото всичко, което вършиш, има връзка с изграждането на твоите висши сетива.
към текста >>
И когато прекараш така известно време в спокойствие и средоточе
нос
т, ти няма да се залавяш с твоите ежедневни грижи и занимания, без да се замислиш: да, рано или късно, с мен ще стане това, което трябва да стане, стига да съм достатъчно зрял за него.
Мекота и дълбоко вътрешно мълчание: тези качества отвеждат душата в "светът на душите", а духът в "светът на духовете". "Потъни в спокойствие и тишина, затвори сетивата за всичко, което си научавал чрез тях преди твоето окултно обучение, накарал да замлъкнат всички мисли, които по-рано са нахлували в теб по силата на навика, бъди съвсем тих и мълчалив и очаквай с неизменно търпение; едва тогава висшите светове ще започнат да изграждат твоите душевни очи и твоите духовни уши. Не се надявай, че веднага ще "видиш" в света на душите и че веднага ще "чуеш" в света на духовете. Защото всичко, което вършиш, има връзка с изграждането на твоите висши сетива. Душевно ще виждаш и духовно ще чуваш, едва когато ще разполагаш с тези сетива.
И когато прекараш така известно време в спокойствие и средоточеност, ти няма да се залавяш с твоите ежедневни грижи и занимания, без да се замислиш: да, рано или късно, с мен ще стане това, което трябва да стане, стига да съм достатъчно зрял за него.
Забрани си най-строго да привличаш висшите сили чрез твоето своеволие". В началото на пътя всеки окултен ученик получава тези указания от своя Учител. Ако ги следва, той се усъвършенствува. Ако не ги следва, всичките му усилия остават напразни. Но те са трудно приложими само за онзи, на когото липсва търпение и постоянство.
към текста >>
Горният факт трябва непрекъснато да се напомня, защото мнозина имат съвсем погрешна представа за труд
нос
тите по пътя на окултното обучение.
В началото на пътя всеки окултен ученик получава тези указания от своя Учител. Ако ги следва, той се усъвършенствува. Ако не ги следва, всичките му усилия остават напразни. Но те са трудно приложими само за онзи, на когото липсва търпение и постоянство. Не съществуват никакви други пречки, освен тези, които всеки сам си създава и които всеки може да избягва, ако действително си постави тази задача.
Горният факт трябва непрекъснато да се напомня, защото мнозина имат съвсем погрешна представа за трудностите по пътя на окултното обучение.
В известен смисъл много по-лесно е да се преодолеят първите стъпки по този път, отколкото човек се справя с всекидневните житейски трудности без помощта на окултното обучение. Нека посочим още, че тук се предлагат такива методи, които по никакъв начин не крият опасност за телесното и душевно здраве. Несъмнено, има и други пътища, водещи по-бързо към целта, обаче нашето изложение няма нищо общо с тях, понеже те упражняват определени въздействия върху човека, които един опитен окултист не може да приеме. Тъй като отделни подробности от тези пътища са вече достояние на обществеността, длъжни сме категорично да предупредим за техните опасни последици. Поради причини, в които може да се вникне само Посветения, тези пътища никога не трябва да бъдат официално разисквани.
към текста >>
В известен смисъл много по-лесно е да се преодолеят първите стъпки по този път, отколкото човек се справя с всекидневните житейски труд
нос
ти без помощта на окултното обучение.
Ако ги следва, той се усъвършенствува. Ако не ги следва, всичките му усилия остават напразни. Но те са трудно приложими само за онзи, на когото липсва търпение и постоянство. Не съществуват никакви други пречки, освен тези, които всеки сам си създава и които всеки може да избягва, ако действително си постави тази задача. Горният факт трябва непрекъснато да се напомня, защото мнозина имат съвсем погрешна представа за трудностите по пътя на окултното обучение.
В известен смисъл много по-лесно е да се преодолеят първите стъпки по този път, отколкото човек се справя с всекидневните житейски трудности без помощта на окултното обучение.
Нека посочим още, че тук се предлагат такива методи, които по никакъв начин не крият опасност за телесното и душевно здраве. Несъмнено, има и други пътища, водещи по-бързо към целта, обаче нашето изложение няма нищо общо с тях, понеже те упражняват определени въздействия върху човека, които един опитен окултист не може да приеме. Тъй като отделни подробности от тези пътища са вече достояние на обществеността, длъжни сме категорично да предупредим за техните опасни последици. Поради причини, в които може да се вникне само Посветения, тези пътища никога не трябва да бъдат официално разисквани. А отделните фрагменти от тях, които се появяват тук или там, не водят до нищо добро, а само разрушават здравето, щастието и душевния мир.
към текста >>
Нека посочим още, че тук се предлагат такива методи, които по никакъв начин не крият опас
нос
т за телесното и душевно здраве.
Ако не ги следва, всичките му усилия остават напразни. Но те са трудно приложими само за онзи, на когото липсва търпение и постоянство. Не съществуват никакви други пречки, освен тези, които всеки сам си създава и които всеки може да избягва, ако действително си постави тази задача. Горният факт трябва непрекъснато да се напомня, защото мнозина имат съвсем погрешна представа за трудностите по пътя на окултното обучение. В известен смисъл много по-лесно е да се преодолеят първите стъпки по този път, отколкото човек се справя с всекидневните житейски трудности без помощта на окултното обучение.
Нека посочим още, че тук се предлагат такива методи, които по никакъв начин не крият опасност за телесното и душевно здраве.
Несъмнено, има и други пътища, водещи по-бързо към целта, обаче нашето изложение няма нищо общо с тях, понеже те упражняват определени въздействия върху човека, които един опитен окултист не може да приеме. Тъй като отделни подробности от тези пътища са вече достояние на обществеността, длъжни сме категорично да предупредим за техните опасни последици. Поради причини, в които може да се вникне само Посветения, тези пътища никога не трябва да бъдат официално разисквани. А отделните фрагменти от тях, които се появяват тук или там, не водят до нищо добро, а само разрушават здравето, щастието и душевния мир. Който не иска да влиза в съюз с тъмните сили за чиято истинска същност и произход той не може и да знае нищо, нека изобщо да не се занимава с такива неща.
към текста >>
Тъй като отделни подроб
нос
ти от тези пътища са вече достояние на обществе
нос
тта, длъжни сме категорично да предупредим за техните опасни последици.
Не съществуват никакви други пречки, освен тези, които всеки сам си създава и които всеки може да избягва, ако действително си постави тази задача. Горният факт трябва непрекъснато да се напомня, защото мнозина имат съвсем погрешна представа за трудностите по пътя на окултното обучение. В известен смисъл много по-лесно е да се преодолеят първите стъпки по този път, отколкото човек се справя с всекидневните житейски трудности без помощта на окултното обучение. Нека посочим още, че тук се предлагат такива методи, които по никакъв начин не крият опасност за телесното и душевно здраве. Несъмнено, има и други пътища, водещи по-бързо към целта, обаче нашето изложение няма нищо общо с тях, понеже те упражняват определени въздействия върху човека, които един опитен окултист не може да приеме.
Тъй като отделни подробности от тези пътища са вече достояние на обществеността, длъжни сме категорично да предупредим за техните опасни последици.
Поради причини, в които може да се вникне само Посветения, тези пътища никога не трябва да бъдат официално разисквани. А отделните фрагменти от тях, които се появяват тук или там, не водят до нищо добро, а само разрушават здравето, щастието и душевния мир. Който не иска да влиза в съюз с тъмните сили за чиято истинска същност и произход той не може и да знае нищо, нека изобщо да не се занимава с такива неща. Тук е уместно да споменем и нещо за обкръжението, всред което е редно да се извършват окултните упражнения. Естествено, за повечето хора външните условия са различни.
към текста >>
Който не иска да влиза в съюз с тъмните сили за чиято истинска същ
нос
т и произход той не може и да знае нищо, нека изобщо да не се занимава с такива неща.
Нека посочим още, че тук се предлагат такива методи, които по никакъв начин не крият опасност за телесното и душевно здраве. Несъмнено, има и други пътища, водещи по-бързо към целта, обаче нашето изложение няма нищо общо с тях, понеже те упражняват определени въздействия върху човека, които един опитен окултист не може да приеме. Тъй като отделни подробности от тези пътища са вече достояние на обществеността, длъжни сме категорично да предупредим за техните опасни последици. Поради причини, в които може да се вникне само Посветения, тези пътища никога не трябва да бъдат официално разисквани. А отделните фрагменти от тях, които се появяват тук или там, не водят до нищо добро, а само разрушават здравето, щастието и душевния мир.
Който не иска да влиза в съюз с тъмните сили за чиято истинска същност и произход той не може и да знае нищо, нека изобщо да не се занимава с такива неща.
Тук е уместно да споменем и нещо за обкръжението, всред което е редно да се извършват окултните упражнения. Естествено, за повечето хора външните условия са различни. И все пак този, който предприема своите упражнения всред едно обкръжение, изпълнено само с егоистични интереси, ангажирано изцяло например със съвременната борба за съществуване, трябва да знае, че това обкръжение активно влияе върху изграждането на неговите душевни органи. Разбира се вътрешните закони, формиращи тези органи са достатъчно силни, за да се противопоставят на всякакви вредни влияния. Както дори и най-неподходящите условия не биха могли да превърнат лилията в бодил, така и душевните очи не могат да се превърнат в нещо различно от това, за което са предназначени, независимо от грубо егоистичната атмосфера на нашите модерни градове.
към текста >>
Той може, така да се каже, да се намира само миг преди отварянето на неговите душевни очи, на неговите духовни уши; и тогава той има щастието да се
нос
и над спокойните или може би разярени водни маси, така че завесата пред душевните очи пада и той внезапно става виждащ.
Но хората, принудени да живеят в градовете, не бива да лишават своите развиващи се душевни и духовни органи от инспириращото влияние на духовното обучение. Ако очите на един човек не могат всяка пролет да проследяват ден след ден разлистването на зелените поля и гори, тогава пред сърцето си той трябва да постави величествените учения на Бхагават Гита, Тома Кемпийски, самото Евангелие на Йоан, или пък определени текстове от антропософската литература. Има много пътища към върховете на познанието, поради което правилният избор е крайно необходим. Окултистът е в състояние да се произнесе върху характера на тези пътища и то с думи, които за непосветените ще изглеждат твърде странни. В определени случаи например, някой може да е напреднал изключително много в окултния път.
Той може, така да се каже, да се намира само миг преди отварянето на неговите душевни очи, на неговите духовни уши; и тогава той има щастието да се носи над спокойните или може би разярени водни маси, така че завесата пред душевните очи пада и той внезапно става виждащ.
В други случаи човек също е стигнал толкова напред, че тази завеса просто сама очаква да бъде свалена, например от тежък удар на съдбата. Ако за обикновения човек подобен удар би довел до пълно изчерпване на неговата сила и до заглушаване на неговата енергия, за окултният ученик всичко това е начало на Просветлението. Трети очаква с търпение и живее дълги години без някакъв видим резултат. Внезапно спокойното съзерцание в тихата му стая се нарушава и около него се разлива духовна светлина; стените изчезват и стават душевно прозрачни; един нов свят се открива пред неговите вече виждащи очи, или прозвучава за неговите вече отворени духовни уши.
към текста >>
75.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Мислите на хората с ед
нос
транчиви и закостенели възгледи са с остри и неподвижни контури, а подвижните и променливи очертания са характерни за лица, отворени към убежденията на другите*.(* При всички следващи описания трябва да се помни: при "виждането" на един цвят се има предвид "духовно виждане").
В астралния организъм стават видими по духовен път човешките инстинкти, желания, страсти и представи. Например чувствените желания биват възприемани под формата на тъмно-червени излъчвания. Една чиста и благородна мисъл се проявява под формата на червено-виолетово излъчване. Строгото понятие на логично мислещия човек се проявява като жълта фигура с ясно очертани контури. Неясната и объркана мисъл на един разсеян човек наподобява форма с неопределени контури.
Мислите на хората с едностранчиви и закостенели възгледи са с остри и неподвижни контури, а подвижните и променливи очертания са характерни за лица, отворени към убежденията на другите*.(* При всички следващи описания трябва да се помни: при "виждането" на един цвят се има предвид "духовно виждане").
Когато ясновидецът казва "аз виждам червен цвят", това означава: "В душевно-духовния свят аз имам едно изживяване, което прилича на впечатлението от червения цвят в условията на физическия свят". Впрочем този израз се употребява само защото в подобни случаи е напълно естествено ясновидецът да се изрази с думите: "Аз виждам червен цвят". В противен случай лесно се стига до смесването на едно цветно видение с действителната свръхсетивна опитност на ясновидеца. Колкото повече напредва човек в своето душевно развитие, толкова по-правилно се организира неговото астрално тяло. У хора с недостатъчно развит душевен живот, астралните тела са също зле формирани и неорганизирани.
към текста >>
В противен случай лесно се стига до смесването на едно цветно видение с действителната свръхсетивна опит
нос
т на ясновидеца.
Строгото понятие на логично мислещия човек се проявява като жълта фигура с ясно очертани контури. Неясната и объркана мисъл на един разсеян човек наподобява форма с неопределени контури. Мислите на хората с едностранчиви и закостенели възгледи са с остри и неподвижни контури, а подвижните и променливи очертания са характерни за лица, отворени към убежденията на другите*.(* При всички следващи описания трябва да се помни: при "виждането" на един цвят се има предвид "духовно виждане"). Когато ясновидецът казва "аз виждам червен цвят", това означава: "В душевно-духовния свят аз имам едно изживяване, което прилича на впечатлението от червения цвят в условията на физическия свят". Впрочем този израз се употребява само защото в подобни случаи е напълно естествено ясновидецът да се изрази с думите: "Аз виждам червен цвят".
В противен случай лесно се стига до смесването на едно цветно видение с действителната свръхсетивна опитност на ясновидеца.
Колкото повече напредва човек в своето душевно развитие, толкова по-правилно се организира неговото астрално тяло. У хора с недостатъчно развит душевен живот, астралните тела са също зле формирани и неорганизирани. Но дори и всред такива зле организирани астрални тела, ясновидецът различава една формация, която ясно се отделя от заобикалящата среда. Тези формации се простират от вътрешността на главата до средата на физическото тяло и се проявява като един вид независим организъм, притежаващ свои собствени системи и органи. Органите, за които ще става дума, могат да бъдат възприети по духовен път в близост до следните участъци от физическото тяло:
към текста >>
Тези формации се простират от вътреш
нос
тта на главата до средата на физическото тяло и се проявява като един вид независим организъм, притежаващ свои собствени системи и органи.
Впрочем този израз се употребява само защото в подобни случаи е напълно естествено ясновидецът да се изрази с думите: "Аз виждам червен цвят". В противен случай лесно се стига до смесването на едно цветно видение с действителната свръхсетивна опитност на ясновидеца. Колкото повече напредва човек в своето душевно развитие, толкова по-правилно се организира неговото астрално тяло. У хора с недостатъчно развит душевен живот, астралните тела са също зле формирани и неорганизирани. Но дори и всред такива зле организирани астрални тела, ясновидецът различава една формация, която ясно се отделя от заобикалящата среда.
Тези формации се простират от вътрешността на главата до средата на физическото тяло и се проявява като един вид независим организъм, притежаващ свои собствени системи и органи.
Органите, за които ще става дума, могат да бъдат възприети по духовен път в близост до следните участъци от физическото тяло: ПЪРВИЯТ е между ДВЕТЕ ОЧИ; ВТОРИЯТ в областта на ЛАРИНГСА; ТРЕТИЯТ в СЪРДЕЧНАТА област; ЧЕТВЪРТИЯТ е в съседство с ПЪПНАТА област; ПЕТИЯТ и ШЕСТИЯТ се намират в КОРЕМНАТА област.
към текста >>
Те
нос
ят това име поради известна прилика с тях; а иначе следва да сме наясно, че подобен израз е по-скоро метафоричен, както в анатомията означаваме двете белодробни половини като белодробни "крила".
ПЪРВИЯТ е между ДВЕТЕ ОЧИ; ВТОРИЯТ в областта на ЛАРИНГСА; ТРЕТИЯТ в СЪРДЕЧНАТА област; ЧЕТВЪРТИЯТ е в съседство с ПЪПНАТА област; ПЕТИЯТ и ШЕСТИЯТ се намират в КОРЕМНАТА област. На окултен език тези формации се наричат "колела" (чакри) или "лотосови цветове".
Те носят това име поради известна прилика с тях; а иначе следва да сме наясно, че подобен израз е по-скоро метафоричен, както в анатомията означаваме двете белодробни половини като белодробни "крила".
Както в случая е ясно, че не става дума за "крила", така стоят нещата и с "лотосовите цветове". При недостатъчно развития човек тези "лотосови цветове" са оцветени в тъмни и неподвижни багри Обаче при ясновидецът те са подвижни и светли. При медиума те имат подобен вид, макар и с доста съществени различия, за които тук няма да се спираме. Когато окултният ученик започне своите упражнения, първото събитие е, че лотосовите цветове започват да светят, а по-късно и да се въртят. Едва след този момент настъпва способността за ясновиждане.
към текста >>
Едва след този момент настъпва способ
нос
тта за ясновиждане.
Те носят това име поради известна прилика с тях; а иначе следва да сме наясно, че подобен израз е по-скоро метафоричен, както в анатомията означаваме двете белодробни половини като белодробни "крила". Както в случая е ясно, че не става дума за "крила", така стоят нещата и с "лотосовите цветове". При недостатъчно развития човек тези "лотосови цветове" са оцветени в тъмни и неподвижни багри Обаче при ясновидецът те са подвижни и светли. При медиума те имат подобен вид, макар и с доста съществени различия, за които тук няма да се спираме. Когато окултният ученик започне своите упражнения, първото събитие е, че лотосовите цветове започват да светят, а по-късно и да се въртят.
Едва след този момент настъпва способността за ясновиждане.
Защото тези "цветове" са сетивни органи на душата. Тяхното "въртене" е израз на факта, че ученикът има вече своите свръхсетивни възприятия*.(* Относно "въртенето" и "лотосовите цветове" е в сила забележката, която направихме за "виждането на цветовете). Никой не би могъл да вижда в свръхсетивния свят, преди да е развил своите астрални сетива. Духовният възприемателен орган, намиращ се в близост до ларинкса, позволява да се вникне с ясновиждащ поглед в начина на мислене, характерен за другите хора, както и да се разбират истинските закони на природните явления. Органът в близост до сърцето позволява на ясновиждащото познание да вникне в душевното състояние на другите душевни същества и който го е развил в достатъчна степен, може да се добере също и до скритите сили в животинския и растителен свят.
към текста >>
Тяхното "въртене" е израз на факта, че ученикът има вече своите свръхсетивни възприятия*.(* От
нос
но "въртенето" и "лотосовите цветове" е в сила забележката, която направихме за "виждането на цветовете).
При недостатъчно развития човек тези "лотосови цветове" са оцветени в тъмни и неподвижни багри Обаче при ясновидецът те са подвижни и светли. При медиума те имат подобен вид, макар и с доста съществени различия, за които тук няма да се спираме. Когато окултният ученик започне своите упражнения, първото събитие е, че лотосовите цветове започват да светят, а по-късно и да се въртят. Едва след този момент настъпва способността за ясновиждане. Защото тези "цветове" са сетивни органи на душата.
Тяхното "въртене" е израз на факта, че ученикът има вече своите свръхсетивни възприятия*.(* Относно "въртенето" и "лотосовите цветове" е в сила забележката, която направихме за "виждането на цветовете).
Никой не би могъл да вижда в свръхсетивния свят, преди да е развил своите астрални сетива. Духовният възприемателен орган, намиращ се в близост до ларинкса, позволява да се вникне с ясновиждащ поглед в начина на мислене, характерен за другите хора, както и да се разбират истинските закони на природните явления. Органът в близост до сърцето позволява на ясновиждащото познание да вникне в душевното състояние на другите душевни същества и който го е развил в достатъчна степен, може да се добере също и до скритите сили в животинския и растителен свят. Сетивният орган разположен в пъпната област възприема душевните способности и таланти, като наред с това той вниква в значението, което имат животните, растенията, металите, атмосферните явления и т. н. за природния свят.
към текста >>
Сетивният орган разположен в пъпната област възприема душевните способ
нос
ти и таланти, като наред с това той вниква в значението, което имат животните, растенията, металите, атмосферните явления и т. н.
Защото тези "цветове" са сетивни органи на душата. Тяхното "въртене" е израз на факта, че ученикът има вече своите свръхсетивни възприятия*.(* Относно "въртенето" и "лотосовите цветове" е в сила забележката, която направихме за "виждането на цветовете). Никой не би могъл да вижда в свръхсетивния свят, преди да е развил своите астрални сетива. Духовният възприемателен орган, намиращ се в близост до ларинкса, позволява да се вникне с ясновиждащ поглед в начина на мислене, характерен за другите хора, както и да се разбират истинските закони на природните явления. Органът в близост до сърцето позволява на ясновиждащото познание да вникне в душевното състояние на другите душевни същества и който го е развил в достатъчна степен, може да се добере също и до скритите сили в животинския и растителен свят.
Сетивният орган разположен в пъпната област възприема душевните способности и таланти, като наред с това той вниква в значението, което имат животните, растенията, металите, атмосферните явления и т. н.
за природния свят. Органът в близост до ларинкса има 16 "листа" или "лъчи"; този до сърцето 12; а този до пъпа 10. С развитието на тези свръхсетивни органи са свързани определени душевни функции и който практикува посочените упражнения, вече допринася с нещо за тяхното оформяне. Осем от листата на "16 листния лотосов цвят" са били вече формиране в предишните етапи от човешката еволюция и днешният човек няма никаква заслуга за това. Той ги е получил като дар от природата, когато все още е разполагал с едно смътно, сънищно съзнание.
към текста >>
В тогавашните еволюционни степени на човечеството те са били в действие, макар и тяхната актив
нос
т да е отговаряла само на посочената по низша степен на съзнание.
за природния свят. Органът в близост до ларинкса има 16 "листа" или "лъчи"; този до сърцето 12; а този до пъпа 10. С развитието на тези свръхсетивни органи са свързани определени душевни функции и който практикува посочените упражнения, вече допринася с нещо за тяхното оформяне. Осем от листата на "16 листния лотосов цвят" са били вече формиране в предишните етапи от човешката еволюция и днешният човек няма никаква заслуга за това. Той ги е получил като дар от природата, когато все още е разполагал с едно смътно, сънищно съзнание.
В тогавашните еволюционни степени на човечеството те са били в действие, макар и тяхната активност да е отговаряла само на посочената по низша степен на съзнание.
Когато човешкото съзнание се "прояснява", "листата" потъмняват и преустановяват своята дейност. Другите 8 листа човек може да изгради сам с помощта на съзнателни упражнения. Така целият лотосов цвят става подвижен и светещ. От изграждането на всяко едно от тези 16 листа зависи придобиването на известни способности. И все пак, както вече казахме, човек може да развие съзнателно само 8 от тях; другите 8 влизат в действие от само себе си.
към текста >>
Когато човешкото съзнание се "прояснява", "листата" потъмняват и преустановяват своята дей
нос
т.
Органът в близост до ларинкса има 16 "листа" или "лъчи"; този до сърцето 12; а този до пъпа 10. С развитието на тези свръхсетивни органи са свързани определени душевни функции и който практикува посочените упражнения, вече допринася с нещо за тяхното оформяне. Осем от листата на "16 листния лотосов цвят" са били вече формиране в предишните етапи от човешката еволюция и днешният човек няма никаква заслуга за това. Той ги е получил като дар от природата, когато все още е разполагал с едно смътно, сънищно съзнание. В тогавашните еволюционни степени на човечеството те са били в действие, макар и тяхната активност да е отговаряла само на посочената по низша степен на съзнание.
Когато човешкото съзнание се "прояснява", "листата" потъмняват и преустановяват своята дейност.
Другите 8 листа човек може да изгради сам с помощта на съзнателни упражнения. Така целият лотосов цвят става подвижен и светещ. От изграждането на всяко едно от тези 16 листа зависи придобиването на известни способности. И все пак, както вече казахме, човек може да развие съзнателно само 8 от тях; другите 8 влизат в действие от само себе си. Развитието продължава по следния начин.
към текста >>
От изграждането на всяко едно от тези 16 листа зависи придобиването на известни способ
нос
ти.
Той ги е получил като дар от природата, когато все още е разполагал с едно смътно, сънищно съзнание. В тогавашните еволюционни степени на човечеството те са били в действие, макар и тяхната активност да е отговаряла само на посочената по низша степен на съзнание. Когато човешкото съзнание се "прояснява", "листата" потъмняват и преустановяват своята дейност. Другите 8 листа човек може да изгради сам с помощта на съзнателни упражнения. Така целият лотосов цвят става подвижен и светещ.
От изграждането на всяко едно от тези 16 листа зависи придобиването на известни способности.
И все пак, както вече казахме, човек може да развие съзнателно само 8 от тях; другите 8 влизат в действие от само себе си. Развитието продължава по следния начин. Човек трябва да насочи своето внимание върху определени душевни процеси, към които обикновено се отнася безгрижно и невнимателно. Има 8 вида такива процеси. Първият от тях се състои в начина, по който човек се отнася към представите.
към текста >>
Обикновено в тази област човек се оставя на случай
нос
тта.
И все пак, както вече казахме, човек може да развие съзнателно само 8 от тях; другите 8 влизат в действие от само себе си. Развитието продължава по следния начин. Човек трябва да насочи своето внимание върху определени душевни процеси, към които обикновено се отнася безгрижно и невнимателно. Има 8 вида такива процеси. Първият от тях се състои в начина, по който човек се отнася към представите.
Обикновено в тази област човек се оставя на случайността.
Той чува едно или друго, вижда това или онова и после изгражда своите понятия. Докато той постъпва по този начин, неговият 16-листен лотосов цвят остава напълно бездействен. Едва след като човек вземе възпитанието си в свои ръце, лотосовият цвят оживява. За тази цел човек трябва да внимава при изграждането на своите представи. Всяка от тях трябва да има за него конкретно и точно значение.
към текста >>
Той говори и отговаря на всички, но прави това с пълно разбиране и осмисля всяка подроб
нос
т.
От устните на окултния ученик може да излиза само онова, което има смисъл и значение. Навикът да се говори заради самото говорене е вреден и ни отклонява от верния път. Окултният ученик трябва да избягва формалните разговори, които произтичат разпокъсано и хаотично. В същото време той не бива да се изключва от общуването си с другите. Тъкмо в общуването неговите думи ще стават все по-силни и многозначителни.
Той говори и отговаря на всички, но прави това с пълно разбиране и осмисля всяка подробност.
Никога той не произнася нещо напразно и не говори нито много, нито малко. Четвъртият Душевен Процес се състои в регулирането на външното поведение. Окултният ученик насочва своите действия така, че те да са в хармония с действията на другите и с цялата околна среда. Той не предприема действия, които смущават околните или са в противоречие с условията на неговото обкръжение. Той се стреми към поведение, което хармонира с външния свят и с неговото жизнено равнище.
към текста >>
Той еднакво избягва както прибърза
нос
тта, така и ле
нос
тта.
Той се стреми към поведение, което хармонира с външния свят и с неговото жизнено равнище. Когато е заставен да действува поради външни причини, той внимателно следи за да не допусне несъответствие между едното и другото. А когато действува по собствена инициатива, той трябва да обмисли по възможно най-точен начин последиците от своите постъпки. Петото Условие се състои в правилната организация на цялостния живот. Окултният ученик се стреми да живее в съгласие с природните и духовни закони.
Той еднакво избягва както прибързаността, така и леността.
За него животът е арена за работа и той насочва всичките си действия в съответствие с този факт. Грижата за здравето и всички навици имат единствената цел да му осигурят смислен и хармоничен живот. Шестото Условие се отнася за човешките стремежи. Окултният ученик непрекъснато проверява своите способности и умения; така той напредва по пътя на себепознанието. Той не предприема нищо, което е извън неговите възможности, но и не пренебрегва задачите, които може да изпълни.
към текста >>
Окултният ученик непрекъснато проверява своите способ
нос
ти и умения; така той напредва по пътя на себепознанието.
Окултният ученик се стреми да живее в съгласие с природните и духовни закони. Той еднакво избягва както прибързаността, така и леността. За него животът е арена за работа и той насочва всичките си действия в съответствие с този факт. Грижата за здравето и всички навици имат единствената цел да му осигурят смислен и хармоничен живот. Шестото Условие се отнася за човешките стремежи.
Окултният ученик непрекъснато проверява своите способности и умения; така той напредва по пътя на себепознанието.
Той не предприема нищо, което е извън неговите възможности, но и не пренебрегва задачите, които може да изпълни. От друга страна той сам си определя цели отговарящи на високите му идеали и задължения. В живия социален организъм той не се включва механично, а се стреми да обхване задачите си, надхвърляйки ежедневните грижи. Така той се справя със задълженията си по все по-съвършен начин. Седмият Душевен Процес се състои в желанието да научим колкото е възможно повече от живота.
към текста >>
Той не предприема нищо, което е извън неговите възмож
нос
ти, но и не пренебрегва задачите, които може да изпълни.
Той еднакво избягва както прибързаността, така и леността. За него животът е арена за работа и той насочва всичките си действия в съответствие с този факт. Грижата за здравето и всички навици имат единствената цел да му осигурят смислен и хармоничен живот. Шестото Условие се отнася за човешките стремежи. Окултният ученик непрекъснато проверява своите способности и умения; така той напредва по пътя на себепознанието.
Той не предприема нищо, което е извън неговите възможности, но и не пренебрегва задачите, които може да изпълни.
От друга страна той сам си определя цели отговарящи на високите му идеали и задължения. В живия социален организъм той не се включва механично, а се стреми да обхване задачите си, надхвърляйки ежедневните грижи. Така той се справя със задълженията си по все по-съвършен начин. Седмият Душевен Процес се състои в желанието да научим колкото е възможно повече от живота. Около окултният ученик не може да се случи нищо, без то да се превърне в повод за нови и полезни опитности.
към текста >>
Около окултният ученик не може да се случи нищо, без то да се превърне в повод за нови и полезни опит
нос
ти.
Той не предприема нищо, което е извън неговите възможности, но и не пренебрегва задачите, които може да изпълни. От друга страна той сам си определя цели отговарящи на високите му идеали и задължения. В живия социален организъм той не се включва механично, а се стреми да обхване задачите си, надхвърляйки ежедневните грижи. Така той се справя със задълженията си по все по-съвършен начин. Седмият Душевен Процес се състои в желанието да научим колкото е възможно повече от живота.
Около окултният ученик не може да се случи нищо, без то да се превърне в повод за нови и полезни опитности.
Ако е извършил нещо по неправилен път и несъвършен начин, това ще му послужи за повод, след време да го стори както трябва. В същия дух той наблюдава и действията на другите, като се стреми да натрупа богатство от опитности. Той не предприема нищо, без да се вгледа в изживяванията, които могат да му бъдат в помощ при неговите бъдещи решения. И накрая, Осмото Условие: от време на време окултният ученик трябва да насочва поглед в своя вътрешен свят; да се потопява в самия себе си и да проверява своите основни жизнени принципи, осмисляйки новите си опитности и задължения и размишлявайки върху целите на самия живот. Всички тези неща бяха вече обсъдени в предишните глави, но тук ще ги споменем само с оглед 16-листния лотосов цвят и неговото развитие.
към текста >>
В същия дух той наблюдава и действията на другите, като се стреми да натрупа богатство от опит
нос
ти.
В живия социален организъм той не се включва механично, а се стреми да обхване задачите си, надхвърляйки ежедневните грижи. Така той се справя със задълженията си по все по-съвършен начин. Седмият Душевен Процес се състои в желанието да научим колкото е възможно повече от живота. Около окултният ученик не може да се случи нищо, без то да се превърне в повод за нови и полезни опитности. Ако е извършил нещо по неправилен път и несъвършен начин, това ще му послужи за повод, след време да го стори както трябва.
В същия дух той наблюдава и действията на другите, като се стреми да натрупа богатство от опитности.
Той не предприема нищо, без да се вгледа в изживяванията, които могат да му бъдат в помощ при неговите бъдещи решения. И накрая, Осмото Условие: от време на време окултният ученик трябва да насочва поглед в своя вътрешен свят; да се потопява в самия себе си и да проверява своите основни жизнени принципи, осмисляйки новите си опитности и задължения и размишлявайки върху целите на самия живот. Всички тези неща бяха вече обсъдени в предишните глави, но тук ще ги споменем само с оглед 16-листния лотосов цвят и неговото развитие. В резултат на упражненията той става все по-съвършен и по-съвършен. Всъщност от тези упражнения зависи и появата на ясновиждането.
към текста >>
И накрая, Осмото Условие: от време на време окултният ученик трябва да насочва поглед в своя вътрешен свят; да се потопява в самия себе си и да проверява своите основни жизнени принципи, осмисляйки новите си опит
нос
ти и задължения и размишлявайки върху целите на самия живот.
Седмият Душевен Процес се състои в желанието да научим колкото е възможно повече от живота. Около окултният ученик не може да се случи нищо, без то да се превърне в повод за нови и полезни опитности. Ако е извършил нещо по неправилен път и несъвършен начин, това ще му послужи за повод, след време да го стори както трябва. В същия дух той наблюдава и действията на другите, като се стреми да натрупа богатство от опитности. Той не предприема нищо, без да се вгледа в изживяванията, които могат да му бъдат в помощ при неговите бъдещи решения.
И накрая, Осмото Условие: от време на време окултният ученик трябва да насочва поглед в своя вътрешен свят; да се потопява в самия себе си и да проверява своите основни жизнени принципи, осмисляйки новите си опитности и задължения и размишлявайки върху целите на самия живот.
Всички тези неща бяха вече обсъдени в предишните глави, но тук ще ги споменем само с оглед 16-листния лотосов цвят и неговото развитие. В резултат на упражненията той става все по-съвършен и по-съвършен. Всъщност от тези упражнения зависи и появата на ясновиждането. Тази дарба се развива толкова по-бързо колкото по-добре са съгласувани човешките мисли и изисквания с процесите на външния свят. Всеки, който мисли или казва нещо, без то да е в съгласие с истината, умъртвява самия зародиш на 16-листния лотосов цвят.
към текста >>
Всъщ
нос
т от тези упражнения зависи и появата на ясновиждането.
В същия дух той наблюдава и действията на другите, като се стреми да натрупа богатство от опитности. Той не предприема нищо, без да се вгледа в изживяванията, които могат да му бъдат в помощ при неговите бъдещи решения. И накрая, Осмото Условие: от време на време окултният ученик трябва да насочва поглед в своя вътрешен свят; да се потопява в самия себе си и да проверява своите основни жизнени принципи, осмисляйки новите си опитности и задължения и размишлявайки върху целите на самия живот. Всички тези неща бяха вече обсъдени в предишните глави, но тук ще ги споменем само с оглед 16-листния лотосов цвят и неговото развитие. В резултат на упражненията той става все по-съвършен и по-съвършен.
Всъщност от тези упражнения зависи и появата на ясновиждането.
Тази дарба се развива толкова по-бързо колкото по-добре са съгласувани човешките мисли и изисквания с процесите на външния свят. Всеки, който мисли или казва нещо, без то да е в съгласие с истината, умъртвява самия зародиш на 16-листния лотосов цвят. В този смисъл, честността и усета към истината, са градивни сили; а лъжата, лицемерието и липсата на почтеност са разрушителни сили. И окултният ученик трябва да знае, че тук нещата опират не до "добрите намерения", а до реални и конкретни действия. Ако мисля или говоря нещо, което не отговаря на истината аз разрушавам моята свръхсетивна организация, дори и да съм имал най-добро намерения.
към текста >>
В този смисъл, чест
нос
тта и усета към истината, са градивни сили; а лъжата, лицемерието и липсата на почте
нос
т са разрушителни сили.
Всички тези неща бяха вече обсъдени в предишните глави, но тук ще ги споменем само с оглед 16-листния лотосов цвят и неговото развитие. В резултат на упражненията той става все по-съвършен и по-съвършен. Всъщност от тези упражнения зависи и появата на ясновиждането. Тази дарба се развива толкова по-бързо колкото по-добре са съгласувани човешките мисли и изисквания с процесите на външния свят. Всеки, който мисли или казва нещо, без то да е в съгласие с истината, умъртвява самия зародиш на 16-листния лотосов цвят.
В този смисъл, честността и усета към истината, са градивни сили; а лъжата, лицемерието и липсата на почтеност са разрушителни сили.
И окултният ученик трябва да знае, че тук нещата опират не до "добрите намерения", а до реални и конкретни действия. Ако мисля или говоря нещо, което не отговаря на истината аз разрушавам моята свръхсетивна организация, дори и да съм имал най-добро намерения. Когато изброените душевни процеси протичат правилно, 16-листния лотосов цвят започва да свети в прекрасни цветове и да се движи по определени закономерности. Нека повторим, че спомената дарба за ясновиждане не настъпва преди да бъде постигната определена степен от развитието на душата. Докато са необходими усилия за правилно насочване на нашия живот, тази дарба не се проявява.
към текста >>
Когато изброените душевни процеси протичат правилно, 16-листния лотосов цвят започва да свети в прекрасни цветове и да се движи по определени закономер
нос
ти.
Тази дарба се развива толкова по-бързо колкото по-добре са съгласувани човешките мисли и изисквания с процесите на външния свят. Всеки, който мисли или казва нещо, без то да е в съгласие с истината, умъртвява самия зародиш на 16-листния лотосов цвят. В този смисъл, честността и усета към истината, са градивни сили; а лъжата, лицемерието и липсата на почтеност са разрушителни сили. И окултният ученик трябва да знае, че тук нещата опират не до "добрите намерения", а до реални и конкретни действия. Ако мисля или говоря нещо, което не отговаря на истината аз разрушавам моята свръхсетивна организация, дори и да съм имал най-добро намерения.
Когато изброените душевни процеси протичат правилно, 16-листния лотосов цвят започва да свети в прекрасни цветове и да се движи по определени закономерности.
Нека повторим, че спомената дарба за ясновиждане не настъпва преди да бъде постигната определена степен от развитието на душата. Докато са необходими усилия за правилно насочване на нашия живот, тази дарба не се проявява. Окултният ученик не е достатъчно напреднал, ако все още трябва непрекъснато да внимава за всеки един от описаните процеси. Първите следи от ясновиждането се появяват, едва след като той е стигнал дотам, че живее според посочения начин така непосредствено, както всеки обикновен човек в присъщата си среда. Изискванията не бива да бъдат вече изтощаващи, а да се превърнат в навик.
към текста >>
Всяко абнормно изграждане на лотосовия цвят има за последица в случай, че се появят признаци на ясновиждане не само илюзии и фантастни представи, но объркване и безпомощ
нос
т в ежедневния живот.
Първите следи от ясновиждането се появяват, едва след като той е стигнал дотам, че живее според посочения начин така непосредствено, както всеки обикновен човек в присъщата си среда. Изискванията не бива да бъдат вече изтощаващи, а да се превърнат в навик. Няма нужда от непрекъснати самонаблюдения; всичко трябва да стане навик. Има определени указания за друг вид изграждане на 16листния лотосов цвят, но всички те се отхвърлят от истинската Тайна Наука, понеже рушат телесното здраве и моралната сила. Впрочем те са много по-лесни за постигане, отколкото описаните в тази книга, които могат да са на пръв поглед отегчителни и трудни, но водят сигурно към целта, укрепвайки човека физически и морално.
Всяко абнормно изграждане на лотосовия цвят има за последица в случай, че се появят признаци на ясновиждане не само илюзии и фантастни представи, но объркване и безпомощност в ежедневния живот.
Подобно изграждане може да направи ученика страхлив, високомерен, завистлив, своенравен, макар че по-рано той не е имал тези недостатъци. Вече споменахме, че 8 от листата на 16-листния лотосов цвят са претърпели своето развитие в прадалечното минало и че в хода на окултното обучение те се активират от само себе си. Следователно, окултният ученик трябва да насочи цялото си внимание към другите 8 листа. При неправилно обучение често пъти се проявяват само предварително развитите листа на лотосовия цвят, а новите остават недоразвити. Този факт се наблюдава най-вече, когато в обучението се пренебрегва логичното, разсъдъчно мислене.
към текста >>
Често пъти в началото на своето обучение, окултните ученици са изненадани колко "нелюбопитни" са учителите спрямо техните опит
нос
ти и изживявания.
Не по-малко важно е, тази яснота да се проявява и в неговите думи. Хората, които започват да предусещат нещо от свръхсетивните светове, често става твърде словоохотливи по тези въпроси. Но така те спъват своето собствено развитие. Колкото по-малко се говори за тези неща, толкова по-добре. За тях трябва да се произнася само онзи, който вече е стигнал до определена степен на яснота.
Често пъти в началото на своето обучение, окултните ученици са изненадани колко "нелюбопитни" са учителите спрямо техните опитности и изживявания.
За учениците би било най-добре, ако те изобщо не споменават нищо за своите опитности и не обсъждат друго, освен лекотата или трудностите в провежданите упражнения. Защото окултно подготвеният наставник разполага с коренно различни средства за преценка на техния напредък. Когато учениците директно описват своите изживявания, въпросните 8 листа от 16 листния лотосов цвят се втвърдява, вместо да се развиват в подвижни и живи форми. Нека да прибегнем до помощта на следния пример, взет от свръхсетивния, а от обикновения живот. Да предположим, че научавам една новина и веднага си съставям определено мнение по съответния въпрос.
към текста >>
За учениците би било най-добре, ако те изобщо не споменават нищо за своите опит
нос
ти и не обсъждат друго, освен лекотата или труд
нос
тите в провежданите упражнения.
Хората, които започват да предусещат нещо от свръхсетивните светове, често става твърде словоохотливи по тези въпроси. Но така те спъват своето собствено развитие. Колкото по-малко се говори за тези неща, толкова по-добре. За тях трябва да се произнася само онзи, който вече е стигнал до определена степен на яснота. Често пъти в началото на своето обучение, окултните ученици са изненадани колко "нелюбопитни" са учителите спрямо техните опитности и изживявания.
За учениците би било най-добре, ако те изобщо не споменават нищо за своите опитности и не обсъждат друго, освен лекотата или трудностите в провежданите упражнения.
Защото окултно подготвеният наставник разполага с коренно различни средства за преценка на техния напредък. Когато учениците директно описват своите изживявания, въпросните 8 листа от 16 листния лотосов цвят се втвърдява, вместо да се развиват в подвижни и живи форми. Нека да прибегнем до помощта на следния пример, взет от свръхсетивния, а от обикновения живот. Да предположим, че научавам една новина и веднага си съставям определено мнение по съответния въпрос. Наскоро след това получавам нови известия по същия повод, които противоречат на първоначалното съобщение.
към текста >>
От друга страна рязко нараства неговата възприемчивост към онези впечатления и опит
нос
ти, които той мълчаливо е оставил да минат "покрай него", докато натрупа достатъчно вътрешни основания за своето съждение.
Наскоро след това получавам нови известия по същия повод, които противоречат на първоначалното съобщение. Ето защо съм принуден да променя предишното си мнение. Като последица от всичко това настъпва едно неблагоприятно въздействие върху моя 16-листен лотосов цвят. Съвсем друго би било, ако аз бях сдържан в моята първа оценка, ако бях "замълчал" както в моите мисли, така и в моите думи, докато си изградя разумно и сигурно становище. Постепенно предпазливостта в изграждането и формулирането на дадено съждение, се превръща в отличителен белег на окултния ученик.
От друга страна рязко нараства неговата възприемчивост към онези впечатления и опитности, които той мълчаливо е оставил да минат "покрай него", докато натрупа достатъчно вътрешни основания за своето съждение.
Тази предпазливост се проявява под формата на синкаво-червени и розово-червени нюанси в листата на лотосовия цвят, докато в противен случай преобладават тъмно-червените и оранжеви нюанси*. (* Посветеният винаги ще открие аналогията между гореописаните условия на развитието на "16-листния лотосов цвят" и наставленията за "пътят", който Буда дава на своите ученици. Тук не става дума за изучаване на "будизма", а за описание на новите еволюционни моменти според източниците на Антропософията. Обстоятелството, че те съвпадат с учението на Буда не е пречка да ги приемем за истини сами по себе си.) Развитието на 12-листния лотосов цвят в близост до сърцето се извършва както това на 16-листния цвят.
към текста >>
За 16-листния лотосов цвят, начинът на мислене, който е присъщ на даден човек, както и природните закономер
нос
ти, се проявяват в образи.
Ето защо те не се нуждаят от особени грижи в рамките на окултното обучение; когато човек започне да работи върху другите 6, те се пробуждат спонтанно и започват своето въртеливо движение. Но за да улесним тяхното развитие, окултният ученик трябва съзнателно да насочи своя душевен живот в точно определена посока. Нека припомним още веднъж, че възприятията които получаваме от отделните духовно-душевни органи често имат съвсем различен характер. 12-листният лотосов цвят осигурява дори възприятия, които са различни от тези на 16-листния. Последният възприема предимно образи и форми.
За 16-листния лотосов цвят, начинът на мислене, който е присъщ на даден човек, както и природните закономерности, се проявяват в образи.
Обаче те не са спокойни и неподвижни, а подвижни и живи форми. Ясновидецът, който е развил това сетиво, може да назове формата, чрез която се проявява в назъбена, стреловидна форма; доброжелателната мисъл под формата на разтварящ се цвят и т. н. Строго формулираните и съдържателни мисли изглеждат симетрични и правилни, неясните понятия имат неправилни очертания. Съвършено други възприятия се получават с помощта на 12-листния лотосов цвят. Можем да ги оприличим с усещането за душевна топлина и душевен хлад.
към текста >>
Между другото ще отбележим, че в хода на окултното обучение никога едното сетиво не се развива без другото, така че примерът има само илюстративна стой
нос
т.
Можем да ги оприличим с усещането за душевна топлина и душевен хлад. Ясновидецът, разполагащ с този духовно-душевен орган, усеща как от фигурите, които той възприема, се излъчва душевна топлина и душевен хлад. Нека да си представим, че един ясновидец е развил сам 16-листния, но не и 12-листния лотосов цвят. В този случай той би свързал доброжелателната мисъл само с гореописаните фигури. Ако е развил и двата свръхсетивни органа, той забелязва също и онова излъчване на тази мисъл, което оприличихме на душевна топлина.
Между другото ще отбележим, че в хода на окултното обучение никога едното сетиво не се развива без другото, така че примерът има само илюстративна стойност.
Благодарение на 12-листния лотосов цвят, ясновидецът стига и до едно много по-дълбоко разбиране за същността на природните процеси. Всичко, което е сродно с израстването и развитието, излъчва душевна топлина; всичко, което носи в себе си увяхване, разрушение и смърт, излъчва душевен хлад. Изграждането на свръхсетивните органи става по следния начин. Първото нещо, което окултният ученик трябва да постигне, е да сложи ред в своите мисли. Това качество се нарича "контрол над мислите".
към текста >>
Благодарение на 12-листния лотосов цвят, ясновидецът стига и до едно много по-дълбоко разбиране за същ
нос
тта на природните процеси.
Ясновидецът, разполагащ с този духовно-душевен орган, усеща как от фигурите, които той възприема, се излъчва душевна топлина и душевен хлад. Нека да си представим, че един ясновидец е развил сам 16-листния, но не и 12-листния лотосов цвят. В този случай той би свързал доброжелателната мисъл само с гореописаните фигури. Ако е развил и двата свръхсетивни органа, той забелязва също и онова излъчване на тази мисъл, което оприличихме на душевна топлина. Между другото ще отбележим, че в хода на окултното обучение никога едното сетиво не се развива без другото, така че примерът има само илюстративна стойност.
Благодарение на 12-листния лотосов цвят, ясновидецът стига и до едно много по-дълбоко разбиране за същността на природните процеси.
Всичко, което е сродно с израстването и развитието, излъчва душевна топлина; всичко, което носи в себе си увяхване, разрушение и смърт, излъчва душевен хлад. Изграждането на свръхсетивните органи става по следния начин. Първото нещо, което окултният ученик трябва да постигне, е да сложи ред в своите мисли. Това качество се нарича "контрол над мислите". Както изграждането на 16-листния лотосов цвят изисква съдържателни мисли, така и 12-листния изисква вътрешен контрол над мисловния поток.
към текста >>
Всичко, което е сродно с израстването и развитието, излъчва душевна топлина; всичко, което
нос
и в себе си увяхване, разрушение и смърт, излъчва душевен хлад.
Нека да си представим, че един ясновидец е развил сам 16-листния, но не и 12-листния лотосов цвят. В този случай той би свързал доброжелателната мисъл само с гореописаните фигури. Ако е развил и двата свръхсетивни органа, той забелязва също и онова излъчване на тази мисъл, което оприличихме на душевна топлина. Между другото ще отбележим, че в хода на окултното обучение никога едното сетиво не се развива без другото, така че примерът има само илюстративна стойност. Благодарение на 12-листния лотосов цвят, ясновидецът стига и до едно много по-дълбоко разбиране за същността на природните процеси.
Всичко, което е сродно с израстването и развитието, излъчва душевна топлина; всичко, което носи в себе си увяхване, разрушение и смърт, излъчва душевен хлад.
Изграждането на свръхсетивните органи става по следния начин. Първото нещо, което окултният ученик трябва да постигне, е да сложи ред в своите мисли. Това качество се нарича "контрол над мислите". Както изграждането на 16-листния лотосов цвят изисква съдържателни мисли, така и 12-листния изисква вътрешен контрол над мисловния поток. Блуждаещите мисли, възникващи не по логичен път, а по силата на случайни асоциации, деформират този лотосов цвят.
към текста >>
На Второ Място окултният ученик се стреми да внесе същата последовател
нос
т и ред в своите действия.
Ако окултният ученик чуе нелогични мисли, той веднага трябва да си ги представи в техния логичен вид. Той съвсем не трябва да се отдръпне в резигнация от обкръжението на нелогично мислещи хора, за да се грижи за своето лично развитие. От друга страна не трябва да се поддава и на порива, веднага да коригира всяка нелогична проява около себе си. Много по-добре е, ако напълно спокоен се потопи в своя вътрешен свят и предаде логична и смислена насока на мислите, които връхлитат върху него от външния свят. Тази насока на своите собствени мисли той трябва да запази при всички обстоятелства.
На Второ Място окултният ученик се стреми да внесе същата последователност и ред в своите действия.
Това качество наричаме "контрол на действията". Всяка непоследователност и дисхармония в поведението деформират лотосовия цвят за който става дума. Когато окултният ученик предприеме определено действие, той задължително ще го постави в логическа връзка със своето дотогавашно поведение. Ако човек днес действува по един начин, а утре по друг, той никога няма да развие този свръхсетивен орган. Третото Качество се свежда до изграждане на постоянство.
към текста >>
Всяка непоследовател
нос
т и дисхармония в поведението деформират лотосовия цвят за който става дума.
От друга страна не трябва да се поддава и на порива, веднага да коригира всяка нелогична проява около себе си. Много по-добре е, ако напълно спокоен се потопи в своя вътрешен свят и предаде логична и смислена насока на мислите, които връхлитат върху него от външния свят. Тази насока на своите собствени мисли той трябва да запази при всички обстоятелства. На Второ Място окултният ученик се стреми да внесе същата последователност и ред в своите действия. Това качество наричаме "контрол на действията".
Всяка непоследователност и дисхармония в поведението деформират лотосовия цвят за който става дума.
Когато окултният ученик предприеме определено действие, той задължително ще го постави в логическа връзка със своето дотогавашно поведение. Ако човек днес действува по един начин, а утре по друг, той никога няма да развие този свръхсетивен орган. Третото Качество се свежда до изграждане на постоянство. До тогава, докато смята определена цел за правилна, окултният ученик не трябва да позволява на никакви влияния да го отклоняват от нея. За него пречките са стимул за постигане на целта, а не повод за отстъпление.
към текста >>
На Четвърто Място идва търпението и толерант
нос
тта към другите хора, същества и неща в живота.
Когато окултният ученик предприеме определено действие, той задължително ще го постави в логическа връзка със своето дотогавашно поведение. Ако човек днес действува по един начин, а утре по друг, той никога няма да развие този свръхсетивен орган. Третото Качество се свежда до изграждане на постоянство. До тогава, докато смята определена цел за правилна, окултният ученик не трябва да позволява на никакви влияния да го отклоняват от нея. За него пречките са стимул за постигане на целта, а не повод за отстъпление.
На Четвърто Място идва търпението и толерантността към другите хора, същества и неща в живота.
Окултният ученик подтиска всяка излишна критика спрямо несъвършенството и злото и се стреми да разбере всичко, което среща по своя път. Както Слънцето свети и за лошите, за злите, така и той не трябва да ги лишава от своята проникновена обич и разбиране. Ако окултният ученик се изправи пред някаква неприятност, той не упреква никого, а се съобразява с необходимостта и се стреми, доколкото му позволяват силите, да тласне нещата в добра посока. Той не само че уважава чуждите мнения, но се старае да се постави на мястото на другия. На Пето Място идва пълната непредубеденост спрямо нещата в живота.
към текста >>
Ако окултният ученик се изправи пред някаква неприят
нос
т, той не упреква никого, а се съобразява с необходимостта и се стреми, доколкото му позволяват силите, да тласне нещата в добра посока.
До тогава, докато смята определена цел за правилна, окултният ученик не трябва да позволява на никакви влияния да го отклоняват от нея. За него пречките са стимул за постигане на целта, а не повод за отстъпление. На Четвърто Място идва търпението и толерантността към другите хора, същества и неща в живота. Окултният ученик подтиска всяка излишна критика спрямо несъвършенството и злото и се стреми да разбере всичко, което среща по своя път. Както Слънцето свети и за лошите, за злите, така и той не трябва да ги лишава от своята проникновена обич и разбиране.
Ако окултният ученик се изправи пред някаква неприятност, той не упреква никого, а се съобразява с необходимостта и се стреми, доколкото му позволяват силите, да тласне нещата в добра посока.
Той не само че уважава чуждите мнения, но се старае да се постави на мястото на другия. На Пето Място идва пълната непредубеденост спрямо нещата в живота. В този с мисъл често говорим и за "вяра", за "доверие". Окултният ученик се отнася към всеки човек и към всяко живо същество тъкмо с това доверие и се ръководи от него и своите действия. Когато чува нещо, той никога не си казва: "Аз не мога да повярвам, защото то противоречи на моите досегашни убеждения".
към текста >>
На Пето Място идва пълната непредубеде
нос
т спрямо нещата в живота.
На Четвърто Място идва търпението и толерантността към другите хора, същества и неща в живота. Окултният ученик подтиска всяка излишна критика спрямо несъвършенството и злото и се стреми да разбере всичко, което среща по своя път. Както Слънцето свети и за лошите, за злите, така и той не трябва да ги лишава от своята проникновена обич и разбиране. Ако окултният ученик се изправи пред някаква неприятност, той не упреква никого, а се съобразява с необходимостта и се стреми, доколкото му позволяват силите, да тласне нещата в добра посока. Той не само че уважава чуждите мнения, но се старае да се постави на мястото на другия.
На Пето Място идва пълната непредубеденост спрямо нещата в живота.
В този с мисъл често говорим и за "вяра", за "доверие". Окултният ученик се отнася към всеки човек и към всяко живо същество тъкмо с това доверие и се ръководи от него и своите действия. Когато чува нещо, той никога не си казва: "Аз не мога да повярвам, защото то противоречи на моите досегашни убеждения". Напротив, той е готов винаги да съпостави своите убеждения с тези на другите хора, и ако трябва да ги коригира. Той е непрекъснато отворен за всичко, което среща по своя пъти.
към текста >>
Той има пълно доверие в резултат
нос
тта на своите действия и от характера си е прогонил всяка боязливост и съмнение.
В този с мисъл често говорим и за "вяра", за "доверие". Окултният ученик се отнася към всеки човек и към всяко живо същество тъкмо с това доверие и се ръководи от него и своите действия. Когато чува нещо, той никога не си казва: "Аз не мога да повярвам, защото то противоречи на моите досегашни убеждения". Напротив, той е готов винаги да съпостави своите убеждения с тези на другите хора, и ако трябва да ги коригира. Той е непрекъснато отворен за всичко, което среща по своя пъти.
Той има пълно доверие в резултатността на своите действия и от характера си е прогонил всяка боязливост и съмнение.
Ако е стигнал до някакво убеждение, той има и доверие в силата на това убеждение. Дори и хиляди неуспехи не могат да го разколебаят. Това е "вярата, която премества планини". Шестото Качество се изразява в постигането на душевно равновесие. Окултният ученик се стреми към умерено и спокойно настроение както в моменти на скръб, така и в моменти на радост.
към текста >>
Нещастието и опас
нос
тта го заварват готов за действие, също както радостта и успеха.
Дори и хиляди неуспехи не могат да го разколебаят. Това е "вярата, която премества планини". Шестото Качество се изразява в постигането на душевно равновесие. Окултният ученик се стреми към умерено и спокойно настроение както в моменти на скръб, така и в моменти на радост. Той еднакво избягва както неистовото веселие така и мрачното отчаяние.
Нещастието и опасността го заварват готов за действие, също както радостта и успеха.
В различните антропософски текстове читателите многократно се натъкват на тези "шест качества", необходими за постигане на Посвещението. Тук трябва да посочим тяхната връзка с онези по-висши душевни органи, които нарекохме "12 листни лотосови цветове". Окултното обучение винаги може да посочи специални указания за ускорено израстване на лотосовите цветове, но и в този случай правилните им форми зависят от споменатите качества. Ако те бъдат пренебрегнати, лотосовите цветове израстват в уродлив вид. Ето защо, дори и при появата на ясновидство, изброените душевни качества в този случай могат да се манифестират не като "добри", а като "зли" сили.
към текста >>
Поради душевният хлад, който усеща от противоположните мнения, той престава да ги зачита, или се отнася към тях с явна враждеб
нос
т.
Окултното обучение винаги може да посочи специални указания за ускорено израстване на лотосовите цветове, но и в този случай правилните им форми зависят от споменатите качества. Ако те бъдат пренебрегнати, лотосовите цветове израстват в уродлив вид. Ето защо, дори и при появата на ясновидство, изброените душевни качества в този случай могат да се манифестират не като "добри", а като "зли" сили. И тогава човек може да стане особено нетолерантен, боязлив и преизпълнен с антипатия спрямо своето обкръжение. Той може, например, да се издигне до един много фин усет за състоянието на другите души и да ги избягва или мрази.
Поради душевният хлад, който усеща от противоположните мнения, той престава да ги зачита, или се отнася към тях с явна враждебност.
Ако към всичко казано се прибави спазването на известни предписания, които окултните ученици получават само устно от окултните учители, настъпва значително ускоряване в развитието на лотосовите цветове. Предписанията, за които става дума тук, водят до едно истинско окултно обучение. Но те са полезни не само за този, който иска или може да приеме окултното обучение, а за всеки човек, желаещ да промени своя живот в посочения смисъл. Защото въздействията върху човешкото астрално тяло, макар и бавно, настъпват във всички случаи. Спазването на тези предписания е неизбежно за окултния ученик.
към текста >>
В известен с мисъл той ще стане ясновиждащ, но фактически ще потъне в още по-голяма слепота, защото преди е имал сигурната опора на физическия сетивен свят, а сега е надникнал зад сетивния свят и неизбежно ще допуска грешки от
нос
но самия него, преди да е постигнал сигур
нос
т във висшите светове.
Предписанията, за които става дума тук, водят до едно истинско окултно обучение. Но те са полезни не само за този, който иска или може да приеме окултното обучение, а за всеки човек, желаещ да промени своя живот в посочения смисъл. Защото въздействията върху човешкото астрално тяло, макар и бавно, настъпват във всички случаи. Спазването на тези предписания е неизбежно за окултния ученик. Ако той се опитва да напредне в окултното обучение без да ги спазва, би навлязъл в духовните светове с недоразвити свръхсетивни органи и вместо да познае истината, ще стане жертва на всевъзможни измами и илюзии.
В известен с мисъл той ще стане ясновиждащ, но фактически ще потъне в още по-голяма слепота, защото преди е имал сигурната опора на физическия сетивен свят, а сега е надникнал зад сетивния свят и неизбежно ще допуска грешки относно самия него, преди да е постигнал сигурност във висшите светове.
Много вероятно е да загуби всякаква ориентация в живота си и изобщо да се лута объркан между истината и заблужденията. Ето защо търпението е толкова необходимо. Антропософията, или Науката за Духа не може да гарантира напредък с помощта на своите предписания, ако нейните последователи са лишени от твърдата воля да развият "лотосовите цветове" в себе си. Ако в атмосфера на пълно спокойствие човек не постигне тяхната съответствуваща форма, лотосовите цветове израстват в грозен и уродлив вид. Науката за Духа подпомага узряването, обаче правилните форми на лотосовите цветове зависят от общата насока на живота, за която вече става дума.
към текста >>
От особена важ
нос
т за душевните усилия, свързани с развитието на 10-листния лотосов цвят.
Много вероятно е да загуби всякаква ориентация в живота си и изобщо да се лута объркан между истината и заблужденията. Ето защо търпението е толкова необходимо. Антропософията, или Науката за Духа не може да гарантира напредък с помощта на своите предписания, ако нейните последователи са лишени от твърдата воля да развият "лотосовите цветове" в себе си. Ако в атмосфера на пълно спокойствие човек не постигне тяхната съответствуваща форма, лотосовите цветове израстват в грозен и уродлив вид. Науката за Духа подпомага узряването, обаче правилните форми на лотосовите цветове зависят от общата насока на живота, за която вече става дума.
От особена важност за душевните усилия, свързани с развитието на 10-листния лотосов цвят.
Тук нещата опират до съзнателен контрол над сетивните впечатления, а в началният стадий на ясновидството, този контрол е крайно необходим. Единствено чрез него могат да бъдат премахнати източниците на многобройни илюзии, както и на произвол в духовния свят. Обикновено човек не си дава сметка за влиянията, които определят неговите мисли и спомени. Нека вземем следния пример: даден човек пътува с влак и е погълнат от една мисъл. Внезапно тази мисъл взема съвършено друга посока.
към текста >>
Но той пропуска една подроб
нос
т.
Безброй илюзии в нашия живот се основават на такива несъзнателни асоциации. Много неща се отпечатват върху душата, без тя да ги фиксира в съзнанието. Ето друг случай. Някой научава от вестника за смъртта на свой близък и започва настойчиво да твърди, че още "вчера" е предсказал тази смърт, макар и да не е видял и чул нищо, което да го наведе на подобна мисъл. И наистина, вчера тази мисъл е изплувала като от "само себе си".
Но той пропуска една подробност.
Няколко часа, преди да му хрумне тази мисъл, той е бил на гости у свои познати. На масата бил поставен вестник; макар и без да го чете, погледът му несъзнателно пада върху краткото съобщение за тежкото заболяване на въпросната личност. Полученото впечатление остава незабелязано, обаче като резултат, то дава "предчувствието". Ако размислим върху тези неща, лесно ще се убедим какъв източник на илюзии и фантазии могат да представляват те. Този източник трябва да пресъхне за всеки, който иска да развие своя 10- листен лотосов цвят.
към текста >>
На масата бил поставен вестник; макар и без да го чете, погледът му несъзнателно пада върху краткото съобщение за тежкото заболяване на въпросната лич
нос
т.
Ето друг случай. Някой научава от вестника за смъртта на свой близък и започва настойчиво да твърди, че още "вчера" е предсказал тази смърт, макар и да не е видял и чул нищо, което да го наведе на подобна мисъл. И наистина, вчера тази мисъл е изплувала като от "само себе си". Но той пропуска една подробност. Няколко часа, преди да му хрумне тази мисъл, той е бил на гости у свои познати.
На масата бил поставен вестник; макар и без да го чете, погледът му несъзнателно пада върху краткото съобщение за тежкото заболяване на въпросната личност.
Полученото впечатление остава незабелязано, обаче като резултат, то дава "предчувствието". Ако размислим върху тези неща, лесно ще се убедим какъв източник на илюзии и фантазии могат да представляват те. Този източник трябва да пресъхне за всеки, който иска да развие своя 10- листен лотосов цвят. Защото благодарение на този лотосов цвят могат да бъдат възприети и най-скритите качества на душата. Обаче тези възприятия са истинни само тогава, когато възможността за споменатите илюзии е напълно отстранена.
към текста >>
Обаче тези възприятия са истинни само тогава, когато възмож
нос
тта за споменатите илюзии е напълно отстранена.
На масата бил поставен вестник; макар и без да го чете, погледът му несъзнателно пада върху краткото съобщение за тежкото заболяване на въпросната личност. Полученото впечатление остава незабелязано, обаче като резултат, то дава "предчувствието". Ако размислим върху тези неща, лесно ще се убедим какъв източник на илюзии и фантазии могат да представляват те. Този източник трябва да пресъхне за всеки, който иска да развие своя 10- листен лотосов цвят. Защото благодарение на този лотосов цвят могат да бъдат възприети и най-скритите качества на душата.
Обаче тези възприятия са истинни само тогава, когато възможността за споменатите илюзии е напълно отстранена.
За целта окултният ученик трябва да стане господар на всичко, което струи към него от външния свят. Той трябва да стигне до онова състояние, при което практически изключва всяко нежелано от него впечатление. А такава способност може да се постигне единствено в резултат от интензивен вътрешен живот. Върху нас трябва да действуват само онези неща, към които насочваме нашето внимание; произволни сетивни впечатления не бива да допускаме. Ще виждаме само това, което искаме да видим; нещата извън нашето внимание, в действителност няма да ни ангажират с нищо.
към текста >>
А такава способ
нос
т може да се постигне единствено в резултат от интензивен вътрешен живот.
Този източник трябва да пресъхне за всеки, който иска да развие своя 10- листен лотосов цвят. Защото благодарение на този лотосов цвят могат да бъдат възприети и най-скритите качества на душата. Обаче тези възприятия са истинни само тогава, когато възможността за споменатите илюзии е напълно отстранена. За целта окултният ученик трябва да стане господар на всичко, което струи към него от външния свят. Той трябва да стигне до онова състояние, при което практически изключва всяко нежелано от него впечатление.
А такава способност може да се постигне единствено в резултат от интензивен вътрешен живот.
Върху нас трябва да действуват само онези неща, към които насочваме нашето внимание; произволни сетивни впечатления не бива да допускаме. Ще виждаме само това, което искаме да видим; нещата извън нашето внимание, в действителност няма да ни ангажират с нищо. Колкото по-енергична е вътрешната работа на душата, толкова по-сигурно ще бъде постигната въпросната степен. Окултният ученик трябва да избягва случайните слухови и зрителни впечатления. Той е длъжен да бъде единствено там, където отправя силата на своя слух и своето зрение.
към текста >>
Ще виждаме само това, което искаме да видим; нещата извън нашето внимание, в действител
нос
т няма да ни ангажират с нищо.
Обаче тези възприятия са истинни само тогава, когато възможността за споменатите илюзии е напълно отстранена. За целта окултният ученик трябва да стане господар на всичко, което струи към него от външния свят. Той трябва да стигне до онова състояние, при което практически изключва всяко нежелано от него впечатление. А такава способност може да се постигне единствено в резултат от интензивен вътрешен живот. Върху нас трябва да действуват само онези неща, към които насочваме нашето внимание; произволни сетивни впечатления не бива да допускаме.
Ще виждаме само това, което искаме да видим; нещата извън нашето внимание, в действителност няма да ни ангажират с нищо.
Колкото по-енергична е вътрешната работа на душата, толкова по-сигурно ще бъде постигната въпросната степен. Окултният ученик трябва да избягва случайните слухови и зрителни впечатления. Той е длъжен да бъде единствено там, където отправя силата на своя слух и своето зрение. Дори и всред оглушителен шум, той ще чуе само това, което иска; погледът му ще спира само върху онези неща, към които се обръща напълно съзнателно. А срещу всички несъзнателни впечатления, той трябва да застане с един вид здрава душевна броня.
към текста >>
Обучението изисква, да си избере определена мисъл и да доразвива само онези логически следствия, които извлича от нея в пълна буд
нос
т и напълно свободно.
Окултният ученик трябва да избягва случайните слухови и зрителни впечатления. Той е длъжен да бъде единствено там, където отправя силата на своя слух и своето зрение. Дори и всред оглушителен шум, той ще чуе само това, което иска; погледът му ще спира само върху онези неща, към които се обръща напълно съзнателно. А срещу всички несъзнателни впечатления, той трябва да застане с един вид здрава душевна броня. В този смисъл той трябва да бъде особено внимателен към своя мисловен живот.
Обучението изисква, да си избере определена мисъл и да доразвива само онези логически следствия, които извлича от нея в пълна будност и напълно свободно.
Тук обикновените и случайни хрумвания нямат място. Ако пожелае да свърже една мисъл с друга, той внимателно ще проследи откъде и как е възникнала втората мисъл. Но той отива още по-нататък. Ако например изпитва известна антипатия към нещо и някого, той я обуздава и търси съзнателен отговор, обясняващ неговите чувства. По този начин в душевният му живот се намесват все по-малко несъзнателни елементи.
към текста >>
Така се открояват, например, човешките таланти и душевните способ
нос
ти, както и скритите сили и качества на природния свят.
Ако например изпитва известна антипатия към нещо и някого, той я обуздава и търси съзнателен отговор, обясняващ неговите чувства. По този начин в душевният му живот се намесват все по-малко несъзнателни елементи. 10листният лотосов цвят постига своята правилна форма, само чрез такава строга самодисциплина. Духовният живот на окултният ученик трябва да протича в атмосфера на непрекъснато внимание; нещата, към които не иска или не трябва да насочва своето внимание, остават встрани. Към подобна строга самодисциплина се прибави една или друга медитация, извлечена от указанията на Духовната Наука, лотосовият цвят в стомашната област постепенно узрява и това, което описаните свръхсетивни органи по-рано възприемаха само като форми и топлина сега се изпълва с духовна светлина и с цветове.
Така се открояват, например, човешките таланти и душевните способности, както и скритите сили и качества на природния свят.
По този начин цветната аура на живите същества става видима; околният свят се променя и ни показва своята душевна страна. Нека добавим, че тъкмо в този период от развитието е необходимо максимално внимание, защото намесата на несъзнателните спомени тук е особено дейна. Ако това не беше така, мнозина щяха да притежават въпросното сетиво, понеже то се проявява почти веднага, след като човек действително постави под свой пълен контрол всички впечатления, идващи от неговата съзнателно изграждана сетивно-свръхсетивна организация. А тя остава изцяло пасивна, ако надмощието е на страната на външните сетивни впечатления. Значително по-трудно е изграждането на "16-листния лотосов цвят" разположен в средата на тялото.
към текста >>
Окултният ученик спокойно може да се довери на своята чувстве
нос
т, понеже тя е достатъчно пречистена и не може да му попречи с нищо.
Благодарение на тялото, душата не трябва да се увлича в горещи желания и страсти, влизащи в противоречие с правилното и точно мислене. От своя страна духът е длъжен да не се налага над душата както господар над робите си с присъщите си нравствени категории и закони. Душата сама трябва да им се подчини, и то свободно, по своя собствена воля. Дългът не трябва да застава пред окултния ученик като една външна и принуждаваща сила, а като сила, която той следва, защото я обича. Той трябва да формира за себе си една свободна душа, добре балансирана в своя чувствен и духовен потенциал.
Окултният ученик спокойно може да се довери на своята чувственост, понеже тя е достатъчно пречистена и не може да му попречи с нищо.
Той вече не е длъжен да обуздава своите страсти, защото те сами по себе си следват пътя на доброто. Докато човек изпитва нужда да се изтезава и самобичува, той не може да се издигне над определената степен от окултното обучение. В окултизма няма стойност нито една добродетел, която се постига с външна принуда. Ако човек е измъчван от низши желания, независимо дали те са от телесно или от душевно естество, това винаги смущава неговото окултно обучение, дори и да им се противопоставя с всички сили. Ако например някой избягва една чувствена наслада, с цел да се пречисти, това лишение му помага само ако тялото не е принудено да страда.
към текста >>
В окултизма няма стой
нос
т нито една добродетел, която се постига с външна принуда.
Дългът не трябва да застава пред окултния ученик като една външна и принуждаваща сила, а като сила, която той следва, защото я обича. Той трябва да формира за себе си една свободна душа, добре балансирана в своя чувствен и духовен потенциал. Окултният ученик спокойно може да се довери на своята чувственост, понеже тя е достатъчно пречистена и не може да му попречи с нищо. Той вече не е длъжен да обуздава своите страсти, защото те сами по себе си следват пътя на доброто. Докато човек изпитва нужда да се изтезава и самобичува, той не може да се издигне над определената степен от окултното обучение.
В окултизма няма стойност нито една добродетел, която се постига с външна принуда.
Ако човек е измъчван от низши желания, независимо дали те са от телесно или от душевно естество, това винаги смущава неговото окултно обучение, дори и да им се противопоставя с всички сили. Ако например някой избягва една чувствена наслада, с цел да се пречисти, това лишение му помага само ако тялото не е принудено да страда. Оказа се, че тялото желае тази наслада и въздържанието е без никаква стойност. В последния случай може би е по-добре, ако човек временно се откаже от преследваната цел и изчака по-благоприятни обстоятелства, дори и това да стане в следващото му прераждане. Често пъти съзнателният отказ е много по-голямо постижение от напразните усилия да напреднем при явно неподходящи условия.
към текста >>
Оказа се, че тялото желае тази наслада и въздържанието е без никаква стой
нос
т.
Той вече не е длъжен да обуздава своите страсти, защото те сами по себе си следват пътя на доброто. Докато човек изпитва нужда да се изтезава и самобичува, той не може да се издигне над определената степен от окултното обучение. В окултизма няма стойност нито една добродетел, която се постига с външна принуда. Ако човек е измъчван от низши желания, независимо дали те са от телесно или от душевно естество, това винаги смущава неговото окултно обучение, дори и да им се противопоставя с всички сили. Ако например някой избягва една чувствена наслада, с цел да се пречисти, това лишение му помага само ако тялото не е принудено да страда.
Оказа се, че тялото желае тази наслада и въздържанието е без никаква стойност.
В последния случай може би е по-добре, ако човек временно се откаже от преследваната цел и изчака по-благоприятни обстоятелства, дори и това да стане в следващото му прераждане. Често пъти съзнателният отказ е много по-голямо постижение от напразните усилия да напреднем при явно неподходящи условия. Изграждането на 16-листния лотосов цвят позволява да общуваме със Съществата от по-висшите светове, при условие, че те се проявяват в душевния свят. Обаче окултното обучение не препоръчва изграждането на този лотосов цвят, преди ученикът да е дотолкова напреднал, че да издига своя Дух в още по-висши области на духовния свят. Това проникване в същинския духовен свят по правило се съпровожда от лотосовите цветове.
към текста >>
В противен случай ученикът изпада в объркване и несигур
нос
т.
В последния случай може би е по-добре, ако човек временно се откаже от преследваната цел и изчака по-благоприятни обстоятелства, дори и това да стане в следващото му прераждане. Често пъти съзнателният отказ е много по-голямо постижение от напразните усилия да напреднем при явно неподходящи условия. Изграждането на 16-листния лотосов цвят позволява да общуваме със Съществата от по-висшите светове, при условие, че те се проявяват в душевния свят. Обаче окултното обучение не препоръчва изграждането на този лотосов цвят, преди ученикът да е дотолкова напреднал, че да издига своя Дух в още по-висши области на духовния свят. Това проникване в същинския духовен свят по правило се съпровожда от лотосовите цветове.
В противен случай ученикът изпада в объркване и несигурност.
Дори и да постигне виждането в духовния свят, мъчително ще му липсва способността за правилна преценка на това, което вижда. Впрочем качествата, необходими за изграждането на 16-листния лотосов цвят са вече известна гаранция срещу всяко объркване, срещу всяка несигурност. Защото трудно ще се обърка този, който е постигнал пълно равновесие между своите сетивни възприятия /тялото/, страстите (душата) и идеи (Духът). Все пак, необходимо е нещо повече от тази гаранция, за да се издигне човек до възприемането на живи и самостоятелни Същества, принадлежащи към един свят, който е толкова различен от физическия. За да притежава сигурност в свръхсетивния свят, окултният ученик има нужда не само от "лотосовите цветове"; той трябва да разполага с още по-висши органи.
към текста >>
Дори и да постигне виждането в духовния свят, мъчително ще му липсва способ
нос
тта за правилна преценка на това, което вижда.
Често пъти съзнателният отказ е много по-голямо постижение от напразните усилия да напреднем при явно неподходящи условия. Изграждането на 16-листния лотосов цвят позволява да общуваме със Съществата от по-висшите светове, при условие, че те се проявяват в душевния свят. Обаче окултното обучение не препоръчва изграждането на този лотосов цвят, преди ученикът да е дотолкова напреднал, че да издига своя Дух в още по-висши области на духовния свят. Това проникване в същинския духовен свят по правило се съпровожда от лотосовите цветове. В противен случай ученикът изпада в объркване и несигурност.
Дори и да постигне виждането в духовния свят, мъчително ще му липсва способността за правилна преценка на това, което вижда.
Впрочем качествата, необходими за изграждането на 16-листния лотосов цвят са вече известна гаранция срещу всяко объркване, срещу всяка несигурност. Защото трудно ще се обърка този, който е постигнал пълно равновесие между своите сетивни възприятия /тялото/, страстите (душата) и идеи (Духът). Все пак, необходимо е нещо повече от тази гаранция, за да се издигне човек до възприемането на живи и самостоятелни Същества, принадлежащи към един свят, който е толкова различен от физическия. За да притежава сигурност в свръхсетивния свят, окултният ученик има нужда не само от "лотосовите цветове"; той трябва да разполага с още по-висши органи. Тук сме длъжни да добавим още нещо относно формирането на т.н.
към текста >>
Впрочем качествата, необходими за изграждането на 16-листния лотосов цвят са вече известна гаранция срещу всяко объркване, срещу всяка несигур
нос
т.
Изграждането на 16-листния лотосов цвят позволява да общуваме със Съществата от по-висшите светове, при условие, че те се проявяват в душевния свят. Обаче окултното обучение не препоръчва изграждането на този лотосов цвят, преди ученикът да е дотолкова напреднал, че да издига своя Дух в още по-висши области на духовния свят. Това проникване в същинския духовен свят по правило се съпровожда от лотосовите цветове. В противен случай ученикът изпада в объркване и несигурност. Дори и да постигне виждането в духовния свят, мъчително ще му липсва способността за правилна преценка на това, което вижда.
Впрочем качествата, необходими за изграждането на 16-листния лотосов цвят са вече известна гаранция срещу всяко объркване, срещу всяка несигурност.
Защото трудно ще се обърка този, който е постигнал пълно равновесие между своите сетивни възприятия /тялото/, страстите (душата) и идеи (Духът). Все пак, необходимо е нещо повече от тази гаранция, за да се издигне човек до възприемането на живи и самостоятелни Същества, принадлежащи към един свят, който е толкова различен от физическия. За да притежава сигурност в свръхсетивния свят, окултният ученик има нужда не само от "лотосовите цветове"; той трябва да разполага с още по-висши органи. Тук сме длъжни да добавим още нещо относно формирането на т.н. "душевно тяло"*.(*Изразът "душевно тяло" съдържа в себе си известно противоречие.
към текста >>
За да притежава сигур
нос
т в свръхсетивния свят, окултният ученик има нужда не само от "лотосовите цветове"; той трябва да разполага с още по-висши органи.
В противен случай ученикът изпада в объркване и несигурност. Дори и да постигне виждането в духовния свят, мъчително ще му липсва способността за правилна преценка на това, което вижда. Впрочем качествата, необходими за изграждането на 16-листния лотосов цвят са вече известна гаранция срещу всяко объркване, срещу всяка несигурност. Защото трудно ще се обърка този, който е постигнал пълно равновесие между своите сетивни възприятия /тялото/, страстите (душата) и идеи (Духът). Все пак, необходимо е нещо повече от тази гаранция, за да се издигне човек до възприемането на живи и самостоятелни Същества, принадлежащи към един свят, който е толкова различен от физическия.
За да притежава сигурност в свръхсетивния свят, окултният ученик има нужда не само от "лотосовите цветове"; той трябва да разполага с още по-висши органи.
Тук сме длъжни да добавим още нещо относно формирането на т.н. "душевно тяло"*.(*Изразът "душевно тяло" съдържа в себе си известно противоречие. И все пак този израз е подходящ, защото ясновиждащото познание се добира до такива изживявания в духовния свят, които са близки до възприемането на тялото във физическия свят). Формирането на "душевното тяло", което вече описахме, позволява на човека да възприема определени свръхсетивни явления. Обаче този, който иска действително да се ориентира в по-висшите светове, не трябва да спира до тук.
към текста >>
Тук сме длъжни да добавим още нещо от
нос
но формирането на т.н.
Дори и да постигне виждането в духовния свят, мъчително ще му липсва способността за правилна преценка на това, което вижда. Впрочем качествата, необходими за изграждането на 16-листния лотосов цвят са вече известна гаранция срещу всяко объркване, срещу всяка несигурност. Защото трудно ще се обърка този, който е постигнал пълно равновесие между своите сетивни възприятия /тялото/, страстите (душата) и идеи (Духът). Все пак, необходимо е нещо повече от тази гаранция, за да се издигне човек до възприемането на живи и самостоятелни Същества, принадлежащи към един свят, който е толкова различен от физическия. За да притежава сигурност в свръхсетивния свят, окултният ученик има нужда не само от "лотосовите цветове"; той трябва да разполага с още по-висши органи.
Тук сме длъжни да добавим още нещо относно формирането на т.н.
"душевно тяло"*.(*Изразът "душевно тяло" съдържа в себе си известно противоречие. И все пак този израз е подходящ, защото ясновиждащото познание се добира до такива изживявания в духовния свят, които са близки до възприемането на тялото във физическия свят). Формирането на "душевното тяло", което вече описахме, позволява на човека да възприема определени свръхсетивни явления. Обаче този, който иска действително да се ориентира в по-висшите светове, не трябва да спира до тук. Обикновеното раздвижване на лотосовите цветове не е достатъчно.
към текста >>
За да избегне тази опас
нос
т, той трябва да овладее способ
нос
тта да чува така нареченото "вътрешно слово" и за целта да развие не само астралното тяло, но и своето етерно тяло.
Формирането на "душевното тяло", което вече описахме, позволява на човека да възприема определени свръхсетивни явления. Обаче този, който иска действително да се ориентира в по-висшите светове, не трябва да спира до тук. Обикновеното раздвижване на лотосовите цветове не е достатъчно. Човек трябва да е в състояние да регулира и контролира свободно и в пълно съзнание своите астрални органи. В противен случай той би се превърнал в играчка на външни сили и влияния.
За да избегне тази опасност, той трябва да овладее способността да чува така нареченото "вътрешно слово" и за целта да развие не само астралното тяло, но и своето етерно тяло.
Етерното Тяло представлява онази фина организация, която се явява на ясновидеца като един вид двойник на човешкото физическо тяло. То е, така да се каже, междината степен, свързваща физическото тяло и астралното тяло. Ако някой е надарен с ясновидство, той може, разглеждайки в пълно съзнание друг човек, да се абстрахира от неговото физическо тяло. На една по-висока степен, това не е нищо друго освен упражняване на вниманието. Както обикновения човек може да отклони своето внимание от даден предмет, така че да не го забелязва повече, така и ясновидецът може напълно да заглуши възприятията, които получава от човешкото физическо тяло и то да стане за него напълно прозрачно.
към текста >>
В случая думата "етер" само загатва за извънредната "фи
нос
т" на този организъм и няма нищо общо с "етера" от различните научни хипотези).
По този начин ясновидецът застава пред т.н. етерно тяло, което е обгърнато и проникнато от астралното тяло. Етерното тяло има приблизителната големина и форма на физическото тяло, така че то изпълва почти същото физическо пространство. То е един изключителен нежен и фин организъм*. (* Моля физиците да не се смущават от израза "етерно тяло".
В случая думата "етер" само загатва за извънредната "финост" на този организъм и няма нищо общо с "етера" от различните научни хипотези).
Характерният му цвят се различава от основните 7 цвята на дъждовната дъга. Всеки, който пристъпва към неговото наблюдение, се убеждава, че подобен цвят просто не съществува в условията на физическия свят. Все пак най-добре можем да го сравним с цвета на току-що цъфналата праскова. Ако искаме да съсредоточим нашето наблюдение единствено върху етерното тяло, необходимо е да заглушим всякакъв вид душевни изживявания с помощта на гореописаното упражняване на вниманието. В противен случай изгледът на етерното тяло значително се променя поради проникващите въздействия на "душевното тяло".
към текста >>
Първоначално споменатите течения и движения са напълно независими от волята и съзнанието на човека, какъвто е случаят с дей
нос
тта на сърцето и стомаха във физическия организъм.
Впрочем съставните части на човешкото етерно тяло са в непрекъснато движение. Безброй течения го кръстосват във всички посоки. Тези течения поддържат и регулират самия живот. Всяко живо същество, всяко растение и животно, притежава свое етерно тяло. А внимателният наблюдател може да открие следи от него дори всред минералите.
Първоначално споменатите течения и движения са напълно независими от волята и съзнанието на човека, какъвто е случаят с дейността на сърцето и стомаха във физическия организъм.
Това положение на нещата се запазва до онзи момент, когато човек взема в свои ръце изграждането на свръхсетивните способности. До известен смисъл окултното развитие се състои в забележителния факт, че към независимите и неволни движения на етерното тяло, човек прибавя и такива, които той сам и съзнателно предизвиква. Когато окултното обучение напредне дотам, че описаните в предишните глави лотосови цветове започнат да се движат, ученикът вече е близо до осъществяването на това, което причинява точно определени течения и движения в неговото етерно тяло. Целта на посочените упражнения се свежда до изграждането на един вид център в областта на физическото сърце, където се зараждат етерни движения с всевъзможни духовни цветове и форми. В действителност този център не е някаква механична точка, а един сложен и чудно устроен организъм.
към текста >>
Това положение на нещата се запазва до онзи момент, когато човек взема в свои ръце изграждането на свръхсетивните способ
нос
ти.
Безброй течения го кръстосват във всички посоки. Тези течения поддържат и регулират самия живот. Всяко живо същество, всяко растение и животно, притежава свое етерно тяло. А внимателният наблюдател може да открие следи от него дори всред минералите. Първоначално споменатите течения и движения са напълно независими от волята и съзнанието на човека, какъвто е случаят с дейността на сърцето и стомаха във физическия организъм.
Това положение на нещата се запазва до онзи момент, когато човек взема в свои ръце изграждането на свръхсетивните способности.
До известен смисъл окултното развитие се състои в забележителния факт, че към независимите и неволни движения на етерното тяло, човек прибавя и такива, които той сам и съзнателно предизвиква. Когато окултното обучение напредне дотам, че описаните в предишните глави лотосови цветове започнат да се движат, ученикът вече е близо до осъществяването на това, което причинява точно определени течения и движения в неговото етерно тяло. Целта на посочените упражнения се свежда до изграждането на един вид център в областта на физическото сърце, където се зараждат етерни движения с всевъзможни духовни цветове и форми. В действителност този център не е някаква механична точка, а един сложен и чудно устроен организъм. Той проблясва и свети в най-различни духовни цветове и форми, които са изключително закономерни и могат да се променят извънредно бързо.
към текста >>
В действител
нос
т този център не е някаква механична точка, а един сложен и чудно устроен организъм.
Първоначално споменатите течения и движения са напълно независими от волята и съзнанието на човека, какъвто е случаят с дейността на сърцето и стомаха във физическия организъм. Това положение на нещата се запазва до онзи момент, когато човек взема в свои ръце изграждането на свръхсетивните способности. До известен смисъл окултното развитие се състои в забележителния факт, че към независимите и неволни движения на етерното тяло, човек прибавя и такива, които той сам и съзнателно предизвиква. Когато окултното обучение напредне дотам, че описаните в предишните глави лотосови цветове започнат да се движат, ученикът вече е близо до осъществяването на това, което причинява точно определени течения и движения в неговото етерно тяло. Целта на посочените упражнения се свежда до изграждането на един вид център в областта на физическото сърце, където се зараждат етерни движения с всевъзможни духовни цветове и форми.
В действителност този център не е някаква механична точка, а един сложен и чудно устроен организъм.
Той проблясва и свети в най-различни духовни цветове и форми, които са изключително закономерни и могат да се променят извънредно бързо. Други форми и цветни потоци се разпростират към всички части на физическото тяло и излизат извън неговите очертания, пронизвайки и осветявайки цялото астрално тяло. Най-главните течения се насочват към лотосовите цветове като навлизат в отделните им листенца и започват да контролират тяхното въртеливо движение; после се устремяват към върховете на листенцата, напускат лотосовия цвят и се изгубват във външното пространство. Колкото по-напреднал е даден човек, толкова по-обширно поле около него се залива от потоците и движенията на етерното тяло. Между 12- листния лотосов цвят и описаният център в сърдечната област съществуват особено близки отношения.
към текста >>
От всичко казано, лесно можем да си дадем сметка за дълбоко интимния характер на окултното обучение и за това с каква прециз
нос
т трябва да се работи, ако искаме нещата да се развиват нормално.
Колкото по-напреднал е даден човек, толкова по-обширно поле около него се залива от потоците и движенията на етерното тяло. Между 12- листния лотосов цвят и описаният център в сърдечната област съществуват особено близки отношения. Първоначално етерните потоци се вливат тъкмо там, за да се разклонят после от една страна към 16- листния и 2-листния, а от друга страна към разположените в долната част на тялото 8-листен, 6-листен и 4-листен лотосов цвят. Тъкмо поради това разположение изграждането на 12-листния лотосов цвят изисква особени грижи в хода на окултното обучение. Ако тук се допусне известна грешка, нарушава се формирането на цялата свръхсетивна организация на човешкото същество.
От всичко казано, лесно можем да си дадем сметка за дълбоко интимния характер на окултното обучение и за това с каква прецизност трябва да се работи, ако искаме нещата да се развиват нормално.
И без друго е ясно, че указания за изграждане на свръхсетивни способности може да предложи само този, който говори от личен опит и е в състояние да гарантира тяхната целесъобразност. Когато окултният ученик следва предписаните указания, той поражда такива потоци и движения в своето етерно тяло, които са в пълна хармония със законите и еволюцията на света, комуто той принадлежи. Ето защо тези указания са един вид отражение на самите еволюционни закони. Те се състоят във вече споменатите и подобни на тях упражнения за медитация и концентрация, които имат точно определени въздействия. Окултният ученик е длъжен редовно да изпълва цялата си душа със съдържанието на тези упражнения.
към текста >>
И без друго е ясно, че указания за изграждане на свръхсетивни способ
нос
ти може да предложи само този, който говори от личен опит и е в състояние да гарантира тяхната целесъобраз
нос
т.
Между 12- листния лотосов цвят и описаният център в сърдечната област съществуват особено близки отношения. Първоначално етерните потоци се вливат тъкмо там, за да се разклонят после от една страна към 16- листния и 2-листния, а от друга страна към разположените в долната част на тялото 8-листен, 6-листен и 4-листен лотосов цвят. Тъкмо поради това разположение изграждането на 12-листния лотосов цвят изисква особени грижи в хода на окултното обучение. Ако тук се допусне известна грешка, нарушава се формирането на цялата свръхсетивна организация на човешкото същество. От всичко казано, лесно можем да си дадем сметка за дълбоко интимния характер на окултното обучение и за това с каква прецизност трябва да се работи, ако искаме нещата да се развиват нормално.
И без друго е ясно, че указания за изграждане на свръхсетивни способности може да предложи само този, който говори от личен опит и е в състояние да гарантира тяхната целесъобразност.
Когато окултният ученик следва предписаните указания, той поражда такива потоци и движения в своето етерно тяло, които са в пълна хармония със законите и еволюцията на света, комуто той принадлежи. Ето защо тези указания са един вид отражение на самите еволюционни закони. Те се състоят във вече споменатите и подобни на тях упражнения за медитация и концентрация, които имат точно определени въздействия. Окултният ученик е длъжен редовно да изпълва цялата си душа със съдържанието на тези упражнения. Започва се с най-достъпните упражнения, целящи да задълбочат и средоточат мисловната дейност на ученика.
към текста >>
Започва се с най-достъпните упражнения, целящи да задълбочат и средоточат мисловната дей
нос
т на ученика.
И без друго е ясно, че указания за изграждане на свръхсетивни способности може да предложи само този, който говори от личен опит и е в състояние да гарантира тяхната целесъобразност. Когато окултният ученик следва предписаните указания, той поражда такива потоци и движения в своето етерно тяло, които са в пълна хармония със законите и еволюцията на света, комуто той принадлежи. Ето защо тези указания са един вид отражение на самите еволюционни закони. Те се състоят във вече споменатите и подобни на тях упражнения за медитация и концентрация, които имат точно определени въздействия. Окултният ученик е длъжен редовно да изпълва цялата си душа със съдържанието на тези упражнения.
Започва се с най-достъпните упражнения, целящи да задълбочат и средоточат мисловната дейност на ученика.
Благодарение на тях мисленето се освобождава от всички сетивни впечатления и опитности. То се съсредоточава, така да се каже, в една точка, която човек държи под пълен контрол. Така се изгражда един временен център за потоците на етерното тяло. Първоначално той е разположен не в сърдечната област, а в главата, и за ясновидеца се превръща в изходна точка за движенията на етерното тяло. Вероятност за успех има само онова окултно обучение, което започва тъкмо с този временен център.
към текста >>
Благодарение на тях мисленето се освобождава от всички сетивни впечатления и опит
нос
ти.
Когато окултният ученик следва предписаните указания, той поражда такива потоци и движения в своето етерно тяло, които са в пълна хармония със законите и еволюцията на света, комуто той принадлежи. Ето защо тези указания са един вид отражение на самите еволюционни закони. Те се състоят във вече споменатите и подобни на тях упражнения за медитация и концентрация, които имат точно определени въздействия. Окултният ученик е длъжен редовно да изпълва цялата си душа със съдържанието на тези упражнения. Започва се с най-достъпните упражнения, целящи да задълбочат и средоточат мисловната дейност на ученика.
Благодарение на тях мисленето се освобождава от всички сетивни впечатления и опитности.
То се съсредоточава, така да се каже, в една точка, която човек държи под пълен контрол. Така се изгражда един временен център за потоците на етерното тяло. Първоначално той е разположен не в сърдечната област, а в главата, и за ясновидеца се превръща в изходна точка за движенията на етерното тяло. Вероятност за успех има само онова окултно обучение, което започва тъкмо с този временен център. Ако той още в началото би бил изместен в сърдечната област, ясновидецът би имал известни прозрения в свръхсетивните светове, обаче не би могъл да ги свързва по някакъв начин с нашия физически свят.
към текста >>
Вероят
нос
т за успех има само онова окултно обучение, което започва тъкмо с този временен център.
Започва се с най-достъпните упражнения, целящи да задълбочат и средоточат мисловната дейност на ученика. Благодарение на тях мисленето се освобождава от всички сетивни впечатления и опитности. То се съсредоточава, така да се каже, в една точка, която човек държи под пълен контрол. Така се изгражда един временен център за потоците на етерното тяло. Първоначално той е разположен не в сърдечната област, а в главата, и за ясновидеца се превръща в изходна точка за движенията на етерното тяло.
Вероятност за успех има само онова окултно обучение, което започва тъкмо с този временен център.
Ако той още в началото би бил изместен в сърдечната област, ясновидецът би имал известни прозрения в свръхсетивните светове, обаче не би могъл да ги свързва по някакъв начин с нашия физически свят. А за човека от съвременния етап на еволюцията, това е една безусловна необходимост. Ясновидецът не може да си позволи мечтателство; той е длъжен да запази здрава почва под нозете си. След период на укрепване, споменатият център се измества от главата в посока към ларинкса. Този процес настъпва в хода на медитацията.
към текста >>
Духовният слух прониква в тяхната най-дълбока същ
нос
т; те започват да говорят на човека.
Благодарение на това обстоятелство човек става чувствителен към външните етерни потоци и започва отчетливо да ги възприема. Сега идва момента, когато центърът на подвижното и диференцирано етерно тяло се измества в сърдечната област. Междувременно медитациите и упражненията за съсредоточаване продължават. Стига се до онази степен, при която човек се доближава до "вътрешното слово". Нещата добиват съвършено ново значение.
Духовният слух прониква в тяхната най-дълбока същност; те започват да говорят на човека.
Описаните етерни потоци се свързват с вечните закономерности на света, към който принадлежи и самия той. Човек започва да съизживява живота на своето обкръжение и може да го отразява в движенията на етерното си тяло. Така човек прониква в духовния свят и се добира до съвършено ново разбиране за думите, произнесени от великите учител учители на човечеството. Сега например словото на Буда и на Евангелията му въздействуват по съвсем нов начин и го пронизват с едно благочестие, каквото по-рано той изобщо не е изпитвал. Защото тяхното слово вече следва движенията и ритмите, които окултният ученик сам е изградил вътре в себе си.
към текста >>
Описаните етерни потоци се свързват с вечните закономер
нос
ти на света, към който принадлежи и самия той.
Сега идва момента, когато центърът на подвижното и диференцирано етерно тяло се измества в сърдечната област. Междувременно медитациите и упражненията за съсредоточаване продължават. Стига се до онази степен, при която човек се доближава до "вътрешното слово". Нещата добиват съвършено ново значение. Духовният слух прониква в тяхната най-дълбока същност; те започват да говорят на човека.
Описаните етерни потоци се свързват с вечните закономерности на света, към който принадлежи и самия той.
Човек започва да съизживява живота на своето обкръжение и може да го отразява в движенията на етерното си тяло. Така човек прониква в духовния свят и се добира до съвършено ново разбиране за думите, произнесени от великите учител учители на човечеството. Сега например словото на Буда и на Евангелията му въздействуват по съвсем нов начин и го пронизват с едно благочестие, каквото по-рано той изобщо не е изпитвал. Защото тяхното слово вече следва движенията и ритмите, които окултният ученик сам е изградил вътре в себе си. Сега той непосредствено знае, че хора като Буда или евангелисти поднасят на света не своите откровения, а онези, които се изливат в душите им от самата същност на нещата.
към текста >>
Сега той непосредствено знае, че хора като Буда или евангелисти поднасят на света не своите откровения, а онези, които се изливат в душите им от самата същ
нос
т на нещата.
Описаните етерни потоци се свързват с вечните закономерности на света, към който принадлежи и самия той. Човек започва да съизживява живота на своето обкръжение и може да го отразява в движенията на етерното си тяло. Така човек прониква в духовния свят и се добира до съвършено ново разбиране за думите, произнесени от великите учител учители на човечеството. Сега например словото на Буда и на Евангелията му въздействуват по съвсем нов начин и го пронизват с едно благочестие, каквото по-рано той изобщо не е изпитвал. Защото тяхното слово вече следва движенията и ритмите, които окултният ученик сам е изградил вътре в себе си.
Сега той непосредствено знае, че хора като Буда или евангелисти поднасят на света не своите откровения, а онези, които се изливат в душите им от самата същност на нещата.
Тук следва да обърнем внимание на един факт, който може да бъде разбран само с оглед на вече описаното. Хората, формирани според изискванията на съвременното образование, изобщо не могат да вникнат в многократните повторения, характерни за проповедите на Буда. Но за окултния ученик, те се превръщат в едно чудно съответствие на неговия вътрешен усет за нещата. Защото тези повторения са в хармония с определени ритмични движения в етерното тяло. Отдавайки им се с пълно вътрешно спокойствие, човек постига и съзвучие с етерните движения.
към текста >>
Първото Качество се състои в способ
нос
тта да разграничаваме истината от обикновеното мнение.
Но за окултния ученик, те се превръщат в едно чудно съответствие на неговия вътрешен усет за нещата. Защото тези повторения са в хармония с определени ритмични движения в етерното тяло. Отдавайки им се с пълно вътрешно спокойствие, човек постига и съзвучие с етерните движения. И понеже етерните движения са отражение на определени космически ритми, които закономерно се повтарят, вслушвайки се в стила на Буда, човек навлиза в тайните на света. В Антропософията се говори за четири качества, които трябва да бъдат постигнати по "пътят на изпитанието".
Първото Качество се състои в способността да разграничаваме истината от обикновеното мнение.
Второто Качество се състои в разграничаването между действителните факти и техните външни проявления. Третото Качество се състои в култивирането на онези шест други качества, за които стана дума в предната глава: Контрол над мислитеконтрол над действията, устойчивост, търпение, доверие, вътрешно равновесие. Четвъртото Качество изисква любов към осъществяването на вътрешната свобода. Чрез разсъдъчно обхващане на тези качества съвсем не е достатъчно. Те трябва да се въплътят в душата и то така, че да се превърнат във вътрешни навици.
към текста >>
И накрая погледът се спира по съвсем естествен начин върху истинската стой
нос
т на нещата, докато по-рано се е задоволявал с техния външен и преходен смисъл.
Чрез разсъдъчно обхващане на тези качества съвсем не е достатъчно. Те трябва да се въплътят в душата и то така, че да се превърнат във вътрешни навици. Нека вземем Първото качество: Разграничаването на истината от обикновеното мнение. Това трябва да става по най-естествен начин и човек да е в състояние спонтанно да прави разлика между същественото и несъщественото. Тази степен се постига само ако извършваме своите наблюдения над външния свят в пълно спокойствие и търпение.
И накрая погледът се спира по съвсем естествен начин върху истинската стойност на нещата, докато по-рано се е задоволявал с техния външен и преходен смисъл.
"Всичко преходно е само символ" тази истина сега се превръща в едно непоколебимо и естествено убеждение на душата. Така трябва да бъде и с останалите четири качества. Ето как финото етерно тяло действително се преобразява под влиянието на описаните четири душевни навици. Благодарение на първия от тях, "разграничаването на истината от обикновеното мнение", възниква етерният център в главата и се подготвя този в областта на ларинкса. Действителното му изграждане става в хода на упражненията за средоточаване, за които вече стана дума.
към текста >>
Когато това качество се превърне в душевен навик, човек се освобождава от всичко, което е свързано единствено с неговите лични особе
нос
ти.
Нещата опират не до подценяването на ежедневните факти, а до тяхното истинско разбиране. Вече говорихме за 6-те добродетели, от които се състои Третото душевно качество. Те са свързани с 12-листния лотосов цвят в сърдечната област. Към него, както споменахме, трябва да се насочат жизнения поток на етерното тяло. Четвъртото качество; стремежът към освобождаване, спомага за узряването на етерния орган в близост до сърцето.
Когато това качество се превърне в душевен навик, човек се освобождава от всичко, което е свързано единствено с неговите лични особености.
Той престава да съди за нещата от своя гледна точка. Ограничаващите рамки на неговия Аз изчезват. Тайните на духовния свят започват да проникват навътре в него и това всъщност е истинското освобождаване. Защото тези ограничаващи рамки непрекъснато ни принуждават да се отнасяме към нещата и съществата единствено от личната гледна точка. Окултният ученик трябва да се освободи от нея на всяка цена.
към текста >>
Тайните на духовния свят започват да проникват навътре в него и това всъщ
нос
т е истинското освобождаване.
Към него, както споменахме, трябва да се насочат жизнения поток на етерното тяло. Четвъртото качество; стремежът към освобождаване, спомага за узряването на етерния орган в близост до сърцето. Когато това качество се превърне в душевен навик, човек се освобождава от всичко, което е свързано единствено с неговите лични особености. Той престава да съди за нещата от своя гледна точка. Ограничаващите рамки на неговия Аз изчезват.
Тайните на духовния свят започват да проникват навътре в него и това всъщност е истинското освобождаване.
Защото тези ограничаващи рамки непрекъснато ни принуждават да се отнасяме към нещата и съществата единствено от личната гледна точка. Окултният ученик трябва да се освободи от нея на всяка цена. Ясно става, че произтичащите от Духовната Наука предписания оказват дълбоко въздействие върху човека. Това се отнася и до предписанията, свързани с изграждането на споменатите четири качества. Под една или друга форма те присъствуват във всички мирогледи, които са извлечени от духовния свят.
към текста >>
От една страна тази подвиж
нос
т се дължи на влиянията, идващи от човешките мисли и чувства, а от друга на причини, върху които човек няма никакво влияние.
Първото обстоятелство, което той може да констатира, е че в известен смисъл някои от тези форми се намират под силното влияние на неговите собствени мисли и усещания, докато други форми изобщо не се влияят, или се влияят твърде слабо. Някои форми се променят веднага, щом наблюдателя, разглеждайки ги, си мисли: "ето, това е красиво", а после в хода на съзерцанието, си казва: "а сега, това е нещо полезно". Формите, произлизащи от минерали или от изкуствено изработени предмети имат особено свойство да се променят спрямо всяка нова мисъл и всяко ново чувство на духовния изследовател. В много по-слаба степен това е валидно за формите, съответствуващи на животните. Тези духовно възприемаеми форми са подвижни и пълни с живот.
От една страна тази подвижност се дължи на влиянията, идващи от човешките мисли и чувства, а от друга на причини, върху които човек няма никакво влияние.
Всред целия този свят от образи и форми, има такива, които първоначално не допускат каквито и да е въздействия от страна на човека. Окултният ученик може да се убеди, че тези образи не произлизат нито от минералите, нито от изкуствено изработени предмети, нито пък от растенията и животните. Той трябва да ги разгледа като произлизащи от чувствата, инстинктите и страстите на другите хора. Но дори и спрямо тях, той лесно може да установи известно, макар и незначително, въздействие от страна на своите собствени мисли и чувства. И все пак, всред този свят от образи, винаги остава една част, която не се поддава на човешките въздействия.
към текста >>
Както в условията на физическия свят даден човек би могъл да бъде заобиколен с огледала от всички страни и би виждал в тях своя телесен образ, така и в по-висшите светове неговата душевна същ
нос
т застава пред него под формата на образ.
Един или друг негов инстинкт, едно или друго негово желание, намерение всички те се проектират в съответни образи. Да, целият му характер се отпечатва в тези образи. Ето как чрез своите съзнателни мисли и чувства, човек може да разпростира влиянието си дори и върху образите, които не произлизат от самия него; обаче върху образите и формите, породени от него в по-висшите светове, той няма никакво въздействие. Следователно, за окултното познание, вътрешният живот на човека, целият свят на неговите инстинкти, желания и представи, се манифестира във външни образи и форми, подобно на другите предмети и същества. За окултното познание вътрешният свят се превръща в част от външния свят.
Както в условията на физическия свят даден човек би могъл да бъде заобиколен с огледала от всички страни и би виждал в тях своя телесен образ, така и в по-висшите светове неговата душевна същност застава пред него под формата на образ.
Сега за окултният ученик настъпва момента, когато той трябва да преодолее всички илюзии, свързани с неговата лична ограниченост. Сега той може да наблюдава вътрешните проявления на своята личност, както по-рано е наблюдавал външния свят със своите физически сетива. Постепенно той започва да се отнася към себе си така, както по-рано се е отнасял с нещата и съществата от заобикалящия го свят. Ако погледът би се отворил за висшите светове, преди човек да е достатъчно подготвен, за да вникне в неговата същност, тогава той би се изправил пред описаните образи на своята душа като пред една огромна загадка. Образите, пораждани от неговите инстинкти и страсти, застават пред него като странни форми, които той възприема като животински, и по-рядко: Като човешки.
към текста >>
Сега за окултният ученик настъпва момента, когато той трябва да преодолее всички илюзии, свързани с неговата лична ограниче
нос
т.
Да, целият му характер се отпечатва в тези образи. Ето как чрез своите съзнателни мисли и чувства, човек може да разпростира влиянието си дори и върху образите, които не произлизат от самия него; обаче върху образите и формите, породени от него в по-висшите светове, той няма никакво въздействие. Следователно, за окултното познание, вътрешният живот на човека, целият свят на неговите инстинкти, желания и представи, се манифестира във външни образи и форми, подобно на другите предмети и същества. За окултното познание вътрешният свят се превръща в част от външния свят. Както в условията на физическия свят даден човек би могъл да бъде заобиколен с огледала от всички страни и би виждал в тях своя телесен образ, така и в по-висшите светове неговата душевна същност застава пред него под формата на образ.
Сега за окултният ученик настъпва момента, когато той трябва да преодолее всички илюзии, свързани с неговата лична ограниченост.
Сега той може да наблюдава вътрешните проявления на своята личност, както по-рано е наблюдавал външния свят със своите физически сетива. Постепенно той започва да се отнася към себе си така, както по-рано се е отнасял с нещата и съществата от заобикалящия го свят. Ако погледът би се отворил за висшите светове, преди човек да е достатъчно подготвен, за да вникне в неговата същност, тогава той би се изправил пред описаните образи на своята душа като пред една огромна загадка. Образите, пораждани от неговите инстинкти и страсти, застават пред него като странни форми, които той възприема като животински, и по-рядко: Като човешки. Наистина, животинските форми не приличат на никое от животните във физическия свят, но все пак известно далечно сходство е налице, макар че за неопитния изследовател разликите могат да са и съвсем незначителни.
към текста >>
Сега той може да наблюдава вътрешните проявления на своята лич
нос
т, както по-рано е наблюдавал външния свят със своите физически сетива.
Ето как чрез своите съзнателни мисли и чувства, човек може да разпростира влиянието си дори и върху образите, които не произлизат от самия него; обаче върху образите и формите, породени от него в по-висшите светове, той няма никакво въздействие. Следователно, за окултното познание, вътрешният живот на човека, целият свят на неговите инстинкти, желания и представи, се манифестира във външни образи и форми, подобно на другите предмети и същества. За окултното познание вътрешният свят се превръща в част от външния свят. Както в условията на физическия свят даден човек би могъл да бъде заобиколен с огледала от всички страни и би виждал в тях своя телесен образ, така и в по-висшите светове неговата душевна същност застава пред него под формата на образ. Сега за окултният ученик настъпва момента, когато той трябва да преодолее всички илюзии, свързани с неговата лична ограниченост.
Сега той може да наблюдава вътрешните проявления на своята личност, както по-рано е наблюдавал външния свят със своите физически сетива.
Постепенно той започва да се отнася към себе си така, както по-рано се е отнасял с нещата и съществата от заобикалящия го свят. Ако погледът би се отворил за висшите светове, преди човек да е достатъчно подготвен, за да вникне в неговата същност, тогава той би се изправил пред описаните образи на своята душа като пред една огромна загадка. Образите, пораждани от неговите инстинкти и страсти, застават пред него като странни форми, които той възприема като животински, и по-рядко: Като човешки. Наистина, животинските форми не приличат на никое от животните във физическия свят, но все пак известно далечно сходство е налице, макар че за неопитния изследовател разликите могат да са и съвсем незначителни. След като пристъпи в тези нови области, човек трябва да си наложи и нов начин на мислене.
към текста >>
Ако погледът би се отворил за висшите светове, преди човек да е достатъчно подготвен, за да вникне в неговата същ
нос
т, тогава той би се изправил пред описаните образи на своята душа като пред една огромна загадка.
За окултното познание вътрешният свят се превръща в част от външния свят. Както в условията на физическия свят даден човек би могъл да бъде заобиколен с огледала от всички страни и би виждал в тях своя телесен образ, така и в по-висшите светове неговата душевна същност застава пред него под формата на образ. Сега за окултният ученик настъпва момента, когато той трябва да преодолее всички илюзии, свързани с неговата лична ограниченост. Сега той може да наблюдава вътрешните проявления на своята личност, както по-рано е наблюдавал външния свят със своите физически сетива. Постепенно той започва да се отнася към себе си така, както по-рано се е отнасял с нещата и съществата от заобикалящия го свят.
Ако погледът би се отворил за висшите светове, преди човек да е достатъчно подготвен, за да вникне в неговата същност, тогава той би се изправил пред описаните образи на своята душа като пред една огромна загадка.
Образите, пораждани от неговите инстинкти и страсти, застават пред него като странни форми, които той възприема като животински, и по-рядко: Като човешки. Наистина, животинските форми не приличат на никое от животните във физическия свят, но все пак известно далечно сходство е налице, макар че за неопитния изследовател разликите могат да са и съвсем незначителни. След като пристъпи в тези нови области, човек трябва да си наложи и нов начин на мислене. Защото, дори и проявленията на душевния живот да се манифестира като част от външния свят, те са в същото време и отражение на това, което те действително представляват. Ако например в астралния свят различим едно число, трябва да го четем обратно: Ако там то е 265, в действителност то е 562.
към текста >>
Ако например в астралния свят различим едно число, трябва да го четем обратно: Ако там то е 265, в действител
нос
т то е 562.
Ако погледът би се отворил за висшите светове, преди човек да е достатъчно подготвен, за да вникне в неговата същност, тогава той би се изправил пред описаните образи на своята душа като пред една огромна загадка. Образите, пораждани от неговите инстинкти и страсти, застават пред него като странни форми, които той възприема като животински, и по-рядко: Като човешки. Наистина, животинските форми не приличат на никое от животните във физическия свят, но все пак известно далечно сходство е налице, макар че за неопитния изследовател разликите могат да са и съвсем незначителни. След като пристъпи в тези нови области, човек трябва да си наложи и нов начин на мислене. Защото, дори и проявленията на душевния живот да се манифестира като част от външния свят, те са в същото време и отражение на това, което те действително представляват.
Ако например в астралния свят различим едно число, трябва да го четем обратно: Ако там то е 265, в действителност то е 562.
Ако там разчитаме една сфера, ние я виждаме сякаш се намираме в нейния център. Тези вътрешни възприятия трябва да бъдат предавани съвсем точно. Душевните качества също изглеждат като отразени в обратна форма. Едно желание, отправено към външния свят, се проявява като образ, който се придвижва към лицето, изпитващо това желание. Желания и страсти, произлизащи от низшата природа на човека, могат да приемат животински образи, които се нахвърлят върху човека.
към текста >>
В действител
нос
т тези страсти са насочени навън, за да намерят там начин за своето освобождаване.
Ако там разчитаме една сфера, ние я виждаме сякаш се намираме в нейния център. Тези вътрешни възприятия трябва да бъдат предавани съвсем точно. Душевните качества също изглеждат като отразени в обратна форма. Едно желание, отправено към външния свят, се проявява като образ, който се придвижва към лицето, изпитващо това желание. Желания и страсти, произлизащи от низшата природа на човека, могат да приемат животински образи, които се нахвърлят върху човека.
В действителност тези страсти са насочени навън, за да намерят там начин за своето освобождаване.
Обаче в този свой напор към външния свят, те се проявяват като един вид нападение върху човека, подхранващ страстните желания. Още преди да се е издигнал до ясновидството, окултният ученик е в състояние да изучава своите душевни качества чрез спокойно и съсредоточено самонаблюдение. Ето защо, в мига, когато неговия вътрешен свят го пресрещне под формата на един вътрешен образ, той лесно намира необходимите сили и смелост за своята ответна реакция. Хора, които нямат достатъчно подготовка, за да се ориентират в своя собствен душевен свят, няма да познаят самите себе си и ще се отнасят към астралните образи като към чужда враждебна действителност. Вглеждайки се в нея, те ще изпаднат в пристъп на страх и понеже не биха могли да понесат гледката ще се убеждават сами, че всичко това е само едно фантастично въображение, което не води доникъде.
към текста >>
Хора, които нямат достатъчно подготовка, за да се ориентират в своя собствен душевен свят, няма да познаят самите себе си и ще се отнасят към астралните образи като към чужда враждебна действител
нос
т.
Желания и страсти, произлизащи от низшата природа на човека, могат да приемат животински образи, които се нахвърлят върху човека. В действителност тези страсти са насочени навън, за да намерят там начин за своето освобождаване. Обаче в този свой напор към външния свят, те се проявяват като един вид нападение върху човека, подхранващ страстните желания. Още преди да се е издигнал до ясновидството, окултният ученик е в състояние да изучава своите душевни качества чрез спокойно и съсредоточено самонаблюдение. Ето защо, в мига, когато неговия вътрешен свят го пресрещне под формата на един вътрешен образ, той лесно намира необходимите сили и смелост за своята ответна реакция.
Хора, които нямат достатъчно подготовка, за да се ориентират в своя собствен душевен свят, няма да познаят самите себе си и ще се отнасят към астралните образи като към чужда враждебна действителност.
Вглеждайки се в нея, те ще изпаднат в пристъп на страх и понеже не биха могли да понесат гледката ще се убеждават сами, че всичко това е само едно фантастично въображение, което не води доникъде. И в двата случая човек се натъква на съдбоносни пречки по пътя на своето израстване. За окултния ученик е абсолютно необходимо да проучи с духовен поглед своята душа, преди да проникне във висшите светове. Защото тъкмо в нея той може да открие онези духовно-душевни факти, които ще е в състояние да прецени по най-добър начин. Ако в условията на физическия свят е успял да постигне задълбочено познание на своята личност и когато после в духовния свят нейния образ се изправи най-напред пред него, той ще може да ги сравни внимателно и спокойно.
към текста >>
И в двата случая човек се натъква на съдбо
нос
ни пречки по пътя на своето израстване.
Обаче в този свой напор към външния свят, те се проявяват като един вид нападение върху човека, подхранващ страстните желания. Още преди да се е издигнал до ясновидството, окултният ученик е в състояние да изучава своите душевни качества чрез спокойно и съсредоточено самонаблюдение. Ето защо, в мига, когато неговия вътрешен свят го пресрещне под формата на един вътрешен образ, той лесно намира необходимите сили и смелост за своята ответна реакция. Хора, които нямат достатъчно подготовка, за да се ориентират в своя собствен душевен свят, няма да познаят самите себе си и ще се отнасят към астралните образи като към чужда враждебна действителност. Вглеждайки се в нея, те ще изпаднат в пристъп на страх и понеже не биха могли да понесат гледката ще се убеждават сами, че всичко това е само едно фантастично въображение, което не води доникъде.
И в двата случая човек се натъква на съдбоносни пречки по пътя на своето израстване.
За окултния ученик е абсолютно необходимо да проучи с духовен поглед своята душа, преди да проникне във висшите светове. Защото тъкмо в нея той може да открие онези духовно-душевни факти, които ще е в състояние да прецени по най-добър начин. Ако в условията на физическия свят е успял да постигне задълбочено познание на своята личност и когато после в духовния свят нейния образ се изправи най-напред пред него, той ще може да ги сравни внимателно и спокойно. Той ще може да отнесе по-висшата опитност към нещо познато и ще си осигури здрава почва за следващите стъпки. Обратно, ако срещне други, непознати духовни Същества, той няма да може да прецени тяхната истинска природа и съвсем скоро ще усети, как здравата почва се изплъзва под краката му.
към текста >>
Ако в условията на физическия свят е успял да постигне задълбочено познание на своята лич
нос
т и когато после в духовния свят нейния образ се изправи най-напред пред него, той ще може да ги сравни внимателно и спокойно.
Хора, които нямат достатъчно подготовка, за да се ориентират в своя собствен душевен свят, няма да познаят самите себе си и ще се отнасят към астралните образи като към чужда враждебна действителност. Вглеждайки се в нея, те ще изпаднат в пристъп на страх и понеже не биха могли да понесат гледката ще се убеждават сами, че всичко това е само едно фантастично въображение, което не води доникъде. И в двата случая човек се натъква на съдбоносни пречки по пътя на своето израстване. За окултния ученик е абсолютно необходимо да проучи с духовен поглед своята душа, преди да проникне във висшите светове. Защото тъкмо в нея той може да открие онези духовно-душевни факти, които ще е в състояние да прецени по най-добър начин.
Ако в условията на физическия свят е успял да постигне задълбочено познание на своята личност и когато после в духовния свят нейния образ се изправи най-напред пред него, той ще може да ги сравни внимателно и спокойно.
Той ще може да отнесе по-висшата опитност към нещо познато и ще си осигури здрава почва за следващите стъпки. Обратно, ако срещне други, непознати духовни Същества, той няма да може да прецени тяхната истинска природа и съвсем скоро ще усети, как здравата почва се изплъзва под краката му. Ето защо отново ще подчертаем, че най-сигурния път към висшите светове минава през суровото и строго себепознание. Духовните образи, следователно, са първото, което човек среща по своя път към висшите светове. Защото действителността, която съответствува на тези образи е на самия него.
към текста >>
Той ще може да отнесе по-висшата опит
нос
т към нещо познато и ще си осигури здрава почва за следващите стъпки.
Вглеждайки се в нея, те ще изпаднат в пристъп на страх и понеже не биха могли да понесат гледката ще се убеждават сами, че всичко това е само едно фантастично въображение, което не води доникъде. И в двата случая човек се натъква на съдбоносни пречки по пътя на своето израстване. За окултния ученик е абсолютно необходимо да проучи с духовен поглед своята душа, преди да проникне във висшите светове. Защото тъкмо в нея той може да открие онези духовно-душевни факти, които ще е в състояние да прецени по най-добър начин. Ако в условията на физическия свят е успял да постигне задълбочено познание на своята личност и когато после в духовния свят нейния образ се изправи най-напред пред него, той ще може да ги сравни внимателно и спокойно.
Той ще може да отнесе по-висшата опитност към нещо познато и ще си осигури здрава почва за следващите стъпки.
Обратно, ако срещне други, непознати духовни Същества, той няма да може да прецени тяхната истинска природа и съвсем скоро ще усети, как здравата почва се изплъзва под краката му. Ето защо отново ще подчертаем, че най-сигурния път към висшите светове минава през суровото и строго себепознание. Духовните образи, следователно, са първото, което човек среща по своя път към висшите светове. Защото действителността, която съответствува на тези образи е на самия него. Ето защо окултният ученик трябва да прояви зрелост и на тази първа степен да не се увлича в търсене на други постижения, а да спре своето внимание върху образите.
към текста >>
Защото действител
нос
тта, която съответствува на тези образи е на самия него.
Ако в условията на физическия свят е успял да постигне задълбочено познание на своята личност и когато после в духовния свят нейния образ се изправи най-напред пред него, той ще може да ги сравни внимателно и спокойно. Той ще може да отнесе по-висшата опитност към нещо познато и ще си осигури здрава почва за следващите стъпки. Обратно, ако срещне други, непознати духовни Същества, той няма да може да прецени тяхната истинска природа и съвсем скоро ще усети, как здравата почва се изплъзва под краката му. Ето защо отново ще подчертаем, че най-сигурния път към висшите светове минава през суровото и строго себепознание. Духовните образи, следователно, са първото, което човек среща по своя път към висшите светове.
Защото действителността, която съответствува на тези образи е на самия него.
Ето защо окултният ученик трябва да прояви зрелост и на тази първа степен да не се увлича в търсене на други постижения, а да спре своето внимание върху образите. Но всред този образен свят, той скоро започва да различава нещо ново. Неговият низш Аз застава пред него като едно бегло отражение, в което е загатната реалността на неговия висш Аз. От тесните очертания на низшата личност израства видимия облик на духовния Аз. Само от него тръгват нишките към другите, по-висши духовни светове.
към текста >>
Неговият низш Аз застава пред него като едно бегло отражение, в което е загатната реал
нос
тта на неговия висш Аз.
Ето защо отново ще подчертаем, че най-сигурния път към висшите светове минава през суровото и строго себепознание. Духовните образи, следователно, са първото, което човек среща по своя път към висшите светове. Защото действителността, която съответствува на тези образи е на самия него. Ето защо окултният ученик трябва да прояви зрелост и на тази първа степен да не се увлича в търсене на други постижения, а да спре своето внимание върху образите. Но всред този образен свят, той скоро започва да различава нещо ново.
Неговият низш Аз застава пред него като едно бегло отражение, в което е загатната реалността на неговия висш Аз.
От тесните очертания на низшата личност израства видимия облик на духовния Аз. Само от него тръгват нишките към другите, по-висши духовни светове. Сега идва времето да пристъпим към употребата на двулистния лотосов цвят в областта на очите. Когато той започне да се движи, човекът е вече в състояние да свърже своя висш Аз с още по-висшите духовни Същества. Етерните потоци от този лотосов цвят се отправят към духовните светове по такъв начин, че съответствуващите им движения в човешкото тяло стават напълно достъпни за човешкото съзнание.
към текста >>
От тесните очертания на низшата лич
нос
т израства видимия облик на духовния Аз.
Духовните образи, следователно, са първото, което човек среща по своя път към висшите светове. Защото действителността, която съответствува на тези образи е на самия него. Ето защо окултният ученик трябва да прояви зрелост и на тази първа степен да не се увлича в търсене на други постижения, а да спре своето внимание върху образите. Но всред този образен свят, той скоро започва да различава нещо ново. Неговият низш Аз застава пред него като едно бегло отражение, в което е загатната реалността на неговия висш Аз.
От тесните очертания на низшата личност израства видимия облик на духовния Аз.
Само от него тръгват нишките към другите, по-висши духовни светове. Сега идва времето да пристъпим към употребата на двулистния лотосов цвят в областта на очите. Когато той започне да се движи, човекът е вече в състояние да свърже своя висш Аз с още по-висшите духовни Същества. Етерните потоци от този лотосов цвят се отправят към духовните светове по такъв начин, че съответствуващите им движения в човешкото тяло стават напълно достъпни за човешкото съзнание. Както светлината прави физическите предмети видими за окото, така и тези потоци правят духовните Същества видими във висшите светове.
към текста >>
Както природата се грижи за новороденото дете и обикновено му гарантира нормално развити уши и очи, така и еволюционните закони имат грижата да осигурят висшия Аз с всички необходими способ
нос
ти.
Задълбочаването в представите, които дава Антропософията, позволява на окултния ученик да поставя 2-листния лотосов цвят в движение. В тази фаза от развитието на преден план излиза здравото мислене, нормалната и ясна логика. Висшият Аз, който досега е бил в зародишно състояние и напълно неосъзнат, се ражда за съзнателен живот. Тук имаме работа и то не в символичен, а в действителен смисъл с едно раждане в духовния свят. За да бъде жизнеспособен, новородения висш Аз трябва да се появи в света с всичките си необходими органи и заложби.
Както природата се грижи за новороденото дете и обикновено му гарантира нормално развити уши и очи, така и еволюционните закони имат грижата да осигурят висшия Аз с всички необходими способности.
А законите, гарантиращи изграждането на висшите духовни органи, са идентични със здравите закони на разума и нравствеността, които са валидни за физическия свят. Както новороденото дете се развива в майчината утроба, така и духовният човек изниква от физическото тяло. Здравето на детето зависи от нормалното действие на природните закони в майчината утроба. По същия начин и здравето на духовния човек зависи от законите на здравия разум и прилагането им в условията на физическия живот. Никой не може да роди един здрав висш Аз, без да живее и мисли по здрав начин във физическия свят.
към текста >>
А законите, гарантиращи изграждането на висшите духовни органи, са идентични със здравите закони на разума и нравстве
нос
тта, които са валидни за физическия свят.
В тази фаза от развитието на преден план излиза здравото мислене, нормалната и ясна логика. Висшият Аз, който досега е бил в зародишно състояние и напълно неосъзнат, се ражда за съзнателен живот. Тук имаме работа и то не в символичен, а в действителен смисъл с едно раждане в духовния свят. За да бъде жизнеспособен, новородения висш Аз трябва да се появи в света с всичките си необходими органи и заложби. Както природата се грижи за новороденото дете и обикновено му гарантира нормално развити уши и очи, така и еволюционните закони имат грижата да осигурят висшия Аз с всички необходими способности.
А законите, гарантиращи изграждането на висшите духовни органи, са идентични със здравите закони на разума и нравствеността, които са валидни за физическия свят.
Както новороденото дете се развива в майчината утроба, така и духовният човек изниква от физическото тяло. Здравето на детето зависи от нормалното действие на природните закони в майчината утроба. По същия начин и здравето на духовния човек зависи от законите на здравия разум и прилагането им в условията на физическия живот. Никой не може да роди един здрав висш Аз, без да живее и мисли по здрав начин във физическия свят. Природосъобразният и смислен живот е основата на истинското духовно развитие.
към текста >>
Съществува един вид интуиция, изградена върху обикновения усет за истината и върху ясния и здрав разум, която ни позволява да вникваме в тези учения дори и без да имаме свръхсетивни опит
нос
ти.
Да, той трябва да постигне това, ако иска неговият Аз да се появи в нормален и добре развит вид. Погрешно би било някой да казва: "Аз не мога да приема антропософската наука за духа, преди сам да съм прогледнал в духовния свят". Защото без задълбочаване в духовните изследване, никой не може да се издигне до свръхсетивното познание. В противен случай той би приличал на едно дете в майчината утроба, което отказва да приеме силите, идващи към него от майчиния организъм, с намерението да си ги достави самостоятелно. Както човешкият зародиш несъзнателно приема хранителни вещества, така и човек все още невиждащ в духовния свят може да приеме истините на антропософската Наука за Духа.
Съществува един вид интуиция, изградена върху обикновения усет за истината и върху ясния и здрав разум, която ни позволява да вникваме в тези учения дори и без да имаме свръхсетивни опитности.
Човек първо трябва да овладее мистичното познание и едва после да напредва към ясновидството. И ако той промени тази последователност, би заприличал на едно новородено дете, което разполага с уши и очи, но не и с мозък. Дори пред него да се простират светове от багри и звуци, той не би знаел как да пристъпи в тях. Следователно, това което усетът към истината и здравият разум осветляват по пътя на окултното обучение, за ученика се превръща в лична опитност. Сега той има вече непосредствено знание за своя висш Аз и се убеждава, че този висш Аз е във връзка с духовни Същества от още по-висок ранг, изграждайки с тях една общност.
към текста >>
И ако той промени тази последовател
нос
т, би заприличал на едно новородено дете, което разполага с уши и очи, но не и с мозък.
Защото без задълбочаване в духовните изследване, никой не може да се издигне до свръхсетивното познание. В противен случай той би приличал на едно дете в майчината утроба, което отказва да приеме силите, идващи към него от майчиния организъм, с намерението да си ги достави самостоятелно. Както човешкият зародиш несъзнателно приема хранителни вещества, така и човек все още невиждащ в духовния свят може да приеме истините на антропософската Наука за Духа. Съществува един вид интуиция, изградена върху обикновения усет за истината и върху ясния и здрав разум, която ни позволява да вникваме в тези учения дори и без да имаме свръхсетивни опитности. Човек първо трябва да овладее мистичното познание и едва после да напредва към ясновидството.
И ако той промени тази последователност, би заприличал на едно новородено дете, което разполага с уши и очи, но не и с мозък.
Дори пред него да се простират светове от багри и звуци, той не би знаел как да пристъпи в тях. Следователно, това което усетът към истината и здравият разум осветляват по пътя на окултното обучение, за ученика се превръща в лична опитност. Сега той има вече непосредствено знание за своя висш Аз и се убеждава, че този висш Аз е във връзка с духовни Същества от още по-висок ранг, изграждайки с тях една общност. Сега той разбира, че в известен смисъл низшият Аз произлиза от висшия Аз. Разбира още, че неговата висша природа надживява низшата.
към текста >>
Следователно, това което усетът към истината и здравият разум осветляват по пътя на окултното обучение, за ученика се превръща в лична опит
нос
т.
Както човешкият зародиш несъзнателно приема хранителни вещества, така и човек все още невиждащ в духовния свят може да приеме истините на антропософската Наука за Духа. Съществува един вид интуиция, изградена върху обикновения усет за истината и върху ясния и здрав разум, която ни позволява да вникваме в тези учения дори и без да имаме свръхсетивни опитности. Човек първо трябва да овладее мистичното познание и едва после да напредва към ясновидството. И ако той промени тази последователност, би заприличал на едно новородено дете, което разполага с уши и очи, но не и с мозък. Дори пред него да се простират светове от багри и звуци, той не би знаел как да пристъпи в тях.
Следователно, това което усетът към истината и здравият разум осветляват по пътя на окултното обучение, за ученика се превръща в лична опитност.
Сега той има вече непосредствено знание за своя висш Аз и се убеждава, че този висш Аз е във връзка с духовни Същества от още по-висок ранг, изграждайки с тях една общност. Сега той разбира, че в известен смисъл низшият Аз произлиза от висшия Аз. Разбира още, че неговата висша природа надживява низшата. Сега вече той може да различава в самия себе си преходното от вечното. А това означава не друго, а че от личен опит човек се убеждава в идеята за въплъщението /инкарнацията/ на Азът в по-низшите структури на човешкото тяло.
към текста >>
Сега той има вече непосредствено знание за своя висш Аз и се убеждава, че този висш Аз е във връзка с духовни Същества от още по-висок ранг, изграждайки с тях една общ
нос
т.
Съществува един вид интуиция, изградена върху обикновения усет за истината и върху ясния и здрав разум, която ни позволява да вникваме в тези учения дори и без да имаме свръхсетивни опитности. Човек първо трябва да овладее мистичното познание и едва после да напредва към ясновидството. И ако той промени тази последователност, би заприличал на едно новородено дете, което разполага с уши и очи, но не и с мозък. Дори пред него да се простират светове от багри и звуци, той не би знаел как да пристъпи в тях. Следователно, това което усетът към истината и здравият разум осветляват по пътя на окултното обучение, за ученика се превръща в лична опитност.
Сега той има вече непосредствено знание за своя висш Аз и се убеждава, че този висш Аз е във връзка с духовни Същества от още по-висок ранг, изграждайки с тях една общност.
Сега той разбира, че в известен смисъл низшият Аз произлиза от висшия Аз. Разбира още, че неговата висша природа надживява низшата. Сега вече той може да различава в самия себе си преходното от вечното. А това означава не друго, а че от личен опит човек се убеждава в идеята за въплъщението /инкарнацията/ на Азът в по-низшите структури на човешкото тяло. Сега той разбира, че е включен в много по-висши духовни зависимости и че тъкмо те определят неговите качества и неговите съдби.
към текста >>
Той се научава да вниква в закономер
нос
тите на своя живот, в Кармата.
Сега той разбира, че в известен смисъл низшият Аз произлиза от висшия Аз. Разбира още, че неговата висша природа надживява низшата. Сега вече той може да различава в самия себе си преходното от вечното. А това означава не друго, а че от личен опит човек се убеждава в идеята за въплъщението /инкарнацията/ на Азът в по-низшите структури на човешкото тяло. Сега той разбира, че е включен в много по-висши духовни зависимости и че тъкмо те определят неговите качества и неговите съдби.
Той се научава да вниква в закономерностите на своя живот, в Кармата.
Той вижда, че неговия низш Аз, както е поставен в настоящия живот, е само една от формите, които може да приеме неговия висш Аз. И сега той открива чудната възможност да работи върху себе си от гледна точка на своя висш Аз, така че да става все по-съвършен и по-съвършен. Той забелязва вече и големите различия между хората, дължащи се на различните им еволюционни степени. Над себе си той открива личности, отдавна овладели степените, за които той тепърва ще воюва. Той вижда, че ученията и действията им са инспирирани от висшите светове.
към текста >>
И сега той открива чудната възмож
нос
т да работи върху себе си от гледна точка на своя висш Аз, така че да става все по-съвършен и по-съвършен.
Сега вече той може да различава в самия себе си преходното от вечното. А това означава не друго, а че от личен опит човек се убеждава в идеята за въплъщението /инкарнацията/ на Азът в по-низшите структури на човешкото тяло. Сега той разбира, че е включен в много по-висши духовни зависимости и че тъкмо те определят неговите качества и неговите съдби. Той се научава да вниква в закономерностите на своя живот, в Кармата. Той вижда, че неговия низш Аз, както е поставен в настоящия живот, е само една от формите, които може да приеме неговия висш Аз.
И сега той открива чудната възможност да работи върху себе си от гледна точка на своя висш Аз, така че да става все по-съвършен и по-съвършен.
Той забелязва вече и големите различия между хората, дължащи се на различните им еволюционни степени. Над себе си той открива личности, отдавна овладели степените, за които той тепърва ще воюва. Той вижда, че ученията и действията им са инспирирани от висшите светове. Всичко това той дължи на своя пръв поглед в свръхсетивния свят. "Великите Посветени" започват да се превръщат за него в живи факти.
към текста >>
Над себе си той открива лич
нос
ти, отдавна овладели степените, за които той тепърва ще воюва.
Сега той разбира, че е включен в много по-висши духовни зависимости и че тъкмо те определят неговите качества и неговите съдби. Той се научава да вниква в закономерностите на своя живот, в Кармата. Той вижда, че неговия низш Аз, както е поставен в настоящия живот, е само една от формите, които може да приеме неговия висш Аз. И сега той открива чудната възможност да работи върху себе си от гледна точка на своя висш Аз, така че да става все по-съвършен и по-съвършен. Той забелязва вече и големите различия между хората, дължащи се на различните им еволюционни степени.
Над себе си той открива личности, отдавна овладели степените, за които той тепърва ще воюва.
Той вижда, че ученията и действията им са инспирирани от висшите светове. Всичко това той дължи на своя пръв поглед в свръхсетивния свят. "Великите Посветени" започват да се превръщат за него в живи факти. Ето даровете, които окултния ученик дължи на тази степен от обучението си: поглед в своя висш Аз, приемане на учението за инкарнацията и кармата, и накрая доближаване до живота на великите посветени. Ето защо ученика, който е постигнал тази степен, се казва че от него е изчезнало всяко съмнение.
към текста >>
Ако обаче човек сам прогледне в духовната действител
нос
т, веднага ще разбере огромното значение на видимите религиозни символи.
Ето даровете, които окултния ученик дължи на тази степен от обучението си: поглед в своя висш Аз, приемане на учението за инкарнацията и кармата, и накрая доближаване до живота на великите посветени. Ето защо ученика, който е постигнал тази степен, се казва че от него е изчезнало всяко съмнение. Ако по-рано той можеше да поддържа своята вяра с помощта на разума и логичното мислене, сега вместо вярата, той разполага с точни знания и непоклатими възгледи за нещата. В своите обреди, тайнства и ритуали, религиите предлагат външните и видими символи на висши духовни процеси и Същества. Този факт биха отрекли само хора, които не са проникнали достатъчно дълбоко в религиозния живот.
Ако обаче човек сам прогледне в духовната действителност, веднага ще разбере огромното значение на видимите религиозни символи.
И тогава религиозната служба става за него един вид гарант за връзката му с духовния свят. След всичко казано до тук се вижда по какъв начин окултния ученик действително се превръща в един нов човек. Сега той постепенно може да се издигне до онази степен, при която чрез потоците на своето етерно тяло ще управлява един още по-висш елемент на живота, постигайки пълна свобода спрямо своето физическо тяло.
към текста >>
76.
15. ЖИВОТ И СМЪРТ. ГОЛЕМИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Сега за него е вече ясно, как в миналото той сам е изградил предпоставките за своята сегашна същ
нос
т и тя до известна степен е открита пред него.
ЖИВОТ И СМЪРТ. ГОЛЕМИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА Вече описахме какво огромно значение има за човека срещата му с първия Пазач на прага и как в него той вижда едно свръхсетивно Същество, което, така да се каже, той сам е призовал. Тялото на това Същество е съставено от невидимите дотогава последици от неговите собствени действия, чувства и мисли. Обаче тези невидими сили изковават неговата съдба и неговия характер.
Сега за него е вече ясно, как в миналото той сам е изградил предпоставките за своята сегашна същност и тя до известна степен е открита пред него.
Естествено, той има определени влечения и навици. Но сега той може да си обясни откъде идват те. Сполетяват го удари на съдбата: сега той знае тяхната причина. Постепенно той проумява, защо в един случай обича, а в друг мрази, защо веднъж е щастлив, а друг път нещастен. Видимият живот става за него разбираем с помощта на невидимите причини.
към текста >>
Сега той разпознава в себе си онази своя същ
нос
т, която се развива в този видим свят по един несъвършен начин, и която може да постигне съвършенство само в условията на видимия свят.
Сполетяват го удари на съдбата: сега той знае тяхната причина. Постепенно той проумява, защо в един случай обича, а в друг мрази, защо веднъж е щастлив, а друг път нещастен. Видимият живот става за него разбираем с помощта на невидимите причини. Пред погледа му се разкриват и големите събития на човешкия живот, болестта и здравето, раждането и смъртта. Той забелязва, че още преди раждането, сам е изтъкал причините, които по необходимост отново ще го потопят във физическия живот.
Сега той разпознава в себе си онази своя същност, която се развива в този видим свят по един несъвършен начин, и която може да постигне съвършенство само в условията на видимия свят.
Защото в другите светове просто не съществува никаква възможност за подобно развитие. А по-късно открива още, че смъртта далеч не го откъсва окончателно от сетивния свят. Той трябва да признае: "Когато за първи път дойдох на този свят, аз бях едно същество, което се нуждаеше от физическите условия, за да изработи всред тях такива качества, които не би могло да постигне никъде другаде. Аз ще остана свързан с този свят, докато не извлека от него и последната възможност за развитие. Един ден аз ще мога да работя и в други светове, само ако съм изградил необходимите за там качества именно във видимия сетивен свят".
към текста >>
Защото в другите светове просто не съществува никаква възмож
нос
т за подобно развитие.
Постепенно той проумява, защо в един случай обича, а в друг мрази, защо веднъж е щастлив, а друг път нещастен. Видимият живот става за него разбираем с помощта на невидимите причини. Пред погледа му се разкриват и големите събития на човешкия живот, болестта и здравето, раждането и смъртта. Той забелязва, че още преди раждането, сам е изтъкал причините, които по необходимост отново ще го потопят във физическия живот. Сега той разпознава в себе си онази своя същност, която се развива в този видим свят по един несъвършен начин, и която може да постигне съвършенство само в условията на видимия свят.
Защото в другите светове просто не съществува никаква възможност за подобно развитие.
А по-късно открива още, че смъртта далеч не го откъсва окончателно от сетивния свят. Той трябва да признае: "Когато за първи път дойдох на този свят, аз бях едно същество, което се нуждаеше от физическите условия, за да изработи всред тях такива качества, които не би могло да постигне никъде другаде. Аз ще остана свързан с този свят, докато не извлека от него и последната възможност за развитие. Един ден аз ще мога да работя и в други светове, само ако съм изградил необходимите за там качества именно във видимия сетивен свят". Една от най-важните опитности на посветения е тази, че той се научава да вниква в истинските причини на видимия сетивен свят много по-добре, отколкото преди своето окултно обучение.
към текста >>
Аз ще остана свързан с този свят, докато не извлека от него и последната възмож
нос
т за развитие.
Той забелязва, че още преди раждането, сам е изтъкал причините, които по необходимост отново ще го потопят във физическия живот. Сега той разпознава в себе си онази своя същност, която се развива в този видим свят по един несъвършен начин, и която може да постигне съвършенство само в условията на видимия свят. Защото в другите светове просто не съществува никаква възможност за подобно развитие. А по-късно открива още, че смъртта далеч не го откъсва окончателно от сетивния свят. Той трябва да признае: "Когато за първи път дойдох на този свят, аз бях едно същество, което се нуждаеше от физическите условия, за да изработи всред тях такива качества, които не би могло да постигне никъде другаде.
Аз ще остана свързан с този свят, докато не извлека от него и последната възможност за развитие.
Един ден аз ще мога да работя и в други светове, само ако съм изградил необходимите за там качества именно във видимия сетивен свят". Една от най-важните опитности на посветения е тази, че той се научава да вниква в истинските причини на видимия сетивен свят много по-добре, отколкото преди своето окултно обучение. Това той постига благодарение на виждането си в свръхсетивния свят. Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-богати, лесно може да подцени сетивния физически свят. Но ако вече разполага със свръхсетивен поглед, човек знае: без своите изживявания в сетивния свят, той би бил съвсем безпомощен в свръхсетивните области.
към текста >>
Една от най-важните опит
нос
ти на посветения е тази, че той се научава да вниква в истинските причини на видимия сетивен свят много по-добре, отколкото преди своето окултно обучение.
Защото в другите светове просто не съществува никаква възможност за подобно развитие. А по-късно открива още, че смъртта далеч не го откъсва окончателно от сетивния свят. Той трябва да признае: "Когато за първи път дойдох на този свят, аз бях едно същество, което се нуждаеше от физическите условия, за да изработи всред тях такива качества, които не би могло да постигне никъде другаде. Аз ще остана свързан с този свят, докато не извлека от него и последната възможност за развитие. Един ден аз ще мога да работя и в други светове, само ако съм изградил необходимите за там качества именно във видимия сетивен свят".
Една от най-важните опитности на посветения е тази, че той се научава да вниква в истинските причини на видимия сетивен свят много по-добре, отколкото преди своето окултно обучение.
Това той постига благодарение на виждането си в свръхсетивния свят. Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-богати, лесно може да подцени сетивния физически свят. Но ако вече разполага със свръхсетивен поглед, човек знае: без своите изживявания в сетивния свят, той би бил съвсем безпомощен в свръхсетивните области. И ако иска да живее в свръхсетивните области, той е длъжен да разполага със съответните качества и способности. Обаче тях той може да постигне единствено в сетивния свят.
към текста >>
И ако иска да живее в свръхсетивните области, той е длъжен да разполага със съответните качества и способ
нос
ти.
Един ден аз ще мога да работя и в други светове, само ако съм изградил необходимите за там качества именно във видимия сетивен свят". Една от най-важните опитности на посветения е тази, че той се научава да вниква в истинските причини на видимия сетивен свят много по-добре, отколкото преди своето окултно обучение. Това той постига благодарение на виждането си в свръхсетивния свят. Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-богати, лесно може да подцени сетивния физически свят. Но ако вече разполага със свръхсетивен поглед, човек знае: без своите изживявания в сетивния свят, той би бил съвсем безпомощен в свръхсетивните области.
И ако иска да живее в свръхсетивните области, той е длъжен да разполага със съответните качества и способности.
Обаче тях той може да постигне единствено в сетивния свят. За да проникне съзнателно в невидимия свят, той трябва да вижда духовно. Само че "зрителната острота" за "висшия" свят се развива постепенно чрез опитности в "низшия" свят. Човек не може да се роди в духовния свят с вече развити "духовни очи", ако те не са формирани още в условията на физическия свят, както и новороденото дете не би могло да се появи на бял свят с физически очи, без те да са формирани в майчината утроба. От тази гледна точка става напълно ясно, защо "прагът" към духовния свят трябва да се охранява от един "пазач".
към текста >>
Само че "зрителната острота" за "висшия" свят се развива постепенно чрез опит
нос
ти в "низшия" свят.
Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-богати, лесно може да подцени сетивния физически свят. Но ако вече разполага със свръхсетивен поглед, човек знае: без своите изживявания в сетивния свят, той би бил съвсем безпомощен в свръхсетивните области. И ако иска да живее в свръхсетивните области, той е длъжен да разполага със съответните качества и способности. Обаче тях той може да постигне единствено в сетивния свят. За да проникне съзнателно в невидимия свят, той трябва да вижда духовно.
Само че "зрителната острота" за "висшия" свят се развива постепенно чрез опитности в "низшия" свят.
Човек не може да се роди в духовния свят с вече развити "духовни очи", ако те не са формирани още в условията на физическия свят, както и новороденото дете не би могло да се появи на бял свят с физически очи, без те да са формирани в майчината утроба. От тази гледна точка става напълно ясно, защо "прагът" към духовния свят трябва да се охранява от един "пазач". Недопустимо е да се позволи на човек да прогледне в тези области, преди той да е изградил в себе си необходимите качества. Ето защо при всяка поредна смърт, когато човек е все още неспособен да се включи в другия свят, една плътна завеса го отделя от всичко, което той не би могъл да понесе. След като окултният ученик навлезе в свръхсетивния свят, животът придобива за него съвършено нов смисъл; в сетивния свят той вижда зародишните кълнове на един по-висш живот.
към текста >>
Сега пред погледа му се откриват две възмож
нос
ти.
От тази гледна точка става напълно ясно, защо "прагът" към духовния свят трябва да се охранява от един "пазач". Недопустимо е да се позволи на човек да прогледне в тези области, преди той да е изградил в себе си необходимите качества. Ето защо при всяка поредна смърт, когато човек е все още неспособен да се включи в другия свят, една плътна завеса го отделя от всичко, което той не би могъл да понесе. След като окултният ученик навлезе в свръхсетивния свят, животът придобива за него съвършено нов смисъл; в сетивния свят той вижда зародишните кълнове на един по-висш живот. В известен смисъл, "висшия" свят започва да му изглежда непълен без "низшия".
Сега пред погледа му се откриват две възможности.
Едната е насочена към миналото, другата към бъдещето. Да, човек се обръща към един отделен период от миналото, когато сетивния свят все още не е съществувал. Защото той отдавна е отхвърлил предразсъдъка, че свръхсетивния свят произлиза от сетивния. Той знае: най-напред е съществувал свръхсетивния свят и едва по-късно от него се произлезли всички сетивни процеси и явления. Той вижда, че още преди първото си появяване в сетивния свят, вече е принадлежал на свръхсетивните области.
към текста >>
Той
нос
и като свои обвивки онова което е запазил от стария свят, но всред тях пониква зародишния кълн на едно бъдещо същество.
От развалините на умиращия и затворен в себе си свят израстват кълнове на един нов свят. Ето защо ние се движим между живота и смъртта. Тези две състояния непрекъснато преминават едно в друго. Умиращите части на стария свят продължават да са свързани с кълновете на новия живот. Този факт е най-ясно подчертан при човека.
Той носи като свои обвивки онова което е запазил от стария свят, но всред тях пониква зародишния кълн на едно бъдещо същество.
Оттук идва и неговата двойственост той е едновременно и смъртен, и безсмъртен. Смъртният елемент е краен стадий от едно непрекъснато развитие. Обаче само в рамките на тази двойственост, намираща израз в сетивнофизическия свят, човек може да изгради качества, необходими за навлизането му в света на безсмъртието. Да, неговата задача е да извлече от преходния физически свят плодовете на безсмъртието. Следователно, вглеждайки се в себе си, така както е изградил своята същност в хода на миналото, той трябва да признае: "В себе си аз нося елементите на едни умиращ свят и те продължават да работят в мен, така че само постепенно аз мога да превъзмогна тяхната сила и да ги превърна в градивните елементи на едни нов и безсмъртен живот".
към текста >>
Оттук идва и неговата двойстве
нос
т той е едновременно и смъртен, и безсмъртен.
Ето защо ние се движим между живота и смъртта. Тези две състояния непрекъснато преминават едно в друго. Умиращите части на стария свят продължават да са свързани с кълновете на новия живот. Този факт е най-ясно подчертан при човека. Той носи като свои обвивки онова което е запазил от стария свят, но всред тях пониква зародишния кълн на едно бъдещо същество.
Оттук идва и неговата двойственост той е едновременно и смъртен, и безсмъртен.
Смъртният елемент е краен стадий от едно непрекъснато развитие. Обаче само в рамките на тази двойственост, намираща израз в сетивнофизическия свят, човек може да изгради качества, необходими за навлизането му в света на безсмъртието. Да, неговата задача е да извлече от преходния физически свят плодовете на безсмъртието. Следователно, вглеждайки се в себе си, така както е изградил своята същност в хода на миналото, той трябва да признае: "В себе си аз нося елементите на едни умиращ свят и те продължават да работят в мен, така че само постепенно аз мога да превъзмогна тяхната сила и да ги превърна в градивните елементи на едни нов и безсмъртен живот". Ето как е прокаран човешкия път от смъртта към живота.
към текста >>
Обаче само в рамките на тази двойстве
нос
т, намираща израз в сетивнофизическия свят, човек може да изгради качества, необходими за навлизането му в света на безсмъртието.
Умиращите части на стария свят продължават да са свързани с кълновете на новия живот. Този факт е най-ясно подчертан при човека. Той носи като свои обвивки онова което е запазил от стария свят, но всред тях пониква зародишния кълн на едно бъдещо същество. Оттук идва и неговата двойственост той е едновременно и смъртен, и безсмъртен. Смъртният елемент е краен стадий от едно непрекъснато развитие.
Обаче само в рамките на тази двойственост, намираща израз в сетивнофизическия свят, човек може да изгради качества, необходими за навлизането му в света на безсмъртието.
Да, неговата задача е да извлече от преходния физически свят плодовете на безсмъртието. Следователно, вглеждайки се в себе си, така както е изградил своята същност в хода на миналото, той трябва да признае: "В себе си аз нося елементите на едни умиращ свят и те продължават да работят в мен, така че само постепенно аз мога да превъзмогна тяхната сила и да ги превърна в градивните елементи на едни нов и безсмъртен живот". Ето как е прокаран човешкия път от смъртта към живота. Ако в мига на своята смърт той би могъл да се обърне към себе си в ясно и пълно съзнание, би трябвало да си каже: "Това, което умира в мен, е моят велик учител. Моята смърт е последица от онова минало, с което бях здраво свързан.
към текста >>
Следователно, вглеждайки се в себе си, така както е изградил своята същ
нос
т в хода на миналото, той трябва да признае: "В себе си аз
нос
я елементите на едни умиращ свят и те продължават да работят в мен, така че само постепенно аз мога да превъзмогна тяхната сила и да ги превърна в градивните елементи на едни нов и безсмъртен живот".
Той носи като свои обвивки онова което е запазил от стария свят, но всред тях пониква зародишния кълн на едно бъдещо същество. Оттук идва и неговата двойственост той е едновременно и смъртен, и безсмъртен. Смъртният елемент е краен стадий от едно непрекъснато развитие. Обаче само в рамките на тази двойственост, намираща израз в сетивнофизическия свят, човек може да изгради качества, необходими за навлизането му в света на безсмъртието. Да, неговата задача е да извлече от преходния физически свят плодовете на безсмъртието.
Следователно, вглеждайки се в себе си, така както е изградил своята същност в хода на миналото, той трябва да признае: "В себе си аз нося елементите на едни умиращ свят и те продължават да работят в мен, така че само постепенно аз мога да превъзмогна тяхната сила и да ги превърна в градивните елементи на едни нов и безсмъртен живот".
Ето как е прокаран човешкия път от смъртта към живота. Ако в мига на своята смърт той би могъл да се обърне към себе си в ясно и пълно съзнание, би трябвало да си каже: "Това, което умира в мен, е моят велик учител. Моята смърт е последица от онова минало, с което бях здраво свързан. Обаче в процесите на смъртта покълнаха зародишите на безсмъртието и сега аз ги отнасям в един друг свят. Ако нещата зависиха от миналото, аз никога не бих могъл да се родя животът от миналото се прекъсва в мига на раждането.
към текста >>
Безсмъртни са не инстинктите, нагоните страстите и т.н., както и съответствуващите им органи, а само резултатът от тяхната дей
нос
т.
Времето между раждането и смъртта е само израз на това, доколко новият живот побеждава силите на миналото. А болестта не е нищо друго, освен удълженото действие на умиращото минало". Ето как стигаме и до отговора на въпроса, защо човекът само бавно и постепенно може да извърви пътя от заблужденията и несъвършенството до истината и доброто. Първоначално неговите действия, чувства и мисли са напълно подчинени на преходния, умиращ свят, от който се формират и неговите сетивно-физически органи. Поради тази причина посочените органи, както и всичко, което действува върху тях, е обречено на смърт.
Безсмъртни са не инстинктите, нагоните страстите и т.н., както и съответствуващите им органи, а само резултатът от тяхната дейност.
Едва след като човекът извлече от преходния свят всичко, което може да послужи за неговия напредък, той ще бъде в състояние да премахне основите на сетивно-физическия свят, от който е израснал самия той. Ето как първият "Пазач на прага" застава пред нас като образ на човек и неговата двойствена природа, съчетаваща елементите на преходност и безсмъртие. И сега става напълно ясно, какво все още липсва, за да бъде постигната онази чудна светлинна форма, която отново ще може да обитава в чистия духовен свят. Чрез "Пазачът на прага" става видима степента, до която човек е потънал във физическия свят. Тя се изразява на първо място в наличието на инстинкти, страсти, желания и всички възможни форми на егоизма.
към текста >>
Ето как първият "Пазач на прага" застава пред нас като образ на човек и неговата двойствена природа, съчетаваща елементите на преход
нос
т и безсмъртие.
Ето как стигаме и до отговора на въпроса, защо човекът само бавно и постепенно може да извърви пътя от заблужденията и несъвършенството до истината и доброто. Първоначално неговите действия, чувства и мисли са напълно подчинени на преходния, умиращ свят, от който се формират и неговите сетивно-физически органи. Поради тази причина посочените органи, както и всичко, което действува върху тях, е обречено на смърт. Безсмъртни са не инстинктите, нагоните страстите и т.н., както и съответствуващите им органи, а само резултатът от тяхната дейност. Едва след като човекът извлече от преходния свят всичко, което може да послужи за неговия напредък, той ще бъде в състояние да премахне основите на сетивно-физическия свят, от който е израснал самия той.
Ето как първият "Пазач на прага" застава пред нас като образ на човек и неговата двойствена природа, съчетаваща елементите на преходност и безсмъртие.
И сега става напълно ясно, какво все още липсва, за да бъде постигната онази чудна светлинна форма, която отново ще може да обитава в чистия духовен свят. Чрез "Пазачът на прага" става видима степента, до която човек е потънал във физическия свят. Тя се изразява на първо място в наличието на инстинкти, страсти, желания и всички възможни форми на егоизма. Тя намира израз още и в принадлежността към дадена раса, народ и т.н. Защото народите и расите са само отделни еволюционни степени по пътя към чистото човечество.
към текста >>
Тя намира израз още и в принадлеж
нос
тта към дадена раса, народ и т.н.
Едва след като човекът извлече от преходния свят всичко, което може да послужи за неговия напредък, той ще бъде в състояние да премахне основите на сетивно-физическия свят, от който е израснал самия той. Ето как първият "Пазач на прага" застава пред нас като образ на човек и неговата двойствена природа, съчетаваща елементите на преходност и безсмъртие. И сега става напълно ясно, какво все още липсва, за да бъде постигната онази чудна светлинна форма, която отново ще може да обитава в чистия духовен свят. Чрез "Пазачът на прага" става видима степента, до която човек е потънал във физическия свят. Тя се изразява на първо място в наличието на инстинкти, страсти, желания и всички възможни форми на егоизма.
Тя намира израз още и в принадлежността към дадена раса, народ и т.н.
Защото народите и расите са само отделни еволюционни степени по пътя към чистото човечество. Една раса, един народ са толкова по-високо, колкото повече техните представители осъществяват чистото и идеално човечество, колкото повече са напреднали от физически преходния към свръхсетивния свят. В същото време, минавайки през различни прераждания, човек се издига до все по-напреднали народи и раси, като по този начин се включва и в един велик процес на освобождение. Накрая той трябва да постигне своето пълно съвършенство. По сходен начин човек се издига и до все по-чисти нравствени и религиозни убеждения.
към текста >>
Защото всяка нравствена степен, наред с идеалите на бъдещето, съдържа и копнежа по преходните стой
нос
ти.
Защото народите и расите са само отделни еволюционни степени по пътя към чистото човечество. Една раса, един народ са толкова по-високо, колкото повече техните представители осъществяват чистото и идеално човечество, колкото повече са напреднали от физически преходния към свръхсетивния свят. В същото време, минавайки през различни прераждания, човек се издига до все по-напреднали народи и раси, като по този начин се включва и в един велик процес на освобождение. Накрая той трябва да постигне своето пълно съвършенство. По сходен начин човек се издига и до все по-чисти нравствени и религиозни убеждения.
Защото всяка нравствена степен, наред с идеалите на бъдещето, съдържа и копнежа по преходните стойности.
Описаните изживявания, свързани с "Пазачът на прага" са свързани само с опитностите от досегашното развитие на човека. Дори и в зародишните кълнове на бъдещите съществувания се съдържа само един вид екстракт от миналото. Но в бъдеще свръхсетивния свят, човек трябва да пренесе всичко, което може да извлече от сетивния свят. Ако обаче той би искал да пренесе само еквивалентния образ на миналото, би изпълнил земната си задача само отчасти. Ето защо след известно време към "малкият пазач на прага" се присъединява и "Големият пазач".
към текста >>
Описаните изживявания, свързани с "Пазачът на прага" са свързани само с опит
нос
тите от досегашното развитие на човека.
Една раса, един народ са толкова по-високо, колкото повече техните представители осъществяват чистото и идеално човечество, колкото повече са напреднали от физически преходния към свръхсетивния свят. В същото време, минавайки през различни прераждания, човек се издига до все по-напреднали народи и раси, като по този начин се включва и в един велик процес на освобождение. Накрая той трябва да постигне своето пълно съвършенство. По сходен начин човек се издига и до все по-чисти нравствени и религиозни убеждения. Защото всяка нравствена степен, наред с идеалите на бъдещето, съдържа и копнежа по преходните стойности.
Описаните изживявания, свързани с "Пазачът на прага" са свързани само с опитностите от досегашното развитие на човека.
Дори и в зародишните кълнове на бъдещите съществувания се съдържа само един вид екстракт от миналото. Но в бъдеще свръхсетивния свят, човек трябва да пренесе всичко, което може да извлече от сетивния свят. Ако обаче той би искал да пренесе само еквивалентния образ на миналото, би изпълнил земната си задача само отчасти. Ето защо след известно време към "малкият пазач на прага" се присъединява и "Големият пазач". Отново ще пребегнем до алегоричната форма на разказа, за да опишем срещата с втория "Пазач на прага".
към текста >>
Ако би пожелал да постигнеш необходимите способ
нос
ти, за да обитаваш свръхсетивния свят, ти можеш и да не се връщаш в сетивния свят.
Тази среща настъпва, когато органите на мислене, чувства и воля се освобождават също и от физическото тяло до такава степен, че взаимното им регулиране се осъществява вече не от самите тях, а от по-висшето съзнание, което е напълно отделено от условията на физическия свят. Тогава органите на мислене, чувства и воля се превръщат в послушни инструменти на човешката душа, която упражнява своята власт над тях от свръхсетивния свят. И сега, срещу тази душа, освободена от всякакви сетивни връзки, се задава втория "Пазач на прага" и се обръща към нея с приблизително следните думи: "Да, ти наистина се освободи от сетивния свят. Твоето поданство в свръхсетивния факт е извоювано от самия теб. Сега ти можеш да действуваш от свръхсетивния свят и не се нуждаеш повече от сегашната форма на твоето физическо тяло.
Ако би пожелал да постигнеш необходимите способности, за да обитаваш свръхсетивния свят, ти можеш и да не се връщаш в сетивния свят.
Но погледни ме и виж колко безкрайно по-високо стоя аз над всичко, което си направил ти от самия себе си. Ти стигна до сегашната степен на твоето съвършенство благодарение на способности, които можа да развиеш в сетивния свят. Но за теб трябва да настъпи и период от време, когато твоите освободени сили ще продължат да работят над сетивния свят. Досега ти беше зает с това, да спасяваш само себе си; занапред като свободно същество ти ще работиш за освобождаването на всички създания в сетивния свят. До днес твоите усилия бяха индивидуални; занапред ти ще се включиш в целия свят, за да издигнеш в свръхсетивните области не само себе си, но и другите.
към текста >>
Ти стигна до сегашната степен на твоето съвършенство благодарение на способ
нос
ти, които можа да развиеш в сетивния свят.
И сега, срещу тази душа, освободена от всякакви сетивни връзки, се задава втория "Пазач на прага" и се обръща към нея с приблизително следните думи: "Да, ти наистина се освободи от сетивния свят. Твоето поданство в свръхсетивния факт е извоювано от самия теб. Сега ти можеш да действуваш от свръхсетивния свят и не се нуждаеш повече от сегашната форма на твоето физическо тяло. Ако би пожелал да постигнеш необходимите способности, за да обитаваш свръхсетивния свят, ти можеш и да не се връщаш в сетивния свят. Но погледни ме и виж колко безкрайно по-високо стоя аз над всичко, което си направил ти от самия себе си.
Ти стигна до сегашната степен на твоето съвършенство благодарение на способности, които можа да развиеш в сетивния свят.
Но за теб трябва да настъпи и период от време, когато твоите освободени сили ще продължат да работят над сетивния свят. Досега ти беше зает с това, да спасяваш само себе си; занапред като свободно същество ти ще работиш за освобождаването на всички създания в сетивния свят. До днес твоите усилия бяха индивидуални; занапред ти ще се включиш в целия свят, за да издигнеш в свръхсетивните области не само себе си, но и другите. Ще дойде време, когато ти ще можеш да се съединиш с мен, обаче аз не мога да бъда щастлив докато все още има нещастни създания! Като индивидуално освободен, ти би искал още днес да влезнеш в свръхсетивното царство.
към текста >>
Ако сега ти би се разделил с тях, ще злоупотребиш с онези сили, които можа да развиеш само в условията на вашата общ
нос
т.
Като индивидуално освободен, ти би искал още днес да влезнеш в свръхсетивното царство. И тогава ти би трябвало да се вгледаш надолу към все още неизбавените същества от сетивния свят. Твоята съдба ще изглежда различна от тяхната. Обаче всички вие сте здраво свързани в едно цяло. Всички вие трябваше да слизате в сетивния свят, за да извличате от него сили за висшите светове.
Ако сега ти би се разделил с тях, ще злоупотребиш с онези сили, които можа да развиеш само в условията на вашата общност.
Ако те не бяха слезли в сетивния свят, ти нямаше да постигнеш нищо; без тях нямаше да разполагаш с никакви сили за твоето свръхсетивно съществувание. Силите, които си извоювал заедно с тях, трябва да споделиш също с тях. Ето защо аз няма да ти позволя да навлезеш в по-висшите свръхсетивни области, докато не употребиш всичките си сили за спасението на целия сетивен свят. С това, което вече си постигнал, ти можеш да останеш в по-долните области на свръхсетивния свят; обаче пред портата на висшите светове, аз се изправям като херувима с огнен меч пред рая и ти забранявам влизането там, докато все още имаш неизразходвани сили за спасението на сетивния свят. Ако ти не искаш да изразходваш твоите сили, ще дойдат други и ще ги изразходват те; и тогава висшият свръхсетивен свят ще е събрал всички плодове на сетивния свят; само че ти ще изгубиш под нозете си здравата почва, на която си стоял досега.
към текста >>
Ако реши да следва изискванията на свръхсетивната светлинна фигура, той ще остави своя собствен при
нос
в освобождаването на човешкия род.
Твоят път се оказва черният път, а онези, от които ти се отдели, поемат по белия път". Така се изразява "Големият пазач" на прага малко след като душата вече е срещнала първия "пазач". Обаче посветеният знае съвсем точно какво му предстои, ако се поддаде на изкушението за преждевременно оставяне в свръхсетивния свят. Едно неописуемо сияние се излъчва от втория "Пазач на прага"; съединяването с него стои като една далечна цел пред съзерцаващата душа. Но от друга страна душата е сигурна, че това съединяване ще настъпи едва тогава, когато посветеният ще е изразходвал за освобождаването и спасението на физическия свят всички сили, които е извоювал с негова помощ.
Ако реши да следва изискванията на свръхсетивната светлинна фигура, той ще остави своя собствен принос в освобождаването на човешкия род.
Той принася своите дарове в жертвения олтар на човечеството. Но ако предпочете личното си и преждевременно извисяване в свръхсетивните сфери, той остава извън хода на човешката еволюция. След своето спасение той не може да черпи от сетивния свят никакви нови сили. И ако заработи в името на общата еволюция и отхвърли своите егоистични цели, тогава той ще може да черпи нови импулси за себе си от местата на своите бъдещи действия. Далеч не трябва да смятаме, че е нещо напълно естествено, човек да избере белия път.
към текста >>
Безкористната им всеотдай
нос
т и жертвоготов
нос
т изпъкват пред всички други качества.
Щастието на отделния индивид съвсем не го интересува. Това може да направи всеки сам за себе си. Задачите на белия окултизъм нямат нищо общо с борбата за лично щастие. Те са свързани изключително с развитието и спасението на всички същества, едно от които е самия човек. Ето защо от истинските окултисти могат да се получат само указания и съвети за прилагане на силите в името на общата цел.
Безкористната им всеотдайност и жертвоготовност изпъкват пред всички други качества.
Те не отблъскват никого, защото и най-егоистичното същество подлежи на развитие. Ако обаче някой потърси изгода само за себе си, при окултистите няма да намери нищо. Те съвсем не му отказват своята помощ; напротив, той, търсещият, сам се отказва от тяхната мъдрост и подкрепа. Но ако някой следва указанията и съветите на истинските окултни учители, лесно ще разбере изискванията на Големия Пазач след като е преминал през прага на духовния свят.
към текста >>
77.
16. ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Сега той се нуждае от цялото присъствие на Духа, от цялото доверие и цялата сигур
нос
т, която е постигнал в хода на своето окултно познание.
Той е незабележим от човека, преди издигането му до определена еволюционна степен. Тук ще опишем само някои от неговите най-характерни качества. Най-напред ще се опитаме да представим срещата на окултният ученик с "Пазачът на прага" под формата на разказ. Едва след тази среща окултният ученик е убеден, че връзките между мислене, чувства и воля са разкъсани. Едно ужасяващо и подобно на призрак Същество се изправя пред ученика.
Сега той се нуждае от цялото присъствие на Духа, от цялото доверие и цялата сигурност, която е постигнал в хода на своето окултно познание.
"Пазачът" оповестява своето присъствие приблизително по следния начин: "досега ти беше направляван от могъщи и невидими сили". През твоите досегашни прераждания, те правиха така, че след всяка от твоите добри постъпки идваше награда, а след всяка лоша наказание. Благодарение на тях ти оформи своя характер чрез личните си опитности и мисли. Те подреждаха твоята съдба. Те определяха размерите на радостта и болката в сегашното ти въплъщение според цялостното ти поведение в твоите предишни въплъщения.
към текста >>
Благодарение на тях ти оформи своя характер чрез личните си опит
нос
ти и мисли.
Едва след тази среща окултният ученик е убеден, че връзките между мислене, чувства и воля са разкъсани. Едно ужасяващо и подобно на призрак Същество се изправя пред ученика. Сега той се нуждае от цялото присъствие на Духа, от цялото доверие и цялата сигурност, която е постигнал в хода на своето окултно познание. "Пазачът" оповестява своето присъствие приблизително по следния начин: "досега ти беше направляван от могъщи и невидими сили". През твоите досегашни прераждания, те правиха така, че след всяка от твоите добри постъпки идваше награда, а след всяка лоша наказание.
Благодарение на тях ти оформи своя характер чрез личните си опитности и мисли.
Те подреждаха твоята съдба. Те определяха размерите на радостта и болката в сегашното ти въплъщение според цялостното ти поведение в твоите предишни въплъщения. Те властвуваха над теб под формата на всеобхватния закон на Кармата. Сега тези сили губят част от своята власт над теб. А част от техните задължения към теб, ще трябва да поемеш самият ти.
към текста >>
Досега те бяха скрити в твоята собствено същ
нос
т, но ти не можеше да ги видиш, както не можеш да видиш и своя мозък.
Ти сам си ги създал чрез твоите предишни изживявания и мисли. Само че досега ти нямаше никаква представа за всичко това; ти виждаше видимите действия, но не и кармичните сили. А те, кармичните сили, обхващаха всичките ти минали дела, както и най-скритите ти мисли и чувства. И тъкмо те преопределяха твоя сегашен живот. Сега обаче пред теб ще се открият всички добри и всички лоши страни от твоите минали прераждания.
Досега те бяха скрити в твоята собствено същност, но ти не можеше да ги видиш, както не можеш да видиш и своя мозък.
А ето, че от този момент, те се отделят от теб и напускат твоята личност. Сега те приемат самостоятелен облик и ти можеш да го виждаш, както виждаш камъните и растенията във външния свят. И ето самият аз съм това Същество, което си изгради тяло чрез твоите благородни постъпки и чрез твоите злодеяния. Моят ужасяващ образ е извлечен от равносметката на твоя собствен живот. Досега ти ме носеше в себе си без да ме виждаш и това беше благородно за теб.
към текста >>
А ето, че от този момент, те се отделят от теб и напускат твоята лич
нос
т.
Само че досега ти нямаше никаква представа за всичко това; ти виждаше видимите действия, но не и кармичните сили. А те, кармичните сили, обхващаха всичките ти минали дела, както и най-скритите ти мисли и чувства. И тъкмо те преопределяха твоя сегашен живот. Сега обаче пред теб ще се открият всички добри и всички лоши страни от твоите минали прераждания. Досега те бяха скрити в твоята собствено същност, но ти не можеше да ги видиш, както не можеш да видиш и своя мозък.
А ето, че от този момент, те се отделят от теб и напускат твоята личност.
Сега те приемат самостоятелен облик и ти можеш да го виждаш, както виждаш камъните и растенията във външния свят. И ето самият аз съм това Същество, което си изгради тяло чрез твоите благородни постъпки и чрез твоите злодеяния. Моят ужасяващ образ е извлечен от равносметката на твоя собствен живот. Досега ти ме носеше в себе си без да ме виждаш и това беше благородно за теб. Защото твоята съдба, с присъщата й мъдрост, можеше да заличава и без твое знание отвратителни белези в моя образ.
към текста >>
Моят ужасяващ образ е извлечен от рав
нос
метката на твоя собствен живот.
Сега обаче пред теб ще се открият всички добри и всички лоши страни от твоите минали прераждания. Досега те бяха скрити в твоята собствено същност, но ти не можеше да ги видиш, както не можеш да видиш и своя мозък. А ето, че от този момент, те се отделят от теб и напускат твоята личност. Сега те приемат самостоятелен облик и ти можеш да го виждаш, както виждаш камъните и растенията във външния свят. И ето самият аз съм това Същество, което си изгради тяло чрез твоите благородни постъпки и чрез твоите злодеяния.
Моят ужасяващ образ е извлечен от равносметката на твоя собствен живот.
Досега ти ме носеше в себе си без да ме виждаш и това беше благородно за теб. Защото твоята съдба, с присъщата й мъдрост, можеше да заличава и без твое знание отвратителни белези в моя образ. Но сега, след като излизам навън от теб, напуска те също и тази скрита мъдрост на твоята съдба. Занапред тя няма да се грижи повече за теб. Грижата поемаш само ти.
към текста >>
Досега ти ме
нос
еше в себе си без да ме виждаш и това беше благородно за теб.
Досега те бяха скрити в твоята собствено същност, но ти не можеше да ги видиш, както не можеш да видиш и своя мозък. А ето, че от този момент, те се отделят от теб и напускат твоята личност. Сега те приемат самостоятелен облик и ти можеш да го виждаш, както виждаш камъните и растенията във външния свят. И ето самият аз съм това Същество, което си изгради тяло чрез твоите благородни постъпки и чрез твоите злодеяния. Моят ужасяващ образ е извлечен от равносметката на твоя собствен живот.
Досега ти ме носеше в себе си без да ме виждаш и това беше благородно за теб.
Защото твоята съдба, с присъщата й мъдрост, можеше да заличава и без твое знание отвратителни белези в моя образ. Но сега, след като излизам навън от теб, напуска те също и тази скрита мъдрост на твоята съдба. Занапред тя няма да се грижи повече за теб. Грижата поемаш само ти. А аз трябва да се превърна в едно съвършено и сияйно Същество, ако не искам да потъна в гибел и разрушение.
към текста >>
Обаче моят праг е изграден не от друго, а от твоите собствени страхове, както и от ужаса пред онази сила, чиято отговор
нос
т спрямо твоите действия и мисли, сега ще трябва да поемеш самият ти.
Но сега, за да я избегнеш, твоята собствена мъдрост трябва да е толкова голяма, че да се справи със задачата, която по-рано изпълняваше скритата за теб космическа мъдрост. И когато прекрачиш моят праг, аз няма да те напусна нито за миг. Сега вече, винаги щом разсъждаваш неправилно, отблъскващата и демонична маска на моя образ, ще се изправя веднага пред теб. Едва когато поправиш миналите си грешки и си пречистен до такава степен, че злодеянията ще са напълно невъзможни за теб, злокобната маска ще се преобрази в нещо приказно красиво. И тогава аз ще мога в името на твоите бъдещи действия да се съединя отново с теб.
Обаче моят праг е изграден не от друго, а от твоите собствени страхове, както и от ужаса пред онази сила, чиято отговорност спрямо твоите действия и мисли, сега ще трябва да поемеш самият ти.
Ако ти все още се боиш да поемеш съдбата си в свои ръце, това означава, че моят праг не е довършен. А липсва ли и най-малкият градивен камък, ти напразно ще се опитваш да го преминеш. Изобщо не се опитвай да го прекрачиш, преди да си отхвърлил всеки страх и преди да се почувствуваш готов за най-висшата отговорност. Досега аз напусках твоята личност, само когато смъртта те отнемаше от живота. Но и тогава моят образ оставаше скрит и неразгадаем за теб.
към текста >>
Изобщо не се опитвай да го прекрачиш, преди да си отхвърлил всеки страх и преди да се почувствуваш готов за най-висшата отговор
нос
т.
Едва когато поправиш миналите си грешки и си пречистен до такава степен, че злодеянията ще са напълно невъзможни за теб, злокобната маска ще се преобрази в нещо приказно красиво. И тогава аз ще мога в името на твоите бъдещи действия да се съединя отново с теб. Обаче моят праг е изграден не от друго, а от твоите собствени страхове, както и от ужаса пред онази сила, чиято отговорност спрямо твоите действия и мисли, сега ще трябва да поемеш самият ти. Ако ти все още се боиш да поемеш съдбата си в свои ръце, това означава, че моят праг не е довършен. А липсва ли и най-малкият градивен камък, ти напразно ще се опитваш да го преминеш.
Изобщо не се опитвай да го прекрачиш, преди да си отхвърлил всеки страх и преди да се почувствуваш готов за най-висшата отговорност.
Досега аз напусках твоята личност, само когато смъртта те отнемаше от живота. Но и тогава моят образ оставаше скрит и неразгадаем за теб. Забелязваха ме само кармичните сили, които бдяха над теб, и които според това как изглеждах започваха да изграждат в междинния период между смъртта и поредното ново раждане твоите сили и способности за новия ти земен живот, когато ще работиш за облагородяването на моя образ и за крайната цел на твоята еволюция. Разбира се, самият аз, и по-точно моето несъвършенство беше причината, която непрекъснато принуждаваше кармичните сили да те връщат към нови и нови въплъщения на Земята. Умираше ли ти, появявах се и аз; заради мен господарите на кармата искаха и твоето следващо прераждане.
към текста >>
Досега аз напусках твоята лич
нос
т, само когато смъртта те отнемаше от живота.
И тогава аз ще мога в името на твоите бъдещи действия да се съединя отново с теб. Обаче моят праг е изграден не от друго, а от твоите собствени страхове, както и от ужаса пред онази сила, чиято отговорност спрямо твоите действия и мисли, сега ще трябва да поемеш самият ти. Ако ти все още се боиш да поемеш съдбата си в свои ръце, това означава, че моят праг не е довършен. А липсва ли и най-малкият градивен камък, ти напразно ще се опитваш да го преминеш. Изобщо не се опитвай да го прекрачиш, преди да си отхвърлил всеки страх и преди да се почувствуваш готов за най-висшата отговорност.
Досега аз напусках твоята личност, само когато смъртта те отнемаше от живота.
Но и тогава моят образ оставаше скрит и неразгадаем за теб. Забелязваха ме само кармичните сили, които бдяха над теб, и които според това как изглеждах започваха да изграждат в междинния период между смъртта и поредното ново раждане твоите сили и способности за новия ти земен живот, когато ще работиш за облагородяването на моя образ и за крайната цел на твоята еволюция. Разбира се, самият аз, и по-точно моето несъвършенство беше причината, която непрекъснато принуждаваше кармичните сили да те връщат към нови и нови въплъщения на Земята. Умираше ли ти, появявах се и аз; заради мен господарите на кармата искаха и твоето следващо прераждане. И едва след като в хода на твоите прераждания, ти би ме преобразил съвсем несъзнателно в едно съвършено Същество, ти би се освободил от силите на смъртта, за да се съединиш окончателно с мен и заедно с мен да преминеш в безсмъртието.
към текста >>
Забелязваха ме само кармичните сили, които бдяха над теб, и които според това как изглеждах започваха да изграждат в междинния период между смъртта и поредното ново раждане твоите сили и способ
нос
ти за новия ти земен живот, когато ще работиш за облагородяването на моя образ и за крайната цел на твоята еволюция.
Ако ти все още се боиш да поемеш съдбата си в свои ръце, това означава, че моят праг не е довършен. А липсва ли и най-малкият градивен камък, ти напразно ще се опитваш да го преминеш. Изобщо не се опитвай да го прекрачиш, преди да си отхвърлил всеки страх и преди да се почувствуваш готов за най-висшата отговорност. Досега аз напусках твоята личност, само когато смъртта те отнемаше от живота. Но и тогава моят образ оставаше скрит и неразгадаем за теб.
Забелязваха ме само кармичните сили, които бдяха над теб, и които според това как изглеждах започваха да изграждат в междинния период между смъртта и поредното ново раждане твоите сили и способности за новия ти земен живот, когато ще работиш за облагородяването на моя образ и за крайната цел на твоята еволюция.
Разбира се, самият аз, и по-точно моето несъвършенство беше причината, която непрекъснато принуждаваше кармичните сили да те връщат към нови и нови въплъщения на Земята. Умираше ли ти, появявах се и аз; заради мен господарите на кармата искаха и твоето следващо прераждане. И едва след като в хода на твоите прераждания, ти би ме преобразил съвсем несъзнателно в едно съвършено Същество, ти би се освободил от силите на смъртта, за да се съединиш окончателно с мен и заедно с мен да преминеш в безсмъртието. Ето как заставам аз днес видим пред теб, както впрочем, макар и невидим, винаги съм стоял до теб в часа на твоята смърт. Прекрачвайки моя праг, ти навлизаш в царството, което иначе те очаква след физическата смърт.
към текста >>
Това, което тук е загатнато като разказ, е не просто сбор от символни представи, а в най-висша степен една действителна опит
нос
т за окултния ученик*.
В царството, където ти пристъпваш, ще срещнеш и свръхсетивни Същества. Блаженството ще бъде твой сигурен дял в това царство. Но първото запознанство в този свят трябваше да бъда самият аз, аз който съм твое собствено създание. По-рано аз съществувах чрез твоя собствен живот; обаче сега благодарение на теб се пробуждам за мой личен живот и стоя пред теб като видим съдия на твоите бъдещи дела, а може би и като твой вечен обвинител. Ти можа да ме създадеш, но същевременно пое и задължението да ме преобразиш в едно прекрасно Същество.
Това, което тук е загатнато като разказ, е не просто сбор от символни представи, а в най-висша степен една действителна опитност за окултния ученик*.
(*От гореизложеното е ясно, че описаният "Пазач на прага" е един астрален образ, който се открива пред отворения духовен взор на окултния ученик. Антропософията, или Науката за Духа, ни отвежда към тази среща. Само непозволената, низша магия може да направи от "Пазачът на прага" един видим образ. В случая става дума за създаването на един облак от фина материя, за един вид димна формация, съставена от точно смесване на определени вещества. Често пъти силата на магьосника е достатъчна, за да моделира тази димна формация и за да свърже нейните вещества с все още неизправената Карма на човека.
към текста >>
На огромната опас
нос
т се излага всеки, който срещне своята изправена Карма като жив и сетивен образ пред очите си, без да е достатъчно подготвен.
Антропософията, или Науката за Духа, ни отвежда към тази среща. Само непозволената, низша магия може да направи от "Пазачът на прага" един видим образ. В случая става дума за създаването на един облак от фина материя, за един вид димна формация, съставена от точно смесване на определени вещества. Често пъти силата на магьосника е достатъчна, за да моделира тази димна формация и за да свърже нейните вещества с все още неизправената Карма на човека. Ако човек е достатъчно напреднал в своето ясновидство, той не се нуждае от подобно сетивно онагледяване.
На огромната опасност се излага всеки, който срещне своята изправена Карма като жив и сетивен образ пред очите си, без да е достатъчно подготвен.
Човек не трябва да се стреми към такива неща. Драматично описание на "Пазачът на прага" срещаме в романа "Занони" от Булвър Лайтън. ) И така, Пазачът е длъжен да го предупреди, за да не продължава по-нататък, ако му липсва необходимата сила, с която да посрещне всички посочени опасности. Колкото и ужасяващ да е образът на Пазача, той е резултат от целия предишен живот, от характера на окултния ученик; това окултно събитие е породено от самия него. И това раждане е предизвикано от разцепването на трите основни сили на душата воля, мислене и чувства.
към текста >>
И така, Пазачът е длъжен да го предупреди, за да не продължава по-нататък, ако му липсва необходимата сила, с която да посрещне всички посочени опас
нос
ти.
Често пъти силата на магьосника е достатъчна, за да моделира тази димна формация и за да свърже нейните вещества с все още неизправената Карма на човека. Ако човек е достатъчно напреднал в своето ясновидство, той не се нуждае от подобно сетивно онагледяване. На огромната опасност се излага всеки, който срещне своята изправена Карма като жив и сетивен образ пред очите си, без да е достатъчно подготвен. Човек не трябва да се стреми към такива неща. Драматично описание на "Пазачът на прага" срещаме в романа "Занони" от Булвър Лайтън. )
И така, Пазачът е длъжен да го предупреди, за да не продължава по-нататък, ако му липсва необходимата сила, с която да посрещне всички посочени опасности.
Колкото и ужасяващ да е образът на Пазача, той е резултат от целия предишен живот, от характера на окултния ученик; това окултно събитие е породено от самия него. И това раждане е предизвикано от разцепването на трите основни сили на душата воля, мислене и чувства. Изправени сме пред едно разтърсващо изживяване: За първи път човек усеща, че сам дава живот на едно духовно същество. Сега окултният ученик трябва да се окаже подготвен и да понесе ужасяващата среща без какъвто и да е страх; у себе си той трябва да усети достатъчно сила и напълно съзнателно да поеме грижата за преобразяването на "пазачът" в едно приказно същество. Една от последиците на успешно издържана среща с "Пазачът на прага" се състои в това, че следваща физическа смърт на окултния ученик протича по съвършено друг начин, отколкото досега.
към текста >>
Той изживява смъртта напълно съзнателно и отхвърля физическото тяло, също както прави това и с една дреха, която е вече из
нос
ена или неупотребима след внезапно скъсване.
Колкото и ужасяващ да е образът на Пазача, той е резултат от целия предишен живот, от характера на окултния ученик; това окултно събитие е породено от самия него. И това раждане е предизвикано от разцепването на трите основни сили на душата воля, мислене и чувства. Изправени сме пред едно разтърсващо изживяване: За първи път човек усеща, че сам дава живот на едно духовно същество. Сега окултният ученик трябва да се окаже подготвен и да понесе ужасяващата среща без какъвто и да е страх; у себе си той трябва да усети достатъчно сила и напълно съзнателно да поеме грижата за преобразяването на "пазачът" в едно приказно същество. Една от последиците на успешно издържана среща с "Пазачът на прага" се състои в това, че следваща физическа смърт на окултния ученик протича по съвършено друг начин, отколкото досега.
Той изживява смъртта напълно съзнателно и отхвърля физическото тяло, също както прави това и с една дреха, която е вече износена или неупотребима след внезапно скъсване.
В този случай неговата физическа смърт е, така да се каже, важно събитие само за неговите близки, чиито възприятия все още са ограничени единствено в рамките на сетивния свят. За тях окултният ученик наистина "умира". За самият него обаче, значението на околния свят не се променя. Целият свръхсетивен свят, в който сега влиза той, му беше известен и преди смъртта; същият свят го посреща и след смъртта. Обаче "Пазачът на прага" е свързан и с нещо друго.
към текста >>
Човекът принадлежи към дадено семейство, към даден народ, към дадена раса; неговите действия в този свят са малко или много зависими от принадлеж
нос
тта му към тези общ
нос
ти.
В този случай неговата физическа смърт е, така да се каже, важно събитие само за неговите близки, чиито възприятия все още са ограничени единствено в рамките на сетивния свят. За тях окултният ученик наистина "умира". За самият него обаче, значението на околния свят не се променя. Целият свръхсетивен свят, в който сега влиза той, му беше известен и преди смъртта; същият свят го посреща и след смъртта. Обаче "Пазачът на прага" е свързан и с нещо друго.
Човекът принадлежи към дадено семейство, към даден народ, към дадена раса; неговите действия в този свят са малко или много зависими от принадлежността му към тези общности.
Това се отнася и за неговия характер. Обаче съзнателните действия на индивидите в никакъв случай не са единственото, което формира едно семейство, един народ, една раса. Семействата, народите и т. н., притежават своя съдба, както притежават и свои отличителни белези. За всеки човек, който остава в рамките на сетивните възприятия, тези неща са само общи понятия, и материалистически настроеният и потънал в предразсъдъци мислител гледа с пренебрежение на окултният изследовател, чувайки го да твърди, че фамилният или народностен характер, или пък съдбата на една етническа група или раса са толкова реални, колкото и характера или съдбата на отделната личност.
към текста >>
За всеки човек, който остава в рамките на сетивните възприятия, тези неща са само общи понятия, и материалистически настроеният и потънал в предразсъдъци мислител гледа с пренебрежение на окултният изследовател, чувайки го да твърди, че фамилният или народ
нос
тен характер, или пък съдбата на една етническа група или раса са толкова реални, колкото и характера или съдбата на отделната лич
нос
т.
Човекът принадлежи към дадено семейство, към даден народ, към дадена раса; неговите действия в този свят са малко или много зависими от принадлежността му към тези общности. Това се отнася и за неговия характер. Обаче съзнателните действия на индивидите в никакъв случай не са единственото, което формира едно семейство, един народ, една раса. Семействата, народите и т. н., притежават своя съдба, както притежават и свои отличителни белези.
За всеки човек, който остава в рамките на сетивните възприятия, тези неща са само общи понятия, и материалистически настроеният и потънал в предразсъдъци мислител гледа с пренебрежение на окултният изследовател, чувайки го да твърди, че фамилният или народностен характер, или пък съдбата на една етническа група или раса са толкова реални, колкото и характера или съдбата на отделната личност.
Окултният изследовател се научава да разпознава и по-висшите светове, от които отделната личност е само съставна част, както ръцете, нозете и главата са съставни части на човешкото тяло. И в живота на една фамилия, на един народ, на една раса действуват независимо от отделните индивиди също и съвсем конкретни "души на фамилиите", "души на народите", "духове на расите". Да, в известен смисъл човешките личности са само "изпълнителни органи" на тези "души на фамилиите", "духове на расите" и т.н. Напълно вярно е да заявим, че една "народностна душа" може да си служи с всеки от принадлежащите и индивиди, за да извърши определени задачи. Народностната Душа не слиза в сетивния свят.
към текста >>
Окултният изследовател се научава да разпознава и по-висшите светове, от които отделната лич
нос
т е само съставна част, както ръцете, нозете и главата са съставни части на човешкото тяло.
Това се отнася и за неговия характер. Обаче съзнателните действия на индивидите в никакъв случай не са единственото, което формира едно семейство, един народ, една раса. Семействата, народите и т. н., притежават своя съдба, както притежават и свои отличителни белези. За всеки човек, който остава в рамките на сетивните възприятия, тези неща са само общи понятия, и материалистически настроеният и потънал в предразсъдъци мислител гледа с пренебрежение на окултният изследовател, чувайки го да твърди, че фамилният или народностен характер, или пък съдбата на една етническа група или раса са толкова реални, колкото и характера или съдбата на отделната личност.
Окултният изследовател се научава да разпознава и по-висшите светове, от които отделната личност е само съставна част, както ръцете, нозете и главата са съставни части на човешкото тяло.
И в живота на една фамилия, на един народ, на една раса действуват независимо от отделните индивиди също и съвсем конкретни "души на фамилиите", "души на народите", "духове на расите". Да, в известен смисъл човешките личности са само "изпълнителни органи" на тези "души на фамилиите", "духове на расите" и т.н. Напълно вярно е да заявим, че една "народностна душа" може да си служи с всеки от принадлежащите и индивиди, за да извърши определени задачи. Народностната Душа не слиза в сетивния свят. Тя пребивава във висшите светове.
към текста >>
Да, в известен смисъл човешките лич
нос
ти са само "изпълнителни органи" на тези "души на фамилиите", "духове на расите" и т.н.
Семействата, народите и т. н., притежават своя съдба, както притежават и свои отличителни белези. За всеки човек, който остава в рамките на сетивните възприятия, тези неща са само общи понятия, и материалистически настроеният и потънал в предразсъдъци мислител гледа с пренебрежение на окултният изследовател, чувайки го да твърди, че фамилният или народностен характер, или пък съдбата на една етническа група или раса са толкова реални, колкото и характера или съдбата на отделната личност. Окултният изследовател се научава да разпознава и по-висшите светове, от които отделната личност е само съставна част, както ръцете, нозете и главата са съставни части на човешкото тяло. И в живота на една фамилия, на един народ, на една раса действуват независимо от отделните индивиди също и съвсем конкретни "души на фамилиите", "души на народите", "духове на расите".
Да, в известен смисъл човешките личности са само "изпълнителни органи" на тези "души на фамилиите", "духове на расите" и т.н.
Напълно вярно е да заявим, че една "народностна душа" може да си служи с всеки от принадлежащите и индивиди, за да извърши определени задачи. Народностната Душа не слиза в сетивния свят. Тя пребивава във висшите светове. А за да действува в сетивно-физическия свят, тя си служи с физическите органи на отделния човек. Казано в един по-висш смисъл, тя е като архитекта, който си служи с работниците, за да довърши всички подробности по строежа на една сграда.
към текста >>
Напълно вярно е да заявим, че една "народ
нос
тна душа" може да си служи с всеки от принадлежащите и индивиди, за да извърши определени задачи.
н., притежават своя съдба, както притежават и свои отличителни белези. За всеки човек, който остава в рамките на сетивните възприятия, тези неща са само общи понятия, и материалистически настроеният и потънал в предразсъдъци мислител гледа с пренебрежение на окултният изследовател, чувайки го да твърди, че фамилният или народностен характер, или пък съдбата на една етническа група или раса са толкова реални, колкото и характера или съдбата на отделната личност. Окултният изследовател се научава да разпознава и по-висшите светове, от които отделната личност е само съставна част, както ръцете, нозете и главата са съставни части на човешкото тяло. И в живота на една фамилия, на един народ, на една раса действуват независимо от отделните индивиди също и съвсем конкретни "души на фамилиите", "души на народите", "духове на расите". Да, в известен смисъл човешките личности са само "изпълнителни органи" на тези "души на фамилиите", "духове на расите" и т.н.
Напълно вярно е да заявим, че една "народностна душа" може да си служи с всеки от принадлежащите и индивиди, за да извърши определени задачи.
Народностната Душа не слиза в сетивния свят. Тя пребивава във висшите светове. А за да действува в сетивно-физическия свят, тя си служи с физическите органи на отделния човек. Казано в един по-висш смисъл, тя е като архитекта, който си служи с работниците, за да довърши всички подробности по строежа на една сграда. Всеки човек просто получава своите задачи от "фамилната душа", от "народностната душа" или от "расовата душа".
към текста >>
Народ
нос
тната Душа не слиза в сетивния свят.
За всеки човек, който остава в рамките на сетивните възприятия, тези неща са само общи понятия, и материалистически настроеният и потънал в предразсъдъци мислител гледа с пренебрежение на окултният изследовател, чувайки го да твърди, че фамилният или народностен характер, или пък съдбата на една етническа група или раса са толкова реални, колкото и характера или съдбата на отделната личност. Окултният изследовател се научава да разпознава и по-висшите светове, от които отделната личност е само съставна част, както ръцете, нозете и главата са съставни части на човешкото тяло. И в живота на една фамилия, на един народ, на една раса действуват независимо от отделните индивиди също и съвсем конкретни "души на фамилиите", "души на народите", "духове на расите". Да, в известен смисъл човешките личности са само "изпълнителни органи" на тези "души на фамилиите", "духове на расите" и т.н. Напълно вярно е да заявим, че една "народностна душа" може да си служи с всеки от принадлежащите и индивиди, за да извърши определени задачи.
Народностната Душа не слиза в сетивния свят.
Тя пребивава във висшите светове. А за да действува в сетивно-физическия свят, тя си служи с физическите органи на отделния човек. Казано в един по-висш смисъл, тя е като архитекта, който си служи с работниците, за да довърши всички подробности по строежа на една сграда. Всеки човек просто получава своите задачи от "фамилната душа", от "народностната душа" или от "расовата душа". Само че сетивният човек изобщо не е посветен във висшите цели на своя собствен живот.
към текста >>
Казано в един по-висш смисъл, тя е като архитекта, който си служи с работниците, за да довърши всички подроб
нос
ти по строежа на една сграда.
Да, в известен смисъл човешките личности са само "изпълнителни органи" на тези "души на фамилиите", "духове на расите" и т.н. Напълно вярно е да заявим, че една "народностна душа" може да си служи с всеки от принадлежащите и индивиди, за да извърши определени задачи. Народностната Душа не слиза в сетивния свят. Тя пребивава във висшите светове. А за да действува в сетивно-физическия свят, тя си служи с физическите органи на отделния човек.
Казано в един по-висш смисъл, тя е като архитекта, който си служи с работниците, за да довърши всички подробности по строежа на една сграда.
Всеки човек просто получава своите задачи от "фамилната душа", от "народностната душа" или от "расовата душа". Само че сетивният човек изобщо не е посветен във висшите цели на своя собствен живот. Той работи несъзнателно за крайните цели на народностната Душа, расовата Душа и т.н. От момента, когато окултният ученик среща Пазачът на прага, той вижда вече знаещ не само личните си задачи, но и задълженията си към мисията на своя народ, на своята раса. Всяко разширение на неговия кръгозор, безусловно разширява и кръга на неговите задължения.
към текста >>
Всеки човек просто получава своите задачи от "фамилната душа", от "народ
нос
тната душа" или от "расовата душа".
Напълно вярно е да заявим, че една "народностна душа" може да си служи с всеки от принадлежащите и индивиди, за да извърши определени задачи. Народностната Душа не слиза в сетивния свят. Тя пребивава във висшите светове. А за да действува в сетивно-физическия свят, тя си служи с физическите органи на отделния човек. Казано в един по-висш смисъл, тя е като архитекта, който си служи с работниците, за да довърши всички подробности по строежа на една сграда.
Всеки човек просто получава своите задачи от "фамилната душа", от "народностната душа" или от "расовата душа".
Само че сетивният човек изобщо не е посветен във висшите цели на своя собствен живот. Той работи несъзнателно за крайните цели на народностната Душа, расовата Душа и т.н. От момента, когато окултният ученик среща Пазачът на прага, той вижда вече знаещ не само личните си задачи, но и задълженията си към мисията на своя народ, на своята раса. Всяко разширение на неговия кръгозор, безусловно разширява и кръга на неговите задължения. В действителност, процесите протичат така, че към своето по-фино тяло, окултният ученик прибавя ново душевно тяло.
към текста >>
Той работи несъзнателно за крайните цели на народ
нос
тната Душа, расовата Душа и т.н.
Тя пребивава във висшите светове. А за да действува в сетивно-физическия свят, тя си служи с физическите органи на отделния човек. Казано в един по-висш смисъл, тя е като архитекта, който си служи с работниците, за да довърши всички подробности по строежа на една сграда. Всеки човек просто получава своите задачи от "фамилната душа", от "народностната душа" или от "расовата душа". Само че сетивният човек изобщо не е посветен във висшите цели на своя собствен живот.
Той работи несъзнателно за крайните цели на народностната Душа, расовата Душа и т.н.
От момента, когато окултният ученик среща Пазачът на прага, той вижда вече знаещ не само личните си задачи, но и задълженията си към мисията на своя народ, на своята раса. Всяко разширение на неговия кръгозор, безусловно разширява и кръга на неговите задължения. В действителност, процесите протичат така, че към своето по-фино тяло, окултният ученик прибавя ново душевно тяло. Сякаш облича една дреха в повече. До сега той крачеше в света с обвивките на своята личност.
към текста >>
В действител
нос
т, процесите протичат така, че към своето по-фино тяло, окултният ученик прибавя ново душевно тяло.
Всеки човек просто получава своите задачи от "фамилната душа", от "народностната душа" или от "расовата душа". Само че сетивният човек изобщо не е посветен във висшите цели на своя собствен живот. Той работи несъзнателно за крайните цели на народностната Душа, расовата Душа и т.н. От момента, когато окултният ученик среща Пазачът на прага, той вижда вече знаещ не само личните си задачи, но и задълженията си към мисията на своя народ, на своята раса. Всяко разширение на неговия кръгозор, безусловно разширява и кръга на неговите задължения.
В действителност, процесите протичат така, че към своето по-фино тяло, окултният ученик прибавя ново душевно тяло.
Сякаш облича една дреха в повече. До сега той крачеше в света с обвивките на своята личност. А всичко, което трябваше да направи за своята общност, за своя народ, раса и т.н., беше грижа на определени духовни Същества, които си служиха с неговата личност. Едно друго разкритие след срещата с "пазачът на прага" е, че тези духовни Същества постепенно ще се оттеглят от него. Той трябва напълно да се откъсне от всяка човешка общност.
към текста >>
До сега той крачеше в света с обвивките на своята лич
нос
т.
Той работи несъзнателно за крайните цели на народностната Душа, расовата Душа и т.н. От момента, когато окултният ученик среща Пазачът на прага, той вижда вече знаещ не само личните си задачи, но и задълженията си към мисията на своя народ, на своята раса. Всяко разширение на неговия кръгозор, безусловно разширява и кръга на неговите задължения. В действителност, процесите протичат така, че към своето по-фино тяло, окултният ученик прибавя ново душевно тяло. Сякаш облича една дреха в повече.
До сега той крачеше в света с обвивките на своята личност.
А всичко, което трябваше да направи за своята общност, за своя народ, раса и т.н., беше грижа на определени духовни Същества, които си служиха с неговата личност. Едно друго разкритие след срещата с "пазачът на прага" е, че тези духовни Същества постепенно ще се оттеглят от него. Той трябва напълно да се откъсне от всяка човешка общност. Но ако би присвоил единствено за себе си силите на "народностната душа" и "расовата душа", човек би се втвърдил в себе си и би насочил своето развитие в крайно погрешна посока. Наистина, мнозина ще възразят: "Да, обаче аз вече съм свободен от всякакви народностни и расови връзки; аз искам да бъда само човек и нищо повече от човек".
към текста >>
А всичко, което трябваше да направи за своята общ
нос
т, за своя народ, раса и т.н., беше грижа на определени духовни Същества, които си служиха с неговата лич
нос
т.
От момента, когато окултният ученик среща Пазачът на прага, той вижда вече знаещ не само личните си задачи, но и задълженията си към мисията на своя народ, на своята раса. Всяко разширение на неговия кръгозор, безусловно разширява и кръга на неговите задължения. В действителност, процесите протичат така, че към своето по-фино тяло, окултният ученик прибавя ново душевно тяло. Сякаш облича една дреха в повече. До сега той крачеше в света с обвивките на своята личност.
А всичко, което трябваше да направи за своята общност, за своя народ, раса и т.н., беше грижа на определени духовни Същества, които си служиха с неговата личност.
Едно друго разкритие след срещата с "пазачът на прага" е, че тези духовни Същества постепенно ще се оттеглят от него. Той трябва напълно да се откъсне от всяка човешка общност. Но ако би присвоил единствено за себе си силите на "народностната душа" и "расовата душа", човек би се втвърдил в себе си и би насочил своето развитие в крайно погрешна посока. Наистина, мнозина ще възразят: "Да, обаче аз вече съм свободен от всякакви народностни и расови връзки; аз искам да бъда само човек и нищо повече от човек". Тук следва да попитаме: Кому дължиш ти тази свобода?
към текста >>
Той трябва напълно да се откъсне от всяка човешка общ
нос
т.
В действителност, процесите протичат така, че към своето по-фино тяло, окултният ученик прибавя ново душевно тяло. Сякаш облича една дреха в повече. До сега той крачеше в света с обвивките на своята личност. А всичко, което трябваше да направи за своята общност, за своя народ, раса и т.н., беше грижа на определени духовни Същества, които си служиха с неговата личност. Едно друго разкритие след срещата с "пазачът на прага" е, че тези духовни Същества постепенно ще се оттеглят от него.
Той трябва напълно да се откъсне от всяка човешка общност.
Но ако би присвоил единствено за себе си силите на "народностната душа" и "расовата душа", човек би се втвърдил в себе си и би насочил своето развитие в крайно погрешна посока. Наистина, мнозина ще възразят: "Да, обаче аз вече съм свободен от всякакви народностни и расови връзки; аз искам да бъда само човек и нищо повече от човек". Тук следва да попитаме: Кому дължиш ти тази свобода? Нима не чрез твоето семейство си заел точно това място в света? Нима не твоя народ и твоята раса постигнаха това, което ти представляваш днес?
към текста >>
Но ако би присвоил единствено за себе си силите на "народ
нос
тната душа" и "расовата душа", човек би се втвърдил в себе си и би насочил своето развитие в крайно погрешна посока.
Сякаш облича една дреха в повече. До сега той крачеше в света с обвивките на своята личност. А всичко, което трябваше да направи за своята общност, за своя народ, раса и т.н., беше грижа на определени духовни Същества, които си служиха с неговата личност. Едно друго разкритие след срещата с "пазачът на прага" е, че тези духовни Същества постепенно ще се оттеглят от него. Той трябва напълно да се откъсне от всяка човешка общност.
Но ако би присвоил единствено за себе си силите на "народностната душа" и "расовата душа", човек би се втвърдил в себе си и би насочил своето развитие в крайно погрешна посока.
Наистина, мнозина ще възразят: "Да, обаче аз вече съм свободен от всякакви народностни и расови връзки; аз искам да бъда само човек и нищо повече от човек". Тук следва да попитаме: Кому дължиш ти тази свобода? Нима не чрез твоето семейство си заел точно това място в света? Нима не твоя народ и твоята раса постигнаха това, което ти представляваш днес? Те са тези, които те възпитаваха; и ако се издигнеш над всички предразсъдъци, превръщайки се в истински благодетел за другите, нима не дължиш това на тяхното възпитание?
към текста >>
Наистина, мнозина ще възразят: "Да, обаче аз вече съм свободен от всякакви народ
нос
тни и расови връзки; аз искам да бъда само човек и нищо повече от човек".
До сега той крачеше в света с обвивките на своята личност. А всичко, което трябваше да направи за своята общност, за своя народ, раса и т.н., беше грижа на определени духовни Същества, които си служиха с неговата личност. Едно друго разкритие след срещата с "пазачът на прага" е, че тези духовни Същества постепенно ще се оттеглят от него. Той трябва напълно да се откъсне от всяка човешка общност. Но ако би присвоил единствено за себе си силите на "народностната душа" и "расовата душа", човек би се втвърдил в себе си и би насочил своето развитие в крайно погрешна посока.
Наистина, мнозина ще възразят: "Да, обаче аз вече съм свободен от всякакви народностни и расови връзки; аз искам да бъда само човек и нищо повече от човек".
Тук следва да попитаме: Кому дължиш ти тази свобода? Нима не чрез твоето семейство си заел точно това място в света? Нима не твоя народ и твоята раса постигнаха това, което ти представляваш днес? Те са тези, които те възпитаваха; и ако се издигнеш над всички предразсъдъци, превръщайки се в истински благодетел за другите, нима не дължиш това на тяхното възпитание? Дори и когато твърдиш, че не си "нищо повече от човек", ти го дължиш на духовните Същества.
към текста >>
Новото усещане за свобода ще се извиси над всички други чувства; и по този начин новите задължения и новата отговор
нос
т ще застанат пред него като нещо, което на определена степен от своя живот, човек трябва да поеме.
Учени кът вижда съвсем точно, по какъв начин е бил ръководен досега, а от друга страна му става ясно, че вече не може да разчита на това ръководство. Така изглежда второто предупреждение, което ме открива неговия "Пазач на прага". Впрочем никой не би могъл да понесе неподготвен описаната тук гледка; обаче окултното обучение, което поначало прави възможно приближаването на човека "до прага", му предоставя в подходящ момент и необходимата сила. Да, този вид обучение може да протече толкова хармонично, че влизането в новия живот да е напълно лишено от бури и страшни изживявания. И тогава цялата драма на окултният ученик при срещата му с "Пазачът на прага" ще бъде съпроводена с предчувствието за онова блаженство, което ще определя и цялата атмосфера на новопробудения му живот.
Новото усещане за свобода ще се извиси над всички други чувства; и по този начин новите задължения и новата отговорност ще застанат пред него като нещо, което на определена степен от своя живот, човек трябва да поеме.
към текста >>
78.
ПОСЛЕСЛОВ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Пътят към свръхсетивното познание, така както е описан в тази книга, води до душевни опит
нос
ти, спрямо които е от изключителна важ
нос
т да не се допускат каквито и да е илюзии и недоразумения.
ПОСЛЕСЛОВ
Пътят към свръхсетивното познание, така както е описан в тази книга, води до душевни опитности, спрямо които е от изключителна важност да не се допускат каквито и да е илюзии и недоразумения.
А по тези въпроси човек лесно се поддава на грешки. Една от тях, и то особено опасна, възниква, когато целия душевен живот, за който ни говори истинската Наука за Духа, Антропософията, се измества в областта на суеверието, визионерството, мечтателството, медиумизма и някои други упадъчни форми на човешкото познание. Това изместване често произлиза от там, че хора чиито съмнителен интерес към истинското познание, се насочват по такива пътища към свръхсетивната действителност, които бързо ги отвеждат до някоя от споменатите упадъчни разновидности на човешкото познание, а те, на свой ред, лесно могат да бъдат объркани с пътя на познанието, за който става дума тук. В последният случай душевните опитности протичат изцяло в областта на духовно-душевното познание. А то е възможно, само ако човек се освободи и стане независим от тялото както постига това в акта на обикновеното съзнание, когато спрямо външните възприятия и спрямо вътрешните си желания, чувства и стремежи, изгражда мисли, които не произлизат нито от външните възприятия, нито от вътрешните желания и чувства.
към текста >>
Това изместване често произлиза от там, че хора чиито съмнителен интерес към истинското познание, се насочват по такива пътища към свръхсетивната действител
нос
т, които бързо ги отвеждат до някоя от споменатите упадъчни разновид
нос
ти на човешкото познание, а те, на свой ред, лесно могат да бъдат объркани с пътя на познанието, за който става дума тук.
ПОСЛЕСЛОВ Пътят към свръхсетивното познание, така както е описан в тази книга, води до душевни опитности, спрямо които е от изключителна важност да не се допускат каквито и да е илюзии и недоразумения. А по тези въпроси човек лесно се поддава на грешки. Една от тях, и то особено опасна, възниква, когато целия душевен живот, за който ни говори истинската Наука за Духа, Антропософията, се измества в областта на суеверието, визионерството, мечтателството, медиумизма и някои други упадъчни форми на човешкото познание.
Това изместване често произлиза от там, че хора чиито съмнителен интерес към истинското познание, се насочват по такива пътища към свръхсетивната действителност, които бързо ги отвеждат до някоя от споменатите упадъчни разновидности на човешкото познание, а те, на свой ред, лесно могат да бъдат объркани с пътя на познанието, за който става дума тук.
В последният случай душевните опитности протичат изцяло в областта на духовно-душевното познание. А то е възможно, само ако човек се освободи и стане независим от тялото както постига това в акта на обикновеното съзнание, когато спрямо външните възприятия и спрямо вътрешните си желания, чувства и стремежи, изгражда мисли, които не произлизат нито от външните възприятия, нито от вътрешните желания и чувства. Има хора, които не вярват в съществуванието на мисли от този род. Те заявяват: човекът не може да се добере до каквато и да е мисъл, ако не я извлече от възприятията или от свързаният с тялото душевен живот. Всички мисли са само отражения и сенки или от възприятията, или от вътрешните изживявания.
към текста >>
В последният случай душевните опит
нос
ти протичат изцяло в областта на духовно-душевното познание.
ПОСЛЕСЛОВ Пътят към свръхсетивното познание, така както е описан в тази книга, води до душевни опитности, спрямо които е от изключителна важност да не се допускат каквито и да е илюзии и недоразумения. А по тези въпроси човек лесно се поддава на грешки. Една от тях, и то особено опасна, възниква, когато целия душевен живот, за който ни говори истинската Наука за Духа, Антропософията, се измества в областта на суеверието, визионерството, мечтателството, медиумизма и някои други упадъчни форми на човешкото познание. Това изместване често произлиза от там, че хора чиито съмнителен интерес към истинското познание, се насочват по такива пътища към свръхсетивната действителност, които бързо ги отвеждат до някоя от споменатите упадъчни разновидности на човешкото познание, а те, на свой ред, лесно могат да бъдат объркани с пътя на познанието, за който става дума тук.
В последният случай душевните опитности протичат изцяло в областта на духовно-душевното познание.
А то е възможно, само ако човек се освободи и стане независим от тялото както постига това в акта на обикновеното съзнание, когато спрямо външните възприятия и спрямо вътрешните си желания, чувства и стремежи, изгражда мисли, които не произлизат нито от външните възприятия, нито от вътрешните желания и чувства. Има хора, които не вярват в съществуванието на мисли от този род. Те заявяват: човекът не може да се добере до каквато и да е мисъл, ако не я извлече от възприятията или от свързаният с тялото душевен живот. Всички мисли са само отражения и сенки или от възприятията, или от вътрешните изживявания. Подобно твърдение може да си позволи само този, който никога не е имал възможността да изживее в душата си чистата и самозараждаща се сила на мисленето.
към текста >>
Подобно твърдение може да си позволи само този, който никога не е имал възмож
нос
тта да изживее в душата си чистата и самозараждаща се сила на мисленето.
В последният случай душевните опитности протичат изцяло в областта на духовно-душевното познание. А то е възможно, само ако човек се освободи и стане независим от тялото както постига това в акта на обикновеното съзнание, когато спрямо външните възприятия и спрямо вътрешните си желания, чувства и стремежи, изгражда мисли, които не произлизат нито от външните възприятия, нито от вътрешните желания и чувства. Има хора, които не вярват в съществуванието на мисли от този род. Те заявяват: човекът не може да се добере до каквато и да е мисъл, ако не я извлече от възприятията или от свързаният с тялото душевен живот. Всички мисли са само отражения и сенки или от възприятията, или от вътрешните изживявания.
Подобно твърдение може да си позволи само този, който никога не е имал възможността да изживее в душата си чистата и самозараждаща се сила на мисленето.
Ако обаче е стигнал до тази опитност, той знае: навсякъде в душевния живот, където цари мисленето и където то определя цялата душевна активност, възниква една дейност, който е напълно независима от тялото. В обикновения душевен живот мисленето почти винаги е свързано с другите прояви на душата: възприятия, чувства и воля и т.н. Всички те се осъществяват с помощта на тялото. Обаче в тях е намесено и мисленето. И според степента на неговото участие, в човека прониква нещо, което няма нищо общо с тялото.
към текста >>
Ако обаче е стигнал до тази опит
нос
т, той знае: навсякъде в душевния живот, където цари мисленето и където то определя цялата душевна актив
нос
т, възниква една дей
нос
т, който е напълно независима от тялото.
А то е възможно, само ако човек се освободи и стане независим от тялото както постига това в акта на обикновеното съзнание, когато спрямо външните възприятия и спрямо вътрешните си желания, чувства и стремежи, изгражда мисли, които не произлизат нито от външните възприятия, нито от вътрешните желания и чувства. Има хора, които не вярват в съществуванието на мисли от този род. Те заявяват: човекът не може да се добере до каквато и да е мисъл, ако не я извлече от възприятията или от свързаният с тялото душевен живот. Всички мисли са само отражения и сенки или от възприятията, или от вътрешните изживявания. Подобно твърдение може да си позволи само този, който никога не е имал възможността да изживее в душата си чистата и самозараждаща се сила на мисленето.
Ако обаче е стигнал до тази опитност, той знае: навсякъде в душевния живот, където цари мисленето и където то определя цялата душевна активност, възниква една дейност, който е напълно независима от тялото.
В обикновения душевен живот мисленето почти винаги е свързано с другите прояви на душата: възприятия, чувства и воля и т.н. Всички те се осъществяват с помощта на тялото. Обаче в тях е намесено и мисленето. И според степента на неговото участие, в човека прониква нещо, което няма нищо общо с тялото. Хората, които отхвърлят подобен възглед, не могат да се освободят от заблужденията, възникващи при смесването на мисловната активност с другите душевни прояви.
към текста >>
Хората, които отхвърлят подобен възглед, не могат да се освободят от заблужденията, възникващи при смесването на мисловната актив
нос
т с другите душевни прояви.
Ако обаче е стигнал до тази опитност, той знае: навсякъде в душевния живот, където цари мисленето и където то определя цялата душевна активност, възниква една дейност, който е напълно независима от тялото. В обикновения душевен живот мисленето почти винаги е свързано с другите прояви на душата: възприятия, чувства и воля и т.н. Всички те се осъществяват с помощта на тялото. Обаче в тях е намесено и мисленето. И според степента на неговото участие, в човека прониква нещо, което няма нищо общо с тялото.
Хората, които отхвърлят подобен възглед, не могат да се освободят от заблужденията, възникващи при смесването на мисловната активност с другите душевни прояви.
Обаче в душевните изживявания човек може да се извиси до там, че да отдели мисловната част на своя вътрешен живот от всичко останало. От огромния обхват на душевния живот може да се обособи нещо, което е съставено единствено от чисто мислене. От мисли, съществуващи сами по себе си, като от тях са изключени всякакви външни възприятия и всякакви вътрешни изживявания, свързани по някакъв начин с тялото. Такива мисли се проявяват чрез самите себе си, чрез това което представляват, като една духовна, свръхсетивна еманация. И душата която се свързва с тези мисли, изключвайки в този момент всяко външно възприятие, всеки спомен и всяко вътрешно изживяване, се издига с мисленето в една свръхсетивна област, където изживява себе си извън тялото.
към текста >>
Да се оспорва тази възмож
нос
т, би противоречало на неговия собствен опит.
От огромния обхват на душевния живот може да се обособи нещо, което е съставено единствено от чисто мислене. От мисли, съществуващи сами по себе си, като от тях са изключени всякакви външни възприятия и всякакви вътрешни изживявания, свързани по някакъв начин с тялото. Такива мисли се проявяват чрез самите себе си, чрез това което представляват, като една духовна, свръхсетивна еманация. И душата която се свързва с тези мисли, изключвайки в този момент всяко външно възприятие, всеки спомен и всяко вътрешно изживяване, се издига с мисленето в една свръхсетивна област, където изживява себе си извън тялото. За всеки, който идва до това разбиране на нещата, неизбежно възниква въпросът: Може ли душата да има свръхсетивни изживявания извън тялото?
Да се оспорва тази възможност, би противоречало на неговия собствен опит.
Тук се поражда по-скоро един друг въпрос: какво пречи на хората да признаят този несъмнен факт? Единственият отговор гласи, че този вид факти изобщо не се проявяват, ако човек предварително не се пренесе в подходящо душевно настроение. Първоначално хората изпитват недоверие, ако трябва да се отдадат на чисто душевни занимания, за да им се открият процесите и събитията, които не зависят от самите тях. Те вярват, че понеже се подготвят за "откровенията", формират и тяхното съдържание. Те се стремят към опитности, при които човек няма никакво участие и спрямо които остава напълно пасивен.
към текста >>
Те се стремят към опит
нос
ти, при които човек няма никакво участие и спрямо които остава напълно пасивен.
Да се оспорва тази възможност, би противоречало на неговия собствен опит. Тук се поражда по-скоро един друг въпрос: какво пречи на хората да признаят този несъмнен факт? Единственият отговор гласи, че този вид факти изобщо не се проявяват, ако човек предварително не се пренесе в подходящо душевно настроение. Първоначално хората изпитват недоверие, ако трябва да се отдадат на чисто душевни занимания, за да им се открият процесите и събитията, които не зависят от самите тях. Те вярват, че понеже се подготвят за "откровенията", формират и тяхното съдържание.
Те се стремят към опитности, при които човек няма никакво участие и спрямо които остава напълно пасивен.
Ако освен всичко това, подобни хора са незапознати с най-елементарните научни постановки по тези въпрос, тогава в продуктивната способност на душата, когато тя потъва под степента на съзнателната дейност, протичаща в нормалните за всички нас сетивни възприятия и волеви действия, те виждат обективно проявление на едни или други несетивни процеси. Така стоят нещата с изживяванията на различните визионери и медиуми. Обаче при такива душевни състояния се проявява несвръхсетивния свят, а подсетивния свят. Будният и съзнателен живот на човека не протича изцяло в тялото, а до голяма степен на границата между тялото и външния физически свят; сетивните възприятия са едновременно като един вид "вмъкване" на външни процеси в човешкото тяло и като един вид "излъчването" им извън тялото; а дори и чрез волята, която се свежда до една намеса на човека във външния свят всеки от нас се превръща в част от външните космически процеси. А тъкмо в душевните си изживявания протичащи на границата между тялото и света, човек е до голяма степен зависим от своя физически организъм; обаче в тези изживявания се вмъква чисто мисловната активност и според степента, в която тя прониква в тях, сетивните възприятия и волята на човека стават независими от тялото.
към текста >>
Ако освен всичко това, подобни хора са незапознати с най-елементарните научни постановки по тези въпрос, тогава в продуктивната способ
нос
т на душата, когато тя потъва под степента на съзнателната дей
нос
т, протичаща в нормалните за всички нас сетивни възприятия и волеви действия, те виждат обективно проявление на едни или други несетивни процеси.
Тук се поражда по-скоро един друг въпрос: какво пречи на хората да признаят този несъмнен факт? Единственият отговор гласи, че този вид факти изобщо не се проявяват, ако човек предварително не се пренесе в подходящо душевно настроение. Първоначално хората изпитват недоверие, ако трябва да се отдадат на чисто душевни занимания, за да им се открият процесите и събитията, които не зависят от самите тях. Те вярват, че понеже се подготвят за "откровенията", формират и тяхното съдържание. Те се стремят към опитности, при които човек няма никакво участие и спрямо които остава напълно пасивен.
Ако освен всичко това, подобни хора са незапознати с най-елементарните научни постановки по тези въпрос, тогава в продуктивната способност на душата, когато тя потъва под степента на съзнателната дейност, протичаща в нормалните за всички нас сетивни възприятия и волеви действия, те виждат обективно проявление на едни или други несетивни процеси.
Така стоят нещата с изживяванията на различните визионери и медиуми. Обаче при такива душевни състояния се проявява несвръхсетивния свят, а подсетивния свят. Будният и съзнателен живот на човека не протича изцяло в тялото, а до голяма степен на границата между тялото и външния физически свят; сетивните възприятия са едновременно като един вид "вмъкване" на външни процеси в човешкото тяло и като един вид "излъчването" им извън тялото; а дори и чрез волята, която се свежда до една намеса на човека във външния свят всеки от нас се превръща в част от външните космически процеси. А тъкмо в душевните си изживявания протичащи на границата между тялото и света, човек е до голяма степен зависим от своя физически организъм; обаче в тези изживявания се вмъква чисто мисловната активност и според степента, в която тя прониква в тях, сетивните възприятия и волята на човека стават независими от тялото. Когато човек изпада в пристъпи на визионерство и когато влиза в ролята на медиум, той е напълно зависим от своето тяло.
към текста >>
А тъкмо в душевните си изживявания протичащи на границата между тялото и света, човек е до голяма степен зависим от своя физически организъм; обаче в тези изживявания се вмъква чисто мисловната актив
нос
т и според степента, в която тя прониква в тях, сетивните възприятия и волята на човека стават независими от тялото.
Те се стремят към опитности, при които човек няма никакво участие и спрямо които остава напълно пасивен. Ако освен всичко това, подобни хора са незапознати с най-елементарните научни постановки по тези въпрос, тогава в продуктивната способност на душата, когато тя потъва под степента на съзнателната дейност, протичаща в нормалните за всички нас сетивни възприятия и волеви действия, те виждат обективно проявление на едни или други несетивни процеси. Така стоят нещата с изживяванията на различните визионери и медиуми. Обаче при такива душевни състояния се проявява несвръхсетивния свят, а подсетивния свят. Будният и съзнателен живот на човека не протича изцяло в тялото, а до голяма степен на границата между тялото и външния физически свят; сетивните възприятия са едновременно като един вид "вмъкване" на външни процеси в човешкото тяло и като един вид "излъчването" им извън тялото; а дори и чрез волята, която се свежда до една намеса на човека във външния свят всеки от нас се превръща в част от външните космически процеси.
А тъкмо в душевните си изживявания протичащи на границата между тялото и света, човек е до голяма степен зависим от своя физически организъм; обаче в тези изживявания се вмъква чисто мисловната активност и според степента, в която тя прониква в тях, сетивните възприятия и волята на човека стават независими от тялото.
Когато човек изпада в пристъпи на визионерство и когато влиза в ролята на медиум, той е напълно зависим от своето тяло. Така от душевния си живот той изключва онази част, която го прави независим от физическото тяло. По този начин проявите и продуктивно- творческата сила на душата се превръщат в последици от органичния живот на тялото. А визионерите и медиумите имат своите изживявания благодарение на обстоятелството, че в съответните моменти душата е сравнително по-слабо свързана с тялото, отколкото в обикновената сетивна и волева дейност. Изживяването на свръхсетивния свят, както е описано в тази книга, изисква определено душевно развитие, което е противоположно на това, което става при визионера и медиума.
към текста >>
А визионерите и медиумите имат своите изживявания благодарение на обстоятелството, че в съответните моменти душата е сравнително по-слабо свързана с тялото, отколкото в обикновената сетивна и волева дей
нос
т.
Будният и съзнателен живот на човека не протича изцяло в тялото, а до голяма степен на границата между тялото и външния физически свят; сетивните възприятия са едновременно като един вид "вмъкване" на външни процеси в човешкото тяло и като един вид "излъчването" им извън тялото; а дори и чрез волята, която се свежда до една намеса на човека във външния свят всеки от нас се превръща в част от външните космически процеси. А тъкмо в душевните си изживявания протичащи на границата между тялото и света, човек е до голяма степен зависим от своя физически организъм; обаче в тези изживявания се вмъква чисто мисловната активност и според степента, в която тя прониква в тях, сетивните възприятия и волята на човека стават независими от тялото. Когато човек изпада в пристъпи на визионерство и когато влиза в ролята на медиум, той е напълно зависим от своето тяло. Така от душевния си живот той изключва онази част, която го прави независим от физическото тяло. По този начин проявите и продуктивно- творческата сила на душата се превръщат в последици от органичния живот на тялото.
А визионерите и медиумите имат своите изживявания благодарение на обстоятелството, че в съответните моменти душата е сравнително по-слабо свързана с тялото, отколкото в обикновената сетивна и волева дейност.
Изживяването на свръхсетивния свят, както е описано в тази книга, изисква определено душевно развитие, което е противоположно на това, което става при визионера и медиума. Постепенно душата става все по-независима от тялото, респективно от онази свързаност с него, в чиито условия се осъществява нормалното функциониране на сетивата и волята. Душата постига онази независимост, която позволява изживяването на чистата мисъл да обхване все по-големи сфери от душевния живот. За свръхсетивната душевна дейност, която разглеждаме тук, е от огромно значение да вникне правилно в това, което наричаме изживяване на чистото мислене. Защото в основата си, само това изживяване е вече една свръхсетивна душевна дейност, при която обаче не се стига до свръхсетивното виждане.
към текста >>
Постепенно душата става все по-независима от тялото, респективно от онази свърза
нос
т с него, в чиито условия се осъществява нормалното функциониране на сетивата и волята.
Когато човек изпада в пристъпи на визионерство и когато влиза в ролята на медиум, той е напълно зависим от своето тяло. Така от душевния си живот той изключва онази част, която го прави независим от физическото тяло. По този начин проявите и продуктивно- творческата сила на душата се превръщат в последици от органичния живот на тялото. А визионерите и медиумите имат своите изживявания благодарение на обстоятелството, че в съответните моменти душата е сравнително по-слабо свързана с тялото, отколкото в обикновената сетивна и волева дейност. Изживяването на свръхсетивния свят, както е описано в тази книга, изисква определено душевно развитие, което е противоположно на това, което става при визионера и медиума.
Постепенно душата става все по-независима от тялото, респективно от онази свързаност с него, в чиито условия се осъществява нормалното функциониране на сетивата и волята.
Душата постига онази независимост, която позволява изживяването на чистата мисъл да обхване все по-големи сфери от душевния живот. За свръхсетивната душевна дейност, която разглеждаме тук, е от огромно значение да вникне правилно в това, което наричаме изживяване на чистото мислене. Защото в основата си, само това изживяване е вече една свръхсетивна душевна дейност, при която обаче не се стига до свръхсетивното виждане. Чрез чистото мислене човек живее в свръхсетивния свят, макар и там да изживява само него, а не и други свръхсетивни процеси и събития. Свръхсетивната опитност трябва да бъде едно продължение на онова душевно изживяване, което е налице вече във факта на съединяването с чистото мислене.
към текста >>
За свръхсетивната душевна дей
нос
т, която разглеждаме тук, е от огромно значение да вникне правилно в това, което наричаме изживяване на чистото мислене.
По този начин проявите и продуктивно- творческата сила на душата се превръщат в последици от органичния живот на тялото. А визионерите и медиумите имат своите изживявания благодарение на обстоятелството, че в съответните моменти душата е сравнително по-слабо свързана с тялото, отколкото в обикновената сетивна и волева дейност. Изживяването на свръхсетивния свят, както е описано в тази книга, изисква определено душевно развитие, което е противоположно на това, което става при визионера и медиума. Постепенно душата става все по-независима от тялото, респективно от онази свързаност с него, в чиито условия се осъществява нормалното функциониране на сетивата и волята. Душата постига онази независимост, която позволява изживяването на чистата мисъл да обхване все по-големи сфери от душевния живот.
За свръхсетивната душевна дейност, която разглеждаме тук, е от огромно значение да вникне правилно в това, което наричаме изживяване на чистото мислене.
Защото в основата си, само това изживяване е вече една свръхсетивна душевна дейност, при която обаче не се стига до свръхсетивното виждане. Чрез чистото мислене човек живее в свръхсетивния свят, макар и там да изживява само него, а не и други свръхсетивни процеси и събития. Свръхсетивната опитност трябва да бъде едно продължение на онова душевно изживяване, което е налице вече във факта на съединяването с чистото мислене. Ето защо е от толкова голямо значение да се вникне правилно в това "съединяване". От правилното вникване и разбиране на този процес идва и онази чудна светлина, която може да хвърли яснота в самата същност на свръхсетивното познание.
към текста >>
Защото в основата си, само това изживяване е вече една свръхсетивна душевна дей
нос
т, при която обаче не се стига до свръхсетивното виждане.
А визионерите и медиумите имат своите изживявания благодарение на обстоятелството, че в съответните моменти душата е сравнително по-слабо свързана с тялото, отколкото в обикновената сетивна и волева дейност. Изживяването на свръхсетивния свят, както е описано в тази книга, изисква определено душевно развитие, което е противоположно на това, което става при визионера и медиума. Постепенно душата става все по-независима от тялото, респективно от онази свързаност с него, в чиито условия се осъществява нормалното функциониране на сетивата и волята. Душата постига онази независимост, която позволява изживяването на чистата мисъл да обхване все по-големи сфери от душевния живот. За свръхсетивната душевна дейност, която разглеждаме тук, е от огромно значение да вникне правилно в това, което наричаме изживяване на чистото мислене.
Защото в основата си, само това изживяване е вече една свръхсетивна душевна дейност, при която обаче не се стига до свръхсетивното виждане.
Чрез чистото мислене човек живее в свръхсетивния свят, макар и там да изживява само него, а не и други свръхсетивни процеси и събития. Свръхсетивната опитност трябва да бъде едно продължение на онова душевно изживяване, което е налице вече във факта на съединяването с чистото мислене. Ето защо е от толкова голямо значение да се вникне правилно в това "съединяване". От правилното вникване и разбиране на този процес идва и онази чудна светлина, която може да хвърли яснота в самата същност на свръхсетивното познание. Доколкото душевният живот протича под онази яснота на съзнанието, която е характерна за мисленето, дотолкова са налице и погрешните пътища за постигане на истинското свръхсетивно познание.
към текста >>
Свръхсетивната опит
нос
т трябва да бъде едно продължение на онова душевно изживяване, което е налице вече във факта на съединяването с чистото мислене.
Постепенно душата става все по-независима от тялото, респективно от онази свързаност с него, в чиито условия се осъществява нормалното функциониране на сетивата и волята. Душата постига онази независимост, която позволява изживяването на чистата мисъл да обхване все по-големи сфери от душевния живот. За свръхсетивната душевна дейност, която разглеждаме тук, е от огромно значение да вникне правилно в това, което наричаме изживяване на чистото мислене. Защото в основата си, само това изживяване е вече една свръхсетивна душевна дейност, при която обаче не се стига до свръхсетивното виждане. Чрез чистото мислене човек живее в свръхсетивния свят, макар и там да изживява само него, а не и други свръхсетивни процеси и събития.
Свръхсетивната опитност трябва да бъде едно продължение на онова душевно изживяване, което е налице вече във факта на съединяването с чистото мислене.
Ето защо е от толкова голямо значение да се вникне правилно в това "съединяване". От правилното вникване и разбиране на този процес идва и онази чудна светлина, която може да хвърли яснота в самата същност на свръхсетивното познание. Доколкото душевният живот протича под онази яснота на съзнанието, която е характерна за мисленето, дотолкова са налице и погрешните пътища за постигане на истинското свръхсетивно познание. В този случай душевният живот остава под властта на физическото тяло; душевните прояви и продуктивно-творческите сили се оказват не откровения на свръхсетивния свят, а чисто телесни откровения на подсетивния свят. * * *
към текста >>
От правилното вникване и разбиране на този процес идва и онази чудна светлина, която може да хвърли яснота в самата същ
нос
т на свръхсетивното познание.
За свръхсетивната душевна дейност, която разглеждаме тук, е от огромно значение да вникне правилно в това, което наричаме изживяване на чистото мислене. Защото в основата си, само това изживяване е вече една свръхсетивна душевна дейност, при която обаче не се стига до свръхсетивното виждане. Чрез чистото мислене човек живее в свръхсетивния свят, макар и там да изживява само него, а не и други свръхсетивни процеси и събития. Свръхсетивната опитност трябва да бъде едно продължение на онова душевно изживяване, което е налице вече във факта на съединяването с чистото мислене. Ето защо е от толкова голямо значение да се вникне правилно в това "съединяване".
От правилното вникване и разбиране на този процес идва и онази чудна светлина, която може да хвърли яснота в самата същност на свръхсетивното познание.
Доколкото душевният живот протича под онази яснота на съзнанието, която е характерна за мисленето, дотолкова са налице и погрешните пътища за постигане на истинското свръхсетивно познание. В този случай душевният живот остава под властта на физическото тяло; душевните прояви и продуктивно-творческите сили се оказват не откровения на свръхсетивния свят, а чисто телесни откровения на подсетивния свят. * * * Когато чрез своите опитности душата прониква в свръхсетивните области, оказа се, че тези опитности са от такова естество, че не могат да бъдат описани със словесни изрази, до които прибягваме за да опишем изживяванията в сетивния свят. При описанието на свръхсетивните опитности често забелязваме едно разминаване между словесния израз и свръхсетивния факт.
към текста >>
Когато чрез своите опит
нос
ти душата прониква в свръхсетивните области, оказа се, че тези опит
нос
ти са от такова естество, че не могат да бъдат описани със словесни изрази, до които прибягваме за да опишем изживяванията в сетивния свят.
Ето защо е от толкова голямо значение да се вникне правилно в това "съединяване". От правилното вникване и разбиране на този процес идва и онази чудна светлина, която може да хвърли яснота в самата същност на свръхсетивното познание. Доколкото душевният живот протича под онази яснота на съзнанието, която е характерна за мисленето, дотолкова са налице и погрешните пътища за постигане на истинското свръхсетивно познание. В този случай душевният живот остава под властта на физическото тяло; душевните прояви и продуктивно-творческите сили се оказват не откровения на свръхсетивния свят, а чисто телесни откровения на подсетивния свят. * * *
Когато чрез своите опитности душата прониква в свръхсетивните области, оказа се, че тези опитности са от такова естество, че не могат да бъдат описани със словесни изрази, до които прибягваме за да опишем изживяванията в сетивния свят.
При описанието на свръхсетивните опитности често забелязваме едно разминаване между словесния израз и свръхсетивния факт. Трябва да се разбере, че някои изрази са само един вид символ, който загатва за по-дълбоката природа на нещата. Още в първите страници четем: "Писмена система". Някому лесно би могло да хрумне, че ще успее да научи тази писменост, както би сторил това със знаците и звуците на който и да е говорим език. Нека припомним: винаги е имало, има и сега, духовнонаучни школи и общества, притежаващи онези символни знаци, с чиято помощ се обозначават свръхсетивните процеси и събития.
към текста >>
При описанието на свръхсетивните опит
нос
ти често забелязваме едно разминаване между словесния израз и свръхсетивния факт.
От правилното вникване и разбиране на този процес идва и онази чудна светлина, която може да хвърли яснота в самата същност на свръхсетивното познание. Доколкото душевният живот протича под онази яснота на съзнанието, която е характерна за мисленето, дотолкова са налице и погрешните пътища за постигане на истинското свръхсетивно познание. В този случай душевният живот остава под властта на физическото тяло; душевните прояви и продуктивно-творческите сили се оказват не откровения на свръхсетивния свят, а чисто телесни откровения на подсетивния свят. * * * Когато чрез своите опитности душата прониква в свръхсетивните области, оказа се, че тези опитности са от такова естество, че не могат да бъдат описани със словесни изрази, до които прибягваме за да опишем изживяванията в сетивния свят.
При описанието на свръхсетивните опитности често забелязваме едно разминаване между словесния израз и свръхсетивния факт.
Трябва да се разбере, че някои изрази са само един вид символ, който загатва за по-дълбоката природа на нещата. Още в първите страници четем: "Писмена система". Някому лесно би могло да хрумне, че ще успее да научи тази писменост, както би сторил това със знаците и звуците на който и да е говорим език. Нека припомним: винаги е имало, има и сега, духовнонаучни школи и общества, притежаващи онези символни знаци, с чиято помощ се обозначават свръхсетивните процеси и събития. И ако някой е посветен в смисъла и значението на тези символи, той вече разполага с надеждно средство, за да насочва душевните си изживявания в една или друга област на свръхсетивната действителност.
към текста >>
Някому лесно би могло да хрумне, че ще успее да научи тази писме
нос
т, както би сторил това със знаците и звуците на който и да е говорим език.
* * * Когато чрез своите опитности душата прониква в свръхсетивните области, оказа се, че тези опитности са от такова естество, че не могат да бъдат описани със словесни изрази, до които прибягваме за да опишем изживяванията в сетивния свят. При описанието на свръхсетивните опитности често забелязваме едно разминаване между словесния израз и свръхсетивния факт. Трябва да се разбере, че някои изрази са само един вид символ, който загатва за по-дълбоката природа на нещата. Още в първите страници четем: "Писмена система".
Някому лесно би могло да хрумне, че ще успее да научи тази писменост, както би сторил това със знаците и звуците на който и да е говорим език.
Нека припомним: винаги е имало, има и сега, духовнонаучни школи и общества, притежаващи онези символни знаци, с чиято помощ се обозначават свръхсетивните процеси и събития. И ако някой е посветен в смисъла и значението на тези символи, той вече разполага с надеждно средство, за да насочва душевните си изживявания в една или друга област на свръхсетивната действителност. Тук външният символен език изобщо не влиза в съображение. Същественото е, че в хода на свръхсетивните изживявания, както те са описани в тази книга чрез виждането си в духовния свят, душата сама стига до откровенията на окултната писменост. Свръхсетивният свят се обръща към душата и сега тя трябва да преведе окултните знаци на свой език и да проникне в тях с ясно и будно съзнание.
към текста >>
И ако някой е посветен в смисъла и значението на тези символи, той вече разполага с надеждно средство, за да насочва душевните си изживявания в една или друга област на свръхсетивната действител
нос
т.
При описанието на свръхсетивните опитности често забелязваме едно разминаване между словесния израз и свръхсетивния факт. Трябва да се разбере, че някои изрази са само един вид символ, който загатва за по-дълбоката природа на нещата. Още в първите страници четем: "Писмена система". Някому лесно би могло да хрумне, че ще успее да научи тази писменост, както би сторил това със знаците и звуците на който и да е говорим език. Нека припомним: винаги е имало, има и сега, духовнонаучни школи и общества, притежаващи онези символни знаци, с чиято помощ се обозначават свръхсетивните процеси и събития.
И ако някой е посветен в смисъла и значението на тези символи, той вече разполага с надеждно средство, за да насочва душевните си изживявания в една или друга област на свръхсетивната действителност.
Тук външният символен език изобщо не влиза в съображение. Същественото е, че в хода на свръхсетивните изживявания, както те са описани в тази книга чрез виждането си в духовния свят, душата сама стига до откровенията на окултната писменост. Свръхсетивният свят се обръща към душата и сега тя трябва да преведе окултните знаци на свой език и да проникне в тях с ясно и будно съзнание. Нека потвърдим: всичко, което се описва в тази книга, може да бъде осъществено от всеки човек. В хода на този процес, в който душата сама определя своето място, възникват и вече описаните изживявания.
към текста >>
Същественото е, че в хода на свръхсетивните изживявания, както те са описани в тази книга чрез виждането си в духовния свят, душата сама стига до откровенията на окултната писме
нос
т.
Още в първите страници четем: "Писмена система". Някому лесно би могло да хрумне, че ще успее да научи тази писменост, както би сторил това със знаците и звуците на който и да е говорим език. Нека припомним: винаги е имало, има и сега, духовнонаучни школи и общества, притежаващи онези символни знаци, с чиято помощ се обозначават свръхсетивните процеси и събития. И ако някой е посветен в смисъла и значението на тези символи, той вече разполага с надеждно средство, за да насочва душевните си изживявания в една или друга област на свръхсетивната действителност. Тук външният символен език изобщо не влиза в съображение.
Същественото е, че в хода на свръхсетивните изживявания, както те са описани в тази книга чрез виждането си в духовния свят, душата сама стига до откровенията на окултната писменост.
Свръхсетивният свят се обръща към душата и сега тя трябва да преведе окултните знаци на свой език и да проникне в тях с ясно и будно съзнание. Нека потвърдим: всичко, което се описва в тази книга, може да бъде осъществено от всеки човек. В хода на този процес, в който душата сама определя своето място, възникват и вече описаните изживявания. Нека тази книга се приеме като един вид разговор, който авторът води със своя читател. Когато твърдим: "Окултният ученик се нуждае от лични указания и съвети", близко до ума е, че и самата книга носи в себе си подобни лични указания и съвети.
към текста >>
Когато твърдим: "Окултният ученик се нуждае от лични указания и съвети", близко до ума е, че и самата книга
нос
и в себе си подобни лични указания и съвети.
Същественото е, че в хода на свръхсетивните изживявания, както те са описани в тази книга чрез виждането си в духовния свят, душата сама стига до откровенията на окултната писменост. Свръхсетивният свят се обръща към душата и сега тя трябва да преведе окултните знаци на свой език и да проникне в тях с ясно и будно съзнание. Нека потвърдим: всичко, което се описва в тази книга, може да бъде осъществено от всеки човек. В хода на този процес, в който душата сама определя своето място, възникват и вече описаните изживявания. Нека тази книга се приеме като един вид разговор, който авторът води със своя читател.
Когато твърдим: "Окултният ученик се нуждае от лични указания и съвети", близко до ума е, че и самата книга носи в себе си подобни лични указания и съвети.
В миналите епохи имаше достатъчно основания личните указания да се дават само в устна форма; днес човечеството е напреднало до такава степен, че окултното познание трябва да намери много по-голямо разпространение, отколкото по-рано. Всеки човек може да търси достъп до него, само че по начин, съвършено различен от миналите епохи. Ето защо книгата идва да замести предишния стил на окултното обучение. Възражението, че освен казаното в тази книга, са необходими и лични указания, е валидно само отчасти. Напълно вярно е, че един или друг може да усети нуждата от лична помощ.
към текста >>
Описанията в тази книга биха могли да бъдат сметнати за ясни и точни указания целящи пълно преобразуване на човешката лич
нос
т.
Ето защо книгата идва да замести предишния стил на окултното обучение. Възражението, че освен казаното в тази книга, са необходими и лични указания, е валидно само отчасти. Напълно вярно е, че един или друг може да усети нуждата от лична помощ. Обаче погрешно е да се мисли, че съществените неща са пропуснати в тази книга: те могат да бъдат открити от всеки, която я чете с достатъчно ясно и будно съзнание. * * *
Описанията в тази книга биха могли да бъдат сметнати за ясни и точни указания целящи пълно преобразуване на човешката личност.
Ако човек ги чете правилно, ще установи: тяхната единствена цел е да посочи необходимото душевно състояние на този, който в точно определени моменти на своя живот се стреми да проникне в свръхсетивния свят. Човек изгражда това душевно състояние като едно второ същество в себе си, докато предишното същество продължава стария си начин на живот. Всеки трябва ясно да разграничава двете същества, но и правилно да регулира техните взаимодействия. Той съвсем не се превръща в излишен за живота индивид, отдавайки се "по цял ден" на окултни проучвания. Впрочем нека добавим, че висшите опитности хвърлят своята светлина върху цялата същност на човека и го правят още по-усърден и действен, а не го отклоняват от непосредствените му земни задачи.
към текста >>
Впрочем нека добавим, че висшите опит
нос
ти хвърлят своята светлина върху цялата същ
нос
т на човека и го правят още по-усърден и действен, а не го отклоняват от непосредствените му земни задачи.
Описанията в тази книга биха могли да бъдат сметнати за ясни и точни указания целящи пълно преобразуване на човешката личност. Ако човек ги чете правилно, ще установи: тяхната единствена цел е да посочи необходимото душевно състояние на този, който в точно определени моменти на своя живот се стреми да проникне в свръхсетивния свят. Човек изгражда това душевно състояние като едно второ същество в себе си, докато предишното същество продължава стария си начин на живот. Всеки трябва ясно да разграничава двете същества, но и правилно да регулира техните взаимодействия. Той съвсем не се превръща в излишен за живота индивид, отдавайки се "по цял ден" на окултни проучвания.
Впрочем нека добавим, че висшите опитности хвърлят своята светлина върху цялата същност на човека и го правят още по-усърден и действен, а не го отклоняват от непосредствените му земни задачи.
Описанията в тази книга са замислени според факта, че познавателният процес насочен към свръхсетивния свят, практически ангажира целия човек. Възприемайки даден цвят, човек ангажира само своя зрителен орган, до като познавателният процес в свръхсетивния свят ангажира целия човек. Той се превръща "цял в око и ухо". Ето защо, когато описваме свръхсетивните познавателни процеси, говорим за цялостно преобразяване на човека; обикновеният човек не може да служи за мярка; той трябва да се превърне в нещо съвсем друго. * * *
към текста >>
На това трябва да отговорим: В свръхсетивната действител
нос
т човек изживява себе си като свръхсетивно същество.
Той се превръща "цял в око и ухо". Ето защо, когато описваме свръхсетивните познавателни процеси, говорим за цялостно преобразяване на човека; обикновеният човек не може да служи за мярка; той трябва да се превърне в нещо съвсем друго. * * * Към казаното за "Някои действия на Посвещението", бих искал да добавя още нещо което с известни разлики е валидно и за другите глави на тази книга. Човек лесно би могъл да стигне до мисълта: С каква цел се правят тези образни описания на свръхсетивните изживявания; не могат ли те да бъдат предадени под формата на идеи?
На това трябва да отговорим: В свръхсетивната действителност човек изживява себе си като свръхсетивно същество.
Без точният поглед в своята свръхсетивна организация, чиято действителност се проявява в описаните тук "лотосови цветове" и "етерно тяло", човек изживява себе си в свръхсетивния свят така, както би сторил това в сетивния свят, когато физическите събития се разиграват покрай него, а той не би имал никаква представа за своето собствено физическо тяло. Всичко което вижда в "душевното тяло" и в "етерното тяло" като своя свръхсетивна организация, има за последица факта, че той навлиза в свръхсетивния свят в пълно себесъзнание, също както, чрез възприятията на своето сетивно тяло, е в пълно себесъзнание относно сетивния свят.
към текста >>
Без точният поглед в своята свръхсетивна организация, чиято действител
нос
т се проявява в описаните тук "лотосови цветове" и "етерно тяло", човек изживява себе си в свръхсетивния свят така, както би сторил това в сетивния свят, когато физическите събития се разиграват покрай него, а той не би имал никаква представа за своето собствено физическо тяло.
Ето защо, когато описваме свръхсетивните познавателни процеси, говорим за цялостно преобразяване на човека; обикновеният човек не може да служи за мярка; той трябва да се превърне в нещо съвсем друго. * * * Към казаното за "Някои действия на Посвещението", бих искал да добавя още нещо което с известни разлики е валидно и за другите глави на тази книга. Човек лесно би могъл да стигне до мисълта: С каква цел се правят тези образни описания на свръхсетивните изживявания; не могат ли те да бъдат предадени под формата на идеи? На това трябва да отговорим: В свръхсетивната действителност човек изживява себе си като свръхсетивно същество.
Без точният поглед в своята свръхсетивна организация, чиято действителност се проявява в описаните тук "лотосови цветове" и "етерно тяло", човек изживява себе си в свръхсетивния свят така, както би сторил това в сетивния свят, когато физическите събития се разиграват покрай него, а той не би имал никаква представа за своето собствено физическо тяло.
Всичко което вижда в "душевното тяло" и в "етерното тяло" като своя свръхсетивна организация, има за последица факта, че той навлиза в свръхсетивния свят в пълно себесъзнание, също както, чрез възприятията на своето сетивно тяло, е в пълно себесъзнание относно сетивния свят.
към текста >>
Всичко което вижда в "душевното тяло" и в "етерното тяло" като своя свръхсетивна организация, има за последица факта, че той навлиза в свръхсетивния свят в пълно себесъзнание, също както, чрез възприятията на своето сетивно тяло, е в пълно себесъзнание от
нос
но сетивния свят.
* * * Към казаното за "Някои действия на Посвещението", бих искал да добавя още нещо което с известни разлики е валидно и за другите глави на тази книга. Човек лесно би могъл да стигне до мисълта: С каква цел се правят тези образни описания на свръхсетивните изживявания; не могат ли те да бъдат предадени под формата на идеи? На това трябва да отговорим: В свръхсетивната действителност човек изживява себе си като свръхсетивно същество. Без точният поглед в своята свръхсетивна организация, чиято действителност се проявява в описаните тук "лотосови цветове" и "етерно тяло", човек изживява себе си в свръхсетивния свят така, както би сторил това в сетивния свят, когато физическите събития се разиграват покрай него, а той не би имал никаква представа за своето собствено физическо тяло.
Всичко което вижда в "душевното тяло" и в "етерното тяло" като своя свръхсетивна организация, има за последица факта, че той навлиза в свръхсетивния свят в пълно себесъзнание, също както, чрез възприятията на своето сетивно тяло, е в пълно себесъзнание относно сетивния свят.
към текста >>
79.
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕН
НОС
ТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА
За онзи, който проследява хода на научното развитие в последните десетилетия, не може да има никакво съмнение, че в това развитие се подготвя един мощен поврат. Днес звучи съвършено различно от преди, когато един природоизследовател се изказва върху така наречените загадки на съществуването. Към средата на 19-то столетие някои от най-смелите духове виждаха в научния материализъм единственото вероизповедание, което може да има някой, който е запознат с новите резултати на научното изследване. Знаменито беше станало грубото изказване, което бе направено по онова време, че “мислите стоят приблизително в същото съотношение с мозъка, в както жлъчката с черния дроб”. Това изказване направи Карл Фогт, който в своята книга “Наивна вяра и наука” както и в други произведения обяви за превъзмогнато всичко, което не довежда духовната дейност, душевния живот до механизма на нервната система и на мозъка така, както физикът обяснява, че движението на стрелките произлиза от механизма на часовника.
към текста >>
Това изказване направи Карл Фогт, който в своята книга “Наивна вяра и наука” както и в други произведения обяви за превъзмогнато всичко, което не довежда духовната дей
нос
т, душевния живот до механизма на нервната система и на мозъка така, както физикът обяснява, че движението на стрелките произлиза от механизма на часовника.
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА За онзи, който проследява хода на научното развитие в последните десетилетия, не може да има никакво съмнение, че в това развитие се подготвя един мощен поврат. Днес звучи съвършено различно от преди, когато един природоизследовател се изказва върху така наречените загадки на съществуването. Към средата на 19-то столетие някои от най-смелите духове виждаха в научния материализъм единственото вероизповедание, което може да има някой, който е запознат с новите резултати на научното изследване. Знаменито беше станало грубото изказване, което бе направено по онова време, че “мислите стоят приблизително в същото съотношение с мозъка, в както жлъчката с черния дроб”.
Това изказване направи Карл Фогт, който в своята книга “Наивна вяра и наука” както и в други произведения обяви за превъзмогнато всичко, което не довежда духовната дейност, душевния живот до механизма на нервната система и на мозъка така, както физикът обяснява, че движението на стрелките произлиза от механизма на часовника.
Това беше времето, когато книгата на Лудвиг Бюхнер “Сила и материя” беше станала един вид евангелие за широк кръг от образовани хора. Можем да кажем, че отлични, задълбочени и независимо мислещи глави стигнаха до подобни убеждения чрез силното впечатление, което бяха направили успехите на естествената наука в по- ново време. Неотдавна микроскопът беше научил хората, че живите същества се състоят от техните най-малки частици, клетките. Геологията, учението за образуването на Земята беше стигнала дотам да обяснява развитието на нашата планета според същите закони, които действат и днес. Дарвинизмът обещаваше да обясни произхода на човека по един чисто природен начин и със своя победоносен път навлезе в образования свят така многообещаващо, че чрез него за мнозина цялата “стара вяра” изглеждаше ликвидирана.
към текста >>
Дарвинизмът обещаваше да обясни произхода на човека по един чисто природен начин и със своя победо
нос
ен път навлезе в образования свят така многообещаващо, че чрез него за мнозина цялата “стара вяра” изглеждаше ликвидирана.
Това изказване направи Карл Фогт, който в своята книга “Наивна вяра и наука” както и в други произведения обяви за превъзмогнато всичко, което не довежда духовната дейност, душевния живот до механизма на нервната система и на мозъка така, както физикът обяснява, че движението на стрелките произлиза от механизма на часовника. Това беше времето, когато книгата на Лудвиг Бюхнер “Сила и материя” беше станала един вид евангелие за широк кръг от образовани хора. Можем да кажем, че отлични, задълбочени и независимо мислещи глави стигнаха до подобни убеждения чрез силното впечатление, което бяха направили успехите на естествената наука в по- ново време. Неотдавна микроскопът беше научил хората, че живите същества се състоят от техните най-малки частици, клетките. Геологията, учението за образуването на Земята беше стигнала дотам да обяснява развитието на нашата планета според същите закони, които действат и днес.
Дарвинизмът обещаваше да обясни произхода на човека по един чисто природен начин и със своя победоносен път навлезе в образования свят така многообещаващо, че чрез него за мнозина цялата “стара вяра” изглеждаше ликвидирана.
Това неотдавна се измени. Вярно е, че все още се намират закъснели последователи на учени, които изповядват тези възгледи, които също както Ладенбург възвестяваха материалистичното евангелие на Конгреса на природоизследователите през 1903 г.; обаче срещу тях застанаха други, които чрез позряло размишление върху научните въпроси започнаха да говорят на един съвършено друг език. Току що е излязла една книга, която носи заглавието “Естествена наука и светоглед”. Неин автор е Макс Ферворн, един физиолог, който е излязъл от школата на Хекел. В тази книга може да се прочете следното: “Даже и да бихме притежавали най-съвършеното познание за физиологичните процеси в клетката и нишките на мозъчната кора, с които са свързани физическите процеси, даже и да бихме могли да вникнем с поглед в механизма на мозъчното действие също като в действието на колелцата на един часовник, ние никога не бихме могли фактически да намерим нищо друго, освен движещи се атоми.
към текста >>
Току що е излязла една книга, която
нос
и заглавието “Естествена наука и светоглед”.
Неотдавна микроскопът беше научил хората, че живите същества се състоят от техните най-малки частици, клетките. Геологията, учението за образуването на Земята беше стигнала дотам да обяснява развитието на нашата планета според същите закони, които действат и днес. Дарвинизмът обещаваше да обясни произхода на човека по един чисто природен начин и със своя победоносен път навлезе в образования свят така многообещаващо, че чрез него за мнозина цялата “стара вяра” изглеждаше ликвидирана. Това неотдавна се измени. Вярно е, че все още се намират закъснели последователи на учени, които изповядват тези възгледи, които също както Ладенбург възвестяваха материалистичното евангелие на Конгреса на природоизследователите през 1903 г.; обаче срещу тях застанаха други, които чрез позряло размишление върху научните въпроси започнаха да говорят на един съвършено друг език.
Току що е излязла една книга, която носи заглавието “Естествена наука и светоглед”.
Неин автор е Макс Ферворн, един физиолог, който е излязъл от школата на Хекел. В тази книга може да се прочете следното: “Даже и да бихме притежавали най-съвършеното познание за физиологичните процеси в клетката и нишките на мозъчната кора, с които са свързани физическите процеси, даже и да бихме могли да вникнем с поглед в механизма на мозъчното действие също като в действието на колелцата на един часовник, ние никога не бихме могли фактически да намерим нищо друго, освен движещи се атоми. Никой човек не би могъл да види, или да възприеме по някакъв сетивен начин, как при тези движещи се атоми възникват усещания и представи. Резултатите на материалистичното схващане при неговия опит да припише духовните процеси на движенията на атомите, илюстрират твърде нагледно неговата продуктивна способност; откакто съществува материалистичният възглед, той не е могъл да обясни дори и най-простото усещане чрез движението на атомите. Така е било и така ще бъде в бъдеще.
към текста >>
Резултатите на материалистичното схващане при неговия опит да припише духовните процеси на движенията на атомите, илюстрират твърде нагледно неговата продуктивна способ
нос
т; откакто съществува материалистичният възглед, той не е могъл да обясни дори и най-простото усещане чрез движението на атомите.
Вярно е, че все още се намират закъснели последователи на учени, които изповядват тези възгледи, които също както Ладенбург възвестяваха материалистичното евангелие на Конгреса на природоизследователите през 1903 г.; обаче срещу тях застанаха други, които чрез позряло размишление върху научните въпроси започнаха да говорят на един съвършено друг език. Току що е излязла една книга, която носи заглавието “Естествена наука и светоглед”. Неин автор е Макс Ферворн, един физиолог, който е излязъл от школата на Хекел. В тази книга може да се прочете следното: “Даже и да бихме притежавали най-съвършеното познание за физиологичните процеси в клетката и нишките на мозъчната кора, с които са свързани физическите процеси, даже и да бихме могли да вникнем с поглед в механизма на мозъчното действие също като в действието на колелцата на един часовник, ние никога не бихме могли фактически да намерим нищо друго, освен движещи се атоми. Никой човек не би могъл да види, или да възприеме по някакъв сетивен начин, как при тези движещи се атоми възникват усещания и представи.
Резултатите на материалистичното схващане при неговия опит да припише духовните процеси на движенията на атомите, илюстрират твърде нагледно неговата продуктивна способност; откакто съществува материалистичният възглед, той не е могъл да обясни дори и най-простото усещане чрез движението на атомите.
Така е било и така ще бъде в бъдеще. Как би могло да се мисли, че някога неща, които не са сетивно възприемаеми, каквито са психическите процеси, биха могли да намерят своето обяснение чрез едно просто разлагане на по-големите тела в техните най-малки частици! Атомът винаги си остава едно тяло и никакво движение на атоми не ще бъде някога в състояние да премине пропастта между света на телата и душата. Материалистичното схващане, колкото и плодотворно да е било то като естественонаучна хипотеза за работа, колкото и плодотворно да остане то в този смисъл и в бъдеще посочвам само успехите на структурната химия, толкова неизползуваемо е то като основа за един светоглед. Тук то се оказва твърде тясно.
към текста >>
И намирайки се под известна принуда, която представите на времето упражняваха върху тях, хората мислеха така, както пише един вярващ материалист: “Усърдното проучване на науката ме доведе дотам да приема всичко спокойно, да
нос
я търпеливо неизменящото се и за останалото да се грижа и помагам, за да бъдат смекчени бедствията на човечеството.
Произходът на човека от чисто животински прадеди изглеждаше, че ще се превърне в една нова догма и всяко придържане към един духовно-душевен произход на човешкия род в очите на изследващите природата философи се считаше за останало от детската възраст на човечеството суеверие, с което хората не трябва повече да се занимават. И в помощ на тези, които градяха върху основите на новата естествена наука, дойдоха историците на културата. Бяха проучени нравите и възгледите на дивите племена. Остатъци от първобитни култури, които се изравят от Земята, както и кости на допотопни животни и отпечатъците на загинали растителни светове: Всичко това трябваше да служи като свидетелство за факта, че при своето първо явяване върху Земното кълбо човекът се е различавал от по-висшите животни само по степента на развитието си, но че духовно-душевно той се е издигнал до неговата сегашна висота, започвайки развитието си от чисто животинското естество. Настъпил беше моментът, когато всичко изглеждаше да се съгласува в тази материалистическа постройка.
И намирайки се под известна принуда, която представите на времето упражняваха върху тях, хората мислеха така, както пише един вярващ материалист: “Усърдното проучване на науката ме доведе дотам да приема всичко спокойно, да нося търпеливо неизменящото се и за останалото да се грижа и помагам, за да бъдат смекчени бедствията на човечеството.
Аз мога толкова по-лесно да се откажа от фантастичните утешения, които едно вярващо сърце търси в чудотворни формули, колкото моята фантазия намира най-хубавите импулси чрез литературата и изкуството. Когато следя развитието на една велика драма или с помощта на учените участвувам в едно пътуване до други звезди, или предприемам екскурзия до съществуващи преди човечеството пейзажи, когато се възхищавам от величието на природата, изкачил планинските върхове или почитам изкуството на хората в тонове и багри, не е ли достатъчно всичко това, което ме възвисява? Имам ли тогава нужда от още нещо, което противоречи на моя разум? Страхът от смъртта, който измъчва толкова набожни хора, ми е напълно чужд. Аз зная, че когато моето тяло се разложи, ще живея понататък толкова малко, колкото съм живял и преди да се родя.
към текста >>
С това материалистическото обяснение на света навлезе в стадия, в който трябваше да стане по-скромно от
нос
но обяснението на живота на душата.
Тогава Дю Боа-Реймонд държа своята “реч игнорабимус” (Игнорабимус – не ще знаем. Бел. пр.) Той се опита да покаже, че този природонаучен материализъм фактически не може да установи нищо друго, освен движенията на най-малките частици на материята и искаше да се задоволи с положението, че може само да констатира тези движения. Той същевременно твърдеше, че с това не е направено още нищо, за обяснението на духовните и душевните процеси. Можем да заемем каквото и да е становище спрямо тези изложения на Дю Боа Реймонд; от тях става напълно ясно, че те представляват отричане на материалистическото обяснение на света. Те показаха, как като природоизследовател човек може напълно да се обърка от такова обяснение.
С това материалистическото обяснение на света навлезе в стадия, в който трябваше да стане по-скромно относно обяснението на живота на душата.
То констатира своето “незнание” (агностицизъм). От една страна заяви, че иска да остане “научно” и не иска да прибегне до други източници на знанието; но същевременно не искаше с неговите средства да се издигне до един по-висш светоглед. (В по-ново време Раул Франсе, един природоизследовател, показа по обширен начин негодността на естественонаучните резултати за един по-висш светоглед. Това е едно начинание, върху което ще се върнем и друг път). По-нататък постоянно се увеличаваха фактите, които показаха невъзможността на опита да бъде изградена една психология на основата на материалните явления.
към текста >>
То констатира своето “незнание” (аг
нос
тицизъм).
пр.) Той се опита да покаже, че този природонаучен материализъм фактически не може да установи нищо друго, освен движенията на най-малките частици на материята и искаше да се задоволи с положението, че може само да констатира тези движения. Той същевременно твърдеше, че с това не е направено още нищо, за обяснението на духовните и душевните процеси. Можем да заемем каквото и да е становище спрямо тези изложения на Дю Боа Реймонд; от тях става напълно ясно, че те представляват отричане на материалистическото обяснение на света. Те показаха, как като природоизследовател човек може напълно да се обърка от такова обяснение. С това материалистическото обяснение на света навлезе в стадия, в който трябваше да стане по-скромно относно обяснението на живота на душата.
То констатира своето “незнание” (агностицизъм).
От една страна заяви, че иска да остане “научно” и не иска да прибегне до други източници на знанието; но същевременно не искаше с неговите средства да се издигне до един по-висш светоглед. (В по-ново време Раул Франсе, един природоизследовател, показа по обширен начин негодността на естественонаучните резултати за един по-висш светоглед. Това е едно начинание, върху което ще се върнем и друг път). По-нататък постоянно се увеличаваха фактите, които показаха невъзможността на опита да бъде изградена една психология на основата на материалните явления. Науката бе принудена да проучи определени “анормални” явления на душевния живот като хипнотизма, внушението, сомнамбулизма.
към текста >>
(В по-ново време Раул Франсе, един природоизследовател, показа по обширен начин негод
нос
тта на естественонаучните резултати за един по-висш светоглед.
Можем да заемем каквото и да е становище спрямо тези изложения на Дю Боа Реймонд; от тях става напълно ясно, че те представляват отричане на материалистическото обяснение на света. Те показаха, как като природоизследовател човек може напълно да се обърка от такова обяснение. С това материалистическото обяснение на света навлезе в стадия, в който трябваше да стане по-скромно относно обяснението на живота на душата. То констатира своето “незнание” (агностицизъм). От една страна заяви, че иска да остане “научно” и не иска да прибегне до други източници на знанието; но същевременно не искаше с неговите средства да се издигне до един по-висш светоглед.
(В по-ново време Раул Франсе, един природоизследовател, показа по обширен начин негодността на естественонаучните резултати за един по-висш светоглед.
Това е едно начинание, върху което ще се върнем и друг път). По-нататък постоянно се увеличаваха фактите, които показаха невъзможността на опита да бъде изградена една психология на основата на материалните явления. Науката бе принудена да проучи определени “анормални” явления на душевния живот като хипнотизма, внушението, сомнамбулизма. Оказа се, че по отношение на тези явления за действително мислещия човек материалистичният възглед е напълно недостатъчен. Това не бяха никакви нови факти, с които хората се запознаваха.
към текста >>
По-нататък постоянно се увеличаваха фактите, които показаха невъзмож
нос
тта на опита да бъде изградена една психология на основата на материалните явления.
С това материалистическото обяснение на света навлезе в стадия, в който трябваше да стане по-скромно относно обяснението на живота на душата. То констатира своето “незнание” (агностицизъм). От една страна заяви, че иска да остане “научно” и не иска да прибегне до други източници на знанието; но същевременно не искаше с неговите средства да се издигне до един по-висш светоглед. (В по-ново време Раул Франсе, един природоизследовател, показа по обширен начин негодността на естественонаучните резултати за един по-висш светоглед. Това е едно начинание, върху което ще се върнем и друг път).
По-нататък постоянно се увеличаваха фактите, които показаха невъзможността на опита да бъде изградена една психология на основата на материалните явления.
Науката бе принудена да проучи определени “анормални” явления на душевния живот като хипнотизма, внушението, сомнамбулизма. Оказа се, че по отношение на тези явления за действително мислещия човек материалистичният възглед е напълно недостатъчен. Това не бяха никакви нови факти, с които хората се запознаваха. Напротив, това бяха явления, които са били проучвани от древни времена до началото на 19-то столетие, които обаче бяха изоставени настрана като неудобни през време на кулминацията на материализма. Към това се прибави и нещо друго.
към текста >>
Все повече бе констатирано, на какви слаби основи бяха градили самите природоизследователи с техните обяснения от
нос
но раждането на животинските форми, а също и на тези на човека.
Науката бе принудена да проучи определени “анормални” явления на душевния живот като хипнотизма, внушението, сомнамбулизма. Оказа се, че по отношение на тези явления за действително мислещия човек материалистичният възглед е напълно недостатъчен. Това не бяха никакви нови факти, с които хората се запознаваха. Напротив, това бяха явления, които са били проучвани от древни времена до началото на 19-то столетие, които обаче бяха изоставени настрана като неудобни през време на кулминацията на материализма. Към това се прибави и нещо друго.
Все повече бе констатирано, на какви слаби основи бяха градили самите природоизследователи с техните обяснения относно раждането на животинските форми, а също и на тези на човека.
Каквато и притегателна сила да упражняваха известно време представите за “приспособяванието” и за “борбата за съществуване” при обяснението за появата на видовете учените разбраха, че с тях те са преследвали илюзорни неща. Възниква една школа – под ръководството на Вайсман, която не искаше и да знае, че качества, които едно живо същество е придобило с приспособяването си към околната среда биха могли да се наследят и че благодарение на това настъпва преобразуване на живите същества. Затова всичко се приписваше на “борбата за съществуване” и се говореше за “всемогъщество на естествения подбор”. На това рязко се противопоставиха такива учени, които се опираха на несъмнени факти и обясняваха, че се говори за “борба за съществуване” там, където такава съвсем не съществува. Те искаха да докажат, че чрез нея не може да бъде обяснено нищо.
към текста >>
Ролф, който в своята книга: “Биологичните проблеми като сравнение за развитието на една рационална етика” заяви още в 1884 година: “Дарвиновият принцип на борбата за съществуване става приемлив чрез въвеждането на ненасит
нос
тта.
Говориха за безсилие на “естествения подбор”. По-нататък в последните години де Врис можа чрез опити да докаже, че съществуват напълно скокообразни изменения на една жива форма в друга (мутации). Така бе разклатено също и това, което дарвинистите считаха за здрав символ на вярата, че формите на растенията и на животните се изменят постепенно. Под нозете все повече изчезваше почвата, върху която бе градено в течение на десетилетия. И без това разумни изследователи вярваха, че е трябвало още по-рано да напуснат тази почва, както например починалият на младини В. Х.
Ролф, който в своята книга: “Биологичните проблеми като сравнение за развитието на една рационална етика” заяви още в 1884 година: “Дарвиновият принцип на борбата за съществуване става приемлив чрез въвеждането на ненаситността.
Защото само тогава имаме обяснение за факта, че създанието, винаги където му е възможно, поема повече, отколкото се нуждае за запазване на съществуването си, и че то нараства прекалено много, където му се удава случай за това... Докато за дарвиниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създанието не е застрашено, за мене борбата е вездесъща. Тя първично е борба за живот, една борба за умножение на живота, обаче не борба за съществуване”. Естествено е при това положение на фактите разумните хора да признават, че материалистичният мисловен свят не е годен за изграждането на един светоглед. Изхождайки от него ние не можем ни най- малко да се произнесем върху душевните и духовните явления. И днес съществуват вече много природоизследователи, които се стремят да си изградят една световна постройка върху съвършено други представи.
към текста >>
Разсъждаващият търси нови символи и се опитва да създаде нови основи, върху които да може да гради по-нататък.” Вижда се, че днешният мислител, който изследва природата, чрез своите навици на мислене не е в състояние да си създаде друга представа за “мистиката”, освен такава, която включва в себе си обърка
нос
т, неяснота на ума.
Неща, които изглеждаха ясни и прозрачни на всички, днес са се размътили. Дълго време изпитани символи и представи, с които до неотдавна всеки боравеше и работеше на всяка стъпка без опасение и съмнение, са се разклатили и на тях се гледа с недоверие. Основните понятия, като тези за материята, изглеждат несигурни и най-здравата почва започва да се изплъзва изпод краката на природоизследователя. Твърди като канара стоят определени проблеми, в които досега са се разбили всички опити и усилия на естествената наука. При това познание разколебаният се хвърля с примирение в обятията на мистиката, която от най-стари времена е била последното прибежище, когато измъченият ум не е виждал вече никакъв изход.
Разсъждаващият търси нови символи и се опитва да създаде нови основи, върху които да може да гради по-нататък.” Вижда се, че днешният мислител, който изследва природата, чрез своите навици на мислене не е в състояние да си създаде друга представа за “мистиката”, освен такава, която включва в себе си обърканост, неяснота на ума.
И до какви представи относно душевния живот стига един такъв мислител! В края на горецитирания труд четем: “При мисълта за смъртта предисторическият човек си е съставил една идея за отделяне на душата от тялото. Според тази идея душата се отделяла от тялото и водела самостоятелен живот. Тя не намирала никакво спокойствие и отново се връщала като дух, когато не е била прогонвана чрез надгробни церемонии. Страх и суеверие са измъчвали човека.
към текста >>
И до какви представи от
нос
но душевния живот стига един такъв мислител!
Дълго време изпитани символи и представи, с които до неотдавна всеки боравеше и работеше на всяка стъпка без опасение и съмнение, са се разклатили и на тях се гледа с недоверие. Основните понятия, като тези за материята, изглеждат несигурни и най-здравата почва започва да се изплъзва изпод краката на природоизследователя. Твърди като канара стоят определени проблеми, в които досега са се разбили всички опити и усилия на естествената наука. При това познание разколебаният се хвърля с примирение в обятията на мистиката, която от най-стари времена е била последното прибежище, когато измъченият ум не е виждал вече никакъв изход. Разсъждаващият търси нови символи и се опитва да създаде нови основи, върху които да може да гради по-нататък.” Вижда се, че днешният мислител, който изследва природата, чрез своите навици на мислене не е в състояние да си създаде друга представа за “мистиката”, освен такава, която включва в себе си обърканост, неяснота на ума.
И до какви представи относно душевния живот стига един такъв мислител!
В края на горецитирания труд четем: “При мисълта за смъртта предисторическият човек си е съставил една идея за отделяне на душата от тялото. Според тази идея душата се отделяла от тялото и водела самостоятелен живот. Тя не намирала никакво спокойствие и отново се връщала като дух, когато не е била прогонвана чрез надгробни церемонии. Страх и суеверие са измъчвали човека. Остатъците от тези възгледи са се запазили чак до наши дни.
към текста >>
Едва истинското разбиране на мистиката, теософията, гнозиса ще му даде възмож
нос
т да стори това.
Така живеем ние всички след смъртта като звена във великата, свързваща верига на духовното развитие.” Но представлява ли това нещо друго освен продължаващият живот на водната вълна в други, които тя е предизвикала, докато тя самата загива? Живее ли действително човек по-нататък, когато съществува по-нататък само в неговите въздействия? Такова живеене по-нататък няма ли нещо общо с всички явления, също и на физическата природа? Ние виждаме, че материалистичното схващане на света трябваше да подкопае своите собствени основи. А нови основи то не може още да съгради.
Едва истинското разбиране на мистиката, теософията, гнозиса ще му даде възможност да стори това.
Химикът Оствалд преди няколко години говори пред Конгреса на природоизследователите в Любек за “преодоляване на материализма”, и за посочената с това цел основа едно ново натурфилософско списание. Естествената наука е узряла да приеме плодовете на един по-висш светоглед. И всяко опълчване против това не ще я ползува с нищо; тя трябва да държи сметка за нуждите на копнеещата човешка душа.
към текста >>
80.
НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Тази разлика засяга не само външ
нос
тта, но също и духовните способ
нос
ти.
НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ Нашите атлантски прадеди се различаваха от съвременния човек повече отколкото си представя онзи, който се ограничава със своите познания, като обхваща само света на сетивата.
Тази разлика засяга не само външността, но също и духовните способности.
Техните познания и техните технически изкуства, цялата тяхна култура беше различна от това, което може да се наблюдава днес. Ако се върнем в миналото, в първите времена на атлантското човечество, ние ще намерим духовни способности, които са напълно различни от нашите. Логическият ум, комбинативното мислене, върху които почива всичко, което днес се създава, напълно липсваха на първите атлантци. В замяна на това те имаха високо развита памет. Тази памет беше една от техните най-изтъкнати духовни способности.
към текста >>
Ако се върнем в миналото, в първите времена на атлантското човечество, ние ще намерим духовни способ
нос
ти, които са напълно различни от нашите.
НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ Нашите атлантски прадеди се различаваха от съвременния човек повече отколкото си представя онзи, който се ограничава със своите познания, като обхваща само света на сетивата. Тази разлика засяга не само външността, но също и духовните способности. Техните познания и техните технически изкуства, цялата тяхна култура беше различна от това, което може да се наблюдава днес.
Ако се върнем в миналото, в първите времена на атлантското човечество, ние ще намерим духовни способности, които са напълно различни от нашите.
Логическият ум, комбинативното мислене, върху които почива всичко, което днес се създава, напълно липсваха на първите атлантци. В замяна на това те имаха високо развита памет. Тази памет беше една от техните най-изтъкнати духовни способности. Те например не изчисляваха както ние, усвоявайки си определени правила, които след това да прилагат. През атлантските времена “таблицата на умножението” беше нещо съвършено непознато.
към текста >>
Тази памет беше една от техните най-изтъкнати духовни способ
нос
ти.
Тази разлика засяга не само външността, но също и духовните способности. Техните познания и техните технически изкуства, цялата тяхна култура беше различна от това, което може да се наблюдава днес. Ако се върнем в миналото, в първите времена на атлантското човечество, ние ще намерим духовни способности, които са напълно различни от нашите. Логическият ум, комбинативното мислене, върху които почива всичко, което днес се създава, напълно липсваха на първите атлантци. В замяна на това те имаха високо развита памет.
Тази памет беше една от техните най-изтъкнати духовни способности.
Те например не изчисляваха както ние, усвоявайки си определени правила, които след това да прилагат. През атлантските времена “таблицата на умножението” беше нещо съвършено непознато. Никой не запомняше на ум, че 3 х 4 прави 12. За да се справи в случай, когато трябваше да направи една такава сметка, той насочваше мисълта си към други подобни случаи. Той си спомняше, как е било в предишните случаи.
към текста >>
Трябва да изясним, че винаги, когато в едно същество се развие една нова способ
нос
т, една стара способ
нос
т изгубва своята сила и яснота.
Те например не изчисляваха както ние, усвоявайки си определени правила, които след това да прилагат. През атлантските времена “таблицата на умножението” беше нещо съвършено непознато. Никой не запомняше на ум, че 3 х 4 прави 12. За да се справи в случай, когато трябваше да направи една такава сметка, той насочваше мисълта си към други подобни случаи. Той си спомняше, как е било в предишните случаи.
Трябва да изясним, че винаги, когато в едно същество се развие една нова способност, една стара способност изгубва своята сила и яснота.
В сравнение с атлантеца, съвременният човек притежава логически ум и способността да комбинира, с които го превъзхожда. В замяна на това паметта му е отслабнала. Сега хората мислят в понятия: Атлантецът мислеше в образи. И когато пред неговата душа изникваше някакъв образ, той си спомняше за много други подобни образи, които вече беше изживял. Според това той насочваше своето съждение.
към текста >>
В сравнение с атлантеца, съвременният човек притежава логически ум и способ
нос
тта да комбинира, с които го превъзхожда.
През атлантските времена “таблицата на умножението” беше нещо съвършено непознато. Никой не запомняше на ум, че 3 х 4 прави 12. За да се справи в случай, когато трябваше да направи една такава сметка, той насочваше мисълта си към други подобни случаи. Той си спомняше, как е било в предишните случаи. Трябва да изясним, че винаги, когато в едно същество се развие една нова способност, една стара способност изгубва своята сила и яснота.
В сравнение с атлантеца, съвременният човек притежава логически ум и способността да комбинира, с които го превъзхожда.
В замяна на това паметта му е отслабнала. Сега хората мислят в понятия: Атлантецът мислеше в образи. И когато пред неговата душа изникваше някакъв образ, той си спомняше за много други подобни образи, които вече беше изживял. Според това той насочваше своето съждение. Ето защо в онези времена също и всяко обучение беше различно от обучението в по-късни времена.
към текста >>
И за приемането в такива школи решава не възрастта, а обстоятелството, дали този, който трябва да бъде приет, в своите минали прераждания е придобил способ
нос
тите, които му позволяват да приеме една по-висша мъдрост.
Авторитет беше не този, който много е учил, а който много е преживял и поради това можеше да си спомня за много неща. През време на атлантската епоха би било невъзможно някой да може да решава някой важен случай преди да е стигнал до определена възраст. Хората имаха доверие само на онзи, който можеше да погледне назад върху дълъг опит. Казаното тук не важи за посветените и за техните школи. Защото по степента на тяхното развитие те изпреварват тяхната епоха.
И за приемането в такива школи решава не възрастта, а обстоятелството, дали този, който трябва да бъде приет, в своите минали прераждания е придобил способностите, които му позволяват да приеме една по-висша мъдрост.
Доверието, което се оказваше на посветените и на техните представители през време на атлантската епоха, почиваше не на изобилието на техния личен опит, а на възрастта на тяхната мъдрост. При посветения личността престава да има значение. Той изцяло стои в служба на вечната мъдрост. Ето защо за него също не важи характеристиката на определен период от време. Докато логическата мисловна способност липсваше още на атлантците (именно на първите атлантци), те имаха във високо развитата паметова способност нещо, което придаваше особен характер на тяхната дейност.
към текста >>
При посветения лич
нос
тта престава да има значение.
Хората имаха доверие само на онзи, който можеше да погледне назад върху дълъг опит. Казаното тук не важи за посветените и за техните школи. Защото по степента на тяхното развитие те изпреварват тяхната епоха. И за приемането в такива школи решава не възрастта, а обстоятелството, дали този, който трябва да бъде приет, в своите минали прераждания е придобил способностите, които му позволяват да приеме една по-висша мъдрост. Доверието, което се оказваше на посветените и на техните представители през време на атлантската епоха, почиваше не на изобилието на техния личен опит, а на възрастта на тяхната мъдрост.
При посветения личността престава да има значение.
Той изцяло стои в служба на вечната мъдрост. Ето защо за него също не важи характеристиката на определен период от време. Докато логическата мисловна способност липсваше още на атлантците (именно на първите атлантци), те имаха във високо развитата паметова способност нещо, което придаваше особен характер на тяхната дейност. Но със същността на една човешка способност винаги са свързани други способности. Паметта стои по-близо до по-дълбоката природа на човека отколкото умствените способности и във връзка с нея бяха развити други сили, които много повече приличаха на силите на тогавашните по-низши природни същества, отколкото на съвременните човешки инстинктивни способности.
към текста >>
Докато логическата мисловна способ
нос
т липсваше още на атлантците (именно на първите атлантци), те имаха във високо развитата паметова способ
нос
т нещо, което придаваше особен характер на тяхната дей
нос
т.
И за приемането в такива школи решава не възрастта, а обстоятелството, дали този, който трябва да бъде приет, в своите минали прераждания е придобил способностите, които му позволяват да приеме една по-висша мъдрост. Доверието, което се оказваше на посветените и на техните представители през време на атлантската епоха, почиваше не на изобилието на техния личен опит, а на възрастта на тяхната мъдрост. При посветения личността престава да има значение. Той изцяло стои в служба на вечната мъдрост. Ето защо за него също не важи характеристиката на определен период от време.
Докато логическата мисловна способност липсваше още на атлантците (именно на първите атлантци), те имаха във високо развитата паметова способност нещо, което придаваше особен характер на тяхната дейност.
Но със същността на една човешка способност винаги са свързани други способности. Паметта стои по-близо до по-дълбоката природа на човека отколкото умствените способности и във връзка с нея бяха развити други сили, които много повече приличаха на силите на тогавашните по-низши природни същества, отколкото на съвременните човешки инстинктивни способности. Така атлантците можеха да владеят това, което се нарича жизнена сила. Както днес от каменните въглища се извлича силата на топлината, която се изполва като двигателна сила при нашите транспортни средства, така атлантците разбираха, как да поставят силата на семената в служба на техните технически уреди. Можем да си съставим представа за това, за което става дума тук чрез следното.
към текста >>
Но със същ
нос
тта на една човешка способ
нос
т винаги са свързани други способ
нос
ти.
Доверието, което се оказваше на посветените и на техните представители през време на атлантската епоха, почиваше не на изобилието на техния личен опит, а на възрастта на тяхната мъдрост. При посветения личността престава да има значение. Той изцяло стои в служба на вечната мъдрост. Ето защо за него също не важи характеристиката на определен период от време. Докато логическата мисловна способност липсваше още на атлантците (именно на първите атлантци), те имаха във високо развитата паметова способност нещо, което придаваше особен характер на тяхната дейност.
Но със същността на една човешка способност винаги са свързани други способности.
Паметта стои по-близо до по-дълбоката природа на човека отколкото умствените способности и във връзка с нея бяха развити други сили, които много повече приличаха на силите на тогавашните по-низши природни същества, отколкото на съвременните човешки инстинктивни способности. Така атлантците можеха да владеят това, което се нарича жизнена сила. Както днес от каменните въглища се извлича силата на топлината, която се изполва като двигателна сила при нашите транспортни средства, така атлантците разбираха, как да поставят силата на семената в служба на техните технически уреди. Можем да си съставим представа за това, за което става дума тук чрез следното. Нека помислим за едно житно зърно.
към текста >>
Паметта стои по-близо до по-дълбоката природа на човека отколкото умствените способ
нос
ти и във връзка с нея бяха развити други сили, които много повече приличаха на силите на тогавашните по-низши природни същества, отколкото на съвременните човешки инстинктивни способ
нос
ти.
При посветения личността престава да има значение. Той изцяло стои в служба на вечната мъдрост. Ето защо за него също не важи характеристиката на определен период от време. Докато логическата мисловна способност липсваше още на атлантците (именно на първите атлантци), те имаха във високо развитата паметова способност нещо, което придаваше особен характер на тяхната дейност. Но със същността на една човешка способност винаги са свързани други способности.
Паметта стои по-близо до по-дълбоката природа на човека отколкото умствените способности и във връзка с нея бяха развити други сили, които много повече приличаха на силите на тогавашните по-низши природни същества, отколкото на съвременните човешки инстинктивни способности.
Така атлантците можеха да владеят това, което се нарича жизнена сила. Както днес от каменните въглища се извлича силата на топлината, която се изполва като двигателна сила при нашите транспортни средства, така атлантците разбираха, как да поставят силата на семената в служба на техните технически уреди. Можем да си съставим представа за това, за което става дума тук чрез следното. Нека помислим за едно житно зърно. В него дреме определена сила.
към текста >>
Поради същ
нос
тта си науката и логичното мислене никога не могат да решат, дали нещо е възможно или не е.
Тези превозни средства се движеха на по-малка височина от височината на планините от атлантската епоха и те имаха механизми за управление, чрез които можеха да се издигат над тези планини. Трябва да си представим, че с напредването на времето всички условия на нашата Земя много са се изменили. Гореспоменатите превозни средства на атлантците биха били напълно неизползуваеми в наше време. Тяхната използваемост почиваше на това, че тогава въздушната обвивка, която обгръщаше Земята, беше много по-гъста отколкото днес. Дали според днешните научни понятия хората биха могли да си представят една такава гъстота на въздуха, това не трябва да ни занимава тук.
Поради същността си науката и логичното мислене никога не могат да решат, дали нещо е възможно или не е.
Те имат за задача да обяснят само това, което се установява чрез опита и наблюдението. А гореспоменатата гъстота на въздуха за окултното познание е така здраво установена, както може да бъде здраво установен днес един сетивно даден факт. Също така здраво установен обаче е, може би необяснимия за днешната физика и химия факт, че през време на атлантската епоха водата по цялата Земя беше много по-рядка отколкото днес. И благодарение на тази рядкост, чрез използваната от тях сила на семената, атлантците можеха да насочват по такъв начин водата, че тя да служи за технически цели, които днес са невъзможни. Чрез сгъстяването на водата е станало невъзможно тя да бъде движена и направлявана по такъв изкусен начин, както това е било възможно през онези времена.
към текста >>
Който отблизо се запознае с мисълта, че атлантците са били надарени с такива духовни и физически сили и способ
нос
ти, каквито описахме, ще се научи също да разбира, че в още по-стари времена човечеството още по-малко прилича на това, което днес сме свикнали да виждаме.
Това, което човешката ръка изработваше в онези времена, израстваше от самата природа. И самият човек се чувствуваше напълно сроден с природата. Оттам също и общественото му чувство беше съвършено различно от днешното. Природата е обща за всички хора. И това, което атлантецът изграждаше на основата на природата, той го считаше също така като общо благо, както днешният човек мисли естествено, когато счита като частно благо това, което неговото остроумие, неговият ум изработва.
Който отблизо се запознае с мисълта, че атлантците са били надарени с такива духовни и физически сили и способности, каквито описахме, ще се научи също да разбира, че в още по-стари времена човечеството още по-малко прилича на това, което днес сме свикнали да виждаме.
И не само хората, но също и заобикалящата природа невероятно се е изменила в течение на времената. Формите на растенията и животните са станали други. Цялата Земна природа е минала през преобразования. Населявани по-рано области на Земята са били разрушени; възникнали са други. Прадедите на атлантците са обитавали една изчезнала част от сушата, главната област на която се е намирала на юг от днешна Азия.
към текста >>
Винаги едната предхожда другата по начина, както бе посочено по-горе от
нос
но лемурийците, атлантците и арийците.
От нея се образуваха атлантците. Също и по-късно стана нещо подобно. По-голямата част от населението на Атлантида премина в упадък и само от една малка част от него произхождат така наречените арийци, към които принадлежи нашето днешно културно човечество. Според наименованията дадени от духовната наука, лемурийци, атлатци и арийци са коренни раси на човечеството. Ако си представим две такива коренни раси предхождащи лемурийците и две последващи арийците в бъдеще, получаваме всичко 7 коренни раси.
Винаги едната предхожда другата по начина, както бе посочено по-горе относно лемурийците, атлантците и арийците.
И всяка коренна раса има физически и духовни качества, които са напълно различни от предхождащите. Докато например атлантците доведоха до особено високо развитие паметта и всичко, което е свързано с нея, в настоящето арийците имат задачата да развият мисловната способност и това, което й принадлежи. Но също и във всяка коренна раса трябва да бъдат преминати различни степени. А именно тези степени винаги са 7 на брой. В началото на периода, който принадлежи на една коренна раса, главните нейни качества се намират в едно младенческо състояние; те постепенно стигат до узряване и накрая също до упадък.
към текста >>
Докато например атлантците доведоха до особено високо развитие паметта и всичко, което е свързано с нея, в настоящето арийците имат задачата да развият мисловната способ
нос
т и това, което й принадлежи.
По-голямата част от населението на Атлантида премина в упадък и само от една малка част от него произхождат така наречените арийци, към които принадлежи нашето днешно културно човечество. Според наименованията дадени от духовната наука, лемурийци, атлатци и арийци са коренни раси на човечеството. Ако си представим две такива коренни раси предхождащи лемурийците и две последващи арийците в бъдеще, получаваме всичко 7 коренни раси. Винаги едната предхожда другата по начина, както бе посочено по-горе относно лемурийците, атлантците и арийците. И всяка коренна раса има физически и духовни качества, които са напълно различни от предхождащите.
Докато например атлантците доведоха до особено високо развитие паметта и всичко, което е свързано с нея, в настоящето арийците имат задачата да развият мисловната способност и това, което й принадлежи.
Но също и във всяка коренна раса трябва да бъдат преминати различни степени. А именно тези степени винаги са 7 на брой. В началото на периода, който принадлежи на една коренна раса, главните нейни качества се намират в едно младенческо състояние; те постепенно стигат до узряване и накрая също до упадък. Чрез това населението на една коренна раса се разделя на 7 подраси. Само че не трябва да си представяме, че една подраса изчезва веднага, когато се развива нова.
към текста >>
Фактът, че въпреки това живееше в определена култура, например имаше оръдия, строежи и т.н., той не дължеше на своята собствена способ
нос
т да образува представи, а на една духовна сила в себе си, която, ако можем да употребим този израз, беше инстинктивна.
Всяка една от тях се запазва още дълго време, когато наред с нея се развиват други подраси. Така на Земята винаги живеят едно до друго населения, които имат различни степени на развитие. Първата подраса на атлантците се разви от една много напреднала и способна да се развива част на лемурийците. При последните дарбата на паметта се прояви в нейните най-първи наченки и то само в последното време на тяхното развитие. Можем да си представим, че един лемуриец наистина можеше да си образува представи за това, което изживяваше, но той веднага забравяше, каквото си беше представил.
Фактът, че въпреки това живееше в определена култура, например имаше оръдия, строежи и т.н., той не дължеше на своята собствена способност да образува представи, а на една духовна сила в себе си, която, ако можем да употребим този израз, беше инстинктивна.
Само че при това не трябва да си представяме днешния инстинкт на животните, а инстинкт от друго естество. В теософските източници първата подраса на атлантците е наречена рмоахали. Паметта на тази подраса беше насочена предимно към породените от сетивата живи впечатления. Цветовете, които окото беше виждало, тоновете, които ухото беше чувало, действаха след това продължително време в душата. Това се дължи на факта, че рмоахалите развиха чувствата, които техните лемурийски прадеди още не познаваха.
към текста >>
Към тези чувства принадлежи например, привърза
нос
тта към изживяното в миналото.
Само че при това не трябва да си представяме днешния инстинкт на животните, а инстинкт от друго естество. В теософските източници първата подраса на атлантците е наречена рмоахали. Паметта на тази подраса беше насочена предимно към породените от сетивата живи впечатления. Цветовете, които окото беше виждало, тоновете, които ухото беше чувало, действаха след това продължително време в душата. Това се дължи на факта, че рмоахалите развиха чувствата, които техните лемурийски прадеди още не познаваха.
Към тези чувства принадлежи например, привързаността към изживяното в миналото.
С развитието на паметта беше свързано също развитието на говора. Докато човекът още не съхраняваше в себе си миналото, не можеше също и да става съобщаване на изживяното чрез говора. И понеже през последното време на Лемурия се родиха първите зачатъци на паметта, тогава можа да бъде поставено началото на способността да се назовава видяното и чутото. Само хора, които притежават памет, могат да правят нещо с име, дадено на някакъв предмет. В атлантската епоха започна своето развитие говорът.
към текста >>
И понеже през последното време на Лемурия се родиха първите зачатъци на паметта, тогава можа да бъде поставено началото на способ
нос
тта да се назовава видяното и чутото.
Цветовете, които окото беше виждало, тоновете, които ухото беше чувало, действаха след това продължително време в душата. Това се дължи на факта, че рмоахалите развиха чувствата, които техните лемурийски прадеди още не познаваха. Към тези чувства принадлежи например, привързаността към изживяното в миналото. С развитието на паметта беше свързано също развитието на говора. Докато човекът още не съхраняваше в себе си миналото, не можеше също и да става съобщаване на изживяното чрез говора.
И понеже през последното време на Лемурия се родиха първите зачатъци на паметта, тогава можа да бъде поставено началото на способността да се назовава видяното и чутото.
Само хора, които притежават памет, могат да правят нещо с име, дадено на някакъв предмет. В атлантската епоха започна своето развитие говорът. И с говора беше създадена връзка между човешката душа и нещата, намиращи се вън от нея. Човекът роди звучната реч вътре в себе си; и тази звучна реч принадлежеше към предметите на външния свят. Роди се също и една нова връзка между човек и човека чрез съобщението по пътя на говора.
към текста >>
Когато се говори за вълшебна сила на думите, се загатва за нещо, което за тези хора беше далеч по-действително, отколкото за съвремен
нос
тта.
Тези човеци в известна степен бяха още сродни със заобикалящите ги природни същества, по-сродни отколкото по-късните хора. Техните душевни сили бяха още повече природни сили, отколкото тези на съвременните хора. Така също и звучната реч, която те произвеждаха, беше нещо подобно на природните сили. Те не просто назоваваха нещата, а в техните думи се криеше власт над нещата, а също и над техните себеподобни. Думата при рмоахалите имаше не само смисъл, но също и сила.
Когато се говори за вълшебна сила на думите, се загатва за нещо, което за тези хора беше далеч по-действително, отколкото за съвременността.
Когато рмоахалецът произнасяше една дума, той развиваше сила, подобна на самия предмет, който обозначаваше. На това се основа, че думите от онова време имаха лечебна сила, че те действаха благоприятно върху растежа на растенията, че можеха да опитомяват животните и още други подобни действия. Всичко това намаля все повече и повече по сила при по-късните подраси на Атлантида. Бихме могли да кажем, че изобилието на природна сила постепенно се изгуби. Рмоахалите чувствуваха това изобилие от сили изцяло като дар на могъщата природа; и това тяхно отношение към природата носеше религиозен характер.
към текста >>
Рмоахалите чувствуваха това изобилие от сили изцяло като дар на могъщата природа; и това тяхно отношение към природата
нос
еше религиозен характер.
Когато се говори за вълшебна сила на думите, се загатва за нещо, което за тези хора беше далеч по-действително, отколкото за съвременността. Когато рмоахалецът произнасяше една дума, той развиваше сила, подобна на самия предмет, който обозначаваше. На това се основа, че думите от онова време имаха лечебна сила, че те действаха благоприятно върху растежа на растенията, че можеха да опитомяват животните и още други подобни действия. Всичко това намаля все повече и повече по сила при по-късните подраси на Атлантида. Бихме могли да кажем, че изобилието на природна сила постепенно се изгуби.
Рмоахалите чувствуваха това изобилие от сили изцяло като дар на могъщата природа; и това тяхно отношение към природата носеше религиозен характер.
Особено говорът беше нещо свещено за тях. И невъзможна беше злоупотребата с определени звуци, в които се криеше една особена сила. Всеки човек чувствуваше, че такава злоупотреба би му донесла голяма вреда. Вълшебството на подобни думи би се превърнало в противоположнст; използуваното по правилен начин би донесло благословение; приложено по престъпен начин то би било във вреда на причинителя. С определена невинност на чувството рмоахалите приписваха тяхната сила по-малко на себе си, отколкото на действуващата в тях божествена природа.
към текста >>
С определена невин
нос
т на чувството рмоахалите приписваха тяхната сила по-малко на себе си, отколкото на действуващата в тях божествена природа.
Рмоахалите чувствуваха това изобилие от сили изцяло като дар на могъщата природа; и това тяхно отношение към природата носеше религиозен характер. Особено говорът беше нещо свещено за тях. И невъзможна беше злоупотребата с определени звуци, в които се криеше една особена сила. Всеки човек чувствуваше, че такава злоупотреба би му донесла голяма вреда. Вълшебството на подобни думи би се превърнало в противоположнст; използуваното по правилен начин би донесло благословение; приложено по престъпен начин то би било във вреда на причинителя.
С определена невинност на чувството рмоахалите приписваха тяхната сила по-малко на себе си, отколкото на действуващата в тях божествена природа.
Това се промени при втората подраса (така наречените народи тлаватли). Хората на тази подраса започнаха да чувствуват тяхната лична стойност. Започна да се проявява честолюбието, което при рмоахалите беше непознато качество. Споменът се пренесе в определен смисъл върху схващането за съвместния живот. Който можеше да погледне назад към определени дела, изискваше от своите себеподобни признание за това.
към текста >>
Хората на тази подраса започнаха да чувствуват тяхната лична стой
нос
т.
И невъзможна беше злоупотребата с определени звуци, в които се криеше една особена сила. Всеки човек чувствуваше, че такава злоупотреба би му донесла голяма вреда. Вълшебството на подобни думи би се превърнало в противоположнст; използуваното по правилен начин би донесло благословение; приложено по престъпен начин то би било във вреда на причинителя. С определена невинност на чувството рмоахалите приписваха тяхната сила по-малко на себе си, отколкото на действуващата в тях божествена природа. Това се промени при втората подраса (така наречените народи тлаватли).
Хората на тази подраса започнаха да чувствуват тяхната лична стойност.
Започна да се проявява честолюбието, което при рмоахалите беше непознато качество. Споменът се пренесе в определен смисъл върху схващането за съвместния живот. Който можеше да погледне назад към определени дела, изискваше от своите себеподобни признание за това. Той изискваше неговите дела да бъдат запазени в спомена. И върху този спомен за делата се основаваше фактът, че една група от свързани помежду си хора избираше един човек за свой ръководител.
към текста >>
Извършеното в миналото нямаше вече стой
нос
т.
И от това при отделните племена покъсно произлезе един вид религиозно почитане на умрелите, един култ към прадедите. Този култ продължи много дълго време и прие най-различни форми. Още при рмоахалите човекът имаше дотолкова значение, доколкото в даден момент той можеше да се наложи чрез превес на силите си. Ако там някой искаше признание за това, което беше направил през изминалите дни, той трябваше да покаже чрез нови дела, че още притежава старата сила. Той трябваше, така да се каже, да припомни старите си дела чрез нови.
Извършеното в миналото нямаше вече стойност.
Едва втората подраса започна да оценява личния характер на един човек, вземайки под внимание неговия минал живот. Друго последствие за съвместния живот на хората, свързано с паметовата способност, беше фактът, че се образуваха групи от хора, които бяха свързани чрез спомена за общи дела. По-рано образуването на такива групи беше изцяло обусловено от природните сили, от общия произход. Чрез своя собствен дух човекът не прибавяше нищо към това, което природата беше направила от него. Сега една силна личност събираше известен брой хора, заедно да предприемат нещо и споменът за тази обща дейност образуваше обществената група.
към текста >>
Друго последствие за съвместния живот на хората, свързано с паметовата способ
нос
т, беше фактът, че се образуваха групи от хора, които бяха свързани чрез спомена за общи дела.
Още при рмоахалите човекът имаше дотолкова значение, доколкото в даден момент той можеше да се наложи чрез превес на силите си. Ако там някой искаше признание за това, което беше направил през изминалите дни, той трябваше да покаже чрез нови дела, че още притежава старата сила. Той трябваше, така да се каже, да припомни старите си дела чрез нови. Извършеното в миналото нямаше вече стойност. Едва втората подраса започна да оценява личния характер на един човек, вземайки под внимание неговия минал живот.
Друго последствие за съвместния живот на хората, свързано с паметовата способност, беше фактът, че се образуваха групи от хора, които бяха свързани чрез спомена за общи дела.
По-рано образуването на такива групи беше изцяло обусловено от природните сили, от общия произход. Чрез своя собствен дух човекът не прибавяше нищо към това, което природата беше направила от него. Сега една силна личност събираше известен брой хора, заедно да предприемат нещо и споменът за тази обща дейност образуваше обществената група. Тази форма на обществен съвместен живот се изрази истински едва в третата подраса (толтеки), като хората на тази раса основаха първо това, което може да се нарече общественост, първата форма на държава. И ръководството, управлението на тази държава преминаваше от праотците към потомците.
към текста >>
Сега една силна лич
нос
т събираше известен брой хора, заедно да предприемат нещо и споменът за тази обща дей
нос
т образуваше обществената група.
Извършеното в миналото нямаше вече стойност. Едва втората подраса започна да оценява личния характер на един човек, вземайки под внимание неговия минал живот. Друго последствие за съвместния живот на хората, свързано с паметовата способност, беше фактът, че се образуваха групи от хора, които бяха свързани чрез спомена за общи дела. По-рано образуването на такива групи беше изцяло обусловено от природните сили, от общия произход. Чрез своя собствен дух човекът не прибавяше нищо към това, което природата беше направила от него.
Сега една силна личност събираше известен брой хора, заедно да предприемат нещо и споменът за тази обща дейност образуваше обществената група.
Тази форма на обществен съвместен живот се изрази истински едва в третата подраса (толтеки), като хората на тази раса основаха първо това, което може да се нарече общественост, първата форма на държава. И ръководството, управлението на тази държава преминаваше от праотците към потомците. Това, което по-рано живееше само в паметта на близките хора, се пренасяше сега от бащата на сина. Делата на прадедите не трябваше да бъдат забравени за целия род. В потомците още се ценеше това, което беше извършил прадедът.
към текста >>
Тази форма на обществен съвместен живот се изрази истински едва в третата подраса (толтеки), като хората на тази раса основаха първо това, което може да се нарече обществе
нос
т, първата форма на държава.
Едва втората подраса започна да оценява личния характер на един човек, вземайки под внимание неговия минал живот. Друго последствие за съвместния живот на хората, свързано с паметовата способност, беше фактът, че се образуваха групи от хора, които бяха свързани чрез спомена за общи дела. По-рано образуването на такива групи беше изцяло обусловено от природните сили, от общия произход. Чрез своя собствен дух човекът не прибавяше нищо към това, което природата беше направила от него. Сега една силна личност събираше известен брой хора, заедно да предприемат нещо и споменът за тази обща дейност образуваше обществената група.
Тази форма на обществен съвместен живот се изрази истински едва в третата подраса (толтеки), като хората на тази раса основаха първо това, което може да се нарече общественост, първата форма на държава.
И ръководството, управлението на тази държава преминаваше от праотците към потомците. Това, което по-рано живееше само в паметта на близките хора, се пренасяше сега от бащата на сина. Делата на прадедите не трябваше да бъдат забравени за целия род. В потомците още се ценеше това, което беше извършил прадедът. Трябва да бъдем наясно върху факта, че в онези времена хората действително имаха силата да предават своите дарби на потомците.
към текста >>
Той не развиваше умствената способ
нос
т, а дарби, които имаха повече инстинктивен характер.
Делата на прадедите не трябваше да бъдат забравени за целия род. В потомците още се ценеше това, което беше извършил прадедът. Трябва да бъдем наясно върху факта, че в онези времена хората действително имаха силата да предават своите дарби на потомците. Възпитанието се стремеше предварително да обрисува живота в нагледни образи. И действието на това възпитание почиваше на личната сила, която излъчваше възпитателят.
Той не развиваше умствената способност, а дарби, които имаха повече инстинктивен характер.
Чрез такава система на възпитанието способностите на бащата в повечето случаи действително се предаваха на сина. При такива условия при третата подраса личният опит доби все по-голямо значение. Когато една група хора се отделяше от друга за основаването на нова общност, тя донасяше със себе си живия спомен за изживяното на предишното й местожителство. Обаче в този спомен същевременно имаше и нещо, което тя усещаше като не съответстващо й, в което тя не се чувстваше добре. Поради това тя опитваше нещо ново.
към текста >>
Чрез такава система на възпитанието способ
нос
тите на бащата в повечето случаи действително се предаваха на сина.
В потомците още се ценеше това, което беше извършил прадедът. Трябва да бъдем наясно върху факта, че в онези времена хората действително имаха силата да предават своите дарби на потомците. Възпитанието се стремеше предварително да обрисува живота в нагледни образи. И действието на това възпитание почиваше на личната сила, която излъчваше възпитателят. Той не развиваше умствената способност, а дарби, които имаха повече инстинктивен характер.
Чрез такава система на възпитанието способностите на бащата в повечето случаи действително се предаваха на сина.
При такива условия при третата подраса личният опит доби все по-голямо значение. Когато една група хора се отделяше от друга за основаването на нова общност, тя донасяше със себе си живия спомен за изживяното на предишното й местожителство. Обаче в този спомен същевременно имаше и нещо, което тя усещаше като не съответстващо й, в което тя не се чувстваше добре. Поради това тя опитваше нещо ново. И така с всяко подобно ново основаване се подобряваха условията.
към текста >>
Когато една група хора се отделяше от друга за основаването на нова общ
нос
т, тя донасяше със себе си живия спомен за изживяното на предишното й местожителство.
Възпитанието се стремеше предварително да обрисува живота в нагледни образи. И действието на това възпитание почиваше на личната сила, която излъчваше възпитателят. Той не развиваше умствената способност, а дарби, които имаха повече инстинктивен характер. Чрез такава система на възпитанието способностите на бащата в повечето случаи действително се предаваха на сина. При такива условия при третата подраса личният опит доби все по-голямо значение.
Когато една група хора се отделяше от друга за основаването на нова общност, тя донасяше със себе си живия спомен за изживяното на предишното й местожителство.
Обаче в този спомен същевременно имаше и нещо, което тя усещаше като не съответстващо й, в което тя не се чувстваше добре. Поради това тя опитваше нещо ново. И така с всяко подобно ново основаване се подобряваха условията. И беше нещо естествено, по-доброто да намери своето подражание. Тези бяха фактите, на основата на които през времето на третата подраса се стигна до онези процъфтяващи държави, които се описват в теософската литература.
към текста >>
И личните опит
нос
ти, които се придобиваха, намираха подкрепа от страна на онези, които бяха посветени във вечните закони на духовното развитие.
Обаче в този спомен същевременно имаше и нещо, което тя усещаше като не съответстващо й, в което тя не се чувстваше добре. Поради това тя опитваше нещо ново. И така с всяко подобно ново основаване се подобряваха условията. И беше нещо естествено, по-доброто да намери своето подражание. Тези бяха фактите, на основата на които през времето на третата подраса се стигна до онези процъфтяващи държави, които се описват в теософската литература.
И личните опитности, които се придобиваха, намираха подкрепа от страна на онези, които бяха посветени във вечните закони на духовното развитие.
Самите силни владетели получаваха посвещението, за да има личната им способност една силна опора. Чрез своето лично усърдие и чрез своята лична способност човекът постепенно става способен да получи посвещение. Той първо трябва да развие своите сили, започвайки отдолу нагоре, за да може след това отгоре да му бъде дарено озарението. Така се създадоха посветените царе и ръководителите на народите в Атлантида. В техните ръце се съсредоточи голяма власт; а също голямо беше и уважението, което им се оказваше.
към текста >>
Самите силни владетели получаваха посвещението, за да има личната им способ
нос
т една силна опора.
Поради това тя опитваше нещо ново. И така с всяко подобно ново основаване се подобряваха условията. И беше нещо естествено, по-доброто да намери своето подражание. Тези бяха фактите, на основата на които през времето на третата подраса се стигна до онези процъфтяващи държави, които се описват в теософската литература. И личните опитности, които се придобиваха, намираха подкрепа от страна на онези, които бяха посветени във вечните закони на духовното развитие.
Самите силни владетели получаваха посвещението, за да има личната им способност една силна опора.
Чрез своето лично усърдие и чрез своята лична способност човекът постепенно става способен да получи посвещение. Той първо трябва да развие своите сили, започвайки отдолу нагоре, за да може след това отгоре да му бъде дарено озарението. Така се създадоха посветените царе и ръководителите на народите в Атлантида. В техните ръце се съсредоточи голяма власт; а също голямо беше и уважението, което им се оказваше. Но в този факт се криеше също и причината за упадък и разложение.
към текста >>
Чрез своето лично усърдие и чрез своята лична способ
нос
т човекът постепенно става способен да получи посвещение.
И така с всяко подобно ново основаване се подобряваха условията. И беше нещо естествено, по-доброто да намери своето подражание. Тези бяха фактите, на основата на които през времето на третата подраса се стигна до онези процъфтяващи държави, които се описват в теософската литература. И личните опитности, които се придобиваха, намираха подкрепа от страна на онези, които бяха посветени във вечните закони на духовното развитие. Самите силни владетели получаваха посвещението, за да има личната им способност една силна опора.
Чрез своето лично усърдие и чрез своята лична способност човекът постепенно става способен да получи посвещение.
Той първо трябва да развие своите сили, започвайки отдолу нагоре, за да може след това отгоре да му бъде дарено озарението. Така се създадоха посветените царе и ръководителите на народите в Атлантида. В техните ръце се съсредоточи голяма власт; а също голямо беше и уважението, което им се оказваше. Но в този факт се криеше също и причината за упадък и разложение. Развитието на паметта доведе до пълновластието на личността.
към текста >>
Развитието на паметта доведе до пълновластието на лич
нос
тта.
Чрез своето лично усърдие и чрез своята лична способност човекът постепенно става способен да получи посвещение. Той първо трябва да развие своите сили, започвайки отдолу нагоре, за да може след това отгоре да му бъде дарено озарението. Така се създадоха посветените царе и ръководителите на народите в Атлантида. В техните ръце се съсредоточи голяма власт; а също голямо беше и уважението, което им се оказваше. Но в този факт се криеше също и причината за упадък и разложение.
Развитието на паметта доведе до пълновластието на личността.
Човекът искаше да представлява нещо чрез това свое пълновластие. И колкото по-голяма беше властта, толкова повече той искаше да я използува за себе си. Честолюбието, което се беше развило, се превърна в изразен егоизъм. И с това започна злоупотребата със силите. Когато се помисли, какво можеха да правят атлантците чрез владеенето на жизнената сила, ще се разбере, че тази злоупотреба трябваше да има мощни последствия.
към текста >>
Принадлежащите на тази раса хора, които бяха запознати с владеенето на гореспоменатите сили, многократно ги използваха за задоволяването на своите собствени желания и алч
нос
т.
Честолюбието, което се беше развило, се превърна в изразен егоизъм. И с това започна злоупотребата със силите. Когато се помисли, какво можеха да правят атлантците чрез владеенето на жизнената сила, ще се разбере, че тази злоупотреба трябваше да има мощни последствия. Една широка власт над природата можа да бъде поставена в служба на личното себелюбие. Това в широка степен се извърши от четвъртата подраса (пратуранците).
Принадлежащите на тази раса хора, които бяха запознати с владеенето на гореспоменатите сили, многократно ги използваха за задоволяването на своите собствени желания и алчност.
Обаче използувани по този начин, тези сили се разрушават, действайки едни срещу други. Подобно би било, ако краката на човека своеволно биха се движили напред, докато горната част на тялото би искала да върви назад. Такова разрушително действие можеше да бъде възпрепятствувано само благодарение на това, че в човека се разви една по-висша сила, една по-висша способност. А това беше силата на мисълта. Върху егоистичните лични желания логическото мислене действа задържащо.
към текста >>
Такова разрушително действие можеше да бъде възпрепятствувано само благодарение на това, че в човека се разви една по-висша сила, една по-висша способ
нос
т.
Една широка власт над природата можа да бъде поставена в служба на личното себелюбие. Това в широка степен се извърши от четвъртата подраса (пратуранците). Принадлежащите на тази раса хора, които бяха запознати с владеенето на гореспоменатите сили, многократно ги използваха за задоволяването на своите собствени желания и алчност. Обаче използувани по този начин, тези сили се разрушават, действайки едни срещу други. Подобно би било, ако краката на човека своеволно биха се движили напред, докато горната част на тялото би искала да върви назад.
Такова разрушително действие можеше да бъде възпрепятствувано само благодарение на това, че в човека се разви една по-висша сила, една по-висша способност.
А това беше силата на мисълта. Върху егоистичните лични желания логическото мислене действа задържащо. Произхода на това логическо мислене трябва да търсим при петата подраса (прасемитите). Хората започнаха да се издигат над чистия спомен за миналото и да сравняват различните преживявания. Породи се силата да се разсъждава, да се преценява.
към текста >>
И желанията и страстите започнаха да се регулират чрез тази разсъдъчна способ
нос
т.
А това беше силата на мисълта. Върху егоистичните лични желания логическото мислене действа задържащо. Произхода на това логическо мислене трябва да търсим при петата подраса (прасемитите). Хората започнаха да се издигат над чистия спомен за миналото и да сравняват различните преживявания. Породи се силата да се разсъждава, да се преценява.
И желанията и страстите започнаха да се регулират чрез тази разсъдъчна способност.
Хората започнаха да смятат, да комбинират. Те се научиха да работят с мисли. Ако по-рано се отдаваха на всяко желание, сега те първо се запитваха, дали мисълта може да одобри желанието. Ако хората на четвъртата подраса диво се хвърляха в задоволяването на техните желания, тези на петата подраса започнаха да се вслушват в един вътрешен глас. А този вътрешен глас подтиска желанията, макар и да не може да унищожи претенциите на егоистичната личност.
към текста >>
А този вътрешен глас подтиска желанията, макар и да не може да унищожи претенциите на егоистичната лич
нос
т.
И желанията и страстите започнаха да се регулират чрез тази разсъдъчна способност. Хората започнаха да смятат, да комбинират. Те се научиха да работят с мисли. Ако по-рано се отдаваха на всяко желание, сега те първо се запитваха, дали мисълта може да одобри желанието. Ако хората на четвъртата подраса диво се хвърляха в задоволяването на техните желания, тези на петата подраса започнаха да се вслушват в един вътрешен глас.
А този вътрешен глас подтиска желанията, макар и да не може да унищожи претенциите на егоистичната личност.
Така петата подраса пренесе подтика за действие във вътрешността на човека. В тази своя вътрешност човекът започна сам със себе си да урежда какво има да върши или да изостави. Обаче това, което бе придобито във вътрешността като способност на мисленето, доведе до изгубване властта над природните сили. С комбиниращо мислене могат да се покоряват само силите на минералния свят, но не и жизнената сила. Следователно петата подраса разви мисленето за сметка на властта над жизнената сила.
към текста >>
Така петата подраса пренесе подтика за действие във вътреш
нос
тта на човека.
Хората започнаха да смятат, да комбинират. Те се научиха да работят с мисли. Ако по-рано се отдаваха на всяко желание, сега те първо се запитваха, дали мисълта може да одобри желанието. Ако хората на четвъртата подраса диво се хвърляха в задоволяването на техните желания, тези на петата подраса започнаха да се вслушват в един вътрешен глас. А този вътрешен глас подтиска желанията, макар и да не може да унищожи претенциите на егоистичната личност.
Така петата подраса пренесе подтика за действие във вътрешността на човека.
В тази своя вътрешност човекът започна сам със себе си да урежда какво има да върши или да изостави. Обаче това, което бе придобито във вътрешността като способност на мисленето, доведе до изгубване властта над природните сили. С комбиниращо мислене могат да се покоряват само силите на минералния свят, но не и жизнената сила. Следователно петата подраса разви мисленето за сметка на властта над жизнената сила. Но именно благодарение на това тя създаде зародиша за по-нататъшното развитие на човечеството.
към текста >>
В тази своя вътреш
нос
т човекът започна сам със себе си да урежда какво има да върши или да изостави.
Те се научиха да работят с мисли. Ако по-рано се отдаваха на всяко желание, сега те първо се запитваха, дали мисълта може да одобри желанието. Ако хората на четвъртата подраса диво се хвърляха в задоволяването на техните желания, тези на петата подраса започнаха да се вслушват в един вътрешен глас. А този вътрешен глас подтиска желанията, макар и да не може да унищожи претенциите на егоистичната личност. Така петата подраса пренесе подтика за действие във вътрешността на човека.
В тази своя вътрешност човекът започна сам със себе си да урежда какво има да върши или да изостави.
Обаче това, което бе придобито във вътрешността като способност на мисленето, доведе до изгубване властта над природните сили. С комбиниращо мислене могат да се покоряват само силите на минералния свят, но не и жизнената сила. Следователно петата подраса разви мисленето за сметка на властта над жизнената сила. Но именно благодарение на това тя създаде зародиша за по-нататъшното развитие на човечеството. Сега колкото и да са големи личността, себелюбието и егоизмът, мисленето, което изцяло работи във вътрешността и не може вече да заповядва непосредствено на природата, не може да причини такива унищожителни въздействия, както злоупотребените по-рано сили.
към текста >>
Обаче това, което бе придобито във вътреш
нос
тта като способ
нос
т на мисленето, доведе до изгубване властта над природните сили.
Ако по-рано се отдаваха на всяко желание, сега те първо се запитваха, дали мисълта може да одобри желанието. Ако хората на четвъртата подраса диво се хвърляха в задоволяването на техните желания, тези на петата подраса започнаха да се вслушват в един вътрешен глас. А този вътрешен глас подтиска желанията, макар и да не може да унищожи претенциите на егоистичната личност. Така петата подраса пренесе подтика за действие във вътрешността на човека. В тази своя вътрешност човекът започна сам със себе си да урежда какво има да върши или да изостави.
Обаче това, което бе придобито във вътрешността като способност на мисленето, доведе до изгубване властта над природните сили.
С комбиниращо мислене могат да се покоряват само силите на минералния свят, но не и жизнената сила. Следователно петата подраса разви мисленето за сметка на властта над жизнената сила. Но именно благодарение на това тя създаде зародиша за по-нататъшното развитие на човечеството. Сега колкото и да са големи личността, себелюбието и егоизмът, мисленето, което изцяло работи във вътрешността и не може вече да заповядва непосредствено на природата, не може да причини такива унищожителни въздействия, както злоупотребените по-рано сили. От тази пета подраса бе избрана най-надарената част, която надживя упадъка на четвъртата коренна раса и образува зародиша на петата, арийската раса, която имаше за задача напълно да развие мисловната сила с всичко, което е свързано с нея.
към текста >>
Сега колкото и да са големи лич
нос
тта, себелюбието и егоизмът, мисленето, което изцяло работи във вътреш
нос
тта и не може вече да заповядва непосредствено на природата, не може да причини такива унищожителни въздействия, както злоупотребените по-рано сили.
В тази своя вътрешност човекът започна сам със себе си да урежда какво има да върши или да изостави. Обаче това, което бе придобито във вътрешността като способност на мисленето, доведе до изгубване властта над природните сили. С комбиниращо мислене могат да се покоряват само силите на минералния свят, но не и жизнената сила. Следователно петата подраса разви мисленето за сметка на властта над жизнената сила. Но именно благодарение на това тя създаде зародиша за по-нататъшното развитие на човечеството.
Сега колкото и да са големи личността, себелюбието и егоизмът, мисленето, което изцяло работи във вътрешността и не може вече да заповядва непосредствено на природата, не може да причини такива унищожителни въздействия, както злоупотребените по-рано сили.
От тази пета подраса бе избрана най-надарената част, която надживя упадъка на четвъртата коренна раса и образува зародиша на петата, арийската раса, която имаше за задача напълно да развие мисловната сила с всичко, което е свързано с нея. Хората от шестата подраса (акадийци) развиха мисловната сила много повече, отколкото петата. Те се различаваха от така наречените прасемити чрез това, че доведоха гореспоменатата способност до по-широко приложение, отколкото първите. Казано бе, че развитието на мисловната сила не позволяваше претенциите на егоистичната личност да стигнат до унищожителните действия, които бяха възможни при предишните раси, но че тези претенции не бяха унищожени чрез нея. Прасемитите уреждаха техните лични отношения така, както им повеляваше тяхната мисловна способност.
към текста >>
Те се различаваха от така наречените прасемити чрез това, че доведоха гореспоменатата способ
нос
т до по-широко приложение, отколкото първите.
Следователно петата подраса разви мисленето за сметка на властта над жизнената сила. Но именно благодарение на това тя създаде зародиша за по-нататъшното развитие на човечеството. Сега колкото и да са големи личността, себелюбието и егоизмът, мисленето, което изцяло работи във вътрешността и не може вече да заповядва непосредствено на природата, не може да причини такива унищожителни въздействия, както злоупотребените по-рано сили. От тази пета подраса бе избрана най-надарената част, която надживя упадъка на четвъртата коренна раса и образува зародиша на петата, арийската раса, която имаше за задача напълно да развие мисловната сила с всичко, което е свързано с нея. Хората от шестата подраса (акадийци) развиха мисловната сила много повече, отколкото петата.
Те се различаваха от така наречените прасемити чрез това, че доведоха гореспоменатата способност до по-широко приложение, отколкото първите.
Казано бе, че развитието на мисловната сила не позволяваше претенциите на егоистичната личност да стигнат до унищожителните действия, които бяха възможни при предишните раси, но че тези претенции не бяха унищожени чрез нея. Прасемитите уреждаха техните лични отношения така, както им повеляваше тяхната мисловна способност. На мястото на страстните желания и похот се появи разумът. Настъпиха други условия и отношения в живота. Докато предхождащите раси бяха склонни да признаят за ръководител този, чиито дела се бяха запечатали дълбоко в паметта, или който можеше да се похвали с богат на спомени живот, сега такава роля бе призната на умния.
към текста >>
Казано бе, че развитието на мисловната сила не позволяваше претенциите на егоистичната лич
нос
т да стигнат до унищожителните действия, които бяха възможни при предишните раси, но че тези претенции не бяха унищожени чрез нея.
Но именно благодарение на това тя създаде зародиша за по-нататъшното развитие на човечеството. Сега колкото и да са големи личността, себелюбието и егоизмът, мисленето, което изцяло работи във вътрешността и не може вече да заповядва непосредствено на природата, не може да причини такива унищожителни въздействия, както злоупотребените по-рано сили. От тази пета подраса бе избрана най-надарената част, която надживя упадъка на четвъртата коренна раса и образува зародиша на петата, арийската раса, която имаше за задача напълно да развие мисловната сила с всичко, което е свързано с нея. Хората от шестата подраса (акадийци) развиха мисловната сила много повече, отколкото петата. Те се различаваха от така наречените прасемити чрез това, че доведоха гореспоменатата способност до по-широко приложение, отколкото първите.
Казано бе, че развитието на мисловната сила не позволяваше претенциите на егоистичната личност да стигнат до унищожителните действия, които бяха възможни при предишните раси, но че тези претенции не бяха унищожени чрез нея.
Прасемитите уреждаха техните лични отношения така, както им повеляваше тяхната мисловна способност. На мястото на страстните желания и похот се появи разумът. Настъпиха други условия и отношения в живота. Докато предхождащите раси бяха склонни да признаят за ръководител този, чиито дела се бяха запечатали дълбоко в паметта, или който можеше да се похвали с богат на спомени живот, сега такава роля бе призната на умния. И ако по-рано беше меродавно това, което живееше в добрите спомени, сега като най-добро се считаше това, което най-добре се разбираше от мисълта.
към текста >>
Прасемитите уреждаха техните лични отношения така, както им повеляваше тяхната мисловна способ
нос
т.
Сега колкото и да са големи личността, себелюбието и егоизмът, мисленето, което изцяло работи във вътрешността и не може вече да заповядва непосредствено на природата, не може да причини такива унищожителни въздействия, както злоупотребените по-рано сили. От тази пета подраса бе избрана най-надарената част, която надживя упадъка на четвъртата коренна раса и образува зародиша на петата, арийската раса, която имаше за задача напълно да развие мисловната сила с всичко, което е свързано с нея. Хората от шестата подраса (акадийци) развиха мисловната сила много повече, отколкото петата. Те се различаваха от така наречените прасемити чрез това, че доведоха гореспоменатата способност до по-широко приложение, отколкото първите. Казано бе, че развитието на мисловната сила не позволяваше претенциите на егоистичната личност да стигнат до унищожителните действия, които бяха възможни при предишните раси, но че тези претенции не бяха унищожени чрез нея.
Прасемитите уреждаха техните лични отношения така, както им повеляваше тяхната мисловна способност.
На мястото на страстните желания и похот се появи разумът. Настъпиха други условия и отношения в живота. Докато предхождащите раси бяха склонни да признаят за ръководител този, чиито дела се бяха запечатали дълбоко в паметта, или който можеше да се похвали с богат на спомени живот, сега такава роля бе призната на умния. И ако по-рано беше меродавно това, което живееше в добрите спомени, сега като най-добро се считаше това, което най-добре се разбираше от мисълта. По-рано под влиянието на паметта хората се придържаха към дадено нещо дотогава, докато то се окажеше вече недостатъчно, незадоволително и тогава в края на краищата от само себе си се получаваше така, че с едно новаторство се налагаше онзи, който беше в състояние да помогне при даден недостатък.
към текста >>
Обаче под въздействието на мисловната способ
нос
т се разви жажда за новаторство и за изменения.
На мястото на страстните желания и похот се появи разумът. Настъпиха други условия и отношения в живота. Докато предхождащите раси бяха склонни да признаят за ръководител този, чиито дела се бяха запечатали дълбоко в паметта, или който можеше да се похвали с богат на спомени живот, сега такава роля бе призната на умния. И ако по-рано беше меродавно това, което живееше в добрите спомени, сега като най-добро се считаше това, което най-добре се разбираше от мисълта. По-рано под влиянието на паметта хората се придържаха към дадено нещо дотогава, докато то се окажеше вече недостатъчно, незадоволително и тогава в края на краищата от само себе си се получаваше така, че с едно новаторство се налагаше онзи, който беше в състояние да помогне при даден недостатък.
Обаче под въздействието на мисловната способност се разви жажда за новаторство и за изменения.
Всеки искаше да наложи това, което неговият ум му подсказваше. Ето защо в петата подраса започнаха да се появяват размирици, които в шестата доведоха дотам, да се почувства необходимост своенравното мислене на отделния човек да бъде поставено под общи закони. Блясъкът в държавите на третата подраса почиваше на това, че общите спомени произвеждаха ред и хармония. В шестата подраса този ред трябваше да бъде наложен чрез измислени закони. Така в тази шеста подраса трябва да търсим произхода на правните и законни разпореждания.
към текста >>
През време на третата подраса отделянето на една група хора ставаше само тогава, когато тя в известна степен беше принудена да напусне общ
нос
тта, защото вече не се чувствуваше добре при създадените чрез спомена условия.
Всеки искаше да наложи това, което неговият ум му подсказваше. Ето защо в петата подраса започнаха да се появяват размирици, които в шестата доведоха дотам, да се почувства необходимост своенравното мислене на отделния човек да бъде поставено под общи закони. Блясъкът в държавите на третата подраса почиваше на това, че общите спомени произвеждаха ред и хармония. В шестата подраса този ред трябваше да бъде наложен чрез измислени закони. Така в тази шеста подраса трябва да търсим произхода на правните и законни разпореждания.
През време на третата подраса отделянето на една група хора ставаше само тогава, когато тя в известна степен беше принудена да напусне общността, защото вече не се чувствуваше добре при създадените чрез спомена условия.
В шестата подраса това беше съвсем различно. Преценяващата мисловна сила търсеше новото като стимул за предприемаческа и съзидателна дейност. Поради това акадийците бяха народ, стремящ се към предприемане на нещо ново, към колонизиране. Особено търговията подхранваше новоразвиващата се мисловна и разсъдъчна способност. При седмата подраса (монголите) също така се разви мисловната способност.
към текста >>
Преценяващата мисловна сила търсеше новото като стимул за предприемаческа и съзидателна дей
нос
т.
Блясъкът в държавите на третата подраса почиваше на това, че общите спомени произвеждаха ред и хармония. В шестата подраса този ред трябваше да бъде наложен чрез измислени закони. Така в тази шеста подраса трябва да търсим произхода на правните и законни разпореждания. През време на третата подраса отделянето на една група хора ставаше само тогава, когато тя в известна степен беше принудена да напусне общността, защото вече не се чувствуваше добре при създадените чрез спомена условия. В шестата подраса това беше съвсем различно.
Преценяващата мисловна сила търсеше новото като стимул за предприемаческа и съзидателна дейност.
Поради това акадийците бяха народ, стремящ се към предприемане на нещо ново, към колонизиране. Особено търговията подхранваше новоразвиващата се мисловна и разсъдъчна способност. При седмата подраса (монголите) също така се разви мисловната способност. Обаче в нея бяха останали качества на предишните раси, а именно на четвъртата подраса, в много по-голям размер, отколкото при петата и шестата. Те останаха верни на чувството за спомена.
към текста >>
Особено търговията подхранваше новоразвиващата се мисловна и разсъдъчна способ
нос
т.
Така в тази шеста подраса трябва да търсим произхода на правните и законни разпореждания. През време на третата подраса отделянето на една група хора ставаше само тогава, когато тя в известна степен беше принудена да напусне общността, защото вече не се чувствуваше добре при създадените чрез спомена условия. В шестата подраса това беше съвсем различно. Преценяващата мисловна сила търсеше новото като стимул за предприемаческа и съзидателна дейност. Поради това акадийците бяха народ, стремящ се към предприемане на нещо ново, към колонизиране.
Особено търговията подхранваше новоразвиващата се мисловна и разсъдъчна способност.
При седмата подраса (монголите) също така се разви мисловната способност. Обаче в нея бяха останали качества на предишните раси, а именно на четвъртата подраса, в много по-голям размер, отколкото при петата и шестата. Те останаха верни на чувството за спомена. И така монголите стигнаха до убеждението, че най-старото е най-умното, това, което най-добре може да се защитава пред мисловната способност. Те също изгубиха властта над жизнените сили; обаче това, което се разви в тях като сила на мисълта, самото то имаше нещо от природната мощ на тази жизнена сила.
към текста >>
При седмата подраса (монголите) също така се разви мисловната способ
нос
т.
През време на третата подраса отделянето на една група хора ставаше само тогава, когато тя в известна степен беше принудена да напусне общността, защото вече не се чувствуваше добре при създадените чрез спомена условия. В шестата подраса това беше съвсем различно. Преценяващата мисловна сила търсеше новото като стимул за предприемаческа и съзидателна дейност. Поради това акадийците бяха народ, стремящ се към предприемане на нещо ново, към колонизиране. Особено търговията подхранваше новоразвиващата се мисловна и разсъдъчна способност.
При седмата подраса (монголите) също така се разви мисловната способност.
Обаче в нея бяха останали качества на предишните раси, а именно на четвъртата подраса, в много по-голям размер, отколкото при петата и шестата. Те останаха верни на чувството за спомена. И така монголите стигнаха до убеждението, че най-старото е най-умното, това, което най-добре може да се защитава пред мисловната способност. Те също изгубиха властта над жизнените сили; обаче това, което се разви в тях като сила на мисълта, самото то имаше нещо от природната мощ на тази жизнена сила. Те бяха изгубили властта над живота, но не и непосредствената наивна вяра в тази власт.
към текста >>
И така монголите стигнаха до убеждението, че най-старото е най-умното, това, което най-добре може да се защитава пред мисловната способ
нос
т.
Поради това акадийците бяха народ, стремящ се към предприемане на нещо ново, към колонизиране. Особено търговията подхранваше новоразвиващата се мисловна и разсъдъчна способност. При седмата подраса (монголите) също така се разви мисловната способност. Обаче в нея бяха останали качества на предишните раси, а именно на четвъртата подраса, в много по-голям размер, отколкото при петата и шестата. Те останаха верни на чувството за спомена.
И така монголите стигнаха до убеждението, че най-старото е най-умното, това, което най-добре може да се защитава пред мисловната способност.
Те също изгубиха властта над жизнените сили; обаче това, което се разви в тях като сила на мисълта, самото то имаше нещо от природната мощ на тази жизнена сила. Те бяха изгубили властта над живота, но не и непосредствената наивна вяра в тази власт. Тази сила беше станала техен Бог, по поръчението на който вършеха всичко, което считаха за правилно. Така за техните съседни народи те изглеждаха като обсебени от тази тайнствена сила, на която самите те се отдаваха със сляпо доверие. Техните потомци в Азия и в някои европейски области показаха, и още показват тази особеност.
към текста >>
Техните потомци в Азия и в някои европейски области показаха, и още показват тази особе
нос
т.
И така монголите стигнаха до убеждението, че най-старото е най-умното, това, което най-добре може да се защитава пред мисловната способност. Те също изгубиха властта над жизнените сили; обаче това, което се разви в тях като сила на мисълта, самото то имаше нещо от природната мощ на тази жизнена сила. Те бяха изгубили властта над живота, но не и непосредствената наивна вяра в тази власт. Тази сила беше станала техен Бог, по поръчението на който вършеха всичко, което считаха за правилно. Така за техните съседни народи те изглеждаха като обсебени от тази тайнствена сила, на която самите те се отдаваха със сляпо доверие.
Техните потомци в Азия и в някои европейски области показаха, и още показват тази особеност.
Всадената в хората мисловна способност можа да достигне своето пълно значение в развитието едва тогава, когато получи нов подтик в петата коренна раса. Четвъртата коренна раса можеше да постави тази способност само в служба на това, което беше възпитано в нея чрез дарбата на паметта. Чак петата коренна раса достигна до такива форми на живота, за които способността на мисленето е истинският инструмент.
към текста >>
Всадената в хората мисловна способ
нос
т можа да достигне своето пълно значение в развитието едва тогава, когато получи нов подтик в петата коренна раса.
Те също изгубиха властта над жизнените сили; обаче това, което се разви в тях като сила на мисълта, самото то имаше нещо от природната мощ на тази жизнена сила. Те бяха изгубили властта над живота, но не и непосредствената наивна вяра в тази власт. Тази сила беше станала техен Бог, по поръчението на който вършеха всичко, което считаха за правилно. Така за техните съседни народи те изглеждаха като обсебени от тази тайнствена сила, на която самите те се отдаваха със сляпо доверие. Техните потомци в Азия и в някои европейски области показаха, и още показват тази особеност.
Всадената в хората мисловна способност можа да достигне своето пълно значение в развитието едва тогава, когато получи нов подтик в петата коренна раса.
Четвъртата коренна раса можеше да постави тази способност само в служба на това, което беше възпитано в нея чрез дарбата на паметта. Чак петата коренна раса достигна до такива форми на живота, за които способността на мисленето е истинският инструмент.
към текста >>
Четвъртата коренна раса можеше да постави тази способ
нос
т само в служба на това, което беше възпитано в нея чрез дарбата на паметта.
Те бяха изгубили властта над живота, но не и непосредствената наивна вяра в тази власт. Тази сила беше станала техен Бог, по поръчението на който вършеха всичко, което считаха за правилно. Така за техните съседни народи те изглеждаха като обсебени от тази тайнствена сила, на която самите те се отдаваха със сляпо доверие. Техните потомци в Азия и в някои европейски области показаха, и още показват тази особеност. Всадената в хората мисловна способност можа да достигне своето пълно значение в развитието едва тогава, когато получи нов подтик в петата коренна раса.
Четвъртата коренна раса можеше да постави тази способност само в служба на това, което беше възпитано в нея чрез дарбата на паметта.
Чак петата коренна раса достигна до такива форми на живота, за които способността на мисленето е истинският инструмент.
към текста >>
Чак петата коренна раса достигна до такива форми на живота, за които способ
нос
тта на мисленето е истинският инструмент.
Тази сила беше станала техен Бог, по поръчението на който вършеха всичко, което считаха за правилно. Така за техните съседни народи те изглеждаха като обсебени от тази тайнствена сила, на която самите те се отдаваха със сляпо доверие. Техните потомци в Азия и в някои европейски области показаха, и още показват тази особеност. Всадената в хората мисловна способност можа да достигне своето пълно значение в развитието едва тогава, когато получи нов подтик в петата коренна раса. Четвъртата коренна раса можеше да постави тази способност само в служба на това, което беше възпитано в нея чрез дарбата на паметта.
Чак петата коренна раса достигна до такива форми на живота, за които способността на мисленето е истинският инструмент.
към текста >>
81.
ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
А също и способ
нос
тта на хората от нашата пета коренна раса, която се състои в използуването на мисълта, се е развила постепенно.
ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА Следващите съобщения се отнасят за преминаването на четвъртата (атлантска) коренна раса в петата (арийска) коренна раса, към която принадлежи настоящoто цивилизовано човечество. Само онзи ще я разбере правилно, който се проникне от мисълта за развитието в неговия пълен обхват и в неговото пълно значение. Всичко, което човек съзира около себе си, се намира в развитие.
А също и способността на хората от нашата пета коренна раса, която се състои в използуването на мисълта, се е развила постепенно.
Да, именно тази коренна раса бавно и постепенно довежда способността на мисленето до узряване. Съвременният човек решава нещо и след това го изпълнява като последствие на собственото си мислене. Тази способност се подготви при атлантците. Не техните собствени мисли, а мислите на по-висшите същества се вливаха в тях, влияеха върху тяхната воля. Тази воля в известна степен беше управлявана отвън.
към текста >>
Да, именно тази коренна раса бавно и постепенно довежда способ
нос
тта на мисленето до узряване.
ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА Следващите съобщения се отнасят за преминаването на четвъртата (атлантска) коренна раса в петата (арийска) коренна раса, към която принадлежи настоящoто цивилизовано човечество. Само онзи ще я разбере правилно, който се проникне от мисълта за развитието в неговия пълен обхват и в неговото пълно значение. Всичко, което човек съзира около себе си, се намира в развитие. А също и способността на хората от нашата пета коренна раса, която се състои в използуването на мисълта, се е развила постепенно.
Да, именно тази коренна раса бавно и постепенно довежда способността на мисленето до узряване.
Съвременният човек решава нещо и след това го изпълнява като последствие на собственото си мислене. Тази способност се подготви при атлантците. Не техните собствени мисли, а мислите на по-висшите същества се вливаха в тях, влияеха върху тяхната воля. Тази воля в известна степен беше управлявана отвън. Който се запознае с тези мисли за развитието на човека и се научи да допуска, че този човек – като Земен човек – по-рано беше съвършено различно устроено същество, той ще може също да се издигне и до представата за съвършено различните същества, за които говорим в съобщенията.
към текста >>
Тази способ
нос
т се подготви при атлантците.
Само онзи ще я разбере правилно, който се проникне от мисълта за развитието в неговия пълен обхват и в неговото пълно значение. Всичко, което човек съзира около себе си, се намира в развитие. А също и способността на хората от нашата пета коренна раса, която се състои в използуването на мисълта, се е развила постепенно. Да, именно тази коренна раса бавно и постепенно довежда способността на мисленето до узряване. Съвременният човек решава нещо и след това го изпълнява като последствие на собственото си мислене.
Тази способност се подготви при атлантците.
Не техните собствени мисли, а мислите на по-висшите същества се вливаха в тях, влияеха върху тяхната воля. Тази воля в известна степен беше управлявана отвън. Който се запознае с тези мисли за развитието на човека и се научи да допуска, че този човек – като Земен човек – по-рано беше съвършено различно устроено същество, той ще може също да се издигне и до представата за съвършено различните същества, за които говорим в съобщенията. Развитието, за което се съобщава, протече в извънредно големи периоди от време. ***
към текста >>
Но тази маса имаше ръководители, които по отношение на техните способ
нос
ти изпъкваха високо над нея.
Тази воля в известна степен беше управлявана отвън. Който се запознае с тези мисли за развитието на човека и се научи да допуска, че този човек – като Земен човек – по-рано беше съвършено различно устроено същество, той ще може също да се издигне и до представата за съвършено различните същества, за които говорим в съобщенията. Развитието, за което се съобщава, протече в извънредно големи периоди от време. *** Това, което в предишното изложение бе казано за четвъртата коренна раса, за атлантците, се отнася за голямата маса от човечеството.
Но тази маса имаше ръководители, които по отношение на техните способности изпъкваха високо над нея.
Мъдростта, която тези ръководители притежаваха и силите, които те владееха, не можеха да се постигнат чрез никакво Земно възпитание. Те им бяха дарени от висши същества, които не принадлежаха непосредствено към Земята. Естествено беше, че голямата маса от хората чувствуваше тези ръководители като същества от по-висше естество, като “пратеници” на боговете. Защото това, което тези ръководители знаеха и можеха да извършват, не можеше да се постигне с човешките сетивни органи и с човешкия ум. Обикновените хора ги почитаха като “пратеници на боговете” и приемаха техните заповеди, техните повеления, а също и тяхното учение.
към текста >>
И това отговаряше на действител
нос
тта.
Защото това, което тези ръководители знаеха и можеха да извършват, не можеше да се постигне с човешките сетивни органи и с човешкия ум. Обикновените хора ги почитаха като “пратеници на боговете” и приемаха техните заповеди, техните повеления, а също и тяхното учение. Чрез същества от такъв род човечеството беше запознато с науките, изкуствата и с изработването на уреди. Такива “пратеници на боговете” ръководеха сами обществата, или обучаваха хора, които бяха достатъчно напреднали в изкуството на управлението. За тези ръководители се казваше, че “общуват с боговете” и че от самите богове са посветени в законите, според които човечеството трябва да се развива.
И това отговаряше на действителността.
На места, за които не се знаеше нищо, ставаше това посвещение, това общение с боговете. Тези места бяха наричани светилища на мистериите. От там ставаше управлението на човешкия род. Това, което ставаше в светилищата на мистериите, беше неразбираемо за народа. И народът също така малко познаваше намеренията на тези ръководители.
към текста >>
В човешка форма може да се яви само един човек; същества, чиито способ
нос
ти се издигат над човешките, трябва да се изявяват във форми, които не могат да бъдат намерени между Земните форми.
И народът също така малко познаваше намеренията на тези ръководители. Със своите сетива народът можеше да разбере само това, което ставаше непосредствено на Земята, но не и това, което се даваше от висшите светове за благото на Земята. Ето защо и ученията на ръководителите бяха съставени във форма, която не приличаше на формата, под която се съобщаваха Земните събития. Езикът, на който боговете говореха в мистериите с техните пратеници, съвсем не беше Земен и формите, в които тези богове се изявяваха също не бяха Земни. Висшите духове се явяваха на своите пратеници “в огнени облаци”, за да им съобщят как трябва да ръководят хората.
В човешка форма може да се яви само един човек; същества, чиито способности се издигат над човешките, трябва да се изявяват във форми, които не могат да бъдат намерени между Земните форми.
Фактът, че “пратениците на боговете” можеха да приемат тези откровения, идва оттам, че самите те бяха най- съвършените между техните братя-човеци. Те бяха вече преминали през различни степени на развитието, през които по-голямата част от хората още имаха да преминават. Само в определени отношения те приличаха на останалите хора. Те можеха да приемат човешката форма. Обаче техните душевно-духовни качества бяха от свръхчовешко естество.
към текста >>
Защото до петата, прасемитската раса на атлантците хората не притежаваха никакви способ
нос
ти да разберат тези принципи.
Обаче техните душевно-духовни качества бяха от свръхчовешко естество. Те бяха, следователно, божествено-човешки същества. Ние можем да ги считаме като по-висши духове, които бяха приели човешки тела, за да помагат по- нататък на човечеството в неговия Земен път. Тяхното истинско отечество не беше Земята. Тези същества ръководеха хората, без да могат да им съобщят принципите, според които ги ръководеха.
Защото до петата, прасемитската раса на атлантците хората не притежаваха никакви способности да разберат тези принципи.
Едва мисловната способност, която се разви в тази подраса, представляваше такава способност. Обаче тя се разви бавно и постепенно. Също и последните подраси на атлантците можеха да разбират твърде малко от принципите на техните божествени ръководители. Те едва, едва започнаха да предчувстват, и то съвсем непълно, нещо от тези принципи. Ето защо техните мисли, а също и законите, за които се говореше при техните държавни разпореждания, бяха повече предчувствувани, отколкото ясно мислени.
към текста >>
Едва мисловната способ
нос
т, която се разви в тази подраса, представляваше такава способ
нос
т.
Те бяха, следователно, божествено-човешки същества. Ние можем да ги считаме като по-висши духове, които бяха приели човешки тела, за да помагат по- нататък на човечеството в неговия Земен път. Тяхното истинско отечество не беше Земята. Тези същества ръководеха хората, без да могат да им съобщят принципите, според които ги ръководеха. Защото до петата, прасемитската раса на атлантците хората не притежаваха никакви способности да разберат тези принципи.
Едва мисловната способност, която се разви в тази подраса, представляваше такава способност.
Обаче тя се разви бавно и постепенно. Също и последните подраси на атлантците можеха да разбират твърде малко от принципите на техните божествени ръководители. Те едва, едва започнаха да предчувстват, и то съвсем непълно, нещо от тези принципи. Ето защо техните мисли, а също и законите, за които се говореше при техните държавни разпореждания, бяха повече предчувствувани, отколкото ясно мислени. Главният ръководител на петата атлантска подраса постепенно подготви тази подраса така, че в по-късно време, след залеза на атлантския начин на живот, тя да започне нов начин на живот, който изцяло да се регулира чрез мисленето.
към текста >>
Самата голяма маса, при която мисловната способ
нос
т беше още в едно смътно състояние, въпреки че притежаваше способ
нос
ти подобни на природните сили, които съвременното човечество е изгубило.
Те едва, едва започнаха да предчувстват, и то съвсем непълно, нещо от тези принципи. Ето защо техните мисли, а също и законите, за които се говореше при техните държавни разпореждания, бяха повече предчувствувани, отколкото ясно мислени. Главният ръководител на петата атлантска подраса постепенно подготви тази подраса така, че в по-късно време, след залеза на атлантския начин на живот, тя да започне нов начин на живот, който изцяло да се регулира чрез мисленето. А сега нека да си представим, че в края на атлантската епоха имаме работа с 3 групи човекоподобни същества. 1. С гореспоменатите “пратеници на боговете”, които в тяхното развитие далеч бяха изпреварили голямата народна маса и които учеха божествената мъдрост, и вършеха божествени дела. 2.
Самата голяма маса, при която мисловната способност беше още в едно смътно състояние, въпреки че притежаваше способности подобни на природните сили, които съвременното човечество е изгубило.
3. Една по-малка група от такива хора, която развиваше мисловната способност. Чрез това тези хора наистина постепенно изгубиха самобитните способности на атлантците, но в замяна на това се развиха така, че да могат да разбират принципите на “пратениците на боговете”. Втората група човешки същества беше изложена на постепенно умиране. Обаче третата група можа да бъде възпитана от съществата на първата група така, че да поеме ръководството в собствените си ръце. От тази трета група гореспоменатият главен ръководител, който в духовната литература носи името Ману, избра най-способните, за да ги подготви така, че от тях да произлезе едно ново човечество.
към текста >>
3. Една по-малка група от такива хора, която развиваше мисловната способ
нос
т.
Ето защо техните мисли, а също и законите, за които се говореше при техните държавни разпореждания, бяха повече предчувствувани, отколкото ясно мислени. Главният ръководител на петата атлантска подраса постепенно подготви тази подраса така, че в по-късно време, след залеза на атлантския начин на живот, тя да започне нов начин на живот, който изцяло да се регулира чрез мисленето. А сега нека да си представим, че в края на атлантската епоха имаме работа с 3 групи човекоподобни същества. 1. С гореспоменатите “пратеници на боговете”, които в тяхното развитие далеч бяха изпреварили голямата народна маса и които учеха божествената мъдрост, и вършеха божествени дела. 2. Самата голяма маса, при която мисловната способност беше още в едно смътно състояние, въпреки че притежаваше способности подобни на природните сили, които съвременното човечество е изгубило.
3. Една по-малка група от такива хора, която развиваше мисловната способност.
Чрез това тези хора наистина постепенно изгубиха самобитните способности на атлантците, но в замяна на това се развиха така, че да могат да разбират принципите на “пратениците на боговете”. Втората група човешки същества беше изложена на постепенно умиране. Обаче третата група можа да бъде възпитана от съществата на първата група така, че да поеме ръководството в собствените си ръце. От тази трета група гореспоменатият главен ръководител, който в духовната литература носи името Ману, избра най-способните, за да ги подготви така, че от тях да произлезе едно ново човечество. Тези най- способни хора съществуваха в петата подраса.
към текста >>
Чрез това тези хора наистина постепенно изгубиха самобитните способ
нос
ти на атлантците, но в замяна на това се развиха така, че да могат да разбират принципите на “пратениците на боговете”.
Главният ръководител на петата атлантска подраса постепенно подготви тази подраса така, че в по-късно време, след залеза на атлантския начин на живот, тя да започне нов начин на живот, който изцяло да се регулира чрез мисленето. А сега нека да си представим, че в края на атлантската епоха имаме работа с 3 групи човекоподобни същества. 1. С гореспоменатите “пратеници на боговете”, които в тяхното развитие далеч бяха изпреварили голямата народна маса и които учеха божествената мъдрост, и вършеха божествени дела. 2. Самата голяма маса, при която мисловната способност беше още в едно смътно състояние, въпреки че притежаваше способности подобни на природните сили, които съвременното човечество е изгубило. 3. Една по-малка група от такива хора, която развиваше мисловната способност.
Чрез това тези хора наистина постепенно изгубиха самобитните способности на атлантците, но в замяна на това се развиха така, че да могат да разбират принципите на “пратениците на боговете”.
Втората група човешки същества беше изложена на постепенно умиране. Обаче третата група можа да бъде възпитана от съществата на първата група така, че да поеме ръководството в собствените си ръце. От тази трета група гореспоменатият главен ръководител, който в духовната литература носи името Ману, избра най-способните, за да ги подготви така, че от тях да произлезе едно ново човечество. Тези най- способни хора съществуваха в петата подраса. Мисловната способност на шестата и седмата подраса по определен начин беше тръгнала по неправилни пътища и не беше годна за по-нататъшно развитие.
към текста >>
От тази трета група гореспоменатият главен ръководител, който в духовната литература
нос
и името Ману, избра най-способните, за да ги подготви така, че от тях да произлезе едно ново човечество.
Самата голяма маса, при която мисловната способност беше още в едно смътно състояние, въпреки че притежаваше способности подобни на природните сили, които съвременното човечество е изгубило. 3. Една по-малка група от такива хора, която развиваше мисловната способност. Чрез това тези хора наистина постепенно изгубиха самобитните способности на атлантците, но в замяна на това се развиха така, че да могат да разбират принципите на “пратениците на боговете”. Втората група човешки същества беше изложена на постепенно умиране. Обаче третата група можа да бъде възпитана от съществата на първата група така, че да поеме ръководството в собствените си ръце.
От тази трета група гореспоменатият главен ръководител, който в духовната литература носи името Ману, избра най-способните, за да ги подготви така, че от тях да произлезе едно ново човечество.
Тези най- способни хора съществуваха в петата подраса. Мисловната способност на шестата и седмата подраса по определен начин беше тръгнала по неправилни пътища и не беше годна за по-нататъшно развитие. Най- добрите качества на най-добрите хора трябваше да бъдат развити. Това стана, като ръководителят изолира избраните на едно място на Земята – във вътрешността на Азия – и ги предпази от всяко влияние от страна на изостаналите или от тези, които бяха тръгнали по неправилни пътища. Задачата, която ръководителят си постави, беше да отведе своята група толкова далече, щото принадлежащите на тази група да могат в собствената си душа, със собствената си мисловна способност да схванат принципите, според които те бяха ръководени досега по един предчувствуван от тях, обаче не ясно осъзнат начин.
към текста >>
Мисловната способ
нос
т на шестата и седмата подраса по определен начин беше тръгнала по неправилни пътища и не беше годна за по-нататъшно развитие.
Чрез това тези хора наистина постепенно изгубиха самобитните способности на атлантците, но в замяна на това се развиха така, че да могат да разбират принципите на “пратениците на боговете”. Втората група човешки същества беше изложена на постепенно умиране. Обаче третата група можа да бъде възпитана от съществата на първата група така, че да поеме ръководството в собствените си ръце. От тази трета група гореспоменатият главен ръководител, който в духовната литература носи името Ману, избра най-способните, за да ги подготви така, че от тях да произлезе едно ново човечество. Тези най- способни хора съществуваха в петата подраса.
Мисловната способност на шестата и седмата подраса по определен начин беше тръгнала по неправилни пътища и не беше годна за по-нататъшно развитие.
Най- добрите качества на най-добрите хора трябваше да бъдат развити. Това стана, като ръководителят изолира избраните на едно място на Земята – във вътрешността на Азия – и ги предпази от всяко влияние от страна на изостаналите или от тези, които бяха тръгнали по неправилни пътища. Задачата, която ръководителят си постави, беше да отведе своята група толкова далече, щото принадлежащите на тази група да могат в собствената си душа, със собствената си мисловна способност да схванат принципите, според които те бяха ръководени досега по един предчувствуван от тях, обаче не ясно осъзнат начин. Хората трябваше да познаят божествените сили, които бяха следвали несъзнателно. Досега боговете бяха ръководили хората чрез техните пратеници; сега хората трябваше да знаят за тези божествени същества.
към текста >>
Това стана, като ръководителят изолира избраните на едно място на Земята – във вътреш
нос
тта на Азия – и ги предпази от всяко влияние от страна на изостаналите или от тези, които бяха тръгнали по неправилни пътища.
Обаче третата група можа да бъде възпитана от съществата на първата група така, че да поеме ръководството в собствените си ръце. От тази трета група гореспоменатият главен ръководител, който в духовната литература носи името Ману, избра най-способните, за да ги подготви така, че от тях да произлезе едно ново човечество. Тези най- способни хора съществуваха в петата подраса. Мисловната способност на шестата и седмата подраса по определен начин беше тръгнала по неправилни пътища и не беше годна за по-нататъшно развитие. Най- добрите качества на най-добрите хора трябваше да бъдат развити.
Това стана, като ръководителят изолира избраните на едно място на Земята – във вътрешността на Азия – и ги предпази от всяко влияние от страна на изостаналите или от тези, които бяха тръгнали по неправилни пътища.
Задачата, която ръководителят си постави, беше да отведе своята група толкова далече, щото принадлежащите на тази група да могат в собствената си душа, със собствената си мисловна способност да схванат принципите, според които те бяха ръководени досега по един предчувствуван от тях, обаче не ясно осъзнат начин. Хората трябваше да познаят божествените сили, които бяха следвали несъзнателно. Досега боговете бяха ръководили хората чрез техните пратеници; сега хората трябваше да знаят за тези божествени същества. Те трябваше да се научат да считат себе си като изпълнителни органи на божественото провидение. Отделената група хора стоеше пред едно важно решение.
към текста >>
Задачата, която ръководителят си постави, беше да отведе своята група толкова далече, щото принадлежащите на тази група да могат в собствената си душа, със собствената си мисловна способ
нос
т да схванат принципите, според които те бяха ръководени досега по един предчувствуван от тях, обаче не ясно осъзнат начин.
От тази трета група гореспоменатият главен ръководител, който в духовната литература носи името Ману, избра най-способните, за да ги подготви така, че от тях да произлезе едно ново човечество. Тези най- способни хора съществуваха в петата подраса. Мисловната способност на шестата и седмата подраса по определен начин беше тръгнала по неправилни пътища и не беше годна за по-нататъшно развитие. Най- добрите качества на най-добрите хора трябваше да бъдат развити. Това стана, като ръководителят изолира избраните на едно място на Земята – във вътрешността на Азия – и ги предпази от всяко влияние от страна на изостаналите или от тези, които бяха тръгнали по неправилни пътища.
Задачата, която ръководителят си постави, беше да отведе своята група толкова далече, щото принадлежащите на тази група да могат в собствената си душа, със собствената си мисловна способност да схванат принципите, според които те бяха ръководени досега по един предчувствуван от тях, обаче не ясно осъзнат начин.
Хората трябваше да познаят божествените сили, които бяха следвали несъзнателно. Досега боговете бяха ръководили хората чрез техните пратеници; сега хората трябваше да знаят за тези божествени същества. Те трябваше да се научат да считат себе си като изпълнителни органи на божественото провидение. Отделената група хора стоеше пред едно важно решение. Божественият ръководител беше сред тях в човешка форма.
към текста >>
И по-рано от такива пратеници на боговете човечеството получаваше указания, заповеди от
нос
но това, какво трябваше да прави или да изостави.
Хората трябваше да познаят божествените сили, които бяха следвали несъзнателно. Досега боговете бяха ръководили хората чрез техните пратеници; сега хората трябваше да знаят за тези божествени същества. Те трябваше да се научат да считат себе си като изпълнителни органи на божественото провидение. Отделената група хора стоеше пред едно важно решение. Божественият ръководител беше сред тях в човешка форма.
И по-рано от такива пратеници на боговете човечеството получаваше указания, заповеди относно това, какво трябваше да прави или да изостави.
То бе запознавано с науките, които се отнасяха за онова, което можеше да се възприема със сетивата. Хората бяха предчувствали едно божествено управление на света, бяха го чувствали в техните собствени действия; обаче те не знаеха нищо за него. Сега техният ръководител им говореше по съвършено нов начин. Той ги учеше, че невидими същества ръководят и направляват това, което е видимо за тях; и че самите те са служители на тези невидими същества, че с техните мисли трябва да изпълняват законите на тези невидими същества. Хората слушаха за нещо свръхземно-божествено.
към текста >>
На главния ръководител (Ману) помагаха и други пратеници на боговете, които изпълняваха неговите задачи от
нос
но отделните отрасли на живота и работеха за развитието на новата раса.
“Досега вие виждахте онези, които ви ръководеха; обаче има по-висши ръководители, които вие не виждате. И вие сте подчинени на тези ръководители. Вие трябва да изпълнявате заповедите на Бога, когото не виждате; и трябва да слушате един, за когото не можете да си съставите никакъв образ.” Така от устата на великия ръководител звучеше новата висша заповед, която предписваше почитането на един Бог на когото не можеше да бъде подобен никакъв сетивен образ, поради което за него не биваше и да се създава някакъв образ. Отзвук от тази първична заповед на петата човешка подраса са познатите ни от Библията думи: “Не си създавай никакъв кумир или някакво подобие на нещо, което е горе на небето, долу на Земята, във водата или под Земята...” (2. Мойсей, 10. глава).
На главния ръководител (Ману) помагаха и други пратеници на боговете, които изпълняваха неговите задачи относно отделните отрасли на живота и работеха за развитието на новата раса.
Защото се касаеше целият живот да бъде устроен в смисъла на новото разбиране за едно божествено управление на света. Мислите на хората навсякъде трябваше да бъдат насочени от видимото към невидимото. Животът се определя чрез природните сили. Протичането на този човешки живот зависи от деня и нощта, от зимата и лятото, от лъчите на Слънцето и от дъжда. На човека му беше показвано, как тези значителни видими факти стоят във връзка с невидимите (божествени) сили и как той трябва да устройва своя живот съобразно тези невидими сили.
към текста >>
Всяко човешко действие, всички разпореждания трябваше да
нос
ят религиозен характер.
Астрономията и метеорологията бяха преподавани в този смисъл. И човекът трябваше да устрои своята работа, своя морален живот така, че те да отговарят на пълните с мъдрост закони на Божественото. Животът беше уреждан според божествените заповеди; както в движението на звездите, така и в атмосферните процеси бяха изследвани божествените мисли. Своите дела човекът трябваше да привежда в съзвучие с промислите на боговете чрез жертвоприношения. Намерението на Ману беше всичко в човешкия живот да насочва към висшите светове.
Всяко човешко действие, всички разпореждания трябваше да носят религиозен характер.
Чрез това Ману искаше да внедри истинската задача на петата коренна раса. Тази раса трябваше да се научи да се ръководи сама чрез нейните собствени мисли. Обаче подобно самоопределение може да бъде за благото на човечеството само тогава, когато самият човек се постави в служба на висшите сили. Човекът трябваше да си служи със своята мисловна сила; обаче тази мисловна сила трябваше да бъде осветена чрез погледа, насочен към Божественото. Ние можем да разберем напълно това, което ставаше в онези времена само когато знаем, че развитието на мисловната способност, започвайки от петата атлантска подраса, имаше като последствие и нещо друго.
към текста >>
Ние можем да разберем напълно това, което ставаше в онези времена само когато знаем, че развитието на мисловната способ
нос
т, започвайки от петата атлантска подраса, имаше като последствие и нещо друго.
Всяко човешко действие, всички разпореждания трябваше да носят религиозен характер. Чрез това Ману искаше да внедри истинската задача на петата коренна раса. Тази раса трябваше да се научи да се ръководи сама чрез нейните собствени мисли. Обаче подобно самоопределение може да бъде за благото на човечеството само тогава, когато самият човек се постави в служба на висшите сили. Човекът трябваше да си служи със своята мисловна сила; обаче тази мисловна сила трябваше да бъде осветена чрез погледа, насочен към Божественото.
Ние можем да разберем напълно това, което ставаше в онези времена само когато знаем, че развитието на мисловната способност, започвайки от петата атлантска подраса, имаше като последствие и нещо друго.
От определена страна хората бяха стигнали дотам, да притежават знания и изкуства, които нямаха непосредствена връзка с това, което гореспоменатият Ману трябваше да счита за своя същинска задача. На тези познания и изкуства първоначално им липсваше религиозният характер. Те бяха придобити от хората така, че те не можеха да мислят за нищо друго, освен да ги поставят в служба на тяхната собствена полза, на техните лични нужди.*... /* За сега не е позволено да се съобщава открито за произхода на тези познания и изкуства. Ето защо тук трябва да премълчим една част от това, което е записано в Хрониката Акаша./ Към такива познания принадлежи например огънят с неговото приложение за човешки нужди. През първите атлантски времена човекът не се нуждаеше от огъня, защото той можеше да си служи с жизнената сила.
към текста >>
Човекът не биваше чрез нищо да бъде принуден да отнася към божествения ред тези неща, стоящи в услуга на неговата мисловна способ
нос
т.
Обаче колкото по-малко той беше в състояние да си служи с тази сила в течение на времето, толкова повече трябваше да се научи да си изработва оръдия, инструменти от така наречените неживи неща. За целта му служеше използването на огъня. Подобно беше и с другите сили. Човекът се беше научил да си служи с такива природни сили, без да осъзнава техния божествен произход. И така трябваше и да бъде.
Човекът не биваше чрез нищо да бъде принуден да отнася към божествения ред тези неща, стоящи в услуга на неговата мисловна способност.
Напротив, той трябваше да прави това доброволно в своите мисли. И така намерението на Ману беше насочено към това, да доведе хората дотам, че те самостоятелно, изхождайки от една вътрешна потребност да свързват такива неща с висшия миров ред. Хората можеха, така да се каже, да избират, дали да прилагат придобитите познания за чисто лично ползване или в религиозна служба на един по- висш свят. Ако по-рано човекът беше принуден да се счита като член на божественото ръководство на света, от което му идваше като дар например владеенето на жизнената сила, без да има нужда да използва мисловната си способност, сега той можеше да използва също и природните сили, без да насочва мисълта към Божественото. Не всички хора, които Ману беше събрал около себе си, бяха узрели за такова решение, а само една малка част от тях.
към текста >>
И така намерението на Ману беше насочено към това, да доведе хората дотам, че те самостоятелно, изхождайки от една вътрешна потреб
нос
т да свързват такива неща с висшия миров ред.
Подобно беше и с другите сили. Човекът се беше научил да си служи с такива природни сили, без да осъзнава техния божествен произход. И така трябваше и да бъде. Човекът не биваше чрез нищо да бъде принуден да отнася към божествения ред тези неща, стоящи в услуга на неговата мисловна способност. Напротив, той трябваше да прави това доброволно в своите мисли.
И така намерението на Ману беше насочено към това, да доведе хората дотам, че те самостоятелно, изхождайки от една вътрешна потребност да свързват такива неща с висшия миров ред.
Хората можеха, така да се каже, да избират, дали да прилагат придобитите познания за чисто лично ползване или в религиозна служба на един по- висш свят. Ако по-рано човекът беше принуден да се счита като член на божественото ръководство на света, от което му идваше като дар например владеенето на жизнената сила, без да има нужда да използва мисловната си способност, сега той можеше да използва също и природните сили, без да насочва мисълта към Божественото. Не всички хора, които Ману беше събрал около себе си, бяха узрели за такова решение, а само една малка част от тях. И само от числото на тези последните Ману действително можа да образува зародиша на новата раса. Той се оттегли с тези така избрани хора, изолира се, за да ги развие по-нататък, докато останалите се смесиха с другите хора.
към текста >>
Ако по-рано човекът беше принуден да се счита като член на божественото ръководство на света, от което му идваше като дар например владеенето на жизнената сила, без да има нужда да използва мисловната си способ
нос
т, сега той можеше да използва също и природните сили, без да насочва мисълта към Божественото.
И така трябваше и да бъде. Човекът не биваше чрез нищо да бъде принуден да отнася към божествения ред тези неща, стоящи в услуга на неговата мисловна способност. Напротив, той трябваше да прави това доброволно в своите мисли. И така намерението на Ману беше насочено към това, да доведе хората дотам, че те самостоятелно, изхождайки от една вътрешна потребност да свързват такива неща с висшия миров ред. Хората можеха, така да се каже, да избират, дали да прилагат придобитите познания за чисто лично ползване или в религиозна служба на един по- висш свят.
Ако по-рано човекът беше принуден да се счита като член на божественото ръководство на света, от което му идваше като дар например владеенето на жизнената сила, без да има нужда да използва мисловната си способност, сега той можеше да използва също и природните сили, без да насочва мисълта към Божественото.
Не всички хора, които Ману беше събрал около себе си, бяха узрели за такова решение, а само една малка част от тях. И само от числото на тези последните Ману действително можа да образува зародиша на новата раса. Той се оттегли с тези така избрани хора, изолира се, за да ги развие по-нататък, докато останалите се смесиха с другите хора. От тези така избрани малко на брой хора, които Ману събра около себе си, произхожда след това всичко, което съставлява и до днес истинските прогресивни зародиши на петата коренна раса. Ето защо също е обяснимо, че две характерни черти преминават през цялото развитие на тази пета коренна раса.
към текста >>
Най-способните лич
нос
ти, намиращи се около Ману, бяха предвидени постепенно непосредствено да бъдат посветени в божествената мъдрост, за да могат да станат учители на другите.
Едната черта е свойствена на хората, които са въодушевени от висши идеали, считащи себе си за деца на една божествена Мирова сила, на едно божествено Мирово същество; другата черта е свойствена на онези, които поставят всичко само в служба на личния си интерес, на собствената си полза. Малката група хора остана около Ману дотогава, докато вече бе достатъчно укрепнала, за да може да действа в духа на новото и докато нейните членове можеха да излязат сред останалото човечество, за да му донесат този нов дух. Естествено е, че този нов дух при различните народи прие различен характер, според това, как тези народи се бяха развили в различните области. Запазените стари характерни черти се смесиха с това, което посланиците на Ману занесоха в различните части на света. Чрез това се родиха разнообразни нови култури и цивилизации.
Най-способните личности, намиращи се около Ману, бяха предвидени постепенно непосредствено да бъдат посветени в божествената мъдрост, за да могат да станат учители на другите.
Така стана, че към старите пратеници на боговете сега се прибави един нов вид посветени. Това са онези, които бяха развили тяхната мисловна способност по Земен начин, както техните останали себеподобни. Съществуващите по-рано пратеници на боговете също и Ману не притежаваха това. Тяхното развитие принадлежи на по-висшите светове. Те внесоха тяхната по-висша мъдрост в Земните отношения.
към текста >>
Това са онези, които бяха развили тяхната мисловна способ
нос
т по Земен начин, както техните останали себеподобни.
Естествено е, че този нов дух при различните народи прие различен характер, според това, как тези народи се бяха развили в различните области. Запазените стари характерни черти се смесиха с това, което посланиците на Ману занесоха в различните части на света. Чрез това се родиха разнообразни нови култури и цивилизации. Най-способните личности, намиращи се около Ману, бяха предвидени постепенно непосредствено да бъдат посветени в божествената мъдрост, за да могат да станат учители на другите. Така стана, че към старите пратеници на боговете сега се прибави един нов вид посветени.
Това са онези, които бяха развили тяхната мисловна способност по Земен начин, както техните останали себеподобни.
Съществуващите по-рано пратеници на боговете също и Ману не притежаваха това. Тяхното развитие принадлежи на по-висшите светове. Те внесоха тяхната по-висша мъдрост в Земните отношения. Това, което те дариха на човечеството, беше един “дар свише”. Преди средата на атлантската епоха хората още не бяха достатъчно напреднали, за да могат със собствени сили да разберат божествените решения.
към текста >>
То
нос
еше печата на божествения произход.
Земното мислене трябваше да се издигне до понятието за Божественото. Към свръхчовешките посветени се прибавиха и човешките. Това означава важен поврат в развитието на човешкия род. Първите атлантци нямаха още избор, дали да считат техните ръководители за божествени пратеници или не. Защото това, което последните вършеха, се налагаше като дела на висшите светове.
То носеше печата на божествения произход.
Така божествените пратеници на атлантската епоха, чрез тяхната сила бяха свещени същества, обгърнати от блясъка, който им предаваше тази сила. Човешките посветени от следващите времена, външно погледнато бяха хора между хората. Обаче те останаха свързани с висшите светове и откровенията и явленията на пратениците на боговете проникваха до тях. Само по изключение, когато се явяваше по-висша необходимост, те използуваха определени сили, които им бяха дарени оттам. Тогава те вършеха дела, които хората не разбираха според познатите им закони и затова с право ги считаха за чудеса.
към текста >>
Човешките посветени днес са посредниците между народа и по- висшите същества; и само посвещението позволява и дарява способ
нос
тта за общение с пратениците на боговете.
Човешките посветени от следващите времена, външно погледнато бяха хора между хората. Обаче те останаха свързани с висшите светове и откровенията и явленията на пратениците на боговете проникваха до тях. Само по изключение, когато се явяваше по-висша необходимост, те използуваха определени сили, които им бяха дарени оттам. Тогава те вършеха дела, които хората не разбираха според познатите им закони и затова с право ги считаха за чудеса. Обаче по- висшето намерение при всичко това е да помогнат на човечеството да застане на собствените си крака, да развият напълно неговата мисловна сила.
Човешките посветени днес са посредниците между народа и по- висшите същества; и само посвещението позволява и дарява способността за общение с пратениците на боговете.
Човешките посветени, свещените учители, станаха сега в началото на петата коренна раса ръководители на останалото човечество. Великите царе свещеници на миналото време, за които свидетелствува не историята, а света на легендите, принадлежат към групата на тези посветени. Висшите пратеници на боговете се оттеглиха все повече от Земята и предоставиха ръководството на тези човешки посветени, до които обаче те стояха със съвети и дела. Ако това не беше така, човекът никога не би стигнал до свободната употреба на своята мисловна сила. Светът стои под божествено ръководство; но човекът не бива да бъде принуден да признае това, а трябва да го види и разбере чрез свободно разсъждение.
към текста >>
82.
ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Те ще бъдат по-добре разбрани, когато бъде разгледана цялата лемурийска епоха, а също и епохата на нашата (пета) коренна раса до съвремен
нос
тта.
Към него е принадлежала също и днешната южна Азия и части от Африка. Макар при разчитането на “Хрониката Акаша” да е подходено с възможно най-голяма предпазливост, все пак трябва да подчертаем, че никъде тези съобщения не трябва да се считат за нещо догматично. Те нямат такъв характер. Ако разчитането на неща и събития, които са толкова отдалечени от днешната епоха, съвсем не е лесно, то превеждането на видяното и разчетеното на съвременен език поставя почти непреодолими пречки. Данните за времето ще бъдат представени по-късно.
Те ще бъдат по-добре разбрани, когато бъде разгледана цялата лемурийска епоха, а също и епохата на нашата (пета) коренна раса до съвременността.
Нещата, които се съобщават тук, са изненадващи също и за окултиста, който ги чете за първи път, макар че тази дума не е съвсем подходяща. Затова той трябва да ги съобщава само след най-грижлива проверка. *** Четвъртата (атлантска) коренна раса беше предшествана от така наречената лемурийска раса. През време на нейното развитие със Земята и с човека станаха събития от най-голямо значение.
към текста >>
Когато градеше нещо, той не се нуждаеше да изчислява
нос
ещата сила на дървеното стебло и теглото на един строителен камък; той с поглед преценяваше доколко може да
нос
и едно стебло, къде трябваше да бъде поставен камъкът съобразно с неговото тегло.
Това съобщение се състоеше от един вид “четене на мислите”. Лемуриецът черпеше силата на своите представи направо от нещата, които го заобикаляха. Тя се вливаше в него от растежната сила на растенията, от жизнената сила на животните. Така той разбираше растенията и животните в техния вътрешен живот. Той разбираше даже физическите и химическите сили на неживите неща.
Когато градеше нещо, той не се нуждаеше да изчислява носещата сила на дървеното стебло и теглото на един строителен камък; той с поглед преценяваше доколко може да носи едно стебло, къде трябваше да бъде поставен камъкът съобразно с неговото тегло.
Така лемуриецът строеше без инженерно изкуство от силата на своята представа, действаща със сигурността на един вид инстинкт. И при това той до голяма степен владееше своето тяло. Чрез просто усилие на волята той можеше да закали своята ръка, когато беше необходимо. Можеше да повдигне например извънредно големи товари чрез простото развитие на волята. Ако по-късно на атлантеца служеше неговата власт над жизнената сила, на лемуриеца служеше овладяването на волята.
към текста >>
Така лемуриецът строеше без инженерно изкуство от силата на своята представа, действаща със сигур
нос
тта на един вид инстинкт.
Лемуриецът черпеше силата на своите представи направо от нещата, които го заобикаляха. Тя се вливаше в него от растежната сила на растенията, от жизнената сила на животните. Така той разбираше растенията и животните в техния вътрешен живот. Той разбираше даже физическите и химическите сили на неживите неща. Когато градеше нещо, той не се нуждаеше да изчислява носещата сила на дървеното стебло и теглото на един строителен камък; той с поглед преценяваше доколко може да носи едно стебло, къде трябваше да бъде поставен камъкът съобразно с неговото тегло.
Така лемуриецът строеше без инженерно изкуство от силата на своята представа, действаща със сигурността на един вид инстинкт.
И при това той до голяма степен владееше своето тяло. Чрез просто усилие на волята той можеше да закали своята ръка, когато беше необходимо. Можеше да повдигне например извънредно големи товари чрез простото развитие на волята. Ако по-късно на атлантеца служеше неговата власт над жизнената сила, на лемуриеца служеше овладяването на волята. Той беше родения маг – нека този израз да не бъде криво разбран – във всички области на по-нисшите човешки работи.
към текста >>
Те трябваше да се научат да издържат на опас
нос
ти, да преодоляват болки, да извършват смели действия.
Ако по-късно на атлантеца служеше неговата власт над жизнената сила, на лемуриеца служеше овладяването на волята. Той беше родения маг – нека този израз да не бъде криво разбран – във всички области на по-нисшите човешки работи. Животът на лемурийците беше насочен към развитието на волята, на силата, образуваща представите. Възпитанието на децата беше изцяло насочено към тази цел. Момчетата бяха закалявани по най-грубия начин.
Те трябваше да се научат да издържат на опасности, да преодоляват болки, да извършват смели действия.
Онези, които не можеха да понасят мъченията, да понасят болките, не бяха считани за полезни членове на човечеството. Оставяха ги да загинат при тежка работа. Това, което Хрониката Акаша показва по отношение на това възпитание на децата, надминава всичко, което съвременният човек може да обрисува в най-смелата си фантазия. Понасянето на горещина до изгарящ пек, пробождането на тялото с остри предмети бяха съвсем обикновени процедури. Различно беше възпитанието на момичетата.
към текста >>
В женската душа, така да се каже, се потопяваха фантастиката и мечтател
нос
тта на самата природа.
Чрез това при тях се развиваха заложбите за мечтание, за фантазиране; тези качества бяха особено високо ценени. И тъй като не съществуваше памет, тези заложби не можаха също и да се изродят. Съответните сънищни и фантазни представи съществуваха само дотогава, докато беше налице съответният външен повод. Вследствие на това те се кореняха във външните неща. Те не се изгубваха в бездънна почва.
В женската душа, така да се каже, се потопяваха фантастиката и мечтателността на самата природа.
С изключение на последните времена, лемурийците нямаха жилища в нашия смисъл. Те пребиваваха там, където самата природа даваше възможност за това. Например пещерите, които изполваха, те само ги преобразяваха, снабдяваха ги с такива прибавки, от които се нуждаеха. По- късно те самите си изграждаха такива пещери в земята и при такива строежи развиваха голяма сръчност. Ние не бива да мислим, че лемурийците не са изграждали също и изкуствени постройки.
към текста >>
Те пребиваваха там, където самата природа даваше възмож
нос
т за това.
Съответните сънищни и фантазни представи съществуваха само дотогава, докато беше налице съответният външен повод. Вследствие на това те се кореняха във външните неща. Те не се изгубваха в бездънна почва. В женската душа, така да се каже, се потопяваха фантастиката и мечтателността на самата природа. С изключение на последните времена, лемурийците нямаха жилища в нашия смисъл.
Те пребиваваха там, където самата природа даваше възможност за това.
Например пещерите, които изполваха, те само ги преобразяваха, снабдяваха ги с такива прибавки, от които се нуждаеха. По- късно те самите си изграждаха такива пещери в земята и при такива строежи развиваха голяма сръчност. Ние не бива да мислим, че лемурийците не са изграждали също и изкуствени постройки. Само че тези постройки не служеха за жилища. Те произхождаха на първо време от нуждата да се даде на природните неща една произведена от човека форма.
към текста >>
По- късно те самите си изграждаха такива пещери в земята и при такива строежи развиваха голяма сръч
нос
т.
Те не се изгубваха в бездънна почва. В женската душа, така да се каже, се потопяваха фантастиката и мечтателността на самата природа. С изключение на последните времена, лемурийците нямаха жилища в нашия смисъл. Те пребиваваха там, където самата природа даваше възможност за това. Например пещерите, които изполваха, те само ги преобразяваха, снабдяваха ги с такива прибавки, от които се нуждаеха.
По- късно те самите си изграждаха такива пещери в земята и при такива строежи развиваха голяма сръчност.
Ние не бива да мислим, че лемурийците не са изграждали също и изкуствени постройки. Само че тези постройки не служеха за жилища. Те произхождаха на първо време от нуждата да се даде на природните неща една произведена от човека форма. Могилите бяха така преустроени, че човекът изпитваше радост, удоволствие от тяхната форма. Поради същата причина се натрупваха камъни, също и за да служат при определени действия.
към текста >>
Само онези можеха да бъдат допуснати там, които чрез всевъзможни начини на закаляване до най-висока степен бяха развили способ
нос
тта да побеждават.
Местата, където децата бяха закалявани, бяха заградени със стени от този род. Обаче към края на тази епоха все помощни и по-изкусни ставаха постройките, които служеха за подържане на “божествената мъдрост и божественото изкуство”. Тези съоръжения по всичко бяха различни от това, което за по- късното човечество бяха храмовете, защото те бяха същевременно заведения за обучение и центрове на науката. Който беше намерен подходящ за това, можеше да бъде посветен тук в науката за мировите закони и в боравенето с тези закони. Ако лемуриецът беше един роден маг, тук тази заложба тогава беше развивана, за да се превърне в изкуство и в разбиране.
Само онези можеха да бъдат допуснати там, които чрез всевъзможни начини на закаляване до най-висока степен бяха развили способността да побеждават.
За всички останали това, което ставаше в тези заведения, беше най-дълбока тайна. Чрез непосредствено съзерцание приетите тук се научаваха да познават, а също така и да владеят природните сили. Учението беше така устроено, че природните сили при човека се превръщаха в сили на волята. Благодарение на това той можеше сам да извършва това, което правеше природата. Това, което по-късното човечество извършваше чрез обмисляне, чрез комбиниране, тогава имаше характер на инстинктивна дейност.
към текста >>
Това, което по-късното човечество извършваше чрез обмисляне, чрез комбиниране, тогава имаше характер на инстинктивна дей
нос
т.
Само онези можеха да бъдат допуснати там, които чрез всевъзможни начини на закаляване до най-висока степен бяха развили способността да побеждават. За всички останали това, което ставаше в тези заведения, беше най-дълбока тайна. Чрез непосредствено съзерцание приетите тук се научаваха да познават, а също така и да владеят природните сили. Учението беше така устроено, че природните сили при човека се превръщаха в сили на волята. Благодарение на това той можеше сам да извършва това, което правеше природата.
Това, което по-късното човечество извършваше чрез обмисляне, чрез комбиниране, тогава имаше характер на инстинктивна дейност.
Думата “инстинкт” тук не бива да се употребява в същия смисъл, както сме свикнали да я прилагаме за животните. Защото това, което лемурийците вършеха, надвишава извънредно много всичко онова, което животинският свят може да извърши чрез инстинкта. То надвишаваше даже и това, което от тогава досега като изкуства и науки човечеството е усвоило чрез паметта, ума и фантазията. Ако бихме искали да употребим един израз за тези заведения, който да улесни разбирането ни, бихме могли да ги наречем “висши училища за силите на волята и за ясновиждащата сила на представата”. От тях излизаха хората, които във всяко отношение ставаха владетели на другите.
към текста >>
Това, което се култивираше там всъщ
нос
т не беше религия.
Общо взето това, което е описано тук за лемурийците, важи само за една малка част от тези хора. Другата част живееше животински живот. Даже тези човеци-животни по отношение на тяхното външно устройство и начина на техния живот бяха напълно различни от споменатата малка част. Те не се различаваха особено от нисшите млекопитаещи животни, които също и във външната си форма им приличаха в известно отношение. Трябва да кажем още няколко думи за значението на гореспоменатите храмови центрове.
Това, което се култивираше там всъщност не беше религия.
Това беше “божествена мъдрост и божествено изкуство”. Човекът непосредствено приемаше това, което му се даваше там, като дар от духовните мирови същества. И когато получаваше това, което му се даряваше по този начин, той сам смяташе себе си за “служител” на тези мирови сили. Той се чувстваше “осветен” пред всичко недуховно. Ако на тази степен на развитието на човечеството искаме да говорим за религия, бихме могли да я наречем “религия на волята”.
към текста >>
В следващите времена това общение трябваше да приеме други форми, защото човешката способ
нос
т да си образува представи, човешкият дух приеха други форми.
Защото в техните храмови центрове те съзерцаваха действащите природни сили. Те проникваха с поглед в творческата работилница на природата. Това, което изживяваха, беше едно общение със съществата, които строят в самия свят. Това общение може да бъде наречено общение с боговете. И това, което по-късно се яви като “посвещение”, като “тайнство”, произлезе от тази първоначална форма на общението на хората с боговете.
В следващите времена това общение трябваше да приеме други форми, защото човешката способност да си образува представи, човешкият дух приеха други форми.
От особено значение е нещо, което стана с напредването на лемурийското развитие благодарение на това, че жените живееха по описания начин. Чрез това те развиха особени човешки сили. Тяхната способност на въображението, намираща се във връзка с природата, стана основа за едно особено развитие на живота на представите. Те съзерцателно приемаха в себе си силите на природата и ги оставяха да действат в тяхната душа. С това се образуваха зародишите на паметта.
към текста >>
Тяхната способ
нос
т на въображението, намираща се във връзка с природата, стана основа за едно особено развитие на живота на представите.
Това общение може да бъде наречено общение с боговете. И това, което по-късно се яви като “посвещение”, като “тайнство”, произлезе от тази първоначална форма на общението на хората с боговете. В следващите времена това общение трябваше да приеме други форми, защото човешката способност да си образува представи, човешкият дух приеха други форми. От особено значение е нещо, което стана с напредването на лемурийското развитие благодарение на това, че жените живееха по описания начин. Чрез това те развиха особени човешки сили.
Тяхната способност на въображението, намираща се във връзка с природата, стана основа за едно особено развитие на живота на представите.
Те съзерцателно приемаха в себе си силите на природата и ги оставяха да действат в тяхната душа. С това се образуваха зародишите на паметта. И заедно с паметта в света се появи също и способността за създаване на първите най-прости морални понятия. Развитието на волята при мъжете не познаваше отначало нещо подобно. Мъжът следваше инстинктивно подбудите на природата, или влиянията на посветените.
към текста >>
И заедно с паметта в света се появи също и способ
нос
тта за създаване на първите най-прости морални понятия.
От особено значение е нещо, което стана с напредването на лемурийското развитие благодарение на това, че жените живееха по описания начин. Чрез това те развиха особени човешки сили. Тяхната способност на въображението, намираща се във връзка с природата, стана основа за едно особено развитие на живота на представите. Те съзерцателно приемаха в себе си силите на природата и ги оставяха да действат в тяхната душа. С това се образуваха зародишите на паметта.
И заедно с паметта в света се появи също и способността за създаване на първите най-прости морални понятия.
Развитието на волята при мъжете не познаваше отначало нещо подобно. Мъжът следваше инстинктивно подбудите на природата, или влиянията на посветените. От женския елемент се родиха първите представи за “добро” и “зло”. Хората започнаха да обичат нещо, което особено впечатляваше живота на представите, от други неща пък започнаха да изпитват отвращение. Ако властта, която мъжкият елемент упражняваше, беше насочена повече върху външното действие на волевите сили, върху външното боравене с природните сили, то в женския елемент паралелно се пораждаше едно въздействие чрез душевността, чрез вътрешните, лични сили на човека.
към текста >>
Ако властта, която мъжкият елемент упражняваше, беше насочена повече върху външното действие на волевите сили, върху външното боравене с природните сили, то в женския елемент паралелно се пораждаше едно въздействие чрез душев
нос
тта, чрез вътрешните, лични сили на човека.
И заедно с паметта в света се появи също и способността за създаване на първите най-прости морални понятия. Развитието на волята при мъжете не познаваше отначало нещо подобно. Мъжът следваше инстинктивно подбудите на природата, или влиянията на посветените. От женския елемент се родиха първите представи за “добро” и “зло”. Хората започнаха да обичат нещо, което особено впечатляваше живота на представите, от други неща пък започнаха да изпитват отвращение.
Ако властта, която мъжкият елемент упражняваше, беше насочена повече върху външното действие на волевите сили, върху външното боравене с природните сили, то в женския елемент паралелно се пораждаше едно въздействие чрез душевността, чрез вътрешните, лични сили на човека.
Само онзи може да разбере правилно развитието на човечеството, който вземе под внимание, че първият напредък в живота на представите е бил направен от жените. Свързаното с живота на представите, с изграждането на паметта развитие на навици, които образуваха зародишите на един правен живот, на един вид нрави, на един вид бит, идваше от тази страна. Ако мъжът беше видял и боравил с природните сили: Жената стана първата тълкувателка на тези природни сили. Това беше един особен нов начин да се живее чрез размишление, който се роди тук. Тази форма имаше нещо много по-лично отколкото начинът, по който се проявяваше мъжът.
към текста >>
Трябва да си представим, че тази особе
нос
т на жените беше също един вид ясновиждане, макар и да се различаваше от магията на волята при мъжете.
Само онзи може да разбере правилно развитието на човечеството, който вземе под внимание, че първият напредък в живота на представите е бил направен от жените. Свързаното с живота на представите, с изграждането на паметта развитие на навици, които образуваха зародишите на един правен живот, на един вид нрави, на един вид бит, идваше от тази страна. Ако мъжът беше видял и боравил с природните сили: Жената стана първата тълкувателка на тези природни сили. Това беше един особен нов начин да се живее чрез размишление, който се роди тук. Тази форма имаше нещо много по-лично отколкото начинът, по който се проявяваше мъжът.
Трябва да си представим, че тази особеност на жените беше също един вид ясновиждане, макар и да се различаваше от магията на волята при мъжете.
В нейната душа жената беше достъпна за един друг вид духовни същества. Тя беше достъпна за такива духовни същества, които говореха повече на чувствения елемент на душата, а по-малко на духовния елемент, на който беше подчинен мъжът. Така от мъжете се излъчваше едно действие, което беше повече природно-божествено, а при жените едно такова, което беше повече душевно-божествено. Развитието, през което мина жената през време на лемурийската епоха доведе дотам, че при настъпването на следващата – атлантската коренна раса на Земята на нея се падна една важна роля. Това появяване на тази коренна раса стана под влиянието на високо развити същества, които бяха запознати с образуването на расите и които бяха в състояние да насочат съществуващите човешки сили, силите на човешката природа в такива пътища, че да може да се роди една нова раса.
към текста >>
Под тяхно ръководство мъжете от тази групичка развиваха способ
нос
тта да владеят природните сили.
Това появяване на тази коренна раса стана под влиянието на високо развити същества, които бяха запознати с образуването на расите и които бяха в състояние да насочат съществуващите човешки сили, силите на човешката природа в такива пътища, че да може да се роди една нова раса. Ние ще говорим още за тези същества. За сега нека бъде достатъчно да кажем, че те притежаваха свръхчовешка мъдрост и сила. Те отделиха от лемурийското човечество една малка група и я определиха за родоначалник на бъдещата атлантска раса. Мястото, на което те направиха това, се намираше в горещата зона.
Под тяхно ръководство мъжете от тази групичка развиваха способността да владеят природните сили.
Те бяха силни и разбираха как да добиват от Земята най-разнообразни съкровища. Можеха да обработват почвата и да използват нейните плодове за живота си. Чрез възпитанието, което бяха получили, те бяха станали силни волеви натури. По-слабо беше развита при тях душата и сърдечността. В замяна на това последните бяха развити при жените.
към текста >>
По-слабо беше развита при тях душата и сърдеч
нос
тта.
Мястото, на което те направиха това, се намираше в горещата зона. Под тяхно ръководство мъжете от тази групичка развиваха способността да владеят природните сили. Те бяха силни и разбираха как да добиват от Земята най-разнообразни съкровища. Можеха да обработват почвата и да използват нейните плодове за живота си. Чрез възпитанието, което бяха получили, те бяха станали силни волеви натури.
По-слабо беше развита при тях душата и сърдечността.
В замяна на това последните бяха развити при жените. Памет и фантазия, и всичко, което беше свързано с тези способности, се намираха при жените. Горепосочените ръководители направиха така, че избраната група да се подреди в по-малки групи. И те повериха на жените подреждането и устройването на тези по-малки групи. Чрез нейната памет жената получи способността да използва за бъдещето опитностите и преживяванията, които веднъж бяха придобити.
към текста >>
Памет и фантазия, и всичко, което беше свързано с тези способ
нос
ти, се намираха при жените.
Те бяха силни и разбираха как да добиват от Земята най-разнообразни съкровища. Можеха да обработват почвата и да използват нейните плодове за живота си. Чрез възпитанието, което бяха получили, те бяха станали силни волеви натури. По-слабо беше развита при тях душата и сърдечността. В замяна на това последните бяха развити при жените.
Памет и фантазия, и всичко, което беше свързано с тези способности, се намираха при жените.
Горепосочените ръководители направиха така, че избраната група да се подреди в по-малки групи. И те повериха на жените подреждането и устройването на тези по-малки групи. Чрез нейната памет жената получи способността да използва за бъдещето опитностите и преживяванията, които веднъж бяха придобити. Това, което вчера се бе оказало целесъобразно, тя го оползотворяваше днес и беше наясно върху факта, че то ще донесе полза също и утре. Благодарение на това разпоредбите за съвместния живот произхождаха от нея.
към текста >>
Чрез нейната памет жената получи способ
нос
тта да използва за бъдещето опит
нос
тите и преживяванията, които веднъж бяха придобити.
По-слабо беше развита при тях душата и сърдечността. В замяна на това последните бяха развити при жените. Памет и фантазия, и всичко, което беше свързано с тези способности, се намираха при жените. Горепосочените ръководители направиха така, че избраната група да се подреди в по-малки групи. И те повериха на жените подреждането и устройването на тези по-малки групи.
Чрез нейната памет жената получи способността да използва за бъдещето опитностите и преживяванията, които веднъж бяха придобити.
Това, което вчера се бе оказало целесъобразно, тя го оползотворяваше днес и беше наясно върху факта, че то ще донесе полза също и утре. Благодарение на това разпоредбите за съвместния живот произхождаха от нея. Под нейно влияние се развиваха понятията за “добро и зло”. Чрез нейния съзерцателен живот тя разви разбирането за природата. От наблюдението на природата в нея възникнаха представите, според които тя ръководеше работата на хората.
към текста >>
Те се оставяха на пълното с тайнстве
нос
т тъкане на техните душевни сили.
При тях трябваше да се търси съвет, когато искаха да тълкуват знаменията на природата. Обаче цялата форма на техния душевен живот беше още такава, че тя стоеше под властта на “тайните” душевни сили на човека. Ние не изразяваме точно нещата, а само приблизително, когато говорим за едно сомнамбулно виждане при тези жени. В определена по-висша форма на сънуването на тях им се разкриваха тайните на природата и им се вливаха подтиците за тяхното действие. За тях всичко беше одушевено и им се показваше в душевни сили и явления.
Те се оставяха на пълното с тайнственост тъкане на техните душевни сили.
Това, което ги тласкаше към техните действия, бяха “вътрешни гласове”, или това което растенията, животните, камъните, вятърът, шумоленето на дърветата и т.н. им казваха. От едно такова душевно състояние, от едно такова душевно настроение се роди това, което можем да наречем човешка религия. Душевното в природата и в човешкия живот постепенно стана почитано и боготворено. Отделни жени стигнаха до особено господство, защото знаеха да тълкуват от особени, пълни с тайнственост глъбини това, което се съдържа в света.
към текста >>
Отделни жени стигнаха до особено господство, защото знаеха да тълкуват от особени, пълни с тайнстве
нос
т глъбини това, което се съдържа в света.
Те се оставяха на пълното с тайнственост тъкане на техните душевни сили. Това, което ги тласкаше към техните действия, бяха “вътрешни гласове”, или това което растенията, животните, камъните, вятърът, шумоленето на дърветата и т.н. им казваха. От едно такова душевно състояние, от едно такова душевно настроение се роди това, което можем да наречем човешка религия. Душевното в природата и в човешкия живот постепенно стана почитано и боготворено.
Отделни жени стигнаха до особено господство, защото знаеха да тълкуват от особени, пълни с тайнственост глъбини това, което се съдържа в света.
Това, което живееше при такива жени, се превърна в един вид природен говор. Защото началото на говора се крие в нещо, което е подобно на песента. Силата на мисълта се превръщаше в доловим за слуха звук. Вътрешният ритъм на природата прозвучаваше от устните на “мъдри” жени. Хората се събираха около такива жени и чувстваха в техните песенни изречения откровенията на висши същества.
към текста >>
Пълните с тайнстве
нос
т ритми, които бяха подслушани от природата, бяха подражавани в движенията на собствените крайници.
В кръг около нея седят мъже и жени със замечтани лица, поемайки вътрешен живот от това, което чуват. Могат да бъдат видени още и други сцени. На друго подобно устроено място “пее” една жрица, обаче нейните тонове имат нещо по-мощно, по-силно. И хората около нея се движат в ритмични танци. Защото този беше другият начин, по който “душата” навлизаше в човечеството.
Пълните с тайнственост ритми, които бяха подслушани от природата, бяха подражавани в движенията на собствените крайници.
Чрез това хората се чувстваха едно с природата и с царуващите в нея същества. Мястото на Земята, където беше създадено това племе на една бъдеща човешка раса, беше особено подходящо за това. То беше такова място, където бурно раздвижваната Земя от онова време беше стигнала до успокоение. Защото Лемурия беше разтърсвана от бури. В онези времена Земята нямаше още нейната по-късна гъстота.
към текста >>
Мощни вулкани съществуваха почти навсякъде и постоянно развиваха една разрушителна дей
нос
т.
Мястото на Земята, където беше създадено това племе на една бъдеща човешка раса, беше особено подходящо за това. То беше такова място, където бурно раздвижваната Земя от онова време беше стигнала до успокоение. Защото Лемурия беше разтърсвана от бури. В онези времена Земята нямаше още нейната по-късна гъстота. Навсякъде тънката почва беше разтърсвана от вулканически сили, които изригваха на по-малки или по-големи потоци.
Мощни вулкани съществуваха почти навсякъде и постоянно развиваха една разрушителна дейност.
Хората бяха свикнали да се съобразяват с тази огнена дейност. Те използваха този огън също при тяхната работа и строителства. Огънят на природата служеше като основа на техните действия и съоръжения, както днес изкуственият огън служи при човешката работа. Чрез дейността на този вулканически огън бе предизвикана и гибелта на лемурийския континент. Онази част от Лемурия, от която трябваше да се развие племенната раса на Атлантида, имаше наистина горещ климат, но общо взето тя беше предпазена от вулканичната дейност.
към текста >>
Хората бяха свикнали да се съобразяват с тази огнена дей
нос
т.
То беше такова място, където бурно раздвижваната Земя от онова време беше стигнала до успокоение. Защото Лемурия беше разтърсвана от бури. В онези времена Земята нямаше още нейната по-късна гъстота. Навсякъде тънката почва беше разтърсвана от вулканически сили, които изригваха на по-малки или по-големи потоци. Мощни вулкани съществуваха почти навсякъде и постоянно развиваха една разрушителна дейност.
Хората бяха свикнали да се съобразяват с тази огнена дейност.
Те използваха този огън също при тяхната работа и строителства. Огънят на природата служеше като основа на техните действия и съоръжения, както днес изкуственият огън служи при човешката работа. Чрез дейността на този вулканически огън бе предизвикана и гибелта на лемурийския континент. Онази част от Лемурия, от която трябваше да се развие племенната раса на Атлантида, имаше наистина горещ климат, но общо взето тя беше предпазена от вулканичната дейност. Тук човешката природа можеше да се развива по-спокойно и по-мирно отколкото в останалите области на Земята.
към текста >>
Чрез дей
нос
тта на този вулканически огън бе предизвикана и гибелта на лемурийския континент.
Навсякъде тънката почва беше разтърсвана от вулканически сили, които изригваха на по-малки или по-големи потоци. Мощни вулкани съществуваха почти навсякъде и постоянно развиваха една разрушителна дейност. Хората бяха свикнали да се съобразяват с тази огнена дейност. Те използваха този огън също при тяхната работа и строителства. Огънят на природата служеше като основа на техните действия и съоръжения, както днес изкуственият огън служи при човешката работа.
Чрез дейността на този вулканически огън бе предизвикана и гибелта на лемурийския континент.
Онази част от Лемурия, от която трябваше да се развие племенната раса на Атлантида, имаше наистина горещ климат, но общо взето тя беше предпазена от вулканичната дейност. Тук човешката природа можеше да се развива по-спокойно и по-мирно отколкото в останалите области на Земята. Скитническият живот от по-ранните времена трябваше да бъде изоставен и установените населени места ставаха все по-многобройни. Трябва да си представим, че в това време човешкото тяло беше още нещо пластично и гъвкаво. То постоянно се преобразуваше, когато вътрешният живот се променяше.
към текста >>
Онази част от Лемурия, от която трябваше да се развие племенната раса на Атлантида, имаше наистина горещ климат, но общо взето тя беше предпазена от вулканичната дей
нос
т.
Мощни вулкани съществуваха почти навсякъде и постоянно развиваха една разрушителна дейност. Хората бяха свикнали да се съобразяват с тази огнена дейност. Те използваха този огън също при тяхната работа и строителства. Огънят на природата служеше като основа на техните действия и съоръжения, както днес изкуственият огън служи при човешката работа. Чрез дейността на този вулканически огън бе предизвикана и гибелта на лемурийския континент.
Онази част от Лемурия, от която трябваше да се развие племенната раса на Атлантида, имаше наистина горещ климат, но общо взето тя беше предпазена от вулканичната дейност.
Тук човешката природа можеше да се развива по-спокойно и по-мирно отколкото в останалите области на Земята. Скитническият живот от по-ранните времена трябваше да бъде изоставен и установените населени места ставаха все по-многобройни. Трябва да си представим, че в това време човешкото тяло беше още нещо пластично и гъвкаво. То постоянно се преобразуваше, когато вътрешният живот се променяше. Не много преди това по отношение на тяхното вътрешно устройство хората бяха още твърде различни.
към текста >>
Външното влияние на мест
нос
тта и на климата там беше решаващо за устройството на това тяло.
Тук човешката природа можеше да се развива по-спокойно и по-мирно отколкото в останалите области на Земята. Скитническият живот от по-ранните времена трябваше да бъде изоставен и установените населени места ставаха все по-многобройни. Трябва да си представим, че в това време човешкото тяло беше още нещо пластично и гъвкаво. То постоянно се преобразуваше, когато вътрешният живот се променяше. Не много преди това по отношение на тяхното вътрешно устройство хората бяха още твърде различни.
Външното влияние на местността и на климата там беше решаващо за устройството на това тяло.
Едва в споменатата колония тялото на човека все повече ставаше израз на неговия вътрешен душевен живот. Колонията имаше същевременно една напреднала, външно благородно устроена човешка форма. Трябва да кажем: Чрез това, което ръководителите бяха направили, те създадоха първо правилната форма на човека. Това стана обаче съвсем бавно и постепенно. Но то стана така, че първо в човека бе развит душевният живот и към този душевен живот се приспособи все още мекото и гъвкаво тяло.
към текста >>
Това човешко физическо тяло доби приблизително твърда форма всъщ
нос
т едва с развитието на умствената способ
нос
т и със свързаното с това втвърдяване на скалите, минералите и металните образувания на Земята.
Колонията имаше същевременно една напреднала, външно благородно устроена човешка форма. Трябва да кажем: Чрез това, което ръководителите бяха направили, те създадоха първо правилната форма на човека. Това стана обаче съвсем бавно и постепенно. Но то стана така, че първо в човека бе развит душевният живот и към този душевен живот се приспособи все още мекото и гъвкаво тяло. Закон в развитието на човечеството е, че с напредването на това развитие човекът има все по-малко и по-малко влияние върху преобразяването на неговото физическо тяло.
Това човешко физическо тяло доби приблизително твърда форма всъщност едва с развитието на умствената способност и със свързаното с това втвърдяване на скалите, минералите и металните образувания на Земята.
Защото през времето на Лемурия, а и по-късно, през времето на Атлантида камъните и металите бяха много по-меки отколкото днес. На това не противоречи фактът, че още съществуват потомци на последните лемурийци и атлантци, които показват също такива твърди форми, както по-късно образуваните човешки раси. Тези остатъци трябваше да се приспособят към изменените условия на околната Земна среда и те също се втвърдиха. Именно в това се крие причината, че те се намират в процес на упадък. Те не се преобразуваха отвътре, а тяхната по-малко развита вътрешност бе прикована към втвърдяването отвън и чрез това бе осъдена да изостане в нейното развитие.
към текста >>
Те не се преобразуваха отвътре, а тяхната по-малко развита вътреш
нос
т бе прикована към втвърдяването отвън и чрез това бе осъдена да изостане в нейното развитие.
Това човешко физическо тяло доби приблизително твърда форма всъщност едва с развитието на умствената способност и със свързаното с това втвърдяване на скалите, минералите и металните образувания на Земята. Защото през времето на Лемурия, а и по-късно, през времето на Атлантида камъните и металите бяха много по-меки отколкото днес. На това не противоречи фактът, че още съществуват потомци на последните лемурийци и атлантци, които показват също такива твърди форми, както по-късно образуваните човешки раси. Тези остатъци трябваше да се приспособят към изменените условия на околната Земна среда и те също се втвърдиха. Именно в това се крие причината, че те се намират в процес на упадък.
Те не се преобразуваха отвътре, а тяхната по-малко развита вътрешност бе прикована към втвърдяването отвън и чрез това бе осъдена да изостане в нейното развитие.
И това изоставане е действително връщане назад, защото вътрешният живот също изостана, понеже не можеше да се прояви във втвърденото външно тяло. Една още по-голяма способност за преобразуване притежаваше животът на животните. Ние още ще говорим върху съществуващите по време на възникването на човека животински видове и техните потомци, както и върху възникването на нови животински форми, след като човекът вече съществуваше. Тук трябва само да кажем, че съществуващите тогава видове животни постоянно се преобразуваха и възникваха нови. Естествено това преобразуване ставаше постепенно.
към текста >>
Една още по-голяма способ
нос
т за преобразуване притежаваше животът на животните.
На това не противоречи фактът, че още съществуват потомци на последните лемурийци и атлантци, които показват също такива твърди форми, както по-късно образуваните човешки раси. Тези остатъци трябваше да се приспособят към изменените условия на околната Земна среда и те също се втвърдиха. Именно в това се крие причината, че те се намират в процес на упадък. Те не се преобразуваха отвътре, а тяхната по-малко развита вътрешност бе прикована към втвърдяването отвън и чрез това бе осъдена да изостане в нейното развитие. И това изоставане е действително връщане назад, защото вътрешният живот също изостана, понеже не можеше да се прояви във втвърденото външно тяло.
Една още по-голяма способност за преобразуване притежаваше животът на животните.
Ние още ще говорим върху съществуващите по време на възникването на човека животински видове и техните потомци, както и върху възникването на нови животински форми, след като човекът вече съществуваше. Тук трябва само да кажем, че съществуващите тогава видове животни постоянно се преобразуваха и възникваха нови. Естествено това преобразуване ставаше постепенно. Причините за преобразуванието се криеха отчасти в изменението на местоживеенето и в изменението на начина на живот. Животните притежаваха извънредно бърза приспособимост към новите условия.
към текста >>
Пластичното тяло изменяше от
нос
ително бързо своите органи, така че след известно време потомците на даден животински вид, не изглеждаха вече много подобни на техните прародители.
Ние още ще говорим върху съществуващите по време на възникването на човека животински видове и техните потомци, както и върху възникването на нови животински форми, след като човекът вече съществуваше. Тук трябва само да кажем, че съществуващите тогава видове животни постоянно се преобразуваха и възникваха нови. Естествено това преобразуване ставаше постепенно. Причините за преобразуванието се криеха отчасти в изменението на местоживеенето и в изменението на начина на живот. Животните притежаваха извънредно бърза приспособимост към новите условия.
Пластичното тяло изменяше относително бързо своите органи, така че след известно време потомците на даден животински вид, не изглеждаха вече много подобни на техните прародители.
Същият беше случаят, даже в още по-голям размер, за растенията. Най-голямо влияние върху преобразуването на хората и животните имаше самият човек. Това ставаше, било когато той инстинктивно довеждаше живите същества в такава околна среда, където те приемаха определени форми, било когато човекът провеждаше опити за селекция. Преобразуващото влияние на човека върху природата, сравнено с днешните условия, тогава беше неизмеримо по-голямо. Такъв беше случаят особено в описаната колония.
към текста >>
Това ставаше в такъв размер, че после, когато хората тръгнаха да образуват различните атлански раси, те можаха да вземат със себе си големи познания от
нос
но селекцията на животните и растенията.
Най-голямо влияние върху преобразуването на хората и животните имаше самият човек. Това ставаше, било когато той инстинктивно довеждаше живите същества в такава околна среда, където те приемаха определени форми, било когато човекът провеждаше опити за селекция. Преобразуващото влияние на човека върху природата, сравнено с днешните условия, тогава беше неизмеримо по-голямо. Такъв беше случаят особено в описаната колония. Защото там ръководителите насочваха това преобразуване по един несъзнателен за човека начин.
Това ставаше в такъв размер, че после, когато хората тръгнаха да образуват различните атлански раси, те можаха да вземат със себе си големи познания относно селекцията на животните и растенията.
Културната работа на Атлантида тогава по същество беше последствие на тези, донесени от лемурийците познания. Но и тук трябва да подчертаем, че тези познания имаха инстинктивен характер. Така остана положението и при първите атлантски раси. Горепосоченото господство на женската душа е особено силно в последните времена на Лемурия и трае до атлантските времена, в които се подготвяше четвъртата подраса. Обаче не бива да си представяме, че такъв беше случаят с почти цялото човечество.
към текста >>
83.
РАЗДЕЛЯНЕ НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Докато душата още можеше да владее материята, тя изграждаше своето тяло не като мъжко, или женско, а като една двойнстве
нос
т.
Развитието на външната Земна природа налагаше на човешката душа да приеме мъжко или женско тяло. Докато веществата не бяха още втвърдени, душата можеше да ги подчинава на нейните собствени закони. Тя правеше тялото да бъде съответствие на нейното собствено същество. Когато материята се сгъсти, душата трябваше да се нагоди към законите, които бяха присъщи на тази материя от външната Земна природа.
Докато душата още можеше да владее материята, тя изграждаше своето тяло не като мъжко, или женско, а като една двойнственост.
Защото самата душа е същевременно мъжка и женска. Тя носи в себе си тези две природи. Нейният мъжки елемент е сроден с това, което наричаме воля, а нейният женски елемент е сроден с това, което назоваваме представи. Външното преобразуване на Земята доведе дотам, тялото да приеме едностранна форма. Мъжкото тяло прие форма, която е определена от елемента на волята, а женското тяло носи повече отпечатъка на представите.
към текста >>
Тя
нос
и в себе си тези две природи.
Тя правеше тялото да бъде съответствие на нейното собствено същество. Когато материята се сгъсти, душата трябваше да се нагоди към законите, които бяха присъщи на тази материя от външната Земна природа. Докато душата още можеше да владее материята, тя изграждаше своето тяло не като мъжко, или женско, а като една двойнственост. Защото самата душа е същевременно мъжка и женска.
Тя носи в себе си тези две природи.
Нейният мъжки елемент е сроден с това, което наричаме воля, а нейният женски елемент е сроден с това, което назоваваме представи. Външното преобразуване на Земята доведе дотам, тялото да приеме едностранна форма. Мъжкото тяло прие форма, която е определена от елемента на волята, а женското тяло носи повече отпечатъка на представите. Така стана, че двуполовата, мъжко-женска душа обитава в еднополово, мъжко или женско тяло. Следователно в течение на развитието тялото прие форма, определена от външните Земни сили така, че отсега нататък за душата не беше вече възможно да излее цялата своя вътрешна сила в него.
към текста >>
Външното преобразуване на Земята доведе дотам, тялото да приеме ед
нос
транна форма.
Земна природа. Докато душата още можеше да владее материята, тя изграждаше своето тяло не като мъжко, или женско, а като една двойнственост. Защото самата душа е същевременно мъжка и женска. Тя носи в себе си тези две природи. Нейният мъжки елемент е сроден с това, което наричаме воля, а нейният женски елемент е сроден с това, което назоваваме представи.
Външното преобразуване на Земята доведе дотам, тялото да приеме едностранна форма.
Мъжкото тяло прие форма, която е определена от елемента на волята, а женското тяло носи повече отпечатъка на представите. Така стана, че двуполовата, мъжко-женска душа обитава в еднополово, мъжко или женско тяло. Следователно в течение на развитието тялото прие форма, определена от външните Земни сили така, че отсега нататък за душата не беше вече възможно да излее цялата своя вътрешна сила в него. Тя трябваше да задържи вътре в себе си нещо от тази своя сила и в тялото се вливаше само част от нея. Ако проследим Хрониката Акаша, констатираме следното.
към текста >>
Мъжкото тяло прие форма, която е определена от елемента на волята, а женското тяло
нос
и повече отпечатъка на представите.
Докато душата още можеше да владее материята, тя изграждаше своето тяло не като мъжко, или женско, а като една двойнственост. Защото самата душа е същевременно мъжка и женска. Тя носи в себе си тези две природи. Нейният мъжки елемент е сроден с това, което наричаме воля, а нейният женски елемент е сроден с това, което назоваваме представи. Външното преобразуване на Земята доведе дотам, тялото да приеме едностранна форма.
Мъжкото тяло прие форма, която е определена от елемента на волята, а женското тяло носи повече отпечатъка на представите.
Така стана, че двуполовата, мъжко-женска душа обитава в еднополово, мъжко или женско тяло. Следователно в течение на развитието тялото прие форма, определена от външните Земни сили така, че отсега нататък за душата не беше вече възможно да излее цялата своя вътрешна сила в него. Тя трябваше да задържи вътре в себе си нещо от тази своя сила и в тялото се вливаше само част от нея. Ако проследим Хрониката Акаша, констатираме следното. В едно древно време пред нас се явяват меки и пластични човешки форми, напълно различни от по-късните.
към текста >>
Те още
нос
ят в себе си мъжко-женската природа.
Така стана, че двуполовата, мъжко-женска душа обитава в еднополово, мъжко или женско тяло. Следователно в течение на развитието тялото прие форма, определена от външните Земни сили така, че отсега нататък за душата не беше вече възможно да излее цялата своя вътрешна сила в него. Тя трябваше да задържи вътре в себе си нещо от тази своя сила и в тялото се вливаше само част от нея. Ако проследим Хрониката Акаша, констатираме следното. В едно древно време пред нас се явяват меки и пластични човешки форми, напълно различни от по-късните.
Те още носят в себе си мъжко-женската природа.
С течение на времето веществата се втвърдяват. Човешкото тяло се изявява в две форми, от които едната прилича на по-късната мъжка форма, другата на по-късната женска форма. Когато тази разлика още не беше настъпила, всеки човек можеше да произведе от себе си един друг човек. Оплодяването не беше външен процес, а нещо, което ставаше във вътрешността на самото човешко тяло. Чрез това, че тялото стана мъжко или женско, то изгуби възможността да се самоопложда.
към текста >>
Оплодяването не беше външен процес, а нещо, което ставаше във вътреш
нос
тта на самото човешко тяло.
В едно древно време пред нас се явяват меки и пластични човешки форми, напълно различни от по-късните. Те още носят в себе си мъжко-женската природа. С течение на времето веществата се втвърдяват. Човешкото тяло се изявява в две форми, от които едната прилича на по-късната мъжка форма, другата на по-късната женска форма. Когато тази разлика още не беше настъпила, всеки човек можеше да произведе от себе си един друг човек.
Оплодяването не беше външен процес, а нещо, което ставаше във вътрешността на самото човешко тяло.
Чрез това, че тялото стана мъжко или женско, то изгуби възможността да се самоопложда. То трябваше сега да си взаимодейства с друго тяло, за да се роди един нов човек. Разделянето на полове се появи, когато Земята достигна определено състояние на сгъстяване. Гъстотата на материята обвърза една част от размножителната сила. И онази част от тази сила, която още е действена, стана необходимо да бъде допълнена отвън, чрез противоположната сила на един друг човек.
към текста >>
Чрез това, че тялото стана мъжко или женско, то изгуби възмож
нос
тта да се самоопложда.
Те още носят в себе си мъжко-женската природа. С течение на времето веществата се втвърдяват. Човешкото тяло се изявява в две форми, от които едната прилича на по-късната мъжка форма, другата на по-късната женска форма. Когато тази разлика още не беше настъпила, всеки човек можеше да произведе от себе си един друг човек. Оплодяването не беше външен процес, а нещо, което ставаше във вътрешността на самото човешко тяло.
Чрез това, че тялото стана мъжко или женско, то изгуби възможността да се самоопложда.
То трябваше сега да си взаимодейства с друго тяло, за да се роди един нов човек. Разделянето на полове се появи, когато Земята достигна определено състояние на сгъстяване. Гъстотата на материята обвърза една част от размножителната сила. И онази част от тази сила, която още е действена, стана необходимо да бъде допълнена отвън, чрез противоположната сила на един друг човек. Обаче душата както в мъжа така и в жената трябваше да задържи в себе си една част от нейната предишна сила.
към текста >>
Тази част от нейната сила се насочи сега към вътреш
нос
тта на човека.
Разделянето на полове се появи, когато Земята достигна определено състояние на сгъстяване. Гъстотата на материята обвърза една част от размножителната сила. И онази част от тази сила, която още е действена, стана необходимо да бъде допълнена отвън, чрез противоположната сила на един друг човек. Обаче душата както в мъжа така и в жената трябваше да задържи в себе си една част от нейната предишна сила. Тя не можеше да употреби тази част във външния телесен свят.
Тази част от нейната сила се насочи сега към вътрешността на човека.
Тя не можеше да се прояви навън; ето защо стана свободна за да гради вътрешните органи. И тук в развитието на човечеството настъпва една важна точка. По-рано това, което наричаме дух, способността на мисленето, не можеше да намери място в човека. Защото тази способност не би намерила никакъв орган, чрез който да прояви своята дейност. Душата беше използвала всичките си сили навън, за да изгражда тялото.
към текста >>
По-рано това, което наричаме дух, способ
нос
тта на мисленето, не можеше да намери място в човека.
Обаче душата както в мъжа така и в жената трябваше да задържи в себе си една част от нейната предишна сила. Тя не можеше да употреби тази част във външния телесен свят. Тази част от нейната сила се насочи сега към вътрешността на човека. Тя не можеше да се прояви навън; ето защо стана свободна за да гради вътрешните органи. И тук в развитието на човечеството настъпва една важна точка.
По-рано това, което наричаме дух, способността на мисленето, не можеше да намери място в човека.
Защото тази способност не би намерила никакъв орган, чрез който да прояви своята дейност. Душата беше използвала всичките си сили навън, за да изгражда тялото. Сега обаче душевната сила, която не намира никаква употреба навън, може да влезе във връзка със силата на духа; и чрез това свързване в тялото се развиват онези органи, които по-късно правят от човека мислещо същество. Така човекът можа да употреби една част от силата, която по-рано използваше за възпроизвеждането на своите себеподобни, за усъвършенстване на своето собствено същество. Силата, чрез която човечеството си образува мислещ мозък, е същата, чрез която в древни времена човекът се самооплождаше.
към текста >>
Защото тази способ
нос
т не би намерила никакъв орган, чрез който да прояви своята дей
нос
т.
Тя не можеше да употреби тази част във външния телесен свят. Тази част от нейната сила се насочи сега към вътрешността на човека. Тя не можеше да се прояви навън; ето защо стана свободна за да гради вътрешните органи. И тук в развитието на човечеството настъпва една важна точка. По-рано това, което наричаме дух, способността на мисленето, не можеше да намери място в човека.
Защото тази способност не би намерила никакъв орган, чрез който да прояви своята дейност.
Душата беше използвала всичките си сили навън, за да изгражда тялото. Сега обаче душевната сила, която не намира никаква употреба навън, може да влезе във връзка със силата на духа; и чрез това свързване в тялото се развиват онези органи, които по-късно правят от човека мислещо същество. Така човекът можа да употреби една част от силата, която по-рано използваше за възпроизвеждането на своите себеподобни, за усъвършенстване на своето собствено същество. Силата, чрез която човечеството си образува мислещ мозък, е същата, чрез която в древни времена човекът се самооплождаше. Мисленето бе изкупено чрез еднополовостта.
към текста >>
Външно мъжкото и женското тяло получиха несъвършена форма, в която се проявяваше душата; но чрез това в тяхната вътреш
нос
т те станаха по-съвършени същества.
Сега обаче душевната сила, която не намира никаква употреба навън, може да влезе във връзка със силата на духа; и чрез това свързване в тялото се развиват онези органи, които по-късно правят от човека мислещо същество. Така човекът можа да употреби една част от силата, която по-рано използваше за възпроизвеждането на своите себеподобни, за усъвършенстване на своето собствено същество. Силата, чрез която човечеството си образува мислещ мозък, е същата, чрез която в древни времена човекът се самооплождаше. Мисленето бе изкупено чрез еднополовостта. Когато хората не се оплождаха вече сами, а взаимно, те можеха да насочат една част от тяхната възпроизвеждаща сила навътре и да станат мислещи същества.
Външно мъжкото и женското тяло получиха несъвършена форма, в която се проявяваше душата; но чрез това в тяхната вътрешност те станаха по-съвършени същества.
Това преобразуване на човека се извършваше съвсем бавно и постепенно. Постепенно наред със старите двуполови човешки форми се явявиха по-младите еднополови. Отново имаме един вид оплождане, което става тук в човека, когато той стана едно духовно същество. Вътрешните органи, които можеха да бъдат изградени чрез излишната сила на душата, се оплодиха от духа. Душата в самата себе си е двучленна: Мъжко-женска.
към текста >>
По-късно тя можеше да оформя своето тяло само така, че за външния живот то да действува съвместно с едно друго тяло; самата душа получи чрез това способ
нос
тта да действува съвместно с духа.
Постепенно наред със старите двуполови човешки форми се явявиха по-младите еднополови. Отново имаме един вид оплождане, което става тук в човека, когато той стана едно духовно същество. Вътрешните органи, които можеха да бъдат изградени чрез излишната сила на душата, се оплодиха от духа. Душата в самата себе си е двучленна: Мъжко-женска. Така в стари времена тя изграждаше също и своето тяло.
По-късно тя можеше да оформя своето тяло само така, че за външния живот то да действува съвместно с едно друго тяло; самата душа получи чрез това способността да действува съвместно с духа.
Отсега нататък за външното човекът бива оплоден отвън, за вътрешността отвътре, чрез духа. Можем сега да кажем, че мъжкото тяло има женска душа, а женското тяло мъжка душа. Тази вътрешна едностранчивост в човека сега се компенсира чрез оплождането с духа. Едностранчивостта е премахната. Мъжката душа в женското тяло и женската душа в мъжкото тяло стават отново двуполови чрез оплождането с духа.
към текста >>
Отсега нататък за външното човекът бива оплоден отвън, за вътреш
нос
тта отвътре, чрез духа.
Отново имаме един вид оплождане, което става тук в човека, когато той стана едно духовно същество. Вътрешните органи, които можеха да бъдат изградени чрез излишната сила на душата, се оплодиха от духа. Душата в самата себе си е двучленна: Мъжко-женска. Така в стари времена тя изграждаше също и своето тяло. По-късно тя можеше да оформя своето тяло само така, че за външния живот то да действува съвместно с едно друго тяло; самата душа получи чрез това способността да действува съвместно с духа.
Отсега нататък за външното човекът бива оплоден отвън, за вътрешността отвътре, чрез духа.
Можем сега да кажем, че мъжкото тяло има женска душа, а женското тяло мъжка душа. Тази вътрешна едностранчивост в човека сега се компенсира чрез оплождането с духа. Едностранчивостта е премахната. Мъжката душа в женското тяло и женската душа в мъжкото тяло стават отново двуполови чрез оплождането с духа. Така мъжът и жената са различни в тяхната външна форма; във вътрешността си и при двамата душевната едностранчивост се слива в едно хармонично цяло.
към текста >>
Тази вътрешна ед
нос
транчивост в човека сега се компенсира чрез оплождането с духа.
Душата в самата себе си е двучленна: Мъжко-женска. Така в стари времена тя изграждаше също и своето тяло. По-късно тя можеше да оформя своето тяло само така, че за външния живот то да действува съвместно с едно друго тяло; самата душа получи чрез това способността да действува съвместно с духа. Отсега нататък за външното човекът бива оплоден отвън, за вътрешността отвътре, чрез духа. Можем сега да кажем, че мъжкото тяло има женска душа, а женското тяло мъжка душа.
Тази вътрешна едностранчивост в човека сега се компенсира чрез оплождането с духа.
Едностранчивостта е премахната. Мъжката душа в женското тяло и женската душа в мъжкото тяло стават отново двуполови чрез оплождането с духа. Така мъжът и жената са различни в тяхната външна форма; във вътрешността си и при двамата душевната едностранчивост се слива в едно хармонично цяло. Във вътрешността духът и душата се сливат в едно единство. Върху мъжката душа в жената духът действува женствено и по този начин я прави мъжко-женска; върху женската душа в мъжа духът действува мъжки и я прави мъжко-женска.
към текста >>
Ед
нос
транчивостта е премахната.
Така в стари времена тя изграждаше също и своето тяло. По-късно тя можеше да оформя своето тяло само така, че за външния живот то да действува съвместно с едно друго тяло; самата душа получи чрез това способността да действува съвместно с духа. Отсега нататък за външното човекът бива оплоден отвън, за вътрешността отвътре, чрез духа. Можем сега да кажем, че мъжкото тяло има женска душа, а женското тяло мъжка душа. Тази вътрешна едностранчивост в човека сега се компенсира чрез оплождането с духа.
Едностранчивостта е премахната.
Мъжката душа в женското тяло и женската душа в мъжкото тяло стават отново двуполови чрез оплождането с духа. Така мъжът и жената са различни в тяхната външна форма; във вътрешността си и при двамата душевната едностранчивост се слива в едно хармонично цяло. Във вътрешността духът и душата се сливат в едно единство. Върху мъжката душа в жената духът действува женствено и по този начин я прави мъжко-женска; върху женската душа в мъжа духът действува мъжки и я прави мъжко-женска. От външния свят в предлемурийското време, двуполовостта на човека се оттегля във вътрешността на човека.
към текста >>
Така мъжът и жената са различни в тяхната външна форма; във вътреш
нос
тта си и при двамата душевната ед
нос
транчивост се слива в едно хармонично цяло.
Отсега нататък за външното човекът бива оплоден отвън, за вътрешността отвътре, чрез духа. Можем сега да кажем, че мъжкото тяло има женска душа, а женското тяло мъжка душа. Тази вътрешна едностранчивост в човека сега се компенсира чрез оплождането с духа. Едностранчивостта е премахната. Мъжката душа в женското тяло и женската душа в мъжкото тяло стават отново двуполови чрез оплождането с духа.
Така мъжът и жената са различни в тяхната външна форма; във вътрешността си и при двамата душевната едностранчивост се слива в едно хармонично цяло.
Във вътрешността духът и душата се сливат в едно единство. Върху мъжката душа в жената духът действува женствено и по този начин я прави мъжко-женска; върху женската душа в мъжа духът действува мъжки и я прави мъжко-женска. От външния свят в предлемурийското време, двуполовостта на човека се оттегля във вътрешността на човека. Ние виждаме по този начин, че по-висшето вътрешно естество на човека няма нищо общо с мъжа и с жената. Вътрешната прилика идва при жената от една мъжка душа, а при мъжа съответно от една женска душа.
към текста >>
Във вътреш
нос
тта духът и душата се сливат в едно единство.
Можем сега да кажем, че мъжкото тяло има женска душа, а женското тяло мъжка душа. Тази вътрешна едностранчивост в човека сега се компенсира чрез оплождането с духа. Едностранчивостта е премахната. Мъжката душа в женското тяло и женската душа в мъжкото тяло стават отново двуполови чрез оплождането с духа. Така мъжът и жената са различни в тяхната външна форма; във вътрешността си и при двамата душевната едностранчивост се слива в едно хармонично цяло.
Във вътрешността духът и душата се сливат в едно единство.
Върху мъжката душа в жената духът действува женствено и по този начин я прави мъжко-женска; върху женската душа в мъжа духът действува мъжки и я прави мъжко-женска. От външния свят в предлемурийското време, двуполовостта на човека се оттегля във вътрешността на човека. Ние виждаме по този начин, че по-висшето вътрешно естество на човека няма нищо общо с мъжа и с жената. Вътрешната прилика идва при жената от една мъжка душа, а при мъжа съответно от една женска душа. Съединението с духа произвежда накрая сходството, обаче фактът, че преди възникването на това сходство е съществувало различие, включва една тайна на човешката природа.
към текста >>
От външния свят в предлемурийското време, двуполовостта на човека се оттегля във вътреш
нос
тта на човека.
Едностранчивостта е премахната. Мъжката душа в женското тяло и женската душа в мъжкото тяло стават отново двуполови чрез оплождането с духа. Така мъжът и жената са различни в тяхната външна форма; във вътрешността си и при двамата душевната едностранчивост се слива в едно хармонично цяло. Във вътрешността духът и душата се сливат в едно единство. Върху мъжката душа в жената духът действува женствено и по този начин я прави мъжко-женска; върху женската душа в мъжа духът действува мъжки и я прави мъжко-женска.
От външния свят в предлемурийското време, двуполовостта на човека се оттегля във вътрешността на човека.
Ние виждаме по този начин, че по-висшето вътрешно естество на човека няма нищо общо с мъжа и с жената. Вътрешната прилика идва при жената от една мъжка душа, а при мъжа съответно от една женска душа. Съединението с духа произвежда накрая сходството, обаче фактът, че преди възникването на това сходство е съществувало различие, включва една тайна на човешката природа. Познаването на тази тайна е от голямо значение за всяка окултна наука. Защото тя е ключът за важни тайни на живота.
към текста >>
Съвременният човек ще стигне до такава интуиция едва на една по-късна степен от неговото развитие, когато интуицията ще му даде възмож
нос
т да дойде в допир с духа без посредничеството на сетивата.
Тя би останала на степента на сънищното съзнание. Не беше така с гореспоменатите свръхчовешки същества. Тяхната душа беше развила в предишни епохи душевни органи, които не се нуждаеха от нещо физическо, за да влязат във връзка с духа. Тяхното познание и тяхната мъдрост бяха добити по свръхсетивен път. Едно такова познание се нарича интуитивно.
Съвременният човек ще стигне до такава интуиция едва на една по-късна степен от неговото развитие, когато интуицията ще му даде възможност да дойде в допир с духа без посредничеството на сетивата.
Той трябва да мине по околния път през сетивната материя. Този околен път се нарича слизане на човешката душа в материята, или казано популярно – “грехопадение”. Благодарение на едно различно устроено предишно развитие свръхчовешките същества нямаха нужда да минават през това слизане. Понеже тяхната душа беше достигнала една повисока степен, тяхното съзнание не беше сънищно, а вътрешно ясно. И обхващането на познанието и на мъдростта от тях беше едно ясновиждане, което не се нуждаеше от никакви физически сетива; мъдростта, според която е изграден светът, непосредствено лъчезареше в тяхната душа.
към текста >>
Те бяха
нос
ители на една “прадревна мъдрост”, до разбирането на която човечеството се издига едва сега, по посочения околен път.
Този околен път се нарича слизане на човешката душа в материята, или казано популярно – “грехопадение”. Благодарение на едно различно устроено предишно развитие свръхчовешките същества нямаха нужда да минават през това слизане. Понеже тяхната душа беше достигнала една повисока степен, тяхното съзнание не беше сънищно, а вътрешно ясно. И обхващането на познанието и на мъдростта от тях беше едно ясновиждане, което не се нуждаеше от никакви физически сетива; мъдростта, според която е изграден светът, непосредствено лъчезареше в тяхната душа. Благодарение на това те можеха да бъдат ръководители на неразвитото още младо човечество.
Те бяха носители на една “прадревна мъдрост”, до разбирането на която човечеството се издига едва сега, по посочения околен път.
Те се различаваха от това, което се нарича “човек” чрез факта, че бяха озарени от мъдростта, както ние от слънчевата светлина. Тази мъдрост се вливаше на лъчи в тях като свободен дар “свише”. “Човекът” беше в друго положение. Той трябваше да си извоюва мъдростта чрез работата на сетивата и на мисловния орган. Тя не се вливаше в него като свободен дар.
към текста >>
Ето защо за оплождането чрез духа в посоката навън те имат на разположение също и онази сила, която “човекът” обръща към вътреш
нос
тта си за изграждане на органите на познанието.
Мъдростта стана достояние на свръхчовешките същества именно чрез това, че те не проявяваха желание за нея. Те чакаха, докато мъдростта на лъчи се влее в тях, както ние чакаме слънчевата светлина, която не можем да произведем през нощта, а тя сама трябва да дойде сутрин до нас. Желанието за знание се дължи именно на това, че душата си изработва вътрешни органи (мозък и така нататък), чрез които тя овладява знанието. Това е последствие от факта, че една част от душевната сила не работи вече в посока навън във възпроизвеждането, а в посока навътре. Обаче свръхчовешките същества, които не извършиха това разделяне на техните душевни сили, насочват цялата енергия на душата си навън.
Ето защо за оплождането чрез духа в посоката навън те имат на разположение също и онази сила, която “човекът” обръща към вътрешността си за изграждане на органите на познанието.
Но онази сила, чрез която човекът се обръща навън, за да действува съвместно с един друг е любовта. Свръхчовешките същества насочваха цялата си любов навън, за да позволят на Мировата мъдрост да се влее в тялото. “Човекът” може да насочи навън само една част. “Човекът” стана сетивно същество; и с това неговата любов стана сетивна. Той отклонява от външния свят онази част от съществото си, която насочва към своето вътрешно изграждане.
към текста >>
Онази част от човешката душевна сила, която е насочена навътре и трябва да донесе познание по околния път чрез сетив
нос
тта, човекът я оттегли от властта на гореспоменатите свръхчовешки същества.
Тази любов е съпровождащото явление от действието на душата в едно мъжко или женско тяло. Сетивната любов стана силата за физическото развитие на човека. Тази любов събира заедно мъжа и жената, доколкото те са физически същества. На тази любов почива напредването на физическото човечество. Гореспоменатите свръхчовешки същества имаха власт само над тази любов.
Онази част от човешката душевна сила, която е насочена навътре и трябва да донесе познание по околния път чрез сетивността, човекът я оттегли от властта на гореспоменатите свръхчовешки същества.
Самите тези същества не бяха слезли никога до развитието на съответните вътрешни органи. Те можеха да облекат с любов стремежа навън, защото действащата навън любов беше тяхното собствено естество. С това беше създадена пропаст между тях и младото човечество. Те можаха да всадят в човека любовта първо в сетивната форма; но не можеха да дадат познанието, защото тяхното познание никога не беше минало по околния път през вътрешните органи, който човекът разви сега в себе си. Те не можеха да говорят никакъв език, който би могло да разбере едно същество надарено с мозък.
към текста >>
Те бяха “съблекли” материята на тази предишна планета като една дреха и чрез достигнатата благодарение на това степен на развитието станаха чисти душевни зародиши, със способ
нос
тта да усещат, да чувствуват и така нататък, накратко казано, да водят онзи сънищен живот, който им остана свойствен също и през първите степени от тяхното Земно съществуване.
Гореспоменатите вътрешни органи на човека узряха за влизане в допир с духа едва на онази степен от Земното съществуване, която се намира в средата на лемурийската епоха; но те бяха развити в една несъвършена заложба още на една много по-ранна степен от развитието. Защото още в по-предни времена душата беше минала през физическо въплъщение. Тя беше обитавала в посгъстена материя, наистина не на Земята, а на други небесни тела. По-точни сведения върху това можем да дадем по-късно. Сега можем да кажем само това, че по-рано човешките същества обитаваха една предишна планета (предишна инкарнация на самата Земя б.пр.) и съобразно съществуващите там условия, се бяха развили до степента, на която се намираха, когато дойдоха на Земята.
Те бяха “съблекли” материята на тази предишна планета като една дреха и чрез достигнатата благодарение на това степен на развитието станаха чисти душевни зародиши, със способността да усещат, да чувствуват и така нататък, накратко казано, да водят онзи сънищен живот, който им остана свойствен също и през първите степени от тяхното Земно съществуване.
– Гореспоменатите свръхчовешки същества, ръководителите в полето на любовта също се намираха на предишната планета на такава степен на съвършенство, че нямаха нужда да слизат вече до развитието на заложбите на онези вътрешни органи. Имаше обаче други същества, които не бяха стигнали така далече в тяхното развитие както тези ръководители на любовта, които на предишната планета още се числяха към “човеците”, обаче по онова време те бяха изпреварили човеците. Така при началото на Земното съществуване те бяха по-напреднали в тяхното развитие отколкото човеците, обаче все пак се намираха на такава степен, на която трябваше да добият познанието чрез вътрешни органи. Тези същества се намираха в едно особено положение. Те бяха стигнали твърде далече в тяхното развитие, за да имат нужда да минат през мъжкото или женското физическо тяло, но все пак не достатъчно далече, за да могат да действат чрез пълно ясновиждане, подобно на ръководителите на любовта.
към текста >>
Чрез това насочената към вътреш
нос
тта човешка душевна сила можа да бъде подбудена и можеше да се свърже с познанието и с мъдростта.
Тези същества се намираха в едно особено положение. Те бяха стигнали твърде далече в тяхното развитие, за да имат нужда да минат през мъжкото или женското физическо тяло, но все пак не достатъчно далече, за да могат да действат чрез пълно ясновиждане, подобно на ръководителите на любовта. Те не можеха още да бъдат същества на любовта, нито пък можеха да бъдат вече “човеци”. Така на тях им беше възможно да продължат тяхното развитие само като полу-свръхчовеци, обаче с помощта на човеците. Те можеха да говорят на същества надарени с мозък на един разбираем за тези същества език.
Чрез това насочената към вътрешността човешка душевна сила можа да бъде подбудена и можеше да се свърже с познанието и с мъдростта.
Само благодарение на това на Земята можа да се появи една мъдрост от човешко естество. Гореспоменатите “полу-свръхчовеци” можеха да се хранят от тази човешка мъдрост, за да постигнат това, което още им липсваше като съвършенство. Така те станаха подбудителите на човешката мъдрост. Ето защо те са наречени Носители на светлината (Луцифер). Следователно детското човечество имаше два вида ръководители: Същества на мъдростта и същества на любовта.
към текста >>
Ето защо те са наречени
Нос
ители на светлината (Луцифер).
Те можеха да говорят на същества надарени с мозък на един разбираем за тези същества език. Чрез това насочената към вътрешността човешка душевна сила можа да бъде подбудена и можеше да се свърже с познанието и с мъдростта. Само благодарение на това на Земята можа да се появи една мъдрост от човешко естество. Гореспоменатите “полу-свръхчовеци” можеха да се хранят от тази човешка мъдрост, за да постигнат това, което още им липсваше като съвършенство. Така те станаха подбудителите на човешката мъдрост.
Ето защо те са наречени Носители на светлината (Луцифер).
Следователно детското човечество имаше два вида ръководители: Същества на мъдростта и същества на любовта. Човешката природа беше впрегната между любовта и мъдростта, когато тя прие на Земята нейната днешна форма. Чрез съществата на любовта тя бе подбудена за физическо развитие, чрез съществата на мъдростта към усъвършенствуване на вътрешната си същност. Вследствие на физическото развитие човечеството върви напред от поколение на поколение, образува нови племена и раси; чрез вътрешното развитие отделните хора израстват до вътрешно съвършенство, стават знаещи, мъдреци, хора на изкуството, техници и т.н.. Във физическо отношение човечеството върви напред от една раса към друга, чрез физическото развитие всяка раса предава на следващите по наследство нейните сетивно възприемаеми качества. Тук царува законът на наследствеността.
към текста >>
Чрез съществата на любовта тя бе подбудена за физическо развитие, чрез съществата на мъдростта към усъвършенствуване на вътрешната си същ
нос
т.
Гореспоменатите “полу-свръхчовеци” можеха да се хранят от тази човешка мъдрост, за да постигнат това, което още им липсваше като съвършенство. Така те станаха подбудителите на човешката мъдрост. Ето защо те са наречени Носители на светлината (Луцифер). Следователно детското човечество имаше два вида ръководители: Същества на мъдростта и същества на любовта. Човешката природа беше впрегната между любовта и мъдростта, когато тя прие на Земята нейната днешна форма.
Чрез съществата на любовта тя бе подбудена за физическо развитие, чрез съществата на мъдростта към усъвършенствуване на вътрешната си същност.
Вследствие на физическото развитие човечеството върви напред от поколение на поколение, образува нови племена и раси; чрез вътрешното развитие отделните хора израстват до вътрешно съвършенство, стават знаещи, мъдреци, хора на изкуството, техници и т.н.. Във физическо отношение човечеството върви напред от една раса към друга, чрез физическото развитие всяка раса предава на следващите по наследство нейните сетивно възприемаеми качества. Тук царува законът на наследствеността. Децата носят в себе си характерните физически черти на бащите. Но освен това съществува едно духовно-душевно усъвършенствуване, което може да прогресира само чрез развитието на самата душа. И с това ние стоим пред закона на душевното развитие сред Земното съществуване.
към текста >>
Тук царува законът на наследстве
нос
тта.
Ето защо те са наречени Носители на светлината (Луцифер). Следователно детското човечество имаше два вида ръководители: Същества на мъдростта и същества на любовта. Човешката природа беше впрегната между любовта и мъдростта, когато тя прие на Земята нейната днешна форма. Чрез съществата на любовта тя бе подбудена за физическо развитие, чрез съществата на мъдростта към усъвършенствуване на вътрешната си същност. Вследствие на физическото развитие човечеството върви напред от поколение на поколение, образува нови племена и раси; чрез вътрешното развитие отделните хора израстват до вътрешно съвършенство, стават знаещи, мъдреци, хора на изкуството, техници и т.н.. Във физическо отношение човечеството върви напред от една раса към друга, чрез физическото развитие всяка раса предава на следващите по наследство нейните сетивно възприемаеми качества.
Тук царува законът на наследствеността.
Децата носят в себе си характерните физически черти на бащите. Но освен това съществува едно духовно-душевно усъвършенствуване, което може да прогресира само чрез развитието на самата душа. И с това ние стоим пред закона на душевното развитие сред Земното съществуване. То е свързано със закона и тайната на раждането и смъртта, за който също ще говорим по-нататък.
към текста >>
Децата
нос
ят в себе си характерните физически черти на бащите.
Следователно детското човечество имаше два вида ръководители: Същества на мъдростта и същества на любовта. Човешката природа беше впрегната между любовта и мъдростта, когато тя прие на Земята нейната днешна форма. Чрез съществата на любовта тя бе подбудена за физическо развитие, чрез съществата на мъдростта към усъвършенствуване на вътрешната си същност. Вследствие на физическото развитие човечеството върви напред от поколение на поколение, образува нови племена и раси; чрез вътрешното развитие отделните хора израстват до вътрешно съвършенство, стават знаещи, мъдреци, хора на изкуството, техници и т.н.. Във физическо отношение човечеството върви напред от една раса към друга, чрез физическото развитие всяка раса предава на следващите по наследство нейните сетивно възприемаеми качества. Тук царува законът на наследствеността.
Децата носят в себе си характерните физически черти на бащите.
Но освен това съществува едно духовно-душевно усъвършенствуване, което може да прогресира само чрез развитието на самата душа. И с това ние стоим пред закона на душевното развитие сред Земното съществуване. То е свързано със закона и тайната на раждането и смъртта, за който също ще говорим по-нататък.
към текста >>
84.
ПОСЛЕДНИТЕ ВРЕМЕНА ПРЕДИ РАЗДЕЛЯНЕТО НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Човекът се появи в света със слух и с осезание, по-късно се разви способ
нос
тта да се възприема светлината.
Чрез своите сили човекът можеше да насочва огъня, съответно топлината и да я събере в определено пространство. Той можеше, така да се каже, да концентрира топлината и да я предаде на младото същество, което се нуждаеше от нея за своето узряване. Развитите органи на човека в онези времена бяха двигателни органи. Днешните сетивни органи бяха още съвсем неразвити. Най-напреднали в развитието бяха органът на слуха и възприемателните органи за студено и топло, а възприемането на светлината беше още неразвито.
Човекът се появи в света със слух и с осезание, по-късно се разви способността да се възприема светлината.
Всичко, което се казва тук, отговаря на последните времена преди разделянето на половете. Това разделяне стана бавно и постепенно. Дълго време преди неговото същинско проявяване хората се развиваха така, че един индивид се раждаше повече с мъжки характерни черти, друг повече с женски характерни черти. Но при всеки човек имаше също и противоположните полови характерни черти, така че беше възможно да става самооплождане. Обаче това не беше възможно по всяко време, а зависеше от влиянията на външните условия в определени сезони.
към текста >>
Телесните и душевните дей
нос
ти и свойства не бяха още строго отделени едни от други.
Изобщо за много неща човекът до висока степен зависеше от такива външни условия. Поради това той трябваше да съобразява и всички свои действия с външните условия, например с движението на Слънцето и Луната. Но това не ставаше съзнателно, а се извършваше по начин, който трябва да наречем инстинктивен. С това вече обърнахме вниманието към душевния живот на тогавашния човек. Ние не можем да определим този душевен живот като същински вътрешен живот.
Телесните и душевните дейности и свойства не бяха още строго отделени едни от други.
Душата още съизживяваше външния природен живот. Преди всичко слуховият орган беше този, върху който силно въздействуваше всяко трептене на околната среда. Всяко движение на въздуха, всяка реакция на околната среда бяха “чувани”. Вятърът и водата с техните движения говореха на човека с един “красноречив език”. Това беше възприемане на тайнствените вътрешни движения в природата, които проникваха и отзвучаваха в човешката душа.
към текста >>
Неговата дей
нос
т беше ехо на тези въздействия.
Душата още съизживяваше външния природен живот. Преди всичко слуховият орган беше този, върху който силно въздействуваше всяко трептене на околната среда. Всяко движение на въздуха, всяка реакция на околната среда бяха “чувани”. Вятърът и водата с техните движения говореха на човека с един “красноречив език”. Това беше възприемане на тайнствените вътрешни движения в природата, които проникваха и отзвучаваха в човешката душа.
Неговата дейност беше ехо на тези въздействия.
Той превръщаше звуковите възприятия в своя дейност. Човекът живееше в такива звукови движения и ги изразяваше чрез своята воля. По този начин той биваше довеждан до всяка дейност през деня. В по-малка степен той беше повлияван чрез осезанието. Но и то играеше важна роля.
към текста >>
Той превръщаше звуковите възприятия в своя дей
нос
т.
Преди всичко слуховият орган беше този, върху който силно въздействуваше всяко трептене на околната среда. Всяко движение на въздуха, всяка реакция на околната среда бяха “чувани”. Вятърът и водата с техните движения говореха на човека с един “красноречив език”. Това беше възприемане на тайнствените вътрешни движения в природата, които проникваха и отзвучаваха в човешката душа. Неговата дейност беше ехо на тези въздействия.
Той превръщаше звуковите възприятия в своя дейност.
Човекът живееше в такива звукови движения и ги изразяваше чрез своята воля. По този начин той биваше довеждан до всяка дейност през деня. В по-малка степен той беше повлияван чрез осезанието. Но и то играеше важна роля. Той “долавяше” в своето тяло околния свят и чрез такива чувствени усещания знаеше, кога и как трябва да работи.
към текста >>
По този начин той биваше довеждан до всяка дей
нос
т през деня.
Вятърът и водата с техните движения говореха на човека с един “красноречив език”. Това беше възприемане на тайнствените вътрешни движения в природата, които проникваха и отзвучаваха в човешката душа. Неговата дейност беше ехо на тези въздействия. Той превръщаше звуковите възприятия в своя дейност. Човекът живееше в такива звукови движения и ги изразяваше чрез своята воля.
По този начин той биваше довеждан до всяка дейност през деня.
В по-малка степен той беше повлияван чрез осезанието. Но и то играеше важна роля. Той “долавяше” в своето тяло околния свят и чрез такива чувствени усещания знаеше, кога и как трябва да работи. Така той узнаваше, къде трябва да се установи, чрез това познаваше опасностите и ги избягваше. Според това регулираше и приемането на своята храна.
към текста >>
Така той узнаваше, къде трябва да се установи, чрез това познаваше опас
нос
тите и ги избягваше.
Човекът живееше в такива звукови движения и ги изразяваше чрез своята воля. По този начин той биваше довеждан до всяка дейност през деня. В по-малка степен той беше повлияван чрез осезанието. Но и то играеше важна роля. Той “долавяше” в своето тяло околния свят и чрез такива чувствени усещания знаеше, кога и как трябва да работи.
Така той узнаваше, къде трябва да се установи, чрез това познаваше опасностите и ги избягваше.
Според това регулираше и приемането на своята храна. Останалият душевен живот протичаше съвършено различно отколкото по-късно. В душата живееха образи, а не представи за външните неща. Когато например човекът преминаваше от по-студено в по-топло пространство, в душата му изникваше един цветен образ. Обаче този цветен образ нямаше нищо общо с някой външен предмет.
към текста >>
Все пак някои образи доставяха радост, други неудоволствие, едни събуждаха любов, други омраза, обаче тези чувства
нос
еха много по-блед характер.
Ето защо на тази степен на развитие на човечеството не трябва да говорим за едно сънищно съзнание, а за едно образно съзнание. Това бяха главно цветни образи, които изпълваха това съзнание. Но те не бяха единственият род възприятия. Така човекът се движеше в света и живееше чрез слуха и осезанието в процесите на този свят, но чрез неговия душевен живот този свят се отразяваше в него под формата на образи, които твърде малко приличаха на това, което се намираше във външния свят. С тези душевни образи се свързваха удоволствие и страдание в много по-малка степен, отколкото това става днес при представите на човека, които предават възприятията.
Все пак някои образи доставяха радост, други неудоволствие, едни събуждаха любов, други омраза, обаче тези чувства носеха много по-блед характер.
Силни чувства бяха предизвиквани от нещо друго. В онези времена човекът беше много по-подвижен, по-деен отколкото по-късно. Всичко в заобикалящия го свят, също и образите в неговата душа го подтикваха към дейност, към движение. Когато неговата дейност можеше да се прояви безпрепятствено, той изпитваше приятно чувство; обаче когато тази дейност беше възпрепятствувана, завладяваше го неудоволствие и неприятно чувство. Липсата или съществуването на препятствия за неговата воля определяше съдържанието на неговия чувствен живот, на неговата радост и страдание.
към текста >>
Всичко в заобикалящия го свят, също и образите в неговата душа го подтикваха към дей
нос
т, към движение.
Така човекът се движеше в света и живееше чрез слуха и осезанието в процесите на този свят, но чрез неговия душевен живот този свят се отразяваше в него под формата на образи, които твърде малко приличаха на това, което се намираше във външния свят. С тези душевни образи се свързваха удоволствие и страдание в много по-малка степен, отколкото това става днес при представите на човека, които предават възприятията. Все пак някои образи доставяха радост, други неудоволствие, едни събуждаха любов, други омраза, обаче тези чувства носеха много по-блед характер. Силни чувства бяха предизвиквани от нещо друго. В онези времена човекът беше много по-подвижен, по-деен отколкото по-късно.
Всичко в заобикалящия го свят, също и образите в неговата душа го подтикваха към дейност, към движение.
Когато неговата дейност можеше да се прояви безпрепятствено, той изпитваше приятно чувство; обаче когато тази дейност беше възпрепятствувана, завладяваше го неудоволствие и неприятно чувство. Липсата или съществуването на препятствия за неговата воля определяше съдържанието на неговия чувствен живот, на неговата радост и страдание. И тази радост, съответно това страдание отново се отразяваха в душата му в един жив свят от образи. Светлина, светли, красиви образи живееха в него, когато съвсем свободно можеше да разгърне своята дейност; тъмни, лошо оформени образи възникваха в душата му, когато беше възпрепятствуван в неговите действия. Досега описахме средно развитото човечество.
към текста >>
Когато неговата дей
нос
т можеше да се прояви безпрепятствено, той изпитваше приятно чувство; обаче когато тази дей
нос
т беше възпрепятствувана, завладяваше го неудоволствие и неприятно чувство.
С тези душевни образи се свързваха удоволствие и страдание в много по-малка степен, отколкото това става днес при представите на човека, които предават възприятията. Все пак някои образи доставяха радост, други неудоволствие, едни събуждаха любов, други омраза, обаче тези чувства носеха много по-блед характер. Силни чувства бяха предизвиквани от нещо друго. В онези времена човекът беше много по-подвижен, по-деен отколкото по-късно. Всичко в заобикалящия го свят, също и образите в неговата душа го подтикваха към дейност, към движение.
Когато неговата дейност можеше да се прояви безпрепятствено, той изпитваше приятно чувство; обаче когато тази дейност беше възпрепятствувана, завладяваше го неудоволствие и неприятно чувство.
Липсата или съществуването на препятствия за неговата воля определяше съдържанието на неговия чувствен живот, на неговата радост и страдание. И тази радост, съответно това страдание отново се отразяваха в душата му в един жив свят от образи. Светлина, светли, красиви образи живееха в него, когато съвсем свободно можеше да разгърне своята дейност; тъмни, лошо оформени образи възникваха в душата му, когато беше възпрепятствуван в неговите действия. Досега описахме средно развитото човечество. Различен беше душевният живот при онези, които се бяха развили до един вид свръхчовеци.
към текста >>
Светлина, светли, красиви образи живееха в него, когато съвсем свободно можеше да разгърне своята дей
нос
т; тъмни, лошо оформени образи възникваха в душата му, когато беше възпрепятствуван в неговите действия.
В онези времена човекът беше много по-подвижен, по-деен отколкото по-късно. Всичко в заобикалящия го свят, също и образите в неговата душа го подтикваха към дейност, към движение. Когато неговата дейност можеше да се прояви безпрепятствено, той изпитваше приятно чувство; обаче когато тази дейност беше възпрепятствувана, завладяваше го неудоволствие и неприятно чувство. Липсата или съществуването на препятствия за неговата воля определяше съдържанието на неговия чувствен живот, на неговата радост и страдание. И тази радост, съответно това страдание отново се отразяваха в душата му в един жив свят от образи.
Светлина, светли, красиви образи живееха в него, когато съвсем свободно можеше да разгърне своята дейност; тъмни, лошо оформени образи възникваха в душата му, когато беше възпрепятствуван в неговите действия.
Досега описахме средно развитото човечество. Различен беше душевният живот при онези, които се бяха развили до един вид свръхчовеци. При тях този душевен живот нямаше инстинктивен характер. Това, което възприемаха чрез слуха и осезанието, бяха по-дълбоки тайни на природата, които те можеха съзнателно да тълкуват. В бученето на вятъра, в шумоленето на дърветата на тях им се разкриваха законите, мъдростта на природата.
към текста >>
Външната действител
нос
т не съществуваше още, защото не съществуваха никакви външни сетива, но на по-висшите същества им се разкриваше духовната действител
нос
т.
А в образите на тяхната душа бяха дадени не само отраженията на външния свят, а копия на духовните сили на света. Те възприемаха не сетивни неща, а духовни същества. Средно развитият човек изпитваше например страх, и в неговата душа изникваше грозен, тъмен образ. Свръхчовешките същества получаваха чрез тези образи съобщение, откровение от духовните същества на света. На тях природните процеси им се явяваха не като мъртви природни закони както на днешните учени, а като дела на духовни същества.
Външната действителност не съществуваше още, защото не съществуваха никакви външни сетива, но на по-висшите същества им се разкриваше духовната действителност.
Духът се вливаше в тях, както в телесното око на днешния човек Слънцето изпраща своите лъчи. У тези същества познанието беше в пълния смисъл това, което наричаме интуитивно знание. При тях нямаше никакво комбиниране и спекулиране, а непосредствено виждане в творчеството на духовните същества. Тези свръхчовешки индивидуалности можеха да приемат съобщенията от духовния свят непосредствено в тяхната воля. Те съзнателно ръководеха хората.
към текста >>
Тези свръхчовешки индивидуал
нос
ти можеха да приемат съобщенията от духовния свят непосредствено в тяхната воля.
На тях природните процеси им се явяваха не като мъртви природни закони както на днешните учени, а като дела на духовни същества. Външната действителност не съществуваше още, защото не съществуваха никакви външни сетива, но на по-висшите същества им се разкриваше духовната действителност. Духът се вливаше в тях, както в телесното око на днешния човек Слънцето изпраща своите лъчи. У тези същества познанието беше в пълния смисъл това, което наричаме интуитивно знание. При тях нямаше никакво комбиниране и спекулиране, а непосредствено виждане в творчеството на духовните същества.
Тези свръхчовешки индивидуалности можеха да приемат съобщенията от духовния свят непосредствено в тяхната воля.
Те съзнателно ръководеха хората. Те приемаха тяхната мисия от духовния свят и действаха съобразно с нея. Когато дойде времето, в което половете се разделиха, тези същества трябваше да считат за тяхна задача да действат върху новия живот в смисъл на тяхната мисия. От тях изхождаше регулирането на половия живот. Всички мероприятия, които се отнасяха до размножението на човечеството, произхождаха от тях.
към текста >>
Мъдрост, воля и дей
нос
т съставляваха тяхното същество.
В техните душевни образи редом с впечатленията от духовния свят проникваха също и действията на сетивната Земя. Съществата, които бяха свръхчовешки в пълния смисъл, не изпитваха никакво удоволствие и страдание чрез външния свят. Те напълно бяха отдадени на откровенията на духовните сили. Мъдростта се вливаше в тях както светлината в сетивните същества, тяхната воля не беше насочена към нищо друго, освен да действат в смисъла на тази мъдрост. И в това действие се криеше тяхното най-висше удоволствие.
Мъдрост, воля и дейност съставляваха тяхното същество.
Не така беше при полу-свръхчовешките същества. Те чувстваха подтика да приемат впечатления отвън и свързваха с този подтик удоволствие, когато той можеше да бъде задоволен, неудоволствие с неговото незадоволяване. Чрез това те се различаваха от свръхчовешките същества. За тези същества впечатленията получавани отвън не бяха нищо повече освен потвърждение на духовните откровения. Те можеха да насочват поглед навън в света и не получаваха нищо друго освен отражение на това, което вече бяха получили от духа.
към текста >>
Това стана, когато една част от предишната размножителна сила на хората се насочи към вътреш
нос
тта, когато се развиха същества с мозък.
Те чувстваха подтика да приемат впечатления отвън и свързваха с този подтик удоволствие, когато той можеше да бъде задоволен, неудоволствие с неговото незадоволяване. Чрез това те се различаваха от свръхчовешките същества. За тези същества впечатленията получавани отвън не бяха нищо повече освен потвърждение на духовните откровения. Те можеха да насочват поглед навън в света и не получаваха нищо друго освен отражение на това, което вече бяха получили от духа. Полу-свръхчовешките същества изпитваха нещо ново за тях и поради това те можеха да бъдат ръководители на хората, когато чистите образи в душите на тези хора се превърнаха в копия, в представи за външните предмети.
Това стана, когато една част от предишната размножителна сила на хората се насочи към вътрешността, когато се развиха същества с мозък.
Заедно с мозъка човекът придоби тогава също и способността да превръща външните сетивни впечатления в представи. Трябва следователно да кажем, че благодарение на полу- свръхчовешките същества човешкото същество бе доведено дотам, да насочи своята вътрешна същност към сетивния външен свят. Той не можеше да изложи своите душевни образи непосредствено на чистите духовни влияния. От свръхчовешките същества той получи способността да се размножава, тя му беше внедрена от тях като инстинктивен подтик. Духовно той би притежавал отначало само един вид сънищно съзнание, с което би продължавал да живее, ако не бяха се намесили полусвръхчовешките същества.
към текста >>
Заедно с мозъка човекът придоби тогава също и способ
нос
тта да превръща външните сетивни впечатления в представи.
Чрез това те се различаваха от свръхчовешките същества. За тези същества впечатленията получавани отвън не бяха нищо повече освен потвърждение на духовните откровения. Те можеха да насочват поглед навън в света и не получаваха нищо друго освен отражение на това, което вече бяха получили от духа. Полу-свръхчовешките същества изпитваха нещо ново за тях и поради това те можеха да бъдат ръководители на хората, когато чистите образи в душите на тези хора се превърнаха в копия, в представи за външните предмети. Това стана, когато една част от предишната размножителна сила на хората се насочи към вътрешността, когато се развиха същества с мозък.
Заедно с мозъка човекът придоби тогава също и способността да превръща външните сетивни впечатления в представи.
Трябва следователно да кажем, че благодарение на полу- свръхчовешките същества човешкото същество бе доведено дотам, да насочи своята вътрешна същност към сетивния външен свят. Той не можеше да изложи своите душевни образи непосредствено на чистите духовни влияния. От свръхчовешките същества той получи способността да се размножава, тя му беше внедрена от тях като инстинктивен подтик. Духовно той би притежавал отначало само един вид сънищно съзнание, с което би продължавал да живее, ако не бяха се намесили полусвръхчовешките същества. Чрез тяхното влияние неговите душевни образи бяха насочени към сетивния външен свят.
към текста >>
Трябва следователно да кажем, че благодарение на полу- свръхчовешките същества човешкото същество бе доведено дотам, да насочи своята вътрешна същ
нос
т към сетивния външен свят.
За тези същества впечатленията получавани отвън не бяха нищо повече освен потвърждение на духовните откровения. Те можеха да насочват поглед навън в света и не получаваха нищо друго освен отражение на това, което вече бяха получили от духа. Полу-свръхчовешките същества изпитваха нещо ново за тях и поради това те можеха да бъдат ръководители на хората, когато чистите образи в душите на тези хора се превърнаха в копия, в представи за външните предмети. Това стана, когато една част от предишната размножителна сила на хората се насочи към вътрешността, когато се развиха същества с мозък. Заедно с мозъка човекът придоби тогава също и способността да превръща външните сетивни впечатления в представи.
Трябва следователно да кажем, че благодарение на полу- свръхчовешките същества човешкото същество бе доведено дотам, да насочи своята вътрешна същност към сетивния външен свят.
Той не можеше да изложи своите душевни образи непосредствено на чистите духовни влияния. От свръхчовешките същества той получи способността да се размножава, тя му беше внедрена от тях като инстинктивен подтик. Духовно той би притежавал отначало само един вид сънищно съзнание, с което би продължавал да живее, ако не бяха се намесили полусвръхчовешките същества. Чрез тяхното влияние неговите душевни образи бяха насочени към сетивния външен свят. Човекът стана същество, което във външния свят придоби съзнание за себе си.
към текста >>
От свръхчовешките същества той получи способ
нос
тта да се размножава, тя му беше внедрена от тях като инстинктивен подтик.
Полу-свръхчовешките същества изпитваха нещо ново за тях и поради това те можеха да бъдат ръководители на хората, когато чистите образи в душите на тези хора се превърнаха в копия, в представи за външните предмети. Това стана, когато една част от предишната размножителна сила на хората се насочи към вътрешността, когато се развиха същества с мозък. Заедно с мозъка човекът придоби тогава също и способността да превръща външните сетивни впечатления в представи. Трябва следователно да кажем, че благодарение на полу- свръхчовешките същества човешкото същество бе доведено дотам, да насочи своята вътрешна същност към сетивния външен свят. Той не можеше да изложи своите душевни образи непосредствено на чистите духовни влияния.
От свръхчовешките същества той получи способността да се размножава, тя му беше внедрена от тях като инстинктивен подтик.
Духовно той би притежавал отначало само един вид сънищно съзнание, с което би продължавал да живее, ако не бяха се намесили полусвръхчовешките същества. Чрез тяхното влияние неговите душевни образи бяха насочени към сетивния външен свят. Човекът стана същество, което във външния свят придоби съзнание за себе си. И с това човекът вече съзнателно започна да насочва действията си съобразно с неговите възприятия във външния свят. По-рано той беше действал от един вид инстинкт, защото стоеше под властта на заобикалящия го свят и на действащите върху него сили на по-висшите индивидуалности.
към текста >>
По-рано той беше действал от един вид инстинкт, защото стоеше под властта на заобикалящия го свят и на действащите върху него сили на по-висшите индивидуал
нос
ти.
От свръхчовешките същества той получи способността да се размножава, тя му беше внедрена от тях като инстинктивен подтик. Духовно той би притежавал отначало само един вид сънищно съзнание, с което би продължавал да живее, ако не бяха се намесили полусвръхчовешките същества. Чрез тяхното влияние неговите душевни образи бяха насочени към сетивния външен свят. Човекът стана същество, което във външния свят придоби съзнание за себе си. И с това човекът вече съзнателно започна да насочва действията си съобразно с неговите възприятия във външния свят.
По-рано той беше действал от един вид инстинкт, защото стоеше под властта на заобикалящия го свят и на действащите върху него сили на по-висшите индивидуалности.
Сега той започна да следва подбудите, примамливостта на своите представи. С това в света дойде личната воля на човека. Това беше началото на “доброто и злото”. *** Преди да продължим в тази насока, трябва да кажем нещо за обкръжението на човека на Земята.
към текста >>
Тяхната духовна дей
нос
т остана притъпена.
Имаше и по-малко напреднали, в които духът не можеше да проникне. Ако духът би проникнал в тях, той би могъл да се развие само недостатъчно поради несъвършените още органи. Така тези човешки същества трябваше да се развиват по-нататък първо по един бездуховен начин. Един трети вид беше стигнал в своето развитие дотам, че в тези тела духовните влияния можеха да се проявяват само в слаба форма. Те стояха между другите два вида.
Тяхната духовна дейност остана притъпена.
Те трябваше да бъдат ръководени от по-висши духовни същества. Между тези три вида съществуваха всички възможни преходи. Сега едно по-нататъшно развитие беше възможно само благодарение на това, че една част от човешките същества се разви за сметка на другите. Първо трябваше да бъдат пожертвани лишените от дух. Едно смесване с тях заради размножението би понижило до тяхната степен също и по-добре развитите.
към текста >>
Само когато напълно разберем как е станало това свързване, ние можем да си изясним значението на раждането и смъртта, както и да познаем същ
нос
тта на вечния Дух.
Те не са паднали ниско до степента на животните, а само до дивото състояние. Безсмъртното в човека е духът. Ние показахме, кога духът е влязъл в тялото. По-рано той е принадлежал на други области. Той можа да се съедини с тялото едва тогава, когато това тяло беше достигнало определена степен на развитието.
Само когато напълно разберем как е станало това свързване, ние можем да си изясним значението на раждането и смъртта, както и да познаем същността на вечния Дух.
към текста >>
85.
ХИПЕРБОРЕЙСКАТА И ПОЛЯРНАТА ЕПОХА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Начинанието, което предприемаме с тези съобщения, може би, е още посмело в очите на материалистическия начин на мислене, типичен за нашата съвремен
нос
т, отколкото описаното в досегашните изложения.
ХИПЕРБОРЕЙСКАТА И ПОЛЯРНАТА ЕПОХА Следващото изложение от Хрониката Акаша води в онези времена на миналото, които предхождат описаното в предишните глави.
Начинанието, което предприемаме с тези съобщения, може би, е още посмело в очите на материалистическия начин на мислене, типичен за нашата съвременност, отколкото описаното в досегашните изложения.
Днес много лесно можем да бъдем упрекнати във фантастичност по отношение на такива неща. Когато знаем, колко далеч е за образования в естествените науки човек в смисъла на днешното време да приеме сериозно тези неща – за да ги споделим – ни дава опора само съзнанието, че се описват сведения единствено в смисъла на духовните опитности. Тук не се казва нищо, което да не е било грижливо изпитано със средствата на духовната наука. Нека природоизследователят бъде толкова толерантен по отношение на духовната наука, колкото последната е толерантна спрямо естествено-научния начин на мислене. (Виж моята книга “Възгледи за света и за живота през 19-то столетие”, където вярвам да съм показал, че зная да ценя материалистическия естествено-научен възглед.)*/* През 1914 последва ново издание на произведението, допълнено с “Предистория на западната философия, разширена до съвременността” под заглавието “Загадките на философията в нейната история” Събр.
към текста >>
Днес много лесно можем да бъдем упрекнати във фантастич
нос
т по отношение на такива неща.
ХИПЕРБОРЕЙСКАТА И ПОЛЯРНАТА ЕПОХА Следващото изложение от Хрониката Акаша води в онези времена на миналото, които предхождат описаното в предишните глави. Начинанието, което предприемаме с тези съобщения, може би, е още посмело в очите на материалистическия начин на мислене, типичен за нашата съвременност, отколкото описаното в досегашните изложения.
Днес много лесно можем да бъдем упрекнати във фантастичност по отношение на такива неща.
Когато знаем, колко далеч е за образования в естествените науки човек в смисъла на днешното време да приеме сериозно тези неща – за да ги споделим – ни дава опора само съзнанието, че се описват сведения единствено в смисъла на духовните опитности. Тук не се казва нищо, което да не е било грижливо изпитано със средствата на духовната наука. Нека природоизследователят бъде толкова толерантен по отношение на духовната наука, колкото последната е толерантна спрямо естествено-научния начин на мислене. (Виж моята книга “Възгледи за света и за живота през 19-то столетие”, където вярвам да съм показал, че зная да ценя материалистическия естествено-научен възглед.)*/* През 1914 последва ново издание на произведението, допълнено с “Предистория на западната философия, разширена до съвременността” под заглавието “Загадките на философията в нейната история” Събр. Съч.18./ За онези обаче, които имат склонност към тези духовнонаучни неща, бих искал да отбележа още нещо особено по отношение на сегашното описание.
към текста >>
Когато знаем, колко далеч е за образования в естествените науки човек в смисъла на днешното време да приеме сериозно тези неща – за да ги споделим – ни дава опора само съзнанието, че се описват сведения единствено в смисъла на духовните опит
нос
ти.
ХИПЕРБОРЕЙСКАТА И ПОЛЯРНАТА ЕПОХА Следващото изложение от Хрониката Акаша води в онези времена на миналото, които предхождат описаното в предишните глави. Начинанието, което предприемаме с тези съобщения, може би, е още посмело в очите на материалистическия начин на мислене, типичен за нашата съвременност, отколкото описаното в досегашните изложения. Днес много лесно можем да бъдем упрекнати във фантастичност по отношение на такива неща.
Когато знаем, колко далеч е за образования в естествените науки човек в смисъла на днешното време да приеме сериозно тези неща – за да ги споделим – ни дава опора само съзнанието, че се описват сведения единствено в смисъла на духовните опитности.
Тук не се казва нищо, което да не е било грижливо изпитано със средствата на духовната наука. Нека природоизследователят бъде толкова толерантен по отношение на духовната наука, колкото последната е толерантна спрямо естествено-научния начин на мислене. (Виж моята книга “Възгледи за света и за живота през 19-то столетие”, където вярвам да съм показал, че зная да ценя материалистическия естествено-научен възглед.)*/* През 1914 последва ново издание на произведението, допълнено с “Предистория на западната философия, разширена до съвременността” под заглавието “Загадките на философията в нейната история” Събр. Съч.18./ За онези обаче, които имат склонност към тези духовнонаучни неща, бих искал да отбележа още нещо особено по отношение на сегашното описание. В следващото изложение ще се опишат особено важни неща.
към текста >>
(Виж моята книга “Възгледи за света и за живота през 19-то столетие”, където вярвам да съм показал, че зная да ценя материалистическия естествено-научен възглед.)*/* През 1914 последва ново издание на произведението, допълнено с “Предистория на западната философия, разширена до съвремен
нос
тта” под заглавието “Загадките на философията в нейната история” Събр.
Начинанието, което предприемаме с тези съобщения, може би, е още посмело в очите на материалистическия начин на мислене, типичен за нашата съвременност, отколкото описаното в досегашните изложения. Днес много лесно можем да бъдем упрекнати във фантастичност по отношение на такива неща. Когато знаем, колко далеч е за образования в естествените науки човек в смисъла на днешното време да приеме сериозно тези неща – за да ги споделим – ни дава опора само съзнанието, че се описват сведения единствено в смисъла на духовните опитности. Тук не се казва нищо, което да не е било грижливо изпитано със средствата на духовната наука. Нека природоизследователят бъде толкова толерантен по отношение на духовната наука, колкото последната е толерантна спрямо естествено-научния начин на мислене.
(Виж моята книга “Възгледи за света и за живота през 19-то столетие”, където вярвам да съм показал, че зная да ценя материалистическия естествено-научен възглед.)*/* През 1914 последва ново издание на произведението, допълнено с “Предистория на западната философия, разширена до съвременността” под заглавието “Загадките на философията в нейната история” Събр.
Съч.18./ За онези обаче, които имат склонност към тези духовнонаучни неща, бих искал да отбележа още нещо особено по отношение на сегашното описание. В следващото изложение ще се опишат особено важни неща. И всичко се отнася до отдавна преминали времена. Разчитането на Хрониката Акаша не е особено лесно. Написалият тези редове съвсем не претендира да му се вярва по силата на авторитета.
към текста >>
Съч.18./ За онези обаче, които имат склон
нос
т към тези духовнонаучни неща, бих искал да отбележа още нещо особено по отношение на сегашното описание.
Днес много лесно можем да бъдем упрекнати във фантастичност по отношение на такива неща. Когато знаем, колко далеч е за образования в естествените науки човек в смисъла на днешното време да приеме сериозно тези неща – за да ги споделим – ни дава опора само съзнанието, че се описват сведения единствено в смисъла на духовните опитности. Тук не се казва нищо, което да не е било грижливо изпитано със средствата на духовната наука. Нека природоизследователят бъде толкова толерантен по отношение на духовната наука, колкото последната е толерантна спрямо естествено-научния начин на мислене. (Виж моята книга “Възгледи за света и за живота през 19-то столетие”, където вярвам да съм показал, че зная да ценя материалистическия естествено-научен възглед.)*/* През 1914 последва ново издание на произведението, допълнено с “Предистория на западната философия, разширена до съвременността” под заглавието “Загадките на философията в нейната история” Събр.
Съч.18./ За онези обаче, които имат склонност към тези духовнонаучни неща, бих искал да отбележа още нещо особено по отношение на сегашното описание.
В следващото изложение ще се опишат особено важни неща. И всичко се отнася до отдавна преминали времена. Разчитането на Хрониката Акаша не е особено лесно. Написалият тези редове съвсем не претендира да му се вярва по силата на авторитета. Той иска само да съобщи това, което е било изследвано с най-точните духовнонаучни методи.
към текста >>
Едно действително себепознание на човека се поражда от тези “Хрониката Акаша”, които за окултния изследовател са толкова сигурни действител
нос
ти както планините и реките за сетивните очи.
Едно по-точно описание на много неща, които сега само се загатват, ще бъде направено по-късно. Записите в “Хрониката Акаша” трудно могат да се преведат на нашия обикновен език. Те могат по-лесно да бъдат съобщени на символичния език, който се практикува в окултните школи, но съобщението на тези знаци днес още не е позволено. Ето защо читателят трябва да приеме някои неясни и трудно разбираеми неща и да положи усилия да стигне до разбиране, както самият автор полага големи усилия да даде едно общодостъпно описание. Читателите ще видят, че си струва човек да полага усилия, за да преодолее трудното разбиране, когато насочи поглед към дълбоките тайни, към пълните със значение загадки, засягащи човека.
Едно действително себепознание на човека се поражда от тези “Хрониката Акаша”, които за окултния изследовател са толкова сигурни действителности както планините и реките за сетивните очи.
Естествено възможно е да се получи някоя грешка на възприятието както там, така и тук. – Трябва да обърнем вниманието само върху това, че в предстоящия раздел ще разгледаме първо само развитието на човека. Наред с него естествено протича и развитието на другите природни царства минералното, растителното и животинското царство. За това ще говорим в следващите раздели. После ще разгледаме някои неща, които ще помогнат обясненията за човека да се явят в една разбираема светлина.
към текста >>
Това, което днес наричаме “човек”,
нос
и в себе си себесъзнателния дух.
Всичко това беше включено в едно душевно тяло. Такъв един човек би могъл да се види само с ясновиждащия поглед. И без съмнение, всички по-високо развити тогавашни човешки същества имаха такова ясновидство, въпреки че то беше съвсем смътно и подобно на сънуване. То не беше себесъзнателно ясновидство. Тези астрални същества в определен смисъл са предшествениците на сегашния човек.
Това, което днес наричаме “човек”, носи в себе си себесъзнателния дух.
Този дух се съедини със съществото, което се беше родило от онзи предшественик в средата на лемурийската епоха. (Върху това съединение вече говорихме в миналите статии. Когато тук изложим хода на развитието на човешкия предшественик до това време, въпросът трябва отново да бъде разгледан по-точно.) Душевните или астрални прадеди на човека бяха пренесени в ефирната етерна Земя. Те всмукаха фината материя в себе си – както, грубо казано, гъбата всмуква в себе си водата. Като се проникнаха по този начин с материята, те си образуваха етерни тела.
към текста >>
Отначало това бяха само двигателните процеси на този материален свят, които предизвикваха движения във вътреш
нос
тта на самото етерно Земно тяло.
Така те живееха с душевното в тяхната околна среда. Всичко, което съществуваше тогава, беше съизживявано по този начин. Въздействията на камъните, растенията, животните, които по това време съществуваха също само като астрални (душевни) форми, бяха чувствани като вътрешни душевни изживявания. При свързването им със Земната материя към това изживяване бе прибавено нещо съвършено ново. Външните материални процеси упражняваха въздействие върху самата душа, която сама беше облечена в една материална дреха.
Отначало това бяха само двигателните процеси на този материален свят, които предизвикваха движения във вътрешността на самото етерно Земно тяло.
Както днес ние възприемаме трептенето на въздуха като звук, така тези етерни същества възприемаха раздвижванията в заобикалящите ги етерни вещества. Едно такова същество всъщност изцяло беше един слухов орган. Това сетиво се разви първо. От това ние виждаме, че отделният сегашен слухов орган се образува едва по-късно. С напредващото сгъстяване на Земната материя душевното същество постепенно изгуби способността да я оформя.
към текста >>
Едно такова същество всъщ
нос
т изцяло беше един слухов орган.
Въздействията на камъните, растенията, животните, които по това време съществуваха също само като астрални (душевни) форми, бяха чувствани като вътрешни душевни изживявания. При свързването им със Земната материя към това изживяване бе прибавено нещо съвършено ново. Външните материални процеси упражняваха въздействие върху самата душа, която сама беше облечена в една материална дреха. Отначало това бяха само двигателните процеси на този материален свят, които предизвикваха движения във вътрешността на самото етерно Земно тяло. Както днес ние възприемаме трептенето на въздуха като звук, така тези етерни същества възприемаха раздвижванията в заобикалящите ги етерни вещества.
Едно такова същество всъщност изцяло беше един слухов орган.
Това сетиво се разви първо. От това ние виждаме, че отделният сегашен слухов орган се образува едва по-късно. С напредващото сгъстяване на Земната материя душевното същество постепенно изгуби способността да я оформя. Само вече оформените тела можеха да произвеждат от себе си свои себеподобни. Появи се нов вид на размножение.
към текста >>
С напредващото сгъстяване на Земната материя душевното същество постепенно изгуби способ
нос
тта да я оформя.
Отначало това бяха само двигателните процеси на този материален свят, които предизвикваха движения във вътрешността на самото етерно Земно тяло. Както днес ние възприемаме трептенето на въздуха като звук, така тези етерни същества възприемаха раздвижванията в заобикалящите ги етерни вещества. Едно такова същество всъщност изцяло беше един слухов орган. Това сетиво се разви първо. От това ние виждаме, че отделният сегашен слухов орган се образува едва по-късно.
С напредващото сгъстяване на Земната материя душевното същество постепенно изгуби способността да я оформя.
Само вече оформените тела можеха да произвеждат от себе си свои себеподобни. Появи се нов вид на размножение. Дъщерното същество започна да се ражда като много по-малка форма в сравнение с тази на майката и трябваше постепенно да израства до размерите на последната. Докато по-рано нямаше никакви органи на размножението, сега се явиха такива. Сега обаче във формата не се извършваше вече само един физико-химически процес.
към текста >>
Във вътреш
нос
тта на формата се отдели една особена част.
Дъщерното същество започна да се ражда като много по-малка форма в сравнение с тази на майката и трябваше постепенно да израства до размерите на последната. Докато по-рано нямаше никакви органи на размножението, сега се явиха такива. Сега обаче във формата не се извършваше вече само един физико-химически процес. Един такъв физико-химичен процес не би могъл вече да предизвика размножението. Поради сгъстяването на външната материя вече не беше възможно, душата да може непосредствено да й предаде живот.
Във вътрешността на формата се отдели една особена част.
Тази част остана недокосната от непосредствените въздействия на външната материя. Само намиращото се вън от тази отделена част останало тяло се излага на тези въздействия. То е още в такова състояние, в каквото по-рано се намираше цялото тяло. В отделената част действа по-нататък душевното естество. Тук душата става носител на жизнения принцип (наречен в теософската литература „прана”).
към текста >>
Тук душата става
нос
ител на жизнения принцип (наречен в теософската литература „прана”).
Във вътрешността на формата се отдели една особена част. Тази част остана недокосната от непосредствените въздействия на външната материя. Само намиращото се вън от тази отделена част останало тяло се излага на тези въздействия. То е още в такова състояние, в каквото по-рано се намираше цялото тяло. В отделената част действа по-нататък душевното естество.
Тук душата става носител на жизнения принцип (наречен в теософската литература „прана”).
Сега телесният предшественик на човека става двустранен. Едната му съставна част е физическото тяло (физическата обвивка). Тя е подчинена на химическите и физическите закони на заобикалящия го свят. Втората част е съвкупността от онези органи, които са подчинени на особения жизнен принцип. Благодарение на това се освободи и една част от душевната дейност.
към текста >>
Втората част е съвкуп
нос
тта от онези органи, които са подчинени на особения жизнен принцип.
В отделената част действа по-нататък душевното естество. Тук душата става носител на жизнения принцип (наречен в теософската литература „прана”). Сега телесният предшественик на човека става двустранен. Едната му съставна част е физическото тяло (физическата обвивка). Тя е подчинена на химическите и физическите закони на заобикалящия го свят.
Втората част е съвкупността от онези органи, които са подчинени на особения жизнен принцип.
Благодарение на това се освободи и една част от душевната дейност. Тя вече нямаше власт над физическата част от тялото. Тази част на душевната дейност се обърна към вътрешността на организма и оформи една част от тялото, образувайки вътрешни органи. И чрез това започва един вътрешен живот на тялото. Това тяло изпитва вече не само сътресенията на външния свят, а започва да ги усеща вътрешно като особени преживявания.
към текста >>
Благодарение на това се освободи и една част от душевната дей
нос
т.
Тук душата става носител на жизнения принцип (наречен в теософската литература „прана”). Сега телесният предшественик на човека става двустранен. Едната му съставна част е физическото тяло (физическата обвивка). Тя е подчинена на химическите и физическите закони на заобикалящия го свят. Втората част е съвкупността от онези органи, които са подчинени на особения жизнен принцип.
Благодарение на това се освободи и една част от душевната дейност.
Тя вече нямаше власт над физическата част от тялото. Тази част на душевната дейност се обърна към вътрешността на организма и оформи една част от тялото, образувайки вътрешни органи. И чрез това започва един вътрешен живот на тялото. Това тяло изпитва вече не само сътресенията на външния свят, а започва да ги усеща вътрешно като особени преживявания. Тук се намира изходната точка на усещането.
към текста >>
Тази част на душевната дей
нос
т се обърна към вътреш
нос
тта на организма и оформи една част от тялото, образувайки вътрешни органи.
Едната му съставна част е физическото тяло (физическата обвивка). Тя е подчинена на химическите и физическите закони на заобикалящия го свят. Втората част е съвкупността от онези органи, които са подчинени на особения жизнен принцип. Благодарение на това се освободи и една част от душевната дейност. Тя вече нямаше власт над физическата част от тялото.
Тази част на душевната дейност се обърна към вътрешността на организма и оформи една част от тялото, образувайки вътрешни органи.
И чрез това започва един вътрешен живот на тялото. Това тяло изпитва вече не само сътресенията на външния свят, а започва да ги усеща вътрешно като особени преживявания. Тук се намира изходната точка на усещането. Първо това усещане се яви като един вид осезателно сетиво. Съществото чувстваше движенията на външния свят, натискът, който веществата упражняват и т.н.. Явяват се също и наченките на усещането за топло и студено.
към текста >>
То се разлага в момента, в който душата не може вече да господства над него със своята дей
нос
т.
Първо това усещане се яви като един вид осезателно сетиво. Съществото чувстваше движенията на външния свят, натискът, който веществата упражняват и т.н.. Явяват се също и наченките на усещането за топло и студено. С това е достигната важна степен в развитието на човечеството. Душата се е оттеглила от непосредственото въздействие върху физическото тяло. Това тяло е предадено напълно на физическия и химическия материален свят.
То се разлага в момента, в който душата не може вече да господства над него със своята дейност.
И сега всъщност се явява това, което се нарича “смърт”. По отношение на съществуващите по-рано състояния не можеше да се говори за смърт. При делението майчината форма продължаваше да живее във формите на дъщерите. Защото в тези форми действаше цялата преобразена душевна сила също както по-рано във формата на майката. При делението не остава нищо, в което да няма душа.
към текста >>
И сега всъщ
нос
т се явява това, което се нарича “смърт”.
Съществото чувстваше движенията на външния свят, натискът, който веществата упражняват и т.н.. Явяват се също и наченките на усещането за топло и студено. С това е достигната важна степен в развитието на човечеството. Душата се е оттеглила от непосредственото въздействие върху физическото тяло. Това тяло е предадено напълно на физическия и химическия материален свят. То се разлага в момента, в който душата не може вече да господства над него със своята дейност.
И сега всъщност се явява това, което се нарича “смърт”.
По отношение на съществуващите по-рано състояния не можеше да се говори за смърт. При делението майчината форма продължаваше да живее във формите на дъщерите. Защото в тези форми действаше цялата преобразена душевна сила също както по-рано във формата на майката. При делението не остава нищо, в което да няма душа. Сега нещата се изменят.
към текста >>
Както по-рано при делението цялото тяло беше изпълнено от дей
нос
тта на душата, така сега от тази дей
нос
т са изпълнени органите на размножението и усещането.
Щом душата няма вече власт над физическото тяло, последното е подчинено на законите на външния свят, т.е. то умира. Като душевно действие остава само това, което е дейно в размножението и в развития вътрешен живот. Това означава, че чрез силата на размножението се раждат потомци и същевременно тези потомци са надарени с излишък на сила, която образува органи. В този излишък отново оживява душевното същество.
Както по-рано при делението цялото тяло беше изпълнено от дейността на душата, така сега от тази дейност са изпълнени органите на размножението и усещането.
Следователно имаме работа с превъплъщение на душевния живот в новородения дъщерен организъм. В теософската литература тези степени на развитието на човека са описани като двете първи коренни раси. Първата се нарича полярна раса, втората хиперборейска раса. Трябва да си представим, че светът на усещането на тези предшественици на човека беше един съвсем общ, неопределен свят. Само две от нашите днешни форми на усещането бяха вече обособени: Слуховото усещане и осезанието.
към текста >>
Действително, намиращата се в нейната окол
нос
т топлина беше тази, която доведе човека до описаната степен.
Чрез изменението както на тялото, така и на физическата околна среда не цялата човешка форма беше вече годна да бъде, така да се каже, “ухо”. Една обособена част на тялото остана годна от сега нататък да съизживява сътресенията, които бяха от фино естество. Тя достави материала, от който постепенно се разви нашият слухов орган. Но като орган на осезанието по-нататък остана цялото останало тяло. Вижда се, че целият досегашен процес от развитието на човека е свързан с изменение на топлинното състояние на Земята.
Действително, намиращата се в нейната околност топлина беше тази, която доведе човека до описаната степен.
Обаче сега външната топлина беше стигнала до такава точка, при която по-нататъшно развитие на човешката форма не би било вече възможно. Сега във вътрешната форма възникна противодействие срещу по-нататъшното изстиване на Земята. Човекът става създател на един вътрешен източник на топлина, който е собствен източник. Досега той имаше онази степента на топлина, която му доставяше околната среда. Сега в него се явяват органи, които го правят способен да развива онази степен на топлина, от която той се нуждае за своя живот.
към текста >>
Досега неговата вътреш
нос
т беше пронизана от циркулиращи вещества, които в тази насока бяха зависими от заобикалящия го свят.
Обаче сега външната топлина беше стигнала до такава точка, при която по-нататъшно развитие на човешката форма не би било вече възможно. Сега във вътрешната форма възникна противодействие срещу по-нататъшното изстиване на Земята. Човекът става създател на един вътрешен източник на топлина, който е собствен източник. Досега той имаше онази степента на топлина, която му доставяше околната среда. Сега в него се явяват органи, които го правят способен да развива онази степен на топлина, от която той се нуждае за своя живот.
Досега неговата вътрешност беше пронизана от циркулиращи вещества, които в тази насока бяха зависими от заобикалящия го свят.
Сега той можеше да развие собствена топлина за тези вещества. Соковете на тялото се превърнаха в топла кръв. С това тялото като физическа същност стигна до една далеч по-висока степен на самостоятелност в сравнение с по-рано. Целият вътрешен живот се повиши. Осезанието още напълно зависеше от действията на външния свят.
към текста >>
С това тялото като физическа същ
нос
т стигна до една далеч по-висока степен на самостоятел
нос
т в сравнение с по-рано.
Досега той имаше онази степента на топлина, която му доставяше околната среда. Сега в него се явяват органи, които го правят способен да развива онази степен на топлина, от която той се нуждае за своя живот. Досега неговата вътрешност беше пронизана от циркулиращи вещества, които в тази насока бяха зависими от заобикалящия го свят. Сега той можеше да развие собствена топлина за тези вещества. Соковете на тялото се превърнаха в топла кръв.
С това тялото като физическа същност стигна до една далеч по-висока степен на самостоятелност в сравнение с по-рано.
Целият вътрешен живот се повиши. Осезанието още напълно зависеше от действията на външния свят. Изпълването със собствена топлина даде на тялото самостоятелен физически вътрешен живот. Сега душата във вътрешността на тялото имаше арена, върху която можеше да развие един живот, който не беше вече само живеене заедно с външния свят. Чрез този процес душевният живот беше въвлечен в областта на Земно-материалното.
към текста >>
Сега душата във вътреш
нос
тта на тялото имаше арена, върху която можеше да развие един живот, който не беше вече само живеене заедно с външния свят.
Соковете на тялото се превърнаха в топла кръв. С това тялото като физическа същност стигна до една далеч по-висока степен на самостоятелност в сравнение с по-рано. Целият вътрешен живот се повиши. Осезанието още напълно зависеше от действията на външния свят. Изпълването със собствена топлина даде на тялото самостоятелен физически вътрешен живот.
Сега душата във вътрешността на тялото имаше арена, върху която можеше да развие един живот, който не беше вече само живеене заедно с външния свят.
Чрез този процес душевният живот беше въвлечен в областта на Земно-материалното. По-рано страстите, желанията, копнежите, удоволствието и страданието на душата можеха да се породят само в допир с нещо душевно. Това, което излизаше от едно друго душевно същество, събуждаше в определена душа симпатия, отблъскване, възбуждаше страсти и т.н.. Никакъв външен предмет не можеше да произведе такова действие. Едва сега се яви възможността, външните предмети да имат някакво значение за душата. Защото тя чувствуваше стимулирането на събудения от собствената й топлина живот като приятно чувство, а неговото смущение като неприятно чувство.
към текста >>
Едва сега се яви възмож
нос
тта, външните предмети да имат някакво значение за душата.
Изпълването със собствена топлина даде на тялото самостоятелен физически вътрешен живот. Сега душата във вътрешността на тялото имаше арена, върху която можеше да развие един живот, който не беше вече само живеене заедно с външния свят. Чрез този процес душевният живот беше въвлечен в областта на Земно-материалното. По-рано страстите, желанията, копнежите, удоволствието и страданието на душата можеха да се породят само в допир с нещо душевно. Това, което излизаше от едно друго душевно същество, събуждаше в определена душа симпатия, отблъскване, възбуждаше страсти и т.н.. Никакъв външен предмет не можеше да произведе такова действие.
Едва сега се яви възможността, външните предмети да имат някакво значение за душата.
Защото тя чувствуваше стимулирането на събудения от собствената й топлина живот като приятно чувство, а неговото смущение като неприятно чувство. Един външен предмет, който е годен за подържане на телесното приятно чувство, можеше да бъде желан, жадуван. Това, което в теософската литература се нарича „Кама” – тялото на желанията, – се свърза със Земния човек. Сетивните неща станаха предмети, които душата можеше да желае. Чрез своето тяло на желанията човекът бе свързан със Земното съществуване.
към текста >>
Сега настъпи отделянето: По-тънката материя, която включва в себе си всичко, което преди това беше дало на душата възмож
нос
т да действа непосредствено оживяващо, се отдели като Слънце; най-грубата част се отдели като Луна; а със своята материя Земята остана по средата.
Сетивните неща станаха предмети, които душата можеше да желае. Чрез своето тяло на желанията човекът бе свързан със Земното съществуване. Този факт съвпада с едно голямо мирово събитие, с което той причинно е свързан. Досега Земята, Слънцето и Луната не бяха отделени материално. Тези три тела с тяхното въздействие върху човека бяха едно тяло.
Сега настъпи отделянето: По-тънката материя, която включва в себе си всичко, което преди това беше дало на душата възможност да действа непосредствено оживяващо, се отдели като Слънце; най-грубата част се отдели като Луна; а със своята материя Земята остана по средата.
Естествено това отделяне съвсем не беше нещо внезапно, а целият процес се извърши постепенно, през което време човекът премина от размножението чрез делене до описаното напоследък размножение. Именно горепосоченият миров процес даде насоката на по-нататъшното развитие на човека. Първо Слънцето отдели своята материя от общото небесно тяло. Чрез това на душевното естество бе отнета възможността непосредствено да оживява останалата материя на Земята. След това започна да се отделя Луната.
към текста >>
Чрез това на душевното естество бе отнета възмож
нос
тта непосредствено да оживява останалата материя на Земята.
Тези три тела с тяхното въздействие върху човека бяха едно тяло. Сега настъпи отделянето: По-тънката материя, която включва в себе си всичко, което преди това беше дало на душата възможност да действа непосредствено оживяващо, се отдели като Слънце; най-грубата част се отдели като Луна; а със своята материя Земята остана по средата. Естествено това отделяне съвсем не беше нещо внезапно, а целият процес се извърши постепенно, през което време човекът премина от размножението чрез делене до описаното напоследък размножение. Именно горепосоченият миров процес даде насоката на по-нататъшното развитие на човека. Първо Слънцето отдели своята материя от общото небесно тяло.
Чрез това на душевното естество бе отнета възможността непосредствено да оживява останалата материя на Земята.
След това започна да се отделя Луната. Благодарение на това Земята дойде до състоянието, което позволи да се появи характеризираната способност за усещанията и чувствата. И успоредно с този напредък се разви едно ново сетиво. Топлинните отношения на Земята станаха такива, че телата постепенно приеха твърдото разграничение, което отдели прозрачното от непрозрачното. Отделилото се от Земната маса Слънце получи задачата да излъчва светлина.
към текста >>
Благодарение на това Земята дойде до състоянието, което позволи да се появи характеризираната способ
нос
т за усещанията и чувствата.
Естествено това отделяне съвсем не беше нещо внезапно, а целият процес се извърши постепенно, през което време човекът премина от размножението чрез делене до описаното напоследък размножение. Именно горепосоченият миров процес даде насоката на по-нататъшното развитие на човека. Първо Слънцето отдели своята материя от общото небесно тяло. Чрез това на душевното естество бе отнета възможността непосредствено да оживява останалата материя на Земята. След това започна да се отделя Луната.
Благодарение на това Земята дойде до състоянието, което позволи да се появи характеризираната способност за усещанията и чувствата.
И успоредно с този напредък се разви едно ново сетиво. Топлинните отношения на Земята станаха такива, че телата постепенно приеха твърдото разграничение, което отдели прозрачното от непрозрачното. Отделилото се от Земната маса Слънце получи задачата да излъчва светлина. В човешкото тяло се породи сетивото на зрението. Отначало това зрение не беше такова, каквото е днес.
към текста >>
И ние се движим всъщ
нос
т вече във времето, което бе охарактеризирано, когато описваме следното: Душата все повече се научава да прилага изживяното в себе към външното телесно съществуване.
В досегашното изложение това, което беше породено от появяването на собствената топлина, бе назовано като “вътрешен живот”. Обаче то още не бе вътрешен живот в смисъла на по-късното развитие на човечеството. Всичко става постепенно, също и развитието на вътрешния живот. Този истински вътрешен живот се прояви едва тогава, когато стана оплодяването чрез духа, когато човекът започна да мисли върху това, което отвън действаше върху него. Обаче всичко, което бе описано тук, показва, как човекът се врастна в състоянието, което бе описано в предишния раздел.
И ние се движим всъщност вече във времето, което бе охарактеризирано, когато описваме следното: Душата все повече се научава да прилага изживяното в себе към външното телесно съществуване.
Това става сега с цветните образи. Както по-рано едно приятно впечатление от нещо душевно беше свързано с един светъл цветен образ в собствената душа на човека, така сега тя се свързва с впечатленията от външната светлина. Душата започна да вижда нещата около себе си цветни. Това беше свързано с развитието на новите зрителни органи. За неопределеното чувствуване на светлината и на тъмнината тялото имаше едно несъществуващо днес око.
към текста >>
С това се изгуби способ
нос
тта за възприемане на душевното, намиращо се в окръжаващия свят.
Душата започна да вижда нещата около себе си цветни. Това беше свързано с развитието на новите зрителни органи. За неопределеното чувствуване на светлината и на тъмнината тялото имаше едно несъществуващо днес око. (Легендата за циклопа с едното око е спомен за това състояние). Двете очи се развиха, когато душата започна все по-интимно да свързва външните светлинни впечатления с нейния собствен живот.
С това се изгуби способността за възприемане на душевното, намиращо се в окръжаващия свят.
Душата стана все повече и повече огледало на външния свят. Този външен свят се отразява във вътрешността на душата като представа. Редом с това стана разделянето на половете. От една страна човешкото тяло стана възприемчиво за оплодяването само чрез едно друго човешко същество, от друга страна се развиха телесните органи служещи непосредствено на душата (нервната система и мозъка), чрез които сетивните впечатления на външния свят бяха отразявани в душата. И с това бе подготвено навлизането на мислещия дух в човешкото тяло.
към текста >>
Този външен свят се отразява във вътреш
нос
тта на душата като представа.
За неопределеното чувствуване на светлината и на тъмнината тялото имаше едно несъществуващо днес око. (Легендата за циклопа с едното око е спомен за това състояние). Двете очи се развиха, когато душата започна все по-интимно да свързва външните светлинни впечатления с нейния собствен живот. С това се изгуби способността за възприемане на душевното, намиращо се в окръжаващия свят. Душата стана все повече и повече огледало на външния свят.
Този външен свят се отразява във вътрешността на душата като представа.
Редом с това стана разделянето на половете. От една страна човешкото тяло стана възприемчиво за оплодяването само чрез едно друго човешко същество, от друга страна се развиха телесните органи служещи непосредствено на душата (нервната система и мозъка), чрез които сетивните впечатления на външния свят бяха отразявани в душата. И с това бе подготвено навлизането на мислещия дух в човешкото тяло.
към текста >>
86.
НАЧАЛО НА ДНЕШНАТА ЗЕМЯ ОТДЕЛЯНЕТО НА СЛЪНЦЕТО
GA_11 Из Хрониката Акаша
Под Земя трябва да се разбира онова състояние на нашата планета, през което тази планета е
нос
ител на минерали, животни и хора в тяхната днешна форма.
НАЧАЛО НА ДНЕШНАТА ЗЕМЯ ОТДЕЛЯНЕТО НА СЛЪНЦЕТО Сега трябва да проследим Хрониката Акаша обратно до прадалечното минало, когато се появи днешната Земя.
Под Земя трябва да се разбира онова състояние на нашата планета, през което тази планета е носител на минерали, животни и хора в тяхната днешна форма.
Защото това състояние беше предхождано от други, в които гореизброените природни царства съществуваха в много поразлични форми. Това, което днес наричаме Земя, е минало през много преобразувания, преди да стане носител на днешния минерален, растителен, животински и човешки свят. Минералите съществуваха също и по време на такива предишни състояния, но те са изглеждали съвсем различно от нашите днешни минерали. Ние още ще говорим за тези минали състояния. Този път ще трябва да обърнем внимание само върху това, как предишното състояние се е превърнало в днешното.
към текста >>
Това, което днес наричаме Земя, е минало през много преобразувания, преди да стане
нос
ител на днешния минерален, растителен, животински и човешки свят.
НАЧАЛО НА ДНЕШНАТА ЗЕМЯ ОТДЕЛЯНЕТО НА СЛЪНЦЕТО Сега трябва да проследим Хрониката Акаша обратно до прадалечното минало, когато се появи днешната Земя. Под Земя трябва да се разбира онова състояние на нашата планета, през което тази планета е носител на минерали, животни и хора в тяхната днешна форма. Защото това състояние беше предхождано от други, в които гореизброените природни царства съществуваха в много поразлични форми.
Това, което днес наричаме Земя, е минало през много преобразувания, преди да стане носител на днешния минерален, растителен, животински и човешки свят.
Минералите съществуваха също и по време на такива предишни състояния, но те са изглеждали съвсем различно от нашите днешни минерали. Ние още ще говорим за тези минали състояния. Този път ще трябва да обърнем внимание само върху това, как предишното състояние се е превърнало в днешното. Можем да си представим едно такова преобразуване като го сравним с преминаването на растението през зародишното състояние. Нека да си представим едно растение с корени, стебло, листа, цветове и плодове.
към текста >>
В това начално състояние имаме работа с една етерна Земя, която се състои всъщ
нос
т само от тези етерни човеци, която е само един конгломерат от тези етерни човеци.
Като такова той се намира на физическата Земя. Тази Земя съществува под формата на извънредно фина субстанция, която в духовната литература се нарича най-фин етер. Откъде произхожда тази етерна Земя, ще разгледаме в следващите глави. С този етер се свързват астралните човешки същества. Те отпечатват тяхното същество в този етер, така че той става копие на астралното човешко същество.
В това начално състояние имаме работа с една етерна Земя, която се състои всъщност само от тези етерни човеци, която е само един конгломерат от тези етерни човеци.
Астралното тяло или душата на човека в по-голямата си част се намира вън от етерното тяло и го организира отвън. За окултния изследовател тази Земя изглежда както следва: Тя е едно кълбо, което се състои от безброй етерни клъбца – етерните човеци – и е заобиколена от астрална обвивка, както днешната Земя е заобиколена от въздушна обвивка. В тази астрална обвивка (атмосфера) живеят астралните човеци и действат оттам върху техните етерни копия. Астралните човешки души създават в етерните копия органи и предизвикват в тях човешки етерен живот. В цялата Земя съществува само едно състояние на материята, а именно финия жив етер.
към текста >>
Тази втора група астрални човеци е придобила нейната по-висша способ
нос
т благодарение на това, че е отделила от себе си една част от астралната същ
нос
т – първата група – и я е осъдила за по-нисша работа.
Последствието от това е, че астралното човечество трябва да се раздели на две групи. Едната група може да обработва въздухообразната материя и създава в нея копие на самата себе си. Другата група може нещо повече. Тя може да обработва двете други материи, може да създава такова копие на себе си, че то се състои от живия етер и от другия вид етер, който произвежда химическите елементарни вещества. Тук трябва да наречем този вид етер химически етер.
Тази втора група астрални човеци е придобила нейната по-висша способност благодарение на това, че е отделила от себе си една част от астралната същност – първата група – и я е осъдила за по-нисша работа.
Ако би задържала в себе си силите, които извършват тази по-нисша работа, тя не би могла да се издигне по-високо. Следователно тук имаме работа с един процес, който се състои в това, че нещо по-висше се развива за сметка на друго, което отделя от себе си. Относно физическата Земя сега имаме следната картина: Възникнали са два вида същества. Първо такива същества, които имат въздухообразно тяло, върху което принадлежащото към него астрално същество работи отвън. Тези същества са от животинско естество.
към текста >>
От
нос
но физическата Земя сега имаме следната картина: Възникнали са два вида същества.
Тя може да обработва двете други материи, може да създава такова копие на себе си, че то се състои от живия етер и от другия вид етер, който произвежда химическите елементарни вещества. Тук трябва да наречем този вид етер химически етер. Тази втора група астрални човеци е придобила нейната по-висша способност благодарение на това, че е отделила от себе си една част от астралната същност – първата група – и я е осъдила за по-нисша работа. Ако би задържала в себе си силите, които извършват тази по-нисша работа, тя не би могла да се издигне по-високо. Следователно тук имаме работа с един процес, който се състои в това, че нещо по-висше се развива за сметка на друго, което отделя от себе си.
Относно физическата Земя сега имаме следната картина: Възникнали са два вида същества.
Първо такива същества, които имат въздухообразно тяло, върху което принадлежащото към него астрално същество работи отвън. Тези същества са от животинско естество. Те образуват едно първо животинско царство върху Земята. Тези животни имат форми, които на днешния човек биха изглеждали чудновати, ако бихме ги описали тук. Тяхната форма трябва да запомним, че тази форма е съставена само от въздухообразна материя не прилича на нито една от днешните животински форми.
към текста >>
Благодарение на жизнения етер това физическо копие на човека има способ
нос
тта да се размножава, да произвежда от себе си себеподобни същества.
Тяхната форма трябва да запомним, че тази форма е съставена само от въздухообразна материя не прилича на нито една от днешните животински форми. Най-много те имат далечно подобие с определени черупки на охлюви и миди, които днес съществуват. Наред с тези животински форми физическото развитие на човечеството върви напред. Издигналият се сега по-високо астрален човек си създава физическо копие, което се състои от два вида материя, от жизнения етер и от химическия етер. Следователно сега имаме работа с един човек, който се състои от астрално тяло и който работи в едно етерно тяло, състоящо се на свой ред от два вида етер; от жизнения етер и от химическия етер.
Благодарение на жизнения етер това физическо копие на човека има способността да се размножава, да произвежда от себе си себеподобни същества.
Чрез химическия етер то развива определени сили, които са подобни на днешните химически сили на привличане и отблъскване. Благодарение на това копието на човека е в състояние да привлича към себе си определени вещества от заобикалящия свят и да ги съединява със себе си, за да ги отдели по-късно отново от себе си чрез силите за отделянето. Естествено тези вещества могат да бъдат взети само от описаното животинско царство и от човешкото царство. Вече имаме работа с началото на едно хранене. Следователно тези първи копия на човека бяха животноядци и човекоядци.
към текста >>
От течното вещество се образува твърдото; също така светлинният етер се раздели на един друг вид светлинен етер и на един етер, който придава на телата способ
нос
тта да топлят топлинен етер.
Защото в света всичко действа съвместно. Също и животинските форми, които сами не съдържаха светлинен етер, по-рано бяха обливани с лъчите на останалите същества, притежаващи този етер на Земята и се развиваха под това облъчване. Сега те също преминаваха под въздействието на намиращото се вън от Земята Слънце. Обаче човешкото тяло разви особени органи, които бяха възприемчиви за Слънчевата светлина, това бяха първите заложби на човешките очи. Отделянето на Слънцето предизвика по-нататъшно материално сгъстяване на Земята.
От течното вещество се образува твърдото; също така светлинният етер се раздели на един друг вид светлинен етер и на един етер, който придава на телата способността да топлят топлинен етер.
С това Земята стана едно същество, което разви в себе си топлина. Всички нейни същества изпаднаха под влиянието на топлината. Отново в астралната област трябваше да стане един процес както по-рано: една част от съществата се развиха по-високо за сметка на другите. Отдели се една част същества, които бяха способни да обработват грубата твърда материя. С това на Земята се роди твърдият скелет на минералното царство.
към текста >>
Това предаде на неговото тяло една материал
нос
т, която бихме могли да наречем газообразна.
Именно в това царство чрез описаните процеси самото въздухообразно тяло се сгъсти до едно течно тяло. Наред с това съществуваха животни в най-разнообразни форми, такива с течни и такива с въздухообразни тела. Самото човешко тяло претърпя един процес на сгъстяване. То сгъсти своята най-гъста част до течно състояние. Това негово течно тяло беше проникнато от възникналия топлинен етер.
Това предаде на неговото тяло една материалност, която бихме могли да наречем газообразна.
В книгите на духовната наука това материално състояние се означава като огнена мъгла. Човекът по онова време беше въплътен в това тяло от огнена мъгла. С това разглеждане на Хрониката Акаша стигнахме непосредствено до онази космическа катастрофа, която бе произведена чрез отделянето на Луната от Земята.
към текста >>
87.
ОТДЕЛЯНЕТО НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Само че тази представа естествено съвсем бегло изразява действител
нос
тта.
ОТДЕЛЯНЕТО НА ЛУНАТА Трябва напълно да си изясним, че човекът едва по-късно постепенно прие в своето тяло гъстата материя, която днес той усеща като своя. Ако искаме да си съставим представа за неговото тяло на степента на развитие, за която говорихме сега, ние ще можем да направим това най-добре, ако си го представим подобно на водна пара или на висящ във въздуха облак.
Само че тази представа естествено съвсем бегло изразява действителността.
Защото огненият облак “човек” е вътрешно оживен и организиран. В сравнение с това, което е човекът по-късно, в душевно отношение трябва да си го представим като полуспящ, като имащ още едно сумрачно съзнание на тази степен. Всичко, което можем да наречем интелигентност, ум и разум му липсва. Той повече плува, отколкото върви напред, назад и настрани със своите четири, подобни на крайници органи. За душата на тези същества вече разказахме някои неща.
към текста >>
Всичко, което можем да наречем интелигент
нос
т, ум и разум му липсва.
Трябва напълно да си изясним, че човекът едва по-късно постепенно прие в своето тяло гъстата материя, която днес той усеща като своя. Ако искаме да си съставим представа за неговото тяло на степента на развитие, за която говорихме сега, ние ще можем да направим това най-добре, ако си го представим подобно на водна пара или на висящ във въздуха облак. Само че тази представа естествено съвсем бегло изразява действителността. Защото огненият облак “човек” е вътрешно оживен и организиран. В сравнение с това, което е човекът по-късно, в душевно отношение трябва да си го представим като полуспящ, като имащ още едно сумрачно съзнание на тази степен.
Всичко, което можем да наречем интелигентност, ум и разум му липсва.
Той повече плува, отколкото върви напред, назад и настрани със своите четири, подобни на крайници органи. За душата на тези същества вече разказахме някои неща. Не трябва да мислим обаче, че движенията или другите жизнени прояви на тези същества бяха неразумни и безразборни. Напротив, те бяха напълно закономерни. Всичко, което ставаше, имаше смисъл и значение.
към текста >>
Те имаха още по-високи способ
нос
ти, благодарение на които достигаха в по-горните области.
Те бяха направлявани от един ум, който се намираше вън от самите тях. По-висши, по-зрели от тях същества витаеха над тях и ги направляваха. Защото това е важното основно свойство на огнената мъгла, че в нея можеха да се въплъщават човешките същества на описаната степен на съществуването, но същевременно в нея можеха да образуват тела също и по-висши същества и по този начин да стоят в пълно взаимодействие с човеците. Човекът беше довел своите нагони, инстинкти и страсти до такава степен, че те можеха да приемат форма в огнената мъгла. Обаче другите гореспоменати същества можеха да творят в тази огнена мъгла с техния разум, с тяхното разсъдливо господство.
Те имаха още по-високи способности, благодарение на които достигаха в по-горните области.
От тези области произлизаха техните решения, техните импулси; но фактическите действия, следващи тези решения, се проявяваха в огнената мъгла. Всичко, което ставаше на Земята чрез човеците, произлизаше от регулираното общуване на човешките тела от огнената мъгла с тези на по-висшите същества. Можем да кажем, че човекът се стремеше към едно възходящо развитие. В огнената мъгла той трябваше да развие в човешки смисъл по-висши свойства от тези, които имаше по-рано. Другите същества обаче се стремяха надолу към материалното.
към текста >>
Необходима е по-висша сила и по-висши способ
нос
ти, за да бъдат управлявани по-гъстите форми на материята, отколкото по-редките.
В огнената мъгла той трябваше да развие в човешки смисъл по-висши свойства от тези, които имаше по-рано. Другите същества обаче се стремяха надолу към материалното. Те трябваше да въплътят творческите си сили във все по-гъсти и по-гъсти материални форми. В по-широк смисъл за тях това съвсем не означаваше едно понижение. Трябва да бъдем напълно наясно върху тази точка.
Необходима е по-висша сила и по-висши способности, за да бъдат управлявани по-гъстите форми на материята, отколкото по-редките.
В минали периоди на тяхното развитие тези по-висши същества също са имали ограничена власт както сега човекът. Както и днешният човек те също са имали някога власт само над това, което е ставало в “тяхната вътрешност”. И грубата материя не им се е подчинявала. Сега те се стремяха към едно състояние, в което магически трябваше да насочват и управляват външните неща. В описания период те бяха изпреварили човека в тяхното развитие.
към текста >>
Както и днешният човек те също са имали някога власт само над това, което е ставало в “тяхната вътреш
нос
т”.
Те трябваше да въплътят творческите си сили във все по-гъсти и по-гъсти материални форми. В по-широк смисъл за тях това съвсем не означаваше едно понижение. Трябва да бъдем напълно наясно върху тази точка. Необходима е по-висша сила и по-висши способности, за да бъдат управлявани по-гъстите форми на материята, отколкото по-редките. В минали периоди на тяхното развитие тези по-висши същества също са имали ограничена власт както сега човекът.
Както и днешният човек те също са имали някога власт само над това, което е ставало в “тяхната вътрешност”.
И грубата материя не им се е подчинявала. Сега те се стремяха към едно състояние, в което магически трябваше да насочват и управляват външните неща. В описания период те бяха изпреварили човека в тяхното развитие. Човекът се стремеше нагоре, за да въплъти ума първо в по-фините вещества, за да може този разум по-късно да действа навън; те много по-рано бяха приели разума в себе си и сега получиха магическа сила да въздействат върху заобикалящия ги свят. Човекът се движеше нагоре през степента на огнената мъгла, а те проникваха именно през тази степен надолу за разпростиране на тяхната власт и сила.
към текста >>
Върху гореописаната форма на човека – а именно вътре в тази форма – силите действаха така, че човекът можеше да развие органите, които след това го направиха способен да мисли, разви се лич
нос
тта му.
В описания период те бяха изпреварили човека в тяхното развитие. Човекът се стремеше нагоре, за да въплъти ума първо в по-фините вещества, за да може този разум по-късно да действа навън; те много по-рано бяха приели разума в себе си и сега получиха магическа сила да въздействат върху заобикалящия ги свят. Човекът се движеше нагоре през степента на огнената мъгла, а те проникваха именно през тази степен надолу за разпростиране на тяхната власт и сила. В огнената мъгла могат да действат предимно онези сили, които човекът познава като свои по-нисши сили страстта и инстинкта. Както самият човек, така и по-висшите същества си служат с тези сили на описаната степен на огнената мъгла.
Върху гореописаната форма на човека – а именно вътре в тази форма – силите действаха така, че човекът можеше да развие органите, които след това го направиха способен да мисли, разви се личността му.
Обаче на степента, която разглеждаме, тези сили действаха в по-висшите същества така, че тези същества можеха да си служат с тях, за да създават нещата на Земята безлични. Благодарение на това, чрез тези същества на Земята се раждаха форми, които бяха копие, израз на разумни мисли. Чрез действието на силите на страстта, на силните желания, в човека се пораждат личните органи на ума; а около него чрез същите сили се образуват изпълнени с разум организации. А сега нека да си представим този процес малко по-напреднал; или по-скоро, нека да си представим описаното в Хрониката Акаша, като обгърнем с поглед един по-късен момент. Луната се е отделила от Земята.
към текста >>
Последствието от това е, че гореописаните по-висши същества вече не могат да разгръщат тяхната дей
нос
т в огнената мъгла.
Чрез това тези неща са преминали в една по-груба, по-гъста форма на материята. Човекът трябва да живее в тази изстудена заобикаляща го среда. Той може да стори това, ако измени своята собствена материя. Обаче с това сгъстяване на материята е свързано също и едно изменение на формата. Защото състоянието на огнената мъгла на Земята е отстъпило място на едно съвършено друго състояние.
Последствието от това е, че гореописаните по-висши същества вече не могат да разгръщат тяхната дейност в огнената мъгла.
Поради това те не могат също и да оказват влияние върху душевните жизнени прояви на човека, които по-рано бяха тяхното главно поле за действие. Те обаче бяха запазили властта си над формите на човека, които по-рано сами бяха създали от огнената мъгла. Тази промяна върви ръка за ръка с преобразуването на човешката форма. Едната част от тялото, с двата органа на движението, се превърна в долна половина, като чрез това тя стана носител на храненето и на размножението. Другата половина бе един вид обърната нагоре.
към текста >>
Едната част от тялото, с двата органа на движението, се превърна в долна половина, като чрез това тя стана
нос
ител на храненето и на размножението.
Защото състоянието на огнената мъгла на Земята е отстъпило място на едно съвършено друго състояние. Последствието от това е, че гореописаните по-висши същества вече не могат да разгръщат тяхната дейност в огнената мъгла. Поради това те не могат също и да оказват влияние върху душевните жизнени прояви на човека, които по-рано бяха тяхното главно поле за действие. Те обаче бяха запазили властта си над формите на човека, които по-рано сами бяха създали от огнената мъгла. Тази промяна върви ръка за ръка с преобразуването на човешката форма.
Едната част от тялото, с двата органа на движението, се превърна в долна половина, като чрез това тя стана носител на храненето и на размножението.
Другата половина бе един вид обърната нагоре. От другите два органа на движението се получиха зачатъците на ръцете. А такива органи, които по-рано също бяха участвали в храненето и размножението, се преобразиха в органи на говора и мисленето. Човекът доби изправено положение. И заедно с Луната, от тялото на Земята изчезнаха всички онези сили, чрез които човекът през времето на огнената мъгла още можеше да се самоопложда и да създава себеподобни същества без външно влияние.
към текста >>
В неговата долна част той стои под властта на Лунните богове, а в неговата развита лич
нос
т той стои под ръководството на онези същества, които се обхващат с името “Луцифер”, което е името на техния регент.
Но сега умът беше вече развит. Той съществуваше в човеците. И сега описаните същества завладяха този човешки ум, за да действат чрез него върху нещата на Земята. Лунните богове по-рано действаха върху целия човек, сега те действат само върху неговата долна половина; а върху горната половина започва влиянието на спомените по-низши божествени същества. Така човекът беше поставен под двойно ръководство.
В неговата долна част той стои под властта на Лунните богове, а в неговата развита личност той стои под ръководството на онези същества, които се обхващат с името “Луцифер”, което е името на техния регент.
Луциферическите богове завършват тяхното собствено развитие, като си служат с пробудените човешки умствени способности. Те не можеха да стигнат по-рано до тази степен. С това обаче те същевременно дават на човека заложбата за свободата и за различаването на “доброто” и “злото”. Вярно е, че човешкият орган на ума бе образуван под чистото ръководство на Лунните богове, обаче тези богове бяха оставили образуваното да дреме; те нямаха никакъв интерес да си служат с него. Те притежаваха собствените си умствени способности.
към текста >>
Луциферическите богове завършват тяхното собствено развитие, като си служат с пробудените човешки умствени способ
нос
ти.
Той съществуваше в човеците. И сега описаните същества завладяха този човешки ум, за да действат чрез него върху нещата на Земята. Лунните богове по-рано действаха върху целия човек, сега те действат само върху неговата долна половина; а върху горната половина започва влиянието на спомените по-низши божествени същества. Така човекът беше поставен под двойно ръководство. В неговата долна част той стои под властта на Лунните богове, а в неговата развита личност той стои под ръководството на онези същества, които се обхващат с името “Луцифер”, което е името на техния регент.
Луциферическите богове завършват тяхното собствено развитие, като си служат с пробудените човешки умствени способности.
Те не можеха да стигнат по-рано до тази степен. С това обаче те същевременно дават на човека заложбата за свободата и за различаването на “доброто” и “злото”. Вярно е, че човешкият орган на ума бе образуван под чистото ръководство на Лунните богове, обаче тези богове бяха оставили образуваното да дреме; те нямаха никакъв интерес да си служат с него. Те притежаваха собствените си умствени способности. Луциферическите същества имаха интерес да развият човешкия ум, да го насочат към Земните неща заради самите себе си.
към текста >>
Те притежаваха собствените си умствени способ
нос
ти.
В неговата долна част той стои под властта на Лунните богове, а в неговата развита личност той стои под ръководството на онези същества, които се обхващат с името “Луцифер”, което е името на техния регент. Луциферическите богове завършват тяхното собствено развитие, като си служат с пробудените човешки умствени способности. Те не можеха да стигнат по-рано до тази степен. С това обаче те същевременно дават на човека заложбата за свободата и за различаването на “доброто” и “злото”. Вярно е, че човешкият орган на ума бе образуван под чистото ръководство на Лунните богове, обаче тези богове бяха оставили образуваното да дреме; те нямаха никакъв интерес да си служат с него.
Те притежаваха собствените си умствени способности.
Луциферическите същества имаха интерес да развият човешкия ум, да го насочат към Земните неща заради самите себе си. С това те станаха учители на човека за всичко онова, което може да бъде извършено чрез човешкия ум. Но те не можеха да бъдат нищо по-нататък, освен подбудителите. Те не можеха да развият ума в себе си, а именно само в човека. Чрез това се роди една двустранна дейност на Земята.
към текста >>
Чрез това се роди една двустранна дей
нос
т на Земята.
Те притежаваха собствените си умствени способности. Луциферическите същества имаха интерес да развият човешкия ум, да го насочат към Земните неща заради самите себе си. С това те станаха учители на човека за всичко онова, което може да бъде извършено чрез човешкия ум. Но те не можеха да бъдат нищо по-нататък, освен подбудителите. Те не можеха да развият ума в себе си, а именно само в човека.
Чрез това се роди една двустранна дейност на Земята.
Едната изхождаше непосредствено от Лунните божества и беше от самото начало регулирана, разумна дейност. Лунните богове вече бяха преминали своето учебно време по-рано, а сега бяха се издигнали над възможността да грешат. Действащите с човека луциферически същества обаче трябваше да се издигнат чрез работа до такова пречистване. Под тяхното ръководство човекът трябваше да се научи да познава законите на своето същество. Под ръководството на Луцифер той трябваше да стане едно същество “подобно на боговете”.
към текста >>
Едната изхождаше непосредствено от Лунните божества и беше от самото начало регулирана, разумна дей
нос
т.
Луциферическите същества имаха интерес да развият човешкия ум, да го насочат към Земните неща заради самите себе си. С това те станаха учители на човека за всичко онова, което може да бъде извършено чрез човешкия ум. Но те не можеха да бъдат нищо по-нататък, освен подбудителите. Те не можеха да развият ума в себе си, а именно само в човека. Чрез това се роди една двустранна дейност на Земята.
Едната изхождаше непосредствено от Лунните божества и беше от самото начало регулирана, разумна дейност.
Лунните богове вече бяха преминали своето учебно време по-рано, а сега бяха се издигнали над възможността да грешат. Действащите с човека луциферически същества обаче трябваше да се издигнат чрез работа до такова пречистване. Под тяхното ръководство човекът трябваше да се научи да познава законите на своето същество. Под ръководството на Луцифер той трябваше да стане едно същество “подобно на боговете”. Сега е близко въпросът: Ако в тяхното развитие луциферическите същества не бяха достигнали до изпълненото с разум творчество в огнената мъгла, къде бяха изостанали те?
към текста >>
Лунните богове вече бяха преминали своето учебно време по-рано, а сега бяха се издигнали над възмож
нос
тта да грешат.
С това те станаха учители на човека за всичко онова, което може да бъде извършено чрез човешкия ум. Но те не можеха да бъдат нищо по-нататък, освен подбудителите. Те не можеха да развият ума в себе си, а именно само в човека. Чрез това се роди една двустранна дейност на Земята. Едната изхождаше непосредствено от Лунните божества и беше от самото начало регулирана, разумна дейност.
Лунните богове вече бяха преминали своето учебно време по-рано, а сега бяха се издигнали над възможността да грешат.
Действащите с човека луциферически същества обаче трябваше да се издигнат чрез работа до такова пречистване. Под тяхното ръководство човекът трябваше да се научи да познава законите на своето същество. Под ръководството на Луцифер той трябваше да стане едно същество “подобно на боговете”. Сега е близко въпросът: Ако в тяхното развитие луциферическите същества не бяха достигнали до изпълненото с разум творчество в огнената мъгла, къде бяха изостанали те? До каква степен на Земното развитие достигаше тяхната способност да вършат обща работа с Лунните богове?
към текста >>
До каква степен на Земното развитие достигаше тяхната способ
нос
т да вършат обща работа с Лунните богове?
Лунните богове вече бяха преминали своето учебно време по-рано, а сега бяха се издигнали над възможността да грешат. Действащите с човека луциферически същества обаче трябваше да се издигнат чрез работа до такова пречистване. Под тяхното ръководство човекът трябваше да се научи да познава законите на своето същество. Под ръководството на Луцифер той трябваше да стане едно същество “подобно на боговете”. Сега е близко въпросът: Ако в тяхното развитие луциферическите същества не бяха достигнали до изпълненото с разум творчество в огнената мъгла, къде бяха изостанали те?
До каква степен на Земното развитие достигаше тяхната способност да вършат обща работа с Лунните богове?
Хрониката Акаша дава пояснение на това. Те можаха да участвуват в Земното творчество до момента, когато Слънцето се отдели от Земята. До това време те наистина вършеха по-незначителна работа от Лунните богове; но все пак принадлежаха към групата на божествените творци. След отделянето на Слънцето от Земята, върху последната започна дейност – а именно работа в огнената мъгла, – за която бяха подготвени само Лунните богове, не и луциферическите духове. Ето защо за тези духове настъпи период на застой, на бездействие, на очакване.
към текста >>
След отделянето на Слънцето от Земята, върху последната започна дей
нос
т – а именно работа в огнената мъгла, – за която бяха подготвени само Лунните богове, не и луциферическите духове.
Сега е близко въпросът: Ако в тяхното развитие луциферическите същества не бяха достигнали до изпълненото с разум творчество в огнената мъгла, къде бяха изостанали те? До каква степен на Земното развитие достигаше тяхната способност да вършат обща работа с Лунните богове? Хрониката Акаша дава пояснение на това. Те можаха да участвуват в Земното творчество до момента, когато Слънцето се отдели от Земята. До това време те наистина вършеха по-незначителна работа от Лунните богове; но все пак принадлежаха към групата на божествените творци.
След отделянето на Слънцето от Земята, върху последната започна дейност – а именно работа в огнената мъгла, – за която бяха подготвени само Лунните богове, не и луциферическите духове.
Ето защо за тези духове настъпи период на застой, на бездействие, на очакване. Когато настъпи промяната с огнената мъгла и човешките същества започнаха да работят върху образуването на техните умствени органи, луциферическите същества отново можеха да излязат от техния покой. Защото създаването на ума е свързано с дейността на Слънцето. Възникването на ума в човешката природа е просветването на едно вътрешно слънце. Това е казано не само в образен, а в напълно действителен смисъл.
към текста >>
Защото създаването на ума е свързано с дей
нос
тта на Слънцето.
Те можаха да участвуват в Земното творчество до момента, когато Слънцето се отдели от Земята. До това време те наистина вършеха по-незначителна работа от Лунните богове; но все пак принадлежаха към групата на божествените творци. След отделянето на Слънцето от Земята, върху последната започна дейност – а именно работа в огнената мъгла, – за която бяха подготвени само Лунните богове, не и луциферическите духове. Ето защо за тези духове настъпи период на застой, на бездействие, на очакване. Когато настъпи промяната с огнената мъгла и човешките същества започнаха да работят върху образуването на техните умствени органи, луциферическите същества отново можеха да излязат от техния покой.
Защото създаването на ума е свързано с дейността на Слънцето.
Възникването на ума в човешката природа е просветването на едно вътрешно слънце. Това е казано не само в образен, а в напълно действителен смисъл. Така тези духове намериха във вътрешността на човека възможност отново да възобновят тяхната свързана със Слънцето дейност, когато на Земята беше преминала епохата на огнената мъгла. От това става ясно, откъде произхожда името “Луцифер” т.е. “носител на светлината” и защо в духовната наука тези същества са наричани “Богове на Слънцето”.
към текста >>
Така тези духове намериха във вътреш
нос
тта на човека възмож
нос
т отново да възобновят тяхната свързана със Слънцето дей
нос
т, когато на Земята беше преминала епохата на огнената мъгла.
Ето защо за тези духове настъпи период на застой, на бездействие, на очакване. Когато настъпи промяната с огнената мъгла и човешките същества започнаха да работят върху образуването на техните умствени органи, луциферическите същества отново можеха да излязат от техния покой. Защото създаването на ума е свързано с дейността на Слънцето. Възникването на ума в човешката природа е просветването на едно вътрешно слънце. Това е казано не само в образен, а в напълно действителен смисъл.
Така тези духове намериха във вътрешността на човека възможност отново да възобновят тяхната свързана със Слънцето дейност, когато на Земята беше преминала епохата на огнената мъгла.
От това става ясно, откъде произхожда името “Луцифер” т.е. “носител на светлината” и защо в духовната наука тези същества са наричани “Богове на Слънцето”. Всичко, което става по-нататък, е разбираемо, само когато насочим поглед назад към периоди, които са предшествали Земното развитие. Това трябва да стане в по-нататъшното четене на “Хрониката Акаша”. Там ще покажем, през какво развитие върху други планетни състояния на нашата Земя са минали свързаните със Земята същества, преди тя да достигне до същинското си Земно състояние.
към текста >>
“
нос
ител на светлината” и защо в духовната наука тези същества са наричани “Богове на Слънцето”.
Защото създаването на ума е свързано с дейността на Слънцето. Възникването на ума в човешката природа е просветването на едно вътрешно слънце. Това е казано не само в образен, а в напълно действителен смисъл. Така тези духове намериха във вътрешността на човека възможност отново да възобновят тяхната свързана със Слънцето дейност, когато на Земята беше преминала епохата на огнената мъгла. От това става ясно, откъде произхожда името “Луцифер” т.е.
“носител на светлината” и защо в духовната наука тези същества са наричани “Богове на Слънцето”.
Всичко, което става по-нататък, е разбираемо, само когато насочим поглед назад към периоди, които са предшествали Земното развитие. Това трябва да стане в по-нататъшното четене на “Хрониката Акаша”. Там ще покажем, през какво развитие върху други планетни състояния на нашата Земя са минали свързаните със Земята същества, преди тя да достигне до същинското си Земно състояние. И ние още по-точно ще се запознаем с природата на “Лунните богове” и “Боговете на Слънцето”. Тогава и развитието на животинското, растителното и минералното царство съвършено ще се изясни.
към текста >>
88.
НЯКОИ НЕОБХОДИМИ МЕЖДИННИ ЗАБЕЛЕЖКИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Ние ще видим, че на първо време тези наименования нямат общо с днешните небесни тела, които
нос
ят тези имена във физическата астрономия, въпреки че в по-широк смисъл за един напреднал мистик съществува дадено отношение към тях.
НЯКОИ НЕОБХОДИМИ МЕЖДИННИ ЗАБЕЛЕЖКИ В тези разглеждания трябва да започнем със съобщения, които се отнасят до развитието на човека и на свързаните с него същества преди “Земния период”. Защото когато човекът започна да свързва своята съдба с планетата, която наричаме “Земя”, той беше изминал вече редица степени на развитието, чрез които, така да се каже, той се подготви за Земното съществуване. Трябва да различим три такива степени и те се наричат три планетни степени на развитието. Имената, които се употребяват в духовната наука за тези степени, са Сатурнов период, Слънчев период и Лунен период.
Ние ще видим, че на първо време тези наименования нямат общо с днешните небесни тела, които носят тези имена във физическата астрономия, въпреки че в по-широк смисъл за един напреднал мистик съществува дадено отношение към тях.
Казва се също, че преди да стъпи на Земята, човекът е обитавал други планети. Обаче под тези “други планети” трябва да разбираме предишните състояния от развитието на Земята и на нейните обитатели. Земята заедно с всички същества, които й принадлежат, е минала през трите състояния на Сатурновото, Слънчевото и Лунното съществуване, преди да стане “Земя”. Сатурн, Слънце и Луна са така да се каже трите въплъщения на Земята в миналото време. И това, което в тази връзка се нарича Сатурн, Слънце, Луна, (или Старият Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна) днес не съществува като физическа планета, както предишните въплъщения на един човек не съществуват вече наред с неговото днешно въплъщение.
към текста >>
Защото това изследване не почива върху спекулация, върху размишление с обикновени понятия, а върху действителна духовна опит
нос
т.
Сатурн, Слънце и Луна са така да се каже трите въплъщения на Земята в миналото време. И това, което в тази връзка се нарича Сатурн, Слънце, Луна, (или Старият Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна) днес не съществува като физическа планета, както предишните въплъщения на един човек не съществуват вече наред с неговото днешно въплъщение. Как стои работата с това “планетно развитие” и на другите принадлежащи към Земята същества, именно това ще бъде обект на следващите изложения, почерпени от “Хрониката Акаша”. С това не искаме да кажем, че посочените три състояния не са били предхождани от още по-далечни минали състояния. Обаче всичко, което ги предхожда се губи в тъмнина и окултно-научното изследване засега не може да хвърли светлина върху тях.
Защото това изследване не почива върху спекулация, върху размишление с обикновени понятия, а върху действителна духовна опитност.
И както на физическото поле нашето физическо око може да вижда само до определена граница и не може да проникне зад хоризонта, така също и “духовното око” може да стигне само до определен момент. Духовната наука почива само върху опитността и тя не прекрачва своеволно границите на тази опитност. Някои хора биха искали да изследват това, което е било “съвсем в началото на света” или “защо всъщност Бог е създал света”. За окултния изследовател преди всичко се касае за това, че на определена степен на познанието такива въпроси изобщо не бива да се задават. Защото по време на духовната опитност, на човека се разкрива всичко, което му е необходимо за изпълнение на неговото предопределение върху нашата планета.
към текста >>
Духовната наука почива само върху опит
нос
тта и тя не прекрачва своеволно границите на тази опит
нос
т.
Как стои работата с това “планетно развитие” и на другите принадлежащи към Земята същества, именно това ще бъде обект на следващите изложения, почерпени от “Хрониката Акаша”. С това не искаме да кажем, че посочените три състояния не са били предхождани от още по-далечни минали състояния. Обаче всичко, което ги предхожда се губи в тъмнина и окултно-научното изследване засега не може да хвърли светлина върху тях. Защото това изследване не почива върху спекулация, върху размишление с обикновени понятия, а върху действителна духовна опитност. И както на физическото поле нашето физическо око може да вижда само до определена граница и не може да проникне зад хоризонта, така също и “духовното око” може да стигне само до определен момент.
Духовната наука почива само върху опитността и тя не прекрачва своеволно границите на тази опитност.
Някои хора биха искали да изследват това, което е било “съвсем в началото на света” или “защо всъщност Бог е създал света”. За окултния изследовател преди всичко се касае за това, че на определена степен на познанието такива въпроси изобщо не бива да се задават. Защото по време на духовната опитност, на човека се разкрива всичко, което му е необходимо за изпълнение на неговото предопределение върху нашата планета. Който търпеливо израства в работата и в опитностите на духовния изследовател, той ще види, че с постепенното постигане на духовна опитност, човек напълно задоволява копнежа си за отговор на всички въпроси, които го вълнуват. Например в следващите глави ще се види, как напълно се изяснява въпросът за “произхода на злото” и за много други неща, които са неясни.
към текста >>
Някои хора биха искали да изследват това, което е било “съвсем в началото на света” или “защо всъщ
нос
т Бог е създал света”.
С това не искаме да кажем, че посочените три състояния не са били предхождани от още по-далечни минали състояния. Обаче всичко, което ги предхожда се губи в тъмнина и окултно-научното изследване засега не може да хвърли светлина върху тях. Защото това изследване не почива върху спекулация, върху размишление с обикновени понятия, а върху действителна духовна опитност. И както на физическото поле нашето физическо око може да вижда само до определена граница и не може да проникне зад хоризонта, така също и “духовното око” може да стигне само до определен момент. Духовната наука почива само върху опитността и тя не прекрачва своеволно границите на тази опитност.
Някои хора биха искали да изследват това, което е било “съвсем в началото на света” или “защо всъщност Бог е създал света”.
За окултния изследовател преди всичко се касае за това, че на определена степен на познанието такива въпроси изобщо не бива да се задават. Защото по време на духовната опитност, на човека се разкрива всичко, което му е необходимо за изпълнение на неговото предопределение върху нашата планета. Който търпеливо израства в работата и в опитностите на духовния изследовател, той ще види, че с постепенното постигане на духовна опитност, човек напълно задоволява копнежа си за отговор на всички въпроси, които го вълнуват. Например в следващите глави ще се види, как напълно се изяснява въпросът за “произхода на злото” и за много други неща, които са неясни. Тук съвсем не се казва, че човекът никога не ще може да получи отговор на въпросите за “произхода на света” и други подобни.
към текста >>
Защото по време на духовната опит
нос
т, на човека се разкрива всичко, което му е необходимо за изпълнение на неговото предопределение върху нашата планета.
Защото това изследване не почива върху спекулация, върху размишление с обикновени понятия, а върху действителна духовна опитност. И както на физическото поле нашето физическо око може да вижда само до определена граница и не може да проникне зад хоризонта, така също и “духовното око” може да стигне само до определен момент. Духовната наука почива само върху опитността и тя не прекрачва своеволно границите на тази опитност. Някои хора биха искали да изследват това, което е било “съвсем в началото на света” или “защо всъщност Бог е създал света”. За окултния изследовател преди всичко се касае за това, че на определена степен на познанието такива въпроси изобщо не бива да се задават.
Защото по време на духовната опитност, на човека се разкрива всичко, което му е необходимо за изпълнение на неговото предопределение върху нашата планета.
Който търпеливо израства в работата и в опитностите на духовния изследовател, той ще види, че с постепенното постигане на духовна опитност, човек напълно задоволява копнежа си за отговор на всички въпроси, които го вълнуват. Например в следващите глави ще се види, как напълно се изяснява въпросът за “произхода на злото” и за много други неща, които са неясни. Тук съвсем не се казва, че човекът никога не ще може да получи отговор на въпросите за “произхода на света” и други подобни. Той ще може. Но за да може, той първо трябва да мине през познанията, които се разкриват в най-близките духовни опитности.
към текста >>
Който търпеливо израства в работата и в опит
нос
тите на духовния изследовател, той ще види, че с постепенното постигане на духовна опит
нос
т, човек напълно задоволява копнежа си за отговор на всички въпроси, които го вълнуват.
И както на физическото поле нашето физическо око може да вижда само до определена граница и не може да проникне зад хоризонта, така също и “духовното око” може да стигне само до определен момент. Духовната наука почива само върху опитността и тя не прекрачва своеволно границите на тази опитност. Някои хора биха искали да изследват това, което е било “съвсем в началото на света” или “защо всъщност Бог е създал света”. За окултния изследовател преди всичко се касае за това, че на определена степен на познанието такива въпроси изобщо не бива да се задават. Защото по време на духовната опитност, на човека се разкрива всичко, което му е необходимо за изпълнение на неговото предопределение върху нашата планета.
Който търпеливо израства в работата и в опитностите на духовния изследовател, той ще види, че с постепенното постигане на духовна опитност, човек напълно задоволява копнежа си за отговор на всички въпроси, които го вълнуват.
Например в следващите глави ще се види, как напълно се изяснява въпросът за “произхода на злото” и за много други неща, които са неясни. Тук съвсем не се казва, че човекът никога не ще може да получи отговор на въпросите за “произхода на света” и други подобни. Той ще може. Но за да може, той първо трябва да мине през познанията, които се разкриват в най-близките духовни опитности. Тогава той ще разбере, че трябва да поставя тези въпроси по друг начин, различен от този, по които това е ставало досега.
към текста >>
Но за да може, той първо трябва да мине през познанията, които се разкриват в най-близките духовни опит
нос
ти.
Защото по време на духовната опитност, на човека се разкрива всичко, което му е необходимо за изпълнение на неговото предопределение върху нашата планета. Който търпеливо израства в работата и в опитностите на духовния изследовател, той ще види, че с постепенното постигане на духовна опитност, човек напълно задоволява копнежа си за отговор на всички въпроси, които го вълнуват. Например в следващите глави ще се види, как напълно се изяснява въпросът за “произхода на злото” и за много други неща, които са неясни. Тук съвсем не се казва, че човекът никога не ще може да получи отговор на въпросите за “произхода на света” и други подобни. Той ще може.
Но за да може, той първо трябва да мине през познанията, които се разкриват в най-близките духовни опитности.
Тогава той ще разбере, че трябва да поставя тези въпроси по друг начин, различен от този, по които това е ставало досега. Колкото по-дълбоко човек навлиза в истинската окултна наука, толкова по-скромен става. Едва тогава той разбира как съвсем постепенно трябва да узрее и да стане достоен за определени познания. И гордост и нескромност в края на краищата са имена за качества на човек, които на определена степен на познанието нямат вече никакъв смисъл. Когато човек се е запознал поне с някои неща, той вижда колко безкрайно дълъг е пътят, който стои пред него.
към текста >>
И гордост и нескром
нос
т в края на краищата са имена за качества на човек, които на определена степен на познанието нямат вече никакъв смисъл.
Той ще може. Но за да може, той първо трябва да мине през познанията, които се разкриват в най-близките духовни опитности. Тогава той ще разбере, че трябва да поставя тези въпроси по друг начин, различен от този, по които това е ставало досега. Колкото по-дълбоко човек навлиза в истинската окултна наука, толкова по-скромен става. Едва тогава той разбира как съвсем постепенно трябва да узрее и да стане достоен за определени познания.
И гордост и нескромност в края на краищата са имена за качества на човек, които на определена степен на познанието нямат вече никакъв смисъл.
Когато човек се е запознал поне с някои неща, той вижда колко безкрайно дълъг е пътят, който стои пред него. Чрез знанието човек достига до разбирането на това, “колко малко знае”. И той придобива чувството за извънредно голямата отговорност, която поема върху себе си, когато говори за свръхсетивни познания. И въпреки това, човечеството не може да живее без тези свръхсетивни познания. Но който разпространява такива познания, има нужда от скромност и истинска самокритика, както и от един непоклатим стремеж към себепознание и извънредна предпазливост.
към текста >>
И той придобива чувството за извънредно голямата отговор
нос
т, която поема върху себе си, когато говори за свръхсетивни познания.
Колкото по-дълбоко човек навлиза в истинската окултна наука, толкова по-скромен става. Едва тогава той разбира как съвсем постепенно трябва да узрее и да стане достоен за определени познания. И гордост и нескромност в края на краищата са имена за качества на човек, които на определена степен на познанието нямат вече никакъв смисъл. Когато човек се е запознал поне с някои неща, той вижда колко безкрайно дълъг е пътят, който стои пред него. Чрез знанието човек достига до разбирането на това, “колко малко знае”.
И той придобива чувството за извънредно голямата отговорност, която поема върху себе си, когато говори за свръхсетивни познания.
И въпреки това, човечеството не може да живее без тези свръхсетивни познания. Но който разпространява такива познания, има нужда от скромност и истинска самокритика, както и от един непоклатим стремеж към себепознание и извънредна предпазливост. Такива междинни забележки са необходими тук, понеже сега ще се издигаме до още по-висши познания, отколкото са тези, които се намират в предишните лекции за “Хрониката Акаша”. Към обзора на миналото на човека, който ще направим чрез следващите съобщения, ще прибавим след това и този на бъдещето. Защото бъдещето може да се разкрие пред едно истинско духовно познание, макар и само дотолкова, доколкото е необходимо на човека за изпълнението на неговото предопределение.
към текста >>
Но който разпространява такива познания, има нужда от скром
нос
т и истинска самокритика, както и от един непоклатим стремеж към себепознание и извънредна предпазливост.
И гордост и нескромност в края на краищата са имена за качества на човек, които на определена степен на познанието нямат вече никакъв смисъл. Когато човек се е запознал поне с някои неща, той вижда колко безкрайно дълъг е пътят, който стои пред него. Чрез знанието човек достига до разбирането на това, “колко малко знае”. И той придобива чувството за извънредно голямата отговорност, която поема върху себе си, когато говори за свръхсетивни познания. И въпреки това, човечеството не може да живее без тези свръхсетивни познания.
Но който разпространява такива познания, има нужда от скромност и истинска самокритика, както и от един непоклатим стремеж към себепознание и извънредна предпазливост.
Такива междинни забележки са необходими тук, понеже сега ще се издигаме до още по-висши познания, отколкото са тези, които се намират в предишните лекции за “Хрониката Акаша”. Към обзора на миналото на човека, който ще направим чрез следващите съобщения, ще прибавим след това и този на бъдещето. Защото бъдещето може да се разкрие пред едно истинско духовно познание, макар и само дотолкова, доколкото е необходимо на човека за изпълнението на неговото предопределение. Който не се задълбочи в духовната наука и заставайки на високия съдийски стол на своите предразсъдъци изпраща всичко, което се сподели, в областта на фантастиката и мечтателството, той най-малко ще разбере тази взаимовръзка с бъдещето. А дори едно просто логическо разсъждение би могло да направи разбираемо това, което ще разгледаме.
към текста >>
И който познава тези духовни закони, той може да вижда в закономер
нос
тта на бъдещето.
И неговото пророчество ще се окаже погрешно само тогава, когато природните закони внезапно биха се изменили. Окултният изследовател изследва духовните закони по същия начин, както физикът и химикът изследват материалните закони. Той върши това по начина и със строгостта, които са необходими в духовната област. Точно от тези велики духовни закони обаче зависи развитието на човечеството. Също както в някакво бъдеще кислородът, водородът и сярата не биха се съединили против природните закони, така и в духовния живот не може да стане нищо против духовните закони.
И който познава тези духовни закони, той може да вижда в закономерността на бъдещето.
Тук нарочно използуваме именно това сравнение за пророческото предопределение на бъдещите съдбини на човечеството, понеже истинската окултна наука разбира това предопределение действително напълно в този смисъл. Защото за онзи, който си изяснява това действително мнение на окултизма, отпада също и възражението, дали чрез това, че в известен смисъл нещата са предопределени, всяка свобода на човека не става нещо невъзможно. Може да бъде предопределено това, което отговаря на един закон. Обаче волята не се определя от закона. Също както е определено, че във всеки случай кислородът, водородът и сярата се съединяват само по един определен закон и дават сярна киселина, също така сигурно е, че от човешката воля може да зависи да бъдат създадени условията, при които този закон ще действа.
към текста >>
Тези подходи принадлежат на по-низшата човешка природа, а истински по-висшето познание започва едва там, където тази природа се издига до по-висшата същ
нос
т на човека.
Само че трябва да изясним една съществена разлика между предопределението на фактите чрез физическата наука и онова чрез духовното познание. Физическата наука почива на разбиранията на ума и затова нейното пророчество е също само нещо умствено, зависимо от преценки, заключения, комбинации и др.. Предсказването чрез духовното познание произхожда от едно действително по-висше виждане или възприемане. Даже окултният изследовател най-строго трябва да избягва да си представя всичко, което почива на размишление, комбиниране, спекулация и т. н.. В това отношение той трябва да упражнява най-голямо смирение и да бъде напълно наясно върху факта, че всяко спекулиране, всяко умствено философстване и т. н. са вредни за истинското виждане.
Тези подходи принадлежат на по-низшата човешка природа, а истински по-висшето познание започва едва там, където тази природа се издига до по-висшата същност на човека.
С това само по себе си не се казва нищо против тези подходи, които в тяхната област не само са оправдани, а също и единствено правилните. Само по себе си нищо не е по-висше или по-низше, а само когато условно се постави в отношение едно към друго. И това, което в едно отношение стои високо, в друга насока може да стои много ниско. – Обаче това, което трябва да бъде познато чрез виждане, то не може да бъде постигнато чрез чисто размишление и чрез най-прекрасните комбинации на ума. Един човек, колкото и да е остроумен в обикновения смисъл на думата, няма полза от това остроумие за опознаването на свръхсетивните истини.
към текста >>
Ако идеалите трябва да имат стой
нос
т, те трябва така дълбоко да бъдат вкоренени в духовния свят, както природните закони лежат в основата на чисто природния свят.
Той трябва даже да се откаже от това “остроумие” и да се отдаде единствено на по-висшето виждане. Тогава той ще вижда по този начин нещата без неговото остроумно размишление, също както възприема цветята в полето. Нищо не помага на човека да размишлява как изглежда една ливада; тук всяко остроумие е безсилно, (ако той не я види). Също така трябва да се отнася човек и с виждането в по-висшите светове. Това, което може да бъде казано сега пророчески за бъдещето на човека, е основа за всички идеали, които имат действително практическо значение.
Ако идеалите трябва да имат стойност, те трябва така дълбоко да бъдат вкоренени в духовния свят, както природните закони лежат в основата на чисто природния свят.
Законите на развитието трябва да бъдат такива истински идеали. Иначе те произлизат от едно празно мечтателство и фантазия и не могат никога да се осъществят. Всички велики идеали на мировата история са произлезли в най-широкия смисъл от ясновидското познание. Защото в крайна сметка всички велики идеали произхождат от великите окултни изследователи или посветени, а по-обикновените хора, които сътрудничат за изграждането на човечеството, се насочват – или съзнателно или повечето пъти несъзнателно – към определените от окултните изследователи задачи. Всичко несъзнателно в крайна сметка има своя произход в нещо съзнателно.
към текста >>
Зад тези, които работят в една определена област, стоят по-висши и по-съзнателни работници и така стълбата на съзнател
нос
тта върви нагоре и надолу.
Защото в крайна сметка всички велики идеали произхождат от великите окултни изследователи или посветени, а по-обикновените хора, които сътрудничат за изграждането на човечеството, се насочват – или съзнателно или повечето пъти несъзнателно – към определените от окултните изследователи задачи. Всичко несъзнателно в крайна сметка има своя произход в нещо съзнателно. Зидарят строи една къща без непременно да знае нещата, които са известни на други хора, които са определили мястото, на което трябва да бъде построена къщата, стила, в който трябва да бъде изградена и т.н.. Но и зад това определяне на мястото и на стила стои нещо, което от своя страна е несъзнателно за определителите, а е съзнателно за други или е било съзнателно. Един художник например знае, защо съответният стил изисква тук една права линия и др.п.. Този, който избира стила за своята къща, не съзнава, може би, това “защо”. Също така е и с великите процеси в развитието на света и на човечеството.
Зад тези, които работят в една определена област, стоят по-висши и по-съзнателни работници и така стълбата на съзнателността върви нагоре и надолу.
Зад всекидневния човек стоят изобретателите, хората на изкуството и т. н.. Зад тези последните стоят окултно-научните посветени, а зад тях стоят свръхчовешките същества. Само това прави разбираемо развитието на света и на човечеството, когато човек е наясно върху факта, че обикновеното човешко съзнание е само една форма на съзнанието и че съществуват по-висши и по-низши форми. Обаче и изразите “по-висши” и “по-низши” не трябва да се прилагат погрешно. Те имат значение само за гледната точка, на която стои именно човекът.
към текста >>
Такива примери ни се предлагат например при пчелното семейство или при онази величествена държавна същ
нос
т, при онова величествено държавно устройство в един мравуняк.
Ако човек отиде малко “надясно”, тогава нещата, които по-рано са били надясно, остават наляво. Така е и със степените на съзнанието, които стоят „по-високо” или „по-ниско” от обикновеното човешко съзнание. Когато самият човек се развие по-високо, тогава неговите отношения се изменят спрямо другите състояния на съзнанието. Обаче тези изменения са свързани именно с неговото развитие. И затова е важно да посочим тук с примери такива други степени на съзнанието.
Такива примери ни се предлагат например при пчелното семейство или при онази величествена държавна същност, при онова величествено държавно устройство в един мравуняк.
Съвместното действие на отделните видове насекоми (женски, мъжки, работници) става по съвършено закономерен начин. И разпределението на работите между отделните категории може да бъде назовано само като израз на пълноценна мъдрост. Това, което се получава тук, също така е резултат на едно съзнание, както действията на човека във физическия свят (техника, изкуство, държава и т.н.) са резултат на неговото съзнание. Само че съзнанието, което стои в основата на пчелното семейство или мравешкото общество не може да бъде намерено в същия физически свят, в който съществува обикновеното човешко съзнание. За да покажем положението на нещата, можем да се изразим по следния начин.
към текста >>
Не, тук напротив ние трябва да си кажем: За да намерим подреждащата същ
нос
т на пчелното семейство или на мравешкия народ, ние не можем да останем в света, в който пчелите или мравките живеят с тяхното физическо тяло.
За да покажем положението на нещата, можем да се изразим по следния начин. Ние намираме човека във физическия свят. И неговите физически органи, целият негов строеж са устроени така, че ние търсим неговото съзнание първо в този физически свят. Не е така при пчелното семейство или при мравуняка. Ние ще сгрешим напълно, ако в същия смисъл както при човека, по отношение на съзнанието, за което става дума тук, останем във физическия свят.
Не, тук напротив ние трябва да си кажем: За да намерим подреждащата същност на пчелното семейство или на мравешкия народ, ние не можем да останем в света, в който пчелите или мравките живеят с тяхното физическо тяло.
“Съзнателният дух” при тях трябва да се търси в един друг свят. Същият съзнателен дух, който при човека живее във физическия свят, за горепосочените колонии трябва да се търси в един свръхсетивен свят. Ако човекът би могъл да се издигне със своето съзнание в този свръхсетивен свят, той би могъл да поздрави там „духа на мравките” или „духа на пчелите” в пълна съзнателност като свои сестрински същества. Ясновидецът действително може това. В приведените примери пред нас имаме същества, които са съзнателни в другите светове и проникват във физическия свят само чрез техните физически органи отделните пчели и мравки.
към текста >>
Ако човекът би могъл да се издигне със своето съзнание в този свръхсетивен свят, той би могъл да поздрави там „духа на мравките” или „духа на пчелите” в пълна съзнател
нос
т като свои сестрински същества.
Не е така при пчелното семейство или при мравуняка. Ние ще сгрешим напълно, ако в същия смисъл както при човека, по отношение на съзнанието, за което става дума тук, останем във физическия свят. Не, тук напротив ние трябва да си кажем: За да намерим подреждащата същност на пчелното семейство или на мравешкия народ, ние не можем да останем в света, в който пчелите или мравките живеят с тяхното физическо тяло. “Съзнателният дух” при тях трябва да се търси в един друг свят. Същият съзнателен дух, който при човека живее във физическия свят, за горепосочените колонии трябва да се търси в един свръхсетивен свят.
Ако човекът би могъл да се издигне със своето съзнание в този свръхсетивен свят, той би могъл да поздрави там „духа на мравките” или „духа на пчелите” в пълна съзнателност като свои сестрински същества.
Ясновидецът действително може това. В приведените примери пред нас имаме същества, които са съзнателни в другите светове и проникват във физическия свят само чрез техните физически органи отделните пчели и мравки. Но напълно е възможно едно такова съзнание, като това на пчелното семейство или на мравуняка, да е било в предишните времена на неговото развитие вече във физическия свят, както сегашното човешко съзнание, обаче след това е възлязло и е оставило във физическия свят само изпълнителните органи, а именно отделните мравки и пчели. Подобно нещо действително ще се случи в хода на развитието и с човека. То даже е станало по определен начин при ясновидците вече в настоящето.
към текста >>
Както при пчелите се раждат три категории, царица, търтеи и работнички, така в “мозъка на ясновидеца” се раждат три категории молекули, всъщ
нос
т отделни, живи същ
нос
ти, които пренесеното в един по-висш свят съзнание на ясновидеца довежда до съзнателно задружно действие.
Тогава те са свързани “по-хлабаво”, така че мозъкът на ясновидеца може да бъде сравнен в определено отношение с един мравуняк, макар и анатомично разкъсването на мозъчните клетки (молекули) да не може да се докаже. Отделните молекули на мравуняка – именно самите мравки – са били здраво свързани помежду си в едно далечно минало, както молекулите на човешкия мозък. Тогава отговарящото на тях съзнание е било във физическия свят, както днес човешкото съзнание. И когато в бъдеще човешкото съзнание ще се движи в “по-висши” светове, тогава връзката на сетивните части във физическия свят ще бъде толкова разхлабена, както тази между днешните отделни мравки. Това, което някога ще се изпълни за всички хора, се изпълнява още днес с мозъка на ясновидеца, само че никакъв инструмент на сетивния свят не е достатъчно развит, за да докаже изпреварващото развитие на такъв ясновидец, при който става това разхлабване.
Както при пчелите се раждат три категории, царица, търтеи и работнички, така в “мозъка на ясновидеца” се раждат три категории молекули, всъщност отделни, живи същности, които пренесеното в един по-висш свят съзнание на ясновидеца довежда до съзнателно задружно действие.
Една по-нататъшна степен на съзнателността предлага онова, което обикновено се нарича дух на народа или дух на расата, без при това хората да могат да си представят нещо по-определено. За духовния изследовател в основата на общите, пълни с мъдрост действия, които се проявяват в съвместния живот на членовете на един народ или на една раса, също лежи едно съзнание. Чрез духовното изследване ние намираме това съзнание също така в един друг свят, какъвто е случаят при пчелното семейство или при мравуняка. Само че за това “съзнание на народа или на расата” не съществуват никакви органи във физическия свят, а тези органи се намират в така наречения астрален свят. Както съзнанието на пчелното семейство извършва своята работа чрез физическите пчели, така извършва своята работа и съзнанието на народа чрез или с помощта на астралните тела на принадлежащите на народа хора.
към текста >>
Една по-нататъшна степен на съзнател
нос
тта предлага онова, което обикновено се нарича дух на народа или дух на расата, без при това хората да могат да си представят нещо по-определено.
Отделните молекули на мравуняка – именно самите мравки – са били здраво свързани помежду си в едно далечно минало, както молекулите на човешкия мозък. Тогава отговарящото на тях съзнание е било във физическия свят, както днес човешкото съзнание. И когато в бъдеще човешкото съзнание ще се движи в “по-висши” светове, тогава връзката на сетивните части във физическия свят ще бъде толкова разхлабена, както тази между днешните отделни мравки. Това, което някога ще се изпълни за всички хора, се изпълнява още днес с мозъка на ясновидеца, само че никакъв инструмент на сетивния свят не е достатъчно развит, за да докаже изпреварващото развитие на такъв ясновидец, при който става това разхлабване. Както при пчелите се раждат три категории, царица, търтеи и работнички, така в “мозъка на ясновидеца” се раждат три категории молекули, всъщност отделни, живи същности, които пренесеното в един по-висш свят съзнание на ясновидеца довежда до съзнателно задружно действие.
Една по-нататъшна степен на съзнателността предлага онова, което обикновено се нарича дух на народа или дух на расата, без при това хората да могат да си представят нещо по-определено.
За духовния изследовател в основата на общите, пълни с мъдрост действия, които се проявяват в съвместния живот на членовете на един народ или на една раса, също лежи едно съзнание. Чрез духовното изследване ние намираме това съзнание също така в един друг свят, какъвто е случаят при пчелното семейство или при мравуняка. Само че за това “съзнание на народа или на расата” не съществуват никакви органи във физическия свят, а тези органи се намират в така наречения астрален свят. Както съзнанието на пчелното семейство извършва своята работа чрез физическите пчели, така извършва своята работа и съзнанието на народа чрез или с помощта на астралните тела на принадлежащите на народа хора. В тези “духове на народа и на расата” пред нас ние имаме един съвършено друг вид същества, различни от човешкото същество и от това на пчелното семейство.
към текста >>
89.
ЗЕМЯТА И НЕЙНОТО БЪДЕЩЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
свят, който човекът от далечното минало възприемаше в своята вътреш
нос
т, през време на Земния му живот застана срещу него навън в пространството.
Това съзнание се разви бавно и постепенно в течение на развитието, като постепенно се родиха физическите сетивни органи и направиха по този начин възприемаеми най-разнообразните сетивни свойства на външните предмети. А освен развитите още сега сетива, съществуват в зародиш и други, които ще се развият в следващите епохи на Земята и ще покажат сетивния свят в още по-голямо разнообразие. В предишните части на тази книга бе описано постепенното израстване на това Земно съзнание. В следващите части ще опишем съществени разширения и допълнения. Цветният, звучащият и т.н.
свят, който човекът от далечното минало възприемаше в своята вътрешност, през време на Земния му живот застана срещу него навън в пространството.
Затова пък в неговата вътрешност възникна един нов свят, светът на представите и на мислите. При Лунното съзнание не можем да говорим за представи и за мисли. То се състоеше единствено от гореспоменатите образи. Приблизително към средата на Земното развитие – нещата се подготвят още по-рано – в човека възникна способността да си образува представи и мисли за предметите. И тази способност изгради основата на паметта и себесъзнанието.
към текста >>
Затова пък в неговата вътреш
нос
т възникна един нов свят, светът на представите и на мислите.
А освен развитите още сега сетива, съществуват в зародиш и други, които ще се развият в следващите епохи на Земята и ще покажат сетивния свят в още по-голямо разнообразие. В предишните части на тази книга бе описано постепенното израстване на това Земно съзнание. В следващите части ще опишем съществени разширения и допълнения. Цветният, звучащият и т.н. свят, който човекът от далечното минало възприемаше в своята вътрешност, през време на Земния му живот застана срещу него навън в пространството.
Затова пък в неговата вътрешност възникна един нов свят, светът на представите и на мислите.
При Лунното съзнание не можем да говорим за представи и за мисли. То се състоеше единствено от гореспоменатите образи. Приблизително към средата на Земното развитие – нещата се подготвят още по-рано – в човека възникна способността да си образува представи и мисли за предметите. И тази способност изгради основата на паметта и себесъзнанието. Едва образуващият представи човек може да развие спомена въз основа на това, което е възприемал; едва мислещият човек стига дотам, да различава себе си от заобикалящата го среда като самостоятелно, себесъзнателно същество, да се познава като един “Аз”.
към текста >>
Приблизително към средата на Земното развитие – нещата се подготвят още по-рано – в човека възникна способ
нос
тта да си образува представи и мисли за предметите.
Цветният, звучащият и т.н. свят, който човекът от далечното минало възприемаше в своята вътрешност, през време на Земния му живот застана срещу него навън в пространството. Затова пък в неговата вътрешност възникна един нов свят, светът на представите и на мислите. При Лунното съзнание не можем да говорим за представи и за мисли. То се състоеше единствено от гореспоменатите образи.
Приблизително към средата на Земното развитие – нещата се подготвят още по-рано – в човека възникна способността да си образува представи и мисли за предметите.
И тази способност изгради основата на паметта и себесъзнанието. Едва образуващият представи човек може да развие спомена въз основа на това, което е възприемал; едва мислещият човек стига дотам, да различава себе си от заобикалящата го среда като самостоятелно, себесъзнателно същество, да се познава като един “Аз”. Следователно първите три степени бяха степени на съзнанието, четвъртата е не само съзнание, а себесъзнание. Но сред сегашното себесъзнание, сред мисловния живот се образува заложбата за още по-висши състояния на съзнанието. В тези състояния на съзнанието човекът ще живее на следващата планета, в която Земята ще се превърне след нейната настояща форма.
към текста >>
И тази способ
нос
т изгради основата на паметта и себесъзнанието.
свят, който човекът от далечното минало възприемаше в своята вътрешност, през време на Земния му живот застана срещу него навън в пространството. Затова пък в неговата вътрешност възникна един нов свят, светът на представите и на мислите. При Лунното съзнание не можем да говорим за представи и за мисли. То се състоеше единствено от гореспоменатите образи. Приблизително към средата на Земното развитие – нещата се подготвят още по-рано – в човека възникна способността да си образува представи и мисли за предметите.
И тази способност изгради основата на паметта и себесъзнанието.
Едва образуващият представи човек може да развие спомена въз основа на това, което е възприемал; едва мислещият човек стига дотам, да различава себе си от заобикалящата го среда като самостоятелно, себесъзнателно същество, да се познава като един “Аз”. Следователно първите три степени бяха степени на съзнанието, четвъртата е не само съзнание, а себесъзнание. Но сред сегашното себесъзнание, сред мисловния живот се образува заложбата за още по-висши състояния на съзнанието. В тези състояния на съзнанието човекът ще живее на следващата планета, в която Земята ще се превърне след нейната настояща форма. Не е безсмислено да кажем нещо за тези бъдещи състояния на съзнанието, следователно също и за живота върху следващите планети (следващите инкарнации на Земята).
към текста >>
Например това, което днес ясновидецът вижда около себе си като един вид светлинен и цветен облак, обгръщащ физическите човешки тела, като така наречена “аура”, то ще се превърне по-късно във физическа форма; и други сетивни органи, различни от днешните, ще дадат на бъдещия човек способ
нос
тта да възприема други форми.
И на второ място, във всички хора като зародишни заложби още сега съществуват трите следващи състояния на съзнанието; и ясновидското изследване има средствата да посочи, какво ще се развие от тези зародишни заложби. Обаче когато тук се казва, че още сега ясновидецът развива в себе си състояния на съзнанието, до които ще напредне в бъдеще цялото човечество, това трябва да се разбира с известно ограничение. Ясновидецът днес развива едно виждане всред душевния свят, което в бъдеще ще се появи при човека по един физически начин. Но това бъдещо физическо състояние на човека ще бъде вярно копие на съответните днешни душевни състояния на ясновидеца. Самата Земя ще се развие и чрез това в нейните бъдещи физически обитатели ще се явят форми, съвършено различни от сегашните; но тези физически форми се подготвят в днешните душевни и духовни форми.
Например това, което днес ясновидецът вижда около себе си като един вид светлинен и цветен облак, обгръщащ физическите човешки тела, като така наречена “аура”, то ще се превърне по-късно във физическа форма; и други сетивни органи, различни от днешните, ще дадат на бъдещия човек способността да възприема други форми.
Обаче ясновидецът вижда именно духовните първообрази на по-късните сетивни същества (например аурата), вижда ги още днес със своите духовни сетива. За него е възможно да хвърли поглед в бъдещето, обаче за тази особеност ще бъде много трудно да се даде една представа чрез нашия съвременен език. Представите на сегашното състояние на съзнанието са сянкообразни, бледи в сравнение с цветните и звучащи предмети на външния свят. Ето защо човекът говори за представите като за нещо, което “не е действително”. Една “проста мисъл” се поставя в противоположност с един предмет или с едно същество, които са “действителни”, защото са възприемани чрез сетивата.
към текста >>
За него е възможно да хвърли поглед в бъдещето, обаче за тази особе
нос
т ще бъде много трудно да се даде една представа чрез нашия съвременен език.
Ясновидецът днес развива едно виждане всред душевния свят, което в бъдеще ще се появи при човека по един физически начин. Но това бъдещо физическо състояние на човека ще бъде вярно копие на съответните днешни душевни състояния на ясновидеца. Самата Земя ще се развие и чрез това в нейните бъдещи физически обитатели ще се явят форми, съвършено различни от сегашните; но тези физически форми се подготвят в днешните душевни и духовни форми. Например това, което днес ясновидецът вижда около себе си като един вид светлинен и цветен облак, обгръщащ физическите човешки тела, като така наречена “аура”, то ще се превърне по-късно във физическа форма; и други сетивни органи, различни от днешните, ще дадат на бъдещия човек способността да възприема други форми. Обаче ясновидецът вижда именно духовните първообрази на по-късните сетивни същества (например аурата), вижда ги още днес със своите духовни сетива.
За него е възможно да хвърли поглед в бъдещето, обаче за тази особеност ще бъде много трудно да се даде една представа чрез нашия съвременен език.
Представите на сегашното състояние на съзнанието са сянкообразни, бледи в сравнение с цветните и звучащи предмети на външния свят. Ето защо човекът говори за представите като за нещо, което “не е действително”. Една “проста мисъл” се поставя в противоположност с един предмет или с едно същество, които са “действителни”, защото са възприемани чрез сетивата. Обаче представите и мислите носят в себе си заложбата отново да станат действителни, образни. Когато днес човекът говори за представата “червено”, без да има пред себе си един червен предмет, тази представа е, така да се каже, само блед образ на действителното “червено”.
към текста >>
Една “проста мисъл” се поставя в противополож
нос
т с един предмет или с едно същество, които са “действителни”, защото са възприемани чрез сетивата.
Например това, което днес ясновидецът вижда около себе си като един вид светлинен и цветен облак, обгръщащ физическите човешки тела, като така наречена “аура”, то ще се превърне по-късно във физическа форма; и други сетивни органи, различни от днешните, ще дадат на бъдещия човек способността да възприема други форми. Обаче ясновидецът вижда именно духовните първообрази на по-късните сетивни същества (например аурата), вижда ги още днес със своите духовни сетива. За него е възможно да хвърли поглед в бъдещето, обаче за тази особеност ще бъде много трудно да се даде една представа чрез нашия съвременен език. Представите на сегашното състояние на съзнанието са сянкообразни, бледи в сравнение с цветните и звучащи предмети на външния свят. Ето защо човекът говори за представите като за нещо, което “не е действително”.
Една “проста мисъл” се поставя в противоположност с един предмет или с едно същество, които са “действителни”, защото са възприемани чрез сетивата.
Обаче представите и мислите носят в себе си заложбата отново да станат действителни, образни. Когато днес човекът говори за представата “червено”, без да има пред себе си един червен предмет, тази представа е, така да се каже, само блед образ на действителното “червено”. По-късно човекът ще стигне дотам, в душата му да възниква не само сянкообразната представа на “червеното”, а когато ще мисли “червено”, пред него действително ще застане “червеното”. Той ще може да създава образи, картини, а не само представи. С това той ще постигне нещо подобно, каквото вече е съществувало при Лунното съзнание.
към текста >>
Обаче представите и мислите
нос
ят в себе си заложбата отново да станат действителни, образни.
Обаче ясновидецът вижда именно духовните първообрази на по-късните сетивни същества (например аурата), вижда ги още днес със своите духовни сетива. За него е възможно да хвърли поглед в бъдещето, обаче за тази особеност ще бъде много трудно да се даде една представа чрез нашия съвременен език. Представите на сегашното състояние на съзнанието са сянкообразни, бледи в сравнение с цветните и звучащи предмети на външния свят. Ето защо човекът говори за представите като за нещо, което “не е действително”. Една “проста мисъл” се поставя в противоположност с един предмет или с едно същество, които са “действителни”, защото са възприемани чрез сетивата.
Обаче представите и мислите носят в себе си заложбата отново да станат действителни, образни.
Когато днес човекът говори за представата “червено”, без да има пред себе си един червен предмет, тази представа е, така да се каже, само блед образ на действителното “червено”. По-късно човекът ще стигне дотам, в душата му да възниква не само сянкообразната представа на “червеното”, а когато ще мисли “червено”, пред него действително ще застане “червеното”. Той ще може да създава образи, картини, а не само представи. С това той ще постигне нещо подобно, каквото вече е съществувало при Лунното съзнание. Но образите няма да го изпълват подобно на сънища, а той ще може да ги предизвиква в себе си с пълно себесъзнание както днешните представи.
към текста >>
Мисълта за една багра ще бъде самата багра, една представа за един тон ще бъде самият тон и т.н.. В бъдеще един свят от образи, породен чрез неговата собствена сила, ще се вълнува в душата на човека, докато през време на Лунното съществуване един такъв свят от образи изпълваше неговата вътреш
нос
т без неговото съучастие.
Когато днес човекът говори за представата “червено”, без да има пред себе си един червен предмет, тази представа е, така да се каже, само блед образ на действителното “червено”. По-късно човекът ще стигне дотам, в душата му да възниква не само сянкообразната представа на “червеното”, а когато ще мисли “червено”, пред него действително ще застане “червеното”. Той ще може да създава образи, картини, а не само представи. С това той ще постигне нещо подобно, каквото вече е съществувало при Лунното съзнание. Но образите няма да го изпълват подобно на сънища, а той ще може да ги предизвиква в себе си с пълно себесъзнание както днешните представи.
Мисълта за една багра ще бъде самата багра, една представа за един тон ще бъде самият тон и т.н.. В бъдеще един свят от образи, породен чрез неговата собствена сила, ще се вълнува в душата на човека, докато през време на Лунното съществуване един такъв свят от образи изпълваше неговата вътрешност без неговото съучастие.
Но пространственият характер на предметния външен свят също няма да изчезне. Баграта, която ще се ражда същевременно с представата за нея, не ще бъде само един образ в душата, а ще се разгърне навън в пространството. А следствието от това ще бъде, че човекът ще може да възприема същества и неща, които ще бъдат от повисше естество от онези в неговата сегашна заобикаляща среда. Това са неща и същества, които са от по-фино духовно и душевно естество, така че те не се обличат в предметните цветове, които са възприемаеми за днешните физически сетивни органи, а се изявяват чрез по-фините духовни и душевни цветове и тонове, които човекът на бъдещето ще може да събужда чрез силите на своята душа. Следователно човекът се приближава до едно състояние, в което той ще има подходящо за такива възприятия себесъзнателно образно съзнание.*/* Съчетанието на думите “себесъзнателно образно съзнание” може да изглежда странно, но то най-добре изразява фактите.
към текста >>
Следователно днес човекът е преминал вече момента на най-голямата бав
нос
т на развитието.
Той се отнася за скоростта, с която протича развитието върху отделните планети. Тази скорост не е еднаква върху всички планети. Животът протича първо с най-голяма бързина на Сатурн, след това на Слънцето бързината намалява, тя става още по-малка на Луната и се движи най-бавно на Земята. Върху самата Земя тази скорост все повече намалява до точката, в която се развива себесъзнанието. След това скоростта отново ще се увеличава.
Следователно днес човекът е преминал вече момента на най-голямата бавност на развитието.
Животът е започнал отново да се ускорява. На Юпитер ще бъде достигната скоростта на Луната, на Венера тази на Слънцето. Последната планета, която ще последва Венера, и която може да се причисли още в редицата на Земните преобразования, в духовната наука се нарича “Вулкан”. Върху тази планета ще бъде достигната предварителната цел от развитието на човечеството. Състоянието на съзнанието, в което човекът ще се изяви там, се нарича “божествено блаженство” или също духовно съзнание.
към текста >>
90.
ЖИВОТЪТ НА САТУРН
GA_11 Из Хрониката Акаша
Те излъчват от своето тяло субстанция, която може да стане
нос
ител на човешкото Сатурново съзнание.
Това стана на небесни тела, които предхождаха съществуването на Сатурн. Обаче тяхната връзка с развитието на човечеството остана да съществува още до средата на Сатурновия живот. Поради тяхното възвишено и фино лъчисто тяло те се наричат “лъчезарящ живот”, или също “лъчезарни пламъци”. И понеже субстанцията, от която се състояха тези небесни тела, има известно далечно подобие с волята на човека, те са наричани също “Духове на волята”. Тези духове са творци на Сатурновия човек.
Те излъчват от своето тяло субстанция, която може да стане носител на човешкото Сатурново съзнание.
Периодът на развитие, през който става това, се нарича първият малък Сатурнов цикъл. (В езика на теософската литература “първият кръг”.) Субстанциалното тяло, което човекът получава по този начин, е първата заложба на неговото по-късно физическо тяло. Можем следователно да кажем, че зародишът на човешкото физическо тяло е положен чрез Духовете на волята през време на първия Сатурнов кръг; и в онова време този зародиш има смътното Сатурново съзнание. Този първи по-малък Сатурнов цикъл е последван после още от шест други. През време на тези кръгове човекът не достига никаква по-висока степен на съзнанието.
към текста >>
Ще дойде обаче времето, когато една по-висша наука ще замести детската наив
нос
т на подобни твърдения./ През време на втория Сатурнов кръг те придвижват развитието си с една степен по-напред и същевременно обработват човешкото тяло така, че в него бива всадено едно “пълно с мъдрост устройство”, един разумен строеж.
Който действително прониква в нещата и гледа по-надълбоко, ще признае, че от страна на християнството не съществува никаква причина да води борба против духовната наука, а напротив, тази окултна наука е в пълно съгласие с истинското християнство. Ако богословите и религиозните учители биха искали да се заловят да изучават духовната наука, би трябвало заради тяхното християнство те да виждат в нея най-добрата помощничка в настоящото време. Но много богослови днес мислят материалистично; и забележителното е, че днес даже в една популярна книга, която насърчава християнското познание, можем да прочетем думите: “Ангелите” съществуват само за “бавачките и за децата”. Такова твърдение произлиза от едно напълно непознаване на истинския християнски дух. И само този, който принася истинското християнство в жертва на една мнимо напреднала материалистична «наука», може да изкаже подобно твърдение.
Ще дойде обаче времето, когато една по-висша наука ще замести детската наивност на подобни твърдения./ През време на втория Сатурнов кръг те придвижват развитието си с една степен по-напред и същевременно обработват човешкото тяло така, че в него бива всадено едно “пълно с мъдрост устройство”, един разумен строеж.
По-точно тази тяхна работа върху човека започва още скоро след средата на първия кръг и бива завършена към средата на втория кръг. Третият вид духове със себесъзнателно (свръхпсихическо) съзнание се наричат “Духове на движението”, или също “Духове на дейността”. В християнския езотеризъм те се наричат “Сили” (Динамис). (В теософската литература за тях се употребява изразът “Махат”). С напредването на тяхното собствено развитие от средата на втория Сатурнов кръг те обработват по-нататък човешкото субстанциално тяло, в което всаждат способността за движението, за изпълнената със сила дейност.
към текста >>
Третият вид духове със себесъзнателно (свръхпсихическо) съзнание се наричат “Духове на движението”, или също “Духове на дей
нос
тта”.
Но много богослови днес мислят материалистично; и забележителното е, че днес даже в една популярна книга, която насърчава християнското познание, можем да прочетем думите: “Ангелите” съществуват само за “бавачките и за децата”. Такова твърдение произлиза от едно напълно непознаване на истинския християнски дух. И само този, който принася истинското християнство в жертва на една мнимо напреднала материалистична «наука», може да изкаже подобно твърдение. Ще дойде обаче времето, когато една по-висша наука ще замести детската наивност на подобни твърдения./ През време на втория Сатурнов кръг те придвижват развитието си с една степен по-напред и същевременно обработват човешкото тяло така, че в него бива всадено едно “пълно с мъдрост устройство”, един разумен строеж. По-точно тази тяхна работа върху човека започва още скоро след средата на първия кръг и бива завършена към средата на втория кръг.
Третият вид духове със себесъзнателно (свръхпсихическо) съзнание се наричат “Духове на движението”, или също “Духове на дейността”.
В християнския езотеризъм те се наричат “Сили” (Динамис). (В теософската литература за тях се употребява изразът “Махат”). С напредването на тяхното собствено развитие от средата на втория Сатурнов кръг те обработват по-нататък човешкото субстанциално тяло, в което всаждат способността за движението, за изпълнената със сила дейност. Тази работа достига своя край към средата на третия Сатурнов кръг. След тази точка започва работа на четвъртия вид същества, на така наречените “Духове на формата”, Те имат едно себесъзнателно образно съзнание (психическо съзнание).
към текста >>
С напредването на тяхното собствено развитие от средата на втория Сатурнов кръг те обработват по-нататък човешкото субстанциално тяло, в което всаждат способ
нос
тта за движението, за изпълнената със сила дей
нос
т.
Ще дойде обаче времето, когато една по-висша наука ще замести детската наивност на подобни твърдения./ През време на втория Сатурнов кръг те придвижват развитието си с една степен по-напред и същевременно обработват човешкото тяло така, че в него бива всадено едно “пълно с мъдрост устройство”, един разумен строеж. По-точно тази тяхна работа върху човека започва още скоро след средата на първия кръг и бива завършена към средата на втория кръг. Третият вид духове със себесъзнателно (свръхпсихическо) съзнание се наричат “Духове на движението”, или също “Духове на дейността”. В християнския езотеризъм те се наричат “Сили” (Динамис). (В теософската литература за тях се употребява изразът “Махат”).
С напредването на тяхното собствено развитие от средата на втория Сатурнов кръг те обработват по-нататък човешкото субстанциално тяло, в което всаждат способността за движението, за изпълнената със сила дейност.
Тази работа достига своя край към средата на третия Сатурнов кръг. След тази точка започва работа на четвъртия вид същества, на така наречените “Духове на формата”, Те имат едно себесъзнателно образно съзнание (психическо съзнание). Християнският езотеризъм ги нарича “Власти” (Ексузиаи). Чрез тяхната работа човешкото субстанциално тяло, което преди това беше един вид подвижен облак, добива ограничена (пластична) форма. Тази работа на “Духовете на формата” завършва към средата на четвъртия Сатурнов кръг.
към текста >>
След това идва дей
нос
тта на “Духовете на тъмнината”, наречени също “Духове на лич
нос
тта” или “Духове на егоизма”.
Тази работа достига своя край към средата на третия Сатурнов кръг. След тази точка започва работа на четвъртия вид същества, на така наречените “Духове на формата”, Те имат едно себесъзнателно образно съзнание (психическо съзнание). Християнският езотеризъм ги нарича “Власти” (Ексузиаи). Чрез тяхната работа човешкото субстанциално тяло, което преди това беше един вид подвижен облак, добива ограничена (пластична) форма. Тази работа на “Духовете на формата” завършва към средата на четвъртия Сатурнов кръг.
След това идва дейността на “Духовете на тъмнината”, наречени също “Духове на личността” или “Духове на егоизма”.
На тази степен те достигат до съзнание, което е подобно на съвременното човешко Земно съзнание. Те обитават в придобилото форма човешко тяло като “души” по подобен начин, както днес човешката душа обитава в нейното тяло. Те посаждат в тялото един вид сетивни органи, които са зародишът на сетивните органи, които се развиват в човешките тела по-късно, през време на Земното развитие. Трябва само да ни стане ясно, че тези “зародиши на сетивата” съществено се различават от днешните сетивни органи на човека. Чрез такива “зародиши на сетивата “ Земният човек не би могъл да възприема нищо.
към текста >>
Обаче “Духовете на лич
нос
тта” могат да обработят чрез тяхната собствена душа образите на “зародишите на сетивата” така, че с тяхна помощ да възприемат външни предмети, както човекът върши това през време на неговото Земно развитие.
Те посаждат в тялото един вид сетивни органи, които са зародишът на сетивните органи, които се развиват в човешките тела по-късно, през време на Земното развитие. Трябва само да ни стане ясно, че тези “зародиши на сетивата” съществено се различават от днешните сетивни органи на човека. Чрез такива “зародиши на сетивата “ Земният човек не би могъл да възприема нищо. Защото за него образите на сетивните органи трябва да преминат първо през едно по-фино етерно тяло, което се образува на Слънцето, и през едно астрално тяло, което дължи своето съществувание на Лунното развитие. (Всичко това ще бъде изяснено в следващите изложения).
Обаче “Духовете на личността” могат да обработят чрез тяхната собствена душа образите на “зародишите на сетивата” така, че с тяхна помощ да възприемат външни предмети, както човекът върши това през време на неговото Земно развитие.
Работейки така над човешкото тяло, “Духовете на личността” изминават тяхната собствена “човешка степен”. Следователно от средата на четвъртия до средата на петия Сатурнов кръг те са човеци. Тези духове посаждат в човешкото тяло себичността, егоизма. Тъй като на Сатурн самите те достигат едва до тяхната човешка степен, още дълго време остават свързани с развитието на човечеството. Те имат да вършат важна работа над човека също и през следващите цикли.
към текста >>
Работейки така над човешкото тяло, “Духовете на лич
нос
тта” изминават тяхната собствена “човешка степен”.
Трябва само да ни стане ясно, че тези “зародиши на сетивата” съществено се различават от днешните сетивни органи на човека. Чрез такива “зародиши на сетивата “ Земният човек не би могъл да възприема нищо. Защото за него образите на сетивните органи трябва да преминат първо през едно по-фино етерно тяло, което се образува на Слънцето, и през едно астрално тяло, което дължи своето съществувание на Лунното развитие. (Всичко това ще бъде изяснено в следващите изложения). Обаче “Духовете на личността” могат да обработят чрез тяхната собствена душа образите на “зародишите на сетивата” така, че с тяхна помощ да възприемат външни предмети, както човекът върши това през време на неговото Земно развитие.
Работейки така над човешкото тяло, “Духовете на личността” изминават тяхната собствена “човешка степен”.
Следователно от средата на четвъртия до средата на петия Сатурнов кръг те са човеци. Тези духове посаждат в човешкото тяло себичността, егоизма. Тъй като на Сатурн самите те достигат едва до тяхната човешка степен, още дълго време остават свързани с развитието на човечеството. Те имат да вършат важна работа над човека също и през следващите цикли. И тази работа винаги е свързана с внасянето на себичността.
към текста >>
Тези духове посаждат в човешкото тяло себич
нос
тта, егоизма.
Защото за него образите на сетивните органи трябва да преминат първо през едно по-фино етерно тяло, което се образува на Слънцето, и през едно астрално тяло, което дължи своето съществувание на Лунното развитие. (Всичко това ще бъде изяснено в следващите изложения). Обаче “Духовете на личността” могат да обработят чрез тяхната собствена душа образите на “зародишите на сетивата” така, че с тяхна помощ да възприемат външни предмети, както човекът върши това през време на неговото Земно развитие. Работейки така над човешкото тяло, “Духовете на личността” изминават тяхната собствена “човешка степен”. Следователно от средата на четвъртия до средата на петия Сатурнов кръг те са човеци.
Тези духове посаждат в човешкото тяло себичността, егоизма.
Тъй като на Сатурн самите те достигат едва до тяхната човешка степен, още дълго време остават свързани с развитието на човечеството. Те имат да вършат важна работа над човека също и през следващите цикли. И тази работа винаги е свързана с внасянето на себичността. На техните действия трябва да се припише израждането на самоличността в себичност, но от друга страна те са творците на самостоятелността на човека. Без тях човекът никога не би станал едно затворено в себе си същество, една “личност”.
към текста >>
И тази работа винаги е свързана с внасянето на себич
нос
тта.
Работейки така над човешкото тяло, “Духовете на личността” изминават тяхната собствена “човешка степен”. Следователно от средата на четвъртия до средата на петия Сатурнов кръг те са човеци. Тези духове посаждат в човешкото тяло себичността, егоизма. Тъй като на Сатурн самите те достигат едва до тяхната човешка степен, още дълго време остават свързани с развитието на човечеството. Те имат да вършат важна работа над човека също и през следващите цикли.
И тази работа винаги е свързана с внасянето на себичността.
На техните действия трябва да се припише израждането на самоличността в себичност, но от друга страна те са творците на самостоятелността на човека. Без тях човекът никога не би станал едно затворено в себе си същество, една “личност”. Християнският езотеризъм употребява за тях израза “Първични сили” (Архаи), а в теософската литература те са наричани Азури. Към средата на петия Сатурнов кръг работата на тези духове се продължава от “Синовете на огъня”, които на тази степен имат още едно смътно образно съзнание, подобно на Лунното съзнание на човека. Те достигат тяхната човешка степен едва на следващата планета, на Слънцето.
към текста >>
На техните действия трябва да се припише израждането на самолич
нос
тта в себич
нос
т, но от друга страна те са творците на самостоятел
нос
тта на човека.
Следователно от средата на четвъртия до средата на петия Сатурнов кръг те са човеци. Тези духове посаждат в човешкото тяло себичността, егоизма. Тъй като на Сатурн самите те достигат едва до тяхната човешка степен, още дълго време остават свързани с развитието на човечеството. Те имат да вършат важна работа над човека също и през следващите цикли. И тази работа винаги е свързана с внасянето на себичността.
На техните действия трябва да се припише израждането на самоличността в себичност, но от друга страна те са творците на самостоятелността на човека.
Без тях човекът никога не би станал едно затворено в себе си същество, една “личност”. Християнският езотеризъм употребява за тях израза “Първични сили” (Архаи), а в теософската литература те са наричани Азури. Към средата на петия Сатурнов кръг работата на тези духове се продължава от “Синовете на огъня”, които на тази степен имат още едно смътно образно съзнание, подобно на Лунното съзнание на човека. Те достигат тяхната човешка степен едва на следващата планета, на Слънцето. Тяхната работа тук в известен смисъл още е несъзнателна, сънищноподобна.
към текста >>
Без тях човекът никога не би станал едно затворено в себе си същество, една “лич
нос
т”.
Тези духове посаждат в човешкото тяло себичността, егоизма. Тъй като на Сатурн самите те достигат едва до тяхната човешка степен, още дълго време остават свързани с развитието на човечеството. Те имат да вършат важна работа над човека също и през следващите цикли. И тази работа винаги е свързана с внасянето на себичността. На техните действия трябва да се припише израждането на самоличността в себичност, но от друга страна те са творците на самостоятелността на човека.
Без тях човекът никога не би станал едно затворено в себе си същество, една “личност”.
Християнският езотеризъм употребява за тях израза “Първични сили” (Архаи), а в теософската литература те са наричани Азури. Към средата на петия Сатурнов кръг работата на тези духове се продължава от “Синовете на огъня”, които на тази степен имат още едно смътно образно съзнание, подобно на Лунното съзнание на човека. Те достигат тяхната човешка степен едва на следващата планета, на Слънцето. Тяхната работа тук в известен смисъл още е несъзнателна, сънищноподобна. Чрез тяхната дейност обаче “зародишите на сетивата” от предишния цикъл биват оживени.
към текста >>
Чрез тяхната дей
нос
т обаче “зародишите на сетивата” от предишния цикъл биват оживени.
Без тях човекът никога не би станал едно затворено в себе си същество, една “личност”. Християнският езотеризъм употребява за тях израза “Първични сили” (Архаи), а в теософската литература те са наричани Азури. Към средата на петия Сатурнов кръг работата на тези духове се продължава от “Синовете на огъня”, които на тази степен имат още едно смътно образно съзнание, подобно на Лунното съзнание на човека. Те достигат тяхната човешка степен едва на следващата планета, на Слънцето. Тяхната работа тук в известен смисъл още е несъзнателна, сънищноподобна.
Чрез тяхната дейност обаче “зародишите на сетивата” от предишния цикъл биват оживени.
Произведените от “Духовете на огъня” светлинни образи светят навън през тези зародиши на сетивата. Чрез това предшественикът на човека е повдигнат до един вид светещо същество. Докато иначе животът на Сатурн е тъмен, сега от общата тъмнина свети човекът. Още “Духовете на личността” бяха пробудени до тяхното човешко съществуване в тази обща тъмнина. Обаче на Сатурн самият човек не може да си служи със своята светеща сила.
към текста >>
Още “Духовете на лич
нос
тта” бяха пробудени до тяхното човешко съществуване в тази обща тъмнина.
Тяхната работа тук в известен смисъл още е несъзнателна, сънищноподобна. Чрез тяхната дейност обаче “зародишите на сетивата” от предишния цикъл биват оживени. Произведените от “Духовете на огъня” светлинни образи светят навън през тези зародиши на сетивата. Чрез това предшественикът на човека е повдигнат до един вид светещо същество. Докато иначе животът на Сатурн е тъмен, сега от общата тъмнина свети човекът.
Още “Духовете на личността” бяха пробудени до тяхното човешко съществуване в тази обща тъмнина.
Обаче на Сатурн самият човек не може да си служи със своята светеща сила. Светещата сила на неговите сетивни зародиши не би могла да изрази нищо чрез самата себе си, но други по-възвишени същества имат възможност да се изявят чрез нея в живота на Сатурн. Чрез светлинните източници на човешките прадеди те излъчват и изпращат нещо от тяхната същност долу на планетата. Това са онези възвишени същества от поредицата на четирите вида същества, за които по-горе бе казано, че в тяхното развитие те са израснали над всякаква връзка с човешкото съществуване. Без за самите тях да е необходимо, те сега излъчват чрез “свободната си воля” нещо от тяхната природа.
към текста >>
Светещата сила на неговите сетивни зародиши не би могла да изрази нищо чрез самата себе си, но други по-възвишени същества имат възмож
нос
т да се изявят чрез нея в живота на Сатурн.
Произведените от “Духовете на огъня” светлинни образи светят навън през тези зародиши на сетивата. Чрез това предшественикът на човека е повдигнат до един вид светещо същество. Докато иначе животът на Сатурн е тъмен, сега от общата тъмнина свети човекът. Още “Духовете на личността” бяха пробудени до тяхното човешко съществуване в тази обща тъмнина. Обаче на Сатурн самият човек не може да си служи със своята светеща сила.
Светещата сила на неговите сетивни зародиши не би могла да изрази нищо чрез самата себе си, но други по-възвишени същества имат възможност да се изявят чрез нея в живота на Сатурн.
Чрез светлинните източници на човешките прадеди те излъчват и изпращат нещо от тяхната същност долу на планетата. Това са онези възвишени същества от поредицата на четирите вида същества, за които по-горе бе казано, че в тяхното развитие те са израснали над всякаква връзка с човешкото съществуване. Без за самите тях да е необходимо, те сега излъчват чрез “свободната си воля” нещо от тяхната природа. Християнският езотеризъм говори тук за откровението на Серафимите, на “Духовете на всеобхватната любов”. Това състояние трае до средата на шестия Сатурнов кръг.
към текста >>
Чрез светлинните източници на човешките прадеди те излъчват и изпращат нещо от тяхната същ
нос
т долу на планетата.
Чрез това предшественикът на човека е повдигнат до един вид светещо същество. Докато иначе животът на Сатурн е тъмен, сега от общата тъмнина свети човекът. Още “Духовете на личността” бяха пробудени до тяхното човешко съществуване в тази обща тъмнина. Обаче на Сатурн самият човек не може да си служи със своята светеща сила. Светещата сила на неговите сетивни зародиши не би могла да изрази нищо чрез самата себе си, но други по-възвишени същества имат възможност да се изявят чрез нея в живота на Сатурн.
Чрез светлинните източници на човешките прадеди те излъчват и изпращат нещо от тяхната същност долу на планетата.
Това са онези възвишени същества от поредицата на четирите вида същества, за които по-горе бе казано, че в тяхното развитие те са израснали над всякаква връзка с човешкото съществуване. Без за самите тях да е необходимо, те сега излъчват чрез “свободната си воля” нещо от тяхната природа. Християнският езотеризъм говори тук за откровението на Серафимите, на “Духовете на всеобхватната любов”. Това състояние трае до средата на шестия Сатурнов кръг. След това започва работата на онези същества, които на тази степен имат едно смътно съзнание, каквото има днешният човек по време на дълбокия си сън без сънища.
към текста >>
Към средата на седмия Сатурнов цикъл започва една нова дей
нос
т.
Те са на Земята по-висши същества, които християнският езотеризъм нарича “Ангели” (Ангелои), докато за Синовете на огъня е употребен изразът “Архангели” (Архангелои). Тези Синове на сумрака сега развиват в израстващия предшественик на човека един вид ум, с който обаче при неговото смътно съзнание той не може още сам да си служи. Чрез този ум сега отново се изявяват възвишени същества, както по-рано чрез зародишите на сетивата се изявяваха Серафимите. Сега чрез човешките тела тези духове изливат разум върху планетата. Християнският езотеризъм ги нарича “Херувими”
Към средата на седмия Сатурнов цикъл започва една нова дейност.
Сега именно човекът се е развил така, че може несъзнателно да работи над своето собствено субстанциално тяло. Чрез тази негова собствена дейност човекът създава в пълната смътност на Сатурновото съществуване първата зародишна заложба за същинския “Човек-дух” (виж моята книга “Теософия”), която ще достигне до нейното пълно разгръщане едва в края на развитието на човечеството. В теософската литература този “Човек-дух” се нарича “Атма”. Той е най-висшият член на така наречената монада на човека. За самия себе си на тази степен той би бил напълно безчувствен и несъзнателен.
към текста >>
Чрез тази негова собствена дей
нос
т човекът създава в пълната смът
нос
т на Сатурновото съществуване първата зародишна заложба за същинския “Човек-дух” (виж моята книга “Теософия”), която ще достигне до нейното пълно разгръщане едва в края на развитието на човечеството.
Чрез този ум сега отново се изявяват възвишени същества, както по-рано чрез зародишите на сетивата се изявяваха Серафимите. Сега чрез човешките тела тези духове изливат разум върху планетата. Християнският езотеризъм ги нарича “Херувими” Към средата на седмия Сатурнов цикъл започва една нова дейност. Сега именно човекът се е развил така, че може несъзнателно да работи над своето собствено субстанциално тяло.
Чрез тази негова собствена дейност човекът създава в пълната смътност на Сатурновото съществуване първата зародишна заложба за същинския “Човек-дух” (виж моята книга “Теософия”), която ще достигне до нейното пълно разгръщане едва в края на развитието на човечеството.
В теософската литература този “Човек-дух” се нарича “Атма”. Той е най-висшият член на така наречената монада на човека. За самия себе си на тази степен той би бил напълно безчувствен и несъзнателен. Обаче както Серафимите и Херувимите се изявяват в двете предшестващи човешки степени чрез тяхната свободна воля, така се изявяват сега Престолите, онези същества, които в самото начало на Сатурновото съществуване излъчиха човешкото тяло от тяхното собствено същество. Зародишната заложба на “Човекът-дух” (Атма) е проникната напълно от силата на тези Духове на волята и запазва тази сила през всичките следващи степени на развитието.
към текста >>
И тяхната най-голяма дей
нос
т се развива именно през почивните периоди между кръговете.
Обаче както Серафимите и Херувимите се изявяват в двете предшестващи човешки степени чрез тяхната свободна воля, така се изявяват сега Престолите, онези същества, които в самото начало на Сатурновото съществуване излъчиха човешкото тяло от тяхното собствено същество. Зародишната заложба на “Човекът-дух” (Атма) е проникната напълно от силата на тези Духове на волята и запазва тази сила през всичките следващи степени на развитието. Естествено в своето смътно съзнание на тази степен човекът не може да забележи нищо от тази зародишна заложба; но той се развива по-нататък и по-късно тази зародишна заложба ще просветне също и за неговото собствено съзнание. Тази работа не е завършена в края на Сатурновия живот; тя продължава по-нататък в първия Слънчев кръг. Трябва да знаем, че работата на висшите духове, които бяха назовани тук, не съвпада с началото и с края на един по-малък цикъл (кръг), а продължава от средата на единия кръг до средата на следващия.
И тяхната най-голяма дейност се развива именно през почивните периоди между кръговете.
Тя нараства от средата на един цикъл или кръг (Манвантара), става най-силна в средата на един почивен период (Пралая) и спада след това в следващия цикъл или кръг. (Още в предишните глави говорихме за това, че през време на почивните периоди животът съвсем не престава.) От гореизложеното също се вижда в какъв смисъл говори за това християнският езотеризъм, когато казва, че в “началото на времената” се изявяват първо Серафимите, Херувимите и Престолите. С това проследихме развитието на Сатурн докъдето неговият живот минава през един почивен период и се развива в това, което духовната наука нарича “Старото Слънце”. За него ще говорим в следващите изложения.
към текста >>
За по-голяма наглед
нос
т тук ще дадем едно обобщение на развитието на първата планета.
(Още в предишните глави говорихме за това, че през време на почивните периоди животът съвсем не престава.) От гореизложеното също се вижда в какъв смисъл говори за това християнският езотеризъм, когато казва, че в “началото на времената” се изявяват първо Серафимите, Херувимите и Престолите. С това проследихме развитието на Сатурн докъдето неговият живот минава през един почивен период и се развива в това, което духовната наука нарича “Старото Слънце”. За него ще говорим в следващите изложения. ***
За по-голяма нагледност тук ще дадем едно обобщение на развитието на първата планета.
І. На тази планета се развива най-смътното човешко съзнание (дълбоко трансово съзнание). Едновременно с това се образува първата заложба на човешкото физическо тяло. ІІ. Това развитие минава през седем подстепени (по-малки цикли, кръгове или жизнени царства). На всяка една от тези степени върху развитието на човешкото тяло започват да работят по-висши същества, а именно: 1. в първия кръг Духовете на волята (Престоли)
към текста >>
5. в петия кръг Духовете на лич
нос
тта (Първични сили, Архаи)
На всяка една от тези степени върху развитието на човешкото тяло започват да работят по-висши същества, а именно: 1. в първия кръг Духовете на волята (Престоли) 2. във втория кръг Духовете на мъдростта (Господства) 3. в третия кръг Духовете на движението (Сили) 4. в четвъртия кръг Духовете на формата (Власти)
5. в петия кръг Духовете на личността (Първични сили, Архаи)
6. в шестия кръг Синовете или Духовете на огъня (Архангели) 7. в седмия кръг Духовете или Синовете на сумрака (Ангели) ІІІ. В четвъртия кръг Духовете на личността се издигат до степента на човечеството. ІV. От петия кръг се изявяват Серафимите. V. От шестия кръг се изявяват Херувимите.
към текста >>
ІІІ. В четвъртия кръг Духовете на лич
нос
тта се издигат до степента на човечеството.
3. в третия кръг Духовете на движението (Сили) 4. в четвъртия кръг Духовете на формата (Власти) 5. в петия кръг Духовете на личността (Първични сили, Архаи) 6. в шестия кръг Синовете или Духовете на огъня (Архангели) 7. в седмия кръг Духовете или Синовете на сумрака (Ангели)
ІІІ. В четвъртия кръг Духовете на личността се издигат до степента на човечеството.
ІV. От петия кръг се изявяват Серафимите. V. От шестия кръг се изявяват Херувимите. VІ. От седмия кръг се изявяват Престолите, същинските “Творци на човека”. VІІ. Чрез последните в седмия кръг на първата планета се ражда заложбата на”Човекът-дух” или “Атма”.
към текста >>
91.
ЖИВОТЪТ НА СЛЪНЦЕТО
GA_11 Из Хрониката Акаша
Тя беше така преобразена, че можа да стане
нос
ител на това тяло.
Човекът приема тази форма едва през втория от седемте по-малки цикли (кръгове), през които минава Слънцето. През време на целия първи малък Слънчев кръг в човешката форма не съществуваше още никакво етерно тяло. През този кръг по-скоро накратко се повтаря още веднъж всичко, което е било изминато през Сатурновата епоха. Човешкото физическо тяло още запазва своя автоматичен характер; но то изменя малко своята предишна форма. Ако тази форма би останала такава, каквато беше на Сатурн, тя не би могла да приеме в себе си никакво етерно тяло.
Тя беше така преобразена, че можа да стане носител на това тяло.
През време на следващите шест по-малки цикли кръгове етерното тяло се развива все повече и повече, и чрез неговите сили, които действат върху физическото тяло, последното постепенно също прие една все по-съвършена форма. Преобразователната работа, която се извършва тук с човека, е извършена от духовете, които бяха споменати, вече заедно с човека, при разглеждане на Сатурновото развитие. Онези духове, които се наричат “Лъчезарящ живот” или “Пламъци” (в християнския езотеризъм “Престоли”), не вземат вече участие тук. Те бяха завършили съответната за тях работа през време на първата половина на първия Сатурнов кръг. Това, което може да се наблюдава през време на първия Слънчев кръг, е работата на “Духовете на мъдростта” (Господства или Кириотетес в християнския езотеризъм).
към текста >>
С това бива повторен онзи период от Сатурновия цикъл, в който на човешкото тяло бе придадена способ
нос
тта за движение.
Това, което може да се наблюдава през време на първия Слънчев кръг, е работата на “Духовете на мъдростта” (Господства или Кириотетес в християнския езотеризъм). Те се бяха намесили в развитието на човека още към средата на първия Сатурнов кръг (виж досегашното изложение). Сега те продължават своята работа през време на първата половина на първия Слънчев кръг, като постепенно повтарят изграждането на пълното с мъдрост устройство на човешкото физическо тяло. Малко по-късно към тази работа се присъединява онази на “Духовете на движението” (Динамис в християнския езотеризъм. Махат в теософската литература).
С това бива повторен онзи период от Сатурновия цикъл, в който на човешкото тяло бе придадена способността за движение.
Това тяло отново разгръща своята подвижност. Също така повтарят по ред своята работа “Духовете на формата” (Ексузиаи, Власти), “Духовете на тъмнината” (по християнски Архаи, Начала, теософски Асурас), след това “Синовете на огъня (Архангели) и накрая “Духовете на сумрака” (Ангели). С това са охарактеризирани шест по-малки периода (глобуси) на първия Слънчев цикъл. В седмия такъв по-малък период (глобус) след това отново влизат в действие “Духовете на мъдростта (Господства). Докато в предхождащия период на работа те бяха дали едно мъдро устройство на човешкото тяло, сега предават на станалите подвижни членове способността да извършват самото движение като нещо изпълнено с мъдрост.
към текста >>
Това тяло отново разгръща своята подвиж
нос
т.
Те се бяха намесили в развитието на човека още към средата на първия Сатурнов кръг (виж досегашното изложение). Сега те продължават своята работа през време на първата половина на първия Слънчев кръг, като постепенно повтарят изграждането на пълното с мъдрост устройство на човешкото физическо тяло. Малко по-късно към тази работа се присъединява онази на “Духовете на движението” (Динамис в християнския езотеризъм. Махат в теософската литература). С това бива повторен онзи период от Сатурновия цикъл, в който на човешкото тяло бе придадена способността за движение.
Това тяло отново разгръща своята подвижност.
Също така повтарят по ред своята работа “Духовете на формата” (Ексузиаи, Власти), “Духовете на тъмнината” (по християнски Архаи, Начала, теософски Асурас), след това “Синовете на огъня (Архангели) и накрая “Духовете на сумрака” (Ангели). С това са охарактеризирани шест по-малки периода (глобуси) на първия Слънчев цикъл. В седмия такъв по-малък период (глобус) след това отново влизат в действие “Духовете на мъдростта (Господства). Докато в предхождащия период на работа те бяха дали едно мъдро устройство на човешкото тяло, сега предават на станалите подвижни членове способността да извършват самото движение като нещо изпълнено с мъдрост. По-рано само устройството беше израз на вътрешна мъдрост, сега такъв израз става самото движение.
към текста >>
Докато в предхождащия период на работа те бяха дали едно мъдро устройство на човешкото тяло, сега предават на станалите подвижни членове способ
нос
тта да извършват самото движение като нещо изпълнено с мъдрост.
С това бива повторен онзи период от Сатурновия цикъл, в който на човешкото тяло бе придадена способността за движение. Това тяло отново разгръща своята подвижност. Също така повтарят по ред своята работа “Духовете на формата” (Ексузиаи, Власти), “Духовете на тъмнината” (по християнски Архаи, Начала, теософски Асурас), след това “Синовете на огъня (Архангели) и накрая “Духовете на сумрака” (Ангели). С това са охарактеризирани шест по-малки периода (глобуси) на първия Слънчев цикъл. В седмия такъв по-малък период (глобус) след това отново влизат в действие “Духовете на мъдростта (Господства).
Докато в предхождащия период на работа те бяха дали едно мъдро устройство на човешкото тяло, сега предават на станалите подвижни членове способността да извършват самото движение като нещо изпълнено с мъдрост.
По-рано само устройството беше израз на вътрешна мъдрост, сега такъв израз става самото движение. С това първият Слънчев кръг стига до своя край. Той се състои следователно от седем редуващи се по-малки цикли (глобуси), всеки един от които е кратко повторение на един от Сатурновите кръгове. В теософската литература е прието тези седем малки цикли, които съставляват, един така наречен “кръг”, да се наричат “глобуси” (в антропософската литература се наричат състояния на формата). Следователно един “цикъл” (състояние на съзнанието) протича в седем кръга, един “кръг” (жизнено царство) протича в седем “глобуса” (състояния на формата).
към текста >>
Още в края на първия Слънчев кръг човешкото тяло вече е узряло за приемане на етерното тяло, а именно чрез това, че “Духовете на мъдростта” му дадоха възмож
нос
т да приеме една пълна с мъдрост подвиж
нос
т.
В теософската литература е прието тези седем малки цикли, които съставляват, един така наречен “кръг”, да се наричат “глобуси” (в антропософската литература се наричат състояния на формата). Следователно един “цикъл” (състояние на съзнанието) протича в седем кръга, един “кръг” (жизнено царство) протича в седем “глобуса” (състояния на формата). След първия Слънчев кръг настъпва един по-малък почивен период, след който започва вторият Слънчев кръг. Отделните “най-малки цикли” или “глобуси” по-късно ще бъдат описани по-точно. Сега трябва да преминем към втория кръг на Слънцето.
Още в края на първия Слънчев кръг човешкото тяло вече е узряло за приемане на етерното тяло, а именно чрез това, че “Духовете на мъдростта” му дадоха възможност да приеме една пълна с мъдрост подвижност.
– Междувременно тези “Духове на мъдростта” се бяха развили по-нататък. Чрез работата, която бяха извършили, те бяха станали способни да излъчват от себе си тяхната субстанция така, както “Пламъците” бяха излъчили своята субстанция в началото на Сатурновия цикъл и с това дадоха физическата основа на човешкото физическо тяло. Субстанцията на “Духовете на мъдростта” е “етерът”, който е подвижна в себе си и пълна със сила мъдрост, с други думи “живот”. Следователно етерното или жизненото тяло на човека е излъчване на “Духовете на мъдростта”. – Това излъчване продължава до към средата на втория Слънчев кръг, след което “Духовете на движението” отново могат да влязат в действие с една нова дейност.
към текста >>
– Това излъчване продължава до към средата на втория Слънчев кръг, след което “Духовете на движението” отново могат да влязат в действие с една нова дей
нос
т.
Още в края на първия Слънчев кръг човешкото тяло вече е узряло за приемане на етерното тяло, а именно чрез това, че “Духовете на мъдростта” му дадоха възможност да приеме една пълна с мъдрост подвижност. – Междувременно тези “Духове на мъдростта” се бяха развили по-нататък. Чрез работата, която бяха извършили, те бяха станали способни да излъчват от себе си тяхната субстанция така, както “Пламъците” бяха излъчили своята субстанция в началото на Сатурновия цикъл и с това дадоха физическата основа на човешкото физическо тяло. Субстанцията на “Духовете на мъдростта” е “етерът”, който е подвижна в себе си и пълна със сила мъдрост, с други думи “живот”. Следователно етерното или жизненото тяло на човека е излъчване на “Духовете на мъдростта”.
– Това излъчване продължава до към средата на втория Слънчев кръг, след което “Духовете на движението” отново могат да влязат в действие с една нова дейност.
По-рано тяхната работа можеше да се разпростре само върху човешкото физическо тяло; сега тя преминава и върху етерното тяло и посажда в него изпълнената със сила действеност. Това продължава така до средата на третия Слънчев кръг. Тогава започват да действат “Духовете на формата”. Чрез тях етерното тяло, което преди това имаше само една облакоподобна подвижност, получава определена форма. В средата на четвъртия слънчев кръг “Духовете на формата” придобиват съзнание, което човекът ще има на бъдещата “Венера”, която ще бъде втората планетна форма на Земята след нейното настоящо съществуване и на която човекът ще живее тогава.
към текста >>
По-рано тяхната работа можеше да се разпростре само върху човешкото физическо тяло; сега тя преминава и върху етерното тяло и посажда в него изпълнената със сила действе
нос
т.
– Междувременно тези “Духове на мъдростта” се бяха развили по-нататък. Чрез работата, която бяха извършили, те бяха станали способни да излъчват от себе си тяхната субстанция така, както “Пламъците” бяха излъчили своята субстанция в началото на Сатурновия цикъл и с това дадоха физическата основа на човешкото физическо тяло. Субстанцията на “Духовете на мъдростта” е “етерът”, който е подвижна в себе си и пълна със сила мъдрост, с други думи “живот”. Следователно етерното или жизненото тяло на човека е излъчване на “Духовете на мъдростта”. – Това излъчване продължава до към средата на втория Слънчев кръг, след което “Духовете на движението” отново могат да влязат в действие с една нова дейност.
По-рано тяхната работа можеше да се разпростре само върху човешкото физическо тяло; сега тя преминава и върху етерното тяло и посажда в него изпълнената със сила действеност.
Това продължава така до средата на третия Слънчев кръг. Тогава започват да действат “Духовете на формата”. Чрез тях етерното тяло, което преди това имаше само една облакоподобна подвижност, получава определена форма. В средата на четвъртия слънчев кръг “Духовете на формата” придобиват съзнание, което човекът ще има на бъдещата “Венера”, която ще бъде втората планетна форма на Земята след нейното настоящо съществуване и на която човекът ще живее тогава. Това е едно свръх психическо съзнание.
към текста >>
Чрез тях етерното тяло, което преди това имаше само една облакоподобна подвиж
нос
т, получава определена форма.
Следователно етерното или жизненото тяло на човека е излъчване на “Духовете на мъдростта”. – Това излъчване продължава до към средата на втория Слънчев кръг, след което “Духовете на движението” отново могат да влязат в действие с една нова дейност. По-рано тяхната работа можеше да се разпростре само върху човешкото физическо тяло; сега тя преминава и върху етерното тяло и посажда в него изпълнената със сила действеност. Това продължава така до средата на третия Слънчев кръг. Тогава започват да действат “Духовете на формата”.
Чрез тях етерното тяло, което преди това имаше само една облакоподобна подвижност, получава определена форма.
В средата на четвъртия слънчев кръг “Духовете на формата” придобиват съзнание, което човекът ще има на бъдещата “Венера”, която ще бъде втората планетна форма на Земята след нейното настоящо съществуване и на която човекът ще живее тогава. Това е едно свръх психическо съзнание. Те стигат до това като до един плод на тяхната дейност през време на третия и четвъртия Слънчев кръг. Чрез това те добиват способността да преобразят развитите през Сатурновия период и от тогава насам зародиши на сетивата, които до този момент бяха само физически апарати, превръщайки ги чрез етера в оживени сетива. Чрез подобен процес в това време “Духовете на тъмнината” (християнски Архаи или Начала, теософски Азурас) се бяха издигнали до степента на психическото съзнание, което човекът ще развие като съзнателно образно съзнание едва на бъдещия “Юпитер”.
към текста >>
Те стигат до това като до един плод на тяхната дей
нос
т през време на третия и четвъртия Слънчев кръг.
Това продължава така до средата на третия Слънчев кръг. Тогава започват да действат “Духовете на формата”. Чрез тях етерното тяло, което преди това имаше само една облакоподобна подвижност, получава определена форма. В средата на четвъртия слънчев кръг “Духовете на формата” придобиват съзнание, което човекът ще има на бъдещата “Венера”, която ще бъде втората планетна форма на Земята след нейното настоящо съществуване и на която човекът ще живее тогава. Това е едно свръх психическо съзнание.
Те стигат до това като до един плод на тяхната дейност през време на третия и четвъртия Слънчев кръг.
Чрез това те добиват способността да преобразят развитите през Сатурновия период и от тогава насам зародиши на сетивата, които до този момент бяха само физически апарати, превръщайки ги чрез етера в оживени сетива. Чрез подобен процес в това време “Духовете на тъмнината” (християнски Архаи или Начала, теософски Азурас) се бяха издигнали до степента на психическото съзнание, което човекът ще развие като съзнателно образно съзнание едва на бъдещия “Юпитер”. Чрез това те идват до състоянието да могат да действат съзнателно от астралния свят. От астралния свят, може да бъде повлияно едно етерно тяло. “Духовете на тъмнината” сториха това по отношение на етерното тяло на човека.
към текста >>
Чрез това те добиват способ
нос
тта да преобразят развитите през Сатурновия период и от тогава насам зародиши на сетивата, които до този момент бяха само физически апарати, превръщайки ги чрез етера в оживени сетива.
Тогава започват да действат “Духовете на формата”. Чрез тях етерното тяло, което преди това имаше само една облакоподобна подвижност, получава определена форма. В средата на четвъртия слънчев кръг “Духовете на формата” придобиват съзнание, което човекът ще има на бъдещата “Венера”, която ще бъде втората планетна форма на Земята след нейното настоящо съществуване и на която човекът ще живее тогава. Това е едно свръх психическо съзнание. Те стигат до това като до един плод на тяхната дейност през време на третия и четвъртия Слънчев кръг.
Чрез това те добиват способността да преобразят развитите през Сатурновия период и от тогава насам зародиши на сетивата, които до този момент бяха само физически апарати, превръщайки ги чрез етера в оживени сетива.
Чрез подобен процес в това време “Духовете на тъмнината” (християнски Архаи или Начала, теософски Азурас) се бяха издигнали до степента на психическото съзнание, което човекът ще развие като съзнателно образно съзнание едва на бъдещия “Юпитер”. Чрез това те идват до състоянието да могат да действат съзнателно от астралния свят. От астралния свят, може да бъде повлияно едно етерно тяло. “Духовете на тъмнината” сториха това по отношение на етерното тяло на човека. Те посадиха сега в него духа на собствената личност (самостоятелността и себичността, егоизма), както по-рано бяха сторили това с физическото тяло.
към текста >>
Те посадиха сега в него духа на собствената лич
нос
т (самостоятел
нос
тта и себич
нос
тта, егоизма), както по-рано бяха сторили това с физическото тяло.
Чрез това те добиват способността да преобразят развитите през Сатурновия период и от тогава насам зародиши на сетивата, които до този момент бяха само физически апарати, превръщайки ги чрез етера в оживени сетива. Чрез подобен процес в това време “Духовете на тъмнината” (християнски Архаи или Начала, теософски Азурас) се бяха издигнали до степента на психическото съзнание, което човекът ще развие като съзнателно образно съзнание едва на бъдещия “Юпитер”. Чрез това те идват до състоянието да могат да действат съзнателно от астралния свят. От астралния свят, може да бъде повлияно едно етерно тяло. “Духовете на тъмнината” сториха това по отношение на етерното тяло на човека.
Те посадиха сега в него духа на собствената личност (самостоятелността и себичността, егоизма), както по-рано бяха сторили това с физическото тяло.
Ние виждаме следователно, че егоизмът постепенно се внедрява от тези духове във всички членове на човешкото същество. – В същото време “Синовете на огъня” придобиха степента на съзнанието, която човекът има днес като негово будно съзнание. Следователно за тях можем да кажем, че те стават човеци. И сега те могат да си служат с човешкото тяло като с инструмент за един вид общение с външния свят. По подобен начин “Духовете на личността” можеха да си служат с човешкото физическо тяло от средата на четвъртия Сатурнов кръг.
към текста >>
По подобен начин “Духовете на лич
нос
тта” можеха да си служат с човешкото физическо тяло от средата на четвъртия Сатурнов кръг.
Те посадиха сега в него духа на собствената личност (самостоятелността и себичността, егоизма), както по-рано бяха сторили това с физическото тяло. Ние виждаме следователно, че егоизмът постепенно се внедрява от тези духове във всички членове на човешкото същество. – В същото време “Синовете на огъня” придобиха степента на съзнанието, която човекът има днес като негово будно съзнание. Следователно за тях можем да кажем, че те стават човеци. И сега те могат да си служат с човешкото тяло като с инструмент за един вид общение с външния свят.
По подобен начин “Духовете на личността” можеха да си служат с човешкото физическо тяло от средата на четвъртия Сатурнов кръг.
Само че те си служиха със зародишите на сетивата за един вид възприятие. Обаче “Синовете на огъня” по природа разливат топлината на тяхната душа в заобикалящия ги свят. Сега човешкото физическо тяло е така далече в неговото развитие, че тези духове могат да вършат това чрез него. Тяхната топлина действа приблизително както топлината на кокошката върху люпенето на яйцето, което ще рече, че тя има една сила събуждаща живот. Всичко, което в човека и неговите другари има такава събуждаща живот сила, бе посадено тогава в етерното тяло от “Синовете на огъня”.
към текста >>
Към средата на петия Слънчев кръг “Синовете на огъня” се бяха развили дотам, че сега можеха да внесат в етерното тяло способ
нос
тта, която по-рано упражняваха чрез физическото тяло на човека.
Сега човешкото физическо тяло е така далече в неговото развитие, че тези духове могат да вършат това чрез него. Тяхната топлина действа приблизително както топлината на кокошката върху люпенето на яйцето, което ще рече, че тя има една сила събуждаща живот. Всичко, което в човека и неговите другари има такава събуждаща живот сила, бе посадено тогава в етерното тяло от “Синовете на огъня”. Тук имаме работа с произхода на онази топлина, която всички живи същества имат като условие за тяхното размножение. По-нататък ще видим, какво преобразуване е претърпяла тази топлинна сила, когато Луната се отдели от Слънцето.
Към средата на петия Слънчев кръг “Синовете на огъня” се бяха развили дотам, че сега можеха да внесат в етерното тяло способността, която по-рано упражняваха чрез физическото тяло на човека.
Сега те заменят “Духовете на личността” в тяхната работа върху това етерно тяло, което чрез това става подбудител на размножителна дейност. – В това време те оставят физическото тяло на “Синовете на сумрака” (Ангели в християнството, Лунар Питрис в теософията). Междувременно последните бяха придобили смътно образно съзнание, каквото човекът ще има на Луната. На Сатурн те бяха дали на човешкия предшественик един вид орган на ума. Сега те по-нататък усъвършенстват физическите инструменти (органи) на човешкия дух, с които той ще си служи съзнателно в по-късните степени на развитието.
към текста >>
Сега те заменят “Духовете на лич
нос
тта” в тяхната работа върху това етерно тяло, което чрез това става подбудител на размножителна дей
нос
т.
Тяхната топлина действа приблизително както топлината на кокошката върху люпенето на яйцето, което ще рече, че тя има една сила събуждаща живот. Всичко, което в човека и неговите другари има такава събуждаща живот сила, бе посадено тогава в етерното тяло от “Синовете на огъня”. Тук имаме работа с произхода на онази топлина, която всички живи същества имат като условие за тяхното размножение. По-нататък ще видим, какво преобразуване е претърпяла тази топлинна сила, когато Луната се отдели от Слънцето. Към средата на петия Слънчев кръг “Синовете на огъня” се бяха развили дотам, че сега можеха да внесат в етерното тяло способността, която по-рано упражняваха чрез физическото тяло на човека.
Сега те заменят “Духовете на личността” в тяхната работа върху това етерно тяло, което чрез това става подбудител на размножителна дейност.
– В това време те оставят физическото тяло на “Синовете на сумрака” (Ангели в християнството, Лунар Питрис в теософията). Междувременно последните бяха придобили смътно образно съзнание, каквото човекът ще има на Луната. На Сатурн те бяха дали на човешкия предшественик един вид орган на ума. Сега те по-нататък усъвършенстват физическите инструменти (органи) на човешкия дух, с които той ще си служи съзнателно в по-късните степени на развитието. Благодарение на това на Слънцето от половината на петия кръг нататък чрез човешкото тяло могат, още по-добре отколкото това беше възможно на Сатурн, да се изявяват Серафимите.
към текста >>
Чрез тази дей
нос
т той в притъпе
нос
тта на съзнанието си създава първата зародишна заложба на живата духовна същ
нос
т, която се нарича “Дух- живот” или “Буди”.
На Сатурн те бяха дали на човешкия предшественик един вид орган на ума. Сега те по-нататък усъвършенстват физическите инструменти (органи) на човешкия дух, с които той ще си служи съзнателно в по-късните степени на развитието. Благодарение на това на Слънцето от половината на петия кръг нататък чрез човешкото тяло могат, още по-добре отколкото това беше възможно на Сатурн, да се изявяват Серафимите. От средата на шестия Слънчев кръг човекът е стигнал вече така далеч в своето развитие, че несъзнателно може да работи върху своето физическо тяло. Сега вече той заменя в това отношение “Синовете на сумрака”.
Чрез тази дейност той в притъпеността на съзнанието си създава първата зародишна заложба на живата духовна същност, която се нарича “Дух- живот” или “Буди”.
Едва в по-късни степени на своето развитие той ще добие съзнание за този Дух-живот. Както през седмия Сатурнов цикъл Престолите бяха разлели доброволно своята сила в образуваната там заложба на Човека-дух, така сега Херувимите разливат тяхната мъдрост в Духа-живот на човека, която от сега нататък ще остане запазена през всички следващи степени на развитието. От средата на седмия Слънчев кръг отново се явява заложеният вече на Сатурн зародиш на Човека-дух (Атма). Той се свързва с Духа-живот (Буди) и така се ражда оживената Монада (Атма Буди). Докато в това време човекът работи несъзнателно върху своето физическо тяло, Синовете на сумрака поемат върху себе си това, което трябва да бъде направено върху етерното тяло за неговото по-нататъшно развитие.
към текста >>
5. От средата на четвъртия кръг това тяло получава самостоятел
нос
т чрез “Духовете на лич
нос
тта”.
ІІ. Това развитие минава през седем подстепени (по-малки цикли или “кръгове”) (в антропософията състояния на живота, жизнени царства). 1. В първия от тези кръгове накратко се повтарят Сатурновите степени на развитието по отношение на физическото тяло в малко изменена форма. 2. В края на първия кръг започва вливането на етерното тяло чрез “Духовете на мъдростта”. 3. В средата на втория кръг върху това тяло (етерното) започва работата на “Духовете на движението”. 4. В средата на третия кръг върху етерното тяло започва действието на “Духовете на формата”.
5. От средата на четвъртия кръг това тяло получава самостоятелност чрез “Духовете на личността”.
6. Междувременно чрез действащите в него предишни сили физическото тяло е напреднало толкова далече, че в четвъртия кръг чрез него “Духовете на огъня” могат да се издигнат до тяхната човешка степен. 7. В средата на петия кръг “Духовете на огъня”, преминали вече тяхната човешка степен започват да работят върху етерното тяло. В това време във физическото тяло действуват “Синовете на сумрака”. 8. Към средата на шестия кръг работата върху етерното тяло преминава върху “Синовете на сумрака”. Физическото тяло се обработва от самия човек.
към текста >>
92.
ЖИВОТЪТ НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Сънищните образи са отзвуци от изживяванията през деня или символични изрази на процесите в света заобикалящ човека, който сънува, или това, което става вътре в лич
нос
тта, която има сънищата.
Би било съвсем неправилно, ако бихме искали да вярваме, че във великите мирови епохи нещо напълно се повтаря. Така трябва да разбираме и Лунното съзнание, когато го сравняваме със съня изпълнен със сънища. Това е така нареченото образно съзнание, което човекът постига на Луната. Подобието се състои в това, че както при Лунното така и при сънищното съзнание вътре в съществото възникват образи, които имат известно отношение към нещата и съществата на външния свят. Обаче тези образи не са както при съвременния буден човек копия на тези неща и същества.
Сънищните образи са отзвуци от изживяванията през деня или символични изрази на процесите в света заобикалящ човека, който сънува, или това, което става вътре в личността, която има сънищата.
Лесно можем да дадем примери за сънищни изживявания в трите случая. Първо всеки познава онези сънища, които не са нищо друго, освен разбъркани откъслечни картини от минали преживявания. За втория случай имаме един пример, когато спящият сънува минаващ покрай него влак и когато се събуди забелязва, че тик-такането на часовника символично му се е представило като влака в съня му. Като пример за третия вид сънищни образи можем да приемем, когато някои сънува, че се намира в помещение, в което горе на тавана пъплят грозни животинки и при събуждане му става ясно, че неговото главоболие символично се е изразило по този начин. – Ако от подобни разбъркани сънищни образи искаме да стигнем до една представа за Лунното съзнание, трябва да си изясним, че там също съществуваше характерът на образността, но на мястото на хаоса и произвола царуваше пълен порядък.
към текста >>
– Ако от подобни разбъркани сънищни образи искаме да стигнем до една представа за Лунното съзнание, трябва да си изясним, че там също съществуваше характерът на образ
нос
тта, но на мястото на хаоса и произвола царуваше пълен порядък.
Сънищните образи са отзвуци от изживяванията през деня или символични изрази на процесите в света заобикалящ човека, който сънува, или това, което става вътре в личността, която има сънищата. Лесно можем да дадем примери за сънищни изживявания в трите случая. Първо всеки познава онези сънища, които не са нищо друго, освен разбъркани откъслечни картини от минали преживявания. За втория случай имаме един пример, когато спящият сънува минаващ покрай него влак и когато се събуди забелязва, че тик-такането на часовника символично му се е представило като влака в съня му. Като пример за третия вид сънищни образи можем да приемем, когато някои сънува, че се намира в помещение, в което горе на тавана пъплят грозни животинки и при събуждане му става ясно, че неговото главоболие символично се е изразило по този начин.
– Ако от подобни разбъркани сънищни образи искаме да стигнем до една представа за Лунното съзнание, трябва да си изясним, че там също съществуваше характерът на образността, но на мястото на хаоса и произвола царуваше пълен порядък.
Вярно е, че образите на Лунното съзнание имаха още по-малка прилика с предметите, към които се отнасят, отколкото сънищните образи, но в замяна на това съществуваше пълно съответствие между образа и предмета. Понастоящем в Земното развитие представата е копие на предмета, например представата “маса” е копие на самата маса. Това не е така при Лунното съзнание. Да предположим например, че лунният човек се приближава до нещо, което му е симпатично или благоприятно за него. Тогава в неговата душа възниква един светъл цветен образ; ако към него се приближи нещо вредно и несимпатично, тогава в него възниква един грозен, тъмен образ.
към текста >>
– Следователно, душевният живот на някогашния човек протичаше в образи, които си приличат с настоящите сънища по беглия, летлив символичен характер, но те се различават от тях чрез съвършената им закономер
нос
т.
Това не е така при Лунното съзнание. Да предположим например, че лунният човек се приближава до нещо, което му е симпатично или благоприятно за него. Тогава в неговата душа възниква един светъл цветен образ; ако към него се приближи нещо вредно и несимпатично, тогава в него възниква един грозен, тъмен образ. Представата не е копие, а символ на предмета, който по напълно определен закономерен начин отговаря на предмета. Вследствие на това съществото, което имаше такава символична представа, можеше да подрежда според нея своя живот.
– Следователно, душевният живот на някогашния човек протичаше в образи, които си приличат с настоящите сънища по беглия, летлив символичен характер, но те се различават от тях чрез съвършената им закономерност.
Основата за развитието на това образно съзнание при някогашния Лунен човек беше образуването на един трети член на неговото същество наред с физическото и етерното тяло. Този трети член се нарича астрално тяло. Това образуване обаче стана едва в третия по-малък цикъл на Луната – така наречения трети Лунен жизнен кръг. Първите два Лунни кръга на живота се представят само като повторение на това, което е било развито на Сатурн и на Слънцето. Но и това повторение не трябва да си го представяме така, като че всички станали на Сатурн и на Слънцето събития и факти протичат още веднъж.
към текста >>
В третия Лунен период – всъщ
нос
т процесът започва още в средата на втория – Духовете на движението вливат астралното естество на тяхната собствена природа в човешкото тяло.
Този трети член се нарича астрално тяло. Това образуване обаче стана едва в третия по-малък цикъл на Луната – така наречения трети Лунен жизнен кръг. Първите два Лунни кръга на живота се представят само като повторение на това, което е било развито на Сатурн и на Слънцето. Но и това повторение не трябва да си го представяме така, като че всички станали на Сатурн и на Слънцето събития и факти протичат още веднъж. Това, което се повтаря: развитието на едно физическо тяло и на едно етерно тяло претърпява същевременно такова преобразуване, че тези два члена на човешката природа могат да се съединят в третия Лунен кръг с астралното тяло, което не би могло да стане на Слънцето.
В третия Лунен период – всъщност процесът започва още в средата на втория – Духовете на движението вливат астралното естество на тяхната собствена природа в човешкото тяло.
През време на четвъртия кръг – започвайки от средата на третия – Духовете на формата развиват това астрално тяло така, че неговата форма, цялата негова организация може да развие вътрешни процеси. Тези процеси носят характера на това, което днес при животното и човека наричаме инстинкт, страст, или природа на желанието. От средата на четвъртия Лунен кръг Духовете на личността започват с това, което после в петия Лунен период е тяхната главна задача: те всаждат в астралното тяло себичността, както в предидущите мирови епохи бяха сторили това по отношение на физическото и етерното тяло. Обаче за да могат в този посочен момент, в средата на четвъртия Лунен кръг, физическото и етерното тяло да бъдат така далече в тяхното развитие, че да приютяват в себе си едно самостоятелно астрално тяло, те трябва да бъдат доведени до това в редуващите се степени на развитието чрез творящите духове. Това става по следния начин.
към текста >>
Тези процеси
нос
ят характера на това, което днес при животното и човека наричаме инстинкт, страст, или природа на желанието.
Първите два Лунни кръга на живота се представят само като повторение на това, което е било развито на Сатурн и на Слънцето. Но и това повторение не трябва да си го представяме така, като че всички станали на Сатурн и на Слънцето събития и факти протичат още веднъж. Това, което се повтаря: развитието на едно физическо тяло и на едно етерно тяло претърпява същевременно такова преобразуване, че тези два члена на човешката природа могат да се съединят в третия Лунен кръг с астралното тяло, което не би могло да стане на Слънцето. В третия Лунен период – всъщност процесът започва още в средата на втория – Духовете на движението вливат астралното естество на тяхната собствена природа в човешкото тяло. През време на четвъртия кръг – започвайки от средата на третия – Духовете на формата развиват това астрално тяло така, че неговата форма, цялата негова организация може да развие вътрешни процеси.
Тези процеси носят характера на това, което днес при животното и човека наричаме инстинкт, страст, или природа на желанието.
От средата на четвъртия Лунен кръг Духовете на личността започват с това, което после в петия Лунен период е тяхната главна задача: те всаждат в астралното тяло себичността, както в предидущите мирови епохи бяха сторили това по отношение на физическото и етерното тяло. Обаче за да могат в този посочен момент, в средата на четвъртия Лунен кръг, физическото и етерното тяло да бъдат така далече в тяхното развитие, че да приютяват в себе си едно самостоятелно астрално тяло, те трябва да бъдат доведени до това в редуващите се степени на развитието чрез творящите духове. Това става по следния начин. Физическото тяло е доведено до неговата зрялост през първия Лунен кръг чрез Духовете на движението, във втория чрез Духовете на формата, в третия от Духовете на личността, в четвъртия от Духовете на огъня, в петия от Духовете на сумрака. Погледнато точно, тази работа на Духовете на сумрака се извършва от средата на четвъртия Лунен кръг, така че по същото време Духовете на личността работят върху астралното тяло, когато Духовете на сумрака работят върху физическото тяло.
към текста >>
От средата на четвъртия Лунен кръг Духовете на лич
нос
тта започват с това, което после в петия Лунен период е тяхната главна задача: те всаждат в астралното тяло себич
нос
тта, както в предидущите мирови епохи бяха сторили това по отношение на физическото и етерното тяло.
Но и това повторение не трябва да си го представяме така, като че всички станали на Сатурн и на Слънцето събития и факти протичат още веднъж. Това, което се повтаря: развитието на едно физическо тяло и на едно етерно тяло претърпява същевременно такова преобразуване, че тези два члена на човешката природа могат да се съединят в третия Лунен кръг с астралното тяло, което не би могло да стане на Слънцето. В третия Лунен период – всъщност процесът започва още в средата на втория – Духовете на движението вливат астралното естество на тяхната собствена природа в човешкото тяло. През време на четвъртия кръг – започвайки от средата на третия – Духовете на формата развиват това астрално тяло така, че неговата форма, цялата негова организация може да развие вътрешни процеси. Тези процеси носят характера на това, което днес при животното и човека наричаме инстинкт, страст, или природа на желанието.
От средата на четвъртия Лунен кръг Духовете на личността започват с това, което после в петия Лунен период е тяхната главна задача: те всаждат в астралното тяло себичността, както в предидущите мирови епохи бяха сторили това по отношение на физическото и етерното тяло.
Обаче за да могат в този посочен момент, в средата на четвъртия Лунен кръг, физическото и етерното тяло да бъдат така далече в тяхното развитие, че да приютяват в себе си едно самостоятелно астрално тяло, те трябва да бъдат доведени до това в редуващите се степени на развитието чрез творящите духове. Това става по следния начин. Физическото тяло е доведено до неговата зрялост през първия Лунен кръг чрез Духовете на движението, във втория чрез Духовете на формата, в третия от Духовете на личността, в четвъртия от Духовете на огъня, в петия от Духовете на сумрака. Погледнато точно, тази работа на Духовете на сумрака се извършва от средата на четвъртия Лунен кръг, така че по същото време Духовете на личността работят върху астралното тяло, когато Духовете на сумрака работят върху физическото тяло. – С етерното тяло работата стои както следва.
към текста >>
Физическото тяло е доведено до неговата зрялост през първия Лунен кръг чрез Духовете на движението, във втория чрез Духовете на формата, в третия от Духовете на лич
нос
тта, в четвъртия от Духовете на огъня, в петия от Духовете на сумрака.
През време на четвъртия кръг – започвайки от средата на третия – Духовете на формата развиват това астрално тяло така, че неговата форма, цялата негова организация може да развие вътрешни процеси. Тези процеси носят характера на това, което днес при животното и човека наричаме инстинкт, страст, или природа на желанието. От средата на четвъртия Лунен кръг Духовете на личността започват с това, което после в петия Лунен период е тяхната главна задача: те всаждат в астралното тяло себичността, както в предидущите мирови епохи бяха сторили това по отношение на физическото и етерното тяло. Обаче за да могат в този посочен момент, в средата на четвъртия Лунен кръг, физическото и етерното тяло да бъдат така далече в тяхното развитие, че да приютяват в себе си едно самостоятелно астрално тяло, те трябва да бъдат доведени до това в редуващите се степени на развитието чрез творящите духове. Това става по следния начин.
Физическото тяло е доведено до неговата зрялост през първия Лунен кръг чрез Духовете на движението, във втория чрез Духовете на формата, в третия от Духовете на личността, в четвъртия от Духовете на огъня, в петия от Духовете на сумрака.
Погледнато точно, тази работа на Духовете на сумрака се извършва от средата на четвъртия Лунен кръг, така че по същото време Духовете на личността работят върху астралното тяло, когато Духовете на сумрака работят върху физическото тяло. – С етерното тяло работата стои както следва. В първия Лунен кръг необходимите качества му са внедрени от Духовете на мъдростта, във втория от Духовете на движението, в третия от Духовете на формата, в четвъртия от Духовете на личността, в петия от Духовете на огъня. Точно погледнато тази дейност на Духовете на огъня протича отново едновременно с работата на Духовете на личността върху астралното тяло, т.е. от средата на четвъртия Лунен кръг преминавайки в петия.
към текста >>
Погледнато точно, тази работа на Духовете на сумрака се извършва от средата на четвъртия Лунен кръг, така че по същото време Духовете на лич
нос
тта работят върху астралното тяло, когато Духовете на сумрака работят върху физическото тяло.
Тези процеси носят характера на това, което днес при животното и човека наричаме инстинкт, страст, или природа на желанието. От средата на четвъртия Лунен кръг Духовете на личността започват с това, което после в петия Лунен период е тяхната главна задача: те всаждат в астралното тяло себичността, както в предидущите мирови епохи бяха сторили това по отношение на физическото и етерното тяло. Обаче за да могат в този посочен момент, в средата на четвъртия Лунен кръг, физическото и етерното тяло да бъдат така далече в тяхното развитие, че да приютяват в себе си едно самостоятелно астрално тяло, те трябва да бъдат доведени до това в редуващите се степени на развитието чрез творящите духове. Това става по следния начин. Физическото тяло е доведено до неговата зрялост през първия Лунен кръг чрез Духовете на движението, във втория чрез Духовете на формата, в третия от Духовете на личността, в четвъртия от Духовете на огъня, в петия от Духовете на сумрака.
Погледнато точно, тази работа на Духовете на сумрака се извършва от средата на четвъртия Лунен кръг, така че по същото време Духовете на личността работят върху астралното тяло, когато Духовете на сумрака работят върху физическото тяло.
– С етерното тяло работата стои както следва. В първия Лунен кръг необходимите качества му са внедрени от Духовете на мъдростта, във втория от Духовете на движението, в третия от Духовете на формата, в четвъртия от Духовете на личността, в петия от Духовете на огъня. Точно погледнато тази дейност на Духовете на огъня протича отново едновременно с работата на Духовете на личността върху астралното тяло, т.е. от средата на четвъртия Лунен кръг преминавайки в петия. Ако разгледаме в това време тогавашния човек, както той се беше развил на Луната, можем да кажем: Започвайки от средата на четвъртия Лунен кръг човекът се състои от физическо тяло, в което работят Синовете на сумрака, от етерно тяло, в което работят Духовете на огъня и от астрално тяло в което вършат своята работа Духовете на личността.
към текста >>
В първия Лунен кръг необходимите качества му са внедрени от Духовете на мъдростта, във втория от Духовете на движението, в третия от Духовете на формата, в четвъртия от Духовете на лич
нос
тта, в петия от Духовете на огъня.
Обаче за да могат в този посочен момент, в средата на четвъртия Лунен кръг, физическото и етерното тяло да бъдат така далече в тяхното развитие, че да приютяват в себе си едно самостоятелно астрално тяло, те трябва да бъдат доведени до това в редуващите се степени на развитието чрез творящите духове. Това става по следния начин. Физическото тяло е доведено до неговата зрялост през първия Лунен кръг чрез Духовете на движението, във втория чрез Духовете на формата, в третия от Духовете на личността, в четвъртия от Духовете на огъня, в петия от Духовете на сумрака. Погледнато точно, тази работа на Духовете на сумрака се извършва от средата на четвъртия Лунен кръг, така че по същото време Духовете на личността работят върху астралното тяло, когато Духовете на сумрака работят върху физическото тяло. – С етерното тяло работата стои както следва.
В първия Лунен кръг необходимите качества му са внедрени от Духовете на мъдростта, във втория от Духовете на движението, в третия от Духовете на формата, в четвъртия от Духовете на личността, в петия от Духовете на огъня.
Точно погледнато тази дейност на Духовете на огъня протича отново едновременно с работата на Духовете на личността върху астралното тяло, т.е. от средата на четвъртия Лунен кръг преминавайки в петия. Ако разгледаме в това време тогавашния човек, както той се беше развил на Луната, можем да кажем: Започвайки от средата на четвъртия Лунен кръг човекът се състои от физическо тяло, в което работят Синовете на сумрака, от етерно тяло, в което работят Духовете на огъня и от астрално тяло в което вършат своята работа Духовете на личността. – Фактът че в този период на развитието Духовете на сумрака обработват човешкото физическо тяло, означава за тях, че сега те се издигат до човешката степен, нещо, което на Сатурн бяха сторили Духовете на личността, а на Слънцето Духовете на огъня. Трябва да си представим че “зародишите на сетивата” във физическото тяло, които сега също са се развили по-нататък, от средата на четвъртия Лунен кръг могат да бъдат използвани от Духовете на сумрака, за да възприемат чрез тях предметите и процесите на Луната.
към текста >>
Точно погледнато тази дей
нос
т на Духовете на огъня протича отново едновременно с работата на Духовете на лич
нос
тта върху астралното тяло, т.е.
Това става по следния начин. Физическото тяло е доведено до неговата зрялост през първия Лунен кръг чрез Духовете на движението, във втория чрез Духовете на формата, в третия от Духовете на личността, в четвъртия от Духовете на огъня, в петия от Духовете на сумрака. Погледнато точно, тази работа на Духовете на сумрака се извършва от средата на четвъртия Лунен кръг, така че по същото време Духовете на личността работят върху астралното тяло, когато Духовете на сумрака работят върху физическото тяло. – С етерното тяло работата стои както следва. В първия Лунен кръг необходимите качества му са внедрени от Духовете на мъдростта, във втория от Духовете на движението, в третия от Духовете на формата, в четвъртия от Духовете на личността, в петия от Духовете на огъня.
Точно погледнато тази дейност на Духовете на огъня протича отново едновременно с работата на Духовете на личността върху астралното тяло, т.е.
от средата на четвъртия Лунен кръг преминавайки в петия. Ако разгледаме в това време тогавашния човек, както той се беше развил на Луната, можем да кажем: Започвайки от средата на четвъртия Лунен кръг човекът се състои от физическо тяло, в което работят Синовете на сумрака, от етерно тяло, в което работят Духовете на огъня и от астрално тяло в което вършат своята работа Духовете на личността. – Фактът че в този период на развитието Духовете на сумрака обработват човешкото физическо тяло, означава за тях, че сега те се издигат до човешката степен, нещо, което на Сатурн бяха сторили Духовете на личността, а на Слънцето Духовете на огъня. Трябва да си представим че “зародишите на сетивата” във физическото тяло, които сега също са се развили по-нататък, от средата на четвъртия Лунен кръг могат да бъдат използвани от Духовете на сумрака, за да възприемат чрез тях предметите и процесите на Луната. Едва на Земята човекът ще бъде толкова далече, щото от средата на четвъртия цикъл да може да си служи с тези сетива.
към текста >>
Ако разгледаме в това време тогавашния човек, както той се беше развил на Луната, можем да кажем: Започвайки от средата на четвъртия Лунен кръг човекът се състои от физическо тяло, в което работят Синовете на сумрака, от етерно тяло, в което работят Духовете на огъня и от астрално тяло в което вършат своята работа Духовете на лич
нос
тта.
Погледнато точно, тази работа на Духовете на сумрака се извършва от средата на четвъртия Лунен кръг, така че по същото време Духовете на личността работят върху астралното тяло, когато Духовете на сумрака работят върху физическото тяло. – С етерното тяло работата стои както следва. В първия Лунен кръг необходимите качества му са внедрени от Духовете на мъдростта, във втория от Духовете на движението, в третия от Духовете на формата, в четвъртия от Духовете на личността, в петия от Духовете на огъня. Точно погледнато тази дейност на Духовете на огъня протича отново едновременно с работата на Духовете на личността върху астралното тяло, т.е. от средата на четвъртия Лунен кръг преминавайки в петия.
Ако разгледаме в това време тогавашния човек, както той се беше развил на Луната, можем да кажем: Започвайки от средата на четвъртия Лунен кръг човекът се състои от физическо тяло, в което работят Синовете на сумрака, от етерно тяло, в което работят Духовете на огъня и от астрално тяло в което вършат своята работа Духовете на личността.
– Фактът че в този период на развитието Духовете на сумрака обработват човешкото физическо тяло, означава за тях, че сега те се издигат до човешката степен, нещо, което на Сатурн бяха сторили Духовете на личността, а на Слънцето Духовете на огъня. Трябва да си представим че “зародишите на сетивата” във физическото тяло, които сега също са се развили по-нататък, от средата на четвъртия Лунен кръг могат да бъдат използвани от Духовете на сумрака, за да възприемат чрез тях предметите и процесите на Луната. Едва на Земята човекът ще бъде толкова далече, щото от средата на четвъртия цикъл да може да си служи с тези сетива. Към средата на петия Лунен кръг той стига дотам, че може да работи несъзнателно върху физическото тяло. Чрез тази дейност той си създава в смътноста на съзнанието първите заложби на това, което се нарича “Духовно себе” (Манас) (Виж моята книга “Теософия”).
към текста >>
– Фактът че в този период на развитието Духовете на сумрака обработват човешкото физическо тяло, означава за тях, че сега те се издигат до човешката степен, нещо, което на Сатурн бяха сторили Духовете на лич
нос
тта, а на Слънцето Духовете на огъня.
– С етерното тяло работата стои както следва. В първия Лунен кръг необходимите качества му са внедрени от Духовете на мъдростта, във втория от Духовете на движението, в третия от Духовете на формата, в четвъртия от Духовете на личността, в петия от Духовете на огъня. Точно погледнато тази дейност на Духовете на огъня протича отново едновременно с работата на Духовете на личността върху астралното тяло, т.е. от средата на четвъртия Лунен кръг преминавайки в петия. Ако разгледаме в това време тогавашния човек, както той се беше развил на Луната, можем да кажем: Започвайки от средата на четвъртия Лунен кръг човекът се състои от физическо тяло, в което работят Синовете на сумрака, от етерно тяло, в което работят Духовете на огъня и от астрално тяло в което вършат своята работа Духовете на личността.
– Фактът че в този период на развитието Духовете на сумрака обработват човешкото физическо тяло, означава за тях, че сега те се издигат до човешката степен, нещо, което на Сатурн бяха сторили Духовете на личността, а на Слънцето Духовете на огъня.
Трябва да си представим че “зародишите на сетивата” във физическото тяло, които сега също са се развили по-нататък, от средата на четвъртия Лунен кръг могат да бъдат използвани от Духовете на сумрака, за да възприемат чрез тях предметите и процесите на Луната. Едва на Земята човекът ще бъде толкова далече, щото от средата на четвъртия цикъл да може да си служи с тези сетива. Към средата на петия Лунен кръг той стига дотам, че може да работи несъзнателно върху физическото тяло. Чрез тази дейност той си създава в смътноста на съзнанието първите заложби на това, което се нарича “Духовно себе” (Манас) (Виж моята книга “Теософия”). Това “Духовно себе” в течение на по-нататъшното развитие на човечеството ще достигне до своето пълно разгръщане.
към текста >>
Чрез тази дей
нос
т той си създава в смът
нос
та на съзнанието първите заложби на това, което се нарича “Духовно себе” (Манас) (Виж моята книга “Теософия”).
Ако разгледаме в това време тогавашния човек, както той се беше развил на Луната, можем да кажем: Започвайки от средата на четвъртия Лунен кръг човекът се състои от физическо тяло, в което работят Синовете на сумрака, от етерно тяло, в което работят Духовете на огъня и от астрално тяло в което вършат своята работа Духовете на личността. – Фактът че в този период на развитието Духовете на сумрака обработват човешкото физическо тяло, означава за тях, че сега те се издигат до човешката степен, нещо, което на Сатурн бяха сторили Духовете на личността, а на Слънцето Духовете на огъня. Трябва да си представим че “зародишите на сетивата” във физическото тяло, които сега също са се развили по-нататък, от средата на четвъртия Лунен кръг могат да бъдат използвани от Духовете на сумрака, за да възприемат чрез тях предметите и процесите на Луната. Едва на Земята човекът ще бъде толкова далече, щото от средата на четвъртия цикъл да може да си служи с тези сетива. Към средата на петия Лунен кръг той стига дотам, че може да работи несъзнателно върху физическото тяло.
Чрез тази дейност той си създава в смътноста на съзнанието първите заложби на това, което се нарича “Духовно себе” (Манас) (Виж моята книга “Теософия”).
Това “Духовно себе” в течение на по-нататъшното развитие на човечеството ще достигне до своето пълно разгръщане. То е онова, което в съединение с “Атма” – “Човека-дух” и с “Буди” – “Духа-живот съставлява висшата духовна част на човека. Както на Сатурн Престолите или Духовете на волята бяха проникнали “Човека-дух” (Атма) и както на Слънцето Херувимите бяха сторили това с мъдростта по отношение на Духа-живот (Буди), така сега Серафимите извършват това с “Духовното-себе” (Манас). Те проникват това Духовно себе и посаждат чрез това в него способността, която в по-късните степени на развитието – на Земята – ще се превърне в онази способност за образуване на представи, чрез която като мислещо същество той ще може да влиза в отношение със заобикалящия го свят. Тук веднага трябва да кажем, че започвайки от средата на шестия Лунен кръг се показва отново “Духът-живот” (Буди), от средата на седмия Лунен кръг “Човекът-дух” (Атма), които се свързват с “Духовното себе”, така че в края на цялата Лунна епоха е подготвен “Висшият човек”.
към текста >>
Те проникват това Духовно себе и посаждат чрез това в него способ
нос
тта, която в по-късните степени на развитието – на Земята – ще се превърне в онази способ
нос
т за образуване на представи, чрез която като мислещо същество той ще може да влиза в отношение със заобикалящия го свят.
Към средата на петия Лунен кръг той стига дотам, че може да работи несъзнателно върху физическото тяло. Чрез тази дейност той си създава в смътноста на съзнанието първите заложби на това, което се нарича “Духовно себе” (Манас) (Виж моята книга “Теософия”). Това “Духовно себе” в течение на по-нататъшното развитие на човечеството ще достигне до своето пълно разгръщане. То е онова, което в съединение с “Атма” – “Човека-дух” и с “Буди” – “Духа-живот съставлява висшата духовна част на човека. Както на Сатурн Престолите или Духовете на волята бяха проникнали “Човека-дух” (Атма) и както на Слънцето Херувимите бяха сторили това с мъдростта по отношение на Духа-живот (Буди), така сега Серафимите извършват това с “Духовното-себе” (Манас).
Те проникват това Духовно себе и посаждат чрез това в него способността, която в по-късните степени на развитието – на Земята – ще се превърне в онази способност за образуване на представи, чрез която като мислещо същество той ще може да влиза в отношение със заобикалящия го свят.
Тук веднага трябва да кажем, че започвайки от средата на шестия Лунен кръг се показва отново “Духът-живот” (Буди), от средата на седмия Лунен кръг “Човекът-дух” (Атма), които се свързват с “Духовното себе”, така че в края на цялата Лунна епоха е подготвен “Висшият човек”. Този висш човек спи след това заедно с другото, което се е развило на Луната, през време на почивния период (Пралайя), за да продължи своето развитие на планетата Земя. Докато от средата на петия Лунен кръг в шестия човекът работи в смътно съзнание върху своето физическо тяло, върху неговото етерно тяло работят Духовете на сумрака. Както показахме, чрез извършената от тях работа над физическото тяло в предидущия Лунен кръг те се бяха подготвили да заменят сега Духовете на огъня в етерното тяло, които от своя страна поемат от Духовете на личността работата върху астралното тяло. Обаче в това време тези Духове на личността са възлезли в по-висши сфери.
към текста >>
Както показахме, чрез извършената от тях работа над физическото тяло в предидущия Лунен кръг те се бяха подготвили да заменят сега Духовете на огъня в етерното тяло, които от своя страна поемат от Духовете на лич
нос
тта работата върху астралното тяло.
Както на Сатурн Престолите или Духовете на волята бяха проникнали “Човека-дух” (Атма) и както на Слънцето Херувимите бяха сторили това с мъдростта по отношение на Духа-живот (Буди), така сега Серафимите извършват това с “Духовното-себе” (Манас). Те проникват това Духовно себе и посаждат чрез това в него способността, която в по-късните степени на развитието – на Земята – ще се превърне в онази способност за образуване на представи, чрез която като мислещо същество той ще може да влиза в отношение със заобикалящия го свят. Тук веднага трябва да кажем, че започвайки от средата на шестия Лунен кръг се показва отново “Духът-живот” (Буди), от средата на седмия Лунен кръг “Човекът-дух” (Атма), които се свързват с “Духовното себе”, така че в края на цялата Лунна епоха е подготвен “Висшият човек”. Този висш човек спи след това заедно с другото, което се е развило на Луната, през време на почивния период (Пралайя), за да продължи своето развитие на планетата Земя. Докато от средата на петия Лунен кръг в шестия човекът работи в смътно съзнание върху своето физическо тяло, върху неговото етерно тяло работят Духовете на сумрака.
Както показахме, чрез извършената от тях работа над физическото тяло в предидущия Лунен кръг те се бяха подготвили да заменят сега Духовете на огъня в етерното тяло, които от своя страна поемат от Духовете на личността работата върху астралното тяло.
Обаче в това време тези Духове на личността са възлезли в по-висши сфери. – Работата на Духовете на сумрака върху етерното тяло означава, че те свързват техните собствени състояния на съзнанието, с образите на съзнанието на етерното тяло. С това те посаждат в тях удоволствието и страданието, които могат да изпитват от нещата. В това отношение на Слънцето арената на тяхното действие беше само физическото тяло. Ето защо там те бяха свързани само с устройствата на това тяло, с неговите състояния на удоволствие и страдание.
към текста >>
Обаче в това време тези Духове на лич
нос
тта са възлезли в по-висши сфери.
Те проникват това Духовно себе и посаждат чрез това в него способността, която в по-късните степени на развитието – на Земята – ще се превърне в онази способност за образуване на представи, чрез която като мислещо същество той ще може да влиза в отношение със заобикалящия го свят. Тук веднага трябва да кажем, че започвайки от средата на шестия Лунен кръг се показва отново “Духът-живот” (Буди), от средата на седмия Лунен кръг “Човекът-дух” (Атма), които се свързват с “Духовното себе”, така че в края на цялата Лунна епоха е подготвен “Висшият човек”. Този висш човек спи след това заедно с другото, което се е развило на Луната, през време на почивния период (Пралайя), за да продължи своето развитие на планетата Земя. Докато от средата на петия Лунен кръг в шестия човекът работи в смътно съзнание върху своето физическо тяло, върху неговото етерно тяло работят Духовете на сумрака. Както показахме, чрез извършената от тях работа над физическото тяло в предидущия Лунен кръг те се бяха подготвили да заменят сега Духовете на огъня в етерното тяло, които от своя страна поемат от Духовете на личността работата върху астралното тяло.
Обаче в това време тези Духове на личността са възлезли в по-висши сфери.
– Работата на Духовете на сумрака върху етерното тяло означава, че те свързват техните собствени състояния на съзнанието, с образите на съзнанието на етерното тяло. С това те посаждат в тях удоволствието и страданието, които могат да изпитват от нещата. В това отношение на Слънцето арената на тяхното действие беше само физическото тяло. Ето защо там те бяха свързани само с устройствата на това тяло, с неговите състояния на удоволствие и страдание. Сега това се изменя.
към текста >>
Те даряват на това тяло способ
нос
тта да развива живо усещане и чувствуване към заобикалящия го свят.
Сега това се изменя. Сега вече удоволствието и страданието се свързват със символите, които възникват в етерното тяло. Следователно в човешкото смътно съзнание Духовете на сумрака изживяват един чувствен свят. Това е същият чувствен свят, който човекът ще изживява за самия себе си в неговото Земно съзнание. – По същото време в астралното тяло действат Духовете на огъня.
Те даряват на това тяло способността да развива живо усещане и чувствуване към заобикалящия го свят.
Удоволствието и страданието, които по описания начин се предизвикват чрез Духовете на сумрака в етерното тяло, носят неподвижен (пасивен) характер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят. Обаче това, което Духовете на огъня причиняват в астралното тяло, са подвижни афекти, любов и омраза, гняв, страх, чувства на ужас, бурни страсти, инстинкти, нагони и т.н. Понеже преди това Духовете на личността (Азурас) бяха внесли тяхната същност в това тяло, сега тези афекти се явяват с характера на себичност, на обособеност. Трябва само да си представим как е съставен по това време на Луната някогашния предтеча на човека. Той има физическо тяло, в което несъзнателно развива едно Духовно-себе (Манас).
към текста >>
Удоволствието и страданието, които по описания начин се предизвикват чрез Духовете на сумрака в етерното тяло,
нос
ят неподвижен (пасивен) характер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят.
Сега вече удоволствието и страданието се свързват със символите, които възникват в етерното тяло. Следователно в човешкото смътно съзнание Духовете на сумрака изживяват един чувствен свят. Това е същият чувствен свят, който човекът ще изживява за самия себе си в неговото Земно съзнание. – По същото време в астралното тяло действат Духовете на огъня. Те даряват на това тяло способността да развива живо усещане и чувствуване към заобикалящия го свят.
Удоволствието и страданието, които по описания начин се предизвикват чрез Духовете на сумрака в етерното тяло, носят неподвижен (пасивен) характер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят.
Обаче това, което Духовете на огъня причиняват в астралното тяло, са подвижни афекти, любов и омраза, гняв, страх, чувства на ужас, бурни страсти, инстинкти, нагони и т.н. Понеже преди това Духовете на личността (Азурас) бяха внесли тяхната същност в това тяло, сега тези афекти се явяват с характера на себичност, на обособеност. Трябва само да си представим как е съставен по това време на Луната някогашния предтеча на човека. Той има физическо тяло, в което несъзнателно развива едно Духовно-себе (Манас). Той е надарен с етерно тяло, чрез което Духовете на сумрака чувствуват удоволствие и страдание; най-после той притежава астрално тяло, което се вълнува чрез Духовете на огъня в инстинкти, афекти и страсти.
към текста >>
Понеже преди това Духовете на лич
нос
тта (Азурас) бяха внесли тяхната същ
нос
т в това тяло, сега тези афекти се явяват с характера на себич
нос
т, на обособе
нос
т.
Това е същият чувствен свят, който човекът ще изживява за самия себе си в неговото Земно съзнание. – По същото време в астралното тяло действат Духовете на огъня. Те даряват на това тяло способността да развива живо усещане и чувствуване към заобикалящия го свят. Удоволствието и страданието, които по описания начин се предизвикват чрез Духовете на сумрака в етерното тяло, носят неподвижен (пасивен) характер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят. Обаче това, което Духовете на огъня причиняват в астралното тяло, са подвижни афекти, любов и омраза, гняв, страх, чувства на ужас, бурни страсти, инстинкти, нагони и т.н.
Понеже преди това Духовете на личността (Азурас) бяха внесли тяхната същност в това тяло, сега тези афекти се явяват с характера на себичност, на обособеност.
Трябва само да си представим как е съставен по това време на Луната някогашния предтеча на човека. Той има физическо тяло, в което несъзнателно развива едно Духовно-себе (Манас). Той е надарен с етерно тяло, чрез което Духовете на сумрака чувствуват удоволствие и страдание; най-после той притежава астрално тяло, което се вълнува чрез Духовете на огъня в инстинкти, афекти и страсти. Обаче тези три члена на Лунния човек още напълно са лишени от предметното съзнание. В астралното тяло изплуват и изчезват образи, и тези образи се възпламеняват именно от гореспоменатите афекти.
към текста >>
На Земята, когато ще настъпи мислещото предметно съзнание, това астрално тяло ще бъде подчинен
нос
ител или инструмент на израстващото в представи мислене.
Трябва само да си представим как е съставен по това време на Луната някогашния предтеча на човека. Той има физическо тяло, в което несъзнателно развива едно Духовно-себе (Манас). Той е надарен с етерно тяло, чрез което Духовете на сумрака чувствуват удоволствие и страдание; най-после той притежава астрално тяло, което се вълнува чрез Духовете на огъня в инстинкти, афекти и страсти. Обаче тези три члена на Лунния човек още напълно са лишени от предметното съзнание. В астралното тяло изплуват и изчезват образи, и тези образи се възпламеняват именно от гореспоменатите афекти.
На Земята, когато ще настъпи мислещото предметно съзнание, това астрално тяло ще бъде подчинен носител или инструмент на израстващото в представи мислене.
Сега обаче на Луната, то се развива в неговата пълна собствена самостоятелност. Следователно тук самото то е по-дейно, по-подвижно, отколкото по-късно на Земята. Ако искаме да го охарактеризираме, можем да говорим за това, че то е човек- животно. И като такова по собствен начин то се намира на по-висока степен, отколкото настоящите Земни животни. То по-изчерпателно носи в себе си свойствата на животинското.
към текста >>
Сега обаче на Луната, то се развива в неговата пълна собствена самостоятел
нос
т.
Той има физическо тяло, в което несъзнателно развива едно Духовно-себе (Манас). Той е надарен с етерно тяло, чрез което Духовете на сумрака чувствуват удоволствие и страдание; най-после той притежава астрално тяло, което се вълнува чрез Духовете на огъня в инстинкти, афекти и страсти. Обаче тези три члена на Лунния човек още напълно са лишени от предметното съзнание. В астралното тяло изплуват и изчезват образи, и тези образи се възпламеняват именно от гореспоменатите афекти. На Земята, когато ще настъпи мислещото предметно съзнание, това астрално тяло ще бъде подчинен носител или инструмент на израстващото в представи мислене.
Сега обаче на Луната, то се развива в неговата пълна собствена самостоятелност.
Следователно тук самото то е по-дейно, по-подвижно, отколкото по-късно на Земята. Ако искаме да го охарактеризираме, можем да говорим за това, че то е човек- животно. И като такова по собствен начин то се намира на по-висока степен, отколкото настоящите Земни животни. То по-изчерпателно носи в себе си свойствата на животинското. Тези свойства в известно отношение са по-диви, по-необуздани, отколкото свойствата на съвременните животни.
към текста >>
То по-изчерпателно
нос
и в себе си свойствата на животинското.
На Земята, когато ще настъпи мислещото предметно съзнание, това астрално тяло ще бъде подчинен носител или инструмент на израстващото в представи мислене. Сега обаче на Луната, то се развива в неговата пълна собствена самостоятелност. Следователно тук самото то е по-дейно, по-подвижно, отколкото по-късно на Земята. Ако искаме да го охарактеризираме, можем да говорим за това, че то е човек- животно. И като такова по собствен начин то се намира на по-висока степен, отколкото настоящите Земни животни.
То по-изчерпателно носи в себе си свойствата на животинското.
Тези свойства в известно отношение са по-диви, по-необуздани, отколкото свойствата на съвременните животни. Ето защо на тази степен на своето съществуване можем да наречем човека едно същество, което в неговото развитие се намира по средата между съвременните животни и сегашния човек. Ако човекът би вървял по този път на развитие по права линия, той би станал едно диво, необуздано същество. Земното развитие означава едно понижение, едно укротяване на животинския характер на човека. Това произвежда мислещото съзнание.
към текста >>
Благодарение на това тя доставя субстанцията, от която може да се образува животинската същ
нос
т на човека.
През време на двата първи кръга на Луната се явяват първо тези две предишни царства, растителното царство и минералното царство. Те се явяват от тъмнината на Пралайя. Сега те се показват изменени само в това, че както едното, така и другото са станали по-груби, по-гъсти. През време на третия кръг на Луната от растителното царство се отделя една част. Тя не минава през процеса на загрубяването.
Благодарение на това тя доставя субстанцията, от която може да се образува животинската същност на човека.
Именно тази животинска същност в единение с по-високо развитото етерно тяло и с новороденото астрално тяло представлява описаната по-горе тройна същност на човека. Не целият растителен свят, който се беше развил на Слънцето, можа да се развие до животинското. Защото животинските същества предполагат за тяхното съществуване растението. Един растителен свят е основата на един животински свят. Както Слънчевият човек можа да се развие до растение благодарение на това, че той изтласка една част от своите другари надолу в по-грубо минерално царство, такъв е случаят и сега при Лунния човек-животно.
към текста >>
Именно тази животинска същ
нос
т в единение с по-високо развитото етерно тяло и с новороденото астрално тяло представлява описаната по-горе тройна същ
нос
т на човека.
Те се явяват от тъмнината на Пралайя. Сега те се показват изменени само в това, че както едното, така и другото са станали по-груби, по-гъсти. През време на третия кръг на Луната от растителното царство се отделя една част. Тя не минава през процеса на загрубяването. Благодарение на това тя доставя субстанцията, от която може да се образува животинската същност на човека.
Именно тази животинска същност в единение с по-високо развитото етерно тяло и с новороденото астрално тяло представлява описаната по-горе тройна същност на човека.
Не целият растителен свят, който се беше развил на Слънцето, можа да се развие до животинското. Защото животинските същества предполагат за тяхното съществуване растението. Един растителен свят е основата на един животински свят. Както Слънчевият човек можа да се развие до растение благодарение на това, че той изтласка една част от своите другари надолу в по-грубо минерално царство, такъв е случаят и сега при Лунния човек-животно. Той изостави една част от съществата, които на Слънцето още имаха еднакво с него растително естество, изостави ги назад на степента на по-грубата растителност.
към текста >>
Той изостави една част от съществата, които на Слънцето още имаха еднакво с него растително естество, изостави ги назад на степента на по-грубата растител
нос
т.
Именно тази животинска същност в единение с по-високо развитото етерно тяло и с новороденото астрално тяло представлява описаната по-горе тройна същност на човека. Не целият растителен свят, който се беше развил на Слънцето, можа да се развие до животинското. Защото животинските същества предполагат за тяхното съществуване растението. Един растителен свят е основата на един животински свят. Както Слънчевият човек можа да се развие до растение благодарение на това, че той изтласка една част от своите другари надолу в по-грубо минерално царство, такъв е случаят и сега при Лунния човек-животно.
Той изостави една част от съществата, които на Слънцето още имаха еднакво с него растително естество, изостави ги назад на степента на по-грубата растителност.
Но както Лунният човек-животно не е както съвременното животно, а е по средата между сегашното животно и сегашния човек, така и Лунният минерал се намира по средата между съвременния минерал и съвременното растение. Той притежава нещо растително. Скалите на Луната не са камъни в днешния смисъл, те носят един оживен, покарващ, растящ характер. Също така Лунното растение е надарено е известен животински характер. Лунният човек-животно няма още твърди кости.
към текста >>
Скалите на Луната не са камъни в днешния смисъл, те
нос
ят един оживен, покарващ, растящ характер.
Един растителен свят е основата на един животински свят. Както Слънчевият човек можа да се развие до растение благодарение на това, че той изтласка една част от своите другари надолу в по-грубо минерално царство, такъв е случаят и сега при Лунния човек-животно. Той изостави една част от съществата, които на Слънцето още имаха еднакво с него растително естество, изостави ги назад на степента на по-грубата растителност. Но както Лунният човек-животно не е както съвременното животно, а е по средата между сегашното животно и сегашния човек, така и Лунният минерал се намира по средата между съвременния минерал и съвременното растение. Той притежава нещо растително.
Скалите на Луната не са камъни в днешния смисъл, те носят един оживен, покарващ, растящ характер.
Също така Лунното растение е надарено е известен животински характер. Лунният човек-животно няма още твърди кости. Неговият скелет е още хрущяловиден. Цялата му природа е мека в сравнение със сегашната. Съобразно с това неговата подвижност е също така различна.
към текста >>
Съобразно с това неговата подвиж
нос
т е също така различна.
Скалите на Луната не са камъни в днешния смисъл, те носят един оживен, покарващ, растящ характер. Също така Лунното растение е надарено е известен животински характер. Лунният човек-животно няма още твърди кости. Неговият скелет е още хрущяловиден. Цялата му природа е мека в сравнение със сегашната.
Съобразно с това неговата подвижност е също така различна.
Неговото движение напред не е ходещо движение, а поскоро скачащо движение, даже плаващо. Това можеше да бъде така, защото тогавашната Луна нямаше тънка, въздухообразна атмосфера, както днешната Земя, а нейната обвивка беше значително по-гъста, даже по-гъста отколкото сегашната вода. В този гъсто-течен елемент човекът се движеше напред и назад, нагоре и надолу. И в този елемент живееха също минералите и растенията, от които той извличаше своята храна. Да, в този елемент се съдържаше също и силата, която след това на Земята беше изцяло прехвърлена върху самите същества, силата на оплождането.
към текста >>
VІ. Духовете на лич
нос
тта (Азурас) внедряват в раждащото се астрално тяло самостоятел
нос
тта.
ІІ. През време на двата първи цикла (жизнени царства, кръгове) се подготвя Лунното развитие на човека в един вид повторение на Сатурновите и Слънчевите процеси. ІІІ. В третия кръг в съществуването се появява астралното тяло на човека, излъчено от Духовете на движението. ІV. Едновременно с този процес от новопробуденото единно Слънчево тяло се отделя Луната и кръжи около Слънчевия остатък. Сега развитието на свързаните с човека същества става върху Луната. V. B четвъртия кръг Духовете на сумрака обитават човешкото физическо тяло и чрез това се издигат до човешката степен.
VІ. Духовете на личността (Азурас) внедряват в раждащото се астрално тяло самостоятелността.
VII. В петия кръг човекът започва смътно да работи върху своето физическо тяло. Благодарение на това към съществуващата по-рано монада се присъединява” Духовното-себе” (Манас). VІІІ. Етерното тяло на човека се развива през време на Лунното съществуване до изпитването на един вид, удоволствие и страдание, които носят пасивен характер. В астралното тяло се разгръщат афектите гняв, омраза, инстинкти, страсти и т.н. ІХ. Към двете предишни царства, растителното и минералното царство, които са изтласкани към по-ниски степени на развитието, се прибавя животинското царство, в което се намира сега самият човек.
към текста >>
VІІІ. Етерното тяло на човека се развива през време на Лунното съществуване до изпитването на един вид, удоволствие и страдание, които
нос
ят пасивен характер.
Сега развитието на свързаните с човека същества става върху Луната. V. B четвъртия кръг Духовете на сумрака обитават човешкото физическо тяло и чрез това се издигат до човешката степен. VІ. Духовете на личността (Азурас) внедряват в раждащото се астрално тяло самостоятелността. VII. В петия кръг човекът започва смътно да работи върху своето физическо тяло. Благодарение на това към съществуващата по-рано монада се присъединява” Духовното-себе” (Манас).
VІІІ. Етерното тяло на човека се развива през време на Лунното съществуване до изпитването на един вид, удоволствие и страдание, които носят пасивен характер.
В астралното тяло се разгръщат афектите гняв, омраза, инстинкти, страсти и т.н. ІХ. Към двете предишни царства, растителното и минералното царство, които са изтласкани към по-ниски степени на развитието, се прибавя животинското царство, в което се намира сега самият човек. *** Към края на цялата мирова епоха Луната се приближава все повече до Слънцето и когато започва времето на почивния период (Пралайя), двете тела отново се съединяват в едно цяло, което преминава тогава в спящото състояние, за да се пробуди в една нова мирова епоха – тази на Земята.
към текста >>
93.
ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Описано бе също така, как с добавянето на едно ново тяло старите трябва винаги да се преобразяват, за да могат да станат
нос
ители и инструменти на по-късно образуваните.
ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА В предишните изложения бе показано как една след друга се образуват съставните части, които образуват така наречената “низша природа на човека”: физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло.
Описано бе също така, как с добавянето на едно ново тяло старите трябва винаги да се преобразяват, за да могат да станат носители и инструменти на по-късно образуваните.
С този напредък е свързан също напредъкът на човешкото съзнание. Докато низшият човек има само физическо тяло, той притежава само едно напълно смътно съзнание, което не е подобно даже на днешния сън лишен от сънища, въпреки че за днешния човек последното състояние на съзнанието е всъщност едно “несъзнателно” състояние. Във времето, в което се прибавя етерното тяло, човекът придобива съзнанието, което той днес притежава в лишения от сънища сън. С образуването на астралното тяло се проявява едно сумрачно образно съзнание, подобно, но не еднакво с това, което днес човекът има през времето, когато сънува. Четвъртото, сегашното състояние на съзнанието, трябва да бъде описано като съзнание на Земния човек.
към текста >>
Докато низшият човек има само физическо тяло, той притежава само едно напълно смътно съзнание, което не е подобно даже на днешния сън лишен от сънища, въпреки че за днешния човек последното състояние на съзнанието е всъщ
нос
т едно “несъзнателно” състояние.
ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА В предишните изложения бе показано как една след друга се образуват съставните части, които образуват така наречената “низша природа на човека”: физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло. Описано бе също така, как с добавянето на едно ново тяло старите трябва винаги да се преобразяват, за да могат да станат носители и инструменти на по-късно образуваните. С този напредък е свързан също напредъкът на човешкото съзнание.
Докато низшият човек има само физическо тяло, той притежава само едно напълно смътно съзнание, което не е подобно даже на днешния сън лишен от сънища, въпреки че за днешния човек последното състояние на съзнанието е всъщност едно “несъзнателно” състояние.
Във времето, в което се прибавя етерното тяло, човекът придобива съзнанието, което той днес притежава в лишения от сънища сън. С образуването на астралното тяло се проявява едно сумрачно образно съзнание, подобно, но не еднакво с това, което днес човекът има през времето, когато сънува. Четвъртото, сегашното състояние на съзнанието, трябва да бъде описано като съзнание на Земния човек. То се образува в четвъртата велика мирова епоха, тази на Земята, която следва миналите, т. е. Сатурновата, Слънчевата и Лунната епохи.
към текста >>
Тогава то не би могло още да бъде
нос
ител на едно етерно тяло.
С образуването на астралното тяло се проявява едно сумрачно образно съзнание, подобно, но не еднакво с това, което днес човекът има през времето, когато сънува. Четвъртото, сегашното състояние на съзнанието, трябва да бъде описано като съзнание на Земния човек. То се образува в четвъртата велика мирова епоха, тази на Земята, която следва миналите, т. е. Сатурновата, Слънчевата и Лунната епохи. На Сатурн постепенно бе образувано човешкото физическо тяло.
Тогава то не би могло още да бъде носител на едно етерно тяло.
Това етерно тяло бе прибавено едва през време на планетата Слънце. При това в редуващите се Слънчеви кръгове физическото тяло бе преобразувано така, че то можеше да стане носител на това етерно тяло, съответно етерното тяло можеше да работи във физическото тяло. През време на Лунното развитие към човешкото същество беше прибавено астралното тяло; и отново физическото и етерното тяло бяха преобразени така, че можаха да станат носители и подходящи инструменти на проявяващото се астрално тяло. С това на Луната човекът стана същество, съставено от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло. Чрез етерното тяло той е в състояние да изпитва удоволствие и страдание, чрез астралното тяло той е същество с афекти, гняв, омраза, любов и т.н..
към текста >>
При това в редуващите се Слънчеви кръгове физическото тяло бе преобразувано така, че то можеше да стане
нос
ител на това етерно тяло, съответно етерното тяло можеше да работи във физическото тяло.
То се образува в четвъртата велика мирова епоха, тази на Земята, която следва миналите, т. е. Сатурновата, Слънчевата и Лунната епохи. На Сатурн постепенно бе образувано човешкото физическо тяло. Тогава то не би могло още да бъде носител на едно етерно тяло. Това етерно тяло бе прибавено едва през време на планетата Слънце.
При това в редуващите се Слънчеви кръгове физическото тяло бе преобразувано така, че то можеше да стане носител на това етерно тяло, съответно етерното тяло можеше да работи във физическото тяло.
През време на Лунното развитие към човешкото същество беше прибавено астралното тяло; и отново физическото и етерното тяло бяха преобразени така, че можаха да станат носители и подходящи инструменти на проявяващото се астрално тяло. С това на Луната човекът стана същество, съставено от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло. Чрез етерното тяло той е в състояние да изпитва удоволствие и страдание, чрез астралното тяло той е същество с афекти, гняв, омраза, любов и т.н.. Както бе показано, над различните членове на неговото същество работят по-висши духове. На Луната етерното тяло придоби способността да изпитва удоволствие и страдание чрез Духовете на сумрака; в астралното тяло бяха посадени афектите чрез Духовете на огъня.
към текста >>
През време на Лунното развитие към човешкото същество беше прибавено астралното тяло; и отново физическото и етерното тяло бяха преобразени така, че можаха да станат
нос
ители и подходящи инструменти на проявяващото се астрално тяло.
Сатурновата, Слънчевата и Лунната епохи. На Сатурн постепенно бе образувано човешкото физическо тяло. Тогава то не би могло още да бъде носител на едно етерно тяло. Това етерно тяло бе прибавено едва през време на планетата Слънце. При това в редуващите се Слънчеви кръгове физическото тяло бе преобразувано така, че то можеше да стане носител на това етерно тяло, съответно етерното тяло можеше да работи във физическото тяло.
През време на Лунното развитие към човешкото същество беше прибавено астралното тяло; и отново физическото и етерното тяло бяха преобразени така, че можаха да станат носители и подходящи инструменти на проявяващото се астрално тяло.
С това на Луната човекът стана същество, съставено от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло. Чрез етерното тяло той е в състояние да изпитва удоволствие и страдание, чрез астралното тяло той е същество с афекти, гняв, омраза, любов и т.н.. Както бе показано, над различните членове на неговото същество работят по-висши духове. На Луната етерното тяло придоби способността да изпитва удоволствие и страдание чрез Духовете на сумрака; в астралното тяло бяха посадени афектите чрез Духовете на огъня. Същевременно през трите големи епохи на Сатурн, Слънцето и Луната стана и нещо друго.
към текста >>
На Луната етерното тяло придоби способ
нос
тта да изпитва удоволствие и страдание чрез Духовете на сумрака; в астралното тяло бяха посадени афектите чрез Духовете на огъня.
При това в редуващите се Слънчеви кръгове физическото тяло бе преобразувано така, че то можеше да стане носител на това етерно тяло, съответно етерното тяло можеше да работи във физическото тяло. През време на Лунното развитие към човешкото същество беше прибавено астралното тяло; и отново физическото и етерното тяло бяха преобразени така, че можаха да станат носители и подходящи инструменти на проявяващото се астрално тяло. С това на Луната човекът стана същество, съставено от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло. Чрез етерното тяло той е в състояние да изпитва удоволствие и страдание, чрез астралното тяло той е същество с афекти, гняв, омраза, любов и т.н.. Както бе показано, над различните членове на неговото същество работят по-висши духове.
На Луната етерното тяло придоби способността да изпитва удоволствие и страдание чрез Духовете на сумрака; в астралното тяло бяха посадени афектите чрез Духовете на огъня.
Същевременно през трите големи епохи на Сатурн, Слънцето и Луната стана и нещо друго. През времето на последния Сатурнов кръг бе образуван Човекът-дух (Атма) с помощта на Духовете на волята (Престоли). През време на предпоследния Слънчев кръг към последния с помощта на Херувимите бе прибавен Духът-живот (Буди). А през време на предпоследния Лунен кръг към последните два с помощта на Серафимите се присъедини Духовното себе (Манас). Следователно през време на тези три големи цикъла възникнаха две основни същности на човека: един низш човек, състоящ се от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, и един висш човек, състоящ се от Човек-дух (Атма), Дух-живот (Буди) и Духовно себе (Манас).
към текста >>
Следователно през време на тези три големи цикъла възникнаха две основни същ
нос
ти на човека: един низш човек, състоящ се от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, и един висш човек, състоящ се от Човек-дух (Атма), Дух-живот (Буди) и Духовно себе (Манас).
На Луната етерното тяло придоби способността да изпитва удоволствие и страдание чрез Духовете на сумрака; в астралното тяло бяха посадени афектите чрез Духовете на огъня. Същевременно през трите големи епохи на Сатурн, Слънцето и Луната стана и нещо друго. През времето на последния Сатурнов кръг бе образуван Човекът-дух (Атма) с помощта на Духовете на волята (Престоли). През време на предпоследния Слънчев кръг към последния с помощта на Херувимите бе прибавен Духът-живот (Буди). А през време на предпоследния Лунен кръг към последните два с помощта на Серафимите се присъедини Духовното себе (Манас).
Следователно през време на тези три големи цикъла възникнаха две основни същности на човека: един низш човек, състоящ се от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, и един висш човек, състоящ се от Човек-дух (Атма), Дух-живот (Буди) и Духовно себе (Манас).
Низшата и висшата природа на човека първоначално тръгнаха по отделни пътища. Земното развитие имаше за цел да събере в едно двете основни същности на човека. Цялото Лунно съществуване след седмия малък цикъл първо преминава в един вид спящо състояние (Пралайя). Чрез това всичко бе, така да се каже, смесено едно в друго като в една неразличима маса. Също Слънцето и Луната, които бяха отделени по време на Лунния планетен цикъл, отново се сливат в едно тяло през последния жизнен кръг на Луната.
към текста >>
Земното развитие имаше за цел да събере в едно двете основни същ
нос
ти на човека.
През времето на последния Сатурнов кръг бе образуван Човекът-дух (Атма) с помощта на Духовете на волята (Престоли). През време на предпоследния Слънчев кръг към последния с помощта на Херувимите бе прибавен Духът-живот (Буди). А през време на предпоследния Лунен кръг към последните два с помощта на Серафимите се присъедини Духовното себе (Манас). Следователно през време на тези три големи цикъла възникнаха две основни същности на човека: един низш човек, състоящ се от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, и един висш човек, състоящ се от Човек-дух (Атма), Дух-живот (Буди) и Духовно себе (Манас). Низшата и висшата природа на човека първоначално тръгнаха по отделни пътища.
Земното развитие имаше за цел да събере в едно двете основни същности на човека.
Цялото Лунно съществуване след седмия малък цикъл първо преминава в един вид спящо състояние (Пралайя). Чрез това всичко бе, така да се каже, смесено едно в друго като в една неразличима маса. Също Слънцето и Луната, които бяха отделени по време на Лунния планетен цикъл, отново се сливат в едно тяло през последния жизнен кръг на Луната. Когато сега всичко отново излиза от състоянието на сън, първо през време на един малък цикъл трябваше накратко да бъде повторено Сатурновото състояние, през време на един втори такъв малък цикъл (кръг) Слънчевото състояние и през време на един трети Лунният цикъл. През време на този трети кръг съществата на отделилата се отново от Слънцето Луна минават през същите форми на съществуване, каквито те са имали върху Старата Луна.
към текста >>
Това астрално тяло се разделя на една по-низша част, която остава и по-нататък
нос
ител на афектите, и в една по-висша част, която добива известна самостоятел
нос
т, така че може да упражнява един вид господство над по-низшите членове, над физическото тяло, над етерното тяло и над низшето астрално тяло.
През време на този трети кръг съществата на отделилата се отново от Слънцето Луна минават през същите форми на съществуване, каквито те са имали върху Старата Луна. Низшият човек тук е едно средно същество между днешния човек и днешното животно, растенията се намират по средата между днешната животинска и растителна природа, а минералите само наполовина притежават днешния безжизнен характер, от друга страна те са наполовина растения. През време на втората половина от третия кръг се подготвя вече нещо друго. Минералите се втвърдяват, растенията изгубват постепенно животинския характер на усещането, а от единния вид човек-животно се развиват две класи. Едната остава на степента на животинското, другата, напротив, претърпява разделяне на две на астралното тяло.
Това астрално тяло се разделя на една по-низша част, която остава и по-нататък носител на афектите, и в една по-висша част, която добива известна самостоятелност, така че може да упражнява един вид господство над по-низшите членове, над физическото тяло, над етерното тяло и над низшето астрално тяло.
Сега Духовете на личността завладяват това по-висше астрално тяло, като му предават самостоятелност и с това посаждат в него егоизма. Духовете на огъня извършват тяхната работа сега само в низшето астрално тяло, докато в етерното тяло действуват Духовете на сумрака, а във физическото тяло започва своята работа онази силова същност, която можем да назовем като същинския предтеча на човека. Същата тази силова същност е образувала на Сатурн Човека-дух (Атма) с помощта на Престолите, на Слънцето Духа-живот (Буди) с помощта на Херувимите и на Луната Духовното себе (Манас) заедно със Серафимите. – Сега обаче това се променя. Престолите, Херувимите и Серафимите възлизат в по-висша сфера; а духовният човек получава подкрепата, съдействието на Духовете на мъдростта, на Духовете на движението и на Духовете на формата.
към текста >>
Сега Духовете на лич
нос
тта завладяват това по-висше астрално тяло, като му предават самостоятел
нос
т и с това посаждат в него егоизма.
Низшият човек тук е едно средно същество между днешния човек и днешното животно, растенията се намират по средата между днешната животинска и растителна природа, а минералите само наполовина притежават днешния безжизнен характер, от друга страна те са наполовина растения. През време на втората половина от третия кръг се подготвя вече нещо друго. Минералите се втвърдяват, растенията изгубват постепенно животинския характер на усещането, а от единния вид човек-животно се развиват две класи. Едната остава на степента на животинското, другата, напротив, претърпява разделяне на две на астралното тяло. Това астрално тяло се разделя на една по-низша част, която остава и по-нататък носител на афектите, и в една по-висша част, която добива известна самостоятелност, така че може да упражнява един вид господство над по-низшите членове, над физическото тяло, над етерното тяло и над низшето астрално тяло.
Сега Духовете на личността завладяват това по-висше астрално тяло, като му предават самостоятелност и с това посаждат в него егоизма.
Духовете на огъня извършват тяхната работа сега само в низшето астрално тяло, докато в етерното тяло действуват Духовете на сумрака, а във физическото тяло започва своята работа онази силова същност, която можем да назовем като същинския предтеча на човека. Същата тази силова същност е образувала на Сатурн Човека-дух (Атма) с помощта на Престолите, на Слънцето Духа-живот (Буди) с помощта на Херувимите и на Луната Духовното себе (Манас) заедно със Серафимите. – Сега обаче това се променя. Престолите, Херувимите и Серафимите възлизат в по-висша сфера; а духовният човек получава подкрепата, съдействието на Духовете на мъдростта, на Духовете на движението и на Духовете на формата. Тези Духове сега са съединени с Духовното себе, с Духа-живот и с Човека-дух (с Манас-Буди-Атма).
към текста >>
Духовете на огъня извършват тяхната работа сега само в низшето астрално тяло, докато в етерното тяло действуват Духовете на сумрака, а във физическото тяло започва своята работа онази силова същ
нос
т, която можем да назовем като същинския предтеча на човека.
През време на втората половина от третия кръг се подготвя вече нещо друго. Минералите се втвърдяват, растенията изгубват постепенно животинския характер на усещането, а от единния вид човек-животно се развиват две класи. Едната остава на степента на животинското, другата, напротив, претърпява разделяне на две на астралното тяло. Това астрално тяло се разделя на една по-низша част, която остава и по-нататък носител на афектите, и в една по-висша част, която добива известна самостоятелност, така че може да упражнява един вид господство над по-низшите членове, над физическото тяло, над етерното тяло и над низшето астрално тяло. Сега Духовете на личността завладяват това по-висше астрално тяло, като му предават самостоятелност и с това посаждат в него егоизма.
Духовете на огъня извършват тяхната работа сега само в низшето астрално тяло, докато в етерното тяло действуват Духовете на сумрака, а във физическото тяло започва своята работа онази силова същност, която можем да назовем като същинския предтеча на човека.
Същата тази силова същност е образувала на Сатурн Човека-дух (Атма) с помощта на Престолите, на Слънцето Духа-живот (Буди) с помощта на Херувимите и на Луната Духовното себе (Манас) заедно със Серафимите. – Сега обаче това се променя. Престолите, Херувимите и Серафимите възлизат в по-висша сфера; а духовният човек получава подкрепата, съдействието на Духовете на мъдростта, на Духовете на движението и на Духовете на формата. Тези Духове сега са съединени с Духовното себе, с Духа-живот и с Човека-дух (с Манас-Буди-Атма). С помощта на тези същества през втората половина на третия Земен кръг гореспоменатата силова същност на човека формира неговото физическо тяло.
към текста >>
Същата тази силова същ
нос
т е образувала на Сатурн Човека-дух (Атма) с помощта на Престолите, на Слънцето Духа-живот (Буди) с помощта на Херувимите и на Луната Духовното себе (Манас) заедно със Серафимите.
Минералите се втвърдяват, растенията изгубват постепенно животинския характер на усещането, а от единния вид човек-животно се развиват две класи. Едната остава на степента на животинското, другата, напротив, претърпява разделяне на две на астралното тяло. Това астрално тяло се разделя на една по-низша част, която остава и по-нататък носител на афектите, и в една по-висша част, която добива известна самостоятелност, така че може да упражнява един вид господство над по-низшите членове, над физическото тяло, над етерното тяло и над низшето астрално тяло. Сега Духовете на личността завладяват това по-висше астрално тяло, като му предават самостоятелност и с това посаждат в него егоизма. Духовете на огъня извършват тяхната работа сега само в низшето астрално тяло, докато в етерното тяло действуват Духовете на сумрака, а във физическото тяло започва своята работа онази силова същност, която можем да назовем като същинския предтеча на човека.
Същата тази силова същност е образувала на Сатурн Човека-дух (Атма) с помощта на Престолите, на Слънцето Духа-живот (Буди) с помощта на Херувимите и на Луната Духовното себе (Манас) заедно със Серафимите.
– Сега обаче това се променя. Престолите, Херувимите и Серафимите възлизат в по-висша сфера; а духовният човек получава подкрепата, съдействието на Духовете на мъдростта, на Духовете на движението и на Духовете на формата. Тези Духове сега са съединени с Духовното себе, с Духа-живот и с Човека-дух (с Манас-Буди-Атма). С помощта на тези същества през втората половина на третия Земен кръг гореспоменатата силова същност на човека формира неговото физическо тяло. При това най-значителна е дейността на Духовете на формата.
към текста >>
С помощта на тези същества през втората половина на третия Земен кръг гореспоменатата силова същ
нос
т на човека формира неговото физическо тяло.
Духовете на огъня извършват тяхната работа сега само в низшето астрално тяло, докато в етерното тяло действуват Духовете на сумрака, а във физическото тяло започва своята работа онази силова същност, която можем да назовем като същинския предтеча на човека. Същата тази силова същност е образувала на Сатурн Човека-дух (Атма) с помощта на Престолите, на Слънцето Духа-живот (Буди) с помощта на Херувимите и на Луната Духовното себе (Манас) заедно със Серафимите. – Сега обаче това се променя. Престолите, Херувимите и Серафимите възлизат в по-висша сфера; а духовният човек получава подкрепата, съдействието на Духовете на мъдростта, на Духовете на движението и на Духовете на формата. Тези Духове сега са съединени с Духовното себе, с Духа-живот и с Човека-дух (с Манас-Буди-Атма).
С помощта на тези същества през втората половина на третия Земен кръг гореспоменатата силова същност на човека формира неговото физическо тяло.
При това най-значителна е дейността на Духовете на формата. Те формират човешкото физическо тяло вече така, че то става един вид предтеча на по-късното човешко тяло от четвъртия кръг (настоящия или четвъртия жизнен кръг). В астралните тела на изостаналите назад животински същества остават да действат изключително Духовете на огъня, в етерното тяло на растенията Духовете на сумрака. А Духовете на формата действат върху преобразуването на минералния свят. Те са тези, които го втвърдяват, предават му неподвижни, твърди форми.
към текста >>
При това най-значителна е дей
нос
тта на Духовете на формата.
Същата тази силова същност е образувала на Сатурн Човека-дух (Атма) с помощта на Престолите, на Слънцето Духа-живот (Буди) с помощта на Херувимите и на Луната Духовното себе (Манас) заедно със Серафимите. – Сега обаче това се променя. Престолите, Херувимите и Серафимите възлизат в по-висша сфера; а духовният човек получава подкрепата, съдействието на Духовете на мъдростта, на Духовете на движението и на Духовете на формата. Тези Духове сега са съединени с Духовното себе, с Духа-живот и с Човека-дух (с Манас-Буди-Атма). С помощта на тези същества през втората половина на третия Земен кръг гореспоменатата силова същност на човека формира неговото физическо тяло.
При това най-значителна е дейността на Духовете на формата.
Те формират човешкото физическо тяло вече така, че то става един вид предтеча на по-късното човешко тяло от четвъртия кръг (настоящия или четвъртия жизнен кръг). В астралните тела на изостаналите назад животински същества остават да действат изключително Духовете на огъня, в етерното тяло на растенията Духовете на сумрака. А Духовете на формата действат върху преобразуването на минералния свят. Те са тези, които го втвърдяват, предават му неподвижни, твърди форми. Но при всичко това не трябва да си представяме, че кръгът на действие на споменатите духовете остава ограничен само в това, което бе охарактеризирано.
към текста >>
Това са само главните направления на техните дей
нос
ти.
Те формират човешкото физическо тяло вече така, че то става един вид предтеча на по-късното човешко тяло от четвъртия кръг (настоящия или четвъртия жизнен кръг). В астралните тела на изостаналите назад животински същества остават да действат изключително Духовете на огъня, в етерното тяло на растенията Духовете на сумрака. А Духовете на формата действат върху преобразуването на минералния свят. Те са тези, които го втвърдяват, предават му неподвижни, твърди форми. Но при всичко това не трябва да си представяме, че кръгът на действие на споменатите духовете остава ограничен само в това, което бе охарактеризирано.
Това са само главните направления на техните дейности.
Като подчинени на всички тях навсякъде действат всевъзможни духовни същества. Така например Духовете на формата извършват в това време определена работа също и върху телата на растенията и животните и т.н.. След като е станало всичко това, всички същества – също Слънцето и самата Луна, – към края на третия Земен кръг отново се сливат и минават тогава през едно по-кратко състояние на сън (малка Пралайя). Тук отново всичко е неразличима маса (един хаос); и в това състояние започва 4-ят Земен кръг, в който се намираме понастоящем. Първо всичко, което вече по-рано съществуваше като растително, животинско и човешко царство, започна да се отделя в зародишно състояние от неразличимата маса.
към текста >>
Първо като самостоятелни зародиши могат да се явят само прадедите на човека, върху висшето астрално тяло на които в предишния малък цикъл (кръг) бяха работили Духовете на лич
нос
тта.
Като подчинени на всички тях навсякъде действат всевъзможни духовни същества. Така например Духовете на формата извършват в това време определена работа също и върху телата на растенията и животните и т.н.. След като е станало всичко това, всички същества – също Слънцето и самата Луна, – към края на третия Земен кръг отново се сливат и минават тогава през едно по-кратко състояние на сън (малка Пралайя). Тук отново всичко е неразличима маса (един хаос); и в това състояние започва 4-ят Земен кръг, в който се намираме понастоящем. Първо всичко, което вече по-рано съществуваше като растително, животинско и човешко царство, започна да се отделя в зародишно състояние от неразличимата маса.
Първо като самостоятелни зародиши могат да се явят само прадедите на човека, върху висшето астрално тяло на които в предишния малък цикъл (кръг) бяха работили Духовете на личността.
Всички други същества на минералното, растителното и животинското царство тук още не водят никакво самостоятелно съществуване, защото на тази степен всичко е още в онова висше духовно състояние, което се нарича “безформено” състояние или състояние Арупа. В настоящата степен на развитие само най-висшите човешки мисли – например математическите или моралните идеали – са изтъкани от веществото, което на описаната степен притежават всички същества. Това, което е по-низше от тези прадеди на човека, може да се яви само като дейност на едно по-висше същество. Така животните съществуват първо като състояние на съзнанието на Духовете на огъня, растенията като състояние на съзнанието на Духовете на сумрака. Минералите обаче имат двойно мисловно съществуване.
към текста >>
Това, което е по-низше от тези прадеди на човека, може да се яви само като дей
нос
т на едно по-висше същество.
Тук отново всичко е неразличима маса (един хаос); и в това състояние започва 4-ят Земен кръг, в който се намираме понастоящем. Първо всичко, което вече по-рано съществуваше като растително, животинско и човешко царство, започна да се отделя в зародишно състояние от неразличимата маса. Първо като самостоятелни зародиши могат да се явят само прадедите на човека, върху висшето астрално тяло на които в предишния малък цикъл (кръг) бяха работили Духовете на личността. Всички други същества на минералното, растителното и животинското царство тук още не водят никакво самостоятелно съществуване, защото на тази степен всичко е още в онова висше духовно състояние, което се нарича “безформено” състояние или състояние Арупа. В настоящата степен на развитие само най-висшите човешки мисли – например математическите или моралните идеали – са изтъкани от веществото, което на описаната степен притежават всички същества.
Това, което е по-низше от тези прадеди на човека, може да се яви само като дейност на едно по-висше същество.
Така животните съществуват първо като състояние на съзнанието на Духовете на огъня, растенията като състояние на съзнанието на Духовете на сумрака. Минералите обаче имат двойно мисловно съществуване. Първо те съществуват като мисловни зародиши в гореспоменатите прадеди на човека и освен това като мисли в съзнанието на Духовете на формата. Също и висшият човек (Човекът-дух, Духът-живот и Духовното себе) съществува в съзнанието на Духовете на формата. Постепенно всичко се сгъстява.
към текста >>
Следователно сега той има вътрешната неоформена мисловна същ
нос
т, едно мисловно тяло и едно астрално тяло.
Сега става едно по-нататъшно сгъстяване. Състоянието, което е постигнато сега, може да бъде сравнено с онова, от което са изтъкани представите на сънищноподобното образно съзнание. Тази степен се нарича “астрална”. Предшественикът на човека отново напредва по-нататък в своето развитие. Към съществуващите две съставни части неговото същество получава още едно тяло, което се състои от гореспоменатото вещество.
Следователно сега той има вътрешната неоформена мисловна същност, едно мисловно тяло и едно астрално тяло.
Животните също получават такова астрално тяло; а растенията се отделят от съзнанието на Духовете на сумрака като самостоятелни астрални същества. По-нататъшното напредване на развитието се състои в това, че сгъстяването напредва до състоянието, което наричаме физическо. Първоначално имаме работа с най-финото физическо състояние, с това на най-финия етер. Предшественикът на човека получава чрез Духовете на формата към неговите предишни съставни части още и най-финото етерно тяло. Следователно той се състои от една вътрешна неоформена мисловна същност, от едно оформено мисловно тяло, астрално тяло и етерно тяло.
към текста >>
Следователно той се състои от една вътрешна неоформена мисловна същ
нос
т, от едно оформено мисловно тяло, астрално тяло и етерно тяло.
Следователно сега той има вътрешната неоформена мисловна същност, едно мисловно тяло и едно астрално тяло. Животните също получават такова астрално тяло; а растенията се отделят от съзнанието на Духовете на сумрака като самостоятелни астрални същества. По-нататъшното напредване на развитието се състои в това, че сгъстяването напредва до състоянието, което наричаме физическо. Първоначално имаме работа с най-финото физическо състояние, с това на най-финия етер. Предшественикът на човека получава чрез Духовете на формата към неговите предишни съставни части още и най-финото етерно тяло.
Следователно той се състои от една вътрешна неоформена мисловна същност, от едно оформено мисловно тяло, астрално тяло и етерно тяло.
Животните имат едно оформено мисловно тяло, астрално тяло и етерно тяло, растенията имат астрално тяло и етерно тяло; минералите се явяват за първи път тук като самостоятелни етерни форми. На тази степен от развитието имаме работа с четири царства: минерално, растително, животинско и човешко царство. Но наред с тях в течение на развитието са възникнали още три други царства. Във времето, когато животните се отделиха от Духовете на огъня на мисловната степен (Рупа), Духовете на личността също отделиха от себе си определени същества. Те се състоят от неоформено мисловно вещество, което постоянно се свива на топка подобно на облак и отново се разлива.
към текста >>
Във времето, когато животните се отделиха от Духовете на огъня на мисловната степен (Рупа), Духовете на лич
нос
тта също отделиха от себе си определени същества.
Предшественикът на човека получава чрез Духовете на формата към неговите предишни съставни части още и най-финото етерно тяло. Следователно той се състои от една вътрешна неоформена мисловна същност, от едно оформено мисловно тяло, астрално тяло и етерно тяло. Животните имат едно оформено мисловно тяло, астрално тяло и етерно тяло, растенията имат астрално тяло и етерно тяло; минералите се явяват за първи път тук като самостоятелни етерни форми. На тази степен от развитието имаме работа с четири царства: минерално, растително, животинско и човешко царство. Но наред с тях в течение на развитието са възникнали още три други царства.
Във времето, когато животните се отделиха от Духовете на огъня на мисловната степен (Рупа), Духовете на личността също отделиха от себе си определени същества.
Те се състоят от неоформено мисловно вещество, което постоянно се свива на топка подобно на облак и отново се разлива. За тях не можем да говорим като за самостоятелни същества, а само като за безредна обща маса. Това е първото елементарно царство. На астралната степен се отделя нещо подобно от Духовете на огъня. Това са сянкообразни образи или схеми подобни на представите на сънищното образно съзнание.
към текста >>
Те също нямат самостоятел
нос
т, но могат да проявят сили, които са подобни на човешките страсти и афекти.
Това е първото елементарно царство. На астралната степен се отделя нещо подобно от Духовете на огъня. Това са сянкообразни образи или схеми подобни на представите на сънищното образно съзнание. Те образуват второто елементарно царство. Най-после в началото на физическата степен от Духовете на сумрака се отделят неопределени образни същества.
Те също нямат самостоятелност, но могат да проявят сили, които са подобни на човешките страсти и афекти.
Тези несамостоятелни профучаващи свистящи афекти образуват третото елементарно царство. За същества, които са надарени с едно сънищно образно съзнание, или за такива, които са надарени със съзнателно образно съзнание, тези творения на третото елементарно царство биха могли да бъдат възприемани като нахлуваща светлина, цветни снежинки, мирис, вкус, като всякакъв вид звуци и шумове. Обаче всички такива възприятия трябва да си ги представим като нещо призрачно. Следователно, относно Земята, там, където тя се сгъстява като фин етер от нейния астрален предшественик, можем да си представим, че тя е един конгломерат от етерна минерална основна маса, от етерни растителни, животински и човешки същества. Същевременно изпълвайки междинните пространства и прониквайки в другите същества там се намират създанията на трите елементарни царства.
към текста >>
Следователно, от
нос
но Земята, там, където тя се сгъстява като фин етер от нейния астрален предшественик, можем да си представим, че тя е един конгломерат от етерна минерална основна маса, от етерни растителни, животински и човешки същества.
Най-после в началото на физическата степен от Духовете на сумрака се отделят неопределени образни същества. Те също нямат самостоятелност, но могат да проявят сили, които са подобни на човешките страсти и афекти. Тези несамостоятелни профучаващи свистящи афекти образуват третото елементарно царство. За същества, които са надарени с едно сънищно образно съзнание, или за такива, които са надарени със съзнателно образно съзнание, тези творения на третото елементарно царство биха могли да бъдат възприемани като нахлуваща светлина, цветни снежинки, мирис, вкус, като всякакъв вид звуци и шумове. Обаче всички такива възприятия трябва да си ги представим като нещо призрачно.
Следователно, относно Земята, там, където тя се сгъстява като фин етер от нейния астрален предшественик, можем да си представим, че тя е един конгломерат от етерна минерална основна маса, от етерни растителни, животински и човешки същества.
Същевременно изпълвайки междинните пространства и прониквайки в другите същества там се намират създанията на трите елементарни царства. Това Земно тяло е обитавано от по-висшите духовни същества, които по най-разнообразен начин упражняват въздействие върху споменатите царства. Те образуват, така да се каже, една духовна общност, една духовна държава и техните обиталища и работилница е Земното тяло, което те носят със себе си, както охлювът носи своята черупка. При това трябва да се има предвид, че със Земята още напълно е съединено това, което сега е отделено като Слънце и Луна. Двете небесни тела се отделят от Земята едва по-късно.
към текста >>
Те образуват, така да се каже, една духовна общ
нос
т, една духовна държава и техните обиталища и работилница е Земното тяло, което те
нос
ят със себе си, както охлювът
нос
и своята черупка.
За същества, които са надарени с едно сънищно образно съзнание, или за такива, които са надарени със съзнателно образно съзнание, тези творения на третото елементарно царство биха могли да бъдат възприемани като нахлуваща светлина, цветни снежинки, мирис, вкус, като всякакъв вид звуци и шумове. Обаче всички такива възприятия трябва да си ги представим като нещо призрачно. Следователно, относно Земята, там, където тя се сгъстява като фин етер от нейния астрален предшественик, можем да си представим, че тя е един конгломерат от етерна минерална основна маса, от етерни растителни, животински и човешки същества. Същевременно изпълвайки междинните пространства и прониквайки в другите същества там се намират създанията на трите елементарни царства. Това Земно тяло е обитавано от по-висшите духовни същества, които по най-разнообразен начин упражняват въздействие върху споменатите царства.
Те образуват, така да се каже, една духовна общност, една духовна държава и техните обиталища и работилница е Земното тяло, което те носят със себе си, както охлювът носи своята черупка.
При това трябва да се има предвид, че със Земята още напълно е съединено това, което сега е отделено като Слънце и Луна. Двете небесни тела се отделят от Земята едва по-късно. “Висшият човек” (Човекът-дух, Духът-живот, Духовното себе – т.е. Атма-Буди-Манас) на тази степен няма още никаква самостоятелност. Тук той още съставлява един член в духовната държава, а именно той е свързан първоначално с Духовете на формата, както една човешка ръка като несамостоятелна част е свързана с човешкия организъм.
към текста >>
Атма-Буди-Манас) на тази степен няма още никаква самостоятел
нос
т.
Това Земно тяло е обитавано от по-висшите духовни същества, които по най-разнообразен начин упражняват въздействие върху споменатите царства. Те образуват, така да се каже, една духовна общност, една духовна държава и техните обиталища и работилница е Земното тяло, което те носят със себе си, както охлювът носи своята черупка. При това трябва да се има предвид, че със Земята още напълно е съединено това, което сега е отделено като Слънце и Луна. Двете небесни тела се отделят от Земята едва по-късно. “Висшият човек” (Човекът-дух, Духът-живот, Духовното себе – т.е.
Атма-Буди-Манас) на тази степен няма още никаква самостоятелност.
Тук той още съставлява един член в духовната държава, а именно той е свързан първоначално с Духовете на формата, както една човешка ръка като несамостоятелна част е свързана с човешкия организъм. С това ние проследихме процеса на образуването на Земята до началото на нейното физическо състояние. По-нататък ще покажем, как вътре в това състояние всичко напредва по-нататък. После досегашният път на развитие ще се влее в това, което бе казано относно развитието на Земята в предишните глави на Хрониката Акаша. Такива състояния на развитието, каквито бяха изнесени тук като безформено, оформено, астрално и физическо състояние, които представляват разлики в един по-малък цикъл (кръг), се наричат в теософската литература “глобуси “.
към текста >>
После досегашният път на развитие ще се влее в това, което бе казано от
нос
но развитието на Земята в предишните глави на Хрониката Акаша.
“Висшият човек” (Човекът-дух, Духът-живот, Духовното себе – т.е. Атма-Буди-Манас) на тази степен няма още никаква самостоятелност. Тук той още съставлява един член в духовната държава, а именно той е свързан първоначално с Духовете на формата, както една човешка ръка като несамостоятелна част е свързана с човешкия организъм. С това ние проследихме процеса на образуването на Земята до началото на нейното физическо състояние. По-нататък ще покажем, как вътре в това състояние всичко напредва по-нататък.
После досегашният път на развитие ще се влее в това, което бе казано относно развитието на Земята в предишните глави на Хрониката Акаша.
Такива състояния на развитието, каквито бяха изнесени тук като безформено, оформено, астрално и физическо състояние, които представляват разлики в един по-малък цикъл (кръг), се наричат в теософската литература “глобуси “. В това отношение се говори за един арупа, за един рупа, един астрален , и един физически глобус. Някои намират това наименование за неподходящо. Тук обаче няма да говорим по-нататък за даването на имена. Наистина важното не е това, а самите факти.
към текста >>
Всъщ
нос
т това състояние се запазва също и през време на втората епоха, в която гореспоменатата литература поставя втората главна (коренна) раса.
Ако проследим развитието на човечеството в цикъла, до който е стигнало сега нашето разглеждане и който ни довежда в настоящето, ние ще забележим редица главни състояния, от които нашето сегашно е петото. – В предишните изложения вече говорихме за тези състояния, така както те могат да бъдат прочетени в Хрониката Акаша. Тук ще изнесем още веднъж това, което е необходимо за понататъшно задълбочаване на изложението. – Първото състояние показва прадедите на човека като напълно фини етерни същества. Познатата теософска литература нарича малко неточно тези същества първата главна (коренна) раса.
Всъщност това състояние се запазва също и през време на втората епоха, в която гореспоменатата литература поставя втората главна (коренна) раса.
До тази степен на развитието Слънцето, Луната и Земята са още едно небесно тяло. Сега Слънцето се отделя като самостоятелно тяло. С това то взема от съединената още с Луната Земя всички сили, чрез които човешките прадеди можеха да бъдат запазени в тяхното етерно състояние. С отделянето на Слънцето става сгъстяване на човешките форми, а също и на формите на другите съществуващи редом с човека създания. Тези създания сега трябва да се приспособят към тяхното ново обиталище.
към текста >>
Заедно с тях излизат също и духовните същества, за които бе казано, че на охарактеризираното небесно тяло образуваха една духовна общ
нос
т.
Сега Слънцето се отделя като самостоятелно тяло. С това то взема от съединената още с Луната Земя всички сили, чрез които човешките прадеди можеха да бъдат запазени в тяхното етерно състояние. С отделянето на Слънцето става сгъстяване на човешките форми, а също и на формите на другите съществуващи редом с човека създания. Тези създания сега трябва да се приспособят към тяхното ново обиталище. Но не само материалните сили излизат сега извън това обиталище.
Заедно с тях излизат също и духовните същества, за които бе казано, че на охарактеризираното небесно тяло образуваха една духовна общност.
Тяхното съществуване остава в една по-вътрешна връзка със Слънцето, отколкото с небесното тяло, което Слънцето беше изхвърлило от себе си. Ако тези същества биха останали свързани със силите, които се развиват покъсно на Земята и Луната, те не биха могли да се развият по-нататък до отговарящите на тях степени. Те се нуждаят за това понататъшно развитие от ново местожителство. Такова местожителство им предлага Слънцето, след като то се очисти, така да се каже, от силите на Земята и на Луната. На степента, на която стоят сега тези същества, те могат да действуват вече върху силите на Земята и на Луната само отвън, от Слънцето.
към текста >>
Защото тогавашните прадеди на човека биха могли да бъдат сравнени с това, което днес наричаме “раса” само в пре
нос
ен смисъл.
С тези сили би могло да се роди не съвременното човечество, а само един вид същество, при което развитите през време на третия голям цикъл, – този на Лунното съществуване – афекти, именно гневът, омразата и т.н. извънредно се биха засилили в посока на животинското естество. Такъв бе случаят в течение на определен период от време. Непосредственият ефект от отделянето на Слънцето беше възникването на третото главно състояние на прадедите на човека, което в теософската литература е наречено трета главна (коренна) раса, а именно лемурийската. Названието “раса” за това състояние на развитието съвсем не е особено подходящо.
Защото тогавашните прадеди на човека биха могли да бъдат сравнени с това, което днес наричаме “раса” само в преносен смисъл.
Трябва да бъдем напълно наясно, че формите на развитието както в далечното минало, така също и в бъдеще, са така напълно различни от настоящите, че нашите днешни наименования могат да служат само като неизбежно помощно средство и те изгубват всъщност всякакъв смисъл за тези отдалечени епохи. Всъщност можем да започнем да говорим за “раси” едва когато при горепосоченото трето главно състояние (лемурийското) развитието е достигнало до втората трета. Едва тогава се развива нещо, което сега наричаме “раси”. То запазва този “расов характер” във времето на атлантското развитие, в четвъртото главно състояние и по-нататък до наше време в петото главно състояние. Още в края на нашата пета епоха думата “раса” ще изгуби смисъл.
към текста >>
Трябва да бъдем напълно наясно, че формите на развитието както в далечното минало, така също и в бъдеще, са така напълно различни от настоящите, че нашите днешни наименования могат да служат само като неизбежно помощно средство и те изгубват всъщ
нос
т всякакъв смисъл за тези отдалечени епохи.
извънредно се биха засилили в посока на животинското естество. Такъв бе случаят в течение на определен период от време. Непосредственият ефект от отделянето на Слънцето беше възникването на третото главно състояние на прадедите на човека, което в теософската литература е наречено трета главна (коренна) раса, а именно лемурийската. Названието “раса” за това състояние на развитието съвсем не е особено подходящо. Защото тогавашните прадеди на човека биха могли да бъдат сравнени с това, което днес наричаме “раса” само в преносен смисъл.
Трябва да бъдем напълно наясно, че формите на развитието както в далечното минало, така също и в бъдеще, са така напълно различни от настоящите, че нашите днешни наименования могат да служат само като неизбежно помощно средство и те изгубват всъщност всякакъв смисъл за тези отдалечени епохи.
Всъщност можем да започнем да говорим за “раси” едва когато при горепосоченото трето главно състояние (лемурийското) развитието е достигнало до втората трета. Едва тогава се развива нещо, което сега наричаме “раси”. То запазва този “расов характер” във времето на атлантското развитие, в четвъртото главно състояние и по-нататък до наше време в петото главно състояние. Още в края на нашата пета епоха думата “раса” ще изгуби смисъл. Човечеството в бъдеще ще бъде разделено на части, които не ще могат да се означават вече като “раси”.
към текста >>
Всъщ
нос
т можем да започнем да говорим за “раси” едва когато при горепосоченото трето главно състояние (лемурийското) развитието е достигнало до втората трета.
Такъв бе случаят в течение на определен период от време. Непосредственият ефект от отделянето на Слънцето беше възникването на третото главно състояние на прадедите на човека, което в теософската литература е наречено трета главна (коренна) раса, а именно лемурийската. Названието “раса” за това състояние на развитието съвсем не е особено подходящо. Защото тогавашните прадеди на човека биха могли да бъдат сравнени с това, което днес наричаме “раса” само в преносен смисъл. Трябва да бъдем напълно наясно, че формите на развитието както в далечното минало, така също и в бъдеще, са така напълно различни от настоящите, че нашите днешни наименования могат да служат само като неизбежно помощно средство и те изгубват всъщност всякакъв смисъл за тези отдалечени епохи.
Всъщност можем да започнем да говорим за “раси” едва когато при горепосоченото трето главно състояние (лемурийското) развитието е достигнало до втората трета.
Едва тогава се развива нещо, което сега наричаме “раси”. То запазва този “расов характер” във времето на атлантското развитие, в четвъртото главно състояние и по-нататък до наше време в петото главно състояние. Още в края на нашата пета епоха думата “раса” ще изгуби смисъл. Човечеството в бъдеще ще бъде разделено на части, които не ще могат да се означават вече като “раси”. В това отношение познатата теософска литература създаде много объркване.
към текста >>
Също така той би искал да направи – всъщ
нос
т напълно излишната – забележка, че инспирациите на споменатия в “Езотеричния Будизъм” велик Учител не са в противоречие с изложеното тук, а недоразумението е възникнало едва чрез това, че авторът на споменатата книга е превел мъчно изразимата мъдрост на горепосочените инспирации по своя начин на практикувания сега човешки език.
И ние бихме могли да прилагаме израза “раса”само за определен отрязък от развитието на човечеството. Преди и след този отрязък има форми на развитието, които са нещо съвършено различно от “расите”. Тази забележка е вмъкната тук, само защото действителното разчитане на Хрониката Акаша я налага. Този, който прави това разчитане, знае, че се намира в пълно съзвучие с истинското окултно духовно изследване. Иначе никога не би му хрумнало да възразява нещо подобно срещу пълни със заслуги книги на теософската литература.
Също така той би искал да направи – всъщност напълно излишната – забележка, че инспирациите на споменатия в “Езотеричния Будизъм” велик Учител не са в противоречие с изложеното тук, а недоразумението е възникнало едва чрез това, че авторът на споменатата книга е превел мъчно изразимата мъдрост на горепосочените инспирации по своя начин на практикувания сега човешки език.
Третото главно състояние от развитието на човечеството е онова, в което първоначално са възникнали “расите”. Това събитие бе предизвикано от отделянето на Луната от Земята. Това отделяне бе съпроводено с пораждането на двата пола. Върху тази степен на развитието на човечеството ние вече неколкократно обърнахме вниманието в изложеното от “Акашовите записи”. Когато съединената още с Луната Земя се отдели от Слънцето, сред човечеството нямаше още мъжки и женски пол.
към текста >>
Колкото картините са поживи, побогати на нюанси, толкова повече човек може да се надява, че се приближава до висшата действител
нос
т.
Това ще направим поради едно определено основание. Никога не може да се направи достатъчно, щото отнасящите се за висшите светове истини да се разгледат от различни страни. Човек трябва да е наясно, че от всяка една страна може да се даде само съвсем бегла скица. И чак постепенно, когато същите неща се разгледат от различни страни, впечатленията, получени по този начин се допълват и все повече и повече се превръщат в изпълнена с живот картина. Само такива картини обаче, а не сухи схематични понятия помагат на човека, който иска да проникне във висшите светове.
Колкото картините са поживи, побогати на нюанси, толкова повече човек може да се надява, че се приближава до висшата действителност.
– Разбира се, точно описанията на висшите светове понастоящем предизвикват недоверие при много съвременници. Човек донякъде се съгласява да му се дават понятийни схеми, таблици – с възможно повече имена за Девакана, за развитието на планетите и така нататък; но все потрудно става, когато някой се осмели да описва свръхсетивните светове, както един пътешественик описва пейзажите на Южна Америка. Въпреки това би трябвало да си кажем, че само чрез наситени с живот описания, а не чрез мъртви схеми и имена се получава нещо полезно.
към текста >>
94.
ЧЕТИРИЧЛЕННИЯТ ЗЕМЕН ЧОВЕК
GA_11 Из Хрониката Акаша
Тази кост е така мъдро изградена, за да може с най-малкото количество вещество чрез подреждането на гредичките да бъде постигната необходимата
нос
еща сила за опора на горната част на човешкото тяло.
Ако някой се заеме да изучава този строеж не само със студения разум, а с цялата си чувствуваща душа, той скоро ще се убеди, че това е така. Да разгледаме например някаква част на човешкото физическо тяло, примерно най-горната част на костта на бедрото. Тази част съвсем не е просто масивно сглобяване на вещества, а е изградена по най-изкусен начин на гредички, които са подредени в различни посоки. Никакво съвременно инженерно изкуство не би могло да сглоби един мост или нещо подобно с такава мъдрост. Строежът на горната част на костта на бедрото надминава днес всяко съвършенство на човешката мъдрост.
Тази кост е така мъдро изградена, за да може с най-малкото количество вещество чрез подреждането на гредичките да бъде постигната необходимата носеща сила за опора на горната част на човешкото тяло.
За целта е използвано най-малкото количество вещества за да се понесе възможно най-голямото силово въздействие. В такъв един “шедьовър” можем да се задълбочим само с удивление. И с не по-малко удивление можем да застанем пред строежа на човешкия мозък или на човешкото сърце, да, пред цялото устройство на човешкото физическо тяло. Нека сравним с това степента на съвършенството, която астралното тяло е достигнало на съвременната степен на развитието. То е носител на удоволствието и неудоволствието, на страстите, инстинктите, желанията и т.н.. Но какви нападения извършва това астрално тяло срещу мъдрото устройство на физическото тяло?
към текста >>
То е
нос
ител на удоволствието и неудоволствието, на страстите, инстинктите, желанията и т.н.. Но какви нападения извършва това астрално тяло срещу мъдрото устройство на физическото тяло?
Тази кост е така мъдро изградена, за да може с най-малкото количество вещество чрез подреждането на гредичките да бъде постигната необходимата носеща сила за опора на горната част на човешкото тяло. За целта е използвано най-малкото количество вещества за да се понесе възможно най-голямото силово въздействие. В такъв един “шедьовър” можем да се задълбочим само с удивление. И с не по-малко удивление можем да застанем пред строежа на човешкия мозък или на човешкото сърце, да, пред цялото устройство на човешкото физическо тяло. Нека сравним с това степента на съвършенството, която астралното тяло е достигнало на съвременната степен на развитието.
То е носител на удоволствието и неудоволствието, на страстите, инстинктите, желанията и т.н.. Но какви нападения извършва това астрално тяло срещу мъдрото устройство на физическото тяло?
Голяма част от средствата за наслада, които човекът приема в себе си, са отрова за сърцето. От това обаче следва, че дейността на физическото устройство на сърцето работи по-мъдро отколкото дейността на астралното тяло, което даже работи против тази мъдрост. В бъдеще астралното тяло ще се издигне до една по-висша мъдрост; но засега в неговата степен на развитие то не е така съвършено както физическото тяло. Нещо подобно би могло да бъде казано за етерното тяло; а също и за “Аза”, тази същност, която от стъпка на стъпка, минавайки през грешки и илюзии, трябва да се издигне, докосвайки се до мъдростта. Ако сравним степените на съвършенство на човешките членове, не ще бъде трудно да открием, че понастоящем физическото тяло в своето естество е най-съвършеното, че етерното тяло има една по-малка степен на съвършенство, а още по-малка астралното тяло; най-несъвършената част на човека понастоящем е “Азът”, в степента на развитието си, в която той сега се намира.
към текста >>
От това обаче следва, че дей
нос
тта на физическото устройство на сърцето работи по-мъдро отколкото дей
нос
тта на астралното тяло, което даже работи против тази мъдрост.
В такъв един “шедьовър” можем да се задълбочим само с удивление. И с не по-малко удивление можем да застанем пред строежа на човешкия мозък или на човешкото сърце, да, пред цялото устройство на човешкото физическо тяло. Нека сравним с това степента на съвършенството, която астралното тяло е достигнало на съвременната степен на развитието. То е носител на удоволствието и неудоволствието, на страстите, инстинктите, желанията и т.н.. Но какви нападения извършва това астрално тяло срещу мъдрото устройство на физическото тяло? Голяма част от средствата за наслада, които човекът приема в себе си, са отрова за сърцето.
От това обаче следва, че дейността на физическото устройство на сърцето работи по-мъдро отколкото дейността на астралното тяло, което даже работи против тази мъдрост.
В бъдеще астралното тяло ще се издигне до една по-висша мъдрост; но засега в неговата степен на развитие то не е така съвършено както физическото тяло. Нещо подобно би могло да бъде казано за етерното тяло; а също и за “Аза”, тази същност, която от стъпка на стъпка, минавайки през грешки и илюзии, трябва да се издигне, докосвайки се до мъдростта. Ако сравним степените на съвършенство на човешките членове, не ще бъде трудно да открием, че понастоящем физическото тяло в своето естество е най-съвършеното, че етерното тяло има една по-малка степен на съвършенство, а още по-малка астралното тяло; най-несъвършената част на човека понастоящем е “Азът”, в степента на развитието си, в която той сега се намира. Това се дължи на факта, че в планетното развитие на Земята върху физическото тяло на човека е работено най-дълго време. Това, което човекът носи днес като физическо тяло, е изпитало всички степени на развитие от Сатурн, Слънцето, Луната и Земята (до тяхната днешна степен).
към текста >>
Нещо подобно би могло да бъде казано за етерното тяло; а също и за “Аза”, тази същ
нос
т, която от стъпка на стъпка, минавайки през грешки и илюзии, трябва да се издигне, докосвайки се до мъдростта.
Нека сравним с това степента на съвършенството, която астралното тяло е достигнало на съвременната степен на развитието. То е носител на удоволствието и неудоволствието, на страстите, инстинктите, желанията и т.н.. Но какви нападения извършва това астрално тяло срещу мъдрото устройство на физическото тяло? Голяма част от средствата за наслада, които човекът приема в себе си, са отрова за сърцето. От това обаче следва, че дейността на физическото устройство на сърцето работи по-мъдро отколкото дейността на астралното тяло, което даже работи против тази мъдрост. В бъдеще астралното тяло ще се издигне до една по-висша мъдрост; но засега в неговата степен на развитие то не е така съвършено както физическото тяло.
Нещо подобно би могло да бъде казано за етерното тяло; а също и за “Аза”, тази същност, която от стъпка на стъпка, минавайки през грешки и илюзии, трябва да се издигне, докосвайки се до мъдростта.
Ако сравним степените на съвършенство на човешките членове, не ще бъде трудно да открием, че понастоящем физическото тяло в своето естество е най-съвършеното, че етерното тяло има една по-малка степен на съвършенство, а още по-малка астралното тяло; най-несъвършената част на човека понастоящем е “Азът”, в степента на развитието си, в която той сега се намира. Това се дължи на факта, че в планетното развитие на Земята върху физическото тяло на човека е работено най-дълго време. Това, което човекът носи днес като физическо тяло, е изпитало всички степени на развитие от Сатурн, Слънцето, Луната и Земята (до тяхната днешна степен). Всички сили на тези планетни тела са работили върху това тяло, така че то постепенно е могло да стигне до неговата съвременна степен на съвъшенство. То е най-стария член на съвременната човешка природа.
към текста >>
Това, което човекът
нос
и днес като физическо тяло, е изпитало всички степени на развитие от Сатурн, Слънцето, Луната и Земята (до тяхната днешна степен).
От това обаче следва, че дейността на физическото устройство на сърцето работи по-мъдро отколкото дейността на астралното тяло, което даже работи против тази мъдрост. В бъдеще астралното тяло ще се издигне до една по-висша мъдрост; но засега в неговата степен на развитие то не е така съвършено както физическото тяло. Нещо подобно би могло да бъде казано за етерното тяло; а също и за “Аза”, тази същност, която от стъпка на стъпка, минавайки през грешки и илюзии, трябва да се издигне, докосвайки се до мъдростта. Ако сравним степените на съвършенство на човешките членове, не ще бъде трудно да открием, че понастоящем физическото тяло в своето естество е най-съвършеното, че етерното тяло има една по-малка степен на съвършенство, а още по-малка астралното тяло; най-несъвършената част на човека понастоящем е “Азът”, в степента на развитието си, в която той сега се намира. Това се дължи на факта, че в планетното развитие на Земята върху физическото тяло на човека е работено най-дълго време.
Това, което човекът носи днес като физическо тяло, е изпитало всички степени на развитие от Сатурн, Слънцето, Луната и Земята (до тяхната днешна степен).
Всички сили на тези планетни тела са работили върху това тяло, така че то постепенно е могло да стигне до неговата съвременна степен на съвъшенство. То е най-стария член на съвременната човешка природа. – Етерното тяло, така както то сега се представя у човека, въобще не е съществувало през време на Сатурновата епоха. То бе прибавено към човешкото същество едва през време на Слънчевото развитие. Следователно върху него не са работили силите на четирите планетни тела (инкарнации на Земята), както върху физическото тяло, а само силите на три такива планети: а именно силите на Слънцето, Луната и Земята.
към текста >>
Нека да си представим, че на Сатурн физическото тяло на човека е достигнало определена степен на развитието си, и че това развитие е било след това продължено по-нататък на Слънцето по такъв начин, че тогава то можа да стане
нос
ител на едно етерно тяло.
– Етерното тяло, така както то сега се представя у човека, въобще не е съществувало през време на Сатурновата епоха. То бе прибавено към човешкото същество едва през време на Слънчевото развитие. Следователно върху него не са работили силите на четирите планетни тела (инкарнации на Земята), както върху физическото тяло, а само силите на три такива планети: а именно силите на Слънцето, Луната и Земята. Едва в един бъдещ период на развитието то ще бъде така съвършено, както е днес физическото тяло. Астралното тяло е било присъединено към физическото и етерното тяло едва през време на Лунната епоха, а “Азът” през време на Земната епоха.
Нека да си представим, че на Сатурн физическото тяло на човека е достигнало определена степен на развитието си, и че това развитие е било след това продължено по-нататък на Слънцето по такъв начин, че тогава то можа да стане носител на едно етерно тяло.
На Сатурн именно това физическо тяло беше стигнало толкова далеч, че то беше един извънредно добре устроен механизъм, който обаче нямаше в себе си никакъв живот. Сложността на неговия състав стана причина накрая то да се разпадне. Защото тази сложност беше достигнала толкова висока степен, че то не можеше вече да се задържи само чрез минералните сили, които действаха в него. И въобще чрез това разпадане на човешкото физическо тяло бе предизвикано загиването на Сатурн. – Този Сатурн още не съдържаше днешните природни царства – минералното, растителното животинското царство, – а беше съставен само от човешки физически тела в гореспоменатото състояние.
към текста >>
Слож
нос
тта на неговия състав стана причина накрая то да се разпадне.
Следователно върху него не са работили силите на четирите планетни тела (инкарнации на Земята), както върху физическото тяло, а само силите на три такива планети: а именно силите на Слънцето, Луната и Земята. Едва в един бъдещ период на развитието то ще бъде така съвършено, както е днес физическото тяло. Астралното тяло е било присъединено към физическото и етерното тяло едва през време на Лунната епоха, а “Азът” през време на Земната епоха. Нека да си представим, че на Сатурн физическото тяло на човека е достигнало определена степен на развитието си, и че това развитие е било след това продължено по-нататък на Слънцето по такъв начин, че тогава то можа да стане носител на едно етерно тяло. На Сатурн именно това физическо тяло беше стигнало толкова далеч, че то беше един извънредно добре устроен механизъм, който обаче нямаше в себе си никакъв живот.
Сложността на неговия състав стана причина накрая то да се разпадне.
Защото тази сложност беше достигнала толкова висока степен, че то не можеше вече да се задържи само чрез минералните сили, които действаха в него. И въобще чрез това разпадане на човешкото физическо тяло бе предизвикано загиването на Сатурн. – Този Сатурн още не съдържаше днешните природни царства – минералното, растителното животинското царство, – а беше съставен само от човешки физически тела в гореспоменатото състояние. Каквото днес познаваме като минерали, растения, и животни, още не съществуваше на Сатурн. От сегашните четири природни царства на това мирово тяло се намираше само човекът, т.е.
към текста >>
Защото тази слож
нос
т беше достигнала толкова висока степен, че то не можеше вече да се задържи само чрез минералните сили, които действаха в него.
Едва в един бъдещ период на развитието то ще бъде така съвършено, както е днес физическото тяло. Астралното тяло е било присъединено към физическото и етерното тяло едва през време на Лунната епоха, а “Азът” през време на Земната епоха. Нека да си представим, че на Сатурн физическото тяло на човека е достигнало определена степен на развитието си, и че това развитие е било след това продължено по-нататък на Слънцето по такъв начин, че тогава то можа да стане носител на едно етерно тяло. На Сатурн именно това физическо тяло беше стигнало толкова далеч, че то беше един извънредно добре устроен механизъм, който обаче нямаше в себе си никакъв живот. Сложността на неговия състав стана причина накрая то да се разпадне.
Защото тази сложност беше достигнала толкова висока степен, че то не можеше вече да се задържи само чрез минералните сили, които действаха в него.
И въобще чрез това разпадане на човешкото физическо тяло бе предизвикано загиването на Сатурн. – Този Сатурн още не съдържаше днешните природни царства – минералното, растителното животинското царство, – а беше съставен само от човешки физически тела в гореспоменатото състояние. Каквото днес познаваме като минерали, растения, и животни, още не съществуваше на Сатурн. От сегашните четири природни царства на това мирово тяло се намираше само човекът, т.е. само неговото физическо тяло и това физическо тяло беше един вид сложен минерал, (но в тогавашното състояние).
към текста >>
Чрез приемане на астралното тяло върху Луната човекът е добил способ
нос
тта за живот на усещанията, за вътрешен душевен живот.
Ако разгледаме Лунния човек като цяло, той се състои от три члена: Физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло. Физическото тяло е тричленно; в неговото устройство е включена работата на Сатурновите, Слънчевите и Лунните сили. Етерното тяло е още двучленно. То включва в себе си действието на Слънчевите и Лунните сили; а астралното тяло е още едночленно. Върху него са работили само Лунните сили.
Чрез приемане на астралното тяло върху Луната човекът е добил способността за живот на усещанията, за вътрешен душевен живот.
Като отражение на това, което става в заобикалящата го среда, човекът може да образува в своето астрално тяло образи. В известно отношение тези образи могат да се сравнят със сънищните образи на днешното човешко съзнание; само че са по-живи, по-пълни с багри и главното е, че те съответстват на процеси във външния свят, докато днешните сънищни образи са само отзвуци на всекидневния живот, или пък неясни символични отражения на вътрешни и външни процеси. Образите на Лунното съзнание отговаряха напълно на това, към което те се отнасяха във външния свят. Да си представим например, че един такъв Лунен човек, – какъвто го описахме именно като състоящ се от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, – би се приближил до едно друго Лунно същество. Той не би могъл да възприеме това същество като пространствен предмет, защото това е станало възможно едва за Земното съзнание на човека; но в неговото астрално тяло би възникнал един образ, който в неговия цвят и форма съвсем точно би изразил, дали това друго същество храни симпатия или антипатия към този Лунен човек, дали то може да бъде за него полезно или опасно.
към текста >>
Най-близкостоящото до човека животинско царство е например онова, което беше изостанало назад още на Сатурн, но отчасти беше наваксало развитието на Слънцето и на Луната при неблагоприятни условия, така че на Земята то не беше стигнало така далеч както човека, но все пак имаше отчасти способ
нос
тта, такова, каквото беше, да приеме топла кръв.
Самопонятно е, че сега системата на сетивата, на жлезите и нервната система трябваше да бъдат преобразени така, че да могат да работят в човешкия организъм заедно с новоприбавената система на топлата кръв. Органите на сетивата бяха така преобразени, че от простото образно съзнание на Старата Луна можа да се развие предметното съзнание, което е посредник при възприемането на външните неща и което днес човекът притежава от събуждането сутрин до заспиването вечер. На Старата Луна сетивата не бяха още отворени навън; образите на съзнанието изплуваха отвътре; именно това отваряне на сетивата към външния свят е постижението на Земното развитие. По-горе споменахме, че не всички заложени на Сатурн човешки тела достигнаха целта, която им беше поставена и как на Слънцето, наред с човешкото царство в неговата тогавашна форма, се роди второ природно царство. Трябва да си представим сега, че на всяка една от следващите степени от развитието, на Слънцето, на Луната и на Земята постоянно оставаха същества зад целта, която трябваше да постигнат, и че благодарение на това възникнаха низшите природни царства.
Най-близкостоящото до човека животинско царство е например онова, което беше изостанало назад още на Сатурн, но отчасти беше наваксало развитието на Слънцето и на Луната при неблагоприятни условия, така че на Земята то не беше стигнало така далеч както човека, но все пак имаше отчасти способността, такова, каквото беше, да приеме топла кръв.
Топла кръв нямаше никое от природните царства преди Земната епоха. Съвременните студенокръвни (или с променлива топлина) животни и някои растения възникнаха чрез това, че определени същества от низшето Слънчево царство отново бяха изостанали зад степента, която другите същества на това царство достигнаха. Съвременното минерално царство възникна най-късно, а именно едва през време на Земната епоха. Четиричленният Земен човек получава от Слънцето и Луната влиянието на онези сили, които бяха останали свързани с тези небесни тела. Той получава от Слънцето силите служащи на напредъка, на растежа и на развитието, от Луната втвърдяващите формиращи сили.
към текста >>
А на Земята човешкото физическо тяло бе преобразувано за четвърти път, като стана обиталище на “Аза”, който работи сега в неговата вътреш
нос
т.
Не трябва да се мисли обаче, че силите, които действаха по-късно от етерното тяло, от астралното тяло и от Аза върху физическото тяло, не бяха действували вече върху него още през време на Сатурновата епоха. Те действаха още тогава, само че в известен смисъл отвън, а не отвътре. Другите членове не бяха още станали самостоятелни, те не бяха още съединени по особен начин с физическото тяло; силите, които се обединиха по-късно в тях, действаха от обкръжението – атмосферата – на Сатурн и формираха първата заложба на това тяло. Това устройство на Слънцето бе преобразувано затова, защото една част от тези сили се оформи в особеното човешко етерно тяло и сега не действуваше върху физическото тяло вече само отвън, а отвътре. Същото стана на Луната по отношение на астралното тяло.
А на Земята човешкото физическо тяло бе преобразувано за четвърти път, като стана обиталище на “Аза”, който работи сега в неговата вътрешност.
Ние виждаме, че за погледа на духовно-научния изследовател човешкото физическо тяло не е нещо затвърдено, не е нещо трайно в неговата форма и дейност. То постоянно се преобразува. И такова преобразуване се извършва също и в настоящата Земна епоха от неговото развитие. Ние можем да разберем човешкия живот само тогава, когато сме в състояние да си съставим представа за това преобразуване. Едно духовно-научно разглеждане на човешките органи показва, че тези органи се намират на твърде различни степени от тяхното развитие.
към текста >>
Ние виждаме, че за погледа на духовно-научния изследовател човешкото физическо тяло не е нещо затвърдено, не е нещо трайно в неговата форма и дей
нос
т.
Те действаха още тогава, само че в известен смисъл отвън, а не отвътре. Другите членове не бяха още станали самостоятелни, те не бяха още съединени по особен начин с физическото тяло; силите, които се обединиха по-късно в тях, действаха от обкръжението – атмосферата – на Сатурн и формираха първата заложба на това тяло. Това устройство на Слънцето бе преобразувано затова, защото една част от тези сили се оформи в особеното човешко етерно тяло и сега не действуваше върху физическото тяло вече само отвън, а отвътре. Същото стана на Луната по отношение на астралното тяло. А на Земята човешкото физическо тяло бе преобразувано за четвърти път, като стана обиталище на “Аза”, който работи сега в неговата вътрешност.
Ние виждаме, че за погледа на духовно-научния изследовател човешкото физическо тяло не е нещо затвърдено, не е нещо трайно в неговата форма и дейност.
То постоянно се преобразува. И такова преобразуване се извършва също и в настоящата Земна епоха от неговото развитие. Ние можем да разберем човешкия живот само тогава, когато сме в състояние да си съставим представа за това преобразуване. Едно духовно-научно разглеждане на човешките органи показва, че тези органи се намират на твърде различни степени от тяхното развитие. В човешкото тяло има такива органи, които в тяхната настояща форма се намират в низходящо развитие, а други, които са във възходящо развитие.
към текста >>
Има мускули, които в техните най-малки части представляват гладки снопчета, и такива, чиито най-малки части показват напречна набразде
нос
т.
Други органи, като например сърцето и съседните нему форми в известно отношение са в началото на тяхното развитие. Те едва в бъдеще ще доведат до развитие това, което в зародишно състояние се намира в тях. Духовно-научното схващане вижда именно в сърцето и неговото отношение към така нареченото кръвообръщение нещо съвършено различно от това, което вижда съвременната физиология, която в това отношение е зависима от напълно механистично-материалистични представи. Духовната наука успя да хвърли светлина върху факти, които са напълно познати на съвременната наука, за които обаче тази наука с нейните средства не може да даде задоволително обяснение. Анатомията показва, че мускулите на човешкото тяло в тяхното устройство са два вида.
Има мускули, които в техните най-малки части представляват гладки снопчета, и такива, чиито най-малки части показват напречна набразденост.
Гладките мускули в тяхното движение общо взето са независими от човешката воля. Гладки са например мускулите на червата, които чрез правилните движения на перисталктиката изблъскват хранителната каша, без човешката воля да има някакво влияние върху тези движения. Гладки са по-нататък онези мускули, които се намират в ириса на окото. Тези мускули служат на движенията, чрез които зеницата на окото се разширява, когато то е изложено на по-малко количество светлина, и се стеснява, когато в окото прониква много светлина. Тези движения също са независими от човешката воля.
към текста >>
За него пулсирането на кръвта, цялата нейна вътрешна подвиж
нос
т са израз и действие на душевни процеси.
В бъдеще то ще извършва движения, които ще бъдат действия на вътрешни душевни импулси на човека. В неговото устройство то още сега показва, какво значение ще има в бъдеще, когато движенията на сърцето ще бъдат израз на човешката воля също така, както днес вдигането на ръката или придвижването на крака напред. Този възглед за сърцето е свързан с обширно познание на духовната наука върху отношението на сърцето към така нареченото кръвообращение. Механично-материалистичното учение за живота вижда в сърцето един вид помпено устройство, което редовно изтласква кръвта в тялото. Духовно-научното познание показва съвършено друго.
За него пулсирането на кръвта, цялата нейна вътрешна подвижност са израз и действие на душевни процеси.
Нещо душевно е причината за това как се движи кръвта. Пребледняването причинено от чувства на страх, зачервяването под влияние на чувства на срам са груби действия на душевни процеси в кръвта. Обаче всичко, което става в кръвта, е само израз на това, което става в душевния живот. Връзката между пулсацията на кръвта и душевните процеси е много тайнствена. И движенията на сърцето не са причина, а последствия от пулсацията на кръвта.
към текста >>
Вълнообразното движение на въздуха е възпроизвеждане на това, което става в неговата вътреш
нос
т.
В бъдеще сърцето ще внася във външния свят действието на това, което човешката душа тъче чрез волеви движения. Други органи, които се намират в подобно възходящо развитие, са дихателните органи, а именно в тяхната роля като инструменти на говора. Понастоящем чрез тях човекът е в състояние да превръща своите мисли във въздушни вълни. Това, което изживява вътрешно, той го отпечатва чрез това във външния свят. Той превръща своите вътрешни изживявания във въздушни вълни.
Вълнообразното движение на въздуха е възпроизвеждане на това, което става в неговата вътрешност.
В бъдеще по този начин той все повече и повече ще се формира от своята вътрешна същност. И крайният резултат в това направление ще бъде, че чрез своите, достигнали до тяхната висота на съвършенство органи на говора, човекът ще възпроизвежда самия себе си – своите себеподобни. Следователно днес органите на говора съдържат в себе в зародишното състояние на бъдещите органи на размножението. И фактът, че през време на половото узряване при мъжкия индивид настъпва промяната на гласа (мутирането), е последствие на тайнствената връзка между органите на говора и същността на размножението. Цялото човешко физическо тяло с всички негови органи може да бъде разгледано по този начин духовно-научно.
към текста >>
В бъдеще по този начин той все повече и повече ще се формира от своята вътрешна същ
нос
т.
Други органи, които се намират в подобно възходящо развитие, са дихателните органи, а именно в тяхната роля като инструменти на говора. Понастоящем чрез тях човекът е в състояние да превръща своите мисли във въздушни вълни. Това, което изживява вътрешно, той го отпечатва чрез това във външния свят. Той превръща своите вътрешни изживявания във въздушни вълни. Вълнообразното движение на въздуха е възпроизвеждане на това, което става в неговата вътрешност.
В бъдеще по този начин той все повече и повече ще се формира от своята вътрешна същност.
И крайният резултат в това направление ще бъде, че чрез своите, достигнали до тяхната висота на съвършенство органи на говора, човекът ще възпроизвежда самия себе си – своите себеподобни. Следователно днес органите на говора съдържат в себе в зародишното състояние на бъдещите органи на размножението. И фактът, че през време на половото узряване при мъжкия индивид настъпва промяната на гласа (мутирането), е последствие на тайнствената връзка между органите на говора и същността на размножението. Цялото човешко физическо тяло с всички негови органи може да бъде разгледано по този начин духовно-научно. Тук трябваше да дадем предварително само някои примери.
към текста >>
И фактът, че през време на половото узряване при мъжкия индивид настъпва промяната на гласа (мутирането), е последствие на тайнствената връзка между органите на говора и същ
нос
тта на размножението.
Той превръща своите вътрешни изживявания във въздушни вълни. Вълнообразното движение на въздуха е възпроизвеждане на това, което става в неговата вътрешност. В бъдеще по този начин той все повече и повече ще се формира от своята вътрешна същност. И крайният резултат в това направление ще бъде, че чрез своите, достигнали до тяхната висота на съвършенство органи на говора, човекът ще възпроизвежда самия себе си – своите себеподобни. Следователно днес органите на говора съдържат в себе в зародишното състояние на бъдещите органи на размножението.
И фактът, че през време на половото узряване при мъжкия индивид настъпва промяната на гласа (мутирането), е последствие на тайнствената връзка между органите на говора и същността на размножението.
Цялото човешко физическо тяло с всички негови органи може да бъде разгледано по този начин духовно-научно. Тук трябваше да дадем предварително само някои примери. Съществуват духовнонаучна анатомия и физиология. И днешната анатомия и физиология в недалечно бъдеще ще бъдат обогатени чрез тях, да, те напълно ще се видоизменят. Тук в тази област сега става особено нагледно, че такива резултати като гореизложените, не бива да бъдат изграждани просто върху аналогични заключения, върху мисловни спекулации, а те трябва да произлизат само от истинското духовно-научно изследване.
към текста >>
Необходимо е да се подчертае това, защото твърде лесно се случва, рев
нос
тни последователи на духовната наука, достигнали до някои и други познания, да започнат спекулативно да развиват идеите по-нататък.
Цялото човешко физическо тяло с всички негови органи може да бъде разгледано по този начин духовно-научно. Тук трябваше да дадем предварително само някои примери. Съществуват духовнонаучна анатомия и физиология. И днешната анатомия и физиология в недалечно бъдеще ще бъдат обогатени чрез тях, да, те напълно ще се видоизменят. Тук в тази област сега става особено нагледно, че такива резултати като гореизложените, не бива да бъдат изграждани просто върху аналогични заключения, върху мисловни спекулации, а те трябва да произлизат само от истинското духовно-научно изследване.
Необходимо е да се подчертае това, защото твърде лесно се случва, ревностни последователи на духовната наука, достигнали до някои и други познания, да започнат спекулативно да развиват идеите по-нататък.
Тогава няма нищо чудно, че при това се получават само измислици на мозъка, каквито буйно израстват особено в тази област. Например от гореизложеното би могъл да се направи следният извод: понеже в бъдеще човешките органи на размножението в тяхната днешна форма ще изгубят най-рано значение, те са придобили това значение също най-рано в миналото, те са следователно, така да се каже, най-старите органи на човешкото тяло. Обаче точно противоположното е вярно. Те са придобили тяхната настояща форма най-късно и ще я изгубят най-рано. Пред очите на духовно-научния изследовател се представя следното положение.
към текста >>
А също и на Земята, когато след включването на “Аза” човешкото физическо тяло се издигна до неговата настояща форма, някои органи все още
нос
еха ясно изразен растителен характер.
На Слънцето човешкото физическо тяло беше стигнало в известно отношение до степента на растителното съществуване. Тогава то беше проникнато само от едно етерно тяло. На Луната то прие характера на животинското тяло, понеже беше проникнато и от астралното тяло. Обаче не всички органи взеха участие в това превръщане в животински характер. Някои останаха да стоят на растителната степен.
А също и на Земята, когато след включването на “Аза” човешкото физическо тяло се издигна до неговата настояща форма, някои органи все още носеха ясно изразен растителен характер.
Не трябва да си представяме обаче, че тези органи изглеждаха точно както нашите днешни растения. Към тези органи принадлежат органите на размножението. Те още притежаваха растителен характер също и в началото на Земното развитие. Това се знаеше в мъдростта на древните мистерии. И по-старото изкуство, което беше запазило толкова много от преданията на мистериите: то представя например хермафродити с растително-подобни органи на размножението.
към текста >>
95.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ 1910
GA_13 Въведение в Тайната наука
Всеки, който публикува книга като настоящата, е длъжен спокойно да предвиди най-различните преценки и мнения от
нос
но изнесеното от него, които са възможни в днешно време.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ 1910
Всеки, който публикува книга като настоящата, е длъжен спокойно да предвиди най-различните преценки и мнения относно изнесеното от него, които са възможни в днешно време.
Някой би могъл напр. да започне да чете една или друга страница от тези описания, да срещне определени неща, спрямо които той вече има известно становище, породено от научните изследвания в тази област. И той би могъл да стигне до следното заключение: „Учудващо е как в наше време изобщо са възможни подобни твърдения. Тук има една игра с най-прости естественонаучни понятия по начин, показващ смайващо непознаване на елементарни научни факти. Авторът употребява понятия, като напр.
към текста >>
Като резултат от тях обаче, може да прозвучи и следният извод: „Всеки, който е прочел няколко страници от тази книга, в зависимост от своя темперамент, ще я сложи настрана с усмивка или възмущение, и ще си каже: Странно е до какви край
нос
ти може да стигне изопаченото мислене в наши дни.
И той би могъл да стигне до следното заключение: „Учудващо е как в наше време изобщо са възможни подобни твърдения. Тук има една игра с най-прости естественонаучни понятия по начин, показващ смайващо непознаване на елементарни научни факти. Авторът употребява понятия, като напр. „топлина", по начин, какъвто може да си позволи само човек, който не е чул нито дума за съвременната физика. Всеки, който познава макар и най-бегло тази наука, би могъл да му покаже, че изнесеното от него не заслужава да се нарече дори дилетантство, защото може да се окачестви направо като абсолютно невежество..." Биха могли да се приведат още много подобни оценки.
Като резултат от тях обаче, може да прозвучи и следният извод: „Всеки, който е прочел няколко страници от тази книга, в зависимост от своя темперамент, ще я сложи настрана с усмивка или възмущение, и ще си каже: Странно е до какви крайности може да стигне изопаченото мислене в наши дни.
Най-добре е тези измислици да бъдат поставени наред с други куриози, които можем да срещнем днес" Какво ще отговори авторът, след като се натъкне на подобни мнения? Няма ли и той право от своята гледна точка да сметне такива критици просто за читатели, които са неспособни да разсъждават, или за хора, които нямат добрата воля да стигнат до една независима и точна преценка? На това трябва да се отговори: Не, авторът изобщо няма такива намерения. Той може да си представи, че неговият критик е твърде умен човек, или способен учен с конструктивно и добросъвестно мислене.
към текста >>
Това е така, защото авторът е в състояние да се пренесе в душата на такава лич
нос
т и да разбере основанията, които я водят към подобно съждение.
Най-добре е тези измислици да бъдат поставени наред с други куриози, които можем да срещнем днес" Какво ще отговори авторът, след като се натъкне на подобни мнения? Няма ли и той право от своята гледна точка да сметне такива критици просто за читатели, които са неспособни да разсъждават, или за хора, които нямат добрата воля да стигнат до една независима и точна преценка? На това трябва да се отговори: Не, авторът изобщо няма такива намерения. Той може да си представи, че неговият критик е твърде умен човек, или способен учен с конструктивно и добросъвестно мислене.
Това е така, защото авторът е в състояние да се пренесе в душата на такава личност и да разбере основанията, които я водят към подобно съждение.
За да стане ясен действителният замисъл на автора, необходимо е нещо, което за самия него общо взето изглежда неподходящо, но тъкмо при тази книга се явява като изключително належащо: а именно да спомене нещо лично. Несъмнено, в тази насока не трябва да се изнася нищо, което не е свързано с решението да напиша тази книга. Това, което ще се каже в подобна книга, не би имало никакво право на съществуване, ако носеше само личен характер. То трябва да съдържа неща, до които може да стигне всеки човек, а в начина на изложението не трябва да проличава никакъв личен елемент, доколкото това изобщо е възможно. Следователно, личният елемент трябва да се търси другаде: той улеснява само разбирането на това, как авторът възприема горе споменатите критики и как въпреки тях можа да напише тази книга.
към текста >>
Това, което ще се каже в подобна книга, не би имало никакво право на съществуване, ако
нос
еше само личен характер.
На това трябва да се отговори: Не, авторът изобщо няма такива намерения. Той може да си представи, че неговият критик е твърде умен човек, или способен учен с конструктивно и добросъвестно мислене. Това е така, защото авторът е в състояние да се пренесе в душата на такава личност и да разбере основанията, които я водят към подобно съждение. За да стане ясен действителният замисъл на автора, необходимо е нещо, което за самия него общо взето изглежда неподходящо, но тъкмо при тази книга се явява като изключително належащо: а именно да спомене нещо лично. Несъмнено, в тази насока не трябва да се изнася нищо, което не е свързано с решението да напиша тази книга.
Това, което ще се каже в подобна книга, не би имало никакво право на съществуване, ако носеше само личен характер.
То трябва да съдържа неща, до които може да стигне всеки човек, а в начина на изложението не трябва да проличава никакъв личен елемент, доколкото това изобщо е възможно. Следователно, личният елемент трябва да се търси другаде: той улеснява само разбирането на това, как авторът възприема горе споменатите критики и как въпреки тях можа да напише тази книга. Впрочем изнасянето на лични мотиви би могло да се окаже напълно излишно: А именно когато се установи, и то с най-големи подробности, че в действителност съдържанието на тази книга е в съгласие с целия напредък на съвременната наука. За тази цел обаче ще са необходими цели томове вместо въведение към книгата. И понеже това не може да стане веднага, авторът смята за необходимо да поясни, какви лични отношения го оправдават да счита, че такава съгласуваност е възможна, и то по един напълно задоволителен начин.
към текста >>
Впрочем изнасянето на лични мотиви би могло да се окаже напълно излишно: А именно когато се установи, и то с най-големи подроб
нос
ти, че в действител
нос
т съдържанието на тази книга е в съгласие с целия напредък на съвременната наука.
За да стане ясен действителният замисъл на автора, необходимо е нещо, което за самия него общо взето изглежда неподходящо, но тъкмо при тази книга се явява като изключително належащо: а именно да спомене нещо лично. Несъмнено, в тази насока не трябва да се изнася нищо, което не е свързано с решението да напиша тази книга. Това, което ще се каже в подобна книга, не би имало никакво право на съществуване, ако носеше само личен характер. То трябва да съдържа неща, до които може да стигне всеки човек, а в начина на изложението не трябва да проличава никакъв личен елемент, доколкото това изобщо е възможно. Следователно, личният елемент трябва да се търси другаде: той улеснява само разбирането на това, как авторът възприема горе споменатите критики и как въпреки тях можа да напише тази книга.
Впрочем изнасянето на лични мотиви би могло да се окаже напълно излишно: А именно когато се установи, и то с най-големи подробности, че в действителност съдържанието на тази книга е в съгласие с целия напредък на съвременната наука.
За тази цел обаче ще са необходими цели томове вместо въведение към книгата. И понеже това не може да стане веднага, авторът смята за необходимо да поясни, какви лични отношения го оправдават да счита, че такава съгласуваност е възможна, и то по един напълно задоволителен начин. Несъмнено, той никога не би се заловил да публикува неща, като напр. топлинните процеси, за които става дума в тази книга, без да признае следното: Преди повече от 30 годи ни в редовен университетски курс той можа да изучи физиката, включително и нейните основни разклонения. Тогава топлинните явления се обясняваха с т.н.
към текста >>
И понеже това не може да стане веднага, авторът смята за необходимо да поясни, какви лични отношения го оправдават да счита, че такава съгласува
нос
т е възможна, и то по един напълно задоволителен начин.
Това, което ще се каже в подобна книга, не би имало никакво право на съществуване, ако носеше само личен характер. То трябва да съдържа неща, до които може да стигне всеки човек, а в начина на изложението не трябва да проличава никакъв личен елемент, доколкото това изобщо е възможно. Следователно, личният елемент трябва да се търси другаде: той улеснява само разбирането на това, как авторът възприема горе споменатите критики и как въпреки тях можа да напише тази книга. Впрочем изнасянето на лични мотиви би могло да се окаже напълно излишно: А именно когато се установи, и то с най-големи подробности, че в действителност съдържанието на тази книга е в съгласие с целия напредък на съвременната наука. За тази цел обаче ще са необходими цели томове вместо въведение към книгата.
И понеже това не може да стане веднага, авторът смята за необходимо да поясни, какви лични отношения го оправдават да счита, че такава съгласуваност е възможна, и то по един напълно задоволителен начин.
Несъмнено, той никога не би се заловил да публикува неща, като напр. топлинните процеси, за които става дума в тази книга, без да признае следното: Преди повече от 30 годи ни в редовен университетски курс той можа да изучи физиката, включително и нейните основни разклонения. Тогава топлинните явления се обясняваха с т.н. „механическа теория на топлината" и тя го интересуваше твърде много. Историческото развитие на тази теория, свързана с имената на Юлиус Роберт Майер, Хелмхолц, Жул, Клаузиус и т.н.
към текста >>
Това, че по време на своето обучение той си осигури достатъчно надеждни възмож
нос
ти да следи и до днес истинския научен прогрес в областта на физикалната топлинна теория, без да среща никакви труд
нос
ти при опитите си да вниква в което и да е от постиженията на официалната наука.
топлинните процеси, за които става дума в тази книга, без да признае следното: Преди повече от 30 годи ни в редовен университетски курс той можа да изучи физиката, включително и нейните основни разклонения. Тогава топлинните явления се обясняваха с т.н. „механическа теория на топлината" и тя го интересуваше твърде много. Историческото развитие на тази теория, свързана с имената на Юлиус Роберт Майер, Хелмхолц, Жул, Клаузиус и т.н. беше част от постоянните му занимания.
Това, че по време на своето обучение той си осигури достатъчно надеждни възможности да следи и до днес истинския научен прогрес в областта на физикалната топлинна теория, без да среща никакви трудности при опитите си да вниква в което и да е от постиженията на официалната наука.
В противен случай той изобщо не би се осмелил да напише тази книга. За свой неизменен принцип той прие да говори и пише само за такива неща в областта на Духовната Наука, за които е сигурен в начина, по който те могат да бъдат обяснени от съвременната наука. С това авторът не претендира, че подобен подход трябва да е задължителен за всички хора. Естествено, всеки човек е в правото си да съобщи или публикува онова, което му подсказват неговият разум, неговият здрав усет за истината и неговите чувства, дори и когато не знае как ще се произнесе съвременната наука по този въпрос. Обаче авторът на тази книга би желал да се придържа твърдо към посочения горе принцип.
към текста >>
Той знае, че личният мотив, от който израства подобен принцип, лесно може да бъде взет за нескром
нос
т.
С това авторът не претендира, че подобен подход трябва да е задължителен за всички хора. Естествено, всеки човек е в правото си да съобщи или публикува онова, което му подсказват неговият разум, неговият здрав усет за истината и неговите чувства, дори и когато не знае как ще се произнесе съвременната наука по този въпрос. Обаче авторът на тази книга би желал да се придържа твърдо към посочения горе принцип. Например, той не би написал онези няколко изречения за човешката жлезна система, за човешката нервна система, които се намират в тази книга, ако не би бил в състояние да се опита и да говори върху тях по онзи начин, по който би ги третирал всеки съвременен учен от гледна точка на официалната наука. Въпреки становището, че да се говори по този начин за „топлина", означава пълно непознаване на съвременната физика, авторът смята, че има това право, защото той действително се стреми да вникне в съвременните научни постижения и би се отказал да говори по този начин, ако тези постижения са му чужди.
Той знае, че личният мотив, от който израства подобен принцип, лесно може да бъде взет за нескромност.
С оглед на тази книга, това е необходимо да се каже, за да не бъде сметнат мотивът на автора и за нещо съвсем друго. А това би било много по-лошо дори от нескромността. Впрочем възможна е критика и от философска гледна точка. Тя може да бъде формулирана по следния начин. Ако човек чете тази книга в качеството на философ, той си задава въпроса: „Нима авторът е проспал съвременните постижения, свързани с теорията на познанието?
към текста >>
А това би било много по-лошо дори от нескром
нос
тта.
Обаче авторът на тази книга би желал да се придържа твърдо към посочения горе принцип. Например, той не би написал онези няколко изречения за човешката жлезна система, за човешката нервна система, които се намират в тази книга, ако не би бил в състояние да се опита и да говори върху тях по онзи начин, по който би ги третирал всеки съвременен учен от гледна точка на официалната наука. Въпреки становището, че да се говори по този начин за „топлина", означава пълно непознаване на съвременната физика, авторът смята, че има това право, защото той действително се стреми да вникне в съвременните научни постижения и би се отказал да говори по този начин, ако тези постижения са му чужди. Той знае, че личният мотив, от който израства подобен принцип, лесно може да бъде взет за нескромност. С оглед на тази книга, това е необходимо да се каже, за да не бъде сметнат мотивът на автора и за нещо съвсем друго.
А това би било много по-лошо дори от нескромността.
Впрочем възможна е критика и от философска гледна точка. Тя може да бъде формулирана по следния начин. Ако човек чете тази книга в качеството на философ, той си задава въпроса: „Нима авторът е проспал съвременните постижения, свързани с теорията на познанието? Нима не е чувал, че е живял един Кант, според когото, от философска гледна точка, е просто непозволено да се изнасят подобни неща? " Но критиката може да стигне и по-далеч:
към текста >>
„За философа такива некритични, наивни и некомпетентни изказвания са непо
нос
ими и всяко по-нататъшно занимание с тях би било чиста загуба на време."
Впрочем възможна е критика и от философска гледна точка. Тя може да бъде формулирана по следния начин. Ако човек чете тази книга в качеството на философ, той си задава въпроса: „Нима авторът е проспал съвременните постижения, свързани с теорията на познанието? Нима не е чувал, че е живял един Кант, според когото, от философска гледна точка, е просто непозволено да се изнасят подобни неща? " Но критиката може да стигне и по-далеч:
„За философа такива некритични, наивни и некомпетентни изказвания са непоносими и всяко по-нататъшно занимание с тях би било чиста загуба на време."
Движен от същия мотив, както по-горе, и въпреки възможните недоразумения, произтичащи от него, авторът и тук би желал да изтъкне нещо лично. Той започна да изучава Кант на 16 годишна възраст; а днес наистина смята, че може да разсъждава върху изнесените в „Тайната Наука" факти, и то напълно обективно, тъкмо от гледището на Кант. Следователно, и от тази страна, авторът би имал основание да остави книгата ненаписана, ако не знаеше кое би накарало един философ да я намери за наивна, прибягвайки до критическия мащаб на съвременната епоха. Тук става наистина ясно, как в смисъла на Кант са надхвърлени границите на възможното познание; Хербарт напр. би счел това за „наивен реализъм", който още не е стигнал до „изработването на понятия" и т.н., а представители на модерния прагматизъм като Уйлям Джеймс и Фердинант Шилер биха сметнали, че е премината мярката на „истинските представи", които „ние считаме за валидни, поставяме в действие и можем да верифицираме".
към текста >>
Той е далеч също и от мнението, че до Хекел може да се стигне с „огън и меч"; това може само, ако се проучи при
нос
ът на Хекел в науката.
Той би могъл да каже: „- Съвсем непонятно е, как един и същ човек може да напише тези съчинения, а наред с тях, освен излязлата вече от него „Теософия", да създаде сега и тази книга". Как е възможно някой така да се застъпи за Хекел, след което да погази всичко, което логически следва като „монизъм" от изследванията на Хекел? Обяснимо е авторът на „Тайната Наука" да се изправи „с огън и меч" срещу Хекел; но да го защитава и даже да му посвети „Възгледите за света и за живота през 19 век", това е пълен абсурд. И ако Хекел знаеше, че един ден авторът ще напише изпълнената с груб дуализъм „Тайна Наука", той щеше да отклони посвещението по достатъчно ясен начин. Авторът на тази книга смята, че някой може да разбира Хекел много добре, дори и да не смята за безсмислие всичко онова, което не произтича от Хекеловите представи и предпоставки.
Той е далеч също и от мнението, че до Хекел може да се стигне с „огън и меч"; това може само, ако се проучи приносът на Хекел в науката.
А най-малко пък авторът смята, че са прави противниците на Хекел, срещу които той го защитава в брошурата си „Хекел и неговите противници". И наистина, след като авторът на тази книга се издига далеч над Хекеловите предпоставки и поставя духовния възглед за света наред с чисто естествения възглед на Хекел, това не означава, че той е на едно и също мнение с неговите противници. Всеки, който се постарае да вникне правилно в нещата, ще установи пълната съгласуваност между сегашните и предишни трудове на автора. Естествено, има и критици, според които тази книга е плод на необуздана фантастика и неконтролирана игра на мислите. Отговорът на това обвинение се съдържа в самата книга.
към текста >>
Всеки, който се постарае да вникне правилно в нещата, ще установи пълната съгласува
нос
т между сегашните и предишни трудове на автора.
И ако Хекел знаеше, че един ден авторът ще напише изпълнената с груб дуализъм „Тайна Наука", той щеше да отклони посвещението по достатъчно ясен начин. Авторът на тази книга смята, че някой може да разбира Хекел много добре, дори и да не смята за безсмислие всичко онова, което не произтича от Хекеловите представи и предпоставки. Той е далеч също и от мнението, че до Хекел може да се стигне с „огън и меч"; това може само, ако се проучи приносът на Хекел в науката. А най-малко пък авторът смята, че са прави противниците на Хекел, срещу които той го защитава в брошурата си „Хекел и неговите противници". И наистина, след като авторът на тази книга се издига далеч над Хекеловите предпоставки и поставя духовния възглед за света наред с чисто естествения възглед на Хекел, това не означава, че той е на едно и също мнение с неговите противници.
Всеки, който се постарае да вникне правилно в нещата, ще установи пълната съгласуваност между сегашните и предишни трудове на автора.
Естествено, има и критици, според които тази книга е плод на необуздана фантастика и неконтролирана игра на мислите. Отговорът на това обвинение се съдържа в самата книга. Там ясно е показано, че здравото мислене може и трябва да стане пробният камък за всичко, което читателят ще срещне в тази книга. Само този, който подложи следващите описания на истинска логическа проверка, както става и с обективните факти на естествената наука, ще може да прецени точните аргументи на разума. След като казахме толкова много за хората, които от самото начало биха отхвърлили тази книга, нека да споменем една дума и за тези, които ще я приемат.
към текста >>
Авторът е категоричен: той би желал преди всичко читатели, готови да приемат изнесените данни не на сляпо доверие, а едва след като ги изпитат с помощта на познанията и опит
нос
тите, които живота предлага на всеки от нас.
Само този, който подложи следващите описания на истинска логическа проверка, както става и с обективните факти на естествената наука, ще може да прецени точните аргументи на разума. След като казахме толкова много за хората, които от самото начало биха отхвърлили тази книга, нека да споменем една дума и за тези, които ще я приемат. За тях същественото се съдържа още в първата глава „Характер на Тайната Наука". Нека добавим и нещо друго. Макар и книгата да се занимава с изследвания, които са недостъпни за свързания със сетивата разум, тя не посочва нищо, което да не е разбираемо за всеки човек с непредубеден ум и здрав усет към истината, стига той да се реши и приложи тези дарби в живота.
Авторът е категоричен: той би желал преди всичко читатели, готови да приемат изнесените данни не на сляпо доверие, а едва след като ги изпитат с помощта на познанията и опитностите, които живота предлага на всеки от нас.
(Тук става дума не само за духовно-научната проверка чрез методите на свръхсетивните изследвания, а преди всичко за проверката, основаваща се на здравото и непредубедено човешко мислене. Добавка на Р. Щайнер към 4-то издание, 1913). Той би желал преди всичко предпазливи читатели, приемащи само това, което е логически оправдано. Авторът знае, че книгата му не би имала наистина стойност, ако би разчитала единствено на сляпата вяра; нейната стойност изпъква само дотолкова, доколкото тя може да издържи пред критиката на непредубеденото мислене.
към текста >>
Авторът знае, че книгата му не би имала наистина стой
нос
т, ако би разчитала единствено на сляпата вяра; нейната стой
нос
т изпъква само дотолкова, доколкото тя може да издържи пред критиката на непредубеденото мислене.
Авторът е категоричен: той би желал преди всичко читатели, готови да приемат изнесените данни не на сляпо доверие, а едва след като ги изпитат с помощта на познанията и опитностите, които живота предлага на всеки от нас. (Тук става дума не само за духовно-научната проверка чрез методите на свръхсетивните изследвания, а преди всичко за проверката, основаваща се на здравото и непредубедено човешко мислене. Добавка на Р. Щайнер към 4-то издание, 1913). Той би желал преди всичко предпазливи читатели, приемащи само това, което е логически оправдано.
Авторът знае, че книгата му не би имала наистина стойност, ако би разчитала единствено на сляпата вяра; нейната стойност изпъква само дотолкова, доколкото тя може да издържи пред критиката на непредубеденото мислене.
Сляпото упование твърде лесно може да смеси истинските факти с безразсъдните и суеверни тълкувания. Всеки, който разчита единствено на вяра в „свръхсетивното", ще установи че тази книга апелира изключително към силата на човешкото мислене. Тук става дума не за това, да се публикуват едни или други неща, а просто те да се опишат според изискванията на един съвестен и точен поглед в съответната област на живота. А това е област, където лесно могат да бъдат смесени познанието и най-възвишените неща от една страна, с безсъвестното шарлатанство и суеверието от друга. Всеки, който е запознат със свръхсетивното изследване, ще забележи при четенето на тази книга, непрекъснатия стремеж да се поддържа рязка граница между това, което днес може и трябва да се изнесе от областта на свръх сетивните познания, и това, което трябва да се изнесе по-късно или най-малкото под друга форма.
към текста >>
96.
ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ 1925
GA_13 Въведение в Тайната наука
Сега, след като изминаха 15 години от първото издание на тази книга, си позволявам да споделя с читатели е и някои подроб
нос
ти, свързани с душевната нагласа, от която възникна „Тайната Наука".
ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ 1925
Сега, след като изминаха 15 години от първото издание на тази книга, си позволявам да споделя с читатели е и някои подробности, свързани с душевната нагласа, от която възникна „Тайната Наука".
Според първоначалния ми план, аз трябваше да прибавя основните положения на тази книга като последна глава към публикуваната много преди това „Теософия . Замисълът не бе осъществен. Тези основни положения израснаха в душата ми под една форма, твърде различна от начина, но който беше написана „Теософия". По това време в може Имагинации аз имах пред себе си и можех да опиша дусъщност на отделния човек, но космическите отношение, включени по-късно в „Тайната Наука" тях аз още е съществуваха в твърде фрагментарен вид, а цялостен образ. Ето защо реших „Теософия" да бъде изградена според начина, позволяващ ми духовно проникване в същността на отделния човек, а „Тайната Наука" оставих за по-късно и спокойно разработване.
към текста >>
По това време в може Имагинации аз имах пред себе си и можех да опиша дусъщ
нос
т на отделния човек, но космическите отношение, включени по-късно в „Тайната Наука" тях аз още е съществуваха в твърде фрагментарен вид, а цялостен образ.
ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ 1925 Сега, след като изминаха 15 години от първото издание на тази книга, си позволявам да споделя с читатели е и някои подробности, свързани с душевната нагласа, от която възникна „Тайната Наука". Според първоначалния ми план, аз трябваше да прибавя основните положения на тази книга като последна глава към публикуваната много преди това „Теософия . Замисълът не бе осъществен. Тези основни положения израснаха в душата ми под една форма, твърде различна от начина, но който беше написана „Теософия".
По това време в може Имагинации аз имах пред себе си и можех да опиша дусъщност на отделния човек, но космическите отношение, включени по-късно в „Тайната Наука" тях аз още е съществуваха в твърде фрагментарен вид, а цялостен образ.
Ето защо реших „Теософия" да бъде изградена според начина, позволяващ ми духовно проникване в същността на отделния човек, а „Тайната Наука" оставих за по-късно и спокойно разработване. Според тогавашната ми душевна нагласа, съдържанието на тази книга трябваше да бъде предадено под формата на мисли, които макар и подходящи за описание на духовния свят бяха едно по-нататъшно продължение на мисли, характерни за естествената наука. От предговора към първото издание е видно до каква степен се чувствувах отговорен пред естествената наука за всичко, което тогава написах върху духовното познание. Обаче това, което се открива пред духовния поглед като свят на Духа, не може да бъде описано само в такива мисли. Тези откровения не могат да бъдат превърнати в предмет на обикновено мислене.
към текста >>
Ето защо реших „Теософия" да бъде изградена според начина, позволяващ ми духовно проникване в същ
нос
тта на отделния човек, а „Тайната Наука" оставих за по-късно и спокойно разработване.
Сега, след като изминаха 15 години от първото издание на тази книга, си позволявам да споделя с читатели е и някои подробности, свързани с душевната нагласа, от която възникна „Тайната Наука". Според първоначалния ми план, аз трябваше да прибавя основните положения на тази книга като последна глава към публикуваната много преди това „Теософия . Замисълът не бе осъществен. Тези основни положения израснаха в душата ми под една форма, твърде различна от начина, но който беше написана „Теософия". По това време в може Имагинации аз имах пред себе си и можех да опиша дусъщност на отделния човек, но космическите отношение, включени по-късно в „Тайната Наука" тях аз още е съществуваха в твърде фрагментарен вид, а цялостен образ.
Ето защо реших „Теософия" да бъде изградена според начина, позволяващ ми духовно проникване в същността на отделния човек, а „Тайната Наука" оставих за по-късно и спокойно разработване.
Според тогавашната ми душевна нагласа, съдържанието на тази книга трябваше да бъде предадено под формата на мисли, които макар и подходящи за описание на духовния свят бяха едно по-нататъшно продължение на мисли, характерни за естествената наука. От предговора към първото издание е видно до каква степен се чувствувах отговорен пред естествената наука за всичко, което тогава написах върху духовното познание. Обаче това, което се открива пред духовния поглед като свят на Духа, не може да бъде описано само в такива мисли. Тези откровения не могат да бъдат превърнати в предмет на обикновено мислене. Който познава това откровение като лична опитност, знае, че мислите на обикновеното съзнание са пригодени да изразяват само сетивно възприемаемите процеси, но не и това, което виждаме по духовен път.
към текста >>
Който познава това откровение като лична опит
нос
т, знае, че мислите на обикновеното съзнание са пригодени да изразяват само сетивно възприемаемите процеси, но не и това, което виждаме по духовен път.
Ето защо реших „Теософия" да бъде изградена според начина, позволяващ ми духовно проникване в същността на отделния човек, а „Тайната Наука" оставих за по-късно и спокойно разработване. Според тогавашната ми душевна нагласа, съдържанието на тази книга трябваше да бъде предадено под формата на мисли, които макар и подходящи за описание на духовния свят бяха едно по-нататъшно продължение на мисли, характерни за естествената наука. От предговора към първото издание е видно до каква степен се чувствувах отговорен пред естествената наука за всичко, което тогава написах върху духовното познание. Обаче това, което се открива пред духовния поглед като свят на Духа, не може да бъде описано само в такива мисли. Тези откровения не могат да бъдат превърнати в предмет на обикновено мислене.
Който познава това откровение като лична опитност, знае, че мислите на обикновеното съзнание са пригодени да изразяват само сетивно възприемаемите процеси, но не и това, което виждаме по духовен път.
Съдържанието на духовните опитности може да бъде предадено само в образи (Имагинации), чрез които говорят Инспирации, произлизащи от интуитивно изживяната духовна същност на всички неща. (Относно естеството на Имагинацията, Инспирацията и Интуицията, необходимите подробности се намират в самата „Тайна Наука", както и в моята книга „Как се постигат познания за по-висшите светове? ") Обаче лицето, което описва Имагинациите от духовния свят, днес не е в състояние да ги изобрази в нагледен вид. Те принадлежат към едно друго равнище на съзнанието, което съществува успоредно с обикновеното предметно съзнание, но няма нищо общо с него.
към текста >>
Съдържанието на духовните опит
нос
ти може да бъде предадено само в образи (Имагинации), чрез които говорят Инспирации, произлизащи от интуитивно изживяната духовна същ
нос
т на всички неща.
Според тогавашната ми душевна нагласа, съдържанието на тази книга трябваше да бъде предадено под формата на мисли, които макар и подходящи за описание на духовния свят бяха едно по-нататъшно продължение на мисли, характерни за естествената наука. От предговора към първото издание е видно до каква степен се чувствувах отговорен пред естествената наука за всичко, което тогава написах върху духовното познание. Обаче това, което се открива пред духовния поглед като свят на Духа, не може да бъде описано само в такива мисли. Тези откровения не могат да бъдат превърнати в предмет на обикновено мислене. Който познава това откровение като лична опитност, знае, че мислите на обикновеното съзнание са пригодени да изразяват само сетивно възприемаемите процеси, но не и това, което виждаме по духовен път.
Съдържанието на духовните опитности може да бъде предадено само в образи (Имагинации), чрез които говорят Инспирации, произлизащи от интуитивно изживяната духовна същност на всички неща.
(Относно естеството на Имагинацията, Инспирацията и Интуицията, необходимите подробности се намират в самата „Тайна Наука", както и в моята книга „Как се постигат познания за по-висшите светове? ") Обаче лицето, което описва Имагинациите от духовния свят, днес не е в състояние да ги изобрази в нагледен вид. Те принадлежат към едно друго равнище на съзнанието, което съществува успоредно с обикновеното предметно съзнание, но няма нищо общо с него. Човекът, заемащ се с тази задача, трябва да изпълни обикновеното съзнание с такива неща, които са достъпни и познаваеми само за „другото" съзнание, защото то може да вижда в духовния свят.
към текста >>
(От
нос
но естеството на Имагинацията, Инспирацията и Интуицията, необходимите подроб
нос
ти се намират в самата „Тайна Наука", както и в моята книга „Как се постигат познания за по-висшите светове?
От предговора към първото издание е видно до каква степен се чувствувах отговорен пред естествената наука за всичко, което тогава написах върху духовното познание. Обаче това, което се открива пред духовния поглед като свят на Духа, не може да бъде описано само в такива мисли. Тези откровения не могат да бъдат превърнати в предмет на обикновено мислене. Който познава това откровение като лична опитност, знае, че мислите на обикновеното съзнание са пригодени да изразяват само сетивно възприемаемите процеси, но не и това, което виждаме по духовен път. Съдържанието на духовните опитности може да бъде предадено само в образи (Имагинации), чрез които говорят Инспирации, произлизащи от интуитивно изживяната духовна същност на всички неща.
(Относно естеството на Имагинацията, Инспирацията и Интуицията, необходимите подробности се намират в самата „Тайна Наука", както и в моята книга „Как се постигат познания за по-висшите светове?
") Обаче лицето, което описва Имагинациите от духовния свят, днес не е в състояние да ги изобрази в нагледен вид. Те принадлежат към едно друго равнище на съзнанието, което съществува успоредно с обикновеното предметно съзнание, но няма нищо общо с него. Човекът, заемащ се с тази задача, трябва да изпълни обикновеното съзнание с такива неща, които са достъпни и познаваеми само за „другото" съзнание, защото то може да вижда в духовния свят. И тогава съдържание на неговите описания става самият духовен свят; но това съдържание заема формата на онези мисли, в които той може да се потопи.
към текста >>
Онзи, който по дилетантски начин твърди, че свръхсетивните опит
нос
ти са свързани с чисто внушение, а не с истинско разбиране, просто няма представа за този вид интим
нос
т.
По този начин духовният свят става напълно разбираем и за обикновеното съзнание, което борави с мисловните категории на съвременната епоха, и следователно още не вижда в духовния свят. Неразбирането възниква единствено, ако човек сам поставя пречки пред себе си, като напр. се поддава на предразсъдъците, възникващи от погрешно разбираните днешни идеи за „границите на познанието". При духовното познание всичко е потопено в интимната сфера на душевното изживяване. И това се отнася не само за духовното виждане, но и за самото разбиране, което невиждащото обикновено съзнание проявява към резултатите от свръхсетивното изследване.
Онзи, който по дилетантски начин твърди, че свръхсетивните опитности са свързани с чисто внушение, а не с истинско разбиране, просто няма представа за този вид интимност.
Обаче нещата са поставени така, че това, което при разбирането на физическия свят идва като вярно или погрешно заключение само под формата на понятия, по отношение на духовния свят, то се превръща в изживяване, в опитност. Ако в своята преценка човек бъде дори незначително повлиян от твърдението, че духовно възприеманите процеси не могат да бъдат разбрани от обикновеното, още невиждащо съзнание, именно поради неговите граници, тази преценка застава като един тъмен и непрогледен облак пред него и той наистина престава да разбира. Но ако виждащият облече своите свръхсетивни опитности в прецизни и точни мисли, духовната действителност става напълно разбираема за непредубеденото невиждащо съзнание, както и завършената картина от художника е разбираема за всеки човек, дори и той да не е художник. Естествено, разбирането на духовния свят не е така свързано с чувствено- художническия елемент, какъвто е случаят при едно произведение на изкуството; за горната цел е необходим чисто мисловният елемент, характерен за цялото природознание. За да бъде разбирането действително възможно, всеки, който описва духовните си прозрения, трябва да ги излее в такава прецизна и точна мисловна форма, че дори и в нея те да запазят своя имагинативен характер.
към текста >>
Обаче нещата са поставени така, че това, което при разбирането на физическия свят идва като вярно или погрешно заключение само под формата на понятия, по отношение на духовния свят, то се превръща в изживяване, в опит
нос
т.
Неразбирането възниква единствено, ако човек сам поставя пречки пред себе си, като напр. се поддава на предразсъдъците, възникващи от погрешно разбираните днешни идеи за „границите на познанието". При духовното познание всичко е потопено в интимната сфера на душевното изживяване. И това се отнася не само за духовното виждане, но и за самото разбиране, което невиждащото обикновено съзнание проявява към резултатите от свръхсетивното изследване. Онзи, който по дилетантски начин твърди, че свръхсетивните опитности са свързани с чисто внушение, а не с истинско разбиране, просто няма представа за този вид интимност.
Обаче нещата са поставени така, че това, което при разбирането на физическия свят идва като вярно или погрешно заключение само под формата на понятия, по отношение на духовния свят, то се превръща в изживяване, в опитност.
Ако в своята преценка човек бъде дори незначително повлиян от твърдението, че духовно възприеманите процеси не могат да бъдат разбрани от обикновеното, още невиждащо съзнание, именно поради неговите граници, тази преценка застава като един тъмен и непрогледен облак пред него и той наистина престава да разбира. Но ако виждащият облече своите свръхсетивни опитности в прецизни и точни мисли, духовната действителност става напълно разбираема за непредубеденото невиждащо съзнание, както и завършената картина от художника е разбираема за всеки човек, дори и той да не е художник. Естествено, разбирането на духовния свят не е така свързано с чувствено- художническия елемент, какъвто е случаят при едно произведение на изкуството; за горната цел е необходим чисто мисловният елемент, характерен за цялото природознание. За да бъде разбирането действително възможно, всеки, който описва духовните си прозрения, трябва да ги излее в такава прецизна и точна мисловна форма, че дори и в нея те да запазят своя имагинативен характер. Всичко това стоеше пред моето съзнание, когато работех над „Тайната Наука".
към текста >>
Но ако виждащият облече своите свръхсетивни опит
нос
ти в прецизни и точни мисли, духовната действител
нос
т става напълно разбираема за непредубеденото невиждащо съзнание, както и завършената картина от художника е разбираема за всеки човек, дори и той да не е художник.
При духовното познание всичко е потопено в интимната сфера на душевното изживяване. И това се отнася не само за духовното виждане, но и за самото разбиране, което невиждащото обикновено съзнание проявява към резултатите от свръхсетивното изследване. Онзи, който по дилетантски начин твърди, че свръхсетивните опитности са свързани с чисто внушение, а не с истинско разбиране, просто няма представа за този вид интимност. Обаче нещата са поставени така, че това, което при разбирането на физическия свят идва като вярно или погрешно заключение само под формата на понятия, по отношение на духовния свят, то се превръща в изживяване, в опитност. Ако в своята преценка човек бъде дори незначително повлиян от твърдението, че духовно възприеманите процеси не могат да бъдат разбрани от обикновеното, още невиждащо съзнание, именно поради неговите граници, тази преценка застава като един тъмен и непрогледен облак пред него и той наистина престава да разбира.
Но ако виждащият облече своите свръхсетивни опитности в прецизни и точни мисли, духовната действителност става напълно разбираема за непредубеденото невиждащо съзнание, както и завършената картина от художника е разбираема за всеки човек, дори и той да не е художник.
Естествено, разбирането на духовния свят не е така свързано с чувствено- художническия елемент, какъвто е случаят при едно произведение на изкуството; за горната цел е необходим чисто мисловният елемент, характерен за цялото природознание. За да бъде разбирането действително възможно, всеки, който описва духовните си прозрения, трябва да ги излее в такава прецизна и точна мисловна форма, че дори и в нея те да запазят своя имагинативен характер. Всичко това стоеше пред моето съзнание, когато работех над „Тайната Наука". През 1909 година аз вече почувствувах, че при тези предпоставки бих могъл да напиша една книга, която: Първо, ще носи в себе си съдържанието на моите духовни наблюдения, предадени до известна и все пак задоволителна степен под формата на мисли, и второ, ще бъде разбираема за всеки мислещ човек, който сам не издига пречки пред своите познавателни възможности. Казвам това днес, като в същото време признавам, че тогава, през 1909 год.
към текста >>
През 1909 година аз вече почувствувах, че при тези предпоставки бих могъл да напиша една книга, която: Първо, ще
нос
и в себе си съдържанието на моите духовни наблюдения, предадени до известна и все пак задоволителна степен под формата на мисли, и второ, ще бъде разбираема за всеки мислещ човек, който сам не издига пречки пред своите познавателни възмож
нос
ти.
Ако в своята преценка човек бъде дори незначително повлиян от твърдението, че духовно възприеманите процеси не могат да бъдат разбрани от обикновеното, още невиждащо съзнание, именно поради неговите граници, тази преценка застава като един тъмен и непрогледен облак пред него и той наистина престава да разбира. Но ако виждащият облече своите свръхсетивни опитности в прецизни и точни мисли, духовната действителност става напълно разбираема за непредубеденото невиждащо съзнание, както и завършената картина от художника е разбираема за всеки човек, дори и той да не е художник. Естествено, разбирането на духовния свят не е така свързано с чувствено- художническия елемент, какъвто е случаят при едно произведение на изкуството; за горната цел е необходим чисто мисловният елемент, характерен за цялото природознание. За да бъде разбирането действително възможно, всеки, който описва духовните си прозрения, трябва да ги излее в такава прецизна и точна мисловна форма, че дори и в нея те да запазят своя имагинативен характер. Всичко това стоеше пред моето съзнание, когато работех над „Тайната Наука".
През 1909 година аз вече почувствувах, че при тези предпоставки бих могъл да напиша една книга, която: Първо, ще носи в себе си съдържанието на моите духовни наблюдения, предадени до известна и все пак задоволителна степен под формата на мисли, и второ, ще бъде разбираема за всеки мислещ човек, който сам не издига пречки пред своите познавателни възможности.
Казвам това днес, като в същото време признавам, че тогава, през 1909 год. публикуването на книгата ми се струваше твърде рисковано. Защото знаех, че тъкмо хората, професионално отговарящи за естествените науки, а и всички, зависещи в своите преценки от тях, не са в състояние да проявят необходимата безпристрастност. Обаче съзнанието ми не изпускаше нито за миг факта, че именно в епохата, когато съзнанието на човечеството е отдалечено до най-голяма степен от духовния свят, посланията от същия този свят се превръщат в най-належаща и неотменна необходимост. Разчитах и на това, че има хора, които малко или много усещат отдалечаването си от духовния свят като едно тежко жизнено препятствие, и че те всъщност копнеят за такива послания от духовния свят.
към текста >>
Защото знаех, че тъкмо хората, професионално отговарящи за естествените науки, а и всички, зависещи в своите преценки от тях, не са в състояние да проявят необходимата безпристраст
нос
т.
За да бъде разбирането действително възможно, всеки, който описва духовните си прозрения, трябва да ги излее в такава прецизна и точна мисловна форма, че дори и в нея те да запазят своя имагинативен характер. Всичко това стоеше пред моето съзнание, когато работех над „Тайната Наука". През 1909 година аз вече почувствувах, че при тези предпоставки бих могъл да напиша една книга, която: Първо, ще носи в себе си съдържанието на моите духовни наблюдения, предадени до известна и все пак задоволителна степен под формата на мисли, и второ, ще бъде разбираема за всеки мислещ човек, който сам не издига пречки пред своите познавателни възможности. Казвам това днес, като в същото време признавам, че тогава, през 1909 год. публикуването на книгата ми се струваше твърде рисковано.
Защото знаех, че тъкмо хората, професионално отговарящи за естествените науки, а и всички, зависещи в своите преценки от тях, не са в състояние да проявят необходимата безпристрастност.
Обаче съзнанието ми не изпускаше нито за миг факта, че именно в епохата, когато съзнанието на човечеството е отдалечено до най-голяма степен от духовния свят, посланията от същия този свят се превръщат в най-належаща и неотменна необходимост. Разчитах и на това, че има хора, които малко или много усещат отдалечаването си от духовния свят като едно тежко жизнено препятствие, и че те всъщност копнеят за такива послания от духовния свят. Следващите години потвърдиха това напълно. Като книги, предполагащи у читателя истинска воля за вникването в един тежък стил, „Теософията" и „Тайната Наука" намериха широко разпространение. Аз нарочно се стремях да избегна едно „популярно" изложение и търсих такова, което по необходимост изисква пределно напрежение на мисълта.
към текста >>
Разчитах и на това, че има хора, които малко или много усещат отдалечаването си от духовния свят като едно тежко жизнено препятствие, и че те всъщ
нос
т копнеят за такива послания от духовния свят.
През 1909 година аз вече почувствувах, че при тези предпоставки бих могъл да напиша една книга, която: Първо, ще носи в себе си съдържанието на моите духовни наблюдения, предадени до известна и все пак задоволителна степен под формата на мисли, и второ, ще бъде разбираема за всеки мислещ човек, който сам не издига пречки пред своите познавателни възможности. Казвам това днес, като в същото време признавам, че тогава, през 1909 год. публикуването на книгата ми се струваше твърде рисковано. Защото знаех, че тъкмо хората, професионално отговарящи за естествените науки, а и всички, зависещи в своите преценки от тях, не са в състояние да проявят необходимата безпристрастност. Обаче съзнанието ми не изпускаше нито за миг факта, че именно в епохата, когато съзнанието на човечеството е отдалечено до най-голяма степен от духовния свят, посланията от същия този свят се превръщат в най-належаща и неотменна необходимост.
Разчитах и на това, че има хора, които малко или много усещат отдалечаването си от духовния свят като едно тежко жизнено препятствие, и че те всъщност копнеят за такива послания от духовния свят.
Следващите години потвърдиха това напълно. Като книги, предполагащи у читателя истинска воля за вникването в един тежък стил, „Теософията" и „Тайната Наука" намериха широко разпространение. Аз нарочно се стремях да избегна едно „популярно" изложение и търсих такова, което по необходимост изисква пределно напрежение на мисълта. Така аз придадох на моите книги такъв характер, че самото им четене вече представлява начало на духовно обучение. Защото спокойната и внимателна концентрация на мисълта, която това четене изисква, укрепва душевните сили и чрез това ги прави способни да се доближат към духовния свят.
към текста >>
„Тайната Наука" е противополож
нос
т на „естествената наука".
Колко необмислено беше това възражение. Нима човек, който публикува известни данни, гледа на тях като „тайни". Цялата книга показва, че в нея няма нищо „тайно", а и че налице е стремежът към такава форма на описание, която да е разбираема и ясна как то всяка друга „наука". Нима думата „природознание" не показва, че става дума за едно познание на „природата"? Тайната Наука е наука за това, което остава дотолкова тайно, доколкото то не може да бъде възприемано навън в природата, а само в онези сфери, към които душата се отправя след като насочи своя поглед в духовния свят.
„Тайната Наука" е противоположност на „естествената наука".
Две думи за моето „виждане", за моите прозрения в духовния свят. Мнозина смятат, че те са само едно по-ново възпроизвеждане на древните човешки представи за духовния свят. Изказваха се становища, че съм прочел и приел в подсъзнанието си някои неща и после ги описвам с убеждението, че всички те произлизат от моето собствено „виждане". Други смятаха, че съм заимствувал моите описания от ученията на гностиците, от източните съчинения върху мъдростта и т.н. Но с подобни твърдения човек остава съвсем при повърхността на нещата.
към текста >>
Други смятаха, че съм заимствувал моите описания от ученията на г
нос
тиците, от източните съчинения върху мъдростта и т.н.
Тайната Наука е наука за това, което остава дотолкова тайно, доколкото то не може да бъде възприемано навън в природата, а само в онези сфери, към които душата се отправя след като насочи своя поглед в духовния свят. „Тайната Наука" е противоположност на „естествената наука". Две думи за моето „виждане", за моите прозрения в духовния свят. Мнозина смятат, че те са само едно по-ново възпроизвеждане на древните човешки представи за духовния свят. Изказваха се становища, че съм прочел и приел в подсъзнанието си някои неща и после ги описвам с убеждението, че всички те произлизат от моето собствено „виждане".
Други смятаха, че съм заимствувал моите описания от ученията на гностиците, от източните съчинения върху мъдростта и т.н.
Но с подобни твърдения човек остава съвсем при повърхността на нещата. Имам ясното съзнание, че моите познания за духовния свят са резултат от моето собствено „виждане". Вина ги, както в подробностите, така и при цялостния поглед върху нещата, се проверявах най-строго, дали при всяка следваща крачка в моето ясновидство запазвам пълната будност и острота на съзнанието. Както математикът напредва от една мисъл към друга без да се поддава на несъзнателни импулси и самовнушение, така и духовното виждане казвах си аз трябва да пристъпва от една обективна имагинация към друга, без в душата да се промъква нещо друго, освен духовното съдържание на едно ясно и будно съзнание. Имагинацията е не просто субективен образ, а образно възпроизвеждане на обективно духовно съдържание.
към текста >>
Но с подобни твърдения човек остава съвсем при повърх
нос
тта на нещата.
„Тайната Наука" е противоположност на „естествената наука". Две думи за моето „виждане", за моите прозрения в духовния свят. Мнозина смятат, че те са само едно по-ново възпроизвеждане на древните човешки представи за духовния свят. Изказваха се становища, че съм прочел и приел в подсъзнанието си някои неща и после ги описвам с убеждението, че всички те произлизат от моето собствено „виждане". Други смятаха, че съм заимствувал моите описания от ученията на гностиците, от източните съчинения върху мъдростта и т.н.
Но с подобни твърдения човек остава съвсем при повърхността на нещата.
Имам ясното съзнание, че моите познания за духовния свят са резултат от моето собствено „виждане". Вина ги, както в подробностите, така и при цялостния поглед върху нещата, се проверявах най-строго, дали при всяка следваща крачка в моето ясновидство запазвам пълната будност и острота на съзнанието. Както математикът напредва от една мисъл към друга без да се поддава на несъзнателни импулси и самовнушение, така и духовното виждане казвах си аз трябва да пристъпва от една обективна имагинация към друга, без в душата да се промъква нещо друго, освен духовното съдържание на едно ясно и будно съзнание. Имагинацията е не просто субективен образ, а образно възпроизвеждане на обективно духовно съдържание. Човек разбира това след съответни вътрешни опитности, които се постигат по духовно- душевен път.
към текста >>
Вина ги, както в подроб
нос
тите, така и при цялостния поглед върху нещата, се проверявах най-строго, дали при всяка следваща крачка в моето ясновидство запазвам пълната буд
нос
т и острота на съзнанието.
Мнозина смятат, че те са само едно по-ново възпроизвеждане на древните човешки представи за духовния свят. Изказваха се становища, че съм прочел и приел в подсъзнанието си някои неща и после ги описвам с убеждението, че всички те произлизат от моето собствено „виждане". Други смятаха, че съм заимствувал моите описания от ученията на гностиците, от източните съчинения върху мъдростта и т.н. Но с подобни твърдения човек остава съвсем при повърхността на нещата. Имам ясното съзнание, че моите познания за духовния свят са резултат от моето собствено „виждане".
Вина ги, както в подробностите, така и при цялостния поглед върху нещата, се проверявах най-строго, дали при всяка следваща крачка в моето ясновидство запазвам пълната будност и острота на съзнанието.
Както математикът напредва от една мисъл към друга без да се поддава на несъзнателни импулси и самовнушение, така и духовното виждане казвах си аз трябва да пристъпва от една обективна имагинация към друга, без в душата да се промъква нещо друго, освен духовното съдържание на едно ясно и будно съзнание. Имагинацията е не просто субективен образ, а образно възпроизвеждане на обективно духовно съдържание. Човек разбира това след съответни вътрешни опитности, които се постигат по духовно- душевен път. Правилното духовно обучение изключва грешките, също както в областта на сетивния свят здравото мислене ясно различава въображението от обективното възприятие. Резултатите от моето ясновидство стояха пред мен.
към текста >>
Човек разбира това след съответни вътрешни опит
нос
ти, които се постигат по духовно- душевен път.
Но с подобни твърдения човек остава съвсем при повърхността на нещата. Имам ясното съзнание, че моите познания за духовния свят са резултат от моето собствено „виждане". Вина ги, както в подробностите, така и при цялостния поглед върху нещата, се проверявах най-строго, дали при всяка следваща крачка в моето ясновидство запазвам пълната будност и острота на съзнанието. Както математикът напредва от една мисъл към друга без да се поддава на несъзнателни импулси и самовнушение, така и духовното виждане казвах си аз трябва да пристъпва от една обективна имагинация към друга, без в душата да се промъква нещо друго, освен духовното съдържание на едно ясно и будно съзнание. Имагинацията е не просто субективен образ, а образно възпроизвеждане на обективно духовно съдържание.
Човек разбира това след съответни вътрешни опитности, които се постигат по духовно- душевен път.
Правилното духовно обучение изключва грешките, също както в областта на сетивния свят здравото мислене ясно различава въображението от обективното възприятие. Резултатите от моето ясновидство стояха пред мен. Първоначално те бяха подобни на „образи", които живееха без никакво име. В задачата си да ги оповестя на всички, аз трябваше да намеря думи за тяхното обозначение. Едва тогава аз потърсих наименования в някои по- стари описания на духовния свят, за да изразя с думи това, което по своя та същност е безсловесно.
към текста >>
Едва тогава аз потърсих наименования в някои по- стари описания на духовния свят, за да изразя с думи това, което по своя та същ
нос
т е безсловесно.
Човек разбира това след съответни вътрешни опитности, които се постигат по духовно- душевен път. Правилното духовно обучение изключва грешките, също както в областта на сетивния свят здравото мислене ясно различава въображението от обективното възприятие. Резултатите от моето ясновидство стояха пред мен. Първоначално те бяха подобни на „образи", които живееха без никакво име. В задачата си да ги оповестя на всички, аз трябваше да намеря думи за тяхното обозначение.
Едва тогава аз потърсих наименования в някои по- стари описания на духовния свят, за да изразя с думи това, което по своя та същност е безсловесно.
Употребих тези наименования свободно, така че едва ли и едно от тях съвпада в моите книги с подобното име, което съм заимствувал от по-старите източници. Обаче аз прибягнах към възможността да изразя нещата едва тогава, когато бях наясно със съдържанието на моите прозрения. В хода на моето изследователско ясновидство, аз напълно изключвах от съзнанието си всичко, прочетено от мен преди това. Все пак в моите изрази се намират и отзвуци от по-стари представи. Без да вникват в същественото, опонентите ми се хванаха за тях: след като говоря за „лотосови цветове" в астралното тяло на човека, това означавало, че възпроизвеждам древните индийски учения, които си служат с тази дума.
към текста >>
Обаче аз прибягнах към възмож
нос
тта да изразя нещата едва тогава, когато бях наясно със съдържанието на моите прозрения.
Резултатите от моето ясновидство стояха пред мен. Първоначално те бяха подобни на „образи", които живееха без никакво име. В задачата си да ги оповестя на всички, аз трябваше да намеря думи за тяхното обозначение. Едва тогава аз потърсих наименования в някои по- стари описания на духовния свят, за да изразя с думи това, което по своя та същност е безсловесно. Употребих тези наименования свободно, така че едва ли и едно от тях съвпада в моите книги с подобното име, което съм заимствувал от по-старите източници.
Обаче аз прибягнах към възможността да изразя нещата едва тогава, когато бях наясно със съдържанието на моите прозрения.
В хода на моето изследователско ясновидство, аз напълно изключвах от съзнанието си всичко, прочетено от мен преди това. Все пак в моите изрази се намират и отзвуци от по-стари представи. Без да вникват в същественото, опонентите ми се хванаха за тях: след като говоря за „лотосови цветове" в астралното тяло на човека, това означавало, че възпроизвеждам древните индийски учения, които си служат с тази дума. А когато споменавам за „астрално тяло", това било последица от заниманията ми със средновековни автори. Употребявам ли изрази като Ангели, Архангели и т.н.
към текста >>
Винаги съм се натъквал на такова повърх
нос
тно мислене.
Все пак в моите изрази се намират и отзвуци от по-стари представи. Без да вникват в същественото, опонентите ми се хванаха за тях: след като говоря за „лотосови цветове" в астралното тяло на човека, това означавало, че възпроизвеждам древните индийски учения, които си служат с тази дума. А когато споменавам за „астрално тяло", това било последица от заниманията ми със средновековни автори. Употребявам ли изрази като Ангели, Архангели и т.н. възобновявал съм представите на християнския гнозис.
Винаги съм се натъквал на такова повърхностно мислене.
Сега при новото издание на „Тайната Наука" искам отново да се спра на този факт. Тя е едно въведение в цялата Антропософия. Ето защо книгата е изложена най-вече на онези опасности и недоразумения, които засягат самата Антропософия. От времето, когато Имагинациите, които книгата пресъздава, се свързаха в един цялостен образ, аз непрекъснато напредвах в изследователското си ясновидство, насочено към човека, към историческото развитие на човечеството, Космоса и т.н.; а спрямо отделните подробности, се добирах до нови и нови резултати. Това, което описах в „Тайната Наука" преди 15 години, не съдържа за мен нищо разтърсващо.
към текста >>
Ето защо книгата е изложена най-вече на онези опас
нос
ти и недоразумения, които засягат самата Антропософия.
Употребявам ли изрази като Ангели, Архангели и т.н. възобновявал съм представите на християнския гнозис. Винаги съм се натъквал на такова повърхностно мислене. Сега при новото издание на „Тайната Наука" искам отново да се спра на този факт. Тя е едно въведение в цялата Антропософия.
Ето защо книгата е изложена най-вече на онези опасности и недоразумения, които засягат самата Антропософия.
От времето, когато Имагинациите, които книгата пресъздава, се свързаха в един цялостен образ, аз непрекъснато напредвах в изследователското си ясновидство, насочено към човека, към историческото развитие на човечеството, Космоса и т.н.; а спрямо отделните подробности, се добирах до нови и нови резултати. Това, което описах в „Тайната Наука" преди 15 години, не съдържа за мен нищо разтърсващо. Ако всичко, което можех да кажа оттогава насам, се отнесе към подходящото място на тази книга, то ще изглежда като едно ново и допълващо пояснение на „Тайната Наука". Гьотеанум, 10 януари 1925 Рудолф Щайнер
към текста >>
От времето, когато Имагинациите, които книгата пресъздава, се свързаха в един цялостен образ, аз непрекъснато напредвах в изследователското си ясновидство, насочено към човека, към историческото развитие на човечеството, Космоса и т.н.; а спрямо отделните подроб
нос
ти, се добирах до нови и нови резултати.
възобновявал съм представите на християнския гнозис. Винаги съм се натъквал на такова повърхностно мислене. Сега при новото издание на „Тайната Наука" искам отново да се спра на този факт. Тя е едно въведение в цялата Антропософия. Ето защо книгата е изложена най-вече на онези опасности и недоразумения, които засягат самата Антропософия.
От времето, когато Имагинациите, които книгата пресъздава, се свързаха в един цялостен образ, аз непрекъснато напредвах в изследователското си ясновидство, насочено към човека, към историческото развитие на човечеството, Космоса и т.н.; а спрямо отделните подробности, се добирах до нови и нови резултати.
Това, което описах в „Тайната Наука" преди 15 години, не съдържа за мен нищо разтърсващо. Ако всичко, което можех да кажа оттогава насам, се отнесе към подходящото място на тази книга, то ще изглежда като едно ново и допълващо пояснение на „Тайната Наука". Гьотеанум, 10 януари 1925 Рудолф Щайнер
към текста >>
97.
ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Ето защо ако някой говори за „Тайната Наука", нека помни, че неизбежно ще срещне неразбиране и съпротива, които идват тъкмо от подобни защитници на тази наука; от защитници, които практически са устремени не към знание, а към неговата противополож
нос
т.
Между тези рязко разграничени мнения съществуват всевъзможни степени, включващи условното отхвърляне или приемане на всичко онова, което хората си представят, когато чуят израза „Тайна Наука". Не може да се оспори, че за мнозина този израз звучи почти магично, защото изглежда, че задоволява тяхната неутолима жажда за познаването на нещо „непознато", тайнствено и дори неясно, което те не могат да постигнат по естествен път. Защото много хора предпочитат да задоволяват дълбоките копнежи на душата си далеч не чрез това, което може да се опознае ясно и точно. Според тях освен познаваемите величини, в света би трябвало да съществуват и такива, които се изплъзват от полето на човешкото познание. С една странна упоритост, която не забелязват, те спъват познавателния копнеж на човека и отхвърлят всичко, което „е познато", и допускат само това, за което не може да се твърди, че е постигнато по естествено-научен път.
Ето защо ако някой говори за „Тайната Наука", нека помни, че неизбежно ще срещне неразбиране и съпротива, които идват тъкмо от подобни защитници на тази наука; от защитници, които практически са устремени не към знание, а към неговата противоположност.
Книгата е отправена към читатели, чиято непредубеденост няма да се повлияе от това, че при различни обстоятелства даден словесен израз може да предизвика едни или други предразсъдъци. Тук далеч няма да става дума за такова знание, което да е в буквалния смисъл „тайно" и достъпно само за малцина поради някакво специално благоволение на съдбата. Употребата на този израз „Тайната Наука" ще бъде сметната за оправдана, ако си припомним и това, което Гьоте има предвид, когато говори за „явните тайни" в природните явления. Точно това, което остава „тайно" и неразкрито в тези явления когато ги обхващаме единствено чрез сетивата и чрез свързания с тях разум ще се разглежда като съдържание на свръхсетивното познание. В много случаи, изразът „Тайна Наука" така, както авторът на тази книга го употребява в предишните издания е отхвърлен поради обстоятелството, че една наука не би могла да представлява „тайна" за нито един човек по света.
към текста >>
Книгата е отправена към читатели, чиято непредубеде
нос
т няма да се повлияе от това, че при различни обстоятелства даден словесен израз може да предизвика едни или други предразсъдъци.
Не може да се оспори, че за мнозина този израз звучи почти магично, защото изглежда, че задоволява тяхната неутолима жажда за познаването на нещо „непознато", тайнствено и дори неясно, което те не могат да постигнат по естествен път. Защото много хора предпочитат да задоволяват дълбоките копнежи на душата си далеч не чрез това, което може да се опознае ясно и точно. Според тях освен познаваемите величини, в света би трябвало да съществуват и такива, които се изплъзват от полето на човешкото познание. С една странна упоритост, която не забелязват, те спъват познавателния копнеж на човека и отхвърлят всичко, което „е познато", и допускат само това, за което не може да се твърди, че е постигнато по естествено-научен път. Ето защо ако някой говори за „Тайната Наука", нека помни, че неизбежно ще срещне неразбиране и съпротива, които идват тъкмо от подобни защитници на тази наука; от защитници, които практически са устремени не към знание, а към неговата противоположност.
Книгата е отправена към читатели, чиято непредубеденост няма да се повлияе от това, че при различни обстоятелства даден словесен израз може да предизвика едни или други предразсъдъци.
Тук далеч няма да става дума за такова знание, което да е в буквалния смисъл „тайно" и достъпно само за малцина поради някакво специално благоволение на съдбата. Употребата на този израз „Тайната Наука" ще бъде сметната за оправдана, ако си припомним и това, което Гьоте има предвид, когато говори за „явните тайни" в природните явления. Точно това, което остава „тайно" и неразкрито в тези явления когато ги обхващаме единствено чрез сетивата и чрез свързания с тях разум ще се разглежда като съдържание на свръхсетивното познание. В много случаи, изразът „Тайна Наука" така, както авторът на тази книга го употребява в предишните издания е отхвърлен поради обстоятелството, че една наука не би могла да представлява „тайна" за нито един човек по света. Подобна оценка би била напълно правилна.
към текста >>
Както естествената наука не може да се нарече „естествена" поради това, че е „по природа" присъща всекиму, така и под „Тайна Наука" авторът разбира не една „тайна" наука, а наука, която се обръща към неизявената същ
нос
т на природните явления, до която обикновеното познание така или иначе не достига наука за „тайното", за „явната тайна".
Употребата на този израз „Тайната Наука" ще бъде сметната за оправдана, ако си припомним и това, което Гьоте има предвид, когато говори за „явните тайни" в природните явления. Точно това, което остава „тайно" и неразкрито в тези явления когато ги обхващаме единствено чрез сетивата и чрез свързания с тях разум ще се разглежда като съдържание на свръхсетивното познание. В много случаи, изразът „Тайна Наука" така, както авторът на тази книга го употребява в предишните издания е отхвърлен поради обстоятелството, че една наука не би могла да представлява „тайна" за нито един човек по света. Подобна оценка би била напълно правилна. Но в случая това не е така.
Както естествената наука не може да се нарече „естествена" поради това, че е „по природа" присъща всекиму, така и под „Тайна Наука" авторът разбира не една „тайна" наука, а наука, която се обръща към неизявената същност на природните явления, до която обикновеното познание така или иначе не достига наука за „тайното", за „явната тайна".
Така че тази наука не трябва да бъде тайна за никого; тя е достъпна за всеки, който търси нейните постижения в съответствие с присъщите й принципи и пътища. Естествено за този, който под „наука" разбира само това, което регистрират нашите сетива и нашият опиращ се на сетивата разсъдък, разглежданата тук „Тайна Наука" не може да означава никаква наука. Ако би искал да разбере себе си обаче, такъв човек би трябвало да признае, че той отхвърля „Тайната Наука" не по силата на някакви основателни доводи, а по силата на едно безапелационно решение, произлизащо от негови те чисто субективни чувства. За да вникне във всичко това, достатъчно е само човек да размисли как възниква науката и какво е нейното значение в живота на хората. По своето естество, възникването на науката не е свързано с предмета, който тя обхваща, а с действената активност на човешката душа, която се проявява в хода на познавателния стремеж.
към текста >>
По своето естество, възникването на науката не е свързано с предмета, който тя обхваща, а с действената актив
нос
т на човешката душа, която се проявява в хода на познавателния стремеж.
Както естествената наука не може да се нарече „естествена" поради това, че е „по природа" присъща всекиму, така и под „Тайна Наука" авторът разбира не една „тайна" наука, а наука, която се обръща към неизявената същност на природните явления, до която обикновеното познание така или иначе не достига наука за „тайното", за „явната тайна". Така че тази наука не трябва да бъде тайна за никого; тя е достъпна за всеки, който търси нейните постижения в съответствие с присъщите й принципи и пътища. Естествено за този, който под „наука" разбира само това, което регистрират нашите сетива и нашият опиращ се на сетивата разсъдък, разглежданата тук „Тайна Наука" не може да означава никаква наука. Ако би искал да разбере себе си обаче, такъв човек би трябвало да признае, че той отхвърля „Тайната Наука" не по силата на някакви основателни доводи, а по силата на едно безапелационно решение, произлизащо от негови те чисто субективни чувства. За да вникне във всичко това, достатъчно е само човек да размисли как възниква науката и какво е нейното значение в живота на хората.
По своето естество, възникването на науката не е свързано с предмета, който тя обхваща, а с действената активност на човешката душа, която се проявява в хода на познавателния стремеж.
Необходимо е да насочим поглед върху това, как душата се отнася към се бе си, когато тя развива една или друга наука. Ако се поддадем на навика и приемем, че тази активност е налице само тогава, когато действуват нашите сетивни възприятия, ние лесно ще стигнем до убеждението, че в случая същественото са тъкмо тези сетивни възприятия, тези сетивни откровения. И тогава ние пропускаме обстоятелството, че в известен смисъл човешката душа е била ангажирана изключително и само върху своите сетивни откровения. Все пак ние можем да преодолеем подобно самоограничение и независимо от специалния случай на приложението да вникнем в самия характер на научната дейност. А това е съществено, когато ни предстои да говорим за познание на несетивни явления и да окачествяваме това познание като „научно".
към текста >>
Ако се поддадем на навика и приемем, че тази актив
нос
т е налице само тогава, когато действуват нашите сетивни възприятия, ние лесно ще стигнем до убеждението, че в случая същественото са тъкмо тези сетивни възприятия, тези сетивни откровения.
Естествено за този, който под „наука" разбира само това, което регистрират нашите сетива и нашият опиращ се на сетивата разсъдък, разглежданата тук „Тайна Наука" не може да означава никаква наука. Ако би искал да разбере себе си обаче, такъв човек би трябвало да признае, че той отхвърля „Тайната Наука" не по силата на някакви основателни доводи, а по силата на едно безапелационно решение, произлизащо от негови те чисто субективни чувства. За да вникне във всичко това, достатъчно е само човек да размисли как възниква науката и какво е нейното значение в живота на хората. По своето естество, възникването на науката не е свързано с предмета, който тя обхваща, а с действената активност на човешката душа, която се проявява в хода на познавателния стремеж. Необходимо е да насочим поглед върху това, как душата се отнася към се бе си, когато тя развива една или друга наука.
Ако се поддадем на навика и приемем, че тази активност е налице само тогава, когато действуват нашите сетивни възприятия, ние лесно ще стигнем до убеждението, че в случая същественото са тъкмо тези сетивни възприятия, тези сетивни откровения.
И тогава ние пропускаме обстоятелството, че в известен смисъл човешката душа е била ангажирана изключително и само върху своите сетивни откровения. Все пак ние можем да преодолеем подобно самоограничение и независимо от специалния случай на приложението да вникнем в самия характер на научната дейност. А това е съществено, когато ни предстои да говорим за познание на несетивни явления и да окачествяваме това познание като „научно". Човешката мисъл иска да обхване тези явления по същия начин, по който в други случаи тя обхваща естественонаучните явления. Тайната Наука е в състояние да освободи естественонаучния метод който в своята област се опира на взаимнозависимите и закономерно протичащи сетивни явления от ограниченото му прилагане върху сетивните факти, но наред с това и да го съхрани като едно мисловно цяло.
към текста >>
Все пак ние можем да преодолеем подобно самоограничение и независимо от специалния случай на приложението да вникнем в самия характер на научната дей
нос
т.
За да вникне във всичко това, достатъчно е само човек да размисли как възниква науката и какво е нейното значение в живота на хората. По своето естество, възникването на науката не е свързано с предмета, който тя обхваща, а с действената активност на човешката душа, която се проявява в хода на познавателния стремеж. Необходимо е да насочим поглед върху това, как душата се отнася към се бе си, когато тя развива една или друга наука. Ако се поддадем на навика и приемем, че тази активност е налице само тогава, когато действуват нашите сетивни възприятия, ние лесно ще стигнем до убеждението, че в случая същественото са тъкмо тези сетивни възприятия, тези сетивни откровения. И тогава ние пропускаме обстоятелството, че в известен смисъл човешката душа е била ангажирана изключително и само върху своите сетивни откровения.
Все пак ние можем да преодолеем подобно самоограничение и независимо от специалния случай на приложението да вникнем в самия характер на научната дейност.
А това е съществено, когато ни предстои да говорим за познание на несетивни явления и да окачествяваме това познание като „научно". Човешката мисъл иска да обхване тези явления по същия начин, по който в други случаи тя обхваща естественонаучните явления. Тайната Наука е в състояние да освободи естественонаучния метод който в своята област се опира на взаимнозависимите и закономерно протичащи сетивни явления от ограниченото му прилагане върху сетивните факти, но наред с това и да го съхрани като едно мисловно цяло. Тайната Наука се стреми да обхване несетивните явления по същия начин, както естествената наука обхваща сетивните. Но докато естествената наука се ограничава с този начин на изследване и на мислене в областта на сетивния свят, Тайната Наука разглежда душевните усилия, необходими за проникването в сетивния свят като един вид самовъзпитание на душата и се стреми да приложи придобитите чрез това самовъзпитание опитности в областта на несетивния свят.
към текста >>
Но докато естествената наука се ограничава с този начин на изследване и на мислене в областта на сетивния свят, Тайната Наука разглежда душевните усилия, необходими за проникването в сетивния свят като един вид самовъзпитание на душата и се стреми да приложи придобитите чрез това самовъзпитание опит
нос
ти в областта на несетивния свят.
Все пак ние можем да преодолеем подобно самоограничение и независимо от специалния случай на приложението да вникнем в самия характер на научната дейност. А това е съществено, когато ни предстои да говорим за познание на несетивни явления и да окачествяваме това познание като „научно". Човешката мисъл иска да обхване тези явления по същия начин, по който в други случаи тя обхваща естественонаучните явления. Тайната Наука е в състояние да освободи естественонаучния метод който в своята област се опира на взаимнозависимите и закономерно протичащи сетивни явления от ограниченото му прилагане върху сетивните факти, но наред с това и да го съхрани като едно мисловно цяло. Тайната Наука се стреми да обхване несетивните явления по същия начин, както естествената наука обхваща сетивните.
Но докато естествената наука се ограничава с този начин на изследване и на мислене в областта на сетивния свят, Тайната Наука разглежда душевните усилия, необходими за проникването в сетивния свят като един вид самовъзпитание на душата и се стреми да приложи придобитите чрез това самовъзпитание опитности в областта на несетивния свят.
Стремежът на Тайната Наука е не да проучва сетивните явления като такива, а да обхване целия несетивен свят, и то по същия начин, по който естественикът обяснява сетивните явления. От естественонаучната методика тя запазва самото душевно настроение, с други думи тъкмо това, чрез което природознанието се превръща в истинска наука. Ето защо и Тайната Наука може с пълно право да се на рече наука. Който размишлява върху значението на науката за човешкия живот, ще открие, че то далеч не се изчерпва с придобиването на познания за природата. Защото тези познания никога не могат да ни отведат до нещо друго, освен до едно изживяване на това, което няма нищо общо с човешката душа.
към текста >>
Душата изживява себе си тъкмо в своята ангажира
нос
т спрямо природата.
От естественонаучната методика тя запазва самото душевно настроение, с други думи тъкмо това, чрез което природознанието се превръща в истинска наука. Ето защо и Тайната Наука може с пълно право да се на рече наука. Който размишлява върху значението на науката за човешкия живот, ще открие, че то далеч не се изчерпва с придобиването на познания за природата. Защото тези познания никога не могат да ни отведат до нещо друго, освен до едно изживяване на това, което няма нищо общо с човешката душа. Душевният свят на човека се проявява не в това, което той опознава от природата, а в самия процес на познанието.
Душата изживява себе си тъкмо в своята ангажираност спрямо природата.
Това, което в този случай душата постига за се бе си като едно оживотворяващо въздействие, е нещо съвсем различно от самото знание за природата. То е, с други думи, саморазвитието, осъществено чрез акта на природознанието. Една от целите на Тайната Наука е да включи напредъка от това саморазвитие в онези области, които се простират над обикновената природа. Последователят на Тайната Наука не само не подценява стойността на естествената наука, а се стреми към още по-пълното и признаване, каквото не може да си позволи дори самият естествоизпитател. Той добре знае, че без строгия начин на мислене, характерен за естествената наука, не може да съществува никаква друга научна дисциплина.
към текста >>
Последователят на Тайната Наука не само не подценява стой
нос
тта на естествената наука, а се стреми към още по-пълното и признаване, каквото не може да си позволи дори самият естествоизпитател.
Душевният свят на човека се проявява не в това, което той опознава от природата, а в самия процес на познанието. Душата изживява себе си тъкмо в своята ангажираност спрямо природата. Това, което в този случай душата постига за се бе си като едно оживотворяващо въздействие, е нещо съвсем различно от самото знание за природата. То е, с други думи, саморазвитието, осъществено чрез акта на природознанието. Една от целите на Тайната Наука е да включи напредъка от това саморазвитие в онези области, които се простират над обикновената природа.
Последователят на Тайната Наука не само не подценява стойността на естествената наука, а се стреми към още по-пълното и признаване, каквото не може да си позволи дори самият естествоизпитател.
Той добре знае, че без строгия начин на мислене, характерен за естествената наука, не може да съществува никаква друга научна дисциплина. Но той знае също, че когато тази яснота и строгост са постигнати чрез истинско проникване в духа на естественонаучното мислене, тогава те могат да бъдат съхранени чрез силата на душата и приложени в други области. Впрочем тук се поражда и нещо, което може да причини известни съмнения. Докато наблюдава природния свят, душата се ръководи от наблюдавания обект в много по-голяма степен, отколкото при изследването на несетивни явления. Тук тя трябва да притежава в още по-засилен вид и то чрез чисто вътрешни импулси способността да запази естественонаучния начин на мислене.
към текста >>
Тук тя трябва да притежава в още по-засилен вид и то чрез чисто вътрешни импулси способ
нос
тта да запази естественонаучния начин на мислене.
Последователят на Тайната Наука не само не подценява стойността на естествената наука, а се стреми към още по-пълното и признаване, каквото не може да си позволи дори самият естествоизпитател. Той добре знае, че без строгия начин на мислене, характерен за естествената наука, не може да съществува никаква друга научна дисциплина. Но той знае също, че когато тази яснота и строгост са постигнати чрез истинско проникване в духа на естественонаучното мислене, тогава те могат да бъдат съхранени чрез силата на душата и приложени в други области. Впрочем тук се поражда и нещо, което може да причини известни съмнения. Докато наблюдава природния свят, душата се ръководи от наблюдавания обект в много по-голяма степен, отколкото при изследването на несетивни явления.
Тук тя трябва да притежава в още по-засилен вид и то чрез чисто вътрешни импулси способността да запази естественонаучния начин на мислене.
Понеже много хора несъзнателно вярват, че тази способност може да се запази единствено, ако се опираме върху закономерностите на природните явления, те стигат до убеждението, което е всъщност един постулат: ако физическите закономерности изгубят своята валидност, душата веднага губи всяка ориентация в своите научни изследвания. Такива хора просто не съзнават характерните особености на научната методология. Те изграждат своите преценки преди всичко от заблужденията, които неизбежно възникват, когато научното светоусещане не е достатъчно укрепнало при своята работа с природните явления, и въпреки това душата изпитва стремежа да се обърне към несетивния свят. Естествено, в тези случаи възникват безкрайно много и съвсем ненаучни твърдения относно несетивните явления. И то, не защото подобни твърдения по своята същност могат да са ненаучни, а защото в конкретния случай, научното самовъзпитание е протекло без едно истинско наблюдение върху природния свят.
към текста >>
Понеже много хора несъзнателно вярват, че тази способ
нос
т може да се запази единствено, ако се опираме върху закономер
нос
тите на природните явления, те стигат до убеждението, което е всъщ
нос
т един постулат: ако физическите закономер
нос
ти изгубят своята валид
нос
т, душата веднага губи всяка ориентация в своите научни изследвания.
Той добре знае, че без строгия начин на мислене, характерен за естествената наука, не може да съществува никаква друга научна дисциплина. Но той знае също, че когато тази яснота и строгост са постигнати чрез истинско проникване в духа на естественонаучното мислене, тогава те могат да бъдат съхранени чрез силата на душата и приложени в други области. Впрочем тук се поражда и нещо, което може да причини известни съмнения. Докато наблюдава природния свят, душата се ръководи от наблюдавания обект в много по-голяма степен, отколкото при изследването на несетивни явления. Тук тя трябва да притежава в още по-засилен вид и то чрез чисто вътрешни импулси способността да запази естественонаучния начин на мислене.
Понеже много хора несъзнателно вярват, че тази способност може да се запази единствено, ако се опираме върху закономерностите на природните явления, те стигат до убеждението, което е всъщност един постулат: ако физическите закономерности изгубят своята валидност, душата веднага губи всяка ориентация в своите научни изследвания.
Такива хора просто не съзнават характерните особености на научната методология. Те изграждат своите преценки преди всичко от заблужденията, които неизбежно възникват, когато научното светоусещане не е достатъчно укрепнало при своята работа с природните явления, и въпреки това душата изпитва стремежа да се обърне към несетивния свят. Естествено, в тези случаи възникват безкрайно много и съвсем ненаучни твърдения относно несетивните явления. И то, не защото подобни твърдения по своята същност могат да са ненаучни, а защото в конкретния случай, научното самовъзпитание е протекло без едно истинско наблюдение върху природния свят. Впрочем всеки, който се осмели във връзка с току що казаното да говори за Тайната Наука, трябва да носи в себе си едно будно чувство за всевъзможните заблуждения, които възникват, ако върху явните тай ни на света се говори без подобаващото научно светоусещане.
към текста >>
Такива хора просто не съзнават характерните особе
нос
ти на научната методология.
Но той знае също, че когато тази яснота и строгост са постигнати чрез истинско проникване в духа на естественонаучното мислене, тогава те могат да бъдат съхранени чрез силата на душата и приложени в други области. Впрочем тук се поражда и нещо, което може да причини известни съмнения. Докато наблюдава природния свят, душата се ръководи от наблюдавания обект в много по-голяма степен, отколкото при изследването на несетивни явления. Тук тя трябва да притежава в още по-засилен вид и то чрез чисто вътрешни импулси способността да запази естественонаучния начин на мислене. Понеже много хора несъзнателно вярват, че тази способност може да се запази единствено, ако се опираме върху закономерностите на природните явления, те стигат до убеждението, което е всъщност един постулат: ако физическите закономерности изгубят своята валидност, душата веднага губи всяка ориентация в своите научни изследвания.
Такива хора просто не съзнават характерните особености на научната методология.
Те изграждат своите преценки преди всичко от заблужденията, които неизбежно възникват, когато научното светоусещане не е достатъчно укрепнало при своята работа с природните явления, и въпреки това душата изпитва стремежа да се обърне към несетивния свят. Естествено, в тези случаи възникват безкрайно много и съвсем ненаучни твърдения относно несетивните явления. И то, не защото подобни твърдения по своята същност могат да са ненаучни, а защото в конкретния случай, научното самовъзпитание е протекло без едно истинско наблюдение върху природния свят. Впрочем всеки, който се осмели във връзка с току що казаното да говори за Тайната Наука, трябва да носи в себе си едно будно чувство за всевъзможните заблуждения, които възникват, ако върху явните тай ни на света се говори без подобаващото научно светоусещане. Едва ли би било уместно, ако сега, още в самото начало на нашето изложение, се спираме на всички възможни заблуждения.
към текста >>
Естествено, в тези случаи възникват безкрайно много и съвсем ненаучни твърдения от
нос
но несетивните явления.
Докато наблюдава природния свят, душата се ръководи от наблюдавания обект в много по-голяма степен, отколкото при изследването на несетивни явления. Тук тя трябва да притежава в още по-засилен вид и то чрез чисто вътрешни импулси способността да запази естественонаучния начин на мислене. Понеже много хора несъзнателно вярват, че тази способност може да се запази единствено, ако се опираме върху закономерностите на природните явления, те стигат до убеждението, което е всъщност един постулат: ако физическите закономерности изгубят своята валидност, душата веднага губи всяка ориентация в своите научни изследвания. Такива хора просто не съзнават характерните особености на научната методология. Те изграждат своите преценки преди всичко от заблужденията, които неизбежно възникват, когато научното светоусещане не е достатъчно укрепнало при своята работа с природните явления, и въпреки това душата изпитва стремежа да се обърне към несетивния свят.
Естествено, в тези случаи възникват безкрайно много и съвсем ненаучни твърдения относно несетивните явления.
И то, не защото подобни твърдения по своята същност могат да са ненаучни, а защото в конкретния случай, научното самовъзпитание е протекло без едно истинско наблюдение върху природния свят. Впрочем всеки, който се осмели във връзка с току що казаното да говори за Тайната Наука, трябва да носи в себе си едно будно чувство за всевъзможните заблуждения, които възникват, ако върху явните тай ни на света се говори без подобаващото научно светоусещане. Едва ли би било уместно, ако сега, още в самото начало на нашето изложение, се спираме на всички възможни заблуждения. В душите на много предубедени хора те ще събудят презрение към всяко изследване от този род, защото подобни индивиди се опират на действително съществуващите заблуждения, от които те заключават, че всеки стремеж към невидимия духовен свят е нещо неоправдано. И понеже много често отхвърлянето на Тайната Наука от страна на учените, или от страна на научно настроените критици, става под влияние на горното заключение, а позоваването на заблуждения в повечето случаи несъзнателно е само един претекст, считам всеки спор с такива противници, поне засега, за нещо ненужно.
към текста >>
И то, не защото подобни твърдения по своята същ
нос
т могат да са ненаучни, а защото в конкретния случай, научното самовъзпитание е протекло без едно истинско наблюдение върху природния свят.
Тук тя трябва да притежава в още по-засилен вид и то чрез чисто вътрешни импулси способността да запази естественонаучния начин на мислене. Понеже много хора несъзнателно вярват, че тази способност може да се запази единствено, ако се опираме върху закономерностите на природните явления, те стигат до убеждението, което е всъщност един постулат: ако физическите закономерности изгубят своята валидност, душата веднага губи всяка ориентация в своите научни изследвания. Такива хора просто не съзнават характерните особености на научната методология. Те изграждат своите преценки преди всичко от заблужденията, които неизбежно възникват, когато научното светоусещане не е достатъчно укрепнало при своята работа с природните явления, и въпреки това душата изпитва стремежа да се обърне към несетивния свят. Естествено, в тези случаи възникват безкрайно много и съвсем ненаучни твърдения относно несетивните явления.
И то, не защото подобни твърдения по своята същност могат да са ненаучни, а защото в конкретния случай, научното самовъзпитание е протекло без едно истинско наблюдение върху природния свят.
Впрочем всеки, който се осмели във връзка с току що казаното да говори за Тайната Наука, трябва да носи в себе си едно будно чувство за всевъзможните заблуждения, които възникват, ако върху явните тай ни на света се говори без подобаващото научно светоусещане. Едва ли би било уместно, ако сега, още в самото начало на нашето изложение, се спираме на всички възможни заблуждения. В душите на много предубедени хора те ще събудят презрение към всяко изследване от този род, защото подобни индивиди се опират на действително съществуващите заблуждения, от които те заключават, че всеки стремеж към невидимия духовен свят е нещо неоправдано. И понеже много често отхвърлянето на Тайната Наука от страна на учените, или от страна на научно настроените критици, става под влияние на горното заключение, а позоваването на заблуждения в повечето случаи несъзнателно е само един претекст, считам всеки спор с такива противници, поне засега, за нещо ненужно. Нищо не им пречи да направят напълно оправданото възражение, че а priori изобщо не може да се установи дали този, който смята другите за заблудени, сам разполага с посочените верни критерии.
към текста >>
Впрочем всеки, който се осмели във връзка с току що казаното да говори за Тайната Наука, трябва да
нос
и в себе си едно будно чувство за всевъзможните заблуждения, които възникват, ако върху явните тай ни на света се говори без подобаващото научно светоусещане.
Понеже много хора несъзнателно вярват, че тази способност може да се запази единствено, ако се опираме върху закономерностите на природните явления, те стигат до убеждението, което е всъщност един постулат: ако физическите закономерности изгубят своята валидност, душата веднага губи всяка ориентация в своите научни изследвания. Такива хора просто не съзнават характерните особености на научната методология. Те изграждат своите преценки преди всичко от заблужденията, които неизбежно възникват, когато научното светоусещане не е достатъчно укрепнало при своята работа с природните явления, и въпреки това душата изпитва стремежа да се обърне към несетивния свят. Естествено, в тези случаи възникват безкрайно много и съвсем ненаучни твърдения относно несетивните явления. И то, не защото подобни твърдения по своята същност могат да са ненаучни, а защото в конкретния случай, научното самовъзпитание е протекло без едно истинско наблюдение върху природния свят.
Впрочем всеки, който се осмели във връзка с току що казаното да говори за Тайната Наука, трябва да носи в себе си едно будно чувство за всевъзможните заблуждения, които възникват, ако върху явните тай ни на света се говори без подобаващото научно светоусещане.
Едва ли би било уместно, ако сега, още в самото начало на нашето изложение, се спираме на всички възможни заблуждения. В душите на много предубедени хора те ще събудят презрение към всяко изследване от този род, защото подобни индивиди се опират на действително съществуващите заблуждения, от които те заключават, че всеки стремеж към невидимия духовен свят е нещо неоправдано. И понеже много често отхвърлянето на Тайната Наука от страна на учените, или от страна на научно настроените критици, става под влияние на горното заключение, а позоваването на заблуждения в повечето случаи несъзнателно е само един претекст, считам всеки спор с такива противници, поне засега, за нещо ненужно. Нищо не им пречи да направят напълно оправданото възражение, че а priori изобщо не може да се установи дали този, който смята другите за заблудени, сам разполага с посочените верни критерии. Ето защо, устременият към Тайната Наука човек може да изнесе само това, което той сам смята за необходимо.
към текста >>
Впрочем той се задължава да покаже също и това, в какви отношения влизат неговите послания с постиженията на науката и на живота, какви противници са възможни и доколко външната сетивна действител
нос
т потвърждава неговите наблюдения.
В душите на много предубедени хора те ще събудят презрение към всяко изследване от този род, защото подобни индивиди се опират на действително съществуващите заблуждения, от които те заключават, че всеки стремеж към невидимия духовен свят е нещо неоправдано. И понеже много често отхвърлянето на Тайната Наука от страна на учените, или от страна на научно настроените критици, става под влияние на горното заключение, а позоваването на заблуждения в повечето случаи несъзнателно е само един претекст, считам всеки спор с такива противници, поне засега, за нещо ненужно. Нищо не им пречи да направят напълно оправданото възражение, че а priori изобщо не може да се установи дали този, който смята другите за заблудени, сам разполага с посочените верни критерии. Ето защо, устременият към Тайната Наука човек може да изнесе само това, което той сам смята за необходимо. Дали има право да стори това, могат да преженят само лица, които без всякакви предразсъдъци и внушения са в състояние да проникнат в характера на подобни послания, засягащи явните тайни на света.
Впрочем той се задължава да покаже също и това, в какви отношения влизат неговите послания с постиженията на науката и на живота, какви противници са възможни и доколко външната сетивна действителност потвърждава неговите наблюдения.
Естествено той никога не трябва да се стреми към такъв външен вид на своето изложение, при което на преден план, вместо самото съдържание, да изпъкне неговото риторично изкуства. Относно данните на Тайната Наука, често се чува следното възражение: Добре, но тя съвсем не доказва това, което изнася пред нас; тя само изнася едно или друго твърдение и заявява: Тайната Наука „установява"! И ако някой смята, че описанията в тази книга са извлечени по такъв начин, той допуска съществена грешка. Задачата на тази книга е да развие душевните сили и качества, придобити в хода на природопознанието, и да обърне внимание, че при такова развитие душата рано или късно идва в допир със свръхсетивните факти. Естествено, предполага се, че и всеки читател, който успее да вникне в изложението, по необходимост се натъква на тези факти.
към текста >>
От
нос
но данните на Тайната Наука, често се чува следното възражение: Добре, но тя съвсем не доказва това, което изнася пред нас; тя само изнася едно или друго твърдение и заявява: Тайната Наука „установява"!
Нищо не им пречи да направят напълно оправданото възражение, че а priori изобщо не може да се установи дали този, който смята другите за заблудени, сам разполага с посочените верни критерии. Ето защо, устременият към Тайната Наука човек може да изнесе само това, което той сам смята за необходимо. Дали има право да стори това, могат да преженят само лица, които без всякакви предразсъдъци и внушения са в състояние да проникнат в характера на подобни послания, засягащи явните тайни на света. Впрочем той се задължава да покаже също и това, в какви отношения влизат неговите послания с постиженията на науката и на живота, какви противници са възможни и доколко външната сетивна действителност потвърждава неговите наблюдения. Естествено той никога не трябва да се стреми към такъв външен вид на своето изложение, при което на преден план, вместо самото съдържание, да изпъкне неговото риторично изкуства.
Относно данните на Тайната Наука, често се чува следното възражение: Добре, но тя съвсем не доказва това, което изнася пред нас; тя само изнася едно или друго твърдение и заявява: Тайната Наука „установява"!
И ако някой смята, че описанията в тази книга са извлечени по такъв начин, той допуска съществена грешка. Задачата на тази книга е да развие душевните сили и качества, придобити в хода на природопознанието, и да обърне внимание, че при такова развитие душата рано или късно идва в допир със свръхсетивните факти. Естествено, предполага се, че и всеки читател, който успее да вникне в изложението, по необходимост се натъква на тези факти. Впрочем една разлика спрямо естественонаучния подход настъпва още в мига, когато се пристъпва в областта на Духовната Наука (Geheimwissenschaft). При естествената наука фактите се намират в полето на сетивния свят; ученият разглежда душевната дейност като нещо второстепенно и дава превес на сетивните факти и тяхната закономерност.
към текста >>
При естествената наука фактите се намират в полето на сетивния свят; ученият разглежда душевната дей
нос
т като нещо второстепенно и дава превес на сетивните факти и тяхната закономер
нос
т.
Относно данните на Тайната Наука, често се чува следното възражение: Добре, но тя съвсем не доказва това, което изнася пред нас; тя само изнася едно или друго твърдение и заявява: Тайната Наука „установява"! И ако някой смята, че описанията в тази книга са извлечени по такъв начин, той допуска съществена грешка. Задачата на тази книга е да развие душевните сили и качества, придобити в хода на природопознанието, и да обърне внимание, че при такова развитие душата рано или късно идва в допир със свръхсетивните факти. Естествено, предполага се, че и всеки читател, който успее да вникне в изложението, по необходимост се натъква на тези факти. Впрочем една разлика спрямо естественонаучния подход настъпва още в мига, когато се пристъпва в областта на Духовната Наука (Geheimwissenschaft).
При естествената наука фактите се намират в полето на сетивния свят; ученият разглежда душевната дейност като нещо второстепенно и дава превес на сетивните факти и тяхната закономерност.
Духовнонаучният изследовател поставя на преден план тъкмо душевната дейност, защото читателят ще се добере до тези факти, само ако съумее да развие по правилен начин своята собствена душевна дейност. Тези факти не застават пред човешкото възприятие без съответствуващата душевна активност, какъвто е случаят при естествената наука; те проникват в човека само чрез такава душевна активност. Следователно, духовният изследовател предполага, че читателят сам търси заедно с него тези факти. Неговите описания са така замислени, че той просто разказва за появата на тези факти и че в начина, по който разказва, цари не произвол и лични съображения, а характерният научен усет, изграден и възпитан чрез строгата методология на естествената наука. Ето защо той е принуден да говори и за средствата, чрез които постига наблюдения в областта на свръхсетивния свят.
към текста >>
Духовнонаучният изследовател поставя на преден план тъкмо душевната дей
нос
т, защото читателят ще се добере до тези факти, само ако съумее да развие по правилен начин своята собствена душевна дей
нос
т.
И ако някой смята, че описанията в тази книга са извлечени по такъв начин, той допуска съществена грешка. Задачата на тази книга е да развие душевните сили и качества, придобити в хода на природопознанието, и да обърне внимание, че при такова развитие душата рано или късно идва в допир със свръхсетивните факти. Естествено, предполага се, че и всеки читател, който успее да вникне в изложението, по необходимост се натъква на тези факти. Впрочем една разлика спрямо естественонаучния подход настъпва още в мига, когато се пристъпва в областта на Духовната Наука (Geheimwissenschaft). При естествената наука фактите се намират в полето на сетивния свят; ученият разглежда душевната дейност като нещо второстепенно и дава превес на сетивните факти и тяхната закономерност.
Духовнонаучният изследовател поставя на преден план тъкмо душевната дейност, защото читателят ще се добере до тези факти, само ако съумее да развие по правилен начин своята собствена душевна дейност.
Тези факти не застават пред човешкото възприятие без съответствуващата душевна активност, какъвто е случаят при естествената наука; те проникват в човека само чрез такава душевна активност. Следователно, духовният изследовател предполага, че читателят сам търси заедно с него тези факти. Неговите описания са така замислени, че той просто разказва за появата на тези факти и че в начина, по който разказва, цари не произвол и лични съображения, а характерният научен усет, изграден и възпитан чрез строгата методология на естествената наука. Ето защо той е принуден да говори и за средствата, чрез които постига наблюдения в областта на свръхсетивния свят. След като човек навлезе в тази област, той скоро ще забележи, че с помощта на Тайната Наука добива представи и идеи, каквито по-рано не е имал.
към текста >>
Тези факти не застават пред човешкото възприятие без съответствуващата душевна актив
нос
т, какъвто е случаят при естествената наука; те проникват в човека само чрез такава душевна актив
нос
т.
Задачата на тази книга е да развие душевните сили и качества, придобити в хода на природопознанието, и да обърне внимание, че при такова развитие душата рано или късно идва в допир със свръхсетивните факти. Естествено, предполага се, че и всеки читател, който успее да вникне в изложението, по необходимост се натъква на тези факти. Впрочем една разлика спрямо естественонаучния подход настъпва още в мига, когато се пристъпва в областта на Духовната Наука (Geheimwissenschaft). При естествената наука фактите се намират в полето на сетивния свят; ученият разглежда душевната дейност като нещо второстепенно и дава превес на сетивните факти и тяхната закономерност. Духовнонаучният изследовател поставя на преден план тъкмо душевната дейност, защото читателят ще се добере до тези факти, само ако съумее да развие по правилен начин своята собствена душевна дейност.
Тези факти не застават пред човешкото възприятие без съответствуващата душевна активност, какъвто е случаят при естествената наука; те проникват в човека само чрез такава душевна активност.
Следователно, духовният изследовател предполага, че читателят сам търси заедно с него тези факти. Неговите описания са така замислени, че той просто разказва за появата на тези факти и че в начина, по който разказва, цари не произвол и лични съображения, а характерният научен усет, изграден и възпитан чрез строгата методология на естествената наука. Ето защо той е принуден да говори и за средствата, чрез които постига наблюдения в областта на свръхсетивния свят. След като човек навлезе в тази област, той скоро ще забележи, че с помощта на Тайната Наука добива представи и идеи, каквито по-рано не е имал. Така човек стига до ново обяснение също и на това, което преди е смятал за основна същност на „доказателството".
към текста >>
Така човек стига до ново обяснение също и на това, което преди е смятал за основна същ
нос
т на „доказателството".
Тези факти не застават пред човешкото възприятие без съответствуващата душевна активност, какъвто е случаят при естествената наука; те проникват в човека само чрез такава душевна активност. Следователно, духовният изследовател предполага, че читателят сам търси заедно с него тези факти. Неговите описания са така замислени, че той просто разказва за появата на тези факти и че в начина, по който разказва, цари не произвол и лични съображения, а характерният научен усет, изграден и възпитан чрез строгата методология на естествената наука. Ето защо той е принуден да говори и за средствата, чрез които постига наблюдения в областта на свръхсетивния свят. След като човек навлезе в тази област, той скоро ще забележи, че с помощта на Тайната Наука добива представи и идеи, каквито по-рано не е имал.
Така човек стига до ново обяснение също и на това, което преди е смятал за основна същност на „доказателството".
За естественонаучния подход към явленията „доказателството" е нещо, което се прибавя към тях от външния свят. При духовнонаучното мислене обаче, душевната дейност, която се развива в хода на естественонаучното мислене върху целите на доказателството, лежи в самото търсене на фактите. Те изобщо не могат да бъдат намерени, ако самият път към тях не е доказателствен. Който действително е преминал по този път, вече е изживял неговата доказателствена сила. В тази област чрез прибавянето на някакво външно доказателство не може да бъде постигнато нищо.
към текста >>
При духовнонаучното мислене обаче, душевната дей
нос
т, която се развива в хода на естественонаучното мислене върху целите на доказателството, лежи в самото търсене на фактите.
Неговите описания са така замислени, че той просто разказва за появата на тези факти и че в начина, по който разказва, цари не произвол и лични съображения, а характерният научен усет, изграден и възпитан чрез строгата методология на естествената наука. Ето защо той е принуден да говори и за средствата, чрез които постига наблюдения в областта на свръхсетивния свят. След като човек навлезе в тази област, той скоро ще забележи, че с помощта на Тайната Наука добива представи и идеи, каквито по-рано не е имал. Така човек стига до ново обяснение също и на това, което преди е смятал за основна същност на „доказателството". За естественонаучния подход към явленията „доказателството" е нещо, което се прибавя към тях от външния свят.
При духовнонаучното мислене обаче, душевната дейност, която се развива в хода на естественонаучното мислене върху целите на доказателството, лежи в самото търсене на фактите.
Те изобщо не могат да бъдат намерени, ако самият път към тях не е доказателствен. Който действително е преминал по този път, вече е изживял неговата доказателствена сила. В тази област чрез прибавянето на някакво външно доказателство не може да бъде постигнато нищо. И ако не се държи сметка за тази особеност на Тайната Наука, недоразуменията са неизбежни. Цялата Тайна Наука израства от две основни мисли, които могат да се породят у всеки човек.
към текста >>
И ако не се държи сметка за тази особе
нос
т на Тайната Наука, недоразуменията са неизбежни.
За естественонаучния подход към явленията „доказателството" е нещо, което се прибавя към тях от външния свят. При духовнонаучното мислене обаче, душевната дейност, която се развива в хода на естественонаучното мислене върху целите на доказателството, лежи в самото търсене на фактите. Те изобщо не могат да бъдат намерени, ако самият път към тях не е доказателствен. Който действително е преминал по този път, вече е изживял неговата доказателствена сила. В тази област чрез прибавянето на някакво външно доказателство не може да бъде постигнато нищо.
И ако не се държи сметка за тази особеност на Тайната Наука, недоразуменията са неизбежни.
Цялата Тайна Наука израства от две основни мисли, които могат да се породят у всеки човек. За духовния изследовател, така както го разбираме тук, тези две мисли са крайният израз от определени събития, които човек може да изживее, ако си послужи с подходящите за това средства. За мнозина тези мисли означават твърде спорни твърдения, върху които може да се дискутира, а дори и да се „докаже" техният пълен абсурд. Първата от тези две мисли е, че зад видимия свят съществува един друг, невидим свят, който засега остава скрит както за сетивата, така и за свързаното с тях мислене. Втората мисъл е, че ако човек развие дремещите в него способности, той може да проникне в този скрит свят.
към текста >>
Втората мисъл е, че ако човек развие дремещите в него способ
нос
ти, той може да проникне в този скрит свят.
И ако не се държи сметка за тази особеност на Тайната Наука, недоразуменията са неизбежни. Цялата Тайна Наука израства от две основни мисли, които могат да се породят у всеки човек. За духовния изследовател, така както го разбираме тук, тези две мисли са крайният израз от определени събития, които човек може да изживее, ако си послужи с подходящите за това средства. За мнозина тези мисли означават твърде спорни твърдения, върху които може да се дискутира, а дори и да се „докаже" техният пълен абсурд. Първата от тези две мисли е, че зад видимия свят съществува един друг, невидим свят, който засега остава скрит както за сетивата, така и за свързаното с тях мислене.
Втората мисъл е, че ако човек развие дремещите в него способности, той може да проникне в този скрит свят.
Но такъв скрит свят не съществува! ще кажат някои. Единственият съществуващ свят е този, който човек възприема чрез сетивата си. Загадките на този свят могат да бъдат разрешени, само ако се тръгва от са мия него. Дори и съвременният човек да е все още твърде далеч от възможността да отговори на всички въпроси, които Битието (Dasein) поставя пред него, ще дойде време, когато сетивните опитности и изградена та върху тях наука ще стигнат до тези отговори.
към текста >>
Дори и съвременният човек да е все още твърде далеч от възмож
нос
тта да отговори на всички въпроси, които Битието (Dasein) поставя пред него, ще дойде време, когато сетивните опит
нос
ти и изградена та върху тях наука ще стигнат до тези отговори.
Втората мисъл е, че ако човек развие дремещите в него способности, той може да проникне в този скрит свят. Но такъв скрит свят не съществува! ще кажат някои. Единственият съществуващ свят е този, който човек възприема чрез сетивата си. Загадките на този свят могат да бъдат разрешени, само ако се тръгва от са мия него.
Дори и съвременният човек да е все още твърде далеч от възможността да отговори на всички въпроси, които Битието (Dasein) поставя пред него, ще дойде време, когато сетивните опитности и изградена та върху тях наука ще стигнат до тези отговори.
Други заявяват: Не може да се твърди, че зад видимия свят не съществува един скрит свят; обаче познавателните сили на човека не могат да проникнат в него. Тези два свята просто имат граници, които не могат да бъдат преминати. Потребността на човека „да вярва" може да потърси убежище в един подобен свят: истинската наука обаче, която се опира на сигурни факти, не би могла да се занимава с този свят. Една трета категория хора смятат, че от страна на човека е истинска дързост, ако чрез своето познание той иска да проникне в една област, спрямо която трябва да се откажем от „знанието" и да се задоволим с „вярата". Подобни хора окачествяват стремежа на безпомощния човек да проникне в един свят, който би могъл да принадлежи единствено на религиозния живот, като голяма несправедливост.
към текста >>
Потреб
нос
тта на човека „да вярва" може да потърси убежище в един подобен свят: истинската наука обаче, която се опира на сигурни факти, не би могла да се занимава с този свят.
Единственият съществуващ свят е този, който човек възприема чрез сетивата си. Загадките на този свят могат да бъдат разрешени, само ако се тръгва от са мия него. Дори и съвременният човек да е все още твърде далеч от възможността да отговори на всички въпроси, които Битието (Dasein) поставя пред него, ще дойде време, когато сетивните опитности и изградена та върху тях наука ще стигнат до тези отговори. Други заявяват: Не може да се твърди, че зад видимия свят не съществува един скрит свят; обаче познавателните сили на човека не могат да проникнат в него. Тези два свята просто имат граници, които не могат да бъдат преминати.
Потребността на човека „да вярва" може да потърси убежище в един подобен свят: истинската наука обаче, която се опира на сигурни факти, не би могла да се занимава с този свят.
Една трета категория хора смятат, че от страна на човека е истинска дързост, ако чрез своето познание той иска да проникне в една област, спрямо която трябва да се откажем от „знанието" и да се задоволим с „вярата". Подобни хора окачествяват стремежа на безпомощния човек да проникне в един свят, който би могъл да принадлежи единствено на религиозния живот, като голяма несправедливост. Изтъква се още и това, че едно общо познание за фактите от сетивния свят е възможно и достъпно за всички хора, докато за свръхсетивния свят идва в съображение само личното мнение на отделния човек и следователно в този случай не може да става дума за една общовалидна истина. Разбира се, твърдят се и ред други неща. Впрочем ясно е, че опознаването на видимия свят поставя пред човека загадки, които никога не могат да бъдат разрешени чрез самите факти на този свят.
към текста >>
Защото, чрез своята вътрешна същ
нос
т, видимите факти ясно загатват за един друг, скрит свят.
Подобни хора окачествяват стремежа на безпомощния човек да проникне в един свят, който би могъл да принадлежи единствено на религиозния живот, като голяма несправедливост. Изтъква се още и това, че едно общо познание за фактите от сетивния свят е възможно и достъпно за всички хора, докато за свръхсетивния свят идва в съображение само личното мнение на отделния човек и следователно в този случай не може да става дума за една общовалидна истина. Разбира се, твърдят се и ред други неща. Впрочем ясно е, че опознаването на видимия свят поставя пред човека загадки, които никога не могат да бъдат разрешени чрез самите факти на този свят. Те не ще могат да бъдат разрешени по този начин, дори и когато научното обяснение напредне до своите крайни предели на развитие.
Защото, чрез своята вътрешна същност, видимите факти ясно загатват за един друг, скрит свят.
И ако някой не вниква в това, той сам затваря ума си пред загадките, които на всяка крачка изникват от страна на сетивния свят. Той просто не иска да види определени загадки; затова и вярва, че с помощта на сетивните факти може да се отговори на всички въпроси. Въпросите, които той иска да постави, действително могат да бъдат разрешени и то без изключение с помощта на онези факти, за които той си обещава, че ще бъдат разкрити в хода на времето. Това може да се допусне. Но защо някой трябва да очаква отговори, след като той изобщо не задава въпроси?
към текста >>
От
нос
но мнението, че в своето познание човек се натъква на граници, които той не би могъл да прекрачи, и че те го заставят да спре пред входа на невидимия свят, трябва да възразим: Несъмнено, за обикновеното познание, невидимият свят е недостъпен.
Въпросите, които той иска да постави, действително могат да бъдат разрешени и то без изключение с помощта на онези факти, за които той си обещава, че ще бъдат разкрити в хода на времето. Това може да се допусне. Но защо някой трябва да очаква отговори, след като той изобщо не задава въпроси? Докато за човека, устремен към Тайната Наука, подобни въпроси са нещо напълно естествено и би трябвало да се приемат като напълно оправдан копнеж на човешката душа. Науката не може да бъде вкарана в определени рамки, само поради това, че се забраняват смелите и непредубедени въпроси.
Относно мнението, че в своето познание човек се натъква на граници, които той не би могъл да прекрачи, и че те го заставят да спре пред входа на невидимия свят, трябва да възразим: Несъмнено, за обикновеното познание, невидимият свят е недостъпен.
И който счита това познание за единствено възможно, той не може да стигне до друг възглед, освен до този, че в крайна сметка на човека не е позволено да проникне в един по- висш свят. Ще добавим и следното: ако все пак е възможно да бъде развито и друго познание, то вече може да въведе човека в свръхсетивния свят. Ако смятаме подобен вид познание за невъзможно, ние логично стигаме до извода, че всякакви разисквания върху някакъв свръхсетивен свят са чиста безсмислица. За непредубедения човек, изправен пред този извод, съществува не по-малко логичното възражение, че въпросните опоненти чисто и просто не са стигнали до другото познание. Но как може човек да съди за нещо, за което сам твърди, че не познава?
към текста >>
На онези, които считат, че човешкият стремеж към свръхсетивния свят е само една дързост, духовнонаучният мироглед трябва да отговори: Не, човек има право на този стремеж и той ще извърши тежко престъпление спрямо вложените в него способ
нос
ти, ако вместо да ги развие и си служи с тях, ги остави да замрат.
Но как може човек да съди за нещо, за което сам твърди, че не познава? Безпристрастното и обективно мислене веднага преценява, че даден човек може да говори само за това, което познава и че не трябва да се произнася върху това, което не познава. Подобно мислене признава само правото, че всеки може да говори за неща, които е изпитал; но не и правото на даден човек да счита за невъзможно нещо, което самият той не познава и не иска да познае. Никому не може да се оспори правото да не се интересува за свръхсетивния свят. Абсурдно е обаче, когато даден човек се счита за капацитет не само за това, което той може да разбира, но и за всичко онова, което „човекът" не може да разбере.
На онези, които считат, че човешкият стремеж към свръхсетивния свят е само една дързост, духовнонаучният мироглед трябва да отговори: Не, човек има право на този стремеж и той ще извърши тежко престъпление спрямо вложените в него способности, ако вместо да ги развие и си служи с тях, ги остави да замрат.
Ако обаче някой мисли, че възгледите за свръхсетивния свят са нещо субективно и лично, той отрича самия обединяващ принцип на всички човешки същества. Напълно вярно е, че всеки човек открива свръхсетивния свят чрез самия себе си, но и неоспорим факт е, че всички хора, които са достатъчно напреднали в тази област, стигат не до различни, а до еднакви изводи. Различия се проявяват само доколкото хората се отпра вят към висшите истини не по един сигурен и научно издържан път, а по пътя на своя личен произвол. Следва да потвърдим и това, че правотата на духовнонаучния път може да признае само този, който изцяло е успял да се вживее в неговата неповторима същност. Пътят към Тайната Наука може да бъде намерен от всеки човек в подходящия за това момент, стига да е убеден в съществуването на един друг свят, скрит зад видимия свят, или поне да го предчувствува в сърцето си.
към текста >>
Следва да потвърдим и това, че правотата на духовнонаучния път може да признае само този, който изцяло е успял да се вживее в неговата неповторима същ
нос
т.
Абсурдно е обаче, когато даден човек се счита за капацитет не само за това, което той може да разбира, но и за всичко онова, което „човекът" не може да разбере. На онези, които считат, че човешкият стремеж към свръхсетивния свят е само една дързост, духовнонаучният мироглед трябва да отговори: Не, човек има право на този стремеж и той ще извърши тежко престъпление спрямо вложените в него способности, ако вместо да ги развие и си служи с тях, ги остави да замрат. Ако обаче някой мисли, че възгледите за свръхсетивния свят са нещо субективно и лично, той отрича самия обединяващ принцип на всички човешки същества. Напълно вярно е, че всеки човек открива свръхсетивния свят чрез самия себе си, но и неоспорим факт е, че всички хора, които са достатъчно напреднали в тази област, стигат не до различни, а до еднакви изводи. Различия се проявяват само доколкото хората се отпра вят към висшите истини не по един сигурен и научно издържан път, а по пътя на своя личен произвол.
Следва да потвърдим и това, че правотата на духовнонаучния път може да признае само този, който изцяло е успял да се вживее в неговата неповторима същност.
Пътят към Тайната Наука може да бъде намерен от всеки човек в подходящия за това момент, стига да е убеден в съществуването на един друг свят, скрит зад видимия свят, или поне да го предчувствува в сърцето си. Този път може да бъде намерен и от всеки, който съзнава, че познавателните му способности могат да бъдат тласнати в едно решително развитие и усеща, че по този начин ще открие сигурен достъп до невидимия свят. За онзи човек, който развива своите душевни изживявания чрез Тайната Наука се открива не само възможността да намери верни отговори, укрепващи неговия познавателен устрем, но и шансът да превъзмогне всичко, което пречи на живота, всичко, което изтощава живота. А в един по-висш смисъл, да се от върне или отрече от свръхсетивния свят, би означавало за човека едно безсилие на живота, една душевна смърт. Да, при известни обстоятелства, ако човек загуби надежда, че свръхсетивният свят може да му се открие, това може да го потопи в дълбоко отчаяние.
към текста >>
Този път може да бъде намерен и от всеки, който съзнава, че познавателните му способ
нос
ти могат да бъдат тласнати в едно решително развитие и усеща, че по този начин ще открие сигурен достъп до невидимия свят.
Ако обаче някой мисли, че възгледите за свръхсетивния свят са нещо субективно и лично, той отрича самия обединяващ принцип на всички човешки същества. Напълно вярно е, че всеки човек открива свръхсетивния свят чрез самия себе си, но и неоспорим факт е, че всички хора, които са достатъчно напреднали в тази област, стигат не до различни, а до еднакви изводи. Различия се проявяват само доколкото хората се отпра вят към висшите истини не по един сигурен и научно издържан път, а по пътя на своя личен произвол. Следва да потвърдим и това, че правотата на духовнонаучния път може да признае само този, който изцяло е успял да се вживее в неговата неповторима същност. Пътят към Тайната Наука може да бъде намерен от всеки човек в подходящия за това момент, стига да е убеден в съществуването на един друг свят, скрит зад видимия свят, или поне да го предчувствува в сърцето си.
Този път може да бъде намерен и от всеки, който съзнава, че познавателните му способности могат да бъдат тласнати в едно решително развитие и усеща, че по този начин ще открие сигурен достъп до невидимия свят.
За онзи човек, който развива своите душевни изживявания чрез Тайната Наука се открива не само възможността да намери верни отговори, укрепващи неговия познавателен устрем, но и шансът да превъзмогне всичко, което пречи на живота, всичко, което изтощава живота. А в един по-висш смисъл, да се от върне или отрече от свръхсетивния свят, би означавало за човека едно безсилие на живота, една душевна смърт. Да, при известни обстоятелства, ако човек загуби надежда, че свръхсетивният свят може да му се открие, това може да го потопи в дълбоко отчаяние. Тази душевна смърт и това отчаяние, в техните всевъзможни форми, са в същото време и вътрешните, душевни врагове на всеки стремеж към Тайната Наука. И те се появяват винаги, когато човек изчерпи своята вътрешна сила.
към текста >>
За онзи човек, който развива своите душевни изживявания чрез Тайната Наука се открива не само възмож
нос
тта да намери верни отговори, укрепващи неговия познавателен устрем, но и шансът да превъзмогне всичко, което пречи на живота, всичко, което изтощава живота.
Напълно вярно е, че всеки човек открива свръхсетивния свят чрез самия себе си, но и неоспорим факт е, че всички хора, които са достатъчно напреднали в тази област, стигат не до различни, а до еднакви изводи. Различия се проявяват само доколкото хората се отпра вят към висшите истини не по един сигурен и научно издържан път, а по пътя на своя личен произвол. Следва да потвърдим и това, че правотата на духовнонаучния път може да признае само този, който изцяло е успял да се вживее в неговата неповторима същност. Пътят към Тайната Наука може да бъде намерен от всеки човек в подходящия за това момент, стига да е убеден в съществуването на един друг свят, скрит зад видимия свят, или поне да го предчувствува в сърцето си. Този път може да бъде намерен и от всеки, който съзнава, че познавателните му способности могат да бъдат тласнати в едно решително развитие и усеща, че по този начин ще открие сигурен достъп до невидимия свят.
За онзи човек, който развива своите душевни изживявания чрез Тайната Наука се открива не само възможността да намери верни отговори, укрепващи неговия познавателен устрем, но и шансът да превъзмогне всичко, което пречи на живота, всичко, което изтощава живота.
А в един по-висш смисъл, да се от върне или отрече от свръхсетивния свят, би означавало за човека едно безсилие на живота, една душевна смърт. Да, при известни обстоятелства, ако човек загуби надежда, че свръхсетивният свят може да му се открие, това може да го потопи в дълбоко отчаяние. Тази душевна смърт и това отчаяние, в техните всевъзможни форми, са в същото време и вътрешните, душевни врагове на всеки стремеж към Тайната Наука. И те се появяват винаги, когато човек изчерпи своята вътрешна сила. Тогава цялата жизнена сила трябва да бъде внасяна отвън, ако въобще подобен човек може да се сдобие с такава сила.
към текста >>
В тези случаи човек възприема нещата, процесите и Съществата (die Wesenheiten), които застават пред неговите сетива като ги разграничава с помощта на своята умствена дей
нос
т.
А в един по-висш смисъл, да се от върне или отрече от свръхсетивния свят, би означавало за човека едно безсилие на живота, една душевна смърт. Да, при известни обстоятелства, ако човек загуби надежда, че свръхсетивният свят може да му се открие, това може да го потопи в дълбоко отчаяние. Тази душевна смърт и това отчаяние, в техните всевъзможни форми, са в същото време и вътрешните, душевни врагове на всеки стремеж към Тайната Наука. И те се появяват винаги, когато човек изчерпи своята вътрешна сила. Тогава цялата жизнена сила трябва да бъде внасяна отвън, ако въобще подобен човек може да се сдобие с такава сила.
В тези случаи човек възприема нещата, процесите и Съществата (die Wesenheiten), които застават пред неговите сетива като ги разграничава с помощта на своята умствена дейност.
Те му доставят радост или болка, подтикват го към определени действия. Така той може да издържи известно време. Но рано или късно стига до една точка, където той вътрешно умира. Защото всичко онова, което може да се извлече от света, е вече изчерпано. И това не е твърдение, взето от личните опитности на един човек, а нещо, което се установява при непредубеденото разглеждане на всеки човешки живот.
към текста >>
И това не е твърдение, взето от личните опит
нос
ти на един човек, а нещо, което се установява при непредубеденото разглеждане на всеки човешки живот.
В тези случаи човек възприема нещата, процесите и Съществата (die Wesenheiten), които застават пред неговите сетива като ги разграничава с помощта на своята умствена дейност. Те му доставят радост или болка, подтикват го към определени действия. Така той може да издържи известно време. Но рано или късно стига до една точка, където той вътрешно умира. Защото всичко онова, което може да се извлече от света, е вече изчерпано.
И това не е твърдение, взето от личните опитности на един човек, а нещо, което се установява при непредубеденото разглеждане на всеки човешки живот.
Само скритите сили, които дремят в дълбините на нещата, могат да ни предпазят от това изчерпване. Ако замре нашият устрем към дълбините, от където непрекъснато черпим все нови и нови жизнени сили, най-после и външната страна на нещата престава да служи на живота. Тук не става дума за отделния човек, за неговото щастие или нещастие. Тъкмо чрез истинските духовнонаучни прозрения, човек стига до убеждението, че от една по-висша гледна точка, щастието и нещастието на индивида са дълбоко свързани с благото или гибелта на целия свят. Има път, по който човек може да прозре, че ако не развива по правилен начин своите сили, той нанася вреда на целия свят и на всички живи същества.
към текста >>
Тази измама обаче е възможна само за повърх
нос
тния пласт на съзнанието, не и за неговите дълбини.
Тъкмо чрез истинските духовнонаучни прозрения, човек стига до убеждението, че от една по-висша гледна точка, щастието и нещастието на индивида са дълбоко свързани с благото или гибелта на целия свят. Има път, по който човек може да прозре, че ако не развива по правилен начин своите сили, той нанася вреда на целия свят и на всички живи същества. Когато изгубва връзките със свръхсетивните сили и опустошава своя живот, човек разрушава не само своя вътрешен свят, което го довежда до скръб и отчаяние но чрез своята слабост създава пречки за развитието на целия свят, в който той живее. Но човек може да се измами. Той може да се поддаде на вярата, че няма нищо скрито; че пред неговите сетива и разум застава всичко, което въобще може да съществува.
Тази измама обаче е възможна само за повърхностния пласт на съзнанието, не и за неговите дълбини.
Чувството и желанието изобщо не се поддават на тази измамна вяра. Те винаги се стремят по някакъв начин към дълбоката и скрита страна на нещата. И ако тя им бъде отнета, те веднага тласкат човека към съмнение, несигурност в живота и дори към отчаяние. Но едно познание, което прониква до скрития свят на нещата, набира сили и успява да превъзмогне всяка несигурност, безнадеждност и отчаяние, които подкопават живота и го правят неспособен да изпълни своята мисия в еволюцията на света. Този е прекрасният плод на духовно-научното познание че то не само задоволява жаждата за знание,а предава на живота крепкост и сила.
към текста >>
И ако тя им бъде отнета, те веднага тласкат човека към съмнение, несигур
нос
т в живота и дори към отчаяние.
Но човек може да се измами. Той може да се поддаде на вярата, че няма нищо скрито; че пред неговите сетива и разум застава всичко, което въобще може да съществува. Тази измама обаче е възможна само за повърхностния пласт на съзнанието, не и за неговите дълбини. Чувството и желанието изобщо не се поддават на тази измамна вяра. Те винаги се стремят по някакъв начин към дълбоката и скрита страна на нещата.
И ако тя им бъде отнета, те веднага тласкат човека към съмнение, несигурност в живота и дори към отчаяние.
Но едно познание, което прониква до скрития свят на нещата, набира сили и успява да превъзмогне всяка несигурност, безнадеждност и отчаяние, които подкопават живота и го правят неспособен да изпълни своята мисия в еволюцията на света. Този е прекрасният плод на духовно-научното познание че то не само задоволява жаждата за знание,а предава на живота крепкост и сила. Изворът,от които това познание черпи сила за работа и доверие в живота, е неизчерпаем. Нито един човек, който поне веднъж е пристъпил към този извор, не ще остане неподкрепен, когато и да се обърне към него. Има хора, които не искат да знаят нищо за такъв род познание, понеже съзират в него нещо нездравословно.
към текста >>
Но едно познание, което прониква до скрития свят на нещата, набира сили и успява да превъзмогне всяка несигур
нос
т, безнадежд
нос
т и отчаяние, които подкопават живота и го правят неспособен да изпълни своята мисия в еволюцията на света.
Той може да се поддаде на вярата, че няма нищо скрито; че пред неговите сетива и разум застава всичко, което въобще може да съществува. Тази измама обаче е възможна само за повърхностния пласт на съзнанието, не и за неговите дълбини. Чувството и желанието изобщо не се поддават на тази измамна вяра. Те винаги се стремят по някакъв начин към дълбоката и скрита страна на нещата. И ако тя им бъде отнета, те веднага тласкат човека към съмнение, несигурност в живота и дори към отчаяние.
Но едно познание, което прониква до скрития свят на нещата, набира сили и успява да превъзмогне всяка несигурност, безнадеждност и отчаяние, които подкопават живота и го правят неспособен да изпълни своята мисия в еволюцията на света.
Този е прекрасният плод на духовно-научното познание че то не само задоволява жаждата за знание,а предава на живота крепкост и сила. Изворът,от които това познание черпи сила за работа и доверие в живота, е неизчерпаем. Нито един човек, който поне веднъж е пристъпил към този извор, не ще остане неподкрепен, когато и да се обърне към него. Има хора, които не искат да знаят нищо за такъв род познание, понеже съзират в него нещо нездравословно. От една повърхностна гледна точка те са прави.
към текста >>
От една повърх
нос
тна гледна точка те са прави.
Но едно познание, което прониква до скрития свят на нещата, набира сили и успява да превъзмогне всяка несигурност, безнадеждност и отчаяние, които подкопават живота и го правят неспособен да изпълни своята мисия в еволюцията на света. Този е прекрасният плод на духовно-научното познание че то не само задоволява жаждата за знание,а предава на живота крепкост и сила. Изворът,от които това познание черпи сила за работа и доверие в живота, е неизчерпаем. Нито един човек, който поне веднъж е пристъпил към този извор, не ще остане неподкрепен, когато и да се обърне към него. Има хора, които не искат да знаят нищо за такъв род познание, понеже съзират в него нещо нездравословно.
От една повърхностна гледна точка те са прави.
Те не искат да разглеждат по някакъв особен начин това, което предлага. т.н. действителност. Те считат за слабост, когато някой се отклонява от действителността и търси своето спасение в един скрит свят, който за тях е равнозначен на нещо фантастично и нереално. Ако в търсенето на духовнонаучни истини не искаме да се изпада в болестно мечтателство и слабост, трябва да признаем подобни възражения за оправдани. Защото те се основават на едно здраво съждение, което обаче стига само до част от истината и не потъва в дълбочините на нещата.
към текста >>
т.н. действител
нос
т.
Изворът,от които това познание черпи сила за работа и доверие в живота, е неизчерпаем. Нито един човек, който поне веднъж е пристъпил към този извор, не ще остане неподкрепен, когато и да се обърне към него. Има хора, които не искат да знаят нищо за такъв род познание, понеже съзират в него нещо нездравословно. От една повърхностна гледна точка те са прави. Те не искат да разглеждат по някакъв особен начин това, което предлага.
т.н. действителност.
Те считат за слабост, когато някой се отклонява от действителността и търси своето спасение в един скрит свят, който за тях е равнозначен на нещо фантастично и нереално. Ако в търсенето на духовнонаучни истини не искаме да се изпада в болестно мечтателство и слабост, трябва да признаем подобни възражения за оправдани. Защото те се основават на едно здраво съждение, което обаче стига само до част от истината и не потъва в дълбочините на нещата. Ако стремежът към свръхсетивното познание би могъл да подкопае живота и да ни отблъсне от истинската действителност, тогава подобни възражения биха били наистина достатъчно силни, за да отнемат всякаква почва под краката на едно сходно духовно течение. Но и по отношение на подобни възгледи, стремежът на Тайната Наука да се „защитава" в обикновения смисъл на тази дума, е нещо неправилно.
към текста >>
Те считат за слабост, когато някой се отклонява от действител
нос
тта и търси своето спасение в един скрит свят, който за тях е равнозначен на нещо фантастично и нереално.
Нито един човек, който поне веднъж е пристъпил към този извор, не ще остане неподкрепен, когато и да се обърне към него. Има хора, които не искат да знаят нищо за такъв род познание, понеже съзират в него нещо нездравословно. От една повърхностна гледна точка те са прави. Те не искат да разглеждат по някакъв особен начин това, което предлага. т.н. действителност.
Те считат за слабост, когато някой се отклонява от действителността и търси своето спасение в един скрит свят, който за тях е равнозначен на нещо фантастично и нереално.
Ако в търсенето на духовнонаучни истини не искаме да се изпада в болестно мечтателство и слабост, трябва да признаем подобни възражения за оправдани. Защото те се основават на едно здраво съждение, което обаче стига само до част от истината и не потъва в дълбочините на нещата. Ако стремежът към свръхсетивното познание би могъл да подкопае живота и да ни отблъсне от истинската действителност, тогава подобни възражения биха били наистина достатъчно силни, за да отнемат всякаква почва под краката на едно сходно духовно течение. Но и по отношение на подобни възгледи, стремежът на Тайната Наука да се „защитава" в обикновения смисъл на тази дума, е нещо неправилно. Тайната Наука разкрива своите стойности пред всеки непредубеден човек, нагледно показващ как жизнената сила нараства само у този, който действително се вживява в нея.
към текста >>
Ако стремежът към свръхсетивното познание би могъл да подкопае живота и да ни отблъсне от истинската действител
нос
т, тогава подобни възражения биха били наистина достатъчно силни, за да отнемат всякаква почва под краката на едно сходно духовно течение.
Те не искат да разглеждат по някакъв особен начин това, което предлага. т.н. действителност. Те считат за слабост, когато някой се отклонява от действителността и търси своето спасение в един скрит свят, който за тях е равнозначен на нещо фантастично и нереално. Ако в търсенето на духовнонаучни истини не искаме да се изпада в болестно мечтателство и слабост, трябва да признаем подобни възражения за оправдани. Защото те се основават на едно здраво съждение, което обаче стига само до част от истината и не потъва в дълбочините на нещата.
Ако стремежът към свръхсетивното познание би могъл да подкопае живота и да ни отблъсне от истинската действителност, тогава подобни възражения биха били наистина достатъчно силни, за да отнемат всякаква почва под краката на едно сходно духовно течение.
Но и по отношение на подобни възгледи, стремежът на Тайната Наука да се „защитава" в обикновения смисъл на тази дума, е нещо неправилно. Тайната Наука разкрива своите стойности пред всеки непредубеден човек, нагледно показващ как жизнената сила нараства само у този, който действително се вживява в нея. Тя не може да отчужди човека и да го превърне в мечтател; тя храни човека от онзи жизнен извор, от който произлиза и неговата духовно-душевна същност. Когато се насочи към Тайната Наука, пред човека се изправят и други пречки за разбирането на нещата. По принцип е вярно, че в изложението на Тайната Наука читателят намира едно описание на душевни опитности, които могат да го отведат към свръхсетивния свят.
към текста >>
Тайната Наука разкрива своите стой
нос
ти пред всеки непредубеден човек, нагледно показващ как жизнената сила нараства само у този, който действително се вживява в нея.
Те считат за слабост, когато някой се отклонява от действителността и търси своето спасение в един скрит свят, който за тях е равнозначен на нещо фантастично и нереално. Ако в търсенето на духовнонаучни истини не искаме да се изпада в болестно мечтателство и слабост, трябва да признаем подобни възражения за оправдани. Защото те се основават на едно здраво съждение, което обаче стига само до част от истината и не потъва в дълбочините на нещата. Ако стремежът към свръхсетивното познание би могъл да подкопае живота и да ни отблъсне от истинската действителност, тогава подобни възражения биха били наистина достатъчно силни, за да отнемат всякаква почва под краката на едно сходно духовно течение. Но и по отношение на подобни възгледи, стремежът на Тайната Наука да се „защитава" в обикновения смисъл на тази дума, е нещо неправилно.
Тайната Наука разкрива своите стойности пред всеки непредубеден човек, нагледно показващ как жизнената сила нараства само у този, който действително се вживява в нея.
Тя не може да отчужди човека и да го превърне в мечтател; тя храни човека от онзи жизнен извор, от който произлиза и неговата духовно-душевна същност. Когато се насочи към Тайната Наука, пред човека се изправят и други пречки за разбирането на нещата. По принцип е вярно, че в изложението на Тайната Наука читателят намира едно описание на душевни опитности, които могат да го отведат към свръхсетивния свят. Практически обаче, това е само един вид идеал. На първо време читателят трябва да се запознае с много по-голям брой свръхсетивни опитности и то не негови, а чужди.
към текста >>
Тя не може да отчужди човека и да го превърне в мечтател; тя храни човека от онзи жизнен извор, от който произлиза и неговата духовно-душевна същ
нос
т.
Ако в търсенето на духовнонаучни истини не искаме да се изпада в болестно мечтателство и слабост, трябва да признаем подобни възражения за оправдани. Защото те се основават на едно здраво съждение, което обаче стига само до част от истината и не потъва в дълбочините на нещата. Ако стремежът към свръхсетивното познание би могъл да подкопае живота и да ни отблъсне от истинската действителност, тогава подобни възражения биха били наистина достатъчно силни, за да отнемат всякаква почва под краката на едно сходно духовно течение. Но и по отношение на подобни възгледи, стремежът на Тайната Наука да се „защитава" в обикновения смисъл на тази дума, е нещо неправилно. Тайната Наука разкрива своите стойности пред всеки непредубеден човек, нагледно показващ как жизнената сила нараства само у този, който действително се вживява в нея.
Тя не може да отчужди човека и да го превърне в мечтател; тя храни човека от онзи жизнен извор, от който произлиза и неговата духовно-душевна същност.
Когато се насочи към Тайната Наука, пред човека се изправят и други пречки за разбирането на нещата. По принцип е вярно, че в изложението на Тайната Наука читателят намира едно описание на душевни опитности, които могат да го отведат към свръхсетивния свят. Практически обаче, това е само един вид идеал. На първо време читателят трябва да се запознае с много по-голям брой свръхсетивни опитности и то не негови, а чужди. Друг начин не съществува и тази книга също ще се придържа към него.
към текста >>
По принцип е вярно, че в изложението на Тайната Наука читателят намира едно описание на душевни опит
нос
ти, които могат да го отведат към свръхсетивния свят.
Ако стремежът към свръхсетивното познание би могъл да подкопае живота и да ни отблъсне от истинската действителност, тогава подобни възражения биха били наистина достатъчно силни, за да отнемат всякаква почва под краката на едно сходно духовно течение. Но и по отношение на подобни възгледи, стремежът на Тайната Наука да се „защитава" в обикновения смисъл на тази дума, е нещо неправилно. Тайната Наука разкрива своите стойности пред всеки непредубеден човек, нагледно показващ как жизнената сила нараства само у този, който действително се вживява в нея. Тя не може да отчужди човека и да го превърне в мечтател; тя храни човека от онзи жизнен извор, от който произлиза и неговата духовно-душевна същност. Когато се насочи към Тайната Наука, пред човека се изправят и други пречки за разбирането на нещата.
По принцип е вярно, че в изложението на Тайната Наука читателят намира едно описание на душевни опитности, които могат да го отведат към свръхсетивния свят.
Практически обаче, това е само един вид идеал. На първо време читателят трябва да се запознае с много по-голям брой свръхсетивни опитности и то не негови, а чужди. Друг начин не съществува и тази книга също ще се придържа към него. Ще бъде описана голяма част от това, което авторът смята, че знае върху същността на човека, върху неговото поведение от раждането до смъртта, както и върху процесите в духовния свят след смъртта, по време на които човек не е вече свързан със своето тяло; по нататък ще бъде описано развитието на Земята и на човечеството. На пръв поглед би могло да изглежда сякаш тук ще бъдат изнесени поредица от въображаеми познания с характера на догми, изискващи респект пред нечий авторитет.
към текста >>
На първо време читателят трябва да се запознае с много по-голям брой свръхсетивни опит
нос
ти и то не негови, а чужди.
Тайната Наука разкрива своите стойности пред всеки непредубеден човек, нагледно показващ как жизнената сила нараства само у този, който действително се вживява в нея. Тя не може да отчужди човека и да го превърне в мечтател; тя храни човека от онзи жизнен извор, от който произлиза и неговата духовно-душевна същност. Когато се насочи към Тайната Наука, пред човека се изправят и други пречки за разбирането на нещата. По принцип е вярно, че в изложението на Тайната Наука читателят намира едно описание на душевни опитности, които могат да го отведат към свръхсетивния свят. Практически обаче, това е само един вид идеал.
На първо време читателят трябва да се запознае с много по-голям брой свръхсетивни опитности и то не негови, а чужди.
Друг начин не съществува и тази книга също ще се придържа към него. Ще бъде описана голяма част от това, което авторът смята, че знае върху същността на човека, върху неговото поведение от раждането до смъртта, както и върху процесите в духовния свят след смъртта, по време на които човек не е вече свързан със своето тяло; по нататък ще бъде описано развитието на Земята и на човечеството. На пръв поглед би могло да изглежда сякаш тук ще бъдат изнесени поредица от въображаеми познания с характера на догми, изискващи респект пред нечий авторитет. Но това не е така. Всичко, което може да се узнае за свръхсетивните истини, живее в този, който го описва, като жива опитност на неговата душа; и ако човек се вживее в тази душевна опитност, тя запалва в собствената му душа импулсите, които водят към съответните свръхсетивни факти.
към текста >>
Ще бъде описана голяма част от това, което авторът смята, че знае върху същ
нос
тта на човека, върху неговото поведение от раждането до смъртта, както и върху процесите в духовния свят след смъртта, по време на които човек не е вече свързан със своето тяло; по нататък ще бъде описано развитието на Земята и на човечеството.
Когато се насочи към Тайната Наука, пред човека се изправят и други пречки за разбирането на нещата. По принцип е вярно, че в изложението на Тайната Наука читателят намира едно описание на душевни опитности, които могат да го отведат към свръхсетивния свят. Практически обаче, това е само един вид идеал. На първо време читателят трябва да се запознае с много по-голям брой свръхсетивни опитности и то не негови, а чужди. Друг начин не съществува и тази книга също ще се придържа към него.
Ще бъде описана голяма част от това, което авторът смята, че знае върху същността на човека, върху неговото поведение от раждането до смъртта, както и върху процесите в духовния свят след смъртта, по време на които човек не е вече свързан със своето тяло; по нататък ще бъде описано развитието на Земята и на човечеството.
На пръв поглед би могло да изглежда сякаш тук ще бъдат изнесени поредица от въображаеми познания с характера на догми, изискващи респект пред нечий авторитет. Но това не е така. Всичко, което може да се узнае за свръхсетивните истини, живее в този, който го описва, като жива опитност на неговата душа; и ако човек се вживее в тази душевна опитност, тя запалва в собствената му душа импулсите, които водят към съответните свръхсетивни факти. Когато четем описанията на Тайната Наука, ние имаме по-различни изживявания, отколкото при четенето на описания, свързани със сетивните факти. В последния случай ние просто четем нещо за тях.
към текста >>
Всичко, което може да се узнае за свръхсетивните истини, живее в този, който го описва, като жива опит
нос
т на неговата душа; и ако човек се вживее в тази душевна опит
нос
т, тя запалва в собствената му душа импулсите, които водят към съответните свръхсетивни факти.
На първо време читателят трябва да се запознае с много по-голям брой свръхсетивни опитности и то не негови, а чужди. Друг начин не съществува и тази книга също ще се придържа към него. Ще бъде описана голяма част от това, което авторът смята, че знае върху същността на човека, върху неговото поведение от раждането до смъртта, както и върху процесите в духовния свят след смъртта, по време на които човек не е вече свързан със своето тяло; по нататък ще бъде описано развитието на Земята и на човечеството. На пръв поглед би могло да изглежда сякаш тук ще бъдат изнесени поредица от въображаеми познания с характера на догми, изискващи респект пред нечий авторитет. Но това не е така.
Всичко, което може да се узнае за свръхсетивните истини, живее в този, който го описва, като жива опитност на неговата душа; и ако човек се вживее в тази душевна опитност, тя запалва в собствената му душа импулсите, които водят към съответните свръхсетивни факти.
Когато четем описанията на Тайната Наука, ние имаме по-различни изживявания, отколкото при четенето на описания, свързани със сетивните факти. В последния случай ние просто четем нещо за тях. А когато четем описания на свръхсетивни факти, ние направо се включваме в определен поток на духовното Битие. Възприемайки последиците от духовното изследване, ние откриваме и нашия собствен вътрешен път на развитие. Вярно е, че на първо време читателят не винаги може да забележи подобно нещо.
към текста >>
Истинската същ
нос
т на това изживяване ще можем да си изясним едва, когато практически осъществим това, което във втората част на тази книга е описано като „път" към свръхсетивното познание.
А когато четем описания на свръхсетивни факти, ние направо се включваме в определен поток на духовното Битие. Възприемайки последиците от духовното изследване, ние откриваме и нашия собствен вътрешен път на развитие. Вярно е, че на първо време читателят не винаги може да забележи подобно нещо. Мнозина си представят навлизането си в духовния свят като едно събитие, твърде сходно с някакво сетивно изживяване и смятат, че това, което човек изпитва при четенето за този свят, има определено мисловен характер. Обаче при истинското приемане на тези истини дори когато те са под формата на мисли човек е вече вътре в този свят и му остава само да разбере, че той, макар и незабелязано, вече е изживял това, което погрешно е смятал за обикновено предаване на мисли.
Истинската същност на това изживяване ще можем да си изясним едва, когато практически осъществим това, което във втората част на тази книга е описано като „път" към свръхсетивното познание.
Някой твърде лесно би могъл да повярва, че трябва да е точно обратното: Че най-напред трябва да е описан тъкмо този „път". Но това не е така. За човек, който е отдаден само на „упражненията", целящи проникване в свръхсетивния свят, без да отправя своя душевен поглед към определени свръхсетивни факти, този свят остава един неясен, объркан хаос. Но след като се е занимавал с определени духовни факти, човек постепенно се вживява в този свят, макар и до известна степен наивно, и после си дава сметка вече извън всяка наивност как сам и в пълно съзнание е добил опитности, за които първоначално е срещнал едно или друго външно съобщение. След като проникне в света на Тайната Наука, човек се убеждава, че сигурният път към свръхсетивното познание е само този.
към текста >>
Но след като се е занимавал с определени духовни факти, човек постепенно се вживява в този свят, макар и до известна степен наивно, и после си дава сметка вече извън всяка наив
нос
т как сам и в пълно съзнание е добил опит
нос
ти, за които първоначално е срещнал едно или друго външно съобщение.
Обаче при истинското приемане на тези истини дори когато те са под формата на мисли човек е вече вътре в този свят и му остава само да разбере, че той, макар и незабелязано, вече е изживял това, което погрешно е смятал за обикновено предаване на мисли. Истинската същност на това изживяване ще можем да си изясним едва, когато практически осъществим това, което във втората част на тази книга е описано като „път" към свръхсетивното познание. Някой твърде лесно би могъл да повярва, че трябва да е точно обратното: Че най-напред трябва да е описан тъкмо този „път". Но това не е така. За човек, който е отдаден само на „упражненията", целящи проникване в свръхсетивния свят, без да отправя своя душевен поглед към определени свръхсетивни факти, този свят остава един неясен, объркан хаос.
Но след като се е занимавал с определени духовни факти, човек постепенно се вживява в този свят, макар и до известна степен наивно, и после си дава сметка вече извън всяка наивност как сам и в пълно съзнание е добил опитности, за които първоначално е срещнал едно или друго външно съобщение.
След като проникне в света на Тайната Наука, човек се убеждава, че сигурният път към свръхсетивното познание е само този. Той ще се увери още, че всяко опасение, според което свръхсетивните познания могат да действуват отначало като догми чрез своята сугестивна сила, е неоснователно. Защото съдържанието на тези познания се извлича от такава душевна атмосфера, която отнема каквато и да е сугестивна сила и му предоставя възможността да говори и на всеки друг човек по същия начин, по който духовните истини са проговорили на него самия. Ако първоначално другият не забелязва, че е пренесен в духовния свят, това не се дължи на сугестивно повлияване, а на финия и необикновен характер, присъщ на изживяванията, които читателят изпитва с книги от този род. И така, след приемането на съобщенията за духовния свят, според както те са дадени в първата част на тази книга, човек става съпознавач (Mitеrkenner) на свръхсетивния свят; а чрез практическото прилагане на описаните във втората част душевни упражнения, той става самостоятелен познавач на този свят.
към текста >>
Защото съдържанието на тези познания се извлича от такава душевна атмосфера, която отнема каквато и да е сугестивна сила и му предоставя възмож
нос
тта да говори и на всеки друг човек по същия начин, по който духовните истини са проговорили на него самия.
Но това не е така. За човек, който е отдаден само на „упражненията", целящи проникване в свръхсетивния свят, без да отправя своя душевен поглед към определени свръхсетивни факти, този свят остава един неясен, объркан хаос. Но след като се е занимавал с определени духовни факти, човек постепенно се вживява в този свят, макар и до известна степен наивно, и после си дава сметка вече извън всяка наивност как сам и в пълно съзнание е добил опитности, за които първоначално е срещнал едно или друго външно съобщение. След като проникне в света на Тайната Наука, човек се убеждава, че сигурният път към свръхсетивното познание е само този. Той ще се увери още, че всяко опасение, според което свръхсетивните познания могат да действуват отначало като догми чрез своята сугестивна сила, е неоснователно.
Защото съдържанието на тези познания се извлича от такава душевна атмосфера, която отнема каквато и да е сугестивна сила и му предоставя възможността да говори и на всеки друг човек по същия начин, по който духовните истини са проговорили на него самия.
Ако първоначално другият не забелязва, че е пренесен в духовния свят, това не се дължи на сугестивно повлияване, а на финия и необикновен характер, присъщ на изживяванията, които читателят изпитва с книги от този род. И така, след приемането на съобщенията за духовния свят, според както те са дадени в първата част на тази книга, човек става съпознавач (Mitеrkenner) на свръхсетивния свят; а чрез практическото прилагане на описаните във втората част душевни упражнения, той става самостоятелен познавач на този свят. Според духа и истинския смисъл на нещата, нито един истински учен не ще открие противоречие между своя та наука, изградена върху фактите от сетивния свят и начина, по който се изследва свръхсетивният свят. Такъв учен си служи с определени инструменти и методи. Той изобретява и построява инструментите чрез преработка на веществата, които му дава „природата".
към текста >>
Първоначално и без участието на човека „природата" е вложила в него определени способ
нос
ти и сили; сега те трябва да прераснат в по-висши способ
нос
ти и сили.
Такъв учен си служи с определени инструменти и методи. Той изобретява и построява инструментите чрез преработка на веществата, които му дава „природата". Свръхсетивното познание също има свой инструмент. Само че този инструмент е самият човек. Но и този инструмент трябва да бъде нагласен с оглед на едно по-висше изследване.
Първоначално и без участието на човека „природата" е вложила в него определени способности и сили; сега те трябва да прераснат в по-висши способности и сили.
Така човек сам може да превърне себе си в инструмент за изследване на свръхсетивния свят.
към текста >>
98.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
СЪЩ
НОС
Т НА ЧОВЕКА
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
При разглеждането на човека от гледна точка на свръхсетивното познание, веднага влиза в сила това, което по начало е валидно за този начин на познание. Това разглеждане е свързано с признаването на „явната тайна" в самото човешко същество. За сетивата и за обвързания с тях разум, е достъпна само една част от това, което свръхсетивното познание обхваща от човешкото същество, а именно физическото тяло. За .да вникнем добре в понятието „физическо тяло", трябва първо да насочим вниманието си към едно явление, което се простира като велика загадка над всеки миг от живота: смъртта и във връзка с нея да проучим цялата т.н. нежива природа, минералното царство, което непрекъснато носи смъртта в себе си.
към текста >>
нежива природа, минералното царство, което непрекъснато
нос
и смъртта в себе си.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА При разглеждането на човека от гледна точка на свръхсетивното познание, веднага влиза в сила това, което по начало е валидно за този начин на познание. Това разглеждане е свързано с признаването на „явната тайна" в самото човешко същество. За сетивата и за обвързания с тях разум, е достъпна само една част от това, което свръхсетивното познание обхваща от човешкото същество, а именно физическото тяло. За .да вникнем добре в понятието „физическо тяло", трябва първо да насочим вниманието си към едно явление, което се простира като велика загадка над всеки миг от живота: смъртта и във връзка с нея да проучим цялата т.н.
нежива природа, минералното царство, което непрекъснато носи смъртта в себе си.
По този начин се обръщаме към редица факти, чието пълно изясняване е възможно само чрез свръхсетивното познание; на тези факти е посветена и по-голяма част от предлаганата книга. Тук обаче сме длъжни да посочим определени понятия, които ще се окажат важни ориентири за читателя. Във видимия свят физическото тяло на човека е онова, което го прави подобен на минералния свят. В същото време физическото тяло не може да бъде смятано за нещо, което различава човека от минерала. За непредубеденото мислене преди всичко е важен фактът, че след смъртта се проявява онази част от човешкото същество, която го приравнява с минералния свят.
към текста >>
Престане ли тази борба, веднага настъпва чисто минералната актив
нос
т.
Справедливо е да добавим: без съмнение, в човешкото физическо тяло се намират същите сили и вещества, каквито имаме и в минерала; обаче през времетраенето на живота тяхното действие е подчинено на една по-висша задача. Тези действия стават присъщи на минералния свят едва след настъпването на смъртта. Едва тогава те се проявяват съобразно своята собствена природа, а именно като разрушители на човешкото физическо тяло. Ето как в самия човек трябва ясно да разграничим „явното" от „скритото", „видимото" от „невидимото". Защото през времетраенето на живота, „невидимите сили" трябва да водят една непрекъсната борба срещу веществата и силите в минералната област на физическото тяло.
Престане ли тази борба, веднага настъпва чисто минералната активност.
С това ние посочваме и онази точка, от която трябва да започне науката за свръхсетивния свят. Тя трябва да търси онова, което ръководи споменатата борба. А точно то е нещо скрито и невидимо за нашите сетива. То става достъпно едва за свръхсетивното наблюдение. Как може човек да постигне онова равнище, което му позволява да види „невидимото", също както обикновените очи различават физическите предмети, ще стане ясно в следващите глави на тази книга.
към текста >>
Вече споменахме: Описанието на пътя, който ни издига до по-висшето „виждане", може да има стой
нос
т, само ако човек първо се запознае с един обикновен разказ за това, което установява свръхсетивното изследване.
Тя трябва да търси онова, което ръководи споменатата борба. А точно то е нещо скрито и невидимо за нашите сетива. То става достъпно едва за свръхсетивното наблюдение. Как може човек да постигне онова равнище, което му позволява да види „невидимото", също както обикновените очи различават физическите предмети, ще стане ясно в следващите глави на тази книга. Сега е по-важно да опишем какво се установява при свръхсетивното наблюдение.
Вече споменахме: Описанието на пътя, който ни издига до по-висшето „виждане", може да има стойност, само ако човек първо се запознае с един обикновен разказ за това, което установява свръхсетивното изследване.
Защото в тази област човек може да разбере нещо дори и още да не го е наблюдавал. Добрият път към „виждането" е този, който тръгва от разбирането. Невидимите сили, които водят непрекъснатата борба срещу разпадането на физическото тяло, могат да бъдат наблюдавани само от хора с „висши виждания"; действията им обаче са достъпни и за обикновения човек. А тези действия се проектират в облика или формата, която по време на живота съединява и консолидира минералните вещества и сили на физическото тяло. С настъпването на смъртта, тази форма постепенно изчезва и физическото тяло се превръща в част от останалия минерален свят.
към текста >>
За да не се промъкнат недоразумения още в самото начало, трябва да обсъдим още две подроб
нос
ти, които са свързани с тези понятия.
А тези действия се проектират в облика или формата, която по време на живота съединява и консолидира минералните вещества и сили на физическото тяло. С настъпването на смъртта, тази форма постепенно изчезва и физическото тяло се превръща в част от останалия минерален свят. Обаче свръхсетивното виждане може да проследи всичко онова, което по време на живота пречи на физическите вещества и сили да проявят своето специфично и разрушително действие спрямо физическото тяло и да го наблюдава подробно като една самостоятелна част от човешкото същество. Нека да наречем тази самостоятелна част „етерно тяло" или „жизнено тяло". (Atherleib или Lebensleib)
За да не се промъкнат недоразумения още в самото начало, трябва да обсъдим още две подробности, които са свързани с тези понятия.
Думата „етер" тук няма да се употребява в онзи смисъл, който влага в нея съвременната физика. Тя например дефинира етера като носител на светлината. Но тук този термин ще бъде употребяван само в смисъла, посочен по-горе, а именно да обозначи това, което е достъпно за висшето виждане, и което за сетивното наблюдение се проявява само в своите действия; с други думи: Това, което съединява минералните вещества и сили, придавайки им специфичната форма на физическото тяло. Думата „тяло" също трябва да бъде разбрана правилно. За назоваване на по-висшите неща от Битието ние сме принудени да си служим с думите на обикновения език.
към текста >>
Тя например дефинира етера като
нос
ител на светлината.
Обаче свръхсетивното виждане може да проследи всичко онова, което по време на живота пречи на физическите вещества и сили да проявят своето специфично и разрушително действие спрямо физическото тяло и да го наблюдава подробно като една самостоятелна част от човешкото същество. Нека да наречем тази самостоятелна част „етерно тяло" или „жизнено тяло". (Atherleib или Lebensleib) За да не се промъкнат недоразумения още в самото начало, трябва да обсъдим още две подробности, които са свързани с тези понятия. Думата „етер" тук няма да се употребява в онзи смисъл, който влага в нея съвременната физика.
Тя например дефинира етера като носител на светлината.
Но тук този термин ще бъде употребяван само в смисъла, посочен по-горе, а именно да обозначи това, което е достъпно за висшето виждане, и което за сетивното наблюдение се проявява само в своите действия; с други думи: Това, което съединява минералните вещества и сили, придавайки им специфичната форма на физическото тяло. Думата „тяло" също трябва да бъде разбрана правилно. За назоваване на по-висшите неща от Битието ние сме принудени да си служим с думите на обикновения език. Те са предназначени да изразяват само физически и сетивни факти. Естествено, в сетивен смисъл „етерното тяло" не е нещо телесно, колкото и фино да си го представяме.*/* С термините „етерно тяло" и „жизнено тяло" авторът не възобновява просто древния и преодолян от науката възглед за „жизнената сила".
към текста >>
И в природата на човека е, че в хода на своето развитие усъвършенствува отделни способ
нос
ти за сметка на други.
Някои от тях допускат, че понятия като „жизнена сила" и други подобни не са напълно лишени от смисъл. Но дори и такъв учен, който до пуска това, не би искал да има нищо общо с нашето описание на „жизненото тяло". По правило, ако се впуснем в спор с официалните възгледи, няма да доведе до никъде. Напротив, свръхсетивното познание непрекъснато трябва да признава, че материалистическото мислене е необходимо макар и странично явление, което съпровожда естественонаучния прогрес на нашето време. Този прогрес идва като резултат от изключителното усъвършенствуване на средствата за сетивно наблюдение.
И в природата на човека е, че в хода на своето развитие усъвършенствува отделни способности за сметка на други.
Прецизното сетивно наблюдение, което се разви до такава забележителна степен чрез естествените науки, остави на заден план онези човешки способности, които могат да ни доведат до „скритите светове". Обаче отново идва време, когато грижата за тези пренебрегнати способности трябва да стане нещо сериозно и необходимо. Невидимият свят няма да бъде признат чрез това, че се оборват съжденията, които с логическа последователност отхвърлят неговото съществуване, а като се изнесе този невидим свят в неговата истинска светлина. Тогава ще го признаят и тези, за които „времето е дошло". Тук трябваше да споменем това, за да не бъдем обвинени в некомпетентност относно възгледите на естествената наука, особено когато говорим за „етерното тяло", което впрочем в определени кръгове се смята за чиста фантастика.
към текста >>
Прецизното сетивно наблюдение, което се разви до такава забележителна степен чрез естествените науки, остави на заден план онези човешки способ
нос
ти, които могат да ни доведат до „скритите светове".
Но дори и такъв учен, който до пуска това, не би искал да има нищо общо с нашето описание на „жизненото тяло". По правило, ако се впуснем в спор с официалните възгледи, няма да доведе до никъде. Напротив, свръхсетивното познание непрекъснато трябва да признава, че материалистическото мислене е необходимо макар и странично явление, което съпровожда естественонаучния прогрес на нашето време. Този прогрес идва като резултат от изключителното усъвършенствуване на средствата за сетивно наблюдение. И в природата на човека е, че в хода на своето развитие усъвършенствува отделни способности за сметка на други.
Прецизното сетивно наблюдение, което се разви до такава забележителна степен чрез естествените науки, остави на заден план онези човешки способности, които могат да ни доведат до „скритите светове".
Обаче отново идва време, когато грижата за тези пренебрегнати способности трябва да стане нещо сериозно и необходимо. Невидимият свят няма да бъде признат чрез това, че се оборват съжденията, които с логическа последователност отхвърлят неговото съществуване, а като се изнесе този невидим свят в неговата истинска светлина. Тогава ще го признаят и тези, за които „времето е дошло". Тук трябваше да споменем това, за да не бъдем обвинени в некомпетентност относно възгледите на естествената наука, особено когато говорим за „етерното тяло", което впрочем в определени кръгове се смята за чиста фантастика. И така, етерното тяло е втората съставна част на човешкото същество.
към текста >>
Обаче отново идва време, когато грижата за тези пренебрегнати способ
нос
ти трябва да стане нещо сериозно и необходимо.
По правило, ако се впуснем в спор с официалните възгледи, няма да доведе до никъде. Напротив, свръхсетивното познание непрекъснато трябва да признава, че материалистическото мислене е необходимо макар и странично явление, което съпровожда естественонаучния прогрес на нашето време. Този прогрес идва като резултат от изключителното усъвършенствуване на средствата за сетивно наблюдение. И в природата на човека е, че в хода на своето развитие усъвършенствува отделни способности за сметка на други. Прецизното сетивно наблюдение, което се разви до такава забележителна степен чрез естествените науки, остави на заден план онези човешки способности, които могат да ни доведат до „скритите светове".
Обаче отново идва време, когато грижата за тези пренебрегнати способности трябва да стане нещо сериозно и необходимо.
Невидимият свят няма да бъде признат чрез това, че се оборват съжденията, които с логическа последователност отхвърлят неговото съществуване, а като се изнесе този невидим свят в неговата истинска светлина. Тогава ще го признаят и тези, за които „времето е дошло". Тук трябваше да споменем това, за да не бъдем обвинени в некомпетентност относно възгледите на естествената наука, особено когато говорим за „етерното тяло", което впрочем в определени кръгове се смята за чиста фантастика. И така, етерното тяло е втората съставна част на човешкото същество. За свръхсетивното познанието е в много по-голяма степен реално отколкото физическото тяло.
към текста >>
Невидимият свят няма да бъде признат чрез това, че се оборват съжденията, които с логическа последовател
нос
т отхвърлят неговото съществуване, а като се изнесе този невидим свят в неговата истинска светлина.
Напротив, свръхсетивното познание непрекъснато трябва да признава, че материалистическото мислене е необходимо макар и странично явление, което съпровожда естественонаучния прогрес на нашето време. Този прогрес идва като резултат от изключителното усъвършенствуване на средствата за сетивно наблюдение. И в природата на човека е, че в хода на своето развитие усъвършенствува отделни способности за сметка на други. Прецизното сетивно наблюдение, което се разви до такава забележителна степен чрез естествените науки, остави на заден план онези човешки способности, които могат да ни доведат до „скритите светове". Обаче отново идва време, когато грижата за тези пренебрегнати способности трябва да стане нещо сериозно и необходимо.
Невидимият свят няма да бъде признат чрез това, че се оборват съжденията, които с логическа последователност отхвърлят неговото съществуване, а като се изнесе този невидим свят в неговата истинска светлина.
Тогава ще го признаят и тези, за които „времето е дошло". Тук трябваше да споменем това, за да не бъдем обвинени в некомпетентност относно възгледите на естествената наука, особено когато говорим за „етерното тяло", което впрочем в определени кръгове се смята за чиста фантастика. И така, етерното тяло е втората съставна част на човешкото същество. За свръхсетивното познанието е в много по-голяма степен реално отколкото физическото тяло. Подробно описание за него ще дадем в следващите части на тази книга, когато ще изтъкнем и в какъв смисъл трябва да се приемат подобни описания.
към текста >>
Тук трябваше да споменем това, за да не бъдем обвинени в некомпетент
нос
т от
нос
но възгледите на естествената наука, особено когато говорим за „етерното тяло", което впрочем в определени кръгове се смята за чиста фантастика.
И в природата на човека е, че в хода на своето развитие усъвършенствува отделни способности за сметка на други. Прецизното сетивно наблюдение, което се разви до такава забележителна степен чрез естествените науки, остави на заден план онези човешки способности, които могат да ни доведат до „скритите светове". Обаче отново идва време, когато грижата за тези пренебрегнати способности трябва да стане нещо сериозно и необходимо. Невидимият свят няма да бъде признат чрез това, че се оборват съжденията, които с логическа последователност отхвърлят неговото съществуване, а като се изнесе този невидим свят в неговата истинска светлина. Тогава ще го признаят и тези, за които „времето е дошло".
Тук трябваше да споменем това, за да не бъдем обвинени в некомпетентност относно възгледите на естествената наука, особено когато говорим за „етерното тяло", което впрочем в определени кръгове се смята за чиста фантастика.
И така, етерното тяло е втората съставна част на човешкото същество. За свръхсетивното познанието е в много по-голяма степен реално отколкото физическото тяло. Подробно описание за него ще дадем в следващите части на тази книга, когато ще изтъкнем и в какъв смисъл трябва да се приемат подобни описания. За сега е достатъчно да кажем, че етерното тяло прониква от край до край в цялото физическо тяло и че то е като един вид архитект на последното, формата и строежът на всички органи се поддържат чрез потоците и движенията на етерното тяло. В основата на физическото сърце стои едно „етерно сърце", в основата на физическия мозък „етерен мозък" и т.н.
към текста >>
Доколкото разглеждаме видимите явления, цялото човешко творчество е дей
нос
т, която се осъществява в състояние на буд
нос
т.
Докато при физическото тяло имаме строго обособени части, то навсякъде в етерното тяло имаме живо и неспирно преливане. Етерното тяло е еднакво за човека и растенията, както физическото тяло е еднакво за човека и минерала. Всеки жив организъм има свое етерно тяло. От етерното тяло свръхсетивното наблюдение се издига до следващата съставна част на човешкото същество. За да си изградим подходяща представа за нея, то насочва вниманието ни към съня, докато по отношение на етерното тяло вниманието ни беше насочено към смъртта.
Доколкото разглеждаме видимите явления, цялото човешко творчество е дейност, която се осъществява в състояние на будност.
Тази дейност обаче е възможна само, ако човек непрекъснато черпи от съня възстановяване на своите изразходвани сили. По време на сън изчезват всякакъв вид мисли и действия; за съзнателния живот изчезва всяко страдание, всяко удоволствие. Докато при събуждането, от безсъзнателните дълбини на съня като от един скрит и тайнствен извор бликват силите на човешкото съзнание. Същото съзнание, което при заспиването угасва в дълбок мрак, при събуждането се появява отново. От гледна точка на свръхсетивното познание, това което непрекъснато пробужда живота от състоянието на безсъзнание, представлява третата съставна част на човешкото същество.
към текста >>
Тази дей
нос
т обаче е възможна само, ако човек непрекъснато черпи от съня възстановяване на своите изразходвани сили.
Етерното тяло е еднакво за човека и растенията, както физическото тяло е еднакво за човека и минерала. Всеки жив организъм има свое етерно тяло. От етерното тяло свръхсетивното наблюдение се издига до следващата съставна част на човешкото същество. За да си изградим подходяща представа за нея, то насочва вниманието ни към съня, докато по отношение на етерното тяло вниманието ни беше насочено към смъртта. Доколкото разглеждаме видимите явления, цялото човешко творчество е дейност, която се осъществява в състояние на будност.
Тази дейност обаче е възможна само, ако човек непрекъснато черпи от съня възстановяване на своите изразходвани сили.
По време на сън изчезват всякакъв вид мисли и действия; за съзнателния живот изчезва всяко страдание, всяко удоволствие. Докато при събуждането, от безсъзнателните дълбини на съня като от един скрит и тайнствен извор бликват силите на човешкото съзнание. Същото съзнание, което при заспиването угасва в дълбок мрак, при събуждането се появява отново. От гледна точка на свръхсетивното познание, това което непрекъснато пробужда живота от състоянието на безсъзнание, представлява третата съставна част на човешкото същество. Можем да я наречем „астрално тяло" (Astralleib).
към текста >>
В научния свят се говори за чувствител
нос
т на някои растения, които например свиват листата си, ако върху тях се упражнят определени външни въздействия.
В същия смисъл както физическото тяло е еднакво за човека и минералите, а етерното тяло е еднакво за човека и растенията, така и астралното тяло е еднакво за човека и животните. Растенията са в състояние на непрекъснат сън. Който не разсъждава върху тези неща, лесно може да изпадне в заблуждението да приписва някакъв вид съзнание и на растенията, каквото със съответните разлики животните и хората имат в будно състояние. Това обаче може да се случи само тогава, когато си изграждаме една съвсем неточна представа за съзнанието. Всеки може да възрази, че когато упражним външно дразнение върху растението, то извършва определени движения, както и животното.
В научния свят се говори за чувствителност на някои растения, които например свиват листата си, ако върху тях се упражнят определени външни въздействия.
Отличителната черта на съзнанието обаче е не тази, че едно същество реагира спрямо някакво външно действие, а че дадено същество може да изживее в себе си нещо, което идва като един нов елемент, допълващ обикновената реакция. В противен случай би могло да се говори за съзнание и тогава, когато едно парче желязо се разширява под въздействието на топлината. Съзнание може да има само тогава, когато например топлината причинява болка. Четвъртата съставна част, която свръхсетивното познание приписва на човека, няма аналог и не съществува никъде в околния свят. Тя го различава от всички останали същества и чрез нея той се превръща във венеца на сътворения свят.
към текста >>
Свръхсетивното познание ни дава представа и за тази четвърта съставна част на човешкото същество като посочва, че в човешките изживявания, протичащи в буд
нос
т, също има една съществена разлика.
Отличителната черта на съзнанието обаче е не тази, че едно същество реагира спрямо някакво външно действие, а че дадено същество може да изживее в себе си нещо, което идва като един нов елемент, допълващ обикновената реакция. В противен случай би могло да се говори за съзнание и тогава, когато едно парче желязо се разширява под въздействието на топлината. Съзнание може да има само тогава, когато например топлината причинява болка. Четвъртата съставна част, която свръхсетивното познание приписва на човека, няма аналог и не съществува никъде в околния свят. Тя го различава от всички останали същества и чрез нея той се превръща във венеца на сътворения свят.
Свръхсетивното познание ни дава представа и за тази четвърта съставна част на човешкото същество като посочва, че в човешките изживявания, протичащи в будност, също има една съществена разлика.
Тя изпъква веднага щом обърнем внимание върху следното. От една страна, докато е буден, човек е непрекъснато в центъра на определени изживявания, които по необходимост идват и си отиват, а от друга страна той има изживявания, при които това не е така. Разликата изпъква особено силно, когато сравним човешките изживявания с тези на животните. Животното реагира на външните въздействия по строго закономерен начин. В зависимост от топлината и студа, от болката и удоволствието, както и от други закономерно протичащи процеси в неговото тяло, животното има съзнание например за своят глад или жажда.
към текста >>
Човекът може да прояви желания и страсти, които надхвърлят тази елементарна закономер
нос
т.
От една страна, докато е буден, човек е непрекъснато в центъра на определени изживявания, които по необходимост идват и си отиват, а от друга страна той има изживявания, при които това не е така. Разликата изпъква особено силно, когато сравним човешките изживявания с тези на животните. Животното реагира на външните въздействия по строго закономерен начин. В зависимост от топлината и студа, от болката и удоволствието, както и от други закономерно протичащи процеси в неговото тяло, животното има съзнание например за своят глад или жажда. Човешкият живот не се изчерпва само с такива изживявания.
Човекът може да прояви желания и страсти, които надхвърлят тази елементарна закономерност.
Ако нашите наблюдения върху едно животно са достатъчно продължителни, винаги бихме могли да докажем къде точно се намира поводът за определено действие или усещане извън тялото му или вътре в него. При човека това в никакъв случай не е така. Той може да изпитва желания и страсти, чийто повод не откриваме нито вън, нито вътре в неговото тяло. За всичко, което попада в тази област, трябва да търсим един особен източник. И в смисъла на свръхсетивната наука, този източник следва да се търси в човешкия „Аз".
към текста >>
В действител
нос
т обаче, подобно разпознаване изобщо не е свързано със спомена, а с нещо много по-различно.
Както физическото тяло се разпада, ако етерното тяло не го поддържа, както етерното тяло потъва в безсъзнание, ако то не се озарява от астралното тяло, така и астралното тяло би трябвало да потопява миналото в непрекъсната забрава, ако „Азът" не би запазвал миналото за настоящето. Това, което за физическото тяло е смъртта, което за етерното тяло е сънят, за астралното тяло то е забравата. С други думи: на етерното тяло е присъщ животът, на астралното тяло съзнанието и на Аза – споменът. Човек лесно изпада в заблуждението да приписва на растенията определен вид съзнание, но още по-лесно може да сгреши ако започне да говори за спомен при животните. А колко близка до ума е мисълта, че куче то разпознава своя господар дори и след като не го е виждало продължително време.
В действителност обаче, подобно разпознаване изобщо не е свързано със спомена, а с нещо много по-различно.
Кучето изпитва опре делена привързаност към своя господар. Тя се определя от вътрешната същност на господаря; всъщност по следната доставя и удоволствието на животното, но в присъствието на господаря. И всеки път когато това присъствие е налице, то става и предпоставка за подновяване на удоволствието. Истински спомен обаче имаме едва тогава, когато едно същество не само усеща изживяванията си в момента, а когато то съхранява и тези от миналото. И все пак някой може да сметне, че кучето притежава спомени.
към текста >>
Кучето изпитва опре делена привърза
нос
т към своя господар.
Това, което за физическото тяло е смъртта, което за етерното тяло е сънят, за астралното тяло то е забравата. С други думи: на етерното тяло е присъщ животът, на астралното тяло съзнанието и на Аза – споменът. Човек лесно изпада в заблуждението да приписва на растенията определен вид съзнание, но още по-лесно може да сгреши ако започне да говори за спомен при животните. А колко близка до ума е мисълта, че куче то разпознава своя господар дори и след като не го е виждало продължително време. В действителност обаче, подобно разпознаване изобщо не е свързано със спомена, а с нещо много по-различно.
Кучето изпитва опре делена привързаност към своя господар.
Тя се определя от вътрешната същност на господаря; всъщност по следната доставя и удоволствието на животното, но в присъствието на господаря. И всеки път когато това присъствие е налице, то става и предпоставка за подновяване на удоволствието. Истински спомен обаче имаме едва тогава, когато едно същество не само усеща изживяванията си в момента, а когато то съхранява и тези от миналото. И все пак някой може да сметне, че кучето притежава спомени. Той си казва: кучето скърби, след като господарят му го е напуснал, следователно у него остава някакъв спомен за господаря.
към текста >>
Тя се определя от вътрешната същ
нос
т на господаря; всъщ
нос
т по следната доставя и удоволствието на животното, но в присъствието на господаря.
С други думи: на етерното тяло е присъщ животът, на астралното тяло съзнанието и на Аза – споменът. Човек лесно изпада в заблуждението да приписва на растенията определен вид съзнание, но още по-лесно може да сгреши ако започне да говори за спомен при животните. А колко близка до ума е мисълта, че куче то разпознава своя господар дори и след като не го е виждало продължително време. В действителност обаче, подобно разпознаване изобщо не е свързано със спомена, а с нещо много по-различно. Кучето изпитва опре делена привързаност към своя господар.
Тя се определя от вътрешната същност на господаря; всъщност по следната доставя и удоволствието на животното, но в присъствието на господаря.
И всеки път когато това присъствие е налице, то става и предпоставка за подновяване на удоволствието. Истински спомен обаче имаме едва тогава, когато едно същество не само усеща изживяванията си в момента, а когато то съхранява и тези от миналото. И все пак някой може да сметне, че кучето притежава спомени. Той си казва: кучето скърби, след като господарят му го е напуснал, следователно у него остава някакъв спомен за господаря. Това съждение също е погрешно.
към текста >>
При съжителството с господаря, присъствието на последния се превръща за кучето в една потреб
нос
т и тогава то усеща отсъствието също както глада.
И всеки път когато това присъствие е налице, то става и предпоставка за подновяване на удоволствието. Истински спомен обаче имаме едва тогава, когато едно същество не само усеща изживяванията си в момента, а когато то съхранява и тези от миналото. И все пак някой може да сметне, че кучето притежава спомени. Той си казва: кучето скърби, след като господарят му го е напуснал, следователно у него остава някакъв спомен за господаря. Това съждение също е погрешно.
При съжителството с господаря, присъствието на последния се превръща за кучето в една потребност и тогава то усеща отсъствието също както глада.
Без подобни разграничения, никой не може да постигне яснота върху истинските отношения в живота. Изхождайки от определени предразсъдъци, би могло да се възрази, че все пак не би могло да се знае със сигурност, дали при животното съществува или не някакъв аналог на човешкия спомен. Подобно възражение възниква само в хода на повърхностни и неточни наблюдения. Ако внимателно наблюдаваме как се отнася животното към своите изживявания, ние ще установим и разликата между двата вида „отношение" това на животното и това на човека. Тогава ще открием, че животното „се отнася" като същество, което не притежава спомен.
към текста >>
Изхождайки от определени предразсъдъци, би могло да се възрази, че все пак не би могло да се знае със сигур
нос
т, дали при животното съществува или не някакъв аналог на човешкия спомен.
И все пак някой може да сметне, че кучето притежава спомени. Той си казва: кучето скърби, след като господарят му го е напуснал, следователно у него остава някакъв спомен за господаря. Това съждение също е погрешно. При съжителството с господаря, присъствието на последния се превръща за кучето в една потребност и тогава то усеща отсъствието също както глада. Без подобни разграничения, никой не може да постигне яснота върху истинските отношения в живота.
Изхождайки от определени предразсъдъци, би могло да се възрази, че все пак не би могло да се знае със сигурност, дали при животното съществува или не някакъв аналог на човешкия спомен.
Подобно възражение възниква само в хода на повърхностни и неточни наблюдения. Ако внимателно наблюдаваме как се отнася животното към своите изживявания, ние ще установим и разликата между двата вида „отношение" това на животното и това на човека. Тогава ще открием, че животното „се отнася" като същество, което не притежава спомен. За свръхсетивното наблюдение това и без друго е ясно. Но всичко онова, което за свръхсетивно то наблюдение е непосредствен факт, може да бъде в неговите действия наблюдавано чрез сетивните възприятия и разбрано чрез методите на обикновеното мислене.
към текста >>
Подобно възражение възниква само в хода на повърх
нос
тни и неточни наблюдения.
Той си казва: кучето скърби, след като господарят му го е напуснал, следователно у него остава някакъв спомен за господаря. Това съждение също е погрешно. При съжителството с господаря, присъствието на последния се превръща за кучето в една потребност и тогава то усеща отсъствието също както глада. Без подобни разграничения, никой не може да постигне яснота върху истинските отношения в живота. Изхождайки от определени предразсъдъци, би могло да се възрази, че все пак не би могло да се знае със сигурност, дали при животното съществува или не някакъв аналог на човешкия спомен.
Подобно възражение възниква само в хода на повърхностни и неточни наблюдения.
Ако внимателно наблюдаваме как се отнася животното към своите изживявания, ние ще установим и разликата между двата вида „отношение" това на животното и това на човека. Тогава ще открием, че животното „се отнася" като същество, което не притежава спомен. За свръхсетивното наблюдение това и без друго е ясно. Но всичко онова, което за свръхсетивно то наблюдение е непосредствен факт, може да бъде в неговите действия наблюдавано чрез сетивните възприятия и разбрано чрез методите на обикновеното мислене. А когато някой твърди, че човек узнава за своите спомени чрез вътрешно-душевни наблюдения, нещо, което при животните не може да се установи, той допуска една съдбоносна грешка.
към текста >>
А когато някой твърди, че човек узнава за своите спомени чрез вътрешно-душевни наблюдения, нещо, което при животните не може да се установи, той допуска една съдбо
нос
на грешка.
Подобно възражение възниква само в хода на повърхностни и неточни наблюдения. Ако внимателно наблюдаваме как се отнася животното към своите изживявания, ние ще установим и разликата между двата вида „отношение" това на животното и това на човека. Тогава ще открием, че животното „се отнася" като същество, което не притежава спомен. За свръхсетивното наблюдение това и без друго е ясно. Но всичко онова, което за свръхсетивно то наблюдение е непосредствен факт, може да бъде в неговите действия наблюдавано чрез сетивните възприятия и разбрано чрез методите на обикновеното мислене.
А когато някой твърди, че човек узнава за своите спомени чрез вътрешно-душевни наблюдения, нещо, което при животните не може да се установи, той допуска една съдбоносна грешка.
Своята способност да си спомня, човек не може в никакъв случай да извлече от вътрешните си душевни наблюдения; нея той може да извлече само от това, което изживява във самия себе си при отношението си спрямо нещата и процесите в околния свят. Тези опитности, които има със себе си, той разпростира по същия начин и спрямо другите хора, спрямо животните. Заслепяваща илюзия е да се смята, че човекът съди за съществуването на спомена само според душевните си наблюдения. Силата, която лежи в основата на спомена, може да се нарече и вътрешна, обаче съждението за нея включително и когато става дума за собствената личност може да се осъществи само чрез точния поглед върху причинните зависимости между живота и околния свят. Тези зависимости можем да установим както у себе си, така и при животното.
към текста >>
Своята способ
нос
т да си спомня, човек не може в никакъв случай да извлече от вътрешните си душевни наблюдения; нея той може да извлече само от това, което изживява във самия себе си при отношението си спрямо нещата и процесите в околния свят.
Ако внимателно наблюдаваме как се отнася животното към своите изживявания, ние ще установим и разликата между двата вида „отношение" това на животното и това на човека. Тогава ще открием, че животното „се отнася" като същество, което не притежава спомен. За свръхсетивното наблюдение това и без друго е ясно. Но всичко онова, което за свръхсетивно то наблюдение е непосредствен факт, може да бъде в неговите действия наблюдавано чрез сетивните възприятия и разбрано чрез методите на обикновеното мислене. А когато някой твърди, че човек узнава за своите спомени чрез вътрешно-душевни наблюдения, нещо, което при животните не може да се установи, той допуска една съдбоносна грешка.
Своята способност да си спомня, човек не може в никакъв случай да извлече от вътрешните си душевни наблюдения; нея той може да извлече само от това, което изживява във самия себе си при отношението си спрямо нещата и процесите в околния свят.
Тези опитности, които има със себе си, той разпростира по същия начин и спрямо другите хора, спрямо животните. Заслепяваща илюзия е да се смята, че човекът съди за съществуването на спомена само според душевните си наблюдения. Силата, която лежи в основата на спомена, може да се нарече и вътрешна, обаче съждението за нея включително и когато става дума за собствената личност може да се осъществи само чрез точния поглед върху причинните зависимости между живота и околния свят. Тези зависимости можем да установим както у себе си, така и при животното. Спрямо всички тези неща нашата официална психология сериозно страда поради своите неточни и недиференцирани представи, почиващи най-вече на погрешни наблюдения.
към текста >>
Тези опит
нос
ти, които има със себе си, той разпростира по същия начин и спрямо другите хора, спрямо животните.
Тогава ще открием, че животното „се отнася" като същество, което не притежава спомен. За свръхсетивното наблюдение това и без друго е ясно. Но всичко онова, което за свръхсетивно то наблюдение е непосредствен факт, може да бъде в неговите действия наблюдавано чрез сетивните възприятия и разбрано чрез методите на обикновеното мислене. А когато някой твърди, че човек узнава за своите спомени чрез вътрешно-душевни наблюдения, нещо, което при животните не може да се установи, той допуска една съдбоносна грешка. Своята способност да си спомня, човек не може в никакъв случай да извлече от вътрешните си душевни наблюдения; нея той може да извлече само от това, което изживява във самия себе си при отношението си спрямо нещата и процесите в околния свят.
Тези опитности, които има със себе си, той разпростира по същия начин и спрямо другите хора, спрямо животните.
Заслепяваща илюзия е да се смята, че човекът съди за съществуването на спомена само според душевните си наблюдения. Силата, която лежи в основата на спомена, може да се нарече и вътрешна, обаче съждението за нея включително и когато става дума за собствената личност може да се осъществи само чрез точния поглед върху причинните зависимости между живота и околния свят. Тези зависимости можем да установим както у себе си, така и при животното. Спрямо всички тези неща нашата официална психология сериозно страда поради своите неточни и недиференцирани представи, почиващи най-вече на погрешни наблюдения. За „Аза" споменът и забравата означават приблизително същото, каквото за астралното тяло означават будността и сънят.
към текста >>
Силата, която лежи в основата на спомена, може да се нарече и вътрешна, обаче съждението за нея включително и когато става дума за собствената лич
нос
т може да се осъществи само чрез точния поглед върху причинните зависимости между живота и околния свят.
Но всичко онова, което за свръхсетивно то наблюдение е непосредствен факт, може да бъде в неговите действия наблюдавано чрез сетивните възприятия и разбрано чрез методите на обикновеното мислене. А когато някой твърди, че човек узнава за своите спомени чрез вътрешно-душевни наблюдения, нещо, което при животните не може да се установи, той допуска една съдбоносна грешка. Своята способност да си спомня, човек не може в никакъв случай да извлече от вътрешните си душевни наблюдения; нея той може да извлече само от това, което изживява във самия себе си при отношението си спрямо нещата и процесите в околния свят. Тези опитности, които има със себе си, той разпростира по същия начин и спрямо другите хора, спрямо животните. Заслепяваща илюзия е да се смята, че човекът съди за съществуването на спомена само според душевните си наблюдения.
Силата, която лежи в основата на спомена, може да се нарече и вътрешна, обаче съждението за нея включително и когато става дума за собствената личност може да се осъществи само чрез точния поглед върху причинните зависимости между живота и околния свят.
Тези зависимости можем да установим както у себе си, така и при животното. Спрямо всички тези неща нашата официална психология сериозно страда поради своите неточни и недиференцирани представи, почиващи най-вече на погрешни наблюдения. За „Аза" споменът и забравата означават приблизително същото, каквото за астралното тяло означават будността и сънят. Както сънят премахва грижите и тревогите на деня, така и забравата простира едно було над неприятните случки в живота и по този начин заличава една част от миналото. И както сънят е необходим, за да укрепнат изчерпаните жизнени сили, така и човек трябва да изтрие от спомена определени части от своето минало, ако иска да застане свободен и безпристрастен пред възможността за нови изживявания.
към текста >>
За „Аза" споменът и забравата означават приблизително същото, каквото за астралното тяло означават буд
нос
тта и сънят.
Тези опитности, които има със себе си, той разпростира по същия начин и спрямо другите хора, спрямо животните. Заслепяваща илюзия е да се смята, че човекът съди за съществуването на спомена само според душевните си наблюдения. Силата, която лежи в основата на спомена, може да се нарече и вътрешна, обаче съждението за нея включително и когато става дума за собствената личност може да се осъществи само чрез точния поглед върху причинните зависимости между живота и околния свят. Тези зависимости можем да установим както у себе си, така и при животното. Спрямо всички тези неща нашата официална психология сериозно страда поради своите неточни и недиференцирани представи, почиващи най-вече на погрешни наблюдения.
За „Аза" споменът и забравата означават приблизително същото, каквото за астралното тяло означават будността и сънят.
Както сънят премахва грижите и тревогите на деня, така и забравата простира едно було над неприятните случки в живота и по този начин заличава една част от миналото. И както сънят е необходим, за да укрепнат изчерпаните жизнени сили, така и човек трябва да изтрие от спомена определени части от своето минало, ако иска да застане свободен и безпристрастен пред възможността за нови изживявания. И тъкмо от забравата израстват нови сили за възприемане на новото. Нека размислим върху едно толкова обикновено нещо, каквото е усвояването на писането. Детето забравя всички усилия, които е употребило, за да се научи да пише.
към текста >>
И както сънят е необходим, за да укрепнат изчерпаните жизнени сили, така и човек трябва да изтрие от спомена определени части от своето минало, ако иска да застане свободен и безпристрастен пред възмож
нос
тта за нови изживявания.
Силата, която лежи в основата на спомена, може да се нарече и вътрешна, обаче съждението за нея включително и когато става дума за собствената личност може да се осъществи само чрез точния поглед върху причинните зависимости между живота и околния свят. Тези зависимости можем да установим както у себе си, така и при животното. Спрямо всички тези неща нашата официална психология сериозно страда поради своите неточни и недиференцирани представи, почиващи най-вече на погрешни наблюдения. За „Аза" споменът и забравата означават приблизително същото, каквото за астралното тяло означават будността и сънят. Както сънят премахва грижите и тревогите на деня, така и забравата простира едно було над неприятните случки в живота и по този начин заличава една част от миналото.
И както сънят е необходим, за да укрепнат изчерпаните жизнени сили, така и човек трябва да изтрие от спомена определени части от своето минало, ако иска да застане свободен и безпристрастен пред възможността за нови изживявания.
И тъкмо от забравата израстват нови сили за възприемане на новото. Нека размислим върху едно толкова обикновено нещо, каквото е усвояването на писането. Детето забравя всички усилия, които е употребило, за да се научи да пише. Така това, което остава, е способността да пише. И как би писал човек, ако при всяко хващане на писалката, в душата му бликваха спомени за всичко изживяно от него през ученическата възраст?
към текста >>
Така това, което остава, е способ
нос
тта да пише.
Както сънят премахва грижите и тревогите на деня, така и забравата простира едно було над неприятните случки в живота и по този начин заличава една част от миналото. И както сънят е необходим, за да укрепнат изчерпаните жизнени сили, така и човек трябва да изтрие от спомена определени части от своето минало, ако иска да застане свободен и безпристрастен пред възможността за нови изживявания. И тъкмо от забравата израстват нови сили за възприемане на новото. Нека размислим върху едно толкова обикновено нещо, каквото е усвояването на писането. Детето забравя всички усилия, които е употребило, за да се научи да пише.
Така това, което остава, е способността да пише.
И как би писал човек, ако при всяко хващане на писалката, в душата му бликваха спомени за всичко изживяно от него през ученическата възраст? Впрочем споменът се проявява в различни по сила степени. Най-простата форма на спомена имаме, когато човек възприема даден предмет и после, след като се е отстранил от него, може да пробуди в себе си представата за този предмет. Той си изгражда тази представа докато е възприемал предмета. По същото време между неговото астрално тяло и неговия Аз протича строго определен процес.
към текста >>
А това, което придава на знанието елемента трай
нос
т, означаваме като душа.
По същото време между неговото астрално тяло и неговия Аз протича строго определен процес. Астралното тяло превръща външното впечатление в акт на съзнанието. В противен случай ако Азът не би приел познанието в себе си и не би го превърнал в своя достояние познанието за предмета би продължило само, докато той се намира в непосредствен досег с човека. Точно тук свръхсетивният подход към нещата ясно разграничава телесното от душевното. За астрално тяло говорим дотолкова, доколкото имаме предвид възникването на знание за един конкретен предмет.
А това, което придава на знанието елемента трайност, означаваме като душа.
От казаното обаче става ясно, колко дълбоко свързани в човека са астралното тяло с онази част от душата, която придава на знанието елемента трайност. Ето защо тази комбинация също можем да означим като астрално тяло. Ако се стремим към по-точна дефиниция на нещата, астралното тяло на човека ще наречем още душевно тяло (Seelenleib), а душата, доколкото тя е свързана с него, ще наречем Сетивна Душа (Empfindungsseele). Азът се издига до една по-висока степен в своето развитие, ако насочи дейността си върху това, което е усвоил като знание от външните предмети. Точно чрез тази дейност Азът все повече се освобождава от предметите на възприятието, за да работи в своята собствена област.
към текста >>
От казаното обаче става ясно, колко дълбоко свързани в човека са астралното тяло с онази част от душата, която придава на знанието елемента трай
нос
т.
Астралното тяло превръща външното впечатление в акт на съзнанието. В противен случай ако Азът не би приел познанието в себе си и не би го превърнал в своя достояние познанието за предмета би продължило само, докато той се намира в непосредствен досег с човека. Точно тук свръхсетивният подход към нещата ясно разграничава телесното от душевното. За астрално тяло говорим дотолкова, доколкото имаме предвид възникването на знание за един конкретен предмет. А това, което придава на знанието елемента трайност, означаваме като душа.
От казаното обаче става ясно, колко дълбоко свързани в човека са астралното тяло с онази част от душата, която придава на знанието елемента трайност.
Ето защо тази комбинация също можем да означим като астрално тяло. Ако се стремим към по-точна дефиниция на нещата, астралното тяло на човека ще наречем още душевно тяло (Seelenleib), а душата, доколкото тя е свързана с него, ще наречем Сетивна Душа (Empfindungsseele). Азът се издига до една по-висока степен в своето развитие, ако насочи дейността си върху това, което е усвоил като знание от външните предмети. Точно чрез тази дейност Азът все повече се освобождава от предметите на възприятието, за да работи в своята собствена област. Тази част от душата, която е ангажирана с всичко това, ще наречем Разсъдъчна (Verstandesseele) или Чувствуваща Душа (Gemutseele).
към текста >>
Азът се издига до една по-висока степен в своето развитие, ако насочи дей
нос
тта си върху това, което е усвоил като знание от външните предмети.
За астрално тяло говорим дотолкова, доколкото имаме предвид възникването на знание за един конкретен предмет. А това, което придава на знанието елемента трайност, означаваме като душа. От казаното обаче става ясно, колко дълбоко свързани в човека са астралното тяло с онази част от душата, която придава на знанието елемента трайност. Ето защо тази комбинация също можем да означим като астрално тяло. Ако се стремим към по-точна дефиниция на нещата, астралното тяло на човека ще наречем още душевно тяло (Seelenleib), а душата, доколкото тя е свързана с него, ще наречем Сетивна Душа (Empfindungsseele).
Азът се издига до една по-висока степен в своето развитие, ако насочи дейността си върху това, което е усвоил като знание от външните предмети.
Точно чрез тази дейност Азът все повече се освобождава от предметите на възприятието, за да работи в своята собствена област. Тази част от душата, която е ангажирана с всичко това, ще наречем Разсъдъчна (Verstandesseele) или Чувствуваща Душа (Gemutseele). Както Сетивната така и Разсъдъчната Душа работят с впечатленията от сетивно възприеманите предмети и със следите, които запазват от тях в паметта. Тук душата е напълно отдадена на това, което за нея представлява нещо съвсем външно. Отвън тя е приела също и това, което после превръща чрез паметта в свое лично притежание.
към текста >>
Точно чрез тази дей
нос
т Азът все повече се освобождава от предметите на възприятието, за да работи в своята собствена област.
А това, което придава на знанието елемента трайност, означаваме като душа. От казаното обаче става ясно, колко дълбоко свързани в човека са астралното тяло с онази част от душата, която придава на знанието елемента трайност. Ето защо тази комбинация също можем да означим като астрално тяло. Ако се стремим към по-точна дефиниция на нещата, астралното тяло на човека ще наречем още душевно тяло (Seelenleib), а душата, доколкото тя е свързана с него, ще наречем Сетивна Душа (Empfindungsseele). Азът се издига до една по-висока степен в своето развитие, ако насочи дейността си върху това, което е усвоил като знание от външните предмети.
Точно чрез тази дейност Азът все повече се освобождава от предметите на възприятието, за да работи в своята собствена област.
Тази част от душата, която е ангажирана с всичко това, ще наречем Разсъдъчна (Verstandesseele) или Чувствуваща Душа (Gemutseele). Както Сетивната така и Разсъдъчната Душа работят с впечатленията от сетивно възприеманите предмети и със следите, които запазват от тях в паметта. Тук душата е напълно отдадена на това, което за нея представлява нещо съвсем външно. Отвън тя е приела също и това, което после превръща чрез паметта в свое лично притежание. Но душата има много по-големи възможности.
към текста >>
Но душата има много по-големи възмож
нос
ти.
Точно чрез тази дейност Азът все повече се освобождава от предметите на възприятието, за да работи в своята собствена област. Тази част от душата, която е ангажирана с всичко това, ще наречем Разсъдъчна (Verstandesseele) или Чувствуваща Душа (Gemutseele). Както Сетивната така и Разсъдъчната Душа работят с впечатленията от сетивно възприеманите предмети и със следите, които запазват от тях в паметта. Тук душата е напълно отдадена на това, което за нея представлява нещо съвсем външно. Отвън тя е приела също и това, което после превръща чрез паметта в свое лично притежание.
Но душата има много по-големи възможности.
Тя е не само Сетивна и Разсъдъчна Душа. Свръхсетивният възглед без никакви усилия успява да изгради у нас една представа за тези възможности, като ни насочва към един обикновен факт, който трябва да бъде оценен според своето огромно значение. Този факт е, че в цяла та езикова сфера има едно единствено наименование, което по своята същност се различава от всички останали. Това е наименованието „Аз". Всеки човек може да назове с каквото и да е друго наименование останалите предмети и същества.
към текста >>
Свръхсетивният възглед без никакви усилия успява да изгради у нас една представа за тези възмож
нос
ти, като ни насочва към един обикновен факт, който трябва да бъде оценен според своето огромно значение.
Както Сетивната така и Разсъдъчната Душа работят с впечатленията от сетивно възприеманите предмети и със следите, които запазват от тях в паметта. Тук душата е напълно отдадена на това, което за нея представлява нещо съвсем външно. Отвън тя е приела също и това, което после превръща чрез паметта в свое лично притежание. Но душата има много по-големи възможности. Тя е не само Сетивна и Разсъдъчна Душа.
Свръхсетивният възглед без никакви усилия успява да изгради у нас една представа за тези възможности, като ни насочва към един обикновен факт, който трябва да бъде оценен според своето огромно значение.
Този факт е, че в цяла та езикова сфера има едно единствено наименование, което по своята същност се различава от всички останали. Това е наименованието „Аз". Всеки човек може да назове с каквото и да е друго наименование останалите предмети и същества. Но като обозначение на едно същество, „Азът" има смисъл само тогава, когато това същество само назовава себе си с името „Аз". При никакви обстоятелства името „Аз" не може да прозвучи отвън и да стигне до ухото на даден човек.
към текста >>
Този факт е, че в цяла та езикова сфера има едно единствено наименование, което по своята същ
нос
т се различава от всички останали.
Тук душата е напълно отдадена на това, което за нея представлява нещо съвсем външно. Отвън тя е приела също и това, което после превръща чрез паметта в свое лично притежание. Но душата има много по-големи възможности. Тя е не само Сетивна и Разсъдъчна Душа. Свръхсетивният възглед без никакви усилия успява да изгради у нас една представа за тези възможности, като ни насочва към един обикновен факт, който трябва да бъде оценен според своето огромно значение.
Този факт е, че в цяла та езикова сфера има едно единствено наименование, което по своята същност се различава от всички останали.
Това е наименованието „Аз". Всеки човек може да назове с каквото и да е друго наименование останалите предмети и същества. Но като обозначение на едно същество, „Азът" има смисъл само тогава, когато това същество само назовава себе си с името „Аз". При никакви обстоятелства името „Аз" не може да прозвучи отвън и да стигне до ухото на даден човек. Той може да го употреби единствено по отношение на се бе си.
към текста >>
Както Сетивната и Разсъдъчната Душа живеят във външния свят, така и една трета съставна част на душата ако тя стигне до възприемането на своята собствена същ
нос
т се потопява в Божествения свят.
И когато занапред ще употребяваме този израз, нека имаме предвид това. Нищо външно няма достъп до тази част на човешката душа, за която става дума тук. Тук е „скритото светилище на душата". Тук достъп може да получи само такова същество, което е сродно с душата. „Бог, който живее в човека, говори, когато душата познава себе си като Аз".
Както Сетивната и Разсъдъчната Душа живеят във външния свят, така и една трета съставна част на душата ако тя стигне до възприемането на своята собствена същност се потопява в Божествения свят.
Тук лесно може да възникне недоразумението, че подобен възглед смята Аза и Бога за едно цяло. В случая не се твърди че Азът е Бог, а само това, че той е от едно и също естество с Божественото. Когато някой казва, че една капка морска вода има същия състав като морето, нима твърди, че капката е самото море? Или с други думи: както капката се отнася към морето, така и Азът се отнася към Божественото. Човекът може да намери в себе си нещо божествено, само защото неговата първична същност е взета от Божествения свят.
към текста >>
Човекът може да намери в себе си нещо божествено, само защото неговата първична същ
нос
т е взета от Божествения свят.
Както Сетивната и Разсъдъчната Душа живеят във външния свят, така и една трета съставна част на душата ако тя стигне до възприемането на своята собствена същност се потопява в Божествения свят. Тук лесно може да възникне недоразумението, че подобен възглед смята Аза и Бога за едно цяло. В случая не се твърди че Азът е Бог, а само това, че той е от едно и също естество с Божественото. Когато някой казва, че една капка морска вода има същия състав като морето, нима твърди, че капката е самото море? Или с други думи: както капката се отнася към морето, така и Азът се отнася към Божественото.
Човекът може да намери в себе си нещо божествено, само защото неговата първична същност е взета от Божествения свят.
Ето как чрез тази трета съставна част на душата, човек постига едно вътрешно знание за себе си, също както чрез астралното тяло постига знание за външния свят. Тайната Наука нарича тази трета съставна част на душата Съзнаваща Душа (Bewusstseinseele). Следователно, от гледище на Тайната Наука душата е изградена от три съставни части: Сетивна Душа, Разсъдъчна Душа и Съзнаваща Душа, а тялото от физическо, етерно и астрално тяло. Правилното разбиране на „Аза" се затруднява от известни грешки в психологическите наблюдения, сходни с тези, които вече посочихме по отношение на паметовите възможности. Мнозина смятат, че могат да посочат примери, които са опровержение на казаното по-горе, макар че обикновено те се оказват примери на потвърждение.
към текста >>
Правилното разбиране на „Аза" се затруднява от известни грешки в психологическите наблюдения, сходни с тези, които вече посочихме по отношение на паметовите възмож
нос
ти.
Или с други думи: както капката се отнася към морето, така и Азът се отнася към Божественото. Човекът може да намери в себе си нещо божествено, само защото неговата първична същност е взета от Божествения свят. Ето как чрез тази трета съставна част на душата, човек постига едно вътрешно знание за себе си, също както чрез астралното тяло постига знание за външния свят. Тайната Наука нарича тази трета съставна част на душата Съзнаваща Душа (Bewusstseinseele). Следователно, от гледище на Тайната Наука душата е изградена от три съставни части: Сетивна Душа, Разсъдъчна Душа и Съзнаваща Душа, а тялото от физическо, етерно и астрално тяло.
Правилното разбиране на „Аза" се затруднява от известни грешки в психологическите наблюдения, сходни с тези, които вече посочихме по отношение на паметовите възможности.
Мнозина смятат, че могат да посочат примери, които са опровержение на казаното по-горе, макар че обикновено те се оказват примери на потвърждение. Такъв е случаят със забележките върху „Аза", които Едуард фон Хартман прави на страница 55 и следващите в своята книга „Основи на психологията". Той казва: „По начало себесъзнанието е по-древно от думата Аз. В развитието на езика личните местоимения са значително по-късен продукт и те имат значение преди всичко като съкращения.
към текста >>
Думата Аз е само един съкратен заместител от
нос
но личното име на говорещия, но такъв заместител, който всеки говорещ употребява за себе си, независимо от това, с какво собствено име го назовават другите.
Мнозина смятат, че могат да посочат примери, които са опровержение на казаното по-горе, макар че обикновено те се оказват примери на потвърждение. Такъв е случаят със забележките върху „Аза", които Едуард фон Хартман прави на страница 55 и следващите в своята книга „Основи на психологията". Той казва: „По начало себесъзнанието е по-древно от думата Аз. В развитието на езика личните местоимения са значително по-късен продукт и те имат значение преди всичко като съкращения.
Думата Аз е само един съкратен заместител относно личното име на говорещия, но такъв заместител, който всеки говорещ употребява за себе си, независимо от това, с какво собствено име го назовават другите.
Себесъзнанието може да се развие до твърде висока степен при животните, както и при необразовани глухонеми хора, без при това да е свързано с някакво собствено име. Съзнанието за собственото име може напълно да замести липсващата езикова употреба на Аза. По този начин се премахва и всякакъв магически ореол, с който мнозина обвиват думичката „аз"; тя не може да прибави абсолютно нищо към понятието „себесъзнание", а само извлича от него цялото свое съдържание." Човек може да бъде на пълно съгласен с подобни размишления, дори и с това, че думичката „аз" не трябва да се обвива с никакъв магически ореол, който само смущава ясния поглед върху тези неща. Обаче постепенно утвърденото словесно обозначение на даден факт изобщо не е решаващо за неговата вътрешна същност. В случая важното е, че вложената в себесъзнанието Азова същност е „по-древна от думата Аз".
към текста >>
Обаче постепенно утвърденото словесно обозначение на даден факт изобщо не е решаващо за неговата вътрешна същ
нос
т.
В развитието на езика личните местоимения са значително по-късен продукт и те имат значение преди всичко като съкращения. Думата Аз е само един съкратен заместител относно личното име на говорещия, но такъв заместител, който всеки говорещ употребява за себе си, независимо от това, с какво собствено име го назовават другите. Себесъзнанието може да се развие до твърде висока степен при животните, както и при необразовани глухонеми хора, без при това да е свързано с някакво собствено име. Съзнанието за собственото име може напълно да замести липсващата езикова употреба на Аза. По този начин се премахва и всякакъв магически ореол, с който мнозина обвиват думичката „аз"; тя не може да прибави абсолютно нищо към понятието „себесъзнание", а само извлича от него цялото свое съдържание." Човек може да бъде на пълно съгласен с подобни размишления, дори и с това, че думичката „аз" не трябва да се обвива с никакъв магически ореол, който само смущава ясния поглед върху тези неща.
Обаче постепенно утвърденото словесно обозначение на даден факт изобщо не е решаващо за неговата вътрешна същност.
В случая важното е, че вложената в себесъзнанието Азова същност е „по-древна от думата Аз". Да, човекът е заставен да прибегне до тази думичка с нейните свойства, валидни единствено за него за да изрази отношението си към външния свят по един коренно различен от животното начин. Както не можем да стигнем до геометричната характеристика на триъгълника като проучим как е възникнала думата „триъгълник", така не сме в състояние да се произнесем и върху същността на Аза, ако проучим етимологичното възникване и езиковата предистория на думата „аз". Истинската природа на „Аза" се разкрива едва в Съзнаващата Душа. Докато в „сетивния" и „разбиращ" елемент душата е някак разпръсната, тъкмо като Съзнаваща Душа тя се доближава до своята истинска същност.
към текста >>
В случая важното е, че вложената в себесъзнанието Азова същ
нос
т е „по-древна от думата Аз".
Думата Аз е само един съкратен заместител относно личното име на говорещия, но такъв заместител, който всеки говорещ употребява за себе си, независимо от това, с какво собствено име го назовават другите. Себесъзнанието може да се развие до твърде висока степен при животните, както и при необразовани глухонеми хора, без при това да е свързано с някакво собствено име. Съзнанието за собственото име може напълно да замести липсващата езикова употреба на Аза. По този начин се премахва и всякакъв магически ореол, с който мнозина обвиват думичката „аз"; тя не може да прибави абсолютно нищо към понятието „себесъзнание", а само извлича от него цялото свое съдържание." Човек може да бъде на пълно съгласен с подобни размишления, дори и с това, че думичката „аз" не трябва да се обвива с никакъв магически ореол, който само смущава ясния поглед върху тези неща. Обаче постепенно утвърденото словесно обозначение на даден факт изобщо не е решаващо за неговата вътрешна същност.
В случая важното е, че вложената в себесъзнанието Азова същност е „по-древна от думата Аз".
Да, човекът е заставен да прибегне до тази думичка с нейните свойства, валидни единствено за него за да изрази отношението си към външния свят по един коренно различен от животното начин. Както не можем да стигнем до геометричната характеристика на триъгълника като проучим как е възникнала думата „триъгълник", така не сме в състояние да се произнесем и върху същността на Аза, ако проучим етимологичното възникване и езиковата предистория на думата „аз". Истинската природа на „Аза" се разкрива едва в Съзнаващата Душа. Докато в „сетивния" и „разбиращ" елемент душата е някак разпръсната, тъкмо като Съзнаваща Душа тя се доближава до своята истинска същност. С помощта на Съзнаващата Душа „Азът" може да бъде възприеман, и то не по друг начин, а като определена вътрешна дейност.
към текста >>
Както не можем да стигнем до геометричната характеристика на триъгълника като проучим как е възникнала думата „триъгълник", така не сме в състояние да се произнесем и върху същ
нос
тта на Аза, ако проучим етимологичното възникване и езиковата предистория на думата „аз".
Съзнанието за собственото име може напълно да замести липсващата езикова употреба на Аза. По този начин се премахва и всякакъв магически ореол, с който мнозина обвиват думичката „аз"; тя не може да прибави абсолютно нищо към понятието „себесъзнание", а само извлича от него цялото свое съдържание." Човек може да бъде на пълно съгласен с подобни размишления, дори и с това, че думичката „аз" не трябва да се обвива с никакъв магически ореол, който само смущава ясния поглед върху тези неща. Обаче постепенно утвърденото словесно обозначение на даден факт изобщо не е решаващо за неговата вътрешна същност. В случая важното е, че вложената в себесъзнанието Азова същност е „по-древна от думата Аз". Да, човекът е заставен да прибегне до тази думичка с нейните свойства, валидни единствено за него за да изрази отношението си към външния свят по един коренно различен от животното начин.
Както не можем да стигнем до геометричната характеристика на триъгълника като проучим как е възникнала думата „триъгълник", така не сме в състояние да се произнесем и върху същността на Аза, ако проучим етимологичното възникване и езиковата предистория на думата „аз".
Истинската природа на „Аза" се разкрива едва в Съзнаващата Душа. Докато в „сетивния" и „разбиращ" елемент душата е някак разпръсната, тъкмо като Съзнаваща Душа тя се доближава до своята истинска същност. С помощта на Съзнаващата Душа „Азът" може да бъде възприеман, и то не по друг начин, а като определена вътрешна дейност. Представите за външните предмети се образуват в зависимост от появата, промените, изчезването на предметите и т.н.; тези представи обаче продължават да работят в човешкия разсъдък чрез своята собствена сила. Ако обаче Азът поиска да възприеме сам себе си, той не може да стори това просто като се отдаде на самия себе си; за да стигне до съзнанието за себе си, Азът трябва да прояви вътрешна активност в своите собствени дълбини.
към текста >>
Докато в „сетивния" и „разбиращ" елемент душата е някак разпръсната, тъкмо като Съзнаваща Душа тя се доближава до своята истинска същ
нос
т.
Обаче постепенно утвърденото словесно обозначение на даден факт изобщо не е решаващо за неговата вътрешна същност. В случая важното е, че вложената в себесъзнанието Азова същност е „по-древна от думата Аз". Да, човекът е заставен да прибегне до тази думичка с нейните свойства, валидни единствено за него за да изрази отношението си към външния свят по един коренно различен от животното начин. Както не можем да стигнем до геометричната характеристика на триъгълника като проучим как е възникнала думата „триъгълник", така не сме в състояние да се произнесем и върху същността на Аза, ако проучим етимологичното възникване и езиковата предистория на думата „аз". Истинската природа на „Аза" се разкрива едва в Съзнаващата Душа.
Докато в „сетивния" и „разбиращ" елемент душата е някак разпръсната, тъкмо като Съзнаваща Душа тя се доближава до своята истинска същност.
С помощта на Съзнаващата Душа „Азът" може да бъде възприеман, и то не по друг начин, а като определена вътрешна дейност. Представите за външните предмети се образуват в зависимост от появата, промените, изчезването на предметите и т.н.; тези представи обаче продължават да работят в човешкия разсъдък чрез своята собствена сила. Ако обаче Азът поиска да възприеме сам себе си, той не може да стори това просто като се отдаде на самия себе си; за да стигне до съзнанието за себе си, Азът трябва да прояви вътрешна активност в своите собствени дълбини. С възприемането на „Аза", с размисъла върху себе си, започва и една нова дейност на Аза. Чрез нея възприемането на Аза в Съзнаващата Душа добива за човек едно съвсем различно значение от онова, което нахлува към Аза чрез трите съставни части на тялото и чрез двете съставни части на душата.
към текста >>
С помощта на Съзнаващата Душа „Азът" може да бъде възприеман, и то не по друг начин, а като определена вътрешна дей
нос
т.
В случая важното е, че вложената в себесъзнанието Азова същност е „по-древна от думата Аз". Да, човекът е заставен да прибегне до тази думичка с нейните свойства, валидни единствено за него за да изрази отношението си към външния свят по един коренно различен от животното начин. Както не можем да стигнем до геометричната характеристика на триъгълника като проучим как е възникнала думата „триъгълник", така не сме в състояние да се произнесем и върху същността на Аза, ако проучим етимологичното възникване и езиковата предистория на думата „аз". Истинската природа на „Аза" се разкрива едва в Съзнаващата Душа. Докато в „сетивния" и „разбиращ" елемент душата е някак разпръсната, тъкмо като Съзнаваща Душа тя се доближава до своята истинска същност.
С помощта на Съзнаващата Душа „Азът" може да бъде възприеман, и то не по друг начин, а като определена вътрешна дейност.
Представите за външните предмети се образуват в зависимост от появата, промените, изчезването на предметите и т.н.; тези представи обаче продължават да работят в човешкия разсъдък чрез своята собствена сила. Ако обаче Азът поиска да възприеме сам себе си, той не може да стори това просто като се отдаде на самия себе си; за да стигне до съзнанието за себе си, Азът трябва да прояви вътрешна активност в своите собствени дълбини. С възприемането на „Аза", с размисъла върху себе си, започва и една нова дейност на Аза. Чрез нея възприемането на Аза в Съзнаващата Душа добива за човек едно съвсем различно значение от онова, което нахлува към Аза чрез трите съставни части на тялото и чрез двете съставни части на душата. Силата, която изявява Аза в Съзнаващата Душа, е същата, която се проявява в целия останал свят.
към текста >>
Ако обаче Азът поиска да възприеме сам себе си, той не може да стори това просто като се отдаде на самия себе си; за да стигне до съзнанието за себе си, Азът трябва да прояви вътрешна актив
нос
т в своите собствени дълбини.
Както не можем да стигнем до геометричната характеристика на триъгълника като проучим как е възникнала думата „триъгълник", така не сме в състояние да се произнесем и върху същността на Аза, ако проучим етимологичното възникване и езиковата предистория на думата „аз". Истинската природа на „Аза" се разкрива едва в Съзнаващата Душа. Докато в „сетивния" и „разбиращ" елемент душата е някак разпръсната, тъкмо като Съзнаваща Душа тя се доближава до своята истинска същност. С помощта на Съзнаващата Душа „Азът" може да бъде възприеман, и то не по друг начин, а като определена вътрешна дейност. Представите за външните предмети се образуват в зависимост от появата, промените, изчезването на предметите и т.н.; тези представи обаче продължават да работят в човешкия разсъдък чрез своята собствена сила.
Ако обаче Азът поиска да възприеме сам себе си, той не може да стори това просто като се отдаде на самия себе си; за да стигне до съзнанието за себе си, Азът трябва да прояви вътрешна активност в своите собствени дълбини.
С възприемането на „Аза", с размисъла върху себе си, започва и една нова дейност на Аза. Чрез нея възприемането на Аза в Съзнаващата Душа добива за човек едно съвсем различно значение от онова, което нахлува към Аза чрез трите съставни части на тялото и чрез двете съставни части на душата. Силата, която изявява Аза в Съзнаващата Душа, е същата, която се проявява в целия останал свят. Само че в тялото и в по-низшите съставни части на душата, тя се проявява в своите действия не непосредствено, а косвено и незабележимо. Нейната най-низша изява се осъществява чрез физическото тяло; после постепенно се издига до това, което изпълва Разсъдъчната Душа.
към текста >>
С възприемането на „Аза", с размисъла върху себе си, започва и една нова дей
нос
т на Аза.
Истинската природа на „Аза" се разкрива едва в Съзнаващата Душа. Докато в „сетивния" и „разбиращ" елемент душата е някак разпръсната, тъкмо като Съзнаваща Душа тя се доближава до своята истинска същност. С помощта на Съзнаващата Душа „Азът" може да бъде възприеман, и то не по друг начин, а като определена вътрешна дейност. Представите за външните предмети се образуват в зависимост от появата, промените, изчезването на предметите и т.н.; тези представи обаче продължават да работят в човешкия разсъдък чрез своята собствена сила. Ако обаче Азът поиска да възприеме сам себе си, той не може да стори това просто като се отдаде на самия себе си; за да стигне до съзнанието за себе си, Азът трябва да прояви вътрешна активност в своите собствени дълбини.
С възприемането на „Аза", с размисъла върху себе си, започва и една нова дейност на Аза.
Чрез нея възприемането на Аза в Съзнаващата Душа добива за човек едно съвсем различно значение от онова, което нахлува към Аза чрез трите съставни части на тялото и чрез двете съставни части на душата. Силата, която изявява Аза в Съзнаващата Душа, е същата, която се проявява в целия останал свят. Само че в тялото и в по-низшите съставни части на душата, тя се проявява в своите действия не непосредствено, а косвено и незабележимо. Нейната най-низша изява се осъществява чрез физическото тяло; после постепенно се издига до това, което изпълва Разсъдъчната Душа. Би могло да се каже, че с издигането над всяка по-горна степен отпада и някоя от обвивките, които скриват невидимия свят.
към текста >>
Така Съзнаващата Душа е свързана с Духа, който пък от своя страна представлява скритата същ
нос
т на всяко проявление.
В това, което изпълва Съзнаващата Душа, целият скрит свят грейва като в най-съкровения храм на душата. Обаче тук той е само като малка капка в морето на всепроникващите духовни сили. И човек трябва да ги обхване най-напред тъкмо тук. Той трябва да ги познае в самия себе си; после той може да ги открие и навсякъде другаде. Това, което прониква в Съзнаващата Душа като една малка водна капка, Тайната Наука нарича Дух.
Така Съзнаващата Душа е свързана с Духа, който пък от своя страна представлява скритата същност на всяко проявление.
Ако човек се стреми да обхване Духа във всичките му проявления, той трябва да стори това по същия начин, по който е обхванал Аза в Съзнаващата Душа. Но той трябва да приложи дейността, която го е довела до възприемането на Аза и спрямо целия видим свят. И тогава той се издига до още по-висока степен на своето развитие. Към своите телесни и душевни съставки той прибавя вече нещо ново. Следващото, което той сам завладява, е потопено в по-низшите пластове на душата му.
към текста >>
Но той трябва да приложи дей
нос
тта, която го е довела до възприемането на Аза и спрямо целия видим свят.
И човек трябва да ги обхване най-напред тъкмо тук. Той трябва да ги познае в самия себе си; после той може да ги открие и навсякъде другаде. Това, което прониква в Съзнаващата Душа като една малка водна капка, Тайната Наука нарича Дух. Така Съзнаващата Душа е свързана с Духа, който пък от своя страна представлява скритата същност на всяко проявление. Ако човек се стреми да обхване Духа във всичките му проявления, той трябва да стори това по същия начин, по който е обхванал Аза в Съзнаващата Душа.
Но той трябва да приложи дейността, която го е довела до възприемането на Аза и спрямо целия видим свят.
И тогава той се издига до още по-висока степен на своето развитие. Към своите телесни и душевни съставки той прибавя вече нещо ново. Следващото, което той сам завладява, е потопено в по-низшите пластове на душата му. И всичко това става чрез определена работа на Аза върху човешката душа. Доколко човек е напреднал в тази работа, проличава, ако сравним едно лице, което все още е напълно отдадено на низши страсти и на т.н.
към текста >>
Всъщ
нос
т целият културен живот и всеки духовен стремеж на хората се състои в определена работа, чиято цел е да постигне именно това господство на Аза.
В известен смисъл, можем да разглеждаме последния като произлязъл от първия, ако той би превъзмогнал низшите влечения и би се обърнал към висшия живот. Така той чрез Аза е по действувал облагородяващо и одухотворяващо върху своята душа. Азът е станал господар на целия душевен живот. Това въздействие може да се усили до такава степен, че в душата да не се пробужда вече никаква страст, никакво удоволствие, без Азът да бъде силата, която допуска това. По този начин цялата душа се превръща в едно откровение на Аза, каквото по-рано е била само Съзнаващата Душа.
Всъщност целият културен живот и всеки духовен стремеж на хората се състои в определена работа, чиято цел е да постигне именно това господство на Аза.
Всеки наш съвременник е включен в тази работа, независимо дали иска или не, дали има или няма съзнание за това. Чрез този вид работа човешкото същество се издига до по-високи степени на своето развитие; чрез нея човек развива нови съставни части на своето същество. Засега те са скрити зад видимия свят. Но чрез тази работа на Аза върху душата, човек може да стане не само господар над нея и да извади наяве скритите там сили. Той може да разшири тази работа и да я прехвърли върху астралното тяло.
към текста >>
По този начин Азът завладява астралното тяло, като се съединява с неговата скрита същ
нос
т.
Всеки наш съвременник е включен в тази работа, независимо дали иска или не, дали има или няма съзнание за това. Чрез този вид работа човешкото същество се издига до по-високи степени на своето развитие; чрез нея човек развива нови съставни части на своето същество. Засега те са скрити зад видимия свят. Но чрез тази работа на Аза върху душата, човек може да стане не само господар над нея и да извади наяве скритите там сили. Той може да разшири тази работа и да я прехвърли върху астралното тяло.
По този начин Азът завладява астралното тяло, като се съединява с неговата скрита същност.
Това завладяно и преобразено от Аза астрално тяло ще наречем Дух- Себе, или Духовно Себе (Geistselbst). (Източната мъдрост го нарича „Манас".) В лицето на Духовното Себе имаме една още по-висша съставна част на човешкото същество, която е в зародишен вид, но която работейки върху себе си човек ще проявява все повече и повече. Както човек овладява астралното тяло, прониквайки в скритите зад него сили, така в хода на развитието става и с етерното тяло. Обаче работата над етерното тяло е много по-интензивна, отколкото тази над астралното тяло, защото това, което се крие в етерното тяло, е обвито с две обвивки, докато скритото в астралното тяло е обвито само в една.
към текста >>
Защото астралното тяло е
нос
ител на удоволствието и болката, на радостта и страданието.
Можем да си изградим понятие за разликата в работата над двете тела, като посочим известни промени, които настъпват у човека в хода на неговото развитие. Нека първо помислим какви душевни качества се развиват, когато Азът работи над душата; как се променят удоволствието и желанията, радостта и болката. Нужно е само човек да си спомни времето на своето детство: От какво е изпитвал радост, какво му е причинявало болка? Какво ново е научил, което може да прибави към познанията си от детството? Всичко това обаче е само израз на факта, по какъв начин Азът е добил власт над астралното тяло.
Защото астралното тяло е носител на удоволствието и болката, на радостта и страданието.
И нека сравним всичко това с обстоятелството, колко слабо се променят в хода на времето определени качества на човека, например неговият темперамент, характеровите му особености и т.н. Едно избухливо дете често проявява избухливост и по-късно, в своята зряла възраст. Понякога тези неща са толкова очебийни, че има мислители, които напълно отричат възможността от промени в човешкия характер. Те смятат, че характерът е нещо трайно през целия живот и само се проявява в една или друга посока. Подобна преценка се основава единствено върху непълни и недостатъчни наблюдения.
към текста >>
И нека сравним всичко това с обстоятелството, колко слабо се променят в хода на времето определени качества на човека, например неговият темперамент, характеровите му особе
нос
ти и т.н.
Нека първо помислим какви душевни качества се развиват, когато Азът работи над душата; как се променят удоволствието и желанията, радостта и болката. Нужно е само човек да си спомни времето на своето детство: От какво е изпитвал радост, какво му е причинявало болка? Какво ново е научил, което може да прибави към познанията си от детството? Всичко това обаче е само израз на факта, по какъв начин Азът е добил власт над астралното тяло. Защото астралното тяло е носител на удоволствието и болката, на радостта и страданието.
И нека сравним всичко това с обстоятелството, колко слабо се променят в хода на времето определени качества на човека, например неговият темперамент, характеровите му особености и т.н.
Едно избухливо дете често проявява избухливост и по-късно, в своята зряла възраст. Понякога тези неща са толкова очебийни, че има мислители, които напълно отричат възможността от промени в човешкия характер. Те смятат, че характерът е нещо трайно през целия живот и само се проявява в една или друга посока. Подобна преценка се основава единствено върху непълни и недостатъчни наблюдения. Хора с развит усет за тези неща, ясно виждат, че и характерът, и темпераментът на човека се променят под влиянието на неговия Аз.
към текста >>
Понякога тези неща са толкова очебийни, че има мислители, които напълно отричат възмож
нос
тта от промени в човешкия характер.
Какво ново е научил, което може да прибави към познанията си от детството? Всичко това обаче е само израз на факта, по какъв начин Азът е добил власт над астралното тяло. Защото астралното тяло е носител на удоволствието и болката, на радостта и страданието. И нека сравним всичко това с обстоятелството, колко слабо се променят в хода на времето определени качества на човека, например неговият темперамент, характеровите му особености и т.н. Едно избухливо дете често проявява избухливост и по-късно, в своята зряла възраст.
Понякога тези неща са толкова очебийни, че има мислители, които напълно отричат възможността от промени в човешкия характер.
Те смятат, че характерът е нещо трайно през целия живот и само се проявява в една или друга посока. Подобна преценка се основава единствено върху непълни и недостатъчни наблюдения. Хора с развит усет за тези неща, ясно виждат, че и характерът, и темпераментът на човека се променят под влиянието на неговия Аз. Несъмнено, спрямо по-горе изброените качества, тази промяна е много по-бавна. Двата вида промени бихме могли да сравним с движението на часовниковите стрелки.
към текста >>
Работата на Аза се простира и върху етерното тяло например тогава, когато той упражнява дей
нос
тта си и предизвиква промени в характера, темперамента и т.н.
Силите, които предизвикват тези промени в характера и темперамента, принадлежат на етерното тяло. Те са от същия род с онези сили, които се проявяват в областта на биологичния живот, т.е. силите на растежа, размножението и т.н. Тези неща ще бъдат истински осветлени в следващите глави на книгата. Впрочем Азът работи над астралното тяло, не когато човек просто се отдава на удоволствие и болки, на радости и страдания, а когато настъпват промени в тези устойчиви душевни качества.
Работата на Аза се простира и върху етерното тяло например тогава, когато той упражнява дейността си и предизвиква промени в характера, темперамента и т.н.
За тази промяна работи всеки човек, независимо дали го съзнава или не. Най-мощните импулси в обикновения живот, които съдействуват за тази промяна, са религиозните. Когато Азът позволи на импулсите, бликащи от религиозния живот, да проникват в него, тогава те образуват там, в Аза, една сила, чиито въздействия стигат чак до етерното тяло, за да го променят и преобразят, докато астралното тяло се променя от много по-слаби въздействия. Тези по-незначителни въздействия, които самият живот предлага на човека образование, размисли, облагородяване на чувствата и т.н. подлежат на всевъзможни колебания и разпокъсаност; религиозните чувства обаче придават на цялата мисловна, чувствена и волева активност един отпечатък на единство и цялост.
към текста >>
подлежат на всевъзможни колебания и разпокъса
нос
т; религиозните чувства обаче придават на цялата мисловна, чувствена и волева актив
нос
т един отпечатък на единство и цялост.
Работата на Аза се простира и върху етерното тяло например тогава, когато той упражнява дейността си и предизвиква промени в характера, темперамента и т.н. За тази промяна работи всеки човек, независимо дали го съзнава или не. Най-мощните импулси в обикновения живот, които съдействуват за тази промяна, са религиозните. Когато Азът позволи на импулсите, бликащи от религиозния живот, да проникват в него, тогава те образуват там, в Аза, една сила, чиито въздействия стигат чак до етерното тяло, за да го променят и преобразят, докато астралното тяло се променя от много по-слаби въздействия. Тези по-незначителни въздействия, които самият живот предлага на човека образование, размисли, облагородяване на чувствата и т.н.
подлежат на всевъзможни колебания и разпокъсаност; религиозните чувства обаче придават на цялата мисловна, чувствена и волева активност един отпечатък на единство и цялост.
Наред с това, те озаряват и целия душевен живот с една проникваща и постоянна светлина. Днес човек мисли и чувствува едно, утре друго; поводите за това са най-различни. Ако обаче човек е под въздействието на своето трайно религиозно светоусещане и долавя нещо, което остава неподвластно на каквито и да е колебания, той ще пренесе днешните си мисли и чувства също и в утрешния ден. Ето защо религиозното свето усещане играе решаваща роля в душевния живот и в хода на времето въздействията му непрекъснато укрепват, защото протичат в условия на непрекъснато повторение. Поради тази причина те постигат и силата да действуват върху етерното тяло.
към текста >>
Когато чрез външните форми, цветове и звуци човек проникне движен от своите представи и чувства в скритата духовна същ
нос
т на едно художествено произведение, тогава импулсите, които Азът приема по този начин, достигат наистина чак до етерното тяло.
Днес човек мисли и чувствува едно, утре друго; поводите за това са най-различни. Ако обаче човек е под въздействието на своето трайно религиозно светоусещане и долавя нещо, което остава неподвластно на каквито и да е колебания, той ще пренесе днешните си мисли и чувства също и в утрешния ден. Ето защо религиозното свето усещане играе решаваща роля в душевния живот и в хода на времето въздействията му непрекъснато укрепват, защото протичат в условия на непрекъснато повторение. Поради тази причина те постигат и силата да действуват върху етерното тяло. По сходен начин въздействува върху човека и истинското изкуство.
Когато чрез външните форми, цветове и звуци човек проникне движен от своите представи и чувства в скритата духовна същност на едно художествено произведение, тогава импулсите, които Азът приема по този начин, достигат наистина чак до етерното тяло.
И ако доведем тази мисъл докрай, ще преценим какво огромно значение има изкуството за всяко човешко развитие. Тук посочихме само отделни действия на Азовите импулси върху етерното тяло. Но в човешкия живот има и много други въздействия, които не са толкова отчетливи. Впрочем дори и от няколкото посочени примери е ясно, че човешкото същество има и друга съставна част, също скрита, върху която Азът непрекъснато работи... Тя е втората съставна част на Духа и можем да я наречем Дух-Живот (Lebensgeist) (Източната мъдрост прибягва до името „Буди"). Изразът „Дух-Живот" е подходящ, защото в това, което той обозначава, действуват същите сили, както и в „жизненото тяло", само че, когато те се проявяват като жизнено тяло, в тях не действува човешкият Аз.
към текста >>
Но когато се проявяват като Дух-Живот, те са проникнати от дей
нос
тта на Аза.
И ако доведем тази мисъл докрай, ще преценим какво огромно значение има изкуството за всяко човешко развитие. Тук посочихме само отделни действия на Азовите импулси върху етерното тяло. Но в човешкия живот има и много други въздействия, които не са толкова отчетливи. Впрочем дори и от няколкото посочени примери е ясно, че човешкото същество има и друга съставна част, също скрита, върху която Азът непрекъснато работи... Тя е втората съставна част на Духа и можем да я наречем Дух-Живот (Lebensgeist) (Източната мъдрост прибягва до името „Буди"). Изразът „Дух-Живот" е подходящ, защото в това, което той обозначава, действуват същите сили, както и в „жизненото тяло", само че, когато те се проявяват като жизнено тяло, в тях не действува човешкият Аз.
Но когато се проявяват като Дух-Живот, те са проникнати от дейността на Аза.
Интелектуалното развитие на човека, пречистването и облагородяването на неговите чувства и воля, са мярката за преобразяването на неговото астрално тяло в Духовно-Себе; неговите религиозни изживявания и някои други опитности се отпечатват върху етерното тяло и го превръщат в Дух-Живот. В хода на обикновения живот това става малко или много несъзнателно. Напротив, т.нар. Посвещение на човека се състои в това, че с помощта на средствата, дадени му от свръхсетивното познание, той взема съзнателно в свои ръце и процесите, разиграващи се в Духовното Себе, и тези в Духа-Живот. За тези средства Ще говорим по-нататък в тази книга.
към текста >>
Интелектуалното развитие на човека, пречистването и облагородяването на неговите чувства и воля, са мярката за преобразяването на неговото астрално тяло в Духовно-Себе; неговите религиозни изживявания и някои други опит
нос
ти се отпечатват върху етерното тяло и го превръщат в Дух-Живот.
Тук посочихме само отделни действия на Азовите импулси върху етерното тяло. Но в човешкия живот има и много други въздействия, които не са толкова отчетливи. Впрочем дори и от няколкото посочени примери е ясно, че човешкото същество има и друга съставна част, също скрита, върху която Азът непрекъснато работи... Тя е втората съставна част на Духа и можем да я наречем Дух-Живот (Lebensgeist) (Източната мъдрост прибягва до името „Буди"). Изразът „Дух-Живот" е подходящ, защото в това, което той обозначава, действуват същите сили, както и в „жизненото тяло", само че, когато те се проявяват като жизнено тяло, в тях не действува човешкият Аз. Но когато се проявяват като Дух-Живот, те са проникнати от дейността на Аза.
Интелектуалното развитие на човека, пречистването и облагородяването на неговите чувства и воля, са мярката за преобразяването на неговото астрално тяло в Духовно-Себе; неговите религиозни изживявания и някои други опитности се отпечатват върху етерното тяло и го превръщат в Дух-Живот.
В хода на обикновения живот това става малко или много несъзнателно. Напротив, т.нар. Посвещение на човека се състои в това, че с помощта на средствата, дадени му от свръхсетивното познание, той взема съзнателно в свои ръце и процесите, разиграващи се в Духовното Себе, и тези в Духа-Живот. За тези средства Ще говорим по-нататък в тази книга. Наложително беше само предварително да посочим, че наред с тялото и душата, в човека действува и Духът.
към текста >>
По-нататък ще покажем, по какъв начин Духът е свързан с вечната същ
нос
т на човека за разлика от начина, по който е свързан с неговото тленно тяло.
В хода на обикновения живот това става малко или много несъзнателно. Напротив, т.нар. Посвещение на човека се състои в това, че с помощта на средствата, дадени му от свръхсетивното познание, той взема съзнателно в свои ръце и процесите, разиграващи се в Духовното Себе, и тези в Духа-Живот. За тези средства Ще говорим по-нататък в тази книга. Наложително беше само предварително да посочим, че наред с тялото и душата, в човека действува и Духът.
По-нататък ще покажем, по какъв начин Духът е свързан с вечната същност на човека за разлика от начина, по който е свързан с неговото тленно тяло.
Обаче дейността на Аза не се изчерпва с работата му върху астралното и етерното тяло. Тази дейност се простира и върху физическото тяло. Един полъх от влиянието на Аза върху физическото тяло имаме, когато при определени изживявания настъпва например изчервяването и побледняването. Винаги когато чрез Азовата дейност настъпват някакви промени във физическото тяло, следва да знаем, че Азът действително е свързан с невидимите сили на това тяло; с онези сили, които са в основата на неговите физически процеси. В този случай казваме, че чрез една такава дейност Азът работи върху физическото тяло.
към текста >>
Обаче дей
нос
тта на Аза не се изчерпва с работата му върху астралното и етерното тяло.
Напротив, т.нар. Посвещение на човека се състои в това, че с помощта на средствата, дадени му от свръхсетивното познание, той взема съзнателно в свои ръце и процесите, разиграващи се в Духовното Себе, и тези в Духа-Живот. За тези средства Ще говорим по-нататък в тази книга. Наложително беше само предварително да посочим, че наред с тялото и душата, в човека действува и Духът. По-нататък ще покажем, по какъв начин Духът е свързан с вечната същност на човека за разлика от начина, по който е свързан с неговото тленно тяло.
Обаче дейността на Аза не се изчерпва с работата му върху астралното и етерното тяло.
Тази дейност се простира и върху физическото тяло. Един полъх от влиянието на Аза върху физическото тяло имаме, когато при определени изживявания настъпва например изчервяването и побледняването. Винаги когато чрез Азовата дейност настъпват някакви промени във физическото тяло, следва да знаем, че Азът действително е свързан с невидимите сили на това тяло; с онези сили, които са в основата на неговите физически процеси. В този случай казваме, че чрез една такава дейност Азът работи върху физическото тяло. Този израз не трябва да бъде разбиран погрешно, в смисъл че става дума за нещо грубо материално.
към текста >>
Тази дей
нос
т се простира и върху физическото тяло.
Посвещение на човека се състои в това, че с помощта на средствата, дадени му от свръхсетивното познание, той взема съзнателно в свои ръце и процесите, разиграващи се в Духовното Себе, и тези в Духа-Живот. За тези средства Ще говорим по-нататък в тази книга. Наложително беше само предварително да посочим, че наред с тялото и душата, в човека действува и Духът. По-нататък ще покажем, по какъв начин Духът е свързан с вечната същност на човека за разлика от начина, по който е свързан с неговото тленно тяло. Обаче дейността на Аза не се изчерпва с работата му върху астралното и етерното тяло.
Тази дейност се простира и върху физическото тяло.
Един полъх от влиянието на Аза върху физическото тяло имаме, когато при определени изживявания настъпва например изчервяването и побледняването. Винаги когато чрез Азовата дейност настъпват някакви промени във физическото тяло, следва да знаем, че Азът действително е свързан с невидимите сили на това тяло; с онези сили, които са в основата на неговите физически процеси. В този случай казваме, че чрез една такава дейност Азът работи върху физическото тяло. Този израз не трябва да бъде разбиран погрешно, в смисъл че става дума за нещо грубо материално. Грубо-материалният облик на физическото тяло е само неговата външна страна.
към текста >>
Винаги когато чрез Азовата дей
нос
т настъпват някакви промени във физическото тяло, следва да знаем, че Азът действително е свързан с невидимите сили на това тяло; с онези сили, които са в основата на неговите физически процеси.
Наложително беше само предварително да посочим, че наред с тялото и душата, в човека действува и Духът. По-нататък ще покажем, по какъв начин Духът е свързан с вечната същност на човека за разлика от начина, по който е свързан с неговото тленно тяло. Обаче дейността на Аза не се изчерпва с работата му върху астралното и етерното тяло. Тази дейност се простира и върху физическото тяло. Един полъх от влиянието на Аза върху физическото тяло имаме, когато при определени изживявания настъпва например изчервяването и побледняването.
Винаги когато чрез Азовата дейност настъпват някакви промени във физическото тяло, следва да знаем, че Азът действително е свързан с невидимите сили на това тяло; с онези сили, които са в основата на неговите физически процеси.
В този случай казваме, че чрез една такава дейност Азът работи върху физическото тяло. Този израз не трябва да бъде разбиран погрешно, в смисъл че става дума за нещо грубо материално. Грубо-материалният облик на физическото тяло е само неговата външна страна. Зад нея действуват скритите сили на човешкото същество и тези сили са от духовно естество. Тук не говорим за работа върху материалната субстанция на физическото тяло а то само на пръв поглед изглежда материално а за духовна работа върху скритите сили, които непрекъснато го изграждат и разрушават.
към текста >>
В този случай казваме, че чрез една такава дей
нос
т Азът работи върху физическото тяло.
По-нататък ще покажем, по какъв начин Духът е свързан с вечната същност на човека за разлика от начина, по който е свързан с неговото тленно тяло. Обаче дейността на Аза не се изчерпва с работата му върху астралното и етерното тяло. Тази дейност се простира и върху физическото тяло. Един полъх от влиянието на Аза върху физическото тяло имаме, когато при определени изживявания настъпва например изчервяването и побледняването. Винаги когато чрез Азовата дейност настъпват някакви промени във физическото тяло, следва да знаем, че Азът действително е свързан с невидимите сили на това тяло; с онези сили, които са в основата на неговите физически процеси.
В този случай казваме, че чрез една такава дейност Азът работи върху физическото тяло.
Този израз не трябва да бъде разбиран погрешно, в смисъл че става дума за нещо грубо материално. Грубо-материалният облик на физическото тяло е само неговата външна страна. Зад нея действуват скритите сили на човешкото същество и тези сили са от духовно естество. Тук не говорим за работа върху материалната субстанция на физическото тяло а то само на пръв поглед изглежда материално а за духовна работа върху скритите сили, които непрекъснато го изграждат и разрушават. Улисан в ежедневието, човек трудно може да се досети за тази работа на Аза върху физическото тяло.
към текста >>
В противополож
нос
т на физическия човек, ще я означим като Човекът-Дух (Geistesmensch).
Зад нея действуват скритите сили на човешкото същество и тези сили са от духовно естество. Тук не говорим за работа върху материалната субстанция на физическото тяло а то само на пръв поглед изглежда материално а за духовна работа върху скритите сили, които непрекъснато го изграждат и разрушават. Улисан в ежедневието, човек трудно може да се досети за тази работа на Аза върху физическото тяло. Яснота може да получи само, ако чрез свръхсетивното познание я поеме в свои ръце. Но тогава той ще установи и наличието на трета духовна част на човека.
В противоположност на физическия човек, ще я означим като Човекът-Дух (Geistesmensch).
(Източната мъдрост използва името „Атма") Спрямо „Човека-Дух" също може лесно да се изпадне в заблуждение, тъй като физическото тяло се смята за най-низша съставна част на човека, и трудно можем да си представим, че работата върху физическото тяло трябва да доведе до най-висшата част на човешкото същество. Но тъкмо поради тази причина, че физическото тяло крие действуващия в него Дух с три обвивки, необходима е най-висша степен на човешка работа, за да бъде съединен Азът с това, което представлява неговият скрит Дух. Така за Тайната Наука човек е изграден от следните съставни части. От телесно естество са: физическото, етерното и астралното тяло.
към текста >>
Астралното тяло и Сетивната Душа могат да се приемат като една съставна част, Съзнаващата Душа и Духовното Себе също могат да се приемат като едно цяло, а Разсъдъчната Душа поради нейното участие в природата на Аза, който обаче все още не съзнава напълно своята духовна същ
нос
т можем да наречем направо „Аз".
От духовно естество са: Духовното Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух. От казаното до тук е ясно, че Сетивната Душа и астралното тяло са тясно свързани и в известен смисъл образуват едно цяло. По същия начин образуват едно цяло Съзнаващата Душа и Духовното Себе. Защото Духът просиява в Съзнаващата Душа и оттам прониква с лъчите си в останалите съставни части на човешката природа. След всичко това можем да говорим за следното разчленение на човека.
Астралното тяло и Сетивната Душа могат да се приемат като една съставна част, Съзнаващата Душа и Духовното Себе също могат да се приемат като едно цяло, а Разсъдъчната Душа поради нейното участие в природата на Аза, който обаче все още не съзнава напълно своята духовна същност можем да наречем направо „Аз".
Така стигаме до следните 7 части на човека: 1. Физическо тяло 2. Етерно или жизнено тяло 3. Астрално тяло 4. Аз
към текста >>
99.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
У човек, който няма никакъв усет за значението на свръхсетивното познание, лесно могат да възникнат съмнения от
нос
но него и начина, по който това познание разглежда съня и смъртта.
СЪНЯТ И СМЪРТТА Будното състояние при човека не може да бъде разбрано, без да наблюдаваме състоянието му по време на съня; не можем да разрешим загадката на живота без да спрем поглед върху смъртта.
У човек, който няма никакъв усет за значението на свръхсетивното познание, лесно могат да възникнат съмнения относно него и начина, по който това познание разглежда съня и смъртта.
Впрочем Тайната Наука дълбоко уважава мотивите, които пораждат тези съмнения. Напълно естествено е да се твърди, че човек е създаден за активен и действен живот и цялата му продуктивност е свързана с отдаването на този активен, буден живот. Докато вглъбяването в състояния, каквито са сънят и смъртта, би могло да възникне само от известна склонност към безцелно мечтателство и не води до никъде другаде, освен до една празна и ненужна фантастика. Лесно ще се намерят хора, които виждат в отхвърлянето на такава „фантастика" израз на една здрава душевност, а в отдаването на каквото и да е „безцелно мечтателство" нещо болестно, присъщо само на лица, лишени от жизнерадост и витални сили, неспособни за истинско творчество. Такива преценки не трябва да се отхвърлят като напълно погрешни.
към текста >>
Напълно естествено е да се твърди, че човек е създаден за активен и действен живот и цялата му продуктив
нос
т е свързана с отдаването на този активен, буден живот.
СЪНЯТ И СМЪРТТА Будното състояние при човека не може да бъде разбрано, без да наблюдаваме състоянието му по време на съня; не можем да разрешим загадката на живота без да спрем поглед върху смъртта. У човек, който няма никакъв усет за значението на свръхсетивното познание, лесно могат да възникнат съмнения относно него и начина, по който това познание разглежда съня и смъртта. Впрочем Тайната Наука дълбоко уважава мотивите, които пораждат тези съмнения.
Напълно естествено е да се твърди, че човек е създаден за активен и действен живот и цялата му продуктивност е свързана с отдаването на този активен, буден живот.
Докато вглъбяването в състояния, каквито са сънят и смъртта, би могло да възникне само от известна склонност към безцелно мечтателство и не води до никъде другаде, освен до една празна и ненужна фантастика. Лесно ще се намерят хора, които виждат в отхвърлянето на такава „фантастика" израз на една здрава душевност, а в отдаването на каквото и да е „безцелно мечтателство" нещо болестно, присъщо само на лица, лишени от жизнерадост и витални сили, неспособни за истинско творчество. Такива преценки не трябва да се отхвърлят като напълно погрешни. Те съдържат някаква истина, но обикновено това е четвърт истина, която трябва да бъде допълнена с останалите три четвърти. Отричайки едната вярна четвърт, ние създаваме недоверие у този, който ясно вниква именно в тази четвърт, но няма никакво предчувствие за останалите три четвърти.
към текста >>
Докато вглъбяването в състояния, каквито са сънят и смъртта, би могло да възникне само от известна склон
нос
т към безцелно мечтателство и не води до никъде другаде, освен до една празна и ненужна фантастика.
СЪНЯТ И СМЪРТТА Будното състояние при човека не може да бъде разбрано, без да наблюдаваме състоянието му по време на съня; не можем да разрешим загадката на живота без да спрем поглед върху смъртта. У човек, който няма никакъв усет за значението на свръхсетивното познание, лесно могат да възникнат съмнения относно него и начина, по който това познание разглежда съня и смъртта. Впрочем Тайната Наука дълбоко уважава мотивите, които пораждат тези съмнения. Напълно естествено е да се твърди, че човек е създаден за активен и действен живот и цялата му продуктивност е свързана с отдаването на този активен, буден живот.
Докато вглъбяването в състояния, каквито са сънят и смъртта, би могло да възникне само от известна склонност към безцелно мечтателство и не води до никъде другаде, освен до една празна и ненужна фантастика.
Лесно ще се намерят хора, които виждат в отхвърлянето на такава „фантастика" израз на една здрава душевност, а в отдаването на каквото и да е „безцелно мечтателство" нещо болестно, присъщо само на лица, лишени от жизнерадост и витални сили, неспособни за истинско творчество. Такива преценки не трябва да се отхвърлят като напълно погрешни. Те съдържат някаква истина, но обикновено това е четвърт истина, която трябва да бъде допълнена с останалите три четвърти. Отричайки едната вярна четвърт, ние създаваме недоверие у този, който ясно вниква именно в тази четвърт, но няма никакво предчувствие за останалите три четвърти. Разбира се, безусловно трябва да се съгласим, че обсъждането на това, което забулва съня и смъртта, е нещо болестно, ако то води до слабост и отдръпване от живота.
към текста >>
Лесно ще се намерят хора, които виждат в отхвърлянето на такава „фантастика" израз на една здрава душев
нос
т, а в отдаването на каквото и да е „безцелно мечтателство" нещо болестно, присъщо само на лица, лишени от жизнерадост и витални сили, неспособни за истинско творчество.
Будното състояние при човека не може да бъде разбрано, без да наблюдаваме състоянието му по време на съня; не можем да разрешим загадката на живота без да спрем поглед върху смъртта. У човек, който няма никакъв усет за значението на свръхсетивното познание, лесно могат да възникнат съмнения относно него и начина, по който това познание разглежда съня и смъртта. Впрочем Тайната Наука дълбоко уважава мотивите, които пораждат тези съмнения. Напълно естествено е да се твърди, че човек е създаден за активен и действен живот и цялата му продуктивност е свързана с отдаването на този активен, буден живот. Докато вглъбяването в състояния, каквито са сънят и смъртта, би могло да възникне само от известна склонност към безцелно мечтателство и не води до никъде другаде, освен до една празна и ненужна фантастика.
Лесно ще се намерят хора, които виждат в отхвърлянето на такава „фантастика" израз на една здрава душевност, а в отдаването на каквото и да е „безцелно мечтателство" нещо болестно, присъщо само на лица, лишени от жизнерадост и витални сили, неспособни за истинско творчество.
Такива преценки не трябва да се отхвърлят като напълно погрешни. Те съдържат някаква истина, но обикновено това е четвърт истина, която трябва да бъде допълнена с останалите три четвърти. Отричайки едната вярна четвърт, ние създаваме недоверие у този, който ясно вниква именно в тази четвърт, но няма никакво предчувствие за останалите три четвърти. Разбира се, безусловно трябва да се съгласим, че обсъждането на това, което забулва съня и смъртта, е нещо болестно, ако то води до слабост и отдръпване от живота. Напълно съгласни трябва да сме и с обстоятелството, че голяма част от това, което отдавна носи името „Тайна Наука" и което днес се разпространява под това име, носи отпечатъка на нещо нездраво и дори враждебно спрямо живота.
към текста >>
Напълно съгласни трябва да сме и с обстоятелството, че голяма част от това, което отдавна
нос
и името „Тайна Наука" и което днес се разпространява под това име,
нос
и отпечатъка на нещо нездраво и дори враждебно спрямо живота.
Лесно ще се намерят хора, които виждат в отхвърлянето на такава „фантастика" израз на една здрава душевност, а в отдаването на каквото и да е „безцелно мечтателство" нещо болестно, присъщо само на лица, лишени от жизнерадост и витални сили, неспособни за истинско творчество. Такива преценки не трябва да се отхвърлят като напълно погрешни. Те съдържат някаква истина, но обикновено това е четвърт истина, която трябва да бъде допълнена с останалите три четвърти. Отричайки едната вярна четвърт, ние създаваме недоверие у този, който ясно вниква именно в тази четвърт, но няма никакво предчувствие за останалите три четвърти. Разбира се, безусловно трябва да се съгласим, че обсъждането на това, което забулва съня и смъртта, е нещо болестно, ако то води до слабост и отдръпване от живота.
Напълно съгласни трябва да сме и с обстоятелството, че голяма част от това, което отдавна носи името „Тайна Наука" и което днес се разпространява под това име, носи отпечатъка на нещо нездраво и дори враждебно спрямо живота.
Обаче този нездравословен елемент не е свързан с истинското свръхестествено познание. Напротив, истинското състояние на нещата е следното. Както човекът не може да е непрекъснато бодър, така той не може да се справи и с реалните съотношения на живота без това, което получава от свръхсетивния свят. Животът продължава по време на съня и силите, които работят и творят по време на будността, черпят своята бодрост и мощ именно от него. Така стоят нещата с това, което човек наблюдава във видимия свят.
към текста >>
Животът продължава по време на съня и силите, които работят и творят по време на буд
нос
тта, черпят своята бодрост и мощ именно от него.
Разбира се, безусловно трябва да се съгласим, че обсъждането на това, което забулва съня и смъртта, е нещо болестно, ако то води до слабост и отдръпване от живота. Напълно съгласни трябва да сме и с обстоятелството, че голяма част от това, което отдавна носи името „Тайна Наука" и което днес се разпространява под това име, носи отпечатъка на нещо нездраво и дори враждебно спрямо живота. Обаче този нездравословен елемент не е свързан с истинското свръхестествено познание. Напротив, истинското състояние на нещата е следното. Както човекът не може да е непрекъснато бодър, така той не може да се справи и с реалните съотношения на живота без това, което получава от свръхсетивния свят.
Животът продължава по време на съня и силите, които работят и творят по време на будността, черпят своята бодрост и мощ именно от него.
Така стоят нещата с това, което човек наблюдава във видимия свят. Светът обаче далеч надхвърля рамките на това наблюдение. Ето защо всичко, което човекът познава във видимия свят, трябва да бъде допълнено и оплодено от познанията, водещи своето начало направо от свръхсетивния свят. Ако човек не черпи постоянно сили и възстановяване от съня, той би разрушил своя живот; по същия начин, ако един светоглед не се оплодява от познанието за невидимия свят, би се превърнал в нещо мъртво. Така е и със „смъртта".
към текста >>
По време на съня се заличават представите, страданието и удоволствието, радостта и мъката, способ
нос
тта за целенасочени волеви действия и т.н.
Предоставен сам на себе си, животът отслабва и заболява. Когато човек се потопи в съня, взаимодействието между неговите съставни части се променя. Това, което остава в леглото от спящия човек, съдържа физическото и етерното тяло, но не и астралното тяло, нито Аза. Тъкмо поради тази причина, че по време на сън етерното тяло остава свързано с физическото, жизнените процеси продължават. Защото от мига, когато физическото тяло би било предоставено на самото себе си, то би трябвало да се разпадне.
По време на съня се заличават представите, страданието и удоволствието, радостта и мъката, способността за целенасочени волеви действия и т.н.
Носител на всички тях обаче е астралното тяло. Разбира се, непредубеденото мислене изобщо не допуска, че по време на сън астралното тяло заедно с всякакви удоволствия и болки, представи и волеви импулси просто изчезва. То продължава да съществува, само че в друго състояние. За да могат човешкият Аз и астралното тяло не само да бъдат изпълнени с удоволствия, болки и всичко изброено по-горе, но и да имат съзнателни възприятия за него, необходимо е астралното тяло да бъде свързано с физическото и с етерното тяло. Така е по време на будност, но не и по време на сън.
към текста >>
Нос
ител на всички тях обаче е астралното тяло.
Когато човек се потопи в съня, взаимодействието между неговите съставни части се променя. Това, което остава в леглото от спящия човек, съдържа физическото и етерното тяло, но не и астралното тяло, нито Аза. Тъкмо поради тази причина, че по време на сън етерното тяло остава свързано с физическото, жизнените процеси продължават. Защото от мига, когато физическото тяло би било предоставено на самото себе си, то би трябвало да се разпадне. По време на съня се заличават представите, страданието и удоволствието, радостта и мъката, способността за целенасочени волеви действия и т.н.
Носител на всички тях обаче е астралното тяло.
Разбира се, непредубеденото мислене изобщо не допуска, че по време на сън астралното тяло заедно с всякакви удоволствия и болки, представи и волеви импулси просто изчезва. То продължава да съществува, само че в друго състояние. За да могат човешкият Аз и астралното тяло не само да бъдат изпълнени с удоволствия, болки и всичко изброено по-горе, но и да имат съзнателни възприятия за него, необходимо е астралното тяло да бъде свързано с физическото и с етерното тяло. Така е по време на будност, но не и по време на сън. В последния случай астралното тяло се отделя от физическото и етерно тяло и приема една друга форма, различна от тази, която му е свойствена докато трае връзката му с физическото и етерното тяло.
към текста >>
Така е по време на буд
нос
т, но не и по време на сън.
По време на съня се заличават представите, страданието и удоволствието, радостта и мъката, способността за целенасочени волеви действия и т.н. Носител на всички тях обаче е астралното тяло. Разбира се, непредубеденото мислене изобщо не допуска, че по време на сън астралното тяло заедно с всякакви удоволствия и болки, представи и волеви импулси просто изчезва. То продължава да съществува, само че в друго състояние. За да могат човешкият Аз и астралното тяло не само да бъдат изпълнени с удоволствия, болки и всичко изброено по-горе, но и да имат съзнателни възприятия за него, необходимо е астралното тяло да бъде свързано с физическото и с етерното тяло.
Така е по време на будност, но не и по време на сън.
В последния случай астралното тяло се отделя от физическото и етерно тяло и приема една друга форма, различна от тази, която му е свойствена докато трае връзката му с физическото и етерното тяло. И задача на свръхсетивното познание е тъкмо да изучи тази друга форма на съществувание. За сетивното наблюдение астралното тяло изчезва веднага след заспиване. Свръхсетивното наблюдение обаче може да го проследи даже и в периода преди то отново да е завладяло физическото и етерното тяло по време на събуждането. Както във всички случаи, където става дума за познание на скрити процеси и явления, така и тук за свръхсетивното познание е необходимо точното установяване на всички факти, свързани със съня; веднъж установени и формулирани обаче, те стават напълно разбираеми за всяко непредубедено мислене.
към текста >>
Точно тогава астралното тяло на спящия човек е ангажирано с една бърза и подвижна дей
нос
т.
Ако някой отказва да си служи с дадените по-нататък в книгата средства за свръх сетивно наблюдение, той може да направи следното. Първоначално той може да приеме наготово данните от свръхсетивното познание и да ги приложи в своето разбиране на видимите процеси и явления. Така той ще открие, че сега животът става вече ясен и разбираем. Колкото по-подробно и точно наблюдава обикновения живот, толкова по-бързо ще стигне до това убеждение. Дори и по време на сън астралното тяло да не изживява никакви представи, удоволствия, болки и т.н., то не остава бездейно.
Точно тогава астралното тяло на спящия човек е ангажирано с една бърза и подвижна дейност.
В нея то встъпва по един ритмичен начин винаги, след като известно време е работило заедно с физическото и етерното тяло. Нека си представим часовниковото махало: След като е стигнало крайната лява точка, то се връща в средното положение, за да изразходва натрупаната сила в противоположна посока, отправяйки се към крайната дясна точка. Така астралното тяло, заедно с намиращия се в неговото лоно Аз, след като известно време са работили във физическото и етерното тяло и в зависимост от резултатите на тази своя активност вече напълно освободени от всякакви телесни връзки разгръщат една друга дейност в душевно-духовния свят. Според общоприетия начин на мислене, по време на това безплътно състояние, в което се намират астралното тяло и Азът, настъпва безсъзнание и то представлява една противоположност спрямо съжителството между физическото и етерното тяло, осъществявано в състояние на будност: както ударът на махалото вляво е противоположен на удара вдясно. Душевно-духовната организация на човека възприема тази необходимост от навлизането в безсъзнание като умора.
към текста >>
Така астралното тяло, заедно с намиращия се в неговото лоно Аз, след като известно време са работили във физическото и етерното тяло и в зависимост от резултатите на тази своя актив
нос
т вече напълно освободени от всякакви телесни връзки разгръщат една друга дей
нос
т в душевно-духовния свят.
Колкото по-подробно и точно наблюдава обикновения живот, толкова по-бързо ще стигне до това убеждение. Дори и по време на сън астралното тяло да не изживява никакви представи, удоволствия, болки и т.н., то не остава бездейно. Точно тогава астралното тяло на спящия човек е ангажирано с една бърза и подвижна дейност. В нея то встъпва по един ритмичен начин винаги, след като известно време е работило заедно с физическото и етерното тяло. Нека си представим часовниковото махало: След като е стигнало крайната лява точка, то се връща в средното положение, за да изразходва натрупаната сила в противоположна посока, отправяйки се към крайната дясна точка.
Така астралното тяло, заедно с намиращия се в неговото лоно Аз, след като известно време са работили във физическото и етерното тяло и в зависимост от резултатите на тази своя активност вече напълно освободени от всякакви телесни връзки разгръщат една друга дейност в душевно-духовния свят.
Според общоприетия начин на мислене, по време на това безплътно състояние, в което се намират астралното тяло и Азът, настъпва безсъзнание и то представлява една противоположност спрямо съжителството между физическото и етерното тяло, осъществявано в състояние на будност: както ударът на махалото вляво е противоположен на удара вдясно. Душевно-духовната организация на човека възприема тази необходимост от навлизането в безсъзнание като умора. Обаче тази умора е израз на това, че докато човек спи, астралното тяло и Азът се подготвят за следващото пробуждане, за да преизграждат отново всичко онова във физическото и етерното тяло, което е възникнало там чрез органическата и несъзнавана дейност, освободена от всякаква душевно-духовна намеса. Тази несъзнавана градивна дейност и това, което става в човешкото същество по време на съзнателното състояние, са противоположности и те се редуват в ритмична последователност. Формата на човешкото физическо тяло може да бъде поддържана само от човешкото етерно тяло.
към текста >>
Според общоприетия начин на мислене, по време на това безплътно състояние, в което се намират астралното тяло и Азът, настъпва безсъзнание и то представлява една противополож
нос
т спрямо съжителството между физическото и етерното тяло, осъществявано в състояние на буд
нос
т: както ударът на махалото вляво е противоположен на удара вдясно.
Дори и по време на сън астралното тяло да не изживява никакви представи, удоволствия, болки и т.н., то не остава бездейно. Точно тогава астралното тяло на спящия човек е ангажирано с една бърза и подвижна дейност. В нея то встъпва по един ритмичен начин винаги, след като известно време е работило заедно с физическото и етерното тяло. Нека си представим часовниковото махало: След като е стигнало крайната лява точка, то се връща в средното положение, за да изразходва натрупаната сила в противоположна посока, отправяйки се към крайната дясна точка. Така астралното тяло, заедно с намиращия се в неговото лоно Аз, след като известно време са работили във физическото и етерното тяло и в зависимост от резултатите на тази своя активност вече напълно освободени от всякакви телесни връзки разгръщат една друга дейност в душевно-духовния свят.
Според общоприетия начин на мислене, по време на това безплътно състояние, в което се намират астралното тяло и Азът, настъпва безсъзнание и то представлява една противоположност спрямо съжителството между физическото и етерното тяло, осъществявано в състояние на будност: както ударът на махалото вляво е противоположен на удара вдясно.
Душевно-духовната организация на човека възприема тази необходимост от навлизането в безсъзнание като умора. Обаче тази умора е израз на това, че докато човек спи, астралното тяло и Азът се подготвят за следващото пробуждане, за да преизграждат отново всичко онова във физическото и етерното тяло, което е възникнало там чрез органическата и несъзнавана дейност, освободена от всякаква душевно-духовна намеса. Тази несъзнавана градивна дейност и това, което става в човешкото същество по време на съзнателното състояние, са противоположности и те се редуват в ритмична последователност. Формата на човешкото физическо тяло може да бъде поддържана само от човешкото етерно тяло. Но тя може да бъде поддържана само от такова етерно тяло, което на свой ред приема подходящи сили от астралното тяло.
към текста >>
Обаче тази умора е израз на това, че докато човек спи, астралното тяло и Азът се подготвят за следващото пробуждане, за да преизграждат отново всичко онова във физическото и етерното тяло, което е възникнало там чрез органическата и несъзнавана дей
нос
т, освободена от всякаква душевно-духовна намеса.
В нея то встъпва по един ритмичен начин винаги, след като известно време е работило заедно с физическото и етерното тяло. Нека си представим часовниковото махало: След като е стигнало крайната лява точка, то се връща в средното положение, за да изразходва натрупаната сила в противоположна посока, отправяйки се към крайната дясна точка. Така астралното тяло, заедно с намиращия се в неговото лоно Аз, след като известно време са работили във физическото и етерното тяло и в зависимост от резултатите на тази своя активност вече напълно освободени от всякакви телесни връзки разгръщат една друга дейност в душевно-духовния свят. Според общоприетия начин на мислене, по време на това безплътно състояние, в което се намират астралното тяло и Азът, настъпва безсъзнание и то представлява една противоположност спрямо съжителството между физическото и етерното тяло, осъществявано в състояние на будност: както ударът на махалото вляво е противоположен на удара вдясно. Душевно-духовната организация на човека възприема тази необходимост от навлизането в безсъзнание като умора.
Обаче тази умора е израз на това, че докато човек спи, астралното тяло и Азът се подготвят за следващото пробуждане, за да преизграждат отново всичко онова във физическото и етерното тяло, което е възникнало там чрез органическата и несъзнавана дейност, освободена от всякаква душевно-духовна намеса.
Тази несъзнавана градивна дейност и това, което става в човешкото същество по време на съзнателното състояние, са противоположности и те се редуват в ритмична последователност. Формата на човешкото физическо тяло може да бъде поддържана само от човешкото етерно тяло. Но тя може да бъде поддържана само от такова етерно тяло, което на свой ред приема подходящи сили от астралното тяло. Етерното тяло е ваятелят, архитектът на физическото тяло. Обаче то може да гради правилно, само ако получава импулсите за този вид дейност от астралното тяло.
към текста >>
Тази несъзнавана градивна дей
нос
т и това, което става в човешкото същество по време на съзнателното състояние, са противополож
нос
ти и те се редуват в ритмична последовател
нос
т.
Нека си представим часовниковото махало: След като е стигнало крайната лява точка, то се връща в средното положение, за да изразходва натрупаната сила в противоположна посока, отправяйки се към крайната дясна точка. Така астралното тяло, заедно с намиращия се в неговото лоно Аз, след като известно време са работили във физическото и етерното тяло и в зависимост от резултатите на тази своя активност вече напълно освободени от всякакви телесни връзки разгръщат една друга дейност в душевно-духовния свят. Според общоприетия начин на мислене, по време на това безплътно състояние, в което се намират астралното тяло и Азът, настъпва безсъзнание и то представлява една противоположност спрямо съжителството между физическото и етерното тяло, осъществявано в състояние на будност: както ударът на махалото вляво е противоположен на удара вдясно. Душевно-духовната организация на човека възприема тази необходимост от навлизането в безсъзнание като умора. Обаче тази умора е израз на това, че докато човек спи, астралното тяло и Азът се подготвят за следващото пробуждане, за да преизграждат отново всичко онова във физическото и етерното тяло, което е възникнало там чрез органическата и несъзнавана дейност, освободена от всякаква душевно-духовна намеса.
Тази несъзнавана градивна дейност и това, което става в човешкото същество по време на съзнателното състояние, са противоположности и те се редуват в ритмична последователност.
Формата на човешкото физическо тяло може да бъде поддържана само от човешкото етерно тяло. Но тя може да бъде поддържана само от такова етерно тяло, което на свой ред приема подходящи сили от астралното тяло. Етерното тяло е ваятелят, архитектът на физическото тяло. Обаче то може да гради правилно, само ако получава импулсите за този вид дейност от астралното тяло. В астралното тяло се намират първообразите (Vorbilder), според които етерното тяло формира облика на физическото тяло.
към текста >>
Обаче то може да гради правилно, само ако получава импулсите за този вид дей
нос
т от астралното тяло.
Обаче тази умора е израз на това, че докато човек спи, астралното тяло и Азът се подготвят за следващото пробуждане, за да преизграждат отново всичко онова във физическото и етерното тяло, което е възникнало там чрез органическата и несъзнавана дейност, освободена от всякаква душевно-духовна намеса. Тази несъзнавана градивна дейност и това, което става в човешкото същество по време на съзнателното състояние, са противоположности и те се редуват в ритмична последователност. Формата на човешкото физическо тяло може да бъде поддържана само от човешкото етерно тяло. Но тя може да бъде поддържана само от такова етерно тяло, което на свой ред приема подходящи сили от астралното тяло. Етерното тяло е ваятелят, архитектът на физическото тяло.
Обаче то може да гради правилно, само ако получава импулсите за този вид дейност от астралното тяло.
В астралното тяло се намират първообразите (Vorbilder), според които етерното тяло формира облика на физическото тяло. Докато човек е буден, астралното тяло не е изпълнено с тези първообрази на физическото тяло, или е изпълнено с тях само до известна степен. През това време на мястото на тези първообрази душата поставя свои собствени образи. Ако човек насочи своите сетива към околния свят, чрез възприятията той създава в своите представи такива образи, които са копия на околния свят. Тези копия обаче смущават онези образи, които подтикват етерното тяло да поддържа физическото тяло.
към текста >>
Подобно смущение не би се получило, само ако чрез своята собствена дей
нос
т човек би могъл да внесе в астралното си тяло онези образи, които ще дадат по-нататък правилния подтик на етерното тяло.
В астралното тяло се намират първообразите (Vorbilder), според които етерното тяло формира облика на физическото тяло. Докато човек е буден, астралното тяло не е изпълнено с тези първообрази на физическото тяло, или е изпълнено с тях само до известна степен. През това време на мястото на тези първообрази душата поставя свои собствени образи. Ако човек насочи своите сетива към околния свят, чрез възприятията той създава в своите представи такива образи, които са копия на околния свят. Тези копия обаче смущават онези образи, които подтикват етерното тяло да поддържа физическото тяло.
Подобно смущение не би се получило, само ако чрез своята собствена дейност човек би могъл да внесе в астралното си тяло онези образи, които ще дадат по-нататък правилния подтик на етерното тяло.
В човешкия живот това смущение играе голяма роля. Тя се изразява в това, че по време на будност първообразите на етерното тяло не разгръщат докрай своята пълна сила. По време на будност астралното тяло разгръща своята дейност вътре във физическото тяло; по време на сън то работи върху физическото тяло отвън. (Върху същността на умората виж заключителната глава „Подробности от областта на Духовната Наука") За да приема една или друга храна, физическото тяло се обръща към външния свят, с който то е от едно естество; така стоят нещата и с астралното тяло.
към текста >>
Тя се изразява в това, че по време на буд
нос
т първообразите на етерното тяло не разгръщат докрай своята пълна сила.
През това време на мястото на тези първообрази душата поставя свои собствени образи. Ако човек насочи своите сетива към околния свят, чрез възприятията той създава в своите представи такива образи, които са копия на околния свят. Тези копия обаче смущават онези образи, които подтикват етерното тяло да поддържа физическото тяло. Подобно смущение не би се получило, само ако чрез своята собствена дейност човек би могъл да внесе в астралното си тяло онези образи, които ще дадат по-нататък правилния подтик на етерното тяло. В човешкия живот това смущение играе голяма роля.
Тя се изразява в това, че по време на будност първообразите на етерното тяло не разгръщат докрай своята пълна сила.
По време на будност астралното тяло разгръща своята дейност вътре във физическото тяло; по време на сън то работи върху физическото тяло отвън. (Върху същността на умората виж заключителната глава „Подробности от областта на Духовната Наука") За да приема една или друга храна, физическото тяло се обръща към външния свят, с който то е от едно естество; така стоят нещата и с астралното тяло. Нека си представим едно човешко физическо тяло, което е откъснато от обкръжаващия го свят. То би трябвало да загине, физическото тяло не може да съществува без цялото си физическо обкръжение.
към текста >>
По време на буд
нос
т астралното тяло разгръща своята дей
нос
т вътре във физическото тяло; по време на сън то работи върху физическото тяло отвън.
Ако човек насочи своите сетива към околния свят, чрез възприятията той създава в своите представи такива образи, които са копия на околния свят. Тези копия обаче смущават онези образи, които подтикват етерното тяло да поддържа физическото тяло. Подобно смущение не би се получило, само ако чрез своята собствена дейност човек би могъл да внесе в астралното си тяло онези образи, които ще дадат по-нататък правилния подтик на етерното тяло. В човешкия живот това смущение играе голяма роля. Тя се изразява в това, че по време на будност първообразите на етерното тяло не разгръщат докрай своята пълна сила.
По време на будност астралното тяло разгръща своята дейност вътре във физическото тяло; по време на сън то работи върху физическото тяло отвън.
(Върху същността на умората виж заключителната глава „Подробности от областта на Духовната Наука") За да приема една или друга храна, физическото тяло се обръща към външния свят, с който то е от едно естество; така стоят нещата и с астралното тяло. Нека си представим едно човешко физическо тяло, което е откъснато от обкръжаващия го свят. То би трябвало да загине, физическото тяло не може да съществува без цялото си физическо обкръжение. Да, за да съществуват човешките физически тела, цялата Земя трябва да бъде тъкмо такава, каквато е.
към текста >>
(Върху същ
нос
тта на умората виж заключителната глава „Подроб
нос
ти от областта на Духовната Наука")
Тези копия обаче смущават онези образи, които подтикват етерното тяло да поддържа физическото тяло. Подобно смущение не би се получило, само ако чрез своята собствена дейност човек би могъл да внесе в астралното си тяло онези образи, които ще дадат по-нататък правилния подтик на етерното тяло. В човешкия живот това смущение играе голяма роля. Тя се изразява в това, че по време на будност първообразите на етерното тяло не разгръщат докрай своята пълна сила. По време на будност астралното тяло разгръща своята дейност вътре във физическото тяло; по време на сън то работи върху физическото тяло отвън.
(Върху същността на умората виж заключителната глава „Подробности от областта на Духовната Наука")
За да приема една или друга храна, физическото тяло се обръща към външния свят, с който то е от едно естество; така стоят нещата и с астралното тяло. Нека си представим едно човешко физическо тяло, което е откъснато от обкръжаващия го свят. То би трябвало да загине, физическото тяло не може да съществува без цялото си физическо обкръжение. Да, за да съществуват човешките физически тела, цялата Земя трябва да бъде тъкмо такава, каквато е. Всъщност човешкото физическо тяло е само една част от Земята, а в по-широк смисъл, част от цялата физическа Вселена.
към текста >>
Всъщ
нос
т човешкото физическо тяло е само една част от Земята, а в по-широк смисъл, част от цялата физическа Вселена.
(Върху същността на умората виж заключителната глава „Подробности от областта на Духовната Наука") За да приема една или друга храна, физическото тяло се обръща към външния свят, с който то е от едно естество; така стоят нещата и с астралното тяло. Нека си представим едно човешко физическо тяло, което е откъснато от обкръжаващия го свят. То би трябвало да загине, физическото тяло не може да съществува без цялото си физическо обкръжение. Да, за да съществуват човешките физически тела, цялата Земя трябва да бъде тъкмо такава, каквато е.
Всъщност човешкото физическо тяло е само една част от Земята, а в по-широк смисъл, част от цялата физическа Вселена.
Така например се отнася и пръстът на ръката спрямо цялото тяло. Отделим ли го от ръката, той престава да бъде такъв. Той умира. Това би се случило и с човешкото тяло, ако бъде откъснато от онова друго тяло, от което то е само една част; от жизнените условия, които Земята му предлага. Ако го издигнем няколко километра над земната повърхност то загива, както умира и откъснатият от ръката пръст.
към текста >>
Ако го издигнем няколко километра над земната повърх
нос
т то загива, както умира и откъснатият от ръката пръст.
Всъщност човешкото физическо тяло е само една част от Земята, а в по-широк смисъл, част от цялата физическа Вселена. Така например се отнася и пръстът на ръката спрямо цялото тяло. Отделим ли го от ръката, той престава да бъде такъв. Той умира. Това би се случило и с човешкото тяло, ако бъде откъснато от онова друго тяло, от което то е само една част; от жизнените условия, които Земята му предлага.
Ако го издигнем няколко километра над земната повърхност то загива, както умира и откъснатият от ръката пръст.
В случая с пръста, зависимостта от цялото е очебийна пръстът не може да се разхожда из тялото. Но когато става дума за човешкото физическо тяло, малко хора проявяват необходимото разбиране. Както физическото тяло е поставено във физическия свят, комуто то принадлежи, така и астралното тяло принадлежи на свой собствен свят. Само че по време на бодърствуване, по време на будния живот, то е откъснато от този свят. Ще разберем какво става в този случай с помощта на едно сравнение.
към текста >>
По време на съня то пребивава в един идентичен нему свят, където извършва определена дей
нос
т.
Ще разберем какво става в този случай с помощта на едно сравнение. Нека да си представим един съд с вода. В тази водна маса една капка не представлява нещо изолирано. Нека сега вземем гъба и с нея всмукнем една капка от цялата водна маса. Нещо подобно става и с астралното тяло в мига на пробуждането.
По време на съня то пребивава в един идентичен нему свят, където извършва определена дейност.
В мига на пробуждането физическото и етерното тяло го всмукват и се изпълват с него. Те притежават органите, чрез които то възприема външния свят. Обаче, за да осъществи тези възприятия, астралното тяло трябва да се отдели от своя собствен свят. А само от този свой свят то може да вземе първообразите, от които се нуждае заради етерното тяло. Както физическото тяло получава храната си от своето обкръжение, така по време на съня астралното тяло получава и образите от обкръжаващия го свят.
към текста >>
Всъщ
нос
т то живее извън физическото и етерното тяло, в Космоса.
В мига на пробуждането физическото и етерното тяло го всмукват и се изпълват с него. Те притежават органите, чрез които то възприема външния свят. Обаче, за да осъществи тези възприятия, астралното тяло трябва да се отдели от своя собствен свят. А само от този свой свят то може да вземе първообразите, от които се нуждае заради етерното тяло. Както физическото тяло получава храната си от своето обкръжение, така по време на съня астралното тяло получава и образите от обкръжаващия го свят.
Всъщност то живее извън физическото и етерното тяло, в Космоса.
В същия Космос, от който е роден целият човек. В този Космос се намира източникът на образите, чрез който човек поддържа формата на своето тяло. В този Космос той е включен напълно хармонично. В мига на пробуждането той се откъсва от тази всеобхватна хармония, за да стигне до външните възприятия. В мига на заспиването астралното тяло се прибира обратно в хармонията на Космоса.
към текста >>
Би било излишно да се спираме на едно елементарно недоразумение от
нос
но тези факти.
Видимият израз на това, което астралното тяло донася със себе си при събуждането, е чувството за бодрост, което дава всеки здрав сън. От следващите описания на Тайната. Наука ще видим, че тази родина на астралното тяло е много по-обширна от всичко онова, което в по-тесен смисъл принадлежи на физическото тяло. Като физическо същество, човек е една съставна част от Земята, докато неговото астрално тяло принадлежи на светове, в които освен нашата Земя, се движат и други небесни тела. По тази причина както ще стане ясно и по-нататък по време на съня той навлиза в един свят, към който освен Земята принадлежат и други светове.
Би било излишно да се спираме на едно елементарно недоразумение относно тези факти.
Обаче в нашата епоха на материалистично мислене това има известен смисъл. Естествено, хора с такива материалистични представи, ще възразят, че тук единственият научен подход е да се изследват физическите процеси на съня. Въпреки че учените не са единодушни за физическите причини на съня, те все пак приемат, че в основата на това явление лежат определени физически процеси. Но свръхсетивното познание не влиза в никакво противоречие с това твърдение. То приема всички доводи на отсрещната страна; допуска например, че за физическото изграждане на една къща тухлите се поставят една върху друга и, че когато постройката е готова, нейната конструкция и форма могат да се обяснят по чисто механични закони.
към текста >>
А когато провеждаме едно изследване единствено с физически закономер
нос
ти, ние изобщо не стигаме до мисълта на архитекта.
Естествено, хора с такива материалистични представи, ще възразят, че тук единственият научен подход е да се изследват физическите процеси на съня. Въпреки че учените не са единодушни за физическите причини на съня, те все пак приемат, че в основата на това явление лежат определени физически процеси. Но свръхсетивното познание не влиза в никакво противоречие с това твърдение. То приема всички доводи на отсрещната страна; допуска например, че за физическото изграждане на една къща тухлите се поставят една върху друга и, че когато постройката е готова, нейната конструкция и форма могат да се обяснят по чисто механични закони. Обаче за да се изгради къщата, най-напред се изисква мисълта на строителя, на архитекта.
А когато провеждаме едно изследване единствено с физически закономерности, ние изобщо не стигаме до мисълта на архитекта.
Както зад физическите закони, според които е изградена къщата, стоят идеите на нейния архитект, така и зад всичко, което физическата наука изнася по един правилен начин, стои онова, за което говори свръхсетивното познание. Разбира се, хора които искат да оправдаят съществуването на скритите духовни причини, лежащи в основата на видимия свят, често прибягват до това сравнение. То може да изглежда вече банално. Само че спрямо тези не ща е важно, не дали сме запознати с известни понятия, а това да видим истинската им тежест, когато с тяхна помощ обосноваваме едни или други факти. Тук може да попречи и обстоятелството, че противоположните представи имат твърде голяма власт над разсъдъчната способност на хората и не им позволяват да усетят истинската тежест на съответните понятия.
към текста >>
Тук може да попречи и обстоятелството, че противоположните представи имат твърде голяма власт над разсъдъчната способ
нос
т на хората и не им позволяват да усетят истинската тежест на съответните понятия.
А когато провеждаме едно изследване единствено с физически закономерности, ние изобщо не стигаме до мисълта на архитекта. Както зад физическите закони, според които е изградена къщата, стоят идеите на нейния архитект, така и зад всичко, което физическата наука изнася по един правилен начин, стои онова, за което говори свръхсетивното познание. Разбира се, хора които искат да оправдаят съществуването на скритите духовни причини, лежащи в основата на видимия свят, често прибягват до това сравнение. То може да изглежда вече банално. Само че спрямо тези не ща е важно, не дали сме запознати с известни понятия, а това да видим истинската им тежест, когато с тяхна помощ обосноваваме едни или други факти.
Тук може да попречи и обстоятелството, че противоположните представи имат твърде голяма власт над разсъдъчната способност на хората и не им позволяват да усетят истинската тежест на съответните понятия.
Междинното състояние между будността и съня е сънуването. Доколкото сънищата допускат някакво сетивно наблюдение, те представляват една пъстра и подвижна галерия от образи, която все пак крие в себе си известен ред и закономерност. На пръв поглед, този свят блика от възникващи и чезнещи образи, често пъти в объркана и абсурдна последователност. В своите сънища, в своя сънищен живот, човек е напълно свободен от законите на будното съзнание, което го свързва със сетивните възприятия и със законите на неговата разсъдъчна способност. Въпреки това, сънищата крият в себе си някакви тайнствени закони, които винаги са привличали и възбуждали човешкото въображение; тук се крият и дълбоките причини да се сравнява винаги изящната игра на фантазията, лежаща в основата на художествения усет, с „мечтания сън".
към текста >>
Междинното състояние между буд
нос
тта и съня е сънуването.
Както зад физическите закони, според които е изградена къщата, стоят идеите на нейния архитект, така и зад всичко, което физическата наука изнася по един правилен начин, стои онова, за което говори свръхсетивното познание. Разбира се, хора които искат да оправдаят съществуването на скритите духовни причини, лежащи в основата на видимия свят, често прибягват до това сравнение. То може да изглежда вече банално. Само че спрямо тези не ща е важно, не дали сме запознати с известни понятия, а това да видим истинската им тежест, когато с тяхна помощ обосноваваме едни или други факти. Тук може да попречи и обстоятелството, че противоположните представи имат твърде голяма власт над разсъдъчната способност на хората и не им позволяват да усетят истинската тежест на съответните понятия.
Междинното състояние между будността и съня е сънуването.
Доколкото сънищата допускат някакво сетивно наблюдение, те представляват една пъстра и подвижна галерия от образи, която все пак крие в себе си известен ред и закономерност. На пръв поглед, този свят блика от възникващи и чезнещи образи, често пъти в объркана и абсурдна последователност. В своите сънища, в своя сънищен живот, човек е напълно свободен от законите на будното съзнание, което го свързва със сетивните възприятия и със законите на неговата разсъдъчна способност. Въпреки това, сънищата крият в себе си някакви тайнствени закони, които винаги са привличали и възбуждали човешкото въображение; тук се крият и дълбоките причини да се сравнява винаги изящната игра на фантазията, лежаща в основата на художествения усет, с „мечтания сън". Достатъчно е само да си припомним някои забележителни сънища, за да открием потвърждение на казаното.
към текста >>
Доколкото сънищата допускат някакво сетивно наблюдение, те представляват една пъстра и подвижна галерия от образи, която все пак крие в себе си известен ред и закономер
нос
т.
Разбира се, хора които искат да оправдаят съществуването на скритите духовни причини, лежащи в основата на видимия свят, често прибягват до това сравнение. То може да изглежда вече банално. Само че спрямо тези не ща е важно, не дали сме запознати с известни понятия, а това да видим истинската им тежест, когато с тяхна помощ обосноваваме едни или други факти. Тук може да попречи и обстоятелството, че противоположните представи имат твърде голяма власт над разсъдъчната способност на хората и не им позволяват да усетят истинската тежест на съответните понятия. Междинното състояние между будността и съня е сънуването.
Доколкото сънищата допускат някакво сетивно наблюдение, те представляват една пъстра и подвижна галерия от образи, която все пак крие в себе си известен ред и закономерност.
На пръв поглед, този свят блика от възникващи и чезнещи образи, често пъти в объркана и абсурдна последователност. В своите сънища, в своя сънищен живот, човек е напълно свободен от законите на будното съзнание, което го свързва със сетивните възприятия и със законите на неговата разсъдъчна способност. Въпреки това, сънищата крият в себе си някакви тайнствени закони, които винаги са привличали и възбуждали човешкото въображение; тук се крият и дълбоките причини да се сравнява винаги изящната игра на фантазията, лежаща в основата на художествения усет, с „мечтания сън". Достатъчно е само да си припомним някои забележителни сънища, за да открием потвърждение на казаното. Някой сънува например, че прогонва едно връхлитащо срещу него куче.
към текста >>
На пръв поглед, този свят блика от възникващи и чезнещи образи, често пъти в объркана и абсурдна последовател
нос
т.
То може да изглежда вече банално. Само че спрямо тези не ща е важно, не дали сме запознати с известни понятия, а това да видим истинската им тежест, когато с тяхна помощ обосноваваме едни или други факти. Тук може да попречи и обстоятелството, че противоположните представи имат твърде голяма власт над разсъдъчната способност на хората и не им позволяват да усетят истинската тежест на съответните понятия. Междинното състояние между будността и съня е сънуването. Доколкото сънищата допускат някакво сетивно наблюдение, те представляват една пъстра и подвижна галерия от образи, която все пак крие в себе си известен ред и закономерност.
На пръв поглед, този свят блика от възникващи и чезнещи образи, често пъти в объркана и абсурдна последователност.
В своите сънища, в своя сънищен живот, човек е напълно свободен от законите на будното съзнание, което го свързва със сетивните възприятия и със законите на неговата разсъдъчна способност. Въпреки това, сънищата крият в себе си някакви тайнствени закони, които винаги са привличали и възбуждали човешкото въображение; тук се крият и дълбоките причини да се сравнява винаги изящната игра на фантазията, лежаща в основата на художествения усет, с „мечтания сън". Достатъчно е само да си припомним някои забележителни сънища, за да открием потвърждение на казаното. Някой сънува например, че прогонва едно връхлитащо срещу него куче. Той се пробужда и открива, че несъзнателно е отхвърлил завивката от себе си, понеже тя е стояла на необичайно място върху тялото му и затова го е смущавала.
към текста >>
В своите сънища, в своя сънищен живот, човек е напълно свободен от законите на будното съзнание, което го свързва със сетивните възприятия и със законите на неговата разсъдъчна способ
нос
т.
Само че спрямо тези не ща е важно, не дали сме запознати с известни понятия, а това да видим истинската им тежест, когато с тяхна помощ обосноваваме едни или други факти. Тук може да попречи и обстоятелството, че противоположните представи имат твърде голяма власт над разсъдъчната способност на хората и не им позволяват да усетят истинската тежест на съответните понятия. Междинното състояние между будността и съня е сънуването. Доколкото сънищата допускат някакво сетивно наблюдение, те представляват една пъстра и подвижна галерия от образи, която все пак крие в себе си известен ред и закономерност. На пръв поглед, този свят блика от възникващи и чезнещи образи, често пъти в объркана и абсурдна последователност.
В своите сънища, в своя сънищен живот, човек е напълно свободен от законите на будното съзнание, което го свързва със сетивните възприятия и със законите на неговата разсъдъчна способност.
Въпреки това, сънищата крият в себе си някакви тайнствени закони, които винаги са привличали и възбуждали човешкото въображение; тук се крият и дълбоките причини да се сравнява винаги изящната игра на фантазията, лежаща в основата на художествения усет, с „мечтания сън". Достатъчно е само да си припомним някои забележителни сънища, за да открием потвърждение на казаното. Някой сънува например, че прогонва едно връхлитащо срещу него куче. Той се пробужда и открива, че несъзнателно е отхвърлил завивката от себе си, понеже тя е стояла на необичайно място върху тялото му и затова го е смущавала. Какво постига тук сънуването от един сетивен факт?
към текста >>
Нека запомним: Веднага щом сетивата преустановят своята дей
нос
т, в човека бликва творчески процес.
И ето, той го вижда да пада и чува тъпия удар, който падащото тяло издава. Събужда се и разбира, че един предмет, висящ на стената в стаята, се е откачил и при падането си е произвел някакъв тъп звук. Тази обикновена случка дава повод, в съновидението да се разиграе едно драматично събитие, изпълнено с ужасяващи образи. Тук не трябва да се замисляме, как става така, че в последния случай моментът на тъпия удар от един падащ предмет прераства в цяла верига от събития, които се разиграват в един продължителен период от време. Важното е друго: Че това, което будното сетивно възприятие би регистрирало като звук, съновидението превръща в образ.
Нека запомним: Веднага щом сетивата преустановят своята дейност, в човека бликва творчески процес.
Това е същият творчески процес, който се проявява в дълбокия сън, в спането, с други думи, в онова душевно състояние, което изглежда пълна противоположност на будното душевно състояние. За да настъпи този дълбок сън, астралното тяло трябва да се отдели от двете други тела физическото и етерното. По време на съновиденията, астралното тяло е само дотолкова отделено от физическото тяло, че то няма вече никаква връзка с неговите сетивни органи; обаче с етерното тяло то все още запазва известна връзка. Обстоятелството, че процесите на астралното тяло могат да бъдат възприемани в образи, се обяснява тъкмо с тази негова връзка с етерното тяло. В мига, когато престане да съществува и тази връзка, образите потъват в мрака на безсъзнанието и настъпва спането, дълбокият сън без съновидения.
към текста >>
Това е същият творчески процес, който се проявява в дълбокия сън, в спането, с други думи, в онова душевно състояние, което изглежда пълна противополож
нос
т на будното душевно състояние.
Събужда се и разбира, че един предмет, висящ на стената в стаята, се е откачил и при падането си е произвел някакъв тъп звук. Тази обикновена случка дава повод, в съновидението да се разиграе едно драматично събитие, изпълнено с ужасяващи образи. Тук не трябва да се замисляме, как става така, че в последния случай моментът на тъпия удар от един падащ предмет прераства в цяла верига от събития, които се разиграват в един продължителен период от време. Важното е друго: Че това, което будното сетивно възприятие би регистрирало като звук, съновидението превръща в образ. Нека запомним: Веднага щом сетивата преустановят своята дейност, в човека бликва творчески процес.
Това е същият творчески процес, който се проявява в дълбокия сън, в спането, с други думи, в онова душевно състояние, което изглежда пълна противоположност на будното душевно състояние.
За да настъпи този дълбок сън, астралното тяло трябва да се отдели от двете други тела физическото и етерното. По време на съновиденията, астралното тяло е само дотолкова отделено от физическото тяло, че то няма вече никаква връзка с неговите сетивни органи; обаче с етерното тяло то все още запазва известна връзка. Обстоятелството, че процесите на астралното тяло могат да бъдат възприемани в образи, се обяснява тъкмо с тази негова връзка с етерното тяло. В мига, когато престане да съществува и тази връзка, образите потъват в мрака на безсъзнанието и настъпва спането, дълбокият сън без съновидения. Произволът, и често пъти пълната безсмисленост на сънищните образи идват от това, че астралното тяло поради своето откъсване от сетивните органи на физическото тяло не може да изгради вярно отношение към реалните предмети и процеси на външния свят.
към текста >>
Произволът, и често пъти пълната безсмисле
нос
т на сънищните образи идват от това, че астралното тяло поради своето откъсване от сетивните органи на физическото тяло не може да изгради вярно отношение към реалните предмети и процеси на външния свят.
Това е същият творчески процес, който се проявява в дълбокия сън, в спането, с други думи, в онова душевно състояние, което изглежда пълна противоположност на будното душевно състояние. За да настъпи този дълбок сън, астралното тяло трябва да се отдели от двете други тела физическото и етерното. По време на съновиденията, астралното тяло е само дотолкова отделено от физическото тяло, че то няма вече никаква връзка с неговите сетивни органи; обаче с етерното тяло то все още запазва известна връзка. Обстоятелството, че процесите на астралното тяло могат да бъдат възприемани в образи, се обяснява тъкмо с тази негова връзка с етерното тяло. В мига, когато престане да съществува и тази връзка, образите потъват в мрака на безсъзнанието и настъпва спането, дълбокият сън без съновидения.
Произволът, и често пъти пълната безсмисленост на сънищните образи идват от това, че астралното тяло поради своето откъсване от сетивните органи на физическото тяло не може да изгради вярно отношение към реалните предмети и процеси на външния свят.
Особено показателно в случая е разглеждането на сънища, при които Азът се раздвоява. Когато например някой сънува, че като ученик не може да отговори на зададения от учителя въпрос, а отговаря самият учител. Понеже сънуващият не може да си служи с възприемателните органи на своето физическо тяло, той не е в състояние да отнесе и двата процеса към себе си като към един и същ човек. Ето защо, за да познае себе си като един траен Аз, на първо време човек трябва да е въоръжен с външните сетивни органи. Едва след като придобие способността да осъзнава своя Аз и по друг начин, той ще е в състояние да възприема своя траен Аз дори и тогава, когато се намира вън от своето физическо тяло.
към текста >>
Едва след като придобие способ
нос
тта да осъзнава своя Аз и по друг начин, той ще е в състояние да възприема своя траен Аз дори и тогава, когато се намира вън от своето физическо тяло.
Произволът, и често пъти пълната безсмисленост на сънищните образи идват от това, че астралното тяло поради своето откъсване от сетивните органи на физическото тяло не може да изгради вярно отношение към реалните предмети и процеси на външния свят. Особено показателно в случая е разглеждането на сънища, при които Азът се раздвоява. Когато например някой сънува, че като ученик не може да отговори на зададения от учителя въпрос, а отговаря самият учител. Понеже сънуващият не може да си служи с възприемателните органи на своето физическо тяло, той не е в състояние да отнесе и двата процеса към себе си като към един и същ човек. Ето защо, за да познае себе си като един траен Аз, на първо време човек трябва да е въоръжен с външните сетивни органи.
Едва след като придобие способността да осъзнава своя Аз и по друг начин, той ще е в състояние да възприема своя траен Аз дори и тогава, когато се намира вън от своето физическо тяло.
Такива способности дава свръхсетивното познание и по-нататък в тази книга ще говорим за средствата, чрез които те могат да бъдат постигнати. Смъртта също настъпва не по друг начин, а като промяна в съотношенията на съставните части, образуващи човешкото същество. Всичко, което установява свръхсетивното наблюдение, може да бъде видяно в неговите действия, също и във външния свят, така че непредубеденото обективно мислене, "наблюдавайки външния живот, неизбежно стига до потвърждаване на данните, които изнася свръхсетивното познание. Обаче в тези факти, невидимите си ли не се проявяват така явно и човек може да срещне големи трудности, ако иска да усети реалната стойност на онези външни процеси, които потвърждават данните на свръхсетивното познание. Тук много по-лесно отколкото в предишните части на тази книга, човек може да вземе тези данни за плод на фантазията; просто, защото има много случаи, когато човек сам затваря ума си и не желае да види как свръхсетивните сили действуват във физическия свят.
към текста >>
Такива способ
нос
ти дава свръхсетивното познание и по-нататък в тази книга ще говорим за средствата, чрез които те могат да бъдат постигнати.
Особено показателно в случая е разглеждането на сънища, при които Азът се раздвоява. Когато например някой сънува, че като ученик не може да отговори на зададения от учителя въпрос, а отговаря самият учител. Понеже сънуващият не може да си служи с възприемателните органи на своето физическо тяло, той не е в състояние да отнесе и двата процеса към себе си като към един и същ човек. Ето защо, за да познае себе си като един траен Аз, на първо време човек трябва да е въоръжен с външните сетивни органи. Едва след като придобие способността да осъзнава своя Аз и по друг начин, той ще е в състояние да възприема своя траен Аз дори и тогава, когато се намира вън от своето физическо тяло.
Такива способности дава свръхсетивното познание и по-нататък в тази книга ще говорим за средствата, чрез които те могат да бъдат постигнати.
Смъртта също настъпва не по друг начин, а като промяна в съотношенията на съставните части, образуващи човешкото същество. Всичко, което установява свръхсетивното наблюдение, може да бъде видяно в неговите действия, също и във външния свят, така че непредубеденото обективно мислене, "наблюдавайки външния живот, неизбежно стига до потвърждаване на данните, които изнася свръхсетивното познание. Обаче в тези факти, невидимите си ли не се проявяват така явно и човек може да срещне големи трудности, ако иска да усети реалната стойност на онези външни процеси, които потвърждават данните на свръхсетивното познание. Тук много по-лесно отколкото в предишните части на тази книга, човек може да вземе тези данни за плод на фантазията; просто, защото има много случаи, когато човек сам затваря ума си и не желае да види как свръхсетивните сили действуват във физическия свят. Докато при заспиването, астралното тяло се освобождава само от своите връзки с етерното и физическото тяло, при смъртта настъпва и отделяне на етерното тяло от физическото, физическото тяло е изоставено на своите собствени сили, вследствие на което то се разлага като труп.
към текста >>
Обаче в тези факти, невидимите си ли не се проявяват така явно и човек може да срещне големи труд
нос
ти, ако иска да усети реалната стой
нос
т на онези външни процеси, които потвърждават данните на свръхсетивното познание.
Ето защо, за да познае себе си като един траен Аз, на първо време човек трябва да е въоръжен с външните сетивни органи. Едва след като придобие способността да осъзнава своя Аз и по друг начин, той ще е в състояние да възприема своя траен Аз дори и тогава, когато се намира вън от своето физическо тяло. Такива способности дава свръхсетивното познание и по-нататък в тази книга ще говорим за средствата, чрез които те могат да бъдат постигнати. Смъртта също настъпва не по друг начин, а като промяна в съотношенията на съставните части, образуващи човешкото същество. Всичко, което установява свръхсетивното наблюдение, може да бъде видяно в неговите действия, също и във външния свят, така че непредубеденото обективно мислене, "наблюдавайки външния живот, неизбежно стига до потвърждаване на данните, които изнася свръхсетивното познание.
Обаче в тези факти, невидимите си ли не се проявяват така явно и човек може да срещне големи трудности, ако иска да усети реалната стойност на онези външни процеси, които потвърждават данните на свръхсетивното познание.
Тук много по-лесно отколкото в предишните части на тази книга, човек може да вземе тези данни за плод на фантазията; просто, защото има много случаи, когато човек сам затваря ума си и не желае да види как свръхсетивните сили действуват във физическия свят. Докато при заспиването, астралното тяло се освобождава само от своите връзки с етерното и физическото тяло, при смъртта настъпва и отделяне на етерното тяло от физическото, физическото тяло е изоставено на своите собствени сили, вследствие на което то се разлага като труп. С настъпването на смъртта обаче, за етерното тяло настъпва едно състояние, в което то никога не се е намирало по времето между раждането и смъртта, като не смятаме някои изключителни състояния, за които ще стане дума по-нататък. Сега то е свързано със своето астрално тяло, но без участието на физическото тяло. Защото след смъртта, етерното тяло не се отделя веднага от астралното тяло.
към текста >>
Тя продължава няколко дни; тук тази продължител
нос
т ще бъде разгледана съвсем накратко.
Ако тази сила не съществуваше, етерното тяло просто не би могло да се отдели от физическото. Те са свърза ни и сънят го потвърждава: По време на сън астралното тяло не е в състояние за раздели една от друга тези две съставни части на човешкото същество. Тази сила проявява своето действие едва с настъпването на смъртта. Тя откъсва етерното тяло от физическото, така че сега етерното тяло остава свързано с астралното. Свръхсетивното наблюдение показва, че след смъртта тази връзка е различна за различите хора.
Тя продължава няколко дни; тук тази продължителност ще бъде разгледана съвсем накратко.
По-късно астралното тяло също се отделя от своето етерно тяло и продължава по своя път без него. Докато двете тела са свързани, човек се намира в едно състояние, при което може да възприема изживяванията на своето астрално тяло. Докато е налице физическото тяло, веднага след отделянето на астралното тяло, т.е. след заспиването то започва отвън своята работа, за да възстанови изразходваните сили на „употребените" физически органи. Когато при смъртта е отделено и физическото тяло, тази работа отпада.
към текста >>
Едно повърх
нос
тно наблюдение, което отчита само външната страна на нещата, ще възрази: Но всички тези твърдения са ясни само за надарения със свръхсетивни способ
нос
ти; за обикновения човек не съществува никаква възмож
нос
т да проникне до тяхната истин
нос
т.
Докато двете тела са свързани, човек се намира в едно състояние, при което може да възприема изживяванията на своето астрално тяло. Докато е налице физическото тяло, веднага след отделянето на астралното тяло, т.е. след заспиването то започва отвън своята работа, за да възстанови изразходваните сили на „употребените" физически органи. Когато при смъртта е отделено и физическото тяло, тази работа отпада. Обаче силата, която се употребява за тази цел, когато човек спи, остава и след смъртта, така че сега тя може да бъде употребена за друго, а именно за възприемането на собствените процеси на самото астрално тяло.
Едно повърхностно наблюдение, което отчита само външната страна на нещата, ще възрази: Но всички тези твърдения са ясни само за надарения със свръхсетивни способности; за обикновения човек не съществува никаква възможност да проникне до тяхната истинност.
Нещата обаче не стоят така. Всичко, което свръхсетивното познание наблюдава в тази толкова далечна за обикновените възприятия област след като е вече веднъж открито може да бъде разбрано и от обикновения ум. Необходимо е само чрез нормална разсъдъчна способност правилно да се разгледат и съпоставят външните факти на живота. Мисли, чувства и воля са в такива съотношения помежду си, както и с проявите на човека във външния свят, че те остават неразбираеми, ако видимата форма на тяхната дейност не се вземе само като израз на една невидима дейност. Проявената и видимата дейност става ясна за ума едва тогава, когато в хода на човешкия физически живот тя може да се приеме като резултат от това, което свръхсетивното познание установява за нефизическия живот.
към текста >>
Необходимо е само чрез нормална разсъдъчна способ
нос
т правилно да се разгледат и съпоставят външните факти на живота.
Когато при смъртта е отделено и физическото тяло, тази работа отпада. Обаче силата, която се употребява за тази цел, когато човек спи, остава и след смъртта, така че сега тя може да бъде употребена за друго, а именно за възприемането на собствените процеси на самото астрално тяло. Едно повърхностно наблюдение, което отчита само външната страна на нещата, ще възрази: Но всички тези твърдения са ясни само за надарения със свръхсетивни способности; за обикновения човек не съществува никаква възможност да проникне до тяхната истинност. Нещата обаче не стоят така. Всичко, което свръхсетивното познание наблюдава в тази толкова далечна за обикновените възприятия област след като е вече веднъж открито може да бъде разбрано и от обикновения ум.
Необходимо е само чрез нормална разсъдъчна способност правилно да се разгледат и съпоставят външните факти на живота.
Мисли, чувства и воля са в такива съотношения помежду си, както и с проявите на човека във външния свят, че те остават неразбираеми, ако видимата форма на тяхната дейност не се вземе само като израз на една невидима дейност. Проявената и видимата дейност става ясна за ума едва тогава, когато в хода на човешкия физически живот тя може да се приеме като резултат от това, което свръхсетивното познание установява за нефизическия живот. Без свръхсетивното познание ние се намираме по отношение на тази дейност като в една тъмна стая без никаква светлина. Както различаваме заобикалящите ни физически предмети само при наличието на светлина, така и това, което се разиграва чрез душевния живот на човека, става ясно само чрез свръхсетивното познание. Докато човек е свързан със своето физическо тяло, външният свят прониква в неговото съзнание под формата на отражения.
към текста >>
Мисли, чувства и воля са в такива съотношения помежду си, както и с проявите на човека във външния свят, че те остават неразбираеми, ако видимата форма на тяхната дей
нос
т не се вземе само като израз на една невидима дей
нос
т.
Обаче силата, която се употребява за тази цел, когато човек спи, остава и след смъртта, така че сега тя може да бъде употребена за друго, а именно за възприемането на собствените процеси на самото астрално тяло. Едно повърхностно наблюдение, което отчита само външната страна на нещата, ще възрази: Но всички тези твърдения са ясни само за надарения със свръхсетивни способности; за обикновения човек не съществува никаква възможност да проникне до тяхната истинност. Нещата обаче не стоят така. Всичко, което свръхсетивното познание наблюдава в тази толкова далечна за обикновените възприятия област след като е вече веднъж открито може да бъде разбрано и от обикновения ум. Необходимо е само чрез нормална разсъдъчна способност правилно да се разгледат и съпоставят външните факти на живота.
Мисли, чувства и воля са в такива съотношения помежду си, както и с проявите на човека във външния свят, че те остават неразбираеми, ако видимата форма на тяхната дейност не се вземе само като израз на една невидима дейност.
Проявената и видимата дейност става ясна за ума едва тогава, когато в хода на човешкия физически живот тя може да се приеме като резултат от това, което свръхсетивното познание установява за нефизическия живот. Без свръхсетивното познание ние се намираме по отношение на тази дейност като в една тъмна стая без никаква светлина. Както различаваме заобикалящите ни физически предмети само при наличието на светлина, така и това, което се разиграва чрез душевния живот на човека, става ясно само чрез свръхсетивното познание. Докато човек е свързан със своето физическо тяло, външният свят прониква в неговото съзнание под формата на отражения. След като отхвърли това тяло и го положат в гроба, човек започва да възприема това, което изживява астралното тяло, след като вече никакви физически сетивни органи не го свързват с външния свят.
към текста >>
Проявената и видимата дей
нос
т става ясна за ума едва тогава, когато в хода на човешкия физически живот тя може да се приеме като резултат от това, което свръхсетивното познание установява за нефизическия живот.
Едно повърхностно наблюдение, което отчита само външната страна на нещата, ще възрази: Но всички тези твърдения са ясни само за надарения със свръхсетивни способности; за обикновения човек не съществува никаква възможност да проникне до тяхната истинност. Нещата обаче не стоят така. Всичко, което свръхсетивното познание наблюдава в тази толкова далечна за обикновените възприятия област след като е вече веднъж открито може да бъде разбрано и от обикновения ум. Необходимо е само чрез нормална разсъдъчна способност правилно да се разгледат и съпоставят външните факти на живота. Мисли, чувства и воля са в такива съотношения помежду си, както и с проявите на човека във външния свят, че те остават неразбираеми, ако видимата форма на тяхната дейност не се вземе само като израз на една невидима дейност.
Проявената и видимата дейност става ясна за ума едва тогава, когато в хода на човешкия физически живот тя може да се приеме като резултат от това, което свръхсетивното познание установява за нефизическия живот.
Без свръхсетивното познание ние се намираме по отношение на тази дейност като в една тъмна стая без никаква светлина. Както различаваме заобикалящите ни физически предмети само при наличието на светлина, така и това, което се разиграва чрез душевния живот на човека, става ясно само чрез свръхсетивното познание. Докато човек е свързан със своето физическо тяло, външният свят прониква в неговото съзнание под формата на отражения. След като отхвърли това тяло и го положат в гроба, човек започва да възприема това, което изживява астралното тяло, след като вече никакви физически сетивни органи не го свързват с външния свят. Първоначално той няма никакви изживявания.
към текста >>
Без свръхсетивното познание ние се намираме по отношение на тази дей
нос
т като в една тъмна стая без никаква светлина.
Нещата обаче не стоят така. Всичко, което свръхсетивното познание наблюдава в тази толкова далечна за обикновените възприятия област след като е вече веднъж открито може да бъде разбрано и от обикновения ум. Необходимо е само чрез нормална разсъдъчна способност правилно да се разгледат и съпоставят външните факти на живота. Мисли, чувства и воля са в такива съотношения помежду си, както и с проявите на човека във външния свят, че те остават неразбираеми, ако видимата форма на тяхната дейност не се вземе само като израз на една невидима дейност. Проявената и видимата дейност става ясна за ума едва тогава, когато в хода на човешкия физически живот тя може да се приеме като резултат от това, което свръхсетивното познание установява за нефизическия живот.
Без свръхсетивното познание ние се намираме по отношение на тази дейност като в една тъмна стая без никаква светлина.
Както различаваме заобикалящите ни физически предмети само при наличието на светлина, така и това, което се разиграва чрез душевния живот на човека, става ясно само чрез свръхсетивното познание. Докато човек е свързан със своето физическо тяло, външният свят прониква в неговото съзнание под формата на отражения. След като отхвърли това тяло и го положат в гроба, човек започва да възприема това, което изживява астралното тяло, след като вече никакви физически сетивни органи не го свързват с външния свят. Първоначално той няма никакви изживявания. Връзката с етерното тяло му пречи да изживее нещо ново.
към текста >>
Защото такива показания не могат да бъдат обвинени в пристраст
нос
т.
Това може да се случи, когато поради някаква причина човек внезапно се изправя пред смъртта: когато например се дави или когато по време на високо планински преход се подхлъзва и полита в пропастта. Това, което разказват хора, преживели нещо подобно, е близо до истината и може да бъде потвърдено от свръхсетивното наблюдение. Те разказват как в такива моменти целият им живот преминава пред техните очи като една величествена панорама от образи. От многото примери, които бихме могли да посочим тук, ще изберем само един, защото той засяга човек, чийто начин на мислене би окачествил всякакви подобни истории за празна фантастика. За всеки, който прави определени крачки в свръхсетивното наблюдение, е винаги твърде полезно да се запознае с показанията на тези, които смятат Тайната Наука за нещо фантастично.
Защото такива показания не могат да бъдат обвинени в пристрастност.
(Изследователите на духовния свят могат да научат твърде много от хората, които смятат техните стремежи за чисто безумие. Те не бива да се заблуждават от това, че подобни хора се от насят нелюбезно с тях. Макар че свръхсетивното наблюдение не се нуждае от подобни неща за потвърждение на своите резултати. С подобни примери то иска да обясни, а не да доказва нещата.) Отличният антрополог-криминалист Мориц Бенедикт, известен изследовател в много области на естествознанието, разказва в своите спомени за случай, изживян от самия него: Веднъж, когато се къпел и без малко да се удави, той видял в една единствена картина целия си дотогавашен живот. Когато в подобни случаи други лица описват изживените образи по коренно различен начин, сякаш те нямат много общо със събитията на тяхното минало, това съвсем не противоречи на казаното.
към текста >>
Не е трудно да се досетим, че в астралното тяло продължава да съществува всичко, което то е завладяло чрез своята дей
нос
т по време на пребиваването си във физическото тяло.
Никакво възражение не представлява обстоятелството, че например някой е бил на косъм от удавяне и не е стигнал до описаните изживявания. Не трябва да забравяме, че това изживяване може да настъпи само тогава, когато етерното тяло е действително отделено от физическото и при това е запазило своята връзка с астралното тяло. Много често при внезапна уплаха настъпва едно разхлабване на връзката между етерното и астралното тяло и тогава също не се стига до изживяване на образи, защото какъвто е случаят при спането, при дълбокия сън без съновидения налице е пълно безсъзнание. През първите мигове след смъртта, миналото на човека му се явява като една картинна панорама от спомени. След отделянето си от етерното тяло, астралното тяло продължава своя път само.
Не е трудно да се досетим, че в астралното тяло продължава да съществува всичко, което то е завладяло чрез своята дейност по време на пребиваването си във физическото тяло.
Азът е развил до известна степен Духовното Себе, Духа-Живот и Човека-Дух. Доколкото тези съставни части са развити, те поддържат своето съществуване не чрез това, което съществува като органи в отделните тела, а чрез Аза. А тъкмо Азът е онази същност, която за да възприеме себе си, не се нуждае от никакви външни органи. Той не се нуждае също така и от никакви външни органи, за да остане в притежание на това, което вече е съединил със себе си. Някой би могъл да възрази: А защо по време на сън нямаме никакво възприятие за това развито Духовно Себе, за Духа-Живот и Човека-Дух?
към текста >>
А тъкмо Азът е онази същ
нос
т, която за да възприеме себе си, не се нуждае от никакви външни органи.
През първите мигове след смъртта, миналото на човека му се явява като една картинна панорама от спомени. След отделянето си от етерното тяло, астралното тяло продължава своя път само. Не е трудно да се досетим, че в астралното тяло продължава да съществува всичко, което то е завладяло чрез своята дейност по време на пребиваването си във физическото тяло. Азът е развил до известна степен Духовното Себе, Духа-Живот и Човека-Дух. Доколкото тези съставни части са развити, те поддържат своето съществуване не чрез това, което съществува като органи в отделните тела, а чрез Аза.
А тъкмо Азът е онази същност, която за да възприеме себе си, не се нуждае от никакви външни органи.
Той не се нуждае също така и от никакви външни органи, за да остане в притежание на това, което вече е съединил със себе си. Някой би могъл да възрази: А защо по време на сън нямаме никакво възприятие за това развито Духовно Себе, за Духа-Живот и Човека-Дух? Такова възприятие липсва, за щото между раждането и смъртта Азът е обвързан с физическото тяло. Дори по време на съня, когато заедно с астралното тяло Азът се намира извън физическото тяло, той все пак остава тясно свързан с последното. Защото дейността на неговото астрално тяло е насочена тъкмо към това физическо тяло.
към текста >>
Защото дей
нос
тта на неговото астрално тяло е насочена тъкмо към това физическо тяло.
А тъкмо Азът е онази същност, която за да възприеме себе си, не се нуждае от никакви външни органи. Той не се нуждае също така и от никакви външни органи, за да остане в притежание на това, което вече е съединил със себе си. Някой би могъл да възрази: А защо по време на сън нямаме никакво възприятие за това развито Духовно Себе, за Духа-Живот и Човека-Дух? Такова възприятие липсва, за щото между раждането и смъртта Азът е обвързан с физическото тяло. Дори по време на съня, когато заедно с астралното тяло Азът се намира извън физическото тяло, той все пак остава тясно свързан с последното.
Защото дейността на неговото астрално тяло е насочена тъкмо към това физическо тяло.
По този начин заедно със своето възприятие Азът е отправен към външния сетивен свят и не може да долови откровенията на духовния свят в неговите непосредствени форми. Тези откровения застават пред Аза едва след смъртта, понеже чрез нея Азът се освобождава от своята свързаност с физическото и етерното тяло. В същия миг пред душата може да просветне един друг свят, понеже тя е вече свободна от физическите условия, които по време на живота са ангажирали до голяма степен нейната дейност. Но дори и в този момент възникват причини, които не позволяват на човека да прекъсне всички връзки с външния сетивен свят. В човека остават някои страсти, някои прекалено силни желания, които поддържат тази връзка.
към текста >>
Тези откровения застават пред Аза едва след смъртта, понеже чрез нея Азът се освобождава от своята свърза
нос
т с физическото и етерното тяло.
Някой би могъл да възрази: А защо по време на сън нямаме никакво възприятие за това развито Духовно Себе, за Духа-Живот и Човека-Дух? Такова възприятие липсва, за щото между раждането и смъртта Азът е обвързан с физическото тяло. Дори по време на съня, когато заедно с астралното тяло Азът се намира извън физическото тяло, той все пак остава тясно свързан с последното. Защото дейността на неговото астрално тяло е насочена тъкмо към това физическо тяло. По този начин заедно със своето възприятие Азът е отправен към външния сетивен свят и не може да долови откровенията на духовния свят в неговите непосредствени форми.
Тези откровения застават пред Аза едва след смъртта, понеже чрез нея Азът се освобождава от своята свързаност с физическото и етерното тяло.
В същия миг пред душата може да просветне един друг свят, понеже тя е вече свободна от физическите условия, които по време на живота са ангажирали до голяма степен нейната дейност. Но дори и в този момент възникват причини, които не позволяват на човека да прекъсне всички връзки с външния сетивен свят. В човека остават някои страсти, някои прекалено силни желания, които поддържат тази връзка. Това са страсти, които човек сам си създава благодарение на това, че има съзнание за своя Аз като четвърта съставна част на своето същество. Страсти и желания, които произхождат от трите низши тела, могат да действуват само в рамките на външния свят; и когато тези тела престанат да съществуват, угасват и желанията.
към текста >>
В същия миг пред душата може да просветне един друг свят, понеже тя е вече свободна от физическите условия, които по време на живота са ангажирали до голяма степен нейната дей
нос
т.
Такова възприятие липсва, за щото между раждането и смъртта Азът е обвързан с физическото тяло. Дори по време на съня, когато заедно с астралното тяло Азът се намира извън физическото тяло, той все пак остава тясно свързан с последното. Защото дейността на неговото астрално тяло е насочена тъкмо към това физическо тяло. По този начин заедно със своето възприятие Азът е отправен към външния сетивен свят и не може да долови откровенията на духовния свят в неговите непосредствени форми. Тези откровения застават пред Аза едва след смъртта, понеже чрез нея Азът се освобождава от своята свързаност с физическото и етерното тяло.
В същия миг пред душата може да просветне един друг свят, понеже тя е вече свободна от физическите условия, които по време на живота са ангажирали до голяма степен нейната дейност.
Но дори и в този момент възникват причини, които не позволяват на човека да прекъсне всички връзки с външния сетивен свят. В човека остават някои страсти, някои прекалено силни желания, които поддържат тази връзка. Това са страсти, които човек сам си създава благодарение на това, че има съзнание за своя Аз като четвърта съставна част на своето същество. Страсти и желания, които произхождат от трите низши тела, могат да действуват само в рамките на външния свят; и когато тези тела престанат да съществуват, угасват и желанията. Гладът е причинен от външното тяло; след като то не е повече свързано с Аза, гладът изчезва.
към текста >>
Ако Азът не би имал никакви други желания освен тези, които възникват от собствената му духовна същ
нос
т, с настъпването на смъртта той би могъл да черпи пълно задоволяване от духовния свят, в който е потопен.
Но дори и в този момент възникват причини, които не позволяват на човека да прекъсне всички връзки с външния сетивен свят. В човека остават някои страсти, някои прекалено силни желания, които поддържат тази връзка. Това са страсти, които човек сам си създава благодарение на това, че има съзнание за своя Аз като четвърта съставна част на своето същество. Страсти и желания, които произхождат от трите низши тела, могат да действуват само в рамките на външния свят; и когато тези тела престанат да съществуват, угасват и желанията. Гладът е причинен от външното тяло; след като то не е повече свързано с Аза, гладът изчезва.
Ако Азът не би имал никакви други желания освен тези, които възникват от собствената му духовна същност, с настъпването на смъртта той би могъл да черпи пълно задоволяване от духовния свят, в който е потопен.
Обаче животът му е подготвил и други желания. Той е вложил в него и стремеж към наслади, които могат да бъдат постигнати само чрез физическите органи, въпреки че подобни наслади изобщо не произхождат от същността на тези органи. Не само, че трите тела се борят за задоволяване чрез физическия свят, но и самият Аз намира в него такива наслади, за чието задоволяване не съществуват никакви обекти в духовния свят. Два вида желания има в живота на Аза. Такива, които произлизат от телата и могат да бъдат задоволени вътре в телата.
към текста >>
Той е вложил в него и стремеж към наслади, които могат да бъдат постигнати само чрез физическите органи, въпреки че подобни наслади изобщо не произхождат от същ
нос
тта на тези органи.
Това са страсти, които човек сам си създава благодарение на това, че има съзнание за своя Аз като четвърта съставна част на своето същество. Страсти и желания, които произхождат от трите низши тела, могат да действуват само в рамките на външния свят; и когато тези тела престанат да съществуват, угасват и желанията. Гладът е причинен от външното тяло; след като то не е повече свързано с Аза, гладът изчезва. Ако Азът не би имал никакви други желания освен тези, които възникват от собствената му духовна същност, с настъпването на смъртта той би могъл да черпи пълно задоволяване от духовния свят, в който е потопен. Обаче животът му е подготвил и други желания.
Той е вложил в него и стремеж към наслади, които могат да бъдат постигнати само чрез физическите органи, въпреки че подобни наслади изобщо не произхождат от същността на тези органи.
Не само, че трите тела се борят за задоволяване чрез физическия свят, но и самият Аз намира в него такива наслади, за чието задоволяване не съществуват никакви обекти в духовния свят. Два вида желания има в живота на Аза. Такива, които произлизат от телата и могат да бъдат задоволени вътре в телата. С разпадането на телата те угасват. Но има и такива желания, които произлизат от духовната природа на Аза.
към текста >>
Но от самата духовна същ
нос
т на Аза, такива желания не могат да възникнат.
Защото с приемането на храната настъпва нещо, без което, в известен смисъл, духовният свят не би могъл да се развива. Азът обаче може да се издигне над насладата, която този факт по необходимост налага. Той може да покаже предпочитания към пикантни ястия, съвсем независимо от ползата, която приемането на храната оказва на Духа. Същото може да се случи и с други неща в сетивния свят. Изобщо така възникват онези желания, които никога не биха се появили в сетивния свят, ако човешкият Аз не беше включен в него.
Но от самата духовна същност на Аза, такива желания не могат да възникнат.
Макар и да е от духовно естество, докато живее в тялото, Азът трябва да има сетивни наслади, защото в сетивната област се проявява Духът, а Азът не се радва на нищо друго освен на Духа, когато в сетивния свят той се отдава на това, чрез което просветва светлината на Духа. И той продължава да се радва на тази светлина, дори когато сетивата престават да са средството, чрез което проникват лъчите на Духа. Обаче в духовния свят не могат да се изпълнят такива желания, в които Духът е липсвал още долу, в сетивния свят преди смъртта. Настъпването на смъртта отхвърля всяка възможност за задоволяването на тези желания. Удоволствието от едно вкусно ядене може да се получи, само ако са налице физическите органи, необходими за приемането на храната: Небце, език и т.н.
към текста >>
Настъпването на смъртта отхвърля всяка възмож
нос
т за задоволяването на тези желания.
Изобщо така възникват онези желания, които никога не биха се появили в сетивния свят, ако човешкият Аз не беше включен в него. Но от самата духовна същност на Аза, такива желания не могат да възникнат. Макар и да е от духовно естество, докато живее в тялото, Азът трябва да има сетивни наслади, защото в сетивната област се проявява Духът, а Азът не се радва на нищо друго освен на Духа, когато в сетивния свят той се отдава на това, чрез което просветва светлината на Духа. И той продължава да се радва на тази светлина, дори когато сетивата престават да са средството, чрез което проникват лъчите на Духа. Обаче в духовния свят не могат да се изпълнят такива желания, в които Духът е липсвал още долу, в сетивния свят преди смъртта.
Настъпването на смъртта отхвърля всяка възможност за задоволяването на тези желания.
Удоволствието от едно вкусно ядене може да се получи, само ако са налице физическите органи, необходими за приемането на храната: Небце, език и т.н. След като при смъртта човек отхвърли физическото си тяло, той вече не разполага с тези органи. И ако Азът все още изпитва потребност от такова удоволствие, тази потребност ще остане незадоволена. Доколкото тази наслада отговаря на Аза, тя продължава, докато съществуват физическите органи. Доколкото обаче тя е продукт на Аза, без да служи на Духа, след смъртта тази наслада остава като желание, което напразно жадува да бъде задоволено.
към текста >>
И ако Азът все още изпитва потреб
нос
т от такова удоволствие, тази потреб
нос
т ще остане незадоволена.
И той продължава да се радва на тази светлина, дори когато сетивата престават да са средството, чрез което проникват лъчите на Духа. Обаче в духовния свят не могат да се изпълнят такива желания, в които Духът е липсвал още долу, в сетивния свят преди смъртта. Настъпването на смъртта отхвърля всяка възможност за задоволяването на тези желания. Удоволствието от едно вкусно ядене може да се получи, само ако са налице физическите органи, необходими за приемането на храната: Небце, език и т.н. След като при смъртта човек отхвърли физическото си тяло, той вече не разполага с тези органи.
И ако Азът все още изпитва потребност от такова удоволствие, тази потребност ще остане незадоволена.
Доколкото тази наслада отговаря на Аза, тя продължава, докато съществуват физическите органи. Доколкото обаче тя е продукт на Аза, без да служи на Духа, след смъртта тази наслада остава като желание, което напразно жадува да бъде задоволено. Бихме могли да разберем какво се разиграва в човека, ако си представим как някой страда от изгаряща жажда и се намира в местност, където не се намира никаква вода. Приблизително това се случва и с Аза, доколкото след смъртта той храни неизгаснали желания за удоволствия, свързани с външния свят, без да притежава никакви органи, за да ги задоволи. Естествено, трябва да си представим изгарящата жажда, която тук само сравнихме със състоянието на Аза след смъртта, разширена до безкрайност и простираща се върху всички все още съществуващи желания, за чието задоволяване няма никаква възможност.
към текста >>
Бихме могли да разберем какво се разиграва в човека, ако си представим как някой страда от изгаряща жажда и се намира в мест
нос
т, където не се намира никаква вода.
Удоволствието от едно вкусно ядене може да се получи, само ако са налице физическите органи, необходими за приемането на храната: Небце, език и т.н. След като при смъртта човек отхвърли физическото си тяло, той вече не разполага с тези органи. И ако Азът все още изпитва потребност от такова удоволствие, тази потребност ще остане незадоволена. Доколкото тази наслада отговаря на Аза, тя продължава, докато съществуват физическите органи. Доколкото обаче тя е продукт на Аза, без да служи на Духа, след смъртта тази наслада остава като желание, което напразно жадува да бъде задоволено.
Бихме могли да разберем какво се разиграва в човека, ако си представим как някой страда от изгаряща жажда и се намира в местност, където не се намира никаква вода.
Приблизително това се случва и с Аза, доколкото след смъртта той храни неизгаснали желания за удоволствия, свързани с външния свят, без да притежава никакви органи, за да ги задоволи. Естествено, трябва да си представим изгарящата жажда, която тук само сравнихме със състоянието на Аза след смъртта, разширена до безкрайност и простираща се върху всички все още съществуващи желания, за чието задоволяване няма никаква възможност. Следващото състояние на Аза изисква той да се освободи от връзките, които с такава сила го привързват към външния сетивен свят. В това отношение Азът трябва да мине през един процес на вътрешно пречистване и освобождаване. От него трябва да бъдат премахнати всякакви желания, които си е създал, докато е бил още в тялото, и които нямат право на поданство в духовния свят.
към текста >>
Естествено, трябва да си представим изгарящата жажда, която тук само сравнихме със състоянието на Аза след смъртта, разширена до безкрай
нос
т и простираща се върху всички все още съществуващи желания, за чието задоволяване няма никаква възмож
нос
т.
И ако Азът все още изпитва потребност от такова удоволствие, тази потребност ще остане незадоволена. Доколкото тази наслада отговаря на Аза, тя продължава, докато съществуват физическите органи. Доколкото обаче тя е продукт на Аза, без да служи на Духа, след смъртта тази наслада остава като желание, което напразно жадува да бъде задоволено. Бихме могли да разберем какво се разиграва в човека, ако си представим как някой страда от изгаряща жажда и се намира в местност, където не се намира никаква вода. Приблизително това се случва и с Аза, доколкото след смъртта той храни неизгаснали желания за удоволствия, свързани с външния свят, без да притежава никакви органи, за да ги задоволи.
Естествено, трябва да си представим изгарящата жажда, която тук само сравнихме със състоянието на Аза след смъртта, разширена до безкрайност и простираща се върху всички все още съществуващи желания, за чието задоволяване няма никаква възможност.
Следващото състояние на Аза изисква той да се освободи от връзките, които с такава сила го привързват към външния сетивен свят. В това отношение Азът трябва да мине през един процес на вътрешно пречистване и освобождаване. От него трябва да бъдат премахнати всякакви желания, които си е създал, докато е бил още в тялото, и които нямат право на поданство в духовния свят. Както един предмет може да бъде обхванат и унищожен от огъня, така след смъртта описаният свят на желанията ще бъде напълно разрушен. Свръхсетивното познание ни открива малка част от този нов свят и го описва като „пояждащия огън на Духа".
към текста >>
Би могло да изглежда ужасяващо, че една надежда, за чието сбъдване са необходими сетивни органи, след смъртта ще прерасне в безнадежд
нос
т; че едно желание, което може да се изпълни само във физическия свят, после се превръща в мъчително и изгарящо лишение.
От него трябва да бъдат премахнати всякакви желания, които си е създал, докато е бил още в тялото, и които нямат право на поданство в духовния свят. Както един предмет може да бъде обхванат и унищожен от огъня, така след смъртта описаният свят на желанията ще бъде напълно разрушен. Свръхсетивното познание ни открива малка част от този нов свят и го описва като „пояждащия огън на Духа". Този огън обхваща онези сетивни желания, при които сетивният елемент не е израз на Духа. Някой би могъл да сметне, че подобни представи, каквито свръхсетивното познание предлага за тези процеси, са страшни и безутешни.
Би могло да изглежда ужасяващо, че една надежда, за чието сбъдване са необходими сетивни органи, след смъртта ще прерасне в безнадеждност; че едно желание, което може да се изпълни само във физическия свят, после се превръща в мъчително и изгарящо лишение.
На такова мнение обаче можем да сме само дотогава, докато не проумеем, че в живота всички желания и страсти, които след смъртта ще бъдат обхванати от „пояждащия огън" в един по-висш смисъл представляват не благотворни, а разрушителни сили. Чрез такива сили Азът се привързва към сетивния свят много по-здраво, отколкото е необходимо, за да черпи от този свят всичко, от което се нуждае. Този сетивен свят е едно откровение на скрития зад него духовен свят. Азът никога не би могъл да усети Духа в онази форма, в която той се проявява единствено чрез телесните сетива, ако не би искал да употреби тези сетива за изпитването на духовните качества в сетивния свят. Но ако Азът копнее за такива неща от сетивния свят, при които Духът не говори, тогава Азът се отдалечава от истинската духовна реалност на света.
към текста >>
Но ако Азът копнее за такива неща от сетивния свят, при които Духът не говори, тогава Азът се отдалечава от истинската духовна реал
нос
т на света.
Би могло да изглежда ужасяващо, че една надежда, за чието сбъдване са необходими сетивни органи, след смъртта ще прерасне в безнадеждност; че едно желание, което може да се изпълни само във физическия свят, после се превръща в мъчително и изгарящо лишение. На такова мнение обаче можем да сме само дотогава, докато не проумеем, че в живота всички желания и страсти, които след смъртта ще бъдат обхванати от „пояждащия огън" в един по-висш смисъл представляват не благотворни, а разрушителни сили. Чрез такива сили Азът се привързва към сетивния свят много по-здраво, отколкото е необходимо, за да черпи от този свят всичко, от което се нуждае. Този сетивен свят е едно откровение на скрития зад него духовен свят. Азът никога не би могъл да усети Духа в онази форма, в която той се проявява единствено чрез телесните сетива, ако не би искал да употреби тези сетива за изпитването на духовните качества в сетивния свят.
Но ако Азът копнее за такива неща от сетивния свят, при които Духът не говори, тогава Азът се отдалечава от истинската духовна реалност на света.
Ако сетивната наслада, като израз на Духа, означава повишаване и развитие на Аза, то онази, която не е израз на Духа, означава обедняване и опустяване на Аза. Дори когато подобно желание е задоволено в сетивния свят, неговото опустошаващо въздействие върху Аза продължава. Само че преди смъртта това разрушително спрямо Аза въздействие не се вижда. Ето защо по време на живота сетивните желания непрекъснато раждат нови желания. И човек просто не забелязва, че той сам се обвива в един „пояждащ огън".
към текста >>
Едва след смъртта се вижда ясно какво го е обгръщало още, докато е бил жив; а с виждането на този огън става ясно, че той
нос
и в себе си нещо изцеляващо и благотворно.
Ако сетивната наслада, като израз на Духа, означава повишаване и развитие на Аза, то онази, която не е израз на Духа, означава обедняване и опустяване на Аза. Дори когато подобно желание е задоволено в сетивния свят, неговото опустошаващо въздействие върху Аза продължава. Само че преди смъртта това разрушително спрямо Аза въздействие не се вижда. Ето защо по време на живота сетивните желания непрекъснато раждат нови желания. И човек просто не забелязва, че той сам се обвива в един „пояждащ огън".
Едва след смъртта се вижда ясно какво го е обгръщало още, докато е бил жив; а с виждането на този огън става ясно, че той носи в себе си нещо изцеляващо и благотворно.
Който обича един човек, се чувствува привлечен към него не само от това, което може да усети чрез физическите органи. Обаче след смъртта, тази физическа страна на любимия не може да бъде повече възприемана. Тогава от любимия човек остава видима онази страна, за чието възприемане физическите органи бяха само едно средство. И сега единствената пречка, за да постигнем пълна видимост, са тъкмо онези желания, които могат да се задоволят само с помощта на физическите органи. Ако обаче тези желания не бъдат заличени, тогава не би могло да възникне съзнателно възприемане на любимия човек след смъртта.
към текста >>
Разгледана по този начин, представата за ужаса и безутеш
нос
тта, които събитията след смъртта биха могли да имат за човека, според както ги описва свръхсетивното познание, се превръща в нещо, което
нос
и дълбока благодар
нос
т и утеха.
Който обича един човек, се чувствува привлечен към него не само от това, което може да усети чрез физическите органи. Обаче след смъртта, тази физическа страна на любимия не може да бъде повече възприемана. Тогава от любимия човек остава видима онази страна, за чието възприемане физическите органи бяха само едно средство. И сега единствената пречка, за да постигнем пълна видимост, са тъкмо онези желания, които могат да се задоволят само с помощта на физическите органи. Ако обаче тези желания не бъдат заличени, тогава не би могло да възникне съзнателно възприемане на любимия човек след смъртта.
Разгледана по този начин, представата за ужаса и безутешността, които събитията след смъртта биха могли да имат за човека, според както ги описва свръхсетивното познание, се превръща в нещо, което носи дълбока благодарност и утеха.
Следващите изживявания след смъртта са и в друго отношение различни от тези по време на живота. По време на пречистването човек живее, така да се каже, в обратна посока. Той преминава още веднъж през всичко онова, което е изпитал в живота от самото си раждане. Но сега започва от събитията, разиграли се не посредствено преди смъртта и изживява повторно всичко, само че в обратен ред. Всичко, което по време на живота е възникнало не от духовната природа на Аза, се явява сега пред него в една нова, духовна светлина.
към текста >>
В действител
нос
т чрез задоволяването на такива желания, Азът вреди не само на другия, но и на самия себе си; само че по време на живота това себеувреждане остава невидимо.
Всичко, което по време на живота е възникнало не от духовната природа на Аза, се явява сега пред него в една нова, духовна светлина. Само че всичко това човек изживява в обратен ред. Например един човек, който е починал на шестдесетгодишна възраст, и който в своята четиридесета година в пристъп на гняв е причинил някому телесна или душевна болка, ще изживее това събитие още веднъж, когато в своя обратен път от смъртта към детството, стигне до своята четиридесета година. Само че сега той ще изживее не удоволствието, което е изпитал, нападайки другия, а болката, която му е причинил. От горното може да се види също, че след смъртта мъчително се изживява само онази част от събитията, която произлиза от желанията на Аза, обвързани единствено с външния физически свят.
В действителност чрез задоволяването на такива желания, Азът вреди не само на другия, но и на самия себе си; само че по време на живота това себеувреждане остава невидимо.
След смъртта целият този разрушителен свят на желанията изпъква пред Аза в цялата си видимост и яснота. Тогава Азът се чувствува привлечен към всяко същество и всеки предмет, които са запазили в него подобни желания, за да могат те да бъдат отново унищожени в „пояждащия огън" така, както са се родили. И само когато в своя обратен преход човек стигне до момента на раждането си и всички подобни желания са минали през пречистващия огън, вече няма никакви пречки да се отдаде изцяло на духовния, свят. Сега той навлиза в нова степен на съществуванието. Както при смъртта той отхвърля физическото, а веднага след него и етерното тяло, така сега се разпада и онази част от астралното тяло, която е можела да съществува само в съзнанието за външния физически свят трупа: физическият, етерният и астралният.
към текста >>
За свръхсетивното наблюдение, в заобикалящия ни свят непрекъснато се
нос
ят астрални трупове, отхвърлени от хора, които преминават от състояние на пречистване в едно по-висше съществувание.
И само когато в своя обратен преход човек стигне до момента на раждането си и всички подобни желания са минали през пречистващия огън, вече няма никакви пречки да се отдаде изцяло на духовния, свят. Сега той навлиза в нова степен на съществуванието. Както при смъртта той отхвърля физическото, а веднага след него и етерното тяло, така сега се разпада и онази част от астралното тяло, която е можела да съществува само в съзнанието за външния физически свят трупа: физическият, етерният и астралният. Моментът, когато човек отхвърля и последния труп, означава, че времето на пречистване е продължило приблизително една трета от живота между раждането и смъртта. Едва по-късно, когато ще разгледаме човешкия живот от гледна точка на Тайната Наука, ще станат ясни и причините за това.
За свръхсетивното наблюдение, в заобикалящия ни свят непрекъснато се носят астрални трупове, отхвърлени от хора, които преминават от състояние на пречистване в едно по-висше съществувание.
Това е също така, както за физическото възприятие всяко населено място има своето гробище за физическите трупове на починалите. След пречистването, за Аза настъпва съвършено ново състояние на съзнанието. Докато преди смъртта, външните възприятия трябваше да се вливат в него, за да падне върху тях светлината на съзнанието, сега отвътре, от самия него струи един свят, който стига до съзнанието. Наистина, Азът живее в този свят и тогава, когато се намира между раждането и смъртта. Само че тогава този свят е облечен в откровенията на сетивата; а само там, където Азът отхвърля всяко сетивно възприятие и възприема единствено себе си в своята най-дълбока „Светая Светих", нему се открива непосредственият облик на това, което иначе се проявява само в булото на сетивата.
към текста >>
Тези действия стават пределно ясни, когато насладите прераснат в невъздържа
нос
т и необуздани пориви.
Какво възприемат я духовните сетива в случая? Нищо друго, освен една душа, която живее и действува всред горещи страсти и желания. Можем да наречем външната форма на вълка едно въплъщение на тези горещи желания. Дори да не притежаваше органи за възприемането на това животно, човек пак би трябвало да приеме неговото съществувание; да, дори и когато тези горещи желания биха били невидими в своите, действия, дори и когато една невидима за очите сила би се промъкнала наоколо, за да причини всичко, което става чрез видимия физически вълк. Съществата на пречистващия огън съществуват не само за сетивното, но и за свръхсетивното съзнание; техните действия обаче са явни: те се изразяват в разрушаването на Аза, ако последният им доставя храна.
Тези действия стават пределно ясни, когато насладите прераснат в невъздържаност и необуздани пориви.
Това което сетивата възприемат, би възбудило и Аза, само доколкото в насладата има известен смисъл. Животното изпитва влечение само към онези страни на външния свят, с които са свързани неговите три тела. Човекът има по-висши наслади, понеже към трите тела се прибавя и Азът. Когато обаче Азът се стреми към такова задоволяване, което служи не за неговото поддържане и развитие, а за неговото разрушение, подобно жела ние не може да бъде дело на неговите три тела, нито на неговата собствена природа, а е дело на Същества, които що се отнася до тяхната истинска природа остават скрити за сетивата. Точно затова те се домогват до по-висшата природа на Аза, за да го тласнат към желания, които нямат връзка със сетивата, обаче могат да бъдат задоволени само чрез тях.
към текста >>
Този остатък можем да сравним например с това, което извличаме като един екстракт от всички изживявания и опит
нос
ти на човека по време на живота между раждането и смъртта.
Сега цялото обкръжение на човека е изпълнено от Същества, които са родствено близки с неговия Аз, защото само един Аз може да има достъп до друг Аз. Както минералите, растенията и животните обкръжават човека в сетивният свят и изграждат този свят, така и след смъртта, той е обкръжен от духовни Същества, които формират един духовен свят. Но в този свят човек внася и нещо по-различно, а именно това, което Азът е изживял в сетивния свят. Първоначално, веднага след смъртта, изниква сборът от онези изживявания, които изграждат доколкото етерното тяло е все още свързано с Аза всеобхватната панорама от спомените. Наистина, след това етерното тяло също се разпада, обаче от тази образна панорама на спомените, Азът запазва нещо непреходно и вечно.
Този остатък можем да сравним например с това, което извличаме като един екстракт от всички изживявания и опитности на човека по време на живота между раждането и смъртта.
Това е духовната придобивка, духовният плод на живота. Този плод съдържа всичко онова, което Духът проявява чрез сетивата. Обаче без живота в сетивния свят, този духовен плод не би могъл да узрее. След смъртта, Азът усеща духовния плод на сетивния свят като един свой, вътрешен свят, и с него той пристъпва в новия свят, населен от духовни Същества; тези Същества се изявяват така, както само Азът може да изяви себе си в своите най-скрити дълбини. Както семето на едно растение е екстракт на цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг свят, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния свят като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение на човека след смъртта.
към текста >>
Но когато свръхсетивното съзнание проследява невидимите за физическите очи събития, тези образи оживяват и се проявяват като събития в една истинска действител
нос
т.
Този плод съдържа всичко онова, което Духът проявява чрез сетивата. Обаче без живота в сетивния свят, този духовен плод не би могъл да узрее. След смъртта, Азът усеща духовния плод на сетивния свят като един свой, вътрешен свят, и с него той пристъпва в новия свят, населен от духовни Същества; тези Същества се изявяват така, както само Азът може да изяви себе си в своите най-скрити дълбини. Както семето на едно растение е екстракт на цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг свят, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния свят като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение на човека след смъртта. Ако науката за свръхсетивния свят реши да опише какво става в тази „родина на Духовете", тя може да прибегне само до определени образи.
Но когато свръхсетивното съзнание проследява невидимите за физическите очи събития, тези образи оживяват и се проявяват като събития в една истинска действителност.
Описанията на тази действителност могат да бъдат нагледно сравнени с описанията на сетивния свят. Защото, макар и от духовно естество, този нов свят в известно отношение показва сходство със сетивния. Даден цвят например възниква, когато един или друг предмет въздействува върху окото; така и в „родината на Духовете" Азът има изживявания подобни на тези, които предизвикват цветовете когато върху него действува някакво Същество. Само че това изживяване протича по начин, сходен с този, по който между раждането и смъртта, Азът възприема себе си в своите най-скрити дълбини. Тук нещата не стоят така, сякаш светлината пада върху човека отвън, а като че ли едно друго Същество действува върху Аза и го кара да си представи това действие като цветен образ.
към текста >>
Описанията на тази действител
нос
т могат да бъдат нагледно сравнени с описанията на сетивния свят.
Обаче без живота в сетивния свят, този духовен плод не би могъл да узрее. След смъртта, Азът усеща духовния плод на сетивния свят като един свой, вътрешен свят, и с него той пристъпва в новия свят, населен от духовни Същества; тези Същества се изявяват така, както само Азът може да изяви себе си в своите най-скрити дълбини. Както семето на едно растение е екстракт на цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг свят, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния свят като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение на човека след смъртта. Ако науката за свръхсетивния свят реши да опише какво става в тази „родина на Духовете", тя може да прибегне само до определени образи. Но когато свръхсетивното съзнание проследява невидимите за физическите очи събития, тези образи оживяват и се проявяват като събития в една истинска действителност.
Описанията на тази действителност могат да бъдат нагледно сравнени с описанията на сетивния свят.
Защото, макар и от духовно естество, този нов свят в известно отношение показва сходство със сетивния. Даден цвят например възниква, когато един или друг предмет въздействува върху окото; така и в „родината на Духовете" Азът има изживявания подобни на тези, които предизвикват цветовете когато върху него действува някакво Същество. Само че това изживяване протича по начин, сходен с този, по който между раждането и смъртта, Азът възприема себе си в своите най-скрити дълбини. Тук нещата не стоят така, сякаш светлината пада върху човека отвън, а като че ли едно друго Същество действува върху Аза и го кара да си представи това действие като цветен образ. Така всички Същества в духовното обкръжение на Аза намират своя израз в един лъчезарен и прониквай от цветовете свят.
към текста >>
И колкото повече човек се вживява в този свят, толкова повече той се превръща за него в един вътрешно-подвижен живот, който може да бъде сравнен със звуците и техните хармонии от сетивната действител
нос
т.
Тук нещата не стоят така, сякаш светлината пада върху човека отвън, а като че ли едно друго Същество действува върху Аза и го кара да си представи това действие като цветен образ. Така всички Същества в духовното обкръжение на Аза намират своя израз в един лъчезарен и прониквай от цветовете свят. Понеже тези цветни изживявания възникват по друг начин, те, естествено, имат характер, различен от този на сетивните цветове. Същото трябва да се каже и за други впечатления, които човек получава от сетивния свят. Най-близки до впечатленията от сетивния свят обаче са звуците, тоновете на духовния свят.
И колкото повече човек се вживява в този свят, толкова повече той се превръща за него в един вътрешно-подвижен живот, който може да бъде сравнен със звуците и техните хармонии от сетивната действителност.
Само че той не чувствува звуците като нещо, което се приближава към него отвън, а като една сила, която тръгва от неговия Аз и се развива на вън в света. Той чувствува тоновете, както в сетивния свят чувствува своя собствен говор, своето собствено пеене; само че в духовния свят той знае: звуците, които тръгват от Аза, са в същото време и проявления на други Същества, които се разливат из света чрез него. Едно още по-висше проявление в „родината на Духовете" има ме, когато звукът се превърне в „духовно Слово". Тогава чрез Аза се разлива не само подвижният живот на едно друго духовно Същество, но самото Същество доверява на Аза своята истинска същност. И когато Азът бъде проникнат от „духовното Слово" без присъщите на всяко съжителство в сетивния свят раздробеност и липса на единение тогава тези две Същества заживяват в едно цяло.
към текста >>
Тогава чрез Аза се разлива не само подвижният живот на едно друго духовно Същество, но самото Същество доверява на Аза своята истинска същ
нос
т.
Най-близки до впечатленията от сетивния свят обаче са звуците, тоновете на духовния свят. И колкото повече човек се вживява в този свят, толкова повече той се превръща за него в един вътрешно-подвижен живот, който може да бъде сравнен със звуците и техните хармонии от сетивната действителност. Само че той не чувствува звуците като нещо, което се приближава към него отвън, а като една сила, която тръгва от неговия Аз и се развива на вън в света. Той чувствува тоновете, както в сетивния свят чувствува своя собствен говор, своето собствено пеене; само че в духовния свят той знае: звуците, които тръгват от Аза, са в същото време и проявления на други Същества, които се разливат из света чрез него. Едно още по-висше проявление в „родината на Духовете" има ме, когато звукът се превърне в „духовно Слово".
Тогава чрез Аза се разлива не само подвижният живот на едно друго духовно Същество, но самото Същество доверява на Аза своята истинска същност.
И когато Азът бъде проникнат от „духовното Слово" без присъщите на всяко съжителство в сетивния свят раздробеност и липса на единение тогава тези две Същества заживяват в едно цяло. Така живее Азът с другите Същества след смъртта. Свръхсетивното съзнание различава три области в „родината на Духовете", които могат да бъдат сравнени с три от частите на физическия сетивен свят. Първата област е един вид „твърдата земя" на духовния свят, втората е „областта на моретата и реките" и третата е „атмосферата". Това, което на Земята приема физически форми и може да бъде възприемано от физическите органи, според своето духовно естество, може да бъде възприемано в първата област от „родината на Духовете".
към текста >>
И когато Азът бъде проникнат от „духовното Слово" без присъщите на всяко съжителство в сетивния свят раздробе
нос
т и липса на единение тогава тези две Същества заживяват в едно цяло.
И колкото повече човек се вживява в този свят, толкова повече той се превръща за него в един вътрешно-подвижен живот, който може да бъде сравнен със звуците и техните хармонии от сетивната действителност. Само че той не чувствува звуците като нещо, което се приближава към него отвън, а като една сила, която тръгва от неговия Аз и се развива на вън в света. Той чувствува тоновете, както в сетивния свят чувствува своя собствен говор, своето собствено пеене; само че в духовния свят той знае: звуците, които тръгват от Аза, са в същото време и проявления на други Същества, които се разливат из света чрез него. Едно още по-висше проявление в „родината на Духовете" има ме, когато звукът се превърне в „духовно Слово". Тогава чрез Аза се разлива не само подвижният живот на едно друго духовно Същество, но самото Същество доверява на Аза своята истинска същност.
И когато Азът бъде проникнат от „духовното Слово" без присъщите на всяко съжителство в сетивния свят раздробеност и липса на единение тогава тези две Същества заживяват в едно цяло.
Така живее Азът с другите Същества след смъртта. Свръхсетивното съзнание различава три области в „родината на Духовете", които могат да бъдат сравнени с три от частите на физическия сетивен свят. Първата област е един вид „твърдата земя" на духовния свят, втората е „областта на моретата и реките" и третата е „атмосферата". Това, което на Земята приема физически форми и може да бъде възприемано от физическите органи, според своето духовно естество, може да бъде възприемано в първата област от „родината на Духовете". Там например може да се види силата, която създава формата на един кристал.
към текста >>
Само че проявеното там, е като една противополож
нос
т на проявеното в сетивния свят.
Така живее Азът с другите Същества след смъртта. Свръхсетивното съзнание различава три области в „родината на Духовете", които могат да бъдат сравнени с три от частите на физическия сетивен свят. Първата област е един вид „твърдата земя" на духовния свят, втората е „областта на моретата и реките" и третата е „атмосферата". Това, което на Земята приема физически форми и може да бъде възприемано от физическите органи, според своето духовно естество, може да бъде възприемано в първата област от „родината на Духовете". Там например може да се види силата, която създава формата на един кристал.
Само че проявеното там, е като една противоположност на проявеното в сетивния свят.
Докато пространството в сетивния свят е изпълнено с масата и обема на минерала, за духовния поглед то изглежда празно; обаче около това празно пространство се вижда силата, която създава формата на минерала. Цветът на един камък в сетивния свят се явява в духовния свят като изживяване на контрастния му цвят, т.е. един червено оцветен камък ще бъде възприет в духовния свят в зелено, един зелено оцветен камък в червено и т.н. Другите качества също се проявяват в своята противоположност. Както камъните, земната маса и т.н.
към текста >>
Другите качества също се проявяват в своята противополож
нос
т.
Там например може да се види силата, която създава формата на един кристал. Само че проявеното там, е като една противоположност на проявеното в сетивния свят. Докато пространството в сетивния свят е изпълнено с масата и обема на минерала, за духовния поглед то изглежда празно; обаче около това празно пространство се вижда силата, която създава формата на минерала. Цветът на един камък в сетивния свят се явява в духовния свят като изживяване на контрастния му цвят, т.е. един червено оцветен камък ще бъде възприет в духовния свят в зелено, един зелено оцветен камък в червено и т.н.
Другите качества също се проявяват в своята противоположност.
Както камъните, земната маса и т.н. образуват сушата или континентите в сетивният свят, така и описаните горе формации изграждат „твърдата земя" на духовния свят. Всичко, което в сетивния свят можем да определим като „живот", в духовния свят то изгражда областта на морето. За сетивния поглед, животът проявява своите действия в растенията, животните и човека. За духовния поглед, животът е една проникваща сила, която кръстосва духовния свят като потоци, реки и морета.
към текста >>
Защото ако в сетивния свят реките и моретата са разпределени неравномерно, в „родината на Духовете" потоците на живота са подчинени на определена закономер
нос
т, както е кръвообращението.
образуват сушата или континентите в сетивният свят, така и описаните горе формации изграждат „твърдата земя" на духовния свят. Всичко, което в сетивния свят можем да определим като „живот", в духовния свят то изгражда областта на морето. За сетивния поглед, животът проявява своите действия в растенията, животните и човека. За духовния поглед, животът е една проникваща сила, която кръстосва духовния свят като потоци, реки и морета. Още по-добро е сравнението с кръвната циркулация в човешкото тяло.
Защото ако в сетивния свят реките и моретата са разпределени неравномерно, в „родината на Духовете" потоците на живота са подчинени на определена закономерност, както е кръвообращението.
Тъкмо този „бликащ живот" се възприема същевременно и като духовен тътен, като духовно звучене. Третата област от „родината на Духовете" е нейната "атмосфера". Това, което в сетивния свят се явява като усещане, в духовната област то е нещо, което прониква навсякъде и във всичко, както и въздухът прониква навсякъде в природния свят. Нека да си представим едно море от подвижни и струящи навсякъде усещания. Страдания и болки, радости и копнежи струят в тази област, както вятърът и бурята в атмосферата на сетивния свят.
към текста >>
Всичко, което на бойното поле се
нос
и като страдания, болки и ликуване от победата, съществува не само в сетивни те си прояви; за свръхсетивното познание то се явява като определени процеси в „атмосферата" на духовния свят.
Това, което в сетивния свят се явява като усещане, в духовната област то е нещо, което прониква навсякъде и във всичко, както и въздухът прониква навсякъде в природния свят. Нека да си представим едно море от подвижни и струящи навсякъде усещания. Страдания и болки, радости и копнежи струят в тази област, както вятърът и бурята в атмосферата на сетивния свят. Да си представим още, една битка, която се води на Земята. Там едни срещу други са застана ли не само човешките тела, които сетивното око може да види, но там връхлитат и страсти срещу страсти, чувства срещу чувства; болки изпълват полесражението също както го изпълват и човешките тела.
Всичко, което на бойното поле се носи като страдания, болки и ликуване от победата, съществува не само в сетивни те си прояви; за свръхсетивното познание то се явява като определени процеси в „атмосферата" на духовния свят.
Едно такова събитие в духовния свят е като ураганната буря във физическия свят. А възприема нето на тези събития бихме могли да сравним с чуването на думите във физическия свят. Ето защо се казва: както въздухът обгръща и прониква в земните същества, така и „духовното Слово" прави това с процесите и Съществата на духовния свят. В този духовен свят могат да бъдат осъществени и съвсем други възприятия. Тук е налице също и това, което може да се сравни с топлината и светлината на физическия свят.
към текста >>
Тук не трябва да имаме предвид само идеите на великите откриватели, на гениалните лич
нос
ти; всеки има своите „хрумвания" които не идват от външния свят, но които позволяват на човека да променя и преобразява този външен свят.
Това, което човек схваща като мисли във видимия свят, е като една сянка от Съществата-мисли в духовния свят. Нека да си представим мисълта, както тя съществува в човека, само че изнесена вън от него, като едно активно, действено Същество със свой собствен вътрешен живот. Така ще имаме бегла представа за това, което изпълва четвъртата област на духовния свят. Това, което човек възприема като мисли в своя физически свят между раждането и смъртта, е само откровение на мисловния свят, доколкото то може да възникне чрез физическите органи на тялото. Обаче всички мисли, които човек храни и които означават едно обогатяване на физическия свят, имат своя произход точно в тази област на духовния свят.
Тук не трябва да имаме предвид само идеите на великите откриватели, на гениалните личности; всеки има своите „хрумвания" които не идват от външния свят, но които позволяват на човека да променя и преобразява този външен свят.
Онези чувства и страсти, чиито мотиви се коренят във външния свят, трябва да бъдат отнесени към третата област на духовния свят; обаче всичко онова, което живее в човешката душа и превръща човека в творец, с плодотворни и преобразяващи околния свят действия, в своята първична същност и форма, то произлиза от четвъртото поле на духовния свят. Това, което се намира в петата област, може да се сравни с физическата светлина. Това е изявяващата се в своята първична форма мъдрост. Към тази област принадлежат Същества, които разливат мъдрост в своето обкръжение, също както Слънцето осветява физическите предмети. Това, което е осветено от тази мъдрост, се проявява в своя първичен смисъл и в своето значение за духовния свят, както един физически предмет показва своя цвят, когато бъде осветен от светлината.
към текста >>
Онези чувства и страсти, чиито мотиви се коренят във външния свят, трябва да бъдат отнесени към третата област на духовния свят; обаче всичко онова, което живее в човешката душа и превръща човека в творец, с плодотворни и преобразяващи околния свят действия, в своята първична същ
нос
т и форма, то произлиза от четвъртото поле на духовния свят.
Нека да си представим мисълта, както тя съществува в човека, само че изнесена вън от него, като едно активно, действено Същество със свой собствен вътрешен живот. Така ще имаме бегла представа за това, което изпълва четвъртата област на духовния свят. Това, което човек възприема като мисли в своя физически свят между раждането и смъртта, е само откровение на мисловния свят, доколкото то може да възникне чрез физическите органи на тялото. Обаче всички мисли, които човек храни и които означават едно обогатяване на физическия свят, имат своя произход точно в тази област на духовния свят. Тук не трябва да имаме предвид само идеите на великите откриватели, на гениалните личности; всеки има своите „хрумвания" които не идват от външния свят, но които позволяват на човека да променя и преобразява този външен свят.
Онези чувства и страсти, чиито мотиви се коренят във външния свят, трябва да бъдат отнесени към третата област на духовния свят; обаче всичко онова, което живее в човешката душа и превръща човека в творец, с плодотворни и преобразяващи околния свят действия, в своята първична същност и форма, то произлиза от четвъртото поле на духовния свят.
Това, което се намира в петата област, може да се сравни с физическата светлина. Това е изявяващата се в своята първична форма мъдрост. Към тази област принадлежат Същества, които разливат мъдрост в своето обкръжение, също както Слънцето осветява физическите предмети. Това, което е осветено от тази мъдрост, се проявява в своя първичен смисъл и в своето значение за духовния свят, както един физически предмет показва своя цвят, когато бъде осветен от светлината. Има и още по-висши области в духовния свят, но те ще бъдат разгледани по-нататък в тази книга.
към текста >>
След смъртта Азът е потопен в този свят заедно с духовния плод, който той
нос
и със себе си от сетивния свят.
Това, което се намира в петата област, може да се сравни с физическата светлина. Това е изявяващата се в своята първична форма мъдрост. Към тази област принадлежат Същества, които разливат мъдрост в своето обкръжение, също както Слънцето осветява физическите предмети. Това, което е осветено от тази мъдрост, се проявява в своя първичен смисъл и в своето значение за духовния свят, както един физически предмет показва своя цвят, когато бъде осветен от светлината. Има и още по-висши области в духовния свят, но те ще бъдат разгледани по-нататък в тази книга.
След смъртта Азът е потопен в този свят заедно с духовния плод, който той носи със себе си от сетивния свят.
Този плод е все още свързан с онази част от астралното тяло, която е останала след периода на пречистването. От астралното тяло отпада само онази част, която след смъртта насочва своите желания и страсти към физическия живот. Потопяването на Аза в духовния свят заедно с това, което той е извлякъл от сетивния свят може да се сравни със заравянето на едно семе в плодородната почва. Както това семе привлича различни вещества и сили от своята околна среда, за да се развие в едно ново растение, така и Азът израства и се развива в духовния свят. В това, което един сетивен орган възприема, е скрита и силата, чрез която е образуван този орган.
към текста >>
Изграждането на ново тяло не е единствената дей
нос
т, която предстои на човека между смъртта и поредното ново раждане.
Образът на страданието, което е причинил на другия, се превръща в сила, която дава подтик на Аза да поправи тази грешка в следващия земен живот. По този начин предишният живот действува детерминиращо върху новия. Човешките действия през този нов живот са предизвикани по определен начин от действията през миналия живот. Тази закономерна връзка между предишния и следващия живот, можем да определим като закон на съдбата. Нарича се още „Карма" израз, който е взет от източната мъдрост.
Изграждането на ново тяло не е единствената дейност, която предстои на човека между смъртта и поредното ново раждане.
Докато продължава това изграждане, човек живее вън от физическия свят. Но през този период, физическият свят напредва в своето развитие. В относително кратки периоди от време, Земята също променя своя облик. Как са изглеждали преди няколко хилядолетия областите, които днес са заети например от Германия? Когато човек влиза в едно ново физическо съществувание, по правило Земята никога не изглежда така, както е изглеждала по време на последния му живот.
към текста >>
В от
нос
ително кратки периоди от време, Земята също променя своя облик.
Тази закономерна връзка между предишния и следващия живот, можем да определим като закон на съдбата. Нарича се още „Карма" израз, който е взет от източната мъдрост. Изграждането на ново тяло не е единствената дейност, която предстои на човека между смъртта и поредното ново раждане. Докато продължава това изграждане, човек живее вън от физическия свят. Но през този период, физическият свят напредва в своето развитие.
В относително кратки периоди от време, Земята също променя своя облик.
Как са изглеждали преди няколко хилядолетия областите, които днес са заети например от Германия? Когато човек влиза в едно ново физическо съществувание, по правило Земята никога не изглежда така, както е изглеждала по време на последния му живот. Докато човек е отсъствувал от Земята, всичко се е променило. В тази промяна на земния облик също действуват скрити сили. А те действуват от същия свят, в който човек се намира след смъртта.
към текста >>
С всяко ново наблюдение, непредубеденото и обективното разглеждане на живота се убеждава във вер
нос
тта на свръхсетивното познание.
Сетивното наблюдение може да се произнесе само върху тази част от скрития свят, чиито действия се проявяват във видимия физически свят. Но пред сетивното наблюдение трябва да възникне въпросът, дали след като навлиза чрез раждането в земния си живот, човек не донася със себе си и нещо от това, което свръхсетивното познание описва като процеси между смъртта и новото раждане. Ако някой намери охлювна черупка, в която няма и следа от живия охлюв, все пак ще признае, че черупката е възникнала в резултат от действията на един жив организъм, а не че тя е изградена само от физически сили. По същия начин, ако някой наблюдава човека в живота и открие нещо, което е невъзможно да води своето начало от този живот, би било разумно да допусне, че то води началото си от това, което описва Тайната Наука, стига нейните описания да хвърлят известна светлина върху иначе неразбираемите факти и събития от живота. В този случай сетивно-ориентираното наблюдение също би могло да вникне в невидимите причини, лежащи в основата на видимите действия.
С всяко ново наблюдение, непредубеденото и обективното разглеждане на живота се убеждава във верността на свръхсетивното познание.
Необходимо е само човек да намери правилната гледна точка и от нея да отправи поглед към процесите, лежащи в основата на физическия свят. Къде например са скрити процесите, описани като периоди на пречистване? Какви са и как протичат опитностите на човека след пречистването, през които той трябва да премине според данните от духовното изследване? При всяко сериозно и дълбоко изследване в тази област, възникват загадка след загадка. Виждаме например как един човек е роден в бедност и нищета, с незначителни дарби, така че при тези условия, още от раждането си, той е сякаш предопределен да води жалък и нещастен живот.
към текста >>
Какви са и как протичат опит
нос
тите на човека след пречистването, през които той трябва да премине според данните от духовното изследване?
По същия начин, ако някой наблюдава човека в живота и открие нещо, което е невъзможно да води своето начало от този живот, би било разумно да допусне, че то води началото си от това, което описва Тайната Наука, стига нейните описания да хвърлят известна светлина върху иначе неразбираемите факти и събития от живота. В този случай сетивно-ориентираното наблюдение също би могло да вникне в невидимите причини, лежащи в основата на видимите действия. С всяко ново наблюдение, непредубеденото и обективното разглеждане на живота се убеждава във верността на свръхсетивното познание. Необходимо е само човек да намери правилната гледна точка и от нея да отправи поглед към процесите, лежащи в основата на физическия свят. Къде например са скрити процесите, описани като периоди на пречистване?
Какви са и как протичат опитностите на човека след пречистването, през които той трябва да премине според данните от духовното изследване?
При всяко сериозно и дълбоко изследване в тази област, възникват загадка след загадка. Виждаме например как един човек е роден в бедност и нищета, с незначителни дарби, така че при тези условия, още от раждането си, той е сякаш предопределен да води жалък и нещастен живот. А друг още от първия миг на раждането си, е поет от грижливи ръце и любещи сърца; у него се развиват блестящи способности; предопределен е за плодотворен и щастлив живот. Спрямо подобни въпроси често възникват две противоположни становища. Едното се при държа към чисто сетивните възприятия и към опиращата се на тях елементарна логика.
към текста >>
Виждаме например как един човек е роден в бед
нос
т и нищета, с незначителни дарби, така че при тези условия, още от раждането си, той е сякаш предопределен да води жалък и нещастен живот.
С всяко ново наблюдение, непредубеденото и обективното разглеждане на живота се убеждава във верността на свръхсетивното познание. Необходимо е само човек да намери правилната гледна точка и от нея да отправи поглед към процесите, лежащи в основата на физическия свят. Къде например са скрити процесите, описани като периоди на пречистване? Какви са и как протичат опитностите на човека след пречистването, през които той трябва да премине според данните от духовното изследване? При всяко сериозно и дълбоко изследване в тази област, възникват загадка след загадка.
Виждаме например как един човек е роден в бедност и нищета, с незначителни дарби, така че при тези условия, още от раждането си, той е сякаш предопределен да води жалък и нещастен живот.
А друг още от първия миг на раждането си, е поет от грижливи ръце и любещи сърца; у него се развиват блестящи способности; предопределен е за плодотворен и щастлив живот. Спрямо подобни въпроси често възникват две противоположни становища. Едното се при държа към чисто сетивните възприятия и към опиращата се на тях елементарна логика. Според това становище, обстоятелството,че единият се ражда в щастие, а другият в нещастие, изобщо не трябва да се превръща в проблем. Ако не желае да си послужи с думата „случайност", този начин на мислене ще потърси някаква друга закономерност, за да обясни нещата.
към текста >>
А друг още от първия миг на раждането си, е поет от грижливи ръце и любещи сърца; у него се развиват блестящи способ
нос
ти; предопределен е за плодотворен и щастлив живот.
Необходимо е само човек да намери правилната гледна точка и от нея да отправи поглед към процесите, лежащи в основата на физическия свят. Къде например са скрити процесите, описани като периоди на пречистване? Какви са и как протичат опитностите на човека след пречистването, през които той трябва да премине според данните от духовното изследване? При всяко сериозно и дълбоко изследване в тази област, възникват загадка след загадка. Виждаме например как един човек е роден в бедност и нищета, с незначителни дарби, така че при тези условия, още от раждането си, той е сякаш предопределен да води жалък и нещастен живот.
А друг още от първия миг на раждането си, е поет от грижливи ръце и любещи сърца; у него се развиват блестящи способности; предопределен е за плодотворен и щастлив живот.
Спрямо подобни въпроси често възникват две противоположни становища. Едното се при държа към чисто сетивните възприятия и към опиращата се на тях елементарна логика. Според това становище, обстоятелството,че единият се ражда в щастие, а другият в нещастие, изобщо не трябва да се превръща в проблем. Ако не желае да си послужи с думата „случайност", този начин на мислене ще потърси някаква друга закономерност, за да обясни нещата. Колкото до способностите и заложбите, причините се търсят в „унаследените" качества от родители, деди и т.н.
към текста >>
Ако не желае да си послужи с думата „случай
нос
т", този начин на мислене ще потърси някаква друга закономер
нос
т, за да обясни нещата.
Виждаме например как един човек е роден в бедност и нищета, с незначителни дарби, така че при тези условия, още от раждането си, той е сякаш предопределен да води жалък и нещастен живот. А друг още от първия миг на раждането си, е поет от грижливи ръце и любещи сърца; у него се развиват блестящи способности; предопределен е за плодотворен и щастлив живот. Спрямо подобни въпроси често възникват две противоположни становища. Едното се при държа към чисто сетивните възприятия и към опиращата се на тях елементарна логика. Според това становище, обстоятелството,че единият се ражда в щастие, а другият в нещастие, изобщо не трябва да се превръща в проблем.
Ако не желае да си послужи с думата „случайност", този начин на мислене ще потърси някаква друга закономерност, за да обясни нещата.
Колкото до способностите и заложбите, причините се търсят в „унаследените" качества от родители, деди и т.н. Отхвърля се всеки опит, търсещ причинни връзки в духовните процеси, през които човек, независимо от наследствената линия, преминава преди своето раждане, и благодарение на които той формира своите способности и заложби. Другото становище ще намери тези обяснения за крайно незадоволителни. То ще възрази: в нито една точка на този свят не се случва нищо без да са налице съответните причини. Макар и в много случаи тези причини да не са изследвани от човека, те съществуват.
към текста >>
Колкото до способ
нос
тите и заложбите, причините се търсят в „унаследените" качества от родители, деди и т.н.
А друг още от първия миг на раждането си, е поет от грижливи ръце и любещи сърца; у него се развиват блестящи способности; предопределен е за плодотворен и щастлив живот. Спрямо подобни въпроси често възникват две противоположни становища. Едното се при държа към чисто сетивните възприятия и към опиращата се на тях елементарна логика. Според това становище, обстоятелството,че единият се ражда в щастие, а другият в нещастие, изобщо не трябва да се превръща в проблем. Ако не желае да си послужи с думата „случайност", този начин на мислене ще потърси някаква друга закономерност, за да обясни нещата.
Колкото до способностите и заложбите, причините се търсят в „унаследените" качества от родители, деди и т.н.
Отхвърля се всеки опит, търсещ причинни връзки в духовните процеси, през които човек, независимо от наследствената линия, преминава преди своето раждане, и благодарение на които той формира своите способности и заложби. Другото становище ще намери тези обяснения за крайно незадоволителни. То ще възрази: в нито една точка на този свят не се случва нищо без да са налице съответните причини. Макар и в много случаи тези причини да не са изследвани от човека, те съществуват. Едно алпийско цвете не расте в полето.
към текста >>
Отхвърля се всеки опит, търсещ причинни връзки в духовните процеси, през които човек, независимо от наследствената линия, преминава преди своето раждане, и благодарение на които той формира своите способ
нос
ти и заложби.
Спрямо подобни въпроси често възникват две противоположни становища. Едното се при държа към чисто сетивните възприятия и към опиращата се на тях елементарна логика. Според това становище, обстоятелството,че единият се ражда в щастие, а другият в нещастие, изобщо не трябва да се превръща в проблем. Ако не желае да си послужи с думата „случайност", този начин на мислене ще потърси някаква друга закономерност, за да обясни нещата. Колкото до способностите и заложбите, причините се търсят в „унаследените" качества от родители, деди и т.н.
Отхвърля се всеки опит, търсещ причинни връзки в духовните процеси, през които човек, независимо от наследствената линия, преминава преди своето раждане, и благодарение на които той формира своите способности и заложби.
Другото становище ще намери тези обяснения за крайно незадоволителни. То ще възрази: в нито една точка на този свят не се случва нищо без да са налице съответните причини. Макар и в много случаи тези причини да не са изследвани от човека, те съществуват. Едно алпийско цвете не расте в полето. В неговата природа има нещо, което го тегли към високата планина.
към текста >>
За един задълбочено мислещ човек, да се търсят тези причини само във физическия свят е рав
нос
илно на следното: Ако някой удари другиго, причината да се търси не в чувствата на първия, а в анатомичното устройство на ръката му.
Макар и в много случаи тези причини да не са изследвани от човека, те съществуват. Едно алпийско цвете не расте в полето. В неговата природа има нещо, което го тегли към високата планина. Така и в човека трябва да имай нещо, което го кара да се роди в определена среда. В този случай причините не могат да бъдат търсени всред физическия свят.
За един задълбочено мислещ човек, да се търсят тези причини само във физическия свят е равносилно на следното: Ако някой удари другиго, причината да се търси не в чувствата на първия, а в анатомичното устройство на ръката му.
Също толкова незадоволителни са и всички опити, целящи да обяснят предразположбите и дарбите чрез „наследствеността". А как всъщност се унаследяват определени заложби в семействата? В продължение на 250 години музикалните заложби се унаследяват в представителите на фамилията Бах. От фамилията Бернули излизат осем математици, част от които през детството са били подготвяни за съвсем други професии. Но „унаследените" дарби винаги ги довеждат до семейната професия.
към текста >>
Също толкова незадоволителни са и всички опити, целящи да обяснят предразположбите и дарбите чрез „наследстве
нос
тта".
Едно алпийско цвете не расте в полето. В неговата природа има нещо, което го тегли към високата планина. Така и в човека трябва да имай нещо, което го кара да се роди в определена среда. В този случай причините не могат да бъдат търсени всред физическия свят. За един задълбочено мислещ човек, да се търсят тези причини само във физическия свят е равносилно на следното: Ако някой удари другиго, причината да се търси не в чувствата на първия, а в анатомичното устройство на ръката му.
Също толкова незадоволителни са и всички опити, целящи да обяснят предразположбите и дарбите чрез „наследствеността".
А как всъщност се унаследяват определени заложби в семействата? В продължение на 250 години музикалните заложби се унаследяват в представителите на фамилията Бах. От фамилията Бернули излизат осем математици, част от които през детството са били подготвяни за съвсем други професии. Но „унаследените" дарби винаги ги довеждат до семейната професия. По-нататък може да се посочи, че едно внимателно генеалогично проучване на даде на личност би могло да покаже, как по един или друг начин дарбата на тази личност е била проявена у предците и че сега имаме само едно сумиране на унаследени заложби.
към текста >>
А как всъщ
нос
т се унаследяват определени заложби в семействата?
В неговата природа има нещо, което го тегли към високата планина. Така и в човека трябва да имай нещо, което го кара да се роди в определена среда. В този случай причините не могат да бъдат търсени всред физическия свят. За един задълбочено мислещ човек, да се търсят тези причини само във физическия свят е равносилно на следното: Ако някой удари другиго, причината да се търси не в чувствата на първия, а в анатомичното устройство на ръката му. Също толкова незадоволителни са и всички опити, целящи да обяснят предразположбите и дарбите чрез „наследствеността".
А как всъщност се унаследяват определени заложби в семействата?
В продължение на 250 години музикалните заложби се унаследяват в представителите на фамилията Бах. От фамилията Бернули излизат осем математици, част от които през детството са били подготвяни за съвсем други професии. Но „унаследените" дарби винаги ги довеждат до семейната професия. По-нататък може да се посочи, че едно внимателно генеалогично проучване на даде на личност би могло да покаже, как по един или друг начин дарбата на тази личност е била проявена у предците и че сега имаме само едно сумиране на унаследени заложби. Който подкрепя второто становище едва ли ще пропусне от вниманието си подобни факти; обаче за него те няма да имат тази доказателствена стойност, каквато имат за този, който в своите обяснения се придържа единствено към процесите в сетивния свят.
към текста >>
По-нататък може да се посочи, че едно внимателно генеалогично проучване на даде на лич
нос
т би могло да покаже, как по един или друг начин дарбата на тази лич
нос
т е била проявена у предците и че сега имаме само едно сумиране на унаследени заложби.
Също толкова незадоволителни са и всички опити, целящи да обяснят предразположбите и дарбите чрез „наследствеността". А как всъщност се унаследяват определени заложби в семействата? В продължение на 250 години музикалните заложби се унаследяват в представителите на фамилията Бах. От фамилията Бернули излизат осем математици, част от които през детството са били подготвяни за съвсем други професии. Но „унаследените" дарби винаги ги довеждат до семейната професия.
По-нататък може да се посочи, че едно внимателно генеалогично проучване на даде на личност би могло да покаже, как по един или друг начин дарбата на тази личност е била проявена у предците и че сега имаме само едно сумиране на унаследени заложби.
Който подкрепя второто становище едва ли ще пропусне от вниманието си подобни факти; обаче за него те няма да имат тази доказателствена стойност, каквато имат за този, който в своите обяснения се придържа единствено към процесите в сетивния свят. Първият ще обърне внимание на това, че унаследените заложби не могат да се групират от само себе си в съответната личност, както и металните части на един часовник не могат сами да се сглобят и да образуват часовника. А когато му се възрази, че съвместното влияние на родителите би могло да бъде поставено на мястото на часовникаря, той ще отговори: Погледнете без всякакво предубеждение тази съвършено нова цялост, която се проявява в детската личност; тя не може да дойде от родителите, просто защо то у тях тя не съществува. Едно непоследователно мислене може да внесе в тази област голяма обърканост. Най-лошото настъпва, когато представителите на първото становище обявят своите опоненти за истински врагове на това, което се опира на „сигурните факти".
към текста >>
Който подкрепя второто становище едва ли ще пропусне от вниманието си подобни факти; обаче за него те няма да имат тази доказателствена стой
нос
т, каквато имат за този, който в своите обяснения се придържа единствено към процесите в сетивния свят.
А как всъщност се унаследяват определени заложби в семействата? В продължение на 250 години музикалните заложби се унаследяват в представителите на фамилията Бах. От фамилията Бернули излизат осем математици, част от които през детството са били подготвяни за съвсем други професии. Но „унаследените" дарби винаги ги довеждат до семейната професия. По-нататък може да се посочи, че едно внимателно генеалогично проучване на даде на личност би могло да покаже, как по един или друг начин дарбата на тази личност е била проявена у предците и че сега имаме само едно сумиране на унаследени заложби.
Който подкрепя второто становище едва ли ще пропусне от вниманието си подобни факти; обаче за него те няма да имат тази доказателствена стойност, каквато имат за този, който в своите обяснения се придържа единствено към процесите в сетивния свят.
Първият ще обърне внимание на това, че унаследените заложби не могат да се групират от само себе си в съответната личност, както и металните части на един часовник не могат сами да се сглобят и да образуват часовника. А когато му се възрази, че съвместното влияние на родителите би могло да бъде поставено на мястото на часовникаря, той ще отговори: Погледнете без всякакво предубеждение тази съвършено нова цялост, която се проявява в детската личност; тя не може да дойде от родителите, просто защо то у тях тя не съществува. Едно непоследователно мислене може да внесе в тази област голяма обърканост. Най-лошото настъпва, когато представителите на първото становище обявят своите опоненти за истински врагове на това, което се опира на „сигурните факти". Обаче последните даже и не мислят да оспорват истинността или значението на тези факти.
към текста >>
Първият ще обърне внимание на това, че унаследените заложби не могат да се групират от само себе си в съответната лич
нос
т, както и металните части на един часовник не могат сами да се сглобят и да образуват часовника.
В продължение на 250 години музикалните заложби се унаследяват в представителите на фамилията Бах. От фамилията Бернули излизат осем математици, част от които през детството са били подготвяни за съвсем други професии. Но „унаследените" дарби винаги ги довеждат до семейната професия. По-нататък може да се посочи, че едно внимателно генеалогично проучване на даде на личност би могло да покаже, как по един или друг начин дарбата на тази личност е била проявена у предците и че сега имаме само едно сумиране на унаследени заложби. Който подкрепя второто становище едва ли ще пропусне от вниманието си подобни факти; обаче за него те няма да имат тази доказателствена стойност, каквато имат за този, който в своите обяснения се придържа единствено към процесите в сетивния свят.
Първият ще обърне внимание на това, че унаследените заложби не могат да се групират от само себе си в съответната личност, както и металните части на един часовник не могат сами да се сглобят и да образуват часовника.
А когато му се възрази, че съвместното влияние на родителите би могло да бъде поставено на мястото на часовникаря, той ще отговори: Погледнете без всякакво предубеждение тази съвършено нова цялост, която се проявява в детската личност; тя не може да дойде от родителите, просто защо то у тях тя не съществува. Едно непоследователно мислене може да внесе в тази област голяма обърканост. Най-лошото настъпва, когато представителите на първото становище обявят своите опоненти за истински врагове на това, което се опира на „сигурните факти". Обаче последните даже и не мислят да оспорват истинността или значението на тези факти. Те например също виждат, че в едно семейство могат да се „унаследят" определени духовни заложби или дори тенденции, и че ако определени заложби се сумират и комбинират в един потомък, той може да се прояви като забележителна личност.
към текста >>
А когато му се възрази, че съвместното влияние на родителите би могло да бъде поставено на мястото на часовникаря, той ще отговори: Погледнете без всякакво предубеждение тази съвършено нова цялост, която се проявява в детската лич
нос
т; тя не може да дойде от родителите, просто защо то у тях тя не съществува.
От фамилията Бернули излизат осем математици, част от които през детството са били подготвяни за съвсем други професии. Но „унаследените" дарби винаги ги довеждат до семейната професия. По-нататък може да се посочи, че едно внимателно генеалогично проучване на даде на личност би могло да покаже, как по един или друг начин дарбата на тази личност е била проявена у предците и че сега имаме само едно сумиране на унаследени заложби. Който подкрепя второто становище едва ли ще пропусне от вниманието си подобни факти; обаче за него те няма да имат тази доказателствена стойност, каквато имат за този, който в своите обяснения се придържа единствено към процесите в сетивния свят. Първият ще обърне внимание на това, че унаследените заложби не могат да се групират от само себе си в съответната личност, както и металните части на един часовник не могат сами да се сглобят и да образуват часовника.
А когато му се възрази, че съвместното влияние на родителите би могло да бъде поставено на мястото на часовникаря, той ще отговори: Погледнете без всякакво предубеждение тази съвършено нова цялост, която се проявява в детската личност; тя не може да дойде от родителите, просто защо то у тях тя не съществува.
Едно непоследователно мислене може да внесе в тази област голяма обърканост. Най-лошото настъпва, когато представителите на първото становище обявят своите опоненти за истински врагове на това, което се опира на „сигурните факти". Обаче последните даже и не мислят да оспорват истинността или значението на тези факти. Те например също виждат, че в едно семейство могат да се „унаследят" определени духовни заложби или дори тенденции, и че ако определени заложби се сумират и комбинират в един потомък, той може да се прояви като забележителна личност. Те ще се съгласят с твърдението, че обикновено забележителното име се намира не в апогея на кръвното родство, а в края на наследствената верига.
към текста >>
Едно непоследователно мислене може да внесе в тази област голяма обърка
нос
т.
Но „унаследените" дарби винаги ги довеждат до семейната професия. По-нататък може да се посочи, че едно внимателно генеалогично проучване на даде на личност би могло да покаже, как по един или друг начин дарбата на тази личност е била проявена у предците и че сега имаме само едно сумиране на унаследени заложби. Който подкрепя второто становище едва ли ще пропусне от вниманието си подобни факти; обаче за него те няма да имат тази доказателствена стойност, каквато имат за този, който в своите обяснения се придържа единствено към процесите в сетивния свят. Първият ще обърне внимание на това, че унаследените заложби не могат да се групират от само себе си в съответната личност, както и металните части на един часовник не могат сами да се сглобят и да образуват часовника. А когато му се възрази, че съвместното влияние на родителите би могло да бъде поставено на мястото на часовникаря, той ще отговори: Погледнете без всякакво предубеждение тази съвършено нова цялост, която се проявява в детската личност; тя не може да дойде от родителите, просто защо то у тях тя не съществува.
Едно непоследователно мислене може да внесе в тази област голяма обърканост.
Най-лошото настъпва, когато представителите на първото становище обявят своите опоненти за истински врагове на това, което се опира на „сигурните факти". Обаче последните даже и не мислят да оспорват истинността или значението на тези факти. Те например също виждат, че в едно семейство могат да се „унаследят" определени духовни заложби или дори тенденции, и че ако определени заложби се сумират и комбинират в един потомък, той може да се прояви като забележителна личност. Те ще се съгласят с твърдението, че обикновено забележителното име се намира не в апогея на кръвното родство, а в края на наследствената верига. Естествено, те не трябва да бъдат укорявани, когато от всичко това те са заставени да стигнат до съвършено други изводи, различни от тези, които се опират само на сетивните факти.
към текста >>
Обаче последните даже и не мислят да оспорват истин
нос
тта или значението на тези факти.
Който подкрепя второто становище едва ли ще пропусне от вниманието си подобни факти; обаче за него те няма да имат тази доказателствена стойност, каквато имат за този, който в своите обяснения се придържа единствено към процесите в сетивния свят. Първият ще обърне внимание на това, че унаследените заложби не могат да се групират от само себе си в съответната личност, както и металните части на един часовник не могат сами да се сглобят и да образуват часовника. А когато му се възрази, че съвместното влияние на родителите би могло да бъде поставено на мястото на часовникаря, той ще отговори: Погледнете без всякакво предубеждение тази съвършено нова цялост, която се проявява в детската личност; тя не може да дойде от родителите, просто защо то у тях тя не съществува. Едно непоследователно мислене може да внесе в тази област голяма обърканост. Най-лошото настъпва, когато представителите на първото становище обявят своите опоненти за истински врагове на това, което се опира на „сигурните факти".
Обаче последните даже и не мислят да оспорват истинността или значението на тези факти.
Те например също виждат, че в едно семейство могат да се „унаследят" определени духовни заложби или дори тенденции, и че ако определени заложби се сумират и комбинират в един потомък, той може да се прояви като забележителна личност. Те ще се съгласят с твърдението, че обикновено забележителното име се намира не в апогея на кръвното родство, а в края на наследствената верига. Естествено, те не трябва да бъдат укорявани, когато от всичко това те са заставени да стигнат до съвършено други изводи, различни от тези, които се опират само на сетивните факти. На тях може да се възрази така: наистина, даден човек показва признаци те на своите предци, защото духовно-душевните качества, които се проявяват след раждането, намират съответното човешко тяло според законите на наследствеността. С това обаче не казваме нищо друго, освен че дадено същество носи белезите на средата, в която то израства.
към текста >>
Те например също виждат, че в едно семейство могат да се „унаследят" определени духовни заложби или дори тенденции, и че ако определени заложби се сумират и комбинират в един потомък, той може да се прояви като забележителна лич
нос
т.
Първият ще обърне внимание на това, че унаследените заложби не могат да се групират от само себе си в съответната личност, както и металните части на един часовник не могат сами да се сглобят и да образуват часовника. А когато му се възрази, че съвместното влияние на родителите би могло да бъде поставено на мястото на часовникаря, той ще отговори: Погледнете без всякакво предубеждение тази съвършено нова цялост, която се проявява в детската личност; тя не може да дойде от родителите, просто защо то у тях тя не съществува. Едно непоследователно мислене може да внесе в тази област голяма обърканост. Най-лошото настъпва, когато представителите на първото становище обявят своите опоненти за истински врагове на това, което се опира на „сигурните факти". Обаче последните даже и не мислят да оспорват истинността или значението на тези факти.
Те например също виждат, че в едно семейство могат да се „унаследят" определени духовни заложби или дори тенденции, и че ако определени заложби се сумират и комбинират в един потомък, той може да се прояви като забележителна личност.
Те ще се съгласят с твърдението, че обикновено забележителното име се намира не в апогея на кръвното родство, а в края на наследствената верига. Естествено, те не трябва да бъдат укорявани, когато от всичко това те са заставени да стигнат до съвършено други изводи, различни от тези, които се опират само на сетивните факти. На тях може да се възрази така: наистина, даден човек показва признаци те на своите предци, защото духовно-душевните качества, които се проявяват след раждането, намират съответното човешко тяло според законите на наследствеността. С това обаче не казваме нищо друго, освен че дадено същество носи белезите на средата, в която то израства. Тук ще прибегнем до едно странно и на пръв поглед тривиално сравнение, което обаче, според непредубеденото мислене, е напълно уместно: фактът, че даден човек идва обвит в качествата на своите предци, не доказва произхода на тези лични качества, както и за вътрешната природа на един човек не се доказва нищо, с това, че той е мокър, защото е паднал във водата.
към текста >>
На тях може да се възрази така: наистина, даден човек показва признаци те на своите предци, защото духовно-душевните качества, които се проявяват след раждането, намират съответното човешко тяло според законите на наследстве
нос
тта.
Най-лошото настъпва, когато представителите на първото становище обявят своите опоненти за истински врагове на това, което се опира на „сигурните факти". Обаче последните даже и не мислят да оспорват истинността или значението на тези факти. Те например също виждат, че в едно семейство могат да се „унаследят" определени духовни заложби или дори тенденции, и че ако определени заложби се сумират и комбинират в един потомък, той може да се прояви като забележителна личност. Те ще се съгласят с твърдението, че обикновено забележителното име се намира не в апогея на кръвното родство, а в края на наследствената верига. Естествено, те не трябва да бъдат укорявани, когато от всичко това те са заставени да стигнат до съвършено други изводи, различни от тези, които се опират само на сетивните факти.
На тях може да се възрази така: наистина, даден човек показва признаци те на своите предци, защото духовно-душевните качества, които се проявяват след раждането, намират съответното човешко тяло според законите на наследствеността.
С това обаче не казваме нищо друго, освен че дадено същество носи белезите на средата, в която то израства. Тук ще прибегнем до едно странно и на пръв поглед тривиално сравнение, което обаче, според непредубеденото мислене, е напълно уместно: фактът, че даден човек идва обвит в качествата на своите предци, не доказва произхода на тези лични качества, както и за вътрешната природа на един човек не се доказва нищо, с това, че той е мокър, защото е паднал във водата. По-нататък: След като забележителното име стои в края на кръвно-родствената верига, това показва, че носителят на името е използвал съответното кръвно родство, за да изгради тялото, от което се е нуждаел в стремежа да развие своята цялостна личност. Но това съвсем не доказва, че самите лични качества са „наследствени". Напротив, за здравата логика това доказва точно обратното.
към текста >>
С това обаче не казваме нищо друго, освен че дадено същество
нос
и белезите на средата, в която то израства.
Обаче последните даже и не мислят да оспорват истинността или значението на тези факти. Те например също виждат, че в едно семейство могат да се „унаследят" определени духовни заложби или дори тенденции, и че ако определени заложби се сумират и комбинират в един потомък, той може да се прояви като забележителна личност. Те ще се съгласят с твърдението, че обикновено забележителното име се намира не в апогея на кръвното родство, а в края на наследствената верига. Естествено, те не трябва да бъдат укорявани, когато от всичко това те са заставени да стигнат до съвършено други изводи, различни от тези, които се опират само на сетивните факти. На тях може да се възрази така: наистина, даден човек показва признаци те на своите предци, защото духовно-душевните качества, които се проявяват след раждането, намират съответното човешко тяло според законите на наследствеността.
С това обаче не казваме нищо друго, освен че дадено същество носи белезите на средата, в която то израства.
Тук ще прибегнем до едно странно и на пръв поглед тривиално сравнение, което обаче, според непредубеденото мислене, е напълно уместно: фактът, че даден човек идва обвит в качествата на своите предци, не доказва произхода на тези лични качества, както и за вътрешната природа на един човек не се доказва нищо, с това, че той е мокър, защото е паднал във водата. По-нататък: След като забележителното име стои в края на кръвно-родствената верига, това показва, че носителят на името е използвал съответното кръвно родство, за да изгради тялото, от което се е нуждаел в стремежа да развие своята цялостна личност. Но това съвсем не доказва, че самите лични качества са „наследствени". Напротив, за здравата логика това доказва точно обратното. Ако личните качества се наследяваха, би трябвало те да стоят в началото на кръвното родство и от тук да се предават на потомците.
към текста >>
По-нататък: След като забележителното име стои в края на кръвно-родствената верига, това показва, че
нос
ителят на името е използвал съответното кръвно родство, за да изгради тялото, от което се е нуждаел в стремежа да развие своята цялостна лич
нос
т.
Те ще се съгласят с твърдението, че обикновено забележителното име се намира не в апогея на кръвното родство, а в края на наследствената верига. Естествено, те не трябва да бъдат укорявани, когато от всичко това те са заставени да стигнат до съвършено други изводи, различни от тези, които се опират само на сетивните факти. На тях може да се възрази така: наистина, даден човек показва признаци те на своите предци, защото духовно-душевните качества, които се проявяват след раждането, намират съответното човешко тяло според законите на наследствеността. С това обаче не казваме нищо друго, освен че дадено същество носи белезите на средата, в която то израства. Тук ще прибегнем до едно странно и на пръв поглед тривиално сравнение, което обаче, според непредубеденото мислене, е напълно уместно: фактът, че даден човек идва обвит в качествата на своите предци, не доказва произхода на тези лични качества, както и за вътрешната природа на един човек не се доказва нищо, с това, че той е мокър, защото е паднал във водата.
По-нататък: След като забележителното име стои в края на кръвно-родствената верига, това показва, че носителят на името е използвал съответното кръвно родство, за да изгради тялото, от което се е нуждаел в стремежа да развие своята цялостна личност.
Но това съвсем не доказва, че самите лични качества са „наследствени". Напротив, за здравата логика това доказва точно обратното. Ако личните качества се наследяваха, би трябвало те да стоят в началото на кръвното родство и от тук да се предават на потомците. Обстоятелството, че стоят в края на потомствената верига, говори, че те не се наследяват. Не трябва да се отрича, че от страна на тези, които говорят за духовни причини в живота, се внася не по-малко объркване по този въпрос.
към текста >>
Несъмнено, когато твърдим, че металните части на часовника се сглобяват сами и се превръщат в часовник, означава също и друго: Че лич
нос
тта на един човек е просто сбор от наследствени признаци.
Напротив, за здравата логика това доказва точно обратното. Ако личните качества се наследяваха, би трябвало те да стоят в началото на кръвното родство и от тук да се предават на потомците. Обстоятелството, че стоят в края на потомствената верига, говори, че те не се наследяват. Не трябва да се отрича, че от страна на тези, които говорят за духовни причини в живота, се внася не по-малко объркване по този въпрос. Често те говорят прекалено неясно и твърде общо.
Несъмнено, когато твърдим, че металните части на часовника се сглобяват сами и се превръщат в часовник, означава също и друго: Че личността на един човек е просто сбор от наследствени признаци.
От друга страна, много твърдения за духовния свят, по принцип не се различават от следното изказване: Металните части на часовника не могат сами да се сглобят, така че от това да произлезе движението на стрелките, следователно някъде там трябва да има нещо духовно, което да се грижи за движението на стрелките. Спрямо подобно изказване, за предпочитане е да се вслушаме в гласа на този, който казва: О, аз не искам да се тревожа повече за такива „мистични" същества, които движат стрелките; аз се стремя да изуча механичните връзки, чрез които това става възможно. Следователно, важно е не само да знаем, че зад един механизъм, например часовника, стои нещо духовно (часовникарят); важно е да вникнем в мислите, които са съществували в духа на часовникаря преди изработването на часовника. Тези мисли могат после да бъдат отново открити в механичното устройство на часовника.
към текста >>
Една жива общ
нос
т от такива подтици ще ни даде представа и за съдбовната среда, в която се ражда даден човек.
Тук обаче ще припомним как действуват скритите духовни причини във видимия свят. Нека предположим, че духовното изследване е напълно вярно, когато то установява: След смъртта човек минава през един период на пречистване, по време на който той изживява душевно, каква пречка представлява за неговото по-нататъшно развитие определена постъпка, извършена в предишния живот. Докато изживява това, в него се ражда подтикът да изправи последиците от тази постъпка. С този подтик той влиза в своя нов живот. Присъствието на този подтик изгражда и онази черта в неговия характер, която след време ще му позволи да поправи своята грешка.
Една жива общност от такива подтици ще ни даде представа и за съдбовната среда, в която се ражда даден човек.
Нека отново да приемем за вярно и друго, което Духовната Наука установява: че плодовете от предишния живот се въплъщават в духовния зародиш на човека и че духовният свят, където човекът се намира между смъртта и следващия живот, е областта, в която тези плодове узряват, за да метаморфозират по-късно в опре делени заложби и способности, изграждайки една нова личност, носеща обаче в себе си и последиците от предишния живот. Ако човек приеме тези предпоставки и ако с тяхна помощ насочи непредубедения си поглед към събитията в живота, ще установи: Сега вече всички сетивни факти могат да бъдат разбрани в тяхното истинско значение; нещо повече, стават разбираеми и невъзможните усилия на всички онези, които остават при сетивните факти да проникнат в духовния свят. И преди всичко, ще изчезне всяка антилогика от рода на тази, която вече посочихме: Понеже най-значителната личност се намира в края кръвното родство, това означава, че геният наследява своята дарба. Животът става логически разбираем едва чрез изнасяните от Духовната Наука свръхсетивни факти. Съвестният търсач на истината, който макар и без лични опитности в свръхсетивния свят, се стреми да се ориентира във фактите, ще може да повдигне и едно друго съществено възражение.
към текста >>
Нека отново да приемем за вярно и друго, което Духовната Наука установява: че плодовете от предишния живот се въплъщават в духовния зародиш на човека и че духовният свят, където човекът се намира между смъртта и следващия живот, е областта, в която тези плодове узряват, за да метаморфозират по-късно в опре делени заложби и способ
нос
ти, изграждайки една нова лич
нос
т,
нос
еща обаче в себе си и последиците от предишния живот.
Нека предположим, че духовното изследване е напълно вярно, когато то установява: След смъртта човек минава през един период на пречистване, по време на който той изживява душевно, каква пречка представлява за неговото по-нататъшно развитие определена постъпка, извършена в предишния живот. Докато изживява това, в него се ражда подтикът да изправи последиците от тази постъпка. С този подтик той влиза в своя нов живот. Присъствието на този подтик изгражда и онази черта в неговия характер, която след време ще му позволи да поправи своята грешка. Една жива общност от такива подтици ще ни даде представа и за съдбовната среда, в която се ражда даден човек.
Нека отново да приемем за вярно и друго, което Духовната Наука установява: че плодовете от предишния живот се въплъщават в духовния зародиш на човека и че духовният свят, където човекът се намира между смъртта и следващия живот, е областта, в която тези плодове узряват, за да метаморфозират по-късно в опре делени заложби и способности, изграждайки една нова личност, носеща обаче в себе си и последиците от предишния живот.
Ако човек приеме тези предпоставки и ако с тяхна помощ насочи непредубедения си поглед към събитията в живота, ще установи: Сега вече всички сетивни факти могат да бъдат разбрани в тяхното истинско значение; нещо повече, стават разбираеми и невъзможните усилия на всички онези, които остават при сетивните факти да проникнат в духовния свят. И преди всичко, ще изчезне всяка антилогика от рода на тази, която вече посочихме: Понеже най-значителната личност се намира в края кръвното родство, това означава, че геният наследява своята дарба. Животът става логически разбираем едва чрез изнасяните от Духовната Наука свръхсетивни факти. Съвестният търсач на истината, който макар и без лични опитности в свръхсетивния свят, се стреми да се ориентира във фактите, ще може да повдигне и едно друго съществено възражение. Той може да изтъкне, че е непозволено да приемем съществуването на определени факти, само защото чрез тях можем да обясним нещо, което иначе остава необяснено.
към текста >>
И преди всичко, ще изчезне всяка антилогика от рода на тази, която вече посочихме: Понеже най-значителната лич
нос
т се намира в края кръвното родство, това означава, че геният наследява своята дарба.
С този подтик той влиза в своя нов живот. Присъствието на този подтик изгражда и онази черта в неговия характер, която след време ще му позволи да поправи своята грешка. Една жива общност от такива подтици ще ни даде представа и за съдбовната среда, в която се ражда даден човек. Нека отново да приемем за вярно и друго, което Духовната Наука установява: че плодовете от предишния живот се въплъщават в духовния зародиш на човека и че духовният свят, където човекът се намира между смъртта и следващия живот, е областта, в която тези плодове узряват, за да метаморфозират по-късно в опре делени заложби и способности, изграждайки една нова личност, носеща обаче в себе си и последиците от предишния живот. Ако човек приеме тези предпоставки и ако с тяхна помощ насочи непредубедения си поглед към събитията в живота, ще установи: Сега вече всички сетивни факти могат да бъдат разбрани в тяхното истинско значение; нещо повече, стават разбираеми и невъзможните усилия на всички онези, които остават при сетивните факти да проникнат в духовния свят.
И преди всичко, ще изчезне всяка антилогика от рода на тази, която вече посочихме: Понеже най-значителната личност се намира в края кръвното родство, това означава, че геният наследява своята дарба.
Животът става логически разбираем едва чрез изнасяните от Духовната Наука свръхсетивни факти. Съвестният търсач на истината, който макар и без лични опитности в свръхсетивния свят, се стреми да се ориентира във фактите, ще може да повдигне и едно друго съществено възражение. Той може да изтъкне, че е непозволено да приемем съществуването на определени факти, само защото чрез тях можем да обясним нещо, което иначе остава необяснено. Несъмнено, за този, който познава съответните факти от свръхсетивния свят, подобно възражение е без особено значение. В следващите части на тази книга ще бъде посочен пътят, по който чрез лични опитности човек може да опознае не само други духовни факти, описани тук, но и самия закон на духовната причинност.
към текста >>
Съвестният търсач на истината, който макар и без лични опит
нос
ти в свръхсетивния свят, се стреми да се ориентира във фактите, ще може да повдигне и едно друго съществено възражение.
Една жива общност от такива подтици ще ни даде представа и за съдбовната среда, в която се ражда даден човек. Нека отново да приемем за вярно и друго, което Духовната Наука установява: че плодовете от предишния живот се въплъщават в духовния зародиш на човека и че духовният свят, където човекът се намира между смъртта и следващия живот, е областта, в която тези плодове узряват, за да метаморфозират по-късно в опре делени заложби и способности, изграждайки една нова личност, носеща обаче в себе си и последиците от предишния живот. Ако човек приеме тези предпоставки и ако с тяхна помощ насочи непредубедения си поглед към събитията в живота, ще установи: Сега вече всички сетивни факти могат да бъдат разбрани в тяхното истинско значение; нещо повече, стават разбираеми и невъзможните усилия на всички онези, които остават при сетивните факти да проникнат в духовния свят. И преди всичко, ще изчезне всяка антилогика от рода на тази, която вече посочихме: Понеже най-значителната личност се намира в края кръвното родство, това означава, че геният наследява своята дарба. Животът става логически разбираем едва чрез изнасяните от Духовната Наука свръхсетивни факти.
Съвестният търсач на истината, който макар и без лични опитности в свръхсетивния свят, се стреми да се ориентира във фактите, ще може да повдигне и едно друго съществено възражение.
Той може да изтъкне, че е непозволено да приемем съществуването на определени факти, само защото чрез тях можем да обясним нещо, което иначе остава необяснено. Несъмнено, за този, който познава съответните факти от свръхсетивния свят, подобно възражение е без особено значение. В следващите части на тази книга ще бъде посочен пътят, по който чрез лични опитности човек може да опознае не само други духовни факти, описани тук, но и самия закон на духовната причинност. Горното възражение може да има стойност само за човек, който не желае да върви по този Път. А това, което може да се каже против него, има стойност също и за този, който сам е взел решение да тръгне по посочения път.
към текста >>
В следващите части на тази книга ще бъде посочен пътят, по който чрез лични опит
нос
ти човек може да опознае не само други духовни факти, описани тук, но и самия закон на духовната причин
нос
т.
И преди всичко, ще изчезне всяка антилогика от рода на тази, която вече посочихме: Понеже най-значителната личност се намира в края кръвното родство, това означава, че геният наследява своята дарба. Животът става логически разбираем едва чрез изнасяните от Духовната Наука свръхсетивни факти. Съвестният търсач на истината, който макар и без лични опитности в свръхсетивния свят, се стреми да се ориентира във фактите, ще може да повдигне и едно друго съществено възражение. Той може да изтъкне, че е непозволено да приемем съществуването на определени факти, само защото чрез тях можем да обясним нещо, което иначе остава необяснено. Несъмнено, за този, който познава съответните факти от свръхсетивния свят, подобно възражение е без особено значение.
В следващите части на тази книга ще бъде посочен пътят, по който чрез лични опитности човек може да опознае не само други духовни факти, описани тук, но и самия закон на духовната причинност.
Горното възражение може да има стойност само за човек, който не желае да върви по този Път. А това, което може да се каже против него, има стойност също и за този, който сам е взел решение да тръгне по посочения път. Напълно вярно е, че не трябва да се приема нещо, за чието съществуване нямаме никакво познание, само затова, че чрез него си обясняваме други неща, които иначе биха останали необясними. Обаче в случая с духовните факти, работите не стоят точно така. Възприемайки тези факти, човек не само осмисля интелектуалните заключения, чрез които животът става разбираем; възприемайки тези факти в мислите си, той изживява и нещо съвсем друго.
към текста >>
Горното възражение може да има стой
нос
т само за човек, който не желае да върви по този Път.
Животът става логически разбираем едва чрез изнасяните от Духовната Наука свръхсетивни факти. Съвестният търсач на истината, който макар и без лични опитности в свръхсетивния свят, се стреми да се ориентира във фактите, ще може да повдигне и едно друго съществено възражение. Той може да изтъкне, че е непозволено да приемем съществуването на определени факти, само защото чрез тях можем да обясним нещо, което иначе остава необяснено. Несъмнено, за този, който познава съответните факти от свръхсетивния свят, подобно възражение е без особено значение. В следващите части на тази книга ще бъде посочен пътят, по който чрез лични опитности човек може да опознае не само други духовни факти, описани тук, но и самия закон на духовната причинност.
Горното възражение може да има стойност само за човек, който не желае да върви по този Път.
А това, което може да се каже против него, има стойност също и за този, който сам е взел решение да тръгне по посочения път. Напълно вярно е, че не трябва да се приема нещо, за чието съществуване нямаме никакво познание, само затова, че чрез него си обясняваме други неща, които иначе биха останали необясними. Обаче в случая с духовните факти, работите не стоят точно така. Възприемайки тези факти, човек не само осмисля интелектуалните заключения, чрез които животът става разбираем; възприемайки тези факти в мислите си, той изживява и нещо съвсем друго. Да си представим следния случай: Някому се случва нещо, което предизвиква у него мъчителни усещания.
към текста >>
А това, което може да се каже против него, има стой
нос
т също и за този, който сам е взел решение да тръгне по посочения път.
Съвестният търсач на истината, който макар и без лични опитности в свръхсетивния свят, се стреми да се ориентира във фактите, ще може да повдигне и едно друго съществено възражение. Той може да изтъкне, че е непозволено да приемем съществуването на определени факти, само защото чрез тях можем да обясним нещо, което иначе остава необяснено. Несъмнено, за този, който познава съответните факти от свръхсетивния свят, подобно възражение е без особено значение. В следващите части на тази книга ще бъде посочен пътят, по който чрез лични опитности човек може да опознае не само други духовни факти, описани тук, но и самия закон на духовната причинност. Горното възражение може да има стойност само за човек, който не желае да върви по този Път.
А това, което може да се каже против него, има стойност също и за този, който сам е взел решение да тръгне по посочения път.
Напълно вярно е, че не трябва да се приема нещо, за чието съществуване нямаме никакво познание, само затова, че чрез него си обясняваме други неща, които иначе биха останали необясними. Обаче в случая с духовните факти, работите не стоят точно така. Възприемайки тези факти, човек не само осмисля интелектуалните заключения, чрез които животът става разбираем; възприемайки тези факти в мислите си, той изживява и нещо съвсем друго. Да си представим следния случай: Някому се случва нещо, което предизвиква у него мъчителни усещания. Той може да реагира по два начина.
към текста >>
Но възможно е да каже: Всъщ
нос
т по време на предишния си живот аз сам съм създал тази сила, която сега ме изправя пред това събитие.
Обаче в случая с духовните факти, работите не стоят точно така. Възприемайки тези факти, човек не само осмисля интелектуалните заключения, чрез които животът става разбираем; възприемайки тези факти в мислите си, той изживява и нещо съвсем друго. Да си представим следния случай: Някому се случва нещо, което предизвиква у него мъчителни усещания. Той може да реагира по два начина. Може да се отдаде на мъчителните усещания и дори да потъне в дълбока скръб.
Но възможно е да каже: Всъщност по време на предишния си живот аз сам съм създал тази сила, която сега ме изправя пред това събитие.
Аз сам съм причината за всичко това. И сега той може да пробуди в себе се всички онези чувства, които пораждат подобна мисъл. Разбира се, след като има такива последици за чувствения живот, тази мисъл трябва да бъде изживяна с пълна сериозност и с огромна сила. Кой то постигне това, ще разполага с една нова опитност, която ще онагледим със следния пример: Две лица така да предположим държат в ръцете си по една пръчка червен восък. Едното лице се отдава на интелектуални размишления върху „вътрешното естество" на пръчката.
към текста >>
Разбира се, след като има такива последици за чувствения живот, тази мисъл трябва да бъде изживяна с пълна сериоз
нос
т и с огромна сила.
Той може да реагира по два начина. Може да се отдаде на мъчителните усещания и дори да потъне в дълбока скръб. Но възможно е да каже: Всъщност по време на предишния си живот аз сам съм създал тази сила, която сега ме изправя пред това събитие. Аз сам съм причината за всичко това. И сега той може да пробуди в себе се всички онези чувства, които пораждат подобна мисъл.
Разбира се, след като има такива последици за чувствения живот, тази мисъл трябва да бъде изживяна с пълна сериозност и с огромна сила.
Кой то постигне това, ще разполага с една нова опитност, която ще онагледим със следния пример: Две лица така да предположим държат в ръцете си по една пръчка червен восък. Едното лице се отдава на интелектуални размишления върху „вътрешното естество" на пръчката. Тези размишления могат да са много мъдри; но след като това „вътрешно естество" не се подкрепя с нищо друго, някой спокойно може да възрази: Всичко до тук е празно мечтателство. Другото лице обаче натрива восъка с парче плат и установява, че пръч ката започва да привлича някои дребни предмети. Има огромна разлика между мислите на двамата.
към текста >>
Кой то постигне това, ще разполага с една нова опит
нос
т, която ще онагледим със следния пример: Две лица така да предположим държат в ръцете си по една пръчка червен восък.
Може да се отдаде на мъчителните усещания и дори да потъне в дълбока скръб. Но възможно е да каже: Всъщност по време на предишния си живот аз сам съм създал тази сила, която сега ме изправя пред това събитие. Аз сам съм причината за всичко това. И сега той може да пробуди в себе се всички онези чувства, които пораждат подобна мисъл. Разбира се, след като има такива последици за чувствения живот, тази мисъл трябва да бъде изживяна с пълна сериозност и с огромна сила.
Кой то постигне това, ще разполага с една нова опитност, която ще онагледим със следния пример: Две лица така да предположим държат в ръцете си по една пръчка червен восък.
Едното лице се отдава на интелектуални размишления върху „вътрешното естество" на пръчката. Тези размишления могат да са много мъдри; но след като това „вътрешно естество" не се подкрепя с нищо друго, някой спокойно може да възрази: Всичко до тук е празно мечтателство. Другото лице обаче натрива восъка с парче плат и установява, че пръч ката започва да привлича някои дребни предмети. Има огромна разлика между мислите на двамата. В първия случай мислите нямат никакви фактически последствия.
към текста >>
Така той получава светлина, която му открива самата необходимост на събитието, което иначе би сметнал за чиста случай
нос
т.
Има огромна разлика между мислите на двамата. В първия случай мислите нямат никакви фактически последствия. В мислите на второто лице се усеща как от един скрит свят бликва една непозната сила, бликва един факт. Така е също и с мислите на човек, който си представя, че в един предишен живот той сам е посял в себе си силата, която сега го среща с това събитие. Тази елементарна представа пробужда в него една реална сила, благодарение на която той може да се изправи пред събитието по съвършено друг начин, отколкото ако не беше подхранвал тази представа.
Така той получава светлина, която му открива самата необходимост на събитието, което иначе би сметнал за чиста случайност.
И тогава той ще има непосредствената убеденост: Моята мисъл беше правилна, защото тя ми даде силата да разгадая фактите. Ако човек отново и отново повтаря подобни вътрешни процеси, те се превръщат в средство, чрез което той започва да създава нови вътрешни сили; тези процеси доказват своя смисъл чрез своята плодотворност. Този смисъл се потвърждава достатъчно ясно. Такива процеси действуват оздравяващо в духовно, душевно и физическо отношение, както и във всяка друга област на живота. Човек забелязва, че едва сега застава по правилен начин в условията на живота, докато приемайки за достоверен само живота между раждането и смъртта, той затъва от едно заблуждение в друго.
към текста >>
И тогава той ще има непосредствената убеде
нос
т: Моята мисъл беше правилна, защото тя ми даде силата да разгадая фактите.
В първия случай мислите нямат никакви фактически последствия. В мислите на второто лице се усеща как от един скрит свят бликва една непозната сила, бликва един факт. Така е също и с мислите на човек, който си представя, че в един предишен живот той сам е посял в себе си силата, която сега го среща с това събитие. Тази елементарна представа пробужда в него една реална сила, благодарение на която той може да се изправи пред събитието по съвършено друг начин, отколкото ако не беше подхранвал тази представа. Така той получава светлина, която му открива самата необходимост на събитието, което иначе би сметнал за чиста случайност.
И тогава той ще има непосредствената убеденост: Моята мисъл беше правилна, защото тя ми даде силата да разгадая фактите.
Ако човек отново и отново повтаря подобни вътрешни процеси, те се превръщат в средство, чрез което той започва да създава нови вътрешни сили; тези процеси доказват своя смисъл чрез своята плодотворност. Този смисъл се потвърждава достатъчно ясно. Такива процеси действуват оздравяващо в духовно, душевно и физическо отношение, както и във всяка друга област на живота. Човек забелязва, че едва сега застава по правилен начин в условията на живота, докато приемайки за достоверен само живота между раждането и смъртта, той затъва от едно заблуждение в друго. Той сам разбира, че от
към текста >>
Ако човек отново и отново повтаря подобни вътрешни процеси, те се превръщат в средство, чрез което той започва да създава нови вътрешни сили; тези процеси доказват своя смисъл чрез своята плодотвор
нос
т.
В мислите на второто лице се усеща как от един скрит свят бликва една непозната сила, бликва един факт. Така е също и с мислите на човек, който си представя, че в един предишен живот той сам е посял в себе си силата, която сега го среща с това събитие. Тази елементарна представа пробужда в него една реална сила, благодарение на която той може да се изправи пред събитието по съвършено друг начин, отколкото ако не беше подхранвал тази представа. Така той получава светлина, която му открива самата необходимост на събитието, което иначе би сметнал за чиста случайност. И тогава той ще има непосредствената убеденост: Моята мисъл беше правилна, защото тя ми даде силата да разгадая фактите.
Ако човек отново и отново повтаря подобни вътрешни процеси, те се превръщат в средство, чрез което той започва да създава нови вътрешни сили; тези процеси доказват своя смисъл чрез своята плодотворност.
Този смисъл се потвърждава достатъчно ясно. Такива процеси действуват оздравяващо в духовно, душевно и физическо отношение, както и във всяка друга област на живота. Човек забелязва, че едва сега застава по правилен начин в условията на живота, докато приемайки за достоверен само живота между раждането и смъртта, той затъва от едно заблуждение в друго. Той сам разбира, че от „Тайната Наука" душевните му сили непрекъснато нарастват.
към текста >>
Такова чисто вътрешно доказателство за духовната причин
нос
т човек може да постигне само в своя интимен душевен живот.
Този смисъл се потвърждава достатъчно ясно. Такива процеси действуват оздравяващо в духовно, душевно и физическо отношение, както и във всяка друга област на живота. Човек забелязва, че едва сега застава по правилен начин в условията на живота, докато приемайки за достоверен само живота между раждането и смъртта, той затъва от едно заблуждение в друго. Той сам разбира, че от „Тайната Наука" душевните му сили непрекъснато нарастват.
Такова чисто вътрешно доказателство за духовната причинност човек може да постигне само в своя интимен душевен живот.
И доказателствената му стойност не може да се преценява от този, който не го е постигнал. Който го е постигнал, той вече не може да се съмнява в него. Изобщо не трябва да се учудваме, че е така. Защото за това, което е свързано с най-дълбоката същност на човека, е съвсем естествено, че може да бъде доказано само в областите на най-дълбоките изживявания. Срещу това може да се възрази, че след като въпросът е свързан с най-дълбоките и недосегаеми сфери на душата, човек би трябвало да го реши сам, а не да го превръща в предмет на каквато и да е Духовна Наука.
към текста >>
И доказателствената му стой
нос
т не може да се преценява от този, който не го е постигнал.
Такива процеси действуват оздравяващо в духовно, душевно и физическо отношение, както и във всяка друга област на живота. Човек забелязва, че едва сега застава по правилен начин в условията на живота, докато приемайки за достоверен само живота между раждането и смъртта, той затъва от едно заблуждение в друго. Той сам разбира, че от „Тайната Наука" душевните му сили непрекъснато нарастват. Такова чисто вътрешно доказателство за духовната причинност човек може да постигне само в своя интимен душевен живот.
И доказателствената му стойност не може да се преценява от този, който не го е постигнал.
Който го е постигнал, той вече не може да се съмнява в него. Изобщо не трябва да се учудваме, че е така. Защото за това, което е свързано с най-дълбоката същност на човека, е съвсем естествено, че може да бъде доказано само в областите на най-дълбоките изживявания. Срещу това може да се възрази, че след като въпросът е свързан с най-дълбоките и недосегаеми сфери на душата, човек би трябвало да го реши сам, а не да го превръща в предмет на каквато и да е Духовна Наука. Несъмнено, всеки сам трябва да стигне до това изживяване, както и всеки сам трябва да вникне в доказателството на една математическа теорема.
към текста >>
Защото за това, което е свързано с най-дълбоката същ
нос
т на човека, е съвсем естествено, че може да бъде доказано само в областите на най-дълбоките изживявания.
„Тайната Наука" душевните му сили непрекъснато нарастват. Такова чисто вътрешно доказателство за духовната причинност човек може да постигне само в своя интимен душевен живот. И доказателствената му стойност не може да се преценява от този, който не го е постигнал. Който го е постигнал, той вече не може да се съмнява в него. Изобщо не трябва да се учудваме, че е така.
Защото за това, което е свързано с най-дълбоката същност на човека, е съвсем естествено, че може да бъде доказано само в областите на най-дълбоките изживявания.
Срещу това може да се възрази, че след като въпросът е свързан с най-дълбоките и недосегаеми сфери на душата, човек би трябвало да го реши сам, а не да го превръща в предмет на каквато и да е Духовна Наука. Несъмнено, всеки сам трябва да стигне до това изживяване, както и всеки сам трябва да вникне в доказателството на една математическа теорема. Обаче пътят, по който може да се стигне до това изживяване, е валиден за всички хора, както методът за доказване на математическата теорема е валиден за всички. Безспорно и абстрахирайки се от свръхсетивното наблюдение току-що посоченото доказателство, основано върху действената сила на определени мисли, е единственото, което може да устои на всяка непредубедена логика. Разбира се, имат значение и всякакви други доводи; но всички те съдържат нещо, спрямо което противникът ще намери уязвими точки.
към текста >>
Впрочем, всеки непредубеден човек лесно ще открие, че дори възпитанието на детето съдържа един вид доказателствена сила за това, че под телесните обвивки напира една духовна същ
нос
т.
Срещу това може да се възрази, че след като въпросът е свързан с най-дълбоките и недосегаеми сфери на душата, човек би трябвало да го реши сам, а не да го превръща в предмет на каквато и да е Духовна Наука. Несъмнено, всеки сам трябва да стигне до това изживяване, както и всеки сам трябва да вникне в доказателството на една математическа теорема. Обаче пътят, по който може да се стигне до това изживяване, е валиден за всички хора, както методът за доказване на математическата теорема е валиден за всички. Безспорно и абстрахирайки се от свръхсетивното наблюдение току-що посоченото доказателство, основано върху действената сила на определени мисли, е единственото, което може да устои на всяка непредубедена логика. Разбира се, имат значение и всякакви други доводи; но всички те съдържат нещо, спрямо което противникът ще намери уязвими точки.
Впрочем, всеки непредубеден човек лесно ще открие, че дори възпитанието на детето съдържа един вид доказателствена сила за това, че под телесните обвивки напира една духовна същност.
Той ще сравни животното с човека и ще си каже: При животното характерните качества и способности се проявяват още с раждането като нещо строго детерминирано; това ясно показва, че те са предопределени от наследствеността. Нека да си представим, как току-що излюпеното пиле веднага се включва в редица действия, свързани с неговия живот. При човека обаче, възпитанието внася нещо, което може да няма никаква връзка с наследствеността. Външните въздействия се поемат и преработват от човека. Възпитателят знае, че подобни въздействия по раждат в човешката душа определени сили; ако това не беше така, обучението и възпитанието нямаше да имат никаква стойност.
към текста >>
Той ще сравни животното с човека и ще си каже: При животното характерните качества и способ
нос
ти се проявяват още с раждането като нещо строго детерминирано; това ясно показва, че те са предопределени от наследстве
нос
тта.
Несъмнено, всеки сам трябва да стигне до това изживяване, както и всеки сам трябва да вникне в доказателството на една математическа теорема. Обаче пътят, по който може да се стигне до това изживяване, е валиден за всички хора, както методът за доказване на математическата теорема е валиден за всички. Безспорно и абстрахирайки се от свръхсетивното наблюдение току-що посоченото доказателство, основано върху действената сила на определени мисли, е единственото, което може да устои на всяка непредубедена логика. Разбира се, имат значение и всякакви други доводи; но всички те съдържат нещо, спрямо което противникът ще намери уязвими точки. Впрочем, всеки непредубеден човек лесно ще открие, че дори възпитанието на детето съдържа един вид доказателствена сила за това, че под телесните обвивки напира една духовна същност.
Той ще сравни животното с човека и ще си каже: При животното характерните качества и способности се проявяват още с раждането като нещо строго детерминирано; това ясно показва, че те са предопределени от наследствеността.
Нека да си представим, как току-що излюпеното пиле веднага се включва в редица действия, свързани с неговия живот. При човека обаче, възпитанието внася нещо, което може да няма никаква връзка с наследствеността. Външните въздействия се поемат и преработват от човека. Възпитателят знае, че подобни въздействия по раждат в човешката душа определени сили; ако това не беше така, обучението и възпитанието нямаше да имат никаква стойност. Ето защо умният възпитател поставя ясна граница между наследствените заложби и онези вътрешни сили на човека, бликащи от минали съществувания, които само леко просветват през наследените от предци те качества и способности.
към текста >>
При човека обаче, възпитанието внася нещо, което може да няма никаква връзка с наследстве
нос
тта.
Безспорно и абстрахирайки се от свръхсетивното наблюдение току-що посоченото доказателство, основано върху действената сила на определени мисли, е единственото, което може да устои на всяка непредубедена логика. Разбира се, имат значение и всякакви други доводи; но всички те съдържат нещо, спрямо което противникът ще намери уязвими точки. Впрочем, всеки непредубеден човек лесно ще открие, че дори възпитанието на детето съдържа един вид доказателствена сила за това, че под телесните обвивки напира една духовна същност. Той ще сравни животното с човека и ще си каже: При животното характерните качества и способности се проявяват още с раждането като нещо строго детерминирано; това ясно показва, че те са предопределени от наследствеността. Нека да си представим, как току-що излюпеното пиле веднага се включва в редица действия, свързани с неговия живот.
При човека обаче, възпитанието внася нещо, което може да няма никаква връзка с наследствеността.
Външните въздействия се поемат и преработват от човека. Възпитателят знае, че подобни въздействия по раждат в човешката душа определени сили; ако това не беше така, обучението и възпитанието нямаше да имат никаква стойност. Ето защо умният възпитател поставя ясна граница между наследствените заложби и онези вътрешни сили на човека, бликащи от минали съществувания, които само леко просветват през наследените от предци те качества и способности. Разбира се, подобни факти не подлежат на „точни" доказателства, каквито например везните могат да представят за определени физически процеси. Ето защо, тези неща спадат към най-интимните области на живота.
към текста >>
Възпитателят знае, че подобни въздействия по раждат в човешката душа определени сили; ако това не беше така, обучението и възпитанието нямаше да имат никаква стой
нос
т.
Впрочем, всеки непредубеден човек лесно ще открие, че дори възпитанието на детето съдържа един вид доказателствена сила за това, че под телесните обвивки напира една духовна същност. Той ще сравни животното с човека и ще си каже: При животното характерните качества и способности се проявяват още с раждането като нещо строго детерминирано; това ясно показва, че те са предопределени от наследствеността. Нека да си представим, как току-що излюпеното пиле веднага се включва в редица действия, свързани с неговия живот. При човека обаче, възпитанието внася нещо, което може да няма никаква връзка с наследствеността. Външните въздействия се поемат и преработват от човека.
Възпитателят знае, че подобни въздействия по раждат в човешката душа определени сили; ако това не беше така, обучението и възпитанието нямаше да имат никаква стойност.
Ето защо умният възпитател поставя ясна граница между наследствените заложби и онези вътрешни сили на човека, бликащи от минали съществувания, които само леко просветват през наследените от предци те качества и способности. Разбира се, подобни факти не подлежат на „точни" доказателства, каквито например везните могат да представят за определени физически процеси. Ето защо, тези неща спадат към най-интимните области на живота. За човек с усет към всичко това, тези дискретни доводи имат по-голяма доказателствена сила дори от очевидния материален свят. Обстоятелството, че и животните могат да бъдат дресирани, т.е.
към текста >>
Ето защо умният възпитател поставя ясна граница между наследствените заложби и онези вътрешни сили на човека, бликащи от минали съществувания, които само леко просветват през наследените от предци те качества и способ
нос
ти.
Той ще сравни животното с човека и ще си каже: При животното характерните качества и способности се проявяват още с раждането като нещо строго детерминирано; това ясно показва, че те са предопределени от наследствеността. Нека да си представим, как току-що излюпеното пиле веднага се включва в редица действия, свързани с неговия живот. При човека обаче, възпитанието внася нещо, което може да няма никаква връзка с наследствеността. Външните въздействия се поемат и преработват от човека. Възпитателят знае, че подобни въздействия по раждат в човешката душа определени сили; ако това не беше така, обучението и възпитанието нямаше да имат никаква стойност.
Ето защо умният възпитател поставя ясна граница между наследствените заложби и онези вътрешни сили на човека, бликащи от минали съществувания, които само леко просветват през наследените от предци те качества и способности.
Разбира се, подобни факти не подлежат на „точни" доказателства, каквито например везните могат да представят за определени физически процеси. Ето защо, тези неща спадат към най-интимните области на живота. За човек с усет към всичко това, тези дискретни доводи имат по-голяма доказателствена сила дори от очевидния материален свят. Обстоятелството, че и животните могат да бъдат дресирани, т.е. чрез възпитание да заучават известни качества и способности, не представлява сериозно възражение за този, който е успял да вникне в същественото.
към текста >>
чрез възпитание да заучават известни качества и способ
нос
ти, не представлява сериозно възражение за този, който е успял да вникне в същественото.
Ето защо умният възпитател поставя ясна граница между наследствените заложби и онези вътрешни сили на човека, бликащи от минали съществувания, които само леко просветват през наследените от предци те качества и способности. Разбира се, подобни факти не подлежат на „точни" доказателства, каквито например везните могат да представят за определени физически процеси. Ето защо, тези неща спадат към най-интимните области на живота. За човек с усет към всичко това, тези дискретни доводи имат по-голяма доказателствена сила дори от очевидния материален свят. Обстоятелството, че и животните могат да бъдат дресирани, т.е.
чрез възпитание да заучават известни качества и способности, не представлява сериозно възражение за този, който е успял да вникне в същественото.
Вярно е, че навсякъде по света има преходи, но все пак резултатите от една дресура в никакъв случай не могат да бъдат сравнявани с резултатите от обучението при човека. Твърди се още, че онези способности, които домашните животни придобиват при съвместния им живот с човека, се унаследяват, т.е., че веднага започват да се проявяват като нещо присъщо на вида, а не на индивида. Дарвин описва как някои кучета донасят хвърления предмет, без да са обучавани на това. Кой би могъл да твърди същото за човешкото възпитание? Има обаче мислители, които чрез своите наблюдения се издигат над мнението, според което човекът е изграден от чисто наследствени сили.
към текста >>
Твърди се още, че онези способ
нос
ти, които домашните животни придобиват при съвместния им живот с човека, се унаследяват, т.е., че веднага започват да се проявяват като нещо присъщо на вида, а не на индивида.
Ето защо, тези неща спадат към най-интимните области на живота. За човек с усет към всичко това, тези дискретни доводи имат по-голяма доказателствена сила дори от очевидния материален свят. Обстоятелството, че и животните могат да бъдат дресирани, т.е. чрез възпитание да заучават известни качества и способности, не представлява сериозно възражение за този, който е успял да вникне в същественото. Вярно е, че навсякъде по света има преходи, но все пак резултатите от една дресура в никакъв случай не могат да бъдат сравнявани с резултатите от обучението при човека.
Твърди се още, че онези способности, които домашните животни придобиват при съвместния им живот с човека, се унаследяват, т.е., че веднага започват да се проявяват като нещо присъщо на вида, а не на индивида.
Дарвин описва как някои кучета донасят хвърления предмет, без да са обучавани на това. Кой би могъл да твърди същото за човешкото възпитание? Има обаче мислители, които чрез своите наблюдения се издигат над мнението, според което човекът е изграден от чисто наследствени сили. Те се издигат до идеята, че една духовна същност, една индивидуалност подготвя и изгражда телесното съществуване. Но все пак повечето от тях не стигат до мисълта за прераждането; не стигат до мисълта, че в промеждутъка между отделните земни съществувания точно плодовете от предишния живот се превръщат в сили, които съизграждат следващия живот.
към текста >>
Те се издигат до идеята, че една духовна същ
нос
т, една индивидуал
нос
т подготвя и изгражда телесното съществуване.
Вярно е, че навсякъде по света има преходи, но все пак резултатите от една дресура в никакъв случай не могат да бъдат сравнявани с резултатите от обучението при човека. Твърди се още, че онези способности, които домашните животни придобиват при съвместния им живот с човека, се унаследяват, т.е., че веднага започват да се проявяват като нещо присъщо на вида, а не на индивида. Дарвин описва как някои кучета донасят хвърления предмет, без да са обучавани на това. Кой би могъл да твърди същото за човешкото възпитание? Има обаче мислители, които чрез своите наблюдения се издигат над мнението, според което човекът е изграден от чисто наследствени сили.
Те се издигат до идеята, че една духовна същност, една индивидуалност подготвя и изгражда телесното съществуване.
Но все пак повечето от тях не стигат до мисълта за прераждането; не стигат до мисълта, че в промеждутъка между отделните земни съществувания точно плодовете от предишния живот се превръщат в сили, които съизграждат следващия живот. Ще спомена само един от редицата такива мислители. В своята „Антропология" Имануел Херман Фихте, син на великия Фихте, изнася своите наблюдения, които го довеждат до следните изводи (стр.528): „Родителите не са създатели в истинския смисъл на думата. Те предлагат органическите вещества, но не само тях, а в същото време и нещо средно, сетивно-душевно, което се проявява в темперамента, в особения душевен колорит, в известна нюансировка на инстинктите и т.н., все неща, чийто общ източник се оказва фантазията в онзи по-широк и посочен от мен смисъл.
към текста >>
Във всички тези елементи на лич
нос
тта смесването и своеобразното съчетаване на родителските душевни качества е несъмнено.
Но все пак повечето от тях не стигат до мисълта за прераждането; не стигат до мисълта, че в промеждутъка между отделните земни съществувания точно плодовете от предишния живот се превръщат в сили, които съизграждат следващия живот. Ще спомена само един от редицата такива мислители. В своята „Антропология" Имануел Херман Фихте, син на великия Фихте, изнася своите наблюдения, които го довеждат до следните изводи (стр.528): „Родителите не са създатели в истинския смисъл на думата. Те предлагат органическите вещества, но не само тях, а в същото време и нещо средно, сетивно-душевно, което се проявява в темперамента, в особения душевен колорит, в известна нюансировка на инстинктите и т.н., все неща, чийто общ източник се оказва фантазията в онзи по-широк и посочен от мен смисъл.
Във всички тези елементи на личността смесването и своеобразното съчетаване на родителските душевни качества е несъмнено.
Ето защо напълно основателно е те да бъдат считани като резултат на зачатието, още повече, ако решим да приемем зачатието за един действителен душевен процес. Обаче същинският и обединяващ център на личността тук липсва; защото при едно по-внимателно наблюдение се установява, че дори и тези душевни качества са само една обвивка, един инструмент за обхващането на истинските духовни, идеални заложби на човека, който е в състояние както да ги насърчава, така и да ги спъва в тяхното развитие, но не и да ги поражда от себе си." И по-нататък: „Според своя духовен първообраз, всеки човек съществува и преди своето раждане; от духовна гледна точка нито един индивид не прилича на друг, така както и нито един животински вид не прилича на друг." (стр.532). Тези мисли обаче стигат само до там, че допускат присъствието на една духовна същност във физическото тяло на човека. Но след като не могат да обхванат закона за прераждането, те по необходимост трябва да приемат, че от божествения свят се отделя определена духовна същност при всяко раждане. Обаче тази предпоставка отхвърля всяка възможност за обяснение на сродството, което съществува между заложбите, дремещи вътре в човека, и това което нахлува в него от обкръжаваща среда.
към текста >>
Обаче същинският и обединяващ център на лич
нос
тта тук липсва; защото при едно по-внимателно наблюдение се установява, че дори и тези душевни качества са само една обвивка, един инструмент за обхващането на истинските духовни, идеални заложби на човека, който е в състояние както да ги насърчава, така и да ги спъва в тяхното развитие, но не и да ги поражда от себе си." И по-нататък: „Според своя духовен първообраз, всеки човек съществува и преди своето раждане; от духовна гледна точка нито един индивид не прилича на друг, така както и нито един животински вид не прилича на друг." (стр.532).
В своята „Антропология" Имануел Херман Фихте, син на великия Фихте, изнася своите наблюдения, които го довеждат до следните изводи (стр.528): „Родителите не са създатели в истинския смисъл на думата. Те предлагат органическите вещества, но не само тях, а в същото време и нещо средно, сетивно-душевно, което се проявява в темперамента, в особения душевен колорит, в известна нюансировка на инстинктите и т.н., все неща, чийто общ източник се оказва фантазията в онзи по-широк и посочен от мен смисъл. Във всички тези елементи на личността смесването и своеобразното съчетаване на родителските душевни качества е несъмнено. Ето защо напълно основателно е те да бъдат считани като резултат на зачатието, още повече, ако решим да приемем зачатието за един действителен душевен процес.
Обаче същинският и обединяващ център на личността тук липсва; защото при едно по-внимателно наблюдение се установява, че дори и тези душевни качества са само една обвивка, един инструмент за обхващането на истинските духовни, идеални заложби на човека, който е в състояние както да ги насърчава, така и да ги спъва в тяхното развитие, но не и да ги поражда от себе си." И по-нататък: „Според своя духовен първообраз, всеки човек съществува и преди своето раждане; от духовна гледна точка нито един индивид не прилича на друг, така както и нито един животински вид не прилича на друг." (стр.532).
Тези мисли обаче стигат само до там, че допускат присъствието на една духовна същност във физическото тяло на човека. Но след като не могат да обхванат закона за прераждането, те по необходимост трябва да приемат, че от божествения свят се отделя определена духовна същност при всяко раждане. Обаче тази предпоставка отхвърля всяка възможност за обяснение на сродството, което съществува между заложбите, дремещи вътре в човека, и това което нахлува в него от обкръжаваща среда. По този начин средоточието, душевният център на всяко човешко същество който води началото си от божествения свят би трябвало да остава съвсем чужд пред въздействията на земния живот. А това не би било така и такова е фактическото положение на нещата само, ако този душевен център, това душевно ядро, е било вече свързано с външния свят и ако е пребивавало там и друг път досега.
към текста >>
Тези мисли обаче стигат само до там, че допускат присъствието на една духовна същ
нос
т във физическото тяло на човека.
„Родителите не са създатели в истинския смисъл на думата. Те предлагат органическите вещества, но не само тях, а в същото време и нещо средно, сетивно-душевно, което се проявява в темперамента, в особения душевен колорит, в известна нюансировка на инстинктите и т.н., все неща, чийто общ източник се оказва фантазията в онзи по-широк и посочен от мен смисъл. Във всички тези елементи на личността смесването и своеобразното съчетаване на родителските душевни качества е несъмнено. Ето защо напълно основателно е те да бъдат считани като резултат на зачатието, още повече, ако решим да приемем зачатието за един действителен душевен процес. Обаче същинският и обединяващ център на личността тук липсва; защото при едно по-внимателно наблюдение се установява, че дори и тези душевни качества са само една обвивка, един инструмент за обхващането на истинските духовни, идеални заложби на човека, който е в състояние както да ги насърчава, така и да ги спъва в тяхното развитие, но не и да ги поражда от себе си." И по-нататък: „Според своя духовен първообраз, всеки човек съществува и преди своето раждане; от духовна гледна точка нито един индивид не прилича на друг, така както и нито един животински вид не прилича на друг." (стр.532).
Тези мисли обаче стигат само до там, че допускат присъствието на една духовна същност във физическото тяло на човека.
Но след като не могат да обхванат закона за прераждането, те по необходимост трябва да приемат, че от божествения свят се отделя определена духовна същност при всяко раждане. Обаче тази предпоставка отхвърля всяка възможност за обяснение на сродството, което съществува между заложбите, дремещи вътре в човека, и това което нахлува в него от обкръжаваща среда. По този начин средоточието, душевният център на всяко човешко същество който води началото си от божествения свят би трябвало да остава съвсем чужд пред въздействията на земния живот. А това не би било така и такова е фактическото положение на нещата само, ако този душевен център, това душевно ядро, е било вече свързано с външния свят и ако е пребивавало там и друг път досега. Умният възпитател може ясно да долови: В моя възпитаник аз внасям нещо от земните условия, един вид екстракт, който е съвършено чужд за неговите наследени качества; обаче той го пронизва по такъв начин, сякаш детето вече е присъствувало при извличането на този екстракт.
към текста >>
Но след като не могат да обхванат закона за прераждането, те по необходимост трябва да приемат, че от божествения свят се отделя определена духовна същ
нос
т при всяко раждане.
Те предлагат органическите вещества, но не само тях, а в същото време и нещо средно, сетивно-душевно, което се проявява в темперамента, в особения душевен колорит, в известна нюансировка на инстинктите и т.н., все неща, чийто общ източник се оказва фантазията в онзи по-широк и посочен от мен смисъл. Във всички тези елементи на личността смесването и своеобразното съчетаване на родителските душевни качества е несъмнено. Ето защо напълно основателно е те да бъдат считани като резултат на зачатието, още повече, ако решим да приемем зачатието за един действителен душевен процес. Обаче същинският и обединяващ център на личността тук липсва; защото при едно по-внимателно наблюдение се установява, че дори и тези душевни качества са само една обвивка, един инструмент за обхващането на истинските духовни, идеални заложби на човека, който е в състояние както да ги насърчава, така и да ги спъва в тяхното развитие, но не и да ги поражда от себе си." И по-нататък: „Според своя духовен първообраз, всеки човек съществува и преди своето раждане; от духовна гледна точка нито един индивид не прилича на друг, така както и нито един животински вид не прилича на друг." (стр.532). Тези мисли обаче стигат само до там, че допускат присъствието на една духовна същност във физическото тяло на човека.
Но след като не могат да обхванат закона за прераждането, те по необходимост трябва да приемат, че от божествения свят се отделя определена духовна същност при всяко раждане.
Обаче тази предпоставка отхвърля всяка възможност за обяснение на сродството, което съществува между заложбите, дремещи вътре в човека, и това което нахлува в него от обкръжаваща среда. По този начин средоточието, душевният център на всяко човешко същество който води началото си от божествения свят би трябвало да остава съвсем чужд пред въздействията на земния живот. А това не би било така и такова е фактическото положение на нещата само, ако този душевен център, това душевно ядро, е било вече свързано с външния свят и ако е пребивавало там и друг път досега. Умният възпитател може ясно да долови: В моя възпитаник аз внасям нещо от земните условия, един вид екстракт, който е съвършено чужд за неговите наследени качества; обаче той го пронизва по такъв начин, сякаш детето вече е присъствувало при извличането на този екстракт. Единствено повтарящите се земни съществувания, и то в свръзка с изложените от Тайната Наука духовни факти, единствено те могат да ни дадат задоволително обяснение на всичко, което става със съвременното човечество.
към текста >>
Обаче тази предпоставка отхвърля всяка възмож
нос
т за обяснение на сродството, което съществува между заложбите, дремещи вътре в човека, и това което нахлува в него от обкръжаваща среда.
Във всички тези елементи на личността смесването и своеобразното съчетаване на родителските душевни качества е несъмнено. Ето защо напълно основателно е те да бъдат считани като резултат на зачатието, още повече, ако решим да приемем зачатието за един действителен душевен процес. Обаче същинският и обединяващ център на личността тук липсва; защото при едно по-внимателно наблюдение се установява, че дори и тези душевни качества са само една обвивка, един инструмент за обхващането на истинските духовни, идеални заложби на човека, който е в състояние както да ги насърчава, така и да ги спъва в тяхното развитие, но не и да ги поражда от себе си." И по-нататък: „Според своя духовен първообраз, всеки човек съществува и преди своето раждане; от духовна гледна точка нито един индивид не прилича на друг, така както и нито един животински вид не прилича на друг." (стр.532). Тези мисли обаче стигат само до там, че допускат присъствието на една духовна същност във физическото тяло на човека. Но след като не могат да обхванат закона за прераждането, те по необходимост трябва да приемат, че от божествения свят се отделя определена духовна същност при всяко раждане.
Обаче тази предпоставка отхвърля всяка възможност за обяснение на сродството, което съществува между заложбите, дремещи вътре в човека, и това което нахлува в него от обкръжаваща среда.
По този начин средоточието, душевният център на всяко човешко същество който води началото си от божествения свят би трябвало да остава съвсем чужд пред въздействията на земния живот. А това не би било така и такова е фактическото положение на нещата само, ако този душевен център, това душевно ядро, е било вече свързано с външния свят и ако е пребивавало там и друг път досега. Умният възпитател може ясно да долови: В моя възпитаник аз внасям нещо от земните условия, един вид екстракт, който е съвършено чужд за неговите наследени качества; обаче той го пронизва по такъв начин, сякаш детето вече е присъствувало при извличането на този екстракт. Единствено повтарящите се земни съществувания, и то в свръзка с изложените от Тайната Наука духовни факти, единствено те могат да ни дадат задоволително обяснение на всичко, което става със съвременното човечество. Тук нарочно изтъкваме: На „съвременното" човечество.
към текста >>
И когато от данните на Тайната Наука вникнем в начина, по който човешкото същество е стигнало до своя днешен облик в неразделна връзка с еволюцията на Земята, ще посочим още по-ясно, как от свръхсетивните светове ядрото на човешката лич
нос
т прониква в телесните обвивки и как възниква законът за духовната причин
нос
т, законът за „човешката съдба".
Умният възпитател може ясно да долови: В моя възпитаник аз внасям нещо от земните условия, един вид екстракт, който е съвършено чужд за неговите наследени качества; обаче той го пронизва по такъв начин, сякаш детето вече е присъствувало при извличането на този екстракт. Единствено повтарящите се земни съществувания, и то в свръзка с изложените от Тайната Наука духовни факти, единствено те могат да ни дадат задоволително обяснение на всичко, което става със съвременното човечество. Тук нарочно изтъкваме: На „съвременното" човечество. Защото духовното изследване показва, че в началото, когато е започнал кръговратът на земните съществувания, е имало други условия за инкарниране на духовните сили, коренно различни от условията, при които се инкарнира днешният човек. В следващите глави ще се върнем към тези първични състояния на човешкото същество.
И когато от данните на Тайната Наука вникнем в начина, по който човешкото същество е стигнало до своя днешен облик в неразделна връзка с еволюцията на Земята, ще посочим още по-ясно, как от свръхсетивните светове ядрото на човешката личност прониква в телесните обвивки и как възниква законът за духовната причинност, законът за „човешката съдба".
към текста >>
100.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Тя проследява човека в хода на неговото развитие, само че в обратната посока и установява, че истинската духовна същ
нос
т на човека минава през цяла поредица от съществувания на тази Земя.
Днес дори официалната наука, анализирайки събраните данни, е стигнала до възгледа, че самата Земя, обиталището на човека, е минала през едно продължително развитие. Тя посочва такива състояния от планетарната еволюция, по време на които човекът, в неговата днешна форма, още не е съществувал на нашата Земя. Тази наука показва как от елементарното културно равнище, човечеството бавно и постепенно се издига до днешните отношения. Следователно, дори официалната наука стига до убеждението, че съществува връзка между човека и него вия небесен дом, Земята. Науката за Духа както още бихме могли да наричаме свръхсетивното познание или „Тайната Наука" проследява тази връзка с помощта на познание, което черпи своите данни от един по-различен вид възприятия, допълнително изострени чрез духовните органи.
Тя проследява човека в хода на неговото развитие, само че в обратната посока и установява, че истинската духовна същност на човека минава през цяла поредица от съществувания на тази Земя.
Духовното изследване стига до един период от далечното минало, когато духовната същност на човека за пръв път навлиза във външния физически свят. Още от първото земно въплъщение „Азът" започва своята дейност в трите тела астралното, жизненото и физическото. След това Азът пренася плодовете от тази си работа в следващия живот. Когато в хода на ретроспективното наблюдение стигаме до този момент, виждаме, че при своето идване „Азът" заварва определено състояние на Земята, при което астралното, жизненото и физическото тяло са вече развити и се намират в сложни взаимни връзки. Така „Азът" за пръв път се свързва с едно същество, което се състои от тези три тела.
към текста >>
Духовното изследване стига до един период от далечното минало, когато духовната същ
нос
т на човека за пръв път навлиза във външния физически свят.
Тя посочва такива състояния от планетарната еволюция, по време на които човекът, в неговата днешна форма, още не е съществувал на нашата Земя. Тази наука показва как от елементарното културно равнище, човечеството бавно и постепенно се издига до днешните отношения. Следователно, дори официалната наука стига до убеждението, че съществува връзка между човека и него вия небесен дом, Земята. Науката за Духа както още бихме могли да наричаме свръхсетивното познание или „Тайната Наука" проследява тази връзка с помощта на познание, което черпи своите данни от един по-различен вид възприятия, допълнително изострени чрез духовните органи. Тя проследява човека в хода на неговото развитие, само че в обратната посока и установява, че истинската духовна същност на човека минава през цяла поредица от съществувания на тази Земя.
Духовното изследване стига до един период от далечното минало, когато духовната същност на човека за пръв път навлиза във външния физически свят.
Още от първото земно въплъщение „Азът" започва своята дейност в трите тела астралното, жизненото и физическото. След това Азът пренася плодовете от тази си работа в следващия живот. Когато в хода на ретроспективното наблюдение стигаме до този момент, виждаме, че при своето идване „Азът" заварва определено състояние на Земята, при което астралното, жизненото и физическото тяло са вече развити и се намират в сложни взаимни връзки. Така „Азът" за пръв път се свързва с едно същество, което се състои от тези три тела. От сега нататък той участвува в развитието на трите тела.
към текста >>
Още от първото земно въплъщение „Азът" започва своята дей
нос
т в трите тела астралното, жизненото и физическото.
Тази наука показва как от елементарното културно равнище, човечеството бавно и постепенно се издига до днешните отношения. Следователно, дори официалната наука стига до убеждението, че съществува връзка между човека и него вия небесен дом, Земята. Науката за Духа както още бихме могли да наричаме свръхсетивното познание или „Тайната Наука" проследява тази връзка с помощта на познание, което черпи своите данни от един по-различен вид възприятия, допълнително изострени чрез духовните органи. Тя проследява човека в хода на неговото развитие, само че в обратната посока и установява, че истинската духовна същност на човека минава през цяла поредица от съществувания на тази Земя. Духовното изследване стига до един период от далечното минало, когато духовната същност на човека за пръв път навлиза във външния физически свят.
Още от първото земно въплъщение „Азът" започва своята дейност в трите тела астралното, жизненото и физическото.
След това Азът пренася плодовете от тази си работа в следващия живот. Когато в хода на ретроспективното наблюдение стигаме до този момент, виждаме, че при своето идване „Азът" заварва определено състояние на Земята, при което астралното, жизненото и физическото тяло са вече развити и се намират в сложни взаимни връзки. Така „Азът" за пръв път се свързва с едно същество, което се състои от тези три тела. От сега нататък той участвува в развитието на трите тела. По-рано те съществуваха без такъв човешки Аз; сега обаче Азът се присъединява към тях.
към текста >>
Как постига той способ
нос
тта да работи в тези тела?
Така „Азът" за пръв път се свързва с едно същество, което се състои от тези три тела. От сега нататък той участвува в развитието на трите тела. По-рано те съществуваха без такъв човешки Аз; сега обаче Азът се присъединява към тях. Възникват и други въпроси: Как трите тела стигат до такава степен от развитието си, при която могат да приемат „Аза" в себе си? Как възниква самият Аз?
Как постига той способността да работи в тези тела?
За да отговори на тези въпроси, Науката за Духа трябва да насочи своите изследвания още по-назад в миналото. Впрочем, отговорът на тези въпроси е възможен само, ако проследим развитието на планетата Земя в духовно научен смисъл. Подобно изследване ни отвежда до самото начало на нашата планета. Наблюденията, които се опират само на физически възприеманите факти, изобщо не могат да стигнат до каквито и да е изводи, отнасящи се до началния период на Земята. Често сме свидетели на предположението, че материалната Земя е възникнала от една първична мъглявина.
към текста >>
Физическата планета Земя се е развила от една мирова, космическа духовна същ
нос
т; и всичко, което е материално свързано със Земята, възниква като един вид сгъстяване на тази духовна същ
нос
т.
В своето ретроспективно изследване на Земята и нейния живот, този човек стига до една точка от развитието, когато материалният свят се появява за пръв път. Тук той вижда как материалният свят възниква от духовния свят. Зад тази точка от развитието, духовното изследване открива само духовни процеси, които в хода на времето един вид бавно се сгъстяват. Все едно, че имаме съд с вода, в който след постепенно изкуствено охлаждане, започват да се образуват парченца лед. Виждаме как от това, което преди беше само вода, сега се сгъсти ледът; по сходен начин но на една по-висока степен духовното наблюдение може да проследи как от едно предхождащо духовно състояние, като че ли се сгъстяват материалните неща, процеси и същества.
Физическата планета Земя се е развила от една мирова, космическа духовна същност; и всичко, което е материално свързано със Земята, възниква като един вид сгъстяване на тази духовна същност.
Обаче не трябва да си представяме, че на времето целият духовен свят се е превърнал в материален; а че в последния винаги могат да се от крият само метаморфозирали части от първичния духовен свят. Духовният принцип остава решаващ дори и по време на физическите периоди от развитието. Естествено, онзи начин на мислене, който се опира само на сетивните физически процеси и на логично произтичащи те от тях следствия, не е в състояние да се произнесе по въпросите на Духа. Нека да си представим, че едно същество би имало само такива сетива, чрез които може да възприеме леда, но не и по-финото състояние на водата, от която е възникнал ледът. За подобно същество водата не би съществувала; то ще възприеме водата едва тогава, когато тя се превърне в лед.
към текста >>
За пътищата, които позволяват на човека да развие духовните си възприемателни способ
нос
ти и да отправя поглед към предишните състояния на Земята, ще говорим едва в последните глави на тази книга.
Нека да си представим, че едно същество би имало само такива сетива, чрез които може да възприеме леда, но не и по-финото състояние на водата, от която е възникнал ледът. За подобно същество водата не би съществувала; то ще възприеме водата едва тогава, когато тя се превърне в лед. Така и за един човек, разчитащ само на физическите сетива, духовните сили зад планетарните процеси остават невидими и скрити. Когато такъв човек тръгва от физическите факти и разсъждава логически за древните състояния на Земята, той стига само до онази точка от развитието, при която духовният свят вече се е сгъстил и материята е вече налице. Споменатият начин на мислене не вижда нито предхождащия духовен свят, нито скритите в материята духовни сили.
За пътищата, които позволяват на човека да развие духовните си възприемателни способности и да отправя поглед към предишните състояния на Земята, ще говорим едва в последните глави на тази книга.
Тук само ще споменем, че за духовното изследване не са изчезнали дори и събитията от най-далечното минало. Когато едно същество стига до телесно съществуване и настъпи физическата смърт, тогава с тялото изчезва и материята, веществата. Не по същия начин „изчезват" и духовните сили, които са изградили това тяло. Техните следи, техните точни отражения остават в духовните основи на Космоса. Ако човек постигне онази степен, която му позволява зад външния, да възприема и невидимия свят, най-после той се изправя пред една величествена духовна панорама, в която са отбелязани всички минали събития на света.
към текста >>
Тези непреходни следи от всички духовни процеси ще наричаме "Акашова хроника", като в случая „Акаша" означава трайната духовна същ
нос
т на мировите събития, за разлика от преходните форми на видимите процеси и събития.
Тук само ще споменем, че за духовното изследване не са изчезнали дори и събитията от най-далечното минало. Когато едно същество стига до телесно съществуване и настъпи физическата смърт, тогава с тялото изчезва и материята, веществата. Не по същия начин „изчезват" и духовните сили, които са изградили това тяло. Техните следи, техните точни отражения остават в духовните основи на Космоса. Ако човек постигне онази степен, която му позволява зад външния, да възприема и невидимия свят, най-после той се изправя пред една величествена духовна панорама, в която са отбелязани всички минали събития на света.
Тези непреходни следи от всички духовни процеси ще наричаме "Акашова хроника", като в случая „Акаша" означава трайната духовна същност на мировите събития, за разлика от преходните форми на видимите процеси и събития.
Отново ще повторим, че изследвания в свръхсетивните области на съществуването могат да се правят само с помощта на духовните възприятия, в случая само с „четенето" в „Акашовата хроника". Тук важи същото, което вече казахме за подобни неща в тази книга. Свръхсетивните факти могат да бъдат изследвани само чрез свръхсетивното възприятие; но след като са вече изследвани и съобщени от Тайната Наука, те могат да бъдат разбрани от обикновеното мислене, стига то да е съхранило своята непредубеденост. В следващите страници ще опишем състоянията през които според свръхсетивното познание е минала Земята в хода на своето развитие. Ще проследим метаморфозите на нашата планета до онова състояние на живота, в което тя се намира днес.
към текста >>
Свръхсетивните факти могат да бъдат изследвани само чрез свръхсетивното възприятие; но след като са вече изследвани и съобщени от Тайната Наука, те могат да бъдат разбрани от обикновеното мислене, стига то да е съхранило своята непредубеде
нос
т.
Техните следи, техните точни отражения остават в духовните основи на Космоса. Ако човек постигне онази степен, която му позволява зад външния, да възприема и невидимия свят, най-после той се изправя пред една величествена духовна панорама, в която са отбелязани всички минали събития на света. Тези непреходни следи от всички духовни процеси ще наричаме "Акашова хроника", като в случая „Акаша" означава трайната духовна същност на мировите събития, за разлика от преходните форми на видимите процеси и събития. Отново ще повторим, че изследвания в свръхсетивните области на съществуването могат да се правят само с помощта на духовните възприятия, в случая само с „четенето" в „Акашовата хроника". Тук важи същото, което вече казахме за подобни неща в тази книга.
Свръхсетивните факти могат да бъдат изследвани само чрез свръхсетивното възприятие; но след като са вече изследвани и съобщени от Тайната Наука, те могат да бъдат разбрани от обикновеното мислене, стига то да е съхранило своята непредубеденост.
В следващите страници ще опишем състоянията през които според свръхсетивното познание е минала Земята в хода на своето развитие. Ще проследим метаморфозите на нашата планета до онова състояние на живота, в което тя се намира днес. Когато човек разглежда видимия свят с помощта на сетивните възприятия, и после се запознава с данните на свръхсетивното познание, простиращи се до най-далечното минало, при едно наистина безпристрастно и обективно мислене, той може да заяви: Най-напред това, което свръх сетивното познание съобщава, е напълно логично; второ, ако приема свръхсетивното изследване за вярно, аз мога да разбера защо външният свят е стигнал до формите, които има днес. В този смисъл, когато говорим за „логика" не смятаме, че едно описание на свръхсетивното изследване не би могло да съдържа логически грешки. За „логичното" и тук трябва да говорим така, както правим това в обикновения живот на физическия свят.
към текста >>
Възможно е дори следното: един изследовател на свръхсетивните области да допусне логически грешки в своето описание и после да бъде коригиран от друг човек, който изобщо няма свръхсетивни възприятия, но притежава способ
нос
тта за здраво мислене.
Ще проследим метаморфозите на нашата планета до онова състояние на живота, в което тя се намира днес. Когато човек разглежда видимия свят с помощта на сетивните възприятия, и после се запознава с данните на свръхсетивното познание, простиращи се до най-далечното минало, при едно наистина безпристрастно и обективно мислене, той може да заяви: Най-напред това, което свръх сетивното познание съобщава, е напълно логично; второ, ако приема свръхсетивното изследване за вярно, аз мога да разбера защо външният свят е стигнал до формите, които има днес. В този смисъл, когато говорим за „логика" не смятаме, че едно описание на свръхсетивното изследване не би могло да съдържа логически грешки. За „логичното" и тук трябва да говорим така, както правим това в обикновения живот на физическия свят. Както тук изискваме логика при едно описание, въпреки че отделен автор лесно може да изпадне в логическа грешка, така стоят нещата и при свръхсетивното изследване.
Възможно е дори следното: един изследовател на свръхсетивните области да допусне логически грешки в своето описание и после да бъде коригиран от друг човек, който изобщо няма свръхсетивни възприятия, но притежава способността за здраво мислене.
Обаче по принцип, срещу правилната логика, приложена в свръхсетивното изследване, не може да има никакви възражения. Едва ли е необходимо да се подчертава, че срещу самите факти не може да се излезе с логически обяснения. Както в областта на физическия свят никога не може да се докаже логически дали съществува или не рибата „кит", а това става чрез простия визуален акт, така и свръхсетивните факти могат да бъдат опознати само чрез духовно възприемане. Тук следва да имаме предвид още нещо: изследователят на свръхсетивните области, преди да се приближи до духовните светове, трябва да си изгради цялостен възглед за тези светове тъкмо с помощта на логиката; и не на последно място като се убеждава, че приемайки данните на Тайната Наука за достоверни, целият сетивно-възприемаем свят става за него напълно разбираем. Ако се пренебрегне споменатата подготовка, всяко изживяване в свръхсетивния свят се превръща в едно несигурно или дори опасно напипване.
към текста >>
Защото само по себе си чистото мислене е вече една свръхсетивна дей
нос
т.
Както в областта на физическия свят никога не може да се докаже логически дали съществува или не рибата „кит", а това става чрез простия визуален акт, така и свръхсетивните факти могат да бъдат опознати само чрез духовно възприемане. Тук следва да имаме предвид още нещо: изследователят на свръхсетивните области, преди да се приближи до духовните светове, трябва да си изгради цялостен възглед за тези светове тъкмо с помощта на логиката; и не на последно място като се убеждава, че приемайки данните на Тайната Наука за достоверни, целият сетивно-възприемаем свят става за него напълно разбираем. Ако се пренебрегне споменатата подготовка, всяко изживяване в свръхсетивния свят се превръща в едно несигурно или дори опасно напипване. Ето защо, в тази книга първо се описват свръхсетивните факти от развитието на Земята, а едва после се говори за пътя, към свръхсетивното познание. Трябва също да се вземе под внимание, че този, който чисто мисловно обхваща обясненията за свръхсетивния свят, в никакъв случай не е в положението на друг, който слуша описанието на дадено физическо събитие, без да може да го види.
Защото само по себе си чистото мислене е вече една свръхсетивна дейност.
Един сетивен факт не може чрез самия себе си да ни въведе в свръхсетивните процеси. Ако обаче мисленето бъде приложено върху описанията на свръхсетивните процеси, тогава то чрез самото себе си просто враства в свръхсетивния свят. Ето защо най-добрият път за постигане на свръхсетивни възприятия е този: да обгърнем с мисълта това, което свръхсетивното познание изнася за висшия свят. Такова мисловно проникване в свръхсетивния свят е свързано с най-голяма яснота. Дори има направление в духовнонаучния подход към света, според което това мислене е най-здравото и естествено начало на всяко духовнонаучно обучение.
към текста >>
Разбира се, в тази книга не се посочват всички подроб
нос
ти, които свръхсетивното познание може да посочи за развитието на Земята.
Един сетивен факт не може чрез самия себе си да ни въведе в свръхсетивните процеси. Ако обаче мисленето бъде приложено върху описанията на свръхсетивните процеси, тогава то чрез самото себе си просто враства в свръхсетивния свят. Ето защо най-добрият път за постигане на свръхсетивни възприятия е този: да обгърнем с мисълта това, което свръхсетивното познание изнася за висшия свят. Такова мисловно проникване в свръхсетивния свят е свързано с най-голяма яснота. Дори има направление в духовнонаучния подход към света, според което това мислене е най-здравото и естествено начало на всяко духовнонаучно обучение.
Разбира се, в тази книга не се посочват всички подробности, които свръхсетивното познание може да посочи за развитието на Земята.
Далеч от подобно намерение бяхме още, когато споменахме, че скритите сили могат да бъдат издирени навсякъде в техните видими действия. Напротив, всичко в света може да стане ясно и понятно, само ако човек го разглежда в светлината на Тайната Наука. В следващите страници ще посочим само единични примери, за да онагледим как във видимия физически свят и практически навсякъде в живота действуват скритите духовни сили. * * * * * Ретроспективното духовно-научно изследване на Земното развитие ни отвежда към едно чисто духовно състояние на нашата планета.
към текста >>
Тези Същества, които в известен смисъл можем да наречем предшественици на човека, все още не притежаваха никакъв „Аз", обаче те бяха развили другите три тела до такава степен, че тези тела узряха за възмож
нос
тта да приемат по-късно „Аза" в себе си.
Ако човек успее да разграничи в качествен и хронологичен смисъл отделните периоди от развитието на Земята в съвременните събития, той ще може да вижда и събитията от прадалечното минало. Човекът е развил формата, в която го виждаме днес, едва през четвъртото планетарно въплъщение на нашата Земя. Най-същественото в тази форма е, че човекът е изграден от четири съставни части: Физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и Аз. Тази форма не би могла да се появи, ако не би била подготвена в хода на едно продължително развитие. Подготовката бе извършена благодарение на това, че в предишните планетарни въплъщения се развиха Същества, които от сегашните четири съставни части, притежаваха само три: физическо тяло, жизнено тяло и астрално тяло.
Тези Същества, които в известен смисъл можем да наречем предшественици на човека, все още не притежаваха никакъв „Аз", обаче те бяха развили другите три тела до такава степен, че тези тела узряха за възможността да приемат по-късно „Аза" в себе си.
Така в предишното планетарно въплъщение, предшественикът на човека беше достигнал определена зрелост на своите три тела. По-късно този етап премина в едно чисто духовно съществувание. После от това духовно съществувание възникна новото физическо планетарно състояние, а именно сегашната Земя. В него се съдържаха като един вид зародиши, узрелите предшественици на човека. Благодарение на обстоятелството, че цялата планета беше преминала през един духовен период и сега притежаваше съвсем нов облик, тя можеше да предложи на съдържащите се в нея зародиши е физическо, жизнено и астрално тяло не само възможността да стигнат върха на своето развитие, но и нещо друго: След като са превзели този връх, да се издигнат над себе си чрез приемането на Аза.
към текста >>
Благодарение на обстоятелството, че цялата планета беше преминала през един духовен период и сега притежаваше съвсем нов облик, тя можеше да предложи на съдържащите се в нея зародиши е физическо, жизнено и астрално тяло не само възмож
нос
тта да стигнат върха на своето развитие, но и нещо друго: След като са превзели този връх, да се издигнат над себе си чрез приемането на Аза.
Тези Същества, които в известен смисъл можем да наречем предшественици на човека, все още не притежаваха никакъв „Аз", обаче те бяха развили другите три тела до такава степен, че тези тела узряха за възможността да приемат по-късно „Аза" в себе си. Така в предишното планетарно въплъщение, предшественикът на човека беше достигнал определена зрелост на своите три тела. По-късно този етап премина в едно чисто духовно съществувание. После от това духовно съществувание възникна новото физическо планетарно състояние, а именно сегашната Земя. В него се съдържаха като един вид зародиши, узрелите предшественици на човека.
Благодарение на обстоятелството, че цялата планета беше преминала през един духовен период и сега притежаваше съвсем нов облик, тя можеше да предложи на съдържащите се в нея зародиши е физическо, жизнено и астрално тяло не само възможността да стигнат върха на своето развитие, но и нещо друго: След като са превзели този връх, да се издигнат над себе си чрез приемането на Аза.
И така, развитието на Земята се разделя на две части. През първия период самата Земя се появява като превъплъщение на предишното планетарно състояние. Това повторение обаче поради междувременно настъпилия чисто духовен период се намира на по-висока степен от предишното въплъщение. Така Земята носи в себе си зародишите на човешките предшественици от предишната планета. Първоначално тези зародиши се развиват до онази висота, до която бяха стигнали по-рано.
към текста >>
Така Земята
нос
и в себе си зародишите на човешките предшественици от предишната планета.
В него се съдържаха като един вид зародиши, узрелите предшественици на човека. Благодарение на обстоятелството, че цялата планета беше преминала през един духовен период и сега притежаваше съвсем нов облик, тя можеше да предложи на съдържащите се в нея зародиши е физическо, жизнено и астрално тяло не само възможността да стигнат върха на своето развитие, но и нещо друго: След като са превзели този връх, да се издигнат над себе си чрез приемането на Аза. И така, развитието на Земята се разделя на две части. През първия период самата Земя се появява като превъплъщение на предишното планетарно състояние. Това повторение обаче поради междувременно настъпилия чисто духовен период се намира на по-висока степен от предишното въплъщение.
Така Земята носи в себе си зародишите на човешките предшественици от предишната планета.
Първоначално тези зародиши се развиват до онази висота, до която бяха стигнали по-рано. В този момент приключва и първият период от Земното развитие. Но сега, поради своята по-напреднала степен от развитието си, Земята довежда зародишите до една още по-висока точка, а именно до приемането на „Аза". Вторият период от земното развитие е разгръщането на Аза във физическото, жизненото и астралното тяло. Както чрез Земното развитие човекът е издигнат до една по-висока степен, същото важи и за по-ранните планетарни въплъщения.
към текста >>
Защото събитията, Съществата и техните съдби на Сатурн, Слънцето и Луната са в действител
нос
т също толкова разнообразни и сложни, както и на самата Земя.
Трябва най-строго да изтъкнем, че засега тези наименования не бива по никакъв повод да се свързват с едноименните планети от нашата слънчева система. Тук Сатурн, Слънце и Луна са имена от предишни форми на развитието, през които е минала Земята. В какви отношения са тези отдавна преминали светове с небесните тела от днешната слънчева система, ще разгледаме в следващите глави от книгата. Тогава ще научим и защо са избрани точно тези имена. Описанието на посочените планетарни въплъщения може да бъде направено само в кратко и стегнато резюме.
Защото събитията, Съществата и техните съдби на Сатурн, Слънцето и Луната са в действителност също толкова разнообразни и сложни, както и на самата Земя.
При това, в описанията могат да бъдат посочени само отделни и характерни черти на тогавашните отношения, за да си представим нагледно как са възникнали поредните въплъщения на Земята. Нека помним, че колкото по-назад се връщаме в миналото, толкова по-различни стават тези състояния и все по-малко приличат на това, което имаме днес. Те могат да бъдат описани с представите, взети от съвременния свят. И все пак, когато например говорим за светлина, топлина и други, при тези далечни епохи, да не изпускаме предвид, че това далеч не са онези явления, които днес определяме като светлина и топлина. Въпреки това, подобно наименование е правилно, защото пред изследователя на духовния свят се изправя нещо от миналите периоди на развитие, от което са произлезли съвременната светлина, топлина и т.н.
към текста >>
Впрочем тази труд
нос
т значително нараства за описанията на онези планетарни състояния, които предхождат Лунното въплъщение.
Нека помним, че колкото по-назад се връщаме в миналото, толкова по-различни стават тези състояния и все по-малко приличат на това, което имаме днес. Те могат да бъдат описани с представите, взети от съвременния свят. И все пак, когато например говорим за светлина, топлина и други, при тези далечни епохи, да не изпускаме предвид, че това далеч не са онези явления, които днес определяме като светлина и топлина. Въпреки това, подобно наименование е правилно, защото пред изследователя на духовния свят се изправя нещо от миналите периоди на развитие, от което са произлезли съвременната светлина, топлина и т.н. А този, който вниква в нашите описания, ще съумее да извлече от самите връзки между тези неща, онези представи, с които да си изгради характерните образи и символи за събитията, разиграли се в прадалечното минало.
Впрочем тази трудност значително нараства за описанията на онези планетарни състояния, които предхождат Лунното въплъщение.
По време на Лунното въплъщение бяха в сила все пак такива отношения, които са подобни на земните. И който се опитва да опише тези отношения, в тяхното сходство със съвременните земни отношения, ще открие сигурни опорни точки, за да изрази в ясни представи своите свръхсетивни възприятия. Обаче не е така, когато описваме развитието на Сатурн и на Слънцето. Това, което сега се разиграва пред погледа на ясновидеца, е във висша степен различно от предметите и съществата, които днес заобикалят човека. И тази разлика изключително силно затруднява формулирането на далечните факти от страна на свръхсетивното съзнание.
към текста >>
Те едва ли ще бъдат зле разбрани от този, който държи сметка за посочените труд
нос
ти и за обстоятелството, че в някой случаи имаме по-скоро загатване и намек за определени факти, а не буквалното им и точно описание.
И който се опитва да опише тези отношения, в тяхното сходство със съвременните земни отношения, ще открие сигурни опорни точки, за да изрази в ясни представи своите свръхсетивни възприятия. Обаче не е така, когато описваме развитието на Сатурн и на Слънцето. Това, което сега се разиграва пред погледа на ясновидеца, е във висша степен различно от предметите и съществата, които днес заобикалят човека. И тази разлика изключително силно затруднява формулирането на далечните факти от страна на свръхсетивното съзнание. Но понеже съвременното човешко същество не може да бъде разбрано без да се върнем до Сатурновото състояние, налага се тези описания да бъдат направени.
Те едва ли ще бъдат зле разбрани от този, който държи сметка за посочените трудности и за обстоятелството, че в някой случаи имаме по-скоро загатване и намек за определени факти, а не буквалното им и точно описание.
Впрочем лесно може да се посочи едно противоречие между казаното тук и на по-предните страници. Някой би могъл да помисли: Никъде няма данни, че наред със Земята съществуват и предишните състояние на Сатурн, Слънце и Луна; няма и нито една човешка форма, както се говори тук, която да е съществувала през предишните планетарни въплъщения. Разбира се, покрай днешния човек не тичат сатурнови, слънчеви и лунни човеци така, както покрай петдесетгодишни хора може да потичва едно тригодишно дете. Обаче вътре в съвременния човек предишните състояния на човечеството могат да бъдат наблюдавани по свръхсетивен начин. За да ги опознае, човек трябва да е усвоил известна способност за разграничаване на нещата, която се простира в рамките на ежедневния живот.
към текста >>
За да ги опознае, човек трябва да е усвоил известна способ
нос
т за разграничаване на нещата, която се простира в рамките на ежедневния живот.
Те едва ли ще бъдат зле разбрани от този, който държи сметка за посочените трудности и за обстоятелството, че в някой случаи имаме по-скоро загатване и намек за определени факти, а не буквалното им и точно описание. Впрочем лесно може да се посочи едно противоречие между казаното тук и на по-предните страници. Някой би могъл да помисли: Никъде няма данни, че наред със Земята съществуват и предишните състояние на Сатурн, Слънце и Луна; няма и нито една човешка форма, както се говори тук, която да е съществувала през предишните планетарни въплъщения. Разбира се, покрай днешния човек не тичат сатурнови, слънчеви и лунни човеци така, както покрай петдесетгодишни хора може да потичва едно тригодишно дете. Обаче вътре в съвременния човек предишните състояния на човечеството могат да бъдат наблюдавани по свръхсетивен начин.
За да ги опознае, човек трябва да е усвоил известна способност за разграничаване на нещата, която се простира в рамките на ежедневния живот.
Както наред с петдесетгодишния човек съществува и тригодишното дете, така и наред с живия, буден човек съществува мъртвият труп, спящият човек и сънуващият човек. Въпреки че тези различни проявления на човешкото същество такива, каквито са, видимо да не изглеждат като различни степени от развитието, за здравия разум те са именно такива. От днешните съставни части на човешкото същество най-старо е физическото тяло. В своето развитие то е постигнало и най-голямо съвършенство. Свръхсетивното изследване показва, че тази съставна част на човека е съществувала още по времето на Сатурновото развитие.
към текста >>
Ако се изправяме пред човека с непредубеден и обективен поглед, не възникват никакви труд
нос
ти в това, да си представим точно неговите четири съставни части в различните им степени на съвършенство.
Нещо подобно става и по време на Лунното развитие. Предшественикът на човека, преминавайки, от Слънцето на Луната, присъедини към себе си астралното тяло. Така физическото тяло беше преобразено за трети път и се издигна на третата степен от своето съвършенство. Етерното тяло също бе преобразено; то постигна втората степен от своето съвършенство. На Земята, към предшественика на човека, състоящ се от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, се присъедини Азът, Така физическото тяло достигна своята четвърта степен, етерното тяло своята трета степен, астралното тяло своята втора степен; Азът се намира едва в първата степен на своето съвършенство.
Ако се изправяме пред човека с непредубеден и обективен поглед, не възникват никакви трудности в това, да си представим точно неговите четири съставни части в различните им степени на съвършенство.
Достатъчно е например да сравним физическото и астралното тяло. Разбира се, като душевен компонент, астралното тяло стои на по-високо равнище от физическото тяло. И когато в бъдеще ще се усъвършенствува още повече, то ще има много по-голямо значение за човека, отколкото днешното физическо тяло. В своята същност, физическото тяло е напреднало до една висока степен на съвършенство. Нека помислим само колко мъдро са устроени сърцето, мозъкът и т.н., дори отделните части на костната система, например горният край на бедрената кост.
към текста >>
В своята същ
нос
т, физическото тяло е напреднало до една висока степен на съвършенство.
На Земята, към предшественика на човека, състоящ се от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, се присъедини Азът, Така физическото тяло достигна своята четвърта степен, етерното тяло своята трета степен, астралното тяло своята втора степен; Азът се намира едва в първата степен на своето съвършенство. Ако се изправяме пред човека с непредубеден и обективен поглед, не възникват никакви трудности в това, да си представим точно неговите четири съставни части в различните им степени на съвършенство. Достатъчно е например да сравним физическото и астралното тяло. Разбира се, като душевен компонент, астралното тяло стои на по-високо равнище от физическото тяло. И когато в бъдеще ще се усъвършенствува още повече, то ще има много по-голямо значение за човека, отколкото днешното физическо тяло.
В своята същност, физическото тяло е напреднало до една висока степен на съвършенство.
Нека помислим само колко мъдро са устроени сърцето, мозъкът и т.н., дори отделните части на костната система, например горният край на бедрената кост. Там откриваме една закономерно изградена конструкция, съставена от фини костни фрагменти. Като цяло, тя е така замислена, че с употребата на минимум материал да се получи оптимална функция, например триенето е така целесъобразно разпределено, че да се постигнат правилни движения в необходимите посоки. Във всички свои части физическото тяло е изградено с мъдрост. Ако човек обхване цялата хармония във взаимодействието на частите и цялото, ще намери за съвсем вярно, когато се говори за съвършенство на човешкото физическо тяло.
към текста >>
Нека сега сравним всичко това с астралното тяло като
нос
ител на удоволствието и страданието, желанията и страстите.
Като цяло, тя е така замислена, че с употребата на минимум материал да се получи оптимална функция, например триенето е така целесъобразно разпределено, че да се постигнат правилни движения в необходимите посоки. Във всички свои части физическото тяло е изградено с мъдрост. Ако човек обхване цялата хармония във взаимодействието на частите и цялото, ще намери за съвсем вярно, когато се говори за съвършенство на човешкото физическо тяло. Естествено, не трябва да изтъкваме, че тук или там във физическото тяло настъпват отклонения или тежки нарушения в строежа и в неговите функции. Нека знаем, че подобни смущения възникват само като необходимите сенки на пълната с мъдрост светлина, която се разлива над целия физически организъм.
Нека сега сравним всичко това с астралното тяло като носител на удоволствието и страданието, желанията и страстите.
Каква несигурност цари в него, какви враждебни спрямо висшите човешки цели а често и напълно безсмислени желания и страсти бушуват там. Астралното тяло едва сега е на път да постигне хармонията и вътрешната монолитност, които физическото тяло вече е постигнало. Лесно би могло да се установи, че в своята природа етерното тяло е по-съвършено от астралното, но по-несъвършено от физическото тяло. Що се отнася до самото ядро " на човешкото същество „Азът", днес той се намира едва в началото на своето развитие. Защото, какво е постигнал засега този Аз в своята мисия да преобрази останалите съставни части на човека така, че те да се превърнат в истинско откровение на неговата собствена същност?
към текста >>
Каква несигур
нос
т цари в него, какви враждебни спрямо висшите човешки цели а често и напълно безсмислени желания и страсти бушуват там.
Във всички свои части физическото тяло е изградено с мъдрост. Ако човек обхване цялата хармония във взаимодействието на частите и цялото, ще намери за съвсем вярно, когато се говори за съвършенство на човешкото физическо тяло. Естествено, не трябва да изтъкваме, че тук или там във физическото тяло настъпват отклонения или тежки нарушения в строежа и в неговите функции. Нека знаем, че подобни смущения възникват само като необходимите сенки на пълната с мъдрост светлина, която се разлива над целия физически организъм. Нека сега сравним всичко това с астралното тяло като носител на удоволствието и страданието, желанията и страстите.
Каква несигурност цари в него, какви враждебни спрямо висшите човешки цели а често и напълно безсмислени желания и страсти бушуват там.
Астралното тяло едва сега е на път да постигне хармонията и вътрешната монолитност, които физическото тяло вече е постигнало. Лесно би могло да се установи, че в своята природа етерното тяло е по-съвършено от астралното, но по-несъвършено от физическото тяло. Що се отнася до самото ядро " на човешкото същество „Азът", днес той се намира едва в началото на своето развитие. Защото, какво е постигнал засега този Аз в своята мисия да преобрази останалите съставни части на човека така, че те да се превърнат в истинско откровение на неговата собствена същност? Към външното наблюдение, последователят на Тайната Наука ще прибави и нещо друго.
към текста >>
Астралното тяло едва сега е на път да постигне хармонията и вътрешната монолит
нос
т, които физическото тяло вече е постигнало.
Ако човек обхване цялата хармония във взаимодействието на частите и цялото, ще намери за съвсем вярно, когато се говори за съвършенство на човешкото физическо тяло. Естествено, не трябва да изтъкваме, че тук или там във физическото тяло настъпват отклонения или тежки нарушения в строежа и в неговите функции. Нека знаем, че подобни смущения възникват само като необходимите сенки на пълната с мъдрост светлина, която се разлива над целия физически организъм. Нека сега сравним всичко това с астралното тяло като носител на удоволствието и страданието, желанията и страстите. Каква несигурност цари в него, какви враждебни спрямо висшите човешки цели а често и напълно безсмислени желания и страсти бушуват там.
Астралното тяло едва сега е на път да постигне хармонията и вътрешната монолитност, които физическото тяло вече е постигнало.
Лесно би могло да се установи, че в своята природа етерното тяло е по-съвършено от астралното, но по-несъвършено от физическото тяло. Що се отнася до самото ядро " на човешкото същество „Азът", днес той се намира едва в началото на своето развитие. Защото, какво е постигнал засега този Аз в своята мисия да преобрази останалите съставни части на човека така, че те да се превърнат в истинско откровение на неговата собствена същност? Към външното наблюдение, последователят на Тайната Наука ще прибави и нещо друго. Някой би могъл да изтъкне, че физическото тяло се атакува от болести.
към текста >>
Защото, какво е постигнал засега този Аз в своята мисия да преобрази останалите съставни части на човека така, че те да се превърнат в истинско откровение на неговата собствена същ
нос
т?
Нека сега сравним всичко това с астралното тяло като носител на удоволствието и страданието, желанията и страстите. Каква несигурност цари в него, какви враждебни спрямо висшите човешки цели а често и напълно безсмислени желания и страсти бушуват там. Астралното тяло едва сега е на път да постигне хармонията и вътрешната монолитност, които физическото тяло вече е постигнало. Лесно би могло да се установи, че в своята природа етерното тяло е по-съвършено от астралното, но по-несъвършено от физическото тяло. Що се отнася до самото ядро " на човешкото същество „Азът", днес той се намира едва в началото на своето развитие.
Защото, какво е постигнал засега този Аз в своята мисия да преобрази останалите съставни части на човека така, че те да се превърнат в истинско откровение на неговата собствена същност?
Към външното наблюдение, последователят на Тайната Наука ще прибави и нещо друго. Някой би могъл да изтъкне, че физическото тяло се атакува от болести. Науката за Духа е в състояние да покаже, че голяма част от всички болести се дължи на грешките и заблужденията в астралното тяло, които се предават на етерното тяло и от там по заобиколен път разрушават хармонията на физическото тяло. Научният подход, който се ограничава само в областта на физическите сетивни факти, не може да открие по-дълбоката връзка, за която тук само ще загатнем, нито пък истинската причина за болестните процеси. В повечето случаи свръхсетивното наблюдение установява, че една увреда в астралното тяло води след себе си болестни отклонения на физическото тяло не в този живот, когато е получена увредата, а в един следващ живот.
към текста >>
С подобни изводи далеч не се стремим да докажем вер
нос
тта на всичко онова, което Тайната Наука съобщава за развитието на четирите съставни части на човешкото същество.
Ето защо, законите, за които тук става дума, имат значение само за този, който приема прераждането. Дори и някой да не се интересува от такива дълбоки познания, най-обикновеният поглед към ежедневието ще потвърди, че човек се отдава на прекалено много удоволствия и страсти, които подкопават хармонията на физическото тяло. А насладите, удоволствията, страстите и т.н. имат своето седалище не във физическото, а в астралното тяло. В много отношения последното е все още толкова несъвършено, че може да разруши съвършенството на физическото тяло.
С подобни изводи далеч не се стремим да докажем верността на всичко онова, което Тайната Наука съобщава за развитието на четирите съставни части на човешкото същество.
Доказателствата възникват в самото духовно научно изследване, което ясно показва, че физическото тяло има зад себе си едно четирикратно преобразяване, докато останалите съставни части на човека са по-назад в своя път към съвършенството. Тук беше необходимо само да загатнем, че данните от духовното изследване се отнасят към факта, чиито действия могат да се наблюдават също и външно в различните степени на съвършенство, което постигат физическото тяло, етерното тяло и т.н. * * * * * Ако искаме да си изградим една образна и близка до реалността представа за отношенията по време на Сатурновото развитие, трябва да вземем под внимание, че от създанията и нещата, които днес принадлежат на Земята и които причисляваме към минералното, растителното и животинското царство, тогава не е съществувало абсолютно нищо. Съществата на тези три царства възникват едва в по-късните периоди от развитието.
към текста >>
Ако искаме да си изградим една образна и близка до реал
нос
тта представа за отношенията по време на Сатурновото развитие, трябва да вземем под внимание, че от създанията и нещата, които днес принадлежат на Земята и които причисляваме към минералното, растителното и животинското царство, тогава не е съществувало абсолютно нищо.
В много отношения последното е все още толкова несъвършено, че може да разруши съвършенството на физическото тяло. С подобни изводи далеч не се стремим да докажем верността на всичко онова, което Тайната Наука съобщава за развитието на четирите съставни части на човешкото същество. Доказателствата възникват в самото духовно научно изследване, което ясно показва, че физическото тяло има зад себе си едно четирикратно преобразяване, докато останалите съставни части на човека са по-назад в своя път към съвършенството. Тук беше необходимо само да загатнем, че данните от духовното изследване се отнасят към факта, чиито действия могат да се наблюдават също и външно в различните степени на съвършенство, което постигат физическото тяло, етерното тяло и т.н. * * * * *
Ако искаме да си изградим една образна и близка до реалността представа за отношенията по време на Сатурновото развитие, трябва да вземем под внимание, че от създанията и нещата, които днес принадлежат на Земята и които причисляваме към минералното, растителното и животинското царство, тогава не е съществувало абсолютно нищо.
Съществата на тези три царства възникват едва в по-късните периоди от развитието. От съществата, които възприемаме на Земята днес с нашите физически сетива, тогава е съществувал само човекът, и то само физическото му тяло в онази форма, която ни предстои да опишем. Но и днес към Земята принадлежат не само представителите на минералното, растителното, животинското и човешкото царство, но и други Същества, които не се проявяват във физическо тяло. Точно такива Същества действуваха по време на Сатурновото развитие. И тяхната дейност върху арената на Сатурн имаше за последица по-късното развитие на човека.
към текста >>
И тяхната дей
нос
т върху арената на Сатурн имаше за последица по-късното развитие на човека.
Ако искаме да си изградим една образна и близка до реалността представа за отношенията по време на Сатурновото развитие, трябва да вземем под внимание, че от създанията и нещата, които днес принадлежат на Земята и които причисляваме към минералното, растителното и животинското царство, тогава не е съществувало абсолютно нищо. Съществата на тези три царства възникват едва в по-късните периоди от развитието. От съществата, които възприемаме на Земята днес с нашите физически сетива, тогава е съществувал само човекът, и то само физическото му тяло в онази форма, която ни предстои да опишем. Но и днес към Земята принадлежат не само представителите на минералното, растителното, животинското и човешкото царство, но и други Същества, които не се проявяват във физическо тяло. Точно такива Същества действуваха по време на Сатурновото развитие.
И тяхната дейност върху арената на Сатурн имаше за последица по-късното развитие на човека.
Ако най-напред насочим духовните възприемателни органи не към началото или края, а към средния период на Сатурновото въплъщение, там ще открием едно състояние, което общо взето се състои главно от „топлина". Там няма и следа от газообразни, течни или твърди елементи. Тези агрегатни състояния възникват през следващите планетарни въплъщения. Да предположим, че един човек, надарен с днешните сетивни органи, би се приближил като наблюдател към това Сатурново състояние. Там той не би имал никакви сетивни възприятия с изключение на усещането за топлина.
към текста >>
Несъмнено за съвременния човек ще бъде трудно да си представи нещо, което е изградено само от топлина, понеже е свикнал да схваща топлината не като нещо самостоятелно, а само като температурна стой
нос
т, отнасяща се към определени газообразни, течни или твърди предмети.
Навлизайки в заетото от Сатурн пространство, той би усетил, че тук топлината е по-различна от тази на обкръжаващата среда. Освен това, Сатурновото пространство не би показвало равномерна топлина, а една сложна смяна на по-топли и по-студени части. В определени линии той би възприемал лъчиста топлина. Но тези линии не са само прави, а поради топлинната разлика образуват неправилни и сложни форми. Сякаш човек би имал пред себе си едно небесно тяло, едно мирово Същество, състоящо се само от подвижна и променлива топлина.
Несъмнено за съвременния човек ще бъде трудно да си представи нещо, което е изградено само от топлина, понеже е свикнал да схваща топлината не като нещо самостоятелно, а само като температурна стойност, отнасяща се към определени газообразни, течни или твърди предмети.
Човек, възпитан в съвременните представи на физиката, ще сметне подобна трактовка на „топлината" за пълна безсмислица. Той ще заяви: Има твърди, течни и газообразни тела; топлината означава само определено състояние, в което се намира едно от тези три тела. Когато най-малките частици на един газ са в движение, това движение се възприема като топлина. Където няма газ, там няма движение, следователно не може да има и никаква топлина. За духовния изследовател нещата не стоят така.
към текста >>
А газообразното вещество за него е сгъстена топлина, както приблизително теч
нос
тта е сгъстена пара, а твърдото тяло сгъстена теч
нос
т.
Когато най-малките частици на един газ са в движение, това движение се възприема като топлина. Където няма газ, там няма движение, следователно не може да има и никаква топлина. За духовния изследовател нещата не стоят така. За топлината той говори по същия начин, както и за газове, течни и твърди тела. За него тя е само една по-фина субстанция отколкото даден газ.
А газообразното вещество за него е сгъстена топлина, както приблизително течността е сгъстена пара, а твърдото тяло сгъстена течност.
Духовният изследовател говори за топлинни тела, както говори за газообразни, парообразни тела и т.н. Ако искаме да вървим след духовния изследовател, необходимо е само да допуснем, че съществуват духовни възприемателни органи. В природния свят топлината действително е състояние на твърдите, течните и газообразни вещества, обаче това състояние е само външната страна на топлината или нейното действие, физиците говорят само за това действие на топлината, а не за нейната вътрешна природа. Нека да се абстрахираме от всяко външно топлинно усещане и да си представим онова вътрешно изживяване, което имаме при думите: „Чувствувам се топъл", „чувствувам се студен". Само това вътрешно изживяване може да ни даде представа за това, което е представлявал Сатурн в горепосочения период от неговото развитие.
към текста >>
Посоченият пример е само за по-добра наглед
нос
т.
Бихме могли да пребродим цялото заемано от Сатурн пространство и никъде не бихме открили никакъв газ, който би упражнил някакво налягане, никакво твърдо или течно тяло, което да остави някакво светлинно впечатление. Но във всяка точка от това пространство и без никакъв външен източник на топлина, ние бихме имали вътрешното усещане: тук е налице тази или онази топлинна степен. В едно небесно тяло с подобни качества няма никакви условия за представителите на днешното животинско, растително и минерално царство. Едва ли е необходимо да отбелязваме, че току-що казаното практически никога не би могло да се осъществи. Съвременният човек никога не би могъл да застане като наблюдател на Стария Сатурн.
Посоченият пример е само за по-добра нагледност.
Съществата, които свръхсетивното познание различава на Стария Сатурн, са на съвършено друга еволюционна степен от днешните сетивно възприемаеми земни същества. Това познание се изправя най-напред пред такива Същества, които не разполагат с физическо тяло, каквото има съвременният човек. Впрочем, когато тук говорим за „физическо тяло" не трябва да си представяме днешния физически облик на човека. Напротив, необходима е много внимателна разлика между физическото тяло и минералното тяло. Физическото тяло е това, което се управлява от физическите закони, валидни днес и за минералното царство.
към текста >>
За човека най-висшата възмож
нос
т е „Човекът-Дух".
Тези топлинни тела са началният зародиш на днешното физическо-минерално човешко тяло. Той е възникнал от тях благодарение на това, че по-късно към топлинните тела се прибавят новообразуваните газообразни, течни и твърди субстанции. Между Съществата, които се откриват пред свръхсетивното съзнание в мига, когато то извиква Сатурн пред себе си, има например и такива, които изобщо не се нуждаят от физическо тяло. Най-низшата съставна част на тези Същества е етерното тяло. В замяна на това те имат една съставна част над тези, които притежава човекът.
За човека най-висшата възможност е „Човекът-Дух".
Но тези Същества имат една степен над Човека-Дух. И в диапазона между етерното тяло и Човека-Дух те имат всички останали съставни части, характерни за човека: астрално тяло, Аз, Дух-Себе и Дух-Живот. Както нашата Земя е обкръжена от атмосфера, така е било и при Сатурн; само че неговата „атмосфера" е била от духовно естество. Ако бихме искали да изразим съвсем точно вътрешното изживяване на духовния изследовател, вместо: „Сатурн е бил обкръжен от атмосфера", би трябвало да кажем: „Когато извиква пред себе си Сатурн, свръхсетивното съзнание се оказва пред една Сатурнова атмосфера" или „пред такива и такива Същества". Подобен стилов обрат би трябвало да е разрешен, защото той се използва и при описанието на обикновените сетивни възприятия.
към текста >>
Тяхната дей
нос
т на Сатурн не започва в описаната средна епоха от неговото развитие.
Духовните Същества импрегнират своите части във физическите топлинни тела на Сатурн. И докато в самите топлинни тела не съществуваше никакъв живот, в тях се отразяваше животът на обкръжаващите ги духовни Същества. Бихме могли да сравним тези тела с огледала; само че те отразяваха не образите на споменатите Същества, а състоянията на техния живот. И така, на самия Сатурн не бихме могли да открием никаква следа от живот, и все пак той е вдъхвал живот в околното небесно пространство, облъхвайки го като един вид ехо с живота, който е приел. Тези висши Същества, чийто живот беше отразяван от Сатурн, можем да наречем „Духове на Мъдростта" (Езотеричното християнство ги нарича „Кириотетес", т.е. „Господства").
Тяхната дейност на Сатурн не започва в описаната средна епоха от неговото развитие.
В известен смисъл тя дори е вече приключена. Преди да стигнат до осмисляне на своя собствен живот, отразен от топлинните тела на Сатурн, те трябваше да подготвят тези топлинни тела и да ги направят годни за отразяването. Ето защо тяхната дейност започва веднага след началото на Сатурновото развитие. Преди това събитие, тялото на Сатурн е представлявало една неорганизирана материя, която не би могла да отразява нищо. Наблюдавайки духовно тази неорганизирана материя, ние се пренасяме в самото начало на Сатурновото развитие.
към текста >>
Ето защо тяхната дей
нос
т започва веднага след началото на Сатурновото развитие.
И така, на самия Сатурн не бихме могли да открием никаква следа от живот, и все пак той е вдъхвал живот в околното небесно пространство, облъхвайки го като един вид ехо с живота, който е приел. Тези висши Същества, чийто живот беше отразяван от Сатурн, можем да наречем „Духове на Мъдростта" (Езотеричното християнство ги нарича „Кириотетес", т.е. „Господства"). Тяхната дейност на Сатурн не започва в описаната средна епоха от неговото развитие. В известен смисъл тя дори е вече приключена. Преди да стигнат до осмисляне на своя собствен живот, отразен от топлинните тела на Сатурн, те трябваше да подготвят тези топлинни тела и да ги направят годни за отразяването.
Ето защо тяхната дейност започва веднага след началото на Сатурновото развитие.
Преди това събитие, тялото на Сатурн е представлявало една неорганизирана материя, която не би могла да отразява нищо. Наблюдавайки духовно тази неорганизирана материя, ние се пренасяме в самото начало на Сатурновото развитие. Това, което може да се наблюдава сега, няма по-късния топлинен характер. Ако искаме да охарактеризираме това състояние, бихме могли да го сравним само следно човешко качество, а именно с човешката воля. Тук няма нищо друго освен воля.
към текста >>
След като Сатурновите тела усвоиха способ
нос
тта да отразяват живота, този върнат и препратен в небесното пространство живот, започна да се прониква с онези свойства, които имаха своето представителство в астралните тела на „Духовете на Движението".
След като Сатурн постига определена степен от своето развитие чрез взаимодействието между „Волята" и „Живота", се намесват и други Същества, които също пребивават в обкръжението на Сатурн. Ще ги наречем „Духовете на Движението" (Според езотеричното християнство: „Динамис", т.е. „Сили"). Те нямат нито физическо, нито етерно тяло. Тяхната най-низша съставка е астралното тяло.
След като Сатурновите тела усвоиха способността да отразяват живота, този върнат и препратен в небесното пространство живот, започна да се прониква с онези свойства, които имаха своето представителство в астралните тела на „Духовете на Движението".
Последицата от това е, че сякаш всякакъв род усещания, чувства и други душевни сили бяха изтеглени от Сатурн и отпратени в небесното пространство. Целият Сатурн е като едно одушевено Същество, бликащо от симпатии и антипатии. Само че те не са негови собствени прояви, а отразените душевни вълнения, произтичащи от „Духовете на Движението". След приключването на тази епоха, започва дейността на други Същества, които ще наречем „Духове на Формата" (В езотеричното християнство: „Ексузиаи", т.е. „Власти"). И при тях най-низшата съставка е астралното тяло, но то се намира в друга степен на развитие, различна от тази, в която се намират „Духовете на Движението".
към текста >>
След приключването на тази епоха, започва дей
нос
тта на други Същества, които ще наречем „Духове на Формата" (В езотеричното християнство: „Ексузиаи", т.е. „Власти").
Тяхната най-низша съставка е астралното тяло. След като Сатурновите тела усвоиха способността да отразяват живота, този върнат и препратен в небесното пространство живот, започна да се прониква с онези свойства, които имаха своето представителство в астралните тела на „Духовете на Движението". Последицата от това е, че сякаш всякакъв род усещания, чувства и други душевни сили бяха изтеглени от Сатурн и отпратени в небесното пространство. Целият Сатурн е като едно одушевено Същество, бликащо от симпатии и антипатии. Само че те не са негови собствени прояви, а отразените душевни вълнения, произтичащи от „Духовете на Движението".
След приключването на тази епоха, започва дейността на други Същества, които ще наречем „Духове на Формата" (В езотеричното християнство: „Ексузиаи", т.е. „Власти").
И при тях най-низшата съставка е астралното тяло, но то се намира в друга степен на развитие, различна от тази, в която се намират „Духовете на Движението". Докато последните предават на отразения живот само най-обща и недиференцирана сетивност, „Духовете на формата" и по-точно тяхното астрално тяло, действува така, че тази недиференцирана сетивност, тези най-общи проявления са отпратени в мировото пространство като от съвсем отделни Същества. Бихме могли да кажем, че „Духовете на Движението" позволяват на Сатурн да изглежда като едно одушевено Същество. „Духовете на Формата" разпределят този живот на отделните Същества, така че сега Сатурн изглежда като една формация от такива душевни Същества. За да имаме нагледен образ, нека си представим как плодът на една къпина или малина е съставен от отделни зрънца.
към текста >>
Докато последните предават на отразения живот само най-обща и недиференцирана сетив
нос
т, „Духовете на формата" и по-точно тяхното астрално тяло, действува така, че тази недиференцирана сетив
нос
т, тези най-общи проявления са отпратени в мировото пространство като от съвсем отделни Същества.
Последицата от това е, че сякаш всякакъв род усещания, чувства и други душевни сили бяха изтеглени от Сатурн и отпратени в небесното пространство. Целият Сатурн е като едно одушевено Същество, бликащо от симпатии и антипатии. Само че те не са негови собствени прояви, а отразените душевни вълнения, произтичащи от „Духовете на Движението". След приключването на тази епоха, започва дейността на други Същества, които ще наречем „Духове на Формата" (В езотеричното християнство: „Ексузиаи", т.е. „Власти"). И при тях най-низшата съставка е астралното тяло, но то се намира в друга степен на развитие, различна от тази, в която се намират „Духовете на Движението".
Докато последните предават на отразения живот само най-обща и недиференцирана сетивност, „Духовете на формата" и по-точно тяхното астрално тяло, действува така, че тази недиференцирана сетивност, тези най-общи проявления са отпратени в мировото пространство като от съвсем отделни Същества.
Бихме могли да кажем, че „Духовете на Движението" позволяват на Сатурн да изглежда като едно одушевено Същество. „Духовете на Формата" разпределят този живот на отделните Същества, така че сега Сатурн изглежда като една формация от такива душевни Същества. За да имаме нагледен образ, нека си представим как плодът на една къпина или малина е съставен от отделни зрънца. В описвания период от развитието си, за свръхсетивното познание Сатурн е съставен от отделни Сатурнови Същества, които впрочем нямат нито собствен живот, нито собствена душевност, а отразяват живота и душевността на обитаващите в тях Същества. В това Сатурново състояние се включват и такива Същества, чиято най-низша съставна част също е астралното тяло, които обаче са на такава степен от развитието си, че астралното тяло може да действува като един съвременен човешки „Аз".
към текста >>
В описвания период от развитието си, за свръхсетивното познание Сатурн е съставен от отделни Сатурнови Същества, които впрочем нямат нито собствен живот, нито собствена душев
нос
т, а отразяват живота и душев
нос
тта на обитаващите в тях Същества.
И при тях най-низшата съставка е астралното тяло, но то се намира в друга степен на развитие, различна от тази, в която се намират „Духовете на Движението". Докато последните предават на отразения живот само най-обща и недиференцирана сетивност, „Духовете на формата" и по-точно тяхното астрално тяло, действува така, че тази недиференцирана сетивност, тези най-общи проявления са отпратени в мировото пространство като от съвсем отделни Същества. Бихме могли да кажем, че „Духовете на Движението" позволяват на Сатурн да изглежда като едно одушевено Същество. „Духовете на Формата" разпределят този живот на отделните Същества, така че сега Сатурн изглежда като една формация от такива душевни Същества. За да имаме нагледен образ, нека си представим как плодът на една къпина или малина е съставен от отделни зрънца.
В описвания период от развитието си, за свръхсетивното познание Сатурн е съставен от отделни Сатурнови Същества, които впрочем нямат нито собствен живот, нито собствена душевност, а отразяват живота и душевността на обитаващите в тях Същества.
В това Сатурново състояние се включват и такива Същества, чиято най-низша съставна част също е астралното тяло, които обаче са на такава степен от развитието си, че астралното тяло може да действува като един съвременен човешки „Аз". Чрез тези Същества „Азът" свежда поглед от мировите пространства към самия Сатурн. „Азът" предоставя своята природа на отделните Сатурнови Същества. Така от Сатурн се отделя нещо, което поема към обкръжението и всичко това изглежда като отправленията на човешката индивидуалност в съвременния свят. Съществата, които причиняват това, означаваме като „Духове на Индивидуалността" или „Духове на Личността".
към текста >>
Така от Сатурн се отделя нещо, което поема към обкръжението и всичко това изглежда като отправленията на човешката индивидуал
нос
т в съвременния свят.
За да имаме нагледен образ, нека си представим как плодът на една къпина или малина е съставен от отделни зрънца. В описвания период от развитието си, за свръхсетивното познание Сатурн е съставен от отделни Сатурнови Същества, които впрочем нямат нито собствен живот, нито собствена душевност, а отразяват живота и душевността на обитаващите в тях Същества. В това Сатурново състояние се включват и такива Същества, чиято най-низша съставна част също е астралното тяло, които обаче са на такава степен от развитието си, че астралното тяло може да действува като един съвременен човешки „Аз". Чрез тези Същества „Азът" свежда поглед от мировите пространства към самия Сатурн. „Азът" предоставя своята природа на отделните Сатурнови Същества.
Така от Сатурн се отделя нещо, което поема към обкръжението и всичко това изглежда като отправленията на човешката индивидуалност в съвременния свят.
Съществата, които причиняват това, означаваме като „Духове на Индивидуалността" или „Духове на Личността". (Според езотеричното християнство: „Архаи", т.е. „Начала".) Те предават на Сатурновите тела в известен смисъл индивидуален, личностен характер. Не че личността се намира на Сатурн, а по-скоро нейното отражение, обвивката на личността. „Духовете на Личността" имат своята действителна „личност" в обкръжението на Сатурн.
към текста >>
Съществата, които причиняват това, означаваме като „Духове на Индивидуал
нос
тта" или „Духове на Лич
нос
тта".
В описвания период от развитието си, за свръхсетивното познание Сатурн е съставен от отделни Сатурнови Същества, които впрочем нямат нито собствен живот, нито собствена душевност, а отразяват живота и душевността на обитаващите в тях Същества. В това Сатурново състояние се включват и такива Същества, чиято най-низша съставна част също е астралното тяло, които обаче са на такава степен от развитието си, че астралното тяло може да действува като един съвременен човешки „Аз". Чрез тези Същества „Азът" свежда поглед от мировите пространства към самия Сатурн. „Азът" предоставя своята природа на отделните Сатурнови Същества. Така от Сатурн се отделя нещо, което поема към обкръжението и всичко това изглежда като отправленията на човешката индивидуалност в съвременния свят.
Съществата, които причиняват това, означаваме като „Духове на Индивидуалността" или „Духове на Личността".
(Според езотеричното християнство: „Архаи", т.е. „Начала".) Те предават на Сатурновите тела в известен смисъл индивидуален, личностен характер. Не че личността се намира на Сатурн, а по-скоро нейното отражение, обвивката на личността. „Духовете на Личността" имат своята действителна „личност" в обкръжението на Сатурн. Поради това, че „Духовете на Личността" правят възможно Сатурновите тела да отразяват тяхната еманация, тези тела приемат онази фина субстанция, която беше описана като „топлина".
към текста >>
„Начала".) Те предават на Сатурновите тела в известен смисъл индивидуален, лич
нос
тен характер.
Чрез тези Същества „Азът" свежда поглед от мировите пространства към самия Сатурн. „Азът" предоставя своята природа на отделните Сатурнови Същества. Така от Сатурн се отделя нещо, което поема към обкръжението и всичко това изглежда като отправленията на човешката индивидуалност в съвременния свят. Съществата, които причиняват това, означаваме като „Духове на Индивидуалността" или „Духове на Личността". (Според езотеричното християнство: „Архаи", т.е.
„Начала".) Те предават на Сатурновите тела в известен смисъл индивидуален, личностен характер.
Не че личността се намира на Сатурн, а по-скоро нейното отражение, обвивката на личността. „Духовете на Личността" имат своята действителна „личност" в обкръжението на Сатурн. Поради това, че „Духовете на Личността" правят възможно Сатурновите тела да отразяват тяхната еманация, тези тела приемат онази фина субстанция, която беше описана като „топлина". В целия Сатурн няма никаква душевна дълбина; обаче „Духовете на Личността" познават образа на своята собствена душевна дълбина в еманацията на Сатурн, която ги облъхва като топлина. В този момент от развитието, „Духовете на Личността" се намират на степента, на която се намира човекът днес.
към текста >>
Не че лич
нос
тта се намира на Сатурн, а по-скоро нейното отражение, обвивката на лич
нос
тта.
„Азът" предоставя своята природа на отделните Сатурнови Същества. Така от Сатурн се отделя нещо, което поема към обкръжението и всичко това изглежда като отправленията на човешката индивидуалност в съвременния свят. Съществата, които причиняват това, означаваме като „Духове на Индивидуалността" или „Духове на Личността". (Според езотеричното християнство: „Архаи", т.е. „Начала".) Те предават на Сатурновите тела в известен смисъл индивидуален, личностен характер.
Не че личността се намира на Сатурн, а по-скоро нейното отражение, обвивката на личността.
„Духовете на Личността" имат своята действителна „личност" в обкръжението на Сатурн. Поради това, че „Духовете на Личността" правят възможно Сатурновите тела да отразяват тяхната еманация, тези тела приемат онази фина субстанция, която беше описана като „топлина". В целия Сатурн няма никаква душевна дълбина; обаче „Духовете на Личността" познават образа на своята собствена душевна дълбина в еманацията на Сатурн, която ги облъхва като топлина. В този момент от развитието, „Духовете на Личността" се намират на степента, на която се намира човекът днес. Сега те осъществяват своя „човешки" стадий.
към текста >>
„Духовете на Лич
нос
тта" имат своята действителна „лич
нос
т" в обкръжението на Сатурн.
Така от Сатурн се отделя нещо, което поема към обкръжението и всичко това изглежда като отправленията на човешката индивидуалност в съвременния свят. Съществата, които причиняват това, означаваме като „Духове на Индивидуалността" или „Духове на Личността". (Според езотеричното християнство: „Архаи", т.е. „Начала".) Те предават на Сатурновите тела в известен смисъл индивидуален, личностен характер. Не че личността се намира на Сатурн, а по-скоро нейното отражение, обвивката на личността.
„Духовете на Личността" имат своята действителна „личност" в обкръжението на Сатурн.
Поради това, че „Духовете на Личността" правят възможно Сатурновите тела да отразяват тяхната еманация, тези тела приемат онази фина субстанция, която беше описана като „топлина". В целия Сатурн няма никаква душевна дълбина; обаче „Духовете на Личността" познават образа на своята собствена душевна дълбина в еманацията на Сатурн, която ги облъхва като топлина. В този момент от развитието, „Духовете на Личността" се намират на степента, на която се намира човекът днес. Сега те осъществяват своя „човешки" стадий. Ако искаме да вникнем в този факт без никакво предубеждение, трябва да си представим, че едно Същество може да бъде „човек" не само в онази форма, която е присъща на днешния човек.
към текста >>
Поради това, че „Духовете на Лич
нос
тта" правят възможно Сатурновите тела да отразяват тяхната еманация, тези тела приемат онази фина субстанция, която беше описана като „топлина".
Съществата, които причиняват това, означаваме като „Духове на Индивидуалността" или „Духове на Личността". (Според езотеричното християнство: „Архаи", т.е. „Начала".) Те предават на Сатурновите тела в известен смисъл индивидуален, личностен характер. Не че личността се намира на Сатурн, а по-скоро нейното отражение, обвивката на личността. „Духовете на Личността" имат своята действителна „личност" в обкръжението на Сатурн.
Поради това, че „Духовете на Личността" правят възможно Сатурновите тела да отразяват тяхната еманация, тези тела приемат онази фина субстанция, която беше описана като „топлина".
В целия Сатурн няма никаква душевна дълбина; обаче „Духовете на Личността" познават образа на своята собствена душевна дълбина в еманацията на Сатурн, която ги облъхва като топлина. В този момент от развитието, „Духовете на Личността" се намират на степента, на която се намира човекът днес. Сега те осъществяват своя „човешки" стадий. Ако искаме да вникнем в този факт без никакво предубеждение, трябва да си представим, че едно Същество може да бъде „човек" не само в онази форма, която е присъща на днешния човек. На Сатурн „Духовете на Личността" са „човеци".
към текста >>
В целия Сатурн няма никаква душевна дълбина; обаче „Духовете на Лич
нос
тта" познават образа на своята собствена душевна дълбина в еманацията на Сатурн, която ги облъхва като топлина.
(Според езотеричното християнство: „Архаи", т.е. „Начала".) Те предават на Сатурновите тела в известен смисъл индивидуален, личностен характер. Не че личността се намира на Сатурн, а по-скоро нейното отражение, обвивката на личността. „Духовете на Личността" имат своята действителна „личност" в обкръжението на Сатурн. Поради това, че „Духовете на Личността" правят възможно Сатурновите тела да отразяват тяхната еманация, тези тела приемат онази фина субстанция, която беше описана като „топлина".
В целия Сатурн няма никаква душевна дълбина; обаче „Духовете на Личността" познават образа на своята собствена душевна дълбина в еманацията на Сатурн, която ги облъхва като топлина.
В този момент от развитието, „Духовете на Личността" се намират на степента, на която се намира човекът днес. Сега те осъществяват своя „човешки" стадий. Ако искаме да вникнем в този факт без никакво предубеждение, трябва да си представим, че едно Същество може да бъде „човек" не само в онази форма, която е присъща на днешния човек. На Сатурн „Духовете на Личността" са „човеци". Най-низшата им съставна част е не физическото тяло, а астралното тяло с Аза.
към текста >>
В този момент от развитието, „Духовете на Лич
нос
тта" се намират на степента, на която се намира човекът днес.
„Начала".) Те предават на Сатурновите тела в известен смисъл индивидуален, личностен характер. Не че личността се намира на Сатурн, а по-скоро нейното отражение, обвивката на личността. „Духовете на Личността" имат своята действителна „личност" в обкръжението на Сатурн. Поради това, че „Духовете на Личността" правят възможно Сатурновите тела да отразяват тяхната еманация, тези тела приемат онази фина субстанция, която беше описана като „топлина". В целия Сатурн няма никаква душевна дълбина; обаче „Духовете на Личността" познават образа на своята собствена душевна дълбина в еманацията на Сатурн, която ги облъхва като топлина.
В този момент от развитието, „Духовете на Личността" се намират на степента, на която се намира човекът днес.
Сега те осъществяват своя „човешки" стадий. Ако искаме да вникнем в този факт без никакво предубеждение, трябва да си представим, че едно Същество може да бъде „човек" не само в онази форма, която е присъща на днешния човек. На Сатурн „Духовете на Личността" са „човеци". Най-низшата им съставна част е не физическото тяло, а астралното тяло с Аза. Ето защо те не могат да проявят астралните изживявания в такова физическо и етерно тяло, каквото има днешният човек; те не само притежават своя „Аз", но и знаят за него, защото Сатурновата топлина, отразявайки този.
към текста >>
На Сатурн „Духовете на Лич
нос
тта" са „човеци".
Поради това, че „Духовете на Личността" правят възможно Сатурновите тела да отразяват тяхната еманация, тези тела приемат онази фина субстанция, която беше описана като „топлина". В целия Сатурн няма никаква душевна дълбина; обаче „Духовете на Личността" познават образа на своята собствена душевна дълбина в еманацията на Сатурн, която ги облъхва като топлина. В този момент от развитието, „Духовете на Личността" се намират на степента, на която се намира човекът днес. Сега те осъществяват своя „човешки" стадий. Ако искаме да вникнем в този факт без никакво предубеждение, трябва да си представим, че едно Същество може да бъде „човек" не само в онази форма, която е присъща на днешния човек.
На Сатурн „Духовете на Личността" са „човеци".
Най-низшата им съставна част е не физическото тяло, а астралното тяло с Аза. Ето защо те не могат да проявят астралните изживявания в такова физическо и етерно тяло, каквото има днешният човек; те не само притежават своя „Аз", но и знаят за него, защото Сатурновата топлина, отразявайки този. Аз, го превръща във факт на тяхното съзнание. Те са „човеци", но при коренно различни условия отколкото тези на Земята. В по-нататъшното Сатурново развитие се намесват събития от съвсем друг вид.
към текста >>
Този факт им дава възмож
нос
тта да познаят своето собствено съществуване чрез действията, които те упражняват.
Тук и там просветват плахи светлинки и трепкащи светкавици. Сатурновите топлинни тела започват да светят, блестят, сияят. Благодарение на това, че е постигната и тази степен, определени Същества на свой ред също се включват в развитието. Ще ги наречем „Духове на Огъня". (В езотеричното християнство: „Архангелои", „Архангели".) Наистина тези Същества имат астрално тяло, но в по сочената степен от тяхното съществуване те не могат да дадат никакъв подтик на собственото си астрално тяло; ако не можеха да действуват върху топлинните тела, които описахме в тяхната Сатурнова степен, те не биха могли да предизвикат никакво чувство, никакво усещане.
Този факт им дава възможността да познаят своето собствено съществуване чрез действията, които те упражняват.
Те не могат да си кажат: „Аз съм тук", а приблизително: „Моето обкръжение ми позволява да съм тук". Те „възприемат" и техните възприятия се състоят именно в описаните светлинни действия на Сатурн. В известен смисъл тези светлинни действия са техният „Аз". Това им при дава един особен вид съзнание. Можем да го определим като образно съзнание.
към текста >>
Следователно тези сетивни органи са резултат от дей
нос
тта на „Духовете на Огъня"; обаче в тяхното възникване участвуват не само те.
с онова съзнание, което човек има по време на сънуването; само че в случая образите са много по-живи и подвижни, отколкото са в човешките сънища. При този вид образно съзнание нямаме работа с нереалните и призрачни, възникващи и изчезващи образи на човешките сънища, а с образи, които са в една действителна връзка с описаните светлинни явления на Сатурн. И точно в това взаимодействие между Духовете на Огъня и Сатурновите топлинни тела възникват зародишите на човешките сетивни органи. Органите, чрез които човек възприема днес физическия свят, проблясват в своите първи етерни заложби. Сега вече свръхсетивният поглед започва да възприема на Сатурн човеци-фантоми, които не притежават още нищо друго, освен светлинните първообрази на сетивните органи.
Следователно тези сетивни органи са резултат от дейността на „Духовете на Огъня"; обаче в тяхното възникване участвуват не само те.
Заедно с тях на Сатурн се появяват и други Същества. Те са толкова напреднали в своето развитие, че могат да си служат със споменатите зародиши на сетивата и да наблюдават процесите, които стават в живота на Сатурн. Те носят името „Духове на Любовта" (В езотеричното християнство „Серафими".) Без тях Духовете на Огъня не биха имали горепосоченото съзнание. Те наблюдават процесите на Сатурн с такова съзнание, което им позволява да ги пренасят като образи в Духовете на Огъня. Самите те се отказват от всякакви предимства, които биха могли да имат чрез наблюдаването на Сатурновите процеси, отказват се от всяка наслада, от всяка радост; те отдават всичко в името на Огнените Духове.
към текста >>
Те
нос
ят името „Духове на Любовта" (В езотеричното християнство „Серафими".) Без тях Духовете на Огъня не биха имали горепосоченото съзнание.
Органите, чрез които човек възприема днес физическия свят, проблясват в своите първи етерни заложби. Сега вече свръхсетивният поглед започва да възприема на Сатурн човеци-фантоми, които не притежават още нищо друго, освен светлинните първообрази на сетивните органи. Следователно тези сетивни органи са резултат от дейността на „Духовете на Огъня"; обаче в тяхното възникване участвуват не само те. Заедно с тях на Сатурн се появяват и други Същества. Те са толкова напреднали в своето развитие, че могат да си служат със споменатите зародиши на сетивата и да наблюдават процесите, които стават в живота на Сатурн.
Те носят името „Духове на Любовта" (В езотеричното християнство „Серафими".) Без тях Духовете на Огъня не биха имали горепосоченото съзнание.
Те наблюдават процесите на Сатурн с такова съзнание, което им позволява да ги пренасят като образи в Духовете на Огъня. Самите те се отказват от всякакви предимства, които биха могли да имат чрез наблюдаването на Сатурновите процеси, отказват се от всяка наслада, от всяка радост; те отдават всичко в името на Огнените Духове. След тези събития следва един нов период от развитието на Сатурн. Към светлинните явления се прибавя и нещо друго. Когато говорим за това, на което се натъква свръхсетивното изследване, мнозина ще го сметнат за налудничава приумица.
към текста >>
Цялата вътреш
нос
т на Сатурн е наситена с преливащи се вкусови усещания.
Самите те се отказват от всякакви предимства, които биха могли да имат чрез наблюдаването на Сатурновите процеси, отказват се от всяка наслада, от всяка радост; те отдават всичко в името на Огнените Духове. След тези събития следва един нов период от развитието на Сатурн. Към светлинните явления се прибавя и нещо друго. Когато говорим за това, на което се натъква свръхсетивното изследване, мнозина ще го сметнат за налудничава приумица. Но то е вярно.
Цялата вътрешност на Сатурн е наситена с преливащи се вкусови усещания.
Сладко, горчиво, кисело и т.н. са навсякъде във вътрешността на Сатурн; а навън, в небесното пространство, всичко това се възприема като звуци, като един вид музика. Всред тези процеси отново определени Същества стигат до възможността да разгърнат своята дейност на Сатурн. Това са „Синовете на здрача" или „Синовете на Живота" (В езотеричното християнство: „Ангелои", „Ангели".) Те влизат във взаимодействие с наличните в Сатурн подвижни и всепроникващи вкусови сили. Благодарение на това, тяхното етерно или жизнено тяло започва една дейност, която можем да определим като един вид „обмяна на веществата".
към текста >>
са навсякъде във вътреш
нос
тта на Сатурн; а навън, в небесното пространство, всичко това се възприема като звуци, като един вид музика.
Към светлинните явления се прибавя и нещо друго. Когато говорим за това, на което се натъква свръхсетивното изследване, мнозина ще го сметнат за налудничава приумица. Но то е вярно. Цялата вътрешност на Сатурн е наситена с преливащи се вкусови усещания. Сладко, горчиво, кисело и т.н.
са навсякъде във вътрешността на Сатурн; а навън, в небесното пространство, всичко това се възприема като звуци, като един вид музика.
Всред тези процеси отново определени Същества стигат до възможността да разгърнат своята дейност на Сатурн. Това са „Синовете на здрача" или „Синовете на Живота" (В езотеричното християнство: „Ангелои", „Ангели".) Те влизат във взаимодействие с наличните в Сатурн подвижни и всепроникващи вкусови сили. Благодарение на това, тяхното етерно или жизнено тяло започва една дейност, която можем да определим като един вид „обмяна на веществата". В дълбините на Сатурн те внасят живот. Така в Сатурн започват процесите на хранене и отделяне.
към текста >>
Всред тези процеси отново определени Същества стигат до възмож
нос
тта да разгърнат своята дей
нос
т на Сатурн.
Когато говорим за това, на което се натъква свръхсетивното изследване, мнозина ще го сметнат за налудничава приумица. Но то е вярно. Цялата вътрешност на Сатурн е наситена с преливащи се вкусови усещания. Сладко, горчиво, кисело и т.н. са навсякъде във вътрешността на Сатурн; а навън, в небесното пространство, всичко това се възприема като звуци, като един вид музика.
Всред тези процеси отново определени Същества стигат до възможността да разгърнат своята дейност на Сатурн.
Това са „Синовете на здрача" или „Синовете на Живота" (В езотеричното християнство: „Ангелои", „Ангели".) Те влизат във взаимодействие с наличните в Сатурн подвижни и всепроникващи вкусови сили. Благодарение на това, тяхното етерно или жизнено тяло започва една дейност, която можем да определим като един вид „обмяна на веществата". В дълбините на Сатурн те внасят живот. Така в Сатурн започват процесите на хранене и отделяне. Не че те пряко предизвикват тези процеси, но благодарение на това, което те вършат, тези процеси възникват по косвен път.
към текста >>
Благодарение на това, тяхното етерно или жизнено тяло започва една дей
нос
т, която можем да определим като един вид „обмяна на веществата".
Цялата вътрешност на Сатурн е наситена с преливащи се вкусови усещания. Сладко, горчиво, кисело и т.н. са навсякъде във вътрешността на Сатурн; а навън, в небесното пространство, всичко това се възприема като звуци, като един вид музика. Всред тези процеси отново определени Същества стигат до възможността да разгърнат своята дейност на Сатурн. Това са „Синовете на здрача" или „Синовете на Живота" (В езотеричното християнство: „Ангелои", „Ангели".) Те влизат във взаимодействие с наличните в Сатурн подвижни и всепроникващи вкусови сили.
Благодарение на това, тяхното етерно или жизнено тяло започва една дейност, която можем да определим като един вид „обмяна на веществата".
В дълбините на Сатурн те внасят живот. Така в Сатурн започват процесите на хранене и отделяне. Не че те пряко предизвикват тези процеси, но благодарение на това, което те вършат, тези процеси възникват по косвен път. Този вътрешен живот позволява и на други Същества да се присъединят към развитието на Сатурн. Това са „Духовете на Хармонията" (В езотеричното християнство: „Херувими".) Те подпомагат „Синовете на Живота", така че последните стигат до един вид смътно, притъпено съзнание.
към текста >>
А навън в небесното пространство същото явление наподобява една „лич
нос
т", която не се ръководи от вътрешния Аз, а се регулира отвън като машина.
На Сатурн регулатори на това съзвучие са „Духовете на Волята". По този начин човекът се явява като един отпечатък от самия Сатурнов живот. Ако от едната страна имаме величието на Сатурновия живот, от другата страна имаме само загатването за човека. С това е даден първият зародиш на „Човекът-Дух" (Атма), една степен, която човек ще развие едва в далечното бъдеще. В дълбините на Сатурн свръх-сетивното изследване открива тази смътна човешка воля в определени действия, които могат да бъдат сравнени с „миризмите".
А навън в небесното пространство същото явление наподобява една „личност", която не се ръководи от вътрешния Аз, а се регулира отвън като машина.
Регулаторите са „Духовете на Волята". Ако обобщим казаното дотук, става ясно, че започвайки от средната епоха на Сатурновото развитие, степените на това развитие можаха да бъдат онагледени чрез сравняването на техните действия със сетивните усещания, характерни за съвременния свят. Вече казахме: Сатурновото развитие се проявява като топлина, после се прибавят светлинни явления, и след тях вкусовите и звуковите явления. Накрая настъпва нещо, което в дълбините на Сатурн се проявява като мирисни усещания, а навън като механично действуващ човешки Аз. Но как се отнасят тези прояви на Сатурн към епохата преди топлинното състояние?
към текста >>
Ще отбележим три такива състояния: чисто душевна Топлина, която не може да бъде доловена външно, чисто духовна Светлина, която външно е тъмнина, и чисто духовна Същ
нос
т, която е съвършена в себе си и не се нуждае от никакви външни условия, за да има съзнание за себе си.
Но как се отнасят тези прояви на Сатурн към епохата преди топлинното състояние? Тези отношения не могат да се сравнят с нещо, което е достъпно за външните възприятия. Топлинното състояние се предхожда от такова, което днес човек може да изживее само вътре в себе си. Когато човек се отдава на представи, изградени в самата му душа и без намесата на външни впечатления, той се добира до нещо, което е недосегаемо за физическите сетива, а е достъпно само за висшето виждане. Топлинното състояние на Сатурн се предхожда от епохи и състояния, чиито откровения са достъпни само да свръхсетивните възприятия.
Ще отбележим три такива състояния: чисто душевна Топлина, която не може да бъде доловена външно, чисто духовна Светлина, която външно е тъмнина, и чисто духовна Същност, която е съвършена в себе си и не се нуждае от никакви външни условия, за да има съзнание за себе си.
Чиста вътрешна Топлина съпровожда появата на „Духовете на Движението", чиста духовна Светлина появата на „Духовете на Мъдростта", и чиста вътрешна Същност е свързана с първата еманация на „Духовете на Волята". Следователно, с появата на Сатурновата топлина, нашето развитие преминава от вътрешния живот, от чисто духовните отношения, в едно външно проявяващо се съществувание. За съвременното съзнание ще бъде особено трудно да приеме и твърдението, че заедно със Сатурновата топлина се явява за пръв път и това, което наричаме „време". Предходните състояние не са имали нищо общо с времето. Те принадлежат към онази област, която Тайната Наука нарича „Вечност".
към текста >>
Чиста вътрешна Топлина съпровожда появата на „Духовете на Движението", чиста духовна Светлина появата на „Духовете на Мъдростта", и чиста вътрешна Същ
нос
т е свързана с първата еманация на „Духовете на Волята".
Тези отношения не могат да се сравнят с нещо, което е достъпно за външните възприятия. Топлинното състояние се предхожда от такова, което днес човек може да изживее само вътре в себе си. Когато човек се отдава на представи, изградени в самата му душа и без намесата на външни впечатления, той се добира до нещо, което е недосегаемо за физическите сетива, а е достъпно само за висшето виждане. Топлинното състояние на Сатурн се предхожда от епохи и състояния, чиито откровения са достъпни само да свръхсетивните възприятия. Ще отбележим три такива състояния: чисто душевна Топлина, която не може да бъде доловена външно, чисто духовна Светлина, която външно е тъмнина, и чисто духовна Същност, която е съвършена в себе си и не се нуждае от никакви външни условия, за да има съзнание за себе си.
Чиста вътрешна Топлина съпровожда появата на „Духовете на Движението", чиста духовна Светлина появата на „Духовете на Мъдростта", и чиста вътрешна Същност е свързана с първата еманация на „Духовете на Волята".
Следователно, с появата на Сатурновата топлина, нашето развитие преминава от вътрешния живот, от чисто духовните отношения, в едно външно проявяващо се съществувание. За съвременното съзнание ще бъде особено трудно да приеме и твърдението, че заедно със Сатурновата топлина се явява за пръв път и това, което наричаме „време". Предходните състояние не са имали нищо общо с времето. Те принадлежат към онази област, която Тайната Наука нарича „Вечност". Ето защо всичко, което тази книга загатва за състоянията от „областта на Вечността", трябва да се разбира така, че да е ясно: изразите, отнасящи се до времеви отношения са употребени само за сравнение и по-добро вникване в описанията на Тайната Наука.
към текста >>
Те принадлежат към онази област, която Тайната Наука нарича „Веч
нос
т".
Ще отбележим три такива състояния: чисто душевна Топлина, която не може да бъде доловена външно, чисто духовна Светлина, която външно е тъмнина, и чисто духовна Същност, която е съвършена в себе си и не се нуждае от никакви външни условия, за да има съзнание за себе си. Чиста вътрешна Топлина съпровожда появата на „Духовете на Движението", чиста духовна Светлина появата на „Духовете на Мъдростта", и чиста вътрешна Същност е свързана с първата еманация на „Духовете на Волята". Следователно, с появата на Сатурновата топлина, нашето развитие преминава от вътрешния живот, от чисто духовните отношения, в едно външно проявяващо се съществувание. За съвременното съзнание ще бъде особено трудно да приеме и твърдението, че заедно със Сатурновата топлина се явява за пръв път и това, което наричаме „време". Предходните състояние не са имали нищо общо с времето.
Те принадлежат към онази област, която Тайната Наука нарича „Вечност".
Ето защо всичко, което тази книга загатва за състоянията от „областта на Вечността", трябва да се разбира така, че да е ясно: изразите, отнасящи се до времеви отношения са употребени само за сравнение и по-добро вникване в описанията на Тайната Наука. Човешкият език може да опише това, което предхожда „времето" само с изрази, които съдържат представа за времето. Въпреки че първото, второто и третото Сатурново състояние не протичат „едно след друго" в съвременния смисъл на думата, ние не можем да ги опишем по друг начин, освен „едно след друго". Въпреки тяхната „Вечност" и „едновременност", те дотолкова зависят едно от друго, че тази зависимост може да бъде сравнена с едно редуване във времето, с една хронология. С тези указания за първите периоди от Сатурновото развитие, ние донякъде отговаряме и на всякакви въпроси от рода на: „откъде" идват тези състояния?
към текста >>
Ето защо всичко, което тази книга загатва за състоянията от „областта на Веч
нос
тта", трябва да се разбира така, че да е ясно: изразите, отнасящи се до времеви отношения са употребени само за сравнение и по-добро вникване в описанията на Тайната Наука.
Чиста вътрешна Топлина съпровожда появата на „Духовете на Движението", чиста духовна Светлина появата на „Духовете на Мъдростта", и чиста вътрешна Същност е свързана с първата еманация на „Духовете на Волята". Следователно, с появата на Сатурновата топлина, нашето развитие преминава от вътрешния живот, от чисто духовните отношения, в едно външно проявяващо се съществувание. За съвременното съзнание ще бъде особено трудно да приеме и твърдението, че заедно със Сатурновата топлина се явява за пръв път и това, което наричаме „време". Предходните състояние не са имали нищо общо с времето. Те принадлежат към онази област, която Тайната Наука нарича „Вечност".
Ето защо всичко, което тази книга загатва за състоянията от „областта на Вечността", трябва да се разбира така, че да е ясно: изразите, отнасящи се до времеви отношения са употребени само за сравнение и по-добро вникване в описанията на Тайната Наука.
Човешкият език може да опише това, което предхожда „времето" само с изрази, които съдържат представа за времето. Въпреки че първото, второто и третото Сатурново състояние не протичат „едно след друго" в съвременния смисъл на думата, ние не можем да ги опишем по друг начин, освен „едно след друго". Въпреки тяхната „Вечност" и „едновременност", те дотолкова зависят едно от друго, че тази зависимост може да бъде сравнена с едно редуване във времето, с една хронология. С тези указания за първите периоди от Сатурновото развитие, ние донякъде отговаряме и на всякакви въпроси от рода на: „откъде" идват тези състояния? Естествено, от чисто логична гледна точка е напълно възможно за всяка причина след вникването в една причинна връзка винаги отново да питаме за „причината на тази причина".
към текста >>
Въпреки тяхната „Веч
нос
т" и „едновремен
нос
т", те дотолкова зависят едно от друго, че тази зависимост може да бъде сравнена с едно редуване във времето, с една хронология.
Предходните състояние не са имали нищо общо с времето. Те принадлежат към онази област, която Тайната Наука нарича „Вечност". Ето защо всичко, което тази книга загатва за състоянията от „областта на Вечността", трябва да се разбира така, че да е ясно: изразите, отнасящи се до времеви отношения са употребени само за сравнение и по-добро вникване в описанията на Тайната Наука. Човешкият език може да опише това, което предхожда „времето" само с изрази, които съдържат представа за времето. Въпреки че първото, второто и третото Сатурново състояние не протичат „едно след друго" в съвременния смисъл на думата, ние не можем да ги опишем по друг начин, освен „едно след друго".
Въпреки тяхната „Вечност" и „едновременност", те дотолкова зависят едно от друго, че тази зависимост може да бъде сравнена с едно редуване във времето, с една хронология.
С тези указания за първите периоди от Сатурновото развитие, ние донякъде отговаряме и на всякакви въпроси от рода на: „откъде" идват тези състояния? Естествено, от чисто логична гледна точка е напълно възможно за всяка причина след вникването в една причинна връзка винаги отново да питаме за „причината на тази причина". Обаче спрямо фактите този подход е неприложим. Нека си послужим с пример. Ако по един коларски път открием някакви следи, ще попитаме: Откъде идват те?
към текста >>
Изобщо рязка граница между дей
нос
тите на отделните групи Същества не може да се прокара.
В резултат на Сатурновото развитие се оформя зародишът на човека. Той стига до едно низше, смътно съзнание, за което вече говорихме. Не трябва да си представяме, че неговото развитие започва едва в последния Сатурнов стадий. „Духовете на Волята" действуват през всички описани състояния. Обаче за свръхсетивното възприемане резултатът от техните действия е най-очебиен през последния период.
Изобщо рязка граница между дейностите на отделните групи Същества не може да се прокара.
Когато казваме: най-напред действуват „Духовете на Волята", после „Духовете на Мъдростта" и т.н., с това нямаме предвид, че тези Същества упражняват своите действия само в определен период от време. Те действуват през цялото Сатурново развитие, но в посочените периоди техните действия могат да се наблюдават най-добре. Тогава отделните групи Същества са, така да се каже, водачите. Така цялото Сатурново развитие се явява като едно „обработване" на това,което се излъчва от „Духовете на Волята"; то става чрез „Духовете на Мъдростта", „Духовете на Движението", „Духовете на формата" и т.н. При това самите духовни Същества също минават през едно развитие; те също се развиват.
към текста >>
Колкото повече напредва тяхната дей
нос
т, толкова по-големи стават техните способ
нос
ти.
Те действуват през цялото Сатурново развитие, но в посочените периоди техните действия могат да се наблюдават най-добре. Тогава отделните групи Същества са, така да се каже, водачите. Така цялото Сатурново развитие се явява като едно „обработване" на това,което се излъчва от „Духовете на Волята"; то става чрез „Духовете на Мъдростта", „Духовете на Движението", „Духовете на формата" и т.н. При това самите духовни Същества също минават през едно развитие; те също се развиват. Например след като „Духовете на Мъдростта" получат своя отразен от Сатурн живот, те са на друга степен от своето развитие, отколкото преди това.
Колкото повече напредва тяхната дейност, толкова по-големи стават техните способности.
Последицата от това е, че след осъществената дейност, за тях настъпва нещо, което е подобно на човешкия сън. Техните активни периоди на Сатурн се заменят с периоди, през които те живеят, така да се каже, в други светове. Тяхната дейност престава да е свързана със Сатурн. Ето защо в описаното Сатурново развитие, ясновиждащият поглед открива подем и след това спад. Подемът трае до установяването на топлинното състояние.
към текста >>
Последицата от това е, че след осъществената дей
нос
т, за тях настъпва нещо, което е подобно на човешкия сън.
Тогава отделните групи Същества са, така да се каже, водачите. Така цялото Сатурново развитие се явява като едно „обработване" на това,което се излъчва от „Духовете на Волята"; то става чрез „Духовете на Мъдростта", „Духовете на Движението", „Духовете на формата" и т.н. При това самите духовни Същества също минават през едно развитие; те също се развиват. Например след като „Духовете на Мъдростта" получат своя отразен от Сатурн живот, те са на друга степен от своето развитие, отколкото преди това. Колкото повече напредва тяхната дейност, толкова по-големи стават техните способности.
Последицата от това е, че след осъществената дейност, за тях настъпва нещо, което е подобно на човешкия сън.
Техните активни периоди на Сатурн се заменят с периоди, през които те живеят, така да се каже, в други светове. Тяхната дейност престава да е свързана със Сатурн. Ето защо в описаното Сатурново развитие, ясновиждащият поглед открива подем и след това спад. Подемът трае до установяването на топлинното състояние. С появата на светлинните явления настъпва едно „оттичане", едно „отделяне".
към текста >>
Тяхната дей
нос
т престава да е свързана със Сатурн.
При това самите духовни Същества също минават през едно развитие; те също се развиват. Например след като „Духовете на Мъдростта" получат своя отразен от Сатурн живот, те са на друга степен от своето развитие, отколкото преди това. Колкото повече напредва тяхната дейност, толкова по-големи стават техните способности. Последицата от това е, че след осъществената дейност, за тях настъпва нещо, което е подобно на човешкия сън. Техните активни периоди на Сатурн се заменят с периоди, през които те живеят, така да се каже, в други светове.
Тяхната дейност престава да е свързана със Сатурн.
Ето защо в описаното Сатурново развитие, ясновиждащият поглед открива подем и след това спад. Подемът трае до установяването на топлинното състояние. С появата на светлинните явления настъпва едно „оттичане", едно „отделяне". След като човеците-фантоми получат своята форма чрез „Духовете на Волята", духовните Същества постепенно се оттеглят: Сатурновото развитие замира; то чисто и просто изчезва. Настъпва един вид почивен период, пауза.
към текста >>
Зародишът на човека преминава като в състояние на разтворе
нос
т; той не изчезва, а става подобен на растително семе, което е заровено в почвата и очаква своето израстване.
Ето защо в описаното Сатурново развитие, ясновиждащият поглед открива подем и след това спад. Подемът трае до установяването на топлинното състояние. С появата на светлинните явления настъпва едно „оттичане", едно „отделяне". След като човеците-фантоми получат своята форма чрез „Духовете на Волята", духовните Същества постепенно се оттеглят: Сатурновото развитие замира; то чисто и просто изчезва. Настъпва един вид почивен период, пауза.
Зародишът на човека преминава като в състояние на разтвореност; той не изчезва, а става подобен на растително семе, което е заровено в почвата и очаква своето израстване.
Така и зародишът на човека лежи в лоното на света и очаква своето пробуждане. Когато настъпва мигът на пробуждането, описаните духовни Същества вече са постигнали при други условия способността да „обработват" по-нататък зародишите на човека. В своето етерно тяло. „Духовете на Мъдростта" са добили способността не само да приемат отражението на живота, както на Сатурн; сега те могат да излъчват живот от себе си и да го даряват на други същества. „Духовете на Движението" сега са на степента, на която на Сатурн се намираха „Духовете на Мъдростта".
към текста >>
Когато настъпва мигът на пробуждането, описаните духовни Същества вече са постигнали при други условия способ
нос
тта да „обработват" по-нататък зародишите на човека.
С появата на светлинните явления настъпва едно „оттичане", едно „отделяне". След като човеците-фантоми получат своята форма чрез „Духовете на Волята", духовните Същества постепенно се оттеглят: Сатурновото развитие замира; то чисто и просто изчезва. Настъпва един вид почивен период, пауза. Зародишът на човека преминава като в състояние на разтвореност; той не изчезва, а става подобен на растително семе, което е заровено в почвата и очаква своето израстване. Така и зародишът на човека лежи в лоното на света и очаква своето пробуждане.
Когато настъпва мигът на пробуждането, описаните духовни Същества вече са постигнали при други условия способността да „обработват" по-нататък зародишите на човека.
В своето етерно тяло. „Духовете на Мъдростта" са добили способността не само да приемат отражението на живота, както на Сатурн; сега те могат да излъчват живот от себе си и да го даряват на други същества. „Духовете на Движението" сега са на степента, на която на Сатурн се намираха „Духовете на Мъдростта". Там тяхната най-низша съставна част беше астралното тяло. Сега те притежават етерно, или жизнено тяло.
към текста >>
„Духовете на Мъдростта" са добили способ
нос
тта не само да приемат отражението на живота, както на Сатурн; сега те могат да излъчват живот от себе си и да го даряват на други същества.
Настъпва един вид почивен период, пауза. Зародишът на човека преминава като в състояние на разтвореност; той не изчезва, а става подобен на растително семе, което е заровено в почвата и очаква своето израстване. Така и зародишът на човека лежи в лоното на света и очаква своето пробуждане. Когато настъпва мигът на пробуждането, описаните духовни Същества вече са постигнали при други условия способността да „обработват" по-нататък зародишите на човека. В своето етерно тяло.
„Духовете на Мъдростта" са добили способността не само да приемат отражението на живота, както на Сатурн; сега те могат да излъчват живот от себе си и да го даряват на други същества.
„Духовете на Движението" сега са на степента, на която на Сатурн се намираха „Духовете на Мъдростта". Там тяхната най-низша съставна част беше астралното тяло. Сега те притежават етерно, или жизнено тяло. Съответно и другите духовни Същества напредват в своето развитие. Ето защо те могат да действуват върху развитието на човешкия зародиш по съвършено друг начин, отколкото на Сатурн.
към текста >>
Човешкият зародиш напуска своето укритие и в рамките на собствените си възмож
нос
ти, и чрез вложените в него сили през епохите на Сатурн, слага началото на своето развитие.
Съответно и другите духовни Същества напредват в своето развитие. Ето защо те могат да действуват върху развитието на човешкия зародиш по съвършено друг начин, отколкото на Сатурн. И така, в края на Сатурн човешкият зародиш се намира в един вид разтворено състояние. Напредналите в развитието си духовни Същества могат да продължат своята работа оттам, където са прекъснали само при едно условие: човешкият зародиш трябва накратко да повтори степените, изминати от него на Сатурн. Свръхсетивното наблюдение се натъква точно на този факт.
Човешкият зародиш напуска своето укритие и в рамките на собствените си възможности, и чрез вложените в него сили през епохите на Сатурн, слага началото на своето развитие.
Той изскача от мрака като едно същество изтъкано от воля, издига се до „привидния" живот и стига до степента на онази „машиноподобна личност", която бе характерна за него в края на Сатурновото развитие. * * * * * Вторият колосален период от развитието е този на т.нар. „Слънце". През „Слънчевия период" човешкото същество се издига до едно по-висше състояние на съзнанието, отколкото притежаваше по времето на Сатурн. Сравнени с днешното човешко съзнание, нещата на „Слънцето" носят по-скоро белезите на „безсъзнанието".
към текста >>
Той изскача от мрака като едно същество изтъкано от воля, издига се до „привидния" живот и стига до степента на онази „машиноподобна лич
нос
т", която бе характерна за него в края на Сатурновото развитие.
Ето защо те могат да действуват върху развитието на човешкия зародиш по съвършено друг начин, отколкото на Сатурн. И така, в края на Сатурн човешкият зародиш се намира в един вид разтворено състояние. Напредналите в развитието си духовни Същества могат да продължат своята работа оттам, където са прекъснали само при едно условие: човешкият зародиш трябва накратко да повтори степените, изминати от него на Сатурн. Свръхсетивното наблюдение се натъква точно на този факт. Човешкият зародиш напуска своето укритие и в рамките на собствените си възможности, и чрез вложените в него сили през епохите на Сатурн, слага началото на своето развитие.
Той изскача от мрака като едно същество изтъкано от воля, издига се до „привидния" живот и стига до степента на онази „машиноподобна личност", която бе характерна за него в края на Сатурновото развитие.
* * * * * Вторият колосален период от развитието е този на т.нар. „Слънце". През „Слънчевия период" човешкото същество се издига до едно по-висше състояние на съзнанието, отколкото притежаваше по времето на Сатурн. Сравнени с днешното човешко съзнание, нещата на „Слънцето" носят по-скоро белезите на „безсъзнанието". А то е налице, когато човек спи и е напълно лишен от сънища.
към текста >>
Сравнени с днешното човешко съзнание, нещата на „Слънцето"
нос
ят по-скоро белезите на „безсъзнанието".
Човешкият зародиш напуска своето укритие и в рамките на собствените си възможности, и чрез вложените в него сили през епохите на Сатурн, слага началото на своето развитие. Той изскача от мрака като едно същество изтъкано от воля, издига се до „привидния" живот и стига до степента на онази „машиноподобна личност", която бе характерна за него в края на Сатурновото развитие. * * * * * Вторият колосален период от развитието е този на т.нар. „Слънце". През „Слънчевия период" човешкото същество се издига до едно по-висше състояние на съзнанието, отколкото притежаваше по времето на Сатурн.
Сравнени с днешното човешко съзнание, нещата на „Слънцето" носят по-скоро белезите на „безсъзнанието".
А то е налице, когато човек спи и е напълно лишен от сънища. Човешкото съзнание през Слънчевия период можем да сравним още и с онази низша степен на съзнание, в която днес е потопен и дреме днешният растителен свят. От свръхсетивна гледна точка „безсъзнание" не съществува; има само различни степени на съзнание. Всичко в света е съзнателно. В хода на Слънчевото развитие човешкото същество постига по-висша степен на съзнание благодарение на това, че там то получава етерното или жизнено тяло.
към текста >>
Духовните Същества, чиято дей
нос
т на Сатурн вече описахме, са напреднали в своето развитие.
В хода на Слънчевото развитие човешкото същество постига по-висша степен на съзнание благодарение на това, че там то получава етерното или жизнено тяло. Преди да стане това, трябваше да се повторят по описания начин отделните Сатурнови състояния. Това повторение има точно определен смисъл. След приключването на почивния период, за който вече стана дума, от „мировия сън" изниква като ново небесно тяло, като „Слънце" онова, което по-рано беше Сатурн. Сега обаче условията се променят.
Духовните Същества, чиято дейност на Сатурн вече описахме, са напреднали в своето развитие.
Човешкият зародиш се появява на новообразуваното Слънце в онзи вид, до който беше достигнал на Сатурн. Ето защо най-напред той трябва така да преобрази изминатите Сатурнови степени, че те да съответствуват на Слънцето и на неговите условия. Ето защо Слънчевата епоха започва с едно повторение на Сатурновите събития, но в съответствие с условията на Слънчевия живот. Когато човешкото същество е напреднало дотам, че привежда Сатурновите си качества в съответствие със Слънчевите отношения, тогава споменатите вече „Духове на Мъдростта" започват да вливат етерното или жизненото тяло в неговото физическо тяло. И така, на Слънцето човек постига една по-висша степен.
към текста >>
След като вече е
нос
ител на етерното тяло, първоначалната заложба на физическото тяло, каквато я знаем от Сатурн, сега се издига до своя та втора степен на съвършенство.
Човешкият зародиш се появява на новообразуваното Слънце в онзи вид, до който беше достигнал на Сатурн. Ето защо най-напред той трябва така да преобрази изминатите Сатурнови степени, че те да съответствуват на Слънцето и на неговите условия. Ето защо Слънчевата епоха започва с едно повторение на Сатурновите събития, но в съответствие с условията на Слънчевия живот. Когато човешкото същество е напреднало дотам, че привежда Сатурновите си качества в съответствие със Слънчевите отношения, тогава споменатите вече „Духове на Мъдростта" започват да вливат етерното или жизненото тяло в неговото физическо тяло. И така, на Слънцето човек постига една по-висша степен.
След като вече е носител на етерното тяло, първоначалната заложба на физическото тяло, каквато я знаем от Сатурн, сега се издига до своя та втора степен на съвършенство.
По време на Слънчевото развитие етерното тяло постига за себе си своята първа степен на съвършенство. За постигането на тази втора степен на съвършенство за физическото тяло и на първата степен за етерното тяло, в хода на Слънчевото развитие е необходимо да се намесят и други духовни Същества по сходен с описания при Сатурн начин. След като „Духовете на Мъдростта" започват да вливат етерното тяло, дотогава тъмното Слънце започва да свети. Същевременно в човешкия зародиш настъпват и първите признаци на една вътрешна подвижност. Животът започва.
към текста >>
Същевременно в човешкия зародиш настъпват и първите признаци на една вътрешна подвиж
нос
т.
И така, на Слънцето човек постига една по-висша степен. След като вече е носител на етерното тяло, първоначалната заложба на физическото тяло, каквато я знаем от Сатурн, сега се издига до своя та втора степен на съвършенство. По време на Слънчевото развитие етерното тяло постига за себе си своята първа степен на съвършенство. За постигането на тази втора степен на съвършенство за физическото тяло и на първата степен за етерното тяло, в хода на Слънчевото развитие е необходимо да се намесят и други духовни Същества по сходен с описания при Сатурн начин. След като „Духовете на Мъдростта" започват да вливат етерното тяло, дотогава тъмното Слънце започва да свети.
Същевременно в човешкия зародиш настъпват и първите признаци на една вътрешна подвижност.
Животът започва. Това, което на Сатурн трябваше да означим като „привиден живот", сега се превръща в действителен живот. Вливането на етерното тяло продължава известно време. След като то приключи, за човешкия зародиш настъпва важна промяна. Той се разделя на две части.
към текста >>
По този начин етерното тяло добива способ
нос
тта да осъществява определи вътрешни движения във физическото тяло.
Разделянето се извършва, така да се каже, по време на една „мирова нощ". Само че този почивен период е много по-кратък от този между Сатурновото и Слънчево развитие, за който вече стана дума. След привършването на почивния период, „Духовете на Мъдростта" известно време продължават да работят върху двучленното човешко същество така, както по-рано работеха и върху едночленното. Тогава влизат в действие „Духовете на Движението". Те пронизват етерното тяло на човешкото същество с потоците на своето собствено астрално тяло.
По този начин етерното тяло добива способността да осъществява определи вътрешни движения във физическото тяло.
Тези движения можем да сравним с движенията на соковете в едно днешно растение. Тялото на Сатурн се състоеше от чиста топлинна субстанция. По време на Слънчевото развитие тази топлинна субстанция се сгъстява до състояние, което може да се сравни с днешното газообразно и парообразно състояние. Това е състояние, което можем да определим като „въздух". Първите наченки на подобно състояние се проявяват след като „Духовете на Движението" са започнали своите действия.
към текста >>
След определено време отново настъпва почивен период; после отново се включват „Духовете на Движението", докато към тяхната дей
нос
т се прибави и тази на „Духовете на Формата".
От физическа гледна точка, сега човешкото същество се представлява от тези топлинни формации и присъединени към тях въздушни форми, като последните се намират в непрекъснато движение. Ето защо, ако отново прибегнем към сравнението с днешното растение, трябва да сме наясно, че в случая нямаме работа с някаква компактна растителна форма, а с една въздухообразна или газообразна форма, чиито движения наподобяват движението на соковете при днешните растения. За свръхсетивното съзнание газът се „явява" чрез действието на светлината, което той излъчва от себе си. Би могло да се говори също и за „светлинни форми", които са достъпни за духовния поглед. Описаното по този начин развитие продължава.
След определено време отново настъпва почивен период; после отново се включват „Духовете на Движението", докато към тяхната дейност се прибави и тази на „Духовете на Формата".
А тяхното действие се състои в това, че постоянно променливите досега газообразни формации приемат трайни форми. Всичко това става благодарение на обстоятелството, че Духовете на Формата вливат и отново връщат своите сили в етерното тяло на човешкото същество. Когато върху газообразните формации действуваха само Духовете на Движението, те се намираха в непрекъснато движение и само за миг можеха да запазват своите очертания. След известно време отново настъпва, определен почивен период; а после Духовете на формата пак продължават своята дейност. Но тогава в Слънчевото развитие настъпват съвършено нови условия.
към текста >>
След известно време отново настъпва, определен почивен период; а после Духовете на формата пак продължават своята дей
нос
т.
Описаното по този начин развитие продължава. След определено време отново настъпва почивен период; после отново се включват „Духовете на Движението", докато към тяхната дейност се прибави и тази на „Духовете на Формата". А тяхното действие се състои в това, че постоянно променливите досега газообразни формации приемат трайни форми. Всичко това става благодарение на обстоятелството, че Духовете на Формата вливат и отново връщат своите сили в етерното тяло на човешкото същество. Когато върху газообразните формации действуваха само Духовете на Движението, те се намираха в непрекъснато движение и само за миг можеха да запазват своите очертания.
След известно време отново настъпва, определен почивен период; а после Духовете на формата пак продължават своята дейност.
Но тогава в Слънчевото развитие настъпват съвършено нови условия. Сега стигаме до онази точка, където Слънчевият период се намира в средата на своето развитие. Това е моментът, когато „Духовете на Личността", които на Сатурн бяха постигнали своята човешка степен, се издигат до една по-висока степен на съвършенство. Те надхвърлят своята човешка степен и постигат съзнание, каквото нормално развитият съвременен човек на Земята все още не притежава.Той ще достигне това съзнание, когато Земята т.е. четвъртото поред планетарно въплъщение ще е постигнала своята цел и ще е навлязла в следващия планетарен период.
към текста >>
Това е моментът, когато „Духовете на Лич
нос
тта", които на Сатурн бяха постигнали своята човешка степен, се издигат до една по-висока степен на съвършенство.
Всичко това става благодарение на обстоятелството, че Духовете на Формата вливат и отново връщат своите сили в етерното тяло на човешкото същество. Когато върху газообразните формации действуваха само Духовете на Движението, те се намираха в непрекъснато движение и само за миг можеха да запазват своите очертания. След известно време отново настъпва, определен почивен период; а после Духовете на формата пак продължават своята дейност. Но тогава в Слънчевото развитие настъпват съвършено нови условия. Сега стигаме до онази точка, където Слънчевият период се намира в средата на своето развитие.
Това е моментът, когато „Духовете на Личността", които на Сатурн бяха постигнали своята човешка степен, се издигат до една по-висока степен на съвършенство.
Те надхвърлят своята човешка степен и постигат съзнание, каквото нормално развитият съвременен човек на Земята все още не притежава.Той ще достигне това съзнание, когато Земята т.е. четвъртото поред планетарно въплъщение ще е постигнала своята цел и ще е навлязла в следващия планетарен период. Тогава човекът ще възприема около себе си не само това, което му предлагат днешните физически сетива, а ще бъде в състояние да наблюдава в образи вътрешните душевни процеси на обкръжаващите го Същества. Той ще притежава едно образно съзнание при пълно запазване на себесъзнанието. В неговото образно виждане няма да има никакви следи от неяснота и фантастност.
към текста >>
В неговото образно виждане няма да има никакви следи от неяснота и фантаст
нос
т.
Това е моментът, когато „Духовете на Личността", които на Сатурн бяха постигнали своята човешка степен, се издигат до една по-висока степен на съвършенство. Те надхвърлят своята човешка степен и постигат съзнание, каквото нормално развитият съвременен човек на Земята все още не притежава.Той ще достигне това съзнание, когато Земята т.е. четвъртото поред планетарно въплъщение ще е постигнала своята цел и ще е навлязла в следващия планетарен период. Тогава човекът ще възприема около себе си не само това, което му предлагат днешните физически сетива, а ще бъде в състояние да наблюдава в образи вътрешните душевни процеси на обкръжаващите го Същества. Той ще притежава едно образно съзнание при пълно запазване на себесъзнанието.
В неговото образно виждане няма да има никакви следи от неяснота и фантастност.
Човек ще възприема душевните процеси в образи така, сякаш те са израз на реални факти, каквито днес са физическите цветове и звуци. Съвременният човек може да постигне такова „виждане" единствено по пътя на духовно-научното или антропософско обучение. За него ще говорим по-нататък в тази книга. В средата на Слънчевия период „Духовете на Личността" имат подобно „виждане" като нещо естествено и нормално. И точно поради това, сега, по време на Слънчевия период те са в състояние да действуват върху новообразуваното етерно тяло на човешкото същество по приблизително същия начин, както по времето на Сатурн те действуваха върху физическото тяло.
към текста >>
В средата на Слънчевия период „Духовете на Лич
нос
тта" имат подобно „виждане" като нещо естествено и нормално.
Той ще притежава едно образно съзнание при пълно запазване на себесъзнанието. В неговото образно виждане няма да има никакви следи от неяснота и фантастност. Човек ще възприема душевните процеси в образи така, сякаш те са израз на реални факти, каквито днес са физическите цветове и звуци. Съвременният човек може да постигне такова „виждане" единствено по пътя на духовно-научното или антропософско обучение. За него ще говорим по-нататък в тази книга.
В средата на Слънчевия период „Духовете на Личността" имат подобно „виждане" като нещо естествено и нормално.
И точно поради това, сега, по време на Слънчевия период те са в състояние да действуват върху новообразуваното етерно тяло на човешкото същество по приблизително същия начин, както по времето на Сатурн те действуваха върху физическото тяло. Както там тяхната собствена „личност" беше отразявана от топлината, така сега газообразните формации отразяват към тях образите на тяхното ясновиждащо съзнание, а контурите на тези образи се очертават всред блясъка на светлината. Сега те виждат по свръхсетивен начин какво става на Слънцето. Това в никакъв случай не е едно обикновено наблюдение, а е така, сякаш в образите, които струят от Слънцето, се проявява нещо от онази сила, която земният човек нарича любов. И ако в душевен смисъл се вгледаме още по-отблизо, ние ще открием и причината за това явление.
към текста >>
Както там тяхната собствена „лич
нос
т" беше отразявана от топлината, така сега газообразните формации отразяват към тях образите на тяхното ясновиждащо съзнание, а контурите на тези образи се очертават всред блясъка на светлината.
Човек ще възприема душевните процеси в образи така, сякаш те са израз на реални факти, каквито днес са физическите цветове и звуци. Съвременният човек може да постигне такова „виждане" единствено по пътя на духовно-научното или антропософско обучение. За него ще говорим по-нататък в тази книга. В средата на Слънчевия период „Духовете на Личността" имат подобно „виждане" като нещо естествено и нормално. И точно поради това, сега, по време на Слънчевия период те са в състояние да действуват върху новообразуваното етерно тяло на човешкото същество по приблизително същия начин, както по времето на Сатурн те действуваха върху физическото тяло.
Както там тяхната собствена „личност" беше отразявана от топлината, така сега газообразните формации отразяват към тях образите на тяхното ясновиждащо съзнание, а контурите на тези образи се очертават всред блясъка на светлината.
Сега те виждат по свръхсетивен начин какво става на Слънцето. Това в никакъв случай не е едно обикновено наблюдение, а е така, сякаш в образите, които струят от Слънцето, се проявява нещо от онази сила, която земният човек нарича любов. И ако в душевен смисъл се вгледаме още по-отблизо, ние ще открием и причината за това явление. В излъчваната от Слънцето светлина се намесват с дейността си и друг вид духовни Същества. Това са „Духовете на Любовта" (В езотеричното християнство: „Серафими").
към текста >>
В излъчваната от Слънцето светлина се намесват с дей
нос
тта си и друг вид духовни Същества.
И точно поради това, сега, по време на Слънчевия период те са в състояние да действуват върху новообразуваното етерно тяло на човешкото същество по приблизително същия начин, както по времето на Сатурн те действуваха върху физическото тяло. Както там тяхната собствена „личност" беше отразявана от топлината, така сега газообразните формации отразяват към тях образите на тяхното ясновиждащо съзнание, а контурите на тези образи се очертават всред блясъка на светлината. Сега те виждат по свръхсетивен начин какво става на Слънцето. Това в никакъв случай не е едно обикновено наблюдение, а е така, сякаш в образите, които струят от Слънцето, се проявява нещо от онази сила, която земният човек нарича любов. И ако в душевен смисъл се вгледаме още по-отблизо, ние ще открием и причината за това явление.
В излъчваната от Слънцето светлина се намесват с дейността си и друг вид духовни Същества.
Това са „Духовете на Любовта" (В езотеричното християнство: „Серафими"). Отсега нататък те действуват в човешкото етерно тяло заедно с Духовете на Личността. Благодарение на тази съвместна дейност етерното тяло се издига до една по-висока степен от своето развитие. Сега то може не само да преформира съдържащите се в него газообразни формации, но и така да ги преработва, че вече можем да говорим за първите наченки, за първите заложби на размножението при живите човешки същества. От наличните газообразни формации започват да се отделят други (както потта избива на капки), които са подобни на формациите-майки.
към текста >>
Отсега нататък те действуват в човешкото етерно тяло заедно с Духовете на Лич
нос
тта.
Сега те виждат по свръхсетивен начин какво става на Слънцето. Това в никакъв случай не е едно обикновено наблюдение, а е така, сякаш в образите, които струят от Слънцето, се проявява нещо от онази сила, която земният човек нарича любов. И ако в душевен смисъл се вгледаме още по-отблизо, ние ще открием и причината за това явление. В излъчваната от Слънцето светлина се намесват с дейността си и друг вид духовни Същества. Това са „Духовете на Любовта" (В езотеричното християнство: „Серафими").
Отсега нататък те действуват в човешкото етерно тяло заедно с Духовете на Личността.
Благодарение на тази съвместна дейност етерното тяло се издига до една по-висока степен от своето развитие. Сега то може не само да преформира съдържащите се в него газообразни формации, но и така да ги преработва, че вече можем да говорим за първите наченки, за първите заложби на размножението при живите човешки същества. От наличните газообразни формации започват да се отделят други (както потта избива на капки), които са подобни на формациите-майки. За да опишем по-нататъшното Слънчево развитие, трябва да обърнем внимание на един изключително важен факт от мировата история. Той се състои в това, че в хода на една епоха далеч не всички Същества постигат, целта на своето развитие.
към текста >>
Благодарение на тази съвместна дей
нос
т етерното тяло се издига до една по-висока степен от своето развитие.
Това в никакъв случай не е едно обикновено наблюдение, а е така, сякаш в образите, които струят от Слънцето, се проявява нещо от онази сила, която земният човек нарича любов. И ако в душевен смисъл се вгледаме още по-отблизо, ние ще открием и причината за това явление. В излъчваната от Слънцето светлина се намесват с дейността си и друг вид духовни Същества. Това са „Духовете на Любовта" (В езотеричното християнство: „Серафими"). Отсега нататък те действуват в човешкото етерно тяло заедно с Духовете на Личността.
Благодарение на тази съвместна дейност етерното тяло се издига до една по-висока степен от своето развитие.
Сега то може не само да преформира съдържащите се в него газообразни формации, но и така да ги преработва, че вече можем да говорим за първите наченки, за първите заложби на размножението при живите човешки същества. От наличните газообразни формации започват да се отделят други (както потта избива на капки), които са подобни на формациите-майки. За да опишем по-нататъшното Слънчево развитие, трябва да обърнем внимание на един изключително важен факт от мировата история. Той се състои в това, че в хода на една епоха далеч не всички Същества постигат, целта на своето развитие. Има и такива, които остават зад тази цел.
към текста >>
Така през епохата на Сатурн не всички „Духове на Лич
нос
тта" достигат предначертаната им за там човешка степен.
Сега то може не само да преформира съдържащите се в него газообразни формации, но и така да ги преработва, че вече можем да говорим за първите наченки, за първите заложби на размножението при живите човешки същества. От наличните газообразни формации започват да се отделят други (както потта избива на капки), които са подобни на формациите-майки. За да опишем по-нататъшното Слънчево развитие, трябва да обърнем внимание на един изключително важен факт от мировата история. Той се състои в това, че в хода на една епоха далеч не всички Същества постигат, целта на своето развитие. Има и такива, които остават зад тази цел.
Така през епохата на Сатурн не всички „Духове на Личността" достигат предначертаната им за там човешка степен.
Далеч не всички човешки физически тела постигат на Сатурн онази зрялост, която на Слънцето би им позволила да станат носители на самостоятелно етерно тяло. Последицата от това е, че на Слънцето идват Същества и формации, които не отговарят на тамошните условия. По време на Слънчевия период те трябва да наваксат това, което са пропуснали на Сатурн. Ето защо по време на Слънчевия период може да се наблюдава по свръхсетивен начин следното: Когато Духовете на Мъдростта започват вливането на етерното тяло, Слънчевият организъм някак помътнява. Той е пронизвай от формации, които всъщност би трябвало да принадлежат на Сатурн.
към текста >>
Далеч не всички човешки физически тела постигат на Сатурн онази зрялост, която на Слънцето би им позволила да станат
нос
ители на самостоятелно етерно тяло.
От наличните газообразни формации започват да се отделят други (както потта избива на капки), които са подобни на формациите-майки. За да опишем по-нататъшното Слънчево развитие, трябва да обърнем внимание на един изключително важен факт от мировата история. Той се състои в това, че в хода на една епоха далеч не всички Същества постигат, целта на своето развитие. Има и такива, които остават зад тази цел. Така през епохата на Сатурн не всички „Духове на Личността" достигат предначертаната им за там човешка степен.
Далеч не всички човешки физически тела постигат на Сатурн онази зрялост, която на Слънцето би им позволила да станат носители на самостоятелно етерно тяло.
Последицата от това е, че на Слънцето идват Същества и формации, които не отговарят на тамошните условия. По време на Слънчевия период те трябва да наваксат това, което са пропуснали на Сатурн. Ето защо по време на Слънчевия период може да се наблюдава по свръхсетивен начин следното: Когато Духовете на Мъдростта започват вливането на етерното тяло, Слънчевият организъм някак помътнява. Той е пронизвай от формации, които всъщност би трябвало да принадлежат на Сатурн. Това са топлинни формации, които не са в състояние да се сгъстят по съответния начин до това, което е характерно за Слънцето като „въздух".
към текста >>
Той е пронизвай от формации, които всъщ
нос
т би трябвало да принадлежат на Сатурн.
Така през епохата на Сатурн не всички „Духове на Личността" достигат предначертаната им за там човешка степен. Далеч не всички човешки физически тела постигат на Сатурн онази зрялост, която на Слънцето би им позволила да станат носители на самостоятелно етерно тяло. Последицата от това е, че на Слънцето идват Същества и формации, които не отговарят на тамошните условия. По време на Слънчевия период те трябва да наваксат това, което са пропуснали на Сатурн. Ето защо по време на Слънчевия период може да се наблюдава по свръхсетивен начин следното: Когато Духовете на Мъдростта започват вливането на етерното тяло, Слънчевият организъм някак помътнява.
Той е пронизвай от формации, които всъщност би трябвало да принадлежат на Сатурн.
Това са топлинни формации, които не са в състояние да се сгъстят по съответния начин до това, което е характерно за Слънцето като „въздух". Това са изостаналите на Сатурновата степен човешки същества; те не могат да станат носители на едно нормално изградено етерно тяло. Всичко, което остава от Сатурн като топлинна субстанция, на Слънцето се разделя на две части. Едната част ще бъде един вид всмукната от човешките тела; отсега нататък вътре в човешкото същество тя ще изгражда една по-низша негова природа. Така на Слънцето човешкото същество приема в своето тяло нещо, което всъщност отговаря на Сатурновата степен; както сатурновото човешко тяло даде възможност на „Духовете на Личността" да се издигнат до човешката степен, така сега и на Слънцето тази сатурнова част от човека прави същото за „Духовете на Огъня".
към текста >>
Това са изостаналите на Сатурновата степен човешки същества; те не могат да станат
нос
ители на едно нормално изградено етерно тяло.
Последицата от това е, че на Слънцето идват Същества и формации, които не отговарят на тамошните условия. По време на Слънчевия период те трябва да наваксат това, което са пропуснали на Сатурн. Ето защо по време на Слънчевия период може да се наблюдава по свръхсетивен начин следното: Когато Духовете на Мъдростта започват вливането на етерното тяло, Слънчевият организъм някак помътнява. Той е пронизвай от формации, които всъщност би трябвало да принадлежат на Сатурн. Това са топлинни формации, които не са в състояние да се сгъстят по съответния начин до това, което е характерно за Слънцето като „въздух".
Това са изостаналите на Сатурновата степен човешки същества; те не могат да станат носители на едно нормално изградено етерно тяло.
Всичко, което остава от Сатурн като топлинна субстанция, на Слънцето се разделя на две части. Едната част ще бъде един вид всмукната от човешките тела; отсега нататък вътре в човешкото същество тя ще изгражда една по-низша негова природа. Така на Слънцето човешкото същество приема в своето тяло нещо, което всъщност отговаря на Сатурновата степен; както сатурновото човешко тяло даде възможност на „Духовете на Личността" да се издигнат до човешката степен, така сега и на Слънцето тази сатурнова част от човека прави същото за „Духовете на Огъня". Те се издигат до човешката степен като вливат и връщат своите сили в тази сатурнова част на човешкото същество, както това правеха на Сатурн „Духовете на Личността". Това става в средата на Слънчевия период.
към текста >>
Така на Слънцето човешкото същество приема в своето тяло нещо, което всъщ
нос
т отговаря на Сатурновата степен; както сатурновото човешко тяло даде възмож
нос
т на „Духовете на Лич
нос
тта" да се издигнат до човешката степен, така сега и на Слънцето тази сатурнова част от човека прави същото за „Духовете на Огъня".
Той е пронизвай от формации, които всъщност би трябвало да принадлежат на Сатурн. Това са топлинни формации, които не са в състояние да се сгъстят по съответния начин до това, което е характерно за Слънцето като „въздух". Това са изостаналите на Сатурновата степен човешки същества; те не могат да станат носители на едно нормално изградено етерно тяло. Всичко, което остава от Сатурн като топлинна субстанция, на Слънцето се разделя на две части. Едната част ще бъде един вид всмукната от човешките тела; отсега нататък вътре в човешкото същество тя ще изгражда една по-низша негова природа.
Така на Слънцето човешкото същество приема в своето тяло нещо, което всъщност отговаря на Сатурновата степен; както сатурновото човешко тяло даде възможност на „Духовете на Личността" да се издигнат до човешката степен, така сега и на Слънцето тази сатурнова част от човека прави същото за „Духовете на Огъня".
Те се издигат до човешката степен като вливат и връщат своите сили в тази сатурнова част на човешкото същество, както това правеха на Сатурн „Духовете на Личността". Това става в средата на Слънчевия период. Тогава сатурновата част на човешкото същество е достатъчно узряла, за да могат с нейна помощ „Духовете на Огъня" (Архангелите) да преминат своята човешка степен. Друга част от топлинната субстанция на Сатурн се отделя и постига самостоятелно съществуване наред с човешките същества на Слънцето. Тази част образува едно второ царство, наред с човешкото царство.
към текста >>
Те се издигат до човешката степен като вливат и връщат своите сили в тази сатурнова част на човешкото същество, както това правеха на Сатурн „Духовете на Лич
нос
тта".
Това са топлинни формации, които не са в състояние да се сгъстят по съответния начин до това, което е характерно за Слънцето като „въздух". Това са изостаналите на Сатурновата степен човешки същества; те не могат да станат носители на едно нормално изградено етерно тяло. Всичко, което остава от Сатурн като топлинна субстанция, на Слънцето се разделя на две части. Едната част ще бъде един вид всмукната от човешките тела; отсега нататък вътре в човешкото същество тя ще изгражда една по-низша негова природа. Така на Слънцето човешкото същество приема в своето тяло нещо, което всъщност отговаря на Сатурновата степен; както сатурновото човешко тяло даде възможност на „Духовете на Личността" да се издигнат до човешката степен, така сега и на Слънцето тази сатурнова част от човека прави същото за „Духовете на Огъня".
Те се издигат до човешката степен като вливат и връщат своите сили в тази сатурнова част на човешкото същество, както това правеха на Сатурн „Духовете на Личността".
Това става в средата на Слънчевия период. Тогава сатурновата част на човешкото същество е достатъчно узряла, за да могат с нейна помощ „Духовете на Огъня" (Архангелите) да преминат своята човешка степен. Друга част от топлинната субстанция на Сатурн се отделя и постига самостоятелно съществуване наред с човешките същества на Слънцето. Тази част образува едно второ царство, наред с човешкото царство. На Слънцето то изгражда едно напълно самостоятелно, чисто физическо тяло, едно топлинно тяло.
към текста >>
В резултат на това, напредналите „Духове на Лич
нос
тта" не могат да насочват своята дей
нос
т върху нито едно самостоятелно етерно тяло.
Това става в средата на Слънчевия период. Тогава сатурновата част на човешкото същество е достатъчно узряла, за да могат с нейна помощ „Духовете на Огъня" (Архангелите) да преминат своята човешка степен. Друга част от топлинната субстанция на Сатурн се отделя и постига самостоятелно съществуване наред с човешките същества на Слънцето. Тази част образува едно второ царство, наред с човешкото царство. На Слънцето то изгражда едно напълно самостоятелно, чисто физическо тяло, едно топлинно тяло.
В резултат на това, напредналите „Духове на Личността" не могат да насочват своята дейност върху нито едно самостоятелно етерно тяло.
Обаче някои от „Духовете на Личността" също изостават на Сатурновата степен. Те не се издигат до човешката степен. Между тях и добилото самостоятелност второ Слънчево царство възниква силно привличане. Сега на Слънцето те трябва да се отнасят към това изостанало царство така, както техните напреднали побратими се отнасяха към човешките същества на Сатурн. Там те за пръв път поставиха заложбите на физическото тяло.
към текста >>
Обаче някои от „Духовете на Лич
нос
тта" също изостават на Сатурновата степен.
Тогава сатурновата част на човешкото същество е достатъчно узряла, за да могат с нейна помощ „Духовете на Огъня" (Архангелите) да преминат своята човешка степен. Друга част от топлинната субстанция на Сатурн се отделя и постига самостоятелно съществуване наред с човешките същества на Слънцето. Тази част образува едно второ царство, наред с човешкото царство. На Слънцето то изгражда едно напълно самостоятелно, чисто физическо тяло, едно топлинно тяло. В резултат на това, напредналите „Духове на Личността" не могат да насочват своята дейност върху нито едно самостоятелно етерно тяло.
Обаче някои от „Духовете на Личността" също изостават на Сатурновата степен.
Те не се издигат до човешката степен. Между тях и добилото самостоятелност второ Слънчево царство възниква силно привличане. Сега на Слънцето те трябва да се отнасят към това изостанало царство така, както техните напреднали побратими се отнасяха към човешките същества на Сатурн. Там те за пръв път поставиха заложбите на физическото тяло. Обаче на самото Слънце не съществуват никакви условия за такава работа, отнасяща се до изостаналите „Духове на Личността".
към текста >>
Между тях и добилото самостоятел
нос
т второ Слънчево царство възниква силно привличане.
Тази част образува едно второ царство, наред с човешкото царство. На Слънцето то изгражда едно напълно самостоятелно, чисто физическо тяло, едно топлинно тяло. В резултат на това, напредналите „Духове на Личността" не могат да насочват своята дейност върху нито едно самостоятелно етерно тяло. Обаче някои от „Духовете на Личността" също изостават на Сатурновата степен. Те не се издигат до човешката степен.
Между тях и добилото самостоятелност второ Слънчево царство възниква силно привличане.
Сега на Слънцето те трябва да се отнасят към това изостанало царство така, както техните напреднали побратими се отнасяха към човешките същества на Сатурн. Там те за пръв път поставиха заложбите на физическото тяло. Обаче на самото Слънце не съществуват никакви условия за такава работа, отнасяща се до изостаналите „Духове на Личността". Ето защо те се отделят от Слънцето и образуват из вън него едно самостоятелно небесно тяло. От него изостаналите „Духове на Личността" действуват върху описаните Същества от второто Слънчево царство.
към текста >>
Обаче на самото Слънце не съществуват никакви условия за такава работа, отнасяща се до изостаналите „Духове на Лич
нос
тта".
Обаче някои от „Духовете на Личността" също изостават на Сатурновата степен. Те не се издигат до човешката степен. Между тях и добилото самостоятелност второ Слънчево царство възниква силно привличане. Сега на Слънцето те трябва да се отнасят към това изостанало царство така, както техните напреднали побратими се отнасяха към човешките същества на Сатурн. Там те за пръв път поставиха заложбите на физическото тяло.
Обаче на самото Слънце не съществуват никакви условия за такава работа, отнасяща се до изостаналите „Духове на Личността".
Ето защо те се отделят от Слънцето и образуват из вън него едно самостоятелно небесно тяло. От него изостаналите „Духове на Личността" действуват върху описаните Същества от второто Слънчево царство. Така от предишния Сатурн се образуват две нови небесни тела. Сега в своето обкръжение Слънцето има едно второ небесно тяло, което представлява един вид прероден Сатурн, един нов Сатурн. Този нов Сатурн предава на второто Слънчево царство, така да се каже, един личностен характер.
към текста >>
От него изостаналите „Духове на Лич
нос
тта" действуват върху описаните Същества от второто Слънчево царство.
Между тях и добилото самостоятелност второ Слънчево царство възниква силно привличане. Сега на Слънцето те трябва да се отнасят към това изостанало царство така, както техните напреднали побратими се отнасяха към човешките същества на Сатурн. Там те за пръв път поставиха заложбите на физическото тяло. Обаче на самото Слънце не съществуват никакви условия за такава работа, отнасяща се до изостаналите „Духове на Личността". Ето защо те се отделят от Слънцето и образуват из вън него едно самостоятелно небесно тяло.
От него изостаналите „Духове на Личността" действуват върху описаните Същества от второто Слънчево царство.
Така от предишния Сатурн се образуват две нови небесни тела. Сега в своето обкръжение Слънцето има едно второ небесно тяло, което представлява един вид прероден Сатурн, един нов Сатурн. Този нов Сатурн предава на второто Слънчево царство, така да се каже, един личностен характер. Свръхсетивното наблюдение установява как в хода на редовното Слънчево развитие, между човешките същества там, се проявяват топлинни сили, в които може да се види цялата активност, отнасяща се до посочените Духове на новия Сатурн. Към средата на Слънчевата епоха могат да се наблюдават следните промени в човешкото същество.
към текста >>
Този нов Сатурн предава на второто Слънчево царство, така да се каже, един лич
нос
тен характер.
Обаче на самото Слънце не съществуват никакви условия за такава работа, отнасяща се до изостаналите „Духове на Личността". Ето защо те се отделят от Слънцето и образуват из вън него едно самостоятелно небесно тяло. От него изостаналите „Духове на Личността" действуват върху описаните Същества от второто Слънчево царство. Така от предишния Сатурн се образуват две нови небесни тела. Сега в своето обкръжение Слънцето има едно второ небесно тяло, което представлява един вид прероден Сатурн, един нов Сатурн.
Този нов Сатурн предава на второто Слънчево царство, така да се каже, един личностен характер.
Свръхсетивното наблюдение установява как в хода на редовното Слънчево развитие, между човешките същества там, се проявяват топлинни сили, в които може да се види цялата активност, отнасяща се до посочените Духове на новия Сатурн. Към средата на Слънчевата епоха могат да се наблюдават следните промени в човешкото същество. То е разчленено на едно физическо и едно етерно тяло. В него действуват напредналите „Духове на Личността" заедно с „Духовете на Любовта". Към физическото тяло обаче се включва част от изостаналата Сатурнова природа.
към текста >>
Свръхсетивното наблюдение установява как в хода на редовното Слънчево развитие, между човешките същества там, се проявяват топлинни сили, в които може да се види цялата актив
нос
т, отнасяща се до посочените Духове на новия Сатурн.
Ето защо те се отделят от Слънцето и образуват из вън него едно самостоятелно небесно тяло. От него изостаналите „Духове на Личността" действуват върху описаните Същества от второто Слънчево царство. Така от предишния Сатурн се образуват две нови небесни тела. Сега в своето обкръжение Слънцето има едно второ небесно тяло, което представлява един вид прероден Сатурн, един нов Сатурн. Този нов Сатурн предава на второто Слънчево царство, така да се каже, един личностен характер.
Свръхсетивното наблюдение установява как в хода на редовното Слънчево развитие, между човешките същества там, се проявяват топлинни сили, в които може да се види цялата активност, отнасяща се до посочените Духове на новия Сатурн.
Към средата на Слънчевата епоха могат да се наблюдават следните промени в човешкото същество. То е разчленено на едно физическо и едно етерно тяло. В него действуват напредналите „Духове на Личността" заедно с „Духовете на Любовта". Към физическото тяло обаче се включва част от изостаналата Сатурнова природа. В нея се разгръща дейността на „Огнените Духове".
към текста >>
В него действуват напредналите „Духове на Лич
нос
тта" заедно с „Духовете на Любовта".
Сега в своето обкръжение Слънцето има едно второ небесно тяло, което представлява един вид прероден Сатурн, един нов Сатурн. Този нов Сатурн предава на второто Слънчево царство, така да се каже, един личностен характер. Свръхсетивното наблюдение установява как в хода на редовното Слънчево развитие, между човешките същества там, се проявяват топлинни сили, в които може да се види цялата активност, отнасяща се до посочените Духове на новия Сатурн. Към средата на Слънчевата епоха могат да се наблюдават следните промени в човешкото същество. То е разчленено на едно физическо и едно етерно тяло.
В него действуват напредналите „Духове на Личността" заедно с „Духовете на Любовта".
Към физическото тяло обаче се включва част от изостаналата Сатурнова природа. В нея се разгръща дейността на „Огнените Духове". Във всичко, което „Огнените Духове" предизвикват в изостаналата Сатурнова природа, трябва да виждаме предшествениците на днешните сетивни органи у земния човек. Вече посочихме, че още в топлинната субстанция на Сатурн „Духовете на Огъня" бяха ангажирани в изработването на зародишите на сетивата. А в това, което се осъществява чрез съвместната дейност на „Духовете на Личността" и „Духовете на Любовта" (Серафимите), се съдържат първите наченки на жлезите в съвременния човешки организъм.
към текста >>
В нея се разгръща дей
нос
тта на „Огнените Духове".
Свръхсетивното наблюдение установява как в хода на редовното Слънчево развитие, между човешките същества там, се проявяват топлинни сили, в които може да се види цялата активност, отнасяща се до посочените Духове на новия Сатурн. Към средата на Слънчевата епоха могат да се наблюдават следните промени в човешкото същество. То е разчленено на едно физическо и едно етерно тяло. В него действуват напредналите „Духове на Личността" заедно с „Духовете на Любовта". Към физическото тяло обаче се включва част от изостаналата Сатурнова природа.
В нея се разгръща дейността на „Огнените Духове".
Във всичко, което „Огнените Духове" предизвикват в изостаналата Сатурнова природа, трябва да виждаме предшествениците на днешните сетивни органи у земния човек. Вече посочихме, че още в топлинната субстанция на Сатурн „Духовете на Огъня" бяха ангажирани в изработването на зародишите на сетивата. А в това, което се осъществява чрез съвместната дейност на „Духовете на Личността" и „Духовете на Любовта" (Серафимите), се съдържат първите наченки на жлезите в съвременния човешки организъм. С това обаче не се изчерпва работата на обитаващите новия Сатурн „Духове на Личността". Те разпростират своята дейност не само върху споменатото второ Слънчево царство, но изграждат и един вид връзка между това царство и човешките сетива.
към текста >>
А в това, което се осъществява чрез съвместната дей
нос
т на „Духовете на Лич
нос
тта" и „Духовете на Любовта" (Серафимите), се съдържат първите наченки на жлезите в съвременния човешки организъм.
В него действуват напредналите „Духове на Личността" заедно с „Духовете на Любовта". Към физическото тяло обаче се включва част от изостаналата Сатурнова природа. В нея се разгръща дейността на „Огнените Духове". Във всичко, което „Огнените Духове" предизвикват в изостаналата Сатурнова природа, трябва да виждаме предшествениците на днешните сетивни органи у земния човек. Вече посочихме, че още в топлинната субстанция на Сатурн „Духовете на Огъня" бяха ангажирани в изработването на зародишите на сетивата.
А в това, което се осъществява чрез съвместната дейност на „Духовете на Личността" и „Духовете на Любовта" (Серафимите), се съдържат първите наченки на жлезите в съвременния човешки организъм.
С това обаче не се изчерпва работата на обитаващите новия Сатурн „Духове на Личността". Те разпростират своята дейност не само върху споменатото второ Слънчево царство, но изграждат и един вид връзка между това царство и човешките сетива. Топлинните субстанции непрекъснато пронизват зародишите на човешките сетива. Благодарение на това, човешкото същество добива на Слънцето за пръв път един вид възприятие за заобикалящо то го по-низше царство. Разбира се, това възприятие е съвсем смътно; то напълно съответствува на смътното Сатурново съзнание, за което вече стана дума.
към текста >>
С това обаче не се изчерпва работата на обитаващите новия Сатурн „Духове на Лич
нос
тта".
Към физическото тяло обаче се включва част от изостаналата Сатурнова природа. В нея се разгръща дейността на „Огнените Духове". Във всичко, което „Огнените Духове" предизвикват в изостаналата Сатурнова природа, трябва да виждаме предшествениците на днешните сетивни органи у земния човек. Вече посочихме, че още в топлинната субстанция на Сатурн „Духовете на Огъня" бяха ангажирани в изработването на зародишите на сетивата. А в това, което се осъществява чрез съвместната дейност на „Духовете на Личността" и „Духовете на Любовта" (Серафимите), се съдържат първите наченки на жлезите в съвременния човешки организъм.
С това обаче не се изчерпва работата на обитаващите новия Сатурн „Духове на Личността".
Те разпростират своята дейност не само върху споменатото второ Слънчево царство, но изграждат и един вид връзка между това царство и човешките сетива. Топлинните субстанции непрекъснато пронизват зародишите на човешките сетива. Благодарение на това, човешкото същество добива на Слънцето за пръв път един вид възприятие за заобикалящо то го по-низше царство. Разбира се, това възприятие е съвсем смътно; то напълно съответствува на смътното Сатурново съзнание, за което вече стана дума. То се състои предимно от различни топлинни действия.
към текста >>
Те разпростират своята дей
нос
т не само върху споменатото второ Слънчево царство, но изграждат и един вид връзка между това царство и човешките сетива.
В нея се разгръща дейността на „Огнените Духове". Във всичко, което „Огнените Духове" предизвикват в изостаналата Сатурнова природа, трябва да виждаме предшествениците на днешните сетивни органи у земния човек. Вече посочихме, че още в топлинната субстанция на Сатурн „Духовете на Огъня" бяха ангажирани в изработването на зародишите на сетивата. А в това, което се осъществява чрез съвместната дейност на „Духовете на Личността" и „Духовете на Любовта" (Серафимите), се съдържат първите наченки на жлезите в съвременния човешки организъм. С това обаче не се изчерпва работата на обитаващите новия Сатурн „Духове на Личността".
Те разпростират своята дейност не само върху споменатото второ Слънчево царство, но изграждат и един вид връзка между това царство и човешките сетива.
Топлинните субстанции непрекъснато пронизват зародишите на човешките сетива. Благодарение на това, човешкото същество добива на Слънцето за пръв път един вид възприятие за заобикалящо то го по-низше царство. Разбира се, това възприятие е съвсем смътно; то напълно съответствува на смътното Сатурново съзнание, за което вече стана дума. То се състои предимно от различни топлинни действия. Всичко описано тук за средата на Слънчевото развитие трае определено време.
към текста >>
Всъщ
нос
т те виждат по духовен път това, което сега се разиграва вътре в самото Слънчево развитие.
Сега свръхсетивното съзнание констатира как в човешкото същество настъпват такива промени, които могат да бъдат сравнени с вкусови възприятия, макар че навън те се проявяват като звуци. Нещо подобно трябваше да посочим и за Сатурновото развитие. Само че тук на Слънцето всичко става дълбоко навътре в човешкото същество, чийто живот сега е много по-самостоятелен. По този начин „Синовете на Живота" постигат онова смътно образно съзнание, което „Духовете на Огъня" бяха добили вече на Сатурн. В случая техни помощници са „Духовете на Хармонията" (Херувими).
Всъщност те виждат по духовен път това, което сега се разиграва вътре в самото Слънчево развитие.
Само че те се отказват от всяко предимство, от всяка полза, която би им донесъл този духовен поглед, отказват се от всяко изживяване на преизпълнените с мъдрост образи и ги оставят да нахлуват като могъщи и вълшебни сили в неясното, сънищно съзнание на „Синовете на Живота". Те от своя страна подготвят в етерното тяло на човека такива образи, извлечени от своето „виждане", които подтикват етерното тяло към все по-високи степени на развитие. Отново настъпва почивен период и отново всичко се издига в един „миров сън", и след известно време човешкото същество е вече достатъчно напреднало, за да постави в движение свои собствени сили. Това са силите, които през последната част на Сатурновия период „Престолите" бяха внесли в човешкото същество. Сега това човешко същество започва да развива един интензивен вътрешен живот, чиито прояви могат да бъдат сравнени с едно вътрешно обонятелно възприятие.
към текста >>
Обаче спрямо външното небесно пространство, това човешко същество се изявява като една индивидуал
нос
т, която не се ръководи от никакъв вътрешен „Аз".
Само че те се отказват от всяко предимство, от всяка полза, която би им донесъл този духовен поглед, отказват се от всяко изживяване на преизпълнените с мъдрост образи и ги оставят да нахлуват като могъщи и вълшебни сили в неясното, сънищно съзнание на „Синовете на Живота". Те от своя страна подготвят в етерното тяло на човека такива образи, извлечени от своето „виждане", които подтикват етерното тяло към все по-високи степени на развитие. Отново настъпва почивен период и отново всичко се издига в един „миров сън", и след известно време човешкото същество е вече достатъчно напреднало, за да постави в движение свои собствени сили. Това са силите, които през последната част на Сатурновия период „Престолите" бяха внесли в човешкото същество. Сега това човешко същество започва да развива един интензивен вътрешен живот, чиито прояви могат да бъдат сравнени с едно вътрешно обонятелно възприятие.
Обаче спрямо външното небесно пространство, това човешко същество се изявява като една индивидуалност, която не се ръководи от никакъв вътрешен „Аз".
Напротив, то изглежда като растение с индивидуални прояви. Вече споменахме, че в края на Сатурновото развитие индивидуалността се проявява механично, проявява се като една машина. И както там се разви първоначалният зародиш на това, което и при днешния човек е само едва загатнато, а именно „Човекът-Дух" (Атма), така и тук се образува първоначалният зародиш на „Духа-Живот" (Будхи). След като всичко това се разиграва в продължение на определено време, отново настъпва един почивен период. Както и в предишните подобни случаи, дейностите на човешкото същество продължават.
към текста >>
Вече споменахме, че в края на Сатурновото развитие индивидуал
нос
тта се проявява механично, проявява се като една машина.
Отново настъпва почивен период и отново всичко се издига в един „миров сън", и след известно време човешкото същество е вече достатъчно напреднало, за да постави в движение свои собствени сили. Това са силите, които през последната част на Сатурновия период „Престолите" бяха внесли в човешкото същество. Сега това човешко същество започва да развива един интензивен вътрешен живот, чиито прояви могат да бъдат сравнени с едно вътрешно обонятелно възприятие. Обаче спрямо външното небесно пространство, това човешко същество се изявява като една индивидуалност, която не се ръководи от никакъв вътрешен „Аз". Напротив, то изглежда като растение с индивидуални прояви.
Вече споменахме, че в края на Сатурновото развитие индивидуалността се проявява механично, проявява се като една машина.
И както там се разви първоначалният зародиш на това, което и при днешния човек е само едва загатнато, а именно „Човекът-Дух" (Атма), така и тук се образува първоначалният зародиш на „Духа-Живот" (Будхи). След като всичко това се разиграва в продължение на определено време, отново настъпва един почивен период. Както и в предишните подобни случаи, дейностите на човешкото същество продължават. После нещата се променят така, че „Духовете на Мъдростта" отново влизат в действие. Благодарение на тях човешкото същество започва да усеща първите следи на симпатия и антипатия спрямо заобикалящата го среда.
към текста >>
Както и в предишните подобни случаи, дей
нос
тите на човешкото същество продължават.
Обаче спрямо външното небесно пространство, това човешко същество се изявява като една индивидуалност, която не се ръководи от никакъв вътрешен „Аз". Напротив, то изглежда като растение с индивидуални прояви. Вече споменахме, че в края на Сатурновото развитие индивидуалността се проявява механично, проявява се като една машина. И както там се разви първоначалният зародиш на това, което и при днешния човек е само едва загатнато, а именно „Човекът-Дух" (Атма), така и тук се образува първоначалният зародиш на „Духа-Живот" (Будхи). След като всичко това се разиграва в продължение на определено време, отново настъпва един почивен период.
Както и в предишните подобни случаи, дейностите на човешкото същество продължават.
После нещата се променят така, че „Духовете на Мъдростта" отново влизат в действие. Благодарение на тях човешкото същество започва да усеща първите следи на симпатия и антипатия спрямо заобикалящата го среда. В случая нямаме едно действително усещане, а само предшественик на това усещане. Защото вътрешната жизнена дейност, която бихме могли да сравним с обонятелно възприятие, навън се проявява като един примитивен говор. Стигне ли се до вътрешното възприемане на една приятна миризма или вкус и т.н.
към текста >>
Защото вътрешната жизнена дей
нос
т, която бихме могли да сравним с обонятелно възприятие, навън се проявява като един примитивен говор.
След като всичко това се разиграва в продължение на определено време, отново настъпва един почивен период. Както и в предишните подобни случаи, дейностите на човешкото същество продължават. После нещата се променят така, че „Духовете на Мъдростта" отново влизат в действие. Благодарение на тях човешкото същество започва да усеща първите следи на симпатия и антипатия спрямо заобикалящата го среда. В случая нямаме едно действително усещане, а само предшественик на това усещане.
Защото вътрешната жизнена дейност, която бихме могли да сравним с обонятелно възприятие, навън се проявява като един примитивен говор.
Стигне ли се до вътрешното възприемане на една приятна миризма или вкус и т.н. в същото време навън човешкото същество се проявява като един звук. Същото става и при вътрешните неприятни усещания. Така чрез всички гореописани процеси се постига и същинският смисъл на Слънчевото развитие за човешкото същество. То се добира до една по-висока степен на съзнание спрямо Сатурновото съзнание.
към текста >>
През почивния период те преформират всичко, което по-късно ще се превърне в действителни способ
нос
ти.
И както тези растежни сили един ден се проявяват в новото растение, така след почивния период, всичко, което представляваше „живот" на Слънцето, отново излиза от „лоното на света" и така започва едно ново планетарно съществувание. Ако отправим духовен поглед към определен вид духовни Същества, например към „Духовете на Мъдростта", ние лесно ще вникнем в смисъла на подобен почивен период. На Сатурн те още не бяха в състояние да излъчат от себе си едно или друго етерно тяло. Едва след изживяванията, които имаха на Сатурн, те можеха да направят това.
През почивния период те преформират всичко, което по-късно ще се превърне в действителни способности.
Така на Слънцето те са напред нали дотам, че вече могат да излъчат от себе си „живот", т.е. да надарят човешкото същество с негово собствено етерно тяло. * * * * * След почивния период от „мировия сън" отново се появява това, което по-рано беше „Слънце". С други думи: Духовният поглед може да го възприема, както можеше да го възприема и по-рано.
към текста >>
(То не трябва да се смесва с днешната земна Луна.) И така, на Луната се наблюдават две важни особе
нос
ти.
* * * * * След почивния период от „мировия сън" отново се появява това, което по-рано беше „Слънце". С други думи: Духовният поглед може да го възприема, както можеше да го възприема и по-рано. Наблюдението бе прекъснато само по времето на почивния период. Новото планетарно Същество ще означим с името „Луна".
(То не трябва да се смесва с днешната земна Луна.) И така, на Луната се наблюдават две важни особености.
На първо място, отделеният през Слънчевата епоха „нов Сатурн" отново се намира в това младо планетарно Същество. По време на почивния период този Сатурн отново се съединява със Слънцето. Всичко, което съществуваше на първия Сатурн, сега изниква като мирова формация. На второ място, през почивния период, образуваните на Слънцето етерни тела бяха абсорбирани от това, което изграждаше един вид духовната атмосфера на планетата. Следователно, в този момент етерните тела не са свързани със съответните физически човешки тела.
към текста >>
Разбира се, те
нос
ят всичко, което беше изработено в тях на Сатурн и на Слънцето, но са лишени от етерното или жизнено тяло.
По време на почивния период този Сатурн отново се съединява със Слънцето. Всичко, което съществуваше на първия Сатурн, сега изниква като мирова формация. На второ място, през почивния период, образуваните на Слънцето етерни тела бяха абсорбирани от това, което изграждаше един вид духовната атмосфера на планетата. Следователно, в този момент етерните тела не са свързани със съответните физически човешки тела. Първоначално физическите тела съществуват сами за себе си и не са проникнати от етерните тела.
Разбира се, те носят всичко, което беше изработено в тях на Сатурн и на Слънцето, но са лишени от етерното или жизнено тяло.
Те не могат веднага да приемат това етерно тяло в себе си, защото през почивния период самото то е претърпяло известно развитие, към което те все още не са приспособени. И така, това, което настъпва сега в началото на Лунното развитие, за да се постигне съответното приспособяване, е първоначално само едно повторение на Сатурновите процеси, физическото човешко същество повтаря Сатурновите степени, но при съвършено други условия. На Сатурн в него действуваха само силите на топлинното тяло; сега в него са и силите на изработеното газообразно тяло. Последните обаче не се включват веднага в хода на Лунното развитие. Сега всичко изглежда така, сякаш човешкото същество е изградено само от топлинна субстанция, а всред нея дремят газовите сили.
към текста >>
През втората от тях човешкото същество е вече достатъчно приспособено към новите условия на Луната, така че „Духовете на Движението" могат да превърнат придобитата от тях способ
нос
т в определено дело.
И на края, в последната част на Сатурновото повторение, човешкото същество вече изглежда по същия начин, както и в своето „живо състояние" на Слънцето. И все пак целият този живот се оказва само привиден. Първо настъпва един почивен период, подобен на кратките почивни периоди от Слънчевото развитие. После отново започва вливането на етерното тяло, за което сега физическото тяло е вече узряло. Както и Сатурновото повторение, това вливане на етерното тяло се извършва в три различни една от друга епохи.
През втората от тях човешкото същество е вече достатъчно приспособено към новите условия на Луната, така че „Духовете на Движението" могат да превърнат придобитата от тях способност в определено дело.
То се състои в това, че те черпейки от своята собствена същност започват да вливат астралното тяло в човешкото същество. За този вид работа те бяха подготвени по време на Слънчевото развитие, а в почивния период между Слънцето и Луната само затвърдиха тази своя способност. Вливането на астралното тяло трае известно време, след което настъпва един от по-кратките почивни периоди. После вливането на астралното тяло се подновява и то продължава, докато в развитието се включат „Духовете на Формата". Благодарение на това, че „Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото същество, то получава първите душевни качества.
към текста >>
То се състои в това, че те черпейки от своята собствена същ
нос
т започват да вливат астралното тяло в човешкото същество.
И все пак целият този живот се оказва само привиден. Първо настъпва един почивен период, подобен на кратките почивни периоди от Слънчевото развитие. После отново започва вливането на етерното тяло, за което сега физическото тяло е вече узряло. Както и Сатурновото повторение, това вливане на етерното тяло се извършва в три различни една от друга епохи. През втората от тях човешкото същество е вече достатъчно приспособено към новите условия на Луната, така че „Духовете на Движението" могат да превърнат придобитата от тях способност в определено дело.
То се състои в това, че те черпейки от своята собствена същност започват да вливат астралното тяло в човешкото същество.
За този вид работа те бяха подготвени по време на Слънчевото развитие, а в почивния период между Слънцето и Луната само затвърдиха тази своя способност. Вливането на астралното тяло трае известно време, след което настъпва един от по-кратките почивни периоди. После вливането на астралното тяло се подновява и то продължава, докато в развитието се включат „Духовете на Формата". Благодарение на това, че „Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото същество, то получава първите душевни качества. По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дейността на етерното тяло растителен характер.
към текста >>
За този вид работа те бяха подготвени по време на Слънчевото развитие, а в почивния период между Слънцето и Луната само затвърдиха тази своя способ
нос
т.
Първо настъпва един почивен период, подобен на кратките почивни периоди от Слънчевото развитие. После отново започва вливането на етерното тяло, за което сега физическото тяло е вече узряло. Както и Сатурновото повторение, това вливане на етерното тяло се извършва в три различни една от друга епохи. През втората от тях човешкото същество е вече достатъчно приспособено към новите условия на Луната, така че „Духовете на Движението" могат да превърнат придобитата от тях способност в определено дело. То се състои в това, че те черпейки от своята собствена същност започват да вливат астралното тяло в човешкото същество.
За този вид работа те бяха подготвени по време на Слънчевото развитие, а в почивния период между Слънцето и Луната само затвърдиха тази своя способност.
Вливането на астралното тяло трае известно време, след което настъпва един от по-кратките почивни периоди. После вливането на астралното тяло се подновява и то продължава, докато в развитието се включат „Духовете на Формата". Благодарение на това, че „Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото същество, то получава първите душевни качества. По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дейността на етерното тяло растителен характер. Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие.
към текста >>
По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дей
нос
тта на етерното тяло растителен характер.
То се състои в това, че те черпейки от своята собствена същност започват да вливат астралното тяло в човешкото същество. За този вид работа те бяха подготвени по време на Слънчевото развитие, а в почивния период между Слънцето и Луната само затвърдиха тази своя способност. Вливането на астралното тяло трае известно време, след което настъпва един от по-кратките почивни периоди. После вливането на астралното тяло се подновява и то продължава, докато в развитието се включат „Духовете на Формата". Благодарение на това, че „Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото същество, то получава първите душевни качества.
По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дейността на етерното тяло растителен характер.
Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие. Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието. Но след тяхната намеса тези променливи чувства се преобразяват. В човешкото същество се появява следа от „желанието". Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява удоволствие и да отбягва това, което причинява антипатия.
към текста >>
Но тъй като „Духовете на Формата" не са предоставили своята собствена същ
нос
т на човешкото същество, а само своите двупосочно действуващи сили, тези желания са лишени от дълбочина и от самостоятел
нос
т.
Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие. Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието. Но след тяхната намеса тези променливи чувства се преобразяват. В човешкото същество се появява следа от „желанието". Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява удоволствие и да отбягва това, което причинява антипатия.
Но тъй като „Духовете на Формата" не са предоставили своята собствена същност на човешкото същество, а само своите двупосочно действуващи сили, тези желания са лишени от дълбочина и от самостоятелност.
Те се направляват от „Духовете на Формата" и имат чисто инстинктивен характер. На Сатурн физическото тяло на човешкото същество беше едно топлинно тяло; на Слънцето то се сгъстява до газовото състояние, до „въздух". Чрез вливането на астралното тяло по време на Лунното развитие, в определен момент физическата субстанция се сгъстява още повече и стига до едно състояние,което може да се сравни със съвременната течност. Ще обозначим това състояние като „вода". С това нямаме предвид агрегатното състояние на днешната вода, а всяка течна форма на съществуване.
към текста >>
Чрез вливането на астралното тяло по време на Лунното развитие, в определен момент физическата субстанция се сгъстява още повече и стига до едно състояние,което може да се сравни със съвременната теч
нос
т.
В човешкото същество се появява следа от „желанието". Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява удоволствие и да отбягва това, което причинява антипатия. Но тъй като „Духовете на Формата" не са предоставили своята собствена същност на човешкото същество, а само своите двупосочно действуващи сили, тези желания са лишени от дълбочина и от самостоятелност. Те се направляват от „Духовете на Формата" и имат чисто инстинктивен характер. На Сатурн физическото тяло на човешкото същество беше едно топлинно тяло; на Слънцето то се сгъстява до газовото състояние, до „въздух".
Чрез вливането на астралното тяло по време на Лунното развитие, в определен момент физическата субстанция се сгъстява още повече и стига до едно състояние,което може да се сравни със съвременната течност.
Ще обозначим това състояние като „вода". С това нямаме предвид агрегатното състояние на днешната вода, а всяка течна форма на съществуване. Постепенно физическото човешко тяло приема една форма, която е съставена от три различни субстанции. Най-гъсто е „водното тяло"; то е пронизвано от въздушни потоци, а всичко това е изпълнено с топлина. И по време на Слънчевия период не всички създания достигат възможната зрелост.
към текста >>
Те притежават само физическо тяло, което на Луната все още не може да бъде
нос
ител на самостоятелно етерно тяло.
Най-гъсто е „водното тяло"; то е пронизвано от въздушни потоци, а всичко това е изпълнено с топлина. И по време на Слънчевия период не всички създания достигат възможната зрелост. Ето защо на Луната се намират създания, които стоят едва на Сатурновата степен, и такива, които са напреднали само до Слънчевата степен. Така че наред с нормално развитото човешко царство, възникват и две други царства. Едно от тях се състои от Същества, застинали в Сатурновата степен.
Те притежават само физическо тяло, което на Луната все още не може да бъде носител на самостоятелно етерно тяло.
Това е най-низшето Лунно царство. Второто царство се състои от Същества, застинали в Слънчевата степен; ето защо на Луната те не са узрели, за да включат в себе си самостоятелно астрално тяло. Те образуват едно междинно царство, разположено между споменатото от една страна, и нормално развитото човешко царство от друга. Но има още нещо: Чисто топлинните и чисто въздушните сили също пронизват човешките същества. Стига се дотам, че на Луната последните носят в себе си и Сатурнова, и Слънчева природа.
към текста >>
Стига се дотам, че на Луната последните
нос
ят в себе си и Сатурнова, и Слънчева природа.
Те притежават само физическо тяло, което на Луната все още не може да бъде носител на самостоятелно етерно тяло. Това е най-низшето Лунно царство. Второто царство се състои от Същества, застинали в Слънчевата степен; ето защо на Луната те не са узрели, за да включат в себе си самостоятелно астрално тяло. Те образуват едно междинно царство, разположено между споменатото от една страна, и нормално развитото човешко царство от друга. Но има още нещо: Чисто топлинните и чисто въздушните сили също пронизват човешките същества.
Стига се дотам, че на Луната последните носят в себе си и Сатурнова, и Слънчева природа.
По този начин в човешката природа настъпва едно раздвоение. В резултат на това раздвоение, след като „Духовете на Формата" вече са подновили дейността си в Лунното развитие, идва нещо изключително важно. В небесното тяло на Луната започва да се подготвя един катаклизъм, едно разцепване. Една част от Лунните субстанции и Същества се отделя от другите. Единното небесно тяло се разделя на две.
към текста >>
В резултат на това раздвоение, след като „Духовете на Формата" вече са подновили дей
нос
тта си в Лунното развитие, идва нещо изключително важно.
Второто царство се състои от Същества, застинали в Слънчевата степен; ето защо на Луната те не са узрели, за да включат в себе си самостоятелно астрално тяло. Те образуват едно междинно царство, разположено между споменатото от една страна, и нормално развитото човешко царство от друга. Но има още нещо: Чисто топлинните и чисто въздушните сили също пронизват човешките същества. Стига се дотам, че на Луната последните носят в себе си и Сатурнова, и Слънчева природа. По този начин в човешката природа настъпва едно раздвоение.
В резултат на това раздвоение, след като „Духовете на Формата" вече са подновили дейността си в Лунното развитие, идва нещо изключително важно.
В небесното тяло на Луната започва да се подготвя един катаклизъм, едно разцепване. Една част от Лунните субстанции и Същества се отделя от другите. Единното небесно тяло се разделя на две. Едното става обиталище на определени висши Същества, които и по-рано бяха плътно свързани в единното небесно тяло. Другото се заема от човешкото същество, от споменатите две по-низши царства и от някои висши Същества, които не преминават на първото небесно тяло.
към текста >>
Ето защо на свой ред и Лунните Същества получават нови възмож
нос
ти за развитие.
От възникналите на Луната субстанции, при своето отделяне новороденото Слънце взема само „топлината" и „въздуха". На същинската Луна, като остатък, освен тези две субстанции, откриваме и „водата". Благодарение на това разделяне, изтеглените на новороденото Слънце висши Същества могат да се развиват свободно и без да са смущавани от по-плътните и груби Лунни Същества. Така те напредват нормално в хода на своята еволюция. Но по този начин те постигат и една още по-голяма сила и вече могат да действуват върху Лунните Същества отвън, от своето Слънце.
Ето защо на свой ред и Лунните Същества получават нови възможности за развитие.
Преди всичко, с тях остават „Духовете на Формата". Те утвърждават още повече желанието и неговата природа, а като последствие това води към едно още по-голямо сгъстяване на физическото тяло. От чисто „водно", то добива елементи на вискозност; съответно, сгъстяват се както въздухообразните, така и топлинните му формации. Подобни процеси стават и в двете по-низши царства. Отделянето на Лунното тяло от Слънчевото променя техните съотношения.
към текста >>
От чисто „водно", то добива елементи на вискоз
нос
т; съответно, сгъстяват се както въздухообразните, така и топлинните му формации.
Така те напредват нормално в хода на своята еволюция. Но по този начин те постигат и една още по-голяма сила и вече могат да действуват върху Лунните Същества отвън, от своето Слънце. Ето защо на свой ред и Лунните Същества получават нови възможности за развитие. Преди всичко, с тях остават „Духовете на Формата". Те утвърждават още повече желанието и неговата природа, а като последствие това води към едно още по-голямо сгъстяване на физическото тяло.
От чисто „водно", то добива елементи на вискозност; съответно, сгъстяват се както въздухообразните, така и топлинните му формации.
Подобни процеси стават и в двете по-низши царства. Отделянето на Лунното тяло от Слънчевото променя техните съотношения. Сега Луната се отнася към Слънцето, както някога Сатурн към цялата заобикаляща го мирова еволюция. Тялото на Сатурн беше образувано от „Духовете на Волята" (Престоли) или, така да се каже, от тяхното тяло. Сатурновата субстанция отразяваше обратно в мировото пространство всичко, което духовните Същества изживяваха в света около Сатурн.
към текста >>
Цялото развитие се основава на това, че най-напред от недиференцирания живот на „обкръжението" се отделя една самостоятелна същ
нос
т; после в нея, като един вид огледален образ, се отпечатва цялото „обкръжение"; а нататък продължава напълно самостоятелното и развитие.
Отделянето на Лунното тяло от Слънчевото променя техните съотношения. Сега Луната се отнася към Слънцето, както някога Сатурн към цялата заобикаляща го мирова еволюция. Тялото на Сатурн беше образувано от „Духовете на Волята" (Престоли) или, така да се каже, от тяхното тяло. Сатурновата субстанция отразяваше обратно в мировото пространство всичко, което духовните Същества изживяваха в света около Сатурн. И точно този отразен свят, в хода на определени процеси, накрая се пробуди за един самостоятелен живот.
Цялото развитие се основава на това, че най-напред от недиференцирания живот на „обкръжението" се отделя една самостоятелна същност; после в нея, като един вид огледален образ, се отпечатва цялото „обкръжение"; а нататък продължава напълно самостоятелното и развитие.
Така и тялото на Луната се отделя от тялото на Слънцето и първоначално започва да отразява живота на Слънчевото тяло. Ако нещата бяха спрели дотук, бихме имали следното: Чисто и просто в едно Слънчево тяло биха съществували приспособените към него духовни Същества с техните изживявания, съответно в топлинния и въздушен елемент. Срещу това Слънчево тяло би стояло Лунното тяло, в което други Същества биха разгръщали своята екзистенция в топлинния, въздушен и воден елемент. Напредъкът от Слънчевото към Лунното въплъщение би се състоял в това, че Слънчевите Същества биха имали пред себе си своя собствен живот като един вид огледален образ отразен от процесите на Луната, и така биха изпитвали нещо, което за тях по време на Слънчевото въплъщение би било все още невъзможно. Обаче картината е друга.
към текста >>
С помощта на способ
нос
тите, които тези Същества изградиха в него, той натрупа сили, за да облагороди своята собствена природа и дори да издигне до по-висша степен своите сродни с по-низшите царства съставни части.
А самия човек можем да определим като човек-животно. Той беше изграден от съставните части на другите две царства. Обаче наред с това, той беше изцяло проникнат от едно етерно и астрално тяло, върху които действуваха силите на висшите Същества от отделеното Слънце. Така бе постигнато облагородяване на неговата форма. Докато „Духовете на Формата" моделираха неговия облик така, че да е приспособен към Лунния живот, Духовете на Слънцето го превръщаха в едно същество, което се издига над този живот.
С помощта на способностите, които тези Същества изградиха в него, той натрупа сили, за да облагороди своята собствена природа и дори да издигне до по-висша степен своите сродни с по-низшите царства съставни части.
От духовна гледна точка, тези процеси могат да бъдат описани по следния начин. Предшественикът на човека беше облагороден от Същества, които бяха отпаднали от Слънчевото царство. Това облагородяване засегна преди всичко изживяванията, свързани с водния елемент. А върху този елемент Слънчевите Същества, които бяха господари в топлинния и въздушен елемент, имаха твърде слабо влияние. Това се отрази върху организацията на човешкия предшественик, където на преден план излязоха два вида Същества.
към текста >>
С появата на Луната възникват нови разновид
нос
ти на тези Същества.
Ще разберем това ако се замислим, че на всяка от изминалите еволюционни степени изостават определени Същества и форми, които водят до въплъщаването на най-различни качества. Има формации, които показват началните качества на Сатурн, такива от средната му епоха и такива от неговия краен период. Същото важи и за всички еволюционни степени на Слънцето. И така, планетарните въплъщения са пред нас: Сатурн, Слънце, Луна. В хода на този величествен процес изостават както определени форми, така и определени Същества.
С появата на Луната възникват нови разновидности на тези Същества.
Виждаме например „Духовете на Личността", които на Слънцето не са постигнали своята човешка степен; има и такива, които тук наваксват своето изоставане. Част от „Духовете на Огъня", които на Слънцето би трябвало да станат човеци, също изостава. Както по време на Слънчевото развитие част от изостаналите „Духове на Личността" се отделиха от Слънчевото тяло и създадоха един нов Сатурн, така и в хода на Лунното развитие описаните Същества се отделят върху особени небесни тела. Досега говорехме само за възникването на Слънцето и Луната. Поради посочените причини, от Лунното тяло което се появява след продължителния почивен период се отделят и други небесни тела.
към текста >>
Виждаме например „Духовете на Лич
нос
тта", които на Слънцето не са постигнали своята човешка степен; има и такива, които тук наваксват своето изоставане.
Има формации, които показват началните качества на Сатурн, такива от средната му епоха и такива от неговия краен период. Същото важи и за всички еволюционни степени на Слънцето. И така, планетарните въплъщения са пред нас: Сатурн, Слънце, Луна. В хода на този величествен процес изостават както определени форми, така и определени Същества. С появата на Луната възникват нови разновидности на тези Същества.
Виждаме например „Духовете на Личността", които на Слънцето не са постигнали своята човешка степен; има и такива, които тук наваксват своето изоставане.
Част от „Духовете на Огъня", които на Слънцето би трябвало да станат човеци, също изостава. Както по време на Слънчевото развитие част от изостаналите „Духове на Личността" се отделиха от Слънчевото тяло и създадоха един нов Сатурн, така и в хода на Лунното развитие описаните Същества се отделят върху особени небесни тела. Досега говорехме само за възникването на Слънцето и Луната. Поради посочените причини, от Лунното тяло което се появява след продължителния почивен период се отделят и други небесни тела. След известно време имаме вече работа с цяла система от не бесни тела, от които най-напреднало, както лесно може да се разбере, е това, което трябва да наречем „новото Слънце".
към текста >>
Както по време на Слънчевото развитие част от изостаналите „Духове на Лич
нос
тта" се отделиха от Слънчевото тяло и създадоха един нов Сатурн, така и в хода на Лунното развитие описаните Същества се отделят върху особени небесни тела.
И така, планетарните въплъщения са пред нас: Сатурн, Слънце, Луна. В хода на този величествен процес изостават както определени форми, така и определени Същества. С появата на Луната възникват нови разновидности на тези Същества. Виждаме например „Духовете на Личността", които на Слънцето не са постигнали своята човешка степен; има и такива, които тук наваксват своето изоставане. Част от „Духовете на Огъня", които на Слънцето би трябвало да станат човеци, също изостава.
Както по време на Слънчевото развитие част от изостаналите „Духове на Личността" се отделиха от Слънчевото тяло и създадоха един нов Сатурн, така и в хода на Лунното развитие описаните Същества се отделят върху особени небесни тела.
Досега говорехме само за възникването на Слънцето и Луната. Поради посочените причини, от Лунното тяло което се появява след продължителния почивен период се отделят и други небесни тела. След известно време имаме вече работа с цяла система от не бесни тела, от които най-напреднало, както лесно може да се разбере, е това, което трябва да наречем „новото Слънце". Както през Слънчевият период съществуваше силно привличане между изостаналите Сатурнови царства и Духовете на Личността от новия Сатурн, така и сега възниква подобно привличане между тези небесни тела и съответните Лунни Същества. Би трябвало да отидем твърде далеч, ако искаме да опишем всяко от възникналите по този начин небесни тела.
към текста >>
Както през Слънчевият период съществуваше силно привличане между изостаналите Сатурнови царства и Духовете на Лич
нос
тта от новия Сатурн, така и сега възниква подобно привличане между тези небесни тела и съответните Лунни Същества.
Част от „Духовете на Огъня", които на Слънцето би трябвало да станат човеци, също изостава. Както по време на Слънчевото развитие част от изостаналите „Духове на Личността" се отделиха от Слънчевото тяло и създадоха един нов Сатурн, така и в хода на Лунното развитие описаните Същества се отделят върху особени небесни тела. Досега говорехме само за възникването на Слънцето и Луната. Поради посочените причини, от Лунното тяло което се появява след продължителния почивен период се отделят и други небесни тела. След известно време имаме вече работа с цяла система от не бесни тела, от които най-напреднало, както лесно може да се разбере, е това, което трябва да наречем „новото Слънце".
Както през Слънчевият период съществуваше силно привличане между изостаналите Сатурнови царства и Духовете на Личността от новия Сатурн, така и сега възниква подобно привличане между тези небесни тела и съответните Лунни Същества.
Би трябвало да отидем твърде далеч, ако искаме да опишем всяко от възникналите по този начин небесни тела. Достатъчно е само да посочим причината, поради която от първоначално цялостната небесна формация, каквато е Сатурн в зората на човешката еволюция, постепенно се отделят едно след друго цяла поредица от небесни тела. След като Духовете на Формата се намесиха в развитието на Луната, то продължи още известно време според описания горе начин. После отново настъпи един почивен период. По време на този почивен период по-грубите съставни части на трите Лунни царства остават в състояние на покой; по-фините части, а именно астралните тела на човешките същества, се освобождават от тези по-груби форми.
към текста >>
Благодарение на това, че през почивния период в свободно състояние те са приели Слънчевите сили, сега тези по-груби субстанции стават достъпни за влиянията, които след известно време ще се упражнят върху тях от нормално прогресиралите „Духове на Лич
нос
тта" и „Духове на Огъня".
След като Духовете на Формата се намесиха в развитието на Луната, то продължи още известно време според описания горе начин. После отново настъпи един почивен период. По време на този почивен период по-грубите съставни части на трите Лунни царства остават в състояние на покой; по-фините части, а именно астралните тела на човешките същества, се освобождават от тези по-груби форми. Те преминават в едно ново състояние, при което висшите сили на напредналите Слънчеви Същества могат да работят върху тях особено силно. След почивния период те отново проникват в онези части на човешкото същество, които са изградени от по-груби субстанции.
Благодарение на това, че през почивния период в свободно състояние те са приели Слънчевите сили, сега тези по-груби субстанции стават достъпни за влиянията, които след известно време ще се упражнят върху тях от нормално прогресиралите „Духове на Личността" и „Духове на Огъня".
Междувременно „Духовете на Личността" се издигат до една степен, при която те добиват „инспиративно съзнание". Сега те могат не само да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества както това беше при предишното образно съзнание, а и самата им вътрешна същност с помощта на един вид духовен звуков говор. „Духовете на Огъня" обаче се бяха издигнали до онази степен на съзнание, която „Духовете на Личността" имаха на Слънцето.Така че и двете категории Духове можеха да действуват в напредващия живот на човешкото същество. „Духовете на Личността" действуват върху астралното тяло, а „Духовете на Огъня" върху етерното тяло на човешкото същество. По този начин астралното тяло добива характера на индивидуален, личностен характер.
към текста >>
Междувременно „Духовете на Лич
нос
тта" се издигат до една степен, при която те добиват „инспиративно съзнание".
После отново настъпи един почивен период. По време на този почивен период по-грубите съставни части на трите Лунни царства остават в състояние на покой; по-фините части, а именно астралните тела на човешките същества, се освобождават от тези по-груби форми. Те преминават в едно ново състояние, при което висшите сили на напредналите Слънчеви Същества могат да работят върху тях особено силно. След почивния период те отново проникват в онези части на човешкото същество, които са изградени от по-груби субстанции. Благодарение на това, че през почивния период в свободно състояние те са приели Слънчевите сили, сега тези по-груби субстанции стават достъпни за влиянията, които след известно време ще се упражнят върху тях от нормално прогресиралите „Духове на Личността" и „Духове на Огъня".
Междувременно „Духовете на Личността" се издигат до една степен, при която те добиват „инспиративно съзнание".
Сега те могат не само да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества както това беше при предишното образно съзнание, а и самата им вътрешна същност с помощта на един вид духовен звуков говор. „Духовете на Огъня" обаче се бяха издигнали до онази степен на съзнание, която „Духовете на Личността" имаха на Слънцето.Така че и двете категории Духове можеха да действуват в напредващия живот на човешкото същество. „Духовете на Личността" действуват върху астралното тяло, а „Духовете на Огъня" върху етерното тяло на човешкото същество. По този начин астралното тяло добива характера на индивидуален, личностен характер. Сега вече то може да изпитва не само удоволствие и болка, но и да отнася тези чувства към себе си.
към текста >>
Сега те могат не само да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества както това беше при предишното образно съзнание, а и самата им вътрешна същ
нос
т с помощта на един вид духовен звуков говор.
По време на този почивен период по-грубите съставни части на трите Лунни царства остават в състояние на покой; по-фините части, а именно астралните тела на човешките същества, се освобождават от тези по-груби форми. Те преминават в едно ново състояние, при което висшите сили на напредналите Слънчеви Същества могат да работят върху тях особено силно. След почивния период те отново проникват в онези части на човешкото същество, които са изградени от по-груби субстанции. Благодарение на това, че през почивния период в свободно състояние те са приели Слънчевите сили, сега тези по-груби субстанции стават достъпни за влиянията, които след известно време ще се упражнят върху тях от нормално прогресиралите „Духове на Личността" и „Духове на Огъня". Междувременно „Духовете на Личността" се издигат до една степен, при която те добиват „инспиративно съзнание".
Сега те могат не само да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества както това беше при предишното образно съзнание, а и самата им вътрешна същност с помощта на един вид духовен звуков говор.
„Духовете на Огъня" обаче се бяха издигнали до онази степен на съзнание, която „Духовете на Личността" имаха на Слънцето.Така че и двете категории Духове можеха да действуват в напредващия живот на човешкото същество. „Духовете на Личността" действуват върху астралното тяло, а „Духовете на Огъня" върху етерното тяло на човешкото същество. По този начин астралното тяло добива характера на индивидуален, личностен характер. Сега вече то може да изпитва не само удоволствие и болка, но и да отнася тези чувства към себе си. То все още не стига до едно пълно Азово съзнание, до „Аз съм", но се усеща като понесено, като подслонено от Съществата, намиращи се в неговото обкръжение.
към текста >>
„Духовете на Огъня" обаче се бяха издигнали до онази степен на съзнание, която „Духовете на Лич
нос
тта" имаха на Слънцето.Така че и двете категории Духове можеха да действуват в напредващия живот на човешкото същество.
Те преминават в едно ново състояние, при което висшите сили на напредналите Слънчеви Същества могат да работят върху тях особено силно. След почивния период те отново проникват в онези части на човешкото същество, които са изградени от по-груби субстанции. Благодарение на това, че през почивния период в свободно състояние те са приели Слънчевите сили, сега тези по-груби субстанции стават достъпни за влиянията, които след известно време ще се упражнят върху тях от нормално прогресиралите „Духове на Личността" и „Духове на Огъня". Междувременно „Духовете на Личността" се издигат до една степен, при която те добиват „инспиративно съзнание". Сега те могат не само да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества както това беше при предишното образно съзнание, а и самата им вътрешна същност с помощта на един вид духовен звуков говор.
„Духовете на Огъня" обаче се бяха издигнали до онази степен на съзнание, която „Духовете на Личността" имаха на Слънцето.Така че и двете категории Духове можеха да действуват в напредващия живот на човешкото същество.
„Духовете на Личността" действуват върху астралното тяло, а „Духовете на Огъня" върху етерното тяло на човешкото същество. По този начин астралното тяло добива характера на индивидуален, личностен характер. Сега вече то може да изпитва не само удоволствие и болка, но и да отнася тези чувства към себе си. То все още не стига до едно пълно Азово съзнание, до „Аз съм", но се усеща като понесено, като подслонено от Съществата, намиращи се в неговото обкръжение. Поглеждайки към тях, то си казва: Това обкръжение поддържа моето съществувание.
към текста >>
„Духовете на Лич
нос
тта" действуват върху астралното тяло, а „Духовете на Огъня" върху етерното тяло на човешкото същество.
След почивния период те отново проникват в онези части на човешкото същество, които са изградени от по-груби субстанции. Благодарение на това, че през почивния период в свободно състояние те са приели Слънчевите сили, сега тези по-груби субстанции стават достъпни за влиянията, които след известно време ще се упражнят върху тях от нормално прогресиралите „Духове на Личността" и „Духове на Огъня". Междувременно „Духовете на Личността" се издигат до една степен, при която те добиват „инспиративно съзнание". Сега те могат не само да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества както това беше при предишното образно съзнание, а и самата им вътрешна същност с помощта на един вид духовен звуков говор. „Духовете на Огъня" обаче се бяха издигнали до онази степен на съзнание, която „Духовете на Личността" имаха на Слънцето.Така че и двете категории Духове можеха да действуват в напредващия живот на човешкото същество.
„Духовете на Личността" действуват върху астралното тяло, а „Духовете на Огъня" върху етерното тяло на човешкото същество.
По този начин астралното тяло добива характера на индивидуален, личностен характер. Сега вече то може да изпитва не само удоволствие и болка, но и да отнася тези чувства към себе си. То все още не стига до едно пълно Азово съзнание, до „Аз съм", но се усеща като понесено, като подслонено от Съществата, намиращи се в неговото обкръжение. Поглеждайки към тях, то си казва: Това обкръжение поддържа моето съществувание. Сега вече „Духовете на Огъня" действуват върху етерното тяло.
към текста >>
По този начин астралното тяло добива характера на индивидуален, лич
нос
тен характер.
Благодарение на това, че през почивния период в свободно състояние те са приели Слънчевите сили, сега тези по-груби субстанции стават достъпни за влиянията, които след известно време ще се упражнят върху тях от нормално прогресиралите „Духове на Личността" и „Духове на Огъня". Междувременно „Духовете на Личността" се издигат до една степен, при която те добиват „инспиративно съзнание". Сега те могат не само да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества както това беше при предишното образно съзнание, а и самата им вътрешна същност с помощта на един вид духовен звуков говор. „Духовете на Огъня" обаче се бяха издигнали до онази степен на съзнание, която „Духовете на Личността" имаха на Слънцето.Така че и двете категории Духове можеха да действуват в напредващия живот на човешкото същество. „Духовете на Личността" действуват върху астралното тяло, а „Духовете на Огъня" върху етерното тяло на човешкото същество.
По този начин астралното тяло добива характера на индивидуален, личностен характер.
Сега вече то може да изпитва не само удоволствие и болка, но и да отнася тези чувства към себе си. То все още не стига до едно пълно Азово съзнание, до „Аз съм", но се усеща като понесено, като подслонено от Съществата, намиращи се в неговото обкръжение. Поглеждайки към тях, то си казва: Това обкръжение поддържа моето съществувание. Сега вече „Духовете на Огъня" действуват върху етерното тяло. Под тяхното влияние движението на етерните сили се превръща все повече и повече в една вътрешна жизнена дейност.
към текста >>
Под тяхното влияние движението на етерните сили се превръща все повече и повече в една вътрешна жизнена дей
нос
т.
По този начин астралното тяло добива характера на индивидуален, личностен характер. Сега вече то може да изпитва не само удоволствие и болка, но и да отнася тези чувства към себе си. То все още не стига до едно пълно Азово съзнание, до „Аз съм", но се усеща като понесено, като подслонено от Съществата, намиращи се в неговото обкръжение. Поглеждайки към тях, то си казва: Това обкръжение поддържа моето съществувание. Сега вече „Духовете на Огъня" действуват върху етерното тяло.
Под тяхното влияние движението на етерните сили се превръща все повече и повече в една вътрешна жизнена дейност.
Това, което възниква там, намира физически израз в движението на соковете и в растежните явления. Въздухообразните субстанции се сгъстяват до водни. Вече може да се говори за един вид хранене в смисъл, че това, което се приема отвън, подлежи на вътрешна преработка. За да вникнем по-добре в тези процеси, нека да си представим нещо средно между хранене и дишане в съвременния смисъл на тези думи. Човешкото същество поема хранителните вещества от царството на животните-растения.
към текста >>
В случая този елемент не е нито вода нито въздух в днешния смисъл на думата, а нещо средно, един вид гъста пара, в която са разтворени най-разнообразни вещества,
нос
ени от най-разнообразни течения.
Въздухообразните субстанции се сгъстяват до водни. Вече може да се говори за един вид хранене в смисъл, че това, което се приема отвън, подлежи на вътрешна преработка. За да вникнем по-добре в тези процеси, нека да си представим нещо средно между хранене и дишане в съвременния смисъл на тези думи. Човешкото същество поема хранителните вещества от царството на животните-растения. Нека да си представим тези животни-растения като висящо-плуващи, или като прораснали в един обкръжаващ елемент, както днешните животински видове обитават във водата или въздуха.
В случая този елемент не е нито вода нито въздух в днешния смисъл на думата, а нещо средно, един вид гъста пара, в която са разтворени най-разнообразни вещества, носени от най-разнообразни течения.
Растенията-животни изглеждат като сгъстени правилни форми на този елемент и физически почти не се различават от своето обкръжение. Процесът на дишането съществува наред с този на храненето. Той няма нищо общо с това, което наблюдаваме днес на Земята, а по-скоро представлява едно всмукване и излъчване на топлина. За свръх сетивното съзнание тези процеси изглеждат така, като че ли органите се отварят и после отново се затварят, а през тях навлиза и излиза един топлинен поток, понесъл със себе си въздухообразните и течни субстанции. И понеже на тази степен от развитието човешкото същество притежава вече астрално тяло, покрай дишането и храненето възникват определени чувства.
към текста >>
Например в елементите на растително-животинското царство стават видими самите „Духове на Лич
нос
тта"; зад и е минерално- растителните процеси просветват „Духовете на Огъня"; а „Синовете на Живота" се явяват на човека без никаква връзка с физическия свят, като един вид етерно-душевни образи.
Само че образите на лунното съзнание не са произволни като тези на съвременните човешки сънища; те са един вид символи и съответстват на външните процеси. Определен външен процес се съпровожда от точно определен образ. По този начин Лунният човек е в състояние да насочва своето поведение според възникващите в неговото съзнание образи, както съвременният човек прави това според своите възприятия. Нека само добавим, че в последния случай поведението подлежи на известен волев контрол, докато поведението, детерминирано от посочените образи следва един неясен подтик. Но това образно съзнание регистрира не само външни физически процеси; с помощта на образите то създава определени представи както за скритите зад физическите факти духовни Същества, така и за техните действия.
Например в елементите на растително-животинското царство стават видими самите „Духове на Личността"; зад и е минерално- растителните процеси просветват „Духовете на Огъня"; а „Синовете на Живота" се явяват на човека без никаква връзка с физическия свят, като един вид етерно-душевни образи.
Въпреки че представите на лунното съзнание са само символи на външният свят, те имаха много по-голямо въздействие върху вътрешния свят на човешкото същество, отколкото съвременните представи на човека, които се изграждат въз основа на сетивните възприятия. Представите на лунното съзнание можеха да приведат в движение и действие целия вътрешен свят на човешкото същество. Вътрешните процеси също се формираха според тях. Те бяха истински формиращи, строителни сили. Човешкото същество приемаше своя облик според начина, по който го изграждаха тези формиращи сили.
към текста >>
Силата произтичаща от образите на съзнанието, постепенно губи възмож
нос
тта да се простира върху цялото тяло на човека.
Вътрешните процеси също се формираха според тях. Те бяха истински формиращи, строителни сили. Човешкото същество приемаше своя облик според начина, по който го изграждаха тези формиращи сили. То се превръщаше в един вид отражение на процесите, разиграващи се в неговото собствено съзнание. Колкото по-напред отиваше така описаното развитие, толкова по-дълбоки промени настъпваха в човешкото същество.
Силата произтичаща от образите на съзнанието, постепенно губи възможността да се простира върху цялото тяло на човека.
То се разделя на две съставни части, на две природи. Образуват се такива части, които са подчинени на формиращото действие на образното съзнание и те са до голяма степен отражение на представите в току-що описания смисъл. Други органи обаче не се поддават на такова влияние. В една част от своето същество, човекът е някак твърде сгъстен, ръководи се от други закони, а не от образите на съзнанието. Те се освобождават от влиянието на човешкото същество, но попадат под друго влияние това на висшите Слънчеви Същества.
към текста >>
Тя е подвижна в себе си, пластична и се оформя като израз и
нос
ител на онзи смътен живот, който е характерен за съответната степен на човешкото съзнание.
Но тази степен от развитието се предхожда от един почивен период, по време на който Слънчевите Същества набират сила, за да действуват върху Лунните Същества, но вече при съвсем нови обстоятелства. След този почивен период, човешкото същество ясно се разделя на две природи. Едната от тях се изтръгва от самостоятелното действие на образното съзнание; тя приема по-определена форма и се поставя под влиянието на си ли, които макар и да произхождат от Лунното тяло, възникват там едва чрез влиянието на Слънчевите Същества. Тази част от човешкото същество се отдава предимно на живота, стимулиран от Слънцето. Другата част се издига като един вид глава от първата.
Тя е подвижна в себе си, пластична и се оформя като израз и носител на онзи смътен живот, който е характерен за съответната степен на човешкото съзнание.
Но двете части са тясно свързани; те си обменят своите сокове; има органи, които се простират от едната част в другата. Обстоятелството, че в хода на времето, през което се разиграват тези процеси, възникват подобни съотношения между Слънцето и Луната, води до установяването на една забележителна хармония. Вече посочихме как, чрез съответните степени от своето развитие, напредващите Същества си осигуряват свои небесни тела извън общата небесна маса. Те излъчват, така да се каже, силите, които подреждат веществата. Слънцето и Луната се отделят едно от друго, защото това беше необходимо за изграждане на подходящи обиталища за съответните Същества.
към текста >>
Тази подчине
нос
т на материята и нейните сили пред Духа отива още по-далеч.
Но двете части са тясно свързани; те си обменят своите сокове; има органи, които се простират от едната част в другата. Обстоятелството, че в хода на времето, през което се разиграват тези процеси, възникват подобни съотношения между Слънцето и Луната, води до установяването на една забележителна хармония. Вече посочихме как, чрез съответните степени от своето развитие, напредващите Същества си осигуряват свои небесни тела извън общата небесна маса. Те излъчват, така да се каже, силите, които подреждат веществата. Слънцето и Луната се отделят едно от друго, защото това беше необходимо за изграждане на подходящи обиталища за съответните Същества.
Тази подчиненост на материята и нейните сили пред Духа отива още по-далеч.
Самите Същества пораждат определени движения на небесните тела, определени ротации. Ето защо тези тела влизат в най-различни констелации. С промяната на положението на едно небесно тяло спрямо друго, се променят и действията на съответните Същества. Така става и с Луната и Слънцето. Чрез възникналото движение на Луната около Слънцето, човешките същества ту попадат в сферата на Слънчевите действия, ту се освобождават от тях и се оказват предоставени на самите себе си.
към текста >>
Налице е също една смяна в състоянията на съзнанието, която може да се сравни със смяната между съня и буд
нос
тта при съвременния човек, както и със смяната между неговия живот от раждането до смъртта и този от смъртта до едно ново раждане.
Когато в своя живот човешкото същество се отвръща от Слънцето, тогава то се заема със своята собствена природа. Точно в този момент започва и едно вътрешно раздвижване в астрално то тяло. Напротив, външната форма изостава в своето развитие. И така, по време на Лунното развитие са налице две характерни, ясно разграничени състояния на съзнанието, които непрекъснато се редуват: Едно по-смътно по време на Слънчевото действие, и друго по-ясно, свързано с епохите, през които животът е насочен предимно към самия себе си. Първото състояние е по-смътно, но в замяна на това по-безкористно: Човекът е отдаден на външния свят, на отразения в Слънцето Космос.
Налице е също една смяна в състоянията на съзнанието, която може да се сравни със смяната между съня и будността при съвременния човек, както и със смяната между неговия живот от раждането до смъртта и този от смъртта до едно ново раждане.
Пробуждането на човека върху Луната, след като Слънчевият период постепенно престава, би могло да се охарактеризира като нещо средно между пробуждането на съвременния човек всяка сутрин и състоянието му в мига на раждането. Постепенното затъмняване на съзнанието при наближаването на Слънчевия период прилича на нещо средно между заспиването и умирането. Защото на Луната не съществуваше такова съзнание за раждането и смъртта, каквото е присъщо на съвременния човек. С настъпването на Слънчевия период, човек се отдаваше на бликащата от този вид живот наслада. За този период от време той беше откъснат от своя собствен живот.
към текста >>
При това смяната между по-ясното съзнание през Лунния и по-смътното през Слънчевия период не беше така рязка, както е смяната между буд
нос
т и лишения от сънища сън при съвременния човек.
Една част от етерното тяло също беше извлечена навън от физическото тяло. И тази формация, съставена от астралното и етерно тяло, беше като един прекрасен и фин музикален инструмент, от чиито струни звучаха тайните на Космоса. И според хармониите на Космоса се изграждаха органите на онази част от човешкото същество, върху която съзнанието имаше само ограничено влияние. Защото в тези хармонии действуваха Съществата на Слънцето. Така тази човешка част беше формирана чрез духовните космически звуци.
При това смяната между по-ясното съзнание през Лунния и по-смътното през Слънчевия период не беше така рязка, както е смяната между будност и лишения от сънища сън при съвременния човек.
Все пак образното съзнание не притежаваше яснотата на днешното будно съзнание; затова пък другото съзнание не беше толкова неясно и смътно, както е днес по време на съня без сънища. И така, човешкото същество имаше една, макар и смътна представа за играта на космическите хармонии в неговото физическо тяло и в онази част от етерното тяло, която оставаше свързана с физическото. По времето, когато Слънцето, така да се каже, не се показваше пред човешкото същество, на мястото на хармониите, в съзнанието се явяваха образните представи. Тогава във физическото и етерно тяло с особена сила оживяваха онези органи, които бяха под непосредствената власт на съзнанието. Напротив, другите части на човешкото същество, върху които формиращите сили на Слънцето сега не действуваха, изпитваха един вид втвърдяване и изсъхване.
към текста >>
Основното ядро на неговата същ
нос
т не минаваше нито през едно истинско раждане, нито през истинска смърт; то само преминаваше от едно духовно звуково съзнание при което оставаше отдадено на външния свят към едно друго съзнание, при което беше обърнато предимно към своя вътрешен свят.
Напротив, другите части на човешкото същество, върху които формиращите сили на Слънцето сега не действуваха, изпитваха един вид втвърдяване и изсъхване. Когато после Слънчевият цикъл отново настъпваше, старите тела отпаднаха; те се отделяха от човешкото същество и така, като от гроба на старото тяло, възникваше новосъздаденият човек, макар и твърде неясен в своите форми. По този начин настъпваше едно обновление на жизнения процес. Слънчевите Същества и техните хармонии формираха новороденото тяло, то постигаше известно съвършенство и после целият този процес се повтаряше. Човекът усещаше това обновление като обличането в нова дреха.
Основното ядро на неговата същност не минаваше нито през едно истинско раждане, нито през истинска смърт; то само преминаваше от едно духовно звуково съзнание при което оставаше отдадено на външния свят към едно друго съзнание, при което беше обърнато предимно към своя вътрешен свят.
Човек сякаш сменяше своята кожа. Старото тяло ставаше неизползваемо; то беше изхвърляно, а после обновявано. Ето че стигаме до едно по-точно описание на това, което вече охарактеризирахме като един вид размножение и посочихме голямата му близост с образуването на представите. Така човешкото същество възпроизвежда свои подобия по отношение на определени части от физическото и етерно тяло. Съвсем не трябва да смятаме, че от родителското тяло произлизат нови дъщерни форми; просто ядрото на човешкото същество преминава от едното състояние в другото.
към текста >>
Когато наближи Слънчевият цикъл, неговите образни представи стават все по-бледи и по-бледи; изпълва се с една блажена всеотдай
нос
т, а в притихналия му вътрешен свят прозвучават хармониите на Космоса.
Ето че стигаме до едно по-точно описание на това, което вече охарактеризирахме като един вид размножение и посочихме голямата му близост с образуването на представите. Така човешкото същество възпроизвежда свои подобия по отношение на определени части от физическото и етерно тяло. Съвсем не трябва да смятаме, че от родителското тяло произлизат нови дъщерни форми; просто ядрото на човешкото същество преминава от едното състояние в другото. Родителското тяло не произвежда ново същество; то възпроизвежда самото себе си в нова форма. Така лунният човек изпитва една смяна на съзнанието.
Когато наближи Слънчевият цикъл, неговите образни представи стават все по-бледи и по-бледи; изпълва се с една блажена всеотдайност, а в притихналия му вътрешен свят прозвучават хармониите на Космоса.
Към края на този цикъл образите в астралното тяло оживяват; то започва все повече и повече да усеща себе си. Човекът изживява един вид пробуждане от тихото блаженство и покоя, в които беше потопен през Слънчевия цикъл. Но сега идва ред на друго важно изживяване. С новото проясняване на образното съзнание човешкото същество се вижда като обгърнато с един облак, като сякаш се е спуснал от Космоса като едно живо Същество. И предшественикът на човека чувствува това Същество като нещо свое, като едно допълнение към своята собствена природа.
към текста >>
Те отразяваха същ
нос
тта на „Синовете на Живота".
„Синовете на Живота" поглеждаха към принадлежащите им човешки групи, в отделното човешко същество те се виждаха като умножени в много екземпляри. В това те чувствуваха своята собствена Азовост. Те като че ли се отразяваха в човеците. В това се състоеше и задачата на човешките сетива през тогавашната епоха. Вече показахме, че тези сетива не служеха за възприемането на външни обекти.
Те отразяваха същността на „Синовете на Живота".
Това което „Синовете на Живота" възприемаха чрез тези отражения, им даваше тяхното „Азово съзнание". А това, което отражението пораждаше в човешкото астрално тяло, то беше не друго, а лунното съзнание с неговите неясни и смътни образи. Взаимодействието между тези процеси на лунното съзнание и „Синовете на Живота" се проявяваше във физическото тяло като подготвяше там първите наченки на нервната система. Нервите представляват един вид продължение на сетивата към вътрешните области на човешкото тяло. От казаното става ясно как трите вида духовни Същества „Духовете на Личността", „Духовете на Огъня" и „Синовете на Живота" действуват върху Лунния човек.
към текста >>
От казаното става ясно как трите вида духовни Същества „Духовете на Лич
нос
тта", „Духовете на Огъня" и „Синовете на Живота" действуват върху Лунния човек.
Те отразяваха същността на „Синовете на Живота". Това което „Синовете на Живота" възприемаха чрез тези отражения, им даваше тяхното „Азово съзнание". А това, което отражението пораждаше в човешкото астрално тяло, то беше не друго, а лунното съзнание с неговите неясни и смътни образи. Взаимодействието между тези процеси на лунното съзнание и „Синовете на Живота" се проявяваше във физическото тяло като подготвяше там първите наченки на нервната система. Нервите представляват един вид продължение на сетивата към вътрешните области на човешкото тяло.
От казаното става ясно как трите вида духовни Същества „Духовете на Личността", „Духовете на Огъня" и „Синовете на Живота" действуват върху Лунния човек.
Ако се спрем на главния период от Лунното развитие, а именно неговата средна епоха, ще установим как „Духовете на Личността" култивират в човешкото астрално тяло известна самостоятелност, известен личностен характер. На този факт се дължи и обстоятелството, че през неслънчевия цикъл човек може да се обърне към себе си, да формира сам себе си. „Духовете на Огъня" проявяват своята активност в етерното тяло, доколкото то приема самостоятелната форма на човешкото същество. Ето защо винаги след възобновяване на тялото, човешкото същество се усеща идентично с това, което е представлявало по-рано. Следователно „Духовете на Огъня" предават на етерното тяло един вид памет.
към текста >>
Ако се спрем на главния период от Лунното развитие, а именно неговата средна епоха, ще установим как „Духовете на Лич
нос
тта" култивират в човешкото астрално тяло известна самостоятел
нос
т, известен лич
нос
тен характер.
Това което „Синовете на Живота" възприемаха чрез тези отражения, им даваше тяхното „Азово съзнание". А това, което отражението пораждаше в човешкото астрално тяло, то беше не друго, а лунното съзнание с неговите неясни и смътни образи. Взаимодействието между тези процеси на лунното съзнание и „Синовете на Живота" се проявяваше във физическото тяло като подготвяше там първите наченки на нервната система. Нервите представляват един вид продължение на сетивата към вътрешните области на човешкото тяло. От казаното става ясно как трите вида духовни Същества „Духовете на Личността", „Духовете на Огъня" и „Синовете на Живота" действуват върху Лунния човек.
Ако се спрем на главния период от Лунното развитие, а именно неговата средна епоха, ще установим как „Духовете на Личността" култивират в човешкото астрално тяло известна самостоятелност, известен личностен характер.
На този факт се дължи и обстоятелството, че през неслънчевия цикъл човек може да се обърне към себе си, да формира сам себе си. „Духовете на Огъня" проявяват своята активност в етерното тяло, доколкото то приема самостоятелната форма на човешкото същество. Ето защо винаги след възобновяване на тялото, човешкото същество се усеща идентично с това, което е представлявало по-рано. Следователно „Духовете на Огъня" предават на етерното тяло един вид памет. „Синовете на Живота" действуват върху физическото тяло така, че то вече може да бъде израз на придобилото самостоятелност астрално тяло.
към текста >>
„Духовете на Огъня" проявяват своята актив
нос
т в етерното тяло, доколкото то приема самостоятелната форма на човешкото същество.
Взаимодействието между тези процеси на лунното съзнание и „Синовете на Живота" се проявяваше във физическото тяло като подготвяше там първите наченки на нервната система. Нервите представляват един вид продължение на сетивата към вътрешните области на човешкото тяло. От казаното става ясно как трите вида духовни Същества „Духовете на Личността", „Духовете на Огъня" и „Синовете на Живота" действуват върху Лунния човек. Ако се спрем на главния период от Лунното развитие, а именно неговата средна епоха, ще установим как „Духовете на Личността" култивират в човешкото астрално тяло известна самостоятелност, известен личностен характер. На този факт се дължи и обстоятелството, че през неслънчевия цикъл човек може да се обърне към себе си, да формира сам себе си.
„Духовете на Огъня" проявяват своята активност в етерното тяло, доколкото то приема самостоятелната форма на човешкото същество.
Ето защо винаги след възобновяване на тялото, човешкото същество се усеща идентично с това, което е представлявало по-рано. Следователно „Духовете на Огъня" предават на етерното тяло един вид памет. „Синовете на Живота" действуват върху физическото тяло така, че то вече може да бъде израз на придобилото самостоятелност астрално тяло. Физическото тяло се превръща в един физиологичен образ на своето астрално тяло. Напротив, върху физическото и етерното тяло доколкото през Слънчевите периоди те се оформят независимо от самостоятелното астрално тяло работят по-висши духовни Същества, а имен но „Духовете на формата" и „Духовете на Движението".
към текста >>
„Синовете на Живота" действуват върху физическото тяло така, че то вече може да бъде израз на придобилото самостоятел
нос
т астрално тяло.
Ако се спрем на главния период от Лунното развитие, а именно неговата средна епоха, ще установим как „Духовете на Личността" култивират в човешкото астрално тяло известна самостоятелност, известен личностен характер. На този факт се дължи и обстоятелството, че през неслънчевия цикъл човек може да се обърне към себе си, да формира сам себе си. „Духовете на Огъня" проявяват своята активност в етерното тяло, доколкото то приема самостоятелната форма на човешкото същество. Ето защо винаги след възобновяване на тялото, човешкото същество се усеща идентично с това, което е представлявало по-рано. Следователно „Духовете на Огъня" предават на етерното тяло един вид памет.
„Синовете на Живота" действуват върху физическото тяло така, че то вече може да бъде израз на придобилото самостоятелност астрално тяло.
Физическото тяло се превръща в един физиологичен образ на своето астрално тяло. Напротив, върху физическото и етерното тяло доколкото през Слънчевите периоди те се оформят независимо от самостоятелното астрално тяло работят по-висши духовни Същества, а имен но „Духовете на формата" и „Духовете на Движението". Те действуват по гореописания начин от Слънцето. Под влияние на тези факти човешкото същество узрява дотам, че постепенно може да изгради в себе си зародиша на „Духа Себе" по същия начин, както през втората половина от Сатурновото развитие беше изградило зародиша на „Човека-Дух", а на Слънцето този на „Духа- Живот". Така всички отношения на Луната се променят.
към текста >>
Трябва да правим разлика между външното явление и вътрешната закономер
нос
т.
Настъпва епоха, когато Слънцето и Луната отново стават една небесна формация. Там човешкото физическо тяло е напълно етеризирано. Обаче когато казваме, че физическото тяло се превръща в етерно, не трябва да си представяме, че при подобни състояние не можем да говорим за физическо тяло. Това, което през епохите на Сатурн, Слънце и Луна беше из градено като физическо тяло, то се запазва. Важното е да познаваме физическото състояние не само там, където то се проявява под външна физическа форма, физическото може да съществува и под етерна, дори под астрална форма.
Трябва да правим разлика между външното явление и вътрешната закономерност.
Едно физическо явление може да се етеризира, да се астрализира и въпреки това да запази своите физически закономерности. Точно такъв е случаят, когато на Луната физическото тяло на човека достигна определена степен от своето съвършенство. То добива етерна форма. Но свръхсетивното съзнание, което може да наблюдава такива неща, установява как едно такова етеризирано тяло е проникнато не от законите на етерния, а от тези на физическия свят. Сега физическите процеси са потопени в етерните и почиват там като в сигурна майчина утроба.
към текста >>
Едно физическо явление може да се етеризира, да се астрализира и въпреки това да запази своите физически закономер
нос
ти.
Там човешкото физическо тяло е напълно етеризирано. Обаче когато казваме, че физическото тяло се превръща в етерно, не трябва да си представяме, че при подобни състояние не можем да говорим за физическо тяло. Това, което през епохите на Сатурн, Слънце и Луна беше из градено като физическо тяло, то се запазва. Важното е да познаваме физическото състояние не само там, където то се проявява под външна физическа форма, физическото може да съществува и под етерна, дори под астрална форма. Трябва да правим разлика между външното явление и вътрешната закономерност.
Едно физическо явление може да се етеризира, да се астрализира и въпреки това да запази своите физически закономерности.
Точно такъв е случаят, когато на Луната физическото тяло на човека достигна определена степен от своето съвършенство. То добива етерна форма. Но свръхсетивното съзнание, което може да наблюдава такива неща, установява как едно такова етеризирано тяло е проникнато не от законите на етерния, а от тези на физическия свят. Сега физическите процеси са потопени в етерните и почиват там като в сигурна майчина утроба. По-късно те отново се явяват във физическа форма, но на една по-висша степен.
към текста >>
Те действуват предимно върху астралното тяло и то така, че то започва да пробужда в себе си с помощта на споменатите Същества една душевна подвиж
нос
т и едно преизпълнено с мъдрост етерно тяло.
Сега човекът се намира в едно подчертано душевно-духовно обкръжение. Благодарение на това „Духовете на Мъдростта" могат да упражнят едно изключително важно действие. Те влагат в него мъдростта, одушевяват го с мъдрост. Така той става в известен смисъл една самостоятелна душа. Към влиянията на тези Същества се прибавят и тези на „Духовете на Движението".
Те действуват предимно върху астралното тяло и то така, че то започва да пробужда в себе си с помощта на споменатите Същества една душевна подвижност и едно преизпълнено с мъдрост етерно тяло.
Преизпълненото с мъдрост етерно тяло е първата заложба на това, което в предишните страници описахме като „Разсъдъчна Душа" при съвременния човек, докато пробуденото от „Духовете на Движението" астрално тяло е първия зародиш на „Сетивната Душа". И понеже всичко се извършва в условията на растяща самостоятелност на човешкото същество, тези начални заложби на Разсъдъчната и Сетивната Душа се явяват като израз на „Духа-Себе". Нека не се заблуждаваме с мисълта че в този период от развити ето „Духът-Себе" е нещо отделно, наред с Разсъдъчната и Сетивната Душа. Последните две са само израз на „Духа-Себе", а той представлява тяхното единство и хармония. Обстоятелството, че „Духовете на Мъдростта" се включват точно сега и по гореописания начин, е изключително важно.
към текста >>
И понеже всичко се извършва в условията на растяща самостоятел
нос
т на човешкото същество, тези начални заложби на Разсъдъчната и Сетивната Душа се явяват като израз на „Духа-Себе".
Те влагат в него мъдростта, одушевяват го с мъдрост. Така той става в известен смисъл една самостоятелна душа. Към влиянията на тези Същества се прибавят и тези на „Духовете на Движението". Те действуват предимно върху астралното тяло и то така, че то започва да пробужда в себе си с помощта на споменатите Същества една душевна подвижност и едно преизпълнено с мъдрост етерно тяло. Преизпълненото с мъдрост етерно тяло е първата заложба на това, което в предишните страници описахме като „Разсъдъчна Душа" при съвременния човек, докато пробуденото от „Духовете на Движението" астрално тяло е първия зародиш на „Сетивната Душа".
И понеже всичко се извършва в условията на растяща самостоятелност на човешкото същество, тези начални заложби на Разсъдъчната и Сетивната Душа се явяват като израз на „Духа-Себе".
Нека не се заблуждаваме с мисълта че в този период от развити ето „Духът-Себе" е нещо отделно, наред с Разсъдъчната и Сетивната Душа. Последните две са само израз на „Духа-Себе", а той представлява тяхното единство и хармония. Обстоятелството, че „Духовете на Мъдростта" се включват точно сега и по гореописания начин, е изключително важно. Те вършат това не само по отношение на човешките същества, но и за другите царства, които възникнаха на Луната. При повторното съединяване на Слънцето и Луната, тези низши царства са включени в сферата на Слънцето.
към текста >>
Все пак другите същества запазват своите особе
нос
ти.
Обстоятелството, че „Духовете на Мъдростта" се включват точно сега и по гореописания начин, е изключително важно. Те вършат това не само по отношение на човешките същества, но и за другите царства, които възникнаха на Луната. При повторното съединяване на Слънцето и Луната, тези низши царства са включени в сферата на Слънцето. Всичко, което в тях беше физическо, се етеризира. Следователно, наред с минералите-растения и растенията-животни, на Слънцето се намира и човешкото същество.
Все пак другите същества запазват своите особености.
Ето защо те се усещат като чужди в своето обкръжение. Тяхната природа не съвпада с тази на околната среда. Но понеже са етеризирани, „Духовете на Мъдростта" могат да разпростират своето действие и върху тях. Всичко, което е преминало от Луната в Слънцето, е проникнато от силите на „Духовете на Мъдростта". Ето защо това, което се получава от съединението Слънце-Луна може да се нарече в този период от развитието „Космос на Мъдростта".
към текста >>
Защото тук важното е не да изградим спекулативни понятия и идейни конструкции, а да дадем една представа за свръхсетивните опит
нос
ти, до които стига духовният поглед при срещата си с подобни факти.
И тя се явява като една преизпълнена с мъдрост планета, защото през описаната епоха беше проникната от „Духовете на Мъдростта" и от техните сили. Естествено, в това описание на Лунните условия можахме да се спрем само на някои преходни форми от развитието. В хода на това развитие се наложи да опишем само отделни процеси. Разбира се, подобен начин на описание дава само бегли образи и явен недостатък е, че цялото развитие не бе дефинирано с ясни и категорични понятия. Срещу подобен упрек бихме могли да изтъкнем, че описанието съвсем умишлено беше представено с помощта на по-общи и пластични понятия.
Защото тук важното е не да изградим спекулативни понятия и идейни конструкции, а да дадем една представа за свръхсетивните опитности, до които стига духовният поглед при срещата си с подобни факти.
А нещата от Лунното развитие не могат да бъдат описани в онези строги контури, които са характерни за земните възприятия. Там имаме работа с непостоянни и променливи впечатления, с колебливи, подвижни образи и с техните преходи. Нека имаме предвид и това, че тук става дума за едно продължително развитие, от което са уловени само моментни образи. Кулминационната точка от Лунното развитие е постигната в онзи момент, когато вложеното в човека астрално тяло е напреднало дотам, че неговото физическо тяло дава възможност на „Синовете на Живота" да осъществят своята човешка степен. В този момент човешкото същество разполага с всичко, което тази епоха може да му предостави за неговото собствено развитие.
към текста >>
Кулминационната точка от Лунното развитие е постигната в онзи момент, когато вложеното в човека астрално тяло е напреднало дотам, че неговото физическо тяло дава възмож
нос
т на „Синовете на Живота" да осъществят своята човешка степен.
Срещу подобен упрек бихме могли да изтъкнем, че описанието съвсем умишлено беше представено с помощта на по-общи и пластични понятия. Защото тук важното е не да изградим спекулативни понятия и идейни конструкции, а да дадем една представа за свръхсетивните опитности, до които стига духовният поглед при срещата си с подобни факти. А нещата от Лунното развитие не могат да бъдат описани в онези строги контури, които са характерни за земните възприятия. Там имаме работа с непостоянни и променливи впечатления, с колебливи, подвижни образи и с техните преходи. Нека имаме предвид и това, че тук става дума за едно продължително развитие, от което са уловени само моментни образи.
Кулминационната точка от Лунното развитие е постигната в онзи момент, когато вложеното в човека астрално тяло е напреднало дотам, че неговото физическо тяло дава възможност на „Синовете на Живота" да осъществят своята човешка степен.
В този момент човешкото същество разполага с всичко, което тази епоха може да му предостави за неговото собствено развитие. Следващата, т. е. втората половина от Лунната епоха би могла да се определи като един отлив. Обаче виждаме как през тази епоха за обкръжението на човека, а и за самия него, става нещо много важно. В Слънчево-Лунното тяло се влага мъдростта.
към текста >>
И по времето, когато Слънцето и Луната бяха разделени, при отвръщането си от Слънцето, той усещаше една по-голяма самостоятел
нос
т, но усещаше и нещо друго: като че ли принадлежащият му „Аз" който през Слънчевите периоди изчезваше за образното съзнание сега вече ставаше видим.
Но тяхното истинско разгръщане, както и това на Съзнаващата Душа и свързаното с нея раждане на „Аза", на свободното себесъзнание, ще последва едва през Земната епоха. На Луната Разсъдъчната и Сетивната Душа все още не позволяват на човешкото същество да се изяви чрез тях; те са по-скоро като инструмент на принадлежащите към човека „Синове на Живота". Ако искаме да охарактеризираме усещането, което човек има на Луната, бихме могли да изразим чувствата му така: „В мен и чрез мен живее „Синът на Живота"; през мен той се вглежда в обкръжението на Луната, в мен той размишлява за нещата и Съществата на това обкръжение". Лунният човек се усеща като засенчен от „Сина на Живота", усеща се като инструмент на това по-висше Същество.
И по времето, когато Слънцето и Луната бяха разделени, при отвръщането си от Слънцето, той усещаше една по-голяма самостоятелност, но усещаше и нещо друго: като че ли принадлежащият му „Аз" който през Слънчевите периоди изчезваше за образното съзнание сега вече ставаше видим.
Това, което описахме като смени на съзнанието, Лунният човек изживяваше приблизително така: „През Слънчевия период моят Аз излита заедно с мен във висшите сфери при възвишените Същества, а когато Слънцето се скрива, Азът слиза с мен в по-дълбоките светове." Същинското Лунно развитие се предхожда от една подготовка. Най-напред наближаваме един вид повторение на Сатурновото и Слънчевото развитие. След повторното сливане на Слънцето и Луната, в периода на отлива, също можем да различим две епохи. В хода на тези две епохи физическото сгъстяване напредва до определена степен.
към текста >>
На пример Слънчевите Същества постепенно се оттеглят от своята дей
нос
т на Луната.
Тя се предхожда от една епоха, през която всички отношения са насочени към това главно събитие, а след нея идва друга, която се характеризира с един вид „вживяване" в новите създания. С това средната епоха от Лунното развитие се дели на други три епохи, които заедно с двете подготвителни и двете „отливни" епохи правят общо седем Лунни цикли. Така че цялото Лунно развитие протича в седем цикли. Между тях се простират почивни периоди. Истинска представа за нещата ще добием само, ако помним, че между активните и почивни периоди не съществуват резки граници.
На пример Слънчевите Същества постепенно се оттеглят от своята дейност на Луната.
Външно погледнато, за тях настъпва един почивен период, докато самата Луна е обхваната от бурната си собствена дейност. Активните периоди на една група Същества многократно се преплитат с почивните периоди на други Същества. С оглед на това обстоятелство можем да говорим за един ритмичен подем и спад на силите по време на отделните цикли. Такива подразделения съществуват и в посочените седем главни цикли на Луната. Можем да определим цялото Лунно развитие като един огромен цикъл, като един планетарен цикъл; той е разделен на седем „малки" цикли, а всеки от тях на седем „по-малки" цикли.
към текста >>
Външно погледнато, за тях настъпва един почивен период, докато самата Луна е обхваната от бурната си собствена дей
нос
т.
С това средната епоха от Лунното развитие се дели на други три епохи, които заедно с двете подготвителни и двете „отливни" епохи правят общо седем Лунни цикли. Така че цялото Лунно развитие протича в седем цикли. Между тях се простират почивни периоди. Истинска представа за нещата ще добием само, ако помним, че между активните и почивни периоди не съществуват резки граници. На пример Слънчевите Същества постепенно се оттеглят от своята дейност на Луната.
Външно погледнато, за тях настъпва един почивен период, докато самата Луна е обхваната от бурната си собствена дейност.
Активните периоди на една група Същества многократно се преплитат с почивните периоди на други Същества. С оглед на това обстоятелство можем да говорим за един ритмичен подем и спад на силите по време на отделните цикли. Такива подразделения съществуват и в посочените седем главни цикли на Луната. Можем да определим цялото Лунно развитие като един огромен цикъл, като един планетарен цикъл; той е разделен на седем „малки" цикли, а всеки от тях на седем „по-малки" цикли. Това разделяне на седем пъти по седем е валидно и за Слънчевото развитие, както и за Сатурновата епоха.
към текста >>
Едно същество, което би притежавало достатъчно развити познавателни способ
нос
ти, за да наблюдава всички подроб
нос
ти от Лунното и Земно развитие, все пак не би било в състояние да вижда и това, което става между тези развития.
Но следва да имаме предвид, че границите между тези цикли при Слънцето, а още повече при Сатурн, са заличени. А колкото повече развитието напредва към Земната епоха, толкова тези граници стават все по-ясни. * * * * * След като описаното Лунно развитие приключва, всички Същества и сили, за които стана дума, преминават в една по-духовна форма на съществувание. Тя заема съвършено различна степен от тази на Лунната епоха, както и от тази на бъдещата Земя.
Едно същество, което би притежавало достатъчно развити познавателни способности, за да наблюдава всички подробности от Лунното и Земно развитие, все пак не би било в състояние да вижда и това, което става между тези развития.
За подобно същество, в края на Лунната епоха Съществата и силите просто биха изчезнали като в едно нищо, за да се появят отново след известно време от мрака на мировото лоно. Само едно същество с още по-висши способности би могло да проследи духовните факти, които се проявяват в междинния период. В края на междинния период Съществата, които участвуваха в еволюционните процеси на Сатурн, Слънцето и Луната, се явяват с нови способности. Стоящите над човека Същества благодарение на своите предишни дейности бяха постигнали способността да го тласнат още по-напред в неговото развитие. А цел на това развитие е: през Земната епоха, която идва след Лунната епоха, да се развие нов вид съзнание, издигащо се с една степен над характерното за Луната образно съзнание.
към текста >>
Само едно същество с още по-висши способ
нос
ти би могло да проследи духовните факти, които се проявяват в междинния период.
* * * * * След като описаното Лунно развитие приключва, всички Същества и сили, за които стана дума, преминават в една по-духовна форма на съществувание. Тя заема съвършено различна степен от тази на Лунната епоха, както и от тази на бъдещата Земя. Едно същество, което би притежавало достатъчно развити познавателни способности, за да наблюдава всички подробности от Лунното и Земно развитие, все пак не би било в състояние да вижда и това, което става между тези развития. За подобно същество, в края на Лунната епоха Съществата и силите просто биха изчезнали като в едно нищо, за да се появят отново след известно време от мрака на мировото лоно.
Само едно същество с още по-висши способности би могло да проследи духовните факти, които се проявяват в междинния период.
В края на междинния период Съществата, които участвуваха в еволюционните процеси на Сатурн, Слънцето и Луната, се явяват с нови способности. Стоящите над човека Същества благодарение на своите предишни дейности бяха постигнали способността да го тласнат още по-напред в неговото развитие. А цел на това развитие е: през Земната епоха, която идва след Лунната епоха, да се развие нов вид съзнание, издигащо се с една степен над характерното за Луната образно съзнание. Само че преди това човекът трябваше да се подготви за всичко, което щеше да получи. По време на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие той беше включил в себе си физическото, етерното и астралното тяло.
към текста >>
В края на междинния период Съществата, които участвуваха в еволюционните процеси на Сатурн, Слънцето и Луната, се явяват с нови способ
нос
ти.
След като описаното Лунно развитие приключва, всички Същества и сили, за които стана дума, преминават в една по-духовна форма на съществувание. Тя заема съвършено различна степен от тази на Лунната епоха, както и от тази на бъдещата Земя. Едно същество, което би притежавало достатъчно развити познавателни способности, за да наблюдава всички подробности от Лунното и Земно развитие, все пак не би било в състояние да вижда и това, което става между тези развития. За подобно същество, в края на Лунната епоха Съществата и силите просто биха изчезнали като в едно нищо, за да се появят отново след известно време от мрака на мировото лоно. Само едно същество с още по-висши способности би могло да проследи духовните факти, които се проявяват в междинния период.
В края на междинния период Съществата, които участвуваха в еволюционните процеси на Сатурн, Слънцето и Луната, се явяват с нови способности.
Стоящите над човека Същества благодарение на своите предишни дейности бяха постигнали способността да го тласнат още по-напред в неговото развитие. А цел на това развитие е: през Земната епоха, която идва след Лунната епоха, да се развие нов вид съзнание, издигащо се с една степен над характерното за Луната образно съзнание. Само че преди това човекът трябваше да се подготви за всичко, което щеше да получи. По време на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие той беше включил в себе си физическото, етерното и астралното тяло. Обаче тези съставни части съдържаха само онези способности и сили, които позволяваха функционирането на образното съзнание; на тях им липсваха предпоставките и органите, чрез които те биха могли да възприемат един свят от външно-сетивни предмети, който е характерен за Земната степен.
към текста >>
Стоящите над човека Същества благодарение на своите предишни дей
нос
ти бяха постигнали способ
нос
тта да го тласнат още по-напред в неговото развитие.
Тя заема съвършено различна степен от тази на Лунната епоха, както и от тази на бъдещата Земя. Едно същество, което би притежавало достатъчно развити познавателни способности, за да наблюдава всички подробности от Лунното и Земно развитие, все пак не би било в състояние да вижда и това, което става между тези развития. За подобно същество, в края на Лунната епоха Съществата и силите просто биха изчезнали като в едно нищо, за да се появят отново след известно време от мрака на мировото лоно. Само едно същество с още по-висши способности би могло да проследи духовните факти, които се проявяват в междинния период. В края на междинния период Съществата, които участвуваха в еволюционните процеси на Сатурн, Слънцето и Луната, се явяват с нови способности.
Стоящите над човека Същества благодарение на своите предишни дейности бяха постигнали способността да го тласнат още по-напред в неговото развитие.
А цел на това развитие е: през Земната епоха, която идва след Лунната епоха, да се развие нов вид съзнание, издигащо се с една степен над характерното за Луната образно съзнание. Само че преди това човекът трябваше да се подготви за всичко, което щеше да получи. По време на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие той беше включил в себе си физическото, етерното и астралното тяло. Обаче тези съставни части съдържаха само онези способности и сили, които позволяваха функционирането на образното съзнание; на тях им липсваха предпоставките и органите, чрез които те биха могли да възприемат един свят от външно-сетивни предмети, който е характерен за Земната степен. Както новото растение развива само това, което е вложено в семето от старото растение, така и в началото на новата еволюционна степен трите съставни части на човешката природа се явяват в такива органи и форми, с каквито те могат да проявят единствено образното съзнание.
към текста >>
Обаче тези съставни части съдържаха само онези способ
нос
ти и сили, които позволяваха функционирането на образното съзнание; на тях им липсваха предпоставките и органите, чрез които те биха могли да възприемат един свят от външно-сетивни предмети, който е характерен за Земната степен.
В края на междинния период Съществата, които участвуваха в еволюционните процеси на Сатурн, Слънцето и Луната, се явяват с нови способности. Стоящите над човека Същества благодарение на своите предишни дейности бяха постигнали способността да го тласнат още по-напред в неговото развитие. А цел на това развитие е: през Земната епоха, която идва след Лунната епоха, да се развие нов вид съзнание, издигащо се с една степен над характерното за Луната образно съзнание. Само че преди това човекът трябваше да се подготви за всичко, което щеше да получи. По време на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие той беше включил в себе си физическото, етерното и астралното тяло.
Обаче тези съставни части съдържаха само онези способности и сили, които позволяваха функционирането на образното съзнание; на тях им липсваха предпоставките и органите, чрез които те биха могли да възприемат един свят от външно-сетивни предмети, който е характерен за Земната степен.
Както новото растение развива само това, което е вложено в семето от старото растение, така и в началото на новата еволюционна степен трите съставни части на човешката природа се явяват в такива органи и форми, с каквито те могат да проявят единствено образното съзнание. За навлизане в една по-висока степен на съзнание, те трябва да бъдат предварително подготвени. Тази подготовка минава през три степени. В хода на първата степен, физическото тяло се издига до такава висота, че вече може да приеме необходимото преобразяване, лежащо в основата на едно обективно, „предметно" съзнание.
към текста >>
В случая става дума за физически закономер
нос
ти в душевна форма.
После Съществата отново слизат в по-низшите светове. Преди да започне физическото Земно развитие, те са слезли вече толкова ниско, че техните най-низши проявления могат да бъдат виждани в астралния или душевен свят. Всичко, което съществува от човека през този период, се намира още в астрална форма. За да вникнем в тогавашното състояние на човечеството, трябва да обърнем внимание на факта, че макар и човек да притежава физическо, етерно и астрално тяло, физическото и етерното тяло не са съответно във физическа и етерна, а в астрална форма. Това, което придава физическа характеристика на физическото тяло е не физическата форма, а фактът, че наред с астралните си качества, то съдържа в себе си и физическите закони.
В случая става дума за физически закономерности в душевна форма.
Същото се отнася и за етерното тяло. Пред духовния поглед тази степен от развитието на Земята се представя най-вече като едно небесно тяло от душа и Дух; едно тяло, в което физическите и етерни сили се проявяват в чисто душевни измерения. Тази мирова или небесна формация съдържа заложбите на всичко онова, което по-късно ще метаморфозира в създанията на физическата Земя. Тя свети, обаче нейната светлина е такава, че физическите очи дори и да съществуваха там не биха могли да я възприемат. Тя свети само в една душевна светлина, която може да различи единствено ясновидецът.
към текста >>
От духовния свят той поглежда на долу като към земна собстве
нос
т и усеща: „Сега това ти принадлежи."
В него възниква първата заложба на това, което по-късно ще се развие в т.н. Сетивна Душа. Бихме могли да кажем, че на тази степен човекът се състои от Сетивна Душа, астрално тяло, етерно тяло и от изтъканото от огън физическо тяло. В астралното тяло работят духовните Същества, като са ангажирани в самото съществувание на човека; чрез Сетивната Душа той се чувствува свързан с тялото на Земята. Следователно през този период човекът има едно предимно образно съзнание, в което се изявяват онези духовни Същества, в чието лоно той е приютен; и само в една точка всред това съзнание се поражда усещането за собственото тяло.
От духовния свят той поглежда на долу като към земна собственост и усеща: „Сега това ти принадлежи."
Сгъстяването на Земята напредва и с това описаната, структура на човешкото тяло става все по-отчетлива. След определен момент от планетарната еволюция, Земята е толкова сгъстена, че огнена е само една част от нея. Друга част приема субстанциалната форма на това, което можем да наречем „газ" или „въздух". Променя се и човекът. Сега вече той е не само в съприкосновение със Земната топлина, но към неговото огнено тяло се включва и въздушната субстанция.
към текста >>
В огнената Земя се открояват „Духовете на Лич
нос
тта", които са от огромно значение за човека.
Сега вече той е не само в съприкосновение със Земната топлина, но към неговото огнено тяло се включва и въздушната субстанция. И както топлината беше запалила в него живота, така и обкръжаващият го въздух пробужда в него действие, което може да се нарече духовен звук. Неговото етерно тяло за почва да звучи. Същевременно от астралното тяло се отделя една част, която е първата заложба на Разсъдъчната Душа. За да си представим какво става сега в човешката душа, нека обърнем внимание на това, че във въздушно-огненото тяло на Земята работят стоящите над човека Същества.
В огнената Земя се открояват „Духовете на Личността", които са от огромно значение за човека.
Докато Земната топлина запалва живота в човешкото същество, неговата Сетивна Душа си казва: ето, това са „Духовете на Личността". От друга страна, във въздухообразната част на Земята се изявяват онези Същества, които вече определихме като „Архангели" (в смисъла на християнския езотеризъм). След като е обгърнат от въздуха, човек долавя техните действия под формата на звук. А Разсъдъчната Душа си казва: „Ето, това са Архангелите". Но всичко, което на тази степен човек възприема от Земята, все още не е някакъв сбор от физически предмети; той просто живее всред топлинни усещания, които се издигат към него, и в звуци.
към текста >>
Докато Земната топлина запалва живота в човешкото същество, неговата Сетивна Душа си казва: ето, това са „Духовете на Лич
нос
тта".
И както топлината беше запалила в него живота, така и обкръжаващият го въздух пробужда в него действие, което може да се нарече духовен звук. Неговото етерно тяло за почва да звучи. Същевременно от астралното тяло се отделя една част, която е първата заложба на Разсъдъчната Душа. За да си представим какво става сега в човешката душа, нека обърнем внимание на това, че във въздушно-огненото тяло на Земята работят стоящите над човека Същества. В огнената Земя се открояват „Духовете на Личността", които са от огромно значение за човека.
Докато Земната топлина запалва живота в човешкото същество, неговата Сетивна Душа си казва: ето, това са „Духовете на Личността".
От друга страна, във въздухообразната част на Земята се изявяват онези Същества, които вече определихме като „Архангели" (в смисъла на християнския езотеризъм). След като е обгърнат от въздуха, човек долавя техните действия под формата на звук. А Разсъдъчната Душа си казва: „Ето, това са Архангелите". Но всичко, което на тази степен човек възприема от Земята, все още не е някакъв сбор от физически предмети; той просто живее всред топлинни усещания, които се издигат към него, и в звуци. И в тези топлинни потоци, в тези звукови вълни, той усеща „Духовете на Личността" и „Архангелите".
към текста >>
И в тези топлинни потоци, в тези звукови вълни, той усеща „Духовете на Лич
нос
тта" и „Архангелите".
Докато Земната топлина запалва живота в човешкото същество, неговата Сетивна Душа си казва: ето, това са „Духовете на Личността". От друга страна, във въздухообразната част на Земята се изявяват онези Същества, които вече определихме като „Архангели" (в смисъла на християнския езотеризъм). След като е обгърнат от въздуха, човек долавя техните действия под формата на звук. А Разсъдъчната Душа си казва: „Ето, това са Архангелите". Но всичко, което на тази степен човек възприема от Земята, все още не е някакъв сбор от физически предмети; той просто живее всред топлинни усещания, които се издигат към него, и в звуци.
И в тези топлинни потоци, в тези звукови вълни, той усеща „Духовете на Личността" и „Архангелите".
Но той не ги възприеме пряко, а като през булото на топлината и звука. И докато тези възприятия нахлуват от Земята и проникват в душата му, в нея все още възникват и чезнат образите на по-висшите Същества, в чието лоно спи човекът. Развитието на Земята продължава напред. Този напредък се проявява в ново сгъстяване. Към тялото на Земята се прибавя водната субстанция, така че сега Земята се състои от три части: огнена, въздухообразна и водна.
към текста >>
Денят се проявява, когато Земната повърх
нос
т, върху която се развива човекът, е обърната към Слънцето; а нощта, т.е.
На тази степен от своето развитие Земята минава през два етапа. През първия тя трябва да обгърне човешките души със своите субстанции и да ги облече в тела. През втория етап душите се отдръпват от нея и там остават само телата. Заедно с човешките същества тя потъва в сън. През тези епохи от прадалечното минало на Земята, възникват денят и нощта, (физически-пространствено това се изразява във факта, че поради взаимодействието между Слънчевите и Земни Същества, Земята започва да се движи по отношение на Слънцето; стига се до споменатата по-горе смяна на деня с нощта.
Денят се проявява, когато Земната повърхност, върху която се развива човекът, е обърната към Слънцето; а нощта, т.е.
времето, през което човекът е потънал в чисто душевно съществуване тогава, когато тази повърхност е отвърната от Слънцето. Разбира се, не трябва да си мислим, че през онова далечно минало движението на Земята около Слънцето е наподобявало днешното състояние на нещата. Отношенията бяха съвсем различни. Обаче има смисъл още сега да загатнем, че движенията на небесните тела възникват като последица от отношенията, в които влизат обитаващите ги духовни Същества. По силата на духовно-душевни причини, небесните тела са поставени в такива положения и движения, че духовните състояния да бъдат изживени на физическо равнище.)
към текста >>
времето, през което човекът е потънал в чисто душевно съществуване тогава, когато тази повърх
нос
т е отвърната от Слънцето.
През първия тя трябва да обгърне човешките души със своите субстанции и да ги облече в тела. През втория етап душите се отдръпват от нея и там остават само телата. Заедно с човешките същества тя потъва в сън. През тези епохи от прадалечното минало на Земята, възникват денят и нощта, (физически-пространствено това се изразява във факта, че поради взаимодействието между Слънчевите и Земни Същества, Земята започва да се движи по отношение на Слънцето; стига се до споменатата по-горе смяна на деня с нощта. Денят се проявява, когато Земната повърхност, върху която се развива човекът, е обърната към Слънцето; а нощта, т.е.
времето, през което човекът е потънал в чисто душевно съществуване тогава, когато тази повърхност е отвърната от Слънцето.
Разбира се, не трябва да си мислим, че през онова далечно минало движението на Земята около Слънцето е наподобявало днешното състояние на нещата. Отношенията бяха съвсем различни. Обаче има смисъл още сега да загатнем, че движенията на небесните тела възникват като последица от отношенията, в които влизат обитаващите ги духовни Същества. По силата на духовно-душевни причини, небесните тела са поставени в такива положения и движения, че духовните състояния да бъдат изживени на физическо равнище.) Обърнем ли поглед към Земята и нейната нощ, бихме оприличили тялото и като нещо подобно на труп.
към текста >>
Сега на Земята се намират самостоятелни копия, самостоятелни отражения от душевно- духовната същ
нос
т на човека.
Така при своето въплъщение душата усеща сега не само заливащите я звуци и светлинни образи в които тя долавя влиянието на по-висшите Същества но чрез приемането на земния елемент, тя изживява влиянието на онези още по-висши Същества, които бяха избрали за своя арена Слънцето. Преди човекът усещаше, че принадлежи към духовно-душевните Същества, с които беше слят. По това време той беше свободен и независим от тялото. Неговият „Аз" се намираше в лоното на тези Същества. Сега „Азът" застава пред него дори и по време на физическото въплъщение, също както всичко останало от обкръжаващата го среда.
Сега на Земята се намират самостоятелни копия, самостоятелни отражения от душевно- духовната същност на човека.
Сравнени със сегашните човешки тела, тези формации бяха съставени от много по-фина материя. Защото земните елементи бяха примесени към тях в най-фино състояние, подобно на разпръснатите във въздуха микроскопични частици от даден предмет, които днешният човек може да долови само с обонянието. Човешките тела бяха подобни на сенки. Но понеже бяха разпространени навсякъде, те попадаха под въздействията на Земята, които в различните и части имаха коренно различен характер. Докато по-рано телесните копия съответстваха на оживотворяващите ги човешки души и затова бяха общо взето почти еднакви по цялата Земя, сега между човешките форми настъпиха различия.
към текста >>
Висшите Същества, от които зависи формообразуването, решиха да упражняват своите действия не от вътреш
нос
тта на Земята, а отвън.
Всички употребими от човека вещества биха били използвани, за да изпълнят Земята с втвърдените остатъци от въплъщенията. Тогава настъпва едно събитие, което причинява пълен обрат в цялото развитие. Всичко онова, което можеше да доведе до трайно втвърдяване на Земната материя, беше изхвърлено. Точно тогава нашата съвременна Луна напусна Земята. Това, което по-рано пряко допринасяше за устойчивото формообразуване в условията на Земята, сега вече действува по косвен и смекчен начин от Луната.
Висшите Същества, от които зависи формообразуването, решиха да упражняват своите действия не от вътрешността на Земята, а отвън.
Тъкмо поради тази причина, в човешките тела настъпва една разлика, която трябва да приемем като начало на половата диференциация; като обособяването на мъжкия и женски пол. В онези човешки форми, изградени от фини субстанции, които населяваха по-рано Земята, си взаимодействуват два вида сили: Силата на зародиша и оживотворяващата сила. Сега от тези форми произлизат нови човешки форми, техните потомци. Тези потомци също започват да се променят. В едната потомствена група действува предимно зародишната сила на духовно-душевния свят, в другата група предимно оживотворяващата зародишна сила.
към текста >>
С това завръщащата се на Земята човешка душа отново намираше възмож
нос
т да се съедини с тялото.
В едната потомствена група действува предимно зародишната сила на духовно-душевния свят, в другата група предимно оживотворяващата зародишна сила. Това се получи поради факта, че с излизането на Луната от Земята, силата на земния елемент рязко отслабна. Сега взаимодействието между двете сили стана много по-нежно, отколкото когато ставаше само в едно тяло. В резултат на това, по-нежен и фин ставаше и потомъкът. Той идваше на Земята в едно фино състояние и постепенно привличаше към себе си по-твърдите части.
С това завръщащата се на Земята човешка душа отново намираше възможност да се съедини с тялото.
Сега вече тя не го оживотворяваше отвън, защото оживотворяването ставаше на самата Земя. Но все пак душата се съединяваше с тялото и предизвикваше неговия растеж. Впрочем пред този растеж бяха поставени известни граници. С отделянето на Луната, човешкото тяло за определено време става по-гъвкаво; но колкото повече то израстваше на Земята, толкова повече втвърдяващите сили вземаха надмощие. Накрая душата все по-малко и по-малко можеше да участвува в изграждането на тялото.
към текста >>
Образува се това, което можем да наречем наследстве
нос
т.
То изпълваше своето физическо тяло с живот. Сега неговото физическо тяло получава един външен живот. Последствието от това е, че този живот става независим от душевната част на човека. Сега, при напускането на Земята той оставя не само зародиша на своята форма, но и едно живо копие на самия себе си. И тъкмо „Духовете на Формата" остават свързани с това копие; когато човешката душа напуска тялото, те пренасят дарения от тях живот в потомците.
Образува се това, което можем да наречем наследственост.
И когато човешката душа отново се появява на Земята, тя се усеща в едно тяло, чийто живот е пренесен там от неговите предшественици. Душата се чувствува силно привлечена към едно такова тяло. Така се образува един вид спомен за предшествениците, с които душата се чувствува едно цяло. Този спомен минава през веригата от поколения като единно общо съзнание. „Азът" тече надолу през поколенията.
към текста >>
Но дори и внасянето на този нов елемент трябва да се усеща като определена актив
нос
т от страна на действуващите отвън висши Същества.
Това той постигаше единствено в рамките на едно смътно съзнание, т.е. в образите на висшите Същества, които действуваха в този елемент. И по-рано човек възприемаше в подобна образна форма вливането на течните Земни елементи като израз на издигнатите над него Същества. Поради сгъстяването на земната форма на човека, тези образи в неговото съзнание претърпяха известна промяна. Към течния елемент се прибавя и твърдият.
Но дори и внасянето на този нов елемент трябва да се усеща като определена активност от страна на действуващите отвън висши Същества.
Човек вече не разполага в своята душа с онази сила, която би му позволила сам да ръководи въвеждането на елементите, защото сега то трябва да обслужва неговото моделирано от външни въздействия тяло. Ако би поискал сам да ръководи въвеждането на елементите, той би покварил формата на своето тяло. Така че всичко, което той внася в себе си от външната среда, изглежда за него като направлявано от властни за поведи, идващи от Съществата, ангажирани в изграждането на неговото тяло. Човекът се усеща като един „Аз"; в себе си той носи Разсъдъчната Душа като част от своето астрално тяло, а чрез нея изживява в образи това, което става навън; с нея той пронизва своята фина нервна система. Той се чувствува потомък на предците благодарение на течащия през поколенията живот.
към текста >>
Човекът се усеща като един „Аз"; в себе си той
нос
и Разсъдъчната Душа като част от своето астрално тяло, а чрез нея изживява в образи това, което става навън; с нея той пронизва своята фина нервна система.
Към течния елемент се прибавя и твърдият. Но дори и внасянето на този нов елемент трябва да се усеща като определена активност от страна на действуващите отвън висши Същества. Човек вече не разполага в своята душа с онази сила, която би му позволила сам да ръководи въвеждането на елементите, защото сега то трябва да обслужва неговото моделирано от външни въздействия тяло. Ако би поискал сам да ръководи въвеждането на елементите, той би покварил формата на своето тяло. Така че всичко, което той внася в себе си от външната среда, изглежда за него като направлявано от властни за поведи, идващи от Съществата, ангажирани в изграждането на неговото тяло.
Човекът се усеща като един „Аз"; в себе си той носи Разсъдъчната Душа като част от своето астрално тяло, а чрез нея изживява в образи това, което става навън; с нея той пронизва своята фина нервна система.
Той се чувствува потомък на предците благодарение на течащия през поколенията живот. Той диша и усеща това като действие на описаните висши Същества, които са „Духовете на Формата". Той им се подчинява, включително и на техните външни импулси, които му осигуряват храната. Най-загадъчен остава за него произходът на неговата собствена индивидуалност. Той само усеща, че „Духовете на Формата" проникват в Земните сили и по този начин упражняват върху него определено въздействие.
към текста >>
Най-загадъчен остава за него произходът на неговата собствена индивидуал
нос
т.
Така че всичко, което той внася в себе си от външната среда, изглежда за него като направлявано от властни за поведи, идващи от Съществата, ангажирани в изграждането на неговото тяло. Човекът се усеща като един „Аз"; в себе си той носи Разсъдъчната Душа като част от своето астрално тяло, а чрез нея изживява в образи това, което става навън; с нея той пронизва своята фина нервна система. Той се чувствува потомък на предците благодарение на течащия през поколенията живот. Той диша и усеща това като действие на описаните висши Същества, които са „Духовете на Формата". Той им се подчинява, включително и на техните външни импулси, които му осигуряват храната.
Най-загадъчен остава за него произходът на неговата собствена индивидуалност.
Той само усеща, че „Духовете на Формата" проникват в Земните сили и по този начин упражняват върху него определено въздействие. В своите отношения към външния свят, човекът беше насочван и направляван. Това намира израз във факта, че човек имаше съзнание за духовно-душевните процеси, разиграващи се зад физическия свят. Естествено, той не възприема духовните Същества в тяхната истинска форма, но изживява в душата си звуци, цветове и т. н. Той знае, че този свят от представи е населен с духовни Същества.
към текста >>
И това, което те му съобщават, се
нос
и като звукова вълна срещу него; техните откровения му се явяват под формата на светлинни образи.
Той само усеща, че „Духовете на Формата" проникват в Земните сили и по този начин упражняват върху него определено въздействие. В своите отношения към външния свят, човекът беше насочван и направляван. Това намира израз във факта, че човек имаше съзнание за духовно-душевните процеси, разиграващи се зад физическия свят. Естествено, той не възприема духовните Същества в тяхната истинска форма, но изживява в душата си звуци, цветове и т. н. Той знае, че този свят от представи е населен с духовни Същества.
И това, което те му съобщават, се носи като звукова вълна срещу него; техните откровения му се явяват под формата на светлинни образи.
Земният човек потъва в своите дълбини най-вече с помощта на представите, които той получава чрез елемента на огъня или топлината. Той вече различава своята вътрешна топлина от топлинните течения на обкръжаващата го земна среда. В последните се изявяват „Духовете на Личността". Но човек има все още едно смътно съзнание за това, което става зад външните топлинни течения. Тъкмо в тези течения той усеща влиянието, идващо от „Духовете на Формата".
към текста >>
В последните се изявяват „Духовете на Лич
нос
тта".
Естествено, той не възприема духовните Същества в тяхната истинска форма, но изживява в душата си звуци, цветове и т. н. Той знае, че този свят от представи е населен с духовни Същества. И това, което те му съобщават, се носи като звукова вълна срещу него; техните откровения му се явяват под формата на светлинни образи. Земният човек потъва в своите дълбини най-вече с помощта на представите, които той получава чрез елемента на огъня или топлината. Той вече различава своята вътрешна топлина от топлинните течения на обкръжаващата го земна среда.
В последните се изявяват „Духовете на Личността".
Но човек има все още едно смътно съзнание за това, което става зад външните топлинни течения. Тъкмо в тези течения той усеща влиянието, идващо от „Духовете на Формата". Когато около човека възникват мощни топлинни процеси, душата усеща: сега духовните Същества разпалват обкръжението на Земята; една искра литва от там и сгрява моя вътрешен свят. В светлинните процеси човек все още не различава по същия начин тяхната външна и вътрешна характеристика. Когато около него възникват светлинни образи, те не винаги пораждат в душата на Земния човек същото чувство.
към текста >>
Тези светлинни образи
нос
еха в себе си делата на „Огнените Духове" (Архангели).
Имаше времена, когато той усещаше тези светлинни образи като нещо външно. Това ставаше, когато от чисто духовното си, безплътно състояние той се спускаше към въплъщение. Това беше и периодът на неговото израства не в условията на Земята. А когато наближава времето, през което от зародиша започваше изграждането на новия Земен човек, тогава образите избледняваха. От тях човек запазваше само нещо като свои вътрешни паметови представи.
Тези светлинни образи носеха в себе си делата на „Огнените Духове" (Архангели).
Те се явяваха на човека като служители на топлинните Същества, които бяха внесли огнената искра в неговия вътрешен свят. Когато техните външни проявления угасваха, вътре в себе си човекът ги изживяваше като представи (спомени). Той се чувствуваше свързан с техните сили. А така беше и в действителност. Защото чрез това, което получаваше от тях, той можеше да въздействува върху обкръжаващата го атмосфера.
към текста >>
А така беше и в действител
нос
т.
От тях човек запазваше само нещо като свои вътрешни паметови представи. Тези светлинни образи носеха в себе си делата на „Огнените Духове" (Архангели). Те се явяваха на човека като служители на топлинните Същества, които бяха внесли огнената искра в неговия вътрешен свят. Когато техните външни проявления угасваха, вътре в себе си човекът ги изживяваше като представи (спомени). Той се чувствуваше свързан с техните сили.
А така беше и в действителност.
Защото чрез това, което получаваше от тях, той можеше да въздействува върху обкръжаващата го атмосфера. Под неговото въздействие тя започна да свети. През тази далечна епоха природните и човешките сили не бяха така разграничени, както по-късно. Това, което ставаше на Земята, до голяма степен зависеше от силите на човеците. Ако някой би наблюдавал природните процеси от гледна точка, разположена извън Земята, той би видял в тях не само независещи от човека събития, но и истински човешки действия.
към текста >>
Онези човеци, които в началото на физическото Земно развитие бяха най-напреднали и узрели благодарение на своето предишно развитие, имаха известни особе
нос
ти.
Те бяха недиференцирани и подобни на сенки. И все пак Земните човеци се различаваха по своята форма. Имаше например такива, които според земните условия, всред които живееха, притежаваха повече или по-малко развити придатъци. Тези части бяха различни в зависимост от местата, които човеците обитаваха. Там където човеците бяха прекомерно вплетени в земния свят, придатъците изпъкваха на преден план.
Онези човеци, които в началото на физическото Земно развитие бяха най-напреднали и узрели благодарение на своето предишно развитие, имаха известни особености.
По-рано, когато Земята не беше сгъстена до въздухообразното състояние, те изживяваха съприкосновението с огнения елемент. Сега те можеха да изградят началните заложби на главата в най-съвършен вид. Те бяха най-хармоничните в себе си човеци. Други бяха готови за среща с огнения елемент едва, когато Земята беше образувала въздуха. Последните зависеха в по-голяма степен от външните условия отколкото първите.
към текста >>
Ето защо при тези условия отделни човешки души не намираха вече възмож
нос
т да се върнат на Земята.
Затова пък в началото на Земния период те бяха преизпълнени с мощни импулси за такъв род действия, които са осъществими именно в земни условия. При тях придатъчните органи бяха особено силно развити. Когато преди отделянето на Луната от Земята, Лунните сили в Земята водеха до все по-силно втвърдяване, настъпи една важна промяна. Под действието на тези сили, от оставените човешки зародиши се развиваха такива потомци, в които завръщащите се от духовния свят човешки души не можеха да се въплътят. Формата на тези потомци беше прекалено втвърдена и вследствие Лунните сили беше станала негодна да приеме облика на човешкото същество.
Ето защо при тези условия отделни човешки души не намираха вече възможност да се върнат на Земята.
Само най-зрелите, най-силните от тях се усещаха достатъчно израснали, за да преобразуват земното тяло, така, че то да се устреми към човешката форма. Само част от телесните потомци на човека станаха носители на земни човеци. Друга част, поради втвърдената форма, можеше да приеме само такива души, които стояха по-ниско от тези на човеците. Обаче една част от човешките души беше принудена да не участвува в тогавашното развитие на Земята и прие друга форма на живот. Имаше души, които още при отделянето на Слънцето от Земята, не успяха да си намерят място Земята.
към текста >>
Само част от телесните потомци на човека станаха
нос
ители на земни човеци.
Когато преди отделянето на Луната от Земята, Лунните сили в Земята водеха до все по-силно втвърдяване, настъпи една важна промяна. Под действието на тези сили, от оставените човешки зародиши се развиваха такива потомци, в които завръщащите се от духовния свят човешки души не можеха да се въплътят. Формата на тези потомци беше прекалено втвърдена и вследствие Лунните сили беше станала негодна да приеме облика на човешкото същество. Ето защо при тези условия отделни човешки души не намираха вече възможност да се върнат на Земята. Само най-зрелите, най-силните от тях се усещаха достатъчно израснали, за да преобразуват земното тяло, така, че то да се устреми към човешката форма.
Само част от телесните потомци на човека станаха носители на земни човеци.
Друга част, поради втвърдената форма, можеше да приеме само такива души, които стояха по-ниско от тези на човеците. Обаче една част от човешките души беше принудена да не участвува в тогавашното развитие на Земята и прие друга форма на живот. Имаше души, които още при отделянето на Слънцето от Земята, не успяха да си намерят място Земята. С оглед на тяхното по-нататъшно развитие, те бяха изтеглени на една друга планета, която беше отделена от общото небесно тяло, с което при възникването на физическата Земя тя бе едно цяло; от него пък на свой ред се отдели Слънцето. Всичко това се извърши под ръководството на космически Същества, физическият корелат на тази планета е познат на официалната наука под името „Юпитер".
към текста >>
Но по-късно, когато Земята се втвърди още повече, трябваше да се създаде друго обиталище за онези души, които макар и да имаха възмож
нос
т да живеят известно време във втвърдени тела, се оказаха нежизнеспособни в условията на растящото втвърдяване.
Произнасяйки имената „Земя" и „Слънце", наблюдателят на свръхсетивния свят няма предвид съответно физическата планета и физическата звезда. По същия начин, когато говори за „Марс", „Юпитер" и т.н., той обхваща чисто духовни отношения. Естествено, в хода на времето небесните тела са променили своя външен облик, и в известно отношение своето място в небесното пространство. Връзката между съвременните планети и техните предшественици може да бъде доловена само с помощта на свръхсетивното познание). На „Юпитер" описаните души продължиха своето развитие.
Но по-късно, когато Земята се втвърди още повече, трябваше да се създаде друго обиталище за онези души, които макар и да имаха възможност да живеят известно време във втвърдени тела, се оказаха нежизнеспособни в условията на растящото втвърдяване.
Като подходящо място за тяхното по-нататъшно развитие възникна „Марс". Още когато Земята беше свързана със Слънцето и изграждаше своя въздушен елемент, се установи, че някои души са неспособни да участвуват в Земното развитие. Те бяха прекалено засегнати от земната форма на тялото. Ето защо още тогава те трябваше да бъдат предпазени от непосредственото влияние на Слънчевите сили. Те трябваше да действуват върху тях отвън.
към текста >>
Това отделяне даде възмож
нос
т на човешките форми, които тогава все още можеха да бъдат изпълвани с човешки души, да избегнат прякото влияние на идващи те от Земята Лунни сили и да не го допуснат до човешкия зародиш, докато той сам ще е в състояние на приеме тези сили.
За по-нататъшното развитие на тези души възниква „Сатурн". Така в хода на Земното развитие броят на човешките форми все повече намаляваше; появиха се форми, в които човешките души не можеха да се въплъщават. Те можеха да приемат в себе си само астрални тела, какъвто беше случая на Старата Луна с физическите и етерни тела на човека. И докато Земята опустяваше откъм своите човешки обитатели, започнаха да я населяват тъкмо тези Същества. Ако не беше станало отделянето на Луната, всички човешки души би трябвало да напуснат Земята.
Това отделяне даде възможност на човешките форми, които тогава все още можеха да бъдат изпълвани с човешки души, да избегнат прякото влияние на идващи те от Земята Лунни сили и да не го допуснат до човешкия зародиш, докато той сам ще е в състояние на приеме тези сили.
Докато зародишът се изграждаше вътре в човека, той беше под действието на такива Същества, които ръководени от своя най-издигнат предводител, отделиха Луната от Земята, за да преведат последната отвъд една критична точка в нейното развитие. Когато Земята изгради в себе си въздушния елемент, в смисъла на горепосоченото, имаше и такива астрални Същества, които бяха един вид остатък от Старата Луна и в своето развитие бяха по-назад от най-низшите човешки души. Те се превърнаха в души на онези форми, които трябваше да бъдат напуснати от човек още преди отделянето на Слънцето. Тези Същества бяха предшествениците на животинското царство. В хода на времето те развиха предимно онези органи, които у човека съществуваха само като придатъци.
към текста >>
Душата простираше своята същ
нос
т и върху потомъка на родителската форма.
Те се превърнаха в души на онези форми, които трябваше да бъдат напуснати от човек още преди отделянето на Слънцето. Тези Същества бяха предшествениците на животинското царство. В хода на времето те развиха предимно онези органи, които у човека съществуваха само като придатъци. Тяхното астрално тяло трябваше да действува върху физическото и етерното тяло по такъв начин, както това ставаше при човека на Старата Луна. Така възникналите животни имаха души, които не можеха да живеят в едно отделно животно.
Душата простираше своята същност и върху потомъка на родителската форма.
Така че животните, произлизащи от една форма, имаха една обща душа. Само когато поради особени влияния от страна на предците, потомъкът се отличаваше твърде много от родителската двойка, се въплъщаваше една нова животинска душа. В този смисъл Науката за Духа твърди, че животните притежават видова (родова) или групова душа. Нещо подобно стана и при отделянето на Слънцето от Земята. От водния елемент произлязоха форми, които в своето развитие не бяха по-далеч, отколкото се намираше човек на Старата Луна.
към текста >>
Преди този момент от своето развитие, човекът нямаше никаква самостоятел
нос
т спрямо духовния свят.
Неговото астрално тяло, което „Духовете на Движението" бяха влели в него на Луната, се организира на Земята в Сетивна, Разсъдъчна и Съзнаваща Душа. И едва след като Съзнаващата Душа е напреднала дотам, че по време на земния живот е в състояние да си изгради подходящо за тази цел тяло, едва тогава „Духовете на формата" изпращат на човека искрата от своя огън. „Азът" пламва в човека. И така, винаги когато човекът напускаше своето физическо тяло, той навлизаше в духовния свят, където срещаше Съществата, които през Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие му бяха дали физическото, етерното и астралното тяло и които го издигнаха до степента на Земята. Но откакто в Земния живот пламна искрата на „Аза", настъпи промяна и в чисто духовния, безплътния живот.
Преди този момент от своето развитие, човекът нямаше никаква самостоятелност спрямо духовния свят.
Всред него той се усещаше не като отделно същество, а като подчинена частица от един величествен организъм, изграден от стоящи над него духовни Същества. Извоюваното на Земята „Азовото изживяване" се отрази също и в духовния свят. Сега вече човек не чувствува в известен смисъл като отделна единица в този свят. Но наред с това усеща, че е непрекъснато свързан с него. В своето безплътно състояние той отново намира „Духовете на Формата", но в една по-висша форма отколкото преди, на Земята, когато възприемаше техните откровения чрез искрата на своя „Аз".
към текста >>
На Земята стана възможно изграждането на човешки форми, които са в състояние да приемат индивидуал
нос
тта на душата и това бе постигнато, само защото една част от формиращите сили бяха пренесени от Земята на Луната.
Но наред с това усеща, че е непрекъснато свързан с него. В своето безплътно състояние той отново намира „Духовете на Формата", но в една по-висша форма отколкото преди, на Земята, когато възприемаше техните откровения чрез искрата на своя „Аз". С отделянето на Луната от Земята, за обитаващата извън тялото човешка душа, т.е. в нейния духовен свят, настъпиха друг вид изживявания. Те бяха свързани с това отделяне.
На Земята стана възможно изграждането на човешки форми, които са в състояние да приемат индивидуалността на душата и това бе постигнато, само защото една част от формиращите сили бяха пренесени от Земята на Луната.
По този начин човешката индивидуалност по падна в областта на Лунните Същества. Дори и в чисто духовно, безплътно състояние, отзвукът върху земната индивидуалност можеше да съществува само поради това, че душата оставаше в сферата на могъщите Духове, които осъществиха отделянето на Луната. При този процес установяваме, че непосредствено след напускане на земното тяло, душата можеше да вижда висшите Слънчеви Същества само като в един отразен от Лунните Същества отблясък. Едва когато чрез съзерцаването на този отблясък душата беше достатъчно подготвена, тя можеше да отправи взор към самите Слънчеви Същества. Минералното царство на Земята също възникна чрез отделяне в хода на човешкото развитие.
към текста >>
По този начин човешката индивидуал
нос
т по падна в областта на Лунните Същества.
В своето безплътно състояние той отново намира „Духовете на Формата", но в една по-висша форма отколкото преди, на Земята, когато възприемаше техните откровения чрез искрата на своя „Аз". С отделянето на Луната от Земята, за обитаващата извън тялото човешка душа, т.е. в нейния духовен свят, настъпиха друг вид изживявания. Те бяха свързани с това отделяне. На Земята стана възможно изграждането на човешки форми, които са в състояние да приемат индивидуалността на душата и това бе постигнато, само защото една част от формиращите сили бяха пренесени от Земята на Луната.
По този начин човешката индивидуалност по падна в областта на Лунните Същества.
Дори и в чисто духовно, безплътно състояние, отзвукът върху земната индивидуалност можеше да съществува само поради това, че душата оставаше в сферата на могъщите Духове, които осъществиха отделянето на Луната. При този процес установяваме, че непосредствено след напускане на земното тяло, душата можеше да вижда висшите Слънчеви Същества само като в един отразен от Лунните Същества отблясък. Едва когато чрез съзерцаването на този отблясък душата беше достатъчно подготвена, тя можеше да отправи взор към самите Слънчеви Същества. Минералното царство на Земята също възникна чрез отделяне в хода на човешкото развитие. Минералните, форми са онези, които останаха втвърдени, след като Луната се отдели от Земята.
към текста >>
Дори и в чисто духовно, безплътно състояние, отзвукът върху земната индивидуал
нос
т можеше да съществува само поради това, че душата оставаше в сферата на могъщите Духове, които осъществиха отделянето на Луната.
С отделянето на Луната от Земята, за обитаващата извън тялото човешка душа, т.е. в нейния духовен свят, настъпиха друг вид изживявания. Те бяха свързани с това отделяне. На Земята стана възможно изграждането на човешки форми, които са в състояние да приемат индивидуалността на душата и това бе постигнато, само защото една част от формиращите сили бяха пренесени от Земята на Луната. По този начин човешката индивидуалност по падна в областта на Лунните Същества.
Дори и в чисто духовно, безплътно състояние, отзвукът върху земната индивидуалност можеше да съществува само поради това, че душата оставаше в сферата на могъщите Духове, които осъществиха отделянето на Луната.
При този процес установяваме, че непосредствено след напускане на земното тяло, душата можеше да вижда висшите Слънчеви Същества само като в един отразен от Лунните Същества отблясък. Едва когато чрез съзерцаването на този отблясък душата беше достатъчно подготвена, тя можеше да отправи взор към самите Слънчеви Същества. Минералното царство на Земята също възникна чрез отделяне в хода на човешкото развитие. Минералните, форми са онези, които останаха втвърдени, след като Луната се отдели от Земята. Към тези форми се усещаше привличана само онази част от душевния свят, която беше изостанала на Сатурновата степен, следователно тази, на която беше присъщо да образува физически форми.
към текста >>
Тук не можем да обсъждаме подроб
нос
ти, свързани с определянето на тези периоди.
Едва когато чрез съзерцаването на този отблясък душата беше достатъчно подготвена, тя можеше да отправи взор към самите Слънчеви Същества. Минералното царство на Земята също възникна чрез отделяне в хода на човешкото развитие. Минералните, форми са онези, които останаха втвърдени, след като Луната се отдели от Земята. Към тези форми се усещаше привличана само онази част от душевния свят, която беше изостанала на Сатурновата степен, следователно тази, на която беше присъщо да образува физически форми. Всички събития, за които става дума тук и на следващите страници, се разиграват в течение на огромни периоди от време.
Тук не можем да обсъждаме подробности, свързани с определянето на тези периоди.
Описаните процеси дават представа за външната страна от Земното развитие; от духовна гледна точка нещата стоят по следния начин. Духовните Същества, които отделиха Луната от Земята и свързаха собствения си живот с Луната т.е. Земно-Лунните Същества разполагаха с определени сили, изпращани от тях в посока от Луната към Земята. Чрез тези сили те продължиха да формират основните линии на човешкото устройство. Техните действия бяха отправени към придобития от човека „Аз" и се проявяваха в неговите взаимоотношения с астралното, етерното и физическото тяло.
към текста >>
Така в човека се породи възмож
нос
тта съзнателно да отразява в себе си преизпълненото с мъдрост устройство на света.
Описаните процеси дават представа за външната страна от Земното развитие; от духовна гледна точка нещата стоят по следния начин. Духовните Същества, които отделиха Луната от Земята и свързаха собствения си живот с Луната т.е. Земно-Лунните Същества разполагаха с определени сили, изпращани от тях в посока от Луната към Земята. Чрез тези сили те продължиха да формират основните линии на човешкото устройство. Техните действия бяха отправени към придобития от човека „Аз" и се проявяваха в неговите взаимоотношения с астралното, етерното и физическото тяло.
Така в човека се породи възможността съзнателно да отразява в себе си преизпълненото с мъдрост устройство на света.
Нека си припомним как по времето на Старата Луна, и по-точно чрез тогавашното отделяне на Слънцето, той постигна известна самостоятелност в своята организация, едно по-свободно съзнание в сравнение с това, което притежаваше по-рано, когато съзнанието зависеше пряко от Слънчевите Същества. Това свободно и самостоятелно съзнание се появи отново в посочения период от Земното развитие, като наследство от Старата Луна. Но тъкмо това съзнание можеше отново да бъде поставено в съзвучие с целия Космос и да бъде превърнато в негово отражение чрез влиянието на посочените Земно- Лунни Същества. И това би се получило, ако не бяха се намесили други сили. Без тях човекът би се превърнал в същество, чието съзнание би отразявало света в образите на своя познавателен живот, като една природна необходимост, а не чрез своята свободна инициатива.
към текста >>
Нека си припомним как по времето на Старата Луна, и по-точно чрез тогавашното отделяне на Слънцето, той постигна известна самостоятел
нос
т в своята организация, едно по-свободно съзнание в сравнение с това, което притежаваше по-рано, когато съзнанието зависеше пряко от Слънчевите Същества.
Духовните Същества, които отделиха Луната от Земята и свързаха собствения си живот с Луната т.е. Земно-Лунните Същества разполагаха с определени сили, изпращани от тях в посока от Луната към Земята. Чрез тези сили те продължиха да формират основните линии на човешкото устройство. Техните действия бяха отправени към придобития от човека „Аз" и се проявяваха в неговите взаимоотношения с астралното, етерното и физическото тяло. Така в човека се породи възможността съзнателно да отразява в себе си преизпълненото с мъдрост устройство на света.
Нека си припомним как по времето на Старата Луна, и по-точно чрез тогавашното отделяне на Слънцето, той постигна известна самостоятелност в своята организация, едно по-свободно съзнание в сравнение с това, което притежаваше по-рано, когато съзнанието зависеше пряко от Слънчевите Същества.
Това свободно и самостоятелно съзнание се появи отново в посочения период от Земното развитие, като наследство от Старата Луна. Но тъкмо това съзнание можеше отново да бъде поставено в съзвучие с целия Космос и да бъде превърнато в негово отражение чрез влиянието на посочените Земно- Лунни Същества. И това би се получило, ако не бяха се намесили други сили. Без тях човекът би се превърнал в същество, чието съзнание би отразявало света в образите на своя познавателен живот, като една природна необходимост, а не чрез своята свободна инициатива. Това не се получи.
към текста >>
Те упражняваха тази своя способ
нос
т и действително постигнаха известна самостоятел
нос
т на астралното тяло и през Земния период спрямо несвободното (действуващото по необходимост) съзнание, което беше предизвикано от Съществата на земната Луна.
Тяхната Лунна природа съдържаше тъкмо тези сили, които по време на старото Лунно развитие се бяха разбунтували срещу Слънчевите Духове. Тогава това дойде като благословия за човека, доколкото по този начин той беше тласнат към самостоятелно и свободно съзнание. Последствията от своеобразното развитие на тези Същества по време на Земната епоха станаха причина те да се превърнат в противници на онези Същества, които действуваха от Луната и целяха да направят от човешкото съзнание едно познавателно огледало, което работи по силата на необходимостта. Това, което на Старата Луна издигна човека на по-висока степен, сега се оказа спирачка за новите тенденции, които станаха възможни чрез Земното развитие. От Лунната си природа, противодействуващите Същества донесоха със себе си и силата да действуват върху човешкото астрално тяло, в смисъла на гореказаното, да го превърнат в нещо самостоятелно.
Те упражняваха тази своя способност и действително постигнаха известна самостоятелност на астралното тяло и през Земния период спрямо несвободното (действуващото по необходимост) съзнание, което беше предизвикано от Съществата на земната Луна.
На обикновен език е трудно да се опише какви бяха действията на посочените духовни Същества върху човека през този толкова отдалечен период от време. Ние не трябва да си ги представяме нито като съвременните природни влияния, нито пък като въздействията, които един човек упражнява с думи върху друг, пробуждайки в него вътрешни сили на съзнанието, така че той успява да вникне в нещо, или да развие дадена добродетел, даден порок. Действията, за които говорим, не бяха природни действия. Те бяха от духовно естество и пренесени от по-висши духовни Същества върху човека в съответствие с тогавашната степен на неговото съзнание. Ако си представяме нещата по аналогия с едни или други природни процеси, ние просто няма да вникнем в тяхната истинска същност.
към текста >>
Ако си представяме нещата по аналогия с едни или други природни процеси, ние просто няма да вникнем в тяхната истинска същ
нос
т.
Те упражняваха тази своя способност и действително постигнаха известна самостоятелност на астралното тяло и през Земния период спрямо несвободното (действуващото по необходимост) съзнание, което беше предизвикано от Съществата на земната Луна. На обикновен език е трудно да се опише какви бяха действията на посочените духовни Същества върху човека през този толкова отдалечен период от време. Ние не трябва да си ги представяме нито като съвременните природни влияния, нито пък като въздействията, които един човек упражнява с думи върху друг, пробуждайки в него вътрешни сили на съзнанието, така че той успява да вникне в нещо, или да развие дадена добродетел, даден порок. Действията, за които говорим, не бяха природни действия. Те бяха от духовно естество и пренесени от по-висши духовни Същества върху човека в съответствие с тогавашната степен на неговото съзнание.
Ако си представяме нещата по аналогия с едни или други природни процеси, ние просто няма да вникнем в тяхната истинска същност.
Напротив, когато говорим, че Съществата притежаващи старата Лунна природа се домогваха до човека, за да го спечелят чрез „съблазън" за своите цели, ние употребяваме един символичен израз, който е уместен, но само доколкото сме на ясно, че зад символа е скрит един духовен факт. Действието, което изхождаше от изостаналите на Лунната степен духовни Същества, имаше за човека двойно последствие. Неговото съзнание престана да прилича на просто огледало, в което се оглежда целият Космос, защото в човешкото астрално тяло беше пробудена възможността, то лично да регулира и контролира образите на съзнанието. Човекът стана господар на своето познание. Но понеже изходната точка на това господство беше именно астралното тяло, стоящият над него „Аз" изпадна в постоянна зависимост от това астрално тяло.
към текста >>
Неговото съзнание престана да прилича на просто огледало, в което се оглежда целият Космос, защото в човешкото астрално тяло беше пробудена възмож
нос
тта, то лично да регулира и контролира образите на съзнанието.
Действията, за които говорим, не бяха природни действия. Те бяха от духовно естество и пренесени от по-висши духовни Същества върху човека в съответствие с тогавашната степен на неговото съзнание. Ако си представяме нещата по аналогия с едни или други природни процеси, ние просто няма да вникнем в тяхната истинска същност. Напротив, когато говорим, че Съществата притежаващи старата Лунна природа се домогваха до човека, за да го спечелят чрез „съблазън" за своите цели, ние употребяваме един символичен израз, който е уместен, но само доколкото сме на ясно, че зад символа е скрит един духовен факт. Действието, което изхождаше от изостаналите на Лунната степен духовни Същества, имаше за човека двойно последствие.
Неговото съзнание престана да прилича на просто огледало, в което се оглежда целият Космос, защото в човешкото астрално тяло беше пробудена възможността, то лично да регулира и контролира образите на съзнанието.
Човекът стана господар на своето познание. Но понеже изходната точка на това господство беше именно астралното тяло, стоящият над него „Аз" изпадна в постоянна зависимост от това астрално тяло. Така че занапред човекът щеше да бъде непрекъснато изложен под влиянието на един по-низш елемент от своята природа. В своя живот той можеше да потъне под висотата, на която беше поставен в хода на мировото развитие от Земно-Лунните Същества. Влиянието на споменатите правилно развити Лунни Същества продължи да играе решителна роля в неговото развитие и през следващите епохи.
към текста >>
Те донесоха на човека възмож
нос
тта да разгръща собствена актив
нос
т в своето съзнание, но наред с това и възмож
нос
тта да греши, възмож
нос
тта да върши зло.
Но понеже изходната точка на това господство беше именно астралното тяло, стоящият над него „Аз" изпадна в постоянна зависимост от това астрално тяло. Така че занапред човекът щеше да бъде непрекъснато изложен под влиянието на един по-низш елемент от своята природа. В своя живот той можеше да потъне под висотата, на която беше поставен в хода на мировото развитие от Земно-Лунните Същества. Влиянието на споменатите правилно развити Лунни Същества продължи да играе решителна роля в неговото развитие и през следващите епохи. За разлика от другите Същества, които действуваха от земната Луна и, лишени от свободна воля, превръщаха съзнанието в огледало на света, можем да наречем тези Лунни Същества „Луциферически Духове".
Те донесоха на човека възможността да разгръща собствена активност в своето съзнание, но наред с това и възможността да греши, възможността да върши зло.
В резултат на тези събития човек встъпи в нови отношения спрямо Слънчевите Същества, различни от тези, които му бяха предопределили Земно-Лунните Духове. Последните искаха да изградят огледалото на неговото съзнание така, че Слънчевите Духове да доминират в целия душевен живот на човека. Тези процеси се кръстосаха и в човешкото същество възникна противоположността между влиянието на Слънчевия Дух и влиянието на Духовете с неправилно лунно развитие. Чрез тази противоположност човекът изпадна в невъзможност да разпознава физическите действия на Слънцето като такива; за него те оставаха скрити зад земните впечатления на външния свят. Наситената с тези впечатления астрална част на човека беше привлечена към областта на „Аза".
към текста >>
Тези процеси се кръстосаха и в човешкото същество възникна противополож
нос
тта между влиянието на Слънчевия Дух и влиянието на Духовете с неправилно лунно развитие.
Влиянието на споменатите правилно развити Лунни Същества продължи да играе решителна роля в неговото развитие и през следващите епохи. За разлика от другите Същества, които действуваха от земната Луна и, лишени от свободна воля, превръщаха съзнанието в огледало на света, можем да наречем тези Лунни Същества „Луциферически Духове". Те донесоха на човека възможността да разгръща собствена активност в своето съзнание, но наред с това и възможността да греши, възможността да върши зло. В резултат на тези събития човек встъпи в нови отношения спрямо Слънчевите Същества, различни от тези, които му бяха предопределили Земно-Лунните Духове. Последните искаха да изградят огледалото на неговото съзнание така, че Слънчевите Духове да доминират в целия душевен живот на човека.
Тези процеси се кръстосаха и в човешкото същество възникна противоположността между влиянието на Слънчевия Дух и влиянието на Духовете с неправилно лунно развитие.
Чрез тази противоположност човекът изпадна в невъзможност да разпознава физическите действия на Слънцето като такива; за него те оставаха скрити зад земните впечатления на външния свят. Наситената с тези впечатления астрална част на човека беше привлечена към областта на „Аза". Този „Аз", който иначе би долавял само дарената му от „Духовете на Формата" огнена искра във всичко, което се отнасяше до външния огън, и би се подчинил пред повелите на тези Духове, сега вече действуваше върху външните топлинни явления чрез вложения в самия него елемент. Така се създаде силно привличане между него и земния огън. Поради тази причина човекът беше вплетен в земната материя повече, отколкото бе предвидено.
към текста >>
Чрез тази противополож
нос
т човекът изпадна в невъзмож
нос
т да разпознава физическите действия на Слънцето като такива; за него те оставаха скрити зад земните впечатления на външния свят.
За разлика от другите Същества, които действуваха от земната Луна и, лишени от свободна воля, превръщаха съзнанието в огледало на света, можем да наречем тези Лунни Същества „Луциферически Духове". Те донесоха на човека възможността да разгръща собствена активност в своето съзнание, но наред с това и възможността да греши, възможността да върши зло. В резултат на тези събития човек встъпи в нови отношения спрямо Слънчевите Същества, различни от тези, които му бяха предопределили Земно-Лунните Духове. Последните искаха да изградят огледалото на неговото съзнание така, че Слънчевите Духове да доминират в целия душевен живот на човека. Тези процеси се кръстосаха и в човешкото същество възникна противоположността между влиянието на Слънчевия Дух и влиянието на Духовете с неправилно лунно развитие.
Чрез тази противоположност човекът изпадна в невъзможност да разпознава физическите действия на Слънцето като такива; за него те оставаха скрити зад земните впечатления на външния свят.
Наситената с тези впечатления астрална част на човека беше привлечена към областта на „Аза". Този „Аз", който иначе би долавял само дарената му от „Духовете на Формата" огнена искра във всичко, което се отнасяше до външния огън, и би се подчинил пред повелите на тези Духове, сега вече действуваше върху външните топлинни явления чрез вложения в самия него елемент. Така се създаде силно привличане между него и земния огън. Поради тази причина човекът беше вплетен в земната материя повече, отколкото бе предвидено. Докато по-рано той имаше физическо тяло, което в основните си части се състоеше от огън, въздух и вода, а земната субстанция бе прибавена към него само като бегла сянка, сега земното тяло стана по-гъсто.
към текста >>
И докато по-рано, като фино организирано същество, човек се
нос
еше над твърдата земна почва като плуващ облак, сега той трябваше да слезе от „обкръжението на Земята" и да проникне в онези нейни части, които междувременно бяха повече или по-малко втвърдени.
Наситената с тези впечатления астрална част на човека беше привлечена към областта на „Аза". Този „Аз", който иначе би долавял само дарената му от „Духовете на Формата" огнена искра във всичко, което се отнасяше до външния огън, и би се подчинил пред повелите на тези Духове, сега вече действуваше върху външните топлинни явления чрез вложения в самия него елемент. Така се създаде силно привличане между него и земния огън. Поради тази причина човекът беше вплетен в земната материя повече, отколкото бе предвидено. Докато по-рано той имаше физическо тяло, което в основните си части се състоеше от огън, въздух и вода, а земната субстанция бе прибавена към него само като бегла сянка, сега земното тяло стана по-гъсто.
И докато по-рано, като фино организирано същество, човек се носеше над твърдата земна почва като плуващ облак, сега той трябваше да слезе от „обкръжението на Земята" и да проникне в онези нейни части, които междувременно бяха повече или по-малко втвърдени.
Фактът, че можаха да настъпят такива физически действия в резултат на описаните духовни влияния, се обяснява с особеното естество на тези духовни влияния, за което вече стана дума. Те не могат да се сравняват нито с природните явления, нито с душевните взаимодействия, разиграващи се между един и друг човек. В последния случай въздействията не проникват толкова дълбоко в тялото, както правят това разглежданите тук духовни сили. Понеже човекът се намираше под влиянието на външния свят според собствени и често пъти погрешни представи, понеже живееше в страсти и необуздани желания, които той не допускаше да бъдат регулирани от по-висши духовни влияния, у него се появи възможността да боледува. Друга важна подробност на луциферическото влияние беше тази, че отсега нататък той не можеше да чувствува своя отделен земен живот като продължение на чисто духовното, безплътно съществувание.
към текста >>
Понеже човекът се намираше под влиянието на външния свят според собствени и често пъти погрешни представи, понеже живееше в страсти и необуздани желания, които той не допускаше да бъдат регулирани от по-висши духовни влияния, у него се появи възмож
нос
тта да боледува.
Докато по-рано той имаше физическо тяло, което в основните си части се състоеше от огън, въздух и вода, а земната субстанция бе прибавена към него само като бегла сянка, сега земното тяло стана по-гъсто. И докато по-рано, като фино организирано същество, човек се носеше над твърдата земна почва като плуващ облак, сега той трябваше да слезе от „обкръжението на Земята" и да проникне в онези нейни части, които междувременно бяха повече или по-малко втвърдени. Фактът, че можаха да настъпят такива физически действия в резултат на описаните духовни влияния, се обяснява с особеното естество на тези духовни влияния, за което вече стана дума. Те не могат да се сравняват нито с природните явления, нито с душевните взаимодействия, разиграващи се между един и друг човек. В последния случай въздействията не проникват толкова дълбоко в тялото, както правят това разглежданите тук духовни сили.
Понеже човекът се намираше под влиянието на външния свят според собствени и често пъти погрешни представи, понеже живееше в страсти и необуздани желания, които той не допускаше да бъдат регулирани от по-висши духовни влияния, у него се появи възможността да боледува.
Друга важна подробност на луциферическото влияние беше тази, че отсега нататък той не можеше да чувствува своя отделен земен живот като продължение на чисто духовното, безплътно съществувание. Сега той започна да приема от Земята такива впечатления, които можеха да бъдат изживени чрез вложения в него астрален елемент и които се свързваха с разрушителни за физическото тяло сили. Всичко това човек усещаше като угасване на своя земен живот. Така се появи и „смъртта", като процес, предизвикан от самата човешка природа. С това загатваме и една важна тайна на човешката природа, а именно връзката между човешкото астрално тяло от една страна, и болестите и смъртта от друга.
към текста >>
Друга важна подроб
нос
т на луциферическото влияние беше тази, че отсега нататък той не можеше да чувствува своя отделен земен живот като продължение на чисто духовното, безплътно съществувание.
И докато по-рано, като фино организирано същество, човек се носеше над твърдата земна почва като плуващ облак, сега той трябваше да слезе от „обкръжението на Земята" и да проникне в онези нейни части, които междувременно бяха повече или по-малко втвърдени. Фактът, че можаха да настъпят такива физически действия в резултат на описаните духовни влияния, се обяснява с особеното естество на тези духовни влияния, за което вече стана дума. Те не могат да се сравняват нито с природните явления, нито с душевните взаимодействия, разиграващи се между един и друг човек. В последния случай въздействията не проникват толкова дълбоко в тялото, както правят това разглежданите тук духовни сили. Понеже човекът се намираше под влиянието на външния свят според собствени и често пъти погрешни представи, понеже живееше в страсти и необуздани желания, които той не допускаше да бъдат регулирани от по-висши духовни влияния, у него се появи възможността да боледува.
Друга важна подробност на луциферическото влияние беше тази, че отсега нататък той не можеше да чувствува своя отделен земен живот като продължение на чисто духовното, безплътно съществувание.
Сега той започна да приема от Земята такива впечатления, които можеха да бъдат изживени чрез вложения в него астрален елемент и които се свързваха с разрушителни за физическото тяло сили. Всичко това човек усещаше като угасване на своя земен живот. Така се появи и „смъртта", като процес, предизвикан от самата човешка природа. С това загатваме и една важна тайна на човешката природа, а именно връзката между човешкото астрално тяло от една страна, и болестите и смъртта от друга. Сега човешкото етерно тяло влиза в нови отношения.
към текста >>
През това време те изцяло попадаха в областта, обитавана от „Синовете на Живота" (Ангели), „Огнените Духове" (Архангели), „Духовете на Лич
нос
тта" и „Духовете на Формата".
Движението на Земята, чрез което възникват денят и нощта, беше предизвикано от взаимодействията на различни Духове, стоящи над човека. Движението на Луната става дума за времето след отделянето на Луната от Земята също бе замислено с целта, че при нейното въртене около Земята „Духовете на Формата" ще могат да действуват правилно и ритмично върху физическото тяло на човека. През деня Азът и астралното тяло на човека действуваха във физическото и етерното тяло. През нощта това действие спираше. Тогава Азът и астралното тяло излизаха вън от физическото и етерното тяло.
През това време те изцяло попадаха в областта, обитавана от „Синовете на Живота" (Ангели), „Огнените Духове" (Архангели), „Духовете на Личността" и „Духовете на Формата".
По същото време физическото и етерното тяло попадаха всред силовото поле на „Духовете на Формата", „Духовете на Движението", „Духовете на Мъдростта" и „Престолите" („Духовете на Волята"). По този начин вредните въздействия, които се натрупваха в човека през деня поради грешките на астралното тяло, бяха отстранявани. След като човеците умножаваха своя брой по Земята, в потомците липсваха вече причини, за да не се въплъщават в тях човешки души. Така, както сега действуваха силите на земната Луна, те упражняваха такова влияние, под което човешките тела се изграждаха напълно годни за въплъщаването на човешките души. Сега душите, които преди бяха изнесени на Марс, Юпитер и т. н.
към текста >>
Сега душите, които след земната смърт напускаха тялото, запазваха в безплътното състояние отзвука от земната индивидуал
нос
т като един вид спомен.
Така, както сега действуваха силите на земната Луна, те упражняваха такова влияние, под което човешките тела се изграждаха напълно годни за въплъщаването на човешките души. Сега душите, които преди бяха изнесени на Марс, Юпитер и т. н. се насочиха отново към Земята. По този начин за всеки човешки потомък, който се раждаше в редицата на поколенията, имаше една душа. Това продължи дълго и притокът на души към Земята съответстваше на увеличения брой човеци.
Сега душите, които след земната смърт напускаха тялото, запазваха в безплътното състояние отзвука от земната индивидуалност като един вид спомен.
Този спомен действуваше по такъв начин, че когато на Земята отново се раждаше подходящо за тях тяло, те отново се въплъщаваха в него. Впоследствие всред човешките потомци се появиха и такива индивиди, които поемаха в се бе си души, слизащи за пръв път на Земята, както и други души, минали вече през многократни прераждания на Земята. В хода на Земното развитие, броят на младите души, слизащи за пръв път на Земята, ставаше все по-малък, а броят на превъплътените души непрекъснато растеше. За дълги периоди от време човешкият род се състоеше от тези два човешки вида. А на Земята човек продължаваше да се усеща свързан със своите предци чрез общия групов Аз.
към текста >>
Като души, първите сваляха в земния живот само онези условия, на които те бяха подчинени в духовния свят, както и своите опит
нос
ти, натрупани в сферите извън Земята.
В хода на Земното развитие, броят на младите души, слизащи за пръв път на Земята, ставаше все по-малък, а броят на превъплътените души непрекъснато растеше. За дълги периоди от време човешкият род се състоеше от тези два човешки вида. А на Земята човек продължаваше да се усеща свързан със своите предци чрез общия групов Аз. Докато индивидуалният Аз беше изживяван предимно в безплътното състояние между смъртта и едно ново раждане. Онези души, които слизаха от небесното пространство и се вмъкваха в човешките тела, не бяха в същото положение, както тези, които имаха зад себе си един или повече земни живота.
Като души, първите сваляха в земния живот само онези условия, на които те бяха подчинени в духовния свят, както и своите опитности, натрупани в сферите извън Земята.
Другите прибавяха към споменатите условия и тези от своите предишни съществувания на Земята. Съдбата на първите души се определяше само от факти, лежащи извън новите земни отношения. Съдбата на превъплътените души, на душите минали през различен брой прераждания, се определяше също и от онова, което те бяха извършили в предишните си земни съществувания. Заедно с прераждането идва и индивидуалната човешка Карма. Поради обстоятелството, че човешкото етерно тяло беше предпазено от влиянията на астралното тяло, размножителните процеси не попаднаха в обсега на човешкото съзнание, а останаха под властта на духовния свят.
към текста >>
Поради духовните влияния способ
нос
тите на етерното тяло особено нараснаха.
Заедно с прераждането идва и индивидуалната човешка Карма. Поради обстоятелството, че човешкото етерно тяло беше предпазено от влиянията на астралното тяло, размножителните процеси не попаднаха в обсега на човешкото съзнание, а останаха под властта на духовния свят. Когато една душа трябваше да се спусне на Земята, тогава в земния човек се пробуждаха размножителните импулси. До известна степен целият процес беше скрит от земното съзнание и забулен в тайнствен мрак. Последствията от частичното отделяне на етерното тяло от физическото се проявиха и по време на земния живот.
Поради духовните влияния способностите на етерното тяло особено нараснаха.
В душевния живот това пролича най-вече в усилването на паметта. За този период от време самостоятелното логично мислене правеше своите първи крачки. За сметка на това паметовите възможности бяха почти безгранични. Оказа се, че човекът имаше едно непосредствено и чувствено съзнание за реалните сили на всяко живо същество. Той можеше да си служи със силите на живота и тези на размножението, вложени в животинската и особено в растителната природа.
към текста >>
За сметка на това паметовите възмож
нос
ти бяха почти безгранични.
До известна степен целият процес беше скрит от земното съзнание и забулен в тайнствен мрак. Последствията от частичното отделяне на етерното тяло от физическото се проявиха и по време на земния живот. Поради духовните влияния способностите на етерното тяло особено нараснаха. В душевния живот това пролича най-вече в усилването на паметта. За този период от време самостоятелното логично мислене правеше своите първи крачки.
За сметка на това паметовите възможности бяха почти безгранични.
Оказа се, че човекът имаше едно непосредствено и чувствено съзнание за реалните сили на всяко живо същество. Той можеше да си служи със силите на живота и тези на размножението, вложени в животинската и особено в растителната природа. Човек можеше да извлича от растенията силата на техния растеж и да я използува, както днес извлича сили от не живата природа, например енергията на въглищата, и я прилага в света на машините. (Подробности по този въпрос съдържа моята брошура „Нашите атлантски предшественици".) Поради луциферическите влияния се промени и вътрешният душевен живот на човека.
към текста >>
(Подроб
нос
ти по този въпрос съдържа моята брошура „Нашите атлантски предшественици".)
За този период от време самостоятелното логично мислене правеше своите първи крачки. За сметка на това паметовите възможности бяха почти безгранични. Оказа се, че човекът имаше едно непосредствено и чувствено съзнание за реалните сили на всяко живо същество. Той можеше да си служи със силите на живота и тези на размножението, вложени в животинската и особено в растителната природа. Човек можеше да извлича от растенията силата на техния растеж и да я използува, както днес извлича сили от не живата природа, например енергията на въглищата, и я прилага в света на машините.
(Подробности по този въпрос съдържа моята брошура „Нашите атлантски предшественици".)
Поради луциферическите влияния се промени и вътрешният душевен живот на човека. В резултат на тези влияния възникнаха много нови чувства и усещания. Ще споменем само някои от тях. До този момент в своите действия човешката душа се ръководеше от намеренията на висшите духовни Същества. Планът за всичко, което трябваше да се направи, беше предварително определен.
към текста >>
Разбира се, тук не можем да засегнем всички подроб
нос
ти на космогонията.) Онези човеци, които в своето етерно тяло възприемаха присъствието на самото Слънчево Същество, ще наречем „слънчеви човеци".
Тези души се намираха по средата между царството на човешките, и това на животинските души. Но имаше и Същества, които под ръководството на най-издигнатия между тях се отделиха от всеобщата мирова субстанция и си избраха за обиталище планетата Марс. Под тяхно влияние се обособи трета категория „марсови" човеци; те също възникнаха чрез един вид смесване. (Тези познания хвърлят известна светлина върху истинските причини за възникването на планетите в нашата Слънчева система. Защото всички те са възникнали в резултат на еволюционни процеси, засягащи обитаващите ги Същества.
Разбира се, тук не можем да засегнем всички подробности на космогонията.) Онези човеци, които в своето етерно тяло възприемаха присъствието на самото Слънчево Същество, ще наречем „слънчеви човеци".
Съществото, което живееше в тях като „висш Аз" естествено само в поколенията, а не в индивида -, беше назовавано по-късно от човеците, когато те стигнаха до съзнателно отношение към него, с най-различни имена; за съвременния човек то може да се сравни с отношението на Христос към Космоса. По-нататък можем да различим и „сатурновите човеци". При тях като „висш Аз" се проявява едно Същество, което заедно със своите спътници трябваше да напусне общата мирова субстанция още преди отделянето на Слънцето. При тази категория човеци, от луциферическото влияние беше предпазена не само част от етерното, но и част от физическото тяло. При по-ниско стоящите човешки видове етерното тяло беше твърде слабо защитено, за да се противопоставя в достатъчна степен на луциферическите въздействия.
към текста >>
Нощно време астралното тяло и Азът на човека се намираха в сферата на по-високо издигнатите Същества, стигайки нагоре до „Духовете на Лич
нос
тта".
Тя се предхожда от друга, която съвпада със самото начало от физическото развитие на Земята. В библейското предание времето преди проявленията на Луциферическите Същества е означено като „Рай", а слизането върху Земята и вплитането на, човека в сетивния свят като „изгонване от Рая".) Развитието върху Атлантида фактически беше времето, когато човеците се разделиха на сатурнови, слънчеви, юпитерови и марсови. Преди бяха налице само предпоставките за това разделяне. Разграничаването на будното и сънно състояние у човека имаше особени последствия за атлантското човечество.
Нощно време астралното тяло и Азът на човека се намираха в сферата на по-високо издигнатите Същества, стигайки нагоре до „Духовете на Личността".
Благодарение на онази част от своето етерно тяло, която не беше свързана с физическото тяло, човекът можеше да възприема „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Огъня" (Архангели). Защото по време на съня той можеше да остане свързан тъкмо с тази част на етерното тяло. Впрочем „Духовете на Личността" не бяха ясно доловими точно поради луциферическото влияние, В това състояние обаче, заедно с Ангелите и Архангелите, за човека станаха видими и онези Същества, които поради своята изостаналост на Слънцето и Луната, не можеха да участвуват в развитието на Земята. Ето защо те трябваше да останат в душевно- духовния свят. Но чрез луциферическата същност, човекът ги привлече в областта на своята отделена от физическото тяло душа.
към текста >>
Впрочем „Духовете на Лич
нос
тта" не бяха ясно доловими точно поради луциферическото влияние, В това състояние обаче, заедно с Ангелите и Архангелите, за човека станаха видими и онези Същества, които поради своята изостаналост на Слънцето и Луната, не можеха да участвуват в развитието на Земята.
Преди бяха налице само предпоставките за това разделяне. Разграничаването на будното и сънно състояние у човека имаше особени последствия за атлантското човечество. Нощно време астралното тяло и Азът на човека се намираха в сферата на по-високо издигнатите Същества, стигайки нагоре до „Духовете на Личността". Благодарение на онази част от своето етерно тяло, която не беше свързана с физическото тяло, човекът можеше да възприема „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Огъня" (Архангели). Защото по време на съня той можеше да остане свързан тъкмо с тази част на етерното тяло.
Впрочем „Духовете на Личността" не бяха ясно доловими точно поради луциферическото влияние, В това състояние обаче, заедно с Ангелите и Архангелите, за човека станаха видими и онези Същества, които поради своята изостаналост на Слънцето и Луната, не можеха да участвуват в развитието на Земята.
Ето защо те трябваше да останат в душевно- духовния свят. Но чрез луциферическата същност, човекът ги привлече в областта на своята отделена от физическото тяло душа. По този начин той влезе в допир с такива сили, които действуваха върху него във висша степен изкушаващо. Те увеличиха неговата склонност към грешки и заблуждения, и най-вече към злоупотреба с растежните и размножителни сили, които поради отделянето на етерното от физическото тяло, минаха в негова власт. През Атлантската епоха само отделни човеци можаха да се предпазят от прекалено силното навлизане в сетивния свят.
към текста >>
Но чрез луциферическата същ
нос
т, човекът ги привлече в областта на своята отделена от физическото тяло душа.
Нощно време астралното тяло и Азът на човека се намираха в сферата на по-високо издигнатите Същества, стигайки нагоре до „Духовете на Личността". Благодарение на онази част от своето етерно тяло, която не беше свързана с физическото тяло, човекът можеше да възприема „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Огъня" (Архангели). Защото по време на съня той можеше да остане свързан тъкмо с тази част на етерното тяло. Впрочем „Духовете на Личността" не бяха ясно доловими точно поради луциферическото влияние, В това състояние обаче, заедно с Ангелите и Архангелите, за човека станаха видими и онези Същества, които поради своята изостаналост на Слънцето и Луната, не можеха да участвуват в развитието на Земята. Ето защо те трябваше да останат в душевно- духовния свят.
Но чрез луциферическата същност, човекът ги привлече в областта на своята отделена от физическото тяло душа.
По този начин той влезе в допир с такива сили, които действуваха върху него във висша степен изкушаващо. Те увеличиха неговата склонност към грешки и заблуждения, и най-вече към злоупотреба с растежните и размножителни сили, които поради отделянето на етерното от физическото тяло, минаха в негова власт. През Атлантската епоха само отделни човеци можаха да се предпазят от прекалено силното навлизане в сетивния свят. Благодарение на тях луциферическото влияние беше превърнато от пречка, в средство за по-нататъшен напредък. С помощта на това влияние те бяха в състояние да развият познанието за земните неща по-рано, отколкото това би било възможно иначе.
към текста >>
Те увеличиха неговата склон
нос
т към грешки и заблуждения, и най-вече към злоупотреба с растежните и размножителни сили, които поради отделянето на етерното от физическото тяло, минаха в негова власт.
Защото по време на съня той можеше да остане свързан тъкмо с тази част на етерното тяло. Впрочем „Духовете на Личността" не бяха ясно доловими точно поради луциферическото влияние, В това състояние обаче, заедно с Ангелите и Архангелите, за човека станаха видими и онези Същества, които поради своята изостаналост на Слънцето и Луната, не можеха да участвуват в развитието на Земята. Ето защо те трябваше да останат в душевно- духовния свят. Но чрез луциферическата същност, човекът ги привлече в областта на своята отделена от физическото тяло душа. По този начин той влезе в допир с такива сили, които действуваха върху него във висша степен изкушаващо.
Те увеличиха неговата склонност към грешки и заблуждения, и най-вече към злоупотреба с растежните и размножителни сили, които поради отделянето на етерното от физическото тяло, минаха в негова власт.
През Атлантската епоха само отделни човеци можаха да се предпазят от прекалено силното навлизане в сетивния свят. Благодарение на тях луциферическото влияние беше превърнато от пречка, в средство за по-нататъшен напредък. С помощта на това влияние те бяха в състояние да развият познанието за земните неща по-рано, отколкото това би било възможно иначе. При това тези човеци се стремяха да премахнат грешките от своите представи и да вникнат в първоначалните цели на духовните Същества. Те бяха свободни от насочените към сетивния свят инстинкти и страсти на астралното тяло.
към текста >>
При тези състояния, възприемателната способ
нос
т на физическото тяло беше като угаснала, а самото то като мъртво.
С помощта на това влияние те бяха в състояние да развият познанието за земните неща по-рано, отколкото това би било възможно иначе. При това тези човеци се стремяха да премахнат грешките от своите представи и да вникнат в първоначалните цели на духовните Същества. Те бяха свободни от насочените към сетивния свят инстинкти и страсти на астралното тяло. Така те все повече се освобождаваха от своите заблуждения. Всичко това ги доведе до такива състояния, при които можеха да възприемат предимно с онази част от етерното тяло, която според описания начин беше отделена от физическото тяло.
При тези състояния, възприемателната способност на физическото тяло беше като угаснала, а самото то като мъртво.
За това пък чрез етерното тяло те бяха дълбоко свързани с „Духовете на формата" и от тях можеха да научават как са направлявани от онова висше Същество, което пое водачеството при отделянето на Слънцето и чрез което по-късно хората стигнаха до разбирането за „Христос". Тези хора бяха Посветени. Но понеже човешката индивидуалност беше дело на Лунните Същества, по правило тези Посветени нямаха пряк достъп до Слънчевото Същество; те стигаха само до неговото отражение с помощта на Лунните Същества. И тогава те виждаха не самото Слънчево Същество, а само неговия отблясък. Посветените станаха предводители на останалото човечество, на което можеха да предават съзерцаваните от тях тайни.
към текста >>
Но понеже човешката индивидуал
нос
т беше дело на Лунните Същества, по правило тези Посветени нямаха пряк достъп до Слънчевото Същество; те стигаха само до неговото отражение с помощта на Лунните Същества.
Така те все повече се освобождаваха от своите заблуждения. Всичко това ги доведе до такива състояния, при които можеха да възприемат предимно с онази част от етерното тяло, която според описания начин беше отделена от физическото тяло. При тези състояния, възприемателната способност на физическото тяло беше като угаснала, а самото то като мъртво. За това пък чрез етерното тяло те бяха дълбоко свързани с „Духовете на формата" и от тях можеха да научават как са направлявани от онова висше Същество, което пое водачеството при отделянето на Слънцето и чрез което по-късно хората стигнаха до разбирането за „Христос". Тези хора бяха Посветени.
Но понеже човешката индивидуалност беше дело на Лунните Същества, по правило тези Посветени нямаха пряк достъп до Слънчевото Същество; те стигаха само до неговото отражение с помощта на Лунните Същества.
И тогава те виждаха не самото Слънчево Същество, а само неговия отблясък. Посветените станаха предводители на останалото човечество, на което можеха да предават съзерцаваните от тях тайни. Те възпитаха свои ученици и им показаха пътищата за постигане на посвещението. До познанието на това, което по-рано можеше да се открие чрез „Христос" стигаха само онези индивиди, които принадлежаха към слънчевите човеци. Те пазеха своето тайнствено знание и упражненията, които водеха до него, на специални места, които тук ще наречем Христови или Слънчеви светилища (или „оракули", в смисъл на място, където могат да бъдат приемани откровенията на духовите Същества.) Ако се замислим, че според свръхсетивното познание, явяването на Христос като земно събитие, което хората запознати със смисъла на Земната еволюция са предвиждали много преди самия исторически факт, казаното тук за Христос не трябва да бъде зле разбирано.
към текста >>
Наред с откровението, те притежаваха и способ
нос
тта да обличат своите тайни в човешки понятия.
Техният поглед беше обърнат към земните явления повече от този на останалите Посветени. Те положиха първите основи на това, което по-късно хората развиха като наука и изкуства. Меркуриевите Посветени основаха науката за свръхсетивния свят; а в още по-голяма степен това направиха Посветените на Венера. Посветените на Вулкан, Меркурий и Венера се различаваха от тези на Сатурн, Юпитер и Марс по това, че последните стигаха до своите тайни по-скоро чрез едно откровение „от горе", и то в завършен вид, докато първите стигаха до познание чрез собствените си мисли и идеи. По средата се намираха Христовите Посветени.
Наред с откровението, те притежаваха и способността да обличат своите тайни в човешки понятия.
Сатурновите, Юпитерови и Марсови Посветени трябваше да се изразяват предимно в символи; Посветените на Христос, Венера, Меркурий и Вулкан можеха да се изразяват в представи. Постиженията на атлантското човечество идваха по околни пътища и главно чрез Посветените. Но чрез луциферическия принцип останалото човечество също получи особени качества, главно чрез висшите космически Същества, които превърнаха в добро това, което иначе би донесло само разруха. Една такава способност е говорът. Той стана достояние на човека отчасти поради слизането му в гъстата физическа материя и поради отделянето на част от етерното тяло от физическото тяло.
към текста >>
Една такава способ
нос
т е говорът.
По средата се намираха Христовите Посветени. Наред с откровението, те притежаваха и способността да обличат своите тайни в човешки понятия. Сатурновите, Юпитерови и Марсови Посветени трябваше да се изразяват предимно в символи; Посветените на Христос, Венера, Меркурий и Вулкан можеха да се изразяват в представи. Постиженията на атлантското човечество идваха по околни пътища и главно чрез Посветените. Но чрез луциферическия принцип останалото човечество също получи особени качества, главно чрез висшите космически Същества, които превърнаха в добро това, което иначе би донесло само разруха.
Една такава способност е говорът.
Той стана достояние на човека отчасти поради слизането му в гъстата физическа материя и поради отделянето на част от етерното тяло от физическото тяло. Първоначално след отделянето на Луната, човекът се усещаше свързан с физическите си предшественици чрез груповия Аз. Но в хода на поколенията това общо съзнание, което свързваше потомци с прадеди, постепенно изчезна. По-късните поколения можеха да си спомнят само за близките прадеди, но не и за далечните. Споменът за този или онзи предшественик се появяваше само в съноподобни състояния, когато хората влизаха в допир с духовния свят.
към текста >>
Човек с по-душевна и с по-духовна същ
нос
т, притежаваше по-нежно, по подвижно и по-изразително тяло.
Само те можеха да предадат на своите ученици истината по този въпрос. През тези далечни епохи, за които става дума тук, физическият облик на човека беше твърде различен от днешния. До голяма степен този облик беше израз на душевните качества. Тогавашният човек беше изграден от една по-фина и нежна материя. Ако днешните му органи са плътни и втвърдени, тогава те бяха все още меки, гъвкави и пластични.
Човек с по-душевна и с по-духовна същност, притежаваше по-нежно, по подвижно и по-изразително тяло.
По-слабо развитите в духовно отношение имаха груби и неподвижни телесни форми. Душевното усъвършенстване свиваше телесните органи; обема на тялото оставаше малък. Душевната изостаналост и вплитането в сетивния свят водеха до великански размери. Когато човекът се намираше в период на растеж, тялото се оформяше според душевното му съдържание по начин, който би изглеждал приказен и фантастичен за съвременните представи. Покварата в човешките страсти и инстинкти водеше до разрастване на тялото, което стигаше до колосални размери.
към текста >>
И докато преди Атлантската епоха човек представляваше един верен образ на своята душевна същ
нос
т, тъкмо процесите на атлантското развитие
нос
еха в себе си причините, довели до следатлантския човек, който в твърдата си физическа конфигурация беше от
нос
ително слабо зависим от своите душевни качества, (формите при животинското царство се втвърдиха много по-рано отколкото при човека.) Изобщо законите, които днес обясняват формообразуването в природните царства, са неприложими спрямо по-далечното минало.
Душевното усъвършенстване свиваше телесните органи; обема на тялото оставаше малък. Душевната изостаналост и вплитането в сетивния свят водеха до великански размери. Когато човекът се намираше в период на растеж, тялото се оформяше според душевното му съдържание по начин, който би изглеждал приказен и фантастичен за съвременните представи. Покварата в човешките страсти и инстинкти водеше до разрастване на тялото, което стигаше до колосални размери. Съвременната конфигурация на човешкото физическо тяло е получена чрез свиването, сгъстяването и втвърдяването на атлантския човек.
И докато преди Атлантската епоха човек представляваше един верен образ на своята душевна същност, тъкмо процесите на атлантското развитие носеха в себе си причините, довели до следатлантския човек, който в твърдата си физическа конфигурация беше относително слабо зависим от своите душевни качества, (формите при животинското царство се втвърдиха много по-рано отколкото при човека.) Изобщо законите, които днес обясняват формообразуването в природните царства, са неприложими спрямо по-далечното минало.
Към средата на Атлантската епоха всред човечеството постепенно се очерта едно голямо нещастие. Тайните на Посветените би трябвало грижливо да се пазят от хора, които не са пречистили чрез съответна подготовка своето астрално тяло от изкушения и грешки. Запознавайки се обаче със скритото познание и със законите, чрез които висшите Същества направляват природните сили, подобни хора ги поставиха в служба на своите изопачени желания и страсти. Опасността нарасна, защото, както вече посочихме, хората попаднаха в областта на низши духов ни Същества, които не можеха да следват нормалното развитие на Земята и му противодействуваха. Те постоянно влияеха на човека и му внушаваха интереси, противни на благото на човечеството.
към текста >>
Опас
нос
тта нарасна, защото, както вече посочихме, хората попаднаха в областта на низши духов ни Същества, които не можеха да следват нормалното развитие на Земята и му противодействуваха.
Съвременната конфигурация на човешкото физическо тяло е получена чрез свиването, сгъстяването и втвърдяването на атлантския човек. И докато преди Атлантската епоха човек представляваше един верен образ на своята душевна същност, тъкмо процесите на атлантското развитие носеха в себе си причините, довели до следатлантския човек, който в твърдата си физическа конфигурация беше относително слабо зависим от своите душевни качества, (формите при животинското царство се втвърдиха много по-рано отколкото при човека.) Изобщо законите, които днес обясняват формообразуването в природните царства, са неприложими спрямо по-далечното минало. Към средата на Атлантската епоха всред човечеството постепенно се очерта едно голямо нещастие. Тайните на Посветените би трябвало грижливо да се пазят от хора, които не са пречистили чрез съответна подготовка своето астрално тяло от изкушения и грешки. Запознавайки се обаче със скритото познание и със законите, чрез които висшите Същества направляват природните сили, подобни хора ги поставиха в служба на своите изопачени желания и страсти.
Опасността нарасна, защото, както вече посочихме, хората попаднаха в областта на низши духов ни Същества, които не можеха да следват нормалното развитие на Земята и му противодействуваха.
Те постоянно влияеха на човека и му внушаваха интереси, противни на благото на човечеството. Хората притежаваха още и способността да си служат с растежните и размножителни сили както на животинската, така и на човешка та природа. В изкушенията на низшите духовни Същества попадаха не само обикновени хора, но и част от Посветените. Те употребяваха споменатите свръхсетивни сили по неправилен начин и смущаваха развитието на човечеството. За тази цел те търсеха сподвижници всред непосветените, от които също изискваха едно недопустимо прилагане на свръхсетивните тайни в природния свят.
към текста >>
Хората притежаваха още и способ
нос
тта да си служат с растежните и размножителни сили както на животинската, така и на човешка та природа.
Към средата на Атлантската епоха всред човечеството постепенно се очерта едно голямо нещастие. Тайните на Посветените би трябвало грижливо да се пазят от хора, които не са пречистили чрез съответна подготовка своето астрално тяло от изкушения и грешки. Запознавайки се обаче със скритото познание и със законите, чрез които висшите Същества направляват природните сили, подобни хора ги поставиха в служба на своите изопачени желания и страсти. Опасността нарасна, защото, както вече посочихме, хората попаднаха в областта на низши духов ни Същества, които не можеха да следват нормалното развитие на Земята и му противодействуваха. Те постоянно влияеха на човека и му внушаваха интереси, противни на благото на човечеството.
Хората притежаваха още и способността да си служат с растежните и размножителни сили както на животинската, така и на човешка та природа.
В изкушенията на низшите духовни Същества попадаха не само обикновени хора, но и част от Посветените. Те употребяваха споменатите свръхсетивни сили по неправилен начин и смущаваха развитието на човечеството. За тази цел те търсеха сподвижници всред непосветените, от които също изискваха едно недопустимо прилагане на свръхсетивните тайни в природния свят. Човечеството изпадна в невиждана поквара. Злото настъпваше по всички посоки.
към текста >>
В съответствие с така развитите у тях качества, те действуваха в онзи човешки елемент, изграден в душите на следатлантските хора чрез способ
нос
тта им да имат такива сетивни възприятия, зад които е скрит духовния свят.
Заедно с тях вървяха и Посветените, пазителите на оракулските тайни. На различни места те основаха светилища, където служенето на Юпитер, Венера и т. н. се практикуваше както в добър, така и в лош смисъл. Особено неблагоприятно въздействие имаше издаването на Вулкановите тайни, защото погледът на неговите последователи беше насочен предимно към земните отношения. Поради това предателство човечеството изпадна в зависимост от духовни Същества, които вследствие на своето предходно развитие се опълчваха срещу всичко, което идваше от духовният свят, произлязъл чрез отделянето на Земята от Слънцето.
В съответствие с така развитите у тях качества, те действуваха в онзи човешки елемент, изграден в душите на следатлантските хора чрез способността им да имат такива сетивни възприятия, зад които е скрит духовния свят.
Тези Същества постигнаха голямо влияние над много от земните жители. То се прояви на първо място във факта, че хората все повече изгубваха чувството за духовния свят. Понеже през тези времена размерите, конфигурацията и пластичността на човешкото физическо тяло все още зависеха до голяма степен от душевните качества, последствията от споменатото издаване на Вулкановите тайни се проявиха в някои изменения на човешкото тяло. Там, където покварата на хората се изразяваше най-вече в заробване на свръхсетивните сили от страна на низшите инстинкти, желания и страсти, възникваха безформени и гротескни човешки тела. Впрочем те не издържаха в условията на Атлантида и загинаха.
към текста >>
Понеже през тези времена размерите, конфигурацията и пластич
нос
тта на човешкото физическо тяло все още зависеха до голяма степен от душевните качества, последствията от споменатото издаване на Вулкановите тайни се проявиха в някои изменения на човешкото тяло.
Особено неблагоприятно въздействие имаше издаването на Вулкановите тайни, защото погледът на неговите последователи беше насочен предимно към земните отношения. Поради това предателство човечеството изпадна в зависимост от духовни Същества, които вследствие на своето предходно развитие се опълчваха срещу всичко, което идваше от духовният свят, произлязъл чрез отделянето на Земята от Слънцето. В съответствие с така развитите у тях качества, те действуваха в онзи човешки елемент, изграден в душите на следатлантските хора чрез способността им да имат такива сетивни възприятия, зад които е скрит духовния свят. Тези Същества постигнаха голямо влияние над много от земните жители. То се прояви на първо място във факта, че хората все повече изгубваха чувството за духовния свят.
Понеже през тези времена размерите, конфигурацията и пластичността на човешкото физическо тяло все още зависеха до голяма степен от душевните качества, последствията от споменатото издаване на Вулкановите тайни се проявиха в някои изменения на човешкото тяло.
Там, където покварата на хората се изразяваше най-вече в заробване на свръхсетивните сили от страна на низшите инстинкти, желания и страсти, възникваха безформени и гротескни човешки тела. Впрочем те не издържаха в условията на Атлантида и загинаха. Следатлантското човечество погледнато физически се разви от онези атлантски предшественици, при които настъпи такова втвърдява не на телесната конфигурация, че тя не се поддаваше вече на деформираните душевни сили. През Атлантската епоха имаше определен отрязък от време, когато действуващите в и около Земята закони създадоха необходимите условия за втвърдяване на човешкото тяло. Онези човешки раси, чиито форми бяха втвърдени преди този отрязък от време, продължиха да се размножават, но въплътените в тях души постепенно започнаха да се чувствуват толкова стеснени, че тези раси също трябваше да загинат.
към текста >>
С определени средства, за които тук не можем да говорим с подроб
нос
ти, те умееха да запазват отпечатъците от най-добрите етерни тела на старите Посветени и да ги пренасят по-късно в подходящи хора.
Човек се усещаше като попаднал във властта на Ариман и в определена степен изключен от общуването с духовния свят. От особено значение беше едно светилище, което всред всеобщия упадък успя да запази в най-чист вид старите свещенодействия. То принадлежеше на Христовите оракули и можа да съхрани не само тайната на Христос, но и тайните на другите оракули. Защото в откровенията на най-висшия Слънчев Дух се разбулваха също и силите на Сатурн, Юпитер и т.н. В това светилище познаваха тайната да изграждат у един или друг човек такива етерни тела, каквито притежаваха най-добрите Посветени на Юпитер, Меркурий и т.н.
С определени средства, за които тук не можем да говорим с подробности, те умееха да запазват отпечатъците от най-добрите етерни тела на старите Посветени и да ги пренасят по-късно в подходящи хора.
А чрез Посветените на Венера, Меркурий и Вулкан, тези процеси можеха да обхванат и астралните тела. В определен момент водачът на Христовите Посветени се оказа заедно с твърде малко от своите последователи, на които можеше да предава мировите тайни само в ограничена степен. В тези последователи естествената тенденция за отделяне на етерното от физическото тяло беше най-слабо застъпена. А през тази епоха тъкмо такива хора бяха най-подходящи за по-нататъшния напредък на човечеството. Техните изживявания по време на съня непрекъснато намаляваха.
към текста >>
Хората в непосредствена близост до водача на Христовия оракул бяха най-напреднали от
нос
но съединението между физическото тяло и отделената от него част на етерното тяло.
В тези последователи естествената тенденция за отделяне на етерното от физическото тяло беше най-слабо застъпена. А през тази епоха тъкмо такива хора бяха най-подходящи за по-нататъшния напредък на човечеството. Техните изживявания по време на съня непрекъснато намаляваха. Духовният свят все повече се затваряше за тях. Ето защо им липсваше и разбиране за духовни те процеси, разиграващи се през миналите епохи, когато човек се намираше не в своето физическо, а само в своето етерно тяло.
Хората в непосредствена близост до водача на Христовия оракул бяха най-напреднали относно съединението между физическото тяло и отделената от него част на етерното тяло.
Това съединение настъпи вследствие на промените в Атлантида и цялата Земя. То засегна всички хора, физическото и етерното тяло на човека се покриха едно с друго. По този начин предишните неограничени паметови възможности престанаха да съществуват; започна човешкият мисловен живот. Онази част от етерното тяло, която беше съединена с физическото тяло, преобрази физическия мозък и го превърна в инструмент на мисленето. Практически едва сега човек усети своя „Аз" във физическото тяло.
към текста >>
По този начин предишните неограничени паметови възмож
нос
ти престанаха да съществуват; започна човешкият мисловен живот.
Духовният свят все повече се затваряше за тях. Ето защо им липсваше и разбиране за духовни те процеси, разиграващи се през миналите епохи, когато човек се намираше не в своето физическо, а само в своето етерно тяло. Хората в непосредствена близост до водача на Христовия оракул бяха най-напреднали относно съединението между физическото тяло и отделената от него част на етерното тяло. Това съединение настъпи вследствие на промените в Атлантида и цялата Земя. То засегна всички хора, физическото и етерното тяло на човека се покриха едно с друго.
По този начин предишните неограничени паметови възможности престанаха да съществуват; започна човешкият мисловен живот.
Онази част от етерното тяло, която беше съединена с физическото тяло, преобрази физическия мозък и го превърна в инструмент на мисленето. Практически едва сега човек усети своя „Аз" във физическото тяло. Едва сега се пробуди себесъзнанието. На първо време това се случи само с ограничен брой хора и предимно с последователи на водача на Христовия оракул. Останалите човешки маси, разпръснати из Европа, Азия и Африка запазиха в различна степен остатъци от старите състояния на съзнанието.
към текста >>
Ето защо те имаха и непосредствени опит
нос
ти от свръхсетивния свят.
Онази част от етерното тяло, която беше съединена с физическото тяло, преобрази физическия мозък и го превърна в инструмент на мисленето. Практически едва сега човек усети своя „Аз" във физическото тяло. Едва сега се пробуди себесъзнанието. На първо време това се случи само с ограничен брой хора и предимно с последователи на водача на Христовия оракул. Останалите човешки маси, разпръснати из Европа, Азия и Африка запазиха в различна степен остатъци от старите състояния на съзнанието.
Ето защо те имаха и непосредствени опитности от свръхсетивния свят.
Последователите на Христовия Посветен бяха хора с високо развит ум, но за разлика от всички други хора по това време, бяха с най-ограничени опитности от свръхсетивния свят. С тях споменатият Посветен се отправи от запад на изток, към една област във вътрешността на Азия. Той искаше да ги предпази, доколкото това е възможно, от срещи с хора, чието съзнание бе останало на по-ниско равнище. За това възпита своите ученици в смисъла на тайните, които му бяха открити; съответно той действуваше и върху техните потомци. Така той изгради около себе си група хора, които приеха в сърцата си импулсите, съответстващи на Христовото Посвещение.
към текста >>
Последователите на Христовия Посветен бяха хора с високо развит ум, но за разлика от всички други хора по това време, бяха с най-ограничени опит
нос
ти от свръхсетивния свят.
Практически едва сега човек усети своя „Аз" във физическото тяло. Едва сега се пробуди себесъзнанието. На първо време това се случи само с ограничен брой хора и предимно с последователи на водача на Христовия оракул. Останалите човешки маси, разпръснати из Европа, Азия и Африка запазиха в различна степен остатъци от старите състояния на съзнанието. Ето защо те имаха и непосредствени опитности от свръхсетивния свят.
Последователите на Христовия Посветен бяха хора с високо развит ум, но за разлика от всички други хора по това време, бяха с най-ограничени опитности от свръхсетивния свят.
С тях споменатият Посветен се отправи от запад на изток, към една област във вътрешността на Азия. Той искаше да ги предпази, доколкото това е възможно, от срещи с хора, чието съзнание бе останало на по-ниско равнище. За това възпита своите ученици в смисъла на тайните, които му бяха открити; съответно той действуваше и върху техните потомци. Така той изгради около себе си група хора, които приеха в сърцата си импулсите, съответстващи на Христовото Посвещение. От тях избра най-добрите седем, чиито етерни и астрални тела съответствуваха на отпечатъците от онези етерни тела, кои то притежаваха седемте най-добри атлантски Посветени.
към текста >>
С тях споменатият Посветен се отправи от запад на изток, към една област във вътреш
нос
тта на Азия.
Едва сега се пробуди себесъзнанието. На първо време това се случи само с ограничен брой хора и предимно с последователи на водача на Христовия оракул. Останалите човешки маси, разпръснати из Европа, Азия и Африка запазиха в различна степен остатъци от старите състояния на съзнанието. Ето защо те имаха и непосредствени опитности от свръхсетивния свят. Последователите на Христовия Посветен бяха хора с високо развит ум, но за разлика от всички други хора по това време, бяха с най-ограничени опитности от свръхсетивния свят.
С тях споменатият Посветен се отправи от запад на изток, към една област във вътрешността на Азия.
Той искаше да ги предпази, доколкото това е възможно, от срещи с хора, чието съзнание бе останало на по-ниско равнище. За това възпита своите ученици в смисъла на тайните, които му бяха открити; съответно той действуваше и върху техните потомци. Така той изгради около себе си група хора, които приеха в сърцата си импулсите, съответстващи на Христовото Посвещение. От тях избра най-добрите седем, чиито етерни и астрални тела съответствуваха на отпечатъците от онези етерни тела, кои то притежаваха седемте най-добри атлантски Посветени. Той възпита по един приемник на Христовия, Сатурновия, Юпитеровия Посветен и т.н.
към текста >>
При много от тези хора сърцето и душата се стремяха към подобни свръхсетивни опит
нос
ти.
Понеже тези велики Учители бяха надарени с отпечатъците от етерните тела на своите духовни предшественици, изграденото от самите тях познание в чиято основа е залегнало астралното тяло не стигаше до това, което им се откриваше в техните етерни тела. Ако тези откровения искаха да проговорят в тях, тяхното собствено познание трябваше да замлъкне. Тогава от и чрез тях говореха висшите Същества; истините които те откриваха, се отнасяха и за техните духовни предшественици. Когато тези Същества не говореха чрез тях, те бяха обикновени хора, с разум и чувства, каквито те сами бяха развили в себе си. По това време в Индия живееха и хора, които бяха запазили извънредно жив спомен за древните душевни състояния на атлантеца, позволяващи му непосредствена връзка с духовния свят.
При много от тези хора сърцето и душата се стремяха към подобни свръхсетивни опитности.
Всъщност мъдрото ръководство на съдбата доведе тук, в Южна Азия, поколенията от най-добрата част на атлантското население. Друга част от жителите бяха дошли тук през други периоди от време. За тази човешка общност споменатият Христов Посветен определи като Учители своите седем избрани ученици. Те предадоха на този народ своята мъдрост и своите заповеди. Мнозина от древните индийци се нуждаеха от съвсем кратка подготовка, за да съживят току що угасналите си способности за наблюдение в свръхсетивния свят.
към текста >>
Всъщ
нос
т мъдрото ръководство на съдбата доведе тук, в Южна Азия, поколенията от най-добрата част на атлантското население.
Ако тези откровения искаха да проговорят в тях, тяхното собствено познание трябваше да замлъкне. Тогава от и чрез тях говореха висшите Същества; истините които те откриваха, се отнасяха и за техните духовни предшественици. Когато тези Същества не говореха чрез тях, те бяха обикновени хора, с разум и чувства, каквито те сами бяха развили в себе си. По това време в Индия живееха и хора, които бяха запазили извънредно жив спомен за древните душевни състояния на атлантеца, позволяващи му непосредствена връзка с духовния свят. При много от тези хора сърцето и душата се стремяха към подобни свръхсетивни опитности.
Всъщност мъдрото ръководство на съдбата доведе тук, в Южна Азия, поколенията от най-добрата част на атлантското население.
Друга част от жителите бяха дошли тук през други периоди от време. За тази човешка общност споменатият Христов Посветен определи като Учители своите седем избрани ученици. Те предадоха на този народ своята мъдрост и своите заповеди. Мнозина от древните индийци се нуждаеха от съвсем кратка подготовка, за да съживят току що угасналите си способности за наблюдение в свръхсетивния свят. Защото копнежът по този свят беше основно настроение на индийската душа.
към текста >>
За тази човешка общ
нос
т споменатият Христов Посветен определи като Учители своите седем избрани ученици.
Когато тези Същества не говореха чрез тях, те бяха обикновени хора, с разум и чувства, каквито те сами бяха развили в себе си. По това време в Индия живееха и хора, които бяха запазили извънредно жив спомен за древните душевни състояния на атлантеца, позволяващи му непосредствена връзка с духовния свят. При много от тези хора сърцето и душата се стремяха към подобни свръхсетивни опитности. Всъщност мъдрото ръководство на съдбата доведе тук, в Южна Азия, поколенията от най-добрата част на атлантското население. Друга част от жителите бяха дошли тук през други периоди от време.
За тази човешка общност споменатият Христов Посветен определи като Учители своите седем избрани ученици.
Те предадоха на този народ своята мъдрост и своите заповеди. Мнозина от древните индийци се нуждаеха от съвсем кратка подготовка, за да съживят току що угасналите си способности за наблюдение в свръхсетивния свят. Защото копнежът по този свят беше основно настроение на индийската душа. В този свят, така усещаха те, е прародината на човешкия род. От този свят те са пренесени долу, където са валидни сетивните възприятия и свързания с тях разум.
към текста >>
Мнозина от древните индийци се нуждаеха от съвсем кратка подготовка, за да съживят току що угасналите си способ
нос
ти за наблюдение в свръхсетивния свят.
При много от тези хора сърцето и душата се стремяха към подобни свръхсетивни опитности. Всъщност мъдрото ръководство на съдбата доведе тук, в Южна Азия, поколенията от най-добрата част на атлантското население. Друга част от жителите бяха дошли тук през други периоди от време. За тази човешка общност споменатият Христов Посветен определи като Учители своите седем избрани ученици. Те предадоха на този народ своята мъдрост и своите заповеди.
Мнозина от древните индийци се нуждаеха от съвсем кратка подготовка, за да съживят току що угасналите си способности за наблюдение в свръхсетивния свят.
Защото копнежът по този свят беше основно настроение на индийската душа. В този свят, така усещаха те, е прародината на човешкия род. От този свят те са пренесени долу, където са валидни сетивните възприятия и свързания с тях разум. За истински, те приемаха свръхсетивния свят, а сетивният свят за тях беше измама за човешките възприятия, една илюзия (Майя). И древните индийци се стремяха с всички средства да проникнат отново в истинския свят.
към текста >>
Всъщ
нос
т те не поучаваха, а действуваха като с вълшебни сили от една лич
нос
т на друга.
И древните индийци се стремяха с всички средства да проникнат отново в истинския свят. Те не изпитваха никакъв интерес към илюзорния сетивен свят или само дотолкова, доколкото той се явяваше като едно було пред свръхсетивния свят. Влиянието, което седемте велики Учители можеха да упражняват върху тези хора, беше огромно. Всичко, което те им откриваха, попадаше дълбоко в индийските души. Те можеха да действуват дори магически върху своите ученици, защото чрез притежаваните от тях етерни и астрални тела, те поемаха в себе си висши сили.
Всъщност те не поучаваха, а действуваха като с вълшебни сили от една личност на друга.
Така възникна една култура, изцяло проникната от свръхсетивна мъдрост. Древните индийски книги на мъдростта (Ведите) далеч не дават представа за първичната сила на висшата мъдрост, с която разполагаха древните Учители; днес те съдържат само слаб и далечен отзвук. Само ретроспективно обърнатият свръхсетивен поглед може да различи неписаната мъдрост, която се крие зад писаната. Една характерна черта за тази прамъдрост е хармоничното съзвучие между различните оракули на Атлантската епоха. Защото всеки един от великите Учители можеше да разкрие част от оракулските тайни.
към текста >>
На първо време той не можеше да предаде своята отговор
нос
т на нито един следатлантец.
Една характерна черта за тази прамъдрост е хармоничното съзвучие между различните оракули на Атлантската епоха. Защото всеки един от великите Учители можеше да разкрие част от оракулските тайни. От различни те лица на мъдростта се получаваше съвършена хармония, защото зад всички тях стоеше най-дълбоката мъдрост на Христовото Посвещение. Наистина, онзи Учител, който беше духовен последовател на Христовия Посветен, не изнасяше пред другите това, което можеше да разкрие самият Христов Посветен. Последният оставаше зад кулисите на развитието.
На първо време той не можеше да предаде своята отговорност на нито един следатлантец.
Христовият Посветен се различаваше от него по това, че можеше да преработи в човешки представи всичко, което виждаше от Христовата тайна, докато индийският Христов Посветен можеше да представи тази тайна само като отражение в символи и знаци. Защото неговият начин на мислене, основан на представите, не можеше да се добере до тази тайна. Така от единението на седемте Учители се получаваше величественият образ на едно познание, което беше насочено към свръхсетивния свят. За това познание, в древния атлантски оракул можеха да говорят само отделни Посветени. Те съзираха ръководните принципи на космическия свят и дискретно загатваха за великия Слънчев Дух, засега скрит, властвуващ над онези, които се откриваха на седемте Учители.
към текста >>
Друга особе
нос
т на древно-индийската култура е разделянето на хората в касти.
Народът, назовавай обикновено с името „индийски", отговаря на една много по-късна степен от историческото му развитие. Тук трябва да посочим първата следатлантска епоха на Земята, когато споменаваната сега „индийска" култура беше господстваща; после се разви втората следатлантска епоха, която в тази книга ще означаваме като „древно-персийска", а още по-късно се разви „египетско-халдейската" култура, за която също ще стане дума. По времето на тази втора и трета следатлантски култури, „древна" Индия също минава през една втора и трета епоха. Тъкмо за тази трета епоха се отнася и всичко, което обикновено свързваме с древна Индия. Следователно, не трябва да смесваме стандартните описания на „древна" Индия с това, за което става дума тук.
Друга особеност на древно-индийската култура е разделянето на хората в касти.
Жителите на Индия бяха потомци на атлантците, а те принадлежаха към сатурновите, юпитеровите хора и т. н. С помощта на свръхсетивните учения хората разбираха, че една душа не случайно попада в една или друга каста, а че самата тя участвува в това решение. Подобно разбиране на свръхсетивните учения се улесняваше и от това, че у много хора можеше да се пробуди вътрешният спомен за прадедите, което впрочем лесно водеше до напълно погрешна идея за прераждането. Както през Атлантската епоха в правилната идея за прераждането можеха да вникнат само Посветените, така и в древна Индия за тази цел беше необходим допирът с великите Учители. Споменатата по-горе погрешна идея за прераждането намери възможно най-голямото разпространение всред народите, които след загиването на Атлантида се бяха разпръснали из Европа, Азия и Африка.
към текста >>
Както по време на сън атлантците навлизаха в духовния свят, така и техните потомци изживяваха този духовен свят в абнормни междинни състояния между буд
нос
тта и съня.
Подобно разбиране на свръхсетивните учения се улесняваше и от това, че у много хора можеше да се пробуди вътрешният спомен за прадедите, което впрочем лесно водеше до напълно погрешна идея за прераждането. Както през Атлантската епоха в правилната идея за прераждането можеха да вникнат само Посветените, така и в древна Индия за тази цел беше необходим допирът с великите Учители. Споменатата по-горе погрешна идея за прераждането намери възможно най-голямото разпространение всред народите, които след загиването на Атлантида се бяха разпръснали из Европа, Азия и Африка. И понеже част от атлантските Посветени се отклониха от верните пътища и издадоха тайните на неподготвени ученици, хората все повече смесваха истинската идея с погрешната. В голяма част от хората, като наследство от Атлантската епоха, остана един вид сумрачно ясновидство.
Както по време на сън атлантците навлизаха в духовния свят, така и техните потомци изживяваха този духовен свят в абнормни междинни състояния между будността и съня.
Тогава в тях възникваха образи от миналите епохи, в които бяха живели техните прародители. Ето защо те смятаха, че техните далечни прадеди са отново преродени в тях самите. По цялата Земя се разпространяваха учения за прераждането, които бяха в противоречие с истинските идеи на Посветените. В резултат на продължителните преселения от запад на изток, започнали от началото на атлантската катастрофа, в областите на предна Азия се установи един народ, чиито потомци историята познава под името персийци и сродните с тях племена. Обаче свръхсетивното познание трябва да се върне назад към много по-далечни епохи.
към текста >>
Тяхната войнстве
нос
т и начините, които изобретяваха, за да се ползват от богатствата на Земята, са свързани тъкмо с тази тяхна особе
нос
т.
Тук става дума за много по-ранни предшественици на по-късните персийци. Те изградиха втората културна епоха на следатлантското развитие. Народите от тази втора културна епоха имаха различни задачи от тези на индийците. Техните влечения и копнежи не бяха обърнати само към свръхсетивния свят; те бяха предразположени и към физическия сетивен свят. Обикнаха Земята и ценяха това, което човек може да извоюва на тази Земя, както и това, което може да се постигне чрез нейните сили.
Тяхната войнственост и начините, които изобретяваха, за да се ползват от богатствата на Земята, са свързани тъкмо с тази тяхна особеност.
Те не бяха застрашени от опасността да отблъснат „илюзията" на физическия сетивен свят; напротив, поради копнежа си към този свят, те можеха напълно да изгубят връзката си със свръхсетивния свят. Дори и светилищата, пренесени тук от старата Атлантида, носеха по свой начин нещо от характера на този народ. Те развиваха у хората такива качества, които в миналото можеха да се получат чрез свръхсетивните опитности; на едно по-ниско равнище те можеха да се държат под известен контрол. Чрез тях природните явления се насочваха така, че да служат на личните интереси на човека. Този древен народ все още притежаваше огромна власт над такива природни сили, над които по-късно човешката воля нямаше вече никакво влияние.
към текста >>
Те не бяха застрашени от опас
нос
тта да отблъснат „илюзията" на физическия сетивен свят; напротив, поради копнежа си към този свят, те можеха напълно да изгубят връзката си със свръхсетивния свят.
Те изградиха втората културна епоха на следатлантското развитие. Народите от тази втора културна епоха имаха различни задачи от тези на индийците. Техните влечения и копнежи не бяха обърнати само към свръхсетивния свят; те бяха предразположени и към физическия сетивен свят. Обикнаха Земята и ценяха това, което човек може да извоюва на тази Земя, както и това, което може да се постигне чрез нейните сили. Тяхната войнственост и начините, които изобретяваха, за да се ползват от богатствата на Земята, са свързани тъкмо с тази тяхна особеност.
Те не бяха застрашени от опасността да отблъснат „илюзията" на физическия сетивен свят; напротив, поради копнежа си към този свят, те можеха напълно да изгубят връзката си със свръхсетивния свят.
Дори и светилищата, пренесени тук от старата Атлантида, носеха по свой начин нещо от характера на този народ. Те развиваха у хората такива качества, които в миналото можеха да се получат чрез свръхсетивните опитности; на едно по-ниско равнище те можеха да се държат под известен контрол. Чрез тях природните явления се насочваха така, че да служат на личните интереси на човека. Този древен народ все още притежаваше огромна власт над такива природни сили, над които по-късно човешката воля нямаше вече никакво влияние. Пазителите на светилищата разполагаха с вътрешни сили, които бяха във връзка с огъня и с другите елементи.
към текста >>
Дори и светилищата, пренесени тук от старата Атлантида,
нос
еха по свой начин нещо от характера на този народ.
Народите от тази втора културна епоха имаха различни задачи от тези на индийците. Техните влечения и копнежи не бяха обърнати само към свръхсетивния свят; те бяха предразположени и към физическия сетивен свят. Обикнаха Земята и ценяха това, което човек може да извоюва на тази Земя, както и това, което може да се постигне чрез нейните сили. Тяхната войнственост и начините, които изобретяваха, за да се ползват от богатствата на Земята, са свързани тъкмо с тази тяхна особеност. Те не бяха застрашени от опасността да отблъснат „илюзията" на физическия сетивен свят; напротив, поради копнежа си към този свят, те можеха напълно да изгубят връзката си със свръхсетивния свят.
Дори и светилищата, пренесени тук от старата Атлантида, носеха по свой начин нещо от характера на този народ.
Те развиваха у хората такива качества, които в миналото можеха да се получат чрез свръхсетивните опитности; на едно по-ниско равнище те можеха да се държат под известен контрол. Чрез тях природните явления се насочваха така, че да служат на личните интереси на човека. Този древен народ все още притежаваше огромна власт над такива природни сили, над които по-късно човешката воля нямаше вече никакво влияние. Пазителите на светилищата разполагаха с вътрешни сили, които бяха във връзка с огъня и с другите елементи. Можем да ги наречем магове.
към текста >>
Те развиваха у хората такива качества, които в миналото можеха да се получат чрез свръхсетивните опит
нос
ти; на едно по-ниско равнище те можеха да се държат под известен контрол.
Техните влечения и копнежи не бяха обърнати само към свръхсетивния свят; те бяха предразположени и към физическия сетивен свят. Обикнаха Земята и ценяха това, което човек може да извоюва на тази Земя, както и това, което може да се постигне чрез нейните сили. Тяхната войнственост и начините, които изобретяваха, за да се ползват от богатствата на Земята, са свързани тъкмо с тази тяхна особеност. Те не бяха застрашени от опасността да отблъснат „илюзията" на физическия сетивен свят; напротив, поради копнежа си към този свят, те можеха напълно да изгубят връзката си със свръхсетивния свят. Дори и светилищата, пренесени тук от старата Атлантида, носеха по свой начин нещо от характера на този народ.
Те развиваха у хората такива качества, които в миналото можеха да се получат чрез свръхсетивните опитности; на едно по-ниско равнище те можеха да се държат под известен контрол.
Чрез тях природните явления се насочваха така, че да служат на личните интереси на човека. Този древен народ все още притежаваше огромна власт над такива природни сили, над които по-късно човешката воля нямаше вече никакво влияние. Пазителите на светилищата разполагаха с вътрешни сили, които бяха във връзка с огъня и с другите елементи. Можем да ги наречем магове. Това, което те бяха запазили като свръхсетивно познание и свръхсетивни сили от старите епохи, беше твърде незначително в сравнение със свръхсетивните възможности на човека от прадалечното минало.
към текста >>
Това, което те бяха запазили като свръхсетивно познание и свръхсетивни сили от старите епохи, беше твърде незначително в сравнение със свръхсетивните възмож
нос
ти на човека от прадалечното минало.
Те развиваха у хората такива качества, които в миналото можеха да се получат чрез свръхсетивните опитности; на едно по-ниско равнище те можеха да се държат под известен контрол. Чрез тях природните явления се насочваха така, че да служат на личните интереси на човека. Този древен народ все още притежаваше огромна власт над такива природни сили, над които по-късно човешката воля нямаше вече никакво влияние. Пазителите на светилищата разполагаха с вътрешни сили, които бяха във връзка с огъня и с другите елементи. Можем да ги наречем магове.
Това, което те бяха запазили като свръхсетивно познание и свръхсетивни сили от старите епохи, беше твърде незначително в сравнение със свръхсетивните възможности на човека от прадалечното минало.
Обаче то приемаше всевъзможни форми, като се започне от благородните изкуства, имащи за цел само доброто на хората и се стигне до най-осъдителни практики. Луциферическият принцип беше застъпен в тези хора по твърде особен начин. Те бяха свързани с всичко, което отклонява човек от намеренията на висшите Същества, които сами биха ръководили човечестното, ако не беше се намесил Луцифер. Също и онези представители на този народ, които все още притежаваха остатъци от старото сумрачно ясновидство, проявяващо се в гореописаното междинно състояние между будността и съня, се чувствуваха силно привлечени към низшите Същества от духовния свят. Този народ имаше нужда от духовен тласък, който да го отклони от споменатите тенденции.
към текста >>
Също и онези представители на този народ, които все още притежаваха остатъци от старото сумрачно ясновидство, проявяващо се в гореописаното междинно състояние между буд
нос
тта и съня, се чувствуваха силно привлечени към низшите Същества от духовния свят.
Можем да ги наречем магове. Това, което те бяха запазили като свръхсетивно познание и свръхсетивни сили от старите епохи, беше твърде незначително в сравнение със свръхсетивните възможности на човека от прадалечното минало. Обаче то приемаше всевъзможни форми, като се започне от благородните изкуства, имащи за цел само доброто на хората и се стигне до най-осъдителни практики. Луциферическият принцип беше застъпен в тези хора по твърде особен начин. Те бяха свързани с всичко, което отклонява човек от намеренията на висшите Същества, които сами биха ръководили човечестното, ако не беше се намесил Луцифер.
Също и онези представители на този народ, които все още притежаваха остатъци от старото сумрачно ясновидство, проявяващо се в гореописаното междинно състояние между будността и съня, се чувствуваха силно привлечени към низшите Същества от духовния свят.
Този народ имаше нужда от духовен тласък, който да го отклони от споменатите тенденции. И той получи своя предводител от същия източник, от който беше възникнал и духовният живот на индийците, а именно от пазителя на тайните на Слънчевия оракул. Водачът на древно-персийската духовна култура, който бе даден на този народ от пазителя на Слънчевия оракул, е познат в историята като Заратустра или Зороастър. Трябва само да изтъкнем, че личността, за която става дума, принадлежи към много по-древни епохи, отколкото тези, които историята сочи за носителя на това име. Тук става дума не за официална историческа версия, а за истинско духовно-научно изследване.
към текста >>
Трябва само да изтъкнем, че лич
нос
тта, за която става дума, принадлежи към много по-древни епохи, отколкото тези, които историята сочи за
нос
ителя на това име.
Те бяха свързани с всичко, което отклонява човек от намеренията на висшите Същества, които сами биха ръководили човечестното, ако не беше се намесил Луцифер. Също и онези представители на този народ, които все още притежаваха остатъци от старото сумрачно ясновидство, проявяващо се в гореописаното междинно състояние между будността и съня, се чувствуваха силно привлечени към низшите Същества от духовния свят. Този народ имаше нужда от духовен тласък, който да го отклони от споменатите тенденции. И той получи своя предводител от същия източник, от който беше възникнал и духовният живот на индийците, а именно от пазителя на тайните на Слънчевия оракул. Водачът на древно-персийската духовна култура, който бе даден на този народ от пазителя на Слънчевия оракул, е познат в историята като Заратустра или Зороастър.
Трябва само да изтъкнем, че личността, за която става дума, принадлежи към много по-древни епохи, отколкото тези, които историята сочи за носителя на това име.
Тук става дума не за официална историческа версия, а за истинско духовно-научно изследване. Ако човек иска да вникне в тези неща, той трябва да намери достъп до Духовната Наука и да разбере: носителят на името Заратустра е само последовател на първия велик Заратустра; последователят приема неговото име и действува в смисъла на неговото учение. Подтикът, който Заратустра трябваше да даде на своя народ, се състоеше в следното: той трябваше да посочи, че физическият сетивен свят не е бездуховен, че не е нещо, което се изпречва пред обзетия от луциферически влияния човек. На Луцифер човек дължи своята лична самостоятелност и своето чувство за свобода. Обаче в човека той трябва да действува в съзвучие с противоположните духовни Същества.
към текста >>
Ако човек иска да вникне в тези неща, той трябва да намери достъп до Духовната Наука и да разбере:
нос
ителят на името Заратустра е само последовател на първия велик Заратустра; последователят приема неговото име и действува в смисъла на неговото учение.
Този народ имаше нужда от духовен тласък, който да го отклони от споменатите тенденции. И той получи своя предводител от същия източник, от който беше възникнал и духовният живот на индийците, а именно от пазителя на тайните на Слънчевия оракул. Водачът на древно-персийската духовна култура, който бе даден на този народ от пазителя на Слънчевия оракул, е познат в историята като Заратустра или Зороастър. Трябва само да изтъкнем, че личността, за която става дума, принадлежи към много по-древни епохи, отколкото тези, които историята сочи за носителя на това име. Тук става дума не за официална историческа версия, а за истинско духовно-научно изследване.
Ако човек иска да вникне в тези неща, той трябва да намери достъп до Духовната Наука и да разбере: носителят на името Заратустра е само последовател на първия велик Заратустра; последователят приема неговото име и действува в смисъла на неговото учение.
Подтикът, който Заратустра трябваше да даде на своя народ, се състоеше в следното: той трябваше да посочи, че физическият сетивен свят не е бездуховен, че не е нещо, което се изпречва пред обзетия от луциферически влияния човек. На Луцифер човек дължи своята лична самостоятелност и своето чувство за свобода. Обаче в човека той трябва да действува в съзвучие с противоположните духовни Същества. При древноперсийския народ беше на лежащо да се поддържа живо усещане точно за тези духовни Същества. Поради неговата склонност към физическия сетивен свят, той беше застрашен от пълно сливане с луциферическите Същества, с луциферическата същност.
към текста >>
На Луцифер човек дължи своята лична самостоятел
нос
т и своето чувство за свобода.
Водачът на древно-персийската духовна култура, който бе даден на този народ от пазителя на Слънчевия оракул, е познат в историята като Заратустра или Зороастър. Трябва само да изтъкнем, че личността, за която става дума, принадлежи към много по-древни епохи, отколкото тези, които историята сочи за носителя на това име. Тук става дума не за официална историческа версия, а за истинско духовно-научно изследване. Ако човек иска да вникне в тези неща, той трябва да намери достъп до Духовната Наука и да разбере: носителят на името Заратустра е само последовател на първия велик Заратустра; последователят приема неговото име и действува в смисъла на неговото учение. Подтикът, който Заратустра трябваше да даде на своя народ, се състоеше в следното: той трябваше да посочи, че физическият сетивен свят не е бездуховен, че не е нещо, което се изпречва пред обзетия от луциферически влияния човек.
На Луцифер човек дължи своята лична самостоятелност и своето чувство за свобода.
Обаче в човека той трябва да действува в съзвучие с противоположните духовни Същества. При древноперсийския народ беше на лежащо да се поддържа живо усещане точно за тези духовни Същества. Поради неговата склонност към физическия сетивен свят, той беше застрашен от пълно сливане с луциферическите Същества, с луциферическата същност. Чрез пазителя на Слънчевия оракул, Заратустра мина през такова посвещение, че можеше да приема откровенията на висшето Слънчево Същество. Неговото обучение го доведе до особени състояния на съзнанието; в тях той виждаше предводителя на Слънчевите Същества, който беше взел под своя закрила човешкото етерно тяло.
към текста >>
Поради неговата склон
нос
т към физическия сетивен свят, той беше застрашен от пълно сливане с луциферическите Същества, с луциферическата същ
нос
т.
Ако човек иска да вникне в тези неща, той трябва да намери достъп до Духовната Наука и да разбере: носителят на името Заратустра е само последовател на първия велик Заратустра; последователят приема неговото име и действува в смисъла на неговото учение. Подтикът, който Заратустра трябваше да даде на своя народ, се състоеше в следното: той трябваше да посочи, че физическият сетивен свят не е бездуховен, че не е нещо, което се изпречва пред обзетия от луциферически влияния човек. На Луцифер човек дължи своята лична самостоятелност и своето чувство за свобода. Обаче в човека той трябва да действува в съзвучие с противоположните духовни Същества. При древноперсийския народ беше на лежащо да се поддържа живо усещане точно за тези духовни Същества.
Поради неговата склонност към физическия сетивен свят, той беше застрашен от пълно сливане с луциферическите Същества, с луциферическата същност.
Чрез пазителя на Слънчевия оракул, Заратустра мина през такова посвещение, че можеше да приема откровенията на висшето Слънчево Същество. Неговото обучение го доведе до особени състояния на съзнанието; в тях той виждаше предводителя на Слънчевите Същества, който беше взел под своя закрила човешкото етерно тяло. Той знаеше, че това Същество ръководи развитието на човечеството, и че то може да слезе от небесно то пространство и да стъпи на Земята само в определен момент. За тази цел беше необходимото да може да живее и в астралното тяло на един човек, също както действуваше и в етерното тяло след намесата на Луцифер. Накратко: трябваше да се появи такъв човек, който отново да преобрази своето астрално тяло до онази предишна степен (средата на Атлантската епоха), до която то би достигнало без намесата на Луцифер.
към текста >>
Ако не беше дошъл Луцифер, човекът щеше да постигне тази степен по-рано, но без да има лична самостоятел
нос
т и без възмож
нос
т да развие свободата.
Чрез пазителя на Слънчевия оракул, Заратустра мина през такова посвещение, че можеше да приема откровенията на висшето Слънчево Същество. Неговото обучение го доведе до особени състояния на съзнанието; в тях той виждаше предводителя на Слънчевите Същества, който беше взел под своя закрила човешкото етерно тяло. Той знаеше, че това Същество ръководи развитието на човечеството, и че то може да слезе от небесно то пространство и да стъпи на Земята само в определен момент. За тази цел беше необходимото да може да живее и в астралното тяло на един човек, също както действуваше и в етерното тяло след намесата на Луцифер. Накратко: трябваше да се появи такъв човек, който отново да преобрази своето астрално тяло до онази предишна степен (средата на Атлантската епоха), до която то би достигнало без намесата на Луцифер.
Ако не беше дошъл Луцифер, човекът щеше да постигне тази степен по-рано, но без да има лична самостоятелност и без възможност да развие свободата.
А сега, въпреки тези качества, той отново трябваше да постигне това равнище. В своите ясновидски състояния Заратустра предвиждаше, че занапред всред човечеството е възможно да се появи една личност, която ще притежава подобно астрално тяло. Но той знаеше и това, че преди този момент, духовните сили на Слънцето не можеха да бъдат намерени на Земята; ясновиждащото съзнание можеше да ги открие само в духовната част на Слънцето. Той можеше да вижда тези сили, ако насочеше своя духовен поглед към Слънцето. И той възвестяваше на своя народ същността на тези сили, които през онова време можеха да бъдат намерени само в духовния свят, и които по-късно трябваше да слязат на Земята.
към текста >>
В своите ясновидски състояния Заратустра предвиждаше, че занапред всред човечеството е възможно да се появи една лич
нос
т, която ще притежава подобно астрално тяло.
Той знаеше, че това Същество ръководи развитието на човечеството, и че то може да слезе от небесно то пространство и да стъпи на Земята само в определен момент. За тази цел беше необходимото да може да живее и в астралното тяло на един човек, също както действуваше и в етерното тяло след намесата на Луцифер. Накратко: трябваше да се появи такъв човек, който отново да преобрази своето астрално тяло до онази предишна степен (средата на Атлантската епоха), до която то би достигнало без намесата на Луцифер. Ако не беше дошъл Луцифер, човекът щеше да постигне тази степен по-рано, но без да има лична самостоятелност и без възможност да развие свободата. А сега, въпреки тези качества, той отново трябваше да постигне това равнище.
В своите ясновидски състояния Заратустра предвиждаше, че занапред всред човечеството е възможно да се появи една личност, която ще притежава подобно астрално тяло.
Но той знаеше и това, че преди този момент, духовните сили на Слънцето не можеха да бъдат намерени на Земята; ясновиждащото съзнание можеше да ги открие само в духовната част на Слънцето. Той можеше да вижда тези сили, ако насочеше своя духовен поглед към Слънцето. И той възвестяваше на своя народ същността на тези сили, които през онова време можеха да бъдат намерени само в духовния свят, и които по-късно трябваше да слязат на Земята. Това беше учението за великия Дух на Слънцето, или Духа на Светлината (Слънчевата Аура, Аура-Маздао, Ормузд). Този Дух на Светлината се открива на Заратустра и неговите последователи като Духа, който от духовния свят обръща своя лик към човека и подготвя бъдещето на цялото човечество.
към текста >>
И той възвестяваше на своя народ същ
нос
тта на тези сили, които през онова време можеха да бъдат намерени само в духовния свят, и които по-късно трябваше да слязат на Земята.
Ако не беше дошъл Луцифер, човекът щеше да постигне тази степен по-рано, но без да има лична самостоятелност и без възможност да развие свободата. А сега, въпреки тези качества, той отново трябваше да постигне това равнище. В своите ясновидски състояния Заратустра предвиждаше, че занапред всред човечеството е възможно да се появи една личност, която ще притежава подобно астрално тяло. Но той знаеше и това, че преди този момент, духовните сили на Слънцето не можеха да бъдат намерени на Земята; ясновиждащото съзнание можеше да ги открие само в духовната част на Слънцето. Той можеше да вижда тези сили, ако насочеше своя духовен поглед към Слънцето.
И той възвестяваше на своя народ същността на тези сили, които през онова време можеха да бъдат намерени само в духовния свят, и които по-късно трябваше да слязат на Земята.
Това беше учението за великия Дух на Слънцето, или Духа на Светлината (Слънчевата Аура, Аура-Маздао, Ормузд). Този Дух на Светлината се открива на Заратустра и неговите последователи като Духа, който от духовния свят обръща своя лик към човека и подготвя бъдещето на цялото човечество. Духът на Светлината, възвестявай от Заратустра, е всъщност Христос преди неговата поява на Земята. Напротив, за него Ариман (Анграмайню) олицетворяваше онази сила, която изпълва с поквара човешката душа, ако последната се устреми единствено към нея. Това е същата сила, която вече описахме и която след издаването на Вулкановите тайни постигна особена власт на Земята.
към текста >>
Духът на Светлината, възвестявай от Заратустра, е всъщ
нос
т Христос преди неговата поява на Земята.
Но той знаеше и това, че преди този момент, духовните сили на Слънцето не можеха да бъдат намерени на Земята; ясновиждащото съзнание можеше да ги открие само в духовната част на Слънцето. Той можеше да вижда тези сили, ако насочеше своя духовен поглед към Слънцето. И той възвестяваше на своя народ същността на тези сили, които през онова време можеха да бъдат намерени само в духовния свят, и които по-късно трябваше да слязат на Земята. Това беше учението за великия Дух на Слънцето, или Духа на Светлината (Слънчевата Аура, Аура-Маздао, Ормузд). Този Дух на Светлината се открива на Заратустра и неговите последователи като Духа, който от духовния свят обръща своя лик към човека и подготвя бъдещето на цялото човечество.
Духът на Светлината, възвестявай от Заратустра, е всъщност Христос преди неговата поява на Земята.
Напротив, за него Ариман (Анграмайню) олицетворяваше онази сила, която изпълва с поквара човешката душа, ако последната се устреми единствено към нея. Това е същата сила, която вече описахме и която след издаването на Вулкановите тайни постигна особена власт на Земята. Наред с посланията от Духа на Светлината, Заратустра известява и ученията на онези духовни Същества, които за пречистения поглед на ясновидеца се явяват като сподвижници на Духа на Светлината, докато пред хората с непречистените остатъци от старото сумрачно ясновидство, заставаха образите на „изкусителите". На древноперсийския народ трябваше да се обясни как в човешката душа доколкото стремежите й бяха отправени към сетивния физически свят се разиграва една борба между Бога на Светлината и неговия противник, и как човек да се противопостави пред тласкащия го към бездната Ариман; как да се превърне влиянието му от зло в добро. Третата културна епоха на следатлантския период възникна всред народите, които се установиха в Предна Азия и Северна Африка.
към текста >>
Те приеха в себе си много повече от онази духовна заложба, която през последните времена на Атлантида позволи появата на мисловната и разсъдъчна способ
нос
т при човека.
Наред с посланията от Духа на Светлината, Заратустра известява и ученията на онези духовни Същества, които за пречистения поглед на ясновидеца се явяват като сподвижници на Духа на Светлината, докато пред хората с непречистените остатъци от старото сумрачно ясновидство, заставаха образите на „изкусителите". На древноперсийския народ трябваше да се обясни как в човешката душа доколкото стремежите й бяха отправени към сетивния физически свят се разиграва една борба между Бога на Светлината и неговия противник, и как човек да се противопостави пред тласкащия го към бездната Ариман; как да се превърне влиянието му от зло в добро. Третата културна епоха на следатлантския период възникна всред народите, които се установиха в Предна Азия и Северна Африка. Там откриваме халдеи, вавилонци и асирийци от една страна, и египтяни от друга. У тези народи усетът към физическия сетивен свят беше изграден по-различно, отколкото при древните перси.
Те приеха в себе си много повече от онази духовна заложба, която през последните времена на Атлантида позволи появата на мисловната и разсъдъчна способност при човека.
Задачата на следатлантското човечество се състоеше в това, да бъдат разгърнати онези душевни способности, които идват не в резултат на преки въздействия от духовния свят, а с пробуждането на собствени мисловни и чувствени сили, с проникването на човека в сетивния свят. Завладяването на сетивния физически свят чрез тези човешки способности трябва да се разглежда като мисия на следатлантското човечество. Това завладяване напредва крачка по крачка. Разбира се, още в древна Индия човекът беше влязъл в определени отношения с външния свят. Обаче той го смяташе за илюзия и духът му беше обърнат към свръхсетивния свят.
към текста >>
Задачата на следатлантското човечество се състоеше в това, да бъдат разгърнати онези душевни способ
нос
ти, които идват не в резултат на преки въздействия от духовния свят, а с пробуждането на собствени мисловни и чувствени сили, с проникването на човека в сетивния свят.
На древноперсийския народ трябваше да се обясни как в човешката душа доколкото стремежите й бяха отправени към сетивния физически свят се разиграва една борба между Бога на Светлината и неговия противник, и как човек да се противопостави пред тласкащия го към бездната Ариман; как да се превърне влиянието му от зло в добро. Третата културна епоха на следатлантския период възникна всред народите, които се установиха в Предна Азия и Северна Африка. Там откриваме халдеи, вавилонци и асирийци от една страна, и египтяни от друга. У тези народи усетът към физическия сетивен свят беше изграден по-различно, отколкото при древните перси. Те приеха в себе си много повече от онази духовна заложба, която през последните времена на Атлантида позволи появата на мисловната и разсъдъчна способност при човека.
Задачата на следатлантското човечество се състоеше в това, да бъдат разгърнати онези душевни способности, които идват не в резултат на преки въздействия от духовния свят, а с пробуждането на собствени мисловни и чувствени сили, с проникването на човека в сетивния свят.
Завладяването на сетивния физически свят чрез тези човешки способности трябва да се разглежда като мисия на следатлантското човечество. Това завладяване напредва крачка по крачка. Разбира се, още в древна Индия човекът беше влязъл в определени отношения с външния свят. Обаче той го смяташе за илюзия и духът му беше обърнат към свръхсетивния свят. В противоположност на това, у древноперсийския народ се породи стремежът към завладяване на физическия сетивен свят; обаче за тази цел до голяма степен се използваха онези душевни сили, останали като наследство от времето, когато човек общуваше непосредствено със свръхсетивния свят.
към текста >>
Завладяването на сетивния физически свят чрез тези човешки способ
нос
ти трябва да се разглежда като мисия на следатлантското човечество.
Третата културна епоха на следатлантския период възникна всред народите, които се установиха в Предна Азия и Северна Африка. Там откриваме халдеи, вавилонци и асирийци от една страна, и египтяни от друга. У тези народи усетът към физическия сетивен свят беше изграден по-различно, отколкото при древните перси. Те приеха в себе си много повече от онази духовна заложба, която през последните времена на Атлантида позволи появата на мисловната и разсъдъчна способност при човека. Задачата на следатлантското човечество се състоеше в това, да бъдат разгърнати онези душевни способности, които идват не в резултат на преки въздействия от духовния свят, а с пробуждането на собствени мисловни и чувствени сили, с проникването на човека в сетивния свят.
Завладяването на сетивния физически свят чрез тези човешки способности трябва да се разглежда като мисия на следатлантското човечество.
Това завладяване напредва крачка по крачка. Разбира се, още в древна Индия човекът беше влязъл в определени отношения с външния свят. Обаче той го смяташе за илюзия и духът му беше обърнат към свръхсетивния свят. В противоположност на това, у древноперсийския народ се породи стремежът към завладяване на физическия сетивен свят; обаче за тази цел до голяма степен се използваха онези душевни сили, останали като наследство от времето, когато човек общуваше непосредствено със свръхсетивния свят. Обаче свръх сетивните способности при народите от третата културна епоха бяха вече до голяма степен изгубени.
към текста >>
В противополож
нос
т на това, у древноперсийския народ се породи стремежът към завладяване на физическия сетивен свят; обаче за тази цел до голяма степен се използваха онези душевни сили, останали като наследство от времето, когато човек общуваше непосредствено със свръхсетивния свят.
Задачата на следатлантското човечество се състоеше в това, да бъдат разгърнати онези душевни способности, които идват не в резултат на преки въздействия от духовния свят, а с пробуждането на собствени мисловни и чувствени сили, с проникването на човека в сетивния свят. Завладяването на сетивния физически свят чрез тези човешки способности трябва да се разглежда като мисия на следатлантското човечество. Това завладяване напредва крачка по крачка. Разбира се, още в древна Индия човекът беше влязъл в определени отношения с външния свят. Обаче той го смяташе за илюзия и духът му беше обърнат към свръхсетивния свят.
В противоположност на това, у древноперсийския народ се породи стремежът към завладяване на физическия сетивен свят; обаче за тази цел до голяма степен се използваха онези душевни сили, останали като наследство от времето, когато човек общуваше непосредствено със свръхсетивния свят.
Обаче свръх сетивните способности при народите от третата културна епоха бяха вече до голяма степен изгубени. Те трябваше да изследват откровенията на духовния свят в непосредственото сетивно обкръжение и благодарение на извличаните от сетивния свят културни импулси, да се развиват по-нататък. Поради обстоятелството, че бяха проучвани законите на духовния свят, стоящи зад физическите природни явления, възникнаха човешките науки; поради обстоятелството, че природните сили бяха опознавани и видоизменяни, възникнаха техниката, художествените занаяти с техните инструменти и средства. За човека на халдео- вавилонските народи, сетивният свят не беше вече илюзия; във всички свои области, в планини и морета, във въздуха и водата, този свят се превърна в едно откровение на стоящите зад тях духовни Същества. Човекът поиска да вникне не другаде, а в самите закони, на които се подчиняваха действията на тези духовни Същества.
към текста >>
Обаче свръх сетивните способ
нос
ти при народите от третата културна епоха бяха вече до голяма степен изгубени.
Завладяването на сетивния физически свят чрез тези човешки способности трябва да се разглежда като мисия на следатлантското човечество. Това завладяване напредва крачка по крачка. Разбира се, още в древна Индия човекът беше влязъл в определени отношения с външния свят. Обаче той го смяташе за илюзия и духът му беше обърнат към свръхсетивния свят. В противоположност на това, у древноперсийския народ се породи стремежът към завладяване на физическия сетивен свят; обаче за тази цел до голяма степен се използваха онези душевни сили, останали като наследство от времето, когато човек общуваше непосредствено със свръхсетивния свят.
Обаче свръх сетивните способности при народите от третата културна епоха бяха вече до голяма степен изгубени.
Те трябваше да изследват откровенията на духовния свят в непосредственото сетивно обкръжение и благодарение на извличаните от сетивния свят културни импулси, да се развиват по-нататък. Поради обстоятелството, че бяха проучвани законите на духовния свят, стоящи зад физическите природни явления, възникнаха човешките науки; поради обстоятелството, че природните сили бяха опознавани и видоизменяни, възникнаха техниката, художествените занаяти с техните инструменти и средства. За човека на халдео- вавилонските народи, сетивният свят не беше вече илюзия; във всички свои области, в планини и морета, във въздуха и водата, този свят се превърна в едно откровение на стоящите зад тях духовни Същества. Човекът поиска да вникне не другаде, а в самите закони, на които се подчиняваха действията на тези духовни Същества. За египтянина Земята се превърна в поле за работа; чрез своята собствена способност за съждение той трябваше да я преобрази и превърне в израз на човешката енергия.
към текста >>
За египтянина Земята се превърна в поле за работа; чрез своята собствена способ
нос
т за съждение той трябваше да я преобрази и превърне в израз на човешката енергия.
Обаче свръх сетивните способности при народите от третата културна епоха бяха вече до голяма степен изгубени. Те трябваше да изследват откровенията на духовния свят в непосредственото сетивно обкръжение и благодарение на извличаните от сетивния свят културни импулси, да се развиват по-нататък. Поради обстоятелството, че бяха проучвани законите на духовния свят, стоящи зад физическите природни явления, възникнаха човешките науки; поради обстоятелството, че природните сили бяха опознавани и видоизменяни, възникнаха техниката, художествените занаяти с техните инструменти и средства. За човека на халдео- вавилонските народи, сетивният свят не беше вече илюзия; във всички свои области, в планини и морета, във въздуха и водата, този свят се превърна в едно откровение на стоящите зад тях духовни Същества. Човекът поиска да вникне не другаде, а в самите закони, на които се подчиняваха действията на тези духовни Същества.
За египтянина Земята се превърна в поле за работа; чрез своята собствена способност за съждение той трябваше да я преобрази и превърне в израз на човешката енергия.
От Атлантида в Египет бяха пренесени светилища, които произлизаха предимно от оракула на Меркурий, но имаше и други, например оракули на Венера. Благодарение на тези светилища, в египетския народ можаха да се положат семената на една нова култура. Тези семена бяха донесени от един велик предводител, който премина своето обучение в персийските Мистерии на Заратустра. (Той беше един от преродените ученици на великия Заратустра.) Позовавайки се на едно историческо име, ще го наречем „Хермес". С приемането на Заратустровите тайни, той можа да намери правилния път, по който да води египетския народ.
към текста >>
Само Посветените стигаха до истински и дълбоки познания от
нос
но законите на свръхестествения свят и тяхното взаимодействие с физическите закони.
Особено тези, които между раждането и смъртта са работили най-усърдно в тази насока, след смъртта ще се съединят с висшето Слънчево Същество, с Озирис. За разлика от египтяните, душевната нагласа на халдео-вавилонците беше обърната предимно към физическия сетивен свят. Те изследваха законите на този свят и от сетивните феномени погледът се отравяше към духовните първообрази. И все пак в много отношения народът остана прикован към физическия свят. Вместо звездните Духове, на преден план изпъкваха самите звезди, вместо духовните Същества техните земни аналози.
Само Посветените стигаха до истински и дълбоки познания относно законите на свръхестествения свят и тяхното взаимодействие с физическите закони.
Тук противоположността между знанието на Посветените и погрешната вяра на народа, се проявяваше по-силно откъдето и да е другаде. Съвсем други бяха отношенията в Южна Европа и Западна Азия, където процъфтя четвъртата следатлантска културна епоха, гръко-римската. В тези области се установиха потомци на хора от най-различни краища на стария свят. Тук бяха изградени светилища, произхождащи от най-различни атлантски мистерийни центрове. Имаше хора, които притежаваха в естествен вид остатъци от старото ясновидство, и такива, които сравнително лесно можеха да го постигнат чрез съответното обучение.
към текста >>
Тук противополож
нос
тта между знанието на Посветените и погрешната вяра на народа, се проявяваше по-силно откъдето и да е другаде.
За разлика от египтяните, душевната нагласа на халдео-вавилонците беше обърната предимно към физическия сетивен свят. Те изследваха законите на този свят и от сетивните феномени погледът се отравяше към духовните първообрази. И все пак в много отношения народът остана прикован към физическия свят. Вместо звездните Духове, на преден план изпъкваха самите звезди, вместо духовните Същества техните земни аналози. Само Посветените стигаха до истински и дълбоки познания относно законите на свръхестествения свят и тяхното взаимодействие с физическите закони.
Тук противоположността между знанието на Посветените и погрешната вяра на народа, се проявяваше по-силно откъдето и да е другаде.
Съвсем други бяха отношенията в Южна Европа и Западна Азия, където процъфтя четвъртата следатлантска културна епоха, гръко-римската. В тези области се установиха потомци на хора от най-различни краища на стария свят. Тук бяха изградени светилища, произхождащи от най-различни атлантски мистерийни центрове. Имаше хора, които притежаваха в естествен вид остатъци от старото ясновидство, и такива, които сравнително лесно можеха да го постигнат чрез съответното обучение. На определени места се пазеха не само преданията на древните Посветени, но се възпитаваха и техни достойни приемници, чийто духовен взор можеше да се издигне до още по-високи степени.
към текста >>
От неговите форми се
нос
и нещо, което иначе може да възприеме само ясновидецът.
На определени места се пазеха не само преданията на древните Посветени, но се възпитаваха и техни достойни приемници, чийто духовен взор можеше да се издигне до още по-високи степени. Наред с всичко това у тези народи говореше мощен инстинкт: Всред сетивния свят те трябваше да създадат едно ново пространство и там физическите форми да изразяват духовните сили по ясен и съвършен начин. Гръцкото изкуство е само част от последиците на този инстинкт. Достатъчно е само да проникнем с духовен поглед в гръцкия храм, за да разберем, че в това чудесно творение на изкуството, сетивната материя е така преработена от човека, че всяка негова част застава пред нас като израз на духовния свят. Гръцкият храм е „дом на Духа".
От неговите форми се носи нещо, което иначе може да възприеме само ясновидецът.
Един храм на Зевс или Юпитер е така устроен, че за сетивния поглед представлява едно достойно одеяние на това, което Посветеният в тайните на Зевс вижда с духовните си очи. И така е с всяко от гръцките изкуства. По тайнствени пътища мъдростта на Посветените се вливаше в поети, художници, мислители. В светогледите на древните гръцки философи също откриваме тайните на Посветените, но под формата на понятия и идеи. Влиянията от духовния живот, както и тайните на азиатските и африканските светилища се вливаха в тези народи и техните водачи.
към текста >>
Това са Мистериите на древ
нос
тта.
По тайнствени пътища мъдростта на Посветените се вливаше в поети, художници, мислители. В светогледите на древните гръцки философи също откриваме тайните на Посветените, но под формата на понятия и идеи. Влиянията от духовния живот, както и тайните на азиатските и африканските светилища се вливаха в тези народи и техните водачи. Великите индийски Учители, учениците на Заратустра, последователите на Хермес, всички те бяха възпитали свои ученици. Едни или други от тях основаха светилища, където древните учения отново оживяха в една нова форма.
Това са Мистериите на древността.
Там се подготвиха ученици, които можеха да бъдат привеждани в онези състояния на съзнанието, позволяващи съзерцателния достъп в духовния свят. (По-големи подробности за тези Мистерии на древността могат да се намерят в моята книга „Християнството като мистичен факт".) От тези центрове на посвещението, мъдростта поемаше към хората, които се грижеха за духовните тайни в Мала Азия, Гърция и Италия. (В Гърция възникнаха орфическите и елевзински Мистерии. В окултната школа на Питагор действуваха великите учения на мъдростта и нейните методи от древността. По време на големите си пътешествия Питагор беше посветен в тайните на най-различни Мистерии.)
към текста >>
(По-големи подроб
нос
ти за тези Мистерии на древ
нос
тта могат да се намерят в моята книга „Християнството като мистичен факт".) От тези центрове на посвещението, мъдростта поемаше към хората, които се грижеха за духовните тайни в Мала Азия, Гърция и Италия.
Влиянията от духовния живот, както и тайните на азиатските и африканските светилища се вливаха в тези народи и техните водачи. Великите индийски Учители, учениците на Заратустра, последователите на Хермес, всички те бяха възпитали свои ученици. Едни или други от тях основаха светилища, където древните учения отново оживяха в една нова форма. Това са Мистериите на древността. Там се подготвиха ученици, които можеха да бъдат привеждани в онези състояния на съзнанието, позволяващи съзерцателния достъп в духовния свят.
(По-големи подробности за тези Мистерии на древността могат да се намерят в моята книга „Християнството като мистичен факт".) От тези центрове на посвещението, мъдростта поемаше към хората, които се грижеха за духовните тайни в Мала Азия, Гърция и Италия.
(В Гърция възникнаха орфическите и елевзински Мистерии. В окултната школа на Питагор действуваха великите учения на мъдростта и нейните методи от древността. По време на големите си пътешествия Питагор беше посветен в тайните на най-различни Мистерии.) През следатлантската епоха човешкият живот между раждането и смъртта имаше своето отражение и върху без плътното състояние след смъртта. Колкото повече човек насочваше своите интереси към физическия сетивен свят, толкова по-голяма възможност имаше Ариман да проникне в душата му по време на земния живот и да за пази своята власт и след смъртта.
към текста >>
В окултната школа на Питагор действуваха великите учения на мъдростта и нейните методи от древ
нос
тта.
Едни или други от тях основаха светилища, където древните учения отново оживяха в една нова форма. Това са Мистериите на древността. Там се подготвиха ученици, които можеха да бъдат привеждани в онези състояния на съзнанието, позволяващи съзерцателния достъп в духовния свят. (По-големи подробности за тези Мистерии на древността могат да се намерят в моята книга „Християнството като мистичен факт".) От тези центрове на посвещението, мъдростта поемаше към хората, които се грижеха за духовните тайни в Мала Азия, Гърция и Италия. (В Гърция възникнаха орфическите и елевзински Мистерии.
В окултната школа на Питагор действуваха великите учения на мъдростта и нейните методи от древността.
По време на големите си пътешествия Питагор беше посветен в тайните на най-различни Мистерии.) През следатлантската епоха човешкият живот между раждането и смъртта имаше своето отражение и върху без плътното състояние след смъртта. Колкото повече човек насочваше своите интереси към физическия сетивен свят, толкова по-голяма възможност имаше Ариман да проникне в душата му по време на земния живот и да за пази своята власт и след смъртта. При народите от древна Индия тази опасност беше нищожна. Защото по време на земния живот те усещаха физическия свят като една илюзия.
към текста >>
Колкото повече човек насочваше своите интереси към физическия сетивен свят, толкова по-голяма възмож
нос
т имаше Ариман да проникне в душата му по време на земния живот и да за пази своята власт и след смъртта.
(По-големи подробности за тези Мистерии на древността могат да се намерят в моята книга „Християнството като мистичен факт".) От тези центрове на посвещението, мъдростта поемаше към хората, които се грижеха за духовните тайни в Мала Азия, Гърция и Италия. (В Гърция възникнаха орфическите и елевзински Мистерии. В окултната школа на Питагор действуваха великите учения на мъдростта и нейните методи от древността. По време на големите си пътешествия Питагор беше посветен в тайните на най-различни Мистерии.) През следатлантската епоха човешкият живот между раждането и смъртта имаше своето отражение и върху без плътното състояние след смъртта.
Колкото повече човек насочваше своите интереси към физическия сетивен свят, толкова по-голяма възможност имаше Ариман да проникне в душата му по време на земния живот и да за пази своята власт и след смъртта.
При народите от древна Индия тази опасност беше нищожна. Защото по време на земния живот те усещаха физическия свят като една илюзия. Ето защо след смъртта те се изтръгваха от властта на Ариман. Но толкова по-голяма ставаше опасността за древноперсийските народи. През периода между раждането и смъртта те насочваха своите интереси към физическия сетивен свят.
към текста >>
При народите от древна Индия тази опас
нос
т беше нищожна.
(В Гърция възникнаха орфическите и елевзински Мистерии. В окултната школа на Питагор действуваха великите учения на мъдростта и нейните методи от древността. По време на големите си пътешествия Питагор беше посветен в тайните на най-различни Мистерии.) През следатлантската епоха човешкият живот между раждането и смъртта имаше своето отражение и върху без плътното състояние след смъртта. Колкото повече човек насочваше своите интереси към физическия сетивен свят, толкова по-голяма възможност имаше Ариман да проникне в душата му по време на земния живот и да за пази своята власт и след смъртта.
При народите от древна Индия тази опасност беше нищожна.
Защото по време на земния живот те усещаха физическия свят като една илюзия. Ето защо след смъртта те се изтръгваха от властта на Ариман. Но толкова по-голяма ставаше опасността за древноперсийските народи. През периода между раждането и смъртта те насочваха своите интереси към физическия сетивен свят. И биха попаднали до голяма степен в мрежите на Ариман, ако Заратустра не им беше посочил по толкова впечатляващ начин с учението за Бога на Светлината, как зад физическия свят стои самият той светът на Светлинния Бог.
към текста >>
Но толкова по-голяма ставаше опас
нос
тта за древноперсийските народи.
През следатлантската епоха човешкият живот между раждането и смъртта имаше своето отражение и върху без плътното състояние след смъртта. Колкото повече човек насочваше своите интереси към физическия сетивен свят, толкова по-голяма възможност имаше Ариман да проникне в душата му по време на земния живот и да за пази своята власт и след смъртта. При народите от древна Индия тази опасност беше нищожна. Защото по време на земния живот те усещаха физическия свят като една илюзия. Ето защо след смъртта те се изтръгваха от властта на Ариман.
Но толкова по-голяма ставаше опасността за древноперсийските народи.
През периода между раждането и смъртта те насочваха своите интереси към физическия сетивен свят. И биха попаднали до голяма степен в мрежите на Ариман, ако Заратустра не им беше посочил по толкова впечатляващ начин с учението за Бога на Светлината, как зад физическия свят стои самият той светът на Светлинния Бог. Колкото повече хората от тази епоха приемаха в душите си представите на това учение, толкова по-сигурно се изплъзваха те от пипалата на Ариман както през земния живот, така и за живота след смъртта, през който те трябваше да се подготвят за нов земен живот. По време на земния живот Ариман заставя човека да счита сетивно-физическото битие за единствено възможното, като по този начин човек сам си затваря всяка пролука към духовния свят. В духовния свят властта на Ариман води човека към пълна изолация, към това, да ограничава всичките си интереси единствено в себе си.
към текста >>
Тази особе
нос
т беше още по-силно под чертана при онези азиатски народи, които в своето обожание насочваха погледа си единствено към сетивните феномени, а не към техните духовни първообрази.
Затъмнението на духовния свят след смъртта стигна своята върхова точка при онези души, които преминаваха в духовния свят именно от тела, принадлежащи към гръко-римската култура. В земния живот те довеждаха грижата за сетивно-физическото си битие до пълен разцвет. С това те се осъждаха на едно привидно, мнимо битие след смъртта. Ето защо и гърците действително усещаха живота след смъртта като нещо подобно на сянка. И когато отдаденият на сетивата герой от тази епоха казва: „По-добре просяк на Земята, отколкото цар в царството на сенките", това не е случайна реплика, а дълбоко усещане на истината.
Тази особеност беше още по-силно под чертана при онези азиатски народи, които в своето обожание насочваха погледа си единствено към сетивните феномени, а не към техните духовни първообрази.
По време на гръко-римската епоха голяма част от човечеството се намираше тъкмо в това състояние. Виждаме как мисията на следатлантския човек, състояща се в завладяване на физическия сетивен свят, по необходимост трябваше да го доведе до отчуждаване от духовния свят. Така величието от една страна, е по необходимост свързано с упадъка от друга. Връзката между човека и духовния свят се култивираше в Мистериите. Намирайки се в особени душевни съотношения, Посветените можеха да приемат откровения от този свят.
към текста >>
Съответните духовни Същества говореха чрез образи, които
нос
еха в себе си съставните части на по-висшата човешка природа, а те астрално- видимите символи на своите особени духовни сили.
Пред тях беше открито всичко, което Луцифер и Ариман скриха за обикновените хора. Луцифер скри за човека онази част от духовния свят, която се бе вливала в човешкото астрално тяло до средата на Атлантската епоха без намесата на това астрално тяло. Ако етерното тяло не би било частично отделено от физическото, човекът би могъл да изживява в себе си тази област на духовния свят като едно вътрешно душевно откровение. Поради намесата на Луцифер, той можеше да постига това само в особени състояния на душата. И тогава пред него се откриваше един духовен свят в дрехата на астралното.
Съответните духовни Същества говореха чрез образи, които носеха в себе си съставните части на по-висшата човешка природа, а те астрално- видимите символи на своите особени духовни сили.
След намесата на Ариман, към този вид посвещение се прибави и друг. Ариман беше забулил онази част от духовния свят, която би се проявила зад сетивно-физическите възприятия, ако от средата на Атлантската епоха той не беше упражнявал своето влияние, фактът, че всичко това беше достъпно за Посветените, се обяснява с обстоятелството, че те не се задоволяваха с онези душевни способности, чрез които човекът обхващаше сетивно-физическия свят, а упражняваха тези способности свръхобичайната мярка. Благодарение на това им се явяваха онези духовни сили, които са скрити зад природните явления. Те можеха да говорят за духовните Същества, скрити зад природата. На тях им се откриваха самите творчески и съзидателни сили, които действуваха в разположения под човека природен свят.
към текста >>
Ариман беше забулил онази част от духовния свят, която би се проявила зад сетивно-физическите възприятия, ако от средата на Атлантската епоха той не беше упражнявал своето влияние, фактът, че всичко това беше достъпно за Посветените, се обяснява с обстоятелството, че те не се задоволяваха с онези душевни способ
нос
ти, чрез които човекът обхващаше сетивно-физическия свят, а упражняваха тези способ
нос
ти свръхобичайната мярка.
Ако етерното тяло не би било частично отделено от физическото, човекът би могъл да изживява в себе си тази област на духовния свят като едно вътрешно душевно откровение. Поради намесата на Луцифер, той можеше да постига това само в особени състояния на душата. И тогава пред него се откриваше един духовен свят в дрехата на астралното. Съответните духовни Същества говореха чрез образи, които носеха в себе си съставните части на по-висшата човешка природа, а те астрално- видимите символи на своите особени духовни сили. След намесата на Ариман, към този вид посвещение се прибави и друг.
Ариман беше забулил онази част от духовния свят, която би се проявила зад сетивно-физическите възприятия, ако от средата на Атлантската епоха той не беше упражнявал своето влияние, фактът, че всичко това беше достъпно за Посветените, се обяснява с обстоятелството, че те не се задоволяваха с онези душевни способности, чрез които човекът обхващаше сетивно-физическия свят, а упражняваха тези способности свръхобичайната мярка.
Благодарение на това им се явяваха онези духовни сили, които са скрити зад природните явления. Те можеха да говорят за духовните Същества, скрити зад природата. На тях им се откриваха самите творчески и съзидателни сили, които действуваха в разположения под човека природен свят. Това, което продължаваше да действува от Сатурн, Слънцето и Луната и изграждаше физическото, етерното и астралното тяло на човека, както и минералното, растителното и животинското царство, представляваше съдържанието на един вид мистерийни тайни. Но върху тях беше разпростряна властта на Ариман.
към текста >>
Подобно същество
нос
и в себе си Духа на Светлината, към който чрез особените си душевни състояния Посветеният се издига по два пътя: този на свръхчовека, или този на природните сили.
Но върху тях беше разпростряна властта на Ариман. Това, което беше довело до Сетивната, Разсъдъчната и Съзнаващата Душа, се съдържаше във втори вид мистерийни тайни. Обаче това, което Мистериите можеха само да загатват, беше, че в хода на времето ще се появи един човек с такова астрално тяло, в което въпреки Луцифер светлинният свят на Слънчевия Дух ще може да бъде осъзнат чрез етерното тяло, без да се налага изпадането в особени душевни състояния. А физическото тяло на този човек трябваше да бъде такова, че пред погледа му да се открива онази част от духовния свят, която Ариман скриваше, включително и процесите на смъртта, физическата смърт не би могла да промени нищо в живота на това човешко същество, тя няма никаква власт над живота. В такова човешко същество „Азът" се проявява по такъв начин, че истинският духовен живот се разгръща в рамките на физическия.
Подобно същество носи в себе си Духа на Светлината, към който чрез особените си душевни състояния Посветеният се издига по два пътя: този на свръхчовека, или този на природните сили.
Доколкото Посветените предсказваха, че в хода на времето ще се появи такова човешко същество, те бяха пророци на Христос. Като особен пророк в този смисъл се издигна една личност всред народ, обединяващ в себе си наследствените качества на предноазиатските народи и ученията на египтяните, а именно израелския. Това беше Мойсей. В неговата душа се бяха натрупали толкова много влияния от посвещението, че намирайки се в особени състояния, пред нея се откриваше Съществото, което някога в нормалното Земно развитие бе поело върху себе си ролята да формира човешкото съзнание в съответствие с процесите на Луната. В светкавиците и грохота на Синай, Мойсей се срещна не само с физическите явления, но и с откровенията на посочения Дух.
към текста >>
Като особен пророк в този смисъл се издигна една лич
нос
т всред народ, обединяващ в себе си наследствените качества на предноазиатските народи и ученията на египтяните, а именно израелския.
Обаче това, което Мистериите можеха само да загатват, беше, че в хода на времето ще се появи един човек с такова астрално тяло, в което въпреки Луцифер светлинният свят на Слънчевия Дух ще може да бъде осъзнат чрез етерното тяло, без да се налага изпадането в особени душевни състояния. А физическото тяло на този човек трябваше да бъде такова, че пред погледа му да се открива онази част от духовния свят, която Ариман скриваше, включително и процесите на смъртта, физическата смърт не би могла да промени нищо в живота на това човешко същество, тя няма никаква власт над живота. В такова човешко същество „Азът" се проявява по такъв начин, че истинският духовен живот се разгръща в рамките на физическия. Подобно същество носи в себе си Духа на Светлината, към който чрез особените си душевни състояния Посветеният се издига по два пътя: този на свръхчовека, или този на природните сили. Доколкото Посветените предсказваха, че в хода на времето ще се появи такова човешко същество, те бяха пророци на Христос.
Като особен пророк в този смисъл се издигна една личност всред народ, обединяващ в себе си наследствените качества на предноазиатските народи и ученията на египтяните, а именно израелския.
Това беше Мойсей. В неговата душа се бяха натрупали толкова много влияния от посвещението, че намирайки се в особени състояния, пред нея се откриваше Съществото, което някога в нормалното Земно развитие бе поело върху себе си ролята да формира човешкото съзнание в съответствие с процесите на Луната. В светкавиците и грохота на Синай, Мойсей се срещна не само с физическите явления, но и с откровенията на посочения Дух. Наред с това обаче, върху душата му действуваше и другият вид мистерийни тайни, така че в астралните видения той долавяше как чрез „Аза" свръхчовешкият елемент се преобразява в чисто човешки. Така пред Мойсей се откри и то от две различни страни онзи, който трябваше да дойде като най-висш израз на „Аза".
към текста >>
От този момент в човешкото земно развитие беше вложена възмож
нос
тта човек да се открие за онази мъдрост, чрез която той постепенно ще постигне физическата цел на Земята.
В „Христос" доби човешки облик това, което висшият Слънчев Дух беше подготвил като величествен образец на Земния човек. С неговото появяване цялата мистерийна мъдрост трябваше в известен смисъл да приеме нова форма. По-рано тази мъдрост имаше преди всичко задачата, да пренесе човека в такова душевно състояние, че да съзерцава царството на Слънчевия Дух извън Земята. Отсега нататък мистерийната мъдрост пое друга мисия: да възпита човека така, че той да познае Христос в неговия човешки облик, и от този център на всяка мъдрост, да вникне както в природния, така и в духовния свят. От онзи момент на своя живот, когато астралното тяло на Христос Исус имате в себе си всичко, което намесата на Луцифер можеше да прикрие, Христос стана Учител на човечеството.
От този момент в човешкото земно развитие беше вложена възможността човек да се открие за онази мъдрост, чрез която той постепенно ще постигне физическата цел на Земята.
В мига, когато стана събитието на Голгота, в човечеството беше вложена и другата възможност, чрез която влиянието на Ариман ще може да бъде преобразявало за постигане на доброто. Сега вече, напускайки живота и минавайки през Портата на смъртта, човек може да взема със себе си това, което го избавя от изолацията в духовния свят. Събитието от Палестина стои не само в центъра на човешкото физическо развитие, но и в центъра на останалите светове, към които принадлежи човекът. И когато се извърши „Мистерията на Голгота" и бе понесена „смъртта на кръста", Христос озари най-напред онзи свят, в който пребивават душите след смъртта, за да сломи именно там силата на Ариман. От този миг областта, наричана от гърците „Царство на сенките", бе пронизана от мълнията на Духа, която увери неговите обитатели, че светлината отново ще се върне там.
към текста >>
В мига, когато стана събитието на Голгота, в човечеството беше вложена и другата възмож
нос
т, чрез която влиянието на Ариман ще може да бъде преобразявало за постигане на доброто.
С неговото появяване цялата мистерийна мъдрост трябваше в известен смисъл да приеме нова форма. По-рано тази мъдрост имаше преди всичко задачата, да пренесе човека в такова душевно състояние, че да съзерцава царството на Слънчевия Дух извън Земята. Отсега нататък мистерийната мъдрост пое друга мисия: да възпита човека така, че той да познае Христос в неговия човешки облик, и от този център на всяка мъдрост, да вникне както в природния, така и в духовния свят. От онзи момент на своя живот, когато астралното тяло на Христос Исус имате в себе си всичко, което намесата на Луцифер можеше да прикрие, Христос стана Учител на човечеството. От този момент в човешкото земно развитие беше вложена възможността човек да се открие за онази мъдрост, чрез която той постепенно ще постигне физическата цел на Земята.
В мига, когато стана събитието на Голгота, в човечеството беше вложена и другата възможност, чрез която влиянието на Ариман ще може да бъде преобразявало за постигане на доброто.
Сега вече, напускайки живота и минавайки през Портата на смъртта, човек може да взема със себе си това, което го избавя от изолацията в духовния свят. Събитието от Палестина стои не само в центъра на човешкото физическо развитие, но и в центъра на останалите светове, към които принадлежи човекът. И когато се извърши „Мистерията на Голгота" и бе понесена „смъртта на кръста", Христос озари най-напред онзи свят, в който пребивават душите след смъртта, за да сломи именно там силата на Ариман. От този миг областта, наричана от гърците „Царство на сенките", бе пронизана от мълнията на Духа, която увери неговите обитатели, че светлината отново ще се върне там. Това, което беше постигнато чрез „Мистерията на Голгота" за физическия свят, хвърли своята светлина и в духовния свят.
към текста >>
И в епохите след появява нето на Христос, това християнско развитие можа да разкрие от вътрешната си същ
нос
т само толкова, колкото хората и народите бяха способни да приемат в своите представи.
И тогава то отново се връща в земния сетивен свят, когато при своето прераждане хората донасят със себе си онова, което Христовият Импулс е станал за тях в духовния свят между смъртта и едно ново раждане. Появяването на Христос донесе на човечеството нещо, което започна да действува като заровено в земята семе. Семето може да израсне само постепенно. И само твърде малка част от новата мъдрост е влята днес в потока на физическото съществувание. То се намира едва в началото на християнското развитие.
И в епохите след появява нето на Христос, това християнско развитие можа да разкрие от вътрешната си същност само толкова, колкото хората и народите бяха способни да приемат в своите представи.
Първата форма, в която това познание може да се излее, бихме определили като един всеобхватен идеал на живота. Като такъв, той се противопостави срещу онези форми на живот, които се обособиха в развитието на следатлантското човечество. По-горе описахме условията, при които човешките души слизаха на Земята в епохата на Лемурия. В душевен смисъл, хората могат да бъдат отнесени към различни Същества, които идвайки от други светове, се въплъщаваха в телесните потомци на древните лемурийци. Едно от последствията на това са и различните човешки раси.
към текста >>
Едва в представата за Христос имаме идеала, който премахва всяко разделение, защото в човека,
нос
ещ името Христос, живеят също и силите на висшия Слънчев Дух, в който всеки човешки Аз намира своята прародина.
В душевен смисъл, хората могат да бъдат отнесени към различни Същества, които идвайки от други светове, се въплъщаваха в телесните потомци на древните лемурийци. Едно от последствията на това са и различните човешки раси. Поради тяхната различна карма, в превъплътените души възникнаха най-различни жизнени интереси. Доколкото беше в сила този ред на нещата, не можеше да се породи и никакъв „общочовешки идеал". Човечеството бликна от един общ извор, но дотогавашното Земно развитие водеше само до разделение.
Едва в представата за Христос имаме идеала, който премахва всяко разделение, защото в човека, носещ името Христос, живеят също и силите на висшия Слънчев Дух, в който всеки човешки Аз намира своята прародина.
Още израелският народ се чувствуваше като народ, а израелтянинът като член от този народ. Едва когато хората ясно разбраха, че в Христос Исус живее идеалният човек, недосегаем за силите на разделението, християнството се превърна в идеал на всеобхватно братство. Над всички отделни интереси и отделни родства изгря чувството, че истинският човешки Аз има общ произход за всички хора. (Наред с останалите земни предшественици се появи и общият Отец на всички хора. „Аз и Отец сме едно").
към текста >>
Народите, които след различни преселения и преврат
нос
ти на съдбата станаха
нос
ители на тази епоха, бяха потомци на онези атлантци, които останаха най-незасегнати от събитията, разиграли се през четирите предхождащи културни епохи.
(Наред с останалите земни предшественици се появи и общият Отец на всички хора. „Аз и Отец сме едно"). През четвъртото, петото и шестото столетие след Христос, в Европа беше подготвена една културна епоха, която започна от 15-то столетие. Тя продължава и днес. Това е петата следатлантска културна епоха.
Народите, които след различни преселения и превратности на съдбата станаха носители на тази епоха, бяха потомци на онези атлантци, които останаха най-незасегнати от събитията, разиграли се през четирите предхождащи културни епохи.
Те не бяха проникнали до областите, където се кореняха посочените култури. Напротив, те продължаваха да култивират атлантските култури по свой собствен начин. Между тях имаше много хора, които до висока степен бяха съхранили наследството от древното сумрачно ясновидство, изразяващо се в междинно състояние между будността и съня. Такива хора имаха собствени опитности от духовния свят и можеха да описват духовните процеси на своите себеподобни. Така възникна един цял свят от предания за духовни събития и духовни Същества.
към текста >>
Между тях имаше много хора, които до висока степен бяха съхранили наследството от древното сумрачно ясновидство, изразяващо се в междинно състояние между буд
нос
тта и съня.
Тя продължава и днес. Това е петата следатлантска културна епоха. Народите, които след различни преселения и превратности на съдбата станаха носители на тази епоха, бяха потомци на онези атлантци, които останаха най-незасегнати от събитията, разиграли се през четирите предхождащи културни епохи. Те не бяха проникнали до областите, където се кореняха посочените култури. Напротив, те продължаваха да култивират атлантските култури по свой собствен начин.
Между тях имаше много хора, които до висока степен бяха съхранили наследството от древното сумрачно ясновидство, изразяващо се в междинно състояние между будността и съня.
Такива хора имаха собствени опитности от духовния свят и можеха да описват духовните процеси на своите себеподобни. Така възникна един цял свят от предания за духовни събития и духовни Същества. Първоначалният източник на съкровището от народни приказки и сказания, се корени точно в такива духовни изживявания. Защото сумрачното ясновидство у много хора продължи до времена, които не са твърде далеч от нашето съвремие. Имаше и други хора, които наистина изгубиха ясновидството, но изградиха такива способности за овладяване на сетивно-физическия свят, съответствуващи на присъщите за ясновидството чувства и усещания.
към текста >>
Такива хора имаха собствени опит
нос
ти от духовния свят и можеха да описват духовните процеси на своите себеподобни.
Това е петата следатлантска културна епоха. Народите, които след различни преселения и превратности на съдбата станаха носители на тази епоха, бяха потомци на онези атлантци, които останаха най-незасегнати от събитията, разиграли се през четирите предхождащи културни епохи. Те не бяха проникнали до областите, където се кореняха посочените култури. Напротив, те продължаваха да култивират атлантските култури по свой собствен начин. Между тях имаше много хора, които до висока степен бяха съхранили наследството от древното сумрачно ясновидство, изразяващо се в междинно състояние между будността и съня.
Такива хора имаха собствени опитности от духовния свят и можеха да описват духовните процеси на своите себеподобни.
Така възникна един цял свят от предания за духовни събития и духовни Същества. Първоначалният източник на съкровището от народни приказки и сказания, се корени точно в такива духовни изживявания. Защото сумрачното ясновидство у много хора продължи до времена, които не са твърде далеч от нашето съвремие. Имаше и други хора, които наистина изгубиха ясновидството, но изградиха такива способности за овладяване на сетивно-физическия свят, съответствуващи на присъщите за ясновидството чувства и усещания. Атлантските оракули имаха и тук свои последователи.
към текста >>
Имаше и други хора, които наистина изгубиха ясновидството, но изградиха такива способ
нос
ти за овладяване на сетивно-физическия свят, съответствуващи на присъщите за ясновидството чувства и усещания.
Между тях имаше много хора, които до висока степен бяха съхранили наследството от древното сумрачно ясновидство, изразяващо се в междинно състояние между будността и съня. Такива хора имаха собствени опитности от духовния свят и можеха да описват духовните процеси на своите себеподобни. Така възникна един цял свят от предания за духовни събития и духовни Същества. Първоначалният източник на съкровището от народни приказки и сказания, се корени точно в такива духовни изживявания. Защото сумрачното ясновидство у много хора продължи до времена, които не са твърде далеч от нашето съвремие.
Имаше и други хора, които наистина изгубиха ясновидството, но изградиха такива способности за овладяване на сетивно-физическия свят, съответствуващи на присъщите за ясновидството чувства и усещания.
Атлантските оракули имаха и тук свои последователи. Навсякъде имаше Мистерии. Само че в тях се извършваше такъв вид посвещение, отвеждащо към разтварянето на онзи духовен свят, който Ариман скриваше. Духовните сили, скрити зад природните явления, ставаха достъпни за човека. В митологиите на европейските народи са запазени остатъци от това, което Посветените в тези Мистерии можеха да предадат на другите хора.
към текста >>
Пробудените през последните периоди на Атлантида способ
нос
ти за съждение, както и всички онези сили в човека, чийто инструмент е физическият мозък, бяха изградени с оглед на физическия свят и неговото завладяване.
Под тези влияния в хората от петата културна епоха възникна едно душевно раздвоение, което продължава и днес. То се проявява в живота по най-различен начин. Душата не беше запазила в достатъчно силна степен влечението си към духовното, каквото бе присъщо на древните времена, и не можеше да поддържа връзката между духовния и сетивния свят. Тя запази това влечение само като усещане и чувство, а не като непосредствено виждане в свръхсетивния свят. Затова пък погледът на човека беше все повече насочван към сетивния свят и неговото завладяване.
Пробудените през последните периоди на Атлантида способности за съждение, както и всички онези сили в човека, чийто инструмент е физическият мозък, бяха изградени с оглед на физическия свят и неговото завладяване.
В човека се развиха, така да се каже, два свята. Единият е обърнат към физическо-сетивното съществувание; другият е възприемчив към откровенията на духовния свят, обгръща го с усет и чувство, без обаче да го вижда. Зародишите на това душевно разцепление бяха вече налице, когато Христовото учение се вля в земите на Европа. Хората приеха в сърцата си това послание от Духа; то проникна в техните усещания и чувства. Обаче те не можаха да открият връзката му с опиращия се на сетивата разум и неговите постижения в областта на физически-сетивния свят.
към текста >>
Това, което виждаме днес като противополож
нос
т между официална наука и духовно познание, е само следствие от този факт.
В човека се развиха, така да се каже, два свята. Единият е обърнат към физическо-сетивното съществувание; другият е възприемчив към откровенията на духовния свят, обгръща го с усет и чувство, без обаче да го вижда. Зародишите на това душевно разцепление бяха вече налице, когато Христовото учение се вля в земите на Европа. Хората приеха в сърцата си това послание от Духа; то проникна в техните усещания и чувства. Обаче те не можаха да открият връзката му с опиращия се на сетивата разум и неговите постижения в областта на физически-сетивния свят.
Това, което виждаме днес като противоположност между официална наука и духовно познание, е само следствие от този факт.
Християнската мистика (на Екхард, Таулер и т. н.) е резултат от проникването на християнството в човешките усещания и чувства. А науката, опираща се на сетивния свят, и нейните постижения, са резултат от другата страна на душевния живот. Постиженията в областта на външната материална култура дължим точно на тази душевна диференциация. Само благодарение на това, че тези човешки способности, имащи за инструмент мозъка, бяха едностранно приложени в областта на физическия свят, те можаха да се развият до такава степен, която направи възможна днешната наука, техника и т.н.
към текста >>
Само благодарение на това, че тези човешки способ
нос
ти, имащи за инструмент мозъка, бяха ед
нос
транно приложени в областта на физическия свят, те можаха да се развият до такава степен, която направи възможна днешната наука, техника и т.н.
Това, което виждаме днес като противоположност между официална наука и духовно познание, е само следствие от този факт. Християнската мистика (на Екхард, Таулер и т. н.) е резултат от проникването на християнството в човешките усещания и чувства. А науката, опираща се на сетивния свят, и нейните постижения, са резултат от другата страна на душевния живот. Постиженията в областта на външната материална култура дължим точно на тази душевна диференциация.
Само благодарение на това, че тези човешки способности, имащи за инструмент мозъка, бяха едностранно приложени в областта на физическия свят, те можаха да се развият до такава степен, която направи възможна днешната наука, техника и т.н.
Материалната култура можеше да се роди само всред европейските народи. Защото те са далечните наследници на онези атлантски прародители, които превърнаха влечението към сетивния свят в продуктивна способност, едва когато то бе стигнало до определена зрелост. Докато по-рано това влечение само дремеше в тях, а те живееха от наследените остатъци на атлантското ясновидство и от съобщенията на Посветените. И докато духовната култура беше обърната единствено към тези влияния, всред човечеството бавно се пробуждаше усетът за материалното завладяване на света. Обаче в нашето столетие вече напира зората на шестата следатлантска културна епоха.
към текста >>
Защото те са далечните наследници на онези атлантски прародители, които превърнаха влечението към сетивния свят в продуктивна способ
нос
т, едва когато то бе стигнало до определена зрелост.
н.) е резултат от проникването на християнството в човешките усещания и чувства. А науката, опираща се на сетивния свят, и нейните постижения, са резултат от другата страна на душевния живот. Постиженията в областта на външната материална култура дължим точно на тази душевна диференциация. Само благодарение на това, че тези човешки способности, имащи за инструмент мозъка, бяха едностранно приложени в областта на физическия свят, те можаха да се развият до такава степен, която направи възможна днешната наука, техника и т.н. Материалната култура можеше да се роди само всред европейските народи.
Защото те са далечните наследници на онези атлантски прародители, които превърнаха влечението към сетивния свят в продуктивна способност, едва когато то бе стигнало до определена зрелост.
Докато по-рано това влечение само дремеше в тях, а те живееха от наследените остатъци на атлантското ясновидство и от съобщенията на Посветените. И докато духовната култура беше обърната единствено към тези влияния, всред човечеството бавно се пробуждаше усетът за материалното завладяване на света. Обаче в нашето столетие вече напира зората на шестата следатлантска културна епоха. Защото това, което трябва да възникне в определено време от развитието на човечеството, то съзрява бавно още в предходните епохи. Това, което можем да развием в неговите наченки още днес, е всъщност да открием свързващата нишка между двете страни на човешката душа: Материалната култура и животът в духовния свят.
към текста >>
Това, което можем да развием в неговите наченки още днес, е всъщ
нос
т да открием свързващата нишка между двете страни на човешката душа: Материалната култура и животът в духовния свят.
Защото те са далечните наследници на онези атлантски прародители, които превърнаха влечението към сетивния свят в продуктивна способност, едва когато то бе стигнало до определена зрелост. Докато по-рано това влечение само дремеше в тях, а те живееха от наследените остатъци на атлантското ясновидство и от съобщенията на Посветените. И докато духовната култура беше обърната единствено към тези влияния, всред човечеството бавно се пробуждаше усетът за материалното завладяване на света. Обаче в нашето столетие вече напира зората на шестата следатлантска културна епоха. Защото това, което трябва да възникне в определено време от развитието на човечеството, то съзрява бавно още в предходните епохи.
Това, което можем да развием в неговите наченки още днес, е всъщност да открием свързващата нишка между двете страни на човешката душа: Материалната култура и животът в духовния свят.
За тази цел е необходимо от една страна да бъдат обхванати с понятия образите, които човек открива при духовното виждане, а от друга в наблюденията и изживяванията, свързани със сетивния свят, да се доберем до откровенията на Духа. Шестата културна епоха ще доведе хармонията между двете сфери до пълно съвършенство. Ето че нашето изложение в тази книга стигна до онази точка, от която то може да насочи своя поглед от миналото към бъдещето. Но по-добре е, ако преди това разгледаме познанието на висшите светове и Посвещението. После ще преминем към кратко описание на бъдещето, доколкото е възможно в рамките на този труд.
към текста >>
НАГОРЕ