Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
Намерени са
46
резултата от
31
текста в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Метафизика
'.
1.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
В едно писмо, което отправя до Зьомеринг на 28 август 1796 година, Гьоте намира че той е вплел твърде много
метафизика
в своите възгледи; една идея върху предмети на опитността няма никакво оправдание, когато тя излиза вън от тях, когато не е основа на в същността на самите обекти.
Тук той се натъкна на една проблема, която е една от най-важните за човешкото изследване въобще: Нито един от отделните емпирични обекти не отговарят напълно на неговия тип; нито едно същество в природата не беше тъждествено с него. Следователно съдържанието на понятието за типа не може да произхожда от сетивния свят като такъв, въпреки че то се добива при този сетивен свят. Следователно то трябва да седи в самия тип; идеята за първичното същество можеше да бъде само една такава, която развива от себе си едно съдържание съгласно една намираща се в самата нея необходимост, което съдържание се явява след това в света на явленията под една друга форма под формата на възприятието. В това отношение интересно е да видим, как самият Гьоте застава срещу емпиричните природоизследователи за истинската опитност и строгото различаване на идеята от обекта. В 1796 година Зьомеринг му изпраща една книга, в която той (Зьомеринг) се опитва да открие седалището на душата.
В едно писмо, което отправя до Зьомеринг на 28 август 1796 година, Гьоте намира че той е вплел твърде много метафизика в своите възгледи; една идея върху предмети на опитността няма никакво оправдание, когато тя излиза вън от тях, когато не е основа на в същността на самите обекти.
Според него при обектите на опитността идеята е един орган, който трябва да обхване като необходима връзка това, което иначе би било възприемано само в едно сляпо редуване едно до друго и едно след друго. Обаче от това, че идеята не може да прибави нищо ново към обекта, следва, че самият този последен, по неговата собствена същност, е нещо идейно; че въобще емпиричната действителност трябва да има две страни: Едната, според които тя е нещо особено, индивидуално, другата, според която тя е нещо идейно-общо. Общението със съвременните философи както и четенето на техните съчинения доведе Гьоте до определена гледна точка в това отношение. Съчинението на Шелинг за Мировата душа и неговият очерк на една Натурфилософия*(*Гьотеви анали към 1798-1799 г.) както и книгата на Щефен "Основни черти на общата естествена наука" му подействаха плодотворно. Той води разговори по някои въпроси и с Хегел.
към текста >>
2.
10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ето защо ние трябва да отхвърлим всяка
метафизика
.
Ние не познаваме нещо подобно: От нещо дадено като познато да се направи заключение за нещо недадено, което да стои на основата на даденото, което да обуславя това дадено. Ние отхвърлихме едно такова заключение, при което един член на заключението не е даден. Да се направи заключение, това значи да се премине от дадени елементи към други също така дадени елементи. В заключението ние свързваме А с В чрез С; обаче всичко това трябва да бъде дадено. Когато Фолкелт казва: Мисленето ни заставя към даденото да направим едно предположение и да го надминем, ние казваме: В нашето мислене ни напира вече това, което ние искаме да прибавим към непосредствено даденото.
Ето защо ние трябва да отхвърлим всяка метафизика.
Метафизиката иска да обясни нещо дадено чрез нещо недадено, измислено /Волф, Хербарт/. В изваждането на заключение ние виждаме само една формална дейност, която не води до нищо ново, която произвежда само преходи между нещо положително-налично.
към текста >>
Метафизика
та иска да обясни нещо дадено чрез нещо недадено, измислено /Волф, Хербарт/.
Ние отхвърлихме едно такова заключение, при което един член на заключението не е даден. Да се направи заключение, това значи да се премине от дадени елементи към други също така дадени елементи. В заключението ние свързваме А с В чрез С; обаче всичко това трябва да бъде дадено. Когато Фолкелт казва: Мисленето ни заставя към даденото да направим едно предположение и да го надминем, ние казваме: В нашето мислене ни напира вече това, което ние искаме да прибавим към непосредствено даденото. Ето защо ние трябва да отхвърлим всяка метафизика.
Метафизиката иска да обясни нещо дадено чрез нещо недадено, измислено /Волф, Хербарт/.
В изваждането на заключение ние виждаме само една формална дейност, която не води до нищо ново, която произвежда само преходи между нещо положително-налично.
към текста >>
3.
10_3. СИСТЕМА НА НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ние виждаме, чрез какво може, в смисъла на Гьотевия светоглед, да бъде заменена
метафизика
та: Чрез едно идейно разглеждане, съпоставяне и извеждане на първичните явления.
Тяхната действителност са идеите. На отделната наука предстои да обработи даденото дотам, че да го доведе до първичното явление, до типа и до ръководните идеи в историята. "ако физикът.... Може да стигне до познанието на онова, което нарекохме едно първично явление, той е осигурен, застрахован, а заедно с него и философът; осигурен е той, защото е убеден, че е стигнал до границата на своята наука, че се намира на емпирическата висота, където може да обгърне с ретроспективен поглед опитността във всички нейни степени, и да насочи поглед напред в царството на теорията, където не може да навлезе, но може все пак да надникне. Философът е осигурен, защото приема от ръката на физика нещо последно, което сега при него е нещо първоначално* /*Очерк на една теория на цветовете 720, Е.Н.ІІІ, стр.275 и следв./ "тук именно се явява философът с неговата работа. Той взема първичните явления и ги поставя в задоволителната идейна връзка.
Ние виждаме, чрез какво може, в смисъла на Гьотевия светоглед, да бъде заменена метафизиката: Чрез едно идейно разглеждане, съпоставяне и извеждане на първичните явления.
В този смисъл Гьоте се изказва няколкократно върху отношението на емпирическата наука и философията; той се изказва особено ясно в своите писма до Хегел. В своите анали Гьоте говори няколкократно за една схема на естествената наука. Ако бихме имали налице тази схема бихме видели от нея, как той самият си е представял отношенията на отделните първични явления; как ги е подреждал в една необходима верига. Една представа за това добиваме също, когато разгледаме таблицата, която той дава в т.1, гл.4 "Върху Естествената наука" за всички възможни начини на действия: Случайно механическо – физическо химическо органическо – психическо етическо религиозно гениално.
към текста >>
4.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Естествено с гореизложеното е засегнато само онова понятие за материята, което физиката поставя на основата на своите съзерцания и което тя отъждествява със старото, също така неоправдано понятие за веществото на
метафизика
та.
Но нашите забележки ни показаха и нещо друго. Видяхме, че не можем да говорим за един субективен характер на възприятията. Когато имаме едно възприятие, ние можем да проследим процесите от възбудителя до нашия централен орган; тук никъде не ще намерим една точка, където от обективността на невъзприеманото бихме искали да посочим към субективността на възприятието. С това е опроверган субективният характер на света на възприятията. Светът на възприятието съществува като основа на себе си съдържание, което предварително няма още нищо общо със субекта и обекта.
Естествено с гореизложеното е засегнато само онова понятие за материята, което физиката поставя на основата на своите съзерцания и което тя отъждествява със старото, също така неоправдано понятие за веществото на метафизиката.
Едно нещо е материята като истински реалното, което стои на основата на явленията, друго нещо е материята като явление, като феномен. Нашето разглеждане засяга само първото понятие. Последното не се засяга от него. Защото, когато наричам "материя" това, което изпълва пространството, това е просто една дума за едно явление, на което не може да се препише никаква по-висша реалност, освен тази, която се приписва и на другите явления. Нужно е само при това да държа постоянно в съзнанието си този характер на материята.
към текста >>
5.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Гьоте пише на Якоби: "Бог те е наказал с
метафизика
та и ти е поставил един кол в плътта, а мене е благословил с физиката”..... Аз се придържам към богопочитането на атеиста /Спиноза/ и предоставям на вас всичко, което наричате религия или би трябвало да наричате религия.
Схващането на света, което познава същността на нещата в идеите и схваща познанието като едно вживяване в същността на нещата, не е мистика. Обаче то има общо с мистиката това, че разглежда обективната истина не като нещо съществуващо във външния свят, а като нещо, което може да бъде обхванато действително във вътрешността на човека. Противоположния светоглед пренася основите на нещата зад явленията, в една област намираща с е отвъд човешката опитност. Той може да се отдаде или на една сляпа вяра в тези основи, която получава своето съдържание от една положителна религия на откровението, или да създава умствени хипотези и теории върху това, как е устроена тази отвъдна област на действителността. Мистикът като и последователят на Гьотевия светоглед отхвърлят вярата в нещо отвъдно, както и хипотезите върху това отвъдно се придържат към действително духовното, което се изразява в самия човек.
Гьоте пише на Якоби: "Бог те е наказал с метафизиката и ти е поставил един кол в плътта, а мене е благословил с физиката”..... Аз се придържам към богопочитането на атеиста /Спиноза/ и предоставям на вас всичко, което наричате религия или би трябвало да наричате религия.
Ти държиш на вярата в Бог, аз на виждането." Това, което Гьоте иска да вижда, е същността на нещата изразяваща се в неговия идеен свят. Също и мистикът иска чрез потопяването в собствената вътрешност да познае същността на нещата; обаче той отхвърля именно ясния в себе си и прозрачен свят на мислите като негоден за постигането на едно по-висше познание. Той вярва, че трябва да развива не своята способност за образуване на идеи, а други сили на своето вътрешно същество, за да може да съзерцава първоосновите на нещата. Обикновено това са неясни усещания и чувства, в които мистикът вярва че може да обхване същността на нещата. Обаче чувствата и усещанията принадлежат само на субективното същество на човека.
към текста >>
6.
02. ОСНОВНИЯТ ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛЕН ВЪПРОС НА КАНТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
И "от разрешението на тази задача зависи всецяло дали е възможна
метафизика
та, а следователно и нейното съществувание". /1/.
Обаче всички въпроси, за които става дума тук, бяха открити от Кант в тяхната пълна дълбочина и многочислените мислители които се придържат към него, така всестранно разработихме тези проблеми, че срещнати по-рано опити за тяхното разрешение ние намираме отново ту у самия Кант, ту у някои от неговите епигони. Когато по този начин става дума за чисто фактическото, а не за историческото изучаване теорията на познанието, едва ли ще изпуснем някое важно явление, ако отчетем само времето, начиная от появяването на Канта с неговата "Критика на чистия разум". Това което е било дадено по-рано в тази област, се повтаря отново в тази епоха. Основният теоретико-познавателен въпрос на Кант е следният: По какъв начин са възможни синтетическите съждения..............Да разгледаме този въпрос от гледна точка на неговата лишеност от предпоставки. Кант поставя този въпрос, защото поддържа мнението, че можем да постигнем безусловно достоверно знание само тогава, когато сме в състояние д докажем правилността на синтетическите съждения............. Той казва: "В разширението на посочената по-горе задача е включена едновременно възможността за чистата употреба на разума при обосноваването и излагането на всички науки, които съдържат теоретическо познание........на предмета."/2/
И "от разрешението на тази задача зависи всецяло дали е възможна метафизиката, а следователно и нейното съществувание". /1/.
Този въпрос, така както Кант го поставя, свободен ли е той от всякакви предпоставки? Съвсем не, тъй като той постави възможността на безусловно достоверната система на знанието в зависимост от това, че тя се построява, само синтетически и такива съждения, които се получават независимо от какъвто и да е опит. Кант нарича систематически съждения такива, при които понятното на сказуемото прибавя към понятието на подлога нещо, намиращо се напълно вън от този последния, "макар и то да стои във свръзка с него"/2/, докато в аналитическите съждения сказуемото изразява нещо, което вече се съдържа /в скрита форма/ в подлога. Тук не е място да се впускаме в остроумните възражения на Йоханес Ремке/3/ против едно такова деление на съжденията. За нашата настояща цел достатъчно да се убедим, че можем да постигнем истинско знание само с помощта на такива съждения, които към едно понятие прибавят друго, чието съдържание, най-малко за нас, не е включено в първото.
към текста >>
7.
06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Изследването същността на свободното самоопределение става задача на основаната на нашата теория познание на етиката и
метафизика
та.
Всяко определение, изхождащо от "Аза", остава празно и безсъдържателно, ако той не намери нещо съдържателно, определено докрай, което да му направи възможно определението на даденото и чрез това да му позволи да направи избор между идеализма и догматизма. Но това докрай определено е светът на мисленето. А да се определи даденото чрез мисленето се нарича познание. Можем да отворим Фихтовите произведения, където пожелаем: навсякъде ще намерим, че ходът на неговите мисли веднага добива здрава почва, ако си представим безцветната, празна у него деятелност на "Аза"изпълнени и подредени от това, което нарекохме процес на познанието. Обстоятелството, че "Азът" може по свобода да премине към дейност, прави възможно за него да осъществи от себе си, чрез самоопределение, категорията на познанието, докато в останалия свят категориите се оказват свързани чрез обективната необходимост със съответното за тях дадено.
Изследването същността на свободното самоопределение става задача на основаната на нашата теория познание на етиката и метафизиката.
На него се пада също да проучи въпроса, може ли "Азът" да осъществи още и други идеи, освен познанието. Но че осъществяването на познанието става по свобода, това ясно следва от направената по-горе забележка. Понеже когато непосредствено даденото и присъщата нему форми на мисленето се съединяват чрез "Аза" в процеса на познанието, то съединяването на иначе оставащите винаги разделени в съзерцанието два елемента на действителността става само чрез акта на свободата. Но нашите разсъждения хвърлят още една съвсем друга светлина върху критическият идеализъм. За този, който подробно се е занимавал със системата на Фихте, изпъква като най-истинско желание на този философ запазването на положението, че в "Аза" не може да влезе нищо отвън и че в него не се среща нищо такова, което да не е било положено първоначално от самия него.
към текста >>
8.
07. ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Подобни съображения са неуместни в теорията на познанието, те са уместни в
метафизика
та, която също може да бъде обоснована само с помощта на теорията на познанието.
Така той оперира с понятията битие, субстанция, пространство, време и т.н., без предварително да изследва самия процес на познанието. Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той говори за образите на битието на действителността. Така например, в #15 той казва: "Във всяко съдържание на съзнанието се съдържат два основни факта: 1. В него ни е дадено всяко битие, и тази противоположност ние обозначаваме като сетивно и духовно, веществено и идеално битие". И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки процес на битието и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално".
Подобни съображения са неуместни в теорията на познанието, те са уместни в метафизиката, която също може да бъде обоснована само с помощта на теорията на познанието.
Необходимо е да признаем, че твърденията на Бидерман са в много отношения сходни с нашите; обаче нашият метод няма никакви общи черти с неговия. Ето защо никъде ние не намерихме повод да се позовем на него. Бидерман се опитва с помощта на някои метафизични аксиоми да добие едно теоретико-познавателно гледище; ние се опитваме чрез разглеждане процеса на познанието да стигнем до възгледа на действителността. Смятаме, че действително показахме, какво всички спорове на светогледите идват от това, че хората се стремят да добият знание за обективното /вещ, Аз, съзнание и т.н./, без предварително да имат точно знание за това, което единствено може да изясни всяко друго знание: за природата на самото знание.
към текста >>
9.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Този методически принцип е характерен за
метафизика
та на Едуард фон Хартман, който на заглавната страница на своето първо главно съчинение е отбелязал: „Умозрителни (спекулативни) резултати, получени индуктивно по природонаучен метод."
Имайки понятията с прозрачна яснота пред себе си, се е вярвало, че от тях с абсолютна сигурност може да се изведе и метафизическото. Възприятията не съществуват с еднакво прозрачна яснота. Всяко следващо се представя малко по-иначе в сравнение с предхождащите го еднородни възприятия. Ето защо, общо взето, установеното при предходните възприятия отчасти се модифицира чрез всяко следващо. Затова и полученият по този начин облик на метафизическото трябва да се означи като само относително верен - той подлежи на коригиране чрез бъдещи случаи.
Този методически принцип е характерен за метафизиката на Едуард фон Хартман, който на заглавната страница на своето първо главно съчинение е отбелязал: „Умозрителни (спекулативни) резултати, получени индуктивно по природонаучен метод."
Обликът, който метафизическият реалист понастоящем придава на своите неща сами за себе си, е получен но пътя на индуктивни заключения. Чрез разсъждения за процеса на познанието, той е убеден в наличието на една обективно-реална взаимовръзка на света, редом със „субективната", познаваема чрез възприятието и понятието. Посредством индуктивни заключения на базата на своите възприятия той вярва, че може да определи как е сътворена тази обективна реалност. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Непредубеденото наблюдение над изживяваното под формата на възприятия и понятия, както бе направен опит за неговото описване в предходното изложение, периодично ще бъде смущавано от някои представи, възникващи под влияние на естествознанието.
към текста >>
10.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
Монизмът обаче отрича всяка правота на просто умозаключаващата
метафизика
, сиреч и на подтиците за действие, произтичащи от така нареченото „Същество само за себе си".
Който не е способен да произвежда нравствените идеи чрез интуиция, той трябва да ги приема от други хора. Доколкото човекът приема нравствените си принципи отвън, той действително е несвободен. Но монизмът придава на идеята и на възприятието еднакво значение. А идеята може да се появи в човешкия индивид. Доколкото човекът следва подтиците си от тази страна, той се чувства свободен.
Монизмът обаче отрича всяка правота на просто умозаключаващата метафизика, сиреч и на подтиците за действие, произтичащи от така нареченото „Същество само за себе си".
Според монистичното схващане човекът може да действа несвободно, ако следва една възприемаема външна принуда; той може да действа свободно, ако се вслуша единствено в самия себе си. Монизмът не може да признае една неосъзната принуда, криеща се зад възприятие и понятие. Когато някой твърди за дадено действие на своя ближен, че било извършено несвободно, той трябва да посочи в рамките на възприемаемия свят нещото или човека, или пък институцията, подбудили някого към съответното действие; ако авторът на твърдението се позовава на причини за действието извън сетивно и духовно реалния свят, тогава монизмът не може да приеме едно такова твърдение. Според монистичното схващане човекът действа отчасти несвободно, отчасти свободно. Той се оказва несвободен в света на възприятията, а в себе си осъществява свободния Дух.
към текста >>
11.
17. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА
GA_4 Философия на свободата
- Изхождайки от това мнение, се е целяло освен знанието за взаимовръзките, познаваеми в рамките на опита, да се придобие и едно друго знание, което излиза извън опита н разкрива неговата взаимовръзка с недостъпните за опита същности (
метафизика
, получена чрез умозаключения, а не чрез изживяване).
За действителността мисленето ни дава верен образ като за едно завършено в себе си единство, докато многообразието на възприятията е само илюзия, обусловена от нашето органично устройство (срв. стр.155 сл.). Предвид илюзията на възприемането, познанието на реалното открай време е представлявало цел на човешкото мислене. Чрез разкриване на закономерните взаимовръзки между възприятията науката се е мъчела да опознае последните като действителност. А там, където се е смятало, че установената от човешкото мислене взаимовръзка има само субективно значение, истинската причина за единството се е търсела в някой обект, извън света на нашия опит (изведеният чрез умозаключение Бог, воля, абсолютен Дух и т.н.).
- Изхождайки от това мнение, се е целяло освен знанието за взаимовръзките, познаваеми в рамките на опита, да се придобие и едно друго знание, което излиза извън опита н разкрива неговата взаимовръзка с недостъпните за опита същности (метафизика, получена чрез умозаключения, а не чрез изживяване).
От тази гледна точка причината, поради която ние разбираме всемирната взаимовръзка чрез правилно регулирано мислене, се е виждала в това, че някакво Прасъщество е изградило света по законите на логиката, а причината за нашите действия се е виждала във волята на Прасъществото. Не се е схващало обаче, че мисленето едновременно обхваща субективни и обективни неща и че цялостната действителност се проявява чрез съединяване на възприятието с понятието. Ние наистина имаме работа с нещо чисто субективно само дотогава, докато разглеждаме закономерността, проникваща и определяща възприятието, в абстрактната форма на понятието. Не е субективно обаче съдържанието на понятието, което с помощта на мисленето се прибавя към възприятието. Това съдържание не е взето от субекта, а от действителността.
към текста >>
Той не съчинява някаква
метафизика
от голи, абстрактни понятия, защото в понятието само по себе си вижда само едната страна на действителността, която остава скрита за възприемането, и има някакъв смисъл едва във взаимовръзка с възприятието.
В противовес на това монизмът показва, че мисленето не е нито субективен, нито обективен принцип, а такъв, който обхваща двете страни на действителността. Когато наблюдаваме мисловно, ние извършваме процес, който също спада към потока на реалната събитийност. Чрез мисленето ние преодоляваме в рамките на самия опит едностранчивостта на чистото възприемане. Ние не можем чрез абстрактни, понятийни хипотези (чрез чисто понятийно размишляване) да измислим същността на реалното, но намирайки идеите за съответните възприятия, ние живеем в реалното. Монизмът не се стреми да добави към опита нещо неузнаваемо (отвъдно), а вижда в понятието и възприятието реалното.
Той не съчинява някаква метафизика от голи, абстрактни понятия, защото в понятието само по себе си вижда само едната страна на действителността, която остава скрита за възприемането, и има някакъв смисъл едва във взаимовръзка с възприятието.
У човека обаче поражда убеждението, че той живее в света на действителността, и няма защо да търси някаква неподлежаща на изживяване по-висша действителност извън своя свят. Монизмът не позволява абсолютно-реалното да се търси другаде освен в опита, понеже го съзира в съдържанието на самия опит. И той се задоволява с тази действителност, защото знае, че мисленето притежава силата на нейното гарантиране. В самия свят на наблюдението той открива онова, което дуализмът търси едва зад него. Монизмът показва, че с нашето познание ние обхващаме действителността в истинския й вид, а не в някакъв субективен образ, който се вмъквал между хората и нея.
към текста >>
Затова монизмът не познава идеи, които да насочват към нещо обективно, разположено отвъд нашия опит, и които да образуват съдържанието на една чисто хипотетична
метафизика
.
Ние можем да измисляме само понятия за действителността, а за разкриването на нея самата е необходимо и възприемането. Някакво Първично Същество на света, за което се измисля съдържание, е невъзможно допускане за едно разбиращо самото себе си мислене. Монизмът не отрича идейното и дори смята едно възприятийно съдържание, на което липсва идейно съответствие, за непълна действителност; но в цялата област на мисленето той не намира нищо, което би наложило да се излезе извън сферата на мисловното изживяване чрез отричане на обективно-духовната реалност на мисленето. Монизмът смята за половинчата една наука, която се ограничава в описанието на възприятията, без да се добира до идейните им допълнения. Но също така като половинчати той разглежда и всички абстрактни понятия, които не намират своето допълнение във възприятието и никъде не се вграждат в понятийната мрежа, обгръщаща наблюдаемия свят.
Затова монизмът не познава идеи, които да насочват към нещо обективно, разположено отвъд нашия опит, и които да образуват съдържанието на една чисто хипотетична метафизика.
За него всички произведени от човечеството идеи от този род са абстракции, взети от опита, чието заимстване от опита просто бива игнорирано от техните създатели. Според монистичния принцип целите на нашите действия също не могат да бъдат получени от някакъв отвъден свят, намиращ се извън човека. Доколкото са от мисловен порядък, те трябва да произхождат от човешката интуиция. Човекът не превръща целите на някакво обективно (отвъдно) Прасъщество в свои индивидуални цели, а преследва собствените си цели, дадени му от неговото нравствено въображение. Човекът отделя осъществяващата се в неговото действие идея от единния свят на идеите и я поставя в основата на своята воля.
към текста >>
12.
18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
В статията си „Последни въпроси на теорията на познанието и на
метафизика
та" (в спис.
Точно както будното ми съзнание е изключено при този сън, така съдържанието на собственото ми съзнание е изключено при възприемане на съдържанието на чуждото. Измамното впечатление, че това не е така, се дължи само на факта, че – при възприемането на другата личност, първо - след изключване съдържанието на собственото съзнание не настава безсъзнателност, както по време на сън, а постъпва съдържанието на другото съзнание, и че - второ - променливите състояния на изключване и включване на съзнанието от мен самия се редуват твърде бързо, за да подлежат на нормално забелязване. - Целият третиран тук проблем се решава не чрез изкуствени понятийни конструкции, вадещи заключение от нещо осъзнато за нещо, което никога не може да бъде осъзнато, а чрез истинско изживяване на онова, което се получава при свързването на мисленето и възприятието. Сходно е положението с доста много въпроси, поставяни във философската литература. Мислителите би трябвало да търсят пътя към непредубеденото духовно-съобразно наблюдение; наместо това те вмъкват пред действителността някаква изкуствена понятийна конструкция.
В статията си „Последни въпроси на теорията на познанието и на метафизиката" (в спис.
„Цайтшрифт фюр филозофи унд филозофише критик", т.108, стр.55 сл.) Едуард фон Хартман отнася моята „Философия на свободата" към философското направление, което търсело опора в някакъв „гносеологичен монизъм". Едно такова становище бива отхвърлено от Едуард фон Хартман като невъзможно. Основанията за това са следните. Съгласно виждането, изразявано в посочената статия, съществували само три възможни гносеологически становища. Първо, да се остане на наивното становище, което смята възприеманите явления за реални неща извън човешкото съзнание.
към текста >>
13.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
„Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше
метафизика
та.
Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено. Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното. Този възглед въздейства върху Рихард Вагнер. Той вече не приема музиката за израз-но средство на реални човешки страдания, както те са въплътени в драмата, а за „един вид мундщук за нещата в себе си, за телефон на отвъдното“. Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове.
„Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката.
Чудно ли е, че един ден накрая той изговаряше аскетични идеали!...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 5) Ако Вагнер просто бе променил възгледа си за значението на музиката, Ницше нямаше да има причина да го упрекне в нещо. Тогава Ницше можеше да каже високо: освен своите творби Вагнер създаде също така и всевъзможни погрешни теории за изкуството. Фактът, че Вагнер в последния етап на своето творчество е въплътил в творбите си Шопенхауеровата вяра в отвъдното, че е употребил музиката за прослава на проклятието над реалността, е против вкуса на Ницше. Но „Случаят Вагнер“ не означава нищо, ако се касае за смисъла на прославянето на отвъдното за сметка на настоящето, ако става дума за значението на аскетичните идеали.
към текста >>
14.
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Стрелките, обозначаващи пътя към модерното развитие бяха отдавна поставени още когато науките бяха решили окончателно да осъществят закъснялото си отделяне от
метафизика
та.
е самозаблуждение." Рудолф Щайнер, 1917 г. „Човекът днес не е в състояние да овладее своите мисли по истински човешки начин. Това е най-съществената характеристика на нашата епоха." С тази констатация Рудолф Щайнер запознава своите слушатели през 1918 година и едва ли някой се е усъмнил тогава в истинността на тази диагноза, защото западната култура току-що бе записала още една дата в своята история тази на Първата световна война, с която това толкова многообещаващо, младо столетие вече бе загубило своята невинност. Белезите на често цитираната вяра в прогреса на човечеството избледняваха все повече; въпросът за смисъла на живота се свеждаше само до анемични стратегии за едно голо просъществуване.
Стрелките, обозначаващи пътя към модерното развитие бяха отдавна поставени още когато науките бяха решили окончателно да осъществят закъснялото си отделяне от метафизиката.
Яростно дискутираният в миналото проблем за превъзходството на Духа над материята от една страна и на материята над Духа от другата, остави само незадоволителния, съвсем еднозначен белег: На безрезервна вяра в науката и техниката и на резервирано неверие спрямо всичко, чието съществуване не би могло да се докаже чрез методите и инструментариума на природните науки. Несъмнено, вярата в прогреса, аналитичното, понятийно-абстрактно мислене и породените от него технически завоевания отредиха на част от човечеството високо ниво на съвременна цивилизованост, макар че някои неща, които на пръв поглед сякаш повишават качеството на живота, доста често довеждат до стандартизиране на човешките потребности и форми на съществуване. С навлизането в модерната епоха трябваше да се примирим с нещо, чиито последици не могат да се подминат със затворени очи: загубването на Небето, на ведростта на Бога; загубване на изживяването за противоположността между Дух и материя. Преди няколко години един кръг от реномирани учени („Римският клуб") шокира обществеността с прогнозите си за скорошното приближаване до границите на еволюцията: Природата, земята, атмосферата са в края на своята поносимост по отношение на дегенеративните процеси в човешката цивилизация, се казва в дискусионния доклад. Но, както писа поетът Фридрих Хьолдерлин: „Там, където е опасността, израства и спасението." Дали обаче това се вижда и разбира добре?
към текста >>
15.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
За да онагледим действието на първия върху неговата епоха, ще приведем още изказванията на двама мислители върху него, които се намираха на висотата на образованието на тяхното време Жан Пол писа в 1788 година на своя приятел: "Купете си, за Бога, две книги, Кантовото Основание на една
метафизика
на нравите и Кантовата /Критика на практическия разум.
Вие търсите необходимото в природата, но го търсите по най-трудния път, пред който всеки по-слаб дух би отстъпил. Вие обгръщате цялата природа, за да получите светлината върху отделните неща; в цялостта на нейните видове явления вие търсите обяснителната причина за индивида... Ако бихте се родили като грък, даже само като италианец, и ако още от люлката би ви заобиколила една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, Вашият път би бил безкрайно съкратен, а може би щеше да бъде излишен. Още при първото гледане на нещата вие бихте възприели тогава формата на необходимото и с вашите първи опитности у вас би се развил великият стил. Но понеже сте роден като германец, тъй като вашият гръцки дух е бил захвърлен в това северно творение, не ви оставаше никакъв избор, освен или да замените вашето въображение с това, което действителността поставя пред вас с помощта на вашата мислителна сила, и по този начин да родите един вид от вътре и по рационален път една Гърция". Разглеждани от настоящето Кант и Гьоте могат да бъдат считани като духове, и които развитието на светогледите на по-ново време се разбулва като в един важен момент на своя развоен процес чрез това, че в тези духове въпросите на загадката на съществуването са чувствани силно, въпроси, които по-рано се подготвяха повече в подосновите на душевния живот.
За да онагледим действието на първия върху неговата епоха, ще приведем още изказванията на двама мислители върху него, които се намираха на висотата на образованието на тяхното време Жан Пол писа в 1788 година на своя приятел: "Купете си, за Бога, две книги, Кантовото Основание на една метафизика на нравите и Кантовата /Критика на практическия разум.
Кант не е една светлина на света, а една цяла лъчезарна слънчева система наведнъж". А Вилхелм фон Хумболдт казва: "Кант предприе и извърши най-великото дело, което може би философстващият разум трябва да дължи на един единствен човек... Три неща остават, когато искаме да определим славата, която Кант донесе на своята нация, ползата, която тъй предаде на спекулативното мислене, три неща остават сигурно очевидни: Някои неща, които той превърна в развалини, не ще се въздигнат никога отново, някои неща, които той основа, никога не ще умрат, и, което е най-важното, той постави основата на една реформа, каквато цялата история на човешкото мислене не показва". Виждаме, че в делото на Кант неговите съвременници са виждали едно потресаващо въздействие сред развитието на светогледите. Но той самият считаше това въздействие за толкова важно, че поставяше неговото значение на еднакво равнище с онова, което Коперниковото откритие на движението на планетите имаше за природопознанието. Някои явления в развитието на светогледите в миналите времена действат по-нататък в мисленето на Кант и са се оформят в него като загадъчни въпроси, които определят характера на неговия светоглед.
към текста >>
Гьоте, който беше малко поучен от това детрониране на знанието, пише на своя приятел: "Бог те наказа с
метафизика
та и ти заби един кол в плътта, а мене благослови с физиката.
Той вярваше, че трябва да допусне, че разумът предоставен на самия себе си не води до ученията на вярата, а до възгледа, до който беше стигнал Спиноза, а именно, че светът се владее от вечни, необходими закони. Така Якоби беше изправен пред едно важно решение: Той или трябваше да се довери на своя разум и да остави да отпаднат ученията на вярата; или пък, за да запази тези последните, трябваше да отрече на самия разум възможността да може да стигне до най-висшите разбирания. Той избра тази последната алтернатива. Якоби твърдеше, че човекът има в своята най-вътрешна душа една непосредствена сигурност, една сигурна вяра, с помощта на която чувства истината на представата за един личен Бог, за свободата на волята и за безсмъртието, така щото това убеждение е съвършено независимо от познанията на разума опиращ се на логическите изводи, които никак не се отнасят за тези неща, а само за външни природни процеси. По този начин Якоби отхвърли знанието на разума, за да добие място за една вяра задоволяваща нуждите на сърцето.
Гьоте, който беше малко поучен от това детрониране на знанието, пише на своя приятел: "Бог те наказа с метафизиката и ти заби един кол в плътта, а мене благослови с физиката.
Аз се придържам към богопочитанието на атеиста /Спиноза/ и оставям на вас всичко, което наричате или можете да наречете религия. Ти се придържаш към вярата в Бога; аз към виждането". Просветлението постави най-после духовете пред избора, или да заменят истините получени чрез откровението чрез истини на разума в смисъла на Спиноза, или да обявят война на науката получена чрез разума. Пред този избор стоеше и Кант. Какво становище зае той по отношение на него и какво решение взе, това ясно се вижда от изложението в предговора към второто издание на "Критика на чистия разум": "Ако приемем сега, че моралът предполага по необходимост свободата /в строгия смисъл/ като свойство на нашата воля, като изпълнява практически принципи намиращи се в нашия разум, които биха били направо невъзможни без предполагането на свободата, но че спекулативният разум би доказал, какво това не може и да се помисли, тогава гореспоменатото предположение, а именно моралното, трябва по необходимост да отстъпи пред онова, чиято противоположност съдържа едно явно противоречие, следователно свободата е заедно нея моралността трябва да отстъпи място на природния механизъм.
към текста >>
Който търси истината в съвпадението с нещо външно, за него съществува само една нейна форма и тогава заедно с Кант той ще търси онази "
метафизика
", която единствена "ще може да се яви като наука".
Защото това, от което човекът се нуждае като негова истина, той го изживява в своята вътрешност. Ядката на природата се намира във вътрешността на човека. Светогледът на Гьоте и на Шилер съвсем не иска от истината тя да бъде едно повторение на мировите явления в пред ставата, следователно тази последната да съвпада в буквален смисъл с нещо вън от човека. Това, което се явява в човека, то не съществува като такова, като нещо идейно, като духовно битие в някакъв външен свят; но то е онова, което накрая се явява като връх на всяко ставане /развитие/. Ето защо за този светоглед истината не е нужно да се яви на всички хора в същата форма във всеки отделен човек тя може да носи един индивидуален отпечатък.
Който търси истината в съвпадението с нещо външно, за него съществува само една нейна форма и тогава заедно с Кант той ще търси онази "метафизика", която единствена "ще може да се яви като наука".
Който вижда в истината най-висшия плод на всяко съществуване, онова, в което "вселената", ако тя би искала да чувства себе си като достигнала своята цел, би възкликнала и се удивила на върха на своето развитие и същество"/Гьоте в своята статия върху Винкелман/, той може да каже заедно с Гьоте: "Както познавам моето отношение към самия мене и към външния свят, аз наричам това истина. И така всеки един може да има своята собствена истина, и въпреки това тя е винаги същата". Същността на битието не стои в това, което външният свят ни доставя, а това, което човекът ражда в себе си, без то вече да съществува във външния свят. Ето защо Гьоте се обръща против онези, които искат да проникнат с инструменти и обективни опити в така наречената "вътрешност на природата", защото по самия себе си човекът, доколкото той си служи със своите здрави сетива, е най-големият и най-точният физикален инструмент, който може да съществува и това е именно голямото нещастие на по-новата физика, че нейните последователи са отделили някак си опитите от човека и познават природата само в това, което тази физика може да произведе, тя иска чрез това да го ограничи и докаже". В замяна на това "обаче човекът стои така високо, че това, което иначе не може да бъде изобразено, то се изобразява в него.
към текста >>
16.
РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Когато психологът казва: "Аз се различавам от моето тяло", с това е казано също толкова много, колкото когато философът казва в логиката или в
метафизика
та на нравите: Аз абстрахирам от човешката природа!
Изповедта на Фойербах се увенчава с думите: "Да направя философията въпрос на човечеството, това беше моят първи стремеж. Обаче който веднъж тръгва по този път, по необходимост стига накрая дотам, да направи от човека въпрос на философията". "Новата философия прави от човека заедно с природата, като основа на човека, единствения, универсален предмет на философията тя прави от антропологията заедно с физиологията една универсална наука". Фойербах изисква, защото разумът да не бъде поставен като изходна точка на челото на светогледа, както Хегел върши това, а той да бъде разглеждан като продукт на развитието, като ново образуване в човешкия организъм, в който той фактически се явява. И на него му е противно всяко отделяне на духовното от телесното, защото то не може да бъде разбрано по друг начин, освен като резултат на развитието на тялото".
Когато психологът казва: "Аз се различавам от моето тяло", с това е казано също толкова много, колкото когато философът казва в логиката или в метафизиката на нравите: Аз абстрахирам от човешката природа!
Възможно ли е ти да абстрахираш от твоето същество? Не абстрахираш ли ти като човек? Мислиш ли ти без глава? Мислите са излъчени души. Добре; но не е ли в излъчената душа също един верен образ на някогашния телесен човек?
към текста >>
17.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Хартман: История на
метафизика
та.
Строгото подчертаване на наблюдението и едностранното разработване на методите на естественонаучните представи върху целия обхват на човешкото знание чрез Спенсер: Те трябваше да съответствуват на чувствата на една епоха, която виждаше в идеалистичните светогледи на Фихте, Шелинг, Хегел само израждания на човешкото мислене и която ценеше единствено успехите на естественонаучното изследване, докато липсата на единство при идеалистичните мислители и, според мнението на мнозина, пълното безплодие на задълбочаващото се в себе си мислене създадоха едно дълбоко недоверие по отношение на идеализма. Можем да твърдим, че един широко разпространен през последните четири десетилетия възглед изразява това, което Рудолф Вирхов /1893 г./ казва в своята реч: "Основаването на Берлинския Университет и преминаването от епохата на философията в тази на естествената наука": "От както вярата във вълшебни формули бе изтласкана в най-външните кръгове на народа, формулите на натурфилософите намираха също малък отзвук". И един от най-бележитите философи от втората половина 19-тото столетие, Едуард Хартман, резюмира характера на своя светоглед в мотото, което той поставя начело на своята книга "Философия на несъзнателното": Спекулативни резултати на индуктивно-естествено научни методи". Даже той е на мнение, че трябва да се признае "величието на произведения от Мил напредък", чрез който бе преодолян и победен завинаги всеки опит за дедуктивно философстване". /виж Е.Ф.
Хартман: История на метафизиката.
Част 2-ра, стр. 479/. Признаването на определени граници на човешкото познание, което мнозина природоизследователи показаха, подейства симпатично също и върху религиозно настроените души. Те си казваха: - Природоизследователите наблюдават органичните и неорганичните факти и чрез свързването на отделни явления се стремят да намерят общи закони, с помощта на които могат да бъдат обяснени процеси, даже и редовното протичане на бъдещите явления може да бъде определено. По същия начин трябва да постъпи и обобщаващият светоглед; той трябва да се придържа към фактите, от тях да изследва общи истини в скромни граници и да не проявяват никакви претенции да проникне в областта на "неразбираемото". Със своето пълно разделяне на "разбираемото" и "неразбираемото" Спенсер дойде до най-високата степен в помощ на такива религиозни нужди.
към текста >>
18.
ОТЗВУЦИ НА КАНТОВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ
GA_18_2 Загадки на философията
/Фолкелт, Относно възможността на
метафизика
та.
Редица мислители положиха усилия, изхождайки от изходните точки на Кант да стигнат да някаква цел. Най-забележителните между тях са Харман Коен /роден в 1842 г./, Ото Либман /роден в 1840 т./, Вилхелм Винделбенд /роден в 1848 г./, Йоханес Фолкелт /роден в 1848 г./, Бенно Ердман /роден в 1851 г./. В писанията на тези мислители можем да намерим много остроумие. Извършена е била огромна работа, за да бъде изследвана природата и значението на човешката познавателна способност. Йоханес Фолкелт, който, доколкото той развива дейност като теоретик на познанието, живее изцяло в това течение, сам е дал един основен труд върху "Кантовата теория на познанието" /1879 г./ и като е написал от това течение една книга върху "Опитност и мислене" /1885 г./, в който проникновено са обяснени всички въпроси определящи този начин на мислене, е произнесъл в 1884 година, при заемане на своята учебна катедра в Базел една реч, в която се изказва, че всяко мислене, което излиза вън от резултатите на отделните науки на фактите, трябва да носи на себе си "неспокойния характер на търсенето и проследяването, на опитването, съпротивлението и признанието; "това е едно напредване, което обаче отново частично отстъпва; едно отстъпление, което въпреки това хваща до определена степен".
/Фолкелт, Относно възможността на метафизиката.
Хамбург и Лайпциг, 1884 г./. Рязко нюансирано се явява новото позоваване на Кант при Ото Лимбан. Неговите съчинения "За анализа на действителността" /1876 г./, "Мисли и факти" /1882 г./, "Климакс на теориите" /1884 г./ са истински образцови примери на философската критика. Един остър ум разкрива в тях по гениален начин противоречия в мислите, показва половинчатости в съжденията считани за извънредно сигурни и пресмята предварително и основно за отделните науки, какво съдържат те като незадоволително, когато техните резултати са изправени пред най-висшия трибунал на мисленето. Либман изтъква пред дарвинизма неговите противоречия; той показва неговите не напълно обосновани предположения и празнотите в неговите мисли.
към текста >>
19.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
Лотце даде едно тълкувание на явленията на света, както това отговаря на нуждите на неговата душа, в своя труд "Микрокосмос" /1856-1864 г./ и в своите книги "Три книги на логиката" /1874 г./ и "Три книги на
метафизика
та" /1879 г./.
Първата степен на неговия живот е един непрекъснат сън, втората една смяна между сън и будност. Третата е една вечна будност. Но първата степен човек живее самотен в тъмнина; на втората той живее в общество и отделно до и между другите в една светлина, която повърхността му отразява, на третата неговият живот се преплита с този на другите в един по-висш живот воден в най-висшия дух и той гледа в същността на ограничените неща. На първата степен тялото се развива от зародиша и си създава своите органи за втората, на втората от зародиша се развива духът и си създава нови органи за третата; на третата степен се развива божественият зародиш, който се намира във всеки човешки дух и още тук сочи нагоре към едни тъмен за нас, но не за духа на третата степен светъл като ден отвъден свят чрез предчувствие, вяра, чувство и инстинкт на гения, свят намиращ се над човека. Преходът от първата степен до втората на живота се нарича раждане; преходът от втората към третата се нарича смърт".
Лотце даде едно тълкувание на явленията на света, както това отговаря на нуждите на неговата душа, в своя труд "Микрокосмос" /1856-1864 г./ и в своите книги "Три книги на логиката" /1874 г./ и "Три книги на метафизиката" /1879 г./.
Публикувани са също записките от лекциите, които той е изнесъл върху различните области на философията. Неговият подход се представя като едно проследяване на строгата природна закономерност в света и едно следващо подреждане на тази закономерност в смисъла на един идеален, хармоничен, изпълнен с душевност ред и действие на Първопричината на света. Ние виждаме, как една вещ действува върху друга; обаче първата не би искала да произведе едно действие на втората, ако между двете не съществуваше едно първоначално сродство и единство. На втората вещ би трябвало да и остане безразлично това, което първата върши, ако тя не притежава способността да устрои своето собствено действие в смисъла на това, което първата иска. Една топка, която е ударена от друга, може да бъде поставена от нея в движение само тогава, когато тя така да се каже идва насреща на другата с разбиране на движение както в първата.
към текста >>
/Три книги на
метафизика
та, параграф 245/.
И щом природните процеси, както те се явяват на наблюдението, са само една такава смътна преходна илюзия, тогава също и тяхната най-дълбока същност не може да се търси в тази стояща пред наблюдението закономерност, а в "неспирното тъкане" на одушевяващата ги обща Личност, в техните намерения и цели. Ето защо Лотце си представя, че във всяко природно действие се изразява една морална цел поста вена от една личност, към която светът се стреми. Природните закони са външен израз на една всецаруваща етична закономерност на света. С това етично тълкуване на света се намира в пълно съзвучие онова, което Лотце изнася върху продължаването на живота на човешката душа след смъртта: "Ние нямаме на наше разположение никаква друга мисъл извън общото идеалистично убеждение: Ще продължава да живее всичко създадено, чиято трайност принадлежи на смисъла на света; ще загине всичко, което заема своето оправдано място само в една преходна фаза на течението на света. Че този принцип не позволява никакво друго приложение в човешките ръце, едва ли е нужно да споменаваме това; ние положително не познаваме заслугите, които могат да спечелят на едно същество претенцията за вечно съществуване, нито недостатъците, които го лишават от тези претенция".
/Три книги на метафизиката, параграф 245/.
Там, където Лотце прави неговите съзерцания да се влеят в областта на философските загадъчни въпроси неговите мисли добиват един несигурен характер. При тях може да се забележи, че техният носител не може да добие от неговите два източника на познанието, от естествената наука и от психологическото самонаблюдение, никаква сигурна представа върху отношението на човека към течението на света. Вътрешното самонаблюдение не прониква до една мисъл, която би могла да даде на Аза правото да се чувствува като определена същност сред мировото цяло. В неговите лекции върху "Философия на религията" можем да прочетем /стр. 82/: "Вярата в безсмъртието" няма никаква сигурна основа освен "религиозната нужда".
към текста >>
20.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Бергсон говори за мисленето така: "Ние разбираме, че чрез нашето мислене могат да бъдат извлечени неподвижни понятия от подвижната действителност; обаче абсолютно невъзможно е, с неподвижността на понятията да построим отново подвижността на действителното..." /Цитирано от книгата "Въведение в
метафизика
та".
Бергсон разглежда научното мислене. Той не намира в него силата, чрез която то би искало, така да се каже, да се издигне до една истинска действителност. Мислещата душа стои срещу действителността и добива от нея мислови образ. Тя съединява тези образи. Обаче това, което добива, не стои вътре в действителността; то стои вън от нея.
Бергсон говори за мисленето така: "Ние разбираме, че чрез нашето мислене могат да бъдат извлечени неподвижни понятия от подвижната действителност; обаче абсолютно невъзможно е, с неподвижността на понятията да построим отново подвижността на действителното..." /Цитирано от книгата "Въведение в метафизиката".
Германско издание, 1900 г. стр. 42/. Изхождайки от такива мисли, Бергсон намира, че всички опити да се проникне в действителността изхождайки от мисленето, трябваше да пропаднат, защото те са предприели нещо, за което мисленето така както то царува в живота и в науката е безсилно, а именно да проникне в истинската действителност. Щом Бергсон счита, че познава по този начин безсилието на мисленето, това не е никакво основание за него, да стигне чрез правилно изживяване в себесъзнателния Аз до истинската действителност. Защото в Аза съществува един извън мисловен път, а именно пътят на непосредственото изживяване, на интуицията.
към текста >>
/Въведение в
метафизика
та, стр. 46/.
Изхождайки от такива мисли, Бергсон намира, че всички опити да се проникне в действителността изхождайки от мисленето, трябваше да пропаднат, защото те са предприели нещо, за което мисленето така както то царува в живота и в науката е безсилно, а именно да проникне в истинската действителност. Щом Бергсон счита, че познава по този начин безсилието на мисленето, това не е никакво основание за него, да стигне чрез правилно изживяване в себесъзнателния Аз до истинската действителност. Защото в Аза съществува един извън мисловен път, а именно пътят на непосредственото изживяване, на интуицията. "Философстването се състои в това, да бъде обърната обикновената посока на мислителната работа". "Относително е символичното познание чрез съществуващите по-рано понятия, което отива от неподвижното към подвижното, обаче в никой случай интуитивното познание, което се пренася в това, което се движи и си усвоява самия живот на нещата".
/Въведение в метафизиката, стр. 46/.
Бергсон счита, че е възможно едно преобразуване на обикновеното мислене, така щото чрез това преобразуване душата да изживява себе си в една дейност в едно интуитивно възприемане -, което е едно с едно съществуване зад онова, което е възприемано чрез обикновеното познание. В такова интуитивно възприемане душата изживява себе си като една същност, която не е обусловена чрез процесите на тялото. Чрез тези процеси е предизвикано усещането и за произведените движения на човека. Когато човекът възприема чрез сетивата, когато движи своите крайници, в него действа една телесна същност; обаче още когато си спомня за една представа, тогава се извършва един чисто душевно-духовен процес, който не е обусловен чрез съответни телесни процеси. И така целият вътрешен живот на душата е един собствен живот от душевно-духовно естество, който протича в тялото и на тялото, но не чрез него.
към текста >>
21.
III. Студентски години
GA_28 Моят жизнен път
Така че се залових с „Пролeгомени към всяка бъдеща
метафизика
“.
В тези съчинения открих нещо като идеал, към който сам исках да се стремя. Освен това прочетох и „Речи до немската нация“. Тогава те ме заплениха много по-малко от другите произведения на Фихте. Сега исках да стигна и до по-добро разбиране на Кант от това, което бях успял да постигна дотогава. В „Критика на чистия разум“ обаче това разбиране отказваше да се разкрие пред мен.
Така че се залових с „Пролeгомени към всяка бъдеща метафизика“.
Вярвах, че с тази книга осъзнавам, че ми е необходимо щателно занимание с всички въпроси, породени у мислителите от Кант. Започнах да работя все по-съзнателно върху изливането в мисли на непосредственото възприятие за духовния свят, което имах. Докато бях погълнат от тази вътрешна работа, се опитвах да се ориентирам по пътищата, по които поемаха мислителите от времето на Кант и тези от следващата епоха. Изучавах сухия трезв „трансцендентален синтетизъм“ на Траугот Круг също толкова ревностно, колкото се вживявах и в трагизма на познанието, до който достига Фихте, когато пише „Предопределението на човека“. „История на философията“ на Тило от школата на Хербарт разшири погледа ми върху развитието на философското мислене през епохата на Кант.
към текста >>
В библиотеките се занимавах с „
Метафизика
“ на Хербарт и „Естетиката като наука за формите“ на Цимерман, която беше написана от хербартианска гледна точка.
От него се запознах с нея. Към това се добави и че само след няколко лекционни часове на Шрьоер се запознах с него по-отблизо. Той започна често да ме води у тях, говореше ми едно или друго в допълнение към лекциите си, на драго сърце отговаряше на въпросите ми и ме изпрати с една книга от библиотеката си, която ми зае за четене. В добавка ми каза много неща за втората част на „Фауст“, по издаването и коментарите към която работеше в момента. По това време прочетох и нея.
В библиотеките се занимавах с „Метафизика“ на Хербарт и „Естетиката като наука за формите“ на Цимерман, която беше написана от хербартианска гледна точка.
Към тях се прибави и обстойното изучаване на „Обща морфология“ на Ернст Хекел. Определено мога да кажа, че всичко, което тогава усещах да навлиза в мен от лекциите на Шрьоер и Цимерман, както и от прочита на гореспоменатите трудове, за мен се превръщаше в най-дълбоко душевно преживяване. Така у мен се формираха загадките на познанието и разбиранията ми за света. Шрьоер беше дух, който малко се интересуваше от систематика. Той мислеше и говореше, изхождайки от известна интуиция.
към текста >>
22.
VI. Домашен учител в семейство Шпехт; изследвания върху Гьоте
GA_28 Моят жизнен път
Умозрителната мисъл тук не е отправена към едно неизвестно битие, намиращо се отвъд съзнанието, както това става в Хартмановата теория на познанието и
метафизика
та, а към това, което може да се преживее като нравственост в неговото проявление.
Струваше ми се, че самото поставяне на въпроса за песимизма или оптимизма действа срещу свободното човешко същество. Често си казвах: „Как би могъл човекът да бъде свободен създател на собственото си най-висше щастие, ако външният световен ред му беше предопределил някаква мяра щастие? “ Затова пък съчинението „Феноменология на нравственото съзнание“ на Хартман ме привличаше. Намирах, че в него нравственото развитие на човечеството се проследява съгласно ръководната нишка на емпиричното наблюдение.
Умозрителната мисъл тук не е отправена към едно неизвестно битие, намиращо се отвъд съзнанието, както това става в Хартмановата теория на познанието и метафизиката, а към това, което може да се преживее като нравственост в неговото проявление.
Беше ми ясно, че никакво философско умозрително разсъждение няма право да мисли извън пределите на феномените, ако желае да стигне до истински действителното. Феномените в света сами разкриват тази истинска действителност, стига само съзнателната душа първо да се подготви да получи това откровение. Този, който довежда до съзнанието си само доловимото със сетивата, може да търси истински битийното отвъд съзнанието. Който улавя духовното в съзерцание, говори за него в познавателно-теоретичен смисъл като за нещо, лежащо от тази, а не от другата страна. Разглеждането на нравствения свят при Хартман извикваше симпатия у мен, тъй като той оставя изцяло на заден план своята гледна точка за отвъдната страна и се придържа към наблюдаемото.
към текста >>
23.
Бележки
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
120, 155): „(Сократ): (...) Защото удивлението е състоянието на един силно обичащ мъдростта човек; да, няма никакво друго начало на философията от това (...)“ и Аристотел „
Метафизика
“, 1 том (преведен на немски от Адолф Ласон, Йена 1907, стр.
13. Става дума за Рудолф Шобер. Сравни четвърта глава на автобиографията „Моят жизнен път“ (1923-25), Събр. съч № 28, стр. 84, където се намира подробно описание на тази сцена. 14. Виж например Платон „Таететос“ том 4 на „Събрани съчинения“ в превод от Фридрих Шлайермахер, Хамбург 1958, стр.
120, 155): „(Сократ): (...) Защото удивлението е състоянието на един силно обичащ мъдростта човек; да, няма никакво друго начало на философията от това (...)“ и Аристотел „Метафизика“, 1 том (преведен на немски от Адолф Ласон, Йена 1907, стр.
10): „Когато днес, а също и в древни времена хората започват да философстват, като подтик за това се оказва удивлението, най-напред спрямо най-близките проблеми, след което по-нататък човек се замисля и за лежащи далеч в миналото проблеми (...). Който изпадне в съмнение и учудване има чувството, че не разбира нещата, а дотолкова и този, който се занимава с митични представи в известна степен е настроен философски; (...) (...) изходната точка се създава при всички от удивлението, че нещата наистина протичат така. „ 15. Матей 5, 39. 16. Еврипид (480-406 преди Хр.), Есхил (525-456 пр. Хр.) и Софокъл (496-406 пр.
към текста >>
24.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, 22. Януари 1914 г.
GA_151 Човешката и космическата мисъл
Така възникна своеобразната шопенхауерова
метафизика
на волята: Волунтаризмът в духовно-зодиакалния знак на психизма.
Това произлиза от особеното настроение на неговата душа. И сега ние също можем да разглеждаме един такъв мироглед на волята така, че да го сравним с една планета, която обикаля през всичките 12 знака на духовния Зодиак. Аз ще определя това мирогледно настроение като волунтаризъм. То е третото мирогледно настроение. Шопенхауер беше волунтарист, и в душата си беше така устроен, че – така да се каже – се „отваряше” главно пред духовно-зодиакалния знак на психизма.
Така възникна своеобразната шопенхауерова метафизика на волята: Волунтаризмът в духовно-зодиакалния знак на психизма.
Но приемете сега, че един човек би искал да бъде волунтарист и в същото време да е силно привлечен от духовно-зодиакалния знак на монадизма. В този случай вие бихте се изправили не пред цялостния характер на Шопенхауер, за когото волята е в основата на всички неща, а пред една поразлична душа, за която в основата на света лежат много монади, които са от волево естество. И аз бих казал, че този монадологичен волунтаризъм е представен по един най-красив, остроумен и интимен начин в лицето на австрийския поет и философ Хамерлинг. Как възникна странното учение, което вие откривате в „Атомистика на волята” от Хамерлинг? То възникна поради факта, че неговата волунтаристично настроена душа беше отворена главно към духовно-зодиакалния знак на монадизма.
към текста >>
25.
Първа лекция, Дорнах, 6 септември 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
След това хората пристъпили напред, когато се развили малко по-нататък, от позицията на демонологията към позицията на
метафизика
та.
Ако наблюдаваме душевния живот на хората, преминаващ през тези три етапа, ще открием, че на първия етап представите на хората са клонели предимно към демонологията. И така, първият етап на развитие, в концепцията на Огюст Конт, е бил демонологическият. Хората си представяли, че зад природните явления, които имат сетивен вид, стои дейността на духовни същества, които са си представяли така, както в обикновения живот си представят духовете. Навсякъде усещали духове, големи и малки духове. Това е бил първият етап.
След това хората пристъпили напред, когато се развили малко по-нататък, от позицията на демонологията към позицията на метафизиката.
Ако в началото си представяли стоящите зад всички явления демони, елементарни същества и т. н., сега те започнали да си представят причини, постигани в абстрактни понятия. Хората започнали да мислят метафизично, доколкото не искали повече да вярват в демони. И така, втори етап е била метафизиката: мислили са с определени понятия и са свързвали тези понятия със собствения си живот, така че се е формирало мнение, че посредством такива понятия може да се подходи към праосновите на нещата. Но този етап също бил прекрачен от човечеството.
към текста >>
И така, втори етап е била
метафизика
та: мислили са с определени понятия и са свързвали тези понятия със собствения си живот, така че се е формирало мнение, че посредством такива понятия може да се подходи към праосновите на нещата.
Това е бил първият етап. След това хората пристъпили напред, когато се развили малко по-нататък, от позицията на демонологията към позицията на метафизиката. Ако в началото си представяли стоящите зад всички явления демони, елементарни същества и т. н., сега те започнали да си представят причини, постигани в абстрактни понятия. Хората започнали да мислят метафизично, доколкото не искали повече да вярват в демони.
И така, втори етап е била метафизиката: мислили са с определени понятия и са свързвали тези понятия със собствения си живот, така че се е формирало мнение, че посредством такива понятия може да се подходи към праосновите на нещата.
Но този етап също бил прекрачен от човечеството. И сега настъпил третият етап, който Огюст Конт, съвсем в духа на своя учител Сен-Симон, характеризирал с това, че ако човек иска да намери праосновите на света, вече не се обръща към демони и към метафизични понятия, а изключително към това, което дават позитивните науки по отношение на сетивната действителност. Това, което се разкрива чрез външния научен опит, човек трябва да го разглежда като нещо, проясняващо му неговия мироглед. Относно самия себе си той трябва да търси обяснение в този смисъл, както математиката обяснява пространствените отношения, както физиката обяснява силовите отношения, както химията обяснява отношенията между веществата, а биологията обяснява жизнените отношения. Всичко, което може да се научи чрез отделните науки, взаимовръзките, които Огюст Конт се опитал подробно да представи в своето голямо съчинение за позитивната философия, всичко това, което може да се научи от отделните позитивни науки, Огюст Конт разглежда като единствено съвместимото с достойнството на човека, достигнал третия етап.
към текста >>
След това се появила
метафизика
та; тя дала на хората сбор от абстрактни понятия.
И сега настъпил третият етап, който Огюст Конт, съвсем в духа на своя учител Сен-Симон, характеризирал с това, че ако човек иска да намери праосновите на света, вече не се обръща към демони и към метафизични понятия, а изключително към това, което дават позитивните науки по отношение на сетивната действителност. Това, което се разкрива чрез външния научен опит, човек трябва да го разглежда като нещо, проясняващо му неговия мироглед. Относно самия себе си той трябва да търси обяснение в този смисъл, както математиката обяснява пространствените отношения, както физиката обяснява силовите отношения, както химията обяснява отношенията между веществата, а биологията обяснява жизнените отношения. Всичко, което може да се научи чрез отделните науки, взаимовръзките, които Огюст Конт се опитал подробно да представи в своето голямо съчинение за позитивната философия, всичко това, което може да се научи от отделните позитивни науки, Огюст Конт разглежда като единствено съвместимото с достойнството на човека, достигнал третия етап. Самото християнство той разглежда като най-висше образувание, но все пак като принадлежащо към последната фаза на демонологията.
След това се появила метафизиката; тя дала на хората сбор от абстрактни понятия.
Но действителната реалност, която е съвместима с достойнството на човека, живеещ на Земята, според мнението на Огюст Конт, дават само позитивните науки. И затова Огюст Конт иска да се основат църкви на основата на позитивната наука; и хората да се организират в такива социални структури, които се създават на основата на позитивистичната наука. Забележително е да се види, до какви неща, собствено, е стигнал Огюст Конт – искам днес да отбележа само някои характерни черти. Той много се е занимавал с основаването на църква, позитивистка църква. И тази позитивистка църква, – ако извлечете от нея отделни неща, тутакси ще разберете нейния дух, – трябва да се въведе определен вид календар.
към текста >>
Ако положим в основата това, което Огюст Конт разглежда като изходна точка за своето тройно разделяне, може съвсем в неговия дух да се каже, че това тройно разделяне се състои от теология,
метафизика
и това, което той – без значение правилно ли е, или не – нарича позитивистки науки.
Само благодарение на това, че ще имаме предвид това вчленяване в общия живот на човечеството, ще можем да стигнем до правилната позиция относно действителността. Именно в отношенията между Сен-Симон и Огюст Конт може ясно да се види, че те са можели да стигнат до своя позитивизъм едва в новото време. В предшестващите епохи такъв позитивизъм е бил невъзможен. Огюст Конт особено силно е усещал: така, както аз мисля – примерно така се е изказвал той, – може да се мисли само в нашето време. Това е нещо извънредно важно за съвременното движение, и то също е свързано с apercu, което имам предвид.
Ако положим в основата това, което Огюст Конт разглежда като изходна точка за своето тройно разделяне, може съвсем в неговия дух да се каже, че това тройно разделяне се състои от теология, метафизика и това, което той – без значение правилно ли е, или не – нарича позитивистки науки.
Тук може да се попита: кой най-лесно става вярващ в едно от тези направления? Моля да ме разберете правилно: това, което казах по отношение на това apercu, моля да не се разглежда като единствено възможната радикална догма, и да не се разглежда така, сякаш в наше време това може да се наблюдава с неоспорима увереност; това е нужно да се разглежда в аспекта на общото развитие на човечеството, ако искате да имате предвид това, за което говорих тук. Не може да се поставя въпросът така: кой е вярващ? Въпросът трябва да бъде поставен така: кой най-лесно става вярващ в една или друга насока? И тогава щателното разглеждане показва, макар и да ни се струва противоречащо на фактите: най-лесно вярващи в теологичното направление стават не теолозите, а най-лесно стават – говоря не за религията, а за теологията, – войниците!
към текста >>
Но това е свързано с факта, че хората, работещи в промишлеността, най-лесно вярват в позитивистката наука, войникът най-лесно вярва не просто в християнската, а във всяка теология, а служещия най-лесно вярва в
метафизика
та.
И тогава щателното разглеждане показва, макар и да ни се струва противоречащо на фактите: най-лесно вярващи в теологичното направление стават не теолозите, а най-лесно стават – говоря не за религията, а за теологията, – войниците! Най-лесно вярващи в метафизичното направление стават служещите, особено от юридическите специалности, а най-лесно вярващи в позитивните науки стават хора, работещи в промишлеността. Много е важно, ако искаме да съдим за живота, да не засядаме в абстрактното, а действително да добием непредубеден поглед върху живота. Тогава е необходимо да си поставяме такива въпроси. Исках днес в заключение да ви приведа apercu, което възниква тогава, когато по-интимно се вживеем в мирогледа на Огюст Конт, доколкото той е съзнавал, че то напълно може да бъде разбрано само в индустриалното общество, и само в индустриалното общество той е можел да излезе със своя мироглед.
Но това е свързано с факта, че хората, работещи в промишлеността, най-лесно вярват в позитивистката наука, войникът най-лесно вярва не просто в християнската, а във всяка теология, а служещия най-лесно вярва в метафизиката.
1 което вече сме разглеждали това лято – от 17 август до 2 септември са се провели лекциите, включени в GA 183 „Науката за изграждането на човека“ [ii] Аврелий Августин или Августин Блажени – 354-430 г. , един от светците и отците на Римокатолическата църква. Основни произведения – „Изповеди“ и „Градът на Бога“ [iii] Рене Декарт, известен още като Картезий, 1596-1650, математик, физик и философ.
към текста >>
26.
Втора лекция, 7 септември 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
И настъпили столетия, когато хората на мястото на индивидуалните богове – християните ги наричали ангели – поставили абстрактните понятия,
метафизика
та на абстрактните понятия.
В първото време след Мистерията на Голгота това се е замисляло не в юридически, а в теократичен аспект, това e било отражение; църковната йерархия се е замислила като отражение на духовно-божествените йерархии. Така са мислили в първите християнски столетия на земята, когато са основавали такива организации, които представяли взаимоотношенията на хората на земята като отражение на йерархиите от духовния свят. Но след това постепенно човечеството оставяло съзнанието, което то, изхождайки от историческата памет, заимствало от епохата на древната теокрация, когато още са знаели, че земната уредба действително е следствие от божествените действия. На мястото на живия божествен свят, който още виждали в древните времена, и за който още знаели, навлезли абстрактните понятия. Вместо съзнанието, че там горе съществува свят от божествени индивидуалности, се появили абстрактните метафизични понятия.
И настъпили столетия, когато хората на мястото на индивидуалните богове – християните ги наричали ангели – поставили абстрактните понятия, метафизиката на абстрактните понятия.
Божественият ред, който е трябвало да намери своето отражение в човешкия ред, е носил в себе си нещо теократично; прилагането на голи понятия към човешкия обществен ред дало нещо, което може да се определи като просто средство за поддържане на обществения ред. Ако по-рано са мислили, че в човешката обществена структура трябва да намери отражение божественият свят, в метафизичната епоха са се грижели само да поддържат реда, да наказват злото и да не наказват доброто или да го награждават, запазвайки така обществения ред. Когато на мястото на живите богове навлезли абстрактните метафизични понятия, започнали да се грижат само за това, да създадат човешки ред, който така щампова хората, че те да се подчиняват на другите, не защото това подчинение отразява отношенията между Архангели и Ангели, а доколкото редът може да се установи от това, че един заповядва, а другите го слушат. На мястото на живия социален ред застанали абстракциите. Всъщност това била епохата на реалната метафизика на Средновековието.
към текста >>
Всъщност това била епохата на реалната
метафизика
на Средновековието.
И настъпили столетия, когато хората на мястото на индивидуалните богове – християните ги наричали ангели – поставили абстрактните понятия, метафизиката на абстрактните понятия. Божественият ред, който е трябвало да намери своето отражение в човешкия ред, е носил в себе си нещо теократично; прилагането на голи понятия към човешкия обществен ред дало нещо, което може да се определи като просто средство за поддържане на обществения ред. Ако по-рано са мислили, че в човешката обществена структура трябва да намери отражение божественият свят, в метафизичната епоха са се грижели само да поддържат реда, да наказват злото и да не наказват доброто или да го награждават, запазвайки така обществения ред. Когато на мястото на живите богове навлезли абстрактните метафизични понятия, започнали да се грижат само за това, да създадат човешки ред, който така щампова хората, че те да се подчиняват на другите, не защото това подчинение отразява отношенията между Архангели и Ангели, а доколкото редът може да се установи от това, че един заповядва, а другите го слушат. На мястото на живия социален ред застанали абстракциите.
Всъщност това била епохата на реалната метафизика на Средновековието.
Римското съзнание, всъщност, дало елементите за този метафизичен ред, който се разпространил повсеместно. Споменът за теократичния ред още се е запазил в наименованието „княз“ (Furst – първия), доколкото един трябва да бъде първи, доколкото в божествената йерархия един е първи. Спомен за голия метафизичен ред, за чиновническия ред на управление, се е запазил в думата „граф“, свързана с думата grapho, пиша. Всичко е нужно да се регистрира, за да се поддържа редът, да се пишат заповеди, да се съставят договори – това е да се поддържа метафизичният ред. След това дошло новото време.
към текста >>
То донесло неверие в абстрактните понятия, неверие в
метафизика
та.
Римското съзнание, всъщност, дало елементите за този метафизичен ред, който се разпространил повсеместно. Споменът за теократичния ред още се е запазил в наименованието „княз“ (Furst – първия), доколкото един трябва да бъде първи, доколкото в божествената йерархия един е първи. Спомен за голия метафизичен ред, за чиновническия ред на управление, се е запазил в думата „граф“, свързана с думата grapho, пиша. Всичко е нужно да се регистрира, за да се поддържа редът, да се пишат заповеди, да се съставят договори – това е да се поддържа метафизичният ред. След това дошло новото време.
То донесло неверие в абстрактните понятия, неверие в метафизиката.
И в човешкия живот също е можело да се доверяват само на сетивните факти. Съзнанието за традицията, която я е имало още в древните времена, когато традиционно още се е запазвало живо съзнанието за това, че в социалната структура действа нещо друго – по-рано са мислели: боговете, а след това: метафизичните елементи, – такова живо съзнание не е можело да се запази в новото време. То може отново да бъде добито само по пътя, посочен от духовната наука. И подобно радикално изкореняване на съзнанието за духовната основа на социалната структура, доведе до индустриализма. Затова Огюст Конт и Сен-Симон особено са чувствали своята връзка с епохата на индустриализма, доколкото те са допускали само позитивистката наука, тоест това, което се опира само на външния, сетивен, каузално необходим природен ред.
към текста >>
27.
5. Сказка четвърта. Дорнах, 30 септември 1920 г.
GA_322 Граници на природознанието
За да протестирам против една недействителна
метафизика
, която се ражда само благодарение на това, че ние оставяме мисленето да се търкаля в охарактеризирания смисъл по вътрешна инерция отвъд булото на сетивата, за да протестирам против една такава
метафизика
, аз на писах като мото на моята “Философия на свободата”: психически резултати получени чрез наблюдение на естественонаучен метод.
Обаче аз трябваше още в моята книга “Основни линии на една теория на познанието в Гьотевия светоглед”, издадена в първата половина на 80-те години, да обърна вниманието върху овладяването на това чисто мислене, в присъствието на което човек просто знае: ти живееш сега в един елемент, които не съдържа вече никаква сетивно впечатление и въпреки това се изявява във вътрешната дейност, че е една действителност. За това мислене аз трябваше да кажа: в него ние имаме истинското духовно причастие на човека, съединението с истинската действителност. Ние чувствуваме така да се каже на един крайчец на мировото съществуване, че като душа сме свързани с това мирово съществуване. Трябваше аз да протестирам енергично против онова, което тогава се яви във философията, но която се кланяше Едуард фон Хартман, когато постави като мото на своята “Философия на несъзнателното” в 1869 година: спекулативни резултати добити по индективен естественонаучен метод. Това беше един философски реверанс по отношение на естествената наука.
За да протестирам против една недействителна метафизика, която се ражда само благодарение на това, че ние оставяме мисленето да се търкаля в охарактеризирания смисъл по вътрешна инерция отвъд булото на сетивата, за да протестирам против една такава метафизика, аз на писах като мото на моята “Философия на свободата”: психически резултати получени чрез наблюдение на естественонаучен метод.
Аз обърнах вниманието на това, че всичко, което е съдържание на философията, не е измислено, а е в строгия смисъл резултат от наблюдение насочено навътре също така, както цветът или звукът са резултат от наблюдение насочено навън. И когато човек живее този без съмнение един вид изстудяващ човешкото същество елемент на чистото мислене, той прави едно откритие. Той прави откритието, че наистина хората могат да говорят инстинктивно за свобода, че в човешкото същество има импулси, които се стремят напълно към свободата, които обаче дълго време остават несъзнателни, инстинктивни, докато човек отново открива свободата, като знае, че от свободното от сетивност мислене могат да се получат импулси за нашето морално действие. Понеже сме овладели едно мислене, което самото не съдържа никаква сетивност, тези импулси не са определени от сетивността, а са определени от чистата духовност. И ние изживяваме чистата духовност, когато наблюдаваме, наблюдаваме чисто, как в свободното от сетивност мислене се влива силата на моралното.
към текста >>
28.
9. Сказка осма. Дорнах, 3 октомври 1920 г.
GA_322 Граници на природознанието
Не когато се занимаваме с една абстрактна
метафизика
, а именно чрез феноменологията ние стигаме до познанието на духа, когато възприемаме външния свят, когато повдигаме до съзнанието това, което иначе правим несъзнателно; ние възприемаме, как чрез света на сетивата в нас прониква духът и ни организира.
Когато имаме сетивни впечатления, съзнателно е наистина само онова, което първо – бих могъл да кажа – е външният звук, външният цвят. Обаче чрез това отдаване /на външния свят/ действува не онова, за което модерната физика или физиология сънува, движение на етера, движение на атомите и тем подобни, а действува Дух, действуват сили, които едва тук във физическия живота между раждането и смъртта правят от нас това, което ние сме като хора. И когато вървим по такива пътища на познанието, каквито аз охарактеризирах, ние съзираме, как сме организирани от външния свят. Ние проследяваме съзнателно това, което живее в нас, като преди всичко получаваме едно чувство за това, че във външния свят съществува дух. Именно чрез феноменологията ние стигаме до там да видим, как във външния свят има дух.
Не когато се занимаваме с една абстрактна метафизика, а именно чрез феноменологията ние стигаме до познанието на духа, когато възприемаме външния свят, когато повдигаме до съзнанието това, което иначе правим несъзнателно; ние възприемаме, как чрез света на сетивата в нас прониква духът и ни организира.
Вчера аз ви казах, че източният мъдрец не обръща така да се каже внимание на значението на говореното, на значението на мисленето, на значението на възприятието на Аза и чувствува нещо различно, свързва други отношения, душевни отношения към тези неща, към говора, защото говорът, възприятието на мислите, възприятието на Аза отклоняват първо от духовния свят и ни превеждат социално към другите хора. Така да се каже в обикновения физически живот ние изкупваме съществуване то в социалния живот чрез това, че правим езика, говора пропусклив, правим мислите прозрачни, правим възприятието на Аза прочувствен /пропусклив за чувството, бележка на преводача/. Източният мъдрец приемаше отново непропускливостта на думата за чуването и живееше в словото. Той приемаше непрозрачността на мисълта и живееше в мисълта и т.н. Ние на запад сме заставени повече към това, при пътя в свръхсетивните светове да поглеждаме обратно към човека.
към текста >>
29.
6. СКАЗКА ЧЕТВЪРТА
GA_326 Раждането на естествените науки
Тези понятия трябва да се вземат такива, каквито ги притежава и най-простият човек, защото там поне те са винаги ясни; у човека от улицата те са бистри, докато у философа или
метафизика
те са винаги замъглени, разбъркани.
Напразно човек би употребил над тях цялото си остроумие, той не ще напредне по-далече отколкото е бил в самото начало, когато е имал за тях една непосредствена опитност. Той не може да си състави една идея за тях освен с помощта на простия човешки разум, идея, която трябва след това да запази такава, каквато тя е. Тази констатация е изненадала особено много един от следовниците на Нютон, Бъркли, твърде характерен философ на тази епоха на борба, когато се раждаше модерната научна мисъл. Общо взето, малко съгласен с Нютон, както ще видим по-нататък, той е все пак доволен, виждайки как Нютон взема за основа на неговите научни и математически размишления понятията за място, време, пространство и движение, без да ги е определил. Да, казва Бъркли, именно така трябва да се постъпи.
Тези понятия трябва да се вземат такива, каквито ги притежава и най-простият човек, защото там поне те са винаги ясни; у човека от улицата те са бистри, докато у философа или метафизика те са винаги замъглени, разбъркани.
Наистина безполезно е да се размишлява върху понятия, които изискват да бъдат изживени вътрешно; човек трябва да ги чувствува непосредствено. Акробациите на мисълта у Нютон започват едва тогава, когато той си служи с тях, за да обясни света. Защото тогава той буквално жонглира с тях. Казвайки това, аз съвсем не искам да го подценявам; напротив исках сега да характеризирам това, което съществува като живо в неговия дух. Едно от понятията използувани по този начин от Нютон е това за пространството; и той върши това от начало в смисъла, в който го взема човекът от улицата.
към текста >>
30.
ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 14 май 1924 г. За Кант, Шопенхауер и Едуард фон Хартман
GA_353 История на човечеството и културните народи
След това Кант написал и други трудове, един от тях примерно с такова съдържание: има ли
метафизика
та възможности да стане в бъдеще наука?
Това, което сега ви разказах, е точно изображение на учението на Кант. Обаче мнението на хората, че Кант е бил велик философ, че на Кант въобще нищо не може да се възрази и т. н., се явява пример, с очевидност показващ, че противниците на духовната наука винаги могат да се опират именно на Кант. Просто защото те могат да кажат: ние вземаме за изходен пункт не религията, а вземаме за начална точка най-просветения от философите! Но е истина, че на Кант с еднакъв успех биха могли да се позовават както във висша степен проникнатият от догматизъм религиозен учител, така и кой да е просветен човек.
След това Кант написал и други трудове, един от тях примерно с такова съдържание: има ли метафизиката възможности да стане в бъдеще наука?
Тук той отново доказва, че това е невъзможно и т. н. Всъщност трябва да кажем: цялата наука на XIX в. е преболедувала Кант. Всъщност Кант е бил болест за науката. Ако разглеждате Кант като пример за това, доколко глупави форми може да приема понякога духовното развитие, вие го разглеждате правилно.
към текста >>
2,
Метафизика
на безсъзнателното, гл.
[8] Веднъж написах статия за Едуард фон Хартман: «Едуард фон Хартман. Неговото учение и значението му». Отначало се появила в ежемесечника «Немско слово» (Виена), 11 книжка, януари 1891, вто-рично е публикувана в «Методологически основи на антропософията 1884-1901», Събр. съч. 30. [9] Това действително е учението на Едуард фон Хартман: в неговата «Философия на безсъзнателното», т.
2, Метафизика на безсъзнателното, гл.
14: «Цел на мировия процес и значение на съзнанието». [10] Ернст Хекел (1834-1919), известен естествоизпитател. [11] Оскар Шмид (1823-1886), зоолог, ученик на Хекел. [12] се появила книгата: (анонимно) «Безсъзнателното от гледна точка на физиологията и учението за произхода на видовете. Критика на ес-тественонаучната част от философията на безсъзнателното от естестве-нонаучна гледна точка», Берлин, 1872.
към текста >>
31.
Бележки.
GA_353 История на човечеството и културните народи
2,
Метафизика
на безсъзнателното, гл.
51а. Веднъж написах статия за Едуард фон Хартман: «Едуард фон Хартман. Неговото учение и значението му». Отначало се появила в ежемесечника «Немско слово» (Виена), 11 книжка, януари 1891, вто-рично е публикувана в «Методологически основи на антропософията 1884-1901», Събр. съч. 30. 52. Това действително е учението на Едуард фон Хартман: в неговата «Философия на безсъзнателното», т.
2, Метафизика на безсъзнателното, гл.
14: «Цел на мировия процес и значение на съзнанието». 53. Ернст Хекел (1834-1919), известен естествоизпитател. 53а. Оскар Шмид (1823-1886), зоолог, ученик на Хекел. 53б. се появила книгата: (анонимно) «Безсъзнателното от гледна точка на физиологията и учението за произхода на видовете. Критика на ес-тественонаучната част от философията на безсъзнателното от естестве-нонаучна гледна точка», Берлин, 1872.
към текста >>
НАГОРЕ