Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
Намерени са
39
резултата от
28
текста в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Небитие
'.
1.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Вижданото от мен лале днес е действително, но след година то ще е изчезнало в
небитие
то.
За наивния реализъм понятията са само средство към целта. Те съществуват, за да създават идеални еквивалентни образи на възприятията. За самите неща те не означават нищо. Реални за наивния реалист са единствено отделните лалета, които биват виждани или могат да бъдат видени; за него идеята за лале е нещо абстрактно - нереален мисловен образ, който душата си е съставила от общите за всички лалета белези. Наивният реализъм с неговия принцип за реалност на всичко възприемано се опровергава от опита, който учи, че съдържанието на възприятията има преходен характер.
Вижданото от мен лале днес е действително, но след година то ще е изчезнало в небитието.
Утвърдилото се у мен е родът лале. Но за наивния реализъм този род е „само" идея, а не действителност. Така този светоглед изпада в положението да вижда как реалностите му се появяват и изчезват, докато считаното от него за нереално фактически се утвърждава спрямо реалното. Следователно наред с възприятията наивният реализъм трябва да признае валидността и на нещо идеално. Той трябва да допусне наличието на същности, които не могат да се възприемат сетивно.
към текста >>
2.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
Съществуването е бреме, а
небитие
то при всички случаи би било за предпочитане пред битието.
Всичко се разкрива като хармонично и целесъобразно взаимодействие и заслужава възхищение. От едно по- възвишено гледище дори в привидното зло или лошо може да се различи нещо положително, защото то представлява благотворна противоположност на доброто и последното ние можем да оценим още по-добре, когато то изпъква пред злото. А и злото не е истински реално - като такова ние окачествяваме само една по-малка степен на доброто. Злото е отсъствие на доброто и само по себе си не е нещо от значение. Другият възглед е този, който твърди, че животът е изпълнен със страдания и нищета, неудоволствието и болката навред надделяват над удоволствието и радостта.
Съществуването е бреме, а небитието при всички случаи би било за предпочитане пред битието.
Като главни представители на първия възглед, на оптимизма, трябва да схващаме Шафтсбъри и Лайбниц, а като такива на втория, на песимизма - Шопенхауер и Едуард фон Хартман. Лайбниц смята, че светът е най-добрият, какъвто може да има. По-добър не е възможен. Защото Бог е добър и мъдър. Един добър Бог иска да създаде най-добрия от световете, а един мъдър човек го познава - той може да го разпознае сред всички други възможни по-лоши светове.
към текста >>
Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто
небитие
.
Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел. Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога. Но едно премъдро същество може да вижда своята цел единствено в избавянето от страданията и тъй като всяко съществуване е страдание, целта му трябва да се състои в избавяне от съществуването.
Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие.
Всемирният процес е непрестанна борба срещу божиите страдания, която накрая завършва с унищожение на всяко съществуване. Следователно нравственият живот на хората ще бъде участие в унищожението на съществуването. Бог е създал света, за да се избави чрез него от безмерните си страдания. Светът „в известен смисъл трябва да се разглежда като сърбящ обрив върху Абсолютното", чрез който неговата несъзнателна целебна сила го избавя от една вътрешна болест, „или пък като болезнен пластир за изтегляне на гной, който всеединното Същество само си слага, за да може да насочи една вътрешна болка първо навън, а впоследствие да я премахне". Хората са брънки на света, в който страда Бог.
към текста >>
Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че
небитие
то било за предпочитане пред битието.
Може да каже: - Честолюбивият ще си изясни също така, че признанието, към което се стреми, е нещо без стойност. Той сам или с помощта на други ще стигне до убеждението, че един разумен човек не може да държи много на признание от страна на хората, понеже „при всички въпроси, които не са жизнено важни за развитието или пък вече окончателно са решени от науката", винаги може да се гарантира, „че мнозинството не е право и че малцинството е право". „На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332). Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие.
Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено. Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка. Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства.
към текста >>
Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез
небитие
то щяха да бъдат единствената разумна цел.
Едва след като се прозре невъзможността да бъде осъществен, този стремеж отстъпвал мястото си на по-висши задачи на човечеството. За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение. Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот. Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма.
Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел.
И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога. Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се спъва. Логично ще е Бог да е създал хората само за да осъществят Неговото избавление. Иначе сътворението би било безцелно. А един такъв светоглед има предвид цели извън човека.
към текста >>
3.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
под две
небитие
та
Действа като страстен противник на едната страна на същността си. „Човек трябва да погледне гибелта отблизо, още по-добре да я изживее в себе си, трябва да стигне почти до същността и, за да разбере, че тук няма шега. Свободомислието на нашите господа учени и филолози за мен е шега. На тях им липсва страстта за тези неща, страданието за тях.“ Как Ницше чувства вътрешното си противоречие и колко безпомощен изглежда в опита си да обедини в съзнанието си различните сили на същността си, се изразява в заключението на едно стихотворение от лятото на 1888 г., от времето малко преди катастрофата. „Сега –
под две небитиета
прегърбен, знак въпросителен, загадка уморена, загадка за грабливи птици... – Те вече ще те „разрешат“,
към текста >>
4.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Приеми в себе си само битието, което е непримесено с не-битие; защото всяко не-битие отрича всяко битие; същото прави и битието, което отрича всяко
небитие
.
Майнрих Сузо и Йоханес Руисбрьок притежаваха едно устройство на Духа, което бихме могли да наречем гениалност на сърцето. Тяхното чувство е привлечено от нещо инстинктивно в онази посока, където чувствата на Екхарт и на Таулер са доведени чрез един по-висш живот на представите. Пламенно се обръща сърцето на Сузо към едно Първично същество, което обгръща както отделния човек така и целия свят и в което, забравяйки себе си, той иска да се влее, както капка вода във великия океан. Той говори за този свой копнеж към Всемирното същество не като за нещо, което иска да обгърне с мисли; той говори като за едно естествено влечение, което опиянява неговата душа за унищожаване на нейното отделно съществуване и за възкръсването и във всемирната дейност на безграничното същество. "Обърни твоя поглед към съществото в неговата чиста невинност, като оставиш да отпадне това отделно и частично същество.
Приеми в себе си само битието, което е непримесено с не-битие; защото всяко не-битие отрича всяко битие; същото прави и битието, което отрича всяко небитие.
Едно нещо, което още трябва да става или е станало, е лишено сега от същност на настоящето. Ние не можем да познаем едно примесено битие или не-битие, освен с един признак на всемирното същество. Защото щом искаме да разберем дадено нещо, разумът среща съществото и това е съществото, което произвежда всички неща. Това не е едно частично същество на това или онова създание; защото частичното същество е изцяло примесено с нещо друго или с други възможности. Ето защо безименното божествено същество трябва да бъде едно цялостно, абсолютно същество, което подържа всички частични същества със своето присъствие." Така говори Сузо в своята автобиография, която е написал заедно със своята ученичка Елзбет Щеглин.
към текста >>
5.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Яков Бьоме търси Първопричината на света; Но самият свят е произлязъл чрез първопричината от
небитие
то.
И както в сянката само светлостта ни показва съществуването на светлината; а тъмнината се чувства като нещо, което отслабва светлината: Така и в света във всички неща се търси само закономерността; а злото, нецелесъобразно се приема като нещо самопонятно. Следователно, въпреки че за Яков Бьоме Първичното същество е Цялото, нищо в света не може да бъде разбрано, ако не вземем предвид едновременно Първичното същество и неговата противоположност. "Доброто е погълнало в себе си злото или противното..... Всяко същество съдържа в себе си доброто и злото и разделяйки се в своето развитие, то по ражда противоположни качества, които се стремят да властват едно над друго." Ето защо напълно в смисъла на Яков Бьоме е, да виждаме Добро и Зло във всяко нещо и във всеки процес на света; но съвсем не е в неговия смисъл да търсим първичното същество направо в едно смесване на доброто и злото. Първичното същество трябваше да погълне Злото; но злото не е съставна част на първичното същество.
Яков Бьоме търси Първопричината на света; Но самият свят е произлязъл чрез първопричината от небитието.
"Външният свят не е Бог и във вечността не ще бъде наречен Бог, а той е само една същност, в която Бог се изявява..... Когато се казва: Бог е всичко, Бог е небето и земята, а също и външния свят, това е истината; защото от него и в него води своето начало всичко. Но що мога да направя аз с такова говорене, което не е никаква религия? " На основата на такъв един възглед в духа на Яков Бьоме се изграждат неговите представи върху същността на целия свят, като прави да се роди от небитието на последователни степени закономерният свят. Този свят се изгражда в седем форми на природата.
към текста >>
На основата на такъв един възглед в духа на Яков Бьоме се изграждат неговите представи върху същността на целия свят, като прави да се роди от
небитие
то на последователни степени закономерният свят.
Първичното същество трябваше да погълне Злото; но злото не е съставна част на първичното същество. Яков Бьоме търси Първопричината на света; Но самият свят е произлязъл чрез първопричината от небитието. "Външният свят не е Бог и във вечността не ще бъде наречен Бог, а той е само една същност, в която Бог се изявява..... Когато се казва: Бог е всичко, Бог е небето и земята, а също и външния свят, това е истината; защото от него и в него води своето начало всичко. Но що мога да направя аз с такова говорене, което не е никаква религия? "
На основата на такъв един възглед в духа на Яков Бьоме се изграждат неговите представи върху същността на целия свят, като прави да се роди от небитието на последователни степени закономерният свят.
Този свят се изгражда в седем форми на природата. В тъмна суровост Първичното същество приема форма, затворено нямо в себе си и неподвижно. Под символа на солта Бьоме разбира тази суровост. С подобни наименования той се позовава на Парацелзий, който беше взел имената за природните процеси от химическите процеси. Чрез поглъщането на своята противоположност първата форма на природата се явява във втората; сурово, неподвижно приема движението; в него се явява сила и живот.
към текста >>
Той отново намира себе си като Първопричина сред света израснал от
небитие
то и образуващ се от хармоничното и дисхармоничното.
Не почива в себе си неподвижното, а подвижното, запаленото от светкавичния огън на четвъртата степен. На шестата степен самото Първично същество възприема себе си като такъв вътрешен живот; то възприема себе си чрез сетивните органи. Съществата надарени със сетива представят тази форма на природата. Яков Бьоме ги нарича звук или ехтене и като символ за сетивното възприятие поставя сетивното възприятие на звука. Седмата форма на природата е Духът издигащ се върху основата на своите сетивни възприятия /мъдростта/.
Той отново намира себе си като Първопричина сред света израснал от небитието и образуващ се от хармоничното и дисхармоничното.
"Духът святи донася сиянието на величието в същността, в която божеството се изявява." С такива възгледи Яков Бьоме се опитва да обясни света, който според знанието на неговата епоха той считаше за фактически. За него са факти онези, които естествената наука на неговото време и Библията считаха за такива. Едно нещо е начинът на неговото мислене, друго нещо е светът на фактите. Можем да си представим начина на неговото мислене приложен към едно съвършено друго познание на фактите.
към текста >>
6.
ГЛЕДИЩА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Нима човешката душа ще трябва да гори от възторг към висшата Красота, Истината и Доброто, за да бъде накрая пометена при всеки отделен случай в
небитие
то като сапунен мехур, израстнал от материалния мозък?
Изглежда, че в много по-голяма степен трябва да вникнем в думите на онези, които смело твърдят: Естественонаучните представи са тези, върху които би трябвало да се изгради и една нова религия. Дори и за този, който познава по-дълбоките духовни интереси на човечеството, подобни твърдения да изглеждат повърхностни, все пак той трябва да се вслуша в тях, защото вниманието на съвременното човечество е обърнато към тях и налице са основания да смятаме, че в близко време тяхната стойност все повече ще нараства. Но трябва да се вземат под внимание също и онези, които не могат да следват интересите на ума с интересите на своето сърце. Те са хора, чийто ум ги заставя да приемат естественонаучните представи. Тежестта на доказателствата ги подтиска, обаче религиозните потребности на душата им не могат да бъдат задоволени от тези представи, защото перспективите, които те дават, са твърде безутешни.
Нима човешката душа ще трябва да гори от възторг към висшата Красота, Истината и Доброто, за да бъде накрая пометена при всеки отделен случай в небитието като сапунен мехур, израстнал от материалния мозък?
Това е едно чувство, което подтиска мнозина като истински кошмар. Но същевременно върху тях упражняват давление и естественонаучните представи, защото те се натрапват с голямата сила на авторитета. Такива хора остават слепи за това раздвоение на тяхната душа дотогава, докато имат възможност да го вършат. Те се утешават, като казват, че на човешката душа не е дадено да хвърли светлина в тези неща. Те мислят естественонаучно, доколкото опитността на сетивата и логиката на ума изискват това, обаче те си запазват получените чрез възпитанието религиозни чувства и предпочитат да останат по отношение на тези неща в една замъгляваща ума тъмнина.
към текста >>
7.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
„С душевен взор в
небитие
то гледащ
Библиотека и работен кабинет на Капезий в основен кафяв цвят. Вечерно настроение. Капезий, после духовни образи, представляващи душевни сили; след това Бенедикт. Тази и следващите картини представят събития, които се случват няколко години след „ПОРТАТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО“. КАПЕЗИЙ (четейки в една книга)
„С душевен взор в небитието гледащ
и в смътни образи на мисълта мечтаещ по правила, изкуствено установени, човек в заблудата си често търси целта и смисъла в живота. И за касаещи далечни светове въпроси
към текста >>
8.
МИСЛИТЕЛНИЯТ ЖИВОТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХРИСТИЯНСКОТО ЛЕТОБРОЕНЕ ДО ЙОХАНЕС СКОТУС ИЛИ ЕРИГЕНА
GA_18_1 Загадки на философията
Когато душата се изтръгне чрез борба от всичко, което може да възприема и мисли като битие, когато се издигне над всичко, което може да мисли като
небитие
, тя може да предчувства духовно областта на свръхбитието, на скритото Божествено същество.
По същия начин постъпва и Ориген. Като сливащ се в един обхватен поток от представи се намира вдъхновеният от религиозните импулси мисловен живот в съчиненията на Дионисий Ареопагита. Тези съчинения се споменават от 533 г. сл.Хр., те не са били написани по-рано, обаче в техните основни черти, не в подробностите, произхождат от едно по-ранно мислене на тази епоха. Можем да скицираме съдържанието им по следния начин.
Когато душата се изтръгне чрез борба от всичко, което може да възприема и мисли като битие, когато се издигне над всичко, което може да мисли като небитие, тя може да предчувства духовно областта на свръхбитието, на скритото Божествено същество.
В това същество се съедини Прабитието с първичното Добро и с първичната Красота. Изхождайки от тази първична троичност, душата гледа една низходяща степенувана редица от същества, които стигат до йерархичен ред до човека. В 9-тото столетие Скотус Еригена приема този светоглед и го преустройва по свой начин. За него светът се представя като едно развитие в четири "природни форми". Първата е "творящата и несътворената природа".
към текста >>
9.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
От това обаче следва, че
небитие
то трябва да се предпочита пред съществуването.
Неговото съдържание е разумно; но че това съдържание е една действителност, това то дължи на неразумността. Царуването на неразумното се изразява в съществуването на страданията, които измъчват всички същества. В света страданието надделява над удоволствието. Този факт, който трябва да се обясни от нелогичния волев елемент на съществуването, него се стреми Едуардт фон Хартман да потвърди чрез грижливо разглеждане на отношението между удоволствието и неудоволствието в света. Който не се подава на никаква илюзия, а разглежда обективно злото в света, не може да стигне до друг резултат освен до този, че неудоволствието съществува в далече по-голям размер отколкото удоволствието.
От това обаче следва, че небитието трябва да се предпочита пред съществуването.
Обаче небитието може да се постигне само тогава, когато логически-разумната идея унищожава волята, съществуването. Ето защо Хартман разглежда мировия процес като постепенно унищожаване на неразумната воля чрез разумния идеен свят. Най-висшата морална задача на човека трябва да бъде тази, да съдейства за побеждаване на волята. Всеки културен напредък трябва да доведе накрая до това, да бъде произведено това побеждаване. Следователно човекът е морален, когато той взема участие в културния напредък, когато не желае за себе си нищо, а се посвещава безкористно на великото дело на освобождението от съществуването.
към текста >>
Обаче
небитие
то може да се постигне само тогава, когато логически-разумната идея унищожава волята, съществуването.
Царуването на неразумното се изразява в съществуването на страданията, които измъчват всички същества. В света страданието надделява над удоволствието. Този факт, който трябва да се обясни от нелогичния волев елемент на съществуването, него се стреми Едуардт фон Хартман да потвърди чрез грижливо разглеждане на отношението между удоволствието и неудоволствието в света. Който не се подава на никаква илюзия, а разглежда обективно злото в света, не може да стигне до друг резултат освен до този, че неудоволствието съществува в далече по-голям размер отколкото удоволствието. От това обаче следва, че небитието трябва да се предпочита пред съществуването.
Обаче небитието може да се постигне само тогава, когато логически-разумната идея унищожава волята, съществуването.
Ето защо Хартман разглежда мировия процес като постепенно унищожаване на неразумната воля чрез разумния идеен свят. Най-висшата морална задача на човека трябва да бъде тази, да съдейства за побеждаване на волята. Всеки културен напредък трябва да доведе накрая до това, да бъде произведено това побеждаване. Следователно човекът е морален, когато той взема участие в културния напредък, когато не желае за себе си нищо, а се посвещава безкористно на великото дело на освобождението от съществуването. Той ще върши несъмнено това, когато разбере, че неудоволствието трябва да бъде все по-голямо от удоволствието, следователно щастието е невъзможно.
към текста >>
Както идеята работи в цялостта на света за целта на
небитие
то, така и в отделните същества идейното съдържание е целесъобразно.
Тези съчинения крият в себе си духовни съкровища от извънредно голямо значение. Това е именно така поради причината, че при третирането на отделните въпроси на науката и живота Хартман разбира да не се оставя да бъде тиранизиран от своята основна мисъл, а да се отдаде на едно безпристрастно разглеждане на нещата. Това важи до особена висока степен за неговата "Феноменология на моралния живот", в която той излага и логическа връзка различните видове човешки морални учения. С това той даде един вид "Природознание" на различните морални гледни точки, минавайки от егоистичната гонитба на щастието през множество междинни степени до безкористното отдаване на всеобщия миров процес, чрез който божественото Първично същество се освобождава от злощастието на съществуването. Тъй като Хартман приема в своя светоглед мисълта за целесъобразността, понятно е, че естественонаучният начин на мислене почиващ върху дарвинизма му изглежда като едно едностранчиво идейно течение.
Както идеята работи в цялостта на света за целта на небитието, така и в отделните същества идейното съдържание е целесъобразно.
Хартман вижда в развитието на организма една осъществяваща се цел; и борбата за съществуване е само прислуга на целесъобразно царуващите идеи. /Философия на несъзнателното, 10-то издание, том ІІІ, стр. 403/. * * * Мислителният живот на 19-тото столетие се влива от различни страни в един светоглед на несигурност на мисълта и на безутешността. Рихард Вале обявява мисленето с цялата определеност, че то е неспособно да направи нещо за разрешението на най-висшите въпроси; а Едуард фон Хартман вижда в цялата културна работа един околен път, за да бъде произведено накрая пълното освобождение от съществуването, като последната крайна цел.
към текста >>
"Светът е средството за целта на
небитие
то, а именно светът е единственото средство за тази цел.
/Обръщаме внимание на книгата Макс Зайлинг "Майлендер"/. Щом изгледът на съществуването е само нещо лишено от стойност, само един остатък от нещо пълноценно, тогава целта на света може да бъде само неговото унищожение. Човекът може да вижда своята задача само в това, да съдейства на умножението. /Майлендер завършва своя живот със самоубийство/. Според мнението на Майлендер Бог е създал света само затова, за да се освободи чрез него от мъчението на своето собствено съществуване.
"Светът е средството за целта на небитието, а именно светът е единственото средство за тази цел.
Бог е познал, че само чрез ставането на един действителен свят на множеството "може да влезе от едно свръхбитие в едно небитие"/Философия на спасението, стр. 325/. В своята книга "Атомистика на волята"/която излезе след смъртта му/ поетът Роберт Хамерлинг се е изправил по един енергичен начин против възгледа, който произхожда от недоверието в света. Той отхвърля логически изследвания върху стойността или липсата на стойност на света и на съществуването и изхожда от едно първично изживяване. "Главното не е, дали хората са прави, че всичките, с извънредно малко изключение, искат да живеят, да живеят на всяка цена, независимо от това, дали им върви добре или зле. Главното е, че те искат това, а това не може никак да се отрече.
към текста >>
Бог е познал, че само чрез ставането на един действителен свят на множеството "може да влезе от едно свръхбитие в едно
небитие
"/Философия на спасението, стр. 325/.
Щом изгледът на съществуването е само нещо лишено от стойност, само един остатък от нещо пълноценно, тогава целта на света може да бъде само неговото унищожение. Човекът може да вижда своята задача само в това, да съдейства на умножението. /Майлендер завършва своя живот със самоубийство/. Според мнението на Майлендер Бог е създал света само затова, за да се освободи чрез него от мъчението на своето собствено съществуване. "Светът е средството за целта на небитието, а именно светът е единственото средство за тази цел.
Бог е познал, че само чрез ставането на един действителен свят на множеството "може да влезе от едно свръхбитие в едно небитие"/Философия на спасението, стр. 325/.
В своята книга "Атомистика на волята"/която излезе след смъртта му/ поетът Роберт Хамерлинг се е изправил по един енергичен начин против възгледа, който произхожда от недоверието в света. Той отхвърля логически изследвания върху стойността или липсата на стойност на света и на съществуването и изхожда от едно първично изживяване. "Главното не е, дали хората са прави, че всичките, с извънредно малко изключение, искат да живеят, да живеят на всяка цена, независимо от това, дали им върви добре или зле. Главното е, че те искат това, а това не може никак да се отрече. Въпреки това докторинерните песимисти не държат сметка за този решаващ факт.
към текста >>
10.
54. 13. Свободата на човека и епохата на Михаел
GA_26 Мистерията на Михаил
Тук възниква важният въпрос: не изгубва ли човек битието, когато той го напуска с една част на своето същество и се хвърля в
небитие
то?
В този факт, че в своето моментно образуване на представите човекът живее не в битието, а само в едно отражение на битието, в един образ на битието, се крие възможността за развитие на свобода та. Всяко битие в съзнанието е нещо принуждаващо. Само образът не може да принуждава. Ако чрез неговото впечатление трябва да стане нещо, то трябва да стане независимо от него. Човекът става свободен благодарение на това, че със своята Съзнателна душа той се издига от битието и се потопява в не-битийната същност на образа.
Тук възниква важният въпрос: не изгубва ли човек битието, когато той го напуска с една част на своето същество и се хвърля в небитието?
Тук отново имаме една от точките, където в разглеждането на света стоим пред една велика загадка. Това, което в съзнанието се изживява като образуване на представите, се е родило от Космоса. По отношение на Космоса човекът се потопява в не-битието. При образуването на представите /мисленето/ той се освобождава от всички сили на Космоса. Той рисува Космоса, вън от който се намира.
към текста >>
11.
55. Принципи 162-164
GA_26 Мистерията на Михаил
162. При образуването на представите/мисленето/ човекът живее със своята Съзнателна душа в битието, а в образа на битието, в
небитие
то.
Принципи 162-164 ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ В ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО /Във връзка с предидущото съзерцание върху Свободата на човека и Епохата на Михаел/
162. При образуването на представите/мисленето/ човекът живее със своята Съзнателна душа в битието, а в образа на битието, в небитието.
Чрез това той е освободен от съизживяването в Космоса. Образите не принуждават. Само битието принуждава. Ако все пак човекът се направлява според образи, това става на пълно независимо от образите, т.е. в пълна свобода спрямо света.
към текста >>
12.
VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Идеалите възникват в човешката гръд, но те нямат никаква власт над безидейната, жестока, разрушителна дейност на природата, която изкрещява срещу всеки идеал своя безмилостен призив: „Ти си само илюзия, мое призрачно създание, което яз отново и отново захвърлям в
небитие
то!
При това си посещение имах възможността да проведа един разговор с поетесата, който през живота ми често изникваше в душата ми. По това време тя вече се беше посветила на една задача от най-висш стил, на нейната епическа поема „Робеспиер“. Тя говорѝ с мен за основните идеи в нея. Още тогава в речта ѝ звучеше песимистично основно настроение. Струваше ми се, че сякаш в една личност като Робеспиер тя искаше да представи трагизма на всеки идеализъм.
Идеалите възникват в човешката гръд, но те нямат никаква власт над безидейната, жестока, разрушителна дейност на природата, която изкрещява срещу всеки идеал своя безмилостен призив: „Ти си само илюзия, мое призрачно създание, което яз отново и отново захвърлям в небитието!
“ Това беше нейното убеждение. След това поетесата ми говори за друг свой поетически замисъл, за „Сатанаида“. Тя искаше да представи антипода на Бог като прасъщество, което представлява силата, разкриваща се на човека в жестоката, безидейна, смазваща природа. Тя говореше с истинска гениалност за тази сила, действаща от бездната на битието и господстваща над всичко съществуващо.
към текста >>
Скоро след това се появи още едно стихотворение от деле Грацие, в което природата беше възпявана като найвисшата сила, но така, че тя говори подигравателно за всички идеали, които извиква към съществуване, за да заслепи човека, и отново запраща в
небитие
то, когато заслепяването бъде постигнато.
Шрьоер беше възмутен. Според него изкуството не следваше да потъва в такива бездни на „ужасяващото“. Дамите се оттеглиха. Те бяха на ръба на нервен срив. Не можех да се съглася с Шрьоер, защото ми се струваше, че той е изцяло изпълнен от чувството, че ужасяващите преживявания в душата на човека никога не трябва да се превръщат в поезия, дори когато тези ужасяващи неща са преживени искрено и правдиво.
Скоро след това се появи още едно стихотворение от деле Грацие, в което природата беше възпявана като найвисшата сила, но така, че тя говори подигравателно за всички идеали, които извиква към съществуване, за да заслепи човека, и отново запраща в небитието, когато заслепяването бъде постигнато.
По повод на това стихотворение написах статията „Природата и нашите идеали“, която не публикувах, а отпечатах в малък брой екземпляри. В нея говорех за привидността на основанията, които имат възгледите на деле Грацие. Казвах, че възгледи, които не се затварят пред враждебността, заложена в природата в противовес на човешките идеали, за мен стоят по-високо от един „повърхностен оптимизъм“, който няма поглед върху бездните на битието. Но говорих също и за това, че вътрешната свободна същност на човека създава из самата себе си това, което дава смисъл и съдържание на живота, и че тази същност не би могла да се разгърне, ако като дар от природата, отвън ѝ бъде дадено това, което трябва да произлезе отвътре. Заради тази статия се наложи да преживея голяма болка.
към текста >>
13.
10. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 3 юни 1907 г. Развитие на планетите / ІІчаст/.
GA_99 Теософия на розенкройцерите
Но не трябва да си мислим, че преминаване на планетата през това състояние на сън означава преминаване през бездействие, на състояние на
небитие
.
В неговите форми били заложени първите зародиши, предшествениците на нашите сетивни органи. Също така и на Слънцето е имало не такъв растителен свят, като сегашния, а растителна природа имали самите органи на растеж на днешния човек, т.е. всички жлези. Те били растителни, защото били пронизани от етерното тяло. Сега ние трябва да си представим, че това слънчево състояние е минало през някакво състояние на сън, период на затъмнение, на латентност.
Но не трябва да си мислим, че преминаване на планетата през това състояние на сън означава преминаване през бездействие, на състояние на небитие.
То не се явява такова, както и състоянието Девакан при човека. Човешкия Девакан това не е състояние на бездействие. Напротив, ние видяхме, как човекът там се намира в непрестанна деятелност и взема най-съществено участие в развитието на нашата Земя. Едва при съвременното съзнание на човека това състояние представлява някакъв вид сън. Но за друго съзнание то е много дейно, много актуално състояние.
към текста >>
14.
6. Шеста лекция. Опитности на посвещението в северните Мистерии.
GA_119 Макрокосмос и микрокосмос
Но трябва да изтъкна, че това Аз-съзнание не умираше в
небитие
то.
Това подчиняване на Аза бе осъществявано по такъв начин, че със сила произхождаща от духовния водач, Аз-съзнанието на кандидата за Посвещение бе намалявано, за начало, до една трета от обичайната му сила. Това е много значително намаляване, тъй като може да се каже, в общ смисъл, че с изключение на най-дълбоката фаза от всички, нашето съзнание в съня е намалено на близо една трета. Но в древните Мистерии процесът бе продължаван по-нататък; съзнанието бе намалявано до една четвърт от едната трета (т.е. до една дванадесета), така че накрая кандидатът всъщност беше в състояние, приличащо на смърт. За външното наблюдение той беше също като мъртвец.
Но трябва да изтъкна, че това Аз-съзнание не умираше в небитието.
Случаят не беше такъв. Напротив, само тогава беше възможно да се осъзнае чрез духовно възприятие силата на човешкия егоизъм; тъй като дори когато Аз-съзнанието беше намалявано до 1/12, духовно от индивида все още извираше мощна сила на егоизъм. И макар и да звучи странно, за да удържи този изливащ се егоизъм, за да не изпусне духовно човека, чиито Аз бе подчиняван по този начин, на учителя или водача бяха необходими 12 помощници. Това е една от т.нар. тайни на висшето Посвещение в определени древни Мистерии.
към текста >>
15.
3. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, 5 юни 1912
GA_137 Човекът в светлината на окултизма
Да, тя се усеща вътрешно, и ако човек наистина я усеща, той навлиза сякаш в
небитие
то.
Окултистът, който е минал през определени окултни и езотерични упражнения се убеждава в това от своите вътрешни опитности. Защото цялото знание, което ни дава външната наука, е призрачно и недействително, то е в известен смисъл безжизнено спрямо онези образи, които нашата душа може да изтъче, ако тя се освободи от физическия мозък. И от теософска гледна точка, веднага би могло да се каже, че един такъв човек, който е освободен от инструмента на своето физическо тяло, продължава да работи в душата си, като си служи с инструментите, заложени в неговия астрален и в неговия Азов организъм. Онези неща, които сега нахлуват в душата, притежават много по-голяма вътрешна сила, много по-голяма жизненост, отколкото рутинните мисли, извличани както до сега от външните предмети; освен това тези неща се отличават и с друго те ни позволяват сякаш да се обгърнем с една най-фина субстанция. И ние не можем да изразим всичко това, освен като си представим една струяща, преливаща светлина; не светлината, която човешкото око възприема, а тъкмо онази разливаща се най-фина субстанция, в която сме потопени като в едно разлюляно море.
Да, тя се усеща вътрешно, и ако човек наистина я усеща, той навлиза сякаш в небитието.
Обаче, ако един човек наистина се усети потопен в този елемент, той далеч няма да твърди, че се намира в едно небитие, в едно нищо, защото спрямо цялото досегашно знание, този елемент има едно изненадващо въздействие. Това въздействие е подобно на нещо, което ни разкъсва и разлива из целия Космос, ние сме като разтворени в този странен елемент, като разпадащи се в нашето собствено устройство, изгубвайки почва под нозете си, изгубвайки всички опорни точки, които сме имали във външния материален свят. Да, точно това става. И докато е така разпръснат из целия Космос, човек усеща това, което може да се нарече: струяща, разливаща се, неуловима от сетивата духовна светлина. Това е вътрешното изживяване, до което достига всеки окултен кандидат.
към текста >>
Обаче, ако един човек наистина се усети потопен в този елемент, той далеч няма да твърди, че се намира в едно
небитие
, в едно нищо, защото спрямо цялото досегашно знание, този елемент има едно изненадващо въздействие.
Защото цялото знание, което ни дава външната наука, е призрачно и недействително, то е в известен смисъл безжизнено спрямо онези образи, които нашата душа може да изтъче, ако тя се освободи от физическия мозък. И от теософска гледна точка, веднага би могло да се каже, че един такъв човек, който е освободен от инструмента на своето физическо тяло, продължава да работи в душата си, като си служи с инструментите, заложени в неговия астрален и в неговия Азов организъм. Онези неща, които сега нахлуват в душата, притежават много по-голяма вътрешна сила, много по-голяма жизненост, отколкото рутинните мисли, извличани както до сега от външните предмети; освен това тези неща се отличават и с друго те ни позволяват сякаш да се обгърнем с една най-фина субстанция. И ние не можем да изразим всичко това, освен като си представим една струяща, преливаща светлина; не светлината, която човешкото око възприема, а тъкмо онази разливаща се най-фина субстанция, в която сме потопени като в едно разлюляно море. Да, тя се усеща вътрешно, и ако човек наистина я усеща, той навлиза сякаш в небитието.
Обаче, ако един човек наистина се усети потопен в този елемент, той далеч няма да твърди, че се намира в едно небитие, в едно нищо, защото спрямо цялото досегашно знание, този елемент има едно изненадващо въздействие.
Това въздействие е подобно на нещо, което ни разкъсва и разлива из целия Космос, ние сме като разтворени в този странен елемент, като разпадащи се в нашето собствено устройство, изгубвайки почва под нозете си, изгубвайки всички опорни точки, които сме имали във външния материален свят. Да, точно това става. И докато е така разпръснат из целия Космос, човек усеща това, което може да се нарече: струяща, разливаща се, неуловима от сетивата духовна светлина. Това е вътрешното изживяване, до което достига всеки окултен кандидат. Но ако окултният кандидат, който се сблъсква с това изживяване, е вътрешно слаб и не е научен да мисли правилно в живота, тогава той се изправя пред едно трудно препятствие.
към текста >>
16.
4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, б юни 1912
GA_137 Човекът в светлината на окултизма
Мистикът обаче, след като изключи трите вида опитности от земните инструменти на съзнанието, мозъка и сърцето, естествено не попада в
небитие
то, защото извън нашето съзнание обективно съществува божествено-духовния свръхсетивен свят.
Вие сами можете да си представите, че това е извънредно трудно. За окултистът е самопонятно, че той може да се издига до състояния, при които се изключват свързаните с мозъка и сърцето изживявания, доколкото те възникват от Земните сили и доколкото минават през съзнанието. За практикуващият окултист, който се стреми да прониква в по-висшите светове, това е нещо самопонятно. В началото практикуващият окултист живее в свръхсетивния свят само доколкото е успял да игнорира връзките си със сетивния земен свят. Той напуска едни елементи и влиза в други.
Мистикът обаче, след като изключи трите вида опитности от земните инструменти на съзнанието, мозъка и сърцето, естествено не попада в небитието, защото извън нашето съзнание обективно съществува божествено-духовния свръхсетивен свят.
И той съвсем не навлиза сега по пътя на окултиста, комуто се открива свръхсетивната светлина и неизговореното слово; не, мистикът заглушава своето съзнание и всичките му принадлежащи сили, като накрая, след това заглушаване на всички тези човешки изживявания, той започва да се чувствува като слят с нещо ново и непознато. Тогава върху него започва да действува нещо, което е сходно със заличаването на човешкото съзнание, със заличаването на всички земни изживявания, нещо което е сходно с опиянението на екстаза. Да, всичко това съществува, но за него не може да се говори с думи, тъй като то не протича в ясно разграничени и конкретни изживявания. Когато продължим да говорим за окултизма, ние ще видим, че за човека би било съдбоносно, ако той изтръгне от корен и трите вида опитности тези на мозъка, сърцето и съзнанието. Тогава той би се превърнал в мистик, съединен и слят с духовното по такъв начин, че би заприличал на един спящ човек, който в съня си е слят с духовния свят, без да знае, без да има дори и предчувствие за това, че е слят с него.
към текста >>
17.
Пета лекция, 19 Септември 1912
GA_139 Евангелието на Марко
И повечето хора са единодушни, че не изпитват никаква топлота, когато например разгръщат Хегеловата „Енциклопедия на философските науки“, където се говори за „Битие“, „
Небитие
“, „Съществувание“ и така нататък.
Малко са онези хора, които могат да се ориентират в нещата, написани от тези трима души. От една, бих казал, философска куртоазия, днес отново се говори за Хегел и срещу току-що изказаното становище веднага може да се възрази, че съществуват хора, които сериозно се занимават с Хегел. Но когато размислим върху резултатите от техните занимания и за техния принос към разбирането на Хегеловата философия, ние веднага стигаме до заключението, че за всички тях Хегел си остава една голяма тайна. Обаче при Фихте, Шелинг и Хегел установяваме нещо съвсем друго: При тях всичко онова, което Кришна носи като светлина от Изтока, се проявява отново, макар и по твърде абстрактен начин, изискващ употребата на понятия, и все пак приликата може да бъде забелязана, стига да разполагаме с необходимата за това душевна нагласа. Ако един наш съвременник, който смята, че притежава нещо много повече от средна образованост, вземе в ръцете си някое от философските съчинения на Фихте или Хегел, той започва да го чете и вярва, че там открива само една поредица от понятия, свързани от едно общо развитие.
И повечето хора са единодушни, че не изпитват никаква топлота, когато например разгръщат Хегеловата „Енциклопедия на философските науки“, където се говори за „Битие“, „Небитие“, „Съществувание“ и така нататък.
Ето защо те казват: Тук сме изправени пред една най-висша абстракция на понятията; тя може и да е много красива, обаче от нея моето сърце, моята душа не получават никаква топлина. Аз действително познавам много хора, които, след като са прочели три или четири страници от това произведение на Хегел, бързо затварят книгата. И никой от тях не иска да признае, че може би вината, за да не се появи никаква топлина в сърцето, за да не се разгори онази жизнена битка, която ни пренася от Ада в Рая, се крие в самия него. Такива неща не се признават лесно. Защото съществува и една друга възможност, а именно: Навлизайки в „абстрактните понятия“ на тези трима мислители, човек не само да вземе участие в „жизнената битка“, не само да усети душевната топлина, но и да почувства целия преход от най-големия жизнен студ до най-прекрасната жизнена топлина.
към текста >>
18.
10. ДЕСЕТА СКАЗКА. Тюбинген, 16. 2. 1913 г.
GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане
Физическата смърт е едно преминаване от физическото битие към физическото
небитие
, а описания момент е едно преминаване от
небитие
то към развитието.
Тук работата се представя така, че ние трябва да изработим нашата земна форма като първообраз. Това прави едно впечатление противоположно на онова, което ясновидецът вижда, когато насочва своя поглед върху спящото физическо и етерно тяло. Физическото и етерното тяло се представят през време на съня като нещо умиращо, обаче това което построяваме между живота и смъртта като един първообраз и се внедрява във физическата природа на човека, предлага впечатлението за нещо покълващо, развиващо се, растящо. Така че между смъртта и едно ново раждане се намира един важен момент: Той се намира в спомена за предшествуващото съществувание и преминаването към следващото земно съществувание, там където човекът започва да работи върху развитието на неговия физически организъм. Ако си представите физическата смърт и в сравнение с това този момент, вие ще имате противоположното на физическата смърт.
Физическата смърт е едно преминаване от физическото битие към физическото небитие, а описания момент е едно преминаване от небитието към развитието.
Човек изживява съвършено различно този момент, когато го разбере, отколкото не го е разбрал. Такова понятие като това на противоположността на смъртта ни е това, което настъпва между живота и едно ново раждане. То трябва да се превърне в чувство в душата на антропософа. Антропософа не трябва да разбира само с ума, а това което е разбрал трябва да се превърне в чувство. Тогава той ще почувствува обогатяването, което нашият живот изпитва, когато такива понятия са възприемани от душата.
към текста >>
19.
4. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Кьолн, 30. Декември 1912
GA_142 Бхагават Гита и посланието на ап. Павел
към Кришна: „Ти, господарю на Боговете, си безкраят и вечността, ти си едновременно битието и
небитие
то, ти си най-висшият от Боговете, най-древният от Духовете, ти си най-ценното съкровище на Всемира, ти обхващаш Всемира и носиш в себе си всички възможни форми, ти си вятър, ти си огън, ти си смъртта, ти си вечно подвижното море на световете, ти си Луната, ти си най-висшият от Боговете, ти си предшественикът на Бобовете.
Да, ние сме изправени пред една мирова тайна. Защото обръщайки се към своята собствена същност, човекът трябва да възприеме казаните думи без помощта на онези усещания, чувства и мисли, които са присъщи на обикновения живот. За човека не съществува по-голяма опасност от тази, да свърже думите на Арджуна с едно или друго чувство от обикновения живот. И ако би постъпил така, ако би принизил тази мирова тайна до едно или друго чувство от обикновения живот, тогава лудостта и манията за величие биха изглеждали нещо съвсем невинно в сравнение с болестите, които биха се стоварили върху него. Ето как Арджуна се обръща към своята по-висша същност, т.е.
към Кришна: „Ти, господарю на Боговете, си безкраят и вечността, ти си едновременно битието и небитието, ти си най-висшият от Боговете, най-древният от Духовете, ти си най-ценното съкровище на Всемира, ти обхващаш Всемира и носиш в себе си всички възможни форми, ти си вятър, ти си огън, ти си смъртта, ти си вечно подвижното море на световете, ти си Луната, ти си най-висшият от Боговете, ти си предшественикът на Бобовете.
Хиляди и хиляди пъти трябва да бъдеш възхваляван. Но ти заслужаваш много повече. Възхвала трябва да се носи към теб от всички страни; ти си всесилен, ти завършваш всичко. И когато в нетърпението си бих те сметнал за мой приятел, наричайки те Кришна, неподозиращ твоето чудно величие, и когато без достатъчно внимание те почитам не както трябва в промяна и в покой, във величието и ежедневието, без оглед на това дали си сам или заедно с други същества тогава умолявам те за твоята прошка. Ти, Отец на света, който движиш света и се движиш вътре в него; ти, който си Учителят, който си много повече от всеки друг учител; никой не може да се сравни с теб, ти превъзхождаш всички същества от трите свята, на колене пред теб търся твоята милост, о Господарю на световете.
към текста >>
20.
Животът между смъртта и ново раждане
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
Когато наблюдаваме смъртта от физическата страна на битието, тя ни изглежда като края на това битие, като нещо, което за физическото наблюдение се явява като
небитие
то.
За мъртвите е от най-огромно значение: аз виждам моето физическо тяло да се отделя от мен. И другото: в резултат на това виждам да израства в мен усещането: аз съм един Аз. Може да се кажат парадоксалните думи: ако не бихме могли да преживеем своята смърт от другата страна, след смъртта нямаше да можем да имаме азово съзнание. Точно както човешката душа, навлизайки в битието чрез раждането или, да речем, чрез зачеването, постепенно привиква да използва физическия апарат, като по този начин развива азовото съзнание в тялото, също така човешкото същество добива азовото съзнание след смъртта от другата страна на битието чрез това, че преживява отделянето на физическото тяло от цялостното човешко същество. Помислете само какво всъщност означава това.
Когато наблюдаваме смъртта от физическата страна на битието, тя ни изглежда като края на това битие, като нещо, което за физическото наблюдение се явява като небитието.
Погледнато от другата страна, смъртта като такава се явява най-величественото нещо, което може да се изправи пред човешката душа. Защото то означава, че човекът винаги може да има усещането за победа на духовното битие над физическото. И докато ние тук, във физическия живот, никога не можем да имаме представа за нашето раждане – никой човек няма представа за своето раждане, никой човек не може да знае нещо за рождението си от земната си опитност, – и така, колкото малко тук, във физическия живот, можем да наблюдаваме нещо, свързано с нашето раждане, толкова сигурно можем да видим, ако сме напълно съзнателни след смъртта, събитието на нашата смърт. Но в това събитие няма нищо мъчително и тягостно, там то е най-великото, най-великолепното, най-красивото, което можем да имаме пред душата си. Защото то представя цялото величие на факта, че от смъртта произхожда съзнанието, себесъзнанието в духовния свят, че всъщност смъртта се явява пробудител на себесъзнанието в духовния свят.
към текста >>
21.
6. Лекция, 24.11.1915
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
В духовния свят няма нищо друго, освен това, което творчески създаваме от нищото, от
небитие
то, освен това, над което творчески съдействаме.
В духовния свят винаги трябва да се приложи дейност, съвместна работа, за да възникне това, което в духовния свят е действителност, навсякъде е нужна съвместна работа. Този, който развъплътен се намира в духовния свят, вижда обкръжаващия духовен свят в тези граници, в които той е деен в него. И, от необхванатото от собствената му дейност, той вижда това, което в духовния свят се явява отвъден свят, тоест света, в който живеем ние. Когато развъплътеният гледа към Земята, той без съвместна работа вижда това, което става на нея. Ако тук на Земята нашия видим свят, действителния живот за нас, съществуващия за нас свят наричаме отсамен свят, а това, което е невидимо за физическото око – отвъден свят, гледайки от духовния свят, имаме обратната картина.
В духовния свят няма нищо друго, освен това, което творчески създаваме от нищото, от небитието, освен това, над което творчески съдействаме.
Това в духовния свят е отсамно. Без съдействие от наша страна, в духовния свят отсамното е сумрачно и нямо за нас, и безжизнено – ако не творим в него душевно-духовно. Духовният свят съществува независимо от нашата дейност, става дума за нашето възприятие в него. Ако тук гледаме нагоре към неведомото, от духовния свят гледаме на познатото ни тук във физическия свят, като на отвъдно, на недействително, тъй като то съществува извън нашата духовно-душевна дейност. Трябва да свикнем с тези представи.
към текста >>
22.
2. Втора лекция, 24 Септември 1921
GA_207 Антропософията като космософия 1
Ето как ние отправяме взор към една област, където материята е тласната обратно към своето
небитие
, към нищото.
И ето че всред това нищо, чрез нас може да възникне доброто: Ако вместо нашите инстинкти и нагони, които служат само за изграждане на егоизма, ние вложим в това огнище на разрушението не друго, а висшите етични идеали. Тогава възниква нещо ново. Тъкмо в това огнище на разрушение, тогава възниква зародиша на бъдещия свят; възниква чрез нашето човешко съучастие. И когато говорим както например в моята книга „Въведение в Тайната Наука“ за това че някога нашата Земя ще бъде подложена на унищожение, за да достигне през различни преходни състояния следващото си Юпитерово въплъщение*7, длъжни сме да допълним: В това Юпитерово въплъщение ще съществува само това, което днес в огнището на разрушение човек формира като ново изваяние от моралните си идеали а несъмнено и от тези импулси, които са антиморални, които активират егоизма и злото. Така че новият Юпитер ще бъде тъкмо последица от борбата между това, което хората успяват да направят на Земята, влагайки моралните си идеи в своя вътрешен хаос, и това което те изваждат навън като неморалност, егоизъм, антиморалност.
Ето как ние отправяме взор към една област, където материята е тласната обратно към своето небитие, към нищото.
Но аз споменах и за другата страна на човешкото съществувание, в което сме заобиколени от сетивните явления: те ни обгръщат като един сферичен екран и тогава ние се обръщаме към нашия комбинативен разум, за да намерим всред тези сетивни явления определени закономерности, закони, които наричаме природни закони. Обаче чрез обикновеното съзнание не може да се премине през този сетивен екран. Както с обикновеното съзнание не може да се проникне навътре зад огледалото на спомените, зад огледалото на спомнянето, така с него не може да се излезе и навън през екрана на сетивните впечатления. Но представителите на древната източна мъдрост можеха, в определена степен от развитието на своето съзнание, с едно инстинктивно ясновиждащо съзнание, те можеха това. И тогава те откриваха онзи свят, в който егоизмът първоначално не можеше да се изяви, нито да претендира за главно място в човешкото съзнание.
към текста >>
23.
8. Осма лекция, 9 Октомври 1921
GA_207 Антропософията като космософия 1
Едва когато се претопи минералното царство, едва когато се разпадне растителното царство, едва когато премине и царството на животинските видове, така че днешната човешка форма да се окаже вече непостижима, защото тя е рожба на Земята, принадлежи на Земята, едва когато всичко това пропадне в
небитие
то, едва тогава градинарят ще е пренесъл зародишите в бъдещето въплъщение на Земната планета, което в моята „Тайна Наука“ аз наричам Бъдещият Юпитер.
От Азът ние не получаваме никаква идея за това, какъв трябва да бъде той занапред. Ако разглеждаме тези съставни части на човешкото същество, ние виждаме, че във физическото тяло, в етерното тяло, в астралното тяло и в Азовото тяло са вложени зародишите на нови космически светове. И сега: Нещата се свеждат до това, че ние сме длъжни да опазим тези зародиши на нови космически светове, да ги опазим по един земен начин. Защото както и при всички други зароди ши съществува реалната опасност те да загинат. И само нашата правилна връзка с Мистерията на Голгота ни дава силите за да превърнем Христос в онзи градинар, който няма да позволи на зародишите да загинат, а ще съумее да ги пренесе в бъдещия свят.
Едва когато се претопи минералното царство, едва когато се разпадне растителното царство, едва когато премине и царството на животинските видове, така че днешната човешка форма да се окаже вече непостижима, защото тя е рожба на Земята, принадлежи на Земята, едва когато всичко това пропадне в небитието, едва тогава градинарят ще е пренесъл зародишите в бъдещето въплъщение на Земната планета, което в моята „Тайна Наука“ аз наричам Бъдещият Юпитер.
За духовните царства над човека ние можем да говорим само ако сме запознати с тяхното минало. Ние знаем обаче, че в своята сегашна дейност, те постигат именно това, което пулсира в нашия Дух. Ако погледнем в душевния свят на човека, ние ще открием там настоящето, ще открием този душевен свят интимно свързан с настоящето. Ако погледнем обаче в телесния свят на човека, ще видим как в този телесен свят ние носим зародишния свят на бъдещето. Така се откриват човешките тела според своето духовно устройство.
към текста >>
24.
ЧАСТ ВТОРА. ЕВОЛЮЦИЯТА НА ЧОВЕКА... 5. ПЕТА КОНФЕРЕНЦИЯ, Дорнах, 5 август 1922 г.
GA_214 Тайната на троицата
И както апостол Павел можа да говори с пълно право за стария Адам и новия Адам, за Христос, така модерният човек може с пълно право да го прави също, в определен смисъл; трябва само той ясно да вижда, че човекът, който имаше още в себе си съзнанието на миналото се чувстваше повдигнат от Христос и че модерният човек трябва да чувства, че Христос го предпазва от опасността да бъде хвърлен от високо в
небитие
то /липса на живот/, от чистата абстракция, от чистия интелектуализъм.
Може би се говори за падение в реален смисъл. Някогашният човек имаше ясно чувство, когато си казваше: аз паднах от една духовна висота и се свързах с една нисша реалност; така, модерният човек трябваше да открие, че мислите, които стават все по-абстрактни го водят също към един вид падение, но към едно падение, което върви нагоре, при което човек пада по един определен начин нагоре, значи, се издига, но се издига за своята загуба, по същия начин, както човекът от миналото усещаше, че пада за своята загуба. Човекът от миналото, който разбра още Грехопадението в смисъла на миналото, видя в Христос този, който постави човека в правилна връзка с този грях, т.е., с възможността за изкупление: както човекът от миналото, когато разви съзнанието, видя в Христос този, който го изправи от Грехопадението, така модерният човек, който влиза в интелектуализма, би трябвало да види в Христос този, който му дава тежест, за да не излитне духовното далеч от Земята или, по-скоро, далеч от света, в който се счита че е. Човекът от миналото считаше христовото събитие основно в смисъла на еволюция на волята, което е, разбира се, във връзка с Грехопадението; така модерният човек би трябвало да се научи да разглежда Христос във връзка с мисълта, но една мисъл, която ще изгуби неизбежно действителността, ако човек не е в състояние да и даде тежест така, че да може да открие действителността в живота на самата мисъл. Особено необходимо е да си казваме, че човекът преминава през еволюция.
И както апостол Павел можа да говори с пълно право за стария Адам и новия Адам, за Христос, така модерният човек може с пълно право да го прави също, в определен смисъл; трябва само той ясно да вижда, че човекът, който имаше още в себе си съзнанието на миналото се чувстваше повдигнат от Христос и че модерният човек трябва да чувства, че Христос го предпазва от опасността да бъде хвърлен от високо в небитието /липса на живот/, от чистата абстракция, от чистия интелектуализъм.
Модерният човек има нужда от Христос, за да направи от своя грях, който го заплашва да се изгуби в далечините, нещо, което може да стане отново, добро в него. И мисълта става добра от факта, че тя може да се свърже отново с истинската действителност, духовната действителност, а също, именно за този, който разбира мистериите на света, съществува възможността да постави Христос в най-модерната еволюция на съзнанието. И сега, върнете се отново на нашия предишен образ, където се спрях на човешката способност за спомняне. Там можем да кажем това: да, ние продължаваме да живеем като човешки същества в духовния свят, като изкарваме навън главата си, за да гледаме физическия свят. Но ние не изплуваме нацяло, изкарваме навън само главата си.
към текста >>
25.
ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 22 март, 1923 г.
GA_222 Импулсиране на световно-историческите събития от духовните сили
И ние ставаме непритежаващи тези живи мисле-същества, които имахме по време на нашето доземно съществуване, когато сме ги приемали в себе си вече само като трупове, тоест сме ги възприемали, тъй да се каже, в тяхното
небитие
.
Животните и днес още могат това, защото те нямат абстрактно мислене, което да ги отчужди от света; затова животните различават, следвайки, както се казва, своя инстинкт, отровните растения от неотровните. Да, но тогава човек - и това трябва отново и отново да се повтаря, тогава човек не би стигнал до ползване на своята свобода! Защото това, което ни поддържа живи чак до границата на мислите, това ни лишава от свобода. Ние трябва, колкото и парадоксално да звучи, да станем по отношение на мислите, каквито сме били в предните земни животи, действително съвсем непритежаващи ги. И тогава ще можем да станем свободни.
И ние ставаме непритежаващи тези живи мисле-същества, които имахме по време на нашето доземно съществуване, когато сме ги приемали в себе си вече само като трупове, тоест сме ги възприемали, тъй да се каже, в тяхното небитие.
Ние с нашите лишени от живот мисли по отношение на нашето душевно преживяване по време на бодърстването на Земята сме като някакви «онеправдани». От тази «онеправданост», всъщност, се ражда нашата свобода. Тя вече може да бъде разбрана. Но ние не можем нищо наистина да научим, ако не носим в себе си нищо живо. Ние можем да изучим мъртвото, но мъртвото не е способно да ни придвижи нито крачка напред в нашето живо отношение към Вселената.
към текста >>
26.
5. ПЕТА СКАЗКА: Дорнах, 27 октомври 1923 г.
GA_230 Човекът като съзвучие на творящото образуващото и формиращото мирово слово
И тъй като въздухът е проникнат от светлината, пеперудата избира в това битие светлина-въздух
небитие
то на въздуха, а битието на светлината; въздухът е за нея само носител.
Птиците снасят своите яйца. Те трябва да бъдат излюпени от топлината. Яйцето на пеперудата е предадено просто на слънчевата природа; птичето яйце идва в областта на топлината. Птицата съществува в областта на топлинния етер и тя побеждава в същност това, което е само въздух. Пеперудата също лети във въздуха, но тя е всъщност изцяло едно създание на светлината.
И тъй като въздухът е проникнат от светлината, пеперудата избира в това битие светлина-въздух небитието на въздуха, а битието на светлината; въздухът е за нея само носител.
Въздухът представлява само вълните, върху които тя плува така да се каже, но нейният елемент е светлината. Птицата лети във въздуха обаче нейният елемент е всъщност топлината, различните степени на топлината във въздуха, и тя побеждава в определена степен въздуха. Разгледайте костите на млекопитаещите животни, костите на човека: те са изпълнени с костен мозък. Ние ще има още да говорим за това, защо те са изпълнени с костен мозък. Костите на птиците са кухи и пълни само с въздух.
към текста >>
27.
ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Вроцлав, 10. Юни1924 г.
GA_239 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Пети том
Те бяха довеждани дотам, не само да се съмняват в истината, а да чувстват нищожността на човешкото съществуване -
небитие
то в човешкото битие.
И чак когато в душата си той е изживял всичко възможно като болки, вътрешна трагика, подтиснатост, бих искал да кажа, вътрешна премазаност, - всичко, което може да се преживее като съмнение във върховните истини, тогава той е бил довеждан, първоначално картинно имагинативно, а после в духовна реалност до действителното схващане на истината. Така че всеки, който е бил посветен в хибернийските мистерии, не само се е научил да вярва на истината, но също и да не вярва в истината. Едва чрез това жизнеутвърждаващо е могла да се прояви неговата непоклатимост в присъединяването му към дадена истина. Също и едно друго чувство биваше събуждано при тези, които търсеха посвещението в мъдростта на Хиберния. Те бяха довеждане до усещането, че всъщност всяко битие би могло да бъде също като земното битие - една илюзия, не действително битие.
Те бяха довеждани дотам, не само да се съмняват в истината, а да чувстват нищожността на човешкото съществуване - небитието в човешкото битие.
И тогава насреща на винаги новоформиращите се етерни сили, насреща на физическите сили, които са подложени на разрушение, но от духовното, от духовна страна винаги наново се изграждат, насреща на всичко това, което като разрушителни и отново изграждащи сили прониква живота, след като душевността му е била изпълнена с правилното настроение, за да достигне изцяло до имагинацията в тези неща, той е бил довеждан пред две могъщи, мощни образни статуи. Накарвали го да натисне с пръст едната статуя. Винаги се установявало, че тази статуя била напълно еластична и се възстановявала след натиска. Статуята отново придобивала своята форма и изглеждала като жива. Така той бил насочван към особенностите на живото, понеже в него се пораждало празнично настроение при това непосредствено впечатление, което изпитвал при натискането.
към текста >>
28.
1. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 7 ноември 1920
GA_314 Физиология и терапия от гледна точка на духовната наука
Ако се стигне само до един задържан в своето развитие неопластичен процес, тогава един или друг орган защото това, което става не се извършва във въздуха или пък в
небитие
то, се свързва, така да се каже, с онази сила, която иначе би се насочила навътре към неопластичния процес, превръщайки се там в нещо самостоятелно и еманципирано; т.е.
Ако се опитам да представя нещата схематично, аз трябва да кажа следното: Ако с този бял кръг (рис.1) обхващам нормалния строеж на човешкия организъм, тогава възникването на един карцином аз трябва да отбележа ето така (червено); т.е. по този начин аз загатвам за определени растежни сили, които вместо да се разпределят навсякъде, се струпват в точно определено място. Ако искам да представя това, което става на другия полюс, при манията разбира се пак схематично, аз трябва да нарисувам тази фигура (синьо) като нещо, което се излъчва от организма, като нещо което иска да се устреми към сферата на духовно-душевното. Вие можете да си представите тези екстремни случаи, които току що описах, в едно много по-смекчено състояние. Нека да си представим, че не се стига до карцином, до неоплазма, а до един задържан в своето развитие неопластичен процес.
Ако се стигне само до един задържан в своето развитие неопластичен процес, тогава един или друг орган защото това, което става не се извършва във въздуха или пък в небитието, се свързва, така да се каже, с онази сила, която иначе би се насочила навътре към неопластичния процес, превръщайки се там в нещо самостоятелно и еманципирано; т.е.
свързва се с това, което е нормалната сила в този или онзи орган, и по този начин ние се изправяме пред едно или друго заболяване както е прието да се назовават днес нещата в медицината на този или онзи орган. А сега нека приемем, че предразположбата към мания спре на половината път. Засегнатия индивид далеч не е принуден чрез абнормното в своята организация-, да прекрачва в духовно-душевните области, какъвто би бил случаят с една продуктивна и неудържима мания, при която цялото мислено се определя от емоциите. Да, всичко това спира на половината път, и в този случай ние имаме работа с различните форми на т.н. душевни заболявания подчертавам този израз: "Така наречените" който могат да се проявят под всевъзможни форми и начини; от органично обусловените илюзии до органично недоказуемите хистерни състояния и т.н.
към текста >>
НАГОРЕ